[Kodirane UTF-8]

	Брандън Сандърсън
	Последната империя



	Някога един герой се възправил, за да спаси света. Млад мъж със загадъчен произход отправил храбро предизвикателство към мрака, който се спускал над тази страна.
	Но се провалил.

	Хиляда години по-късно светът е пустиня от пепел и мъгли, управлявана от безсмъртен император, наричан лорд Владетеля.
	Всеки опит за съпротива завършва печално. Но надеждата оцеляла. Надежда за края на империята и дори за гибелта на самия лорд Владетел. И ето че в наши дни един брилянтен ум подготвя ново въстание — такова, което зависи изцяло от неговата хитрост и необичайни способности и от помощта на невероятна героиня, дете на улицата, която трябва да овладее изкуството на аломантията, могъщата сила на Мъглородните.

	Изумителен свят — книга, която заслужава признание!

	Епично фентъзи, изтъкано от интриги, изненади и магични битки. „Последната империя“ е само началото…





	На Бет Сандърсън,
	която чете фентъзи отпреди да съм се родил
	и напълно заслужава
	да има внук, смахнат като нея.



	Благодарности

	И този път намирам за необходимо да благодаря на моя чудесен агент Джошуа Билмис и на също толкова невероятния издател Моше Федер. Те свършиха страхотна работа по тази книга и аз съм горд от възможността да работя с тях.
	Както винаги, моята неуморна читателска група осигуряваше непрестанна обратна връзка и ме окуражаваше: Алън Лейтън, Джанет Лейтън, Кейлин Зобел, Нейт Хатфийлд, Брайс Съндик, Кимбъл Ларсън и Емили Скоуръп. Пробните читатели, които се запознаха с необработената версия на тази книга и ми помогнаха да й придам вида, в който я четете сега, включват Криста Олсън, Бенджамин Р. Олсън, Мика Демоа, Ерик Елърс, Изи Уитинг, Стаси Уитман, Кристина Каглър, Мегън Кауфман, Сара Байлънд, К. Лий Плейър, Етан Скарстед, Джилена О’Брайън, Райън Джурадо и невъобразимия Питър Алсторм.
	Има още няколко души, на които бих искал особено да благодаря. Айзък Стюарт, който изработи картата за тази книга, беше неоценим източник на важни идеи и графични подсказки. Хедър Кърби ми даде прекрасни съвети относно загадъчните мисловни процеси в ума на една млада жена. Неоценима беше и коректорската работа на Чълсти Стейпъли и Кайлийна Ричинс.
	В добавка, бих искал да изразя признателност на няколко много важни хора, които работеха зад сцената на книгата, закупена от вас. Сет Лърнър, художествен редактор на крупнотиражните издания в „Тор“, свърши изключителна работа — тъкмо благодарение на него както тази книга, така и „Елантрис“ имат чудесни корици. Също така Дейвид Мънч от рекламния отдел на „Тор“ прекрачи далеч отвъд зова на дълга, за да осигури успеха на „Елантрис“. И двамата имат моите благодарности.
	И накрая, както винаги, искам да благодаря на моето семейство за неизчерпаемата подкрепа и ентусиазъм.
	Специални благодарности на брат ми Джордан за неговия ентусиазъм, подкрепа и вярност. Надникнете в разработките му на моята уебстраница: www.brandonsanderson.com


	Пролог


	Понякога се измъчвам, че не съм героят, за който всички ме мислят.
	Философите ме уверяват, че сега е времето, възвестено от знаменията. Но аз все още се питам дали не са избрали погрешния човек. Толкова много хора се уповават на мен. Казват, че ще държа в ръцете си бъдещето на целия свят.
	Какво ще си помислят, ако разберат, че техният защитник — Героят на времето, техният спасител — се съмнява в самия себе си? Може би въобще няма да се изненадат. В известен смисъл това ме безпокои най-много. Може би в сърцата си те се съмняват — също като мен.
	Когато ме гледат, дали виждат един лъжец?

	От небето се сипеше пепел.
	Лорд Трестинг се намръщи, вдигнал очи към поруменялото обедно небе. Прислугата вече бързаше да разтвори слънчобран над него и изтъкнатия му гост. Саждопадите не бяха рядко явление в Последната империя, но Трестинг се надяваше да не лекьоса великолепния чисто нов сюртук и жилетката, доставени току-що с канална ладия от самия Лутадел. За щастие почти нямаше вятър и слънчобранът най-вероятно щеше да свърши работа.
	Трестинг и гостът му стояха в малкия двор на хълма и гледаха към полето. Под сипещата се пепел над посевите долу работеха приведени няколкостотин души. Движенията им бяха лениви, но пък това бе съвсем типично за скаа. Тези селяци бяха мързелива, непродуктивна пасмина. Не се оплакваха, разбира се, знаеха добре, че не бива, поне на това бяха научени. Работеха със сведени глави, изпълняваха задълженията си с тиха апатия. Свистящият камшик на надзирателя бе в състояние да ги раздвижи за кратко, но веднага щом той отминеше, те се връщаха към предишната летаргия.
	Трестинг погледна застаналия до него мъж и отбеляза:
	— Човек би си помислил, че след като ги развъждаме няколко хиляди години за работа на полето, би трябвало да действат малко по-чевръсто.
	Принудителят кимна и повдигна вежда — движение, с което сякаш се опитваше да обърне внимание върху най-отличителната си черта, сложната татуировка, изрисувана около очите му. Беше огромна, простираше се чак върху челото му и от двете страни на носа. Беше архипрелан — без съмнение особено важен принудител. Трестинг имаше свои лични принудители в имението, но те бяха само дребни служители, с оскъдни знаци около очите. А този беше пристигнал от Лутадел със същата канална ладия, с която бяха докарали костюма на Трестинг.
	— Трябва да видите градските скаа, Трестинг — заговори принудителят, загледан в работниците долу. — Тези са направо усърдни в сравнение с тях. Тук имате по-… пряк контрол върху вашите скаа. Колко от тях, по ваша преценка, губите месечно?
	— О, към половин дузина, не повече — отвърна Трестинг. — Едни от побои, други от изтощение.
	— Бегълци?
	— Никога! — заяви Трестинг. — Когато наследих тази земя от баща ми, имаше няколко — но наредих да екзекутират семействата им. Останалите бързо изгубиха желание. Никога не съм разбирал хората, които се оплакват от проблеми със скаа — според мен тези същества са доста лесни за управление, ако им покажеш, че имаш здрава ръка.
	Принудителят кимна, сгърбен мълчаливо в сивкавото си расо. Изглеждаше доволен, което бе добър признак. Всъщност обсъжданите скаа не бяха лична собственост на Трестинг. Като всички скаа, те принадлежаха на лорд Владетеля, Трестинг само наемаше работниците от своя божествен повелител, също както плащаше за услугите на неговите принудители.
	Принудителят погледна джобния си часовник, после вдигна очи към слънцето. Въпреки саждопада светилото днес сияеше ярко — ослепително алено зарево зад мъждивата чернилка на небосвода. Трестинг извади кърпа и обърса челото си, доволен, че сянката на слънчобрана ги пази от обедната жега.
	— Много добре, Трестинг — рече принудителят. — Ще запозная с предложението ви лорд Венчър, както ме помолихте. Освен това той ще получи от мен положителен доклад за вашите действия тук.
	Трестинг успя да сдържи облекчената си въздишка. За всяка сделка или договор между благородници се изискваше свидетелството на принудител. Вярно, дори нисши принудители като тези, които държеше на служба Трестинг, можеха да бъдат свидетели — но пък толкова по-добре щеше да е, ако спечели уважението на личния принудител на Страф Венчър.
	Принудителят се обърна към него.
	— Днес следобед поемам назад.
	— Толкова скоро? — попита Трестинг. — Защо не останете за вечеря?
	— Не — отвърна принудителят. — Макар че има още един въпрос, който бих искал да обсъдя с вас. Дойдох не само по молба на лорд Венчър, но и да… проверя едни неща за Инквизиторския отдел. Носи се слух, че обичате да флиртувате с вашите женски скаа.
	По гърба на Трестинг пробягаха тръпки.
	Принудителят се засмя, усмивка, която вероятно трябваше да е подкупваща, но Трестинг я намери за зловеща.
	— Не се тревожете, Трестинг. Ако имаше някакви сериозни опасения за действията ви, на мое място щяха да пратят Стоманен инквизитор.
	Трестинг бавно кимна. Инквизитор. Никога не бе виждал тези нечовешки създания, но бе чувал… разни истории.
	— Останах доволен от начина, по който процедирате с въпросните женски скаа — продължи принудителят, зареял поглед към полето. — Това, което видях и чух, говори недвусмислено, че винаги почиствате собствената си бъркотия. В Лутадел човек като вас — способен, експедитивен — може да стигне далече. Още няколко години работа, някои успешни, търговски сделки и — кой знае?
	Принудителят му обърна гръб и Трестинг неволно се засмя. Това не беше обещание, нито дори одобрение, защото по своята същност принудителите бяха по-скоро чиновници и свидетели, отколкото свещеници — но да чуе подобна похвала от един от най-приближените служители на лорд Владетеля… Знаеше, че някои благородници намират принудителите за смущаващи — други дори ги смятаха за досадни, — но в този момент бе готов да целуне своя изтъкнат гост.
	Отправи поглед към приведените под кървавото слънце и саждопада скаа. Типичен провинциален благородник, той бе привикнал да си осигурява прехрана от своята плантация, но това не изключваше мечтите някой ден да се премести в Лутадел. Беше чувал разкази за балове и забави, за блясък и интриги — и всичко това будеше в душата му вълнение.
	„Довечера ще празнувам“ — обеща си той. Имаше едно младо момиче в четиринайсета колиба, на което бе хвърлил око от известно време…
	Усмихна се отново. Още няколко години работа, бе казал принудителят. Но възможно ли бе Трестинг да ускори този процес, ако работи по-усърдно? Напоследък неговата скаа популация бележеше трайно нарастване. Може би ако ги притиснеше още малко, щеше да успее да получи допълнителен добив това лято и да изпълни договора си с лорд Венчър с надбавка.
	Кимна замислено, докато наблюдаваше тълпата лениви скаа. Едни размахваха мотики, други бяха коленичили и чистеха с голи ръце пепелта от кълновете. Не се оплакваха. Вероятно дори не смееха да мислят. Така беше и така трябваше да бъде, защото бяха скаа. Бяха…
	Един скаа вдигна глава и Трестинг замръзна, защото онзи го погледна и на лицето му блесна искра — не, по-скоро пламък на омраза. Трестинг никога не бе виждал нещо подобно, не и на лицето на скаа. Машинално отстъпи назад и по тялото му пробягаха тръпки… а изправеният скаа продължаваше да го пронизва с поглед.
	На всичко отгоре се усмихна.
	Трестинг се огледа и извика:
	— Кардън!
	Плещестият надзирател дотича и се поклони.
	— Да, милорд?
	Трестинг се обърна и вдигна ръка…
	И се намръщи. Къде беше онзи изправен скаа? Всички работеха със сведени глави и с тези покрити със сажди и пот тела бе ужасно трудно да ги различиш. Трестинг шареше с очи. Стори му се, че позна мястото… но беше пусто, там нямаше никого.
	Но това бе невъзможно. Човек не можеше толкова бързо да изчезне от групата. Къде можеше да иде? Трябваше да е там някъде, да работи, свел подобаващо глава. И въпреки това нищо не можеше да извини онзи предизвикателен поглед.
	— Милорд? — попита отново Кардън.
	Принудителят ги наблюдаваше с любопитство. Не биваше да показва пред него, че един от работниците се е държал неподобаващо.
	— Искам да пришпориш малко повече онези работници в южната част — нареди Трестинг и посочи. — Струват ми се прекалено лениви, дори за скаа. Набий неколцина.
	Кардън повдигна рамене, но кимна. От боя нямаше кой знае какъв смисъл — но пък надзирателят не бе човек, който да се нуждае от причина, за да развърти камшика.
	В края на краищата ставаше въпрос за най-обикновени скаа.


	Келсайър бе чувал разни истории.
	Предавани шепнешком разкази за отдавна отминали времена, когато слънцето не било червено. Времена, в които небето не било забулено от дим и пепел, когато посевите не се борели за оцеляване и когато скаа не били роби. Времена преди лорд Владетеля. Онези дни обаче бяха отдавна забравени. Дори легендите за тях избледняваха.
	Келсайър бе втренчил поглед в слънцето, огромния червен диск, който пълзеше към западния хоризонт. Постоя така известно време, сам сред опустялото поле. Работният ден беше приключил, скаа бяха прибрани в колибите. Скоро щяха да се спуснат мъглите.
	По някое време Келсайър въздъхна, обърна се и пое през браздите и по пътеките, като заобикаляше големите купчини пепел. Внимаваше да не стъпва върху кълновете, макар да не можеше да си обясни какво го кара да го прави. Кълновете едва ли си заслужаваха усилието. Повехнали, със спаружени кафяви листа, те изглеждаха смачкани като хората, които ги отглеждаха.
	Колибите на скаа бавно изплуваха в бледата светлина. Келсайър вече виждаше сгъстяващата се мъгла, която забулваше небето и придаваше на наподобяващите могила постройки призрачен, нереален изглед. Край колибите нямаше охрана — нито един скаа не би посмял да излезе след падането на нощта. Страхът от мъглата бе твърде силен.
	„Ще трябва да ги излекувам от това някой ден — помисли си Келсайър, докато се приближаваше към най-голямата постройка. — Но всяко нещо с времето си“. Дръпна вратата и влезе.
	Разговорите секнаха. Келсайър затвори вратата и се обърна с усмивка към трийсетината скаа в помещението. В центъра вяло блещукаше огнище. Големият котел до него беше пълен с вода, в която плуваха оскъдни зеленчуци — зародишът на предстоящата вечеря. Супата, разбира се, щеше да е съвсем рядка. И въпреки това миришеше примамливо още отсега.
	— Добър вечер на всички — заяви Келсайър все така усмихнато, пусна торбата си на земята и се облегна на вратата. — Как мина денят?
	Думите му разчупиха тишината и жените се върнаха към подготовката на вечерята. Неколцината мъже около грубо скованата маса обаче продължиха да оглеждат новодошлия с недоволни изражения.
	— Денят ни беше изпълнен с работа, пътнико — рече Тепър, един от старейшините. — Нещо, което на теб ти се размина.
	— Никога не съм си падал по земеделската работа — призна Келсайър. — Твърде тежка е за деликатната ми кожа. — Засмя се и показа изпъстрените си с множество белези ръце. Покриваха кожата му по дължина, сякаш някакво чудовище систематично го бе драло с острите си нокти.
	Тепър изсумтя. Беше твърде млад за старейшина, вероятно някъде около четирийсетте и в най-добрия случай само с пет години по-възрастен от Келсайър. Но в позата му имаше нещо, подсказващо, че той командва тук.
	— Сега не е време за безотговорно поведение — продължи Тепър строго. — Щом приютим пътник, очакваме от него да се държи така, че да не събужда подозрения. Можеше да спечелиш наказание с камшик за хората около теб с бягството си от полето тази сутрин.
	— Вярно — съгласи се Келсайър. — Но тези хора можеха да получат камшик само задето са стояли не там, където трябва, почивали са твърде дълго или са се покашляли, когато надзирателят е минавал край тях. Веднъж пред очите ми пребиха един човек само защото господарят му заяви, че не мигнал както трябвало.
	Тепър седеше вдървено и го гледаше с присвити очи. Лицето му си оставаше безизразно.
	Келсайър въздъхна.
	— Добре де. Щом искате да си вървя, тръгвам си. — Метна торбата на рамо и дръпна вратата.
	През отвора веднага нахлу мъгла, плъзна се лениво покрай краката на Келсайър и запълзя по пръстения под като предпазливо животно. Неколцина от присъстващите нададоха изплашени викове, останалите бяха твърде сащисани, за да реагират. Келсайър постоя така няколко секунди, загледан в черните мъгли, чиито повлекла едва отразяваха трепкащата светлина на огъня.
	— Затвори — каза Тепър; в гласа му се долавяше по-скоро молба, отколкото заповед.
	Келсайър изпълни молбата и бутна вратата, която прекъсна ствола на пълзящото навътре белезникаво туловище.
	— Мъглата не е каквото си мислите. Прекалено много се боите от нея.
	— Онези, които се скитат в мъглата, губят душите си — прошепна една жена. Изказването й повдигаше въпроси. Дали Келсайър е излизал в мъглата? Какво се е случило с душата му?
	„Да знаехте само“ — помисли си той.
	— Какво пък, предполагам това означава, че мога да остана. — Махна на едно момче да му донесе стол. — Радвам се, защото щеше да е жалко да си тръгна, преди да споделя с вас новините.
	Думите му накараха доста хора да вдигнат глави. Това бе истинската причина, заради която го допускаха тук, причината, поради която покорни селяци биха приютили човек като Келсайър — един скаа, нарушаващ заповедите на лорд Владетеля със скитането си от плантация на плантация. За тях Келсайър несъмнено беше ренегат — опасност за общината, — но пък носеше новини от външния свят.
	— Идвам от север — продължи Келсайър. — От земи, където волята на лорд Владетеля не е толкоз осезаема. — Говореше с ясен глас и хората неволно се навеждаха към него. На следващия ден думите му щяха да бъдат повторени пред няколкостотинте души, обитаващи околните колиби. Скаа бяха покорни хорица, но същевременно се славеха като непоправими клюкари.
	— На запад думата имат местните господари — продължи Келсайър. — Там са далече от желязната хватка на лорд Владетеля и неговите принудители. И някои от тези далечни благородници са открили, че щастливият скаа работи по-добре от бития. Един от тях, лорд Реноа, дори заповядал на надзирателите си да престанат с побоищата. Носят се слухове, че обмислял да изплаща възнаграждения в плантациите си, също както градските занаятчии имат право да печелят.
	— Глупости — изпръхтя Тепър.
	— Моите извинения — рече. Келсайър. — Не знаех, че старейшината Тепър наскоро е посещавал имението на лорд Реноа. Последния път, когато вечеряхте с него, да не би да ви е казал нещо, което е пропуснал да сподели с мен?
	Лицето на Тепър пламна: скаа не пътуваха и със сигурност не вечеряха с господарите.
	— Мислиш ме за глупак, пътнико — изръмжа той, — но зная какво се опитваш да направиш. Ти си онзи, когото наричат Оцелелия, белезите по ръцете те издадоха. Ти си размирник — обикаляш из плантациите и всяваш недоволство. Ядеш от нашата храна, разказваш възвишени истории и лъжи, след това изчезваш и оставяш хора като мен да се справят с фалшивите надежди, които пробуждаш в нашите деца.
	Келсайър повдигна вежди.
	— Успокой се, старейшино Тепър. Безпокойството ти е съвсем неоправдано. Пък и нямам никакво намерение да ви подяждам. Аз си нося храна. — И тупна торбата на масата пред Тепър. Капакът се отвори и съдържанието се изсипа. Пресен хляб, плодове и дори няколко дебели сушени наденици.
	Един едър плод падна и се търколи по пода. Тепър го погледна изумено.
	— Това е храна за благородници!
	Келсайър изсумтя.
	— Не бих казал. Знаете ли, за човек с подобна слава и положение, вашият лорд Трестинг има забележително лош вкус. Килерът му е срам за благородническото съсловие.
	Тепър пребледня още повече и прошепна:
	— Значи там си ходил днес следобед! Влизал си в къщата. Ти… _си крал от нашия господар_!
	— Именно — потвърди Келсайър. — И, ако ми позволиш да добавя, докато вкусът на вашия господар към храната е достоен за съжаление, войниците му са далеч по-впечатляващи. Промъкването в имението посред бял ден се оказа истинско изпитание.
	Тепър не откъсваше поглед от храната.
	— Ако надзирателите видят това тук…
	— Какво пък, съветвам ви да се погрижите да изчезне — прекъсна го Келсайър. — Готов съм да се обзаложа, че ще е доста по-вкусно от тази рядка супа.
	Трийсетина чифта гладни очи гледаха втренчено храната. Дори да имаше още възражения, Тепър ги запази за себе си и мълчанието му бе прието за съгласие. След броени минути храната бе разпределена. Супата бе забравена — скаа утоляваха глада си с много по-вкусни ястия.
	Келсайър се отдръпна встрани, облегна се на стената и ги загледа как се хранят. В думите му имаше голяма доза истина: запасите в килера не бяха особено разнообразни. Но тези хора от деца не бяха хапвали нищо друго, освен супа и каша. За тях хлябът и плодовете бяха редки деликатеси — можеха да им се порадват само когато домашната прислуга изхвърляше огризките от господарската трапеза.
	— Разказът ти беше прекъснат, млади човече — рече един възрастен скаа, докато се настаняваше на столчето до Келсайър.
	— О, мисля, че ще имаме време да го продължим — отвърна Келсайър. — След като изядете уликите за моята кражба. Ти не искаш ли да пробваш?
	— Не — поклати глава старецът. — Последния път, когато опитах господарска храна, три дена ме боля стомахът. Новите вкусове са като новите идеи — колкото си по-стар, толкова по-трудно ги смилаш.
	Келсайър го погледна внимателно. Старецът не беше нищо особено. Съсухрената кожа и голият череп му придаваха по-скоро болнав, отколкото помъдрял вид. Но въпреки това бе по-силен, отколкото изглеждаше — малцина работници от плантациите изкарваха толкова дълго. Много господари не позволяваха на старите хора да се прибират по къщите след работа, а честите побоища, които бяха неотменна част от живота на всеки скаа, бяха непосилно бреме за възрастните.
	— Как се казваш? — попита Келсайър.
	— Менис.
	Келсайър хвърли поглед към Тепър и продължи:
	— И така, добри ми Менис, ще те попитам нещо. Защо му позволявате да ви командва?
	Менис сви рамене.
	— Когато доживееш до моята възраст, ще разбереш колко е важно да си пазиш силите. Някои битки просто не си заслужава да се водят. — По погледа му се четеше, че има предвид много по-важни неща от съперничеството с Тепър.
	— Искаш да кажеш, че си доволен от положението? — попита Келсайър и кимна към колибата и изгладнелите й обитатели. — Готов си да понасяш живот, изпълнен с насилие и неблагодарна работа?
	— Е, поне е някакъв живот — отвърна Менис. — Зная до какво водят войните, броженията и бунтовете. Окото на лорд Владетеля и волята на Стоманеното министерство могат да са много по-страшни от няколко удара с камшик. Хора като теб проповядват промени, но аз си задавам въпроса: наистина ли можем да водим подобна битка?
	— Вече я водите, добри ми Менис. Само че засега губите по всички показатели. — Келсайър сви рамене. — Но кой може да знае? Аз съм само един странстващ неверник, дошъл тук, за да ви яде от храната и да всява смут сред младежта.
	Менис поклати глава.
	— Шегуваш се, но Тепър може да се окаже прав. Боя се, че посещението ти ще ни донесе нещастие.
	Келсайър се усмихна.
	— Тъкмо затова не му противоречих — не и за това, че всявам размирици. — Той млъкна и усмивката му се разшири. — Дори ще призная, че определението размирник, което ми даде Тепър, бе единственото вярно нещо, което каза тази вечер.
	— Как го правиш? — попита Менис и смръщи вежди.
	— Кое?
	— Как се усмихваш толкова често?
	— О, просто съм щастлив човек.
	Менис сведе поглед към ръцете му.
	— Знаеш ли, виждал съм подобни белези на един друг човек — но той е мъртъв. Тялото му беше върнато на лорд Трестинг за доказателство, че си е получил наказанието. — Огледа Келсайър. — Заловиха го да проповядва бунт и Трестинг го прати до живот в Хатсинските ями. Бедният момък не изкара и месец.
	Келсайър погледна ръцете си. Все още горяха от време на време, макар че не беше сигурен дали болката не идва от главата му. Погледна Менис и се засмя.
	— Питаш ме защо се усмихвам? Ами, лорд Владетеля, изглежда, смята, че смехът и радостите са позволени само на него. Решил съм да го оборя. Това е една от битките, която не изисква особено усилие.
	Менис втренчи поглед в него и за момент Келсайър си помисли, че старецът ще се засмее. Но той само поклати глава.
	— Не зная. Просто не…
	Прекъсна го писък. Идваше отвън, вероятно от север, но мъглата изкривяваше звуците. Хората в колибата се смълчаха, заслушани в далечните пронизителни викове. Въпреки разстоянието и мъглата Келсайър долавяше болката в тези писъци.
	Келсайър разпали калай.
	Не беше никак трудно след толкова години постоянни упражнения. Калаят се намираше в стомаха му, заедно с други аломантични метали, погълнати с намерение да бъдат използвани при нужда. Той се пресегна с ума си, докосна калая и разбуди сили, които все още не разбираше съвсем добре. Калаят се разгоря вътре в него и раздразни стомаха му, както когато си погълнал твърде бързо гореща напитка.
	Аломантична сила изпълни тялото му и подсили сетивата му. Сега Келсайър виждаше съвсем ясно всички подробности в помещението. Потъмнелите въглени се разгоряха до ослепителен огън. Усещаше неравностите на седалката под себе си. В устата му се пробуди вкусът на изядения по-рано комат хляб. И което е най-важното, чуваше неестествено ясно далечните писъци. Крещяха двама души. Възрастна старица и млада жена — вероятно още дете. Виковете на девойката се отдалечаваха.
	— Бедната Джес — промълви жената до Келсайър и гласът й прокънтя в ушите му. — Това нейно момиче си беше истинско проклятие. За скаа е по-добре да нямат хубави дъщери.
	Тепър кимна.
	— Беше ясно, че рано или късно лорд Трестинг ще проводи хора да му я заведат. Всички го знаехме. И Джес също.
	— И все пак е жалко — подхвърли друг мъж.
	Писъците се чуваха все по-отдалече. Черпейки сили от горящия калай, Келсайър бе в състояние да определи посоката съвсем точно. Гласът на девойката се придвижваше към господарското имение. Звуците пробудиха нещо в него и той почувства, че лицето му пламва от гняв. Огледа се и попита:
	— Лорд Трестинг връща ли момичетата, след като им се насити?
	Старият Менис поклати глава.
	— Лорд Трестинг е законопослушен благородник — винаги нарежда да убият момичетата след някоя и друга седмица. Не иска да привлича вниманието на инквизиторите.
	Такава беше заповедта на лорд Владетеля. Тъкмо той не позволяваше по света да се скитат на свобода нечистокръвни деца от смесени връзки — деца, които биха могли да притежават способности, за каквито скаа даже не подозираха…
	Писъците отслабваха, но гневът на Келсайър набираше сили. Те му напомниха за други писъци. Женски писъци от миналото. Той рязко се изправи и столчето се катурна.
	— Внимавай, момко — предупреди го Менис. — Помни какво ти казах за пестенето на сили. Никога няма да вдигнеш твоя лелеян бунт, ако тази вечер позволиш да те убият.
	Келсайър го погледна. После, въпреки виковете и болката, намери сили да се усмихне.
	— Не съм дошъл да ви вдигам на бунт, добри ми Менис. Само да ви размътя малко водата.
	— И каква полза от това?
	Келсайър се ухили още по-широко.
	— Нови времена идват. Ако поживееш още малко, може би ще станеш свидетел на велики събития в Последната империя. Благодаря на всички за гостоприемството.
	И с тези думи отвори вратата и потъна в мъглата отвън.
	Менис не можа да заспи до зори. С годините сънят все по-често му убягваше. Особено когато се случеше нещо — като това, че странникът така и не се прибра в колибата.
	Надяваше се, че Келсайър се е овладял и е решил да си продължи по пътя. Но това беше малко вероятно — още помнеше пламъчетата в очите му. Колко жалко, че човек като него, оцелял в Ямите, щеше да намери смъртта си тук, на една случайна плантация, в напразен опит да спаси момиче, което вече беше обречено.
	Как щеше да реагира лорд Трестинг? Казваха, че бил особено суров към всеки, дръзнал да наруши среднощните му забавления. Ако Келсайър му прекъснеше удоволствието, нищо чудно господарят да накаже всички скаа в плантацията.
	Постепенно и другите в колибата взеха да се разбуждат. Менис остана да лежи на пръстения под — боляха го костите, гърбът се оплакваше, мускулите му така и не бяха намерили желаната почивка. Чудеше се дали си заслужава да се надига. С всеки изминал ден бе все по-близо до идеята да се откаже веднъж завинаги. С всеки изминал ден ставаше все по-трудно. Някой ден просто щеше да остане да лежи в колибата, докато не дойде надзирателят, за да убие всички, които са твърде стари или болни, за да работят.
	Но не днес. Виждаше страха в очите на останалите скаа — те знаеха, че среднощните похождения на Келсайър могат да им донесат неприятности. Имаха нужда от Менис, повечето поглеждаха към него. Трябваше да се надигне.
	Така че го направи. Веднага щом се размърда, болката намаля осезаемо и той излезе и тръгна към полето, подпираше се на един младеж.
	Едва сега долови миризмата във въздуха.
	— Какво е това? — попита. — Помирисваш ли дим?
	Шъм, момчето, което му помагаше, спря. Остатъците от нощната мъгла се разсейваха бързо и червеникавото слънце се издигаше над хоризонта зад обичайната мараня от черни облаци.
	— Напоследък често мирише на дим — отвърна Шъм. — Саждивите кратери са се активизирали тази година.
	— Не. — Менис поклати глава с нарастваща тревога. — Това е нещо друго. — Погледна на север, където скаа се бяха събрали на групичка, пусна ръката на Шъм и тръгна нататък, краката му вдигаха облачета пепел и прах.
	В центъра на групата откри Джес. До нея стоеше дъщеря й, тази, която всички смятаха за отвлечена от лорд Трестинг. Очите на девойката бяха зачервени от недоспиване, но изглеждаше невредима.
	— Върна се малко след като я взеха — обясняваше жената. — Почука на вратата разплакана, изплашена от мъглата. Флен беше сигурен, че е въплътил се в образа й мъглив дух, но аз я пуснах да влезе! Не ме интересува какви ги плещи Флен, аз няма да я изоставя. Изведох я на слънчева светлина и тя не изчезна. Това доказва, че не е мъглив дух!
	Менис се отдръпна от нарастващата тълпа. Никой от тях ли не забелязваше? Нямаше ги надзирателите, за да разпръснат тълпата. Нямаше ги войниците, за да направят сутрешно преброяване на хората. Нещо не беше наред. Менис забързано закрачи на север, към господарското имение.
	Други също бяха забелязали пушека, който едва се виждаше на утринната светлина, и Менис не беше първият, който излезе на ръба на тясното плато на хълма, но веднага щом се появи, групичката се отправи към него.
	От къщата не беше останало нищо. Виждаха се само димящи черни пепелища.
	— В името на лорд Владетеля! — прошепна Менис. — Какво е станало?
	— Той ги изби всички — обади се момичето на Джес зад гърба му.
	Менис се обърна. Девойката гледаше рухналата къща и на лицето й се четеше удовлетворение.
	— Бяха мъртви, когато ме изведе — продължи тя. — Всичките — войниците, надзирателите, господарите… мъртви. Дори лорд Трестинг и неговите принудители. Когато се вдигна шумотевица, господарят ме остави и излезе да види какво става. После, докато той ме извеждаше, го видях да лежи в локва кръв, с рани от пробождания в гърдите. Онзи, който ме спаси, хвърли факла в къщата, преди да излезем.
	— Този човек — заговори Менис. — Имаше ли белези по ръцете, стигащи чак до лактите?
	Момичето кимна мълчаливо.
	— Що за демон е той? — попита изплашено някой.
	— Мъглив дух — прошепна друг, очевидно забравил, че е виждал Келсайър на дневна светлина.
	„Но той излезе в мъглата — припомни си Менис. — И как е направил всичко това? Лорд Трестинг разполагаше с две дузини войници! Дали Келсайър не е довел със себе си още бунтовници?“
	Припомни си думите на Келсайър от предната вечер. _Идват нови времена_…
	— Какво ще стане с нас? — попита ужасено Тепър. — Какво ще стане, когато лорд Владетеля разбере за това? Ще си помисли, че е наша работа! Ще ни заточи в Ямите или ще ни прати своите колоси, за да ни изтребят до крак! Защо му трябваше на онзи размирник да прави това? Не разбира ли каква беда ни навлече?
	— Разбира — отвърна Менис. — Той ни предупреди, Тепър. Каза, че е дошъл да ни мъти водата.
	— Но защо?
	— Защото знае, че никога няма да се вдигнем сами. Затова не ни остави избор.
	Тепър пребледня.
	„Лорд Владетеля — помисли си Менис. — Не мога да го направя. Та аз едва ставам сутрин — не мога да спася тези хора“.
	Ала нима имаха избор?
	— Събери хората, Тепър — каза Менис. — Трябва да избягаме, преди вестта за това бедствие да стигне до лорд Владетеля.
	— И къде ще идем?
	— В пещерите на изток — отвърна Менис. — Пътниците разправят, че там се криели разбунтували се скаа. Може би ще ни приемат.
	Тепър пребледня още повече и Менис едва сега осъзна какъв шок е всичко това за него. Но все пак старейшината намери сили и тръгна да събира хората, както му бяха наредили.
	Менис въздъхна, загледан във виещия се в небето дим. В мислите си проклинаше Келсайър.
	Нови времена, наистина.


	Част първа
	Оцелелият от Хатсин

	1.


	Смятам се за принципен човек. Но кой не се мисли за такъв? Дори главорезите, открих, намират известен „морал“ в действията си.
	Сигурно, когато някой друг се запознае с историята на моя живот, ще ме нарече религиозен тиранин. Ще сметне, че съм арогантен. Но с какво неговото мнение е по-вярно от моето?
	Предполагам, че всичко се свежда до един-единствен факт: в края на краищата аз съм този, който командва армията.

	От небето се сипеше пепел.
	Вин наблюдаваше реещите се във въздуха едри сажди. Лениви. Безгрижни. Свободни. Пухкави като черни снежинки, те се стелеха над мрачния град Лутадел. Виеха се по ъглите, разнасяни от полъха на вятъра, и танцуваха в миниатюрни вихрушки над калдъръма. Изглеждаха толкова нехайни. Кой би могъл да бъде като тях?
	Беше се притаила в една от наблюдателниците на шайката — скрита ниша, прокопана в тухлената стена от едната страна на къщата, която използваха за тайна квартира. Оттук членовете на шайката можеха следят улицата за назряваща опасност. Вин не беше на смяна — просто наблюдателницата бе едно от малкото места, където можеше да си осигури усамотение.
	А тя харесваше усамотението. „Когато си сам, никой не може да те предаде“. Думи на Рийн. Брат є, който я бе научил на толкова много неща, а после ги затвърди, като направи онова, което открай време є бе обещавал — да я изостави. „Това е единственият начин да се научиш. Всеки може да те предаде, Вин. Всеки“.
	Пепелта продължаваше да се сипе. Понякога Вин си представяше, че е като саждите, или вятъра, или самата мъгла. Нещо без мисъл, способно на най-обикновено съществуване, без да разсъждава, да се обвързва и да страда. Едва тогава можеше да е… свободна.
	Долови шум и след миг тайната врата в задната част на малкото помещение се отвори.
	— Вин! — рече Улеф и подаде глава в стаичката. — Ето те! Кеймън те търси от половин час.
	„Тъкмо затова се скрих тук“.
	— Трябва да вървиш — продължи Улеф. — Операцията започва съвсем скоро.
	Беше дългурест хлапак. Приятен, по свой собствен начин — наивен, ако някой, израсъл в подземния свят, въобще може да се нарече така. Разбира се, това не означаваше, че не би я предал. Предателството няма нищо общо с приятелството, то е неотменна част от оцеляването. Животът на улицата е безжалостен и ако един крадец скаа не иска да бъде заловен и екзекутиран, трябва да е прагматичен.
	А жестокостта е най-прагматичното от всички чувства. Още един от цитатите на Рийн.
	— Е? — подкани я Улеф. — Какво чакаш? Кеймън е бесен.
	„Че кога ли не е?“ Но въпреки това Вин кимна и се измъкна от тясната и уютна вътрешност на наблюдателницата. Промуши се покрай Улеф, излезе през вратичката, мина по един тесен коридор и се озова в занемарено килерче — едно от многото помещения в задната част на магазинчето, служещо за прикритие на тайната квартира. Самото леговище на бандата бе скрито в каменна изба под къщата.
	Вин излезе от постройката през задната врата, следвана по петите от Улеф. Операцията, за която говореше, щеше да се проведе на няколко пресечки оттук, в заможната част на града. Доста сложна операция, една от най-изпипаните, които Вин бе виждала. Стига да не заловяха Кеймън, печалбата наистина щеше да е тлъста. Ако пък го хванеха… Какво пък, да се мамят благородници и принудители беше опасно занятие — но със сигурност за предпочитане пред ковачницата или тъкачната фабрика.
	Вин свърна от широката улица и продължи по тъмна жилищна уличка в един от многото градски бордеи. По ъглите и в канавките се свиваха болни скаа, твърде слаби, за да идат на работа, и пепелта бавно ги засипваше. Вин сведе глава и придърпа качулката, за да се предпази от сипещите си сажди.
	„Свободна? Не, никога няма да съм свободна. Рийн беше сигурен в това, когато си тръгна“.


	— Ето те най-сетне! — Кеймън вдигна тлъстия си показалец и почти го завря в лицето й. — Къде беше?
	Вин се постара да прикрие омразата и бунта в очите си. Просто сведе поглед, та Кеймън да види само онова, което би желал. Имаше и други начини да си силен. Този урок го бе научила сама.
	Кеймън изръмжа, после я зашлеви с опакото на ръката си. Вин отлетя назад и се свлече по дървената стена, но понесе наказанието мълчаливо. Синина и нищо повече. Беше достатъчно силна, за да го превъзмогне. И преди се беше справяла.
	— Слушай — изсъска Кеймън. — Чака ни важна работа. Става въпрос за хиляди боксинги — стотици пъти повече, отколкото струваш ти. Няма да ти позволя да я провалиш. Разбра ли ме?
	Вин кимна.
	Кеймън я изгледа втренчено, с почервеняло от гняв лице. После отмести поглед и си замърмори под нос.
	Беше ядосан от нещо — със сигурност не от Вин. Вероятно бе чул за бунта на скаа на север преди няколко дена. Говореха, че един от провинциалните господари, Темос Трестинг, бил убит, а имението му — изгорено до основи. Подобни случки не влияеха добре на бизнеса — благородничеството ставаше по-бдително и не толкова лековерно. Което на свой ред можеше да доведе до сериозен спад в печалбите на Кеймън.
	„Търси някого, на когото да си го изкара — помисли си Вин. — Винаги е нервен преди работа“. Вдигна очи към него и облиза кръвта по устните си. Изглежда, бе показала с нещо увереността си, защото той я стрелна с поглед и за миг лицето му потъмня. Вдигна ръка, сякаш се готвеше да я удари пак.
	Вин използва частица от Късмета.
	Взе само трохичка, останалото й трябваше за предстоящата работа. Насочи Късмета към Кеймън, за да го успокои. Главатарят застина — не беше усетил докосването на Вин, но изпитваше ефекта му. Постоя така няколко секунди, после въздъхна, обърна се и отпусна ръка.
	Докато Кеймън се отдалечаваше, Вин избърса кръвта от устните си. Главатарят изглеждаше наистина убедително в костюм на благородник. Досега не беше виждала толкова скъп костюм — снежнобяла риза под тъмнозелена жилетка с гравирани златни копчета. Дълъг черен сюртук по последна мода и шапка в същия цвят. На ръцете му проблясваха пръстени и дори носеше фехтоваческо бастунче. Кеймън наистина се бе справил отлично в опита да заприлича на благородник — когато трябваше да се играе роля, малцина крадци можеха да се сравняват по компетентност с него. Ако можеше само да овладее буйния си нрав…
	Стаята обаче не беше толкова впечатляваща. Докато Вин се изправяше, Кеймън взе да се кара на останалите членове на шайката. Бяха наели малък апартамент на последния етаж на местния хотел. Не твърде луксозен, но тъкмо това беше идеята. Кеймън щеше да играе ролята на „лорд Джедуи“, провинциален благородник, сполетян от финансови затруднения и пристигнал в Лутадел, за да се сдобие с отчаяно лелеян договор.
	Голямата стая бе преоборудвана в нещо като гостна — имаше масивно бюро за Кеймън и стени, украсени с евтини картини. Зад бюрото стояха двама души, облечени с униформи на лакеи — те щяха да са личната прислуга на Кеймън.
	— Каква е тая гюрултия? — попита един мъж от прага. Беше висок, облечен със скромна сива риза и широки панталони, на пояса му бе закачена тънка сабя. Терън беше вторият главатар — предстоящата операция бе всъщност по негова идея. Беше повикал Кеймън за съдружник, трябваше му някой, който да изиграе ролята на лорд Джедуи, а всички знаеха, че Кеймън е най-добрият.
	Кеймън вдигна глава.
	— Ха? Гюрултия? Само дребен проблем с дисциплината. Не обръщай внимание, Терън. — Кеймън придружи думите си с небрежно махване на ръка — което само подчерта умението му да се претворява в ролята на истински аристократ. Беше толкова арогантен, сякаш принадлежеше към някоя от Големите къщи.
	Терън присви очи. Вин се досещаше какво може да си мисли — питаше се дали ще е твърде рисковано да забие нож в тлъстия гръб на Кеймън, след като приключат с тази работа. Но след малко високият мъж отмести очи от Кеймън, погледна Вин и попита:
	— Коя е тази?
	— От моята банда.
	— Мислех, че не ни трябват още хора.
	— Да, но тя ми е нужна. Не й обръщай внимание. Моята част от операцията не е твоя грижа.
	Терън огледа Вин и очевидно забеляза разкървавената й устна. Тя извърна очи, но усети, че той плъзва поглед по тялото й. Носеше семпла бяла риза с копчета и тесен клин. Едва ли бе особено примамлива — мършава, с детинско личице, сигурно не изглеждаше на повече от шестнайсет. Но някои мъже си падаха по такива жени.
	Тя се зачуди дали да не използва малко от Късмета и върху него, но той вече се обръщаше.
	— Принудителят скоро ще е тук — обяви Терън. — Готови ли сте?
	Кеймън завъртя очи с досада и отпусна масивното си туловище в креслото.
	— Всичко е подготвено, Терън. Остави ме на мира! Върни се стаята си и чакай.
	Терън се намръщи, обърна се и излезе.
	Вин огледа помещението, като обръщаше специално внимание на украсата, слугите и атмосферата. Накрая се доближи до бюрото на Кеймън. Главатарят ровеше в купчина документи и изглежда, се чудеше кои да постави отгоре.
	— Кеймън — тихо каза Вин. — Прислугата е твърде лъскава.
	Кеймън вдигна глава и смръщи вежди.
	— Какви ги плещиш?
	— Прислугата — повтори Вин почти шепнешком. — Нали лорд Джедуи трябваше да е разорен? Има скъпи дрехи, които са му останали отпреди, но не би могъл да си позволи и богато облечена прислуга. По-скоро ще използва скаа.
	Кеймън я изгледа ядно, но се замисли. На външен вид нямаше голяма разлика между благородник и скаа. Слугите, които Кеймън бе избрал обаче, бяха облечени като дребни аристократи — имаха шарени жилетки и се държаха твърде уверено.
	— Принудителят трябва да бъде убеден, че си на ръба на оцеляването — продължи Вин. — Повикай за прислуга няколко скаа.
	— Ти пък какво разбираш от това? — озъби се Кеймън.
	— Достатъчно разбирам. — И още щом го каза, съжали — беше твърде предизвикателно. Кеймън помръдна тлъстата си ръка и Вин се присви в очакване на поредната плесница. Не можеше да си позволи да използва повече Късмет върху него. Беше и останал съвсем малък запас.
	Но този път Кеймън не я удари. Вместо това въздъхна и положи ръка на рамото й.
	— Вин, защо непрестанно ме предизвикваш? Знаеш в какви дългове бе затънал брат ти, преди да избяга. Даваш ли си сметка, че не толкова милостив човек на мое място отдавна щеше да те е продал на развратителите? Щеше ли да ти хареса да обслужваш някой сластолюбив благородник, докато не му омръзнеш и не нареди да те екзекутират?
	Вин сведе поглед към земята.
	Кеймън заби пръсти в рамото й и този път тя не можа да се сдържи и изстена от болка. Той се ухили доволно.
	— Честно казано, Вин, не зная защо те държа. — И я стисна още по-силно. — Трябваше да се отърва от теб още преди месеци, когато брат ти ме предаде. Но сигурно съм с твърде добро сърце.
	Най-сетне я пусна и й посочи да застане в ъгъла, до едно високо декоративно растение. Тя направи каквото й нареди, като се намести така, че да вижда цялото помещение. „Болка и нищо повече. Свикнала съм да търпя“.
	Кеймън помълча известно време. След това, както се очакваше, махна на „слугите“.
	— Вие двамата! Дрехите ви са прекалено лъскави. Идете и се облечете така, че да приличате на скаа — и доведете още шестима.
	Скоро стаята се напълни със скаа — както бе предложила Вин. Принудителят пристигна малко след това.
	Вин наблюдаваше как прелан Лейрд пристъпва надменно в помещението. Облечен в тъмносиво расо и с обръсната глава, като всички принудители. Татуировката около очите показваше, че е прелан, старши чиновник в Отдела на финансите. Зад него вървяха двама по-дребни принудители — техните татуировки не бяха толкова заплетени.
	Кеймън се надигна да посрещне прелана, знак на уважение, което дори някой виден благородник от Голяма къща би оказал на принудител от ранга на Лейрд. Влезлият нито склони глава, нито отвърна по някакъв начин, а бавно прекоси стаята и се настани в креслото срещу Кеймън. Един от „прислужниците“ се завтече и му поднесе изстудено вино и плодове.
	Лейрд си взе плод и остави прислужника да стърчи до него с подноса, сякаш беше част от мебелировката.
	— Лорд Джедуи — заговори той. — Радвам се, че най-сетне се срещаме.
	— Аз също, ваша милост — отвърна Кеймън.
	— И пак ще попитам: защо не можахте да дойдете до сградата на Отдела и вместо това се налага да ви навестявам тук?
	— Коленете ми, ваша милост — отвърна Кеймън. — Лекарите ме посъветваха да ги товаря колкото се може по-малко.
	„Да не говорим, че за нищо на света не би се натикал сам в зандана на Министерството“ — помисли Вин.
	— Ясно. — Лейрд кимна. — Слаби колене значи. Сериозна пречка за човек, който се прехранва от транспорт.
	— Не ми се налага да пътувам, ваша милост — отвърна Кеймън и сведе глава. — Аз съм само организатор.
	„Добре — помисли Вин. — Трябва да изглеждаш раболепен, Кеймън. Нали си отчаян“.
	Вин се надяваше малката им пиеска да успее. Кеймън я заплашваше и я биеше — но вероятно си даваше сметка, че дължи късмета си на нея. Тя не знаеше дали осъзнава, че плановете му се реализират по-успешно, когато тя е в стаята, но изглежда бе забелязал някаква връзка. Което я правеше ценна — а Рийн често повтаряше, че най-сигурният начин да оцелееш в подземния свят е ако убедиш другите, че си незаменим.
	— Ясно — повтори Лейрд. — Само че се опасявам, че срещата ни е малко закъсняла, що се отнася до плановете ви. Финансовият отдел вече обсъди вашето предложение.
	— Толкова скоро? — попита Кеймън с непресторена изненада.
	— Да — отвърна Лейрд и сръбна от виното, без да освобождава слугата. — Отказахме се да сключваме договор с вас.
	Кеймън го погледна сащисано.
	— Съжалявам да го чуя, ваша милост.
	„Но Лейрд все пак дойде на срещата — помисли Вин. — Това означава, че има за какво да се преговаря“.
	— Наистина — продължи Кеймън, който, изглежда, бе стигнал до същия извод. — Крайно неприятно, предвид на това, че се готвех да направя още по-изгодно предложение на Министерството.
	Лейрд повдигна татуираните си вежди.
	— Съмнявам се, че това вече има значение. Някои в Съвета са на мнение, че Отделът ще получи по-добро обслужване, ако сключим договор с някоя по-стабилна Къща.
	— Това би било сериозна грешка — посочи любезно Кеймън. — Ваша милост, позволете да бъда откровен. И двамата знаем, че споменатият договор е последна надежда за фамилията Джедуи. Сега, след като изгубихме сделката с Фаруан, не можем да си позволим вече да пращаме ладии до Лутадел. Без подкрепата на Министерството моята Къща ще бъде обречена.
	— С такива доводи едва ли ще ме спечелите, ваше благородие — отвърна принудителят.
	— Наистина ли? — попита Кеймън. — Задайте си въпроса, ваша милост, кой ще ви служи по-добре? Дали някоя Къща, която има десетки договори и трябва да дели вниманието си между тях, или такава, за която договорът с вас е последна надежда? Финансовият отдел едва ли ще намери по-подходящ партньор от някой, който е на ръба на отчаянието. Позволете на моите ладии да докарат служителите ви от север — и нека моите войници ги ескортират — и няма да останете разочаровани.
	„Добре се справя“ — помисли Вин.
	— Хм… разбирам — рече принудителят, изглеждаше замислен.
	— Ваша милост, готов съм да ви предложа нов договор, с твърда цена от петдесет боксинга на курс. Вашите служители ще пътуват с пълни удобства и ще бъдат ескортирани навсякъде.
	Принудителят отново вдигна вежди.
	— Това е половината от официалната тарифа.
	— Казах ви — потвърди Кеймън. — Положението ни е отчайващо. Моята Къща трябва да намери начин да държи ладиите на вода. Петдесет боксинга няма да ни осигурят печалба, но това едва ли има значение. Получим ли договор с Министерството, който да ни даде така желаната стабилност, ще можем да разчитаме и на други клиенти, за да си върнем приходите.
	Лейрд се замисли наистина. Предложението бе толкова примамливо, че при други обстоятелства щеше да буди подозрения. Но Кеймън бе успял да представи драматичната картина на Къща на ръба на фалита. Терън, другият главатар, бе отделил пет години, за да създаде правдоподобна легенда, чийто кулминационен момент бе сега. Министерството не би си позволило да пропусне с лека ръка подобна възможност.
	Лейрд несъмнено осъзнаваше всичко това. Стоманеното министерство не беше само юмрук на бюрокрацията, а и законна власт в Последната империя — нещо като благородническа къща, действаща за своя изгода. С колкото по-голямо богатство разполагаше, толкова по-голяма бе силата, която упражняваше върху другите министерства — и върху благородническите фамилии.
	Но въпреки това Лейрд очевидно се колебаеше. Вин го четеше в очите му, долавяше добре познатата подозрителност. Изглежда, все пак нямаше да приеме предложението.
	„Сега — помисли тя — идва моят ред“.
	И Вин използва Късмета върху Лейрд. Пресегна се малко неуверено — без да е съвсем сигурна какво прави, нито дали може да го направи. Докосването й беше почти инстинктивно, тренирано през дългите години тайна практика. Беше едва десетгодишна, когато осъзна, че другите не могат като нея.
	Притисна лекичко чувствата на Лейрд и се опита да ги укроти. Почти веднага подозрителността му намаля, също и страхът. Сега вече той бе почти покорен. Тревогите му се разсеяха и Вин забеляза в погледа му да се надига нарастващо вътрешно спокойствие.
	И все пак неувереността му не бе изчезнала напълно. Вин натисна малко по-силно. Той завъртя глава и се поколеба, отвори уста да заговори — и тя го Тласна отново, използва в едно отчаяно усилие последните резерви Късмет.
	— Е, добре — каза Лейрд след кратка пауза. — Ще запозная Съвета с новото предложение. Може би все още ще можем да постигнем съгласие.


	2.


	Ако някой друг чете тези редове, нека знае, че властта е тежко бреме. Не се оковавайте с веригите й. Според териските пророчества аз ще имам силата да спася света.
	Но в тях също така се намеква, че ще имам силата и да го разруша.

	Според Келсайър град Лутадел — седалището на лорд Владетеля — беше доста мрачно място. Повечето сгради бяха от камък, с керемидени покриви за богатите. Гушеха се една до друга и изглеждаха ниски, въпреки че повечето бяха поне триетажни.
	Жилищните сгради и магазините не се отличаваха особено — това не беше място, където обитателите да се опитват да привличат внимание. Освен, разбира се, ако не принадлежаха към висшата аристокрация.
	Разпръснати из града стърчаха десетина монолитни кули. Със сложна конструкция, покрити с редове заострени бойници и украсени с дълбоки арки, това бяха домовете на висшите благородници. Всъщност тъкмо те бяха отличителният знак на висшата аристокрация — всяко семейство, което можеше да си позволи строежа и поддръжката на такава Цитадела, несъмнено принадлежеше към Големите къщи.
	Ако имаше някакви открити места в града, те бяха около кулите. Петната незастроена площ сред жилищните квартали приличаха на поляни в гора, а кулите — на самотни хълмове, щръкнали над останалата част от пейзажа. Черни планини. Подобно на всичко останало в града стените на кулите бяха потъмнели от безбройните години саждопади.
	Всяка постройка в Лутадел — всяка, която бе виждал Келсайър — бе почерняла до известна степен. Дори градската стена, на която стоеше в момента, бе покрита с петна от сажди. По правило къщите бяха по-тъмни в горната си част, където падаше пепелта, но дъждовете и вечерната влага отнасяха чернилката надолу по стените. Като стичаща се по платно боя тъмното покривало се спускаше по стените на къщите с неравно темпо.
	Улиците, разбира се, бяха съвсем почернели. Докато чакаше на стената, Келсайър забеляза група скаа работници да разчистват долу поредните купчини пепел. Изсипваха ги в река Чанерел, която преминаваше през центъра на града, вършеха това непрестанно и неуморно, сякаш се страхуваха, че някой ден целият град ще бъде заровен в пепел. Понякога Келсайър се чудеше дали империята не е само една голяма купчина сажди. Предполагаше, че с времето пепелта се разпада и се превръща в почва. Но въпреки това бяха необходими неимоверни усилия, за да се поддържат градовете и нивите сравнително чисти.
	За щастие винаги имаше достатъчно свободна работна ръка. Работниците долу на улицата носеха захабени и изпъстрени с тъмни петна палта и панталони. Също като земеделците от плантацията, която бе напуснал преди няколко седмици, и тези имаха обезверен, потиснат вид. Други групи скаа вървяха забързано по улиците, подканяни от далечните камбани да заемат работните си места в ковачниците и фабриките. Лутадел изнасяше основно метали — разполагаше със стотици ковачници и леярни. От друга страна, близостта на реката осигуряваше движеща сила за многобройните мелници — едни за ковачници, други за брашно и за обработка на платове.
	Работниците долу продължаваха да се трудят. Келсайър им обърна гръб и се загледа в далечината, към градския център, където подобно на масивно многогърбо насекомо се издигаше дворецът на лорд Владетеля. Кредик Шау, Хълмът на хилядите кули. Дворецът бе няколко пъти по-голям от най-високата благородническа Цитадела и без съмнение бе най-импозантната постройка в града.
	Започна нов саждопад и черните снежинки заподскачаха игриво пред погледа на Келсайър, покриваха пътища и сгради. „Напоследък доста често вали — помисли си той, доволен от възможността да придърпа качулката напред. — Саждивите кратери пак са се активизирали“.
	Малко вероятно бе да го разпознаят в Лутадел — бяха изминали три години от предишното му залавяне. И въпреки това с качулката се чувстваше по-уверено. Ако всичко минеше добре, щеше да дойде време, когато не би имал нищо против да го виждат и разпознават. Засега обаче анонимността бе за предпочитане.
	Най-сетне към стената се доближи неясен силует. Мъжът, казваше се Доксон, бе по-нисък от Келсайър и имаше квадратно лице, сякаш изсечено специално за набитото му тяло. Беше загърнат в безлично кафяво наметало с качулка, покриваща черната му коса, и носеше същата къса проскубана брада, която си бе пуснал още преди двайсетина години — веднага щом по страните му набодоха първите рехави косъмчета.
	И той, подобно на Келсайър, носеше отдолу благороднически дрехи: шарена жилетка, тъмен сюртук и панталони и тънко наметало срещу саждите. Дрехите не бяха скъпи, но с аристократична кройка, сочеща принадлежността им към средната лутаделска класа. Повечето благородници не бяха достатъчно богати, за да се числят към някоя Голяма къща, но пък в Последната империя аристократизмът невинаги се измерваше само с пари. Съществуваха и други понятия като потекло и фамилна история, а лорд Владетеля беше безсмъртен и несъмнено все още помнеше хората, които го бяха подкрепили през първите години от управлението му. Наследниците на тези хора, независимо дали бяха богати, или бедни, винаги щяха да се радват на неговото благоволение.
	Освен това подобни одежди предпазваха от опасността градските патрули да задават неудобни въпроси. В случая с Келсайър и Доксон, разбира се, дрехите бяха фалшиво прикритие. Нито един от двамата не беше благородник, макар че Келсайър имаше смесена кръв. В много случаи обаче това бе дори по-лошо, отколкото да си обикновен скаа.
	Доксон го подмина небрежно, но после спря и опря яките си ръце на една близка бойница.
	— Доста закъсня, Кел.
	— Реших да се отбия до няколко плантации на север.
	— О? — възкликна Доксон. — Дали пък нямаш нещо общо със смъртта на лорд Трестинг?
	Келсайър се усмихна.
	— Би могло да се каже.
	— Кончината му предизвика голям отглас сред местното благородничество.
	— Такава беше и моята идея — призна Келсайър. — Макар че, честно казано, не планирах да се стига до толкова драматична развръзка. Стана случайно.
	Доксон повдигна вежди.
	— Как по-точно „случайно“ убиваш един благородник в собственото му имение?
	— С нож в гърдите — отвърна безгрижно Келсайър. — Или, по-точно, с два ножа в гърдите — винаги е добре да се застраховаш.
	Доксон завъртя очи.
	— Смъртта му не е кой знае каква загуба, Докс — продължи Келсайър. — Дори сред благородниците Трестинг имаше репутацията на жесток човек.
	— Не ми пука за Трестинг — отвърна Доксон. — Просто се чудех колко трябва да съм изкукал, за да се съглася пак да работя с теб. Нападение над провинциален благородник, заобиколен от собствената му охрана… Честно, Кел, бях забравил какви безразсъдства си склонен да вършиш.
	— Безразсъдства? — попита Келсайър и се разсмя. — Това не беше безразсъдство, по-скоро лека диверсия. Да знаеш само какви неща съм намислил!
	Доксон го погледна втренчено, после се разсмя.
	— В името на лорд Владетеля, Кел, радвам се, че пак си тук. Последните няколко години бяха доста скучни.
	— Това ще го поправим — обеща Келсайър и си пое дълбоко въздух. Саждите продължаваха да се сипят. Уличните чистачи отново се бяха заловили за работа. Наблизо премина градски патрул и поздрави двамата с леко кимване. Те изчакаха в мълчание, докато войниците се отдалечат.
	— И аз се радвам, че се върнах — заговори Келсайър. — Има някакъв уют в Лутадел — въпреки потискащия вид на тази каменна дупка. Организира ли срещата?
	Доксон кимна.
	— Можем да започнем още тази вечер. Как влезе, между другото? Имам свои хора, които наблюдават портата.
	— А? Уф, промъкнах се през нощта.
	— Но как… — Доксон се сепна. — Хубаво де. Май ще трябва да свиквам.
	Келсайър сви рамене.
	— Не виждам защо. Винаги си работил с Мъгливи.
	— Да, но сега е различно. — Доксон вдигна ръка, за да изпревари възраженията му. — Не шикалкавя, Кел. Просто ми трябва време, за да привикна.
	— Добре де. Кой ще дойде довечера?
	— Ами, Бриз и Хам със сигурност. Ужасно се заинтересуваха от тази твоя тайнствена работа — да не говорим, че ми се сърдят, задето не искам да им кажа какво си правил през изминалите няколко години.
	— Това е добре — рече усмихнато Келсайър. — Нека се чудят. Ами Трап?
	Доксон поклати глава.
	— Трап е мъртъв. Преди няколко месеца Министерството най-сетне го спипа. Дори не си направиха труда да го пращат в Ямите — обезглавиха го на място.
	Келсайър затвори очи и въздъхна. Изглежда, Стоманеното министерство в края на краищата слагаше ръка на всеки. Понякога му се струваше, че целта на живота на един тръгнал срещу властта скаа не е да оцелее, а да подбере подходящия момент, в който да умре.
	— Оставаме без Задимител — проговори най-сетне Келсайър и отвори очи. — Имаш ли някакви предложения?
	— Ръди — рече Доксон.
	Келсайър поклати глава.
	— Не. Той е добър Задимител, но не става като човек.
	Доксон се засмя.
	— Не става дори за група крадци… Кел, едва сега осъзнах колко ми е липсвала работата с теб. Добре, кой тогава?
	Келсайър се замисли.
	— Клъбс все още ли държи онова дюкянче?
	— Доколкото знам — отвърна бавно Доксон.
	— Казват, че е един от най-добрите Задимители в града.
	— Така казват — потвърди Доксон. — Но не мислиш ли, че и с него се работи трудно?
	— Не е чак толкова непоносим — отвърна Келсайър. — Особено като му свикнеш. Освен това мисля, че тази работа ще го привлече.
	— Ами добре. — Доксон повдигна рамене. — Ще го поканя. Ако не се лъжа, един от роднините му е Калаено око. Искаш ли да поканя и него?
	— Добра идея.
	— Хубаво. Остава само Йеден. Стига все още да го интересува…
	— Той ще дойде — заяви Келсайър.
	— Дано — отвърна Доксон. — Нали той ще ни плаща.
	Келсайър кимна, после се намръщи.
	— Забрави Марш.
	Доксон повдигна рамене.
	— Предупредих те. Брат ти никога не е одобрявал нашите методи и сега… е, познаваш Марш. Не желае да има нищо общо с Йеден и бунтовниците, камо ли с престъпна пасмина като нас. Май ще трябва да намерим някой друг, който да проникне при принудителите.
	— Не — отсече Келсайър. — Той ще го направи. Ще се наложи да се отбия, за да го убедя.
	— Щом настояваш. — Доксон млъкна и двамата се загледаха към почернелия град. След известно време Доксон поклати глава. — Безумие е, нали?
	— Но пък е приятно — засмя се Келсайър.
	— Направо фантастично — изхъмка Доксон.
	— Ще е работа като никоя друга — продължи Келсайър, загледан на север — над града, към зловещата сграда в центъра.
	Доксон се отдръпна от стената.
	— Остават ни няколко часа до срещата. Искам да ти покажа нещо. Мисля, че ще имаме време — ако побързаме.
	Келсайър го погледна с любопитство.
	— Какво пък, и без това смятах да отида да подразня егото на брат си. Но…
	— Мисля, че си заслужава — увери го Доксон.


