[Kodirane UTF-8]

	Брандън Сандърсън
	Кладенецът на възнесението



	На Филис Кол,
	която може би никога няма да разбере
	моите фентъзи произведения,
	но ме научи на много неща за живота,
	и ето защо ще напиша —
	че вероятно винаги е знаела.

	Благодаря ти, бабо!



	И още благодарности

	В началото, както винаги, моят прекрасен агент Джошуа Билмис и редакторът Моше Федер заслужават висока оценка за усилията си. Тази книга се нуждаеше от внимателно планиране и те участваха активно в задачата. Изпращам им своите благодарности, както и на техните помощници Стив Манчино (сам по себе си също прекрасен агент) и Денис Уонг.
	Има и други чудесни хора от „Тор“, които заслужават моите благодарности. Лори Йодър (най-добрият търговски представител в страната) свърши невероятна работа при продажбите на книгата. Сет Лърнър, художествен директор в „Тор“, е гений в съчетаването на книгата с илюстрациите към нея. И като става дума за художници, мисля, че ненадминатият Кристиян Макграт се справи фантастично с корицата. Още негови работи могат да се видят на jonfoster.com. Айзък Стюарт, мой добър приятел и колега по перо, разработи картата и символите за отделните глави. Открийте го на nethermore.com. Шоун Бойлс е официалният художник на Мъглородните Ллама и невероятен събеседник. В моята уебстраница ще откриете още информация по въпроса. И накрая, бих искал да благодаря на издателския отдел на „Тор“ — особено на Дот Лин, на която дължа отлично проведената рекламна кампания на моята книга. Много благодаря на всички ви!
	Друга поредица благодарности изпращам на моите пилотни читатели. Неуморната група осигуряваше постоянен поток информация още от началото на работата върху тази книга, справяше се с всички проблеми, грешки и непоследователности, преди да ги поправя. В строго определен ред тези хора са:
	Бен Одсън, Криста Одсън, Натан Гудрич, Етан Скарстед, Ерик Дж. Етлърс, Джилена О’Брайън, К. Лий Плейър, Кимбъл Ларсън, Брайс Къндик, Дженси Патерсън, Хийтър Кърби, Сали Тейлър, Всемогъщото местоимение, Брадли Рийнър, Холи Венейбъл, Джими, Алън Лейтън, Джанет Лейтън, Кейлин Зобел, Стейси Уитман, Сара Байлънд и Бенджамин Р. Олсън.
	Специални благодарности на хората от „Прово Уолдънбукс“ за тяхната подкрепа. Стърлинг, Робин, Ашли и невероятното дуо Стив Даймънд Книжарницата и Райън Макбрайт (които също бяха мои пилотни читатели). Освен това не бива да пропускам брат ми Джордан заради работата му върху уебстраницата (заедно с Джер Крийр). Джордо носи също така официалната титла „помогни на Брандън да не се самозабрави“, с неговото тежко задължение да си прави подбив с мен и с книгите ми.
	Майка ми, баща ми и сестрите оказваха също непрестанна подкрепа. Ако съм забравил някои от пилотните читатели, нека ми простят! Ще ги изброя двойно следващия път. И една бележка за Питър Алстром — не съм те пропуснал, просто реших да те преместя към финала, за да се поизпотиш малко.
	Накрая благодарности на чудесната ми съпруга, с която се оженихме по време на редактирането на тази книга. Емили, обичам те!


	Кратко описание на първа книга

	В „Мъглороден: Последната империя“ се разказва за Последната империя, основана и управлявана от лорд Владетеля. Преди хиляда години лорд Владетеля поел силата от Кладенеца на Възнесението и вероятно сразил с нейна помощ могъщо създание, известно като Дълбината.
	Лорд Владетеля завладял целия свят и основал Последната империя. Управлявал в продължение на едно хилядолетие, потъпквайки всички отделни кралства, култури, религии и езици, съществували преди него. На тяхно място изградил своя държава и създал своя религия. По-голямата част от хората в нея се наричали „скаа“, термин, сходен с „роби“ или „селяни“. Други били избрани за благородници — повечето от тях били наследници на хората, които помагали на лорд Владетеля в годините на неговите завоевания. Предполага се, че лорд Владетеля ги е надарил със силата на аломантията, за да си осигури могъщи и същевременно напълно разумни убийци и воини, в противовес на бруталните колоси. После използвал едните и другите за завладяването на света. На скаа и благородниците било забранено да се кръстосват, та аломантията да не се предава на простолюдието, но понякога все пак се раждали деца от смесени връзки.
	През хилядата години управление на лорд Владетеля скаа многократно се вдигали на неуспешни въстания.
	Един нечистокръвен Мъглороден, Келсайър, най-прочутият крадец с благородническа кръв в Последната империя, решил да отправи предизвикателство лично към лорд Владетеля. Дръзкият му опит обаче завършил с неговото пленяване и той бил пратен в Хатсинските ями, страховитите подземни галерии, в които се добивал атиум.
	Говорели, че никой не можел да избяга от Хатсинските ями, но Келсайър успял. Докато бил там, той получил дарбата на Мъглороден и успял да спечели свободата си. Нарекли го Оцелелия от Хатсин.
	След това премеждие Келсайър престава да се интересува от лично обогатяване и решава да осъществи най-смелия си план: да събори Последната империя.
	За тази цел той наема група крадци, повечето нечистокръвни Мъгливи. В същия период приобщава към групата и едно Мъглородно момиче, Вин. Вин не осъзнава силите си и Келсайър я взема в групата и за да я обучава, и с тайната мисъл да й предаде заветите си.
	Групата на Келсайър се заема да събира бунтовническа армия. Някои членове на групата хранят подозрения, че Келсайър се кани да стане новият лорд Владетел, още повече че той започва да придобива религиозна популярност сред скаа. Междувременно Вин — дете, отгледано на улицата — за пръв път в живота си се научава да вярва на хората около себе си. Успоредно с това започва да вярва в идеята на Келсайър.
	Вин е пратена да шпионира сред благородниците в ролята на Валет Реноа, млада аристократка от провинциално имение. На един от баловете тя се запознава с Елънд Венчър, млад благородник с идеалистични възгледи. С времето той й показва, че не всички благородници заслужават лошата си репутация, и въпреки възраженията на Келсайър двамата се влюбват един в друг.
	Групата се натъква на дневник, който вероятно е воден от лорд Владетеля във времето преди неговото Възнесение. В книгата се обрисува човек, различен от тирана — меланхоличен и уморен мъж, който полага отчаяни усилия да защити народа си от Дълбината, макар да не разбира природата на тази заплаха.
	Накрая става ясно, че планът на Келсайър е много по-мащабен и не включва само опит за въоръжено събаряне на империята. Келсайър преднамерено е разпространявал слухове за себе си и същевременно е обучавал хората от групата да бъдат водачи и да общуват с хората. Истинската цел на плана му се разкрива, когато Келсайър пожертва живота си пред огромно мнозинство, превръщайки се в мъченик на скаа, с което цели да ги подтикне да се вдигнат на бунт срещу лорд Владетеля.
	Един от членовете на групата, „чичото“ на Валет, представящ се с името лорд Реноа, се оказва кандра на име ОреСюр. Кандрата се превъплътява в облика на Келсайър и продължава да разпространява слуха, че Келсайър се е възродил, за да поведе скаа. Оказва се също, че ОреСюр е обвързан с Договор за Вин и трябва да я наглежда след смъртта на Келсайър.
	Всъщност Вин е тази, която накрая убива лорд Владетеля. Тя установява, че той не е божество, нито дори е безсмъртен — просто е открил начин да продължава живота си и да поддържа силата си, като използва едновременно ферохимия и аломантия. Той не е героят от дневника, а е бил негов слуга и носач, ферохимик със забележителни умения. Въпреки това лорд Владетеля е много по-силен аломант от Вин. Докато двамата се сражават, Вин по някакъв начин черпи сили от мъглите, като ги гори вместо метали. Така и не разбира как е станало това. С помощта на тази сила и след като е узнала истинското име на лорд Владетеля тя успява да го победи и убие.
	Последната империя е обхваната от хаос. Елънд Венчър поема властта в столицата Лутадел и поставя хората от групата на Келсайър на управленски постове.
	Изминава една година.


	Част първа
	Наследник на Оцелелия


	1.


	Пиша тези слова върху стомана, защото не бива да се вярва на нищо, което не е гравирано върху метал.


	Армията се местеше като тъмно петно на хоризонта.
	Крал Елънд Венчър стоеше неподвижно на градските стени на Лутадел, загледан към вражеската войска. Лениви снежинки пепел се стелеха около него. Не приличаха на белезникавата пепел от изгорели въглени — това беше катраненочерна, навяваща печал пепел. Напоследък Саждивите кратери отново се бяха активизирали.
	Елънд усещаше как саждите се сипят по лицето и дрехите му, но не им обръщаше внимание. Кървавочервеното слънце, което вече клонеше към залез, озаряваше отзад армията, дошла да отнеме кралството му.
	— Колко са? — попита тихо Елънд.
	— Петдесет хиляди, по първа преценка — докладва Хам, беше опрял лакти на парапета. Като всичко останало в града и стените бяха потъмнели от годините несекващи саждопади.
	— Петдесет хиляди войници… — повтори замислено Елънд. Въпреки широкомащабната наборна кампания той разполагаше само с двайсет хиляди души — и повечето бяха селяни, с едва едногодишна подготовка. Но дори поддържането на една толкова малка армия изтощаваше ресурсите им. Може би нещата щяха да са различни, ако бяха открили запасите атиум на лорд Владетеля. Защото без средства управлението на Елънд бе изложено на сериозна икономическа опасност.
	— Какво мислиш? — попита Елънд.
	— Не зная, Ел — отвърна тихо Хам. — Келсайър беше човекът с възгледи за нещата.
	— Но ти му помагаше в планирането — посочи Елънд. — Ти и останалите от групата му. Вие изработихте цялостната стратегия за свалянето на империята, а след това я осъществихте.
	Хам не каза нищо. Елънд имаше чувството, че знае какво си мисли. „Келсайър беше двигателят на всичко това. Той организираше, той обмисляше, той превръщаше идеите в дела. Той беше водачът. Геният.“
	Но умря преди една година, в деня, когато народът — като част от тайния му план — се надигна яростно, за да свали своя божествен император. А последвалият хаос бе възкачил на престола Елънд. Сега изглеждаше все по-вероятно да изгуби всичко, което Келсайър и хората му бяха постигнали с толкова големи усилия. Да го изгуби от един тиран, който може би щеше да е по-страшен и от лорд Владетеля. Човека, довел армията си при стените на Лутадел.
	Страф Венчър, бащата на Елънд.
	— Има ли някаква възможност… да го разубедиш? — попита Хам.
	— Може би — отвърна неуверено Елънд. — Ако Съборът не реши да предаде града.
	— Приключиха ли?
	— Не зная, честно. Боя се, че да. Тази армия ги изплаши, Хам. — „И съвсем основателно“. — Както и да е, поне ги убедих да не правят нищо прибързано. Доксон се прибра днес, нали?
	Хам кимна.
	— Малко преди пристигането на армията.
	— Мисля, че трябва да съберем групата — рече Елънд. — Да потърсим някакъв начин за спасение.
	— Пак няма да сме в пълен състав. — Хам се почеса по брадичката. — Дух няма да се върне по-рано от идната седмица и само лорд Владетеля знае къде се е запилял Бриз. От месеци не сме получавали сведения за него.
	Елънд въздъхна и поклати глава.
	— Не се сещам за нищо друго, Хам. — Той се обърна и отново отправи взор над покрития с пепел пейзаж. Със свечеряването армията отвън разпалваше огньове. Скоро щяха да излязат мъглите.
	„Трябва да се върна в двореца и да обмисля предложението“.
	— А къде изчезна Вин? — попита Хам, втренчил поглед в него.
	Елънд помисли за миг, после каза:
	— Знаеш ли, нямам представа.


	Вин се приземи безшумно на мокрия калдъръм и се огледа сред сгъстяващите се мъгли. Те се увеличаваха със спускането на мрака, извиваха се в повлекла, като прозрачни лиани, кълбяха се и се усукваха едни около други.
	Великият град Лутадел тънеше в тишина. Дори сега, година след смъртта на лорд Владетеля и възхода на новото управление на Елънд, обикновените хорица предпочитаха нощем да си стоят у дома. Страхуваха се от мъглите, традиция, която се коренеше в миналото, далече преди лорд Владетеля да наложи своите закони.
	Вин закрачи все така безшумно, наострила всичките си сетива. Както винаги беше разпалила в себе си калай и пютриум. Калаят подсилваше сетивата и й позволяваше да вижда в нощта. Пютриумът придаваше сила на тялото и й помагаше да пристъпва леко. Тези двата — заедно с медта, благодарение на която прикриваше аломантията си от други, разпалили бронз — бяха металите, които много рядко гасеше.
	Някои биха я нарекли параноична. Тя се смяташе за предпазлива. И в двата случая този навик я бе спасил в няколко опасни момента.
	Доближи една смълчана уличка, спря и надзърна зад ъгъла. Не бе разбрала как точно се горят металите, правеше го още от съвсем малка, използваше аломантията инстинктивно, преди с обучението й да се заеме Келсайър. Но за нея това нямаше особено значение. Не се нуждаеше от логично обяснение за всичко като Елънд например. За нея бе достатъчно, че когато поглъща малки частици метал, може да използва силата им.
	Сила, която ценеше високо, защото знаеше от опит какво е без нея. Дори сега тя беше далеч от обичайната представа за истински воин. С крехко тяло, нисичка и с черна коса и бледа кожа, тя знаеше, че изглежда почти беззащитна. Не беше мършавото момиченце от младежките години на улицата, но и нямаше вид, който мъжете да намират за заплашителен.
	Но това й харесваше. Даваше й предимство — нещо, от което се нуждаеше непрестанно.
	Освен това тя обичаше нощта. Денем Лутадел беше задушен и тесен въпреки размерите си. Ала нощем мъглите се спускаха като гъсти облаци. Като влажно, меко одеяло. Огромните Цитадели се превръщаха в сенки на планини, бордеите се сливаха в аморфна маса, като бракувана продукция в свещолеярна.
	Вин се притисна до една стена, все така загледана в пряката. Пресегна се внимателно вътре в себе си и разпали стомана — един от металите, които бе погълнала преди малко. Почти веднага около нея се появи плетеница от прозрачни сивкави линии. Видими само за нейните очи, линиите излизаха от гърдите й и се насочваха към близки източници на метал — на всички метали, независимо от вида им. Плътността на линиите бе в съответствие с размера на металните предмети, в които опираха. Някои сочеха към бронзовите панти на вратите, други — към яките железни пирони, с които бяха сковани дъските.
	Тя чакаше безшумно. Нито една от линиите не помръдваше. Горенето на стомана бе един от лесните начини да се установи дали някой се движи наоколо. Ако носеше в себе си дори съвсем малки парчета метал, линиите щяха да го последват издайнически в мрака. Вин бръкна безшумно в кесията си и извади една монета. Като всички останали късчета метал и тя имаше своя линия, сочеща към гърдите й.
	Тя подхвърли монетата във въздуха, мислено улови линията, разпали стомана — и Тласна. Малкият метален къс се изстреля във въздуха, пришпорван от Тласъка, и след миг издрънча по средата на улицата.
	Мъглите продължаваха да се кълбят. Бяха гъсти и загадъчни дори за Вин. По-плътни от обичайните дневни мъгли, по-упорити от всяко естествено природно явление, те се вихреха и въртяха, оформяха около нея бавни потоци. Калаят й помагаше да вижда през тях. Нощта вече не беше тъй непрогледна, мъглите не бяха толкова гъсти. Ала въпреки това ги имаше.
	Една сянка прекоси градския площад в отговор на хвърлената монета — Вин я бе Тласнала на площада като сигнал. Вин тръгна към нея и скоро различи в мрака кандрата ОреСюр. Носеше различно тяло от това преди година, по времето, когато се представяше за лорд Реноа, но Вин вече бе свикнала с плешивата му глава и новия му облик, сякаш не бе познавала друг.
	ОреСюр се приближи към нея и попита:
	— Намерихте ли каквото търсехте, господарке? — В гласа му се долавяше почтителност и лека нотка на враждебност. Както винаги.
	Вин поклати глава и се огледа в тъмнината.
	— Може да съм сбъркала. Може да не са ме следили. — Признанието я натъжи. Беше очаквала с нетърпение поредния нощен двубой с Наблюдателя. Все още не знаеше кой е той. През първата нощ погрешно го бе взела за убиец. Може и да беше. Но от друга страна, не проявяваше почти никакъв интерес към Елънд — и съвсем нескрит към нея.
	— Трябва да се върнем при стената — каза Вин. — Елънд ще се чуди къде съм.
	ОреСюр кимна. В същия миг от мрака към Вин полетя дъжд от монети.


	2.


	Все по-често се питам дали не съм последният здравомислещ на този свят. Как може другите да са тъй слепи? Чакали са толкова отдавна да се появи техният герой — този, за когото се говори в териските пророчества, — та твърде бързо стигат до заключения и решават, че всяка история и легенда рисува точно този човек.


	Вин реагира незабавно и отскочи встрани. Движеше се с невероятна бързина. Пелерината й се развя над мокрия калдъръм. Монетите се блъснаха в земята зад нея, разхвърлиха парченца натрошени павета и оставиха дири в мъглите, докато рикошираха в различни посоки.
	— ОреСюр! — извика тя, макар че доскорошният й събеседник вече беше хукнал към близката уличка.
	Вин се извъртя, приклекна, опря длани на студените павета. В стомаха й бързо се разгаряха още аломантични метали. Тя разпали стомана и проследи синкавите линии, които изникнаха пред нея. После зачака напрегнато…
	Нов рояк монети се появи от мрака, всяка следвана от синкава линия. Вин раздуха стоманата по-силно, Тласна монетите и ги отпрати обратно в мрака.
	Нощта отново потъна в тишина.
	Улицата, на която се намираше, бе сравнително широка. От двете й страни се издигаха високи жилищни сгради. Мъглите се полюшваха лениво. От тях бавно изникнаха осем души, приближаваха се. Вин се усмихна. Права беше — някой наистина я бе проследил. Но тези хора не бяха Наблюдателят. Не притежаваха неговата спокойна грация, нито излъчваха стаена сила. Те бяха много по-безцеремонни. Убийци.
	Всичко си заставаше по местата. Ако тя бе дошла начело на армия, тръгвала да завладява Лутадел, първото, което щеше да направи, щеше да е да прати група аломанти да убият Елънд.
	Усети леко придърпване на пояса и изруга, когато окачената там кесия подскочи във въздуха и я накара да изгуби равновесие. Успя да развърже връвта й и остави на аломанта да Тласне монетите вътре встрани от нея. Сред убийците имаше попе един Монетомет — Мъглив, който владееше умението да гори стомана и да Тласка метали. Миг по-късно две синкави линии се проточиха към кесиите на хората отсреща. Вин се поколеба дали да не върне жеста и да Тласне техните кесии, но се отказа. Нямаше смисъл да изиграва този коз. Монетите можеше да й потрябват.
	Останала без собствен запас монети, тя бе лишена от възможността да атакува от разстояние. Пък и ако групата срещу нея бе добре подготвена, подобна атака щеше да е безсмислена — техните Монетомети и Дърпачи щяха да са готови да се справят с изстреляните от нея монети. Бягството също не беше за предпочитане. Тези хора не бяха тук само заради нея — ако избягаше, щяха да продължат към другата си цел.
	Никой не праща убийци, за да премахнат телохранители. Целта на убийците са важни мъже. Мъже като Елънд Венчър, крал на Централната област. Мъжът, когото обичаше.
	Вин разпали пютриум — тялото й се напрегна, подготвено за неочаквани атаки, стаило в себе си заплаха. „Четирима Главорези отпред — помисли си тя, докато оглеждаше приближаващите се мъже. Пютриумните юмруци бяха нечовешки силни, способни да издържат на огромни физически натоварвания. Изключително опасни в близък бой. — А този с дървения щит е Дърпач“.
	Тя направи лъжливо движение напред и това принуди приближаващите се Главорези да отскочат. Осем Мъгливи срещу един Мъглороден — от тяхна гледна точка това бе равностойно разпределение на силите, но само ако действаха предпазливо. Двамата Монемети се отдалечиха към противоположните страни на улицата, за да могат да я Тласкат от две посоки. Последният човек, изправен мълчаливо до Дърпача, вероятно беше Задимител — не особено важна фигура в боя, предназначението му бе да крие групата си от вражески аломанти.
	Осем Мъгливи. Келсайър би се справил с тях — той бе убил инквизитор. Но тя не беше Келсайър. Все още не беше решила дали това беше за добро или не.
	Вин си пое въздух с пълни гърди и съжали, че няма поне малко атиум, след което разпали желязо. Това й позволи да Притегли най-близката монета — една от изстреляните по нея — също както желязото й помагаше да я Тласка. Вин я улови, изпусна я, после подскочи, престори се, че ще Тласне монетата, и се изстреля във въздуха.
	Но в същия миг един от Монетометите Тласна монетата и тя отлетя настрани. Тъй като аломантията позволяваше да се Тласка и Притегля в права посока — от или към тялото, — Вин бе лишена от своята котва. Тласкането на монетата сега щеше да я насочи встрани.
	Тя се спусна обратно на улицата.
	„Нека смятат, че са ме хванали в капан — помисли си, приклекнала в средата на улицата. Главорезите я приближиха с нараснала увереност. — Да — рече си тя. — Зная какво си мислите. Това ли е Мъглородният, който уби лорд Владетеля? Това жалко създание? Как е възможно?
	Понякога и аз се питам същото“.
	Най-предният Главорез се хвърли в атака и Вин реагира мигновено. Обсидианови остриета блеснаха в нощта, измъкнати от калъфите, тя се шмугна под тоягата на Главореза и го посече през краката.
	Мъжът извика от болка. Нощта вече не беше тиха.
	Останалите мъже изругаха подплашено, когато Вин се насочи към тях. Вторият Главорез се нахвърли върху нея — размазана фигура, ускорена от горящия пютриум. Тоягата му закачи пелерината й, Вин се хвърли на земята и се претърколи бързо, встрани от протегнатите ръце на третия Главорез.
	Над нея профуча дъжд от монети. Вин се пресегна и ги Тласна. Но Монетометът също продължаваше да Тласка — сега Тласъкът на Вин се изправи срещу неговия.
	Тласкането и Тегленето на метали е тясно свързано с теглото. И — когато между тях имаше монета — това означаваше, че теглото на Вин трябва да се мери с това на убиеца. И двамата отхвръкнаха назад. Вин се озова извън обсега на Главореза. Монетометът падна на земята.
	Нов рояк монети се стрелна към нея от друга посока. Вин разпали стомана и почувства прилив на енергия. Синкавите линии бяха сложна плетеница, но не й беше нужно да избира отделна монета, за да я Тласка.
	Монетометът изостави металните късчета веднага щом почувства докосването на Вин. Монетите се пръснаха хаотично в мъглата.
	Вин удари с рамо калдъръма, претърколи се — разпали пютриум, за да подсили равновесието си — и скочи на крака. В същия миг разпали желязо и Притегли отдалечаващите се монети.
	Монетите се стрелнаха обратно към нея. Веднага щом се доближиха, Вин отскочи встрани и ги Тласна към приближаващите се Главорези. Монетите обаче се отклониха от посоката си, насочиха се към Дърпача с дървения щит. Той не можеше да Тласка — като всички Мъгливи, притежаваше само едно аломантично умение и неговото беше да Тегли желязо.
	И той направи точно това, за да защити другарите си. Вдигна щита и изпъшка под ударите на монетите, които отскочиха от гладката повърхност.
	А Вин отново се движеше. Втурна се право към Монетомета вляво, този, който бе паднал на земята. Мъжът извика изненадано и другият Монетомет се опита да отклони Вин, но действаше твърде бавно.
	Монетометът издъхна с кинжал в гърдите. Не беше Главорез — не можеше да гори пютриум, за да подсилва тялото си. Вин измъкна кинжала, пресегна се и откъсна кесията от пояса му. Мъжът изхриптя и рухна на паважа.
	„Един“ — помисли Вин, завъртя се и обърса потта от челото си. Сега срещу нея в наподобяващата коридор улица имаше седмина мъже. Вероятно очакваха да побегне. Но противно на това тя нападна.
	Приближи се към тях и скочи — и хвърли на земята кесията, която бе взела от убития. Последният жив Монетомет нададе предупредителен вик и Тласна кесията. Вин обаче използва монетите, за да набере височина, и профуча право над главите на Главорезите.
	Един от тях — раненият — за нещастие бе останал назад за да пази Монетомета, и вдигна тояга в мига, когато Вин се приземи. Тя отклони първия удар, замахна с кинжала и…
	Самотна синкава линия затрептя пред очите й. Бърза. Вин реагира светкавично: завъртя се, Тласна се от бравата на една близка врата и политна встрани. Падна на една страна, като се опита да омекоти сблъсъка с ръка, преметна се и стъпи на крака върху хлъзгавия калдъръм.
	Една монета иззвъня на земята зад гърба й и заотскача от паветата. Дори не беше насочена към нея. Напротив, изглежда, бе полетяла към близкия Монетомет и той я бе отклонил встрани.
	Но кой я бе изстрелял?
	„ОреСюр?“ — зачуди се Вин, но това беше глупаво. Кандрата не беше аломант — освен това не би взел самостоятелно решение. ОреСюр правеше само това, което му нареждаха.
	Монетометът изглеждаше не по-малко объркан от нея. Вин вдигна глава, разпали калай и едва сега забеляза изправения на покрива на близката сграда силует. Тъмна сянка. Дори не си бе направил труда да се скрие.
	„Той е — помисли си тя. — Наблюдателят“.
	Наблюдателят остана на мястото си. Изглежда, засега не смяташе да се меси. Главорезите скочиха към Вин. Тя избегна удара на единия, завъртя се около другия и заби кинжал в гърдите на третия. Мъжът се люшна назад, но не падна. Пютриумът му помагаше да остане на крака.
	„Защо все пак Наблюдателят хвърли монетата? — запита се Вин, докато се отдръпваше. — И защо я насочи точно срещу Монетомета, който очевидно щеше да я Тласне встрани?“
	Разсейването едва не й коства живота, тъй като почти пропусна страничната атака на мъжа, чиито крака бе посякла. Успя да реагира в последния възможен момент и избегна удара. С това обаче се озова в обсега на другите трима.
	Те я атакуваха едновременно.
	Все пак тя съумя да избегне ударите на двама от тях. Но третият я блъсна в гърдите. Силният удар я запокити през улицата и тя се стовари върху дървената врата на едно дюкянче. Чу пукот — за щастие от вратата, не от костите й — и се свлече на земята. Беше изпуснала кинжалите. Обикновен човек на нейно място вече щеше да е мъртъв, но подсиленото й от пютриум тяло бе в състояние да издържи и по-големи сътресения.
	Тя си пое мъчително въздух, надигна се и разпали калай. Металът подсили сетивата й — включително и усета за болка — и внезапният шок проясни ума й. Гърдите я боляха от удара. Но не можеше да спре. Не и когато Главорезът отново я нападаше, размахал вдигнатата тояга.
	Опряна на вратата. Вин разпали пютриум, улови тоягата с лявата си ръка, замахна с дясната и я строши с юмрук. Главорезът се олюля. Вин дръпна остатъка от тоягата от ръцете му и го удари през очите.
	Макар и замаян от удара, мъжът се задържа на крака. „Не мога да се меря по сила с Главорезите — помисли тя. — Трябва да сменя позицията“.
	Преодоля болката и отскочи встрани. Главорезите се опитаха да я последват, но тя беше по-лека, по-слаба и което бе най-важното — много по-бърза. Заобиколи ги и се насочи към Монетомета, Задимителя и Дърпача. Раненият Главорез бе останал да ги охранява.
	Докато се приближаваше, Монетометът хвърли по нея шепа боксинги. Вин ги Тласна встрани, пресегна се и Притегли тези в кесията му.
	Монетометът изсумтя, забелязал, че кесията полита към Вин. Беше завързана за пояса му и го дръпна рязко напред, толкова силно, че Главорезът бе принуден да го улови с ръце, за да го задържи.
	И тъй като котвата й бе останала неподвижна, сега Вин бе Притеглена към нея. Тя разпали желязо, отдели се от земята и замахна с юмрук, докато се носеше с нарастваща скорост. Монетометът извика уплашено и понечи да развърже кесията си.
	Прекалено късно. Набрала инерция, Вин прелетя край него и пътьом го удари с юмрук в лицето. Главата му се завъртя рязко, вратът му се изви с хрущене. Вин стъпи на земята, заби лакът в брадичката на изненадания Главорез и го отхвърли назад. В следващия миг краката й се стовариха върху гръкляна му.
	И двамата мъже останаха да лежат неподвижно. Сега вече противниците бяха с трима по-малко. Откъснатата кесия лежеше на земята, съдържанието й се бе пръснало по калдъръма около Вин. Тя пренебрегна болката в лакътя и се извърна към Дърпача. Той стоеше с вдигнат щит и изглеждаше странно спокоен.
	Нещо изтрака зад нея. Вин извика, стресната от шума, отекнал като грохот в подсиления й слух. Остра болка проряза главата й и тя вдигна ръце към ушите си. Беше забравила Задимителя, който държеше две дървени парчета, изгладени така, че да издават рязък звук при удряне едно в друго.
	Движение и реакция, действие и последействие — това беше същината на аломантията. Калаят помагаше на очите й да виждат в мъглата и така й осигуряваше предимство срещу убийците. Но и изостряше слуха й невероятно. Задимителят отново вдигна клепалото. Вин изръмжа, събра шепа монети от калдъръма и ги изстреля по него. Дърпачът, естествено, ги Притегли към себе си, те се удариха в щита и отскочиха. Докато се носеха във въздуха, Вин внимателно Тласна една от тях така, че да падне зад него.
	Мъжът свали щита, без да забележи монетата, която Вин бе отклонила. Вин я Притегли рязко, право към себе си — и към незащитения гръб на Дърпача. Той падна, без да издаде звук.
	„Четирима“.
	Отново се възцари тишина. Главорезите стояха неподвижно, Задимителят бе свалил клепалото. Не разполагаха с Монетомети и Дърпач — никой, който да Тегли или Тласка метал, — а Вин бе заобиколена от пръснати на земята пари. Решеше ли да ги използва, Главорезите щяха да бъдат избити. Достатъчно бе да…
	Нова монета профуча във въздуха, изстреляна от Наблюдателя на покрива. Вин изруга и отскочи. Но монетата не я удари. Попадна право в челото на Задимителя. Мъжът рухна възнак и издъхна на място.
	„Това пък какво значи?“ — зачуди се Вин, втренчила поглед в мъртвеца.
	Главорезите отново пристъпиха към нея, но Вин не предприе нищо, смръщила озадачено чело.
	„Защо трябваше да убива Задимителя? Той вече не представляваше заплаха“.
	Освен ако…
	Изгаси медта и разпали бронз, метала, който й позволяваше да засича аломантична активност. Не усещаше Главорезите да горят пютриум. Все още бяха Задимени, със скрита аломантия.
	Някой друг гореше мед.
	И изведнъж всичко си дойде на мястото. Беше съвсем обяснимо защо тази група е дръзнала да нападне истински Мъглороден. Защо Наблюдателят бе стрелял по Монетомета. Защо после бе убил Задимителя.
	Вин беше в смъртна опасност.
	Имаше само броени мигове за вземане на решение. И тя го взе, уповавайки се на нюха си — бе израсла на улицата, крадец и майстор в измамите. За нея нюхът бе по-естествен способ от всякаква логика.
	— ОреСюр! — извика. — Бягай в двореца!
	Това, разбира се, беше парола. Вин отскочи назад, игнорирайки за момент Главорезите, и в същия миг повиканият слуга изтича от уличката. Измъкна нещо от пояса си и го хвърли към Вин: малка стъкленица, каквито аломантите използваха, за да държат метални разтвори. Вин бързо Притегли стъкленицата в ръката си. Недалеч от нея вторият Монетомет — който досега се бе преструвал на мъртъв — изруга и се изправи.
	Вин гаврътна съдържанието на стъкленицата на един дъх. Вътре имаше само едно метално топче. Атиум. Не можеше да рискува да го носи в себе си — някой би могъл да го Притегли по време на боя. Затова бе наредила на ОреСюр да се спотайва наблизо и да й хвърли стъкленицата, ако се наложи.
	„Монетометът“ измъкна от пояса си скрития там стъклен кинжал и поведе атаката на Главорезите. Вин се поколеба само за миг — съжаляваше за взетото решение, но осъзнаваше, че е неизбежно.
	Тези хора бяха скрили в редовете си Мъглороден. Мъглороден като Вин, човек, способен да използва силата на десет метала. Мъглороден, изчакал подходящия момент, за да я удари, да я свари неподготвена.
	Със сигурност носеше атиум, а имаше само един начин да се противодейства на този метал. Атиумът бе най-мощен от всички аломантични метали. Можеше да се използва само от опитни Мъглородни и нерядко решаваше изхода на битката. Всяка зрънце струваше цяло състояние — но за какво й е това състояние, ако умре?
	Вин разпали своя атиум.
	Светът около нея внезапно се промени. Всеки движещ се обект — поклащащи се пердета, раздухвани от вятъра сажди, атакуващите Главорези, дори повлеклата мъгла — излъчи свое прозрачно копие. Копията се движеха малко пред оригиналите и показваха на Вин какво точно ще се случи след секунди.
	Само Мъглородният беше неуязвим за този похват. Вместо да излъчва единична атиумна сянка, той притежаваше десетина — сигурен признак, че също гори атиум. Противникът й се поколеба за съвсем кратко. Сега тялото на Вин също пораждаше десетки объркващи атиумни сенки. Способна да надзърне недалеч в бъдещето, Вин бе в състояние да предвиди какво смята да предприеме той. Това на свой ред променяше действията й. И така, подобно на отражения в две извърнати едно към друго огледала, възможностите се простираха до безкрайност. Никой от двамата нямаше предимство пред другия.
	Макар техният Мъглороден да позабави крачка, четиримата Главорези продължиха атаката, тъй като нямаха никакъв начин да усетят, че Вин гори атиум. Вин се обърна, изправена до тялото на поваления Задимител, подпъхна крак под клепалото и го изрита във въздуха.
	Първият Главорез я доближи и вдигна тоягата. Атиумната й сянка премина през тялото на Вин. Тя се изви, отскочи настрани и усети полъха на истинската тояга, която профуча покрай ухото й. Благодарение на атиума маневрата мина леко и гладко.
	Тя улови едната от пръчките на клепалото и я стовари върху шията на Главореза. Улови и втората, замахна чевръсто и я стовари върху темето му. Той изпъшка и падна на гръб, а Вин скочи напред.
	Отново стовари импровизираното си оръжие, този път върху главата на втория Главорез. Клепалото се строши с кух мелодичен звук, а черепът на Главореза поддаде с хрущене.
	Мъжът падна и не помръдна. Вин изрита тоягата му във въздуха, захвърли строшеното клепало и я улови. Завъртя се, клекна, подсече с тоягата двамата последни Главорези и с точни движения им нанесе два бързи и същевременно силни удара в лицата.
	Мъжете издъхнаха, а тя се приведе, стиснала тоягата с една ръка и опряла другата на влажния паваж. Мъглородният не помръдваше от мястото си и тя долови в позата му неувереност. Силата невинаги означаваше компетентност, а неговите две тайни оръжия — изненадата и атиумът — бяха неутрализирани.
	Той се обърна, Притегли шепа монети от земята и ги изстреля. Не към Вин — а към ОреСюр, който все още стоеше наблизо. Мъглородният очевидно се надяваше да отклони по такъв начин вниманието на Вин, докато намери начин да се измъкне.
	Но грешеше.
	Вин се хвърли към него — ОреСюр извика от болка — и запокити тоягата към главата му. Веднага щом се отдели от ръката й, тоягата вече разполагаше само с една сянка — сигурна и неизменна. Мъглородният убиец отскочи с добре премерено движение. Забавянето му обаче беше достатъчно, та Вин да успее да скъси разстоянието между тях. Трябваше да го атакува бързо — атиумното топче, което бе погълнала, бе твърде малко. Щом изгореше, тя щеше да е беззащитна. Противникът щеше да разполага с пълна власт над нея. Той…
	Изплашеният Мъглороден вдигна кинжала. И в този момент неговият атиум свърши.
	Хищническите инстинкти на Вин реагираха незабавно и тя замахна с юмрук. Противникът й вдигна ръка да блокира удара, но тя предвиди движението и промени посоката на атаката. Ударът попадна право в лицето му. После, с ловки пръсти хвана стъкленият му кинжал, преди да се е разбил на паважа, изправи се рязко и го заби в гърлото му.
	Мъглородният се строполи на земята.
	Вин стоеше задъхана, заобиколена от труповете на убийците. За един кратък миг почувства невероятна сила. С атиума беше непобедима. Можеше лесно да избегне, удар, да убие противник.
	И тогава и нейният атиум свърши.
	Изведнъж светът се върна към нормалните си измерения. Болката в главата й се усили рязко, тя се закашля мъчително и изстена. Тялото й бе покрито с рани — някои доста сериозни. Вероятно имаше пукнати ребра.
	Но отново беше победила. Макар и с огромни усилия. Какво ли щеше да стане, ако се бе провалила? Ако бе проявила небрежност или уменията й се бяха оказали недостатъчни?
	Елънд щеше да умре.
	Вин въздъхна и вдигна глава. _Той_ все още бе там, наблюдаваше я от покрива. Бяха се гонили пет, не, шест пъти през последните няколко месеца, но тя нито веднъж не бе успяла да го улови. Някой път щеше да го приклещи в тъмното.
	Но не тази нощ. Нямаше достатъчно сили. Дори малко се страхуваше да не използва това и да я нападне. „Ала… от друга страна, той ме спаси. Щях да умра, ако се бях приближила още малко до скрития Мъглороден. Достатъчно бе да разпали атиум, без да си давам сметка, че го прави, и кинжалите му щяха да щръкнат от гърдите ми“.
	Наблюдателят остана горе още няколко минути, както винаги обгърнат в мъгли. После се обърна и се отдалечи с подскоци в нощта. Вин го остави. По-важното сега бе да провери как е ОреСюр.
	Приближи се уморено до него и спря. Проснатото тяло — облечено в панталони и риза на прислужник — бе надупчено от монети и обляно в кръв.
	Той бавно надигна глава.
	— Какво има?
	— Не знаех, че може да ти тече кръв.
	— Сигурно не знаеш и че изпитвам болка — изсумтя ОреСюр.
	Вин отвори уста, но се поколеба. Истината бе, че не беше помисляла за това. Настръхна. „Какво право има това създание да ме обвинява?“
	Но от друга страна, ОреСюр се бе оказал полезен помощник.
	— Благодаря, че ми хвърли стъкленицата — рече тя.
	— Само си изпълних дълга, господарке — отвърна ОреСюр и се надигна с пъшкане. — Господарят Келсайър ми нареди да ви пазя. Както винаги, аз служа на своя Договор.
	„Ах, да. Всемогъщият Договор“.
	— Можеш ли да вървиш?
	— С известни усилия, господарке. Монетите са строшили няколко кости. Ще ми е нужно ново тяло. На някой от убийците, може би?
	Вин се намръщи, погледна към труповете и стомахът й неволно се сви. Беше убила осем мъже с хладната решителност, на която я бе научил Келсайър.
	„Ето това съм аз — помисли си. — Убиец, като тези тук“. Такъв щеше да е животът й занапред. На убиец, който да пази Елънд.
	Но мисълта, че ОреСюр ще изяде един от тях — че ще разкъса и ще погълне трупа, а сетивата му ще запаметят мускулите, кожата и органите, за да може да ги възпроизведе — й се стори отвратителна.
	Обърна глава и забеляза прикритото презрение в очите му. И двамата знаеха какво е мнението й за изяждането на трупове. Знаеха и какво мисли той за нейните предразсъдъци.
	— Не — поклати глава Вин. — Няма да използваме тези хора.
	— В такъв случай ще трябва да ми намерите друго тяло — рече ОреСюр. — Според Договора аз не мога да убивам хора.
	Стомахът на Вин отново се сви. „Ще измисля нещо“. Настоящото му тяло бе на убиец, взето след екзекуция. Вин все още се безпокоеше, че някой в града може да разпознае лицето.
	— Можеш ли да се върнеш в двореца? — попита тя.
	— Това ще отнеме време.
	Вин кимна, махна му да тръгна и огледа труповете. Имаше странното усещане, че тази нощ може да се окаже повратна точка в съдбата на Централната област.
	Тоягите на убийците й бяха нанесли сериозни наранявания. Топчето атиум й беше последното. При следващата атака на Мъглороден тя щеше да е беззащитна.
	И най-вероятно щеше да умре, също както бе издъхнал тази нощ Мъглородният.


	3.


	Братята ми игнорират и други факти. Не могат да направят връзка между странните неща, които стават. Те са глухи за моите възражения и слепи за откритията ми.


	Елънд остави с въздишка перото, облегна се назад и потърка чело.
	Беше живял с мисълта, че познава доста добре теорията на политиката. Беше чел много книги по икономика, бе изучавал различни форми на управление и бе участвал в безброй политически спорове. Познаваше в детайли всички теории за създаването на стабилно и справедливо управление и се бе опитал да приложи познанията си при основаването на своето ново кралство.
	Но не си бе дал сметка колко безплоден може да е един парламентарен съвет.
	Стана и си наля чаша студено вино. Погледна през разтворената врата на балкона. В далечината се виждаше мъждиво сияние. Огньовете на армията на баща му.
	Остави чашата. Беше изтощен и алкохолът едва ли щеше да му помогне. „Не мога да си позволя да спя, докато не свърша тази работа!“ Тази мисъл го принуди да се върне на писалището. Скоро предстоеше нова среща на Събора и тази вечер трябваше да приключи с предложението си.
	Взе един лист и го прегледа. Почеркът му беше неравен, много от думите — зачеркнати, встрани имаше безпорядъчни бележки — всичко това бе отражение на умората му. От седмици знаеха за приближаващата се армия, а Съборът така и не бе стигнал до единно мнение.
	Някои от членовете предлагаха да поискат сключването на мир, други — направо да предадат града. А имаше и такива, които настояваха да нападнат без забавяне. Елънд се страхуваше, че фракцията на пораженците набира сила — оттам и новото му предложение. Ако го приемеха, поне щеше да спечели време. Като крал той имаше право да започне преговори с нашественика. Предложението щеше да забрани на Събора да предприема каквото и да било поне докато той не се срещне с баща си.
	Въздъхна отново и остави листа. Съборът се състоеше едва от двайсет и четирима души, но беше почти невъзможно да ги накара да постигнат съгласие по който и да било въпрос. Елънд се обърна, вдигна поглед над запалената на писалището лампа и се загледа към сиянието на лагерните огньове.
	Чу забързани стъпки по покрива — Вин излизаше на някоя от нощните си обиколки.
	Усмихна се нежно, но дори мисълта за Вин не бе в състояние да му подобри настроението. „Тази група убийци, с които се е била. Дали не бих могъл да я използвам по някакъв начин?“ Ако направеше атаката публично достояние, Съборът щеше да си даде сметка колко безкомпромисен може да е Страф в действията си и да се откаже от плановете за предаване на града. Но от друга страна, може би щяха да се изплашат още повече и това щеше да подсили лагера на пораженците.
	Елънд неведнъж си бе задавал въпроса дали лорд Владетеля не е бил прав. Не в потисническата си политика спрямо народа, разбира се — а в това, че бе съсредоточил цялата власт в ръцете си. Ако не друго, на Последната империя никога не й бе липсвала стабилност. Беше просъществувала хиляда години, бе отбила безброй атаки — най-силната крепост в този свят.
	„Само че лорд Владетеля беше безсмъртен — припомни си Елънд. — Предимство, с каквото не мога да се похваля“.
	Съборът му се струваше далеч по-добра възможност. Един парламент с реална власт бе необходима основа за стабилно управление. Фигурата на краля оставаше — като символ на единството и продължаването на властта. Човек, който не се безпокои от това дали ще бъде преизбран. Но заедно с него сега имаше и Събор — орган, в който хората можеха да дават израз на тревогите и безпокойствата си.
	На теория всичко това изглеждаше чудесно. Стига да оцелееха през идните няколко месеца.
	Елънд потърка очи, потопи перото в мастилницата и продължи да нанася бележки в долната част на документа.


	Лорд Владетеля беше мъртъв.
	Дори година по-късно Вин възприемаше тази мисъл със затруднение. Лорд Владетеля беше… всичко. Крал и бог, законодател и неоспорима власт. Той беше вечен и абсолютен, а сега беше мъртъв.
	И го бе убила тя.
	Разбира се, истината не бе толкова впечатляваща, колкото историите. Нито героична сила, нито някакво тайнствено умение й бяха помогнали да надвие императора. Просто бе разкрила малката хитрост, която му помагаше да остане безсмъртен, и благодарение на щастлива случайност бе съумяла да се възползва от слабото му място. Не беше нито храбра, нито умна. Само бе извадила късмет.
	Въздъхна. Раните все още я наболяваха, но бе преживявала и по-лоши неща. Стоеше на покрива на двореца — някога Цитадела Венчър — точно над балкона на Елънд. Може би репутацията й не бе заслужена, но засега й помагаше да опази Елънд жив. Само в централните области на империята имаше десетки пълновластни господари, но нито един от тях не бе дръзнал да се отправи срещу Лутадел.
	До този момент.
	Зад стените на града продължаваха да трептят огньове. Страф скоро щеше да бъде осведомен, че убийците му са се провалили. Какво ли щеше да направи? Да нападне града? Хам и Клъбс предупреждаваха, че Лутадел няма да издържи на една добре организирана атака. Страф сигурно го знаеше.
	Но поне за момента Елънд беше в безопасност. Вин бе станала доста добра в издирването и премахването на убийци: почти всеки месец улавяше някой, опитал да се промъкне в двореца. Повечето бяха наемници, но имаше и неколцина аломанти. Ала дори обикновен наемник с нож в ръка можеше да свърши същата работа като аломант със стъкления си кинжал.
	Засега тя не бе допуснала дори намек за подобна възможност. Каквото и да се случеше — каквито и жертви да имаше, — Елънд трябваше да оцелее.
	Завладяна от внезапен порив на тревога тя се доближи до прозореца, за да провери дали всичко с него е наред. Елънд спокойно пишеше поредното си предложение или указ. Кралският пост не го бе променил особено. Само четири години по-голям от нея — което означаваше, че е малко над двайсет, — Елънд бе човек, който държеше по-скоро на образованието, отколкото на външния си вид. Понякога се решеше, но само когато изпълняваше официална задача, и дори дрехите, които му шиеха, изглеждаха занемарени.
	Но пък той вероятно бе най-добрият човек, когото бе познавала. Пламенен, енергичен, умен и грижовен. И по някаква причина я обичаше. Факт, който на моменти й се струваше по-изумителен дори от смъртта на лорд Владетеля.
	Вдигна глава и погледна към огньовете зад стената. Наблюдателят не се бе появил отново. Случваше се да я дразни нощем — приближаваше стаята на Елънд, а сетне изчезваше в града.
	„Разбира се, ако иска да убие Елънд, вероятно щеше да го направи, докато се биех с другите…“
	Обезпокоителна мисъл. Вин не можеше да следи Елънд непрекъснато. За големи периоди той оставаше беззащитен.
	Вярно, че имаше и други телохранители, някои от тях дори аломанти. Те обаче бяха натоварени с прекалено много задачи. Убийците тази вечер бяха най-опитната група, пращана досега. Вин потрепери, като си помисли за скрития сред тях Мъглороден. Не беше от най-добрите, но атиумът можеше да му помогне в изненадата срещу нея.
	Мъглите продължаваха да се кълбят. Присъствието на вражеската армия пробуди обезпокоителна мисъл: благородниците от околностите вероятно щяха да се присъединят към нея. Дори Лутадел да беше срещу Страф, други щяха да го подкрепят.
	Вин затвори очи и разпали бронз, обезпокоена, че Наблюдателят — или някой друг аломант — може да е наблизо и да подготвя атака веднага след неуспеха на тазвечерната. Повечето Мъглородни смятаха бронза за относително безполезен метал, тъй като лесно се неутрализираше, и прикриваха своята аломантия, а и опазваха чувствата си от намеса чрез цинк или месинг, с помощта на мед. По тази причина горяха мед почти непрестанно.
	И въпреки това… Вин владееше способността да прониква през Медните облаци.
	Медният облак не е нещо, което може да се види. Той е много по-неопределен. Зона застинал въздух, в която аломантите могат да горят своите метали, без да се безпокоят, че някой, разпалил бронз, ще ги засече. Но Вин можеше да разкрива аломанти дори когато се криеха зад Меден облак. Все още не знаеше как го постига. Дори Келсайър, най-могъщият аломант, когото бе познавала, не беше в състояние да прониква през Медните облаци.
	Ала тази вечер не долавяше нищо.
	Въздъхна и отвори очи.
	Странната й сила я смущаваше, макар да не беше нещо уникално. Марш бе потвърдил, че Стоманените инквизитори могат да проникват през Медни облаци, и тя бе сигурна, че лорд Владетеля също е можел да го прави. Но… защо тя? Защо тъкмо тя — едно момиче с едва двегодишен опит като Мъглородна — притежаваше същата способност?
	Имаше и още. Тя все още си спомняше ясно сутринта, когато се сражава с лорд Владетеля. Тогава се случи нещо, което не бе разказвала на никого — донякъде защото се страхуваше, съвсем мъничко, че слуховете и легендите за нея може да се окажат верни. По някакъв начин тя бе привлякла мъглите, беше използвала _тях_, а не метали, за да подсили аломантията си.
	И само благодарение на тази сила — силата на мъглите — бе успяла накрая да победи лорд Владетеля. Предпочиташе да смята, че просто е извадила късмет. Но… имаше нещо странно в онази нощ, нещо, което бе направила. Нещо, което не би трябвало да може да прави и което оттогава не бе съумяла да повтори.
	Поклати глава. Толкова много неща не знаеше, и не само за аломантията. Заедно с останалите съветници на Елънд полагаше максимални усилия да събере всякакви полезни сведения по въпроса, но без помощта на Келсайър бяха като слепци. Планове, успешни начинания и дори крайни цели бяха като сенчести фигури в мъглата, безформени и неясни.
	„Не биваше да ни изоставяш, Кел — помисли тя. — Ти спаси света — но трябваше да го направиш, без да умираш“. Келсайър, Оцелелия от Хатсин, човекът, замислил и осъществил събарянето на Последната империя. Вин не само го бе познавала, но бе станала негова ученичка. Той беше легенда и герой. Но освен това и съвсем обикновен човек. Със своите грешки. И ето, че сега скаа го боготворяха и стоварваха вината за неуспехите върху Елънд и останалите.
	Последната мисъл я изпълни с огорчение. Но това се случваше често, когато мислеше за Келсайър. Може би защото по някакъв начин я бе изоставил или пък — също като самата нея — не бе успял да защити докрай своята репутация.
	Вин въздъхна, затвори очи и разпали още малко бронз. Среднощното сражение оказваше своето влияние и тя не беше сигурна дали ще издържи последните няколко часа от обиколката. Във всеки случай нямаше да е никак лесно да остане нащрек…
	Усети нещо.
	Отвори очи и разпали калай. Завъртя се и се прилепи към покрива, за да скрие силуета си. Там имаше някой, който също гореше метали. Долавяше слаби бронзови пулсации — като далечен тътен на барабани. Приглушени заради Медния облак. Човекът — който и да бе той — смяташе, че медта го крие.
	Само двама души знаеха за странната способност на Вин — Марш и Елънд.
	Вин се промъкна напред по медния обков на покрива. Опита се да определи посоката, от която идваха пулсациите. В тях имаше нещо странно. Не можеше да познае металите, които гореше непознатият. Дали това бе бързото, ясно туптене на пютриум? Или ритъмът на желязото? Пулсациите бяха смътни, като вълни в гъста кал.
	Зараждаха се някъде съвсем наблизо… на покрива…
	Точно пред нея.
	Вин замръзна. Нощният вятър раздуха леко мъглите пред нея. Къде беше аломантът? Сетивата й спореха помежду си, бронзът твърдеше, че е точно пред нея, но очите отказваха да го потвърдят.
	Тя огледа внимателно тъмните мъгли, за всеки случай вдигна глава и нагоре. „За първи път бронзът ме подвежда…“ — помисли и се намръщи.
	И тогава го забеляза.
	Не беше нещо _в_ мъглата, а _от_ мъглата. Фигурата стоеше на няколко крачки от нея, но не беше трудно да я пропусне, тъй като очертанията й едва се долавяха в мътилката. Вин зяпна от изненада и отстъпи назад.
	Фигурата остана на мястото си. Вин не различаваше сред кълбящите се мъгли почти никакви подробности, само тези смътни очертания. Ако не беше известното постоянство на формата, със сигурност щеше да я подмине.
	Но фигурата стоеше неподвижно. Всяко ново полюшване на мъглата прибавяше пореден щрих към тялото — слабо, почти крехко, с издължена глава. Несъмнено беше човек, но не бе така материален като Наблюдателя. Нещо в целия му вид не беше наред.
	Фигурата пристъпи напред.
	Вин реагира инстинктивно: хвърли шепа монети и ги Тласна във въздуха. Металните късчета се стрелнаха в мъглата и преминаха право през сенчестата фигура.
	Тя постоя там още малко. После се разпадна, разтвори се сред мъгливите къдели.


	Елънд с облекчение дописа последното изречение, макар да си даваше сметка, че ще се наложи да прегледа отново цялото предложение. Но въпреки това изпитваше гордост. Смяташе, че най-сетне е открил аргумент, с който да убеди Събора, че не бива да се предават на Страф.
	Погледна купчината документи на бюрото. Най-отгоре бе поставен жълт плик, запечатан с кървавочервен восък. Печатът бе строшен. Писмото вътре беше кратко. Елънд го помнеше почти дословно.

	Синко,
	Надявам се, че си се погрижил добре за интересите на Венчър в Лутадел. Взех под властта си цялата Централна област и скоро ще се върна в нашата Цитадела в Лутадел. Тогава ще получиш възможност да ми предадеш управлението на града.
	Крал Страф Венчър

	От всички тирани, жадуващи за престола на Последната империя след смъртта на лорд Владетеля, Страф беше най-опасният. Елънд го знаеше от личен опит. Баща му беше чистокръвен имперски благородник: за него животът беше надпревара, в която наградата е най-силната власт. Владееше отлично тази игра и бе извел Къща Венчър сред най-влиятелните фамилии в града.
	Бащата на Елънд не виждаше в смъртта на лорд Владетеля нито трагедия, нито победа — за него тя бе само една подходяща възможност. Фактът, че на престола се бе възкачил слабоволевият му син, навярно само будеше в него веселие.
	Елънд поклати глава и се върна към своята реч. „Ще я прегледам само още веднъж и ще ида да подремна. Само още…“
	Загърната в наметало фигура скочи от прозореца и стъпи тихо зад него.
	Елънд повдигна вежди и се обърна.
	— Вин, оставих вратата на балкона отворена, защото предположих, че ще влезеш през нея.
	— Зная — отвърна Вин и мина през стаята с нечовешка аломантична бързина. Провери под леглото, отиде до гардероба и го отвори. Отскочи назад рязко и напрегнато като изплашено животно, но изглежда, не откри там нищо обезпокояващо и отиде да претърси останалите стаи.
	Елънд я наблюдаваше с обожание. Трябваше му известно време, за да свикне със странното й поведение. Подиграваше й се, че е параноична, а тя се оправдаваше, че е просто предпазлива. Въпреки това почти всеки път, когато влизаше в стаята, извършваше обстоен преглед. Елънд често я улавяше да оглежда за други скрити места.
	Най-разтревожена изглеждаше тогава, когато на пръв поглед нямаше причини да се тревожи. Но Елънд постепенно бе открил, че под външната обвивка се крие сложен характер. Беше се влюбил в нежната, обичлива Вин, преди да опознае тази невротична, потайна нейна страна. Мъглородна. Все още му беше трудно да свикне с мисълта, че става въпрос за един и същи човек.
	Вин затвори вратата, спря и го погледна с големите си черни очи. Елънд неволно се усмихна. Въпреки странностите й — или по-скоро заради тях — той обичаше тази жена с решителен поглед и причудлив темперамент. Не беше като никоя от жените, които бе познавал. Беше семпла, тиха, честна и същевременно красива и духовита посвоему.
	Но понякога тя го плашеше.
	— Вин? — попита той и се надигна. — Какво има?
	— Да си забелязал нещо странно тази нощ?
	Елънд се поколеба, после се усмихна.
	— Освен теб ли?
	Тя се намръщи и закрачи из стаята. Елънд наблюдаваше дребното й тяло, облечено в черни панталони и мъжка риза, гледаше как краищата на мъглопелерината се полюшват. Беше си сложила качулката — както винаги — и пристъпваше с енергичната походка на аломант, разпалил пютриум.
	„Съсредоточи се! — рече си той. — Поддаваш се на умората“.
	— Вин? Какво е станало?
	Тя погледна към балкона.
	— Онзи Мъглороден, Наблюдателят, пак е в града.
	— Сигурна ли си?
	Вин кимна и каза:
	— Но… не мисля, че тази нощ ще се опита да дойде при теб.
	Елънд се намръщи. Вратите на балкона все още бяха отворени и през тях проникваха мъгливи повлекла, които се разтваряха над пода. А зад вратите цареше… мрак. Хаос.
	„Това е само мъгла — припомни си той. — Водни изпарения. Нищо, от което да се страхувам“.
	— Какво те кара да мислиш, че Мъглородният няма да дойде при мен?
	Вин повдигна рамене.
	— Просто мисля нещо.
	Често се изразяваше така неясно. Бе израсла на улицата и се доверяваше на инстинктите си. Странно, но така постъпваше и Елънд. Той я огледа и долови в позата й неувереност. Нещо друго я бе обезпокоило тази нощ. Опита се да улови погледа й, но тя отклони очи.
	— Какво има? — повтори той.
	— Видях… нещо друго — отвърна тя. — Или помислих, че съм видяла. Нещо в мъглата, като човек, оформен от облаци. Усещах аломантията му. Но после изчезна.
	Елънд се намръщи замислено, пристъпи към нея и сложи ръце на раменете й.
	— Вин, преуморяваш се. Не можеш цяла нощ да скиториш из града, а денем да си будна. Дори аломантите имат нужда от почивка.
	Тя кимна мълчаливо. В обятията му не изглеждаше като могъщ войн, победил лорд Владетеля. Беше само безкрайно изтощена жена, опитваща се да е в крак със събитията — също като Елънд.
	Опря глава на гърдите му. Той усещаше, че е напрегната. Сякаш някаква частица от нея очакваше да бъде нападната — нещо в нея, което не вярваше, че човек може да бъде докосван с любов, а не от гняв. Но това бързо изчезна. Елънд беше от малцината, които умееха да го постигнат. Когато го прегръщаше, Вин го правеше с отчаяние, граничещо с ужас. Въпреки могъществото и силата си тя си оставаше уязвима. Изглежда, се нуждаеше от Елънд. Поне в това той се чувстваше късметлия.
	Не бяха обсъждали неговото предложение за женитба и отказа й, макар че Елънд често си спомняше този момент.
	„Трудно е да разбереш жените — помисли той сега. — А аз трябваше да избера най-чудатата от тях“. Но не можеше да се оплаче. Тя го обичаше. Беше готов да преглътне странностите й.
	Вин въздъхна, надигна се и той я целуна. Тя положи глава на рамото му.
	— Имаме и друг проблем — рече след малко. — Снощи използвах последния атиум.
	— При боя с убийците?
	— Да.
	— Какво пък, знаехме, че ще стане рано или късно. И без това запасите ни бяха ограничени.
	— Запаси? — попита Вин. — Келсайър ни остави само шест топчета.
	Елънд въздъхна и я притисна още по-силно. Новото правителство бе очаквало да наследи атиумните запаси на лорд Владетеля — предполагаше се, че в съкровищницата му ще има огромни количества. Келсайър бе разчитал кралството да сложи ръка на тези богатства — дори бе дал живота си за това. Но имаше проблем. Никой не можа да открие тези богатства. Намериха съвсем малко — зрънцата, използвани от лорд Владетеля за гривните, своеобразни ферохимични батерии, в които той бе съхранявал младостта си. Наложи се да продадат част от тях за издръжката на града и това, което остана, бе почти нищожно. Нямаше и следа от прокламираните купища. Но все някъде в града трябваше да се спотайват хиляди пъти повече топчета от тези в гривните.
	— Ще трябва да се примирим с това — въздъхна Елънд.
	— Ако те нападне Мъглороден, няма да мога да го убия.
	— Само ако притежава атиум — посочи Елънд. — А той става все по-рядък. Съмнявам се другите крале да имат.
	Келсайър бе разрушил Хатсинските ями, единственото място, където се добиваше атиум. Въпреки това, ако й се наложеше да се бие срещу някой, който е погълнал атиум…
	„Не мисли за това — рече си той. — И продължавай да търсиш. Може би ще намерим някъде да се продава. Или ще открием скривалището на лорд Владетеля. Ако въобще съществува…“
	Вин вдигна глава и прочете тревогата в очите му. Знаеше, че е стигнал до същите заключения като нея. Не можеха да направят нищо за момента, Вин бе пазила това зрънце до последния миг. Тя се освободи от прегръдката му и Елънд се върна при писалището. Неволно си помисли, че този атиум би могъл да им послужи и за други цели. Хората му все пак трябваше да ядат нещо през зимата.
	„Но ако го бяхме продали, щяхме да дадем могъщо оръжие в ръцете на нашите врагове“. По-добре, че Вин го бе използвала.
	Той се наведе над документа, а Вин надзърна над рамото му.
	— Какво е това?
	— Предложение, с което ще отложа гласуването в Събора, докато не приключа с преговорите.
	— Пак ли? — Тя присви очи и се опита да разчете написаното.
	— Съборът отказа предишното предложение.
	Вин се намръщи.
	— Защо просто не им заявиш, че трябва да го приемат? Ти си крал.
	— Виждаш ли, тъкмо това се опитвам да им докажа. Вин, аз съм най-обикновен човек — може би мнението ми не е по-добро от техните. Ще е много по-добре, ако всички заедно открием решението.
	Вин поклати глава.
	— Това ще е проява на слабост. На беззъбие. Не бива да вярваш на другите.
	— Не става въпрос за доверие, Вин. Говоря за това кое е правилно. Хиляда години се борехме срещу лорд Владетеля — каква ще е разликата, ако сега постъпвам като него?
	Вин се наведе и го погледна в очите.
	— Лорд Владетеля беше зъл човек. Ти си добър. Ето това е разликата.
	Елънд се усмихна.
	— Колко е просто, като го кажеш така, нали?
	Вин кимна.
	Елънд я притегли към себе си и я целуна.
	— Е, тъй като някои от нас обичат да усложняват нещата, ще е добре да не ми се подиграваш. А сега престани да ми закриваш светлината и ме остави да работя.
	Тя изсумтя, но се надигна и заобиколи писалището, като остави след себе си слабо ухание на парфюм. Елънд се намръщи. „Кога си е сложила?“ Често пропускаше подобни нейни спонтанни решения.
	Парфюмът бе поредното противоречие при Вин. Отказваше да си слага, когато излиза сред мъглите, правеше го само заради него. Предпочиташе да остане незабелязана, но от друга страна, харесваше благоуханията — и му се сърдеше, когато не забелязваше, че използва някое ново. Беше подозрителна и параноична и същевременно вярваше безрезервно на другарите си. Излизаше в непрогледната нощ, където търсеше скришни местенца, но преди година, когато Елънд я виждаше по баловете, бе изглеждала съвсем естествено в рокля.
	По някаква причина бе престанала да носи такива дрехи. Не му обясни защо.
	Елънд поклати глава и се върна към текста. В сравнение с Вин политиката изглеждаше нещо съвсем простичко.
	Вин опря ръце на бюрото, погледна го и се прозя.
	— Трябва да си починеш — рече той и потопи перото в мастилницата.
	Вин помисли малко и кимна. Свали си пелерината, заметна се с нея и се сви на килима до писалището.
	— Нямах предвид тук, Вин — рече усмихнато Елънд.
	— Навън се скита Мъглороден — отвърна тя уморено. — Няма да те оставя сам. — Загърна се с пелерината и Елънд зърна за миг болка на лицето й. Пазеше лявата си страна.
	Почти никога не му разказваше с подробности за битките си. Не искаше да го безпокои. Не че така беше по-спокоен.
	Елънд прогони страховете си и се съсредоточи върху работата. Почти беше приключил… още съвсем малко…
	На вратата се почука.
	Елънд вдигна глава ядосано. Кой беше този късен натрапник? След секунда през вратата надзърна Хам.
	— Хам? — попита Елънд. — Не спиш ли?
	— За съжаление… — рече Хам и влезе.
	— Мардра ще те убие, че пак работиш до късно — подхвърли Елънд и остави перото. Колкото и да се оплакваше от странностите на Вин, тя поне споделяше нощните му навици.
	Вместо отговор Хам само завъртя очи. Все още носеше обичайния си елек и панталони. Беше се съгласил да стане капитан на охраната на Елънд при едно условие: че никога няма да слага униформа. Вин отвори едно око, когато Хам доближи писалището, после отново се отпусна.
	— И тъй — рече Елънд — На какво дължа честта за това късно посещение?
	— Реших, че ще ти е интересно да узнаеш, че идентифицирахме убийците, които нападнаха Вин.
	— Вероятно са хора, които познавам. — Повечето аломанти бяха благородници и той познаваше лично тези от свитата на Страф.
	— Съмнявам се — рече Хам. — Оказаха се западняци.
	Елънд се замисли и свъси вежди. Вин седна.
	— Сигурен ли си?
	Хам кимна.
	— Което означава, че е малко вероятно да ги е пратил баща ти — освен ако не е наемал хора в град Фадрекс. Повечето бяха от Къщи Гардре и Коирад.
	Елънд се облегна назад. Баща му се беше настанил в Ортьо, наследственото имение на Венчърови. Фадрекс бе почти ни другия край на империята, на няколко месеца път от Ортьо. Шансовете да е наел хора от Западните области бяха нищожни.
	— Чували ли сте за Ашуедър Сет? — попита Хам. Сет беше от неколцината, провъзгласили се за крале в Западните провинции.
	Вин се намръщи.
	— Да не смяташ, че ги е пратил той? — попита Елънд.
	— Да. Вероятно са чакали удобна възможност да се промъкнат в града и увеличеният поток бежанци през последните няколко дни им е я предоставил. Това означава, че появата им заедно с армията на Страф е просто съвпадение.
	Елънд погледна Вин. Тя също го гледаше и по изражението й той позна, че все още не е напълно убедена, че това не е дело на Страф. Елънд, за разлика от нея, не беше толкова скептичен. Почти всички дребни тирани в областта вече си бяха опитали силите с него. Защо не и Сет?
	„Това е заради атиума“ — помисли той ядосано. Не бяха открили съкровищницата на лорд Владетеля, но останалите продължаваха да подозират, че са сложили ръка на нея.
	— Е, поне убийците не са пратени от баща ти — посочи Хам, вечният оптимист.
	Елънд поклати глава.
	— Хам, родството ни не би го спряло. Повярвай ми.
	— Той ти е баща — рече Хам невярващо.
	— Такива неща нямат значение за Страф. Не е пратил убийци, защото не смята, че си заслужавам. Ако издържим достатъчно дълго, ще прати.
	Хам поклати глава.
	— Чувал съм за синове, убили бащите си, за да им заемат мястото… но бащи да убиват синовете си… Що за човек е този Страф? Мислиш ли, че…
	— Хам? — прекъсна го Елънд.
	— Да?
	— Знаеш, че нямам нищо против разговорите, но точно сега не ми е до философстване.
	— Уф, да де. — Хам се усмихна уморено и се приготви да си върви. — И без това трябва да се връщам при Мардра.
	Елънд кимна, разтърка чело и отново взе перото.
	— Събери групата. Трябва да организираме съюзниците си, Хам. Ако не измислим скоро нещо гениално, това кралство е обречено.
	Хам го погледна през рамо и се усмихна.
	— Не се отчайвай, Ел.
	— В Събора цари хаос, половин дузина тукашни господари се готови да ме нападнат с армиите си, не минава месец, без някой да ми прати убийци, а жената, която обичам, ме побърква.
	Вин изсумтя, за да покаже, че е чула последното много добре.
	— И само толкоз? — попита Хам. — Виждаш ли, казах ти, че положението не е чак толкова лошо. Представи си какво щеше да е, ако срещу нас имаше безсмъртен бог с всемогъщите си свещенослужители?
	Елънд помисли малко и неволно се засмя.
	— Лека нощ, Хам. — И пак се наведе над писалището.
	— Лека нощ, ваше величество.


	4.


	Може би другите са прави. Може би наистина съм безумец, човек, движен от собствената си завист, или пък слабоумен. Името ми е Куаан. Философ, учен, предател. Аз съм този, който откри Аленди и който пръв го обяви за Героя на времето. Аз съм този, който положи началото.



	По тялото не се виждаха рани. Все още лежеше, където беше паднало — селяните се страхуваха да го отнесат. Ръцете и краката му бяха извити по неестествен начин, пръстта наоколо бе разровена от предсмъртните конвулсии.
	Сейзед се наведе и прокара пръсти по една от браздите. Макар почвата тук, в Източната област, да съдържаше много повече глина, отколкото тази на север, все още беше по-скоро черна, отколкото кафява. Дори по тези места, далече на юг, се случваха саждопади. Почва без пепел, чиста и богата на хумус, беше рядкост, която можеха да си позволят само благородническите градини с техните красиви растения. Останалата част от света трябваше да се задоволи с необогатена почва.
	— Та казвате, че е бил сам, когато умрял? — попита Сейзед неколцината селяни.
	Един мъж със суха като пергамент кожа кимна.
	— Нали това рекох, господарю терисец. Беше тук и никой нямаше наблизо. Изведнъж застина, изпъна се, после тупна и малко се побъхти на земята. А след това… спря да мърда.
	Сейзед се наведе над трупа и огледа сгърчените мускули и застиналото в болезнена гримаса лице. Носеше си медицинския медноем — малка гривна, пристегната над предмишницата му — и сега се пресегна мислено към него и изтегли книгите, които бе съхранил там. Да, имаше много болести, които убиваха със спазми и агония. Но те рядко поразяваха човек с такава бързина, макар че и това се случваше. Ако не бяха останалите обстоятелства, Сейзед нямаше да обърне внимание на случая.
	— Ако обичаш, повтори ми какво точно видя — помоли Сейзед.
	Теур, мършавият, който, изглежда, бе старши на групата, се поколеба. Очевидно гореше от желание да се покаже пред другите, но и се страхуваше да не се изложи по някакъв начин.
	— Ами, аз значи минавах оттука, господарю терисец — почна той. — По ей оназ пътека, най-близката. Видях стария Джед да си работи — неуморен ни е той. Някои от нас си вземат почивка, когато господарите си тръгнат, но Джед все продължава. Сигур защото зимъс ще му трябва повечко храна, с господарите или без тях. — Теур спря и се огледа. — Зная какви ги приказват другите, господарю терисец, ама аз си вярвам на очите. По пладне беше, ала в долината имаше мъгла. И туй ме спря, щото нивга не излизам в мъглите — жената ме е заклела. Та щях да се върна, ама видях стария Джед. Работеше си, като че не беше съгледал мъглата. Готвех се да му викна, но преди да успея… амче нали ви казах. Мъглата се завъртя около него лекичко, после той започна да подскача и да се дърпа, сякаш нещо много силно го стискаше и клатеше. И падна значи. И повече не стана.
	Все още коленичил, Сейзед наведе глава над трупа. Теур очевидно се славеше като добър разказвач. Обаче…
	Мъгла дневно време.
	Сейзед се изправи и се обърна към селяните.
	— Някой да ми донесе лопата.


	Никой не му помогна да изкопае гроба. Работа бавна и мъчителна под горещото южно слънце. Земята бе твърда, но за щастие Сейзед бе съхранил малко допълнителна сила в пютриема и сега бе моментът да я използва.
	Налагаше се, тъй като по природа не беше атлетичен. Висок, с тънки крайници, той притежаваше телосложението на книжник и все още носеше пъстроцветните дрехи на териски стюард. Освен това бръснеше главата си до голо, както го правеха в станцията, в която бе прекарал първите четирийсет години от живота си. Нямаше почти никакви украшения — не искаше да изкушава местните разбойници, — но ушните му миди бяха издължени и по тях бяха нанизани множество обеци.
	Изсмукването на сила от пютриема увеличаваше размера на мускулите му и го караше да изглежда по-силен. Но въпреки допълнителната сила, докато свърши с копаенето, дрехите му бяха покрити с пот и прах. Той претърколи трупа в гроба и постоя мълчаливо над него. Мъжът, когото погребваше, беше обикновен трудолюбив селянин.
	Сейзед прегледа религиозния си металоем за подходяща молитва. Първо извика общия списък — от каталог, който сам бе създал. Избра подходяща религия и извлече подробни спомени и описания за прилаганите от нея ритуали. Познанията изникнаха в ума му също толкова пресни, колкото в мига, когато ги бе запаметявал. Щяха да избледнеят с времето, подобно на спомените — но той възнамеряваше да ги прибере в медния металоем, преди това да се случи. Това бе един от основните похвати на Пазителите — метод, с чиято помощ те съхраняваха в себе си огромни количества информация.
	Днес сведенията, на които се спря, бяха за ХаДах, южняшка религия с бог земеделец. Подобно на повечето религии, подлагани на гонения по времето на лорд Владетеля, вярата в ХаДах бе изчезнала преди стотици години.
	Според правилата на древната погребална церемония Сейзед отиде до близкото дърво — по-скоро висок храст, каквито наоколо имаше доста, откърши дълъг клон, отнесе го при гроба и го забоде откъм главата на трупа. Изправи се и почна да зарива.
	Селяните го гледаха с тъпи погледи. „Обезверени хорица“ — помисли Сейзед. Източната област беше най-слабо заселената, но и най-размирната от всичките пет Вътрешни области. Мъжете в групата отдавна бяха прехвърлили зряла възраст. По-младите бяха записани насилствено в някоя от многобройните армии и бяха положили костите си в отдавна забравени безсмислени сражения.
	Трудно беше да се повярва, че съществува нещо по-лошо от гнета на лорд Владетеля. Сейзед се опитваше да си внуши, че мъките на тези хора са на приключване и че скоро ги очаква по-добър живот — нали за това се бяха борили той и другарите му. Но беше виждал селяни, принудени да убиват други селяни, и гладуващи деца, след като местен деспот бе решил да „реквизира“ всички хранителни запаси. Беше виждал върлуващи убийци само защото патрулите на лорд Владетеля вече не охраняваха каналите. Беше виждал хаос, смърт, омраза и безредие. И не можеше да не признае, че донякъде вината за това е и негова.
	Продължи да зарива гроба. Беше получил образование като книжник и домашен прислужник, после бе станал териски стюард, тоест един от най-търсените и престижни слуги в Последната империя. Ала сега това не означаваше нищо. Никога не бе копал гроб, но се опита да го неправи както трябва и да зарива трупа с нужната почтителност. За негова изненада по средата на тази работа селяните му се притекоха на помощ.
	„Може би все пак има някаква надежда“ — помисли Сейзед, докато даваше лопатата на един от тях. Когато приключиха, над гроба се подаваше само върхът на откъртения клон.
	— Това що го направи? — попита Теур и посочи клона.
	Сейзед се усмихна.
	— Така изисква религиозният ритуал. А сега бъди така добър да изслушаш и молитвата.
	— Молитва? Това нещо от Стоманеното министерство ли иде?
	Сейзед поклати глава.
	— Не, приятелю. Тази молитва е от далечни времена, отпреди лорд Владетеля.
	Селяните се спогледаха намръщено. Теур се почеса по сбръчканата брадичка. Но не промълвиха нито дума, докато Сейзед рецитираше хадахската молитва. След като приключи, той се обърна към тях:
	— Имало някога една религия, казвала се ХаДах. Може дори някои от предците ви да са я почитали. Ако искате, мога да ви науча на нея.
	Те мълчаха. Десетина души: няколко възрастни мъже, останалите — жени на средна възраст. Имаше само един млад мъж, с дървен крак. Сейзед бе удивен, че е изкарал толкова дълго в плантацията. Повечето господари убиваха инвалидите, защото ги смятаха за непригодни.
	— Кога ще се върне лорд Владетеля? — попита една жена.
	— Не мисля, че ще се връща — отвърна Сейзед.
	— Защо ни изостави?
	— Сега е време на промени — рече Сейзед. — Може би ще е добре да научите някои други истини, други възгледи.
	Те пристъпваха смутено от крак на крак. Сейзед въздъхна. Тези селяни бяха научени да свързват вярата със Стоманеното министерство и принудителите. Скаа не се интересуваха от религия — освен ако трябваше да я избягват.
	„Вече хиляда години Пазителите събират и запаметяват сведения за изчезнали религии — помисли Сейзед. — Кой би си помислил, че когато лорд Владетеля напусне този свят, никой няма да се интересува от забравеното познание?“
	Но въпреки всичко не можеше да им се сърди. Те бяха свикнали да се борят за насъщния, а сега този суров свят бе станал и непредсказуем. Бяха изтощени. Какво чудно, че не даваха пукната пара за една забравена религия?
	— Елате — подкани ги Сейзед и тръгна към селото. — Има и други неща — практични неща, — на които мога да ви науча.


	5.


	И аз съм този, който предаде Аленди, защото знаех, че не бива да му се позволява да изпълни мисията си.


	Вин виждаше съвсем ясно признаците на тревогата, която завладяваше града. Работници притичваха нервно, по пазарищата се усещаше всеобща притаена уплаха, като на приклещена в ъгъла мишка. Всички бяха изплашени и не знаеха какво да правят. Обречени от безизходното положение.
	Мнозина бяха напуснали града през изминалата година — благородници, местещи се в провинциалните си имения, търговци, търсещи други възможности за препитание. И същевременно в града непрестанно прииждаха скаа. Бяха чули по някакъв начин за прокламацията за свобода, възвестена от Елънд, и бяха дошли, изпълнени с оптимизъм — или поне с толкова оптимизъм, колкото можеше да се пробуди в отрудените им, угнетени души.
	И тъй, въпреки предсказанията, че Лутадел скоро ще падне, въпреки слуховете, че армията му е малобройна и слаба, хората бяха останали. И работеха. Живееха. Както винаги. Но пък скаа открай време живееха така, в несигурност.
	Оживеният пазар й се стори странен. Тя излезе на улица Кентън, облечена с обичайните си панталони и широка риза, и си припомни времето отпреди Рухването. Тогава това бе тих уютен пристан за средната класа и място за луксозни шивашки работилници.
	След като Елънд премахна ограниченията за скаа търговците, улица Кентън започна да се променя. Изпълни се с разноцветни сергии, навеси и колички с чадъри. За да се нагодят към вкусовете на новата си клиентела, състояща се от скаа работници, търговците бяха променили методите си. Докато преди стоката се излагаше на луксозни, добре подредени витрини, сега се чуваха кресливи възгласи, надавани от наети викачи, имаше дори фокусници, които се опитваха да привлекат вниманието на минувачите.
	Обикновено Вин избягваше многолюдните улици, а днес положението бе по-тежко от обичайното. Пристигането на армията бе породило трескаво купуване и запасяване, хората бързаха да се подготвят за неизбежното. Атмосферата бе потисната. Имаше по-малко фокусници и музиканти, но пък повече крясъци. Елънд бе наредил да се барикадират всичките осем градски порти и вече никой не можеше да избяга. Вин се чудеше колцина от хората по улицата вече съжаляват за решението си да останат.
	Вървеше със забързана походка, за да прикрие нервността си. От съвсем малка не обичаше уличните тълпи. Сигурно защото не беше никак лесно да следиш всички едновременно. Предпочиташе да се придържа към сенчестите ъгли, встрани от множеството, да се притаи и да изскочи само ако е видяла изпусната монета или захвърлен къшей хляб.
	Сега беше различна. Опитваше се да крачи с изпънат гръб и се стараеше да не свежда поглед и да не се озърта за подходящо скривалище. Напоследък се справяше по-добре с това, но все пак тълпите й припомняха за отминалите времена. Събуждаха в нея една задрямала, но не и изчезнала част.
	Сякаш в отговор на мислите й в тълпата се стрелнаха няколко хлапета, гонени от виковете на едър мъжага с престилка на пекар. В новия свят на Елънд все още имаше бедни дечица. Но сега, когато скаа бяха по-добре платени, улицата не изглеждаше тъй опасна за тях. Имаше повече джобове за претършуване, повече хора, които да отвличат вниманието на дюкянджиите, повече огризки, повече ръце, които да пускат милостиня на просяците.
	Не беше лесно да си припомни детството сред всички тези промени. Децата от нейното време бяха тихи и смълчани и обикновено излизаха нощем да ровят боклуците. Само най-смелите дръзваха да посягат към кесии — за благородниците животът на скаа не струваше пукнат грош. Неведнъж като малка Вин бе виждала аристократи да убиват деца само защото са ги подразнили с нещо съвсем дребно.
	Законите на Елънд не бяха премахнали бедността — нещо, което той толкова много искаше, — но поне бяха подобрили живота на уличните хлапета. Тъкмо за това — както и за много други неща — тя го обичаше.
	В тълпата все още се срещаха благородници — хора, убедени от Елънд или от обстоятелствата, че парите им ще са на по-безопасно място зад градските стени. Изглеждаха отчаяни, слаби, примирили се с опасността. Вин проследи с поглед един от тях, заобиколен от цяла група стражи. Той дори не я погледна, дрехите я правеха да изглежда като всички останали на улицата. Нито една благородна дама не би се облякла като нея.
	„Такава ли съм аз?“ — запита се тя, докато минаваше покрай една витрина, на която бяха изложени книги — артикул, който не се търсеше особено и бе предпочитан само от имперските благородници. Всъщност Вин използва отражението във витрината, за да види дали някой не я следи. „Знатна дама?“
	Спорен въпрос наистина. Кралят я обичаше, дори я бе помолил да се оженят, освен това тя бе ученичка на Оцелелия от Хатсин. Вярно, че баща й беше благородник, въпреки че майка й бе скаа. Вин неволно вдигна ръка и опипа семплата бронзова обеца, останала й за спомен от майка й.
	Не беше нищо особено. Но и Вин не беше сигурна дали иска да си спомня за майка си. В края на краищата тя се бе опитала да я убие. Нещо повече — беше убила сестричката й. Само бързата реакция на Рийн, брат й, я беше спасила. Той беше измъкнал окървавеното й телце от ръцете на майка й миг след като тя бе пъхнала обецата в ухото й.
	Обецата, която Вин все още носеше. Нещо като спомен. Истината бе, че не се чувстваше истинска благородница. Понякога й се струваше, че има повече общо с лудата си майка, отколкото с аристократите в света на Елънд. Баловете и забавите, на които бе ходила преди Рухването, бяха като шарада. Спомени от един мечтан свят. Те нямаха място в суровото настояще на губещо властта си правителство и нощни опити за убийство. Дори самото участие на Вин в тези балове — в ролята на Валет Реноа — не беше нищо повече от преструвка.
	Понякога продължаваше тази игра. Правеше се, че не е девойка, израсла на улицата и свикнала по-често да я посбиват, отколкото да й предлагат приятелство.
	Въздъхна и погледна следващата витрина. И неволно спря.
	В магазина се продаваха бални рокли.
	Вътре беше пусто, в навечерието на нападението никой не мислеше за балове. Вин поспря пред разтворената врата, задържана, сякаш е къс метал, който някой Тегли. Манекените бяха издокарани с разкошни тоалети. Вин спря поглед на тесните талии и широките, наподобяващи камбани фусти. За миг си представи, че е на бал, чува тиха музика, масите са покрити с бели покривки, а Елънд стои на балкона и прелиства книга…
	Едва се сдържа да не влезе. Какъв смисъл? Всеки момент можеше да започне атаката. А и тези рокли бяха невероятно скъпи. Беше различно, когато харчеше парите на Келсайър. Сега парите идваха от Елънд — и от бедното му кралство.
	Обърна гръб на роклите и пресече улицата.
	„Не са за мен тези неща. Валет е безполезна за Елънд — той има нужда от Мъглороден, не от неопитно момиче в рокля, която дори не може да изпълни“. Раните от предната вечер й припомниха къде й е мястото. Зарастваха доста бързо — през целия ден гореше по малко пютриум, — но все още не се чувстваше напълно оздравяла.
	Ускори крачка и се отправи към кошарите с животни. Докато вървеше, забеляза, че все пак я следят.
	Човекът не се справяше особено добре. Беше оплешивял, с дълги буйни бакенбарди. Носеше семпъл кафтан на скаа, покрит с тъмни петна от саждите.
	„Ама че работа“ — помисли Вин. Имаше още една причина, поради която избягваше пазарищата — и всички други места, където се събираха скаа.
	Отново ускори крачка, но мъжът също забърза. Скоро несръчните му движения привлякоха внимание — но вместо да го ругаят, повечето хора спираха почтително. Когато и други се присъединиха към него, зад Вин се образува малка тълпа.
	Частица от нея искаше да хвърли монета зад гърба си и да изхвърчи нагоре. „Как ли пък не? Да използвам аломантия посред бял ден — има ли по-сигурен начин да те забележат всички?“
	Ето защо тя въздъхна и се обърна да пресрещне групата. Никой от тях не изглеждаше заплашителен. Мъжете носеха обикновени панталони и ризи, жените — роби. Неколцина мъже бяха с изцапани със сажди кафтани.
	Жреци на Оцелелия.
	— Лейди Наследнице — рече един от тях, приближи се и коленичи пред нея.
	— Не ме наричай така — сгълча го тихо Вин.
	Той вдигна глава към нея.
	— Моля ви. Имаме нужда от напътствия. Ние отхвърлихме лорд Владетеля. Какво да правим сега?
	Вин отстъпи назад. Разбираше ли Келсайър какво е сторил? Беше разпалил вярата на скаа към себе си, а после бе умрял мъченически, за да раздуха гнева им срещу Последната империя. Какво бе смятал, че ще постигне по този начин? Дали изобщо бе предугаждал появата на Църквата на Оцелелия — знаел ли беше, че самият той ще измести от божественото място лорд Владетеля?
	Проблемът беше, че Келсайър не бе оставил на последователите си верую. Едничката му цел беше да свали лорд Владетеля, донякъде да получи възмездие, донякъде да осигури наследство и — поне Вин се надяваше — да освободи скаа.
	Но сега накъде? Тези хора чувстваха същото, което и тя. Изоставени на произвола, без пътеводна светлина.
	Вин не можеше да бъде тази светлина.
	— Аз не съм Келсайър — заяви тя и отстъпи още една крачка.
	— Знаем — отвърна мъжът. — Ти си неговата наследничка. Той си отиде, но сега ти си Оцеляла.
	— Моля ви. — Една жена пристъпи напред и протегна детето си към Вин. — Лейди Наследнице. Ако ръката, която порази лорд Владетеля, докосне детето ми…
	Вин понечи да отстъпи, но откри, че зад нея са се събрали още хора. Жената се приближи още и Вин бе принудена да вдигне разтреперана ръка към челото на детето.
	— Благодаря, лейди Наследнице. — Жената се поклони.
	— Вие ще ни опазите, нали, лейди Наследнице? — попита един млад мъж: не по-възрастен от Елънд, с изцапано със сажди лице и открит поглед. — Жреците казаха, че ще спрете армията, дето е пред вратите, че няма да допуснете да влязат в града.
	Това вече беше прекалено. Вин изломоти нещо, обърна се и си проправи път през тълпата. За щастие вярващите не я последваха.
	Когато отново забави крачка, дишаше тежко, но не от изтощение. Влезе в една тясна уличка между две работилници и спря. През целия си живот се бе старала да е незабележима, потайна. Промяната не й понасяше.
	Какво очакваха от нея тези хора? Наистина ли вярваха, че може сама да спре цяла армия? Това беше урок, който бе научила още в началото на обучението си — Мъглородните не са неуязвими. Би могла да убие един — десет щяха да я затруднят. Но цяла армия…
	Направи опит да се овладее и си пое няколко пъти дълбоко дъх. После отново излезе на улицата. Беше съвсем близо до целта си — малка шатра, откъм която долиташе лай и скимтене.
	Търговецът, който се навърташе край клетките и огражденията, беше мърляв, с рунтава коса само от едната страна на главата. Дясната. Вин поспря и го погледна, опита се да определи дали странната прическа се дължи на заболяване или рана, или е плод на собствените му предпочитания.
	Щом я забеляза, мъжът се оживи, изтупа се от прахоляка и се приближи усмихнато. Държеше се сякаш нито е чувал, нито го е грижа за армията отвън.
	— Ах, млада госпожице — поде той. — Кутренце ли искате? Имам няколко сладки калпазанчета, които не може да не ви харесат. Ето, нека ви покажа. Ще се съгласите, че не сте виждали по-мили създанийца.
	Докато мъжът се навеждаше да улови едно кутре, Вин скръсти ръце и каза:
	— Всъщност търся овчарка.
	Търговецът вдигна глава.
	— Овчарка, госпожице? Туй не е куче за момиче кат’ вас. Зли и лоши създания. Нека ви предложа едно пухче. Много мило куче, че и умно.
	— Не — спря го Вин с рязък глас. — Искам овчарка.
	Мъжът спря отново, изгледа я и се почеса по срамните части.
	— Е, ще видя какво мога да направя…
	И тръгна някъде зад шатрата. Вин зачака търпеливо, смръщила нос от тежката животинска миризма. След малко мъжът й доведе завързано на каишка куче. Беше съвсем малка овчарка — сладка, с покорни очички и явно кротък темперамент.
	— Най-доброто от котилото — похвали го търговецът. — Чудесно другарче за едно младо момиче. И ще стане отличен ловец. Тези вълчаци имат по-остър нюх от дивите животни.
	Вин посегна към кесията, но погледна кученцето в очите и спря. Изглеждаше така, сякаш й се усмихва.
	— О, в името на лорд Владетеля! — възкликна тя, заобиколи търговеца и тръгна към ограденото място с големите кучета.
	— Господарке? — подвикна объркано зад нея търговецът.
	Вин огледа кучетата. В дъното забеляза едър сиво-чер екземпляр. Беше вързан с верига за един кол, гледаше я навъсено и от гърлото му се чуваше ниско ръмжене.
	Вин го посочи.
	— Колко искаш за онова отзад?
	— За онова? — повтори търговецът. — Мила ми господарке, това е куче пазач, обучено. Нощем ги пускат в дворовете на благородниците. Ще нападне всеки, когото срещне! Не съм виждал по-зло създание!
	— Идеално — каза Вин и извади няколко боксинга.
	— Мила ми господарке, не мога да ви продам такова чудовище. Не е възможно. Ами че то тежи повече и от вас!
	Вин кимна, дръпна вратата на кошарата и тръгна към кучето. Търговецът нададе предупредителен вик, но Вин не се спря. Кучето започна да лае като побесняло и се хвърли към нея.
	„Прощавай“ — помисли Вин, разпали пютриум, наведе се, замахна светкавично и стовари юмрук върху косматата глава.
	Животното млъкна, краката му се подгънаха и то тупна на земята. Търговецът стоеше до нея, зяпнал от почуда.
	— Каишката — нареди Вин.
	Той й я подаде. Тя завърза лапите на кучето, разпали още малко пютриум и го метна с лекота на рамо. Болката в гърдите я накара леко да се намръщи.
	„Дано само лигите не ми потекат по ризата“ — помисли тя, подхвърли боксингите на търговеца и закрачи към двореца.


	Вин тръшна зашеметената овчарка на пода и изтупа ръце. Стражите я бяха изгледали малко учудено, докато влизаше в двореца, но тя вече беше свикнала с това.
	— Какво носите? — попита ОреСюр. Беше се прибрал в нейните покои. Очевидно сегашното му тяло бе неизползваемо. Беше се наложило да оформи мускули там, където хората нямаха, за да задържи скелета, и докато лекуваше тежките си рани, имаше ужасен вид. Все още носеше окървавените дрехи от предната вечер.
	— Това — рече Вин и посочи овчарката — ще е новото ти тяло.
	ОреСюр се облещи.
	— Това? Господарке, това е куче.
	— Именно.
	— Аз съм човек.
	— Ти си кандра — поправи го Вин. — Можеш да имитираш плът и мускули. Защо не и козина?
	Кандрата не изглеждаше никак доволна.
	— Не мога да се преобразя в това — рече ОреСюр. — Но бих могъл да използвам козината, както правя с костите. Не съм сигурен какво ще се…
	— Не смятам да убивам други хора заради теб, кандра — и дори да го сторя, няма да ти позволя да ги… ядеш — прекъсна го Вин. — А и така ще си по-незабележим. Хората ще заподозрат нещо, ако продължавам да сменям стюардите си. От месеци разправям на всички, че възнамерявам да те отпратя. Е, ще им кажа, че съм го направила — никой няма да си помисли, че новият ми домашен любимец е моята кандра. — Кимна към трупа. — Мисля, че ще си по-полезен в този вид. Хората не обръщат внимание на кучетата и ще можеш да им подслушваш разговорите.
	ОреСюр продължаваше да се мръщи.
	— Няма да е никак лесно. Ще трябва да ме заставите по силата на Договора.
	— Хубаво — склони Вин. — Заповядвам ти. Колко време ще отнеме?
	— За обикновено тяло са нужни няколко часа. Но сега ще е по-дълго. А и козината ще ме затрудни допълнително.
	— Започвай веднага тогава — рече Вин и се обърна към вратата. Едва сега забеляза малък пакет на писалището си. Смръщи вежди и го взе. Отгоре имаше бележка:

	Лейди Вин,
	Това е новата сплав, която поръчахте. Алуминият се намира трудно, но наскоро едно благородническо семейство напусна града и успях да им купя посудата.
	Не зная дали ще излезе нещо от това, но предполагам, че си заслужава да се опита. Смесих алуминий с четири процента мед и струва ми се, полученият резултат е обещаващ. Четох за тази смес, на някои места я наричат дуралуминий.
	Ваш слуга Терион

	Вин се усмихна, прибра бележката и отвори пакета. Вътре имаше кесия с метален прах и сребриста пръчка, и двете вероятно състоящи се от споменатия в бележката „дуралуминий“. Терион беше стар аломантичен металург. Макар самият той да не беше аломант, бе правил смески и стривал прахове за Мъглородни и Мъгливи почти през целия си живот.
	Вин прибра пръчката и кесията и се обърна към ОреСюр. Кандрата я гледаше с безизразно лице.
	— Това днес ли дойде? — попита тя и кимна към пакета.
	— Да, господарке — отвърна ОреСюр. — Преди няколко часа.
	— Защо не ми каза?
	— Съжалявам, господарке — отвърна ОреСюр спокойно. — Не сте ми _нареждали_ да ви съобщя, ако дойде пакет.
	Вин стисна зъби. ОреСюр знаеше с какво нетърпение очаква всяка нова сплав от Терион. Досегашните опити с алуминий се бяха оказали неудачни. Вин бе уверена, че съществуват и други аломантични метали, които само чакат да бъдат открити. Нямаше да се успокои, докато не успее.
	ОреСюр продължаваше да я наблюдава с безразличие, приведен над трупа на овчарката.
	— Захващай се за работа — нареди му Вин, обърна се и излезе, за да потърси Елънд.


	Елънд бе в кабинета си заедно с пристигналия вчера Доксон.
	— Докс! — възкликна Вин. Той се беше прибрал в стаята си веднага след пристигането си и тя още не се бе срещала с него.
	Доксон й се усмихна. Набит, без да е пълен, той носеше черната си коса късо подстригана и имаше добре подрязана брада.
	— Здрасти, Вин.
	— Как беше в Терис? — попита тя.
	— Студено — оплака се Доксон. — Така се радвам, че се прибрах. Макар че бих предпочел да не заварвам тази армия отвън.
	— И в двата случая се радваме, че си при нас, Доксон — рече Елънд. — Без теб кралството беше на път да се разпадне.
	— Не бих се изразил точно така — рече предпазливо Доксон, затвори дебелия тефтер пред себе си и го остави върху купчина също такива. — Доколкото виждам, въпреки всички премеждия бюрокрацията си остава все така непоклатима. Така че едва ли имате нужда от мен.
	— Глупости! — възрази Елънд.
	Двамата продължиха разговора си, а Вин се облегна на рамката на вратата и ги загледа. Изглеждаха дружелюбни, но това беше само привидно. И двамата бяха твърдо решени да създадат кралство от нов тип, дори ако това изискваше да се преструват, че се харесват. От време на време Доксон отваряше поредния тефтер и обясняваше разни неща за финанси и за находките си в селища по краищата на кралството.
	Вин въздъхна и огледа стаята. През розовия витраж нахлуваше слънчева светлина и хвърляше ярки отблясъци по рафтовете и писалището. Дори след близо година Вин все още не беше свикнала с разкоша в двореца. Прозорецът — с изящно изработената рамка и оцветено стъкло — бе сам по себе си истинско произведение на изкуството. Но, изглежда, за благородниците не беше нищо особено, след като го бяха поставили от задната страна на цитаделата, в една малка стая, която сега Елънд използваше за свой кабинет.
	Както следваше да се очаква, стаята бе натъпкана с книги. Рафтовете се издигаха от пода до тавана, но дори те не стигаха за постоянно растящата сбирка на Елънд. Вин не споделяше вкуса на Елънд за книгите. Повечето бяха по история и политика и обсъждаха теми, които вероятно бяха остарели като пожълтелите им страници. Немалко от тях доскоро бяха забранени от Стоманеното министерство, въпреки че съдържаха скучни разсъждения на отдавна умрели философи.
	— Е, хубаво де — рече по някое време Доксон. — Ваше величество, трябва да свърша някои неща преди речта ви утре. Хам каза ли ви, че довечера ще има събрание, посветено на отбраната на града?
	Елънд кимна.
	— Стига да успея да разубедя Събора да не предава града на баща ми, ще трябва да измислим стратегия за действие с нашата армия. Утре вечер ще пратя някой при теб.
	— Хубаво — кимна Доксон, смигна на Вин, надигна се и тръгна към вратата.
	След като Докс излезе, Елънд въздъхна и се облегна в плюшеното кресло.
	Вин се приближи до него.
	— Той е добър човек, Елънд.
	— О, зная. Но това не означава, че мога да го харесам.
	— И е много мил — продължи Вин. — Жизнен, уравновесен, спокоен. Групата разчиташе на него. — Макар Доксон да не беше аломант, Келсайър го смяташе за своя дясна ръка.
	— Той не ме приема, Вин — рече Елънд. — Трудно е… да се разбираш с човек, който те гледа по този начин.
	Вдигна глава и й се усмихна. Жилетката му беше разкопчана, косата — несресана.
	— Хъм… — рече замислено и я улови за ръката. — Много хубава риза. Червеното ти отива.
	Вин завъртя очи, но му позволи да я притегли на коленете си и да я целуне. Целувката му беше страстна — вероятно търсеше в нея разтуха. Вин се притисна към него и почувства приятно успокоение. След няколко минути въздъхна, надигна се и се намести до него. Той завъртя креслото така, че да е огряно от слънцето.
	После я огледа с усмивка.
	— Сложила си… нов парфюм?
	Вин изсумтя и намести глава на гърдите му.
	— Това не е парфюм, Елънд. Мириша на куче.
	— А, добре — рече Елънд. — Безпокоях се да не си си изгубила нюха. Та има ли някаква причина да миришеш на куче?
	— Отидох на пазара и купих една овчарка. Дадох я на ОреСюр, за да я погълне за новото си тяло.
	Елънд я погледна замислено.
	— Брей, Вин! Идеята ти е гениална! Никой няма да заподозре, че кучето може да шпионира. Чудя се дали някой се е сещал за това досега…
	— Все някой… — отвърна Вин. — Има резон, нали? Но който и да го е направил, е запазил тайната за себе си — припомни му Вин.
	— Зная. Но те са невероятно лоялни — не съм чувал някой от тях да наруши Договора си. ОреСюр ще те пази. Страхувам се за теб, Вин. Питаш ме защо бодърствам до късно над документите? Не мога да заспя при мисълта, че си някъде отвън и се биеш — или по-лошо, че лежиш на улицата и умираш, защото няма кой да ти помогне.
	— Понякога вземам и ОреСюр.
	— Да — рече Елънд. — Но зная, че при всеки удобен случай го оставяш. Келсайър ти е осигурил услугите на невероятно ценен помощник. Не разбирам защо упорстваш да го избягваш.
	Вин затвори очи.
	— Елънд. Той _изяде_ Келсайър.
	— Е, и? — попита Елънд. — Келсайър вече е бил мъртъв. Пък и той сам му е заповядал.
	Вин въздъхна и отвори очи.
	— Елънд, аз просто… не мога да вярвам на тази… твар. На това чудовище.
	— Зная. Откакто се помня, баща ми винаги държи по една кандра. Но ОреСюр е твой. Обещай ми, че ще го вземаш със себе си.
	— Ох, добре. Но се съмнявам, че и на него ще му допадне тази идея. Двамата не се погаждахме още когато играеше Реноа, а аз — негова племенница.
	Елънд сви рамене.
	— Той ще спази Договора. Това е важното.
	— Да, но не му е приятно. Кълна ти се, че понякога нарочно ме дразни.
	Елънд я изгледа внимателно.
	— Вин, кандра са прекрасни слуги. Те не правят такива неща.
	— Не, Елънд — възрази Вин. — Сейзед беше прекрасен слуга. Той обичаше да е сред хората, да им помага. Никога не съм усещала да храни лоши чувства към мен. ОреСюр може да изпълнява всичко, което му наредя, но не ме харесва. Чувствам го.
	Елънд въздъхна и я Погали по рамото.
	— Не мислиш ли, че си несправедлива към него? Няма никаква причина да го мразиш.
	— Така ли? Както и ти да не се разбираш добре с Доксон, нали?
	Елънд се сепна. Сетне въздъхна.
	— Имаш право. — Продължи да я гали по рамото, загледан замислено в тавана.
	— Какво? — попита го Вин.
	— Май не се справям добре, нали?
	— Не ставай глупав — рече Вин. — Ти си чудесен крал.
	— Защото няма по-добър, Вин. Но аз не съм _той_.
	— Кой?
	— Келсайър — тихо каза Елънд.
	— Елънд, никой не очаква от теб до си Келсайър.
	— Така ли? Точно затова Доксон не ме харесва. Той мрази благородниците, личи си от начина, по който се държи и говори. Не зная дали мога да го виня, като се има предвид животът, който е водил. Както и да е, той не смята, че трябва аз да съм крал. Според него на моето място трябва да седи скаа — или, най-добре, самият Келсайър. Всички мислят така.
	— Говориш глупости, Елънд.
	— Сериозно? Ако Келсайър беше жив, щях ли да съм крал?
	Вин се поколеба.
	— Виждаш ли? Те ме приемат — хората, търговците, благородниците. Но дълбоко в себе си биха искали вместо мен да е Келсайър.
	— Не и аз.
	— Искрено ли го казваш?
	Вин смръщи вежди, надигна се и доближи лицето си до неговото.
	— Запомни едно, Елънд. Келсайър беше мой учител, но аз не бях влюбена в него. Влюбих се в теб.
	Елънд я гледа няколко секунди, после кимна. Вин го целуна и се сгуши до него.
	— Защо? — попита той.
	— Ами, първо, защото той беше много по-възрастен от мен.
	Елънд се разсмя.
	— Веднъж се шегуваше и с мен за възрастта ми.
	— Това е различно. Ти си само с няколко години по-голям от мен. Келсайър беше направо старец.
	— Вин, на трийсет и осем не може да си старец.
	— Добре де, почти.
	Елънд се засмя отново, но тя виждаше, че не е напълно убеден. Защо беше избрала Елънд вместо Келсайър? Все пак Кел беше мечтателят, героят, Мъглородният.
	— Келсайър беше велик човек — почна тя тихо. Елънд я галеше по косата. — Но… в него имаше някои странни неща. Беше емоционален, безжалостен, понякога дори жесток. Не прощаваше. Убиваше хора без угризения само защото поддържали Последната империя или лорд Владетеля. Бих могла да го обичам като учител и приятел. Но не и като мъж. Не го обвинявам — и той като мен бе израсъл на улицата. Когато се бориш да оцелееш, ставаш силен, но и малко жесток. Напомняше ми за хората от подземния свят. Но беше много по-добър от тях — можеше да е мил и беше готов да се жертва за скаа. И въпреки това имаше невероятно твърд характер. — Тя затвори очи, наслаждаваше се на топлината на Елънд. — Докато ти, Елънд Венчър, си добър човек. Наистина _добър_.
	— Добрите хора не стават легенди.
	— Не е необходимо. — Тя отвори очи и го погледна. — Важното е, че правят каквото е нужно.
	Елънд се усмихна. После се наведе и я целуна по челото. Продължиха да седят прегърнати, наслаждаваха се на топлината на слънчевите лъчи.
	— Той ми спаси живота — каза по някое време Елънд.
	— Кой? — попита Вин изненадано. — Келсайър?
	— В деня, след като заловиха Дух и ОреСюр. В деня, в който загина. Когато Хам и войниците му се опитаха да освободят пленниците, на площада избухна битка.
	— Бях там — рече Вин. — С Бриз и Докс се криехме в една уличка.
	— Наистина? — попита изненадано Елънд. — Защото бях тръгнал да те търся. Помислих, че са те прибрали заедно с ОреСюр — нали тогава той играеше ролята на твой чичо. Опитах се да се добера до клетките и да те спася.
	— Тръгнал си да ме търсиш? Елънд, на площада имаше бой! В името на лорд Владетеля, та там дойде инквизитор!
	— Зная — рече Елънд с унесена усмивка. — Тъкмо инквизиторът се опита да ме убие. Вече беше замахнал с брадвата. И тогава… се появи Келсайър. Блъсна инквизитора и го събори на земята.
	— Сигурно е станало случайно.
	— Не — отвърна тихо Елънд. — Направи го заради мен, Вин. Докато се биеше с инквизитора, ме погледна и го прочетох в очите му. Винаги съм се чудил защо стана така — всички са ми разказвали, че мразел благородниците дори повече от Докс.
	Вин се замисли.
	— Струва ми се, че накрая започна да се променя.
	— Дотолкова, че да рискува живота си, за да защити някакъв аристократ?
	— Той знаеше, че те обичам — призна Вин. — Предполагам, че накрая това се е оказало по-силно от омразата му.
	— Не си давах сметка… — Елънд млъкна. Вин се беше извърнала, привлечена от някакъв шум. Приближаващи се стъпки. След секунда Хам отвори и се сепна, като ги видя прегърнати.
	— Ох… Извинявайте.
	— Не, влез — каза Вин, после се обърна към Елънд. — За малко да забравя защо дойдох. Днес получих поредния пакет от Терион.
	— Още един ли? — попита Елънд. — Вин, кога най-сетне ще се откажеш?
	— Не мога — отвърна тя.
	— Едва ли е чак толкова важно, нали? — попита той. — Искам да кажа, след като всички са забравили какво прави последният метал, значи не е чак толкова мощен.
	— Или това — посочи Вин, — или е толкова мощен, че Министерството е полагало огромни усилия да го запази в тайна.
	Стана, извади кесията от джоба си и подаде металната пръчка на Елънд.
	Сребриста и блестяща, алуминиевата пръчка беше твърде лека, за да е материална. Погълнеше ли алуминий, аломантът се лишаваше от всички свои метални запаси и оставаше беззащитен. Алуминият бе пазен в тайна от Стоманеното министерство, Вин бе узнала за него в нощта, когато я плениха инквизиторите — нощта, в която бе убила лорд Владетеля.
	Но досега не бяха разбрали какъв трябва да е точният състав на сместа. Аломантичните метали бяха организирани по двойки — желязо и стомана, калай и пютриум, мед и бронз, цинк и месинг. Алуминий и… нещо друго. Вероятно много силно. Атиумът й беше свършил. Трябваше й ново оръжие.
	Елънд въздъхна и й върна пръчката.
	— Вин, страхувам се. Последния път, когато се опита да разпалиш алуминий, лежа болна два дни.
	— Не може да ме убие — успокои го Вин. — Келсайър ми каза, че когато горя неподходяща смес, само ще се почувствам зле.
	Елънд поклати глава.
	— Вин, дори Келсайър е грешал понякога. Нали тъкмо ти ми спомена, че не разбирал добре как точно действа бронзът?
	Вин се замисли. Елънд наистина се тревожеше за нея. Но от друга страна…
	„Когато армията нахлуе в града, Елънд ще умре…“
	Градските скаа сигурно щяха да оцелеят — нито един тиран не би избил работната ръка на завладяния от него проспериращ град. Но кралят трябваше да бъде премахнат. Тя не можеше да се бие с цяла армия, нито да помогне в организирането на отбраната.
	Затова пък притежаваше аломантия. Ако не друго, поне би могла да защити човека, когото обича.
	— Трябва да опитам, Елънд — рече тя тихо. — Клъбс каза, че Страф няма да нападне през следващите няколко дни — хората му ще си почиват след прехода, а разузнавачите ще събират сведения. Това означава, че нямам много време. Ако този метал ме разболее, по-добре да стане сега, за да мога да се възстановя преди битката.
	Лицето на Елънд стана още по-мрачно, но той не посмя да й възрази. Беше се научил, че е безсмислено. Вместо това се изправи.
	— Хам, мислиш ли, че идеята е добра?
	Хам кимна. Той беше войник и за него поеманият от Вин риск бе напълно оправдан.
	— Е, добре — склони Елънд.
	Вин се отпусна в креслото, облегна се назад, взе щипка дуралуминиев прах и я погълна. Затвори очи и се пресегна към аломантичните си запаси. Осемте бяха там, както винаги. Нямаше атиум, нито злато, нито някоя от техните сплави. Но дори да й бе останало малко количество атиум, щеше да е твърде ценен, за да го използва при други случаи освен в крайна необходимост.
	Но ето, че се появи нов запас.
	Всеки път, когато бе разпалвала алуминиева сплав, бе изпитвала заслепяваща болка в главата. „Защо ли не си взех поука…“ Стисна зъби, пресегна се я разпаля новата сплав.
	Не се случи нищо.
	— Опита ли вече? — попита разтревожено Елънд.
	Вин бавно кимна.
	— Нямам главоболие. Но… не съм сигурна дали тази сплав въобще върши нещо.
	— Гори ли? — поинтересува се Хам.
	Вин кимна отново. Усещаше познатата топлина в тялото си, мъждукане, подсказващо й, че металът е запален. Размърда се предпазливо, но не усети някаква физическа промяна. Накрая вдигна глава и сви рамене.
	Хам се намръщи.
	— Щом не ти стана зле, значи сте открили правилната смес. Всеки метал има само една валидна смес.
	— Или поне така се смята.
	— Какво смесихте този път?
	— Алуминий и мед.
	— Интересно — рече Хам. — И нищо ли не усещаш?
	Вин поклати глава.
	— Ще трябва да се поупражняваш още малко.
	— Май извадих късмет — въздъхна Вин и изгаси дуралуминия. — Терион е приготвил четирийсет различни сплави, които смята, че трябва да изпитаме, след като си набавим достатъчно алуминий. Това беше петата.
	— Четирийсет? — Елънд повдигна вежди. — Не знаех, че съществуват толкова много метали, от които да се правят сплави!
	— За сплав не са нужни два метала — отвърна разсеяно Вин. — Достатъчен е един и още нещо. Като стоманата — желязо и въглерод.
	— Четирийсет… — повтори Елънд. — Щеше ли да изпробваш всичките?
	Вин сви рамене.
	— Отначало идеята ми се струваше добра.
	Елънд я погледна угрижено, но не каза нищо. Вместо това се обърна към Хам.
	— Е, Хам, има ли нещо, заради което искаше да ни видиш?
	— Нищо важно — отговори Хам. — Щях да питам Вин дали е във форма да се упражняваме. Закърнявам на тази военна служба, а тя има още какво да учи за боя с тояги.
	— Разбира се — рече Вин. — Защо не?
	— Ел, ти ще дойдеш ли? — попита Хам. — Да потренираш?
	Елънд се разсмя.
	— Срещу някой от вас двамата? Това ще накърни кралското ми достойнство.
	Вин се намръщи.
	— Наистина трябва да се упражняваш повече, Елънд. Дори не знаеш как се държи сабя, а с бастунчето се дуелираш ужасно!
	— И защо ми е да се безпокоя? Нали ти ме пазиш?
	— Невинаги ще сме до теб, Елънд. Щях да съм малко по-спокойна, ако знаех, че можеш да се защитаваш.
	Той се усмихна, хвана я за ръката и я дръпна да се изправи.
	— Ще го направя при първа възможност, обещавам. Но не и днес — имам толкова много неща на главата. Какво ще кажете обаче да дойда да ви погледам? Може да се науча и с гледане — което е по-добрият вариант, отколкото да ям пердах от едно момиче.
	Вин въздъхна, но реши засега да изостави тази тема.


	6.


	Записвам всичко, като го гравирам на метална плоча, защото се боя. Боя се за себе си — да, признавам, че съм само човек. Ако Аленди се върне от Кладенеца на Възнесението, сигурен съм, че първата му цел ще е да ме убие. Той не е зъл човек, но е безпощаден. Навярно заради всичко, което е преживял.


	Елънд стоеше до перилата на тренировъчната площадка. Частица от него жадуваше да иде там и да се упражнява с Вин и Хам. Но по-голямата част не виждаше смисъла в това.
	„Всеки убиец, който пратят при мен, ще е аломант — помисли той. — И, десет години да тренирам, пак няма да мога да се справя с него“.
	На площадката Хам замахна няколко пъти с тоягата, после кимна. Вин пристъпи към него, вдигнала своята тояга, която бе поне с една стъпка по-висока от нея. Докато ги наблюдаваше, Елънд не можеше да не забележи очевидното неравновесие в силите. Хам имаше яки мускули и солидното телосложение на професионален войник. Вин изглеждаше дори по-слаба от обикновено, облечена с плътно прилепнала риза и панталони, без наметало, което да прикрива тъничката й фигура.
	Впечатлението бе подсилено от следващите думи на Хам:
	— Ще се упражняваме с тояга, а не в Тласкане и Теглене. Няма да използваш друго освен пютриум, ясно? Вин кимна.
	Така беше винаги, когато тренираха. Хам твърдеше, че няма друг заместител освен упражненията, колкото и да е могъщ един аломант. Позволяваше на Вин да използва пютриум, защото той увеличаваше силата и гъвкавостта й и подобряваше координацията й.
	Тренировъчната площадка приличаше на вътрешен двор. Бе разположена зад една от казармите и бе заобиколена от навес. Елънд стоеше под навеса, чийто покрив засенчваше червеникавото слънце. Не само това, но и спираше сипещите се от небето сажди. Той опря ръце на перилата. Зад него войници сновяха насам-натам. Немалко спираха да погледат — двубоите на Хам и Вин винаги бяха интересни.
	„Трябваше да довърша речта си — помисли Елънд. — А не да стоя тук и да зяпам как Вин се бие“.
	Но… напрежението от последните дни си казваше своето и му беше все по-трудно да се съсредоточава. Имаше нужда от малко разсейване.
	Точно затова дойде да погледа. Вин предпазливо тръгна напред, вдигнала тоягата с две ръце. Навремето видът й — само по риза и панталони — би му се сторил неподходящ за една млада дама, но постепенно бе свикнал. Балните рокли и тоалетите имаха своя чар, но Вин изглеждаше страхотно с тези семпли одежди. Личеше, че в тях се чувства удобно. Пък и му харесваше как й стои плътно прилепналият панталон.
	Вин обикновено оставяше другите да нападнат първи и този ден не беше изключение. Тоягите се срещнаха с пукот и въпреки крехкия си вид Вин издържа на удара. След кратка размяна двамата отстъпиха и поеха в кръг.
	— Залагам на момичето.
	Елънд се обърна. Някой куцукаше под сянката на навеса към него. Клъбс. Спря до Елънд и тупна на перилата монета от десет боксинга. Елънд се усмихна на генерала и в отговор Клъбс му се озъби — което при него минаваше за усмивка. Като се изключи Доксон, Елънд се бе сприятелил с всички членове на групата. С Клъбс му беше най-трудно да свикне. Едрият мъж с лице на смачкана жаба винаги изглеждаше недоволен — усещане, което често подсилваше и тонът му.
	Но той беше изкусен занаятчия, както и аломант. Беше Задимител, макар че напоследък не бе прибягвал до умението си. Вече близо година Клъбс заемаше поста генерал в армията на Елънд. Самият Елънд нямаше представа кога и къде Клъбс се е научил да командва войници, но очевидно притежаваше нужния опит. Вероятно го бе придобил там, където бе получил и раната на крака, заради която накуцваше.
	— Те само се упражняват, Клъбс — рече Елънд. — Няма да има „победител“.
	— Скоро ще се разгорещят — отбеляза Клъбс. — Винаги става така.
	Елънд обърна глава.
	— Не бива да ме караш да залагам срещу Вин.
	— Защо пък не?
	Елънд се засмя и извади една монета. Клъбс все още малко го плашеше и той не искаше да рискува да го ядоса.
	— Къде е този мой безполезен племенник? — попита Клъбс и се озърна.
	— Дух ли? Че той върна ли се? Как е влязъл в града?
	Клъбс сви рамене.
	— Тази сутрин е оставил нещо на прага ми.
	— Подарък?
	Клъбс изсумтя.
	— Дървена статуетка на майстор резбар от град Йелва. И бележка, на която пише: „Само да ти покажа какво правят истинските майстори, старче“.
	Елънд се засмя, но погледна Клъбс смутено.
	— Не беше такъв момък той — промърмори недоволно Клъбс. — Кълна се, че вие го покварихте.
	Дали се шегуваше? Или беше сериозен? Елънд така и не се бе научил да разпознава настроенията му.
	— Как се справя армията?
	— Ужасно — отвърна Клъбс. — Искаш армия? Дай ми повече от година да я обучавам. В момента не бих очаквал от тези момчета да успеят и срещу бабичка с бастун.
	„Страхотно“ — помисли си Елънд.
	— За нищо не ги бива — продължи да недоволства Клъбс. — Страф копае някакви странни укрепления, но по-голямата част от армията му си почива. Сигурно ще ни нападнат в края на седмицата.
	Вин и Хам продължаваха да си разменят удари. От време на време спираха и Хам обясняваше как е правилната стойка или подход. Но постепенно паузите се скъсиха, а ударите и движенията ставаха все по-силни и бързи. Двамата се обляха в пот, изпод краката им се вдигаха облаци прах.
	Въпреки разликата в силата, опита и подготовката Вин се оказа достоен противник на Хам и Елънд неволно се усмихна. Тя не беше като другите — беше го осъзнал още първия път, когато я зърна на бала, първия й бал. Но напоследък все по-често си даваше сметка колко я е подценявал в началото.
	Нова монета иззвънтя на перилата.
	— И аз залагам на Вин.
	Елънд се обърна изненадано. Мъжът, произнесъл тези думи, бе войник и допреди малко бе стоял по-назад с останалите. Елънд се намръщи.
	— Кой си…
	И се сепна. Като се изключеше брадата и позата, той познаваше това лице.
	— Дух? — попита изненадано.
	Момчето се засмя под очевидно фалшивата брада.
	— Бешел къдято ма повикали-пратили.
	Елънд се намръщи.
	— В името на лорд Владетеля, пак ли този твой проклет диалект?
	— О, само лека носталгична закачка — отвърна Дух през смях. Дори сега в думите му се долавяше източен акцент, но през първите пет месеца, след като се запозна с момчето, Елънд почти не разбираше какво казва. За щастие Дух постепенно изостави привичката си да говори на своя странен диалект, също както и да носи обичайните си дрехи. Шестнайсетгодишният младеж вече бе висок почти два метра и твърде малко напомняше дългурестия хлапак, който Елънд помнеше отпреди година.
	Дух се опря на перилата до Елънд в позата на скучаещ младеж, с което премахна и последния намек за войника, за който се представяше — и какъвто не беше.
	— Дух, защо си облечен така? — попита намръщено Елънд.
	Дух сви рамене.
	— Аз не съм Мъглороден. Ние, по-простичките шпиони, трябва да открием други начини да събираме информация, без да влитаме през прозорци или да подслушваме от покриви.
	— От колко време си тук? — попита Клъбс и стрелва с яден поглед племенника си.
	— Отпреди теб, чичо Мърмор — рече усмихнато Дух. — И за да отговоря на следващия въпрос, прибрах се преди два дена. Малко преди Доксон, ако трябва да съм точен. Реших да си отдъхна, преди да се върна към задълженията си.
	— Дух, не зная дали си забелязал — каза Елънд, — но ние сме във война. Сега не е време за почивки.
	Дух сви рамене.
	— Не исках да ме отпратите наново. Щом сражението ще е тук, предпочитам да съм на точното място. Нали разбирате, заради тръпката.
	— И откъде се сдоби с тази униформа? — изсумтя Клъбс.
	— Ами… хъм… — Дух се огледа и за миг заприлича на неувереното хлапе, което беше доскоро.
	Клъбс промърмори нещо за непослушните момчета, но Елънд само се разсмя и потупа Дух по рамото. Момчето отвърна с усмивка. Очевидно групата на Вин се беше сдобила с още един полезен член. Като Калаено око — Мъглив, който гори калай, за да подсилва сетивата си, — Дух можеше да подслушва разговори от голямо разстояние, както и да вижда дребни подробности.
	— Е, добре дошъл — заяви Елънд. — Какви са новините от Запада?
	Дух поклати глава.
	— Не бих искал да прозвуча като чичо Свадливко, но новините не са никак добри. Слуховете, че целият атиум на лорд Владетеля бил в Лутадел, пак са плъзнали. Този път са още по-упорити.
	— Мислех, че сме приключили с това! — въздъхна Елънд Бриз и хората му бяха изгубили половин година да разпространяват слухове, че в действителност атиумът е бил пренесен в друг град и че Елънд не го е открил в Лутадел.
	— Излиза, че не. — Дух поклати глава. — Освен това… имам чувството, че някой разпространява тези слухове съвсем целенасочено. Изглежда, има хора, които ужасно държат да насъскат всички военачалници срещу нашия крал.
	„Само ядове“ — помисли си Елънд и попита:
	— Случайно да знаеш къде е Бриз?
	Дух сви рамене, но изглежда, вече не чуваше какво му говори Елънд. Беше се загледал в двубоя. Елънд също погледна към Вин и Хам.
	Както беше предсказал Клъбс, двамата бяха преминали към по-разгорещена фаза. Вече нямаше инструкции, нито бързи, повтарящи се размени на удари. Двамата се сражаваха разпалено, размахваха тоягите с невероятна бързина. Стелещите се от небето сажди се въртяха около тях като вихри. Откъм казармите се приближи друга група войници и спря да наблюдава двубоя.
	Елънд се наведе напред. Дуелът на аломанти беше нещо, което си заслужаваше внимателно наблюдение. Вин опита атака. Хам завъртя тоягата толкова бързо, че пред него сякаш се образува непробиваема завеса. По някакъв неописуем начин Вин успя да пробие защитата, но силата на удара на Хам я отхвърли назад и тя тупна на земята. Изпъшка от болка, опря се на ръка, тласна се във въздуха, стъпи на крака и отново вдигна тоягата.
	„Пютриум“ — помисли Елънд. Под негово въздействие дори най-непохватният човек ставаше невероятно ловък. Какво оставаше за една гъвкава млада жена като Вин…
	Вин присви очи и по начина, по който вирна брадичка, Елънд усети, че се е ядосала. Не обичаше да я побеждават — дори когато противникът бе очевидно много по-силен от нея.
	Елънд отвори уста да предложи да сложат край на тренировката, но в този момент Вин се хвърли напред.
	Хам вдигна тоягата си и замахна към нея. Тя отскочи настрани, мина на сантиметри от тоягата му, сетне завъртя своята и удари тоягата на Хам отзад така, че едва не го събори. И отново пристъпи към него.
	Хам обаче използва силата на удара й, за да се завърти около оста си, и замахна да стовари тоягата си право върху гърдите й.
	Елънд извика.
	Вин подскочи.
	Нямаше метал, от който да се Тласне, но това, изглежда, не беше от съществено значение. Изхвърча почти на седем стъпки, с лекота прелетя над тоягата на Хам, преметна се във въздуха и замахна.
	Когато стъпи на земята, тоягата й вече завършваше дъгата и оставяше след себе си диря в стелещите се сажди. Стовари се отзад върху краката на Хам. Ударът го подкоси и докато падаше, той извика.
	Вин отново скочи във въздуха.
	Хам се просна по гръб и Вин се приземи на гърдите му. После лекичко го чукна с края на тоягата по челото.
	— Печеля.
	Хам остана да лежи замаян. Вин не слизаше от гърдите му. Прах и пепел се сипеха кротко на площадката.
	— Проклет да съм… — прошепна Дух, изразявайки впечатлението на всички присъстващи.
	Най-сетне Хам се разсмя.
	— Добре. Победи ме. А сега, ако обичаш, донеси ми нещо за пиене, докато си разтрия краката, че почти не ги чувствам.
	Вин се усмихна, скочи от гърдите му и се отдалечи. Хам поклати глава и се надигна. Накуцваше. Пютриумът не само увеличаваше силата, равновесието и бързината, но и правеше тялото невероятно издръжливо. С него Хам бе понесъл удар, който иначе щеше да му строши краката.
	Хам дойде при тях, кимна на Клъбс и потупа Дух по рамото. Облегна се на перилата и почна да си разтрива прасците.
	— Елънд, кълна се, понякога да се биеш с това момиче е като да се надпреварваш с вятъра. Никога не е там, където я очакваш.
	— Как го направи, Хам? — попита Елънд. — Питам за скока. Изглеждаше невероятен дори за аломант.
	— Използва стомана, нали? — присъедини се Дух.
	Хам поклати глава.
	— Не, съмнявам се.
	— Тогава как? — повтори Елънд.
	— Аломантите черпят сила от своите метали — обясни Хам. — Някои могат да изстискват повече от други — но истинската сила идва от самия метал, не от тялото на аломанта.
	— Е, и? — повдигна вежди Елънд.
	— Ами — продължи Хам, — не е необходимо аломантът да е физически силен, за да притежава мощ. Ако Вин беше ферохимик, за мен щеше да е много по-трудно. Да можехте да видите как Сейзед натрупва сила, как се увеличават мускулите му. Но при аломантията цялата сила идва директно от метала. Сега, повечето Главорези — и аз включително — предполагаме, че като тренираме телата си, ще добавим допълнителна сила. В края на краищата мускулестият боец, горящ пютриум, трябва да е много по-силен от обикновен аломант. — Хам се почеса по брадичката и погледна към тренировъчната площадка. — Но… започвам да си мисля, че има и друг начин. Вин е невероятно крехка, но когато разпалва пютриум, става няколко пъти по-силна от обикновен войник. Тя трупа цялата тази сила в малкото си телце и няма масивни мускули, които да я забавят с тежестта си. Тя е като… насекомо. Много по-силна, отколкото подсказват масата и телосложението й. Ето защо, когато скача, се получава _това_.
	— Но все пак ти си много по-силен от нея — посочи Дух.
	Хам кимна.
	— Да. И бих се възползвал от това — стига да успея да нанеса удар. Но с времето става все по-трудно.
	Вин се върна с каничка студен сок — изглежда, бе ходила чак до Цитаделата, вместо да налее топла бира от бъчонката до площадката. Освен това беше взела чаши за Елънд и Клъбс.
	— Ей! — извика Дух. — Мене защо ме забрави?
	— С брадата изглеждаш глупаво — отвърна Вин, докато наливаше.
	— Затова ли няма да получа сок?
	— Затова.
	— Вин, ти си странно момиче — бе коментарът на Дух.
	Вин завъртя очи и погледна към бъчонката в ъгъла. Едно от тенекиените канчета до нея подскочи и полетя към тях. Вин го улови и го тупна на перилата до Дух.
	— Сега доволен ли си?
	— Ще съм доволен, когато ми налееш да пийна — заяви Дух.
	През това време Клъбс се пресегна и прибра парите от перилата.
	— Ей, вярно бе! — провикна се Дух. — Ел, длъжник си ми. Плащай!
	Елънд свали чашата.
	— Не съм се включвал в облога.
	— Да, ама плати на чичо Дразньо. Защо не и на мен?
	Елънд въздъхна, извади монета от десет боксинга и я сложи до парите на Дух. Момчето се засмя и я прибра с ловкостта на уличен джебчия.
	— Вин, благодаря ти, че ми подобри финансовото състояние. — И й намигна.
	Вин погледна намръщено Елънд.
	— Залагал си срещу мен?
	Елънд се засмя, наведе се през перилата и я целуна.
	— Не исках. Клъбс ме накара.
	Клъбс изсумтя, допи чашата и я протегна за още. След като Вин не реагира, той се обърна към Дух и го изгледа намръщено. Дух въздъхна, взе каната и му наля чашата.
	Вин не сваляше недоволен поглед от Елънд.
	— На твое място щях да внимавам, Елънд — подхвърли Хам и се засмя. — Тя удря доста силно…
	— Не биваше да я ядосвам, когато става въпрос за оръжия, нали?
	— Мен ли питаш? — подсмихна се Хам.
	При този коментар Вин изсумтя, заобиколи перилата и застана до Елънд. Той я прегърна и когато тя се притисна към него, за миг зърна в очите на Дух пламъче на завист. Елънд подозираше, че хлапето си пада по Вин, но пък не можеше да го вини за това.
	Дух поклати глава и въздъхна:
	— Трябва да си намеря жена.
	— Тази брада няма да ти помогне — заяде се Вин.
	— Вин, тя е само за маскировка — отвърна Дух. — Ел, не можеш ли да ми дадеш някаква титла?
	Елънд се засмя.
	— Едва ли това ще промени нещо, Дух.
	— Виж на теб как ти провървя.
	— Ох, не зная. Понякога си мисля, че Вин се влюби в мен не заради титлата ми, а въпреки нея.
	— Но си имал и други освен Вин, нали? Благородни момичета?
	— Едно-две призна Елънд.
	— Само дето Вин има навика да изтребва съперниците си — засмя се Хам.
	Елънд се присъедини към смеха.
	— Е, направи го само веднъж. И струва ми се, че Шан си го заслужаваше — в края на краищата тъкмо тогава възнамеряваше да ме убие. — Погледна с нескрита обич Вин. — Макар че Вин наистина е твърде сурова с другите жени — в нейно присъствие те всичките бледнеят.
	Дух завъртя очи.
	— Ще стане по-интересно, когато ги избие всичките.
	Хам се изкиска и подаде чашата на Дух.
	— Елънд, само лорд Владетеля знае какво ще направи с теб, ако някога решиш да я зарежеш.
	Вин се размърда и се притисна по-силио в Елънд. Много пъти я бяха изоставяли в живота. Дори след като той й предложи да се оженят и след всичко, което бяха преживели, тя непрестанно го караше да и обещава, че няма да я зареже.
	„Време е да сменим темата“ — помисли Елънд, усетил, че доброто настроение се топи.
	— Е — рече той, — ще ида да проверя какво има за хапване в кухнята. Вин, идваш ли?
	Вин погледна към небето, сякаш за да провери колко остава до мръкване, след това кимна.
	— И аз ще дойда — заяви Дух.
	— Не, ти няма — сряза го Клъбс и го улови за врата. — Ти ще останеш тук и ще ми обясниш откъде си взел униформа, каквато носят моите войници.
	Елънд се засмя и отведе Вин. Въпреки неловкия край на разговора бе доволен, че дойде да гледа тренировката. Странно как членовете на бившата група на Келсайър умееха да се шегуват и смеят дори в такива тежки моменти. По някакъв начин успяваха да забравят проблемите. Може би им беше останало в наследство от Оцелелия? Разправяха, че Келсайър винаги се усмихвал, независимо от това колко е тежко положението. Нещо като бунт срещу действителността.
	Не че с това проблемите се решаваха. Все още им предстоеше да се справят с армия, превъзхождаща неколкократно тяхната, в град, който не бе подготвен за отбрана. Но ако някой би могъл да оцелее в тази ситуация, това несъмнено бе групата на Келсайър.


	По-късно вечерта, след като по настояване на Елънд се натъпка до пръсване, Вин го отведе в покоите си.
	Там, легнала на пода, ги чакаше овчарката. Изгледа Вин и сведе глава.
	— Добре дошла, господарке — произнесе кандрата с приглушен ръмжащ глас.
	Елънд подсвирна от изненада, а Вин обиколи съществото, за да го огледа от всички страни. Всяко косъмче изглеждаше точно на мястото си. Ако не беше заговорило, Вин щеше да го вземе за истинско куче.
	— Как се справяш с гласа? — попита Елънд любопитно.
	— Гласовата кутия е конструирана от плът, не от кост, ваше величество — отвърна ОреСюр. — Възрастните кандри се учат да командват телата си, не само да ги копират. Все още трябва да погълна трупа, за да запаметя и пресъздам външните му черти. Но вътре мога да импровизирам на воля.
	— Затова ли кучешкото тяло ти отне повече време? — попита Вин.
	— Не, господарке — рече ОреСюр. — Козината. Съжалявам, че не ви предупредих, но нагласяването й е доста бавен и мъчителен процес.
	— Всъщност ти май го спомена — каза Вин.
	— ОреСюр, какво мислиш за тялото? — попита Елънд.
	— Честно ли, ваше величество?
	— Разбира се.
	— То е противно и унизително.
	Вин повдигна вежди.
	„Малко дръзко от твоя страна, Реноа — помисли си. — Днес май сме в лошо настроение, а?“
	Той я изгледа и Вин се опита — неуспешно — да разгадае кучешкото му изражение.
	— Но ще го носиш, нали? — попита Елънд.
	— Разбира се, ваше величество заяви ОреСюр. — Бих умрял, но не и да наруша Договора. Такъв е животът.
	Елънд кимна на Вин, сякаш искаше да подчертае думите му.
	„Всеки може да твърди, че е лоялен — помисли Вин. — А и толкова по-добре, когато лоялността е обвързана с «договор». Така изненадата ще е по-болезнена, когато се обърне срещу теб“.
	Елънд очевидно чакаше нещо. Вин въздъхна.
	— ОреСюр, ще имаме още време да си поговорим.
	— Щом такова е желанието ви, господарке.
	— Не съм сигурна дали е точно такова — рече Вин. — Но така или иначе ще стане. Владееш ли добре тялото?
	— Достатъчно добре, господарке.
	— Ела — рече му тя. — Да видим дали ще издържиш на темпото.


	7.


	Страхувам се също, че всичко, което преживях — и най-вече историята ми, ще бъде забравено. Страхувам се от света, който идва. Страхувам се, че плановете ми ще се провалят. Страхувам се от орис, по-лоша дори от Дълбината.


	Сейзед никога не бе помислял, че ще хареса мръсни подове. Но те се оказаха забележително полезни при уроците по писане. Сега той изписа няколко думи в прахта с дълга пръчка — поредния пример за учениците. Те старателно почнаха да го преписват.
	Дори след като бе прекарал почти година сред различни селски общини на скаа, Сейзед продължаваше да се удивява на оскъдния им бит. В цялото село нямаше и едно парченце тебешир, та какво оставаше за мастило или хартия. Половината деца излизаха да играят съвсем голи и единственият подслон бяха сламените колиби — тесни продълговати помещения с целите в дупки покриви. За щастие скаа притежаваха поне земеделски сечива, но нямаха нито лъкове, нито стрели, за да ловуват.
	Веднъж Сейзед ги заведе на разузнавателен поход до изоставеното имение. Не намериха почти нищо, което да им бъде полезно. Той предложи на старейшините да преместят хората си в имението през зимата, но се съмняваше, че ще го направят. Придружиха го до имението с нескрити опасения и мнозина не смееха да се отдалечат и на крачка от него. Мястото им напомняше за господарите — а господарите, за болката.
	Учениците му продължаваха да пишат. Отне му доста усилия да убеди старейшините в това колко е важно да ги научи на четмо и писмо. Накрая те му подбраха няколко ученици — донякъде за да го успокоят. Той поклати глава, докато ги гледаше как дращят по пода. Нямаше никакъв ентусиазъм в учението им. Бяха дошли, защото им бяха наредили и защото „господарят терисец“ го бе поискал, а не от жажда за учение.
	През дните преди Рухването Сейзед често се бе опитвал да си представи как ще изглежда светът без лорд Владетеля. Мислеше си как Пазителите ще тръгнат сред хората и ще разнасят забравени познания и истини сред развълнуваните и благодарни маси. Съзнанието му рисуваше озарени от блясъка на огнище нощи, в които той споделя легендите и историите, които е събирал, с жадни за познания слушатели. Никога не си бе помислял, че тези хора може да са твърде изтощени от борбата за насъщния, че вечер да имат сили да го слушат. Не си бе представял, че присъствието му по-скоро ще ги плаши, отколкото да събужда благодарността им.
	„Трябва да си търпелив с тях“ — напомни си Сейзед. Сега мечтите му изглеждаха толкова високомерни. Пазителите преди него, тези, които бяха трупали познания мълчаливо и покорно, не бяха очаквали възхвали и благодарност. Бяха изпълнявали задълженията си в сериозна и мрачна анонимност.
	Сейзед се разходи, за да провери напредъка на питомците. Справяха се все по-добре — вече познаваха всички букви. Не беше кой знае какво, но ставаше за начало. Той им кимна и ги освободи за вечеря.
	В отговор те се поклониха и бързо излязоха. Сейзед ги последва навън и погледна смрачаващото се небе — беше ги задържал твърде дълго. Поклати глава, докато крачеше между колибите. Отново носеше стюардските си дрехи с клиновидния знак отпред и си бе сложил още няколко обеци. Придържаше се към старите си привички, защото му бяха добре познати, макар да бяха същевременно и символ на потисничеството. Как ли щяха да се обличат в бъдеще терисците? Дали начинът на живот, наложен им от лорд Владетеля, щеше да остане неотменна част от тяхната култура?
	Спря в покрайнините на селцето и погледна към южната долина. Беше покрита с черна почва, от която тук-там стърчаха шубраци и клони. Нямаше мъгли, разбира се — мъглите излизаха само нощем. Тези разкази навярно бяха измислица.
	А дори и да не бяха, какво от това? Не беше негова работа да разследва подобни неща. Сега, след края на Рухването, задачата му бе да разпространява познание, а не да губи време в проверка на глупави разкази. Пазителите вече не бяха изследователи, а учители. Носеше в себе си хиляди книги — полезни познания по земеделие, канализация, управление и медицина. Трябваше да ги предаде на скаа. Така бе решил Синодът.
	И въпреки това частица от него се възпротивяваше. Това пробуждаше в сърцето му вина — селяните се нуждаеха от неговите уроци, а той жадуваше да им окаже помощ. Но… усещаше, че нещо му липсва. Лорд Владетеля бе мъртъв, но историята сякаш не беше завършена. Дали не бе пропуснал някоя важна част?
	Нещо по-голямо дори от лорд Владетеля? Толкова голямо и значимо, че оставаше невидимо?
	„А може би всичко това е плод на въображението ми? Прекарах целия си живот да се съпротивлявам и воювам, поемах рискове, които други Пазители биха окачествили като безумие. Не можех да се примиря с тяхното макар и привидно покорство — Трябваше да се включа в бунтовническото движение“.
	Въпреки успеха на бунтовниците другарите на Сейзед все още не му бяха простили за участието в него. Той знаеше, че в очите на Вин и другите изглежда смирен, но сравнен с останалите Пазители беше направо необуздан. Неуморен, недоверчив, заплашващ с нетърпеливото си поведение отдавна установения ред. Пазителите вярваха, че дългът им изисква да чакат, да са готови за деня, в който лорд Владетеля ще си иде. Ферохимиците бяха твърде малко, за да рискуват открито въстание.
	Но Сейзед не се бе подчинил. И сега не му беше никак лесно да свикне с мирното занимание на учител. Дали защото подсъзнателно усещаше, че хората все още са в опасност, или защото не можеше да приеме факта, че се е озовал встрани от епицентъра на събитията?
	— Господарю терисец!
	Сейзед се обърна. В гласа се долавяше уплаха. „Още една смърт в мъглите?“
	Стана му неприятно, че въпреки ужасения вик нито един скаа не се подаде от колибите. Няколко врати изскърцаха, но никой не изтича навън, подтикван от тревога — или любопитство, — докато викащият търчеше право към Сейзед.
	Беше възпълна жена на средна възраст. Докато се приближаваше, Сейзед по навик провери запасите си — носеше, разбира се, пютриема за сила и малък стоманен пръстен за бързина. В този момент съжали, че не бе взел още няколко гривни.
	— Господарю терисец! — повтори жената задъхано. — Ох, той се върна! Дошъл е за нас!
	— Кой? — попита Сейзед. — Човекът, който умря в мъглите?
	— Не, господарю терисец. _Лорд Владетеля_.


	Сейзед го намери да стои в покрайнините на селцето. Вече се стъмваше и жената, която му бе донесла вестта, се бе скрила в колибата си. Сейзед можеше само да си представи как се чувстват нещастните хорица — изплашени от спускането на нощта и мъглите, ужасени от неясната заплаха, която се спотайва отвън.
	От злокобата в мрака.
	Непознатият чакаше мълчаливо на изровения път. Беше облечен в черно расо и бе висок почти колкото Сейзед. Беше гологлав и нямаше никакви накити — освен, разбира се, двата стоманени шипа, забити през очните му ябълки.
	Не беше лорд Владетеля. Беше Стоманен инквизитор.
	Сейзед все още не разбираше как тези същества могат да живеят. Шиповете бяха достатъчно дебели, за да изпълват кухините, остриетата им бяха унищожили очите, а острите върхове се подаваха от тила. От раните не се стичаше кръв — по някаква причина това му се струваше най-странно.
	За щастие Сейзед познаваше този инквизитор.
	— Марш — каза той сред изплуващите мъгли.
	— Трудно е да те открие човек, терисецо — отвърна Марш и гласът му изненада Сейзед. Беше се променил, сега бе по-дрезгав, хрущящ. Сякаш Марш едва потискаше мъчителната си кашлица. Точно като другите инквизитори, чиито гласове Сейзед бе чувал.
	— Да ме открие? — повтори Сейзед. — Не смятах, че ще съм нужен някому.
	— Независимо — отвърна Марш и се обърна на юг. — Важното е, че успях. Трябва да дойдеш с мен.
	Сейзед се намръщи.
	— Какво? Марш, имам работа тук.
	— Без значение — бе отговорът на Марш, който отново извърна лице към него.
	„Струва ли ми се, или наистина се е променил от последния път?“ — помисли Сейзед и неволно потрепери.
	— За какво става въпрос, Марш?
	— Серанската конвента е опразнена.
	Сейзед се сепна. Конвентата бе една от крепостите на Министерството на юг — място, където инквизиторите и архипреланите на лорд Владетеля се бяха оттеглили след Рухването.
	— Опразнена? — повтори Сейзед. — Това е невъзможно.
	— Но въпреки това е факт — отвърна Марш. Не използваше никакви жестове, дори лицето му остана непроменено.
	— Аз… — Сейзед млъкна. „Каква информация, какви тайни чудеса може да съдържа библиотеката на Конвентата“.
	— Трябва да дойдеш с мен — повтори Марш. — Ще ми е нужна помощ, в случай че моите побратими ме открият.
	„Моите побратими“. И откога инквизиторите на Министерството му бяха „побратими?“ Марш се бе внедрил в редиците им като част от плана на Келсайър за събарянето на Последната империя. Той беше предател на инквизиторите, не техен брат.
	Сейзед се поколеба. Поведението на Марш бе толкова странно… неестествено, дори изнервящо. Като стаена заплаха в тъмнината.
	„Не ставай глупав“ — рече си той. Марш беше брат на Келсайър — единственият жив роднина на Оцелелия. Като инквизитор той бе по-старши от принудителите и те се вслушваха в заповедите му въпреки участието му в бунта. Беше се оказал безценен помощник за управлението на Елънд Венчър.
	— Иди си събери нещата — нареди Марш.
	„Мястото ми е тук — помисли Сейзед. — Да уча тези хора, а не да търча из полята в преследване на егоистични цели“.
	Но от друга страна…
	— Напоследък мъглите излизат и денем — промълви тихо Марш.
	Сейзед вдигна глава. Марш го гледаше със сияещите стоманени шипове. Суеверните скаа вярваха, че инквизиторите могат да четат мисли, но Сейзед знаеше, че това е глупост. Инквизиторите притежаваха силата на Мъглородни и следователно биха могли да влияят на емоциите — но не и да надзъртат в умовете.
	— Защо го каза? — попита Сейзед.
	— Защото е истина — отвърна Марш. — Още не се е свършило, Сейзед. Дори не е започнало. Лорд Владетеля… той беше само отлагане. Брънка във веригата. Сега, когато го няма, времето ни е съвсем оскъдно. Ела с мен в Конвентата — ще я претърсим, докато имаме възможност.
	Сейзед помисли малко и кимна.
	— Трябва да съобщя на селяните. Мисля, че ще можем да тръгнем още тази нощ.
	Марш кимна, но не помръдна, докато Сейзед се връщаше в селото. Мъглите се сгъстяваха около него.


	8.


	Всичко се върти около нещастния Аленди. Мъчно ми е за него и за нещата, които е трябвало да изтърпи. За това, в което бе принуден да се превърне.


	Вин се хвърли в мъглите. Рееше се из нощния въздух, прелиташе над къщи и улици. От време на време в мрака блясваше светлинка — нощен патрул или може би окъснял пътник.
	Започна да се снижава и веднага хвърли монета под себе си. Тласна се от нея, запокитвайки я с тежестта на тялото си към тъмната земя. Веднага щом монетата издрънча на улицата, тя се Тласна със сила нагоре и отново излетя в небето. Меките Тласъци бяха трудни — всяка монета, от която се Оттласкваше, и всеки скок, който правеше, я изхвърляха с невероятна скорост. Скоковете на Мъглородния не бяха като птичи полет. По-скоро наподобяваха траекторията на рикошираща стрела.
	И въпреки това в движенията й имаше грация. Вин дишаше дълбоко, докато се рееше над града, пълнеше дробовете си докрай с хладния влажен въздух. Денем Лутадел миришеше на огньовете на ковачниците, загрети от слънцето отпадъци и сипещи се сажди. Нощем обаче мъглите придаваха на въздуха ледена свежест — почти чистота.
	Вин достигна най-високата точка на скока и увисна за миг, преди инерцията да смени посоката си. След това се стрелна обратно към града. Краищата на мъглопелерината шляпаха зад нея, оплитаха се с косите й. Тя падаше със затворени очи. Спомни си първите седмици от обучението с Келсайър. Той й бе дарил всичко това. Свободата. Макар от две години да бе Мъглородна, Вин все още не бе свикнала със завладяващото усещане да лети сред мъглите.
	Разпали стомана, без да отваря очи — въпреки това линиите изникнаха, синкава мрежа на фона на спуснатите й клепачи. Тя избра две, сочещи надолу, Тласна и се изхвърли в нова дъга.
	„Какво ли щях да правя без всичко това?“ — помисли си и отвори очи. Развятата зад нея мъглопелерина плющеше.
	Скоро отново започна да се снижава, но този път не хвърли монета, а разпали пютриум, за да подсили костите и мускулите си, и се приземи с приглушен тропот на стената, заобикаляща Цитаделата Венчър. Разпаленият бронз не показваше признаци за аломантична активност наоколо, нито стоманата засичаше движение на метални предмети из Цитаделата.
	Вин постоя приклекнала няколко секунди върху стената, на самия край, обвила с пръсти неравния ръб. Усещаше хладния камък под стъпалата си, калаят правеше кожата й по-чувствителна от обичайното. Стената имаше нужда от почистване, беше обрасла с лишеи, подхранвани от нощната влага и скривани в сянката на близката кула денем.
	Стоеше неподвижно и оглеждаше местещите се от лекия ветрец талази. Чу долу на улицата шум, напрегна се, провери запасите си и едва тогава забеляза очертанията на овчарката в сенките.
	Пусна една монета покрай стената и скочи долу. ОреСюр чакаше търпеливо.
	— Доста бързо се движиш — отбеляза доволно Вин.
	— Достатъчно беше да прекося площадката, господарке.
	— И все пак тази вечер успяваш да си по-близо до мен, отколкото предния път. Това тяло е много по-бързо от предишното.
	— Предполагам — отвърна ОреСюр.
	— Мислиш ли, че ще можеш да ме последваш през града?
	— Вероятно. Ако се изгубим, ще се върна до уговореното място.
	Вин се обърна и се понесе по една странична улица. ОреСюр я последва безшумно.
	„Да видим как ще се справи в преследването“ — помисли си тя, разпали пютриум, увеличи скоростта и се понесе в стремглав спринт по влажния калдъръм, както винаги боса. Обикновен човек не би могъл да развие подобна скорост. Дори опитен бегач нямаше да издържи на темпото й, защото скоро щеше да се измори.
	С помощта на пютриума Вин можеше да тича часове наред, без да се задъха. Той й придаваше сила, подобряваше усета й за равновесие, докато фучеше с развята пелерина в тъмнината.
	ОреСюр не изостана. Подскачаше зад нея в мрака и дишаше шумно, съсредоточен върху бягането.
	„Впечатляващо“ — помисли Вин и сви в друга уличка. Прескочи с лекота двуметровата стена в дъното и прекоси градината на някакъв дребен благородник. Завъртя се, подхлъзна се на влажната трева и се огледа.
	ОреСюр тъкмо прелиташе в изящен скок над оградата. Тъмният му силует се приземи на меката глинеста почва до Вин. Той спря, клекна и зачака; дишаше едва чуто. В очите му блещукаше предизвикателство. „Е, добре — помисли Вин и извади шепа монети. — Да те видим сега“.
	Пусна една монета на земята и се изстреля право нагоре. Завъртя се в мъглите, обърна се и се Тласна настрани от метална капандура. Приземи се на покрив, скочи и използва нова монета, за да се Тласне над улицата.
	Продължи в същия дух: подскачаше от покрив на покрив, като използваше монетите само когато е необходимо. От време на време поглеждаше към земята и неизменно виждаше една ниска четирикрака сянка, която я следваше. В предишния си, човешки облик, ОреСюр не успяваше да издържи на подобно темпо и се налагаше от време на време да се спуска и да го изчаква. Полетите в нощното небе, плъзгането над покривите… това бе истинската стихия на Мъглородния. Разбираше ли Елънд какво иска от нея, като настояваше да води ОреСюр със себе си? Ако останеше долу на улицата, щеше да е беззащитна.
	Стъпи на един покрив, улови се за стряхата и надзърна през ръба. Мъглата побърза да се сгъсти около нея. Цареше тишина.
	„Хъм, сега вече ме изпусна. Ще трябва да обясня на Елънд, че…“
	ОреСюр изтрополи с лапи на покрива, спря задъхан до нея, изплези език и клекна в търпеливо очакване.
	Вин се намръщи. Беше се носила близо десет минути над покривите със скоростта на Мъглороден.
	— Как се покатери тук?
	— Скочих на една по-ниска сграда, от нея на следващата, докато стигна до тази, господарке — отвърна ОреСюр. — Издигат се толкова близо една до друга, че не е никак трудно да се скача. — Изглежда, объркването й си пролича, защото ОреСюр продължи: — Може би бях малко прибързан в преценката за това тяло, господарке. Несъмнено притежава силно изострен нюх — всъщност всичките му сетива са изострени. Не беше никак трудно да ви проследя, дори в тъмнината.
	— Аха… ясно — отвърна Вин. — Това е добре.
	— Мога ли да ви попитам за целта на тази надпревара?
	Вин повдигна рамене.
	— Правя го всяка нощ.
	— Изглеждаше така, сякаш се опитвате да ми се изплъзнете. Ще е много трудно да ви пазя, ако не мога да съм близо до вас.
	— Да ме пазиш? — попита Вин. — Ти дори не можеш да се биеш.
	— Договорът ми забранява да убивам човешки същества — потвърди ОреСюр. — Но при нужда мога да отида за помощ.
	„Или да ми подхвърлиш късче атиум, ако съм в опасност — призна замислено Вин. — Той е прав, може да бъде полезен. Защо непрестанно се опитвам да му се измъкна?“
	Погледна ОреСюр. Той клечеше търпеливо, но гърдите му се надигаха в учестен ритъм. Не си бе дала сметка, че кандрата също се нуждае от въздух.
	„Той изяде Келсайър“.
	— Ела — повика го тя, надигна се и скочи от покрива. Хвърли една монета, Тласна се от нея и дори не се огледа да провери дали кандрата я следва.
	Докато падаше, посегна към друга монета, но се отказа да я използва. Вместо това се Тласна от рамката на един прозорец. Както повечето Мъглородни, тя често използваше клипсове — най-дребните монети, — за да скача. Колко добре, че икономиката осигуряваше достатъчно количество преносим метал с идеален размер и тегло, за да се използва при движение. Повечето Мъглородни дори не се замисляха за цената на всеки един подскок. Но Вин не беше като тях. Допреди две години шепа дребни монети за нея бяха равнозначни на цяло съкровище. Толкова много пари означаваха прехрана за седмица, стига да е пестелива. Но можеха да са равнозначни на болка — дори на смърт, — ако другите крадци разберат за тях.
	От много време не бе изпитвала истински глад. Все още имаше малък пакет суха храна в покоите си, но го държеше по навик, а не от нужда. Беше приятно да не мислиш за такива обикновени неща като насъщния, но на мястото на онези тревоги сега бяха дошли други, по-големи. Тревоги за бъдещето на цяла една нация.
	За бъдещето на… хората.
	Приземи се върху градската стена — много по-висока и по-добре укрепена от малката стена около Цитаделата Венчър, — подскочи върху една бойница и се подпря на зъбера, наведе се навън и погледна към огньовете на вражеската армия.
	Никога не се бе срещала със Страф Венчър, но бе чувала достатъчно от Елънд, за да е разтревожена.
	Въздъхна, скочи от бойницата и тръгна по каменната пътека. Спря и се облегна на един зъбер. ОреСюр изтича нагоре по стъпалата и се приближи. И пак клекна и зачака търпеливо.
	За добро или лошо простият, макар и гладен живот си бе отишъл. Кралството на Елънд беше в сериозна опасност и тя бе изгорила последния си запас от атиум, за да го спаси. Сега Елънд беше беззащитен — не само от армиите, но и от всеки Мъглороден убиец, пратен да го премахне.
	Някой като Наблюдателя може би? Загадъчният непознат, който се беше намесил по време на боя с Мъглородния на Сет. Какво всъщност искаше? Защо следеше нея, а не Елънд?
	Вин въздъхна, отвори кесията и извади пръчката дуралуминий. Все още имаше малък запас в себе си, късчето, което бе погълнала.
	От векове беше прието, че има само десет аломантични метала: четири основни, с техните сплави, плюс атиум и злато. Но аломантичните метали съществуваха по двойки — основен метал и неговата сплав. Вин не можеше да си обясни как могат да смятат златото и атиума за чифт, след като никой от тях не е сплав на другия. В края на краищата се оказа, че не са свързани и че всеки си има собствена сплав. Едната от тях — малатиумът, или така нареченият Единайсети метал, бе подсказала на Вин как да победи лорд Владетеля.
	По някакъв начин Келсайър бе открил тайната на малатиума. Сейзед все още не бе успял да намери легенда, в която да се споменава Единайсетият метал или да се обяснява как и бе помогнал да се справи с лорд Владетеля.
	Вин потърка с пръст гладката повърхност на дуралуминиевата пръчка. При последната й среща със Сейзед той изглеждаше разстроен — доколкото това бе възможно за него, — че не е открил и намек за метала в нито една легенда. Макар Сейзед да твърдеше, че напуска Лутадел, за да образова народа на Последната империя — както изискваше дългът му на Пазител, — Вин не бе пропуснала факта, че бе тръгнал на юг. Посоката, в която Келсайър твърдеше, че е открил Единайсетия метал.
	„Дали има някакви слухове за него? — запита се тя, докато поглаждаше дуралуминия. — Нещо, от което да разбера каква е функцията му?“
	Всеки от останалите метали предизвикваше незабавен и видим ефект, единствено медта, с нейната способност да замаскира аломантична активност от други Мъглородни, не въздействаше директно върху сетивата. Вероятно дуралуминият бе подобен по действие. Дали ефектът му не се забелязваше само от друг аломант, който се опитва да прилага силата си върху Вин? Той беше противоположен метал на алуминия, премахващ запасите от метали. Не значеше ли това, че под дуралуминиево въздействие металите издържат по-дълго?
	Движение.
	Вин едва успя да зърне с крайчеца на окото си някакво раздвижване сред сенките. В първия миг в нея се надигна страх — дали това не беше онзи мъглив силует, призракът на мрака, който бе видяла предната нощ?
	„Привиждат ти се разни неща — опита се да си внуши. — Сигурно е от преумора“. И наистина, движещият се обект бе твърде черен — и реален, — за да е призрачното видение.
	Беше Наблюдателят.
	Не беше приклекнал и дори не си правеше труда да се скрие. Арогантен или глупав бе този непознат Мъглороден? Вин се усмихна и тревогата й премина във вълнение. Тя прегледа металите си и провери запасите. Всичко беше наред.
	„Тази вечер ще те хвана, приятелю“.
	Завъртя се и хвърли шепа монети. Или Мъглородният знаеше, че го е забелязала, или бе готов за атака, защото с лекота ги избегна. ОреСюр скочи на крака и се завъртя към него.
	— Проследи го, ако можеш — нареди му тя шепнешком и хукна в мрака след Наблюдателя.
	Той се бе изстрелял право нагоре в нощния въздух. Вин нямаше голям опит в преследването на друг Мъглороден — единствената й възможност да се обучава беше в началото, когато с нея се занимаваше Келсайър. Скоро откри, че с мъка издържа на наложеното от непознатия темпо, и изпита вина за това, което бе направила с ОреСюр преди малко. Ето че й предстоеше да научи от собствен опит колко е трудно да преследваш Мъглороден. При това не разполагаше с изострения нюх на кучето.
	Затова пък имаше калай. Той правеше нощта по-ясна и подсилваше слуха й. С негова помощ тя успяваше да следва Наблюдателя, докато той се придвижваше към центъра на града. Когато го наближиха, той се спусна на Фонтанния площад. Вин също се снижи, стъпи на плъзгавия паваж със слаб изблик на пютриум, отскочи настрани и хвърли шепа монети.
	Металните късчета иззвънтяха в нощта. Вин веднага се втурна напред, движейки с лекота подсилените си от пютриума мускули.
	Противникът й подскочи и се озова на ръба на близкия фонтан. Вин приклекна, хвърли една монета и се извиси над него. Той я наблюдаваше зорко, докато прелиташе над главата му.
	Вин се улови за една от бронзовите статуи в средата на фонтана, покатери се на тесния й връх и го погледна оттам. Той стоеше на един крак на ръба на фонтана, смълчан, обгърнат в мрак сред кълбящите се мъгли. Имаше… предизвикателство в позата му.
	„Можеш ли да ме хванеш?“ — сякаш я питаше.
	Вин извади кинжалите и скочи от статуята. Тласна се право над главата на Наблюдателя, като използва студения бронз като котва.
	Наблюдателят също се възползва от статуята и се Притегли към нея — изхвърча под падащото тяло на Вин и се понесе с неописуема бързина по водната повърхност, като вдигаше вълна от пръски. Сетне подскочи нагоре, Тласна се рязко и профуча през площада.
	Вин стъпи на ръба на фонтана и върху нея се изсипа облак леденостудени пръски. Тя се Тласна и на свой ред прелетя през площада.
	Наблюдателят стъпи на земята, обърна се и също извади кинжалите си. Вин се претърколи, мушна се под остриетата и замахна рязко нагоре. Наблюдателят отскочи встрани и оръжията му хвърлиха ярки отблясъци и пръски вода. Движенията му бяха невероятно гъвкави, тялото му бе напрегнато и уверено. Способно.
	Вин се усмихна отново и бързо си пое дъх. Не се бе чувствала така, откакто… от онези първи нощи, когато се гонеха с Келсайър. Остана приведена, чакаща, докато мъглите бавно я обгръщаха. Противникът й бе среден на ръст, с жилесто тяло и не носеше мъглопелерина.
	„Защо е без пелерина?“ Мъглопелерините бяха нещо като задължителен знак за тяхната каста, символ на гордост и увереност.
	Беше твърде далече, за да различи чертите му. Стори й се, че вижда лека усмивка, но миг по-късно той отскочи назад и се Тласна от статуята. Преследването продължаваше.
	Докато се носеха из града, Вин разпали стомана.
	Хвърчаха из Лутадел като играещи си деца — Вин се опитваше да догони Наблюдателя, а той хитро й се изплъзваше и винаги бе на крачка пред нея.
	Беше наистина добър. Много по-добър от всеки Мъглороден, когото бе срещала, с изключение вероятно на Келсайър. Но оттогава тя бе натрупала немалък опит. Дали непознатият можеше да се окаже по-добър и от Оцелелия? Тази мисъл я накара да настръхне. Винаги бе смятала Келсайър за образец на аломантичното майсторство, а беше лесно да забрави, че се бе сдобил със силата си само няколко години преди Рухването.
	„Също толкова време, колкото се обучавах аз“ — осъзна Вин, докато се приземяваше на малка тясна уличка. Намръщи се, приклекна и замря. Беше видяла Наблюдателя да се спуска към тази улица.
	Тъмна и отдавна непочиствана, уличката бе по-скоро тесен проход между сградите. Не се забелязваше никакво движение — Наблюдателят или се беше измъкнал, или се спотайваше наблизо. Тя разпали желязо, но синкавите линии, които изникнаха, останаха неподвижни.
	Имаше, разбира се, и друг начин…
	Вин се престори, че продължава да се озърта, и същевременно разпали бронз, за да проникне през Медния облак на непознатия.
	И го видя. Притаен в една стая, зад спуснатите щори на прозореца в най-рухналата къща. Сега, когато знаеше накъде да гледа, забеляза и късчетата метал, които вероятно бе използвал, за да скочи до втория етаж, резето, което бе Дръпнал, за да спусне щорите. Навярно бе идвал на тази улица и преди и бе подготвил засадата си.
	„Хитро“ — помисли Вин.
	Едва ли се досещаше за способността й да прониква през Медни облаци. Ако го нападнеше сега, щеше да се издаде. Вин остана неподвижна, представяше си как той се спотайва горе и чака да види какво ще предприеме.
	Усмихна се. Посегна навътре и докосна дуралуминиевия запас. Може би ако го разпалеше, щеше да изглежда различна за аломантичните сетива на друг Мъглороден. Наблюдателят вероятно бе разпалил всички свои метали и очакваше да види какъв ще е следващият й ход.
	Без повече да се колебае Вин разпали четиринайсетия метал.
	В ушите й отекна оглушителна експлозия. Вин изстена и рухна на колене. Всичко се озари в ослепителна светлина, сякаш някакъв изблик на енергия бе осветил улицата. Изведнъж й стана студено, обгърна я вкочаняващ хлад.
	И този звук… не беше експлозия, а множество експлозии. Ритмичен тътнеж, като удари с барабан в непосредствена близост. Ударите на сърцето й. Вятър, който вие свирепо. Дращене на търсещо храна куче. Някой хърка в съня си. Имаше чувството, че слухът й се е усилил хиляда пъти.
	А после… нищо. Вин тупна на гръб на паважа и в същия момент ярката светлина, студът и оглушителният тропот изчезнаха. Една сянка се прокрадваше наблизо, но тя не можеше да я различи добре… вече не виждаше в мрака. Калаят й беше…
	„Свършил — осъзна тя. — Всичкият ми запас от калай изгоря. Бях го запалила, когато подпалих дуралуминия. Запалих ги едновременно. Това е тайната“.
	Дуралуминият бе изгорил в един кратък и мощен изблик целия й резерв от калай. Беше направил сетивата й невероятно чувствителни за съвсем кратко време, за сметка на целия й запас. И като погледна навътре, тя установи, че бронзът, пютриумът — и всички останали метали, които бе разпалила в този момент — са изчезнали. Приливът сетивна информация бе толкова зашеметяващ, че не бе забелязала този страничен ефект.
	„По-късно ще мисля за това“ — реши тя и разтърси глава. Струваше й се, че е оглушала и ослепяла, но не беше така. Нямаше време да се възстановява. Надигна се рязко и се олюля. Силуетът пред нея бе твърде нисък, за да е на Наблюдателя. Това беше…
	— Господарке, имате ли нужда от помощ?
	ОреСюр се доближи и клекна до нея.
	— Как успя да ме проследиш? — попита тя.
	— Не беше никак лесно, господарке — отвърна безизразно ОреСюр. — Нуждаете ли се от помощ?
	— Какво? Не, нямам нужда от помощ — Вин отново разтърси глава. — Май не помислих за това, като поисках да станеш куче. Сега не можеш да ми носиш метали.
	Кандрата завъртя глава, после изтича някъде наблизо и се върна с нещо в устата. Коланът й.
	Пусна го до краката й и отново зае обичайната си поза. Вин вдигна колана и извади кесията с резервни метали.
	— Благодаря ти. Много… предвидливо от твоя страна.
	— Просто изпълнявам Договора, господарке — отвърна кандрата. — Нищо повече.
	„Както и да е, това е доста повече от всичко, което си правил досега за мен“ — помисли тя, докато пресушаваше стъклениците една по една. Разпали калай, възвърна нощното си зрение и изпита облекчение — никога досега не се беше озовавала нощем в такъв непрогледен мрак.
	Щорите в стаята на Наблюдателя бяха отворени — изглежда, той бе избягал по време на краткия й пристъп. Вин въздъхна.
	— Господарке! — прошепна ОреСюр.
	Вин се обърна. Един мъж се приземи тихо до нея. Стори й се познат, макар да не знаеше откъде. Имаше слабо лице, черна коса и изглеждаше малко объркан. Виждаше учудване в погледа му. Защото беше паднала?
	Вин се усмихна.
	— Може да съм го направила, за да те примамя по-близо — прошепна тя. Знаеше, че той я чува с лекота благодарение на подсиления си с калай слух.
	Мъглородният се усмихна и кимна лекичко, сякаш изразяваше уважението си.
	— Кой си ти? — попита Вин и пристъпи напред.
	— Враг — отвърна той и вдигна ръка да я спре.
	Вин замръзна. Между двамата се стелеха мъгливи талази.
	— Защо тогава ми помогна онази нощ в боя с убийците?
	— Защото — отвърна той — аз също съм безумец.
	Вин се намръщи, втренчила поглед в него. Беше съзирала безумие в очите на просяци. Този човек не беше луд. Стоеше гордо и я наблюдаваше бдително в мрака.
	„Що за игра е това?“ — зачуди се тя.
	Инстинктите й — опитът от целия й досегашен живот — я предупреждаваха да е внимателна. От съвсем скоро се бе научила да вярва на приятелите си и не смяташе да дари с подобна привилегия един непознат, когото бе срещнала в нощта.
	Но близо година не бе разговаряла с друг Мъглороден. Имаше въпроси, които й се искаше да обсъди. Дори Мъгливите като Хам и Бриз не можеха да разберат странния, двойствен живот на една Мъглородна. Отчасти убийца, отчасти телохранителка, отчасти благородничка… и отчасти объркано мълчаливо момиче.
	Дали не би могла да го направи свой съюзник, да осигури още един Мъглороден за защитата на Централната област? Дори и да не успееше, със сигурност не биваше да се бие с него. Едно нещо е гонитбата в мрака, съвсем друго — двубой, чийто изход ще реши този, който притежава атиум.
	Ако това се случеше, поражението й бе сигурно.
	Наблюдателят я оглеждаше внимателно. После прошепна:
	— Кажи ми нещо.
	Вин кимна.
	— Наистина ли Го уби?
	— Да — отвърна Вин също шепнешком. Знаеше за кого говорят.
	Той кимна замислено.
	— Защо се хвана на тяхната игра?
	— Чия игра?
	Наблюдателят кимна в мрака, към Цитаделата Венчър.
	— Това не е игра — отвърна Вин. — Не и когато хората, които обичам, са в опасност.
	Наблюдателят поклати мълчаливо глава, сякаш беше… разочарован. После извади нещо от пояса си.
	Вин незабавно отскочи назад. Но Наблюдателят просто хвърли една монета между двамата. Тя подскочи няколко пъти и спря на калдъръма. Миг след това той се Тласна и излетя нагоре.
	Вин не го последва. Вдигна ръка и потърка чело, сякаш имаше главоболие.
	— Нима го пуснахте да си иде? — попита ОреСюр.
	Вин кимна.
	— Приключихме за тази нощ. Той се би добре.
	— Уважение ли ми се струва, че долавям? — попита кандрата.
	Вин го погледна и смръщи вежди. В гласа на кандрата имаше презрение. ОреСюр клечеше търпеливо на камъните, без да проявява каквито и да било чувства.
	Тя въздъхна и си завърза колана.
	— Ще трябва да ти измислим някаква чанта. Искам да носиш резервни стъкленици, както правеше в човешкия си облик.
	— Не е необходимо да ми търсите чанта, господарке — отвърна ОреСюр.
	— Защо?
	ОреСюр изприпка до нея.
	— Ако обичате, извадете една от вашите стъкленици.
	Вин бръкна в кесията и извади малка стъкленица. ОреСюр се доближи и обърна едното си рамо към нея. Пред смаяния й поглед козината се разтвори и отдолу се показаха няколко слоя кожа и изпъкнала мрежа вени. Вин неволно се отдръпна.
	— Не се тревожете, господарке — успокои я ОреСюр. — Плътта ми не е като вашата. Аз умея да я… контролирам, ако мога да се изразя така. Сложете стъкленицата в отвора.
	Вин пъхна стъкленицата във вдлъбнатината. Плътта около нея се затвори и тя се скри. Вин разпали малко желязо. Нямаше синкави линии, сочещи към скритата стъкленица. Металът в стомаха на аломанта не подлежеше на въздействие на друг аломант, също както металът, пронизващ тялото, както при инквизиторите, не можеше да бъде Теглен или Тласкан от някой друг. Изглежда, правилото важеше и за скритите под кожата на кандрата метали.
	— В случай на необходимост ще ви върна стъкленицата — каза кандрата.
	— Благодаря, ОреСюр.
	— Договорът, господарке. Не ми благодарете. Правя само това, което се иска от мен.
	Вин бавно кимна, после каза:
	— Да се връщаме в двореца. Трябва да проверя как е Елънд.


	9.


	Но позволете ми да започна от началото. За първи път се срещнах с Аленди в Кхлениум. По онова време той беше млад момък и все още не беше променен от десетилетието, през което щеше да води армии.


	Марш изглеждаше различен. Бившият Търсач беше някак… по-суров. Усещаше се в начина, по който извръщаше стоманените си очи към Сейзед, в отговорите и лаконичните реплики. Разбира се, Марш открай време беше прям човек.
	Сейзед го разглеждаше скришом, докато крачеха по прашния път. Нямаха коне: дори Сейзед да си бе намерил, животното щеше да откаже да се приближи до инквизитора.
	„Как казваше Дух, че го наричали преди? — чудеше се Сейзед, докато вървяха. — Преди тази промяна. Май беше Железни очи“. Име, което, оказа се, беше пророческо. Повечето хора намираха промяната на Марш най-малкото за смущаваща и го избягваха. Макар Марш на пръв поглед да не проявяваше недоволство от този факт, Сейзед бе решил да се сприятели с него.
	Все още не знаеше как гледа на усилията му самият Марш. Засега двамата се разбираха добре — споделяха общи интереси в науката и историята и следяха внимателно религиозната обстановка в Последната империя.
	„А и той сам ме потърси — припомни си Сейзед — Разбира се, под предлог, че очаква да му помогна в случай, че не всички инквизитори са напуснали Серанската конвента“. Обяснение, което едва ли отговаряше на истината. Въпреки ферохимичните си умения Сейзед не беше войн.
	— Трябваше да останеш в Лутадел — подхвърли Марш.
	Сейзед извърна глава. Марш бе заговорил както винаги без предисловие.
	— Защо смяташ така? — попита терисецът.
	— Там имат нужда от теб.
	— Марш, същото важи и за останалата част на Последната империя. Аз съм Пазител — не бива да се задържам дълго на едно място.
	Марш поклати глава.
	— Селяните… те ще забравят, че си ги навестявал. Никой няма да забрави нещата, които предстои да се случат в Централната област.
	— Ще останеш изненадан, ако ти кажа какви неща забравят хората. Войните и кралствата може да изглеждат важни сега, но дори Последната империя се оказа смъртна. И сега, когато рухна, Пазителите нямат място в политиката. „Повечето биха казали, че никога не сме имали място в нея“.
	Марш се обърна към него. Тези очи, орбитите, пълни със стомана… Сейзед не потрепери, но все пак малко се притесни.
	— А твоите приятели? — попита Марш.
	Това вече засегна една чувствителна струна. Сейзед отмести поглед. Да, бе обещал на Келсайър да пази Вин. „Само че сега тя няма нужда от защита — помисли си той. — Владее аломантията по-добре дори от Келсайър“. И въпреки това Сейзед си даваше сметка, че съществуват сфери на защита, които не са свързани с пряко стълкновение. Неща като подкрепа, съвет, съчувствие бяха жизненоважни за всеки и най-вече за Вин. Толкова много тежеше сега на крехките й плещи.
	— Изпратих помощ — отвърна Сейзед. — Каквато намерих.
	— Не е достатъчно — възрази Марш. — Нещата, които се случват в Лутадел, са твърде важни, за да бъдат пренебрегвани.
	— Аз не ги пренебрегвам, Марш — отвърна Сейзед. — Само изпълнявам дълга си така, както го разбирам.
	— Погрешно го разбираш — тросна се Марш. — Трябва да се върнеш в Лутадел веднага щом приключим тук.
	Сейзед понечи да възрази, но премълча. Какво можеше да каже? Марш беше прав. Макар че нямаше доказателство, Сейзед знаеше, че в Лутадел се случват важни събития — неща, които изискваха неговата помощ. Неща, които най-вероятно щяха да засегнат бъдещето на цялата страна, известна като Последната империя.
	Ето защо той преглътна и продължи да крачи след Марш. Щеше да се върне в Лутадел и отново да се прояви като бунтар в средите на Пазителите. И може би щеше да разбере, че го прави не заради някаква призрачна заплаха за света, а от егоистичното желание да е с другарите си.
	Всъщност надяваше се последното да се окаже истина. Защото алтернативата го безпокоеше сериозно.


	10.


	Високият ръст на Аленди ми направи впечатление още при първата ни среща — един човек, който се извисяваше над останалите, който — въпреки младежката си възраст и скромните си дрехи — заслужаваше уважение.