	Вин седеше в един от ъглите на голямата стая на тайната квартира. Както винаги се придържаше към сенките — колкото по-незабележима беше, толкова повече я игнорираха другите. Не можеше да си позволи да хаби Късмета, за да държи настрана мъжките ръце. Времето едва й бе стигнало да възстанови използваното преди няколко дни на срещата с принудителя.
	По масите цареше обичайната суматоха: едни играеха на зарове, други обсъждаха текущи дребни задачи. Димът от десетина лули се събираше под тавана — стените бяха потъмнели от годините подобно третиране. Подът бе нашарен с петна от сажди. Като повечето шайки, бандата на Кеймън не се славеше с хигиенни навици. В дъното на стаята имаше врата и зад нея започваше вита каменна стълба, водеща до фалшив отточен канал на съседната улица. Това помещение, като много други подобни скривалища в имперската столица Лутадел, официално не съществуваше.
	Силен смях изригна в другия край на стаята, където в компанията на половин дузина съратници седеше Кеймън. Целия следобед се развличаха с бира и пиперливи истории. Масата на Кеймън бе разположена до бара, защото доста скъпите напитки бяха още един начин главатарят да експлоатира тези, които работеха за него. Лутаделските престъпници бързо възприемаха уроците на благородничеството.
	Вин полагаше максимални усилия да остане незабелязана. Преди половин година едва ли би повярвала, че животът й ще стане дори по-лош без Рийн. Но въпреки грубия си нрав брат й поне не позволяваше на другите членове на шайката да й посягат. По правило в бандите имаше съвсем малко жени и тези, които се обвързваха с подземния свят, бързо свършваха като курви. Рийн често й повтаряше, че едно момиче трябва да е силно — по-силно от мъжете, — ако иска да оцелее.
	„Да не мислиш, че главатарите ще те защитят? — повтаряше й. — Дори аз не искам да работя с теб, макар че съм ти брат“.
	Гърбът още я болеше — предния ден Кеймън я бе нашибал с камшика. Ризата й беше изцапана с кръв, а не можеше да си позволи да си купи друга. Кеймън непрекъснато й намаляваше заплатата, за да покрие дълговете на Рийн.
	„Но аз съм силна“ — помисли си тя.
	Повратите на живота. Вече не я болеше толкова от боя — благодарение на системното малтретиране от страна на Рийн, изглежда, бе привикнала, а същевременно се беше научила как да изглежда жалка и прекършена. В известен смисъл боят имаше обратен ефект. Раните и синините заздравяваха, но след всяко поредно бичуване Вин неизменно ставаше по-твърда. По-силна.
	Кеймън се надигна, бръкна в джобчето на жилетката си и извади златния си часовник. Кимна на един от съратниците си, после огледа помещението, търсеше… нея.
	Очите му се втренчиха във Вин.
	— Време е.
	Тя се намръщи. „Време за какво?“


	Финансовият отдел на Министерството беше импозантна сграда, но от друга страна, _всичко_, свързано със Стоманеното министерство, изглеждаше импозантно.
	На фасадата на високата масивна сграда имаше огромен прозорец, но стъклото беше потъмнено. Две големи знамена висяха отстрани на прозореца — покрити със саждиви петна червени флагове във възхвала на лорд Владетеля.
	Кеймън огледа сградата с преценяващ поглед. Вин почти долавяше безпокойствието му. Финансовият отдел едва ли беше най-страховитата структура на Министерството — Отделът за инквизиции и дори Ортодоксалният отдел имаха много по-зловеща репутация. Но да влезеш доброволно в който и да било Министерски отдел… да се оставиш във властта на принудителите… подобно решение изискваше внимателно обмисляне.
	Кеймън пое дъх с пълни гърди и закрачи напред, като потропваше с фехтоваческото бастунче на всяка стъпка. Беше облякъл благородническия костюм, следваха го половин дузина членове на шайката — включително и Вин, — които изпълняваха ролята на „слуги“.
	Вин последва Кеймън нагоре по стъпалата и спря, докато друг член на бандата се втурна напред, за да отвори вратата на своя „господар“. От шестимата участници, изглежда, само Вин бе посветена в плана на Кеймън. Колкото и да бе странно, дори подозрително, Терън — който трябваше да е партньор на Кеймън в операцията — не беше с тях.
	Влязоха. През прозореца се процеждаше трепкаща пурпурна светлина, изпъстрена със синкави нишки. Зад бюрото в дъното на коридора седеше принудител със среден ранг, ако се съдеше по татуировките около очите.
	Кеймън го приближи, като потропваше с бастунчето по килима.
	— Аз съм лорд Джедуи.
	„Какво правиш, Кеймън? — запита се мислено Вин. — Нали ти настояваше пред Терън, че не бива да се срещаш с прелан Лейрд в неговата канцелария. А ето, че дойде тук“.
	Принудителят кимна и си отбеляза нещо в книгата. След това махна с ръка.
	— Можете да вземете само един придружител с вас в чакалнята. Другите ще останат тук.
	Кеймън изсумтя недоволно, за да покаже какво мисли за това ограничение. Принудителят обаче дори не вдигна поглед от книгата. Кеймън се подвоуми за миг и Вин не можа да прецени дали наистина е ядосан, или само се преструва на недоволен благородник. Накрая той я посочи с пръст и нареди:
	— Ела.
	Обърна се и се отправи към посочената врата.
	Стаята беше обзаведена пищно, с плюшени мебели, на които вече се бяха настанили неколцина благородници с изражения на досадно очакване. Кеймън избра едно кресло и се отпусна в него, след това посочи масата с вино и сладкиши. Вин послушно му донесе чаша вино и чиния с храна. Устата й се наля със слюнки.
	Кеймън се нахвърли лакомо върху сладкишите, мляскаше доволно.
	„Нервен е. Никога не съм го виждала толкова нервен“.
	— Влезем ли, ще мълчиш — изръмжа той между две хапки.
	— Ти предаде Терън — отвърна тя шепнешком.
	Кеймън кимна.
	— Но защо? — Планът на Терън бе сложен за изпълнение, но прост като идея. Всяка година Министерството превозваше новозавършилите принудители от училището на север до Лутадел за последни наставления. Но Терън бе открил, че тези дякони и техните наставници носят скрита в багажа солидна сума от министерската хазна — за да бъде прибрана на сигурно място в Лутадел.
	Бандитизмът беше опасно занятие в Последната империя, където край каналите постоянно сновяха патрули. Кражбата обаче не беше неосъществима, особено ако крадците са на същата лодка, на която и дяконите и техните наставници. Ако се избере подходящият момент, в който пазачите да се нахвърлят върху собствените си пътници… печалбата щеше да е голяма. А вината щеше да падне върху неизвестни нападатели.
	— Хората на Терън не стават — заяви тихо Кеймън. — Профукал е твърде много средства за подготовката на тази операция.
	— Но печалбата, която ще ни осигури…
	— Нищо няма да ни осигури, защото смятам да си го взема още сега, а после да изчезна — отвърна усмихнато Кеймън. — Ще убедя принудителите да ми изплатят аванс, за да пусна лодките на вода, после ще изчезна и ще оставя Терън да се оправя с бъркотията, когато Министерството разбере, че е било измамено.
	Вин го погледна смаяно. Ако планът на Кеймън успееше, това щеше да струва на Терън хиляди боксинги — развалеше ли се сделката, той щеше да е разорен. Освен това, ако Министерството го погнеше, нямаше да има време за отмъщение. Кеймън щеше да си осигури бърза печалба и същевременно да се отърве от един от най-силните си съперници.
	„Терън е глупак, че включи Кеймън в това“ — помисли Вин. Но от друга страна, делът, който бе обещал на Кеймън, бе наистина много щедър — вероятно Терън предполагаше, че алчността ще го накара да е честен, докато той на свой ред не го изиграе. Кеймън обаче просто бе действал по-бързо. Как би могъл Терън да предположи, че Кеймън ще изложи на риск цялата операция, вместо да почака и да се опита да заграби скъпоценната стока в лодките?
	Стомахът й се сви. „Това е само поредното предателство — помисли си с отвращение. — Защо трябва да ме интересува? Всеки предава всекиго. Такъв е животът…“
	Ужасно й се искаше да намери някой пуст ъгъл — местенце, където да се почувства на сигурно — и да се скрие. Сама.
	„Всеки ще те предаде. Всеки“.
	Но нямаше къде да иде.
	Скоро влезе млад принудител и ги повика. Вин последва Кеймън към стаята за аудиенции.
	Мъжът, който ги очакваше вътре, седнал зад бюрото, не беше прелан Лейрд.
	Кеймън спря на вратата. Стаята беше аскетично обзаведена, имаше само бюро и прост сив килим. Каменните стени не бяха украсени с картини, единственият прозорец бе тесен колкото човешки лакът. Принудителят зад бюрото имаше най-заплетените татуировки, които Вин бе виждала. Нямаше представа какъв ранг обозначават, но се простираха до ушите му и нагоре по цялото чело.
	— Лорд Джедуи — каза непознатият принудител. Също като Лейрд и той носеше сиво расо, но инак се отличаваше от строгия чиновник, с когото Кеймън бе преговарял. Този мъж бе строен и мускулест и гладко избръснатата му почти триъгълна глава му придаваше някак хищен изглед.
	— Останах с впечатлението, че ще се срещна с прелан Лейрд — заговори Кеймън, който още стоеше на прага.
	— Прелан Лейрд е зает с друга работа. Аз съм архипрелан Ариев — председател на съвета, който разглежда молбата ви. Ще имате рядката възможност да разговаряте направо с мен. По правило не изслушвам лично просителите, но заради отсъствието на Лейрд се налага да се нагърбя с тази задача.
	Инстинктът на Вин я накара да се напрегне. „Трябва да си вървим. Веднага“.
	Видя, че Кеймън се колебае. Да избягат? Или да рискуват заради голямата печалба? Вин не даваше пукнат грош за печалбата, просто искаше да живее. Но Кеймън не би станал главатар на шайка, ако не умееше да рискува. Пристъпи бавно в стаята и се настани на стола срещу принудителя.
	— И тъй, архипрелан Ариев — поде той предпазливо, — предполагам, че след като бях поканен на тази среща, съветът все още обмисля предложението ми?
	— Именно — потвърди Принудителят. — Но трябва да призная, че някои от членовете не са склонни да се обвързваме с фамилия, която е на ръба на финансовия крах. По принцип Министерството се старае да е консервативно във финансовите си операции.
	— Разбирам.
	— Но… — продължи Ариев, — други членове на съвета нямат нищо против да се възползват от икономиите, които ни предлагате.
	— И към коя от двете групи принадлежите вие, ваша милост?
	— Аз все още не съм взел решение. — Принудителят се наведе напред. — И по тази причина ще ви призная, че имате рядка възможност. Убедите ли ме, лорд Джедуи, договорът ви е вързан в кърпа.
	— Предполагам, че прелан Лейрд ви е запознал с подробностите по моето предложение? — попита Кеймън.
	— Да, но бих предпочел да чуя аргументите ви лично. Направете ми тази услуга.
	Вин се намръщи. Стоеше близо до вратата и все още се чудеше дали да не побегне.
	— Е? — подкани го Ариев.
	— Ваша милост, ние имаме нужда от този договор — почна Кеймън. — Без него няма да сме в състояние да поддържаме нашите транспортни услуги. Договорът ще ни осигури така нужния период на стабилност — възможност да държим на вода нашите ладии, докато търсим други клиенти.
	Ариев го разглеждаше замислено.
	— Предполагам, че можете да се справите и по-добре от това, лорд Джедуи. Лейрд твърдеше, че сте много настоятелен човек — искам да убедите и мен, че заслужавате нашата подкрепа.
	Вин се приготви за Късмета. Би могла да накара Ариев да стане по-податлив на убеждение… но нещо я възпираше. В цялата тази ситуация имаше нещо нередно.
	— Ваша милост, ние сме най-добрият ви избор — продължи Кеймън. — Боите се, че моята къща може да рухне от финансов крах? Добре, дори това да стане, какво ще изгубите? В най-лошия случай моите ладии ще бъдат спрени от движение и тогава ще намерите други търговци, които да ви обслужат. Но от друга страна, ако покровителството ви се окаже достатъчно да се задържим на повърхността, ще си осигурите изгоден и дълготраен договор.
	— Ясно — подхвърли нехайно Ариев. — Но защо Министерството? Защо не потърсите сделка с някой друг? Със сигурност съществуват и други възможности за вашите лодки — има хора, които ще подскочат от радост при подобни цени.
	Кеймън се намръщи.
	— Не става въпрос за пари, ваша милост, а за победа. За проява на увереност — от това, че сме спечелили договор с Министерството. Щом вие ни се доверите, ще ни се доверят и други. _Нуждаем се_ от вашата подкрепа. — Кеймън бе плувнал в пот. Вероятно вече съжаляваше, че е поел този риск. Дали не ги бяха предали? Дали зад тази странна среща не стоеше Терън?
	Принудителят чакаше търпеливо. Вин не се съмняваше, че е по силите му да ги унищожи. Дори само да заподозреше измама, веднага щеше да ги предаде на Инквизиторския отдел. Не един благородник, влязъл в сградата на Инквизицията, бе изчезвал безследно.
	Тя стисна зъби, пресегна се и използва Късмета върху принудителя, за да разсее подозренията му.
	Ариев се усмихна и внезапно заяви:
	— Какво пък, мисля, че ме убедихте.
	Кеймън въздъхна облекчено.
	Ариев продължи:
	— В последното си писмо споменавате, че се нуждаете от три хиляди боксинга в аванс, за да подновите снаряжението си и да възстановите транспортните операции. Обърнете се към писаря в приемното и той ще оформи нужните документи, за да получите парите. — Принудителят взе някакви документи, подпечата ги и ги подаде на Кеймън. — Вашият договор.
	Кеймън се усмихна лъчезарно.
	— Знаех си, че посещението ми в Министерството ще е от полза — заяви, докато вземаше договора. Изправи се, кимна почтително на принудителя, после даде знак на Вин да му отвори вратата.
	Тя натисна дръжката. „Нещо не е наред. Нещо изобщо не е наред“. Изчака, докато Кеймън излизаше, обърна се и погледна принудителя. Той все още се усмихваше.
	Щастливият принудител винаги е лош знак.
	Но никой не ги спря, докато минаваха през чакалнята с останалите благородници. Кеймън отнесе договора на съответния писар и през това време също не се появиха войници, за да ги арестуват. Писарят извади малко ковчеже, пълно с монети, и го подаде с безразличие на Кеймън.
	След което напуснаха сградата безпрепятствено и Кеймън с нескрито облекчение повика останалите членове на групата. Никакви тревожни викове. Никакво тропане на войнишки ботуши. Бяха свободни. Кеймън бе успял да измами Министерството — и Терън също.
	Поне така изглеждаше.


	Келсайър лапна още една курабийка и я схруска с наслада. Дебелият крадец и неговата мършава помощничка излязоха от чакалнята. Принудителят прие следващия просител.
	— Е? — попита Доксон. — Какво мислиш?
	Келсайър погледна курабийките.
	— Бива ги. — Взе си още една. — Министерството винаги се е славело с добър вкус.
	Доксон завъртя очи.
	— За момичето, Кел.
	Келсайър се засмя, нареди четири курабийки на дланта си, после кимна към вратата. Чакалнята на Отдела бе твърде пълна, за да обсъждат подобни деликатни въпроси. Отвън се отби при секретаря и го осведоми, че искат друг час за среща.
	Минаха през преддверието тъкмо когато дебелият главатар разговаряше с писаря. Келсайър излезе на улицата, вдигна качулката заради продължаващия саждопад и избра една странична пряка, откъдето можеха да наблюдават входа на Отдела.
	Келсайър се зае с курабийките.
	— Как разбра за нея? — попита с пълна уста.
	— От брат ти — отвърна Доксон. — Преди няколко месеца Кеймън се опита да измами Марш и тогава също водеше момичето. Всъщност в някои среди Кеймън взе да се прочува с невероятния си късмет. Все още не съм сигурен дали осъзнава, че го дължи на нея. Известно ти е колко са суеверни крадците.
	Келсайър кимна и изтупа ръцете си от трохите.
	— Откъде знаеше, че тя ще дойде и днес?
	Доксон сви рамене.
	— С дребни рушвети на нужните места. Наблюдавам я, откакто Марш ми обърна внимание върху нея. Исках да видиш лично как работи.
	Вратата на Отдела се отвори и Кеймън излезе, заобиколен от своята „прислуга“. Дребното момиче с късо подстригана коса го следваше плътно. Келсайър се намръщи. Походката й издаваше безпокойство и тя трепваше всеки път, когато някой наблизо правеше резки движения. На дясната страна на лицето й имаше голяма синина.
	Келсайър премести поглед върху надутия Кеймън. „Ще трябва да измисля нещо подходящо за този тип“.
	— Бедното дете — промърмори Доксон.
	— Скоро ще се отърве от него. Цяло чудо е, че никой не я е открил по-рано.
	— Значи брат ти е бил прав?
	Келсайър повдигна вежди.
	— Тя несъмнено е Мъглива и ако Марш смята нещо повече, готов съм да му повярвам. Малко съм изненадан, че си позволи да прилага аломантия върху служител на Министерството, при това в сградата на Отдела. Може би не осъзнава, че притежава подобни способности.
	— Това възможно ли е?
	Келсайър кимна.
	— Водата съдържа микроскопични минерали, които при изгаряне осигуряват известна сила. Това е една от причините лорд Владетеля да построи града тук — почвата е богата на метали. Бих казал, че…
	Млъкна и се намръщи. Нещо не беше наред. Той погледна към Кеймън и хората му, които тъкмо пресичаха улицата.
	На вратата на Отдела се появи строен мъж с властна осанка и татуировки на архипрелан от Финансовия отдел. Вероятно това бе човекът, с когото Кеймън се бе срещнал преди малко. Принудителят излезе от сградата, следван от още един човек.
	Застаналият зад Келсайър Доксон замръзна.
	Вторият мъж бе висок, с едро тяло, което излъчваше сила. А очите му… На мястото на очите му лъщяха главите на два дълги метални гвоздея, чиито остри върхове стърчаха на два сантиметра от тила на гладко обръснатия череп.
	Стоманен инквизитор.
	— Това _нещо_ какво прави тук? — попита Доксон.
	— Запази спокойствие — прошепна Келсайър, докато се мъчеше да направи същото. Инквизиторът погледна към тях, металните му очи се спряха за миг на Келсайър, преди да се обърнат в посоката, в която бяха поели Кеймън и момичето. Типично за всички инквизитори, той имаше сложна плетеница от татуировки около очите — повечето черни, с една права червена линия, която го определяше като високопоставен член на Инквизиторския отдел.
	— Не е тук заради нас — обясни Келсайър. — В момента не горя нищо — ще ни сметне за обикновени благородници.
	— Момичето — промълви Доксон.
	Келсайър кимна.
	— Нали каза, че Кеймън подготвял тази операция с Министерството от доста време. Вероятно някой от принудителите е засякъл момичето. Те са обучени да познават, когато някой аломант се опитва да въздейства на чувствата им.
	Доксон се намръщи замислено. От другата страна на улицата инквизиторът размени няколко думи с принудителя, после двамата се обърнаха и тръгнаха в противоположна на Кеймън посока. Вървяха забързано.
	— Вероятно са пратили някой да ги проследи — измърмори Доксон.
	— Говорим за Министерството. — Келсайър поклати глава. — Опашките ще са поне две.
	— Кеймън ще ги отведе право в тайната квартира. Тези хора са обречени. Не че са ми особено симпатични, но…
	— По свой начин и те се сражават срещу Последната империя — посочи Келсайър. — Освен това нямам намерение да позволя на един вероятен Мъглив да ни се изплъзне — искам да си поговоря с това момиче. Ще можеш ли да се справиш с опашките?
	— Оплаках ти се, че скучая. Кел. А не, че съм се отпуснал. Мога да се оправя с лакеите на Министерството.
	— Чудесно. — Келсайър пъхна ръка под наметалото си и извади малка стъкленица. Вътре, в алкохолен разтвор, плуваха метали и сплави. Желязо, стомана, калай, пютриум*, мед, бронз, цинк и месинг — осемте основни аломантични метала. Келсайър измъкна тапата и гаврътна съдържанието на един дъх.
	[* Сплав от олово и калай — Б.пр.]
	Прибра празната стъкленица и избърса устни.
	— Остави инквизитора на мен.
	Доксон го изгледа обезпокоено.
	— Да не си си наумил му видиш сметката?
	Келсайър поклати глава.
	— Прекалено е рисковано. Само ще го отклоня. А сега тръгвай — не искаме преследвачите да стигнат до тайната квартира, нали?
	— Среща на петнайсето кръстовище — каза Доксон, забърза по улицата и изчезна зад ъгъла.
	Келсайър преброи до десет, за да му осигури известна преднина, после се пресегна вътре в себе си и разпали металите. Тялото му се изпълни със сила, чистота и мощ.
	Келсайър се усмихна, разпали цинка, посегна и разтърси емоциите на инквизитора. Съществото замръзна насред крачка, после се завъртя и погледна назад, към сградата на Отдела.
	„А сега двамата с теб ще си поиграем на гоненица“ — помисли Келсайър.


	3.


	Пристигнахме в Терис в началото на седмицата и трябва да призная, че страната е много красива. Високите планини на север — с техните голи заснежени върхове и гористи склонове — се издигат като бдителни божества над тази плодородна земя. Моята родина на юг е предимно равнинна. Струва ми се, че не би изглеждала толкова окаяна, ако имаше поне няколко планини.
	Хората тук са пастири — макар че секачите и орачите не са рядкост. Странно е, че един толкова изостанал край е създал пророчества и религии, на които се уповава целият свят.

	Кеймън броеше плячката, като пускаше златните боксинги един по един в ковчежето на масата. Все още изглеждаше леко озадачен и това бе съвсем обяснимо. Три хиляди боксинга бяха солидна сума — много повече, отколкото Кеймън би спечелил за цяла една, при това успешна година. Около масата бяха насядали най-близките му другари, ейл и смях се лееха на воля.
	Вин седеше в ъгъла и се опитваше да си изясни защо страхът не я напуска. Три хиляди боксинга. Министерството не би трябвало да се раздели с такава сума толкова лесно. Прелан Ариев изглеждаше твърде хитър, за да бъде измамен с подобна лекота.
	Кеймън пусна поредната монета в ковчежето. Вин не можеше да определи дали постъпва глупаво, или хитро, като се перчи с подобно богатство. В бандите от подземния свят действаха строги правила: всеки получаваше дял от печалбата в зависимост от положението си в групата. Беше голямо изкушение да убиеш главатаря и да сложиш ръка на богатствата му, но хората си даваха сметка, че успешният водач осигурява добра печалба за всички. Убиеш ли го не навреме, ще изгубиш бъдещите си постъпления — да не говорим, че ще си навлечеш гнева на останалите членове на бандата.
	И все пак три хиляди боксинга… такава сума би изкушила не един местен крадец. Кеймън не биваше да го прави.
	„Трябва да се махна — реши Вин. — Да избягам от Кеймън, от това леговище, преди да се е случило нещо“.
	Но от друга страна… да си тръгне? Съвсем сама? Никога не бе оставала самичка, винаги с нея бе Рийн. Той я водеше от град на град, за да постъпват в различни банди. Тя предпочиташе самотата. Но мисълта да остане сама в големия град я ужасяваше. Тъкмо затова не бе посмяла да избяга от Рийн, затова остана при Кеймън.
	Не можеше да си тръгне. Но трябваше да го направи. Вдигна глава и огледа стаята. Нямаше много хора в бандата, към които да изпитва някаква привързаност. За един-двама вероятно щеше да съжалява, ако принудителите решаха да разбият бандата. Това бяха хората, които не й бяха посягали или — в редки случаи — бяха проявявали известна топлота.
	Улеф беше на върха на този списък. Не бяха приятели, но се бяха сближили доста, след като Рийн я напусна. Ако можеше да тръгне с нея, поне нямаше да е сама. Вин предпазливо се надигна и заобиколи стаята до мястото, където Улеф пиеше с още неколцина крадци.
	Дръпна го за ръкава. Той се обърна. Беше пийнал.
	— Какво има, Вин?
	— Улеф — прошепна тя. — Ела. Той се намръщи.
	— Къде?
	— Навън — продължи да шепне тя. — Ела с мен.
	— Сега ли?
	Вин кимна нетърпеливо.
	Приятелите на Улеф се подхилкваха и им хвърляха неприлични погледи. Той се изчерви.
	— Искаш да идем някъде, само аз и ти?
	— Не става дума за това — отвърна Вин. — Аз… трябва да напусна леговището. И не искам да съм сама.
	Улеф се намръщи. Наведе се към нея и от устата му я лъхна мирис на алкохол.
	— Какво си намислила, Вин?
	— Улеф, мисля… че ще се случи нещо — прошепна тя. — Нещо с принудителите. Просто не искам точно сега да съм в леговището.
	Улеф помълча, после каза:
	— Е, добре. Колко време ще отнеме това?
	— Не зная. Поне до довечера. Но трябва да тръгваме. Веднага.
	Той бавно кимна.
	— Почакай ме тук за малко — добави тя и погледна към Кеймън, който се кискаше на поредния виц. След това мина безшумно по покрития с тъмни петна от сажди под и влезе в задната стая.
	Спалното помещение на бандата бе обикновен коридор с наредени на пода постели. Беше тясно и неудобно, но все пак бе за предпочитане пред студените улици, на които неведнъж бе замръквала през годините, прекарани с Рийн.
	„Нищо чудно тези улици пак да ми станат убежище“ — помисли си. Беше оцеляла на тях преди. Щеше да се справи отново.
	Приближи се до сламеника си, заслушана в приглушените гласове на мъжете в голямата стая, коленичи и огледа оскъдните си вещи. Ако нещо се случеше с бандата, нямаше да може да се върне за тях. Никога. Но от друга страна, не можеше да вземе сламеника — щеше да е прекалено подозрително. Оставаше само малката кутия с разни дребни предмети — камъче от всеки град, където бе живяла, обицата, която според Рийн й била подарък от майка й, и парче обсидиан с размера на голяма монета. Беше с неравни краища — Рийн го носеше като талисман за късмет. Единственото, което й остави, когато избяга от бандата преди половин година. Когато я изостави.
	„Както винаги казваше, че ще направи. Само дето не вярвах, че ще си тръгне. И тъкмо затова той си отиде“.
	Стисна обсидиана в шепа и напъха камъчетата в джоба си. Сложи си обицата — беше съвсем обикновена изработка. Не ставаше дори за крадене, тъкмо затова не се боеше да я държи в кутията. Но все пак я носеше рядко, защото се страхуваше, че украшението ще й придаде по-женствен вид.
	Нямаше никакви пари, но Рийн я бе научил как да проси и да намира храна. И двете занятия не бяха от лесните в Последната империя, особено в Лутадел, но щеше да се справи — нямаше избор.
	Остави кутията на сламеника и се върна в общото помещение. Може би преувеличаваше и нямаше да се случи нищо лошо. Но ако се окажеше, че е права… какво пък, ако имаше нещо, на което Рийн я бе научил добре, то бе как да си пази гърба. Идеята да вземе Улеф беше добра. Той имаше връзки в Лутадел. Ако нещо станеше с Кеймън и бандата, вероятно щеше да им намери някаква работа…
	Прекрачи прага и замръзна. Улеф не седеше до масата, където го бе оставила. Беше в другия край на стаята. До бара. До… Кеймън.
	— Какво значи това? — Кеймън се надигна, лицето му беше зачервено. Изрита стола назад и пристъпи към нея, олюляваше се пиянски. — Ще бягаме, а? Решила си да ме предадеш на Министерството, така ли?
	Вин се стрелна към стълбата, като заобикаляше отчаяно маси и хора.
	Кеймън запокити един стол и я удари в гърба. Остра болка я прониза между плешките, неколцина от присъстващите извикаха, когато столът отскочи и помете близките маси.
	Вин се просна замаяна. После… нещо вътре в нея, нещо, което не разбираше, й даде сила. Главата й спря да се върти, болката се смали до малка точка. Тя се изправи и залитна.
	Кеймън вече беше до нея. Зашлеви я с такава сила, че щеше да й счупи врата. Вин почти не усети сблъсъка с пода.
	Кеймън се наведе над нея, сграбчи я за ризата, вдигна я и замахна с юмрук. Тя нямаше време нито да мисли, нито да говори — можеше да направи само едно нещо. Използва целия си наличен Късмет в един-единствен тласък срещу Кеймън, за да успокои гнева му.
	Кеймън се поколеба. За миг погледът му омекна и хватката му се отпусна.
	Но в следващия миг гневът блесна отново в очите му. Непоклатим. Ужасяващ.
	— Проклета пачавра — изръмжа той, стисна я за раменете и я разтърси. — Онзи подлец, брат ти, никога не ме е уважавал и ти си същата. Трябваше да съм по-строг с вас. Трябваше…
	Вин опита да се освободи, но Кеймън я държеше здраво. Тя се огледа отчаяно, с надеждата някой от присъстващите да й помогне, макар да знаеше, че това е безполезно. Безразличие. Всички извърнаха лица, засрамени, но не и загрижени. Улеф стоеше до масата на Кеймън и гледаше гузно.
	В главата й зашепна познат глас. Гласът на Рийн. „Глупачка! Тук царува жестокостта. В подземния свят нямаш приятели. И никога няма да имаш!“
	Тя се задърпа, но Кеймън я удари отново и я повали на земята. Ударът я зашемети.
	„Трябва да търпиш — мина й през ума. — Той няма да те убие. Има нужда от теб“.
	Но когато вдигна очи, видя надвесения над нея Кеймън, пиян и разярен. Знаеше, че този път е различно, че няма да е само побой. Кеймън си беше наумил, че е решила да го предаде на Министерството. И вече не се владееше. В очите му се четеше желание да убива. — „Моля те!“ — помисли си отчаяно Вин посегна към Късмета и направи нов опит. Но нямаше реакция. Като всичко останало, късметът също я беше предал.
	Кеймън се наведе и я сграбчи за рамото. Вдигна месестия си юмрук, мускулите му се напрегнаха. От брадичката му се откъсна тежка капка пот и падна на бузата й.
	Само на няколко крачки от тях вратата на стълбището се отвори рязко и Кеймън спря, с вдигната ръка, и погледна да види кой е негодникът, избрал най-неподходящия момент да се върне в леговището.
	Вин си даде сметка, че това е последният й шанс. Дръпна се рязко, с надеждата да се освободи от хватката му, но беше твърде слаба. Лицето й вече подпухваше, усети на устните си вкуса на кръв. Рамото я болеше нетърпимо, също и хълбокът, на който бе паднала. Бе твърде слаба, нямаше и следа от онази вътрешна сила. Болката внезапно нарасна, стана нетърпима… всеобхватна.
	Вин погледна с отчаяна надежда към вратата. Беше близо… толкова близо. Още малко и щеше да се измъкне. Съвсем мъничко…
	И тогава видя мъжа, застанал мълчаливо на прага. Не го познаваше. Висок, с изпито лице, светлоруса коса и дрехи на благородник, загърнат небрежно в наметало. Вероятно малко над трийсетте. Не носеше шапка, нито фехтоваческо бастунче.
	И изглеждаше много, много ядосан.
	— Кой си ти бе? — викна Кеймън.
	„Как се е промъкнал покрай пазачите?“ — зачуди се Вин, докато се мъчеше да си поеме въздух. Болка. Можеше да се справя с болката. „Дали не са го пратили принудителите?“
	Новодошлият я погледна и за миг изражението му се смекчи. После вдигна глава към Кеймън и очите му потъмняха.
	Кеймън зяпна, пусна рамото на Вин, отхвърча назад, блъснат от невидима сила, и се свлече на земята.
	Възцари се тишина.
	„Сега е моментът да изчезна“ — помисли Вин и изпълзя под близката маса. Леговището имаше таен изход, капак на пода до отсрещната стена. Ако успееше да допълзи до него…
	Изведнъж я завладя непреодолимо спокойствие. Заля я като огромна вълна и прогони всички останали чувства. Страхът й се стопи като догаряща свещ и дори болката вече не изглеждаше толкова важна.
	Тя спря. Питаше се защо изобщо бе трябвало да се безпокои. Изправи се и се обърна към тайния изход. Дишаше тежко, все още замаяна.
	„Кеймън се опита да ме убие! — крещеше един глас в нея. — Някой нападна леговището. Трябва да се махна оттук!“ Но чувствата й не вървяха в крак с разума. Изпитваше някаква… ведрост. Безгрижие. И слабо любопитство.
	Някой току-що бе използвал Късмета върху нея. По някакъв начин го позна, макар да не й се бе случвало никога. Спря до масата, подпря се с ръка на нея и бавно се обърна. Новодошлият все още стоеше на вратата. Гледаше я внимателно и се усмихваше обезоръжаващо.
	„Какво става?“
	Непознатият най-сетне пристъпи в стаята. Хората на Кеймън все още седяха край масите. Изглеждаха изненадани, но колкото и да бе странно, доста спокойни.
	„Той използва върху тях Късмета. Но… как може да го прави едновременно върху много хора?“ Вин никога не бе успявала да събере Късмет за повече от един кратък опит.
	Едва сега, когато новодошлият влезе, тя забеляза зад него втори мъж. Не толкова внушителен. Нисък, с черна рехава брада и къса права коса. И той носеше благороднически дрехи, но неговите не бяха толкова фини.
	Кеймън изстена, седна, хвана се за главата и погледна влезлите.
	— Господарю Доксон! Уф… брей, каква изненада!
	— Тъй де — потвърди по-ниският мъж, когото бяха нарекли Доксон. Вин се намръщи — имаше нещо странно познато в тези двамата. Беше ги виждала.
	„Финансовият отдел. Бяха в чакалнята“.
	Кеймън се изправи, втренчи се в русолявия непознат, после сведе поглед към покритите му със странни преплетени белези ръце и прошепна:
	— В името на лорд Владетеля… Оцелелият от Хатсин!
	Вин сбърчи вежди. Трябваше ли да е чувала за този човек? Раните все още я боляха, въпреки странното спокойствие, което изпитваше, и малко й се виеше свят. Тя се подпря по-здраво на масата, но не посмя да седне.
	Който и да беше новодошлият, Кеймън очевидно го смяташе за важен човек.
	— О, господарю Келсайър! — запелтечи той. — Това е необикновена чест!
	Новодошлият — Келсайър — поклати глава.
	— Знаеш ли, не държа да чуя мнението ти.
	Кеймън извика от болка, залитна назад и рухна на пода, ударен пак от невидима сила. Келсайър дори не помръдна.
	Този път Кеймън си взе поука и замълча. Келсайър огледа стаята.
	— Останалите знаят ли кой съм?
	Мнозина от присъстващите кимнаха.
	— Добре. Дойдох в леговището ви, приятели, защото сте ми много задължени.
	В стаята се възцари мълчание, чуваха се само стенанията на Кеймън. Най-сетне главатарят намери сили да заговори:
	— Ние ли… господарю Келсайър?
	— Тъкмо вие. Виждате ли, двамата с господаря Доксон току-що ви спасихме живота. Вашият доста некомпетентен главатар напусна Финансовия отдел на Министерството преди около час и се върна право в тайната ви квартира. Беше проследен от двама съгледвачи на Министерството, един архипрелан и… един Стоманен инквизитор.
	Никой не посмя да заговори.
	„О, Боже!“ — помисли си Вин. Значи беше права, само дето не бе реагирала достатъчно бързо. Но щом бяха пратили инквизитор…
	— Справих се с инквизитора — добави Келсайър и млъкна, за да ги остави да осмислят чутото. Що за човек би могъл да твърди така нехайно, че се е „справил“ с един инквизитор? Говореше се, че тези същества били безсмъртни, че можели да надзъртат в душата на човек, че били несравними в боя.
	— И сега искам да ми бъде заплатено за услугите — приключи Келсайър.
	Този път Кеймън не направи опит да стане: изглежда, се беше ударил доста лошо и беше замаян от падането. В стаята продължаваше да дари тишина. После Милев — мургавият заместник на Кеймън — сграбчи ковчежето със спечелените боксинги и изтича да го предложи на Келсайър.
	— Тези пари са от Министерството. Три хиляди боксинга.
	„Иска да му се подмаже — помисли Вин. — Това не е само Късмет — или ако е Късмет, никога не съм притежавала такъв“.
	Келсайър огледа ковчежето.
	— А ти кой си?
	— Милев, господарю Келсайър.
	— Е, главатар Милев, да речем, че възнаграждението ме удовлетворява, ако ми направиш още една услуга.
	Милев го погледна раболепно.
	— Само кажете каква.
	Келсайър кимна към стенещия Кеймън.
	— Да се оправиш с него.
	— Разбира се — отвърна Милев.
	— Искам да остане жив — продължи Келсайър. — Но да не изпитва удоволствие от това.
	Милев кимна.
	— Ще го направим просяк. Лорд Владетеля не одобрява подобно занятие — на Кеймън няма да му е лесно да живее в Лутадел.
	„Милев ще се отърве от него веднага щом Келсайър си тръгне“.
	— Добре — рече Келсайър, отвори ковчежето и отброи на масата купчинка златни боксинги. — Виждам, че си надежден човек, Милев. Бързо си стъпваш на краката и не се плашиш като другите.
	— И преди съм имал вземане-даване с Мъгливи, господарю Келсайър.
	Келсайър кимна, после се обърна към спътника си.
	— Докс, къде ще се проведе срещата ни довечера?
	— Мислех да е в магазинчето на Клъбс — обясни черособрадият.
	— Не бих го нарекъл неутрална територия — коментира Келсайър. — Особено ако откаже да се присъедини към нас.
	— Вярно.
	Келсайър погледна Милев.
	— Подготвям операция в този район. Ще имам нужда от подкрепата на местни хора. — Побутна купчинката боксинги към него. Бяха поне стотина. — Ще ни трябва сигурна квартира за тази вечер. Можем ли да го уредим?
	— Разбира се — отвърна Милев и побърза да прибере монетите.
	— Чудесно — рече Келсайър. — А сега, всички вън.
	— Вън? — попита колебливо Милев.
	— Да — потвърди Келсайър. — Вземай хората си — включително бившия ви главатар — и да ви няма. Искам да си поговоря насаме с госпожица Вин.
	В стаята отново се възцари тишина. Вин знаеше, че не е единствената, която се чуди откъде Келсайър й знае името.
	— Е, чухте какво ви казват! — провикна се Милев, махна на двама да вдигнат Кеймън и подгони останалите нагоре по стълбите.
	Вин ги изпрати с поглед. Усещаше нарастваща тревога. Този Келсайър очевидно беше могъщ човек, а инстинктът й подсказваше, че такива хора са опасни. Дали знаеше за нейния Късмет? Очевидно. Иначе защо щеше да иска да говори с нея?
	„Ами ако иска да ме използва?“
	— Между другото, Милев — подхвърли нехайно Келсайър. — Като казвам „насаме“, това означава, че не желая да бъда шпиониран от четиримата, които ни следят през отворите в отсрещната стена. Бъди така добър да ги изкараш с останалите на улицата.
	Милев пребледня.
	— Разбира се, господарю Келсайър.
	— Добре. Навън ще откриете двама мъртви съгледвачи на Министерството. Отървете се от труповете, ако обичате.
	Милев кимна и се обърна.
	— И, Милев… — подхвърли Келсайър. Милев се обърна отново.
	— Погрижи се никой от хората ти да не ни предаде — рече тихо Келсайър. Вин го долови отново — подновения натиск върху чувствата й. — Тази банда вече попадна в полезрението на Стоманеното министерство — внимавай да не направиш и мен свой враг.
	Милев кимна отсечено, изтича по стълбите и затвори вратата. След няколко секунди Вин чу стъпки зад стената, където беше стаята с отворите, после настъпи тишина. Вин остана сама с човек, който — по някаква причина — будеше такъв страх, че можеше да опразни цяло помещение, пълно с крадци и убийци.
	Погледна към тайната врата. Келсайър я наблюдаваше. Какво щеше да направи, ако тя побегнеше?
	„Твърди, че е убил инквизитор — припомни си тя. — И… умее да използва Късмета. Трябва да остана, поне докато разбера какво знае“.
	Келсайър я погледна усмихнато, после се разсмя.
	— Добре се позабавлявахме, Докс.
	Мъжът, когото Кеймън бе нарекъл Доксон, изсумтя и тръгна през стаята. Вин се напрегна, но той не я доближи, а отиде при бара.
	— Кел, винаги си бил непоправим. Как обаче ще се справиш с новата си репутация? Лично аз едва ли ще мога винаги да гледам страшно.
	— Завиждаш, нали?
	— Да — потвърди Доксон. — Завиждам ти за способността да плашиш дребни престъпници. И ако те интересува, ще ти кажа, че беше твърде суров с Кеймън.
	Келсайър въздъхна и се отпусна на един стол. Усмивката му се стопи.
	— Видя го как постъпи с момичето.
	— Всъщност не можах — отвърна Доксон, който преглеждаше съдържанието на бара. — Някой бе запречил вратата.
	Келсайър повдигна рамене.
	— Погледни я, Докс. Бедното дете. Бита е почти до припадък. Не мога да изпитвам симпатия към онзи тип.
	Вин не ги изпускаше от поглед. С намаляването на напрежението болката отново се усили. Утре щеше да има голяма синина между плешките от удара със стола — и друга на лицето. Все още й се виеше свят.
	Келсайър я наблюдаваше. Вин стисна зъби. Болка. Можеше да се справи с нея.
	— Искаш ли нещо, дете? — попита Доксон. — Мокра кърпа за лицето?
	Тя не отговори, гледаше Келсайър.
	„Хайде. Кажи какво искаш от мен. Изиграй си хода“.
	Доксон видя, че няма да отговори, зарови в бара и след малко извади две бутилки.
	— Нещо заслужаващо внимание? — попита Келсайър.
	— Ха! Дори сред крадците Кеймън не е известен с финеса си. Чорапите ми сигурно са по-скъпи от това вино.
	Келсайър въздъхна.
	— Нищо, налей ми една чаша. — Отново се обърна към Вин. — Ти искаш ли нещо?
	Тя не отговори.
	Келсайър се усмихна.
	— Не се тревожи — не сме толкова страшни, колкото ни мислят приятелите ти.
	— Не мисля, че са й били приятели, Кел — подхвърли Доксон иззад бара.
	— Добре казано — потвърди Келсайър. — Въпреки това, дете, не бива да се боиш от нас. Освен от дъха на Докс.
	— Или от шегите на Кел — парира Доксон.
	Вин ги гледаше мълчаливо. Можеше да се престори на слаба, както постъпваше с Кеймън, но инстинктът й подсказваше, че при тези двамата тактиката й няма да е успешна. Ето защо тя мълчеше и се опитваше да прецени ситуацията.
	Отново я завладя спокойствие, подтикна я да забрави притесненията, да им повярва, да прави каквото й казват…
	Не! Тя не помръдна от мястото си.
	Келсайър повдигна вежди.
	— Виж, не очаквах това.
	— Кое? — попита Доксон, докато наливаше.
	— Нищо — отвърна Келсайър, разглеждаше Вин внимателно.
	— Е, малката, ще пийнеш ли нещо? — подкани я Доксон.
	Вин не отговори. Притежаваше Късмета, откак се помнеше. Той й даваше сили, беше тайно оръжие срещу крадците. Но въпреки това през цялото време не знаеше какво представлява, нито как точно го използва. Разумът и инстинктът й подсказваха, че трябва да разбере какво знае този мъж.
	Както и да възнамеряваше да я използва, каквито и да бяха плановете му, тя бе готова да го изтърпи. Само и само да се научи, да разбере как е станал толкова силен.
	— Ейл. — Първата й дума, откакто бяха влезли.
	— Ейл? — попита Келсайър. — Само това?
	— Обичам ейл.
	Келсайър се почеса по брадичката и заяви:
	— Какво пък, ще трябва да поработим по въпроса. Добре де, седни.
	Вин се поколеба, после отиде до масата на Келсайър и седна срещу него. Натъртените места я боляха, но не можеше да си позволи да прояви слабост пред този човек. Трябваше да се преструва, че й няма нищо. Поне, след като седна, спря да й се вие свят.
	Доксон донесе на Келсайър вино, а на нея — халба ейл. Тя обаче не побърза да отпие, а попита тихо:
	— Кой си ти?
	Келсайър сбърчи чело.
	— Брей, че сме прями!
	Вин не каза нищо.
	Доксон изпръхтя.
	Келсайър се усмихна.
	— Казвам се Келсайър. Аз съм нещо като главатар — но едва ли познаваш някой от бандата ми. Хора като Кеймън се смятат за хищници, които се прехранват от благородниците и от различни операции на Министерството.
	Вин поклати глава.
	— Не са хищници. Лешояди са. — Кой би повярвал, че е възможно да съществуват банди крадци толкова близо до лорд Владетеля? И въпреки това Рийн й бе показал, че е истина: около Владетеля се събираха могъщи, богати благородници. А където има сила и богатство, винаги има и поквара — особено след като лорд Владетеля държеше юздите на своите благородници много по-отпуснати, отколкото тези на скаа. Вероятно заради благодарността му към техните предци.
	Както и да е, важното бе, че престъпни шайки като тази на Кеймън бяха плъховете, хранещи се от градската поквара. И подобно на истинските плъхове бяха неизтребими — особено в град с населението на Лутадел.
	— Лешояди — повтори усмихнато Келсайър. — Доста добро сравнение, Вин. Е, ние с Докс също сме лешояди… само че от по-високо качество. От по-добра порода, ако мога така да се изразя, или може би сме по-амбициозни.
	Тя се намръщи.
	— Да не сте благородници?
	— Не, за бога — отвърна Доксон.
	— Или, по-точно, нечистокръвни.
	— Нечистокръвни няма — заяви Вин. — Министерството ги лови и ги изтребва.
	— Нечистокръвни като теб? — попита Келсайър.
	Вин го погледна стъписано. „Откъде…?“
	— Вин, дори Стоманеното министерство не е безпогрешно — рече Келсайър. — Щом са пропуснали теб, пропуснали са и други.
	Вин го погледна замислено.
	— Милев… Той те нарече Мъглив. Това нещо като аломант ли е?
	Двамата се спогледаха и Доксон подхвърли със задоволство:
	— Брей, че е наблюдателна!
	— Прав си — съгласи се Келсайър. — Вин, онзи човек ни нарече Мъгливи, но това не е съвсем вярно. Нито аз, нито Доксон сме Мъгливи. Макар че имаме много общо с тях.
	Вин не отговори, местеше поглед от единия към другия и обратно. Аломантия. Тайнствената сила, която владееха благородниците, дарена им от лорд Владетеля преди хиляди години като награда за тяхната вярност. Един от основополагащите принципи на Министерството — дори скаа като Вин го знаеха. Благородниците притежаваха аломантия и привилегии заради своите предци; скаа, по същата причина, търпяха наказания.
	Истината обаче беше, че тя не знаеше какво е аломантията. Винаги бе смятала, че е нещо като бойно изкуство. Говореха, че Мъгливите можели да изтребват цели банди. Хората, които разказваха подобни неща, го правеха винаги шепнешком, с изплашени гласове. Преди днешната случка тя не бе допускала, че може да прилича на нейния Късмет.
	— Кажи ми, Вин — заговори Келсайър, разглеждаше я с нескрит интерес. — Знаеше ли какво правиш с онзи принудител във Финансовия отдел?
	— Използвах Късмета — отвърна тихо Вин. — Правя го, за да успокоявам хората, когато са ядосани.
	— Или подозрителни — добави Келсайър. — Тогава лесно се мамят.
	Вин кимна.
	Келсайър вдигна пръст.
	— Има много неща, които ти предстои да научиш. Техники, правила и упражнения. Един урок обаче не търпи отлагане. _Никога_ не прилагай емоционална аломантия върху принудител. Те са обучени да познават, когато някой Тегли и Притиска чувствата им. Дори на висшите благородници е забранено да въздействат емоционално на принудителите. Заради теб принудителят е пратил да повикат инквизитор.
	— И се моли онова същество никога вече да не надуши дирите ти — добави Доксон.
	Вин пребледня.
	— Значи не си убил инквизитора?
	Келсайър поклати глава.
	— Само му отвлякох вниманието — което само по себе си също е много опасно. Не се тревожи, много от слуховете за тях не са верни. Но сега, след като изгуби следата ти, няма да може да те намери.
	— Най-вероятно — подхвърли Доксон.
	Вин погледна изплашено ниския мъж.
	— Най-вероятно — съгласи се Келсайър. — Има много неща, които не знаем за инквизиторите — те, изглежда, не се придържат към нормалните правила. Тези шипове в очите им например би трябвало да ги убият. Нито едно от познанията ми за аломантията не дава обяснения за това как съществуват тези създания. Не бих се притеснявал, ако в дирите ти е влязъл някой обикновен Мъглив Издирвач. Но инквизитор… Какво пък, ще трябва да си нащрек. Както изглежда, те бива в това.
	Вин не знаеше какво да отговори. Келсайър кимна към халбата.
	— Защо не пиеш?
	— Ами ако си пуснал нещо вътре?
	— О, защо ми е да ти пускам нещо в питието? — отвърна Келсайър с усмивка и извади от джоба на сюртука си малка стъкленица. — Ще изпиеш тази загадъчна течност съвсем доброволно.
	И постави стъкленицата на масата. На дъното имаше тъмна утайка. Вин се намръщи.
	— Какво е това?
	— Ако ти кажа, няма да е загадъчна — отвърна Келсайър все така усмихнато.
	— Алкохолен разтвор на метали — обади се Доксон.
	— Метали? — повтори тя озадачено.
	— Два от осемте основни аломантични метала — поясни Келсайър. — Трябва да направим някои изпитания.
	Вин не откъсваше поглед от стъкленицата. Келсайър сви рамене.
	— Ще трябва да я изпиеш, ако искаш да научиш нещо повече за този твой Късмет.
	— Ти пий пръв — запъна се Вин. Келсайър повдигна вежди.
	— Малко сме параноични, както виждам. Вин не отговори.
	Той въздъхна, вдигна стъкленицата и дръпна тапата.
	— Първо я разклати — каза Вин. — За да пийнеш и от утайката.
	Келсайър въздъхна с досада, но направи каквото го помоли: разклати стъкленицата и отпи от течността. След това я остави на масата и потрепери.
	Вин смръщи вежди. Келсайър продължаваше да се усмихва. Знаеше, че е приковал вниманието й. Беше й демонстрирал силата си и сега я изкушаваше с нея. „Единствената причина да се подчиняваш на човек, който владее подобна сила, е надеждата да научиш това, което знае“. Думи на Рийн.
	Вин протегна ръка, вдигна стъкленицата и я пресуши на един дъх. Отпусна се назад и зачака да преживее някаква вълшебна трансформация или да почувства прилив на тайнствена сила. А може би първите признаци на отравяне? Но не усещаше нищо.
	„Какво разочарование…“ Намръщи се и се облегна на стола. От любопитство изпробва Късмета.
	И се ококори от изненада.
	Беше си на мястото, като огромно златно съкровище. Със запаси от сила, които надминаваха всякакви представи. А преди се налагаше да пести всяка трошичка от Късмета, да оставя резерви и да го изразходва предпазливо. Сега се чувстваше като изгладняла гостенка на банкет при висш благородник. Изумена оглеждаше огромните си запаси.
	— И тъй — подкани я Келсайър. — Опитай. Искам да ме Усмириш.
	Вин се пресегна, черпейки от новонатрупаните запаси Късмет. Взе малко и го насочи към Келсайър.
	— Добре. — Той се наведе заинтригувано напред. — Но вече знаем, че това го можеш. Време е за по-сериозен изпит, Вин. Би ли могла да поемеш в противоположна посока? Виждам, че умееш да потискаш чувствата, но ще можеш ли да ги разпалваш?
	Тя го погледна озадачено. Никога не бе използвала Късмета по такъв начин, дори не си бе давала сметка, че е възможно. Защо Келсайър изглеждаше толкова заинтригуван?
	Изпълнена с подозрение, тя отново посегна към Късмета. И докато го правеше, забеляза нещо интересно. Това, което в началото й се бе сторило един могъщ източник на сила, бяха всъщност два различни източника. Два различни типа Късмет.
	„Осем. Той каза, че са осем. Но… какво ли правят останалите?“
	Келсайър продължаваше да чака. Вин се съсредоточи върху непознатия източник и както преди го насочи към него.
	Усмивката на Келсайър се разшири, той се изправи и погледна Доксон.
	— Това е. Тя го направи.
	Доксон поклати глава.
	— Честно казано, Кел, не зная какво да мисля. Досега и един като теб ми беше малко множко. Но двама…
	Вин ги оглеждаше с присвити, изпълнени със съмнение очи.
	— Двама какво?
	— Вин, дори сред благородничеството аломантията се среща изключително рядко — обясни Келсайър — Вярно, че това е наследствено умение, характерно най-вече за висшата аристокрация. Но дори успешното кръстосване не гарантира аломантична сила. Много висши благородници притежават само по едно аломантично умение. Такива хора — които могат да прилагат един от осемте основни аломантични аспекта — се наричат Мъгливи. Понякога тези способности се проявяват и при скаа — но само ако споменатият скаа има благородническа жилка в кръвта си. Честотата, с която се среща при скаа, е по-малко от едно на десет хиляди. Колкото по-силна е благородническата жилка на някой скаа, толкова по-вероятно с той да се окаже Мъглив.
	— Кои са родителите ти, Вин? — попита Доксон. — Спомняш ли си ги?
	— Отгледана съм от брат ми Рийн — обясни тихо и сконфузено Вин. Не обичаше да обсъжда подобни теми с непознати.
	— Той говорил ли ти е за майка ти и баща ти? — поинтересува се Доксон.
	— Понякога — призна тя. — Рийн казваше, че майка ни била курва. Не по свой избор, но в подземния свят… — Млъкна. Майка й бе направила опит за самоубийство, когато тя беше съвсем малка. Почти не помнеше случката. Рийн я бе спасил.
	— Ами баща ти, Вин? — продължи с разпита Доксон. Вин вдигна глава.
	— Той е архипрелан в Стоманеното министерство. Келсайър чак подсвирна.
	— Ето това наричам ирония на съдбата.
	Вин сведе поглед към масата. Едва сега се пресегна и вдигна халбата.
	Келсайър продължаваше да се усмихва.
	— Повечето високопоставени принудители в Министерството са и висши благородници. Баща ти ти е оставил в наследство доста рядка дарба.
	— Значи… и аз съм една от тези Мъгливи, за които говориш?
	Келсайър поклати глава.
	— Всъщност не. Виждаш ли, тъкмо това ме заинтригува в теб, Вин. Мъгливите имат достъп само до едно аломантично умение. Ти доказа, че владееш две. А тези, които притежават две умения, всъщност могат да владеят и осемте. Такъв е принципът — ако си аломант, притежаваш или само едно умение, или всичките осем. — Келсайър се наведе към нея. — Ти, Вин, си от онези, които обикновено наричат Мъглородни. Дори сред благородниците те са изключителна рядкост. А при скаа… какво пък, ще ти призная, че съм срещал само още един Мъглороден през целия си живот.
	Изведнъж в стаята се възцари тишина. Изпълни я някакво странно спокойствие. Вин разглеждаше халбата с унесен, разсеян поглед. Мъглородните. Беше чувала истории, разбира се. Легенди. Келсайър и Доксон мълчаха, чакаха я да възприеме чутото. Най-сетне тя намери сили да заговори:
	— Но… какво означава това? Келсайър се усмихна.
	— Означава, че ти, Вин, си много специален човек. Притежаваш сила, на която би завидял всеки висш благородник. Сила, която, ако се бе родила аристократка, щеше да те превърне в един от най-опасните и влиятелни хора в Последната империя. — Отново се наведе към нея. — Но ти не си се родила аристократка. Не си благородничка, Вин. Не се налага да играеш по техните правила — и това те прави _още по-силна_!


	4.


	По всичко изглежда, че следващият етап от моето пътуване ще ме отведе в планинските части на Терис. Разказват, че това е студена, негостоприемна страна — място, където самите планини са създадени от лед.
	Носачите отказват да продължат. Вероятно ще трябва да наемем териски носачи.