	Залата на Събора се помещаваше в бившия Финансов отдел на Стоманеното министерство. Беше с прихлупен таван и по-скоро наподобяваше учебна стая, отколкото заседателна зала. В единия край имаше издигната платформа, останалата част се запълваше от редици скамейки. Елънд бе наредил да поставят столове за членовете на Събора в дясната част на платформата. Отляво имаше катедра за изказвания.
	Катедрата бе обърната към членовете на Събора, а не към залата. Но на заседанията се допускаха и обикновени хора. Елънд смяташе, че всички трябва да проявяват интерес към управлението на държавата, ала за негово съжаление седмичните им срещи често минаваха пред съвсем оскъдна публика.
	Столът на Вин бе най-отзад на платформата. Оттук разполагаше с най-добра позиция за наблюдение. Част от охранителите на Хам — облечени цивилно, с обикновени дрехи — бяха заели места на първия ред. Елънд бе възразил, когато Вин настоя платформата да бъде заобиколена от пазачи — смяташе, че седящите зад изказващия се войници ще го смущават. Но Хам и Вин не отстъпиха. Щом Елънд държеше да говори пред публика всяка седмица, Вин искаше да е сигурна, че ще може да следи всичко около него — както и тези, които го пазят.
	По тази причина, за да стигне до мястото си, Вин трябваше да прекоси платформата. Всички втренчиха погледи в нея. Някои бяха само любопитни — предполагаха, че е любовница на Елънд, и мисълта, че кралят спи с личната си убийца, ги караше да сплетничат. Други пък се интересуваха от политика — чудеха се дали Вин има някакво влияние върху Елънд и дали биха могли да я използват, за да го накарат да се вслуша в молбите и прошенията им. А имаше и такива, които проявяваха интерес към една жива легенда — те сякаш не вярваха, че това дребничко момиче би могло наистина да убие лорд Владетеля.
	Вин ускори крачка, подмина членовете на Събора и се настани на мястото си до Хам, който — въпреки официалния случай — пак беше с неизменния елек и без риза. Облечена със семпла блуза и панталон, Вин също се чувстваше не на място.
	Хам се усмихна и я потупа дружески по рамото. Тя едва не подскочи от докосването. Не че не харесваше Хам — напротив. Изпитваше привързаност към него, както и към всички останали членове на някогашната група на Келсайър. Но въпреки това… всъщност не можеше да определи точно причината. Невинният жест на Хам я накара да се стресне. Имаше чувството, че хората не могат да фамилиарничат по този начин.
	Прогони тези мисли. Време беше да се научи да приема хората такива, каквито са. Елънд заслужаваше нормална жена.
	Той вече беше тук. Кимна на Вин и тя му отвърна с усмивка. След това продължи тихия си разговор с лорд Пенрод, един от благородниците в Събора.
	— Елънд ще е доволен — прошепна Вин. — Тази вечер залата е пълна.
	— Страхуват се — отвърна също полугласно Хам. — А когато са изплашени, хората се събират на групи. Аз самият също не съм кой знае колко щастлив, но пък това ми е работата.
	Вин кимна и огледа присъстващите. Тълпата беше странна смесица от социални прослойки, които никога не се събираха на едно място по време на Последната империя. Преобладаващата част, разбира се, бяха благородници. Вин се намръщи, като си помисли колко често някои от тях се опитват да манипулират Елънд и обещанията, които той им дава…
	— Що за физиономия? — прекъсна мислите й Хам.
	Вин извърна очи към Главореза. Той я разглеждаше с весело изражение — Хам имаше почти свръхестествен усет, когато опираше до спорове.
	Вин въздъхна.
	— Чудя се за това, Хам.
	— За кое това?
	— За ей _това_. — Тя посочи Събора. — Елънд се старае всички да са доволни. Дава толкова много — власт, пари…
	— Просто иска да е справедлив към всички тях.
	— Не е само това, Хам — възрази Вин. — Сякаш настоява да се държи с обикновените хора както с благородниците.
	— Че толкова ли е лошо това?
	— Ако всички станат благородници, тогава самото понятие се обезсмисля. Но не всеки може да е богат, нито да притежава власт. Просто животът не е такъв.
	— Може би — рече замислено Хам. — Но не е ли в гражданските задължения на Елънд да се старае да поддържа справедливостта?
	„Гражданските задължения? — зачуди се Вин. — Май не биваше да подхващам спор с него…“
	Вин сведе глава.
	— Според мен не всички гледат на нещата по този начин. Някои просто искат да му отнемат властта. И той им позволява.
	Хам, кой знае защо, реши, че с това спорът е приключил, и тя извърна поглед към присъстващите. Изглежда, тази вечер бе дошла доста голяма група мелничари, които бяха заели най-добрите места. В първите дни след създаването на Събора благородниците пращаха отрано прислугата, за да им запазва места, или подкупваха хората да освобождават своите. Ала веднага щом откри това Елънд забрани и двете практики.
	Освен благородници и мелничари тази вечер присъстваха и немалко членове на така наречената „нова класа“. Скаа търговци и занаятчии, на които преди не се разрешаваше да определят сами цените на услугите и труда си. Те бяха истинските печеливши от икономическата политика на Елънд. Под тираничната ръка на лорд Владетеля само неколцина особено надарени скаа бяха успели да се изкачат до положение на относително охолство. Без ограниченията тези хора бързо доказаха, че притежават умения и качества, надхвърлящи тези на благородниците. Сега те съставляваха в Събора фракция, чието влияние можеше спокойно да се мери с това на аристократите.
	В тълпата имаше и такива, които не изглеждаха повлияни от промените. Докато благородниците по правило носеха костюми, шапки и палта, тези бяха облечени в прости работнически дрехи, някои от тях все още изцапани от работа или покрити със стари петна от сажди.
	И въпреки това… дори в тях се усещаше промяна. Не толкова в дрехите, колкото в поведението. Стояха малко поизправени, с вдигнати чела. А и очевидно имаха достатъчно свободно време, за да посетят Събора.
	Елънд най-сетне откри срещата. Тази сутрин бе позволил на помощниците си да се погрижат за тоалета му и в резултат имаше съвсем приличен вид и дори бе сресан. Костюмът му стоеше добре, всички копчета бяха на местата си, а жилетката под сюртука бе в приятен тъмносин цвят. Немирните кестеняви къдрици бяха прибрани от опитна ръка.
	Обикновено Елънд започваше събранията, като даваше думата на други членове на Събора, а те пък измъчваха аудиторията с пространни излияния за данъци и проблеми с канализацията. Но днес имаше по-неотложни въпроси.
	— Господа — рече Елънд. — Ще ви помоля да променим обичайния дневен ред в светлината на събития, свързани с… оцеляването на града.
	Двайсет и четиримата заседатели закимаха, макар неколцина да замърмориха нещо. Елънд ги пренебрегна. Чувстваше се спокоен и уверен пред публика, много повече, отколкото би била Вин на негово място. Докато той разгръщаше тезата си, Вин наблюдаваше тълпата и следеше за реакции.
	— За всички вас е очевидно тежкото положение, в което се намираме — започна Елънд речта, която бе подготвил предната вечер. — Изправени сме пред опасност, каквато този град никога не е познавал. Нашествие и обсада от един тиран. Ние сме нова нация, кралство, основано на принципи, непознати по времето на лорд Владетеля. И въпреки това вече сме кралство с традиции. Свобода за скаа. Управление по наш избор и устройство. Благородници, които не трябва да се прекланят пред лорд Владетеля и неговите принудители и инквизитори. Господа, една година не е достатъчна. През изминалия месец неведнъж обсъждахме какво трябва да се направи, ако настъпи този ден. Ето защо ви моля да гласувате по съвест. Нека си обещаем, нека обещаем и на тези хора, че няма да позволим градът ни да падне под чужда власт. Нека продължим да събираме информация, нека потърсим други начини, дори да се бием, ако се окаже неизбежно.
	Речта продължи, но Вин вече я бе чувала десетина пъти, докато Елънд се упражняваше. Докато любимият й говореше, тя оглеждаше тълпата. Безпокоеше се най-много от принудителите, които видя да сядат отзад. Не показваха почти никаква реакция на негативната светлина, в която ги описваше Елънд.
	Така и не можа да разбере защо Елънд бе позволил на Стоманеното министерство да продължи дейността си. Това беше последният остатък от властта на лорд Владетеля. Повечето принудители категорично отказваха да споделят познанията си по администрация и управление с хората на Елънд и продължаваха да се отнасят презрително към скаа.
	И въпреки това Елънд не ги бе прогонил. Беше им забранил да упражняват каквото и да било насилие, както и да подтикват към бунт. Но не ги изгони от града, както предлагаше Вин. Всъщност, ако зависеше от нея, направо щеше да ги екзекутира.
	Най-сетне Елънд стигна до края на речта си и Вин насочи вниманието си към него.
	— Господа — говореше той, — отправям това предложение, уповавайки се на вярата си в доброто и здравия разум. Единственото, за което ви моля, е малко време. Предлагам да преустановим всякакви дискусии относно бъдещето на града, докато не изпратим наши парламентьори, които да се срещнат с армията отвън и да потърсят пътища за мирни преговори.
	И събра листовете си, за да покаже, че е дошло време за дебати.
	— И така — обади се Филин, един от търговците в Събора. Костюмът му стоеше толкова добре, та никой не би познал, че го носи едва от една година. — Искате от нас да ви преотстъпим правото да решите съдбата на целия град.
	— Какво? — изуми се Елънд. — Не съм казвал подобно нещо. Помолих само за малка отсрочка. За да се срещна със Страф.
	— Той отхвърли всички наши по-ранни предложения за преговори — посочи друг член на Събора. — Какво ви кара да смятате, че ще се вслуша сега?
	— Гледаме от грешната страна на проблема! — обади се един от представителите на благородническото съсловие. — Трябва да помолим Страф Венчър да не ни напада, а не да се срещаме и да си приказваме с него. Наложително е час по-скоро да му покажем, че сме готови да му съдействаме. Видяхте армията му. Той смята да ни унищожи!
	— Моля ви! — Елънд вдигна ръка. — Да не се отклоняваме от темата.
	Нов член — този път скаа — заговори, сякаш въобще не бе чул Елънд.
	— Казваш го, защото си благородник — обърна се той към мъжа, когото Елънд бе прекъснал. — Лесно ти е да предлагаш да се съюзим със Страф, след като няма какво да изгубиш!
	— Няма какво да изгубя? Ще ме убият заедно със семейството ми само задето съм бил на страната на Елънд и срещу баща му!
	— Само дрънкаме празни приказки — обади се един търговец. — Трябваше още преди месеци да наемем още войници, както ви предлагах.
	— И откъде щяхме да вземем пари за това? — попита лорд Пенрод, най-старшият сред благородниците в Събора.
	— От данъци — отвърна търговецът и махна с ръка.
	— Господа — обади се Елънд. — Господа!
	Това му осигури известна доза внимание.
	— Трябва да вземем решение — продължи Елънд. — Съсредоточете се върху темата, ако обичате. Какво смятате за моето предложение?
	— Безсмислено е — заяви Филин. — Защо да чакаме? Да поканим Страф в града и да приключваме. И без това ще го превземе.
	Спорът се разгоря отново. Проблемът се състоеше в това, че търговецът Филин — колкото и да не го харесваше Вин — имаше право. Войната не беше най-примамливият изход. Страф имаше огромна армия. Имаше ли смисъл да протакат нещата?
	— Вижте… погледнете — продължаваше Елънд, макар почти никой да не го слушаше. — Страф е мой баща. Може би ще успея да разговарям с него. Да го накарам да се вслуша в думите ми. Лутадел е бил негов дом години наред. Ако го убедя, че не бива да го напада?
	— Почакайте — надигна се един от представителите на скаа съсловието. — А какво ще кажете за продоволственото положение? Имате ли представа колко искат търговците за чувал жито? Преди да се тревожим за обсадата, трябва да помислим как да свалим цените.
	— Все обвинявате нас за вашите проблеми — скочи друг търговец. И караницата започна отново. Елънд стоеше безпомощно зад катедрата. Вин поклати глава, изпълнена със съжаление към него. Ето в това се превръщаха най-често обсъжданията в Събора — никой не отдаваше на Елънд почитта, която заслужаваше. Може би вината бе негова — все пак ги бе направил равни на себе си.
	Най-сетне спорът поутихна и Елънд извади бял лист, очевидно с намерение да запише резултата от гласуването по предложението. Не изглеждаше никак обнадежден.
	— Е, добре — рече той. — Да гласуваме. Но запомнете — с исканата отсрочка не само печелим време. Ще се опитам да убедя баща ми да не напада града.
	— Елънд, млади момко — изправи се лорд Пенрод. — Всички сме живели тук по времето, когато управляваше лорд Владетеля. Знаем какво представлява баща ти. Ако той иска този град, ще го получи. Въпросът, който трябва да решим, е как да му го предадем най-безболезнено. И как да запазим поне известна свобода под неговата власт.
	Присъстващите се умълчаха и за първи път никой не подхвана нов спор. Пенрод стоеше със спокойно, добре овладяно изражение. Вин знаеше твърде малко за него. Той беше един от по-влиятелните благородници, останали в града сред Рухването, с консервативни политически възгледи. Но никога не го бе чувала да се изказва презрително по отношение на скаа и вероятно тъкмо това го правеше толкова популярен сред хората.
	— Говоря направо — продължи Пенрод, — защото такава е суровата истина. Не сме в позиция да преговаряме.
	— Съгласен съм с Пенрод — надигна се рязко Филин. — Елънд настоява да се срещне със Страф Венчър и това е негово право. Доколкото разбирам, като крал той има право да се среща и преговаря с други монарси. Но не е необходимо да обещаваме, че няма да предадем града на Страф.
	— Майстор Филин — рече лорд Пенрод. — Струва ми се, че не преценихте правилно намерението ми. Аз казах, че предаването на града е неизбежно, но че трябва да се опитаме да спечелим колкото се може повече от него. А това означава да се срещнем със Страф, за да чуем и неговите условия. Ако гласуваме да му предадем града още сега, ще си изгубим козовете твърде рано.
	Елънд вдигна глава, обнадежден за първи път откакто бе изпуснал контрола над обсъждането.
	— Значи вие подкрепяте предложението ми?
	— Това е не особено лицеприятен начин да получим отсрочката, от която се нуждаем — отвърна Пенрод. — Но… като гледам армията, която се е събрала отвън, съмнявам се, че имаме друга възможност. Което значи да, ваше величество. Подкрепям предложението.
	Неколцина от останалите членове на Събора също кимнаха, сякаш едва сега за първи път виждаха смисъла на предложението. „Пенрод има твърде голямо влияние — помисли Вин, докато разглеждаше възрастния благородник с присвити очи. — Вслушват се в него повече, отколкото в Елънд“.
	— Ще гласуваме ли? — попита един от заседателите.
	Така и направиха. Елънд записваше подадените гласове. Осем благородници — седмина плюс Елънд — гласуваха за предложението, което означаваше, че са повлияни от изказването на Пенрод. Осемте скаа бяха също за него, търговците — против. В края на краищата Елънд събра две трети от гласовете.
	— Предложението се приема — обяви той малко изненадано. — Съборът се отказва от правото да предаде града, докато не бъде осъществена среща със Страф Венчър.
	Вин се облегна назад. Не знаеше какво да мисли за гласуването. Добре беше, че Елънд бе получил желаното, но не й харесваше начинът, по който бе станало това.
	Междувременно Елънд освободи катедрата и даде думата на Филин. Търговецът прочете предложение, в което призоваваше да се гласува за това контролът върху хранителните припаси в града да бъде преотстъпен на търговците. Този път самият Елънд застана начело на несъгласните и спорът избухна с нова сила. Вин следеше хода му с оживен интерес. Дали Елънд си даваше сметка, че се държи като другите, когато възразява на техните предложения?
	Докато Елънд и още неколцина скаа затрудняваха прокарването на предложението, дойде време за обедна почивка. Хората в залата се надигнаха и взеха да се протягат уморено. Хам се обърна към Вин.
	— Хубаво заседание, а?
	Тя повдигна рамене.
	— Наистина трябва да направим нещо по въпроса за безразличието ти относно гражданските задължения, мило момиче.
	— Вече свалих едно управление — заяви Вин. — Предполагам, че с това съм изпълнила „гражданските си задължения“ поне за известно време.
	Хам се засмя, макар че не сваляше бдителен поглед от тълпата. Също и Вин. Сега, когато всички се надигаха, бе най-удобният момент за покушение срещу Елънд. Един човек привлече вниманието й и тя се намръщи.
	— Връщам се след миг — подхвърли на Хам и стана.


	— Правилно постъпихте, лорд Пенрод — обърна се тихо Елънд към възрастния благородник. — Имаме нужда от още време. Знаете какво ще направи баща ми с града, когато го превземе.
	Лорд Пенрод поклати глава.
	— Не го направих за теб, синко. Постъпих така, за да не може този глупак Филин да поднесе града на тепсия, преди да изтръгнем от баща ти обещанието да не посяга на благородниците и техните права.
	— Чакайте малко. — Елънд вдигна пръст. — Трябва да има и друг начин! Оцелелия от Хатсин никога не би предал града без бой.
	Пенрод смръщи вежди и Елънд мислено се прокле. Старият лорд беше традиционалист — споменаването на Оцелелия нямаше да има положителен ефект върху него. Мнозина благородници се бояха от влиянието на Келсайър върху скаа.
	— Помислете за това — добави Елънд, забелязал, че Вин се приближава. Тя му даде знак да се отдалечат встрани и той се извини и отиде при нея. — Какво има? — попита шепнешком.
	— Жената отзад — рече също така тихо Вин, погледът й бе изпълнен с подозрителност. — Високата, със синята блуза.
	Не беше трудно да бъде забелязана въпросната особа — носеше яркосиня блуза и пъстра червена пола. Беше на средна възраст, слаба, с дълга до кръста коса, завързана на плитка. Чакаше търпеливо, докато останалите кръстосваха из помещението.
	— Какво по-точно? — попита Елънд.
	— Тя е от Терис — рече Вин.
	— Сигурна ли си? — Елънд повдигна вежди.
	Вин кимна.
	— Тези цветове… и толкова много накити. Със сигурност е териска.
	— Е, и?
	— Ами, не съм я виждала досега — обясни Вин. — Освен това те следи внимателно, дори в момента.
	— Хората ме гледат непрестанно, Вин — отбеляза Елънд. — Аз съм крал в края на краищата. Освен това, защо е нужно да я познаваш?
	— Всички други терисци идваха на среща при мен веднага щом пристигаха в града — отвърна Вин. — Аз убих лорд Владетеля, те ме виждат като освободител на родината си. Но тази не ми е позната. Дори не дойде да ми благодари.
	Елънд завъртя очи, улови Вин за ръка и я обърна с гръб към жената.
	— Вин, смятам за свой дълг да ти кажа нещо.
	— Какво? — попита тя намръщено.
	— Ти си прекрасна.
	— Какво общо има това с въпроса? — ококори се Вин.
	— Абсолютно нищо — отвърна Елънд с усмивка. — Само се опитвам да те отвлека от темата.
	Вин постепенно се отпусна и също се засмя.
	— Не зная дали някой ти го е казвал — продължи Елънд, — но понякога имаш пристъпи на параноя.
	— Така ли? — учуди се тя.
	— Зная, че ти е трудно да го повярваш, но е самата истина. Наистина ли смяташ, че тази териска възнамерява да ме убие?
	— Вероятно не — призна Вин. — Но старите навици…
	Елънд се засмя. После погледна към залата, където повечето членове на Събора разговаряха тихо на малки групички. Не се смесваха. Благородниците разговаряха с благородници, търговците с търговци, скаа работниците с други скаа работници. Изглеждаха толкова разделени, упорити в антагонизма си. Най-обикновеното предложение почти винаги се посрещаше с възражения, споровете отнемаха часове.
	„Трябва да ми дадат още време!“ — помисли той. Но дори това да станеше, нима щеше да е решение? Време за какво? Пенрод и Филин бяха посочили съвсем точно слабите страни в предложението му.
	Истината беше, че целият град бе в сериозна опасност. Никой не знаеше как да се справи с нашествие на превъзхождаща армия, най-малкото Елънд. Единственото, в което бе уверен, беше, че не бива да се предават. Поне засега. Трябваше да има някакъв начин да победят противника.
	Вин продължаваше да оглежда зорко присъстващите. Елънд проследи погледа й.
	— Още ли следиш териската?
	Вин поклати глава.
	— Става нещо друго. Нещо… странно. Това не е ли един от вестоносците на Клъбс?
	Елънд се обърна. И наистина, през тълпата си пробиваха път неколцина войници. Хората си шепнеха, сочеха ги, някои дори се преместиха по-близо до изхода.
	Елънд усети, че Вин е застинала от тревога, и изведнъж го прониза страх. „Закъсняхме. Армията е нападнала“.
	Един от войниците доближи подиума и Елънд бързо попита:
	— Какво има? Да не ни е нападнал Страф?
	Войникът се намръщи загрижено.
	— Не, ми лорд.
	Елънд въздъхна едва чуто.
	— Тогава какво?
	— Милорд, появи се още една армия. Току-що пристигна пред градските стени.


	11.


	Странно, но тъкмо простодушието на Аленди бе първото, което ме подтикна да се сприятеля с него. Наех го за помощник през първия месец от пребиваването му в големия град.


	За втори път от два дни Елънд стоеше на градските стени загледан към армията, дошла да завладее кралството му. Примижа срещу червеникавото следобедно сияние, но тъй като не беше Калаено око, нямаше как да различи подробности.
	— Някакъв шанс да са дошли, за да ни се притекат на помощ? — попита той със слаба надежда и погледна изправения до него Клъбс.
	Клъбс се намръщи.
	— Развели са знамената на Сет. Забрави ли за него? Онзи тип, който преди два дни прати осем аломанти да ти видят сметката.
	Елънд потрепери на хладния есенен вятър и погледна към новата армия. Вдигаше лагер на известно разстояние от армията на Страф, близо до Лутдавънския канал, който се разклоняваше от западния бряг на река Чанерел. Вин стоеше до Елънд, а Хам бе отишъл да провери градската стража. ОреСюр в кучешкия си облик клечеше търпеливо в краката на Вин.
	— Как така не забелязахме, че приближават? — попита Елънд.
	— Страф — отвърна Клъбс. — Сет дойде от същата посока, а нашите съгледвачи следяха първата армия. Страф вероятно е знаел за приближаването й от няколко дни.
	— Страф поставя постове, които да наблюдават втората армия — докладва Вин. — Не виждам помежду им да пламти особено приятелство. — Стоеше на един от парапетите, в опасна близост до отвесната стена.
	— Може пък да се нападнат едни други — подхвърли обнадеждено Елънд.
	— Съмнявам се — изсумтя Клъбс. — Силите им са почти равни, може би със съвсем лек превес за Страф. Не мисля че Сет би рискувал да го атакува.
	— Защо тогава са дошли? — попита Елънд.
	Клъбс сви рамене.
	— Сигурно се надява да изпревари Венчър и пръв да завладее града.
	Говореше за завладяването на Лутадел, сякаш вече беше предрешено. Стомахът на Елънд се сви и той се подпря на близката бойница. Вин и останалите бяха крадци и скаа аломанти — низвергнати от обществото, преследвани през целия си живот. Сигурно бяха свикнали да живеят под напрежение и да изпитват постоянен страх — но не и Елънд.
	Как можеха да съществуват без усещането, че държат нещата под свой контрол, да се примиряват с неизбежното? Елънд се чувстваше безпомощен. Какво да направи? Да избяга, да изостави града и другарите си? Това, разбира се, беше изключено. Но изправен не срещу една, а срещу две армии, готвещи се да разрушат града и да му отнемат трона, той някак не успяваше да овладее треперенето на ръцете си, докато стискаше стоманения парапет.
	„Келсайър със сигурност щеше да знае какво да направи“.
	— Ето там! — извика Вин и гласът и го стресна. — Какво е това?
	Елънд се обърна. Вин гледаше към армията на Сет и вероятно бе разпалила калай, за да различи подробностите.
	— Някой идва насам — продължи тя. — На кон.
	— Пратеник? — попита Клъбс.
	— Може би — отвърна Вин. — Но пък язди доста бързо… — Тя се затича по каменните бойници на стената. Кандрата я последва с подскоци.
	Елънд и Клъбс забързаха след Вин и спряха до нея до една от кулите. Тя се бе привела напред и се взираше в конника. Или поне така предполагаше Елънд — той все още не виждаше това, което бе привлякло вниманието й.
	„Аломантия“ — помисли Елънд и поклати глава. Защо съдбата не му бе отредила поне едно от уменията им — дори някое от по-слабите, като горене на мед или желязо?
	Вин неочаквано се изправи и изруга.
	— Елънд, това е _Бриз_!
	— Какво? — възкликна той. — Сигурна ли си?
	— Да. Преследват го. Конни стрелци.
	Клъбс промърмори нещо, после махна с ръка на един вестоносец.
	— Пратете конници! Отрежете преследвачите!
	Вестоносецът се втурна да изпълнява заповедта.
	— Няма да успеят навреме — рече тихо Вин. — Ще го настигнат или ще го повалят със стрели. Дори аз не бих могла да стигна там навреме. Макар че…
	Елънд се намръщи.
	— Вин, твърде е далеч, за да скочиш — дори за теб.
	Вин извърна глава към него, усмихна се и се хвърли от стената.


	Вин подготви Четиринайсетия метал, дуралуминий. Имаше достатъчно, но досега не го бе използвала. „Дано се получи“ — помисли си, докато търсеше подходяща котва. Кулата до нея беше подсилена с желязно скеле — щеше да свърши работа.
	Тя Притегли скелето и се изстреля до върха на кулата. Веднага подскочи отново, Тласкаше се нагоре и навън, като променяше леко посоката встрани от стената. Изгаси всички метали освен пютриума и стоманата.
	След това, като не спираше да се Оттласква от скелето, разпали дуралуминий.
	Огромна сила бликна в тялото й. Беше толкова мощна и неочаквана, че само рязко разпаленият пютриум можеше да я запази цяла. Тя отхвърча надалече от цитаделата и профуча в небето, сякаш бе хвърлена от гигантска невидима ръка. Въздухът ревеше в ушите й, напорът на внезапното ускорение й пречеше да се съсредоточи.
	За щастие бе изчислила добре траекторията си — насочи се право към Бриз и неговите преследвачи. Каквото и да бе направил Бриз, очевидно беше ядосал някого — защото го гонеха поне две дузини стрелци.
	Вин започна да пада, тъй като стоманата и пютриумът бяха изгорели напълно в яркия изблик на дуралуминия. Откъсна стъкленицата с метали от колана си и я погълна на един дъх. Но докато я хвърляше настрани, внезапно й се зави свят. Не беше свикнала да скача дневно време. Беше странно да види как земята се носи към нея, да не чува познатото шляпане на мъглопелерината, да не е заобиколена от мъгли…
	Първият преследвач опъна лъка си и се прицели в Бриз. И двамата не забелязваха Вин, която се спускаше право надолу като хищна птица към плячката си.
	Не се спускаше. Падаше главоломно.
	Вин изведнъж се съвзе, разпали пютриум и хвърли една монета към приближаващата се земя. Тласна се от монетата, за да забави ускорението си и да се отклони встрани. Падна точно между Бриз и конниците, като вдигна облак прах и пръст.
	Конникът пусна стрелата.
	Вин се претърколи и вдигна още прахоляк. Тласна се във въздуха и полетя към стрелата. След това Тласна срещу нея. Металният наконечник литна назад, раздроби дървената пръчка — и се заби право в челото на конния стрелец.
	Мъжът падна от седлото. Вин се огледа за миг, после Тласна подковите на двата коня зад водача и ги спъна. Тласъкът я отхвърли назад. В същия момент я застигнаха болезнените викове на падналите ездачи.
	Вин продължи да Тласка и да се носи над пътя, докато не застигна Бриз. Той се облещи, като я видя да виси във въздуха до галопиращия му кон. Дрехите й се вееха от скоростта. Тя му намигна, пресегна се и Притегли бронята на друг конник.
	Веднага подскочи във въздуха. Тялото й протестира срещу внезапната промяна на посоката, но тя се опита да не обръща внимание на болката. Мъжът, когото бе Притеглила, успя да се задържи на седлото. Вин го блъсна с изпънати крака и го отхвърли назад.
	Паднаха почти един до друг. Останалите конници дръпнаха юздите и спряха на трийсетина крачки от тях.
	Келсайър вероятно щеше да нападне. Вярно, че бяха доста, но имаха брони, а конете им бяха подковани. Вин обаче не беше Келсайър. Беше успяла да ги забави достатъчно, за да може Бриз да се измъкне. Това й стигаше.
	Вин се пресегна, Тласна един от конниците и полетя назад. Надяваше се, че ездачите ще помогнат на ранените си другари. Войниците обаче извадиха стрели с каменни върхове и ги поставиха на тетивите.
	Вин изсъска яростно. „Добре, приятелчета — помисли си тя, — съветвам ви да се държите здраво“.
	Тласна лекичко срещу тях, после разпали дуралуминий. Този път беше подготвена за внезапния взрив на сила — за болката в гърдите, за мощния пламък в стомаха, за свистящия вятър. Това, което не очакваше, бе ефектът, който оказа върху котвите си. Невидимата ударна вълна ги разпръсна във въздуха като изсъхнали листа.
	„Хубаво ще е да съм малко по-внимателна с това нещо“ — помисли Вин, стисна зъби и се завъртя във въздуха. Стоманата и пютриумът отново бяха свършили и тя посегна към последната стъкленица. Трябваше да си носи повече.
	Скочи на земята и затича. Пютриумът й помогна да не падне въпреки нечовешката скорост. Изравни се с Бриз и затича до него, оставила на пютриума да се грижи за равновесието й. Конят я погледна накриво — изглежда, бе ядосан, че един човек може да се сравнява с него.
	След малко стигнаха града. Бриз дръпна юздите, докато вратите се отваряха, а за да не чака, Вин просто метна една монета, Тласна се и остави на набраната инерция да я пренесе през стените. В същия момент портите се разтвориха и тя използва металния им обков, за да набере още височина. Приземи се в двора и се подпря с ръка на студения калдъръм.
	Изправи се. Бриз вече бе влязъл и попиваше челото си с кърпичка. Тя го огледа. Беше пуснал косата си по-дълга и я бе пригладил назад. Нямаше шапка — вероятно бе паднала при преследването. Беше със скъп костюм с копринена жилетка, оцапан обаче с черни сажди.
	— Ах, Вин, мила моя — рече той. Дишаше почти толкова тежко, колкото и конят. — Трябва да призная, че се появи тъкмо навреме. Много впечатляващ номер. Мразя да ми помагат, но като ще ми помагат, нека да бъде със стил.
	Вин се усмихна. Бриз слезе от коня и двама прислужници дотичаха да отведат потъналото в пяна животно. Бриз продължи да бърше челото си. Елънд, Клъбс и ОреСюр бързаха към тях. Някой вероятно беше открил Хам и той тичаше към тях през двора.
	— Бриз! — възкликна радостно Елънд и му подаде ръка.
	— Ваше величество — отвърна Бриз. — Надявам се, че ви намирам в добро здраве и разположение на духа?
	— В здраве да — потвърди Елънд. — Разположение… не зная дали си забелязал, но пред стените ми има армия.
	— Две армии, ако трябва да сме точни — обади се Клъбс, който вече бе докуцукал до тях.
	Бриз сгъна кърпичката.
	— Ах, скъпи ми майстор Кладент. Неизменният оптимист.
	Клъбс изсумтя. ОреСюр го заобиколи и клекна до Вин.
	— И Хамънд — продължи Бриз и кимна на приятеля си, който се усмихваше широко. — За малко да успея да си внуша, че няма да те заваря тук, когато се върна.
	— Признай си — отвърна Хам. — Радваш се, че ме виждаш.
	— Че те виждам — да. Но не и че те чувам. Някак си свикнах да си прекарвам времето далече от нескончаемите ти псевдофилософски словоизлияния.
	Усмивката на Хам стана още по-широка.
	— И аз се радвам, че те виждам, Бриз — каза Елънд. — Но можеше да пристигнеш в по-удачен момент. Надявах се, че ще откриеш някакъв начин да спреш придвижването на тези армии към нас.
	— Да ги спра? — попита Бриз. — Че защо ще го правя, драги мой кралю? В края на краищата прекарах три месеца в усилия да накарам Сет да прати армията си тук.
	Елънд се облещи, а Вин смръщи вежди. Бриз изглеждаше невероятно доволен от себе си — нещо, което всъщност бе типично за него.
	— Искаш да кажеш… че лорд Сет е на наша страна? — попита обнадеждено Елънд.
	— Разбира се, че не — отвърна Бриз. — Нали вие разпространявате слуховете за атиума на лорд Владетеля?
	Елънд се намръщи.
	— Да, но… защо?
	— Погледни зад стените, драги — рече Бриз. — Знаех, че рано или късно баща ти ще тръгне срещу Лутадел — дори моето умение да убеждавам нямаше да е достатъчно, за да го разколебая. Ето защо започнах да разпространявам слухове из Западните области, след това успях да се издигна до съветник на самия Сет.
	— Добър план — изсумтя Клъбс. — Налудничав, но добър.
	— Налудничав? — повтори Бриз. — Тук не говорим за душевното ми равновесие, Клъбс. Ходът не беше налудничав, а гениален.
	Елънд го гледаше объркано.
	— Не бих искал да поставям под въпрос гениалността ти, Бриз. Но… защо смяташ, че довеждането на още една вражеска армия пред стените на града е добра идея?
	— Въпрос на стратегия за преговори, драги — обясни Бриз, докато един прислужник му подаваше бастунчето, което бе измъкнал изпод подпругата на коня. Бриз го взе и посочи на запад, където бе разположена армията на лорд Сет. — Когато в преговорите участват само двама, единият винаги е по-силен. Това прави нещата по-трудни за слабата партия, която в случая сме ние.
	— Така е — съгласи се Елънд. — Но с три армии ние пак сме най-слабите.
	— Ах — въздъхна Бриз и вдигна бастунчето. — Само че другите две армии са приблизително равни по сила. Страф е може би малко по-силен, но Сет разполага с доста голяма армия. Ако някой от двамата реши да нападне Лутадел, армията му ще понесе загуби — достатъчно, за да не може да се отбранява срещу другата армия. Тоест този, който ни атакува, ще се изложи на риск.
	— Което означава, че сме в задънена улица — рече Клъбс.
	— Именно — потвърди Бриз. — Повярвай ми, Елънд, момчето ми. В този случай две големи армии са за предпочитане пред една. Когато в преговорите участват трима, най-слабият има най-големи шансове — защото съюзът с него предрешава изхода.
	Елънд продължаваше да се мръщи.
	— Бриз, ние не искаме да се съюзяваме с никого. Особено с тия двамата.
	— Напълно го разбирам — потвърди Бриз. — Но не и нашите противници. С довеждането на втора армия аз осигурих малка отсрочка. И двамата пълководци вярваха, че ще стигнат тук първи. Но ето, че се появиха почти едновременно и сега се налага да преоценят ситуацията. Предполагам, че всичко това ще завърши с продължителна обсада. Поне няколко месеца.
	— Това не ни помага да се отървем от тях — посочи Елънд.
	Бриз сви рамене.
	— Аз ви ги доведох — вие решавайте как да се отървете от тях. И ще ви призная — не беше никак лесно да накарам Сет да пристигне навреме. Всъщност той трябваше да е тук пет дни преди Венчър. За щастие преди няколко дни лагерът му бе поразен от необяснима епидемия на непозната болест. Изглежда, някой бе замърсил главния водоизточник и всички се оплакваха от разстройство.
	Застаналият до Клъбс Дух се изкиска.
	— Да. — Бриз кимна и огледа момчето. — Знаех, че това ще ти хареса. Ти все още ли дрънкаш неразгадаеми глупости, момче?
	— Бешел в тъдявата на хич — отвърна засмяно Дух.
	Бриз изсумтя.
	— Е, дори така пак ми звучиш по-разумно от Хамънд — промърмори и се обърна към Елънд. — Ще ми повика ли някой карета, която да ме откара в двореца? Вече пет минути ви Усмирявам — старая се да изглеждам колкото се може по-уморен и жалък — и никой не се сети да се смили над мен!
	— Май си поизгубил форма — рече Вин с усмивка. Бриз беше Усмирител — аломант, който гори месинг и успокоява чувствата на другите. Един наистина опитен Усмирител — а Вин не познаваше по-добър от Бриз — можеше да накара обекта си да се почувства точно така, както иска.
	— Всъщност — каза Елънд и погледна към стената, — надявах се да се качим горе и да ми разкажеш по-подробно за армията на лорд Сет.
	— Бих могъл и ще го направя, но няма да се качвам по тези стълби. Не виждаш ли, че съм уморен, драги?
	Хам изсумтя, потупа Бриз по рамото и вдигна цял облак прах.
	— Че от какво си изморен? Нещастният ти кон свърши цялата работа.
	— Изтощен съм емоционално, Хамънд — заяви Бриз и го чукна по ръката с бастунчето. — Напускането ми беше малко неочаквано.
	— Какво стана всъщност? — попита Вин. — Да не би Сет да разкри, че си шпионин?
	Бриз сякаш се сконфузи.
	— Нека да кажем, че двамата със Сет имахме… малка разпра.
	— Да не те е спипал в леглото с дъщеря си? — захили се Хам и останалите се присъединиха към него. Бриз беше всичко друго, но не и женкар. Въпреки способността му да въздейства на чувствата, откакто го познаваше, Вин не бе забелязала да проявява склонност към романтични изяви. Доксон веднъж бе споменал, че Бриз е твърде вглъбен в себе си, за да мисли за подобни неща.
	Бриз завъртя очи.
	— Честно, Хамънд. Колкото повече остаряваш, толкова по-тъпи са шегите ти. Трябва да е от боя с тояга по главата, докато тренираш.
	Хам се усмихна, а Елънд заръча да докарат две карети. Докато чакаха, Бриз започна да им описва премеждията си. Вин погледна ОреСюр. Все още не бе намерила подходящ случай да им разкаже за промяната. Може би сега, когато Бриз се бе върнал, Елънд би могъл да свика съвещание на групата. Моментът изглеждаше подходящ. Но информацията трябваше да остане между тях — прислугата и дворцовата охрана знаеха, че ОреСюр е заминал извън града.
	Бриз продължи разказа си. Вин го гледаше усмихнато. Бриз не само бе добър оратор, но и много фин аломант. Дори тя едва долавяше нежните му докосвания върху чувствата си. Навремето това я дразнеше, но постепенно осъзна, че тази лека манипулация е част от начина му на поведение. Също както една красива жена има нужда от внимание към лицето и фигурата си, така и Бриз привличаше вниманието на другите, при това най-често несъзнателно.
	Разбира се, това не го правеше по-малък мошеник. Да накара останалите да се подчинят на волята му бе една от многото мании на Бриз. Вин просто бе престанала да му се сърди, че прибягва до аломантия, за да го постигне.
	Най-сетне каретите пристигнаха. Бриз въздъхна облекчено, посегна към вратичката, но спря, погледна Вин и кимна към ОреСюр.
	— Какво е това?
	— Куче — отвърна Вин.
	— Ах, лаконична както винаги — рече Бриз. — И защо си се обзавела с куче?
	— Аз й го подарих — обади се Елънд. — Искаше да си има куче и й купих.
	— И си избрал овчарка? — попита учудено Хам.
	— А ти какво щеше да й купиш, Хам? След като сте си мерили силите. Пуделче?
	Хам се засмя.
	— Всъщност да де, прав си. Отива й.
	— Дори на ръст е почти колкото нея — добави Клъбс и я огледа с присвити очи.
	Вин се наведе и сложи ръка на главата на ОреСюр. Клъбс имаше право — беше избрала доста едър екземпляр, дори за овчарка. На височина ОреСюр бе три стъпки при рамото и Вин знаеше от личен опит колко е тежък.
	— Личи му, че е обучен добре — кимна Хам. — Отличен избор, Ел.
	— Както и да е — обади се Бриз. — Ще може ли да идем най-сетне в двореца? Армиите и кучетата са интересна тема, но в момента, струва ми се, по-неотложна е една обилна вечеря.


	— Защо не им каза за ОреСюр? — попита Елънд докато каретата се клатушкаше към Цитаделата Венчър. Бяха се качили в отделна карета; останалите ги следваха в другата.
	Вин повдигна рамене. ОреСюр седеше на пода срещу тях и слушаше мълчаливо.
	— Ще им кажа, когато му дойде времето — отвърна Вин. — Но не и на оживен градски площад.
	Елънд се усмихна.
	— Трудно е да отвикнеш да пазиш тайни, нали?
	Вин се изчерви.
	— Не го държа в тайна, просто… — Млъкна и сведе поглед.
	— Разбирам, Вин — успокои я той. — Живяла си дълго съвсем сама, без някого, на когото да вярваш. Не можеш да се промениш изведнъж.
	— Какво значи изведнъж, Елънд? Изминаха две години.
	Елънд сложи ръка на коляното й.
	— Важното е, че имаш напредък. Другите често споделят колко много си се променила.
	Вин кимна. „Друг на негово място щеше да се страхува, че имам тайни и от него. А Елънд се опитва да ме накара да не се чувствам гузна“. Със сигурност не го заслужаваше.
	— Кандра — обърна се Елънд към кучето, — Вин ми каза, че успяваш да поддържаш темпото й.
	— Така е, ваше величество — отвърна ОреСюр. — Това тяло, макар и изключително грозно, е отлично оборудвано за преследване и бързо придвижване.
	— А ако тя пострада? — попита Елънд. — Ще можеш ли да я отнесеш на безопасно място?
	— Не и с моята скорост, ваше величество. Но мога да повикам помощ. Тялото ми може да има известни ограничения, но ще направя всичко, което е по силите ми, за да изпълня Договора.
	Елънд вероятно забеляза, че Вин повдига вежди, защото се засмя.
	— Той ще направи каквото казва, Вин.
	— Договорът за мен е всичко, господарке — продължи ОреСюр. — Изисква много повече от обикновена служба. Трябва да съм усърден и предан. Това е същината на кандрата. Като служим на Договора, ние служим на нашия народ.
	Вин повдигна рамене. Замълчаха, Елънд извади книга, а Вин се облегна на него. ОреСюр легна срещу тях. Най-сетне каретата влезе в двора на цитаделата и Вин си помисли, че с радост би взела една гореща вана. Но докато слизаха, дотича стражник. С помощта на малко калай Вин чу какво каза на Елънд, макар почти да му шепнеше на ухото.
	— Ваше величество — рече войникът, — откри ли ви нашият пратеник?
	— Не — отвърна Елънд и се намръщи. Вин ги доближи и войникът я погледна предпазливо, но продължи да говори — знаеше, че тя е личен телохранител на краля. Въпреки това изглеждаше малко изплашен от близостта й.
	— Ние… ъъъ, не искахме да се вдига шум. Но пък… — И отново погледна към Вин.
	— За какво става въпрос? — попита Елънд.
	— За трупа в стаята на лейди Вин.


	„Трупът“ всъщност се оказа скелет. Добре почистен, без капчица кръв, без никаква плът по него — единствено блестящи бели кости. Само дето повечето бяха строшени.
	— Съжалявам, господарке — заговори тихо ОреСюр, за да може да го чуе само тя. — Предполагах, че ще се погрижите за това.
	Вин кимна. Скелетът бе от тялото, което ОреСюр бе използвал, преди да му донесе кучето.
	След като бе установила, че вратата не е заключена — знак от страна на Вин, че иска стаята й да бъде почистена, — прислужницата бе влязла. Вин бе прибрала костите в един кош с намерение да ги изхвърли. Прислужницата явно бе решила да провери какво има в коша и бе останала неприятно изненадана.
	— Няма нищо, капитане — каза Елънд на заместник-командира на дворцовата охрана Демоа. — Добре сте направили, че не сте вдигнали шум. Ние знаем за този скелет. Няма причини за безпокойство.
	— Предположихме, че е нещо такова. — Винаги спретнатият Демоа не поглеждаше към Вин.
	„Да бе, предположили сте — каза си Вин. — Какво ли си мисли, че съм правила?“ Малцина скаа знаеха какво представлява една кандра и Демоа очевидно не беше от тях.
	— Капитане, ще бъдете ли така добър да ги изхвърлите, без никой да забележи? — попита Елънд и кимна към костите.
	— Разбира се, ваше величество.
	„Вероятно си мисли, че съм изяла трупа. Оглозгала съм плътта до кокал“.
	Което всъщност не беше далеч от истината.
	— Ваше величество — рече Демоа. — Ще наредите ли да изнесем и другите?
	Вин замръзна.
	— Другите? — бавно попита Елънд.
	Стражникът кимна.
	— Когато открихме скелета, доведохме кучета следотърсачи. Те не надушиха убийци, но намериха още един скелет. Също като този — само кости, без никаква плът.
	Вин и Елънд се спогледаха.
	— Покажете ни — нареди Елънд.
	Демоа кимна и ги изведе от стаята, като пътьом нареди шепнешком нещо на един от хората си. Четиримата — трима човеци и една кандра — минаха по един къс коридор и се спуснаха към по-рядко използваните стаи за гости. Демоа освободи войника, който стоеше на пост пред една врата, и ги въведе вътре.
	— Този скелет не беше в кош, ваше величество. Открихме го в дъното на гардероба. Вероятно изобщо нямаше да го намерим, ако не бяха кучетата — те уловиха миризмата доста лесно, макар че не мога да си обясня как. И двата трупа са оглозгани до голо.
	Така беше. Вторият скелет, който изглеждаше досущ като първия, бе струпан на купчинка на пода на гардероба. Елънд погледна Вин, сетне Демоа.
	— Капитане, ще ни извините ли?
	Младият офицер кимна, излезе и затвори вратата.
	— Е? — попита Елънд и се обърна към ОреСюр.
	— Не зная нищо за този скелет — отвърна кандрата.
	— Но е изяден от кандра, нали? — попита Вин.
	— Без никакво съмнение, господарке — рече ОреСюр. — Кучетата са го надушили заради смилателните сокове, полепнали по наскоро екскретираните кости.
	Елънд и Вин се спогледаха.
	— Но не е това, което си мислите — продължи ОреСюр. — Този човек вероятно е бил убит далече оттук.
	— Какво искаш да кажеш?
	— Това са захвърлени кости, ваше величество. Кости, които кандрата оставя…
	— След като намери ново тяло — довърши Вин.
	— Да, господарке — потвърди ОреСюр.
	— И преди колко време? — попита Елънд. — Да не би да са останали от кандрата на баща ми, отпреди година?
	— Може би, ваше величество — рече ОреСюр. Но не изглеждаше уверен. Изтича при костите и ги подуши. Вин вдигна една и я доближи до носа си. С помощта на малко калай лесно различи остър неприятен мирис, от който започна да й се гади.
	— Миризмата е силна — каза тя и погледна ОреСюр.
	— Да, тези кости не са тук от много време — каза той. — Не повече от няколко часа. Дори по-малко.
	— Което означава, че някъде из двореца се скита втора кандра — заключи Елънд и се намръщи. — Някой от хората ми е бил изяден и… подменен.
	— Да, ваше величество — потвърди ОреСюр. — Но от тези кости няма как да разберем за кого става въпрос, защото са от предишното тяло.
	Елънд кимна, погледна Вин и тя разбра, че двамата си мислят за едно и също. Напълно възможно бе подмененият да е някой от дворцовите служители, което означаваше пробив в сигурността. Имаше обаче и една много по-опасна възможност.
	Кандрите бяха несравними актьори. ОреСюр бе успял да се претвори в ролята на лорд Реноа толкова успешно, че бе измамил дори хора, които го познаваха. Подобен талант можеше да се използва, за да се копира някоя прислужница или слуга. Но ако врагът искаше да разполага с шпионин на закритите съвещания на Елънд, му трябваше някой много по-важен.
	„Някой, когото не сме виждали през последните няколко часа“ — помисли Вин и пусна костта. С Елънд и ОреСюр бяха прекарали почти целия следобед на стената — веднага след края на заседанието, — но след пристигането на втората армия в града се бе възцарил хаос. Вестоносците не бяха успели да открият Хам и тя още не знаеше къде може да е Доксон. Освен това не бе виждала Клъбс, докато той сам не дойде при тях, което бе почти накрая. Дух се бе появил последен.
	Имаше много сериозна опасност някой от най-приближените им — някой от членовете на бившата група на Келсайър — да е самозванец.


	Част втора
	Призраци в мъглата


	12.


	Трябваше да изминат няколко години, преди да се убедя, че Аленди е Героят на времето.
	Героят на времето: същият, когото наричат Рабзийн в Кхлениум. Анамнезорът. Спасителят.


	От мъждивата мъгла изплува крепост.
	Беше построена на дъното на дълбок стъпаловиден кратер, толкова широка, че дори на дневна светлина Сейзед едва различаваше отсрещната страна.
	Сейзед не разбираше много от тактика и стратегия, въпреки че в металоемите му се съдържаха десетки книги по тази тема. От малкото, което си спомняше, стигна до извода, че тази крепост — Серанската конвента — не е подходяща за отбрана. Разположена в ниското, тя щеше да е лесна плячка за обсадните машини, подредени по ръба на кратера.
	Но крепостта не беше построена, за да се защитава от вражески войници. Целта й бе да осигури усамотение. Кратерът затрудняваше откриването й, тъй като можеше да се види само от въздуха. Нямаше пътища, дори пътеки, които да водят до нея, и случайните пътници щяха да се затруднят да се спуснат по стръмните склонове.
	Инквизиторите не желаеха да ги посещават.
	— Е? — попита Марш.
	Двамата със Сейзед стояха на северния ръб и над дълбоката няколкостотин стъпки бездна. Сейзед разтвори калаения си резервоар и почерпи малко от острото зрение, което бе съхранил там. Периферното му зрение се замъгли, но обектите пред него сякаш се приближиха. Той почерпи още малко зрение и потисна гаденето, което се появи заедно с рязката смяна на картината.
	Изостреното зрение му помогна да разгледа Конвентата в подробности. Сега виждаше всяка цепнатина върху тъмните стени — широки, яки, заплашителни. Можеше да различи ръждивите пирони на стоманените планки, с които бяха прихванати камъните. Виждаше обраслите с лишеи ъгли и покритите със сажди корнизи. Нямаше прозорци.
	— Не зная — рече той, докато бавно възстановяваше нормалното си зрение. — Трудно е да се каже дали крепостта е обитаема, или не. Не забелязах никакво движение, нито светлина. Но не е изключено инквизиторите да се крият вътре.
	— Не — Марш поклати глава. — Отишли са си.
	— Защо ще си отиват? Мястото изглежда доста сигурно. Не би могло да издържи срещу цяла армия, но инак е убежище в тези размирни времена.
	— И все пак са си отишли.
	— Защо си толкова сигурен?
	— Не зная.
	— И къде са се дянали?
	Марш го погледна, сетне извърна глава.
	— На север.
	— Към Лутадел? — попита Сейзед и се намръщи.
	— И натам също — отвърна Марш. — Ела. Не зная дали ще се върнат, но трябва да се възползваме от възможността.
	Сейзед кимна. В края на краищата нали за това бяха дошли. Но вътре в себе си усещаше колебание. Той беше човек на книгите и вярната служба. Дори пътуването из провинцията и срещата със селяните бяха нарушили донякъде душевния му покой. Но да проникне в крепостта на инквизиторите…
	Марш, изглежда, не се интересуваше от вътрешните му борби. Обърна се и пое по ръба на кратера. Сейзед метна раницата си на рамо и го последва.
	Скоро стигнаха до тясна площадка. До ръба й имаше приличащо на клетка съоръжение, очевидно предназначено за спускане до дъното. Марш спря до него, но не влезе.
	— Какво има? — попита Сейзед.
	— Въжената система — обясни Марш. — Направена е така, че долу трябва да има човек, който да те спусне.
	Сейзед кимна. Марш пристъпи напред и бутна една ръчка. Клетката полетя надолу. Въжето започна да пуши, скрипецът заскърца под тежестта на носещото се към дъното дървено съоръжение. След секунди в стените на кратера отекна приглушен трясък.
	„Ако в крепостта има някой — помисли Сейзед, — вече знае, че сме тук“.
	Марш се обърна към него. Стоманените му очи блестяха на вечерната светлина.
	— Следвай ме както можеш. — След това развърза едно от въжетата и започна да се спуска по отвесния склон.
	Сейзед доближи ръба на платформата и погледна надолу, към поклащащия се в мрака Марш и мъгливата бездна под него. След това коленичи и отвори раницата си. Разкопча металните гривни на ръцете си — неговите медни металоеми. В тях се съдържаха спомени от всички Пазители, събирани от векове. Той ги подреди внимателно на една страна, сетне извади две по-малки гривни — едната желязна, другата пютриумна — от раницата. Металоеми на воин.
	Дали Марш осъзнаваше колко неопитен е Сейзед в тази област? Не силата прави добрия войник. Той се наведе и постави гривните на глезените си. След тях извади два пръстена — калаен и меден, и ги наниза на пръстите си.
	Затвори раницата, метна я на рамо и взе медните металоеми. Намери подходящо скривалище — цепнатина между две канари — и ги пъхна вътре. Каквото и да се случеше долу, той не искаше да рискува попаднат у инквизиторите.
	За да напълни медните металоеми със спомени, Сейзед бе изслушал разказа на друг Пазител, който му бе предал цялата си колекция от истории, легенди и факти. Сейзед бе запаметил всяко изречение, след това бе прехвърлил тези спомени в металоемите за по-късна употреба. Той самият помнеше съвсем малко от наученото — но можеше да изтегли всяка книга или разказ, стига да поискаше, да ги върне в паметта си и да се възползва от тях, сякаш току-що ги е научил. Достатъчно беше да си сложи съответните гривни.
	Без медните металоеми изпита неясна тревога. Поклати глава и се върна на площадката. Марш се спускаше доста бързо към дъното на кратера — като всички инквизитори той притежаваше уменията на Мъглороден. Макар че как точно се бе сдобил с тези умения — и как живееше със стоманените шипове в главата си — оставаше загадка: Марш така и не отговаряше на въпросите на Сейзед.
	Сейзед се наведе над ръба и извика, за да привлече вниманието на Марш, показа му раницата и я пусна. Марш вдигна ръка и раницата се стрелна надолу, Притеглена за металите от ръката му. Инквизиторът я метна на рамо и продължи да се спуска.
	Сейзед пристъпи от платформата. Докато падаше, отвори мислено железния металоем и почерпи от силата, която бе съхранил вътре. Пълненето на всеки металоем винаги изискваше определена жертва — за да съхрани зрение, Сейзед трябваше да прекара няколко седмици в полусляпо състояние. През това време носеше калаена гривна, в която натрупваше неизползваното зрение за по-късна употреба.
	Желязото беше малко по-различно от останалите метали. То не съхраняваше зрение, сила или издръжливост — нито дори спомени. Запазваше нещо съвсем различно: тегло.
	Но днес Сейзед не разтвори съхранената в железния металоем сила, тъй като тя щеше да го направи още по-тежък. Вместо това той започна да попълва металоема, да го подтиква да му изсмуква теглото. Веднага го изпълни познатото усещане за лекота — сякаш тялото му се разтваряше във въздуха.
	Териските философи можеха да разкажат доста неща по въпроса за железния металоем, но за Сейзед важното беше, че пада все по-бавно. Тънките метални гривни на краката му бяха най-тежката част от тялото му и с тяхна помощ той запазваше първоначалната си поза. Разпери ръце и леко се преви, за да увеличи съпротивлението на вятъра. Снижаването му не беше и твърде бавно — не чак като на падащо листо или перце. Но и не се носеше главоломно. Важното беше, че през цялото време упражняваше контрол над полета. Дрехите му плющяха и той махаше с ръце като с крила. Марш го изгледа любопитно, когато го подмина.
	Щом доближи дъното, Сейзед разтвори пютриумния металоем и измъкна отвътре микроскопична част от съхранената сила. Блъсна се в земята — съвсем слабо, тъй като тялото му беше леко и дори не се наложи да свива крака, за да омекоти удара.
	Мигом спря да пълни железния металоем, прекъсна черпенето на пютриум и остана да чака мълчаливо Марш. Наблизо се въргаляха останките от разбитата клетка. Сейзед забеляза до тях захвърлени окови. Изглежда, не всички дошли тук го бяха сторили по собствена воля.
	Докато Марш се спусне, мъглите започнаха да изплуват. Сейзед бе свикнал с тях от съвсем малък и не изпитваше никакво безпокойство. Но въпреки това имаше странното усещане, че ще го задушат. Ще го убият, както, изглежда, бяха направили със стария Джед, нещастния селянин, чиято смърт бе разследвал.
	Когато стигна на десетина крачки височина, Марш скочи и се приземи с аломантична ловкост. Макар че бе прекарал доста голяма част от времето си в компания на Мъглородни, Сейзед беше впечатлен от уменията му. Разбира се, никога не бе изпитвал завист. Вярно, че аломантията бе за предпочитане в бой, но тя не можеше да разшири умствените способности, да ти осигури познания и спомени, трупани в продължение на хиляда години. Не можеше да те научи да лекуваш рани или болести, да образоваш неграмотните селяци, да им показваш как по-успешно да торят нивите си.
	Ферохимичните металоеми не бяха толкова зрелищни, но притежаваха много по-ценни качества за ползата на обществото.
	Освен това Сейзед знаеше няколко ферохимични трика, които биха изненадали и най-опитния боец.
	Марш му подаде раницата.
	— Да вървим.
	Сейзед кимна, метна раницата на гръб и го последва по каменистото дъно на кратера. Беше му странно да е в компанията на Марш, тъй като не бе свикнал с толкова високи хора. Терисците бяха високи по природа, а Сейзед бе дори още по-висок — имаше несъразмерно дълги ръце и крака, вероятно като следствие от факта, че бе кастриран още в най-ранно детство. Макар че лорд Владетеля беше мъртъв, териската култура щеше още дълго да страда от последствията, наложени с неговата размножителна програма и принудителното професионално ориентиране — методи, чрез които той се бе опитал да изкорени ферохимията от този народ.
	Серанската конвента изплува от мрака. Изглеждаше още по-злокобна, отколкото от ръба на кратера. Марш тръгна към портала и Сейзед го последва. Не се страхуваше, ни най-малко. Страхът никога не бе играл никаква роля в живота му. Но се безпокоеше. Бяха останали само неколцина Пазители и ако загинеше, това означаваше още един по-малко, който да пътува, да съхранява познания и да учи хората.
	„Не че се занимавам с това в момента…“
	Марш огледа тежките стоманени порти, подпря с рамо едното крило и изглежда, разпали пютриум, за да увеличи силата си. Сейзед се присъедини към него и двамата натиснаха едновременно. Вратата не помръдна.
	Съжалявайки за разхода на сила, Сейзед отвори пютриумния металоем и почерпи още. Използва много повече, отколкото при приземяването си, и мускулите му веднага започнаха да трупат обем. За разлика от аломантията, ферохимията често оказваше пряк ефект върху тялото. Под расото си Сейзед постепенно придобиваше масата и структурата на трениран воин и с лекота удвои силата си.
	Пантите дори не изскърцаха. Вратата бавно се отмести навътре и зад нея се показа дълъг тъмен коридор.
	Сейзед затвори пютриумния металоем и се върна към нормалното си състояние. Марш прекрачи прага на Конвентата и нагази до глезени в кълбящата се мъгла.
	— Марш? — повика го Сейзед.
	Инквизиторът се обърна.
	— Вътре ще съм полусляп…
	— Ферохимичните ти способности…
	Сейзед поклати глава.
	— Мога да виждам в мрака само ако има поне малък източник на светлина. Пък и не бих искал да изчерпвам запасите на калаения металоем. Ще ни трябва фенер.
	Марш се замисли, после кимна, обърна се и потъна в тъмнината.
	„Виж ти — помисли Сейзед. — Инквизиторите могат да се оправят в непрогледен мрак“.
	Това следваше да се очаква — стоманените шипове изпълваха изцяло очните ябълки на Марш и бяха унищожили очите. Каквато и странна сила да позволяваше на инквизиторите да виждат, очевидно действаше еднакво добре както на дневна светлина, така и в мрак.
	След малко Марш се върна с фенер. От захвърлените до клетката окови Сейзед бе стигнал до извода, че инквизиторите са държали тук голяма група роби или слуги, които да се грижат за домакинството. Въпросът е къде бяха тези хора сега? Дали бяха избягали?
	Сейзед запали фенера с кремък, който извади от раницата, вдигна го високо и щом тръгнаха, започна да пълни медния пръстен на дясната си ръка — процес, с който го превръщаше в металоем.
	— Големи помещения — зашепна, — без украса. — Не беше необходимо да произнася думите на, глас, но така формулираше по-ясно мислите си. А след това ги съхраняваше в металоема. — Инквизиторите очевидно изпитват влечение към стоманата — продължи той. — Нищо чудно, след като учреждението им е придобило названието Стоманеното министерство. По стените са окачени тежки метални плочи, по които, за разлика от тези отвън, няма ръжда. Много от тях не са гладки, а са покрити със странни драскулки, които сякаш са… инкрустирани.
	Марш се обърна и го изгледа намръщено.
	— Какво правиш?
	Сейзед вдигна ръка и му показа медния пръстен.
	— Трябва да опиша какво виждам тук. А после да го повторя пред други Пазители. Сигурен съм, че на това място ще открием доста интересни неща.
	Марш продължи напред.
	— Не си прави труда. Инквизиторите не са толкова интересни.
	— Не е въпросът дали са интересни, Марш — възрази Сейзед, докато осветяваше с фенера един каменен стълб. — Ценно е познанието за всички религии. Трябва да се погрижа тези неща да бъдат запазени.
	Сейзед огледа за миг колоната, затвори очи, създаде в главата си мислено изображение и го добави в медния металоем. Визуалните спомени не бяха толкова полезни, колкото словото. Визуализирането избледняваше бързо след извличането му от металоема, тъй като умът показваше тенденция да го променя. Освен това не можеше да се предава на друг Пазител.
	Марш не отговори на коментара на Сейзед за религиите и продължи навътре в сградата. Сейзед го последва с по-бавна крачка, като продължаваше да си мърмори и да записва всичко в металоема. Усещането бе доста странно. Веднага щом произнасяше някоя дума, той усещаше как тя изчезва от главата му и оставя след себе си празнина. Затрудняваше се да си припомня дори това, което бе казал преди миг. Но от друга страна, след като ги прехвърлеше в металоема, можеше да ги извлича оттам и те щяха да са свежи, все едно току-що произнесени.
	— Помещението е с висок таван — обясняваше той. — Има няколко колони и те са облицовани със стомана. Големи, с правоъгълна форма. Струва ми се, че хората, създали това място, не са разбирали нищо от финес и красота. Дребните детайли са пренебрегнати за сметка на правите линии и яката конструкция. Докато се движим по централния коридор, тази архитектурна тема се повтаря. По стените няма картини, нито дървени украси. Дълъг широк коридор с множество отразяващи светлината повърхности. Подът е от стоманени квадрати, всеки със страна по няколко стъпки. При допир са хладни. Странно е, че няма никакви гоблени, витражни прозорци или други украси, типични за лутаделската архитектура. Няма кули и сводове. Само квадрати и правоъгълници. Линии и още линии. Нищо, което да е меко. Няма килими и черги. Няма и прозорци. Това е място за хора, виждащи света различно от обикновения човек. Марш крачи напред по този просторен коридор, сякаш декорът не го интересува. Ще го последвам и ще продължа записа след малко. Изглежда, че нещо го води… нещо, което аз не усещам. Може би…
	Млъкна, защото зави зад ъгъла и видя, че Марш е спрял на входа на просторна зала. Светлината от фенера подскочи в разтрепераната ръка на Сейзед.
	Марш бе открил прислугата.
	Бяха умрели достатъчно отдавна, та миризмата да изчезне. Или поне да не се усеща отдалече. Може би тъкмо нея бе следвал Марш — когато разгаряш калай, сетивата ти се усилват многократно.
	Инквизиторите си бяха свършили работата педантично. Това бяха останките от клане. Помещението беше голямо, но имаше само един изход и телата бяха нахвърляни в дъното, убити с мечове или секири. Прислужниците се бяха свличали по стената, преди да издъхнат.
	Сейзед извърна глава.
	— Тук мирише на зло — отбеляза Марш.
	— Чак сега ли забеляза? — попита Сейзед.
	Марш се извърна и го погледна втренчено.
	— Не бива да се задържаме тук. В дъното на коридора има стълбище. Аз ще се кача горе — там са жилищните помещения на инквизиторите. Ако имам късмет, ще намеря това, за което съм дошъл. Ти остани тук или обиколи наоколо. Но не идвай с мен.
	Сейзед се намръщи.
	— Защо?
	— Не мога да ти обясня, но трябва да съм сам. Не ме интересува какво мислиш за жестокостта на инквизиторите. Но не желая да си до мен… когато го мислиш.
	Сейзед обърна фенера, за да не осветява ужасната сцена.
	— Добре.
	Марш се обърна, шмугна се покрай него и изчезна в тъмнината. Сейзед остана сам.
	Опитваше се да не мисли за видяното. Върна се в коридора, обрисува шепнешком картината на клането пред металоема, после отново се съсредоточи върху описанието на архитектурата и украсата — ако причудливите рисунки върху стоманения обков на стените можеха да се нарекат така.
	Но докато работеше — гласът му отекваше приглушено в далечните стени, — очите му неволно се извръщаха към тъмната зала. До входа й имаше черен правоъгълник. Стълбище, водещо надолу.
	Вече знаеше, че няма да издържи на любопитството и ще слезе. Все същата история, любопитството, желанието да опознае непознатото. Жаждата, която го бе отвела при Келсайър. Търсенето на истината никога не можеше да бъде завършено, нито игнорирано. Ето защо той се предаде и тръгна към черния квадрат, като продължаваше да шепне:
	— Стълбите са сходни с това, което видях в коридора. Широки са като стълбище, водещо към дворец или храм. Само дето се спускат надолу, в тъмнината. Издялани са от камък и са облицовани със стомана. Стъпалата са високи, предназначени за решителна крачка. Вървя и си задавам въпроса какви ли тайни може да са скрили инквизиторите под земята. Цялата тази сграда е една голяма тайна. Какво ли са правили тук, на тези големи коридори и пусти зали? Стълбището свършва в голямо и ниско помещение. Едва сега забелязах, че тук няма врати. Всяка стая е отворена, открита за тези отвън. Докато вървя, надничам в тези подземни помещения. Обзаведени са съвсем оскъдно. Няма библиотеки, нито шкафове. В някои има метални блокове, които приличат на олтари. Само последната стая в дъното е малко по-различна. Не съм сигурен на какво ми прилича. На зала за изтезания? Тук има маси — метални маси, — приковани към пода. Опръскани са с кръв, но няма трупове. По пода също има засъхнали пръски — тук са умирали хора, много хора. Не виждам никакви инструменти за изтезания… Но има остри клинове. Като тези в очите на инквизиторите. Някои са изцапани с кръв. Не искам да ги докосвам. Други са… съвсем като тези в очите на Марш. Но от различен метал.
	Сейзед потрепери и отново огледа помещението. Дали тук не създаваха нови инквизитори? Изведнъж го споходи ужасяващо видение — доскоро те бяха само няколко десетки, но може би бяха умножили редовете си през месеците, прекарани в изолация тук.
	Не, това едва ли беше възможно. Инквизиторите бяха потайна, особена секта. Къде щяха да намерят хора, които да встъпят в редиците им? И защо не ги бяха създали от слугите, които бяха избили горе?
	Сейзед винаги бе подозирал, че човек трябва да е аломант, за да го превърнат в инквизитор.
	Докато се обръщаше да излезе, светлината падна върху нещо в дъното. Друга врата.
	Той тръгна натам, като внимаваше да не стъпва по съсиреците по пода. Зад отвора почваше тясно стълбище. Обхванат от любопитство, Сейзед заслиза по изтритите каменни стъпала. Имаше чувството, че се задушава.
	Озова се в малко помещение. Вдигна фенера и освети…
	Стена. Глуха стена. По-точно стоманена плоча. Широка почти пет стъпки и почти толкова висока. Цялата изписана. Заинтригуван, Сейзед остави раницата, пристъпи напред и вдигна фенера към горната част на плочата.
	Текстът беше на териски. На странен диалект, но Сейзед можеше да го разчете дори без своя езикосъдържащ металоем. Ръката му затрепери, докато четеше написаното:

	Пиша тези слова върху стомана, защото не бива да се вярва на нищо, което не е гравирано върху метал.
	Все по-често се питам дали не съм последният здравомислещ на този свят. Как може другите да са тъй слепи? Чакали са толкова отдавна да се появи техният герой — този, за когото се говори в териските пророчества — та твърде бързо стигат до заключения и решават, че всяка история и легенда рисува точно този човек.
	Братята ми игнорират и други факти. Не могат да направят връзка между странните неща, които стават. Те са глухи за моите възражения и слепи за откритията ми.
	Може би другите са прави. Може би наистина съм безумец, човек, движен от собствената си завист, или пък слабоумен. Името ми е Куаан. Философ, учен, предател. Аз съм този, който откри Аленди и който пръв го обяви за Героя на времето. Аз съм този, който положи началото.
	И аз съм този, който предаде Аленди, защото знаех, че не бива му се позволява да изпълни мисията си.

	— Сейзед.
	Сейзед подскочи и едва не изпусна фенера. Зад него стоеше Марш. Властен, смущаващ и все така намръщен. Напълно си пасваше с това място, с неговите линии и сурова архитектура.
	— Помещенията на горния етаж са празни. Напразно бихме път дотук — събратята ми са отнесли всичко със себе си.
	— Не е напразно, Марш — възрази Сейзед и посочи плочата с надписа. Все още не я бе прочел цялата, дори не бе стигнал до средата. Текстът бе изписан с несигурна, трепереща ръка. Стоманата го бе съхранила въпреки очевидната му древност. Сейзед усети, че сърцето му се разтуптява.
	Малко след възкачването си на престола лорд Владетеля бе подложил на гонения всички териски религии. Преследването на терисците — на неговите сънародници — бе най-упоритото му занимание през цялото му властване и Пазителите бяха събрали съвсем оскъдни сведения за това в какво са вярвали техните предци.
	— Марш, трябва да съхраня това — рече Сейзед и посегна към раницата. Безсмислено бе да запаметява картината, никой не би могъл да натъпче в съзнанието си изображението на толкова дълъг текст. Би могъл да го прочете пред медния металоем. Но той предпочиташе материален запис — такъв, в който напълно ще се запазят структурата на текста и неговата фразеология.
	Марш поклати глава.
	— Не може да останем тук. Всъщност изобщо не трябваше да идваме.
	Сейзед го погледна, след това извади от раницата няколко големи листа.
	— Хубаво де. Ще го копирам. Така даже ще е по-добре — ще разполагам с текста така, както е бил написан.
	Марш кимна и Сейзед извади въглен.
	„Какво откритие… — мислеше той развълнувано. — Почти от ранга на дневника на Рашек. Приближаваме се до истината!“
	Но докато нанасяше въглена върху стоманената плоча, му хрумна друга мисъл. Притежаването на един толкова важен текст изключваше напълно скиторенето по селата. Трябваше незабавно да се върне на север и да сподели с другите откритието си, защото ако умреше, текстът щеше да бъде изгубен. Налагаше се да се върне в Терис.
	Или… в Лутадел. Оттам щеше да прати съобщение на север. Имаше основателно извинение да се върне в епицентъра на събитията и отново да се срещне с другарите си.
	Защо обаче се чувстваше малко виновен?


	13.


	Когато най-сетне осъзнах това — когато най-сетне свързах всички знаци за Очакването на Аленди, — ме обзе огромно вълнение. Но когато обявих моето откритие на другите Светоносци, бях посрещнат с презрение.
	О, как съжалявам, че не ги послушах.


	Мъглата се кълбеше и вихреше като едноцветна боя, прокарвана с четка върху платно. Светлината гаснеше на запад и нощта бързо настъпваше.
	Вин смръщи вежди.
	— Не ти ли се струва, че мъглите излизат по-рано?
	— По-рано? — попита с приглушен глас ОреСюр, който клечеше до нея на покрива.
	— Да. Преди мъглите се спускаха едва като стане съвсем тъмно, не помниш ли?
	— Вече е тъмно, господарке.
	— Но те са тук — започнаха да се събират още докато залязваше слънцето.
	— Не виждам какво значение има това, господарке. Може би мъглите са като другите природни явления — понякога варират.
	— Никога ли не ти се е струвало странно?
	— Не, но може да ми се стори, ако го искате, господарке — рече ОреСюр.
	— Нямах това предвид.
	— Извинявам се, господарке. Кажете ми какво имахте предвид и ще изпълня заповедите ви.
	Вин въздъхна и се потърка по челото. „Как само ми липсва Сейзед…“ Безпочвена надежда. Дори да беше в Лутадел, Сейзед нямаше да й бъде стюард. Терисците вече не наричаха никого свой господар. Налагаше се да се примира с ОреСюр. Кандрата поне можеше да й осигури информация — стига да успееше да я изтръгне от нея.
	— Трябва да намерим самозванеца — заяви Вин. — Този, който… е подменил някого.
	— Да, господарке — рече ОреСюр.
	— Като стана дума за това, бих искала да науча повече за тебе.
	— За мен, господарке?
	— За кандрите като цяло. Щом ще търсим самозванеца, трябва да зная как мисли, да разбера мотивите му.
	— Мотивите му са прости, господарке — отвърна ОреСюр. — Той изпълнява своя Договор.
	— Ами ако действа без Договор?
	ОреСюр поклати кучешката си глава.
	— Кандра винаги имат Договор. Без Договор нямат право да живеят в човешкото общество.
	— Никога? — попита Вин.
	— Никога.
	— Ами ако е кандра разбойник?
	— Няма кандри разбойници.
	„Така ли?“ — помисли скептично Вин. Но реши да изостави темата. Нямаше никакъв смисъл една кандра да влиза в двореца сама, много по-вероятно бе да е пратена от враговете на Елънд. От някой пълководец например, или от принудителите. Дори другите благородници в града имаха солидни причини да следят Елънд.
	— Добре — каза тя. — Кандрата е шпионин, пратен да събира информация за своя поръчител.
	— Да.
	— Но… ако е приела тялото на някой от двореца, не може да го е убила, нали? Кандра не убиват хора.
	— Да. Така повелява правилото.
	— С други думи, някой се е промъкнал в двореца, убил е член на свитата, а после кандрата е взела тялото. — Тя млъкна, обмисли проблема. — Първи сред заподозрените трябва да са членовете на групата на Келсайър. За щастие, тъй като убийството е станало вчера, можем да елиминираме Бриз, който по това време беше извън градските стени.
	ОреСюр кимна с кучешката си глава.
	— Можем да зачеркнем и Елънд — продължи Вин. — Той беше с нас вчера на стената.
	— Все още остават доста хора, господарке.
	Вин се намръщи. Опита се да изгради солидно алиби за Хам, Доксон, Клъбс и Дух. Но и на четиримата им се губеха по няколко часа. Достатъчно време, за да може кандрата да погълне някой от тях и да заеме мястото му.
	— Хубаво де — рече тя. — Как ще открием самозванеца? И как да разкажа на другите за него?
	ОреСюр клечеше и гледаше в мъглата.
	— Трябва да има някакъв начин — продължи Вин. — Имитацията не може да е съвършена. Ще се получи ли нещо, ако го порежем?
	ОреСюр поклати глава.
	— Господарке, кандрата създава точно копие на тялото — кръв, плът, кожа и мускули. Видяхте какво е отдолу, когато си разтворих козината.
	Вин въздъхна, изправи се и доближи ръба на покрива. Мъглата вече беше съвсем гъста и нощта бързо ставаше непрогледна. Тя закрачи замислено по ръба на покрива, поддържаше равновесие с аломантичните си умения.
	— Може би трябва да следим поведението на хората — подхвърли тя. — Другите кандри бива ли ги колкото теб?
	— Сред кандрите уменията ми са средни. Има по-слаби, има и по-добри.
	— Но нито един актьор не е безупречен — посочи Вин.
	— Кандрите рядко допускат грешки, господарке — рече ОреСюр. — Но това вероятно е най-добрият метод. Нека ви предупредя — може да е всеки. Моите сънародници са много умели.
	Вин се замисли. „Не е Елънд — опита се да си внуши. — Той беше с мен през целия ден. Освен сутринта. Не, малко е вероятно. Бяхме на стената часове, а тези кости са съвсем отскоро. Пък и щях да усетя, ако е той… нали?“
	Поклати глава.
	— Трябва да има друг начин. Не мога ли да установя, че някой е кандра с помощта на аломантия?
	ОреСюр не бързаше да отговори. Тя се обърна и се взря в кучешките му очи.
	— Какво?
	— Такива неща не се говорят пред външни хора.
	— Нищо, кажи ми въпреки това.
	— Нареждате ли ми да ви кажа?
	— Никога нищо не съм ти нареждала.
	— Значи мога да си вървя? — попита ОреСюр. — Щом не искате да ми нареждате, значи Договорът ни е прекратен?
	— Нямах това предвид — въздъхна Вин.
	ОреСюр се намръщи — странно изражение на кучешка муцуна.
	— Ще ми е по-лесно, ако ми обясните какво имате предвид, господарке.
	Вин стисна зъби, после попита:
	— Защо се държиш толкова враждебно?
	— Не се държа враждебно, господарке. Аз съм ваш слуга и ще направя каквото ми заповядвате. Това е част от Договора.
	— Разбира се. Същото ли е и с другите господари?
	— С повечето, когато изпълнявам определена роля — обясни ОреСюр. — Трябва да копирам костната структура, да се превъплътя в личността, да приема характера й. А вие не ми дадохте никакви указания — само тялото на това куче.
	„Това било значи — помисли си Вин. — Все още ми е сърдит заради кучешкото тяло“.
	— Виж, това тяло не променя нищо. Ти си оставаш същият.
	— Не ме разбирате. За кандрата не е важно _кой_ е. Въпросът е в кого ще се превърне. Тялото, което поглъща, ролята, която играе. Никой от предишните ми господари не ме е питал подобни неща.
	— Е, аз пък не съм като предишните ти господари — тросна се Вин. — Както и да е, зададох ти въпрос. Има ли начин да открия кандра с помощта на аломантия? Ако има, заповядвам ти да говориш.
	В очите на ОреСюр блесна триумфално пламъче, сякаш се наслаждаваше, че я принудил да изиграе своята част.
	— Господарке, на кандрата не може да се въздейства с психична аломантия.
	— Никак ли? — попита намръщено Вин.
	— Никак, господарке. Ако искате, опитайте да Усмирите или Размирите чувствата ни, но ефектът ще е минимален. Дори няма да разберем, че се мъчите да ни въздействате.
	„Като някой, който гори мед“.
	— Е, не бих го нарекла полезна информация — рече тя и се приближи до кандрата. Аломантите не можеха да четат мисли и чувства: когато Усмиряваха или Размиряваха някой друг, просто разчитаха, че ще реагира според намеренията им.
	Би могла да проведе „тест“ за кандра, като Усмири чувствата на заподозрения субект. Ако не реагираше, това би означавало или че е кандра, или че умее да прикрива чувствата си.
	ОреСюр не сваляше поглед от нея.
	— Господарке, ако беше толкова лесно да откриете кандра, какъв смисъл да ставаме самозванци, нали?
	— Сигурно си прав — потвърди тя. Но това я накара да се замисли за нещо друго. — Кандрата може ли да използва аломантия? Когато изяде някой аломант например?
	ОреСюр поклати глава.
	„Ето ти една възможност — помисли тя. — Когато засека някой от членовете на групата да гори метал, ще знам, че не е кандра“. Нямаше да помогне в случаите с Доксон и дворцовата прислуга, но щеше да елиминира Хам и Дух.
	— Има още нещо — продължи Вин. — По-рано, когато работехме за Келсайър, той каза, че не трябва да те допускаме близо до лорд Владетеля и инквизиторите. Защо?
	ОреСюр извърна глава.
	— Не бива да говорим за това.
	— В такъв случай ти нареждам да говориш.
	— Ще откажа — заяви неочаквано ОреСюр.
	— Отказваш да отговаряш? — попита Вин. — Можеш ли да го направиш?
	ОреСюр кимна.
	— Не ни е позволено да разкриваме тайни, свързани с кандрите. Господарке, така е…
	— Според Договора — довърши Вин и се намръщи. „Май Ще трябва да го прочета отново“.
	— Да, господарке. Но и без това казах твърде много.
	Вин се обърна и погледна към града. Мъглите продължаваха да се кълбят. Тя затвори очи, разпали бронз и се опита да засече издайническия ритъм на прокрадващ се в мрака аломант.
	ОреСюр стана, дойде при нея и пак клекна.
	— Господарке, не трябва ли да сте на срещата, която организира кралят?
	— Малко по-късно — отвърна тя и отвори очи. Отвъд градските стени огньовете на армиите озаряваха хоризонта. Вдясно от нея сияеше в цялото си величие Цитаделата Венчър — там в момента Елънд провеждаше съвет. Много важни и влиятелни хора бяха събрани в едно помещение. Елънд я наричаше параноична заради настояването й да го пази лично от шпиони и убийци. Да я нарича както си ще, важното е да остане жив.
	Тя седна на покрива. Беше доволна, че Елънд бе избрал Цитаделата Венчър за свой дворец, вместо да се мести в Кредик Шау, дома на лорд Владетеля. Кредик Шау не само бе твърде голям, за да може да се охранява, но и й напомняше за него. За лорд Владетеля.
	Често се сещаше за лорд Владетеля напоследък. Или по-точно за Рашек, човека, който бе станал лорд Владетел. Терисец по рождение, Рашек бе убил мъжа, който бе трябвало да вземе силата от Кладенеца на Възнесението и…
	И бе направил какво? Нещо, което Вин все още не знаеше. Героят бе тръгнал на това пътешествие, за да спаси хората от опасност, наричана Дълбината. Толкова много бе изгубено, толкова много преднамерено унищожено. Единствената ценна информация за онова време бяха получили от един дневник, написан от Героя на времето в дните преди Рашек да го убие. Но в него не се разказваше почти нищо за задачата му.
	„Защо трябва да се тревожа за тези неща? — замисли се Вин. — Дълбината е нещо, забравено преди хиляда години. Елънд и останалите са прави да се безпокоят за по-належащи събития“.
	И въпреки това Вин се чувстваше необяснимо откъсната от тях. Може би затова излизаше нощем да обикаля. Не само защото се тревожеше заради армиите. Беше някак… чужда на проблема. Дори сега, докато обмисляше заплахата срещу Лутадел, мислите й неусетно се връщаха към лорд Владетеля.
	„Не знаете какво правя за човечеството — бе казал той. — Аз бях вашият бог дори да не го виждахте“. Това бяха последните думи на лорд Владетеля, произнесени, докато лежеше на пода на своята тронна зала. Думи, които не й даваха покой. Плашеха я дори сега, след цяла година.
	Имаше нужда да се отвлече от тези мисли.
	— Какви неща харесваш, кандра? — попита тя и се извърна към съществото, което продължаваше да клечи до нея. — Какво обичаш, какво мразиш?
	— Не искам да отговарям на тези въпроси.
	Вин се намръщи.
	— Не искаш или не бива?
	ОреСюр се поколеба.
	— Не искам, господарке. — Намекът беше очевиден. „Ще трябва пак да ми наредиш“.
	И тя почти го направи. Но нещо я накара да се спре, нещо в очите му — макар и тъй нечовешки. Нещо познато.
	Беше виждала и друг път подобно презрение. Като малка, когато беше в някоя банда, командвана от твърде властен главатар. Когато човек изпълнява каквото му наредят — особено ако е малко момиче, без никакъв авторитет или възможност да плаши другите.
	— Няма да те карам, щом не искаш да говориш — заяви тя.
	ОреСюр не отговори.
	Вин пое с пълни гърди влажния нощен въздух.
	— Знаеш ли какво обичам аз, кандра?
	— Не, господарке.
	— Мъглите — продължи тя и скръсти ръце. — Силата, свободата.
	ОреСюр бавно кимна.
	Изведнъж Вин усети наблизо слаби пулсации. Тихи, странни, неравни. Същите като тези, които бе доловила на покрива на Цитаделата Венчър преди няколко нощи. И които досега не бе имала смелостта да проследи.
	„Време е да се направи нещо по въпроса“ — реши тя.
	— Знаеш ли какво мразя, кандра? — прошепна тя, приклекна и машинално провери оръжието и запасите от метали.
	— Не, господарке.
	Тя се обърна и го погледна в очите.
	— Мразя да се страхувам.
	Знаеше, че много хора я смятат за нервна. Параноична. Беше живяла толкова дълго със страха, че навремето го смяташе за съвсем естествено състояние, като саждите, слънцето и земята.
	Келсайър я бе освободил от този страх. Все още беше предпазлива, но поне не изпитваше постоянен ужас. Оцелелия й бе дарил живот, в който хората, които обичаше, не я нараняваха, беше й показал и нещо по-добро от страха. Доверие. Сега, когато знаеше за тези неща, не искаше да се разделя с тях. Нито заради армии, нито заради убийци…
	Нито дори заради призраци.
	— Следвай ме, ако можеш — прошепна тя и скочи от покрива.
	Понесе се по изпълнената с мъгли улица, преди опасенията в нея да надделеят. Източникът на бронзовите пулсации беше близо, идваше от съседната улица, от една сграда. Не беше от покрива. Един от тъмните прозорци на втория етаж бе с вдигнати завеси.
	Вин хвърли една монета и се изстреля във въздуха. Изхвърча нагоре и се Тласна от една метална панта от другата страна на улицата. Кацна на перваза на прозореца като птичка и се улови с ръце за рамката. Разпали калай и изчака зрението й да се приспособи към мрака в изоставената стая.
	И го видя. Оформен изцяло от мъгли, той се местеше и поклащаше и само очертанията му оставаха почти неизменни в тъмното помещение. От мястото си можеше да наблюдава покрива, на който бе разговаряла с ОреСюр.
	„Призраците не шпионират хората… нали?“ Скаа не обичаха да говорят за призраци и мъртъвци. Напомняше им за религията, а религията бе занимание за благородници. Да се прекланят пред каквото и да било за скаа бе пагубно. Имаше само едно нещо в разказите им, което напомняше за това създание. Мъгливите духове. Съществата, за които се твърдеше, че крадели душите на глупаците, които дръзвали да излизат нощем навън. Но Вин знаеше какво представляват мъгливите духове. Те бяха братовчеди на кандрите — странни полуинтелигентни чудовища, използващи костите, които поглъщаха. Наистина бяха причудливи, но не и призраци, нито толкова опасни. Нямаше черни духове в нощта, нито дебнещи призраци или вампири.
	Поне така смяташе Келсайър. Защото това, което се спотайваше в мрака на стаята — с тяло, оформено от мъгливи повлекла, бе силен контрадовод. Тя се улови по-здраво за рамката на прозореца и усети, че в нея се надига страхът.
	Бягай. Спасявай се. Скрий се.
	— Защо ме следиш? — попита.
	Съществото не помръдваше. Силуетът му сякаш привличаше мъглите и те се кълбяха около него като гонени от въздушни течения.
	„Усещам го с бронза. Това означава аломантия — а аломантията привлича мъглите“.
	Съществото пристъпи напред. Вин се напрегна.
	И тогава призракът изчезна.
	Вин смръщи вежди. Това ли беше? Дали тя…
	Нещо я улови за ръката. Нещо студено, ужасяващо и съвсем реално. Болка разцепи главата й, влезе сякаш през ухото към мозъка. Тя понечи да извика, но гърлото й не я послуша. С тихо стенание — и с разтреперани ръце и крака — тя полетя назад.
	Ръката й все още бе като вкочанена. Люшкаше се безпомощно в мрака, сякаш се опитваше да разсее студения въздух. Мъглата бе гъста като ниски облаци.
	Вин разпали калай. Болка, студ, влага и внезапна яснота на мисълта изпълниха ума й, тя се превъртя във въздуха и разпали пютриум миг преди да се блъсне в земята.
	— Господарке? — извика ОреСюр и се появи от мрака.
	Вин тръсна глава, надигна се и се подпря с длани на студения калдъръм. Все още усещаше хладното докосване върху лявата си ръка.
	— Да ида ли за помощ? — попита овчарката.
	Вин поклати глава и с мъка се изправи. Погледна нагоре, през вихрещите се мъгли, към тъмния прозорец.
	И потрепери.
	Рамото я болеше от удара в земята, усещаше болка и в натъртените си ребра, но силата й бързо се възстановяваше. Тя се отдалечи от сградата, като продължаваше да гледа нагоре. Около втория етаж мъглата изглеждаше някак… зловеща. Като тъмна завеса.
	„Не — помисли тя. — Мъглите са моята свобода, нощта е мой дом! Тук ми е мястото. Не съм се страхувала от нощта, откакто Келсайър ме научи на това“.
	Не биваше да губи тази придобивка. Не биваше да допусне отново страха. Но въпреки това се отдалечи забързано от сградата, като махна на ОреСюр да я следва. Не му обясни на какво се дължи странното й поведение.
	И той не попита.


	Елънд сложи донесените книги върху вече натрупаните на масата и купчината опасно се олюля.
	Бриз, с контешки костюм, го гледаше леко подигравателно и посръбваше от чашата си. Хам и Дух играеха на камъчета в очакване да започне срещата и Дух явно печелеше. Доксон седеше в ъгъла и нанасяше бележки в тефтера си, а Клъбс се бе отпуснал в плюшеното кресло и оглеждаше Елънд с типичния си прям поглед.
	„Всеки един от тези хора може да е самозванец“ — помисли Елънд. Тази мисъл му се стори безумна. Какво да предприеме? Да ги лиши от доверието си? Не, твърде много се нуждаеше от тях.
	Единствената възможност бе да се държи естествено и да ги наблюдава. Вин го бе посъветвала да търси странности в поведението им. Опитваше се да следва съвета й, но засега му се струваше, че не открива нищо. Пък и имаше други тревоги, като например армиите отвън.
	Щом се сети за Вин, той погледна към прозореца и с изненада установи, че навън е тъмно.
	„Толкова ли е късно вече?“
	— Драги мой — заговори Бриз. — Когато ни каза, че ще излезеш да вземеш някои важни материали, не уточни, че ще отсъстваш цели два часа.
	— Ами… — поколеба се Елънд. — Не обърнах внимание колко време е минало…
	— Цели два часа?
	Елънд кимна смутено.
	— Книгите ме разсеяха.
	Бриз поклати глава.
	— Ако съдбата на Централната област не беше заложена на карта — и ако не ми беше забавно да гледам как Хамънд губи месечната си заплата от това момченце, — щях да си тръгна още преди час.
	— Какво пък, можем да започнем — заяви Елънд.
	Хам се засмя и стана, за да се разкърши.
	— Всичко това малко ми напомня добрите стари дни. Кел винаги закъсняваше и обичаше да ни вика нощем. В часовете на Мъглородните.
	Дух се усмихна и прибра печалбата в кесията си.
	„Все още използваме тези боксинги, сечени по времето на лорд Владетеля — помисли Елънд. — Трябва да се направи нещо по въпроса“.
	— Липсва ми черната дъска — заяви Дух.
	— На мен не — възрази Бриз. — Кел имаше ужасен почерк.
	— Абсолютно нечетлив — потвърди Хам с усмивка и отново седна. — Трябва да признаете, че беше нещо изключително.
	Бриз повдигна вежди.
	— Така е, съгласен съм.
	„Келсайър, Оцелелия от Хатсин — помисли Елънд. — Дори почеркът му е легендарен“.
	— Както и да е — каза той. — Време е да се захващаме за работа. Зад стените ни чакат две армии. Няма да си тръгнем тази нощ, преди да решим какво ще правим с тях!
	Останалите се спогледаха.
	— Всъщност, ваше величество — заговори Доксон, — вече поработихме малко над проблема.
	— Така ли? — изненада се Елънд. „Вярно, че бяха сами цели два часа“. — Да чуем тогава.
	Доксон се надигна и придърпа стола си към групата, но заговори Хам:
	— Ето какво измислихме, Ел. С тези две армии отвън няма смисъл да се страхуваме от внезапна атака. Но все още сме в сериозна опасност. Вероятно ни очаква продължителна обсада, докато всяка от армиите се опитва да издържи повече от другата.
	— Ще се опитат да ни принудят да гладуваме — рече Клъбс. — Да отслабят силите ни, преди да ни атакуват.
	— А припасите ни и без това са на привършване — посочи Хам. — Врагът сигурно го знае.
	— Какво искате да кажете? — попита бавно Елънд.
	— Че трябва да се съюзим с някоя от двете армии, ваше величество — заяви Доксон. — И двете го знаят. Сами не могат да победят съперника. С ваша помощ равновесието ще се наклони.
	— Рано или късно ще трябва да го направим — присъедини се Хам. — Или да умрем от глад.
	— Всичко е съвсем просто — рече Бриз. — Не можем да издържим повече от тях, следователно сами трябва да решим в чии ръце ще попадне градът. И предлагам това да стане бързо, докато не са ни свършили припасите.
	Елънд помисли малко.
	— Но ако сключим сделка с една от армиите, това означава да предадем нашето кралство.
	— Така е — потвърди Бриз. — Ала като доведох тук втората армия, мисля, че осигурих възможност да се пазарим. Поне сега сме в позиция да искаме нещо в замяна на нашето кралство.
	— И какво от това? — попита Елънд. — Пак ще загубим.
	— По-добре е от нищо — отвърна Бриз. — Струва ми се, че ще успеем да убедим Сет да те остави като временен управник на Лутадел. Той не обича Централната област, смята я за прекалено равна и негостоприемна.
	— Временен управник на града — повтори намръщено Елънд. — Това е доста по-различно от крал на Централната област.
	— Вярно — кимна Доксон. — Но всеки император се нуждае от верни помощници, които да управляват градовете му. Няма да сте крал, но вие и нашата армия ще оцелеем през следващите месеци. И Лутадел няма да бъде плячкосан.
	Хам, Бриз и Доксон не сваляха погледи от него. Елънд сведе очи към купчината книги и се сети за всичките си изследвания. Безсмислени. От колко време останалите знаеха, че това е единственият възможен изход?
	Изглежда, другите приеха мълчанието му за съгласие.
	— Защо смятате Сет за по-добрата възможност? — попита Доксон. — Може би Страф ще се съгласи да сключи сделка с Елънд — в края на краищата са баща и син.
	„О, да, ще се съгласи, разбира се — помисли Елънд. — И ще наруши споразумението в мига, когато сметне за удобно. Но… алтернативата? Да предадем града на Сет? Какво ще стане с тази страна, с народа?“
	— По-добре Сет според мен — обади се Бриз. — Той ще е склонен да преотстъпи управлението на друг, стига да получи слава и богатство. Проблемът си остава атиумът. Сет смята, че е тук, и ако не го намери…
	— Ще го оставим да претърси града — подхвърли Хам.
	— Ще трябва да му внушиш, че съм го подвел за атиума — каза Бриз. — Няма да е трудно, като се има предвид какво мисли за мен. Което ми напомня за още един проблем — да го убедите, че сте ми видели сметката. Може би ще повярва, че сте ме екзекутирали, когато сте разбрали, че аз съм довел армията тук.
	Останалите кимнаха.
	— Бриз? — попита Елънд. — Как се отнася лорд Сет към скаа в своите земи?
	Бриз се поколеба и отмести поглед.
	— Не особено добре, боя се.
	— Вижте — продължи Елънд. — Смятам, че трябва да помислим и за хората си. Ако предадем града на Сет, ще си спасим кожите, но ще страда цялото скаа население!
	Доксон поклати глава.
	— Елънд, това не е предателство. Не и ако е единственият възможен изход.
	— Лесно е да се каже — рече Елънд. — Но аз съм този, който ще трябва да живее с гузна съвест. Не искам да кажа, че отхвърлям предложенията ви, само че трябва да обсъдим още някои проблеми…
	Групата се спогледа. Както обикновено Клъбс и Дух мълчаха по време на обсъждането: Клъбс по принцип се обаждаше само когато е абсолютно необходимо, а Дух избягваше да се намесва. Накрая Бриз, Хам и Доксон отново втренчиха очаквателни погледи в Елънд.
	— Това е вашето кралство, ваше величество — подхвана предпазливо Доксон. — Ние само ви даваме съвет.
	„Много добър съвет“ — подсказваше тонът му.
	— Е, добре — въздъхна Елънд, пресегна се и взе една книга. В бързината бутна купа и няколко тома тупнаха в скута на Бриз.
	— Извинявай — рече Елънд. Бриз завъртя очи и сложи книгите на масата. Елънд отвори тази, която бе взел.
	— Тук се казват някои интересни неща за организацията и ръководството на една армия…
	— Чакай малко, Ел — спря го Хам и се намръщи. — Като гледам, това е наръчник за превоз на жито.
	— Зная — отвърна Елънд. — В библиотеката няма много четива, посветени на военното дело. Сигурно защото не е имало войни от хиляда години. Но в тази книга се описва колко жито е нужно за издръжката на различните гарнизони на Последната империя. Имате ли представа какво количество храна поглъща една армия?
	— Прав си — обади се Клъбс. — Войникът трябва да е сит. Често имахме проблеми със снабдяването, когато пращахме отряди да гонят размирници в граничните райони.
	Елънд кимна. Клъбс рядко говореше за времето, прекарано в армията на лорд Владетеля, а останалите избягваха да го разпитват за това.
	— Както и да е — продължи Елънд, — предполагам, че както Сет, така и баща ми нямат опит в издръжката на големи армии. Те също ще се изправят пред продоволствени проблеми, особено Сет, който е тръгнал толкова бързо.
	— Може би не — възрази Клъбс. — И двете армии държат някои от каналите на Лутадел. Това ще ги улесни в транспорта на припаси.
	— Освен това — добави Бриз, — макар че сега в земите на Сет има размирици, той все още владее град Хаверфрекс, където е една от големите консервни фабрики от времето на лорд Владетеля. Сет разполага с огромни хранителни запаси на съвсем кратко разстояние по канала.
	— Тогава ще прекъснем каналите — заяви Елънд. — Ще открием начин да преустановим транспорта на продоволствие. Каналите са бързо средство за доставка, но освен това са уязвими, тъй като знаем точно какъв е маршрутът. И ако успеем да им отнемем припасите, може би сами ще си тръгнат.
	— Или това — заяви спокойно Бриз, — или ще рискуват с нападение срещу Лутадел.
	— Което също е възможно — рече Елънд. — Но освен това четох как да отбраняваме града. — Посегна към масата и взе друга книга. — Това е изданието „Градско управление в съвременната епоха“ от Дженделах. Той пише, че поддържането на реда в Лутадел се затруднява от два фактора — от огромния му размер и от обширните, гъсто населени бордеи на скаа. Предлага като полицейски отряди да се използват подвижни групи. Мисля, че можем да адаптираме идеята му към нашия проблем — стената ни е твърде дълга, за да я защитаваме цялата, но можем да създадем подвижни групи войници, които да реагират при…
	— Ваше величество — прекъсна го Доксон.
	— Да?
	— Войниците ни са предимно зле обучени младежи, а отвън имаме не една, а две опитни армии. Не можем да спечелим тази битка със сила.
	— О, да — въздъхна Елънд. — Разбира се. Исках само да кажа, че ако се наложи да се бием, разполагам с някои тактики…
	— Ако се бием, ще изгубим — заяви Клъбс. — Всъщност вероятно ще изгубим при всички случаи.
	— Ами аз само… — почна Елънд.
	— Но идеята за нападението на каналите си я бива — продължи Доксон. — Можем да го направим тайно, като наемем някои от бандите, които и без това се занимават с плячкосване на зле охранявани канални кервани. Вероятно няма да е достатъчно, за да разкара Сет и Страф, но поне ще ги подтикне да потърсят съюз с нас.
	Бриз кимна.
	— Да, Сет вече се притесняваше за евентуални размирици в земите си — каза Бриз. — Можем да му пратим парламентьор и да го информираме, че се интересуваме от съюз с него. Така веднага щом на главата му се струпат тези проблеми, той ще започне да мисли върху въпроса.
	— Ще прибавим и писмо, в което ще опишем екзекуцията на Бриз — подхвърли Доксон. — В знак на добра воля. Това…
	Елънд се покашля и всички го погледнаха.
	— Прекъснахте ме — каза той.
	— Простете, ваше величество — извини се Доксон.
	Елънд си пое дълбоко дъх и продължи:
	— Прави сте — не можем да си позволим да се бием с тези армии. Но мисля, че трябва да потърсим начин да ги насъскаме една срещу друга.
	— Интересна идея, драги — отбеляза Бриз. — Само че това едва ли ще е толкова лесно, колкото да накарам Дух да ми напълни чашата. — Той се обърна и протегна празната си чаша. Дух го изгледа, въздъхна с досада и отиде да вземе бутилката.
	— Да, така е — потвърди Елънд. — Но макар да няма достатъчно книги по военно дело, има изобилие от произведения, посветени на политиката. Вчера Бриз каза, че в едно тричленно противоборство най-слабият има най-големи шансове.
	— Точно така — потвърди Бриз. — Можем да наклоним везните на успеха към всяка от двете армии.
	— Именно. — Елънд отвори книгата. — Когато противодействащите сили са три, това вече не е военно дело, а политика. Същото като съперничеството между Къщите. А когато става дума за това, дори най-могъщите Къщи не могат да се справят без съюзници. Малките Къщи са слаби поотделно, но стават силни, когато се съберат в група. Ние сме като някоя от тези малки Къщи. Ако искаме да спечелим, трябва да накараме врага да забрави за нас — или поне да ни смята за маловажни. Тогава всеки от тях ще се обърне срещу другия, защото ще смята, че сме му вързани в кърпа.
	Хам се почеса по брадичката.
	— Елънд, нима предлагаш да заложим и на двата коня? Това е доста опасна игра.
	— Ще трябва да подкрепяме по-слабия от двамата противници и да ги насъскваме един срещу друг — каза Бриз. — И няма гаранция, че победителят ще е достатъчно омаломощен, за да не може да ни победи.
	— Да не забравяме и за нашите продоволствени проблеми — рече Доксон. — Това, което предлагате, ваше величество, ще отнеме време. Време, през което ние ще сме обсадени и припасите ни ще се топят. Навън е есен. Скоро ще дойде зимата.
	— Ще е трудно — съгласи се Елънд. — И опасно. Но мисля, че ще се справим. Можем да накараме и двамата да си мислят, че са в съюз с нас, но да не бързаме с подкрепата си. Ще ги окуражим да се изправят един срещу друг, ще изтощим запасите им, ще подроним бойния дух, ще ги тласкаме към конфликт. А когато прахът се уталожи, оцелялата армия може би ще е достатъчно слаба, за да я победим.
	— Звучи резонно — призна Бриз. — И дори малко забавно.
	Доксон се усмихна.
	— Казваш го само защото ще накараме някой друг да ни свърши работата.
	Бриз сви рамене.
	— След като това може да стане на персонално ниво, не виждам защо да не успее като национална политика.
	— Това е смисълът на властта — рече Хам. — Не е ли тя систематизиран метод да накараш някой друг да върши цялата работа?
	— Добре, какво ще кажете за плана? — попита Елънд.
	— Не зная, Ел — отвърна Хам. — Прилича ми на плановете на Кел — малко глупав, твърде дързък и звучи налудничаво. — Изглеждаше изненадан да чуе подобен план от Елънд.
	„Мога да съм не по-малко дързък от него“ — помисли си обидено Елънд и се учуди от тази странна мисъл.
	— Ако на двете страни им писне от игричките ни, здравата ще загазим — подметна Доксон.
	— Ще ни унищожат — потвърди Елънд. — Но в края на краищата, господа, ние сме хора на хазарта. Признайте, че това е по-добър вариант, отколкото просто да склоним глави пред лорд Сет.
	Хам и Бриз се спогледаха и си кимнаха. Доксон завъртя очи, но като че ли възразяваше по-скоро по навик.
	Тези хора не бяха свикнали да търсят най-лесното и безопасно решение. Те бяха предизвикали самия лорд Владетел, бяха преживявали с измами на благородници. Не действаха прибързано или необмислено, дори напротив — винаги изпипваха добре детайлите, внимателно прикриваха следите и си пазеха интересите. Но когато въпросът опираше да се залага за голямата печалба, бяха готови.
	Не само готови. Ентусиазирани.
	„Страхотно — помисли Елънд. — Съветът ми се състои от търсещи тръпка мазохисти. Нещо по-лошо, аз самият се присъединих към тях“. Но какво друго да направи?
	— Ще трябва да го обмислим — заяви Бриз. — Но звучи примамливо.
	— Бриз, не го предлагам, защото е примамливо — рече Елънд. — Прекарах младежките си години да търся начин да подобря живота в Лутадел, когато поема управлението на моята Къща. Не смятам да забравям мечтите си при първия признак за опасност.
	— Ами Съборът? — попита Хам.
	— Това е най-приятната част — отвърна Елънд. — Преди два дни те гласуваха моето предложение. Не могат да отворят градските порти, докато не се срещна за преговори с баща ми.
	За кратко в стаята се възцари мълчание. Накрая Хам се обърна към Елънд и поклати глава.
	— Ел, наистина не зная. Изглежда интересно. Докато те чакахме, обсъдихме няколко доста дръзки плана, но…
	— Но какво? — попита Елънд.
	— Този план разчита изцяло на теб, драги — рече Бриз и отпи глътка вино. — Ти ще си този, който ще се среща с противниковите пълководци — и който ще ги примамва на своя страна. Не се сърди, но нямаш никакъв опит в измамите. Трудно е да се съгласиш на план, в който един новак ще върши основната работа.
	— Мога да се справя — рече Елънд. — Наистина.
	Хам погледна Бриз, после двамата извърнаха очи към Клъбс. Генералът сви рамене.
	— Щом хлапето иска да опита, да опита.
	— Е, май ще се съглася — въздъхна Хам. — Стига да си готов, Ел.
	— Мисля, че съм — отвърна Елънд, като се мъчеше да прикрие нервността си. — Зная само, че не бива да се предаваме. Не и без бой. Може би няма да се получи и след няколкомесечна обсада просто ще предадем града. Но така поне ще спечелим няколко месеца, през които би могло да се случи нещо. По-добре да изчакаме, отколкото да се предадем веднага. Да чакаме и да се придържаме към плана си.
	— Добре — склони и Доксон. — Дайте ни обаче малко време, за да го обмислим по-подробно. Ще се срещнем след няколко дни, когато сме готови да говорим за подробностите.
	— Отлично — зарадва се Елънд. — Сега да преминем към следващия въпрос, който бих искал да обсъдим…
	На вратата се почука и се появи капитан Демоа.
	— Ваше величество? Извинявам се, но… заловихме едно лице да подслушва съвещанието ви.
	— Какво? — подскочи Елънд. — Кой?
	Демоа се обърна и махна на двама стражници зад него. Елънд вече бе виждал жената, която въведоха. Висока, с ярки дрехи като всички терисци. Ушите й бяха увиснали от тежестта на множество обеци.
	— Познавам я — каза Елънд. — Видях я на Събора преди няколко дни. — Обърна се към жената. — Ти ме наблюдаваше.
	Тя не отговори и въпреки вързаните си ръце огледа присъстващите гордо изправена. Елънд никога не бе виждал териска — познаваше само стюарди, обучени от съвсем малки да слугуват на благородниците. По някаква причина очакваше жената да е малко по-раболепна.
	— Криеше се в съседната стая — докладва Демоа. — Съжалявам, ваше величество. Не зная как се е промъкнала покрай нас. Заварихме я да подслушва на стената, но се съмнявам да е чула нещо. Все пак тези стени са от дебел камък.
	Елънд отново извърна поглед към жената. На около петдесет, нито хубава, нито грозна. Изглеждаше жизнена, с открито и прямо ъгловато лице. Погледът й беше спокоен и твърд.
	— Какво очакваше да чуеш, жено? — попита той.
	Териската пренебрегна въпроса му. Обърна се към другите и заговори с глас, в който се долавяше лек акцент:
	— Искам да разговарям с краля насаме. Можете да си вървите.
	Хам се засмя.
	— И тази си я бива.
	— Защо смяташ, че ще оставим краля насаме с теб? — попита я Доксон.
	— С негово величество имаме да обсъдим, разни неща — отвърна жената делово, което никак не съответстваше на положението й на пленничка. — Не бива да се безпокоите за безопасността му. Сигурна съм, че младата Мъглородна, която се спотайва отвън зад прозореца, може лесно да се справи с мен.
	Елънд погледна към витражния прозорец. Откъде териската можеше да знае, че Вин ги следи? Вероятно имаше невероятно изострен слух. Достатъчно изострен, за да подслуша разговора им през стената?
	— Ти си Пазителка — рече Елънд.
	Тя кимна.
	— Сейзед ли те праща?
	— Заради него съм тук — потвърди жената. — Но никой не ме е „пращал“.
	— Хам, всичко е наред — бавно каза Елънд. — Можете да си вървите.
	— Сигурен ли си? — попита Хам и се намръщи.
	— Ако желаете, можете да ме оставите завързана — рече жената.
	„Което едва ли ще е пречка за нея, ако е ферохимик — помисли Елънд. — Разбира се, ако наистина е ферохимик — Пазител като Сейзед, — няма от какво да се страхувам. Теоретично“.
	Останалите бавно излязоха. По лицата им можеше да се съди какво смятат за решението на Елънд. Макар те вече да не бяха крадци, Елънд подозираше, че също като Вин никога няма да забравят миналото. И да се отърват от подозрителността си.
	— Ще сме пред вратата, Ел — каза Хам, който излезе последен.


	14.


	И все пак тези, които ме познават, ще си дадат сметка, че няма шанс да се откажа толкова лесно. Открия ли нещо, което ме интересува, ставам неотклонен.


	Териската напрегна лекичко мускули и въжето, с което бе вързана, падна на земята.
	— Ей, Вин! — подвикна Елънд, който вече се чудеше дали е постъпил разумно. — Май е време да влезеш.
	— Няма я — подхвърли нехайно жената. — Преди няколко минути тръгна на обиколка. Затова позволих да ме заловят.
	— Ясно — рече Елънд. — Тогава ще извикам стражата.
	— Не ставай глупак. Ако исках да те убия, щях да го направя веднага щом другите излязоха. А сега помълчи за малко.
	Високата жена се приближи до него и го обиколи, оглеждаше го като търговец стока, която смята да купи. Накрая спря, сложи ръце на кръста си и му нареди:
	— Изправи се.
	— Моля?
	— Прегърбваш се — рече жената. — Кралят винаги трябва да изглежда властен, дори когато е с приятели.
	Елънд се намръщи.
	— Виж, нямам нищо против някой и друг съвет, но…
	— Не — прекъсна го жената. — Недей да увърташ. Нареждай.
	— Моля? — повтори Елънд.
	Жената пристъпи към него, сложи ръце на раменете му и ги избута назад, за да го накара да се изпъчи. След това се отдалечи и кимна.
	— Виж, аз…
	— Не — сряза го тя отново. — Трябва да говориш решително. Думите и действията ти ще определят реакцията на другите. Ако започнеш изречението неуверено, ти самият ще изглеждаш неуверен. Бъди силен!
	— Какво искаш? — попита Елънд, който вече губеше търпение. — Защо си дошла?
	— Така вече е по-добре — похвали го жената.
	— Каза, че познаваш Сейзед? — попита той, докато се бореше с несъзнателното желание да се прегърби отново.
	— Познавам го — потвърди жената. — Аз съм Тиндуил и както правилно каза, съм Пазителка от Терис. — Тропна с крак по пода, сетне поклати глава. — Сейзед ме предупреди за небрежния ти външен вид, но честно казано, не очаквах един крал да има чак толкова лошо чувство за собствено достойнство.
	— Небрежен? — попита Елънд. — Моля?
	— Стига си се молил — скастри го Тиндуил. — Не задявай въпроси, казвай каквото мислиш. Ако ще възразяваш — възразявай, не оставяй на другите да интерпретират думите ти.
	— Уф, макар да е почти забавно — рече Елънд и тръгна към вратата, — предпочитам да не чувам повече обиди. Тика че, ако ме извиниш…
	— Хората ти те мислят за глупак, Елънд Венчър — тихо каза Тиндуил.
	Елънд спря.
	— Съборът — съвещателен орган, който си създал ти самият, — игнорира авторитета ти, Скаа са убедени, че няма да можеш да ги защитиш. Дори твоят малък кръг от приятели крои планове в твое отсъствие и очевидно смята, че липсата ти не е от голямо значение.
	Елънд затвори очи и бавно си пое дъх.
	— Имаш добри идеи, Елънд Венчър — продължи Тиндуил. — Идеи, подобаващи на крал. Но ти не си крал. Един човек може да управлява другите само ако те го приемат за свой водач и има толкова авторитет, колкото му дяват те. Всичките гениални идеи на света не могат да спасят кралството ти ако няма кой да се вслуша в тях.
	— През последната година изчетох всички книги, посветени на властта, които намерих в четирите библиотеки.
	Тиндуил повдигна вежди.
	— Което означава, че си прекарал голяма част от времето си затворен в стаята, вместо да си навън, пред очите на твоите поданици и да се учиш да бъдеш техен господар.
	— В книгите се съдържа много мъдрост — възрази Елънд.
	— Действията са по-ценни.
	— И къде да се науча как да действам правилно?
	— Аз ще те науча.
	Елънд я погледна изненадано.
	— Сигурно знаеш, че всеки Пазител има своя сфера на специален интерес — продължи Тиндуил. — Макар че ние всички запаметяваме огромно количество информация, можем да изучаваме и разбираме ограничена част от нея. Нашият общ приятел Сейзед е посветил времето си на религията.
	— А твоята специалност?
	— Биографии — каза тя. — Изучавала съм живота и дейността на генерали, крале и императори, чиито имена вероятно въобще не си чувал. Елънд Венчър, да познаваш теорията на политиката и водачеството не е като да разбираш хората, живели съобразно подобни принципи.
	— И… ти можеш да ме научиш как да подражавам на тези мъже?
	— Бих могла — отвърна Тиндуил. — Макар че все още не съм решила дали не си безнадежден случай. Но след като съм вече тук, ще направя каквото ми е по силите. Преди няколко месеца получих писмо от Сейзед, в което се описваха твоите затруднения. Не ме е молил да дойда тук и да те уча, но Сейзед е човек, който умее да постига незабелязано желанията си.
	Елънд бавно кимна. Гледаше я в очите.
	— Е, ще приемеш ли да те уча? — попита тя.
	Елънд се замисли. „Ако е дори наполовина полезна колкото Сейзед, тогава… а и със сигурност имам нужда от помощ в това отношение“.
	— Приемам — заяви той.
	Тиндуил кимна.
	— Сейзед ми писа също така, че си скромен. Това може да е предимство — стига да не позволяваш да ти пречи. А, мисля, че твоята Мъглородна се върна.
	Елънд се обърна към прозореца. Завесата се повдигна, вътре навлязоха мъгливи повлекла и зад тях се показа приклекнала, загърната в пелерина фигура.
	— Откъде разбра, че съм тук? — попита Вин.
	Тиндуил се усмихна — първата мимика, която Елънд видя на лицето й.
	— Сейзед ми писа и за теб, дете мое. Двете ще трябва да си поговорим насаме.
	Вин се шмугна през прозореца и го притвори. Не си направи труда да скрие враждебността си, нито недоверието си към Тиндуил, докато заставаше между нея и Елънд.
	— Защо си тук? — попита тя.
	Тиндуил се усмихна отново.
	— На твоя крал му трябваха няколко минути да стигне до този въпрос, а ти го зададе почти веднага. Интересна двойка сте вие двамата.
	Вин присви очи.
	— Но както и да е, време е да се оттегля — продължи Тиндуил. — Предполагам, че ще си поговорим пак, нали, ваше величество?
	— Да, разбира се — отвърна Елънд. — Хъм… има ли нещо, което трябва да упражнявам?
	— Да — отвърна Тиндуил, докато крачеше към вратата. — Престани да казваш „хъм“.
	— Добре.
	Хам надзърна през вратата веднага щом Тиндуил я отвори. Първото, което видя, бе, че не е вързана. Не каза нищо: вероятно предположи, че Елънд я е освободил.
	— Мисля, че приключихме за тази вечер — каза Елънд. — Хам, ще бъдеш ли така добър да изпратиш госпожа Тиндуил до покоите за гости? Тя е приятелка на Сейзед.
	Хам повдигна рамене.
	— Разбира се. — Кимна на Вин и излезе. Тиндуил го последва, без да им пожелае лека нощ.


	Вин се намръщи и погледна Елънд. Изглеждаше… замислен.
	— Тази не ми харесва — рече тя.
	Елънд се усмихна и заподрежда книгите върху масата.
	— Вин, ти не харесваш никого на първата среща.
	— Харесах теб.
	— С което само доказа, че не умееш да преценяваш хората.
	Тя го погледна учудено, после се засмя. Приближи, се и огледа книгите. Бяха доста нетипични за неговия вкус — повечето приличаха по-скоро на справочници и сериозни научни трактати, но не и за политика.
	— Как мина тази вечер? Нямах време да ви слушам.
	Елънд въздъхна, седна и се загледа към прозореца с бледорозово стъкло. Беше тъмен и цветовете му отразяваха трепкащите в стаята светлини.
	— Мисля, че добре.
	— Казах ти, че ще харесат плана ти. Те обичат предизвикателствата.
	— Всъщност да.
	Вин смръщи вежди.
	— Хубаво де. — Заобиколи масата и седна до него. — Какво има? Да не е нещо, което ти е казала тази жена? Какво всъщност иска тя?
	— Само да ми предаде някои познания — отвърна той. — Нали знаеш какви са Пазителите, все си търсят публика.
	— Всъщност да — замислено повтори Вин. Не го беше виждала потиснат, но сега й изглеждаше обезкуражен. Елънд имаше толкова много идеи, планове и надежди, че понякога Вин се чудеше как успява да ги задържи в главата си. Навярно лесно губеше концентрация, а Рийн често казваше, че концентрацията е спасението на крадеца. Но пък мечтите на Елънд бяха неразделна част от него и Вин се съмняваше, че би могъл да ги изостави толкова лесно. Тя самата не би искала да се случи, след като те бяха частица от това, което обичаше в него.
	— Вин, те се съгласиха с моя план — рече Елънд, все така загледан в прозореца. — Дори изглеждаха ентусиазирани, както ти предсказа, че ще стане. Въпросът е, че… знаеш ли, струва ми се, че техните предложения бяха по-разумни. Те искат да се съюзим с една от армиите, да им окажем подкрепа срещу споразумението да ме оставят за васален управник в града.
	— Това е все едно да се предадем — рече Вин.
	— Понякога е по-добре да се предадеш, отколкото да се провалиш. Току-що обрекох своя град на продължителна обсада. Това означава гладна смърт преди да намерим решение.
	Вин сложи ръка на рамото му. В погледа й се четеше неувереност. Обикновено Елънд бе този, който й вдъхваше сила.
	— И въпреки това мисля, че си избрал по-добрия начин — рече тя. — Останалите вероятно щяха да предложат не толкова дръзки планове, понеже смятат, че ще предпочетеш умереността.
	— Напротив, Вин, те ме поощряваха — отвърна Елънд. — Наистина смятат, че стратегическият съюз е най-добрата възможност. — Млъкна и я погледна. — Всъщност те откога станаха толкова благоразумни?
	— Вероятно са пораснали — рече Вин. — Не може да са същите, каквито бяха преди, след като сега носят много по-голяма отговорност.
	Елънд отново извърна поглед към прозореца.
	— Ще ти кажа какво ме безпокои, Вин. Боя се, че техният план не е бил разумен — напротив, също е бил дързък. Може би сключването на подобен съюз щеше да е трудна задача. Ако е така, тогава това, което предлагам аз, е почти нелепо.
	Вин го стисна за рамото.
	— Ние победихме лорд Владетеля.
	— Тогава с вас беше Келсайър.
	— Не подхващай тази тема.
	— Съжалявам — рече Елънд. — Но наистина, Вин. Може би планът ми да се опитам да задържа властта е твърде смел. Какво ми разказваше за твоето детство? Когато си била сред крадците и всички са били по-големи, по-силни и по-зли от теб. Какво правеше тогава? Нима се опълчваше на водача?
	В главата й изникнаха спомени. Спомени за времена, в които трябваше да се крие, да свежда очи, да бъде слаба.
	— Това беше тогава — рече тя. — Не бива да позволяваш на другите да те бият постоянно. Ето на какво ме научи Келсайър — затова се изправихме срещу лорд Владетеля. Затова скаа бунтовниците са воювали с Последната империя през всичките тези години, дори когато са нямали никакъв шанс да победят. Рийн все повтаряше, че бунтовниците са глупаци. Но Рийн е мъртъв — както и Последната империя. И… — Тя се наведе и го погледна в очите. — Елънд, не можеш да предадеш града — каза тихо. — Дори не искам да си помисля какво ще означава това за теб.
	Елънд се замисли, после на устните му бавно затрепка усмивка.
	— Вин, понякога си невероятно мъдра.
	— Така ли смяташ?
	— Да.
	— Ами… изглежда, ти също преценяваш хората доста зле.
	Елънд се засмя и я притегли към себе си.
	— Както виждам, тази нощ патрулирането е минало без проблеми, нали?
	Духът в мъглата. Падането. Студеното докосване — ръката й все още беше като изтръпнала.
	— Ами да — рече тя. Последния път, когато му разказа за мъгливия призрак, той й заяви, че си въобразява.
	— Виждаш ли? — рече Елънд. — Трябваше да дойдеш на срещата. Щеше да ми е приятно да си до мен.
	Тя не отговори.
	Поседяха така известно време, загледани в тъмния прозорец.
	— Елънд — обади се Вин. — Безпокоя се.
	— Щях да се разтревожа, ако не се безпокоеше — отвърна той. — Тези армии отвън не ми дават покой.
	— Не. — Вин поклати глава. — Не за това. За други неща се тревожа.
	— Какви например?
	— Ами… мисля си за това, което лорд Владетеля каза, преди да го убия. Помниш ли?
	Елънд кимна. Не беше присъствал, но Вин му бе разказала.
	— Каза какво бил направил за човечеството — продължи Вин. — Че ни е спасил, както пише в легендата. От Дълбината.
	Елънд кимна.
	— Но… — продължи тя. — Каква е тази Дълбина? Ти си благородник — за теб религията не е била забранено занятие. Какво ви учеше Министерството за Дълбината и лорд Владетеля?
	Елънд сви рамене.
	— Ами не беше кой знае колко. Религията не беше забранена, но и никой не ни окуражаваше да я изучаваме. Министерството се държеше така, сякаш това е негова грижа и не бива да си правим труда.
	— Но все пак ви учеха на някои неща, нали?
	— Да. Най-често ни повтаряха колко привилегировани са благородниците и каква напаст са скаа. Предполагам, че са искали да ни втълпят какви щастливци сме, макар че, честно казано, тази част винаги ми се е струвала малко обезпокоителна. Виждаш ли, те твърдяха, че сме благородници, защото нашите предци подкрепили лорд Владетеля преди Възнесението. Но това означаваше, че сме привилегировани заради нещо, извършено от други. Не е справедливо, нали?
	Вин сви рамене.
	— Също толкова справедливо, колкото много други неща.
	— Но това не те ли е гневяло? — попита Елънд. — Че благородниците имат толкова много, а ти толкова малко?
	— Не съм се замисляла за това. Благородниците имаха повече, за да можем да вземаме от тях. Какво ме е грижа откъде са го получили? Понякога, когато имах храна, други крадци ме биеха и ми я отнемаха. Какво значение откъде съм получила храната? В края на краищата я губех.
	Елънд се замисли.
	— Знаеш ли, понякога се чудя какво ли биха казали теоретиците на политиката, които така старателно изучавам, ако се бяха срещнали с теб. Имам чувството, че щяха да си скубят косите от отчаяние.
	Тя го сръга в ребрата.
	— Стига политика. Разкажи ми за Дълбината.
	— Мисля, че това е някакво същество — тъмно и зло, което за малко да унищожи света. Лорд Владетеля отишъл при Кладенеца на Възнесението, където се сдобил със силата да надвие Дълбината и да обедини човечеството. В града има няколко статуи, които пресъздават събитието.
	Вин се намръщи.
	— Да, но те не показват какво е представлявала Дълбината. Рисуват я като неопределена форма в краката на лорд Владетеля.
	— Така е, но последният човек, видял Дълбината с очите си, издъхна преди година. Така че ще трябва да се задоволим със статуите.
	— Освен ако не се завърне — тихо каза Вин.
	Елънд я погледна озадачено, после въздъхна:
	— Ох, Вин… Две армии не ти ли стигат? Трябва ли да се тревожиш и за съдбините на света?
	Вин сведе виновно поглед и Елънд се разсмя и я притегли към себе си.
	— Ах, Вин. Зная, че си склонна към параноични изблици, и вярно, че като се има предвид положението ни, аз също проявявам подобни склонности, но не мисля, че трябва да се безпокоиш заради този проблем. Не съм чувал досега за чудовищни въплъщения на злото, които да се скитат по тези земи.
	Вин кимна и Елънд се облегна назад, очевидно доволен, че е отговорил на въпроса й.
	„Героят на времето отишъл при Кладенеца на Възнесението и победил Дълбината — помисли тя. — Но във всички пророчества се казва, че Героят не е трябвало да взема силата на Кладенеца за себе си. Трябвало да я предаде, да остави на нея да победи Дълбината.
	Рашек не го е направил — той е взел силата и я е използвал за свои цели. Означава ли това, че Дълбината въобще не е била побеждавана? Защо тогава светът не е бил разрушен?“
	— Червено слънце и кафяви растения — каза тя. — И това ли е дело на Дълбината?
	— Все още ли си блъскаш главата над тези неща? — попита намръщено Елънд. — Червено слънце и кафяви растения? Че с какви други цветове да са?
	— Келсайър каза, че навремето слънцето било жълто, а растенията зелени.
	— Странна картина.
	— Сейзед го потвърди — продължи тя. — В много легенди се казва, че в ранните дни от управлението на лорд Владетеля слънцето променило цвета си и от небето започнали да се сипят сажди.
	— Е — рече Елънд. — Предполагам, че Дълбината може да има нещо общо с това. Но честно казано, не зная. Хм… Зелени растения? Защо не виолетови? Или сини? Странно…
	„Героят на времето тръгнал на север, към Кладенеца на Възнесението — помисли Вин и извърна очи към прозореца и далечните Териски планини, които не се виждаха в мрака — Дали е още там? Кладенецът на Възнесението?“
	— Успя ли да изтръгнеш някаква информация от ОреСюр? — попита Елънд. — Нещо, което да ни помогне да открием шпионина?
	Вин сви рамене.
	— Каза ми, че кандрите не могат да използват аломантия.
	— Значи можеш да откриеш самозванеца по този начин? — попита Елънд и се надигна.
	— Може би — отвърна Вин. — Поне мога да изпитам Дух и Хам. С обикновените хора ще е по-трудно — макар че кандрите не могат да бъдат Усмирявани. Което би ми помогнало да открия шпионина.
	— Звучи обещаващо — отбеляза Елънд.
	Вин кимна. Крадецът в нея, параноичното момиче, на което Елънд често се подиграваше, я подтикваше да приложи аломантия върху него — да го изпита, да провери как ще реагира на нейните Тласъци и Тегления. Но тя се овладя. Можеше да вярва на този човек. Да, щеше да провери другите, но не и Елънд. Предпочиташе да му повярва дори ако греши, отколкото да живее с тревогата на недоверието.
	„Най-сетне разбрах, Келсайър. Разбрах какво ти е било с Мейр. Няма да направя същата грешка“.
	Елънд не сваляше поглед от нея.
	— Какво? — попита тя.
	— Усмихваш се — отвърна той. — Ще споделиш ли шегата с мен?
	Тя го прегърна и отсече:
	— Не.
	Елънд се засмя.
	— Добре де. Можеш да изпиташ Дух и Хам, но съм почти сигурен, че самозванецът не е от вашата група. Днес доста си поговорих с тях и ми се струват напълно естествени. Ще трябва да проверим дворцовата охрана.
	„Той не си дава сметка колко добри са кандрите“. Вражеската кандра вероятно бе изучавала жертвата си месеци наред, бе запаметявала всички нейни жестове и маниери.
	— Говорих с Хам и Демоа — продължи Елънд. — Като членове на дворцовата охрана те знаят за намерените скелети — и Хам бързо се сети откъде идват. Надявам се, че сами ще проверят хората си и бързо ще открият виновника.
	При мисълта колко е доверчив Елънд сърцето на Вин се сви. „Не — помисли тя. — Нека си мисли така. Има достатъчно грижи на главата. Освен това вероятно кандрата се е превъплътила в някой извън нашата група. Нека Елънд провери тази следа.
	А ако самозванецът е от членовете на групата… Какво пък, в такъв случай параноята ми даже ще полезна“.
	— Както и да е — рече Елънд и се надигна. — Трябва да проверя още някои неща, преди да е станало прекалено късно.
	Вин кимна. Той я целуна и излезе. Тя поседя още малко до масата, но този път не гледаше към големия прозорец с розово стъкло, а към по-малкия, който бе оставила открехнат. Беше като врата към нощта. Мъглите се кълбяха в тъмнината, пипалата им се вмъкваха в стаята и бързо се изпаряваха от топлината.
	— Не ме е страх от теб — прошепна Вин. — Ще открия твоята тайна. — Отиде до прозореца и се измъкна навън, за да се срещне с ОреСюр и да провери дворцовата охрана.


	15.


	Аз открих, че Аленди е Героят на времето, и смятах да го докажа. А трябваше да се смиря пред желанието на другите: не биваше да настоявам да тръгна с Аленди, за да съм свидетел на странстванията му.
	Неизбежно беше Аленди да разбере за какъв го смятам.


	На осмия ден след като напуснаха Конвентата Сейзед се събуди и откри, че е останал сам.
	Надигна се, избута одеялото и се отърси от тънкия слой пепел, паднал през нощта. Мястото на Марш под заслона на дървото бе пусто, макар че по петното непосипана със сажди земя можеше да се съди къде е спал.
	Сейзед стана и последва стъпките му под червеникавата слънчева светлина. Тук слоят сажди бе по-дебел, заради липсата на дръвчета и подухващия на пориви вятър. Сейзед огледа ветровитата местност. Нямаше следи от Марш.
	Върна се в бивака. Дърветата по тези места — в средата на Източната област — бяха ниски и сгърчени, с дебели кафеникави стъбла и надвиснали клони. Осигуряваха известен заслон, макар че саждите, изглежда, съумяваха да проникнат и под него.
	За закуска си стопли супа. Марш не се върна. Сейзед изпра наметалото си в близкия ручей. От Марш нямаше и следа. Сейзед заши скъсания си ръкав, намаза обувките си с мазнина и си обръсна главата. Марш не се появи. Сейзед извади отпечатъка, който бе направил в Конвентата, преведе няколко реда, после прибра листа — опасяваше се, че слабият саждопад ще го изцапа. По-добре да потърпи, докато си намери стая и бюро.
	Марш го нямаше.
	Накрая Сейзед тръгна. Не знаеше какво го подтиква да бърза — донякъде бе желанието да сподели откритието си с други, от друга страна, искаше да види как се справя младият крал Елънд Венчър и какво става в Лутадел.
	Марш знаеше пътя. Щеше да го настигне.


	Сейзед вдигна ръка, засенчи очи от червеното слънце и погледна от върха на хълма. На хоризонта се виждаше тъмно петно, източно от главния път. Той отвори географския металоем и прегледа описанието на Източната област.
	Главата му се изпълни с познания и всичко изведнъж си дойде на мястото. Тъмното петно бе село на име Урбене. Той потърси подробен географски справочник на региона. Индексът бързо се замъгляваше и информацията от него бе трудна за запаметяване — което означаваше, че е превключвал твърде често от металоем към спомени и обратното. Познанията в металоема оставаха непокътнати, но всяка информация в главата му — дори само за броени секунди — клонеше към забрава. Щеше да се наложи да запамети индекса отново.
	Скоро откри това, което търсеше, и изсипа точните спомени в главата си. Справочникът описваше Урбене като „живописно селце“, което вероятно означаваше, че някой влиятелен благородник е решил да построи там имението си. Освен това се казваше, че скаа обитателите на Урбене са пастири.
	Сейзед си взе бележка, сетне върна информацията обратно. С прочитането на бележката научи това, което току-що бе забравил. Подобно на индекса, спомените от справочника бяха леко избледнели по време на престоя в главата му. За щастие разполагаше с втори комплект металоеми в Терис и щеше да ги използва, за да прехвърли познанията си на друг Пазител. Сегашният му металоем бе за ежедневна употреба. Никой няма полза от неприлагани познания, нали така.
	Метна раницата на рамо. Едно посещение в селце щеше да му подейства добре, макар и да го забави малко. Стомахът му се съгласи с това решение. Малко вероятно бе селяните да разполагат с разнообразна храна, но все щяха да му предложат нещичко. Освен това може би знаеха какво става в Лутадел.
	Той се спусна по склона и тръгна по по-тясното, източно разклонение на пътя. Открай време трафикът в Последната империя не бе особено оживен, защото лорд Владетеля забраняваше на скаа да пътуват и да напускат земите си и само крадците и бунтовниците дръзваха да не се подчиняват. От друга страна, повечето благородници трупаха богатства от търговия, така че селата бяха привикнали с пътници.
	Докато вървеше. Сейзед взе да забелязва някои странни неща. Край пътя се скитаха кози, изглежда, изоставени на произвола на съдбата. Сейзед спря, бръкна в раницата и извади нов металоем. Прерови го, докато продължаваше към селото. В една книга, посветена на пастирството, се казваше, че понякога пастирите оставяли животните да пасат сами. Но въпреки това тези сновящи наоколо животни го изнервяха. Той ускори крачка.
	„Малко по на юг има скаа, които умират от глад — помисли си. — А тук е пълно с домашни животни и никой не ги наглежда, нито пази. Няма ли наоколо бандити и хищници?“
	Наближи селцето. Беше почти сигурен, че тъкмо той е причината за липсата на каквото и да било движение — по улиците, в зеещите врати, зад поклащащите се от вятъра завеси. Може би хората бяха твърде изплашени и затова се спотайваха. Или бяха заминали някъде? Без добитъка? Едва ли.
	Спря, защото внезапна промяна на посоката на вятъра докара нова миризма откъм селото. Неговите обитатели не се криеха, нито бяха избягали. Миришеше на разлагащи се тела.
	Внезапно завладян от тревога, Сейзед извади малък пръстен — калаен металоем за миризми — и го нахлузи на палеца си. Миризмата не беше като от прясно клане. Беше по-тежка и по-гадна. Миризма не само на смърт, но и на разложение, на немити тела, на изпражнения. Той пренасочи употребата на металоема: почна да го пълни, вместо да го използва, и обонянието му бързо отслабна — инак съвсем скоро щеше да се задави от мъчително гадене.
	Навлезе предпазливо в селцето. Като повечето села на скаа, Урбене имаше опростено устройство. Състоеше се от десетина колиби, построени в кръг, с кладенец по средата. Къщите бяха дървени, трупите бяха завързани с клони и лико. Малко по-нататък се издигаше къщата на старейшината, а зад нея и господарското имение.
	Ако не беше миризмата — и безлюдните улици, — Сейзед щеше да се съгласи с описанието в справочника. За колиби на скаа къщурките изглеждаха доста добре поддържани, самото селце бе построено в плитка падина, заобиколена от невисоки хълмове.
	Когато приближи, видя първите тела. Лежаха пред вратата на най-близката колиба. Веднага забеляза, че труповете са поне на няколко дена. Приклекна до първия — беше на жена — и не забеляза видими причини за смъртта. Същото беше и с останалите четири.
	Обезпокоен, Сейзед побутна вратата на колибата. Миризмата отвътре бе толкова силна, че го задушаваше въпреки филтриращото действие на металоема.
	Като всички колиби на скаа, и тази се състоеше само от едно помещение. Беше пълна с трупове. Повечето бяха завити с одеала, никои опрели гърбове на стените, с увиснали на омекналите вратове глави. Плътта се бе съсухрила върху скелетната структура. Кухи, незрящи очи надзъртаха от изсъхналите лица.
	Тези хора бяха издъхнали от жажда и глад.
	Сейзед излезе със залитане от колибата. Не очакваше да открие нещо различно в другите, но въпреки това ги обиколи. Същата сцена се повтори отново и отново. Трупове без смъртоносни рани, много от телата сгърчени и смалени. Мухите се носеха на шумни рояци или кацаха по лицата. В някои от къщите труповете бяха нахапани.
	Той надзърна а последната колиба. Дишаше мъчително през устата. Още десетина трупа тук, общо над стотина, мъртви без никаква видима причина. Какво би могло да накара тези хора да лежат вътре, докато не издъхнат от глад и жажда? Защо го бяха направили, след като домашните им животни се скитаха наоколо? И какво бе убило онези отвън, които намери да лежат в пепелта? Не изглеждаха измършавели като хората вътре, макар че не беше лесно да се определи заради напредналия процес на разложение.
	„Може би греша, че причината е гладът — рече си Сейзед. — Може да е някаква чума, заразна болест. Това е много по-логично обяснение“. Прерови медицинския металоем. И наистина, имаше болести, които започваха бързо и лишаваха жертвите си от сила. Оцелелите сигурно бяха избягали. Изоставили бяха роднините си. Не бяха взели животните от пасищата…
	Сейзед се намръщи. Стори му се, че чува нещо.
	Огледа се и почерпи допълнителна острота на слуха от калаения металоем. Чуваше дишане и движение от една от близките колиби. Хукна нататък, отвори вратата и отново огледа купчината мъртъвци. Лежаха точно както преди малко. Огледа ги по-внимателно, като този път проверяваше дали се повдигат гърдите им. И тогава го видя.
	„В името на забравените богове…“ Едва ли щеше да е трудно за този нещастник да се преструва на умрял. Макар че не бе тъй измършавял като останалите, Сейзед вероятно го бе пропуснал заради покритото му с мръсотия и отпуснато като труп тяло.
	— Аз съм приятел — заговори тихо Сейзед. Нещастникът не помръдваше. Сейзед се намръщи озадачено, наведе се и сложи ръка на рамото му.
	Мъжът внезапно отвори очи, извика изплашено и запълзя по труповете към дъното на помещението. Там се сви, втренчил очи в Сейзед.
	— Моля те — рече Сейзед, наведе се и си свали раницата. — Не бива да се страхуваш. — Имаше съвсем малко сушено месо, но въпреки това го извади. — Нося храна.
	Мъжът поклати глава и прошепна:
	— Няма храна. Изядохме я всичката. Освен… храната. — Погледът му се стрелна към средата на помещението. Към костите, които Сейзед вече бе забелязал. Подредени на купчина под дрипаво платнище, сякаш за да бъдат скрити.
	— Не съм изял храната — прошепна мъжът.
	— Зная — отвърна Сейзед и пристъпи напред. — Но има още храна. Навън.
	— Не мога да изляза навън.
	— Защо?
	Мъжът се замисли, после сведе очи.
	— Мъглата.
	Сейзед погледна към вратата. Слънцето клонеше към хоризонта, но до залез имаше още поне час. Нямаше мъгла. Поне засега.
	Усети, че го полазват тръпки. Извърна се бавно към мъжа.
	— Мъгла… през деня?
	Мъжът кимна.
	— И се задържа? — продължи да разпитва Сейзед. — Не се разсея след няколко часа?
	Мъжът поклати глава.
	— Дни. Седмици. Само мъгла.
	„В името на лорд Владетеля!“ Сейзед се стресна. От доста време не бе споменавал тирана дори в мислите си.
	Но ако този човек беше прав — мъгла, която се явява денем и остава… седмици наред. Сейзед си представи как изплашените скаа са се спотайвали в къщурките си, притискани от хилядолетния ужас, от традициите, от суеверия, които не им позволяват да излязат навън.
	Но да останат вътре, докато умрат? Дори страхът от мъглата не би трябвало да е по-силен от инстинкта за самосъхранение, нали?
	— Защо не избягахте? — попита тихо Сейзед.
	— Някои опитаха — отвърна мъжът и кимна сякаш на себе си. — Джел. Знаеш какво е станало с него.
	— Мъртъв ли е?
	— Взеха го мъглите. Как само трепереше. Ама и той е един твърдоглавец, ще знаеш. Как само се гърчеше, докато го отнасяха.
	Сейзед затвори очи. „Труповете, които намерих на улицата“.
	— Някои се измъкнаха — добави мъжът.
	Сейзед отвори очи.
	— Какво?
	Побърканият селяк кимна отново.
	— Някои се измъкнаха, казвам. Викаха и нас, след като напуснаха селото. Казаха, че нямало страшно. Мъглата не ги пипвала. Не знаели защо. Но утрепа другите. Едни само събори на земята и те успяха да избягат. Но на други видя сметката.
	— Значи мъглата е пуснала едни, а е убила други?
	Мъжът не отговори. Взираше се в него с помътен поглед.
	— Трябва да ми отговориш — настоя Сейзед. — Кои уби и кои пусна? Каква е връзката?
	— Време е за ядене — рече мъжът, дотътри се до най-близкия труп и дръпна ръката му. Полуизгнилото месо се свлече от костта. Сейзед едва сега осъзна защо и как е оцелял този човек.
	Преглътна припряно, за да овладее гаденото си, и спря мъжа тъкмо преди да поднесе плячката си към устата си.
	— Не съм аз! — извика мъжът и се сви уплашено.
	Сейзед се замисли. „Трябва да бързам. Трябва да стигна в Лутадел. На този свят има и други лоши неща освен бандити и армии“.
	Побърканият селяк го гледаше с нескрит ужас, Сейзед се наведе да си вземе раницата, после размисли и извади масивния пютрием. Нахлузи металната гривна на ръката си, обърна се и пристъпи към селянина.
	— Не! — изпищя той, но Сейзед разтвори пютриема и почерпи отвътре сила. Усети как мускулите му набъбват и расото му отеснява. Улови мъжа, докато той се промушваше покрай него, и го вдигна във въздуха с една ръка.
	После го изнесе от колибата.
	Щом се озоваха на слънчева светлина, мъжът престана да се съпротивлява. Гледаше слънцето, сякаш го виждаше за първи път. Сейзед го пусна да стъпи на земята и затвори пютриема.
	Мъжът коленичи, обърна се и го погледна.
	— Лорд Владетеля… той защо ни изостави? Защо си отиде?
	— Лорд Владетеля беше тиран.
	Мъжът поклати глава.
	— Той ни обичаше. Управляваше ни. Сега го няма и мъглите ни изтребват. Те ни мразят.
	А после мъжът неочаквано се изправи и побягна по пътя, по-далече от селото. Сейзед понечи да тръгне след него, но спря. Какво щеше да направи? Да го носи чак до Лутадел? В кладенеца имаше вода, поляните наоколо бяха пълни с домашни животни. Сейзед можеше само да се надява, че нещастникът някак си ще преживее.
	Въздъхна, върна се в колибата и си взе раницата. Докато излизаше, спря и извади един стоманоем. Стоманата съхраняваше едно от най-трудните качества — физическата бързина. Месеци наред бе попълвал този металоем в случай, че му се наложи някой път да тича колкото се може по-бързо.
	Сложи си го сега.


	16.


	Да, той беше човекът, който след това подхранваше слуховете. Никога не бих могъл да направя това, което направи той: да убеди света, че наистина той е Героят. Не зная дали той самият го вярваше, но накара другите да мислят, че е избраникът.


	Вин рядко се прибираше в покоите си. Елънд й бе отделил няколко просторни стаи и вероятно това бе част от проблема. През цялото си детство бе спала в бордеи, тайни леговища и на тъмни улички. Малко я притесняваше, че сега разполага с три огромни стаи.
	Всъщност това нямаше особено значение. Когато не спеше, тя или бе при Елънд, или навън, сред мъглите. Прибираше се само за да си отдъхне. Или, както бе в този случай, да разхвърля всичко.
	Седеше на пода на най-голямата стая. Прислугата на Елънд, загрижена от факта, че Вин не бе пожелала никакви мебели, настоя поне да й украси покоите. Тази сутрин Вин изтика част от тази украса по краищата, струпа килимите и креслата в единия ъгъл и се отпусна с книга в ръка на каменния под.
	Това бе първата истинска книга, която притежаваше, макар че беше само сборник от листа, съшити от едната страна. Нямаше нищо против, тъй като опростеният начин на прихващане я улесняваше да я разкъса.
	Седеше сред купчина листа. Изумително бе колко много страници имаше в една книга, след като взе да ги отделя. Вин огледа пръснатите пред нея листове и поклати глава. Прелисти някои от тях и избра една страница.

	Понякога се питам дали не губя разсъдък.
	Може би е заради мисълта, че един ден на плещите ми ще тежат съдбините на целия свят. Може да е заради смъртта, която съм виждал, за изгубените приятели. Приятели, които бях принуден да убия.
	И в двата случая нерядко ме спохождат, сенки. Тъмни създания, които не познавам, нито бих искал да опозная. Дали и те не са творения на преуморения ми ум?

	Вин помисли малко, после препрочете страницата. Обърна се и се наведе към следващата купчинка. ОреСюр лежеше в другия край на стаята, отпуснал муцуна върху лапите си.
	— Господарке — обади се той, докато тя оставяше страницата. — Наблюдавам работата ви от около два часа и трябва да призная, че съм силно объркан. Какъв е смисълът на всичко това?
	— Не знаех, че те интересува как си прекарвам времето.
	— Ни най-малко — отвърна ОреСюр. — Но ми доскуча.
	— И вероятно ти е досадно.
	— Обичам да съм в течение на нещата, които стават около мен.
	Вин сви рамене и посочи купчината листове.
	— Това е дневникът на лорд Владетеля. Или, по-точно, не на този лорд Владетел, когото познаваме, а на другия — който е трябвало да стане лорд Владетел.
	— „Трябвало“? — повтори ОреСюр. — Искате да кажете, който е трябвало да завладее света, но не е успял?
	— Не — отвърна Вин. — Говоря за този, който е трябвало да получи силата от Кладенеца на Възнесението. Този човек, човекът, написал тази книга — истината е, че не знаем името му — е нещо като предречен герой. Или… за такъв са го смятали всички. Както и да е, човекът, който е станал лорд Владетел — Рашек, — бил прост, носач на другия. Не помниш ли, че говорихме за това, когато имитираше Реноа?
	ОреСюр кимна.
	— Помня, че го споменахте веднъж.
	— Именно. А това е книгата, която намерихме с Келсайър, когато проникнахме в двореца на лорд Владетеля. Смятахме, че е написана от него, но се оказа, че е дело на човека, убит от лорд Владетеля, човека, чието място той е заел.
	— Ясно, господарке. А защо разкъсвате книгата на части?
	— Нищо подобно. Само отделям листата, за да мога да ги прередя. Това ми помага да мисля.
	— Аха… — каза ОреСюр. — И какво по-точно търсите? Лорд Владетеля е мъртъв, господарке. Доколкото знам, тъкмо вие го убихте.
	„Какво всъщност търся? — помисли Вин, докато вземаше поредната страница. — Призраци в мъглата“.
	Зачете:

	Това не е сянка.
	Това тъмно нещо, което ме следва и което само аз мога да видя — то не е сянка. То е черно и прозрачно, но няма очертанията на истинска сянка. То е нематериално — мимолетно и безформено. Сякаш е направено от тъмна пара.
	Или по-скоро от мъгла.

	Остави страницата. И него беше наблюдавала. Спомни си, че когато четеше тези редове, преди около година, реши, че Героят е изгубил разсъдъка си. Какво чудно, като се имаше предвид напрежението му?
	Сега обаче й се струваше, че разбира по-добре автора на безименната книга. Знаеше, че той не е бил лорд Владетеля, и го виждаше в истинската му светлина. Неуверен какво е мястото му на този свят, но принуден да участва във важни събития. Твърдо решен да даде най-доброто от себе си. В известна степен идеалист.
	А мъгливият призрак бе преследвал и него. Какво ли значеше това? Какво значение имаше за нея?
	Наведе се към друга купчинка листове. Цяла сутрин бе препрочитала дневника за съобщения за мъгливото същество. Но не бе открила нищо повече от тези два познати й вече пасажа.
	Бе направила отделна купчинка страници, в които се говореше за странни или свръхестествени събития. Имаше друга, по-малка, с бележки за мъгливия дух. Освен това бе отделила доста листа, в които се споменаваше Дълбината. Последната купчина, макар и най-голяма от трите, носеше най-малко информация.
	Авторът на дневника имаше навика да споменава Дълбината, но не и да разказва много за нея.
	Дълбината била опасна, поне в това нямаше съмнение. Опустошавала земята и изтребвала хиляди. Чудовището всявало хаос навсякъде, където стъпи, носело разрушение и страх, но армиите на човечеството не били в състояние да го спрат. Само териските пророчества и Героят на времето давали надежда.
	„Ако можеше само да е по-конкретен!“ — помисли си ядосано Вин, докато прелистваше страниците. Но тонът на книгата бе по-скоро меланхоличен, отколкото информативен. Дневникът бе нещо, което Героят бе водил заради самия себе си, за да запази разсъдъка си, да изложи върху листа страховете и надеждите си. Елънд казваше, че понякога пишел, подтикван от сходни причини. За Вин това бе глупав начин да се справиш с проблемите.
	Тя въздъхна и се зае с последната купчина листове — тази, която още не беше прегледала. Търсеше някаква полезна информация. Не ставаше никак бързо. Не само че тя четеше бавно, но и мислите й непрестанно се насочваха другаде. И преди бе чела дневника и някои фрази в него събуждаха спомените й за това къде и кога го е правила. Преди две години и цял един свят, във Фелисе, докато все още се възстановяваше от почти смъртоносната среща със Стоманения инквизитор и бе принудена да живее като Валет Реноа, млада и неопитна провинциална аристократка.
	По онова време все още не вярваше в плановете на Келсайър да свали Последната империя. Остана в групата му, защото й харесаха нещата, които й предложиха — приятелство, доверие и уроци по аломантия. Не и заради целите им. Никога не би предположила докъде ще я доведе това. До балове и забави, до живот в един бляскав свят като знатна дама, каквато тя не беше.
	Но всичко това се оказа само фарс, игра на преструвки. Тя се опита да прогони от мислите си балните рокли и танците. Трябваше да се съсредоточи върху по-практични неща.
	„Само че… практично ли е това? — зачуди се, докато прелистваше страниците. — Да изучавам неща, които почти не разбирам, да се страхувам от заплаха, която никой друг не забелязва?“
	Въздъхна, подпря брадичка с юмручета и се излегна по корем. За какво толкова се безпокоеше? Че Дълбината ще се върне? Всичко, с което разполагаше, бяха няколко призрачни видения в мъглата — неща, които, както й бе казал Елънд, превъзбуденото й въображение лесно можело да изфабрикува. Друг въпрос бе по-важен. Ако Дълбината наистина съществуваше, какво би могла да направи Вин? Тя не бе герой, генерал или пълководец, нали така?
	„Ох, Келсайър — помисли си с въздишка. — Как ни трябваш сега“.
	Келсайър бе човек извън обичайните рамки. Човек, способен да превъзмогне реалността. Бе вярвал, че като се жертва, за да свали лорд Владетеля, ще осигури свобода и сигурност за скаа. Но ако жертвата му само бе отворила пътя към нова опасност, към някаква разрушителна сила, пред която тиранията на лорд Владетеля щеше да е за предпочитане?
	Довърши страницата и я постави върху купчината с полезна информация. После се замисли. Не можеше дори да си спомни какво е прочела току-що. Въздъхна, вдигна отново страницата и я прегледа. Как го правеше Елънд? Можеше да препрочита книгите по много пъти. За Вин бе толкова трудно…
	Сепна се. „Трябва да реша, че не съм побъркан — пишеше на тази страница. — Ако не повярвам в това, не бих могъл да продължа моето пътешествие със същата увереност. Следователно това, което ме преследва, е истинско“.
	Спомняше си смътно тази част. Книгата бе подредена като дневник, с последователни, макар и необозначени с дати записки. Но авторът й показваше склонност да се отвлича от странични неща. Тази част бе особено суха.
	Но тук, точно когато се оплакваше, имаше зрънце ценна информация.
	„Сигурен съм, че щеше да ме убие, ако можеше“ — продължаваше текстът.

	Има някаква зловеща аура около това създание от сянка и мъгла и кожата ми настръхва от допира му. Но въпреки това то, изглежда, е ограничено във възможностите си, поне по отношение на мен.
	Но може да въздейства на света. Ножът, който заби в гърдите на Федик, го доказва. Все още не зная със сигурност кое му причини по-сериозна травма — дали раната, или гледката на съществото, което го нападна.
	Рашек разправя шепнешком, че аз съм промушил Федик, тъй като само Федик може да свидетелства за среднощните събития. Трябва да взема решение. Трябва да реша, че не съм побъркан. В противен, случай излиза, че аз съм този, който е държал ножа.
	Кой знае защо, тъкмо мнението на Рашек по въпроса ме кара да вярвам в обратното.

	На следващата страница продължаваше да се говори за Рашек, но нямаше нито дума за мъгливия призрак. Вин обаче намираше дори тези изречения за интригуващи.
	„Той е взел решение — помисли си тя. — Аз трябва да сторя същото“. Никога не се бе страхувала за разсъдъка си, но намираше известна логика в думите на Елънд. Сега обаче ги отхвърли. Мъгливият призрак не беше само видение, породено от преумора и напрежение, както и от написаното в книгата. Беше си съвсем истински.
	Това не означаваше, че Дълбината се завръща, нито че над Лутадел е надвиснала някаква свръхестествена опасност. Засега и двете възможности бяха равностойни.
	Тя постави страничката на купчината с конкретна информация за мъгливия призрак и продължи проучването си, като се мъчеше да се съсредоточава повече.


	Армиите се окопаваха.
	Елънд ги наблюдаваше от стената и в главата му бавно се оформяше новият план. Страф изграждаше отбранителен периметър на север, задържайки речния канал за Ортьо, неговия роден град и столица. Сет се окопаваше западно от града и разполагаше с Лутдавънския канал, по който получаваше доставки от консервната фабрика в Хаверфрекс.
	Консервна фабрика. Ето нещо, от което биха имали полза в града. Технологията беше съвсем нова — на не повече от петдесетина години, — но Елънд бе чел за нея. Според учените това бе лесен и бърз начин за снабдяване с припаси на войските, които се биеха по границите на империята. В Лутадел нямаше солидни запаси храна. Но пък кой би могъл да очаква, че ще бъдат обсадени?
	Долу патрулите излязоха на обход. Едни се отправиха към граничната зона между двете армии, други — към бреговете на каналите, мостовете над река Чанерел и излизащите от Лутадел пътища. Градът бе обкръжен напълно и при това за доста кратко време. Отрязан от света и от малкото кралство на Елънд. Никакво влизане и излизане. Армиите разчитаха на болести, глад и други подкопаващи здравето и духа фактори, за да поставят Елънд на колене.
	Обсадата на Лутадел бе започнала.
	„Това е добре — рече си той. — За да успее планът, те трябва да си мислят, че съм отчаян. Да са сигурни, че съм готов да се съюзя с тях, и да не се усъмнят, че преговарям и с противника“.
	Забеляза, че някой се качва по стъпалата. Клъбс. Генералът се приближи с накуцване.
	— Поздравления — рече задъхано. — Изглежда, вече си имаме пълна обсада.
	— Това е добре.
	— Е, поне спечелихме малко време. — Клъбс го погледна внимателно. — Дано да си готов за това, хлапе.
	— Дано — прошепна Елънд.
	— Ето, че се постави във фокуса на събитията — продължи Клъбс. — Съборът не може да промени нищо, докато не се срещнеш с баща ти, двамата крале долу също няма да предприемат нищо. Сега всичко е в твои ръце. Време е да се покажеш като истински крал.
	Клъбс млъкна. Елънд пак погледна към обсаждащите ги армии. Думите, които му бе казала Тиндуил, още го безпокояха. „Ти си глупак, Елънд Венчър…“
	До този момент нито един от двамата крале не бе откликнал на призива му за среща — макар че според членовете на групата щяха да го направят съвсем скоро. Просто държаха да изчакат, за да го изнервят. Съборът току-що бе обявил нова среща, вероятно с цел да го накарат да се съгласи с предишното им предложение. Елънд бе намерил подходящо извинение да я пропусне.
	Погледна Клъбс и попита:
	— Клъбс, аз добър крал ли съм? По твое мнение?
	Генералът го изгледа и Елънд видя в очите му сурова мъдрост.
	— Познавам съм и по-лоши — отвърна Клъбс. — Но съм срещал и _много_ по-добри.
	Елънд бавно кимна.
	— Клъбс, ужасно ми се иска да се справя с това. Никой друг няма да се грижи така за интересите на скаа. Сет. Страф… те отново ще ги превърнат в роби. Аз… искам да съм повече от собствените си идеи. Аз… мечтая да съм човек, когото другите уважават.
	Клъбс сви рамене.
	— Ако питаш мен, човека го правят обстоятелствата. Келсайър беше самовлюбено конте, но Ямите го промениха. — Погледна Елънд в очите — Може пък тази обсада да са твоите Хатсински ями, Елънд Венчър?
	— Не зная — отвърна искрено Елънд.
	— Ами тогава ще почакаме и ще видим. Сега обаче едно лице държи да си поговори с теб. — И кимна към улицата, където стоеше висока жена с пъстроцветни териски дрехи. — Каза ми да те пратя долу — рече Клъбс. — Рядко се случва да срещнеш човек, който умее да командва. А тази териска я бива. Мислех ги за покорни и любезни хорица.
	Елънд се усмихна.
	— Е, Сейзед сигурно ни е разглезил.
	— Да бе — изсумтя Клъбс. — А после ще ми разправят, че хиляда години им били подобрявали породата.
	Този път Елънд вече се засмя.
	— Сигурен ли си, че не е опасна? — попита Клъбс.
	— Да — отвърна Елънд. — Проверихме историята й. Вин намери в града неколцина терисци, които я познаха. Изглежда, в родината си е някаква важна особа.
	Освен това му бе демонстрирала ферохимичните си умения, увеличавайки внезапно силата си, за да се освободи от въжето. Което означаваше, че не е кандра. А всичко това взето заедно сочеше недвусмислено, че може да й се има доверие — дори Вин го признаваше, макар че продължаваше да проявява неприязън към нея.
	Клъбс му кимна и Елънд въздъхна. След това слезе по стълбите, за да се срещне с Тиндуил и да изтърпи поредния урок.


	— Днес ще направим нещо за облеклото ти — заяви Тиндуил, след като го отведе в собствения му кабинет, където го очакваше закръглена шивачка с късо подстригана побеляла коса заедно с няколкото си доста по-млади помощнички.
	Елънд огледа дрехите си. Не намираше нищо лошо в тях. Панталоните не бяха колосани, както ги носеха другите аристократи, но пък той беше крал — не трябваше ли да покаже собствени предпочитания към облеклото?
	— Не виждам нищо, което да не им е наред — рече той и вдигна ръка, за да изпревари репликата на Тиндуил. — Зная, че не са тъй официални, като дрехите, които носят други, но така ми харесват.
	— Безобразни са — заяви лаконично Тиндуил.
	— Чакай, не разбирам защо…
	— Не спори с мен.
	— Но нали онзи ден каза…
	— Кралете не спорят, Елънд Венчър — прекъсна го с твърд глас Тиндуил. — Те заповядват. А част от способността да заповядваш произтича от външния вид. Небрежното облекло намеква за небрежни навици — както и позата ти, за която, струва ми се, вече разговаряхме.
	Елънд въздъхна и завъртя очи. Тиндуил щракна с пръсти. Шивачката и помощничките започнаха да разопаковат пакетите.
	— Това е абсолютно излишно — замърмори Елънд. — Вече ми ушиха няколко костюма по мярка. Обличам ги при официални случаи.
	— Повече няма да носиш костюми — рече Тиндуил.
	— Моля?
	Тиндуил го стрелна с яден поглед и Елънд въздъхна и каза:
	— Да чуя обяснение! — Помъчи се да го каже заповеднически.
	— Досега си се придържал към общоприетата мода, наложена по времето на Последната империя. В някои отношения идеята не е чак толкова лоша — тя създава връзка с предишната власт и показва, че си готов да спазваш традициите. Само че сега се намираш в различно положение. Поданиците ти са в опасност и времето за дипломатични решения отмина. Ти си във война. И дрехите ти трябва да го отразяват.
	Шивачката избра един костюм и го донесе на Елънд, докато помощничките разпъваха висок параван.
	Елънд го взе колебливо. Беше от бял колосан плат и се закопчаваше догоре. Приличаше на…
	— Униформа — заяви той и се намръщи.
	— Именно — потвърди Тиндуил. — Нали искаш хората да ти повярват, че можеш да ги защитиш? Е, кралят не е само законодател — той е и пълководец. Време е да започнеш да се държиш, сякаш заслужаваш тази титла.
	— Аз не съм войник — възрази Елънд Венчър. — Тази униформа е лъжа.
	— Над първото предстои да поработим — отвърна Тиндуил. — Второто не е вярно. Ти командваш армиите на Централната област. Това те прави войник независимо дали си препасал сабя, или не. Хайде сега се преоблечи.
	Елънд се скри зад паравана, избута настрани купчина книги, за да си направи място, и започна да се преоблича. Широките прави бели панталони му бяха по мярка. Костюмът имаше и риза, но тя се скриваше напълно под колосаното сако — което се оказа с подплънки. Сакото пък имаше цял куп копчета, изработени от дърво, вместо от метал, както и някакво странно, приличащо на малък щит нещо от дясната страна на гърдите. Върху него бе изрисувана стрела, а може би копие.
	Въпреки твърдия колосан плат и странната кройка Елънд остана изненадан от това колко добре се чувства в новия костюм.
	— Съвсем ми е по мярка — отбеляза той, докато си слагаше колана.
	— Взехме мерките ти от шивача ти — обясни Тиндуил.
	Елънд излезе иззад паравана и помощничките го наобиколиха. Едната вежливо го покани да обуе лъснати до блясък черни ботуши, друга прикрепи на рамото му къса бяла пелерина. Последната му подаде лакирано фехтоваческо бастунче в калъф. Елънд го закачи на колана си и го прокара през специалния отвор в сакото, за да се подава отвън.
	— Добре — каза Тиндуил, докато го оглеждаше. — Остава само да се научиш да стоиш изправен и можем да отбележим сериозен напредък. А сега седни.
	Елънд отвори уста да възрази, но се отказа. Седна и една помощничка го загърна с парче плат около шията и извади ножица.
	— Чакайте малко — спря ги Елънд. — Виждам накъде върви тази работа.
	— Ако ще възразяваш, нека да не е с този тон — посъветва го Тиндуил.
	— Харесвам косата си такава, каквато е сега — заяви твърдо Елънд.
	— Късата коса се поддържа по-лесно от дългата — обясни Тиндуил. — А ти вече доказа, че не може да ти се гласува доверие по въпроса за външния вид.
	— Няма да ме подстригвате — отсече Елънд.
	Тиндуил помисли за миг, после кимна. Помощничката отстъпи и Елънд се изправи и смъкна чаршафа. Шивачката донесе голямо огледало и застана пред него.
	Елънд се погледна и замръзна.
	Разликата беше изумителна. През целия си живот бе гледал на себе си като на книжник и човек от висшето общество, но също и на леко небрежен аристократ. Той беше Елънд — приятелят със странни идеи. Човек без особен авторитет, но също така и човек, когото не би могъл да мразиш.
	Но отражението в огледалото не беше на придворно конте. Там стоеше строг мъж с официални дрехи. Човек, който трябва да бъде възприеман сериозно. Униформата го караше да стои изпънат, да положи ръка на дръжката на бастунчето. Само косата му — леко къдрава, дълга отгоре и отстрани — не се връзваше с останалото.
	— Е, добре — рече Елънд. — Режете я.
	Тиндуил се усмихна и му кимна да седне. Той се отпусна на стола и не промълви нито дума, докато помощничката го подстригваше. Когато отново се изправи и се погледна в огледалото, прическата му отговаряше на общия изглед. Косата не беше твърде къса, както имаше обичай да я носи Хам, но бе добре оформена. Една от помощничките се приближи и му подаде кръг, изработен от боядисано в сребристо дърво. Той се обърна към Тиндуил и смръщи вежди.
	— Корона?
	— Не става въпрос за показност — отвърна Тиндуил. — Тези времена са отминали отдавна. Короната не е символ на богатство, а на авторитет. Отсега нататък ще я носиш, както пред хората, така и в тесен кръг.
	— Лорд Владетеля нямаше корона.
	— Защото не му се е налагало да напомня на хората кой е техният господар.
	Елънд се поколеба, после си сложи короната. По нея нямаше никакви украшения или скъпоценни камъни. Приличаше по-скоро на диадема. И както можеше да се очаква, също му беше по мярка.
	Той се обърна към Тиндуил, която вече даваше знак на шивачката и помощничките й да си вървят.
	— В стаята ти са оставени още шест униформи като тази — обясни тя. — Няма да носиш други дрехи, докато не приключи обсадата. Ако искаш разнообразие, можеш да сменяш цветовете на пелерината.
	Елънд кимна. Шивачката и помощничките се изнизаха през вратата.
	— Благодаря — каза той на Тиндуил. — Отначало се колебаех, но ти си права. Има разлика.
	— Достатъчна да заблудиш хората поне засега.
	— Да ги заблудя?
	— Разбира се. Да не мислиш, че сме приключили?
	— Ами…
	Тиндуил повдигна вежди.
	— Смяташе, че ще си готов само след няколко урока? Та ние едва започваме. Все още си глупак, Елънд Венчър — само дето не приличаш на глупак. Можем само да се надяваме, че промененият ти външен вид ще пооправи малко жалката ти репутация. Но ще трябват още много упражнения, преди да те оставя да управляваш хората, без да се излагаш.
	Елънд се изчерви.
	— Какво смяташ да… — Сепна се и продължи: — Да чуя какви са по-нататъшните ти планове.
	— Първо, ще трябва да те научим да ходиш.
	— Нещо не е наред с походката ми ли?
	— Ами да, в името на забравените богове! — отвърна Тиндуил с развеселен глас, макар лицето й да си си оставаше сериозно и дори строго. — Същото може да се каже и за говора ти. Освен, разбира се, неспособността ти да боравиш с оръжие.
	— Упражнявал съм се малко — рече Елънд. — Питай Вин. Спасих я в двореца на лорд Владетеля в нощта на Рухването!
	— Зная — отвърна Тиндуил. — И доколкото съм чувала, цяло чудо е, че си оцелял. За щастие момичето се е справило с основната опасност. Изглежда, оставяш на нея да се грижи за тези неща.
	— Тя е Мъглородна.
	— Което не извинява липсата ти на умения — възрази Тиндуил. — Не можеш да оставяш на жените да те пазят. Не само е срамно, но и войниците ти ще очакват да се сражаваш редом с тях. Съмнявам се, че ще си от онези, които сами повеждат атаката срещу противника, но поне би трябвало да се представиш добре, в случай че бъдеш нападнат.
	— Значи искаш да започна да се упражнявам с Вин и Хам?
	— Ни най-малко! Представяш ли си как ще повлияе на бойния дух на хората ти, ако изядеш един бой пред всички? — Тиндуил поклати глава. — Не, ще трябва да ти осигурим учител за частни уроци. До няколко месеца трябва да боравиш еднакво добре с фехтоваческо бастунче и сабя. Надявам се, че обсадата ще се проточи достатъчно, преди да започнат сраженията.
	Елънд се изчерви отново.
	— Отнасяш се с мен толкова високомерно… Все едно не съм крал дори в твоите очи — а само жалък заместител.
	Тиндуил не отговори, но в очите й проблесна задоволство. „Ти го каза, не аз“ — подсказваше изражението й.
	Елънд се изчерви още повече.
	— Вероятно ще се научиш да бъдеш крал, Елънд Венчър — продължи тя. — Но дотогава ще трябва да се преструваш на такъв.
	Гневната реакция на Елънд бе спряна от почукване на вратата.
	— Нося вести — съобщи капитан Демоа. — Аз… — И замръзна.
	— Да? — Елънд изви глава към него.
	— Аз… ъ-ъ. — Демоа млъкна и отново огледа Елънд, преди да продължи. — Праща ме Хам, ваше величество. Каза, че е пристигнал вестоносец.
	— Така ли? — попита Елънд. — От лорд Сет?
	— Не, ваше величество. — От баща ви.
	Елънд се намръщи.
	— Е, кажи на Хам, че ще дойда след малко.
	— Да, ваше величество — отвърна Демоа, но на прага спря. — Новата униформа много ви отива.
	— Благодаря, Демоа. Случайно да знаеш къде е лейди Вин? Цял ден не се е мяркала.
	— Мисля, че е в покоите си, ваше величество.
	„В покоите си? Тя никога не се задържа там. Да не е болна?“
	— Ще заповядате ли да я повикам? — попита Демоа.
	— Не, благодаря. Аз ще ида при нея. Предай на Хам да се погрижи за пратеника.
	Демоа кимна и излезе.
	Елънд се обърна към Тиндуил, която се подсмихваше доволно, заобиколи я и взе от масата бележника си.
	— Тиндуил, ще се постарая да бъда нещо повече от „фалшив“ крал!
	— Ще видим.
	Елънд я изгледа навъсено.
	— Трябва да поработиш върху това изражение — посъветва го тя, — и ще се получи.
	— И това ли е всичко? — попита Елънд. — Мимики и дрехи? Това ли прави човека крал?
	— Не, разбира се.
	Елънд спря при вратата и се обърна.
	— Какво тогава? Какво е нужно, за да бъдеш добър крал, Тиндуил от Терис?
	— Доверие — заяви тя и го погледна в очите. — Добрият крал е този, който е спечелил доверието на хората си. И който го заслужава.
	Елънд помисли и кимна. „Добър отговор“ — призна той, отвори вратата и тръгна да търси Вин.


	17.


	Ех, ако териската религия и Очакването не се бяха разпространили сред нашия народ.


	Купчинките листове се увеличаваха — Вин откриваше в дневника все повече идеи, които искаше да отдели и запомни. Какви бяха пророчествата за Героя на времето? Как авторът на дневника бе узнал къде трябва да отиде и какво смяташе, че ще направи, като стигне там?
	В края на краищата стигна до един доста неприятен за нея извод — май щеше да се наложи да си води бележки.
	Въздъхна, изправи се, мина през стаята, като прескачаше внимателно листовете, и отиде до писалището. Досега не го беше използвала, дори се бе оплакала на Елънд, че й пречи. За какво и беше нужно писалище?
	Взе перо и извади мастилница. Припомни си времето, когато Рийн я учеше да пише. Доста бързо изгуби търпение и все мърмореше колко били скъпи хартията и мастилото. Беше я научил да чете, за да може да надзърта в документите и да се преструва на благородница, но смяташе, че писането няма да е толкова нужно. По принцип Вин споделяше мнението му.
	Сега обаче се оказваше, че от писането също може да има полза. Елънд непрестанно си водеше записки и тя често оставаше впечатлена от това колко бързо пише. Как ли го правеше?
	Взе няколко бели листа и се върна при листовете. Седна, скръсти крака и отвори капачката на мастилницата.
	— Господарке — обади се ОреСюр, все така отпуснал муцуна на лапите си. — Давате ли си сметка, че зарязахте писалището, за да пишете на пода?
	— Е, и?
	— Писалището не е ли предназначено точно за това? За писане?
	— Но листовете ми са тук.
	— Листовете могат да се преместят. Ако са чак толкова тежки, можете да разпалите пютриум, за да си помогнете.
	Вин го изгледа озадачено, докато топеше перото в мастилницата. „Брей, за първи път проявява нещо различно от обичайната си неприязън към мен“.
	— На пода ми е по-удобно.
	— Щом така казвате, господарке.
	Тя спря, учудена дали не й се подиграва. „Проклета кучешка муцуна! Нищо не мога да разчета върху нея“.
	Въздъхна, наведе се и се зае да изписва първата дума. Процесът беше бавен, налагаше се да изрисува буквите внимателно и да произнася гласно думите, за да провери как се пишат. Едва успя да напише няколко изречения, когато на вратата се почука. Кой ли я безпокоеше?
	— Влез — провикна се тя.
	Вратата се отвори.
	— Вин? — чу гласа на Елънд.
	— Тук съм — отвърна тя и продължи да пише. — Защо чукаш?
	— Ами, можеше да се преобличаш.
	— И какво от това?
	Той се засмя.
	— Вече втора година живеем заедно, а все още не си разбрала, че човек има нужда от усамотение.
	— Ами аз… — Вин се поколеба.
	За един кратък миг й се стори, че това не е Елънд, а някой друг. Инстинктите й реагираха преди мисълта, тя машинално захвърли перото, скочи и разпали пютриум.
	После спря.
	— Какво ще кажеш за промяната, а? — попита той и разпери ръце, за да си покаже костюма по-добре.
	Вин вдигна ръка пред сърцето си. Беше толкова изненадана, че настъпи една от купчинките. Това беше Елънд и не беше той. Искрящо белият костюм с неговите остри линии и строги контури го правеше съвсем различен от младежа с размъкнатите панталони и сюртук. Имаше нещо властно във вида му. Нещо царствено.
	— Подстригал си се — каза тя и го заобиколи бавно, оглеждайки костюма.
	— Идеята е на Тиндуил — каза той. — Какво мислиш?
	— Тъкмо няма да има за какво да те хващат по време на бой.
	Елънд се усмихна.
	— Само това ли ти хрумна?
	— Не — отвърна тя, пресегна се и дръпна пелерината. Тя се смъкна съвсем леко и Вин кимна одобрително. Мъглопелерините бяха същите: нямаше опасност някой да го дръпне за тънката наметка, ако го нападнат.
	Тя отстъпи назад и скръсти ръце.
	— И аз ли ще трябва да се подстрижа?
	Елънд помисли за миг.
	— Свободна си да правиш каквото пожелаеш, Вин. Но ми се струва, че си по-красива с дълга коса.
	„Оставям я тогава“.
	— Както и да е — рече той. — Одобряваш ли?
	— Определено. Приличаш на истински крал. — Макар че тя предполагаше, че някаква частица от нея ще тъгува по предишния малко небрежен и дългокос Елънд. Имаше нещо… мило в онази смесица от разхвърляност и неувереност.
	— Добре — рече той. — Защото май ще трябва да се възползвам от всички възможни средства. Току-що пристигна пратеник… — Той млъкна, забелязал купчинките листове. — Вин? Над какво работиш?
	Тя се изчерви.
	— Просто преглеждах дневника и се опитвах да открия какво е писано за Дълбината.
	— Така ли? — Елънд пристъпи развълнувано напред и бързо прегледа листа, на който си беше водила бележки. Сетне извърна лице към нея. — Ти ли написа това?
	— Да — отвърна тя.
	— Имаш хубав почерк — рече той с нескрита изненада. — Защо не си ми казвала, че можеш да пишеш толкова красиво?
	— Не спомена ли одеве нещо за пратеник?
	Елънд остави листа и я изгледа с вид на горд родител.
	— Да. Пристигнал е пратеник на баща ми. Накарах го да почака малко — реших, че ще е по-добре да не се явявам веднага. Но вероятно вече е време да се срещнем с него.
	Вин кимна и даде знак на ОреСюр. Кандрата скочи, дотича до нея и тримата излязоха от стаята.
	Това им е хубавото на книгите. Винаги могат да почакат до следващия път.


	Пратеникът ги очакваше в залата на третия етаж. Щом го видя, Вин се закова на прага.
	Това беше _той_. Наблюдателят.
	Елънд се обърна и я погледна объркано.
	„Ако този човек има атиум — помисли си Вин, завладяна от внезапен пристъп на паника, — Елънд е мъртъв. Всички сме мъртви“.
	Наблюдателят стоеше мълчаливо. Не приличаше на обикновен пратеник или вестоносец. Носеше черни дрехи и дори черни ръкавици. Панталони, копринена риза, без наметало или пелерина. Тя помнеше добре това лице. Наистина беше той.
	„Но… — помисли си, — ако иска да убие Елънд, вече да го е убил“.
	— Какво има? — попита я Елънд.
	— Внимавай — прошепна тя. — Това не е обикновен пратеник. Този човек е Мъглороден.
	Елънд смръщи вежди и отново погледна Наблюдателя, който стоеше все така мълчаливо, с ръце зад гърба. Изглеждаше уверен, спокоен. Да, той беше Мъглороден — само такъв човек би влязъл в двореца на противника, заобиколен от стражи, и не би проявил и най-малко безпокойство.
	— Е, добре — каза Елънд и пристъпи към него съвсем спокойно. — Какво послание ми носиш?
	— Не е само послание, ваше величество — отвърна Наблюдателят. — Казвам се Зейн и съм нещо като… емисар. Баща ви с радост прие поканата да станете съюзници. Доволен е, че най-сетне сте се вразумили.
	Вин оглеждаше човека, представил се като Зейн. Каква беше играта му? Щеше ли да разкрие кой е?
	Елънд кимна. Беше спрял на благоразумно разстояние от Зейн.
	— Две армии — заговори той, — разположени на лагер пред вратите на моя град. Това не е факт, който бих могъл да пренебрегна с лекота. Бих искал да се срещна с баща ми и да обсъдим бъдещите възможности.
	— Мисля, че той също ще се радва отвърна Зейн. — От доста време не сте се виждали и той съжалява за положението, в което сте изпаднал. В края на краищата вие сте негов единствен син.
	— Да, и за двама ни беше трудно — рече Елънд. — Дали да не вдигнем шатра пред градската порта и да се срещнем там?
	— Боя се, че това няма да е възможно — отвърна Зейн. — Негово величество съвсем справедливо се бои от убийци. Ако желаете да говорите с него, той с радост ще ви приеме в шатрата си в своя лагер.
	Елънд се намръщи.
	— Чакайте, сега пък аз не виждам логика в това. Щом той се страхува от убийци, не трябва ли да се страхувам и аз?
	— Ваше величество, сигурен съм, че баща ви ще може да ви опази в своя лагер. Там няма защо да се боите от убийците на Сет.
	— Аз… ясно — рече Елънд.
	— Струва ми се, че негово величество ще е неотстъпчив по този въпрос. Вие сте този, който настоява за съюз — ако желаете да се срещнете, ще трябва вие да отидете при него.
	Елънд погледна Вин. Тя не сваляше очи от Зейн. Мъжът се обърна за миг към нея и каза:
	— Чух да разказват за една красива Мъглородна, която придружавала наследника на Венчърови. Същата, която убила лорд Владетеля и била обучена от Оцелелия.
	Възцари се тишина. Наруши я Елънд:
	— Предайте на баща ми, че ще обмисля предложението.
	Зейн едва сега свали поглед от Вин.
	— Ваше величество, негово величество се надяваше да определите дата и час на срещата.
	— Ще пратя съобщение, когато взема решение — заяви Елънд.
	— Както желаете — рече Зейн и се поклони отново, като използва поклона, за да погледне крадешком Вин. После кимна на Елънд и остави на стражите да го изведат.