	— Нали чу какво казах! Той подготвя операция. — Очите на Улеф блестяха от вълнение. — Питам се, коя от Големите къщи смята да удари.
	— Трябва да е някоя от най-могъщите — заяви Дистен, един от главните съгледвачи на Кеймън. Беше еднорък, но слухът и зрението му бяха ненадминати. — Келсайър никога не се е занимавал с дреболии.
	Вин седеше мълчаливо, стиснала халба в ръка — същата, която й бе дал Келсайър. Все още бе пълна до половината. Масата бе заобиколена от неголяма тълпа — Келсайър бе позволил на крадците да се приберат за малко, преди да започне срещата. Вин обаче би предпочела да остане сама. Животът с Рийн я бе накарал да свикне със самотата — допуснеш ли някого твърде близо, само ще му дадеш възможност да те предаде.
	Дори след изчезването на Рийн Вин продължаваше да се придържа към тази практика. Нямаше куража да си тръгне, но и не направи опит да се сближи с някой от останалите членове на шайката. Те, от своя страна, избягваха да я закачат. Положението й в бандата бе малко особено и сближаването с нея можеше да им създаде неприятности. Улеф единствен бе опитал да й бъде приятел.
	„Допуснеш ли някого твърде близо, само ще те боли повече, когато те предаде“ — сякаш прошепна Рийн в ума й.
	Дали Улеф наистина й беше приятел? Защото несъмнено я бе продал доста бързо. Другите също присъстваха безропотно на побоя и не направиха никакъв опит да я спасят. Всъщност бяха постъпили точно така, както следваше да се очаква.
	— Напоследък Оцелелия не се проявявал с някакви дела — обясняваше Хармън, възрастен крадец с проскубана брада. — За последните няколко години са го виждали само един-два пъти в Лутадел. Като стана дума, не е правил нищо сериозно, откакто…
	— Това първата ли му е? — прекъсна го разпалено Улеф, — Първата операция, след като избяга от Ямите? Сигурно ще е нещо забележително!
	— Вин, каза ли ти нещо по въпроса? — обърне се Дистен към нея. — Ей, Вин? — И махна с ръка да й привлече вниманието.
	— Какво? — Тя вдигна поглед. Беше се измила след побоя и Доксон й бе дал кърпичка да си избърше кръвта. Но не можеше да направи нищо за синините. Все още я болеше от ударите. За щастие нямаше нищо счупено.
	— Келсайър — повтори Дистен. — Каза ли нещо за тази работа, дето я готви?
	Вин поклати глава и погледна окървавената кърпичка. Келсайър и Доксон си бяха тръгнали преди малко, след като обещаха да се върнат, когато обмисли това, което бе научила, от тях. В думите им се усещаше намек — скрито предложение. Каквато и работа да готвеха, тя бе поканена да участва.
	— Интересно, Вин, защо се спря точно на теб да ни бъдеш свръзка? — обади се Улеф. — Обясни ли ти нещо?
	Крадците бяха предположили, че Келсайър я е избрал да осъществява контакт с бандата на Кеймън… на Милев.
	В лутаделския подземен свят имаше два типа престъпници. Едните бяха от стандартно естество, като бандата на Кеймън. Но имаше и други… _специални_. Групи, съставени от изключително опитни, невероятно смели и талантливи хора. Аломанти.
	Двата типа престъпници никога не се смесваха — обикновените крадци предпочитаха да не закачат своите събратя по професия. Но понякога главатарите на специалните банди наемаха хора от обикновените, за да вършат рутинната работа, и тогава назначаваха свръзка — посредник, който да работи и с двете банди. Ето откъде и предположението на Улеф за Вин.
	Хората на Милев забелязаха неохотата й да обсъжда този въпрос и се насочиха към друга тема: Мъгливите. Говореха за аломантията с неуверени, шепнещи гласове, а тя ги слушаше объркана. Как можеше да има общо с нещо, което всява такъв страх? Късметът й… нейната аломантия… беше съвсем дребна дарба, използваше я, за да оцелява, но не я смяташе за особено важна.
	„Но такава сила…“ Тя отново надзърна в запасите си от Късмет.
	— Какво ли е правил Келсайър през последните години? — продължаваше да разсъждава на глас Улеф. В началото на срещата я поглеждаше малко гузно, но скоро го преодоля. Беше я предал, какво толкова — така става в подземния свят. Тук няма приятели.
	„Само дето не ми се стори да е същото между Келсайър и Доксон. Те, изглежда, си имат доверие“. Дали само се преструваха? Или бяха от онази рядка порода, която не знае що е предателство?
	Най-обезпокоително в поведението им бе откритият начин, по който се държаха с нея. Сякаш бяха готови да й се доверят, въпреки че я познаваха съвсем отскоро. Едва ли бяха искрени — никой не би оцелял дълго в подземния свят с подобна тактика. И все пак дружелюбието им я смущаваше.
	— Две години… — рече един крадец с плоско лице, казваше се Хръд. — Сигурно през цялото време е подготвял тази операция.
	— Значи ще е нещо забележително — заяви Улеф.
	— Разкажете ми за него — обади се тихо Вин.
	— За Келсайър ли? — попита Дистен.
	Вин кимна.
	— На юг не говорят ли за него?
	Вин поклати глава.
	— Той беше най-добрият главатар в Лутадел — обясни Улеф. — Легенда, дори сред Мъгливите. Обрал е няколко от Големите къщи в града.
	— И? — подкани го Вин.
	— Някой го предаде — обади се тихо Хармън.
	„Ама разбира се“ — помисли си Вин.
	— Лорд Владетеля лично го залови — заговори Улеф. — Прати Келсайър и жена му в Хатсинските ями. Но той _избяга_. Избяга от Ямите, Вин! Единственият, който го е правил.
	— А жена му? — Попита Вин.
	Улеф погледна Хармън, който поклати глава.
	— Тя не успя.
	„Значи там е изгубил близък човек. Как може да се усмихва толкова често? И така искрено?“
	— Там е получил и белезите — рече Дистен. — По ръцете. В Ямите, от камъните по отвесните стени, които е катерил.
	— Не е така. — изсумтя Хармън. — По време на бягството убил инквизитор — от това са му раните.
	— Аз пък чух, че ги получил, докато се бил с едно от чудовищата, дето пазят Ямите — подметна Улеф. — Бръкнал му в устата и го удушил _отвътре_. Зъбите му го издрали по ръцете.
	Дистен се намръщи.
	— Как можеш да удушиш някого _отвътре_?
	Улеф сви рамене.
	— Точно това бих искал да разбера.
	— Този човек не е като нас — прошепна Хръд. — Нещо му се е случило в Ямите, нещо ужасно. Преди това не е бил аломант. Влязъл в Ямите като обикновен скаа, а сега… Няма съмнение, че е Мъглив — ако въобще е човек. Скитал се е доста навън, в мъглата. Някой казват, че Келсайър е мъртъв, а това нещо, което носи лицето му… е съвсем друго.
	Хармън поклати глава.
	— Дрънканици на онези скаа от плантациите. Всички сме излизали в мъглата.
	— Не и в мъглата извън града — посочи Хръд. — Където се въдят Мъгливите духове. Те, те сграбчват и ти вземат лицето, точно като лорд Владетеля.
	Хармън изсумтя пренебрежително. Не вярваше на такива измислици.
	— Хръд е прав за едно — заговори Дистен. — Келсайър не е човек като нас. Може би не е мъглив дух, но не е и скаа повече. Чувал съм, че може да прави неща, които могат само _те_. Онези, които излизат нощем. Нали видяхте какво направи на Кеймън?
	— Мъглороден — промълви Хармън.
	_Мъглороден_. Вин, разбира се, бе чувала тази дума и преди Келсайър да я спомене. Кой не беше? Слуховете за Мъглородните правеха историите за инквизиторите и Мъгливите още по-реални. Говореше се, че Мъглородните са вестители на самите мъгли, надарени с огромна мощ от лорд Владетеля. Само висши благородници можели да бъдат Мъглородни, били някаква тайна секта убийци, която го обслужвала и която излизала само нощем. Рийн все повтаряше, че всичко това е мит, и Вин бе решила, че е така.
	„А Келсайър каза, че аз съм една от тях — като него“. Възможно ли бе? Тя, дете на проститутка, никоя в този свят?
	„Никога не вярвай на човек, който ти носи добри новини — казваше Рийн. — Това е най-старият и най-лесният начин да те изиграят“.
	Но пък нали притежаваше Късмета. Нейната аломантия. Все още усещаше нарасналата сила, която й бе дала течността в стъкленицата на Келсайър, и дори бе изпробвала уменията си върху крадците. Без необходимостта да се ограничава бе постигнала изумителни резултати.
	Беше на път да осъзнае, че старата й цел в живота — просто да оцелее — вече не е достатъчна. Имаше толкова други неща, с които да се занимава. Беше робиня на Рийн, после на Кеймън. Готова бе да робува и на Келсайър, ако това й осигури свободата.
	На своята маса Милев си погледна часовника и се изправи.
	— Е, добре, всички вън.
	Стаята започна да се изпразва заради предстоящата среща на Келсайър. Вин си припомни новото си положение — Келсайър бе заявил недвусмислено, че е поканена само тя. Така че остана на мястото си. Сега, когато бе сама, се чувстваше малко по-добре.
	Първият, който слезе по стълбите, беше войник. Беше облечен с широка риза без ръкави и се виждаха добре оформените му мускулести ръце. Тялото му беше яко, без да е масивно, късо подстриганата му коса едва покриваше главата.
	Спътникът му бе облечен в благороднически дрехи — виолетова жилетка със златни копчета, черен сюртук, широкопола шапка и фехтоваческо бастунче. Беше по-възрастен от войника и доста пълен. При влизането си свали шапката и се видя добре вчесана черна коса. Двамата разговаряха оживено, докато слизаха по стълбите, но като видяха пустата стая, спряха.
	— А това трябва да е нашата свръзка — рече мъжът с бастунчето. — Келсайър пристигна ли вече, скъпа? — Говореше фамилиарно, сякаш бяха стари приятели. Изведнъж, въпреки подозренията си, Вин усети, че харесва този добре облечен любезен мъж.
	— Не — отвърна тя тихо. Кой знае защо, за първи път съжали, че е облечена с раздърпан клин и риза от груб плат. Щеше й се да има по-хубави дрехи. Мъжът пред нея сякаш изискваше с присъствието си по-официална атмосфера.
	— Трябваше да се сетя, че Кел ще закъснее за собствената си среща — измърмори войникът и се настани на една маса в центъра.
	— Тъй де — потвърди другият. — Но пък благодарение на това имаме време да се освежим. Бих пийнал нещо…
	— Аз ще ви донеса — рече Вин и скочи на крака.
	— Колко мило от твоя страна — кимна костюмираният, настани се на стола до войника, кръстоса крака, опря бастунчето в пода и отпусна ръце на дръжката му.
	Вин отиде при бара и започна да оглежда в напитките.
	— Бриз… — рече войникът и в гласа му се долови скрит укор. Вин бе избрала една бутилка от най-скъпото вино на Кеймън и вече наливаше.
	— Да? — отвърна костюмираният и повдигна вежда. Войникът кимна към Вин.
	— Уф, добре де — рече благородникът и въздъхна.
	Вин застина с бутилката в ръка и се намръщи озадачено. „Какво направих?“
	— Хам, кълна се, че понякога си ужасно превзет — оплака се костюмираният.
	— Бриз, това, че можеш да разкарваш хората като марионетки, не значи, че трябва да го правиш.
	Вин ги погледна шашардисано. „Той… е използвал върху мен Късмета“. Когато Келсайър се опита да й въздейства, тя бе усетила докосването му и донякъде бе успяла да се възпротиви. Но този път дори не си бе дала сметка какво прави.
	Погледна мъжа и присви очи.
	— Мъглороден.
	Бриз, костюмираният, се изкиска.
	— Не чак толкова. Келсайър е единственият Мъглороден скаа, когото вероятно ще срещнеш, скъпа — и се моли да не се изправиш някога срещу благородник с подобни способности. Не, аз съм само един скромен обикновен Мъглив.
	— Скромен? — попита Хам.
	Бриз сви рамене.
	Вин погледна недопълнената чаша.
	— Теглил си чувствата ми. Искам да кажа… с аломантия.
	— Малко ги Притиснах, признавам — отвърна Бриз. — Тегленето кара човек да стане по-недоверчив и непоколебим. Притискането — Усмиряването — го прави доверчив.
	— Каквото и да е, опитвал си се да ме контролираш — продължи Вин. — Накара ме да ти донеса напитката.
	— О, не бих казал, че съм те карал — възрази Бриз. — Просто коригирах леко чувствата ти така, че да си по-склонна да направиш това, което искам.
	Хам се почеса по брадичката.
	— Не зная, Бриз. Това е интересен въпрос. Като въздействаш на чувствата й, не я ли лишаваш от възможността да решава сама? Ако например трябва да убие или да открадне, докато е под твой контрол, нейно ли ще е престъплението, или твое?
	Бриз завъртя очи.
	— Задаваш безсмислени въпроси, Хамънд. Не би трябвало да си занимаваш мозъчето с подобни неща — ще си го повредиш. Аз само я окуражих, като използвах малко необикновен начин.
	— Но…
	— Няма да споря с теб, Хам.
	Якият въздъхна и поклати отчаяно глава.
	— Ще ми донесеш ли чашата? — попита Бриз с надежда и погледна Вин. — Искам да кажа, след като така и така си станала и си при бара…
	Вин надзърна в чувствата си. Дали симпатията й към този човек беше естествена? Или той отново я манипулираше? Тя поклати глава и се отдалечи от бара, като остави чашите там.
	Бриз въздъхна. Но не стана да ги вземе.
	Вин беше свикнала с ъглите и сенките — за да е достатъчно близо, за да подслушва, и достатъчно далеч, за да избяга. Но от тези двамата не можеше да се скрие — не и докато стаята бе празна. Ето защо предпазливо седна при тях. Трябваше й информация — невежеството й беше сериозен недостатък в този нов свят на Мъгливи.
	Бриз се засмя.
	— Изнервена ли си, малката ми?
	Вин пренебрегна въпроса.
	— Ти… — рече тя и погледна Хам. — И ти ли си Мъглив?
	Хам кимва и отвърна:
	— Аз съм Главорез.
	Вии се намръщи объркано.
	— Горя олово — добави Хам. — По-точно пютриум.
	Вин го погледна въпросително.
	— Това му дава физическа сила, скъпа — поясни Бриз. — Удря разни неща — най-вече други хора, — които се опитват да ни пречат, докато вършим това, с което сме се захванали.
	— Не е само това — възрази Хам. — Аз отговарям за общата сигурност по време на работа, доставям на главатаря работници и войници, когато има нужда от такива.
	— А през останалото време ще ти досажда с пустословно философстване — добави Бриз.
	Хам въздъхна.
	— Бриз, честно казано, понякога не зная защо… — И млъква, защото вратата се отвори и влезе друг човек.
	Новодошлият беше загърнат в захабено кафяво наметало, под което носеше кафяви панталони и семпла бяла риза. Но виж, лицето му бе много по-забележително от дрехите. Беше сбръчкано и съсухрено, като изгнило парче дърво, а в очите му се четеше недоволство, характерно за възрастните хора. Вин не можеше да определи възрастта му — беше достатъчно млад, та все още да не е прегърбен, но достатъчно възрастен, та в сравнение с него хора на средна възраст като Бриз да изглеждат младежи.
	Новодошлият ги огледа, изпухтя презрително, отиде до едва маса в другия край и седна. Вин забеляза, че накуцва.
	— Трап ще ми липсва — въздъхва Бриз.
	— На всички ще ни липсва — обади се тихо Хам. — Но Клъбс е много добър. Работил съм с него.
	Бриз хвърли кос поглед към новодошлия.
	— Чудя се дали ще мога да накарам _него_ да ни донесе питиетата.
	— Бих платил, за да видя как ще стане — засмя се Хам.
	— Не се и съмнявам — отвърна Бриз.
	Вии погледна към новодошлия, който демонстративно ги игнорираше, и попита:
	— Той какъв е?
	— Клъбс ли? — попита Бриз. — Той, мила моя, е Задимител. От него се иска да попречи на инквизитора да ни намери.
	Вин прехапа долната си уста, обмисляше новата информация. Мъжът я изгледа втренчено и тя отмести поглед. Докато се обръщаше, забеляза, че Хам я гледа.
	— Харесваш ми, малката — рече той. — Другите свръзки, с които съм работил, или бяха твърде изплашени от нас, или ревнуваха, че сме навлезли в тяхна територия.
	— Така е — съгласи се Бриз. — Ти не си като повечето дребосъци. Но ще ми харесваш още повече, ако ми донесеш онази чаша вино…
	Вин не му обърна внимание, а повтори:
	— Дребосъци?
	— Така по-надутите членове на нашата крадлива общност наричат второстепенните крадци — обясни Хам. — Казват ви дребосъци, защото ви използват за… по-незначителни задачи.
	— Без да се обиждаш, разбира се — добави Бриз.
	— О, не бих се обидила от… — Вин млъкна, усетила странното желание да се хареса на издокарания мъж. Погледна го. — Престани с това!
	— Виждаш ли? — обърна се Бриз към Хам. — Тя все още е запазила способността си да решава сама.
	— Ти си безнадежден.
	„Те си мислят, че съм свръзка. Значи Келсайър не им е казал коя съм. Защо?“ Не беше имал време? Или това бе тайна, която не смяташе да споделя с другите? Доколко може да се довери на тези хора? И щом я смятаха за обикновен „дребосък“, защо бяха мили с нея?
	— Кой още чакаме? — попита Бриз и погледна към вратата. — Освен Кел и Докс, искам да кажа.
	— Йеден — отвърна Хам.
	Бриз направи кисела физиономия.
	— А, да.
	— Напълно съм съгласен с теб — рече Хам. — Но съм готов да се обзаложа, че той храни същите чувства към нас.
	— Изобщо не разбирам защо е поканен — подхвърли Бриз.
	Хам сви рамене.
	— Сигурно има някаква връзки с плана на Кел.
	— Ах, прословутият „план“ — рече замислено Бриз. Какво ли ни е подготвил този път?
	Хам поклати глава.
	— Кел и проклетата му склонност към драматизъм.
	— Тъй де.
	След малко вратата се отвори и влезе въпросният Йеден. Беше невзрачен човечец и Вин не можа да си обясни защо двамата бяха говорили за него с неприязън. Дребен, с къса къдрава кестенява коса, Йеден беше облечен с простички дрехи на скаа и загърнат в лекьосано кафеникаво наметало. Огледа стаята недоволно, но не се държеше с откритата враждебност на Клъбс, който продължаваше да седи в другия край на стаята и да ги поглежда навъсено.
	„Доста малобройна група — помисли Вин. — С Келсайър и Докс стават шестима“. Разбира се, Хам бе споменал, че е главатар на банда Главорези. Дали хората на тази среща не бяха само представители? Водачи на малочислени специализирани банди? Някои крадци действаха по този начин.
	Бриз извади още три пъти джобния си часовник, преди Келсайър най-сетне да пристигне. Мъглородният главатар влезе в помещението с енергична стъпка. Доксон го следваше по петите. Хам веднага стана, усмихна се и му протегна ръка. Бриз също стана и макар поздравът му да бе по-резервиран, Вин трябваше да признае, че досега не е виждала главатар да бъде посрещан толкова сърдечно от хората си.
	— Аха — рече Келсайър. — Клъбс и Йеден. Значи всички са тук. Добре, защото ужасно мразя да ме карат да чакам.
	Бриз повдигна недоволно вежди — все пак _те_ бяха чакали — и изсумтя:
	— Ще получим ли някакво обяснение за _твоето_ закъснение?
	— С Доксон навестихме брат ми — отвърна Келсайър, отиде до бара, облегна се на него и ги огледа. Когато погледът му стигна до Вин, й намигна.
	— Брат ти? — повтори Хам. — Марш ще дойде ли?
	Келсайър и Доксон се спогледаха.
	— Не тази вечер — отвърна Келсайър. — Но по-късно ще се присъедини към групата ни.
	Вин долови някакво напрежение покрай тая история с Келсайър и брат му. Е, нея какво я интересуваше?
	Бриз посочи Келсайър с върха на бастунчето.
	— Е, добре. Кел, вече осем месеца държиш в тайна от нас тази твоя „работа“. Знаем, че е нещо голямо, усещаме, че си развълнуван, и сме малко обидени, че не я споделяш с нас. Така че защо най-сетне не ни разкажеш за какво става въпрос?
	Келсайър се усмихна, поизправи се и махна с ръка към невзрачния мръсноват Йеден.
	— Господа, запознайте се с новия си работодател.
	Това очевидно беше доста шокиращо изказване.
	— _Този_ ли? — попита Хам.
	— Точно той — потвърди Келсайър.
	— Какво има? — заговори за пръв път Йеден. — Имате проблеми да работите с човек, който има морал ли?
	— Не е това, скъпи приятелю — отвърна Бриз и положи бастунчето в скута си. — Просто бях останал с впечатлението, че не харесваш хората като нас.
	— Така е — потвърди студено Йеден. — Вие сте егоистични, недисциплинирани и нехаете за събратята си скаа. Обличате се с хубави дрехи, но отвътре сте черни като сажди.
	— Едно ми е ясно — изсумтя Хам. — Ако не друго, тази работа ще се окаже доста полезна за морала на бандата.
	Вин ги наблюдаваше как се дърлят. Йеден очевидно беше прост скаа работник, вероятно от някоя ковачница или текстилна фабрика. Но какви връзки можеше да има с подземния свят? И… как би могъл да си позволи услугите на високоспециализирана група като тази на Келсайър?
	Изглежда, Келсайър забеляза объркването й, защото тя откри, че я гледа, докато другите разговаряха.
	— Трябва да призная, че съм малко смутен — рече Хам. — Йеден, всички си даваме сметка как гледаш на крадци като нас. Но… защо тогава ни наемаш?
	Йеден се начумери.
	— Защото — рече накрая — всички знаят колко добре се справяте.
	Бриз се засмя.
	— Значи не одобряваш моралните ни устои, но си готов да се възползваш от уменията ни. Добре де, каква е тази работа? Какво може да искат от нас бунтовниците скаа?
	„Бунтовници скаа?“ — помисли Вин, докато поредното парче от мозайката падаше на мястото си. Подземният свят се състоеше от две сили. Едната, по-голямата по численост, бяха крадците, бандите, курвите и просяците, които се опитваха да оцелеят по различен от установения за скаа начин на живот.
	Другите бяха бунтовниците. Хората, които работеха срещу Последната империя. Рийн ги наричаше глупаци — отношение, според Вин, споделяно от много други, както хора от подземния свят, така и обикновени скаа.
	Всички погледи бавно се извърнаха към Келсайър, който продължаваше да се обляга на бара.
	— Бунтовниците, с любезното разрешение на своя водач Йеден, ни наемат за една специална задача — каза той.
	— И каква по-точно? — попита Хам. — Кражба? Убийство?
	— По малко от двете — отвърна Келсайър. — И същевременно нито едното, нито другото. Господа, тази работа няма да е като никоя друга. Ще е по-трудна от всичко, срещу което сте се изправяли досега. Трябва да помогнем на Йеден да събори Последната империя.
	Тишина.
	— Моля? — попита невярващо Хам.
	— Чу ме добре, Хам — рече Келсайър. — Това е операцията, която подготвям от известно време — разрушаването на Последната империя. Или поне на нейния център на управление. Йеден ни наема да съберем армия и да му осигурим възможността да овладее този град.
	Хам и Бриз се спогледаха, после едновременно се обърнаха към Доксон, който кимна сериозно. Известно време в стаята беше съвсем тихо. Накрая Йеден се засмя унило и поклати глава.
	— Не биваше да се съгласявам. Сега, когато го каза на глас, си давам сметка колко е абсурдно.
	— Довери ми се, Йеден отвърна Келсайър, Тези хора неведнъж са се справяли с абсурдни задачи.
	— Може и така да е. Кел — обади се Бриз. — Но в този случай съм склонен да се присъединя към неодобрението на твоя приятел. Да свалим Последната империя… че бунтовниците се опитват да го направят от хиляда години! Защо смяташ, че ще успеем там, където всички други са се провалили?
	Келсайър се усмихна.
	— Ще успеем, защото сме по-далновидни, Бриз. Нещо, което липсва на бунтовниците.
	— Какво?! — Йеден като че ли малко се ядоса.
	— За съжаление е точно така — отвърна Келсайър. — Бунтовниците осъждат хора като нас заради алчността ни, но въпреки високите си морални ценности — които между другото аз уважавам — никога не постигат целите си. Йеден, твоите хора се крият в горите и хълмовете и говорят за това как един ден ще се вдигнат и ще подхванат величествена война срещу Последната империя. Но нямат ни най-малка представа как да подготвят и осъществят плановете си.
	Йеден се начумери.
	— А сега ти нямаш представа какво говориш.
	— Така ли? — попита нехайно Келсайър. — Кажи ми, какво са постигнали твоите бунтовници през тези хиляда години борба? Къде са вашите успехи и победи? Тужиерското клане преди триста години, със седем хиляди избити бунтовници? Някое случайно нападение на канална ладия или отвличането на дребен благородник?
	Лицето на Йеден пламна.
	— Това е най-доброто, което можем да постигнем с такива хора! Не ги обвинявай за провалите — хвърли вината върху останалите скаа. Не можем дори да си осигурим помощта им. Вече хиляда години понасят да ги тъпчат, не им е останал никакъв дух. Трудно е да намериш един на хиляди, който да те изслуша, а какво остава да участва в борбата!
	— Успокой се. Йеден. — Келсайър вдигна ръка. — Не се опитвам да омаловажа смелостта ви. Забрави ли, че сме на една и съща страна? Обърна се към мен, защото имаш затруднения в набирането на собствена армия.
	— И все повече съжалявам за решението си, крадецо — рече Йеден.
	— Е, ти вече ни плати — отвърна Келсайър. — Така че е малко късно да се отказваш. Ние ще ти съберем желаната армия, Йеден. В тази стая се намират най-способните, най-умните и най-опитните аломанти в града. Ще видиш.
	Отново се възцари тишина. Вин седеше и ги гледаше, смръщила вежди. „Каква е играта ти, Келсайър?“ Изявлението му за свалянето на Последната империя бе очевидно само за параван. Най-вероятното обяснение бе, че е решил да припечели от бунтовниците. Но… щом вече му бяха платили, защо продължаваше тази игра?
	Келсайър се обърна към Бриз и Хам.
	— Е, господа? Какво мислите?
	Двамата се спогледаха и след кратко мълчание Бриз каза:
	— На всички е известно, че не съм от хората, които бягат от предизвикателствата. Но, Кел, имам известни съмнения относно твоите аргументи. Сигурен ли си, че можем да се справим с това?
	— Напълно — отвърна Келсайър. — Предишните опити за свалянето на лорд Владетеля са били неуспешни, защото е нямало подходяща организация и планиране. Ние сме крадци, господа — при това невероятно добри. Можем да оберем необираемото и да измамим неизмамимото. Знаем как да превърнем някоя неописуемо сложна задача в поредица от по-прости и лесни и да ги решим една по една. Знаем как да получим това, което искаме. Всичко това ни прави идеалните кандидати за тази операция.
	Бриз се намръщи.
	— И… колко ще получим за постигане на непостижимото?
	— Трийсет хиляди боксинга! — възкликна Йеден. — Половината сега, половината, когато ми осигурите армията.
	— Трийсет хиляди? — попита Хам. — За операция с подобни размери? Че това едва ще покрие разходите. Ще трябва да шпионираме сред благородниците, да следим слуховете, ще са ни нужни поне две сигурни квартири, да не говорим за място, достатъчно голямо, за да скрие цяла армия…
	— Безсмислено е да се пазариш с мен, крадецо — тросна се Йеден. — За теб трийсет хиляди може да не са толкова много, но тази сума е резултат от дългогодишни спестявания. Не можем да ви платим повече просто защото нямаме.
	— Работата си я бива, господа — обади се Доксон.
	— Да, така е — съгласи се Бриз. — Аз също съм човек с добро сърце. Но… тази работа ми се струва прекалено алтруистична. Да не кажа глупава.
	— Какво пък… — въздъхна Келсайър. — Мисля, че за всеки от нас ще има и по нещо отгоре…
	Вин го погледна втренчено, а Бриз се усмихна.
	— Съкровищницата на лорд Владетеля — продължи Келсайър. — В настоящия си вид планът е да осигурим на Йеден армия и възможност да превземе града. Нахлуе ли в двореца, ще сложи ръка на хазната и ще използва парите, за да увеличи силата си. А най-важното нещо в съкровищницата, както знаем, е…
	— Атиумът на лорд Владетеля — довърши Бриз.
	Келсайър кимна.
	— С Йеден се уговорихме да получим половината от това, което намерим вътре, независимо от количеството.
	Атиум. Вин бе чувала за този метал, но никога не бе виждала и късче от него. Беше невероятно рядък и според слуховете се използваше само от благородниците.
	Хам се усмихваше.
	— Какво пък — рече той, — награда, достатъчно голяма, за да е изкушаваща.
	— Предполага се, че запасът от атиум е огромен — продължи Келсайър. — Лорд Владетеля продава съвсем ограничени количества атиум и смъква по три кожи от благородниците за него. Би трябвало да разполага с голям запас, за да е сигурен, че напълно контролира пазара, и да има и резерви за непредвидени случаи.
	— Това е така — потвърди Бриз. — Но сигурен ли си, че си готов да извършиш нещо такова толкова скоро след… какво се случи предишния път, когато опитахме да проникнем там?
	— Този път ще изпробваме различен подход — заяви Келсайър. — Господа, ще бъда откровен с вас. Задачата няма да е лесна, но е осъществима. Планът е прост. Ще трябва да намерим начин да неутрализираме Лутаделския гарнизон, с което градът ще остане без въоръжена охрана. След това ще всеем в Лутадел хаос.
	— Имаме няколко възможности да го постигнем — обади се Доксон. — Но ще ги обсъдим по-късно.
	Келсайър кимна.
	— После, насред хаоса. Йеден ще влезе с армията си в Лутадел, ще завладее двореца и ще вземе лорд Владетеля в плен. Докато Йеден въвежда ред в града, ние ще плячкосаме атиума. Ще дадем на Йеден половината и ще изчезнем с другата половина. А той ще трябва да задържи онова, което е завладял.
	— Май ще е доста опасно за теб, Йеден — отбеляза Хам.
	Водачът на бунтовниците сви рамене.
	— Може би. Но ако успеем, ако по някакво чудо сложим ръка на двореца, ще постигнем нещо, с което не може да се похвали нито една бунтовническа сила досега. Моите хора не се интересуват от богатствата, не ги е грижа дори дали ще оцелеят. Те искат да извършат нещо велико, нещо прекрасно, да дадат надежда на всички скаа. Не очаквам другарите ти да разберат подобни неща.
	Келсайър метна свъсен поглед на Йеден и дребният мъж подсмръкна и се сви на стола. „Дали използва аломантия?“ — зачуди се Вин. Беше ставала свидетел и преди на взаимоотношения между работодател и подчинени и, изглежда, в този случай Келсайър държеше Йеден в джоба си, а не обратното.
	Келсайър се обърна към Хам и Бриз.
	— Всичко това е доста повече от демонстрация на дързост. Ако успеем да откраднем атиума, ще нанесем сериозен удар върху финансовите устои на лорд Владетеля. Той разчита на средствата, които си осигурява от продажбата на метала — без него вероятно няма да може да издържа армията си. Дори да се измъкне от нашата клопка — или пък ако решим да завладеем града, когато той отсъства, за да избегнем риска да се изправяме лице в лице с него, — той ще е финансово съкрушен. Няма да може да си върне града със сила. Междувременно благородниците ще са твърде слаби, за да се изправят срещу бунтовническата армия. В бъркотията лорд Владетеля няма как да събере достатъчно голяма армия.
	— А колосите? — попита тихо Хам.
	Келсайър помисли малко, после каза:
	— Ако прати тези създания срещу собствената си столица, разрушенията, които ще предизвикат, ще са по-опасни от финансовата нестабилност. В последвалия хаос провинциалните благородници ще се разбунтуват и ще се обявят за крале, а лорд Владетеля няма да разполага с армия, за да ги усмири. Бунтовниците на Йеден ще могат да удържат Лутадел, а ние, приятели мои, ще сме много, много богати. Всеки получава каквото иска.
	— Забрави Стоманеното министерство — обади се Клъбс от другия край на стаята. — Инквизиторите няма да ни позволят да хвърлим в хаос любимата им теокрация.
	Келсайър извърна поглед към навъсения мъж.
	— Значи ще трябва да открием начин да се справим и с Министерството — имам някои идеи за това. Целта на нашата група е тъкмо такава — да преодолява проблеми от подобно естество. Но първата ни задача е да се отървем от Лутаделския гарнизон — няма начин да свършим каквото и да било, докато те владеят градските улици. Ще трябва да измислим как да създадем в града хаос и същевременно да не допускаме принудителите да влязат в дирите ни. Успеем ли, лорд Владетеля ще бъде принуден да прати дворцовата охрана — може би дори инквизиторите — да възстановят реда в града. Така дворецът ще остане без охрана и Йеден ще получи удобна възможност да нанесе удар. След това вече няма да има значение какво ще стане с Министерството или гарнизона — лорд Владетеля няма да има нужните финансови средства, за да контролира империята си.
	— Не зная, Кел — рече Бриз и поклати глава. От насмешливостта му не беше останала и следа: изглежда, вече гледаше сериозно на плана. — Лорд Владетеля все трябва да се е сдобил с този атиум отнякъде. Ами ако просто отиде в някоя мина и си набави още?
	— Да, никой не знае къде се добива атиумът — обади се Хам.
	— Не бих казал чак _никой_ — рече с усмивка Келсайър.
	Бриз и Хам се спогледаха и Хам попита:
	— А ти знаеш, така ли?
	— Разбира се — отвърна Келсайър. — Една година от живота си работих там.
	— В Ямите? — попита Хам с нескрита изненада.
	Келсайър кимна и каза:
	— Точно затова лорд Владетеля се е постарал никой от работещите там да не оцелее — не може да си позволи тайната му да бъде разкрита. Това не е просто каторга, нито късче от яда, където пращат размирни скаа, за да умрат. Това е и мина.
	— Да, логично… — измърмори Бриз.
	Келсайър тръгна към масата на Бриз и Хам.
	— Имаме необикновена възможност, господа. Възможност да направим нещо велико — нещо, което не е постигала нито една друга банда. Ще оберем самия лорд Владетел! Но има и още. Ямите едва не ме убиха, а после видях неща… които ме промениха. Видях скаа, които работят без надежда. Видях банди, които се прехранват, като крадат от благородниците, заради което ги залавят и убиват. Видях бунтовници, които безуспешно се мъчат да се противопоставят на лорд Владетеля. Бунтовническото движение се проваля, защото е зле организирано и разпръснато. Всеки път, когато някоя негова фракция набере сили, Стоманеното министерство я смазва. Господа, това не е начинът да се победи Последната империя. Но за една малка група — специализирана, с разнообразни умения — има надежда. Ще работим без голям риск да бъдем разкрити. Знаем как да избягваме пипалата на Стоманеното министерство. Познаваме начина на мислене на благородниците и умеем да се възползваме от слабостите му. Можем да се справим!
	Той млъкна, изправен до масата на Бриз и Хам.
	— Какво да ти кажа, Кел — рече Хам. — Не че изразявам несъгласие с мотивите ти. По-скоро всичко това ми се струва твърде… дръзко.
	Келсайър се усмихна.
	— Съгласен съм, че е дръзко. Но си готов да участваш, нали?
	Хам помисли и кимна.
	— Знаеш, че ще се присъединя към групата ти, независимо от работата. Може да ми изглежда налудничаво, но същото може да се каже и за други твои планове. Кажи ми нещо обаче. Сериозно ли смяташ да свалиш лорд Владетеля от власт?
	Келсайър кимна. По някаква причина Вин бе почти готова да му повярва.
	— Добре тогава. Брой ме — заяви Хам.
	— Бриз? — попита Келсайър.
	Облеченият като благородник мъж поклати глава.
	— Колебая се, Кел. Струва ми се малко прекалено, дори за теб.
	— Бриз, нуждаем се от твоята помощ. Никой не умее да Успокоява тълпата по-добре от теб. Ако ще събираме армия, ще ни трябват колкото се може повече аломанти.
	— Което си е вярно, вярно си е — съгласи се Бриз. — Но все пак…
	Келсайър се усмихна и постави нещо на масата — чашата, която Вин бе наляла на Бриз. Тя дори не бе забелязала, че я е взел от бара.
	— Помисли за предизвикателството, Бриз — рече Келсайър.
	Бриз погледна чашата, после вдигна очи към Келсайър. Накрая се разсмя и протегна ръка към виното.
	— Добре. Ще участвам.
	— Това е невъзможно — отекна един сърдит глас от дъното на стаята. Клъбс седеше, скръстил ръце, и гледаше навъсено Келсайър. — Какво всъщност си намислил, Келсайър?
	— Бях искрен с вас — отвърна Келсайър. — Възнамерявам да прибера атиума на лорд Владетеля и да съборя империята му.
	— Не можеш — заяви намръщеният мъж. — Това е пълна глупост. Инквизиторите ще ни обесят на куки в гърлата.
	— Може би — отвърна Келсайър. — Но помисли за наградата, ако успеем. Богатство, власт и земя, където всички скаа ще живеят като хора, а не като роби.
	Клъбс изсумтя, после се изправи и бутна стола си назад.
	— Нито една награда не е достатъчна. Лорд Владетеля се опита да те убие веднъж… и виждам, че няма да се успокоиш, докато не го постигне. — Той се обърна, излезе и затръшна вратата.
	Възцари се тишина.
	— Е, май ще ни е нужен друг Задимител — наруши я Доксон.
	— Нима ще го оставиш да си тръгне просто така? — попита Йеден. — Та той знае всичко!
	Бриз се засмя.
	— Не трябваше ли ти да си моралистът на нашата малка група?
	— Моралът няма нищо общо — възрази Йеден. — Глупаво е да го оставим да си иде! Ами че той може да доведе принудителите след броени минути.
	Вин кимна в знак на съгласие, но Келсайър само поклати глава.
	— Аз не работя така, Йеден. Поканих Клъбс на среща, на която разкрих доста рискован план — някои дори биха го нарекли глупав. Нямам намерение да го убивам само защото го е сметнал за твърде опасен. Ако действаш по този начин, скоро никой няма да иска да работи за теб.
	— Освен това — намеси се Доксон — не бихме поканили на срещата човек, на когото не вярваме.
	„Невъзможно“ — помисли Вин и се намръщи. Келсайър сигурно блъфираше, за да поддържа високия дух на групата. Не бива да се доверяваш на никого. Та нали казаха, че самият Келсайър бил заловен, след като го предали? Вероятно вече бе пратил убийци по дирите на Клъбс, за да му попречат да докладва на властите.
	— И така, Йеден — заговори Келсайър, за да ги върне към прекъснатото обсъждане. — Те приеха. Планът е одобрен. Ти участваш ли?
	— Ще върнеш ли парите, които ти дадох, ако кажа не? — попита Йеден.
	Единственият отговор беше тихият смях на Хам. Йеден се намръщи, после поклати глава.
	— Ако имах друга възможност…
	— О, стига си се оплаквал — скастри го Келсайър. — Вече официално си част от нашата банда, така че ела да седнеш при нас.
	Йеден се поколеба, въздъхна и се премести на масата на Бриз, Хам и Доксон. Вин седеше на съседната. Келсайър се наведе към нея.
	— Вин, ти какво ще кажеш?
	Тя мълчеше. „Защо ме пита? Той осъзнава, че има власт над мен. Работата няма значение, важното е да науча това, което знае“.
	Келсайър търпеливо очакваше отговора.
	— Бройте ме — каза Вин. Знаеше, че той иска да чуе точно това.
	Келсайър се усмихна, после й кимна към свободния стол до масата.
	Вин стана и се премести.
	— Кое е това дете? — попита Йеден.
	— Свръзка — отвърна Бриз.
	Келсайър повдигна вежди.
	— Всъщност Вин е по-скоро ново попълнение. Преди няколко месеца брат ми я уловил да Усмирява чувствата му.
	— Усмирителка значи? — попита Хам. — Е, винаги са нужни.
	— Всъщност — посочи Келсайър — тя умее и да разбунтува хората.
	Бриз се ококори.
	— Наистина? — попита Хам.
	Келсайър кимна и каза:
	— С Докс я изпитахме преди няколко часа.
	Бриз се засмя.
	— А преди малко й обяснявах, че никога няма да срещне друг Мъглороден, освен теб.
	— Втори Мъглороден в групата… — Хам кимна доволно. — Какво пък, това увеличава шансовете.
	— Какви ги приказвате? — ядоса се Йеден. — Скаа не могат да бъдат Мъглородни. Дори не съм убеден, че Мъглородните съществуват! Аз поне не съм срещал такъв!
	Бриз се подсмихна и сложи ръка на рамото на Йеден.
	— Не бива да говориш толкова много, приятелю. Ако си мълчиш повечко, поне няма да приказваш глупости.
	Йеден сърдито се отърси от ръката му. Вин обаче все още мислеше върху думите на Келсайър. Идеята да се откраднат запасите атиум звучеше примамливо, но да завладеят целия град? Тези хора толкова безразсъдни ли бяха?
	Келсайър дръпна един стол, яхна го на обратно и опря лакти на облегалката.
	— Е, добре. Групата е събрана. На следващата среща ще уточним подробностите, но искам всички да помислите върху предстоящата задача. Имам някои планове, но ми се ще да чуя и други мнения. Трябва да обмислим по какъв начин да изкараме Лутаделския гарнизон от града и как да предизвикаме такъв хаос, че Големите къщи да не могат да мобилизират частите си, за да спрат настъплението на армията на Йеден.
	Останалите членове на групата, с изключение на Йеден, кимнаха.
	— Преди да приключим за тази вечер — продължи Келсайър, — има нещо, свързано с плановете ни, за което бих искал да ви предупредя.
	— Какво, още ли? — Бриз се засмя. — Значи да откраднем съкровищата на лорд Владетеля и да съборим империята не ти е достатъчно?
	— Да, не ми е достатъчно — потвърдя Келсайър. — Ако ми се удаде възможност, смятам да го убия.
	Тишина.
	— Келсайър — почна бавно Хам. — Лорд Владетеля е Отломък от безкрая. Той е частица от самия Бог. Не можеш да го убиеш. Дори залавянето му може да се окаже невъзможна задача.
	Келсайър не отговори. В очите му обаче се четеше непоколебимост.
	„Ето това е — помисли си Вин. — Той е безумец“.
	— С лорд Владетеля — заяви Келсайър — имаме някои неуредени сметки. Той ми отне Мейр и едва не ме докара до лудост. Ще ви призная, че донякъде се съгласих да участвам, за да отмъстя. Ние ще му отнемем властта, дома и съкровищата. Но за да успеем, трябва да се отървем от него. Може би като го затворим в неговата собствена тъмница — или, най-малкото, да го прогоним от града. Аз обаче имам по-добра идея. Когато бях в Ямите, пратен там от него, аз се Преобразих и изведнъж осъзнах собствените си аломантични сили. Сега възнамерявам да ги използвам, за да го убия. — Бръкна в джоба си и извади нещо. Постави го на масата. — На север имат една легенда — продължи. — В нея се казва, че лорд Владетеля не е безсмъртен — не съвсем. Казват, че може да бъде убит, с подходящия метал. Единайсетият метал. Ето този метал.
	Всички погледи се насочиха към масата. Там лежеше дребно късче с гладки страни, колкото малкия пръст на Вин. Беше сребристобяло.
	— Единайсетият метал? — попита несигурно Бриз. — Не съм чувал тази легенда.
	— Защото лорд Владетеля се е погрижил да не се разпространява — отвърна Келсайър. — Но все още може да се чуе, ако знаеш къде да я търсиш. Аломантичната теория проповядва десет метала: осем основни и два висши. Но има още един, непознат за повечето аломанти. Много по-мощен от останалите десет.
	Бриз скептично вдигна вежди.
	За разлика от него, Йеден изглеждаше заинтригуван.
	— И този метал по някакъв начин може да убие лорд Владетеля?
	Келсайър кимна.
	— Да. Това е неговата слабост. Стоманеното министерство иска да повярваме, че е безсмъртен, но дори той може да бъде убит — от аломант, който разпали това.
	Хам протегна ръка и взе металното късче.
	— Къде го намери?
	— На север — отвърна Келсайър. — В една страна близо до Далечния полуостров, страна, където хората все още помнят как се е наричало тяхното старо кралство в дните преди Възнесението.
	— Как действа? — попита Бриз.
	— Не съм сигурен — призна Келсайър. — Но смятам да открия.
	Хам заоглежда късчето метал.
	„Да убие лорд Владетеля?“ — помисли си Вин. Лорд Владетеля беше сила, като вятъра или мъглите. Човек не може да убие подобни неща. Те не са живи. Просто _съществуват_.
	— Но нека това не е ваша грижа — продължи Келсайър, посегна и взе късчето метал от Хам. — Премахването на лорд Владетеля е моя задача. Ако се окаже невъзможно, ще опитаме да го примамим извън града и после да го оберем. Исках само да сте в течение на плановете ми.
	„Обвързала съм се с безумец“ — помисли си отчаяно Вин.
	Но това едва ли имаше значение — не и докато я учеше на аломантия.


	5.


	Дори не разбирам какво се очаква от мен. Териските философи твърдят, че ще осъзная дълга си, когато му дойде времето, но това е слаба утеха.
	Дълбината трябва да бъде унищожена и очевидно аз съм единственият, който е в състояние да го направи. Тя опустошава света дори в този момент. Ако не я спра час по-скоро, няма да остане нищо на тази земя, освен кости и прах.

	— Аха! — Келсайър се появи триумфално иззад бара на Кеймън — на лицето му грееше задоволство — и тупна на тезгяха прашна бутилка вино.
	Доксон го погледна учудено.
	— Къде го намери това?
	— В едно тайно чекмедже — отвърна Келсайър и почна да бърше прахта от бутилката.
	— Мислех, че съм ги преровил всичките.
	— Да де. Но едно имаше двойно дъно.
	Доксон се засмя.
	— Хитро.
	Келсайър кимна, отпуши бутилката и наля три чаши.
	— Номерът е да не спираш да търсиш. Винаги има още някоя тайна. — Взе чашите и ги донесе на масата.
	Вин взе своята чаша неуверено. Срещата бе приключила преди малко и Бриз, Хам и Йеден си бяха тръгнали, за да обмислят онова, което им бе съобщил Келсайър. Вин също би си тръгнала, но нямаше къде да иде. Доксон и Келсайър, изглежда, приеха за съвсем естествено, че остава с тях.
	Келсайър отпи и се усмихна.
	— О, наистина е добро.
	Доксон също отпи и кимна. Вин само ги гледаше.
	— Ще ни трябва друг Задимител — заяви Доксон.
	— Да — съгласи се Келсайър. — Останалите обаче го приеха съвсем добре.
	— Бриз все още не е сигурен.
	— Няма да се откаже. Бриз обича предизвикателствата, а никога няма да се изправи пред по-голямо предизвикателство от това. — Келсайър се усмихна. — Направо ще се побърка само от мисълта, че сме се захванали с нещо, в което не участва.
	— Но въпреки това има право да се безпокои — настоя Доксон. — Аз самият също съм малко разтревожен.
	Келсайър поклати глава и Вин се намръщи. „Значи ли това, че сериозно смятат да се захванат с този план? Или всичко е само представление заради мен?“ Двамата изглеждаха толкова компетентни… Но от друга страна — да съборят Последната империя? По-скоро биха спрели движението на мъглите или изгрева на слънцето.
	— Кога ще се появят другите ти приятели? — попита Доксон.
	— След два дни — отвърна Келсайър. — Дотогава трябва да намерим Задимител. Освен това ще ми трябва още малко атиум.
	Доксон се намръщи.
	— Вече?
	— Да. Използвах част от запасите, за да платя Оресурския договор, останалото изчерпах в плантацията на Трестинг.
	_Трестинг_. Благородникът, когото бяха убили в собственото му имение преди седмица. „Да не би Келсайър да има пръст в това?“ И какво бе казал по-рано за атиума? Че лорд Владетеля държи под контрол висшата аристокрация чрез монопол върху този метал.
	Доксон се почеса по брадата.
	— Кел, атиум не се намира лесно. Трябваше да подготвям цели осем месеца операцията по набавянето на предишното количество.
	— Защото държеше да пипаш внимателно — отвърна Келсайър с дяволита усмивка.
	Доксон го погледна обезпокоено. Келсайър продължаваше да се усмихва и накрая Доксон не издържа и въздъхна. После погледна Вин и каза:
	— Така и не опита виното.
	— Не обичам да пия нещо, което не съм приготвила сама.
	Келсайър се изкиска.
	— Напомня ми за Вент.
	— За Вент? — Доксон изсумтя. — Малката е прекалено предпазлива, но в това няма нищо лошо. Докато онзи тип бе толкова страхлив, че подскачаше дори от ударите на собственото си сърце.
	Двамата се изсмяха. Вин се чувстваше малко неудобно в компанията им. „Какво очакват от мен? Дали ме смятат за тяхна ученичка?“
	— Е, ще ми кажеш ли как възнамеряваш да си набавиш още атиум? — попита Доксон.
	Келсайър понечи да отговори, но откъм стълбите се чу тропот и двамата се обърнаха натам. Вин, разбира се, бе седнала така, че да вижда и двата входа, без да помръдва.
	Очакваше, че ще е някой от групата на Кеймън, пратен да провери дали Келсайър още е в тайната квартира, и се изненада, когато на прага се появи навъсеният Клъбс.
	Келсайър обаче се усмихваше със закачлив блясък в очите.
	„Не изглежда изненадан. Даже по-скоро е доволен“.
	— Добре дошъл пак, Клъбс — каза Келсайър.
	Клъбс ги изгледа недоволно, но влезе. След него се вмъкна някакъв мършав хлапак.
	— Усмирителят тръгна ли си? — попита Клъбс, щом седна до тях.
	— Бриз ли? — попита Келсайър. — Да, отиде си.
	Клъбс изсумтя все така недоволно, после погледна шишето.
	— Налей си — предложи му Келсайър.
	Клъбс махна на момчето да му донесе чаша и се обърна към Келсайър.
	— Искам да съм сигурен. Човек изобщо не може да вярва на мислите си, ако наблизо има Усмирител — особено такъв като него.
	— Ти си Задимител, Клъбс — отвърна Келсайър. — Нищо не може да ти направи, освен ако не му позволиш.
	— Не харесвам Усмирителите. Не е въпросът само в аломантията… тези типове… никога не си сигурен дали не те манипулират. С мед или без мед.
	— Не бих използвал подобни методи, за да си осигуря лоялността ти — посочи Келсайър.
	— Така съм чувал — отвърна Клъбс. Момчето му наля втора чаша. — Но трябваше да съм сигурен. И да помисля върху предложението ти, без Бриз да ми се пречка. — Намръщи се неясно защо и отпи.
	— Бива го винцето — рече и пак изсумтя. След това погледна Келсайър. — Та значи в Ямите човек направо може да се побърка, а?
	— Направо — потвърди Келсайър съвсем сериозно.
	Клъбс се усмихна, от което лицето му само се разкриви още повече.
	— И наистина си решил да го направиш? Да осъществиш този свой план?
	Келсайър кимна.
	Клъбс Гаврътна остатъка от виното.
	— В такъв случай смятай, че си намерил Задимител. Не става въпрос за парите. Ако наистина си решил да събаряш властта, аз съм готов да участвам.
	Келсайър се усмихна.
	— И не ми се присмивай — скастри го Клъбс. — Мразя го това.
	— Никога — увери го Келсайър.
	— Е — обади се Доксон, — това решава проблема със Задимителя.
	— Едва ли ще има голямо значение — заяви спокойно Клъбс. — След като и без това ще се провалите. Прекарал съм целия си съзнателен живот да укривам Мъгливи от лорд Владетеля и неговите принудите ли. Все някога ще ме спипат.
	— Защо тогава реши да ни помагаш? — попита Доксон.
	— Защото — отвърна Клъбс и се надигна — Владетеля рано или късно ще ме залови. А така поне ще имам възможност да му плюя в лицето. Да събориш Последната империя… — Той се усмихна. — Виж, това е нещо велико. Да вървим, хлапе. Трябва да подготвим магазина за посетителите.
	Вин ги изпрати с поглед, докато Клъбс куцукаше нагоре по стълбите, а хлапето го следваше. После погледна Келсайър и каза:
	— Ти знаеше, че ще се върне.
	Келсайър сви рамене и се протегна.
	— Надявах се. Хората лесно се увличат от велики идеи. Работата, която им предложих, не е нещо, от което е лесно да се откажеш… особено ако си отегчен, вече на години и обиден на целия свят. А сега, Вин, нека те попитам — вашата банда цялата къща ли държи?
	— Да. Магазинчето на горния етаж е за параван.
	— Хубаво. — Келсайър си погледна джобния часовник, после го подаде на Доксон. — Кажи на твоите приятели, че могат да се прибират в леговището — и без това мъглите скоро ще се спуснат.
	— А ние? — попита Доксон.
	Келсайър се засмя.
	— Ние отиваме на покрива. Както ти казах, трябва да си набавя малко атиум.


	Денем Лутадел беше сумрачен град, почернен от сажди и озарен от бледа червеникава светлина. Изглеждаше неприветлив, суров, потискащ.
	Нощем обаче се скриваше под завесата на мъглите. Високите кули на благородниците се превръщаха в призрачни силуети. Улиците сякаш се стесняваха, всяка се превръщаше в самотен опасен каньон. Дори благородниците и крадците избягваха да излизат навън през нощта — трябваше доста кураж, за да се скиташ из тази навяваща лоши мисли мъглива тишина. Нощем тъмният град бе място за отчаяните и дръзките — земя на спотаени загадки и странни създания.
	„Странни като мен“ — помисли Келсайър. Стоеше на ръба на плоския покрив. Сенчести постройки се мержелееха в мрака, мъглите караха всичко да се мести и движи в тъмнината. Мъждива светлина надзърташе от редките осветени прозорчета, наподобяващи изплашените очи на сгушени мънички същества.
	Хладен вятър раздвижи мъглата и погали страните му като ледено дихание. Навремето — във времената, преди всичко да се обърка — той често излизаше вечер на покрива, за да се полюбува на града. Не си бе дал сметка, че просто е станал жертва на стария навик, докато не се огледа, сякаш очакваше да види до себе си Мейр.
	Но видя само пустота. Самота. Тишина. Мъглите я бяха заменили — неуспешно.
	Въздъхна и се обърна. Зад него стояха Вин и Доксон. И двамата очевидно се притесняваха навън сред мъглите, но успяваха да овладеят страха си. Не можеш да напреднеш в подземния свят, ако не се научиш да съжителстваш с мъглите.
	Келсайър можеше много повече, отколкото да „съжителства“ с тях. През последните няколко години бе излизал толкова често нощем, че вече се чувстваше по-спокоен в тяхната сумрачна прегръдка, отколкото през деня.
	— Кел — обади се Доксон, — трябва ли да стоиш точно на ръба? Планът ти може да е налудничав, но не бих искал да се обезсмисли, като се претрепеш на калдъръма.
	Келсайър се усмихна. „Все още не може да свикне, че съм Мъглороден. Ще му трябва време — както и на останалите“.
	Преди години Келсайър бе станал най-прочутият главатар в Лутадел дори без да владее аломантията. Мейр беше Калаено око, но двамата с Доксон… тогава бяха обикновени хора. Единият нечистокръвен без никакви способности, другият — избягал от плантацията скаа. Заедно бяха поставили Големите къщи на колене, бяха обирали дръзко най-могъщите хора в Последната империя.
	Сега Келсайър беше много, много повече. Навремето мечтаеше за аломантия, за сила като тази на Мейр. Но тя издъхна, преди той да се Преобрази, преди в него да се пробудят силите. Така и не можа да види какво постигна с тях.
	Някога висшите благородници се бояха от него. Наложи се самият лорд Владетел да му постави капан, за да го заловят. Сега… цялата Последна империя щеше да се разтресе, преди да е приключил с това.
	Огледа града още веднъж, вдиша мъглите, после се приближи до Доксон и Вин. Не носеха фенери, бледата разсеяна от мъглите светлина беше напълно достатъчна, за да се ориентират.
	— Е, добре — рече Келсайър. — С кого да започнем?
	Доксон се намръщи.
	— Сигурен ли си, че искаш да го направиш? Келсайър продължаваше да се усмихва.
	Доксон въздъхна.
	— Къщи Урбейн и Тениерт бяха удряни наскоро, макар и не заради атиума.
	— Коя е най-силната къща в момента? — попита Келсайър, докато размотаваше връзките на торбата, която бе оставил в краката на Доксон. — Кой не би очаквал нападение?
	Доксон помисли, после каза:
	— Венчър. От няколко години са на върха.
	Келсайър отвори торбата и извади сиво-черно наметало, достатъчно голямо, за да го обгърне целия. Не бе от цяло парче, а от стотина тесни ленти, съшити една за друга на раменете и гърдите, но надолу висяха свободно, като плътна завеса.
	Келсайър се загърна със странното наметало, чиито краища се извиваха и поклащаха като мъгливите повлекла.
	— Какво е това? — попита Вин.
	— Пелерина на Мъглороден — отвърна Доксон. — Те всички ги носят — нещо като знак за принадлежност към клуба.
	— Всъщност е оцветено и съшито така, че да те скрива в мъглите — обясни Келсайър. — И предупреждава градската стража и други Мъглородни да не те закачат. — Завъртя се и пелерината се разтвори грациозно. — Мисля, че ми отива.
	Доксон изсумтя с досада.
	— И така — рече Келсайър, докато вадеше от торбата някакъв колан. — Къща Венчър. Има ли нещо, което трябва да знам?
	— Лорд Венчър вероятно е в кабинета си — отвърна Доксон. — Там се предполага, че са и запасите от атиум. Кабинетът му е на третия етаж, през три стаи от горния южен балкон. Внимавай, в Къща Венчър държат около дузина Мътни убийци в добавка към редовната охрана и Мъгливите.
	Келсайър кимна, докато завързваше колана — нямаше катарама, но към него бяха прикачени две малки кании. Извади от торбата два стъклени кинжала, провери ги за шупли и ги пъхна в каниите. Изу обувките и чорапите и остана бос върху студените камъни. Така единственият метал, който носеше сега, бяха монетите в кесията и трите стъкленици с метални разтвори на колана. Той избра най-голямата, изпи я на един дъх и я подаде на Доксон.
	Вин следеше подготовката на Келсайър с нарастващо любопитство. Мълчалива, присвита, незабележима, тя притежаваше стаена решителност, която той харесваше. Може би наистина беше малко параноична, но не и боязлива.
	„Ще получиш своя шанс, хлапе — рече си той. — Но не тази вечер“.
	— Е — каза той, развърза кесията, извади една монета и я метна през ръба на покрива. — Време е да тръгвам. Ще се срещнем в магазинчето на Клъбс.
	Доксон кимна.
	Келсайър доближи ръба на сградата, засили се и скочи.
	Мъглата се завъртя около него. Той разпали стомана, втория от основните аломантични метали. Прозрачни синкави линии се появиха около него, видими единствено за неговите очи. Всяка извираше от средата на гърдите му и се насочваше към най-близкия източник на метал. Линиите бяха съвсем тънки — признак, че металните източници, които сочат, са дребни — панти на врати и прозорци, гвоздеи и други от този род. Видът на метала нямаше значение. Разпалването на желязо или стомана насочваше синкавите линии към всички видове метал, стига да са достатъчно близо и в количество, позволяващо да се видят.
	Келсайър избра линията, която водеше право надолу, към монетата, която бе хвърлил, разпали стомана и Тласна монетата.
	Снижаването му мигом се забави и той подскочи обратно нагоре, като следваше синята линия. Докато се издигаше, избра една метална дръжка на прозорец, Тласна я и се понесе настрани. Добре премереното побутване го отведе отвъд ръба на сградата срещу тайната квартира на бандата.
	Приземи се гъвкаво, приклекна и се затича по стръмния покрив. Спря в сумрака от другата страна и надзърна през мътните талази на мъглата. Разпали калай и почувства огъня да се пробужда в гърдите му, да подсилва всичките му сетива. Изведнъж мъглите вече не изглеждаха така гъсти. Не че нощта бе просветляла, по-скоро бе нараснала способността му да възприема околния свят. Далече на север вече различаваше една по-масивна постройка. Цитаделата Венчър.
	Остави калая да гори — металът пламтеше бавно и вероятно нямаше нужда да се безпокои, че ще се изчерпи. Докато стоеше неподвижно, мъглите неусетно обгърнаха тялото му, завъртяха се и се завихриха, носеха се край него като едва забележимо течение. Мъглите го познаваха, те имаха свои права над него. Можеха да усетят аломантията.
	Той се Оттласна от металния комин зад себе си, скочи и се понесе през празнотата. Докато летеше, метна една монета, която блесна в мъглата и мрака. Тласна монетата, преди тя да тупне на земята, и силата му я пришпори рязко надолу. Веднага щом монетата иззвънтя на калдъръма. Тласкащата сила на Келсайър го издигна нагоре, превръщайки втория му скок в грациозна дъга.
	Стъпи на поредния островръх дървен покрив. Тласкането на стомана и Придърпването на желязо бяха първите две упражнения, на които го бе научил Геммел. „Когато Тласкаш нещо, все едно хвърляш цялата си тежест върху него — припомни си той думите на стария ексцентрик. — А човек не може да променя теглото си, ти си аломант, не си някакъв северен мистик. Никога не Придърпвай нещо, което тежи по-малко от теб, освен ако не искаш да полети към теб, и не Тласкай нещо по-тежко от теб, ако не искаш да се понесеш в обратна посока“.
	Почеса белезите по ръцете си, загърна се по-плътно в мъглопелерината и приклекна, усещаше грапавото дърво с босите си ходила. Неведнъж му се бе искало разпаленият калай да не усилва всички сетива — или поне не всички едновременно. Имаше нужда от подобрено зрение, за да вижда в мрака, и можеше да се възползва от подсиления си слух. Но горящият калай правеше нощта още по-студена за свръхчувствителната му кожа, а ходилата му усещаха всяко камъче или треска, върху които стъпваше.
	Пред него се издигаше Цитаделата Венчър. Сравнена с мрачния град, твърдината изглеждаше обгърната от ярко сияние. Благородниците водеха различен живот от обикновените хора, те можеха да си позволят газени лампи и свещи и така не се налагаше да се съобразяват с прищевките на сезоните и слънцето.
	Цитаделата беше наистина величествена — личеше си и по най-дребните архитектурни детайли. Без да нарушава принципите на всяко отбранително съоръжение, тя сама по себе си беше истинско произведение на изкуството. Яки подпори я крепяха от всички страни, над тях се виждаха красиво оформени прозорци и множество високи бойници. Блестящите витражи на прозорците пропускаха светлината и озаряваха околните мъгли с призрачно сияние.
	Келсайър разпали желязо, подсили горенето и потърси в нощта големи източници на метал. Беше твърде далече от Цитаделата, за да използва дребни предмети като монети и панти. Нуждаеше се от по-масивна котва, за да преодолее това разстояние.
	Повечето синкави линии бяха съвсем бледи. Келсайър забеляза, че две от тях се местят лениво встрани — вероятно следваха крачещи по покрива стражи. Значи бе засякъл нагръдниците и оръжията им. Въпреки аломантичните изисквания повечето благородници все още въоръжаваха войниците си с метал. Мъгливи със способности да Притеглят и Тласкат метали се срещаха доста рядко, още по-рядко пък Мъглородни. Мнозина господари смятаха за непрактично да оставят войниците си относително беззащитни заради опасността, произхождаща от една толкова малочислена група.
	Всъщност повечето висши благородници разчитаха на други средства, за да се справят с аломантите. Келсайър се усмихна. Доксон го бе предупредил, че лорд Венчър държи отряд Мътни убийци. Ако това беше вярно, Келсайър вероятно щеше да се срещне с тях, преди да отмине нощта.
	Пренебрегна войниците на стената и се съсредоточи върху плътната синкава линия, сочеща право към заострения връх на Цитаделата. Предполагаше, че покривът е с бронзова или медна обшивка. Разпали желязото, пое дълбоко дъх и Придърпа тази линия.
	Тялото му се разтресе и излетя във въздуха. Келсайър продължи да гори желязо и се понесе към Цитаделата с невъобразима скорост. Мнозина разправяха, че Мъглородните можели да летят, но това си беше чисто преувеличение. Дърпането и Тласкането на метали обикновено предизвикваха по-скоро усещането за падане, отколкото за полет — само че в друга посока. Аломантът трябваше да Дърпа с всички сили, за да набере нужната инерция, и това често го запращаше към неговата котва със зашеметяваща скорост.
	Келсайър се стрелна към Цитаделата, следван от мъглявите повлекла. Преодоля с лекота защитната стена, но тялото му постепенно започна да се снижава под влияние на собствената си тежест. Дори най-бързите стрели постепенно се снижават към земята.
	Тежестта му доведе до това, че вместо да лети право нагоре към покрива, той се изви в дъга. Доближи стената на Цитаделата на няколко десетки стъпки под покрива, като продължаваше да се носи с ужасяваща скорост.
	Пое си дъх, запали олово и го използва, за да увеличи физическата си сила по същия начин, по който калаят изостряше сетивата. Завъртя се във въздуха и се удари в стената с крака. Мускулите му възроптаха срещу подобно натоварване, но той успя да спре, без да си строши костите. Веднага прекъсна връзката си с покрива, пусна една монета и я Тласна, докато падаше след нея. Пресегна се и намери източник на метал по-високо — металния обков на един витраж. Придърпа го.
	Монетата тупна на земята и най-сетне можеше да поддържа тежестта му. Келсайър се изстреля нагоре, като Тласкаше монетата и едновременно Теглеше обкова на прозореца. После изгаси и двата метала и остави на инерцията да го отнесе на няколко стъпки нагоре в тъмните мъгли. С тихо плющене на пелерината се преметна през каменните перила и стъпи на тясната площадка.
	На три крачки от него стоеше сащисан пазач. Келсайър скочи върху него, като Притегли съвсем леко металния му нагръдник и го принуди да изгуби равновесие. Измъкна единия от стъклените кинжали и щом Желязното дърпане го отнесе при пазача, го блъсна с два крака в гърдите, приклекна и нанесе подсилен от оловото удар.
	Пазачът рухна с прерязано гърло. Келсайър стъпи безшумно до него, наострил слух в нощта за признаци на опасност. Засега поне нямаше никакви.
	Бавно се отдалечи от агонизиращия пазач. Мъжът вероятно бе дребен благородник. Враг. Можеше да е и скаа войник, подмамен да измени на собствения си народ за шепа дребни монети… Какво пък, в такъв случай Келсайър щеше да е още по-щастлив, че го е пратил във вечността.
	Оттласна се от нагръдника на умиращия войник, скочи от тясната площадка и се озова на самия покрив. Бронзовият обков беше леденостуден под босите му крака. Келсайър изтича по него към южния край на сградата, където трябваше да е споменатият от Доксон балкон. Не се страхуваше, че могат да го открият — една от целите му тази вечер беше да открадне известно количество атиум, десетия и най-мощен от всички основни аломантични метали. Другата беше да предизвика суматоха.
	Не беше трудно да открие балкона. Дълъг и широк, той вероятно бе предназначен за гости, ако решат да излязат на открито. В момента там нямаше никого — ако се изключеха двамата стражи. Келсайър се притаи в мъглата над балкона, почти невидим благодарение на сивата пелерина. Под него двамата стражи разговаряха безгрижно.
	„Време е да вдигна малко шум“.
	Скочи от ръба право върху пазачите. Разпали олово, за да подсили тялото си, протегна ръка и предизвика мощно Стоманено дръпване на двамата противници едновременно, а после ги Тласна и ги запокити в противоположни посоки. Те изкрещяха изненадано, впримчени от невидимите сили, които ги преметнаха през перилата.
	Виковете им отекваха още няколко секунди. Келсайър разтвори вратите на балкона и остави мъглата да го обгърне — пипалата й бързо се запрокрадваха в тъмната стая.
	„Третото помещение от входа“ — припомни си той, докато тичаше приведен по коридора. Втората стая беше парник. На ниски стойки бяха поставени култивирани храсти и малки дръвчета, една от стените бе остъклена, за да пропуска слънчева светлина за растенията. Макар че беше тъмно, Келсайър знаеше, че растенията ще са с малко по-различен цвят от нормалното кафяво — едни щяха да са бели, други червеникави и може би дори щеше да има светложълти. Растенията, които не бяха кафяви, се смятаха за особено редки и се отглеждаха за развлечение на благородниците.
	Прекоси забързано парника и спря при следващата врата, забелязал светлата черта над пода. Потуши калая, за да не бъде заслепено подсиленото му зрение, когато влезе в осветената стая, и рязко отвори вратата.
	Шмугна се вътре, примижал срещу светлината и стиснал стъклените кинжали. Но стаята беше празна. Изглежда, беше кабинет — на стените до лавиците с книги горяха фенери, в ъгъла бе поставено бюро.
	Келсайър прибра ножовете, разпали стомана и потърси източници на метал. В единия ъгъл имаше голям сейф, но той бе на твърде очевидно място. Но виж, на източната стена се разгоря синкав пламък, сочещ големи метални залежи. Келсайър се приближи и прокара пръсти по мазилката. Както по повечето стени в къщите на благородниците, върху тази също имаше изрисувани фрески.
	„Винаги има и друга тайна“ — помисли той. Дори не си направи труда да открие как се отваря скривалището. Вместо това разпали стомана, пресегна се и Придърпа един малък източник на метално сияние, който вероятно бе заключващият механизъм. Отначало почувства леко съпротивление, дори притегляне към стената, но разпали пютриум и усили Дърпането. Бравата изхвърча и в стената се отвори вратичка, зад която се виждаше вградена каса.
	Келсайър се усмихна. Беше достатъчно малка, за да може да я носи човек с подсилени от пютриум мускули, стига да успее да я изтръгне от стената.
	Той подскочи, използва желязо, за да се Придърпа към касата, завъртя се във въздуха и опря крака в стената от двете й страни. Продължи да Дърпа, като се задържа на място и разгоря още пютриум. Краката му се наляха със сила, а той разгоря и стомана и напъна мишци. Пъхтеше от усилието. Беше като изпитание кое ще поддаде първо — касата или краката му.
	Касата се размърда. Келсайър Дръпна по-силно, усещаше нарастваща болка в мускулите. За един кратък мъчителен момент не се случи нищо. После касата изстърга и се измъкна от стената. Докато падаше назад, Келсайър разгоря стомана и Тласна касата, за да не се стовари отгоре му. Падна по гръб, с плувнало от пот чело, а касата изтрещя на дървения под.
	В стаята нахлуха двама изплашени пазачи.
	— Време беше — изхриптя Келсайър, протегна ръка и Дръпна меча на единия. Оръжието се изниза със стържене от ножницата, завъртя се във въздуха и литна с острието към Келсайър. Той потуши желязото, пристъпи встрани и улови меча за дръжката, докато той профучаваше покрай него.
	— Мъглороден! — изкрещя войникът.
	Келсайър се усмихна и се хвърли напред.
	Войникът извади кинжал. Келсайър го Тласна и изтръгна оръжието от ръката му. Острието се завъртя, заби се в шията на войника и му отряза главата. Вторият войник изруга и заразвързва с треперещи ръце презрамките на нагръдника си.
	Келсайър Тласна меча в ръката си. Тежкото острие изсвистя във въздуха, насочено право към втория войник. Нагръдникът на мъжа се смъкна надолу — за да не позволи на Келсайър да го Тласне — точно когато тялото на първия войник рухна на пода. Миг по-късно мечът се заби в оголените гърди на войника. Мъжът се олюля и рухна, без да издаде звук.
	Келсайър обърна гръб на труповете и пелерината му се завъртя с тихо шумолене. Гневът му днес бе тих, не както в нощта, когато бе убил лорд Трестинг. Но въпреки това го усещаше, в сърбежа на белезите, в спомена за писъците на жената, която бе обичал. Доколкото зависеше от него, всеки, който подкрепяше Последната империя, не заслужаваше да живее.
	Разпали пютриум, за да подсили изнуреното си тяло, наведе се и вдигна касата. За един кратък миг се олюля под тежестта й, успя да запази равновесие и тръгна към балкона. Може би в касата имаше атиум, а може би не. Но нямаше време да търси на други места.
	Беше някъде по средата на помещението, когато чу зад гърба си стъпки. Обърна се и видя, че кабинетът се изпълва с тъмни фигури. Бяха осем на брой, облечени с широки сиви раса и въоръжени с фехтовачески бастунчета и щитове вместо с мечове. Мътни убийци.
	Келсайър пусна касата на пода. Мътните убийци не бяха аломанти, но бяха обучени да се бият с Мъгливи и Мъглородни. На телата им нямаше нито късче метал и бяха подготвени за всички негови номера.
	Келсайър отстъпи назад, протегна се и се усмихна. Осемте мъже се разпръснаха из кабинета, движеха се с безшумна прецизност.
	„Взе да става интересно“.
	Мътните убийци атакуваха, като се втурваха по двама през парника. Келсайър извади кинжалите, отскочи при първото нападение и остави дълбока диря през гърдите на единия от мъжете. Мътният убиец отстъпи, но не позволи на Келсайър да го последва — защити се с рязко замахване с бастунчето.
	Келсайър разпали пютриум, отскочи назад с подсилените си крака, разпръсна шепа монети и ги Тласна срещу противниците си. Металните дискове изсвистяха във въздуха, но Мътните бяха подготвени за това: всички вдигнаха дървените си щитове и монетите отскочиха от тях. Разхвърчаха се трески, но Мътните убийци останаха невредими.
	Докато настъпваше бавно през помещението, Келсайър оглеждаше противниците си. Едва ли разчитаха да го въвлекат в продължителна схватка — тактиката им по-скоро щеше да е да му се нахвърлят едновременно, надявайки се да приключат бързо, или поне да го задържат, докато не събудят и не доведат аломантите.
	Погледна касата на пода. Не можеше да си тръгне без нея. Разпали пютриум и скочи напред, като замахна с кинжала хоризонтално. Но и този път не можа да преодолее защитата на противника срещу себе си едва успя да се отдръпне, за да не получи удар с бастунчето по главата.
	Трима от Мътните убийци го заобиколиха и му отрязаха пътя за отстъпление към балкона. „Страхотно“ — помисли си Келсайър, докато се мъчеше да наблюдава едновременно и осмината. Те напредваха с добре трениран синхрон, като опитна група.
	Келсайър стисна зъби и разпали още пютриум — и забеляза, че запасите му привършват. От осемте основни метала оловото гореше най-бързо.
	„Сега не е време да се безпокоя за това“. Мъжете зад него се хвърлиха в атака и Келсайър отскочи встрани — Придърпа се към касата, за да се придвижи към центъра на помещението. Тласна веднага щом стъпи на пода до касата и се изстреля под ъгъл във въздуха. Присви се, преметна се над главите на двамата нападатели и се приземи на пода зад едно дръвче. Завъртя се, разпали пютриум и вдигна ръка, за да отбие удара, който очакваше да последва.
	Фехтоваческото бастунче се стовари върху ръката му. Остра болка го проряза до рамото, но подсилената с пютриум кост издържа. Келсайър замахна с другата си ръка и заби стъкления кинжал в гърдите на противника си.
	Мъжът се олюля назад с изцъклени от изненада очи и при движението освободи окървавения кинжал. Вторият убиец продължи атаката, но Келсайър отскочи, посегна надолу с ударената си ръка и откъсна кесията с монетите от колана си. Мътният убиец се приготви да блокира кинжала, но вместо това Келсайър запокити кесията с монети към щита му.
	След това Тласна монетите вътре.
	Мътният убиец извика. Мощният железен Тласък буквално го отхвърли. Келсайър разпали стомана и Тласна толкова силно, че той самият отхвръкна назад — далече от двамата други, които се опитваха да го атакуват. С противника му полетяха в противоположни посоки. Келсайър се блъсна в стената, но продължи да Тласка и блъска Мътния — с кесията, щита и всичко — в дебелия прозорец на парника.
	Чу се звън на строшено стъкло и отраженията от стенните фенери затрептяха по сипещите се късчета. Изплашеното лице на Мътния убиец се изгуби в мрака отвъд прозореца и мъглата — смълчана и злокобна — започна да се прокрадва през нащърбените отвори.
	Останалите шестима настъпваха неумолимо. Келсайър отби два поредни удара, завъртя се рязко, блъсна се в едно малко дръвче и в този момент върху него се нахвърли трети Мътен и заби бастунчето си под ребрата му.
	Келсайър залитна, почти падна в голямата саксия и се претърколи на пода. Изпусна кинжала, изпъшка, надигна се на коляно и притисна удареното. Друг на негово място сигурно щеше да има няколко строшени ребра. Е, дори Келсайър щеше да се сдобие с огромна синина.
	Шестимата пристъпиха напред, разделиха се, за да го заобиколят. Замаян от болка и изтощение, Келсайър стисна зъби, посегна към колана си и дръпна една от останалите стъкленици с метали. Гаврътна съдържанието й на един дъх, за да попълни запасите от пютриум, после разпали калай. Светлината почти го заслепи, болката в ръката и хълбока внезапно стана още по-остра и нетърпима, но избликът на подсилените сетива проясни главата му.
	Шестимата Мътни убийци се хвърлиха във внезапна координирана атака.
	Келсайър протегна ръка настрани, разпали желязо и потърси метал. Най-близкият източник беше масивно сребърно преспапие на бюрото в кабинета. Келсайър го изтегли в ръката си, изръмжа свирепо и замахна към настъпващите мъже.
	Разпали стомана. Тежкото преспапие изхвърча от ръката му и профуча във въздуха. Предният убиец вдигна щита си, но реагира твърде бавно. Металният къс го удари по рамото, чу се сухо хрущене, мъжът изпусна щита и нададе болезнен вик.
	Келсайър се извъртя настрани, избягна един удар с бастунче и се шмугна между новия нападател и падналия. Разпали желязо и Дръпна преспапието към себе си. Тежкият слитък се понесе във въздуха, удари втория Мътен право в слепоочието и той рухна на пода.
	Един от останалите изруга и се хвърли в атака. Келсайър Тласна все още въртящото се във въздуха преспапие и го отдалечи от себе си — и от атакуващия Мътен, който бе вдигнал щита си. Чу как преспапието се удря в пода зад него, посегна — като разпали пютриум — и улови бастунчето на Мътния, докато се стоварваше върху него.
	Мътният убиец изсумтя, докато се мъчеше да надвие подсилената от метал хватка на Мъглородния. Келсайър дори не се опита да му отнеме оръжието. Вместо това Дръпна рязко преспапието и го насочи към собствения си гръб с убийствена скорост. Извъртя се в последния момент, като използва инерцията, за да си разменят местата с Мътния, който се озова на пътя на парчето метал.
	Мътният падна.
	Келсайър разпали още пютриум, за да възстанови силите си за новата атака. И наистина, миг по-късно върху рамото му се стовари още едно бастунче. Той падна на колене, но разпаленият калай му помогна да не изгуби съзнание. Едновременно го прорязаха болка и ярки проблясъци. Той Дръпна преспапието, изтръгна го от гърба на убития и отстъпи встрани, докато набиращото скорост оръжие профуча покрай него.
	Двамата Мътни убийци най-близо до него се наведоха светкавично. Преспапието се удари в щита на единия, но Келсайър спря да го Тласка, за да не изгуби равновесие. Вместо това разпали желязо и го придърпа обратно. Наведе се, потуши желязото и усети как тежкият къс метал изсвистя над него. Чу се пукот от сблъсъка му с Мътния, който се прокрадваше зад Келсайър.
	Келсайър разпали първо желязо, сетне и стомана, и запокити преспапието към последните двама оцелели. Те се отдръпнаха. Келсайър Притегли преспапието и го пусна да тупне на пода пред тях. Мъжете втренчиха в него обезпокоени погледи и Келсайър използва момента, за да скочи. Оттласна се от преспапието с разпалена стомана и се преметна над главите им. Мътните убийци изругаха и се обърнаха. Докато стъпваше на пода, Келсайър пак Дръпна слитъка и го стовари върху черепа на единия.
	Мътният убиец рухна, без да издаде и звук. Преспапието се претърколи в тъмнината, Келсайър го Притегли към себе си и усети, че хладната му повърхност е лепкава от кръв. Мъгла от разбития прозорец обгръщаше краката му. Той вдигна ръка и я насочи право към последния Мътен убиец.
	Някъде в стаята един от повалените мъже изстена.
	Последният убиец захвърли оръжието си и побягна. Келсайър се усмихна и отпусна ръка.
	Изведнъж нещо Дръпна преспапието от ръката му и то профуча през стаята и пръсна отсрещния прозорец. Келсайър изруга и се обърна. Нова, по-голяма група нахлуваше в помещението. Благородници. Аломанти.
	Те вдигнаха ръце и към Келсайър се стрелна дъжд от монети. Той разпали стомана и ги Тласна встрани. Чу се звънтене на строшени прозорци. Келсайър усети силно Придръпване и последната стъкленица с метал се откъсна от пояса му и полетя към съседната стая. Няколко яки мъже се втурнаха напред приведени, за да избегнат свистящите над тях монети. Главорези — Мъгливи, които, подобно на Хам, можеха да горят калай.
	„Време е да се махам“ — помисли Келсайър, отби нова вълна монети и стисна зъби от болката в рамото. Оставаха му броени секунди и едва ли щеше да се добере до балкона. Още няколко Мъгливи се хвърлиха към него. Келсайър си пое дълбоко дъх и скочи към един от счупените прозорци. Излетя навън в мъглата, превъртя се във въздуха, докато падаше, пресегна се и Дръпна останалата горе в стаята каса.
	Насред полета подскочи и се люшна към стената на сградата, сякаш с касата го свързваше невидимо въже. Усети как касата се плъзва по пода, дърпана от тежестта на тялото му. Удари се в стената, но продължи да Тегли, като същевременно се улови с ръце за перваза на един прозорец. Напъна мишци, покатери се на перваза и отново Дръпна касата.
	Металната кутия се подаде над ръба на прозореца на един етаж над него, заклати се, падна от перваза и полетя право към Келсайър. Той се усмихна, потуши желязото, отблъсна се с два крака от стената и се метна в мъглите като безразсъден гмуркач. Докато летеше с гръб надолу в мрака, зърна нечие гневно лице, надничащо от прозореца горе.
	Дръпна лекичко касата и полетя към нея. Мъглите го обгърнаха, накараха го да се почувства сякаш не пада, а е увиснал насред нищото.
	Мина над касата, преобърна се, Тласна я надолу, а самият той литна нагоре.
	Касата се стовари с трясък на калдъръма. Келсайър лекичко се Оттласна от нея, забави падането си и застина само на няколко стъпки над земята. Остана да виси няколко секунди сред мъглите — вятърът поклащаше краищата на пелерината, — после стъпи до касата.
	При удара тя се беше счупила. Келсайър отвори изкривената вратичка, наострил подсиления си от калай слух за викове за тревога отгоре, и бръкна. Извади малка кесия със скъпоценни камъни и две кредитни писма за десет хиляди боксинга. Прибра ги и пъхна ръка навътре, изпълнен с опасения, че цялото среднощно усилие може да се окаже напразно. Изведнъж пръстите му напипаха нещо съвсем мъничка торбичка в дъното на касата.
	Извади я, развърза я и видя тъмни метални зрънца. Атиум. Белезите му пламнаха, в душата му отново се пробудиха спомени от Ямите.
	Завърза торбичката и се изправи. Едва сега забеляза лежащото наблизо обезобразено тяло — тялото на Мътния, когото бе хвърлил през прозореца. Пристъпи към него и прибра кесията с монети с кратко Желязно дръпване.
	„Не, тази нощ не беше провал“. Дори да не беше намерил атиум, всяка нощ, в която умираха неколцина благородници, можеше да се брои за съвсем успешна. Поне според него.
	Все още държеше пютриума разпален — без неговата сила тялото му вероятно щеше да рухне от болка и изтощение. Пое си дъх и се втурна в мрака, право към магазина на Клъбс.