	В хладните мъгли на ранното утро Вин чакаше на тясната стена на Цитаделата Венчър. ОреСюр клечеше в краката й.
	Мъглите бяха спокойни. Не можеше да се каже същото и за мислите й.
	„Че за кого другиго да работи? Разбира се, че е човек на Страф“. Това обясняваше много неща. Беше минало доста време от последната им среща и Вин бе започнала да си мисли, че няма да види Наблюдателя отново.
	Дали пак щяха да се упражняват? Вин се опита да прогони тази мисъл, да си внуши, че се интересува от Наблюдателя само заради заплахата, която представляваше. Но мисълта за нова битка в мъглите — за още една възможност да изпита силите си срещу друг Мъглороден — я караше да потръпва от нетърпение.
	Не го познаваше и със сигурност не му вярваше. Това обаче само правеше мисълта за двубоя по-вълнуваща.
	— Какво чакаме тук, господарке? — попита ОреСюр.
	— Просто патрулираме — отвърна тя. — Оглеждаме за шпиони и убийци. Както всяка нощ.
	— Ще ми заповядате ли да ви повярвам, господарке?
	Вин го погледна.
	— Вярвай каквото си искаш, кандра.
	— Добре тогава — отвърна ОреСюр. — Защо не казахте на краля, че сте се преследвали с този Зейн?
	Вин извърна очи към тъмните мъгли.
	— Убийците и аломантите са моя грижа, не на Елънд. Той не бива да мисли за тях — има си достатъчно грижи.
	— Разбирам. — ОреСюр изплези език.
	— Не ми вярваш, нали?
	— Вярвам в това, което ми наредите.
	— Твоя работа — ядоса се Вин. Беше разпалила бронз и се опитваше да не мисли за мъгливия дух. Усещаше, че я дебне в мрака отдясно. Но не поглеждаше нататък.
	„В дневника не пише какво е станало с онзи дух. Този, който за малко да убие спътника на Героя. След този случай почти не се споменава. Друг път ще мисля за това…“ — рече си тя, доловила нов източник на аломантични пулсации. По-силен и много по-познат.
	Зейн.
	Вин скочи на близката бойница, кимна на ОреСюр, че се разделят, и излетя в нощта. Мъглата се завихри в небето, нови повеи образуваха безшумни бели потоци, като реки във въздуха. Вин профуча през тях с нарастваща скорост, плъзна се отгоре им като хвърлен по водната повърхност камък.
	Бързо стигна мястото, където се бяха разделили със Зейн предишния път, тихата изоставена уличка.
	Чакаше я по средата, облечен в черно. Вин се приземи на калдъръма пред него с развети краища на пелерината. После се изправи.
	„Интересно, той никога не носи пелерина“.
	Постояха един срещу друг няколко мълчаливи секунди. Зейн сигурно осъзнаваше, че тя гори от нетърпение да го разпита, но не заговори, нито я поздрави или обясни появата си. По някое време бръкна в джоба си и извади монета. Хвърли я на улицата между тях и тя издрънча и се претърколи.
	Той скочи във въздуха. Вин го последва и двамата се Тласнаха от една и съща монета. Излетяха нагоре, като две рамена на буквата V.
	Зейн се завъртя и хвърли зад себе си нова монета. Тя се удари в стената на близката къща и той се Тласна и полетя право към Вин. Внезапно тя почувства върху кесията на пояса си натиск, който я запокити надолу към земята.
	„Каква е играта ти тази вечер, Зейн?“ — помисли си, докато разкопчаваше кесията. Тласна се от нея и кесията полетя надолу, пришпорвана от тежестта й. Щом се блъсна в земята, Вин получи ново ускорение — сега тя се Тласкаше право нагоре от кесията, докато Зейн се носеше хоризонтално. Вин набра скорост, профуча в студения въздух покрай Зейн и съсредоточи тежестта си върху монетите в джоба му.
	Зейн започна да пада. Но сграбчи монетите — за да не им позволи да излетят от джоба му — и се Тласна от нейните. Миг по-късно застина насред въздуха — Вин го Тласкаше отгоре, отдолу го задържаше неговият Тласък. И тъй като той спря, Тласъкът на Вин я изстреля още нагоре.
	Тя прекъсна натиска към него и полетя надолу. Зейн обаче не сменяше височината: той се Тласна встрани и увеличи дистанцията между двамата, като нито за миг не докосваше с ръце или крака покриви или стени.
	„Опитва се да ме принуди да се приземя — помисли Вин. — Първият, който падне, губи, така ли?“ Люшна се, прибра кесията от земята с рязко Притегляне, след това я хвърли на друго място и отново изхвърча нагоре.
	Още докато летеше, Притегли кесията, после скочи след Зейн. Тласкаше се неуморно в нощта, твърдо решена да го настигне. В тъмнината Лутадел изглеждаше по-чист, отколкото на дневна светлина. Не се виждаха покритите със сажди сгради, черните фабрики, димът на ковачниците. Около нея стърчаха опустелите Цитадели на благородниците, като смълчани монолити. Някои от величествените сгради бяха заети от по-дребни благородници, други бяха конфискувани за правителствени учреждения. Останалите — след като бяха плячкосани по нареждане на Елънд — пустееха, с тъмни прозорци, мрачни подземия, статуи и украса, на която не се любуваше никой.
	Вин не знаеше дали Зейн нарочно я е подмамил към Цитаделата Хастинг, или тя случайно го застигна при нея. Грамадната постройка изникна пред тях тъкмо когато Зейн забеляза, че го доближава, и хвърли по нея шепа монети.
	Вин ги Тласна колебливо. Зейн веднага разпали стомана и Тласна по-силно. Ако и тя бе направила така, силата на нейната атака щеше да я отхвърли назад. Но сега успя да разпилее монетите настрани.
	Зейн отново насочи Тласъка си към нейната кесия и отлетя назад към една от стените на Цитаделата Хастинг. Вин беше подготвена за този ход. Разпали пютриум, сграбчи кесията с две ръце и я скъса.
	Монетите се пръснаха под нея и се стрелнаха към земята под силата на неговия Тласък. Тя избра една, Тласна се от нея и набра височина в мига, когато монетата падна на земята. Завъртя се с лице към небето и подсиленият й от калая слух долови звънтенето на монетите далече долу на калдъръма. Все още бяха в обсега й, но не се налагаше да ги държи в себе си.
	Тя се понесе към Зейн и една от кулите на Цитаделата изплува до нея от мрака. Цитаделата Хастинг бе сред най-красивите в Лутадел. Имаше голяма кула в средата — висока и импозантна, — с бална зала на самия връх. Освен това имаше шест по-малки кули, разположени на равни разстояния около централната структура, всяка свързана с нея чрез дебела стена. Елегантна и величествена постройка. Кой знае защо, Вин реши, че Зейн се е насочил към нея преднамерено.
	Тъкмо когато го видя, Тласъкът му изгуби сила поради пределното разстояние от монетата и той се завъртя точно над нея, тъмна фигура на фона на местещите се мъгли, все още под нивото на горния ръб на стената. Вин дръпна с всичка сила няколко от монетите на земята — Притегли ги в случай, че й потрябват.
	Зейн полетя надолу към нея. Вин машинално Тласна монетите в джоба му, после осъзна, че той може би очаква тъкмо това, тъй като така го изстреля нагоре, а самата тя литна надолу. След миг се размина с монетите, които бе Притеглила, дръпна една, улови я, сетне Тласна друга и я насочи хоризонтално към стената.
	Полетя настрани. Зейн профуча покрай нея, оставяйки диря в мъглата, после той също набра височина — вероятно бе хвърлил долу монета — и запокити по нея голяма шепа монети.
	Вин се завъртя и отби монетния дъжд. Металните късчета се разхвърчаха във всички посоки, няколко се удариха със звън в нещо в мъглата зад нея. Друга стена. Двамата със Зейн се носеха между външните кули, от двете им страни имаше наклонени стени, а малко пред тях беше централната кула. Сражаваха се близо до върха на триъгълника от каменни стени.
	Зейн прелетя покрай нея. Вин се пресегна да го Притисне, но с изненада осъзна, че той вече не носи монети. Тласкаше нещо зад себе си, вероятно монетата, която Вин бе заковала в стената със собствената си тежест. Тя се Тласна нагоре, за да се отдалечи, но той я последва.
	А после се блъсна в нея и започнаха да падат. Докато се въртяха, Зейн я сграбчи за раменете и доближи лицето си до нейното. Не изглеждаше ядосан, нито разгорещен от двубоя.
	Беше все така спокоен.
	— Това сме ние, Вин — промълви той тихо. Вятърът и мъглите свистяха около тях, докато падаха, краищата на пелерината й се вееха във въздуха зад него. — Защо играеш техните игри? Защо им позволяваш да те командват?
	Вин положи длан на гърдите му и Тласна монетата, която стискаше в ръка. Силата на Тласъка й позволи да се освободи от захвата му и го отпрати назад и нагоре. Тя се овладя само на няколко крачки преди земята, Тласна падналите монети и отново полетя нагоре.
	Профуча в нощта покрай Зейн и докато той падаше, видя, че на лицето му трепти усмивка. Вин посегна надолу, следвайки синкавите линии, които се протягаха към земята, после разпали желязо и ги Притегли едновременно всичките. Линиите започнаха да променят посоката си, монетите полетяха нагоре и профучаха покрай изненадания Зейн.
	Тя Притегли няколко монети в шепата си. „Да видим дали ще можеш сега да се задържиш във въздуха“ — помисли си с усмивка. Тласна се настрани и разпръсна останалите монети в нощта. Зейн продължаваше да пада.
	Вин също полетя надолу. Хвърли две монети от двете си страни и ги Тласна. Монетите литнаха в мъглата право към срещулежащите каменни стени и щом се блъснаха в тях, Вин увисна във въздуха. Увеличи Тласъка и се задържа на място в очакване да я Притеглят отдолу. „Ако той дръпне, и аз ще Дръпна — помисли си. — И двамата ще паднем, но аз ще задържа монетите между нас във въздуха. Той ще се сгромоляса пръв“.
	Една монета профуча край нея.
	„Какво? Откъде взе това?“
	Беше сигурна, че е Тласнала настрани всички монети от земята.
	Монетата се извиси над нея — оставяше след себе си синя аломантична диря — и достигна горния ръб на стената вдясно от нея. Вин погледна надолу и в същия миг Зейн забави падането си и се стрелна нагоре — Притеглян от монетата, която бе тупнала върху каменните перила на стената.
	Докато я подминаваше, тя зърна доволната му физиономия.
	„Фукльо“.
	Вин освободи монетата отляво и продължи да Тласка тази вдясно. Понесе се наляво и едва не се удари в стената, преди да хвърли монета към нея. Тласна я и се понесе нагоре и надясно. Нова монета я отпрати назад и наляво и тя продължи да подскача между стените, напред и назад, докато не достигна до върха.
	Не можа да сдържи усмивката си. Зейн й кимна с уважение, докато се разминаваха. Тя забеляза, че е събрал част от нейните разпилени монети.
	„Време е аз да те нападна“ — помисли Вин.
	Удари с мощен Тласък монетите в ръката на Зейн и те я изстреляха нагоре. Но Зейн продължаваше да Тласка боксинга на стената под себе си и така се задържа да не започне да пада. Вместо това увисна във въздуха между две сили — неговият собствен Тласък го подтикваше да се понесе нагоре. Тласъкът на Вин го притискаше надолу.
	Вин го чу да пъшка от усилие и увеличи Тласъка. Беше толкова съсредоточена, че едва не пропусна момента, когато той разтвори другата си ръка и Тласна една монета към нея. Тя посегна да я Оттласне, но за щастие той не се бе прицелил добре и монетата я подмина на една педя.
	Всъщност не. Защото почти веднага монетата се върна и я удари в гърба. Зейн я Притегли с всички сили и металното късче се заби в кожата й. Вин изстена и разпали пютриум, за да не позволи на монетата да я нарани.
	Зейн не се отказваше. Вин стисна зъби, но той бе много по-тежък от нея. Тя започна да се снижава към него в нощта и сега само нейният Тласък поддържаше дистанцията помежду им, а монетата я притискаше все по-силно.
	„Вин, никога не влизай в директен двубой по Тласкане — я беше предупредил Келсайър. — Твърде лека си, ще губиш всеки път“.
	Тя спря Натиска върху монетата в ръката на Зейн и веднага започна да пада по-бързо, подтиквана от монетата зад гърба й. Тласна я лекичко, колкото да я използва като опорна точка, после хвърли настрани последната си монета и щом чу звънтенето й в стената, Тласна настрани и се измъкна от силовата ос между Зейн и неговата монета.
	Монетата на Зейн го удари в гърдите и той изпъшка — очевидно се бе опитал отново да се сблъска с Вин. Тя се усмихна и Притегли монетата в ръката му.
	„Какво пък, да му дадем каквото иска“.
	Той се завъртя в мига, в който тя го удари с изпружени напред крака. Вин нададе победоносен вик и се превъртя във въздуха над каменния мост. Вниманието й бе привлечено от нещо друго — няколко бледосинкави линии, изчезващи в далечината. Зейн бе Тласнал всички монети настрани.
	Изпълнена с отчаяние, Вин улови една от монетите и я Притегли обратно. Но беше твърде късно. Тя потърси трескаво някакъв по-близък метален предмет, но всичко наоколо бе от камък и дърво. Тупна на моста, претърколи се, омота се в мъглопелерината и се блъсна в каменните перила.
	Тръсна глава и разпали калай, който пробуди сетивата й с болезнен блясък. Зейн сигурно също не беше по-добре. Вероятно бе паднал и…
	Зейн висеше на няколко крачки от нея. Беше намерил монета — Вин нямаше представа откъде — и сега я Тласкаше под себе си. Но не се отдалечи. Рееше се над каменната стена, все още замаян от ритника на Вин.
	После се завъртя бавно, протегнал ръка под себе си, и се изви като опитен акробат върху прът. Изражението му подсказваше максимална концентрация, мускулите му — всички, на ръцете, лицето и гърдите — бяха изпънати като струни. Извъртя се така, че да е с лице към нея.
	Вин го наблюдаваше почти със страхопочитание. Не беше невъзможно да се Тласне съвсем лекичко една монета така, че да се регулира силата на отхвърляне назад. Но беше невероятно трудно — толкова трудно, че дори Келсайър го правеше рядко. В повечето случаи Мъглородните предпочитаха кратки Тласъци. Когато падаше например, Вин се забавяше, като хвърляше монети и се Тласкаше за кратко от тях, за да намали силата на притегляне.
	Никога не бе срещала аломант, който да контролира Тласъците си толкова прецизно. Способността му да дозира натиска върху монетата едва ли щеше да е сериозно предимство в боя, тъй като изискваше твърде голяма концентрация. Но пък бе толкова красиво и грациозно, че Вин неволно изпита завист.
	При аломантията не ставаше въпрос само за двубои и убийства. В нея имаше умение и грация. Имаше красота.
	Зейн се завъртя до изправено положение, после се снижи и леко стъпи на каменния мост. В погледа, който хвърли на Вин — тя все още лежеше на земята, — нямаше и капчица презрение.
	— Ти си много опитна — каза й. — И много силна.
	Беше висок, внушителен. „Като… Келсайър“.
	— Защо дойде днес в двореца? — попита тя и се надигна.
	— За да видя как се отнасят с теб. Вин, кажи ми нещо. Какво има в нас, Мъглородните, което ни кара така покорно да се превръщаме в роби на другите?
	— В роби? — повтори тя. — Аз не съм ничий роб.
	Зейн поклати глава.
	— Те те използват, Вин.
	— Понякога е добре да си полезен.
	— Думи, произнесени неискрено.
	Вин се поколеба — втренчила поглед в него.
	— Откъде взе тази монета накрая? Нямаше нито една наблизо.
	Зейн се усмихна, отвори уста и извади отвътре монета. Пусна я на камъните и тя издрънча. Вин се облещи. Металът в тялото на човек не подлежи на въздействия от друг аломант… Толкова лесен номер! Защо не се бе сетила?
	Защо Келсайър не се беше сетил?
	Зейн поклати глава.
	— Вин, ние не им принадлежим. Нямаме място в _техния_ свят. Мястото ни е тук, сред мъглите.
	— Моето място е при тези, които ме обичат — отвърна тя.
	— Които те обичат? Я ми кажи, Вин, те разбират ли те? _Могат_ ли да те разберат? И може ли човек да обича нещо, което не разбира?
	Той млъкна, погледна я за миг, но като видя, че не отговаря, се Тласна от монетата, която бе пуснал, и излетя сред мъглите.
	Вин не го последва. В думите му имаше повече смисъл, отколкото той вероятно бе вложил. „Нямаме място в техния свят…“ Как би могъл да знае, че тя също се колебае какво място заема — дали е благородница, убийца, или нещо друго.
	Но в неговите думи се долавяше нещо важно. Той се смяташе за… различен. За страничен човек. Дори чужд. Като нея донякъде. Вероятно в това се криеше слабостта му. Може би би могла да го настрои срещу Страф — желанието му да мери сили с нея, да се разкрива, намекваше за тази възможност.
	Тя пое с пълни гърди студения мъглив въздух и едва сега усети, че сърцето й лумка от изтощение. Ала въпреки това се чувстваше възбудена, ентусиазирана от двубоя с противник, който може би беше по-добър от нея. Изправена на стената, заобиколена от мъгли, тя взе решение.
	Смяташе да продължава двубоите със Зейн.


	18.


	Ако Дълбината не се бе появила в този момент и не бе подтикнала хората към отчаяние в действията и вярата им.


	„Убий го“ — прошепна богът.
	Зейн висеше безшумно в мъглата, загледан през отворения прозорец към Елънд Венчър. Млечна пелена се стелеше пред него и го скриваше от погледа на краля.
	„Трябва да го убиеш“ — рече отново богът.
	В известен смисъл Зейн мразеше Елънд, макар че днес го бе срещнал за първи път. Елънд бе всичко, което трябваше да бъде той. Обичан. Привилегирован. Пазен. Той беше враг на Зейн, пречка по пътя към господството, единственото, което не позволяваше на Страф — и следователно на Зейн — да управлява Централната област.
	Но беше и негов брат.
	Зейн бавно се снижи и стъпи на земята до Цитаделата Венчър. Притегли с ръка трите си котви — малки пръчки, които по-рано бе Тласнал, за да се задържи във въздуха. Вин щеше да се върне съвсем скоро и той не искаше да е наблизо, когато това се случи. Тя имаше странната способност да надушва къде е — сетивата й бяха много по-изострени, отколкото на всички останали аломанти, които бе познавал или с които се беше сражавал. Но разбира се, тя бе обучавана от Оцелелия от Хатсин.
	„Ще ми се да го бях срещнал — помисли Зейн, докато пресичаше безшумно двора. — Един човек, който е разбирал какво е да си Мъглороден. Човек, който не е позволявал на другите да го контролират.
	Човек, който е направил каквото е трябвало да се направи, колкото и да е жестоко. Поне така твърдят слуховете“.
	Спря до една бойница, измъкна една разхлабена тухла от стената и намери в дупката бележката, оставена от шпионина в двореца на Елънд. Прибра я в джоба си, пъхна тухлата на мястото й и изчезна в нощта.


	Зейн не се прокрадваше. Не пълзеше, не се спотайваше, не се снишаваше. Не обичаше да се крие.
	Ето защо приближи лагера на Венчър със спокойна крачка. Винаги бе смятал, че Мъглородните губят твърде много време и усилия да се крият от другите. Опитът му показваше, че това по-скоро ги затруднява, отколкото да им осигурява свобода. Така те ставаха по-лесно контролируеми и позволяваха на обществото да се преструва, че не съществуват.
	Доближи един от външните постове — двама войници седяха до голям огън — и поклати глава: каква полза от пазачи, които са заслепени от светлината? Обикновените хора се страхуваха от мъглите и това ги ограничаваше във възможностите. Факт, който другите пренебрегваха. Аломантите бяха по-полезни и следователно по-ценни от обикновените хора. Ето защо Зейн бе наредил да поставят постове от Калаени очи. Тези войници стърчаха тук само за да изпълнят една празна традиция.
	„Убий ги“ — заповяда му богът, докато Зейн доближаваше поста. Зейн не му обърна внимание, макар че напоследък това ставаше все по-трудно.
	— Стой! — извика единият войник и вдигна копието си. — Кой е там?
	Зейн Тласна небрежно копието и го завъртя назад.
	— Кой друг може да е? — попита и пристъпи към огъня.
	— Лорд Зейн! — възкликна вторият мъж.
	— Повикайте краля — нареди Зейн. — Кажете му, че ще го чакам в щабната шатра.
	— Но, милорд — рече войникът. — Късно е вече. Негово величество вероятно…
	Зейн втренчи поглед във войника. Мъглите се завъртяха между тях. Зейн дори не прибягна до емоционална аломантия. Мъжът козирува и хукна в тъмнината, за да изпълни нареждането.
	Зейн бавно тръгна през лагера. Не носеше униформа, нито мъглопелерина, но войниците, които го срещаха, му отдаваха чест. Така трябваше да бъде. Те го познаваха, знаеха какъв е и го уважаваха.
	И въпреки това с частица от съзнанието си той признаваше, че ако Страф не бе скрил от обществото своя незаконороден син, той нямаше да е могъщото оръжие, каквото представляваше днес. Тайната бе принудила Зейн да води почти мизерен живот, докато брат му се радваше на всеобщо благоволение. И макар мнозина да шепнеха скришом, че Страф Венчър си има Мъглороден, никой не знаете, че той е негов син.
	Суровият живот бе научил Зейн да разчита само на себе си. Беше го направил твърд и непреклонен. Качества, които Елънд едва ли би разбрал. За нещастие един от страничните ефекти на това тежко детство бе сериозната заплаха за разсъдъка му.
	„Убий го“ — прошепна богът, докато Зейн се разминаваше с друг войник. Гласът проговаряше всеки път, когато Зейн виждаше някого — той бе неговият тих настойчив спътник. Зейн си даваше сметка, че вероятно е луд. Не беше толкова трудно да го разбере, като се вземеха предвид всички факти. Нормалните хора не чуваха гласове.
	Лудостта обаче не беше извинение за нерационално поведение. Някои хора бяха слепи, други имаха лош нрав. Трети пък чуваха гласове. Все същото в края на краищата. За човек не се съди по недостатъците му, а но начина, по който ги превъзмогва.
	Ето защо Зейн не обръщаше внимание на гласа. Убиваше, когато иска, а не когато му нареждаха. Понякога се смяташе за невероятен късметлия. Други безумци имаха видения или не можеха да различават измисления свят от истинския. Зейн поне успяваше да се контролира.
	В повечето случаи.
	Тласна металните закопчалки на чергилото на шатрата, те отхвърчаха навътре и чергилото се отмести в мига, когато часовоите му отдадоха чест. Зейн влезе.
	— Милорд! — посрещна го офицерът от нощната смяна.
	„Убий го — нареди богът. — Той е незначителен“.
	— Хартия — заповяда Зейн и отиде до голямата маса в центъра. Офицерът се хвърли да изпълни нареждането и дотича с наръч листа. Зейн Притегли металната капачка на писалката, а офицерът донесе мастилницата.
	— Това е разположението на военните части и нощните патрули — рече Зейн, докато чертаеше схема върху най-горния лист. — Наблюдавах ги тази нощ, докато обикалях из Лутадел.
	— Много добре, милорд. Високо ценим помощта ви.
	Зейн спря да чертае и го погледна.
	— Ти не си ми началник. Дори не си ми равен. И не се нуждая от одобрението ти. Аз не ви „помагам“. Грижа се за нуждите на армията. Ясно ли ти е?
	— Разбира се, милорд.
	— Добре — рече Зейн и довърши схемата и бележките. — А сега си тръгвай — инак ще се вслушам в гласа на един мой приятел и ще забия писалката в гърлото ти.
	Офицерът взе листа и забързано излезе. Зейн зачака нетърпеливо. Страф не се появяваше. Накрая Зейн изруга тихо, Тласна закопчалките на чергилото и излезе. Шатрата на Страф сияеше ярко в нощта, осветена от множество фенери. Зейн подмина часовоите — те го познаваха достатъчно добре, за да дръзнат да го спрат — и влезе.
	— Закъсня — посрещна го Страф.
	„Убий го“ — рече богът.
	Зейн стисна юмруци. Все по-трудно му беше да пренебрегва заповядващия глас.
	— Да — отвърна той. — Закъснях.
	— Какво стана тази вечер?
	Зейн кимна към прислугата.
	— Ще го обсъдим в щабната шатра.
	Страф продължаваше спокойно да яде, за да покаже, че Зейн няма власт над него. Преди малко Зейн бе приложил същата тактика спрямо офицера. Беше се учил от най-добрия.
	Накрая Зейн въздъхна и седна на един стол. Започна да върти безцелно един нож за хранене в ръце, докато гледаше как баща му вечеря. Един слуга се приближи и го попита иска ли да му поднесе нещо, но Зейн го отпрати с жест.
	„Убий Страф — нареди богът. — Ти трябва да си на неговото място. По-силен си от него. И по-компетентен“.
	„Но не съм с всичкия си“ — помисли Зейн.
	— Е? — попита Страф. — У тях ли е атиумът на лорд Владетеля, или не?
	— Не съм сигурен — отвърна Зейн.
	— Момичето вярва ли ти?
	— Мисля, че започва. Веднъж я видях да използва атиум. Когато се би с убийците на Сет.
	Страф кимна замислено. Не можеше да му се отрече, че е способен човек — ако не беше той, Централната област щеше да потъне в хаос като останалите части на Последната империя. Селяните на Страф не надигаха глави, благородниците се бяха умирили. Вярно, наложи се да екзекутира няколко луди глави, за да покаже кой е на власт. Но го направи само защото беше необходимо. Едно от качествата, които Зейн уважаваше в него.
	Особено след като той самият не го притежаваше.
	„Убий го! — извика богът. — Ти го мразиш! Той те има за свой роб, от дете те остави сам да се бориш с живота“.
	„Той ме направи силен“ — отвърна Зейн.
	„Тогава използвай тази сила, за да го премахнеш!“
	Зейн сграбчи оставения на масата кинжал. Страф вдигна глава и трепна, но Зейн, без да го поглежда, прокара дълга резка по ръката си. От раната рукна кръв. Болката му помогна да се възпротиви на гласа.
	Страф го изгледа мълчаливо и даде знак на един слуга да донесе на Зейн чиста кърпа, за да спре кръвта. После каза:
	— Ще трябва пак да я накараш да използва атиум. Елънд може и да се е сдобил с няколко късчета. Ще узнаем истината само ако й свършат запасите. — Млъкна и продължи да се храни. — А ако наистина имат, се опитай да я накараш да ти каже къде го държат.
	Зейн не откъсваше поглед от капещата от раната кръв.
	— Татко, тя е по-способна, отколкото си мислиш.
	Страф повдигна вежди.
	— Зейн, не ми казвай, че си повярвал в тези истории. В лъжите за нея и за лорд Владетеля.
	— Защо смяташ, че са лъжи?
	— Заради Елънд. Това момче е кръгъл глупак. Държи Лутадел само защото всички благородници с поне малко мозък в главата избягаха навреме. Ако това момиче наистина е толкова могъщо, че да се справи само с лорд Владетеля, едва ли би си губило времето с човек като брат ти.
	Зейн прокара нова резка по ръката си. Не забоде дълбоко острието, важното беше да изпита болка. Страф най-сетне спря да се храни. По лицето му си личеше, че гледката не му е приятна. Една малка частица от Зейн изпита удоволствие. Може би още един страничен ефект на неговата лудост.
	— Между другото — продължи Страф, — запозна ли се с Елънд?
	Зейн кимна, обърна се към една слугиня и й нареди:
	— Чай. — После пак погледна баща си. — Беше доста изненадан. Иска да се срещне с теб, но не му харесва идеята това да стане в твоя лагер. Съмнявам се, че ще дойде.
	— Може би — рече замислено Страф. — Но пък поне вече е наясно кой командва в случая.
	„Само че никак не ти харесва, че те принудиха да започнеш обсада“ — помисли си с усмивка Зейн. Страф навярно би предпочел да превземе града веднага, без преговори или примирие. Появата на втората армия обаче бе направила това невъзможно. Ако Страф атакуваше сега, по-късно щеше да бъде разгромен от Сет.
	А това означаваше да чака, да търпи тази обсада, докато Елънд не прогледне и не се съгласи на съюз с баща си. Страф обаче не обичаше да чака. Зейн нямаше нищо против забавянето. Така щеше да получи още възможности да се упражнява с момичето.
	Слугинята донесе чай и за двамата. Зейн затвори очи и разпали калай, за да подсили сетивата си. Раните го засмъдяха, слаби болки се превърнаха в силни и го сепнаха рязко.
	Имаше една част, която бе скрил от Страф. „Тя започва да ми се доверява — помисли си той. — И още нещо. Харесва ме. Може би… тя ще може да ме разбере.
	Може би тя ще може да ме спаси“.
	Въздъхна, отвори очи и притисна кърпата към раната. Понякога безумието му го плашеше. Но край Вин то сякаш отслабваше. И това бе единственото, което му даваше надежда за момента. Той взе чашата с чай от слугинята — дълга коса, стегната гръд, приятни черти — и отпи от горещата напитка с дъх на канела.
	Страф вдигна своята чаша, подуши я и погледна Зейн.
	— Отровен чай, Зейн?
	Зейн не отговори.
	— Брезова отвара — отбеляза Страф. — Доста неоригинален ход от твоя страна.
	Зейн мълчеше.
	Страф направи отривист знак с ръка и един от пазачите пристъпи към момичето. То подскочи изплашено и погледна към Зейн за помощ, но той извърна глава. Момичето нададе жалостив вик, докато стражникът я дърпаше навън, за да я екзекутира.
	„Искаше само да й дам шанс да го убие — помисли Зейн. — Казах й, че вероятно няма да се получи“.
	Страф продължаваше да клати глава. Може да не беше Мъглороден, но бе известен като Калаено око. Да подуши микроскопични примеси от брезова отвара сред канелата показваше, че е опитен в занаята.
	— Зейн, Зейн… — заговори Страф. — Какво щеше да направиш, ако беше успял да ме убиеш?
	„Ако исках да те убия — помисли си Зейн, — щях да използвам този нож, не отрова“. Но нека Страф си мисли каквото желае. Кралят бе винаги нащрек за покушения. И Зейн му ги осигуряваше.
	Страф вдигна нещо и му го показа — топче атиум.
	— Щях да ти дам това, Зейн. Но виждам, че ще трябва да почакаме. Трябва да се откажеш от тези глупави опити да ме премахнеш. Ако някога успееш, кой ще ти доставя атиум?
	Страф не разбираше, естествено. Смяташе, че атиумът е като наркотик, и предполагаше, че Мъглородните жадуват да го използват. Ето защо си мислеше, че може да контролира Зейн чрез него. Зейн нямаше нищо против тази заблуда, пък и разполагаше със собствени запаси.
	Това обаче го изправи пред един проблем, който доминираше в живота му. С намаляване на болката шепотът на божеството се усили. И от всички, за които го подканяше, баща му най-много заслужаваше да умре.
	„Защо? — попита богът. — Защо не го убиеш?“
	Зейн сведе очи. „Защото ми е баща“ — помисли си той, признавайки една своя слабост. Други хора правеха каквото се налага. Но те бяха по-силни от Зейн.
	— Ти си луд — заяви Страф.
	Зейн вдигна глава.
	— Да не мислиш, че ще завладееш цялата империя, ако ме убиеш? Като се има предвид твоята тайна… болест, нима смяташ, че градовете ще ти се подчинят?
	— Не — отвърна Зейн.
	— Радвам се, че се разбрахме по този въпрос.
	— Трябва да нападнеш още сега — каза Зейн. — Завладеем ли Лутадел, ще открием атиума.
	Страф се усмихна и отпи от чая. _Отровният_ чай.
	Зейн не се сдържа и се облещи.
	— Не си позволявай да смяташ, че можеш да разгадаеш плановете ми — каза Страф. — Ти не знаеш и половината от това, което знам аз.
	Зейн го наблюдаваше мълчаливо как пие чая.
	— Какво става с твоя шпионин? — попита Страф.
	Зейн остави бележката на масата.
	— Страхува се да не го заподозрат. Няма информация за атиума.
	Страф кимна и остави празната чаша.
	— Върни се в града и продължавай да се сближаваш с момичето.


	Страф имаше чувството, че вече усеща действието на брезовата отвара, която изпълваше вените му и го караше да потръпва. Наложи си да запази спокойствие. Да издържи още малко.
	Веднага щом Зейн си тръгна, той повика един войник.
	— Доведи ми Амаранта! Бързо!
	Войникът хукна да изпълни нареждането. Страф се облегна назад и загледа как краищата на чергилото се полюшват от лекия вятър. Едно мъгливо повлекло се протегна навътре. Той разпали калай, за да подсили сетивата си. Да… усещаше отровата в себе си. Тя умъртвяваше бавно нервите. Но все още имаше време. Около час може би, ако запази спокойствие.
	За човек, който твърди, че не иска да убие Страф, Зейн проявяваше забележително постоянство в противоположното. За щастие Страф разполагаше с инструмент, за който Зейн не подозираше — инструмент във формата на жена. Страф се усмихна, когато изостреният му слух долови забързани стъпки в нощта.
	Войниците въведоха Амаранта. Страф не бе взел всичките си любовници на този поход — само десет-петнайсет от любимките си. Между тези, които използваше за удоволствие, имаше и няколко със съвсем различно предназначение, подбрани заради способностите, а не заради красотата. Амаранта бе един такъв пример. Допреди десет години тя също бе привлекателна, но сега хубостта й вече бе повехнала. Гърдите й бяха увиснали от ражданията и всеки път, когато я поглеждаше, Страф забелязваше нови бръчици под очите й. По принцип се освобождаваше от всички свои застаряващи любовници.
	Тази обаче притежаваше и други полезни умения. Дори Зейн да бе чул, че Страф е наредил да я повикат, щеше да си помисли, че е за да му стопли постелята. И щеше да сгреши.
	— Милорд — рече Амаранта, коленичи и започна да се съблича.
	„Е, поне не може да й се отрече, че е оптимистка“ — помисли Страф. Би трябвало да разбере, след като от четири години не я бе канил в леглото си. Тези жени не осъзнаваха ли, че идва момент, когато стават стари и непривлекателни?
	— Не се събличай — тросна се той.
	Амаранта скри лицето си в шепи и остана в тази поза — полуразсъблечена, с една подаваща се гръд, сякаш се опитваше да го съблазни.
	— Трябва ми твоята противоотрова — каза той. — Бързо!
	— Коя, милорд? — Не беше единствената хербалистка на работа при Страф, той имаше цели четирима. Амаранта обаче беше най-добрата.
	— За брезова отвара — рече той. — И може би… още нещо. Не съм сигурен.
	— Значи от еликсира за всякакви случаи, милорд?
	Страф кимна рязко. Амаранта изтича при шкафчето с лекарства, стопли вода и смеси прахове, изсушени растения и еликсири. Сместа беше нейна собствена рецепта вътре имаше противоотрови за повечето използвани отрови, както и подсилващи лекове. Страф подозираше, че Зейн може да е използвал брезовата отвара, за да скрие нещо друго. Каквото и да беше, еликсирът на Амаранта щеше да се справи с него — или поне да го идентифицира.
	Страф чакаше нетърпеливо, докато Амаранта — все още полуразголена — бъркаше сместа. Еликсирът трябваше да се приготвя на място при всеки случай, но си заслужаваше чакането. Ето че тя най-сетне му поднесе димящата купа. Страф загълта, без да обръща внимание, че горчи и пари, и веднага се почувства по-добре.
	Въздъхна — още една избягната клопка — и допи еликсира. Амаранта отново коленичи покорно.
	— Върви си — нареди й той.
	Амаранта кимна мълчаливо, загърна голото си рамо и излезе.
	Страф седеше, облян в пот, с празната чаша в ръка. Даваше си сметка, че се е разминал на косъм. Но докато показваше сила пред Зейн, Мъглородният щеше да изпълнява заповедите му.
	Може би.


	19.


	Ако бях подминал Аленди, когато си търсех помощник, преди толкова много години.


	Сейзед разкопча последния си стоманоем. Вдигна го и тънката метална гривна засия на лъчите на слънцето. Друг би сметнал украшението за ценно. За Сейзед то бе като празна манерка — обикновена стоманена гривна. Можеше да я напълни отново, ако пожелае, но в този момент не смяташе, че си заслужава да се товари с нея.
	Въздъхна и я пусна на земята. Тя падна с тихо звънтене и вдигна облаче прах. „Пет месеца я попълвах, прекарвах всеки пети ден в принудително обезсилване, лишавах се от бързина, пристъпвах сякаш съм в блато. И всичко това сега е изчерпано“.
	Загубата обаче му беше донесла нещо полезно. Само за шест дни от началото на пътуването, използвайки стоманоема от време на време, той бе преодолял разстояние, което нормално се изминава за шест седмици. Според картографския металоем до Лутадел оставаше не повече от седмица път. Сейзед беше доволен от темпото. Може би беше реагирал твърде емоционално на гледката на мъртвите тела в южняшкото селце. Навярно нямаше смисъл да се бърза. Но този стоманоем бе предназначен да бъде използван.
	Метна раницата на рамо. Беше значително по-лека отпреди. Макар че повечето металоеми бяха малки, тежестта им се увеличаваше с броя им. Ето защо бе решил да изхвърли някои от празните. Също като стоманената гривна, която остава в прахоляка зад него.
	Вече със сигурност бе навлязъл в Централната област. Беше подминал Фалист и Тириан, два от северните Саждиви кратери. Тириан все още можеше да се различи на юг — висока самотна планина с отсечен почернял връх. Пейзажът наоколо бе равнинен, от кафеникави дръвчетата станаха бели, каквито имаше в покрайнините на Лутадел. Трепетликите стърчаха като скелети от черната земя, снежнобелите им стебла бяха покрити с петна и сгърчени. Те…
	Сейзед спря. Намираше се близо до централния канал, един от главните пътища за снабдяване на Лутадел. В момента по канала не плаваха ладии — пътниците бяха рядкост след падането на Последната империя заради върлуващите навсякъде банди. На Сейзед му се наложи да надбяга няколко, докато бързаше за Лутадел.
	Да, самотните пътници бяха рядко явление. Армиите като че ли се срещаха дори по-често — ако се съдеше по дима от множество огньове в далечината, беше доближил една. Беше се разположила на пътя между него и Лутадел.
	Докато разсъждаваше как да постъпи, от небето започнаха да се сипят сажди. Беше пладне и ако армията имаше съгледвачи, Сейзед щеше да си навлече неприятности. Освен това стоманоемите му бяха празни. Нямаше да може да се измъкне от преследването.
	От друга страна, армия на седмица път от Лутадел? Чия беше и кого заплашваше? Вроденото му любопитство на учен го подтикна да проучи този въпрос. А и Вин и останалите можеха да се възползват от събраната информация.
	Изкачи се по един хълм, обрасъл малко по-гъсто с трепетлики, остави раницата под едно дебело дърво, извади железния металоем и почна да го пълни. Веднага почувства познатото усещане за смалено тегло и пъргаво се изкатери на дървото — сега тялото му бе достатъчно леко.
	Увисна на самия връх на дървото и отвори калаения металоем. Периферното му зрение се замъгли както винаги, но погледът му с лекота различаваше подробности от сцената право пред него.
	Беше прав, че това е армия. Грешеше обаче, че е съставена от хора.
	— В името на забравените богове… — прошепна Сейзед, толкова шашардисан, че едва не падна от дървото. Армията беше организирана по най-опростения и примитивен начин. Нямаше палатки, нямаше транспортни средства, нямаше коне. Само огньове и около тях — фигури.
	И тези фигури бяха тъмносини, с различни размери. Някои бяха не по-високи от нормален човешки ръст, други го надхвърляха два пъти и повече. Сейзед знаеше, че всичките са от един вид. Колоси. Същества, които — макар и сходни по форма с човешките — никога не преставаха да растат. С възрастта ставаха все по-големи, докато сърцата им не бяха в състояние да ги поддържат. Тогава умираха, убити от растежа на собствените си тела.
	Но преди да умрат, достигаха гигантски размери. И бяха много опасни.
	Сейзед скочи от дървото, като направи тялото си толкова леко, че докосна земята безшумно. Прерови бързешком медните си металоеми, откри този, който търсеше, постави го на лявата си предмишница и пак се изкатери на дървото.
	Прегледа индекса на металоема. Някъде вътре трябваше да има бележки за книга върху колосите — беше я изучавал, за да разбере дали тези създания имат своя религия. Беше накарал някой да му прочете тези бележки, за да може да ги запамети в медния металоем. Книгата също беше запаметена, но прехвърлянето на толкова много информация в главата му щеше да…
	„Ето ги!“ Отвори металоема и премести бележките в паметта си.
	Телата на повечето колоси ги предаваха, преди те да достигнат двайсетгодишна възраст. Възрастните екземпляри надхвърляха два човешки боя и имаха масивна мускулатура. Но малцина колоси доживяваха подобна възраст — и не само заради проблемите със сърцето. Тяхното общество — ако можеше да се нарече така — бе изключително агресивно.
	Завладян от типичното за него научно любопитство, Сейзед подхрани зрението си с нова доза калай и отправи взор към множеството синкави човекоподобни в търсене на доказателство за това, което бе прочел. Почти веднага стана свидетел на няколко битки. Боричканията около огньовете бяха често явление и което бе по-интересно, случваха се винаги между колоси с почти еднакви размери. Сейзед увеличи зрението си докрай — вкопчи се в дървото, за да не се поддаде на силния световъртеж — и успя да разгледа един от колосите съвсем отблизо.
	Беше от по-дребните — малко над среден човешки ръст. Човекоподобно тяло с две ръце и два крака, макар че вратът почти се сливаше с тялото. Главата му бе съвсем гола. Но най-причудливата черта на създанието бе синкавата кожа, която висеше на множество гънки и се поклащаше. Съществото приличаше на дебеланко, чиято мазнина е била изсмукана и е останала само кожата.
	И… тази кожа сякаш го покриваше изцяло. Около кървавочервените очи се отдръпваше назад и разкриваше очните мускули. Същото важеше за устата — кожата свършваше на няколко сантиметра под брадичката и долните зъби и челюстта бяха съвсем оголени.
	Гледка, от която му се догади, а и без това му се виеше свят. Ушите на съществото висяха и се поклащаха на нивото на челюстта. Носът беше безформен, смачкан, без хрущял, който да го поддържа. Кожата висеше на торбички от ръцете и краката, за дреха имаше само набедрена препаска.
	Сейзед завъртя леко глава и за по нататъшно проучване избра един по-едър екземпляр. Кожата на това същество не беше увиснала, но и не изглеждаше да му е по мярка. Носът бе извит под неестествен ъгъл и едва се виждаше върху уголемената глава и дебелия врат. Съществото се обърна, за да се озъби на своя съсед, и Сейзед забеляза, че и при него около устата се вижда оголена мускулатура, а устните не можеха да са долепят напълно. Очните ябълки също бяха твърде големи.
	„Като някой… който носи маска, изработена от кожа — помисли Сейзед, като са мъчеше да овладее отвращението си. — Значи… телата им продължават да растат, но не и кожата, така ли?“
	Мислите му бяха потвърдени от гледката на един свръхедър, висок към четири метра колос, който крачеше между групите. По-дребните същества се разбягваха пред него. Той спря до един огън, където се печаха няколко коня.
	Кожата но този екземпляр бе изпъната толкова силно, че показваше белези на износване. Бе почти разкъсана около очите и в краищата на устата, както и над масивните гръдни мускули. Сейзед даже забеляза няколко капки кръв да се стичат от процепите. Дори там, където не бе нацепена, кожата изглеждаше опъната — носът и ушите бяха толкова приплеснати, че бяха почти неразличими.
	Изведнъж Сейзед изгуби академичния си интерес към изучавания обект. В Централната област се бяха появили колоси. Същества толкова агресивни и неконтролируеми, че дори лорд Владетеля бе принуден да ги държи далече от своите градове. Сейзед изгаси калаения металоем и възвърна нормалното си зрение. Трябваше час по-скоро да иде в Лутадел и да предупреди останалите. Защото…
	Замръзна. Проблемът с усиленото зрение бе, че за известно време губеше представа за ставащото в близост до него. Нищо странно, че не бе забелязал патрула колоси, който прекосяваше трепетликовата горичка.
	„В името на забравените богове!“ Той се притисна към дървото. Няколко колоса вече се приближаваха към него. Ако скочеше долу, щеше да е твърде бавен, за да успее да им се измъкне. Както винаги носеше пютриумен металоем, с чиято помощ лесно би могъл да удесетори силата си за известно време. Би могъл да се бие, но…
	Но колосите бяха въоръжени с тежки мечове. Едно беше ясно от записките за тях — те бяха много опасни войници. Дори силен колкото десет мъже, Сейзед едва ли можеше да се мери с тях.
	— Слез долу — каза нисък завален глас под него. — Слез веднага.
	Сейзед погледна към земята. Едър колос, чиято кожа тъкмо бе започнала да се изпъва, стоеше под дървото. Хвана го с две ръце и го разклати с лекота.
	— Слез веднага.
	„Трудно му е да си движи устните — помисли Сейзед. — Говори все едно не може да си контролира устата“. Не беше изненадан, че съществото има затруднения с говора — пишеше го в бележките. Изненада го това колко спокоен е този глас.
	„Мога да избягам“ — помисли си той. Да се прехвърля от едно дърво на друго, да слиза долу само за да прекоси откритите пространства, да се освободи от тежките металоеми. Но щеше да е много трудно — и с неизвестен край.
	Освен това щеше да се раздели с медните си металоеми — хилядолетна история, събрана на едно място.
	И тъй, с готов за употреба пютриумен металоем, Сейзед се спусна от дървото. Водачът на колосите — Сейзед можеше само да предполага, че е такъв — проследи полета му до земята с червеникавите си очи. Съществото не мигваше. Сейзед се зачуди дали всъщност може да мига, след като кожата му е толкова изпъната.
	Стъпи на земята и бръкна в раницата си.
	— Не — извика колосът, замахна с ръка, сграбчи раницата и я хвърли на друг колос.
	— Ей, това ми трябва — възкликна Сейзед. — Ако искате да ви съдействам…
	— Тихо! — сгълчи го колосът с такъв внезапен гняв, че Сейзед отстъпи назад. Терисците бяха по природи високи — и особено евнусите — и бе странно да се чувства като джудже пред това чудовищно създание, високо над четири метра, с тъмносиня кожа и очи с цвят на залязващо слънце. То се извисяваше над него и Сейзед неволно се сви.
	Изглежда, това бе правилната реакция, защото водачът на колосите кимна и се обърна.
	— Ела — нареди със заваления си говор и тръгна през горичката. Сейзед тръгна след него. Другите колоси — общо седем на брой, ги последваха.
	Сейзед реши, че засега не би искал да узнае какво ще му се случи, ако не се подчини. Избра си едно божество, Дуис, за което се знаеше, че някога е било покровител на пътниците — и отправи към него кратка беззвучна молитва. След това ускори крачка, заобиколен от колосите, които го водеха право към лагера.
	„Поне не ме убиха веднага“ помисли си. Очакваше да му се случи нещо подобно, като се имаше предвид всичко, което бе чел. Разбира се, дори книгите не знаеха всичко. Колосите бяха държани настрана от човечеството векове наред — лорд Владетеля ги викаше само във времена на размирици, за да потушават бунтове или да завладяват нови народи, открити на вътрешните острови. И в тези случаи колосите неизменно причиняваха огромни разрушения и имаше безброй жертви — поне така твърдяха историческите книги.
	„Ами ако това е само пропаганда? — зачуди се той. Ако колосите не са толкова агресивни и зли, колкото се описват?“
	Един от колосите зад Сейзед внезапно нададе гневен вик и се нахвърли върху съседа си — не посегна към огромния меч на гърба си, а стовари тежкия си юмрук върху главата му. Останалите спряха да наблюдават двубоя. Никой не изглеждаше обезпокоен.
	Пред очите на ужасения Сейзед колосът налагаше все по-яростно противника си. Другият полагаше усилия да се защитава и дори извади кинжал и успя да одраска нападателя си. От разкъсаната синя кожа бликна яркочервена кръв. Раненият стисна с ръчищата си врата на колоса с кинжала и ги завъртя.
	Чу се хрущене и тялото на колоса с кинжала омекна. Нападателят пусна убития на земята, смъкна меча от гърба му, отвърза от него някаква малка торбичка и го завърза до своя. Когато приключи, тръгна към лагера, без да обръща внимание на раната си. Останалите го последваха.
	— Защо? — попита слисано Сейзед. — Какво стана?
	Раненият колос се извърна към него и отвърна:
	— Аз го мразех.
	— Мърдай! — подкани го водачът.
	Сейзед ускори крачка. Трупът остана на пътя зад тях. „Торбичките — помисли Сейзед. — Те всички носят торбички“. Колосите ги връзваха за мечовете си. Не носеха оръжията в ножници, а просто ги завързваха на гърбовете си. За тях пък бяха завързани кесийки. Някои имаха само по една, други — по няколко.
	„Приличат на кесии за пари. Но колосите нямат търговия. Дали не държат вътре личните си вещи? Какво биха ценили тези чудовища?“
	Навлязоха в лагера. Около него не бяха разположени часовои — всъщност едва ли бяха необходими.
	Няколко по-дребни колоса — от тези с близък до човешки ръст — веднага изтичаха към тях. Убиецът хвърли новия си меч на един от тях и посочи натам, откъдето бяха дошли. Запази торбичката за себе си, а „дребосъците“ се втурнаха в указаната посока.
	„Отиват да го погребват?“ — учуди се Сейзед.
	Животни с всякакви форми и размери се печаха на огньовете, но за свое облекчение Сейзед не видя сред тях човешки тела. Освен това тревата в лагера бе изчезнала напълно, сякаш опасана от изгладнели кози.
	Според металоема това не беше далеч от истината. Изглежда, колосите можеха да преживяват почти от всякакъв хранителен материал. Предпочитаха месо, но не биха се погнусили да хапнат и растения — дори трева, изтръгната с корените. В някои доклади се споменаваше, че ядат почва и пепел, макар че Сейзед се съмняваше в достоверността им.
	Продължаваха да вървят. В лагера се носеше миризма на дим, печено месо и странен телесен дъх, който вероятно произлизаше от колосите. Някои от чудовищата се извръщаха да го погледнат с неподвижните си червени очи.
	„Сякаш познават само две чувства — помисли си той и подскочи, когато поредният разгневен колос се нахвърли върху съседа си. — Или са ядосани, или безразлични“.
	Какво ли би станало, ако всички бъдат завладени от необуздан гняв? Какви ли щяха да са последствията? Сейзед си припомни прочетеното — изглежда, разказите за ужасяващи разрушения и кланета бяха верни.
	Но имаше нещо, което поне засега удържаше тази група. Лорд Владетеля бе успявал да контролира колосите, макар че в книгите не се описваше как. Повечето автори смятаха това за естествена способност на един божествен господар. В края на краищата той беше безсмъртен — сравнено с това подобно качество бе нещо съвсем обикновено.
	„Само че безсмъртието му се оказа най-обикновен трик — помисли Сейзед. — Нищо повече от хитра комбинация между ферохимия и аломантия“.
	Но как беше контролирал колосите? „Трябва да има още нещо. Нещо, свързано със силата му. Нещо, което е направил при Кладенеца на Възнесението, същото, което завинаги е променило света. Вероятно оттам е произлизала и способността му да управлява колосите“.
	В лагера не се виждаха женски колоси — дори да имаше, не се различаваха по нищо от мъжките. Сейзед обаче забеляза труп на колос да лежи до един огън. Беше одран.
	„Как е възможно да съществува подобно общество?“ — зачуди се ужасено Сейзед. В книгите се казваше, че колосите се размножавали и стареели бързо — приемливо положение за тях, като се имаха предвид убийствата, на които бе станал свидетел за толкова кратко време. Въпреки това нивото на насилие помежду им му се струваше неоправдано високо, за да оцелеят.
	И все пак бяха оцелели. За нещастие. Пазителят в него вярваше, че нищо не трябва да бъде изгубено, че всяко общество заслужава да бъде запомнено. Но бруталността в лагера на колосите — покритите с рани чудовища, които въпреки това се нахвърляха едни върху други, одраните трупове, внезапните изблици на ярост, завършващи с убийства — всичко това подлагаше вярата му на изпитание.
	Похитителите му го отведоха до невисок хълм и Сейзед спря, защото видя нещо неочаквано.
	Шатра.
	— Върви — нареди водачът и я посочи.
	Сейзед смръщи вежди. Пред шатрата имаше десетина човеци, въоръжени с копия и облечени като имперски стражници. Шатрата беше голяма и зад нея имаше купчина сандъци.
	— Върви! — извика колосът.
	Сейзед се подчини. Зад него един от колосите подхвърли с безразличие раницата му на стражниците. Металоемите вътре издрънчаха при удара със земята и Сейзед неволно подскочи. Войниците изпроводиха колосите с бдителни погледи, после един от тях взе раницата. Друг насочи копието си към него.
	Сейзед вдигна ръце.
	— Аз съм Сейзед, териски Пазител, сега учител. Не съм ваш враг.
	— Да де — отвърна стражникът, без да откъсва поглед от отдалечаващия се колос. — Но въпреки това ще трябва да дойдеш с мен.
	— Мога ли да си взема нещата? — попита Сейзед. Наоколо не се виждаха други колоси: изглежда, войниците ги държаха на разстояние.
	Първият стражник се обърна към другаря си, който вече ровеше в раницата на Сейзед. Той вдигна глава и сви рамене.
	— Няма оръжия. Някакви гривни и пръстени, може да струват нещо.
	— Не са от благородни метали — увери го Сейзед. — Това са инструменти на Пазител и са ценни само за такъв като мен.
	Вторият стражник кимна и подаде раницата на първия. И двамата бяха с типичния изглед на мъже от Централната област — тъмнокоси, със светла кожа и телосложение на хора, хранени правилно и редовно от съвсем малки. Първият, който очевидно бе по-старши, взе раницата и отсече.
	— Ще видим какво ще каже негово величество.
	„Аха“ — помисли Сейзед и каза:
	— Ами нека поговорим с него тогава.
	Стражникът се обърна, вдигна чергилото и даде знак на Сейзед да влиза. Терисецът пристъпи от червеникавата светлина в просторната добре осветена шатра. Вътре имаше още неколцина стражници. Досега Сейзед бе наброил поне две дузини.
	Войникът пред него отиде до някаква завеса, провря глава през нея и след миг се обърна и даде знак на Сейзед да влезе.
	Сейзед влезе във второто помещение. Мъжът вътре носеше сюртук и панталони на лутаделски благородник. Въпреки очевидната си младост беше почти плешив. Стоеше прав и нервно потропваше с пръсти по бедрото си. Трепна, когато Сейзед влезе.
	Сейзед го позна веднага.
	— Джастис Лекал!
	— _Крал_ Лекал! — тросна се Джастис. — Познавам ли те, терисецо?
	— Не сме се срещали, ваше величество — отвърна Сейзед, — но съм имал вземане-даване с един ваш приятел. Крал Елънд Венчър от Лутадел.
	Джастис кимна замислено.
	— Хората ми докладваха, че са те довели колосите. Заловили са те да шпионираш лагера.
	— Да, ваше величество — потвърди Сейзед. Джастис кръжеше неспокойно из шатрата. „Този човек не изглежда по-уравновесен от армията, която вероятно предвожда“. — Как успяхте да накарате тези същества да ви се подчиняват?
	— Ти си мой пленник, терисецо — озъби се Джастис. — Никакви въпроси. Елънд ли те прати да ме шпионираш?
	— Никой не ме е пращал — отвърна Сейзед. — Случайно се натъкнах на вас, ваше величество. Не съм ви шпионирал.
	Джастис спря, погледна го внимателно и отново заснова напред-назад.
	— Е, няма значение. От известно време си нямам свестен стюард. Ти ще ми служиш сега.
	— Извинете, ваше величество, но това едва ли ще бъде възможно — възрази Сейзед.
	Джастис се намръщи.
	— Ти си стюард, личи си по дрехите ти. Толкова по-важен господар ли е Елънд, че ми отказваш?
	— Елънд Венчър не е мой господар, ваше величество — рече Сейзед и срещна спокойно втренчения поглед на краля. — Сега, когато сме свободни, никой терисец не нарича никого свой господар. Не мога да ви стана стюард, тъй като не слугувам никому. Задръжте ме като затворник, ако трябва. Но няма да ви служа. Моите извинения.
	Джастис спря отново. Но вместо да е ядосан изглеждаше… засрамен.
	— Разбирам.
	— Ваше величество — продължи все така спокойно Сейзед. — Тъй като ми забранихте да задавам въпроси, вместо това ще си позволя да споделя някои свои наблюдения. Изглежда, сте се поставили в много лошо положение. Не зная как успявате да командвате колосите, но имам чувството, че властта ви върху тях е доста несигурна. Вие сте в опасност и сте готов да споделите тази опасност с други.
	Джастис се изчерви.
	— „Наблюденията“ ти са погрешни, терисецо. Тази армия е под мой контрол. Те ми се подчиняват безпрекословно. Колко други благородници си виждал да събират под знамената си армия от колоси? Никой досега не е успявал.
	— Ваше величество, не бих казал, че ви се подчиняват безпрекословно.
	— Така ли? — попита Джастис. — Разкъсаха ли те на части, когато те заловиха? Пребиха ли те до смърт, просто за забавление? Набучиха ли те на кол, за да те изпекат? Не. Не направиха нито едно от тези неща, защото така съм им наредил. Може да не го оценяваш, терисецо, но повярвай ми това е знак, че колосите са изцяло под мой контрол.
	— Цивилизоването не е голямо постижение, ваше величество.
	— Не изпитвай търпението ми, терисецо! — извика Джастис и прокара пръсти през останките от косата си. — Говорим за колоси — не бива да се очаква много от тях.
	— В Лутадел ли ги водите? — поинтересува се Сейзед. — Дори лорд Владетеля се страхуваше от тези чудовища, ваше величество. Държеше ги далече от градовете. А вие ги водите в най-заселения район на Последната империя!
	— Нищо не разбираш — рече Джастис. — Опитах се да говоря за мир, но никой не те слуша, ако нямаш пари или армия. Е, аз имах пари и скоро ще имам и армия. Зная, че Елънд е седнал върху цяла купчина атиум, и отивам при него, за да го… за да му предложа да станем съюзници.
	— Съюз, при който градът ще е под ваша власт?
	— Ба! — тросна се Джастис и махна с ръка. — Елънд не владее Лутадел — той само топли трона в очакване да дойде някой, който го заслужава повече. Добър човек е, но е неспасяем идеалист. Едната от двете армии ще го свали от трона, а аз възнамерявам да му предложа по-добра сделка от Сет и Страф.
	„Сет? Страф? В какво се е забъркал Венчър?“
	Сейзед поклати глава.
	— Дали пък тази по-добра сделка не включва и колосите, ваше величество?
	Джастис се намръщи.
	— Бива те да работиш с устата, терисецо. Ти си пример — не само ти, но и целият ти народ — за това, което се обърка в нашия свят. Навремето уважавах терисците. Няма нищо срамно в това да си добър слуга.
	— Но няма и нищо, с което да се гордееш — отбеляза Сейзед. — Все пак, ваше величество, позволете да ви се извиня за отношението си. То не е проява на териска независимост. Винаги съм бил твърде свободен в коментарите си. И не ме биваше особено за стюард. — „Както не ме бива и за Пазител“ — добави той наум.
	— Ба! — възкликна отново Джастис и поднови кръстосването на шатрата.
	— Ваше величество — обади се Сейзед. — Трябва да продължа за Лутадел. Има някои събития, които очакват неотложната ми намеса. Мислете каквото желаете за моите сънародници, но знаете, че ние сме честни хора. Работата, която върша, е отвъд пределите на политиката, войната, трона и армиите. Тя е важна за всички хора.
	— Типични приказки на книжник — рече Джастис и се намръщи. — И Елънд е същият.
	— Трябва да ми позволите да си тръгна — продължи Сейзед. — В замяна на свободата ми, ако желаете, ще отнеса послание на негово величество крал Елънд.
	— Мога да пратя свой вестоносец!
	— И да останете с човек по-малко, който да ви защитава от колосите?
	Джастис помисли отново.
	„Аха, значи се бои от тях. Добре. Поне не е безумец“.
	— Е, аз ще тръгвам, ваше величество — рече Сейзед. — Не искам да проявявам нахалство, но забелязах, че нямате възможност да държите пленници. Можете да ме пуснете или да ме предадете на колосите. Но на ваше място не бих ги подтиквал да убиват хора — може да им стане навик.
	Джастис го погледна.
	— Добре. Ето какво съобщение ще отнесеш. Кажи на Елънд, че не ме интересува дали знае, че идвам — дори не ме интересува, ако му съобщиш числеността на армията ми. Напротив, запомни добре! Разполагам с двайсет хиляди колоса. Той не може да се бие с мен. Не може да се бие и с другите. Но ако се озова зад градските стени, ще съумея да задържа и двете армии. Дори ще му оставя Лутадел. Можем да бъдем съседи. Съюзници.
	„Единият без пукнат грош, другият без капчица здрав разум“ — помисли Сейзед.
	— Добре, ваше величество. Ще говоря с Елънд. Но бих искал да ми върнат вещите.
	Кралят махна нехайно с ръка и Сейзед излезе. Навън почака търпеливо, докато стражникът влезе при краля и изслуша нарежданията му. Докато наместваше раницата на гърба си, Сейзед си спомни думите на Джастис. „Страф или Венчър“. Колцина още си точеха зъбите за града на Елънд?
	Ако държеше да се занимава с тихи и спокойни научни изследвания, Сейзед, изглежда, бе избрал грешна посока.


	20.


	Едва след няколко години започнах да забелязвам знаците. Знаех за пророчествата — аз съм териски Светоносец в края на краищата. Но от друга страна, не всички от нас са вярващи — някои, като мен например, се интересуват повече от други неща. Но през времето, прекарано с Аленди, не можех да не се заинтересувам от Очакването. А и той, изглежда, отговаряше на повечето признаци.


	— Това ще е много опасно, ваше величество — заяви Доксон.
	— Но е единствената ни възможност — отвърна Елънд. Стоеше зад писалището, което както винаги бе отрупано с книги. Прозорецът зад него хвърляше разсеяна червеникава светлина, която обагряше в алено бялата му униформа.
	„Наистина изглежда много по-властен с тези дрехи“ — помисли Вин, която седеше в плюшеното кресло за четене. ОреСюр бе отпуснал глава върху краката й.
	Все още не знаеше как да възприеме промените у Елънд. Даваше си сметка, че тези промени са предимно външни — нови дрехи, нова прическа, — но и други неща в него сякаш също се променяха. Стоеше по-изправен, докато говореше, и изглеждаше по-властен. Дори се упражняваше със сабя и бастунче.
	Погледна Тиндуил. Внушителната териска седеше на един стол в дъното на стаята и наблюдаваше обсъждането. Имаше изящна стойка и изглеждаше много женствена с пъстрата си блуза и пола. Никога не подгъваше крака под себе си като Вин, нито обуваше панталон.
	„С какво е повече от мен? — зачуди се Вин. — От години се опитвам да накарам Елънд да се упражнява във фехтовка. А тя е тук по-малко от месец и вече успя“.
	Защо това я дразнеше? Елънд нямаше да се промени, нали? Опита се да успокои онази малка частица у себе си, която сякаш се плашеше от този нов, самоуверен и добре облечен крал-воин — страхуваше се, че ще се окаже различен от човека, когото обичаше.
	Ами ако престане да я обича?
	Елънд продължаваше разговора си с Хам, Докс, Клъбс и Бриз.
	— Ел — рече Хам, — даваш ли си сметка, че когато отидеш във вражеския лагер, няма да можем да те пазим?
	— Хам, не съм сигурен, че ще можете да ме пазите дори тук — възрази Елънд. — Не и с две армии, лагеруващи пред градските порти.
	— Така е — призна Доксон, — но се страхувам, че влезете ли в оня лагер, никога няма да излезете.
	— Само ако се проваля — отвърна Елънд. — Ако следвам плана — да убедя баща ми, че сме негови съюзници, — той ще ме пусне да се върна. Не съм се занимавал кой знае колко с политика на млади години. Но ако се научих на нещо, това е как да манипулирам баща ми. Познавам добре Страф Венчър и зная, че мога да го победя. А и той не желае смъртта ми.
	— Сигурен ли си в това? — попита Хам и се почеса по брадичката.
	— Да — отвърна Елънд. — В края на краищата не Страф, а Сет ми прати убийци. И в това има логика. Какъв по-добър кандидат за управител на града от собствения ти син? Баща ми смята, че може да ме контролира — и затова ще ми даде Лутадел. Ако изиграя правилно козовете си, ще успея да го подтикна да нападне Сет.
	— Той е прав… — промърмори Хам.
	— Обаче — каза Доксон — какво ще попречи на Страф да ви вземе за заложник и да ни принуди да го пуснем в Лутадел?
	— Все още ще има Сет зад гърба си — посочи Елънд. — Ако ни нападне, ще изгуби хора — много хора — и ще се изложи на атака откъм тила.
	— Но ще държи теб, драги — посочи Бриз. — И тогава няма да се налага да напада Лутадел — просто ще ни принуди да му го предадем.
	— Ще кажете, че съм ви заповядал да не го правите. Затова основахме Събора. Той има власт да избира нов крал.
	— Но защо? — попита Хам. — Защо трябва да поемаш този риск, Ел? Защо не почакаме още малко, докато Страф се съгласи на среща на неутрална територия?
	Елънд въздъхна.
	— Хам, чуй ме добре. С или без обсада, не можем просто да си седим тук. Защото или ще измрем от глад, или някоя от двете армии ще реши да ни нападне, с надеждата да ни изненада и да заеме бързо позиция в града срещу другата. Няма да се решат лесно на това, но ще го направят. Ако не успеем преди това да ги насъскаме един срещу друг.
	Възцари се тишина. Всички един по един се обърнаха към Клъбс и той кимна. Беше съгласен.
	„Добра работа, Елънд“ — помисли Вин.
	— Някой трябва да се срещне с баща ми — заяви Елънд. — И очевидно това съм аз. Страф ме мисли за глупак и аз трябва да го убедя, че не представлявам заплаха. А след това ще се срещна и със Сет и ще му кажа, че съм на негова страна. Когато накрая двамата се нахвърлят един срещу друг — всеки убеден, че ще подкрепим тъкмо него, — ще останем зад стените на града и ще ги оставим да се избият. Победителят няма да разполага с достатъчно сили, за да завладее града!
	Хам и Бриз кимнаха. Но Доксон, изглежда, не беше съгласен.
	— Планът е добър на теория, но да отидете без охрана във вражески лагер? Изглежда ми глупаво.
	— Чакай, помисли — спря го Елънд. — Струва ми се, че това е нашето преимущество. Баща ми вярва в контрола и господството. Ако отида в лагера му, ще му подскажа, че приемам властта му. Ще изглеждам слаб и той ще сметне, че може да ми налага волята си. Рисковано е, но не го ли направя, всички ще умрем.
	Мъжете се спогледаха.
	Елънд изпъна гръб и стисна юмруци. Винаги го правеше, когато беше нервен.
	— Боя се, че това не подлежи на обсъждане — заяви той. — Вече взех решение.
	„Няма да приемат думите му толкова лесно“ — помисля Вин. Това бяха свободни хора.
	Но за нейна изненада никой не възрази.
	Доксон най-сетне кимна и каза:
	— Добре, ваше величество. Тръгвате по опасен път. Накарайте Страф да повярва, че разчитате на подкрепата му, но също така го оставете да си мисли, че би могъл да ни предаде при първа необходимост. Нека осъзнае, че има нужда от нашите оръжия, но не и от волята ни.
	— И — добави Бриз, — направи го, без да заподозре, че играеш и за двата лагера.
	— Ще можеш ли да се справиш? — попита Хам. — Кажи честно, Елънд.
	Елънд кимна.
	— Да, Хам. През изминалата година натрупах опит в политиката. — Каза го уверено и Вин видя, че все още е стиснал юмруци. „Ще трябва да се отучи от този навик“.
	— Може да разбираш от политика — рече Бриз, — но това е по-скоро измама. Признай си, приятелю, ти си отчайващо честен — все приказваш как трябва да се защитават правата на скаа и прочее.
	— Не е така — възрази Елънд. — Честността и добрите намерения са напълно различни неща. Бих могъл да забравя първото, ако… — Той спря. — Защо обсъждаме тези неща? Съгласихме се, че ще го направя, и точка. Докс, би ли написал писмо до баща ми? Съобщи му, че ще се радвам да се срещнем. Даже…
	Елънд млъкна, погледна към Вин, после продължи:
	— Кажи му, че бих искал да обсъдим бъдещето на Лутадел и да го запозная с един специален човек.
	Хам се засмя.
	— Ах, няма нищо по-мило от това да запознаеш момичето си с баща си!
	— Особено когато това момиче е най-опасният аломант в Централната област — добави Бриз.
	— Мислите ли, че ще се съгласи тя да е с вас? — попита Доксон.
	— Ако откаже, няма сделка — отвърна Елънд. — Гледай да е наясно с това. Но предполагам, че ще се съгласи. Страф има навика да ме подценява — и вероятно съвсем оправдано. Надявам се чувствата му да се разпрострат и върху Вин. Сигурно ще си помисли, че е същата стока като мен.
	— Страф има свой Мъглороден — обади се Вин. — Негов личен телохранител. Справедливо е Елънд да вземе мен. Ако съм там, ще мога да го измъкна, ако нещата се объркат.
	Хам се засмя отново.
	— Гледката едва ли ще е достойна за уважение — Вин те мята на рамо и отпрашва насам.
	— По-добре, отколкото да умра — отвърна Елънд; опита се да го каже шеговито, но въпреки това се беше изчервил.
	„Той ме обича, но все пак е мъж — помисли Вин. — Колко пъти съм наранявала достойнството му с това, че съм Мъглородна, а той е обикновен човек? Друг на негово място никога не би ме обикнал.
	Дали не заслужава спътница, която би могъл да закриля? Някоя по-… женствена?“
	Отново се сгуши в мекото кресло. Креслото, в което той обичаше да чете. Дали Елънд не се нуждаеше от жена, която да споделя интересите му? Такава, която да не смята четенето за досадна работа? Жена, с която да обсъждат гениални политически теории?
	„Защо след толкова време продължавам да обсъждам нашата връзка?“ — зачуди се тя.
	„Нямаме място в техния свят — бе казал Зейн. — Мястото ни е тук, сред мъглите. _Твоето_ място не е при тях…“
	— Има още нещо, което исках да обсъдим, ваше величество — обади се Доксон. — Трябва да се срещнете със Събора. Нямат търпение да обсъдят нещо важно с вас — изглежда, в Лутадел се разпространяват фалшиви монети.
	— Точно сега нямам време за градски проблеми — отвърна Елънд. — И мисля, че Съборът бе създаден тъкмо за подобни неща. Предайте им, че се осланям изцяло на тяхната преценка. Извинете ме и ги уведомете, че в момента съм зает с организирането на отбраната. Ще опитам да посетя Събора идната седмица.
	Доксон кимна, отбеляза си в бележника и добави:
	— Има още нещо. Докато преговаряте със Страф, властта ви е прехвърлена върху Събора.
	— Това не са официални преговори — възрази Елънд. — Само информативна среща. Все още се придържам към предишното си решение.
	— Честно казано, ваше величество — отвърна Доксон, — съмнявам се, че те ще го видят по този начин. Знаете колко се ядосват, когато ги оставяте встрани от важните дела.
	— Зная — каза Елънд. — Но рискът си заслужава. Наложително е да се срещнем със Страф. Надявам се да се върна от тази среща с добри новини за Събора. На този етап все още мога да заявя, че взетото решение не е било изпълнено. Така че продължаваме според плана.
	„Наистина е по-решителен отпреди — помисли Вин. — Той се променя…“
	Трябваше да престане да мисли за подобни неща. Имаше и по-важни задачи, върху които да се съсредоточи.
	Разговорът се насочи към конкретните начини, по които Елънд да се опита да манипулира Страф. Всички му даваха съвети за това как се организира хубава измама. Вин ги наблюдаваше и търсеше незабележима промяна в поведението и маниерите им, опитваше се да реши кой може да е шпионинът кандра.
	Не беше ли Клъбс малко по-мълчалив от обикновено? Защо Дух бе престанал да говори на диалект — защото бе пораснал, или понеже кандрата трудно можеше да имитира странния му говор? Какво караше Хам да е така превъзбуден? Освен това по-рядко от обикновено встъпваше във философски дискусии. Дали защото беше по-сериозен, или кандрата не знаеше как да се превъплъти докрай в него?
	Лоша работа. Ако се задълбочаваше прекалено много, щеше да намери несъответствия в поведението на всеки. Но същевременно те си изглеждаха същите. Хората са твърде сложни същества, за да сведеш поведението им до няколко опростени правила. Освен това кандрата сигурно беше добра — от най-добрите. Зад гърба й имаше цял живот, прекаран в обучение и упражнение да имитира другите, а и тя със сигурност бе подготвяла проникването си дълго време.
	Оставаше аломантията. Но покрай всички събития от последно време Вин не бе имала възможност да изпита приятелите си. Всъщност веднага щом си го помисли, си даде сметка, че липсата на време не е извинение. Истината беше, че го отлагаше нарочно. Мисълта, че някой от приятелите й — от най-приближения до краля кръг — може да е предател, й се струваше ужасяваща.
	Трябва да преодолее това. Ако в групата наистина имаше шпионин, това означаваше край за всички. Защото когато враговете разберяха за плановете на Елънд…
	След тази последна мисъл тя разпали бронз. Почти веднага долови аломантични пулсации от Бриз — милият непоправим Бриз. Както винаги бе твърде добър в аломантията и Вин не успяваше да усети докосванията му в повечето случаи, но освен това бе пристрастен към използването на своята сила.
	Е, поне не я прилагате върху нея. Тя затвори очи и се съсредоточи. Веднъж, много отдавна, Марш се бе опитал да я обучи на тънкото изкуство за използване на бронз при разчитане на аломантични пулсации. По онова време тя не си даваше сметка с колко голяма задача се е захванала.
	Когато разпалва метал, аломантът издава неосезаеми, подобни на туптене импулси, които могат да бъдат засечени само от друг аломант, разпалил бронз. Ритъмът на тези пулсации — честотата, начинът, по който „звучат“ може да подскаже точно какъв метал е разпален.
	Не беше никак лесно, нужно беше време и упорити тренировки, но Вин вече разполагаше с известен опит. Тя се напрегна. Бриз гореше месинг — вътрешния, духовен тласкащ метал. И…
	Вин се съсредоточи още повече. Усети как импулсите преминават през нея, двоен притупващ ритъм при всеки удар. Определено се насочваха надясно. Целеха някого другиго, някой, който почти ги попиваше.
	Елънд. Бриз бе съсредоточен върху краля. Нищо чудно, като се имаше предвид текущата дискусия. Приз винаги Тласкаше хората, с които говореше.
	Успокоена, Вин се облегна назад. Но изведнъж настръхна. „Марш смята, че бронзът притежава повече свойства, отколкото знаят хората. Дали…“
	Затвори очи и се съсредоточи върху аломантичните пулсации. Разпали бронз и се концентрира толкова силно, че я заболя главата. В пулсациите имаше… вибриране. Не знаеше какво може да означава това.
	„Съсредоточи се!“ — заповяда си тя. Ала въпреки това пулсациите упорито отказваха да й разкрият някаква допълнителна информация.
	„Добре де. Ще използвам измама“. Тя изгаси калая — почти винаги го държеше разпален — и се пресегна навътре към Четиринайсетия метал. Дуралуминий.
	Аломантичните пулсации се усилиха рязко… станаха оглушителни… мощни… имаше чувството, че разтърсват видимо тялото й. Блъскаха като удари по огромен тъпан, поставен непосредствено до нея. Но тя все пак успа да изтръгне нещо от тях.
	„Тревога, нервност, безпокойство, неувереност, тревога, нервност, безпокойство…“
	Свърши се. Бронзът й изгоря в едно кратко изригване. Вин отвори очи. Никой в стаята не я гледаше, освен ОреСюр.
	Чувстваше се напълно изцедена. Главоболието, което бе предизвикала преди малко, сега се развихри с пълна сила. Но тя полагаше отчаяни усилия да запази късчето информация, до което се бе докопала. Не беше изразено с думи, а с чувства — първото й опасение бе, че Бриз предизвиква тези чувства. Тревога, нервност, безпокойство. Но почти веднага си спомни, че Бриз е Усмирител. Ако се беше съсредоточил върху някое чувство, по-скоро щеше да го заглушава. Да се опитва да го изолира от останалите.
	Тя погледна Елънд. „Ах, да… старае се да му придаде увереност!“ Ако Елънд стоеше малко по-изправен, това бе, защото Бриз му помагаше незабележимо. Усмиряваше тревогата и безпокойството. И го правеше дори докато подхвърляше обичайните си подигравателни забележки.
	Вин погледна с възхищение едрия охранен мъж. Винаги се бе чудила какво точно е мястото на Бриз в групата. Останалите до един й се струваха идеалисти. Дори Клъбс под грубоватата си външност бе силно положителен човек.
	Бриз беше различен. Манипулативен, малко егоистичен — сякаш бе влязъл в групата, за да търси предизвикателство, а не за да помогне на скаа. Но Келсайър твърдеше, че бил подбрал хората си много внимателно, заради вярата им, не само заради уменията. Може би Бриз беше изключение. Вин го гледаше как сочи с бастуна си Хам, докато произнася надути фрази. А ето, че отвътре бе съвсем различен.
	„Бриз, ти си добър човек — помисли тя и неволно се усмихна. — Само че се опитваш да го скриеш“.
	Освен това не беше самозванец. Знаеше го и преди, разбира се, Бриз го нямаше в града, когато бяха открили следите от кандрата. Но допълнителното потвърждение намали поне малко бремето, което й тегнеше.
	Ако можеше със същата лекота да елиминира и другите.


	След срещата Доксон отиде да пише писмата, които му бяха поръчали, Хам — да провери охраната. Клъбс се върна към подготовката на войниците, а Бриз се зае с нелеката задача да успокои Събора във връзка с отсъствието на Елънд.
	На излизане Вин погледна Тиндуил. „Все още ли я подозираш?“ помисли развеселено Елънд, кимна й окуражаващо и Вин се намръщи. Би й позволил да остане, но предпочиташе да понася забележките на Тиндуил насаме.
	Вин излезе, следвана от кандрата-овчарка. „Изглежда, все повече се привързва към това същество“ — помисли си със задоволство Елънд. Чувстваше се по-спокоен, че има кой да я наглежда.
	Щом Вин затвори вратата, Елънд въздъхна и си разтърка рамото. Седмиците упражнения със сабята и фехтоваческото бастунче оказваха въздействието си — тялото му бе покрито със синини. Опитваше се да не показва, че го боли — поне пред Тиндуил. „Да видим какво ще каже за днешното ми поведение. Не може да не ме похвали за напредъка“.
	— Е? — попита той.
	— Пълен провал — заяви Тиндуил и се надигна от креслото.
	— И друг път съм го чувал — отвърна Елънд и почна да подрежда книгите на писалището. Тиндуил настояваше слугите да се грижат за реда в кабинета му, но той се възпротивяваше на това. Обичаше купчините книги и документи и не искаше други да ги пипат и подреждат.
	— Не може да не признаеш, че този път бях по-добър — подхвърли Елънд. — Накарах ги да ме пуснат в лагера на Страф.
	— Ти си крал, Елънд Венчър — отвърна тя със скръстени ръце. — Никой не може да те „пуска“ където и да било. Първата промяна в отношението трябва да тръгва от теб — престани да мислиш, че другите са тези, които ще ти разрешават разни неща.
	— Кралят трябва да бъде заобиколен от съзнателни граждани — възрази Елънд. — Не искам да се превърна в някой нов лорд Владетел.
	— Кралят трябва да е силен — поправи го Тиндуил. — Той приема съвет, но само ако го поиска. И дава ясно да се разбере, че окончателното решение е негово, а не на съветниците. Необходим ти е по-добър контрол върху твоите съветници. Ако те не те уважават, същото ще важи и за враговете ти — както и за масите.
	— Хам и другите ме уважават.
	Тиндуил само повдигна вежди.
	— Наистина! — увери я той.
	— Как те наричат?
	Елънд сви рамене.
	— Те са мои приятели. Наричат ме на малко име.
	— И дори съкратено. „Ел“!
	Той се изчерви и се наведе над книгите.
	— Искаш да ги накарам да се обръщат към мен с титлата?
	— Да — отвърна Тиндуил. — Особено пред другите. Трябва да се обръщат с „ваше величество“ или поне с „милорд“.
	— Съмнявам се, че Хам ще се съгласи — подхвърли Елънд. — Той има свои виждания за авторитета.
	— Ще ги преодолее — каза Тиндуил и прокара пръст по един рафт с книги. — Не беше нужно да показва пръста си на Елънд, той и сам се сети, че е изцапан с прах.
	— Ами ти? — попита я той.
	— Какво аз?
	— И ти ме наричаш „Елънд Венчър“, а не „ваше величество“.
	— Аз съм различна.
	— Не виждам с какво може да си различна. Отсега нататък желая да се обръщаш към мен с „ваше величество“.
	Тиндуил му отвърна с убийствена усмивка.
	— Много добре, ваше величество. А сега отпуснете юмруци. Ще трябва да поработим върху това — един държавник не бива да издава нервността си.
	Елънд погледна ръцете си и отпусна юмруци.
	— Е, добре.
	— В добавка — продължи тя, — все още шикалкавите, когато говорите. Така изглеждате колеблив и неуверен.
	— Работя върху това.
	— Не се извинявайте, ако не го мислите наистина — посочи Тиндуил. — И не давайте обяснения. Не е необходимо. Водачът често се преценява по способността му да носи отговорност. Щом сте крал, всичко, което става във вашето кралство — независимо кой го извършва, — е по ваша вина. Вие сте отговорен дори за природни бедствия като земетръс или буря.
	— И армии — добави Елънд.
	Тиндуил кимна.
	— И армии. Ваша работа е да се справяте с тези неща и с всичко останало, което не е както трябва. Трябва просто да приемете този факт.
	Елънд кимна и взе една книга.
	— А сега да поговорим за вината — продължи Тиндуил и седна. — Престанете да подреждате. Това не е занимание за краля.
	Елънд въздъхна и остави книгите.
	— Вината — продължи Тиндуил — не е присъща на кралете. Трябва да спрете да се съжалявате.
	— Току-що ми каза, че съм виновен за всичко, което се случва в кралството ми!
	— Така е.
	— Как тогава да не изпитвам вина?
	— Трябва да се изпълните с увереност, че вашите действия са най-добрите. И че независимо колко лоши са нещата, без вас ще станат още по-лоши. Когато се случи нещастие, вие поемате отговорност, но не се въргаляте в прахта, нито се захващате да чистите. Не ви е позволено да го правите, чувството за виновност е лукс за по-малките от вас. Просто правите това, което се очаква от вас.
	— И то е?
	— Оправяте положението.
	— Страхотно — рече Елънд. — Ами ако се проваля?
	— В такъв случай поемате отговорността и правите втори опит.
	Елънд завъртя очи.
	— Ами ако не успея да поправя нещата? Ако наистина не съм подходящ за крал?
	— Тогава освобождавате трона. За предпочитане чрез самоубийство — стига, разбира се, да сте оставили наследник. Добрият крал винаги го прави.
	— Разбира се — рече Елънд. — Значи смяташ, че трябва да се самоубия?
	— Не. Казвам, че трябва да се гордеете със себе си, ваше величество.
	— Не ми прозвуча така. Всеки ден ми повтаряш колко лош крал съм и как народът страда от това! Тиндуил, зная, че не съм най-добрата кандидатура за този пост. Избраникът беше убит от лорд Владетеля.
	— Стига с това! — тросна се Тиндуил. — Независимо дали го вярвате, или не, вие сте най-добрият човек за този пост. Ваше величество.
	Елънд изсумтя.
	— И сте най-добрият — продължи тя, — защото сте на трона. Ако има нещо по-лошо от посредствения крал, това е хаосът — в който ще изпадне вашето кралство, ако ви няма. Хората от двете страни, благородници и скаа, ви приемат. Може да не вярват във вас, но ви приемат. Ако се откажете сега — или загинете, — ще настъпят объркване, безредици и разрушения. Макар и неподготвен, с мекушав характер, може би дори мишена на присмех, вие сте единственото, което има тази страна. Вие сте кралят, Елънд Венчър…
	Елънд я погледна замислено.
	— Да, зная. Макар че не се чувствам крал.
	— Няма място за самообвинения. Приемете, че сте крал, че това не може да се промени и че носите цялата отговорност. Каквото и да правите, бъдете уверен — защото ако не сте, ще настъпи хаос.
	Елънд кимна.
	— Трябва да сте арогантен, ваше величество — продължи Тиндуил. — Всички успели водачи споделят една обща черта — те вярват, че могат да се справят по-добре от останалите. Скромността е хубаво нещо, но когато идва време да се вземат решения, човек не може да си позволи лукса да се съмнява в способностите си.
	— Ще се опитам.
	— Добре. — Тиндуил кимна. — А сега да преминем към следващия въпрос. Кажете ми, защо не се ожените за това момиче?
	Елънд се намръщи. „Това не го очаквах…“
	— Струва ми се, въпросът е личен, Тиндуил.
	— Да, личен е.
	Елънд продължи да се мръщи, но тя го гледаше очаквателно.
	— Не зная — рече той накрая, отпусна се в креслото и въздъхна. — Вин не е като… другите жени.
	Тиндуил повдигна вежди и гласът й леко омекна.
	— Ваше величество, колкото повече жени опознавате, толкова по-често ще ви се иска да го казвате за всяка от тях.
	Елънд кимна унило.
	— Независимо от това — рече Тиндуил, — нещата не могат да останат така. Не бих искала да се меся в личните ви дела, но както вече казах, външният вид е много важен за краля. Не ви отива да се показвате пред хората придружен от любовница. Зная, че това е нещо естествено сред имперските благородници. Но скаа очакват повече от вас. Може би заради фриволното отношение на благородниците към плътските удоволствия те открай време ценят моногамията. И очакват от вас да споделяте ценностите им.
	— Ще трябва да проявят търпение — заяви Елънд. — Защото поисках ръката на Вин и тя ми отказа.
	— Знаете ли причината?
	Елънд поклати глава.
	— Тя… понякога не говори съвсем разумно.
	— Може би просто не е подходящият човек за тази работа?
	Елънд я стрелна с поглед.
	— Какво значи пък това?
	— Че се нуждаете от някоя по-изтънчена. Сигурна съм, че е отличен телохранител, но като дама…
	— Спри! — тросна се Елънд. — Харесвам Вин такава, каквато е.
	Тиндуил се усмихна.
	— Какво? — попита настойчиво Елънд.
	— Цял следобед ви обиждам, ваше величество, а вие почти не се намръщихте. Но веднага щом споменах любимата ви Мъглородна, лицето ви се забули от облаци. Почти сте готов да ме изгоните.
	— Е, и?
	— Значи я обичате?
	— Разбира се. Не я разбирам, но е така — обичам я.
	Тиндуил кимна.
	— Тогава моля за прошка, ваше величество. Трябваше да се уверя.
	Елънд се намръщи, но изглеждаше малко поуспокоен.
	— Значи това беше поредният изпит, така ли? Искаше да провериш как ще реагирам на думите ти за Вин?
	— Не само аз ще ви подлагам на изпитания, ваше величество. Хубаво е да свиквате с това.
	— Но какво те интересува връзката ми с Вин?
	— Любовта не е лесно занимание за кралете, ваше величество — посочи Тиндуил с нетипичен за нея мек тон. — Ще разберете, че привързаността ви към това момиче може да ви навлече повече неприятности от много други неща.
	— И това е причина да се откажа от нея? — попита ядосано Елънд.
	— Не. Не мисля, че е.
	Елънд не сваляше втренчен поглед от нея.
	— Звучи малко… странно от устата ти. А къде остават кралските задължения и външният вид?
	— Винаги може да се направи изключение.
	„Интересно — помисли Елънд. — Тази жена е по-умна, отколкото предполагах“.
	— А сега — заговори Тиндуил. — Как вървят упражненията? Елънд неволно потърка удареното си рамо.
	— Добре, струва ми се…
	Прекъсна го почукване на вратата и миг по-късно влезе капитан Демоа.
	— Ваше величество, дойде пратеник на лорд Сет.
	— Пратеник? — попита Елънд и се надигна.
	Демоа се поколеба. Изглеждаше сконфузен.
	— Ами… нещо от тоя род. Твърди, че е дъщеря на лорд Сет и че е дошла да търси Бриз.


	21.


	Той беше роден в бедно семейство, а се ожени за кралска дъщеря.


	Скъпата рокля на младата жена — от светлочервена коприна, с дантелени ръкави — би й придала изтънчен вид, ако не беше изтичала към Бриз веднага щом влезе. Светлите й къдрици подскочиха игриво, тя нададе радостен вик и се хвърли на врата му.
	Беше на около осемнайсет.
	Елънд погледна Хам, който стоеше като поразен от гръм.
	— Е, изглежда, беше прав за Бриз и дъщерята на Сет — прошепна Елънд.
	Хам поклати глава.
	— Не мисля… аз просто се пошегувах… смятах, че Бриз никога…
	Бриз, от своя страна, изглеждаше крайно объркан в прегръдките на момичето. Намираха се в приемната на двореца, на същото място, където Елънд се бе срещнал с пратеника на баща си. През високия до тавана прозорец се процеждаше следобедна светлина. Отстрани беше строен малък отряд прислужници, очакващи заповедите на краля.
	Бриз погледна Елънд и се изчерви до уши.
	„Не съм го виждал толкова смутен“ — помисли Елънд.
	— Миля моя — рече Бриз и се покашля, — ще бъдеш ли така добра да се представиш на краля?
	Момичето най-сетне пусна Бриз, отстъпи назад и се поклони грациозно пред Елънд. Беше леко пълничка, с прическа в стил от времето преди Рухването и бузите й горяха от вълнение. Имаше красиво лице и очевидно бе получила добро възпитание — точно от този тип девойки, които Елънд се бе научил да отбягва.
	— Елънд — почна Бриз, — позволи ми да ти представя Алриане Сет, дъщеря на лорд Ашуедър Сет, крал на Западната област.
	— Ваше величество — рече Алриане.
	Елънд кимна.
	— Лейди Сет… — Млъкна, после продължи с глас, в който се долови надежда. — Вие сте посланичка на баща ви?
	Алриане се поколеба.
	— Ами… не бих казала, че ме праща той, ваше величество.
	— О, скъпа — въздъхна Бриз, извади кърпичка и попи челото си.
	Елънд погледна Хам, после пак момичето.
	— Ще бъдете ли така добра да ни обясните? — И я покани с жест да се настани в едно от креслата. Алриане кимна ентусиазирано, но докато сядаше, се постара да е близо до Бриз. Елънд даде знак на прислугата да поднесе изстудено вино.
	Имаше нужда да пийне нещо.
	— Търся убежище, ваше величество — почна забързано Алриане. — Трябваше да избягам. Бризи сигурно ви е казал какъв е баща ми!
	Бриз се оглеждаше смутено и девойката сложи успокоително ръка на коляното му.
	— И какъв е баща ви? — попита Елънд.
	— Обича да командва. И да се разпорежда. Прогони Бризи и аз трябваше да го последвам. Не можех да остана и миг повече в онзи лагер. Военен лагер! Да доведе мен, една млада дама, на война! Знаете ли какво е да ви се подхилква всеки войник, покрай който минавате? Представяте ли си, че трябваше да спя в палатка?
	— Аз…
	— Рядко имахме прясна вода — продължаваше Алриане. — И не можех да се изкъпя от страх да не ме зяпат войниците. А докато пътувахме насам, седях по цял ден в каретата и се друсах. Ако не беше Бризи, нямаше да има с кого да си поговоря. А после баща ми го изгони…
	— Защото? — подкани я нетърпеливо Хам.
	Бризи се закашля.
	— Трябваше да избягам, ваше величество — продължи Алриане. — Моля ви, приемете ме при вас. Зная неща, които могат да ви бъдат от полза. Неща, които видях в лагера на баща ми. Обзалагам се, не знаете, че получава припаси от фабриката в Хаверфрекс! Какво мислите за това?
	— Ами… впечатляващо — отвърна неуверено Елънд. Алриане кимна рязко.
	— И дойдохте да намерите Бриз? — попита Елънд.
	Алриане се изчерви. Но когато заговори, не изглеждаше толкова свенлива.
	— Трябваше да го видя, ваше величество. Той е толкова чаровен… прекрасен. Не очаквам баща ми да ме разбере.
	— Ясно — рече Елънд.
	— Моля ви, ваше величество — заговори отново Алриане. — Трябва да ме приемете. Сега, когато напуснах баща си, няма къде да ида!
	— Можете да останете тук… поне за известно време — рече Елънд и кимна на Доксон, който току-що бе влязъл. — Но както виждам, бягството ви не е било лесно. Бихте ли искали да се освежите?
	— О, с голямо удоволствие, ваше величество!
	Елънд погледна Кадон, един от дворцовите стюарди, който стоеше в дъното на помещението с останалата прислуга, и той кимна — стаите вече бяха приготвени.
	— В такъв случай — продължи Елънд и се изправи, — Кадон ще ви отведе в покоите ви. Вечерята ще е в седем и тогава ще можем да си поговорим.
	— Благодаря ви, ваше величество! — отвърна Алриане, скочи чевръсто от креслото, прегърна Бриз, след това пристъпи напред, сякаш се готвеше да прегърне и Елънд. За щастие се отказа навреме и остави на слугата да я отведе.
	Елънд седна. Бриз въздъхна дълбоко и се облегна уморено назад. Доксон седна на мястото на момичето.
	— Това беше малко… неочаквано — отбеляза Бриз.
	Последва неловко мълчание. Само шумоленето на поклащащите се зад прозорците дървета нарушаваше тишината. След това — съвсем неочаквано — отекна смехът на Хам. В първия миг Елънд се стресна, но после — въпреки опасностите, въпреки тежестта на проблема — неволно се присъедини към него.
	— О, стига — изпуфтя Бриз, но това само засили смеховете още повече. Може би беше заради нелепата случка или защото всички имаха нужда от разтуха, но Елънд продължи да се смее все по-неудържимо. Хам не му отстъпваше и дори Доксон си позволи една усмивчица.
	— Не виждам нищо весело — рече Бриз. — Дъщерята на лорд Сет — човекът, който в момента е обсадил нашия град — току-що поиска убежище. Дори Сет досега да се е колебаел дали да ни види сметката, вече със сигурност ще го стори!
	— Зная. — Елънд въздъхна. — Само че…
	— Ама как само те прегръщаше с пухкавите си ръчички! — възкликна Хам. — Не мога да си представя по-нелепа картина от тази, в която ти си обвързан с толкова вятърничаво девойче!
	— Всъщност това променя донякъде общата картинка — заговори Доксон. — Макар че, Бриз, не очаквах точно от теб да се забъркаш в подобна история. Откакто го няма Кел, се надявах, че сме приключили с женските истории.
	— Вината не е моя — отбеляза Бриз. — Момичето е сбъркало човека.
	— А, в това няма съмнение — промърмори Хам.
	— Хубаво де — обади се един нов глас. — Какво беше това розово нещо, с което току-що се разминах в коридора?
	Елънд се обърна. Вин стоеше на прага със скръстени ръце. „Колко е тиха. И как е успяла да се промъкне незабелязано в двореца?“
	Тя никога не носеше обувки с тракащи токове, нито дрехи, които биха могли да шумолят, нямаше метал по дрехите си, за да не може да го Тласкат други аломанти.
	— Не беше розово, скъпа — отвърна Бриз. — А по-скоро червено.
	— Тъй де — каза Вин и пристъпи напред. — Обясняваше на слугите колко топла трябва да е ваната й и каква храна да й поднесат.
	Бриз въздъхна.
	— Това е Алриане. Вероятно ще трябва да си вземем сладкар — или да й поръчваме специални сладкиши. Има особени изисквания по въпроса.
	— Алриане Сет е дъщеря на лорд Сет — обясни Елънд на Вин, докато тя сядаше до него. — Изглежда, двамата с Бриз са открили един в друг сродни души.
	— Моля? — Бриз се облещи. Вин сбърчи нос.
	— Това е отвратително, Бриз. Ти си възрастен човек. А тя е още дете.
	— Не сме имали връзка — тросна се Бриз. — Освен това нито аз съм толкова възрастен, нито тя е дете.
	— Стори ми се някъде на дванайсет — отбеляза Вин. — Не повече.
	Бриз завъртя очи.
	— Алриане е израсла сред провинциални благородници — наивна е и разглезена, — но не заслужава да се говорят такива неща за нея. Всъщност при определени обстоятелства е доста духовита.
	— Е, имало ли е нещо между вас? — попита настойчиво Вин.
	— Разбира се, че не — отвърна Бриз. — Не съвсем… Нищо, което да се изтълкува по неправилен начин. Макар че точно това се случи, когато баща й разбра… Чакай малко, Вин, точно ти ли ме питаш? Спомням си една млада жена, която се беше лепнала за стария Келсайър преди две години.
	Елънд настръхна.
	Вин се изчерви.
	— Никога не съм се „лепвала“ за Келсайър.
	— Даже в началото? — попита Бриз. — Хайде стига, мъж като него. Той те спаси от онзи стар разбойник, дето искаше да те строши от бой, взе те…
	— Отвратителен си — прекъсна го Вин и скръсти ръце. — Келсайър ми беше като баща.
	— Е, по-нататък, предполагам, Но в началото…
	Елънд вдигна ръка.
	— Стига. Този спор е безсмислен.
	Бриз изсумтя, но млъкна.
	„Тиндуил е права — помисли Елънд. — Ще ме слушат само ако се държа така, сякаш го очаквам от тях“.
	— Трябва да решим какво да правим — продължи той.
	— Дъщерята на човека, който ни заплашва, може да е силен коз при преговорите — посочи Доксон.
	— Предлагаш да я използваме за заложница? — Вин присви очи.
	Доксон повдигна рамене.
	— Все някой трябваше да го каже, Вин.
	— Не точно заложница — намеси се Хам. — В края на краищата тя сама дойде при нас. Като я оставим тук, ще получим същия ефект.
	— Рискуваме да ядосаме Сет — рече Елънд. — А първоначалният ни план бе да го привлечем за съюзник.
	— Е, тогава можем да му я върнем — рече Доксон. — И да си осигурим благосклонността му при преговорите.
	— А нейната молба? — попита Бриз. — Тя не е щастлива в лагера на баща си. Не трябва ли да се съобразим с желанието й?
	Всички погледнаха Елънд. Той се замисли. Преди няколко седмици споровете сигурно щяха да продължат. Странно колко бързо бяха започнали да очакват от него решения.
	Кой беше той? Човек, озовал се случайно на трона? Неподходящ заместник на истинския водач? Идеалист, непознаващ опасностите на философията, в която вярва? Глупак? Дете? Самозванец?
	Най-доброто, което имаха.
	— Тя остава — заяви той. — Засега. Може би ще бъдем принудени да я върнем, но нека първо да видим какво ще спечелим. Нека Сет се поизпоти малко. Поне ще спечелим време.
	Всички кимнаха. Бриз изглеждаше облекчен.
	„Правя, каквото е по силите ми — помисли Елънд. — Вземам такива решения, каквито смятам за най-правилни. Само дето ще трябва да поема и последствията“.


	22.


	Той можеше да разговаря с най-изтъкнати философи и имаше забележителна памет. Почти толкова добра, колкото моята. А същевременно не беше склонен да спори.


	Хаос и стабилност — мъглата обединяваше и двете.
	На земята имаше империя, в империята десетина отслабени кралства, в кралствата градове, градчета и села, плантации. И над всичко това, вътре в него, около него, съществуваше мъглата. Тя беше по-неизбежна от слънцето, защото не можеше да бъде скрита от облаци. Беше по-силна от бурите, тъй като надживяваше и най-яростната стихия. Тя оставаше. Променяше се, но беше вечна.
	Денят бе нетърпелива въздишка в очакване на нощта. Но когато се спусна мракът, Вин установи, че мъглите не й носят покой както преди.
	Вече нищо не изглеждаше сигурно. Навремето нощта бе нейното убежище, а сега тя непрестанно се оглеждаше в търсене на призрачни очертания. Някога Елънд бе нейният пристан, но сега и той се променяше. Някога бе сигурна, че може да опази нещата, които обича, но напоследък все повече се боеше от силите, които настъпваха към Лутадел и които надхвърляха възможностите й да ги спре.
	Нищо не я плашеше повече от собственото й безсилие. Като малка бе свикнала с мисълта, че не може да промени света, но Келсайър я бе научил на самоуважение.
	Ако не можеше да опази Елънд, каква полза от нея?
	„Все още бих могла да свърша някои неща“ — помисли си тя. Беше приклекнала на един тесен корниз, вятърът полюшваше краищата на мъглопелерината й. Точно под нея факли озаряваха предния двор на Цитаделата Венчър, където бяха на пост двама от войниците на Хам. Озъртаха се изплашено в мъглата.
	Стражите не можеха да я видят тук горе; те всъщност едва ли забелязваха нещо и на двайсет крачки в тази гъста мъгла. Не бяха аломанти. Освен с основната си група Елънд разполагаше само с десетина Мъгливи — много по-малко, отколкото имаха другите нови крале в Последната империя. От Вин се очакваше да промени баланса.
	Някой отвори портата и излезе навън. Вин чу гласа на Хам — поздравяваше пазачите. Една от причините за тяхното усърдие всъщност бе самият Хам. Може да беше анархист по душа, но от друга страна, бе отличен водач. Войниците му не бяха най-дисциплинираните, които Вин бе виждала, но бяха най-лоялните.
	Хам поговори с тях, после им махна и се отдалечи в мъглите. В тесния двор между Цитаделата и външната стена бяха разположени няколко поста и Хам бе излязъл да ги обиколи. Крачеше бодро в нощта, като разчиташе на разсеяната звездна светлина, вместо да се заслепява със запалена факла. Навик на крадец.
	Вин се усмихна, скочи на земята и изтича след него. Той продължи напред, без да я забелязва.
	„Какво ли е да притежаваш само една аломантична сила? — зачуди се тя. — Да можеш да увеличиш силата си, но същевременно слухът ти да е слаб като на обикновен човек?“ Вече две години разчиташе предимно на новите си способности.
	Следваше Хам безшумно, докато не приближиха засадата. Вин се напрегна и разпали бронз.
	ОреСюр внезапно нададе вой и изскочи иззад купчина сандъци. Кандрата бе само тъмен силует в нощта и нечовешкият й вой стресна дори Вин. Хам се извъртя и изруга тихо.
	И инстинктивно разпали пютриум. Съсредоточена върху бронза, Вин недвусмислено определи, че пулсациите произхождат от него. Хам се заозърта да види къде е ОреСюр. Аломантията му означаваше, че не е самозванец. Вин можеше да зачеркне още едно име от списъка.
	— Всичко е наред, Хам — рече тя и пристъпи напред.
	Той спря, извадил фехтоваческото бастунче.
	— Вин? — попита, примижавал в мъглата.
	— Аз съм — потвърди тя. — Извинявам се, стреснал си кучето ми. Нощем е доста нервно.
	Хам се отпусна.
	— Е, случва се. Нещо интересно тази нощ?
	— Нищо важно. Ако има, ще ти кажа веднага. Хам кимна.
	— Благодаря. Макар че едва ли ще съм ти от полза. Може да съм капитан на охраната, но ти си тази, дето върши важната работа.
	— По-ценен си, отколкото смяташ, Хам — рече Вин. — Елънд ти има доверие. Откакто Джастис и другите заминаха, той се нуждае от приятел.
	Хам кимна. Вин се обърна и погледна в мъглата, към мястото, където ги очакваше ОреСюр. Изглежда, се чувстваше все по-удобно в тялото на кучето.
	Сега, след като знаеше, че Хам не е самозванец, трябваше да обсъди нещо с него.
	— Хам — заговори тя, — ти си много по-полезен за Елънд, отколкото си даваш сметка.
	— За самозванеца ли говориш? — попита тихо той. — Елънд ме накара да свикам дворцовата прислуга и да проверя кой е отсъствал през деня. Трудна задача.
	Тя кимна и каза:
	— Има и нещо друго, Хам. Свърши ми атиумът.
	Той стоеше мълчаливо в мъглата. След малко изруга тихо.
	— Сигурно ще умра при следващата среща с Мъглороден — продължи тя.
	— Само ако той има атиум.
	— Какви са шансовете да пратят някой да се бие с мен без атиумен запас?
	Той се поколеба.
	— Хам — продължи тя, — трябва да открия някакъв начин да се бия с противник, който гори атиум. Кажи ми, че знаеш такъв.
	Хам сви рамене в мрака.
	— Има доста теории, Вин. Веднъж водих дълъг разговор с Бриз по въпроса — макар че през по-голямата част от времето той се оплакваше, че го обиждам.
	— Е? — попита тя. — Какво мога да направя? Той се почеса по брадичката.
	— Според повечето изследователи най-добрият начин да убиеш Мъглороден, който има атиум, е като го изненадаш.
	— Това няма да ми помогне, ако той нападне пръв — възрази Вин.
	— Ами… — Хам се замисли. — Освен изненадата май няма много други възможности. Някои казват, че можеш да убиеш Мъглороден, който гори атиум, ако го притиснеш в неизгодно положение. Това е като игра на камъчета — понякога единственият начин да вземеш камъка в ъгъла е да го приковеш така, че накъдето и да помръдне — умира. Но да го направиш с Мъглороден ще е страшно трудно. Проблемът е, че атиумът му позволява да вижда в бъдещето — той ще предвиди всички ходове, водещи към клопката, и ще ги избегне. По някакъв начин металът подсилва ума му.
	— Така е. Когато горя атиум, често избягвам някоя атака още преди да разбера откъде идва.
	Хам кимна.
	— И тъй — рече Вин. — Какво друго?
	— Това е, Вин — отвърна Хам. — Крадците доста говорят на тази тема — всички се страхуваме да излезем срещу Мъглороден. Това са двете възможности — изненада или положение, от което няма измъкване. Съжалявам.
	Вин се намръщи. Нито една от двете възможности не й се струваше подходяща, ако я нападнат неочаквано.
	Хам се засмя.
	— Защо просто не избягваш ситуациите, в които ще ти трябва атиум? Никой не знае какво ни очаква, ако те изгубим…
	Вин кимна, макар да не беше сигурна, че Хам я вижда в мрака. После махна на ОреСюр и тръгна към стената на Цитаделата, като остави Хам сам на павираната алея.
	— Господарке — рече ОреСюр, когато се качиха на стената, — бихте ли ми обяснили защо трябваше да плашим господаря Хамънд? Нали е ваш приятел.
	— Това е изпитание — отвърна тя, спря между две бойници и погледна към града.
	— Изпитание, господарке?
	— За да видя дали ще използва аломантия. Така вече зная, че той не е самозванецът.
	— Аха — отвърна кандрата. — Хитро, господарке.
	Вин се усмихна.
	— Благодаря. — Забеляза, че към тях се приближава патрул. Не искаше да разговаря с войниците и затова кимна към най-горната караулна, хвърли една монета, тласна се от нея и скочи на караулната. ОреСюр дотича при нея, като използва странната мускулатура на кандра, за да прескочи широката десетина стъпки пропаст.
	Вин седна, скръсти ръце и потъна в размисъл, а ОреСюр се излегна на ръба на покрива, провесил лапи надолу. Вин си спомни нещо. „ОреСюр смята, че кандрата не може да придобие аломантични сили, ако изяде аломант… но възможно ли е самата кандра да е аломант? Така и не привършихме този разговор“.
	— Това ми подсказва, че човекът не е кандра, нали? — попита тя и се обърна към ОреСюр. — Защото вие, кандрите, нямате аломантични способности. Права ли съм?
	ОреСюр не отговори.
	— ОреСюр?
	— От мен не се изисква да отговарям на този въпрос, господарке.
	„Да — въздъхна Вин. — Договорът. Как ще хвана другата кандра, след като ОреСюр не отговаря на въпросите ми?“ Сви раздразнено устни и се загледа в безкрайните мъгли.
	— Планът ви ще успее, господарке — обади се тихо ОреСюр.
	Вин извърна глава към него. Той лежеше, отпуснал глава на предните си лапи, и гледаше към града.
	— Всеки, от когото доловите аломантия, няма да е кандра.
	Вин усети неохота в гласа му, а и той не я гледаше. Сякаш говореше насила, сякаш издаваше информация, която би трябвало да запази скрита.
	„Толкова е потаен“.
	— Все пак благодаря — каза тихо.
	ОреСюр сви кучешките си рамене.
	— Зная, че не ти е приятно да работиш с мен — продължи Вин. — И двамата бихме предпочели да не сме заедно по цели нощи. Но някак трябва да се спогодим.
	ОреСюр кимна отново, извърна муцуна настрани и попита:
	— Защо ме мразите?
	— Не те мразя.
	ОреСюр я погледна и повдигна вежди. Имаше мъдрост в тези очи и разбиране. Вин го забеляза с изненада. Никога досега не бе забелязвала тези неща у него.
	— Аз… — Вин млъкна и извърна глава. — Все още не съм свикнала с мисълта, че изяде тялото на Келсайър.
	— Не вярвам да е това. Твърде сте умна, за да се притеснявате от подобен факт.
	Вин смръщи вежди, но кандрата не сваляше поглед от нея. Тя се обърна и пак се загледа в мъглите. „Защо ли повдига този въпрос? Тъкмо бяхме започнали да се разбираме. Всъщност наистина ли искам да знам отговора?“
	— Сигурно защото ти знаеше — прошепна тя.
	— Прощавайте, господарке?
	— Ти знаеше — повтори тя, загледана в мъглите. — Ти беше единственият от групата, който бе наясно, че Келсайър ще умре. Той ти е казал, че ще позволи да го убият и че можеш да изядеш костите му.
	— Ах — въздъхна тихо ОреСюр.
	Вин втренчи пронизващия си поглед в овчарката.
	— Защо не ни каза? Наясно беше какво изпитваме към Келсайър. Не ти ли мина през ума да споделиш с нас какво е намислил този идиот? Че бихме могли да го спрем, да потърсим друг начин?
	— Не бива да сте тъй сурова, господарке.
	— Нека ти кажа тогава. Беше ми страшно тежко, когато той умря. И когато ти дойде при мен по негова заповед. Но не ми каза какво си направил.
	— Договорът, господарке — рече ОреСюр. — Не искате да чуете това, но аз бях обвързан. Келсайър не пожела да узнаете плана му и аз нямах право да го разкрия. Можете да ме мразите колкото си искате, но не съжалявам за действията си.
	— Не те мразя. — „Това го преодолях“. — Но, честно, не би ли нарушил Договора, ако е за негово добро? Ти служеше на Келсайър дели две години. Не те ли заболя поне мъничко, когато той умря?
	— Какво ме е грижа, ако един или друг господар умира? — попита ОреСюр. — Винаги има друг да заеме мястото му.
	— Келсайър не беше като другите.
	— Така ли?
	— Да.
	— Простете, господарке. Ще мисля каквото ми наредите.
	Вин понечи да отговори, но се отказа. Щом беше решил да разсъждава като глупак, негова воля. Можеше да продължава да мрази господарите си, но…
	Също както го мразеше тя. Задето бе удържал на думата си, задето бе изпълнил Договора.
	„Откакто се запознахме, се държа с него отвратително. Първо беше Реноа и аз не можех да понасям играта, понеже я намирах за престорена. После, като ОреСюр, все го избягвам. Мразя го, защото остави Келсайър да умре. А сега го накарах да заживее в животинско тяло. През двете години, откакто сме заедно, го попитах само веднъж за миналото му, и то за да разбера как да заловя самозванеца“.
	Зарея поглед в мъглите. От всички в групата само ОреСюр беше външен. Дори не го канеха на съвещанията. Помагаше им, доколкото може, беше изиграл важната роля на „призрака“ Келсайър, вдигнал се от гроба, за да вдъхнови скаа за техния бунт. Но докато останалите имаха титли, приятелства, задължения, ОреСюр бе спечелил от падането на Последната империя единствено нов господар. Господарка по-точно.
	Господарка, която го мразеше.
	„Нищо чудно, че реагира така“ — помисли Вин. В съзнанието й изникнаха последните думи на Келсайър: „Има още много да учиш за приятелството, Вин…“ Кел и останалите я бяха научили какво е доверие между близки хора, макар в началото тя да не го заслужаваше.
	— ОреСюр — заговори тя. — Какво представляваше животът ти, преди да те наеме Келсайър?
	— Не виждам какво общо има това със самозванеца, господарке — отвърна ОреСюр.
	— Не е необходимо да има нещо общо. Просто бих искала да те опозная по-добре.
	— Прощавайте, господарке, но не искам да ме опознавате.
	Вин въздъхна. И този опит се беше провалил.
	Но… но Келсайър и останалите не й бяха обърнали гръб, когато се бе държала лошо. В гласа на ОреСюр имаше позната нотка.
	— Анонимност — промълви тя.
	— Господарке?
	— Анонимност. Скрит дори когато си сред други. Тих, незабележим. Гледаш да си встрани, да си отделен, поне емоционално. Това е начин на живот. На защита.
	ОреСюр не отговори.
	— Бил си при господари — сурови мъже, които са се страхували от твоята компетентност. Единственият начин да не изпитваш омразата им е да си сигурен, че не ти обръщат внимание. Затова си се преструвал на малък и слаб. Нещо, което не таи заплаха. Но се случва да се изпуснеш, дори да се възпротивиш.
	Тя се обърна към него. Той я гледаше внимателно.
	— Да — рече накрая и отново се обърна към града.
	— Те са те мразели — продължи тихо Вин. — Заради силата ти, защото не са можели да те накарат да престъпиш дадената дума или защото са се бояли, че не могат да те контролират.
	— Започват да се страхуват от теб — заговори ОреСюр. — Параноични са дори когато те използват, боят се да не заемеш мястото им. Въпреки Договора, въпреки увереността, че кандрата никога няма да наруши своята свята клетва, те се страхуват от теб. А хората мразят това, от което се страхуват.
	— И — продължи Вин — намират извинение, за да те набият. Провокираш ги дори с това, че няма с какво да ги провокираш. Мразят уменията ти, мразят факта, че нямат още причини, за да те бият, и пак те бият.
	ОреСюр се обърна към нея.
	— Откъде знаете тези неща?
	Вин сви рамене.
	— Защото те не се отнасят така само към кандрите. По същия начин главатарите пребиват малките момичета — нетипично явление за мъжкия подземен свят. Дете със странната способност да кара някои неща да се случват — да въздейства на хората, да чува неща, които не би могло, да се придвижва безшумно сред останалите. Инструмент и същевременно заплаха.
	— Аз… не разбирам, господарке.
	Вин се намръщи. „Нима не знае за миналото ми? Наясно е, че съм отрасла на улицата. Или… може би не?“
	За първи път си даде сметка като каква я е видял ОреСюр преди две години, когато се бяха запознали. Вероятно бе предположил, че е част от групата на Келсайър, като останалите.
	— Келсайър ме взе в групата само няколко дни преди да се срещна с теб — обясни тя. — Всъщност не ме взе, а ме спаси. Прекарах детството си да служа на главатари на разбойнически банди, работех за най-опасните и безскрупулни хора, за всеки, който се съгласяваше да приеме мен и брат ми. По-умните бързо разбираха, че съм полезен инструмент. Не зная дали са си давали сметка, че съм аломант — някои вероятно да, други са ме сметнали за „късметлийка“. И в двата случая обаче имаха нужда от мен. И затова ме мразеха.
	— И ви биеха?
	Вин кимна.
	— Да. Особено последният. Това беше, когато започнах да осъзнавам, че притежавам някаква способност, но не разбирах каква. Но Кеймън знаеше. Мразеше ме, макар да ме използваше. Мисля че се страхуваше от мига, когато ще осъзная силата си. От деня, в който ще реша да го убия… Да го убия и да заема мястото му на главатар.
	ОреСюр я гледаше мълчаливо.
	— Кандрите не са единствените, с които хората се отнасят зле — продължи Вин. — Ние умеем да се нараняваме едни други.
	— Е, при вас поне не са смеели да стигнат докрай от страх да не ги убиете — изсумтя ОреСюр. — Но удрял ви ли е господар, който да знае, че колкото и силно да блъска, не може да ви убие? Най-много да строши някоя кост, която бездруго ще зарасте. Ние сме незаменимите слуги — сутрин ни пребиват от бой, а вечер поднасяме яденето. Садизъм без последствия.
	Вин затвори очи.
	— Разбирам те. Не съм била кандра, но използвах пютриум. Кеймън се досещаше, че може да ме удря по-силно, отколкото е нормално.
	— Защо не избягахте? — попита ОреСюр. — Не сте имали Договор, който да ви обвързва с него.
	— Аз… не зная — рече тя. — Хората са странни, ОреСюр, и лоялността им често е необяснима. Останах при Кеймън, защото го познавах и се страхувах повече от това да си тръгна. Онази банда бе всичко, което имах. Брат ми бе избягал и изпитвах ужас, че съм сама. Сега всичко това ми се струва странно, но тогава… тогава си беше нещо съвсем естествено.
	— Понякога едно лошо положение е по-добро от друго. Направили сте каквото е нужно, за да оцелеете.
	— Може би — рече Вин. — Но има и по-добър начин, ОреСюр. Чак когато Келсайър ме намери, осъзнах, че животът може да е хубав. Не е необходимо да живееш в свят на недоверие, да се спотайваш в сенките, да стоиш настрана.
	— Да, ако си човек. Но аз съм кандра.
	— И пак можеш да се довериш. Не трябва да мразиш господарите си.
	— Не ги мразя всичките, господарке.
	— Но не им вярваш. Не им се доверяваш.
	— Нищо лично, господарке.
	— Да, така е. Не ни вярваш, защото се боиш да не ти причиним зло. Това ми е познато — отначало все го очаквах от Келсайър. — Тя се замисли. — Но, ОреСюр, никой не ни предаде. Келсайър беше прав. Струва ми се невероятно сега, но хората от неговата група — Хам, Доксон, Бриз — те са добри хора. И дори някой от тях да ме предаде, все още бих предпочела да им вярвам. Мога да спя нощем, ОреСюр. Да изпитвам спокойствие, да се смея. Животът е различен. По-добър.
	— Вие сте човек — продължи да упорства ОреСюр. — Можете да имате приятели, защото те не се страхуват да не ги изядете, или поради някои други глупави предразсъдъци.
	— Не съм мислила подобни неща за теб.
	— Така ли? Господарке, преди малко признахте, че ме мразите, защото съм изял Келсайър. И защото спазвам Договора. Е, поне бяхте искрена. Хората не ни харесват. Ненавиждат ни, защото поглъщаме мъртъвците им, макар и само за да приемем формата им. Не ми казвайте, че не сте чували какво се разправя за нас. Наричат ни Мъгливи духове — същества, които крадат очертанията на хората, излезли в мъглите. Смятате ли, че подобни чудовища, с които плашат децата, могат да бъдат приети във вашето общество?
	Вин се намръщи.
	— Това е и целта на Договора, господарке — продължи ОреСюр със сподавен глас, доколкото това бе възможно от устата на овчарка. — Чудите се защо просто не избягаме от вас? Защо не се слеем с обществото ви и не станем невидими? Опитахме го. Много отдавна, когато Последната империя бе още млада. Но хората ни откриха и започнаха да ни избиват. Използваха Мъглородни, за да ни ловят, защото в онези дни имаше много повече аломанти. Намразиха ни, защото се страхуваха, че ще ги изместим. Почти ни бяха довършили, но тогава измислихме Договора.
	— Но какво значение има това? — попита Вин. — Все още правите същите неща, нали?
	— Да, но сега го правим по ваша заповед — обясни ОреСюр. — Хората обичат властта, обичат да контролират дори по-силните от тях. Ние предложихме да ви служим и измислихме този Договор — такъв, който кандра ще спазват докрай. Ние не убиваме хора. Вземаме само костите, и то след като ни наредят. Служим сляпо на господарите си. Правим тези неща оттогава и хората престанаха да ни изтребват. Все още се боят от нас, но поне знаят, че ги слушаме. Ние се превърнахме в оръдия. И докато ви се подчиняваме, господарке, ние ще оцеляваме. Ето защо ви служа. Ако наруша Договора, това ще означава да предам сънародниците си. Не можем да се бием с вас, защото имате Мъглородни, така че трябва да ви служим.
	„Мъглородни. Защо Мъглородните са толкова важни?“
	Реши да не разпитва повече за това. Имаше чувството, че ако го притисне, той ще се затвори в себе си.
	— Ако искаш — каза Вин и го погледна в очите, — мога да те освободя от Договора.
	— И какво ще промени това? — попита ОреСюр. — Ще получа нов Договор. Според нашите закони трябва да изтърпя още десет години, преди да се сдобия със свобода — и тя ще продължи само две години, през които не мога да напускам нашата родина. Иначе рискувам да ме разкрият.
	— Тогава поне приеми извиненията ми — помоли го тя. — Бях глупачка, че те мразех.
	ОреСюр помисли.
	— Това не оправя нещата, господарке. Все още трябва да нося това проклето кучешко тяло — нямам друг образец, който да имитирам.
	— Не би ли се радвал просто да си си ти самият?
	— Чувствам се гол — отвърна ОреСюр, помълча, после сведе глава. — Но… трябва да призная, че новото тяло има някои предимства. Не си бях дал сметка колко е незабележимо.
	Вин кимна.
	— Има периоди в живота, когато всеки би дал мило и драго, за да се превърне в куче и да е незабележим за околните.
	— Но не и за вас?
	Вин поклати глава.
	— Не. Поне засега. Знаеш ли, и аз като теб някога смятах хората за опасни, омразни. Но на този свят има и добри хора, ОреСюр. Ще ми се да можех да ти го докажа.
	— За вашия крал ли говорите?
	— Да — отвърна тя. — И за други.
	— За вас самата?
	Вин поклати глава.
	— Не за мен. Не съм нито добра, нито лоша. Аз съществувам, за да убивам.
	ОреСюр я погледна за миг и отпусна глава. После каза:
	— Това не е важно. Но вие сте най-лошата ми господарка. Което от наша гледна точка може и да е комплимент.
	Вин се усмихна, но собствените й думи се върнаха в съзнанието й. „Аз съществувам, за да убивам…“
	Погледна към светлините на армиите зад градските стени. Една част от нея — останала й за спомен от Рийн — й прошепна, че има и друг начин да се воюва с тези армии. Вместо да разчитат на политика и преговори, биха могли да използват нея. Да я пратят на безшумна разходка в нощта, след която кралете и генералите на тези армии нямаше да се пробудят.
	Но тя знаеше, че Елънд не би го одобрил. Щеше да каже, че ако убие Страф или Сет, местата им ще бъдат заети от други, които също така ненавиждат града.
	И въпреки всичко това бе възможност. Частица от Вин бе готова да я подкрепи дори само за да сложи край на това бездейно очакване. Мисълта за обсадата не й понасяше.
	„Това не е моят начин — помисли тя. — Не мога да съм като Келсайър. Твърда. Безпощадна. Мога обаче да съм нещо по-добро. Човек, който вярва на Елънд и решенията му“.
	Прогони от мислите си онази Вин, която искаше Страф и Сет да бъдат убити, и насочи вниманието си към други неща. Съсредоточи се върху бронза, в търсене на признаци за аломантия. Макар че обичаше да се носи между крепостните стени, докато „патрулира“ из района, истината бе, че беше по-ефективна на едно място. Убийците най-вероятно щяха да разузнават около градските порти, защото там се събираха най-многочислените патрули и военните отряди.
	Но мислите й непрестанно отлитаха в друга посока. Имаше нови сили, които движеха този свят, и Вин не беше сигурна, че иска да е от тях.
	„Къде ми е мястото?“ — зачуди се тя. Все още не го беше открила — нито когато играеше ролята на Валет Реноа, нито сега, като телохранителка на мъжа, когото обичаше. Нито едно от тях не й харесваше съвсем.
	Затвори очи, разпали калай и бронз и усети слабия ветрец върху настръхналата си кожа. И колкото и да бе странно, усети още нещо, макар и съвсем леко. Аломантични пулсации в далечината. Бяха толкова приглушени, че едва не ги пропусна. Като пулсациите, излъчвани от призрака в мъглата. Усещаше и тях, не много далече. На върха на сграда някъде в града. Вече беше започнала да свиква с неговото присъствие, а и нямаше кой знае какъв избор. Стига той само да наблюдаваше…
	„То се опитало да убие един от спътниците на Героя — помисли Вин. — Промушило го по някакъв начин. Така пише в дневника“.
	Но… какви бяха тези пулсации в далечината? Меки… и същевременно издаващи сила. Като далечен барабан. Тя затвори очи и се съсредоточи.
	— Господарке? — повика я ОреСюр, козината на врата му беше настръхнала. Вин отвори очи.
	— Какво?
	— Чухте ли това?
	Вин се изправи.
	— Кое? — И също го чу. Стъпки зад стената, недалече от тях. Наведе се и видя една тъмна фигура да крачи по улицата към Цитаделата. Беше толкова съсредоточена върху бронза, че почти бе изключила слуховите дразнители.
	— Браво — похвали тя ОреСюр и доближи ръба на покрива. Едва сега осъзна нещо важно. ОреСюр бе проявил инициатива — беше я предупредил за евентуална опасност, без да му заповядва да се ослушва.
	Дребно нещо, но й се стори важно.
	— Какво мислиш? — попита тя тихо, загледана в приближаващата се фигура. Непознатият не си осветяваше пътя с факла и въпреки това, изглежда, се чувстваше спокоен сред мъглите.
	— Аломант? — попита ОреСюр.
	Вин поклати глава.
	— Не долавям аломантични пулсации.
	— В такъв случай е Мъглороден — подметна ОреСюр. Все още не знаеше, че тя умее да прониква през Медните облаци. — Висок е за вашия приятел Зейн. Бъдете внимателна, господарке.
	Вин кимна, хвърли една монета и литна в мъглите. Зад нея ОреСюр скочи от покрива, после от ръба на стената на цели двайсет стъпки по-долу.
	„Определено обича да подлага на изпитание границата на способностите си“ — помисли Вин. Разбира се, ако падането не беше смъртно опасно, тя оправдаваше проявата на кураж.
	Приземи се недалече от тъмната фигура, извади кинжалите, подготви металите и провери запасите от дуралуминий. След това закрачи безшумно по улицата.
	„Изненада“ — помисли си. Предложението на Хам все още я караше да изпитва безпокойство. Не винаги можеше да разчита на изненада. Докато следваше непознатия, се опита да го изучи. Беше висок — много висок. Облечен в расо. Нещо повече, това расо…
	Вин спря.
	— Сейзед? — попита изненадано.
	Терисецът се обърна и тя различи лицето му с подсилените си от калая очи. Той се усмихваше.
	— Ах, господарке Вин — рече Сейзед с познатия си всезнаещ глас. — Тъкмо се питах защо толкова време не ме откривате. Вие сте…
	И млъкна, защото прегръдката на Вин му изкара дъха.
	— Не мислех, че ще се върнеш толкова скоро!
	— Нямах намерение да се връщам, господарке Вин — отвърна Сейзед. — Но се случиха неща, които ме принудиха да поема обратно. Елате да говорим с негово величество. Нося някои доста тревожни новини.
	Вин го пусна, погледна спокойното му лице и забеляза в очите му умора. Изтощение. Расото му беше изцапано и от него лъхаше на пепел и пот. А Сейзед беше безупречен към външния си вид дори когато пътуваше.
	— Какво има? — попита тя.
	— Неприятности, лейди Вин — отвърна тихо Сейзед. — Неприятности и грижи.


	23.


	Терис го отхвърли, а той дойде да ги поведе.


	— Крал Лекал твърди, че разполага с двайсет хиляди от тези същества — говореше тихо Сейзед.
	„Двайсет хиляди?“ — помисли смаяно Елънд. Вероятно бяха дори по-опасни от петдесетте хиляди на Страф.
	Бяха се събрали в една ниша в кухнята на двореца, та готвачите да приготвят късна вечеря — Сейзед бе отказал да будят слугите, за да им подготвят столовата.
	И така, седяха на прости дървени пейки достатъчно далече от готвачите, за да не могат да ги чуват. Вин седеше до Елънд, прегърнала го през кръста, овчарката бе легнала в краката й. Бриз — седеше от другата страна — дори не се беше сресал: малко се ядоса, когато го събудиха. Хам въобще не си бе лягал, както и самият Елънд — на него му се бе наложило да пише писмо до Събора, в което да обяснява, че срещата му със Страф е информативна, а не представлява начало на преговори.
	Доксон беше седнал на един стол, както винаги възможно по-далече от Елънд. Клъбс се бе сгърбил в другия край на пейката, макар че Елънд не можеше да определи дали позата му издава умора, или обичайната сръдливост. Дух се бе разположил върху една масичка за сервиране и похапваше каквото успееше да отмъкне от сърдитите готвачи. Освен това, забеляза Елънд, флиртуваше с една сънена прислужница.
	И в средата на всичко това Сейзед. Точно срещу Елънд, спокоен и уравновесен, какъвто беше винаги. С прашни дрехи и без типичните за него метални украшения — навярно свалени, за да не изкушава крадците, реши Елънд. Беше успял да измие лицето и ръцете си и дори с изцапаните от дългото пътуване дрехи изглеждаше спретнат.
	— Простете, ваше величество — продължи той, — но не мисля, че можете да имате доверие на крал Лекал. Зная, че сте били приятели преди Рухването, но сегашното му състояние изглежда някак… нестабилно.
	Елънд кимна и попита:
	— Как според теб успява да ги контролира?
	Сейзед поклати глава.
	— Нямам представа, ваше величество.
	— При мен има войници, дошли от юг след Рухването — обади се Хам. — Служили са в един гарнизон близо до лагер на колоси. Не изминал и ден от смъртта на лорд Владетеля и тези същества полудели. Нападнали всички в района — унищожили села, гарнизони, градчета.
	— Същото се случило и на северозапад — обади се Бриз. — В земите на лорд Сет нахлули бежанци, прогонени от вилнеещи колоси. Сет се опитал да свика под знамената си гарнизона на колосите в близост до неговите земи и известно време те го следвали. Но после нещо ги накарало да променят отношението си и нападнали армията му. Наложило се да ги изтреби до крак — изгубил към две хиляди войници срещу малък гарнизон от петстотин колоса.
	Всички отново се умълчаха. „Петстотин колоса са избили две хиляди души — помисли Елънд. — А армията на Джастис е от двайсет хиляди чудовища. Лорд Владетеля да ни е…“
	— И кога ще са тук? — попита Клъбс. — На какво разстояние са?
	— Аз дойдох за малко повече от седмица — отвърна Сейзед. — Стори ми се, че крал Лекал е на лагер там от известно време. Със сигурност се придвижва насам, но не зная колко време ще му отнеме.
	— Вероятно не е очаквал две армии при градските стени — отбеляза Хам.
	— Какво ще правим сега? — попита Елънд.
	— Не виждам какво въобще може да се направи, ваше величество — отвърна Доксон и поклати глава. — От доклада на Сейзед си вадя заключението, че едва ли ще се споразумеем с Джастис. А и след като сме обсадени, възможностите ни са доста ограничени.
	— Може просто да реши да се обърне и да си тръгне — подхвърли Хам. — Като види, че тук вече има две армии…
	— Той знае за тези армии, господарю Хамънд — рече Сейзед. — Изглежда напълно уверен в мощта на своите колоси.
	— С двайсет хиляди зад гърба си — рече Клъбс — би могъл да се справи с всяка от двете армии.
	— Но ще се затрудни, ако нападне и двете — рече Хам. — На негово място щях да се замисля. Достатъчно е да се появи тук с колосите и току-виж Сет и Страф се съюзили срещу него.
	— Което би ни свършило чудесна работа — рече Клъбс. — Колкото повече противници се бият, толкова по-добре за нас.
	Елънд се облегна назад. Беше му приятно да усеща ръката на Вин. Чувстваше се по-силен, когато тя беше близо до него. „Двайсет хиляди колоса“. Струваха му се много по-страшни от двете армии заедно.
	— Може пък да е за добро — заговори Хам. — Ако Джастис изгуби контрол над тези същества, те ще пометат другите две армии.
	— Така е — потвърди Бриз. — Но трябва да задържим положението, докато колосите пристигнат. Още една армия означава по-големи шансове за нас.
	— Не ми харесва идеята за колоси пред градските стени — рече Елънд и потрепери нервно. — Каквото и предимство да има в това за нас. Ако нападнат града…
	— Предлагам да му мислим, когато се появят — обади се Доксон. — Засега ще продължаваме според предварителния план. Негово величество ще се срещне със Страф и ще се опита да го примами в тайно съглашение с нас. Ако имаме късмет, близостта на колосите може да го направи по-сговорчив.
	Елънд кимна. Страф се бе съгласил на среща и я бяха уговорили за след няколко дни. Съборът беше разгневен, че Елънд не им разкрива часа и мястото на срещата, но не можеха да направят нищо по въпроса.
	— Както и да е — въздъхна Елънд. — Сейз, казваш, че има още новини. Надявам се да са по-добри.
	Сейзед не бързаше да отговори. Главният готвач най-сетне донесе вечерята — варен ечемик с късчета месо и подправки. Уханието пробуди отново глада на Елънд и той му кимна с благодарност: главният готвач бе настоял да приготви вечерята лично въпреки късния час.
	Сейзед почака, докато готвачите и прислугата излязат, и каза:
	— Не исках да говоря за това, ваше величество, като се имат предвид грижите, които и без това са ви на главата.
	— Няма значение, кажи ми.
	— Страхувам се, че с убийството на лорд Владетеля изложихме света на нова опасност. На неочаквана опасност.
	Бриз повдигна уморено вежди.
	— Неочаквана? Искаш да кажеш нещо друго освен вилнеещи колоси, жадни за власт тирани и бандити?
	Сейзед се поколеба.
	— Боя се, че става въпрос за някои далеч по-неопределени явления. Нещо не е наред с мъглите.
	Вин настръхна и свали ръката си от кръста на Елънд.
	— Какво искаш да кажеш?
	— Проследих верига от събития — обясни Сейзед. Беше снел глава, сякаш е засрамен. — Започнах нещо като собствено разследване. Чух разкази за мъгли, които излизат дневно време.
	Хам сви рамене.
	— Случва се понякога. Има мъгливи дни, особено есенно време.
	— Не това имах предвид, господарю Хамънд — рече Сейзед. — Мъглите и дневната мъгла са различни неща. Трудно е да се определи на пръв поглед в какво се състои разликата, но опитно око ще я забележи. Истинските мъгли са по-плътни и…
	— Се движат по различен начин — добави тихо Вин. Като реки в небето. Никога не се задържат на едно място, местят се, сякаш сами създават вятър.
	— И не могат да влизат в сгради — добави Клъбс. Нито и шатри. Изпаряват се веднага.
	— Да — потвърди Сейзед. — Когато за пръв път чух съобщенията за мъгли през деня, реших, че хората са станали жертва на собствените си суеверия. Чувал съм за много скаа, отказали да излязат през мъгливи утрини. Но съобщенията пробудиха любопитството ми и аз ги проследих до едно селце на юг. Известно време останах да преподавам там, ала не открих никакви потвърждения за тези истории. И тогава се отправих към двореца. — Той спря и се намръщи леко. — Ваше величество, моля ви, не ме мислете за луд. Докато пътешествах, минах през една затворена долина и видях с очите си такава мъгла. Носеше се бавно над полето, сякаш се прокрадваше към мен. Посред бял ден.
	Елънд погледна Хам и той сви рамене и измърмори:
	— Какво ме гледаш?
	— Пита те за мнението ти, драги — изсумтя Бриз.
	— Е, нямам мнение.
	— Някои философи имат.
	— Аз не съм философ — възрази Хам. — Просто обичам да разсъждавам за разни неща.
	— Ами поразсъждавай върху това тогава — тросна се Бриз.
	Елънд се обърна към Сейзед.
	— Тези двамата винаги ли са такива?
	— Не съм сигурен, ваше величество — отвърна с усмивка Сейзед. — Познавам ги съвсем малко по-дълго от вас.
	— Да, винаги — намеси се Доксон. — Само дето с годините става по-зле.
	— Сигурно си гладен? — каза Елънд на Сейзед и кимна към чинията.
	— Ще ям, когато приключим разговора.
	— Сейзед, вече не си слуга — обади се Вин. — Не е необходимо да се безпокоиш за подобни неща.
	— Не е въпросът дали съм слуга, господарке Вин — отвърна Сейзед. — Просто така съм възпитан.
	— Сейзед — каза строго Елънд.
	— Да, ваше величество?
	Елънд му посочи чинията.
	— Яж. Друг път ще показваш възпитание. Сега искам да се нахраниш — ти си сред приятели.
	Сейзед се поколеба и го погледна странно.
	— Да. Добре, ваше величество. — И взе ножа и вилицата.
	— И така — рече Елънд. — Защо смяташ, че мъглата, която си видял през деня, е толкова важна? Знаем какви неща говорят скаа — страхуват се безпричинно от мъглите.
	— Скаа може да са по-мъдри, отколкото ги смятаме, ваше величество — отвърна Сейзед и почна да се храни. — Изглежда, тази мъгла убива хора.
	— Какво?! — попита Вин и се наведе напред.
	— Не съм го видял с очите си, господарке Вин — рече Сейзед. — Но видях последиците и събрах всички възможни сведения. Та според всички мъглата убива хора.
	— Това е нелепо — заяви Бриз. — Мъглата е безвредна.
	— Точно това си помислих и аз, господарю Ладриан — каза Сейзед. — Но някои от съобщенията бяха доста подробни. Инцидентите са се случвали винаги през деня и според разказвачите мъглата се увивала около някой нещастник, който след това издъхвал — в агония. Лично разпитах очевидците.
	Елънд се намръщи. Ако бе чул това от някой друг, щеше да реши, че са пълни глупости. Но Сейзед… Сейзед беше човек, чиято дума тежи. Седналата до Елънд Вин следеше разговора с нарастващ интерес и дъвчеше замислено долната си устна. Странно, но не направи никакъв коментар — макар че останалите реагираха като Бриз.
	— Сейз, в това няма никаква логика — заяви Хам. — Крадци, благородници и аломанти излизат в мъглите от векове.
	— Така е, господарю Хамънд — съгласи се Сейзед. — Единственото обяснение, за което се сетих, замесва и лорд Владетеля. Не съм чувал за смърт, причинена от мъгла, преди Рухването, но след това тези съобщения като че ли взеха да се множат. Идват предимно от Външните области, но постепенно сякаш се придвижват насам. Натъкнах се на един… много обезпокоителен инцидент само на няколко седмици път южно оттук, при който жителите на цяло едно село са били задържани в домовете си от мъглите.
	— Какво общо може да има с това смъртта на лорд Владетеля? — попита Бриз.
	— Не съм сигурен, господарю Ладриан — отвърна Сейзед. — Но това е единствената връзка, която успях да открия.
	Бриз се намръщи.
	— Не ме наричай така.
	— Прощавайте, господарю Бриз — поправи се Сейзед. — Все още съм свикнал да наричам хората с техните фамилни имена.
	— Фамилията ти Ладриан ли е? — попита Вин.
	— За съжаление — отвърна Бриз. — Никога не съм я харесвал, а и Сейзед като сложи това „господарю“ отпред, направо се вбесявам.
	— Само на мен ли ми се струва — попита Елънд, — или тази вечер много лесно се отклоняваме от темата?
	— Сигурно защото сме изморени — обясни Бриз и се прозя. — Както и да е, ако питате мен, нашият терисец е разтълкувал погрешно фактите. Мъглата не може да убива.
	— Докладвах само това, което съм установил — обясни Сейзед. — Трябва да събера още сведения по въпроса.
	— Значи оставаш? — попита Вин обнадеждено.
	Сейзед кимна.
	— Ами обучението? — поинтересува се Бриз. — Доколкото си спомням, когато ни напусна, твърдеше, че ще прекараш живота си на път или нещо от тоя род.
	Сейзед се изчерви и сведе глава.
	— Боя се, че това ще трябва да почака.
	— Сейзед, можеш да останеш колкото пожелаеш — заяви Елънд и стрелна с яден поглед Бриз. — Ако това, което казваш, е истина, изследванията ти по въпроса могат да се окажат много по-важни от обучението на скаа.
	— Може би — рече Сейзед.
	— Макар че — заговори Хам, като се подсмихваше, — би могъл да си избереш по-тихо местенце, където да се занимаваш с проучвания. Някое, което не е обсадено от две армии и двайсет хиляди колоса.
	Сейзед се усмихна и Елънд се засмя одобрително. „Той каза, че инцидентите, свързани с мъглите, се движат към центъра. Към нас“.
	Още един проблем, за който да се безпокоят.
	— Какво става? — попита внезапно един глас и Елънд се обърна. Откъм вратата на кухнята надничаше леко разчорлената Алриане. — Чух гласове. Да няма веселба?
	— Обсъждаме въпроси от държавен интерес, скъпа — обясни Бриз.
	— А това другото момиче? — попита Алриане и посочи Вин. — Защо не поканихте и мен?
	Елънд се намръщи. Чула гласове? Покоите за гости не бяха в близост до кухнята. А и Алриане беше облечена. Косата й бе разчорлена, но изглежда, не се бе събличала да си легне. Може би целта й бе точно такава — надзъртането й да изглежда съвсем невинно?
	„Започвам да мисля като Вин“. Сякаш в подкрепа на това забеляза, че Вин също разглежда момичето с присвити очи.
	— Върни се в стаята си, скъпа — каза Бриз. — Не бива да безпокоиш негово величество.
	Алриане въздъхна театрално, но се обърна и послушно ся тръгна. Елънд погледна Сейзед и видя, че на лицето му е изписано любопитство. Кимна му, за да му подскаже, че ще обсъдят този въпрос по-късно, и терисецът се върна към прекъснатата си вечеря. След няколко минути групата започна да се разотива. Вин остана да прави компания на Елънд.
	— Това момиче не ми харесва — подхвърли тя, след като един слуга взе раницата на Сейзед и го поведе към отредената му стая.
	Елънд се обърна и я погледна.
	— Трябва ли да го казвам?
	Тя завъртя очи към тавана.
	— Зная. „Вин, ти не вярваш на никого“. Но този път съм права. Беше облечена, а косата й беше разчорлена. Направила го е нарочно.
	— Забелязах.
	— Така ли? — Тя май се изненада.
	— Да. Чула е, когато слугите са будели Бриз и Клъбс, и е решила да дойде. Това означава, че ни е подслушвала поне от половин час. Разчорлила се е, за да ни заблуди, че току-що се е събудила.
	Вин отвори леко уста и го огледа внимателно.
	— Ставаш все по-добър.
	— Или това, или малката госпожица Алриане не е толкова добра.
	Вин се усмихна.
	— Все още се чудя как ти не я чу — промърмори той.
	— Готвачите — отвърна Вин. — Вдигаха прекалено много шум. А и бях заинтригувана от разказа на Сейзед.
	— Какво мислиш за това?
	— По-късно ще ти кажа.
	— Добре. — Елънд забеляза, че овчарката се изправя и се протяга. „Защо ли настоя да вземе ОреСюр на срещата? Нали само допреди седмица се оплакваше, че не може да го понася?“
	Овчарката се обърна и погледна към прозореца. Вин проследи погледа й.
	— Излизаш ли? — попита Елънд.
	— Да. Нещо ме безпокои тази нощ. Ще съм близо до твоя прозорец.
	Целуна го и тръгна към прозореца. Докато я изпращаше с поглед, Елънд се зачуди какво ли я е заинтригувало в думите на Сейзед. И какво не му казва.
	„Престани“ — рече си твърдо. Може би наистина бе станал твърде добър. От всички хора в двореца Вин бе последната, на която не можеше да има доверие. Но всеки път, когато му се струваше, че е започнал да я опознава, бързо научаваше колко малко знае всъщност за нея.


	„Може би не трябваше да говоря за мъглите — мислеше си Сейзед, докато следваше слугата по коридора. — Обезпокоих краля с нещо, което може да е само рожба на въображението ми“.
	Стигнаха до стълбището и слугата го попита дали ще иска да му приготвят вана. Сейзед поклати глава. При други обстоятелства с радост би приел. Но след като се бе наложило да прекоси с ускорени темпове Централната област, след като беше в плен на колоси, а после трябваше да тича до Лутадел, умората му граничеше с изтощение. Силите едва му бяха стигнали да се нахрани. Единственото, което искаше сега, бе да спи.
	Слугата кимна и го поведе по един страничен коридор.
	Дали не си измисляше причини, които не съществуваха? Всеки учен знаеше, че една от най-големите опасности при важно изследване е желанието бързо да намериш точни и ясни отговори. Със сигурност не си измисляше разпитите, които бе провел, но дали не преувеличаваше тяхната важност? С какво всъщност разполагаше? Свидетелства на безумец, полудял до степен да се прехранва с канибализъм? Истината беше, че Сейзед не бе виждал с очите си мъглата да убива.
	Слугата го отведе в спалнята за гости и Сейзед му пожела лека нощ. Изчака го да си тръгне, с трепкаща свещ в ръка, след като бе оставил лампата на Сейзед. През по-голямата част от живота си Сейзед бе принадлежал към една определена класа слуги, ценени високо заради уменията и възпитанието им. Беше управлявал стопанства и имения, беше ръководил слуги като този, който току-що излезе.
	„Друг живот“ — помисли си той. По онова време винаги се бе ядосвал, че не му остава много време за изследвания. Колко странно, че след като Последната империя бе рухнала не без негова помощ, сега имаше още по-малко свободно време.
	Посегна да отвори вратата и замръзна. Вътре светеше.
	„Дали са оставили лампата заради мен?“ Побутна бавно вратата. Някой го очакваше.
	— Тиндуил — тихо каза Сейзед.
	Тя седеше зад бюрото, строга и скромно облечена, както винаги.
	— Сейзед — отвърна тя, докато той пристъпваше в стаята.
	— Виждам, че си откликнала на молбата ми — рече той.
	— А ти игнорира моята.
	Сейзед избягваше погледа й. Остави лампата на бюрото и каза:
	— Забелязах, че кралят е с нова униформа и има съответстваща промяна в поведението му. Мога да кажа, че си се справила добре.
	— Едва започваме — отвърна тя. — Ти беше прав за него.
	— Крал Венчър е много добър човек — заяви Сейзед и отиде до умивалника, за да си измие лицето. Студената вода го разсъни, но това беше добре: предстоеше му труден разговор с Тиндуил.
	— От добрите хора нерядко стават лоши крале — посочи тя.
	— Но от лошите никога не стават добри крале — отвърна той. — По-добре е да започнеш с добър човек и да работиш върху останалото.
	— Може би — рече Тиндуил. Наблюдаваше го с обичайното си сурово изражение. Други сигурно я смятаха за студена, дори неумолима. Но Сейзед никога не я бе виждал такава. Като се имаше предвид всичко, което бе преживяла, той я намираше за забележително спокойна и уверена. Откъде ли черпеше тези сили?
	— Сейзед, Сейзед… — въздъхна тя. — Защо се върна в Централната област? Знаеш какви разпореждания ти даде Синодът. Трябваше да останеш в Източните провинции и да учиш хората по границите.
	— Там бях — отвърна Сейзед. — А сега съм тук. Югът ще изкара известно време без мен.
	— Така ли? И кой ще ги учи на земеделие, за да могат да произвеждат достатъчно храна, та да издържат през студените месеци? Кой ще им обясни основните правни принципи, за да се самоуправляват? Кой ще им покаже как да възвърнат изгубената си вяра и религия? Винаги си жадувал страстно да го правиш.
	Сейзед остави кърпата.
	— И ще го правя, но след като свърша една по-важна работа.
	— Че каква по-важна работа може да имаш? — попита Тиндуил. — Дългът ни повелява да го вършим, Сейзед. Дългът пред всички хора. Зная, че Лутадел е важен за теб, но няма какво да правиш тук. Аз ще се погрижа за краля. Ти трябва да заминеш.
	— Ценя високо това, което си направила за крал Венчър — отвърна Сейзед. — Но тук съм не заради него. Друго нещо трябва да узная.
	Тиндуил се намръщи и го огледа с хладен поглед.
	— Все още ли следваш тези твои призраци? Тези глупости, свързани с мъглите.
	— Нещо наистина не е наред с тях, Тиндуил.
	— Ох — въздъхна тя. — Не виждаш ли какво правиш, Сейзед? Прекара десет години в усилия да свалиш Последната империя. А сега, когато не ти харесва ежедневната работа, измисляш някаква страховита заплаха. Боиш се, че ще станеш ненужен.
	Сейзед сведе поглед.
	— Може би. Ако си права, ще помоля Синода за прошка. Всъщност при всички случаи ще трябва да го направя.
	— О, Сейзед. — Тя поклати глава. — Не те разбирам. Мога да си обясня как млади и луди глави като Ведзан и Риндел отхвърлиха съветите на Синода. Но ти? Ти си образец на истински терисец — спокоен, скромен, внимателен и изпълнен с уважение. Защо непрестанно се изправяш срещу водачите? В това няма никаква логика.
	— Не съм толкова мъдър, колкото си мислиш, Тиндуил — отвърна тихо Сейзед. — Аз съм само един човек, който следва това, в което вярва. А точно сега вярвам, че в мъглите се крие опасност, и трябва да разследвам подозренията си. Може би всичко това се дължи на собствената ми глупост и високомерие. Но бих предпочел да ме запомнят като глупав и високомерен, вместо да изложа на риск хората на тази страна.
	— Нищо няма да откриеш.
	— В такъв случай поне ще се убедя, че греша. — Сейзед я погледна в очите. — Само че не забравяй, че предишния път, когато не се подчиних на Синода, Последната империя рухна и нашият народ получи лелеяната свобода.
	Тиндуил стисна устни. Не й беше приятно напомнянето на този факт — както и на другите Пазители. Тогава бяха обвинили Сейзед в неподчинение, а след това нямаше как да го похвалят за успеха.
	— Не те разбирам — отвърна тихо тя. — Ти трябваше да си един от водачите ни. А не нашият най-голям бунтовник и размирник. Другите искат да се учат от теб — а не могат. Трябва ли да отхвърляш всяка заповед, която ти се дава?
	Той се усмихна уморено, но не отговори.
	Тиндуил въздъхна и се изправи. Тръгна към вратата, но спря до него и го улови за ръка. Надзърна за миг в очите му, после пусна ръката му.
	Поклати глава и излезе.


	24.


	Той командваше крале и макар да не мечтаеше за империя, стана по-велик от всички преди него.


	Вин седеше на покрива на Цитаделата Венчър, заобиколена от мъгли.
	Сейзед не беше човек, склонен към преувеличения. В работата си беше безупречен — личеше си по маниерите му, по стремежа към чистота и дори от начина, по който говореше. Още по-безупречен ставаше, когато се заемеше с изследванията си. Вин бе готова да повярва на откритията му.
	Тя също бе виждала някои неща в мъглите. Опасни неща. Възможно ли бе мъртвите, на които се бе натъкнал Сейзед, да са жертви на мъгливи призраци? „Ако е така, защо Сейзед не говори за призрачни очертания в мъглата?“
	Въздъхна, затвори очи и разпали бронз. Чуваше призрака, който я наблюдаваше отблизо. Чуваше и другото — странното туптене в далечината. Отвори очи, без да гаси бронза, и безшумно извади нещо от джоба си — един лист от дневника. На светлината от прозореца на Елънд прочете написаното:

	Нощем успявам да поспя само няколко часа. Трябва да се придвижваме напред — да преодоляваме колкото се може по-голямо разстояние, — но когато най-сетне си легна, сънят ми убягва. Същите мисли, които ме терзаят денем, се нахвърлят и нощем върху мен.
	И не само това, но и чувам тътнещи звуци отгоре, пулсациите на планините. Които ме притеглят все по-близо с всеки удар.

	Тя потрепери. Беше помолила един от съгледвачите на Елънд да разпали бронз и той бе заявил, че не долавя нищо от север. Или той беше кандрата и лъжеше, че може да използва бронз, или Вин бе единствената, която чуваше това туптене. Само тя и един човек, умрял преди хиляда години.
	Човекът, когото всички смятали за Героя на времето.
	„Не ставай глупава — рече си тя и сгъна листа. — Правиш прибързани заключения“.
	ОреСюр се размърда до нея, вдигна глава и се загледа към града.
	А тя отново си спомни думите на Сейзед. Нещо ставаше с мъглите. Нещо лошо.


	Зейн не я откри на покрива на Цитаделата Хастинг.
	Спря сред мъглата и се огледа. Очакваше да я намери тук, на мястото на последния им двубой. Дори само мисълта за това го караше да тръпне от нетърпение.
	През изминалите месеци винаги се бяха срещали там, където се разделяха предишния път. Но вече няколко нощи той идваше тук, а тя не се появяваше. Той си припомни заповедите на Страф и се намръщи.
	Рано или Късно Страф щеше да му нареди да я убие. Не беше сигурен кое го безпокои повече — дали растящото нежелание да изпълни подобна заповед, или безпокойството, че може и да не се справи.
	„Дали тя не е човекът, който накрая ще ми осигури покой? Който ще ме убеди да си… отида?“
	Не можеше да си обясни защо му е нужна причина за това. Донякъде го приписваше на болния си разсъдък, макар че по-рационалната част от ума му го уверяваше, че това е слабо извинение. Дълбоко в себе си бе приел Страф за свой повелител. Не би могъл да го изостави, ако не открие друг, на когото да разчита.
	Обърна гръб на Цитаделата Хастинг. Омръзна му да чака, беше време да я потърси сам. Хвърли една монета и се понесе над града. И съвсем скоро я намери — беше на Цитаделата Венчър. Навярно пазеше глупавия му брат.
	Зейн заобиколи отдалече, стараеше се да поддържа нужната дистанция, за да не може Вин да го види дори с подсилените си с калай очи. Приземи се от задната страна на покрива и го прекоси безшумно. Когато се приближи, я видя да седи на ръба на покрива. Не полъхваше никакъв ветрец.
	Изведнъж тя трепна и се обърна. Той изруга наум — беше го усетила, макар че нямаше как.
	Както и да е, беше разкрит.


	— Зейн — каза тя спокойно. Носеше обичайните си черни дрехи, без мъглопелерина.
	— Чаках те — отвърна той. — На покрива на Цитаделата Хастинг. Надявах се да дойдеш.
	Тя въздъхна, без да сваля поглед от него.
	— Не съм в настроение за двубой.
	— Жалко. — Той я погледна. Приближи се и Вин видимо се напрегна. Той спря до ръба на покрива и погледна към терасата на Елънд.
	Вин погледна ОреСюр. Овчарката местеше очи между нея и Зейн.
	— Толкова си загрижена за него — тихо промълви Зейн.
	— За Елънд ли?
	— Да. Макар че той те използва.
	— Вече обсъдихме това, Зейн. Той не ме използва.
	Зейн я погледна. Стоеше прав, спокоен и самоуверен в нощта.
	„Толкова е силен — помисли тя. — И уверен в себе си. Толкова е различен от…“
	Сепна се.
	Зейн бе извърнал глава.
	— Кажи ми, Вин… Когато беше по-малка, не жадуваше ли за сила?
	Вин се учуди на странния въпрос.
	— Какво искаш да кажеш?
	— Израсла си на улицата — отвърна Зейн. — Когато беше малка, не ти ли се искаше да си по-силна? Не мечтаеше ли за свобода, да убиеш тези, които те измъчват?
	— Разбира се, че мечтаех.
	— А сега имаш тази сила — посочи Зейн. — Какво би казало онова момиче, ако можеше да те види? Мъглородна, която се превива пред волята на други? Могъща и същевременно покорна?
	— Сега съм друг човек, Зейн — отвърна Вин. — Надявам се, че съм научила доста неща оттогава.
	— Според мен детските инстинкти са най-искрени — отвърна Зейн. — Най-естествени.
	Вин не отговори.
	Зейн се завъртя бавно, оглеждаше града, без да се притеснява, че е с гръб към нея. Вин го погледна и хвърли една монета. Тя издрънча върху металния покрив и Зейн веднага се извърна към нея.
	„Не — помисли Вин. — Той не ми вярва“.
	Зейн отново се обърна. Вин продължаваше да го следи.
	Разбираше какво има предвид, защото някога и тя бе имала подобни мисли. Интересно, какъв ли човек щеше да е сега, ако се бе сдобила с всички тези способности, без да се научи на приятелство и доверие в групата на Келсайър?
	— Какво щеше да направиш, Вин? — попита я той отново. — Ако нямаше никакви задръжки, ако не се безпокоеше за последствията от действията си?
	„Щях да ида на север. — Това бе първата й мисъл. — Да открия причината за този пулсиращ звук“. Но не го каза.
	— Не зная — рече уклончиво.
	Той я погледна пак.
	— Струва ми се, че не ме възприемаш сериозно. Извинявам се, ако ти губя времето.
	Обърна се и застана между нея и ОреСюр. Вин го погледна с внезапно пробудена тревога. Беше дошъл да си приказват, не да мерят сили, а тя бе пропуснала тази възможност. Никога нямаше да го привлече на своя страна, ако не разговаря с него.
	— Да ти кажа ли какво щях да направя? — попита тя и гласът й отекна в смълчаните мъгли.
	Зейн спря.
	— Ако можех да използвам силата си както искам? — продължи тя. — Без да мисля за последствията? Щях да го пазя.
	— Твоя крал?
	— Да. Тези хора, които доведоха тук армиите си — твоят господар и онзи Сет. Щях да ги убия. Щях да използвам силата си, за да направя така, че никой да не заплашва Елънд.
	Зейн кимна и тя видя уважение в очите му.
	— И защо не ги убиеш?
	— Защото…
	— Май си объркана — прекъсна я Зейн. — Знаеш, че инстинктът да убиеш тези хора е правилен — но го сдържаш. Заради него.
	— Ще има последствия, Зейн. Ако ги убия, армиите пак ще ни нападнат. В момента дипломацията върши по-добра работа.
	— Може би — рече Зейн. — Докато той не поиска да ги премахнеш.
	— Елънд не действа по този начин — изсумтя Вин. — Той не ми нарежда и единствените хора, които убивам, са тези, които се опитват първи да го направят.
	— Така ли? — попита Зейн. — Може да не действаш по негови заповеди, но и не му възразяваш. Ти си негово оръжие. Не го казвам, за да те обидя — аз съм инструмент също като теб. Никой от нас не може да се освободи. Не и сам.
	Изведнъж монетата, която Вин бе хвърлила, подскочи във въздуха и полетя към Зейн. Вин се напрегна, но металното кръгче кацна върху дланта му.
	— Интересно — рече той, докато я въртеше между пръстите си. — Мнозина Мъглородни смятат парите за ценност. А е толкова лесно да го забравиш, когато ги използваш почти непрестанно. Когато за теб са нещо друго. Когато са само… средство…
	Подхвърли монетата нагоре и я изстреля в нощта.
	— Трябва да вървя — каза и се обърна.
	Вин вдигна ръка да го спре. Спомни си, че имаше и нещо друго, за което иска да разговарят. От толкова време не бе общувала с друг Мъглороден, и то такъв, който осъзнава силата си. Някой като нея.
	Реши, че не бива да се поддава на това желание точно сега. Затова го остави да си върви и се върна към прекъснатото си бдение.


	25.


	Той нямаше деца, но цялата земя се превърна в негово потомство.


	Вин винаги спеше много леко — наследство от неспокойното й детство. Крадците се събираха в шайки по необходимост: всеки, който не можеше да пази притежанията си, беше безполезен за тях. Вин, разбира се, беше на дъното на йерархията — и макар че нямаше много неща, които да пази, да си момиче в една предимно мъжка среда бе достатъчно основателна причина да не заспиваш дълбоко.
	Ето защо, когато се събуди от тихия предупредителен лай, тя реагира, без да мисли. Отхвърли завивките и машинално посегна към стъкленицата на пояса си. Не беше погълнала металния разтвор, преди да си легне, както правеха мнозина аломанти, тъй като попаднали в организма, металите можеха да са не само полезни, но и отровни.
	Пресуши стъкленицата на един дъх и протегна ръка към скритите под възглавницата обсидианови кинжали. Вратата на спалнята се отвори и влезе Тиндуил — и замръзна насред крачка, когато видя, че Вин е приклекнала до леглото, с блестящи остриета в ръце.
	Тиндуил повдигна вежди.
	— Виждам, че не спиш.
	— Вече…
	Териската се усмихна.
	— Какво търсиш в стаята ми? — попита ядосано Вин.
	— Дойдох да те събудя. Реших, че можем да излезем на пазар.
	— На пазар?
	— Да, скъпа — отвърна Тиндуил, отиде до прозореца и вдигна завесите. Беше ужасно рано, поне за Вин. Обикновено тя ставаше много по-късно.
	— Доколкото разбрах, утре ти предстои среща с бащата на негово величество. Ще ти трябва подходящо за случая облекло, не мислиш ли?
	— Вече не нося рокли.
	„Каква е твоята игра, Тиндуил?“
	Тиндуил се обърна и я погледна.
	— С дрехите ли спиш?
	Вин кимна.
	— И нямаш никакви тоалети?
	Вин поклати глава.
	— Добре тогава — рече Тиндуил и тръгна към вратата. — Изкъпи се и се преоблечи. Тръгваме веднага щом си готова.
	— Не приемам заповеди от теб.
	Тиндуил спря и се обърна. Изражението й се смекчи.
	— Зная, дете. Ела с мен само ако искаш — изборът е твой. Но наистина ли смяташ да се появиш пред Страф Венчър с блуза и панталони?
	Вин се поколеба.
	— Ела поне да се разходим — подкани я Тиндуил. — Тъкмо ще се поразсееш.
	Вин най-сетне кимна. Тиндуил се усмихна и излезе.
	Вин погледна ОреСюр, който клечеше до леглото.
	— Благодаря, че ме предупреди.
	Кандрата само сви рамене.


	Навремето Вин дори не би си представила, че може да живее в място като Цитаделата Венчър. Младата Вин бе привикнала с тайни леговища, бордеи на скаа и тесни улички. А сега обитаваше сграда, украсена с витражи и високи арки.
	„Разбира се — помисли си тя, докато слизаше по стълбите, — случиха се още много неща, които не съм очаквала. Защо ми трябва да мисля сега за тях?“
	Напоследък все по-често си спомняше за ранните години в бандата и коментарите на Зейн измъчваха ума й. Дали мястото й бе тук, в Цитаделата? Притежаваше толкова много умения, а толкова малко от тях бяха свързани с красотата. Повече й подхождаше да се подвизава по покрити със сажди улици.
	Въздъхна и се отправи към южния вход, където я очакваше Тиндуил. ОреСюр подтичваше зад нея. Коридорът скоро се разшири и се отвори към двора. Обикновено каретите спираха право пред вратата, за да качат пътниците — по такъв начин благородниците не се излагаха на прищевките на времето.
	Докато се приближаваше, калаят й помогна да долови слаби гласове. Единият беше на Тиндуил, другият…
	— Не взех почти нищо — говореше Алриане. — Само няколкостотин боксинга. Но ми трябват дрехи. Не мога да нося само тази рокля!
	След последния завой на коридора Вин спря.
	— Подаръкът на краля със сигурност ще ти стигне за няколко тоалета — рече Тиндуил и забеляза Вин. — А, ето я и нея.
	До двете стоеше Дух, навъсен. Беше облякъл униформата на дворцов страж, макар че елекът му не беше закопчан, а панталоните му бяха смачкани. Вин бавно се приближи.
	— Не очаквах компания.
	— Младата Алриане е посветена в тайните на придворния живот — заяви Тиндуил. — Навярно е запозната с текущата мода и ще може да те посъветва какво да си вземеш.
	— А Дух?
	Тиндуил се обърна и огледа младежа.
	— Той е носач.
	„Е, това обяснява настроението му“ — помисли Вин.
	— Хайде — подкани ги Тиндуил и излезе на двора. Алриане я последва с бърза грациозна крачка. Вин погледна Дух, който сви рамене и също последва Тиндуил.
	— Как се забърка в това? — попита го Вин шепнешком.
	— Станах раничко да си намеря хапване — изръмжа той. — Госпожа Величие ме забеляза и се ухили като вълк на козле. Вика ми: „Ще ни е нужна помощта ти днес следобед, млади човече“.
	— Бъди нащрек и не гаси калая. Не забравяй, че сме във война.
	Дух побърза да направи каквото му казват и Вин веднага долови аломантичните му пулсации — което означаваше, че и той не е шпионин.
	„Още един зачертан от списъка — помисли тя. — Поне разходката ми няма да е пълна загуба на време“.
	Каретата ги очакваше пред портата. Дух се покатери на капрата, а жените се качиха отзад. Вин седна на скамейката, а ОреСюр се сви до нея. Алриане и Тиндуил се настаниха отсреща и Алриане погледна овчарката и сбърчи нос.
	— И животното ли трябва да е при нас?
	Очевидно очакваше някакво обяснение, но Вин не отговори. Девойката се извърна недоволно и погледна през прозореца.
	— Тиндуил, сигурна ли си, че е безопасно да пътуваме само с един човек за охрана?
	Тиндуил погледна Вин и се позасмя.
	— О, мисля, че всичко ще е наред.
	— Ами да! — сети се Алриане и отново изгледа Вин. — Ти си Мъглородна! Вярно ли е това, дето го разправят?
	— Кое това? — тихо попита Вин.
	— Казват, че си убила лорд Владетеля. И че си… малко… — Тя прехапа устна. — Малко… нестабилна.
	— Нестабилна?
	— И опасна — добави Алриане. — Е, сигурно не е вярно. Искам да кажа, след като излизаш с нас по магазините.
	„Нарочно ли ме предизвиква?“
	— Винаги ли носиш такива дрехи? — попита Алриане.
	Вин бе облякла обичайния сив панталон и блуза.
	— Така ми е по-лесно да се бия.
	— Да, но… хъм… — Алриане се усмихна. — Тиндуил, май се досещам защо излизаме днес.
	— Така е, скъпа — отвърна Тиндуил. През целия разговор не бе сваляла поглед от Вин.
	„Харесва ли ти това, което виждаш? — помисли Вин. — Какво всъщност искаш?“
	— Ти сигурно си най-странната благородничка, която съм срещала — заяви Алриане. — Не си израснала в двора, нали? Аз също, но мама се постара да ме научи на всичко. Разбира се, правеше го не за друго, а за да може татко да ми намери изгодна партия. Някой, с когото да сключи съюз.
	И се усмихна. На Вин от доста време не й се бе налагало да общува с жени като нея. Припомни си времето, прекарано в двора, когато се усмихваше по-често и се преструваше на Валет Реноа. Нерядко, когато се сещаше за онези дни, я спохождаха неприятни спомени. Омразата по лицата на придворните дами, неудобството, което я преследваше навсякъде.
	Но имаше и хубави неща. Елънд например. Никога не би го срещнала, ако не бе подхванала тази игра. И баловете — с техните светлини, музиката и тоалетите — също имаха свой неустоим чар. Танците, разговорите с млади благородници, красиво обзаведените зали…
	„Всичко това вече си отиде — напомни си тя. — Нямаме време за глупави балове и срещи, когато страната ни е пред ново рухване“.
	Тиндуил не сваляше поглед от нея.
	— Е? — попита Алриане.
	— Какво? — отвърна с въпрос Вин.
	— Не си израсла в двора, нали?
	— Аз не съм благородничка, Алриане. Аз съм скаа.
	Алриане пребледня, сетне закри устата си с ръка.
	— О! Бедничката!
	Подсиленият слух на Вин долови още нещо — слаб кикот откъм ОреСюр, който можеше да бъде чут единствено от аломант.
	Потисна желанието да го погледне строго и каза на Алриане:
	— Не беше толкова лошо.
	— Е, нищо чудно тогава, че не знаеш как да се обличаш — заяви девойката.
	— Зная как да се обличам — отвърна Вин. — Дори имам няколко рокли. — „Които не съм обличала от месеци“.
	Алриане кимна, макар че очевидно не й повярва, и продължи да бърбори:
	— Бризи също е скаа. Или наполовина. Той ми каза. Добре, че не го призна пред баща ми. Татко не е особено мил със скаа.
	Вин не каза нищо.
	Скоро стигнаха улица „Кентон“ и каретата забави поради гъстата тълпа. Спряха и Вин слезе първа. ОреСюр скочи на калдъръма до нея.
	Пазарната улица беше оживена, но не толкова, колкото я помнеше. Вин погледна цените на близкия магазин, докато останалите слизаха от каретата.
	„Пет боксинга за кошница прогнили ябълки! Храната е поскъпнала ужасно“. За щастие Елънд имаше собствени запаси. Но колко още щяха да издържат? Не и цялата зима, която още не беше започнала. И толкова много неприбрано от полетата жито.
	„За момента времето е на наша страна. Но после ще се обърне срещу нас“. Трябваше колкото се може по-скоро да насъскат армиите една срещу друга. В противен случай населението на града щеше да измре от глад още преди войниците да се втурнат към стените.
	Дух дойде при тях. Тиндуил оглеждаше улицата. Вин също плъзна поглед по тълпата. Въпреки заплахата отвън хората очевидно се опитваха да водят нормален живот. Какво друго можеха да сторят? Обсадата продължаваше вече от седмици. Животът не биваше да спира.
	— Натам — каза Тиндуил и посочи един магазин за дрехи.
	Алриане изприпка напред. Тиндуил я последва със спокойна крачка и подхвърли:
	— Младите са нетърпеливи, а?
	Вин сви рамене. Русата аристократка вече беше привлякла вниманието на Дух и той я следваше с чевръста стъпка. Разбира се, не беше никак трудно да се привлече вниманието на Дух. Достатъчно беше да имаш примамлива гръд и да ухаеш добре — всъщност второто май не беше задължително.
	Тиндуил се усмихна.
	— Едва ли скоро е имала възможност да обикаля по магазините.
	— Говориш така, сякаш е преживяла ужасни изпитания — измърмори Вин. — Само защото е била лишена от пазаруване.
	— Очевидно го харесва — посочи Тиндуил. — Лошо е, когато ти отнемат нещо, което обичаш.
	Вин повдигна рамене. Вече бяха пред магазина.
	— Не мога да изпитвам съчувствие към някаква придворна лигла, която е нещастна, че е далече от роклите си.
	Тиндуил се намръщи лекичко. Влязоха в магазина. ОреСюр остана да ги чака отвън.
	— Не бъди толкова сурова с това дете. Тя е продукт на средата, в която е израснала, също както и ти. Ако я съдиш по поведението й, ще изпаднеш в положението на онези, които те съдят по дрехите ти.
	— Обичам хората да съдят за мен по семплите ми дрехи — отвърна Вин. — Тогава не очакват много.
	— Ясно. — Тиндуил кимна. — Значи тези неща не са ти липсвали? — И посочи магазина с широк жест.
	Вин се огледа. Стаята бе пълна с многоцветни тъкани, дантели, кадифе, блузки и поли. Всичко бе поръсено със слаб парфюм. Изправена пред манекените с рокли, Вин неусетно се върна във времето, когато ходеше на балове. Във времето, когато беше Валет. Когато имаше _извинение_ да бъде Валет.
	— Казват, че животът в обществото ти харесвал — подхвърли небрежно Тиндуил.
	Алриане вече беше застанала при един от рафтовете, докосваше нежно с ръка някакъв плат и разговаряше уверено със собственика.
	— Кой ти каза това? — попита Вин.
	Тиндуил я погледна.
	— Приятелите ти, скъпа. Много интересно — споменаха, че си престанала да носиш рокли няколко месеца след Рухването. Всички се чудят защо. Разправят, че ти било харесвало да се обличаш като знатна дама, но предполагам, че бъркат.
	— Не — отвърна тихо Вин. — Прави са.
	Тиндуил повдигна вежди и спря пред една яркозелена рокля с дантела по края и широка фуста.
	Вин също се приближи и я огледа.
	— Вярно, че бях започнала да харесвам такива неща. В това беше проблемът.
	— Не виждам никакъв проблем, скъпа.
	Вин обърна гръб на роклята.
	— Аз не съм такава. За мен това бе само роля. Когато облечеш подобна дреха, лесно забравяш коя си.
	— А дрехите не бива да са част от това, което си, така ли?
	Вин поклати глава.
	— Дрехите и тоалетите са част от това, което е _тя_. — И посочи Алриане. — Аз трябва да съм нещо друго. Нещо по-силно.
	„Не биваше да идвам тук“.
	Тиндуил сложи ръка на рамото й.
	— Защо не се омъжиш, дете?
	Вин я стрелна с очи.
	— Що за въпрос?
	— Искрен. — Погледът на Тиндуил беше омекнал.
	— Тази тема не е твоя грижа — заяви Вин.
	— Кралят ме помоли да подобря външния му вид — обясни Тиндуил. — А аз реших да направя много повече — да го превърна в истински крал, ако мога. В него се крият големи възможности. Но не е успял да ги реализира, тъй като все още не е сигурен за някои неща в живота. За теб например.
	— Аз… — Вин затвори очи и си спомни предложението за женитба. Онази нощ, на балкона, когато от небето тихо се сипеше пепел. Спомни си ужаса, който бе изпитала. Знаеше, разбира се, накъде отива връзката им. Защо бе толкова изплашена?
	В този ден спря да носи рокли.
	— Той не биваше да ме моли — тихо каза Вин. — Не може да се ожени за мен.
	— Той те обича, дете — отвърна Тиндуил. — В известен смисъл това е нещастно стечение на обстоятелствата. Щеше да е много по-добре, ако не изпитваше подобни чувства. Но след като вече е станало…
	Вин поклати глава.
	— Аз не съм подходяща за него.
	— Ах — въздъхна Тиндуил. — Разбирам.
	— Той има нужда от нещо друго. От нещо по-добро. От жена, която може да бъде кралица, а не негова телохранителка. От някоя… — Вин усети, че стомахът й се свива. — От някоя като нея.
	Тиндуил погледна към Алриане, която се смееше на някаква забележка на шивача, и каза:
	— Но е обикнал теб.
	— Когато се преструвах, че съм като нея.
	— Струва ми се, че никога няма да си като нея, колкото и да се стараеш.
	— Може би — отвърна Вин. — Както и да е, той харесваше играта ми в двора. Не знаеше каква съм в действителност.
	— И изостави ли те, след като разбра?
	— Ами, не. Но…
	— Хората са по-сложни, отколкото изглеждат в началото — рече Тиндуил. — Алриане например е млада и пламенна — може би дори твърде приказлива. Но тя знае много неща за двора и освен това очевидно може да познае кой човек е добър. Талант, който липсва на мнозина. Вашият крал е скромен учен и мислител, но има волята на воин. Той е мъж с кураж да се бие и — мисля си — тепърва ще видиш най-хубавата му страна. Усмирителят Бриз е човек циничен и голям присмехулник — докато не погледне младата Алриане. Тогава омеква и започваме да се питаме дали привидното му нехайство не е само поза. — Тиндуил се обърна и я погледна. — А ти. Ти си много повече, отколкото си готова да приемеш, дете. Защо виждаш само едната си страна, докато Елънд забелязва и останалото?
	— За това ли става въпрос? — попита Вин. — Опитваш се да ме превърнеш в кралица за Елънд.
	— Не, дете — рече Тиндуил. — Бих искала да ти помогна, за да станеш тази, която си. А сега ела при шивача да ти вземе мерките, за да може да пробваме някои дрехи.
	„Коя съм аз?“ — зачуди се намръщено Вин. Но въпреки това се остави на високата жена да я отведе при шивача, който извади бележник и почна да й взема мерки.
	След няколко минути и една пробна по-късно Вин се върна в помещението, облякла нещо, което й навяваше спомени. Тънка копринена рокля, гълъбовосиня, пристегната в кръста и широка долу. Спускаше се до пода и отзад дори леко се влачеше.
	Беше ужасно непрактична. Шумолеше при ходене и трябваше да внимава къде стъпва, за да не я изцапа. Но беше красива и я караше да се чувства красива. Почти очакваше да засвири оркестърът, Сейзед да се изправи зад нея, а в далечината да се появи Елънд и да заобиколи няколко танцуващи двойки, за да дойде при нея.
	Вин направи няколко крачки, за да може шивачът да види къде се нагъва платът, и Алриане издаде едно възхитено „ооо“. Старият шивач, облегнат на бастунчето си, диктуваше корекциите на помощника си.
	— Още няколко крачки, млада госпожице — помоли той. — Искам да видя как поддържа линията.
	„Така и не танцувах с Елънд — осъзна Вин, докато пристъпваше под звуците на музика, която си спомняше. — Той все намираше извинения да не танцуваме“.
	Завъртя се, за да почувства как й стори роклята. Смяташе, че е забравила как се прави, и остана изненадана колко бързо се пробуждат старите навици. Леко пристъпване, шумолене на фини платове…
	Тя застина. Шивачът бе спрял да диктува. Гледаше я и се усмихваше.
	— Какво? — попита Вин и се изчерви.
	— Съжалявам, милейди — отвърна той и даде знак на помощника да иде до склада. — Досега не бях виждал толкова грациозни движения. Като… замиращ дъх.
	— Ласкаете ме — рече тя.
	— Не, дете мое — намеси се Тиндуил. Той е прав. Движиш се с грация, на която много жени могат само да завиждат.
	Шивачът се усмихна отново, Помощникът се върна натоварен с мостри на платове. Възрастният мъж започна да ги преглежда, отмяташе ги с трепереща ръка, Вин застана неподвижно и отпусна ръце. Не искаше да позволи на роклята да й надвие.
	— Защо си толкова мила с мен? — попита тя тихо.
	— Защо да не съм? — отвърна с въпрос Тиндуил.
	— Защото си лоша с Елънд. Не го отричай, подслушвах уроците ти. През повечето време го обиждаш и наскърбяваш. А сега се правиш на добра.
	Тиндуил се усмихна.
	— Не се правя, дете.
	— Тогава защо си толкова зла с Елънд?
	— Защото е израсъл под похлупак. А сега е крал и трябва да научи суровата истина. — Тя изгледа Вин отвисоко — Докато ти си я срещала твърде често в живота.
	Шивачът се приближи и подреди мострите на масата.
	— Млада госпожице, струва ми се, че тъмното ще ви отива повече. Какво ще кажете за това виолетово?
	— А защо не черно? — попита Вин.
	— О, в никакъв случай — намеси се Тиндуил. — Нито черно, нито сиво, дете мое.
	— Защо не този тогава? — Тя посочи едно парче в морско синьо. Беше почти като роклята, която носеше при първата си среща с Елънд.
	— Това да — кимна шивачът. — Ще отива чудесно на светлата ви кожа и черната коса. Хъм, определено имате вкус. Териската каза, че ще ви трябва за утре вечер, нали?
	— Да.
	— Ще се наложи да прекроим една от готовите ни рокли. Мисля, че имаме в този цвят. Ще работим цяла нощ, но красотата изисква жертви, нали? А сега, за модела…
	— Тази ми харесва. — Вин кимна към роклята, която бе облякла. Приличаше на роклите, които навремето носеше на балове.
	— Защо не махнете фустата? — попита Тиндуил. — И да я скъсите малко, за да може да се движи свободно?
	Вин се замисли, после попита:
	— Можете ли да го направите?
	— Разбира се — отвърна шивачът. — Помощникът ми каза, че късите фусти са модерни на юг, макар че провинцията винаги изостава в модата. — Той спря. — Всъщност каква ти мода сега в Лутадел…
	— Направете ръкавите по-широки — инструктира го Тиндуил. — И пришийте няколко джоба за лични вещи.
	Възрастният шивач кимна, докато младият си водеше записки.
	— Гърдите и талията може да са стегнати — продължи Тиндуил. — Но не прекалено. Вин трябва да може да се движи свободно.
	Шивачът погледна Вин по-внимателно.
	— Лейди Вин? — попита той и се наведе към нея да я погледне отблизо. После се обърна към помощника си. Младежът кимна мълчаливо. — Ясно… — Гласът на шивача потрепери. — Аз… извинявам се, ако съм ви обидил с нещо. Не знаех.
	Вин се изчерви отново. „Още една причина да не ходя на пазар“.
	— Няма нищо — успокои го тя. — Не сте ме обидили.
	Той видимо се отпусна.
	— Изглежда, са ни забелязали — каза Дух и кимна към прозореца.
	Вин погледна между манекените към събралата се отвън тълпа. Тиндуил я наблюдаваше с нескрито любопитство.
	Дух поклати глава.
	— Защо трябваше да ставаш толкова известна?
	— Аз убих техния бог — отвърна тихо Вин. И се присви зад един манекен, за да не я виждат отвън.
	— И аз помогнах — рече Дух. — Дори прякорът ми е от Келсайър! Но никой не го е грижа за бедния Дух.
	Вин огледа помещението. „Трябва да има задна врата. Макар че отзад също ще се мотаят зяпачи“.
	— Какво си намислила? — попита Тиндуил.
	— Трябва да тръгвам — отвърна Вин. — Да се измъкна от тях.
	— Защо не излезеш да поговориш с тях? Очевидно искат да се срещнат с теб.
	Алриане се появи от пробната — облякла рокля в синьо и жълто — и се завъртя тържествено. Остана разочарована, след като не привлече вниманието дори на Дух.
	— Няма да изляза на улицата — тросна се Вин. — Защо да го правя?
	— Те се нуждаят от надежда — обясни Тиндуил. — Надежда, която ти можеш да им дадеш.
	— Фалшива надежда — рече Вин. — Само ще ги окуража да ме приемат като обект за преклонение.
	— Това не е вярно — обади се неочаквано Алриане и надникна през прозореца без никакво притеснение. — Криеш се зад ъглите, носиш необичайни дрехи и се държиш загадъчно. Това е причината да имаш тази странна репутация. Ако хората знаеха, че си обикновена като тях, нямаше да настояват да те виждат непрестанно. — Млъкна и се огледа. — Аз… не исках да прозвучи точно така.
	— Тиндуил, аз не съм Келсайър — отсече Вин. — Не искам хората да ме почитат. Искам само да ме оставят на мира.
	— Някои хора нямат избор, дете — рече Тиндуил. — Ти победи лорд Владетеля. Обучена си от Оцелелия и сега си съпруга на краля.
	— Не съм му съпруга — възрази Вин и се изчерви още повече. — Ние сме само…
	„О, богове, дори аз не разбирам нашата връзка. Как да я обясня на друг?“
	Тиндуил повдигна вежди.
	— Добре де — въздъхна Вин и тръгна към вратата.
	— Идвам с теб — каза Алриане и улови Вин за ръката, сякаш бяха стари приятелки. На Вин това хич не й се понрави, но не виждаше начин да се отърве от досадното момиче, без да направи сцена.
	Двете излязоха от магазина. Тълпата вече беше доста голяма и продължаваше да нараства, тъй като от съседните улици се стичаха още любопитни. Повечето бяха скаа, с кафяви, покрити със сажди палта или сиви рокли. Предните отстъпиха назад, за да опразнят мястото пред Вин, и през тълпата премина тих развълнуван шепот.
	— Брей — възкликна Алриане. — Ама наистина доста са се събрали…
	Вин кимна. ОреСюр стоеше където го бе оставила, до вратата на магазина, и я гледаше.
	Алриане се усмихна на тълпата и помаха с ръка. После попита с внезапно притеснение:
	— Ако нещо се обърка, ще можеш ли да ги прогониш?
	— Няма да е необходимо — отвърна Вин, издърпа ръката си от нейната и отправи към множеството една вълна на Усмиряване. След това пристъпи напред, като се стараеше да потисне измъчващата я нервност. Беше се научила да не търси скривалище, когато е на открито и пред погледите на много хора, но когато се изправиш пред подобна тълпа… за малко да се обърне и да се шмугне в магазина.
	Но един глас я спря. Гласът на мъж на средна възраст с покрита с пепел брада и лекьосана черна шапка, която нервно въртеше в ръка. Як мъж, вероятно работник в мелниците. Тихият му глас рязко контрастираше с могъщото му телосложение.
	— Лейди Наследнице. Какво ще стане с нас?
	Ужасът — неувереността — в гласа на този едър мъж — бе толкова затрогваща, че Вин се поколеба. Гледаше я с надежда в очите, както и повечето други.
	„Колко са много — помисли Вин. — А си мислех, че Църквата на Оцелелия има малко последователи“.
	Тя погледна мъжа, който продължаваше да мачка шапката си. Отвори уста, но… не можа да заговори. Не можеше да му каже, че не знае какво ще стане, да обясни пред този поглед, че тя не е спасителят, от когото се нуждаят.
	— Всичко ще е наред — чу собствения си глас и увеличи лекичко Усмиряването, за да прогони страховете им поне мъничко.
	— Но армиите, господарке! — провикна се една жена.
	— Те се опитват да ни сплашат — обясни Вин. — Кралят няма да ги допусне. Стените ни са здрави, а войниците ни — силни. Можем да издържим на обсадата.
	Тълпата се умълча.
	— Една от тези армии се води от бащата на Елънд Страф Венчър — продължи Вин. — Утре Елънд и аз ще се срещнем с него. Ще го убедим да стане наш съюзник.
	— Кралят ще се предаде — извика някой. — Чух го. Ще размени града за живота си.
	— Не — отвърна Вин. — Никога не би го направил!
	— Той няма да се бие за нас — провикна се друг. — Той не е войник, а политик!
	Някои възразиха и възникна спор. Хората започнаха да излагат на висок глас грижите си, да настояват за помощ. Подстрекателите продължаваха да викат срещу Елънд, да твърдят, че той няма никакво намерение да ги защитава.
	Вин запуши ушите си с длани. Искаше да е далече от тази тълпа, от целия този хаос.
	— Спрете! — извика тя и Тласна навън със стомана и месинг. Няколко души отхвърчаха назад, тълпата се люшна като вълна, подтиквана от копчета, монети и катарами.
	Отново настъпи тишина.
	— Не желая да чуя повече нито една лоша дума срещу краля! — заяви Вин, като същевременно усили Усмиряването. — Той е добър човек и добър водач. Пожертва много заради вас — вашата свобода се дължи на дългите часове, които прекарва, за да измисля закони, които да подобрят благосъстоянието ви и същевременно да не прогонят търговците от града.
	Много от присъстващите сведоха гузно погледи. Брадатият мъж отпред продължаваше да си мачка шапката, вперил поглед във Вин.
	— Те са просто изплашени, господарке. Но с право изплашени.
	— Ние ще ви пазим — рече Вин. „Какви ги говоря?“. — Елънд и аз ще открием изход. Ние спряхме лорд Владетеля. Ще спрем и тези армии… — И млъкна, решила, че дърдори глупости.
	Но тълпата откликна. Все повече хора се поддаваха на внушението. Множеството се разтвори и напред пристъпиха майки с деца. Вин се огледа нервно. Келсайър често вземаше на ръце деца на скаа, сякаш ги благославяше. Но тя не можеше да го направи. Сбогува се припряно с тълпата и се прибра в магазина, като дръпна Алриане със себе си.
	Тиндуил — чакаше ги зад вратата — кимна доволно.
	— Излъгах ги — въздъхна Вин, след като затвори.
	— Не — възрази Тиндуил. — Дари ги с надежда. Каквото и да си казала, тепърва ще бъде потвърдено.
	— Нищо няма да бъде потвърдено — тросна се Вин. — Елънд не може да разбие три армии, дори с моята помощ.
	Тиндуил повдигна вежди.
	— В такъв случай ще трябва да заминеш. Да избягаш, да оставиш тези хора да се справят с армиите отвън сами.
	— Нямах предвид това.
	— Да вземем решение тогава — продължи Тиндуил. — Или да предадем града, или да повярваме, че можем да се справим. Честно казано, вие двамата… — Тя поклати глава.
	— Мислех, че няма да си лоша с мен — рече Вин.
	— Понякога ми е трудно да се владея — призна Тиндуил. — Хайде, Алриане. Да приключим с пробите.
	Върнаха се при шивача, но в същия миг откъм градските стени долетя тревожното биене на барабани.
	Вин замръзна и погледна навън. Тълпата отново бе обхваната от тревога.
	Една от армиите нападаше. Вин изруга и се втурна в пробната, за да свали неудобната рокля.