	6.


	Вярно е, че никога не съм го искал. Но все някой трябва да спре Дълбината. И очевидно Терис е единственото място, където това може да се направи.
	Но едва ли е необходимо да се вслушвам в думите на философите, когато става въпрос за това. Вече сам осъзнавам предназначението си, долавям го, макар другите все още да не могат. То… пулсира в ума ми и отеква далече в планините.

	Вин се събуди в тишина. През щорите се процеждаше червеникава утринна светлина. Известно време тя остана да лежи, наслаждаваше се на спокойствието. Но нещо не беше наред. Не само че се събуждаше на непознато място — пътуванията с Рийн я бяха приучили към чергарски начин на живот. Трябваше да изминат няколко секунди, преди да открие източника на нарастващата си тревога.
	Стаята беше празна.
	Не само празна, но и просторна. Пуста. И освен това… уютна. Лежеше на истинско легло, при това с плюшени завивки. До стената имаше голям гардероб, а на пода — кръгъл килим. Може би друг на нейно място би намерил стаята за оскъдно обзаведена и тясна, но за Вин тя бе истински лукс.
	Седна и се огледа намръщено. Беше толкова непривично да разполага със собствено помещение. Последните години бе спала на пода, заобиколена плътно от другите членове на бандата. Дори когато пътуваха, обикновено пренощуваха в тесни улички или бунтовнически свърталища и Рийн бе неизменно до нея. Налагаше се да се бори за всеки миг усамотение. Да го получи сега, толкова лесно, сякаш обезсмисляше годините, които бе прекарала в мечти за него.
	Измъкна се от леглото. Дневната светлина беше бледа, което означаваше, че е още ранна утрин, но в коридора вече се чуваха стъпки. Тя се прокрадна до вратата, открехна я и надзърна навън.
	След като предната вечер Келсайър бе тръгнал, Доксон я бе отвел в магазина на Клъбс. Беше късно и Клъбс веднага ги настани в отделни стаи. Вин обаче не бързаше да си легне. Почака всички да заспят, а после се измъкна да огледа къщата.
	Помещението отпред бе по-скоро странноприемница, отколкото магазин. Макар че имаше тезгях и лавици за стоката и малка работилница в задния край. Целият втори етаж се състоеше от стаи за гости. Имаше и трети и тук вратите бяха разположени на по-голямо разстояние, което предполагаше по-просторни помещения. Тя не потърси с почукване тайни врати или фалшиви стени — шумът можеше да събуди някого, — но от опит знаеше, че това няма да е истинско леговище, ако не е оборудвано поне със скрито подземие и няколко наблюдателници.
	Общо взето беше доволна. Дърводелските инструменти и полудовършените мебели говореха за солидно, вдъхващо доверие прикритие. Леговището изглеждаше сигурно, добре обзаведено и поддържано.
	Видя шестима сънени младежи с груби дрехи да излизат от отсрещното помещение. Насочиха се към работилницата.
	„Чираци — помисли Вин. — Това е прикритието на Клъбс — нали е скаа занаятчия“. Повечето скаа се прехранваха като ратаи в плантациите и дори тези, които живееха в градовете, обикновено бяха принудени да вършат тежка физическа работа. Но някои от по-умелите успяваха да се захванат със занаят. Оставаха си скаа, плащаха им по-малко и винаги бяха жертва на прищевките на благородниците, но поне разполагаха с известна свобода, на която другите само можеха да завиждат.
	Клъбс вероятно бе майстор дърводелец. Какво ли бе накарало такъв човек — преуспял според представите на обикновения скаа — да рискува с връзки с подземния свят?
	„Той е Мъглив. Келсайър и Доксон го нарекоха Задимител“. Очевидно трябваше сама да се досети какво означава това — от опит знаеше, че хора като Келсайър ще ограничават информацията и ще й подхвърлят само малки късчета. Тъкмо с това я държеше Келсайър — от негова страна нямаше да е разумно, ако веднага й разкрие всичко.
	Чуха се други стъпки. Вин продължаваше да наднича през цепката.
	— Време е да се приготвяш, Вин — подхвърли Доксон, докато минаваше покрай нея. Беше с благороднически дрехи. — В стаичката в дъното са ти приготвили вана с чиста вода. Казах на Клъбс да ти намери дрехи. Носи ги на първо време, докато ти купим нещо по-подходящо. Не бързай с ваната — Кел планира среща за следобед, но няма да започнем, докато не пристигнат Бриз и Хам.
	Усмихна й се, след това продължи по коридора. Вин се изчерви, че я бе хванал да наднича.
	„Тези хора са наблюдателни. Не бива да го забравям“.
	Щом в коридора се възцари тишина, тя се шмугна през вратата, изтича до указаната стаичка и наистина откри вана с топла вода. Намръщи се, когато подуши миризмата на благоухания. Ваната беше приготвена като за аристократка.
	„Тези хора са по-издигнати от обикновените скаа“. Не знаеше как да тълкува това. Но очевидно очакваха от нея да се държи като тях, затова тя затвори вратата, дръпна резето, съблече се и влезе във ваната.


	Тялото й миришеше странно.
	Въпреки че уханието бе едва доловимо, Вин усещаше от време на време приятния полъх. Така миришеха аристократките, с които се разминаваше на улицата. С напредването на сутринта уханието взе да отслабва, но въпреки това я безпокоеше, защото я отличаваше от другите скаа. Ако в тази банда очакваха от нея да се къпе редовно, трябваше да ги помоли поне да не слагат във водата благоуханни масла.
	Закуската бе поредната изненада. Няколко скаа жени на различна възраст шетаха из кухнята и правеха тестени рулца — завити на руло кори, напълнени с лющен ечемик и зеленчуци. Вин спря на вратата и втренчи поглед в жените. Нито една от тях не ухаеше като нея, макар че всичките бяха доста по-чисти от обикновените скаа.
	Всъщност в цялата къща се поддържаше изрядна чистота. Не го беше забелязала предната нощ заради тъмнината, но подът бе старателно измит. Всички работници — жените от кухнята и чираците — бяха с умити лица и ръце. Това й се стори странно. Докато живееше с Рийн, беше свикнала ръцете й да са почернели от сажди; дори когато си миеше лицето, след това бързаше да го натърка с пепел. Чистото лице правеше твърде силно впечатление на улицата.
	„Няма сажди в ъглите — мислеше тя, докато оглеждаше пода. — Стаята се мете редовно“. Никога не бе живяла на подобно място. Все едно че я бяха допуснали в дома на някой благородник.
	Погледна отново жените. Носеха простички сиво-бели рокли, косите им бяха прибрани в кърпи и само отзад се спускаха дългите им плитки. Вин неволно докосна своята коса. Беше подстригана късо, като на момче — последния път за това се погрижи един от крадците в бандата. Това беше идея на Рийн — да гледат на нея като на един от бандата, а не като на момиче.
	„Но сега каква съм?“ Изкъпана в ароматна вана, а същевременно с кафяв панталон и риза с копчета, каквито носеха чираците — със сигурност не изглеждаше особено привлекателно. Изглеждаше по-скоро странно и това не може да не се забелязваше.
	Обърна се и погледна към работилницата. Чираците вече се бяха заловили с ежедневните си задължения, надвесени над различни части от мебелировка. Тезгясите им бяха в дъното и само Клъбс работеше отпред — занимаваше се с финото шлайфане и дооформяне на детайлите.
	Задната врата на кухнята внезапно се отвори и Вин по рефлекс отскочи и се притисна до стената.
	На прага стоеше Хам, озарен от червеникавата слънчева светлина. Носеше няколко пакета. Не беше изцапан със сажди — същото важеше за всички членове на групата, които Вин бе видяла досега.
	Хам мина през кухнята, влезе в работилницата, пусна пакетите на пода и попита:
	— Е, някой ще ми каже ли коя е моята стая?
	— Ще попитам майстор Кладент — отвърна един от чираците и тръгна към предната част на работилницата.
	Хам се засмя, протегна се и се обърна към Вин.
	— Добро утро, Вин. Знаеш ли, няма нужда да се криеш от мен. Все пак сме от един отбор.
	Вин се отпусна, но остана, където беше — зад купчина недовършени столове.
	— И ти ли ще живееш тук?
	— Винаги е предимство да си в близост до Задимител — отвърна Хам, влезе в кухнята и се върна с четири големи рулца. — Някой да знае къде е Кел?
	— Спи — рече Вин. — Снощи се прибра късно и още не е станал.
	Хам изсумтя и отхапа половината от едно рулце.
	— Докс?
	— В стаята си на третия етаж — отвърна Вин. — Събуди се рано, слезе да закуси и се качи пак. — Пропусна да отбележи, че го бе видяла да седи на бюрото и да подписва някакви документи.
	Хам вдигна вежди.
	— Винаги ли следиш кой къде е?
	— Да.
	Хам млъкна и се засмя.
	— Ти си странно дете, Вин. — Взе пакетите и се качи с един от чираците по стълбите. Вин стоеше неподвижно, заслушана в стъпките им. Спряха на първия етаж, вероятно близо до нейната стая.
	Миризмата на печени рулца я примамваше. Вин надзърна в кухнята. Хам бе влязъл и си бе взел рулца. Дали и тя не можеше да направи същото?
	Придаде си уверен вид и влезе в кухнята. В една голяма чиния на масата имаше купчина рулца, вероятно за чираците. Вин си взе две. Нито една от жените не възрази, нещо повече, кимнаха й с уважение.
	„Ето, че вече съм важна личност“ — помисли тя, но изпита неудобство. Дали знаеха, че е… Мъглородна? Или просто се отнасяха към нея така, защото е гостенка?
	Престраши се, взе си още едно рулце и изтича в стаята си. Разполагаше с повече храна, отколкото можеше да изяде, но възнамеряваше да излапа пълнежа и да запази останалото — можеше да й потрябва по-късно.


	На вратата се почука и Вин предпазливо отвори. В коридора стоеше момчето, което бе придружавало Клъбс в леговището на Кеймън.
	Беше мършаво и дългуресто, облечено със сиви дрехи. Някъде на четиринайсет, но заради ръста си изглеждаше почти порасъл младеж. По някаква причина й се стори, че е нервно.
	— Да? — попита Вин.
	— Ами…
	Вин се намръщи.
	— Какво има?
	— Ами такова… Викат те — продължи момчето. — Горе. С майстор Скочко, на третия етаж. Уф, трябва да вървя. — Изчерви се, обърна се и изтърча по стълбите.
	„Как да тълкувам това странно послание?“
	Момчето бе жестикулирало така, сякаш очакваше да го последва. Вин въздъхна и тръгна нагоре по стълбите.
	От отворената врата в дъното на коридора се чуваха гласове. Вин се приближи и надникна. Видя добре обзаведена стая с фин килим и удобни кресла. В единия край имаше горяща камина. Креслата бяха обърнати към голяма черна дъска, поставена върху триножник.
	Келсайър стоеше, опрял лакът на перваза на тухлената камина, и държеше чаша вино. Вин проточи врат още малко и видя, че разговаря с Бриз. Усмирителят бе пристигнал посред нощ и бе пратил половината чираци на Клъбс да му разтоварват багажа — Вин ги бе гледала от прозореца как мъкнат нагоре към стаята му някакви странни дървени сандъци. Самият Бриз не си направи труда да помогне.
	Хам вече беше тук, а също Доксон и Клъбс, настанени в удобните кресла. Момчето, което бе повикало Вин, седеше до Клъбс и очевидно се стараеше да не я поглежда. В последното кресло седеше Йеден, облечен — както и преди — с обикновени работнически дрехи. Беше се привел напред, сякаш изпитваше отвращение към плюшената тапицерия. Лицето му бе почерняло от сажди, нещо типично за всички скаа работници.
	Имаше и две празни кресла. Келсайър забеляза застаналата до вратата Вин и я дари с една от подканящите си усмивки.
	— Ето я и нея. Влизай.
	Вин огледа стаята. Прозорец със спуснати завеси. Кресла, подредени в полукръг. Въздъхна, влезе и се настани в празното кресло до Доксон. Беше твърде голямо за нея и тя сви крака под себе си.
	— Това сме всички — обяви Келсайър.
	— За кого е последното кресло? — попита Хам.
	Келсайър се усмихна и намигна — но само толкова. После продължи:
	— Добре, да си поговорим. Чака ни важна задача и колкото по-скоро се захванем с планирането, толкова по-добре.
	— Мислех, че вече имаш план — обади се объркано Йеден.
	— По-скоро предварителна схема — уточни Келсайър. — Зная какво трябва да стане и имам няколко идеи как да стане. Но човек не събира група като нашата само за да й съобщи какво се очаква от нея. Трябва да обмислим всичко заедно, като започнем със списък на проблемите, с които предстой да се справим, ако искаме планът ни да успее.
	— Добре — каза Хам. — Да се захващаме тогава. Схемата е да съберем армия за Йеден, да предизвикаме хаос в Лутадел, да завладеем двореца, да откраднем атиума на лорд Владетеля и после да оставим империята да рухне. Така ли е?
	— В най-общи черти — потвърди Келсайър.
	— В такъв случай — продължи Хам — главният ни проблем е гарнизонът. Ако искаме хаос в Лутадел, трябва по някакъв начин да разкараме двайсетте хиляди войници, които пазят реда. Армията на Йеден никога няма да завладее града, докато защитниците му са зад стените.
	Келсайър кимна, взе тебешир и написа на дъската „Лутаделският гарнизон“.
	— Какво друго?
	— Как да всеем хаос в Лутадел? — обади се Бриз и размаха чашата си в широк жест. — Тук инстинктите ви са съвсем верни, приятели. В този град Министерството държи всички свои щабове, а Големите къщи управляват търговските си империи. Ако искаме да лишим лорд Владетеля от възможността да управлява, трябва на всяка цена да го завладеем.
	— Като споменахте благородниците, изниква един друг въпрос — добави Доксон. — Всички Големи къщи имат свои военизирани отряди в града, да не говорим за техните аломанти. Ако държим да предадем града на Йеден, трябва да се справим с благородничеството.
	Келсайър кимна и написа „хаос“ и „Големите къщи“.
	— Министерството — обади се Клъбс и се облегна по-удобно в креслото. — Не можем да говорим за смяна на властта, докато не решим въпроса със Стоманените инквизитори.
	Келсайър написа „Министерството“.
	— Какво друго?
	— Атиумът — обади се Хам. — Напиши го и него — след като започне суматохата, трябва да завладеем двореца бързо и да се подсигурим никой да не избяга със съкровището.
	Келсайър кимна и написа „Атиум: да се обезопаси съкровищницата“.
	— Трябва да намерим начин да съберем армията на Йеден — добави Бриз. — Да действаме тихо и същевременно бързо и да я обучим някъде, където лорд Владетеля няма да я открие.
	— Освен това трябва да сме сигурни, че бунтовниците ще са в състояние да контролират Лутадел — добави Доксон. — Завладяването на двореца звучи примамливо, но въпросът е дали Йеден и хората му ще съумеят да поемат лостовете на управлението след това.
	„Армията“ и „бунтовниците“ бяха добавени на дъската.
	— Освен това — заговори Келсайър — смятам да напиша и „лорд Владетеля“. Ако останалите планове се провалят, ще потърсим начин да го примамим извън града. — Написа на дъската и „лорд Владетеля“ и се обърна към групата. — Забравих ли нещо?
	— Да — каза Йеден. — Щом изброяваш проблемите, които трябва да решим, добави, че всички ние сме безумци — макар че се съмнявам, че този въпрос може да се реши.
	Всички се разсмяха, а Келсайър написа на дъската „Йеден се съмнява“. Отстъпи назад и прочете списъка.
	— Като го подредиш по този начин, не изглежда чак толкова зле, нали?
	Вин се намръщи, питаше се дали Келсайър се шегува. Списъкът не беше просто неизпълним — беше направо плашещ. „Двайсет хиляди имперски войници? Събрани със силите на благородничеството? Министерството? Стоманените инквизитори — нали се говори, че дори един е по-силен от хиляда войници! Нещо, което да отвлече вниманието на Министерството и на самия лорд Владетел, докато армията се приближава?“
	— Първото, което ми хрумна, е всеобщо въстание — подметна Хам.
	— Няма да стане — заяви твърдо Йеден.
	— Защо? — попита Хам. — Знаеш на какво са подложени местните. Живеят в бордеи, бъхтят по цел ден в мелници и работилници и половината гладуват.
	Йеден поклати глава.
	— Не разбираш ли? Бунтовниците от хиляда години се опитват да вдигнат скаа в този град на въстание. Досега не са успели. Тези хора са твърде потъпкани — нямат никаква воля за съпротива. Затова се обърнах към вас да съберете армията.
	Възцари се тишина. Вин обаче бавно кимна. Тя не само го виждаше — чувстваше го. Човек не се изправя срещу лорд Владетеля. Дори когато е крадец и живее извън обществото — знаеше го от опит. Нямаше да има въстание.
	— Боя се, че Йеден е прав — въздъхна Келсайър. — Скаа няма да въстанат, не и в сегашното си положение. Ако искаме да съборим властта, ще трябва да го направим без подкрепата на масите. Вероятно бихме могли да наемем войници, но не и да разчитаме на цялото население.
	— Не можем ли да предизвикаме някакво бедствие? — попита Хам. — Пожар например?
	Келсайър поклати глава.
	— Може да смути търговията за известно време, но няма да ни донесе търсения ефект. Освен това скаа ще понесат най-големите щети. Ще изгорят бордеите, но не и каменните кули на благородниците.
	— Добре, какво ни остава тогава? — попита с въздишка Бриз.
	Келсайър се усмихна и в очите му просветнаха пламъчета.
	— Какво ще кажете да настроим Големите къщи една срещу друга?
	— Война на къщите… — Бриз млъкна и отпи от виното. — От доста време не сме имали такова нещо в града.
	— Което означава, че се е натрупало достатъчно напрежение — отбеляза Келсайър. — Напоследък висшите благородници са се сдобили с нечувана власт — самият лорд Владетел едва успява да ги контролира. Лутаделските Големи къщи са ключът — те контролират имперската търговия, да не говорим, че са поробили по-голямата част от скаа. — Келсайър посочи надписите „хаос“ и „Големите къщи“. — Ако настроим Къщите в Лутадел една срещу друга, градът лесно ще падне в ръцете ни. Мъглородните ще започнат да избиват старейшините на Къщите. Ще се сриват състояния. Няма да отнеме много време, преди да се стигне до улична война. Съгласно договора ни с Йеден трябва да му осигурим възможност за превземането на града. Можете ли да измислите по-добър начин от този?
	— В тази идея има хляб — каза Бриз. — Харесва ми най-вече с това, че благородниците ще се избиват едни други.
	— Винаги ти харесва, когато някой друг свърши работата — подметна Хам.
	— Скъпи ми приятелю — отвърна Бриз, — смисълът на този живот е да намериш други хора, които да ти вършат работата. Не познаваш ли основите на икономиката?
	Хам повдигна вежди.
	— Всъщност аз…
	— Това беше риторичен въпрос, Хам — въздъхна Бриз.
	— Риторичните най ги обичам! — озъби се Хам.
	— По-късно ще философстваме, Хам — прекъсна ги Келсайър. — Да се върнем на задачата. Какво мислите за моето предложение?
	— Може да се получи — отвърна Хам. — Но не вярвам лорд Владетеля да остави нещата да стигнат толкова далече.
	— Тъкмо затова ще се погрижим да му отнемем възможността да се меси — продължи Келсайър. — Известно е, че позволява на благородниците да се карат, за да може да ги контролира по-лесно. Ще разпалим тлеещото напрежение, после по някакъв начин ще го накараме да изведе гарнизона от града. Когато между Къщите избухне истинска война, лорд Владетеля няма да има с какво да ги спре — освен, разбира се, ако не извади на улицата дворцовата охрана, а ние искаме точно това.
	— Би могъл също така да прати армията на колосите — отбеляза Хам.
	— Вярно — съгласи се Келсайър. — Но тя е разположена сравнително далече. Още един недостатък, който трябва да използваме. Колосите са свирепа сила, но гледат да ги държат настрани от цивилизованите градове. Сърцето на Последната империя е беззащитно, но лорд Владетеля е уверен в своята сила — и защо да не е? От векове не се е изправял срещу сериозни предизвикателства. Повечето градове се нуждаят от съвсем малобройни полицейски сили.
	— Двайсет хиляди души не са „малобройна“ сила — посочи спокойно Бриз.
	— Това е в национален мащаб — рече Келсайър и вдигна пръст. — Лорд Владетеля държи повечето си войски по границите на империята, където опасността от бунтове е най-голяма. Ето защо ще го ударим тук, в самия Лутадел — и затова ще успеем.
	— Стига да се справим с гарнизона — подчерта Доксон.
	Келсайър кимна, обърна се и написа под „Големите къщи“ и „хаос“ „война между Къщите“.
	— Е, добре тогава. Да поговорим за гарнизона. Какво да измислим?
	— Ами — Хам присви очи, — исторически погледнато, най-добрият начин да се справиш с голяма армия е да разполагаш с още по-голяма. След като ще съберем армия на Йеден, защо тя да не нападне гарнизона? Нали това е целта на всяка въоръжена сила?
	— Няма да се получи, Хамънд — възрази Бриз погледна празната си чаша, подаде я на момчето, което седеше до Клъбс, и то веднага я напълни.
	— Ако искаме да разгромим гарнизона — продължи Бриз — ще трябва нашата армия да е поне със същите размери. Вероятно дори по-голяма, тъй като хората ни ще са новаци. Сигурно ще можем да съберем достатъчно голяма армия, за да задържи града за известно време. Но да надвие гарнизона, докато той е зад стените?
	Настъпи мълчание. Вин се намести в креслото и плъзна поглед по лицата на присъстващите. Думите на Бриз бяха оказали сериозно въздействие. Хам понечи да заговори, отказа се и се замисли.
	— Хубаво де — взе отново думата Келсайър. — След малко ще се върнем на темата за гарнизона. Да си поговорим за нашата армия. Как ще съберем такива значителни сили без лорд Владетеля да разбере?
	— И това ще е много трудно — призна Бриз. — Ненапразно лорд Владетеля се чувства толкова сигурен в централната част на страната. По пътищата и каналите има постоянни патрули, не можеш да изминеш и ден, без да стигнеш село или плантация. Тук не можем да сформираме армия, без да привлечем внимание.
	— Пещерите, които обитават бунтовниците на север — подхвърли Доксон. — Може би ще можем да скрием част от хората там.
	Йеден пребледня.
	— Знаете за Аргойските пещери?
	Келсайър завъртя очи.
	— Йеден, дори лорд Владетеля знае за пещерите. Но не смята тамошните бунтовници за достатъчно опасни, че да се занимава с тях.
	— Колко души имаш, Йеден? — попита Хам. — В Лутадел и около него, плюс пещерите? С какво ще започнем?
	Йеден сви рамене.
	— Може би триста. Включително жените и децата.
	— И колко могат да се скрият в пещерите?
	Йеден отново повдигна рамене.
	— Доста по-голяма група, със сигурност — обади се Келсайър. — Може би десет хиляди. Бил съм там, бунтовниците ги обитават от много години, но лорд Владетеля никога не си е правил труда да ги изтреби.
	— И е ясно защо — рече Хам. — Боят в пещера е неблагодарно занятие, особено за атакуващия. Лорд Владетеля не обича да губи — и не само от суета. Както и да е, десет хиляди. Това е доста сериозна бройка. С толкова хора спокойно ще удържим двореца — може би дори целия град, ако сме зад стените.
	Доксон се обърна към Йеден.
	— Когато поиска от нас да ти съберем армия, за колко хора мислеше?
	— Десет хиляди е добра цифра — отвърна Йеден. — Всъщност… това е дори повече, отколкото очаквах.
	— По принцип Хамънд е този, дето се заяжда, но мисля, че е време да се върнем на предишния проблем — рече Бриз. — Десет хиляди мъже. Едва ли ще уплашат гарнизона. Срещу нас има двайсет хиляди добре обучени и въоръжени професионални войници.
	— Той е прав, Кел — обади се Доксон. Беше извадил тефтерче и си водеше бележки.
	Келсайър се намръщи.
	Хам кимна.
	— Кел, както и да го погледнеш, гарнизонът е костелив орех. Може би трябва да се съсредоточим върху благородниците. Да предизвикаме такъв хаос, с който и гарнизонът да не може да се справи.
	Келсайър поклати глава.
	— Съмнявам се. Основната задача на гарнизона е тъкмо да поддържа ред в града. Не успеем ли да се справим с него, няма как да осъществим целите си. — Млъкна и погледна Вин. — Ти какво смяташ, Вин? Имаш ли някакви предложения?
	Тя замръзна. Кеймън никога не я бе питал за мнението й. Какво искаше от нея Келсайър? Забеляза, че останалите членове на групата също са втренчили погледи в нея.
	— Аз… — почна тя колебливо.
	— О, Келсайър, не измъчвай бедното дете — прекъсна я Бриз и махна с ръка.
	Вин кимна, но Келсайър не спираше да я гледа.
	— Не, наистина. Вин, кажи ми какво мислиш. Имаш силен враг, който те заплашва. Какво ще направиш?
	— Ами… — Тя се замисли. — Не можеш да се биеш с него, това е ясно. Дори и да спечелиш, ще си в тежко състояние и няма да можеш да продължиш.
	— Това е вярно — съгласи се Доксон. — Но ако нямаме избор? По някакъв начин трябва да се отървем от гарнизона.
	— Ами ако гарнизонът напусне града? — попита Вин. — Тогава няма ли да се получи? Ако трябва да се боря с някой, който е по-силен от мен, първо ще се опитам да го подмамя другаде. За да мога да действам на спокойствие.
	Хам се засмя.
	— Само че не виждам как ще подмамим гарнизона да изостави Лутадел. Лорд Владетеля праща понякога малки групи да патрулират, но единствения път, когато целият гарнизон е излизал зад стените, е било преди половин век, когато избухнало въстанието долу при Къртлайн.
	— Идеята на Вин е твърде добра, за да я отхвърляме толкова лесно — каза Доксон. — Вярно е, че не можем да се бием с гарнизона — поне не и докато са зад стените. Значи по някакъв начин трябва да ги накараме да излязат от града.
	— Да — съгласи се Бриз. — Но за това се изисква доста сериозен прецедент. Нещо, заради което лорд Владетеля да мобилизира целия гарнизон. И което не е чак толкова опасно, че да прати колосите.
	— Бунт в някой от близките градове? — предложи Хам.
	— Това ни връща на предишния проблем — възрази Келсайър. — Ако не можем да вдигнем тукашните скаа на бунт, няма да успеем и в други градове.
	— А ако опитаме с някаква измама? — рече Хам. — Нали ще разполагаме със солидни сили. Нека се престорят, че нападат някой съседен град. Може би лорд Владетеля ще прати гарнизона да го защити?
	— Съмнявам се — отвърна Бриз. — Не и ако така ще остави Лутадел без защита.
	Отново настъпи мълчание. Вин вдигна очи и видя, че Келсайър продължава да я наблюдава.
	— Какво? — попита той. — Казвай де.
	Тя сведе поглед, после тихо попита:
	— На какво разстояние са Хатсинските ями?
	Всички се обърнаха към нея като един.
	Пръв се разсмя Бриз.
	— О, това вече е наистина хитро. Благородниците не знаят, че в Ямите се добива атиум, и лорд Владетеля няма да посмее да вдигне шум — не и без да разкрие колко са важни те за него. А това значи колосите.
	— И без това няма да пристигнат навреме — рече Хам. — Ямите са само на няколко дни път. Ако се окажат под заплаха, лорд Владетеля ще трябва да реагира бързо. А единствената значителна сила, с която разполага, е гарнизонът.
	Келсайър се усмихна доволно.
	— А не е необходима кой знае каква армия, за да бъдат нападнати Ямите. Хиляда души ще свършат работа. Пращаме ги да атакуват, гарнизонът напуска града и ние влизаме с останалите сили. Докато гарнизонът разбере, че е бил измамен, вече ще е късно да ни спрат.
	— Въпросът е, ще успеем ли да задържим града? — попита тревожно Йеден.
	Хам кимна ентусиазирано.
	— С десет хиляди скаа мога да задържа този град срещу гарнизона. Лорд Владетеля ще бъде принуден да прати колосите.
	— А ние ще разполагаме с неговия атиум — посочи Келсайър. — Големите къщи няма да са в позиция да ни спрат — ще са отслабени от вътрешните боричкания.
	Доксон драскаше трескаво в тефтерчето.
	— Но ще трябва да използваме пещерите на Йеден. Те са достатъчно близо и до двете цели и са малко по-близо до Лутадел, отколкото до Ямите. Ако разположим армията там, тя ще стигне града, преди гарнизонът да се прибере от Ямите.
	Келсайър кимна.
	Доксон продължаваше да пише.
	— Ще трябва да подсигурим припаси в пещерите. Дали да не отскоча да проверя какви са условията?
	— И как ще закараме войниците там? — попита Йеден. — Това е на седмица път от града — на скаа не се разрешава да пътуват сами.
	— Имам човек, който ще ни помогне за това — отвърна Келсайър и написа под „Лутаделският гарнизон“ „нападение на Хатсинските ями“. — Един приятел, който ще ни осигури прикритие. Превозва товари с ладии на север.
	— Ако въобще успееш да събереш толкова голяма армия — рече Йеден. — Десет хиляди души са сериозна сила, но все още очаквам да чуя как ще го постигнеш. Вече ти казах за проблемите ни, докато се опитвахме да бунтуваме хората в Лутадел.
	— За момента подкрепата на масите не ни трябва — отвърна Келсайър. — Достатъчен е малък процент от тях — в Лутадел и околностите има поне един милион работници. Всъщност това ще е най-лесната част от плана, тъй като сред нас е един от най-великите Усмирители на света. Бриз, разчитам на теб и на твоите аломанти да ни осигурите достатъчно новобранци.
	Бриз сръбна от виното.
	— Драги Келсайър, ще ми се да не използваш изрази като „осигурите“, когато става въпрос за мен и моите приятели. Аз просто окуражавам хората.
	— А ще можеш ли да ни окуражиш цяла армия? — попита Доксон.
	— С колко време разполагам? — попита Бриз.
	— Една година — отвърна Келсайър. — Планът трябва да се задейства идната зима. Ако лорд Владетеля ще ни напада, докато сме зад стените на собствената му столица, най-добре ще е това да стане през зимата.
	— Десет хиляди мъже — повтори Бриз с усмивка, — събрани сред лишено от ентусиазъм население за по-малко от година. Това си е истинско предизвикателство.
	Келсайър се засмя.
	— Тъкмо работа за теб. Започнете в Лутадел, после се прехвърлете към околните градове. Трябват ни хора, които не живеят много далече от пещерите.
	Бриз кимна.
	— Освен това ще са ни нужни оръжия и припаси — добави Хам. — И трябва да обучим тези хора.
	— Вече имам план откъде да намерим оръжие — обясни Келсайър. — Ще можете ли да съберете хора, които да се заемат с обучението?
	Хам се замисли.
	— Вероятно. Познавам някои скаа, които са участвали в Потъпкващите кампании на лорд Владетеля.
	Йеден пребледня.
	— Предатели!
	— Повечето от тях не се гордеят с това, което са правили — тросна се Хам. — Но и те трябва да ядат. Живеем в суров свят, Йеден.
	— Моите съратници никога няма да работят с такива хора — рече Йеден.
	— Ще се наложи. — Келсайър го изгледа строго. — Вашите въстания не успяват, защото бунтовниците са зле обучени. Ние ще ти осигурим армия от добре екипирани и нахранени войници — и проклет да съм, ако позволя да ги избият само защото не знаят от коя страна се държи мечът. — Пое си дъх и се обърна към Хам. — Но все пак се постарай да наемаш войници, които ненавиждат Последната империя заради онова, което им е сторила. Не вярвам на хора, чиято лоялност не се простира по-далече от парите в джоба.
	Хам кимна, а Йеден премълча. Келсайър се обърна и написа на дъската „Хам: обучение“ и „Бриз: наемане“.
	— Заинтригуван съм от твоя план за набавяне на оръжие — каза Бриз. — Как по-точно смяташ да въоръжиш десет хиляди души, без да събудиш подозренията на лорд Владетеля? Той държи всички големи оръжейни доставки под много строг контрол.
	— Можем да си изработим оръжия — рече Клъбс. — Имам достатъчно дървен материал за бойни тояги. А също и за стрели.
	— Клъбс, благодаря за предложението — отвърна Келсайър. — И мисля, че идеята е добра. Но ще ни трябват по-сериозни неща от твоите тояги. Нуждаем се от мечове, щитове и ризници — при това скоро, за да можем да започнем обучението.
	— Но как ще го направиш? — настоя Бриз.
	— Големите къщи могат да доставят оръжие — обясни Келсайър. — За въоръжаване на собствените си хора.
	— Предлагаш да крадем от тях?
	Келсайър поклати глава.
	— Не, този път всичко ще е съвсем законно — ще си купим наши оръжия. Или, по-скоро, ще накараме някой симпатизиращ ни благородник да ни купи.
	Клъбс се изсмя огорчено.
	— Благородник, който симпатизира на скаа? Няма такова животно.
	— Вече има, приятелю — отвърна небрежно Келсайър. — Защото открих един, който ще ни помогне.
	Настъпи тишина. Чуваше се само пукотът на дървата в камината. Вин се размърда притеснено в креслото.
	— Кой? — попита Хам.
	— Лорд Реноа — обясни Келсайър. — Пристигна по тези места преди няколко дни. Настанил се е във Фелисе — няма достатъчно влияние, за да се установи в Лутадел. Освен това смятам, че е добре засега да е далече от полезрението на лорд Владетеля.
	Вин го погледна заинтригувано. Фелисе беше малко градче на час път от Лутадел, с Рийн бяха работили там, преди да се преместят в столицата. Но как Келсайър бе наел този лорд Реноа? С подкуп? С измама?
	— Чувал съм за този Реноа — заговори бавно Бриз. — Той е от Запада, има голямо влияние в Най-далечната област.
	Келсайър кимна.
	— Да. Лорд Реноа наскоро реши да се опита да осигури на семейството си по-високо положение. Според официалната версия е тук по търговски дела. Надява се чрез доставка на висококачествени южняшки оръжия за Севера да спечели достатъчно пари — и да си създаде връзки, — с които да се премести в Лутадел до края на това десетилетие.
	Отново тишина.
	— Но — почна объркано Хам — тези оръжия ще идват при нас, така ли?
	— Да — отвърна Келсайър. — За всеки случай обаче ще трябва да подправим товарителниците.
	— Кел, идеята ти е доста амбициозна — рече Хам. — Благородническо семейство на наша страна.
	— Но, Кел — обади се Бриз, — ти мразиш благородниците.
	— Този е различен — отвърна Келсайър.
	Всички се втренчиха в него. Очевидно не им се нравеше идеята да работят с благородници, Вин го четеше в очите им.
	Внезапно Бриз се разсмя, облегна се в креслото и допи виното си.
	— Ах, ти! Убил си го, нали? Говоря за Реноа — убил си го и си го заместил със самозванец.
	Усмивката на Келсайър се разшири.
	Хам също се ухили.
	— Аха! Вече разбирам. Или поне щеше да ми е ясно, ако те бяха кръстили Келсайър Дръзкия.
	— Реноа ще се настани за постоянно във Фелисе — продължи Келсайър. — Ще бъде нашето прикритие, ако трябва да се свърши нещо официално. Ще го използвам да закупува оръжия и припаси.
	Бриз кимна замислено.
	— Отлично.
	— Отлично? — възмути се Йеден. — Убил си благородник? И то изтъкнат!
	— Йеден, ти пък искаш да събориш цяла империя — посочи Келсайър. — Реноа няма да е единствената жертва в твоето начинание.
	— Да, но да заемеш мястото му? — упорстваше Йеден. — Струва ми се прекалено рисковано.
	— Драги Йеден — заговори Бриз и подаде чашата си да му налеят, — събрал си ни тук, защото очакваш от нас да постигнем непостижимото. В такъв случай е съвсем оправдано да прибягваме до крайно рисковани начинания.
	— Йеден, ще се постараем да ги сведем до минимум — успокои го Келсайър. — Човекът, когото избрах за тази роля, е наистина много добър. В предстоящата работа често ще ни се налага да вършим подобни неща.
	— А ако ви наредя да _не ги вършите_? — попита Йеден.
	— Можеш да се откажеш по всяко време — заяви Доксон. — Но докато планът е в действие, Келсайър ще издава заповедите и ще взема решенията. Така работим и ти го знаеше, когато ни потърси.
	Йеден клатеше унило глава.
	— Е? — попита Келсайър. — Ще продължим ли, или не? Ти решаваш, Йеден.
	— Ако се съмняваш, приятелю, просто се откажи — посъветва го Бриз с глас, в който се долавяше надежда. — Не се страхувай, че ще ни обидиш. Аз например нямам нищо против леката печалба.
	Йеден пребледня. Според Вин той дори бе извадил късмет, че след като Келсайър му бе взел парите, не го бе намушкал в гърдите. Но пък започваше да разбира, че тези хора не действат по такъв начин.
	— Това е безумие — въздъхна Йеден.
	— Кое? Че смятаме да свалим лорд Владетеля? — попита Бриз. — Защото ако говориш за същото, прав си.
	— Е, добре — въздъхна Йеден. — Продължаваме.
	— Хубаво — кимна Келсайър и написа под „войници“: „Келсайър: снаряжение“. — Заместникът на Реноа ще ни осигури достъп до лутаделското висше общество. Това е много важно предимство — ако ще започваме война, трябва да следим политическата атмосфера между Големите къщи отблизо.
	— Келсайър, тази война между Къщите може да не се окаже толкова лесна работа — предупреди го Бриз. — Повечето благородници са предпазливи и внимателни.
	Келсайър се усмихна.
	— Бриз, радвам се, че можем да разчитаме на помощта ти. Ти си експерт в това да накараш хората да правят каквото искаш — двамата с теб ще измислим как да настроим благородниците едни срещу други. Големи войни между Къщите избухват през няколко века. Групата ни се състои от опитни, врели и кипели хора, които лесно ще допринесат това да се случи точно сега. В интерес на истината дори поразпалих този процес…
	Бриз повдигна вежди и погледна към Хам. Главорезът изръмжа, извади от джоба си златна монета от десет боксинга и му я хвърли през стаята. Бриз се ухили доволно.
	— Това пък какво беше? — попита Доксон.
	— Облогче — отвърна Бриз. — Дали Келсайър е забъркан, или не в нощешната шумотевица.
	— Шумотевица? — попита Йеден. — Каква шумотевица?
	— Някой е нападнал Къща Венчър — отвърна Хам. — Според слуховете трима опитни Мъглородни били пратени да убият самия Страф Венчър.
	Келсайър се изсмя.
	— Трима? Страф май има твърде високо мнение за себе си. Въобще не съм бил там заради него. Отидох заради атиума — и за да ме забележат.
	— Венчър не знае на кого да хвърли вината — рече Бриз. — Тъй като са замесени Мъглородни, всички предполагат, че е дело на някоя от Големите къщи.
	— Тъкмо това беше идеята. — Келсайър кимна доволно. — Висшата аристокрация гледа много сериозно на атаките на Мъглородни — имат негласна уговорка да не ги използват, когато се изтребват взаимно. Още няколко подобни удара и ще се сдавят като помияри.
	Обърна се и добави на дъската под „Големите къщи“ и „Бриз: планиране“ „Келсайър: всеобщ хаос“. После продължи:
	— Както и да е. Ще трябва да следим внимателно политическата обстановка, за да знаем кои Къщи се съюзяват. А това означава да пратим при тях шпиони.
	— Наистина ли е нужно? — попита объркано Йеден.
	Хам кимна.
	— Всъщност това е стандартната процедура при всички по-важни операции в Лутадел. Няма по-съществен фактор от информацията, а тя може да се събира само ако имаме свои хора в техните среди.
	— Какво пък, поне тази част не ми изглежда трудна — рече Бриз. — Ще доведем тук нашия фалшив благородник и ще го пратим на празненствата, които се устройват.
	Келсайър поклати глава.
	— За съжаление лорд Реноа няма да може да пристигне в Лутадел лично.
	Йеден се намръщи.
	— Защо? Самозванецът няма ли да издържи проверка отблизо?
	— О, той много прилича на лорд Реноа — отвърна Келсайър. — Всъщност е досущ като него. Само дето не бива да допускаме да се доближи до някой инквизитор…
	— Аха — обади се Бриз. — Един от _онези_. Какво пък.
	— Какво? — попита Йеден. — За какво говориш?
	— По-добре да не знаеш — отвърна Бриз.
	— Как така?
	Бриз поклати глава.
	— Нали помниш колко се обезпокои, когато Келсайър ти каза, че е заместил лорд Реноа със самозванец? Е, _това_ е десет пъти по-лошо. Повярвай ми — колкото по-малко знаеш, толкова по-спокойно ще спиш.
	Йеден погледна Келсайър, който се усмихваше широко, пребледня и се облегна в креслото.
	— Май си прав.
	Вин смръщи вежди и огледа останалите. Изглежда, бяха наясно за какво става дума. Трябваше да отдели малко време, за да проучи въпроса с този лорд Реноа.
	— Та значи — заговори Келсайър, — ще се наложи да изпратим човек, който да следи какво става във висшето общество. Докс ще играе ролята на племенника и наследник на лорд Реноа, издънка на семеен клон, който наскоро е спечелил доверието на лорда.
	— Почакай малко, Кел — спря го Доксон. — Не си ми казал нищо за това.
	Келсайър сви рамене.
	— Ще ни трябва някой, който да се върти сред местните аристократи. Ти си най-добрият за тази роля.
	— Не може да съм аз — възрази Докс. — Разкриха ме само преди няколко месеца, по време на Ейсерската операция.
	Келсайър се намръщи.
	— Какво? — попита Йеден. Някой разбира ли за какво говорят тези двамата?
	— Иска да каже, че Министерството го следи — отвърна Бриз. — Че се е преструвал на благородник, а те са узнали истината.
	Доксон кимна.
	— Самият лорд Владетел ме видя веднъж, а той има безпогрешна памет. Дори да го избягвам, все някой ще ме познае.
	— И в такъв случай… — почна Йеден.
	— В такъв случай — продължи Келсайър — ще ни е нужен друг, който да играе наследник на лорд Реноа.
	— Не гледай мен — тросна се Йеден.
	— Повярвай ми — отвърна безизразно Келсайър, — нямах подобна мисъл. Клъбс също се изключва — твърде добре е познат в гилдията на занаятчиите.
	— И аз не съм в играта — обади се Бриз. — Вярно е, че имам познати сред тукашните благородници. Предполагам, че бих могъл да ги използвам, но не и за да ходя по балове и забави — ще е доста конфузно, ако срещна там някой от тях.
	Келсайър потъна в замислено мълчание.
	— Аз мога да го направя — предложи Хам. — Но знаеш, че не ме бива да играя роли.
	— А какво ще кажеш за моя племенник? — попита Клъбс и кимна към младежа до себе си.
	Келсайър погледна момчето.
	— Как ти е името, младежо?
	— Лестибърнс.
	Келсайър повдигна вежда.
	— Прекалено е сложно. Нямаш ли си прякор?
	— Още не съм си вързал.
	— Ще трябва да поработим върху това — рече Келсайър. — Винаги ли говориш на Източния уличен жаргон?
	Момчето повдигна рамене, твърде нервно, че е център на вниманието.
	— Ми там съм си расъл още откак бях дребен.
	Келсайър погледна Доксон, който поклати глава.
	— Кел, не става.
	— Съгласен — рече Келсайър и погледна усмихнато Вин. — Така че май ни оставаш само ти. Какво ще кажеш да те издокараме в благороднически дрешки?
	Вин пребледня.
	— Брат ми ме е учил на някои неща, но никога не съм опитвала…
	— Ще се справиш отлично — увери я Келсайър и написа на дъската под „Големите къщи“ „Вин: внедряване“. — Чудесно. Йеден, май е време да се заемеш с обмисляне на това как ще управляваш империята, след като свалим властта.
	Йеден кимна. Вин изпита леко съжаление към него — личеше си, че самата мисъл за подобна задача го плаши. И въпреки това й беше трудно да му съчувства, особено предвид думите на Келсайър за _нейната_ роля.
	Да играе благородничка? Че нямаше ли по-добри занимания?…
	Бриз обаче — продължаваше да гледа втренчено Йеден — подметна:
	— На се мръщи, приятелю. Едва ли ще се наложи да управляваш града. Възможността да ни спипат всичките е много по-голяма от тази да успеем.
	Йеден се усмихна унило.
	— Ами ако наистина успеем? Какво ще ви попречи да ми теглите ножа и сами да поемете империята?
	Бриз въздъхна театрално.
	— Ние сме крадци, драги, не сме политици. Да се управлява цяла нация е неблагодарно занятие. Стига ни да приберем атиума.
	— Да не говорим за другите богатства — добави Хам.
	— Това са синоними, Хамънд — посочи Бриз.
	— Освен това, Йеден — продължи Келсайър, — ти няма да получиш цялата империя. Защото тя най-вероятно ще се раздроби, когато Лутадел падне. Ще получиш само този град и може би част от Централната област — ако успееш да подкупиш местните армии да те подкрепят.
	— Ами… лорд Владетеля? — попита Йеден.
	Келсайър се усмихна.
	— Все още смятам да се разправя лично с него. Преди това обаче искам да разбера как действа Единайсетият метал.
	— И ако не успееш?
	— Ако не успея — отвърна Келсайър, докато пишеше на дъската под „бунт на скаа“ и „Йеден: да се подготви за управление“, — ще потърсим начин да го примамим извън града. Може би ще успеем да го накараме да поведе армията към Ямите, за да ги запази от падане в чужди ръце.
	— И след това? — упорстваше Йеден.
	— След това ти ще си се оправяш с него. — Келсайър се подсмихна. — Все пак не си ни наел, за да убием лорд Владетеля. Това е само една възможност, която ще се опитам да осъществя.
	— Йеден, на твое място не бих се притеснявал излишно — добави Хам. — Без пари той няма да може да поддържа армията дълго. Може да е силен аломант, но това не значи всесилен.
	Бриз се засмя.
	— Макар че, като си помислиш, враждебно настроените детронирани псевдобожества никак не са подходящи за съседи. Ще трябва да измислиш как да се отървеш от него.
	На Йеден тази идея очевидно никак не му се понрави, но той реши да не настоява.
	— Е, май приключихме — обяви Келсайър.
	— Хъм — рече Хам. — Ами въпросът с Министерството? Не трябва ли поне да държим под око инквизиторите?
	Келсайър се усмихна.
	— Ще оставим на брат ми да се погрижи за тях.
	— Как ли пък не! — избумтя един нов глас в стаята.
	Вин подскочи, извъртя се и погледна към вратата. На прага стоеше висок широкоплещест мъж, неподвижен като статуя. Носеше скромни дрехи — семпла риза, панталони и широк елек, каквито носеха скаа. Беше скръстил недоволно ръце. Решителното му квадратно лице й се стори странно познато.
	Погледна към Келсайър. Сходството беше очевидно.
	— Марш? — попита Йеден и се надигна. — Марш, това си ти!? Той ни обеща, че ще се присъединиш към нас, но аз… както и да е… добре дошъл отново при нас!
	Лицето на Марш остана безстрастно.
	— Йеден, не съм сигурен, че съм се върнал при вас. Ако нямаш нищо против, бих искал да поговоря насаме с по-малкия си брат.
	Останалите се надигнаха и излязоха един по един, като заобикаляха Марш отдалече. Вин ги последва, затвори вратата и слезе в стаята си.
	След по-малко от три минути беше долепила ухо до вратата и слушаше внимателно разговора, който се водеше вътре.


	7.


	Рашек е висок — разбира се, повечето жители на Терис са високи. Твърде е млад обаче, за да се радва на уважение от останалите носачи. Има чар и придворните дами вероятно биха го обрисували като красив, макар и грубоват.
	Но от друга страна, учудва ме, че някой би се вслушал в човек, който говори с такава непреодолима омраза. Никога не е виждал Кхлениум, но ненавижда града. Не ме познава, а вече забелязвам гняв и враждебност в очите му.

	Марш не изглеждаше особено променен, макар да бяха минали цели три години. Все още беше строг и властен, какъвто Келсайър го помнеше от детството си. В очите му все така блещукаше недоволство и говореше със същия неодобрителен тон.
	Но ако можеше да се вярва на Доксон, възгледите му се бяха променили сериозно от онзи ден преди три години. Келсайър все още не можеше да повярва, че брат му се е отказал да предвожда бунтовниците. Винаги се бе отнасял със страст към работата си.
	Изглежда обаче страстта му се бе изпарила. Марш пристъпи в стаята и втренчи поглед в дъската. Дрехите му бяха покрити с петна от сажди, макар че за скаа лицето му бе относително чисто. Зачете бележките на Келсайър, после се обърна и хвърли на креслото до брат си един лист.
	— Какво е това? — попита Келсайър, докато го вдигаше.
	— Имената на единайсетимата, които си убил нощес — отвърна Марш. — Помислих си, че може да искаш да ги знаеш.
	Келсайър хвърли листа в камината.
	— Те служеха на Последната империя.
	— Те бяха _хора_, Келсайър — ядоса се Марш. — Със свой живот, със свои семейства. Неколцина от тях бяха скаа.
	— Предатели.
	— Хора — повтори Марш. — Хора, които се опитват да оцелеят, както могат.
	— Е, аз правя същото — рече Келсайър. — И за щастие, животът ме е дарил със способността да хвърлям такива като тях от високи сгради. Щом искат да се изправят срещу мен в защита на благородниците, могат да умрат като благородници.
	Лицето на Марш потъмня.
	— Как можеш да говориш с насмешка за подобни неща?
	— Мога, Марш — отвърна Келсайър, — защото смехът е единственото, което ми остана. Смехът и непоколебимостта.
	Марш изсумтя тихо.
	— Трябва да се радваш — продължи Келсайър. — След като десетилетия наред слушах нравоученията ти, най-сетне реших да се захвана с нещо, което подобава на моя талант. Предполагам, че ти също си тук, за да помогнеш…
	— Ни най-малко — прекъсна го Марш.
	— Тогава защо дойде?
	— За да ти задам един въпрос. — Марш пристъпи напред и се изправи пред Келсайър. Бяха почти еднакви на ръст, но заради непреклонния си вид Марш винаги изглеждаше по-висок. — Как смееш да го правиш? — попита той тихо. — Посветих живота си на събарянето на Последната империя. Докато ти и крадливите ти приятели се забавлявахте, аз укривах бегълци. Докато подготвяхте жалките си обири, аз организирах набези. Докато живеехте в лукс, пред очите ми храбреци умираха от глад. — Марш вдигна ръка и забоде пръст в гърдите на Келсайър. — Как смееш?! Как смееш да използваш съпротивителното движение за твоите жалки „операции“? Как смееш да използваш мечтата за собственото си обогатяване?
	Келсайър избута пръста му встрани.
	— Не става въпрос за това.
	— Така ли? — Марш се обърна и чукна с нокът върху думата „атиум“ на дъската. — А защо са тези усилия, Келсайър? Защо трябваше да включваш в играта Йеден и да го наречеш ваш „работодател“? Защо се държите така сякаш ви пука за скаа? И двамата знаем какво всъщност целите.
	Келсайър стисна зъби, забравил навика си да се усмихва във всяка ситуация. „Защо винаги успява да ме ядоса?“
	— Марш, ти вече не ме познаваш — заговори той тихо. — Не става въпрос за пари — някога притежавах богатства, които човек трудно ще похарчи за цял живот. Тази операция е нещо съвсем различно.
	Марш остана надвесен над него, втренчен в очите му, сякаш търсеше истината в тях.
	— Винаги си бил добър лъжец — рече накрая.
	Келсайър въздъхна.
	— Мисли каквото си щеш. Но не ти искам нравоученията. Събарянето на империята може някога да е било твоя мечта — но сега ти се превърна в послушен прегърбен скаа, който си кисне в магазинчето и се подмазва на благородниците, които влизат.
	— Защото осъзнах истината — заяви Марш. — Нещо, в което никога не те е бивало. Дори планът ти да е сериозен, ти ще се провалиш. Всичко, което бунтовниците опитаха досега — набези, кражби, убийства, — беше напразно. В най-добрия случай успявахме да ядосаме малко лорд Владетеля.
	— Виж, мене пък точно в това ме бива — рече Келсайър. — Нещо повече: аз не само ядосвам малко хората, а мога дори да ги доведа до бяс. Защо да не използвам този мой талант за една добра кауза?
	Марш въздъхна и се извърна.
	— Не става дума за „кауза“, Келсайър. Ти търсиш отмъщение. Както винаги всичко се върти само около теб. Готов съм да приема, че не го правиш заради парите — дори да повярвам, че ще съберете на Йеден жадуваната армия, за която ще ви плати. Но не ти вярвам, че те е грижа.
	— И точно в това грешиш, Марш — отвърна тихо Келсайър. — Точно в това винаги си грешал по отношение на мен.
	Марш се намръщи.
	— Може би. И как започна всичко това? Йеден ли те потърси, или ти него?
	— Има ли значение? — попита Келсайър. — Виж, Марш. Трябва ми човек, който да се внедри в Министерството. Този план няма да стигне доникъде, ако не успеем да държим под око инквизиторите.
	Марш се обърна и го изгледа.
	— Наистина ли очакваш да ти повярвам?
	Келсайър кимна.
	— Тъкмо затова дойдох тук. Веднъж ти спомена, че мога да извърша велики дела, стига да избера стойностна цел. Е, точно това правя сега — и очаквам да ми помогнеш.
	— Вече не е толкова лесно, Кел. — Марш поклати глава. — Някои хора се промениха. Други… вече не са между нас.
	Келсайър се заслуша в тишината на стаята. Дори огънят беше загаснал.
	— Тя ми липсва.
	— Не се и съмнявам — но ще съм искрен с теб, Кел. Въпреки това, което направи тя… понякога ми се ще да не беше оцелял в Ямите.
	— На мен също. Всеки ден.
	Марш огледа Келсайър с хладен поглед. Поглед на _Издирвач_. Каквото и да видя в очите му, изглежда, Келсайър най-сетне постигна някакво одобрение.
	— Аз си тръгвам — заяви Марш. — Не зная защо, но ми се струва, че този път си съвсем искрен. Така че ще се върна и ще изслушам безумния ти план. А след това… ще видим.
	Келсайър се усмихна. Под грубата си обвивка Марш беше добър човек — по-добър, отколкото Келсайър щеше да е някога. Докато Марш крачеше към вратата, Келсайър зърна някаква сянка да отстъпва отвън, веднага разпали желязо и от тялото му се стрелнаха прозрачни синкави линии и се свързаха с най-близкия източник на метал. Марш, разбира се, не носеше никакъв метал — дори монети. Пресичането на обитаваните от скаа райони беше опасно занятие дори за хора, които наглед едва свързваха двата края.
	Някой друг обаче не знаеше този урок. Синкавите линии бяха тънки и бледи — не преминаваха добре през дърво, — но бяха достатъчно силни да засекат катарамата на колана на човека, който се отдалечаваше безшумно по коридора.
	Келсайър се подсмихна. Това момиче притежаваше забележителни способности. Но животът на улицата бе оставил в душата й някои сериозни белези. Можеше само да се надява, че ще й помогне да развие уменията си и да излекува раните си.
	— Ще се върна утре — каза Марш от вратата.
	— Само не идвай рано — помоли Келсайър и намигна. — Тази нощ трябва да свърша някои важни неща.


	Вин изчака притаена зад вратата в тъмната си стая. Стъпките навън стихнаха, в коридора се възцари тишина и тя започна да диша по-спокойно.
	После на вратата се почука — на сантиметри от главата й.
	От изненада тя едва не тупна на пода. „Ама че е добър!“ — помисли си.
	Бързо разчорли косата си и разтърка очи, за да изглежда сънена. Измъкна ризата от клина и изчака почукването да се повтори, преди да отвори.
	Келсайър се беше облегнал на рамката — тъмен силует на фона на светлината отзад. Огледа я и повдигна вежди.
	— Да? — попита Вин, опитваше се да говори уж сънено.
	— Та какво мислиш за Марш?
	— Не зная — отвърна Вин. — Не можах да го огледам, преди да ни изгони.
	Келсайър се усмихна.
	— Не искаш да признаеш, че те спипах, нали?
	Вин насмалко да отвърне на усмивката. Но и този път й помогна обучението при Рийн. „Страхувай се най-много от човека, който иска да му се довериш“. Гласът на брат й бе почти доловим шепот в главата й. Беше поукрепнал, откакто се запозна с Келсайър, сякаш инстинктите й непрестанно бяха нащрек.
	Келсайър я огледа за миг, после отстъпи назад.
	— Загащи си ризата и хайде с мен.
	Вин се намръщи.
	— Къде ще ходим?
	Ще започнем обучението ти.
	— Сега ли? — попита Вин и погледна към мрака зад завесите на стаята.
	— Разбира се — отвърна Келсайър. — Чудесна нощ за разходка.
	Вин си оправи дрехите и го последва. Ако наистина бе решил да я обучава, нямаше да се оплаква, независимо от това колко е часът.
	Слязоха на първия етаж. Работилницата тънеше в тъмнина, но за разлика от нея, кухнята бе ярко осветена.
	— Само момент — рече Келсайър и тръгна нататък.
	Вин остана да го чака в работилницата. През открехнатата врата виждаше част от кухнята. Около голямата маса седяха Доксон, Бриз, Хам и Клъбс с чирака си. Пред тях имаше вино и ейл, чинии с храна и няколко питки.
	До ушите й долетя смях. Не пиянски, какъвто се чуваше край масата на Кеймън. Този беше изпълнен с веселие и добронамереност.
	Вин не знаеше защо остана в работилницата. Поколеба се — сякаш светлината и смехът бяха невидима преграда, — но не посмя да прекрачи прага. Гледаше от тъмното и се мъчеше да потисне желанието си да се присъедини към останалите.
	Келсайър се върна, метнал на рамо торбата си и с вързоп в ръка. Вин погледна вързопа с любопитство и той й го подаде.
	— Подарък.
	Вързопът беше тънък и мек и тя осъзна какво държи чак след няколко секунди. Пропусна мекия плат между пръстите си и той се разгъна в мъглородна пелерина. Също като наметалото, което Келсайър носеше предната вечер, дрехата бе съшита от отделни ленти плат.
	— Изненадана ли си? — попита Келсайър.
	— Аз… не вярвах, че някога ще заслужа подобно нещо.
	— Какво има да се заслужи? — попита Келсайър, докато навличаше своята пелерина. — Ти си такава, каквато си, Вин.
	Тя го погледна учудено, заметна раменете си с пелерината и я завърза отпред. Изведнъж се почувства… различна. Пристегната в раменете, но свободна около ръцете и краката. Усещането бе като да си в обвивка. Защитна обвивка.
	— Как се чувстваш? — попита Келсайър.
	— Добре — отвърна лаконично Вин.
	Келсайър кимна и извади няколко стъкленици. Подаде й две.
	— Изпий едната, другата запази в случай, че ти потрябва. По-късно ще ти покажа как сама да си приготвяш разтвора.
	Вин кимна. Гаврътна едната стъкленица и пъхна втората в колана си.
	— Поръчах да ти ушият нови дрехи — продължи Келсайър. — Ще трябва да свикнеш да не носиш по себе си метални изделия — коланите ти трябва да са без катарами, обувките без закопчалки, панталоните без копчета. Може би по-късно, когато си готова, ще изпробваш и женски дрехи.
	Вин се изчерви.
	Келсайър се засмя.
	— Само те закачам. Но все пак трябва да осъзнаеш, че навлизаш в нов свят — може да се озовеш в ситуации, в които ще е по-добре, ако приличаш по-скоро на млада дама, отколкото на крадец. Имам предвид по-добре за самата теб.
	Вин кимна и последва Келсайър към входната врата. Навън мъглата вече ги очакваше на талази. Келсайър пристъпи в мътилката. Вин си пое дълбоко дъх и го последва.
	Келсайър затвори вратата. Заради плътната мъгла видимостта бе силно ограничена, улицата в двете посоки се губеше в тъмнината, сякаш водеше към безкрая. Над тях нямаше небе, а само сивкави пластове.
	— И тъй, да започваме — заяви Келсайър. Гласът му прозвуча прекалено силно на пустата улица. В тона му се долавяше увереност, каквато Вин не изпитваше, особено така заобиколена от мъглите.
	— Първият ти урок — рече Келсайър — не е по аломантия, а за начин на мислене. — Размаха бавно ръка. — Това, Вин. То е _наше_. Нощта, мъглите — те ни принадлежат. Скаа избягват мъглите, сякаш са смъртта. Крадците и войниците излизат нощем, но въпреки това се страхуват. Благородниците се преструват на нехаещи, но мъглите ги карат да се чувстват неловко. — Той се обърна и я погледна. — Вин, мъглите са твой приятел. Те, те крият, пазят те… и ти дават сила. Според тайната доктрина на Министерството — тайна най-вече от скаа — Мъглородните са потомци на единствените хора, останали верни на лорд Владетеля по време на неговия Възход. В други легенди се твърди, че сме същества извън властта на лорд Владетеля, родени в деня, когато мъглите за пръв път се спуснали над земята.
	Вин кимаше едва забележимо. Струваше й се странно, че Келсайър говори така открито. От двете страни на улицата се издигаха къщи, в които спяха скаа. И въпреки това мракът и тишината я караха да се чувства така, сякаш е съвсем сама. Сама в най-плътно заселения район на най-големия град в Последната империя.
	Келсайър я поведе по улицата.
	— Не трябва ли да се пазим от войниците? — попита тихо Вин. В бандата винаги гледаха да избягват срещи с патрули.
	Келсайър поклати глава.
	— Дори и да допуснем да ни забележат, нито един имперски патрул не би закачил Мъглороден. Видят ли пелерините ни, се преструват, че ни няма. Помни: почти всички Мъглородни са членове на Големите къщи — а останалите са от аристократични лутаделски семейства. И в единия, и в другия случай това са важни хора.
	Вин смръщи вежди.
	— Значи патрулите се правят, че не виждат Мъглородните?
	Келсайър сви рамене.
	— Проява на лошо възпитание е да забележиш, че притичващият по покрива силует принадлежи на някой изтъкнат благородник или на знатна дама. Мъглородните са толкова редки, че всички Къщи избягват да се отнасят към тях с предразсъдъци. Както и да е, повечето Мъглородни водят двойствен живот — от една страна, те са придворни аристократи, от друга — промъкващи се и шпиониращи аломанти. Самоличността им е сред най-зорко охраняваните тайни на всяка Къща — както и тема за несекващи сплетни сред висшата аристокрация.
	На ъгъла Келсайър зави и Вин го последва, все още изпълнена с безпокойство. Не знаеше накъде я води, а не беше никак трудно да се изгубят в нощта. Може би пък той въобще нямаше цел, а просто искаше да я научи да свиква с мъглите?
	— Така — рече Келсайър, — Време е да се запознаеш с основните метали. Долавяш ли собствените си запаси от тях?
	Вин спря, съсредоточи се и постепенно различи в себе си осем източника на сила — всеки доста по-голям от двата, които бе усетила, когато Келсайър я изпитваше. Оттогава се бе старала да не прибягва до своя Късмет. Беше осъзнала, че е използвала оръжие, което не разбира — оръжие, което случайно бе привлякло вниманието на Стоманен инквизитор.
	— Започни да ги разпалваш — един по един — нареди Келсайър.
	— Да ги разпалвам?
	— Така казваме, когато задействаме някоя аломантична способност — обясни той. — „Разпалваш“ метала, свързан с тази способност. Скоро ще разбереш какво имам предвид. Започни с металите, които все още не познаваш — друг път ще поработим над Усмиряване и Размиряване.
	Вин кимна и внимателно се пресегна към един от новите източници на сила. Струваше й се странно познат. Дали го бе използвала преди, без да си дава сметка? Какво ли можеше да прави?
	„Единственият начин да разбера…“ Без да знае какво точно прави, Вин се вкопчи в източника на сила и се опита да го използва.
	Изведнъж в гърдите й се разгоря огън. Силен, но не неприятен. Заедно с топлината дойде още нещо — чувството за обновяване, за сила. Беше някак… по-сигурна.
	— Какво стана? — попита Келсайър.
	— Чувствам се… различна — отвърна тя. Протегна ръка и забеляза, че мускулите й реагират малко по-бързо. — Тялото ми е някак странно. И вече не съм уморена, а по-скоро изпълнена с бодрост.
	— Аха! — каза Келсайър. — Пютриум. Той увеличава физическите способности, прави те по-силна, по-издръжлива на умора и болка. Когато го разпалиш, ще реагираш по-бързо и тялото ти ще е по-здраво.
	Вин изпробва мускулите си. Не й се сториха уголемени, ала усещаше, че в тях се таи повече сила. И не само в мускулите — във всичко в нея. В костите, в плътта, в кожата. Посегна към запасите и усети, че намаляват.
	— Запасите ми привършват!
	Келсайър кимна.
	— Пютриумът гори относително бързо. В стъкленицата, която ти дадох, има запаси за десетина минути постоянно горене — макар че ще свършат по-бързо, ако разпалваш по-силен огън, и ще издържат повече, ако го държиш да тлее.
	— Ако го разпалвам по-силно?
	— Можеш да гориш металите по-силно, ако опиташ — обясни Келсайър. — Вярно, така свършват по-бързо, но пък ти придават допълнителна сила.
	Вин смръщи вежди и се опита да го направи. Със съвсем леко усилие разпали пламъка в гърдите си…
	Беше като да си поеме въздух преди рискован скок. Внезапен прилив на сила и мощ. Тялото й се изпълни с едва овладяно напрежение и за момент дори й се струваше, че е неуязвима. После усещането отмина и тя се отпусна.
	„Интересно“ — помисли си, забелязала колко силно се бе разпалил пютриумът през този кратък момент.
	— Има нещо, което трябва да знаеш за аломантичните метали — продължи Келсайър и отново закрачи сред мъглите. — Колкото са по-чисти, толкова по-ефективно въздействат. Стъклениците, които приготвяме, обикновено съдържат абсолютно чисти метали, приготвени и продавани специално за аломанти. Метали с примеси — като пютриума — са по-трудни за изработване, тъй като сместа трябва да отговаря на строги изисквания. Нещо повече, ако не внимаваш къде купуваш металите, може да попаднеш на някоя погрешна сплав.
	Вин се намръщи.
	— Искаш да кажеш, че някой може да ме измами?
	— Не преднамерено — поясни Келсайър. — Проблемът е, че повечето термини, които използват хората — думи като „месинг“, „пютриум“ и „бронз“ — са доста неточни, когато става въпрос за формули. Пютриумът например обикновено се възприема като смес от калай и олово, с леки добавки на мед и сребро, в зависимост от употребата и обстоятелствата. Аломантичният пютриум обаче е смес от деветдесет и един процента калай и девет процента олово. Ако искаш от него максимална сила, ще трябва да се придържаш към тези проценти.
	— Ами… ако разпалиш сплав в друго съотношение?
	— Ако промените са малки, пак ще получиш известна сила — продължи Келсайър. — Но ако са твърде големи, може да пострадаш.
	Вин бавно кимна.
	— Мисля, че веднъж съм разпалвала този метал. Само веднъж, в доста малко количество.
	— Следи от метал — каза Келсайър. — От питейна вода, или ако си ползвала калайдисана посуда.
	Вин кимна. Някои от чашите в бърлогата на Кеймън бяха калайдисани.
	— Ясно. — Келсайър се подсмихва. — Изгаси пютриума и да преминем към следващия метал.
	Вин направи каквото й каза. С изчезването на вътрешната сила се върна умората и усещането за безсилие.
	— Сега — рече Келсайър — би трябвало да забележиш известно чифтосване между твоите запаси от метали.
	— Метали за противоположни чувства ли?
	— Именно. Намери метала, който се свързва с пютриума.
	— Виждам го! — възкликна Вин.
	— За всяка сила има по два метала — рече Келсайър. — Единият Тегли, или Дърпа; другият Притиска, или Тласка. Първият обикновено е сплав на втория. За чувствата — външни психични сили — Дърпаш с цинк и Тласкаш с пиринч. Ти току-що използва пютриум, за да Тласнеш собственото си тяло. Това е една от вътрешните физически сили.
	— Като Хам — сети се тя. — Той разпалва пютриум.
	— Да. Мъгливите, които горят пютриум, се наричат Главорези. Доста грубовато название — но пък и те са груби хора. Нашият скъп Хамънд е нещо като изключение от правилото.
	— А какво правят другите вътрешни физически метали?
	— Опитай и ще видиш.
	Вин се впусна ентусиазирано в експеримента и светът около нея изведнъж стана по-ярък. Или… това не беше съвсем вярно. Виждаше по-добре и по-надалече, но мъглите не се бяха вдигнали. Само дето бяха станали… прозрачни. Бледата нощна светлина някак се беше усилила.
	Имаше и други промени. Тя усещаше дрехите си. Осъзна, че винаги ги е усещала, само дето не им бе обръщала внимание. Но сега ги чувстваше по-близо. Усещаше тъканта, особено на местата, където я притискаше.
	И беше гладна. Нещо, на което обикновено също не обръщаше внимание — но сега гладът й бе по-настойчив. Кожата й беше влажна и тя долавяше миризмата на студен въздух, примесена с мирис на сажди, мръсотия и отпадъци.
	— Калаят подсилва сетивата — обясни Келсайър и изведнъж гласът му й се стори много по-силен. — Той е един от най-бавно горящите метали — калаят в тази стъкленица ще ти стигне за часове. Повечето Мъглородни разпалват калай още щом излязат в мъглите — както направих и аз, когато напуснахме работилницата.
	Вин кимна. Богатството от усещания бе почти смазващо. Чуваше тихо шумолене и поскърцване в мрака и тези звуци я караха да замира от тревога, уверена, че някой се прокрадва зад тях.
	„Ще трябва да мине време, преди да свикна с това“.
	— Остави го да гори — посъветва я Келсайър и й даде знак да го последва по улицата. — Трябва да свикнеш с усиленото възприятие. Само не го разпалвай постоянно. Не само ще свърши твърде бързо, но и постоянно горящите метали причиняват странни неща на хората.
	— Странни неща ли?
	— Металите — особено калаят и пютриумът — разпъват тялото. Колкото повече ги разпалваш, толкова повече се разпъваш. Ако прекалиш, някои неща ще започнат да се късат.
	Тя кимна изплашено. Продължиха да вървят. Вин изучаваше разкрития й от калая нов свят. Преди зрението й бе ограничено до малка зона в нощта. Сега обаче тя виждаше целия град, обгърнат в покривалото на местещата се на талази мъгла. Различаваше кулите като малки тъмни планини в далечината, виждаше светлите петънца на прозорците, наподобяващи главички на карфици в нощта. И над тях… видя светлини в небето.
	Спря и ги загледа с почуда. Бяха съвсем бледи, замъглени дори за подсилените й от калая очи, но въпреки това ги виждаше. Стотици. Хиляди. Съвсем мънички, като гаснещи пламъчета на свещи.
	— Звездите — рече Келсайър. — Рядко се забелязват, дори с помощта на калай. Нощта трябва да е доста ясна. Някога хората са ги гледали всяка нощ — но това е било преди да дойдат мъглите, преди Кратерите да започнат да бълват пепел и дим в небето.
	— Откъде знаеш?
	Келсайър се усмихна.
	— Лорд Владетеля полага всички усилия да изтрие спомените от онези дни, но все нещичко е останало. — Обърна се, без всъщност да отговори на въпроса й, и продължи по улицата. Вин го настигна. Изведнъж, благодарение на калая, мъглите около нея не изглеждаха толкова зловещи. Сега вече разбираше защо Келсайър крачи така уверено.
	— Дотук добре — отсече той. — Да опитаме с друг метал.
	Вин кимна, остави калая да гори и избра нова сплав. Още в същия миг се случи нещо много странно — от гърдите й изникнаха множество светещи синкави линии и се разпростряха в мъглите. Тя замръзна, ококори се и сведе поглед към тялото си. Повечето линии бяха съвсем тънки, като прозрачни нишки, но други бяха дебели като вълнена прежда.
	Келсайър се разсмя.
	— Остави за момент този метал и неговия двойник. Те са малко по-сложни от другите.
	— Но какво… — почна Вин, втренчила поглед в синкавите линии. Те сочеха към различни предмети. Врати, прозорци — няколко дори към Келсайър.
	— Ще стигнем и до това — обеща той. — Изгаси този и опитай с последните два.
	Вин загаси странния метал, игнорира и двойника му и се насочи към последните метали. Почти веднага почувства странни вибрации и спря. Пулсациите не издаваха звуци, които да чуе, но въпреки това усещаше как преминават през нея. Изглежда, идваха откъм Келсайър. Тя го погледна озадачено.
	— Това вероятно е бронз — обясни той. — Вътрешният Придръпващ мисловните способности метал. Той ти помага да усетиш, когато наблизо друг използва аломантия. Употребяват го Издирвачи като брат ми. Невинаги е полезен — освен ако не си Стоманен инквизитор и не търсиш Мъгливи скаа.
	Вин пребледня.
	— Инквизиторите владеят ли аломантия?
	Келсайър кимна.
	— Те всички са Издирвачи. Не съм сигурен дали са ги взели, защото са такива, или са станали, след като са били посветени в инквизиторството. И в двата случая основната им задача е да откриват нечистокръвни и благородници, използващи аломантия незаконно. В това е главната им сила — и нашата слабост.
	Вин понечи да кимне, но спря. Пулсациите бяха изчезнали.
	— Какво стана? — попита тя.
	— Разпалих мед — обясни Келсайър. — Това е двойникът на бронза. Когато гориш мед, прикриваш способностите си от други аломанти. Ако искаш, опитай и ти, макар че нищо няма да усетиш.
	Вин го послуша. Единствената промяна бе леката вибрация вътре в нея.
	— Медта е метал, който трябва да изучиш добре — обясняваше Келсайър. — Тя може да те скрие от инквизиторите. Тази нощ вероятно няма от какво да се страхуваме — и да срещнем инквизитор, ще реши, че сме тукашни Мъглородни, излезли да потренират. Но ако си облечена като скаа и се налага да разпалваш метали, постарай се да започнеш с мед.
	Вин кимаше отривисто.
	— Нещо повече — не спря да говори Келсайър, — мнозина Мъглородни поддържат своята мед непрестанно запалена. Тя гори бавно и те прави невидим за другите аломанти. Крие те от бронза и освен това пречи да манипулират чувствата ти.
	Вин настръхна.
	— Помислих си, че това може да те заинтригува — подсмихна се Келсайър. — Всеки, който гори мед, е неподатлив на емоционалната аломантия. В добавка медното влияние се оформя около теб като облак. Този облак — наричат го меден облак — те крие от сетивата на Издирвачите, макар че няма да ги направи неподатливи на емоционална аломантия, независимо дали ти харесва, или не.
	— Клъбс — сети се тя. — Значи това е занятието на Задимителите.
	Келсайър кимна.
	— Ако някой от хората ни бъде засечен от Издирвач, може да се върне в бърлогата и да изчезне. Освен това може да практикува способностите си без страх, че ще бъде разкрит. Аломантични пулсации, излизащи от някоя работилница в скаа квартал на града, лесно ще привлекат вниманието на преминаващ наблизо инквизитор.
	— Но ти можеш да гориш мед — посочи Вин. — Защо толкова се безпокояхте дали ще намерите Задимител за групата?
	— Вярно е, че мога — потвърди Келсайър. — Също и ти. Можем да използваме всички сили, но не можем да сме навсякъде. За да успее, главатарят трябва да знае как да разпределя работата, особено при операция с мащабите на тази. Стандартната практика изисква бърлогата постоянно да е скрита в меден облак. Клъбс няма да го направи сам — ще са му нужни още няколко помощника, също Задимители. Когато наемаш човек като него, от само себе си се разбира, че той ще осигури собствена група, достатъчно опитна, за да те крие през цялото време.
	Вин кимна. Но повече я интересуваше способността на медта да забулва чувствата й. Реши да си набави повечко и да я държи разпалена постоянно.
	Отново закрачиха и Келсайър я остави да поработи с разпалената мед. Мислите й обаче поеха в друга посока. Нещо… не й се струваше в реда на нещата. Защо Келсайър й казваше всички тези неща? Сякаш твърде лесно се разделяше с тайните си.
	„Освен с една — помисли си тя и подозренията й нараснаха. — Металът със сините линии. Така и не се върнахме на него“. Може би това бе тайната, която смяташе да запази от нея, силата, която да задържи в резерва, за да може да я контролира.
	„Трябва да е нещо много опасно. Най-могъщата сяла от всичките осем“.
	Пресегна се внимателно към металните резерви, хвърли поглед към Келсайър и разгоря непознатия метал. Сочещите в най-различни посоки линии се появиха отново.
	Движеха се заедно с нея. Единият им край оставаше прикачен към гърдите й, другият — към определени места на улицата. Докато вървеше, изникваха нови линии, а някои от старите избледняваха или се губеха съвсем. Бяха с различна дебелина, някои по-ярки от други.
	Завладяна от любопитство, тя напрегна ума си, с надеждата да разкрие поне тази тайна. Съсредоточи се върху една тънка линия и постепенно откри, че може да усеща само нея. Сякаш докосваше света с тази линия. Пресегна се с ума си и съвсем леко я дръпна.
	Линията се разклати и в мрака към нея полетя нещо. Вин извика, опита се да се отдръпне, но нещото — беше ръждясал гвоздей — се носеше право към лицето й.
	Внезапно друго нещо сграбчи гвоздея, дръпна го настрани и го запокити в мрака.
	Вин отскочи и приклекна и докато пелерината все още пърхаше около нея, огледа тъмнината. Келсайър се кискаше тихо.
	— Трябваше да се сетя, че ще опиташ нещо подобно.
	Вин се изчерви от срам.
	— Стига де. — Той спря да се смее. — Нищо страшно не е станало.
	— Този гвоздей ме нападна! — Дали разгореният метал не пробуждаше живот в мъртви предмети? Това би било наистина невероятна сила.
	— Всъщност по-скоро ти сама се нападна — уточни Келсайър.
	Вин предпазливо се изправи. Продължиха по улицата.
	— След малко ще ти обясня какво направи — обеща той. — Но първо, има едно нещо, свързано с аломантията, което искам да разбереш.
	— Пак ли някое правило?
	— По-скоро философия — отвърна Келсайър. — Става въпрос за последствията.
	Вин се намръщи.
	— Какво искаш да кажеш?
	— Вин, всяко наше действие има последствия. Открих, че както в аломантията, така и в живота, успех има онзи, който най-добре преценява тези последствия. Вземи например горенето на пютриум. Какви са последствията?
	Вин сви рамене.
	— Ставаш по-силен.
	— А какво ще се случи, ако носиш голяма тежест и пютриумът изгори докрай?
	Вин се замисли.
	— Ами… сигурно ще я изпусна.
	— И ако е прекалено голяма, можеш да се нараниш. Много Мъгливи Главорези са издържали на опасни наранявания по време на бой, за да умрат от същите тези рани, след като изгорят запасите си от пютриум.
	— Ясно — отвърна тихо Вин.
	— _Бау_! — викна изведнъж Келсайър.
	Вин подскочи от изненада и си запуши ушите.
	— Ох! — И изгледа Келсайър кръвнишки.
	Той се усмихваше.
	— Разпалването на калай също има своите последствия. Ако някой внезапно те освети или извика високо, ще бъдеш заслепена или оглушена.
	— Но какво общо има това с последните два метала?
	— Желязото и стоманата ти дават възможност да боравиш с другите метали около теб — обясни Келсайър. — С желязото можеш да Теглиш метални източници към себе си. Със стоманата пък ги Тласкаш надалече. Аха, ето, че пристигнахме.
	Келсайър спря и вдигна глава.
	През мъглата Вин различаваше градската стена, която се извисяваше над тях.
	Какво правим тук?
	— Ще практикуваме Дърпане на желязо и Тласкане на стомана — отвърна Келсайър. Но първо, някои основни правила. — Той извади нещо от джоба си — беше клипс, най-дребната монета. Протегна я пред нея и застана встрани.
	— Разпали стомана, противоположния метал на този, който гори допреди малко.
	Вин кимна. Сините линии отново изникнаха около нея. Една сочеше към монетата в ръката на Келсайър.
	— Добре — каза той. — Тласни я.
	Вин избра подходящата нишка и Тласна леко. Монетата излетя от пръстите на Келсайър и започна да се отдалечава. Тя продължи да я Тласка, докато монетата не се удари със звън в стената на близката къща.
	Вин изведнъж отхвърча назад, но Келсайър я улови, преди да е паднала на калдъръма.
	От другата страна на улицата монетата издрънча на земята.
	— Какво стана? — попита я Келсайър.
	Тя поклати глава.
	— Не зная. Тласнах монетата и тя отлетя. Но когато се блъсна в стената, Тласна мен.
	— Защо?
	Вин смръщи замислено вежди.
	— Ами… предполагам, че… тъй като монетата нямаше къде да иде, трябваше да се преместя аз.
	Келсайър кимна одобрително.
	— Последствия, Вин. Използваш собствената си тежест, когато Тласкаш стомана. Ако си много по-тежка от твоята опора, тя ще отлети от теб, както направи монетата. Но ако обектът е по-тежък от теб — или ако се сблъска със солидна преграда на пътя си, — ти ще си Тласната. Тегленето на желязо е сходно — или ще те Придърпа към обекта, или той ще полети към теб. Ако теглото ви е сходно, ще се преместите заедно. Това е голямото изкуство на аломантията, Вин. Ако знаеш колко ще се преместиш, когато гориш стомана и желязо, ще имаш огромно преимущество спрямо противниците си. С течение на времето ще откриеш, че тези два метала са най-многостранни и полезни от всички, с които боравиш.
	Вин кимна.
	— А сега запомни — продължи той. — И в двата случая силата на твоето Теглене или Тласкане е директно _към_ и _от_ теб. Не можеш да въртиш предмети около себе си и да ги контролираш, както ти скимне. Това не е начинът, по който действа аломантията, защото такива са законите на физическия свят. Когато тласкаш нещо — независимо дали чрез аломантия, или с ръце, — то се движи точно в противоположна посока. Сила, реакция и следствие. Разбра ли?
	Вин кимна повторно.
	— Добре — рече доволно Келсайър. — Дай сега да прескочим тази стена.
	— Какво?
	Изгледа го слисано. Той се приближи до стената и тя го последва плахо.
	— Ти си се побъркал!
	Келсайър се усмихна.
	— Струва ми се, че ми го казваш за втори път. Трябва да си по-внимателна — ако беше слушала какво говорят другите, щеше да знаеш, че лудостта ми е преминала отдавна.
	— Келсайър — почна тя и погледна стената. — Не мога… искам да кажа, никога досега не съм използвала аломантия!
	— Да, но се учиш доста бързо — похвали я той, докато вадеше нещо изпод пелерината. Оказа се, че е колан. — Ето, сложи си го. На него има метални тежести. Ако нещо се обърка, аз вероятно ще те уловя.
	— Вероятно? — попита Вин с видимо безпокойство, докато си слагаше колана.
	Келсайър се усмихна, после пусна един метален слитък в краката си.
	— Застани точно над слитъка и не забравяй да Тласкаш стомана, не да Дърпаш желязо. Не спирай да Тласкаш, докато не стигнеш ръба на стената.
	После приклекна и скочи.
	Тялото му излетя право нагоре и се изгуби в мъгливите талази. Вин почака малко, но Келсайър не се появи от мрака.
	Цареше пълна тишина, дори за подсиления й слух. Синята линия излъчваше бледа призрачна светлина. Тя застана над слитъка и постави крака от двете му страни. Погледна нагоре в мъглите, после надолу.
	Пое си дъх и Тласна слитъка с цялата си сила.


	8.


	„Той ще опази обичаите им и същевременно ще ги наруши. Ще бъде техен спасител, но въпреки това ще го наричат еретик. Името му ще е Раздор, ала те ще го обичат тъкмо за това.“

	Вин излетя във въздуха. Едва успя да сподави вика си. Въпреки всичко се стараеше да продължава да Тласка. Каменната стена бе само на няколко стъпки от нея, замъглена от високата скорост. Земята отдолу изчезна, линията, сочеща към слитъка, ставаше все по-бледа.
	„Какво ще стане, когато изчезне?“
	Движението й започна да се забавя. Колкото по-слабо светеше линията, толкова повече намаляваше скоростта й. Само след няколко секунди тя застина — и остана да виси във въздуха над почти невидимата синя линия.
	— Винаги ми е харесвала гледката отгоре.
	Вин изви глава. Келсайър стоеше спокойно на стената, съвсем наблизо. Втренчила поглед в синята линия, тя не бе забелязала, че се е издигнала почти до ръба й.
	— Помощ! — почти извика тя и Тласна отчаяно, изплашена, че ще падне. Мъглите под нея се кълбяха и блъскаха като някакъв черен океан, пълен с прокълнати души.
	— Не бива да се безпокоиш толкова много — посъветва я Келсайър. — По-лесно е да балансираш във въздуха, ако разполагаш с три котви, но и с една ще се справиш чудесно. Тялото ти е свикнало само да намира точката на равновесие. Част от това, което си научила покрай ходенето, се прехвърля и върху аломантията. Достатъчно е да стоиш неподвижно, на ръба на способността си да Тласкаш, и ще си съвсем стабилна — умът и тялото ти ще коригират всички леки отклонения от центъра на котвата под теб и ще ти пречат да се прекатуриш настрани. Но ако Тласнеш нещо друго или се придвижиш леко встрани… тогава ще изгубиш котвата долу и няма да можеш да Тласкаш право нагоре. Ще полетиш към земята като пусната от стената оловна топка.
	— Келсайър… — прошепна тя.
	— Вин, надявам се, че не се боиш от височината — рече той. — Това е доста сериозен недостатък за всеки Мъглороден.
	— Аз… не се… страхувам… от високото — процеди тя през стиснати зъби. „Но и не съм свикнала да вися във въздуха на сто крачки над проклетата улица!“
	Келсайър се изкиска, но Вин усети някаква сила да я тегли за тежестите на колана към него. Той я улови за ръкава, прехвърли я през ръба и когато тя стъпи до него, протегна ръка над стената. Миг по-късно металният слитък профуча нагоре и се озова в шепата му.
	— Добра работа — рече той. — А сега, да се спуснем долу.
	И хвърли слитъка през рамо, право в тъмните мъгли от другата страна на стената.
	— Там ли? — попита Вин. — Извън градските стени? През нощта?
	Келсайър се усмихна по своя вбесяващ начин, пристъпи към отсрещния ръб и се покатери на бойниците.
	— Да се променя силата, с която Тласкаш или Теглиш, е трудно, но възможно. По-добре е да паднеш малко надолу, а после леко да усилиш силата на Тласъка. Пак отпускаш, пак Тласкаш и така до земята. Лесно ще уловиш ритъма.
	— Келсайър… Аз не мога…
	— Вин, сега си на върха на градската стена — рече той и пристъпи във въздуха. Остана да виси там, докато продължаваше с обясненията. — Има само два пътя надолу. Или трябва да скочиш, или да обясниш на патрула защо една Мъглородна предпочита да използва стълбите.
	Вин се огледа загрижено и едва сега забеляза приближаващи се светлинки на фенери.
	Погледна към Келсайър, но той беше изчезвал. Изруга тихо, наведе се през ръба на стената и втренчи поглед в мъглите. Вече чуваше ясно тихите гласове на стражите.
	Келсайър беше прав: нямаше голям избор. Вярно, че не се страхуваше особено от високото, но на кого не би се свило сърцето, докато стои на ръба на високата стена и гледа към мрака долу, където може би го дебне смъртта?
	„Дано Келсайър не е под мен“ — помисли тя и провери синята линия, за да се увери, че е точно над слитъка. После пристъпи напред…
	И полетя надолу. Тласна рефлексивно стоманата, но траекторията й беше встрани от слитъка, а не точно над него. Като последствие от това Тласъкът я измести още по-далече и тя се запремята във въздуха.
	Завладяна от нарастваща паника, Тласна отново — този път по-силно, като разпали стоманата. Внезапното усилие я изстреля обратно нагоре и тя се извиси високо над стената. Преминаващите наблизо стражи се извърнаха изненадано, но лицата им се изгубиха в мъглите веднага щом Вин отново профуча надолу.
	Със замъглен от ужас ум тя машинално посегна и се Притегли към слитъка, опита се да се закотви към него. И, разбира се, металният къс полетя право към нея.
	„Изгубена съм!“
	После тялото й подскочи, дръпнато за колана. Падането й се забави и накрая тя остана да виси кротко във въздуха. Келсайър се появи от мъглите, изправен на земята точно под нея. С обичайната си усмивка.
	Остави я да се спусне последните няколко крачки и я улови, преди да стъпи на меката земя. Вин трепереше и се опитваше да си поеме дъх.
	— И това ако не беше забавно — подметна Келсайър.
	Тя не отговори.
	Келсайър седна на един камък и млъкна, очевидно, за да й даде възможност да се окопити. След малко тя разпали пютриум, за да овладее нервността си.
	— Добре се справи — рече Келсайър.
	— За малко да умра.
	— Всеки си мисли така първия път — рече Келсайър. — Тегленето на желязо и Тласкането на стомана са опасни занятия. Можеш да се набучиш на някой къс, докато го Теглиш към себе си, или да скочиш толкова високо, че да се откъснеш от котвата. Има цял куп подобни грешки. От опит знам, че колкото по-рано се сблъскаш с тези неприятни обстоятелства, толкова по-добре. Особено когато до теб има човек, който да те улови в нужния миг. Както и да е, предполагам, вече разбираш защо за аломанта е важно да носи колкото се може по-малко метал върху тялото си.
	Вин кимна, после вдигна ръка към ухото си.
	— Обицата ми. Ще трябва да се откажа да я нося.
	— С клипс ли е? — попита Келсайър.
	Вин поклати глава.
	— Не. На винтче.
	— Тогава няма проблем — успокои я Келсайър. — Металът в тялото ти — дори ако част е върху него — не може да бъде Теглен и Тласкан. В противен случай всеки аломант би могъл да изтръгне металните късчета в стомаха ти, докато ги гориш.
	„Добре е да се знае“ — помисли тя.
	— Тъкмо по тази причина инквизиторите се разхождат така спокойно със стоманени шипове в главата. Металът пронизва тялото им и не може да попада под въздействието на друг аломант. Задръж си обицата — тя е мъничка и няма опасност да пострадаш от нея, но пък би могла да я използваш при извънредни случаи.
	— Добре.
	— Готова ли си да продължим?
	Тя погледна нагоре към стената, приготви се за скок и кимна.
	— Няма да се връщаме горе — каза Келсайър. — Ела.
	И тръгна към най-гъстите мъгли. Вин се намръщи. „Значи все пак имаме някаква цел — или той просто е решил да поскитаме?“ Колкото и да бе странно, но нехайното му поведение й пречеше да разбере намеренията му.
	Ускори крачка, за да го настигне, тъй като нямаше никакво желание да остава сама в мъглите. В този район около градските стени нямаше почти никаква растителност, ако не се брояха дребните храсталаци. Докато вървяха, тя настъпваше изсъхнали клони и листа, покрити със сажди. Тревата беше влажна от росата.
	От време на време минаваха покрай купчини пепел, изкарани с колички извън стените. В повечето случаи пепелта се изхвърляше в река Чанерел, която минаваше през града. С времето водата разтваряше саждите — или поне така предполагаше Вин. Инак досега целият континент да е затрупан от пепелища.
	Вин се стараеше да не се отделя от Келсайър. Макар че и преди бе излизала от града, винаги бе пътувала с лодкарите — работници, обслужващи ладиите, с които се прекарваха товари. Тежка работа, тъй като нерядко благородниците използваха човешка сила, вместо конска, за теглене на ладиите в каналите — но това се компенсираше донякъде от свободата да пътуваш, тъй като повечето скаа, дори крадците, никога не напускаха плантациите или градовете.
	Рийн настояваше непрекъснато да се местят от един град в друг — беше завладян от натрапчивата мания да не се задържа на едно място. Обикновено пътуваха с канални ладии, управлявани от нелегални екипажи, и никога не оставаха на едно място повече от година. Той винаги беше готов за път. Сякаш бягаше от нещо.
	Продължаваха да вървят. Нощем дори голите хълмове и обраслите с шубраци поляни изглеждаха зловещо. Вин не говореше и се опитваше да вдига колкото се може по-малко шум. Беше чувала всякакви истории за скитащи се из нощните мъгли създания и макар че бе разпалила калай, имаше странното усещане, че я наблюдават.
	Усещането се засилваше и не й даваше покой. И наистина, не след дълго тя започна да чува звуци в мрака. Бяха приглушени и слаби — пукот на клони, тътрузене в мъглата.
	„Започваш да се плашиш от сянката си!“ — помисли си тя, когато подскочи при поредния шум. И изведнъж си призна, че не издържа повече.
	— Келсайър! — заговори с изплашен шепот, който звучеше като вик за подсиления й слух. — Мисля, че там има нещо.
	— А? — Той вдигна глава, унесен в мисли.
	— Струва ми се, че някой ни следва!
	— Ох — въздъхна той. — Да, права си. Това е мъглив дух.
	Вин замръзна насред крачка. Келсайър обаче продължи напред.
	— Келсайър! — повика го тя. — Искаш да кажеш, _че са истински_?
	— Разбира се — рече той. — Откъде иначе според теб ще се вземат тези истории?
	Вин стоеше парализирана от ужас.
	— Искаш ли да го погледнеш? — попита Келсайър.
	— Да погледна мъглив дух? — възкликна тя. — Ти да не си се… — И се сепна. Наистина почваше да се повтаря.
	Келсайър се изкиска и се върна при нея.
	— Мъгливите духове може да са малко страшни на вид, но в действителност са относително безвредни. Хранят се с мърша. Хайде, ела.
	И й махна да го последва към един обрасъл с ниски шубраци хълм. На върха се приведе и й даде знак да направи същото.
	— Слухът им е слаб — обясни й, когато тя клекна в пепелта до него. — Но имат остър нюх — всъщност по-скоро вкус. Вероятно следват дирята ни и се надяват да хвърлим нещо, което става за ядене.
	Вин примижа в мрака.
	— Нищо не виждам…
	— Ето там. — Той посочи една ниска могилка.
	Вин се намръщи. Представи си, че на могилката клечи някакво създание и ги гледа.
	И тогава могилката се раздвижи.
	Вин трепна. Тъмната могила — висока вероятно десетина стъпки и два пъти по-широка — се придвижваше със странна тромава походка. Вин се наведе напред, за да я разгледа по-добре.
	— Разпали калай — рече Келсайър.
	Вин кимна и подкладе аломантичните си сили. Изведнъж всичко наоколо стана по-ярко и мъглите вече не бяха непрогледна завеса.
	Това, което видя, я накара да потрепери — беше едновременно смаяна, погнусена и изплашена. Съществото имаше опушена прозрачна кожа и Вин можеше да различи костите му. Имаше няколко десетки крайници и всеки от тях изглеждаше, сякаш е взет от различно животно. Виждаха се човешки ръце, волски копита, кучешки лапи и други, които не можа да разпознае.
	С тази причудлива колекция създанието пълзеше като някаква невъобразима стоножка. Много от крайниците дори не помръдваха и вероятно бяха неизползваеми — стърчаха от туловището по неестествено разкривен начин.
	Самото тяло беше подуто и издължено и във формите му имаше някаква странна логика. Различаваше се скелетна структура и полупрозрачни мускули, прихванати със сухожилия за костите. Докато съществото крачеше, мускулите се свиваха и разпускаха, а под тях се виждаха дузина разнородни гръдни клетки. По дължината на корпуса на неравни интервали висяха ръце и крака.
	И глави — тя преброи поне шест. Мярна конска глава, до нея еленска. Още една се извърна към нея и едва сега Вин забеляза, че е човешка. Бе прикачена върху нещо като гръбначен стълб, който на свой ред бе заловен за бъркотия от странни кости.
	Усети, че й се гади.
	— Какво… как…?
	— Мъгливите духове имат аморфни тела — обясни Келсайър. — Могат да оформят кожата около скелетната структура и дори да създават мускули и органи, стига да разполагат с модел за имитация.
	— Искаш да кажеш, че…?
	— Да. Когато открият труп, те го поглъщат и бавно смилат мускулите и органите. След това използват изяденото за модел и създават точно копие на мъртвото същество. Понякога променят реда на отделните елементи — екскретират костите, които не искат, и ги заменят с някои от тялото си — и така се оформя бъркотията, която виждаш в момента.
	Вин наблюдаваше съществото, което се тътрузеше бавно по следите им. От корема му се спускаше мастна престилка, която се влачеше по земята. „Вкусва мирисите — припомни си тя обясненията на Келсайър. — Уловило е миризмата и я следва“. Намали силата на горящия калай и Мъгливият дух отново се превърна в тъмна могилка. Силуетът му обаче само подсилваше усещането за нереалност.
	— Те разумни ли са? — попита Вин. — Щом могат да разчленяват тела и да поставят частите, където искат…
	— Разумни? — попита Келсайър. — Не, не и този млад екземпляр. По-скоро следват инстинктите си.
	Вин отново потрепери.
	— Хората знаят ли, че съществуват? Искам да кажа — освен в легендите?
	— Какво имаш предвид под „хората“? Много аломанти знаят за тях, сигурен съм, че Министерството също е в течение. Обикновените хора… те не излизат нощем. Повечето скаа се страхуват и проклинат Мъгливите духове, но през живота си не са виждали нито един.
	— Късметлии — промърморя Вин. — Защо никой не предприеме нещо по въпроса?
	Келсайър повдигна рамене.
	— Те не са опасни.
	— Но този има човешка глава!
	— Вероятно се е натъкнал на труп — обясни Келсайър. — Не съм чувал мъглив дух да напада хора, имам предвид големи хора. Вероятно затова никой не им обръща сериозно внимание. И, разбира се, благородниците са открили свой начин да ги използват.
	Вин го погледна питащо, но той млъкна и тръгна надолу по склона. Тя хвърли боязлив поглед към Мъгливия дух, надигна се и го последва.
	— Затова ли ме доведе тук? Келсайър се засмя.
	— Мъгливите духове може да са малко страшнички, но не си заслужават толкова ходене. Сега ще отидем ей там.
	Тя проследи ръката му и едва сега забеляза известна промяна в пейзажа.
	— Имперският път ли е това? Значи сме заобиколили града?
	Келсайър кимна. След още стотина крачки — време, през което Вин погледна поне три пъти през рамо, за да се увери, че Мъгливият дух не ги застига — излязоха от шубраците и се озоваха на равната настилка. Келсайър спря и огледа пътя в двете посоки. Вин смръщи вежди. Какво търсеше?
	И тогава видя каретата. Беше спряна край пътя и до нея стоеше някакъв човек.
	— Здрасти, Сейзед — поздрави го Келсайър, когато се приближиха.
	Мъжът се поклони.
	— Господарю Келсайър. — Спокойният му глас отекна надалече в нощния въздух. В него се долавяше леко писклива нотка и приятен мелодичен акцент. — Вече си мислех, че няма да дойдете.
	— Познаваш ме, Сейз — отвърна Келсайър и го потупа приятелски по рамото. — Аз съм самата точност. — Обърна се и посочи Вин. — Това боязливо малко създание се казва Вин.
	— А, да — каза Сейзед, говорейки бавно и отчетливо.
	Наистина имаше нещо странно в акцента му. Вин се приближи предпазливо и го огледа внимателно. Плоско лице и жилаво тяло. Беше по-висок и от Келсайър — достатъчно висок, за да изглежда неестествено — и ръцете му бяха необичайно дълги.
	— Ти си терисец — сети се тя. Възглавничките на ушите му бяха провиснали, а по ушната мида бяха подредени халки. Носеше пищни пъстри дрехи на териски стюард — навсякъде имаше бродирани клиновидни знаци, изрисувани с трите основни цвята на дома на неговия господар.
	— Да, малка госпожице — рече Сейзед и се поклони. — Познавате ли и други мои сънародници?
	— Нито един — призна Вин. — Но зная, че благородниците предпочитат терисци за стюарди и прислужници.
	— Така е, дете мое — потвърди Сейзед, после се обърна към Келсайър. — Трябва да тръгваме, господарю Келсайър. Късно е, а до Фелисе има час път.
	„Фелисе — помисли Вин. — Значи ще отидем да видим лъжливия лорд Реноа“.
	Сейзед отвори вратата на каретата и я затвори, след като се качиха. Докато Вин се настаняваше на плюшената седалка, терисецът се покатери на капрата и подкара конете.


	Келсайър седеше мълчаливо. Завесите на прозорците бяха спуснати, за да спират мъглите, и в единия ъгъл се поклащаше мъждукащ фенер. Вин седеше срещу него — краката й бяха свити под нея — и се беше загърнала в пелерината.
	„Винаги го прави — помисли си Келсайър. — Където и да иде, се опитва да бъде дребна и незабележима“. Тя не вървеше, а се прокрадваше. Дори когато се намираше на открито, изглеждаше, сякаш се опитва да се спотаи.
	„Но иначе е куражлийка“. По време на собственото си обучение Келсайър не бе посмял да скочи от стената. Наложи се Геммел да го бутне.
	Вин не сваляше от него черните си тъжни очи. Когато забеляза, че я гледа, отмести поглед и се сгуши в пелерината. После неочаквано го заговори.
	— Брат ти… — почна почти шепнешком. — Двамата май не се разбирате много.
	Келсайър повдигна вежди.
	— Да. И никога не сме се разбирали. Жалко, наистина. Би трябвало, но… не е така.
	— Той е по-големият, нали?
	Келсайър кимна.
	— Често ли те биеше?
	Келсайър се намръщи.
	— Да ме е биел? Не, никога не ми е посягал.
	— Ти ли го надвиваше? — попита Вин. — Може би затова не те обича. Как му избяга? Или не се наложи, защото си бил прекалено силен за него?
	— Вин, Марш никога не се е опитвал да ме бие. Вярно, карали сме се — но никой от нас не е искал да нарани другия.
	Вин не му възрази, но той виждаше в очите й, че не му вярва.
	„Какъв живот…“ — помисли си. В подземния свят често се срещаха деца като Вин. Разбира се, повечето умираха, преди да стигнат нейната възраст. Келсайър бе един от късметлиите — майка му бе находчива любовница на висш благородник, умна жена, успяла да скрие от господаря си, че е скаа. Келсайър и Марш бяха израсли с някои привилегии — въпреки незаконния си статут все пак бяха благородници, — докато баща им не откри истината.
	— Защо ме научи на всички тези неща? — попита тя, прекъсвайки мислите му. — Говоря за аломантията.
	Келсайър се намръщи.
	— Обещах ти, че ще го направя.
	— Сега, след като узнах тайните ти, какво ми пречи да избягам от теб?
	— Нищо.
	И отново по погледа й позна, че тя не му вярва.
	— Има метали, за които не ми разказа. Първия път, когато се срещнахме, спомена, че са десет.
	Келсайър кимна и се наведе напред.
	— Така е. Но не премълчах за последните два, защото искам да ги запазя в тайна от теб. Те просто… са много трудни за употреба. Ще ти е по-лесно, ако в началото се поупражняваш с основните. Но ако толкова държиш да узнаеш и за тях, ще те науча веднага щом пристигнем във Фелисе.
	Вин присви очи.
	Келсайър въздъхна с лека досада.
	— Не се опитвам да те измамя. Вин. Хората работят с мен, защото го искат, и успяваме, тъй като всички разчитаме един на друг. Няма недоверие, няма предателства.
	— С изключение на едно — прошепна Вин. — Предателството, което те е пратило в Ямите.
	Келсайър замръзна.
	— Къде си чула това?
	Вин сви рамене.
	Келсайър въздъхна и разтърка челото си с ръка. Не това искаше да направи — предпочиташе да си разчеше белезите, същите, които се извиваха от пръстите през ръцете до раменете. Но се сдържа.
	— Не си заслужава да говорим за това.
	— Но е имало предател — настоя Вин.
	— Не можем да сме сигурни. — Това прозвуча твърде неубедително, особено за него. — Но както и да е, сега хората ми си вярват. Което предполага липса на каквато и да било принуда. Ако искаш да се откажеш, още сега ще потеглим обратно за Лутадел. Ще ти покажа последните два метала, после си свободна.
	— Нямам достатъчно пари да се издържам сама.
	Келсайър бръкна под пелерината, извади кесия и я постави до нея.
	— Три хиляди боксинга. Парите, които взех от Кеймън.
	Вин погледна кесията с недоверие.
	— Вземи ги — рече Келсайър. — Заслужаваш ги. Твоята аломантия стои зад успехите на Кеймън, ти си тази, която рискува да манипулира чувствата на принудителя.
	Вин не помръдваше.
	„Чудесно“ — помисли Келсайър, пресегна се и чукна с юмрук по предната стена. Каретата спря и Сейзед надникна през прозорчето.
	— Сейз, ако обичаш, обръщай — рече Келсайър. — Връщаме се в Лутадел.
	— Да, господарю Келсайър.
	След минута каретата вече подскачаше в обратна посока. Вин мълчеше, все още неуверена как да постъпи. Погледна натъпканата кесия.
	— Вин, говоря сериозно — рече Келсайър. — Не мога да държа в групата си човек, който не желае да работи с мен. Това, че те освобождавам, не е наказание, просто така стоят нещата.
	Вин не отговори. Като я пускаше на свобода, той рискуваше неимоверно много — но принудителното й оставане също щеше да е нож с две остриета. Келсайър я наблюдаваше, опитваше се да прозре какво се крие в главата й. Дали би ги издала на властите, след като ги напусне? Съмняваше се. Тя не беше лош човек.
	Просто мислеше, че всички останали са лоши.
	— Ако питаш за мнението ми, планът ти е налудничав — заяви тя тихо.
	— Така смятат половината от хората ми.
	— Не можеш да победиш Последната империя.
	— Не е необходимо — отвърна Келсайър. — Достатъчно е да осигурим на Йеден армията и да завладеем двореца.
	— Лорд Владетеля ще ви спре — заяви тя. — Не можете да го победите — той е безсмъртен.
	— Разполагаме с Единайсетия метал. Ще открием начин да го убием.
	— Министерството е твърде могъщо. Ще намерят армията ви и ще я унищожат.
	Келсайър се наведе и надзърна в очите й съвсем отблизо.
	— Довери ми се достатъчно, за да скочиш от стената, и аз те улових. Ще трябва да ми повярваш и за това.
	Тя очевидно никак не харесваше тази дума — „доверие“. Известно време го гледа мълчаливо на трепкащата светлина на фенера. Накрая взе кесията и с бързо движение я скри под пелерината си.
	— Ще остана. Но не защото ти вярвам.
	Келсайър повдигна вежди.
	— А защо?
	Тя сви рамене и отвърна съвсем искрено:
	— Защото ми е интересно какво ще стане.


	Да притежаваш Цитадела в Лутадел бе признак на високо положение. Но това съвсем не означаваше, че притежателят й трябва да живее в нея, във всеки случай не и през цялото време. Много семейства поддържаха луксозни жилища в съседните градове.
	Като Фелисе. Тук нямаше тълпи, беше по-чисто и имперските закони не се спазваха така стриктно. Нямаше ги и импозантните укрепени кули — постройките бяха най-вече богаташки къщи и вили. По тротоарите имаше дървета, повечето трепетлики, чиято снежнобяла кора, изглежда, отблъскваше по някакъв начин саждите.
	Вин разглеждаше обгърнатото в мъгла градче от прозореца на каретата. По нейна молба Келсайър угаси фенера и тя разпали калай, за да огледа по-добре потъналите в мрак улици. Беше идвала рядко в тази част на Фелисе — бедняшкият квартал, в който живееха навремето, не се различаваше особено от други подобни в останалите градове.
	Келсайър също гледаше от своя прозорец, но намръщено.
	— Зная какво не ти харесва — рече тя с тих глас; предполагаше, че и той като нея чува добре. — Виждаш богатствата на този град, а си даваш сметка, че са създадени от скаа.
	— И това също — отвърна Келсайър също почти шепнешком. — Но има и друго. Ако се вземат предвид парите, които са били похарчени, този град трябваше поне да е красив.
	— Че той е — рече Вин.
	Келсайър поклати глава.
	— Къщите са оцапани със сажди. Почвата е занемарена и безжизнена. Листата на дърветата са кафяви.
	— Разбира се, че са кафяви. Какви искаш да бъдат?
	— Зелени — отвърна Келсайър. — Всичко трябва да е зелено.
	„Зелено? — помисли си Вин. — Ама че чудата мисъл“. Опита се да си представи дървета със зелени листа, но дори идеята за това й се струваше глупава. Келсайър имаше странни хрумвания — но сигурно е така с всеки, прекарал известно време в Хатсинските ями.
	Той се обърна към нея.
	— Преди да съм забравил, има още някои веща, които трябва да знаеш за аломантията.
	Вин кимна и зачака.
	— Първо — продължи Келсайър, — в края на нощта винаги изгаряй докрай остатъците от метал в теб. Някои от металите може да са отровни за организма, така че е най-добре да не преспиваш с тях в стомаха.
	— Разбрано.
	— Освен това — рече Келсайър — никога не се опитвай да разпалваш метал, който не е от десетте. Предупредих те, че нечистите метали и сплави могат да навредят на здравето ти. Но ако се опиташ да разпалиш метал, несвързан с аломантията, нищо чудно да се окаже смъртоносен.
	Вин кимна сериозно. „Добре, че ми каза“.
	— Аха — възкликна Келсайър, загледан отново през прозореца. — Ето, че пристигнахме. Наскоро закупеното имение Реноа. Хубаво ще е да си свалиш пелерината — хората тук са лоялни към нас, но винаги е добре да проявяваш предпазливост.
	Вин беше напълно съгласна. Съблече пелерината и я подаде на Келсайър, за да я прибере в торбата. След това подаде глава през прозорчето, за да огледа забуленото в мъгли имение.
	Дворът бе заобиколен от ниска каменна стена. Двама пазачи отвориха вратата от ковано желязо веднага щом Сейзед им подвикна.
	Покрай алеята вътре се редяха трепетлики, а на близкия хълм се издигаше къщата, от чиито прозорци струеше призрачна светлина.
	Сейзед спря при вратата на къщата, подаде юздите на един слуга, скочи на земята и отвори вратата на Вин.
	— Добре дошла в имението Реноа, господарке Вин. — И й подаде ръка да слезе.
	Вин я погледна, но не я пое, а слезе сама. Терисецът не изглеждаше оскърбен от отказа й.
	Стълбището бе осветено от две редици фенери. Докато Келсайър слизаше от другата страна, Вин забеляза, че на площадката вече са се събрали неколцина посрещачи. Келсайър изкачи стълбите с бърза походка, Вин го последва, като пътьом си отбеляза колко е чисто всичко наоколо. Дали отговарящите за поддръжката скаа знаеха, че господарят им е самозванец? Как планът на Келсайър да срази Последната империя помагаше на обикновените хора, които метяха стълбището?
	Слабичкият застаряващ „лорд Реноа“ беше издокаран в лъскав костюм и носеше аристократични очила. Редки посивели мустаци красяха горната му устна и — въпреки възрастта — той не стискаше бастунче. Кимва почтително на Келсайър, но запази достолепен вид. Вин веднага си даде сметка, че този човек знае какво прави.
	Кеймън също имаше опит в играта на благородник, но прекалено много важничеше или пък се държеше детински. Вярно, че имаше благородници като Кеймън, но много по-впечатляващи бяха тези като лорд Реноа — спокойни и самоуверени. Мъже, чието благородство се усещаше в осанката, а не в поведението, в това да разговарят надменно и презрително с околните. Вин едва се сдържа да не се свие раболепно, когато погледът на самозванеца попадна върху нея — по навик се опита да избегне вниманието му.
	— Имението изглежда доста по-добре — заяви Келсайър, докато стискаше ръката на Реноа.
	— Да, впечатлен съм от напредъка — потвърди Реноа. — Чистачите се справят задоволително. Дай ни още малко време и не бих се поколебал да поканя самия лорд Владетел.
	Келсайър се засмя.
	— Ей, това щеше да е страхотна забава. — Отстъпи назад и кимна към Вин. — Това е младата дама, за която ти говорих.
	Реноа я огледа и Вин неволно отмести поглед. Не обичаше, когато я гледаха така — винаги смяташе, че преценяват как най-добре да я използват.
	— Ще трябва да обсъдим подробно този въпрос, Келсайър — рече Реноа и посочи към входа. — Но сега може би е късно…
	Келсайър влезе в къщата и подхвърли през рамо:
	— Късно? Че то още няма полунощ. Нареди да ни поднесат нещо за ядене — лейди Вин пропусна вечерята.
	Пропуснатото ядене не беше нищо ново за Вин. Но Реноа незабавно даде знак на прислужниците и те се раздвижиха чевръсто. Реноа последва Келсайър, а Вин влезе след него. На входа обаче спря и Сейзед изчака търпеливо зад нея.
	Келсайър също се задържа, забелязал, че не го следва.
	— Какво има, Вин?
	— Тук е толкова… чисто — рече тя, неспособна да измисли друга дума. И друг път й се беше случвало да влиза в къщи на благородници, но това винаги ставаше късно нощем и на тъмно, в компанията на крадците. Не беше подготвена за ярките светлини, които ги очакваха.
	Белите мраморни стъпала на имението Реноа сякаш сияеха, отразявайки светлината на десетина фенера. Всичко беше… девствено чисто. Стените бяха бели, освен на местата, където ги красяха традиционните фрески на животни. Великолепен полилей сияеше над двойното стълбище, а останалата украса на помещението — кристални статуетки, вази с клонки и листа от трепетлики — лъщеше, без следа от сажди и мръсотия.
	Келсайър се засмя и каза на лорд Реноа:
	— Тази реакция е достатъчна оценка за положените от теб усилия.
	Вин прекрачи прага. Завиха надясно и влязоха в помещение, където белите стени контрастираха с тъмни мебели.
	Реноа спря и се обърна към Келсайър.
	— Може би дамата ще иска да се освежи? Пък и има някои… деликатни въпроси, които ми се ще да обсъдя с теб.
	Келсайър сви рамене.
	— Нямам нищо против. — И последва Реноа към една врата. — Сейз, ще правиш ли компания на Вин, докато двамата с лорд Реноа си поговорим?
	— Разбира се, господарю Келсайър.
	Келсайър се усмихна и я погледна. Тя се сети, че оставя Сейзед с нея, за да й попречи да ги подслушва, и преди Келсайър да излезе, успя да му хвърли обиден поглед. „Какво стана с «доверието», Келсайър?“ Но не биваше да се ядосва напразно. Какво я интересуваше, че Келсайър я държи настрана? През целия си живот бе пренебрегвана и пропъждана. Досега не й бе правило впечатление, когато главатарите не й позволяваха да участва в подготовката на операциите.
	Настани се в едно меко плюшено кресло и сви крака под себе си. Знаеше какъв е проблемът. Келсайър бе проявил твърде голямо уважение към нея и я бе накарал да се чувства важна. И тя бе започнала да смята, че е неотменна част от всички тайни обсъждания. Смехът на Рийн прекъсва мислите й и тя се намръщи, обидена на себе си и засрамена, макар да не знаеше защо.
	Прислугата на Реноа поднесе плато с плодове и хляб. Сложиха до креслото малка масичка и дори й дадоха кристална купа, пълна с блестяща червеникава течност. Не знаеше дали е сок, или вино и нямаше намерение да разбере. Но опита храната — инстинктът я подканяше да не пропусне едно безплатно ядене дори когато е приготвено от непознати.
	Сейзед я заобиколи и зае позиция зад креслото й и малко вдясно. Стоеше изпънат като струна, с ръце, скръстени отпред и втренчен поглед. Поза, която, изглежда, целеше да вдъхне уважение, но с нищо не помагаше на мрачното й настроение.
	Вин се опита да се съсредоточи върху обстановката, но това само й припомни колко скъпи са мебелите. Чувстваше се некомфортно сред този лукс, като черно саждиво петънце върху бяло покривало. Не опита от хляба от страх да не изпусне трохи на пода и когато погледна надолу, забеляза, че краката й са изцапани със сажди.
	„Цялата тази чистота е само благодарение усилията на скаа — помисли си. — Защо се притеснявам, че мога да изцапам нещо?“ Но беше ядосана, защото си даваше сметка, че всичко това е само за прикритие. „Лорд Реноа“ беше длъжен да поддържа определено ниво на лукс. В противен случай щеше да събуди подозрения.
	Освен това слугите не изглеждаха нещастни или потиснати. Щъкаха наоколо с делови вид и в движенията им не се усещаше и намек за принуда. Дори чу смях откъм коридора. Тези скаа не бяха подлагани на гонения, независимо дали бяха включени в плановете на Келсайър, или не.
	И така, Вин се настани удобно и почна да похапва от плодовете, като от време на време се прозяваше. По някое време прислугата си тръгна и само Сейзед остана да стърчи зад нея.
	„Не мога да се храня така“ — помисли тя ядосано и попита:
	— Не може ли да не ми надничаш през рамото?
	Сейзед кимна и пристъпи две крачки напред. Сега се намираше до креслото, а не зад него. Зае същата изпъната поза и отново се извисяваше над нея, както преди.
	Вин се намръщи ядосано, после забеляза, че на устните на Сейзед трепка усмивка. Той сведе поглед към нея и в очите му блеснаха шеговити пламъчета, после заобиколи масичката и се настани в креслото отсреща.
	— Не знаех, че терисците имат чувство за хумор — рече сухо тя.
	Сейзед вдигна вежди.
	— Господарко Вин, останах с впечатлението, че до днес не сте познавали нито един терисец.
	Вин преглътна.
	— Добре де, не бях _чувала_, че терисците имат чувство за хумор.
	— Просто не сме явни, господарке — рече Сейзед. Въпреки че отново бе изпънал гръб, в позата му се усещаше отпуснатост. Сякаш му беше толкова удобно седейки правилно, както на другите им беше докато са облегнати.
	„Такива трябваше да бъдат. Идеалните прислужници, верни докрай на Последната империя“.
	— Нещо безпокои ли ви, господарке Вин? — попита Сейзед, докато тя го разглеждаше.
	„Докъде ли се простират знанията му? Може би дори не си дава сметка, че Реноа е самозванец?“
	— Чудех се как… си се озовал тук.
	— Искате да кажете как един териски стюард се е забъркал с бунтовници, намислили да събарят Последната империя? — попита той меко.
	Вин се изчерви. Той очевидно беше в течение на всичко.
	— Това е интересен въпрос, господарке — продължи Сейзед. — И наистина, положението ми е необичайно. Бих казал, че вярата ме е довела тук.
	— Вярата?
	— Да — кимна Сейзед. — Но кажете ми, господарке. Вие в какво вярвате?
	Вин сбърчи вежди.
	— Що за въпрос е това?
	— Много важен въпрос, мисля.
	Вин се облегна назад замислено.
	— Не зная.
	— Хората често го казват — отвърна Сейзед, — но това не винаги е истина. Вярвате ли в Последната империя?
	— Вярвам в силата й.
	— Че е безсмъртна?
	Вин сви рамене.
	— Досега поне е.
	— А лорд Владетеля? Наистина ли той е Божие превъплъщение? Вярвате ли, че, както ни учи Министерството, той е Отломък от безкрая?
	— Аз… никога не съм мислила за това.
	— А вероятно е трябвало — посочи Сейзед. — Защото ако вероученията на Министерството не ви се понравят, съм готов да ви предложа алтернатива.
	— Каква алтернатива?
	Сейзед се усмихна.
	— Ами зависи. Правилната вяра, казват, е като добро наметало. Ако ви е по мярка, ще ви топли и ще ви пази. Ако ли пък не, може да ви задуши.
	Вин го погледна намръщено, но Сейзед продължаваше да се усмихва. Тя въздъхна и се върна към прекъснатото ядене. След малко вратата се отвори и Келсайър и Реноа се върнаха.
	— Сега — рече Реноа, докато двамата с Келсайър се настаняваха, а слугите поднесоха още храна, — да обсъдим въпроса с това дете. Човекът, който щеше да играе мой племенник, не е подходящ, така ли?
	— За съжаление — призна Келсайър, докато нагъваше лакомо.
	— Това сериозно усложнява нещата — заяви Реноа.
	Келсайър сви рамене.
	— Ще направим Вин твоя наследничка.
	Реноа поклати глава.
	— Момиче на нейната възраст би могло да стане наследница, но ще будя подозрение с избора си. В рода Реноа има много подходящи мъжки кандидатури. Щеше да е трудно дори ако имахме човек на средна възраст. Но младо момиче… не, твърде много хора ще се заровят в миналото й. И ако някой се сети да прати вестоносец, за да провери какво се знае за нея…
	Келсайър се намръщи.
	— Освен това — продължи Реноа — има и един друг въпрос. Избера ли за наследник млада девойка, тя неизбежно ще се превърне в прицел за всички ергени в Лутадел. Ще й е много трудно да шпионира, обкръжена от толкова внимание.
	Вин се изчерви. Кой знае защо, усети, че сърцето й се свива. „Това е единствената роля, която Келсайър бе готов да ми отреди в операцията си. Ако не мога да се справя с нея, какво ще търся в групата?“
	— И какво предлагаш? — попита Келсайър.
	— Какво ли? Не е задължително да е моя наследница — отвърна Реноа. — Защо вместо това да не я представим като млада издънка на нашия род, която ме придружава в Лутадел? Може би съм обещал на родителите й — мои далечни братовчеди — да въведа дъщеря им в придворния живот? Всеки би си помислил, че тайната ми цел е да я омъжа за представител на висшата аристокрация и така да си осигуря още една силна връзка. От друга страна, така тя няма да привлича излишно внимание — всички ще знаят, че произходът й не е висок, може и дори идва от някое селско семейство.
	— Което ще обясни защо не е толкова изтънчена, колкото другите знатни дами — отбеляза Келсайър. — Без да се обиждаш, Вин.
	Вин вдигна глава. Тъкмо бе мушнала един загънат в салфетка комат в джоба си.
	— Че защо да се обиждам?
	Келсайър се усмихна.
	— Няма значение.
	Реноа кимна достолепно.
	— Да, така ще е много по-добре. Хората ще предположат, че Къща Реноа скоро ще влезе във висшето общество, и ще приемат Вин от любезност. Но тя самата ще е маловажна и следователно те ще я игнорират. Идеална ситуация за това, което очакваме от нея.
	— Идеята ми харесва — потвърди Келсайър. — На твоята възраст не върви много да ходиш по балове и приеми, а така ще разполагаш с достоверно оправдание за активния си светски живот.
	— Именно — рече Реноа. — Но ще й трябва малко школовка — и не само във външния вид.
	Вин неволно се присви под втренчения му поглед. Изглежда, отново беше в играта. И изведнъж осъзна какво има предвид Реноа. Все още се чувстваше неудобно в компанията му — при това знаеше, че той е лъжеблагородник. Как ли би се държала, ако стаята бе пълна с истински?
	— Боя се, че ще трябва да ти взема Сейзед за малко — подхвърли Келсайър.
	— Нямам нищо против. Всъщност той не е мой стюард, а твой.
	— Ако трябва да сме точни, той не принадлежи никому. Нали, Сейзед?
	Сейзед изви глава.
	— Терисец без господар е като войник без оръжие, господарю Келсайър. Беше ми приятно да служа при лорд Реноа и ще ми бъде не по-малко приятно да се върна на служба при вас.
	— О, няма да се върнеш на служба при мен.
	Сейзед вдигна вежди. Келсайър кимна към Вин и поясни:
	— Реноа е прав, Сейз. Вин има нужда от сериозна подготовка. Мислиш ли, че ще можеш да й помогнеш?
	— Сигурен съм, че бих могъл да предложа на младата дама някои съвети — отвърна Сейзед.
	— Чудесно. — Келсайър лапна последното парче сладкиш и се надигна. — Радвам се, че го уредихме, защото вече се чувствам доста уморен — а бедната Вин изглежда така, сякаш ще заспи направо на масата.
	— Нищо ми няма — побърза да отвърне Вин и прикри една прозявка.
	— Сейзед — обади се Реноа, — ще бъдеш ли така добър да ги отведеш в стаите им?
	— Разбира се, господарю Реноа — отвърна Сейзед и се надигна с плавно движение от креслото.
	Вин и Келсайър последваха високия терисец към коридора, а прислугата влезе да прибере масата. „Оставих храна“ — помисли си укоризнено Вин, докато се бореше с дрямката. Не знаеше как да прецени случващото се.
	Качиха се по стълбите и тръгнаха по коридора на горния етаж.
	— Вин, съжалявам, че долу трябваше да те оставя сама, но… — почна Келсайър.
	Тя сви рамене.
	— Не е необходимо да съм в течение на всички твои планове.
	— Глупости — тросна се Келсайър. — С решението си тази вечер ти ставаш равноправен член на групата. С Реноа трябваше да обсъдим някои лични въпроси. Той е чудесен актьор, но се чувства малко неудобно в компанията на хора, запознати с обстоятелствата, при които е заел мястото на лорд Реноа. Повярвай ми, нищо от това, което обсъждахме, не е свързано с нашия план.
	— Аз… ти вярвам.
	— Чудесно — засмя се Келсайър и я тупна по рамото. — Сейз, знам пътя за гостната. В края на краищата нали аз купих това имение. Мога и сам да се оправя нататък.
	— Добре, господарю Келсайър — отвърна Сейзед и кимна почтително. Келсайър се усмихна на Вин, свърна по един страничен коридор и се отдалечи с характерната си енергична стъпка.
	Вин го изпрати с поглед, сетне последва Сейзед по друг коридор, замислена за урока по аломантия, за разговора си с Келсайър в каретата и за обещанието му отпреди малко. Трите хиляди боксинга — истинско състояние — се поклащаха с непривична тежест на колана й.
	Сейзед спря, отвори една врата, влезе и запали лампите.
	— Чаршафите са чисти, а утре ще пратя прислужница да ви приготви банята. Ще ви трябва ли нещо друго?
	Вин поклати глава. Сейзед се усмихна, пожела й лека нощ и излезе. Вин огледа стаята, после надникна навън и повика тихо:
	— Сейзед?
	Стюардът спря и се обърна.
	— Да, господарке Вин?
	— Келсайър… — тихо почна тя. — Той е добър човек, нали?
	Сейзед се усмихна.
	— Много добър човек, господарке. Един от най-добрите, които съм срещал.
	Вин кимна лекичко.
	— Добър човек… — повтори тихо. — Аз пък досега не бях срещала такива.
	Сейзед продължи да се усмихва, поклони се почтително и се обърна.
	Вин затвори вратата.


	Част втора
	Бунтовници под небе от пепел

	9.


	Чудя се дали в края на краищата моето високомерие няма да погуби всички ни.