	На стената цареше хаос. Войници тичаха напред-назад и си крещяха изплашено. Някои бяха забравили броните, други лъковете си. Прииждаха толкова много, че скоро тълпата запуши входовете към стълбищата и множеството задръсти двора.
	Голям отряд от войниците на Страф — няколко хиляди души — настъпваше към Калаената порта — най-северната порта на града и най-близката до лагера на армията на Страф. Друг отряд се отправяше на изток, към Пютриумната порта.
	— Стрелци! — извика Елънд. — Мъже, къде са ви лъковете?
	Гласът му почти се изгуби във всеобщата глъчка. Капитаните се мъчеха да организират хората си, но изглежда твърде много пехотинци се бяха качили на стените и бяха затворили пътя на лъконосците към стълбищата.
	„Защо? — зачуди се Елънд, загледан в атакуващата армия. — Защо ни напада? Нали имахме уговорена среща?“
	Дали Страф не бе разкрил плановете му да настрои двете армии една срещу друга? Може би в обкръжението му наистина имаше шпионин.
	Каквото и да беше, на Елънд не му оставаше друго, освен да гледа безпомощно как армията приближава стената. Един капитан успя да пусне няколко стрели, но те не достигнаха целта си. Отсреща заваля цял дъжд от стрели, примесени с монети. Сред нападателите имаше и аломанти.
	Елънд изруга и се наведе тъкмо когато десетина монети забърсаха ръба на стената. Няколко войници паднаха. Войници на Елънд. Убити, защото той беше твърде горд да предаде града.
	Той надзърна предпазливо над стената. Мъже с таран приближаваха портата, защитавани от щитоносци. Вероятно бяха Главорези, подозрение, потвърдено от звука, който издаде таранът при удара си в портата. Това не беше удар по силите на обикновени хора.
	Последваха куки. Изстреляни нагоре от Монетомети, те паднаха много по-точно, отколкото ако бяха хвърлени с ръце. Войниците се втурнаха да ги откачат, но нов порой монети ги принуди да се откажат. Вратата долу продължаваше да тътне и Елънд се усъмни дали ще издържи дълго.
	„Скоро ще паднем — помисли той. — Почти без никаква съпротива“.
	Нищо не можеше да се направи. Чувстваше се безсилен, принуден да се крие зад стената, тъй като бялата униформа го превръщаше в лесна мишена. Цялото му политиканство, всичките му подготовки, всичките му мечти. На вятъра.
	И тогава се появи Вин. Задъхана. Скочи сред група ранени войници. Стрелите и монетите, които летяха във въздуха, заотскачаха като от невидима стена. Мъжете около нея се втурнаха да откачат куките и да отнесат ранените. Кинжалите й режеха хвърлените отдолу въжета. Тя погледна Елънд и той видя решителността в очите й. Помисли си, че ще скочи долу и ще се нахвърли върху мъжагите с тарана, и вдигна ръка да я спре, но друг го изпревари.
	— Вин, чакай! — извика Клъбс и дотича по стълбите.
	Тя спря. Елънд никога не бе чувал генералът да говори с такъв страшен глас.
	Дъждът от стрели секна. Бумтенето по портата спря. Пред изненадания поглед на Елънд армията отстъпи през покритите със сажди поля към лагера си. Долу останаха само няколко трупа. Неговата собствена армия бе дала доста повече жертви — над двайсет ранени и убити.
	— Какво… — почна Елънд.
	— Въобще не носеха стълби — обясни Клъбс, загледан в отстъпващата армия. — Това не беше истинска атака.
	— А какво беше тогава? — попита Вин.
	— Проба — обясни Клъбс. — Често се прави по време на война — бърза атака, за да се проверят реакциите на противника, да се изпита стратегията и нивото на подготовката му.
	— Проба — повтори Елънд и погледна хаоса, който продължаваше да цари наоколо. — Май не се представихме много добре.
	Клъбс сви рамене.
	— Много по-зле, отколкото би трябвало. Може би това ще накара тези мързеливци да влагат повече усилия при обучението. — Млъкна и Елънд забеляза, че таи нещо. Безпокойство.
	Елънд пак погледна към отстъпващата армия. Изведнъж всичко си застана на мястото. Типичен ход за баща му.
	Срещата със Страф щеше да се състои според уговорката. Но преди нея Страф искаше да му каже нещо.
	„Мога да превзема този град по всяко време — казваше тази атака. — Той е мой, каквото и да направиш. Запомни това“.


	26.


	Неразбирателството го подтикна към война. И макар винаги да твърдеше, че не е воин, той се би също толкова добре, колкото всеки истински мъж.


	— Това не е добра идея, господарке — заяви ОреСюр, докато Вин разопаковаше голямата плоска кутия.
	— Елънд смята, че е единственият начин — отвърна тя и вдигна капака. Вътре бе сгъната луксозната синя рокля. Вин я извади и се учуди колко е лека. Отиде зад паравана и започна да се съблича.
	— А нападението вчера? — попита ОреСюр.
	— Това беше само предупреждение — обясни тя, докато си разкопчаваше ризата. — Не сериозна атака. — Макар че Съборът бе обезпокоен. Вероятно това бе целта. Клъбс можеше да си говори каквото иска за стратегия и проверка на тяхната готовност, но според Вин Страф бе постигнал повече: бе всял още повече страх и хаос в Лутадел.
	Само няколко седмици бяха изминали от началото на обсадата, а градът бе изправен пред изключително сериозни проблеми. Храната бе поскъпнала до небесата и Елънд бе принуден да отвори градските складове. Хората бяха изнервени до крайност. Малцина вярваха, че атаката е била „отблъсната“ успешно от защитниците на Лутадел.
	А Вин бе изправена пред поредната главоблъсканица — Как да реагира срещу такава огромна сила? Да се скрие или да продължи да води същия живот? Страф бе изпитал бързината на реакцията им, но по-голямата част от армията му бе останала отзад, да не би Сет да реши да се възползва от случая. Беше постигнал две неща — информация и нарастващ страх в града.
	— Все още не мисля, че тази среща е добра идея — продължаваше да мърмори ОреСюр. — Като оставим настрана атаката, Страф не е човек, на когото да се вярва. Келсайър ме накара да изучавам поведението на някои големи благородници през периода, когато се готвех да стана лорд Реноа. Страф е решителен и непоколебим.
	Вин въздъхна, свали си панталоните и облече роклята. Не беше тясна като някои други и оставяше възможност краката и ръцете й да се движат свободно. „Поне засега добре“.
	Възраженията на ОреСюр не бяха лишени от логика. Едно от първите неща, които бе научила на улицата, бе да не попада в ситуации, от които не може да избяга. Всички нейни инстинкти крещяха срещу идеята да влезе сама в лагера на Страф.
	Но Елънд вече бе взел решение. И Вин, естествено, трябваше да го подкрепи. Страф искаше да сплаши целия град, но всъщност не беше толкова страховит. Не и докато трябваше да се безпокои за Сет.
	Вин бе свикнала със заплахите. В известен смисъл атаката на Страф потвърждаваше необходимостта от провеждането на този план. Отначало идеята да влязат в лагера му й се струваше малко налудничава, но колкото повече мислеше по въпроса, толкова повече осъзнаваше, че това е единственият начин да се справят със Страф. Трябваше да ги види слаби и изплашени, за да повярва, че тактиката му е успешна. Нямаше друг начин да спечелят.
	Макар че се налагаше да направи нещо, което не й харесваше. Да бъде заобиколена от вражески войници в самото леговище на противника. Но ако Елънд успееше да се върне невредим от лагера, духът на града щеше да се възроди. А и това щеше да подсили увереността на Хам и останалите от групата в способностите на Елънд. Никой не би възразил срещу идея на Келсайър да отиде в противниковия лагер, за да преговаря — нещо повече, те вероятно биха очаквали да се върне от преговорите, след като е убедил Страф да се предаде.
	„Само да успея да го върна в града — помисли Вин, докато закопчаваше роклята. — Страф може да се перчи колкото си ще — това няма да има никакво значение, ако ние сме тези, които насочват атаките му“.
	Кимна замислено, докато приглаждаше роклята. След това заобиколи паравана и се огледа в огледалото. Макар че шивачът се бе придържал към традиционната форма, долната част на роклята не беше издута като камбана, а се спускаше малко по-плътно покрай бедрата. Беше отпусната на раменете, въпреки че имаше тесни ръкави, и бе достатъчно свободна в кръста, та Вин да се движи без затруднения.
	Тя се протегна, подскочи и се извъртя. Остана изненадана от лекотата на роклята и от това колко добре се чувства в нея. Разбира се, нито една рокля не можеше да е подходяща за бой — но тази имаше съществени подобрения спрямо роклите, с които бе ходила на балове.
	— Е? — попита тя и се завъртя.
	ОреСюр повдигна вежди.
	— Какво?
	— Какво мислиш?
	ОреСюр завъртя глава.
	— Защо ме питате?
	— Защото държа на мнението ти.
	— Роклята е много хубава, господарке. Макар че, честно казано, винаги съм намирал този тоалет за малко смешен. С толкова много плат и ярки цветове тя несъмнено е крайно непрактична.
	— Да, зная. — Вин прибра косите си отстрани с две сапфирени шноли. — Но… бях забравила колко е забавно да се носят такива неща.
	— Не виждам кое му е забавното, господарке.
	— Това е, защото си мъж.
	— Всъщност съм кандра.
	— Но нали си мъжка кандра?
	— Откъде знаете? — попита ОреСюр. — При моите сънародници не е никак лесно да се определи полът, тъй като телата ни са аморфни.
	Вин го погледна и вдигна вежди.
	— Мога да позная — каза тя и се наведе над чекмеджето с бижутата. Нямаше много, макар че групата на Келсайър се бе постарала да й осигури най-необходимото. Най-скъпите бе дала на Елънд, за да ги продаде и да финансира различни планове. Беше запазила само любимите си украшения — сякаш бе знаела, че един ден пак ще облече рокля.
	„Ще я нося само веднъж — обеща си тя. — Това не съм истинската аз“.
	Сложи си сапфирена гривна. Подобно на шнолите гривната не съдържаше метал, скъпоценните камъни бяха инкрустирани в дърво и дори закопчалката беше дървена. Единственият метал върху тялото й щяха да са монетите, нейната стъкленица с разтвори и обецата. Запазена, по съвет на Келсайър, за краен случай.
	— Господарке — рече ОреСюр и издърпа с лапа изпод леглото някакъв лист. — Падна от кутията, когато я отваряхте.
	Вин взе листа.

	Лейди Вин.
	Подсилих нагръдника и корсажа, за да ви държат изправена, и същевременно скъсих полите, за да не ви пречат, ако се наложи да побегнете или да скочите. В маншетите ви има малки джобчета за стъкленици, а набраният по-нагоре плат ще скрие пристегнатите за ръцете ви кинжали. Надявам се промените да са ви от полза.
	Фелдю, шивач.

	Тя огледа маншетите. Бяха плътни и широки и по начина, по който бяха обърнати настрани, представляваха идеално скривалище. Макар че прилепваха под раменете, надолу ръкавите се разширяваха и тя веднага видя къде може да нагласи кинжалите.
	— Изглежда, и преди е шил дрехи за Мъглородни — отбеляза ОреСюр.
	— Вероятно — отвърна Вин. Отиде при огледалото да си сложи грим и установи, че няколко от тампоните й за гримиране са изсъхнали. „Май отдавна не съм го правила…“
	— По кое време тръгваме, господарке? — попита ОреСюр.
	Вин се замисли.
	— Всъщност, ОреСюр, не възнамерявам да те взема с мен. Доста ще е подозрително да водя кучето си на подобна среща, а не бих искала в двореца да се досетят за самоличността ти.
	— В такъв случай успех, господарке.
	Вин почувства леко разочарование. Очакваше ОреСюр да възрази. Тръсна глава. Всъщност защо го изолираше? Защото бе посочил всички опасности, свързани с отиването й в лагера?
	ОреСюр лежеше, положил глава върху лапите си, и я гледаше как си слага грим.


	— Но, Ел — рече Хам, — позволи ни поне да те пратим с нашата карета.
	Застаналият пред огледалото Елънд поклати глава и изпъна сюртука си.
	— Това би означавало да пратиш и кочияш, Хам.
	— Именно — потвърди Хам. — Щях да съм аз.
	— Човек повече няма да промени шансовете ни да се измъкнем от лагера. А колкото по-малка е групата, толкова по-лесна ще е работата на Вин.
	Хам поклати глава.
	— Ел, аз…
	Елънд сложи ръка на рамото му.
	— Оценявам загрижеността ти, Хам. Но мисля, че ще се справя. Ако има човек, когото бих могъл да манипулирам, това е баща ми. Ще му внуша, че градът му е вързан в кърпа.
	— Е, добре — въздъхна Хам.
	— А, и още нещо — рече колебливо Елънд.
	— Да?
	— Имаш ли нещо против да ми казваш Елънд вместо Ел?
	Хам се засмя.
	— Това е най-лесната задача.
	Елънд се усмихна. „Не е каквото очакваше Тиндуил, но все пак е някакво начало. По-късно ще се преборим за «ваше величество»“.
	Вратата се отвори и влезе Доксон.
	— Това пристигна току-що. За вас. — И вдигна един лист.
	— От Събора ли е?
	— Да. Не са доволни, че ще пропуснете дебатите тази вечер.
	— Е, не мога да променя уговорената среща със Страф, нали? Кажи им, че ще ги навестя, като се върна.
	Доксон кимна и се обърна, стреснат от шумолене зад гърба си, отстъпи изненадано встрани и в стаята влезе Вин.
	Беше облякла рокля — красива синя рокля, малко по-тясна, отколкото беше прието. Върху черната й коса блещукаха сапфирени шноли и изглеждаше някак… различна. По-женствена — или по-уверена в своята женственост.
	„Колко много се е променила от първата ни среща“ — помисли си Елънд. Бяха изминали почти две години. Тогава тя беше млада и много по-неопитна. А сега беше жена — изключително опасна жена, но в очите й все още се четеше неувереност.
	— Красавица! — прошепна Елънд.
	Тя се усмихна.
	— Вин! — възкликна Хам. — Облякла си рокля!?
	Вин се изчерви.
	— Какво очакваше, Хам? Че ще се срещна с краля на Северната област издокарана с панталон?
	— Ами… — Хам сви рамене. — Всъщност да.
	Елънд се изкиска.
	— Хам, това, че ти ходиш небрежно облечен навсякъде, не означава, че и други трябва да го правят. Честно, не ти ли омръзнаха тези елеци?
	Хам сви рамене.
	— Лесно се обличат. И не са натруфени.
	— И ти е студено — добави Вин и потърка ръце. — Добре че си избрах рокля с ръкави.
	— Нямам нищо против студа — заяви Хам. — Зад стените на града той е дваж по-силен.
	Елънд кимна. Зимата на практика беше дошла. Времето вероятно нямаше да се влоши скоро — в Централната област рядко валеше сняг, — но студените нощи влияеха лошо на бойния дух.
	— Е, да тръгваме — заяви Вин. — Колкото по-скоро приключим с това, толкова по-добре.
	Елънд пристъпи напред и я улови за ръцете.
	— Вин, искам да ти благодаря — каза тихо. — Наистина изглеждаш великолепно. Ако не ни заплашваше почти сигурна гибел, щях да разпоредя веднага да организират най-бляскавия бал, за да мога да се изфукам с теб.
	Вин се засмя.
	— Почти сигурната гибел не е извинение, нали?
	— Май прекарвам твърде много време с групата. — Той се наведе да я целуне, но тя се дръпна.
	— Изгубих почти половин час да се гримирам. Никакви целувки!
	Елънд се изкиска и в същия миг капитан Демоа подаде глава през вратата.
	— Ваше величество, каретата пристигна.
	Елънд погледна Вин. Тя кимна.
	— Да вървим — рече той.


	Настанен в каретата, която им бе пратил Страф, Елънд наблюдаваше смълчаната група, застанала на стените, за да ги изпрати. Слънцето клонеше към залез.
	„Той поиска да отидем по вечерно време — ще трябва да се връщаме след като мъглите са излезли — помисли Елънд. Хитър начин да покажеш, че си по-силен от другия“.
	Такъв бе маниерът на баща му — също като вчерашната внезапна атака на градските стени. За Страф всичко се свеждаше до позата. Елънд бе наблюдавал как баща му се държи в двора и как умее да манипулира дори принудителите. Договорът за разработката на атиума, възложен му от лорд Владетеля, изискваше да се включи в изключително опасна игра. И той се бе справил отлично. Не беше изчислил неочакваната намеса на Келсайър, но кой би могъл?
	След Рухването Страф бе оглавил най-стабилното и най-могъщо кралство в Последната империя. Той беше изобретателен и предпазлив човек и умееше да планира ходовете си с години напред. И беше човекът, когото Елънд трябваше да манипулира.
	— Изглеждаш притеснен — рече Вин. Седеше срещу него в каретата, с изправен гръб, като истинска дама. Сякаш с обличането на роклята бе възвърнала някои от старите си обноски. Същите, с които бе успяла да заблуди дори него, че е от благороден произход.
	— Всичко ще е наред — успокои го тя. — Страф няма да тя направи нищо лошо — дори ако нещата се объркат, не би те превърнал в мъченик.
	— Не се страхувам за себе си — отвърна Елънд.
	— Защо?
	— Защото ти си до мен. Ти си повече от цяла армия, Вин.
	Това обаче не я успокои.
	— Ела при мен — каза той и й направи място на седалката до себе си.
	Тя се надигна, пристъпи към него, но спря и помоли:
	— Внимавай за грима.
	— Обещавам.
	Вин кимна, седна и той я прегърна.
	— Внимавай и с прическата — предупреди го тя. — И да не си изцапаш сюртука.
	— Кога пък стана толкова предпазлива?
	— Заради роклята е. Веднага щом облека рокля, в мен се пробуждат уроците на Сейзед.
	— Наистина ти стои добре — рече Елънд.
	Вин поклати глава.
	— Какво има? — попита той. Каретата подскочи и той се наклони към нея. „Нов парфюм — помисли си. — Поне от този навик не се е отказала“.
	— Това не съм аз, Елънд — каза тя тихо. — Роклята, маниерите. Всичко е лъжа.
	Елънд помълча няколко секунди.
	— Не възразяваш, нали? — попита тя. — Всички останали смятат, че говоря глупости.
	— Не зная — призна откровено Елънд. — Когато облякох новите дрехи, наистина се почувствах различен, така че в думите ти има логика. Ако роклите те притесняват, просто не носи рокли. Вин, искам да си щастлива.
	Тя се усмихна, погледна го и го целуна.
	— Нали каза без тези неща?
	— От теб — отвърна тя. — Аз съм Мъглородна и мога да си го позволя.
	Елънд се усмихна, макар че не му беше весело. Е, разговорът поне го отвличаше от тревожните мисли.
	— Понякога и аз се чувствам неудобно в тези дрехи. Всички очакват повече от мен, когато ги сложа. Очакват крал.
	— Като обличам рокля — въздъхна Вин, — от мен пък очакват да съм дама. А после виждат, че съм аз, и се разочароват.
	— Всеки, който се разочарова от теб, не заслужава уважение — отвърна Елънд. — Вин, не искам да си като тях. Те не са честни. Не ги интересува нищо. Харесвам те каквато си.
	— Тиндуил смята, че мога да бъда и двете. Жена и Мъглородна.
	— Тиндуил е умна жена — посочи Елънд. — Пряма, но мъдра. Трябва да я слушаш.
	— Току-що ми каза, че ме харесваш каквато съм.
	— Така е. Но щях да те харесвам каквато и да си, Вин. Аз те обичам. Въпросът е ти как се харесваш.
	Тя се замисли.
	— Дрехите не променят човека — продължи Елънд. — Но променят реакцията на другите към него. Струва ми се, номерът е да се убедиш, че заслужаваш реакцията, която получаваш. Можеш да носиш рокли, Вин, но нека ги ушият по твой вкус. Не се тревожи, че не даваш на хората каквото искат. Покажи им каква си и това ще е достатъчно. — Той млъкна и се усмихна. — За мен е.
	Тя отвърна на усмивката му и внимателно се облегна на рамото му.
	— Добре. Стига приказки. Да се захващаме за работа. Разкажи ми повече за характера на баща ти.
	— Той е идеалният имперски благородник. Безскрупулен, умен, заслепен от властта. Помниш ли… какво се случи с мен, когато бях на тринайсет? Разказвах ти.
	Вин кимна.
	— Баща ми доста се увличаше по скаа бордеите. Спорел мен му харесваше да си вземе някое момиче, с което да се забавлява, като знае, че след това ще бъде убита. Заради неговата страст. Държеше няколко десетки любовници и гонеше всяка, която не му се понрави.
	Вин промърмори нещо под нос.
	— Същият е и с политическите си съюзници. Никой не е равноправен съюзник на Къща Венчър — той просто се съгласява да бъде управляван от нея. Ако не желаеш да робуваш, няма да получиш договор.
	— Познавах главатари на банди със същите маниери — каза Вин.
	— И как оцеляваше, ако някой от тях ти хвърли око?
	— Правех се на маловажна — обясни тя. — Снишавах се, прекланях глава и не им давах причина да ме нападнат. Точно каквото ти смяташ да правиш тази вечер.
	Елънд кимна.
	— Бъди внимателен — рече Вин. — Не позволявай на Страф да си помисли, че му се подиграваш.
	— Добре.
	— И не му обещавай прекалено много. Дръж се, сякаш само се опитваш да си твърд. Нека си помисли, че може да изкопчи от теб каквото поиска — това ще му хареса.
	— Виждам, че имаш опит в тези неща.
	— Твърде голям — отвърна Вин. — Но ти си го чувал и преди.
	Елънд кимна. Бяха обмислили старателно плановете си. Оставаше да ги реализират. „Накарай Страф да си мисли, че сме слаби, намекни му, че ще му предадем града — но само ако ни помогне срещу Сет“.
	Елънд вече виждаше зад прозореца огньовете на армията. „Колко е голяма! Къде ли баща ми се е научил да командва подобна армия?“ Беше се надявал, че липсата на военен опит ще доведе до лошо командване на армията. Но шатрите бяха подредени в строги редици и униформите на войниците изглеждаха спретнати и чисти. Вин се наведе към своя прозорец и взе да се оглежда с нескрито любопитство.
	— Погледни — рече тя и посочи.
	— Какво? — Елънд се наведе към нея.
	— Принудител.
	Елънд доближи чело до прозореца и забеляза един бивш имперски жрец — с характерна татуировка около очите — да се разхожда пред строените войници.
	— Това било значи. Използва принудители за командири.
	— Съвсем логично е — отвърна Вин. — Те имат опит с управлението на големи групи хора.
	— Както и със снабдяването — добави Елънд. — Да, отлична идея. Но все пак съм изненадан. Ако все още се нуждае от принудителите, не означава ли това, че признава върховната власт на лорд Владетеля? Повечето от останалите крале прогониха принудителите веднага щом им се удаде възможност.
	Вин се намръщи.
	— Не каза ли, че баща ти обича едноличната власт?
	— Така е — потвърди Елънд. — Но освен това обича и инструментите на властта. Винаги е държал при себе си кандра, знае се, че е наемал особено опасни аломанти. Уверен е, че може да ги контролира — и вероятно си мисли същото за принудителите.
	Каретата забави и спря пред голяма шатра. Страф Венчър излезе след минутка.
	Бащата на Елънд беше едър мъж с властна осанка. Брадата, която си бе пуснал наскоро, само подсилваше ефекта. Носеше строг шит по мярка костюм, като тези, които се бе опитвал да накара да носи Елънд. Тъкмо заради това Елънд бе предпочел небрежните дрехи, разкопчаните жилетки и твърде широките панталони. Всичко, с което да се отличава от баща си.
	Съпротивата му обаче открай време не беше упорита. Правеше дребни номера, с които да ядоса баща си и се държеше глупаво, защото знаеше, че ще му се размине. Нито едно от тези неща нямаше особено значение.
	Не и до последната нощ. Лутадел бе обхванат от пламъци, бунтът на скаа заплашваше да излезе извън контрол и да обхване целия град. Нощ на хаос и разрушение, през която Елънд не знаеше къде е Вин.
	Нощта, в която се изправи срещу Страф Венчър.
	„Не съм момчето, което тормозеше, татко“.
	Вин го стисна за ръката и Елънд слезе от каретата. Страф ги чакаше мълчаливо. На лицето му се изписа странно изражение, когато Елънд подаде ръка на Вин.
	— Ти дойде — каза той.
	— Изненадан ли си, татко?
	Страф поклати глава.
	— Виждам, че си същият глупак, какъвто беше, момче. Сега си под моя власт — мога да те убия с едно махване на ръката. — И вдигна ръка, сякаш се готвеше да го направи.
	„Сега е моментът“ — помисли си Елънд с разтуптяно сърце.
	— Винаги съм бил под твоя власт, татко — рече той. — Можеше да ме убиеш още преди месеци, да превземеш целия град, ако пожелаеш. Не виждам с какво идването ми тук променя нещата.
	Страф се поколеба.
	— Дойдохме за вечеря — продължи Елънд. — За да те запозная с Вин и да обсъдим някои важни за теб въпроси.
	Страф се намръщи.
	„Точно така — помисли Елънд. — Имам предложение за теб. Знаеш, че първият, който изиграе козовете си, обикновено губи“.
	Страф не би пропуснал възможността да спечели — дори ако му я предлага някой като Елънд. Вероятно не очакваше да чуе нещо важно от него. Но нима можеше да е напълно сигурен? Какво имаше да губи?
	— Иди и кажи на готвача да приготви вечеря за трима — нареди той на един слуга.
	Елънд се постара да скрие облекчената си въздишка.
	— Това ли е твоята Мъглородна? — попита Страф.
	Елънд кимна.
	— Малка хитруша — рече Страф. — Кажи й да престане да Усмирява чувствата ми.
	Вин се изчерви.
	Страф посочи шатрата. Елънд поведе Вин нататък, но тя поглеждаше през рамо: очевидно не й се нравеше, че Страф е зад тях.
	„Малко е късно за това…“ — помисли Елънд.
	Отвътре шатрата изглеждаше точно така, както Елънд би очаквал от баща си — множество възглавници, скъпа мебелировка, Обзавеждането целеше да подчертава положението на Страф. Подобно на масивните цитадели в Лутадел, обстановката, в която живееше един благородник, подсилваше усещането за неговата значимост.
	— Той е добър — прошепна Вин. — Бях пределно внимателна, а ме е усетил.
	Елънд кимна и каза:
	— Освен това е и Калаено око. Така че най-вероятно сега ни подслушва.
	Погледна към входа. Страф влезе след миг. По нищо не си личеше дали ги е чул. Последваха го неколцина слуги, които носеха голяма маса за хранене.
	Вин си пое рязко дъх. Слугите бяха скаа — имперски скаа, от старата традиция. Бяха парцаливи, с дрипави сюртуци и по множеството белези и синини си личеше, че често ги бият. Носеха масата със сведени погледи.
	— Какво ти стана, момиче? — попита Страф. — А, това ли било? Ти си скаа, нали — въпреки хубавките дрехи, под които се криеш? Елънд е много мил, аз не бих ти позволил да носиш тази рокля.
	„И още много неща“ — подсказваше тонът му.
	Вин стрелна Страф с поглед, приближи се до Елънд и го улови за ръката. Думите на Страф не бяха нищо повече от позьорство, но засега вършеха работа. Искаше да накара Вин да се чувства неудобно.
	Елънд се намръщи, но когато я погледна, зърна на устните й да трепти зла усмивка.
	„Бриз каза, че Вин е много по-умела в аломантията от повечето Усмирители — напомни си той. — Баща ми наистина е добър, но за да я усети… тя му е позволила, разбира се“.
	Елънд отново погледна Страф, който не пропусна да удари един от излизащите скаа.
	— Дано не са ти роднини — рече на Вин. — Защото напоследък са доста лениви. Май ще трябва да екзекутирам неколцина.
	— Аз вече не съм скаа — отвърна тихо Вин. — Аз съм благородничка.
	В отговор Страф се изсмя. Вече беше отписал Вин като заплаха. Знаеше, че е Мъглородна, вероятно бе чул, че е опасна, а сега предполагаше, че е слаба и незначителна.
	„Бива я в тази игра“ — помисли одобрително Елънд. Слугите започнаха да поднасят ястия — доста впечатляващи, като се имаха предвид обстоятелствата. Докато чакаха, Страф извика помощника си и му нареди:
	— Повикай Хоселе. И й кажи да побърза.
	„Изглежда по-малко резервиран, отколкото го помня“ — помисли Елънд. В дните на лорд Владетеля благородниците спазваха строга етикеция на поведение пред другите, макар че можеха да си позволят някои екстравагантни постъпки, когато са сред свои. Можеха да танцуват и да разговарят сдържано на бала и да се забавляват с блудници и алкохол в малките часове на нощта.
	— Защо си пуснал брада, татко? — попита Елънд. — Доколкото знам, брадите още не са на мода.
	— Аз определям модата, момче. Сядайте.
	Вин почака с почтително изражение, докато Елънд се настани, преди да заеме мястото си. Държеше се, сякаш едва владее нервността си, озърташе се, като че ли част от нея иска да избяга.
	— А сега — поде Страф — да чуем защо си тук.
	— Мисля, че е очевидно, татко — отвърна Елънд. — Тук съм да обсъдим съюза.
	Страф повдигна вежди.
	— Съюз? И двамата току-що се съгласихме, че животът ти ми принадлежи. Не виждам смисъл да се съюзявам с теб.
	— Може би — отвърна Елънд. — Но не бива да забравяме и някои други фактори. Предполагам, че не си очаквал появата на Сет, нали?
	— Сет не ми е грижа — отвърна Страф и се съсредоточи върху яденето. Вин сбърчи нос, като го видя лакомо да хапва от голямо парче месо.
	Елънд отряза късче от своето.
	— Татко, човек с армия голяма почти колкото твоята не може да не бъде грижа.
	Страф сви рамене.
	— Няма да бъде, когато се преместя зад стените. А ти ще ми отвориш вратите, след като сме съюзници, нали?
	— И да поканя Сет да нападне града? — попита Елънд. — Да, двамата с теб ще можем да го задържим, но защо да избираме отбранителна тактика? Защо да му позволим да отслаби стените и вероятно да продължи обсадата, докато нашите две армии не започнат да гладуват? Трябва да го нападнем, татко.
	— И смяташ, че ми е нужна помощта ти за това? — изсумтя Страф.
	— Да, ако искаш успехът ти да е пълен. Заедно лесно ще се справим с него — но не и поединично. Нуждаем се един от друг. Хайде да го нападнем. Ти ще водиш твоята армия, аз — моята.
	— Защо си толкова нетърпелив? — попита Страф и присви очи.
	— Защото искам да докажа нещо — обясни Елънд. — Виж, и двамата знаем, че ти ще ми отнемеш Лутадел. Но ако преди това нападнем Сет, ще изглежда, сякаш сме сключили съюз още в началото. Ще мога да ти предам града, без да изглеждам пълен глупак. Ще го представя така, сякаш съм повикал баща си на помощ срещу армия, за която съм бил известен, че идва. Ще ти предоставя града и отново ще стана твой наследник. И двамата знаем какво искаме. Но първо Сет трябва да умре.
	Страф се замисли. Елънд виждаше, че думите му попадат в целта. „Да — помисли си той. — Мисли си, че съм момчето, което познаваш — ексцентрично, необуздано и глупаво в съпротивата си. Но че все пак се опитвам да спася авторитета на Венчърови“.
	— Не — заяви Страф.
	Елънд се ококори.
	— Не — повтори Страф и се върна към храненето. — Няма да стане така, момче. Аз ще реша кога — и дали — ще атакуваме Сет.
	„Това трябваше да се получи!“ — Елънд се ядоса. Зачуди се къде може да е сбъркал. Все пак усещаше леко колебание у баща си.
	„Трябва ми още информация“. Погледна настрани и забеляза, че Вин върти нещо между пръстите си. Вилица. Тя срещна погледа му и я почука леко с пръст.
	„Метал — помисли Елънд. — Добра идея“.
	— Дошъл си за атиума — каза на баща си. — Не е нужно да завладяваш града, за да го получиш.
	Страф се наведе напред.
	— Защо не го продаде?
	— Татко, нищо не примамва по-бързо акулите от прясната кръв — отвърна Елънд. — Ако бях продавал големи количества атиум, щях да разкрия, че наистина го притежавам. Което е доста лоша идея, като се имат предвид усилията ни да разсеем тези слухове.
	Зад стените на шатрата се чу шум и в помещението влезе момиче. Носеше бална рокля — червена на цвят — и косата й бе сплетена на дълга черна плитка. Нямаше повече от петнайсет.
	— Хоселе — рече Страф и й посочи креслото до себе си. Момичето кимна покорно и изтича до своя господар. Беше се гримирала, а роклята й бе доста къса. За Елънд нямаше съмнение каква е връзката й с баща му.
	Страф се усмихна и продължи да дъвче. Момичето малко приличаше на Вин — имаше мургава кожа, същата черна коса и подобни нежни черти. Това беше поредното изявление. _Мога да си намеря досущ като твоята — дори по-млада и по-красива_.
	Точно в този момент — докато гледаше подигравателното пламъче в очите на баща си — Елънд осъзна защо го мрази толкова много.
	— Може би бихме могли да сключим сделка, момче — рече Страф. — Предай ми атиума и аз ще се разправя със Сет.
	— Пренасянето ще отнеме време — отвърна Елънд.
	— Защо? Атиумът не е тежък.
	— Защото е много.
	— Не толкова, че да не можеш да го натовариш на една карета.
	— По-сложно е, отколкото си мислиш възрази Елънд.
	— Не смятам — отвърна засмяно Страф. — Просто не искаш да ми го предадеш.
	Елънд се намръщи.
	— Нямаме атиум — прошепна Вин.
	Страф се извърна към нея.
	— Така и не го намерихме — продължи тя. — Келсайър свали лорд Владетеля, за да можем да се доберем до неговия атиум. Но не можахме да открием къде го държи. Вероятно не е в града.
	„Виж, това не го очаквах…“ — помисли Елънд. Разбира се, Вин често действаше спонтанно, също както и Келсайър. Когато си с Вин, всички планове могат да хвръкнат в един миг през прозореца — но обикновено след това тя правеше нещо още по-добро.
	Страф мълчеше. Изглежда, бе повярвал на Вин.
	— Значи наистина няма какво да ми предложите.
	„Трябва да се преструвам на слаб — напомни си Елънд. — Да го накарам да мисли, че може да превземе града по всяко време. Но че не си заслужава да го прави. — Запотропва по масата, като се стараеше да изглежда изнервен. — Ако повярва, че атиумът не е у нас, едва ли ще нападне града веднага. Няма какво да спечели там. Затова Вин му разкри истината“.
	— Вин не знае какво говори — обади се той. — Държа атиума на скрито място дори от нея. Сигурен съм, че ще можем да уредим нещо, татко.
	— Не — заяви Страф. Изглеждаше развеселен. — Ти наистина нямаш атиум. Зейн каза… но нищо, тогава не му повярвах…
	Страф поклати глава и отново почна да яде. Момичето до него не се хранеше, седеше тихо, като украшение, за каквото вероятно я имаха. Страф отпи голяма глътка вино, въздъхна доволно, погледна малката си любовница и й нареди:
	— Излез.
	Момичето незабавно стана и излезе.
	— Ти също — обърна се Страф към Вин.
	Вин замръзна и погледна Елънд.
	— Всичко е наред — каза той бавно.
	Тя се поколеба, после кимна. Самият Страф не представляваше голяма опасност за Елънд, а тя беше Мъглородна. Ако нещо се объркаше, можеше бързо да се върне при него. Ако излезеше, те щяха да продължат с ролите, които играеха — Елънд щеше да изглежда още по-безпомощен. И щеше да е дори в по-добра позиция да преговаря със Страф.
	Вин поне се надяваше да е така.
	— Ще чакам отвън — каза тя и излезе.


	27.


	Той не беше обикновен войник. Притежаваше силата да командва — човек, когото сякаш самата съдба подкрепяше.


	— Е, добре — заяви Страф и остави вилицата. — Да бъдем искрени, момче. Ей толкова ме дели от решението да те убия.
	— Нима ще екзекутираш собствения си син?
	Страф сви рамене.
	— Ти се нуждаеш от мен — продължи Елънд. — За да можеш да победиш Сет. Можеш да ме убиеш, но няма да спечелиш нищо. Все още ще трябва да превземеш Лутадел със сила и Сет ще може да те нападне — и да те разгроми, тъй като ще си отслабен.
	Страф се усмихна, скръсти ръце и се надвеси над масата.
	— Грешиш и за двете неща, момче. Първо, мисля, че ако те убия, следващият военачалник на Лутадел ще е по-склонен да ми се подчинява. Имам хора в града, които го потвърждават. Второ, не ми е нужна помощта ти, за да победя Сет. Двамата с него вече сключихме съюз.
	— Какво?! — възкликна Елънд.
	— Какво смяташе, че правех през тези седмици? Седях и чаках да ме поканиш на среща? Със Сет си разменихме любезности. Той не се интересува от града — иска само атиума. Уговорихме се да го разделим, след като го открием, сетне ще завладеем останалата част от Последната империя. Той поема на северозапад, аз на югоизток. Много сговорчив човек се оказа този Сет.
	„Блъфира“ — помисли Елънд. Беше почти сигурен. Страф не действаше така, не би се съюзил с някой, чиято сила е почти равна на неговата. Страф прекалено много се боеше от предателство.
	— И мислиш, че ще ти повярвам?
	— Вярвай, каквото си искаш — заяви Страф.
	— А приближаващата се армия на колосите? — попита Елънд, решил да изиграе и последния коз.
	Този път Страф се замисли.
	— Татко, ако искаш да получиш Лутадел, преди колосите да стигнат тук, трябва да се вслушаш в думите на човека, дошъл да ти предложи всичко. Моля те само за едно — да ми позволиш малка победа. Нека нападнем Сет, за да подсигурим нашето наследство. После ще получиш града.
	Страф потъна в мълчание — достатъчно дълго, та Елънд да си помисли, че може би този път е победил. Накрая обаче поклати глава.
	— Не, не мисля. Ще си опитам късмета със Сет. Не зная защо ми позволи да взема Лутадел, но изглежда, градът не го интересува.
	— А на теб защо ти е? — попита Елънд. — Вече ти казах, че нямаме атиум. За какво ти е притрябвал градът?
	Страф се наведе към него и Елънд усети дъха му, миризмата на силни подправки от вечерята.
	— Точно тук грешиш, момче. Ето защо — дори да можеше да ми предложиш този атиум — няма да напуснеш лагера тази нощ. Преди година допуснах грешка. Ако бях останал в Лутадел, сега аз щях да съм на трона. Не ти. Не зная защо го направих — сигурно съм сметнал, че един слаб Венчър на трона е по-добра перспектива от никакъв.
	Страф бе олицетворение на всичко онова, което Елънд мразеше в империята. Самонадеян, арогантен, зъл.
	„Трябва да се преструвам на слаб — напомни си той. — Да го убедя, че не представлявам заплаха“.
	— Татко, това е само един град. От моята гледна точка не струва дори наполовина колкото армията ти.
	— Това е повече от град — възрази Страф. — Това е седалището на лорд Владетеля. Моята крепост. Чух, че използваш Цитаделата ми за свой дворец.
	— Просто нямаше къде другаде да ида.
	Страф пак почна да яде.
	— Е, добре — рече между два сочни къса месо. — Отпърво си помислих, че трябва да си кръгъл глупак, за да дойдеш тук тази вечер. Но сега не съм съвсем сигурен. Вероятно си видял, че е неизбежно.
	— Ти си по-силният — отвърна Елънд. — Не мога да ти се противя.
	Страф кимна.
	— Впечатляваш ме, момче. Облякъл си се както трябва, любовницата ти е Мъглородна, държиш града под свой контрол. Май ще ти позволя да живееш.
	— Благодаря ти.
	— А в замяна на това ти ще ми предадеш Лутадел.
	— Веднага щом се разправим със Сет.
	Страф се разсмя.
	— Нещата няма да станат по този начин, момче. Ние не преговаряме. Ти слушаш моите заповеди. Утре ще отидем заедно при градските стени и ти ще наредиш да отворят портите. Аз ще вляза начело на армията си и ще поема управлението, а Лутадел ще стане столица на моето кралство. Ако направиш каквото ти кажа, ще те определя за свой наследник.
	— Няма да се получи — отвърна Елънд. — Оставих заповед да не отварят портите при никакви обстоятелства.
	Страф се подвоуми.
	— Моите съветници предполагаха, че може да използваш Вин като заложница, за да ме принудиш да предам града — продължи Елънд. — Ако отидем заедно, ще се досетят, че ме заплашваш.
	Лицето на Страф потъмня.
	— Моли се да не си го помислят.
	— Ще го помислят — настоя Елънд. — Татко, познавам добре тези хора. Чакат и най-малкия повод, за да ми отнемат управлението на града.
	— Тогава защо дойде тук?
	— За да направя каквото казах. Да преговарям за съюз срещу Сет. Ще ти предам Лутадел — но ми трябва време. Нека първо решим проблема със Сет.
	Страф сграбчи ножа за рязане на месо и го заби в масата.
	— Казах ти, че не преговарям с теб! Не можеш да ми поставяш условия, момче! Животът ти е в мои ръце!
	— Само съобщавам фактите, татко — побърза да отвърне Елънд. — Не искам да…
	— Станал си по-хитър — рече Страф и присви очи. — Какво се надяваш да постигнеш с тази игра? Идваш в лагера ми. Не предлагаш почти нищо… — Помисли малко и продължи: — Нищо освен момичето. Онази малка хубавелка.
	Елънд се изчерви.
	— Това няма да те вкара в града. Спомни си, моите съветници предполагаха, че ще я използваш като оръдие.
	— Чудесно — тросна се Страф. — Ти умираш, а аз превземам града със сила.
	— И Сет те напада в тил — продължи Елънд. — Притиска те до стената и те принуждава да се предадеш.
	— Ще понесе тежки загуби — озъби се Страф. — След това няма да може да превземе града.
	— Дори с намалена сила пак ще има по-добри шансове, отколкото ако трябва да го извоюва от теб.
	Страф се изправи.
	— Все пак ще рискувам. Веднъж вече те оставих зад гърба си. Този път няма да те изпусна, момче. Тези проклети скаа трябваше да те убият и да ме отърват от теб.
	Елънд също се надигна. По очите на Страф виждаше, че е взел решение.
	„Няма да се получи“ — помисли си той, завладян от паника. Знаеше, че не залага на сигурно, но някак си бе вярвал в успеха. И наистина, беше изиграл картите си добре. Но нещо не беше наред — нещо, което беше пропуснал, което не беше предвидил. Защо Страф продължаваше да упорства?
	„Явно съм твърде неопитен за този вид игри“ — помисли Елънд. Вероятно трябваше повече да се вслушва в уроците на баща си като дете. Едва сега взе да си дава сметка за тежестта на положението. Заобиколен от вражеска армия. Отделен от Вин.
	Беше обречен.
	— Почакай! — извика отчаяно Елънд.
	— Аха! — засмя се Страф. — Най-сетне разбра в какво си се забъркал, нали? — На лицето му грееше доволна усмивка. Страстна. Той беше от хората, които обичат да причиняват болка и страдание на другите, макар че Елънд рядко бе виждал да го прави. На първо място винаги си оставаше изгодата.
	Изгодата, която бе получил лично от лорд Владетеля. Но сега Елънд виждаше в очите на баща си смъртната си присъда.
	— Въобще не си смятал да ми пощадиш живота — рече той. — Дори ако ти дам атиума, дори ако те пусна в града.
	— Мъртъв си от мига, в който поех насам — отвърна Страф. — Глупаво момче. Но ти благодаря, че ми доведе момичето, Тази нощ ще бъде моя. Да видим дали първото име, което извика, ще е твоето, докато аз…
	Елънд се изсмя.
	Отчаян смях, нелепа постъпка при тази ситуация, смях, изразяващ цялата тревога и страха му, но той бе породен от една картина — как Страф се опитва да насили Вин.
	— Нямаш представа какъв глупак си — заяви Елънд.
	Лицето на Страф стана мораво.
	— Заради тези думи, момче, ще съм още по-груб с нея.
	— Ти си свиня, татко. Болен, отвратителен човек. Смяташ се за гениален водач, но дори не си компетентен. За малко да погубиш нашата Къща — само смъртта на лорд Владетеля те спаси!
	Страф повика охраната.
	— Може би ще превземеш Лутадел — продължи Елънд. — Но после ще го загубиш! От мен може и да не става добър крал, но ти ще си ужасен. Лорд Владетеля беше тиран, но също така и гений. А ти не си нито едно от двете. Ти си егоист, който ще похарчи всичко, което е натрупал, и накрая ще умре с нож в гърба.
	Стражата нахлу и Страф им посочи Елънд. Те се хвърлиха към него, но той дори не трепна. Беше израсъл с този човек, беше понасял много неща от него. И въпреки това никога досега не му бе казвал истината в очите. Беше се бунтувал по момчешки, но винаги бе преглъщал това, което го боли.
	Чувстваше се добре. Беше постъпил правилно.
	„Може би не биваше да се преструвам на слаб. Страф обича да мачка другите“.
	Изведнъж разбра какво трябва да направи. Усмихна се и погледна баща си в очите.
	— Ако ме убиеш, татко… ти също ще умреш.


	— Ако ме убиеш, татко — рече Елънд, — ти също ще умреш.
	Вин се поколеба. Стоеше пред шатрата, в мрака на рано спусналата се нощ. Досега бе заобиколена от стражниците на Страф, но те изтичаха вътре по негова команда. Тя пристъпи в тъмнината и доближи северната стена на шатрата, като наблюдаваше сенките. Беше готова да се хвърли вътре. Елънд не се справяше особено добре — не че не го биваше да преговаря. Просто по природа бе твърде честен. Лесно можеше да се познае кога блъфира.
	Но последното му изявление беше различно. Не беше част от някаква нова игра, нито израз на внезапно бликнал гняв. Неочаквано той бе станал спокоен и решителен.
	Вин чакаше тихо, извадила кинжалите, напрегната в мъглите до сияещата шатра. Нещо й подсказваше, че трябва да даде на Елънд още малко време.
	Страф се разсмя на тази последна заплаха.
	— Ти си глупак, татко — повтори Елънд. — Мислиш, че съм дошъл тук да преговаряме? Че бих си имал вземане-даване с човек като теб? Не. Достатъчно добре ме познаваш. Знаеш, че никога няма да ти се подчиня.
	— Тогава защо си тук? — попита Страф.
	Тя почти долови смеха на Елънд.
	— За да мога да съм близо до теб, татко… и да вкарам моята Мъглородна в сърцето на лагера.
	Тишина.
	После смехът на Страф.
	— Нима ме заплашваш с онова пиленце? Ако това е великата Мъглородна от Лутадел, съм дълбоко разочарован.
	— Само защото тя иска да се чувстваш така — отвърна Елънд. — Мисли, татко. Ти изпитваше подозрения и момичето ги потвърди. Но ако е толкова добра, колкото твърдят слуховете — а зная, че си ги чувал, — тогава как успя да усетиш натиска й върху чувствата си? Улови я, че те Усмирява, и й направи забележка. Не усети да го прави повече и реши, че си я сплашил. След това започна да се чувстваш по-уверен. Спокоен. Прогони Вин като заплаха — но кой рационален човек би отрекъл заплахата от един Мъглороден? Колкото и да е дребен и тих. Всъщност тъкмо дребните и тихи убийци са тези, на които трябва да обръщаш сериозно внимание.
	Вин се усмихна. Хитро. Пресегна се и подкладе гнева на Страф. Чу изненадания му стон. „Сега знаеш, че участвам, Елънд“.
	— Страх — каза Елънд.
	Тя Усмири гнева на Страф и разпали страха.
	— Страст.
	Вин продължи.
	— Успокоение.
	Този път тя Усмири всичко. През стената на шатрата виждаше абсолютно неподвижната сянка на Страф. Аломантът не можеше да накара човек да изпълнява всички негови желания — и най-често силните Тласъци и Притегляния върху чувствата не даваха очаквания резултат. Но в този случай Вин искаше Страф да знае, че тя е наблизо.
	Усмихна се и изгаси калая. Разпали дуралуминий и Усмири чувствата на Страф с експлозивен натиск, потисна всякаква възможност той да изпитва емоции. Сянката му се олюля под атаката й.
	След миг месингът й привърши и тя се върна към калая, без да сваля поглед от сенките зад стената.
	— Усещаш ли силата й, татко? — попита Елънд. — Тя е по-могъща от всички аломанти, които си познавал. Тя уби лорд Владетеля. Обучена е от Оцелелия. Ако ме убиеш, тя ще убие теб.
	В шатрата се възцари тишина.
	После отекнаха стъпки. Вин се обърна, наведе се и вдигна кинжал.
	От нощните мъгли изплува позната фигура.
	— Защо все не успявам да се промъкна до теб незабелязано? — тихо попита Зейн.
	Вин повдигна рамене и се обърна към шатрата — но застана така, че да може да държи Зейн под око. Той я доближи и също загледа сенките.
	— Не виждам какво ще спечелиш — заяви Страф. — Пак ще си мъртъв, дори твоята Мъглородна да ме убие.
	— Ах, татко — рече Елънд. — Сбърках за интереса ти към Лутадел. Но ти също сбърка за мен — винаги си бъркал. Не ме е страх от смъртта, не и ако това осигури безопасност на хората ми.
	— Ако ме убиеш, Сет ще превземе града.
	— Мисля, че моята армия ще успее да го задържи. В края на краищата неговата армия е по-малка от твоята.
	— Това е абсолютна глупост! — извика Страф. Но не заповяда на войниците си да хванат Елънд.
	— Убий ме и ти също ще умреш! — повтори Елънд. — И не само ти. Твоите генерали. Капитаните ти. Дори принудителите. Заповядано й е да ги избие до един.
	Зейн пристъпи към Вин. Подметките му изхрущяха по чакъла, с който бе насипан районът около шатрата.
	— Колко хитро — прошепна той. — Няма значение колко е силен противникът ти… той не може да те нападне, ако си опрял кинжал в гърлото му.
	Зейн се наведе още малко и когато извърна глава Вин видя лицето му на сантиметри от своето.
	— Кажи ми, защо хора като теб и мен винаги трябва да бъдат оръжия на други?
	Вътре в шатрата Страф проявяваше все по-нарастващо безпокойство.
	— Никой не е толкова силен, момче. Нито дори някой Мъглороден. Тя може да убие няколко генерали, но никога няма да се добере до мен. Аз имам свой Мъглороден.
	— Така ли? — попита Елънд. — И защо той не я убие? Защото се страхува да излезе срещу нея. Ако ме убиеш, татко — ако дори се опиташ да нападнеш града, — тя ще започне истинско клане. Хората ти ще мрат като затворниците пред фонтана в деня за екзекуции.
	— Не каза ли, че той стои над тези неща? — прошепна Зейн. — Твърдеше, че не си негово оръдие. Че не би използвал убийци…
	Вин подсмръкна сконфузено.
	— Той блъфира, Зейн. Никога няма да прибегне до нещо такова.
	— Не си виждал по-могъщ аломант, татко — продължаваше Елънд зад стената на шатрата. — Гледал съм я как се бие с други аломанти — никой от тях не можа дори да я докосне.
	— Истина ли е? — попита Зейн.
	Вин се поколеба. Всъщност Елънд никога не я бе виждал да се бие с други аломанти.
	— Веднъж гледа как се бия с войници, но това не е същото.
	— Аха — каза Зейн. — Значи поредната малка лъжа. Минават, когато кралят е само един. Но това важи за много неща. Да размениш живота на един човек срещу цяло кралство? Кой не би платил толкова ниска цена? Свободата ти срещу неговата победа.
	— Той не ме използва — заяви Вин.
	Зейн се изправи. Вин се обърна и го проследи с поглед, докато се отдалечаваше безшумно между шатрите. Спря недалеч от нея и вдигна глава нагоре. Въпреки светлината от шатрите лагерът бе обгърнат от мъгли. Те се кълбяха около него. Пламъците на факлите и огньовете изглеждаха слаби и незначителни. Като угасващи въглени.
	— Какво разбира той от това? — попита Зейн и разпери ръце. — Знае ли какво са мъглите? Може ли да разбере теб?
	— Той ме обича — отвърна Вин, загледана в сенките. За момент беше настъпила тишина: Страф обмисляше заплахите на Елънд.
	— Обича те? Или обича да те има?
	— Елънд не е такъв — каза Вин. — Той е добър човек.
	— Добър или не, ти не си като него. — Гласът на Зейн отекна в подсиления й слух. — Разбира ли какво е да си като нас с теб? Може ли да познае нещата, които познаваме ние, да обикне каквото обичаме ние? — Зейн посочи небето. Далече над мъглите трепкаха светлинки, като малки светулки. Звезди, невидими с просто око. Само човек, горящ калай, можеше да различи сиянието им.
	Тя си спомни първия път, когато Келсайър й ги бе показал. Спомни си колко бе изненадана, че въобще ги има, невидими над мъглите…
	Зейн продължаваше да сочи нагоре.
	— В името на лорд Владетеля! — прошепна Вин и отстъпи назад от шатрата. През вихрещите си мъгли, в отражението на светлината от шатрата, бе зърнала нещо на ръката на Зейн.
	Кожата му беше покрита с тънки ивици. Белези.
	Зейн незабавно свали ръце и ги скри в ръкавите си.
	— Ти си бил в Хатсинските ями — прошепна тя. — Като Келсайър.
	Зейн мълчеше.
	— Съжалявам — рече тя.
	Зейн се обърна към нея и се усмихна в нощта. Силна, уверена усмивка. Пристъпи напред.
	— Разбирам те, Вин. — Поклони й се, отскочи встрани и изчезна в мъглите.
	В шатрата Страф каза на Елънд:
	— Върви си. Махай се оттук.


	Каретата се отдалечи с тропот. Страф стоеше пред шатрата, сляп за мъглите, все още леко зашеметен.
	„Аз го пуснах. Защо го направих?“
	Но дори сега усещаше неумолимия натиск на докосването й. Емоциите бушуваха в него като предателски водовъртеж и после… нищо. Подобно на огромна ръка, стиснала душата му, за да го накара да се подчини. Усещането напомняше представата му за смъртта.
	Не беше възможно да съществува толкова могъщ аломант.
	„Зейн я уважава — припомни си Страф. И всички твърдят, че тя е убила лорд Владетеля. Това дребничко момиче. Невъзможно“.
	Наистина изглеждаше така. Очевидно нарочно търсеше този външен ефект.
	А всичко бе почнало толкова добре. Информацията, осигурена от кандрата на Зейн, се оказа съвсем точна: Елънд се опита да сключи съюз. Най-страшното беше, че Страф за малко да се хване на въдицата, завладян от увереността, че Елънд е безвреден. Добре, че беше предупреден.
	И тъй да е, Елънд пак го беше надиграл. Страф дори бе подготвен за тяхната игра на слабост, но въпреки това се поддаде.
	„Тя е толкова силна…“
	От мрака се появи тъмен силует и се приближи към него.
	— Татко, изглеждаш така, сякаш си видял призрак. Да не би да е твоят?
	— Зейн, имаше ли някой навън? — попита Страф. — Поне още двама Мъглородни, които да й помагат?
	Зейн поклати глава.
	— Не. Тя наистина е невероятно силна. — И се отдалечи към мъглите.
	— Зейн! — извика Страф и синът му спря. — Ще трябва да променим плана. Искам да я убиеш.
	Зейн се обърна.
	— Но…
	— Тя е прекалено опасна. Освен това вече разполагаме с информацията, която ни интересуваше. Те нямат и късче атиум.
	— И ти им повярва? — попита Зейн.
	Страф се поколеба. След като цяла вечер бе марионетка в чужди ръце, не му се щеше отново да се покаже лековерен. — Не — отвърна той. — Но ще разберем по друг начин. Искам да убиеш това момиче, Зейн.
	— Значи ще нападнем града, така ли?
	Страф почти бе готов да издаде заповед за подготовка на атака рано сутринта. Пробният набег бе минал добре и бе показал сериозни недостатъци в отбраната на противника. Той можеше да превземе града и да го използва за отправна точка при боевете със Сет.
	Но последните думи на Елънд, преди да си тръгне, го спряха. „Изпратиш ли армията срещу града, татко, ще умреш. Ти почувства силата й — знаеш какво може да направи. А сега, ако искаш се крий, или пък дори завладей града. Но тя ще те намери. И ще те убие. Единственият ти шанс е да чакаш. Аз ще се свържа с теб, когато армията ми е готова да нападне Сет. Ще ударим заедно, както вече се уговорихме“.
	Страф не можеше да разчита на това. Момчето се беше променило — бе станало по-силно. Той не хранеше илюзии какво ще последва, ако Страф и Елънд нападнат заедно. Но от друга страна, не можеше да щурмува Лутадел, докато Вин е жива. Без да познава истинската й сила, след като само бе усетил допира й върху чувствата си.
	— Не — каза той. — Няма да нападнем. Не и докато не я убиеш.
	— Може да се окаже по-трудно, отколкото си мислиш, татко — рече Зейн. — Ще ми трябва помощ.
	— Каква помощ?
	— Ударна група. Аломанти, които не могат да бъдат проследени.
	Говореше за специална група. Повечето аломанти можеха лесно да бъдат проследени заради благородническия си произход. Но Страф разполагаше с достъп до някои по-особени източници. Имаше и друга причина да държи толкова много любовници — винаги водеше със себе си поне няколко десетки. Някои го приемаха като свидетелство за сладострастието му.
	Но не беше само така. Повече любовници означаваха повече деца. А повече деца с благородническа кръв в жилите — повече аломанти. Досега бе станал баща само на един Мъглороден, но имаше няколко Мъгливи.
	— Ще го направим — каза Страф.
	— Може да не оцелеят след битката, татко — предупреди го Зейн, обгърнат от кълбящи се мъгли.
	Ужасното чувство отново се пробуди. Усещането за празнота, парализиращата увереност, че някой друг е сграбчил и владее чувствата ти. Никой не биваше да разполага с такъв контрол над него. Най-малкото Елънд.
	„Той също трябва да умре. Сам дойде при мен, а аз го пуснах“.
	— Отърви ме от нея — прошепна Страф. — Направи всичко, каквото можеш. Всичко.
	Зейн кимна, после бавно се отдалечи.
	Страф се върна в шатрата и отново прати да повикат Хоселе. Приличаше на момичето на Елънд. Чудесно. Поне за малко щеше да почувства, че държи нещата под свой контрол.


	Елънд се облегна на седалката на каретата. Все още беше като зашеметен. „Жив съм! — повтаряше си с нарастващо вълнение. — Направих го! Убедих Страф да не закача града“.
	Поне за известно време. Безопасността на Лутадел сега бе в ръцете на Вин. Но… какво пък, дори тази малка победа бе огромна за него. Не беше предал хората си. Оставаше техен крал и планът му — колкото и да им се струваше налудничав — бе успял. Малката корона на главата му изведнъж вече не изглеждаше толкова тежка.
	Вин седеше срещу него. Не беше толкова доволна, колкото би трябвало.
	— Ние успяхме, Вин! — каза Елънд. — Не стана както го планирахме, но се получи. Страф няма да посмее да нападне града.
	Тя само кимна.
	Елънд продължи:
	— Благодарение на теб градът е в безопасност. Осъзнаваш го, нали? Ако не беше дошла с мен… всъщност ако не беше ти, Последната империя все още щеше да съществува.
	— Защото убих лорд Владетеля — тихо каза Вин.
	Елънд кимна.
	— Но планът беше на Келсайър и на неговата група, подготвена от него самия. Аз бях само ножът.
	— Вин, казваш го, сякаш е нещо обикновено — каза той. — А не е. Ти си фантастичен аломант. Хам каза, че няма шанс да спечели срещу теб дори в нечестен двубой, да не говорим за убийците, с които се справи. Няма човек като теб в цялата Последна империя!
	Колкото и да бе странно, тези думи я накараха да се свие в ъгъла на каретата. Тя се обърна и погледна през прозореца, където се кълбяха мъглите.
	— Благодаря ти — каза тихо.
	Елънд се намръщи. „Всеки път, когато започвам да си мисля, че знам какво става в главата й…“ Наведе се и я прегърна през рамото.
	— Вин, какво има?
	Тя не отговори. Само поклати глава и се усмихна насила.
	— Нищо, Елънд. Имаш право да се радваш. Ти беше чудесен — съмнявам се, че дори Келсайър би се справил по-добре със Страф.
	Елънд се усмихна и я притегли към себе си. Каретата приближи тъмния град. Вратите на Калаената порта се отвориха колебливо и Елънд видя, че на площада ги очаква малка група. Хам държеше запален фенер.
	Елънд не изчака каретата да спре: отвори вратичката и скочи на калдъръма. Приятелите му го посрещнаха с радостни усмивки. Портата се хлопна с трясък зад тях.
	— Какво стана? — попита Хам. — Успяхте ли?
	— Донякъде — отвърна усмихнато Елънд и подаде ръка на Хам, Бриз, Доксон и накрая на Дух. Дори кандрата ОреСюр беше тук — отиде до каретата да посрещне слизащата Вин.
	— Отначало не тръгна много добре — баща ми не се хвана на въдицата за съюза. Но после му заявих, че ще го убия!
	— И смяташ това за добра идея? — възкликна Хам.
	— Пренебрегнахме най-силния си коз, приятели мои — рече Елънд и посочи Вин, която тъкмо слизаше по стълбичката. — Имаме оръжие, с което не могат да се мерят! Страф очакваше да се моля и беше готов да реагира подобаващо. Но когато му казах какво ще стане с него и с армията му, ако Вин се ядоса…
	— Драги мой! — прекъсна го Бриз. — Отишъл си в лагера на най-силния крал в Последната империя и си го заплашил?
	— Да, точно това направих.
	— Гениално.
	— Зная! — отвърна Елънд. — Казах на баща ми, че ако не остави на мира града и ако не ни пусне да се приберем, Вин ще убие него и всичките му генерали. — Прегърна я през раменете. Тя се усмихна на останалите, но Елънд усещаше, че нещо я мъчи.
	„Тя не смята постигнатото за успех — осъзна той. — Имала е друго предвид, но не иска да попарва ентусиазма ми“.
	— Ех, жалко — обади се Дух. — Тъкмо мислех да се кандидатирам и аз за крал…
	Елънд се разсмя.
	— Не възнамерявам да освобождавам мястото, поне засега. Ще разкажем на хората, че Страф се е изплашил. Това ще им повдигне духа. После сключваме сделка със Събора. Надявам се, че ще се съгласят да изчакат, докато се срещна със Сет и постигна същото.
	— Ще празнуваме ли в двореца? — попита Бриз. — Колкото и да си падам по мъглите, не мисля, че този двор е най-подходящото място да се обсъждат подобни теми.
	Елънд го потупа по рамото и кимна. Хам и Доксон се присъединиха към тях, докато останалите се качиха на каретата, с която бяха дошли. Елънд бе малко изненадан, че Доксон се качва с тях — при други случаи избягваше да сяда в неговата карета.
	— Знаеш ли, Елънд — заговори Хам. — Впечатлен съм. Дори вече си мислех, че ще трябва да нападнем лагера, за да ви измъкнем.
	Елънд се усмихна и погледна Доксон, който се отпусна на седалката. Той отвори чантичката си и извади запечатан плик. Вдигна глава и срещна погледа на Елънд.
	— Ваше величество, това пристигна от членовете на Събора преди малко.
	Елънд протегна ръка, взе плика и счупи восъчния печат.
	— За какво става въпрос?
	— Не съм сигурен — отвърна Доксон. — Но… дочух някои неща.
	Вин се наведе и зачете заедно с на Елънд.

	Ваше величество,
	С настоящото писмо Ви уведомяваме, че след мажоритарно гласуване решихме да снемем доверието си от вас. Оценяваме усилията Ви за спасяването на града, но настоящата ситуация изисква водач с различни качества от Вашите. Предприемаме тази стъпка без враждебност и с крайно неудоволствие. Не виждаме друга възможност, когато трябва да се действа за доброто на Лутадел.
	Съжаляваме за новината, която Ви пращаме.

	Отдолу се редяха подписите на двайсет и тримата членове на Събора.
	Елънд сгъна писмото. Беше потресен.
	— Какво? — попита Хам.
	— Току-що ме детронираха — тихо отговори Елънд.


	Част трета
	Крал


	28.


	Той остави след себе си руини, но това беше забравено. Основа кралства и после ги унищожи, за да създаде света отново.


	— Да видим дали те разбрах правилно — рече Тиндуил с любезен и все пак неодобрителен тон. — В кралската харта има клауза, според която Съборът може да те детронира?
	— Да — отвърна Елънд.
	— И си я написал ти? — Тиндуил го погледна невярващо.
	— В общи линии — измънка Елънд.
	— Написал си в _собствената си харта_, че можеш да бъдеш свален от трона? — повтори Тиндуил.
	Групата — включваща освен хората, които ги посрещнаха, и капитан Демоа — се беше събрала в кабинета на Елънд. Столовете и креслата не достигаха и Вин се бе свила тихо в ъгъла върху купчина книги, след като набързо се преоблече с панталон и блуза. Тиндуил и Елънд стояха прави. Бриз изглеждаше напрегнат, Хам, напротив, отпуснат, а Дух се опитваше да балансира на двата задни крака на стола си.
	— Нарочно сложих тази клауза — обясни Елънд. Стоеше в единия край на стаята и се подпираше на перваза на прозореца. — Хиляда години тази страна се е превивала под волята на един тираничен управник. През това време философи и мислители са мечтали за власт, при която несправедливият водач може да бъде свалян без кръвопролитие. Поех този трон след непредсказуема и уникална поредица събития и не смятах, че е правилно еднолично да налагам волята си — или тази на моите наследници — върху моя народ. Исках да създам управление, чиито монарси ще отговарят пред своите поданици.
	„Понякога говори, както пише в книгите, които чете — помисли си Вин. — Не като обикновен човек… а като думи от страница“.
	Спомни си какво й бе казал шепнешком Зейн. „Ти не си като него“. Опита се да прогони тази мисъл.
	— При цялото ми уважение, ваше величество — заяви Тиндуил, — това е една от най-глупавите постъпки, които би могъл да направи някой управник.
	— Но е за доброто на кралството — възрази Елънд.
	— По-скоро е абсолютна глупост — тросна се Тиндуил. — Един крал не може да става жертва на прищевките на своя парламент. Той е ценен за народа именно защото олицетворява абсолютния авторитет!
	Вин рядко бе виждала Елънд толкова мрачен и се изплаши от безкрайната печал в очите му. Но една малка частица от нея се чувстваше щастлива. Той вече не беше крал. Сега може би никой нямаше да иска да го убие. Елънд отново щеше да е онзи, когото познаваше преди.
	— Все пак трябва да се направи нещо — обади се Доксон. — Вече е безсмислено да се обсъжда дали това решение е било мъдро, или не.
	— Несъмнено не бива да им позволяваме да постъпват така — обади се Бриз. — Тези хора свалиха предишния си управник само преди година! Мисля, че няма да е добре, ако им стане навик.
	— Трябва да подготвим отговор, ваше величество — продължи Доксон. — Нещо, с което да заобиколим това решение, взето, докато вие сте преговаряли за спасяването на града. Всъщност, като се замисли човек, очевидно е, че са организирали срещата така, че да не можете да присъствате, за да се защитите.
	Елънд кимна, загледан навън през тъмното стъкло, и каза:
	— Докс, май няма смисъл повече да ми казваш „ваше величество“.
	— Глупости — възрази Тиндуил. Стоеше до рафта с книги, скръстила ръце. — Все още си крал.
	— Изгубих доверието на хората — рече Елънд.
	— Дори да е така — обади се Клъбс, — разполагаш с доверието на моята армия. А това те прави крал, каквото и да твърди Съборът.
	— Именно — потвърди Тиндуил. — Ако забравим този глупав закон, ти все още си на власт. Трябва да обявим военно положение и да ограничим движението в града. Ще поставим под свой контрол ключови позиции и ще задържим по-важните членове на Събора, за да не могат да организират съпротива срещу теб.
	— Още преди изгрев слънце ще пратя хората си навън — обеща Клъбс.
	— Не — отсече Елънд.
	Настъпи тишина.
	— Ваше величество? — каза Доксон. — Това наистина е най-добрият ход. Не можем да позволим на тази фракция да набере сила.
	— Докс, това не е фракция — отвърна Елънд. — Става въпрос за почетни представители на Събора.
	— На Събор, основан от теб, драги — обади се Бриз. — Те имат власт само защото _ти_ си им я предоставил.
	— Законът им предостави тази власт, Бриз — възрази Елънд. — А ние всички сме подвластни на закона.
	— Нищо подобно — продължи да упорства Тиндуил. — Като крал, ти си законът. Ще изкараме войници на улицата, после ще свикаш Събора и ще им обясниш, че се нуждаеш от тяхната подкрепа. Тези, които не се съгласят, ще бъдат задържани, докато отмине кризата.
	— Не. — Елънд поклати глава. — Няма да участвам в подобно нещо.
	— Така значи? — попита Хам. — Отказваш се?
	— Не се отказвам, Хам. — Елънд ги изгледа един по един. — Но няма да използвам армията срещу Събора.
	— Ще изгубиш трона — посочи Бриз.
	— Елънд, вслушай се в гласа на разума — призова го Хам.
	— Няма да бъда изключение за собствените си закони! — отвърна Елънд.
	— Глупак! — сряза го Тиндуил. — Ти трябва…
	— Тиндуил — прекъсна я Елънд. — Мисли каквото искаш за идеите ми, но никога повече не ме наричай глупак! Няма да позволя да ме обиждат само защото изразявам мнението си!
	Тиндуил млъкна и зяпна. После стисна зъби и се отпусна на стола. Вин изпита лек прилив на удовлетворение. „Добре си го научила, Тиндуил. Не можеш да се оплачеш от начина по който ти се възпротиви“.
	Елънд отиде до писалището си и опря длани на него.
	— Добре, ще направим следното. Докс, искам да напишеш писмо, в което да съобщиш на Събора за нашето разочарование от подобна предателска постъпка — напиши им за успеха в преговорите със Страф и прехвърли вината изцяло върху тях. Останалите да се захващат за работа. Ще си върнем трона. Както вече заяви, аз познавам добре закона. Той е мое творение. Има начини да се справим с проблема. Начини, които не включват изкарването на армията по улиците. Няма да се превърна в един от тираните, които се опитват да ни отнемат Лутадел! Няма да принуждавам хората да изпълняват желанията ми, дори ако съм сигурен, че така е най-добре за тях.
	— Ваше величество — почна предпазливо Тиндуил, — няма нищо неморално в това да усилите властта си във време на хаос. В подобни моменти хората се държат нерационално. Това е една от причините, поради която се нуждаят от силна власт. Нуждаят се от вас.
	— Само ако ме искат, Тиндуил — отвърна Елънд.
	— Простете, ваше величество — рече Тиндуил, — но това изявление ми се струва малко наивно.
	Елънд се усмихна.
	— Може би. Но виждаш ли: можеш да смениш облеклото и външния вид, но не можеш да промениш човека. Ще постъпя, както смятам за правилно — това означава също и да позволя на Събора да ме детронира, ако такъв е техният избор.
	Тиндуил се намръщи.
	— А ако не успеете да си върнете трона по законен начин?
	Вин не можа да сдържи усмивката си. Винаги бе обичала
	Елънд заради искреността му. Неговата непресторена обич към гражданите на Лутадел, твърдата му решимост да върши каквото е нужно за тях — всичко това го правеше толкова различен от Келсайър. Дори в самопожертването си Келсайър бе проявил типичната за него арогантност. Беше се постарал да бъде запомнен от света и историята.
	Но за Елънд управлението на Централната област не беше заради слава и величие. За първи път Вин призна нещо открито и честно пред себе си: Елънд беше много по-добър крал, отколкото би бил Келсайър.
	— Аз… не съм сигурен как да реагирам на това, господарке — прошепна един глас до нея. Вин погледна надолу и установи, че машинално е започнала да чеше ОреСюр зад ушите.
	Дръпна сконфузено ръка и прошепна:
	— Извинявай.
	ОреСюр отпусна глава върху предните си лапи.
	— Та казваш, че има легален начин да си върнем трона — повтори Хам. — И как ще го направим?
	— Съборът разполага с едномесечен срок, за да избере нов крал — обясни Елънд. — Никъде в закона не се казва, че новият крал не може да е старият. И ако до този краен срок не представят кандидатура, подкрепяна от мнозинството, си връщам трона минимум за една година.
	— Сложна работа — рече замислено Хам.
	— А ти какво очакваше? — попита Бриз. — Такъв е законът.
	— Нямах предвид закона — рече Хам. — Говорех за това как да накараме Събора да не избере някой друг вместо Елънд. Нямаше да го свалят от власт, ако не разполагаха с друг човек за поста, нали?
	— Не е задължително — рече Доксон. — Може би са го направили като предупреждение.
	— Може би — повтори Елънд. — Господа, мисля, че това е знак. Аз подцених Събора — смятахме, че след като са подписали предложението ми, няма да създават проблеми. Но не се сетихме, че най-лесният начин да го заобиколят е да изберат нов крал и да го накарат да изпълнява желанията им. — Той въздъхна и поклати глава. — Трябва да призная, че никога не ме е бивало да се справям с тези хора. Те не виждаха в мен крал, а свой колега — и поради това си представяха, че могат да заемат мястото ми. Обзалагам се, че някой от представителите ги е убедил да го сложат на трона вместо мен.
	— В такъв случай просто трябва да се погрижим въпросният представител да изчезне — предложи Хам. — Сигурен съм, че Вин може да…
	Елънд се намръщи.
	— Шегувам се, Ел — побърза да каже Хам.
	— Знаеш ли, Хам — обади се Бриз, — единственото смешно в шегите ти е пълната липса на хумор в тях.
	— Казваш го само защото най-често включват теб.
	Бриз извъртя очи към тавана.
	— Все си мисля — прошепна ОреСюр, — че срещите ни ще са по-продуктивни, ако пропускаме да каним тези двамата.
	— Не са толкова лоши — засмя се Вин.
	ОреСюр повдигна вежди.
	— Добре де — призна Вин. — Истината е, че малко се разсейват.
	— Винаги мога да изям някой от тях, ако желаете — предложи ОреСюр. — Това ще ускори нещата.
	Вин го погледна. Приличаше на ухилено куче.
	— Шегички на кандра, господарке. Извинявам се. Понякога сме доста гадни.
	Вин се усмихна.
	— И без това едва ли ще са вкусни. Хам е жилав, а ако знаеш с какви боклуци се тъпче Бриз…
	— Не съм съвсем сигурен — прекъсна я ОреСюр. — В Хам има доста месце. Що се отнася до другия… — кимна към виното в ръката на Бриз, — той пък си е вече маринован.
	Елънд ровеше из книгите си. Избра няколко томчета по право — включително книгата с лутаделските закони, която бе написал.
	— Ваше величество — каза Тиндуил, като натърти на титлата. — Пред столицата ви чакат две армии, а към Централната област приближават колоси. Наистина ли смятате, че тъкмо сега е моментът да водите правна битка?
	— Тиндуил — въздъхна Елънд. — Пред столицата ми чакат две армии, отзад ги притискат колосите, а аз съм единствената пречка пред старейшините на този град да предадат кралството на някой от нашествениците. Наистина ли смяташ, че свалянето ми от трона точно сега е съвпадение?
	— Мислиш, че зад това стоят нашествениците? — попита Хам.
	— А ти какво би направил на тяхно място? — отвърна с въпрос Елънд. — Не можеш да атакуваш града, защото дадеш прекалено много жертви. Обсадата се точи вече седмици, войниците мръзнат, хората на Доксон атакуват ладиите с припаси и заплашват да оставят армията ти без залък. Като добавим към това и приближаващите се колоси… тогава всичко се връзва. Ако Страф и Сет разполагат с добри шпиони, значи знаят, че Съборът е готов да капитулира и да предаде града на първата армия, която предяви претенциите си към него. Убийците не успяха да се справят с мен, но винаги има и друг начин да ме премахнат…
	— Така е — потвърди Бриз. — Това е напълно в стила на Сет. Да настрои Събора срещу теб, да постави на трона свой съмишленик и той да му отвори вратите.
	— Да — каза Елънд. — Баща ми също прояви неохота да се съюзи с мен, което подсказва, че е имал предвид и нещо друго. Тиндуил, не зная дали някой от двамата монарси стои зад този ход, но не бива да пренебрегваме тази възможност. Нека гледаме на това като на част от обсадната тактика, която ни прилагат армиите, откакто са пристигнали. Ако успея да си върна трона, Сет и Страф ще разберат, че съм единственият, с когото могат да работят — и тогава сами ще ме потърсят, изплашени от възможността колосите да ги смажат.
	Млъкна, заразгръща книгите и замърмори:
	— Би трябвало да има някоя подходяща за случая клауза. Уф, трябва да го прочета внимателно. Дух, покани ли Сейзед на срещата?
	Дух повдигна рамене.
	— Не можах да го събудя.
	— Той се възстановява от пътя — обясни Тиндуил. — Така правят Пазителите.
	— Попълва изпразнените металоеми? — попита Хам.
	Тиндуил се навъси.
	— И това ли ви е казал?
	Хам и Бриз кимнаха.
	— Ясно. — Тя кимна. — Сейзед не може да ви помогне за този проблем, ваше величество. Опитах се да ви дам съвети относно управлението, защото имам известен опит. Но странстващите Пазители като Сейзед не се месят в политиката.
	— Не се месят в политиката? — обади се Бриз. — Искаш да кажеш като в това да се свали Последната империя?
	— Не трябваше да го подтиквате да наруши клетвата си — каза Тиндуил и се намръщи. — Ако бяхте истински приятели, щяхте да го оставите да решава сам.
	— Тъй ли? — Бриз я погледна подигравателно. — Ако не ни беше помогнал, сега и твоите сънародници нямаше да са свободни.
	Тиндуил го изгледа надменно, но той не отклони поглед.
	— Притискай колкото искаш чувствата ми, Усмирителю — подхвърли гордо. — Те са си мои чувства. Няма да успееш
	Бриз промърмори нещо като „проклетница“ и се скри зад чашата си.
	Елънд дори не чу малкия им спор. Вече беше отделил четири книги и прелистваше пета. Вин се усмихна: спомни си първите седмици от запознанството им, когато вместо да я ухажва, той забиваше нос в книгата.
	„Същият си е — помисли си. — Човекът, който ме обикна, преди да разбере, че съм Мъглородна. Преди да разбере, че съм крадла и че искам да го обера. Никога не бива да го забравям“.
	— Ела — прошепна тя на ОреСюр и се изправи. Бриз и Хам вече бяха подхванали нов спор. Трябваше й време да помисли върху някои неща, а мъглите винаги й действаха освежаващо.


	„Щеше да е много по-лесно, ако нямах никакъв опит — мислеше си Елънд, докато ровеше из книгите. — Твърде добре съм написал закона“.
	Проследи с пръст един пасаж и го препрочете, докато членовете на групата бавно се изнизваха. Не помнеше да ги е освобождавал. Тиндуил вероятно щеше да му се скара за това.
	„Тук — рече си той и чукна с пръст върху листа. — Ето за това мога да се хвана. В случай, че някой от членовете на Събора е закъснял или дори не е присъствал“. Гласуването за детрониране не можеше да е анонимно.
	Вдигна глава. Тиндуил бе единствената останала в помещението. „Да де, това трябваше да се очаква…“
	— Ваше величество, простете, ако съм се отнесла към вас без подобаващото уважение — рече тя.
	Елънд се намръщи. „Виж, това не го очаквах“.
	— Имам навика да се отнасям с хората като с малки деца — продължи Тиндуил. — Зная, че това не е нещо, с което да се гордея, но…
	— Да, така е. — Елънд млъкна. Тиндуил го бе учила никога да не прощава грешките на другите. Можеше да ги приеме — и дори да им прости, — но ако им го кажеше, те никога нямаше да се поправят. — Приемам извиненията ти — каза той.
	— Бързо се учите, ваше величество.
	— Нямам кой знае какъв избор — отвърна с усмивка Елънд. — Жалко само, че не можах да се подготвя достатъчно за пред Събора.
	— Как допуснахте да се случи това? — попита тихо тя. — Въпреки всичко все си мисля, че членовете на Събора трябваше да ви подкрепят. Та нали вие сте им дали властта.
	— Аз ги игнорирах, Тиндуил. Власт или не, хората не обичат да ги игнорират.
	Тя кимна.
	— Мисля, че ще е по-добре да се съсредоточим върху успехите ви, вместо върху провала. Вин ми каза, че срещата с баща ви е минала добре.
	Елънд се усмихна.
	— Изплаших го и той… прояви отстъпчивост. Удоволствие е да постъпиш така със Страф. Но мисля, че с нещо обидих Вин.
	Тиндуил повдигна вежди.
	Елънд остави книгата и се подпря на бюрото.
	— Беше в странно настроение на връщане. Почти не можах да изтръгна думичка от нея. Не зная защо.
	— Може би е била уморена.
	— Вин никога не се уморява — отвърна Елънд. — Тя е непрестанно в движение, все прави нещо. Понякога се притеснявам, че ме мисли за мързелив. Може би защото… — Той млъкна и поклати глава.
	— Не ви смята за мързелив, ваше величество — отвърна Тиндуил. — Отказала е да се омъжи за вас, защото мисли, че не ви заслужава.
	— Глупости — рече Елънд. — Вин е Мъглородна. Тя знае, че заслужава десет като мен.
	Тиндуил пак повдигна вежди.
	— Не познавате много добре жените, Елънд Венчър — особено младите жени. За тях собствената компетентност има твърде малко общо с това, което мислят за себе си. Вин е неуверена млада жена. Тя не вярва, че ви заслужава — и освен това не смята, че заслужава да е щастлива. Животът й е бил много объркан и труден.
	— Откъде си толкова сигурна?
	— Отгледала съм няколко дъщери, ваше величество — отвърна Тиндуил. — Зная за какво говоря.
	— Дъщери? — попита Елънд. — Имаш деца?
	— Разбира се.
	— Но аз… — Терисците бяха евнуси, като Сейзед. Едва ли това правило можеше да се приложи към жените, но от друга страна, Елънд бе предполагал, че размножителната програма на лорд Владетеля обхваща по някакъв начин и тях.
	— Няма значение — каза Тиндуил. — Трябва да вземете някои решения, ваше величество. Връзката ви с Вин ще е трудна. Тя притежава някои качества, които ще създадат повече проблеми, отколкото ако се обвържете с по-обикновена жена.
	— Вече обсъдихме това — рече Елънд. — Не търся „обикновена“ жена. Обичам Вин.
	— Не казвам, че не я обичате — отвърна Тиндуил спокойно. — Само ви съветвам, нали затова съм тук. Трябва да решите какво ще позволите на това момиче и да си дадете сметка, че връзката ви с нея ви отвлича от важни дела.
	— Защо да ме отвлича?
	Тиндуил повдигна вежди.
	— Попитах ви как е минала срещата с лорд Венчър, а вие искахте да разговаряме единствено как се е чувствала Вин на връщане.
	Елънд я погледна объркано.
	— Кое е по-важно за вас, ваше величество? — продължи Тиндуил. — Обичта на това момиче или добруването на вашия народ?
	— Не смятам да отговарям на подобен въпрос.
	— Но ще дойде момент, в който може би няма да имате избор. Това е въпрос, пред който рано или късно се изправят много крале.
	— Не. Няма причини да не мога едновременно да обичам Вин и да пазя своя народ. Изучавал съм твърде много хипотетични дилеми, за да падна в подобна клопка.
	Тиндуил повдигна рамене и се изправи.
	— Вярвайте каквото си искате, ваше величество. Но аз вече виждам тази дилема и съвсем не я намирам за хипотетична.


	29.


	Имаше и други доказателства, свързващи Аленди с Героя на времето. Дребни неща, такива, които можеше да забележи само човек, обучен в изкуството на Очакването. Родилното петно на ръката му. Как побеля само на двайсет и пет. Как говореше, как се отнасяше с хората, как управляваше.
	Той просто съответстваше на всичко.


	— Кажете ми, господарке — почна ОреСюр, отпуснал лениво глава на лапите си. — Вече доста години живея сред хората. Имах впечатлението, че се нуждаят от редовен сън. Но май не съм бил прав.
	Вин седеше на самия ръб на каменната стена, свила единия крак към гърдите си и пуснала другия да се клатушка. Кулите на Цитаделата Хастинг бяха като тъмни сенки сред мъглите от двете им страни.
	— Аз спя.
	— Понякога — отвърна ОреСюр, зина и изплези дългия си език. Напоследък не придобиваше ли все повече навици на истинско куче?
	Вин обърна гръб на кандрата и погледна на изток, над притихналия Лутадел. В далечината пламтеше светлина, твърде широка, за да е дело на човешка ръка. Съмваше се. Беше изминала още една нощ и цяла седмица, откакто с Елънд бяха отишли в лагера на Страф. Зейн не се бе появявал.
	— Горите пютриум, нали? — попита ОреСюр. — За да сте будна.
	Вин кимна. На фона на разпаления пютриум умората й се превръщаше в слабо раздразнение. Усещаше я дълбоко в себе си, но само ако се съсредоточи. Сетивата й бяха нащрек, тялото и — силно. Дори нощният хлад не я безпокоеше.
	Но в мига, когато изгасеше пютриума, умората щеше да се стовари върху нея с цялата си сила.
	— Това не е здравословно, господарке — посочи ОреСюр. — Спите само по три-четири часа на денонощие. Никой — бил той Мъглороден, човек или кандра — не може да издържи дълго така.
	Вин се замисли. Как да си обясни това странно безсъние? Напоследък колкото по-изтощена ставаше, толкова по-трудно идваше сънят. Как да заспи с това тихо туптене в далечината?
	Струваше й се, че се приближава. Или може би се усилваше? „Чувам тътнещи звуци отгоре, пулсациите на планините…“ Думи от дневника.
	Как да заспи, когато знае, че духът я наблюдава от мъглата, зловещ и изпълнен с омраза? Как да заспи, когато армии заплашват да избият приятелите й, когато отнеха кралството на Елънд, когато всичко, което познаваше и обичаше, рухваше?
	„… когато най-сетне си легна, сънят ми убягва. Същите мисли, които ме терзаят денем, се нахвърлят и нощем върху мен.“
	ОреСюр се прозя отново.
	— Той няма да дойде, господарке.
	Вин го погледна намръщено.
	— Какво искаш да кажеш?
	— Това е последното място, на което си мерихте силите със Зейн — обясни ОреСюр. — Чакате го да се появи.
	Вин помисли малко, после призна:
	— Една тренировка ще ми се отрази добре.
	Светлината на изток се усилваше и бавно озаряваше мъглите. Те обаче не се разсейваха, сякаш не искаха да отстъпят света на слънцето.
	— Не бива да му позволявате да ви въздейства по този начин — каза ОреСюр. — Не мисля, че може да му се има доверие.
	— Той е мой враг. На кого другиго да вярвам? — попита Вин.
	— Не се отнасяте с него като с ваш враг, господарке.
	— Е, той не е нападал Елънд. Може би не е изцяло под контрола на Страф.
	ОреСюр не отговори. Вместо това извърна глава.
	— Какво има? — попита Вин.
	— Нищо, господарке. Вярвам на това, което ми кажат.
	— О, не! — възкликна Вин. — Няма да ми се измъкнеш толкова лесно. Какво си помисли?
	ОреСюр въздъхна.
	— Помислих си, господарке, че вманиачаването ви на тема Зейн е обезпокояващо.
	— Вманиачаване? — повтори Вин. — Аз само го държа под око. Не ми харесва, че в града има друг Мъглороден — враг или не. Кой знае какво може да е замислил?
	ОреСюр сбърчи муцуна, но не отговори.
	— ОреСюр! Ако имаш нещо за казване, казвай!
	— Извинявам се, господарке — отвърна ОреСюр. — Не съм свикнал да разговарям с господарите си — във всеки случай не и да откровенича с тях.
	— Няма нищо. Кажи каквото ти е на ума.
	— Добре, господарке. — ОреСюр надигна глава. — Никак не харесвам този Зейн.
	— Какво знаеш за него?
	— Нищо повече от вас. Но ние, кандрите, умеем да преценяваме другите. Когато се занимаваш с имитиране на хора толкова дълго, се научаваш да виждаш зад обвивката. Не ми харесва това, което виждам в Зейн. Той изглежда… прекалено самодоволен. И прекалено предпазлив в отношението си към вас. Притеснява ме с нещо.
	Вин седеше на ръба и поклащаше крака. Беше опряла длани на студения камък.
	„Може и да е прав“.
	Но ОреСюр не беше летял със Зейн в мъглите, не бе участвал в двубой с него. Донякъде той беше като Елънд. Не владееше аломантията. Никой от тях не можеше да разбере какво е да Тласкаш стомана, да разпалваш калай, да почувстваш неописуемото сътресение от възбуждането на петте сетива. За това само бяха чували. Не можеха да го разберат.
	Вин погледна овчарката на бледата светлина. Имаше нещо, което искаше да й каже, и сега моментът изглеждаше подходящ.
	— ОреСюр, ако желаеш, можеш да смениш това тяло.
	Овчарката надигна глава.
	— Нали в двореца намерихме друг скелет — продължи тя — Използвай го, ако ти е омръзнало да си куче.
	— Не мога — отвърна ОреСюр. — Това не е цялото тяло — няма да познавам правилната подредба на мускулите и органите, нито личността на човека.
	— Е, тогава можем да ти намерим някой престъпник.
	— Мислех, че това тяло ви харесва.
	— Да, харесва ми — потвърди Вин. — Но не ми се ще да оставаш в тяло, което те прави нещастен.
	ОреСюр изсумтя.
	— Дали съм щастлив, или не, няма значение.
	— За мен има. Можем да…
	— Господарке — прекъсна я ОреСюр.
	— Да?
	— Ще запазя това тяло. Свикнах с него. Много е трудно да се сменя често обвивката.
	Вин се поколеба, после каза:
	— Добре.
	— Макар че, като става въпрос за тела, господарке, ще се прибираме ли в двореца? Не всички от нас имат издръжливостта на Мъглородни — някои имат нужда и от сън и храна.
	„Напоследък се оплаква доста повече“ — отбеляза Вин, Всъщност намираше това за положителен признак — ОреСюр започваше да привиква с нея. Поне достатъчно, за да й признае, когато смята, че тя се държи глупаво.
	„Защо ли се безпокоя толкова много от Зейн?“ помисли Вин и извърна поглед на север. Мъглата все още не се бе разсеяла напълно и тя с мъка различи лагера на Страф. Бащата на Елънд продължаваше да държи северния канал и портата. Чакаше като паяк, разпънал паяжината си.
	„Елънд — помисли тя. — За него трябва да мисля сега“. Опитите му да отхвърли решението на Събора или да ги принуди да обсъжда въпроса отново се биха провалили. Елънд упорито се придържаше към закона и бе отказал да и използва други начини. Все още се надяваше, че ще успее да убеди Събора да го избере за крал — или поне да не гласува за друг на неговото място.
	По тази причина продължаваше да пише речи и обсъждаше всевъзможни планове с Бриз и Доксон. За Вин му оставаше все по-малко време — и така трябваше. Точно сега тя можеше само да му пречи. Нямаше с какао да му помогне.
	„Неговият свят са документите, книгите, законите философиите — помисли тя. — Той язди словата на теориите си, както аз яздя мъглите. Винаги съм се страхувала, че не може да ме разбере… но аз мога ли да го разбера?“
	ОреСюр се изправи, протегна се, после опря лапи на стената, надигна се и погледна на север, накъдето гледаше и Вин.
	— Понякога ми се ще Елънд да не беше толкова… благороден — каза тя. — Точно сега градът няма нужда от това.
	— Той направи каквото трябваше, господарке.
	— Така ли смяташ?
	— Разбира се. Той сключи договор. Негов дълг е да спазва този договор, независимо от обстоятелствата. Трябва да служи на господаря си — в този случай на града — дори ако господарят направи с него нещо много лошо.
	— Пак обясняваш нещата през погледа на кандра.
	ОреСюр повдигна вежди, сякаш казваше: „Какво друго очакваш?“ Тя се усмихна — наложи се да сдържи кикота си, като видя изражението му.
	— Хайде. Да се връщаме в двореца.
	— Чудесно — възкликна ОреСюр. — Месото, което оставих, трябва вече да се е вмирисало.
	— Освен ако прислугата не го е изхвърлила.
	ОреСюр се намръщи.
	— Мислех, че сте ги предупредила.
	— И какво да им кажа? Моля ви, не изхвърляйте това развалено месо — кучето ми обича да го яде вмирисано.
	— Защо не? — попита ОреСюр. — Кучетата обичат леко развалено месо, нали?
	— Честно казано, не зная.
	— Отлежалото месо е много вкусно.
	— Одеве каза развалено.
	— Отлежало — повтори ОреСюр. Тя се наведе, вдигна го и се спусна с него надолу. Покривът на Цитаделата Хастинг бе поне на сто стъпки над земята — твърде високо, за да може ОреСюр да скочи, и единственият път бе през вътрешността на изоставената крепост. Това бе най-бързият начин да слязат.
	— Месото е като сиренето или виното — продължи ОреСюр. — По-вкусно е, когато отлежи.
	„Сигурно това е един от страничните ефекти, когато имаш връзка с мършояди“ — помисли си Вин. Застана на ръба на стената и пусна няколко монети. Но докато се готвеше да скочи — все още прегърнала тежкия ОреСюр, — се поколеба, Обърна се за последен път и погледна към армията на Страф. Вече се виждаше съвсем ясно — слънцето се бе издигнало над хоризонта. Няколко най-упорити повлекла мъгла бяха останали във въздуха, сякаш се опитваха да се опълчат на светилото, да продължават да се стелят над града, да засенчват светлината… „В името на лорд Владетеля!“ — помисли Вин, споходена от внезапно прозрение. Беше се измъчвала с този проблем толкова дълго, че бе започнала да се отчайва. А сега, когато почти го бе забравила, отговорът дойде от само себе си. Сякаш подсъзнанието й бе продължило да работи над него.
	— Господарке? — попита ОреСюр. — Какво стана?
	Вин тръсна глава.
	— Мисля, че току-що разбрах какво представлява Дълбината.


	30.


	Но трябва да продължа до най-малката подробност. Нямам много място. Другите Светоносци навярно са смятали, че проявяват смирение, когато дойдоха при мен, за да признаят, че грешат. Но дори тогава продължавах да се съмнявам във взетото от мен решение.
	Всъщност, оказа се, че съм бил твърде горделив.



	Записвам всичко — четеше Сейзед, — като го гравирам на метална плоча, защото се боя. Боя се за себе си — да, признавам, че съм само човек. Ако Аленди се върне от Кладенеца на Възнесението, сигурен съм, че първата му цел ще е да ме убие. Той не е зъл човек, но е безпощаден. Навярно заради всичко, което е преживял.
	Страхувам се също, че всичко, което се случи — и най-вече историята ми, — ще бъде забравено. Страхувам се от света, който идва. Страхувам се, че плановете ми ще се провалят.
	Страхувам се от орис, по-лоша дори от Дълбината.
	Всичко се върти около нещастния Аленди. Мъчно ми е за него и за нещата, които е трябвало да изтърпи. За това, в което бе принуден да се превърне.
	Но позволете ми да започна от началото. За първи път се срещнах с Аленди в Кхлениум. По онова време той беше млад момък и все още не беше променен от десетилетието, през което щеше да води армии.
	Високият ръст на Аленди ми направи впечатление още при първата ни среща — един човек, който се извисяваше над останалите, човек, който — въпреки младежката си възраст и скромните си дрехи — заслужаваше уважение.
	Странно, но тъкмо простодушието на Аленди бе първото, което ме подтикна да се сприятеля с него. Наех го за помощник през първия месец от пребиваването му в големия град.
	Трябваше да изминат няколко години, преди да се убедя, че Аленди е Героят на времето.
	Героят на времето: същият, когото наричат Рабзийн в Кхлениум. Анамнезорът.
	Спасителят.
	Когато най-сетне осъзнах това — когато най-сетне свързах всички знаци за Очакването на Аленди, — ме обзе огромно вълнение. Но когато обявих моето откритие пред другите Светоносци, бях посрещнат с презрение.
	О, как съжалявам, че не ги послушах.
	И все пак тези, които ме познават, ще си дадат сметка, че няма шанс да се откажа толкова лесно. Открия ли нещо, което ме интересува, ставам неотклонен. Аз открих, че Аленди е Героят на времето, и смятах да го докажа. А трябваше да се смиря пред желанието на другите: не биваше да настоявам да пътувам с Аленди, за да съм свидетел на странстванията му.
	Неизбежно беше Аленди да разбере за какъв го смятам.
	Да, той беше човекът, който след това подхранваше слуховете. Никога не бих могъл да направя това, което направи той: да убеди света, че наистина той е Героят. Не зная дали той самият го вярваше, но накара другите да мислят, че е избраникът.
	Ех, ако териската религия и Очакването не се бяха разпространили сред нашия народ. Ако Дълбината не се бе появила в този момент и не бе подтикнала хората към отчаяние в действията и вярата им. Ако бях подминал Аленди, когато си търсех помощник, преди толкова много години.

	Сейзед се облегна назад, уморен от преписването на отпечатъка. Все още го чакаше доста работа — изумително бе как този Куаан бе успял да побере толкова много знаци върху относително малката стоманена плоча.
	Прегледа отново готовата част. През цялото време на пътуването си на север бе очаквал с нетърпение момента, в който ще се захване за работа. Но и с безпокойство. Чудил се беше дали думите на един умрял човек ще му се сторят също толкова важни и значими, когато седи в добре осветения кабинет, както когато ги чете в подземието на Серанската конвента.
	Плъзна поглед по друга част от документа и спря вниманието си на няколко абзаца. Един от тях му се струваше особено важен.

	Като човека, открил Аленди, аз станах най-пръв сред Светоносците.
	Аз получих своето място в учението за Очакването — започнах да мисля за себе си като за Обявителя, проповедника, за когото в предсказанията се казва, че ще открие Героя на времето. Да отхвърля Аленди на онзи етап би означавало да отхвърля и собствената си позиция, мястото, отредено ми от други.
	Затова и не го направих.
	Но ще го направя сега. Нека се знае, че аз, Куаан, Светоносец от Терис, съм измамник.

	Сейзед затвори очи. _Светоносец_. Терминът му беше познат: орденът на Пазителите бе основан върху спомените и надеждите, наследени от териските легенди. Светоносците бяха учители, ферохимици, странствали по света, за да разнасят познание. Те бяха древните вдъхновители на тайния орден на Пазителите.
	И ето, че сега разполагаше с документ, написан от ръката на Светоносец.
	„Тиндуил ужасно ще ми се разсърди“ — помисли Сейзед и отвори очи. Беше прочел цялата отпечатка, но му трябваше много време, за да я изучи внимателно. Да я запомни. Да направи препратки към други документи. Макар и не повече от двайсет страници по обем, документът вероятно щеше да му отнеме седмици.
	Завесите на прозореца се разлюляха и Сейзед вдигна глава. Намираше се в отредените му покои в двореца — няколко богато обзаведени стаи, прекалено луксозни за човек, прекарал по-голямата част от живота си като слуга. Стана, отиде до прозореца и дръпна шнура на завесите. Усмихна се, когато видя на перваза Вин.
	— Здрасти — каза тя. Носеше сивата мъглопелерина и черни панталони. Въпреки че беше сутрин, очевидно още не си бе лягала и идваше тук направо от нощните си скитания. — Трябва да оставяш прозореца отворен. Не мога да вляза, ако го заключваш. Елънд ми се сърди, че все чупя ключалки.
	— Ще се опитам да го запомня, лейди Вин — отвърна Сейзед и й даде знак да влиза.
	Вин скочи в стаята. Пелерината й изшумоля.
	— Ще се „опиташ“? — повтори тя. — Ти никога не забравяш нищо. Дори нещата, които не прибираш в металоемите си.
	„Колко по-дръзка е сега — помисли той, докато я гледаше как отива до бюрото и почва да преглежда листовете. — А ме нямаше само няколко месеца“.
	— Какво е това? — попита Вин, прелиствайки страниците.
	— Открих го в Серанската конвента, лейди Вин — отвърна Сейзед. Беше толкова приятно отново да носи чисто расо и да се занимава със спокойни проучвания в този огромен и тих дворец. Но не беше ли това бягство от задълженията му?
	„Един месец — обеща си той. — Един месец, за да поработя. После оставям проекта на друг и заминавам“.
	Вин вдигна отпечатката.
	— Моля ви, внимавайте, лейди Вин — рече обезпокоено Сейзед. — Този документ е много важен. Може да се размаже и…
	Вин кимна, остави листа и се наведе над преписа. Имаше време, когато бягаше като попарена от всякакъв писмен документ, но сега явно бе заинтригувана.
	— Тук се споменава Дълбината! — рече тя развълнувано.
	— Покрай много други неща — отвърна Сейзед.
	Вин отиде до едно кресло, седна на една страна и провеси крака през страничната облегалка.
	— Какво има? — попита, забелязала усмивката на Сейзед.
	— Винаги съм се забавлявал с необичайната енергичност на Мъглородните — отвърна той. — Не зная защо, но вие не можете да седите като нормалните хора. Все трябва да се клатушкате. Сигурно е заради свръхразвитото ви чувство за равновесие.
	Вин се намръщи, но реши да мине направо на въпроса.
	— Сейзед, какво представлява Дълбината?
	Той сплете пръсти под брадичката си и я погледна заинтригувано.
	— Дълбината ли, лейди Вин? Това е тема на доста оспорвани дебати. Смята се, че е нещо огромно и силно, макар че според някои учени легендата не е нищо повече от фалшификация на лорд Владетеля. Има известен резон в това, ако се вземе предвид фактът, че официалните записи за онези времена са били цензурирани от Стоманеното министерство.
	— Но в дневника се споменава Дълбината — посочи Вин. — Както и в документа, над който работиш сега.
	— Така е, лейди Вин — потвърди Сейзед. — Ала дори тези, които приемат, че Дълбината е съществувала, спорят за много други неща. Някои се придържат към официалната история на лорд Владетеля, според която Дълбината е ужасяващо, свръхестествено чудовище — зъл бог, ако мога да се изразя така. Други възразяват на подобна интерпретация. Те мислят, че Дълбината е нещо по-обикновено — алегория на армия, може би нашественици от друга страна. В древни времена далечните области са били заселени с доста примитивни войнствени племена.
	Вин се усмихна. Той я погледна въпросително и тя повдигна рамене и каза:
	— Зададох същия въпрос на Елънд — и получих, така да се каже, доста лаконичен отговор.
	— Негово величество се интересува от други сфери на познанието — историята на света отпреди Възнесението може да му се стори доста скучна тема. Но когато някой пита за миналото Пазител, трябва да се подготви за продължителен разговор.
	— Не възразявам — рече Вин. — Давай.
	— Всъщност няма какво толкова да се каже — или по-точно, има много за казване, но едва ли всичко има значение. Дали Дълбината е била армия? Дали не става въпрос например за първото нападение на колосите? Това би обяснило много неща — според повечето истории лорд Владетеля се сдобил с невероятна сила, след като победил Дълбината при Кладенеца на Възнесението. Може би се говори за подкрепата на колосите, чиято армия след това е използвал?
	— Сейзед — спря го Вин. — Не мисля, че Дълбината има нещо общо с колосите.
	— Така ли?
	— Струва ми се, че тя е мъглата.
	— И такава теория има — каза Сейзед.
	— Наистина? — попита Вин леко разочарована.
	— Разбира се, лейди Вин. През хилядолетното господство на Последната империя едва ли е останала идея, която да не бъде обсъдена. Теорията за мъглата е била изказана доста отдавна, но тя крие някои доста сериозни недостатъци.
	— Например?
	— Ами, първо — отвърна Сейзед, — твърди се, че лорд Владетеля е победил Дълбината. Но мъглите все още са тук. Освен това, ако Дълбината е само мъгла, защо ще получава такова странно название? Разбира се, мнозина подчертават, че това, което знаем за Дълбината, идва от устни предания, които търпят изменения през вековете. В такъв случай Дълбината може да не е само мъглата, а моментът на нейната поява, или промяна. Но по-сериозният проблем, свързан с теорията за мъглата, е този за нейната зловредност. Ако се доверяваме на преданията — а просто няма откъде другаде да черпим информация, — Дълбината е била страховита и разрушителна. Мъглата не проявява нито едно от тези качества.
	— Но напоследък убива хора.
	Сейзед се замисли.
	— Да, лейди Вин. Изглежда, е така.
	— Ами ако го е правила и преди и по някакъв начин лорд Владетеля я е спрял? Ти сам каза, че смяташ, че сме направили нещо — нещо, което е променило мъглата, — когато убихме лорд Владетеля.
	Сейзед кимна.
	— Случаите, които разследвах, наистина са ужасяващи. Но не смятам, че представляват заплаха от мащабите на Дълбината. Има неколцина загинали, но са възрастни, слаби хорица. Доста повече са оцелелите. Няма да е справедливо, ако не призная, че във всичко това има и елемент на внушение. Защото и няколко смъртни случая са достатъчни, за да се предизвика паника. Опасността може да се преувеличава или да се променя при разказите — а и нищо чудно подобни неща да са се случвали и по-рано. Не можах да събера достатъчно информация по въпроса.
	Вин мълчеше. „Ох, милата ми Вин — помисли той и въздъхна. — Ето, че й досадих. Трябва да съм по-внимателен, когато разговарям с нея. Да избягвам сложните термини. Време беше да се науча след толкова продължително общуване със скаа“.
	— Сейзед? — рече тя. — Ами ако разглеждаме всичко това от грешен ъгъл? Ако тези случайни жертви на мъглата въобще не са сериозен проблем?
	— Какво искате да кажете, лейди Вин?
	Тя помълча замислено няколко секунди, потропваше с крак по облегалката на креслото. После вдигна глава и го погледна.
	— Какво ще стане, ако мъглата се спусне окончателно през деня?
	Сейзед се замисли.
	— Няма да има светлина — продължи Вин. — Растенията ще умрат, хората ще гладуват. Ще настъпи мор… хаос.
	— Да — каза Сейзед. — Да, има хляб в тази теория.
	— Това не е теория — рече Вин и скочи от креслото. — Това ще се случи.
	— Нима вече сте сигурна? — попита учудено Сейзед.
	Вин кимна отсечено и се приближи до него.
	— Да — рече натъртено, с нетипична за нея прямота. — Абсолютно. — Извади от джоба на панталона си смачкан лист и седна зад бюрото.
	— Това са цитати от книгата — тук лорд Владетеля обяснява за безсилието на армията срещу Дълбината. Отначало си мислех, че армията просто не е могла да я победи — но погледни как го е формулирал. Той пише „мечовете на моите армии са безполезни“. Кое може да е по-безполезно от това да размахваш меч срещу мъгла? — Посочи друг абзац. — Оставя след себе си разрушение, нали? Безброй мъртви, заради нея. Но той никъде не пише, че Мъглата ги е убила. Казва „умрели заради нея“. Може би от самото начало сме търсили в неправилна посока. Тези хора не са били смазани или изядени. Те са умрели от глад, защото земите им бавно са били поглъщани от мъглите.
	Сейзед се наведе над листа. Вин изглеждаше толкова уверена. Но какво разбираше това дете от научни изследвания? От проблеми, от проучване, от цитиране и поставяне на въпроси?
	„Естествено, че нищо — помисли си Сейзед. — Израсла е на улицата — никой не я е учил на тези неща.
	Просто използва инстинктите си. Но пък обикновено те не грешат“.
	Приглади листа и прочете написаното.
	— Лейди Вин? Вие ли написахте това?
	Тя се изчерви.
	— Защо всички се изненадват толкова?
	— Защото не ви е в природата, лейди Вин.
	— Вие ме развалихте — подсмихна се тя. — Виж, нищо в тези писания не противоречи на идеята, че Дълбината е мъгла.
	— Нито противоречи, нито го доказва, лейди Вин.
	Тя махна с ръка.
	— Сейзед, аз съм права. _Зная_, че съм права.
	— Ами какво ще кажете за това? — попита той и посочи един ред. — Героят загатва, че долавя в Дълбината разум. Мъглата не е жива.
	— Да, но се завихря около хора, които прилагат аломантия.
	— Това не е същото според мен — рече Сейзед. — Той казва, че Дълбината е безумна… разрушителна и умопобъркана. Зла.
	Вин се замисли, после каза:
	— Има още нещо, Сейзед.
	Той се намръщи. Тя посочи друга част от бележките.
	— Това да ти се струва познато? „Не е сянка“ — пишеше там.

	Това не е сянка.
	Това тъмно нещо, което ме следва и което само аз мога да видя — то не е сянка. То е черно и прозрачно, но няма очертанията на истинска сянка. То е нематериално — мимолетно и безформено. Сякаш е направено от тъмна пара.
	Или по-скоро, от мъгла.

	— Да, лейди Вин — потвърди Сейзед. — Героят вижда някакво същество, което го преследва. И което напада спътниците му.
	Вин го погледна в очите.
	— Сейзед, и аз съм го виждала.
	Полазиха го тръпки.
	— Там, навън — продължи тя. — Всяка нощ, сред мъглите. То ме наблюдава. Усещам го, с аломантията. И ако се приближа, мога да го видя. Сякаш се оформя от самата мъгла. Нематериално е и същевременно го има.
	Сейзед мълчеше и я гледаше замислено.
	— Сигурно ме смяташ за побъркана — рече Вин.
	— Не, лейди Вин — отвърна той тихо. — Мисля, че никой от нас не бива да обвинява никого, че е побъркан, като се има предвид какво става. Но все пак… сигурна ли сте?
	Тя кимна уверено.
	— Дори да е вярно — продължи Сейзед, — това не отговаря на моя въпрос. Авторът на дневника също е виждал подобно същество, но не го свързва с Дълбината. Следователно не то е Дълбината. Дълбината е нещо друго — нещо опасно, нещо, което той смята за зло.
	— Значи това е тайната — каза Вин. — Трябва да разберем защо говори по такъв начин за мъглите. И тогава ще знаем…
	— Какво ще знаем, лейди Вин?
	Вин млъкна и отмести поглед. После като че ли смени темата.
	— Сейзед, Героят така и не е направил това, което се очаква от него. Рашек го е убил. А когато самият Рашек се сдобил със силата при Кладенеца, не се отказал от нея, както е трябвало — а я задържал за себе си.
	— Така е — потвърди Сейзед.
	Вин се замисли отново.
	— Сега мъглите започват да избиват хора. Да се появяват през деня. Сякаш… всичко се повтаря. Та си мисля… дали не трябва Героят на времето да се появи пак?
	Погледна го. Изглеждаше някак… засрамена? „Аха… — помисли Сейзед. — Видяла е нещо в мъглата. Също като предишния Герой“.
	— Лейди Вин, не съм сигурен дали това сведение е достоверно.
	— Не можеш ли поне веднъж да кажеш „не си права“ като нормален човек?
	— Извинявам се, лейди Вин. Възпитан съм като слуга и от нас се искаше да не влизаме в пререкания. Но въпреки това не мисля, че грешите. По-скоро още не сте си изяснили позицията напълно.
	Вин само сви рамене.
	— Какво ви кара да смятате, че Героят на времето ще се появи отново?
	— Не зная. Нещата, които се случват. Нещата, които чувствам. Мъглите се завръщат и някой трябва да ги спре.
	Сейзед прокара пръст по написания от него текст. Търсеше нещо.
	— Ти не ми вярваш — рече Вин.
	— Не става дума за това, лейди Вин — отвърна Сейзед. — Просто не съм свикнал да вземам прибързани решения.
	— Но ти също си мислил за Героя на времето, нали? — попита Вин. — Той е бил неразделна част от вашата религия — изгубената религия на Терис, същата, която Пазителите са предопределени да открият.
	— Това е истина — призна Сейзед. — Ние не знаем кой знае колко за тези пророчества, използвани от предците ни, за да открият техния Герой. Освен това, след като известно време изучавах внимателно текстовете, стигнах до извода, че в тяхната интерпретация има нещо погрешно. А щом големите териски теолози отпреди Възнесението не са могли да разпознаят своя Герой, как ще го направим ние?
	Вин поклати глава и каза:
	— Не биваше да подхващам тази тема.
	— Не, лейди Вин, не мислете за това. И моля да ме извините — вашите теории са от голяма полза. Проблемът е, че съм обучен да разсъждавам по този начин — когато получа някаква информация, я подлагам на съмнение. Сигурно защото обичам да споря.
	Вин се усмихна.
	— Още една причина, поради която така и не стана добър териски стюард, а?
	— Несъмнено — призна той с въздишка. — Често влизам в конфликт с хората от моя орден.
	— Като Тиндуил ли? — попита Вин. — Не беше особено доволна, когато разбра, че си ни разказал за ферохимията.
	Сейзед кимна.
	— Да. За група, посветена на събирането на знания, Пазителите охраняват тайните си доста ревностно. Докато лорд Владетеля беше жив — по времето, когато Пазителите бяха подлагани на гонения, — предпазливостта все пак беше оправдана. Но сега, когато сме свободни, моите побратими и посестрими, изглежда, не желаят да се откажат от тази привичка.
	— Тиндуил май не те харесва много — отбеляза Вин. — Каза, че е дошла тук по твой съвет, но всеки път, когато го споменава, изглежда някак… сърдита.
	Сейзед въздъхна. Дали Тиндуил наистина не го харесваше? Вероятно това бе част от проблема.
	— Лейди Вин, тя просто е разочарована от мен. Не зная доколко познавате нашата история, но аз работех за свалянето на лорд Владетеля близо десетина години преди Келсайър да ме открие. Останалите Пазители смятаха, че излагам на опасност и металоемите си, и самия орден. Те вярваха, че Пазителите не бива да привличат внимание — че трябва да чакат деня, когато лорд Владетеля ще падне, но да не работят активно за това.
	— Доста страхливо поведение — отбеляза Вин.
	— Но и предвидливо. Виждате ли, лейди Вин, ако бъдех заловен, можех да разкрия много важни неща. Имената на други Пазители, местонахождението на нашите скривалища, начините, по които се замаскираме сред другите терисци. Моите побратими работеха от десетилетия, за да убедят лорд Владетеля, че ферохимията е напълно изкоренена. С разкриването ми тези усилия щяха да бъдат провалени.
	— Щеше да е така, ако се бяхме провалили. Но ние успяхме.
	— Но можехме да се провалим.
	— Но не се.
	Сейзед се засмя. Отново бе изненадан от дръзкото й поведение.
	— Въпреки това — продължи той. — Тиндуил е член на Синода — група старейшини, които управляват нашия орден. Неведнъж в миналото съм се бунтувал срещу Синода. Със завръщането си в Лутадел отново им се възпротивих. Така че Тиндуил има основателни причини да е недоволна от мен.
	— Аз пък мисля, че правиш каквото трябва — заяви Вин. — Ние се нуждаем от теб.
	— Благодаря ви, лейди Вин.
	— Не смятам, че трябва да слушаш Тиндуил. Тя е от хората, които се държат така, сякаш знаят повече, отколкото е в действителност.
	— Тя е много мъдра.
	— Но се отнася прекалено сурово с Елънд.
	— Щом го прави, сигурно е за негово добро — посочи Сейзед. — Не я съдете прекалено строго. Ако ви се струва малко дръпната, това е, защото е имала труден живот.
	— Труден живот?
	— Да, лейди Вин. Виждате ли, Тиндуил е прекарала по-голяма част от живота си като териска майка.
	— Искаш да кажеш, че е била… разплодителка?
	Сейзед кимна. Размножителната програма на лорд Владетеля включваше подбирането на жени, използвани за раждане на деца — като целта бе потомството да няма ферохимични способности.
	— Тиндуил е родила и отгледала около двайсет деца — продължи той. — Всяко от различен баща. Първото дете родила, когато била на четиринайсет, след което била обладавана от непознати, докато не забременее отново. Заради стимулиращите оплождането лекарства, с които я тъпчели разплодителните инспектори, често раждала близнаци и дори тризнаци.
	— Разбирам — тихо каза Вин.
	— Вие не сте единствената с тежко детство, лейди Вин. Тиндуил вероятно е най-силната жена, която познавам.
	— Как е издържала това? — попита шепнешком Вин. — Аз… аз сигурно щях да се самоубия.
	— Тя е Пазителка — отвърна Сейзед. — Търпяла е, защото е знаела, че го прави за доброто на своя народ. Виждате ли, ферохимията е наследствена. Положението на Тиндуил като майка осигурявало бъдещи поколения ферохимици сред нашия народ. Колкото и да е иронично, тя е точно от този тип хора, които размножителните инспектори би трябвало да избягват в програмите си.
	— Но как е могло да се случи подобно нещо?
	— Размножителите предполагали, че вече са изкоренили ферохимията от нашия народ — обясни Сейзед. — Започнали да селектират други качества — покорство, въздържаност. Кръстосвали ни като расови коне и за Синода било голям успех, когато избрали Тиндуил в подобна програма. Разбира се, Тиндуил не е запозната с тайните на ферохимията. За щастие обаче имала няколко металоема, предадени й от Пазители. Така че през тези дълги години, докато била изолирана от тях, можела да чете биографии. Именно през последното десетилетие — след като прекратила детеродната си дейност — тя успяла да се присъедини към Пазителите и да навакса изгубеното. — Сейзед поклати глава. — Докато всички ние в известна степен сме се радвали на свободен живот.
	— Невероятно — промърмори Вин, после се прозя. — Още една причина да се чувстваш виновен, а?
	— Време е да спите, лейди Вин.
	— Стига да мога да заспя — отвърна тя и излезе.


	31.


	В края на краищата моята гордост бе това, което ни обрече на гибел.


	Филин Фрондьо не беше скаа. Никога не бе принадлежал към тази каста. Скаа произвеждаха или отглеждаха. Филин продаваше. Между тези две дейности имаше огромна разлика.
	О, някои хора го наричаха скаа. Дори сега той виждаше тази дума в очите на някои членове на Събора. Те гледаха отвисоко на Филин и останалите търговци, със същото презрение, с което гледаха и на осемте скаа в Събора. Не виждаха ли, че двете групи са напълно различни?
	Филин се намести на скамейката. Не трябваше ли залата на Събора да е малко по-удобно мебелирана? Чакаха да дойдат още неколцина членове — високият часовник в ъгъла показваше, че до началото остават петнайсетина минути. Странно, но един от тези, които трябваше да се появят, бе самият Венчър. А крал Елънд обикновено идваше рано.
	„Вече не е крал — припомни си с усмивка Филин. — А само Елънд Венчър“. Колко слабо име — не като това на Филин. Разбира се, допреди няколко години той бе само Лин. Прекръсти се на Филин Фрондьо след Рухването. Защо и той да си няма хубаво име като другите? Като на благородник? С какво Филин е по-долу от аристократите?
	Защото и него си го биваше. Дори бе по-добър от тях. Да, те го наричаха скаа — но през последните години често се обръщаха към него за помощ и тогава арогантните им усмивки посърваха. Те се нуждаеха от него. От човека, когото смятаха за скаа. Нуждаеха се от него в качеството му на търговец. Търговец, който не е благородник. Явление, непознато по времето на лорд Владетеля.
	Защото благородните търговци бяха задължени да работят с принудителите. А където има принудители, не може да се върши нищо противозаконно. Ето защо имаше нужда от хора като Филин. Той беше нещо като… посредник. Човек, който може да урежда сделки между заинтересованите страни и който по някакви причини иска да избегне бдителните погледи на копоите на лорд Владетеля. Филин никога не бе работил за крадци — това бе прекалено опасно. И досадно също.
	От малък проявяваше склонност към търговия и финанси. Дай му два камъка и до мръкване ще ти открие каменна кариера. Дай му клечка и ще я превърне в товар дърва. Дай му две унции жито и скоро ще ти осигури цяла товарна ладия, която да отплава за Най-далечната провинция. На теория търговията се въртеше от благородниците, но на практика беше негово дело. Едно огромна, принадлежаща само нему империя.
	Но те бяха слепи за това. Сега той носеше костюм, фин и скъп като техните, и днес, когато можеше да търгува открито, бе един от най-богатите хора в Лутадел. Ала въпреки това благородниците го гледаха отвисоко. Само защото не беше от тяхното потекло.
	Нищо, ще видят те. След днешната среща… да, съвсем скоро ще разберат.
	Филин плъзна поглед по присъстващите, търсеше разтревожено човека, който трябваше да се крие сред тях. Успокоен, извърна очи към благородниците, които седяха малко встрани от останалите. Един от последните членове на тази група — възрастният лорд Ферсон Пенрод — току-що бе пристигнал. Качи се на подиума, мина покрай другите знатни заседатели и ги поздрави един по един.
	— Здравей, Филин — каза Пенрод, когато стигна до него. — Виждам, че си с нов костюм. Червената жилетка ти отива.
	— И вие изглеждате много добре, лорд Пенрод! Мина ли снощното ви неразположение?
	— Да, доста бързо — отвърна лордът и кимна с побелялата си глава. — Останаха само леки болки в стомаха.
	„Жалко“ — помисли Филин, докато се усмихваше възпитано.
	— Е, време е да почваме. Макар че младия Венчър още го няма…
	— Да. — Пенрод се намръщи. Беше от онези, които с неохота гласуваха срещу Елънд — изглежда, по някаква причина симпатизираше на момчето. Но в края на краищата склони. Всички склониха.
	Пенрод му кимна и седна при благородниците. Старият глупак сигурно се надяваше да изберат него за крал. Само че Филин имаше други планове за трона. Неговият задник нямаше да се разположи там, разбира се — Филин не изпитваше влечение към властта. Струваше му се доста ужасен начин за трупане на пари. Виж, покупко-продажбата бе доста по-интересна. По-сигурна, с по-малка опасност да си изгубиш главата.
	О, Филин имаше свои планове. Открай време. Отново огледа Събора. Седем благородници, осем търговци и осем скаа работници. Двайсет и четирима, заедно с Венчър. Благородниците, естествено, бяха малцинство. Но дори Венчър знаеше, че търговците не са скаа.
	Филин сбърчи нос. Макар че скаа заседателите обикновено се почистваха, преди да дойдат тук, той пак долавяше от тях миризмата на ковачници, мелници и цехове. Работници. Филин смяташе да се погрижи да бъдат поставени на мястото им, когато тази история приключи. Идеята за Събора несъмнено беше интересна, но в него трябваше да участват само тези, които заслужават. Хора като него.
	„Лорд Филин — каза си той. — Още малко и ще стане“.
	Можеше само да се надява, че Елънд ще закъснее. И ще пропусне реда си за изказване. Филин и без това можеше да си представи какво ще им каже.
	„Хъм… виждате ли, смятам, че не е честно. Аз трябва да съм крал. Нека да ви прочета нещо от една книга. А сега, съгласни ли сте да дадете още пари за скаа?“
	Усмихна се.
	Гетрю, човекът, който седеше до него, го сръчка и попита шепнешком:
	— Мислиш ли, че ще дойде?
	— Вероятно не. Сигурно знае, че не е желан тук. Здравата го сритахме, а?
	Гетрю повдигна рамене. Беше понапълнял след Рухването — при това доста.
	— Не зная, Лин. Искам да кажа… не беше нарочно. Заради армиите… Трябва ни силен крал, нали? Някой, който да удържи града.
	— Разбира се — отвърна Филин. — И не се казвам Лин.
	— Извинявай. — Гетрю се изчерви.
	— Направихме това, което трябва — продължи Филин. — Венчър е слабак и глупак.
	— Не бих казал — възрази неуверено Гетрю. — Той има някои добри идеи… — И сведе сконфузено глава.
	Филин изпръхтя и пак погледна часовника. Време беше, но не можеше да чуе звъна заради глъчката на тълпата. След свалянето на Венчър срещите на Събора бяха станали доста оживени. Публиката се беше увеличила, предимно от скаа. Филин не знаеше защо ги допускат тук. Те нямаха право да гласуват.
	„Още една от глупостите на Венчър“ — ядоса се той и поклати глава. Голямата двукрила врата в дъното на помещението беше отворена. Филин кимна на мъжете до нея и те я затвориха. Тълпата утихна.
	Филин се надигна и се обърна към членовете на Събора.
	— И така, тъй като…
	Вратата внезапно се отвори. На прага застана мъж в бели дрехи, следван от неголяма група, всичките озарени отзад от червеникава светлина. Елънд Венчър. Филин го погледна изненадано.
	Бившият крал закрачи през залата с развята пелерина. До него вървеше Мъглородната Вин, която, колкото и да бе странно, беше облякла рокля. От няколкото реплики, които бе разменил с нея, Филин бе останал с впечатлението, че няма особен опит в придворния живот. А ето, че сега изглеждаше добре, дори вървеше с грация. Изглеждаше дори… привлекателна.
	Изгледа го студено и той отмести очи. Венчър бе довел със себе си всичките си аломанти — бившите разбойници от групата на Оцелелия. Очевидно искаше да покаже кои са му приятели. Силни хора. Страховити.
	Хора, които убиват богове.
	Освен това водеше не един, а двама терисци със себе си. Мъж и жена. Филин никога досега не бе виждал териска — но тази беше наистина внушителна. Всички знаеха, че стюардите са напуснали своите господари след Рухването, че отказват да слугуват повече. Но къде Венчър бе намерил не един, а двама стюарди, които да работят за него?
	Всички погледи бяха втренчени във Венчър. Някои се чувстваха неудобно. Как да се отнасят към този човек? Други пък изглеждаха… изплашени? Това ли беше? Защо ще се плашат от Елънд Венчър — дори когато въпросният Елънд Венчър е гладко избръснат, подстриган по последна мода, носи нови дрехи и… Филин се намръщи. Това на пояса на краля не беше ли фехтоваческо бастунче? И овчарка до него?
	„Той вече не е крал!“ — напомни си Филин.
	Венчър се качи на подиума и махна на хората си да се настанят при охраната. После погледна Филин и каза:
	— Филин, прекъснах ли те?
	Филин осъзна, че все още е прав.
	— Ами аз… само…
	— Ти ли си канцлер на Събора?
	— Канцлер ли?
	— Кралят ръководи срещите на Събора — обясни Елънд. — Сега нямаме крал, следователно, по закон, Съборът трябва да избере канцлер, който да дава думата, да определя времето за изказване и да решава спорове. — Млъкна и огледа Филин. — Някой трябва да ръководи заседанията. Иначе ще настъпи хаос.
	Филин се изпоти. Дали Венчър знаеше, че тъкмо той е организирал гласуването срещу него? Не, нямаше откъде. Но пък Елънд вече не беше онова притеснително момче, което помнеха от по-раншните срещи. Сега носеше костюм с военна кройка и гледаше строго. Сякаш бе съвсем нов човек.


	— Всъщност още не сме избрали канцлер — каза той. — Тъкмо щяхме да се заемем с това.
	Елънд кимна. В главата му се въртяха още десетки наставления. Гледай го право в очите. Говори с кратки, но ясни фрази. Никога не избързвай, но и не изглеждай колеблив. Сядай, без да те канят, не се помайвай, дръж гърба си изправен, не свивай юмруци, когато си нервен…
	Погледна крадешком Тиндуил. Тя му кимна.
	„Давай, Ел — рече си той. — Нека разберат, че ти командваш“.
	Тръгна към стола си, като кимна пътьом на останалите членове на Събора.
	— Добре тогава — каза, за да покаже, че поема нещата в свои ръце. — В такъв случай мога ли да посоча кандидат?
	— Себе си ли? — попита Дридел, един от благородниците, на чието лице сякаш бе застинала неизменна подигравателна усмивка.
	— Не — отвърна Елънд. — Аз едва ли съм най-непредубеденият кандидат за този пост. Ето защо предлагам лорд Пенрод. Той е уважаван от всички и смятам, че ще бъде полезен посредник при нашите дискусии.
	Възцари се тишина.
	— Изглежда съвсем логично — обади се Хетел, работник от ковачница.
	— Всички ли са съгласни? — попита Елънд и вдигна ръка. Последваха го още осемнайсет ръце — всички скаа, повечето благородници и само един от търговците. Но пак си беше мнозинство. Елънд се обърна към лорд Пенрод. — Ферсо, ваш ред е.
	Възрастният мъж кимна уверено и се изправи, за да произнесе кратка реч. Маниерите му бяха безупречни, позата издаваше сила. Елънд не можеше да не изпита завист, докато го гледаше как се справя с лекота с неща, които той тепърва трябваше да учи.
	„Може би от него ще излезе по-добър крал, отколкото от мен — помисли си Елънд. — Може би… Не. Трябва да съм уверен в силите си. Пенрод е свестен човек и безупречен благородник, но тези неща не го правят водач. Не е чел книгите, които съм чел аз, нито разбира така добре политическите теории. Той е добър човек, но си остава продукт на своето общество — не смята скаа за животни, но и не мисли за тях като за равни“.
	Пенрод приключи с встъпителната реч и се обърна към Елънд.
	— Лорд Венчър, вие свикахте тази среща. Струва ми се, че по закон имате право пръв да се обърнете към Събора.
	Елънд кимна и се изправи.
	— Двайсет минути ще бъдат ли достатъчни? — попита Пенрод.
	— Би трябвало — отвърна Елънд и застава зад катедрата. Вдясно от него проходът между скамейките и стената бе натъпкан със зрители. В залата се усещаше напрежение — Елънд за пръв път се изправяше срещу хората, които го бяха предали.
	— Мнозина от вас знаят — почна Елънд, — че наскоро се срещнах със Страф Венчър. Пълководецът на една от армиите, който по нещастно стечение на обстоятелствата е и мой баща. Бих искал да ви предам накратко съдържанието на нашил разговор. Тъй като събранието е открито, ще трябва да спестя някои подробности, свързани с нашата сигурност.
	Млъкна и огледа присъстващите. Забеляза объркването, което очакваше. Филин се покашля и Елънд се обърна към него и попита:
	— Да, Филин?
	— Всичко това е добре, Елънд — каза Филин. — Но не трябва ли първо да обсъдим въпроса, който ни събра тук?
	— Въпросът, който ни събра тук, Филин — отвърна Елънд, — е как да спасим Лутадел и да му осигурим просперитет. Струва ми се, че хората се безпокоят повече от армиите — и следователно трябва първо да откликнем на техните страхове. Темата за това кой ще държи властта в Събора може да почака.
	— Ами… всъщност да, така е — рече Филин смутено.
	— Имате думата, лорд Венчър — обади се Пенрод. — Можете да продължите.
	— Благодаря, канцлер — каза Елънд. — Искам на всички да бъде ясно, че баща ми не възнамерява да нападне града. Разбирам загрижеността ви, особено след изненадващата атака миналата седмица. Но това беше само проверка на нашите възможности — Страф се бои твърде много, за да изчерпва ресурсите си. По време на нашата среща той ми съобщи, че е сключил съюз със Сет. Но аз предполагам, че това е блъф. Подозирам, че е смятал да ни атакува въпреки присъствието на Сет. Тази атака обаче беше спряна.
	— Защо? — попита един от представителите на работниците. — Защото вие сте негов син?
	— Не точно. Страф не е от хората, които отдават значение на родствените връзки. — Елънд направи пауза и погледна Вин. Разбираше, че никак не й се нрави ролята на човек, който държи нож върху гърлото на Страф, но тя му бе дала разрешение да го спомене в речта си.
	— И все пак…
	„Тя каза, че е съгласна — повтори си той. — Не й налагам мнението си!“
	— Хайде, Елънд — подкани го Филин. — Престани с този театър. Какво обеща на Страф, за да не ни нападне?
	— Не му обещах, заплаших го — отвърна Елънд. — Когато се срещнахме, си дадох сметка, че сме пропуснали едно много важно предимство. Смятаме нашия Събор за уважаван орган, създаден по волята и с гласовете на хората. Но ние не сме тук заради нещо, което сме направили. Има само една причина да заемаме тези постове и тя се нарича Оцелелия от Хатсин. — Елънд изгледа членовете на Събора един по един. — Понякога и аз като всички вас съм хранил някои подозрения. Оцелелия вече е легенда, каквато не можем да се надяваме да възродим. Той притежаваше сила, много по-голяма от нашата — сила, която съществува и днес, макар той да е мъртъв. Ние му завиждаме. Изпитваме неувереност. Това е съвсем естествено, човешко чувство. Водачите на народа са като другите хора — те имат сходни недостатъци. Господа, не можем да си позволим да мислим по този начин. Заветите на Оцелелия не принадлежат само на една група, нито само на този град. Той е нашият създател — бащата на всички, които са свободни в тази страна. Независимо дали приемате неговия религиозен авторитет, трябва да признаете, че без храбростта и саможертвата му нямаше да можем да се радваме на настоящата свобода.
	— Какво общо има това със Страф? — попита ядосано Филин.
	— Всичко — отвърна Елънд. — Защото, макар Оцелелия да го няма сред нас, заветите му остават. И не само заветите — той ни остави и своята ученичка. — Елънд кимна към Вин. — Тя е най-могъщият жив Мъглороден — нещо, което сега вече знае и Страф. Господа, познавам добре темперамента на баща ми. Той няма да щурмува града, докато се бои от възмездие от някой, когото не може да спре. Вече знае, че ако ни нападне, ще предизвика гнева на наследника на Оцелелия — гняв, на който не можа да издържи дори лорд Владетеля.
	Елънд млъкна. Новината, която току-що бе съобщил, щеше да се разпространи бързо, щеше да излезе извън стените на града чрез шпионите на Страф и да стигне до армията му. Беше забелязал сред тълпата и Зейн, аломанта на Страф.
	А когато новината стигнеше армията на баща му, войниците щяха да се разколебаят. Кой би дръзнал да се изправи срещу силата, унищожила лорд Владетеля? Това беше слаба надежда — може би войниците на Страф не вярваха на слухове, но дори лекото подронване на духа им щеше да е от полза.
	Освен това нямаше нищо лошо в това Елънд да се обвърже с Оцелелия. Макар и мъртъв, Келсайър си оставаше велик човек. От Елънд се искаше само да направи всичко възможно, за да съхрани заветите му.
	Защото така щеше да е най-добре за хората.


	Вин слушаше речта на Елънд. Стомахът й се беше свил на топка.
	— Какво мислиш? — попита я Хам, докато Елънд описваше накратко срещата със Страф.
	Вин сви рамене.
	— Важното е да успее.
	— Ти не одобряваше как Кел се държеше със скаа. Никой от нас не го одобряваше.
	— Щом Елънд има нужда от това.
	Тиндуил, която седеше пред тях, се обърна и я изгледа безизразно. Вин си помисли, че е подразнена, че си шепнат, но изглежда, териската имаше друго на ум.
	— Кралят… — тя все още наричаше Елънд с тази титла — се нуждае от тази връзка с Оцелелия. Елънд все още няма достатъчно силен авторитет, на който да се опира, а в момента Келсайър е сред най-почитаните хора в Централната област. Като загатва, че сегашното управление е дело на Келсайър, кралят ще накара хората да се позамислят, преди да се възправят срещу него.
	Хам кимва замислено. Вин сведе поглед.
	„Какъв е проблемът? Преди малко се питах дали аз не съм Героят на времето, а сега се безпокоя от славата, с която ме дарява Елънд. — Тя се намести сконфузено на стола. Отново усещате далечните пулсации. Сякаш се усилваха… — Престани! — скара се сама на себе си. — Сейзед не смята, че Героят ще се завърне, а той познава историята по-добре от всеки друг. Трябва да се съсредоточа върху това, което се случва тук“.
	В края на краищата Зейн беше сред публиката.
	Вин откри лицето му в дъното на залата, като разпали лекичко калай — съвсем слабо, за да не бъде заслепена. Не гледаше към нея, а към Събора. Дали беше тук по заповед на Страф, или по своя инициатива? Страф и Сет със сигурност имаха шпиони сред публиката, също както там бе пратил свои хора Хам. Но Зейн я безпокоеше. Защо не я поглеждаше? Дали…
	Зейн я погледна, усмихна се едва забележимо и отново втренчи очи в Елънд.
	Вин неволно потрепери. Значи я избягваше съзнателно. „Съсредоточи се! — рече си тя. — Трябва да внимаваш какво казва Елънд“.
	Но той почти бе приключил. Накрая се спря на това, че не бива да дават време на Страф да се опомни. Отново избягваше подробностите — не искаше да издава тайни. Погледна към големия часовник в ъгъла — беше привършил три минути по-рано — и понечи да слезе от подиума.
	Този път се покашля лорд Пенрод.
	— Елънд, не забравяш ли нещо?
	Елънд се поколеба и отново изгледа членовете на Събора.
	— Какво още искате да научите?
	— Ами например… становището ви — обади се същият работник. — Относно решението ни на последната среща.
	— Получихте писмото ми — отвърна Елънд. — Знаете какво мисля по въпроса. А и този форум не е място за обвинения и обяснения. Съборът е твърде уважаван орган, за да го петним с подобни неща. Съжалявам, че трябваше да се случи в едно толкова опасно време, но не можем да върнем събитията назад.
	И отново понечи да слезе.
	— Това ли е? — попита друг скаа. — Дори няма да се защитите, да се опитате да ни убедите да ви върнем на поста?
	— Не — рече Елънд. — Няма да го направя. Вече ме запознахте с мнението си и съм разочарован. Но вие сте избраници на народа. Аз вярвам в правото, което ви е дадено. Ако имате други въпроси или искате да ме обвините в още нещо, готов съм да се защитя. Но не смятам да изтъквам пред вас достойнствата си. Вие ме познавате. Знаете какво мога да направя за този град и неговото население. Нека делата ми са моите аргументи.
	И се върна на мястото си. Вин забеляза, че Тиндуил се мръщи. Елънд не бе произнесъл речта, която му бе подготвила и в която трябваше да бъдат изредени аргументите, очаквани от Събора.
	„Защо тази промяна?“ — зачуди се тя. Тиндуил очевидно не смяташе идеята за добра. И въпреки това Вин мислеше, че Елънд се е справил по-добре.
	— Е — обади се лорд Пенрод, застанал отново на катедрата, — благодаря за изказването, лорд Венчър. Не мисля, че има и други въпроси…
	— Лорд Пенрод? — обади се Елънд.
	— Да?
	— Не трябва ли да съобщите кандидатите?
	Лорд Пенрод се намръщи.
	— Кандидатите за трона, Пенрод — изсъска Филин.
	Вин извърна глава и го погледна. „Този тип май е в центъра на всичко“.
	— Да — каза Елънд и също погледна към Филин. — За да може Съборът да избере нов крал, кандидатите трябва да бъдат предложени най-малко три дни преди гласуването. Така че смятам да го направим сега, та изборите да минат по-бързо. Без водач градът страда всеки ден. — Помисли малко и се усмихна. — Освен, разбира се, ако не възнамерявате да оставите града без крал цял месец…
	„Добре, показа им, че все още иска короната“ — помисли си Вин.
	— Благодаря, лорд Венчър — отвърна Пенрод. — Ще направим каквото е нужно още сега… как да продължим?
	— Всеки от членовете на Събора може да обяви свой кандидат, ако желае — обясни Елънд. — За да не бъдем затрупани с кандидати, предлагам да действате с нужната отговорност — посочвайте само хората, които наистина смятате достойни за поста. Достатъчно е да станете и да обявите името на висок глас.
	Пенрод кимна и се върна на мястото си. Веднага щом седна, се надигна един скаа.
	— Аз предлагам лорд Пенрод.
	„Елънд го очакваше — помисли Вин. — След като посочи Пенрод за канцлер. Но защо трябва да предава властта в ръцете на човека, когото смята за най-големия си съперник за трона?“
	Отговорът беше прост. Защото Елънд знаеше, че лорд Пенрод е най-добрият избор за канцлер. „Понякога е прекалено честен“ — помисли Вин и огледа човека, предложил Пенрод. Защо скаа тъй бързо се обединяваха зад един благородник?
	Може би защото бяха свикнали да ги управляват благородници и дори свободни, отново отправяха взор към тях. Господар като Пенрод — спокоен и властен — изглеждаше най-добрият кандидат за престола.
	„Все някога ще го преодолеят — помисли Вин. — Би трябвало да го преодолеят, за да станат хората, които Елънд очаква да бъдат“.
	В помещението отново се възцари тишина. Нямаше други предложения. Неколцина от присъстващите се покашляха нервно, сетне дори шепотът утихна. Накрая се изправи самият лорд Пенрод и заяви:
	— Аз ще посоча Елънд Венчър.
	— Охо… — възкликна Бриз зад Вин и тя се обърна и го погледна.
	— Какво има?
	— Гениално — отвърна Бриз. — Не виждаш ли? Пенрод е благороден човек. Е, поне колкото може да е благороден един благородник, което означава, че винаги се преструва на благороден. Елънд го предложи за канцлер…
	„С надеждата в замяна на това Пенрод да се почувства задължен да предложи него за крал“ — осъзна Вин. Погледна към Елънд и забеляза, че на устните му трепти лека усмивка. Нима наистина бе измислил тази размяна?
	Бриз поклати глава.
	— Така Елънд не само не се предложи сам — което щеше да го накара да изглежда отчаян, — но сега всички в Събора смятат, че човекът, когото уважават, човекът, когото биха искали за крал, предпочита титлата да се върне при Елънд. Гениално.
	Пенрод седна. Отново се възцари тишина. Вин подозираше, че лордът също е наясно с играта от самото начало. Изглежда, повечето членове на Събора смятаха, че Елънд заслужава шанс да кандидатства за трона, просто Пенрод бе човекът, който бе дал гласност на чувствата им.
	„Но какво мислят търговците? — зачуди се Вин. — Със сигурност имат свои планове“.
	Елънд предполагаше, че Филин е този, който е организирал гласуването срещу него. Искаха да сложат на трона свой човек, който да отвори вратите пред избрания от тях крал. Пред краля, който плаща най-добре.
	Тя огледа групичката от осем мъже, издокарани с костюми, по-лъскави дори от тези на благородниците. Изглежда, всички очакваха решението на един от тях. Отново Филин?
	Един от търговците понечи да се изправи, но Филин го изгледа строго и той се отказа. Филин седеше мълчаливо, положил в скута си благородническо бастунче. Най-сетне, когато почти всички погледи се извърнаха към него, той се изправи и каза високо:
	— Аз също имам предложение.
	— Ами да го чуем тогава — рече подразнено един от членовете на Събора. — Защото инак ще излезе, че ти също театралничиш. Хайде, стани и предложи себе си.
	Филин повдигна вежди.
	— Всъщност не смятам да предлагам _себе си_.
	Вин се намръщи. Забеляза объркване и на лицето на Елънд.
	— Макар да разбирам чувствата ви — продължи Филин, — все пак аз си оставам скромен търговец. Мисля, че трябва да предложим короната на някой, който е по-опитен. Кажете ми, лорд Венчър, трябва ли да ограничаваме избора си само с членовете на Събора?
	— Не — отвърна Елънд. — Не е задължително кралят да е член на Събора. Лично аз приех този пост след написването на устава. Основно задължение на краля е първо да създаде и сетне да въдвори законите. Съборът е само съвещателен орган, чиято цел е да балансира силите. Крал може да бъде всеки — макар че по принцип тази титла е била наследствена. Не очаквах обаче някои клаузи да бъдат приложени толкова скоро.
	— Ами добре тогава — рече Филин. — Мисля, че трябва да удостоим с титлата някой, който има известен опит в това. Някой с опит във властта. Ето защо предлагам кандидатурата на лорд Ашуедър Сет!
	„Какво?“ — Вин не повярва на ушите си. Филин се обърна към залата и посочи с ръка. Един от седящите се размърда, свали семплото си наметало на скаа и обърна обраслото си с буйна брада лице към подиума.
	— Майчице… — възкликна тихо Бриз.
	— Наистина ли е той? — попита Вин, докато залата се изпълваше с разтревожен шепот.
	Бриз кимна.
	— Да. Самият лорд Сет. — Той въздъхна. — Сега вече загазихме здравата.


	32.


	Никога не съм се радвал на особено внимание от моите побратими — те смятат, че работата и интересите ми нямат много общо с делото на Светоносците. Не могат да разберат с какво изучаването на религията може да е от полза за народа на четиринайсетте земи.


	Вин бавно оглеждаше тълпата. „Сет не би дошъл сам“ — мислеше си тя.
	И тогава ги видя — след като вече знаеше какво да търси. Войници сред множеството, облечени като скаа, насядали в кръг около Сет. Кралят не се надигна, вместо него се изправи млад мъж.
	„Около трийсет души охрана — пресметна Вин. — Не е толкова глупав да дойде сам… и все пак да проникне в един обсаден град?“ Това беше дързък ход — почти граничещ с глупост. Разбира се, мнозина биха казали същото за посещението на Елънд в лагера на Страф.
	Но Сет не беше в същото положение като Елънд. Той не бе притиснат до стената, нямаше опасност да изгуби всичко. Освен че разполагаше с по-малка армия от тази на Страф, а колосите наближаваха. И ако Страф го изпревареше и пръв сложеше ръка върху запасите от атиум, дните на Сет като крал в Западната област щяха да са преброени. Така че появата му в Лутадел може би не беше акт на отчаяние, но не бе и дело на някой, държащ всички козове. Сет бе подхванал опасна игра.
	И явно й се наслаждаваше.
	Оглеждаше усмихнато присъстващите и най-вече смаяните лица на членовете на Събора. После даде знак на неколцина от войниците си, те го вдигнаха заедно със стола и го отнесоха на подиума. Присъстващите си шепнеха развълнувано, някои от членовете на Събора повикаха помощниците си, за да поискат от тях сведения за него. Но повечето седяха неподвижно — което, ако не друго, засилваше подозренията на Вин.
	— Не си го представях такъв — прошепна тя на Бриз, след като войниците го сложиха на подиума.
	— Никой ли не ти е казвал, че е сакат? — попита Бриз.
	— Не само това — отвърна Вин. — Той не носи костюм. — Беше облякъл риза и панталон и вместо типичния за благородниците черен сюртук имаше елек. — А и тази брада. Едва ли е отгледал подобна джунгла само за година. Вероятно я има отпреди Рухването.
	— Вин, ти познаваш само благородниците от Лутадел — рече Хам. — Последната империя е необятна страна, с множество различни общества. Не всички се обличат като аристократите тук.
	— Сет е най-могъщият благородник в своя район и едва ли му се налага да се съобразява с неща като традиции и мода — обясни Бриз. — Прави каквото си поиска и останалите благородници го търпят. В тази империя има поне още стотина „двора“ с безброй дребни „лорд Владетели“, господари на своите малки империи, и всяка провинция се радва на собствени политически игри.
	Сет все още не бе заговорил. Вместо него се надигна лорд Пенрод.
	— Това е доста неочаквано, лорд Сет.
	— Чудесно — отвърна Сет. — Такава беше целта.
	— Желаете ли да се обърнете към Събора?
	— Мисля, че вече го правя.
	Пенрод се покашля и подсиленият слух на Вин долови отчаян шепот откъм секцията на благородниците. „Тези провинциални благородници…“
	— Имате десет минути, лорд Сет — предупреди го Пенрод и седна.
	— Хубаво. Тъй като — за разлика от онова момченце там — смятам да ви кажа _защо_ трябва да ме изберете за крал.
	— И защо? — попита един от търговците.
	— _Защото_ разполагам с цяла армия пред прага на вашия град! — заяви с гръмогласен смях Сет.
	Лицата на членовете на Събора се изопнаха.
	— Заплашвате ли ни, лорд Сет? — попита спокойно Елънд.
	— Не, Венчър — отвърна Сет. — Но това е самата истина — която вие, благородниците от Централната област, обичате да избягвате. Заплахата не е нищо повече от обърнато наопаки обещание. Какво каза ти на хората? Че любовницата ти държала кинжал, опрян в гърлото на Страф? С което се опитваш да намекнеш, че ако не те изберат за крал, ще оттеглиш своята Мъглородна и ще оставиш града да бъде опустошен?
	Елънд се изчерви.
	— Ни най-малко.
	— Разбира се, че не — повтори Сет. Имаше силен глас — твърд и безкомпромисен. — Е, аз не претендирам и не се крия. Армията ми е тук, намерението ми е да превзема този град. Макар че бих предпочел да ми го предадете.
	— Вие, господине, сте тиран — произнесе спокойно Пенрод.
	— Е, и? — попита Сет. — Аз съм тиран с четирийсет хиляди войници. Това е _два пъти повече_, отколкото имате вие.
	— И какво ни пречи да ви пленим още сега? — попита друг благородник. — Вие сам се напъхахте в ръцете ни в края на краищата.
	Сет отново се разсмя.
	— Ако до довечера не се върна в лагера, армията ми има заповед да нападне и да разруши града — независимо от всичко! След това вероятно ще се разправят и с Венчър. Но това едва ли ще е от значение за мен — или за вас! Защото всички ще сме мъртви.
	В помещението отново се възцари тишина.
	— Виждаш ли, Венчър? Заплахата прави чудеса.
	— Нима наистина очаквате от нас да ви направим свой крал? — попита Елънд.
	— Очаквам — повтори натъртено Сет. — С вашите двайсет хиляди, прибавени към моите четирийсет хиляди, лесно ще удържим града срещу Страф. Можем дори да спрем армията на колосите.
	Отново развълнуван шепот. Сет не сваляше поглед от Елънд.
	— Не си им казал за колосите, нали?
	Елънд не отговори.
	— Е, щяха да го узнаят, рано или късно — рече Сет. — Както и да е, нямате друг шанс, освен да ме изберете.
	— Вие не сте уважаван човек. Хората очакват от своите водачи много повече.
	— Не съм уважаван човек? — попита изумено Сет. — А ти какъв си? Венчър, нека те попитам нещо. Докато траеше обсъждането, твоите аломанти не се ли опитваха да въздействат на някои от членовете на Събора?
	Елънд се поколеба и погледна крадешком към Бриз. Вин затвори очи. „О, Елънд, не…“
	— Да, така е — призна Елънд.
	Вин чу недоволното сумтене на Тиндуил.
	— И — продължи Сет — можеш ли честно да признаеш, подлагал ли си някога на съмнение действията си? Не си ли се питал дали си добър крал?
	— Мисля, че всеки управник има подобни съмнения — отвърна Елънд.
	— Грешиш — засмя се Сет. — Аз винаги съм знаел, че съм създаден да властвам над другите и какво трябва да направя, за да се задържа на този пост. Зная как да съсредоточавам в ръцете си сила, а това означава и да се съюзявам с други силни като мен. Та ето какво ви предлагам. Вие ще ми връчите короната и аз ще поема управлението на града. Можете да си запазите постовете и титлите — а тези от вас в Събора, които нямат титли, ще получат. Освен това ще си запазите и главите — което е много по-добре от предложението на Страф. Нека всеки си гледа работата, а аз ще се погрижа да не гладувате през идващата зима. Животът ви се връща към нормалното, такъв, каквото е бил преди една година — сиреч преди да започне това безумие. Скаа работят, благородниците управляват.
	— Нима си мислите, че хората ще се съгласят с това? — попита Елънд. — Че след всичко, за което се борихме, доброволно ще станат пак роби?
	Сет се усмихна зад гъстата си брада.
	— Елънд Венчър, не мисля, че ти ще решаваш това. Елънд замълча.
	— Искам да се срещна с всеки от вас — продължи Сет, като оглеждаше бавно членовете на Събора. — Ако ми позволите, ще преместя част от хората си зад стените. Да речем, към пет хиляди души — достатъчни, за да се чувствам в безопасност и същевременно да не ви заплашват. Ще се настаня в някоя от изоставените Цитадели и ще изчакам решението ви идната седмица. А през това време вие ще ме посетите, за да ви обясня в личен разговор какви ще са ползите ви, ако ме изберете за крал.
	— Подкуп — не се сдържа Елънд.
	— Разбира се — съгласи се Сет. — Подкуп за всички жители на града — при това най-хубавият. Мир! Изглежда ужасно си падаш по думичките, Венчър. „Робство“, „заплахи“, „уважаван човек“. „Подкуп“ също е само дума. Погледнато от друг ъгъл, тя е обещание, обърнато наопаки. — Сет се засмя.
	Членовете на Събора мълчаха.
	— Ще гласуваме ли да го пуснем в града? — попита Пенрод.
	— Пет хиляди са твърде много — подхвърли един от представителите на скаа.
	— Съгласен съм — каза Елънд. — Не бива да допускаме толкова много чужди войници на наша територия.
	— Аз също съм против — обади се друг.
	— Защо? — надигна се Филин. — При нас ще е по-малко опасен, отколкото отвън. А и Сет ни обещава титли.
	Това накара някои от присъстващите да се замислят.
	— Защо просто не ми дадете короната? — попита Сет. — И не отворите вратите пред армията ми?
	— Не можем — отвърна Елънд. — Първо трябва да изберем крал. Освен ако не гласуваме за пускането ви в града още сега. Единодушно.
	Вин се усмихна. Нямаше да има единодушно гласуване, докато Елънд е член на Събора.
	— Ба! — изпръхтя Сет, но очевидно се сдържа да изругае пред парламента. — Добре, оставете ме да се настаня в града.
	Пенрод кимна.
	— Нека гласуват тези, които са съгласни лорд Сет да се настани в града с… да речем, хиляда души?
	Деветнайсет члена на Събора вдигнаха ръце. Без Елънд.
	— Решено е значи — рече Пенрод. — Отлагаме за две седмици.


	„Това е абсурдно — мислеше Елънд. — Очаквах, че Пенрод ще ми бъде главният съперник, а Филин — вторият. Но… един от тираните, които заплашват града? Как е възможно? Как можаха да приемат предложението му?“
	Елънд се протегна и улови Пенрод за ръката, докато той минаваше покрай него.
	— Ферсон. Това е безумие.
	— Налага се да обмислим тази възможност, Елънд.
	— Да предадем хората си на един тиран?
	На лицето на Пенрод се изписа хладно изражение и той се освободи от ръката на Елънд.
	— Чуй ме, момко — рече тихо. — Ти си добър човек, но винаги си бил идеалист. Твърде много време губиш с книги и философия. Аз, за разлика от теб, цял живот се занимавам с политика. Ти познаваш теорията, аз — хората. — Той кимна към присъстващите. — Погледни ги, момко. Те са изплашени. Каква полза от мечтите ти, когато гладуват? Ти говориш за свобода и справедливост, когато отвън две армии се готвят да изтребят семействата им. — Пенрод се наведе и го погледна в очите. — Системата на лорд Владетеля не беше идеална, но даваше сигурност на тези хорица. Сигурност, каквато вече нямаме. Твоите идеали няма да спрат армии. Сет може да е тиранин, но ако трябва да избирам между него и Страф, няма да посоча баща ти. Щяхме да му предадем града преди седмици, ако не беше ти.
	Пенрод кимна на Елънд, обърна се и се присъедини към неколцина благородници, които си тръгваха. Елънд остана с наведена глава.
	„Бяхме свидетели на причудлив феномен, свързан с бунтовнически групи, които се отцепваха от Последната империя и се опитваха да постигнат автономия — припомни си той един откъс от книгата на Ивтис «Изучаване на революцията». — «В повечето случаи не се налагаше лорд Владетеля да праща армията си, за да потуши бунтовете. Докато агентите му пристигнат, бунтовниците сами се сваляха от власт.
	Изглежда, бунтовниците намират за далеч по-трудно поносим хаоса на прехода, отколкото тиранията, в която са живели доскоро. Те с радост приемат предишната власт — тъй като тя е по-безболезнена от неизвестността».“
	Вин и останалите се присъединиха към него на подиума и той я прегърна през раменете, загледан в изнизващите се през вратата хора. Сет седеше заобиколен от малка групичка членове на Събора, които си уговаряха срещи с него.
	— Е — тихо каза Вин. — Вече знаем, че той е Мъглороден.
	Елънд се извърна към нея.
	— Засякла си в него аломантия?
	— Не.
	— Тогава откъде знаеш?
	— Ами погледни го само. — Вин махна с ръка. — Държи се, сякаш не може да върви. Прави го само за да прикрие нещо. Какво по-невинно и беззащитно от един сакат? Можеш ли да се досетиш за по-добър начин да прикриеш факта, че си Мъглороден?
	— Вин, мила моя — рече Бриз. — Сет е сакат от съвсем малък, някаква болест парализирала краката му. Не е Мъглороден.
	Вин повдигна вежди.
	— Това е най-доброто прикритие, което съм чувала.
	Бриз се намръщи, но Елънд се засмя.
	— И сега какво ще правим, Елънд? — попита Хам. — Очевидно не можем да действаме по предначертания план, след като Сет вече е в града.
	— Ще измислим нов. Нека… — Елънд млъкна, забелязал един млад мъж да напуска групата на Сет и да се отправя към тях. Беше същият, който бе седял през цялото време до него.
	— Това е синът на Сет — прошепна Бриз. — Гнеорндин.
	— Лорд Венчър — заговори Гнеорндин, като се поклони. Вероятно беше на възрастта на Дух. — Баща ми би искал да узнае кога ще можете да се срещнете с него.
	Елънд повдигна вежди.
	— Момко, нямам никакво намерение да се редя на опашка с членове на Събора, които очакват да получат обещания подкуп. Кажи на баща ти, че двамата нямаме нищо за обсъждане.
	— Нямате? — повтори Гнеорндин. — А какво ще кажете за сестра ми? Девойката, която отвлякохте?
	Елънд се намръщи.
	— Знаеш, че това не е вярно.
	— Баща ми би желал да си поговори с вас по този въпрос — рече Гнеорндин и метна враждебен поглед на Бриз. — Той смята, че един подобен разговор ще е в интерес на града. Вече сте се срещнали със Страф в лагера му — не казвайте, че не бихте желали да разговаряте със Сет във вашия град.
	Елънд се поколеба. „Забрави предубежденията — рече си той. — Трябва да разговаряш с този човек. Ако не за друго, то заради информацията, която ще ти осигури тази среща“.
	— Е, добре — склони той. — Ще се срещна с него.
	— Вечеря, след седмица? — попита Гнеорндин.
	Елънд кимна отривисто.


	33.


	Като човека, открил Аленди, аз станах най-пръв сред Светоносците.


	Вин лежеше по корем, опряла брадичка на ръцете си, и четеше поставения на пода лист. Като се имаше предвид хаосът през последните няколко дни, нищо чудно, че изпитваше облекчение от завръщането към проучванията си. Но не особено, тъй като проучванията сами по себе си пораждаха нови проблеми. „Дълбината се завръща — мислеше тя. — Макар мъглите да убиват само от време на време, те отново са станали враждебни. А това означава, че и Героят на времето ще трябва да се появи отново, нали?“
	Наистина ли вярваше, че тя ще е този Герой? Изглеждаше нелепо. Но нали тъкмо тя бе доловила далечното туптене, тя бе зърнала духа в мъглата…
	Ами онази нощ, преди повече от година, когато се бе изправила срещу лорд Владетеля? Нощта, в която по някакъв начин бе привлякла мъглите към себе си, беше ги разпалила, сякаш са метал?
	„Това не е достатъчно. Едно необяснимо събитие — събитие, което не успях да повторя — не означава, че аз съм този митичен спасител“. Тя дори не познаваше повечето пророчества, посветени на Героя. В дневника се споменавате, че той имал скромен произход — но с подобни думи можеше да се опише всеки скаа в Последната империя. Трябваше да е и издънка на благородник, но такива бяха всички отрочета със смесена кръв. Нищо чудно и повечето скаа, без да го знаят.
	Тя въздъхна и поклати глава.
	— Господарке? — обади се ОреСюр. Бе опрял лапи на перваза на прозореца и гледаше към града.
	— Пророчества, легенди, предсказания — промърмори Вин и тропна с юмрук по пода. — Какъв е смисълът? Защо терисците са вярвали на подобни неща? Не трябва ли едно религиозно учение да е по-прагматично?
	ОреСюр извърна глава към нея.
	— Какво по-прагматично от това да трупаш информация за бъдещите поколения?
	— Съгласна съм — ако информацията е полезна. Но дори в дневника се признава, че териските пророчества могат да се тълкуват по различни начини. Какъв смисъл от обещания, които могат да се интерпретират така свободно?
	— Господарке, не зачерквайте с лека ръка вярата на други хора само защото не ги разбирате.
	Вин изпръхтя.
	— Говориш като Сейзед. Част от мен е убедена, че повечето от тези пророчества са измислени от теолозите заради собствената им прослава.
	— Само част от вас? — ОреСюр, изглежда, се забавляваше.
	Вин помисли малко и кимна.
	— Тази част, която е израснала на улицата и която винаги очаква да бъде измамена. — Частта, която отказваше да приеме нещата, които чувстваше.
	А туптенето се усилваше все повече.
	— Господарке, пророчествата нямат нищо общо с измамата — увери я ОреСюр. — Те могат да са само израз на надежда.
	— Какво знаеш ти за подобни неща? — попита го Вин ядосано и побутна листа встрани.
	Настъпи тишина.
	— Нищо, разбира се, господарке — отвърна по някое време ОреСюр.
	Вин се обърна към кучето.
	— Съжалявам, ОреСюр. Нямах предвид… Напоследък съм доста разсеяна.
	„Дум-дум-дум…“
	— Не е необходимо да ми се извинявате, господарке — рече ОреСюр. — Аз съм само кандра.
	— И все пак си личност. Макар и да миришеш на куче.
	ОреСюр се засмя.
	— Вие ми избрахте това тяло, господарке. Трябва да се примирите с последствията.
	— Може би тялото ти има нещо общо с това — рече Вин и се надигна. — Но не мисля, че мършата, която ядеш, помага. Ще трябва да ти поръчам ментови листа, да ги дъвчеш след хранене.
	ОреСюр повдигна кучешките си вежди.
	— Нима се опасявате, че лошият ми дъх може да привлече чуждо внимание?
	— Само ако тръгнеш да се целуваш с някого — рече тя и се наведе над купчината листове. ОреСюр пак извърна глава към прозореца. — Процесията свърши ли? — попита тя.
	— Да, господарке. Трудно е да се види дори от толкова високо, но изглежда, лорд Сет вече се е нанесъл. Доста коли вкара в града.
	— Той е бащата на Алриане — посочи Вин. — Колкото и да се оплаква момичето от липсата на удобства, изглежда, Сет е свикнал да пътува с всичко необходимо.
	ОреСюр кимна. Вин седна и се замисли за разговора им. „Израз на надежда…“
	— Кандрите имат религия, нали? — попита тя.
	ОреСюр се извъртя рязко. Това беше достатъчно потвърждение.
	— Пазителите знаят ли за нея? — продължи да разпитва Вин.
	— Не мога да отговоря — отвърна ОреСюр.
	— Не се страхувай — успокои го Вин. — Няма да издам тайната ви. Но не виждам защо въобще трябва да я пазите.
	— Това са наши дела, господарке — рече ОреСюр. — Не интересуват никого.
	— Разбира се, че интересуват и други — възрази Вин. — ОреСюр, нима не виждаш? Пазителите смятат, че последната независима религия е била унищожена от лорд Владетеля преди векове. Щом кандрите са успели да опазят своята, това означава, че религиозният контрол на лорд Владетеля в Последната империя не е бил абсолютен. Това е много важно откритие.
	ОреСюр се замисли, наклонил глава, сякаш досега не се бе сещал за това.
	„Религиозният контрол не е бил абсолютен — повтори думите си Вин. — Ето, че започвам да говоря като Сейзед и Елънд. Май прекалявам с четенето напоследък“.
	— Въпреки това, господарке — отвърна ОреСюр. — Предпочитам да не го споменавате пред приятелите си Пазители. Защото несъмнено ще започнат да задават неудобни въпроси.
	— Ами те са си такива — отвърна Вин. — За какво са предсказанията на твоите сънародници?
	— Не мисля, че бихте искали да знаете, господарке.
	— Защото мечтаете да ни отнемете властта, нали?
	ОреСюр седна. Ако не беше куче, сигурно щеше да се изчерви.
	— Моите… сънародници се подчиняват на Договора от много време, господарке. Зная, че ще ви е трудно да разберете защо живеем с подобно бреме, но го смятаме за необходимо. Но въпреки това мечтаем за деня, когато ще се отървем от него.
	— И когато всички хора станат ваши роби? — подсмихна се Вин.
	ОреСюр извърна глава.
	— По-точно, когато всички хора измрат.
	— Брей.
	— Пророчествата не трябва да се възприемат буквално, господарке. Те са метафора — израз на надежда. Или поне аз ги смятам за такива. Може би и вашите териски пророчества са били същите. Израз на вярата, че ако хората попаднат в опасност, техните богове ще пратят Героя да ги спаси. В такъв случай завоалирането е съвсем преднамерено — и рационално. Тези пророчества не касаят конкретен човек, а изразяват преобладаващите чувства. Общата надежда.
	Ако пророчествата не са конкретни, тогава защо тя чуваше туптенето?
	„Престани — рече си Вин. — Взимаш прибързани решения“.
	— Значи чакате да измрем — рече тя. — И как ще стане това? Кандрите ще ни избият?
	— Разбира се, че не — отвърна ОреСюр. — Ние почитаме Договора, дори в религията си. В нашите пророчества се казва, че вие сами ще се изтребите. Вие олицетворявате Гибелта в края на краищата, докато кандрите са обвързани със Съхранението. Вие сте… предопределени да унищожите света. Като използвате колосите за свой инструмент.
	— Май ти е мъчно за тях — подхвърли учудено Вин.
	— Господарке, кандрите по правило се отнасят добре с колосите. Между нас съществува връзка — и ние, и те разбираме какво е да си роб, смятаме се за чужди в Последната империя, ние…
	Той млъкна.
	— Какво? — попита Вин.
	— Ще позволите ли да не говоря повече? — отвърна ОреСюр. — И без това казах твърде много. Вие ме обърквате, господарке.
	Вин сви рамене.
	— Всички имаме нужда от тайни. — Тя погледна към вратата. — Макар че има една, която тепърва предстои да разкрием.
	ОреСюр скочи от стола и се присъедини към нея.
	В двореца все още имаше шпионин. Вин твърде дълго бе игнорирала този факт.