	Вин Тласна монетата и се хвърли сред мъглите. Извиси се над земя и камък, рееше се сред тъмните небесни течения, а вятърът караше пелерината й да плющи.
	„Това е свободата — помисли си и вдиша студения влажен въздух. Затвори очи и остави вятъра да гали лицето й. — Нещо, което винаги ми е липсвало, без да го осъзнавам“.
	Отвори очи и започна да се снижава. Изчака до последния миг и хвърли една монета. Тя издрънча на паважа и Вин я Тласна лекичко, колкото да забави падането си. Разпали пютриум, скочи на земята и се затича по смълчаните улици на Фелисе. Есенният въздух щипеше кожата й, но по принцип зимите в Централния район бяха меки. Имаше години, когато дори не валеше сняг.
	Хвърли една монета през рамо и се Оттласна лекичко нагоре и надясно. Приземи се на ниска каменна стена, като почти не забави ход, докато притичваше по нея. Разпаленият пютриум не подсилваше само мускулите — той увеличаваше всички физически способности на тялото. Оставен да тлее, пютриумът й осигуряваше чувство за устойчивост и равновесие, за каквото би и завидял всеки крадец.
	Стената изви на север и Вин спря на ъгъла. Усещаше под голите си ходила студения грапав камък. С пламтящата мед, като завеса за аломантията, тя разпали калай, за да подсили сетивата си.
	Тишина. Трепетликите бяха като призрачни колони в мъглата, като измършавели скаа, застанали в две редици. Къщите се губеха в тъмнината — всяка оградена със стена, всяка украсена и добре охранявана. За разлика от Лутадел, тук почти не блещукаха нощни светлини. Много от тези домове се използваха само от време на време — господарите им често пътуваха из други краища на Последната империя.
	Изведнъж пред нея изникнаха синкави линии — единият им край сочеше гърдите й, другият чезнеше в мъглата. Вин незабавно отскочи встрани и се приведе. Две монети профучаха покрай нея в нощния въздух, оставяха дири в мъглите. Тя разпали пютриум и се приземи на паважа до стената. Подсиленият й от калай слух долови слабо дращене, после в небето се извиси тъмен силует. Бледи синкави линии сочеха към кесията му.
	Вин пусна една монета и се стрелна нагоре след противника си. Двамата увиснаха за миг над двора на някой нищо неподозиращ благородник. Противникът на Вин внезапно смени посоката си на летене и се насочи към къщата. Вин го последва, като се откъсна от монетата и вместо това разпали желязо и се Притегли към пантите на прозорците.
	Противникът й се приземи пръв — тя чу тупването на краката му в стената на къщата — и след секунда излетя отново.
	Блесна светлина и нечие изплашено лице надзърна през прозореца в мига, когато Вин се завъртя във въздуха, удари стената с крака, отблъсна се, промени леко ъгъла на полет и се Оттласна от същите панти. Чу се звън на стъкло и тя се стрелна в нощта, преди гравитацията да я е надвила.
	Продължи да се носи в мъглите, наострила слух, за да не изпусне жертвата си. Тъмният силует запрати по нея няколко монети, но тя ги Тласна встрани, без дори да се забави. Една бледосиня линия се насочи надолу — хвърлена монета — и противникът й отново смени посоката.
	Вин пусна своя монета и Тласна. Но монетата внезапно отскочи от земята — в резултат на Тласъка на нейния противник. Неочакваното движение промени траекторията на скока на Вин и я запокити настрани. Ти изруга тихо, хвърли друга монета и я използва, за да се Тласне обратно на предишния курс. Но вече бе изгубила целта си.
	„Хубаво де…“ Тя се приземи на меката земя зад стената, изсипа няколко монети в шепата си, метна почти пълната кесия във въздуха и я Тласна в посоката, в която бе изчезнал противникът. Кесията изчезна в мъглите, като оставяше след себе си синкава аломантична диря.
	Цял сноп монети внезапно литна от храсталаците отпред, насочен към нейната кесия. Вин се усмихна. Противникът й се беше вързал на номера. Беше твърде далече, за да види монетите в шепата й, също както и тя не можеше да засече неговите монети.
	Една тъмна фигура се появи от храстите и скочи на стената. Вин почака, докато фигурата се прехвърли оттатък, после доближи стената, изстреля се право нагоре и хвърли шепа монети по притичващата от другата страна фигура. Противникът веднага Тласна и монетите отлетяха нагоре — но те бяха само за отвличане на вниманието. Вин скочи на земята до него, измъкна два стъклени кинжала, хвърли се напред и замахна, но противникът отскочи встрани.
	„Нещо не е наред“ — помисли тя и се наведе тъкмо когато няколко блестящи монети — нейните боксинги, тези, които противникът бе Тласнал одеве — се върнаха от небето и се озоваха в ръката му. Той се завъртя и ги метна към нея.
	Вин изпусна кинжалите с тих вик, протегна ръце и Тласна монетите. Почти веднага бе отхвърлена назад, тъй като Тласъкът й срещна този на нейния противник.
	Една от монетите увисна по средата между двамата. Останалите изчезнаха в мъглите, разпилени от противоборстващите сили.
	Вин разпали стомана и докато отхвърчаше назад, чу пъшкането на противника си, който също бе съборен. Тялото му се удари в стената, нейното срещна едно дърво. Тя разпали пютриум и надмогна болката. Използва дървото за опора и продължи да Тласка.
	Монетата затрептя във въздуха, впримчена между увеличените сили на двамата аломанти. Натискът растеше. Вин стисна зъби, усещаше как стъблото зад нея се огъва.
	Противникът не отстъпваше и на сантиметър.
	„Няма… да… му… се дам!“ — повтаряше си Вин, докато разпалваше едновременно стомана и пютриум. Изпъшка и съсредоточи цялата си сила върху монетата.
	Настъпи миг на затишие. После дървото се прекърши със силно пращене и Вин литна назад.
	Дори калаят не бе достатъчен, за да запази мислите й ясни. Една черна фигура я доближи, с развята пелерина. Вин скочи и посегна към кръста си. Беше забравила, че кинжалите вече не са там.
	Келсайър отметна качулката си и й ги подаде. Единият беше счупен.
	— Вин, зная, че е инстинктивно, но не е необходимо да протягаш ръце напред, когато Тласкаш — нито пък да изпускаш това, което държиш.
	Тя направи кисела физиономия и потърка удареното си рамо.
	Добра работа с кесията — похвали я Келсайър. — За миг успя да ме излъжеш.
	— Не че спечелих нещо от това — изръмжа тя.
	— Вин, занимаваш се с тази работа едва от няколко месеца — рече той. — Като се имат предвид всички обстоятелства, напредъкът ти е невероятен. Но бих ти препоръчал да избягваш директно Тласкане срещу хора, които са по-тежки от теб. — Спря и огледа крехкото й телце. — Което вероятно означава да го избягваш винаги.
	Вин въздъхна и се протегна. Имаше и други синини по тялото. „Поне не се виждат“. Сега, когато синините от побоя на Кеймън бяха изчезнали, Сейзед я бе предупредил да е внимателна. Трябваше да изглежда като светска дама, а гримът не можеше да скрие всичко.
	— Заповядай — рече Келсайър и протегна ръка. — Сувенир.
	Вин взе предмета — беше монетата, която бяха Тласкали.
	От натиска беше изкривена и с изгладен релеф.
	— Ще се видим в къщата — рече Келсайър.
	Вин кимна и той изчезна в нощта. „Прав е — помисли тя. — Аз съм по-дребна, тежа по-малко и имам по-малък обхват от всеки потенциален противник. Ако нападна някой лице в лице, ще изгубя“. Другата възможност повече съответстваше на нрава й — да удря от прикритие, да остава невидима. Трябваше да се научи да използва по същия начин аломантията. Келсайър непрестанно повтаряше, че се развива изумително бързо за аломант. Изглежда, го отдаваше на своето преподаване, но Вин имаше усещането, че причината е другаде. Мъглите… нощните скитания… всичко това й се струваше толкова _естествено_. Вече не се опасяваше, че няма да овладее аломантията навреме, за да помогне на Келсайър срещу други Мъглородни.
	Безпокоеше я нейната част от плана.
	Въздъхна и с едно движение прескочи стената, за да потърси кесията. В къщата от другата страна светлините горяха и из двора щъкаха хора. Никой от тях не посмя да навлезе в мрака. Скаа се бояха от Мъгливите духове, благородниците — от намеса на други Мъглородни. Все опасности, срещу които един разумен човек не би искал да се изправя.
	Откри кесията с помощта на синкавата линия — висеше на клона на едно дърво. Притегли я леко и се върна на улицата. Келсайър вероятно бе забравил за своята кесия — и без това вътре сигурно бяха останали само десетина монети. Но за Вин, която през целия си живот бе гладувала, и това бе цяло състояние. Не можеше да се научи да пилее. Дори една хвърлена монета караше сърцето й да се свива.
	Ето защо, докато се прибираше, тя се стараеше да изразходва монетите пестеливо и вместо това Тласкаше и Теглеше метални предмети от сградите или парчета по улицата. Вече беше свикнала с подскачащата походка на Мъглороден и не се налагаше да обмисля всяко следващо движение.
	Но как щеше да се справи с ролята на млада благородничка? Не можеше да скрие неспокойствието си дори от самата себе си. Кеймън успяваше, защото бе самоуверен, качество, което Вин знаеше, че не притежава. Успехът й в аломантията само доказваше, че мястото й е в сенките и скривалищата, а не с красиви дрехи под ярката светлина на балните зали.
	Келсайър обаче не даваше и дума да се каже за отказ от плана.
	Приземи се пред вратата на имението Реноа леко задъхана. Огледа с тревога светещите прозорци.
	„Трябва да се научиш да го правиш, Вин — повтаряше й Келсайър. — Ти си талантлив аломант, но ще ти е нужно повече от Тласкане на стомана, за да се справиш с благородниците. Докато не свикнеш да се движиш в обществото им със същата лекота, с която скиташ в мъглите, предимството ще е на тяхна страна“.
	Вин въздъхна, изправи се, свали пелерината, сгъна я и влезе. Попита за Сейзед и прислугата я упъти към кухнята.
	Дори в помещенията на слугите се поддържаше изрядна чистота. Вин започваше да осъзнава защо Реноа е толкова убедителен самозванец — той не допускаше и най-малък пропуск. Ако играеше ролята си дори само наполовина толкова добре, колкото поддържаше реда в къщата, едва ли някой щеше да разкрие измамата.
	„Но все трябва да има някакъв недостатък — помисли тя. — Келсайър нали спомена, че Реноа не би издържал на критичен оглед от инквизитор. Може би те са в състояние да долавят чувствата му, нещо, което ще го издаде?“
	Разговорът тогава не беше от важните, но Вин го бе запомнила. Въпреки приказките на Келсайър за честност и доверие той все още имаше свои тайни. Всеки имаше.
	Сейзед наистина беше в кухнята, в компанията на една слугиня на средна възраст. Беше твърде висока за скаа — макар че застанала до Сейзед изглеждаше дребна. Вин я познаваше — това беше Косахн, от персонала на имението. Вин се бе постарала да запомни имената на всички работещи в къщата.
	Сейзед вдигна глава.
	— А, господарката Вин. Връщате се тъкмо навреме.
	Косахн огледа Вин преценяващо и тя съжали, че не е в мъглите, където никой не можеше да я разглежда толкова прямо.
	— Струва ми се, че вече е достатъчно дълга — рече Сейзед.
	— Вероятно — отвърна Косахн. — Но не очаквайте от мен чудеса, господарю Вахт.
	Сейзед кимна. „Вахт“ вероятно беше думата за териски стюард. Нито скаа, нито благородници, терисците заемаха доста странно място в обществото.
	Вин ги огледа с подозрение.
	— Косата ви, господарке — поясни Сейзед със спокоен глас. — Косахн възнамерява да я подстриже.
	— О! — възкликна Вин и вдигна ръка. Косата й наистина бе пораснала по-дълга, отколкото я харесваше, макар че се съмняваше, че Сейзед ще й позволи да я подстриже по момчешки.
	Косахн посочи един стол и Вин неохотно се настани на него. Не се чувстваше никак спокойна да седи покорно, докато някой щрака с остри ножици зад гърба й, но нямаше друг начин.
	След като прекара няколко пъти пръсти през косата й, Косахн започна да я подкъсява.
	— Каква хубава коса — промърмори тя, по-скоро на себе си. — Жалко, че е толкова занемарена, господарю Вахт. Много придворни дами бяха дали мило и драго за такава коса — едновременно бухнала и права, за да може да се реши по-лесно.
	Сейзед се усмихна.
	— Занапред ще трябва да се грижим повечко за нея.
	Косахн продължи да работи, като си кимаше. Сейзед заобиколи и седна срещу Вин.
	— Келсайър още не се е върнал, нали? — попита тя.
	Сейзед поклати глава и Вин въздъхна. Келсайър не я смяташе за достатъчно добре подготвена, за да излиза с него на набези, много от които бяха непосредствено след среднощните им улични уроци. През изминалите два месеца бе навестил десетина различни благороднически къщи, както в Лутадел, така и във Фелисе, като сменяше облеклото и привидните си мотиви, за да създаде атмосфера на объркване и недоверие сред Големите къщи.
	— Какво? — попита Вин, забелязала, че Сейзед я гледа с любопитство.
	Терисецът кимна почтително.
	— Чудех се дали бихте изслушали още едно предложение?
	Вин въздъхна с досада.
	— Да чуем.
	„Не че мога да направя каквото и да било, докато седя тук“.
	— Мисля, че открих идеалната религия за вас — заговори Сейзед и на обичайно спокойното му лице се появиха наченки на ентусиазъм. — Нарича се „трелагизъм“, по името на бог Трел. Той е почитан от една група, известна като нелазанци, хора, живеещи далече на север. В тяхната страна денят и нощта следват странен ритъм. През някои месеци на годината е тъмно почти през целия ден. През лятото обаче се стъмва само за няколко часа. Нелазанците намират тъмнината за особено красива, а светлината за грозна. За тях звездите са Хилядата очи на Трел, който ги наблюдава. Слънцето е единственото око на брата на Трел, Налт. Тъй като Налт е едноок, той се опитва с блясъка си да заслепи този на брат си. Нелазанците обаче не са впечатлени от усилията му и предпочитат да се прекланят пред спокойния Трел, който ги наблюдава дори когато Налт засенчи небосвода. — Сейзед спря. Вин не знаеше какво да каже и затова мълчеше. — Религията наистина си я бива, господарке Вин — продължи Сейзед. — Много спокойна и същевременно изпълнена със сила. Нелазанците не са особено развит народ, но са непоколебими във вярата си. Картографирали са цялото нощно небе, като са изброили и локализирали всички големи звезди. Обичаите им ще ви бъдат от полза, особено предпочитанията им към нощта. Ако желаете, мога да ви разкажа още.
	Вин поклати глава.
	— Това е достатъчно, Сейзед.
	— Не ви харесва, така ли? — попита той и леко се намръщи. — Е, добре. Ще трябва да помисля още. Благодаря ви, господарке — за търпението към мен.
	— Да помислиш още? — попита Вин. — Сейз, това е петата религия, към която се опитваш да ме приобщиш. Колко още има?
	— Петстотин шейсет и две — отвърна Сейзед. — Или поне това е броят, който ми е известен. Съществуват и други религии, възникнали и забравени, без да оставят следа.
	— И ти помниш всички тези религии? — попита учудено Вин.
	— Доколкото ми е по силите — обясни Сейзед. — Молитви, вяра, митология. Много от тях са сходни — разклонения или секти на други.
	— Но как можеш да ги запомниш всичките?!
	— Имам свои… методи.
	— Но какъв е смисълът?
	Сейзед се намръщи.
	— Отговорът, струва ми се, е очевиден. Хората са ценни, господарке Вин, следователно са ценни и техните вярвания. След Възнесението преди хиляда години толкова много религии са изчезнали. Стоманеното министерство забранява да се почитат всички божества, освен лорд Владетеля и инквизиторите са успели да унищожат няколкостотин религии. Ако никой не ги помни, те просто ще изчезнат.
	— Искаш да кажеш, че се опитваш да ме накараш да повярвам в една религия, която е изчезнала преди хиляда години?
	Сейзед кимна.
	„Всички, които са обвързани с Келсайър, ли са се побъркали?“
	— Последната империя няма да просъществува вечно — продължи тихо Сейзед. — Не зная дали господарят Келсайър ще е този, който ще предизвика края й, но край ще има. И когато това се случи, когато Стоманеното министерство изгуби силата си, хората ще поискат да се върнат към поверията на своите предци. В този ден те ще потърсят Пазителите и ние ще възвърнем на хората техните забравени истини.
	— Пазителите? — попита Вин, докато Косахн подравняваше бретона й. — Значи има и други като теб?
	— Не много — отвърна Сейзед. — Но има. Достатъчно, за да предадат истината на следващото поколение.
	Вин се замисли. Косахн се въртеше около нея. Изобщо не бързаше — когато я подстригваше Рийн, обикновено приключваше с няколко бързи рязвания.
	— Докато чакате, господарке Вин, желаете ли да продължим с уроците? — попита Сейзед.
	Вин погледна терисеца и той й отвърна с усмивка. Знаеше, че сега е негова пленница, не можеше да се скрие, нито да седне при прозореца и да се загледа в мъглите. Оставаше й само да седи и да слуша.
	— Добре.
	— Можете ли да назовете десетте Големи къщи на Лутадел, като ги подредите по сила?
	— Венчър, Хейстингс, Елариел, Текиел, Лекал, Ерикелер, Ерикел, Хоут, Убрейн и Бувидас.
	— Чудесно. А вие сте?
	— Аз съм лейди Валет Реноа, далечна племенница на лорд Тевен Реноа, който притежава това имение. Моите родители — лорд Харден и лейди Фелет Реноа — живеят в Чакат, град в Западните провинции. Голям износ, предимно на вълна. Семейството ми се занимава с търговия на бои, особено тъмночервено, от охлювите, които се срещат често там, както и пъстро жълто, което пък се изработва от кората на дърветата. Като част от търговското съглашение със своя далечен братовчед моите родители ме пращат в Лутадел, за да прекарам известно време в двора.
	Сейзед кимна.
	— И как гледате на тази възможност?
	— Смаяна съм и малко объркана — отвърна Вин. — Хората ми обръщат внимание само за да спечелят благоволението на лорд Реноа. Но тъй като не познавам порядките в двора, се чувствам поласкана от вниманието им. Бих искала да си осигуря благоразположението на аристокрацията, но без да си навличам неприятности.
	— Способността ви да запомняте, е удивителна, господарке — заяви Сейзед. — Вашият скромен слуга дори се пита докъде бихте стигнали в напредъка си, ако полагахте повече старание да се учите, отколкото да избягвате уроците.
	Вин го погледна.
	— Дали териските „скромни слуги“ си позволяват да разговарят по такъв начин със своите господари?
	— Само тези, които са успели в попрището.
	Вин отново го стрелна с поглед, после въздъхна.
	— Съжалявам, Сейз. Не искам да избягвам уроците ти. Само че… мъглите понякога ме разсейват.
	— Какво пък, както вече казах, за щастие вие се учите доста бързо. Но хората от двора са разполагали с целия си живот, за да се учат на етикеция. Дори за селска благородница има доста неща, които вече би трябвало да знаете.
	— Давам си сметка — рече Вин. — Не бих искала да се набивам в очи.
	— Няма как да го избегнете, господарке. Новодошла, от далечна част на империята? Да, те ще ви забележат. Въпросът е да не будим подозрение. Трябва да ви опознаят, после да изгубят интерес. Ако се държите глупаво, това само по себе си ще е подозрително.
	„Ама че ги приказва“.
	Сейзед млъкна, завъртя леко глава и след секунди Вин чу стъпки откъм коридора. Келсайър влезе в стаята с познатата си усмивка. Свали си пелерината, сякаш едва сега забеляза Вин — и спря.
	— Какво? — попита тя и се понадигна от стола.
	— Прическата ти отива — отвърна Келсайър. — Добра работа, Косахн.
	— Нищо особено, господарю Келсайър. — Вин почти долови смущението в гласа й. — Справих се, доколкото ми е по силите.
	— Огледало — нареди Вин и протегна ръка.
	Косахн й подаде огледалото. Вин го вдигна пред себе си, надзърна и замря. Приличаше на… момиче.
	Косахн бе свършила забележителна работа с косата й и най-вече с непокорните кичури. Вин отдавна бе забелязала, че ако пусне косата си твърде дълга, тя започва да се изправя. Сега не бе чак толкова дълга — едва стигаше до ушите, — но стоеше пригладена.
	„Не им позволявай да те мислят за момиче“ — припомни си гласа на Рийн. Но кой знае защо, този път тя предпочете да пренебрегне този глас.
	— Може би все пак ще успеем да те направим дама! — каза със смях Келсайър.
	— Първо трябва да я отучим да се мръщи толкова често, господарю Келсайър — отбеляза Сейзед.
	— Виж, това ще е трудно — отвърна Келсайър. — Изглежда, много си пада по мимиките. Както и да е, добра работа, Косахн.
	— Имам още малко да я подравня, господарю — рече жената.
	— О, продължавай спокойно — отвърна Келсайър. — Аз пък ще отмъкна за малко Сейзед.
	Намигна на Вин, усмихна се на Косахн, после двамата със Сейзед излязоха — и отново отнеха на Вин възможността да ги подслушва.


	Келсайър надзърна в кухнята. Вин седеше мълчаливо на стола. Прическата наистина беше хубава. Но комплиментите му имаха и друга цел — той подозираше, че през целия си живот Вин е била жертва на внушенията, че е безполезна. Малко самоувереност щеше да й е от полза.
	Затвори вратата и се обърна към Сейзед. Терисецът чакаше както обикновено със спокойна търпеливост.
	— Как върви обучението?
	— Много добре, господарю Келсайър — отвърна Сейзед. — Тя вече знаеше някои неща от брат си. Освен това е невероятно интелигентна — бързо възприема и запаметява. Не очаквах подобни умения от момиче, израсло при нейните обстоятелства.
	— Много улични деца са умни — рече Келсайър. — Тези, които оцеляват.
	Сейзед кимна тъжно.
	— Тя е много затворена и изглежда, не вижда пълния смисъл на моите уроци. На пръв поглед се подчинява, но умее да се възползва от чуждите грешки и пропуски. Ако не й кажа точно къде и кога ще се срещнем, се налага да я търся из цялото имение.
	— Мисля, че това е нейният начин да запази контрол над живота си. Както и да е, всъщност исках да разбера дали е готова.
	— Не съм сигурен, господарю Келсайър — отвърна Сейзед. — Знанието не е еквивалент на умението. Не съм убеден, че притежава… държането на една благородница, дори на млада и неопитна. Упражнявахме се да се храним, преминахме разговорния етикет и празнословието. Всичко това й се удава лесно, но в контролирана ситуация. Дори се справи добре на няколко чайни срещи, организирани от лорд Реноа с тукашни благородници. Но няма да знаем до каква степен е готова, преди да я пратим сама сред вълците.
	— Ще ми се да можеше да я подготвим още малко. — Келсайър поклати глава. — Но с всяка седмица опасността Министерството да открие войниците в пещерите се увеличава.
	— Значи всичко е въпрос на баланс. Трябва да почакаме, докато съберем хората, от които се нуждаем, и същевременно да действаме достатъчно бързо, за да не рискуваме разкритие.
	Келсайър кимна.
	— Не можем да се бавим заради един от групата. Ако Вин се справя зле, ще трябва да намерим някой друг за къртица. Бедното момиче — ще ми се да имах повече време да я обучавам на аломантия. Едва успяхме да преминем първите четири метала.
	— Ако ми позволите един съвет…
	— Разбира се, Сейз.
	— Пратете детето с неколцина от нашите Мъгливи. Чух, че Бриз е много опитен Усмирител, другите сигурно са също толкова умели. Нека покажат на господарката Вин как прилагат способностите си.
	Келсайър го погледна замислено.
	— Сейз, това е добра идея.
	— Но?
	Келсайър погледна към вратата, зад която Вин търпеливо чакаше да приключат с прическата й.
	— Не съм сигурен. Днес, докато тренирахме, между нас възникна директен двубой по Тласкане на стомана. Това момиче тежи два пъти по-малко от мен, но въпреки това ме отхвърли доста силно.
	— Различните хора притежават различна аломантична сила — отбеляза Сейз.
	— Да, но вариациите обикновено не са големи. Пък и на мен ми бяха нужни много месеци, за да се науча да Тласкам и Тегля. Не е толкова лесно, колкото изглежда — дори да се Тласнеш нагоре по някоя стена изисква да познаваш добре теглото, баланса и траекторията. Но Вин… тя сякаш знае тези неща инстинктивно. Вярно, може да използва само първите четири метала, но напредъкът й е изумителен.
	— Тя е невероятно момиче.
	— Да. Но има нужда от повече време, за да опознае силата си. Тя го заслужава. Малко ми е съвестно, че я забърках в нашите планове. Нищо чудно да свърши живота си на някоя церемониална екзекуция, организирана от Министерството. Заедно с всички нас.
	— Но въпреки че ви е „съвестно“, нямате нищо против да я използвате като шпионин, нали?
	— Да, нямам — призна Келсайър. — Трябва да се възползваме от всички възможности. Но, Сейз… искам да я държиш под око. Отсега нататък ще си неин стюард и ще я пазиш при всички нейни действия — няма нищо странно в това да води със себе си териски слуга.
	— Така е — съгласи се Сейзед. — Дори би било странно да я пратят в двора без придружител.
	— Пази я, Сейз. Може да е мощен аломант, но все още е неопитна. Ще ми е по-спокойно да я пращам в леговището на хищника, ако знам, че ти си до нея.
	— Ще я пазя с живота си, господарю Келсайър. Обещавам ви.
	Келсайър се усмихна и сложи ръка на рамото му.
	— В такъв случай вече ми става мъчно за онзи, който дръзне да се изпречи на пътя й.
	Сейзед наведе почтително глава. Изглеждаше безвреден, но Келсайър познаваше силата, която криеше в себе си. Малцина мъже, аломанти или не, биха издържали в двубой с разярен Пазител. Вероятно по тази причина Министерството се бе заканило да изтреби тяхната секта до крак.
	— Е, добре — въздъхна Келсайър. — Захващайте се с обучението. Лорд Венчър организира голям бал в края на седмицата и готова или не, Вин трябва да е там.


	10.


	Изумителен е броят на народите, обединили се зад нашата кауза. Все още има несъгласни, разбира се — и някои кралства, за съжаление, бяха изгубени във войни, които не успях да спра.
	И все пак това всеобщо обединение е величествено, заслужаващо уважение. Ще ми се народите на човечеството да не се нуждаеха от подобна ужасна заплаха, за да започнат да ценят мира и сътрудничеството.

	Вин вървеше по една улица в Пукнатините — един от многобройните лутаделски скаа бордеи — със спусната качулка. По някаква причина топлата сянка на качулката й се струваше по-поносима от червеникавата слънчева светлина.
	Крачеше прегърбена, свела поглед към земята, придържаше се към едната страна на улицата. Тукашните обитатели, с които се разминаваше, се държаха по същия начин. Никой не вдигаше глава, нито пристъпваше с лъчезарна усмивка. В бордеите подобно поведение би изглеждало подозрително.
	Почти бе забравила колко потискащ може да е Лутадел. Седмиците, прекарани във Фелисе, я бяха накарали да свикне с дърветата и чистите стени. Тук нищо не беше бяло — нямаше белостволи трепетлики, нито измит гранит. Само чернилка.
	Сградите бяха изцапани от безбройните несекващи саждопади. Въздухът бе задимен от огнищата на ковачниците и от хилядите кухненски комини. Паважът, вратите и ъглите бяха покрити с пепел — изглежда, никой не си даваше труда да мете купчините.
	„Колкото и да е странно, нощем всичко изглежда поне малко по-ярко и чисто“ — мислеше си тя, докато завиваше зад следващия ъгъл. Подмина няколко просяци, седнали на камъните с протегнати за милостиня ръце: молещите им гласове не трогваха изгладнелите и мършави минувачи. Размина се с група работници, които крачеха със сведени глави, скрили лицата си под шапки или качулки. От време на време срещаше патрули на градския гарнизон с пълно бойно снаряжение: нагръдници, шлемове и черни наметала в добавка към оръжията — за да изглеждат колкото се може по-заплашителни. Те бяха живото олицетворение на волята и властта на лорд Владетеля в един район, който принудителите по правило се гнусяха да навестяват. Войниците от гарнизона ритаха просяците, за да се убедят, че наистина са сакати, спираха минувачите и ги разпитваха защо не на работните си места и въобще се държаха нахално и предизвикателно. Когато наближи поредния патрул. Вин се присви и ускори крачка. Изглеждаше достатъчно дребна, за да я вземат за хлапак, и този път войниците отново не проявиха никакъв интерес към нея. Тя свърна зад следващия ъгъл и продължи по засипана с пепел уличка, в чийто край имаше гостилница.
	Като повечето подобни заведения и тя беше мръсна и зле поддържана. В общество, където работниците получаваха рядко, или най-често изобщо не получаваха заплата, кухните трябваше да се издържат от благородниците. Някои местни господари — вероятно притежателите на фабрики и ковачници в района — плащаха на съдържателя на гостилницата, за да осигурява храна на местните скаа. Работниците получаваха хранителни купони за вкъщи и имаха право на кратка обедна почивка, за да утолят глада си. Така беше по-евтино, отколкото да се доставя храна на място.
	Разбира се, тъй като получаваше заплащането директно, съдържателят на кухнята можеше да пести от използваните продукти. Според Вин храната тук едва ли беше по-вкусна от паница пепел.
	За щастие не беше дошла да яде. Присъедини се към опашката при вратата и търпеливо загледа как работниците подават металните си жетони. Когато дойде нейният ред, извади малък дървен диск и го подаде на стоящия при вратата скаа. Той го взе с бързо движение и кимна почти неуловимо надясно.
	Вин тръгна в указаната посока. По пода бяха разхвърлени останки от храна, примесени с пепел. Когато приближи вратата в дъното, един седнал до нея мъж също й кимна и я побутна да се отвори. Вин бързо се шмугна през нея.
	— Вин, скъпа моя! — Бриз седеше на една маса до вратата. — Добре дошла! Как беше във Фелисе?
	Вин сви рамене и се настани до масата.
	— Ах — продължи Бриз. — Бях забравил колко си приказлива. Вино?
	Вин поклати глава.
	— Е, това не пречи аз да си сръбна. — Бриз носеше екстравагантен костюм и бе положил на коленете си фехтоваческо бастунче. Озареното от самотен фенер помещение беше доста по-чисто от столовата. От четиримата други в стаята Вин познаваше само един — чирака от работилницата на Клъбс. Двамата при вратата очевидно бяха пазачи. Последният изглеждаше като най-обикновен скаа работник — впечатлението се допълваше от черната куртка и изцапаното със сажди лице. Самоувереното му поведение обаче подсказваше, че принадлежи към бунтовниците. Вероятно бе някой от приближените на Йеден.
	Бриз вдигна чашата си и я чукна с нокът. Бунтовникът го изгледа навъсено.
	— Бас държа, че се питаш дали използвам върху теб аломантия — захили се Бриз. — Може би да, може би не. Но има ли значение? Тук съм по покана на вашия водач, а той ви нареди да се погрижите да се чувствам добре. И, уверявам те, чаша вино в ръката ми е абсолютно задължително условие, за да се почувствам добре.
	Мъжът се навъси още повече, дръпна чашата от ръката му и изсумтя нещо за излишното пилеене на пари.
	Бриз повдигна вежди и се обърна към Вин. Изглеждаше ужасно доволен от себе си.
	— Е, Тласна ли го? — попита тя.
	Бриз поклати глава.
	— Чиста загуба на месинг. Келсайър каза ли ти защо иска днес да дойдеш тук?
	— Каза ми да те наблюдавам внимателно — отвърна тя, малко обидена, че са я предали на Бриз. — И че няма време да ме обучи на работа с всички метали.
	— Какво пък — заяви Бриз, — да се захващаме, щом случаят е такъв. Но първо трябва да разбереш, че Усмиряването е нещо повече от обикновена аломантия. Става въпрос за финото и благородно изкуство на манипулиране.
	— Да бе, благородно — подсмихна се Вин.
	— Ах, сега говориш като едва от _тях_.
	— От кои тях?
	— От всички други — тросна се Бриз. — Нали видя как се отнася с мен този скаа джентълмен? Хората не ни обичат, мила моя. Мисълта, че някой тайно може да си играе с чувствата им, да ги кара да вършат разни неща, ги кара да се чувстват неспокойни. Това, което не разбират — и което трябва да разбереш ти, — е, че хората непрестанно манипулират други хора. Нещо повече, манипулацията е в сърцето на обществените взаимоотношения. — Той се облегна назад и повдигна леко бастунчето. — Помисли върху това. Какво прави мъжът, когато търси вниманието на млада дама? Опитва се да я манипулира да го погледне благосклонно. Какво става, когато двама стари приятели сядат да си пийнат? Разказват си разни истории, като се мъчат да се впечатлят един друг. Животът на хората е преплетен с позьорство и внушение. И в това няма нищо лошо — нещо повече, ние зависим от него. Тези взаимоотношения ни учат да общуваме с оставалите. — Пое си дъх и посочи Вин с бастунчето. — Разликата между Усмирителите и обикновените хора е, че ние осъзнаваме какво вършим. Само дето имаме леко… предимство. Но дали то е по-различно от това да притежаваш вродена харизма или чудесни зъби? Не мисля.
	Вин мълчеше.
	— Освен това — продължи Бриз, — както вече споменах, добрият Усмирител трябва да умее много повече неща от обикновена аломантия. Защото аломантията няма да ти позволи да четеш мислите и чувствата на другите — в известен смисъл ти си сляп като всички останали. Ти изстрелваш емоционални импулси към определена личност и с това се опитваш да промениш нейните чувства — с надеждата да постигнеш желания ефект. Великите Усмирители са тези, които, с помощта на очите, и инстинктите си, разбират как се чувства един човек, преди да приложат майсторството си върху него.
	— Какво значение има как се чувстват? Нали и без това ще ги Усмириш? Какво те интересува как се чувстват?
	Бриз въздъхна и поклати глава.
	— Какво ще кажеш, ако разбереш, че вече те Усмирих три пъти по време на нашия разговор?
	Вин се ококори.
	— Кога?
	— Има ли значение? — отвърна с въпрос Бриз. — Това е урок, който ти предстои да научиш, мила моя. Щом не можеш да разпознаеш чувствата на другия, никога няма да овладееш емоционалната аломантия. Ако Тласнеш човека твърде силно, дори най-простият скаа ще си даде сметка, че го манипулират. Докоснеш ли го лекичко, няма да постигнеш забележим ефект — други, по-силни чувства ще го направляват. — Бриз поклати глава. — Всичко опира до това да разбираш хората. Трябва да знаеш как се чувстват и да променяш тези чувства с леки тласъци в правилната посока, сетне да се възползваш от новополученото състояние. Това, скъпа моя, е нашето предизвикателство! Трудно е, но тези, които се справят добре…
	Вратата се отвори и навъсеният скаа се върна с цяла бутилка вино. Сложи чашата и бутилката на масата пред Бриз и се премести в другия край на стаята, откъдето наблюдаваше през тайни отвори какво става в столовата отвън.
	— … ще получат голяма награда — довърши Бриз с усмивка, намигна й и си наля.
	Вин не знаеше какво да мисли. Идеите на Бриз й се струваха малко безскрупулни. Но пък не беше забравила на какво я учеше Рийн. Ако нямаше сила да върши тези неща, други щяха да го направят вместо нея. Тя разпали мед — както я бе учил Келсайър, — за да се предпази от по-нататъшни манипулации на Бриз.
	Вратата се отвори и на прага се появи познато лице.
	— Здрасти, Вин. — Хам й махна с приятелска усмивка, приближи се до масата и погледна виното. — Бриз, нали си даваш сметка, че бунтовниците не могат да си позволяват подобен лукс?
	— Келсайър ще им върне парите — отвърна Бриз и махна небрежно. — Лично аз не мога да работя с пресъхнало гърло. Как е положението отвън?
	— Спокойно — отвърна Хам. — Но за всеки случай съм оставил Калаено око на ъгъла. Резервният изход е зад капака ей там.
	Бриз кимна, а Хам се обърна и погледна чирака на Клъбс.
	— Задимяваш ли, Кобъл?
	Хлапакът кимна.
	— Добро момче — рече Хам. — Е, това е всичко. Сега остава да изчакаме речта на Кел.
	Бриз извади джобния си часовник и го погледна.
	— Остават му още няколко минути. Да накарам ли някой да ти донесе чаша?
	— Ще пропусна — отвърна Хам.
	Бриз повдигна рамене и сръбна от виното.
	Настъпи тишина. Пръв заговори Хам:
	— Та значи…
	— Не — прекъсна го Бриз.
	— Но…
	— Каквото и да е, не искаме да го чуем.
	Хам го изгледа навъсено.
	— Не можеш да ме Тласнеш към тихо доволство, Бриз.
	Бриз завъртя очи.
	— Какво искаше да кажеш? — попита Вин.
	— Не го окуражавай, скъпа — предупреди я Бриз.
	Вин се намръщи и погледна Хам. Той се усмихваше.
	— Само не ме замесвай в това — въздъхна Бриз. — Не съм в настроение за поредния безкраен спор с Хам.
	— Не му обръщай внимание — заяви Хам и придърпа ентусиазирано стола си до Вин. — Ето какво се чудех. Като сваляме Последната империя, дали вършим добро, или лошо дело?
	Вин се замисли.
	— Има ли значение?
	Хам я погледна учудено, а Бриз се изкиска.
	— Добър отговор.
	Хам го изгледа кръвнишки, после пак се обърна към Вин.
	— Разбира се, че има.
	— В такъв случай — заяви Вин, — мисля, че вършим добро. Последната империя потиска скаа от векове.
	— Така е — съгласи се Хам. — Но има един проблем. Лорд Владетеля е бог, нали?
	Вин сви рамене.
	— Това пък какво ни интересува?
	Хам я стрелна ядно с поглед.
	Тя въздъхна с досада.
	— Е, добре. Министерството твърди, че е бог.
	— Или по-точно — отбеляза Бриз, — че е частица от бог. Той е Отломък от безкрая — нито всемогъщ, нито вездесъщ, а самостоятелен дял от съзнанието, което _е_.
	Хам въздъхна.
	— Нали каза, че не искаш да се месиш?
	— Само уточнявам някои факти — отвърна нехайно Бриз.
	— Както и да е — рече Хам. — Бог е създател на всички неща, нали? Той е силата, която командва законите на вселената, и следователно е първоизточник на моралните принципи. Той е абсолютният морал.
	Вин премигна объркано.
	— Виждаш ли вече дилемата? — попита Хам.
	— Виждам един идиот — обади се Бриз.
	— Не разбирам — призна Вин. — Къде е проблемът?
	— Ние твърдим, че вършим добро — обясняваше спокойно Хам. — Но лорд Владетеля — или бог — определя кое е доброто. Следователно, като му противоречим, ние ставаме злото. Но тъй като той върши злини, въпросът е доброто има ли смисъл в този случай?
	Вин се намръщи.
	— Е? — попита Хам.
	— Струва ми се, че заради теб ще получа главобол — оплака се Вин.
	— Предупредих те — подсмихна се Бриз.
	Хам въздъхна.
	— Все пак не смяташ ли, че си заслужава да се помисли върху това?
	— Не съм сигурна.
	— Аз съм — рече Бриз.
	Хам поклати глава.
	— Защо никой не обича свестните, интелигентни разговори?
	Скаа бунтовникът в ъгъла внезапно се размърда.
	— Келсайър пристигна!
	Хам повдигна вежди и се изправи.
	— Ще ида да огледам района. Вин, помисли върху този въпрос.
	— Уф, добре… — въздъхна Вин, когато Хам излезе.
	— Ела насам, Вин. — Бриз също се изправи. — На стената има още отвори. Въди така добра и ми донеси стола.
	Дори не я погледна, за да провери дали ще изпълни молбата му. Тя се спря объркана. Не би трябвало да може да я Усмирява, с горяща в тялото й мед. Но все пак… Въздъхна, взе двата стола и се затътри към другия край на стаята. Бриз изтегли настрани дълга тясна преграда, зад която се виждаше столовата.
	По масите бяха насядали скаа с неизмити лица и ръце, загърнати в парцаливи наметала. Унили, прегърбени, целите покрити с петна от сажди. Но присъствието им на срещата показваше, че са готови да слушат. Йеден седеше близо до входната врата, облечен с обичайната си работническа куртка. Беше подстригал косата си съвсем късо.
	Вин очакваше появата на Келсайър да предизвика лек фурор. Но вместо това той пристъпи мълчаливо, наведе се да размени няколко думи с Йеден, после се изправи пред насядалите работници.
	Досега Вин не го бе виждала с такива семпли дрехи. Носеше кафява работническа куртка и бежови панталони, като мнозина от присъстващите. Но за разлика от тях, дрехите му бяха чисти. Не се виждаше и петънце от сажди и макар да бяха от същия груб материал, нямаше лекета или кръпки. Разликата беше очебийна, дори повече, отколкото ако се бе издокарал в благороднически костюм.
	Келсайър скръсти ръце и присъстващите постепенно утихнаха. Вин се зачуди на способността на този човек да овладява толкова разнородна тълпа само като застане пред нея. Дали използваше аломантия? Но въпреки че тя гореше мед, усещаше… присъствието му.
	Веднага щом в стаята се възцари тишина, Келсайър заговори:
	— Вероятно вече сте чували за мен. И нямаше да сте тук, ако поне малко не съчувствахте на каузата ми.
	Приседналият до Вин Бриз отпи глътка вино и прошепна:
	— Усмиряването и Размиряването не са като другите аломантични умения. При повечето метали Тласкането и Дърпането имат обратен ефект. С чувствата обаче можеш да получиш същите резултати независимо дали Усмиряваш, или Размиряваш. Това обаче не важи за екстремни емоционални състояния — пълно безразличие или буйна страст. В повечето случаи няма значение коя сила използваш. Хората не са като твърди метални слитъци — във всеки момент те се измъчват от различни чувства. Опитният Усмирител може да овладее всички чувства, освен тези, които иска да доминират. — Бриз се извърна леко настрани. — Ръд, прати синята прислужница, ако обичаш.
	Един от пазачите кимна, открехна леко вратата и прошепна нещо на мъжа отвън. Миг по-късно Вин видя една облечена в сини дрехи слугиня да обикаля сред тълпата и да пълни чашите.
	— Моите Усмирители са смесени с присъстващите — обясни все така тихо Бриз. — Момичетата, които пращам, са като указатели. Те сочат на Усмирителите върху кои чувства трябва да работят. Също както и аз… — Той млъкна, съсредоточен върху ставащото отвън. — Умора… — прошепна след малко. — Това е излишно в момента. Както и гладът… разсейва. Подозрителност… определено не би ни помогнало. Така… Та докато Усмирителите действат, Размирителите разпалват у присъстващите онези чувства, които искаме да ги владеят. Любопитство… ето това им трябва сега. Да, слушайте Келсайър. Чували сте всякакви легенди. Вижте го сами и бъдете удивени.
	— Зная защо сте тук днес — говореше с тих глас Келсайър. В тона му липсваше обичайният плам и той изглеждаше по-скоро смирен, но съвсем прям. — Дванайсетчасов работен ден в работилница или ферма. Бият ви, не ви плащат за труда, дават ви лоша храна. И за какво е всичко това? За да ви върнат в края на деня по вашите домове, където трагедията продължава? Приятел, убит от жесток надзирател. Дъщеря, превърнала се в играчка на някой благородник. Брат, издъхнал от ръката на преминаващ по улицата господар, който просто е имал лош ден.
	— Да — прошепна Бриз. — Добре. Червено, Ръд. Прати момичето в червено.
	В столовата се появи друго момиче.
	— Страст и гняв — шепнеше Бриз. — Но съвсем малко. Само колкото да ги сръчкаме.
	Завладяна от любопитство, Вин изгаси медта и разпалвайки бронз се помъчи да долови аломантичните импулси на Бриз. Но от него не излизаше нищо. „Разбира се — помисли тя. — Забравях за чирака на Клъбс — той ми пречи да усещам аломантичните импулси“. Отново разпали медта.
	Келсайър продължаваше да говори:
	— Приятеля мой, вие не сте сами в нещастието си. Като вас има милиони. И те се нуждаят от вас. Не съм дошъл да моля — и без това през целия си живот молим за какво ли не. Искам само да помислите. Къде бихте желали да насочите силите си? В ковачницата, за оръжия на лорд Владетеля? Или за вещо по-ценно?
	„Той не спомена нашите войници — помисли Вин. — Или какво ще правят онези, които го последват. Не желае да издава подробности. Вероятно това е най-разумно за момента“.
	— Вие знаете защо съм тук — говореше Келсайър. — Познавате приятеля ми Йеден и хората, които представлява. Всеки скаа в града е чувал за бунтовниците. Вероятно някои от вас са обмисляли дали да не ги потърсят. Но повечето ще се върнат по домовете си и утре отново ще превиват гръб на работните си места. Правите го, защото този ужасен живот ви е добре познат. Но сред вас има такива, които ще ме последват. И това са хората, чиито имена ще бъдат запомнени през идните години. Запомнени, защото са извършили нещо велико.
	Работниците започнаха да се споглеждат, макар че имаше и такива, които не вдигаха очи от празните си купи. Накрая се обади един, седнал близо до вратата:
	— Ти си глупак. Лорд Владетеля ще те убие. Не можеш да се бунтуваш срещу бога в собствения му град.
	Възцари се напрегната тишина. Бриз си зашепна вещо под носа.
	Келсайър не бързаше да отговори. Накрая се пресегна и запретна ръкавите на куртката си. Отдолу се показаха грозните белези.
	— Лорд Владетеля не е наш бог — заяви той спокойно. — И не може да ме убие. Опита се, но не успя. Защото аз съм онзи, когото той никога не ще убие.
	След тези думи се обърна и излезе кротко, също както беше влязъл.
	— Хъм — изсумтя Бриз, — какво пък, малко мелодрама не е излишна. Ръд, прибери червената и изкарай кафявата.
	В столовата се появи момиче с кафява рокля.
	— Изумление — продължи да бърбори Бриз. — Ах, да, и гордост. Успокойте гнева, засега…
	Присъстващите се усмириха и в помещението се възцари странно мълчание. Накрая Йеден се изправи, каза няколко окуражителни думи и после обясни какво ще трябва да правят онези, които желаят да се присъединят към тях. Докато приказваше, повечето от присъстващите отново започнаха да се хранят.
	— Зелената, Ръд — нареди Бриз. — Хъм, да. Сега ще ви накараме да се позамислите и ще посъбудим чувството ви за лоялност. Не искаме да изтичате при принудителите, нали? Кел прикрива доста добре следите си, но колкото по-малко знаят властите, толкова по-добре. Тъй, сега какво да направим за Йеден? Струва ми се прекалено нервен. Да го Усмирим, да отнемем страховете. Ще оставим само тази негова страст — да се надяваме, че ще прикрие неумелата нотка в гласа му.
	Вин продължаваше да наблюдава. Сега, след като Келсайър си бе тръгнал, откри, че й е по-лесно да се съсредоточи върху реакциите на присъстващите и работата на Бриз. Докато Йеден говореше, работниците отвън, изглежда, реагираха съвсем точно на тихите инструкции на Бриз. Йеден също показваше белези на манипулиране — сега изглеждаше по-уверен, гласът му стана по-твърд.
	Завладяна от любопитство, Вин отново угаси медта и се съсредоточи, за да долови докосването на Бриз върху чувствата й — със сигурност и тя трябваше да възприема аломантичното излъчване. Той без съмнение нямаше време да се концентрира върху отделни индивиди. Но беше много трудно да усети нещо. Въпреки това постепенно забеляза, че се чувства точно така, както нашепваше във всеки един момент Бриз.
	Неусетно се изпълни с уважение към него. Келсайър бе използвал няколко пъти аломантия върху чувствата й и всеки път тя го бе усещала почти като лек удар в лицето. Келсайър имаше сила, но не и финес.
	Докосването на Бриз беше невероятно деликатно. Той усмиряваше някои емоции, приглушаваше ги, без хората дори да забележат. Вин долови и някои от импулсите на хората му, но те не бяха тъй умели като тези на Бриз. Междувременно Йеден обясняваше, че тези, които се присъединят към него, ще трябва за известно време да се разделят със семействата си — за около година, — но че през това време те ще бъдат изхранвани от съпротивата.
	Вин усещаше, че уважението й към Бриз продължава да расте. Вече не се сърдеше на Келсайър, задето я бе пратил тук. Бриз умееше само едно нещо, но очевидно имаше огромен опит в него. Като Мъглороден, Келсайър е трябвало да изучава всички аломантични умения; имаше логика, че не се е съсредоточил само върху едно от тях.
	„Ще го помоля да ме прати и при другите — помисли тя. — Сигурно и те са майстори в своя занаят“.
	Когато отново надзърна през отвора, Йеден вече приключваше.
	— Всички чухте Келсайър, Оцелелия от Хатсин — рече той. — Слуховете за него са верни — той се е отказал доброволно от живота на крадец и сега се е присъединил към скаа бунтовниците! Хора, ние подготвяме нещо велико. Нещо, което наистина би могло да сложи край на борбата ни с Последната империя. Присъединете се към нас. Присъединете се към своите братя. Елате при Оцелелия!
	В столовата се възцари тишина.
	— Яркочервено — нареди Бриз. — Искам тези хора да си тръгнат с огън в сърцата.
	— Чувствата ще избледнеят, нали? — попита Вин, докато момичето с алена рокля обикаляше сред присъстващите.
	— Да — отвърна Бриз, облегна се назад и дръпна преградата. — Но спомените ще останат. Хората помнят по-добре, когато свързват спомените с определени чувства.
	След минутка Хам се появи на задната врата.
	— Доста добре мина. Хората си тръгват възбудени и доста от тях останаха. Скоро ще организираме нова група доброволци, която да пратим в пещерите.
	Бриз поклати глава.
	— Не е достатъчно. Докс губи няколко дена за организиране на всяка от тези срещи, а от тях набираме не повече от двайсетина души. С такова темпо никога няма да съберем хиляда войници.
	— Мислиш ли, че се нуждаем от повече срещи? — попита Хам. — Това няма да е никак лесно — трябва да сме по-внимателни, не бива да вярваме на всички присъстващи.
	Бриз се замисли. По някое време вдигна чашата и допи виното.
	— Не зная. Но ще трябва да измислим нещо. А сега да се прибираме в работилницата. Тази вечер Келсайър вероятно ще поиска да обсъдим нещата.


	Келсайър погледна на запад. Следобедното слънце беше отровно червено, сияеше гневно в задименото небе. Точно под него се очертаваше силуетът на тъмен връх. Тириян, най-близкият от Саждивите кратери.
	Стоеше на плоския покрив на работилницата на Клъбс, заслушан в стъпките на прибиращите се по домовете си работници. Плосък покрив означаваше, че от време на време пепелта трябва да се изгребва, причина, поради която повечето покриви наоколо бяха островърхи. Но според Келсайър гледката си заслужаваше усилието.
	На улицата долу работниците тътрузеха уморено крака. Келсайър им обърна гръб и погледна към северния хоризонт… към Хатсинските ями.
	„Къде ли отива? — запита се. — Атиумът стига до града и после изчезва. Не е в Министерството — следим ги — и нито един скаа не е докосвал метала. Остава да предполагаме, че е в съкровищницата. Или поне да се надяваме, че е там“.
	Докато гори атиум, един Мъглороден ставаше почти непобедим и тъкмо по тази причина металът бе толкова ценен. Но планът на Келсайър целеше много повече от богатство. Той знаеше какви количества атиум се добиват в Ямите, а Доксон бе проверил колко от тях лорд Владетеля пуска на пазара — при убийствени цени — за благородниците. По-малко от една десета от добиваното количество попадаше в ръцете на аристокрацията.
	Деветдесет процента от получения атиум се трупа някъде, година след година, вече хилядолетие. С толкова много метал хората на Келсайър можеха да надвият дори най-могъщите Къщи. Планът на Йеден да завладее и задържи двореца може би се струваше налудничав на мнозина — и наистина, ако разчиташе само на своите сили, той щеше да се провали. Но Келсайър имаше други планове…
	Сведе поглед към малката блестяща метална пръчка в ръката си. Единайсетият метал. Знаеше слуховете за него — той самият ги бе започнал. Сега само трябваше да ги направи реалност.
	Въздъхна и извърна очи на изток, към Кредик Шау, двореца на лорд Владетеля. Името беше териско и означаваше Хълмът на хилядите кули. Съвсем вярно, тъй като имперският дворец представляваше истинска гора от черни кули. Някои бяха изкривени, други съвсем прави. Имаше невероятно дебели и тънки като игли също. Варираха на височина, но всичките бяха много високи. И всяка завършваше с остър връх.
	Кредик Шау. Точно там бе свършило всичко преди три години. Там искаше да се върне.
	Капакът на покрива се повдигна и през отвора се подаде дългуреста фигура. Сейзед. Изтупа наметалото си, след това се приближи с типичната си почтителност.
	— Господарю Келсайър. — И се поклони.
	Келсайър му кимна. Сейзед застана до него, загледа се към имперския дворец и сякаш прочел мислите на Келсайър, въздъхна:
	— Ах…
	Келсайър се усмихна. Сейзед се бе оказал наистина безценна находка. Пазителите бяха много тайна секта, която лорд Владетеля преследваше още от първите години след Деня на Възнесението. Според някои поробването на терисците — част от което представляваха принудителните им занимания като слуги и забраната да се бракосъчетават помежду си — не бе нищо повече от прехвърлила всички граници омраза към Пазителите.
	— Чудя се какво ли би си помислил лорд Владетеля, ако разбере, че в Лутадел има Пазител — подхвърли Келсайър. — Само на един хвърлей от двореца.
	— Да се надяваме, че никога няма да узнаем отговора, господарю Келсайър.
	— Сейз, благодаря ти, че се съгласи да дойдеш тук. Въпреки всички рискове.
	— Делото си заслужава — отвърна Сейзед. — Планът е еднакво опасен за всички участници. Вярно е, че за такива като мен е опасно дори да съществуват. Не е никак здравословно да си член на секта, от която лорд Владетеля се страхува.
	— Страхува се? — повтори Келсайър и го погледна изотдолу: въпреки завидния си ръст той пак бе с една глава по-нисък от терисеца. — Не съм сигурен, че той се страхува от каквото и да било.
	— Страхува се от Пазителите — отвърна Сейзед. — Определено и необяснимо. Може би е заради силата ни. Ние не сме аломанти, а… нещо съвсем друго. Нещо непознато за него.
	Келсайър кимна и се обърна към града. Имаше много неща да обмисля, още повече да свърши — и в същината на всичко това бяха скаа. Бедните, нещастни, потиснати скаа.
	— Сейз, разкажи ми за някоя друга вяра — рече Келсайър. — Някоя, която също притежава сила.
	— Сила? — попита Сейзед. — Това е относителен термин, когато става въпрос за религия. Може би искате да чуете за джаизма? Последователите му са хора дълбоко вярващи и благочестиви.
	— Разкажи ми за тях.
	— Джаизмът е основан от един-единствен човек. Името му отдавна е забравено и последователите му го наричат просто Джа. Бил убит от един местен крал, защото „проповядвал и подтиквал към размирици“ — нещо, в което, изглежда, е бил доста добър, — но това само увеличило поклонниците му. Джаистите вярват, че щастието е пропорционално на тяхната благочестивост, и са известни с това, че защитават религията си непрестанно и при всички удобни случаи. Несъмнено да разговаряш с джаист е доста досадно занимание, тъй като те завършват почти всяко изречение с фразата „хвала на Джа“.
	— Много интересно, Сейз — рече Келсайър. — Но силата не се крие в няколко думи.
	— Което е самата истина — потвърди Сейзед. — Джаизмът бил силна вяра. Според поверията Министерството изтребило джаистите до крак, тъй като нито един от тях не приел лорд Владетеля за свой бог. Те не просъществували много след Възнесението, но само защото били упорити и не проявили нужната гъвкавост.
	Келсайър кимна и се засмя.
	— Не ме попита дали бих желал да премина към тяхната вяра.
	— Моите извинения, господарю Келсайър — отвърна Сейзед, — но тази религия не ви подхожда. Тя е твърде безразсъдна, нещо, което вероятно ще ви се стори привлекателно, но вероучението й е опростено.
	— Виждам, че си ме опознал доста добре — рече Келсайър, без да откъсва поглед от покривите. — В края на краищата, след като падат кралства и изчезват армии, религиите продължават да се борят, нали?
	— Така е — потвърди Сейзед. — Някои от по-упоритите религии са просъществували чак до пети век.
	— Какво ги прави толкова издръжливи? — попита Келсайър. — Как успяват, Сейз? Какво дава на вярата такава сила над хората?
	— Не е нещо конкретно, ако ме питате. При едни е заради силата на самата вяра, при други заради надеждата. Трети използват принуда.
	— Но при всичките има страстна вяра.
	— Така е, господарю Келсайър. Наистина много точно заключение.
	— Ето кое изгубихме — въздъхна Келсайър, загледан към града със стотици хиляди обитатели, от които едва шепа биха въстанали. — Те не вярват в лорд Владетеля, просто се страхуват от него. Не им е останало в какво да вярват.
	— А вие, господарю Келсайър, в какво вярвате, ако мога да попитам?
	Келсайър повдигна вежди.
	— Не съм съвсем сигурен. Но събарянето на Последната империя ми се струва добро начало. Съществуват ли в твоя списък религии, които да признават избиването на благородниците за свято дело?
	Сейзед се намръщи неодобрително.
	— Не мисля, господарю Келсайър.
	— Може би аз трябва да основа такава. Както и да е, върнаха ли се Бриз и Вин?
	— Дойдоха точно преди да се кача на покрива.
	— Чудесно. Предай им, че ще сляза след минутка.


	Вин седеше на нейното си кресло в заседателната зала, сгънала крака под себе си. Марш беше дошъл и тя се опитваше да го разгледа незабелязано.
	Толкова много приличаше на Келсайър. Но изглеждаше по-… суров. Не беше ядосан, нито мърмореше като Клъбс. Просто не знаеше значението на думата щастие. Седеше в креслото си с безизразна физиономия.
	Всички вече бяха тук и разговаряха — всички, с изключение на Келсайър. Вин забеляза погледа на Лестибърнс и му махна. Момчето се приближи и клекна до нея.
	— Марш… — прошепна Вин и гласът й потъна в глъчката. — Това прякор ли е?
	— Нищо без позволението на родителите му.
	Вин въздъхна и се опита да разшифрова думите на момчето.
	— Значи не е прякор, така ли?
	Лестибърнс поклати глава.
	— Той имашел един обаче.
	— Какъв?
	— Железни очи. Другите спрели да го ползва. Твърде близо до желязо в истински очи. Инквизитор.
	Вин отново извърна поглед към Марш. Лицето му оставаше като издялано от камък, очите му не помръдваха и наистина сякаш бяха от желязо. Виждаше защо не използват този прякор. Само споменаването на Стоманен инквизитор я накара да потрепери.
	— Благодаря.
	Лестибърнс се усмихна. Беше добросъвестно хлапе. Върна се на своя стол и в този момент най-сетне се появи Келсайър.
	— И така, приятели — поде той. — С какво ново разполагаме?
	— Освен лошите новини? — попита Бриз.
	— Да ги чуем.
	— Изминаха дванайсет седмици, а успяхме да съберем по-малко от хиляда души — докладва Хам. — Дори с армията на бунтовниците пак не разполагаме с числено преимущество.
	— Докс? — попита Келсайър. — Не можем ли да организираме повече събрания?
	— Вероятно — отвърна Доксон от мястото си до масата, върху която бяха струпани тефтери.
	— Келсайър, сигурен ли си, че си готов да поемеш този риск? — попита Йеден. Държането му се беше посмекчило през последните седмици, особено когато започнаха да постъпват наемниците на Келсайър. Както Рийн обичаше да казва, добрите резултати създават бързи приятели. — Положението се влошава — продължи Йеден. — Носят се слухове за нас из подземния свят. Ако продължаваме да вдигаме шум, Министерството може да осъзнае, че се готви нещо сериозно.
	— Кел, той вероятно е прав — рече Доксон. — Пък и няма кой знае колко ентусиасти сред скаа. Лутадел е голям град, но движението ни е ограничено.
	— Какво пък, тогава ще започнем работа в останалите градове от региона — отвърна Келсайър. — Бриз, ще можеш ли да разделиш групата си на две?
	— Предполагам — отвърна с видимо колебание Бриз.
	— Един екип ще работи в Лутадел, а втори ще обикаля градчетата наоколо. Вероятно ще успеем да посетим всички събрания, стига да ги организираме така, че да не са по едно и също време.
	— Толкова много събрания могат да доведат до разкриването ни — измърмори Йеден.
	— Което, между другото, поражда друг проблем — обади се Хам. — Не трябваше ли да вкараме наш човек в Министерството?
	— Ами да. — Келсайър се обърна към Марш.
	Марш поклати глава.
	— Министерството е костелив орех. Трябва ми още време.
	— Няма да се получи — измърмори Клъбс. — Бунтовниците вече се опитваха.
	Йеден кимна.
	— Поне десетина пъти, в различни отдели. Невъзможно е.
	В стаята се възцари мълчание.
	— Имам една идея — подхвърли тихо Вин.
	Келсайър повдигна вежди.
	— Кеймън — продължи тя. — Преди да ме вземеш при себе си, той организираше една операция. Точно тази, заради която ни надушиха принудителите. Идеята е на друг крадец, Терън. Подготвяше фалшив конвой за прекарване на парите на Министерството до Лутадел.
	— И? — попита Бриз.
	— Със същите тези ладии трябваше да пристигнат новите дякони за Министерството в Лутадел, за да изкарат тук последната част от обучението си. Терън имаше връзка с един дребен принудител, склонен да прибира рушвети. Защо да не поискаме от него да добави още един „дякон“ от тукашната гилдия?
	Келсайър кимна замислено.
	— Заслужава си да се опита.
	Доксон записа нещо в тефтера.
	— Ще се свържа с Терън и ще видя дали информаторът му още е достъпен.
	— Как сме със средствата? — попита Келсайър.
	Доксон сви рамене.
	— Хам намери двама бивши армейски инструктори. Но с оръжията… с Реноа търсим местни доставчици, но не можем да действаме прекалено бързо. За щастие, когато дойдат, оръжията ще са накуп.
	Келсайър кимна.
	— Това ли е всичко?
	Бриз се покашля многозначително.
	— Келсайър… чувам разни неща на улицата. Хората говорят за този твой Единадесети метал.
	— Това е добре.
	— Не се ли страхуваш, че лорд Владетеля също може да чуе за него? Ако се подготви за онова, което си намислил, може да се окаже трудно… да се справиш с него.
	„Не каза «да го убиеш» — отбеляза мислено Вин. — Не вярват, че Келсайър ще го направи“.
	Келсайър се усмихна.
	— Не бери грижа за лорд Владетеля — държа нещата под контрол. Нещо повече, през следващите дни възнамерявам да го навестя лично.
	— Да го навестиш? — попита объркано Йеден. — Смяташ да се срещаш с лорд Владетеля? Да не си се побър… — Млъкна и огледа останалите. — Правилно. Забравих.
	— Бързо схваща — отбеляза Доксон.
	В коридора отекнаха тежки стъпки и влезе един от съгледвачите на Хам. Приближи се до него и му прошепна нещо в ухото.
	Хам се намръщи.
	— Какво има? — попита Келсайър.
	— Станал е инцидент.
	— Инцидент? — Повтори Доксон. — Какъв инцидент?
	— Спомняте ли си тайната квартира, в която се срещнахме за пръв път преди няколко седмици? — попита Хам. — Онази, в която Кел ни запозна с плановете си?
	„Леговището на Кеймън“ — помисли си с нарастваща тревога Вин.
	— Изглежда, Министерството я е открило.


	11.


	По мои наблюдения Рашек е представител на една нарастваща част от териската култура. Повечето младежи смятат, че необичайните им сили трябва да се използват за нещо по-сериозно от полска работа, икономика и каменоделство. Те са свадливи, дори агресивни — съвсем различни от тихите, склонни към съзерцание териски философи и свещениците, които познавам.
	Ще бъдат наблюдавани внимателно, тези терисци. Може да се окажат много опасни, ако им се удаде възможност и имат мотив.

	Келсайър спря пред вратата и закри полезрението на Вин. Тя се понадигна и се опита да надзърне над рамото му в тайната квартира, но пред тях имаше и други хора. Виждаше само разбитата увиснала на една панта врата.
	Келсайър не сваляше замислен поглед от къщата. Накрая се обърна, заобиколи Доксон и застана до нея.
	— Хам е прав, Вин. По-добре да не виждаш какво е станало там.
	Вин го изгледа обидено. Келсайър въздъхна, върна се и прекрачи прага. Доксон го последва и Вин най-сетне можеше да види онова, което досега скриваха от нея.
	Подът беше осеян с трупове. Разкривените им крайници хвърляха мрачни сенки на светлината на донесения от Доксон фенер. Все още не се разлагаха — нападението бе станало тази сутрин, — но в стаята определено миришеше на смърт. Миризмата на бързо засъхваща кръв, на болка и ужас.
	Вин остана при вратата. И преди беше виждала смъртта — твърде често. Жертви, промушени с ножове в тъмните улички. Пребити в тайните квартири. Издъхнали от глад дечица. Веднъж пред очите й разярен господар строши врата на стара женица. Трупът й остана да лежи на улицата няколко дена.
	Но нито един от тези случаи не можеше да се сравнява с клането в тайната квартира. Тези хора не бяха само убити, те изглеждаха разкъсани. Крайници, разчленени от телата. Части от столове и маси, забити в гърдите им. Само малка част от пода се виждаше под лепкавата, тъмна кръв.
	Келсайър я погледна, очевидно очакваше някаква реакция. Тя стоеше пред лицето на смъртта и се чувстваше като парализирана. Какво да направи? Тези хора се бяха отнасяли с нея зле, бяха я били, крали. И въпреки това точно те й бяха дали подслон, бяха я хранили, държаха я при тях, вместо да я преотстъпят на развратителите.
	Рийн сигурно щеше да й се подиграва за предателската печал, която изпитваше. Разбира се, той винаги се ядосваше, когато тя — като малка — плачеше при напускането на поредния град, защото не желаеше да се разделя с хората, които бе опознала. Очевидно все още не бе преодоляла тази своя слабост. Пристъпи в стаята, без да пролива сълзи за тези хора, но същевременно съжаляваше, че ги е постигнала тази участ.
	Опитваше се да запази самообладание, да изглежда спокойна, но гледката бе твърде ужасяваща. Тези, които го бяха направили, бяха действали достатъчно… усърдно.
	„Това е прекалено дори за Министерството — помисли тя. — Що за човек би извършил подобно нещо?“
	— Инквизитор — подхвърли тихо Доксон, коленичил до един от труповете.
	Келсайър кимна. Зад Вин Сейзед също прекрачи прага, като внимаваше да не си изцапа наметалото. Вин погледна към терисеца, най-вече за да не втренчва поглед в обезобразените тела. Келсайър беше Мъглороден, а Доксон очевидно имаше зад гърба си богата военна кариера. Хам и хората му осигуряваха периметъра. Но останалите — Бриз, Йеден и Клъбс — не бяха дошли с тях. Кварталът бе от опасните. Келсайър дори се бе опитал да разубеди Вин да ги придружи. Но пък без колебание бе взел Сейзед. Решение, което накара Вин да погледне на стюарда с подновено любопитство. Защо едно нещо да е твърде опасно за Мъглородни и същевременно безопасно за териски стюард? Дали Сейзед беше воин? Кога се беше научил да се бие? Говореше се, че терисците от малки се обучавали в своя занаят.
	Тихите стъпки на Сейзед и спокойното му изражение не й казваха много. Но не изглеждаше никак стреснат от кървавото клане.
	„Интересно“ — помисли Вин, докато прекрачваше натрошените мебели и локвите кръв. Келсайър бе клекнал до два от труповете. Вин с ужас забеляза, че единият е на Улеф. Лицето на момчето бе разкривено от болка, гърдите му бяха кървава маса с щръкнали нагоре натрошени ребра — сякаш някой бе разкъсал гръдната клетка с голи ръце. Вин потрепери и отмести поглед.
	— Лоша работа — промърмори тихо Келсайър. — Стоманените инквизитори по правило не се занимават с дребни крадци. Обикновено принудителите идват с отряд войници и прибират всички, после ги използват като пример за назидание в деня за екзекуции. Инквизитор би се включил в подобна операция само ако има личен интерес към бандата.
	— Мислиш… — Вин преглътна, — че е онзи същият?
	Келсайър кимна.
	— В цялата Последна империя има двайсетина Стоманени инквизитори и половината от тях са в Лутадел по всяко време. Струва ми се прекалено голямо съвпадение да влезеш в полезрението на един от тях, да избягаш, а после да нападнат тайната ти квартира.
	Вин мълчеше. Погледна изтерзаното тяло на Улеф и пак преглътна мъчително. Макар че в края на краищата я беше предал, той си оставаше приятел.
	— Искаш да кажеш, че инквизиторът все още е по дирите ми, така ли?
	Келсайър кимна и се изправи.
	— Аз съм виновна за всичко — заяви Вин. — Улеф и останалите…
	— Виновният е Кеймън — поправи я той с твърд глас. — Той се е опитал да измами принудител. Посъвзе ли се? — Келсайър я погледна в очите.
	Вин отново погледна трупа на Улеф и се помъчи да запази самообладание. Сви рамене.
	— Никой от тях не ми беше близък.
	— Това звучи прекалено коравосърдечно, Вин.
	— Зная — отвърна тя.
	Келсайър я изгледа продължително, после се обърна и заговори с Доксон.
	Вин отново огледа раните на Улеф. Сякаш бяха причинени от побесняло животно, а не от човек.
	„Инквизиторът сигурно е довел помагачи. Няма начин сам човек, дори Стоманен инквизитор, да свърши това“. При тайната врата имаше друга купчина тела. След бързо преброяване предположи, че повечето от бандата — ако не всички — са тук. Сам човек не би могъл да се справи с тях толкова бързо. Всъщност… кой можеше да знае със сигурност какво точно е станало?
	„Има много неща, които не знаем за инквизиторите — й бе казал Келсайър. — Изглежда, те не се придържат към нормалните правила“.
	Вин потрепери отново.
	Откъм входа отекнаха стъпки и Вин настръхна, готова да побегне.
	По стълбището се спусна познатият силует на Хам.
	— Районът е чист — докладва той. — Не се виждат принудители или войници от гарнизона.
	— Напълно в техен стил — отвърна Келсайър. — Нарочно оставят мъртъвците, за да ги открият случайни хора.
	Възцари се мълчание, само Сейзед си мърмореше нещо в другия край на стаята. Вин се приближи, заслушана в напевния му глас. След малко той млъкна, наведе глава и затвори очи.
	— Какво беше това? — попита Вин, когато той отново се размърда.
	— Молитва — отвърна Сейзед. — Погребална песен на казите. Целта й е да пробуди духовете на мъртъвците и да ги освободи от плътта, за да могат да се върнат в Планината на душите. — Погледна я. — Мога да ви науча на тази религия, господарке. Казите са интересен народ — добре запознати със смъртта.
	Вин поклати глава.
	— Не точно сега. Но след като те чух да произнасяш тяхната молитва — това означава ли, че си поклонник на тази вяра?
	— Поклонник съм на всичките.
	Вин се намръщи.
	— Никоя ли не си противоречи с останалите?
	Сейзед се усмихна.
	— О, доста често се случва. Но аз уважавам истините, които се крият в тях — и вярвам, че всяка една трябва да бъде съхранена.
	— Тогава как реши да използваш точно тази молитва?
	— Просто я сметнах за най-подходяща.
	— Кел! — извика Доксон от другия край на стаята. — Ела да погледнеш нещо.
	Келсайър тръгна натам и Вин го последва. Доксон стоеше на входа на коридора, който използваха за спално. Вин надзърна вътре. Очакваше продължение на кървавото клане, но тук имаше само един труп, завързан за стол. В бледата светлина тя едва успя да различи, че очите му са избодени.
	Келсайър постоя мълчаливо няколко секунди, после каза:
	— Това е човекът, когото оставих да ги командва.
	— Да. Милев — каза Вин. — Какво е станало?
	— Убили са го бавно — обясни Келсайър. — Погледни колко кръв има на пода и как са разкривени крайниците му. Имал е време да крещи и да се дърпа.
	— Измъчвали са го — рече Доксон.
	Вин усети, че по гърба й пробягват ледени тръпки.
	— Ще преместим ли базата? — попита Хам.
	Келсайър бавно поклати глава.
	— Когато е идвал тук, Клъбс е носел дрехи, с които да не бъде разпознат. Освен това се е стараел да не накуцва. Задачата му като Задимител е да е сигурен, че никой не може да го открие, като разпитва из улиците. Нито един от членовете на тази банда не би могъл да ни издаде — така че все още сме в безопасност.
	Останалите мълчаха. Ясно беше какво си мислят. Че инквизиторът не би трябвало да открие и това леговище.
	Келсайър се върна в предната стая, дръпна Доксон настрани и му заговори тихо. Вин се приближи незабелязано, за да ги подслуша, но Сейзед внимателно положи ръка на рамото й и каза неодобрително:
	— Господарке Вин. Ако господарят Келсайър искаше да чуете какво казва, не смятате ли, че щеше да говори високо?
	Вин го изгледа ядосано. После се пресегна вътрешно и разпали калай.
	От внезапно усилената миризма на кръв едва не й призля. Чуваше съвсем ясно дишането на Сейзед. В стаята вече не беше тъмно — напротив, ярката светлина на двата фенера я накара да се просълзи. Усети колко е задушен и застоял въздухът.
	Освен това чуваше доста ясно тихия глас на Доксон.
	— … отидох да го погледна два пъти, както ми заръча. Ще го намериш на три улици след Площада на четирите кладенеца.
	Келсайър кимна и каза с глас, който накара Вин да подскочи:
	— Хам.
	Сейзед отново я погледна неодобрително.
	„Той разбира от аломантия — помисли си Вин, загледана в лицето му. — Досеща се какво правя“.
	— Да, Кел? — попита Хам, който тъкмо излизаше от задната стая.
	— Отведи всички в работилницата — рече Келсайър. — И бъди много внимателен.
	— Естествено — отвърна Хам.
	Вин погледна Келсайър и напусна с нескрито възмущение леговището заедно със Сейзед и Доксон.


	„Трябваше да взема каретата — помисли си Келсайър, ядосан от бавното темпо. — Останалите можеха да се приберат и пеша“.
	Искаше му се да разпали стомана и да се понесе с големи скокове към следващата си цел. За съжаление нямаше как да остане незабелязан посред бял ден в центъра на града.
	Нагласи нервно шапката си и продължи да крачи забързано. Вървящ по улицата благородник не беше рядка гледка, особено в търговския квартал, където се смесваха скаа от по-горната прослойка и дребна аристокрация. Макар че всяка група се стараеше да игнорира другата.
	„Търпение. Бързината няма значение. Ако са разбрали за него, вече е мъртъв“.
	Излезе на едно голямо кръстовище. По краищата му имаше четири кладенеца, а в средата на площада се издигаше меден фонтан — зеленясалият метал бе потъмнял от сажди.
	Статуята изобразяваше лорд Владетеля, изправен тържествено, с наметало и броня; в краката му безформен символ на Дълбината бе потънал наполовина в шадравана.
	Келсайър подмина фонтана — водата бе покрита с поклащащ се слой сажди. От другия край на улицата се чуваха тихите викове на просяците, чиито жалостиви гласове вървяха по невидимата линия между границата на слуха и дразнещото нашепване. Според една заповед на самия лорд Владетел само скаа със сериозни физически недостатъци можеха да просят. Но дори най-отруденият работник не би завидял на жалкия им живот.
	Келсайър им подхвърли няколко клипса и продължи нататък. След три улички стигна друго, по-малко кръстовище. И тук бе пълно с просяци, но нямаше фонтан, нито кладенци, които да привличат минувачите.
	Тукашните просяци бяха още по-окаяна гледка — жалки нещастници, твърде слаби, за да си намерят място на големия площад. Мършави дечица и сбръчкани от старост мъже се провикваха с тихи, жалостиви гласове, по ъглите седяха безръки и безкраки инвалиди, изцапаните им със сажди тела бяха почти невидими в сенките.
	Келсайър машинално посегна към кесията си. „Продължавай си по пътя — помисли си. — Не можеш да ги спасиш всичките, не и с дребни подаяния. Ще дойде време, когато Последната империя ще рухне“.
	Огледа бавно лицата им. Беше виждал Кеймън само веднъж и за кратко, но смяташе, че го е запомнил добре. Нито едно от тези лица не приличаше на неговото, нито някой от просяците имаше едрото телосложение на бившия главатар, което би трябвало все още да запази въпреки седмиците глад.
	„Не е тук“ — помисли недоволно Келсайър. Знаеше, че Милев е изпълнил заповедта му. А и Доксон бе идвал насам да провери.
	Отсъствието на Кеймън от площада можеше да означава, че си е намерил по-добро място. Но можеше да означава и че Министерството го е открило. Келсайър постоя замислено няколко минути, заслушан в кошмарните ридания на просяците. От небето започнаха да се сипят сажди.
	Нещо не беше наред. В северния край на кръстовището нямаше нито един просяк. Келсайър разпали калай и изведнъж долови във въздуха миризма на кръв.
	Изхлузи обувките си и си разкопча колана. После дойде ред на закопчалката на наметалото, което се смъкна безшумно на калдъръма. След това кратко упражнение единственият метал, останал върху него, беше кесията с монети. Той изръси няколко в шепата си и бавно тръгна напред, като остави наметалото на просяците.
	Миризмата на смърт се усили. Той свърна по северната улица и веднага забеляза една тясна уличка вляво. Пое си дъх, разпали пютриум и се шмугна в нея.
	Тясната тъмна уличка беше забулена от дим и пепел. Никой не го чакаше тук — или по-точно, никой жив.
	Кеймън, главатарят, станал просяк, висеше кротко на завързано някъде горе въже. Трупът му се поклащаше лениво на вятъра и върху него се сипеше пепел. Не беше обесен по обичайния начин — на въжето бе завързана кука, забита дълбоко в гръкляна му. Окървавеният връх на куката стърчеше през кожата под брадичката, главата му бе извита назад, а въжето излизаше през устата. Ръцете му бяха завързани отзад, по тялото имаше недвусмислени следи от мъчение.
	„Лоша работа“.
	Зад гърба му се чуха стъпки. Келсайър се извъртя рязко, разпали стомана и пръсна пред себе си шепа монети.
	— Вин?! — извика учудено. След това изруга, пресегна се и я дръпна в тъмната уличка. Надзърна иззад ъгъла. Просяците вече бяха настръхнали от звъна на монетите. — Какво правиш тук?
	Вин носеше същата сива риза и кафяв клин, с които я бе видял първия път, но поне бе имала благоразумието да се загърне с наметало и да спусне качулката.
	— Исках да видя _ти_ какво правиш — отвърна тя и се присви, усетила гнева му.
	— Това място е много опасно! — избухна Келсайър. — Нямаш работа тук!
	Вин се присви още повече. Келсайър се поуспокои. „Не можеш да я обвиняваш, че проявява любопитство — помисли си. Няколко по-смели просяка се прокраднаха до монетите. — Тя е само…“
	Замръзна. Вин се опитваше да стане незабележима, да се слее с тъмния ъгъл. Изглеждаше кротка, примирена, ала въпреки това той зърна блясъка на решителност в очите й. Беше още дете, а вече бе овладяла изкуството да се преструва на безвредна.
	„Наистина е добра! — възхити се Келсайър. — Как успя да се научи толкова бързо?“
	— Вин, не е нужно да използваш аломантия — рече той тихо. — Нищо лошо няма да ти направя и ти го знаеш.
	Тя се изчерви.
	— Не исках… просто ми е станало като навик.
	— Всичко е наред — успокои я той и сложи ръка на рамото й, — Само не забравяй — Бриз може да си приказва каквото си ще, но не е хубаво да манипулираш чувствата на приятелите си.
	Тя кимна и вдигна очи към трупа на Кеймън. Келсайър очакваше да извърне отвратено глава, но тя стоеше смълчана и на лицето й се четеше мрачно задоволство.
	„Не, тя изобщо не е слаба — помисли Келсайър. — Каквото и да те кара да си помислиш“.
	— Тук ли са го измъчвали? — попита Вин. — На открито?
	Келсайър кимна и си представи отекващите надалече писъци. Министерството обичаше подобни демонстрации.
	— А куката защо? — попита тя.
	— Ритуално убийство, отредено за най-тежките грешници — хора, които злоупотребяват с аломантията.
	Вин се намръщи.
	— Кеймън бил ли е аломант?
	Келсайър поклати глава.
	— Вероятно е изтърсил нещо не на място по време на мъченията. — Погледна я. — Може би се е досещал за твоите способности. Използвал те е преднамерено.
	Тя пребледня.
	— Значи… Министерството знае, че съм Мъглородна?
	— Напълно възможно. Зависи от това какво е казал Кеймън. Може да е предполагал, че си само Мъглива.
	Тя помълча няколко секунди.
	— Това има ли значение за моята част от операцията?
	— Ще продължим според плана — успокои я Келсайър. — Само двама принудители са те видели в Областния център, а трябва доста опитен човек, за да свърже скаа слугата с добре облечената аристократка.
	— Ами инквизиторът? — попита тихо Вин.
	Келсайър нямаше отговор на това.
	— Ела. И без това привлякохме твърде голямо внимание.


	12.


	Какво ли би станало, ако всички народи — от островите на юг до Териските хълмове на север — се обединят под управлението на едно правителство? Какви изумителни резултати ще бъдат постигнати, какъв прогрес ще бъде осъществен, ако човечеството забрави завинаги дрязгите и се съюзи?
	Предполагам, че е твърде много, за да се надявам някога да се случи. Една обща, обединена човешка империя? Никога няма да стане.

	Вин се възпротиви на подтика да разкъса благородническата си рокля. Дори след като я бе носила половин седмица — въпреки желанието си, по настояване на Сейзед, — я намираше за твърде неудобна. Стягаше я на талията и гърдите, после се спускаше надолу на тежки дипли и затрудняваше движенията й. Непрестанно имаше чувството, че ще се спъне, и въпреки няколкото слоя плат по тялото й, й се струваше, че е разголена, особено над деколтето. Въпреки че не показваше повече плът, отколкото когато обличаше обикновена риза, усещането бе различно.
	Но трябваше да признае, че роклята я променя много. Момичето, което се изправи срещу нея в огледалото, бе странно, чуждо и непознато. Светлосинята рокля, с бялото си жабо и дантелите си, пасваше чудесно със сапфирената диадема в косата й. Сейзед се кълнеше, че няма да изпита и миг щастие, докато не спусне косата си до раменете, но въпреки това по негово предложение купиха диадемата.
	— Аристократите не обичат да прикриват недостатъците си — обясни той. — Вместо това се стараят да ги подчертаят. Ако привлечеш внимание към късата си коса, вече няма да изглеждаш демоде, дори ще впечатлиш другите със стила си.
	Освен това имаше и сапфирена огърлица — скромна по стандартите на висшето общество, но на главозамайващата цена от двеста боксинга. Към нея бяха добавили и тънка рубинена гривна. Очевидно съвременната мода изискваше в общия фон да се включи и друг цвят за контраст.
	И всичко това бе за нея, платено с парите на бандата. Ако избягаше с бижутата, щеше да може да се прехранва десетилетия. Изкушението бе по-голямо, отколкото бе склонна да признае. Картината на изтерзаните окървавени тела на хората на Кеймън непрестанно бе пред очите й. Мислеше си, че вероятно това очаква и нея, ако остане.
	Защо тогава не си тръгваше?
	Обърна гръб на огледалото и се загърна с тънкия светлосин копринен шал, който, изглежда, трябваше да замести наметалото. Защо не си отиваше? Вероятно заради обещанието, дадено на Келсайър. Той беше отворил пред нея дверите на аломантията и сега разчиташе на нея. Или заради дълга към другите? За да оцелее, групата се нуждаеше от всеки с някаква дарба.
	Ако можеше да попита по някакъв начин Рийн, той щеше да й каже, че тези хора са глупаци, но тя се чувстваше привлечена, изкушена от онова, което й предлагаше Келсайър. Крайната цел изглеждаше неясна и непостижима, но не и лишена от смисъл и логика, особено когато към нея се стремеше група, в която всеки вярваше на останалите. Трябваше да остане. Трябваше да разбере дали планът ще успее, или — както все по-често нашепваше в нея гласът на Рийн — всичко е лъжа.
	Излезе от стаята и тръгна към входа на имението, където Сейзед я очакваше с каретата. Беше решила да остане, а това означаваше да изиграе своята роля.
	Дошло бе време за първата й поява като благородна дама.

	Нещо тупна на покрива на каретата, тя се разклати и Вин трепна от изненада и разпали металите си.
	В следващия миг една фигура се смъкна от покрива и застана на стълбичката пред нейната врата. През прозорчето надзърна ухиленото лице на Келсайър. Вин въздъхна облекчено и се облегна назад.
	— Можеше да помолиш да те вземем.
	— Не е необходимо — отвърна Келсайър, отвори вратата и се шмугна вътре. Вече се стъмваше и той бе с мъглопелерината. — Предупредих Сейзед, че ще се кача при вас пътьом.
	— Но не каза на мен?
	Келсайър й намигна и затвори вратата.
	— Реших, че ти дължа една изненада, заради твоята в уличката миналата седмица.
	Вин сви рамене и се помъчи да прикрие нервността си. Сведе поглед.
	— Как… как изглеждам?
	— Великолепно — рече Келсайър. — Като истинска млада аристократка. Не се притеснявай, Вин — дегизировката ти е безупречна.
	По някаква причина не това бе отговорът, който искаше да чуе.
	— Келсайър?
	— Да?
	— От известно време исках да те попитам… — почна тя и извърна поглед навън, където вече се спускаха мъглите. — Зная, че според теб това е много важно — да разполагаш с шпионин сред благородниците. Но… нужно ли е да го правим по този начин? Не можем ли да съберем информация от улицата за политиката на отделните Къщи?
	— Възможно е — потвърди Келсайър. — Но, Вин, тези хора неслучайно се наричат „информатори“. Всеки въпрос, който зададеш, им дава представа за истинските ти мотиви — дори срещата с тях разкрива достатъчно информация, която да продадат на някой друг. Така че колкото по-малко разчитаме на тях, толкова по-добре.
	Вин въздъхна.
	— Вин, зная, че играта е опасна, но не те забърквам в нея необмислено. Нужен ни е шпионин сред висшето общество. Информаторите по правило набират сведения от прислугата, но повечето аристократи не са глупаци. Важните срещи се провеждат там, където прислугата не може да подслушва.
	— Нима очакваш от мен да посещавам подобни срещи?
	— Може би — отвърна Келсайър. — А може би не. И в двата случая е от съществено значение да разполагаме с човек сред благородниците. Ти и Сейзед ще събирате важни сведения, чиято стойност уличните информатори не биха могли да оценят. Нещо повече, само с присъствието си на тези забави — даже и да не чуеш нищо — пак ще ни осигуриш информация.
	— Как така? — попита Вин и се намръщи.
	— Като си отбележиш хората, които проявяват интерес към теб — обясни Келсайър. — Това ще са Къщите, които искаме да следим. Щом се интересуват от теб, проявяват интерес и към лорд Реноа — а има само една причина, поради която биха го правили.
	— Оръжия — досети се Вин.
	— Именно. Репутацията на Реноа като доставчик на оръжие го прави ценен за всеки, който подготвя военна операция. Има няколко фамилии, които ме интересуват особено. Предполагам, че между тях вече съществува напрежение — може би дори се питат кои са техните нови врагове. Повече от век не е имало война между Големите къщи, в смисъл — особено разрушителна като последната. Иска ми се да я повторим.
	— Това ще означава смъртта на много благородници.
	Келсайър се усмихна.
	— Мисля, че ще го преживея. А ти?
	Въпреки нервността си Вин също се усмихна.
	— Има и още една причина — продължи Келсайър, — В някой момент от изпълнението на този мой план ще трябва да се изправим срещу самия лорд Владетел. Имам чувството, че колкото по-малко хора внедряваме около него, толкова по-добре. Да разполагам с Мъглороден скаа сред аристокрацията… какво пък, това със сигурност ще е силно преимущество.
	Вин настръхна.
	— Лорд Владетеля… той ще присъства ли тази вечер?
	— Не. Ще има принудители, но вероятно не и инквизитори — и със сигурност няма да дойде самият лорд Владетел. Бал от такава дребна величина е под достойнството му.
	Вин кимна. Естествено, никога не бе виждала лорд Владетеля — и не искаше да го види.
	— Не му мисли толкова — успокои я Келсайър. — Дори да се срещнеш с него, ще си в безопасност. Той не може да чете мисли.
	— Сигурен ли си?
	Келсайър въздъхна.
	— Е, не напълно. Но даже да можеше, не го прави с всеки срещнат. Познавам няколко скаа, които са се престрували на благородници пред него — аз самият съм го правил два-три пъти, преди… — Млъкна и втренчи поглед в белезите по ръцете си.
	— Но накрая той те е разкрил — рече тихо Вин.
	— И вероятно ще го направи пак — отвърна Келсайър и й намигна. — Не мисли за него сега. Целта ни тази вечер е да въведем в обществото лейди Валет Реноа. Не те очакват никакви опасни или необичайни задачи. Появяваш се и си тръгваш, когато Сейзед ти каже. По-късно ще мислим за това как да спечелим доверието на другите.
	Вин кимна.
	— Добро момиче — похвали я Келсайър и отвори вратата. — Аз ще съм наблизо в кулата, ще наблюдавам и ще слушам.
	Скочи от стълбичката и се изгуби в тъмните мъгли.

	Вин не беше подготвена за ярките светлини на Цитаделата Венчър. Масивната сграда бе обгърната от призрачно сияние. С приближаване на каретата тя вече можеше да различи осемте огромни фенера, монтирани под стените на правоъгълната постройка. Сияеха ярко като разпалени огньове, но светлината им не трепкаше. Зад тях бяха поставени огледала, насочени право към Цитаделата. Вин не знаеше какво може да е предназначението им. Балът щеше да е вътре — защо трябваше да се осветява сградата?
	— Приберете си главата, господарке Вин — обади се Сейзед. — Младите дами не се кокорят така.
	Вин го стрелна с яден поглед, който той не можеше да види, но се прибра.
	Каретата спря и един лакей, облечен с цветовете на Къща Венчър, отвори вратата. Приближи се втори и подаде ръка на Вин.
	Тя я пое и пристъпи на стълбичката, като се опита да отметне с колкото се може повече грация тежките дипли на роклята напред. Докато бавно слизаше — мислеше единствено как да не се спъне, — изпита благодарност за ръката, на която можеше да се опира. Обичаят не беше само глупава етикеция — в случая глупава бе единствено роклята.
	Сейзед заобиколи каретата и застана на крачка зад нея. Беше се издокарал с дрехи от фин плат, но на тях също бе изрисувал V-образният знак на териски слуга.
	— Вървете напред, господарке — подкани я той. — По червената пътека, за да не изцапате роклята си на паважа. През парадния вход.
	Вин кимна, мъчеше се да овладее неспокойствието си. Тръгна напред, като подминаваше благородници и дами с най-различни костюми и рокли. Макар да не я гледаха открито, тя усещаше, че е на прицела на вниманието им. Походката й едва ли можеше да се сравнява по грациозност с тази на другите дами, които изглеждаха невероятно красиви и очевидно се чувстваха удобно в натруфените си рокли. Ръцете й бяха потни под копринените синьо-бели ръкавици.
	На вратата Сейзед я представи и подаде поканата на един лакей. Двама мъже с черни сюртуци й се поклониха и я подканиха с жестове да влиза. Във фоайето имаше малка тълпа аристократи, очакващи да бъдат допуснати в главната зала.
	„Какво правя тук?“ — запита се трескаво тя. Можеше да се справи с мъглите и аломантията, с крадците и разбойниците, с Мъгливите духове и побоищата. Но тези засмени аристократи и техните дами… да е заобиколена от тях, под ярките светлини… всичко това я ужасяваше.
	— Напред, господарке — прошепна едва чуто Сейзед. — Не забравяйте уроците.
	„Скрий се! Намери някой ъгъл! Сенки, мъгли, каквото и да е!“
	Стиснала нервно ръце, Вин продължаваше да пристъпва внимателно. Сейзед вървеше до нея. С крайчеца на окото си тя забеляза загриженост на обичайно спокойното му лице.
	„Има защо да се безпокои!“ Всичко, на което я бе научил, се бе изпарило в миг — бе станало нематериално, като самите мъгли. Не помнеше нито имената, нито правилата за поведение. Нищичко.
	В началото на фоайето тя спря и един благородник с величествен вид се обърна да я разгледа. Вин замръзна.
	Но мъжът се задоволи само с небрежен поглед. Тя чу някой да произнася: „Реноа“ и се огледа. Няколко жени бяха втренчили в нея любопитни и изпитателни погледи.
	И същевременно се държаха така, сякаш въобще не я виждат. Въпреки това тя знаеше, че оглеждат и оценяват роклята, косата и бижутата й. Погледна в другата посока, откъдето пък я зяпаха млади аристократи. Те виждаха огърлицата, красивата рокля и грима, но не и нея _самата_.
	Никой от тях не можеше да види истинската Вин, а само маската, която си бе сложила — лицето, което тя искаше да видят. Виждаха лейди Валет. Сякаш Вин въобще не беше тук.
	Сякаш… се криеше пред очите им.
	И изведнъж напрежението й започна да се топи. Тя въздъхна облекчено и с въздишката прогони огромна част от тревогата. Внезапно обучението на Сейзед се пробуди и тя започна да се държи като момиче, замаяно и очаровано от първия си бал. Пристъпи встрани, подаде шала си на един лакей и Сейзед я последва, видимо облекчен. Вин му се усмихна и се отправи към балната зала.
	Можеше да се справи с това. Все още беше нервна, но мигът на паника бе отминал. Не й трябваха сенки и ъгли — достатъчна й бе маската от сапфири, грим и синята рокля.
	Балната зала на Венчърови бе величествена. Беше висока четири или пет етажа и няколко пъти по-широка. Силните светлини отвън сияеха през огромните правоъгълни прозорци с витражи и разпръскваха в помещението каскади от цветове. Високи орнаментирани каменни колони подпираха стените между прозорците. Там, където колоните доближаваха пода, имаше просторни ниши, в които бяха подредени покрити с бели покривки маси — под сенките на колоните и на надвисналите прозоречни первази. В дъното на залата имаше нисък балкон, на който също бе подредена маса.
	— Това е масата на самия лорд Страф Венчър — поясни шепнешком Сейзед, проследил погледа й.
	Вин кимна.
	— А светлините отвън?
	— Друмондови фенери, господарке — отвърна Сейзед. — Не съм сигурен какъв процес точно използват, но по някакъв начин карбидът вътре се разпалва до ярка светлина.
	Вляво от тях имаше струнен оркестър, осигуряващ музика за танцуващите двойки. Вдясно, върху продълговати маси, бяха подредени множество блюда и край тях сновяха облечени в бели дрехи слуги.
	Сейзед повика един лакей и му подаде поканата на Вин. Мъжът кимна и прошепна нещо в ухото на друг, по-млад слуга. Младежът се поклони почтително на Вин и я поведе през залата.
	— Помолих за малка единична маса обясни Сейзед. Струва ми се, че при първото си посещение не бива да се събирате с непознати. Достатъчно е да ви видят.
	Вин кимна с благодарност.
	— Хранете се бавно — продължи с напътствията Сейзед. — Когато приключите, млади мъже ще дойдат да ви поканят на танц.
	— Не си ме учил да танцувам! — тросна се с яден шепот Вин.
	— Нямаше време, господарке. Но не се тревожете, ще им откажете — с достойнство и като не накърните гордостта и самочувствието им. Те ще решат, че сте твърде изплашена от първия си бал, и никой няма да се сърди.
	Вин кимна, а младежът ги насочи към единична маса в самия център на залата. Вин се настани на единствения стол, а Сейзед поръча ястията, заобиколи я и застана зад нея.
	Изправила гръб, Вин се огледа. Повечето маси бяха разположени в ниши под прозорците — достатъчно близо до дансинга, — с коридор зад тях. По този коридор крачеха двойки и малки групички, които разговаряха тихо. От време на време някой кимаше към Вин или я сочеше.
	„Какво пък, досега планът на Келсайър вървя чудесно“. Без съмнение я бяха забелязали. Не без усилие на волята тя продължаваше да поддържа изправената си стойка, особено когато към нея се приближи един висш прелан. За щастие не беше онзи, с когото се бе срещала преди, макар да носеше същото сиво расо и черни татуировки около очите.
	Едва сега забеляза, че на бала присъстват неколцина принудители. Разхождаха се наоколо, смесвайки се с присъстващите. И въпреки това в поведението им се усещаше известна… дистанцираност. Приличаха на… придружители…
	„Гарнизонът следи скаа. Изглежда, принудителите изпълняват сходна функция спрямо благородничеството“. Странно откритие — винаги бе смятала аристократите за свободни хора. И наистина, те се държаха много по-уверено и самостоятелно от обикновените скаа. Мнозина очевидно се забавляваха, а принудителите нямаха поведението на полицейски чиновници, нито на неприкрити шпиони. Ала все пак присъстваха. Обикаляха наоколо, включваха се в разговори — непрекъснато напомняне за лорд Владетеля и неговата империя.
	Вин реши да не ги гледа — и без това присъствието им отново пробуждаше безпокойството й — и вместо това насочи поглед към нещо друго: красивите прозорци. От мястото, където седеше, виждаше този на отсрещната стена.
	Витражът бе изрисуван със сцени с религиозен характер, каквито по правило се харесваха на аристократите. Може би така налагаше етикецията, или някакъв неписан канон. Вин не знаеше отговора, но вероятно не би трябвало да го знае и Валет, така че всичко беше наред.
	За щастие разпозна някои от сцените, най-вече благодарение на уроците на Сейзед. Той очевидно познаваше добре митологията около лорд Владетеля, също както и много други религии, към които изпитваше странна и необяснима привързаност.
	Централна тема на множество сцени беше Дълбината. Непрогледно черна — или виолетова, според изразните възможности на прозореца, — тя беше безформена, наподобяваща пипала маса, простираща се върху няколко витража. Вин вдигна глава към образа на лорд Владетеля и за пръв път почувства, че озарените от фонова светлина рисунки поразяват въображението й.
	„Какво ли представлява тя? — зачуди се момичето. — Дълбината? Защо я рисуват без форма? Защо не покажат какво е в действителност?“
	Никога не се бе замисляла за Дълбината, но уроците на Сейзед бяха пробудили в нея интерес. Инстинктът й подсказваше, че е измама. Тайна заплаха, измислена от лорд Владетеля, която уж успял да премахне в миналото, за да „извоюва“ императорския трон. И въпреки това, докато разглеждаше тази ужасна сгърчена черна маса, Вин бе почти готова да повярва в историята зад нея.
	Ами ако наистина е съществувало нещо подобно? И как лорд Владетеля е успял да го победи?
	Въздъхна и поклати глава, за да прогони тези мисли. Вече започваше да разсъждава като благородна дама. Възхищаваше се на красотата на рисунките — и размишляваше върху значението им, — без да се сеща дори за миг за богатството, което ги бе сътворило. Сякаш всички тези украшения бяха напълно естествени.
	Колоните в стените не бяха обикновени колони, а истински произведения на изкуството. Огромни знамена висяха от купола на тавана, който се крепеше на резбовани подпори.
	Неразделна част от целия този блясък бяха и танцуващите двойки. Пристъпваха грациозно, следвайки ритъма на тихата музика с на пръв поглед лишени от всякакви усилия движения. Мнозина дори разговаряха, докато танцуваха. Жените носеха с лекота роклите си — на фона на много от тях светлосинята рокля на Вин изглеждаше съвсем скромна. Сейзед беше прав: дългата коса наистина бе на мода и повечето жени носеха косите си пуснати свободно.
	В светлината на цялото това великолепие мъжете и жените също придобиваха нов изглед. Бяха по-изискани и фини. Това ли бяха хората, които тормозеха и поробваха нейните приятели скаа? Те бяха твърде… перфектни, пропити от добри маниери, за да вършат подобни ужасяващи дела.
	„Всъщност дали изобщо забелязват външния свят? — рече си тя, подпряла ръце на масата. — Може би не виждат по-далече от своите кули и балните си зали — също както не виждат какво се крие зад роклята и бижутата ми“.
	Сейзед я докосна за миг по рамото и Вин въздъхна и отново зае позата на изискана дама. Миг по-късно поднесоха блюдата — извор на странни ухания и вкусове, които щеше да е изкушена да опита веднага и наведнъж, ако през последните няколко месеца не я бяха подлагали на строги тренировки. Сейзед беше пропуснал уроците по танци, но пък бе отделил голямо внимание на поведението по време на хранене, за което Вин вече му беше благодарна. Както бе казал Келсайър, основната й цел на първия бал бе да се покаже в затова бе важно поне на пръв поглед всичко в нея да е както трябва.
	Започна да се храни с изискани движения, както я бяха учили, като се стараеше да действа бавно и безупречно. Не й се нравеше идеята, че ще я поканят на танц, страхуваше се, че ще изпадне в паника дори ако някой я заговори. Но не можеше да се храни безкрайно — особено с малките порции, които й бяха поднесли. Не след дълго приключи и постави вилицата отстрани.
	Първият ухажор се приближи след две минути.
	— Лейди Валет Реноа? — попита младият мъж и се поклони. Под дългия си черен сюртук носеше зелен жакет. — Аз съм лорд Риан Строуб. Ще ми направите ли компания по време на танца?
	— Милорд — отвърна Вин, като сведе глава с престорена скромност. — Много сте мил, но това е първият ми бал и всичко тук е тъй великолепно! Страхувам се да не се спъна от притеснение на дансинга. Може би следващия път…?
	— Разбира се, милейди — отвърна младежът с любезно кимване и се отдалечи.
	— Много добре, господарке — рече тихо Сейзед. — Акцентът ви беше безупречен. Вие, разбира се, ще трябва да танцувате с него на следващия бал. Но дотогава ще се поупражняваме и в танците.
	Вин се изчерви лекичко.
	— Може пък той да не присъства.
	— Възможно е — съгласи се Сейзед. — Но се съмнявам. Младите благородници доста си падат по нощните забавления.
	— Всяка вечер ли го правят?
	— Почти. В края на краищата основата причина, заради която хората посещават Лутадел, са баловете. Когато човек е в града и същата вечер има бал — а бал почти, винаги има, — той задължително го посещава, особено ако е млад и ерген. Едва ли ще очакват от вас да ходите на всички балове, но ще трябва да ви уредим поне два или три на седмица.
	— Два или три… — повтори Вин. — Ще ми трябват още рокли!
	Сейзед се усмихна.
	— О, ето, че вече мислите като благородна дама. А сега, господарке, ако ме извините…
	— Да те извиня?
	— Отивам на вечеря със стюардите — обясни Сейзед. — Служител от моя ранг обикновено бива освобождаван, след като господарят приключи с храненето. Съжалявам, че трябва да ви изоставя, но там ще е пълно с всякакви важни слуги на още по-важни благородници. Ще има разговори, за които господарят Келсайър би искал да научи.
	— И ще ме оставиш самичка?
	— Досега се справяхте отлично, господарке — успокои я Сейзед. — Никакви сериозни грешки, във всеки случай нищо, което да не се очаква от нова в двора дама.
	— Като какво например? — попита обезпокоено Вин.
	— По-късно ще обсъдим този въпрос. Останете си на масата, отпивайте от виното — старайте се да не ви пълнят често чашата — и изчакайте да се върна. Ако се приближат още млади мъже, отклонете ги също тъй деликатно, както постъпихте с първия.
	Вин кимна неуверено.
	— Ще се върна след около час — обеща Сейзед, но не тръгна, а я погледна, сякаш очакваше нещо.
	— Хъм… свободен си — сети се да каже Вин.
	— Благодаря, господарке — рече терисецът, поклони се и излезе.
	Вин остана сама.
	„Не съвсем сама — припомни си тя. — Келсайър е някъде тук и ме гледа от тъмното“. Тази мисъл донякъде я успокои и тя се намести на стола.
	Трима млади мъже я поканиха на танци и всеки прие вежливия й отказ. След тях нямаше повече кандидати — слухът, че не желае да танцува, се беше разпространил. Тя запомни имената на четиримата, които я заговориха — Келсайър щеше да ги иска, — и зачака.
	Колкото и да е странно, скоро усети, че й доскучава. Залата беше добре проветрена, но въпреки това под плътната рокля й беше топло. Най-зле се чувстваха краката й, заради дългата до глезените фуста. Ръкавите също не помагаха, макар че бяха изработени от коприна. Танците продължиха и тя почна да ги следи с интерес. Но скоро вниманието й се насочи към принудителите.
	Странно, но изглежда, те изпълняваха някаква функция на бала. Ту стояха встрани от групичките разговарящи аристократи, ту се присъединяваха към тях. Понякога в някоя от групите се възцаряваше мълчание, хората се извръщаха, търсеха принудителя и му махаха да отиде при тях с почтителни жестове.
	Вин се намръщи. Какво ли означаваше това? Не след дълго една от околните групи повика минаващ наблизо принудител. Бяха твърде далече, за да чуе разговора, но може би с калай…
	Пресегна се в себе си да разпали метала, но се поколеба. „Първо мед“ — досети се и я разпали. Трябваше да е свикнала вече да държи постоянно разпалена мед, за да не бъде разкрита.
	Прикрила аломантичните си умения, Вин разпали калай. Почти веднага светлините в залата се усилиха и тя неволно затвори очи. Музиката стана оглушителна, а постоянният брътвеж от десетките разговори — почти непоносим. Тя се опита да се съсредоточи върху този, който я интересуваше, и скоро вече го чуваше ясно.
	— … кълна се, че ще споделя с вас новината за срещата си с него преди който и да било друг — говореше един от благородниците. Вин погледна изпод мигли — беше седящият най-близо на масата.
	— Много добре — отвърна Принудителят. — Свидетелствам и го отбелязвам.
	Благородникът протегна ръка и се чу звън на монети. Вин раздуха калая и отвори широко очи тъкмо навреме, за да види как Принудителят се отдалечава от масата; прибираше нещо — вероятно монетите — в джоба на расото си.
	„Интересно“. За нейно съжаление хората около масата скоро станаха и я оставиха без обекти за подслушване. Докато гледаше как Принудителят се отправя към една съседна маса, отново взе да я обзема скука. Започна да тропа с пръсти по масата, като следеше разсеяно принудителите, и постепенно осъзна нещо.
	Един от тях й беше познат. Не този, който преди малко бе прибрал парите, а друг — по-възрастен. Нисък, с мрачно изражение и властни маниери. Дори първият принудител изглеждаше леко респектиран от него.
	Отначало Вин реши, че го е виждала във Финансовия отдел, когато ходиха там с Кеймън, и дори се паникьоса. После обаче си даде сметка, че не е същият човек. Беше го срещала някъде, но не там. Това е…
	„Баща ми“ — осъзна тя с внезапно изумление.
	Рийн й го бе показал веднъж, преди години, когато за пръв път дойдоха в Лутадел — тогава баща й инспектираше работниците в една ковачница. Рийн я беше вкарал в работилницата инкогнито, настояваше, че трябвало да види баща си поне веднъж — макар тя все още да не разбираше защо. Въпреки това бе запомнила лицето му.
	Едва се сдържа да не се свие на стола. Нямаше никакъв начин баща й да я познае — та той дори не знаеше, че тя съществува. Не без усилие тя насочи вниманието си встрани и се загледа през прозореца. Не виждаше добре близкия витраж заради надвисналата арка на колоната.
	Докато седеше, забеляза нещо, на което досега не бе обърнала внимание — тесен вграден в стената балкон, който опасваше цялата стена. Беше като копие на нишата под прозорците, но обикаляше в горната част на стената, между прозорците и тавана. Забеляза и някакво движение — двойки и отделни гости се разхождаха по балкона и наблюдаваха бала отгоре.
	Инстинктът я подтикваше да се качи, за да може да следи другите, без да следят нея. Освен това щеше да вижда по-добре знамената и витражите, а и да разгледа надписите по тавана, без да мижи и да се кокори.
	Сейзед й бе казал да остане на масата, но колкото повече време минаваше, толкова по-силно я привличаше скритият балкон. Нямаше търпение да стане и да се раздвижи, да разтъпче схванатите си крака. Присъствието на баща й — независимо, че не знаеше за нея — бе достатъчно силен мотив да се махне от първия етаж.
	„И без това едва ли още някой ще ме покани на танц — помисли си тя. — Направих каквото Келсайър искаше от мен, показах се пред обществото“.
	Тя се огледа и махна на минаващ наблизо прислужник.
	Той я доближи и се поклони почтително.
	— Как да се кача горе? — попита Вин и посочи балкона.
	— Встрани от оркестъра има стълбище, което отива до балкона — обясни момчето.
	Вин кимна небрежно, после, изпълнена с внезапна решимост, се изправи и тръгна към отсрещната част на залата. Никой не й обърна особено внимание и тя продължи по-уверено към стълбището.
	Каменният коридор се извиваше нагоре като спирала и стъпалата постепенно се скъсяваха. Малки изрисувани прозорци — не по-широки от дланта й — следваха извивките на външната стена, но бяха тъмни, неосветени от фенерите отвън. Вин се изкачваше енергично, пилеейки натрупаната от бездействието енергия, и скоро започна да пуфти под тежката рокля и от непрестанното усилие да не се спъне. Искра разпален пютриум бързо премахна умората й и тя вече не се потеше под грима.
	Катеренето обаче си заслужаваше. На горния балкон цареше сумрак — светлината идваше само от синкавите фенери в стената — и гледката към витражите беше зашеметяваща. Тук беше тихо и Вин имаше чувството, че е съвсем сама. Приближи се към парапета между две колони. Оттук, от толкова високо, видя, че каменните плочки на пода са подредени в странни фигури — нещо като сивкавобели вълни.
	„Мъгли?“ — помисли тя и се подпря на парапета. И той като стените на нишата зад нея бе старателно изваян и украсен — приличаше на сплетени дебели лозници. Колоните от двете страни бяха издялани във формата на каменни животни, замръзнали насред скок от балкона.
	— Да, това става, когато човек отиде да си напълни чашата с вино.
	Гласът накара Вин да подскочи и тя се завъртя. Зад нея стоеше млад мъж. Костюмът му не беше най-хубавият на бала, нито жилетката му по-ярка, отколкото на останалите. Сюртукът и ризата му бяха малко големички, косата му — разрошена. Държеше чаша вино, а външният джоб на сюртука му се бе издул от някаква твърде голяма за размерите му книга.
	— Връщаш се, а любимото ти място е заето от хубаво момиче. Вярно, един джентълмен би се преместил другаде и би оставил дамата сама да се наслаждава на гледката. Но пък това е най-хубавото място на балкона — единственото, което е достатъчно близо до някой фенер, за да можеш да четеш на светлината му.
	Вин се изчерви.
	— Извинете ме, милорд.
	— Ах, ето, че сега ме накарахте да се почувствам виновен. И всичко това заради чаша вино. Но погледнете — тук има достатъчно място за двама. Стига само да се помръднете лекичко.
	Вин се стъписа. Дали да му откаже? Той очевидно искаше да остане до нея — знаеше ли коя е? Дали да го попита за името му, за да го съобщи на Келсайър?
	Тя отстъпи леко встрани и младежът застана до нея. Облегна се на колоната, извади книгата от джоба си и за изненада на Вин се зачете. Прав беше — светлината от фенера падаше точно върху страниците. Вин постоя така, втренчила поглед в него, но той изглеждаше напълно погълнат от четивото. Дори не вдигна глава към нея.
	„Няма ли въобще да ми обърне внимание? — зачуди се тя, изненадана от това, че се чувства обидена. — Може би трябваше да облека по-хубава рокля?“
	Младежът отпи от виното, все така съсредоточен върху книгата.
	— Винаги ли четете на баловете? — попита Вин.
	Той най-сетне вдигна очи.
	— Всеки път, когато успея да се измъкна.
	— Това не обезсмисля ли идването ви? — попита Вин. — Защо трябва да присъствате, след като избягвате общуването с други хора?
	— Вие също сте тук горе — посочи той.
	Вин се изчерви.
	— Исках само да погледна залата отгоре.
	— Така ли? А защо отказахте на тримата, които ви поканиха да танцувате?
	Вин го погледна учудено. Младежът се усмихна и отново сведе поглед към книгата.
	— Бяха четирима — поправи го тя. — Отказах им, защото не мога да танцувам добре.
	Мъжът отпусна книгата и я погледна.
	— Не сте толкова срамежлива, колкото изглеждате.
	— Срамежлива? — повтори Вин. — Да не би аз да се правя, че чета книга в компанията на млада дама, на която дори не съм се представил?
	Мъжът повдигна учудено вежди.
	— А сега пък говорите като баща ми. Изглеждате доста по-добре от него, а сте също толкова свадлива.
	Вин го погледна ядосано и той завъртя очи и въздъхна.
	— Ох, добре, хайде да се направя на джентълмен. — Пристъпи към нея и се поклони с отработено изящно движение. — Лорд Елънд. Лейди Валет Реноа, ще ми позволите ли да постоя с вас на този балкон, докато чета?
	Вин скръсти ръце.
	„Елънд? Това фамилия ли е, или малко име? Какво ме е грижа? Той просто си искаше мястото. Но… откъде знае, че съм отказала да танцувам? И името ми?“ Кой знае защо, й се струваше, че Келсайър би искал да научи повече подробности за този разговор.
	Странно, но тя не изпитваше желание да прогони този мъж, както бе постъпила с другите. Вместо това отново се почувства пренебрегната, когато той заби нос в книгата.
	— Все още не сте ми казали защо предпочитате четивото вместо веселбата.
	Младежът въздъхна и отново свали книгата.
	— Ами, виждате ли, аз също не съм кой знае какъв танцьор.
	— Аха — рече тя.
	— Но — той вдигна пръст — не е само това. Може би още не го осъзнавате, но не е никак трудно да ви писне от тези забави. След като посетите пет-шестстотин започва да ви се струва, че се повтарят.
	Вин повдигна рамене.
	— Сигурно щяхте да се научите да танцувате по-добре, ако се бяхте упражнявали.
	Елънд повдигна вежди.
	— Няма да ме оставите да чета, нали?
	— Не мисля.
	Той въздъхна и натика книгата в джоба — който, впрочем, показваше видими белези от износване.
	— Е, добре. Искате ли вместо това да танцуваме?
	Вин замръзна. Елънд се усмихваше безгрижно.
	„Божичко! Този тип или е изключително ловък, или абсолютно му липсват обноски“. Притеснителното бе, че не можеше да определи кое от двете.
	— Да разбирам ли, че това означава не? — попита Елънд. — Хубаво — бях длъжен да ви предложа, нали съм джентълмен? Но се съмнявам, че двойките долу ще одобрят взаимното ни настъпване по палците.
	— Съгласна. Какво четете?
	— Дилистени — отвърна Елънд. — „Процесите над паметника“. Чели ли сте я?
	Вин поклати глава.
	— Е, малцина са я чели. — Той се наведе към перилата и надзърна долу. — Та какво мислите за първата си среща с двора?
	— Всичко е много… объркващо.
	Елънд се засмя.
	— Говорете каквото щете за Къща Венчър, но те знаят как да организират балове.
	Вин кимна и попита:
	— Вие не ги харесвате, нали? — Може би пред нея стоеше някой от съперниците на Венчър, за които й бе говорил Келсайър.
	— Не особено — призна той. — Обичат показността, особено пред другите благородници. Ако ще правят бал, трябва да е най-добрият. Няма значение, че изтощават прислугата до смърт при подготовката, а после ги пребиват, че на следващата сутрин салонът не свети от чистота.
	Вин го погледна изпитателно. „Това не са думи, които бих очаквала да чуя от един благородник“.
	Елънд млъкна. Изглеждаше малко смутен.
	— Няма значение. Този терисец не търси ли вас?
	Вин също се надвеси над перилата. И наистина, високата фигура на Сейзед стърчеше до нейната празна маса. Тъкмо бе повикал младия слуга и го разпитваше.
	— Трябва да си вървя — въздъхна Вин и се обърна към стълбите.
	— Какво пък… — подхвърли Елънд. — Ще мога да се върна към четенето.
	Махна й за довиждане и отвори книгата още преди тя да е направила първата крачка.
	Вин слезе долу толкова бързо, че се задъха. Сейзед веднага дойде при нея.
	— Съжалявам — каза тя.
	— Не ми се извинявайте, господарке — отвърна той тихо. — Не е необходимо, нито нужно. Пък и е добре, че сте се поразтъпкали. Все пак бих ви посъветвал да не изглеждате толкова разтревожена.
	— Време ли е да си вървим?
	— Моментът е удобен да се оттеглим, стига да искате — отвърна той и вдигна поглед към балкона. — Мога ли да попитам какво правехте там, господарке?
	— Исках да разгледам прозорците по-добре — отвърна тя. — Но горе разговарях с един човек. Отначало ми се стори заинтригуван от мен, но после осъзнах, че не е така. Няма значение — едва ли е толкова важен, че Келсайър да настоява за името му.
	— С кого по-точно говорихте? — попита Сейзед.
	— С онзи, в ъгъла на балкона.
	— Той от приятелите на лорд Венчър ли е?
	— Ако сред тях има човек на име Елънд.
	Сейзед видимо пребледня.
	— Разговаряли сте с лорд Елънд Венчър?
	— Хъм… да.
	— О, боже! — възкликна Сейзед. — Толкова по въпроса за контролираната анонимност.
	— Венчър? — повтори Вин и се намръщи. — Като Цитаделата Венчър?
	— Наследникът на Къщата и титлата — потвърди Сейзед.
	— Хъм — повтори Вин и осъзна, че може би трябва да е малко по-изплашена. — Държеше се безцеремонно — но по приятен начин.
	— Не бива да обсъждаме този въпрос тук — посочи Сейзед. — Вие сте далеч под неговото положение. Хайде, елате да си вървим. Май сгреших, като ви оставих…
	И тръгна, като продължаваше да си мърмори. Вин го последва. Докато прекосяваха залата, разпали още малко калай и погледна крадешком към балкона горе.
	Младежът държеше с една ръка разтворената книга, но тя бе готова да се закълне, че гледа към нея. Вин се усмихна и се остави на Сейзед да я отведе при каретата.


	13.


	Зная, че не биваше да позволявам на един обикновен носач да ми нарушава душевното равновесие. Но пък той е от Терис, откъдето произхождат множество пророчества. Ако някой наистина може да разбулва измами, няма ли да е точно той?
	Независимо от това продължих по пътя си натам, където според писанията ме очакваше моята предопределена съдба — крачех и усещах втренчения в гърба ми поглед на Рашек. Завижда ми. Подиграва ми се. Мрази ме.

	Вин седеше кръстосала под себе си крака в едно от най-хубавите кресла на лорд Реноа. Беше толкова приятно да се отърве от тежката рокля и да нахлузи обичайните риза и клин.
	Но от друга страна, тихото недоволство на Сейзед я караше да се присвива. Той стоеше мълчаливо в другия край на стаята и Вин подсъзнателно усещаше, че е сбъркала нещо. Сейзед я беше разпитал подробно за разговора с лорд Елънд. Проведе разпита почтително, но същевременно настойчиво.
	Според нея терисецът се притесняваше излишно за размяната на реплики с благородника. Не бяха разговаряли за нищо сериозно, а и самият Елънд не изглеждаше кой знае колко внушителен за лорд от Голяма къща.
	Макар че в него имаше нещо странно — нещо, което Вин бе пропуснала да сподели със Сейзед. В компанията му тя се чувстваше някак… уютно. Докато си припомняше отново случката, осъзна, че през цялото онова време не се бе чувствала като лейди Валет. Не беше и Вин, защото тази част от нея — стеснителната помощница на опитни бандити — бе почти толкова лъжлива, колкото и Валет.
	Не, тя просто бе такава, каквато си беше. Странно преживяване наистина. Беше се чувствала по същия начин с Келсайър и другите, но в значително по-ограничена степен. Как Елънд бе успял да пробуди в нея истинската й природа?
	„Дали пък не е използвал върху мен аломантия?“ — помисли си тя стреснато. Елънд беше висш благородник, не бе изключено да е и Усмирител. Може би зад разговора им се криеше повече, отколкото си мислеше тя.
	Намръщи се озадачено. По време на разговора бе разпалила мед, следователно не би могъл да й въздейства емоционално. Но по някакъв начин той бе успял да приспи бдителността й. Припомни си отново разговора, замислена за това колко необяснимо спокойна се бе чувствала. Да, нямаше съмнение, че се е държала твърде безгрижно.
	„Следващия път ще съм по-внимателна“.
	Беше сигурна, че ще се срещнат отново.
	Влезе един слуга и зашепна нещо на Сейзед. Бързо разпалване на калай й позволи да подслуша разговора — Келсайър най-сетне беше пристигнал.
	— Съобщете на лорд Реноа — рече Сейзед и облеченият в бели дрехи слуга кимна и забързано излезе. — Останалите също могат да си вървят — нареди Сейзед и другите слуги се раздвижиха. Досега бяха стърчали неподвижно, изплашени от поведението на Сейзед.
	Келсайър и лорд Реноа се появиха заедно, разговаряха тихо. Както винаги Реноа носеше скъп костюм в западняшки стил и се държеше уверено. Дори след като бе прекарала цяла вечер сред аристокрацията, Вин пак бе изненадана от благородната му осанка.
	Келсайър все още беше загърнат в мъглопелерината си.
	— Сейз? — попита той още щом влезе. — Имаш новини ли?
	— Боя се, че да, господарю Келсайър — отвърна Сейзед. — Оказва се, че тази вечер на бала господарката Вин е привлякла вниманието на лорд Елънд Венчър.
	— Елънд? — попита Келсайър и скръсти ръце. — Това не е ли наследникът?
	— Тъкмо той — потвърди Реноа. — С този младеж се запознах преди четири или пет години, когато баща му посети Западните райони. За човек с подобно положение се държеше твърде фриволно.
	„Преди четири години? — помисли Вин. — Не е възможно да се преструва на лорд Реноа от толкова отдавна. Нали Келсайър е избягал от Ямите само преди две!“ Погледна внимателно лъжелорда, но — както винаги — осанката и поведението му бяха безупречни.
	— Колко внимание й е обърнал? — попита Келсайър.
	— Поканил я да танцуват — продължи Сейзед. — Но господарката Вин била достатъчно предвидлива да откаже. Очевидно срещата им се дължи на случайно стечение на обстоятелствата — но се боя, че може да му се е понравила.
	Келсайър се подсмихна.
	— Научил си я твърде добре, Сейз. Вин, в бъдеще се опитай да овладееш чара си.
	— Защо? — попита Вин, като се постара да прикрие раздразнението си. — Нали искахте другите да ме харесват?
	— Не и толкова важен човек като Елънд Венчър, дете — заговори лорд Реноа. — Пратихме те в двора, за да си намериш приятели — а не да предизвикваш скандали.
	Келсайър кимна.
	— Венчър е млад, ерген и наследник на могъща Къща. Ако имаш връзка с него, можеш да ни създадеш сериозни проблеми. Придворните дами ще те ревнуват, а по-възрастните мъже няма да одобрят разликата в положението ви. За да се сдобием с нужната информация, аристократите трябва да виждат в теб неуверено и не особено привлекателно за брачен съюз момиче. И най-важното — нито дори намек за заплаха.
	— Освен това, дете мое — продължи лорд Реноа, — съмнявам се лорд Елънд Венчър да храни искрен интерес към теб. В двора той е известен с ексцентричното си поведение — вероятно просто се опитва да поддържа тази репутация, като се захваща с неочаквани занимания.
	Вин се изчерви. „Сигурно е прав“ — помисли си ядосано. Но въпреки това продължаваше да се сърди на тримата — и най-вече на Келсайър заради привидно безгрижното му, незаинтересовано поведение.
	— Да — обади се той. — Най-добре ще е да го избягваш. Опитай се да го обидиш лекичко. Изгледай го с онзи твой строг поглед.
	Вин се обърна към него.
	— Точно този! — рече той през смях.
	Вин стисна зъби, сетне си наложи да се успокои.
	— На бала видях баща ми — каза с надеждата да отклони вниманието им от лорд Венчър.
	— Настина? — попита Келсайър заинтригувано.
	Вин кимна.
	— Познах го от времето, когато ми го показа брат ми.
	— За какво става въпрос? — попита Реноа.
	— Бащата на Вин е принудител — обясни Келсайър. — И явно доста важен, след като го пращат на такъв бал. Знаеш ли как се казва, Вин?
	Тя поклати глава.
	— Описание? — продължи с разпита Келсайър.
	— Ами… гологлав… с татуировки около очите…
	Келсайър се закиска.
	— Само ми го покажи някой път, разбрано?
	Вин кимна и Келсайър се обърна към Сейзед.
	— Имаш ли списък на благородниците, които са канили Вин на танц?
	Сейзед кимна.
	— Тя ми го написа, господарю Келсайър. Освен това подочух туй-онуй по време на вечерята с останалите стюарди.
	— Добре — рече Келсайър и погледна големия часовник в ъгъла. — Ще оставим това за утре. Време е да тръгвам.
	— Да тръгваш? — възкликна Вин. — Но ти току-що дойде!
	— Знаеш как стоят нещата, Вин. — Той й намигна. — Пристигнеш ли някъде, рано или късно ще трябва да си тръгнеш. Постарай се да поспиш — изглеждаш изморена.
	И излезе, като си подсвиркваше весело.
	„Прекалено е безгрижен — отбеляза тя. — И потаен също. Обикновено казва какви са му плановете“.
	— Аз също ще се оттегля — рече Вин и се прозя.
	Сейзед я погледна подозрително, но в този момент Реноа го заговори и той се обърна. Вин изтича по стълбите до своята стая, загърна се с пелерината и отвори вратата на балкона.
	Мъглите нахлуха в стаята. Тя разпали желязо и бе възнаградена с гледката на очакваната изтъняваща синкава линия.
	„Да видим какво сте намислили, господарю Келсайър“.
	Разпали стомана и се хвърли в студената влажна есенна нощ. Калаят подсили зрението й и накара влажния въздух да подразни неприятно ноздрите й. Тя се Оттласна силно и Притегли леко вратата долу. Тази маневра й позволи да прелети над стоманените порти и тя ги използва за нов Тласък, с който да продължи напред.
	През цялото време се старееше да не изпуска от поглед синята линия, сочеща към Келсайър, но го следваше на достатъчно разстояние, за да не може да я види. Не носеше върху себе си никакъв метал — дори монети — и поддържаше огъня на медта, за да прикрива употребата на аломантия. Теоретично би могъл да я издаде само звук и тя се стараеше да се движи колкото се може по-безшумно.
	За нейна изненада Келсайър не се бе отправил към града, а на север. Вин го последва.
	„Къде ли отива? Дали ще заобиколи Фелисе? До някоя от къщите в покрайнините?“
	Келсайър продължи още известно време на север, после металната му линия започна да избледнява. Вин спря при група ниски дръвчета. Синкавата линия изтъняваше с обезпокоителна бързина — Келсайър внезапно бе ускорил темпото на придвижване. Тя изруга тихо и се хвърли след него.
	Линията на Келсайър се изгуби в нощта. Вин въздъхна, забави ход и разпали желязо, но дори с негова помощ едва успя да зърне чезнещата в далечината следа. Нямаше шанс да го настигне.
	Но разпаленото желязо й показа нещо друго. Тя сбърчи вежди, продължи напред и стигна солиден източник на метал — две малки бронзови пръчки, забити в земята на няколко крачки една от друга. Издърпа едната и се загледа през мъглите на север.
	„Той скача — помисли си. — Но защо?“ Подскачането беше по-бързо от ходенето, но какъв смисъл от него в тази пустош?
	„Освен ако…“
	Продължи в същата посока и скоро се натъкна на още две забити в земята пръчки. Погледна назад. Не беше лесно да се прецени в мрака, но й се стори, че пръчките образуват линия, сочеща към Лутадел.
	„Така значи го прави“. Келсайър притежаваше невероятната способност да се придвижва между Фелисе и Лутадел със забележителна бързина. Беше си мислила, че използва коне, но се оказваше, че има и по-добър начин. Той — или някой друг преди него — бе прокарал между двата града аломантичен път.
	Тя стисна едната пръчка — нуждаеше се от нещо, което да й помогне да смекчи приземяването си, — пристъпи пред другата и се изстреля във въздуха.
	Натисна силно, разпалвайки стомана, и се насочи право нагоре в небето. Докато се носеше, разпали желязо в търсене на други източници на метал. И скоро те се появиха — две линии право на север и още две в далечината от двете й страни.
	„Тези встрани са за корекция на курса“ — даде си сметка тя. Трябваше да следва северната посока, ако искаше да остане на този бронзов път. Наклони се леко вляво, така че да прелети точно над следващите две пръчки, и отново се изстреля напред.
	Доста бързо му хвана цаката и заподскача от една точка към следващата, без да се приближава до земята. След няколко минути улови ритъма и почти не се налагаше да извършва странични корекции.
	Оказа се, че придвижването по този начин е необичайно бързо — особено през тази пресечена местност. Мъглите се носеха край нея, пелерината й се вееше и плющеше. И все пак скоростта й не бе достатъчна. Беше се забавила твърде много да разглежда пръчките. Трябваше да настигне Келсайър, преди да е доближил Лутадел — влезеше ли в града, нямаше шанс да го проследи.
	Започна да отскача още по-силно, с главозамайваща скорост, диреше отчаяно следи от аломантия напред. След десетина минути подскачане пред нея най-сетне изплува тънка синкава линия — но тази сочеше нагоре, вместо надолу, към следващите пръчки.
	Сетне се появи втора линия, и трета.
	Вин се намръщи озадачено и се приземи. Разпали калай и в нощта пред нея изникна масивна сянка, на чийто връх сияеха топки светлина.
	„Градските стени — помисли си тя изненадано. — Толкова скоро? Изминах разстоянието два пъти по-бързо, отколкото ездач на кон!“
	Но това означаваше, че е изгубила Келсайър. Навъси се недоволно и използва пръчката, която носеше, за да се извиси до бойниците. Щом стъпи на влажните камъни, Притегли пръчката в ръката си. Пресече стената, подскочи върху каменния парапет и се взря в града.
	„Сега какво да правя? — зачуди се ядосано. — Да се връщам във Фелисе? Или да се отбия в работилницата на Клъбс да видя какво става там?“
	Постоя неуверено около минута, след това скочи от стената и започна да се придвижва по покривите. Носеше се почти слепешката, като се Оттласкваше от пантите и дръжките на прозорците и често използваше бронзовата пръчка — най-вече при по-дългите скокове. Едва когато наближи, си даде сметка, че подсъзнателно се е движела в тази посока.
	В мрака пред нея се издигаше Цитаделата Венчър. Карбидните лампи бяха изгасени и само няколко фенера мъждукаха до постовете на стражите.
	Вин приклекна на един покрив и се зачуди какво ли може да я е довело при крепостта. Студеният вятър рошеше косата й и караше пелерината й да пърха. Носеше и хладни капки. Скоро пръстите й започнаха да измръзват.
	И изведнъж тя забеляза някакво движение вдясно. Приведе се още и разпали калай.
	Келсайър стоеше на един покрив през три къщи от нея, едва осветен от разсеяната светлина. Изглежда, не я бе забелязал. Наблюдаваше Цитаделата, но бе твърде далече, за да разгадае изражението му.
	Вин го следеше с изпълнен с подозрение поглед. Беше се престорил на безразличен за запознанството й с Елънд, но може би бе по-разтревожен, отколкото показваше. Внезапно пробудилият се в нея страх я накара да се напрегне.
	„Дали не е дошъл да убие Елънд?“
	Убийството на висш наследник на могъща Къща със сигурност би предизвикало нарастване на напрежението сред благородниците.
	Чакаше обезпокоена да види какво ще последва. По някое време Келсайър се изправи и се Оттласна от покрива.
	Вин хвърли бронзовата пръчка зад себе си — инак щеше да я издаде — и се понесе след него. Желязото прихващаше синкави линии, местещи се в далечината, и тя ускори темпо, прехвърляше по няколко улици, като се Оттласкваше от металните порти.
	Келсайър се движеше към центъра. Вин смръщи вежди. Каква ли беше целта му? Натам бе Цитаделата Ерикелер, чийто притежател бе един от едрите доставчици на оръжие. Може би Келсайър възнамеряваше да наруши по някакъв начин доставките, с което да даде предимство на Къща Реноа?
	Стъпи на поредния покрив и потърси с поглед Келсайър. Отново се бе изгубил в мрака. „Пак ускори темпо…“
	На рамото й падна ръка.
	Вин ахна, извъртя се и разпали пютриум.
	Келсайър я разглеждаше с вдигнати вежди.
	— Би трябвало сега да сте в леглото, млада госпожице.
	Вин погледна встрани, към синкавата метална линия.
	— Но…
	— Там е кесията ми — отвърна усмихнато Келсайър. — Умелият крадец отмъква не само чуждите пари, но и чуждите номера. Започнах да внимавам повече, откакто ме проследи миналата седмица — но отначало си помислих, че си някой Мъглороден Венчър.
	— Те имат ли си?
	— Сигурен съм, че имат — отвърна Келсайър. — Повечето от Големите къщи разполагат със свой Мъглороден — но твоят приятел Елънд не е от тях. Той не е дори Мъглив.
	— Откъде знаеш? Може да се прикрива.
	Келсайър поклати глава.
	— Едва не загина при едно нападение преди няколко години. Ако притежаваше някакви способности, сигурно щеше да ги прояви тогава.
	Вин кимна, все още свела глава, за да не среща погледа му.
	Той въздъхна, приседна на скосения покрив и преметна крак от другата страна на билото.
	— Сядай.
	Вин се настани срещу него. Над тях мъглите продължаваха да се кълбят и започваше да ръми — нещо съвсем обичайно за тукашните нощи.
	— Вин, не мога да ти позволя да ме следиш непрестанно — заговори Келсайър. — Забрави ли нашия разговор за доверието?
	— Ако наистина ми вярваш, щеше да ми кажеш къде отиваш.
	— Не е задължително — възрази Келсайър. — Може би не искам другите да се безпокоят за мен.
	— Всичко, което правиш, е твърде опасно — укори го тя. — Едва ли ще се безпокоим повече, ако сме в течение на подробностите.
	— Някои задачи са по-опасни от други — рече тихо Келсайър.
	Вин млъкна и погледна в посоката, в която го бе видяла да се насочва. Към центъра на града.
	Към Кредик Шау, Хълма на хилядите кули. Дворецът на лорд Владетеля.
	— Отиваш да се срещнеш с лорд Владетеля! — прошепна тя.
	— Да се „срещна“ е твърде силна дума — поправи я той. — Отивам в двореца, но искрено се надявам да не се виждам с лорд Владетеля. Все още не съм готов за него. Независимо от това ти самата още сега се отправяш към работилницата на Клъбс.
	Вин кимна.
	Келсайър се намръщи.
	— Смяташ да ме проследиш, нали?
	Вин помисли малко, после кимна пак.
	— Защо?
	— Защото искам да ти помогна. Досега ролята ми се изчерпва с посещението на бала. Но аз съм Мъглородна — ти самият ме обучи. Не смятам да си седя и да гледам как хората се хранят или танцуват, докато всички останали се занимават с опасни дела.
	— Това, което ще правиш на баловете, е много важно.
	Вин кимна и сведе поглед. Щеше да го остави да се отдалечи и после да го последва. И причината за това донякъде бе, че беше започнала да се чувства част от неговата група. Да смята другите за приятели, каквито никога досега не бе имала. Искаше да допринася с нещо за това, което вършеха, да помага.
	Но същевременно един глас дълбоко в нея й шепнеше, че Келсайър не й казва всичко. Може би й вярваше, може би не. Но несъмнено имаше свои тайни. Единайсетият метал и лорд Владетеля бяха част от тези тайни.
	Келсайър улови погледа й и вероятно разгада намерението й да го последва, защото въздъхна.
	— Говоря сериозно, Вин. Не можеш да дойдеш с мен.
	— Защо да не мога? — попита тя, отказала да се преструва. — Щом това, което вършиш, е опасно, няма ли да е по-добре, ако друг Мъглороден ти пази гърба?
	— Все още не познаваш всички метали.
	— Само защото не си ме научил.
	— Трябва ти още тренировка.
	— Най-добрата тренировка е действието — възрази Вин. — Брат ми ме учеше да крада, като ме водеше на обири.
	Келсайър поклати глава.
	— Твърде опасно е.
	— Келсайър — заговори тя съвсем сериозно. — Ние подготвяме свалянето на Последната империя. Честно казано, не очаквам да доживея дори до края на тази година. Непрестанно повтаряш на другите колко е важно, че разполагат с двама Мъглородни. Едва ли ще е толкова важно, ако не ми позволиш _да бъда_ Мъглородна. Колко още смяташ да чакаш? Докато съм „готова“? Не мисля, че това ще стане някога.
	Келсайър я погледна внимателно и се засмя.
	— Първия път, когато те видях, не можах да изтръгна и думичка от устата ти. А сега ми изнасяш лекции.
	Вин се изчерви. Келсайър въздъхна, бръкна под пелерината си и извади нещо.
	— Не мога да повярвам, че го правя — рече той и й подаде късче метал.
	Беше мъничко сребристо топче, толкова лъскаво и гладко, че приличаше на замръзнала капка от някаква течност, но същевременно бе твърдо на допир.
	— Атиум — обясни Келсайър. — Десетият и най-мощен от всички познати аломантични метали. Това топче струва повече от кесията с боксинги, която ти дадох.
	— Това малко топченце? — попита тя изненадана.
	Келсайър кимна.
	— Атиумът се добива само на едно място — в Хатсинските ями, и лорд Владетеля контролира продукцията и разпространението му. Големите къщи имат право да купуват ограничени количества месечно, което е един от основните способи на лорд Владетеля да ги държи под контрол. Хайде, глътни го.
	Вин гледаше металното късче, разколебана дали няма да прахоса нещо толкова ценно.
	— Не можеш да го продадеш. — Келсайър се подсмихна. — Няколко банди са се опитвали, но винаги са ги проследявали и екзекутирали. Лорд Владетеля е особено ревнив към този метал.
	Вин кимна и глътна топчето. Почти веднага усети в нея да се надига нова сила, очакваща да бъде разпалена.
	— Добре — рече Келсайър и се изправи. — Ще го разпалиш веднага щом тръгнем.
	Вин кимна. Поеха заедно и тя се пресегна вътре в себе си, към този нов извор на могъщество.
	За миг фигурата на Келсайър се размъти, после пред нея се появи второ, огледално, но прозрачно и призрачно изображение. Беше досущ като Келсайър, само дето вървеше на няколко крачки пред него. Между копието и оригинала мъждукаше едва забележим послеобраз.
	Беше като… обратна сянка. Копието правеше всичко, което правеше Келсайър — само че малко _преди_ него. Свърна встрани и Келсайър го последва.
	Устата на копието се раздвижи. Секунда по-късно Келсайър заговори:
	— Атиумът позволява да се надзърне съвсем недалече в бъдещето. Или, по-точно, помага ти да видиш какво ще направят хората след малко. Освен това усилва мозъчните функции и ти позволява да усвояваш по-бързо нова информация, както и да реагираш по-правилно и точно.
	Сянката спря, Келсайър я настигна и също спря. Изведнъж сянката се пресегна, зашлеви Вин и тя машинално вдигна ръка пред себе си миг преди истинският Келсайър да замахне. Успя да отбие удара.
	— Докато гориш атиум — продължи той, — нищо не може да те изненада. Можеш да се изплъзнеш на удар с кинжал, да предугадиш действията на противника. Можеш да избягваш с лекота всякакви атаки, понеже знаеш къде точно ще те нападнат. Атиумът те прави почти неуязвима. Усилва ума и ти помага да възприемаш нови неща.
	Изведнъж от тялото на Келсайър се отделиха десетина изображения. Всяко от тях се хвърли в различна посока, някои се изкатериха по покрива, други скочиха във въздуха. Вин свали ръка и объркано отстъпи назад.
	— Аз също разпалих атиум — рече Келсайър. — Виждам какво ще направиш и това променя моите действия — което на свой ред променя твоите. Изображенията отразяват всяка моя възможна реакция.
	— Сега вече се обърках — призна Вин, като местеше поглед между постоянно изникващите фигури.
	Келсайър кимна.
	— Единственият начин да победиш някой, който гори атиум, е и ти да го разпалиш — по такъв начин никой от вас няма предимство.
	Изображенията изчезнаха.
	— Какво направи? — попита изненадано Вин.
	— Нищо — отвърна Келсайър. — Най-вероятно запасът ти от атиум свърши.
	Вин стреснато осъзна, че е прав — атиумът се бе изчерпал.
	— Той гори ужасно бързо!
	— Най-бързо пропиляното ти състояние, нали?
	Вин кимна, все още смаяна.
	— Истинско прахосничество.
	Келсайър сви рамене.
	— Атиумът е ценен само в аломантията. Ако не го прилагаме, няма да струва нищо. Разбира се, колкото повече го използваме, толкова по-рядък става. Интересна взаимовръзка — ето ти тема за разговор с Хам. Той обича да разсъждава по въпроса за атиума и икономиката. По-важното е, че всеки Мъглороден, срещу когото се изправяш, вероятно ще притежава атиум. Ала едва ли ще бърза да го използва. Освен това няма да го е погълнал — атиумът е крехък и бързо се разгражда от стомашните сокове. Така че ще трябва да балансираш между нуждата и ефективността. Ако сметнеш, че противникът ти използва атиум, най-добре веднага да погълнеш своя — но внимавай да не те примами да го направиш, преди да го е направил той.
	Вин кимна.
	— Това значи ли, че ще ме вземеш с теб тази нощ?
	— Да. И вероятно ще съжалявам — въздъхна Келсайър. — Но не виждам как да те накарам да останеш — освен ако не те вържа, разбира се. Само че, Вин, нека те предупредя. Може да е опасно. Прекалено опасно. Не смятам да се срещам с лорд Владетеля, но наистина искам да се промъкна в неговата крепост. Мисля, че зная къде да намеря ключа за неговия разгром.
	Вин се усмихна и пристъпи към Келсайър, който й бе дал знак да го доближи. Той бръкна в кесията си, извади стъкленица и й я подаде. Беше обичайната аломантична стъкленица, само дето течността вътре съдържаше една-единствена капка метал. Атиумното топче бе няколко пъти по-голямо от това, което й бе дал преди малко.
	— Не го използвай, освен ако не се налага — предупреди я Келсайър. — Трябват ли ти и други метали?
	Вин кимна.
	— Изгорих повечето от запасите си, за да те настигна.
	Келсайър й подаде друга стъкленица и каза:
	— Но първо ще идем да намерим кесията ми.