	Елънд се наведе и надзърна в кладенеца. Тъмният отвор — достатъчно широк, за да могат през него да влизат и излизат скаа, приличаше на зейнала паст, на каменни устни, готови да го погълнат. Елънд погледна настрани, към мястото, където Хам разговаряше с групичка лечители.
	— Направи ни впечатление, когато все повече и повече хора взеха да идват при нас с оплаквания от разстройство и болки в корема — обясняваше един от знахарите. — Симптомите са необичайно силни, милорд. Вече изгубихме няколко души.
	Хам погледна Елънд и се намръщи.
	— Всички заболели живеят в този район — продължи лечителят. — И черпят вода от този кладенец или от другия — на съседния ъгъл.
	— Съобщихте ли за това на лорд Пенрод и Събора? — попита Елънд.
	— Хъм, не, милорд. Предположихме, че вие…
	„Аз вече не съм крал“ — помисли Елънд. Но не можеше да произнесе тези думи. Не и пред тези хора, очакващи от него помощ.
	— Ще се погрижа за това — рече Елънд и въздъхна. — Връщайте се при болните.
	— Лазаретът е претъпкан, милорд — оплака се мъжът.
	— В такъв случай пригодете някоя богаташка къща — отвърна Елънд. — Има колкото искате. Хам, прати някой да ги охранява, докато подготвят сградата и преместят хората.
	Хам кимна, повика един войник и му нареди да доведе отряд от двайсетина души от двореца. Лечителят се усмихна облекчено и се поклони на Елънд, преди да си тръгне.
	Хам се приближи до него.
	— Мислиш ли, че е случайно?
	— Едва ли — отвърна Елънд, вкопчил пръсти в ръба на кладенеца. — Въпросът е кой го е отровил?
	— Сет е в града — рече Хам и се почеса по брадичката. — Не е било трудно да прати някой от своите да пусне отрова в кладенеца.
	— Прилича ми по-скоро на дело на баща ми. Опит да увеличи напрежението, да ни го върне заради начина, по който му се подиграхме. А и си има Мъглороден, който лесно може да сложи отровата.
	Разбира се, Сет бе преживял същото — Бриз бе отровил водните му запаси, преди да побегне към града. Елънд стисна устни. Нямаше никакъв начин да разберат чие е това деяние.
	По-важното бе, че отровеният кладенец вещаеше неприятности. Той можеше да е само първият от много. Хората щяха да започнат да черпят вода от реката, а това бе много по-нездравословно.
	— Постави пазачи до кладенците — нареди Елънд. — Нека ги заградят, да сложат надписи и да заръчат на знахарите да следят за нови взривове на епидемията.
	„Положението само се влошава и влошава — помисли си той. — С такова темпо едва ли ще издържим до края на зимата“.


	След като вечеря — чу слугите да разговарят за отровения кладенец, — Вин отиде да види Елънд, който тъкмо се бе прибрал от обиколката на града с Хам. После с ОреСюр продължиха с първоначалната си задача — да открият Доксон.
	Намериха го в дворцовата библиотека. Помещението бе служило за личен кабинет на Страф и по някаква причина Елънд се забавляваше, че сега е библиотека.
	Доксон седеше зад едно бюро и си водеше някакви бележки. Кимна на Вин и на устните му затрептя лека усмивка, но продължи да работи — сякаш се боеше да не изгуби нишката на мисълта си. Вин го зачака да свърши, а ОреСюр клекна до нея.
	От всички членове на групата Доксон като че ли се бе променил най-малко за изминалата година. Тя си спомняше първия път, когато го видя, в леговището на Кеймън. Тогава Доксон беше дясната ръка на Келсайър и неговият „здрав разум“. Но зад привидната му сериозност се криеше усещане за стаена усмивка — сякаш той се наслаждаваше на ролята си на отдаден на делото мъж. Той не беше контраст на Келсайър, а по-скоро негово допълнение.
	Келсайър беше мъртъв. Какви бяха последствията за Доксон? Както винаги, носеше благороднически костюм. Ако си обръснеше брадата, спокойно щеше да мине за благородник — не за богат и изтъкнат приближен на двора, но за някой лорд на средна възраст, прекарал живота си в успешни търговски сделки.
	Дори сега продължаваше да поддържа строг финансов отчет. Все още се държеше като най-отговорния в групата. Беше си същият, вършеше същите неща. Но имаше нещо в него, което сякаш беше различно. Нямаше го веселието, тихата радост от ексцентричния свят около него. Без Келсайър Доксон бе станал някак по-… досаден.
	И това я караше да изпитва подозрения.
	„Няма как, трябва да го направя“ — рече си тя и се усмихна на Доксон, който остави писалката и я покани да седне.
	Вин се отпусна на стола, а ОреСюр легна под него. Доксон погледна кучето и поклати глава.
	— Какво отлично обучено животно, Вин.
	„Дали знае? — зачуди се Вин. — Възможно ли е една кандра да открие друга — макар и в кучешко тяло?“ Не. Това й се струваше изключено. В противен случай ОреСюр досега щеше да е надушил самозванеца. Ето защо тя само се усмихна и потупа овчарката по главата.
	— На пазара има кучкар. Обучава овчарките да пазят господарите си — дори ако са съвсем малки дечица.
	Доксон кимна и попита:
	— Та има ли някаква причина за това посещение?
	Вин повдигна рамене.
	— От доста време не сме си приказвали.
	Доксон се облегна назад.
	— Не зная дали моментът е подходящ за приказки. Трябва да приготвя кралския финансов отчет, в случай че гласуването не е в полза на Елънд.
	„Дали кандрата може да се справи със съставянето на отчет? — зачуди се Вин. — Сигурно. Би трябвало, ако се е подготвила“.
	— Извинявам се — рече Вин. — Не исках да те безпокоя, но напоследък Елънд все е зает, а Сейзед е потънал в онзи негов проект…
	— Няма нищо — махна с ръка Доксон. — Мога да отделя няколко минути. Какво те измъчва?
	— Ами, помниш ли разговора, който водихме? Преди Рухването…
	Доксон се намръщи.
	— Кой разговор?
	— Нали се сещаш… За твоето детство.
	— Уф — отвърна Доксон и кимна. — Да. И какво?
	— Все още ли си на същото мнение?
	Доксон потъна в замислено мълчание, потропваше с пръсти по бюрото. Вин чакаше, като се стараеше да не показва напрежението си. По време на въпросния разговор Доксон за пръв път й бе разкрил колко мрази благородничеството.
	— Мисля, че не — рече Доксон. — Вече не. Вин, Кел винаги е казвал, че имаш твърде високо мнение за благородниците. Но накрая ти започна да променяш дори него. Вече не смятам, че обществото им трябва да бъде изтребено до крак. Не всички от тях са такива чудовища.
	Вин се отпусна. Не само си спомняше разговора, но имаше и какво да добави към него. Разговор, който бяха провели насаме. Дали това означаваше, че не е кандра?
	— Това е заради Елънд, нали? — попита Доксон.
	Вин сви рамене.
	— Предполагам.
	— Зная, че искаш двамата с него да се разбираме по-добре. Но дори сега мисля, че се справяме отлично, като се има предвид обстановката. Той има някои недостатъци като водач, липсва му дързост, авторитет.
	„Не е като Келсайър“.
	— Но — продължи Доксон — не бих искал да го видя как губи трона. За благородник той се отнася необичайно справедливо със скаа.
	— Той е добър човек, Докс — тихо каза Вин.
	Доксон извърна глава.
	— Зная. Но всеки път, когато разговарям с него, неволно го сравнявам с Келсайър. Знаеш ли от колко време двамата с Кел мечтаехме да свалим лорд Владетеля? Останалите членове на групата смятаха плана на Кел за поредното му увлечение — нещо, което го е споходило в Ямите. Но е много отпреди това, Вин. Много. Двамата с Кел винаги сме мразили благородниците. Когато бяхме млади и още си търсехме поприще в живота, искахме не само да забогатеем — а и да ги накажем. Да ги накажем за нещата, които ни бяха отнели. Моята любов… майката на Келсайър. Всеки боксинг, който отмъквахме, всеки убит от нас благородник — това беше нашият начин да водим тази война. Нашият начин да ги накажем.
	Вин седеше мълчаливо. Тъкмо тези разкази, тези спомени за едно кошмарно минало, я караха да изпитва известно смущение при мисълта за Келсайър. Караха я да се колебае дори когато инстинктът й нашепваше да потърси възмездие от Страф и Сет, да се разправи с тях, както я бе учил той.
	Суров поглед към света, който Доксон беше запазил. Двамата с Кел не бяха зли по природа, но притежаваха известен отмъстителен дух. Потисничеството ги бе променило по такъв начин, че нито мирът, нито промяната на живота можеха да ги накарат да се поправят.
	Доксон поклати глава.
	— А ето, че поставихме един от тях на трона. Все си мисля, че Кел би ми се разсърдил, ако знаеше, че помагам на Елънд да управлява, независимо колко е добър.
	— Келсайър се промени накрая — каза Вин почти шепнешком. — Ти сам го каза, Докс. Знаеш ли, че той е спасил живота на Елънд?
	Доксон я погледна намръщено.
	— Кога?
	— През онзи последен ден. По време на боя с инквизитора. Кел защитил Елънд, който бил дошъл да ме търси.
	— Сигурно го е взел за някой от пленниците.
	Вин поклати глава.
	— Той знаеше кой е Елънд и че го обичам. Накрая бе готов да признае, че си заслужава да защитаваш един добър човек, независимо от това кои са родителите му.
	— Трудно ми е да го приема, Вин.
	— Защо?
	Доксон я погледна.
	— Защото ако приема, че Елънд не носи вина за това, което са ми сторили неговите събратя по потекло, ще излезе, че самият аз съм чудовище заради това, което им направих.
	Вин потрепери. Защото видя в очите му истината. Смъртта на множество аристократи. Видя вината.
	„Този човек не е самозванец“.
	— Не намирам кой знае каква радост в това управление, Вин — продължи тихо Доксон. — Защото зная какво трябваше да направим, за да го постигнем. Истината е, че ако се наложи, бих го направил отново. Казвам си го, защото вярвам в свободата на скаа. Понякога се будя нощем и си спомням със задоволство какво направихме с предишните си управници. Обществото им е подронено, техният бог е мъртъв. Сега вече го знаят.
	Вин кимна. Доксон сведе глава, сякаш беше засрамен — нещо, което рядко бе виждала в него. Изглежда, нямаше какво повече да се каже. Доксон не проговори, докато тя си тръгваше, само взе писалката и отново се надвеси над сметките.


	— Не е той — заяви Вин, докато крачеше из пустите коридори на двореца, все още развълнувана от разговора.
	— Сигурна ли сте, господарке? — попита ОреСюр.
	Вин кимна.
	— Спомни си един разговор, който водих насаме с него. Преди Рухването.
	ОреСюр помълча няколко секунди.
	— Господарке — рече накрая. — Моите побратими могат да са _много_ усърдни.
	— Да, но откъде ще разберат за подобен разговор?
	— Често разпитваме хората, преди да им отнемем плътта, господарке. Срещаме се с тях няколко пъти, в различно амплоа, и ги подмамваме да ни разказват миналото си. Освен това разговаряме с техните приятели и роднини. Разказвала ли сте някому за този ваш разговор с Доксон?
	Вин спря и се облегна на каменната стена на коридора.
	— Може би на Елънд — призна тя. — Струва ми се, че го споменах и пред Сейзед. Но това беше преди близо две години.
	— Мисля, че е достатъчно, господарке — отвърна ОреСюр. — Не можем да научим всичко за нашата жертва, но се опитваме да открием подобни неща — лични разговори, тайни, поверителна информация, — за да ги споменем в подходящ момент и да поддържаме ролята си.
	Вин се намръщи.
	— Има и… други неща, господарке — рече ОреСюр. — Поколебах се, защото не бих искал да си представяте как страдат приятелите ви. Но често се случва, когато убиват поредната жертва, преди това да я измъчват, за да се сдобият с повече информация.
	Вин затвори очи. Доксон й се струваше толкова истински… чувството за вина, реакциите му… възможно ли бе всичко това да е престорено?
	— Проклятие — прошепна тя и отвори очи. Обърна се, въздъхна и повдигна завесата на близкия прозорец. Навън цареше мрак, мъглите се кълбяха пред нея. Тя се наведе над перваза и погледна надолу. Намираха се на два етажа над земята.
	— Докс не е аломант — рече тя. — Как да разбера със сигурност дали е самозванец, или не?
	— Не зная, господарке. Това не е никак лесна задача.
	Вин мълчеше. Извади замислено бронзовата обеца — спомен от майка й — и започна да я върти между пръстите си, наблюдаваше как хвърля отблясъци. Някога бе посребрена, но сега покритието се бе изтъркало.
	— Мразя всичко това — прошепна тя.
	— Кое, господарке?
	— Това… недоверие. Мразя да подозирам приятелите си. Мислех, че съм приключила веднъж завинаги с тези неща. Чувствам се, сякаш някой е забил нож в тялото ми и бавно го върти, забива го все по-надълбоко всеки път, когато се срещам с хората от групата.
	ОреСюр завъртя леко глава.
	— Но, господарке. Вие вече успяхте да отхвърлите неколцина от тях.
	— Така е. Което само стеснява кръга — и ме приближава до мига, в който ще разбера кой от тях е бил убит.
	— Но така работата ви ще бъде приключена.
	Вин поклати глава.
	— ОреСюр, не искам да е някой от тях. Не желая да изпитвам недоверие към приятелите си, нито да разбера, че сме били прави… — Тя млъкна, загледана в мъглите.
	— Вие сте съвсем искрена — рече ОреСюр.
	Тя се обърна към него.
	— Разбира се, че съм искрена.
	— Съжалявам, господарке. Не исках да ви обиждам. Аз само… Бил съм кандра на твърде много господари. Почти всички мразеха и подозираха хората около себе си, та бях започнал да смятам това качество за типично за всички хора.
	— Глупости — рече Вин и отново се обърна към прозореца.
	— Зная — потвърди ОреСюр. — Но хората често вярват на глупости, дори ако имат доказателства за противното. Във всеки случай, моля отново да ме извините. Не зная кой от приятелите ви е мъртъв, но съжалявам, че мой побратим ви е причинил тази болка.
	— Който и да е, просто е изпълнявал своя Договор.
	— Да, господарке — потвърди ОреСюр. — Договора.
	Вин се намръщи.
	— Има ли някакъв начин да разбереш коя кандра има договор в Лутадел?
	— Съжалявам, господарке — отвърна ОреСюр. — Това е невъзможно.
	— Така и предполагах. А възможно ли е да я познаваш, която и да е тя?
	— Ние, кандрите, сме сплотен народ, господарке. И не сме много на брой. Така че възможността да я познавам е доста голяма.
	Вин почука с пръст по прозоречната рамка и се намръщи; опитваше се да прецени дали наученото може да й е от полза.
	— Все още не смятам, че е Доксон — рече накрая и прибра обецата. — Засега ще го извадим от заподозрените. Но ако не открия други следи, ще се върна към него… — И млъкна, тъй като нещо привлече вниманието й. Една фигура пресичаше двора, без да си осветява пътя е фенер.
	„Хам“ — помисли тя. Но походката не приличаше на неговата.
	Тя Тласна сенника на една лампа, окачена на стената зад нея. Сенникът се затвори, лампата се разтресе и коридорът потъна в мрак.
	— Господарке? — попита ОреСюр, когато Вин се покатери на перваза, разпали калай и примижа в мрака.
	„Със сигурност не е Хам“.
	Първата й мисъл беше за Елънд — завладя я внезапен ужас, че докато е разговаряла с Доксон, убийците са проникнали в двореца. Но беше още рано и Елънд навярно разговаряше със съветниците си. Неподходящо време за покушение.
	А и само един човек? Не беше Зейн, ако се съдеше по ръста.
	„Вероятно е някой стражник — помисли Вин. — Защо се плаша от всяко нещо?“
	И въпреки това, докато наблюдаваше как сянката пресича двора, инстинктите й се задействаха. Човекът пристъпваше някак колебливо, сякаш се страхуваше от нещо — или не искаше да го видят.
	— В ръцете ми — нареди тя тихо на ОреСюр и хвърли една монета от прозореца.
	Кандрата мигновено скочи в обятията й и тя се спусна право надолу и стъпи върху монетата. Остави ОреСюр на земята и кимна към мъглите. Той я последва отблизо. Непознатият ускори крачка и се отправи към една странична част на двореца, където бяха помещенията на прислугата. Докато минаваше покрай нея, тя най-сетне видя лицето му.
	„Капитан Демоа?“
	Вин приклекна до ОреСюр. Какво всъщност знаеше за Демоа? Беше с бунтовниците, които Келсайър бе събрал преди близо две години. Доста бързо направи впечатление и Келсайър го повиши. Бе от най-верните му сподвижници, които останаха в пещерите, когато Йеден бе повел армията към гибел.
	След Рухването Демоа бе останал с групата и постепенно се бе издигнал до първи заместник на Хам. Беше обучаван лично от Хам, което можеше да обясни защо е излязъл в нощта без светлина. Но въпреки това…
	„Ако трябва да заменя някой от групата — помисли Вия, — няма да избера аломант — той ще е твърде лесен за разкриване. Бих избрала обикновен човек, някой, който не трябва да взема решения и да привлича внимание.
	Някой близък до групата, но не и част от нея. Някой, който присъства на всички важни срещи. И когото не всички познават добре…“
	Обзе я нарастващо вълнение. Ако самозванецът беше Демоа, това означаваше, че никой от близките и приятели не е убит. И че кандрата е далеч по-умна, отколкото Вин бе предполагала.
	Демоа свърна зад ъгъла и тя го последва безшумно. Изглежда обаче каквото и да го бе накарало да излезе в нощта, вече бе свършено — тъй като той се отправи към един от входовете и поздрави постовете.
	Вин остана в мрака. Демоа беше разговарял с войниците, което означаваше, че не се е измъкнал незабелязано от двореца. Но въпреки това… тя не се съмняваше, че преди малко се беше прокрадвал, изпълнен с опасения. Нещо го безпокоеше.
	„Той е — помисли си тя. — Шпионинът“.
	Но какво да направи сега?


	34.


	Аз получих своето място в учението за Очакването — започнах да мисля за себе си като за Обявителя, проповедника, за когото в предсказанията се казва, че ще открие Героя на времето. Да отхвърля Аленди на онзи етап би означавало да отхвърля и собствената си позиция, мястото, отредено ми от други.
	Затова и не го направих.


	— Няма да се получи — заяви Елънд и поклати глава. — Необходимо ни е единодушно гласуване — без човека за който гласуваме, разбира се, — за да освободим от длъжност член на Събора. Никога няма да можем да прогоним и осмината търговци.
	Хам изглеждаше покрусен. Елънд знаеше, че Хам се мисли за философ, и вярно, че имаше склонност към абстрактно мислене. Но не беше учен. Обичаше да си задава въпроси и да намира отговорите, но нямаше навика да изучава някой проблем в подробности, да търси скритите значения и последствията.
	Елънд погледна Сейзед, който седеше с отворена на масата пред него книга. Бе струпал до себе си поне дузина томчета, прилежно подредени, с гърбовете обърнати в една и съща посока и с избърсани от прахта корици. Купчините на Елънд винаги се отличаваха с хаотична подредба и заплашваха да се прекатурят при първа възможност, а бележките вътре стърчаха под всякакви ъгли.
	Изумително колко много книги можеха да се поберат в една стая, стига да не се движиш из нея. Хам седеше на пода, с малка купчина до него, но не четеше, а през повечето време запознаваше оставалите с хрумналите му идеи. Тиндуил се бе настанила в едно кресло, без книги наоколо. За териската най-важното занятие бе да обучава Елънд за крал и тя отказваше да проучва или да дава съвети за да си запази трона. Сякаш за нея това преминаваше някаква невидима линия между това да образова, и да влияе на политиката.
	„Добре, че Сейзед не е такъв — помисли Елънд. — Ако беше, лорд Владетеля сигурно още щеше да е на власт. А ние с Вин щяхме да сме мъртви — всъщност Сейзед беше този, който я спаси, когато я заловиха инквизиторите. Сейзед, а не аз“.
	Не обичаше да си спомня този случай. Нескопосаният му опит да спаси Вин му се струваше като метафора, олицетворяваща целия му предишен живот. Винаги имаше добри намерения, но не знаеше как да ги осъществи. Но това скоро щеше да се промени.
	— А какво ще кажете за това, ваше величество? — попита последният присъстващ, книжникът Ноорден. Елънд се опитваше да не обръща внимание на сложната плетеница от татуировки около очите му — тя говореше недвусмислено за предишния му начин на живот като принудител. Ноорден носеше големи очила в опит да прикрие татуировките, но Елънд знаеше, че навремето бе заемал доста висок пост в Стоманеното министерство.
	— Какво откри?
	— Информация за лорд Сет, ваше величество — отвърна Ноорден. — Намерих я в една от счетоводните книги, които сте взели от двореца на лорд Владетеля. Изглежда, Сет не е толкова безразличен към лутаделската политика, колкото се опитва да ни внуши. — И се изкиска, доволен от находката си.
	Елънд никога не бе виждал ухилен принудител. Може би по тази причина Ноорден не бе напуснал града като останалите си колеги — сигурно не се чувстваше комфортно сред тях. Той беше един от малцината, които Елънд бе успял да убеди да работят като писари и книжници в новата му администрация.
	Елънд погледна страницата, която му сочеше Ноорден. Беше изпълнена с повече цифри, отколкото букви, но привикналият му към аналитичен метод ум бързо откри смисъла. Сет бе търгувал доста често с Лутадел. В повечето случаи бе използвал като параван малки Къщи. Това би могло да заблуди благородниците, но не и принудителите, които разполагаха с данни за всяка сключена сделка.
	Ноорден подаде счетоводната книга на Сейзед и той прегледа данните.
	— И така — продължи Ноорден, — лорд Сет е искал да скрие връзките си с Лутадел — брадата и маниерите му са само опит да затвърди това впечатление. Но въпреки това тихомълком е действал на наша територия.
	Елънд кимна.
	— Може би си е давал сметка, че не можеш да избягваш политиката, като се преструваш, че не участваш в нея. Няма начин да се сдобие с толкова голямо влияние без солидни политически връзки в града.
	— И какво ни подсказва това? — попита Сейзед.
	— Че Сет е по-обвързан с тази игра, отколкото иска да знаят хората — отвърна Елънд, изправи се и прекрачи купчина книги, за да се приближи до свободния стол. — Но това беше очевидно по начина, по който успя да манипулира мен и Събора вчера.
	Ноорден се засмя.
	— Да можехте да си видите физиономията в онзи момент, ваше величество. Когато Сет се разкри, неколцина членове на Събора щяха да паднат от креслата! А всички останали бяхте толкова шашардисани…
	— Ноорден… — каза многозначително Елънд.
	— Да, ваше величество?
	— Ако обичаш, съсредоточи се върху задачата.
	— Слушам, ваше величество.
	— Сейзед? — обърна се Елънд. — Ти какво смяташ?
	Сейзед вдигна глава от книгата — систематизирана и снабдена с обяснителни бележки версия на хартата на града, написана от Елънд — и поклати глава.
	— Мисля, че сте свършили много добра работа. Успях да открия само няколко начина да спрем възкачването на лорд Сет, ако Съборът го посочи за свой избраник.
	— Така е, когато човек си е свършил работата прекалено добре — подсмихна се Ноорден.
	— Проблем, с който рядко съм се сблъсквал досега. — Елънд поклати глава и потърка уморено очи.
	„Така ли се чувства Вин през цялото време“ — помисли си. Тя спеше много по-малко от него, тъй като прекарваше времето си да обикаля, да шпионира и да се бие. А винаги изглеждаше толкова свежа. Елънд залиташе от умора само след няколко безсънни нощи.
	„Съсредоточи се — рече си той. — Трябва да познаваш враговете си, за да можеш да се биеш с тях. Сигурно има някакъв начин да се справим с положението“.
	Доксон все още пишеше писмата до останалите членове на Събора. Елънд бе готов да се срещне с желаещите. За нещастие имаше усещането, че няма да са много. Те бяха гласували срещу него, а ето че сега им бе предоставена възможност, която сякаш щеше да реши всички техни проблеми.
	— Ваше величество… — каза Ноорден. — Не мислите ли, че просто трябва да оставим Сет да вземе трона? В края на краищата той едва ли е толкова лош.
	Елънд вдигна глава. Една от причините да вземе на работа бившия принудител бе, че Ноорден винаги имаше различна гледна точка. Той не беше скаа, нито благородник. Не беше и крадец. Беше дребен книжник, постъпил на работа в Министерството заради по-добрите възможности, които са му предлагали.
	За него смъртта на лорд Владетеля бе катастрофа, унищожила начина му на живот. Той не беше лош човек, но не разбираше тегобите на скаа.
	— Ноорден, какво мислиш за законите, които съм написал? — попита Елънд.
	— Те са гениални, ваше величество — отвърна Ноорден. — Точно пресъздават идеалите, формулирани от древните философи, но са в съзвучие с модерния реализъм.
	— Дали Сет ще спазва тези закони?
	— Не зная. Никога не съм се срещал с него.
	— А какво ти подсказва интуицията?
	Ноорден се поколеба.
	— Не — призна той накрая. — Той не е от хората, които управляват чрез закони. Ще прави каквото му скимне.
	— Което означава, че ще въдвори в града не ред, а хаос — отвърна Елънд. — Прегледай информацията, която имаме за неговата страна и за местата, които е завладял. Там цари бъркотия. Оставил е след себе си несключени съюзи и неизпълнени обещания — и безброй заплахи за разправа. Ако му предадем управлението на Лутадел, ще преживеем нов срив.
	Ноорден се почеса по брадичката, кимна замислено и се върна към прекъснатото четене.
	„Мога да го убедя — помисли Елънд. — Да можех само също толкова лесно да убедя Събора“.
	Но Ноорден беше на тяхна страна, той разсъждаваше също като Елънд. За него фактите бяха достатъчни и обещанието за стабилност бе по-важно от това за богатство. Съветът бе съвсем различно чудовище. Благородниците искаха да се върне предишният им живот, търговците виждаха възможност да получат титлите, за които са мечтали, а скаа просто се страхуваха от жестокости и убийства.
	Ала всичко това бяха обобщения. Лорд Пенрод гледаше на себе си като на градски патриарх — изтъкнат, влиятелен благородник, способен да въведе ред чрез консервативни мерки. Киналер, един от стоманолеярите, настояваше Централната област да потърси съюз със съседите си и за него предаването на властта на Сет бе най-добрата възможност.
	Всеки от двайсет и тримата членове имаше свои мисли, възгледи и проблеми. Тъкмо това бе целта на Елънд — разнообразие на идеите в една свободна среда. Но не беше очаквал толкова много идеи да противоречат на неговата.
	— Прав беше, Хам — рече Елънд.
	Хам го погледна и вдигна въпросително вежди.
	— В началото ти и останалите искахте да сключим съюз с една от тези армии — да им предадем града в замяна на съюз срещу другата армия.
	— Спомням си — потвърди Хам.
	— Е, сега това искат хората — продължи Елънд. — С или без мое съгласие, изглежда, са готови да преотстъпят града на Сет. Не ни остава друго, освен да продължим с първоначалния план.
	— Ваше величество? — обади се тихо Сейзед.
	— Да?
	— Прощавайте, но дългът ви не повелява да вършите това, което искат другите.
	Елънд премигна.
	— Ето, че говориш като Тиндуил.
	— Ваше величество, познавам малцина, които да притежават нейната мъдрост — рече Сейзед и я погледна.
	— Аз пък не съм съгласен и с двама ви — възрази Елънд. — Водачът трябва винаги да се съобразява с мнението на хората, които управлява.
	— Разрешете да не се съглася с вас, ваше величество — рече Сейзед. — Или, по-точно, с теорията зад изказването ви. Все още не вярвам, че дългът ви повелява да изпълнявате волята на народа. Ваш дълг е да управлявате колкото се може по-добре, следвайки това, което ви диктува собствената ви съвест. Трябва да сте верен, ваше величество, на човека, който искате да станете. И ако този човек не съвпада с представите на другите хора, тогава нека си изберат свой водач.
	Елънд се замисли. „Да, той е прав. Щом не искам да съм изключение за собствените си закони, не бива да бъда изключение и за моралните си принципи“. Думите на Сейзед не бяха нищо повече от перифразиране на онова, което му бе казала Тиндуил — че човек трябва да вярва в себе си, — но Сейзед го бе обяснил по-добре. По-справедливо.
	— Ако се опитвате да разберете какво искат хората от вас, вие самият ще предизвикате хаос — продължи Сейзед. — Не можете да удовлетворите всички желания, Елънд Венчър.
	Малкото прозорче на кабинета се отвори и Вин се пъхна вътре, следвана от мъгливо облаче. Затвори прозореца и огледа помещението.
	— Още ли? — попита учудено. — Намерили сте още книги?
	— Разбира се — отвърна Елънд.
	— И всичко това е написано от човешка ръка? — попита тя почти отчаяно.
	Елънд понечи да отвърне, но забеляза немирното пламъче в очите й и въздъхна:
	— Ти си безнадеждна. — И се наведе над страниците.
	Чу шум и след миг Вин се приземи върху една купчина книги, като по някакво чудо не я прекатури. Краищата на пелерината й паднаха върху листа пред него и размазаха мастилото.
	Елънд въздъхна.
	— Оп-паля — засмя се Вин. — Съжалявам.
	— Вин, трябва ли винаги да подскачаш така? — попита Елънд.
	Вин стъпи на пода и повтори:
	— Съжалявам. Сейзед казва, че Мъглородните винаги летят нагоре, за да виждат всичко отвисоко.
	Елънд кимна и се върна към записките си. „Толкова много работа…“


	Вин наблюдаваше как Елънд пише. Сейзед четеше, както и един от помощниците на Елънд — принудителят. Тя го погледна и той се сви в креслото. Знаеше, че Вин не му вярва. Свещениците не трябваше да се усмихват.
	Нямаше търпение да сподели с Елънд откритието са за капитан Демоа, но се поколеба. Тук имаше твърде много хора, а тя не искаше да обсъждат това пред други, след като не разполагаше с факти, а се уповаваше на интуицията си. Ето защо замълча и почна да разглежда книгите.
	В стаята цареше приглушена тишина. Тиндуил седеше притворила очи, вероятно изучаваше някоя запаметена биография. Дори Хам четеше, макар че прелистваше книгите доста бързо. Вин изпита желание да се присъедини към тях. Спомни си за бележките си за Дълбината и Героя на времето, но не намери сили да ги извади.
	Не можеше да му каже сега за Демоа, но имаше и друго откритие.
	— Елънд — каза тя тихо. — Трябва да споделя нещо с теб.
	— Да?
	— Одеве, докато вечеряхме с ОреСюр, чух слугите да си приказват. Разбрах, че напоследък имало доста заболели. Мисля, че някой трови припасите ни.
	— Да — потвърди Елънд, без да прекъсва писането. — Зная. Поне два кладенеца в града са били отровени.
	— Наистина?
	— Да. Не ти ли казах, когато се видяхме одеве? С Хам ходихме да проверим.
	— Не ми каза.
	— Мислех си, че съм — рече Елънд и се намръщи.
	Вин поклати глава.
	— Извинявай — рече той, наведе се, целуна я и продължи да пише.
	„И целувката трябва да оправи нещата?“ — помисли си тя.
	Глупаво бе да се сърди — нямаше никаква причина Елънд да споделя всичко с нея. Но въпреки това от разговора остана със странно чувство. По-рано щеше да я помоли да измисли някакво решение на проблема. А сега очевидно смяташе да се справи сам.
	Сейзед затвори книгата и въздъхна.
	— Ваше величество, не откривам никакви пролуки. Шест пъти препрочетох законите ви.
	Елънд кимна.
	— Боях се, че ще стане така. Единственият начин да заобиколим законите е да ги тълкуваме по своему — което не бих искал да правя.
	— Вие сте добър човек, ваше величество — рече Сейзед. — Ако бяхте видели вратичка в законите си, щяхте да я запълните. А дори и да я бяхте пропуснали, някой от нас щеше да я забележи, когато ни попитате за мнението ни.
	„Той им позволява да го наричат «ваше величество» — помисли Вин. — Преди се опитваше да ги спре. Защо сега не възразява?“
	Странно, но сякаш Елънд бе започнал да се възприема като крал едва сега, след като му отнеха трона.
	— Чакайте. — Тиндуил се надигна и отвори очи. — Сейзед, чел си тези закони, преди да бъдат ратифицирани?
	Сейзед се изчерви.
	— Да — отговори Елънд вместо него. — Всъщност тъкмо неговите забележки и предложения ми помогнаха да създам настоящата версия.
	— Аха. — Тиндуил стисна устни.
	Елънд се намръщи.
	— Тиндуил, не съм те канил на тази среща. Търпим те и приемаме съветите ти, но няма да позволя да обиждаш приятел и гост в дома ми, дори ако го правиш прикрито.
	— Извинявам се, ваше величество.
	— Не на мен трябва да се извиниш, а на Сейзед. Инак ще напуснеш помещението.
	Тиндуил помисли малко, стана и излезе. Елънд не изглеждаше обиден. Просто се върна към работата си.
	— Не беше нужно да го правите, ваше величество — обади се Сейзед. — Винаги съм уважавал мнението на Тиндуил.
	— Ще правя каквото намеря за добре, Сейзед — отвърна Елънд, без да спира да пише. — Не се обиждай, приятелю, но ти често позволяваш на другите да се държат с теб лошо. Няма да го допусна и в моя дом — като обижда теб, задето си ми помагал за написването на законите, тя обижда и мен.
	Сейзед кимна и посегна към следващия том.
	Вин не помръдваше. „Той се променя толкова бързо. Колко време мина от пристигането на Тиндуил?“ Елънд и друг път бе казвал подобни неща, но начинът, по който го правеше сега, бе различен. Той беше твърд и се държеше така, сякаш очакваше да му отвръщат с подобаващо уважение.
	„Това е заради свалянето му от трона, заради опасността от армиите — мислеше Вин. — Натискът го принуждава да се променя, да се откаже, или да издържи, за да не бъде смазан“. Той бе знаел за кладенците. Какви други неща бе открил, без да й каже?
	— Елънд? — каза Вин. — Напоследък доста мислих за Дълбината.
	— Това е чудесно, Вин — отвърна Елънд. — Но сега нямам време да говорим за тези неща…
	Вин кимна и му се усмихна. Но мислите й ставаха все по-тревожни. „Вече не е неуверен, както беше преди. Не търси подкрепа в хората. Скоро няма да се нуждае и от мен“.
	Глупава мисъл. Елънд я обичаше, тя го знаеше. Промяната му нямаше да я направи по-малко ценна за него. Време беше да разсее тревогата си. Веднъж вече я бе изоставял, когато трябваше да избира между нуждите на своята Къща и обичта си към нея, и тогава това едва не я смаза.
	Какво щеше да стане, ако я изостави сега?
	„Няма да го направи — рече си тя. — Той не е такъв човек“.
	Но и добрите хора прекъсват връзките си, нали? Хората се разделят — особено тези, които поначало са различни. Въпреки това един тих глас продължаваше да нашепва в ума й.
	Глас, който смяташе, че отдавна е прокудила и който не очакваше да чуе отново някога.
	„Остави го ти първа — прошепна в главата й Рийн, брат й — Така ще те боли по-малко“.
	Вин дочу шум отвън и настръхна. Бе твърде слаб, за да го чуят другите. Изправи се и се приближи до прозорчето.
	— На патрулиране ли отиваш? — попита Елънд.
	Тя се обърна и кимна.
	— Защо не провериш какви постове е разположил Сет в Цитаделата Хастинг?
	Вин кимна отново. Елънд й се усмихна и се върна към работата си. Вин отвори прозореца и стъпи на перваза. Зейн стоеше на крачка от нея, подпрял се на каменната козирка. Беше се наклонил под неестествен ъгъл, с крака опрени а стената и тяло, обгърнато в тъмнина.
	Вин се огледа и забеляза парчето метал, което Зейн Теглеше, за да се задържи в тази позиция. Още едно доказателство за невероятните му умения. Той й се усмихна.
	— Зейн? — прошепна тя.
	Зейн погледна нагоре и Вин кимна. Миг по-късно и двамата се приземиха на покрива на Цитаделата Венчър.
	Вин се обърна към него.
	— Къде се изгуби?
	Той я нападна.
	Вин отскочи назад, когато Зейн се преметна и се приземи пред нея с блестящи кинжали в ръце. Тя едва докосна с крака гладкия покрив. „Пак ли ще тренираме?“ — мина й през ума.
	Зейн замахна с единия кинжал и острието мина опасно близо до шията й — щеше да се забие в нея, ако не беше отскочила. Имаше сериозна промяна в атаката му този път. Беше много по-опасна.
	Вин изруга тихо, извади кинжалите си и пак отскочи назад, за да избегне следващата атака. Докато се завърташе, един от кинжалите на Зейн закачи края на пелерината й.
	Тя се извърна към него. Той пристъпи към нея, без да променя бойната си стойка. Изглеждаше уверен и същевременно безгрижен, сякаш се доближава до стар приятел, когото е срещнал през нощта.
	„Добре тогава“ — помисли си тя, скочи напред и замахна с кинжалите.
	Зейн не промени посоката и само небрежно се отстрани, колкото да избегне удара. Пресегна се, сграбчи я за китката и я задържа без никакво усилие.
	Вин замръзна. Никой не можеше да е толкова добър. Зейн я разглеждаше отвисоко с черните си очи. Безразличен. Спокоен.
	Гореше атиум.
	Вин се освободи от хватката му и скочи назад. Той я пусна и само я проследи с поглед. Вин изпита внезапен остър пристъп на ужас — разкъсващо, първично усещане. Беше се страхувала, че този момент ще настъпи, откакто й свърши атиумът. Ужасът да осъзнаваш, че си безсилен въпреки всичките си умения и способности.
	Ужасът да осъзнаваш, че ще умреш.
	Понечи да отскочи встрани, но Зейн й препречи пътя още преди да е започнала. Знаеше какво ще направи Вин дори преди нея самата. Улови я отзад за рамото, дръпна я силно и я събори на покрива.
	Вин се сгромоляса върху твърдата метална повърхност и изстена от болка. Зейн стоеше над нея и я разглеждаше търпеливо.
	„Няма да му позволя да ме победи тъй лесно! — закани се тя отчаяно. — Няма да ме убият като притиснат в ъгъла плъх!“
	Замахна и се опита да посече крака му, но беше безполезно. Той го отдръпна — точно толкова, колкото острието едва да докосне крачола. Вин беше като дете, задържано на нужното разстояние от по-голям и по-силен противник. Така би се почувствал всеки обикновен човек, решил да я нападне.
	Зейн я наблюдаваше от мрака.
	— Какво? — попита тя.
	— Вие наистина го нямате — рече той тихо. — Атиума на лорд Владетеля.
	— Ами да.
	— Нямате и зрънце атиум.
	— Използвах последното, когато се бих с убийците на Сет.
	Той я изгледа продължително и бавно отстъпи назад. Вин се изправи, после се наведе да вземе изпуснатите кинжали. Единият се бе строшил от твърдия покрив.
	Зейн я наблюдаваше мълчаливо.


	Виждаше ясно страха й, но и твърдата й решимост.
	— Баща ми иска да те убия.
	Тя го погледна все така изплашено. Беше силна и умееше да владее страха си. Значи докладът на шпионина бе верен. В града нямаше никакъв атиум.
	— Затова ли не се появяваше? — попита тя.
	Той кимна и се извърна настрани.
	— Е? — подкани го тя. — Защо не ме уби?
	— Не съм сигурен — призна той. — Все още не е късно да го направя. Макар че… не виждам смисъл. Бих могъл просто да те отвлека — ефектът ще е същият.
	Тя го гледаше намръщено.
	— Ела с мен — каза той. — И двамата можем да си тръгнем. Страф и Елънд ще останат без своите Мъглородни. Можем да им отнемем инструментите. И да бъдем свободни.
	Тя не бързаше да отговори. Накрая поклати глава.
	— Това… между нас двамата, Зейн. Не е каквото си мислиш.
	— Какво искаш да кажеш? — попита той и пристъпи към нея.
	— Аз обичам Елънд, Зейн. Наистина го обичам.
	„И според теб това означава, че не можеш да имаш чувства към мен? — помисли Зейн. — Ами погледът, който зърнах в очите ти, онази неизказана нега? Не е толкова лесно, колкото смяташ, нали? Никога не е било“.
	Но какво би могъл да очаква? Той се обърна.
	— Разбирам те. Така е било винаги.
	— Какво пък значи това?
	„Елънд…“
	„Убий го“ — прошепна богът.
	Зейн затвори очи. Не можеше да я излъже, тя бе израснала на улицата, бе имала приятели сред крадци и измамници. Това щеше да е най-трудната част. Трябваше да й покаже нещата, които го ужасяват. Да й разкрие истината.
	— Зейн? — повика го Вин. Все още беше разтреперана от атаката, но той знаеше, че умее да се възстановява бързо.
	— Не виждаш ли приликата? — попита я той и се обърна в профил. — Същият нос, същата форма на лицето. Подстригах се по-късо от него, но косата ми е къдрава като неговата. Толкова ли е трудно да се забележи?
	Дъхът й секна.
	— Нима Страф Венчър би се доверил на друг Мъглороден? — попита Зейн. — Нима би допуснал друг до себе си, би го запознал с плановете си?
	— Ти си негов син — прошепна Вин. — Ти си брат на Елънд.
	Зейн кимна.
	— Елънд…
	— Той не знае за мен — отвърна Зейн. — Някой път трябва да го разпиташ за сексуалните вкусове на баща ни.
	— Той ми е казвал — отвърна тя. — Страф държи любовници.
	— По няколко причини — обясни Зейн. — Много жени означават повече деца. А повече деца — повече аломанти. Повече аломанти повишават шанса да се роди Мъглороден, когото да използваш за убиец.
	Внезапен порив на вятъра раздуха мъглите. В далечината издрънча ризница — вероятно минаваше нощен патрул.
	— Докато лорд Владетеля беше жив, нямаше как да стана наследник — продължи Зейн. — Знаеш колко стриктни бяха принудителите му. Израснах скрит от другите, забравен. Ти си живяла на улицата и предполагам, че това е ужасно. Но представи си какво е да си като неканен гост в собствения си дом, игнориран от всички, само защото баща ти не те признава. Да се чувстваш като просяк. Да гледаш как брат ти расте, обсипван с внимание. Как получава неща, за които ти само можеш да мечтаеш. Спокойствие, безгрижие, обич…
	— Сигурно много го мразиш — прошепна Вин.
	— Да го мразя? — попита Зейн. — Не. Защо да мразя човек за това, което е? Елънд не ми е сторил нищо. Освен това сега съм нужен на Страф — след като се Преобразих, той най-сетне получи това, заради което рискува близо двайсет години. Не, аз не мразя Елънд. Но понякога му завиждам. Той има всичко. И въпреки това… сякаш не знае как да го цени.
	— Съжалявам — промълви тихо Вин.
	Зейн поклати глава.
	— Не ме съжалявай. Ако бях Елънд, нямаше да съм Мъглороден. Нямаше да познавам мъглите, нито да знам какво е да израстеш сам и заобиколен от омраза. — Обърна се и я погледна в очите. — Не мислиш ли, че човек цени повече обичта, когато е бил лишаван от нея?
	— Аз…
	— Както и да е — продължи Зейн. — Не дойдох при теб тази нощ, за да ти се оплаквам от детството си. Нося ти предупреждение.
	Вин се напрегна.
	— Преди малко — рече Зейн — баща ми позволи на няколкостотин бегълци да преминат през охраняемия район около лагера и да се приближат към града. Нали си чула за армията на колосите?
	Вин кимна.
	— Наскоро те нападнаха и разрушиха град Сюисна.
	Обзе я страх. Сюисна бе само на ден път от Лутадел. Колосите бяха съвсем наблизо.
	— Бегълците дойдоха при баща ми за помощ — продължи Зейн. — Той ги прати при вас.
	— За да всеят страх сред хората в града — сети се Вин. — И да изтощят още повече оскъдните ни запаси.
	— Да. Исках да те предупредя. Както за бегълците, така и за моите заповеди. Помисли върху предложението ми, Вин. Помисли за този човек, който твърди, че те обича. Знаеш, че той не те разбира. Ако си тръгнеш, ще е по-добре и за двама ви.
	Вин се намръщи. Зейн й се поклони, после скочи и изчезна в нощта. Тя все още не му вярваше за Елънд. Беше го видял в очите й.
	Какво пък, доказателството щеше да се появи съвсем скоро. И тогава тя щеше да разбере какво мисли за нея Елънд Венчър.


	35.


	Но ще го сторя сега. Нека се знае, че аз, Куаан, Светоносец от Терис, съм измамник.


	Чувстваше се сякаш отново ще ходи на бал.
	Красивата синя рокля щеше да пасне чудесно на някоя от забавите, които бе посещавала в месеците преди Рухването. Не беше традиционна, но не беше и демодирана. Промените само я правеха по-забележима.
	Всъщност целта на тези корекции бе да облекчат движенията й — да може да крачи по-грациозно и да се чувства по-естествено. Това на свой ред я караше да се чувства по-хубава. Изправена пред огледалото, Вин се замисли за това какво ли ще е, ако може да отиде с тази рокля на бал. Но да бъде _тя_ — не Валет, сконфузеното момиче от провинцията. Нито дори Вин, бившата крадла от улицата. Да бъде каквато е.
	Или поне каквато си представя, че е. По-уверена, след като е свикнала с амплоато си на Мъглородна. И защото е приела да гледат на нея като на човека, повалил лорд Владетеля. И защото знае, че кралят я обича.
	„Може би бих могла да съм и двете“ — помисли тя и прокара пръсти надолу по мекия сатен.
	— Колко си хубава, дете мое — рече Тиндуил.
	Вин се обърна и се усмихна неуверено.
	— Нямам никакви бижута. Дадох и последните на Елънд, за да помогне на бежанците. А и без това не бяха в цвета на тази рокля.
	— Много жени използват бижутата, за да скрият собствената си посредственост — рече Тиндуил. — Ти нямаш подобна нужда.
	Териската бе заела обичайната си поза, скръстила ръце, с проблясващи обеци и пръстени. Украшенията й не бяха инкрустирани със скъпоценни камъни, всъщност повечето бяха изработени от съвсем обикновени метали. Желязо, мед, пютриум. Ферохимични метали.
	— Напоследък не си ходила да видиш Елънд — рече Вин и си сложи няколко дървени шноли, за да задържи косата са назад.
	— Кралят доста бързо приближава момента, в който вече няма да се нуждае от напътствията ми.
	— Значи е близо до това? — попита Вин. — Да заприлича на някой от хората в твоите биографии?
	Тиндуил се засмя.
	— За бога, не, дете. Много е далече всъщност.
	— Но…
	— Казах, че повече няма да се нуждае от напътствията ми — повтори Тиндуил. — Научил се е да внимава какво му говорят другите и е стигнал онзи стадий, в който започва да се опознава по-добре. Ще останеш изненадана, дете, от това колко е важен опитът за добрия управник.
	— На мен ми се струва толкова променен…
	— И е така — потвърди Тиндуил и сложи ръка на рамото й. — Той се превръща в човека, който винаги е знаел, че ще бъде — само не познаваше пътя. Макар че съм сурова с него, мисля, че щеше да намери този път дори и да не се бях появила. Когато човек се спъне, той или пада, или се изправя и продължава по-внимателно.
	Вин се извърна към огледалото.
	— Ето в какво трябваше да се превърна. Заради него.
	— Заради него — съгласи се Тиндуил. — И заради себе си. Натам беше тръгнала, преди да се отклониш.
	Вин я погледна.
	— Ще дойдеш ли с нас довечера?
	Тиндуил поклати глава.
	— Не ми е мястото там. А сега върви да се срещнеш с твоя крал.


	Този път Елънд не смяташе да влиза в леговището на противника без подобаващ ескорт. Двеста войници го очакваха на двора, готови да го придружат до Сет, а Хам — въоръжен до зъби — щеше да е негов личен телохранител. Дух играеше ролята на кочияш. Оставаше само Бриз, който — съвсем обяснимо — беше разтревожен от идеята да откликнат на поканата за вечеря.
	— Не е необходимо да идваш — обърна се Елънд към едрия мъж, докато се събираха в двора на Венчърови.
	— Така ли? — попита Бриз. — Е, в такъв случай ще остана тук. Приятна вечеря!
	Елънд се намръщи. Хам го тупна по рамото.
	— Елънд, не биваше да му даваш възможност да избира.
	— Казах каквото мислех — отвърна Елънд. — Един Усмирител наистина щеше да ни е от полза, но щом не иска да идва, нека остане.
	Бриз изглеждаше облекчен.
	— Не се ли чувстваш поне малко гузен? — попита го Хам.
	— Гузен? — повтори Бриз и се подпря на бастунчето си. — Скъпи ми Хамънд, да си ме виждал някога да изразявам подобно нерадостно и лишено от вдъхновение чувство? Освен това имам усещането, че без мен Сет ще е по-приветлив.
	„Сигурно е прав“ — помисли Елънд, докато каретата обръщаше.
	— Елънд — заговори Хам. — Не смяташ ли, че да водим двеста войници с нас е твърде очебийно?
	— Сет бе този, който каза, че трябва да сме верни на заплахите си — отвърна Елънд. — Е, да речем, че тези двеста войници са нашият начин да му покажем докъде се простира доверието ни. Той все още разполага с петорно числено преимущество.
	— Но ти ще имаш до себе си Мъглородна — промълви тих глас зад гърба му.
	Елънд се обърна и дари Вин с усмивка.
	— Как успяваш да се движиш толкова безшумно с тази рокля?
	— Упражнявах се — отвърна тя.
	„И сигурно е така“ — помисли си той и вдъхна парфюма й. Представи си я как крачи по коридора към балната зала със същата тази рокля.
	— Е, да тръгваме — заяви Хам, даде знак на Вин и Елънд да се качат в каретата и зад тях на стълбите остана само Бриз.


	Прозорците на Цитаделата Хастинг грееха отново за първи път от цяла година.
	— Знаеш ли — каза Елънд, — с теб така и не отидохме заедно на бал.
	Вин го погледна. Каретата се поклащаше, следвана от тропота на войниците. Тъкмо започваше да се стъмва.
	— Срещнахме се няколко пъти на балове — продължи Елънд, — но така и не отидохме заедно. И не можах да те повозя в моята карета.
	— Толкова ли ти се струва важно? — попита Вин.
	Елънд повдигна рамене.
	— Това е неделима част от живота. Или по-точно, беше. Има някакво примамливо спокойствие в тази сцена — кавалерът отива да вземе своята дама, после всички ги гледат и оценяват каква двойка са. Правил съм го десетина пъти с различни жени, но нито една от тях не превърна събитието в нещо специално.
	Вин се усмихна.
	— Мислиш ли, че някога пак ще ходим на балове?
	— Не зная, Вин. Дори да оцелеем след всичко това… как можеш да танцуваш, когато толкова много хора гладуват? — Навярно си мислеше за стотиците бежанци, изтощени от скитанията си, ограбени от войниците на Страф, сгушени в склада, където ги бе открил.
	„Ти си танцувал и преди — помисли тя. — И тогава също са гладували хора“. Но онези времена бяха различни. А и тогава Елънд не беше крал.
	— Може би ще открием някакъв начин да спасим положението — заяви тя. — Ще правим балове, на които богаташите ще дават пари, за да хранят гладуващите.
	Елънд се засмя.
	— И ще прахосваме два пъти повече за баловете, отколкото ще събираме.
	— А парите, които съберем, ще идат в джобовете на скаа търговците.
	Елънд се замисли, а Вин се подсмихна. „Как можах да се събера с единствения пестелив благородник в града?“ Каква двойка бяха само — Мъглородна, която се скъпи да използва своите боксинги, за да се придвижва, и аристократ, смятащ, че баловете са прекалено разточителни. Цяло чудо, че Доксон успяваше да измъкне от Елънд достатъчно пари, за да издържа града.
	— По-късно ще мислим за това — заяви Елънд. Порталът на Цитаделата Хастинг се отвори и зад него се показаха войници, строени за посрещането.
	„Можеш да доведеш войниците си, щом искаш — подсказваше сцената. — Аз имам повече“.
	В действителност се бяха озовали в доста странна ситуация. Двестате войници на Елънд бяха заобиколени от хилядата на Сет, които на свой ред бяха в обкръжението на двайсетхилядния гарнизон на Лутадел. Градът, разбира се, бе заобиколен отвън от близо сто хиляди войници. Обръчи от войскови части, всичките в готовност да встъпят в бой. Мисълта за балове и танци в миг изхвърча от главата на Вин.
	Сет не ги посрещна на портала. Това задължение бе възложено на редови войник с обикновена униформа.
	— Войниците ви могат да останат тук — заяви той, след като влязоха през главния вход. Навремето просторната зала бе украсена с красиви килими и гоблени, но Елънд бе наредил да ги конфискуват и продадат, за да финансира управлението си. Сет очевидно не бе докарал нови и обзавеждането оставаше все така аскетично. По-скоро приличаше на крепост, отколкото на богатска къща.
	Елънд се обърна, махна на Демоа и капитанът разположи хората си при вратите. Вин се поколеба за миг, втренчила поглед в Демоа. Ако той настина бе кандра, инстинктите й подсказваха, че не трябва да го допускат наблизо. По-добре направо да го хвърлят в тъмницата.
	Но от друга страна, кандрите не можеха да нараняват хора, във всеки случай не и пряко. Демоа бе тук само за да събира информация. А и след като вече знаеше почти всички техни тайни, бе по-добре да не проиграва коза си, като покаже, че го е разкрила. Вин реши да почака, за да види кога и как ще се измъкне от града и коя армия ще посети, за да предаде информацията.
	Засега щеше да отложи момента на удара.
	Хам и Демоа строиха хората и после един малък почетен отряд плюс Хам, Дух и Демоа се събра около Вин и Елънд. Елънд кимна на пратеника на Сет и той ги поведе по един коридор.
	„Не отиваме към въжената платформа“ — отбеляза мислено Вин. Балната зала на Хастингови бе разположена на последния етаж на централната кула и предишния път, когато бе идвала тук, се качиха горе с кош, теглен от четирима души.
	„Избрал е най-високата кула в града. И тази с най-малко прозорци“. Ако Сет наредеше да приберат всички асансьори, щеше да е наистина трудно Цитаделата да се щурмува.
	За щастие поне тази вечер, изглежда, нямаше да се качват на последния етаж. След като изкатериха два етажа по извитата каменна стълба — Вин трябваше да повдига краищата на роклята си, за да не я изцапа в прашния под, — ги въведоха в просторна овална зала с витражни прозорци, обхващащи всички стени. Залата бе почти толкова широка, колкото и кулата.
	„Това да не е втора бална зала?“ — зачуди се Вин, докато се озърташе да огледа украсата. През прозорците не нахлуваше светлина, но тя бе сигурна, че карбидните фенери долу са заредени. Изглежда, Сет не обръщаше внимание на подобни неща. В центъра на залата бе поставена дълга маса и той седеше в далечния й край. Вече се хранеше.
	— Закъсняхте — обърна се към Елънд — и започнах без вас.
	Елънд се намръщи, а Сет избухна в гръмогласен смях.
	— Май си ми по-сърдит, че нарушавам етикета, отколкото че доведох цяла армия, за да завладее града ти! Но сигурно сте такива в Лутадел. Сядай и се храни, преди да съм изял, всичко!
	Елънд подаде ръка на Вин и я отведе при масата. Дух зае позиция до стълбището, наострил калаения си слух за всякаква опасност. Хам подреди малкия си отряд от десет души така, че да виждат всички входове.
	Сет не обърна внимание на войниците. Неговите телохранители се бяха подредили край отсрещната стена, но не бяха впечатлени от хората на Хам, които ги превъзхождаха числено. Синът на Сет — младият мъж, който го бе придружавал на заседанието на Събора — стоеше спокойно до него.
	„Единият от двамата трябва да е Мъглороден — помисли Вин. — И все още вярвам, че е Сет“.
	Елънд се настани до нея. И двамата бяха срещу Сет. Той дори не спря да се храни, докато им поднасяха.
	„Месо със зеленчуци. И яде. Иска да ни смути. Да накара Елънд да изпита неудобство“.
	Елънд не бързаше да се храни. Седеше и оглеждаше Сет замислено.
	— Проклятие — изломоти Сет с пълна уста. — Ама че вкусна вечеря. Нямате представа колко е трудно да се сготви нещо свястно, докато си на поход.
	— Защо искахте да разговаряте с мен? — попита Елънд. — Знаете, че никога няма да ме убедите да гласувам за вас.
	Сет повдигна рамене.
	— Помислих си, че ще е интересно.
	— Това заради дъщеря ви ли е?
	— Не, в името на лорд Владетеля! — възрази Сет със смях. — Задръжте тази малка глупачка, ако желаете. Денят, в който избяга, е един от малкото радостни в живота ми.
	— А ако заплашим, че ще я измъчваме? — попита Елънд.
	— Няма.
	— Толкова ли сте сигурен?
	Сет се захили зад гъстата си брада и се наведе към Елънд.
	— Познавам те, Венчър. Наблюдавах те, изучавах те от месеци. А после ти взе, че ми прати един от приятелите си, за да ме шпионира. Колко неща за теб научих от него!
	Елънд го погледна изненадано.
	Сет се разсмя.
	— Наистина ли си мислеше, че няма да позная член на групата на Оцелелия? Вие, лутаделските благородници, навярно смятате, че всички извън вашия град са глупаци!
	— Но въпреки това сте послушали Бриз — отвърна Елънд. — Позволили сте му да влезе в най-близкото ви обкръжение, вслушвали сте се в съветите му. А сте го прогонили едва когато сте разбрали, че има връзка с дъщеря ви — същата, за която твърдите, че не ви интересува.
	— Така ли ви каза? — ухили се Сет. — Задето съм го хванал с Алриане? Божичко, какво ме е грижа, ако малката го е прелъстила?
	— Мислите, че _тя_ го е прелъстила? — попита Вин.
	— Разбира се. Може да го познавам съвсем слабо, но веднага ми стана ясно колко е безпомощен с жените.
	Елънд продължаваше да гледа Сет с присвити очи.
	— Защо тогава го преследвахте?
	Сет се облегна назад.
	— Опитах се да го завербувам. Той отказа. Предположих, че ще е по-добре да го убия, отколкото да го пусна при вас. Но той се оказа забележително чевръст за възрастта си.
	„Ако Сет е Мъглороден, няма начин Бриз да се е измъкнал, без той да го е пуснал“ — помисли Вин.
	— Та виждаш ли, Венчър — продължи Сет. — Аз те познавам. Познавам те по-добре, отколкото ти познаваш себе са защото знам какво мислят за теб твоите приятели. Трябва да си доста необикновен човек, за да спечелиш доверието на стара лисица като Бриз.
	— Значи сте уверен, че няма да сторя на дъщеря ви нищо лошо? — попита Елънд.
	— Зная, че няма да го направиш — отвърна Сет. — Ти си честен човек — някога и аз бях като теб. За съжаление други хора се възползват от честността ти — разбрах го в мига, когото призна, че Бриз е Усмирявал тълпата. — Сет поклати глава. — Честните хора не стават за крале, момко. Жалко е, но е самата истина. Затова дойдох да ти отнема трона.
	Елънд помълча за миг. После погледна Вин. Тя се наведе над чинията си и я провери с аломантичните си сетива. Сет се изсмя.
	— Смяташ, че ще те отровя?
	— Не мисля — отвърна Елънд. — Не бихте използвали отрова, това не е в стила ви. Вие самият ми изглеждате доста честен човек.
	— По-скоро откровен — отвърна Сет. — Има разлика.
	— Все още не съм ви чул да лъжете.
	— Това е защото ме познаваш слабо и не надушваш, когато лъжа — ухили се Сет и вдигна омазнените си пръсти. — Тази вечер те излъгах вече три пъти, млади момко. Дано успееш да се сетиш поне за една от лъжите. Елънд погледна внимателно Сет.
	— Играете си с мен.
	— Разбира се, че си играя с теб. Не виждаш ли, момче? Затова не бива да бъдеш крал. Остави тази работа за мъже, които осъзнават собствената си поквара, не й позволявай да те развали.
	— Какво ви е грижа?
	— Защото не ми се ще да те убивам — отвърна Сет.
	— Ами недейте.
	Сет поклати глава.
	— Няма да се получи така, момко. Когато няма откъде да събереш повече сили, грабваш каквото можеш. Така и ще направя.
	Възцари се мълчание. Сет погледна Вин и попита:
	— Някакви коментари от Мъглородната?
	— Много ругаете — отвърна Вин. — Не би трябвало да го правите в присъствието на дами.
	Сет се разсмя.
	— Още една странна привичка на обитателите на Лутадел. Твърде много мислите за това кое е „редно“ или „възпитано“, а същевременно нямате нищо против да насилите няколко младички скаа, след като балът свърши. Аз поне ругая честно.
	Елънд — все още не беше докоснал вечерята — попита:
	— Какво ще стане, ако спечелите гласуването за трона?
	Сет сви рамене.
	— Честно ли да отговоря?
	— Естествено.
	— Първо ще наредя да те убият — отвърна Сет. — На предишния крал не му е позволено да се мотае наоколо.
	— Ами ако се откажа сам?
	— Да се откажеш? Гласувай за мен и ще ти позволя да напуснеш града.
	— Ами Съборът? — попита Елънд.
	— Ще го разпусна. Те само пречат. Всеки път, когато дадеш власт на голяма група хора, настъпва хаос.
	— Съборът олицетворява волята на народа — посочи Елънд. — Той е част от доброто управление.
	Странно, но Сет не се разсмя на тази бележка. Вместо това побутна чинията настрани и опря лакти на масата.
	— Виж какво, момче. Няма нищо лошо да оставиш на народа да управлява, когато нещата вървят добре и всички са щастливи. Но не и когато отвън те дебнат две армии. Да не говорим за пасмината разбеснели се колоси, които сеят разруха по границите ти. В такива времена не биваше да позволяваш на Събора да ти отнема короната. — Сет поклати глава. — Цената е твърде висока. Когато не можеш да имаш и свобода, и безопасност, кое би избрал, момче?
	Елънд мълчеше.
	— Каквото и да е, сам ще избера — отвърна накрая. — И ще оставя на другите също да решават.
	Сет се усмихна, сякаш бе очаквал този отговор, и отново почна да яде.
	— Да речем, че си тръгна — заговори Елънд. — А вие получите трона, защитавате града и разпускате Събора. После какво? Какво ще стане с хората?
	— А теб какво те интересува?
	— Трябва ли да питате? Нали ме „познавате“.
	Сет се усмихна.
	— Ще накарам скаа да работят, така, както го правеха при лорд Владетеля. Без заплащане и привилегии за селската класа.
	— Не мога да го приема — заяви Елънд.
	— Защо? Те точно това искат. Ти им даде избор — и те предпочетоха да те изхвърлят. Сега ще сложат на трона мен. Те знаят, че управлението на лорд Владетеля беше най-добро. Че една група трябва да властва, а друга — да служи. Някой трябва да отглежда жито и да работи в ковачниците, момче.
	— Може би. Но грешите за едно нещо.
	— И кое е то?
	— Те няма да гласуват за вас — отвърна Елънд и се надигна. — Ще изберат мен. Когато хората трябва да избират между свободата и робството, винаги се спират на свободата. Членовете на Събора са най-добрите представители на градското население и ще направят най-добрия избор за сънародниците си.
	Сет помисли за миг, после се разсмя.
	— Най-хубавото у теб, млади момко, е, че това наистина го мислиш сериозно!
	— Тръгвам си, Сет — заяви Елънд и кимна на Вин.
	— О, я сядай, Венчър. — Сет махна към стола на Елънд. — Не се прави на сърдит само защото съм откровен. Имаме да обсъждаме още неща.
	— Като например? — попита Елънд.
	— Като например атиума — заяви Сет.
	Елънд изглеждаше така, сякаш се бори с раздразнението си. Но все пак седна и започна да се храни. Вин продължаваше да рови в чинията. Но същевременно наблюдаваше незабелязано Сет, войниците и слугите. Сред тях би трябвало да има аломанти — ако успееше да открие кои са, щеше да разполага със сериозно преимущество.
	— Хората ти гладуват — продължи Сет. — И ако шпионите ми не са сбъркали, току-що си получил нова порция гладни гърла. Не можеш да издържиш още дълго на обсадата.
	— И? — попита Елънд.
	— Аз имам храна — отвърна Сет. — Достатъчно — повече, отколкото трябва за армията ми. Консервирана храна, запазена по новия метод, който измислиха по времето на лорд Владетеля. Дълготрайна, не се разваля. Истинско чудо на техниката. Готов съм да разменя с теб част от запасите…
	Елънд замръзна, вдигнал вилицата към устата си. После я свали и се засмя.
	— Все още ли смятате, че съм взел атиума на лорд Владетеля?
	— Разбира се, че е у теб — заяви намръщено Сет. — Къде другаде ще е?
	Елънд поклати глава.
	— Не е тук, със сигурност.
	— Но… слуховете… — почна объркано Сет.
	— Бриз ги разпространяваше — отвърна Елънд. — Мислех, че ще се сетите, след като е дошъл при вас. Искаше да ви привлече при стените на Лутадел, за да попречите на Страф да ни атакува.
	— Но Бриз направи всичко възможно, за да ми попречи да дойда тук — рече Сет. — Той отричаше тези слухове, опитваше се да насочи вниманието ми в друга посока… — Млъкна, после изведнъж избухна в гръмогласен смях. — А аз си мислех, че е дошъл да шпионира! Май и двамата сме се подценили един друг.
	— Виж, предложението за доставка на хранителни припаси е интересно — рече Елънд.
	— Готов съм да го изпълня — веднага щом стана ваш крал.
	— Те и сега измират от глад — посочи Елънд.
	— Нека страданието им тежи на твоята съвест — отвърна Сет сурово. — Виждам, че вече си ме преценил, Елънд Венчър. Мислиш, че съм добър човек. Грешиш обаче. Честността не ме прави по-малък тиран. Изтребил съм хиляди, за да се изкача дотук. Тежестта, която носят на плещите си моите скаа, прави живота им при лорд Владетеля песен. Подсигурил съм се да остана задълго на власт. Ще направя същото и тук.
	Настъпи тишина. Елънд се хранеше, Вин само чоплеше храната с вилицата. Ако яденето бе отровено, щеше да е добре поне единият от двамата да може да реагира. Тя все още не беше разкрила аломантите и имаше само един начин да го направи. Изгаси медта и разпали бронз.
	Не долови наблизо Меден облак — Сет очевидно не се интересуваше дали някой ще разпознае аломантите сред хората му. Двама от тях горяха пютриум. Не бяха войници, бяха се смесили с прислугата. От съседната стая ги подслушваше Калаено око.
	Защо криеха Главорези сред слугите и не разпалваха мед, за да заглушават пулсациите им? Освен това нямаше никакви Усмирители и Размирители. Никой не се опитваше да въздейства на чувствата й. Нито Сет, нито по-младият му помощник горяха каквито и да било метали. Или не бяха аломанти, или се страхуваха да се разкрият. За всеки случай Вин разпали бронз и се приготви да проникне през някой скрит Меден облак, ако открие такъв наблизо. Може би Сет бе оставил няколко явни аломанти, за да отвлече вниманието й от скритите?
	Не намери нищо. Успокоена, тя отново почна да рови из чинията. „Колко пъти досега тази моя способност да прониквам през Медни облаци се е оказвала полезна?“ Беше забравила какво е да не можеш да долавяш аломантичните пулсации. Дори само това умение, колкото и да й се струваше лесно, се бе оказало огромно предимство. А лорд Владетеля и неговите инквизитори го бяха владеели от самото начало. Какви ли други техни умения бе пропуснала да разкрие, какви ли тайни си бяха отишли със смъртта на лорд Владетеля?
	„Той знаеше истината за Дълбината — помисли Вин. — Трябва да я е знаел. Накрая се опитваше да ни предупреди…“
	Елънд и Сет бяха подновили разговора. Защо тя не можеше да се съсредоточи върху проблемите на града?
	— Значи нямате и трошичка атиум? — попита Сет.
	— Не и такъв, който сме готови да продадем — отвърна Елънд.
	— Претърсихте ли целия град?
	— Десетина пъти.
	— Статуите — досети се Сет. — Може би лорд Владетеля е наредил да претопят метала и да изработят украшения от него?
	Елънд поклати глава.
	— Помислихме и за това. Статуите не са от атиум, нито са кухи — щяха да са удобно скривалище. Направихме всичко, за което успяхме да се сетим. Може и да го е скрил някъде, но дори металните покриви са изработени от обикновено желязо.
	— Кухини, тунели…
	— Не открихме. Организирахме патрули от аломанти и те претършуваха целия град. Опитахме каквото ни беше по силите, още малко и щяхме да започнем да копаем дупки в земята. От доста време си блъскаме главите над този проблем.
	Сет кимна и въздъхна.
	— Значи няма смисъл да те задържам срещу откуп?
	Елънд се усмихна.
	— Аз дори вече не съм крал. Единственото, което ще спечелите, е да откажете Събора да гласува за вас.
	Сет се разсмя.
	— Е, тогава май ще трябва да те пусна.


	36.


	Аленди не беше Героят на времето. Макар да възхваляваше достойнствата си, той само се преструваше на такъв. Боя се, че всичко, в което сме вярвали, е покварено.


	Някога в този склад бяха натрупани оръжия, мечове и брони, разхвърляни в безпорядък по пода, като останки от някакво мистично съкровище. Сейзед си спомни първия път, когато попадна тук, и учудването си от мащабите на подготовката, извършена от Келсайър, без да го сподели с другарите си от групата. С тези оръжия бяха въоръжени бунтовниците в деня на смъртта на Оцелелия, за да могат да превземат града.
	Сега оръжията бяха прибрани в арсенала. На тяхно място тук се бяха настанили бежанци, изплашени хорица, увити в одеяла. Имаше съвсем малко мъже, които биха могли да държат оръжие — Страф бе вербувал всички годни за войници насила в армията си. Останалите — слабите, болните, ранените — бяха допуснати в Лутадел, с ясното съзнание, че Елънд няма да ги върне.
	Сейзед крачеше между тях, опитваше се да им помага и да ги успокои, доколкото може. Нямаше никакви мебели, дори дрехите вече не достигаха в града. А и търговците отдавна вече бяха вдигнали цените до небесата.
	Сейзед коленичи до една разплакана жена, извлече името й от металоема и каза тихо:
	— Успокой се, Генедере.
	Тя поклати глава. Беше изгубила три деца при атаката на колосите и още две по време на бягството към Лутадел. Сега последното — още бебенце — беше болно. Сейзед взе детето от прегръдките й и провери внимателно симптомите. Нямаше съществена промяна от предния ден.
	— Има ли надежда, господарю терисец? — попита Генедере. Сейзед погледна помътнелите очички на детето. Шансовете не бяха никак добри. Но как да й каже такова нещо?
	— Докато диша, има надежда, скъпа жено — отвърна той. Ще помоля краля да ти увеличи хранителния порцион — имаш нужда от сили, за да имаш повече мляко. Гледай да го държиш на топло. Стой близо до огньовете и попивай челцето му с мокра кърпа. Освен това малкият се нуждае от повечко течности.
	Генедере кимна обезсърчено и взе детето. Сейзед съжаляваше, че не може да й каже нищо обнадеждаващо. Поне десетина различни религии преминаха през главата му. През целия си живот се бе опитвал да накара хората да повярват в неща, различни от лорд Владетеля. Но по някаква причина в този момент не намираше воля да заговори на Генедере за някоя от тези религии.
	А беше съвсем различно преди Рухването. Всеки път, когато отваряше дума за религия, Сейзед бе долавял скрита склонност към бунт срещу установения ред. Дори хората да не приемаха това, което им казваше, думите му им разкриваха, че съществуват и други възгледи за света освен налагания от Стоманеното министерство.
	Но сега хората нямаше срещу какво да се бунтуват. Пред лицето на страшната мъка, която съзираше в очите на Генедере, той не можеше да заговори за отдавна изчезнали религии и за забравени богове. Ортодоксалните учения нямаше да са лек за болката на тази жена.
	Сейзед се премести при следващата групичка.
	— Сейзед?
	Той се обърна. Не беше забелязал, че Тиндуил е влязла в склада. С настъпването на нощта вратите на голямото помещение бяха затворени и сега само трепкащите фенери хвърляха мъждива светлина. В покрива бяха пробити дупки, през които излизаше пушекът от огньовете, и когато погледна нагоре, Сейзед забеляза, че през тях проникват мъгливи повлекла.
	Бежанците рядко гледаха нагоре.
	— Цял ден си тук — продължи Тиндуил. В помещението бе доста тихо, като се имаше предвид колко хора са настанени тук. Чуваше се само пукотът на горящи съчки; бежанците лежаха свити под одеялата.
	— Има много ранени — каза Сейзед. — Опитвам се да им помогна с каквото мога. Не съм единствен. Кралят прати и други. Лорд Бриз също е тук и Усмирява отчаянието на тези хорица.
	Сейзед кимна към близкото кресло. Бриз седеше и се преструваше, че чете. Със сакото и жилетката изглеждаше някак не на място в тази обстановка. Но въпреки това присъствието му казваше нещо забележително, поне според Сейзед.
	„Тези нещастни хора — помисли той. — Животът им е бил ужасен под гнета на лорд Владетеля. А сега дори малкото, което са имали, им е отнето“. При това не бяха никак многобройна група — едва четиристотин, спрямо десетките хиляди, обитаващи Лутадел.
	Какво щеше да стане, когато складовете за храна се изпразнеха? Носеха се слухове за отровени кладенци, а Сейзед бе дочул, че същото е сполетяло и част от храните. Каква участ очакваше тези хора? Колко дълго щеше да продължи обсадата?
	Нещо повече, какво щеше да се случи, когато обсадата приключи? Когато армиите се хвърлят да избиват и плячкосват? Какви нещастия щяха да донесат войниците, докато търсят скрития атиум?
	— Ти наистина милееш за тях — отбеляза тихо Тиндуил.
	Сейзед се обърна към нея.
	— Не толкова, колкото би трябвало, предполагам.
	— Така е. Виждам го. Объркваш ме, Сейзед.
	— Изглежда, имам дарбата да го правя.
	— Виждаш ми се уморен. Къде е бронзовият ти металоем?
	Изведнъж Сейзед усети умората. Беше я пренебрегвал досега, но думите на Тиндуил я вдигнаха като приливна вълна, която го заля.
	Той въздъхна.
	— Използвах част от запаса за бодрост, докато бързах към Лутадел. Нямах търпение час по-скоро да стигна тук… — Спомни си за забравените проучвания. С всички проблеми на града и след пристигането на бежанците нямаше никакво свободно време. Освен това вече беше превел отпечатките. Сега оставаше най-трудната част — да потърси препратки в други творби, ключове за изследванията си. Но сигурно нямаше да има време дори…
	Намръщи се, забелязал странното изражение на Тиндуил.
	— Е, добре — въздъхна тя. — Покажи ми.
	— Какво да ти покажа?
	— Това, което си открил. И заради което си пробягал цели две области. Покажи ми го.
	Изведнъж Сейзед усети, че му просветва. Изчезна умората, тревогата, дори тъгата.
	— С най-голяма радост — каза той.


	„Още една добре свършена работа“ — помисли Бриз и се поздрави, докато наблюдаваше двамата терисци, които тъкмо напускаха склада.
	Повечето хора, дори благородниците, разбираха погрешно Усмиряването. Смятаха го за нещо като контрол върху ума и дори по-добре запознатите бяха убедени, че е натрапнически акт, отвратителен по своята същност.
	Бриз никога не го бе смятал за нещо такова. Усмиряването не беше натрапничество. Ако го определяха така, същото беше и физическата близост с друг човек. Усмиряването, когато се осъществяваше правилно, не беше по-различно от това някоя жена да носи къса рокля или да говори със заповеднически тон. Тоест все действия, които провокират у хората естествена реакция.
	Ето например Сейзед. Нима беше „натрапничество“ да се овладее част от страха му, за да може по-успешно да изпълнява задълженията си? Погрешно ли беше да се отнема част от болката му — съвсем мъничко, — за да се справя със страданието на другите?
	Тиндуил бе дори по-добър пример. Вероятно някои биха нарекли Бриз натрапник, че се е месил в чувството й за отговорност, че е повлиял на разочарованието й, когато срещна Сейзед. Но Бриз не бе предизвикал чувствата, които разочарованието потискаше. Чувства като любопитство. Уважение. Обич.
	Не, ако Усмиряването не беше нищо повече от „контрол на ума“, Тиндуил щеше да се раздели със Сейзед веднага щом двамата излязоха от сферата на неговото влияние. Но Бриз знаеше, че няма да го направи. Налагаше се да бъде взето важно решение и не Бриз щеше да го вземе. Този момент нагряваше от седмици и до него щеше да се стигне с или без Бриз.
	Той просто бе ускорил нещата.
	Усмихна се доволно и извади джобния си часовник. Имаше още няколко минути и той се облегна назад и изпрати нова вълна на общо Усмирение, за да намали болките и страданията на бежанците. Когато се съсредоточаваше едновременно върху много хора, не можеше да е конкретен във въздействието си — някои щяха да усетят само леко изтръпване, когато вълната преминаваше през тях. Но като цяло групата щеше да се почувства по-добре.
	Не четеше книгата. Всъщност не можеше да разбере как Елънд и останалите могат да прекарват толкова много време над книгите. Скучни и досадни вещи. Бриз успяваше да прочете нещо само ако наоколо нямаше никакви хора. Вместо това се върна към прекъснатото си занимание отпреди Сейзед да му привлече вниманието. Оглеждаше бежанците и се опитваше да определи чувствата на всеки от тях.
	Това беше другото голямо недоразумение, свързано с Усмиряването. Аломантията не беше и наполовина толкова важна, колкото дарбата да наблюдаваш. Вярно, че лекото докосване оказваше голям ефект. Но Усмиряването не даваше възможност на практикуващия аломант да опознае чувствата на другите. За тях Бриз трябваше да се досети сам.
	Всичко опираше до естествените неща. Дори най-неопитният скаа щеше да се досети, че е бил Усмиряван, ако внезапно бъде завладян от неочаквани чувства. Финесът на Усмиряването бе да окуражаваш естествените емоции и същевременно да отслабваш силата на нежеланите. Хората са като бъркотия от чувства — всъщност онова, което наричаха чувства, определяше доминиращата в момента емоция.
	Внимателният Усмирител лесно виждаше какво се крие под повърхността и предугаждаше чувствата на другите дори когато те не бяха в състояние да ги разберат — или осъзнаят. Такъв беше случаят със Сейзед и Тиндуил.
	„Странна двойка са тези двамата — помисли си Бриз. — Останалите от групата са твърдо убедени, че са врагове и че се мразят. Но омразата рядко създава такова ниво на горчивина и раздразнение. Не, подобни чувства възникват от съвсем различни проблеми. Всъщност Сейзед не трябва ли да е евнух? Хм, какво ли значи всичко това…?“
	Мисълта му бе прекъсната от шума на отварящата се врата. Влезе Елънд — и за нещастие го следваше Хам. Елънд бе облякъл една от белите си униформи и дори носеше ръкавици и сабя. Бялото беше важен символ — с толкова много сажди в града човек, облечен в бяло, правеше впечатление. Униформите на Елънд бяха ушити от специална материя, която отблъскваше саждите, но въпреки това се налагаше да ги перат всеки ден. Ефектът си заслужаваше усилията.
	Бриз веднага улови емоционалното състояние на Елънд и отбеляза, че бившият крал е леко уморен и по-малко неуверен — макар че второто едва ли имаше значение. Всичко това бе несъмнен резултат от работата на териската. Бриз бе дълбоко впечатлен от способността й да въздейства на хората, особено като се има предвид, че тя дори не беше аломантка.
	Остави недокоснати отвращението и съжалението на Елънд — това бяха чувства, напълно съответстващи на тукашната обстановка. Но затова пък потисна леко склонността на Хам да встъпва в спорове, тъй като точно сега не му се занимаваше с подобни неща.
	Хората се ободряваха при вида на Елънд, присъствието му им вдъхваше надежда, каквато Бриз не беше в състояние да постигне. Ето, всички си зашепнаха, че кралят е дошъл. Все още го наричаха крал.
	— Здравей, Бриз — каза Елънд. — Сейзед тук ли е?
	— Преди малко си тръгна.
	Елънд изглеждаше някак разсеян.
	— Нищо. По-късно ще го намеря. — Той се огледа. — Хам, искам утре да събереш продавачите на дрехи от пазара на улица Кентън и да ги доведеш тук. Нека видят това.
	— Може да не им се понрави, Елънд — отвърна Хам.
	— Точно на това се надявам. Нека погледнат какво става тук, а после да помислят за цените, които искат. Мога да оправдая растящите цени на храните, заради техния недостиг. Но няма никакъв смисъл да печелиш от дрехите на мръзнещи хора.
	Хам кимна, но Бриз не забеляза позата му да издава съгласие. Дали другите си даваха сметка какъв конформист може да е Хам? Той обичаше да спори за разни неща с приятели, но рядко стигаше до заключения във философстването си. Освен това не обичаше да спори с непознати, Бриз намираше това за странно, особено при човек, нает да бие другите. Усмири съвсем леко Хам, за да облекчи тревогата му от срещата с търговците.
	— Няма да останеш тук цяла нощ, нали, Бриз? — попита Елънд.
	— В името на лорд Владетеля, не, разбира се! Мили човече, имаш късмет, че въобще дойдох тук. Честно, това не е място за благородни господа. Мръсотията, потискащата атмосфера — да не говорим за миризмата!
	Хам се намръщи.
	— Бриз, все някога ще трябва да се научиш да съчувстващ на страдащите.
	— Готов съм още сега, стига да го правя от разстояние, Хамънд.
	Хам поклати глава.
	— Ти си безнадежден.
	— В двореца ли се прибираш? — попита го Елънд.
	— Да — отвърна Бриз и отново си погледна часовника.
	— Искаш ли да те откараме?
	— Дойдох с моя карета.
	Елънд кимна, махна на Хам и двамата излязоха, увлечени в разговор за Събора.


	На прибиране в двореца Бриз кимна на стражите на портала и Усмири душевното им изтощение. Те видимо се освежиха и загледаха мъглите с подновена бдителност. Нямаше да продължи дълго, но подобни намеси му бяха станали нещо като втора природа.
	Беше късно и по коридорите се срещаха съвсем малко хора. Бриз отиде в кухнята и поразвърза лекичко езиците на прислугата. Зад кухнята имаше каменна стаичка с малка маса по средата. Малка уютна столова.
	Клъбс седеше, вдигнал болния си крак на пейката срещу себе си. Погледна го навъсено и изсумтя:
	— Закъсня.
	— Не съм. Ти си подранил — отвърна Бриз и се настани срещу него.
	— Все същото — изръмжа Клъбс.
	На масата имаше бутилка вино и две чаши. Бриз разкопча жилетката си, въздъхна доволно и си наля. После попита:
	— Държиш ли облака?
	— Щом съм до теб, винаги.
	Бриз се усмихна, отпи глътка и се облегна назад. Макар че напоследък рядко имаше възможност да прилага способностите си, Клъбс беше Задимител. Когато разпалеше мед, всички аломантични способности ставаха невидими за тези, които горят бронз. Но по-важното бе — поне за Бриз, че разпалената мед правеше Клъбс неуязвим за всякаква форма на емоционална аломантия.
	— Не виждам защо подобно нещо те радва — отбеляза Клъбс. — Мислех, че обичаш да си играеш с чувствата на другите.
	— Така е — потвърди Бриз.
	— В такъв случай защо идваш всяка вечер да пиеш с мен?
	— Не ти ли допада компанията ми?
	Клъбс мълчеше. Това донякъде отговаряше на въпроса. Повечето членове на групата страняха от Клъбс — Келсайър го бе взел в последния момент, тъй като предишният Задимител бе загинал.
	— Клъбс, имаш ли изобщо представа какво е това? — попита Бриз. — Да си Усмирител имам предвид.
	— Не.
	— Изведнъж получаваш невероятен контрол. Фантастично е да можеш да въздействаш на хората около теб, да командваш реакциите им.
	— Звучи много примамливо — отвърна безразлично Клъбс.
	— Но не забравяй, че това въздейства и на теб. Прекарах много време да наблюдавам хората — да ги Сръчквам, да ги Усмирявам. Това ме промени. Аз вече… не ги възприемам по същия начин. Трудно е да си приятел с някой, когато го виждаш като обект на манипулации.
	Клъбс изсумтя.
	— Затова значи бягаш от жените.
	Бриз кимна.
	— Да. Не мога да се сдържам. Непрестанно докосвам чувствата на хората около мен. А когато някоя жена ме обикне… — Как да й повярва, че наистина го обича? Че обичта идва от сърцето й, а не е продукт на неговата аломантия?
	Клъбс си наля и каза:
	— Доста по-глупав си, отколкото наглеждаш.
	Бриз се засмя. Клъбс бе един от малцината, напълно неуязвими за неговото въздействие. Емоционалната аломантия бе безсилна пред него, опитите на Бриз го правеха само по-свадлив. Манипулирането без аломантия също се оказа напразна загуба на време.
	Бриз вдигна чашата си към светлината.
	— Странно е, че за малко да не се присъединиш към групата заради мен.
	— Проклети Усмирители — изсумтя Клъбс.
	— Но нали сме безсилни пред теб?
	— С аломантията си, да. Но това не е единственият начин, по който хората правят разни неща. Човек винаги трябва да внимава в присъствието на Усмирители.
	— Тогава защо идваш всяка вечер да пием?
	Клъбс потъна в мълчание и Бриз вече бе готов да приеме, че няма да му отговори. Но накрая той прошепна:
	— Ти не си толкова лош, колкото останалите.
	— По-откровен комплимент не бях получавал — рече Бриз и гаврътна виното.
	— Не позволявай това да те разглези.
	— О, късно ми е вече да се разглезвам. Мисля, че Келсайър го направи с неговия план…
	Клъбс кимна.
	— Какво стана с нас, Клъбс? — попита Бриз. — Присъединих се към групата на Кел заради тръпката. Но така и не разбрах ти защо дойде.
	— За пари.
	— Ясно. Планът му се провали, армията бе унищожена, а ние останахме. После той загина, а ние пак останахме. Проклетото кралство на Елънд е обречено и ти сам го знаеш.
	— Няма да изкараме и месец — рече Клъбс. Не беше само песимизъм, Бриз го познаваше достатъчно добре.
	— И въпреки това ето ни тук — подхвърли той. — Прекарах целия ден да успокоявам нещастните скаа с изкланите семейства. А ти цял ден обучаваш войници, които — без твоята помощ — няма да издържат и няколко удара на сърцето срещу опитен противник. За крал си имаме момче, което въобще не си дава сметка колко погрешни са преценките му. Защо?
	Клъбс поклати глава.
	— Заради Келсайър. Той ни завеща този град и ни накара да се чувстваме отговорни за него.
	— Но ние не сме такъв тип хора — възрази Бриз. — Ние сме крадци и измамници. Не би трябвало да ни е еня. Искам да кажа… пропаднах дотам да вдъхвам щастие на прислужниците от кухнята! Още малко и ще започна да се обличам в розово и да се кича с цветя. От мен сигурно ще стане чудесно украшение за празниците.
	Клъбс изсумтя, после вдигна чашата си.
	— За Оцелелия. Дано ни е познавал по-добре, отколкото ние себе си.
	Бриз също вдигна чаша и въздъхна:
	— Проклет да е.
	Потънаха в мълчание. Разговорите с Клъбс неизменно стигаха до този етап. Но Бриз се чувстваше добре. Усмиряването бе приятно занимание, но си оставаше работа. Дори птиците не могат да летят непрекъснато.
	— А, намерих ви!
	Бриз отвори очи. На вратата стоеше Алриане. Носеше светлосиня рокля — откъде ли бе взела нов тоалет? Гримът й, естествено, беше безупречен, косата й бе вързана с панделка. Тази дълга руса коса — толкова често срещана на Запад и почти рядкост в Централната област — и тази гъвкава примамлива фигура…
	Бриз усети, че в него се надига желание. „Не — заповяда си. — Тя е на половината на твоята възраст. Ти си един дърт мръсник. Мръсник!“
	— Алриане — каза той с привидно спокойствие. — Не трябва ли да си в леглото?
	Тя завъртя очи и избута краката му, за да се настани на пейката до него.
	— Бриз, още няма девет. Аз съм на осемнайсет, не на десет.
	„Второто не е далеч от истината“ — помисли си той и отмести поглед, за да се съсредоточи върху нещо друго. Знаеше, че трябва да е силен, че не бива да допуска това момиче до себе си, но не направи нищо, когато тя се плъзна до него и отпи от чашата му.
	Той въздъхна и я прегърна. Клъбс само поклати глава и на устните му затрептя едва забележима усмивчица.


	— И така — тихо каза Вин, — това отговаря на един въпрос.
	— Господарке? — обади се ОреСюр в тъмната стая. Чуваше го добре с подсиления си слух.
	— Алриане е аломантка — каза Вин.
	— Наистина?
	— Да. Размирява чувствата на Бриз, откакто е дошла, и засилва влечението му.
	— Странно, че не е усетил.
	— Наистина странно — съгласи се Вин. Вероятно не трябваше да се изненадва. Момичето можеше и да е Мъглородна — макар че мисълта как тази розова кукла се носи из мъглите й се стори нелепа.
	„Вероятно точно това очаква от мен да си мисля. Не бива да забравям Клис и Шан — нито една от тях не се оказа онази, за която се представяше“.
	— Бриз сигурно дори не осъзнава, че чувствата му не са естествени — рече Вин. — Вероятно вече е увлечен по нея.
	ОреСюр завъртя глава — кучешката версия на намръщване.
	— Зная — съгласи се Вин. — Поне сме сигурни, че той не използва аломантия, за да я съблазни. Но това едва ли е от съществено значение. Клъбс не е кандрата.
	— И защо сте толкова сигурна, господарке?
	Вин замълча. Клъбс винаги разпалваше мед в присъствието на Бриз — това бе един от редките случаи, в които го правеше. Но не беше никак лесно да се определи кога някой гори мед. В края на краищата, когато горяха металите си, аломантите се озоваваха зад непроницаема завеса.
	Само че Вин умееше да прониква през Медни облаци. Можеше да долавя Размиряването на Алриане, дори да усеща леките пулсации, произхождащи от Клъбс — собствения аломантичен пулс на медта, нещо, за което освен нея и лорд Владетеля знаеха едва шепа хора.
	— Просто съм сигурна — заяви Вин.
	— Щом казвате, господарке — рече ОреСюр. — Но не решихте ли вече, че Демоа е шпионинът?
	— Въпреки това исках да проверя и Клъбс. Преди да предприема нещо драстично.
	— Драстично?
	Вин не отговори. Нямаше почти никакви доказателства, можеше да се уповава единствено на интуицията си и тъкмо тя и подсказваше, че Демоа е шпионин. Начинът, по който се промъкваше онази нощ… очевидната логика на неговия избор… всичко съвпадаше.
	Играта ставаше прекалено опасна и деликатна. Нямаше време за бавене.
	— Ела — рече тя. — Време е да натикаме Демоа в затвора.


	— Какво искаш да кажеш с това изгубих го? — попита Вин.
	Слугата се изчерви.
	— Съжалявам, милейди. Наблюдавах го, както ми бяхте поръчали — но той излезе на обход. Трябваше ли да го последвам? Нали ме предупредихте да не будя подозрения.
	Вин изруга наум. Даваше си сметка, че няма право да се ядосва. „Трябваше още отначало да кажа на Хам“ — помисли си ядосано.
	— Милейди, той тръгна само преди няколко минути — рече слугата.
	Вин погледна ОреСюр, обърна се и се завтече по коридора. Веднага щом стигнаха прозорец, изскочи в черната нощ. ОреСюр я последва и стъпи безшумно на двора.
	„За последен път го видях да се прибира през портала на двореца“ — помисли си тя, докато тичаше през мъглите.
	— Капитан Демоа да е минавал оттук? — попита стражите, щом изскочи в озарения от факлите кръг.
	Те подскочиха, отначалото стреснати, после объркани.
	— Да, лейди Вин — каза един. — Мина на обход само преди една-две минути.
	— Сам ли беше?
	Те кимнаха.
	— Това не ви ли се стори странно?
	— Той често излиза сам. Не можем да го разпитваме. В края на краищата той е наш командир.
	— Накъде отиде? — попита Вин.
	Войникът посочи и Вин хукна нататък, следвана от ОреСюр. „Трябваше да съм по-внимателна. Да наема истински шпиони, които да го държат под око. Трябваше…“
	Замръзна. Недалеч пред нея по улицата крачеше самотна фигура. Демоа.
	Вин хвърли една монета, изстреля се във въздуха, прелетя високо над него и се приземи на един покрив по-нататък. Той продължи, без да я забележи. Демоа нямаше аломантични способности. Кандрите пък — изобщо.
	Вин стоеше приведена, извадила кинжалите, готова да скочи. Но… все още не разполагаше с истинско доказателство.
	Онази част от нея, същата, която Келсайър бе променил, си спомни за капитан Демоа такъв, какъвто го познаваше.
	„Наистина ли вярвам, че той е кандра? — помисли си тя. — Или по-скоро искам да е кандра, за да не хвърлям подозрението върху най-близките си приятели?“
	Демоа продължаваше да крачи по улицата и подсиленият й с калай слух лесно улавяше стъпките му. Зад гърба й ОреСюр излезе на покрива и клекна до нея.
	„Не мога да го нападна просто така. По-добре да видя къде отива. Да открия доказателство“. А можеше и да научи и нещо полезно.
	Даде знак на ОреСюр и двамата безшумно проследиха Демоа по покривите. Скоро Вин забеляза нещо странно — трепкаща светлина на огън озаряваше мъглите няколко улици по-нататък и превръщаше сградите в зловещи сенки. Демоа вървеше право натам.
	„Какво ли означава това…?“
	Само с три скока Вин стигна до източника на светлина. В центъра на малък площад гореше огън. Около него се бяха скупчили изплашени скаа, озъртаха се боязливо в мъглата. Вин се изненада. Не беше виждала скаа да излизат в мъглата от нощта на Рухването.
	Демоа излезе на площада и поздрави неколцина скаа. На светлината от огъня тя се увери, че е той — или може би кандрата с негово лице.
	На площада имаше около двеста души. Демоа понечи да седне направо на калдъръма, но някой дотича със стол. Млада жена му поднесе чаша горещ чай и той й благодари учтиво.
	Вин клечеше на близкия покрив. Идваха още скаа, повечето на групи, но имаше и храбреци, излезли в нощта сами.
	ОреСюр дойде при нея, погледна надолу и само завъртя глава. Зачакаха.
	След малко Демоа стана с димящата чаша в ръка. Хората се скупчиха около него, загърнати в одеялата си.
	— Не бива да се боим от мъглите, приятели мои — заговори Демоа. Това не беше гласът на силен водач или свикнал да издава заповеди командир, а по-скоро глас на преживял трудности младеж, все още неуверен, но обаятелен. — Оцелелия ни научи на това — продължи той. — Зная, че ви е трудно да мислите за мъглите, без да си спомните разказите за мъгливите духове и други ужасни случки. Но тъкмо Оцелелия ни даде мъглите. Ето как чрез тях ще запомним и него.
	„В името на лорд Владетеля — помисли си изненадано Вин. — Той е един от тях. Член е на Църквата на Оцелелия!“ Сепна се. Но дали тогава бе кандра, или не? Защо й е на кандра да се среща с тези хора? Но… защо ще го прави и Демоа?
	— Зная, че ви е трудно без Оцелелия — продължаваше Демоа. — Страхувате се от армиите отвън. Повярвайте ми, разбирам ви добре. Зная, че всички вие страдате от тази обсада. Не съм сигурен дали трябва да се опитвам да ви успокоявам. Не сте забравили, че Оцелелия също е преживял много изпитания — смъртта на жена му, каторжния живот в Хатсинските ями. Но се е справил. Това е най-важното, нали? Трябва да продължаваме, колкото и трудно да става. Защото накрая ние ще победим. Също като него.
	Не приличаше по нищо на скаа проповедниците, които бе виждала Вин. Келсайър бе избрал страстен, вдъхновен човек да основе религията му — по-точно да разпали революцията, от която бе произлязла тази религия. Келсайър бе избирал водачи, които са в състояние да разпалят душите на последователите си, да ги подтикнат към въстание.
	Демоа беше съвсем различен. Не викаше, а говореше спокойно. Но въпреки това хората го слушаха. Седяха на камъните около него и го гледаха с надежда. Дори със страхопочитание.
	— А лейди Наследницата? — попита един. — За нея какво ще кажете?
	— Лейди Вин носи голяма отговорност — отвърна Демоа. — Виждате как тази тежест я привежда, колко й е трудно да понася проблемите на нашия град. Тя е пряма жена и според мен не й се нрави политиканстването в Събора.
	— Но ще ни пази, нали? — попита друг.
	— Да — отвърна Демоа. — Мисля, че ще ни пази. Понякога ми се струва, че е по-силна дори от Оцелелия. Нали знаете, че е бил Мъглороден едва от две години? Е, тя ще разполага с много повече време.
	Вин сви устни. „Все тези приказки. Отначало, когато говорят за мен, изглеждат спокойни и разумни, но после…“
	— Някой ден тя ще ни донесе мир — каза Демоа. — Наследницата ще ни върне слънцето, ще спре сипещите се сажди. Но трябва да се борим. Оцелелия посвети живота си на това да унищожи лорд Владетеля и да ни освободи. Каква ще е вашата благодарност, ако избягаме, когато градът е обкръжен от две армии? Идете и кажете на своите представители в Събора, че не желаете лорд Сет и дори лорд Пенрод да са ваши крале. Гласуването ще протече в един ден и трябва да сме сигурни, че ще бъде избран подходящият човек. Оцелелия избра Елънд Венчър и него трябва да следваме.
	„Виж, това е нещо ново“ — помисли си Вин.
	— Лорд Елънд е слаб — обади се някой. — Той няма да ни защити.
	— Лейди Вин го обича — обясни Демоа. — Тя не би обикнала слаб човек. Пенрод и Сет се отнасят към вас, както се отнасяха навремето към всички скаа, и затова ви се струват силни. Но това не е сила, а потисничество. Не бива да позволяваме да ни се случи отново! Трябва да вярваме в избора на Оцелелия!
	Вин усети, че напрежението бавно я напуска. Дори Демоа да беше шпионин, тази нощ нямаше да й даде доказателство за това. Тя прибра кинжалите. Огънят долу пукаше и хвърляше искри в тъмнината, а Демоа продължаваше да говори с тихия си успокояващ глас. Да разказва на хората за Келсайър.
	„Това дори не е религия — мислеше си Вин, заслушана в думите му. — Теологията е съвсем опростена — нищо общо със сложните вероизповедания, за които ми е разказвал Сейзед“.
	Демоа се придържаше към най-основните принципи в живота. Описваше Келсайър като модел за подражание, говореше за това, че човек трябва да оцелява, да се бори с трудностите. Вин осъзнаваше, че тъкмо такива прями и откровени думи ще стигнат до сърцата на слушателите. Хората имаха само две възможности: да се борят или да се предадат. Учението на Демоа им даваше смисъл в живота.
	Скаа не се нуждаеха от ритуали, молитви или канони. Поне засега. Те нямаха почти никакъв опит с религията, дори се страхуваха от нея. Но колкото повече слушаше Вин, толкова по-добре разбираше Църквата на Оцелелия. Тя им даваше тъкмо това, от което се нуждаеха и което вече познаваха — живот, изпълнен с трудности, но въздигнат до едно по-високо, озарено от оптимизъм ниво.
	При това учението на Демоа все още бе в период на развитие. Обожествяването на Келсайър бе нещо, което Вин бе в състояние да разбере и да си обясни, също както и своето. Но откъде Демоа бе измислил тези обещания, че тя ще върне слънцето и ще спре саждопадите? Как можеше да проповядва за зелени треви и синьо небе, да описва свят, познат само от някои древни апокрифни текстове?
	Демоа говореше за един многоцветен и красив свят — за място забравено, което е трудно дори да си представиш, и същевременно прекрасно само по себе си. Цветята и зелените растения бяха странни и чужди за тези хора, дори Вин срещаше затруднения да си ги представи, въпреки че Сейзед й бе разказвал за тези неща.
	Демоа описваше пред скаа рая. Трябваше да е нещо напълно откъснато от ежедневието, защото земният свят не беше свят на надежда. Не и когато наближава зимата, градът е обсаден, а властта всеки момент ще падне.
	Демоа вече се готвеше да приключва. Вин все още не знаеше какво да си мисли. Допреди малко бе почти сигурна, че Демоа е шпионинът, но сега не бе така уверена. Вярно, че бе излязъл сам през нощта, но тя виждаше с очите си причината за това. Една кандра не би се занимавала с подобни неща, нали.
	„Не е той — рече си тя. — Или пък ако е той, няма да е никак лесно да го разоблича“. Намръщи се, завладяна от отчаяние. Накрая въздъхна и тръгна към другия край на покрива. ОреСюр я последва.
	— Когато Келсайър ти каза да вземеш тялото му — попита Вин, — обясни ли ти какво иска да говориш на хората?
	— Господарке? — попита ОреСюр.
	— Нали те е накарал да се появиш, сякаш той е възкръснал от гроба.
	— Да.
	— Е, каза ли ти какво трябва да говориш?
	ОреСюр сви рамене.
	— Съвсем простички неща, господарке. Обясних им, че е настъпил моментът за въстание. Казах им, че аз — Келсайър — съм се върнал да им вдъхна вяра в победата.
	„Аз представлявам това, което никога не си бил в състояние да убиеш, колкото и да се мъчиш. Аз съм надеждата“. Последните думи на Келсайър, произнесени право в очите на лорд Владетеля.
	_Аз съм надеждата._
	Какво чудно, че тази идея се бе превърнала в основа на една религия, създадена около него?
	— А учил ли те е на неща като тези, които сега говореше Демоа? Че саждопадите ще спрат и слънцето отново да стане жълто?
	— Не, господарке.
	— Така си и мислех. — Вин чу стъпки откъм улицата, надзърна над ръба на покрива и видя, че Демоа се връща към двореца.
	Спусна се на земята зад него. За нейна изненада той я чу и се обърна, положил ръка на дръжката на фехтоваческото бастунче.
	— Спокойно, капитане — рече тя.
	— Лейди Вин? — изненадано възкликна той.
	Тя кимна и се доближи, за да може да я разгледа по-добре.
	— Не знаех, че членуваш в Църквата на Оцелелия.
	Той сведе поглед. Макар че беше поне с две глави по-висок от нея, изглеждаше сякаш се е смалил.
	— Аз… съжалявам, ако съм ви причинил неудобство.
	— Няма нищо. Свърши добра работа на площада. Елънд ще се радва да научи, че си му верен.
	Демоа вдигна глава.
	— Трябва ли да му казвате?
	— Капитане, той е длъжен да знае на кои хора може да се уповава. Защо искаш да си премълча?
	Демоа въздъхна.
	— Аз само… не искам другите да си мислят, че излизам нощем да насърчавам скаа. Хам смята, че да се проповядва за Оцелелия е глупаво, а лорд Бриз заяви, че единствената цел на църквата е да прави хората по-овчедушни.
	Вин го разглеждаше в мрака.
	— А ти наистина вярваш, нали?
	— Да, милейди.
	— Но ти познаваше Келсайър. Беше с нас почти от началото. Знаеш, че той не е бог.
	Демоа вдигна глава и я погледна почти предизвикателно.
	— Той умря, за да свали лорд Владетеля.
	— Това не го прави божествен.
	— Той ни научи да оцеляваме и да се надяваме.
	— Ти си оцелявал и преди. Хората са имали надежда и преди да хвърлят Келсайър в Ямите.
	— Не като нас сега. Освен това у него имаше сила, милейди. Усещах я.
	Вин се замисли. Спомняше си тази история — Келсайър бе използвал Демоа като пример пред бойците, бе насочвал ударите му с аломантия срещу по-силен противник, за да им внуши, че му е придал свръхестествени сили.
	— О, сега и аз зная малко за аломантията — похвали се Демоа. — Но… в онзи ден усещах, че той насочва острието. Усещах, че го Тласка. Усещах, че ме използва, превръща ме в нещо повече, отколкото съм. Понякога ми се струва, че все още го усещам. Да укрепва ръката ми, да води острието…
	Вин се намръщи.
	— Спомняш ли си кога за първи път се срещнахме?
	Демоа кимна.
	— Да. Дойдохте в пещерите, където се криехме, след като разбиха армията. Аз бях на пост. Знаете ли, милейди, дори тогава бях сигурен, че Келсайър ще се върне. Знаех, че ще дойде да поведе тези, които са му били верни. Да ни върне в Лутадел.
	„Той отиде в пещерите, защото аз го накарах. Ако не го бях спряла, щеше сам да се нахвърли срещу цяла армия“.
	— Разбиването на армията беше изпитание — продължи Демоа, загледан в мъглите. — Както и сега… тези армии, обсадата… За да видим дали ще оцелеем.
	— А саждите? — попита Вин. — Кой ти е казал, че трябва да спрат да се сипят от небето?
	— Оцелелия го разказваше, не помните ли?
	Вин поклати глава.
	— И други хора го казват — добави Демоа. — Трябва да е истина. И всичко останало също — жълтото слънце, синьото небе, растенията…
	— Добре, но къде си чул за тези неща?
	— Не помня, милейди.
	„И къде си чул, че аз съм тази, която ще ги върне?“ — помисли тя, но по някаква причина не намери сили да произнесе гласно въпроса. Въпреки това знаеше отговора: Демоа нямаше представа. Слуховете се разпространяваха бързо. Щеше да е много трудно да бъдат проследени до първоизточника.
	— Връщай се в двореца — каза Вин. — Ще трябва да разкажа на Елънд какво съм видяла, но ще го помоля да не го споделя с останалите от групата.
	— Благодаря, милейди — каза Демоа, поклони се, обърна се и се отдалечи забързано. Миг по-късно Вин чу зад гърба си тихо тупване — ОреСюр бе скочил на улицата.
	— А бях сигурна, че е той — рече Вин.
	— Господарке?
	— Кандрата — поясни Вин и кимна към изчезващия в мрака Демоа. — Мислех си, че съм го разкрила.
	— А сега?
	Тя поклати глава.
	— Същото е като при Доксон — струва ми се, че Демоа знае твърде много, за да е фалшив. Изглежда ми съвсем… истински.
	— Моите побратими…
	— Са доста умели — добави с въздишка Вин. — Да, зная. Но няма да го арестуваме. Не и тази нощ. Ще го държим под око, но вече не мисля, че е той.
	ОреСюр кимна.
	— Хайде — подкани го тя. — Да видим какво прави Елънд.


	37.


	И ето, че стигам до същината на моите разсъждения. Искам да се извиня. Дори когато изписвам словата си върху стомана, седнал в тази замръзнала пещера, мисълта ми лъкатуши.


	Сейзед погледна към завесата на прозореца и забеляза колебливите лъчи, които се опитваха да проникват през цепнатините. „Нима вече е сутрин? — учуди се той. — Работили сме цяла нощ?“ Струваше му се почти невъзможно. Не беше съхранявал бодрост, ала се чувстваше съвсем буден — по-жизнен от много дни насам.
	Тиндуил седеше в креслото до него. Бюрото на Сейзед бе отрупано с разпилени листа около двете мастилници и подострените пера. Нямаше книги — Пазителите не използваха печатен текст.
	— Ах! — възкликна Тиндуил, взе едно перо и почна да пише. Тя също не изглеждаше уморена, но пък вероятно бе черпила сили от бронзовия си металоем.
	Сейзед я наблюдаваше как пише. Изглеждаше подмладена — не беше виждал подобен ентусиазъм на лицето й отпреди десет години, когато размножителните инспектори най-после я оставиха на мира. Денят, когато тя най-сетне се присъедини към Пазителите. Тъкмо Сейзед бе този, който й прехвърли всички познания, натрупани за трите десетилетия на нейното принудително майчинство.
	Не й трябваше много време, за да си намери място в Синода. Но дотогава Сейзед вече беше прокуден от техните редици.
	Тиндуил приключи с писането и каза:
	— Има една част от биографията на крал Уеднегон… Той е бил сред последните управници, възправили се с оръжие в ръка срещу лорд Владетеля.
	— Зная кой е — рече Сейзед и се усмихна.
	Тя го погледна.
	— Разбира се. — Очевидно не беше свикнала да работи с човек, който съхранява също толкова познания, колкото и тя. Побутна листа към Сейзед — макар той да разполагаше с точни препратки и бележки, щеше да е по-бързо да прочете указания пасаж, отколкото да го издири в медните металоеми.

	Прекарах доста време с краля през тези последни седмици. Той изглеждаше почти отчаян, което е обяснимо. Войниците му нямаше да издържат срещу колосите на Завоевателя, а хората му търпяха поражение след поражение след Кулопада. Но кралят не винеше своите войници. Смяташе, че проблемите произтичат от друго — от недостига на храна.
	През последните дни заговори на няколко пъти за тази своя идея. Беше уверен, че ако имат повече хранителни припаси, ще могат да издържат. За недостига Уеднегон винеше Дълбината. Защото макар че Дълбината бе победена — или поне обезсилена, — докосването й бе намалило хранителните запаси на Даррелнай.
	Хората му не можеха да отглеждат жито и да се съпротивляват на демоничните армии на Завоевателя. В края на краищата това бе причината да бъдат победени.

	Сейзед бавно кимна и попита:
	— С каква част от този текст разполагаме?
	— Не е голяма. Шест, почти седем страници. Това е единственото място, където се споменава Дълбината.
	Сейзед помълча известно време, загледан в написаното. Накрая вдигна очи към Тиндуил.
	— Смяташ, че лейди Вин е права, нали? Че Дълбината е била мъгла.
	Тиндуил кимна.
	— Съгласен съм — рече Сейзед. — Ако не друго, това, което сега наричаме Дълбината, е касаело някаква промяна в мъглата.
	— Ами аргументите ти отпреди?
	— Бяха оборени — рече Сейзед, загледан в листа. — От думите ти и от моите изследвания. Макар че не ми се ще да е вярно, Тиндуил.
	Тя повдигна вежди.
	— Готов си отново да предизвикаш Синода, за да изучаваш нещо, в което дори не си склонен да вярваш?
	Той я погледна в очите.
	— Има разлика между това да се боиш от нещо и да го желаеш. Завръщането на Дълбината може да ни донесе гибел. Не искам това да се случи, но и не бих пропуснал възможността да открия истината.
	Тиндуил отмести очи.
	— Сейзед, не вярвам, че това може да ни унищожи. Признавам, ти направи голямо откритие. В архивите на Куаан има много важни неща. Изглежда, Дълбината наистина е в родство с мъглите и ако е така, то представите ни за Възнесението на лорд Владетеля са силно преувеличени.
	— Ами ако мъглите набират сила? — попита Сейзед. — Ако с убийството на лорд Владетеля сме премахнали силата, която ги сдържа?
	— Нямаме никакви доказателства, че мъглите излизат денем — посочи Тиндуил. — А за възможността да убиват хора разполагаме само с непотвърдени сведения.
	Сейзед — едва сега забеляза, че без да иска, е смачкал изписания от Тиндуил лист — отвърна:
	— Да, така е.
	Тя въздъхна.
	— Сейзед, защо никога не се защитаваш?
	— За каква защита говориш?
	— Трябва да има някаква. Извиняваш се и молиш за прошка, но въпреки това не променяш поведението си! Не си ли си помислял, че ако беше по-открит, досега навярно щеше да ръководиш Синода? Прогониха те, защото отказа да представиш аргументи в своя защита. Ти си най-разкаяният бунтовник, когото съм срещала.
	Сейзед не отговори. Виждаше тревогата в очите й. Тези красиви очи. „Глупави мисли — рече си. — Винаги си го знаел. Някои неща са предназначени за други, не за теб“.
	— Прав беше за лорд Владетеля, Сейзед — продължи Тиндуил. — Може би останалите щяха да те последват, ако беше малко по-… настоятелен.
	Сейзед поклати глава.
	— Не съм като мъжете от твоите биографии, Тиндуил. Дори не съм истински мъж.
	— Ти си по-добър мъж от тях, Сейзед — тихо каза Тиндуил. — И точно това ме дразни — че не мога да разбера защо.
	Замълчаха. Сейзед се надигна, отиде до прозореца и дръпна завесите. След това изгаси лампата.
	— Днес заминавам — каза Тиндуил.
	— Заминаваш? Армиите може да не те пуснат.
	— Не смятам да се промъквам през тях, Сейзед. Смятам да ги навестя. Дадох каквото е нужно на младия Венчър, сега ще направя същото и за неговите противници.
	— А. — Сейзед въздъхна. — Разбирам. Трябваше да се сетя и сам.
	— Съмнявам се, че те ще се вслушат като него. Венчър е чудесен човек.
	— И чудесен крал — добави Сейзед.
	Тиндуил не отговори. Гледаше към масата — отрупана с листа, забележки, изтеглени от металоемите, изписани и препрочетени.
	„За какво беше тази нощ? Нощ на изследвания, на споделяне на мисли и на открития?“
	Тиндуил все още беше красива. Леко прошарена кестенява коса, дълга и права. Лице, белязано от трудностите на преживяното, но с ясен поглед. И тези очи… проницателни, издаващи познание и обич, каквито притежаваха само Пазителите.
	„Не бива да мисля за тези неща — каза си Сейзед. — Те не са от значение. Никога не са били“.
	— Щом трябва, върви — каза на глас.
	— Ето, че пак отказваш да спориш.
	— Какъв е смисълът да спорим? Ти си мъдър и решителен човек. Вероятно следваш собствената си съвест.
	— Понякога хората са твърдо решени да следват избора си само защото не им се предлага друг.
	Сейзед я гледаше. В стаята цареше тишина, само от двора долитаха приглушени шумове. Тиндуил седеше, озарена от слънчевата светлина, и наметалото й сякаш пламтеше. Тя сякаш се опитваше да му внуши нещо, нещо, което никога не бе очаквал да чуе от нея.
	— Ще ти призная, че съм объркан — рече той и бавно се отпусна на стола. — А какво става с дълга ти на Пазител?
	— Също е много важен — призна тя. — Но понякога се допускат… изключения. Тази отпечатка, която носиш… вероятно заслужава по-задълбочени изследвания, преди да си тръгна.
	Сейзед я гледаше и се опитваше да разчете погледа й.
	„Какво чувствам?“ — запита се той. Нима беше само объркан? Или слисан?
	Изплашен?
	— Тиндуил, не мога да бъда това, което искаш — каза той. — Аз не съм мъж.
	Тя махна небрежно с ръка.
	— Сейзед, през последните няколко десетилетия имах предостатъчно „мъже“. Изпълних дълга си към териския народ. Мисля, че за известно време бих искала да си почина. Донякъде дори се отвращавам от терисците, от това, което ми направиха.
	Той понечи да заговори, но тя го спря.
	— Зная, Сейзед. Съгласих се да изпълнявам този дълг и смятам, че се справих добре. Но през всичките тези години не можах да разбера защо Пазителите упорито поддържат статута ни на покорен народ. Видях само един човек, който подтикваше Синода към активни действия. Докато те обмисляха как да запазят инкогнито, един човек искаше да нападне. Докато те се чудеха как да се справят с разплодителните инспектори, един човек готвеше свалянето на Последната империя. И когато се върнах при народа си, открих, че този човек продължава борбата. Сам. Осъден, задето общува с престъпници и крадци, той безропотно бе приел наказанието си. — Тя се усмихна. — И този човек продължи така, докато ни дари свободата.
	Тя го улови за ръката. Сейзед я гледаше с широко отворени очи.
	— Сейзед, мъжете, за които съм чела — заговори отново тихо Тиндуил, — никога не са седели кротко и не са търсели най-добрите начини да се скрият. Те са се борили, търсили са победата. Понякога са били безразсъдни, други пък са ги наричали глупци. Но въпреки това в решителни моменти те са били хората, които са променяли света.
	Слънцето огря цялата стая. Тиндуил пусна ръката му и сплете пръсти в скута си. Изглеждаше някак… разтревожена. Виждал ли я бе досега такава? Тиндуил бе силна жена, вероятно най-силната, която познаваше. Невъзможно бе да забелязва уплаха в очите й.
	— Сейзед, искам да чуя някаква причина — прошепна тя.
	— Аз… много ще се радвам, ако останеш — промълви той и положи ръка върху нейните.
	Тиндуил повдигна вежди.
	— Остани — повтори той. — Моля те.
	Тиндуил се усмихна.
	— Добре — ето, че ме убоди. Хайде сега да се върнем към нашето изследване.


	Елънд крачеше по обляната от утринната светлина стена. Сабята му потракваше по каменните плочи.
	— Почти приличаш на крал — отбеляза един глас.
	Елънд се обърна. Хам тъкмо изкачваше последните стъпала.
	Въздухът беше студен и свеж. Наближаваше зима. Вероятно дори бе започнала. Хам нямаше наметало — беше по вечния си елек, панталони и сандали.
	„Интересно дали някога е усещал студ — помисли си Елънд. — Пютриумно горене. Каква изумителна дарба“.
	— Казваш, че почти приличам на крал — каза той и тръгна по стената, а Хам забърза след него. — Изглежда, дрехите, ушити по идея на Тиндуил, вършат чудеса.
	— Нямах предвид дрехите. Говорех за изражението ти. Откога си на стената?
	— От часове — отвърна Елънд. — Как ме откри?
	— Войниците — обясни Хам. — Те виждат в теб своя военачалник. Видели са те, че си тук, а когато си наблизо, видимо се стягат, дори гледат оръжията им да са лъснати, в случай че се спреш да ги провериш.
	— Не знаех, че прекарваш толкова време с тях — каза Елънд.
	— О, не съм твърдял подобно нещо. Но наистина гледам да ги навестявам колкото се може по-често. Не бива само да се преструвам на техен командир. Келсайър открай време искаше да стана генерал — мисля, че дълбоко в себе си смяташе, че когато си приятел с хората, не можеш да ги командваш. Вероятно е бил прав — хората се нуждаят от водачи. Просто не държа да съм един от тях.
	— Аз пък държа — рече Елънд и сам се изненада от думите си.
	Хам сви рамене.
	— И вероятно това е добре. В края на краищата си крал.
	— Донякъде.
	— Все още носиш корона.
	Елънд кимна.
	— Да. Мисля, че е редно да го правя. Може да звучи глупаво — все пак я нося съвсем отскоро. Но хората имат нужда да знаят, че някой все още ги командва. Поне за още няколко дни.
	Продължиха по стената. В далечината Елънд различи нарастваща сянка — третата армия бе пристигнала по дирите на прокудените бежанци. Съгледвачите не знаеха какво е забавило колосите толкова много. Обяснението донякъде се криеше в тъжния разказ на селяните.
	Колосите не бяха атакували нито Страф, нито Сет. Вместо това се бяха разположили на лагер. Изглежда, Джастис разполагаше с достатъчна власт над тях, за да ги държи кротки. И така те се бяха присъединили към обсадата — още едно чудовище, очакващо своята плячка.
	„Когато не можеш да имаш едновременно свобода и безопасност, кое ще избереш?“
	— Изглеждаш малко изненадан от мисълта, че искаш да командваш — рече Хам.
	— Просто досега не бях давал израз на това желание — отвърна Елънд. — Звучи ми някак… арогантно. Искам да съм крал. Не желая друг да заеме този пост. Нито Пенрод, нито Сет… никой. Този пост е мой. Градът е мой.
	— Ел, не зная, дали „арогантен“ е точната дума — рече Хам. — Защо искаш да бъдеш крал?
	— За да защитавам хората — отвърна Елънд. — Да им осигуря безопасност и права. И освен това да се уверя, че благородниците няма да се прехвърлят от другата страна на барикадата.
	— Това не е арогантност.
	— Напротив, Хам. Арогантност е, но е напълно оправдана. Не мисля, че човек може да води другите, ако не я притежава. Всъщност, струва ми се, че тъкмо това ми липсваше по време на досегашното ми управление. Арогантност.
	— Самоувереност.
	— Точен израз и с почти същата идея — съгласи се Елънд. — Мога да се погрижа по-добре за хората си от мнозина други. Трябва само да открия начина, по който да го докажа.
	— Ще се справиш.
	— Ти си оптимист, Хам.
	— Ти също. Елънд се засмя.
	— Така е. Но тази работа ме променя.
	— Ако искаш да я задържиш, трябва да се върнем към нашето изследване. Остава ни само един ден.
	Елънд поклати глава.
	— Хам, прочетох всичко, което ми е нужно. Не смятам да се възползвам от закона и затова няма смисъл да търся вратички в него или да изучавам още книги в търсене на вдъхновение, което няма да ми свърши работа. Трябва ми време, за да помисля. Така че нека се поразходим още малко.
	Елънд забеляза в далечината вражески войници, около които се вдигаше прахоляк, махна на един от хората си в попита:
	— Какво става там?
	Войникът засенчи очи и погледна.
	— Прилича ми на поредната схватка между войниците на Сет и Страф, ваше величество.
	Елънд повдигна вежди.
	— Това често ли се случва?
	Войникът сви рамене.
	— Напоследък зачести. Обикновено е между патрулни отряди, когато се срещат на ничия земя. При отстъпването винаги оставят по няколко трупа. Нищо особено, ваше величество.
	Елънд кимна и го освободи. „Очевидно между армиите съществува напрежение. На войниците сигурно им е омръзнала обсадата, още повече с наближаващата зима“.
	Пристигането на колосите само щеше да влоши нещата. Ако успееха да разпалят тази вражда, Страф и Сет може би щяха да преминат към директна атака. „Да имах още съвсем малко време“ — помисли си Елънд, докато крачеше по стената заедно с Хам.
	Но първо трябваше да си върне трона. Без властта, която той му осигуряваше, не можеше да направи нищичко.
	Проблем, който не му даваше покой.
	Нещо друго привлече вниманието му — този път от отсамната страна на стената. Хам беше прав — войниците наистина се изпъваха и заставаха мирно, когато ги наближаваше. Козируваха му и той им кимаше, положил ръка на дръжката на сабята, както го беше учила Тиндуил.
	„Ако задържа трона, ще е благодарение на тази жена“ — помисли Елънд. Разбира се, тя щеше да го скастри за подобна мисъл. Щеше да му каже, че е задържал трона, защото го заслужава — защото е крал. Че промяната му се дължи на вътрешни резерви, използвани от него, за да преодолее затрудненията.
	Не беше сигурен дали някога ще повярва на подобни аргументи. Но при последния им урок отпреди два дни — по някакъв начин той се досещаше, че е последен, — тя му каза нещо много важно. Че няма само един модел за крал. Че той няма да е като кралете от миналото, нито като Келсайър.
	Че ще бъде Елънд Венчър. Че е задълбал надълбоко във философските познания и следователно ще го запомнят като учен и просветител. Че е най-добре да се възползва от това предимство, инак може въобще да не го запомнят. Че нито един крал не е признал своите слабости, но затова пък никой не е пропускал да подчертава силата си.
	„А коя е моята сила? — зачуди се той. — Защо точно аз трябва да управлявам този град?“
	Да, той беше учен — и оптимист, както отбеляза Хам. Не беше майстор на фехтовката, макар че уменията му се подобряваха. Не беше забележителен дипломат, въпреки че срещите със Страф и Сет показваха, че може да се справя.
	Какъв беше всъщност? Благородник, който обича скаа. Винаги го бяха интересували, дори преди Рухването — преди да се запознае с Вин и останалите. Откакто се помнеше, търсеше начин да докаже, че скаа с нищо не се различават от благородниците. Звучеше идеалистично, дори превзето, но беше самата истина — преди Рухването интересът му към тях бе по-скоро академичен. Те бяха непознати и следователно екзотични и интригуващи.
	Той се усмихна. Какво ли щяха да си помислят работниците от плантациите, ако някой им каже, че са „екзотични“?
	Но после дойде Рухването — бунтът, предсказан от неговите любими книги и от теориите, се превърна в реалност. Сега вече възгледите му не бяха само академични абстракции. Той вече познаваше добре скаа — не само Вин и хората от групата, но и мнозина работници и прислужници. Видя как в душите им се заражда надежда. Видя пробуждането на тяхното самоуважение, оценяването на собствените им качества и това го ентусиазира.
	Не смяташе да ги изоставя.
	„Ето какъв съм — каза си Елънд и спря. — Идеалист съм. Мелодраматичен идеалист, който въпреки книгите и познанията си е неспособен да се превърне в истински благородник“.
	— Какво има? — попита го Хам и го изгледа подозрително.
	— Хрумна ми една идея — засмя се Елънд.


	38.


	Ето това е проблемът. Макар в началото да вярвах в Аленди, постепенно ме изпълваха подозрения. Вярно е, че той напълно отговаряше на признаците. Но как да го обясня?
	Не е ли странно, че отговаряше на тях твърде добре?


	„Как може да изглежда толкова уверен, когато аз се чувствам неспокойна?“ — помисли си Вин, изправена до Елънд. Залата на Събора вече се изпълваше с хора. Този път бяха дошли по-рано: Елънд, изглежда, бе решил да посрещне всички членове лично.
	Днес щеше да е гласуването за новия крал.
	Вин и Елънд стояха на подиума и кимаха на влизащите членове на Събора. Пейките в залата вече бяха пълни със зрители. Първите няколко реда както обичайно се пазеха от стражници.
	— Днес си много красива — каза Елънд.
	Вин повдигна рамене. Беше облякла бяла рокля и бе загърнала раменете си с полупрозрачна наметка. Като всички нейни тоалети, и тази рокля бе ушита така, че да не спира движенията й и същевременно да е в тон с облеклото на Елънд. Нямаше накити, но бе поставила в косата си няколко дървени шноли.
	— Странно колко бързо пак свикнах да нося рокли.
	— Доволен съм от промяната — отбеляза Елънд. — Не че не те харесвам с панталоните и блузата, но… сега също си ти. Онази част от теб, която помня от баловете, когато почти не се познавахме.
	Вин се усмихна замечтано и го погледна.
	— Така и не танцува с мен.
	— Съжалявам — отвърна той и я докосна по ръката. — Напоследък нямахме много време един за друг, нали?
	Вин кимна.
	— Ще се помъча да го поправя — обеща Елънд. — Веднага щом приключа с тази бъркотия и си върна трона, ще отделя повече време за нас двамата.
	Вин кимна, после извъртя рязко глава. Един от членовете на Съвета се приближаваше към тях.
	— Много си нервна — отбеляза тихо Елънд. — Повече от обичайното. Да не съм пропуснал нещо?
	Вин поклати глава.
	— Не зная.
	Елънд поздрави приближилия се представител на скаа със здраво ръкостискане. Вин остана до него, но настроението й вече не беше същото. „Какво ме тревожи?“
	Залата беше претъпкана — всички искаха да станат свидетели на днешните събития. Елънд бе принуден да постави постове при вратите, за да поддържат реда. Но не само тълпата я изнервяше. Имаше странното усещане, че всичко това е нередно. Хората се стичаха като лешояди, подушили мърша.
	— Не бива да е така — промълви тя и дръпна Елънд за ръката. — Властта не може да се сменя с речи от подиума.
	— Само защото не е ставало преди не значи, че не може да става сега — отвърна той.
	Вин поклати глава.
	— Елънд, имам подозрения. Сет ще предприеме нещо неочаквано, може би и Пенрод. Хора като тях няма да седят със скръстени ръце, докато се решава съдбата им.
	— Зная — отвърна Елънд. — Но те не са единствените, които могат да устройват изненади.
	Вин го погледна учудено.
	— Да не си намислил нещо?
	— Аз… всъщност двамата с Хам снощи измислихме нещо. Малък план. Опитах се да ти разкажа за него, но не намерих подходящ момент. Трябваше да действаме бързо.
	Вин се намръщи, доловила тревогата му. Понечи да каже нещо, но млъкна и надзърна в очите му. Изглеждаше леко засрамен.
	— Какво има?
	— Ами… става въпрос донякъде за теб и твоята репутация. Смятах да ти поискам разрешение, но…
	Полазиха я тръпки. Зад тях и последният член на Събора зае мястото си и Пенрод се надигна, за да обяви началото на заседанието. Погледна към Елънд и се покашля.
	— Виж, сега нямам време да ти обясня — заговори припряно Елънд. — Но наистина не е нещо особено — може дори да не ми осигури достатъчно гласове. Все пак ще се опитам. Нищо няма да се промени, ще видиш. Имам предвид между нас.
	— Какво си намислил?
	— Лорд Венчър? — каза високо Пенрод. — Готов ли сте да започнем заседанието?
	Възцари се тишина. Вин и Елънд стояха в средата на подиума, между катедрата и столовете на членовете. Тя го гледаше, изпълнена с нарастваща уплаха, объркване и подозрение, че по някакъв начин я е предал.
	„Защо не ми каза? — помисли си. — Как може да съм готова, ако не знам какво планирате? И… защо ме гледаш така?“
	— Съжалявам — промълви Елънд и тръгна към мястото си.
	Вин остана сама пред публиката. Навремето това щеше да я притесни. Но вече не.
	Тръгна към мястото си. Хам не беше там. Вин се намръщи и се огледа. Забеляза го сред публиката, седнал при малка група скаа. Хората до него разговаряха тихо и оживено, но дори с помощта на калая тя не можа да различи думите им поради шума в залата. Бриз и неколцина войници на Хам се бяха разположили най-отзад. Бяха твърде далеч, за да са част от плана на Елънд.
	Тя смръщи вежди, нагласи роклята си и седна. Не се бе чувствала толкова безпомощна, откакто…
	„От онази нощ преди повече от година, когато най-сетне разбрахме какъв е бил истинският план на Келсайър. И когато всичко около мен се срина“.
	Вероятно това беше добър знак. Дали Елънд не бе измислил в последния момент някой наистина гениален политически ход? Нямаше значение, че не го е споделил с нея — тя и без това вероятно нямаше да схване правната част.
	„Но… преди той винаги споделяше плановете си с мен“.
	Пенрод вече откриваше заседанието — многословно както винаги. Сет седеше на предната пейка на публиката, заобиколен от двайсетина войници, и изглеждаше спокоен и доволен. Съвсем оправдано. Очакваше се той да спечели.
	Но какво ли бе намислил Елънд?
	„Пенрод ще гласува за себе си — помисли Вин. — Също и Елънд. Остават двайсет и два гласа. Търговците подкрепят Сет, както и повечето скаа. Боят се от армията му. Остават благородниците. Някои от тях ще гласуват за Пенрод — той е най-влиятелният аристократ в града и мнозина членове на Събора поддържат тесни връзки с него. Но дори да го подкрепят половината от благородниците — което вероятно няма да стане, — Сет пак ще спечели. Достатъчни са му две трети от гласовете, за да грабне короната“.
	Осем търговци, осем скаа. Шестнайсет души на страната на Сет. Победата му беше сигурна. Какво можеше да направи Елънд?
	Пенрод най-сетне приключи встъпителното си слово и каза:
	— Но преди да преминем към гласуването, ще предоставя на кандидатите възможност за последно обръщение, стига да го пожелаят. Лорд Сет, ще бъдете ли така добър да говорите пръв?
	Сет поклати глава.
	— Вече казах, каквото имах да казвам, Пенрод. Обещах и заплаших. Всички тук знаете, че трябва да гласувате за мен.
	Вин се намръщи. Изглеждаше толкова уверен в себе си. Но въпреки това… Тя огледа тълпата и погледът й се спря върху Хам, който говореше с капитан Демоа. До тях седеше един от хората, които я бяха проследили на пазара. Свещеник на Оцелелия.
	Вин бавно плъзна поглед по редовете. Представителите на скаа изглеждаха разтревожени. В този момент Елънд стана и тръгна към катедрата. Беше възвърнал предишната си самоувереност и изглеждаше царствен в новата си бяла униформа. Носеше короната.
	„Нищо няма да се промени — беше й казал. — Имам предвид между нас… Съжалявам…“
	Възнамеряваше да използва репутацията й, за да спечели гласове. Репутацията й, която тя дължеше на Келсайър и която значеше нещо единствено за скаа. Имаше един доста лесен начин да се спечели влияние върху тях…
	— Присъединил си се към Църквата на Оцелелия, нали? — прошепна тя.
	Реакцията на скаа членовете на събора, логическата постановка на момента, думите на Елънд отпреди малко — сега всичко имаше обяснение. Ако Елънд бе избрал Църквата на Оцелелия, скаа членовете нямаше да посмеят да гласуват срещу него. А Елънд не се нуждаеше от шестнайсет гласа, за да спечели трона — достатъчно бе изборът да бъде блокиран. С осем скаа и собствения му глас никой не можеше да получи нужното мнозинство.
	— Много хитро — прошепна тя.
	Планът можеше и да не успее. Зависеше от това какво е влиянието на Църквата на Оцелелия върху скаа членовете на Събора. Но дори ако някои скаа гласуваха срещу Елънд, имаше и благородници, които вероятно щяха да подкрепят Пенрод. И ако броят им бе достатъчно голям, пак щеше да се стигне до равновесие на гласовете и Елънд щеше да задържи трона.
	И да изгуби почтеността си.
	„Не е честно“ — помисли си тя. Ако Елънд се бе присъединил към Църквата, трябваше да изпълни обещанията, които е дал. И когато Църквата на Оцелелия придобиеше легален статут, щеше да стане толкова могъща, колкото беше Стоманеното министерство. Как тогава щеше да се отнася Елънд към нея?
	„Нищо няма да се промени…“ — беше й обещал той.
	Чу гласа му зад завесата на обърканите си мисли. Още в първите си думи той спомена Келсайър и тревогата й се пробуди с нова сила. Стана точно както беше казал Зейн. Тя беше острието — друг тип острие, но все пак инструмент. Средство, с което Елънд да защити града.
	Би трябвало да е ядосана или най-малкото обидена. Защо погледът й непрестанно се стрелкаше към тълпата? Защо не можеше да се съсредоточи върху думите на Елънд? Защо изведнъж се почувства толкова нервна?
	И защо тези хора се промъкваха покрай стените на залата?


	— И така — говореше Елънд, — с благословията на самия Оцелял, искам от вас да гласувате за мен.
	Млъкна и зачака търпеливо. Моментът беше драматичен — встъпването му в Църквата на Оцелелия го правеше част от външна група. Но Хам и Демоа смятаха, че идеята е добра. Почти през целия предишен ден те бяха разпространявали вестта сред скаа.
	Изглеждаше добър ход. Единственото, което го безпокоеше, бе Вин. Тя не харесваше мястото, отредено й от Църквата на Оцелелия, а присъединяването на Елънд към това учение означаваше, че той подкрепя ролята й в него.
	Опита се да срещне погледа й и да се усмихне, но тя не гледаше към него. Гледаше към публиката.
	Елънд се намръщи. Вин се напрегна.
	Един мъж в публиката внезапно бутна встрани двамина от предния ред, после направи свръхестествен скок и се приземи на подиума. Извади фехтоваческо бастунче.
	„Какво е това?“ — помисли смаяно Елънд. За щастие месеците, през които се бе упражнявал по заповед на Тиндуил, го бяха надарили с реакции, каквито не знаеше, че притежава. Той се хвърли на пода, претърколи се, вдигна глава — и видя, че мъжът се е надвесил над него с вдигнато за удар бастунче.
	Вихрушка от бяла дантела изпълни въздуха над Елънд и Вин се стовари с изпънати крака върху Главореза и го отхвърли назад.
	Мъжът изпъшка. Вин скочи пред Елънд ловко като котка. В залата отекнаха писъци и викове.
	Вин изрита катедрата встрани.
	— Стой зад мен! — В ръката й блесна обсидианов кинжал.
	Елънд кимна объркано, надигна се и измъкна сабята от ножницата. Главорезът не беше сам — три малки групи въоръжени мъже напредваха през залата. Едната атакува първата редица и отвлече вниманието на разположените там стражници. Втората се покатери на подиума. Третата се забави заради войниците на Сет.
	Главорезът вече се беше изправил. Не изглеждаше да е пострадал особено от ритника на Вин.
	„Убийци — осъзна Елънд. — Но кой ги е изпратил?“
	Мъжът се усмихна. Зад него се приближиха още петима. Настана хаос. Членовете на Събора се разбягаха, следвани от телохранителите си. Боят в подножието на подиума пречеше на присъстващите да стигнат до вратата. Заседателите се скупчиха при страничния изход. Нападателите обаче, изглежда, не се интересуваха от тях.
	А само от Елънд.


	Вин се хвърли напред и замахна с кинжала към Главореза. Ала обсегът му бе твърде голям и той с лекота отби удара й с бастунчето. Групата пред нея се състоеше от шестима души — трима със сигурност бяха Главорези, останалите трима вероятно Монетомети и Дърпачи. Силен отбор за контрол върху метални предмети. Някой не искаше Вин да приключи тази битка бързо след дъжд от монети.
	Те не разбираха, че никога не би използвала монети при подобни обстоятелства. Не и когато Елънд бе близо до нея, а помещението бе пълно с хора. В дъжда от монети можеха да загинат и невинни.
	Налагаше се да премахне тези типове бързо. Те вече се разделяха, заобикаляха нея и Елънд. Движеха се по двойки — всяка се състоеше от Главорез и Монетомет. Щяха да ги нападнат отстрани, за да я отделят от Елънд.
	Вин се Притегли назад с разпалено желязо и Дръпна сабята на Елънд от ножницата. Монетометът я Тласна към нея, тя на свой ред я Оттласна встрани и я завъртя към втората двойка аломанти.
	Един от двамата Тласна сабята към нея. Вин я Притегли отзад, дръпна металната ножница от ръцете на Елънд и я завъртя във въздуха. Ножницата и сабята се разминаха в полет. Този път вражеският Монетомет Тласна и двата предмета встрани към бягащата тълпа.
	Чуха се изплашени викове, неколцина се хвърлиха на земята, за да избегнат удара на сабята и ножницата. Вин стисна зъби. Трябваше й по-добро оръжие.
	Тя хвърли обсидианов кинжал по едната двойка, скочи към втората и се завъртя под оръжието на Главореза. Монетометът не носеше никакви метални предмети, беше тук само за да предпази Главореза от убийствен поток боксинги. Вероятно бяха сметнали, че лесно ще се справят с Вин, след като й отнемат възможността да ги обстрелва с монети.
	Главорезът отново замахна с бастунчето. Тя го улови, дръпна го към себе си, подскочи и се Тласна от гвоздеите на скамейките зад гърба си. Блъсна се с крака в гърдите на Главореза и го изрита силно с разпален пютриум. Той изпъшка и в същия миг Вин се Придърпа назад към скамейките.
	Главорезът успя да се задържи на крака. Изглеждаше шашардисан, когато видя Вин да се отдалечава от него с бастунчето му.
	Тя стъпи на земята и се завъртя към Елънд. Той си беше намерил друго оръжие — фехтоваческо бастунче — и бе заел позиция за отбрана с гръб към стената. Вдясно от нея малка група заседатели бе заобиколена от телохранителите си. Залата бе твърде натъпкана, хаосът прекалено голям, за да успеят да се измъкнат.
	Членовете на Събора не предприемаха нищо, за да помогнат на Елънд.
	Вин се Тласна отново от скамейките, профуча във въздуха и застана между нападателите и Елънд. Двама Главорези вдигнаха оръжията си едновременно. Вин се завъртя над земята, като се Притегли леко от пантите на вратата. Роклята й се развя.
	„Наистина трябва да благодаря на шивача“ — помисли тя и вдигна бастунчето. За миг се поколеба дали все пак да не смъкне роклята, но Главорезите вече я доближаваха. Тя блокира ударите им едновременно, хвърли се между двамата, разпали пютриум и ускори рязко движението си.
	Единият изруга и се опита да завърти бастунчето си. Вин му строши крака, преди да успее, и той падна с болезнен вопъл. Вин скочи върху него, прикова го към земята и замахна към втория Главорез. Мъжът отби удара й и се опита да я прободе.
	В този момент Елънд нападна. Движенията му изглеждаха забавени в сравнение с движенията на разпалилите пютриум мъже. Главорезът се извърна почти небрежно и изби с лекота оръжието му.
	Вин изруга и хвърли бастунчето си по Главореза, за да отклони вниманието му от Елънд, извади втория кинжал и се метна напред.
	Дъжд от монети полетя право към нея. Не можеше да ги Тласне обратно — не и към тълпата. Тя извика, докато се носеше между монетите и Елънд, после Тласна настрани и ги запокити към стените. Почти веднага усети болезнено опарване по рамото.
	„Откъде е взел монети?“ — зачуди се ядосано. Но когато погледна назад, установи, че Монетометът се е навел над съборен на земята мъж. Беше му дръпнал кесията.
	Изскърца със зъби. Все пак ръката й не беше обездвижена от удара. Това бе най-важното сега. Извика и се хвърли срещу най-близкия Главорез. Но третият бе докопал бастунче — същото, което бе хвърлила — и сега се опитваше да я заобиколи отзад, следван от своя Монетомет.
	„Един по един“ — помисли тя.
	По-близкият Главорез замахна с оръжието. Трябваше по някакъв начин да го изненада. Ето защо тя не отскочи, нито парира удара. Вместо това го пое с ребрата си, като разпали дуралуминий и пютриум. Нещо изпука в тялото й, но с разгорения дуралуминий Вин бе по-силна от всякога. Бастунчето се строши на парчета, Вин продължи напред и заби кинжала в гърлото на Главореза.
	Той рухна и зад него се появи изненаданият Монетомет. Подклаждан от дуралуминия, пютриумът на Вин свърши за броени секунди и болката отстрани се усили. Без да й обръща внимание, тя измъкна кинжала от шията на падащия Главорез и го заби в гърдите на Монетомета.
	Едва тогава спря и се олюля, с два още подритващи трупа в краката.
	„Остава един Главорез — помисли си отчаяно. — И двама Монетомети. Без мен Елънд е изгубен!“ С крайчеца на окото си забеляза, че единият Монетомет хвърля по Елънд шепа боксинги. Тя извика предупредително, Тласна ги настрани и чу сподавената ругатня на Монетомета.
	Обърна се — разчиташе на синкавите линии от разпалената стомана да я предупредят, ако Монетометът отново опита да обстреля Елънд — и измъкна резервната стъкленица от тайния джоб в ръкава. Но в мига, когато изтегляше тапата, стъкленицата излетя от вдървените й пръсти. Вторият Монетомет се ухили доволно, Тласна я настрани и я пръсна на парченца в пода.
	Вин изръмжа, но умът й вече се замъгляваше. Имаше спешна нужда от пютриум. Без него болката от кървящата рана в рамото й — кръвта вече струеше надолу по ръкава — и в ребрата щеше да е нетърпима. Почти не можеше да мисли.
	Над главата й профуча бастунче. Тя отскочи настрани и се претърколи. Но без пютриум вече не се движеше толкова бързо. Все още би могла да избегне удар на обикновен човек, но нападението на аломант бе нещо съвсем различно.
	„Не биваше да разпалвам дуралуминий!“ Беше заложила на този ход и бе убила двама от нападателите, но сега беше беззащитна. Бастунчето отново изсвистя към нея.
	Нещо се блъсна в Главореза и го събори на земята — ръмжаща тъмнокафява топка. Вин успя да се отърве на косъм, докато Главорезът удряше ОреСюр по главата. Чу се хрущене на кост, но Главорезът бе изпуснал бастунчето. Вин го дръпна, отскочи настрани, замахна и го стовари върху лицето на противника си. Той изруга и я подкоси с крака.
	Тя падна до ОреСюр. Колкото и да бе странно, овчарката се усмихваше. На рамото й зееше рана.
	Не, не беше рана. А отвор под козината, от който се подаваше скрита стъкленица. Вин я дръпна, претърколи се, забелязала, че Главорезът се изправя, и гаврътна течността на един дъх. Вече виждаше на пода до себе си сянката на Главореза, който тъкмо замахваше отново.
	Пютриумът пробуди измореното й тяло, а болката от раните се притъпи до смъдене. Тя се метна настрани, като избегна удара на сантиметри, и при сблъсъка с подиума строши няколко дъски. Скочи на крака и стовари юмрук върху ръката на изненадания си противник.
	Ударът не беше достатъчно силен, за да счупи костта, но със сигурност болеше. Главорезът — който се беше разделил с част от зъбите си — изстена. Встрани от него Вин забеляза ОреСюр. Долната челюст на кучето бе увиснала под неестествен ъгъл. Той й кимна — Главорезът сигурно го мислеше за мъртъв, след като му бе строшил черепа.
	Нов дъжд от монети полетя към Елънд и Вин ги Тласна настрани, без дори да поглежда нататък. Пред нея ОреСюр нападна Главореза отзад и го накара да се завърти миг преди Вин да се хвърли в атака. Бастунчето на Главореза профуча на сантиметри от лицето й и се стовари върху гърба на животното. Вин замахна и удари с юмрук противника си в лицето. Не разчиташе особено на това срещу човек, горящ пютриум, така че бе изпънала показалец, и когато отдръпна ръка, окото на Главореза изскочи навън.
	Тя отскочи, следвана от болезнения му вик. Мъжът затисна лицето си с длани. Тя забоде юмрук в гърдите му, повали го на земята, пресегна се през тялото на ОреСюр и вдигна падналия кинжал.
	Главорезът издъхна миг след като заби острието в гърдите му.
	Вин се завъртя, търсеше с трескав поглед Елънд. Беше взел оръжието на един от повалените Главорези и се отбраняваше срещу последните двама Монетомети, които, изглежда, бяха изгубили надежда да я надвият с металните са порои. Вместо това бяха извадили фехтовачески бастунчета и нападаха жертвата си директно. Обучението на Елънд явно бе достатъчно, за да му помогне да оцелее, но само защото противниците му трябваше да следят непрестанно какво прави Вин.
	Тя подритна бастунчето на мъжа, когото току-що бе убила, и го улови във въздуха. След това го вдигна високо и се понесе срещу двамата. Единият Монетомет се Тласна от скамейките и отлетя настрани. Въпреки това оръжието на Вин го застигна във въздуха и го накара да се завърти. Вторият удар повали другаря му.
	Елънд стоеше задъхан, с раздърпан костюм.
	„Справи се по-добре, отколкото предполагах“ — призна Вин, докато опипваше ударената си страна. Трябва да превърже раната. Монетата не бе стигнала до костта, но кръвта…
	— Вин! — извика Елънд.
	Две ръце я сграбчиха изотзад с невероятна сила. Вин извика сподавено, докато я дърпаха назад и сетне я поваляха на земята.
	Първият Главорез. Беше го забравила, след като му строши краката…
	Той затисна гърдите й с коляно, сграбчи я за гърлото с яките си пръсти и започна да стиска. Лицето му бе почервеняло от гняв, очите му бяха изпъкнали, в кръвта му се смесваха адреналин и пютриум.
	Вин се опита да си поеме въздух. В съзнанието й изникнаха болезнени спомени от миналото, когато често бе търпяла побоища от такива надвесени над нея разярени мъжаги. Кеймън, Рийн и десетки други.
	„Не!“ — извика мислено тя, разпали пютриум и напрегна мишци. Но той я притискаше към земята и беше много по-едър и по-силен. Елънд стовари бастунчето си върху гърба му, но Главорезът изобщо не му обърна внимание.
	Вин не можеше да диша. Усещаше, че гърлото й е смазано. Опита се да разтвори пръстите на Главореза, но беше точно както го предсказваше Хам. Дребният й ръст бе голямо предимство в много ситуации, но когато въпросът опираше до физическа сила, тя не можеше да се мери с тази купчина мускули. Направи опит да се Притегли настрани, но хватката на противника й бе твърде здрава, а теглото й — прекалено малко в сравнение с неговото.
	Усилията й бяха напразни. Все още имаше дуралуминий — с разпалването му изчерпваше другите метали, но не и него, — но последния път той за малко да я убие. Ако не се справеше с Главореза бързо, отново щеше да остане без пютриум.
	Елънд удряше с бастунчето и крещеше за помощ, но гласът му се губеше в шумотевицата. Главорезът почти притискаше лицето си в лицето на Вин и тя го гледаше с облещени очи. Изведнъж й хрумна странна мисъл.
	„Къде съм виждала този човек?“
	Образът му се замъгли. Но докато продължаваше да стиска шията й, той се приближаваше, приближаваше… приближаваше…
	Вин нямаше друг избор. Разпали дуралуминий и заедно с него пютриум. Отблъсна ръцете му настрани и го удари с глава.
	Черепът на главореза се пръсна.
	Вин си пое мъчително въздух и избута трупа от себе си. Елънд се олюляваше над нея, целият опръскан в кръв. С изгарянето на пютриума изтощението й се върна с пълна сила, но въпреки това тя успя да зърне изражението на Елънд, докато кръвта се стичаше по снежнобялата му униформа.
	Ужас.
	„Не — помисли тя, докато губеше съзнание. — Моля те, Елънд, недей…“
	Пред очите й се спусна пелена.


	Елънд седеше с изцапан костюм, подпрял чело с ръце, насред опразнената, опустошена зала на Събора.
	— Ще се оправи — каза Хам. — Дори не е тежко ранена. По-точно… не толкова тежко, като за нея имам предвид. Трябва й доста пютриум и грижите на Сейзед. Той каза, че ребрата й не са счупени, само пукнати.
	Елънд кимаше отсъстващо. Войници изнасяха труповете, сред тях и на убитите от Вин шестима мъже. Включително и последният…
	Елънд стисна очи.
	— Какво има? — попита Хам.
	Елънд го погледна и се опита да овладее треперенето на ръцете си.
	— Хам, виждал съм доста битки… Но не мога да свикна с това… — И кимна към трупа с пръснатия череп.
	Хам също го погледна и изхъмка.
	— Всъщност досега само веднъж съм я гледал да се бие — продължи тихо Елънд. — В двореца, преди година. Тогава хвърли няколко души към стената. Нямаше нищо общо с това тук.
	Хам седна на пейката до него.
	— Ел, тя е Мъглородна. Какво очакваше? Обикновен Главорез с лекота ще се справи с осем-десет души, дузина, ако е придружен от Монетомет. Но Мъглородният… Мъглородните са като армия от един човек.
	Елънд кимна.
	— Зная, Хам. Зная, че е убила лорд Владетеля — дори ми разказа как се е била с няколко Стоманени инквизитори. Но… не бях виждал…
	Отново затвори очи. В съзнанието му изникна образът на Вин, с бяла рокля, опръскана с кръвта на убития от нея Главорез…
	„Направи го, за да ме защити. Но от това не изглежда по-малко страшно.
	Напротив, дори повече“.
	Наложи си да отвори очи. Не можеше да си позволи слабост точно сега. В края на краищата бе крал.
	— Смяташ ли, че ги е изпратил Страф?
	— Кой друг? — отвърна Хам. — Нападнаха теб и Сет. Май заплахата ти към Страф не е била толкова впечатляваща.
	— Как е Сет?
	— Едва се отърва. Избили са половината му хора. Не можах да видя добре, защото с Демоа се мъчехме да си пробием път до теб.
	Елънд кимна. Когато Хам се появи на сцената, Вин вече се бе справила с шестимата убийци. Беше й отнело не повече от минутка.
	— Ел, ще ти призная, че съм впечатлен — каза Хам. — Не видях самата битка, но видях последствията. Едно е да се биеш с шестима аломанти, съвсем друго е да го правиш, докато защитаваш обикновен човек и не позволяваш да пострадат странични лица. А що се отнася до последния убит…
	— Спомняш ли си, когато тя спаси Бриз? — прекъсна го Елънд. — Беше доста далече, но съм готов да се закълна, че хвърляше коне във въздуха с аломантията си. Да си чувал някога за подобно нещо?
	Хам поклати глава.
	— Май е време да обмислим отново нещата. След днешните събития не можем да…
	И внезапно млъкна.
	— Какво има? — попита Хам.
	— Вестоносец. — Елънд кимна към вратата. И наистина, един нисичък мъж със знаците на Пенрод на ревера каза нещо на войниците и те го поведоха навътре. Елънд се надигна и тръгна към него.
	— Милорд — каза мъжът и се поклони. — Пратиха ме да ви съобщя, че гласуването ще продължи в имението на лорд Пенрод.
	— Гласуването? — обади се Хам. — Какви са тия глупости? Негово величество едва не загина днес!
	— Съжалявам, милорд — продължи нисичкият мъж. — Аз само предавам съобщението.
	Елънд въздъхна. Беше се надявал, че в бъркотията Пенрод ще забрави за крайния срок.
	— Хам, ако не изберат нов крал днес, аз запазвам короната. Гратисният период отмина.
	— Ами ако има още убийци? — попита тихо Хам. — Вин ще лежи поне няколко дни.
	— Не мога да разчитам постоянно на нея — заяви Елънд. — Да вървим.


	— Аз гласувам за себе си — заяви лорд Пенрод.
	„Нищо неочаквано“ — помисли си Елънд. Намираха се в уютната всекидневна на Пенрод заедно с цялата група стреснати членове на Събора — за щастие никой от тях не беше пострадал при атаката. Неколцина държаха чаши с напитки, между столовете сновяха слуги с подноси. В претъпканото помещение освен това присъстваха Ноорден и трима писари, които според закона трябваше да са свидетели на избора.
	— Аз също гласувам за лорд Пенрод — заяви лорд Дукалер.
	„И това не е изненадващо — рече си Елънд. — Питам се колко ли ще струва на Пенрод“.
	Имението Пенрод не беше крепост, но въпреки това се отличаваше с разкошно обзавеждане. Мекото плюшено кресло, в което се бе отпуснал Елънд, бе приятно облекчение след напрегнатия ден. Но Елънд се страхуваше, че му действа прекалено успокояващо. Толкова е лесно да се унесеш…
	— Аз гласувам за Сет — рече лорд Харбен.
	Елънд се надигна. Това беше вторият вот за Сет, който го поставяше на второ място след трите гласа за Пенрод.
	Присъстващите се обърнаха към Елънд.
	— Гласувам за себе си — заяви той, като се опита да говори твърдо, което не беше лесно след всичко случило се.
	След него бяха търговците. Елънд се облегна назад и зачака поредица от гласове за Сет.
	— Аз давам гласа си за Пенрод — заяви Филин.
	Елънд се надигна разтревожено. „Какво означава това?“
	Следващият търговец също подкрепи Пенрод. Както и този след него, и след него. Елънд ги гледаше сащисан. „Какво пропуснах?“ Погледна Хам, който само повдигна объркано рамене.
	Филин изгледа Елънд с усмивка. Елънд не пропусна да забележи, че в усмивката му се долавя задоволство. „Минали са на друга страна? Толкова бързо?“ Та нали Филин бе помогнал на Сет да се промъкне в града?
	Самият Сет не присъстваше на заседанието, беше се оттеглил в Цитаделата Хастинг, за да си лекува раните.
	— Аз гласувам за лорд Венчър — заяви Хоус, водачът на групата на скаа. Това също предизвика раздвижване в помещението. Хоус погледна Елънд и му кимна. Той беше твърд привърженик на Църквата на Оцелелия и въпреки че вярващите все още спореха за това как да организират последователите си, всички бяха съгласни, че един представител на Църквата на трона е по-добре, отколкото да предадат града на Сет.
	„Тази подкрепа сигурно ще има цена“ — помисли си Елънд, докато скаа продължаваха да гласуват. Те познаваха Елънд като честен човек и бяха уверени, че няма да предаде вярата им.
	Елънд все още не знаеше със сигурност какво ще трябва да даде в замяна на тази подкрепа, но в момента по-важното бе, че той и скаа имаха нужда едни от други.
	— Аз гласувам за Пенрод — каза Джастин, докер от каналите.
	— И аз — добави Търтс, брат му.
	Елънд скръцна със зъби. Знаеше, че ще има проблеми, тези двамата никога не бяха одобрявали Църквата на Оцелелия. Но четирима скаа вече му бяха дали гласовете си. Оставаха само още двама, което означаваше, че поражението е почти неизбежно.
	— Аз гласувам за Венчър — заяви единият.
	— Аз също — каза последният скаа, казваше се Вет.
	Това правеше петнадесет гласа за Пенрод, два за Сет и седем за Елънд. Мъртва хватка. Елънд се облегна назад и въздъхна едва чуто.
	„Ти свърши твоята работа, Вин. Аз свърших моята. Остава да запазим тази страна единна“.
	— Хъм — обади се нечий глас. — Мога ли да си сменя гласа?
	Елънд отвори очи. Беше лорд Хабрен, един от поддръжниците на Сет.
	— Искам да кажа, след като вече е ясно, че Сет няма да победи — продължи младият Хабрен с поруменяло лице. Беше далечен роднина на Елънд и вероятно по този начин бе получил поста. Връзките все още значеха нещо в Лутадел.
	— Не съм сигурен, че бихте могли — заяви лорд Пенрод.
	— Е, все пак предпочитам гласът ми да значи нещо — упорстваше Хабрен. — В края на краищата за лорд Сет има само два гласа.
	Възцари се тишина. Един по един членовете на Събора извърнаха погледи към Елънд. Писарят Ноорден също го гледаше с очакване. Имаше клауза, според която заседателите можеха да променят дадения глас, преди канцлерът да обяви край на гласуването. Както беше и в този случай.
	Но тази клауза не беше известна, Ноорден бе вероятно единственият освен Елънд, който знаеше за нея. Бившият принудител му кимна лекичко, без да сваля очи от него. Беше готов да го запази в тайна.
	Елънд седеше неподвижно в една стая, пълна с хора, които му вярваха, въпреки че го бяха отхвърлили. Можеше да направи като Ноорден. Да премълчи или да заяви, че не знае.
	— Да — каза той тихо. — Законът ви позволява да промените гласа си, лорд Хабрен. Но можете да го направите само веднъж, преди да бъде обявен победителят. Всички останали имат същото право.
	— В такъв случай гласувам за лорд Пенрод — заяви Хабрен.
	— Аз също — обади се лорд Хю, другият, подкрепил Сет.
	Елънд затвори очи.
	— Други промени има ли? — попита лорд Пенрод.
	Мълчание.
	— Щом е така — заяви Пенрод, — отчитам седемнайсет гласа за мен и седем за лорд Венчър. Официално приключвам гласуването и приемам с благодарност оказаната ми чест. Обещавам да служа колкото се може по-добре, според способностите си.
	Елънд се изправи и бавно свали короната.
	— Заповядайте — каза той и я постави на масата. — Това вече е ваше.
	Кимна на Хам и излезе, без да погледне към хората, които го бяха отхвърлили.


	Част четвърта
	Ножове


	39.


	Зная какви са доводите ви. Говорим за Очакването, за предсказани събития, за обещания, направени от великите древни пророци. Разбира се, Героят на времето трябва да отговаря на пророчествата. Да отговаря перфектно. Точно в това е идеята.


	Страф Венчър яздеше тихо в мъгливия здрач. Макар че предпочиташе каретата, смяташе, че е важно да се показва пред войниците си на кон. Зейн вървеше до стремето му. Следваше ги отряд от петдесет войници.
	Дори с толкова много хора зад гърба Страф пак се чувстваше беззащитен. Не беше само заради мъглите и сумрака. Все още не можеше да забрави как онази девойка бе докоснала чувствата му.
	— Зейн, ти се провали — заяви Страф.
	Мъглородният вдигна глава. Разпалилият калай Страф различи намръщеното му изражение в здрача.
	— Провалил съм се?
	— Венчър и Сет все още са живи. На всичко отгоре най-добрите ми аломанти бяха избити до крак.
	— Предупредих, че може да стане така.
	— И съвсем преднамерено, Зейн — озъби се Страф. — Защо ти беше нужна група от тайни аломанти, след като смяташе да ги пращаш на самоубийствена мисия по време на открито заседание? Може би смяташ, че възможностите ни са неограничени, но нека те осведомя, че тези шестимата не могат да бъдат заменени.
	Беше му отнело десетилетия упорита работа с любовниците, за да се сдобие с тези тайни аломанти. Работата не беше неприятна, но си оставаше работа. А с необмислената си постъпка Зейн беше избил една трета от аломантичното потомство на Страф.
	„Децата ми са мъртви, планът ми беше разкрит… а Елънд е още жив!“
	— Съжалявам, татко — рече Зейн. — Смятах, че хаосът и тясното помещение ще попречат на онова момиче и ще я принудят да не прибягва до монети. Наистина вярвах, че ще се получи.
	Страф се намръщи. Знаеше добре, че Зейн се мисли за по-компетентен от него — кой Мъглороден не би смятал така? Само с внимателно подбрана смесица от подкупване, заплахи и манипулации можеше да го държи под контрол.
	Но каквото и да смяташе Зейн, Страф не беше глупак. И предполагаше, че дори сега Зейн крие нещо. „Защо прати тези хора да умрат? — мислеше си Страф. — Вероятно е знаел, че ще се провалят — инак щеше да им помогне“.
	— Не — заговори Зейн тихо, по-скоро на себе си, както правеше често. — Той е мой баща… — Млъкна и кимна отривисто. — Не, не и тях.
	„В името на лорд Владетеля — помисли си Страф, загледан в безумния си син. — В какво се забърках?“ Зейн ставаше все по-непредсказуем. Беше пратил тези хора на сигурна смърт, завладян от ревност или от жажда за насилие — а може би дори само от скука? Страф не вярваше, че Зейн би се обърнал срещу него, но напоследък изпитваше колебания. Във всеки случай вече не смяташе да разчита на плановете му. Да, вече не можеше да вярва на Зейн за нищо.
	Зейн го погледна. Все по-трудно му беше да скрива безумието си. Добре, че и самият Страф понякога забравяше за него. Зейн бе най-опасният инструмент, с който разполагаше. Защитата, която можеше да осигури един Мъглороден, бе по-важна от разклатения му разсъдък.
	Почти.
	— Не се безпокой, татко — каза Зейн. — Градът ще е твой.
	— Никога няма да е мой, докато е жива тази жена — възрази Страф. „Сигурно за това е било всичко. Атаката на Зейн е целяла да покаже на всички, че аз стоя зад нея, и когато онази демонка се свести, ще дойде за отмъщение.
	Но ако такава е била целта на Зейн, защо просто не ме убие?“ Поведението на Зейн изобщо не изглеждаше логично. Но пък той беше луд, нали?
	Зейн поклати глава.
	— Ще останеш изненадан, татко. По един или друг начин, но скоро няма да има защо да се страхуваш от Вин.
	— Тя си мисли, че съм се опитал да убия любимия й.
	Зейн се усмихна.
	— Едва ли. Твърде е умна за това.
	„Твърде умна да прозре истината?“ — зачуди се Страф. Ала в същия миг подсиленият му от калай слух долови шумове в мъглата и той вдигна ръка и спря отряда. В далечината се виждаха трепкащите светлини на факлите от стената. Бяха близо до града — притеснително близо.
	Хората зад Страф спряха. От мъглата пред тях се появи конник, следван от петдесетина войници. Ферсон Пенрод.
	— Здравей, Страф — рече той и кимна.
	— Здравей, Ферсон.
	— Хората ти се справиха добре — продължи Пенрод. — Радвам се, че синът ти не умря. Той е добро момче. Лош крал, но пламенен младеж.
	„Доста мои синове умряха днес, Ферсон — помисли Страф. — Фактът, че Елънд е Още жив, не ме радва. По-скоро ме натъжава“.
	— Готов ли си да ми предадеш града? — попита Страф.
	Пенрод кимна.
	— Филин и хората му искат да потвърдиш, че ще получат титли, каквито им обеща Сет.
	Страф махна небрежно с ръка.
	— Познаваш ме, Ферсон. — „Толкова пъти си раболепничил пред мен“. — Винаги изпълнявам обещанията си. Щях да съм кръгъл глупак, ако не възнаградя тези търговци — нали благодарение на тях ще получавам данъци от тази област.
	— Радвам се, че стигнахме до споразумение, Страф. Не вярвах на Сет.
	— Съмнявам се, че вярваш и на мен.
	Пенрод се усмихна.
	— Но аз те познавам добре, Страф. Ти си един от нас — лутаделски благородник. Освен това държиш най-стабилното кралство във всички области. Нещо, от което имаме нужда точно сега. Малко стабилност за нашия народ.
	— Говориш почти като глупавия ми син.
	Пенрод поклати глава.
	— Момчето ти не е глупаво, Страф. Просто е идеалист. Мъчно ми стана, когато утопията му рухна.
	— Ако наистина ти е било мъчно, значи и ти си глупак като него.
	Пенрод изсумтя, не издържа погледа на Страф и отмести очи. Кратката схватка остана незабелязана за останалите, но беше важна, за да се разбере кой командва.
	Страф се засмя.
	— Ферсон, ще се наложи отново да свикнеш с ролята си на дребна риба.
	— Зная.
	— Радвай се. Ако предаването на властта мине безболезнено, никой няма да пострада. Кой знае, може би дори ще ти позволя да задържиш короната.
	Пенрод го изгледа изненадано.
	— От доста време тази земя не е имала крале — продължи Страф. — Защото я управляваше нещо по-велико. Да, аз не мога да съм лорд Владетеля, но това не пречи да стана император. Искаш ли да запазиш короната и да останеш мой васален крал?
	— Зависи от цената, Страф — заяви Пенрод предпазливо.
	„Все още не се е укротил напълно“. Пенрод беше умен човек, влиятелен благородник в Лутадел и знаеше как да оцелява.
	— Цената е прекомерно висока — рече Страф. — Абсурдна дори.
	— Атиумът — позна Пенрод.
	Страф кимна.
	— Елънд не го е намерил, но той е тук някъде. Аз бях човекът, който разработваше залежите — десетилетия наред хората ми ги добиваха и ги докарваха в Лутадел. Зная колко сме натрупали и че е много повече, отколкото получаваха благородниците. Останалото трябва да е някъде в града.
	Пенрод кимна.
	— Ще се опитам да го намеря, Страф.
	Страф вдигна вежди.
	— Мисля, че е време да свикнеш с новото положение, Пенрод.
	Пенрод се сепна, после сведе глава.
	— Ще се опитам да го намеря, милорд.
	— Добре. А сега, какви сведения имаш за любовницата на Елънд?
	— Отнесли са я в несвяст след битката — докладва Пенрод. — Имам свой човек в прислугата на Вин и тя ми предаде, че е занесла купичка супа в спалнята й. Върнала я е изстинала и непокътната.
	Страф се намръщи.
	— Тази твоя шпионка не може ли да й пусне нещо в храната?
	Пенрод пребледня.
	— Аз… не мисля, че ще е разумно, милорд. А и знаете какви са организмите на тези Мъглородни.
	„Може наистина да е зле — помисли Страф. — Ако нападнем сега…“ Отново усети досега й върху чувствата си. Парализа. Пустота.
	— Не бива да се страхувате, милорд — рече Пенрод.
	Страф повдигна вежди.
	— Не се страхувам, просто съм предпазлив. Няма да вляза в града, докато не бъде осигурена безопасността ми, а докато не вляза, вие сте под заплахата на Сет. Дори по-лошо. Ферсон, помисли си какво ще стане, ако колосите решат да нападнат! В момента преговарям с техния водач. Той, изглежда, е в състояние да ги контролира. Засега. Виждал ли си какво остава след тяхно нападение?
	— Вин няма да ви нападне. Не и ако Съборът гласува да ви даде управлението на града. Което ще стане напълно законно.
	— Не мисля, че я интересува правната страна.
	— Може би — отвърна Пенрод. — Но пък Елънд го интересува. А когато той заповяда, момичето го слуша.
	„Освен ако контролът му върху нея не е като моя върху Зейн“ — помисли си Страф и потрепери. Каквото и да говореше Пенрод, Страф не смяташе да превзема града, докато не се справи с това противно създание. А за последното можеше да разчита само на Зейн.
	Мисъл, която го плашеше дори повече от спомена за Вин.
	Страф махна с ръка, за да покаже на Пенрод, че разговорът е приключил, и той се обърна и изчезна в мъглата, следван от своя антураж.
	— Наистина ли вярваш, че ще ти предаде атиума, когато го намери? — попита тихо Зейн.
	— Може би — отвърна Страф. — Той знае, че не може да го задържи — няма необходимата военна мощ, за да го опази.
	А пък ако не иска да го даде… по-лесно е да му го взема отколкото да го търсим ние.
	Зейн, изглежда, намери отговора за достатъчно задоволителен. Стоеше неподвижно, загледан със странно изражение в мъглите.
	— Колко е часът? — попита по някое време.
	Страф си погледна джобния часовник, вещ, каквато не носеше нито един Мъглороден. Твърде много метал.
	— Единайсет и седемнайсет.
	Зейн кимна, обърна се и погледна към града.
	— Вече трябва да е подействала.
	Страф смръщи вежди. После започна да се поти. Разпали калай и затвори очи. „Ето!“ — помисли си, усетил някаква слабост в тялото си.
	— Пак ли отрова? — попита, като се помъчи да прикрие страха в гласа си.
	— Как го правиш, татко? — отвърна с въпрос Зейн. — Мислех, че тази ще я пропуснеш. А ето те тук и си съвсем добре.
	Страф усещаше нарастваща отпадналост.
	— Не е нужно да си Мъглороден, за да го можеш, Зейн.
	Зейн сви рамене и се усмихна унесено. Както винаги прекалено умен и неуравновесен. После поклати глава и каза:
	— Пак спечели. — И се изстреля нагоре в мъглите.
	Страф незабавно обърна коня и препусна към лагера, мъчеше се да запази самообладание. Вече усещаше съвсем ясно действието на отровата. Тя изяждаше живота му. Заплашваше го, вземаше връх…
	Пришпорваше коня може би прекалено бързо. Трудно е да се държиш на положение, когато умираш. Войниците зад него се развикаха, неспособни да поддържат темпото.
	Страф не им обърна внимание. Дали отровата вече не забавяше реакциите му? Какво бе използвал Зейн този път? Гурово двойниче? Не, отварата му трябваше да се инжектира. Томфир? Или пък някоя отрова, за която Страф дори не знаеше?
	Можеше само да се надява, че не е последното. Защото ако не бе чувал за нея, Амаранта вероятно също нямаше да я познава и нямаше да може да постави нужното средство в противоотровната си смес.
	Светлините на лагера озариха мъглата. Неколцина часови извикаха едновременно и един едва не го повали с копието си. За щастие го позна навреме. Страф скочи от коня и се втурна в шатрата. Навън войниците сновяха във всички посоки, изплашени, че може би е започнало нападение. Този път нямаше как да скрие действията си от Зейн.
	„Нито смъртта си“.
	— Милорд! — извика капитанът и се втурна към него.
	— Прати да доведат Амаранта — нареди задъхано Страф.
	— Любовницата ви, милорд? — Мъжът го погледна учудено. — Но…
	— Веднага! — кресна Страф, отметна чергилото и влезе във вътрешното помещение. Краката едва го държаха. Той изтри чело с трепереща ръка. Целият бе облян в пот.
	„Проклет да е — помисли си отчаяно. — Трябваше да го убия или поне да накарам да го затворят… да направя нещо. Не бива повече да управлявам така!“
	Беше изгубил дни и нощи, седмици, в които се питаше как да постъпи със Зейн. В началото му се струваше, че с атиума, който му подхвърля, може да го държи под контрол. Но днешните действия на Зейн — това, че прати децата на Страф на сигурна смърт в безпомощен опит да се разправи с възлюбената на Елънд — говореха, че повече не може да му се вярва.
	Амаранта се появи с изненадваща бързина и веднага почна да смесва противоотровата. Не след дълго Страф погълна отвратителния буламач и почти веднага усети оздравителното му действие. По същото време стигна до едно нелеко решение.
	Зейн трябваше да умре.


	40.


	И въпреки това в тази история има нещо твърде удобно. Изглежда, че сме създали герой, който да отговаря на пророчествата, вместо да оставим да се появи по естествен път. Ето какво ме безпокоеше, какво ме караше да се колебая, когато побратимите ми се върнаха при мен, най-сетне готови да повярват.


	Елънд седеше до леглото й.
	Това я успокояваше. Макар че спеше дълбоко, частица от нея знаеше, че той е тук и я гледа. Беше й странно, че се грижи за нея, тъй като обикновено това бе нейната роля.
	Ето защо, когато се събуди, не бе изненадана да го види в креслото до леглото, зачетен на светлината на свещта. Тя надигна глава, но не скочи разтревожено да огледа стаята. Вместо това приседна бавно, повдигна одеялото нагоре и отпи вода от съдинката, която бе поставил до нея.
	Елънд затвори книгата и я погледна засмяно. Вин потърси в погледа му някакъв намек за ужас, отвращение, изумление.
	Той я смяташе за чудовище. Как можеше да й се усмихва толкова нежно?
	— Защо? — попита тя тихо.
	— Какво защо?
	— Защо чакаш тук? Аз не умирам — поне в това съм сигурна.
	Елънд сви рамене.
	— Просто исках да съм до теб.
	Тя замълча. Печката в ъгъла беше запалена, но явно се нуждаеше от зареждане. Тя беше облечена с нощница — спомняше си, че възрази прислугата да й я слага, но беше твърде слаба, за да упорства.
	Загърна се по-плътно с одеялото. Едва сега забеляза нещо, на което не бе обърнала внимание досега.
	Елънд! Къде ти е униформата?
	Беше облякъл обикновен костюм от стария си гардероб, разкопчана жилетка. Сакото му бе твърде голямо.
	Той повдигна рамене.
	— Вин, няма смисъл повече от това представление.
	— Сет ли е крал? — попита тя потиснато.
	— Не. Пенрод.
	— В това няма никаква логика.
	— Съгласен. Не знаем със сигурност защо търговците предадоха Сет, но вече няма значение. Пенрод е по-добрият избор от двамата.
	— Знаеш, че не е вярно.
	Елънд се облегна уморено назад.
	— Не зная, Вин. Мислех, че мен повече ще ме бива. Но докато кроях всички тези планове, не си дадох сметка, че ще е по-добре просто да окажа подкрепа на Пенрод. Ами ако поради арогантността ми бяхме предали властта на Сет? Трябваше да помисля за хората.
	— Елънд… — рече тя и положи ръка върху неговата.
	Той трепна. Леко, едва забележимо, но тя го усети. Между тях имаше стена. Не беше изчезнала. Той я бе видял такава, каквато е. Беше се влюбил в една илюзия.
	— Какво? — попита той.
	— Нищо — рече Вин. Той отдръпна ръката си. Нещо в нея се скъса. „Прекалено много го обичам. Защо? Защо му позволих да бъде свидетел? Да можех да постъпя другояче!“
	„Той ще те предаде — прошепна в съзнанието й гласът на Рийн. — Вин, рано или късно всички те изоставят“.
	Елънд въздъхна и погледна към завесите. Бяха спуснати, за да скрият мъглите отвън.
	— Вин, знаеш ли, нито веднъж не си помислих, че може да свърши по този начин. Вярвах им, до самия край. Вярвах на тези хора — на заседателите, — бях сигурен, че ще вземат най-правилното решение. Останах изненадан, когато не ме избраха. А нямаше защо. Ние всички знаехме, че шансовете ми не са големи. Те вече ме бяха отхвърлили веднъж. Нямаше как да спечеля отново сърцата им. — Той поклати глава. — А сега или трябва да призная, че съм се излъгал във вярата си в тях, или да се доверя на решението им.
	Ето какво най-много обичаше в него — добротата му, тази негова откровеност. Качества твърде странни, дори екзотични за един скаа, също както и нейната мъглородна натура. Дори сред най-добрите хора от групата на Келсайър, сред всички изтъкнати благородници, нямаше друг като Елънд Венчър. Човек, който е готов да мисли, че хората, които са му отнели трона, са постъпили правилно.
	А беше време, когато се мислеше за глупачка, че се е влюбила в първия благородник, когото бе опознала. Сега вече осъзнаваше, че чувствата й към него не се дължат на едно случайно запознаване. Те произхождаха от самата същност на Елънд. Фактът, че го бе открила толкова рано, само показваше каква късметлийка е била.
	А ето че… изглежда, всичко беше свършило. Поне във вида, в който беше досега. Но тя знаеше от самото начало, че ще стане така. Затова и бе отказала на предложението му да се оженят. Не можеше да стане негова жена. Или, по-точно, да му позволи да се ожени за нея.
	— Вин, тази печал в очите ти ми е позната — рече тихо Елънд.
	Тя го погледна изненадано.
	— Не й позволявай да те завладее. Тронът не е всичко. Сигурно така е дори по-добре. Направихме каквото ни бе по силите. Нека сега някой друг се опита.
	Тя се усмихна уморено.
	„Той не знае. Никога не е разбирал колко боли. Той е добър човек и се опитва да ме обича насила“.
	— А сега — рече Елънд, — мисля, че е време да си починеш.
	— Добре съм — убеди го тя и се протегна. Ударената страна я болеше, също и вратът, но пютриумът продължаваше да тлее в тялото й и болката бе съвсем поносима. — Трябва да…
	И млъкна, внезапно осъзнала нещо. Вчерашният ден се губеше в мъгла, но…
	— ОреСюр! — извика тя и избута одеялото настрани.
	— Той е добре, Вин — рече Елънд. — Не забравяй, че е кандра. Строшените кости не могат да го убият.
	— Къде е? — попита Вин, чувстваше се малко глупаво.
	— Поглъща ново тяло — отвърна усмихнато Елънд.
	— Защо се смееш?
	— Досега не бях виждал някой да изразява подобна загриженост за една кандра.
	— Не виждам нищо лошо в това. ОреСюр рискува живота си заради мен.
	— Вин, _той е кандра_ — повтори Елънд. — Не мисля, че онези типове можеха да го убият. Дори Мъглороден не би могъл.
	Вин се замисли. „Дори Мъглороден не би могъл…“ Какво я безпокоеше в това твърдение?
	— Въпреки всичко — рече тя. — Той изпитва болка. Получи доста тежки удари заради мен.
	— Просто изпълняваше Договора, Вин.
	„Договорът…“ — ОреСюр бе нападнал човек. Той бе _нарушил_ Договора. Заради нея.
	— Какво има? — попита Елънд.
	— Нищо — побърза да отвърне тя. — Какво става с армиите?
	Елънд я изгледа втренчено, но й позволи да смени темата.
	— Сет се е укрепил в Цитаделата Хастинг. Не знаем още каква ще е реакцията му. Съборът не го подкрепи, така че едва ли ще е положителна. Но досега не е изказал възражения. Сигурно защото осъзнава, че е в капан.
	— Изглежда, е бил твърдо убеден, че ще изберем него — рече намръщено Вин. — Иначе защо ще дойде в града?
	Елънд поклати глава.
	— Странен ход от самото начало. Както и да е, посъветвах Събора да се опита да сключи сделка с него. Изглежда е убеден, че атиумът не е в Лутадел, и не вижда смисъл да остава в града.
	— Ако изключим въпроса с престижа.
	— Който едва ли си заслужава загубата на цяла армия. Или на живота му.
	— А баща ти?
	— Мълчи. Странно е, Вин. Не е типично за него — опитът с убийците бе толкова банален. Не зная какво да мисля за тях.
	— Убийците — каза Вин и се облегна назад. — Идентифицирахте ли ги?
	Елънд поклати глава.
	— Никой не ги познава.
	Вин се намръщи.
	— Може би не познаваме достатъчно добре благородниците извън Северната област.
	„Но все пак — помисли си, — ако са от някой град близо до Ортьо, би трябвало да ги познаваме, нали?“
	— Стори ми се, че разпознах един от тях — рече тя.
	— Кой?
	— Последният…
	— Аха. Жалко, сега вече не става за разпознаване.
	— Елънд, съжалявам, че стана свидетел на това.
	— Какво? — попита Елънд. — О, Вин, и преди съм виждал хора да умират. Не забравяй, че ни принуждаваха да гледаме екзекуциите по нареждане на лорд Владетеля. — Той се сепна. — Не че това, което направи ти, бе като тях, разбира се.
	„Разбира се“.
	— Ти си невероятна — продължаваше Елънд. — Ако не беше спряла онези аломанти, сега нямаше да ме има. Също както и Пенрод и останалите заседатели. Ти спаси Централната област.
	„Винаги ще бъдем ножове…“
	Елънд се усмихна и стана.
	— Сейзед ти остави нещо. Изстинало е, но каза, че трябва да го изядеш, когато се събудиш. — И взе от масата купичка, в която имаше каша.
	— Сейзед ли я прати? Значи е натъпкана с лекове.
	Елънд се засмя.
	— Предупреди ме да не я опитвам. Каза, че имало достатъчно успокояващи, за да не отворя очи цял месец. Но при теб било друго заради пютриума.
	Подаде й купата. Вин я погледна с присвити очи. Сейзед сигурно се страхуваше, че въпреки раните ще излезе да скита из града. И вероятно беше прав. Тя въздъхна и започна да яде.
	Елънд продължаваше да се усмихва. После каза:
	— Ще те оставя. Имам да свърша някои неща. Ще пратя някой да донесе въглища за печката.
	Вин кимна и той излезе.


	Когато се събуди, Елънд отново бе при нея. Стоеше в сянката в ъгъла и я гледаше. Навън все още бе тъмно. Завесите бяха вдигнати и стаята бе изпълнена с мъгла.
	_Завесите бяха вдигнати._
	Вин погледна силуета в ъгъла и каза тихо:
	— Зейн.
	Той пристъпи напред. Не беше трудно да се забележи приликата между него и Елънд, след като Вин вече знаеше какво да търси. Имаха сходна форма на брадичката и същата черна буйна коса. Дори телата им си приличаха, откакто Елънд бе започнал да се упражнява.
	— Спиш прекалено дълбоко — каза той.
	— Дори Мъглородните се нуждаят от сън, за да оздравеят.
	— Въобще не биваше да те раняват — заяви Зейн. — Можеше да се справиш с онези типове с лекота, но отдели твърде голямо внимание на брат ми и на това да не пострадат останалите в залата. Това е направил той с теб — променил те е и вече не виждаш онова, което трябва да се направи, а което _той_ иска да направиш.
	Вин повдигна вежди и незабелязано плъзна ръка под възглавницата. За щастие кинжалът си беше на мястото. „Не ме е убил, докато спя — помисли си. — Това е добър признак“.
	Той направи още една крачка към нея и тя се напрегна.
	— Каква е тази игра, Зейн? Първо ми казваш, че си решил да не ме убиваш, после пращаш цяла група убийци. Какво ще последва? Да не си дошъл да приключиш с тази работа?
	— Вин, ние не сме пращали тези убийци — тихо каза Зейн.
	Вин изпръхтя.
	— Мисли си каквото искаш — рече той и се приближи още: черна фигура, надвиснала над леглото. — Но баща ми все още е ужасен от теб. Защо ще рискува да му отмъстиш, като се опитва да премахне Елънд?
	— Защото се е надявал, че убийците ще се справят и с мен.
	— Но защо ще използва тях? — попита Зейн. — Нали има мен — защо ще праща група Мъгливи, при това в претъпкана зала, когато може да ми нареди да взема атиум и да се разправя с теб през нощта?
	Вин се поколеба.
	— Вин — каза той. — Гледах как изнасят труповете от залата на Събора. Някои от тях бяха на хора от антуража на Сет.
	„Това е! — помисли Вин. — Ето къде съм видяла Главореза, на когото разбих главата! В Цитаделата Хастинг, докато гостувахме на Сет“.
	— Но убийците нападнаха и Сет… — почна тя и се сепна. Всъщност това бе съвсем обикновен трик на всички измамници — да се престорят на жертви, за да избегнат подозренията.
	— Убийците, които нападнаха Сет, бяха обикновени хора — продължи Вин. — Не бяха аломанти. Чудя се какво ли им е казал — че ще им бъде позволено да се „предадат“, след като свърши битката? Но защо въобще е трябвало да организира тази фалшива атака? Той беше фаворит за трона.
	Зейн поклати глава.
	— Вин, Пенрод сключи сделка с баща ми. Страф предложи на Събора богатства, с каквито Сет не разполага. Ето защо търговците промениха избора си. Сет вероятно е надушил предателството им. Има достатъчно шпиони в града.
	Вин го гледаше слисано. Разбира се.
	— И единственият начин Сет да победи…
	— Е като прати убийците — довърши Зейн и кимна. — С нареждане да атакуват и тримата кандидати, да убият Пенрод и Елънд и да оставят него жив. Съборът е щял да предположи, че са били предадени от Страф, и Сет е щял да бъде провъзгласен за крал.
	Вин стисна кинжала с разтреперана ръка. Започваше да й писва от тези игри. За малко да изгуби Елънд. За малко да се провали.
	Една част от нея искаше да направи това, което възнамеряваше от самото начало. Да убие Сет и Страф, да премахне опасността веднъж и завинаги.
	„Не. Това не е начинът, по който щеше да действа Келсайър. Нито начинът на Елънд“.
	Зейн се обърна настрани и погледна през прозореца, към кълбящите се отвън мъгли.
	— Трябваше да дойда, преди да започне битката. Бях отвън, със закъснелите. Дори не знаех какво става, докато не започнаха да излизат изплашени хора.
	Вин повдигна вежди.
	— Зейн, изглеждаш почти искрен.
	— Нямам никакво желание да те видя мъртва — продължи той и се обърна. — И със сигурност не бих искал Елънд да пострада.
	— Така ли? Въпреки че той е получавал всички привилегии, докато теб са те държали скрит и лишен от внимание?
	Зейн поклати глава.
	— Не е така. Елънд е… чист човек. Понякога, когато го слушам как говори, се питам дали щях да съм като него, ако детството ми беше различно. — Той срещна погледа й в тъмната стая. — Вин, аз съм… прекършен човек. Безумец. Никога няма да съм като Елънд. Няма да се променя, дори да го убия. Вероятно е по-добре, че двамата с него сме израсли разделени — и че той не ме познава. Нека остане такъв, какъвто е. Непокварен.
	— Аз… — Вин се поколеба. Какво можеше да каже? Почти бе сигурна, че Зейн говори искрено.
	— Аз не съм Елънд — продължи той. — Никога няма да бъда — не съм част от неговия свят. Но и не смятам, че трябва да бъда. Нито пък ти. Когато боят свърши, най-сетне успях да се промъкна в залата. Видях Елънд надвесен над теб. Видях погледа в очите му.
	Тя извърна глава.
	— Той не е виновен, че е такъв, какъвто е — продължи Зейн. — Както вече ти казах, той е чист човек. Но това го прави различен от нас. Точно това се опитвах да ти обясня. Ако можеше само да видиш как те гледаше…
	„Аз видях“ — помисли си Вин. Не искаше да си спомня, но не можеше и да го забрави. Ужасеното изражение, реакцията на нещо нечовешко и чуждо, нещо отвъд възможностите му да разбере.
	— Не мога да бъда Елънд — повтори Зейн тихо. — Но ти не би и искала да съм. — Той протегна ръка и пусна нещо на леглото й. — Следващия път бъди подготвена.
	Вин посегна и взе подаръка. Мъничко метално топче. Съвсем гладко. Знаеше какво е дори без да го поглъща.
	— Атиум?
	— Сет може да прати още убийци — каза Зейн и леко скочи върху перваза на прозореца.
	— Даваш ми атиум? Тук има предостатъчно за две минути горене! — Беше истинско състояние, с цена над двайсет хиляди боксинга отпреди Рухването. А сега, при ужасния недостиг на атиум…
	Зейн се обърна към нея и каза:
	— Искам само да се пазиш. — И изхвърча в мъглите.


	Вин не обичаше времето, когато се възстановяваше от раните си. В края на краищата кой харесва болката и обездвижването? Беше долавяла досадата и недоволството на други хора, изпаднали в нейното състояние.
	Когато беше болен, Елънд обикновено оставаше през целия ден в леглото и четеше книги. Клъбс бе получил сериозно нараняване по време на упражнение преди няколко месеца и едва пристъпваше, но въпреки това обикаляше наоколо, като накуцваше мъчително.
	Вин все повече заприличваше на тях. Можеше да си остане в леглото, уверена, че никой не би се опитал да й пререже гърлото, докато е твърде слаба, за да извика за помощ. Но въпреки това нямаше търпение да стане, да покаже на другите, че не е тежко пострадала. Ако някой е на различно мнение, нека само опита.
	Навън се развиделяваше и макар че Елънд бе наминал да я види няколко пъти, точно сега отсъстваше. Сейзед бе дошъл да прегледа раните й и я бе помолил да пази леглото „поне още един ден“. След това се бе върнал при книгите си. С Тиндуил.
	„Тези двамата нали не можеха да се понасят? — зачуди се тя. — Напоследък почти не го виждам“.
	Вратата се отвори. Вин остана доволна, че реакциите й са наред — тялото й се напрегна и тя машинално посегна към кинжалите. От рязкото движение почувства режеща болка. Никой не влизаше.
	Вин се намръщи, все така напрегната, и в този момент през вратата се подаде кучешка глава.
	— Господарке? — повика я познат ръмжащ глас.
	— ОреСюр? Ти си с ново кучешко тяло!
	— Разбира се, господарке — рече ОреСюр и скочи на леглото. — Какво друго да нося?
	— Не зная — отвърна Вин и прибра кинжалите под възглавницата. — Когато Елънд ми каза, че поглъщаш ново тяло, си помислих, че ще е човешко. Нали всички видяха как „кучето ми“ умира.
	— Така е — потвърди ОреСюр. — Най-лесно ще е да кажете, че сте си взела ново. По-скоро липсата ми би пробудила подозрения.
	Вин мълчеше. Въпреки протестите на Сейзед беше облякла блуза и панталон. Роклята й висеше в гардероба в съседната стая. Не беше за нея. Тиндуил грешеше — Вин не можеше да е едновременно Мъглородна и дама. Ужасът, който бе съзряла в очите на заседателите, бе достатъчно доказателство.
	— Не беше нужно да вземаш кучешко тяло, ОреСюр — рече тихо Вин. — За мен е по-важно да си доволен.
	— Всичко е наред, господарке. Изглежда, свикнах с такова тяло. Реших да го изпробвам още малко, преди да се върна към човешкия си облик.
	Вин се засмя. Пак беше избрал овчарка — едър свиреп екземпляр. Окраската беше различна — по-скоро черна, отколкото сива, без бели петна.
	— ОреСюр… Благодаря ти за това, което направи за мен.
	— Изпълнявах Договора.
	— И друг път сме се били заедно. Никога не си бил такъв.
	ОреСюр не отговори веднага.
	— Вярно е.
	— Защо… този път?
	— Смятах, че така е редно, господарке.
	— Дори ако противоречи на Договора?
	— Не съм нарушавал Договора — заяви той твърдо.
	— Но ти нападна човек.
	— Но не го убих. Тъкмо затова не участваме в битки, за да не причиним смърт на човешко същество. Някои мои побратими смятат, че ако помогнеш на един човек да убие друг, ти също ставаш убиец. Но аз намирам разлика. Не съм направил нищо нередно.
	— Ами ако човекът, когото повали, си беше строшил гръбнака?
	— Тогава щях да се прибера при своите побратими, за да бъда екзекутиран.
	— Значи рискува живота си за моя.
	— До известна степен — съгласи се ОреСюр. — Вероятността с действията си да предизвикам нечия смърт бяха малки.
	— Все пак ти благодаря.
	ОреСюр не отговори.
	— Каза „екзекутиран“. Значи ли това, че можеш да бъдеш убит?
	— Разбира се, господарке. Ние не сме безсмъртни.
	Вин го погледна.
	— Не съм казал нищо особено, господарке. Както вече ви предупредих, няма да издам нито една от слабостите на моя род. Достатъчно е да знаете, че те съществуват.
	Вин кимна, намръщи се замислено и опря колене до гърдите си. Нещо я безпокоеше, нещо, което бе казал Елънд, нещо, свързано с действията на ОреСюр.
	— Но — заговори тя бавно — ти не можеш да бъдеш убит от сабя или копие, нали?
	— Точно така — потвърди ОреСюр. — Макар плътта ми да изглежда като вашата и да изпитваме болка, ударите нямат траен ефект върху телата ни.
	— Тогава защо се боиш? — попита тя, най-сетне напипала онова, което я измъчваше.
	— Господарке?
	— Защо сънародниците ти са измислили Договора? Защо се подчинявате на човечеството? Ако нашите войници не могат да ви направят нищо, защо се страхувате от нас?
	— Вие притежавате аломантия.
	— Значи аломантията може да ви убие?
	— Не — отвърна ОреСюр. — Не може. Но мисля, че е време да сменим темата. Съжалявам, господарке. Това е опасна почва за мен.
	— Разбирам — рече Вин и въздъхна. — Толкова е досадно. Има страшно много неща, които не зная — за Дълбината, за политиката… дори за собствените си приятели! — Облегна се назад и вдигна очи към тавана. „И в двореца все още има шпионин. Демоа, или Доксон, най-вероятно. Дали да не наредя да задържат и двамата за известно време? Елънд ще се съгласи ли на подобен ход?“
	ОреСюр я гледаше внимателно и вероятно долови недоволството й, защото каза:
	— Господарке, има някои неща, за които бих могъл да разговарям, ако внимавам. Какво знаете за възникването на кандра?
	Вин го погледна.
	— Нищо.
	— Ние не сме съществували преди Възнесението.
	— Искаш да кажеш, че ви е създал лорд Владетеля?
	— На това ни учи нашата вяра. Не знаем със сигурност каква е целта на съществуването ни. Вероятно е трябвало да сме шпиони на нашия Отец.
	— Отец? — повтори Вин. — Странно е да го наричате по този начин.
	— Лорд Владетеля ни е създал, господарке — повтори ОреСюр. — Ние сме негови деца.
	— А аз го убих — каза Вин. — Дали не трябва… да се извиня?
	— Само защото ни е баща не значи, че приемаме всичко, направено от него, господарке — отвърна ОреСюр. — Не може ли някой да обича баща си и същевременно да знае, че той не е бил добър?
	— Предполагам, че може.
	— Религията на кандра е доста сложна по отношение на нашия Отец — продължи ОреСюр. — Дори за нас понякога е трудно да се оправим в нея.
	Вин се намръщи.
	— ОреСюр? На колко си години?
	— На много.
	— По-стар от Келсайър?
	— Много по-стар. Но не толкова стар, колкото си мислите. Не помня Възнесението.
	Вин кимна.
	— Защо ми разказваш всичко това?
	— Заради първоначалния ви въпрос, господарке. Защо служим на Договора? Кажете ми, ако вие бяхте лорд Владетеля и притежавахте неговата сила, щяхте ли да създадете свои верни слуги, без да ги обвържете по някакъв начин, за да можете да ги контролирате?
	Вин кимна, осъзнала за какво става въпрос.
	— Нашият Отец изгубил интерес към кандрите след втория век от Възнесението — продължи ОреСюр. — Известно време сме се опитвали да бъдем независими, но както вече ви разказах, сме срещнали неприязънта на хората. Страхът. И някои от тях знаели за нашите слабости. Когато претеглили възможностите, моите предци стигнали до извода, че доброволната служба е за предпочитане пред робството.
	„Той ги е създал“ — помисли Вин. Тя по принцип се придържаше към мнението на Келсайър за лорд Владетеля — че е бил по-скоро човек, отколкото божество. Но ако наистина бе създал съвършено нов вид, вероятно в него бе имало и божествена искра.
	„Силата на Кладенеца на Възнесението — помисли си тя. — Той я е взел за себе си — но не за дълго. Вероятно се е изчерпала, при това доста бързо. В противен случай защо са ни били нужни армии, за да завладеем света?“
	Един първоначален изблик на могъщество, способност да създава, да променя — вероятно и да спасява. Той е прогонил мъглите и след това, по някаква причина, от небето започнали да се сипят сажди. Създал кандра, за да му служат — и вероятно кол осите също. Може би дори е сътворил самите аломанти.
	А след това отново станал обикновен човек. Доколкото е възможно. Лорд Владетеля все още притежавал необичайно голяма сила за един аломант и успявал да държи под контрол творенията си — както и да попречи на мъглите да убиват.
	Докато Вин не се бе разправила с него. След това колосите започнаха да безчинстват и мъглите се върнаха. Кандрите не са били под негов контрол по това време и затова продължили да живеят постарому. Но той им завещал създаден от него метод за контрол, в случай че му дотрябват. Сигурен способ да ги накара да му служат…
	Вин затвори очи и провери аломантичните си сетива. ОреСюр бе казал, че кандрите не могат да бъдат повлияни с аломантия, но тя знаеше още нещо за лорд Владетеля — нещо, което го отличаваше от останалите аломанти. Необичайната му сила му бе позволила да върши неща, които не би трябвало да може.
	Неща като да прониква през Медни облаци и да въздейства върху метали в тялото на друг човек. Може би точно по този начин бе контролирал и кандра — тайна, която ОреСюр премълчаваше. Причината да се страхува от Мъглородните.
	Не защото Мъглородните могат да ги убият, а тъй като са в състояние да направят нещо друго. Вероятно да ги поробят. Вин си припомни някои от предишните му изказвания, пресегна се внимателно и докосна с Усмиряване чувствата му. Нищо не се случи.
	„Мога да направя някои от нещата, които е правел лорд Владетеля — помисли си тя. — Мога да прониквам през Медни облаци. Ако натисна по-силно…“
	Съсредоточи се и Тласна чувствата му с мощно Усмиряване. Отново не последва нищо. Точно както й беше казал. Тя се отпусна за миг. После импулсивно разпали дуралуминий и опита с един последен могъщ Тласък.
	ОреСюр неочаквано нададе вой, толкова животински, че Вин подскочи стреснато и машинално разпали пютриум.
	ОреСюр падна разтреперан до леглото.
	— ОреСюр! — извика тя, наведе се над него и го улови за главата. — Съжалявам!
	— Твърде много казах… — промълви той. — Знаех си, че не биваше да говоря…
	— Не исках да ти причиня нищо лошо — продължи да се оправдава тя.
	Треперенето утихна и дишането на ОреСюр постепенно се успокои. Накрая той измъкна глава от ръцете й.
	— Няма значение какво сте искали да направите, господарке. Грешката е моя. Моля ви, никога вече не го правете.
	— Обещавам — рече тя. — И съжалявам.
	Той поклати глава и изпълзя настрани.
	— А не биваше дори да можете да го правите. Вие сте странно създание, господарке — като онези, древните аломанти, преди смяната на поколенията да притъпи силите им.
	— Съжалявам — повтори Вин; чувстваше се безпомощна. „Той ми спаси живота, наруши Договора, а аз му причиних това…“
	ОреСюр поклати глава.
	— Станалото станало. Трябва да си почина. Съветвам ви да направите същото.


	41.


	А след това започнах да съзирам и други проблеми.


	— „Записвам всичко, — четеше Сейзед, — като го гравирам на метална плоча, защото се боя. Боя се за себе си — да, признавам, че съм само човек. Ако Аленди се завърне от Кладенеца на Възнесението, сигурен съм, че първата му цел ще е да ме убие. Той не е зъл човек, но е безпощаден. Навярно заради всичко, което е преживял“.
	— Това съвпада с нещата, които открихме в дневника на Аленди — рече Тиндуил. — Ако, разбира се, Аленди е авторът на дневника.
	Сейзед погледна купчината записки и се опита да резюмира наученото. Куаан, древен териски книжник, открил Аленди, човека, за когото започнал да вярва, че може да е Героят на времето, важен символ от териските пророчества. Аленди се вслушал в думите му и станал политически водач. Завладял по-голямата част от света, сетне се отправил на север, към Кладенеца на Възнесението. По това време Куаан, изглежда, променил мнението си за него — и се опитал да му попречи да се добере до Кладенеца.
	Всичко съвпадаше. Макар авторът на дневника нито веднъж да не споменаваше името си, беше очевидно, че е Аленди.
	— Мисля, че можем да се опрем на този факт — заяви Сейзед. — В дневника дори се споменава Куаан и разпрата между двамата.
	Седяха един до друг в стаята на Сейзед. Той беше помолил за голямо бюро, върху което да подредят записките си. До вратата стояха останките от следобедното ядене, празни купи от супа, която бяха изсърбали набързо. Сейзед едва се сдържаше да не отнесе купите долу в кухнята.
	— Продължавай — подкани го Тиндуил. Беше се отпуснала в креслото. Обеците на ушите й бяха с различни цветове — златни и медни, калаени и железни. Съвсем обикновени наглед и същевременно толкова красиви.
	— Сейзед?
	Той се сепна.
	— Извинявай — рече и се върна към четенето. — „Боя се за себе си — да, признавам, че съм само човек. Ако Аленди се завърне от Кладенеца на Възнесението, сигурен съм, че първата му цел ще е да ме убие. Той не е зъл човек, но е безпощаден. Навярно заради всичко, което е преживял. Страхувам се също, че всичко, което се случи — и най-вече историята ми, — ще бъде забравено. Страхувам се от света, който идва. Страхувам се, че плановете ми ще се провалят. Страхувам се от орис, по-лоша дори от Дълбината“.
	— Чакай — спря го Тиндуил. — Защо се страхува от нея?
	— Защо да не се страхува? Дълбината — за която предполагаме, че е мъглата — е убивала негови сънародници. Без светлина семената не покълвали, а домашните животни нямало какво да пасат.
	— Но ако Куаан се е страхувал от Дълбината, не би трябвало да се противи на Аленди — рече Тиндуил. — Той е отивал при Кладенеца на Възнесението тъкмо за да може да победи Дълбината.
	— Така е — потвърди Сейзед. — Но по това време Куаан е бил убеден, че Аленди не е Героят на времето.
	— Какво значение има това? — попита Тиндуил. — Не е нужен строго определен човек, за да спре мъглите — успехът на Рашек го доказва. Ето, прехвърли се на края. Прочети пасажа за Рашек.
	— „Имам един млад племенник, Рашек — зачете Сейзед. — Той мрази всичко кхленийско със страстта на завистливия младеж. Още по-силно мрази Аленди. Макар че двамата никога не са се срещали — Рашек се чувства предаден, задето един от нашите потисници е избран за Героя на времето. Аленди ще се нуждае от водач из Териските планини. Натоварих с тази задача Рашек и се погрижих за помощници да вземе свои верни другари. Рашек трябва да отведе Аленди в погрешна посока, да го откаже от намерението му да осъществи това пътешествие. Аленди не би трябвало да се досети, че е измамен. Ако Рашек не успее да го отклони от вярната посока, внуших му, че трябва да убие бившия ми приятел. Но надеждата е малка. Аленди е оцелял при покушения, войни и катастрофи. Надявам се, че в заснежените планини на Терис най-сетне късметът ще му изневери. Моля се да се случи чудо. Аленди не бива да стига до Кладенеца на Възнесението. Не бива да получава от него силата“.
	Тиндуил смръщи вежди.
	— Какво има?
	— Нещо не е наред — рече тя. — Но не мога да определя какво точно.
	Сейзед отново прегледа текста.
	— Добре, да се опитаме да го систематизираме. Рашек — човекът, който по-късно станал лорд Владетеля — е бил племенник на Куаан.
	— Да.
	— Куаан заръчал на Рашек да отведе в невярна посока или дори да убие своя някогашен приятел Аленди Завоевателя — мъжа, поел към Териските планини да намери Кладенеца на Възнесението.
	Тиндуил кимна.
	— Куаан направил това, защото се страхувал от последствията в случай, че Аленди използва силата на Кладенеца за свои лични цели.
	Тиндуил вдигна пръст.
	— Защо се е страхувал от това?
	— Страхът му е съвсем рационален, струва ми се — отвърна Сейзед.
	— Твърде рационален — подчерта Тиндуил. — Дори бих казала прекалено рационален. Кажи ми нещо, Сейзед. Когато четеш дневника на Аленди, нямаш ли чувството, че е от онзи тип хора, които биха предпочели силата да се съсредоточи в техните ръце?
	Сейзед поклати глава.
	— Дори напротив. Тъкмо това е най-смущаващо в този дневник — не можем да си обясним защо човекът, за когото се говори в него, би постъпил, както предполагаме ние. Изглежда, тъкмо заради това Вин е предположила, че в края на краищата лорд Владетеля не е Аленди, а Рашек — неговият носач.
	— А Куаан твърди, че познавал добре Аленди — продължи Тиндуил. — Нещо повече, на няколко места той не пропуска да го похвали. Нарича го „добър човек“.
	— Така е — кимна Сейзед и намери споменатия пасаж. — „Той е добър човек — въпреки всичко. Човек, готов да се жертва. В действителност всички негови постъпки — убийствата, разрушенията, страданията, които е причинил — са го засегнали дълбоко“.
	— И така, Куаан е познавал Аленди добре — заяви Тиндуил. — Имал е високо мнение за него. Освен това е бил близък и със своя племенник Рашек. Виждаш ли какво ме безпокои?
	Сейзед бавно кимна.
	— Защо ще праща човек с буен нрав, такъв, чиито мотиви са движени от завист и омраза, за да убива друг, за когото смята, че е добър? Доста странно решение.
	— Именно — рече Тиндуил и опря лакти на масата.
	— Но — продължи Сейзед — на същото място Куаан казва, че се съмнява, че ако Аленди стигне до Кладенеца на Възнесението, ще запази силата за себе си и после — в името на всеобщото добро — ще се откаже от нея.
	Тиндуил поклати глава.
	— В това няма никакъв смисъл, Сейзед. Куаан на няколко пъти споменава, че се страхува от Дълбината, но след това се опитва да попречи на плановете за нейното прогонване, като праща изпълнен с омраза младеж да убие уважаван и вероятно мъдър водач. Куаан на практика подтиква Рашек да вземе силата — ако толкова се е боял, че тя ще бъде съсредоточена в ръцете на Аленди, защо не се е страхувал за същото по отношение на Рашек?
	— Може би гледаме на всичко това от висината на знаещи какво се е случило — рече Сейзед.
	Тиндуил поклати глава.
	— Пропускаме нещо, Сейзед. Куаан е много рационален, дори педантичен човек — това лесно може да се прецени по начина, по който пише. Той е човекът, открил Аленди, човекът, който го е убедил, че е Героят на времето. Защо след това се е обърнал срещу него?
	Сейзед кимна и прелисти превода. Куаан се бе прочул с откриването на Героя. Откри търсеното място.
	— „Аз получих своето място в учението за Очакването — започнах да мисля за себе си като за Обявителя, проповедника, за когото в предсказанията се казва, че ще открие Героя на времето. Да отхвърля Аленди на онзи етап би означавало да отхвърля и собствената си позиция, мястото, отредено ми от други“.
	— Трябва да се е случило нещо драстично — рече Тиндуил. — Нещо, което го е накарало да се обърне срещу своя приятел, комуто дължал славата си. Нещо, което го е предизвикало толкова силно, че е бил готов да се възпротиви на най-могъщия монарх на своето време. Нещо толкова страшно, че е рискувал да подтикне Рашек към убийство.
	Сейзед продължаваше да прелиства страниците.
	— Той се е страхувал както от Дълбината, така и от това, което ще се случи, когато Аленди получи силата. Изглежда, не е можел да реши кое от двете е по-опасно, а в дневника му на двете не е отредено много. Да, тук наистина има нещо странно. Как мислиш, дали Куаан не се опитва да ни внуши нещо с непоследователността на аргументите си?
	— Може би. Информацията е съвсем оскъдна. Не мога да преценявам един човек, без да зная нищо за живота му!
	Сейзед вдигна глава и я погледна.
	— Май прекалихме с тази главоблъсканица. Искаш ли да си починем?
	Тиндуил поклати глава.
	— Нямаме време.
	Сейзед знаеше, че е права.
	— И ти го чувстваш, нали?
	— Да. Този град скоро ще падне. Силите, които го притискат… армиите, колосите, настроенията сред населението…
	— Боя се, че ще е дори по-страшно, отколкото си мислят приятелите ти, Сейзед. Те, изглежда, вярват, че ще могат поне още известно време да си играят на криеница.
	— Те са по природа оптимисти — потвърди Сейзед с усмивка. — Хора, непривикнали да губят.
	— Може да е по-лошо от революцията — продължи Тиндуил. — Изучавала съм тези неща, Сейзед. Зная какво се случва, когато град падне в ръцете на завоевател. Ще има много жертви. Ужасно много.
	Побиха го тръпки. В Лутадел определено се усещаше напрежение — войната бе оставила своя отпечатък върху града. Ако едната от двете армии влезеше зад стените с разрешение на Събора, другата щеше да атакува. И стените на Лутадел щяха да се окъпят в кръв.
	И той се страхуваше, че краят може да е съвсем скоро.
	— Права си — каза и отново се наведе над бележките. — Трябва да продължим изследването си. Да съберем колкото се може повече сведения за тази земя от времето преди Възнесението и да се опитаме да открием ненаписаното.
	Задача, която едва ли щяха да приключат навреме. Разгадаването на текста от отпечатката, сравняването му с дневника и свързването им с един далечен период бе работа, изискваща години упорит труд.
	Пазителите разполагаха с огромни познания — но в този случай това бе по-скоро пречка. Бяха събирали и обменяли архиви, истории, митове и легенди толкова дълго, че на един Пазител му отнемаше години да предаде познанията си на своя ученик.
	Тъкмо за тази цел бяха съставени индекси и препратки, общи и за индивидуално ползване. Но дори те показваха единствено огромния обем натрупана информация. Сейзед бе прекарал целия си живот да чете, запаметява и конспектира различните религии. Всяка нощ, преди да заспи, той прочиташе част от някоя бележка или история. Вероятно понастоящем той бе най-изтъкнатият учен върху религиите от времето преди Възнесението и въпреки това му се струваше, че знае твърде малко. Събирането на толкова много информация носеше и своите рискове. Голяма част от сведенията идваха от разказите на обикновени хора, които се опитваха да си припомнят какъв е бил животът им някога — или по-скоро какъв е бил животът на дедите им. Пазителите бяха възникнали като отделна организация едва през втори век от управлението на лорд Владетеля. По онова време повечето религии вече били унищожени в чистата им форма.
	Сейзед затвори очи, прехвърли още един индекс от медния металоем в ума си и започна да го преглежда. Нямаше много време, но двамата с Тиндуил бяха Пазители. Бяха свикнали да се захващат със задачи, които най-вероятно щяха да приключат други.


	Елънд Венчър, доскоро крал на Централната област, стоеше на балкона на своята Цитадела и оглеждаше огромния град Лутадел. Макар че все още не бе валяло сняг, времето бързо застудяваше. Беше се загърнал с наметало, затворено отпред, но не бе закрил лицето си. Острият вятър щипеше кожата му и развяваше краищата на наметалото. От комините се виеше дим, сгъстяваше се в невъобразима сянка над града и се издигаше нагоре, за да се слее с пепеляво червеното небе.
	На всяка къща с димящ комин се падаха поне две без дим. Повечето вероятно бяха изоставени — населението на града се бе стопило от началото на войната. Но той знаеше, че много от къщите със смълчани комини все още са обитаеми. Обитаеми и сковани от студ.
	„Ще ми се да можех да направя нещо повече за тях — помисли Елънд и примигна със зачервени от студения вятър очи. — Да се опитам да доставя повече въглища, да осигуря топлина за всички“.
	Беше унизително и потискащо да признае пред себе си, че дори лорд Владетеля се бе справял по-добре от него. Макар да беше безсърдечен тиранин, лорд Владетеля бе опазил значителна част от населението от гладуване и студ. Армията му бе в постоянна готовност, уличната престъпност — на търпимо ниво.
	На североизток чакаше армията на колосите. Не беше изпращала емисари в града, но това не пречеше да е по-страховита от армиите на Сет и Страф. Студът нямаше да подплаши войниците от тази армия въпреки голите им тела — те очевидно не обръщаха внимание на промените на времето. От трите армии тъкмо последната бе най-обезпокояващата — най-опасна, най-непредсказуема, невъзможна за възпиране. Колосите не преговаряха.
	„Не обърнахме достатъчно внимание на тази заплаха — мислеше си той. — Имаше толкова много други неща, че не успяхме да се съсредоточим върху една армия, която е толкова опасна за нас, колкото и за нашите врагове“.
	Но вероятността колосите да нападнат Сет или Страф намаляваше с всеки ден. Изглежда, Джастис успяваше да ги контролира достатъчно, за да дочака мига, когато ще ги поведе срещу Лутадел.
	— Милорд — обади се един глас зад него. — Ако обичате, приберете се. Вятърът е много студен. Точно сега не можете да си позволите да настинете.
	Елънд се обърна. В стаята го очакваше капитан Демоа заедно с един стражник. След неуспешния опит за убийство Хам бе настоял Елънд винаги да се движи с охрана. Елънд не възрази, макар да осъзнаваше, че тази предпазливост вече е излишна. Страф не би му посегнал, след като вече не беше крал.
	„Колко е ревностен Демоа — помисли Елънд. — И защо ми се струва по-млад? Нали сме на една възраст?“
	— Да, прав си — рече той и се прибра вътре. Демоа затвори вратата на балкона и Елънд съблече наметалото. Чувстваше се странно с костюма, който носеше отдолу. Струваше му се, че е лекьосан, макар че бе почистен и изгладен. Жилетката му бе твърде тясна — упоритите тренировки с бастунчето оказваха влияние, — а сюртукът висеше отпуснато.
	— Демоа — рече Елънд. — Кога е следващото ви събрание?
	— Тази вечер, милорд. Все още ли смятате да дойдете?
	— Разбира се. Дадох дума, че ще се присъединя към вашата религия.
	— Това беше преди да изгубите изборите, милорд.
	— Няма значение. Демоа, присъединявам се към вашето движение, защото то е важно за скаа и защото искам да вникна в желанията на моите… сънародници. Обещах, че ще се присъединя, и смятам да го направя.
	Демоа изглеждаше объркан, но не каза нищо. Елънд погледна към писалището и се поколеба дали да не почете малко, но студеният кабинет не предразполагаше към мисловна дейност. Вместо това отвори вратата и излезе в коридора. Охраната го последва.
	Елънд реши да не безпокои Вин. Тя имаше нужда от почивка и едва ли щеше да й помогне много, ако на всеки половин час наминава да я види. Вместо това свърна по друг коридор.
	Задните коридори на Цитаделата Венчър представляваха нисък тесен и тъмен лабиринт. Може би защото беше израсъл тук, той се чувстваше уютно и спокойно в мрака. Отлично скривалище за млад човек, който не желае да го безпокоят. Но напоследък ги използваше за нещо друго — коридорите бяха много подходящи за дълги разходки.
	„Не мога да се справя с проблемите на града — мислеше Елънд. — Ще трябва да предоставя това на Пенрод — той е човекът, когото предпочетоха“.
	Факт, който би трябвало да му носи облекчение. Така можеше да се съсредоточи върху собственото си оцеляване, както и да оправи връзката си с Вин. Напоследък долавяше у нея някакво отчуждение. Опитваше се да го обясни с нараняването й, но усещаше, че причината е по-дълбока. Имаше нещо в начина, по който го гледаше, по който реагираше на опитите му за близост. Колкото и да се убеждаваше, че не е това, в главата му се бе загнездила една-единствена възможна причина.
	Той вече не беше крал.
	Вин не бе толкова повърхностна. През изминалите две години му бе доказала обичта и вярата си. И въпреки това нима бе възможно да не реагира — дори подсъзнателно — на неговия колосален провал? По време на покушението той я бе гледал как се бие. Беше я гледал _наистина_, за първи път. Тя не беше само войник или само аломант. Беше сила, като гръмотевиците и вятърът. Начинът, по който уби онзи мъж, като пръсна главата му с чело…
	„Как може тя да обича човек като мен? — помисли си той. — Та аз дори не успях да задържа трона. Сам написах закона, който ме свали“.
	Въздъхна и продължи да крачи. Може би трябваше още сега да предприеме нещо, да потърси начин да убеди Вин, че я заслужава. Но това само щеше да го направи още по-неспособен в очите й. Няма начин да се поправят стари грешки, особено ако не ги смяташ за такива. Беше направил всичко, което му е по силите, но и то се бе оказало малко.
	Спря на една пресечка. Навремето бе достатъчно да потъне в някоя книга, за да намери утешение. Но сега се чувстваше изнервен. Напрегнат. Предполагаше… че Вин се чувства по същия начин.
	„Може би трябва да се поуча от нея? Какво би направила Вин в тази ситуация?“
	Едва ли щеше да се скита по коридорите, изпълнена със самосъжаление. Елънд се намръщи и погледна трепкащите светлини на фенерите — бяха запалени само половината. Той се обърна и пое с решителна крачка към една определена стая.
	Почука тихо, но не получи отговор. Отвори вратата и надзърна. Сейзед и Тиндуил седяха мълчаливо до отрупано с изписани листове бюро. Очите и на двамата бяха разфокусирани, сякаш гледаха към нещо вътре в себе си. Сейзед бе положил ръка на масата. Ръката на Тиндуил лежеше върху неговата.
	Сейзед се стресна, обърна се и го погледна.
	— Лорд Венчър! Простете. Не ви чух да влизате.
	— Няма нищо, Сейз — успокои го Елънд и пристъпи към тях. В същия миг Тиндуил се сепна и дръпна ръката си от ръката на Сейзед. Елънд кимна на Демоа и стражника да го почакат отвън и затвори вратата.
	— Елънд — обърна се към него Тиндуил и в гласа й се долови типичното в отношението й към него недоволство. — Каква е причината да ни безпокоиш? Вече доказа своята неспособност — не виждам смисъл повече да го обсъждаме.
	— Тиндуил, това все още е мой дом — отвърна Елънд. — Ако си позволиш да ме обидиш още веднъж, ще се озовеш на улицата.
	Тиндуил повдигна учудено вежди.
	Сейзед пребледня и заговори припряно:
	— Лорд Венчър, не смятам, че Тиндуил искаше да ви…
	— Всичко е наред, Сейзед — прекъсна го Елънд и вдигна ръка. — Тя просто проверяваше докъде съм се върнал в предишната си неувереност.
	Тиндуил сви рамене.
	— Дочух слухове, че обикаляте по коридорите на двореца като изгубено дете.
	— И това е вярно — потвърди Елънд. — Но не означава, че съм изгубил напълно самоуважението си.
	— Чудесно — рече Тиндуил и кимна към едно кресло. — Разполагайте се, ако благоволите.
	Елънд също кимна и придърпа креслото по-близо до двамата.
	— Нуждая се от съвет.
	— Дадох ви всичко, което имах — заяви Тиндуил. — Дори повече, отколкото трябваше. Защото с оставането си тук показвам, че избирам определена страна.
	— Аз вече не съм крал — напомни й Елънд. — Така че не представлявам никаква страна. Аз съм само човек, който търси истината.
	Тиндуил се усмихна.
	— Да чуем въпроса тогава.
	Сейзед следеше разговора с очевиден интерес.
	„Зная какво ти е — помисли си Елънд, сякаш му отговаряше. — Аз също не разбирам добре нашите отношения с Тиндуил“.
	— Ето какъв е проблемът — рече той. — Изгубих трона, защото не пожелах да излъжа.
	— Обяснете — подкани го Тиндуил.
	— Имах възможност да прикрия част от закона. И тогава Съборът отново щеше да ме посочи за крал — в последния момент. Вместо това им казах истината, но това ми костваше короната.
	Не съм изненадана — рече Тиндуил.
	— Така и предполагах — отвърна Елънд. — Въпросът е: смяташ ли, че постъпих глупаво?
	— Да.
	Елънд поклати глава.
	— Но не това ви костваше трона, Елънд Венчър — продължи Тиндуил. — Този момент е дребен в сравнение с мащабния ви провал. Изгубихте трона, защото не заповядахте на армията си да опази града, защото по ваше настояване Съборът получи прекалено голяма власт и защото не прибягнахте до убийци и други методи за потисничество. Накратко, Елънд Венчър, изгубихте трона, защото сте добър човек.
	Елънд я гледаше втренчено.
	— Излиза, че не може да си едновременно човек, който се вслушва в собствената си съвест, и добър крал?
	Тиндуил се намръщи замислено.
	— Лорд Венчър, въпросът ви е стар като света — заговори тихо Сейзед. — Въпрос, който преди вас са задавали монарси, свещеници и обикновени хора. Но не зная дали има отговор.
	— Трябваше ли да излъжа, Сейзед? — попита го Елънд.
	— Не — отвърна усмихнато Сейзед. — Може би друг би постъпил точно така на ваше място. Но човек трябва да е последователен. Вие взехте своето решение и ако бяхте изменили на самия себе си в последния момент — ако бяхте излъгали, — щяхте да постъпите противно на природата си. По-добре е за вас, че избрахте това решение, макар че изгубихте трона.
	Тиндуил продължаваше да се мръщи.
	— Нямам нищо против идеалите му, Сейзед. Но какво ще кажеш за народа? Ами ако много хора измрат само защото Елънд не може да озапти собствената си съвест?
	— Тиндуил, не искам да влизам в спор с теб. Моето мнение е, че той постъпи правилно. Негово право е да следва съвестта си и да очаква от провидението да запълни цепнатините, създадени от сблъсъка между морал и логика.
	„Провидението“.
	— Имаш предвид бог — рече Елънд.
	— Именно.
	Елънд поклати глава.
	— Сейзед, какво е бог, ако не изобретение на принудителите?
	— Защо избрахте този път, Елънд Венчър?
	— Защото го смятам за правилен.
	— И кое го прави такъв?
	— Не зная — въздъхна Елънд и се облегна назад. Видя неодобрителния поглед на Тиндуил от позата му, но го пренебрегна. Вече не беше крал и можеше да седи както си иска.
	— Говориш за бог, Сейзед, но ти самият не проповядваш ли стотици различни религии?
	— Триста, ако трябва да сме точни.
	— И в коя от тях вярваш?
	— Във всичките.
	Елънд поклати глава.
	— В това няма никакъв смисъл. Разказвал си ми за пет-шест, което е достатъчно, за да стигна до извода, че не си приличат.
	— Не е моя работа да правя преценки, лорд Венчър — отвърна усмихнато Сейзед. — Аз само ги съхранявам.
	Елънд въздъхна. „Свещеници… Понякога да говориш със Сейзед е все едно да говориш с принудител“.
	— Елънд — рече Тиндуил с поомекнал глас. — Струва ми се, че подхождате към проблема от погрешна страна. Сейзед има право. Останали сте верен на своите убеждения, а това е кралска черта.
	— А сега какво да правя?
	— Каквото пожелаете — отвърна Тиндуил. — Никога не съм ви давала директни съвети. Само ви информирах как са постъпвали хората на ваше място преди вас.
	— И какво са правили те? — попита Елънд. — Тези велики водачи, как са действали в моето положение?
	— Безсмислен въпрос — отвърна тя. — Не биха се озовали в подобно положение, защото не биха допуснали да изгубят титлите си.
	— За това става въпрос, нали? — Елънд я погледна в очите. — За моята титла.
	— Нали точно това обсъждаме? — отвърна с въпрос Тиндуил.
	Елънд не отговори. „Какво според теб прави от човек добър крал? — беше я попитал веднъж. — Доверието — бе отвърнала тя. — Добрият крал е този, който е спечелил доверието на хората си. И който го заслужава“.
	Елънд се изправи.
	— Благодаря ти, Тиндуил.
	Тя го погледна смутено, после извърна очи към Сейзед. Той й кимна едва забележимо. И най-неочаквано се засмя.
	— Хайде, Тиндуил. Да се връщаме към изследването. Негово величество има работа.
	„Няма да стана отново такъв, какъвто бях — мислеше Елънд, докато крачеше забързано по коридора. — Няма да се измъчвам и да се тревожа. Тиндуил ме научи да не го правя, макар че така и не ме разбра“.
	Върна се в покоите си. Влезе в кабинета и отиде право при гардероба. Дрехите, които му бе избрала Тиндуил — кралските дрехи — го очакваха вътре.


	42.


	Някои от вас вероятно са чували, че имам забележителна памет. Истина е, не е нужно да притежавам металоема на ферохимик, за да запомня цели страници от един прочит.


	— Добре — рече Елънд и нарисува с въглен малко кръгче върху картата на града. — А какво ще кажеш за тук?
	Демоа се почеса по брадичката.
	— Грейнфийлд? Това е квартал на благородници, милорд.
	— Беше — отвърна Елънд. — Там живееха всички братовчеди на Венчърови. Когато баща ми напусна града, повечето го последваха.
	— Доколкото знам, сега тези къщи са заселени от скаа бежанци — каза Демоа.
	— Преместете ги — заповяда Елънд.
	— Да ги преместим ли, милорд? — възкликна Демоа. Стояха на просторната площадка за карети в Цитаделата Венчър. Около тях сновяха войници. Повечето не носеха униформи, защото не се числяха към градския гарнизон. Елънд вече не беше крал, но въпреки това се бяха отзовали на молбата му.
	Това все пак значеше нещо.
	— Трябва да преместим скаа от онези къщи — обясни Елънд. — Те са с дебели каменни стени и множество малки стаи. Трудно се отопляват, нужна е печка или огнище за всяка стая. Жилищата на скаа може да изглеждат ужасни, но помещенията там са големи и във всяка стая има голяма печка.
	Демоа бавно кимна.
	— Лорд Владетеля не би позволил работниците му да замръзнат — рече Елънд. — Жилищата на скаа са най-добрият начин да настаниш възможно повече хора и да ги издържаш с ограничени ресурси.
	— Разбирам, милорд.
	— Но действайте внимателно, Демоа — рече Елънд. — Моята лична гвардия — подсилена с доброволци от армията — вече няма официална власт в града. Ако някое семейство настоява да остане в благородническа къща, не го гонете. Само се постарайте всички да разберат, че има и алтернатива на замръзването.
	Демоа кимна и тръгна да даде нареждания. В същото време пристигна вестоносец и Елънд му махна да дойде да докладва.
	— Ако не се лъжа, си от съгледваческата група?
	Мъжът кимна и се поклони. Не носеше униформа — не беше войник, нито принадлежеше към охраната на Елънд. Беше съвсем млад, с квадратна брадичка, гола глава и честна усмивка.
	— Не те ли познавам? — попита Елънд.
	— Помогнах ви преди година, милорд — отвърна мъжът. — Аз ви въведох в двореца на лорд Владетеля, за да се намесите при спасяването на лейди Вин…
	— Горадел — спомни си Елънд. — Ти беше от личната охрана на лорд Владетеля.
	— Да. След онзи ден постъпих във вашата армия. Реших, че е дошло времето.
	Елънд се усмихна.
	— Вече нямам армия, Горадел, но ти благодаря, че днес си с нас. Какво ще ми съобщиш?
	— Прав бяхте, милорд — отвърна Горадел. — Скаа вече са изтарашили всички пустеещи къщи за мебели. Но малцина са се сетили за стените. Около половината изоставени къщи имат дървени вътрешни стени и почти всички са с дървени покриви.
	— Чудесно — рече Елънд и огледа присъстващите. Все още не ги бе запознал с плановете си, само бе поискал доброволци за физическа работа. Не бе очаквал, че ще откликнат повече от стотина души.
	— Изглежда, ще разполагаме с доста хора, милорд — рече Демоа, който се бе върнал при него.
	Елънд кимна и даде знак на Горадел да си тръгва.
	— Значи ще можем да осъществим доста по-амбициозен проект от този, който планирах.
	— Милорд — продължи Демоа. — Сигурен ли сте, че трябва да се заемем с рушенето на големи части от града?
	— Демоа, или ще се простим с тези къщи, или с хората. Аз избирам къщите.
	— Ами ако кралят се опита да ни спре?
	— В такъв случай ще се подчиним — отвърна Елънд. — Но не мисля, че лорд Пендрод ще възрази. Твърде е зает да прокара в Събора указ, с който Лутадел да бъде предаден на баща ми. Освен това за него ще е по-добре тези хора да работят, отколкото да безделничат в казармите.
	Демоа замълча. Елънд се справяше отлично за човек в неговата деликатна позиция. За съвсем кратко време бе преживял покушение и сваляне от власт, а в града цареше хаос. Сет продължаваше да държи Цитаделата Хастинг, армията му бе заела позиция за атака на града. Лутадел беше като човек с опрян в гърлото нож. Всяко движение нараняваше кожата.
	„Не мога да направя почти нищо по въпроса сега — мислеше Елънд. — Трябва да се погрижа хората да не измрат от студ през идващите мразовити нощи“. Усещаше ледените тръпки въпреки наметалото, дрехите и дневната светлина. В Лутадел имаше много хора, но ако събереше достатъчно голяма група за разрушаването на сградите, може би щеше да им помогне.
	— Милорд?
	Елънд се обърна. Към него се приближаваше нисък мъж с мустаци.
	— А, Фелт — рече той. — Имаш ли новини? — Мъжът работеше над проблема с отровената храна и най-вече над въпроса как врагът е проникнал в града.
	— Имам, милорд. Разпитахме бегълците с помощта на Размирител, но не постигнахме нищо. И тогава се замислих. Използването на бежанци е твърде очевиден способ. Непознати в града? Естествено, че те ще са първите заподозрени. Реших, че е много по-вероятно онзи, който го прави, да прониква в града и после да го напуска.
	Елънд кимна. Бяха проследили внимателно войниците на Сет в Цитаделата Хастинг, но никой от тях не будеше подозрения. Друга възможност беше Мъглородният на Страф, но Вин не вярваше той да стои зад отравянето. Елънд се надяваше, че следата — стига да я намерят, разбира се — ще ги отведе до човек в неговия дворец, може би до кандрата или до неин помощник.
	— И? — подкани той Фелт.
	— Разпитах хората, които сноват из катакомбите, милорд. Не мисля, че можем да виним тях.
	— Катакомбите?
	— Тунели, които водят извън града, милорд.
	— Че има ли такива? — учуди се Елънд.
	— Разбира се, милорд. По времето на лорд Владетеля скаа крадците не са имали много възможности да напускат градовете. Всички, които влизали или излизали от града, били подлагани на разпити. Ето защо били изобретени други начини за движение. Някои вече са изоставени — като спускането и вдигането на хора с въжета от стените. Други продължават да функционират и се използват от шпионите. Когато отровиха първия кладенец, водачите от катакомбите се изплашиха, че ще ги подгоните. Оттогава разрешават на хората само да напускат града.
	Елънд се намръщи. Не знаеше как да реагира на това, че някои хора са нарушили заповедта му, забраняваща всякакво излизане от Лутадел.
	— След това — продължи Фелт — отидох при реката.
	— Мислехме го — прекъсна го Елънд. — Но решетките, които запречват коритото при стената, са непокътнати.
	Фелт се усмихна.
	— Това е така. Пратих няколко души да се спуснат на дъното и те откриха, че отдолу решетката е заключена с катинари.
	— Какво?!
	— Някой я е прерязал, милорд — обясни Фелт. — А след това я е заключил, за да не буди подозрение. Затова пък може да влиза и излиза когато пожелае.
	Елънд вдигна вежди.
	— Искате ли да сменим решетките? — попита Фелт.
	— Не — рече Елънд. — Сменете само катинарите и разположете постове. Следващия път, когато някой се опита да проникне в града, искам да го заловите.
	Фелт кимна и се усмихна доволно. Напоследък шпионският му талант не бе подлаган на сериозни изпитания и той, изглежда, се радваше на задачите, които му възлагаше Елънд. Самият Елънд реши при първа възможност да назначи Фелт за издирването на кандрата — стига, разбира се, самият Фелт да не беше шпионин.
	— Милорд — обърна се към него Демоа. — Струва ми се, че ще мога да предложа още една идея за това как са станали отравянията.
	— Така ли?
	Демоа кимна и махна на един човек, който чакаше малко встрани. Беше млад, само осемнайсетинагодишен, с мръсното лице и дрехи на скаа работник.
	— Това е Ларн — каза Демоа. — Член на паството.
	Младежът се поклони притеснено на Елънд.
	— Можеш да говориш, Ларн — подкани го Демоа. — Разкажи на лорд Венчър какво си видял.
	— Значи, милорд — почна младежът, — опитах се да го кажа на краля. На новия крал имам предвид. — И се изчерви засрамено.
	— Няма нищо — успокои го Елънд. — Продължавай.
	— Но там ми рекоха да си вървя. Кралят нямал време за мен. Затова дойдох при господаря Демоа. Предположих, че той ще ми повярва.
	— За какво? — попита Елънд.
	— За инквизитора, милорд — каза младежът тихо. — Видях един в града.
	Елънд усети, че го побиват тръпки.
	— Сигурен ли си?
	Младежът кимна.
	— Прекарал съм целия си живот в Лутадел, милорд. Много пъти са ни изкарвали на екзекуции. Мога да позная тези чудовища. Видях го. С онези метални клинове в очите, висок, с расо, промъкваше се нощем. Близо до центъра. Кълна се.
	Елънд погледна Демоа.
	— И не е единственият, милорд — каза Демоа. — Неколцина членове на паството също твърдят, че са видели инквизитор да се навърта около Кредик Шау. Отначало не им повярвах, но Ларн е човек, на когото може да се има доверие. Щом твърди, че го е видял, значи е така. Очите му са като на Калаено око.
	Елънд кимна замислено и нареди усилен патрул да наблюдава района непрекъснато. След това насочи вниманието си към операцията по добиването на дърва за отопление. Раздели хората на групи, даде им нареждания и ги прати да започват, а други — да съберат още доброволци.
	Забеляза ентусиазирани пламъчета в очите на хората. Знаеше какво е това. Произхождаше от задоволството, че вършиш нещо полезно, че не седиш в ръце с джобовете в очакване да те сполети съдбата.
	Елънд се върна при картата и постави няколко кръстчета. С крайчеца на окото си забеляза, че се приближава Хам.
	— Тук сте значи! — възкликна Хам. — Чудех се защо площадката за упражнения пустее.
	Елънд се усмихна.
	— Пак ли си облякъл униформа? — попита Хам.
	Елънд носеше белия мундир. Изработен така, че да прави впечатление сред покрития с пепел град.
	— Нали я виждаш.
	— Жалко — рече Хам с въздишка. — Никой не бива да носи униформа.
	Елънд повдигна въпросително вежди. С наближаването на зимата Хам най-сетне бе добавил към облеклото си риза под елека. Но нямаше нито наметало, нито куртка.
	Елънд отново се наведе над картата.
	— С униформа ми е по-удобно. Чувствам се по-уверен. Между другото, този твой елек също може да се възприеме като униформа.
	— В никакъв случай.
	— Така ли? — попита Елънд. — Хам, няма нещо, което да подсказва, че един човек е Главорез, повече от липсата на топли дрехи в облеклото му през зимата. Човек избира облеклото си, за да общува с другите, да им подсказва какъв е — и това е основното предназначение на униформата.
	— Интересна гледа точка върху въпроса.
	— Какво? — Елънд го погледна. — Никога ли не сте спорили за това с Бриз?
	Хам поклати глава и погледна към групичките, които още обсъждаха дадените им разпореждания.
	„Променил се е — помисли Елънд. — Всички тези проблеми, с които трябваше да се справяме, са променили и него“. Напоследък Главорезът бе станал по-смълчан — и по-съсредоточен. Разбира се, той имаше много повече да губи от останалите. Хам беше семеен човек, макар да не обичаше да говори за своята Мардра и децата. Елънд подозираше, че това е навик, останал от времето, когато е живял разделен от тях, за да не ги излага на опасност.
	„Целият град е моето семейство“ — помисли си той, докато наблюдаваше как войниците се отправят по задачите си. Някои биха сметнали, че събирането на дърва за отопление е досадна и ненужна работа, когато отвън са се разположили три армии. Но Елънд знаеше, че мръзнещото население ще посрещне дървата със същата благодарност, с каквато и спасението от тези три армии.
	Истината беше, че Елънд се чувстваше като тези войници. Изпитваше задоволство — дори тръпка, — че прави нещо, че помага.
	— Ами ако Сет ни нападне? — попита Хам, също загледан към войниците. — Голяма част от армията ще е разпиляна из града.
	— Дори да пратим за дърва хиляда души, пак няма да са много, сравнени с останалата част от армията. Освен това Клъбс смята, че бързо можем да съберем всички. Подготвили сме вестоносци. — Погледна картата и продължи: — Както и да е, не мисля, че Сет се готви да нападне. Той е на сигурно в своята Цитадела. Не можем да го изкараме оттам, ще ни трябват твърде много хора и ще оголим стените. Единственото, от което трябва да се безпокои, е баща ми…
	И изведнъж млъкна.
	— Какво има? — попита Хам.
	— Затова Сет е тук — продължи Елънд и премигна изненадано. — Не виждаш ли? Нарочно се е затворил. Сега съдбата ни е обща. Ако Страф ни нападне, неговата армия ще трябва да се сражава рамо до рамо с нашата.
	— Доста отчаян ход — отбеляза Хам.
	Елънд си спомни срещата със Сет и повтори:
	— Да, отчаян ход. Много точен израз. По някаква причина Сет е отчаян — но не мога да разбера защо. Както и да е, като мина зад стените, той застана на наша страна срещу Страф — независимо дали искаме този съюз, или не.
	— Ами ако Съборът предаде града на Страф? Ако хората ни се присъединят към него и нападнат Сет?
	— Това е риск, който той е готов да поеме — рече Елънд. „Сет никога не е смятал да си тръгва. Решил е твърдо — или да превземе града, или да се провали с трясък. Той чака, надява се Страф да нападне, безпокои се дали няма да го пуснем вътре доброволно. Но последното няма да се случи, докато Страф се бои от Вин. Безизходна ситуация и за трите страни. С колосите като четвърти и непредсказуем фактор“.
	Някой трябваше да наруши равновесието.
	— Демоа — каза Елънд. — Ще поемеш ли командването тук?
	Капитан Демоа кимна.
	Елънд се обърна към Хам.
	— Трябва да те питам нещо. — Хам повдигна вежди. — Кажи ми, колко луд се чувстваш в момента?


	Елънд изведе коня си от тунела. Обърна се и огледа градската стена. Надяваше се, че войниците в този участък са получили съобщението и няма да го вземат за шпионин или съгледвач на вражеската армия. Не му се щеше да си намери място в биографиите на Тиндуил като бивш крал, загинал от стрелата на свой войник.
	Хам го последва с една дребна побеляла женица. Както Елънд бе предположил, Хам без усилие откри водач, който да ги изведе от града.
	— Ето, готово — каза жената и се подпря на бастуна си.
	— Благодаря ти, добра жено — каза Елънд. — Днес изпълни дълга си пред народа.
	Тя изсумтя презрително и повдигна вежди — макар че според Елънд бе почти сляпа. Той се засмя, извади една кесия и я пусна в шепата й. Тя бръкна вътре с кривите си пръсти и преброи парите.
	— Три повече?
	— Да. Искам да оставиш тук съгледвач, който да чака, докато се върнем.
	— Докато се върнете? — повтори жената. — Не бягате ли?
	— Не — отвърна Елънд. — Имам малко работа при една от армиите.
	Жената отново повдигна вежди.
	— Какво пък, ваша воля. — Обърна се и закуцука към тъмния отвор. — За три клипса ще накарам някой от внуците ми да поседи тук няколко часа.
	Хам я изпрати с поглед, в който се долавяше симпатия.
	— От колко време знаеш за това място? — попита Елънд. Неколцина навъсени мъже вече затваряха прохода. Наполовина прокопан, наполовина изсечен в стените, тунелът бе забележително постижение. Дори след като научи, че съществуват такива проходи, Елънд все още не можеше да свикне с мисълта, че само на няколко минути езда от Цитаделата Венчър има отвор, през който може да се напусне градът.
	— От доста години — отвърна Хам. — Баба Хилде ми даваше сладки още докато бях съвсем малък. Разбира се, това бе доста примитивен начин да ме накара да си държа езика зад зъбите — и да не разправям наляво-надясно, че превежда хора през стената. Когато пораснах, вкарвах оттук Мардра и децата.
	— Чакай — спря го Елънд. — Ти си израсъл в Лутадел, така ли?
	— Разбира се.
	— На улицата, като Вин?
	Хам поклати глава.
	— Не съвсем като Вин. Не мисля, че някой може да е израсъл като нея. Имах родители скаа, но баба ми е била от благороднически род. Живеех в подземния свят, но родителите ми се грижеха за мен, докато пораснах. Освен това бях доста едро момче. Предполагам, че всичко това има значение.
	Елънд кимна.
	— Няма да наредиш да затворят прохода, нали? — попита Хам.
	— Че защо да нареждам да го затварят? — Елънд го погледна изненадано.
	Хам сви рамене.
	— Е, зная, че не е съвсем законно. Вероятно мнозина са избягали от града през този тунел. Баба Хилде е известна като човек, който прибира парите и не задава въпроси. Дори често да мърмори.
	Хам имаше право. „Не ми каза за прохода, докато не го попитах специално“. Тези хора продължаваха да поддържат връзка с предишния си живот и същевременно полагаха усилия да спасят града.
	— Аз не съм крал — припомни му Елънд, докато се отдалечаваха от града. — Какво ме интересува как се прехранва твоята баба Хилде?
	Хам изглеждаше облекчен. Но след малко на лицето му отново се изписа тревога.
	— Ел, тази работа не ми се нрави.
	— На мен също — отвърна Елънд.
	Хам пое дъх с пълни гърди и кимна.
	„Някогашните ми приятели аристократи щяха да се опитат да ме разубедят — помисли Елънд. — Защо се заобиколих с хора, които са били верни на Оцелелия? Те очакват водачите им да предприемат необмислени рискове“.
	— Ще дойда с теб — заяви Хам.
	— Не. — Елънд поклати глава. — Това няма да промени нищо. Остани тук и чакай, докато се върна. Ако не се появя, разкажи на Вин какво е станало.
	— Ще й кажа, разбира се — рече сухо Хам. — А след това ще извадя кинжалите й от гърдите си. Затова се постарай да се върнеш, ясно?
	Елънд кимна, но погледът му бе отправен напред. Там се разполагаше цяла една армия без шатри, талиги, обоз и прислуга. Армия, която бе опасла и изяла всички растения в широк кръг наоколо. Колосите.
	Дланите му бяха плувнали в пот. Този път щеше да е различно от посещенията при армиите на Страф и Сет. Този път той щеше да е съвсем сам. Вин нямаше да може да го измъкне, ако нещата се объркат: тя все още се възстановяваше от раните си, а и никой не знаеше къде са отишли Хам и Елънд.
	„Защо да съм задължен на хората от този град? — зачуди се той. — Те ме отхвърлиха. Защо упорствам да им помагам?“
	— Ел, това изражение ми е познато — рече Хам. — Хайде да се връщаме.
	Елънд затвори очи и въздъхна. После ги отвори и смуши коня.
	Бяха изминали доста години, откакто бе виждал истински колос, което стана по настояване на баща му. Страф не вярваше на тези създания и не одобряваше присъствието на техни гарнизони в Северната област, само на няколко дни път от Ортьо. Но колосите бяха там, за да напомнят за волята на лорд Владетеля.
	Освен онова кратко посещение на гарнизона на колосите всичко, което знаеше за тях, идваше от книгите. Преди се доверяваше изцяло на тези източници, но Тиндуил бе успяла да разколебае вярата му в тях. „Дано това, което знам, е достатъчно“ — рече си той, докато приближаваше лагера. Недалеч вече се виждаше малък отряд патрулиращи колоси.
	Беше точно както си го спомняше. Един огромен екземпляр — с нацепена, покрита с белези кожа — водеше няколко средни на ръст чудовища с още малки кървящи цепнатини покрай устите и очите. Зад тях подтичваше групичка дребосъци, чиято кожа висеше на едри гънки.
	Елънд спря коня пред едрия екземпляр и каза:
	— Отведете ме при Джастис.
	— Слизай от коня — нареди колосът. Елънд погледа чудовището право в очите. Дори на седлото едва достигаше неговия ръст.
	— Отведи ме при Джастис.
	Колосът го оглеждаше с непроницаемо изражение. Имаше цепнатина от едното око до другото над носа и втора, която се извиваше надолу от ноздрите. Кожата върху носа бе изопната толкова силно, че го приплескваше върху черепа.
	Това беше моментът. В книгите се казваше, че колосът или ще изпълни нареждането, или ще го нападне. Елънд чакаше напрегнато.
	— Ела — изсъска колосът, обърна се и тръгна към лагера. Останалите заобиколиха коня на Елънд и животното изпръхтя изплашено. Елънд държеше юздите му стегнати и лекичко го насочваше с колена. Конят се подчиняваше, но неспокойно.
	Би трябвало да се радва на тази малка победа, но напрежението му нарастваше. Навлизаха в лагера на колосите. Имаше чувството, че го поглъща. Сякаш върху него се свличаше огромна скална маса. Колосите, покрай които минаваха, го оглеждаха с празните си, лишени от чувства очи. Други клечаха край огньовете, без да помръдват, като че ли главите им бяха кухи, без мозък.
	Имаше и такива, които се биеха. Смазваха противниците си с голи ръце на земята пред погледите на нехаещите им другари. Нито един философ, учен или книжник не беше в състояние да определи какво подтиква към действия колосите. Алчността бе едно от възможните обяснения. Ала понякога нападаха дори след като разполагаха с изобилие от храна и бяха склонни да убият свой побратим заради парче месо. Болката бе друга възможна причина, както и предизвикателството към по-старшия. Хищни, примитивни мотиви. А понякога се случваше нападенията да са съвсем безпричинни и безпочвени.
	След битката разговаряха съвсем спокойно, сякаш действията им са били напълно рационални. Елънд потръпваше всеки път, когато отнякъде долиташе кръвожаден вик, и си повтаряше, че всичко ще е наред, докато стигне при Джастис. Колосите обикновено се биеха помежду си.
	Освен ако не ги завладееше жажда за кръв.
	Прогони тази мисъл и се съсредоточи върху онова, което Сейзед му бе разказал за лагера на колосите. Съществата бяха въоръжени с тежките железни мечове, които му бе описал терисецът. Колкото по-едър бе колосът, толкова по-голям бе мечът му. Когато достигнеше размери, които предполагаха ново, по-голямо оръжие, колосът имаше две възможности: да намери захвърлен меч или да убие някой и да отнеме неговия. Така популацията на колосите лесно можеше да се контролира чрез увеличаване или намаляване броя на мечовете в една определена група.
	Никой от учените нямаше представа как се размножават тези чудовища.
	Сейзед му бе разказал и за странните малки торбички, вързани за мечовете. „Какво ли има в тях? — зачуди се Елънд. Сейзед бе казал, че по-едрите екземпляри носели по три-четири. — Но този от моята група има поне двайсет“. Дори дребните колоси от групата около Елънд имаха по три торбички.
	„Интересно дали Джастис не контролира колосите чрез онова, което е торбичките?“
	Нямаше начин да разбере, освен ако не помоли някой от колосите да му даде торбичката си — а се съмняваше, че ще го направят.
	Докато прекосяваха лагера, забеляза и друго странно нещо — някои от колосите носеха дрехи. Навремето се бяха ограничавали само с набедрени препаски и Сейзед го бе потвърдил. Но сега мнозина бяха обули панталони и носеха ризи или поли, прилепнали към телата им. Дрехите бяха от всякакви размери и повечето бяха скъсани по шевовете. Други пък висяха свободно и бяха привързани с колани. Елънд видя няколко колоса с превръзки на главите и ръцете.
	— Ние не сме колоси — заяви неочаквано водачът на групата и го погледна.
	Елънд се намръщи озадачено.
	— Какво значи това?
	— Ти мислиш, че сме колоси — повтори водачът с устни, толкова изпънати, че едва оформяше думите. — Ние сме хора. Ще живеем във вашия град. Ще ви избием и ще го вземем.
	Елънд потрепери, осъзнал причината за странното облекло. Бяха го взели от градчето, което бяха нападнали и откъдето бяха пристигнали бежанците. Изглежда, имаше някаква промяна в начина им на мислене. Или пък това желание е съществувало винаги, но е било потискано от лорд Владетеля? Ученият в Елънд бе заинтригуван. Останалата част от него — ужасена.
	Водачът спря пред няколко шатри — единствените в целия лагер — и изведнъж се обърна и извика. Конят на Елънд се стресна и той дръпна юздите да го успокои, а през това време колосът се нахвърли с юмруци върху един от спътниците си.
	Елънд овладя коня. Но водачът не можа да се справи със съперника си.
	Докато Елънд слизаше от коня, победителят измъкна окървавения си меч от гърдите на сваления водач. После — по тялото му зееха няколко пресни цепнатини и не всичките бяха от опънатата кожа — се наведе и прибра торбичките от трупа. Елънд го гледаше втрещено. Колосът се изправи и каза завалено:
	— От този не ставаше добър водач.
	„Не мога да позволя на тези чудовища да нападнат града — помисли Елънд. — Трябва да направя нещо“. Слезе от коня и го поведе за юздите към първата шатра, пред която имаше група неспокойни млади мъже с униформи. Подаде юздите на един и нареди:
	— Погрижи се за животното. — И пристъпи напред. — Аз съм Елънд Венчър. Съобщете за мен на лорд Лекал.
	Един войник влезе в шатрата. Елънд го последва в преддверието, където имаше още неспокойни войници.
	„Какво ли е за тях — помисли Елънд — да живеят сред тези ужасни създания?“ Зачака с привидно търпение, докато един глас не се обади отвътре:
	— Пуснете го да влезе.


	Изминалите месеци не бяха оказали благотворно влияние върху Джастис Лекал. По някаква причина редките кичури на темето му изглеждаха по-жалки, отколкото ако си бе обръснал главата. Сюртукът му бе увиснал и лекьосан, под очите му бяха натежали тъмни торбички.
	Щом видя Елънд, Джастис се ококори невярващо, после вдигна разтреперана ръка да приглади косата, която нямаше.
	— Елънд? Какво, в името на лорд Владетеля, се е случило с теб?
	— Отговорности, Джастис — отвърна Елънд. — Изглежда, никой от двама ни не е бил готов за тях.
	— Вън — нареди Джастис на охраната и те побързаха да излязат.
	— Доста време мина, Елънд — подхвърли Джастис и се засмя уморено.
	Елънд кимна.
	— Какви времена бяха само — продължи Джастис. — Седяхме у вас или у нас, или се наливахме при Телдън. Бяхме толкова наивни, нали?
	— Наивни — повтори Елънд. — Но изпълнени с надежди.
	— Нещо за пиене? — предложи Джастис и се приближи до скрина. Елънд огледа струпаните отгоре бутилки и чаши. Повечето бяха празни. Джастис извади пълна бутилка от скрина и наля на Елънд в една чашка. Малкото количество и чистият цвят подсказваха, че питието не е вино. Елънд взе чашата, но не отпи.
	— Какво е станало, Джастис? Как един умен и мъдър философ, когото познавах, се е превърнал в тиран?
	— Тиран? — повтори Джастис и гаврътна своята чашка наведнъж. — Аз не съм тиран. Баща ти е тиран. Аз съм само реалист.
	— Не виждам нищо реалистично в това да живееш насред лагер на колоси.
	— Аз мога да ги контролирам.
	— Ами Сюисна? Градът, който опустошиха?
	Джастис махна с ръка.
	— Беше просто нещастен инцидент.
	Елънд погледна чашата в ръката си, после я изля на пода.
	— Не сме в палата на баща ми, нито вече сме приятели. Не мога да нарека свой приятел човек, който предвожда _такава_ армия към града. Какво се случи с твоята чест, Джастис Лекал?
	Джастис изпръхтя и погледна със съжаление мокрото петно на земята.
	— Ей това винаги е било проблемът с теб, Елънд. Толкова си самоуверен, изпълнен с оптимизъм, егоистичен.
	— Ти също беше изпълнен с оптимизъм — каза Елънд и пристъпи напред. — Джастис, ние искахме да променим света, не да го разрушим!
	— Така ли? — Джастис го изгледа с твърдост, каквато Елънд никога не бе виждал у него. — Искаш ли да узнаеш защо съм тук, Елънд? Имаш ли представа какво ставаше в Южните области, докато ти си играеше в Лутадел?
	— Джастис, съжалявам за онова, което е сполетяло семейството ти.
	— Съжаляваш? — Джастис се пресегна и дръпна бутилката от скрина. — Ти съжаляваш? Аз осъществих плановете ти, Елънд. Постигнах всичко, за което говорехме — свобода, политическа справедливост. Доверявах се на съюзниците си, вместо да ги смажа и да ги подчиня. И знаеш ли какво стана?
	Елънд затвори очи.
	— Те избиха всички, Елънд — продължи Джастис. — Така постъпваш, когато вземеш властта. Убиваш съперниците си и семействата им — дори малките деца и бебетата. И оставяш труповете им като предупреждение. Това е добрата политика. Така се задържа властта!
	— Джастис, лесно е да вярваш в нещо, когато печелиш всеки път — отвърна Елънд и отвори очи. — Вярата на човека се определя от неговите загуби.
	— Загуби? — Джастис го погледна. — Като сестра ми?
	— Не, исках да кажа…
	— Достатъчно! — прекъсна го Джастис и тресна бутилката върху масата. — Стража!
	Двама мъже отметнаха чергилото и влязоха.
	— Задръжте краля под стража! — нареди Джастис с неуверено махване на ръката. — Пратете вестоносец в града и им предайте, че искаме да преговаряме.
	— Джастис, аз вече не съм крал — рече Елънд.
	Джастис се сепна.
	— Нима мислиш, че щях да дойда тук и да позволя да ме плениш, ако бях крал? — попита Елънд. — Те ме детронираха. Съборът се основа на клаузата за липса на доверие и избра друг крал.
	— Ах ти, глупак такъв! — изсъска Джастис.
	— Загубих, Джастис — рече Елънд. — Зная, че за мен не беше така трудно, както за теб, но мисля, че мога да те разбера.
	— Значи дори този смешен костюм не те спаси, а? — попита Джастис и прокара пръсти през „косата“ си.
	— Джастис, вземи си колосите и си върви.
	— Това звучи като заплаха, Елънд — отвърна Джастис. — Ти не си крал, нямаш армия, а и не виждам наблизо твоята Мъглородна. На какво основание ме заплашваш?
	— Това са колоси, Джастис. Наистина ли искаш да ги вкараш в града? Там беше твоят дом. Вътре има хиляди невинни!
	— Аз… мога да контролирам моята армия.
	— Съмнявам се, че можеш — възрази Елънд. — Какво стана, Джастис? Те ли решиха, че имат нужда от крал? Казаха ми, че били „хора“, това също ли е тяхна идея? Какво има в тези торбички?
	Джастис не отговори.
	Елънд въздъхна.
	— Какво ще стане, ако някой от тях превърти и те нападне?
	Джастис поклати глава.
	— Съжалявам, Елънд. Не мога да позволя на Страф да сложи ръка на атиума.
	— А хората в града?
	Джастис се поколеба за миг, после сведе глава и даде знак на стражите. Един от тях сложи ръка на рамото на Елънд.
	Елънд остана изненадан от собствената си реакция — заби лакът в лицето на войника, после повали другия с ритник в коляното. И преди Джастис да успее да извика, се хвърли върху него.
	Измъкна от ботуша си обсидиановия кинжал, който му бе подарила Вин, и улови Джастис за рамото. Завъртя го, притисна го върху масата и без да мисли, забоде кинжала в рамото му. Джастис изпищя повече от страх, отколкото от болка.
	— Джастис — изръмжа Елънд, — ако има някаква полза от това да ти видя сметката, ще го направя още сега. Но не зная как контролираш тези чудовища и не бих искал да разбера какво ще стане, ако ги пусна на воля.
	В шатрата нахлуха войници. Елънд дори не ги погледна. Зашлеви Джастис през лицето, за да го накара да спре да пищи, и продължи:
	— Чуй ме. Не ме е грижа дали те боли, нито дали все още вярваш в нашите идеали и ще изгубиш в политическата надпревара със Страф и Сет. Единственото, което ме интересува, е да не пострадат моите сънародници. Искам да изведеш армията си от тази област — ако не те свърта на едно място, нападни Сет или Страф. Сега земите им са беззащитни. Обещавам ти, че няма да им позволя да се сдобият с атиума. Освен това ще ти дам един приятелски съвет. Помисли си за раната на рамото ти. Аз бях най-добрият ти приятел, а едва не те убих. Какво, по дяволите, търсиш сред цяла армия обезумели колоси?
	Войниците го заобиколиха. Елънд се изправи, вдигна Джастис с лице към себе си и опря ножа в гърлото му.
	Стражите застинаха.
	— Сега си тръгвам — заяви Елънд и бутна объркания Джастис пред себе си към изхода. С нарастващо безпокойство забеляза, че войниците са само десетина. Сейзед бе преброил поне два пъти повече. Какво бе станало с другите?
	Коня му го нямаше. Без да изпуска войниците от поглед, Елънд побутна Джастис към невидимата линия между човешкия лагер и огньовете на колосите. Щом стигна до нея, се обърна и тласна Джастис към хората му. Те го уловиха, като че ли понечиха да тръгнат след Елънд, но се спряха.
	Елънд бе прекосил границата с лагера на колосите. Стоеше мълчаливо и наблюдаваше жалката група войници с Джастис в средата. Лесно можеше да прочете какво е изписано върху лицето на Джастис. Омраза. Джастис нямаше да се откаже. Човекът, когото Елънд познаваше, бе мъртъв, заменен от този продукт на новия свят, който нямаше добро мнение за философи и идеалисти.
	Елънд се обърна и закрачи между колосите. Няколко от тях го доближиха бързо. Същите отпреди? Не можеше да каже със сигурност.
	— Изведете ме от лагера — нареди им той, като втренчи очи в лицето на най-едрия. Или се бе научил да разговаря с тях, или този колос бе по-склонен да се подчинява, но те го послушаха без възражения. Водачът кимна и групата го заобиколи.
	„Идването ми тук беше безсмислено — помисли отчаяно Елънд. — Само настроих Джастис срещу мен. Рискувах живота си за нищо. Да можех само да разбера какво има в тези торбички!“
	Огледа заобикалящите го колоси. Типична група с екземпляри от половин човешки ръст до грамадни чудовища. Крачеха приведени, привидно нехайни…
	Елънд все още държеше кинжала в ръка.
	„Това е глупаво“ — помисли си той. Но въпреки това избра най-дребния колос в групата, пое си дъх и го нападна.
	Останалите колоси се спряха да гледат. Съществото, което Елънд бе избрал, се извърна — но в погрешната посока. Беше с лице към своя съсед, другия колос с подобни размери. Елънд го събори и заби кинжала в гърба му.
	Въпреки малкия си ръст колосът бе невероятно силен. Отхвърли Елънд и нададе болезнен вик. Но Елънд успя да задържи кинжала в ръка.
	„Не бива да му позволявам да извади меча“ — помисли си той, изправи се бързо и заби острието в бедрото на колоса. Чудовището отново падна, но удари с едната си ръка Елънд, а другата посегна към дръжката на меча.
	Елънд падна на земята и изпъшка. Колосът улови меча, но изглежда, се затрудняваше да се изправи. От двете му рани бликаше ярка кръв, по-светла и прозрачна от човешката, но може би това бе само заради контраста с тъмносинята кожа.
	Колосът най-сетне успя да стане и Елънд осъзна грешката си. Беше позволил да го направлява адреналинът, нахлул в кръвта му при сблъсъка с Джастис. Вярно, че бе подобрил уменията си в ръкопашния бой, но едва ли можеше да се сравнява с колос.
	Вече бе твърде късно да съжалява.
	Отскочи настрани и тежкото острие на меча се заби в земята до него. Инстинктите надделяха над ужаса и той успя да се измъкне на косъм от втория удар — върхът на меча сряза униформата и остави кървава драскотина над лакътя му.
	„Има само един начин да победиш с нож въоръжен с меч противник… — помисли Елънд и стисна кинжала по-здраво. Странно, но тази мисъл не му бе внушена от инструкторите, нито от Вин. Не знаеше откъде е дошла, но й се довери. — Скъси дистанцията и го довърши бързо“.
	И Елънд нападна. В същия миг колосът замахна пак. Елънд знаеше какво ще последва, но не можеше да направи нищо. Хвърли се напред с вдигнат за удар кинжал и стиснати зъби.
	Заби кинжала в окото на колоса, като се размина на косъм с острието на меча.
	И двамата паднаха.
	Елънд изстена, заровил лице в покритата с пепел, опасана до корен земя. После бавно се изправи. Колосът не помръдваше. Другарите му стояха с безизразни лица и го гледаха. Изглежда, очакваха нещо.
	— Той ми изяде коня — заяви Елънд. Това бе първото нещо, което се появи в замъгления му ум.
	Колосите кимнаха един по един. Елънд се олюля, изтри саждите от лицето си и бавно коленичи до мъртвото чудовище. Извади кинжала от окото на убития и го пъхна в ботуша си. След това прибра торбичките — колосът имаше две.
	Накрая, без да знае защо го прави, изтръгна меча от пръстите на колоса и го метна на рамо. Беше толкова тежък, че едва успяваше да го носи, и със сигурност нямаше да може да го размахва. „Как този дребосък се е справял с подобно нещо?“
	Колосите го наблюдаваха мълчаливо и когато приключи, го изведоха от лагера.
	Веднага щом остана сам, Елънд развърза торбичките.
	Не се изненада от това, което откри в тях. Джастис бе избрал да контролира страховитите си бойци по най-стария възможен начин.
	Плащаше им.


	43.


	Другите ме наричат безумец. Както вече казах, може и да е истина.


	Мъглата нахлуваше в тъмната стая, промъкваше се покрай изправената на вратата на балкона Вин. Елънд беше неясен силует, свит и заспал в леглото зад нея.
	„Както изглежда, господарке — й бе обяснил ОреСюр, той е отишъл в лагера на колосите сам. Вие спяхте, а никой от нас не е бил информиран за намеренията му. Не зная дали е успял да разубеди онези чудовища да ни нападнат, но със сигурност е донесъл много ценна информация“.
	ОреСюр клечеше до нея. Не беше попитал Вин защо е дошла в стаята на Елънд, нито какво прави тук, докато той спи.
	Тя не можеше да го защитава. Беше се опитала, но вече си даваше сметка колко е трудна тази задача. Особено сега, когато беше ранена.
	Елънд имаше право да рискува. Той беше мъж, уверен в силите си и в призванието си. Но това, което бе направил, го бе изложило на огромен риск. Докато го гледаше как спи, тя изпита ужасен, непреодолим страх.
	„Веднъж го спасих от убийците, успях да го опазя. Аз съм могъщ аломант. Защо тогава се чувствам толкова безпомощна? Толкова самотна?“
	Приближи се тихо до него, стъпваше с боси крака по пода. Постоя малко наведена над спящия си любим.
	ОреСюр изръмжа едва чуто.
	Вин се обърна. На балкона се бе изправил тъмен силует почти невидим дори за подсиленото й с калай зрение.
	— Зейн — прошепна тя.
	— Той не е в безопасност, Вин — каза Зейн и бавно пристъпи към нея, заобиколен от вихрещи се мъгли.
	Тя погледна през рамо към Елънд.
	— Никога няма да е в безопасност.
	— Дойдох да ти кажа, че сред вас има предател.
	Вин вдигна глава.
	— Кой?
	— Демоа — отвърна Зейн. — Свързал се е с баща ми малко преди покушението и е предложил да отвори портите и да му предаде града.
	Вин се намръщи. „В това няма никаква логика“.
	Зейн я доближи.
	— Това е работа на Сет, Вин. Той е змия, дори сред останалите благородници. Не зная как е успял да подкупи Демоа, но съм сигурен, че той се е опитал да провокира баща ми да нападне града по време на гласуването.
	Вин се замисли. Ако Страф бе нападнал, това щеше да подсили впечатлението, че тъкмо той е пратил убийците.
	— Елънд и Пенрод е трябвало да умрат — продължи Зейн. — В настъпилия хаос в Събора Сет щеше да вземе властта. И тогава вероятно щеше да поведе армията си — заедно с вашата — срещу атакуващия Страф. Да се представи за спасител на Лутадел от тиранията…
	Вин мълчеше. Само защото го казваше Зейн не значеше, че е истина. Но разследването също водеше към Демоа.
	Беше познала убиеца в Събора и знаеше, че е от обкръжението на Сет, така че поне в тази част Зейн не изопачаваше нещата. Освен това Сет и друг път бе пращал убийци аломанти — когато Вин бе изчерпала последните си запаси атиум. Тогава тъкмо Зейн й бе спасил живота.
	Тя стисна яростно юмруци. „Ако е прав, значи Демоа е мъртъв, заместен от кандра, която е проникнала в двореца и от много дни е само на крачка от Елънд. А дори и Зейн да лъже, все още държим в града тиран — и друг отвън. Плюс армия колоси, които си точат зъбите за нас. А Елънд няма нужда от мен.
	Защото не мога да направя нищо“.
	— Разбирам защо си ядосана — прошепна Зейн и се изправи до леглото на спящия си брат. — Продължаваш да го слушаш. Искаш да го пазиш, но той не ти позволява. — Погледна я. В очите му се долавяше намек.
	Имаше нещо, което можеше да направи. Това, което искаше от самото начало. За което бе обучена.
	— Сет за малко да убие мъжа, когото обичаш — продължи Зейн. — Твоят Елънд постъпва както пожелае. Какво пък, мисля, че ние можем да направим същото. — Не откъсваше очи от нейните. — Твърде дълго бяхме ножове на други. Нека покажем на Сет защо трябва да се бои от нас.
	Чувствата, които я изпълваха, гневът и ядът, я подтикваха да направи както предлагаше Зейн. Но тя продължаваше да се колебае. Съвсем наскоро бе убила други човешки същества и още си спомняше ужаса от това. Но от друга страна… Елънд бе показал, че е готов да поема рискове — смъртоносни, безумни рискове, като този да влезе сам и беззащитен в лагера на колосите. Това почти граничеше с предателство. Толкова усилия бе положила да го опази, като бе рискувала себе си. А той бе отишъл в лагер, пълен с чудовища.
	Стисна зъби. Даваше си сметка, че Елънд не е виновен за постъпките си и че нейната роля е да го опази. И че следователно трябва да се погрижи да премахне заплахите.
	— Да вървим — прошепна тя.
	— Но искам да знаеш едно — каза Зейн. — Не бива да го убиваме. Друг ще заеме мястото му и ще поеме командването на армията. Трябва да го ударим силно. Да направим така, че да се изплаши и да си тръгне сам.
	Тя го гледаше, впила нокти в дланите си.
	— Кажи ми — продължи той. — Какво би те посъветвал да направиш твоят Келсайър?
	Отговорът беше лесен. Келсайър никога не би изпаднал в подобно положение. Той бе суров човек и не прощаваше на онези, които заплашваха близките му. Сет и Страф нямаше да изкарат и една нощ край стените на Лутадел, преди да опитат ножа му.
	Частица от нея винаги бе жадувала за това силно, окончателно и жестоко решение.
	„Има два начина да се опазиш — зашепна в нея гласът на Рийн. — Или се прави на тиха и безобидна, та другите да не ти обръщат внимание, или бъди толкова опасна, че да им вдъхваш страх“. Тя погледна Зейн и кимна. Той се усмихна, скочи през прозореца и изчезна в мъглите.
	— ОреСюр — прошепна тя. — Атиумът.
	Овчарката дотича до нея и козината на рамото й се разтвори.
	— Господарке — промълви ОреСюр. — Не отивайте.
	Тя погледна Елънд. Не можеше да го опази от всички опасности. Но поне можеше да опита. Взе стъкленицата с атиум. Ръцете й вече не трепереха. Побиваха я хладни тръпки.
	— Сет си позволи да заплаши човека, когото обичам — прошепна тя. — Скоро ще разбере, че на този свят има и по-смъртоносни неща от неговите убийци. По-силни от армията му. По-страшни дори от лорд Владетеля. Защото отивам да му го покажа.


	Наричаха го „мъгливата стража“.
	Войниците се редуваха да стоят в тъмното, под трепкащата факла. Някой трябваше да остане да пази. Да гледа тези местещи се, танцуващи мъгли и да се чуди дали там има някой. Да охранява стените.
	Уелън знаеше, че там има някой.
	Знаеше, но никога не го казваше. Войниците се присмиваха на подобни суеверия. Все пак нали излизаха в мъглите. Бяха свикнали. Бяха се уверили, че няма нищо страшно.
	Или поне предполагаха, че няма.
	— Ей! — извика Джарлокс и се наведе от ръба на стената. — Уелс, виждаш ли нещо там долу?
	Разбира се, че не виждаше. Такива като него бяха поне двайсетина души, подредени по стените на Цитаделата Хастинг, с погледи, втренчени към ниската външна стена, която заобикаляше двора. Беше им наредено да се оглеждат за всякакви подозрителни признаци в мрака.
	„Подозрителни“. Това бе думата, която използваха. Но тук _всичко_ беше подозрително. Мъглите. Стелещият се мрак, това черно пространство, царство на хаоса и омразата. Уелън никога не се бе чувствал спокоен през нощта. Те бяха някъде там. Той знаеше.
	Нещо се раздвижи в тъмнината. Уелън отстъпи назад, втренчил очи в нощта, сърцето му запърха от страх, а ръката, с която стискаше копието, плувна в пот.
	— Ей! — извика той и примижа. — Мога да се закълна, че видях…
	Стана точно както бе предполагал. Като хиляди пчели в горещ ден, като градушка от стрели, изстреляни от вражеска армия. Върху бойниците се посипаха монети. Блещукаща, убийствена завеса, стотици ярки дири в мъглата. Метален звън върху камъка, последван от болезнените викове на войниците.
	Уелън отстъпи назад и вдигна копието. Отгоре долетя предупредителният вик на Джарлокс — и секна: Джарлокс издъхна по средата на вика, със забита в гърлото монета, която изхвърли късчета от зъбите му навън, преди да продължи през плътта към тила. Той падна и Уелън отскочи изплашено от трупа му. Разбираше, че е твърде късно да избяга.
	Дъждът от монети спря. Настъпи тишина. В краката му се въргаляха стенещи стражници.
	И тогава те дойдоха. Две тъмни, смъртоносни сенки в нощта. Гарвани в мъглата. Профучаха над Уелън с разперени черни наметала.
	Оставиха го зад себе си, сред труповете на отряд, който допреди секунди наброяваше двайсет души.


	Вин скочи боса върху каменните павета на Хастинг. Зейн както винаги се спусна изправен, излъчващ самоувереност.
	Разпаленият в тялото й пютриум придаваше на мускулите й сила и енергия за хиляди едновременни движения. Вече не усещаше болка над десния си хълбок. Последното парче атиум бе погълнато, но тя не бързаше да го използва. Още не. Нека преди това се увери в подозренията си, че Сет е Мъглороден.
	— Поемаме отдолу нагоре — подхвърли Зейн.
	Вин кимна. Централната кула на Цитаделата Хастинг беше сграда с много етажи и не знаеха на кой от тях се е разположил Сет. Ако започнеха отдолу, нямаше начин да избяга.
	Освен това изкачването беше по-трудно, а натрупаната в мускулите на Вин енергия жадуваше за освобождаване. Беше чакала твърде дълго, натегната като пружина. Беше се уморила от слабост, от престоя в стаята. Беше прекарала месеци наред като нож, опрян в нечие гърло.
	Дошло бе време да реже.
	Понесоха се напред. Наоколо заблестяха факли — войниците на Сет се бяха събудили от виковете и изскачаха на вън. Вероятно си мислеха, че ги напада цяла армия. Можеха само да мечтаят за подобен късмет.
	Вин излетя нагоре, Зейн я последва и пръсна цяла кесия монети под себе си. Стотици медни късчета се посипаха като дъжд — истинско съкровище за бедняците. Вин се приземи на една бойница, сетне двамата Тласнаха едновременно монетите във всички посоки. Озарените от светлината на факлите късчета се стрелнаха из лагера и почнаха да повалят изплашените сънени мъже.
	Вин и Зейн продължиха към централната кула. Отпред вече се беше строил отряд войници. Изглеждаха объркани и смутени, но бяха въоръжени. Носеха метални брони и стоманени оръжия — правилен избор, в случай че се изправяха срещу вражеска армия.
	Зейн и Вин се спуснаха сред тях. Зейн хвърли една монета и Вин се пресегна и я Тласна. Усещаше теглото на Зейн, който също я Тласкаше.
	Закотвени един към друг, двамата Тласнаха едновременно в противоположни посоки металните брони на войниците. С разпален пютриум и солидна опора Тласъците им разхвърлиха стражите сякаш бяха зашлевени от невидими ръце. Копия и мечове литнаха в нощта и задрънчаха по калдъръма. Нагръдници се впиха в телата под тях и ги понесоха със себе си.
	Когато усети, че Зейн вече не се опира на монетата, Вин изгаси стоманата. Блестящото късче метал падна на земята между тях и Зейн се обърна, вдигнал ръка към последния войник, застанал между него и вратите на цитаделата.
	Отзад се появи нов отряд войници, но внезапно спря, сблъскал се с невидимата стена на неговия Тласък — сетне тежестта се прехвърли право върху самотния войник. Нещастникът отхвърча назад и се сгромоляса върху портата
	Чу се хрущене на строшени кости. Вратите се разтвориха и войникът полетя навътре. Зейн го последва приведен. Вин затича след него, босите й крака зашляпаха върху гладкия мрамор.
	Вътре ги чакаха още войници. Тези не носеха ризници и бяха въоръжени с дървени щитове, за да се пазят от монетите. Освен това имаха тояги или обсидианови мечове. Мъгливи убийци — воини, обучени за борба с аломанти. Бяха поне петдесетина.
	„Сега вече ще стане напечено“ — помисли си Вин, подскочи нагоре и се Тласна от пантите на вратата.
	Зейн продължи да Тласка войника с ризницата и го запокити право срещу отряда Мъгливи убийци. В мига, когато войникът се стовари върху тях, Вин се приземи сред втората група, завъртя се на пода, разпали пютриум и подсече поне четирима. Останалите се хвърлиха да я нападнат, но тя Тласна една монета в кесията си, накара я да пробие плата и да падне на земята и отхвърча нагоре. Завъртя се във въздуха и улови тояга, изпусната от паднал войник.
	Обсидианови остриета изтрещяха на мястото, където се бе намирала допреди миг. Вин се спусна, вдигнала тоягата, и заудря с нечовешка бързина и сила — чела, брадички, гърла. Счупени черепи. Строшени кости. Не си беше поела и веднъж дъх, а поне още десетина от противниците й се въргаляха наоколо.
	„Десет… Келсайър не каза ли, че веднъж се затруднил с половин дузина?“
	Сега не беше време да мисли за тези неща. Голяма група войници се отправяше към нея. Тя извика, скочи срещу тях и хвърли тоягата в лицето на най-близкия. Останалите побързаха да се прикрият зад щитовете си. Вин се приземи, плъзна се по земята и измъкна обсидиановите кинжали. Заби ги едновременно в краката на първите двама мъже, подмина ги и продължи да удря оголена плът навсякъде, където я виждаше.
	Нещо се раздвижи в периферното й зрение и тя машинално блокира стоварващата се тояга. Дървото се строши и тя повали мъжа с посичащ удар през шията, като почти го обезглави. Отскочи, забелязала, че прииждат нови сили, пое си дъх, закотви се за трупа с броня, който Зейн бе използвал преди малко, и го Притегли към себе си.
	Щитовете бяха безсилни срещу толкова масивно тяло. Вин стовари трупа върху противниците си и ги помете. От едната й страна се въргаляха Мътните убийци, с които се бе разправил Зейн. Той самият стоеше сред тях, черен стълб сред проснатите тела. Когато срещна погледа й, й кимна към дъното на помещението.
	Вин заряза последните няколко живи Мътни убийци, Тласна се от трупа и се понесе над пода. Зейн също скочи. Тласна се и излетя през прозореца в мъглите отвън. Вин бързо провери стаята отзад — от Сет нямаше и следа. Тя се обърна, повали мимоходом един олюляващ се Мътен убиец и влезе в шахтата на въжената инсталация.
	Не й трябваше кошница. Изстреля се право нагоре върху хвърлена монета и се озова на третия етаж. Зейн щеше да се погрижи за втория.
	Вин скочи безшумно на мраморния под и в същия миг чу стъпки от стълбището зад себе си. Веднага позна просторното помещение — това бе гостната, където вечеряха със Сет. В момента беше празна, дори масата бе прибрана, но рисунките на витражните стъкла й бяха добре познати.
	Откъм кухнята нахлуха още Мътни убийци. Десетина. „Там сигурно има друго стълбище“ — помисли си Вин и изтича към главното стълбище. Оттам се показаха други Мътни убийци и двете групи бавно я обкръжиха.
	Петдесет срещу един вероятно беше достатъчно сигурно съотношение за тези мъже, защото те я нападнаха уверено. Тя погледна към отворената врата на кухнята, за да провери дали Сет не се крие там. Този етаж беше чист.
	„Сет се е обзавел с доста Мътни убийци“ — помисли тя, докато бавно отстъпваше към средата на помещението. Като се изключеше стълбището, кухнята и колоните, останалите стени представляваха сводести витражни прозорци.
	„Той се е подготвил за тази атака. Или поне се е опитал“.
	Вин приклекна и огледа мъжете, които постепенно стесняваха кръга. Затвори очи и разпали дуралуминий.
	След това Притегли.
	Витражните прозорци, вградени в метални рамки, избухваха едновременно. Тя почувства как металните рамки се понасят навътре, извиват се под невероятната й сила. Представи си безбройните дребни остри стъкла, които прорязваха въздуха. Чу писъците на мъжете, когато стъклото и металът се стовариха върху тях.
	Само външната редица от убийци щеше да бъде покосена от взрива. Вин отвори очи и скочи миг преди десетина фехтовачески бастунчета да се стоварят върху нея. Профуча през ветрило от удари. Някои попаднаха в целта. Това нямаше значение. В момента не изпитваше никаква болка.
	Тласна се от една изкривена метална рамка, прелетя над главите на войниците и се приземи от другата страна на кръга нападатели. Външната редица, както и предполагаше, бе повалена от строшени стъкла и метални късове. Вин вдигна ръка и наведе глава.
	Дуралуминий и стомана. Тя Тласна. Светът се разлюля.
	Вин излетя през прозореца в мъглите, като се Тласкаше от металните късове, забити в труповете на Мъгливите убийци. Телата им се понесоха в противоположна посока и повалиха техните още живи другари.
	Мъртви, умиращи и невредими убийци се смесиха в обща купчина, Тласкана от Вин към срещуположния прозорец, и изхвърчаха в мъглите, всичките петдесет мъже. В помещението останаха само кървави дири и натрошено стъкло.
	Вин погълна съдържанието на поредната стъкленица и се Притегли към прозореца на четвъртия етаж. Докато се приближаваше, един труп изхвърча през него и полетя надолу в мрака. Тя мярна за миг Зейн, който тъкмо излиташе през отвора от другата страна. Този етаж също беше чист.
	Петият етаж беше озарен от ярки светлини. Вероятно трябваше да започнат от него, но планът не беше такъв. Зейн беше прав. Въпросът не беше само да се справят със Сет. Трябваше да всеят ужас в армията му.
	Вин се Тласна от трупа, който Зейн бе изхвърлил през прозореца, като използва металната му броня като котва, и се извиси нагоре и малко встрани от сградата. Едно бързо Притегляне я насочи обратно към стените на кулата и тя изчака да достигне нужната височина. Приземи се на прозореца на петия етаж.
	Сграбчи каменния перваз и си пое дъх. Влажното й чело изстина от студения вятър. Тя премигна, отвори очи и разпали пютриум.
	Мъглородна.
	Разби прозореца с един замах. Войниците, които чакаха вътре, отскочиха назад. Един от тях имаше метална катарама на колана. Той умря пръв. Останалите не знаеха как да реагират, когато катарамата се развилия сред тях, Теглена и Придърпвана от Вин. Бяха обучавани, инструктирани и вероятно изпитвани срещу аломанти.
	Но никога не се бяха били с Вин.
	Падаха с болезнени викове, докато Вин косеше редовете им с една-единствена катарама. Предвид силата на пютриума, калая, стоманата и желязото използването на атиум поне за момента й се струваше безсмислено прахосничество. Дори без него тя представляваше ужасно оръжие — такова, което до този момент тя самата не бе в състояние да разбере.
	Мъглородна.
	Падна и последният мъж. Вин се изправи сред тях, обзета от приглушено чувство на задоволство. Пусна катарамата и тя изтропа тихо на килима. За разлика от предишните помещения това бе обзаведено с мебели и дори имаше украса. Вероятно хората на Елънд не бяха успели да стигнат дотук, преди да се настани Сет, или пък той бе донесъл мебелите за собствено удобство.
	Зад гърба й имаше стълбище. Пред нея — изящна дървена стена с врата, водеща към вътрешните апартаменти. Вин пристъпи към нея и Притегли четирите лампи от пръстените на стените. Те се понесоха напред и тя отстъпи встрани и ги остави да се блъснат в стената. Лумнаха пламъци. От удара вратата изхвърча от пантите. Вин вдигна ръка, Тласна я навътре и прекрачи през пламъците. Стаята, в която се озова, бе богато обзаведена. И беше празна, ако се изключеха две тъмни фигури. Сет седеше на прост дървен стол — брадясал, с раздърпани дрехи и ужасно уморено лице. Младият му син стоеше пред баща си и стискаше фехтоваческо бастунче.
	„Кой от двамата е Мъглородният?“
	Момчето замахна. Вин улови оръжието и блъсна младежа настрани. Той се удари в дървената стена и рухна на пода.
	— Остави Гнеорндин на мира — каза Сет. — Свърши това, за което си дошла.
	Вин се извърна към него. Гневът отчаянието, студеният, вледеняващ яд се пробудиха. Тя пристъпи напред и сграбчи Сет за реверите.
	— Бий се с мен — изсъска и го отхвърли назад.
	Той се удари в стената и се свлече на пода. Вин приготви атиума, но Сет не ставаше — лежеше и кашляше.
	Вин се наведе и го дръпна да стане. Той сви юмрук и се опита да я удари, но беше безнадеждно слаб. Тя дори не си направи труда да спре удара.
	— Бий се с мен — нареди му и отново го захвърли настрани. Той се свлече като чувал. По челото му се стичаше кръв.
	Вин стисна зъби и отново пристъпи към него.
	— Остави го на мира! — извика момчето, Гнеорндин, изпречи се на пътя й и вдигна бастунчето с несигурна ръка.
	Вин спря. По челото на момчето се стичаше пот, краката му трепереха. Тя го погледна в очите и видя а тях неописуем ужас. Това момче не беше Мъглороден. Но въпреки това се опитваше да я спре. Жалък, обезсърчен, Гнеорндин стоеше пред тялото на поваления си баща.
	— Бягай, синко — каза Сет уморено. — Няма какво да правиш тук.
	Момчето се разтрепери, после заплака.
	„Сълзи?“ — помисли Вин и някакъв странен облак забули съзнанието й. Тя вдигна ръка и с изненади установи, че нейните бузи също са мокри.
	— Ти нямаш свой Мъглороден — прошепна тя.
	Сет се надигна и опря гръб в стената. Погледна я.
	— Тази нощ срещу нас нямаше нито един аломант — продължи тя. — Използвал си ги всичките при опита за покушение в залата на Събора.
	— Още преди месеци пратих единствените аломанти, с които разполагах, да те нападнат — отвърна Сет. Те бяха последната ми надежда да те премахна. Но дори те не бяха от моето семейство. Родът ни е покварен от кръв на скаа — Алриане е единственият ми аломант, родил се в семейството от векове.
	— И дойде в Лутадел…
	— Защото Страф рано или късно щеше да ми види сметката — довърши мисълта й Сет. — Можех да успея само ако те премахнех веднага. Затова ги пратих всичките срещу теб. След провала вече нямах избор освен да превзема града и да се добера до атиума, за да си набавя още аломанти. Но не се получи.
	— Защо просто не ни предложи съюз?
	Сет се засмя и се понадигна още малко.
	— Никой не постъпва по този начин в политиката. Или вземаш, или вземат от теб. А и винаги съм обичал да играя рисковано. — Погледна я в очите и повтори: — Направи каквото трябва.
	Вин потрепери. Вече не усещаше сълзите си. Не усещаше почти нищо.
	„Защо? Защо така се притъпиха чувствата ми?“
	Стаята започна да се люлее. Вин се обърна и погледна към стената. Дървото се гърчеше и потръпваше като умиращо животно. Отвътре щръкнаха пирони, след това цялата стена полетя към тях. Горящи трески, дъски и пирони се разхвърчаха във въздуха встрани от облечения в черно човек. Зейн стоеше извърнат с рамо към тях, отпуснал ръце, с лице, вещаещо смърт.
	От върховете на пръстите му капеше кръв — всъщност течеше на струйки. Той погледна над горящите останки от стената, усмихна се. След това влезе.
	— Не! — извика Вин и скочи срещу него.
	Зейн спря, погледна я изненадано, направи крачка встрани, заобиколи я и продължи към Сет.
	— Зейн, остави го! — викна Вин, Тласна се над пода и посегна към ръката му. Кръвта върху черния плат бе неговата.
	Зейн се дръпна. Обърна се към нея и я погледна с любопитство. Тя отново посегна, но той се отстрани със свръхестествена бързина: надигра я както опитен майстор фехтовач би надиграл дете.
	„Атиум — помисли Вин. — Вероятно го е разпалил от самото начало. Но какъв смисъл… тези хора не представляваха сериозна заплаха“.
	— Моля те — каза тя. — Остави ги.
	Зейн извърна лице към Сет, който ги гледаше съвсем спокойно. Момчето се бе навело над него и се мъчеше да го изправи на крака.
	Зейн изви глава към Вин.
	— Моля те — повтори тя.
	Зейн смръщи вежди.
	— Значи той все още те контролира — каза разочаровано. — А си помислих, че ако нападнем заедно и почувстваш сама каква сила се крие в теб, най-сетне ще се отървеш от влиянието му. Явно съм сбъркал.
	Обърна гръб на Сет и излезе през отвора, който бе направил. Вин го последва мълчаливо, стъпваше върху парчетата от раздробената стена. Зад тях остана опустошената крепост, разбитата армия и униженият й крал.


	44.


	Но не трябва ли дори един безумец да разчита на собствения си ум, на своя опит, вместо на другите?


	В хладната спокойна утрин Бриз наблюдаваше една обезсърчителна гледка — армията на Сет се оттегляше.
	Потрепери, издиша облак пара и се обърна към Клъбс. Мнозина не биха могли да разгадаят непроницаемото лице на генерала, но Бриз го познаваше добре — забелязваше напрежението в очите му, неспокойния начин, по който потропваше с пръсти по каменната стена. Клъбс не беше нервен човек. Тези знаци означаваха нещо.
	— Това е, нали? — попита тихо Бриз.
	Клъбс кимна.
	Бриз обаче не смяташе, че случилото се е от голямо значение. Отвън все още имаше две армии, мъртвата хватка не бе разтворена. Но въпреки това той се доверяваше на преценката си за Клъбс.
	Генералът знаеше нещо, което не му бе известно.
	— Ще ми обясниш ли, ако обичаш?
	— Всичко ще свърши, когато Страф реши — отвърна Клъбс.
	— Реши какво?
	— Да използва колосите, за да му довършат работата.
	Бриз се замисли. „Страф не дава пукната пара за хората в града — единственото, което го интересува, е да вземе атиума. И символичната победа“.
	— Ако Страф се оттегли… — почна той.
	— Колосите ще ни нападнат — продължи Клъбс. — Ще избият всички и ще превърнат града в руини. После Страф ще се върне и когато колосите се успокоят, ще открие атиума.
	— Ако, разбира се, те си тръгнат.
	Клъбс сви рамене.
	— И в двата случая той ще е в по-добра позиция. Ще се изправи срещу един отслабен противник, вместо двама силни.
	— И го казваш така… спокойно?
	— Обречени сме от мига, когато се появи първата армия, Бриз — отвърна Клъбс. — Просто успяхме да забавим нещата.
	„Защо, в името на лорд Владетеля, прекарвам времето си в компанията на този човек? — зачуди се Бриз. — Той е само един песимистичен пораженец“.
	Но Бриз знаеше, че не е така. Просто понякога Клъбс обичаше да преиграва.
	— Проклятие — изруга той.
	Клъбс само кимна. Гледаше отдалечаващата се армия.


	— Триста души — каза Хам, изправен насред кабинета на. Елънд. — Поне толкова са преброили нашите съгледвачи.
	— Значи не е толкова зле, колкото се опасявах — отвърна Елънд. Освен тях в кабинета беше само Дух, приседнал на края на масата.
	— Ел — рече Хам. — Сет имаше само хиляда души в Лутадел. Това означава, че при атаката на Вин е получил трийсет процента загуби само _за десет минути_. Дори на бойното поле повечето армии отстъпват, ако изгубят трийсет до четирийсет процента от войниците си _за цял ден_.
	— О — отвърна Елънд намръщено.
	Хам поклати глава и си доля чашата.
	— Не разбирам, Ел. Защо го е нападнала?
	— Тя е побъркана — намеси се Дух.
	Елънд понечи да го скастри, но не знаеше как да обясни чувствата си.
	— Не съм сигурен защо го е направила — призна той. — Пред мен каза, че не знаела дали онези убийци в Събора не са пратени от баща ми.
	Хам сви рамене. Изглеждаше… измъчен. Това не беше стихията му — да се занимава с армии и да се тревожи за съдбата на кралства. Предпочиташе да се ограничава с по-дребни теми.
	„Разбира се — каза Елънд. — Аз също бих предпочел да си седя в креслото и да чета книги. Но всички вършим каквото трябва“.
	— Някакви вести от нея? — попита той.
	Дух поклати глава.
	— Чичо Сръдльо накара съгледвачите да претърсят града, но засега нищо.
	— Ако Вин не иска да я намерят… — почна Хам.
	„Бъди твърд — рече си Елънд. — Не бива да изглеждаш разтревожен, още по-малко неуверен“.
	Ами ако Вин беше ранена? Ако Сет я беше убил? Съгледвачите бяха видели съвсем малка част от атаката. Знаеха, че Вин е участвала, и имаше непотвърдени данни, че е имало и друг Мъглороден. Беше изскочила през прозорец на петия етаж и по някаква причина бе пощадила живота на Сет.
	От този момент никой не я бе виждал.
	„Напоследък не й обръщах достатъчно внимание. Този град ме обсебваше изцяло… но каква полза да спася Лутадел, ако изгубя Вин? Все едно че никога не съм я познавал.
	Всъщност дали я познавам наистина?“
	Беше му странно, че тя не е до него. Беше свикнал да разчита на съветите й. Нуждаеше се от вродения й реализъм — от нейната очарователна липса на конкретност, — за да стъпи здраво на земята. Имаше нужда да я прегръща, за да си припомня, че съществува нещо много по-важно от теориите и концепциите.
	Той я обичаше.
	— Не зная, Ел — заговори Хам. — Никога не съм смятал, че Вин може да се окаже проблем, но пък тя е имала трудно детство. Помня как веднъж в старата ни група по някаква причина избухна и взе да ни крещи за детството си. Не съм сигурен, че е съвсем с всичкия си.
	— Тя е напълно здравомислещ човек, Хам — заяви уверено Елънд. — И е много по-способна от всички нас.
	Хам се намръщи.
	— Но…
	— Имала е важна причина да нападне Сет — прекъсна го Елънд. — Вярвам й.
	Хам и Дух се спогледаха и младежът само сви рамене.
	— Въпросът не е само заради снощи, Ел — продължи Хам. — Нещо не е наред с това момиче — не само с ума й, имам предвид…
	— Какво искаш да кажеш?
	— Спомняш ли си нападението в Събора? — попита Хам. — Ти ми каза, че си видял един от Главорезите да я удря с тояга по главата.
	— Е, и? — попита Елънд. — Нали лежа три дни.
	Хам поклати глава.
	— Всички тези рани — в хълбока, в рамото, душенето — тези неща й се събраха само за няколко дни. Но достатъчен бе само ударът от Главореза, за да не може да стане със седмици. Може би дори повече. Не би трябвало да се измъкне без счупени ребра.
	— Горила е пютриум — обясни Елънд.
	— Главорезът вероятно също.
	Елънд се замисли.
	— Виждаш ли? — попита Хам. — Когато и двамата разпалят пютриум, силите им се уравновесяват. В такъв случай Вин не е нищо повече от дребничко момиче. Ударено няколко пъти от добре обучен войник, поне два пъти по-тежък от нея. А се оправи само след два-три дни почивка.
	— Вин… си е Вин — въздъхна Елънд.
	— Няма да споря — съгласи се Хам. — Но тя крие много неща от нас. Кой е бил другият Мъглороден? Според някои съобщения са действали заедно.
	„Тя каза, че в града има втори Мъглороден — спомни си Елънд. — Зейн — емисарят на Страф. Но после не го е споменавала“.
	Хам се почеса по челото.
	— Ел, всичко се разпада.
	— Келсайър сигурно щеше да се справи по-добре от нас — промърмори Дух. — Когато беше тук, дори провалите ни се оказваха заложени в неговия план.
	— Оцелелия е мъртъв — заяви Елънд. — Така и не можах да се запозная с него, но от разказите научих едно нещо. Той никога не се е поддавал на отчаянието.
	Хам се усмихна.
	— Вярно е. Видях го да се смее и да се шегува в деня след като изгубихме почти цялата си армия заради една тъпа грешка. Нахакан копелдак.
	— Безмилостен — обади се Дух.
	— Не… — Хам поклати глава. — Отначало и аз смятах така. Но той беше по-скоро… решителен. Винаги гледаше на бъдещето с оптимизъм, независимо от последствията.
	— Не ни остава друго, освен да постъпим по същия начин — заяви Елънд. — Сет си замина — Пенрод му позволи да напусне града. Не можем да променим този факт. Но поне разполагаме с важни сведения за армията на колосите.
	— А, за това ли — рече Дух, бръкна в кесията си и хвърли нещо на масата. — Прав си — същите са.
	Монетата се търкулна към Елънд и той я улови. Дух я бе изчегъртал в единия край с нож. Под златистата боя се виждаше дървена сърцевина. Доста лоша имитация на боксинг: нищо чудно, че фалшификатите бяха разкрити толкова лесно. Само глупак би се опитал да ги пробутва за истински. Глупак — или колос.
	Никой не знаеше как фалшивите боксинги на Джастис са попаднали в града — може би се бе опитал да плаща с тях на селяци или просяци от неговата област. Но беше ясно каква е целта му. Той се нуждаеше от армия, а армията — от издръжка. Беше фалшифицирал второто, за да получи първото. Само колосите биха се хванали на подобен номер.
	— Не разбирам — промърмори Хам, след като Елънд му подаде монетата. — Защо колосите изведнъж ще проявяват интерес към парите? Лорд Владетеля никога не им е плащал.
	Елънд си спомни краткия си престой в лагера. „Ние сме хора. Ще живеем във вашия град…“
	— Хам, колосите се променят — каза той. — А може би ние никога не сме ги разбирали. Но каквото и да е, трябва да сме силни. Защото още не е свършило.
	— Щеше да ми е много по-лесно да съм силен, ако знаех, че нашата Мъглородна не се е побъркала. Та тя дори не иска да говори с нас!
	— Зная — каза Елънд.
	Хам поклати глава.
	— Има важна причина, поради която Големите къщи избягват да пращат своите Мъглородни срещу други. Защото нещата стават по-сложни. Ако Сет има Мъглороден и реши да отвърне на удара…
	— Зная — повтори Елънд и махна на двамата да си вървят.


	„Всички са толкова потиснати — мислеше си Елънд, докато вървеше по коридора. — Сякаш сме обречени заради тази неочаквана промяна. А всъщност изтеглянето на Сет си има и хубави страни. Една от армиите си тръгна. Вярно, че остават още две. Джастис няма да нападне, ако това го изложи на риска да бъде ударен от Страф, а Страф е твърде изплашен от Вин, за да предприеме нещо. Всъщност нападението й срещу Сет само ще подсили страховете му. Може би това е целяла“.
	— Ваше величество? — прошепна един глас.
	Елънд се обърна.
	— Ваше величество — повтори един нисък силует от сенките. Беше ОреСюр. — Мисля, че я открих.


	Елънд взе само няколко стражници. Не искаше да обяснява на Хам и другите откъде се е сдобил с тази информация — Вин все още държеше да запазят ОреСюр в тайна.
	„Хам е прав за едно — помисли си той, когато каретата спря. — Тя крие някои неща от нас. Много неща“.
	Но това не му пречеше да й се доверява. Слезе, махна на стражниците да останат на място и тръгна към порутената сграда. Вероятно беше някакво изоставено дюкянче — място, държано от нископоставен благородник, продаващ стоки от първа необходимост на скаа работниците срещу жетони за храна, които на свой ред е обменял за пари.
	Сградата се намираше в район, до който групите за набавяне на гориво още не бяха стигнали. Беше очевидно обаче, че кварталът е почти изоставен. Къщата бе плячкосана доста отдавна — на пода имаше десетина сантиметра сажди. Тънка диря водеше към стълбището в дъното.
	— Какво е това място? — попита намръщено Елънд.
	ОреСюр повдигна кучешките си рамене.
	— Тогава откъде знаеш, че е тук?
	— Проследих я, ваше величество — обясни ОреСюр. — Забелязах посоката, в която се отправяше. Останалото бе само внимателно претърсване.
	Елънд се намръщи.
	— Доста си обигран в това за кандра.
	— Тялото помни всичко. Нюхът също помага.
	Стълбището ги отведе до дълъг коридор с няколко стаи в дъното. Елънд закрачи по коридора и изведнъж спря. Един от панелите на ламперията бе отместен и зад него се виждаше скривалище. Вътре нещо помръдваше.
	— Вин? — повика я той и пъхна глава през отвора.
	Вин се бе свила на топка. Не му отговори. Седеше облегната на стената, с извърната настрани глава.
	Елънд се вмъкна при нея.
	— Вин? Добре ли си?
	Тя си играеше с нещо в пръстите си. Гледаше към стената — към малка дупка в нея. През дупката се процеждаше слънчева светлина.
	„Това е шпионка — осъзна той. — Наблюдава какво става на улицата. И къщата не е била магазин, а скривалище на някоя шайка“.
	— Навремето мислех, че Кеймън е ужасен човек — прошепна тя.
	Елънд я погледна. Поне не изглеждаше да е ранена.
	— Кеймън? — попита той. — Твоят главатар преди Келсайър?
	Вин кимна. Обърна се към него и обхвана коленете си с ръце.
	— Той биеше и убиваше тези, които му се противопоставяха. Беше жесток дори според нормите на уличните престъпници.
	Елънд се намръщи.
	— Но — продължи тихо Вин, — съмнявам се, че през целия си живот е убил толкова хора, колкото аз снощи.
	Елънд сложи ръка на рамото й.
	— Вражески войници, Вин.
	— Бях като малко дете в стая с буболечки — прошепна тя. Той най-сетне успя да види какво държи. Беше обеца, обикновена бронзова обеца, същата, която носеше винаги. Погледна я и я стисна в шепата си. — Разказвала ли съм ти откъде я имам? — Той поклати глава. — Майка ми ми я е дала — продължи тя. — Не помня как е станало — Рийн ми разказа. Майка ми… чувала гласове. Убила малката ми сестричка… Сякаш е… предпочела мен пред нея. Наказание за едната, подарък за другата. — Поклати глава. — Целият ми живот е изпълнен със смърт, Елънд. Смърт за сестричката ми, смърт за Рийн. Виждах да измират членове на шайката, Келсайър срази лорд Владетеля, после моето копие се заби в гърдите му. Опитвам се да те лазя и си повтарям, че съм се отървала от това. А после… правя нещо като това снощи.
	Елънд не знаеше какво да каже.
	— Имала си причина — каза накрая.
	— Не, нямах — възрази Вин. — Исках само да ги накарам да страдат. Да ги изплаша до такава степен, че да те оставят на мира. Може да изглежда глупаво, но точно това си мислех.
	— Не е глупаво, Вин. Напротив, това е добра стратегия. Показваш силата си пред врага. Плашиш един от главните ни противници, а сега и баща ми ще се страхува още повече. Ти ни спечели време!
	— Спечелено с живота на стотици хора.
	— Вражески войници, настанили се в нашия град — рече Елънд. — Хора, защитаващи един тиран.
	— Келсайър използваше същото оправдание — рече Вин. — Когато избивахме благородници и техните стражи. Казваше, че поддържали Последната империя и затова заслужавали да умрат. Плашеше ме, като говореше така.
	Елънд вече наистина не знаеше какво да каже.
	— Сякаш се мислеше за бог — продължи Вин шепнешком. — Да отнема живот, да дава живот, както и когато той реши. Не искам да съм като него, Елънд. Но сякаш всичко ме тласка в тази посока.
	— Аз мисля, че… — „Ти не си като него“ — му се искаше да й каже. Вярно бе, но думите не излязоха. Останаха да кънтят в него.
	Той притисна Вин към гърдите си.
	— Вин, ще ми се да знаех правилните думи — прошепна. — Като те гледам как се измъчваш, ми се къса сърцето. Искам да поправя нещата, но не зная как. Кажи ми какво да направя. Кажи ми как да ти помогна!
	Отначало тя се съпротивяваше на прегръдката му, но после въздъхна, отпусна се и се притисна към него.
	— Не можеш да ми помогнеш — каза тихо. — Трябва да се справя сама. Трябва… да взема някои решения.
	— Зная, че ще са правилни, Вин.
	— Ти дори не знаеш какво ще решавам.
	— Няма значение — каза той. — Не мога да ти помогна, след като дори не успях да задържа трона. Ти си сто пъти по-способна от мен.
	Тя го стисна за ръката.
	— Не говори така. Моля те.
	Той се намръщи, доловил напрежението в гласа й, но кимна.
	— Добре. Но каквото и да стане, Вин, искам да знаеш, че ти вярвам. Взимай си решенията — аз ще те подкрепя.
	Тя кимна и се отпусна в обятията му.
	— Мисля… че ще трябва да се махна от Лутадел.
	— Да се махнеш от Лутадел? Къде ще отидеш?
	— На север — отвърна тя. — В Терис.
	„Това ли заслужих след всички тези мъки? — помисли си той отчаяно. — Нима я изгубих?“
	Но от друга страна, нали току-що й бе казал, че ще подкрепи всяко нейно решение.
	— Вин, щом смяташ, че трябва да заминеш, направи го.
	— Ако замина… ще дойдеш ли с мен?
	— Сега?
	Вин кимна и потърка брадичка в гърдите му.
	— Не — отвърна той след кратък размисъл. — Не мога да изоставя Лутадел, докато армиите са отвън.
	— Но градът те отхвърли.
	— Зная — въздъхна той. — Въпреки това… не мога да ги изоставя. Те ме отхвърлиха — но не и аз тях.
	Вин кимна отново, сякаш знаеше, че отговорът му ще е такъв.
	Елънд се усмихна.
	— Ама че каша, нали?
	— Безнадеждна — потвърди тя и се отдръпна от него. Изглеждаше страшно уморена.
	Елънд чу стъпки отвън. Миг по-късно ОреСюр пъхна глава при тях и каза:
	— Ваше величество, стражниците са обезпокоени. Търсят ви.
	Елънд кимна, измъкна се в коридора, обърна се и подаде ръка на Вин. Тя я пое, последва го и изтупа дрехите си — беше както винаги с блуза и панталон.
	„Дали някога отново ще я видя с рокля?“ — зачуди се той.
	— Елънд — каза тя и извади нещо от джоба си. — Вземи. Ако искаш, можеш да го продадеш.
	И пусна в шепата му метално топче.
	— Атиум? — попита той учудено. — Откъде го имаш?
	— От един приятел.
	— Не го ли използва снощи? Когато се би с войниците?
	— Не — отвърна Вин. — Погълнах го, но в края на краищата не ми потрябва и накрая го повърнах.
	„В името на лорд Владетеля! — помисли си Елънд. — Не предполагах, че може да има атиум. Какво ли щеше да направи, ако го бе разпалила?“ Той я погледна.
	— Според някои доклади в града е имало и друг Мъглороден.
	— Да. Зейн.
	Елънд й върна топчето.
	— В такъв случай го задръж. Може да ти потрябва, когато се биеш с него.
	— Съмнявам се — отвърна унило Вин.
	— Въпреки това нека е у теб — настоя Елънд. — Това топче струва цяло малко състояние — а на нас сега ни е нужно _голямо_ състояние, за да променим нещата. Пък и кой ще го купи? Ако го използвам, за да подкупя Страф или Сет, те само ще се преизпълнят с увереността, че разполагам с по-големи количества атиум.
	Вин кимна, после погледна ОреСюр и каза:
	— Прибери го. Достатъчно голямо е, та някой друг аломант да го Притегли от мен.
	— Ще го пазя като живота си, господарке — обеща ОреСюр.


	45.


	Зная какво съм запомнил. Зная какво повтарят сега другите Светоносци.


	— Героят на времето не може да е терисец — заяви Тиндуил, докато си отбелязваше нещо на поредния лист.
	— Това вече го знаем — рече Сейзед. — От дневника.
	— Да — потвърди Тиндуил. — Но заключението на Аленди е само препратка от някакво пророчество. Открих къде е било цитирано самото пророчество.
	— Наистина? — попита развълнувано Сейзед. — Къде?
	— В биографията на Хелентион — отвърна Тиндуил. — Един от последните от Съвета на Кхлениум.
	— Напиши ми го — каза Сейзед и доближи стола си до нейния. Докато чакаше, очите му взеха да се затварят и съзнанието му се замъгли от непосилната умора.
	„Не заспивай! — заповяда си той. — Не ни остава много време. Напротив…“
	Тиндуил се държеше малко повече от него, но изглежда, нейните резерви от бодрост също бяха на път да се изчерпят. Със сигурност бе будна от поне седмица.
	„В онези дни много се говореше за Рабзийн — бе написала Тиндуил. — Някои твърдяха, че е дошъл, за да се сражава със Завоевателя. Според други той самият бил Завоевателя. Хелентион пропусна да ме запознае с мислите си по този въпрос. За Рабзийн казваха, че «е един, дето не произлиза от своя народ, ала същевременно ще сбъдне въжделенията им». Ако това е истина, в такъв случай вероятно той е Завоевателя. Казват, че произхождал от Кхлениум“.
	Сейзед се намръщи и прочете отново текста. Последните писания на Куаан — отпечатката, която Сейзед бе направил в Серанската конвента — се оказаха полезни в много отношения. В тях се съдържаше ключът.
	„Едва години по-късно се уверих, че той е бил Героят на времето — пишеше Куаан. — Героят на времето, човекът, когото преди наричаха Рабзийн от Кхлениум, Анамнезорът…“
	Отпечатката бе нещо като превод — не между езици, а между синоними. Беше съвсем логично да съществуват и други названия за Героя на времето, една толкова важна фигура, заобиколена от система от знания, трябваше да притежава множество имена. Но от друга страна, голяма част от тези знания бяха изгубени във времето. Рабзийн и Анамнезорът оставаха легендарни фигури, смътно познати на Сейзед — но те бяха само две сред множеството. Допреди придобиването на отпечатката нямаше никаква причина имената им да се свързват с Героя на времето.
	Сега двамата с Тиндуил можеха да преровят своите металоеми с друг поглед върху нещата. Може би някога Сейзед бе чел точно тази част от биографията на Хелентион, изучавайки различните религии. Но тогава едва ли си бе давал сметка, че в текста се говори именно за Героя на времето, фигура от Териските учения, която кхленийците са преименували на своя език.
	— Да… — каза той бавно. — Отлична находка, Тиндуил. — И сложи ръката си върху нейната.
	— Може би — отвърна тя. — Макар че не ни казва нищо ново.
	— Въпреки това смятам, че този текст може да се окаже много важен — продължи Сейзед. — Вярващите често формулират мислите си много внимателно.
	— Особено когато става въпрос за пророчества — рече Тиндуил и смръщи замислено вежди. Не обичаше да говори за суеверия и религии.
	— А си мислех, че си се отървала от тези предразсъдъци — подхвърли Сейзед.
	— Аз събирам информация, Сейзед — отвърна тя. — Заради онова, което ни казва за хората и за уроците на миналото. Но имам конкретна причина да изучавам историята в противовес на теологията. Не одобрявам вечните лъжи.
	— На това ли смяташ, че ни учи религията? — попита той учудено.
	— Донякъде — призна тя. — Сейзед, какъв смисъл да учиш хората да очакват боговете на мъртвите? От такава религия живите нямат полза, а ето, че и предсказанията им сега са се превърнали в прах.
	— Религиите са израз на надеждата — възрази Сейзед. — А надеждата дава на хората сила.
	— Значи ти също не си вярващ? — попита Тиндуил. — Опитваш се да дадеш на хората нещо, в което да вярват, нещо, с което да се залъгват?
	— Не бих го нарекъл точно така.
	— Нима искаш да кажеш, че боговете, за които говориш, съществуват?
	— Аз… мисля, че те заслужават да не бъдат забравени.
	— А пророчествата? — попита Тиндуил. — Виждам научната стойност на това, което правим — като хвърляме светлина върху факти от миналото, се опитваме да помогнем на сегашните си проблеми. Но всички тези пророчества за бъдещето по своята същина са глупави.
	— Не бих казал — заяви Сейзед. — Религиите са обещания — обещания, че съществува нещо, което ни гледа и насочва. Пророчествата, следователно, са естествено продължение на надеждите и желанията на хората. И съвсем не са глупави.
	— Значи и твоят интерес е чисто академичен?
	— Не съм сигурен.
	Тиндуил го погледна втренчено и се намръщи.
	— Ти вярваш, нали? Вярваш, че това момиче е Героят на времето.
	— Още не съм решил.
	— Сейзед, как може въобще да си помислиш нещо подобно? — попита Тиндуил. — Не виждаш ли? Надеждата е нещо хубаво — нещо чудесно, — но трябва да вярваш в реални неща. Ако възхваляваш мечтите от миналото, ще задушиш собствените си мечти за бъдещето.
	— Ами ако тези мечти от миналото заслужават да бъдат запомнени?
	Тиндуил поклати глава.
	— Сейзед, помисли реално. Какви са шансовете да се озовем в ситуацията, в която се намираме, да изучаваме тази отпечатка именно в къщата на Героя на времето?
	— Никак не са малки, когато са свързани с предсказания…
	Тиндуил затвори очи.
	— Сейзед… религията е нещо добро, вярата също, но е глупаво да търсиш напътствие в някакви неясни изрази. Виж какво е станало предишния път, когато някой е предположил, че е открил Героя. Резултатът е лорд Владетеля и Последната империя.
	— Въпреки това продължавам да се надявам. Щом не вярваш в пророчествата, защо полагаш такива усилия да откриеш информация за Дълбината и Героя?
	— Съвсем ясно защо — рече Тиндуил. — Очевидно се изправяме пред опасност, която веднъж вече се е явявала — повтарящ се проблем, като чумните епидемии, които избухват през няколко века. Древните са знаели за тази опасност и са разполагали с информация за нея. Тъкмо тази информация с течение на времето се е разпиляла, станала е част от легенди, пророчества и дори религии. Там някъде трябва да търсим ключове към настоящия проблем. Не става въпрос за предсказания, а за изследване.
	— Мисля, че това е въпрос, по който няма да постигнем съгласие. Хайде да се върнем към изследването. Трябва да използваме малкото време, което ни остава.
	— Ще се справим — успокои го Тиндуил и вдигна ръце да завърже косата си назад. — Изглежда, снощи твоят Герой — героиня по-точно — е изплашил лорд Сет. Прислужницата, която донесе закуската, спомена за това.
	— Зная какво е станало.
	— Положението в Лутадел се подобрява.
	— Да — рече Сейзед. — Може би.
	Тя се намръщи.
	— Не изглеждаш много сигурен.
	— Ами, знаеш ли, Тиндуил, не съм сигурен дали оттеглянето на Сет е добро за нас. Нещо не е наред. Трябва да приключим по-бързо с тези изследвания.
	Тиндуил завъртя глава.
	— Колко по-бързо?
	— Може би още тази нощ — отвърна Сейзед и погледна купчината листове върху масата. В тях се съдържаха неговите бележки, идеи и връзките, които бяха направили. По своему това бе цяла книга — справочник, разказващ за Героя на времето и Дълбината. Невероятен, съвестно съставен документ, като се има предвид ограниченото им време. Но не беше последователен. Въпреки това вероятно бе най-важното, което бяха писали някога.
	Дори Сейзед да не знаеше каква е целта му.
	— Сейзед? — повика го тя. — Какво е това?
	Беше измъкнала един лист от долната част на купчината. Сейзед с изненада установи, че долният десен ъгъл е откъснат.
	— Ти ли го направи? — попита тя.
	— Не — отвърна Сейзед и взе листа. Беше от преводите на отпечатката — откъснатата част съдържаше последното изречение. Късчето не се виждаше никъде.
	Сейзед вдигна глава и срещна объркания поглед на Тиндуил. Тя се наведе и започна да рови из купчината. Извади друго копие на превода и го вдигна.
	Побиха го тръпки. И тук ъгълът липсваше.
	— Това го четох вчера — заяви Тиндуил. — Не съм напускала стаята за повече от няколко минути, а ти през цялото време беше тук.
	— Не излиза ли? — попита Сейзед. — Докато спях, не си ли ходила до клозета?
	— Може би. Не си спомням.
	Сейзед втренчи поглед в страницата. Откъснатото парче бе като откъснатото от листа от главната купчина. Тиндуил, изглежда, си помисли същото, защото сложи листовете един върху друг за сравнение. Бяха напълно еднакви, до най-малката подробност. Дори ако бяха откъснати залепени един за друг, приликата нямаше да е толкова съвършена.
	Двамата ги разглеждаха мълчаливо. После изведнъж започнаха да ровят купчините. Сейзед имаше четири копия на превода. Всичките бяха откъснати по същия начин.
	— Сейзед… — каза Тиндуил с разтреперан глас. Държеше друг лист — този път в центъра му имаше дупка, на мястото, където трябваше да е същото изречение.
	— Отпечатката! — извика тя, но Сейзед вече се бе надигнал. Изтича при сандъка, където държеше металоемите си, смъкна верижката с ключа от врата си и го отвори. Извади отпечатката и я разгъна внимателно на пода. Дръпна пръсти толкова рязко, сякаш нещо го бе ухапало, забелязал откъснатото в долния край. Същото изречение.
	— Как е възможно това? — прошепна Тиндуил. — Как може някой да познава толкова добре работата ти — и дори нас?
	— И същевременно да знае толкова малко за нашите способности? — попита на свой ред Сейзед. — Цялата отпечатка е съхранена в моя металоем. Мога да си я припомня още сега.
	— Какво се казва в липсващото изречение?
	— „Аленди не бива да стига до Кладенеца на Възнесението — не бива да му се позволява да задържи силата за себе си“.
	— Защо е трябвало да се откъсне точно това изречение? — попита Тиндуил.
	Сейзед не сваляше поглед от отпечатката. „Това е невъзможно…“
	Зад прозореца се чу шум. Сейзед се извъртя, посегна машинално към пютриема си и увеличи силата си. Мускулите му се издуха, расото взе да му отеснява.
	Прозорецът се отвори. На перваза бе приклекнала Вин. Замръзна, като видя Сейзед и Тиндуил, които очевидно бяха натрупали сила, тъй като и двамата имаха почти мускулести тела.
	— Попречих ли? — попита тя.
	Сейзед се усмихна и затвори пютриема.
	— В никакъв случай. Само ни стреснахте. — Погледна многозначително Тиндуил и тя побърза да събере скъсаните листа. Сейзед сгъна отпечатката — по-късно щяха да обсъдят проблема.
	— Лейди Вин, да сте виждали някой друг да влиза в стаята ми? — попита Сейзед, докато затваряше сандъка. — Непознат или някой от стражниците?
	— Не — отвърна Вин и скочи вътре. Както винаги беше боса, поне носеше мъглопелерината. Дори да се беше била тази нощ, се беше преоблякла, тъй като по дрехите й нямаше никакви петна от пот — или кръв. — Искате ли да проверя навън за подозрителни лица?
	— Да, ако обичате — рече Сейзед и заключи сандъка. — Страхуваме се, че някой е ровил в документите ни, макар че не разбираме с каква цел.
	Вин кимна и погледна Тиндуил. Не бързаше да излиза.
	— Сейзед, трябва да говоря с теб.
	— Мисля, че мога да ви отделя няколко минути — отвърна Сейзед. — Но трябва да ви предупредя, че работата ми тук е неотложна.
	Вин кимна и отново изгледа Тиндуил. Тя въздъхна и се изправи.
	— Е, ще ида да обядвам.
	След като вратата се затвори, Вин малко се отпусна, отиде при бюрото и седна на стола на Тиндуил
	— Сейзед, как разбираш дали си влюбен?
	Сейзед премигна.
	— Аз… не мисля, че съм най-подходящият събеседник за подобна тема, лейди Вин. Не съм добре запознат с въпроса.
	— Винаги го казваш — рече Вин. — Но всъщност си експерт по всички въпроси.
	Сейзед се засмя.
	— В този случай, лейди Вин, ви уверявам, че непосветеността ми е искрена.
	— И все пак сигурно знаеш нещичко.
	— Нещичко да — рече Сейзед. — Кажете ми, как се чувствате, когато сте с младия лорд Венчър?
	— Искам да ме прегърне — каза Вин тихо и погледна към прозореца. — Да ми говори, дори ако не разбирам какво ми казва. Всичко, само и само да е с мен. Искам да съм по-добра заради него.
	— Това ми изглежда като добър признак, лейди Вин.
	— Но… — Вин сведе глава. — Сейзед, аз не го заслужавам. Той се бои от мен.
	— Бои се?
	— Или се чувства неудобно в мое присъствие. Прочетох го в очите му, когато ме гледаше как се бия в залата на Събора. Сейзед, той се отдръпна от мен, беше ужасен.
	— Току-що е видял как убиват човек — рече Сейзед. — Лейди Вин, лорд Венчър няма голям опит в тези неща. Не е било заради вас — това е естествена реакция на ужас пред смъртта.
	— Както и да е — рече Вин. — Не искам да ме вижда в подобна светлина. Искам да съм момичето, от което има нужда — да го подкрепям в неговите политически дела. Момичето, което може да е красиво, когато иска да я отведе някъде, и което ще му вдъхне сили, ако е обезверен. Само че това не съм аз. Сейз, ти беше този, който ме научи да се държа като придворна дама, но и двамата знаем, че не ме бива за това.
	— Което не попречи на лорд Венчър да се влюби във вас — отбеляза Сейзед. — Защото вие бяхте различна от другите. Въпреки намесата на господаря Келсайър, въпреки увереността ви, че благородниците са наши врагове, Елънд се влюби във вас.
	— Не биваше да го допускам — рече тихо Вин. — Трябваше да стоя настрана от него, Сейз — за негово добро. Тогава щеше да си намери друга. Някоя, която повече му подхожда.
	Някоя, която не избива стотици само защото е разгневена. Някоя, която заслужава обичта му.
	Сейзед се надигна, пристъпи към нея и положи длани на раменете й.
	— О, дете мое. Кога ще престанете да се безпокоите и ще позволите да бъдете обичана?
	Вин поклати глава.
	— Не е толкова лесно.
	— Малко са лесните неща. Ето какво ще ви кажа, лейди Вин. Любовта трябва да е двупосочна — в противен случай според мен няма да е любов. Ще е нещо друго. Увлечение може би? Както и да е, някои от нас много обичат да се правят на жертви. Стоим отстрани, гледаме и смятаме, че постъпваме правилно, като не се намесваме. Страхуваме се от болката — от нашата или нечия друга. — Той я стисна за рамото. — Но… това ли е любовта? Любов ли е, когато Елънд реши, че мястото му не е до вас? Когато иска сам да взема решенията?
	— Ами ако не съм подходяща за него?
	— Трябва да го обичате достатъчно, за да вярвате в желанията му, дори ако не сте съгласна с тях. Трябва да го уважавате — дори когато смятате, че греши, дори когато не одобрявате решенията му. Дори ако някое от тях е да ви обича.
	Вин се усмихна, но все още изглеждаше разтревожена.
	— Ами… — поде тя бавно. — Ако има някой друг? За мен?
	„Ах…“
	Тя неволно се напрегна.
	— Не бива да го казваш на Елънд.
	— Няма — обеща Сейзед. — Кой е този човек?
	Вин повдигна рамене.
	— Някой… който е повече като мен. Човекът, с когото би трябвало да бъда.
	— Обичате ли го?
	— Той е силен — рече Вин. — Напомня ми за Келсайър.
	„Значи наистина има друг Мъглороден“ — помисли Сейзед. Знаеше, че няма право да се меси. Пазителите бяха призвани да събират и предоставят информация, но не и да дават съвети.
	Сейзед обаче не беше от хората, привикнали да се придържат към последното правило. Нямаше представа кой може да е другият Мъглороден, но познаваше добре Елънд Венчър.
	— Дете мое — заговори той, — Елънд е най-добрият човек и вие сте много по-щастлива, откакто сте с него.
	— Той наистина е първият човек, когото обикнах — призна тихо Вин. — Как да разбера дали съм наясно с чувствата си? Дали трябва да обръщам внимание на другия, с когото имаме повече общи неща?
	— Не зная, лейди Вин. Честно, не зная. Предупредих ви, че не съм специалист в тази област. Но нима наистина се надявате, че можете да намерите по-добър човек от лорд Елънд?
	Тя въздъхна.
	— Толкова съм смутена. Вместо да мисля за града и Дълбината, се чудя с кого от двамата да прекарвам вечерите!
	— Трудно е да защитаваме другите, когато собственият ни живот е объркан.
	— Просто трябва да реша — заяви Вин, изправи се и отиде до прозореца. — Благодаря ти, Сейзед. Задето ме изслуша и… че се върна в града.
	Сейзед кимна и се усмихна. Вин изхвърча през прозореца и се Тласна от някакъв метален предмет. Сейзед въздъхна отново, потърка очи и отиде да отвори вратата.
	Тиндуил стоеше отвън, скръстила ръце.
	— Мисля, че щях да съм по-спокойна в този град, ако нашата Мъглородна не притежаваше психиката на объркано младо момиче.
	— Лейди Вин е по-уравновесена, отколкото си мислиш.
	— Сейзед, отгледала съм петнайсет дъщери — измърмори Тиндуил и влезе в стаята. — Няма такова нещо като уравновесено младо момиче. Просто някои го крият по-добре от другите.
	— В такъв случай се радвай, че не те е чула как ни подслушваш — каза Сейзед. — Доста е параноична по този въпрос.
	— Вин има слабост към терисците — заяви Тиндуил и махна с ръка. — За което, изглежда, трябва да благодарим на теб. Отдава голямо значение на съветите ти.
	— Което е вярно, вярно е.
	— Сейзед, това, което й каза, беше много мъдро. От теб би излязъл чудесен баща.
	Сейзед я погледна объркано, после се върна при бюрото.
	— Трябва да…
	На вратата се почука.
	— Сега пък какво има? — попита Тиндуил.
	— Не поръча ли да ни донесат обяд?
	Тиндуил поклати глава.
	— Бях в коридора.
	Миг по-късно през вратата надникна Елънд.
	— Сейзед? Може ли да поговорим?
	— Разбира се, лорд Елънд — отвърна Сейзед и се изправи.
	— Чудесно — рече Елънд и влезе в стаята. — Тиндуил, свободна си.
	Тя завъртя очи, погледна подравнено Сейзед и излезе.
	— Благодаря ти — подхвърли Елънд, докато Тиндуил затваряше вратата. — Седни — подкани той Сейзед.
	Сейзед седна, а Елънд въздъхна. Отново бе започнал да носи белите униформи и стоеше изправен, с властен вид, въпреки очевидното си объркване.
	„Някой е отвлякъл моя приятел учения — помисли Сейзед — и е оставил вместо него един крал“.
	— Предполагам, че става дума за лейди Вин, лорд Елънд?
	— Да — потвърди Елънд и закрачи из стаята. — Напоследък се държи неразумно, Сейзед. Очаквах го и е съвсем обяснимо. Тя не е обикновена жена, тя е _Вин_. Но не зная как да реагирам. В един миг е топла с мен, както беше преди в града да настъпи тази суматоха, в следващия е дистанцирана и хладна.
	— Може би просто е объркана?
	— Може би — съгласи се Елънд. — Но не трябва ли поне един от двама ни да е наясно какво става с нашата връзка? Наистина, Сейз, започвам да си мисля, че сме прекалено различни, за да бъдем заедно.
	Сейзед се усмихна.
	— Не съм на същото мнение, лорд Елънд. Не можете да си представите колко много си приличате.
	— Съмнявам се — рече Елънд, без да спира да крачи. — Тя е Мъглородна, аз съм обикновен човек. Израснала е на улицата, аз в богаташко имение. Тя е силна и умна, аз съм книжен червей.
	— Освен това е много компетентна, също както и вие — добави Сейзед. — Била е потискана от брат си, вие от баща си. И двамата мразите Последната империя и се сражавахте срещу нея. И двамата мислите прекалено много за това какво _трябва да бъде_, вместо за това, което _е_.
	Елънд спря и го погледна.
	— Какво означава това?
	— Означава, че според мен вие сте родени един за друг. Не би трябвало да правя подобни заключения. Но вярвам, че това е самата истина.
	— Ами различията ни?
	— На пръв поглед ключът и ключалката също изглеждат различни — отвърна Сейзед. — Различни по форма, по функция, по конструкция. Човек, който ги разглежда, без да познава предназначението им, би сметнал, че са противоположности, защото едното е предназначено да отваря, а другото да затваря. Но при по-внимателен оглед ще разбере, че без ключа ключалката губи смисъл и обратно. Мъдрият човек ще прозре, че са създадени с една и съща цел и по една и съща причина.
	Елънд се усмихна.
	— Сейзед, някой ден трябва да напишеш книга. Доста дълбокомислено заключение.
	Сейзед се изчерви, но погледна към купчината листове на масата. Дали това нямаше да е неговото творческо наследство? Не беше сигурен има ли философска стойност в него, но със сигурност бе най-последователният му опит да напише нещо оригинално. Вярно, на повечето листове имаше цитати и забележки, но останалата част от текста се състоеше от негови разсъждения.
	— И така — рече Елънд, — какво според теб трябва да направя?
	— Относно лейди Вин? — попита Сейзед. — Предлагам просто да й предоставите — и на себе си — малко повече време.
	— Времето е ценна суровина в наши дни, Сейзед.
	— Кое не е?
	— Когато градът ти е обсаден от две армии — заяви Елънд, — едната от тях предвождана от самовлюбен тиранин, а другата от безнадежден глупак…
	— Така е — кимна Сейзед. — И все пак се вслушайте в съвета ми. А аз ще се върна към моите проучвания.
	Елънд смръщи вежди.
	— Над какво всъщност работиш?
	— Нещо, което няма почти никаква връзка с настоящия ви проблем — отвърна Сейзед. — С Тиндуил събираме сведения за Дълбината и Героя на времето.
	— Дълбината… Вин също я спомена. Наистина ли смяташ, че може да се върне?
	— Мисля, че вече се е върнала, лорд Елънд — отвърна Сейзед. — Всъщност тя никога не си е отивала. Според мен Дълбината е била — _е_ мъглата.
	— Но защо… — почна Елънд, сетне вдигна ръка. — Ще прочета разсъжденията ти, когато свършиш. Сега не мога да се занимавам със странични неща. Сейз, благодаря ти за съвета.
	„Да, вече е истински крал“ — помисли Сейзед.
	— Тиндуил — извика Елънд, — можеш да влезеш. Сейзед, приятен ден. — Обърна се и тръгна към вратата. Тя се отвори и Тиндуил надникна вътре. Беше се изчервила.
	— Откъде знаехте, че съм там?
	— Предположих — отвърна Елънд. — И ти си същата като Вин. Както и да е, приятен ден и на двама ви.
	Тиндуил го изгледа намръщено, после се обърна към Сейзед.
	— Доста добра работа свърши с него — рече той.
	— Прекалено добра — въздъхна Тиндуил и седна. — Даже си мисля, че ако се беше задържал на власт, сигурно щеше да намери начин да спаси града. Хайде да се залавяме за работа. Пратих да ни донесат обяд.
	Сейзед кимна, седна и взе перото. Но му беше трудно да се съсредоточи върху работата. Мислите му непрестанно се връщаха към Елънд и Вин. Не беше сигурен защо, но смяташе, че е важно връзката им да оцелее. Може би защото и двамата му бяха приятели и искаше да са щастливи.
	Или беше нещо друго? Тези двамата бяха единствената надежда на Лутадел. Могъща Мъглородна със скаа произход и благороден водач от аристократичните среди. Те се нуждаеха един от друг, а Последната империя се нуждаеше и от двамата.
	Но сега най-важна бе работата. Местоимението, което преобладаваше в териските пророчества, бе в среден род. Точната дума бе „то“, превеждана в модерния език най-често като „той“. Но този „той“ от книгата лесно можеше да се окаже и „тя“. Ако Вин наистина бе Героят на времето…
	„Трябва да намеря начин да ги изведа от града — помисли Сейзед. — Тези двамата не бива да остават, когато Лутадел падне“.
	Остави бележките встрани и се зае да пише писма.


	46.


	Двете не са еднакви.


	Бриз можеше да надуши интригата от две преки. За разлика от много свои колеги улични крадци, той не беше израсъл в немотия, нито бе принуден да живее в подземния свят. Беше получил първите си уроци на много по-опасно място — в двора. За щастие другите членове на групата не се отнасяха към него по по-различен начин заради благородническия му произход.
	Това, разбира се, се дължеше на факта, че не знаеха за него.
	Но това възпитание му позволяваше да вижда някои неща с други очи. Неща, които вероятно и най-опитният скаа крадец не би могъл да забележи. Животът на улицата имаше свои сурови закони. Човек предаваше другарите си заради пари, власт или за да се защити.
	В средите на благородниците интригите бяха далеч по-сложни. Предателството не винаги завършваше със смъртта на една от двете страни, а последиците можеха да се нижат с поколения. Това беше игра — при това такава, на фона на която младият Бриз намираше живота в подземния свят за приятно разнообразие.
	Той отпи глътка греяно вино и погледна бележката между пръстите си. Беше се надявал, че никога вече няма да се сблъска със заговор вътре в групата — Келсайър бе подбрал изключително добре хората си и Бриз полагаше всички аломантични умения, на които бе способен, за да я задържи в този вид. Помнеше добре докъде доведоха интригите собственото му семейство.
	Ето защо се изненада, когато получи тази бележка. Въпреки привидно невинното съдържание той долавяше скритите послания. Забързаният почерк, на места размазан, с повторения. Фразите като „не бива да казваш за това на другите“, и „не искам да предизвиквам тревога“. Двойната доза восък върху капачето на плика, за да се подсигури срещу любопитни очи.
	Нямаше никакво съмнение за смисъла на посланието. Бриз бе поканен на конспиративна среща. Но защо, в името на лорд Владетеля, Сейзед би искал да обсъжда нещо тайно с него?
	Бриз въздъхна, извади бастунчето и се подпря на него. Понякога, когато се изправяше, му се виеше свят — дребна особеност, която с годините като че ли се утежняваше. Той погледна през рамо, към леглото, в което спеше Алриане.
	„Сигурно трябва да съм гузен заради нея — си каза и посегна към жилетката, панталоните и ризата. — Но и без това след няколко дни няма да ни има на тоя свят“. Следобедът, прекаран в компанията на Клъбс, му бе помрачил настроението.
	Излезе в коридора и пое из тъмния лабиринт на Цитаделата Венчър. „Мога да разбера смисъла да се пести масло, но в тези мрачни коридори е наистина потискащо“.
	Мястото на уговорената среща бе съвсем близо. Когато наближи вратата, забеляза там двама от войниците на Демоа. Бяха предани до фанатичност на своя капитан.
	„Интересно“ — помисли Бриз, докато наблюдаваше вратата от тъмното. Пресегна се с аломантичните си сетива и Усмири двамата войници, като отне спокойствието и увереността им и остави само тревогата и нервността. Стражите започнаха да пристъпват от крак на крак и да се озъртат. Накрая единият се обърна и надзърна в стаята. При това Бриз също успя да погледне вътре. В помещението имаше само един човек. Сейзед.
	Бриз стоеше неподвижно и обмисляше как да процедира. В писмото нямаше нищо конкретно и въпреки това не изключваше възможността за клопка. И защо му трябваше на Сейзед да го вика на това странно скрито място?
	Вратата се затвори и войникът се върна на мястото си. „Мога да се доверя на Сейзед, нали?“ — помисли Бриз. Но отново въпросът — защо тази тайна среща? Дали Бриз не беше прекалено подозрителен?
	Не, стражите доказваха, че Сейзед се бои срещата им да не бъде разкрита. Това само по себе си беше подозрително. Ако ставаше въпрос за някой друг, Бриз щеше да отиде право при Елънд. Но Сейзед…
	Въздъхна, излезе на открито и затрака с бастунчето по пода. „Е, да видим какво ще ми каже. Ако е измислил някой сложен план, сигурно си заслужава да го чуя“. Въпреки писмото и странните обстоятелства Бриз не можеше да повярва, че терисецът би се забъркал в нечестна история.
	Може би лорд Владетеля се бе сблъсквал със същия проблем?
	Бриз кимна на войниците, Усмири тревогата им и възвърна предишното им настроение. Имаше още една причина, която го подтикваше към тази среща. Бриз едва сега започваше да осъзнава колко е опасно предсказанието му. Лутадел скоро щеше да падне. Всички инстинкти, развивани през изминалите трийсет години живот в подземния свят, го подтикваха да бяга.
	Състояние на духа, което го караше да рискува. Преди няколко години навярно вече щеше да е напуснал града. „Проклет да си, Келсайър“ — помисли си той и отвори вратата.
	Сейзед вдигна изненадано глава. Стаята беше оскъдно обзаведена и осветена само от две лампи.
	— Подранихте, лорд Бриз — рече той и се надигна.
	— Разбира се — отвърна троснато Бриз. — Трябваше да проверя дали това не е някаква клопка.
	— Клопка? — попита Сейзед. — За какво говорите?
	— О, не се прави на изненадан. Това не е обикновена среща.
	Сейзед се присви.
	— Личи ли си?
	Бриз седна, положи бастунчето в скута си и вторачи поглед в Сейзед. Опита се да го Усмири, да подсили самоувереността му.
	— Драги мой, ти наистина помогна за свалянето на лорд Владетеля, но има много да учиш за това как да не пораждаш подозрения.
	— Извинявам се — рече Сейзед и седна. — Исках само да се срещнем колкото се може по-бързо, за да обсъдим… някои деликатни въпроси.
	— В такъв случай ще те посъветвам да освободиш охраната — рече Бриз. — Могат да привлекат нежелано внимание към това помещение. Второ, нека запалят още лампи и да ни донесат нещо за ядене и пиене. Ако Елънд влезе… предполагам, че се крием от него, нали?
	— Да.
	— Тъй де, ако дойде и ни завари да се спотайваме тук в мрака, веднага ще се сети, че става нещо. Колкото по-неестествена е причината, толкова по-естествена трябва да е обстановката.
	— Разбирам — рече Сейзед. — Благодаря ви.
	Вратата се отвори и влезе Клъбс. Огледа Бриз, после Сейзед и накрая седна. Бриз погледна Сейзед, но той не изглеждаше изненадан. Клъбс очевидно също беше поканен.
	— Разкарайте тези войници — тросна се Клъбс.
	— Незабавно, лорд Кладент — рече Сейзед, отиде при вратата, каза нещо на стражниците и се върна. Тъкмо сядаше, когато през вратата надзърна Хам. Изглеждаше озадачен.
	— Чакай малко — обади се Бриз. — Колко души си поканил на тази тайна среща?
	Сейзед покани Хам с жест да се настани.
	— Всички по-опитни членове на групата.
	— Искаш да кажеш всички освен Елънд и Вин — уточни Бриз.
	— Както и лорд Лестибърнс — добави Сейзед.
	„Да, но не от Дух се крием“.
	Хам неохотно седна и хвърли въпросителен поглед на Бриз.
	— И… защо трябва да се срещаме зад гърба на нашата Мъглородна и на краля?
	— Който вече не е крал — обади се един глас откъм вратата и Доксон влезе и седна. — Дори може да се спори дали Елънд е водач на групата. Озова се на този пост по случайност — също както падна от трона.
	Хам почервеня.
	— Докс, знаеш, че не го харесвам, но не съм дошъл тук, за да обсъждаме измяна.
	— Не може да се говори за измяна, когато той вече не седи на трона — отвърна Доксон и седна. — Какво се очаква от вас — да останем и да бъдем слуги в неговия дом? Елънд няма нужда от нас. Може би е време да предложим услугите си на лорд Пенрод?
	— Пенрод също е благородник — посочи Хам. — Едва ли ще ми кажеш, че го харесваш повече от Елънд.
	Доксон тропна с юмрук по масата.
	— Не става въпрос за това какво харесвам, Хам. Трябва да се погрижим да се задържи това проклето кралство, което Келсайър ни остави в наследство! Цяла година разчистваме бъркотиите му. Да не искаш работата ни да иде на вятъра?
	— Моля ви, господа — надигна се Сейзед, опитвайки се — безуспешно — да сложи край на спора.
	— Работа, Докс? — попита все така зачервен Хам. — Ти каква работа си свършил? Освен постоянните ти оплаквания и мърморене всеки път, когато някой от нас предложи план.
	— Оплаквания? — отвърна ядосано Доксон. — Имаш ли представа каква административна работа се изисква, за да не се разпадне този град? А ти какво си свършил, Хам? Отказа да поемеш командването на армията. Само се наливаш и ходиш на тренировки!
	„Стига толкова — помисли си Бриз и се зае да Усмирява приятелите си. — При това темпо ще се издушим един друг, преди Страф да нареди да ни екзекутират“.
	Доксон се облегна назад и махна пренебрежително към Хам, който продължаваше да го гледа сърдито. Сейзед чакаше, очевидно огорчен от избухването. Бриз Усмири неувереността му. „Ти командваш тук, Сейзед. Кажи ни какво става“.
	— Моля ви — заговори Сейзед. — Не ви събрах, за да се карате. Разбирам, че сте напрегнати — това е съвсем оправдано, като се имат предвид обстоятелствата.
	— Пенрод смята да предаде града на Страф — каза Хам.
	— Това е по-добрият вариант, отколкото да му позволи да ни изтрепе — контрира Доксон.
	— Всъщност — заговори Бриз — не мисля, че трябва да се страхуваме от Страф.
	— Така ли? — попита намръщено Доксон. — Бриз, да не би да криеш нещо от нас?
	— О, Докс, овладей се най-сетне — тросна се Хам. — Все не можеш да ни простиш, че не те избрахме за водач след смъртта на Кел. Това е истинската причина да не харесваш Елънд, нали?
	Доксон пламна, Бриз въздъхна и ги удари с мощна вълна на успокоение. И двамата лекичко подскочиха, сякаш бяха ужилени, макар че усещането трябваше да е съвсем противоположно — почти пълно притъпяване на най-яростните емоции.
	И двамата погледнаха сърдито Бриз.
	— Ами да — заяви той. — Разбира се, че ще ви Усмирявам. Хамънд е малко незрял в тези въпроси, но ти, Доксон?
	Доксон се облегна назад и се почеса по челото.
	— Можеш да спреш, Бриз — каза той след няколко секунди. — Ще внимавам какво говоря.
	Хам само изсумтя, положил ръка на масата. Сейзед ги наблюдаваше стреснато.
	„Ето как изглеждат хора, притиснати в ъгъла, скъпи ми терисецо — помисли Бриз. — Какво става с тях, когато изгубят надежда. Пред войниците се държат, но когато останат сред приятели…“
	Сейзед беше терисец, през целия си живот бе търпял потисничество и неволи. Но тези хора, включително Бриз, бяха свикнали да побеждават. Дори когато всички шансове бяха срещу тях, те не губеха увереност. Какво друго можеше да очаква от хора, изправили се срещу едно божество? Те не понасяха мисълта за поражение. А и кой би я понесъл, когато поражението бе равносилно на смърт?
	— Армията на Страф се готви да напусне лагера — каза Клъбс. — Стараят се да не вдигат шум, но всички признаци са налице.
	— Значи е решил да нападне града — рече Доксон. — Моите хора в двореца на Пенрод потвърдиха, че Съборът праща писмо след писмо до Страф с молба да влезе и да окупира града.
	— Той няма да превземе града — заяви Клъбс. — Във всеки случай няма да го направи, ако е умен.
	— Вин все още представлява заплаха — потвърди Бриз. — И изглежда, Мъглородният на Страф не смята да го опази от нея. Ако Страф влезе в Лутадел, Вин ще се разправи с него. Вероятно е решил да предприеме нещо друго.
	Доксон се намръщи и погледна Хам, който само сви рамене.
	— Всичко е съвсем просто — рече Бриз и тропна с бастунчето по масата. — Дори аз се досетих. — При тези думи Клъбс се изхили. — Страф ще се престори, че отстъпва, и тогава колосите ще нападнат града вместо него. Те са твърде ограничени, за да предвидят следващия му ход.
	— Ако Страф отстъпи — рече Клъбс, — Джастис няма да може да ги спре да нападнат града.
	Доксон премигна.
	— Но те ще ни…
	— Изколят? — попита Клъбс. — Да. Ще плячкосат и опустошат големи части от града — и вероятно ще изтребят цялото благородничество.
	— Тоест хората, с които Страф щеше да е принуден да се съобразява. И на които да разчита — добави Бриз. — Нищо чудно тези чудовища да се доберат и до Вин. Нали разбирате, че тя няма да остане настрана, когато колосите нахлуят?
	Възцари се тишина.
	— Но това няма да помогне на Страф да завземе града — посочи Доксон. — Пак ще трябва да се бие с колосите.
	— Така е — потвърди Клъбс. — Но колосите вероятно ще съборят градските порти и ще изравнят със земята цели квартали. Това ще му позволи да се изправи срещу тях на равен терен. Освен това колосите не разбират от тактика — те не оценяват предимството на градските стени. Страф не би могъл да се надява на по-благоприятно развитие.
	— Ще го приемат като освободител — съгласи се Бриз. — Ако се върне в подходящия момент — след като колосите нахлуят в града и избият войниците, но преди да са нанесли сериозни щети на кварталите на скаа, — ще се превърне в освободител и закрилник, а не завоевател. Познавам настроенията на хората и мисля, че ще го приемат с разтворени обятия. В този момент силният водач означава повече пари в джобовете им и повече права в Събора.
	Докато останалите обмисляха чутото, Бриз погледна Сейзед, който продължаваше да мълчи. Беше казал твърде малко — каква ли беше играта му? Защо бе събрал групата? Дали не беше решил, че имат нужда от спокойно обсъждане, без Елънд да им натяква за моралната страна?
	— Може да помогнем на Страф да вземе града — продължи след малко Доксон. — Ще му обещаем да изведем Вин навън. Ако нещата и без това вървят нататък…
	— Докс — тихо каза Хам. — Какво ли щеше да си помисли Кел, ако те чуе да приказваш подобни неща?
	— Можем да предадем града на Джастис Лекал — обади се Бриз. — Може би той ще се отнася с нужното уважение към скаа?
	— И да допуснем в града двайсет хиляди колоса? — възкликна Хам. — Бриз, виждал ли си някога какви неща вършат тези чудовища?
	Доксон тропна по масата.
	— Хам, аз само ви давам предложения. Какво друго ни остава?
	— Да се бием — заяви Клъбс. — И да умрем.
	Отново се възцари тишина.
	— Ама и теб те бива да водиш разговори, приятел — рече накрая Бриз.
	— Все някой трябваше да го каже — промърмори Клъбс. — Няма смисъл да се залъгваме повече. Не можем да победим, а от сражението няма да избягаме. Този град всеки момент ще бъде подложен на атака. И ние ще трябва да го защитаваме. Само че сме обречени. Чудите се дали не е по-добре да се предадем? Няма да го направим. Кел не би ни позволил, така че и ние ще постъпим по същия начин. Ще се бием и ще умрем достойно. А след това градът ще бъде опожарен. Но поне ще сме си казали думата. Лорд Владетеля е тъпкал скаа хиляда години, но сега вече смело можем да заявим, че имаме гордост. Ние се бием. Съпротивляваме се. И умираме.
	— И какъв бе смисълът от всичко това? — попита ядосано Хам. — Защо трябваше да събаряме Последната империя? Защо убихме лорд Владетеля? Защо трябваше да правим каквото и да било, след като стигнахме дотук? Отделните области са в ръцете на дребни тирани, Лутадел е полуразрушен, а ние сме обречени?
	— Защото — отвърна с мек глас Сейзед — все някой трябваше да сложи началото. Под властта на лорд Владетеля обществото не можеше да се развива. Той пазеше реда в империята, но и не допускаше прогреса. Дори модата оставаше непроменена през тези хиляда години, благородниците се опитваха да приличат на лорд Владетеля. Архитектурата и науката бяха в застой, а лорд Владетеля посрещаше с неодобрение всяко ново изобретение. Скаа не можеха да бъдат свободни, защото той не им позволяваше. Но с убийството му нашите сънародници не се сдобиха със свобода, приятели. За това е нужно време. Ще минат още много векове, през които ще трябва да воюваме, да учим и да израстваме. В началото ще има много трудности. Дори повече, отколкото при лорд Владетеля.
	— А ние ще умрем напразно — подхвърли навъсено Хам.
	— Не — възрази Сейзед. — Няма да е напразно, лорд Хамънд. Ще умрем, за да покажем, че има скаа, които не са готови да склонят глави. Това е много важен пример. Тъкмо подобни случаи от историите и легендите вдъхновяват хората. Ако скаа някога поемат властта, ще са им нужни жертви, в които да намират вдъхновение. Примери на саможертва като този на Оцелелия.
	Всички го гледаха и мълчаха.
	— Бриз — обади се след малко Хам, — в този момент добре ще ми дойде малко увереност.
	— Разбира се — кимна Бриз и внимателно прогони тревогата и страха в душата на Хам. Лицето му възвърна част от руменината си и той седна по-изправено. За всеки случай Бриз отпусна една малка доза и на останалите присъстващи.
	— От колко време го знаеш? — обърна се Доксон към Сейзед.
	— От съвсем скоро, господарю Доксон.
	— Но няма как да си знаел, че Страф ще отстъпи и ще ни остави на колосите — каза Бриз. — Клъбс го е надушил едва сега.
	— Сведенията ми са съвсем общи, господарю Бриз — отвърна спокойно Сейзед. — А и не говорех само за колосите. Давах си сметка, че градът е обречен. Честно казано, аз съм дълбоко впечатлен от вашите усилия. Вие извършихте нещо велико — без вас градът отдавна да е паднал. Поколенията ще говорят за това.
	— Ако въобще остане някой, който да разправя — рече Клъбс.
	Сейзед кимна.
	— Тъкмо затова свиках тази среща. Няма големи шансове да оцелеем след падането на града — когато дойде, Страф ще нареди да ни екзекутират. Ето защо не смятам, че е необходимо всички ние да оставаме в Лутадел до този момент. Някои трябва да организират по-нататъшната съпротива срещу тираните.
	— Няма да зарежа хората си — изръмжа Клъбс.
	— И аз — присъедини се Хам. — Въпреки че вчера отпратих семейството си. — Вероятно имаше предвид, че ги е скрил някъде из града или пък са били прехвърлени зад стените. Хам не знаеше къде са и по такъв начин нямаше как да издаде местонахождението им. Старите навици умират трудно.
	— Ако този град падне — заговори Доксон, — аз ще съм тук и ще падна с него. Точно това би очаквал Кел от мен. Няма да замина.
	— Аз ще замина — заяви Бриз и погледна към Сейзед. — Или е рано да се предлагам за доброволец?
	— Всъщност, господарю Бриз, аз не…
	Бриз вдигна ръка.
	— Няма нищо, Сейзед. За всички е очевидно кого смяташ да пратиш. Хората, които не покани на срещата.
	Доксон смръщи вежди.
	— Ние ще защитаваме града до смърт, а ти искаш да отпратиш единствената ни Мъглородна?
	— Господа — заговори Сейзед, — обитателите на Лутадел имат нужда от нашите напътствия. Ние им предадохме този град и ги дарихме с надежда. Не можем да ги изоставим точно сега. Но… в света настъпват грандиозни промени. По-велики, отколкото сме ние. Убеден съм, че господарката Вин е част от тях. Но дори и да се заблуждавам, съм твърдо уверен, че лейди Вин не бива да загива при отбраната на града. Тя е единствената и най-силна връзка на хората с Оцелелия. Тя се превърна в техен символ, а уменията й на Мъглородна ще й позволят да се измъкне безпрепятствено. Идват нови сражения и тя ще е решителен фактор в тях — може да се придвижва бързо и незабелязано, да се сражава сама, да нанася огромни щети, както го доказа снощи. — Сейзед наведе глава. — Господа, повиках ви тук, за да решим как най-добре да я убедим, че трябва да избяга, докато ние ще останем и ще се бием. Мисля, че задачата няма да е лесна.
	— Тя няма да изостави Елънд — подхвърли Хам. — Ще трябва да тръгне и той.
	— Четете мислите ми, господарю Хамънд — потвърди Сейзед.
	Клъбс прехапа замислено долната си устна.
	— Няма да е никак лесно да убедим това момче да избяга. Той все още вярва, че можем да победим.
	— И това не е изключено — съгласи се Сейзед. — Господа, не бих искал да лишавам никого от надежда. Но при тези ужасни обстоятелства шансът за успех е…
	— Знаем, Сейзед — прекъсна го Бриз. — Разбираме.
	— Трябва да заминат и други от групата — рече Хам. — Двама са малко.
	— Бих пратил Тиндуил с тях — отвърна Сейзед. — Тя ще отнесе на моите сънародници информация от особена важност. Освен това смятах да пратим господаря Лестибърнс. В битка от него няма голяма полза, но шпионските му умения ще помогнат на лейди Вин и лорд Елънд при сплотяването на скаа. Разбира се, едва ли ще оцелеят само те. Мисля, че повечето скаа в града също са в безопасност — Джастис Лекал, изглежда, знае как да контролира своите колоси. А дори и да не може, Страф ще пристигне навреме, за да защити населението в града.
	— Стига, разбира се, плановете на Страф да са такива, каквито предполага Клъбс — посочи Хам. — Защото е напълно възможно просто да се изтегля, за да ограничи загубите си и да изостави напълно Лутадел.
	— И в двата случая — рече Клъбс — едва ли много хора ще могат да се спасят от града. Нито Страф, нито Джастис няма да пропуснат големи групи бежанци. В този момент хаосът и страхът по улиците им служат много по-добре, отколкото намаляването на населението. Може би ще успеем да измъкнем неколцина конници — особено ако сред тях е и Вин. Но всички други ще бъдат оставени на милостта на колосите.
	Стомахът на Бриз се сви. Клъбс говореше толкова равнодушно… нехайно. Но той си беше такъв. Не беше песимист, просто казваше неща, които според него другите не желаеха да признаят.
	„Някои от оцелелите скаа ще се превърнат в роби на Страф Венчър — помисли си Бриз. — Но тези, които се бият и които са били на показ пред останалите през изминалата година, са обречени. И аз също. Вярно е. Този път няма измъкване“.
	— Е — подкани ги Сейзед и разпери ръце. — Съгласни ли сме, че тези четиримата трябва да заминат?
	Всички кимнаха.
	— В такъв случай да обсъдим подробния план за тяхната евакуация — продължи Сейзед.
	— Можем да внушим на Елънд, че опасността не е твърде голяма — предложи Доксон. — Ако повярва, че градът ще издържи на продължителна обсада, може би ще се съгласи да придружи Вин на някоя мисия. Няма да разберат какво става, преди да е твърде късно.
	— Добро предложение, Доксон. — Сейзед кимна. — Мисля, че можем да работим с идеята на Вин за Кладенеца на Възнесението.
	Обсъждането продължи и Бриз се отпусна доволно назад. „Вин, Елънд и Дух ще се спасят. Ще трябва да убедя Сейзед и Алриане да замине с тях“. Огледа присъстващите и забеляза, че те също изглеждат поуспокоени. Доксон и Хам се бяха помирили и дори Клъбс кимаше замислено, докато останалите обсъждаха различни предложения.
	Бедствието идеше. Но по някакъв начин мисълта, че има хора, които ще се спасят — най-младите членове на групата, тези, в които бяха надеждите, — караше останалите да приемат по-леко предстоящото поражение.


	Вин стоеше неподвижно сред мъглите, вдигнала поглед към тъмните кули, колони и бойници на Кредик Шау. В главата й отекваха два звука. Мъгливият призрак и по-силният далечен тътен.
	Тътенът ставаше все по-настойчив.
	Тя закрачи бавно към Кредик Шау, като се стараеше да не обръща внимание на звуците. Хълмът на хилядата кули, някога дом на лорд Владетеля. Беше изоставен от близо година — никой не бе посмял да се настани тук. Мястото все още навяваше страхопочитание. Напомняше за _него_.
	Лорд Владетеля беше чудовище. Вин помнеше добре нощта преди повече от година, когато бе дошла тук с намерение да го убие. Да свърши работата, за която Келсайър неусетно я бе подготвил. Беше минала точно през този двор, покрай стражниците при вратата.
	Тях бе пощадила. Келсайър сигурно щеше да си пробие път с бой. Но Вин ги бе убедила да я пуснат, да се присъединят към бунта. Постъпка, която й спаси живота, когато по-късно един от същите тези мъже, Горадел, доведе Елънд в тъмницата, за да помогне при спасяването на Вин.
	В известен смисъл Последната империя бе съборена именно защото тя не бе постъпила като Келсайър.
	Но нима можеше да гради бъдещи решения върху една случайност? Всичко това й се струваше твърде алегорично. Като приказка за деца, носеща съответната поука.
	Никой не й бе разказвал приказки. Беше оцеляла в свят, в който мнозина умряха. На всеки урок като този с Горадел имаше десетки, завършили трагично.
	И да не забрави самия Келсайър. В края на краищата той се оказа прав. Уроците му бяха съвсем различни от детските приказки. Келсайър ставаше дързък, дори възбуден, когато избиваше хората, изправили се на пътя му. Смяташе ги за дребна пречка по пътя към голямото, истинско добро, погледът му неотклонно бе втренчен в събарянето на империята и евентуалното създаване на кралство, като това, което по-късно основа Елънд.
	И беше успял. Защо и тя не можеше да убива като него, с ясното съзнание, че изпълнява своя дълг, без чувство за вина? Винаги се бе страхувала от крайните действия на Келсайър. Но може би тъкмо благодарение на тях той бе постигнал успех?
	Навлезе в мрачните приземни коридори на двореца и краищата на мъглопелерината й прокараха черни дири върху дебелия слой сажди. Мъглите, както винаги, останаха отвън. Те не проникваха в сградите — или, ако го правеха, обикновено не се задържаха дълго. Заедно с тях тя остави зад себе си мъгливия призрак.
	Време беше да вземе решение. Решение, което не й се нравеше, но бе свикнала да върши неща, които не харесва. Такъв е животът. Не искаше да се бие с лорд Владетеля, а се наложи.
	Скоро стана твърде тъмно дори за Мъглороден и тя запали фенер. И с изненада установи, че нейните стъпки не са единствените на пода. Изглежда, имаше още някой, който обикаляше из коридорите. Който или каквото и да бе, не го срещна, докато продължаваше навътре.
	Не след дълго се озова в стаята. Още не знаеше какво я бе привлякло в Кредик Шау, както и в тайното помещение в центъра. Не беше идвала тук от нощта, когато уби единствения бог, когото познаваше.
	Лорд Владетеля прекарваше доста време в това помещение, място, обзаведено така, че да му напомня за родината. Стаята беше със сводест таван. Стените бяха покрити със сребърни фрески, а подът — облицован с метални плочи. Тя отиде до най-забележителната част — малка каменна крипта в центъра на по-голямото помещение.
	Тъкмо тук бяха заловени Келсайър и жена му преди много години, при първия опит на Келсайър да ограби лорд Владетеля. По-късно Мейр бе убита в Ямите. Но Келсайър бе оцелял.
	Именно тук, в тази стая, Вин за първи път се бе изправила срещу инквизитор, който едва не я бе убил. Тук дойде и месеци по-късно, при първия си опит да убие лорд Владетеля. Тогава също я бяха надвили.
	Пристъпи в малката крипта. Имаше само едно помещение. Подът бе разкопан от хората на Елънд, за да търсят атиум. Но украсите от времето на лорд Владетеля все още висяха по стените. Тя вдигна фенера и ги огледа.
	Килими. Кожи. Малка дървена флейта. Предмети от бита на неговия народ, на терисците, отпреди хиляда години. Защо му е трябвало да строи нов град тук, на юг, да основе Лутадел, когато родината му — и Кладенецът на Възнесението — са на север? Вин така и не бе открила отговор на този въпрос.
	Навярно беше имало някаква основателна причина. Нещо, което е накарало Рашек, или лорд Владетеля, да постъпи така. Би могъл да си остане такъв, какъвто е бил — обикновен селянин. И вероятно е щял да бъде щастлив.
	Но бе решил да постигне нещо повече. И за да го осъществи, бе извършил ужасяващи жестокости. Нима можеше да го вини за взетото решение? Беше се превърнал в нещо, което е смятал, че трябва да бъде.
	Тя също трябваше да вземе решение. Вече си даваше сметка, че други неща — Кладенецът на Възнесението, защитата на Лутадел — ще дойдат на дневен ред едва след като е сигурна в това какво иска и коя е тя. Но ето че сега, докато стоеше в помещението, в което Рашек бе прекарвал толкова много време, замислена за Кладенеца, настойчивият тътен в главата й отново се усилваше.
	Трябваше да реши. Искаше да е с Елънд. Той олицетворяваше спокойствието. Щастието. Зейн, от друга страна, бе символ на онова, което чувстваше, че ще стане. За доброто на всички участници.
	Едва ли щеше да открие отговорите на измъчващите я въпроси в двореца на лорд Владетеля. Въздъхна отчаяно, излезе навън и потъна в мъглите.


	Зейн се събуди от равномерните удари на чук по колче на шатра. Реакцията му беше мигновена.
	Разпали стомана и пютриум. Винаги поглъщаше известни количества преди заспиване. Знаеше, че вероятно някой ден този навик ще го убие — металите ставаха отровни, ако се задържаха твърде дълго в организма.
	Но да умре някой ден му се струваше по-приемливо, отколкото да умре днес.
	Измъкна се от койката. Все още беше тъмно. Докато се изправяше, дочу раздиращ звук. Някой бе сцепил стената на шатрата.
	„Убий ги!“ — изкрещя богът.
	Зейн се просна на земята и загреба шепа монети от купата до леглото. Завъртя се, хвърли ги зад себе си и нощта се огласи от изненадани викове.
	Зейн Тласна. Монетите се сблъскаха с плата, раздраха го с лекота и продължиха.
	И тогава започнаха писъците.
	Зейн се прехвърли в койката и зачака мълчаливо, докато шатрата бавно рухваше. Някой газеше върху плата вляво. Той изстреля няколко монети и чу болезнени стенания. Платът на шатрата го покриваше като одеяло. Наблизо се чуха забързани стъпки.
	Той въздъхна, отпусна се, сряза плата с кинжала и се измъкна навън. Бе мъглива нощ. Беше си легнал по-късно от обикновено и вероятно вече наближаваше полунощ. И без това бе време да става.
	Наведе се над покритата от чергилото купчина, под която бе койката, разряза отново плата, бръкна и взе няколко стъкленици. Изпи една и калаят освети околностите. Около шатрата лежаха четири трупа. Бяха войници, разбира се — войници на Страф. Атаката бе започнала по-късно, отколкото бе очаквал.
	„Страф ми се доверява повече, отколкото предполагах“. Зейн прекрачи трупа на един убиец, разряза плата над скрина и извади дрехи. Преоблече се бързо, после взе и малка кесия с монети. „Сигурно е заради нападението срещу крепостта на Сет. То е убедило Страф, че съм твърде опасен, за да ме остави жив“.
	Зейн откри своя човек до една шатра наблизо — преструваше се, че опъва въжетата. Стоеше на пост всяка нощ и получаваше възнаграждение срещу това да удря с чук по колчето всеки път, когато някой доближи шатрата на Мъглородния. Зейн му хвърли кесията и продължи в мрака право към шатрата на Страф.
	Баща му все пак имаше някои недостатъци. Бе майстор на мащабните планове, но детайлите често му се изплъзваха. Можеше да организира една армия, за да смаже противника. Но предпочиташе играта с опасни инструменти. Като атиумните мини в Хатсинските ями. Като Зейн.
	Инструменти, с които може да се порежеш.
	Зейн приближи шатрата на Страф, проряза дупка в плата и пристъпи вътре. Страф го очакваше. Зейн не можеше да не му се възхити — баща му посрещаше смъртта си със спокойно изражение. Зейн застана в средата на помещението, пред дървеното кресло, в което седеше Страф.
	„Убий го!“ — нареди богът.
	Запалени по ъглите лампи осветяваха стените. Възглавниците и завивките в ъгъла бяха смачкани — Страф бе повикал някоя от любовниците си за разтуха, преди да прати убийците. Наблюдаваше го с типичната си невъзмутимост, но Зейн виждаше зад маската. Забеляза, че лицето му лъщи от пот и че ръцете му леко треперят.
	— Намерих ти още атиум — каза Страф. — Закопан е в двореца, на място, което само аз зная.
	Зейн го гледаше мълчаливо.
	— Ще те провъзглася официално за мой наследник — продължи Страф. — Още утре, ако желаеш.
	Зейн не отговори. Страф продължаваше да се облива в пот.
	— Градът е твой — каза накрая Зейн и се обърна.
	Беше възнаграден с тихо изпъшкване. Погледна през рамо. Досега не бе виждал толкова изумено изражение на лицето на баща си. Дори само това си заслужаваше усилието.
	— Свикай армията си за оттегляне, както беше планирано — продължи той, — но не се връщай в Северната област. Изчакай, докато колосите нападнат града и избият защитниците. Тогава можеш да влезеш като спасител на Лутадел.
	— Но Мъглородната на Елънд…
	— Ще е заминала — прекъсна го Зейн. — Тръгва с мен, още тази нощ. Сбогом, татко. — Обърна се и излезе през прореза в стената.
	— Зейн? — повика го Страф отвътре.
	Зейн спря.
	— Защо? — попита го баща му и надзърна през отвора. — Пратих ти убийци. Защо ме остави жив?
	— Защото си ми баща — отвърна Зейн и погледна към мъглите. — Синът не бива да убива баща си.
	И с тези думи се сбогува с човека, който го бе създал. Човекът, когото Зейн — въпреки безумието си, въпреки преживените унижения — продължаваше да обича.
	В тъмната мъгла хвърли една монета и изхвърча нагоре. Приземи се извън лагера и с лекота откри завоя на канала, който използваше като ориентир. От хралупата в едно криво дърво извади вързоп. Мъглопелерината, първият подарък, който му бе направил баща му. Безценен дар, който рядко използваше.
	Знаеше, че постъпва глупаво. Но не можеше да надвие чувствата си. Човек не може да използва аломантия върху себе си.
	Разви пелерината и извади нещата, които бе загърнал в нея — няколко стъкленици с метални разтвори и торбичка с топчета атиум.
	Коленичи и постоя така известно време. После вдигна ръка и докосна гърдите си отляво. Над мястото, където туптеше сърцето.
	Там имаше подутина. Винаги я бе имало. Не мислеше за нея постоянно, ала когато го правеше, забравяше за всичко останало. Тъкмо тя бе истинската причина никога да не носи наметала.
	Беше му неприятно наметалото да се търка в миниатюрното острие, щръкнало от гърба му между лопатките. Главата на металния клин бе от предната страна и опираше гръдната кост.
	„Време е да тръгваш“ — каза му богът.
	Зейн се изправи и пусна мъглопелерината на земята. Обърна гръб на лагера на баща си и на всичко, което познаваше, и полетя към жената, която щеше да го спаси.


	47.


	И Аленди вярваше като тях.


	Имаше една частица от душата на Вин, която дори не трепваше при мисълта за това колко хора е убила. Именно това безразличие я ужасяваше.
	Стоеше на балкона на стаята си — преди малко се бе върнала от двореца. Град Лутадел тънеше в мрак пред нея. Беше заобиколена от мъглите, но знаеше, че не може да намери покой сред тях. Нищо вече не беше както преди.
	Мъгливият призрак както винаги я наблюдаваше. Бе твърде далече, за да го види, но го усещаше. И — по-силно от него — усещаше и нещо друго. Могъщото туптене, което непрестанно се усилваше. Някога идваше отдалече, но вече не беше така.
	Кладенецът на Възнесението.
	Това трябваше да е. Тя усещаше, че силата му се възвръща, нахлува обратно в този свят, настоява да бъде взета и използвана. Непрестанно се улавяше, че неволно поглежда на север, към Терис, че очаква да зърне нещо на хоризонта. Бликаща светлина, пламтящ огън, буреносен порив. Каквото и да е. Но виждаше само мъгла.
	Напоследък сякаш в нищо не й вървеше. В любовта, в закрилата, в дълга. „Захванах се с твърде много неща“.
	Имаше толкова много проблеми, които настояваха да им обърне внимание, и тя не искаше да зачеркне нито един от тях. В резултат не бе постигнала нищо. Изследванията й за Дълбината и Героя на времето стояха недокоснати от дни, подредени на купчинки на пода. Не знаеше почти нищичко за мъгливия призрак — освен че я наблюдава и че авторът на дневника го смята за опасен. Не бе разкрила шпионина, не знаеше дори дали твърденията на Зейн относно Демоа са верни.
	Сет все още бе жив. Не бе успяла дори да се разправи както трябва с него, беше се отказала по средата. За всичко бе виновен Келсайър. Той я бе обучил да заеме мястото му, но можеше ли въобще някой да го замени?
	„Защо винаги трябва да сме чужди ножове?“ — прошепна в главата й гласът на Зейн.
	Понякога виждаше логиката в думите му, но имаше една пукнатина. Елънд. Вин не беше негово острие. Той не очакваше от нея да убива. Вярно, заради идеалите си бе изгубил трона и градът бе заобиколен от врагове. Ако тя наистина го обичаше — ако обичаше народа на Лутадел, — не трябваше ли да направи нещо повече?
	Вибрациите се блъскаха в нея като удари на барабан с размерите на слънцето. Вече почти постоянно гореше бронз, заслушана в ритъма, примамвана от него…
	— Господарке? — обади се зад нея ОреСюр. — За какво мислите?
	— За края — тихо каза Вин и се обърна.
	Мълчание.
	— За края на какво, господарке?
	— Не зная.
	ОреСюр изтича на балкона, навлезе в мъглата и клекна до нея. Вече го познаваше достатъчно добре, за да забележи загрижеността на кучешкото му лице.
	Тя въздъхна и поклати глава.
	— Просто трябва да взема някои решения. Каквото и да избера, ще означава край на нещо.
	ОреСюр поседя известно време, извъртял глава на една страна.
	— Господарке — рече накрая, — колко е тъжно всичко това.
	Вин сви рамене.
	— Значи ли, че няма какво да ме посъветваш?
	— Просто вземете решение — отвърна ОреСюр.
	Вин се усмихна.
	— Сейзед щеше да каже нещо мъдро и успокояващо.
	— Не виждам защо той трябва да е част от нашия разговор, господарке.
	— Той беше мой стюард — отвърна Вин. — Преди да замине и преди Келсайър да прехвърли твоя Договор върху мен.
	— Аха. — ОреСюр въздъхна. — Е, аз не съм като терисците, господарке. Трудно е дори да се имитира тяхното дълбоко вкоренено чувство на преданост — да не говорим за факта, че мускулите им са прекалено жилави, за да са вкусни.
	Вин повдигна вежди.
	— Преобразявал си се в терисец? Не разбирам какъв смисъл от това — те не бяха хора с влияние по времето на лорд Владетеля.
	— Така е — потвърди ОреСюр. — Но винаги бяха част от обкръжението на влиятелни хора.
	Вин кимна. Влезе в стаята, запали лампа и изгаси калая. Мъглите я последваха над килима, докоснаха купчините листове и се разхвърчаха на облачета пред краката й, докато вървеше към банята.
	Тя спря. Странно. Мъглите рядко се задържаха толкова дълго, когато проникваха в помещение. Елънд обясняваше, че се дължало на топлината и затвореното пространство. Вин винаги го бе отдавала на някакви мистични причини. Намръщи се, загледана надолу.
	Дори без калай чу поскърцване.
	Обърна се. На балкона стоеше Зейн, черен силует на фона на мъглите. Пристъпи към нея и мъгливите повлекла го последваха, както правеха с всеки, разпалил метали. Но от друга страна… те сякаш и леко се отдръпваха от него.
	ОреСюр тихо заръмжа.
	— Време е — каза Зейн.
	— Време за какво? — попита тя и остави лампата на масата.
	— Да вървим. Да изоставим тези хора с техните армии. Да зарежем техните кавги. Да сме свободни.
	„Свободни“.
	— Аз… не зная, Зейн — рече Вин и погледна встрани.
	Чу го да се приближава.
	— Вин, какво всъщност му дължиш? Той не те познава. Страхува се от теб. Истината е, че дори не те заслужава.
	— Зейн, това не е всичко. Ти не разбираш. _Аз_ съм тази, която не го заслужава. Елънд има нужда от по-добра жена. От някоя, която смята, че с право е изоставил трона. Някоя, която вижда във всичко това повече достойнство и по-малко глупост.
	— Както и да е. — Зейн махна с ръка. — Той не може да те разбере. Да ни разбере.
	Вин не отговори.
	— Къде би отишла, Вин? — попита Зейн. — Ако не беше обвързана с този град и с него. Ако беше свободна и можеше да правиш какаото си пожелаеш — къде би отишла?
	Ударите сякаш се усилиха. Тя погледна към ОреСюр, който лежеше тихо до стената, скрит от тъмнината. Защо се чувстваше виновно? Какво трябваше да му докаже?
	Обърна се към Зейн.
	— На север. В Терис.
	— Можем да идем там. Където пожелаеш. Мястото няма значение за мен, стига да не сме тук.
	— Не мога да ги изоставя — заяви Вин.
	— Дори ако с постъпката си лишиш Страф от единствения му Мъглороден? — попита Зейн. — Това е отлична размяна. Баща ми ще знае, че съм изчезнал, но не и че ти не си в Лутадел. Ще се страхува много повече от атака. Не само ще си осигуриш свобода, но и ще направиш на твоите съюзници неоценим подарък.
	Улови я за ръката, принуждавайки я да го погледне. Приличаше на Елънд — на един по-суров Елънд. Зейн бе преживял много в този живот, също като нея, но и двамата не се бяха предали. Дали обаче тази победа ги бе направила по-силни, или по-крехки?
	— Ела, Вин — прошепна Зейн. — Ти можеш да ме спасиш.
	„Войната скоро ще влезе в града — помисли си тя и я побиха тръпки. — Ако остана, ще трябва да убивам отново“.
	И тя му позволи бавно да я отдалечи от масата, към мъглите и успокояващия мрак отвън. Пресегна се и извади една стъкленица за предстоящото пътуване, но движението й накара Зейн да се извърне подозрително.
	„Има добри рефлекси — помисли тя. — Също като моите. Инстинктът му повелява да не вярва на никого, помогнал му е да остане жив“.
	Като видя какво прави, той се успокои, усмихна се и отново се обърна към мрака. Вин го последва, но изведнъж усети, че я пронизва страх. „Това е — помисли си тя. — Вече всичко се промени. Времето за вземане на решение отмина. Направих погрешния избор. Елънд не би подскочил така, когато вадя стъкленицата“.
	Тя спря. Зейн я дръпна за ръката, но Вин не помръдваше. Той се обърна и я погледна намръщено.
	— Съжалявам — прошепна Вин и издърпа ръката си от неговата. — Не мога да тръгна с теб.
	— Какво?! — попита Зейн. — Защо?
	Вин поклати глава, обърна се и се прибра в стаята.
	— Кажи ми какво има! — настоя Зейн и гласът му се повиши. — Какво те привлича в него? Той не е велик водач. Не е воин. Не е аломант или пълководец. Какво има в него?!
	Отговорът дойде лесно. „Каквото и да решиш, аз ще те подкрепя“.
	— Той ми вярва — прошепна тя.
	— Какво? — попита невярващо Зейн.
	— Когато нападнах Сет — продължи Вин, — останалите смятаха, че съм постъпила неразумно — и бяха прави. Но Елънд им заяви, че съм имала причина да го направя, въпреки че не знаеше дали е прав.
	— Значи е глупак.
	— Когато след това разговаряхме — продължи Вин, без да поглежда Зейн, — аз бях хладна с него. Мисля, че той знаеше, че се опитвам да реша дали да остана с него, или не. И… тогава ми каза, че ще ме подкрепи, каквото и да избера. Дори ако го напусна.
	— Излиза, че не държи на теб.
	Вин поклати глава.
	— Не. Просто ме обича.
	— Аз те обичам.
	Вин се сепна и го погледна. Зейн изглеждаше разгневен. Дори отчаян.
	— Вярвам ти. Но въпреки това не мога да дойда с теб.
	— Но защо?
	— Защото това ще означава да напусна Елънд — отвърна тя. — Аз го уважавам, въпреки че не споделям идеалите му. Зная, че не го заслужавам, но искам да съм близо до него. Оставам, Зейн.
	Зейн стоеше неподвижно, мъглите бавно се спускаха на раменете му.
	— Значи се провалих.
	— Не. Вината не е в теб. Просто аз…
	Той я удари и тя политна към пода. Успя да свие глава, но падна тежко и дъхът й секна.
	Зейн се извисяваше над нея, лицето му бе потъмняло.
	— Ти трябваше да ме спасиш — изсъска той.
	Вин разпали едновременно всички метали, с които разполагаше. Избута Зейн и се Притегли от пантите на вратата. Полетя назад, удари се отново в пода и чу скърцането на дъските, но беше твърде напрегната — и стресната, — за да почувства каквото и да било освен сътресението.
	Зейн се изправи бавно, висок, намръщен. Вин приклекна. Зейн я бе нападнал. Този път наистина.
	„Но… той…“
	— ОреСюр! — извика тя и извади кинжалите. — Бягай!
	И щом каза паролата, се хвърли в атака, за да отклони вниманието на Зейн от овчарката. Зейн избягна нападението й с типичната си грациозност. Вин замахна с кинжал към гърлото му. Зейн отдръпна глава в последния момент. Тя нанесе последователни удари към рамото, ръката, гърдите. Той се изплъзваше на всеки.
	Знаеше, че е разпалил атиум. Очакваше го. Спря и го погледна. Дори не си бе направил труда да извади оръжията си. Стоеше пред нея навъсен, а мъглата се събираше като малко езеро в краката му.
	— Защо не ме послушаш, Вин? Защо ме принуждаваш да действам като оръдие на Страф? И двамата знаем докъде ще доведе това.
	Вин стисна зъби и се хвърли в нова атака. Зейн я зашлеви небрежно с опакото на ръката си и тя Тласна леко металните скоби на бюрото зад него и се отхвърли назад, сякаш под въздействие на удара му. Блъсна се в стената и рухна на пода.
	Точно до стреснатия ОреСюр. Но гънката на рамото му не беше разтворена, въпреки паролата. Нима не я бе разбрал?
	— Атиумът, който ти дадох — прошепна тя ядосано. — Бързо!
	— Кандра — обади се Зейн. — Ела при мен.
	ОреСюр срещна погледа й и тя зърна нещо в очите му. Срам. Той извърна глава, изтича през мъглите и застана при Зейн в средата на стаята.
	— Не… — прошепна тя. — ОреСюр…
	— Вече няма да се подчиняваш на командите й, ТенСуун — каза Зейн.
	ОреСюр сведе почтително глава.
	— ОреСюр, Договорът! — извика Вин и се надигна. — Длъжен си да изпълняваш нарежданията ми!
	— Вин, той е _мой_ слуга — рече Зейн. — С Договор към _мен_. И ще изпълнява моите заповеди.
	„Мой слуга…“
	Изведнъж всичко й се проясни. Тя беше подозирала кого ли не — Доксон, Бриз, дори Елънд, — но нито веднъж не бе свързала шпионина с най-логичната кандидатура. В двореца наистина през цялото време бе имало кандра. До нея…
	— Съжалявам, господарке — прошепна ОреСюр.
	— И от колко време? — попита тя.
	— Откакто дадохте на моя предшественик — истинския ОреСюр — кучешко тяло — отвърна кандрата. — Убих го същия ден и заех мястото му, в тялото на куче. Той така и не успя да се превъплъти в овчарка.
	„Какъв по-лесен начин да се скрие промяната?“ — помисли тя.
	— Но нали откриха останките в двореца? — попита тя. — А ти беше с мен на стената, когато това стана. Те…
	Беше повярвала на преценката му за това от колко време са онези останки и кога може да е станала подмяната. Беше приела, че се е случило в деня, когато тя беше с Елънд на градските стени, и то само защото така бе казал ОреСюр.
	„Каква съм глупачка!“ ОреСюр — или ТенСуун, както го бе нарекъл Зейн — я бе накарал да подозира всички… освен себе си. Какво й ставаше? Преди беше толкова добра в надушването на предателите, в долавянето на фалша. Как бе пропуснала да разкрие собствената си кандра?
	Зейн пристъпи към нея. Вин чакаше, надигнала се на колене и свела глава. „Слаба — повтаряше си. — Преструвай се на слаба. Постарай се да…“
	— Няма смисъл да се опитваш да ме Усмиряваш — каза Зейн, улови я за ризата, вдигна я и пак я хвърли на пода. Мъглата се разтвори под нея и отлетя встрани. Вин сподави болезнения си вик.
	„Трябва да мълча. Ако стражите се опитат да влязат, той ще ги убие. Ако Елънд дойде…“
	Зейн я доближи и я изрита в ребрата. Тя изстена.
	— Ти можеше да ме спасиш — изръмжа той, втренчил поглед в нея. — Бях готов да тръгна с теб. А сега какво остана? Нищо. Нищо освен заповедите на Страф. — И подчерта последното с нов ритник.
	„Преструвай се на незначителна — повтаряше си тя със замъглено от болка съзнание. — Все някога трябва да си тръгне…“
	Но бяха изминали години, откакто се бе свивала пред друг човек. Дните на страх от Кеймън и Рийн бяха само неясни спомени, сенки, разгонени от светлината на Елънд и Келсайър. Усети как я изпълва нарастващ гняв.
	Зейн отново понечи да я ритне, като този път се целеше в лицето й, и Вин се хвърли назад — Тласна се от пантите на прозореца и разхвърли мъгливите повлекла. Разпали пютриум и скочи на крака, следвана от мъглата. Сега тя вече й стигаше до коленете.
	Погледна Зейн, който я наблюдаваше навъсено, и се хвърли напред, но Зейн беше по-бърз — изпревари я и застана между нея и балкона. Не че щеше да спечели нещо, ако се добере до него — благодарение на атиума Зейн щеше лесно да я проследи.
	Всичко беше както предишния път, когато той я атакува с атиум. Всъщност сега бе дори по-лошо. Тогава тя все още вярваше, че двамата само се упражняват. Че не са врагове, макар да не са и приятели. Не мислеше, че той иска да я убие.
	Този път не хранеше подобни илюзии. Очите на Зейн бяха замъглени, изражението му — равнодушно, също като в нощта, когато нападна хората на Сет.
	Вин щеше да умре.
	От доста време не я бе завладявал подобен страх. Но сега вече я изпълваше, пронизваше я цялата, докато наблюдаваше приближаващия се Зейн. Можеше да си представи как са се чувствали войниците, които бе избил. Нямаше никакъв шанс да му се възпротивят. Не бяха имали никакъв шанс. Няма шанс срещу Мъглороден.
	„Не — помисли си тя, притиснала с ръка ударените си ребра. — Елънд не отстъпи пред Страф. Елънд не владее аломантия и въпреки това отиде право в лагера на колосите.
	Мога да се справя с това“.
	Извика и се хвърли към ТенСуун. Кучето отскочи изплашено, но нямаше от какво да се страхува. Зейн отново бе на пътя й. Блъсна я с рамо, измъкна кинжал и прокара резка по бузата й, докато тя падаше назад. Ударът бе съвършено точен. Резката съвпадаше напълно с раната, останала й от първия двубой с Мъглороден преди две години.
	Вин стисна зъби и докато падаше, разпали желязо, Притегли една кесия от бюрото и напълни шепата си с монети. Тупна на една страна, с ръка под тялото, и скочи на крака. Вдигна ръка, замахна срещу Зейн и хвърли монетите.
	Зейн понечи да ги Тласне.
	Вин се усмихна, разпали дуралуминий и Тласна. Монетите се стрелнаха напред и вятърът, който вдигнаха при внезапното си ускорение, разтвори мъглата и разкри пода под нея.
	Стаята се разтърси.
	И Вин се озова залепена за стената. Изпъшка от изненада, едва си поемаше въздух. Вдигна замаяно глава и установи, че отново лежи на пода.
	— Дуралуминий — каза Зейн. Беше протегнал ръка към нея. — ТенСуун ми разказа за него. Предположихме, че си овладяла нов метал по начина, по който долавяше кога съм разпалил мед. После се поразтърсихме малко и той откри бележка от твоя металургист, на която подробно беше описан методът за изработване на дуралуминий.
	Обърканият й ум се мъчеше да осъзнае какво става. Зейн разполагаше с дуралуминий. Беше използвал метала и бе Тласнал срещу монетите, които тя бе изстреляла по него. Вероятно бе Тласнал и в обратна посока, за да се задържи на място, докато теглото й противодейства на неговото.
	И тогава нейният собствен подсилен от дуралуминия Тласък я бе ударил в стената. Беше й трудно да се съсредоточи. Зейн пристъпи към нея. Тя се надигна на четири крака и запълзя в мъглата. Беше почти на височина на лицето й и ноздрите й се свиха, усетили хладния влажен полъх.
	Атиум. Трябваше й атиум. Но топчето бе в рамото на ТенСуун, не можеше да го Притегли оттам. Бяха го прибрали под кожата тъкмо за да не може да бъде използвано от други аломанти. Също като шиповете, пронизващи телата на инквизиторите, както и като нейната обеца. Метал вътре в тялото — или дори само под кожата — не можеше да бъде Притеглен или Тласкан освен с максимална аломантична мощ.
	Но тя вече го бе правила веднъж. Когато се би с лорд Владетеля. Не го постигна със собствени сили, нито с дуралуминий. Беше нещо друго. Мъглите.
	Беше почерпила сили от тях.
	Нещо я блъсна в гърба и я притисна надолу. Тя се претърколи, ритна нагоре, но кракът й се размина с лицето на Зейн на няколко подарени от атиума сантиметра. Зейн отби удара й встрани, наведе се и прикова раменете й към пода.
	Мъглите се кълбяха около лицето и раменете му. Надмогвайки ужаса си, тя посегна към тях, както го бе направила преди година, когато се би с лорд Владетеля. В онзи ден те бяха подхранили аломантията й, бяха й придали сили, които нямаше откъде да вземе. Беше се обърнала към тях, беше ги помолила за помощ…
	Но сега не стана нищо.
	„Моля ви…“
	Зейн я блъсна в пода. Мъглите продължаваха да не чуват молбите й.
	Тя се напрегна, Притегли се от прозоречната рамка, за да си осигури опора, и блъсна Зейн встрани. Претърколиха се и Вин се озова отгоре.
	Внезапно и двамата отскочиха от пода, изхвърчаха над мъглите и полетяха към тавана, подхвърлени нагоре от силата, с която Зейн бе Тласнал една монета на пода. Удариха се в тавана, тялото на Зейн притиснато в нейното, приковало я към дъските. Той отново беше отгоре — или по-скоро отдолу — но това сега бе опорната точка.
	Вин изстена. Той беше силен. Много по-силен от нея. Пръстите му се впиха в рамото й и въпреки пютриума тя почувства остра болка. Не беше в състояние да се бие — не и срещу друг Мъглороден.
	Особено срещу Мъглороден с атиум.
	Зейн продължаваше да ги Тласка към тавана. Косата на Вин закри лицето му; под тях мъглата се вихреше като бавно надигащ се водовъртеж.
	Зейн прекрати Тласъка и паднаха. Но той продължаваше да контролира положението. Завъртя я и пусна тялото й под своето, докато навлизаха в мъглите. Удариха се в пода и сблъсъкът отново изкара дъха на Вин. Зейн се издигна над нея и заговори през стиснати зъби:
	— Колко много напразни усилия. Да се скрие аломант сред наследниците на Сет, за да го заподозреш за атаката в Събора. Боят в присъствието на Елънд, за да изпита страх от теб. После трябваше да те примамя да изпиташ собствените си сили, за да си дадеш сметка за могъществото си. И всичко това напразно! — Той се наведе. — Ти трябваше да ме _спасиш_!!! — Лицето му бе на сантиметри от нейното, той дишаше тежко. Беше я притиснал към пода с ръка и коляно и после, колкото и да бе невероятно, я целуна.
	И в същия миг заби кинжала си в лявата й гърда. Вин понечи да извика, но устните му притискаха нейните, докато острието прорязваше плътта.
	— Внимавайте, господарю! — извика ОреСюр — или ТенСуун. — Тя знае много неща за кандрите!
	Зейн вдигна глава и ръката му застина. Гласът на кандрата и болката помогнаха на ума на Вин да се проясни. Тя разпали калай и използва болката, за да се събуди напълно, да надвие замайването.
	— Какво? — попита Зейн, извърнал глава към кандрата.
	— Тя знае, господарю — повтори ТенСуун. — Знае нашата тайна. Причината, поради която служехме на лорд Владетеля. Причината, поради която изпълняваме Договора. Тя знае защо толкова много _се боим от аломантията_.
	— Мълчи — нареди му Зейн. — И не се обаждай повече!
	ТенСуун млъкна.
	„Нашата тайна… — помисли Вин и неволно погледна към овчарката. Забеляза нещо като тревога на кучешкото й лице. — Той се опитва да ми каже нещо. Опитва се да ми помогне“.
	Тайната. Тайната на кандрите. Последния път, когато се бе опитала да го Усмири, той беше завил от болка. Дали не беше това?
	Тя блъсна ТенСуун с вълна на Усмиряване. Той изквича, но тя продължаваше да Тласка. Нищо. Стиснала зъби, Вин разпали дуралуминий.
	Нещо се пречупи. Сякаш беше едновременно на две места. Усещаше изправения до стената ТенСуун и същевременно собственото си тяло в хватката на Зейн. ТенСуун бе изцяло под неин контрол. По някакъв начин, без да разбира как, тя му нареди да скочи. Контролираше тялото му изцяло.
	Огромната овчарка блъсна Зейн и го отхвърли от нея. Кинжалът изтрака на пода, Вин се претърколи на колене и притисна раната на гърдата си, от която шуртеше топла кръв. Зейн, очевидно изненадан, успя да се изправи и изрита ТенСуун.
	Чу се хрущене на кости и овчарката се плъзна по пода — право към Вин. Тя взе кинжала от земята и го заби в рамото й. Пръстите й се впиха в отвора, заровиха между мускулите. Когато ги измъкна, бяха окървавени, но стискаха топчето атиум. Вин бързо го лапна а се извъртя към Зейн.
	— Да видим сега как ще се справиш — изсъска и разпали атиума. Дузина атиумни сенки разцъфваха около Зейн, показвайки възможните действия, които би могъл да предприеме — всичките бяха замъглени. В очите му тя изглеждаше по същия начин. Сега силите бяха изравнени.
	Зейн спря, погледна я право в очите и атиумните му сенки изчезнаха.
	„Невъзможно!“ — помисли Вин. ТенСуун изстена в краката й. Тя едва сега осъзна, че атиумът й е свършил. Изгорял. Но топчето беше толкова голямо…
	— Да не мислиш, че ще ти дам единственото оръжие, което ти е нужно, за да се биеш с мен? — попита тихо Зейн. — Наистина ли повярва, че това е атиум?
	— Но…
	— Късче олово — продължи Зейн и пристъпи към нея. — Покрито със съвсем тънък слой атиум. О, Вин. Трябва да внимаваш на кого се доверяваш.
	Вин отстъпи назад. Краткотрайната й увереност се изпари. „Накарай го да говори! — помисли си. — Опитай се да го задържиш, докато и неговият атиум свърши“.
	— Брат ми казваше, че не бива да вярвам на никого — смотолеви тя. — Казваше… че накрая всички те предават.
	— Мъдър човек — кимна Зейн, застанал сред високата до гърдите му мъгла.
	— Той беше параноичен глупак — отвърна Вин. — Помогна ми да оцелея, но ме мачкаше до края.
	— Направил ти е услуга.
	Вин погледна смазаното окървавено тяло на ТенСуун. Виждаше болката в очите му. В далечината все още се чуваше… туптенето. Тътенът. Отново бе разпалила бронз. Тя бавно вдигна глава. Зейн се приближаваше. Спокоен. Уверен.
	— Ти си играеше с мен — продължи тя. — Заби клин между мен и Елънд. Накара ме да си мисля, че той се страхува от мен, а мен — че ме използва.
	— Използва те — потвърди Зейн.
	— Да — кимна Вин. — Но това няма значение — не и в светлината, в която го представяш. Елънд ме използва. Келсайър също ме използваше. Ние всички се използваме: търсим любов, поддръжка, доверие.
	— Доверието ще те убие — заяви той.
	— В такъв случай по-добре да умра.
	— Аз ти вярвах — каза той и спря пред нея. — А ти ме предаде.
	— Не — отвърна Вин и вдигна кинжала. — Аз ще те спася. Точно както го искаше. — Замахна и се хвърли напред, но надеждата й — че атиумът му е свършил — се оказа напразна. Той отстъпи равнодушно встрани и остави на кинжала да профучи на сантиметри от лицето му.
	Вин се завъртя, готова за нова атака, но острието попадна в празно пространство, точно над надигащите се мъгли.
	Зейн реагира преди следващата й атака и отскочи още преди да е решила какво ще направи. Кинжалът разцепи мястото, където бе стоял допреди миг.
	„Той е твърде бърз“ — помисли си тя, докато се бореше с болката от раната. Усещаше равномерно туптене в главата — а може би това бяха далечните вибрации от Кладенеца на Възнесението…
	Зейн се изправи пред нея.
	„Не мога да го пробода — осъзна тя ядосано. — Всеки път знае къде ще нанеса удара още преди да замахна!“
	Вин се сепна.
	„Преди да замахна…“
	Зейн отстъпи към средата на стаята, подритна падналия кинжал и го улови във въздуха. Обърна се към нея и мъглите се проточиха зад острието. Беше стиснал зъби и лицето му бе потъмняло.
	„Знае къде ще ударя още преди да замахна“.
	Вин вдигна кинжала. По лицето и гърдата й се стичаше кръв, болката разкъсваше черепа й. Мъглата й стигаше почти до брадичката.
	Тя се съсредоточи. Не обмисли нова атака. Не реагира, когато Зейн се втурна към нея с вдигнат кинжал. Отпусна мускули и затвори очи, заслушана в стъпките му. Усещаше как мъглата продължава да се надига, развълнувана от приближаването на Зейн.
	Отвори очи. Той беше вдигнал кинжала. Вин се приготви за атаката, но не мислеше за удара — остави тялото си да реагира само.
	И наблюдаваше Зейн много — наистина много внимателно.
	Той се отмести леко наляво, вдигнал лявата си ръка нагоре, сякаш да улови нещо.
	„Сега!“ — помисли си Вин и се хвърли встрани от естествената траектория на атака. Изви ръката с кинжала по средата на движението. Готвеше се да атакува отляво, както предполагаше и атиумът на Зейн.
	Но с реакцията си Зейн й показа какво е решила да направи. Позволи й да види собственото си бъдеще. А щом можеше да го вижда, значи бе в състояние и да го променя.
	Сблъскаха се. Острието на Зейн се заби в рамото й. Кинжалът на Вин го посече през шията. Лявата му ръка улови празно пространство — търсеше сянката, на чието място трябваше да е ръката й.
	Но нея я нямаше там. Зейн се опита да я улови. Ножът на Вин му преряза гръкляна. Въздухът нахлу със свистене през кървавия отвор и Зейн се люшна назад, изцъклил ужасено очи. Погледна я за последен път, после рухна в мъглата и на дървения под.


	Гледаше нагоре през мъглата — гледаше към нея. „Умирам“ — помисли си.
	В последния момент атиумната й сянка се бе раздвоила. Две сенки, две възможности. Той бе избрал погрешната. Беше го надхитрила, беше го победила по някакъв начин. И сега той умираше.
	Най-сетне.
	— Знаеш ли защо смятах, че ти ще ме спасиш? — опита се да й прошепне, макар че устните не го слушаха. — Гласът. Ти беше първият човек, за когото не ми каза: „Убий я!“.
	„Разбира се, че не бих ти казал да я убиеш“ — заяви богът.
	Зейн усещаше как животът го напуска.
	„Знаеш ли кое е най-странното, Зейн? — попита богът. — Най-забавното от всичко? Ти не си луд. Никога не си бил.“


	Вин гледаше мълчаливо шепнещия през кървави мехури Зейн. Беше предпазлива — прерязано гърло би трябвало да е достатъчно дори за Мъглороден, но понякога пютриумът правеше невероятни неща.
	Зейн издъхна. Тя провери пулса, после прибра кинжала. Едва сега се изправи, завладяна от странно вцепенение на ума и тялото. Вдигна ръка към раната на рамото си и без да иска, докосна тази на гърдата. Беше изгубила прекалено много кръв и й се виеше свят.
	„Убих го“.
	Разпали пютриум и направи няколко предпазливи крачки. Препъна се в ТенСуун и коленичи до него.
	— Господарке — изпъшка той. — Съжалявам…
	— Зная — каза тя, загледана в ужасната рана на рамото му. Краката му не помръдваха, тялото му бе извито под неестествен ъгъл. — С какво мога да ти помогна?
	— Да ми помогнете? — попита ТенСуун. — Господарке, заради мен едва не ви убиха!
	— Зная — повтори тя. — Как да облекча болката ти? Трябва ли ти друго тяло?
	ТенСуун помълча за кратко, после каза:
	— Да.
	— Вземи тялото на Зейн. Поне за известно време.
	— Той мъртъв ли е? — попита изненадано ТенСуун.
	„Не вижда — осъзна тя. — Вратът му е строшен“.
	— Да — прошепна Вин.
	— Как, господарке? — попита ТенСуун. — Атиумът ли му свърши?
	— Не.
	— Тогава как?
	— Атиумът има един недостатък. Позволява да виждаш бъдещето.
	— Това… не ми изглежда като недостатък, господарке.
	Вин въздъхна и се опита да се стегне. „Съсредоточи се!“ — помисли си.
	— Когато гориш атиум, виждаш мъничко напред във времето — и можеш да промениш това, което ще се случи в този кратък период. Можеш да уловиш летяща стрела. Да избегнеш удар, който би трябвало да те убие. Да се отдръпнеш назад или встрани, да отбиеш атака.
	ТенСуун мълчеше, очевидно объркан.
	— Той ми показа какво _възнамерявам да направя_ — продължи Вин. — Не можех да променя бъдещето, но Зейн можеше. Като реагира на моята атака още преди да знам какво ще направя, той неволно ми показа бъдещето. И аз промених хода на атаката, а той се опита да блокира един удар, който въобще не нанесох. Така успях да го убия.
	— Господарке… — прошепна ТенСуун. — Това е гениално.
	— Сигурна съм, че не съм първата, която го е измислила — възрази уморено Вин. — Но това не е нещо, което споделяш с всеки. Както и да е, можеш да вземеш тялото му.
	— Аз… не бих искал да се възползвам от останките на това същество — заяви ТенСуун. — Не знаете колко болен беше той, господарке.
	Вин кимна изтощено.
	— Ако искаш, мога да ти намеря друго кучешко тяло.
	— Няма да е необходимо, господарке — отвърна тихо ТенСуун. — Все още пазя останките на другата овчарка, която ми намерихте. Мисля, че ще свършат работа. Ако сглобя някои от тях с по-запазените кости от това тяло, ще стане скелет, който да ми върши работа.
	— Добре, направи го. Но двамата с теб трябва да решим какво ще правим сега.
	ТенСуун помълча, после каза:
	— Господарке, сега, когато клиентът ми е мъртъв, моят Договор е невалиден. Трябва да се върна при моите сънародници, за да получа нов.
	— Да. — Вин въздъхна. — Разбирам.
	— Не искам да заминавам — каза ТенСуун. — Но най-малкото трябва да им докладвам. Моля да ми простите.
	— Няма за какво да ти прощавам — отвърна Вин. — Напротив, трябва да ти благодаря. За това, че ми подсказа какво да правя.
	ТенСуун лежеше мълчаливо. Тя все още виждаше вина в кучешките му очи. „Не би трябвало да ми помага срещу собствения си господар“.
	— Господарке — каза ТенСуун. — Сега знаете нашата тайна. Мъглородните могат да контролират тялото на кандрата с аломантия. Не зная какво смятате да правите с това, но си давам сметка, че ви поверих тайна, която сънародниците ми пазят от хиляда години. За това, че аломантите могат да поемат контрол над телата ни и да ни превръщат в свои роби.
	— Аз… дори не разбрах какво стана.
	— Може би така е по-добре — рече ТенСуун. — Моля ви, оставете ме. Скрил съм другото кучешко тяло в килера. Когато се върнете, вече няма да ме има.
	Вин кимна и се изправи. Излезе, като си проправяше път през мъглите, и закрачи по коридора. Знаеше, че трябва да отиде при Сейзед да превърже раните й, но по някаква причина нямаше сили да тръгне натам. Ускори крачка по коридора и скоро вече тичаше.
	Всичко около нея се рушеше. Не можеше да се справи, да поправи стореното. Но знаеше какво иска.
	И затова тичаше към него.


	48.


	Той е добър човек — въпреки всичко. Човек, готов да се жертва. В действителност всички негови постъпки — убийствата, разрушенията, страданията, които е причинил — са го засегнали дълбоко. Всички тези неща в известен смисъл за него са били жертва.


	Елънд се прозя и прочете още веднъж писмото, което бе подготвил за Джастис. Може би щеше да успее да накара бившия си приятел да се вразуми.
	Ако ли пък не успееше… какво пък, двойникът на дървената монета, която Джастис използваше, за да „плаща“ на колосите, бе на писалището му. Перфектно копие, изработено от самия Клъбс.
	Елънд бе сигурен, че разполага с по-големи запаси дърво от Джастис. Ако помогнеше на Пенрод да задържи положението още няколко седмици, вероятно щяха да изработят достатъчно „пари“, за да подкупят колосите.
	Остави перото и потърка очи. Беше късно. Време беше да…
	Вратата се затръшна. Елънд се извъртя и успя да мерне Вин миг преди да се хвърли в обятията му. Тя плачеше.
	И беше цялата в кръв.
	— Вин! — извика той. — Какво е станало?
	— Убих го — каза тя и зарови глава в гърдите му.
	— Кого?
	— Брат ти. Зейн. Мъглородния на Страф. Убих го.
	— Почакай! Какво?! Брат ми?!
	Вин кимна.
	— Съжалявам.
	— Не плачи, Вин! — Елънд я погали нежно, после бавно се изправи. Вин имаше резка на бузата и ризата й бе пропита с кръв. — В името на лорд Владетеля! Веднага ще извикам Сейзед.
	— Не ме оставяй — помоли тя и го хвана за ръката.
	Елънд спря. Нещо се бе променило. Тя, изглежда, отново имаше нужда от него.
	— Добре, ела с мен. Ще идем двамата.
	Вин кимна и се изправи. Олюля се за миг и Елънд се изплаши, но решителният й поглед му подсказа, че сега не е време да възразява. Прегърна я, тя се облегна на него и той я поведе към покоите на Сейзед. Когато наближиха, понечи да почука, но Вин побутна вратата, влезе неуверено и седна на пода.
	— Ще остана… тук — рече.
	Елънд се наведе разтревожено над нея, после се провикна към спалнята.
	— Сейзед!
	Терисецът се появи след миг. Беше облечен с бяла нощница и изглеждаше съвсем изтощен. Втренчи поглед във Вин, премигна няколко пъти и се върна в спалнята. След малко дойде с гривна-металоем на ръката и с чанта с медицински принадлежности.
	— Лейди Вин, може ли така? — каза укорително Сейзед. — Какво щеше да си помисли господарят Келсайър, ако ви бе видял в подобно състояние? Ако продължавате така, пак ще трябва да ви купуваме дрехи…
	— Сега не е време за духовитости, Сейзед — обади се Елънд.
	— Простете, ваше величество — рече Сейзед, докато внимателно разрязваше прилепналата за тялото на Вин риза. — Но това, че все още е в съзнание, не значи, че е извън опасност. — Огледа раната, отвори чантата и извади превръзки. — Виждате ли? Раната е дълбока, но острието се е плъзнало по костта и е подминало големите съдове. Подръжте така. — Той притисна раната с превръзка и Елънд я задържа. Вин седеше със затворени очи, опряла гръб на стената. От брадичката й бавно се стичаше кръв.
	Сейзед разряза ризата й отпред и отдолу се показа прободената й гърда.
	Елънд се сепна.
	— Аз дали да не…
	— Остани — спря го Вин. Не беше молба, а заповед. Тя вдигна глава и отвори очи, докато Сейзед почистваше раната, а после извади игла и конец.
	— Елънд — каза Вин. — Трябва да ти кажа нещо.
	— Слушам те.
	— Става въпрос за Келсайър — продължи тя тихо. — Винаги съм виждала нещата, които не трябва, когато си мислех за него. Трудно е да се забравят часовете, през които ме учеше на аломантия. Но той беше велик не заради уменията си в боя, нито заради непреклонността, дори суровостта си, нито заради силата и инстинктите си.
	Елънд се намръщи.
	— А знаеш ли защо? — попита го тя.
	Той поклати глава, съсредоточен да натиска превръзката.
	— Заради умението си да се доверява — каза тя. — Затова, че правеше от добрите хора още по-добри, понеже ги вдъхновяваше. Хората го слушаха, защото той бе сигурен в тях и защото ги уважаваше. И в замяна те се уважаваха един друг. Мъже като Бриз и Клъбс станаха герои, защото Келсайър вярваше в тях. — Тя го погледна и премигна. — А ти си много по-добър, отколкото щеше да стане Келсайър. Той имаше много да учи. Ти го правиш инстинктивно. Отнасяш се добре дори с мошеници като Филин. И това не е наивност. То е като при Келсайър, само че още по-велико. Той би могъл да се учи от теб.
	— Мисля, че прекаляваш с оценките за мен.
	Тя поклати глава и се обърна.
	— Сейзед?
	— Да, дете мое?
	— Знаеш ли някакви сватбени ритуали?
	Елънд едва не пусна превръзката от изненада.
	— Зная няколко — отвърна Сейзед. — По-точно към двеста.
	— И кой е най-краткият?
	Сейзед продължаваше да шие раната.
	— Хората от Ларста е трябвало само да заявят любовта си пред местния свещеник. Реакция вероятно на традициите на страната, от която са били прокудени — и която се славела със сложните си бюрократични правила. Това е добра религия, съсредоточена върху красотата на природата.
	Вин погледна Елънд. Лицето й бе в кръв, косата — разчорлена.
	— Вин — почна той, — не смяташ ли, че трябва да почакаме, докато ти… нали разбираш…
	— Елънд — прекъсна го тя. — Обичам те.
	Той замръзна.
	— Ти обичаш ли ме? — продължи тя.
	„Това е безумие“ — помисли той и отвърна:
	— Да.
	Вин се обърна към Сейзед, който продължаваше да я шие.
	— Е?
	— Много странен момент за подобно събитие според мен — каза терисецът.
	Елънд кимна, за да покаже, че е на същото мнение.
	— Стига де, само малко кръв — рече уморено Вин. — Нищо ми няма, щом мога да седя.
	— Да, така е — съгласи се Сейзед. — Но ми се струвате малко унесена, лейди Вин. А това не е решение, което трябва да се взема, без да се обмисли и под въздействието на силни чувства.
	Вин се усмихна.
	— Решението да се омъжиш не бива да се взема под въздействие на силни чувства?
	Сейзед се изчерви.
	— Не исках да кажа това. Просто не съм сигурен, че в момента владеете ума си, лейди Вин.
	Вин поклати глава.
	— Владея го много по-добре, отколкото през изминалите няколко месеца. Сейзед, време е да сложа край на колебанията, да спра да се тревожа и да приема мястото си в тази група. Зная какво искам. Обичам Елънд. Не зная колко време ще сме заедно, но бих искала да опитам.
	Сейзед помълча, после пак се зае с раната и попита:
	— А вие, лорд Елънд? Какво смятате по въпроса?
	Какво смята? Спомни си предишния ден, когато Вин заговори за заминаване и как се почувства. За това колко много зависеше от мъдрите й съвети, от нейната прямота и от начина, по който му се бе посветила. Да, той я обичаше.
	Светът тънеше в хаос. Той бе допуснал грешки. Но въпреки всичко, което се бе случило, въпреки преживените разочарования, искаше да е с Вин. Това не беше сляпото влечение отпреди година и половина, по време на баловете. Беше нещо много по-зряло.
	— Да, Сейзед — каза Елънд. — Искам да се оженя за нея. Искам го от много време. Аз… не зная какво ще се случи с този град или с моето кралство, но искам да съм с Вин, когато това стане.
	Сейзед — продължаваше да шие раната — каза:
	— Ами добре. Ако искате да съм ви свидетел, съгласен съм.
	Елънд го погледна изненадано.
	— И това достатъчно ли е?
	Сейзед кимна.
	— Валидно колкото всеки друг ритуал. Имайте предвид, любовната клетва на Ларста е обвързваща. В тяхната култура няма понятие за развод. Приемате ли свидетелството ми за този ритуал?
	Вин кимна. Елънд осъзна, че е направил същото.
	— В такъв случай вече сте женени — заяви Сейзед, скъса края на конеца и стегна превръзката през гърдите на Вин. — Потърпете още мъничко, лейди Вин. — И се насочи към резката на бузата.
	— Не трябва ли да има някаква церемония? — попита Елънд.
	— Мога да изпълня, ако настоявате — отвърна Сейзед, — но не мисля, че ви трябва. Познавам ви от доста време и съм готов да ви дам благословията си. Но ще ви посъветвам нещо. Тези, които гледат повърхностно на обещанията, дадени на хората, които обичат, няма да намерят щастие в живота. Времето, в което живеем, не е никак леко. Това не означава, че не е подходящо за любов, а че ще се изправите пред много трудности. Не забравяйте клетвата за обич, която си дадохте тази вечер. Тя ще ви даде много сили през идните месеци. — С тези думи той постави последния шев на лицето на Вин и се прехвърли на рамото. Кървенето там почти бе спряло и Сейзед огледа раната.
	Вин погледна засмяно Елънд. Той се изправи, отиде до мивката в ъгъла и си наплиска лицето.
	— Съжалявам — тихо каза тя.
	— Съжаляваш? — попита Елънд. — За Мъглородния на баща ми ли?
	Вин поклати глава.
	— Не. Че загубихме толкова време.
	Елънд се усмихна.
	— Заслужаваше си чакането. Освен това трябваше да си изясня някои неща.
	— Като например какво е да си крал?
	— И как да престана да бъда крал.
	Вин поклати глава.
	— Никога не си преставал да бъдеш крал, Елънд. Не могат да ти отнемат короната, също както не могат да ти отнемат честта.
	Елънд се усмихна.
	— Благодаря ти. Но не съм сигурен, че успях да направя нещо полезно за този град. Само изгубих времето на хората и ето, че сега Страф ще вземе властта.
	— Ще го убия, ако дръзне да пристъпи в града.
	Елънд стисна зъби. „Пак се връщаме при същия проблем“. Не можеха да опитват с една и съща заплаха. Рано или късно Страф щеше да открие начин да се измъкне. А и Джастис и колосите…
	— Ваше величество — заговори Сейзед. — Може би ще мога да ви предложа решение.
	Елънд го погледна и вдигна вежди.
	— Кладенецът на Възнесението — каза Сейзед.
	Вин го погледна изненадано.
	— С Тиндуил събираме сведения за Героя на времето — продължи Сейзед. — Убедени сме, че Рашек не е направил това, което се е очаквало от Героя. Дори не сме сигурни, че този Аленди е бил Героят. Има твърде много несъответствия, проблеми и неясноти. Освен това мъглите — или Дълбината — са все още тук. И сега убиват хора.
	Елънд смръщи вежди.
	— Какви ги говориш?
	— Така е, ваше величество, и трябва да се направи нещо. Нещо много важно. Погледнато отстрани, може да ви се стори, че събитията в Лутадел и Кладенецът на Възнесението не са свързани. Но истината е, че те могат да са решение едно за друго.
	Елънд се усмихна.
	— Като ключът и ключалката.
	— Да, ваше величество — усмихна се и Сейзед. — Точно така.
	— Той тупти — прошепна Вин със затворени очи. — В главата ми. Чувствам го.
	Сейзед трепна, после продължи с превръзката.
	— А знаете ли къде е?
	Вин поклати глава.
	— Аз… не долавям посока на пулсациите. Мисля, че са далече, но напоследък се усилват.
	— Това може би е защото Кладенецът възвръща силата си — каза Сейзед. — За щастие знам как да го намерим.
	Елънд се извърна към него, а Вин отвори очи.
	— Лейди Вин, изследванията ми разкриха местонахождението му — каза Сейзед. — Мога да ви нарисувам карта.
	— Къде е? — попита Вин.
	— На север — отвърна Сейзед. — В планините на Терис. На един от по-ниските върхове, известен като Деритатит. Пътуването ще е трудно по това време на годината…
	— Мога да се справя — заяви решително Вин. Сейзед отново се върна към раната на гърдата й. Елънд се изчерви.
	„Аз съм… неин мъж…“
	— И ще ме напуснеш? — попита той. — Сега?
	— Налага се — прошепна Вин. — Налага се да замина, Елънд.
	— Трябва да я придружите, ваше величество — обади се Сейзед.
	— Какво?!
	Сейзед въздъхна.
	— Приемете фактите, ваше величество. Както казахте, Страф ще превземе града. Ако останете тук, ще ви екзекутира. А лейди Вин несъмнено ще се нуждае от помощ при Кладенеца.
	— Ако наистина в него се крие огромна сила — заговори Елънд, като търкаше замислено брадичка, — ще може ли да унищожи тези армии?
	Вин поклати глава.
	— Не можем да я използваме за това. Силата е изкушение. Това се е объркало последния път. Рашек е задържал силата за себе си, вместо да се откаже от нея.
	— Да се откаже? — попита Елънд. — Какво означава това?
	— Да я остави, ваше величество — обясни Сейзед. — Да й позволи сама да победи Дълбината.
	— Доверие… — прошепна Вин. — Всичко се крие в доверието.
	— От друга страна — рече Сейзед, — мисля, че освобождаването на тази сила може да доведе до велики промени на земята. Както и да премахне злото, сторено от лорд Владетеля. Имам подозрението, че тя ще разбие колосите, тъй като те са създадени от лорд Владетеля.
	— Но Страф ще завладее Лутадел — посочи Елънд.
	— Да — потвърди Сейзед. — Ако заминете обаче, смяната на властта ще е съвсем мирна. Съборът вече е решил да му позволи да управлява, Пенрод също. Няма да има кръвопролития, а вие ще можете да организирате съпротива отвън. Освен това кой може да каже до какво ще доведе освобождаването на силата? Възможно е лейди Вин да се промени, също както е станало с лорд Владетеля. Ако групата на Келсайър остане в града, тя ще ви помогне, когато дойде времето — особено след като след някоя и друга година се надигне недоволство.
	Елънд стисна зъби. „Още една революция. — Но в думите на Сейзед имаше резон. — Трябва да престанем да мислим на дребно. — Погледна Вин и го заля топлота и любов. — Може би е време да чуя нещата, които се опитва да ми каже“.
	— Сейзед — рече Елънд, споходен от нова идея. — Как мислиш, бих ли могъл да убедя терисците да ни помогнат?
	— Може би, ваше величество — отвърна Сейзед. — Забраната ми за намеса — същата, с която не се съобразих — произхождаше от факта, че получих съвсем различна задача от Синода, а не защото смятам, че така е най-правилно. Ако успеете да убедите Синода, че бъдещето на нашия народ е в тясна връзка с появата на силен съюзник в Лутадел, може би ще си осигурите военна подкрепа от Терис.
	Елънд кимна замислено.
	— Ваше величество, помнете ключа и ключалката — продължи Сейзед. — В този случай заминаването може да ви се струва най-неподходящото решение. Но ако погледнете цялостната картина, ще видите, че е точно това, което трябва да направите.
	Вин отвори очи, погледна Елънд и се усмихна.
	— Можем да успеем, Елънд. Ела с мен.
	Елънд се поколеба за миг. „Ключалка и ключ“.
	— Добре. Тръгваме веднага щом се оправиш.
	— Ще е по-добре още утре — отвърна Сейзед. — Знаете какви чудеса прави пютриумът с тялото.
	— Добре — каза Елънд. — Трябваше да те послушам по-рано, Вин. А и винаги съм искал да посетя родината на Сейзед. Сега той ще може да ни я покаже.
	— Страхувам се, че аз ще трябва да остана тук — отвърна Сейзед. — Скоро трябва да замина на юг, за да довърша работата си там. Но Тиндуил може да ви придружи — тя разполага с важна информация, която трябва да отнесе на другите Пазители.
	— Групата ни трябва да е малка — отбеляза Вин. — Вероятно ще се наложи да бягаме — или поне да се промъкнем незабелязано покрай хората на Страф.
	— Само вие тримата, предполагам — рече Сейзед. — И може би още някой опитен съгледвач и ловец. Какво ще кажете за лорд Лестибърнс?
	— Дух е чудесна кандидатура — съгласи се Елънд. — Сигурен ли си, че останалите членове на групата ще са в безопасност в града?
	— Кой може да каже? — обади се Вин. — Но те са хора с опит. Крили са се от лорд Владетеля, така че вероятно ще успеят да се скрият и от Страф. Ще им е по-лесно сега, когато не трябва да мислят за безопасността ти.
	— Значи е решено — рече Сейзед и стана. — Вие двамата идете да поспите. Ще можете ли да вървите, лейди Вин?
	— Няма нужда — отвърна Елънд, наведе се и я взе на ръце. Тя го прегърна през врата. Очите й вече се затваряха.
	Елънд се усмихна. Изведнъж светът изглеждаше много по-разбираемо място. Ето, че можеше да се съсредоточи върху нещата, които бяха наистина важни: а после, след като потърсеха помощ на север, двамата с Вин щяха да се върнат. Нямаше търпение да пристигне тук след известно време и да се заеме с проблемите с подновена енергия.
	Притисна Вин към себе си, кимна за лека нощ на Сейзед и тръгна към покоите си. Изглежда, накрая всичко се бе подредило чудесно.


	Сейзед ги изпрати с поглед. Чудеше се какво ли ще си помислят за него, когато чуят за падането на Лутадел. Поне можеха да разчитат един на друг за подкрепа.
	Брачната благословия бе единственият подарък, който можеше да им даде — както и техният живот. „Как ли ще отсъди историята моите лъжи? — помисли си той. — Какво ще се каже за терисеца, който си позволил да се меси в политиката и измислил цяла митология, за да може да спаси приятелите си?“ Нещата, които бе казал за Кладенеца, бяха, разбира се, неистини. Ако въобще имаше такава сила, той не знаеше къде е и на какво е способна.
	Оценката на историята вероятно щеше да зависи и от това какво са постигнали Вин и Елънд в живота си. Сейзед можеше само да се надява, че е постъпил правилно. Неволно се засмя на решението си.
	После въздъхна, наведе се и събра принадлежностите от чантичката. Време беше да се захване с изфабрикуването на картата, която бе обещал на Вин и Елънд.


	Част пета
	Сняг и пепел

	49.


	Той има обичай да превива волята си в името на голямото добро, такова, каквото го разбира.


	— Ти си глупак, Елънд Венчър — тросна се Тиндуил, скръстила ръце. Гледаше го недоволно.
	Елънд пристегна колана на седлото. Сред дрехите, ушити му по поръчка на Тиндуил, имаше и сребристочерна униформа за яздене, която бе облякъл сега. Ръцете му бяха скрити от кожени ръкавици, черно наметало го пазеше от саждите.
	— Слушаш ли ме въобще? — продължи Тиндуил. — Не можеш да заминеш. Не и сега! Не и когато хората ти са в опасност!
	— Ще ги пазя по друг начин! — отвърна той и провери стремената.
	Бяха под навеса, където обикновено пристигаха и потегляха каретите. Вин седеше на коня си, плътно загърната в наметалото и стиснала юздите. Нямаше кой знае какъв опит в язденето, но Елънд не й позволи да тича. Пютриум или не, раните от боя в залата на Събора все още не бяха заздравели, а какво оставаше за тези от предната нощ.
	— По друг начин? — възкликна Тиндуил. — Ти трябва да си с тях. Ти си техен крал!
	— Вече не съм — възрази ядосано Елънд. — Те ме отхвърлиха, Тиндуил. Има по-важни неща, с които смятам да се заема сега. Искаха крал като всички останали? Е, ще получат баща ми. Когато се върна от Терис, ще са си дали сметка какво са изгубили.
	Тиндуил поклати глава, пристъпи напред и заговори тихо:
	— Терис, Елънд? Отиваш на север? Заради нея? Но знаеш ли защо тя иска да отиде там?
	Той повдигна вежди.
	— А, виждам, че знаеш — продължи Тиндуил. — Какво мислиш за това, Елънд? Не ми казвай, че вярваш в тези брътвежи. Тя смята, че е Героят на времето. Предполага, че ще открие нещо в планините — някаква сила, или прозрение, което ще я превърне в божество.
	Елънд погледна Вин. Тя беше свела поглед към земята, лицето й бе скрито под качулката.
	— Опитва се да последва своя господар, Елънд — прошепна Тиндуил. — Оцелелия се превърна в бог за тези хора и тя иска да направи същото.
	— Ако наистина вярва в това, аз ще я подкрепя.
	— Ще подкрепиш безумието й?
	— Не говори по такъв начин за жена ми — сряза я той заповеднически и Тиндуил се сепна. Елънд се метна на седлото. — Аз й вярвам, Тиндуил. Вярвам й и й се доверявам напълно.
	— Елънд, как може да вярваш, че тя е пророк от легендите? Познавам те добре — ти си учен. Може да си обвързан с Църквата на Оцелелия, но вярата ти в свръхестественото е колкото моята.
	— Аз вярвам — повтори той твърдо, — че Вин е моя жена и че аз я обичам. Всичко, което е важно за нея, е важно и за мен и всичко, в което тя вярва, има стойност за мен. Заминаваме на север. Ще се върнем, след като открием силата там.
	— Чудесно — рече Тиндуил. — А сънародниците ти ще те запомнят като страхливец.
	— Махни се! — нареди Елънд, вдигна ръка и посочи с пръст Цитаделата.
	Тиндуил извади малък пакет, увит в кафява хартия и завързан с канап.
	— Сейзед помоли да отнесете това в Синода на Пазителите. Ще ги намерите в град Татингдуен. Приятно изгнаничество, Елънд Венчър. — И си тръгва.
	— Благодаря ти — прошепна Вин.
	— За какво?
	— За това, което каза.
	— Аз наистина го мисля, Вин — каза Елънд и сложи ръка на рамото й.
	— Знаеш ли, Тиндуил може да се окаже права — въздъхна тя. — Въпреки твърденията на Сейзед не е изключено да съм побъркана. Помниш ли, когато ти споменах, че видях призрак в мъглите?
	— Разбира се.
	— Е, видях го отново — продължи Вин. — Прилича на фигурите, които понякога ни се струва, че мярваме в мъглата. Всъщност виждам го непрестанно, той ме наблюдава, следи ме. Освен това чувам в главата си туптеж — величествени, могъщи вибрации, като аломантични пулсации. Само дето не ми е нужен бронз, за да ги долавям.
	Елънд я стисна за рамото.
	— Вярвам ти, Вин.
	Тя вдигна глава и го погледна внимателно.
	— Наистина ли, Елънд? Наистина ли ми вярваш?
	— Не съм съвсем сигурен — призна той. — Но се опитвам. Както и да е, смятам, че заминаването ни на север е правилно.
	— Това е достатъчно, струва ми се.
	Той се засмя и погледна към вратата.
	— Къде е Дух?
	Вин повдигна рамене, после попита:
	— Тиндуил няма да дойде с нас, нали?
	— Вероятно не.
	— Как ще намерим пътя за Терис?
	— Няма да е трудно. Ще следваме имперския канал до Татингдуен. — Сейзед им бе дал карта, на която бе обозначен пътят към Териските планини. В Татингдуен щяха да попълнят запасите си, после ги очакваха снегове… но щяха да му мислят, като стигнат там.
	Елънд огледа пакета, който му бе дала Тиндуил. Вътре най-вероятно имаше някаква книга.
	След малко се появи и Дух. Носеше войнишка униформа и беше преметнал през рамо дисаги. Кимна на Елънд, подаде на Вин голяма торба и почна да нагласява дисагите зад седлото на коня си.
	„Изглежда нервен“ — помисли Елънд и попита:
	— Какво има в торбата?
	— Пютриумен прах — каза Вин. — Може да ми потрябва.
	— Готови ли сме? — попита Дух.
	Елънд погледна въпросително Вин и тя кимна.
	— Мисля, че…
	— Още не — прекъсна я един глас. — _Аз_ не съм готова.
	Елънд се обърна. Откъм коридора се приближаваше Алриане. Носеше красиво извезана червена пола за езда и беше вързала косата си с кърпа. „Откъде ли е взела тези дрехи?“ — зачуди се той. Следваха я двама слуги с вързопи.
	Алриане спря и ги изгледа намръщено.
	— Май ще ми трябва товарен кон.
	— Какво правиш тук? — попита Вин.
	— Идвам с вас — отвърна Алриане. — Бризи каза, че аз също трябва да напусна града. Понякога е голям глупчо и освен това обича да се инати. През целия разговор се опитваше да ме Усмири — сякаш вече не зная кога го прави!
	Алриане махна на един от слугите и той изтича към конюшнята.
	— Чака ни тежък път — каза Елънд. — Не съм сигурен, че ще издържиш на темпото.
	Алриане завъртя очи.
	— Яздих дотук чак от Западната област! Мисля, че ще се справя. Освен това Вин е ранена, така че едва ли ще сте чак толкова бързи.
	— Не искаме да идваш с нас — заяви Вин. — Не ти вярваме — и не те харесваме.
	Елънд затвори очи.
	„Милата пряма Вин“.
	Алриане се засмя и се обърна към прислужника, който се върна с два коня и почна да товари единия.
	— Глупавата Вин — рече тя. — Как можеш да го кажеш след всичко, което преживяхме заедно?
	— Заедно? — попита Вин. — Алриане, ходили сме веднъж _заедно_ на пазар.
	— И още тогава усетих, че ще се сдружим — отвърна Алриане. — Та ние сме като две сестри!
	Вин я гледаше безизразно.
	— Ами да — продължаваше Алриане, — ти ще си по-възрастната и по-досадната. — Усмихна се мило, после се метна на седлото с лекота, която подсказваше значителен опит. Един от прислужниците върза юздите на товарния кон за седлото на Алриане.
	— И така, мили мой Елънд — заяви тя, — аз съм готова. Да тръгваме.
	Елънд погледна Вин, която поклати глава и се навъси.
	— Ако искате, можете да ме оставите — обади се Алриане, — но тогава ще ви последвам, ще си навлека неприятности и ще трябва да се връщате, за да ме спасите. И не се преструвайте, че няма да го направите!
	Елънд въздъхна.
	— Е, добре. Да тръгваме.
	Яздеха бавно по улиците на града. Елънд и Вин водеха, Дух бе поел грижата за товарните коне, а Алриане яздеше до него. Елънд държеше главата си изправена, но така само виждаше повече лица, надзъртащи от прозорците на къщите, покрай които минаваха. Скоро зад тях се събра малка тълпа и макар че не чуваше ясно думите, можеше да си представи какво говорят.
	_Кралят. Кралят ни напуска…_
	Мнозина все още не бяха научили, че лорд Пенрод се е възкачил на престола. Елънд надзърна в една странична уличка и забеляза още лица. В очите на тези хора се спотайваше страх. Беше очаквал подмятания, обвинения, но кой знае защо, това сподавено мълчание му въздействаше повече. Сякаш от самото начало те бяха приели, че ще ги изостави. Той беше един от малкото достатъчно богати и влиятелни хора, които можеха да си го позволят. Разбира се, че щеше да избяга.
	Елънд затвори очи и се опита да се пребори с чувството за вина. Съжали, че не се измъкнаха през нощта, тайно, като семейството на Хам. Но беше важно Страф да получи достоверни сведения, че Елънд и Вин са заминали, за да осъзнае, че може да вземе града без атака.
	„Аз ще се върна — обеща той на хората. — Ще ви спася. Но сега е най-добре да замина“.
	Високата арка на Калаената порта се издигна пред тях. Елънд смуши коня и се отдалечи от мълчаливата вълна изпращачи. Стражниците при портата бяха получили заповеди и вече я отваряха.
	— Милейди Наследнице — попита тихо един от тях. — И вие ли заминавате?
	— Спокойно — отвърна тя. — Няма да ви изоставим. Отиваме за помощ.
	Войникът се усмихна.
	„Как успява тъй лесно да спечели доверието им? — зачуди се Елънд. — Или това е последната му надежда?“
	Вин се обърна и погледна към тълпата зад тях.
	— Ще се върнем. — Не изглеждаше нервна или неспокойна, както по-рано, когато я заобикаляше множество.
	„Има някаква промяна в нея“ — помисли Елънд.
	Войниците отдадоха чест. Елънд отвърна на поздрава, после кимна на Вин, пришпори коня и излетя на северния път, който щеше да ги изведе западно от армията на Страф.
	Не се бяха отдалечили много, когато един конен отряд препусна да им пресече пътя. Елънд се приведе над гривата на коня и погледна назад, за да провери как се справя Дух с товарните коне. Но това, което привлече вниманието му, бе Алриане — тя яздеше с изумителна лекота и на лицето й бе застинало решително изражение. Изобщо не изглеждаше уплашена.
	Вин бръкна в дисагите, извади шепа монети, хвърли ги във въздуха и те се стрелнаха към конния отряд със скорост, каквато Елънд не бе виждал при други аломанти.
	Няколко конници паднаха, повалени от забиващите се в телата им метални късчета.
	Около тях се посипаха стрели, но Вин ги разпръсна, без дори да махне с ръка. После отвори торбата с пютриум, хвърли шепа във въздуха и го Тласна настрани.
	„Следващите стрели няма да са с метални върхове“ — обезпокоено помисли Елънд. Войниците вече ги наближаваха.
	— Ще ви настигна — извика Вин.
	— Вин! — Елънд дръпна юздите и обърна коня. Алриане и Дух профучаха покрай него с бясна скорост. Вин скочи на земята и колкото и да бе изненадващо, дори не се олюля, а веднага се затича. Надигна една стъкленица и се огледа за стрелците.
	В небето се извиси нов дъжд от стрели. Елънд изруга и пришпори коня си. Беше безсилен.
	А после дъждът от стрели секна. Елънд погледна назад, стиснал зъби. Вин стоеше пред надигащ се облак прах. „Пютриумният прах — помисли той. — Тя го Тласка — Тласка късчетата над земята, за да вдигне облаци прах и сажди“.
	Огромна вълна прах, метал и пепел се стовари върху стрелците и ги помете. Обгърна ги с плътна завеса а ги накара да стиснат очи; някои паднаха на земята и закриха лицата си с ръце.
	Вин се метна отново на коня и препусна след тях. Елънд забави, за да я изчака. Отрядът зад тях бе завладян от хаос — чуваха се объркани команди, виждаха се бягащи войници.
	— По-бързо! — извика му Вин. — Още малко и ще сме извън обсега на стрелите им!
	Скоро се присъединиха към Алриане и Дух. „Не сме извън опасност. Баща ми може да реши да прати нови преследвачи“.
	Но войниците със сигурност знаеха с кого си имат работа. Ако Елънд бе предположил правилно, Страф щеше да ги остави да избягат. Неговата главна цел беше Лутадел. По-късно щеше да се заеме с Елънд. Засега навярно бе щастлив, че Вин си е тръгнала.
	— Много благодаря за помощта при измъкването — неочаквано се обади Алриане. — Е, аз ще си вървя.
	Дръпна юздите на товарния кон и се насочи към ниските хълмове на запад.
	— Какво означава това? — попита Елънд.
	— Остави я — рече запъхтяно Вин. — Нямаме време.
	„Е, това решава поне един проблем — помисли си Елънд и смуши коня. — Сбогом, Лутадел. Ще се върна“.


	— Е, това решава поне един проблем — отбеляза изправеният на стената Бриз; гледаше как групата на Елънд изчезва зад хълмовете. На изток, над лагера на колосите, се издигаше стълб дим. На запад, в лагера на Страф, цареше суматоха, вероятно предизвикана от одевешното бягство.
	Отначало Бриз се безпокоеше за съдбата на Алриане, но скоро си даде сметка, че за нея няма по-безопасно място от това близо до Вин. Стига да не се отдалечаваше прекалено от тях, всичко с нея щеше да е наред.
	На стената бяха цяла група, всичките смълчани, без да се налага дори Бриз да контролира чувствата им. Младият капитан Демоа се бе изправил до възрастния Клъбс, мълчаливият Сейзед стоеше рамо до рамо с Хам. Погледите на всички бяха втренчени в семето, което бяха хвърлили на вятъра.
	— Чакайте малко — намръщи се изведнъж Бриз. — Тиндуил не трябваше ли да е с тях?
	Сейзед поклати глава.
	— Тя реши да остане.
	— Че защо? — Бриз го погледна. — Нали твърдеше, че нямала намерение да се меси в тукашната политика?
	— Не зная, лорд Бриз. Никога не съм я разбирал напълно тази жена.
	— Само нея ли? — промърмори Клъбс.
	Сейзед се усмихна.
	— Както и да е, изглежда, приятелите ни се измъкнаха.
	— Нека Оцелелия ги пази — тихо каза Демоа.
	— Да — потвърди Сейзед. — Нека ги пази.
	Клъбс изсумтя и извърна свъсеното си лице към Сейзед.
	— Не го окуражавай.
	Демоа се изчерви и се отдалечи.
	— За какво става дума? — попита заинтригувано Бриз.
	— Момчето проповядва на войниците — обясни Клъбс. — Казах му, че не искам да им пълни главите с глупости.
	— Не са глупости, господарю Кладент — обади се Сейзед. — Става въпрос за вяра.
	— Наистина ли вярваш, че Келсайър ще пази тези хора?
	Сейзед се поколеба.
	— Те вярват и това е…
	— Не — прекъсна го намръщено Клъбс. — Това не е достатъчно, терисецо. Тези хора се залъгват с вярата си в Оцелелия.
	— Вие вярвахте в него — отвърна Сейзед. За миг Бриз се изкуши да го Усмири, да овладее спора, но Сейзед вече изглеждаше успокоен. — Вие го следвахте. Вярвахте в него достатъчно, за да съборите Последната империя.
	Клъбс се намръщи.
	— Не ми харесват моралните ти принципи, терисецо. Никога не са ми харесвали. Нашата група — групата на Келсайър — се би за свободата на хората, защото така беше правилно.
	— Защото сте _вярвали_, че е правилно — поправи го спокойно Сейзед.
	— А ти кое смяташ за правилно, терисецо?
	— Зависи — рече Сейзед. — Има много различни вярвания с различни ценности.
	Клъбс кимна и се обърна, за да покаже, че спорът е приключил.
	— Клъбс, почакай — обади се Хам. — Няма ли да му отговориш?
	— Той каза достатъчно — заяви Клъбс. — Вярата му е един вид нагаждане. За него дори лорд Владетеля беше божество, защото хората го почитаха — или бяха принудени да го почитат. Не съм ли прав, терисецо?
	— В известен смисъл, лорд Кладент — потвърди Сейзед. — Макар че лорд Владетеля беше по-скоро изключение.
	— Но все още пазиш архиви и спомени за Стоманеното министерство и неговите обичаи, нали? — попита Хам.
	— Да — призна Сейзед.
	— Нагаждане — повтори презрително Клъбс. — Този глупак поне има достатъчно разум да избере едно нещо, в което да вярва.
	— Не подценявайте вярата на другите само защото не я приемате, лорд Кладент — рече тихо Сейзед.
	Клъбс изсумтя отново.
	— Лесно ти е на теб, нали? Вярваш във всичко и никога не се налага да избираш.
	— Бих казал — отвърна Сейзед, — че е много по-трудно да се вярва като мен, защото трябва едновременно да познавам и да приемам.
	Клъбс махна с ръка и тръгна към стълбите.
	— Твоя работа. Аз трябва да подготвя момчетата да умрат.
	Сейзед се намръщи. Бриз се постара да го поуспокои — и да възвърне самочувствието му.
	— Не му обръщай внимание, Сейз — рече Хам. — Напоследък всички сме напрегнати.
	— Въпреки това той изтъкна солидни аргументи — досега не се бях изправял срещу подобни. До миналата година моите задължения изискваха да събирам, изучавам и помня. Все още ми е трудно да сравнявам една вяра с друга, дори ако тя възпява човек, за когото знам, че е бил смъртен.
	Хам сви рамене.
	— Кой знае? Може би Кел е някъде горе и ни гледа?
	„Не — помисли си Бриз. — Ако беше там, сега ние нямаше да сме на това място — обречени в един град, който трябваше да спасим“.
	— Както и да е — заяви Хам. — Все още бих искал да узная каква е причината за онзи дим.
	Бриз погледна към лагера на колосите. Колоната бе твърде плътна, за да се издига от лагерните огньове.
	— Шатрите?
	Хам поклати глава.
	— Ел каза, че там има само няколко шатри — не стигат за толкова гъст пушек. А и този огън гори от доста време.
	„Сигурно вече няма особено значение“ — помисли Бриз.


	Страф Венчър се закашля и се сви в креслото. Ръцете му бяха покрити с лепкава пот и трепереха.
	Нямаше признаци на оздравяване.
	Отначало бе предположил, че втрисането е страничен ефект на нервността му.
	Беше прекарал тежка вечер — първо прати убийци на Зейн, а след това трябваше да се измъкне от ръцете на Мъглородната. Но през нощта втрисането не мина. Напротив, влоши се. Не бяха само нерви, сигурно го измъчваше някаква болест.
	— Ваше величество! — провикна се някой отвън.
	Страф се надигна и се помъчи да изглежда колкото се може по-достолепен. Въпреки това, когато влезе, вестоносецът се сепна от бледата му кожа и хлътналите му очи.
	— А… милорд… — запъна се той.
	— Говори, човече — отвърна Страф; мъчеше се да говори царствено, макар да не се чувстваше така. — Казвай!
	— Конници, милорд. Напуснаха града!
	— Какво? — попита Страф, отметна одеялото и се изправи. Едва не падна от силния световъртеж. — Защо не ми докладвахте?
	— Те минаха много бързо, милорд — отвърна вестоносецът. — Едва имахме време да пратим преследвачи.
	— Предполагам, че сте ги хванали? — попита Страф и се отпусна в креслото.
	— Всъщност, милорд, те избягаха — каза уплашено вестоносецът.
	— Какво?! — изрева гневно Страф. Усилието бе прекалено голямо. Световъртежът се върна, пред очите му изникнаха черни петна. Той се олюля, улови се за дръжките и се свлече в креслото.
	— Повикайте знахаря! — извика вестоносецът. — Кралят е болен!
	„Не — помисли Страф. — Споходи ме твърде бързо. Не може да е болест…“
	Какво бе казал Зейн? Че хората не убиват бащите си…
	Лъжец.
	— Амаранта — изхърка Страф.
	— Милорд? — повика го някой. Чудесно. Не беше сам.
	— Амаранта — повтори той. — Да дойде…
	— Вашата любовница, милорд?
	Страф полагаше отчаяни усилия да запази съзнание. Скоро зрението му започна да се възстановява. До него се бе навел един от стражниците. Как се казваше? Грент.
	— Грент. Доведете Амаранта. Веднага!
	Войникът се поколеба, после изтича навън. Страф се съсредоточи върху дишането си. Пое си въздух — задържа — издиша. Зейн беше змия. Вдиша — издиша. Вдиша — издиша. Зейн не искаше да използва ножа — това трябваше да се очаква. Вдиша — издиша. Но откъде се бе взела отровата? Страф се чувстваше неразположен целия предишен ден.
	— Милорд?
	На вратата стоеше Амаранта. Някога беше красива жена, но възрастта бе оставила неумолимия си отпечатък на лицето й. Децата загрозяват жените. А бе толкова примамлива навремето, с висока гръд и гладка блестяща кожа…
	„Пак се унасяш… — сепна се Страф. — Съсредоточи се“.
	— Трябва ми… противоотрова — каза той с мъка на жената, която на младини му бе доставяла наслада, а през последните години редовно му спасяваше живота.
	— Разбира се, милорд — отвърна Амаранта, отиде до шкафа с лековете и започна да вади нужните съставки.
	Страф се облегна назад и отново се зае да командва дишането си. Амаранта вероятно си даваше сметка, че трябва да действа спешно, защото дори не го накара да си легне. Той я гледаше как работи… как смесва праховете…
	Трябваше да намери… Зейн…
	Амаранта не го правеше както друг път.
	Страф разпали калай. Внезапният проблясък почти заслепи сетивата му, а болките и втрисането станаха нетърпими. Но умът му се проясни, сякаш някой го бе полял с ледена вода.
	Амаранта подготвяше друга смес. Страф нямаше кой знае какъв опит с противоотровите. Но неведнъж я бе наблюдавал по време на работа и бе сигурен — този път използваше различни съставки.
	Той бавно се надигна от креслото и я доближи с неуверена крачка.
	— Какво правиш?
	Амаранта вдигна изненадано глава. Вината, която съзря в очите й, бе потвърждение.
	— Вашата противоотрова, милорд.
	— Не я забърка както друг път!
	— Понеже изглеждате уморен, реших да добавя нещо за ободряване.
	Страф се подвоуми. В думите й имаше логика, макар че му бе все по-трудно да разсъждава. Но когато я погледна втренчено, забеляза нещо — малък белег близо до мишницата й. Протегна ръка и дръпна дрехата. Лявата й гърда бе обгорена и нарязана като с нож. Белезите не бяха пресни, но Страф мигновено разпозна почерка на Зейн.
	— Ти си негова любовница? — попита Страф.
	— Вината е само твоя — изсъска Амаранта. — Ти ме изостави, когато ти родих деца и остарях. Всички ми казваха, че ще го направиш, но аз все пак се надявах…
	Страф отново усети, че силите го напускат. Опря ръка върху шкафа със смеските.
	— Да — проплака тя през сълзи. — Защо трябваше да ми отнемаш и Зейн? Какво направи, та го прогони? С какво го отказа да идва при мен?
	— Оставила си го да ме отрови…
	— Глупак! — изсъска Амаранта. — Той не те е тровил — нито веднъж. Макар че по моя молба често се държеше така, че да си помислиш обратното. И всеки път ти бягаше при мен. Подозираше Зейн и дори не се замисляше каква е тази „противоотрова“, която ти давам.
	— Но от нея се чувствах по-добре…
	— Така е, когато си пристрастен към лекарството, Страф. Става ти по-добре, щом го вземаш. А когато спреш… умираш.
	Страф затвори очи.
	— Сега си мой, Страф — продължи тя. — Мога да те накарам…
	Страф изрева, събра последните си сили и се хвърли върху нея. Тя извика изненадано, но той я събори и я стисна за гърлото.
	Тя се опита да се освободи, но той бе тежък. Страф искаше да изкопчи от нея тайната на противоотровата, да я накара да го спаси, но вече не можеше да мисли ясно. Зрението му се замъгли, умът — също.
	Когато дойде на себе си, Амаранта лежеше мъртва под него. Нямаше представа колко време я е душил.
	Страф изруга, взе една купа и започна да пуска в нея изсушени треви и прахове. Нямаше време да топли водата. Гледаше да не отваря чекмеджетата с отрови и ровеше само в тези с лековити билета. Но имаше много, които изпълняваха и двете функции. Някои от лекарствата бяха отрови в голяма доза, а можеха да изцеряват в малка. Към повечето се привикваше лесно. Сега нямаше време да мисли за това, усещаше как крайниците му отмаляват, пръстите не го слушаха. Бръкна в поредния плик и по пръстите му полепнаха червеникави и кафяви прашинки.
	Едно от тези трябваше да е лекарството, към което е пристрастен. Всяко можеше да го убие. Дори не знаеше кое е по-вероятното.
	Въпреки това изпи получената смес на големи глътки. След това рухна в безсъзнание на пода.


	50.


	Не се съмнявам, че ако Аленди стигне до Кладенеца на Възнесението, ще вземе силата и — в името на очакваното по-голямо добро — ще я предаде.


	— Това ли са хората, които търсите, лейди Сет?
	Алриане огледа долината — и армията, разположена в нея, — после извърна очи към бандита Хобарт. Той се усмихна нетърпеливо — ако това можеше да се нарече усмивка. Имаше по-малко зъби, отколкото пръсти на ръцете, а от тях също някои липсваха.
	Алриане му отвърна с усмивка. Беше възседнала коня на една страна и държеше небрежно юздите с пръсти.
	— Да, мисля че са те, господин Хобарт.
	Хобарт извърна глава към бандата си и се ухили. Алриане ги Размири леко, припомни им колко жадувана е обещаната награда. В далечината се виждаше армията на баща й. Беше препускала почти през целия ден, все на запад, по нейните следи. Но се оказа, че е избрала погрешна посока. Ако не се бе натъкнала на любезните хорица от бандата на Хобарт, вероятно щеше да прекара нощта на открито.
	Което би било много неприятно.
	— Хайде, господин Хобарт — подкани го тя и подръпна юздите. — Да отидем да се срещнем с баща ми.
	Групата я последва охотно. Тези хора наистина бяха големи симпатяги. Интересуваха се само от три неща — пари, кльопачка и женски милувки. Когато се срещна с тях, тя благодари на щастливата съдба — въпреки факта, че я бяха погнали от засада, с надеждата да я оберат и изнасилят. Друга приятна черта на тези мили господа бе, че нямаха понятие от аломантия.
	Естествено, тя държеше чувствата им със здрава ръка. Не искаше да им хрумнат някои странни идеи от типа на „откупът обикновено е по-щедър от възнаграждението“. Не можеше да ги контролира напълно — можеше само да им въздейства. Но когато става въпрос за мъже, една жена лесно може да се досети какво се случва в главите им. Изумително бе как обещанието за лесно забогатяване бе превърнало тези разбойници в почти добропорядъчни господа.
	Разбира се, да се справи с Хобарт и хората му бе лесна работа, сравнено с усилията, които бе полагала при Бриз. Ето това бе забава. Съмняваше се, че друг път ще й се случи да има работа с човек, който толкова добре познава чувствата си и тези на другите. Да надвие такъв човек — опитен аломант, — да го накара да я обикне… виж, това си беше цяло постижение.
	„Ах, Бризи — помисли си тя, докато излизаха от горичката в близост до армията. — Дали някой от приятелите ти разбира каква благородна душа носиш?“
	Те наистина не се отнасяха достатъчно добре с него. Но пък това следваше да се очаква. Самият Бриз искаше да е така. Когато те подценяват, хората се манипулират по-лесно. Алриане си даваше сметка за това. Но пък толкова по-примамливо бе да подценяваш едно глупаво младо момиче.
	— Стой! — извика един войник от конния отряд, който препусна срещу тях. — Ей, ти, отдръпни се от нея!
	„Само това ми липсваше“ — помисли Алриане, завъртя очи и побърза да Усмири новодошлите, преди да е станало нещо непредвидено.
	— Моля ви, капитане — каза високо, забелязала, че Хобарт и хората му вадят оръжия. — Тези хора ме спасиха в пустошта и ме придружиха дотук, като сами се изложиха на опасности.
	Хобарт кимна утвърдително и за по-голяма тежест обърса носа си с ръкав. Войникът огледа покритите с прах и сажди бандити и се намръщи.
	— Капитане, погрижете се тези мъже да бъдат нахранени добре — добави Алриане. — И им осигурете място да пренощуват. Хобарт, ще ти пратя възнаграждението веднага щом се срещна с баща ми.
	Бандитите и войниците поеха след нея и тя се постара още веднъж да подсили доверието им. Не беше никак лесно с войниците, особено след като вятърът смени посоката и докара до тях вонята от немитите бандити. Но въпреки това стигнаха лагера без неприятни инциденти.
	Групата се раздели, Алриане предаде коня си на един слуга и прати притичалия паж да съобщи на баща й, че е пристигнала. Изтупа прахта от дрехите си и закрачи през лагера с приятното усещане за предстояща топла баня и всички останали удобства — доколкото можеха да й бъдат осигурени в един военен лагер. Но първо трябваше да се погрижи за някои по-важни неща.
	Баща й обичаше да прекарва следобедите в павилиона и тя го намери там с генералите Галиван и Детор. Изслушваха доклада на някакъв вестоносец. Алриане ги дари с мила усмивка.
	Сет се бе разположил във високо кресло, откъдето да може да наблюдава лагера.
	— Проклятие! — изруга той. — Върна се, а?
	Алриане се усмихна, заобиколи масата с разпънатата отгоре карта и я погледна крадешком. На нея бяха начертани маршрутите за доставка на продоволствия от Западната област. Това, което видя, не й хареса.
	— Бунт у дома, татко?
	— И негодници, атакуващи снабдителните ми линии. Сигурно онзи хлапак Венчър ги е подкупил.
	— Да, така е — потвърди Алриане. — Но това вече няма значение. Липсвах ли ти? — И внимателно подсили привързаността му.
	Сет изсумтя и се почеса по брадата.
	— Глупаво момиче — промърмори. — Трябваше да те оставя у дома.
	— За да падна в лапите на бунтовниците? — попита тя. — И двамата знаехме, че лорд Йомен ще предприеме нещо в мига, когато напуснеш границите на нашата област.
	— Трябваше да позволя на тоя проклет принудител да те вземе!
	Алриане се ококори.
	— Татко! Йомен щеше да ме задържи срещу откуп. А знаеш, че пленът не ми понася никак добре.
	Сет я погледна, после се разсмя, въпреки желанието си.
	— Щеше да го накараш лично да ти приготвя любимите ти лакомства още преди да е залязло слънцето. Може би наистина трябваше да те оставя. Така поне щях да знам къде си, вместо да се безпокоя, когато те няма. Не доведе онзи глупак Бриз, нали?
	— Татко! Бризи е добър човек!
	— Добрите хора не живеят дълго на този свят, Алриане. Зная го, защото съм убил немалко от тях.
	— О, да — кимна Алриане, — ти си много мъдър. И обсадата на Лутадел ти донесе голяма полза, нали? Наложи се да побегнеш с подвита опашка. Щеше да си мъртъв, ако милата Вин имаше съвест колкото теб.
	— Тази нейна „съвест“ не й попречи да избие триста от хората ми.
	— Тя е една объркана млада жена — въздъхна Алриане. — Както и да е, бих искала да ти припомня, че се оказах права. Трябваше да сключиш съюз с младия Венчър вместо да го заплашваш. Което означава, че ми дължиш пет нови рокли!
	Сет се почеса по челото.
	— Това не е игра, момиче!
	— Модата, татко, не е игра — заяви спокойно, но твърдо Алриане. — Не мога да подмамвам зли бандити да ме придружават до дома, ако изглеждам като проскубана кокошка, нали?
	— Пак ли бандити, Алриане? — попита с въздишка Сет. — Знаеш ли колко време ни отне да се отървем от последната група?
	— Хобарт е чудесен човек — заяви доволно Алриане. — Да не говорим, че има връзки с местните крадци. Подхвърли му малко злато и жени и току-виж ти помогнал срещу негодниците, които атакуват керваните ти.
	Сет се наведе замислено над картата. После се зачеса по брадата.
	— Е, след като се върна, май ще трябва да се погрижим за теб. Сигурно ще искаш да те носим на ръце по обратния път към къщи…
	— Всъщност — прекъсна го Алриане — няма да се връщаме в кралството. Отиваме в Лутадел.
	Сет не бързаше да възразява: беше се научил да познава кога дъщеря му говори сериозно. Но все пак поклати глава.
	— Алриане, в Лутадел няма нищо за нас.
	— Но не можем да отидем и в кралството — рече Алриане. — Враговете ни са твърде силни и някои от тях може да разполагат с аломанти. Нали затова дойдохме тук? Не бива да се връщаме без пари и съюзници.
	— В Лутадел няма пари — упорстваше Сет. — Венчър каза, че няма и атиум, и аз му вярвам.
	— Съгласна съм — кимна Алриане. — Претърсих двореца основно и не открих и късче атиум. Това означава, че трябва да потърсим там съюзници, а не печалба. Поеми назад, изчакай битката да започне, виж кой ще надделее и застани на негова страна. Така ще го накараш да ти е задължен.
	Сет потъна в замислено мълчание.
	— Това няма да спаси твоя приятел Бриз — заговори той след малко. — Неговата фракция е най-слабата. Дори ако се присъединя към младия Венчър, съмнявам се, че ще можем да победим Страф и колосите. Не и без достъп до градските стени и достатъчно време за подготовка. Ако се върнем, ще трябва да помогнем на враговете на Бриз.
	Алриане сви рамене. „Не можеш да му помогнеш, ако не си там, татко. Те и без това ще загубят, по-важното е да си близо до града в този момент. Зная, че шансовете на Бриз са нищожни. Но повече от това не мога да му дам. Съжалявам“.


	Беше третият ден, откакто бяха напуснали Лутадел. Елънд Венчър се събуди изненадан колко спокойно е спал в малката шатра сред пущинаците. Разбира се, донякъде това се дължеше и на спътниците му.
	Вин лежеше свита до него, отпуснала глава на гърдите му. Той очакваше, че ще спи съвсем леко, като се имаше предвид нервността й, но тя, изглежда, се чувстваше спокойна до него. Дори вече не беше така напрегната, когато я прегръщаше.
	Той я погледна с обич, залюбува се на чертите на лицето й и на леко къдравите й черни коси. Резката на бузата и почти бе изчезнала и тя вече бе махнала шевовете. Постоянен слаб пламтеж на пютриум осигуряваше на тялото й нужната сила, за да се възстанови. Вече не пазеше дясната си ръка — въпреки раната на рамото — и предишната й отпадналост бе изчезнала почти напълно.
	Но въпреки това не му бе дала никакво обяснение за онази нощ. Беше се била със Зейн — който се оказа брат на Елънд, — а ТенСуун се бе оказал кандрата шпионин. Но нито едно от тези събития не би могло да предизвика тревогата, която бе забелязал у нея при връщането й в стаята.
	Не знаеше дали някога ще получи отговори на тези и други въпроси. Но вече си даваше сметка, че е в състояние да я обича и без да я разбира. Наведе се и я целуна по челото.
	Тя веднага се напрегна и отвори очи. Седна, разкривайки неволно голите си гърди, и огледа малката шатра. Беше мъждиво осветена от настъпващата зора. Вин поклати глава, погледна го и се оплака:
	— Влияеш ми зле.
	— Така ли? — попита той засмяно.
	Вин кимна и прокара пръсти през косата си.
	— Заради теб започнах да спя нощем. При това без дрехи.
	— Да, иначе ще е доста неудобно.
	— Вярно — потвърди тя. — Но ако ни нападнат през нощта? Ще трябва да се бия гола.
	— Не бих имал нищо против да наблюдавам това.
	Тя го изгледа навъсено и се протегна за ризата.
	— Ти също ми действаш зле — оплака се той, докато я гледаше как се облича.
	Тя повдигна въпросително вежди.
	— Край теб се отпускам — продължи той. — Забравям за грижите. Напоследък толкова бях потънал в проблемите на града, че престанах да мисля за друго. А ето, че сега дори имам време да чета „Изкуството на ерудицията“ от Трабълд.
	Вин се подсмихна, коленичи в ниската шатра и се дотътри до него.
	— Не разбирам как можеш да четеш, докато яздиш.
	— О, съвсем лесно е, стига да не се боиш от коне.
	— Не се страхувам от тях — отвърна Вин. — Но те, изглежда, не ме харесват. Знаят, че мога да ги надбягам, и затова са малко сърдити.
	— О, това ли било? — попита усмихнато Елънд и я придърпа върху себе си.
	Тя го целуна, но веднага се дръпна. Той посегна да я задържи, но тя го плесна по ръката.
	— След всички тези усилия, които положих да се облека? Пък и съм гладна.
	Той въздъхна и се изтегна върху завивките, а тя излезе навън. Елънд остана да лежи, замислен за това какъв късметлия е напоследък. Все още не беше сигурен накъде върви връзката им, нито дали го прави щастлив, но бе готов да й се наслаждава.
	Накрая стана и се облече. Беше взел само една от новите си униформи — заедно с костюма за яздене, — но не искаше да ги облича. Вече не разполагаше с прислуга, която да чисти саждите от дрехите му, на всичко отгоре въпреки двойното чергило през нощта в шатрата бяха проникнали черни снежинки. Сега, когато бяха извън пределите на града, нямаше кой да чисти от саждопадите.
	Ето защо той облече семпли, но удобни дрехи — брич за езда, сива риза с копчета и черен елек. Никога не бе яздил на големи разстояния — в повечето случаи бе пътувал с карета, — но заради Вин се налагаше да се придвижват по-бавно. Всъщност не бързаха за никъде. Съгледвачите на Страф не си бяха направили труда да ги следват дълго и никой не ги очакваше на пътя. Можеха да пътуват спокойно, да спират за почивки и да вървят, когато им омръзне ездата.
	Вин вече бе седнала при огъня, а Дух се грижеше за конете. Младежът бе пътувал доста и имаше опит в тези неща.
	Елънд седна до Вин. Известно време двамата гледаха мълчаливо жаравата. Вин изглеждаше тъжна.
	— Какво има? — попита Елънд.
	Тя извърна поглед на юг.
	— Аз… — Поклати глава. — Нищо. Ще ни трябват още дърва. — Вин погледна оставената до шатрата брадва и тя подскочи във въздуха, завъртя се с металната си част към Вин и литна към нея. Тя се дръпна встрани и улови дръжката, когато брадвата прелиташе между нея и Елънд. След това тръгна към едно повалено дърво. Замахна два пъти и го пресече по средата.
	— Като я гледам, се чувствам направо ненужен — оплака се Дух.
	— Понякога — кимна с усмивка Елънд.
	Дух поклати глава.
	— Каквото и да чувам или виждам — тя вече ме е изпреварила. Чувствам се безполезен, особено когато се прибера в Лутадел.
	— Да, при това си аломант. Ами ако беше обикновен човек?
	— Разбирам те — каза Дух. Вин продължаваше да сече дървото на по-малки парчета. — Но хората те уважават, Ел. Докато мен не ме забелязват.
	— Не и аз, Дух.
	— Така ли? И кога за последен път направих нещо важно за групата?
	— Преди три дни — отвърна Елънд. — Когато се съгласи да дойдеш с мен и Вин. С нас си не само за да се грижиш за конете, Дух. Ценя високо уменията ти на съгледвач и Калаено око. Все още ли смяташ, че ни следят?
	Дух помисли малко и сви рамене.
	— Не съм съвсем сигурен. Мисля, че съгледвачите на Страф се върнаха, но имам чувството, че някой друг върви след нас. Но все не мога да го зърна.
	— Това е мъгливият призрак — каза Вин и стовари край огъня наръч дърва. — Той ни преследва.
	Дух и Елънд се спогледаха. Елънд кимна, въпреки че забеляза тревога в погледа на младежа.
	— Е, докато не ни притеснява, няма проблеми, нали?
	Вин повдигна рамене.
	— Надявам се. Но ако го видиш, повикай ме. Според сведенията може да е опасен.
	— Добре — каза Елънд. — Ще го направим. Хайде сега да видим какво ще закусваме.


	Страф се събуди. Това бе първата му изненада.
	Лежеше в леглото си и се чувстваше така, сякаш някакъв великан го е удрял в стена. Изпъшка и се надигна. По тялото му нямаше рани, но всичко го болеше и главата му направо се пръскаше. До леглото стоеше един от знахарите на армията, млад мъж с дълга брада. Погледна го внимателно и каза:
	— Знаете ли, милорд, трябваше да сте мъртъв.
	— Но не съм — изръмжа Страф. — Донеси ми калай.
	Дотича войник със стъкленица. Страф я изгълта и едва сега осъзна колко е сухо гърлото му. Разпали леко калая и веднага усети нарастваща болка от раните, но бе готов да го понесе заради прояснените сетива.
	— Колко време мина?
	— Почти три дни, милорд — отвърна знахарят. — Не знаехме какво сте яли, нито защо. Чудехме се дали да не стимулираме повръщане… но не знаехме дали решението за приемането на отровата не е било ваше.
	— Отлично си се справил — похвали го Страф. — Кой командва армията?
	— Генерал Джанарл, милорд.
	— И защо не е наредил да ме убият?
	Знахарят премигна изненадано и погледна към войниците в шатрата.
	— Милорд — обади се Грент, — кой би посмял да ви предаде? Всеки, който се опита, щеше да намери смъртта си в шатрата си. Генерал Джанарл беше много обезпокоен за вашето здраве.
	„Разбира се — осъзна Страф. — Те не знаят, че Зейн го няма. Мислели са, че ако нещо се случи с мен, Зейн ще отмъсти или сам ще вземе властта“. Изсмя се гръмогласно, с което засили изненадата на хората в шатрата.
	„Аз те победих — помисли си той. — Няма те, а аз съм жив“.
	Това, разбира се, не значеше, че Зейн няма да се върне — но не значеше и обратното. Може би… само може би… Страф се бе отървал от него.
	— Мъглородната на Елънд — каза той.
	— Проследихме ги известно време, милорд — докладва Грент. — Но те се отдалечиха твърде много и лорд Джанарл нареди на съгледвачите да се връщат. Изглежда, се е отправила към Терис.
	Той се намръщи.
	— Кой е с нея?
	— Смятаме, че синът ви Елънд също е избягал — рече войникът. — Но може да е само примамка.
	„Зейн го е направил — помисли си изненадано Страф. — Наистина се отърва от нея. Освен ако това не е някакъв номер. Но тогава…“
	— Армията на колосите?
	— Напоследък там често избухват двубои. Тези чудовища са неукротими.
	— Нареди на нашата армия да събира лагера. Незабавно. Отстъпваме към Северната област.
	— Милорд? — попита стреснато Грент. — Мисля, че лорд Джанарл подготвяше атака и чакаше само вашата заповед. Градът е слаб, след като Мъглородната замина.
	— Отстъпваме — повтори усмихнато Страф. — Поне засега. „Да видим дали планът ти ще проработи, Зейн“.


	Сейзед седеше в малката кухненска ниша, опрял лакти върху масата. Пръстените му блещукаха. Бяха малки за металоеми, но съхраняването на ферохимични качества изискваше време. Щеше да отнеме седмици, за да напълни дори само един от пръстените, а той разполагаше с броени дни. Дори бе изненадан, че колосите се бяха забавили толкова.
	Три дни. Времето не беше много, но той подозираше, че в предстоящия конфликт ще му трябват всичките му сили и умения. Досега бе успял да съхрани по съвсем малко от всяко качество. Достатъчно за краткотраен изблик в случай на нужда, когато другите металоеми се изчерпят.
	Клъбс подаде глава от кухнята. За очите на Сейзед изглеждаше размазан. Дори с очилата, които си бе сложил — за да компенсира съхраняваното в металоемите на допълнително зрение, — пак му бе трудно да го различава.
	— Това е — обяви Клъбс с приглушен за Сейзед глас: друг металоем съхраняваше слух. — Най-сетне заминаха.
	Сейзед се съсредоточи, за да вникне в чутото. Мисълта му се влачеше лениво, като през гъст сироп, и му трябваха няколко секунди, преди да осъзнае какво казва Клъбс.
	„Заминали са… войниците на Страф… оттеглили са се…“
	Покашля се леко, преди да отговори.
	— Той отговори ли на някое от писмата на лорд Пенрод?
	— Не — отвърна Клъбс. — Но екзекутира последния вестоносец.
	„Виж, това не е добър знак“ — помисли бавно Сейзед. Разбира се, през последните дни нямаше кой знае колко добри знаци. Градът бе на ръба на гладна смърт, оскъдните запаси от гориво бяха на привършване. Тази вечер се очакваше да завали сняг, ако Сейзед бе предположил правилно. Толкова по-неудобно му бе да седи в топлата кухня и да хапва чорба, докато металоемите му трупат сила, здраве, сетива и бързина на мисълта. Рядко се бе опитвал да напълни толкова много металоеми едновременно.
	— Не изглеждаш добре — отбеляза Клъбс и седна.
	Сейзед премигна и обмисли думите му.
	— Заради моя златоем — отвърна бавно. — Той черпи от здравето ми и го съхранява. — Сейзед погледна купата с чорба. — Трябва да ям, за да възстановявам силата си — каза и пак взе лъжицата.
	Това бе наистина странен процес. Мисълта му се нижеше мудно и му трябваше време, за да осмисли всяко движение. Тялото му също реагираше бавно, на ръката й трябваха няколко секунди, за да се раздвижи. Дори тогава мускулите потрепваха, тъй като силата им непрестанно се оттичаше към металоема. Но най-сетне успя да поднесе лъжицата към устата си и да сръбне. Чорбата беше безвкусна — Сейзед съхраняваше и острота на сетивата и вкусовите усещания бяха силно ограничени.
	Може би щеше да е по-добре да си легне — но ако легнеше, щеше да заспи. А докато спеше, не можеше да попълва металоемите — или щеше да пълни само един. Бронзоемът, който съхраняваше бодрост, щеше да го накара да спи по-дълго, за да може при друг случай да издържи дълго без сън.
	Сейзед въздъхна, остави внимателно лъжицата и се закашля. Беше положил всички усилия, за да помогне за избягването на конфликта. Планът му се състоеше в това да прати писмо на лорд Пендрод и да го подкани да съобщи на Страф Венчър, че Вин е напуснала града. Надяваше се, че Страф ще се съгласи да сключат сделка. Но изглежда, тази тактика се бе оказала неуспешна. Никой не бе чувал от дни за Страф.
	Гибелта им, изглежда, бе неизбежна като изгрева на слънцето. Пенрод бе позволил на три различни групи — едната от тях изцяло от благородници — да се опитат да избягат от града. Войниците на Страф — които бяха нащрек след бягството на Елънд — бяха заловили всички и ги бяха екзекутирали. Пенрод дори прати писмо на Джастис Лекал, надявайки се да се споразумее с водача на Южната армия, но вестоносецът така и не се върна от лагера на колосите.
	— Е — заговори Клъбс, — поне ги задържахме още няколко дни.
	Сейзед помисли за миг.
	— Боя се, че само забавихме неизбежното.
	— Разбира се, че е така. Но забавянето беше важно. Елънд и Вин са вече на четири дни път оттук. Ако сражението бе избухнало по-рано, мога да се обзаложа, че нашата госпожица Мъглородна щеше да се върне, за да ни спаси. И да си строши главата.
	— Ах — въздъхна Сейзед и с усилие вдигна лъжицата. Тежестта й бе непосилна за парализираните му пръсти, след като сетивата му се преливаха в калаения металоем. — Какво е положението със защитата на града?
	— Ужасно — отвърна Клъбс. — Двайсет хиляди войници може да ти изглеждат много, но не и когато ги разпростреш по стените на един толкова голям град.
	— Но колосите не разполагат с обсадни машини — подхвърли Сейзед, втренчил невиждащ поглед в лъжицата. — Нито със стрелци.
	— Така е. Само че ние пък трябва да опазим осем градски порти — пет от които са съвсем близо до лагера на колосите. Нито една от тези порти не би могла да издържи на тяхна атака. Не мога и да съсредоточа големи сили при тях, тъй като не знам коя порта ще изберат.
	— Аха, ясно.
	— Ти какво очакваше, терисецо? — попита Клъбс. — Добри новини? Колосите са по-големи, по-силни и по-смахнати от нас. И имат числено преимущество.
	Сейзед затвори очи. Лъжицата бе на средата на пътя към устните му. Изведнъж почувства слабост, която нямаше никаква връзка с металоемите му. „Защо тя не тръгна с тях? Защо не избяга?“
	Отвори очи и видя, че Клъбс маха на една от прислужниците да му донесе нещо за ядене. Момичето се появи с втора купа чорба. Клъбс я огледа недоволно, но стисна лъжицата с жилестата си ръка и започна да яде. По някое време погледна Сейзед.
	— Сигурно очакваш извинение от мен, терисецо? — попита между две загребвания.
	Сейзед повдигна вежди.
	— Ни най-малко, господарю Кладент.
	— Хубаво — изсумтя Клъбс. — Ти си свестен човек. Но си малко объркан.
	— Приятно ми е да го чуя. — Сейзед помисли малко. — Господарю Кладент. Открих подходяща религия за вас.
	Клъбс се намръщи.
	— Никога не се предаваш, нали?
	Сейзед сведе очи. Трябваше му малко време, за да си събере мислите.
	— Имам предвид онова, което казахте преди време, господарю Кладент. За вярата и нагаждането. Накара ме да си припомня едно учение, известно като дадрадах. Последователите му били от много страни и народи и вярвали, че има само един бог и само един правилен начин той да бъде почитан.
	— Не ме интересуват мъртвите ти религии, терисецо — изсумтя Клъбс. — Мисля, че…
	— Те били художници — продължи тихо Сейзед.
	Клъбс се поколеба.
	— Смятали, че чрез изкуството се доближават до бога — продължи Сейзед. — Интересували се от цветове и оттенъци, пишели стихове, в които обрисували багрите, които виждали в обкръжаващия ги свят.
	— Защо трябва да ми проповядваш това учение? — попита Клъбс подразнено. — Защо не избереш някое тъповато като мен? Някое, което почита войната и войниците?
	— Защото, господарю Кладент… — Сейзед премигна и направи усилие да проясни мислите си. — Вие не сте такъв. Правите го, понеже така ви налага животът. Другите често забравят, че умеете да обработвате дърво. Вие сте ваятел. Когато живеехме във вашата работилница, често ви гледах да довършвате детайли, изработвани от вашите чираци. Видях с какво внимание го правите. За вас работилницата беше нещо повече. Сигурен съм, че ви липсва.
	Клъбс не отговори.
	— Животът ви е наложил да станете войник — повтори Сейзед и извади нещо от пояса си. — Но все още можете да мечтаете като художник. Вземете. Това е за вас. Символ на дадрадахската вяра. За нейните последователи да си художник е по-голямо призвание, отколкото да си свещеник.
	Постави на масата дървен диск и с видимо усилие се усмихна на Клъбс. От доста време не беше проповядвал религия и не знаеше какво го бе накарало да избере точно тази за Клъбс. Може би за да му докаже, че от вероученията има полза. Или заради думите, които Клъбс бе казал. По-важното бе, че изпита задоволство, когато видя как Клъбс разглежда дървения диск и рисунката върху него.
	„Последния път, когато проповядвах — припомни си Сейзед, — беше в онова селце на юг, където ме откри Марш. Какво ли е станало с него? Защо не се върна в града?“
	— Твоята те търси — подхвърли накрая Клъбс, вдигна глава и остави диска на масата.
	— _Моята_? — попита Сейзед. — Ама ние не сме… — И сведе очи под втренчения поглед на грубоватия генерал. — Добре де — въздъхна. На пръстите му блещукаха десет пръстена Четири бяха калаени: зрение, слух, мирис и докосване. Продължи да ги зарежда, те нямаше да му пречат особено. Затвори пютриема, стоманоема и цинкоема. Тялото му веднага се изпълни със сила. Мускулите му престанаха да са отпускат и от измършавели бързо придобиха съвсем нормален вид. Замайването изчезна, мисълта възстанови бързината си. Той се изправи енергично.
	— Невероятно — промърмори Клъбс и Сейзед го погледна. — С очите си виждам промяната — продължи Клъбс, — Тялото ти изведнъж се наля със сила, погледът ти се съсредоточи. Май не искаш да се покажеш пред твоята без достойнствата си, а? Е, не мога да те виня за това. — Клъбс изсумтя и продължи да се храни.
	Сейзед му кимна и излезе от кухнята. Ръцете и краката му все още бяха леко несигурни. Но усещаше бърз прилив на енергия. Обичайната му непоколебимост се пробуждаше. А може би бе радостта от предстоящата среща с жената, която обичаше? Защо Тиндуил бе останала? И щом бе решила да не заминава за Терис, защо от няколко дени го избягваше? С какво я бе разгневил фактът, че той отпрати Елънд?
	Откри я в балната зала на Цитаделата Венчър. Както винаги спря на входа, впечатлен от величието на помещението. За миг дори си позволи да отвори калаения металоем и свали очилата, за да се полюбува на украсата.
	Високите правоъгълни изрисувани прозорци стигаха до тавана по протежение на две срещуположни стени. Сейзед беше като джудже до огромните колони, които поддържаха обикалящата прозорците от двете страни галерия. Всеки каменен къс в залата сякаш бе покрит с резба всяка плочка бе част от мозаечна картина, всяко от стъклените парчета сияеше на слънчева светлина.
	„Толкова време мина…“ — помисли той. Когато за пръв път дойде тук, придружаваше Вин на първия й бал. Точно тогава, представяйки се за Валет Реноа, тя се запозна с Елънд. Сейзед й се бе скарал, че е привлякла вниманието на един толкова могъщ наследник.
	А ето, че съвсем наскоро той лично ги бе бракосъчетал. Усмихна се, сложи си очилата и отново почна да попълва със зрение калаения си металоем. „Нека Забравените богове бдят над вас, деца мои. Ако можете, направете така, че жертвата ни да не е напразна“.
	Тиндуил стоеше в средата на залата и разговаряше с Доксон и неколцина негови помощници. Бяха се скупчили около голяма маса и когато се приближи, Сейзед видя какво е разпростряно върху нея.
	Картата на Марш. Истинско произведение на изкуството, подробно описание на Лутадел с бележки за активността на Министерството в отделните райони. Сейзед разполагаше с нейно копие в металоемите си и беше пратил рисунка на Синода.
	Сега Тиндуил и останалите нанасяха свои бележки върху картата. Сейзед бавно се приближи, Тиндуил го видя и му махна да се присъедини към тях.
	— А, Сейзед — каза Доксон, но гласът му прозвуча глухо за отслабения слух на терисеца. — Добре, че дойде.
	Сейзед се наведе над картата.
	— Променяте разположението на частите?
	— Пенрод пое командването на армията — обясни Доксон. — Поставил е благородници да се разпореждат с всичките двайсет батальона. Трябва да ти призная, че това не ни се нрави особено.
	Сейзед огледа мъжете около масата. Имаше неколцина писари, обучени от самия Доксон — всичките скаа. „Богове! — помисли си стреснато. — Нали не смята да вдига бунт — точно в този момент“.
	— Не се плаши, Сейзед — рече Доксон, сякаш прочел мислите му. — Няма да предприемаме нищо драстично. Пенрод остави на Клъбс да организира отбраната на града и изглежда, се вслушва в съветите на неговите командири. Пък и е твърде късно да се подхваща нещо толкова амбициозно. — Изглеждаше почти разочарован. — Но от друга страна — продължи той и посочи картата, — не вярвам на неговите хора. Те не разбират нищичко от военно дело — нито дори от изкуството да оцеляваш. Прекарали са досегашния си живот в забавления и пиене.
	„Защо ги мразиш толкова много?“ — помисли Сейзед. Най-странното бе, че от всички членове на групата Доксон най-много приличаше на благородник. Костюмът му отиваше дори повече, отколкото на Бриз, и той говореше по-правилно от Клъбс и Дух. Единствено неаристократичната му къса брадичка нарушаваше цялостната картина.
	— Благородниците може да не разбират от военно дело — отвърна Сейзед, — но имат опит в командването.
	— Така е — съгласи се Доксон. — Но и ние имаме. Ето защо искам да разположим наши хора до всяка от градските порти — ако нещо се обърка поради погрешно решение, те ще се намесят.
	Доксон посочи една от вратите — Стоманената порта. До нея бе обозначен отряд от хиляда души.
	— Това е твоят батальон, Сейзед. Стоманената врата е най-отдалечена от лагера на колосите, така че едва ли ще участваш в истинско сражение. Но ако се случи да ви нападнат, искам незабавно да пратиш вестоносец до Цитаделата Венчър. Тук, в балната зала, ще е нашият команден пост — широките врати улесняват достъпа и позволяват оживено движение.
	„Нищо чудно, че ме подкрепи, когато предложих Вин и Елънд да заминат — помисли Сейзед. — Сега, когато ги няма, той се опитва да поеме контрола над бившата група на Келсайър“.
	Не че в това имаше нещо лошо. Доксон бе истински гений в организирането и майстор на бързото планиране. Ако нещо му пречеше, това бяха определени предразсъдъци.
	— Сейз, зная, че не обичаш да се биеш — продължи Доксон и се опря с две ръце на масата. — Но имаме нужда от теб.
	— Мисля, че той се е подготвил за бой — обади се Тиндуил, втренчила поглед в Сейзед. — Ако се съди по пръстените на ръцете му.
	Сейзед я погледна през масата.
	— А каква е твоята роля във всичко това, Тиндуил?
	— Лорд Доксон ме повика за съвет — отвърна тя. — Той самият няма голям опит във военното дело и помоли да му предоставя сведения за генералите, които държа в архивите си.
	— Аха. — Сейзед се обърна към Доксон. — Добре тогава. Ще взема участие във вашия план. Но искам да ви предупредя за едно: наредете на хората си да съблюдават йерархията на командването — освен ако не възникне крайна необходимост.
	Доксон кимна.
	— Милейди Тиндуил — продължи Сейзед. — Ще може ли да поговорим насаме?
	Тя кимна, двамата се извиниха и се отдалечиха към един страничен коридор. В сенките под галерията Сейзед спря и се обърна към нея. Изглеждаше толкова спокойна — толкова уравновесена — въпреки сериозността на положението. Как го постигаше?
	— Сейзед, виждам, че съхраняваш доста голям брой качества — отбеляза тя и кимна към пръстените му. — Нямаше ли готови металоеми отпреди?
	— Използвах всички запаси от бодрост и бързина, докато се връщах в Лутадел — обясни той. — Нямам почти никакви резерви от здраве — изразходвах ги, докато преподавах на юг. Все не ми оставаше време да възстановя изчерпаното. Имам доста сила и тежест, както и добър подбор калаени металоеми. Но човек никога не може да е напълно подготвен.
	— Може би — отвърна тя и погледна над рамото му към групата около масата. — Щом можем да се занимаваме с други неща и да не мислим за неизбежното, усилията ни не са напразни.
	Сейзед усети, че го побиват тръпки.
	— Тиндуил — рече той тихо. — Защо остана? Мястото ти не е тук.
	— Нито твоето, Сейзед.
	— Тези хора са мои приятели. Аз няма да ги изоставя.
	— Тогава защо убеди водача им да замине?
	— За да му съхраня живота.
	— Оцеляването на всяка цена невинаги е лукс, който водачите могат да си позволят — възрази Тиндуил. — Щом са решили да се посветят на другите, трябва да носят отговорността си докрай. Тези хора ще умрат — но това едва ли трябва да стане с чувството, че са били изоставени.
	— Те не са…
	— Те се надяват на спасение, Сейзед — прекъсна го тихо Тиндуил. — Всеки от тях — дори Доксон, който е най-трезвомислещият от всички, — вярва, че може да се спаси. И знаеш ли защо? Защото дълбоко в себе си знаят, че _нещо_ ще ги спаси. Същото, което ги е спасявало и преди и което е непосредствено свързано с Оцелелия. За тях _тя_ е олицетворение на надеждата. А ти я отпрати.
	— Тя трябва да живее, Тиндуил — отвърна Сейзед. — Смъртта й и смъртта на Елънд щяха да са невъзстановима загуба.
	— Надеждата никога не може да бъде изгубена — отвърна Тиндуил с блясък в очите. — Мислех, че го разбираш. Как смяташ, какво ме крепеше през всичките онези години, когато ме използваха за разплод?
	— Това ли те накара да останеш в града?
	Тя го изгледа.
	— Не.
	Сейзед не сваляше поглед от нея. Откъм залата се чуваха гласовете на другите. Снопове светлина, които се процеждаха през прозорците, озаряваха пода и хвърляха отблясъци по стените. Сейзед вдигна несръчно ръце и прегърна Тиндуил. Тя въздъхна и се остави в прегръдката му.
	Той освободи калаените металоеми и позволи на сетивата си да се възстановят с пълна сила.
	Заля го усещането за меката й кожа и топлината на тялото й. Тя се притисна още по-силно към него и зарови глава в гърдите му. Уханието на косата й — не парфюмирана, но чиста и свежа — изпълни ноздрите му и това бе първият мирис, който долавяше от три дни. Той вдигна ръка и свали очилата, за да я вижда по-добре. С възвръщането на звуците чу тихото й дишане.
	— Сейзед, знаеш ли защо те обичам? — попита тя.
	— Нямам представа — отвърна той честно.
	— Защото никога не се предаваш. Познавам много мъже, които изглеждат здрави като камък, но ако ги удряш достатъчно силно и постоянно, ще се пропукат. А ти си силен… като вятъра. Винаги присъстваш, понякога си готов да поддадеш, но после пак се връщаш, без да се извиняваш. Не зная дали другарите ти осъзнават каква сила са притежавали в твое лице.
	„Притежавали — помисли си той. — Винаги говори за тези неща в минало време. И… това й се струва правилно“.
	— Колкото и да я имам, няма да стигне, за да ги спася — призна той шепнешком.
	— Беше достатъчна, за да спасиш трима от тях — възрази Тиндуил. — Мислех, че грешиш, като ги отпращаш, но може би не съм била права.
	Сейзед затвори очи и я притисна към себе си. Ядосваше се, че е останала, и същевременно я обичаше още повече, задето е до него.
	И в този момент от стените отекна тревожният тътен на барабаните.


	51.


	И така, аз рискувах за последен път.


	Мъгливо червеникаво сияние в ранна утрин бе нещо, което не трябваше да съществува. Дневната светлина прогонваше мъглите. Топлината ги караше да се изпаряват, дори затворени в стая те се кондензираха и изчезваха. Не би трябвало да издържат на пряката светлина на изгряващото слънце.
	Но не беше така. Колкото повече се отдалечаваха от Лутадел, толкова по-дълго сутрин се задържаха мъглите. Промяната бе почти неуловима — все още бяха само на няколко дена път от Лутадел, — но Вин вече знаеше. Тя първа забеляза разликата. Тази сутрин мъглата изглеждаше дори по-упорита, отколкото очакваше — още не се бяха събудили, а слънцето вече изгряваше. Мъглите го засенчваха.
	„Мъгла — помисли си тя. — Дълбината“. Напоследък бе почти сигурна, че е на прав път, макар да не разполагаше с доказателства. Само нарастващо вътрешно убеждение. Дълбината не беше някакво чудовище или тиранин, а природна стихия — което я правеше още по-страховита. Чудовището може да бъде убито. Но мъглите… те плашеха. Дълбината нямаше да преследва със свои жреци, принудители или палачи, тя щеше да използва свръхестествен ужас. Нямаше да убива с армии, а с глад.
	Как се сражаваш срещу нещо по-голямо от континент? Нещо, което не изпитва ярост, болка, надежда или съжаление?
	Но тъкмо такава щеше да е задачата на Вин. Тя седеше мълчаливо на каменистия склон, свила крака и опряла брадичка на коленете си. Елънд спеше. Дух бе излязъл на разузнаване.
	Вече не се съмняваше за ролята си. Ако не беше Героят на времето, значи бе обезумяла. Нейното предначертание бе да се пребори с мъглите. „И все пак… — помисли си тя и се намръщи озадачено. — Не трябваше ли туптенето да се усилва, а не да отслабва?“ Колкото повече пътуваха, толкова по-слабо й се струваше. Дали не бе закъсняла? Може би край Кладенеца се бе случило нещо, което по някакъв начин бе повлияло на силата? Дали някой вече не я бе взел?
	„Важното е да продължаваме“.
	Друг на нейно място вероятно щеше да се пита защо той е избраникът. Вин познаваше няколко мъже — както от бандата на Кеймън, така и от помощниците на Елънд, — които непрекъснато щяха да се оплакват защо се е случило точно на тях. Неуверените хора винаги се колебаят дали задачата е по силите им. Ленивите пък искат да избягат от работа.
	Вин не се смяташе нито за твърде самоуверена, нито за служеща на конкретна кауза. Нямаше смисъл да си задава подобни въпроси. Животът я беше научил, че понякога нещата просто се случват по един или друг начин. Често нямаше никаква конкретна причина Рийн да я бие. А и причините бяха слабо утешение. Ето например, даваше си сметка защо Келсайър е трябвало да умре, но от това той не й липсваше по-малко.
	Просто това бе работа, която трябва да се свърши. Фактът, че не я разбираше, не й пречеше, нито я подтикваше да се откаже. Само се молеше да знае какво да направи, когато му дойде времето. Макар че туптенето отслабваше, то не бе изчезнало. Продължаваше да я примамва.
	Към Кладенеца на Възнесението.
	Зад себе си долавяше по-слабите вибрации на мъгливия дух. Утихваха само когато се разсейваха мъглите. Но тази сутрин останаха зад гърба й.
	— Знаеш ли каква е тайната на всичко това? — попита тя тихо и се обърна към червеникавата мъгла. — Имаш ли…
	Аломантичните пулсации на мъгливия призрак идваха право от шатрата, която делеше с Елънд.
	Вин скочи и хукна натам. Отметна чергалото. Елънд спеше, главата му едва се подаваше над завивките. Малкото помещение бе изпълнено с мъгла, която се кълбеше и вихреше — и това бе много странно. Мъглите рядко влизаха в шатрите.
	И там, в средата на мъгливия облак, беше призракът. Изправен над Елънд.
	Не беше напълно оформено тяло, а по-скоро очертание в мъглата, повтарящ се модел, предизвикан от постоянното движение. И все пак бе истински. Вин го усещаше и го виждаше — дори знаеше, че и той я гледа с невидимите си очи.
	Очи, изпълнени с омраза.
	Той вдигна нематериална ръка и Вин видя нещо да проблясва. Реагира мигновено — извади кинжал, скочи в шатрата и замахна. Ударът й бе спрян от нещо осезаемо в ръката на мъгливия призрак. Във въздуха отекна метален звън и Вин почувства в ръката си рязък парализиращ студ. Цялото й тяло изтръпна.
	А призракът изчезна. Стопи се като звънтежа на съвсем реалното си оръжие. Вин премигна, обърна се и погледна през веещото се чергило на шатрата. Мъглите отвън се бяха разсеяли, денят най-сетне бе победил.
	Но й се струваше, че няма да има още много такива победи.
	— Вин? — повика я Елънд, надигна се и се прозя.
	Вин си наложи да диша по-спокойно. Призракът бе изчезнал. Най-сетне всичко бе озарено от слънчева светлина. „Някога смятах нощта за по-безопасна — помисли си тя. — Келсайър ме научи на това“.
	— Какво има? — попита Елънд. Как можеше да е толкова наивен, така безразличен към собствената си безопасност?
	Тя прибра кинжала. „Какво мога да му кажа? Как да го опазя от едно същество, което едва различавам?“ Трябваше й време, за да помисли.
	— Нищо — отвърна. — Напоследък съм малко изнервена…
	Елънд се обърна на другата страна и попита сънено:
	— Дух на сутрешен обход ли излезе?
	— Да.
	— Събуди ме, като се върне.
	И пак заспа. Вин коленичи и го погледна на светлината на изгрялото зад нея слънце. Беше му се отдала напълно — не само телом, но и духом. Беше забравила всичките си предразсъдъци и резерви, всичко заради него. Не можеше повече да си позволи да мисли, че не му подхожда, да се успокоява с лъжливата вяра, че двамата не могат да са заедно.
	Никога не бе вярвала толкова много на някой друг. Нито на Келсайър, нито на Сейзед или Рийн. Елънд олицетворяваше всичко за нея. Тази мисъл я накара да потрепери. Ако го изгубеше, щеше да изгуби себе си.
	„Не бива да мисля за това!“ — каза си и се надигна. Излезе от шатрата и спусна чергилото. Дух тъкмо се връщаше от обиколката.
	— Не са призраци, Вин — тихо каза младежът. — Петима мъже, на лагер.
	Вин смръщи вежди.
	— Преследват ли ни?
	— Навярно.
	„Съгледвачите на Страф“ — помисли си тя.
	— Елънд да реши какво да правим с тях.
	Дух сви рамене и седна на един камък.
	— Ще го събудиш ли?
	— Нека поспи още малко.
	Дух отново сви рамене. Гледаше я внимателно как хвърля съчки в огъня.
	— Променила си се, Вин.
	— Всички се променят — отвърна тя. — Вече не съм крадла и имам приятели, които да ми помагат.
	— Нямах предвид това. Говоря за последните дни. Тази седмица. Различна си отпреди.
	— В какъв смисъл различна?
	— Не зная. Вече като че ли не се страхуваш толкова.
	Вин се замисли.
	— Защото взех решение. Решение коя съм и каква ще бъда. И какво искам. — Тя помълча малко. — Уморих се да се боря с глупостта. С глупостта на другите и с моята. Реших да действам, а не да изчаквам. Може би това е наивен възглед за живота. Засега ми се струва правилен.
	— Не е наивен — възрази Дух.
	Вин се усмихна и го погледна. Беше на шестнайсет — на същата възраст, на която Келсайър я взе при себе си. Примижваше срещу светлината на ниското слънце.
	— Изгаси калая — посъветва го Вин. — Не е необходимо да го поддържаш непрекъснато.
	Дух сви рамене. Личеше му, че не е съвсем сигурен. Толкова много искаше да е полезен. Това й беше познато.
	— А какво ще кажеш за себе си, Дух? — попита тя. — Как си напоследък?
	Той отново сви рамене.
	„Почти съм забравила какво е да разговаряш с момче на тази възраст“ — помисли Вин.
	— Дух… — продължи тя. — Харесва ли ти този прякор? Навремето всички те наричаха по име. Лестибърнс. Езикът да ти се оплете.
	— Келсайър ми го измисли — отвърна Дух, сякаш това бе достатъчно, за да го задържи. И вероятно беше прав. Вин забеляза как блеснаха очите му, когато спомена Келсайър. Вярно, че Клъбс му беше чичо, но Келсайър за него винаги бе най-важният.
	Разбира се, той бе най-важният за всички тях.
	— Вин, искам да съм силен. Като теб.
	— Ти имаш своята дарба.
	— Калаят? — попита Дух. — Безполезна работа. Ако бях Мъглороден, щях да върша велики дела. Да бъда някой важен.
	— Дух, да си някой важен не е чак толкова хубаво — рече Вин, заслушана в туптенето в главата си. — През повечето време дори е досадно.
	Дух поклати глава.
	— Ако бях Мъглороден, щях да спасявам хората — да им помагам, на всички, които се нуждаят. Щях да преборя смъртта. Но… сега съм само Дух. Слаб. Страхлив.
	Вин го изгледа намръщено, но той бе свел глава, за да не среща погледа й.
	„Какво ли значи всичко това?“ — зачуди се тя.


	Сейзед използва част от силата си, за да преодолява по три стъпала наведнъж. Изхвърча от стълбището малко преди Тиндуил и двамата се присъединиха към групата на стената. Барабаните продължаваха да ехтят, всеки в различен ритъм, и звуците им отекваха надалеч. Улици и стени на къщи отвръщаха с хаотично ехо.
	Без армията на Страф северният хоризонт изглеждаше пуст. За съжаление същото не можеше да се каже за североизточното направление, където в лагера на колосите цареше суматоха.
	— Някой вижда ли какво става там? — попита Бриз.
	Хам поклати глава.
	— Твърде е далече.
	— Един от съгледвачите ми е Калаено око — рече Клъбс. — Той вдигна тревогата. Каза, че колосите се биели.
	— Драги мой — обади се Бриз, — че те не го ли правят непрекъснато?
	— Сега е нещо по-мащабно — отвърна Клъбс. — Всеобщ тупаник.
	Сейзед почувства прилив на надежда.
	— Това е добре. Нека се изтребят помежду си.
	Клъбс го погледна навъсено.
	— Не си ли чел в книжките, терисецо? Там какво пише за чувствата, които ги владеят?
	— Имат само две състояния — отвърна Сейзед. — Скука и ярост. Но…
	— Така обикновено подхващат битка — тихо каза Тиндуил. — Започват да се млатят помежду си, разяряват се и после…
	И млъкна. Сейзед видя какво е привлякло вниманието й. Размазано петно на хоризонта. Уголемяваше се и скоро се разпадна на отделни петна.
	Колосите нападаха града.
	— Проклятие! — изруга Клъбс и закуцука надолу по стълбите. — Разпратете вестоносци! Стрелците на стените! Отцепете речните порти! Батальони, на позиции! Пригответе се за бой! Да не искате тези чудовища да нахлуят в града и да ви изпотъпчат децата?
	Настъпи хаос.
	„Започва се“ — помисли си вцепенено Сейзед.
	— Веднага щом се опразнят стълбищата — заговори спокойно Доксон, — искам всеки от вас да иде при своя батальон. Тиндуил, ти ще поемеш Калаената порта, на север от Цитаделата Венчър. Може би ще ми трябват съветите ти, но засега остани при войниците. Те ще те слушат — тук всички уважават терисците. Бриз, разпредели ли Усмирители по един в батальоните от четвърти до двайсети?
	— Да. Не са достатъчно, но…
	— Важното е да поддържат духа на момчетата! — прекъсна го Доксон. — И да не им позволяват да се прекършат!
	— Хиляда души са твърде много за един Усмирител, приятелю — посочи Бриз.
	— Нека правят каквото им е по силите. Вие с Хам поемете Пютриумната и Цинковата порта — предполагам, че колосите ще ударят първо там. Клъбс ще се погрижи за подкрепленията.
	Двамата кимнаха. Доксон се обърна към Сейзед.
	— Нали знаеш къде трябва да отидеш?
	— Да… струва ми се. — Сейзед се подпря на стената. От небето се сипеха сажди.
	— Тръгвай тогава! — подкани го Доксон.
	В този момент на стената се качи последният отряд стрелци.


	— Милорд Венчър!
	Страф се обърна. Благодарение на погълнатите подсилващи билки бе успял да се задържи на седлото, макар че не би посмял да участва в битка. Разбира се, нямаше да му се наложи. Това не беше негова работа. Имаше си армия за тази цел.
	Той извърна коня си към препускащия вестоносец. Мъжът дръпна юздите и спря до него.
	— Милорд. Армията на колосите нападна Лутадел.
	„Точно както каза ти, Зейн“ — помисли Страф.
	— Колосите са нападнали? — попита лорд Джанарл и доближи коня си до тях. — Очаквахте ли го, милорд?
	— Разбира се — отвърна Страф и се усмихна.
	Джанарл изглеждаше впечатлен.
	— Джанарл, издай обща заповед — нареди Страф. — Обръщаме армията и потегляме към Лутадел.
	— Милорд, ще сме там след час! — рече Джанарл.
	— Не — отвърна Страф. — Няма да бързаме. Не искаме да изморим войниците, нали?
	Джанарл се усмихна.
	— Разбира се, че не, милорд.


	Стрелите не нанасяха почти никакви поражения на колосите.
	Сейзед стоеше вцепенен и ужасен на кулата над портата. Не беше назначен официално да командва хората долу и затова не се налагаше да издава заповеди. Просто чакаше, в случай че им потрябва помощта му.
	Така имаше предостатъчно време да следи ужасяващата сцена отвън. За щастие колосите не нападаха неговия участък от стената и той, заедно с другите, можеше да наблюдава как стоварват удари върху Калаената и Пютриумната порта в далечината.
	Дори от разстояние — от кулата можеше да различи тази част от стената, където бе Калаената порта — Сейзед виждаше как колосите тичат под гъстите залпове стрели. Някои от по-дребните падаха, ранени или може би убити, но останалите продължаваха към портата. Мъжете около него си шепнеха уплашено.
	„Не сме готови за това — помисли Сейзед. — Дори след седмици планиране и подготовка пак не сме готови. Ето докъде стигнахме, след като хилядолетие ни е управлявало едно божество. Хиляда години мир — тираничен мир, но все пак мир. Нямаме генерали, нямаме офицери. Нямаме стратези, чиновници. Нямаме дори войници, само момчета с пръчки“.
	Но докато наблюдаваше приближаващата се буря, умът му по навик продължаваше да анализира. С почерпено от резервите зрение той различаваше ясно, че намиращите се в далечината чудовища — особено по-големите — мъкнат изтръгнати дървета. Бяха се подготвили — по свой начин — да разбият портите. Дърветата нямаше да са толкова ефикасни като тараните, но и портите не бяха създадени да издържат на подобни удари.
	„Тези колоси са по-умни, отколкото очаквахме — помисли Сейзед. — Щом познават абстрактната цена на парите, макар че нямат икономика. Досетили са се, че им трябват инструменти, за да разбият портите, макар да не знаят как да ги изработят“.
	Първата вълна колоси стигна стената. Войниците започнаха да хвърлят отгоре големи камъни. Хората на Сейзед също бяха натрупали купчини камъни. Но след като стрелите Нямаха почти никакъв ефект, какво ли щяха да свършат камъните? Колосите заляха подножието на стената като води на изпуснат бент. Заблъскаха с юмруци по портата и тътнежът от ударите им отекна надалече.
	— Шестнайсети батальон! — провикна се отдолу един вестоносец, пристигнал при портата на Сейзед. — Лорд Кулий!
	— Тук! — отвърна един офицер от кулата, на която бе и Сейзед.
	— Пютриумната порта се нуждае незабавно от подкрепления! Лорд Пенрод нареди да отделите шест роти и да ме последвате!
	Лорд Кулий се зае да издава нужните заповеди. „Шест роти — помисли Сейзед. — Шестстотин души. От нашите хиляда“. Припомни си думите на Клъбс: че двайсет хиляди войници може да ти изглеждат много, но не и когато ги разпростреш по стените на един толкова голям град.
	Шестте роти тръгнаха и дворът около портата изведнъж сякаш опустя. Тревогата на останалите четиристотин души — триста долу и сто на стената — нарасна. Сейзед затвори очи и се пресегна към металоема, където бе съхранил изострен слух. Изведнъж чу ясно… удари на дърво върху дърво. Писъци. Човешки писъци. Бързо затвори металоема, почерпи от резервното зрение, наведе се напред и погледна към участъка от стените, където се водеше битката. Колосите мятаха обратно хвърлените по тях камъни — и бяха много по-точни от защитниците. Сейзед подскочи, когато видя как един камък размазва лицето на млад войник и тялото му отхвърча назад. Затвори металоема и рязко си пое дъх.
	— Кураж! — извика един от командирите на стената. Беше съвсем млад, не повече от шестнайсетгодишен, с благороднически одежди. Разбира се, повечето хора в армията бяха на тази възраст.
	— По места… — продължи командирът. Гласът му прозвуча неуверено и той внезапно млъкна, забелязал нещо в далечината. Сейзед се обърна и погледна натам.
	Колосите бяха тръгнали покрай стената към река Чанерел и другите порти.
	Между които и портата на Сейзед.


	Вин скочи в средата на лагера, хвърли шепа пютриумен прах в огнището, Тласна и разхвърли горящи въглени, пепел и дим върху двамата изненадани войници, които тъкмо си приготвяха закуската. Пресегна се и Притегли колчетата на трите малки шатри.
	И трите рухнаха едновременно. Едната беше празна, но от другите две долетяха викове. Под плата се очертаха мятащи се тела.
	Войниците отскочиха назад и вдигнаха ръце, за да закрият очите си. Вин хвърли една монета на земята пред тях.
	Войниците замръзнаха, после ръцете им се стрелнаха машинално към мечовете. Вин погледна към шатрите. Водачът на групата щеше да е в едната и тъкмо той бе човекът, с когото искаше да си поговори. Вероятно бе някой от капитаните на Страф, макар че по дрехите на войниците не се виждаше неговият герб. Може би…
	Изпод едната шатра подаде глава не друг, а Джастис Лекал. Беше се променил много за почти двете години, откакто Вин не го бе виждала. Беше се издължил и измършавял, косата му бе окапала съвсем. Лицето му изглеждаше сурово и… остаряло? Та той беше на възрастта на Елънд!
	— Джастис — провикна се Елънд, излезе от гората и тръгна към лагера. До него вървеше Дух. — Защо си тук?
	Джастис се измъкна изпод шатрата и се изправи.
	— Ел… Аз… не знаех къде да отида. Съгледвачите ми докладваха, че си избягал, и реших, че идеята е добра. Ще дойда с теб — където и да отиваш. Ще се скрием заедно…
	— Джастис! — прекъсна го Елънд и застана до Вин. — А къде са твоите колоси? Изпрати ли ги някъде?
	— Опитах се… — отвърна Джастис и сведе глава. — Но те не искаха — отказаха, след като видяха Лутадел. И после…
	— Какво? — настоя Елънд.
	— Избухна пожар — отвърна Джастис. — В кервана с припаси.
	Вин се намръщи.
	— В кервана с припаси? — попита Елънд. — Там, където държеше дървените си монети?
	— Да.
	— В името на лорд Владетеля, човече! И ти ги заряза там, без водач, пред стените на нашия дом?
	— Те щяха да ме убият, Ел — проплака Джастис. — Непрестанно се зъбеха, нападаха се едни други и искаха още пари. Ако бях останал, щяха да ми видят сметката! Те са чудовища, нямат нищо общо с хората.
	— И ти си тръгна. — Елънд поклати глава. — Остави Лутадел на тяхната милост.
	— Ти също го изостави — укори го Джастис, после протегна умолително ръце към него. — Виж, Ел. Зная, че сгреших. Смятах, че ще мога да ги контролирам. Не исках да стане така.
	Елънд го гледаше сурово. Не като Келсайър, а по-скоро като разгневен крал.
	— Джастис, ти вдигна цяла армия от чудовища и я поведе в тиранична битка — каза той. — Заради теб бяха избити невинни хора. А после изостави армията си без контрол пред стените на най-големия град в цялата Последна империя.
	— Прости ми — промърмори Джастис.
	Елънд го погледна в очите.
	— Аз ти прощавам — рече той тихо. После с едно отривисто движение извади меча и отсече главата на Джастис. — Но не и кралството ми.
	Вин се ококори. Обезглавеният труп бавно се свлече на земята. Войниците на Джастис извикаха уплашено и извадиха оръжия. Елънд спокойно се обърна към тях и вдигна окървавения си меч.
	— Някой има ли възражения срещу екзекуцията?
	Войниците се сепнаха.
	— Не, милорд — рече един.
	Елънд приклекна и избърса острието на меча в наметалото на Джастис.
	— Като се има предвид какво направи, краят му бе по-добър, отколкото заслужаваше. — Прибра меча в ножницата. — Но той беше мой приятел. Погребете го. Когато приключите, можете да тръгнете с мен за Терис или да се приберете у дома. Изборът е ваш.
	И след тези думи се отдалечи към гората.
	Войниците бавно наобиколиха трупа. Вин кимна на Дух и изтича след Елънд. Не се наложи да тича дълго. Откри го да седи на един камък недалеч от лагера. Беше започнал саждопад, но повечето черни снежинки се задържаха по клоните на дърветата.
	— Елънд? — повика го тя.
	Той вдигна глава.
	— Не зная защо го направих, Вин. Защо точно аз трябваше да въздам правосъдие. Та аз дори вече не съм крал. Но както и да е — вече е сторено. — Тя сложи ръка на рамото му. — Това е първият човек, когото убивам. А навремето двамата мечтаехме заедно — как ще обединим най-могъщите Къщи на Лутадел. Как ще създадем политически съюз, който не се основава на алчност, а се опитва да превърне града в едно по-добро място. — Той извърна глава към нея. — Вин, мисля че вече започвам да разбирам какво ти е. В известен смисъл ние двамата сме ножове — инструменти на други. На цялото кралство, ако трябва да съм точен. На хората.
	Тя се наведе, прегърна го и прошепна:
	— Съжалявам.
	— Трябваше да се направи — заяви той. — Най-тъжното е, че той беше прав. Аз също ги изоставих. Със същия този меч трябваше да сложа край на живота си.
	— Ти замина по друга причина, Елънд — възрази Вин. — Напусна Лутадел, за да принудиш Страф да го защитава.
	— Ами ако колосите нападнат преди него?
	— Може и да не го направят. Те нямат водач — току-виж избрали за своя цел тъкмо армията на Страф.
	— Не — чу се зад тях гласът на Дух. Вин се обърна и го видя да се приближава. Отново бе примижал.
	„Това момче гори твърде много калай“.
	— Какво искаш да кажеш? — попита Елънд.
	— Те няма да нападнат армията на Страф, Ел. Защото тя няма да е там.
	— Какво? — попита Вин.
	— Аз… — Дух млъкна и извърна зачервеното си лице.
	„Аз съм страхливец“, спомни си Вин думите му.
	— Ти си знаел. — Вин го изгледа. — Знаел си, че колосите ще нападнат града!
	Дух кимна.
	— Но това е нелепо — обади се Елънд. — Нямаше откъде да научиш, че Джастис ще ни последва.
	— Така е — потвърди Дух и седна на един дънер до тях. — Чичо ми предположи, че Страф ще оттегли армията си и ще остави на колосите да щурмуват града. Ето защо Сейзед реши да ни отпрати.
	На Вин й призля.
	„Аз открих местонахождението на Кладенеца на Възнесението — бе казал Сейзед. — На север. В Териските планини…“
	— Клъбс ли ти каза това? — чу тя гласа на Елънд.
	Дух кимна.
	— И ти го скри от мен? — Елънд се надигна.
	„О, не…“
	Дух се подвоуми, после поклати глава.
	— Ти щеше да наредиш да се върнем! Не искам да умра, Ел. Съжалявам. Аз съм страхливец. — Сви се и стрелна с очи меча на Елънд.
	Елънд се сепна, сякаш едва сега забелязал, че е пристъпил заплашително към младежа.
	— Нищо лошо няма да ти направя, Дух — рече той. — Само ме е срам заради теб. — Дух сведе поглед и бавно коленичи на покритата със сажди земя.
	„Туптежът отслабва…“
	— Елънд — прошепна Вин.
	Той се обърна.
	— Сейзед ни излъга. Кладенецът не е на север.
	— Какво?!
	— Той е в Лутадел.
	— Вин, мисли какво говориш. Щяхме да го открием, ако е там.
	— Не — отвърна тя решително, обърна се и погледна на юг. Веднага щом се съсредоточи долови равномерните вибрации. Привличаха я.
	На юг.
	— Невъзможно е Кладенецът да е на юг — упорстваше Елънд. — Във всички легенди се казва, че е на север, в Териските планини.
	Вин поклати объркано глава.
	— Там е. Зная. Не разбирам как, но зная, че е там.
	Елънд я погледна и кимна, доверяваше се на интуицията й.
	„О, Сейзед — помисли тя. — Сигурно си го направил от добри намерения, но обрече всички ни“. Ако градът паднеше, колосите…
	— За колко време можем да се върнем? — попита Елънд.
	— Зависи — отвърна тя.
	— Да се върнем? — Дух надигна глава. — Ел, те вече са мъртви. Казаха ми да ви разкрия истината, когато стигнем Татингдуен, за да не изложите на риск живота си, докато катерите планината. Но когато Клъбс ме повика, беше, за да се сбогуваме. Виждах го в очите му. Той знаеше, че няма да ме види повече.
	Елънд мълчеше и Вин забеляза известна неувереност в погледа му. Проблясък на болка, дори ужас. Познаваше тези чувства, защото тя също бе споходена от тях.
	„Сейзед, Бриз, Хам…“
	Елънд я сграбчи за ръката.
	— Трябва да отидеш там, Вин! Сигурно има оцелели… бежанци. Те се нуждаят от помощта ти.
	Тя кимна. Допирът на ръката му и твърдостта в гласа му й придадоха сила.
	— Ние с Дух ще те последваме възможно най-бързо — продължи той. — Но ти ще си там много преди нас.
	— Не искам да се разделяме — прошепна тя.
	— Зная.
	Въпреки това й беше трудно. Как да го остави точно в този момент, когато го бе преоткрила? Но си даваше сметка, че сега, когато знае къде се намира Кладенецът на Възнесението, усеща туптенето му по-силно. И ако някои от приятелите й бяха оцелели при атаката…
	Вин стисна зъби, отвори кесията и извади последната шепа пютриумен прах. Изпи го с глътка вода от манерката. Прахът я одраска неприятно по гърлото. „Не е много — помисли си. — Няма да стигне за продължително бягане“.
	— Те всички са мъртви… — прошепна отново Дух.
	Вин се обърна. Туптежът я зовеше неудържимо. От юг.
	„Идвам“.
	— Елънд — каза тя. — Моля те, направи нещо за мен. Не искам да заспиваш нощем, когато се спускат мъглите. Пътувайте през нощта и винаги бъдете нащрек. Оглеждайте се за мъгливия призрак — мисля, че иска да ти стори нещо лошо.
	Той се намръщи, но кимна.
	Вин разпали пютриум и се понесе обратно към Лутадел.


	52.


	Молбите ми, ученията, възраженията, дори измените — всичко беше безсмислено. Сега Аленди има други съветници, такива, които му казват каквото той иска да чуе.


	Бриз се стараеше с всички сили да си внуши, че не се намира в близост до сражението. Но не се получаваше много добре.
	Седеше на кон недалеч от двора зад Цинковата порта. Войниците бяха неспокойни и не сваляха погледи от другарите си по стените.
	Портата се тресеше. Бриз неволно се присви, но въпреки това продължаваше да изпуска усмирителни вълни.
	— Бъдете силни — шепнеше той. — Нека си идат страхът и неувереността. Зад портата може би дебне смърт, но вие ще я преборите. Можете да победите. Бъдете силни…
	Месингът в стомаха му гореше като клада. Отдавна беше пресушил всички стъкленици и се наложи да преглъща шепи месингов прах, с който разполагаше в изобилие благодарение на конните вестоносци на Доксон.
	„Колко още може да продължи това?“ — запита се той, изтри чело и отново се съсредоточи върху Усмиряването. За щастие аломантията не изтощаваше тялото му, а черпеше енергия само от горящите в него метали. Но въпреки това Усмиряването бе далеч по-сложно от останалите аломантични умения и изискваше постоянно внимание.
	— Страх, ужас, тревога… — шепнеше той. — Желанието да побегнеш, да се предадеш… Забравете тези неща… — Разбира се, не беше задължително да говори, но той бе свикнал така — по-лесно се съсредоточаваше.
	След известно време си погледна джобния часовник, обърна коня и препусна към другия край на двора. Портата продължаваше да се тресе и Бриз отново попи чело. С неудоволствие забеляза, че кърпата е твърде подгизнала, за да върши работа. От влагата саждите щяха да полепват по дрехите му и костюмът му щеше да се съсипе.
	„Кръвта също ще го съсипе, Бриз — каза си той. — Време е да сложиш край на тези глупости. Положението е сериозно. Твърде сериозно. Как въобще стигна дотук?“
	Поднови усилията си и почна да Усмирява нова група войници. Беше един от най-могъщите аломанти в Последната империя — особено когато ставаше въпрос за емоционална аломантия. Можеше да Усмирява едновременно стотици, стига да бяха събрани в достатъчно плътна група и да се съсредоточеше върху най-обикновени чувства. Дори Келсайър не можеше да се похвали с подобен успех.
	Но въпреки това войниците край тази порта бяха твърде много и се налагаше да ги разделя на групи. Докато се прехвърляше върху поредната група, забеляза, че войниците от предишната вече показват признаци на тревога.
	„Когато портата падне, ще се разбягат“.
	Вратата изтрещя. Мъжете от стените продължаваха да хвърлят камъни, да стрелят с лъковете и да крещят. Офицерите се опитваха да координират усилията им, но Бриз бе твърде далеч, за да чуе какво им казват. Виждаше само общата суматоха.
	И, разбира се, виждаше ответния огън. Камъни изхвърчаха иззад стената и някои падаха на платформите. Бриз се опитваше да не мисли за това какво е от другата страна на стената, където имаше хиляди разярени чудовища. От време на време някой войник падаше. Между дъските на платформата на много места се процеждаше кръв.
	— Страх, тревога, ужас… — шепнеше Бриз.
	Алриане бе избягала. Вин, Елънд и Дух бяха в безопасност. Трябваше да се съсредоточи върху положителните неща. „Сейзед, благодаря ти, че ни накара да ги отпратим“.
	Зад него изтрополиха копита. Без да спира Усмиряването, Бриз се обърна и видя, че е Клъбс. Той дръпна юздите и огледа войниците с облещено око — другото бе почти затворено.
	— Добре се справят.
	— Мили ми човече — отвърна Бриз. — Те са _изплашени до смърт_. Дори тези, които Усмирявам, гледат към портата, сякаш очакват зад нея да се отвори ужасна пропаст и да ги засмуче.
	Клъбс го изгледа.
	— Днес сме в поетично настроение, а?
	— Сигурно неизбежната гибел има такъв ефект върху мен — отвърна Бриз. Портата продължаваше да се тресе. — Както и да е, съмнявам се, че тези хора се справят „добре“.
	Клъбс изсумтя.
	— Войниците винаги са нервни преди битка. Но това са добри мъже. Ще издържат.
	Портата се разтърси и от краищата й полетяха трески. „Пантите поддават…“ — помисли Бриз.
	— Смяташ ли, че ще можеш да Усмириш и колосите? — попита Клъбс. — Да им отнемеш от злобата?
	Бриз поклати глава.
	— Усмиряването не действа на чудовищата. Вече съм опитвал.
	Двамата млъкнаха, заслушани в трясъка на вратата.
	— И друг път си участвал в битки, нали? — попита Бриз.
	— Почти двайсет години, с различни прекъсвания — отвърна Клъбс. — Бил съм се срещу бунтовници в далечните провинции, гонил съм чергарски племена из пущинаците. Лорд Владетеля никога не позволяваше на отделните конфликти да се разрастват.
	— И как беше? Често ли побеждавахте?
	— Винаги — отвърна Клъбс.
	Бриз се подсмихна.
	— Разбира се — продължи Клъбс, — тогава колосите бяха на наша страна. Ужасно трудни са за убиване тези чудовища.
	„Страхотно ме успокои“ — помисли Бриз.


	Вин тичаше.
	Само веднъж преди бе изпадала в „пютриумен транс“ — с Келсайър, преди две години. Когато пютриумът гори равномерно, аломантът може да поддържа невероятна скорост — като бегач в спринт — без да се изморява.
	Но процесът не беше безнаказан за тялото. Пютриумът й помагаше да се движи, но също така заглушаваше естествената й умора. Всичко това водеше до състояние на „транс“, замъгляващо съзнанието и изчерпващо вътрешните сили. Душата й жадуваше за почивка, но тялото й продължаваше да бяга и бяга по пътя покрай канала.
	Но този път Вин бе подготвена за ефекта на пютриумния транс и се справяше по-добре. Съсредоточи ума си върху основната, задача, а не върху отделните движения на тялото. Това обаче не прогонваше обезпокоителните мисли.
	„Защо го правя? — зачуди се тя. — Защо се напрягам докрай? Дух каза — Лутадел вече е паднал. Няма смисъл да бързам“.
	И въпреки това продължаваше да тича.
	Пред погледа й се мяркаха познати лица. Мъртви лица. Хам, Бриз, Доксон, Клъбс и скъпият Сейзед. Единствените истински приятели, които бе имала. Можеше само да им благодари, че бяха отпратили Елънд надалече. Но от друга страна, им се ядосваше, че бяха отпратили и нея. И този гняв я пришпорваше да бърза.
	„Те ме накараха да ги изоставя. Принудиха ме да го направя!“
	Келсайър бе положил немалко усилия, за да я научи да вярва в другите. Дори последните му думи бяха с нотка на укор. „Имаш още много да учиш за приятелството, Вин“.
	Беше рискувал живота си, за да спаси Дух и ОреСюр — беше излязъл срещу Стоманен инквизитор и го бе победил. Беше го направил въпреки протестите на Вин и изявленията, че това е безсмислено.
	Оказа се, че тя греши.
	„Как посмяха!“ — ядоса се тя отново и по бузите й се търкулнаха сълзи. Пютриумът й придаваше нечовешко чувство за равновесие, а скоростта — която щеше да е убийствена за други — й се струваше съвсем естествена. Не се препъваше, не падаше и за страничен наблюдател темпото й щеше да е безразсъдно.
	Дърветата профучаваха край нея. Носеше се на големи подскоци. Тичаше както някога с Келсайър, може би дори по-бързо. Тогава целта й бе само да не изостава от него. А сега бързаше заради хората, които обичаше.
	„Как посмяха! — помисли си отново. — Как посмяха да не ми дадат шанса, който имаше Келсайър! Как посмяха да откажат защитата ми, да откажат да им помогна!
	Как посмяха да умрат…“
	Пютриумът й бе на свършване, а тичаше само от няколко часа. Сигурно вече бе изминала еднодневен път. Но въпреки това не смяташе, че е достатъчно. Щеше да закъснее, също както тогава. Когато закъсняха да спасят армията. Да спасят приятелите си.
	Вин продължи да тича. И не спираше да плаче.


	— Как стигнахме дотук, Клъбс? — попита тихо Бриз, загледан към тресящата се от ударите порта. Седеше на коня под тихо сипещите се сажди и снега. Черно-бялата пелена бе в ярък контраст с крещящите хора, ударите по вратата и падащите камъни.
	Клъбс го погледна и смръщи вежди. Бриз продължаваше да гледа нагоре, към стелещите се сажди и сняг. Черни и бели. Лениви.
	— Ние не сме хора на принципа — продължи тихо Бриз. — Ние сме крадци. Неверници. Ето ти например, не можеше да понасяш да живееш в един свят, управляван от лорд Владетеля. Ами аз, с моите изкривени принципи и несекващо желание да манипулирам другите, да си играя с чувствата им? Как стигнахме дотук? Стоим начело на армия, движена от идеалистични подбуди. Хора като нас не бива да стават водачи.
	Клъбс — оглеждаше войниците на площада — отвърна:
	— Предполагам, че просто сме идиоти.
	Бриз се замисли, но после забеляза блещукането в очите му. Весели искри, които можеше да види само защото познаваше добре Клъбс. Тъкмо тези светлинки подсказваха що за човек е Клъбс — какъв невероятен характер има.
	Бриз се усмихна.
	— Сигурно си прав. Но както казах одеве, за всичко е виновен Келсайър. Той ни превърна в идиотите, които застанаха начело на една обречена армия.
	— Много гаден копелдак — каза Клъбс.
	— Именно.
	От небето продължаваха да се сипят сажди и снежинки. Над площада ехтяха изплашени викове.
	И тогава вратите паднаха.


	— Източната порта е разбита, лорд Сейзед! — докладва пратеникът на Доксон задъхано. Намираха се на стената и под тях се чуваше ехтежът от блъскащите портата колоси. Падналата порта бе Цинковата, най-източната врата на Лутадел.
	— Цинковата порта е най-добре защитената — тихо каза Сейзед. — Мисля, че ще удържат положението.
	Вестоносецът кимна. Внезапен повей на вятъра вдигна от стените сажди и пепел и ги разхвърля върху купчините сняг.
	— Да предам ли нещо на лорд Доксон? — попита вестоносецът.
	Сейзед се замисли, плъзнал поглед по строените на стената войници. Беше се качил при тях. Купчините камъни бяха привършили, но стрелците продължаваха да обсипват колосите със стрели. Той надзърна от ръба и видя долу цяла купчина мъртви чудовища. Но видя също и цепнатини по вратата. „Изумително е как толкова дълго остават разярени“ — помисли си. Колосите продължаваха да реват и вият като побеснели кучета.
	Сейзед се облегна на стената и изведнъж почувства, че пръстите на краката му са вкочанени. Отвори месингоема и почерпи малко телесна топлина. Усети да го залива приятна вълна.
	— Предай на лорд Доксон, че се опасявам да не ни сполети същото и тук — каза той. — Взеха най-добрите ми хора, за да помогнат при източната порта, и нямам особена вяра на нашия командир. Мисля, че няма да е зле, ако лорд Доксон прати някой да го замести.
	Вестоносецът се поколеба.
	— Какво има? — попита Сейзед.
	— Не ви ли назначиха точно за това, господарю?
	Сейзед смръщи вежди.
	— Предай му, че имам дори по-малка вяра на себе си, отколкото на него.
	Вестоносецът кимна, обърна се и се затича към коня си. Сейзед се наведе, когато един камък се удари в стената над него. Отгоре се посипаха парчета. „В името на Забравените богове… — помисли той. — Какво правя тук?“
	Приближи се младият капитан Бедис. Висок, с гъста коса, той изглеждаше мършав дори облечен с броня. Сякаш би се чувствал много по-добре на някой бал, отколкото в битка.
	— Какво каза вестоносецът?
	— Цинковата порта е паднала, милорд — отвърна Сейзед.
	Младият капитан пребледня.
	— Какво… какво ще правим сега?
	— Защо питате мен, милорд? Вие сте командирът.
	— Моля те… — Младежът го сграбчи за рамото. — Аз… не зная… аз…
	— Милорд — прекъсна го Сейзед, като същевременно овладя собственото си неспокойство. — Вие сте благородник, нали?
	— Да…
	— Значи сте свикнали да издавате заповеди. Направете го и сега.
	— Какви заповеди?
	— Няма значение. Нека хората почувстват, че вие командвате.
	Младежът се поколеба, после извика и отскочи. Един камък профуча над стената и повали стоящия наблизо стрелец. Мъжете долу се разбягаха, когато трупът тупна в прахоляка, и Сейзед едва сега забеляза нещо странно. В дъното на площада се бе събрала неголяма група. Бяха цивилни — скаа — с покрити със сажди дрехи.
	— Тези какво правят там? — попита той. — Трябваше да се крият, а не да стоят тук и да чакат колосите да нахлуят!
	— Колосите да нахлуят? — повтори ужасено капитан Бедис.
	Сейзед не му обърна внимание. Поне с цивилни знаеше как да се справя. Беше свикнал да командва прислугата на благородници.
	— Ще говоря с тях — заяви той.
	— Да… — каза Бедис. — Добра идея…
	Сейзед бързо слезе по стълбите и тръгна към групата скаа. Бяха повече, отколкото му се бе сторило — трупаха се и в улицата отзад. Поне стотина души, прегърбени под сипещата се смесица от сажди и сняг. Сейзед се почувства гузен, че черпи топлина от металоема.
	— Какво правите тук? — попита той. — Моля ви, приберете се в скривалищата. Или потърсете убежище в центъра на града. Когато нахлуят, колосите ще започнат да плячкосват покрайнините и тези райони ще са най-опасни.
	Никой от хората не помръдваше.
	— Моля ви! — повтори Сейзед. — Трябва да се скриете. Ако останете тук, ще загинете!
	— Няма да загинем, Светейши първи свидетелю — отвърна един от мъжете. — Тук сме за да видим края на колосите.
	— Края на колосите? — повтори Сейзед.
	— Лейди Наследницата ще ни защити — провикна се една жена.
	— Лейди Наследницата напусна града! — отвърна Сейзед.
	— Тогава ще гледаме вас, Светейши първи свидетелю — обади се друг мъж, сложил ръка на рамото на малко момче.
	— Светейши първи свидетелю? — попита Сейзед. — Защо ме наричате така?
	— Вие сте този, който донесе вестта за смъртта на лорд Владетеля — отвърна мъжът. — Вие дадохте на Наследницата оръжието, с което тя уби нашия тиранин. Вие бяхте свидетел на подвига й.
	Сейзед поклати глава.
	— Може и да е така, но аз едва ли заслужавам преклонение. Не съм светец, аз съм само…
	— Свидетел — кимна мъжът. — Ако Наследницата реши да встъпи в боя, ще се появи близо до вас.
	— Аз… съжалявам. — Сейзед се изчерви. „Аз я отпратих. Пратих вашето божество в безопасност“.
	Но хората го гледаха и той виждаше в очите им благоговение. Това беше грешка, те не трябваше да го почитат. Той бе само един скромен наблюдател.
	Но изглежда не беше. Вече бе станал част от историята. Точно както го бе предупредила Тиндуил. След като участваше във важни събития, Сейзед се бе превърнал в обект за преклонение.
	— Не бива да ме гледате така — повтори той.
	— Лейди Наследницата казваше същото — възрази мъжът и се усмихна.
	— Но това е различно. Тя е… — Той млъкна и обърна глава, чул викове отзад. Стрелците от стената махаха изплашено и младият капитан Бедис тичаше към тях. „Какво…“
	Едно огромно синьо чудовище с нацепена, кървяща кожа внезапно се появи на стената, разбута настрани изплашените стрелци, сграбчи капитан Бедис за врата, хвърли го на земята и като че ли го стъпка. Втори колос се покатери на стената, после и трети. Стрелците заотстъпваха ужасени, захвърлиха оръжията си и се заблъскаха на платформите.
	„Колосите се качват на стената — осъзна Сейзед. — Купчината долу им помага. И все пак да скочат толкова високо…“
	Още чудовища изникнаха на стената. Бяха все едри екземпляри, по два и три човешки боя, и това им помагаше по-лесно да помитат защитниците. Войниците падаха на двора, а ударите по портата се усилваха.
	— Бягайте! — извика Сейзед на събралите се скаа. Някои побягнаха. Но повечето останаха.
	Сейзед погледна разтревожено към портата. Дъските започнаха да се цепят, по снега се посипаха трески. Войниците изплашено отстъпиха назад. Най-сетне със силен пукот напречната града се строши и дясното крило отскочи навътре. Виеща, окървавена, подивяла маса колоси нахлу през отвора.
	Войниците захвърлиха оръжията си и побягнаха. Други останаха, вцепенени от ужас. Сейзед стоеше отзад, между ужасените войници и тълпата скаа.
	„Аз не съм воин“ — помисли си той. Ръцете му трепереха. Помнеше колко усилия му струваше да запази спокойствие в лагера на колосите. Но сега, когато те крещяха с пълни гърла и размахваха тежките си мечове, а кръвта от нацепената им кожа шуртеше върху човешките трупове, той усети, че куражът му се топи.
	„Ако не направя нещо веднага, няма кой друг“.
	И почерпи сила от пютриума.
	Мускулите му се наляха. Сейзед отвори стоманоема докрай и се хвърли напред, поел повече сила, отколкото бе черпил когато и да било. Години наред бе трупал тези резерви и сега бе моментът да ги използва.
	Тялото му се промени, крехките ръце на книжник се превърнаха в огромни яки ръчища. Гърдите му се уголемиха, мускулите му затрептяха от изпълващата ги енергия. Дните, прекарани в слабост и немощ, бяха посветени тъкмо на този момент. Той разблъска редовете войници, изхлузи расото през главата си, усетил, че му става тясно, и остана само по препаска.
	Водещият колос се обърна и видя, че пред него се издига същество с почти сходни размери. Въпреки яростта си, въпреки дивия си нрав, чудовището замръзна и в кървавите му очи се появи изненада.
	Сейзед го удари. Нямаше опит в боя и не знаеше почти нищо за военното дело. Но в този момент липсата на умение нямаше значение. Лицето на колоса хлътна под юмрука му и черепът се разцепи.
	Сейзед се завъртя върху масивните си крака и погледна втрещените войници. „Окуражи ги!“.
	— Бийте се! — изрева той и сам се изненада от силата на гласа си.
	И колкото и да бе странно, те го послушаха.


	Вин падна на четири крака и опря чело в покрития с пепел път. Земята беше леденостудена, но тя не я усещаше. Дишаше на пресекулки. Не можеше да тича повече. Пютирумът й се беше изчерпил. Дробовете й горяха, краката й бяха парализирани от болка. Искаше да легне, да се свие на кълбо и да кашля.
	„Това е само пютриумен транс“ — помисли си. Беше изстискала тялото си докрай, но го усещаше едва сега.
	Закашля се отново, бръкна с разтреперана ръка в джоба си и извади последните две стъкленици. Разтворът в тях представляваше смес от осемте основни метала, плюс дуралуминий. Пютриумът щеше да я поддържа още малко…
	Но не достатъчно. Все още имаше часове път до Лутадел. Дори с пютриум щеше да пристигне много след мръкване. Тя въздъхна, прибра стъклениците и се надигна.
	„И какво ще направя, като стигна? Защо трябваше да полагам такива усилия? За да убивам отново?“
	Знаеше, че няма да стигне навреме за битката. Нищо чудно колосите да бяха атакували още преди няколко дни. Освен това все още я измъчваха спомени от ужасяващото нападение срещу Сет. Нещата, които бе направила. Смъртта, която бе причинила.
	Само че сега се чувстваше малко по-различно. Беше приела ролята си на нож. Но какво беше ножът, ако не само един инструмент? Оръжие, което може да се използва за добро и за лошо, да убива и да защитава.
	Мислите й бяха объркани, последица от общото изтощение. Тя разпали калай, за да ги проясни, но от това краката й се разтрепериха повече. Пътят пред нея се извиваше и сякаш изчезваше в безкрая. Вървеше точно покрай канала, наподобяващ пропълзяла през полето огромна сребриста змия. Когато минаваха оттук на идване с Елънд, същият този път й се струваше сияещ и нов. Сега изглеждаше мрачен и потискащ. Кладенецът продължаваше да тупти, вибрациите му се усилваха с всяка крачка, която я доближаваше до Лутадел. И въпреки това й се струваше, че се придвижва твърде бавно. Че ще закъснее и колосите ще превземат града.
	Ще закъснее да помогне на приятелите си.
	„Съжалявам… — помисли си тя. Зъбите й тракаха. Тя се загърна по-плътно с наметалото: вече нямаше пютриум, който да я топли. — Съжалявам, че ви изоставих“.
	Забеляза в далечината дим. Погледна на изток, после на запад, но там нямаше нищо. Плоска равнина, покрита със сажди.
	И селце. Едно от многото в тази област. Лутадел бе най-големият град в провинцията, но не беше единствен. Елънд не бе успял да спаси всички, околни селища от бандитски нападения, но като цяло животът в тях бе по-спокоен, отколкото в други райони на Последната империя.
	Вин закуцука право към селото.
	Беше съвсем малко дори според представите на скаа. Само няколко колиби и две по-високи постройки.
	„Това не е плантация. Навремето е било селце — място, където са се отбивали пътуващите благородници“. Къщата, която някога навярно бе обитавана от местен дребен господар, сега бе празна. В две от колибите обаче блещукаше светлинка. Мрачното време бе накарало хората да се приберат по-рано.
	Вин потрепери, доближи една от двете колиби и наостри подсилен слух за шумове отвътре. Чу детски смях и високи мъжки гласове. Подуши миризмите на току-що започната вечеря — проста зеленчукова каша.
	„Скаа… които се смеят“. В дните на лорд Владетеля в подобна къщурка щеше да цари потиснато настроение. Щастливите скаа се смятаха за недостатъчно експлоатирани.
	„Все пак постигнахме нещо. Всичко това не е било напразно“.
	Но дали си заслужаваше смъртта на приятелите й? Падането на Лутадел? Без защитата на Елънд дори това малко селце скоро щеше да падне под властта на някой тиранин.
	Тя попиваше звуците на смеха. Келсайър не се бе предал. Беше се изправил сам срещу лорд Владетеля и последните му думи бяха предизвикателни. Дори когато плановете му изглеждаха безнадеждни, когато трупът му лежеше на улицата, той пак, макар и тайно, бе победил.
	„Отказвам да се предам — помисли тя и изправи рамене. — Отказвам да приема смъртта им, докато не видя труповете им с очите си“.
	Вдигна ръка и потропа на вратата. Звуците вътре секнаха мигновено. Вин намали горящия калай. Скаа, особено тези от провинцията, бяха плашливи. Вероятно трябваше да…
	— О, бедничката! — възкликна жената, която отвори. — Влизай вътре. Какво правиш навън в този студ?
	Вин се поколеба. Жената бе облечена бедно, но дрехите й бяха достатъчно топли. Огнището в средата на помещението гореше примамливо.
	Зад жената се надигна едър мъж и огледа Вин.
	— Пютриум — каза тя. — Трябва ми пютриум.
	Те вероятно си помислиха, че не е добре с ума. Можеше да си представи как изглежда, с чорлава коса и покрити с пепел дрехи. Беше облечена с обикновени ездачески бричове и фланела.
	— Защо не влезеш, дете? — каза мъжът. — Хапни нещо. А после ще ни разкажеш откъде идваш. Имаш ли родители?
	„В името на лорд Владетеля — помисли си тя обидено. — Нима изглеждам толкова малка?“
	Опита се да Усмири двамата, да разсее подозренията и тревогата им. Те видимо се успокоиха.
	— Нямам време — каза Вин. — Пютриум.
	— В къщата на нашия господар имаше чудесни прибори — рече бавно мъжът. — Но разменихме повечето за дрехи и земеделски инструменти. Мисля, че останаха няколко бокала. Майстор Клед… нашият старейшина — ги прибра в съседната колиба…
	— Ще свършат работа — рече Вин. „Макар че металът едва ли ще е с нужната аломантична чистота“. Вероятно щеше да има примеси от сребро и калай, които отслабваха действието му.
	Двамата кимнаха и погледнаха към другите скаа в колибата.
	Изпълни я отчаяние. Какво си мислеше? Дори ако пютриумът бе в правилна пропорция, щеше й отнеме време да го настърже и погълне. А той гореше сравнително бързо. Щеше да й е нужно доста голямо количество. Подготовката му щеше да отнеме почти толкова време, колкото придвижването до Лутадел.
	Обърна се и погледна на юг, към тъмното снежно небе. Даже с пютриум щяха да са й нужни часове, за да стигне. Това, което й трябваше, бе трасе от клинове — път, маркиран с метални пръти, от които да може да се Тласка, за да се задържи във въздуха. Бе използвала подобно трасе, за да се придвижва между Лутадел и Фелисе. Разстоянието се вземаше за час с карета и само за десет минути в аломантичен полет.
	Но между това село и Лутадел нямаше подобно трасе — нито край който и да било от каналите. Беше прекалено трудно да се прокара, твърде скъпо, за да се поддържа…
	Вин погледна двамата на вратата и те неволно трепнаха. Може би бяха забелязали кинжалите в пояса й или пък ги стресна изражението й, но вече не изглеждаха така добронамерени.
	— Това конюшня ли е? — попита тя и кимна към една от тъмните постройки.
	— Да — отвърна колебливо мъжът. — Но нямаме коне. Само няколко кози и крави. Да не би да искате…
	— Подкови — прекъсна го Вин. Мъжът се намръщи. — Трябват ми конски подкови — рече тя. — Много.
	— Елате с мен — рече мъжът, повлиян от Усмиряването й, и я поведе през ветровития двор. Още няколко мъже ги последваха. Носеха тояги. Изглежда, не само покровителството на Елънд бе спасило тези хора от набези.
	Мъжът натисна с рамо вратата на конюшнята и посочи една каца вътре.
	— И без това ръждясват.
	Вин отиде до кацата, извади една подкова и прецени тежестта й. После я подхвърли пред себе си и я Тласна с рязко разпалване на стомана. Подковата отлетя надалече и падна в една локва на стотина крачки по-нататък.
	„Идеално“ — помисли тя.
	Мъжете се бяха облещили. Вин бръкна в джоба си, извади едната стъкленица и я изпи. Пютриумът беше малко, но затова пък имаше предостатъчно желязо и стомана. Тя бавно разпали двата метала. Сега можеше да Тласка и Притегля часове наред.
	— Подгответе се — рече тя, разпали пютриум и отброи десет подкови. — Лутадел е обсаден — може вече да е паднал. Ако чуете вест за това, съветвам ви да поемете за Терис. Следвайте имперския канал право на север.
	— Коя си ти? — попита мъжът.
	— Няма значение.
	Той я гледаше замислено.
	— Ти си _онази_, нали?
	— Да — отвърна тя и се Тласна от една подкова.
	Изхвърча диагонално във въздуха. Когато започна да пада, хвърли втора подкова. Изчака да се сниши и се Тласна от нея — искаше да се движи напред, а не нагоре.
	Беше го правила. Не беше по-трудно от това да отскача от монети. Важното бе да поддържа постоянно движение. Веднага щом се Тласна от втората подкова и се извиси във въздуха, посегна назад и Притегли първата.
	Подковата не беше закачена за нищо и полетя след нея тъкмо когато тя пускаше третата подкова на земята. Вин позволи на първата да профучи над главата й, движена от инерцията на Притеглянето, и тя падна напред по пътя й. Вин се Тласна от третата подкова и Притегли втората, която вече бе зад нея.
	„Няма да е никак лесно“ — помисли си, смръщила съсредоточено вежди. Но този път не бе избрала точния ъгъл и се приземи твърде далече, преди да е Тласнала. Подковата изхвърча зад нея и не й осигури достатъчно ускорение, за да я задържи във въздуха. Тя се удари силно в земята, но веднага Притегли подковата при себе си и опита пак.
	Първите няколко опита бяха бавни. Най-големият проблем бе да се определи точният ъгъл. Трябваше да Тласка и Притегля подковите с премерено усилие, за да се задържа във въздуха и същевременно непрестанно да се носи напред.
	След около час спря да си почине и събра подковите. Нямаше време за повече експерименти, а и, изглежда, бе успяла да натрупа нужния опит.
	Малко по-късно вече се справяше чудесно с комбинация от три подкови — помагаше и това, че почвата бе мека и когато Тласкаше подковите, те се забиваха в калта и й осигуряваха достатъчно стабилна котва за нов Тласък. Скоро успя да прибави и четвърта подкова. Колкото по-често Тласкаше — и колкото повече подкови използваше, — толкова по-бързо се придвижваше.
	След още час полет добави пета подкова. Резултатът бе постоянен поток от святкащ метал. Вин Притегляше, после Тласкаше, Притегляше и Тласкаше и се стрелкаше нагоре, надолу и напред във въздуха.
	Земята се носеше под нея, подковите свистяха във въздуха. Насрещният вятър премина в ураган, когато тя ускори темпото.
	Носеше се право на юг. Беше като вихър от метал и движение — също като Келсайър малко преди края, когато бе убил инквизитора.
	Само дето нейният метал не целеше да убива, а да спасява. „Може би няма да стигна навреме — мислеше си тя, заслушана в свистенето на вятъра. — Но и няма да се предам на средата на пътя“.


	53.


	Имам един млад племенник, Рашек. Той мрази всичко кхленийско със страстта на завистливата младост. Още по-силно мрази Аленди. Макар че двамата никога не са се срещали, Рашек се чувства предаден, задето един от нашите потисници е избран за Героя на времето.


	Когато армията му прехвърли последния хълм преди Лутадел, Страф вече се чувстваше по-добре. Беше опитал предпазливо няколко смески от скрина на Амаранта и се досещаше какво може да е използвала. Черен фрайн. Много опасно средство. Трябваше да отвикне от него постепенно — но засега няколко сдъвкани листа възвръщаха силата му и го караха да се чувства значително по-бодър. Всъщност чувстваше се направо чудесно.
	Не беше сигурен, че същото може да се каже и за жителите на Лутадел. Колосите се бяха скупчили около стената и блъскаха по северните и източните порти. Над града се виеше дим.
	— Милорд, съгледвачите докладваха, че чудовищата са разбили четири от градските порти — съобщи лорд Джанарл. — Първо са съборили източната, но са били посрещнати с яростна съпротива. След това е паднала североизточната, после северозападната, но при тези врати войските също са оказали съпротива. Основният пробив е станал на север. Колосите, изглежда, навлизат в града от това място, палят къщи и плячкосват.
	Страф кимна. „Северната порта — помисли си. — Тази, която е най-близо до Цитаделата Венчър“.
	— Ще нападнем ли, милорд? — попита Джанарл.
	— Преди колко време е съборена северната порта?
	— Преди около час, милорд.
	Страф бавно поклати глава.
	— В такъв случай ще чакаме. Чудовищата положиха огромни усилия да влязат в града — нека ги оставим да се позабавляват, преди да ги изтребим.
	— Сигурен ли сте, милорд?
	Страф се усмихна.
	— Когато утолят жаждата си за кръв, ще се уморят и битката ще утихне. Това е най-добрият момент за нападение. Ще са разпръснати из града и няма да могат да се защитават. Ще са лесна плячка.


	Сейзед сграбчи своя исполински противник за шията и изтика назад разкривеното му от гняв лице. Кожата на чудовището бе изопната толкова силно, че се бе разцепила по средата на лицето и над зъбите се показваха кървавочервени мускули. То дишаше на яростни пресекулки и пръскаше от устата и ноздрите си кръв и слюнка.
	„Сила!“ — помисли си Сейзед и почерпи от пютриема нова порция. Тялото му наедря толкова рязко, че се опасяваше и неговата кожа да не се разцепи. За щастие металоемите бяха изработени така, че да се разширяват — пръстените и гривните бяха отворени от едната страна. Въпреки това видът му беше ужасяващ. Вероятно нямаше да може да се придвижва или маневрира с подобно туловище, но това нямаше значение, тъй като колосът вече го беше съборил на земята. Трябваше му само малко допълнителна сила за ръцете. Чудовището го задържа с едната си ръка и посегна с другата назад, към тежкия меч на земята…
	Пръстите на Сейзед най-сетне успяха да прекършат дебелия врат на колоса. Чудовището се опита да изръмжи, но от устата му не излезе нито звук и то се замята конвулсивно. Сейзед се изправи и запокити тялото към неговите другари. С такава нечовешка сила дори дългото единайсет стъпки тяло му се стори леко като перце. То блъсна редицата атакуващи колоси и ги повали назад.
	Сейзед се огледа задъхано. „Твърде бързо изразходвам силата си“ — помисли си и затвори достъпа до пютриема. Тялото му започна да се свива като изпразващ се мях. Не можеше да продължава да черпи от резервите си с подобно темпо. Вече бе изразходвал половината от съхранената сила — количество, трупано десетилетия. Все още не беше използвал пръстените си, но във всеки от тях имаше складирани различни умения само за по няколко минути. Пазеше ги за краен случай.
	„Който може би е настъпил“ — помисли си той ужасено. Все още удържаха площада зад Стоманената порта. Макар че колосите бяха разбили вратата, през отвора можеха да проникват само по няколко от тях — и само най-едрите успяваха да прескочат стената.
	Малкият отряд войници на Сейзед бе изтласкан назад. Дворът бе осеян с трупове. Скаа поклонниците от улицата изнасяха ранените на безопасно разстояние. Сейзед чуваше стенанията им зад гърба си.
	Площадът бе затрупан с тела на колоси и за миг Сейзед изпита гордост от това с каква цена чудовищата си пробиват път в града. Лутадел нямаше да се предаде лесно. В никакъв случай.
	Колосите изглеждаха отблъснати поне за момента, макар че из площада все още имаше няколко стълкновения. Нова група чудовища обаче се събираше от външната страна на портата.
	„От външната страна“ — помисли Сейзед. Чудовищата бяха разбили само едното крило на градската порта. На площада имаше много трупове — десетки, може би стотици, — но колосите бяха разчистили пространството пред вратата, за да могат да проникват вътре.
	Ако опиташе…
	Нямаше време за мислене. Той се хвърли напред, отвори пютриема и почерпи сила за петима мъже. Вдигна трупа на един дребен колос и го хвърли към портата. Чудовищата отвън изръмжаха и се пръснаха. Бяха поне стотина.
	Сейзед се наведе да вземе друг труп, но се подхлъзна в локва кръв.
	— Всички при мен! — извика на хората си, надяваше се да го чуят и послушат.
	Колосите осъзнаха какво е решил да направи твърде късно. Той изрита още един труп по пътя си, подпря с рамо отвореното крило и почерпи от желязоема, изсмуквайки теглото, което бе съхранил вътре. Тялото му веднага стана по-тежко, вратата поддаде със скърцане и се затвори.
	От външната страна върху нея се хвърлиха неколцина колоси. Сейзед продължаваше да притиска вратата, черпеше нови порции тегло от желязоема. Струпаните в него резерви се топяха с тревожна бързина. Тялото му стана толкова масивно, че той почувства как собствената му тежест го притиска към земята и дори увеличената сила с мъка го задържаше на крака. Разярените колоси продължаваха да блъскат портата, но той я удържаше. Притискаше с ръце и гърди грубите дъски, а краката му се бяха забили между камъните на калдъръма. Благодарение на месингоема не усещаше никакъв студ, макар че под стъпалата му се смесваха пепел, сняг и кръв.
	Около него ечаха болезнени викове. Други войници също подпряха портата с тела и Сейзед успя да намери сили и да погледне през рамо. Останалата част от неговия отряд бе организирала отбранителен периметър и охраняваше портата от проникналите в града колоси. Мъжете се сражаваха храбро, опрели гърбове в портата, но само тялото на Сейзед я задържаше да не бъде отворена отново.
	Никой не мислеше да се предава. Сейзед продължаваше да подпира портата, докато войниците, разпределени на групи, избиха неколцината колоси на площада. После отстрани дотичаха десетина мъже, помъкнали огромна яка талпа. Сейзед не знаеше откъде са я взели, нито го интересуваше — важното бе, че я поставиха на мястото на напречната греда на портата.
	Теглото му започна бързо да намалява, желязоемът беше празен. „Трябваше да съхраня повече през годините“ — помисли си той със съжаление и се отпусна на земята до залостената порта. Доскоро му се струваше, че разполага с предостатъчни резерви, но ето, че ги бе изчерпил само за един кратък бой с колосите. „Обикновено съхранявах тегло като страничен ефект, когато се олекотявах. Смятах го за полезен начин да използвам желязото“.
	Затвори пютриема и почувства как тялото му се смалява. За щастие при този процес кожата не увисваше. Отново придоби обичайния си вид, само дето бе изтощен до смърт. Колосите продължаваха да блъскат по вратата. Сейзед повдигна уморено клепачи, проснал полуголото си тяло в снега. Войниците стояха изплашено около него.
	„Колко малко са останали“ — помисли си той. Нямаше и петдесетина от първоначалните четиристотин. Площадът бе почервенял от кръвта на колосите и по-тъмната човешка кръв. Виждаха се купчини размазани трупове и откъснати крайници.
	Блъскането зад него се усили, врагът отвън се разяряваше все повече. Вероятно бяха подушили кръвта и труповете, които допреди малко бяха само на една ръка разстояние от тях.
	— Тази талпа няма да издържи дълго — тихо каза един от войниците, върху лицето му се сипеха сажди. — Пантите също поддават. Колосите скоро ще проникнат пак.
	Сейзед се надигна изнурено.
	— Е, значи пак ще се бием.
	— Милорд! — повика го някой. Сейзед се обърна и видя, че към него през труповете препуска един от вестоносците на Доксон. — Лорд Доксон каза… — млъкна, забелязал едва сега, че портата зад Сейзед е затворена. — Но как…
	— Докладвай, човече — подкани го уморено Сейзед.
	— Лорд Доксон каза да ви предам, че няма да получите подкрепления — отвърна мъжът, без да слиза от коня. — Калаената порта падна и…
	— Калаената порта? — попита Сейзед. „Тиндуил!“ — Кога?
	— Преди около час, милорд.
	„Един час? — помисли си той ужасено. — Колко време сме се били тук?“
	— Трябва да удържите позицията, милорд! — извика младият войник, обърна коня и препусна в посоката, от която бе дошъл.
	Сейзед извърна глава на изток. „Тиндуил…“
	Ударите по портата се усилиха и дървото започна да се пропуква. Войниците тръгнаха да търсят друга талпа, с която да залостят вратата, но Сейзед видя, че скобите, през които е прекарана тази, също всеки миг ще се изкъртят. А когато това станеше, нямаше начин да залостят отново.
	Затвори очи, усещаше как умората го завладява напълно. Пютриумът бе почти изчерпан. Когато свършеше съвсем, му оставаха само оскъдните резерви в един от пръстените.
	Но какво друго можеше да направи?
	Чу, че талпата се пропуква и над площада отекнаха изплашени викове.


	— Назад! — крещеше Клъбс. — Отстъпвайте!
	Останките от армията му се отдръпваха от Цинковата порта.
	Бриз наблюдаваше с ужас как през отвора нахлуват пълчища колоси и тъпчат телата на онези войници, които бяха твърде слаби или тежко ранени, за да се изтеглят. Чудовищата се носеха като огромна синя вълна, размахваха тежки святкащи мечове, облещили кървясалите си очи.
	А ниско над хоризонта слънцето, което бе като бледо петно, бавно клонеше към заник.
	— Бриз! — извика Клъбс и го дръпна. — Да вървим!
	Конете им отдавна бяха избягали. Бриз се запрепъва след генерала.
	— Отстъпвайте към резервните позиции! — крещеше Клъбс на хората си. — Първи отряд да се укрепи в Цитадела Лекал! Лорд Хамънд трябва вече да е там и да подготвя отбраната! Втори отряд, след мен към Цитадела Хастинг!
	Бриз продължаваше да крачи с напълно парализиран ум. Уменията му бяха почти безполезни по време на бой. Беше се опитал да разсее страха на хората, но усилията му се оказаха напразни. Беше като да засенчваш с лист хартия сиянието на слънцето.
	Клъбс вдигна ръка и отрядът от двеста души спря. Бриз се огледа. Улицата бе утихнала под сипещите се сажди и сняг. Всичко изглеждаше толкова… спокойно. Небето беше мрачно, очертанията на града — скрити зад пелената на черния сняг. Беше толкова странно след жестоката кървава битка да се озовеш в привидно спокоен град.
	— Проклятие! — изруга Клъбс и избута Бриз встрани, защото от една странична уличка изскочи група вилнеещи колоси. Войниците се строиха да ги посрещнат, но зад тях изникна втори отряд чудовища.
	Бриз се препъна и тупна в снега. „Втората група… те идват от север! Нима чудовищата са проникнали чак там?“
	— Клъбс! — извика той и се обърна. — Ние…
	На крачки от него един огромен меч отсече вдигнатата ръка на Клъбс и се стовари върху гърдите му. Клъбс изпъшка и отлетя настрани, а ръката, с която стискаше оръжието си — отсечената ръка — тупна в снега. Генералът се олюля на болния си крак и колосът замахна, стиснал огромния си меч с две ръце.
	Мръсният сняг се обагри. С цвета на кръвта.
	Бриз гледаше с изцъклени очи трупа на другаря си. Колосът се обърна към него и изръмжа.
	Мисълта за неизбежната гибел го накара да се пробуди от вцепенението; Бриз отстъпи назад, подхлъзна се на снега, падна и инстинктивно опита да Усмири чудовището. Разбира се, нищо не се случи. Бриз понечи да се изправи, но през това време го заобиколиха още няколко чудовища. И в този момент откъм портата се появи друг отряд войници и отклони вниманието на колосите.
	Бриз направи единственото, което му се струваше разумно. Изпълзя в една близка сграда и се скри.


	— За всичко е виновен Келсайър — измърмори Доксон и отбеляза нещо на картата. Вестоносците бяха докладвали, че Хам се е прибрал в Цитаделата Лекал. Но тя едва ли щеше да издържи дълго.
	В балната зала на Цитаделата Венчър се усещаше нарастваща паника. Изплашени помощници и прислуга сновяха напред-назад в очакване кръвожадните колоси да проникнат и тук. Вече знаеха, че колосите се интересуват само от това да сеят смърт.
	— Той трябваше да предвиди това — продължи да недоволства Доксон. — Остави ни в тази бъркотия и реши, че ще намерим начин да се справим сами. Не мога да скрия града от неговите врагове, както той криеше нашата група. Това, че ни биваше да крадем и мамим, не значи, че можем да управляваме кралството!
	Никой не го слушаше. Вестоносците се бяха разбягали, стражите се биеха при портала на Цитаделата. Всяка от крепостите разполагаше със собствен отряд, но Клъбс — съвсем правилно — бе решил да ги използва само в краен случай. Цитаделите не бяха в състояние да отблъскват сериозни атаки и бяха отрязани една от друга. Със затварянето в тях армията само се разпокъсваше и отслабваше.
	— Всичко стана заради нашата инертност — продължи Доксон, постави кръстче до Цинковата порта и огледа картата. Не беше предполагал, че портата на Сейзед ще е последната, която ще издържи. — Нашата инертност — повтори замислено. — Смятахме, че ще се справим по-добре от благородниците, но истината е, че им дадохме властта при първа възможност. Ако ги бяхме избили, може би щяхме да започнем на чисто. Разбира се, това би означавало да нападнем съседните области и да пратим Вин да се погрижи за най-отявлените ни противници сред аристокрацията. Тогава щяхме да подхванем клане, каквото Последната империя не е виждала. Ако го бяхме направили…
	Млъкна и вдигна глава, сепнат от трясъка на огромните витражни прозорци. Тежки камъни разбиваха стъклата. Няколко огромни колоса скочиха през дупките на посипания със стъкла мраморен под. Дори строшени, прозорците бяха красиви, нащърбените останки от витражите хвърляха разноцветни отблясъци. През един от отворите Доксон видя, че навън започва буря.
	— Но ако го бяхме направили — довърши той, — щяхме да сме като тези чудовища.
	Писарите се развикаха ужасено и побягнаха. Доксон остана на мястото си, заслушан в звуците зад гърба си — сумтене, тежко дишане, които възвестяваха приближаването на колосите. Посегна към меча на масата. Зад него отекваха предсмъртните викове на убитите.
	Той затвори очи. „Знаеш ли, Кел — помисли си. — Почти бях повярвал, че са прави и че ни пазиш. Че си нещо като бог“.
	Отвори очи и извади меча от ножницата. Обърна се и застина при вида на приближаващото се чудовище. Беше толкова голямо!
	Доксон стисна зъби, изпрати едно последно проклятие на Келсайър и се хвърли в атака, размахал меча.
	Чудовището улови острието с гола ръка, без да обръща внимание на раната. Сетне стовари оръжието си и пред очите на Доксон се спусна черна пелена.


	— Милорд — рече Джанарл. — Градът падна. Сам виждате, че гори. Колосите са разбили три от четирите порти и сеят хаос и разрушение. Не се ограничават само с плячкосване — избиват наред. Истинско клане. Няма много оцелели войници, които да се съпротивляват.
	Страф мълчаливо гледаше горящия Лутадел. Приличаше му на… някакъв символ. Символ на възмездието. Навремето бе избягал от този град, беше го оставил на пълчищата скаа, а когато се върна и поиска да го пуснат да влезе, те му отказаха.
	Бяха проявили неуважение към него. И си заслужаваха последствията.
	— Милорд — продължи Джанарл. — Армията на колосите вече е отслабена. Ако се съди по труповете, са изгубили почти една трета от силата си. Можем да се справим с тях!
	— Не — поклати глава Страф. — Още не.
	— Милорд?
	— Нека колосите задържат проклетия град — тихо каза Страф. — Нека го прочистят, ако искат, нека да го изгорят до основи. Пламъците няма да навредят на атиума, напротив, ще ни помогнат по-лесно да го открием.
	— Аз… — Джанарл изглеждаше потресен. Не посмя да възрази, но в погледа му се четеше неодобрение.
	„По-късно ще трябва да се погрижа за него — помисли Страф. — Ако разбере, че Зейн ме е напуснал, ще се разбунтува срещу мен“.
	Но в момента това нямаше значение. Градът го бе отхвърлил и затова щеше да умре. Той щеше да построи по-добър на негово място.
	Град, основан от Страф, не от лорд Владетеля.


	— Татко! — извика разтревожено Алриане.
	Сет поклати глава. Беше възседнал коня си, Алриане яздеше до него. Намираха се на един хълм западно от Лутадел. Сет виждаше армията на Страф, строена на север и загледана — също като него — в обречения град.
	— Трябва да им помогнем! — настоя Алриане.
	— Не — възрази твърдо Сет.
	— Но ти се върна! — продължи тя. — Защо сме тук, ако няма да им помагаме?
	— Ще помогнем — тихо каза Сет. — Ще помогнем на Страф да си върне града. А след това ще склоним глави пред него с надеждата, че няма да ни убие.
	Алриане пребледня.
	— Затова ли се върна? — изсъска тя. — За да предадеш кралството на едно чудовище?
	— Какво друго очакваше? — попита Сет. — Ти ме познаваш, Алриане. Знаеше, че това ще избера.
	— Мислех, че те познавам — тросна се тя. — Мислех, че дълбоко в сърцето си ти си добър човек.
	Сет поклати глава.
	— Добрите хора са мъртви, Алриане. Те загинаха в този град.


	Сейзед продължаваше да се бие. Не беше войник, нямаше инстинкти, нито бе преминал нужното обучение. Вероятно отдавна трябваше да е мъртъв. Но по някакъв начин бе оцелял. Може би защото колосите също не разчитаха на умение в боя. Те бяха груби и примитивни — като огромните си наподобяващи клинове мечове — и се хвърляха върху врага без никаква мисъл за тактика.
	Дори това би трябвало да свърши работа. Но въпреки всичко Сейзед ги задържаше — и там, където бе той, го следваха и неколцината оцелели войници. Силата на колосите бе в тяхната ярост, но войниците на Сейзед виждаха слабите немощни скаа в дъното на площада и знаеха за кого се бият. И това бе достатъчно, за да продължават, въпреки че бяха обкръжени и колосите вече си пробиваха път по краищата на площада.
	Сейзед бе сигурен, че няма да получат подкрепление. Можеха само да се надяват, че Страф ще се опита да превземе града, както бе предположил Клъбс. Но вече се стъмваше и тази надежда също взе да увяхва.
	„Краят ще е тук“ — помисли Сейзед, докато мъжът до него падаше, сразен от удар. Сейзед се подхлъзна в кръвта и това го спаси от профучалия над главата му меч.
	Може би Тиндуил се бе спасила? Може би Елънд щеше да отнесе сведенията, събирани от тях двамата. „Това са важни неща“ — помисли си той, макар да не знаеше защо.
	Сейзед уголеми мускулите си в един последен изблик на сила, замахна с взетия от един повален колос меч и го заби в тялото на противника си.
	Съпротивата на плътта, разтърсването на ръката — всичко това вече му бе добре познато. Опръска го ярка кръв и още едно чудовище се сгромоляса.
	Но резервите на Сейзед бяха изчерпани.
	С привършването на пютриума мечът в ръката му изведнъж стана непосилно тежък. Той се опита да замахне към следващия противник, но дръжката се изплъзна от влажните му, вцепенени от умора пръсти.
	А този колос бе от най-едрите, висок почти дванайсет стъпки. Сейзед се опита да отскочи встрани, но се спъна в тялото на убития войник. Докато падаше, хората му най-сетне изгубиха кураж и се разбягаха. Бяха се справили добре. Твърде добре. Може би ако ги бе оставил да отстъпят…
	„Не — помисли си Сейзед, изправен пред лицето на смъртта. — Аз също се справих добре. По-добре, отколкото би могло да се очаква от един книжник“.
	Спомни си за пръстените. Вероятно би могъл да изстиска още малко от тях. Колкото да избяга. Но нямаше сили да го направи. Какъв смисъл да упорства? Защо въобще трябваше да се захваща с всичко това? От самото начало знаеше, че са обречени.
	„Ти грешиш в преценката си за мен, Тиндуил. Понякога и аз се предавам. Този град например — предадох го много отдавна“.
	Колосът се извиси над Сейзед, който продължаваше да лежи в локвата кръв, и вдигна меча си. Над рамото на чудовището Сейзед виждаше червеното слънце да се спуска към ръба на стената. Той се съсредоточи върху него, за да не гледа стоварващия се меч. Виждаше лъчите като… като късчета разноцветно стъкло в небето.
	Светлината се разпадна, заблещука, спусна се към него. Сякаш слънцето го приемаше в обятията си. Посягаше към него, за да вземе освободения му дух.
	„Ето значи как ще умра…“
	Една блещукаща капчица светлина се отдели от лъча и удари колоса точно в тила. Чудовището изпъшка, замръзна неподвижно и изпусна меча. Желязото издрънча на калдъръма. Сейзед продължаваше да лежи вцепенен. После погледна към ръба на стената.
	Нечия дребна фигура се очертаваше на слънцето. Черна на фона на червеникавата светлина, с развято наметало. Сейзед премигна. Блещукащата капчица светлина беше монета. Колосът пред него бе мъртъв.
	Вин се бе върнала.
	Тя скочи, както само аломант умее да скача, и се изви в дъга над площада. Приземи се точно в средата на множеството колоси и се завъртя. Монети се разхвърчаха като побеснели насекоми, забиваха се в синкавата плът. Чудовищата не падаха така лесно като хората, но атаката прикова вниманието им. Колосите обърнаха гръб на бягащите войници и беззащитните граждани.
	Тълпата скаа в дъното на площада подхвана нисък напев. Странен звук в разгара на битка. Сейзед се надигна, забравил за болката и изтощението си. Вин скочи отново. Градската порта внезапно се разтресе и пантите изхвърчаха. След толкова удари от колосите…
	Тежката дървена порта се откъсна от стената. Теглена от Вин. „Каква сила — помисли си замаяно Сейзед. — Вероятно Притегля и нещо зад себе си, но това означава, че сега е закотвена между две тежести с размерите на тази врата“.
	И въпреки това тя не се отказа, а продължи да Притегля огромната порта към себе си. Вратата мина през редовете на колосите, косеше огромните им тела. Вин се извъртя ловко във въздуха, Притегли се настрани и завъртя портата, сякаш я държеше на невидима верига.
	Колосите се разхвърчаха във всички посоки, чуваше се пукот на строшени кости. С едно-единствено движение Вин бе разчистила целия площад.
	Портата се сгромоляса. Вин се приземи сред купчина трупове, наведе се и взе тоягата на убит войник. Останалите извън портата колоси се поколебаха само за миг, сетне атакуваха. Вин отвърна на нападението с точни, добре премерени удари. Хрущене на счупени черепи, падащи в прахоляка и саждите колоси, които се опитваха да я заобиколят. Тя се завъртя, помете още неколцина и вдигна червеникав облак към тези, които тичаха отзад.
	„Аз… трябва да направя нещо“. Сейзед най-сетне се отърси от вцепенението си. Беше полугол, но не усещаше студа благодарение на отворения месингоем — в който вероятно имаше съвсем оскъдно количество метал. Вин продължаваше да се сражава, да поваля колос след колос. „Дори нейната сила няма да продължи безкрайно. Тя не може да спаси града“.
	Сейзед се надигна и закуцука към дъното на площада. Хвана за рамото един старец и му извика:
	— Прави бяхте! Тя се върна!
	— Да, Светейши първи свидетелю.
	— Поне ще ни осигури малко време — продължи Сейзед. — Колосите са в града. Трябва да съберем хората и да избягаме.
	Старецът го погледна и за миг Сейзед си помисли, че ще възрази — че ще заяви, че Вин може да ги спаси. Но той само кимна.
	— Ще излезем през северната порта — продължи Сейзед. — Колосите проникнаха в града първо през нея и вече би трябвало да са се махнали оттам.
	„Поне се надявам да е така“ — добави на ум и се затича. Трябваше да предупреди и другите. Ако имаше и други оцелели.


	„И така — мислеше си Бриз, — оказа се, че съм страхливец“.
	Откритието не го изненада. Винаги бе смятал, че е важно човек да се познава добре, и винаги бе осъзнавал, че е егоист. Ето защо не се изненада, когато воден от инстинкта пропълзя в къщата и се присви до тухлената стена, като се мъчеше да не слуша писъците отвън.
	Къде беше гордият мъж в него? Предпазливият дипломат, Усмирителят с безупречни дрехи? Нямаше го, беше оставил след себе си само това тресящо се тяло. Опита се на няколко пъти да разпали месинг, да Усмири хората, които се биеха отвън. Но не можа да изпълни дори тази съвсем проста задача. Не можеше да се помръдне.
	Освен ако не броеше треперенето за движение.
	„Невероятно — помисли си той, като си представи как изглежда: страхливец с разкъсани, изцапани с кръв дрехи. — Ето в какво се превръщам, когато напрежението стане непоносимо. Колко жалко, наистина. Прекарах целия си живот да манипулирам чувствата на другите. А сега съм толкова изплашен, че не мога да направя нищо“.
	Отвън битката продължаваше. Като че ли бе изминало страшно много време. Не трябваше ли войниците да са мъртви?
	— Бриз?
	Не смееше да се обърне, за да види кой го вика. „Прилича ми на Хам. Странно. Той също трябваше да е мъртъв“.


	54.


	Аленди ще се нуждае от водачи из Териските планини. Натоварих с тази задача Рашек и се погрижих за помощници да вземе свои верни другари.


	Тоягата на Вин се строши в лицето на поредния колос.
	„Пак ли?“ — помисли ядосано тя, извърна се и заби останалия в ръцете й назъбен край в гърдите на друго чудовище. Когато се обърна, се озова лице в лице с един от най-едрите екземпляри. Беше поне с пет стъпки по-висок от нея.
	Чудовището замахна с меча си. Вин отскочи и острието се стовари със звън на калдъръма. Тя излетя нагоре и се изравни с разкривеното от ярост лице.
	Винаги се изненадваха. Дори след като я бяха видели да надвива другарите им, пак се учудваха, когато избягваше ударите им. В умовете им вероятно размерът се равняваше на сила — по-големите колоси винаги побеждаваха по-малките. Висок пет стъпки човек не би трябвало да е проблем за този исполин.
	Вин разпали пютриум и заби юмрук в лицето на чудовището. Черепът му се строши под кокалчетата й и колосът рухна по гръб. Вин стъпи на земята. Друго чудовище вече заемаше мястото на убитото.
	Започваше да се изморява. Не, беше влязла изморена в битката. След пютриумния транс бе използвала измислената от нея система от подкови, за да преодолее оставащото до града разстояние. Силите й бяха на привършване. Само пютриумът от последната стъкленица я държеше на крака.
	„Трябваше да поискам от Сейзед един от празните му пютриеми!“ — помисли тя. Ферохимичните и аломантичните метали бяха едни и същи. Би могла да почерпи пютриум от неговия металоем, макар че той сигурно щеше да е гривна или пръстен. Твърде голям, за да го глътне.
	Отскочи встрани, за да избегне поредната атака. Монетите не спираха тези чудовища, а теглото им бе прекалено голямо, за да ги Тласка без съответната котва. Освен това резервите й от стомана и желязо бяха на привършване.
	Убиваше колос след колос и печелеше време за Сейзед и другите, които имаха известна преднина. Но този път не беше като в двореца на Сет. И не само защото се биеше с чудовища.
	Разликата бе, че сега имаше причина да го прави. И тя бе съгласна с това. Можеше да се бие и да убива, защото така защитаваше тези, които не можеха да се защитават сами. Келсайър убиваше, за да мъсти, но за Вин това не бе достатъчно силен мотив.
	И никога вече нямаше да го направи.
	Решение, което подхрани атаката й срещу колосите. Тя грабна един меч и посече краката на един, после хвърли оръжието по друг и го Тласна, за да го забие в огромните му гърди. Притегли меча на друг повален войник и го завъртя. Отскочи назад и едва не се спъна в нечий труп.
	„Уморена съм“.
	Дворът бе осеян с десетки, може би дори стотици трупове. Зад гърба й също се бе оформила купчина. Тя бавно се покатери по нея, следвана от обкръжаващите я колоси. На тяхно място човеците отдавна щяха да се откажат и да потърсят по-лесна плячка. Но колосите сякаш се множаха, прииждаха нови и нови, привлечени от шума на боя.
	Вин се завъртя, подхранвайки движението си с поредната доза пютриум, отсече ръката на един колос, после крака на друг, преди да обезглави трети. Наведе се, отскочи, спря извън обсега им и продължи да ги избива.
	Но колкото и да бе непоклатима решимостта й — колкото и ясна целта, — тя знаеше, че не може да продължава още дълго. В края на краищата бе само човек. И сама. Не можеше да спаси Лутадел — не и без чужда помощ.


	— Лорд Пенрод! — извика Сейзед, изправен пред вратите на Цитаделата Хастинг. — Трябва да ме изслушате!
	Нямаше отговор. Войниците на стената го гледаха мълчаливо. Сейзед долавяше смущението им: не им харесваше да се правят, че не го виждат. В далечината зад него битката продължаваше. Виковете на колосите отекваха в нощта. Скоро щяха да стигнат и тук, до Цитаделата Хастинг, пред която се бяха скупчили няколкото хиляди оцелели от армията на защитниците.
	Един посърнал вестоносец изникна до него. Беше същият, когото Доксон бе пратил при Стоманената порта. Беше изгубил коня си.
	— Господарю терисец — каза вестоносецът. — Аз… току-що идвам от командния пост. Цитаделата Венчър падна…
	— Лорд Доксон?
	Мъжът поклати глава.
	— Намерихме неколцина избягали писари зад стените. Казаха, че загинал пред очите им. Колосите все още са в сградата, трошат прозорци, разбиват…
	Сейзед се обърна и погледна към Цитаделата Венчър. С толкова много дим изглеждаше, сякаш мъглите вече са се спуснали. Беше започнал да попълва с мирис калаения металоем, за да се освободи от зловонията.
	Битката за града беше приключила, но сега започваше истинската трагедия. Колосите бяха привършили с изтребването на войниците. Предстоеше да се заемат с гражданството. Стотици хиляди невинни, върху които щяха да излеят кръвожадния си гняв. Колосите не се интересуваха от плячка. Не и когато можеха да убиват.
	Нови писъци отекнаха в нощта. Бяха изгубили. Това беше краят. Сега вече градът наистина бе паднал.
	„Мъглите ще се спуснат скоро — помисли си той, опитваше се да си вдъхне поне малко надежда. — Може би те ще ни осигурят известно прикритие“.
	Но една картина не напускаше съзнанието му. Клъбс, мъртъв в снега. Дървеният диск, който Сейзед му бе подарил днес, висеше на връв на шията му.
	И не беше помогнал.
	Сейзед пак се обърна към Цитаделата Хастинг и извика:
	— Лорд Пенрод! Ще се опитаме да се измъкнем от града. Готов съм да се събера с вашите войници и под ваше командване. Ако останете тук, колосите ще ви нападнат и ще ви избият.
	Мълчание.
	— Трябва да тръгваме, Сейз — каза Хам.
	— Ти си бил страшен, терисецо.
	Сейзед се обърна. Ферсон Пенрод стоеше на стената и гледаше надолу. Изглеждаше безупречен в благородническия си костюм. Дори носеше шапка срещу снега и саждите. Сейзед неволно погледна надолу. Беше само по препаска. Не бе имал време да потърси облекло, още Повече че месингоемът му осигуряваше топлина.
	— Не бях чувал терисец да се бие — продължи Пенрод.
	— Това се случва изключително рядко, милорд — отвърна Сейзед.
	Пендрод вдигна глава и погледна към града.
	— Вече е в ръцете им.
	— Затова трябва да го напуснем, милорд — настоя Сейзед.
	Пенрод поклати глава. На главата му се мъдреше короната на Елънд.
	— Това е моят град, терисецо. Няма да го напусна.
	— Благороден жест, милорд. Но тук край мен са вашите съграждани. Нима ще ги изоставите в отстъплението им на север?
	Пенрод се поколеба. После отново поклати глава.
	— Няма да има отстъпление на север, терисецо. Цитаделата Хастинг е една от най-високите сгради в града — оттук виждаме всичко, което вършат колосите. Те няма да ви позволят да избягате.
	— Те са заети с плячкосване и разрушение — рече Сейзед. — Може би ще успеем да се промъкнем покрай тях.
	— Не — възрази Пенрод. — Моето Калаено око докладва, че чудовищата вече са нападнали хората, които прати да избягат през северната порта. Сега се отправят насам. Идват към нас.
	От улиците зад тях се чуха викове, усилваха се. Сейзед знаеше, че Пенрод казва истината.
	— Отворете портата, Пенрод! — извика той. — Пуснете бежанците вътре! Спасете поне неколцина!
	— Няма място — отвърна Пенрод. — Време също. Ние сме обречени.
	— Трябва да ни пуснете вътре! — извика Сейзед.
	— Странно — долетя отгоре замисленият глас на Пенрод. — Като отнех трона на младия Венчър, аз му спасих живота — и изгубих своя. Не мога да си върна града, терисецо. Единствената ми утеха е, че Елънд също не би се справил на мое място.
	И се обърна и си тръгна.
	— Пенрод! — изкрещя Сейзед.
	Лорд Пенрод не се върна. Слънцето залязваше, мъглите се спускаха, а колосите приближаваха.


	Вин повали поредния колос, отскочи назад и се Тласна от паднал меч. Излетя встрани от синята глутница, цялата в кръв от множество дребни рани. Ръката й бе почти безчувствена — едно от чудовищата я бе пронизало там. Можеше да убива — да го прави по-добре от всеки друг. Но не можеше да се бие вечно.
	Стъпи върху един покрив, олюля се и се подпря на навята пряспа сняг. Колосите долу продължаваха да крещят. Вин знаеше, че рано или късно ще я настигнат. Беше убила стотици, но какво бяха стотици, сравнени с десетки хиляди?
	„А ти какво очакваше? — помисли си. — Защо продължи да се биеш, след като се увери, че Сейзед се е измъкнал? Нима вярваше, че можеш да ги спреш? Да избиеш цяла армия колоси?“
	Веднъж бе попречила на Келсайър да нападне сам армия. Той беше велик човек, но все пак бе сам. Не можеше да спре цяла армия — също както и тя.
	„Трябва да открия Кладенеца“ — мина й през ума. С разпален бронз тътнежите отново се бяха усилили.
	Но ето, че пак се изправяше пред предишния проблем.
	Знаеше, че първоизточникът на вибрациите е някъде в града, но ги усещаше от всички посоки. Бяха толкова силни и всеобхватни, че не можеше да определи откъде идват.
	Освен това как би могла да знае дали откриването на Кладенеца ще й помогне? Ако Сейзед бе излъгал за местонахождението му — и дори си бе позволил да начертае фалшива карта, — за какво друго я бе мамил? Силата вероятно би могла да спре мъглите, но каква щеше да е ползата за Лутадел — пепелища и смърт?
	Беше се оказала твърде слаба. Какъв смисъл, че се върна, след като не можеше да помогне никому?
	Пое си дъх, подскочи нагоре и хвърли една монета. Запасите й бяха почти на привършване. Оставаше й стомана само за няколко скока. Насочи се към Кредик Шау, Хълма на хилядата кули. Улови се за една, завъртя се в мрака и огледа града.
	Навсякъде бушуваха пожари.
	В Кредик Шау цареше тишина, но когато се вгледа, Вин зърна някакво блещукане в мъглите.
	„Същото като… като тогава помисли си. — В нощта, когато скаа въстанаха“. Само че тогава светлините идваха от факлите на бунтовниците, които маршируваха към двореца. Тази нощ революцията бе малко по-различна. Чуваше звуците й. Беше разпалила калай и сега наостри слух. Долови писъци. Предсмъртни викове. Колосите бяха разбили армията, но не бяха приключили с убийствата. Ни най-малко.
	Това бе само началото.
	„Ще избият всички — помисли си тя и потрепери. — Хората на Елънд, тези, които останаха тук заради мен. Те са обречени.
	Аз съм неговият нож. _Техният_ нож. Келсайър ми повери грижата за тях и трябва да направя нещо…“
	Тя се спусна на земята, отблъсна се наново и се приземи в двора на Кредик Шау. Мъглите се сгъстиха. Въздухът беше тежък. Не само от пепел и сажди — тя долавяше миризмата на смърт в повеите, писъци в шепота.
	Пютриумът й свърши.
	Тя се строполи на земята, притисната от непосилната тежест на крайното изтощение. Вече си даваше сметка, че е преминала границата. Не биваше да се поддържа толкова дълго време с пютриум. Но пък това бе единственият начин.
	Усети, че губи съзнание.
	Но хората продължаваха да викат. Чуваше ги… както ги бе чувала преди. Градът на Елънд… народът на Елънд… те умираха. Там някъде бяха и нейните приятели. Хора, които Келсайър й бе завещал.
	Стисна устни, успя да прогони умората и се надигна. Взря се през мъглите към призрачните звуци на ужасените жертви. И закрачи нататък.
	Не можеше да скача, беше й свършила стоманата. Не можеше дори да тича, но накара тялото си да се раздвижи и то постепенно започна да я слуша, да надмогва породеното от прекомерната употреба на пютриум вцепенение на мускулите.
	Влезе в една уличка, подхлъзна се в снега и изведнъж се изправи срещу група ужасени граждани, бягащи от неколцина колоси. Чудовищата бяха пет-шест, дребни, но въпреки това опасни. Едно застигна възрастен човек, повали го и го разсече на две с меча си. Друго вдигна малко момиче да го удари в близката стена.
	Вин се хвърли напред, покрай бягащите скаа, и извади пътем кинжалите. Все още беше изтощена, но адреналинът й помогна да се съвземе. Не биваше да спира нито за миг. Движението бе спасение. Покоят — смърт.
	Няколко чудовища се извърнаха към нея, жадуваха за схватка. Едно замахна, Вин се наведе, подхлъзна се в кишава локва, озова се съвсем близо до него и го посече през крака. Чудовището нададе болезнен вик, острието й се заплете в провисналата кожа, но тя успя да го освободи миг преди да я нападне втори колос.
	„Толкова съм бавна!“ — помисли си ядно и едва успя да възстанови равновесие и да отстъпи извън обсега на противника си. В следващия миг скочи напред и заби острието в окото на чудовището.
	Прати мислено благодарност на Хам, задето я бе обучавал да се бие без помощта на аломантия, и за миг се подпря на близката стена. След това се хвърли напред, удари с рамо колоса с пронизаното око — той дращеше с нокти по кинжала и виеше — и го запрати към другарите му. Синьото туловище уцели колоса, който държеше момиченцето, и от сблъсъка той го изпусна.
	„В името на лорд Владетеля, тези чудовища са ужасно яки! — помисли Вин, докато подаваше ръка на зашеметеното момиче и го дърпаше след себе си. — Особено когато ти си изгубил силата си. Трябват ми още метали“.
	Момиченцето нададе уплашен вик, забелязало, че друг колос посяга към нея. Вин разпали калай, за да не изпадне в несвяст от изтощение. Но чудовищата не я последваха — изглежда, се скараха за дрехата на стареца, когото бяха убили. Отново прозвуча вой и Вин осъзна, че идва от друга посока.
	Хората започнаха да крещят. Вин се обърна и видя, че спасената от нея група се е изправила срещу нов, по-многочислен отряд колоси.
	— Не! — извика тя и вдигна ръка. Но беше късно. Пред погледа й чудовищата започнаха да косят бежанците с тежките си мечове.
	— Не! — извика тя отново, втрещена от това хладнокръвно клане. — Не! Не! Не!
	Пютриумът бе свършил. Стоманата също. Желязото. Нямаше нищичко.
	Всъщност… имаше нещо. Без дори да спре, за да помисли, тя запокити към колосите усилена от дуралуминий вълна на Усмиряване.
	Сякаш умът й се сблъска с Нещо. И после това Нещо поддаде. Вин спря изненадана, все още стиснала с ръка момичето, защото колосите също бяха застинали насред ужасяващото клане.
	„Какво направих току-що?“ — запита се тя и потърси отговора в объркания си ум. Дали бе нещо, предизвикано от гнева й?
	Не. Тя знаеше, че лорд Владетеля бе оставил слабо място при инквизиторите — извадиш ли един метален шип от гърба им, и те умират. Беше направил същото и с кандрите. Следователно колосите също трябваше да имат слабо място.
	„ТенСуун ги наричаше… свои братовчеди…“
	Тя се изправи насред потъналата в мрак улица, пред разтрепераната тълпа скаа. Колосите чакаха и тя усещаше присъствието си в умовете им. Те бяха продължение на тялото й, също както когато бе успяла да контролира ТенСуун.
	Братовчеди наистина. Лорд Владетеля бе създал колосите със слабо място — същото като при кандра. Беше си оставил ръчка, с която да ги командва.
	И тя вече знаеше как ги е контролирал през всичките тези години.


	Сейзед крачеше начело на огромната тълпа бежанци. Хам вървеше до него и изглеждаше сънен: беше изгубил много кръв, друг на негово място, без подкрепата на пютриум, щеше да умре. Някой бе загърнал Сейзед с наметало, но той го използва, за да завие изгубилия съзнание Бриз. Макар че почти не прибягваше до месингоема, за да се топли, почти не усещаше студа.
	Може би тялото му се бе обезчувствило.
	Той протегна ръце напред и сви юмруци — по пръстите му блестяха пръстените. От тъмните улички заприиждаха колоси, силуетите им едва се различаваха в нощта.
	Войниците на Сейзед отстъпиха. Бяха изгубили надежда. Сейзед спря в снега — мършав дългурест книжник, почти гол. Същият, който бе проповядвал религията на изчезнали народи. Който говореше, че надеждата никога не умира. Който трябваше да има повече вяра от всички останали.
	Десет пръстена. Няколко минути сила. Няколко минути живот.
	Наблюдаваше приближаващите колоси. С падането на нощта чудовищата бяха станали странно мълчаливи. Изведнъж спряха. Абсолютно неподвижни, линия от тъмни силуети в мрака.
	„Защо не ни нападат?“ — зачуди се отчаяно Сейзед.
	Проплака дете. И колосите се раздвижиха. Сейзед се напрегна, но те не тръгнаха напред. Разделиха се и между тях мина една нисичка фигура.
	— Лейди Вин? — възкликна Сейзед. Все още не бе имал възможност да разговаря с нея, откакто ги бе спасила край портата. Изглеждаше невероятно изтощена.
	— Сейзед — каза тя уморено, — ти ме излъга за Кладенеца на Възнесението.
	— Да, лейди Вин.
	— Това не е важно сега — продължи тя. — Защо стоиш почти гол извън стените на Цитаделата?
	— Аз… — Той погледна към колосите. — Лейди Вин, аз…
	— Пенрод! — извика Вин. — Горе ли си?
	Кралят се появи. Изглеждаше объркан и смутен.
	— Отвори вратите! — нареди Вин.
	— Да не си се побъркала? — кресна отгоре Пенрод.
	— Не съм сигурна — отвърна Вин, обърна се и група колоси се приближиха тихо, като по команда. Най-високият вдигна Вин и я доближи до ръба на крепостната стена. Неколцина стражници отскочиха ужасени.
	— Уморена съм, Пенрод — каза Вин. Сейзед трябваше да отвори за малко калаения металоем, за да чуе гласа й.
	— Всички сме изморени, дете мое — отвърна Пенрод.
	— Аз съм направо разбита — оплака се Вин. — Изморих се от тези игри. Изморих се хората да умират заради спорове между предводителите им. Уморих се да се възползват от добрите.
	Пенрод мълчаливо кимна.
	— Искам да събереш всичките си войници — заяви Вин и бавно огледа града. — Колко имаш?
	— Към двеста — отвърна той.
	— Градът не е изгубен — досега колосите избиваха войници, но градското население в голямата си част е незасегнато. Искам да пратиш войниците си да издирят всички групи колоси, които продължават да убиват и рушат. Нека защитават гражданите, но ако е възможно, да не нападат колосите. Вместо това да ме държат в течение с вестоносци.
	Сейзед очакваше, че Пенрод ще възрази, но той само кимна и попита:
	— И какво ще правим после?
	— Аз ще се погрижа за колосите — отвърна Вин. — Първо ще си върнем Цитаделата Венчър — ще ми трябват още метали, а там има достатъчно запаси. След като овладеем града, искам хората ти да изгасят пожарите. Няма да е трудно — едва ли са останали много сгради, които да горят.
	— Ще бъде изпълнено. — Пенрод се обърна, за да даде разпореждания.
	Сейзед мълчаливо гледаше как огромният колос внимателно спусна Вин на земята. После застана неподвижно, сякаш бе издялан от камък, а не беше дишащо, кървящо, живо създание.
	— Сейзед — повика го тихо Вин. Той усещаше умората в гласа й.
	— Лейди Вин? — До него Хам най-сетне се свести от вцепенението си и втренчи поглед във Вин и колоса.
	Вин продължаваше да разглежда Сейзед, сякаш го изучаваше. Сейзед не смееше да срещне погледа й. Тя беше права. По-късно щяха да говорят за неговото предателство. Сега имаше други, по-важни задачи.
	— Сигурно имате някаква задача за мен — рече той, нарушавайки тишината. — Но ще може ли да ме освободите? Трябва да се справя с един проблем.
	— Разбира се, Сейзед — отвърна Вин. — Но първо, кажи ми нещо. Знаеш ли кои от останалите са оцелели?
	— Клъбс и Доксон са мъртви, милейди. Не съм виждал телата им, но сведенията са от сигурни източници. Лорд Хамънд е с нас, но има тежка рана.
	— Бриз? — попита тя.
	— Жив е, за щастие. Но изглежда, разсъдъкът му е пострадал от преживените ужаси. А може би е само някакъв вид шок. Или… нещо по-продължително.
	Вин кимна и се обърна към Хам.
	— Хам. Трябва ми пютриум.
	Той кимна с втренчен поглед, извади една стъкленица със здравата си ръка и й я хвърли. Вин я изгълта и умората й видимо отслабна. Поизправи се и в очите й се появи бодрост.
	„Това сигурно е ужасно вредно за здравето — помисли си обезпокоено Сейзед. — Колко още може да продължи?“
	С малко по-енергични движения тя се обърна към колоса.
	— Лейди Вин? — повика я Сейзед. — Отвън има още една армия.
	— О, зная — каза тя, посегна и взе огромния меч на колоса. Оръжието бе с няколко пръста по-високо от нея. — Досещам се какво е намислил Страф — продължи тя, вдигна меча на рамо, обърна се и закрачи през снега и мъглата към Цитаделата Венчър. Странният колос я последва.


	Цяла нощ бе необходима на Сейзед, за да изпълни задачата, която сам си бе поставил. Обръщаше труп след труп, много от тях вкочанени от нощния мраз. Снеговалежът бе спрял, но вятърът се усили и кишата в локвите бързо замръзна. Наложи се да изкопчва някои от труповете от ледената прегръдка на земята.
	Никога не би се справил с тази задача, ако нямаше месингоем. Но дори с него се наложи да си намери топли дрехи — избра просто кафяво наметало и ботуши. С напредването на нощта вятърът довя ледени частици.
	Сейзед почна от портата. Там купчините трупове бяха най-големи. После трябваше да претърси и съседните улички.
	Откри тялото й малко преди изгрев слънце.
	Пожарите в града бяха утихнали. Единствената светлина идваше от неговия фенер, но и тя бе достатъчна, за да познае парчето плат, което се подаваше от една пряспа. В първия миг го взе за кървав бинт. После видя нещо да блещука в оранжево и жълто и се приближи — вече нямаше сила да тича.
	Тялото на Тиндуил изпука леко, когато я претърколи. Кръвта на лицето й бе замръзнала, очите й бяха изцъклени. Ако се съдеше по посоката, в която бе обърната, вероятно бе водила войниците към Цитаделата Венчър.
	„О, Тиндуил“ — въздъхна той и погали лицето й. Беше все още меко, но ужасно студено. След годините, прекарани като безволева разплодителка, след като бе преживяла толкова много, да свърши така. Мъртва, в един град, в който не й беше мястото, и с мъж — полумъж, — който не я заслужаваше.
	Затвори месингоема и остави на студа да го връхлети с цялата си ярост. В този момент не искаше да усеща топлина. Фенерът премигваше неуверено, озарявайки на пресекулки снежната улица и вкочанения труп. Тук, на тази студена уличка на Лутадел, загледан в трупа на жената, която обичаше, Сейзед осъзна нещо.
	Вече не знаеше какво да прави.
	Помъчи се да измисли нещо подходящо за случая, но изведнъж всички религии и вероучения му се сториха пустословни. Какъв смисъл да й организира погребение? Каква е ползата от молитви пред отдавна изчезнали богове? Дадрадахската вяра не бе помогнала на Клъбс, Оцелелия не бе успял да спаси хилядите войници, които бяха избити. Какъв е смисълът наистина?
	Никъде сред всички тези безброй познания Сейзед не можеше да открие утеха. Той приемаше религиите, които познаваше — вярваше в смисъла им, — но те не му даваха това, от което се нуждаеше. Вместо това го караха да се съмнява. Щом толкова много хора измират по различни причини — понякога дори без причина, — възможно ли е дори само една от религиите да е истинска?
	Скаа бяха превърнали Сейзед в светец, но в този момент той си даваше сметка, че е най-големият езичник. Познаваше триста религии и не вярваше в нито една от тях.
	Ето защо, когато сълзите му потекоха — и започнаха да замръзват на лицето му, — той не намери утешение в тях. Изстена и се наведе над замръзналия труп.
	„Целият ми живот — помисли си Сейзед — беше една преструвка“.


	55.


	Рашек трябва да поведе Аленди в погрешна посока, да го обезкуражи, да го откаже по някакъв начин от намерението му да осъществи това пътешествие. Аленди не знае, че е измама, че всички сме измамени, и няма да ме послуша.


	Страф се пробуди в студената утрин и веднага посегна за листо от черен фрайн. Започваше да открива ползите от това привикване. С него се будеше лесно и по-рано и тялото му беше топло въпреки студа. Ако преди му трябваше час, за да се приготви, сега му стигаха броени минути.
	А денят, който започваше, щеше да е велик.
	Джанарл го чакаше пред шатрата и двамата закрачиха из оживения лагер. Ботушите на Страф хрущяха по суграшицата.
	— Пожарите изгаснаха, милорд — докладва Джанарл. — Сигурно от снега. Колосите вероятно са приключили да беснеят и са потърсили топли убежища. Нашите съгледвачи се страхуват да се приближат, но докладваха, че отдалече градът е тих като гробище. Тих и пуст, ако се изключат труповете.
	— Може наистина да са се избили помежду си — рече почти радостно Страф и се покатери на седлото; изпускаше облаци пара в студения въздух. Армията бързо се строяваше. Петдесет хиляди войници, нетърпеливи да превземат града. Не само плячката ги привличаше там, но и топлината зад градските стени.
	— Може би — отвърна Джанарл и също яхна коня си.
	„Няма ли да е чудесно? — помисли си с усмивка Страф. — Всички мои врагове мъртви, градът и богатствата му в краката ми — и само изплашени скаа…“
	— Милорд! — извика някой.
	Страф извърна глава. Полето между лагера и Лутадел бе покрито със сняг и мръсни петна от сажди. А в другия му край бавно се събираха колоси.
	— Изглежда, все пак са живи, милорд — рече Джанарл.
	— Да, така излиза — кимна намръщено Страф. Бяха доста на брой, излизаха през западната порта и вместо да се хвърлят в атака, лениво се скупчваха.
	— Според сведенията на съгледвачите са по-малко от първоначалния им брой. Вероятно с около една трета. Но все пак става дума за колоси…
	— Важното е, че изоставят крепостта — рече с усмивка Страф. Черният фрайн топлеше приятно кръвта му и го караше да се чувства, сякаш е разпалил метали. — Виждам, че се готвят да ни нападнат. Ами да опитат. Всичко ще приключи много бързо.
	— Да, милорд — отвърна Джанарл, но не изглеждаше уверен. Намръщи се и посочи. — И, милорд…
	— Какво има пък сега?
	— Войници, милорд — отвърна Джанарл. — Хора. Поне няколко хиляди. Излизат след колосите
	Страф смръщи вежди.
	— Те трябваше да са избити!
	И тогава колосите атакуваха. Конят на Страф запристъпва нервно, когато сините чудовища хукнаха през полето, следвани от войниците.
	— Стрелци! — извика Джанарл. — Готови за първия залп!
	„Дали да не се дръпна назад?“ — помисли си Страф, но докато обръщаше коня, забеляза нещо. Една стрела внезапно изхвърча от редицата на колосите.
	Но колосите не използваха лъкове. Освен това чудовищата бяха твърде далече, а тъмната точка — прекалено голяма, за да е стрела. Камък? Изглеждаше толкова голям, че…
	Нещото започна да пада към армията му. Страф не можеше да откъсне поглед от него. С приближаването му вече можеше да различи повече подробности. Не беше стрела, нито камък.
	Беше човек — жена с развята пелерина.
	— Не! — изкрещя Страф.
	„Нали си беше тръгнала?“


	Вин летеше в подсилен от дуралуминий Стоманен скок, стиснала огромния меч на колоса. Изкрещя, заби острието в главата на Страф и продължи да сече надолу, докато не го забоде в земята. Разхвърча се сняг и замръзнала почва.
	Конят се раздели на две части — предна и задна. Останките на бившия крал рухнаха на земята при трупа на животното. Вин ги погледна и се усмихна. Страф най-после бе мъртъв.
	В края на краищата Елънд го бе предупредил какво ще последва, ако нападне града.
	Генералите и офицерите на Страф стояха около нея и я гледаха втрещени. Зад нея колосите вече притискаха армията по фланговете.
	Вин стисна дръжката на меча и Тласна напред с подсилен от дуралуминий Стоманен тласък. Конниците изхвърчаха от седлата, а войниците се пръснаха в кръг от няколко десетки метра. Отекнаха изплашени викове.
	Тя изгълта още една стъкленица и възстанови запасите от пютриум и стомана. След това подскочи и връхлетя върху генералите и офицерите. Докато се снижаваше, колосите удариха предните редици на армията и клането започна.


	— Какво правят? — попита Сет и се загърна с наметалото.
	— Изглежда, атакуват — отвърна Бахмен, един от помощниците му. — Вижте! Те действат заедно с колосите!
	Сет се намръщи и закопча наметалото си.
	— Да не са сключили съюз?
	— С колосите? — Бахмен го погледна невярващо.
	Сет сви рамене.
	— Кой ще спечели?
	— Трудно е да се каже, милорд. Колосите са…
	— Какво е това? — попита Алриане, която тъкмо бе изкачила с коня си заснежения хълм, следвана от няколко пазачи. Сет, разбира се, им бе наредил да я задържат в лагера, но знаеше колко безполезно е това, ако тя реши да го последва.
	„Поне можех да се надявам, че ще се забави, докато се облича тази сутрин“. Алриане бе облякла нова рокля и бе с нова прическа. Дори шатрата й да се запалеше, тя пак щеше да се забави, за да си оправи грима, преди да избяга.
	— Май битката започна — отвърна Сет и кимна към полето.
	— Извън града? — учуди се Алриане. После се засмя. — Те атакуват позициите на Страф!
	— Да — потвърди Сет. — Което значи, че градът…
	— Трябва да им помогнем, татко!
	Сет завъртя очи.
	— Знаеш, че няма да направим нищо подобно. Ще изчакаме да видим кой ще спечели. Ако победителят е достатъчно отслабен, ще го нападнем. Не взех със себе си цялата армия, но…
	И млъкна, забелязал погледа на Алриане. Понечи да продължи, но тя смуши коня и препусна.
	Стражите изругаха и се опитаха — твърде късно — да уловят юздите на коня й. Сет я гледаше сащисан. Това беше малко налудничаво дори за нея. Тя не би посмяла да…
	Алриане препускаше право към бойното поле. После спря, обърна се и извика:
	— Татко! Ако искаш да ме защитиш, най-добре да атакуваш!
	След тези думи пришпори отново коня. Копитата му вдигаха облаци сняг.
	Сет не помръдна.
	— Милорд — каза Бахмен. — Тези армии изглеждат с почти равни сили. Петдесет хиляди мъже срещу дванайсет хиляди колоса и пет хиляди защитници на града. Ако добавим нашите сили към някоя от страните…
	„Проклето глупаво момиче!“ — помисли Сет, загледан след отдалечаващата се Алриане.
	— Милорд? — подкани го Бахмен.
	„Защо въобще дойдох при Лутадел? Наистина ли смятах да превзема града? Без аломанти и във време, когато собственото ми кралство е разкъсвано от размирици? Или търсех нещо? Потвърждение на легендите? Сила, каквато видях онази нощ, когато Наследницата едва не ме уби?
	Как ли е накарала колосите да се бият на нейна страна?“
	— Събирайте армията! — нареди Сет. — Отиваме да защитим града. И пратете конници след глупавата ми дъщеря!


	Сейзед яздеше мълчаливо през дълбокия сняг. Пред него битката бе в разгара си, но той бе достатъчно далече, за да е извън опасност. Беше напуснал града, но знаеше, че оцелелите мъже и жени са се покатерили на стените. Вин ги бе спасила от колосите. Истинско чудо щеше да е да види как ги спасява от другите две армии.
	Нямаше намерение да участва в боя. Металоемите му бяха почти празни, а тялото му — уморено също като ума.
	Още не знаеше как ще се справи със загубата на Тиндуил. Чувстваше се… опустошен. Какво ли не би дал да не усеща нищо. Да беше отишъл да пази нейната порта, а не неговата. Защо не я потърси, когато чу, че северната порта е паднала? Тогава сигурно все още е била жива. Би могъл да я защити.
	Нима имаше нещо друго на този свят, което да му е по-скъпо?
	„Вярващите се оказаха прави — помисли си той. — Вин се върна и спаси града. Аз изгубих надежда, но не и те“.
	Смуши коня. Шумът на битката се усилваше. Опита се да прогони от мислите си Тиндуил, но се оказа невъзможно. Всичко, което бе съхранявал в ума си по един или друг начин, го водеше при нея. Болезнена връзка, но въпреки това не можеше да я прекъсне.
	„Героят на времето няма да е само воин — мислеше си той, докато бавно яздеше към бойното поле. — Той е личност, която ще обедини всички, ще ги събере под един флаг. Той е водач“.
	Знаеше какво мисли Вин — че тя е този Герой. Но Тиндуил беше права — съвпаденията бяха твърде много. И Сейзед вече не беше сигурен, че вярва в тях. В каквото и да било.
	„Героят на времето не е терисец — продължи да размишлява той, загледан в атаката на колосите. — Не е от кралски произход, но ще добие такъв“.
	Дръпна юздите и спря коня насред широкото пусто поле. Около него от снега стърчаха стрели, земята бе изпотъпкана. В далечината се чуваха удари на барабан. Той се обърна и видя, че от запад се задава армия. Знамената, които се вееха, бяха с герба на Сет.
	„Той ще командва армиите на света. Крале ще му се притичат на помощ“.
	Войската на Сет се готвеше да встъпи в бой срещу Страф. Чу се звън на метал, удрящ се в метал, прозвучаха бойни викове и в миг изникна нов фронт. Сейзед стоеше насред полето между града и армиите. Хората на Вин все още бяха по-малко, но въпреки това армията на Страф започна да отстъпва, разпадна се, войниците побягнаха кой накъдето види.
	„Тя избива пълководците им“ — помисли Сейзед.
	Сет беше умен човек. Участваше в битката, но се държеше назад — уврежданията му налагаха да е вързан за седлото, а това му пречеше да влиза в ръкопашни двубои. Но въпреки това бе дошъл на бойното поле, за да се застрахова, че Вин няма да обърне колосите си срещу него.
	Защото за Сейзед вече нямаше съмнение кой ще спечели битката. И наистина, преди да мине и час, войниците на Страф започнаха да се предават на големи групи. Шумът на битката утихна и Сейзед подкара коня напред.
	„Светейши първи свидетел — помисли си той. — Не зная дали да вярвам в това. Но във всички случаи трябва да съм там, за да видя“.
	Колосите бяха спрели да се бият и стояха неподвижно. Разделиха се, за да пропуснат Сейзед през редиците си. Малко по-нататък той откри Вин — с огромния окървавен меч. Няколко колоса бяха довели пред нея мъж с богато облекло и сребърен нагръдник.
	Приближи се Пенрод, с почетен ескорт от колоси. Встрани друга част от редовете на колосите се раздели, за да направи път на Сет, заобиколен от голяма група войници и придружен от един колос.
	Сет погледна Вин, почеса се по брадичката и изсумтя:
	— Ама че битка.
	— Войниците на Страф се изплашиха — отвърна тя. — Намръзнали са се и нямат никакво желание да се сражават с колосите.
	— А водачите им? — попита Сет.
	— Избих ги. Освен този. Как се казваш?
	— Лорд Джанарл — отвърна мъжът. Изглежда, кракът му бе счупен, защото от двете страни го придържаха колоси.
	— Страф е мъртъв — каза Вин. — Сега ти командваш армията.
	Мъжът сведе глава и отвърна:
	— Не. Вие я командвате.
	Вин кимна, после му заповяда:
	— На колене.
	Колосите пуснаха Джанарл. Той изстена от болка, но коленичи и прошепна:
	— Предавам ви армията си.
	— Не на мен — възрази Вин. — На законния наследник на Къща Венчър. Сега той е ваш господар.
	Джанарл се поколеба.
	— Така да бъде. Заклевам се да бъда верен на сина на Страф Елънд Венчър.
	Войниците на двете армии все още стояха на известно разстояние и се споглеждаха неуверено. Сейзед се обърна заедно с Вин и погледна към Пенрод. Вин посочи земята и Пенрод покорно слезе от коня и също коленичи.
	— Аз също се заклевам. Във вярност пред Елънд Венчър.
	Вин се обърна към лорд Сет.
	— Очакваш същото от мен? — попита полузасмяно брадатият мъж.
	— Да — отвърна тихо Вин.
	— И ако откажа?
	— Ако откажеш, ще те убия — заяви спокойно Вин. — Ти доведе армията си, за да нападнеш града. Заплаши сънародниците ми. Няма да избия войниците ти за това, което ни сториха, но ще убия теб, Сет.
	Тишина. Сейзед се обърна и погледна редицата неподвижни колоси.
	— Това е заплаха — бавно каза Сет. — Твоят Елънд никога не би постъпил така.
	— Той не е тук — отвърна спокойно Вин.
	— Но ако беше, какво щеше да каже? — попита Сет. — Да не се поддавам на натиск. Благородният Елънд Венчър не би се пречупил само защото някой заплашва да му отнеме живота.
	— Ти не струваш и наполовина колкото Елънд — рече Вин. — И го знаеш.
	Сет помисли малко и се усмихна.
	— Права си, не струвам. — После огледа помощниците си. — Помогнете ми да сляза.
	Вин мълчаливо наблюдаваше как Сет слиза от коня и коленичи в снега.
	— Е, добре. Заклевам се във вярност пред Елънд Венчър. Може да управлява кралството ми, стига да успее да го отнеме от проклетия принудител, който сега властва там.
	Вин кимна се обърна към Сейзед.
	— Сейз, трябва да ми помогнеш.
	— Каквото заповядате, господарке — рече Сейзед.
	Тя втренчи поглед в него.
	— Моля те, не ме наричай така.
	— Както желаете.
	— Сейзед, ти си единственият тук, на когото мога да вярвам — продължи тя, все едно забравила за тримата коленичили. — След като Хам е ранен, а Бриз…
	— Ще направя всичко, което е по силите ми — рече Сейзед и склони глава. — Какво искате от мен?
	— Да се погрижиш за Лутадел — отвърна тя. — Осигури на хората убежище и припаси от резервите на Страф. Разположи тези армии така, че да не се избият помежду си, и прати отряд да доведе Елънд. Той се връща по пътя покрай канала.
	Сейзед кимна и Вин се обърна към тримата коленичили.
	— Сейзед е мой заместник. Ще му се подчинявате както на самия Елънд.
	Те кимнаха.
	— А вие къде отивате? — попита Пенрод и вдигна глава.
	Вин въздъхна и изведнъж й пролича, че е ужасно изтощена.
	— Да спя — отвърна тя и изпусна меча. Сетне се Тласна и излетя в небето към Лутадел.
	„Той ще остави след себе си разруха, но това ще бъде забравено — помисли си Сейзед, докато я наблюдаваше как лети. — Ще основе кралства и ще ги разруши, за да обнови света.
	Само дето през цялото време смятахме, че ще е от мъжки пол“.


	Част шеста
	Думи в стомана


	56.


	Ако Рашек не успее да поведе Аленди в погрешна посока, му наредих да го убие.


	„Как може Вин да се справя с това?“ — зачуди се Елънд. Не виждаше на повече от двайсет стъпки в мъглата. Дърветата пред него изникваха като привидения, с извити и сплетени над пътя клони. Мъглата сякаш беше жива — Движеше се, завихряше се, тласкана от студения нощен въздух. Притегляше към себе си облаците пара, които Елънд издишваше, сякаш се опитваше да рисува с тях.
	Той потрепери и ускори крачка. През последните няколко дни снегът се бе стопил, оставяйки големи кални петна. Пътят край канала за щастие не бе затрупан.
	Елънд вървеше, метнал на рамо вързоп, в който носеше само най-необходимото. По съвет на Дух преди няколко дни бяха продали конете в едно селце. Бяха ги пришпорвали до пълна изнемога и Дух каза, че ще им е трудно да ги хранят и опазят живи през последната част от пътя.
	Освен това каквото имаше да се случва в града вероятно вече бе станало. Ето защо Елънд крачеше сам в мрака. Трябваше да спази обещанието, дадено на Вин. Не само тя, но Дух също твърдеше, че нощем е по-безопасно. Малцина пътници дръзваха да излизат в мъглите. Тъкмо затова нощем по пътя нямаше и бандити.
	Дух беше избързал напред: използваше изострените си сетива, за да открие опасност, преди Елънд да й се натъкне слепешката. „Как ли става това?“ — зачуди се Елънд. Калаят би трябвало да подобрява зрението. Но какво значение колко надалече виждаш, когато мъглата скрива всичко?
	Някои автори твърдяха, че аломантията помага да виждаш и през мъглите. Елънд винаги се бе чудил дали това е възможно. Разбира се, той не разбираше как пютриумът придава сила, нито какво е да се биеш с помощта на атиум. Аломантите бяха рядко явление дори сред Големите къщи. Но заради начина, по който Страф се отнасяше с него, Елънд бе изпитвал известна вина, че той самият не е такъв.
	„Все пак станах крал, макар и без помощта на аломантия“ — помисли си той. Вярно, че беше изгубил трона. Но макар че му отнеха короната, нямаше как да отнемат и постиженията му. Беше доказал, че Съборът може да работи. Беше защитил скаа, бе им осигурил права, бе им вдъхнал жажда за свобода, която никога нямаше да бъде утолена. Беше направил повече, отколкото очакваха от него.
	Нещо изшумоли в мъглите.
	Елънд замръзна, втренчил поглед в мрака. „Приличаше на листа — помисли си неспокойно. — Дали някой не ходи по тях? Или… ги носи вятърът?“
	В този миг реши, че няма нищо по-тревожно от това да стои сам в мрака и да гледа неясните очертания наоколо. Помисли си, че би предпочел да се изправи пред цяла армия колоси.
	— Елънд… — прошепна един глас.
	Елънд се стресна. Беше Дух. Поколеба се дали да не го скастри, че се е промъкнал така безшумно, но от друга страна, нали Дух бе съгледвач.
	— Видя ли нещо? — попита Дух тихо.
	Елънд поклати глава.
	— Не. Но ми се стори, че чух някакъв шум.
	Дух кимна и отново изчезна в мъглата. Елънд не знаеше дали да продължи, или да остане на място. Не се наложи да се двоуми дълго — Дух се върна след минутка.
	— Нищо обезпокоително. Обикновен мъглив дух.
	— Какво? — попита Елънд.
	— Мъглив дух — отвърна младежът. — Сещаш се, нали? От ония големи лакоми създания. Родеят се с кандрите. Не ми казвай, че не си чел за тях.
	— Чел съм — отвърна Елънд, докато стрелкаше с тревожен поглед тъмнината. — Но не смятах, че ще срещна нещо подобно в мъглите.
	Дух сви рамене.
	— Сигурно са ни проследили по миризмата, с надеждата да намерят хранителни отпадъци. Тези създания са безвредни, в повечето случаи.
	— В повечето случаи? — повтори Елънд.
	— Вероятно знаеш за тях повече от мен. Виж, не се върнах, за да говорим за мършояди. Видях отпред светлина.
	— Някое село? — попита Елънд.
	Дух поклати глава.
	— Прилича ми на лагерен огън.
	— Армия?
	— Може би. Реших, че ще е най-добре да изчакаш тук. Инак току-виж си се натъкнал на постовете им.
	— Съгласен — рече Елънд.
	Дух кимна и изчезна в мрака.
	А Елънд отново остана сам. Потрепери, загърна се по-плътно в наметалото и погледна в посоката, откъдето бе чул шума на мъгливия дух. Да, беше чел за тях. Знаеше, че по принцип са безвредни. Но мисълта, че нещо се прокрадва там — със скелет, сглобен от различни кости, — че го следи…
	„Не мисли за това“ — рече си той.
	Вместо това се зае да оглежда мъглите. Вин беше права за едно. Напоследък се задържаха по-дълго, дори на дневна светлина. Някои сутрини издържаха до час след изгрев слънце. Можеше да си представи какво бедствие ще е, ако мъглите останат и през деня. Кълновете нямаше да поникват, животните щяха да гладуват и цивилизацията щеше да рухне.
	Възможно ли беше Дълбината да е нещо толкова просто? Представите на Елънд за нея бяха оформени от книгите. Някои автори смятаха, че това е само легенда — слух, разпространяван от принудителите, за да подсилят божествения ореол на своя господар. Повечето приемаха историческия факт, според който Дълбината е някакво страховито чудовище, убито от лорд Владетеля.
	Но тук, сред мъглите, идеята за чудовището му се стори нелепа. Как може една-единствена твар да заплашва цялата земя? Докато мъглите, напротив, притежаваха разрушителна сила. Можеха да убиват растения. Вероятно дори… хора, както предполагаше Сейзед.
	Не откъсваше поглед от местещите се около него форми. Да, би могъл да си ги представи като Дълбина. Нейната мрачна слава — на нещо по-страшно от чудовище и по-опасно от цяла армия — напълно съответстваше на тази представа. Дори имаше чувството, че по някакъв начин мъглите въздействат на ума му. За миг му се стори, че мярва нещо сред кълбата отпред. Приличаше на човек, изправен насред пътя.
	И този човек пристъпи към него.
	Елънд подскочи, дръпна се назад и под крака му изхрущя коричка лед. „Не ставай глупав — рече си той. — На страха очите са големи. Там няма нищо…“
	Силуетът в мъглата направи още една крачка към него. Беше неясен, почти безформен, но въпреки това му се струваше съвсем реален. На пръв поглед хаотични движения на мъглата оформяха лицето, тялото и крайниците.
	— В името на лорд Владетеля! — извика Елънд и се дръпна още назад. Съществото продължаваше да го гледа.
	„Дали не полудявам?“ — зачуди се той. Побиха го тръпки. Мъгливият силует спря на няколко крачки от него, вдигна дясната си ръка и посочи.
	На север. В противоположната на Лутадел посока.
	Елънд смръщи вежди и погледна натам. Нищо освен мъгли. Той извърна поглед към фигурата. Тя продължаваше да стои с вдигната ръка.
	„Вин говореше за тези създания — спомни си той, докато се мъчеше да овладее страха си. — Опитваше се да ми внуши, че ги има. А аз смятах, че си измисля!“ Вин беше права — също както бе права, че мъглите се задържат по-дълго денем и че вероятно Дълбината също е мъгла. Елънд се зачуди кой от двамата всъщност е ученият.
	Мъгливата фигура продължаваше да сочи.
	— Какво искаш? — попита Елънд. Гласът му прозвуча странно в тишината.
	Фигурата пристъпи напред с вдигната ръка. Елънд хвана дръжката на меча, макар да знаеше, че той няма да му помогне. Този път не отстъпи.
	— Какво искаш от мен? — попита той високо.
	Фигурата не сваляше ръка. Не му се струваше, че го заплашва. Напротив, от нея сякаш се излъчваше спокойствие.
	„Аломантия? — помисли си той. — Дали не Притегля чувствата ми?“
	— Елънд? — чу се гласът на Дух съвсем наблизо.
	Фигурата се разтвори в мъглата.
	— Елънд? — Дух спря пред него. — Какво казваше?
	Елънд свали ръка от меча и бавно огледа мъглите. Не беше сигурен дали не си е въобразил всичко.
	— Нищо — отвърна той.
	Дух посочи с палец през рамо и каза:
	— Ела да видиш.
	— Армия ли е? — попита Елънд.
	Дух поклати глава.
	— Не. Бежанци.


	— Пазителите са мъртви, милорд — каза седналият срещу Елънд старец. Нямаше шатра, само одеяло, закрепено на четири пръта. — Или са мъртви, или пленени.
	Друг човек поднесе чай според всички правила на етикецията. И двамата носеха дрехи на стюарди и макар че на лицата им бе изписано изтощение, дрехите и ръцете им бяха чисти.
	„Стари навици — помисли Елънд, докато отпиваше от чая. — Терисците се обявиха за независим народ, но хиляда години служба не се забравят тъй лесно“.
	Самият лагер бе доста странен. Дух твърдеше, че били над хиляда души — огромна тълпа, чието изхранване вероятно бе непосилна задача през студената зима. Мнозина бяха възрастни, преобладаващата част — стюарди: евнуси, възпитани за прислужници, без никакъв опит в лова.
	— Кажете ми какво стана — рече Елънд.
	Възрастният стюард кимна. Беше изнемощял и със забележим тремор на ръцете, макар че се опитваше да се държи с привичното за повечето стюарди достойнство.
	— Милорд, след като империята рухна, Синодът излезе на открито — заговори той и взе чашата си: беше пълна само до половината, сигурно заради треперенето. — И станаха наши управници. Може би не беше мъдро да се разкриват толкова бързо.
	Не всички терисци бяха ферохимици, всъщност само малцина. Пазителите — хора като Сейзед и Тиндуил — бяха преследвани стотици години от лорд Владетеля. Тиранът бе изпитвал параноичен страх от смесването на ферохимични и аломантични наследствени линии, при което съществуваше възможност да се роди дете с неговите способности. Тъкмо затова се бе опитал да унищожи всички ферохимици.
	— Познавам някои Пазители, приятелю — рече Елънд. — Трудно ми е да повярвам, че могат да бъдат избити така лесно. Кой го направи?
	— Стоманените инквизитори, милорд.
	Елънд потрепери. „Ето значи къде са били“.
	— Бяха десетина, милорд — продължи старецът. — Нападнаха Татингдуен с армия колоси. Но мисля, че това бе само за да ни отвлекат вниманието. Истинската им цел бяха Синодът и самите Пазители. Докато нашата малка армия се сражаваше с чудовищата, инквизиторите удариха Пазителите.
	„В името на лорд Владетеля… — Сърцето на Елънд се сви. — Какво ще правим с книгата, която Сейзед заръча да отнесем на Синода? Дали да не я оставим на тези хора?“
	— Милорд, те откараха труповете с тях — продължи старецът. — Терис е в руини, така че тръгнахме на юг. Казвате, че познавате крал Венчър?
	— Аз… срещал съм се с него — отвърна Елънд. — Той управляваше Лутадел, откъдето съм и аз.
	— Мислите ли, че ще ни приеме? — попита старецът. — Вече почти изгубихме надежда. Татингдуен беше нашата столица, но и тя не е кой знае колко голяма. Толкова сме малко сега, след като лорд Владетеля се погрижи за това.
	— Ами… не зная дали в Лутадел ще намерите спасение, приятелю.
	— Ние можем да служим добре — обеща старецът. — Вече сме свободни хора и се гордеем с това. Вярно, че животът ни беше труден дори преди да ни нападнат инквизиторите. Може би те всъщност ни направиха услуга, като ни прокудиха.
	Елънд поклати глава.
	— Само преди седмица колосите нападнаха Лутадел. Аз самият съм бежанец, приятелю. Предполагам, че градът е паднал.
	Старецът потъна в замислено мълчание.
	— Така значи — рече накрая.
	— Съжалявам — отвърна Елънд. — Връщам се, за да видя какво е станало. Пътувах на север, но после обърнах обратно. Как така не сме се засекли?
	— Ние не вървяхме по този път, милорд — обясни старецът. — Спуснахме се напряко, за да попълним припасите си в Сурингщат. Вие… нищо повече ли не знаете за събитията в Лутадел? Там беше една от нашите старши Пазителки. Надявахме се да поискаме съвет от нея.
	— Лейди Тиндуил? — попита Елънд.
	Мъжът едва не подскочи.
	— Да. Познавате ли я?
	— Тя беше съветничка при двора на краля — отвърна Елънд.
	— Струва ми се, сега смело можем да заявим, че Пазител Тиндуил е наш единствен водач — продължи старецът. — Не знаем колко странстващи Пазители са останали, но тя е единственият член на Синода, който не беше в столицата при атаката.
	— Когато тръгнах на път, тя все още беше в Лутадел — отвърна Елънд.
	— Значи е възможно да е оцеляла — каза старецът. — Или поне можем да се надяваме. Благодаря ви, пътнико, за тази информация. Моля, настанете се удобно в нашия лагер.
	Елънд кимна и се надигна. Дух стоеше наблизо под няколко дървета. Елънд отиде при него.
	Хората в лагера бяха запалили десетки огньове, сякаш за да прогонят мъглата. Светлината вършеше известна работа, но същевременно създаваше странни, триизмерни сенки, които привличаха погледа. Дух се бе облегнал на едно полуизсъхнало дърво, напрегнал взор за неща, които Елънд не можеше да види. Можеше да долови само някои от звуците на лагера, които Дух вероятно също следеше. Детски плач. Кашлица. Пръхтене и сумтене на добитък.
	— Лоша работа, а? — каза Елънд тихо.
	Дух поклати глава.
	— По-добре да изгасят тези огньове. Светлината само пречи.
	— Но пък им осигурява известно спокойствие. Ще им е нужно, като се има предвид какво ги чака. — Елънд млъкна, загледан в приближаващ се отряд териски „войници“ — група мъже, навремето очевидно били стюарди. Стойката им беше перфектна, крачеха с отмерени движения, но Елънд се съмняваше, че умеят да боравят с други оръжия освен с кухненски нож.
	„Очевидно Терис няма армия, която да помогне на моя народ“.
	— А ти върна Вин, за да събере съюзниците ни — укори го Дух. — Да ги поведе към нас, може би дори да потърсим убежище в Терис.
	— Да.
	Дух помълча малко, после въздъхна.
	— Ел, целият свят се разпада. Терис, Лутадел…
	— Лутадел не е разрушен! — прекъсна го рязко Елънд.
	— Но колосите…
	— Вин ще намери начин да ги спре — заяви уверено Елънд. — Нищо чудно да е взела силата от Кладенеца на Възнесението. Трябва да продължим. Можем и ще построим отново това, което изгубихме. А след това ще помислим как да помогнем на Терис.
	Дух помисли малко, усмихна се и кимна. Елънд дори се изненада от начина, по който му въздействаха уверените му думи. Младежът погледна с копнеж димящата чаша в ръката на Елънд и той му я даде с обяснението, че не обичал чай от билки. Дух доволно отпи.
	За Елънд обаче новините бяха много по-обезпокоителни. „Дълбината се завръща, призраци дебнат в мъглите, а инквизиторите са нападнали Терис. Какво още не съм предвидил?“


	57.


	Но надеждата е малка. Аленди е оцелял при покушения, във войни и катастрофи. И въпреки това, надявам се в мразовитите планини на Терис късметът най-сетне да му изневери. Надявам се на чудо.


	— Вижте, всички знаем какво трябва да се направи — възкликна Сет и тропна по масата. — Докарахме армиите си тук, готови да се бият. А сега да отидем да освободим нещастното ми кралство!
	— Императрицата не ни е заповядвала да предприемаме подобен ход — заяви спокойно Джанарл и отпи глътка чай. — Лично аз смятам, че трябва да изчакаме завръщането на императора.
	Пенрод, най-възрастният в стаята, бе достатъчно тактичен, за да прояви съчувствие.
	— Лорд Сет, разбирам, че сте разтревожен за съдбата на сънародниците си. Но не е изминала и седмица, откакто освободихме Лутадел. Твърде рано е да мислим за разширяване на влиянието. Не можем да разрешим подобни приготовления.
	— О, я млъкни, Пенрод — тросна се Сет. — Ти не си ни началник.
	И тримата се обърнаха към Сейзед. Той ги гледаше смутено от главното място в заседателната зала на Цитаделата Венчър. По края на помещението бяха строени помощници, съветници и чиновници от свитите на тримата управници — нови криле под върховната власт на император Елънд.
	— Струва ми се, че не трябва да прибързваме, лорд Сет — рече Сейзед.
	— Това не е прибързаност — отвърна Сет и отново тропна по масата. — Само искам да получим информация от съгледвачите, за да разполагаме с точни сведения, преди да нападнем!
	— Ако нападнем — поправи го Джанарл. — Ако императорът реши, че трябва да си върнем град Фадрекс, което няма да стане преди идното лято. Имаме далеч по-неотложни грижи. Армията ми твърде дълго отсъства от Северната област. А всеизвестно е, че трябва първо да се укрепиш на едно място, преди да поемеш към следващото.
	— Ба! — изръмжа Сет и махна с ръка.
	— Пратете съгледвачите си, лорд Сет — обади се Сейзед. — Но нека само събират сведения. Не бива да влизат в стълкновения, колкото и да им се струва примамлива възможността.
	Сет поклати глава.
	— Ето защо избягвах всякакви политически игри. Нищо не става, когато всички започнат да интригантстват!
	— Това е дълъг разговор, лорд Сет — намеси се отново Пенрод. — Но търпението винаги носи по-големи плодове.
	— По-големи плодове? — възкликна Сет. — Какво спечели от изчакването Централната област? Търпяхте, докато градът падна, ето какво! Ако не разполагахте с най-добрата Мъглородна…
	— Най-добрата Мъглородна? — попита тихо Сейзед. — Не видяхте ли, че тя командва колосите, милорд? Не помните ли как се рееше в небето над бойното поле? Лейди Вин не е просто „най-добрата“ Мъглородна.
	Възцари се тишина. „Трябва непрестанно да им напомням за нея — мислеше си Сейзед. — Без нейното водачество — без силата й — тази коалиция ще се разпадне за три удара на сърцето“.
	Усещаше, че не е на мястото си. Не можеше да направлява настроенията на тези хора. Оставаше му единствено от време на време да споменава Вин.
	Проблемът бе, че не искаше да го прави. С него ставаше нещо странно, владееха го чувства, каквито не бе изпитвал. Безразличие. Апатия. Какъв смисъл от разговорите на тези хора? Какъв смисъл от всичко сега, когато Тиндуил бе мъртва?
	Стисна зъби и се опита да следи дебатите.
	— Добре тогава — рече Сет и махна с ръка. — Ще пратя съгледвачи. Джанарл, пристигнаха ли хранителните припаси от Ортьо?
	Младият благородник го погледна смутено.
	— Милорд, вероятно ще имаме затруднения там. Изглежда, в града върлуват непознати сили.
	— Нищо чудно, че искаш да пратиш войските в Северната област! — ядоса се Сет. — Подготвяш се да завладееш твоето си кралство и да оставиш моето да гине!
	— Ортьо е много по-близо от вашата столица, лорд Сет — отвърна Джанарл. — Съвсем логично е да се заемем първо с него, преди да отправим поглед на запад.
	— Нека оставим на императрицата да решава — заяви Пенрод. Той обичаше да действа като посредник, защото с това сякаш се издигаше над останалите и в известен смисъл заемаше позицията на по-старши.
	„Не е много по-различно от това, което се опитваше да направи Елънд с нашите армии“ — помисли си Сейзед. Момчето притежаваше по-добро чувство за политическа стратегия, отколкото бе предполагала Тиндуил.
	„Не бива да мисля за нея“ — каза си и затвори очи. Но не беше никак лесно. Всичко, което правеше, всичко, което си помисляше, му се струваше нередно, защото нея я нямаше. Светлината не бе така ярка. Нямаше ги подбудите. Вече с труд пробуждаше в себе си желанието да слуша какво говорят тези крале и да им дава насоки.
	Глупаво беше и той го знаеше. Колко дълго бе присъствала Тиндуил в живота му? Няколко мига. Той много отдавна се бе примирил с мисълта, че никога няма да бъде обичан. И със сигурност не бе искал нейната любов. Не само защото не беше пълноценен мъж, но и защото беше бунтовник и еретик — човек извън общоприетите териски норми.
	Любовта й към него бе истинско чудо. На кого да благодари за това мимолетно щастие и кого да проклина, че Тиндуил му беше отнета така бързо? Познаваше стотици божества. Готов бе да намрази всичките, ако от това щеше да има някаква полза.
	Усети се, че ако продължи да мисли за това, ще го побърка, и си наложи да се върне към разговора.
	— Вижте — тъкмо казваше Пенрод, наведен напред и опрял ръце на масата, — мисля, че гледаме на проблема от погрешната страна. Не трябва да се оплакваме, напротив, трябва да сме доволни. Намираме се в уникално положение. След падането на лорд Владетеля стотици се опитаха да се утвърдят за крале. Общото между всички тях бе, че им липсваше стабилност. И така, изглежда, ще се наложи да работим заедно. Опитвам се да го погледна откъм добрата му страна. Готов съм да предоставя услугите си на двамата Венчър — дори да преглътна ексцентричните представи на Елънд за управление на държавата, — ако това означава, че след десет години ще продължавам да съм на власт.
	Сет се почеса по брадата и кимна.
	— Добре казано, Пенрод. Първата смислена приказка, която чувам от теб.
	— Всички обаче трябва да признаем, че ни е нужна посока на действие обади се Джанарл. — Оцеляването през следващите десет години означава донякъде и да не се озовем под острието на нашата Мъглородна.
	— Така е. — Пенрод кимна отсечено. — Нека попитаме уважаемия терисец кога можем да очакваме императрицата да поеме командването?
	Отново три чифта очи се втренчиха в Сейзед.
	„Какво ме интересува?“ — помисли си той и се почувства гузен. Вин беше негова приятелка. Сведе засрамено очи.
	— Лейди Вин страда от последствията на продължителен пютриумен транс. Доста се натовари в последно време, най-вече по време на бързия преход към Лутадел, и има неотложна нужда от почивка. Мисля, че трябва да я оставим на мира за известно време.
	Тримата кимнаха и се върнаха към дискусията си. Но мислите на Сейзед се насочиха към Вин. Изглежда, този път бе прекалила с употребата на пютриум. Навярно го бе вземала непрекъснато от месеци.
	Когато съхраняваше бодрост. Пазителят заспиваше дълбоко за известно време. Сейзед можеше само да се надява, че ефектът е сходен и при пютриумния транс, защото Вин не се бе събуждала от цяла седмица.
	Може би щеше да спи още. Армията колоси я чакаше зад градските стени, под контрол — въпреки че Вин бе в безсъзнание. Но колко още щяха да стоят така спокойни? Пютриумният транс можеше да погуби човек, ако бъдеше премината определена граница.
	Какво щеше да стане с града, ако Вин така и не се събудеше?


	От небето се сипеха сажди. „Напоследък саждопадите се учестиха“ — помисли Елънд, когато двамата с Дух излязоха от горичката и погледнаха през полето към Лутадел.
	— Виждаш ли? — попита Дух. — Портата е разбита.
	Елънд се намръщи.
	— Но армията на колосите е извън градските стени. И армията на Страф също.
	— Погребват труповете. — Дух посочи с ръка.
	Елънд усети, че нещо го жегва в сърцето. Вин. Какво ли бе станало с нея?
	По съвет на терисците двамата с Дух бяха изминали останалата част от пътя напряко през гората. Освен това бяха нарушили обещанието си пред Вин и пътуваха и денем, за да стигнат Лутадел преди смрачаване.
	Елънд чувстваше безкрайна умора.
	Не само физическа. Безпокоеше го мисълта какво може да е станало в Лутадел.
	— Можеш ли да видиш какво е знамето, което се вее над стената? — попита той.
	Дух замълча, докато разпалваше металите си. После отвърна изненадано:
	— Твоето!
	Елънд се усмихна. „Е, поне сме успели някак да спасим града: Освен ако това не е някаква хитра клопка“.
	— Хайде — каза той и посочи върволицата бежанци, които се прибираха в града по пътя. — Да се смесим с тях.


	Сейзед въздъхна тихо и затвори вратата на стаята си. Кралете бяха приключили с ежедневния си диспут. Всъщност напоследък се разбираха доста добре, като се имаше предвид фактът, че до съвсем скоро бяха готови да се избият.
	Но Сейзед си даваше сметка, че няма да може дълго да се възползва от смекчаването на отношенията. Имаше си други проблеми.
	„През живота си съм виждал много хора да умират. Келсайър. Джадендуил. Кренда. Хора, които уважавах. Никога не съм се питал какво може да е станало с _техните_ духове“.
	Постави свещта на бюрото и трепкащата светлина озари разхвърляни листа, купчинка странни метални гвоздеи, взети от труповете на колосите — и ръкописа. Сейзед седна зад бюрото и прокара ръка по листата, припомняйки си времето, когато работеха заедно с Тиндуил.
	„Може би затова Вин ме назначи да ги командвам. За да престана да мисля за Тиндуил“.
	Но напоследък усещаше, че все по-малко му се иска да престане да мисли за нея. Кое беше по-силно? Болезненият спомен или болката от забравата? Той беше Пазител — животът му бе посветен на това да помни. Забравата, дори в името на личното спокойствие, беше нещо, с което не бе готов да се примири.
	Прелисти ръкописа и неволно се усмихна. Беше пратил едно подредено копие с Вин и Елънд на север. Но това тук бе оригиналът. Трескаво, почти разхвърляно изписани страници, дело на двама ентусиазирани книжници.
	Трепкащата светлина озаряваше уверения, красив почерк на Тиндуил. Той се редуваше с абзаците, писани от Сейзед. На някои места тази смяна се случваше до десетина пъти на страница.
	Не си даде сметка, че плаче, докато една сълза не тупна върху листа. Той погледна надолу, стреснат от капката, която размиваше мастилото.
	— Тиндуил, какво да правя сега? — прошепна той. — Защо се захванахме с това? Ти не вярваше, че Героят на времето съществува, а аз, изглежда, никога не съм вярвал в нищо. Какъв смисъл има?
	Попи сълзата с ръкав, за да запази страницата, и въпреки умората си се зачете. Четеше, за да си спомни. За да се върне в дните, когато не се двоумеше има ли смисъл от тяхното изследване. Тогава най-важното бе, че е заедно с един стар приятел, с човека, когото, оказа се, обича най-много на този свят.
	„Събрахме всичко, което успяхме да открием за Героя на времето — мислеше Сейзед, докато четеше. — Но има толкова много противоречащи си сведения“.
	Потърси една част, която Тиндуил бе настояла да включат. В нея се съдържаха няколко от най-явните противоречия, поне по мнението на Тиндуил. Прочете ги, като за първи път им отдели нужното внимание. Ето я Тиндуил в най-блестяща форма — внимателна и предпазлива, дори скептична. „Героят на времето ще бъде с висок ръст — пишеше на едно място. — Човек, който не може лесно да бъде пренебрегнат“.
	„Силата не бива да бъде взета — се споменаваше в друг източник. — В това няма съмнение. Тя трябва да бъде задържана, но не и използвана“. Тиндуил намираше това условие за глупаво, още повече че на други места се говореше, че Героят ще използва силата, за да победи Дълбината.
	„Всички хора са егоисти — продължи да чете. — Героят е човек, който може да прозре нуждите на другите, като пренебрегне собствените си желания“.
	„Ако всички хора са егоисти — бе попитала Тиндуил, — тогава как е възможно Героят да е лишен от егоизъм? И как може един скромен човек да завладее света?“
	Сейзед поклати глава и се засмя. Понякога доводите й бяха много убедителни, в други случаи тя просто се опитваше да намери различно обяснение, независимо колко достоверно е то. Отново прокара пръсти по листата и спря на първия абзац.
	„Висок ръст“ — пишеше там. Това със сигурност не се отнасяше за Вин. Не идваше от отпечатката, а от друга книга. Тиндуил го бе включила, защото в отпечатката — най-достоверния им източник — се твърдеше, че Героят ще е нисък. Сейзед прелисти ръкописа, представляващ точен превод на писанията на Куаан, в търсене на пасажа.
	„Високият ръст на Аленди ми направи впечатление още при първата ни среща — един човек, който се извисяваше над останалите, който — въпреки младежката си възраст и скромните одежди — заслужаваше уважение“.
	Сейзед смръщи вежди. Навремето бе твърдял, че тук няма противоречие, защото може да става въпрос не само за физическия ръст на Героя, но и за неговата духовна осанка. Но сега се замисли и за първи път бе склонен да признае, че Тиндуил е права.
	Нещо тук обаче не беше наред. Той запрелиства ръкописа, като плъзгаше поглед по страниците.
	„Аз получих своето място в учението за Очакването — започнах да мисля за себе си като за Светейшия първи свидетел, проповедника, за когото в предсказанията се казва, че ще открие Героя на времето. Да отхвърля Аленди на онзи етап би означавало да отхвърля и собствената си позиция, мястото, отредено ми от други“.
	Сейзед стисна устни. Прочете абзаца отново. Навън се стъмваше и през завесите се проточиха няколко мъгливи повлекла, преди да изчезнат в стаята.
	„Светейши първи свидетел — прочете Сейзед отново. — Как съм го пропуснал? Името, с което ме наричат хората в града. Как не се сетих?“
	— Сейзед.
	Той подскочи и едва не изпусна ръкописа на пода. До него стоеше Вин, тъмна сянка в мрачната стая.
	— Лейди Вин! Вие сте станали!
	— Не трябваше да ми позволяваш да спя толкова дълго.
	— Опитахме се да ви събудим — рече той тихо. — Но вие бяхте в кома.
	Тя се замисли.
	— Вероятно така е по-добре, лейди Вин — продължи той. — Войната приключи, а вие се изтощихте ужасно много през последните месеци. Хубаво беше, че си починахте, когато всичко свърши.
	Тя пристъпи към него и поклати глава. Сейзед виждаше по-лицето й колко е изтощена, въпреки дните, прекарани в дълбок сън.
	— Не, Сейзед — каза тя. — Не е „приключило“. Изобщо не е „приключило“.
	— Какво искате да кажете? — попита Сейзед с нарастваща тревога.
	— Все още го чувам в главата си — отвърна Вин и вдигна ръка към челото си. — Той е тук. В града.
	— Кладенецът на Възнесението? — попита Сейзед. — Не, Лейди Вин, аз ви излъгах за него. Истината е, че нямам никаква представа дали подобно нещо съществува.
	— Вярваш ли, че аз съм Героят на времето?
	Сейзед отмести поглед.
	— Преди няколко дни, на бойното поле, бях сигурен в това. Но напоследък… мисля, че вече не вярвам. Пророчествата и легендите са изпълнени с противоречия.
	— Не става дума за пророчества — рече Вин, доближи го и надзърна в ръкописа. — Говоря за това, което трябва да се направи. Аз усещам… че той ме зове…
	Погледна към прозореца и мъглите, които се кълбяха отвън. Отвори го широко и пусна вътре студения нощен въздух. Затворила очи, остави на мъглите да погалят лицето й. Беше облечена със семпла блуза и панталони.
	— Сейз, веднъж вече почерпих сила от него — каза тихо. — Казах ли ти? Когато се бих с лорд Владетеля. Почерпих сила от мъглите. Така успях да го победя.
	Сейзед потрепери, не само от студа. От тона й, от думите й.
	— Лейди Вин… — поде той, но не знаеше как да продължи. Почерпила сила от мъглите? Какво искаше да каже?
	— Кладенецът е тук — повтори тя, загледана през прозореца.
	— Невъзможно, лейди Вин — възрази Сейзед. — Всички доклади са единодушни. Кладенецът на Възнесението се намира в Териските планини.
	Вин поклати глава.
	— Сейзед, _той_ е променил света.
	Сейзед смръщи вежди.
	— Какво?
	— Лорд Владетеля — прошепна тя. — Той е създал Саждивите планини. Според архивите лорд Владетеля заобиколил империята си с непроходими пустини, за да я запази. Защо трябва да смятаме, че светът е същият, какъвто е бил, когато той се изкачил до Кладенеца? Той е издигнал планини. Какво пречи после да ги е изравнил?
	Сейзед усети, че го побиват тръпки.
	— И аз щях да направя същото — заяви Вин. — Ако зная, че силата ще се върне и ако искам да я запазя. Ще скрия Кладенеца. Ще оставя да се ширят легендите, в които се казва, че е в планините на север. А после ще построя град около Кладенеца, за да го държа под око. — Обърна се и го погледна. — Той е тук. Силата чака.
	Сейзед понечи да възрази, но не знаеше какво да каже. Вече не вярваше в нищо. Какъв смисъл да спори за подобни неща? В този момент отвън долетяха гласове.
	„Гласове? — помисли той. — През нощта? В мъглите?“ Завладян от любопитство, напрегна слух, но гласовете идваха от твърде далеч. Той посегна към една торба на бюрото. Повечето му металоеми бяха празни, носеше само медноемите със съхранените в тях легенди и познания. На дъното на торбата намери малка кесия. В нея имаше десет пръстена, които бе подготвил за отбраната, но така и не бе използвал. Извади един и върна кесията в торбата.
	Сложи си пръстена — беше калаен металоем — и почерпи острота на слуха. Далечните гласове изведнъж станаха съвсем ясни.
	— Кралят! — викаха десетки възбудени гласове. — Кралят се върна!
	Вин изскочи през прозореца.


	— Ел, аз също не разбирам как го прави — говореше Хам до рамото му.
	Вървяха по градските улици. Следваше ги нарастваща развълнувана тълпа. От страничните улички прииждаха още хора, примамени от виковете. Дух ги поглеждаше сконфузено, но явно се радваше на вниманието.
	— Бях в безсъзнание през по-голямата част от битката — продължи Хам. — Ако не беше пютриумът, щях да умра. Колосите избиха отряда ми и събориха стените на крепостта, в която се бяхме затворили. Излязох, открих Сейзед, но оттам нататък всичко ми е в мъгла. Помня, че изгубих съзнание пред Цитаделата Хастинг. Когато се свестих, Вин вече бе освободила града. Аз…
	Двамата рязко спряха. Пред тях, насред улицата, се бе изправила Вин. Мълчалива, навъсена. В мъглата приличаше на призрака, който Елънд бе видял на пътя.
	— Вин? — възкликна той.
	— Елънд — рече тя и се хвърли в обятията му, разсейвайки мистичната атмосфера. Потрепери и се притисна към него. — Съжалявам. Направих нещо много лошо.
	— Така ли? — попита той. — И какво?
	— Провъзгласих те за император.
	Елънд се усмихна.
	— Забелязах… и приемам.
	— След всичко, което направи, за да осигуриш свобода и право на глас на хората?
	Елънд поклати глава.
	— Напоследък си мисля, че идеите ми бяха малко наивни. Чудесни, но… незрели. Ще поправим това. Радвам се, че градът ми все още съществува.
	Вин се усмихна. Изглеждаше уморена.
	— Вин? — рече той. — Какво стана с пютриумния транс?
	— Отмина — рече тя. — Но има нещо друго. — Тя сви замислено устни, сякаш се мъчеше да реши нещо. После каза: — Ела.


	Сейзед гледаше от прозореца, подсилил зрението си с втори калаен металоем. Човекът долу наистина беше Елънд. Сейзед се усмихна и тръгна към вратата, за да излезе и да посрещне краля.
	И в същия миг видя нещо да се плъзга над пода на стаята. Лист хартия. Клекна, вдигна го и видя, че е изписан с неговия почерк. Единият му край бе откъснат. Сейзед се намръщи, отиде при бюрото и отвори ръкописа на мястото с разказа на Куаан. Липсваше една страница. Същата като преди, когато работеха с Тиндуил. Почти бе забравил странния случай с изчезналите изречения.
	Беше пренаписал страницата, черпейки информацията от своя металоем, след като установиха липсата. А сега същата част отново бе откъсната. За всеки случай той сложи листа при останалите. Всичко съвпадаше.
	„Аленди не бива да стигне до Кладенеца на Възнесението — пишеше там. — Не бива да вземе силата за себе си“. Думи, които Сейзед помнеше добре, преведени дословно от отпечатката.
	„Защо Куаан се е страхувал от това? — запита се той и седна. — Непрестанно твърди, че познава Аленди по-добре от всички останали. Нещо повече, на няколко пъти го нарича «почтен» човек.
	Защо тогава се е страхувал, че Аленди ще задържи силата за себе си?“


	Вин вървеше през мъглите. Елънд, Хам и Дух крачеха зад нея. Тълпата се разпръсна по заповед на Елънд, макар че войниците останаха наблизо, за да охраняват краля.
	Вин вървеше напред. Усещаше пулсациите, тътнежа, силата, която разтърсваше душата й. Защо другите не я усещаха?
	— Вин? — попита Елънд. — Къде отиваме?
	— В Кредик Шау — отвърна тихо тя.
	— Но… защо?
	Вин само поклати глава. Вече знаеше истината. Кладенецът беше в града. По усилването на пулсациите можеше да определя посоката, в която да върви.
	Кредик Шау изплува от тъмнината пред тях. Кулите стърчаха от земята в привидно безредие, насочени заплашително към звездите като копия.
	— Вин — каза Елънд. — Мъглите се държат… странно.
	— Зная — отвърна тя. — Те ме пазят.
	— Не съвсем — възрази Елънд. — По-скоро изглежда сякаш се отдръпват от теб.
	Вин поклати глава. Всичко беше наред. Но как да му обясни?
	Влязоха заедно в бившия дворец на лорд Владетеля.
	„Кладенецът е бил тук през цялото време“ — помисли си тя учудено. Усещаше как туптенето му разтърсва стените. Защо не го бе забелязала по-рано?
	„Защото тогава пулсациите бяха още слаби — осъзна тя. — Кладенецът не е бил пълен. А сега е.“
	И я зовеше.
	Вървеше по същия маршрут, по който и преди. По пътя, по който бяха минали с Келсайър, когато нахлуха в Кредик Шау през онази страшна нощ, в която тя едва не загина. Тесният каменен коридор отвеждаше до помещение с форма на обърната купа. Фенерът на Елънд освети изящните фрески и стенописи, повечето в черно и сиво. Криптата в средата на помещението бе изоставена, затворена.
	— Мисля, че най-сетне ще открием твоя атиум, Елънд — каза тя усмихнато.
	— Какво? — Гласът на Елънд отекна в пустото помещение. — Вин, ние търсихме тук. Търсихме навсякъде.
	— Не достатъчно, както изглежда. — Вин огледа криптата, но не я доближи.
	„Ето къде бих го скрила — помисли си. — Съвсем логично. Лорд Владетеля би задържал Кладенеца наблизо, за да може, когато се напълни със сила, отново да я вземе. Но аз го убих, преди това да се случи“.
	Тътнежите идваха отдолу. Бяха пропукали отделни участъци от пода, но не и каменните плочи. Трябваше да има някакъв път към подземието. Тя се приближи и огледа внимателно криптата, но не откри нищо. Спря пред смутените си приятели.
	После разпали металите си. Както винаги първи изникнаха синкавите линии, сочещи към близките метални източници. Елънд носеше няколко дребни предмета, както и Дух, а Хам бе чист. В някои от фреските също имаше вградени метални парчета и линиите се извиха към тях.
	Всичко беше както следваше да се очаква. Нямаше нищо…
	Вин се намръщи и пристъпи встрани. Към една от инкрустациите сочеше особено дебела линия. Твърде дебела, ако трябваше да е точна. Тя се намръщи и втренчи поглед в стената. Линията сякаш изчезваше в нея.
	„Какво може да значи това?“
	Тя Придърпа линията. Не се случи нищо. Опита по-силно и възкликна, когато усети, че линията я тегли към стената. Освободи я и се огледа. На пода също имаше инкрустации. Дълбоки. Завладяна от любопитство, тя се закотви с Придърпване за тях и отново Дръпна стената. Стори й се, че нещо поддава.
	Вин разпали дуралуминий и Придърпа с всичка сила. Мощната експлозия на енергия едва не я разкъса, но котвата удържа, а подхранваният от дуралуминий пютриум я пазеше да не пострада. Част от стената се отвори, плъзна се със стържене встрани. Вин изпъшка от напрежение и спря Дърпането — металите й бяха изгорели.
	— В името на лорд Владетеля! — възкликна Дух. Хам, който също като нея гореше пютриум, вече бе скочил при отвора и надзърташе вътре. Елънд я улови за ръката, забелязал, че се олюлява.
	— Нищо ми няма — успокои го тя, извади една стъкленица и попълни запасите си. Вибрациите от Кладенеца се бяха усилили неимоверно. Имаше чувството, че разтърсват стаята.
	— Тук има стълбище — извика Хам.
	Вин си пое дъх, кимна на Елънд и двамата последваха Хам и Дух през тайния отвор в стената.

	Но трябва да продължа до най-малка подробност. Нямам много място. Другите Светоносци навярно са смятали, че проявяват смирение, когато дойдоха при мен, за да признаят, че грешат. Но дори тогава продължавах да се съмнявам във взетото от мен решение.
	Всъщност, оказа се, че съм бил твърде горделив.
	В края на краищата моята гордост бе това, което ни обрече на гибел. Никога не съм се радвал на особено внимание от моите побратими, те смятаха, че работата и интересите ми са неприсъщи на един Светоносец. Не разбираха, че моите изследвания, съсредоточени по-скоро върху природата, отколкото върху религията, са от полза за народите на четиринайсетте земи.
	Като човека, открил Аленди, аз се превърнах във важна личност. В най-пръв сред Светоносците.
	Аз получих своето място в учението за Очакването — започнах да мисля за себе си като за Светлейшия първи свидетел, проповедника, за когото в предсказанията се казва, че ще открие Героя на времето. Да отхвърля Аленди на онзи етап би означавало да отхвърля и собствената си позиция, мястото, отредено ми от други.
	Затова и не го направих.
	Но ще го сторя сега. Нека се знае че аз, Куаан, Светоносец от Терис, съм измамник. Аленди не е Героят на времето. В най-добрия случай аз преувеличих достойнствата му, създавайки герой там, където такъв не е имало. В най-лошия, боя се, че покварих всичко, в което вярвахме.

	Сейзед седеше на бюрото и четеше ръкописа.
	„Нещо тук не е наред“ — мислеше си той. Плъзна пръст по страниците, търсейки отново думите „Светлейши първи свидетел“. Защо тази част го безпокоеше?
	Облегна се назад и въздъхна. Дори ако пророчествата говореха за бъдещето, би трябвало да има ключове, които да проследи или да използва като ориентири. Тиндуил беше права за това. Но изследванията му доказваха, че те са неблагонадеждни и мъгляви.
	Тогава къде беше проблемът?
	„В това просто няма никаква логика“.
	Но от друга страна, религията невинаги следваше общоприетата логика. Това ли беше причината, или неговите пристрастия? Или нарастващото неудовлетворение от учения, които бе запаметил и проповядвал, но които в края на краищата го предадоха?
	Всичко опираше до едно откъснато листче на бюрото.
	„Аленди не бива да стигне до Кладенеца на Възнесението…“
	Някой стоеше до бюрото.
	Сейзед се стресна, подскочи и едва не тупна от стола. Не беше човек. По-скоро сянка, образувана от потоците в мъглата. Повлеклата бяха съвсем тънки, проникнали през отворения от Вин прозорец. Но въпреки това наподобяваха човешка фигура. Главата сякаш бе надвесена над бюрото… над книгата… Или дори над това листче.
	Сейзед едва се сдържа да не скочи и да избяга. Но в края на краищата в него надделя любопитството на учения. „Аленди — припомни си той. — Човекът, когото всички смятали за Героя на времето. Той твърди, че го преследвала фигура, образувана от мъглите. Вин спомена същото“.
	— Какво… искаш? — попита Сейзед, като се мъчеше да запази спокойствие.
	Призракът не помръдваше.
	„Дали не е тя?“ — помисли той. Много религии твърдяха, че мъртвите продължават да се скитат по света, от който ги дели тънка, макар и невидима преграда. Но тази фигура бе твърде ниска, за да е Тиндуил. Сейзед бе сигурен, че ще я познае дори в тази аморфна форма.
	Опита се да определи накъде гледа призракът. Посегна с разтреперана ръка и взе листчето.
	Призракът вдигна ръка и посочи към центъра на града. Сейзед се намръщи.
	— Не разбирам.
	Призракът продължаваше да сочи настойчиво.
	— Напиши ми какво искаш да направя.
	Призракът не сваляше ръка.
	Сейзед не смееше да помръдне. Погледна ръкописа и в същия момент внезапен полъх разлисти страниците и ги разтвори на една, изписана с почерка на Тиндуил.
	„На Аленди не бива да му се позволява да стигне до Кладенеца на Възнесението — не бива да му се позволява да задържи силата за себе си“.
	Може би… може би Куаан беше знаел нещо, останало в тайна от всички останали. Дали силата не покваря дори най-добрите? Дали заради това не се е обърнал срещу Аленди, опитвайки се да го спре?
	Призракът продължаваше да сочи.
	„Ако призракът е откъснал този лист, може би се опитва да ми каже нещо. Но… Вин не би задържала силата за себе си. Не би разрушила всичко, както е постъпил лорд Владетеля, нали?“
	Ами ако няма друг избор?
	Зад вратата отекна вик. В гласа се долавяше нескрит ужас. След миг към него се присъединиха други. Смразяващ кръвта хор, който разтърси тъмната нощ.
	Нямаше време за колебания. Сейзед сграбчи свещта, като в бързината покапа листовете с разтопен восък, и изскочи от стаята.


	Тясна вита каменна стълба водеше право надолу. Вин слизаше бавно, Елънд вървеше след нея. Тътнежът продължаваше да се усилва. На дъното, в края на стълбата имаше…
	Обширно подземие. Елънд вдигна фенера високо и огледа просторната каменна пещера. Дух и Хам бяха на няколко стъпала под тях.
	— В името на лорд Владетеля… — прошепна Елънд, изправен до Вин. — Никога нямаше да открием това помещение, без да разрушим цялата сграда!
	— Вероятно такава е била идеята — отвърна Вин. — Кредик Шау не е само дворец, но и гигантски саркофаг. Построен, за да скрие нещо. По-точно, за да скрие _това_. Металните инкрустации на пода на криптата замаскират от сетивата на аломанта цепнатините покрай стената и отварящия механизъм. Ако не беше загатването…
	— Загатването? — повтори Елънд и се обърна към нея.
	Вин само поклати глава и кимна към стълбището. Двамата продължиха да се спускат. Отдолу отекна звънливият глас на Дух:
	— Ей, тук има храна! Страшно много консерви!
	И наистина, върху каменния под имаше рафтове с прилежно подредени метални кутии, сякаш подготвяни за някакво важно събитие. Вин и Елънд се спуснаха до приземното ниво, а Хам извика на Дух да не се отдалечава. Елънд понечи да тръгне след двамата, но Вин го хвана за ръка. Беше разпалила желязо.
	— Ей натам има силен източник на метал — каза тя с нарастваща възбуда.
	Елънд кимна и двамата тръгнаха забързано нататък покрай рафтовете с хранителни припаси. „Всичко това е било направено по нареждане на лорд Владетеля. Но с каква цел?“
	В този момент това не й се струваше толкова важно. Не я интересуваше и атиумът, макар че Елънд сигурно се вълнуваше от възможността да го открият.
	Стигнаха дъното на пещерата и видяха източника на металната линия.
	На стената имаше масивна плоча, като тази, която Сейзед бе открил в Серанската конвента. Елънд изглеждаше разочарован от откритието. Вин обаче пристъпи напред и разпали калай, за да провери какво е гравирано на плочата.
	— Това карта ли е? — попита Елънд. — Прилича ми на Последната империя.
	И наистина, върху плочата бе гравирана карта. Лутадел бе поставен в центъра. Едно близко градче бе отбелязано с малък кръг.
	— Защо е очертан град Статлин? — попита намръщено Елънд.
	Вин поклати глава.
	— Не затова дойдохме тук. Виж там. — От подземието се отклоняваше друг тунел. — Ела.
	Сейзед тичаше по улиците, без да знае накъде и защо. Просто следваше мъгливия призрак. Свещта отдавна беше угаснала, но той продължаваше да я стиска пред себе си.
	Продължаваха да ехтят писъци и това го подтикваше да стигне по-бързо при тях и да разбере какво е станало. Но мъгливият призрак настойчиво го водеше в друга посока, дори спираше да го изчака. Може би го водеше към собствената му гибел? Но не… кой знае защо, Сейзед бе готов да му се довери.
	„Дали не използва аломантия? — зачуди се той. — За да въздейства на чувствата ми“.
	Преди да се съсредоточи върху тази мисъл обаче се спъна в първото тяло. Беше мъж, скаа със скромно облекло и кожа, покрита със сажди. Лицето му бе разкривено в болезнена гримаса, а пепелта наоколо бе разхвърляна, вероятно от конвулсиите му.
	Сейзед извика уплашено и спря. Клекна и огледа трупа на мъждивата светлина от един близък прозорец. Този човек бе издъхнал в мъки.
	„Прилича на… убийствата, за които чух — помисли Сейзед. — В онова селце на юг. Човекът там разправяше, че мъглата убила приятеля му. Съборила го на земята и той се мятал и гърчил“.
	Призракът изникна пред Сейзед и отново посочи с ръка. Терисецът го погледна намръщено.
	— Ти ли направи това? — попита шепнешком.
	Призракът поклати глава и посочи с пръст. Пред тях се издигаше Кредик Шау. Посоката, в която бяха тръгнали Елънд и Вин.
	Сейзед се изправи. „Вин смяташе, че Кладенецът е някъде в града. Дълбината се е върнала и от известно време напада с пипалата си покрайнините на империята. Убива.
	Това, което става, надхвърля представите ни“.
	Все още не можеше да повярва, че посещението на Вин при Кладенеца ще я изложи на опасност. Тя беше чела историята на Рашек. Не би взела силата за себе си. Сейзед бе сигурен в това. Но не напълно. Всъщност вече не знаеше дали наистина трябва да доближават Кладенеца.
	„Трябва да я намеря. Да я спра, да поговоря с нея, да я подготвя. Не бива да прибързваме с нещо толкова важно“.
	Ако наистина откриеха там силата, трябваше преди това да помислят хубаво, да решат какво ще правят с нея.
	Мъгливият призрак продължаваше да сочи. Сейзед се изправи и затича, забравил за писъците в нощта. Приближи вратата на гигантския дворцов комплекс и хлътна в тъмния отвор.
	Мъгливият призрак спря зад него, сред вихрите, които го бяха породили. Сейзед запали свещта с огнивото си и зачака. Призракът не го последва. Завладян от безпокойство, Сейзед реши да го изостави и да продължи сам из някогашния дом на лорд Владетеля. Каменните стени бяха студени и тъмни, светлината от свещта — недостатъчна.
	„Невъзможно е Кладенецът да е тук. Нали трябваше да е в планините?“
	Но много от сведенията от онова време бяха смътни и Сейзед започваше да се съмнява, че е разбрал правилно информацията, съдържаща се в тях.
	Ускори крачка, засенчил огънчето с ръка. Знаеше къде трябва да отиде. И друг път бе посещавал двореца. След падането на лорд Владетеля го беше изучил внимателно, беше го картотекирал в паметта си за идните поколения. Стигна до криптата и спря, забелязал отвора в стената.
	На прага стоеше фигура с наведена глава. Трепкащата светлина на свещта озаряваше гладките мраморни стени, сребърните инкрустации на фреските и металните глави на шиповете в очите на непознатия.
	— Марш? — попита изненадано Сейзед. — Къде се изгуби?
	— Какво правиш, Сейзед? — прошепна Марш.
	— Отивам при Вин — отвърна той смутено. — Марш, тя е открила Кладенеца. Требва да я спрем, преди да е предприела каквото и да било. И да обмислим как да процедираме нататък.
	Марш мълчеше.
	— Не биваше да идваш тук, терисецо — рече накрая, все така навел глава.
	— Марш? Какво става? — Сейзед пристъпи изплашено напред.
	— Ще ми се да знаех. Ще ми се да… разбирах.
	— Какво да разбираш? — попита Сейзед и гласът му отекна глухо в каменната крипта.
	Марш вдигна глава и насочи металните си очи към Сейзед.
	— Да разбера защо трябва да те убия — промълви той и вдигна ръка. Мощен аломантичен Тласък впримчи металните гривни на ръцете на Сейзед и го отхвърли към твърдата каменна стена.
	— Съжалявам — прошепна Марш.


	58.


	Аленди не бива да стигне до Кладенеца на Възнесението…


	— В името на лорд Владетеля — прошепна Елънд.
	Вин застана до него.
	Коридорът от хранилището ги бе извел до втора, по-малка пещера, изпълнена с гъст черен дим. Димът не излизаше от помещението, а само се вихреше и кълбеше вътре.
	Вин прекрачи прага. Въпреки очакванията й димът не беше задушлив. Имаше нещо странно, дори уютно в него.
	— Ела — каза тя и закрачи по каменния под. — Там има светлина.
	Елънд я догони настръхнал.
	Туп. Туп. Туп.


	Сейзед се блъсна в стената. Не беше аломант и нямаше пютриум, който да подсилва тялото му. Докато се свличаше на пода, почувства остра болка в гърдите и осъзна, че има счупени ребра. Или дори по-лошо.
	Марш го приближи бавно.
	— Защо дойде? — попита шепнешком, докато Сейзед се надигаше на колене. — Всичко вървеше толкова добре. — Гледаше с железните си очи как Сейзед се опитва да запълзи настрани. След това Тласна отново и го запокити в отсрещната стена.
	Сейзед се плъзна по гладкия под и се блъсна в стената. Едната му ръка изхрущя, очите му се напълниха със сълзи.
	Въпреки болката той забеляза, че Марш се навежда и взима нещо. Малка кесия. Беше паднала от пояса на Сейзед. Вътре имаше дребни метални предмети. Марш вероятно реши, че са пари.
	— Съжалявам — повтори той, вдигна ръка и Тласна кесията към Сейзед.
	Кесията профуча през стаята и металните предмети се забиха в плътта на терисеца. Нямаше време да прецени равнището на пораженията. Колкото и да бе странно, не чувстваше болка — но усещаше, че кръвта му се стича по корема и краката.
	„Аз… също съжалявам — помисли си той. Причерня му. — Провалих се… макар че не знам точно в какво. Не можах дори да отговоря на въпроса на Марш. Не зная защо дойдох тук“.
	Усещаше, че умира. Странно чувство. В ума му се блъскаха смирение, объркване, гняв и… чувството за… неизбежна… гибел…
	„Това не са монети“ — прошепна един глас.
	Мисъл, която прокънтя в гаснещия му ум.
	„Кесията, която Марш изстреля към теб. Вътре няма монети. Това са пръстени, Сейзед. Осем пръстена. Ти извади два — слух и зрение. Другите остави вътре.
	В кесията, която затъкна в пояса си“.
	Сейзед лежеше неподвижно. Смъртта се спускаше към него като леденостудена сянка. Но тази мисъл бе вярна. Десет пръстена — два на пръстите му и осем забити в плътта му. Допрени до него. Тежест. Бързина на тялото. Зрение. Слух. Докосване. Мирис. Сила. Бързина на ума. Бодрост.
	И здраве.
	Той отвори златоема. Не беше необходимо да го носи на пръста си, за да го използва — достатъчно бе да го докосва. Парещата болка в гърдите изчезна, погледът му се проясни. Ръката му се изправи, счупените кости се възстановиха под въздействието на концентриран прилив на съхранявано дни наред здраве. Той изпъшка, умът му отхвърли завесата на наближаващата смърт, мисълта му възвърна предишната си кристална яснота.
	Плътта около метала също се възстановяваше. Сейзед се изправи, изтръгна кесията от мястото, където се бе забила в кожата, но остави пръстените вътре. Раните му се затваряха с невероятна бързина. Марш спря на изхода и се обърна изненадан. Ръката на Сейзед все още пулсираше болезнено, вероятно от счупването, усещаше и слаби бодежи в гърдите. Но с толкова малко съхранено здраве не можеше да се надява на повече.
	Все пак бе жив.
	— Ти ни предаде, Марш — каза той. — Не си давах сметка, че тези шипове отнемат душата на човек, не само очите му.
	— Не можеш да се мериш с мен — отвърна тихо Марш, но гласът му отекна в пустото помещение. — Ти не си воин.
	Сейзед се усмихна, усещаше как металоемите възвръщат силата му.
	— И ти не си.


	„Забърках се в нещо, което не ми е по силите“ — мислеше Елънд, докато вървяха през пещерата. Подът беше груб и неравен и светлината от фенера бе станала мъждива — сякаш кълбящият се черен дим я поглъщаше.
	Вин крачеше уверено. Не, решително. Имаше разлика. Каквото и да се криеше в дъното на тази пещера, тя очевидно искаше да го открие.
	„Но какво може да има там? — помисли Елънд. — Кладенецът на Възнесението?“
	Кладенецът бе нещо митично — тема, която подхващаха само принудителите, когато разказваха за миналото на лорд Владетеля. Но нали бе тръгнал с Вин на север, за да го търси? Защо сега го изпълваше такова колебание?
	Може би защото най-сетне бе готов да приеме това, което ставаше. Въпреки че го безпокоеше. Не защото се страхуваше за живота си, а защото изведнъж бе престанал да разбира света. Разбираше армиите, дори да не знаеше как да ги побеждава. Но понятия като Кладенеца на Възнесението? Богове, идеята за които противоречеше на логиката на учените и философите?
	Побиха го тръпки на ужас.
	Най-сетне наближиха отсрещния край на задимената пещера. Тук имаше друга, по-малка. Веднага щом пристъпиха вътре Елънд забеляза нещо — това помещение бе издялано в камъка от човешка ръка. Или поне имаше нещо, което напомняше за човешка дейност. Сталактити като Колони подпираха ниския таван, но бяха раздалечени на равни разстояния. И същевременно изглеждаха, сякаш са дело на природата, по тях нямаше следи от инструменти.
	Въздухът тук бе по-топъл — освен това димът се разсея. Слаба светлина идваше от нещо, разположено в отсрещния край на помещението, но Елънд не можеше да види източника. Светлината имаше странен цвят и по-скоро блещукаше, отколкото да трепти.
	Вин го улови за ръката и спря.
	— Откъде идва тази светлина? — попита намръщено Елънд.
	— От езерце — отвърна Вин, присвила очи, вероятно с подсилено зрение. — От сияещо бяло езерце.
	Елънд повдигна вежди. Двамата не помръдваха. Вин, изглежда, се колебаеше.
	— Какво има? — попита той.
	Тя се притисна към него.
	— Това е Кладенецът на Възнесението. Усещам го в главата си. Той тупти.
	Елънд се усмихна насила. Имаше чувството, че се намира в някакъв нереален свят.
	— Нали заради него дойдохме?
	— Ами ако сбъркам нещо? — попита тихо Вин. — Ако взема силата и не знам как да я използвам? Ако… стана като лорд Владетеля?
	Елънд я погледна. Той я обичаше. Положението, в което се намираха, бе трудно обяснимо от гледна точка на неговия логичен мироглед. Но Вин и логиката никога не се бяха погаждали. А в момента той също бе готов да забрави за нея.
	Улови лицето й с ръце и я погледна.
	— Очите ти са толкова красиви…
	Тя се намръщи.
	— Какво?
	— И — продължи Елънд — част от красотата им се дължи на твоята честност. Вин, ти няма да станеш като лорд Владетеля. Ще знаеш какво да направиш със силата. Аз ти вярвам.
	Тя се усмихна неуверено, после кимна. Но не пристъпи в помещението. Вместо това посочи над рамото на Елънд.
	— Какво е това?
	Той се обърна. На стената на малката стая имаше издатина. Стърчеше от скалата над вратата, през която бяха влезли. Вин я доближи и Елънд я последва. Забеляза отгоре някакви останки.
	— Приличат на строшени грънци.
	Освен парчетата върху издатината имаше и други, нападали по пода.
	Вин вдигна едно парче, но в него нямаше нищо забележително.
	— Погледни това — рече Елънд, който ровеше из останките, и вдигна едно късче, което изглеждаше различно от другите. Беше глинен диск с вграден в центъра метален къс.
	— Атиум? — попита тя.
	— Не е същият цвят.
	— Какво е тогава?
	— Може би ще открием отговора там — каза Елънд и посочи редицата колони, водещи към светлината. Вин кимна и двамата се отправиха нататък.


	Без да губи нито миг, Марш се опита да Тласне Сейзед. Сейзед очакваше това и отвори желязоемния пръстен — извлече съхранената вътре тежест. Тялото му стана по-плътно и той почувства как тежестта го притегля надолу, юмруците му се превърнаха в железни гюлета, увиснали на ръцете му.
	Марш полетя назад, отхвърлен от собствения си Тласък. Блъсна се с гръб в стената и от устните му се изтръгна изненадан вик и отекна в малкото прихлупено помещение.
	Сенки танцуваха по стените. Сейзед почерпи острота на зрението, затвори желязоема и се хвърли върху объркания инквизитор. Марш обаче се възстанови бързо. Вдигна ръка, Придърпа една незапалена лампа от стената и тя профуча с нарастваща скорост право към него.
	Сейзед отвори цинкоема. Имаше чувството, че е някакъв чудат хибрид между аломант и ферохимик, с източници на метал, забити в тялото. Златото бе помогнало да заздравеят раните му, но пръстените оставаха в плътта. Така бе постъпвал и лорд Владетеля, задържайки металоемите в себе си, проникнали в плътта, за да не могат да му бъдат отнети.
	Сейзед винаги бе смятал това за отвратително. Но сега за първи път разбираше ползата от подобна постъпка. Мисълта му се ускори и той светкавично предугади траекторията на лампата. Марш възнамеряваше да я използва като оръжие срещу него. Сейзед побърза да извлече стомана. Аломантията и ферохимията притежаваха едно основно различие: аломантията черпеше сили от самите метали и по тази причина бе ограничена от тяхното количество; при ферохимията едно и също умение можеше да се използва многократно, стига преди това месеци наред да са трупани резерви от него.
	Стоманата съхраняваше физическа бързина. Сейзед пресече стаята с такава светкавична скорост, че въздухът свиреше в ушите му. Улови лампата във въздуха, отвори желязоема докрай — увеличи многократно тежестта си — и извлече пютриум, за да си осигури нужната сила.
	Марш нямаше време да реагира. В момента той Дърпаше лампата, задържана от нечовешката сила на Сейзед, който при това бе прикован към земята от непреодолима тежест. За втори път Марш стана жертва на собствената си аломантия. Притеглянето го запокити през стаята право към Сейзед и той заби лампата в лицето му. Металът в ръката му се огъна и силата на удара отметна Марш назад. Инквизиторът се блъсна в мраморната стена и във въздуха се разлетяха капки кръв. Докато Марш се свличаше на земята, Сейзед забеляза, че един от металните шипове се е подал напред и главата му стърчи от окървавената очница.
	Сейзед възвърна нормалното си тегло, скочи и замахна с импровизираното си оръжие. Но Марш се съвзе, вдигна ръка и Тласна. Сейзед се подхлъзна назад, но успя да спре, след като отново извлече желязо и увеличи теглото си.
	Марш изръмжа, притискан от собствения си Тласък към стената. Ала точно това неутрализираше и действията на Сейзед. Терисецът направи опит да пристъпи напред, но силата на Тласъка на неговия противник и собственото му свръхнатежало тяло затрудняваха неимоверно придвижването му. За миг двамата замръзнаха, напънали сили един срещу друг. Зад тях тъмнееше отворът към Кладенеца.
	— Защо, Марш? — прошепна Сейзед.
	— Не зная — отвърна със сподавен глас Марш.
	Взел светкавично решение, Сейзед затвори желязоема и вместо това извлече стомана и увеличи отново бързината си. Хвърли лампата и отскочи встрани със скорост, която Марш не беше в състояние да проследи. Лампата полетя назад, но после Марш преустанови Тласъка, за да се освободи от собствения си капан, и тя издрънча на пода.
	Сейзед отново бе по-бързият. Завъртя се и вдигна ръка, за да се опита да измъкне ключовия метален прът на Инквизитора — този, който бе забит между плешките му. Изваждането му водеше до смъртта на инквизиторите — слабо място, заложено в тях от лорд Владетеля.
	Сейзед се плъзна покрай Марш с намерение да го нападне отзад. Стоманеният шип стърчеше на няколко сантиметра от тила на инквизитора и от него капеше кръв.
	В този момент стоманоемът на Сейзед се изчерпа.
	Пръстените нямаха голям капацитет и двете бързи извличания ги бяха пресушили за секунди. Скоростта му започна да спада, но той все още бе вдигнал ръка и притежаваше сила за десет мъже. Виждаше ясно издатината на гърба на Марш, където бе ключовият прът. Да можеше само…
	Марш се завъртя и ловко отби ръката на Сейзед встрани, заби лакът в корема му, после го зашлеви с опакото на ръката си през лицето.
	Сейзед залитна назад, пютриумът също се изчерпа и силата му започна да се топи. Той се блъсна с болезнен стон в стената и падна.
	Марш се извисяваше над него в тъмната стая.
	— Ти сгреши, Сейзед — заговори той все така тихо. — Може някога да не съм бил воин, но това се промени. Ти прекара последните две години в учение, докато аз убивах. Мнозина загинаха в ръцете ми…
	Марш пристъпи напред и Сейзед се закашля и се опита да се размърда. Опасяваше се, че ръката му отново е натрошена. Почерпи цинк, за да ускори мисълта си, но това не помогна на тялото му да се раздвижи по-бързо. Можеше само да гледа — с ясното съзнание за това, което го очакваше — как Марш се навежда да вдигне падналата лампа.
	От разбитата очница капеше кръв и лицето му беше зловещо и непроницаемо. Инквизиторът изглеждаше… опечален, докато бавно вдигаше лампата, за да я стовари върху главата на Сейзед.
	„Чакай малко — помисли Сейзед. — Откъде всъщност идва светлината?“
	Върху гърба на Марш се стовари фехтоваческо бастунче, раздроби се и отломките се разхвърчаха.


	Вин и Елънд стигнаха до езерцето. Елънд мълчаливо коленичи до него, но Вин остана права. Не откъсваше поглед от сияйната вода. Беше се събрала в неголяма вдлъбнатина в скалата и изглеждаше плътна — като метал. Сребристо-бял, сияещ, течен метал. Кладенецът бе широк само няколко крачки, но силата му разкъсваше ума й.
	До такава степен бе запленена от красивото езерце, че не забеляза мъгливия призрак, докато Елънд не я стисна за ръката. Тя вдигна глава и видя, че призракът е застанал пред тях. Изглеждаше сякаш е склонил глава, но когато тя се извърна, сенчестият силует се издължи.
	Досега не беше виждала създанието извън мъглите. Все още не беше напълно… завършено. Мъгливи повлекла се местеха непрестанно нагоре и надолу, оформяха контурите и вътрешността. И сякаш следваха предначертан план. Вин изсъска и извади кинжала.
	— Почакай! — спря я Елънд. Тя се намръщи и го погледна.
	— Вин, не мисля, че това нещо е опасно — каза той и пристъпи към призрака.
	— Елънд, недей! — извика тя, но той само поклати глава.
	— Вин, той ме навести, докато те нямаше. И не ми направи нищо лошо. Изглежда, искаше… да ми каже нещо. — Той се усмихна и бавно доближи призрака. — Какво искаш от нас?
	Мъгливият призрак постоя неподвижно няколко секунди, после вдигна ръка. Нещо проблесна, отразявайки светлината на езерцето.
	— Не! — изкрещя Вин и се хвърли напред, но острието на призрака вече се бе забило в корема на Елънд. Бившият крал изстена и падна по гръб. — Елънд! — проплака Вин и се наведе над него. Призракът отстъпи и някъде от мъгливите му очертания се посипаха тъмни капки кръв. Кръвта на Елънд.
	Елънд лежеше по гръб, с широко отворени очи. Вин разпали пютриум, разкъса ризата му и огледа раната. Призракът бе забил невидимото си оръжие в корема и раната зееше.
	— Не… не… не… — повтаряше почти вцепенената от ужас Вин. Ръцете й бяха изцапани с кръвта на Елънд.
	Раната беше ужасна. Смъртоносна.


	Хам захвърли строшеното бастунче. Ранената му ръка все още висеше на превръзката. Якият Главорез изглеждаше ужасно доволен от себе си, докато прекрачваше тялото на Марш и подаваше здравата си ръка на Сейзед.
	— Не очаквах да те намеря тук, Сейз.
	Все още замаян, Сейзед хвана ръката му и се изправи. Прекрачи тялото на Марш, споходен от смътната мисъл, че един удар едва ли ще е достатъчен да убие подобно създание. Но въпреки това сега не смяташе това за най-важно. Вдигна изпуснатата свещ, запали я от фенера на Хам и тръгна към стълбата с цялата бързина, на която бе способен.
	Трябваше час по-скоро да открие Вин.


	Вин притискаше Елънд към гърдите си.
	— Обичам те — прошепна тя, по бузите й се стичаха сълзи. — Елънд, обичам те. Обичам те…
	Но обичта й нямаше да е достатъчна. Той трепереше, съзнанието бързо угасваше в изцъклените му очи. После изстена и от устните му потече примесена със слюнка кръв.
	Тя едва сега си спомни къде са. До нея сияеше езерцето, само на сантиметри от мястото, където бе паднал Елънд. Част от кръвта му бе изтекла в него, но изглежда, не можеше да се смеси с течния метал.
	„Аз мога да го спася — осъзна тя. — Силата на сътворението е на сантиметри от ръката ми“. Това беше мястото, където Рашек се бе въздигнал до своята божественост. Това беше Кладенецът на Възнесението.
	Отново погледна Елънд, взря се в умиращите му очи. Той се опита да се фокусира върху нея, но изглежда се затрудняваше да контролира мускулите си. Стори й се, че се мъчи да й се… усмихне.
	Вин подложи наметалото под главата му, изправи се и пристъпи към езерцето. Чуваше туптежа му. Сякаш я… зовеше. Приканваше я да се слее с него.
	Тя стъпи в езерцето. В първия момент кракът й опря в твърда повърхност, после бавно започна да потъва. Тя продължи навътре, към центъра очакваше да се потопи напълно. След секунди вече беше потънала до гърдите в сияещата течност.
	Пое си дъх и бавно се отпусна назад. Течността се затвори над нея и скри лицето й.


	Сейзед бързаше по стълбите, вдигнал пред себе си трепкащата свещ. Хам го викаше отзад. Дух само го изгледа объркано, когато го подмина.
	Изведнъж цялото подземие се разтресе.
	И Сейзед разбра, че е закъснял.


	Силата се стовари върху нея внезапно.
	Тя усещаше натиска на течността, която проникваше в тялото й, проправяше си път през порите и отворите в кожата й. Отвори уста да изкрещи и течността нахлу в гърлото й и я задави.
	Остра пареща болка я прониза във висулката на ухото. Вин вдигна ръка, изтръгна обецата и я пусна към дъното. Размота пояса и се освободи, от него — както и от аломантичните метални разтвори.
	А после започна да гори. Познаваше това усещане — беше точно както когато разпалваше метали в стомаха си, само дето сега обгръщаше цялото й тяло. Кожата й пламтеше, мускулите и дори костите сякаш бяха обхванати от пламъци. Тя изстена и осъзна, че металният разтвор е освободил гърлото й.
	Тялото й сияеше. Тя усещаше кипяща енергия, която сякаш се опитваше да изригне отвътре навън. Беше като силата, която получаваше при горене на пютриум, само дето бе неимоверно по-голяма. Истинско, неописуемо могъщество. Нещо далеч надхвърлящо познанията й и същевременно разширяващо вътрешния й хоризонт, помагащо й да израсне и да осъзнае какво притежава.
	Вин можеше да прекрои света. Можеше да прогони мъглите. Да нахрани милиони с едно махване на ръка, да накаже лошите, да защити слабите. Изпитваше благоговение пред самата себе си. Пещерата около нея стана прозрачна и тя видя целия свят като на длан, една грандиозна сфера, в която животът можеше да съществува само в ограничени райони на полюсите. Тя можеше да промени това. Можеше да направи света по-добър. Можеше…
	Можеше да спаси Елънд.
	Погледна го и видя, че той умира. Веднага разбра какво не е наред с него. Можеше да го изцери, да затвори разкъсаните вътрешности.
	„Не бива да го правиш, дете мое“.
	Вин вдигна изненадано глава.
	„Знаеш какво трябва да направиш“ — продължи да шепне Гласът. Изглеждаше невероятно стар. Съчувстващ.
	— Трябва да го спася! — извика тя.
	„Знаеш какво трябва да направиш“.
	И тя наистина знаеше. Пред очите й се разигра сцена — тя видя, като насън, как Рашек взема силата и я задържа за себе си. Видя бедствията, които бе предизвикал.
	Залогът беше всичко или нищо — като аломантията в известен смисъл. Ако вземеше силата, трябваше да я изгори напълно през следващите няколко секунди. Да поправи всичко, което сметне за нужно, но много бързо.
	Или… да се откаже от нея.
	„Трябва да победя Дълбината“ — произнесе в нея Гласът.
	Тя видя и това. Извън двореца, в града, по цялата страна. Хора в мъглите, хора, които падат и се гърчат. Мнозина, за щастие, си бяха по къщите. Традициите на скаа бяха все още силни.
	Но други бяха на открито. Тези, които вярваха на думите на Келсайър, че мъглите не могат да им направят нищо лошо. Ала сега мъглите ги нападаха. Бяха се променили, носеха смърт.
	Това беше Дълбината. Мъгли, които убиват. Мъгли, които бавно покриваха цялата земя. Не всички умираха, някои само се разболяваха, а имаше и такива, които оставаха незасегнати.
	„Ще става по-лошо — шепнеше тихо Гласът. — Дълбината ще убива и руши. И ако се опиташ да я спреш, ще погубиш света, както направи Рашек“.
	— Елънд… — прошепна тя и го погледна, облян в кръв на пода.
	И изведнъж си спомни нещо. Думи, казани от Сейзед. „Трябва да го обичаш достатъчно много, за да вярваш на желанията му — бе й казал той. — Любовта ти няма да е истинска, ако не се научиш да го уважаваш. Да правиш не това, което смяташ за най-добро, а това, което той в действителност иска…“
	Видя, че Елънд плаче. Опитваше се да я открие с очи и Вин знаеше какво иска. Искаше народът му да оцелее. Искаше на света да се възцари мир, искаше скаа да са свободни.
	„Ще знаеш какво да направиш със силата — беше й казал преди малко. — Аз ти вярвам…“
	Вин затвори очи и по бузите й се застичаха сълзи. Очевидно боговете също плачеха.
	— Обичам те — прошепна тя.
	Отърси се от силата. Държеше в себе си могъщество на божество, но го отстъпи, освободи го в тръпнещото в очакване пространство. Отказа се от Елънд.
	Защото знаеше какво иска той.
	Пещерата се разтресе. Вин извика, докато пламтящата сила се изтръгваше от тялото й, поглъщана жадно от пространството. Крещеше като обезумяла, а през това време сиянието й се топеше, после изведнъж тялото й тупна на дъното на опразненото езерце и главата й се удари в камъка.
	Пещерата продължаваше да се тресе, от тавана се сипеха прах и отломки. И тогава, в един миг на свръхестествена яснота, Вин чу в главата й да отекват две думи.
	„СВОБОДЕН съм!“


	59.


	… защото не бива да освобождава онова, що е пленено там.


	Вин плачеше.
	Трусовете се бяха успокоили, бурята бе отминала. Това, което имаше да става, бе станало, туптежът бе утихнал. Тя изхлипа, обгърнала с ръце почти бездиханния Елънд. Беше крещяла за помощ, беше викала Хам и Дух, но така и не получи отговор. Навярно бяха твърде далече.
	Побиваха я ледени тръпки. След като бе държала в себе си такава огромна сила, имаше усещането, че не съществува. И сигурно щеше да стане така, след като Елънд умреше.
	„Какъв беше смисълът? — мислеше тя. — Животът не значи нищо. Аз предадох Елънд. Предадох света“.
	Не знаеше точно какво се е случило, но по някакъв начин бе допуснала ужасна, непоправима грешка. А най-лошото от всичко бе, че се беше опитала да направи това, което е най-правилно, макар решението да беше болезнено.
	Нещо се мержелееше над нея. Мъгливият призрак. Тя го погледна, но дори не можеше да почувства гняв. Всъщност сякаш всичките й чувства бяха прегорели.
	Призракът вдигна ръка и посочи.
	— Свърши се — прошепна тя.
	Той продължаваше да сочи настойчиво.
	— Няма да стигна навреме при тях — каза тя. — Освен това видях колко е сериозна раната. Видях я с помощта на силата. Никой от тях не може да направи нищо, дори Сейзед. Така че би трябвало да си доволен. Получи каквото искаше… — И млъкна. Защо призракът бе промушил Елънд?
	„За да ме накара да го излекувам — помисли си. — За да не ми позволи да… освободя силата“.
	Тя премигна. Призракът махна с ръка.
	Бавно, мъчително, тя се изправи. Гледаше като хипнотизирана призрака, който прелетя няколко крачки и посочи нещо на пода. В помещението бе тъмно, след като езерцето се бе изпразнило, и единствената светлина идваше от фенера на Елънд. Наложи се да разпали калай, за да види какво сочи призракът.
	Беше едно от глинените парчета. Дискът, който Елънд й бе показал.
	Мъгливият призрак го сочеше настойчиво. Вин се приближи, наведе се и напипа с пръст металното топче в центъра му.
	— Какво е това? — прошепна тя.
	Мъгливият призрак се обърна и се понесе към Елънд. Вин бавно го последва.
	Елънд беше още жив. Но бе съвсем отпаднал и треперенето утихваше. С приближаването на смъртта сякаш бе възвърнал част от контрола над тялото си. Погледът му бе втренчен в нея и тя видя, че помръдва с устни.
	— Вин… — прошепна той.
	Тя коленичи до него, погледна металното топче, после призрака. Той стоеше неподвижно. Тя завъртя топчето между пръстите си, после понечи да го лапне.
	Призракът отчаяно размаха ръце. Вин спря и той посочи Елънд.
	„Какво ли значи това?“ Но сега не беше време за колебания. Тя приближи топчето до устните на Елънд.
	— Елънд — прошепна му. — Трябва да глътнеш това.
	Не беше сигурна дали я е разбрал, но й се стори, че кима. Тя сложи топчето между устните му. Той опита да го преглътне, но се задави.
	„Трябва да намеря нещо, с което да го погълне“ — помисли тя. Единственото, с което разполагаше, бе последната стъкленица. Тя посегна към празното езерце и взе пояса си. Измъкна стъкленицата и изля течността в полуотворената му уста.
	Елънд се закашля конвулсивно, но течността свърши работа и той преглътна металното късче. Вин коленичи, останала съвсем без сили — потискащ контраст в сравнение с това, което беше преди броени минути. Елънд затвори очи.
	А после, колкото и да бе странно, бузите му възвърнаха нормалния си цвят. Вин го гледаше объркана и невярваща. Изражението му, начинът, по който лежеше, цветът на кожата…
	Тя разпали бронз и за своя огромна изненада долови от Елънд познати пулсации.
	Той гореше пютриум.


	Епилог

	Две седмици по-късно в Серанската конвента пристигна самотен пътник.
	Сейзед бе напуснал незабележимо Лутадел, измъчван от загубата на Тиндуил и от собствените си мисли. Преди тръгване бе написал бележка. В нея обясняваше само, че не може да остане в Лутадел. Нито ден повече.
	Мъглите все още убиваха. Поваляха случайни хора, излезли нощем, без да следват определена схема. Много от жертвите не умираха, а само се разболяваха. Но други напускаха този свят. Сейзед не знаеше как да си обясни смъртта им. Всъщност не беше сигурен дали това го интересува. Вин говореше за нещо ужасно, което е освободила при Кладенеца на Възнесението. Изглежда, се надяваше Сейзед да се заинтересува от преживяното от нея като учен.
	Но вместо това той си тръгна.
	Мина с бавна крачка през облицованите със стоманени плочи помещения. Всеки момент очакваше на пътя му да се изпречи инквизитор. Може би Марш отново щеше да се опита да го убие. Когато с Хам се върнаха от долната пещера в криптата, той бе изчезнал. Вероятно бе сметнал, че си е свършил работата. Беше забавил Сейзед достатъчно, за да му попречи да спре Вин.
	Сейзед слезе надолу по стълбите, мина през залата за изтезания и накрая стигна издълбаното в скалите помещение, което бе посетил при предишното си идване в Конвентата. Пусна раницата на пода, развърза я с уморени пръсти и вдигна глава към голямата стоманена плоча.
	Спря поглед на финалните думи на Куаан. Коленичи и извади от раницата грижливо увит свитък. Развърза връвчицата и разгъна отпечатъка, направен преди месеци в същото това помещение. Виждаха се следите от пръстите му, размазали въглен по краищата.
	С нарастващо безпокойство Сейзед вдигна листа към стоманената плоча и го положи върху нея.
	Не съвпадаха.
	Сейзед отстъпи назад. Сега, когато подозренията му се бяха потвърдили, не знаеше какво да мисли. Отпечатката се изплъзна от пръстите му и погледът му отново се спря на последните думи. Там, където имаше разлика от текста, изучаван от него седмици наред.
	„Аленди не трябва да стигне до Кладенеца на Възнесението — пишеше там, — защото не бива да освобождава онова, що е пленено там“.
	Сейзед седна на пода. „Всичко е лъжа — помисли си обезсърчено. — Религията на терисците… онова, което Пазителите търсят от хилядолетия, което се опитват да разберат — всичко е лъжа. Така наречените пророчества, Героят на времето… всичко това е една голяма измама.
	Нищо повече от хитър трик“.
	Какъв по-добър начин за едно подобно същество да получи свобода? Хората ще са готови да дадат живота си в името на пророчествата. Хората искат да вярват, да се надяват. Ако някой — или нещо — може да овладее тази енергия, да пречупи волята й, какви невероятни неща могат да бъдат постигнати…
	Вдигна глава и зачете думите на стената — долната половина. В нея имаше и други изречения, които се различаваха от тези в отпечатката.
	Или по-скоро неговата отпечатка се беше променила. Сега отразяваше нещата, които създанието искаше Сейзед да прочете. „Пиша тези слова върху стомана — гласяха първите думи на Куаан, — защото не бива да се вярва на нищо, което не е гравирано върху метал“.
	Сейзед поклати глава. Трябваше да обърнат внимание на това изречение. Очевидно всичко, което бе прочел след това, бе лъжа. Той плъзна поглед по надписите на плочата и стигна до финалната част.

	И ето — бе изковано там, — че стигам до същината на моите разсъждения. Искам да се извиня. Дори когато изписвам словата си върху стомана, седнал в тази замръзнала пещера, мисълта ми лъкатуши. Ето това е проблемът. Макар в началото да вярвах в Аленди, постепенно ме изпълваха подозрения. Вярно е, че той напълно отговаряше на признаците. Но как да го обясня?
	Не е ли странно, че отговаряше на тях твърде добре?
	Зная какви са доводите ви. Говорим за Очакването, за предсказани събития, за обещания, направени от великите древни пророци. Разбира се, Героят на времето трябва да отговаря на пророчествата. Да отговаря перфектно. Точно в това е идеята.
	И въпреки това в тази история има нещо твърде удобно. Изглежда, че сме създали герой, който да отговаря на пророчествата, вместо да оставим да се появи по естествен път. Ето какво ме безпокоеше, какво ме караше да се колебая, когато братята ми се върнаха при мен, най-сетне готови да повярват.
	А след това започнах да съзирам и други проблеми. Някои от вас вероятно знаят за моята феноменална памет. Вярно е, не ми трябват ферохимични металоеми, за да запомня за миг изписан лист. И ще ви кажа, макар да ме сметнете за побъркан, че словата на пророчествата се променят.
	Промените са съвсем незабележими. Доста хитри при това. Думичка тук, лек нюанс там. Но думите от страниците са различни от тези в паметта ми. Другите Светоносци ми се подиграват, защото разполагат с металоеми, с които да доказват, че книгите и пророчествата не са променени.
	И така, стигаме до изявлението, което искам да направя. Съществува нещо, някаква сила, която иска да повярваме, че Героят на времето се е появил и че трябва да отиде при Кладенеца на Възнесението. Нещо кара пророчествата да се променят така, че да съответстват по-точно на Аленди.
	Която и да е тази сила, тя може да променя думи, записани във ферохимичен металоем.
	Другите ме смятат за луд. Както казах, това може и да е вярно. Но не трябва ли дори побърканият да разчита на собствения си ум, вместо на околните? Зная какво съм запомнил. Зная какво се казва сега от Светоносците. И двете не съвпадат.
	Долавям изобретателност зад тези промени, хитра и неуловима манипулация. Прекарах последните две години в изгнание, като се опитвах да разшифровам смисъла на тези промени. Стигнах до единственото възможно заключение. Съществува нещо, което контролира нашата религия, и то е нечестиво, не бива да му се има доверие. То ни подвежда и засенчва познанията ни. Използва Аленди, за да руши, насочва го по пътя на смъртта и хаоса. Примамва го към Кладенеца на Възнесението, където се събира хилядолетната сила. Мога само да предполагам, че то използва Дълбината като стимул да пробужда отчаянието на хората, да ни кара да изпълняваме неговата воля.
	Пророчествата са се променили. Сега казват, че Аленди трябва да се откаже от силата, след като я получи. Но не това се казваше преди в писанията — те бяха доста смътни. Ала ето, че новата версия поставя безапелационно решение. В текстовете се описват подробно ужасяващите последствия, ако Героят на времето задържи силата за себе си.
	Аленди им вярва напълно. Той е добър човек — въпреки всичко. Човек, готов да се жертва. В действителност всички негови постъпки — убийствата, разрушенията, страданията, които причини — са го засегнали дълбоко. Всички тези неща в известен смисъл за него са били жертва. Той е свикнал да прекършва волята си заради общото благо.
	Не се съмнявам, че ако Аленди стигне до Кладенеца на Възнесението, ще вземе силата и — в името на очакваното по-голямо добро — ще я предаде.
	Ще я предаде на същата тази сила, която променя текстовете. Ще я предаде на тази разрушителна сила, която го подмамваше да воюва, изкушаваше да го убива и ловко го мамеше на север.
	Онова нещо жадува да получи силата в Кладенеца и за да го стори, оскверни нашата религия.
	И така, аз рискувах за последен път. Молбите ми, ученията, възраженията, дори измените — всичко беше безсмислено. Сега Аленди има други съветници, такива, които му казват каквото той иска да чуе.
	Имам един млад племенник, Рашек. Той мрази всичко кхленийско със страстта на завистливата младост. Още по-силно мрази Аленди. Макар че двамата никога не са се срещали, Рашек се чувства предаден, задето един от нашите потисници е избран за Героя на времето. Аленди ще се нуждае от водачи из Териските планини. Натоварих с тази задача Рашек и се погрижих за помощници да вземе свои верни другари. Рашек трябва да поведе Аленди в погрешна посока, да го обезкуражи, да го откаже по някакъв начин от намерението му да осъществи това пътешествие. Аленди не знае, че е измамен, че всички сме измамени, и няма да ме послуша. Ако Рашек не успее да поведе Аленди в погрешна посока, му наредих да го убие. Но надеждата е малка. Аленди е оцелял при покушения, във войни и катастрофи. И въпреки това, надявам се в мразовитите планини на Терис късметът най-сетне да му изневери. Надявам се на чудо. Аленди не бива да стигне до Кладенеца на Възнесението. Защото не бива да освобождава онова, що е пленено там.

	Сейзед въздъхна. Това беше последният удар, краят на всичко, в което бе вярвал.
	И той знаеше, че никога вече няма да повярва отново.


	Вин откри Елънд на градската стена, загледан към Лутадел. Носеше бяла униформа, една от онези, които му бе поръчала Тиндуил. Изглеждаше… по-възмъжал, отколкото преди няколко седмици.
	— Виждам, че си се събудил — каза тя и застана до него.
	Той кимна. Не я поглеждаше, продължаваше да разглежда града и забързаните хора по улиците.
	Въпреки оздравителните сили на новопридобитата аломантия беше прекарал доста време в кошмари в леглото. Лечителите не бяха сигурни, че ще оцелее дори с помощта на пютриума.
	Но ето го тук. И като истински аломант, беше на крака още първия ден, когато се съвзе.
	— Какво стана? — попита той.
	Тя поклати глава и се облегна на бойницата. Все още чуваше ужасния тътнещ глас: „СВОБОДЕН съм…“
	— Аз съм аломант — рече Елънд.
	Тя кимна.
	— И май Мъглороден — добави той.
	— Струва ми се, че вече знаем откъде са дошли — заяви Вин. — Първите аломанти.
	— Какво стана със силата? Хам не можа да ми даде смислен отговор, а всички останали са чували само слуховете.
	— Аз я освободих — прошепна тя. — Освободих нещо, което не биваше да бъде освобождавано, нещото, което ме отведе при Кладенеца. Елънд, въобще не трябваше да тръгвам да я търся.
	Елънд мълчеше, загледан в града.
	Тя зарови глава в гърдите му.
	— Беше ужасяваща. Усещах я. И я освободих.
	Елънд я прегърна.
	— Вин, това е най-доброто, което си можела да направиш. Най-правилното. Как би могла да знаеш, че всичко, на което си била учена, за което си се готвила и обучавала, е било погрешно?
	Вин поклати глава.
	— Аз съм по-лоша от лорд Владетеля. Накрая той вероятно е осъзнал, че е бил подмамен и че трябва да задържи силата, вместо да я освободи.
	— Вин, ако той беше добър човек, нямаше да направи нещата, които е направил с тази земя.
	— Може да съм по-лоша от него — заяви Вин. — Това нещо, което освободих… мъглите убиват хора и излизат денем… Елънд, какво ще правим сега?
	Той я погледна за миг, после отново се обърна към града и хората.
	— Ще постъпим, както ни учеше Келсайър, Вин. Ще оцеляваме.


	Ars Arcanum

	_Допълнителни авторови бележки за всяка глава в тази книга заедно с нередактирани сцени и подробна информация за света можете да откриете на адрес www.brandonsanderson.com_



	Кратка справочна таблица по аломантия
	| Метал | Аломантична сила | Ферохимична сила 
	| Желязо | Притегля близки метали | Съхранява физическа тежест 
	| Стомана | Тласка близки метали | Съхранява физическа бързина 
	| Калай | Подсилва сетивата | Съхранява сетивност 
	| Пютриум | Подсилва физическите способности | Съхранява физическа сила 
	| Месинг | Успокоява чувствата | Съхранява топлина 
	| Цинк | Възбужда чувствата | Съхранява мисловна бързина 
	| Мед | Прикрива аломантични пулсации | Съхранява памет 
	| Бронз | Разкрива аломантични пулсации | Съхранява бодрост 
	| Атиум | Вижда бъдещето на другите | Съхранява възраст 
	| Малатиум | Вижда в миналото на другите | Неизвестна 
	| Злато | Вижда в собственото минало | Съхранява здраве 
	| Електрум | Вижда в собственото бъдеще | Неизвестна 



	Имена и термини

	__Аленди:__ личност, завладяла света преди хиляда години, във времето преди Възнесението на лорд Владетеля. Вин открива дневника му в двореца на лорд Владетеля и в началото смята, че той е станал лорд Владетеля. По-късно се разкрива, че Аленди е убит от своя слуга Рашек, който заема мястото му. Аленди е бил приятел и протеже на Куаан, териски учен, който вярвал, че Аленди може да е Героят на времето.

	__Аломантия:__ тайнствена наследствена сила, при която в тялото се изгарят метали, за да се добият специални умения.

	__Аломантични метали:__ съществуват осем основни аломантични метала. Те са разпределени по двойки, съставени от чист метал и неговата сплав. Могат също така да бъдат разделени на две групи от четири вътрешни метала (калай, пютриум, мед и бронз) и четири външни (желязо, стомана, цинк и месинг). Открай време се предполага, че има само още два аломантични метала — злато и атиум. Но откриването на сплавите на златото и атиума разширява аломантичните метали до дванайсет. Носят се слухове и за други метали, един от които бива открит (виж алуминий).

	__Аломантични пулсации:__ сигнали, издавани от аломант, който гори метали. Само друг аломант, горящ бронз, може да „чуе“ тези пулсации.

	__Алриане:__ единствена дъщеря на лорд Ашуедър Сет.

	__Алуминий:__ метал, който Вин е принудена да разпали в палата на лорд Владетеля. Доскоро са го познавали само Стоманените инквизитори. Разпаленият алуминий изчерпва резервите на всички други аломантични метали. Чифтът му (ако съществува) е неизвестен.

	__Амаранта:__ една от любовниците на Страф Венчър.

	__Атиум:__ странен метал, който се добива в Хатсинските ями. Събира се в малки геоди, оформящи кристални жили в кухини под земята.

	__Ашуедър:__ малкото име на лорд Сет.

	__Боксинг:__ разпространено название на имперската златна монета. Името произхожда от рисунката на гърба на монетата, на която я изобразен Кредик Шау — дворецът на лорд Владетеля.

	__Брезова отвара:__ често използвана отрова.

	__Бриз:__ Усмирител от групата на Келсайър, впоследствие съветник на Елънд.

	__Бронзови пулсации:__ друго название на аломантичните пулсации.

	__Валет Реноа:__ име, с което се представя Вин при посещенията се в двора в дните преди Рухването.

	__Възнесение (на лорд Владетеля):__ Възнесението е понятие, с което се описва какво е станало с Рашек, когато задържал силата при Кладенеца на Възнесението и станал лорд Владетел.

	__Главорез:__ Мъглив, който гори пютриум.

	__Гнеорндин:__ единственият син на Ашуедър Сет.

	__Горадел:__ войник от Лутаделския гарнизон. Горадел охранява двореца, когато Вин решава да проникне в него и да убие лорд Владетеля. Вин го убеждава да премине на нейна страня и по-късно той пуска Елънд в двореца, за да се опита да я спаси. Впоследствие е взет в охраната на Елънд.

	__Горене (аломантично):__ процес на изразходване и използване на металите в стомаха на аломанта. Първо разтворите трябва да бъдат погълнати, след това метаболизирани, за да може да се използва силата им.

	__Горящите земи:__ пустини в покрайнините на Последната империя.

	__Демоа, капитан:__ заместник на Хам, войник от дворцовата охрана на Елънд.

	__Джанарл:__ заместник-командир на Страф Венчър.

	__Джастис Лекал:__ наследник на Къща Лекал, бивш приятел на Елънд. В компанията на Телдън тримата често говорят за политика и философия.

	__Докс:__ съкратено от Доксон.

	__Доксон:__ дясна ръка на Келсайър, неофициален водач на групата му след неговата смърт. Не притежава аломантични способности.

	__Дух:__ Калаено око в групата на Келсайър. Дух е най-младият член на групата и е само на петнадесет, когато пада лорд Владетеля. Той е племенник на Клъбс и в началото е известен с неразбираемия си уличен жаргон.

	__Дълбината:__ митично чудовище или сила, заплашвала земята преди възкачването на лорд Владетеля и основаването на Последната империя. Названието произхожда от архивите на терисците, в които се предрича появата на Героя на времето, който евентуално ще победи Дълбината. Лорд Владетеля твърди, че го е направил след Възнесението.

	__Дърпач:__ Мъглив, който гори желязо.

	__Елънд Венчър:__ крал на Централната област, син на Страф Венчър.

	__Железни очи:__ прякорът на Марш в неговата група.

	__Желязно дърпане:__ Придърпване на метал, когато аломантът гори желязо. Дърпането е прилагане на сила върху метала, при което той бива теглен право към аломанта. Ако металният предмет, наричан още котва, е по-тежък от аломанта, той или тя се премества в посока към него.

	__Задимител:__ Мъглив, който гори мед.

	__Инквизитор (Стоманен):__ група странни същества, жреци, които служат на лорд Владетеля. В главите им през очите са забити стоманени шипове (клинци), но по някаква причина те не умират от това. Инквизиторите са фанатично предани на лорд Владетеля и използват аломантичната си сила главно за преследване и изтребване на скаа. Притежават някои от уменията на Мъглородните, както и свои собствени.

	__Извличане (ферохимично):__ изтегляне на сила от ферохимичен металоем. Сходно е на термина „горене“, използван от аломантите.

	__Изгасяване (аломантично):__ преустановяване горенето на аломантични метали.

	__Йеден:__ член на групата на Келсайър и водач на скаа бунтовниците. Загива в битката с лорд Владетеля.

	__Йомен, лорд:__ принудител в Ортьо, политически противник на Сет.

	__Калаено око:__ Мъглив, който гори калай.

	__Кандра:__ раса от странни същества, които могат да поглъщат мъртвото тяло на човек и да го възпроизвеждат със собствена плът. Те съхраняват костите на човека, когото имитират, и ги използват в строежа на тялото, тъй като кандра нямат собствен скелет. Служат на хората чрез Договори — които се купуват срещу атиум — и са в родствени връзки с мъгливите духове.

	__Кантон:__ подразделение на Стоманените министерства.

	__Кеймън:__ бивш главатар от бандата на Вин. Суров човек, който често я бие. Кеймън е низвергнат от Келсайър. Впоследствие инквизиторите го убиват.

	__Кел:__ съкратено прозвище на Келсайър.

	__Келсайър:__ най-прочутият водач на разбойническа група в Последната империя, създал бунтовническа армия от скаа и свалил лорд Владетеля, при което загива. Мъглороден и първи учител на Вин.

	__Кладенец на Възнесението:__ митичен център на силата в териските предания. Смята се, че Кладенецът на Възнесението съдържа магични резерви от енергия, която може да бъде поета от човек, посетил го в подходящ момент.

	__Кладент:__ истинското име на Клъбс.

	__Клипс (монета):__ популярно название за имперската медна монета в Последната империя. Медните монети често се използват от Мъглородни и Монетомети за скачане и атака.

	__Клис:__ жена от Лутаделския двор, която Вин познава. По-късно се разкрива, че е наемница за събиране на информация.

	__Колос:__ раса на войни-чудовища, създадена от лорд Владетеля и по-късно използвана от него за завладяване на света.

	__Котва (аломантична):__ термин, използван за обозначаването на метално парче, от което аломантът се Тласка или към което се Притегля, когато гори желязо или стомана.

	__Кредик Шау:__ дворецът на лорд Владетеля в Лутадел. Превежда се от старотериски като Хълмът на Хилядата кули.

	__Куаан:__ териски книжник от времето преди Рухването. Светоносец, първият, който погрешно смята, че Аленди е Героят на времето. По-късно се отмята от това решение и предава бившия си приятел.

	__Кхлениум:__ древно кралство, съществувало преди появата на Последната империя. Родна страна на Аленди.

	__Ладриан:__ истинското име на Бриз.

	__Лестибърнс:__ истинското име на Дух.

	__Ллама, Мъглородни:__ творческата група на Брандън Сандърсън. Мъглородните Ллама горят различни видове растения, за да добиват свръхлламаски сили. На интернет страницата на групата могат да се поръчат фланелки с логото.

	__Лорд Владетеля:__ император, управлявал Последната империя в продължение на хиляда години. Навремето се наричал Рашек и бил териски слуга, нает от Аленди. Той убил Аленди и вместо него отишъл при Кладенеца, където взел силата и се Възнесъл. Убит от Вин.

	__Лутадел:__ столица на Последната империя и най-големият град в страната. Лутадел е известен с текстилната си промишленост, ковачниците и величествените цитадели на благородниците.

	__Малатиум:__ метал, открит от Келсайър, често смятан за Единайсетия метал. Никой не знае къде го е намерил и защо е вярвал, че металът може да погуби лорд Владетеля. В действителност той дава на Вин ключа, който й помага да срази императора.

	__Мардра:__ жената на Хам. Не обича да се замесва в дейността на групата и да излага на опасност децата им и по правило страни от останалите членове.

	__Меден облак:__ невидимо прикриващо поле, което се създава около аломант, горящ мед. Когато аломантът гори и други метали освен мед, пулсациите им се скриват от друг аломант, горящ бронз. Терминът „меден облак“ се използва понякога и за Задимител (Мъглив, който гори мед).

	__Металоем:__ метално изделие, използвано от ферохимиците като акумулаторна батерия, в която да се съхраняват различни качества, за да бъдат извличани при нужда. Металоемите носят названията на металите, от които са изработени: стоманоем, желязоем и прочее.

	__Монетомет:__ Мъглив, който гори стомана.

	__Мъгли:__ странни вездесъщи облаци, които се спускат над Последната империя всяка нощ. По-гъсти от обикновената мъгла, те се вихрят и кълбят, сякаш са живи.

	__Мъглив:__ аломант, който може да гори само един метал. Мъгливите са далеч по-многобройни от Мъглородните. (Забележка: в аломантията човек може да гори или един, или всички метали. Не съществуват междинни варианти с комбинации от по два или три.)

	__Мъглороден:__ аломант, който може да гори всички аломантични метали.

	__Мъглопелерина:__ наметало, носено от много Мъглородни като знак за тяхното положение. Изработена е от множество ленти, съшити отгоре, но пуснати да се веят свободно от раменете надолу.

	__Ноорден:__ единственият принудител, избрал да остане в Лутадел и да служи на Елънд.

	__Област (на Последната империя):__ Провинции, на които се разделя империята. Лутадел се намира в Централната област, която се нарича още и Вътрешна област и включва множество различни народности от Последната империя. След Рухването Последната империя се разпада и в отделните области се появяват дребни крале, които завземат властта и започват да воюват помежду си.

	__ОреСюр:__ кандра, нает от Келсайър. В началото на историята е приел облика на лорд Реноа, чичо на Вин. После Договорът му е прехвърлен на Вин.

	__Ортьо:__ столица на Северната област, седалище на Къща Венчър.

	__Освобождаване (ферохимично):__ моментът, при който ферохимикът преустановява да черпи дадено качество от металоема.

	__Оцелелия от Хатсин:__ прозвище на Келсайър, свързано с факта, че той е единственият пленник, успял да избяга от Хатсинските ями.

	__Пазител (Териски):__ „Пазител“ е друг термин, използван за ферохимик. В действителност Пазителите са организация на ферохимици, посветила се на откриването и съхраняването на познания и религии, съществували преди Възнесението. Лорд Владетеля ги преследва до почти пълно изтребване и Те са принудени да водят таен живот.

	__Пенрод, Ферсон:__ един от най-изтъкнатите аристократи, останали в Лутадел. Член на Събора на Елънд.

	__Последната империя:__ империя, основана от лорд Владетеля. Името е породено от факта, че след като се смята за безсмъртен, той е уверен, че ще управлява последната империя на този свят, която никога няма да падне.

	__Принудител:__ свещенослужител на лорд Владетеля. Принудителите са религиозни фигури, чиновници и нерядко шпиони. Сделка или обещание, което не е сключено в присъствието на принудител, не се смята за законосъобразно или морално обвързващо.

	__Пютриумен юмрук:__ Мъглив, който гори пютриум.

	__Размирител:__ Мъглив, който гори цинк.

	__Размиряване (аломантично):__ когато аломантът гори цинк и Притегля чувствата на избран човек с цел да ги възбуди.

	__Рашек:__ териски носач от времето преди Възнесението. Рашек е нает от Аленди, за да му помогне при изкачването до Кладенеца на Възнесението, но не се погажда с него и по-късно го убива.

	__Реноа, лорд:__ благородник, убит от Келсайър и превъплътен от кандрата ОреСюр. Вин играе ролята на негова племенница, Валет Реноа.

	__Рийн:__ брат на Вин, който я защитава и обучава в занаята на крадците. Рийн е груб и безмилостен, но спасява Вин от полудялата й майка и я пази, докато е малка.

	__Рухването:__ смъртта на лорд Владетеля и падането на Последната империя

	__Саждиви кратери:__ седем големи вулкана, които са се появили в Последната империя по време на Възнесението.

	__Саждопад:__ валеж на сажди, предизвикан от Саждивите кратери

	__Светоносци:__ секта от учени, териски ферохимици, преди Възнесението. По-късно от нея произхожда Орденът на Пазителите.

	__Сейз:__ прозвището на Сейзед в неговата група.

	__Сейзед:__ териски Пазител, който се присъединява към групата на Келсайър въпреки волята на сънародниците си и впоследствие помага за събарянето на Последната империя.

	__Сет, лорд Ашуедър:__ крал в Западната област. Негов столичен град е Фадрекс.

	__Синод (териски):__ върховни водачи в организацията на Пазителите.

	__Скаа:__ селска прослойка в Последната империя. Някога са били от различни раси и националности, но за хиляда години по време на империята на лорд Владетеля са подлагани на непрестанно потисничество и гонения, вследствие на което се превърнали в обща робска раса.

	__Стоманено министерство:__ религиозна каста на лорд Владетеля, състояща се от малка група Стоманени инквизитори и по-голям отряд жреци, известни като принудители. Стоманеното министерство е повече от религиозна организация: то е обществената рамка, върху която се гради управлението на империята.

	__Страф Венчър:__ баща на Елънд, крал на Северната област. Столица на кралството му е Ортьо.

	__Татингдуен:__ столица на Териска област.

	__Теглене (аломантично):__ прилагане на аломантия за Притегляне на нещо — метали с помощта на желязо и човешки емоции с цинк.

	__Телдън:__ стар приятел на Елънд, с когото говорят за политика и философия.

	__ТенСуун:__ кандрата на Страф Венчър.

	__Терис:__ провинция в далечния север на Последната империя. Единствената област, запазила името на някогашното си кралство, вероятно в знак на привързаността на лорд Владетеля към тази страна.

	__Тиндуил:__ териска Пазителка и член на Синода.

	__Тласкане (аломантично):__ прилагане на аломантия за Тласкане на нещо — на човешки чувства с помощта на месинг или на метали със стомана.

	__Търсач (аломант):__ Мъглив, който гори бронз.

	__Усмирител:__ Мъглив, който гори месинг.

	__Усмиряване (аломантично):__ когато аломантът гори месинг и Тласка чувствата на друг човек, като ги потиска.

	__Фадрекс:__ среден по размери добре укрепен град в Западната област. Столица и родно място на Ашуедър Сет. Основен склад на Кантона по снабдяване.

	__Фелт:__ един от шпионите на Страф, човек, който (като повечето служители на Страф) е напуснал Лутадел след Рухването. По-късно преминава на служба при Елънд.

	__Филин:__ известен лутаделски търговец и член на Събора на Елънд.

	__Хам:__ Главорез от групата на Келсайър, впоследствие капитан на дворцовата охрана на Елънд.

	__Хамънд:__ цялото име на Хам.

	__Хатсин:__ виж Хатсински ями.

	__Хатсински ями:__ мрежа от пещери, единственото място в Последната империя, където се добива атиум. Лорд Владетеля използвал в галериите затворници. Малко преди да умре Келсайър разрушава пещерите.

	__Чанерел:__ река, преминаваща през Лутадел.

	__Шан Елариел:__ бивша годеница на Елънд. Мъглородна, убита от Вин.


	Brandon Sanderson
	The Well of Ascension, 2007

	__Издание:__
	Брандън Сандърсън. Кладенецът на възнесението
	Американска, първо издание
	Превод: Юлиян Стойнов
	Редактор: Иван Тотоманов
	Художествено оформление на корица: „Megachrom“
	Компютърна обработка: ИК „БАРД“ ООД Анна Балева
	ISBN 978-954-655-146-7

	Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/text/25107
	Последна корекция: 7 август 2012 в 20:41