	14.


	Понякога се питам дали не губя разсъдъка си.
	Може би е заради мисълта, че един ден на плещите ми ще тежат съдбините на целия свят. Може да е заради смъртта, която съм виждал, за изгубените приятели. Приятели, които бях принуден да убия.
	И в двата случая нерядко ме спохождат сенки. Тъмни създания, които не познавам, нито бих искал да опозная. Дали и те не са творения на преуморения ми ум?

	Заваля малко след като откриха кесията. Не валеше силно, не и достатъчно, за да прогони мъглата. Вин потрепери, нахлузи качулката и приклекна на покрива зад Келсайър. Той не обръщаше особено внимание на времето, тя също. Нищо нямаше да й стане от малко дъжд — вероятно той дори щеше да им помогне, да ги скрие на последната отсечка.
	Пред тях се издигаше Кредик Шау. Островърхите кули и бойници бяха като черни нокти в нощта. Бяха различни на широчина — едни достатъчно големи да поберат стълбища и просторни стаи, други само тънки метални пръчки в небето. Разнообразието придаваше на комплекса странен асиметричен изглед.
	Забулените в мъгла и влага кули и бойници наподобяваха потъмнели от сажди кости на оглозган труп. Докато ги разглеждаше, Вин почувства някаква неясна _угнетеност_… сякаш самата близост до тях бе достатъчна да прогони всяка надежда.
	— Целта ни е тунелът под най-далечната кула вдясно — обясни Келсайър, сипещият се дъжд почти заглушаваше думите му. — Ще търсим едно помещение в средата на тунела.
	— Какво има вътре?
	— Не зная — отвърна Келсайър. — Тъкмо това трябва да разберем. Веднъж на три дни — а днес е точно такъв ден — лорд Владетеля посещава тази стая. Стои вътре три часа после си тръгва. Това ми е вторият опит да се добера до стаята. Първият беше преди три години.
	— Ах, онази операция — сети се Вин. — При която…
	— Ме заловиха. Да. По онова време смятахме, че лорд Владетеля държи в стаята богатствата си. Сега вече не мисля така, но съм заинтригуван. Странно е защо слиза долу редовно. Вин, в онази стая има нещо. Нещо важно. Може би там се крие тайната за неговото безсмъртие и сила.
	— Какво ни интересува това? — попита тя. — Нали разполагаш с Единайсетия метал, с който можеш да го победиш?
	Келсайър сбърчи вежди. Вин очакваше отговор на въпроса си, но май нямаше да получи.
	— Последния път не можах да я стигна, Вин — каза той. — Бяхме съвсем близо, но слязохме дотам прекалено лесно. Когато наближихме, отвън вече ни очакваха инквизитори. Чакаха точно нас.
	— Някой им е казал, че идвате?
	Келсайър кимна.
	— Подготвяхме операцията от месеци. Бяхме уверени в успеха и смятахме риска за оправдан. Двамата с Мейр бяхме най-добрите — операцията трябваше да протече безупречно. — Келсайър млъкна и я погледна. — Тази вечер не съм планирал нищо. Просто ще влезем, ще се справим безшумно с всеки, който се опита да ни попречи, после ще проникнем в онази стая.
	Вин седеше смълчана, усещаше студения дъжд върху мокрите си ръце. Накрая бавно кимна.
	Келсайър се подсмихва.
	— Някакви възражения?
	Вин поклати глава.
	— Аз те накарах да ме вземеш с теб. Нямам право да възразявам сега.
	Келсайър се засмя.
	— Май съм бил твърде дълго в компанията на Бриз. Не вярвам, че съм прав, ако някой не ми каже, че съм луд.
	Вин повдигна рамене. Но докато пристъпваше по билото на покрива, го почувства отново — усещането за угнетеност, което пропиваше Кредик Шау.
	— Келсайър, послушай ме — рече тя. — За двореца… там нещо не е наред.
	— Това е заради лорд Владетеля — отвърна Келсайър. — Той излъчва като невероятно мощен Усмирител и влияе на чувствата на всеки, който се доближи до него. Разпали малко повече мед, това ще ти помогне да не го усещаш.
	Вин кимна и раздуха медта. Почти веднага странното чувство изчезна.
	— По-добре ли си?
	Тя кимна отново.
	— Хубаво — рече той и й подаде шепа монети. — Стой близо до мен и дръж атиума в готовност — за всеки случай.
	И се хвърли от покрива. Вин го последва. Лентите на пелерината й зашляпаха, подгизнали от дъжда. Докато падаше, тя разгоря пютриум и удари земята с аломантично подсилени крака.
	Келсайър отскочи почти мигновено и тя го последва. При други обстоятелства сблъсъкът с мокрия паваж можеше да доведе до тежки последствия, но захранваните й с пютриум мускули реагираха с точност, сила и баланс. Тя се затича във влажната мъглива нощ, разпалвайки калай и мед — единият метал й позволяваше да вижда, другият — да се крие.
	Келсайър заобиколи дворцовия комплекс. Странно, но нямаше външна стена. „Разбира се, че няма. Кой би посмял да нападне лорд Владетеля?“
	Равна павирана площадка заобикаляше Хълма на хилядите кули. Никакви дървета или храсти, нито постройки, които да отклоняват вниманието на наблюдаващия от потискащата асиметрична колекция крила, кули и шпилове, съставящи Кредик Шау.
	— Започваме — прошепна Келсайър и гласът му почти прокънтя заради изострения й от калая слух. Той се обърна и се насочи право към едва ниска, подобна на бункер част от двореца. С приближаването Вин различи двама стражи, застанали при покритата с орнаменти врата.
	Без да губи нито миг, Келсайър се нахвърли върху мъжете и прониза единия с кинжал. Вторият се опита да извика, но Келсайър подскочи и заби ботуши в гърдите му. Стражът отхвърча от нечовешкия по сила удар, блъсна се в стената и рухна на земята. Миг по-късно Келсайър се изправи, блъсна с рамо вратата и я разтвори.
	Бледа светлина от самотен фенер озаряваше коридора зад прага. Келсайър се шмугна вътре. Вин разпали калай и го последва приведена, с разтуптяно сърце. Никога, през цялата си досегашна кариера на крадец, не бе участвала в подобно нещо. Имаше опит от безшумни, добре обмислени обири и измами, а не от нападения и кражби с взлом. Докато следваше Келсайър по коридора — обувките и краищата на пелерините им оставяха мокри следи по каменния под, — опипваше нервно стъкления кинжал, чиято кожена дръжка бе подгизнала от мократа й длан.
	Един мъж се появи в коридора пред тях — излезе от помещение, което вероятно се ползваше за караулно. Келсайър се метна напред, заби лакът в корема му, сетне го блъсна в стената. Стражникът се свлече, Келсайър го прескочи и влезе в помещението.
	Вин го последва и се озова сред хаос. Келсайър бе Притеглил в ръката си металния свещник от ъгъла и сега го въртеше и поваляше войниците един след друг. Стражниците викаха изплашено и се мъчеха да избегнат свистящия свещник. Покритата с остатъци от храна маса отхвърча към стената, блъсната от завладените от паника мъже.
	Един от войниците скочи към Вин и тя реагира, без да мисли. Разпали стомана и хвърли шепа монети. Тласна ги и металните късове се стрелнаха напред, забиха се в тялото на войника и го повалиха.
	Тя разпали желязо и Притегли монетите обратно. Замахна с окървавена ръка и обсипа помещението с метал — повали трима войници. Келсайър свали последния с импровизирания си боздуган.
	„Току-що убих четирима души“ — помисли си замаяно Вин. По-рано убийствата бяха специалност на Рийн.
	Дочу шум зад гърба си, обърна се и видя втори отряд войници да нахлува през вратата отсреща. Келсайър хвърли свещника и я заобиколи. Четирите фенера на караулното внезапно бяха изтръгнати от стойките си и се понесоха право към него. Той се наведе на една страна и ги остави да се сблъскат.
	В стаята се възцари мрак и Вин разпали калай, за да може да вижда. Стражниците, за разлика от нея, се спряха неподвижно. За едно мигване на окото Келсайър се озова сред тях. В мрака засвяткаха кинжали. Отекнаха писъци. След секунди се възцари тишина.
	Вин стоеше, обкръжена от смърт. От вкочанените й пръсти се посипаха кървави монети. С другата си ръка продължаваше да стиска кинжала — макар и само за да успокои треперенето си.
	Келсайър сложи ръка на рамото й и тя подскочи.
	— Това бяха лоши хора, Вин — каза той. — Всеки скаа дълбоко в сърцето си знае, че най-голямото престъпление е да браниш с оръжие Последната империя.
	Вин кимна вцепенено. Не се чувстваше добре. Може би заради убийствата, или защото вече беше вътре в двореца, но бе готова да се закълне, че усеща почти физически могъществото на лорд Владетеля. Нещо непрестанно Притискаше съзнанието й, караше я да се чувства угнетена въпреки разпалената мед.
	— Хайде. Нямаме време — подкани я Келсайър и прескочи труповете. Вин го последва навъсено.
	„Аз го накарах да ме доведе — помисли си. — Исках да се бия, също като него. Ще трябва да свикна с това“.
	Влязоха във втори коридор и Келсайър подскочи и се стрелна напред. Вин направи същото. Запрехвърчаха от врата до врата, като използваха металните предмети за котви, с които да се Притеглят.
	Подминаха няколко странични коридора. Въздухът свистеше в ушите им. Двама войници се появиха недалеч пред тях. Келсайър повали единия с ритник, превъртя се във въздуха и забоде кинжал в шията на другия. И двамата паднаха.
	„Никакъв метал — отбеляза мислено Вин, докато се спускаше на земята. — Никой от стражниците в двореца не носи метални предмети“. Наричаха ги Мътните убийци. Войници, обучени да се бият с аломанти.
	Келсайър свърна в един страничен коридор и Вин ускори бяг, за да не изостава. Разпали пютриум и се ядоса, че не може да движи краката си още по-бързо. Внезапно Келсайър спря и Вин го настигна. Вдясно имаше отворена сводеста врата и през нея нахлуваше много по-ярка светлина, отколкото на блещукащите коридори и фенери. Вин приглуши пламъка на калая и последва Келсайър през вратата.
	Шест мангала осветяваха с трепкащи пламъци просторно помещение. За разлика от аскетичните коридори, тази стая бе украсена с инкрустирани със сребро стенописи, изобразяващи лорд Владетеля. Приличаха на витражите, който Вин бе разглеждала на бала, само дето не бяха тъй абстрактни. Имаше планина. Голяма пещера. И кладенец от светлина.
	И нещо много черно.
	Келсайър продължи навътре. Вин се огледа. В средата на стаята, под високия купол над тавана, имаше… как да го определи? — постройка в постройката. Изрисувана с орнаменти, с резбован камък и преплитащи се мотиви, пред тях се издигаше ниска крипта. Иначе пустото помещение навяваше някакво странно, тържествено чувство.
	Келсайър зашляпа с боси крака по гладкия черен мрамор. Вин го последва изплашена и приведена — помещението изглеждаше празно, но сигурно имаше стражи. Келсайър доближи дъбовата врата на криптата, чиято повърхност бе изписана с непознати за Вин знаци, пресегна се и я отвори.
	Вътре стоеше Стоманен инквизитор. Съществото се усмихна и устните му се разтвориха в зловеща гримаса под двата шипа, забити през очите му.
	— Бягай, Вин! — извика Келсайър.
	В същия миг инквизиторът се хвърли напред и го сграбчи за шията.
	Вин замръзна. С крайчеца на окото си забеляза още двама инквизитори с черни раса да влизат през една странична арка. Високи, слаби, гологлави, те също имаха стоманени шипове в очите и татуировки на Министерството около тях.
	Инквизиторът вдигна Келсайър във въздуха и обяви със стържещ глас:
	— Келсайър, Оцелелият от Хатсин. — Обърна се към Вин. — И… ти. Търсех те. Ще помогна на този тип да умре бързо, ако ми кажеш кой е благородникът, от чиито чресла си се пръкнала на този свят, мелезче.
	Келсайър се закашля, мъчеше се да си поеме въздух, докато се бореше с вкопчените във врата му пръсти. Инквизиторът го погледна със стоманените си очи. Келсайър се закашля отново, сякаш се мъчеше да каже нещо, и завладян от любопитство, инквизиторът го доближи до себе си.
	Ръката на Келсайър се стрелна и стъкленият кинжал се заби в шията на инквизитора. Докато мъжът с черно расо се олюляваше, Келсайър стовари ръба на дланта си върху предмишницата му и костта се строши с хрущене. Инквизиторът го изпусна и Келсайър рухна на мраморния под, споходен от нов мъчителен пристъп на кашлица.
	Пое си дъх на болезнени пресекулки и изгледа ядосано Вин.
	— Казах _да бягаш_! — изхриптя и й подхвърли нещо.
	Вин се протегна да улови подхвърлената кесия, но тя изведнъж подскочи и литна стремително към нея. Вин с изненада осъзна, че Келсайър не й хвърля кесията, а я мята по нея.
	Кожената торбичка я блъсна в гърдите. Тласната от аломантичната сила на Келсайър, Вин отлетя назад — покрай двамата изненадани инквизитори — и се свлече при вратата, хлъзна се по гладкия мрамор.
	Огледа се замаяно. В другия край Келсайър вече се надигаше. Главният инквизитор обаче не изглеждаше особено обезпокоен от щръкналия в шията му кинжал. Другите двама бяха застанали между нея и Келсайър. Единият бавно се извърна към нея и Вин улови смразяващия му нечовешки поглед.
	— Бягай! — Думата отекна в сводестата стая. И този път, най-сетне, стигна до ума й.
	Вин се изправи с трескаво дращене — страхът бързо я завладяваше, крещеше в нея, подканяше я да действа. Тя се шмугна през отворената врата, без да знае дори дали е същата, през която бяха влезли. Стиснала кесията на Келсайър, Вин разпали желязо и затърси трескаво някаква котва по коридора.
	„Трябва да се измъкна!“
	Улови първия къс метал, който видя, и Дръпна. Краката й се откъснаха от земята и тя се стрелна по коридора е необуздана скорост. Ужасът й помагаше да изгаря желязото още по-бързо.
	Внезапно се люшна и всичко се завъртя. Удари се в земята под неочакван ъгъл — с главата напред в гладкия камък — и остана да лежи замаяно. Какво беше станало? Кесията… някой я беше Притеглил, бе използвал метала вътре, за да я дръпне рязко назад.
	Обърна се и видя тъмна фигура да се носи след нея по коридора. Инквизитор. Той се приземи на няколко крачки от нея и спокойно тръгна напред. Лицето му беше безстрастно.
	Вин разпали калай и пютриум, за да прочисти ума си и да овладее болката. После Тласна две монети към Инквизитора.
	Той вдигна ръка и монетите застинаха във въздуха. Тласъкът на Вин внезапно я отметна назад и тя се затъркаля по каменните плочи, пързаляше се по гладката им повърхност.
	Когато най-сетне спря, първото, което чу, бе звънът на монети върху мраморния под. Разтърси глава, усетила поне десетина нови ожулвания по тялото си. Инквизиторът прекрачи разпръснатите монети и тръгна към нея със спокойна походка.
	„Трябва да се измъкна оттук!“ Дори Келсайър се страхуваше да се изправя срещу инквизитор. Щом той не можеше да се справи, какви шансове имаше тя?
	Никакви. Захвърли кесията, скочи и се мушна през първата врата, която й се изпречи пред очите.
	Озова се в пусто помещение със златен олтар в центъра. Освен него имаше четири високи метални свещника и множество религиозни принадлежности, заради които стаята изглеждаше тясна и претрупана.
	Обърна се и Притегли един свещник — спомни си, че Келсайър бе направил същия трик малко по-рано. Инквизиторът пристъпи в помещението, вдигна ръка с почти радостен жест и издърпа свещника от нейната с лишено от видимо усилие аломантично притегляне.
	„Колко е силен!“ — помисли тя ужасено. Вероятно балансираше, като Теглеше стойките на фенерите зад себе си. Но силата на неговото Желязно теглене бе много по-голяма от тази, която Келсайър й бе демонстрирал и в най-добрите си моменти.
	Вин скочи и се Притегли леко нагоре и над олтара. При вратата инквизиторът посегна към една купа, положена на невисок постамент, и Притегли отвътре шепа малки метални триъгълници. Острите им ръбове срязаха дланта му на десетки места. Без да обръща внимание на раните, той вдигна окървавената си ръка.
	Вин извика изплашено и се скри зад олтара тъкмо когато металните триъгълници профучаха над кея и се забиха в стената отзад.
	— Няма къде да избягаш — произнесе инквизиторът с дрезгав глас. — Ела с мен.
	Вин се огледа. Помещението нямаше други врати. Тя подаде предпазливо глава и в същия миг към лицето и се стрелна блестящо метално късче. Тя го Тласна, но инквизиторът бе твърде силен. Наложи и се да се наведе и да остави триъгълника да прелети покрай нея, инак щеше да я прикове за задната стена.
	„Трябва ми нещо, с което да ги спирам. Нещо, което не е направено от метал“.
	И докато инквизиторът бавно я приближаваше, откри каквото й трябваше — тежка подвързана с кожа книга, положена до олтара. Сграбчи я, но се поколеба. Няма смисъл да трупаш богатства, ако ще умираш. Извади стъкленицата на Келсайър, погълна атиума и го разпали.
	Сянката на инквизитора заобиколи олтара и секунда по-късно я последва самият той. Атиумната сянка разтвори ръка и към нея се стрелна дъжд от малки прозрачни остриета.
	Вин вдигна книгата в мига, когато ги последваха истинските, и я завъртя през останките от сянката в мига, в който истинските остриета литнаха към нея. Успя да улови всичките — острите им краища се забиха дълбоко в корицата.
	Инквизиторът спря и тя със задоволство зърна на лицето му учудване. После от тялото му се отделиха стотина сенчести отражения.
	Той също притежаваше атиум.
	Без да губи време в обмисляне на този факт, Вин изскочи иззад олтара: държеше книгата вдигната пред себе си. Инквизиторът се завъртя и я проследи със стоманените си очи, докато тя го заобикаляше и изчезваше в коридора.
	Където вече я очакваше отряд войници, всеки с по една проектираща сянка. Вин се шмугна между тях, като едва успяваше да проследи вероятното движение на оръжията им — и все пак съумя да избегне атаките на дванайсет души. За кратко дори забрави болката и страха си — всичко това бе заменено от невероятното усещане за сяла. Успя да им се изплъзне без усилие въпреки свистящите над и около нея остриета — всяко преминаваше на милиметри от нея. Беше неуязвима.
	Пробиваше си път през редиците мъже, без да ги убива или наранява — искаше само да избяга. Скоро заобиколи последния и сви зад ъгъла.
	Втори инквизитор, заобиколен от стотици сенчести отражения, й препречи пътя и заби нещо остро в хълбока й.
	Вин изстена от болка. Чу се зловещ звук, докато съществото измъкваше оръжието от тялото й — оказа се дървена пръчка с две обсидианови остриета на върха. Вин се улови за хълбока, олюля се и усети как между пръстите й се потича топла кръв.
	Инквизиторът й се стори познат. „Това е първият, онзи от стаята! Дали… това означава ли, че Келсайър е мъртъв?“
	— Кой е баща ти? — попита инквизиторът.
	Вин продължаваше да притиска хълбока си. Раната беше дълбока. Тежка. Беше виждала такива рани. Почти винаги убиваха.
	И въпреки това все още беше на крака. „Пютриумът — сети се тя. — Трябва да разпаля пютриум!“
	Направи го и металът придаде на тялото й сила, която й позволи да остане на крака. Войниците зад нея се разстъпиха, за да пропуснат втория инквизитор. Вин местеше ужасен поглед между двамата, докато те бавно я приближаваха. Първият бе вдигнал подобното си на брадвичка оръжие, от което се стичаше кръв. Нейната кръв.
	„Ще умра“ — помисли си тя уплашено.
	И тогава го чу. Дъжда. Съвсем слаб звук, но подсиленият й от калая слух го долови недалече зад нея. Тя се обърна, стрелна се през една врата и с радост зърна в другия край голям сводест изход. Мъгла се стелеше по пода, а отвън дъждът трополеше по калдъръма.
	„Оттук са влезли стражниците“ — помисли си. С разпален пютриум, изумена от начина, по който се държеше тялото й, се запрепъва под дъжда, притиснала машинално кожената книга към гърдите си.
	— Все още ли мислиш, че можеш да избягаш? — попита зад нея единият инквизитор. Изглежда, се забавляваше.
	Вин посегна вцепенено към небето и се Притегли към една от множеството метални кули. Чу инквизитора да ругае, докато политаше нагоре, към завесата на черната нощ.
	Около нея се издигаха хиляди кули. Тя Притегли една, после се прехвърли на друга. Дъждът се усили и нощта стана почти непрогледна. Нямаше мъгла, за да отразява разсеяната светлина, и звездите бяха скрити от ниските облаци. Вин не виждаше накъде лети: трябваше да прибягва до аломантия, за да усеща металните върхове на кулите, и да се моли между тях да няма нищо.
	Блъсна се в една кула, успя да се вкопчи в нея и я Притегли, за да спре полета. „Трябва да се превържа…“ — помисли си отпаднало. Тялото й я слушаше все по-трудно, главата й бе замаяна въпреки пютриума и калая.
	Нещо се блъсна в кулата над нея и тя чу ниско ръмжене. Оттласна се в мига, в който инквизиторът скочи към нея.
	Имаше само една възможност. По средата на скока тя се Притегли встрани, към друга кула. И в същото време Тласна книгата, която държеше — корицата й все още бе набодена с металните остриета. Книгата продължи в посоката, в която се беше насочила първоначално тя, и металните линии бързо избледняха в мрака. Това беше единственият метал, който носеше.
	Вин се улови за съседната кула, стараеше се да действа напълно безшумно. Напрегна мускули, разпали калай и дъждът се усили до гръмотевичен тътен в ушите й. Все пак успя да долови над него далечния звук от нещо, което се блъскаше в кула, в посоката, в която бе Тласнала книгата.
	Инквизиторът се бе хванал на примамката. Тя провери дали медта продължава да гори, Притегли се леко към кулата, за да се задържи на място, и откъсна парче от ризата си да превърже раната. Наистина беше лошо.
	Въздъхна. Без пютриума отдавна щеше да е в безсъзнание. Щеше да е мъртва.
	В тъмнината отекна звук и Вин настръхва и се огледа. Заобикаляше я чернилка.
	„Не може да бъде. Той не би могъл да…“
	Нещо се удари в нейната кула. Вин извика уплашено и отскочи, Притегли се към друга кула, улови се за нея с отпаднали ръце и веднага се Тласна. Инквизиторът я последва, удряше се с приглушен тропот във всяка кула.
	„Намери ме. Не може да ме вижда, нито да ме чува или подуши. Но ме откри!“
	Блъсна се в поредната кула, улови я с една ръка и увисна почти безпомощно в тъмнината. Силите й се топяха бързо.
	„Трябва да се измъкна… да се скрия…“
	Пръстите й бяха вцепенени, умът й бе почти в същото състояние. Усети, че полита надолу в мрака.
	Но прелетя съвсем кратко разстояние, преди да падне на нещо твърдо — някакъв покрив вероятно. Замаяно се надигна и запълзя встрани от кулата, търсеше някое скрито местенце.
	„Да се скрия… трябва да се скрия… да се скрия…“
	Допълзя отпаднало до съседната кула, седна в локва дъждовна вода, облегна се на зида и обхвана коленете си с ръце. Тялото й беше подгизнало от дъжда… и от кръв.
	За един кратък миг в ума й заблещука надеждата, че се е измъкнала.
	Но после на покрива изникна тъмен силует. Дъждът се усилваше и единствено с помощта на разпаления калай тя можа да различи глава с две метални очи и тяло, загърнато в черно расо.
	Беше твърде слаба, за да помръдне, твърде изтощена, за да направи нещо друго, освен да трепери в локвата. Инквизиторът се надвеси над нея.
	— Дребна досадна гадинка, това си ти — каза сухо. Наведе се още, но дори така Вин едва чуваше гласа му.
	Тъмнината продължаваше да се сгъстява… или това бе мракът в главата й? Погледът й се замъгли, очите й се затвориха. Вече не усещаше болка в раната. Не можеше… дори… да мисли…
	Звук като от скършен клон.
	Две ръце я уловиха. Топли ръце, не ръцете на смъртта. Тя се насили да отвори очи.
	— Келсайър? — прошепва.
	Но не лицето на Келсайър я гледаше с искрена загриженост. Беше друго, също така добре познато лице. Тя въздъхна облекчено и се унесе, докато силните ръце я прегръщаха, помагаха й да се почувства странно спокойна и сигурна.


	15.


	Не зная защо Куаан ме предаде. Дори сега случилото се продължава да тревожи ума ми. Той беше човекът, който ме откри, териският философ, който пръв ме нарече Героят на времето. Изглежда иронично и странно, че сега — след продължителната борба да убеди колегите си — той е единственият териски светец, който проповядва срещу моята религия.

	— Взел си я с теб? — попита ядосано Доксон още от прага. — Отвел си Вин в Кредик Шау? Да не си се побъркал?
	— Да — отвърна троснато Келсайър. — Прав си още от самото начало. Аз съм безумец. Може би трябваше да издъхна в Ямите и никога да не се връщам тук, за да обезпокоя мирното ви съществуване!
	Доксон млъкна, стреснат от силата в гласа му. Келсайър удари ядно масата с юмрук и от строшената дъска се разхвърчаха трески. Все още беше разпалил пютриум — металът му помагаше да издържа на няколкото тежки наранявания. Мъглопелерината му бе раздрана, по тялото му имаше поне десетина кървящи рани. Цялата му дясна страна бе изтръпнала. Вероятно там имаше тежка контузия. Щеше да е късметлия, ако нямаше строшени ребра.
	Разпали още пютриум. Огънят отвътре го затопли приятно — и освен това му помогна да се съсредоточи върху разяждащия го гняв и самообвинение. Един от чираците трескаво превързваше най-сериозната му рана. Клъбс седеше при Хам в другия край на кухнята. Бриз бе излязъл да обиколи квартала.
	— Келсайър, в името на лорд Владетеля — въздъхна Доксон.
	„Дори Доксон — помисли Келсайър. — Дори най-старият ми приятел се кълне в лорд Владетеля. Какво правим? Как търпим всичко това?“
	— Докс, там ни чакаха трима инквизитори — рече той.
	Доксон пребледня.
	— И ти я _остави_ там?
	— Тя се измъкна преди мен. Опитах се да привлека вниманието на инквизиторите, доколкото можах, но…
	— Но?
	— Един от тримата я последва. Не можах да се добера до него — може би другите двама просто ме задържаха, за да може той да я настигне.
	— Трима инквизитори — каза Доксон, взе чаша бренди от ръцете на чирака до себе си и я изпи на един дъх.
	— Сигурно сме вдигнали прекалено много шум — продължи Келсайър. — Или това, или са били там по друга причина. И все още не знаем какво има в онази стая!
	Възцари се тишина. Навън дъждът отново се засили, плющеше с нарастваща ярост по прозорците.
	— А сега… какво ще стане с Вин? — попита Хам.
	Келсайър погледна Доксон и видя в очите му безнадеждност. Самият той едва бе успял да се измъкне, а имаше зад гърба си многогодишен опит. Ако Вин бе все още в Кредик Шау… Остра болка го прободе в гърдите. „Ти я остави на смъртта. Първо Мейр, сега и Вин. Колко още ще отведеш на ешафода?“
	— Може да се е скрила някъде в града — рече той. — Да се страхува да дойде тук, за да не я проследят инквизиторите. Или… по някаква причина да е отишла във Фелисе.
	„А може да е някъде навън… да издъхва под дъжда“.
	— Хам — отсече Келсайър. — Двамата с теб се връщаме в двореца. Докс, вземи Лестибърнс и обиколи останалите крадци. Може някой от съгледвачите да е видял нещо. Клъбс, прати някой чирак до имението Реноа да провери дали все пак не е там. Другите…
	Знаеше, че говори глупости. Двамата с Хам едва ли щяха да доближат Кредик Шау, без да ги подгони цял отряд стражници, Дори Вин да се спотайваше някъде в града, инквизиторите вероятно щяха да я открият първи. И после…
	Внезапно спря в се вслуша. Беше чул нещо.
	Забързани стъпки. Лестибърнс се спусна тичешком по стълбите, оставяше след себе си мокри дири.
	— Някой идва!
	— Вин ли е? — попита обнадеждено Хам.
	Лестибърнс поклати глава.
	— Не. Мъж. С расо. Огромен.
	„Това е значи. Доведох смъртта тук — при моите хора. Доведох инквизиторите право при тях“.
	Хам се изправи, стиснал тежка сопа, а Доксон извади кинжали. Шестимата чираци на Клъбс се отдръпнаха изплашено към дъното на работилницата.
	Келсайър разпали металите си.
	Задната врата на кухнята се отвори с трясък. Висок мъж с мокро расо стоеше отвън на дъжда. Носеше увито в пелерина тяло.
	— Сейзед! — извика Келсайър.
	— Ранена е — каза Сейзед и пристъпи в стаята. От расото му се вдигаше пара. — Тежко. Господарю Хамънд, ще ми трябва малко пютриум. Предполагам, че резервите й са изчерпани.
	Хам се втурна да донесе пютриум, а Сейзед сложи Вин на масата. Кожата й беше восъчнобледа.
	„Толкова е мъничка — помисли Келсайър. — Почти дете. Как можах да я взема с мен?“
	На хълбока й зееше огромна грозна рана. Сейзед остави нещо настрана — някаква дебела книга, — взе от Хамънд стъкленицата с пютриум, наведе се и изсипа течността в полуразтворените устни на момичето. Всички мълчаха, само ромоленето на дъжда се чуваше през отворената врата.
	Лицето на Вин поруменя и дишането й стана малко по-равно.
	— Така, добре… — промърмори Сейзед. — Боях се, че тялото й не познава достатъчно добре аломантията и няма да разпали металите, докато е в безсъзнание. Мисля обаче, че вече има надежда. Господарю Кладент, ще ми трябва гореща вода, чисти превръзки и чантата с медицински принадлежности от стаята ми. И по-бързо!


	Келсайър мълчеше и гледаше наведения над Вин Сейзед.
	Раната беше сериозна — по-тежка от всички, които той бе успявал да надмогне. Разрезът стигаше чак до вътрешностите. Беше от онези рани, които убиват бавно, но сигурно.
	Вин обаче не беше обикновен човек — пютриумът поддържаше аломанта жив дълго след като тялото му би трябвало да се е предало. А и Сейзед не беше обикновен лечител. Религиозните ритуали не бяха единственото, което Пазителите съхраняваха в невероятната си памет: металоемите им съдържаха огромно количество информация за култура, философия и наука.
	Процедурата отне обезпокоително много време. Хам притискаше раната, а Сейзед я зашиваше методично, слой по слой. Накрая затвори кожата и постави чиста превръзка, после помоли Хам да отнесе Вин в леглото й.
	Щом Хам отнесе отпуснатото момичешко телце, Келсайър се изправи и погледна въпросително Сейзед. Бяха останали само двамата — и седналият в ъгъла Доксон.
	Сейзед поклати глава.
	— Не зная, господарю Келсайър. Мисля, че ще оцелее. Трябва да я захранваме с пютриум — той ще помогне на тялото й да произвежда кръв. Въпреки това… виждал съм и силни мъже да умират от по-малки рани от тази.
	Келсайър кимна.
	— Закъснях — продължи Сейзед. — Когато открих, че е напуснала имението, се понесох към Лутадел с цялата възможна бързина. Използвах цял металоем. И въпреки това закъснях…
	— Не, приятелю — рече Келсайър. — Справи се отлично. Много по-добре от мен.
	Сейзед въздъхна, взе голямата книга, която бе донесъл, и я разлисти. Корицата беше измокрена от дъжда и изцапана с кръв. Келсайър повдигна озадачено вежди.
	— Това пък какво е?
	— Не зная — отвърна Сейзед. — Намерих я в двореца, докато търсех детето. Написана е на кхленийски.
	Кхленийски. Езикът на Кхления — древна страна от времето преди Възнесението, родната земя на лорд Владетеля. Келсайър се оживи.
	— Можеш ли да я преведеш?
	— Може би — рече Сейзед и изведнъж в гласа му се доловя умора. — Но няма да е веднага. След тази нощ ще ми трябва почивка.
	Келсайър поклати глава и извика един от чираците да му приготви стая. Терисецът кимна с благодарност и уморено последва момчето.
	— Тази нощ той спаси не само живота на Вин — обади се тихо Доксон от ъгъла. — Постъпката ти беше ужасно глупава, дори за идиот като теб.
	— Докс, трябваше да разбера — отвърна Келсайър. — Трябваше да отида. Ами ако там има атиум?
	— Нали сам каза, че не е там.
	— Казах го, да — потвърди Келсайър. — И съм почти сигурен. Но все пак, ако греша?
	— Няма извинение — тросна се ядно Доксон. — Сега Вин умира, а лорд Владетеля е нащрек. И всичко това заради теб. Не ти ли стига, че Мейр загина, докато се опитваше да влезеш в онази стая?
	Келсайър беше твърде тъжен, за да изпитва каквото и да било. Въздъхна.
	— Докс, има и още.
	Доксон се навъси.
	— Избягвах да говоря пред другите за лорд Владетеля — продължи Келсайър. — Но… разтревожен съм. Планът е добър, но имам ужасното, направо кошмарно усещане, че няма да успеем, докато той е жив. Можем да му вземем парите, да му отнемем армиите, да го примамим извън стените на града… но въпреки това, боя се, че той ще ни спре.
	Доксон се намръщи.
	— Значи си твърдо решен за този Единайсети метал?
	— Да. Две години търся начин да го убия. Други са опитвали какво ли не. На него обаче не му действат нормалните наранявания, предполагам, че дори обезглавяването няма да е решение. По време на първите войни отряд войници запалил хана, в който се укривал. Лорд Владетеля излязъл само с няколко рани и дори те заздравели за секунди. Единайсетият метал е единствената ни надежда. Но не зная как да го използвам! Ето защо непрестанно се връщам в двореца. Лорд Владетеля крие _нещо_ в тази стая — усещам го. Все си мисля, че ако узнаем какво е, ще можем да го победим.
	— Не биваше да взимаш Вин с теб.
	— Тя ме проследи — отвърна Келсайър. — Боях се, че ще направи нещо неразумно, ако я оставя. Страшно е упорита, Докс. Прикрива го, но повярвай ми, че е така. Науми ли си нещо…
	— Ясно — Доксон въздъхна. — Но все още не знаем какво има в онази стая.
	Келсайър погледна книгата, която беше донесъл Сейзед. Корицата беше мокра и мръсна, но страниците бяха съвсем сухи.
	— Да — рече той накрая. — Не знаем.
	„Но пък имаме това, каквото и да е то“.
	— Кел, поне заслужаваше ли си? — попита Доксон. — Не е ли безумие — да си рискуваш живота… и живота на едно дете?
	— Не зная — призна чистосърдечно Келсайър. — Попитай ме, след като разберем дали Вин ще живее, или не.


	Част трета
	Деца на кървящо слънце

	16.


	Мнозина смятат, че моето пътуване е започнало в Кхлениум, този велик град на чудесата. Но забравят, че не съм бил крал, когато съм се отправил на път. Съвсем не.
	Струва ми се, ще е добре за хората да си припомнят, че осъществяването на тази идея не беше започнато от императори, свещеници, пророци или генерали. Че не е започнало в Кхлениум или Кордел, нито е дошло от великите народи на Изтока или от кипящата империя на Запад.
	Началото бе в малко, незначително градче, чието име няма да ви говори нищо. И беше положено от един младеж, син на ковач, младеж незабележим във всяко отношение — освен, може би, със своята способност да се забърква в неприятности.
	Всичко започна от мен.

	Когато се събуди, болката й подсказа, че Рийн пак я е млатил. Какво ли беше направила? Дали не се бе държала твърде приятелски с някой от останалите членове на бандата? Дали не беше подхвърлила глупав коментар, с който да е предизвикала гнева на главатаря? Рийн й беше наредил да мълчи, винаги и при всички обстоятелства, да мълчи и да страни от другите. Иначе щял да я напердаши. Трябвало да се научи, повтаряше й. Да се научи…
	Но този път болката бе твърде силна. От много време не я беше боляло чак толкова.
	Покашля се тихо и отвори очи. Лежеше в легло, което изглеждаше твърде удобно, а на стола до нея седеше дългуресто хлапе.
	„Това е Лестибърнс — сети се тя. — Значи съм в работилницата на Клъбс“.
	Лестибърнс се сепна.
	— Ти се събуди!
	Тя се опита да заговори, но се закашля отново и момчето побърза да й подаде купичка с вода. Вин отпи, като се мръщеше от болката в хълбока. Всъщност я болеше цялото тяло, сякаш я бяха налагали навсякъде.
	— Лестибърнс… — почна тя прегракнало.
	— Вече не е туй сегинка — отвърна момчето. — Келсайър не мож’ го сдъвка, та го смени на Дух.
	— Дух? — повтори Вин. — Отива ти. Колко дълго съм спала?
	— Две седмици — рече момчето. — Чакай сега. — Изхвърча от стаята и тя го чу да вика по стълбите.
	„Две седмици?“
	През прозореца се процеждаше червеникава следобедна светлина. Вин остави купата и огледа дясната си страна. Беше омотана с бинт.
	„Аха, там ме удари инквизиторът — спомни си Вин. — Отдавна е трябвало да съм умряла“.
	Тялото й бе покрито с лилави петна от многобройните сблъсъци с кулите, имаше безброй полузараснали рани и охлузвания. Чувстваше се ужасно.
	— Вин! — извика Доксон и влезе в стаята. — Свести се най-сетне!
	— Ако може да се каже така — изстена тя.
	Доксон се разсмя, приближи се и седна на стола на Лестибърнс.
	— Какво си спомняш?
	— Май почти всичко — отвърна тя. — Успяхме да се промъкнем в двореца, но там ни очакваха инквизитори. Подгониха ни, Келсайър се сби с единия… — Млъкна и го погледна. — Той…
	— Кел е добре — отвърна Доксон. — Познава отлично двореца от плановете, които изработихме преди три години, но…
	Вин се намръщи.
	— Но какво?
	— Каза, че инквизиторите, изглежда, нямали намерение да убият него. Един от тях го последвал, а другите двама тръгнали след теб.
	„Защо? — зачуди се тя. — Дали са решили да съсредоточат усилията си върху по-слабия противник? Или има друга причина?“
	Замисли се, припомняше си събитията от онази нощ.
	— Сейзед — каза накрая. — Той ме спаси. Инквизиторът тъкмо щеше да ми види сметката, когато… Докс, що за птица е той?
	— Сейзед ли? Това е въпрос, на който вероятно трябва да ти отговори той самият.
	— Тук ли е?
	Доксон поклати глава.
	— Трябваше да се върне във Фелисе. Бриз и Кел излязоха на разузнаване, а Хам отпътува миналата седмица, за да инспектира армията. Няма да се прибере поне още месец.
	Вин кимна. Внезапно почувства, че умира за сън.
	— Изпий си водата — посъветва я Доксон. — Вътре има цяр, който ще ти облекчи болките.
	Вин допи течността в купичката, обърна се на другата страна и мигновено заспа.


	Когато се събуди, Келсайър беше до нея. Седеше на стола до леглото и я разглеждаше на слабата светлина на фенера. Усмихна й се.
	— Добре дошла.
	— Как върви операцията? — попита тя, след като отпи глътка от купичката.
	Той повдигна рамене.
	— Армията расте и Реноа започна да купува оръжия и припаси. Идеята ти за Министерството се оказа доста добра — открихме връзката на Терън и сме на път да сключим сделка, която ще ни позволи да вкараме някой под прикритието на дякон от Министерството.
	— Марш? — попита Вин. — Той ли ще го направи?
	— Да. Винаги е изпитвал… интерес, към Министерството. Ако има скаа, който може да се престори на принудител, това е само Марш.
	Вин кимна. Усещаше някаква промяна у Келсайър. Почти неуловима — нещо различно в поведението и жестовете.
	— Вин — почна колебливо той. — Дължа ти извинение. Заради мен за малко щяха да те убият.
	Тя го прекъсна с недоволно сумтене.
	— Вината не е твоя. Аз те накарах да ме вземеш.
	— Не биваше да се съгласявам. Трябваше да те отпратя. Моля те, приеми извиненията ми.
	Вин кимна уж покорно, после попита:
	— Какво ще искаш от мен сега? Операцията продължава нали?
	Келсайър се засмя.
	— Да, продължава. Веднага щом се изправиш на крака, бих искал да се върнеш във Фелисе. Пуснахме слух, че лейди Валет е болна, но напоследък взе да се говори какво ли не. Колкото по-бързо се появиш в обществото, толкова по-добре.
	— Мога да се появя още утре — рече тя.
	Келсайър се захили.
	— Съмнявам се, но дано да е възможно по-скоро. Засега искам да си почиваш. — Той се надигна, за да си върви.
	— Келсайър? — повика го тя и той спря. Вин се чудеше как точно да формулира това, което искаше да сподели. — Дворецът… инквизиторите… ние не сме неуязвими, нали? — Изчерви се. Като го каза на глас й прозвуча глупаво.
	Но Келсайър продължи да се усмихва мило. Явно разбираше какво има предвид.
	— Да, Вин — отвърна. — Не сме. Изобщо не сме.


	Пратената от имението Реноа карета връщаше Вин във Фелисе. Завеските бяха дръпнати и тя вече можеше да са покаже пред света — ако някой изобщо се интересуваше от особата й. Келсайър се оказа прав: трябваха й още три дни преди да събере достатъчно сили за пътуването. Част от това време й бе необходимо, за да намери сили да се пъхне в роклята на благородна дама, с ожулените си ръце и тежката рана на хълбока.
	Но откакто стана, се чувстваше по-добре. Имаше нещо… нередно в това да се въргаля толкова дълго в леглото. Ако беше сред крадците, никой нямаше да я търпи — такива като нея или ги гонеха, или ги оставяха да умрат. Тези, които не помагаха за общото обогатяване на бандата, нямаха право на дял от храната и на убежище.
	„Но това не е единственият начин, по който се оцелява“ — помисли Вин. Очевидно за Келсайър и другарите му нямаше значение, че живее за тяхна сметка — вместо да се възползват от слабостта й, те се бяха грижили за нея, бяха прекарали дълги часове в бдение до леглото й. Най-ентусиазиран от всички се бе оказал Лестибърнс. Вин беше наясно, че не го познава достатъчно добре, ала Келсайър й бе казал, че момчето я е наглеждало неотлъчно, докато е била в несвяст.
	Що за свят бе този, в който главатарят милее за хората си? Сред престъпниците слабите биваха оставяни да умрат, а здравите и силните трябваше да дават своята лепта за общото благо. Ако някой попаднеше в лапите на Министерството, го изоставяха и се молеха да не издаде много. Никой не изпитваше угризения, ако е изложил другите на опасност.
	„Те са глупаци — прошепна гласът на Рийн. — Цялата тази операция ще завърши катастрофално — сама ще си си виновна, че ще умреш, след като не се махна навреме“.
	Рийн се бе махнал навреме. Вероятно се бе досетил, че рано или късно инквизиторите ще я намерят, заради силата, която притежаваше. Той винаги знаеше кога да изчезне — неслучайно, помисли Вин, се бе измъкнал малко преди клането на бандата на Кеймън.
	И въпреки това тя пренебрегна настойчиво шепнещия глас и продължи да се поклаща в носещата се към Фелисе карета. Не защото се чувстваше в безопасност сред хората на Келсайър — напротив, понякога я измъчваше неясна тревога заради странното им поведение. Ами ако престанеха да се нуждаят от нея? Ако станеше безполезна за тях?
	Трябваше да им докаже, че може да направи това, което очакваха от нея. Да заеме мястото си в обществото, да играе определена роля. Чакаше я много работа, наистина много.
	Освен това искаше час по-скоро да поднови прекъснатото си обучение. Само за няколко месеца се бе научила да разчита на собствените си сили и сега жадуваше за свободата да се носи сред мъглите, да се Притегля и Тласка из небесата. Кредик Шау я беше научил, че не е неуязвима — но оцеляването на Келсайър почти без никакви рани й подсказваше, че би могла да се справи много по-добре. Трябваше да се упражнява, да трупа сила, за да може да се изплъзне на инквизиторите като Келсайър.
	Каретата взе последния завой и затрополи по улиците на Фелисе и Вин се усмихна и подаде глава през прозорчето. Ако имаше късмет, клюкарките скоро щяха да разпространят новината, че лейди Валет се е разхождала с карета из градчето. Стигнаха пред имението. Един прислужник отвори вратата и Вин с изненада установи, че лорд Реноа я очаква лично, за да й подаде ръка.
	— Милорд? Мислех, че имате по-важни дела.
	— Глупости — рече той. — Един лорд трябва да отделя време за своята любима племенница. Как беше пътуването?
	„Дали някога излиза от ролята?“ Не беше попитал за останалите в Лутадел, нито издаде с нещо, че знае за раните й.
	— Много приятно, милорд — каза тя, докато се качваха по стълбите. Беше благодарна на пютриума, който придаваше сила на отмалелите й крака. Келсайър я бе предупредил да не прекалява с употребата му, за да не стане зависима, но тя не виждаше друга алтернатива, поне докато се възстановява.
	— Чудесно — отвърна Реноа. — Щом се чувствате по-добре, бихме могли да обядваме заедно на градинския балкон. Напоследък е доста топло, въпреки наближаващата зима.
	— Ще е наистина много приятно — отвърна Вин. По-рано в поведението на самозванеца имаше нещо, което я дразнеше. Но откакто тя самата бе приела ролята на лейди Валет, всичко си бе дошло на мястото. Крадлата Вин не представляваше никакъв интерес за човек с ранга на Реноа, но Валет, дамата от обществото, бе съвсем друго нещо.
	— Отлично — възкликна Реноа въодушевено, но щом влязоха, добави: — Обаче ще го направим някой друг път. Понеже сега сигурно предпочитате да си починете от пътуването, нали?
	— Всъщност, милорд, бих искала да се срещна със Сейзед. Трябва да обсъдя някои неща с моя стюард.
	— О, да! — възкликна Реноа. — Ще го намерите в библиотеката, работи върху един от моите проекти.
	— Благодаря, милорд — рече Вин.
	Реноа кимна и се отдалечи, като почукваше по мраморния под с фехтоваческото бастунче. Вин присви очи след него: опитваше се да определя дали този човек е с всичкия си. Възможно ли бе някой да се вживее в ролята си толкова дълбоко?
	„Ти го направи — напомни си. — Когато стана лейди Валет. Като лейди Валет показа съвсем различна своя страна“.
	Разпали още малко пютриум, за да изкачи северното стълбище. Остави го да гори, докато стигна горната площадка, след това приглуши огъня. Келсайър бе казал, че не бива да оставя разпалени метали за твърде дълго, за да не направи тялото си зависимо от аломантичните им свойства.
	Тя си пое дъх — изкачването на стъпалата се оказа трудно дори с помощта на пютриум — и тръгна към библиотеката.
	Сейзед се бе навел над някаква книга и се взираше в редовете през кацнали на носа му очила.
	Вин спря до вратата и загледа човека, който й бе спасил живота. Изглеждаше напълно погълнат от заниманието си: взираше се в дебелата книга пред себе си, после си записваше нещо в тефтера.
	— Ти си аломант — тихо каза тя.
	Сейзед остави писалката и се обърна.
	— Какво ви кара да мислите така, господарке Вин?
	— Бързината, с която стигна до Лутадел.
	— Лорд Реноа има отлични коне. Наистина са много бързи.
	— Откри ме в двореца — продължи тя.
	— Господарят Келсайър ме беше осведомил за плановете си и предположих — съвсем правилно, — че сте го проследили. Извадих късмет, че ви открих, макар че ако бях закъснял още малко, щеше да е късно.
	Вин се намръщи.
	— Уби инквизитор.
	— Тъй ли? — попита спокойно Сейзед. — Не, господарке. Необходима е доста по-голяма сила от моята, за да убиеш някое от тези чудовища. Аз само… му отвлякох вниманието.
	Вин се поколеба. Защо Сейзед избягваше прекия отговор?
	— Добре де, аломант ли си, или не?
	Той се усмихна и посочи стола до себе си.
	— Моля, седнете, господарке Вин.
	Тя седна, с гръб към лавицата с книги, и Сейзед попита:
	— И какво ще си помислите, ако ви кажа, че не съм аломант?
	— Че лъжеш.
	— Досега лъгал ли съм ви?
	— Най-добрите лъжци са тъкмо тези, които през повечето време говорят истината.
	Сейзед се усмихва и я погледна над очилата.
	— Права сте. И все пак какви доказателства имате, че съм аломант?
	— Нещата, които направи, са по силите само на аломант.
	— Така ли? Мъглородна само от два-три месеца, а вече знаете всичко, което е възможно на този свят?
	Вин се поколеба. До съвсем скоро не знаеше нищо за аломантията. Може би на света имаше и други неизвестни за нея сили.
	„Винаги има поне още една тайна“. Думи на Келсайър.
	— Добре де — рече бавно. — Какво по-точно означава Пазител?
	Сейзед се усмихна.
	— Това вече е по-разумен въпрос, господарке Вин. Пазителите са… хранилища. Ние… помним разни неща, за да могат да бъдат използвани в бъдеще.
	— Като религиите — рече Вин.
	Сейзед кимна.
	— Да. Религиозните вярвания са тъкмо моята специалност.
	— Но помниш и други неща, нали?
	Сейзед кимна.
	— Какви? — попита тя.
	— Ами… — Сейзед затвори книгата, над която работеше. — Езици например.
	Вин едва сега позна изрисуваната със странни знаци корица.
	— Това е книгата, която взех от онзи олтар! Защо е у теб?
	— Намерих я, докато ви търсех — обясни терисецът. — Написана е на много древен език, език, който не се използва от хиляди години.
	— Но ти го знаеш?
	Сейзед кимна.
	— Да. Достатъчно, за да я преведа. Поне така се надявам.
	— И… колко още езици знаеш?
	— Сто седемдесет и два — отвърна Сейзед. — Повечето от тях, като кхленийския, вече не се говорят. Причина за това е движението за обединение от пети век, основано от лорд Владетеля. Езикът, който сега говорят народите, е всъщност далечен диалект на териския — езика на моята родна страна.
	„Сто седемдесет и два?!“
	— Това е… невъзможно. Човек не може да запомни толкова много езици.
	— Човек — да. Но не и Пазител. Това, което върша, е сходно с аломантията, макар да не е същото. Вие черпите сила от металите. Аз… ги използвам, за да съхранявам познание.
	— Как?
	Сейзед поклати глава.
	— Може би някой друг път, господарке. Моят народ… ние предпочитаме да пазим тайните си. Лорд Владетеля ни преследва със забележителна, неотклонна страст. Ние не сме толкова опасни, колкото Мъглородните — но въпреки това той игнорира аломантите и си е поставил за цел да ни изтреби. Заради нас е намразил целия териски народ.
	— Намразил ви е? — повтори Вин. — Че към вас се отнасят много по-добре, отколкото към нещастните скаа. Имате уважавана професия.
	— Това е вярно, господарке — съгласи се Сейзед. — Но в известен смисъл скаа са доста по-свободни от нас. Повечето терисци от съвсем малки се обучават за стюарди. Популацията ни се топи, а развъдните инспектори на лорд Владетеля следят строго да нямаме поколение. Нито един терисец не може да създава семейство и да отглежда свои депа.
	— Е, това едва ли може да се постигне така лесно — изсумтя Вин.
	Сейзед я погледна замислено, положил ръка върху корицата на книгата, и отвърна:
	— Всъщност е съвсем лесно. Всички териски стюарди са евнуси, дете мое. Мислех, че го знаете.
	Вие се сепна и усети, че се изчервява.
	— О… съжалявам…
	— Не е нужно да се извинявате, господарке. Кастриран съм малко след раждането, както постъпват с всички, на които предстои да станат стюарди. Понякога си мисля, че с лекота бих заменил живота си с този на обикновен скаа. Моите сънародници дори не са роби… те са машини, създадени от развъдни програми и обучавани от съвсем малки да изпълняват желанията на лорд Владетеля.
	Все още пламнала от срам, Вин проклинаше нетактичността си. Защо никой не й бе казал? Но Сейзед не изглеждаше обиден — той всъщност май никога не се ядосваше за нищо.
	„Вероятно е следствие от неговото… състояние — помисли тя. — Сигурно точно това са искали да постигнат тези развъдни инспектори. Покорни уравновесени стюарди“.
	— Но, Сейзед, ти си бунтовник — рече тя и се намръщи. — Опълчваш се срещу лорд Владетеля.
	— Аз съм нещо като отклонение от нормата — отвърна Сейзед. — А и моите сънародници не са чак толкова покорни, както си мисли лорд Владетеля. Крием Пазители под носа му и някои от нас дори намират смелостта да не се подлагат на задължителното обучение. — Поклати глава. — Ние сме слаби хора, господарке. Обичаме да правим това, което ни се нарежда, склонни сме към подчинение. Дори аз, макар да ме определяте като бунтовник, преживявам като стюард и слуга. Не сме толкова храбри, колкото ни се иска.
	— Беше достатъчно храбър да ме спасиш обаче — посочи тя.
	Сейзед се усмихна.
	— О, но в това също има елемент на подчинение. Обещах на господаря Келсайър да се грижа за вашата безопасност.
	„Аха“ — помисли тя. Беше се питала какво може да се крие зад действията му. В края на краищата кой би рискувал живота си, за да спаси едно обикновено момиче като нея?
	Сейзед се наведе над книгата и след малко Вин не издържа.
	— Сейзед?
	— Да, господарке?
	— Кой предаде Келсайър преди три години?
	Сейзед вдигна глава и остави писалката.
	— Нямаме точна информация, господарке. Но се предполага, че е била Мейр. Така мисля и аз.
	— Мейр? — попита Вин. — Жена му?
	Сейзед кимна.
	— Да. Все пак тя е била от малцината, които биха могли да го направят. А и вероятно е била вербувана от лорд Владетеля.
	— Но нали и нея са я пратили в Ямите?
	— Да. И е умряла там — потвърди Сейзед. — Господарят Келсайър не обича да говори за Ямите, но усещам, че раните, които носи от ужасните си преживявания там, стигат много по-надълбоко от кожата. Едва ли някога ще разберем със сигурност дали тя го е предала, или не.
	— Брат ми казваше, че всеки ще те предаде, стига да има подходяща възможност и мотив.
	Сейзед смръщи вежди.
	— Не бих искал да го вярвам, дори да е чистата истина.
	„Сигурно е ужасно да бъдеш предаден на лорд Владетеля от човека, когото обичаш“.
	— Келсайър ми изглежда променен напоследък — продължи тя. — Някак по-сдържан. Дали не е защото се измъчва от вина за случилото се с мен?
	— Вероятно това също — съгласи се Сейзед. — Но изглежда, е започнал да си дава сметка, че има голяма разлика между това да ръководиш банда и да организираш широкомащабно бунтовническо движение. Не може да поема рискове, както го е правил преди. Струва ми се, че промените в него са положителни.
	Вин обаче не беше толкова сигурна. Усети, че умората отново я надвива.
	— Идете да поспите, господарке — каза Сейзед и отново хвана писалката и се наведе над книгата. — Оцеляхте след нещо, което всъщност трябваше да ви убие. Дайте на тялото си покоя, който заслужава.
	Вин кимна уморено, стана и излезе. Сейзед остава да пише под бледата следобедна светлина.


	17.


	Понякога се питам какво щеше да се случи, ако бях останал там, в онова заспало селце, в което съм се родил. Щях да стана ковач, като баща ми. Може би щях да създам семейство, да ми се родят синове.
	Вероятно някой друг щеше да понесе това ужасно бреме и щеше да се справи много по-добре от мен. Някой, който заслужава да бъде герой.

	Преди да дойде в имението Реноа, Вин никога не беше виждала истинска градина. По време на набези или при оглед на подходящи за грабеж обекти й се бе случвало да зърва градински растения, но не им бе обръщала особено внимание — те, като много други странности на аристокрацията, й се струваха твърде повърхностни.
	Не си бе давала сметка колко красиви може да са дърветата и храстите, особено ако са правилно подредени. Градинският балкон на имението беше елегантна, изящна пристройка, издадена над двора отзад. Градината беше просторна — и се нуждаеше от твърде много вода и грижи, за да оформи дори малък периметър около къщата.
	Но въпреки всичко беше прекрасна. Вместо обикновените кафяви и бели храсти тук имаше всякакви трептящи цветове — оттенъци на червено, оранжево и жълто, от стеблата до листата. Градинарите ги бяха подредили в сложни и красиви шарки. Близо до балкона екзотични дървета с колоритни жълти листа хвърляха сянка и предпазваха от саждопади. Зимата се оказа мека и повечето дървета бяха запазили листата си. Подухваше хладен вятър и шепотът на листата действаше успокояващо.
	Толкова успокояващо, че Вин почти бе забравила колко е ядосана.
	— Искаш ли още чай, дете мое? — попита лорд Реноа. И без да чака отговор, махна на слугата да й напълни чашата.
	Вин седеше върху плюшена възглавница в удобно леко кресло. През последните четири седмици изпълняваха всяко нейно желание и прищявка. Слугите чистеха след нея, глезеха я, хранеха я и й помагаха да се къпе. Реноа се грижеше да получава всичко, което поиска, и от нея със сигурност не се очакваше да върши опасни, рисковани и дори смущаващи ежедневните удобства неща.
	С други думи, животът й бе потискащо скучен. По-рано времето й в имението бе монополизирано от уроците на Сейзед и обучението на Келсайър. Денем спеше и имаше почти минимален контакт с персонала на имението.
	Сега обаче аломантията — или поне неща като среднощните скокове — й бяха забранени. Раната й все още не бе заздравяла напълно и от резки движения можеше да се отвори наново. Сейзед все още й преподаваше някои уроци, но отделяше повече време за превода на книгата. Прекарваше дълги часове в библиотеката, надвесен над страниците и завладян от нетипичен за него ентусиазъм.
	„Намерил е нов източник на знания — мислеше си Вин. — За един Пазител това вероятно е опияняващо като уличен наркотик“.
	Тя отпи от чая, потисна раздразнението си и огледа наобиколилите я слуги. Приличаха й на лешояди, навъртащи се около нея и очакващи възможността да се погрижат за удобствата й. И да я подразнят още малко.
	Реноа също не й помагаше особено. Представата му за „съвместни обеди“ се изчерпваше с това да седи на масата и да се занимава със свои дела — да си води бележки и да диктува писма. Явно не се нуждаеше от помощта й и рядко й обръщаше внимание, освен, за да я попита как е минал денят й.
	Но въпреки това тя знаеше, че трябва да се примири с ролята на благородна дама. Лорд Реноа бе наел нови слуги, които не бяха в течение на операцията — не домашна прислуга, а градинари и работници: Келсайър и Реноа се безпокояха, че съседите могат да стават подозрителни, ако не успеят да внедрят поне неколцина шпиони сред персонала на имението. Келсайър не виждаше в това заплаха за операцията, но обратната страна бе, че сега Вин трябваше да играе ролята си постоянно.
	„Не мога да повярвам, че хората живеят по този начин — мислеше Вин, докато слугите разчистваха масата. — Как е възможно благородниците да прекарват дните си в подобно безделие? Нищо чудно, че обичат да ходят на балове!“
	— Почиваш ли си, скъпа? — попита Реноа, наведен над поредния документ.
	— Да — отвърна Вин почти през зъби. — Чудесно.
	— Трябва да излезеш по магазините — рече Реноа и я погледна. — Защо не идеш на улица Кентън? Купи си нови обеци вместо това кабарче, дето го носиш сега.
	Вия машинално посегна към обицата, останала от майка й.
	— Не. Предпочитам да я запазя.
	Реноа се намръщи, но не каза нищо, тъй като се бе приближил един слуга.
	— Милорд. Пристигна каретата от Лутадел.
	Това означаваше, че е дошъл някой член на групата.
	— А, чудесно — отвърна Реноа. — Покани ги да влязат, Тоунсън.
	— Да, милорд.
	След минута дойдоха Келсайър, Бриз, Йеден и Доксон. Реноа махна небрежно на слугите и те напуснаха балкона и затвориха стъклената врата. Двама останаха до нея, за да не допуснат нежелани хора да подслушват разговора.
	— Надявам се, че не сме прекъснали обяда ви — каза Доксон.
	— О, не! — побърза да отвърне Вин, изпреварвайки Реноа. — Заповядайте, седнете.
	Келсайър се приближи до парапета и огледа градината долу.
	— Каква приятна гледка!
	— Келсайър, разумно ли е? — обади се Реноа. — Сред градинарите има хора, на които не мога да разчитам.
	Келсайър се засмя.
	— Ако могат да ме познаят от такова разстояние, значи заслужават повече, отколкото им плащат Големите къщи. — Но въпреки това се отдалечи от парапета, дръпна един стол и го яхна наопаки. През последните седмици постепенно бе възвърнал предишното си поведение. И все пак имаше промени. Събираше групата по-често и обсъждаха внимателно плановете. Изглеждаше някак различен… по-замислен.
	„Сейзед е прав — помисли си Вин. — За малко да загина при онова стълкновение в двореца, но пък промените при Келсайър са положителни“.
	— Решихме тази седмица да проведем срещата тук — каза Доксон. — Тъй като вие двамата участвате доста рядко.
	— Много мъдро от ваша страна, приятелю Доксон — отвърна лорд Реноа. — Но нямаше нужда да си правите труда. Справяме се отлично…
	— Не — прекъсна го Вин. — Не се справяме отлично. Някои от нас имат нужда от информация. Какво става с нашата група? Как върви наемането на войници?
	Реноа я погледна недоволно, но Вин го игнорира.
	„Че той не е истински благородник — помисли си. — Член е на групата, като всички останали. Моето мнение е също толкова важно, колкото неговото! Сега, когато слугите ги няма, мога да говоря свободно“.
	Келсайър се засмя.
	— Ако не друго, затвореният живот със сигурност я е направил по-приказлива.
	— Вин, има хора, които щяха да завидят на настоящия ти живот — каза Бриз.
	— Да, ако не са с всичкия си — изсумтя тя.
	— О, повечето от тях са благородници — посочи Келсайър. — Така че, да, доста са смахнати.
	— Да говорим за операцията — настоя Вин. — Какво става?
	— Наемането на войници върви твърде бавно — призна Доксон, — Но темповете се подобряват.
	— Келсайър, може би ще се наложи да поемем някои рискове, за да ускорим процеса — отбеляза Йеден.
	„Още една промяна“ — помисли си тя, забелязала вежливите обноски на Йеден. Беше облякъл по-изтънчени дрехи — не беше още истински джентълмен като Доксон или Бриз, но сюртукът и панталоните му бяха с по-добра кройка и отдолу се показваше чиста риза с лъскави копчета.
	— Това няма да ни помогне особено — възрази Келсайър. — За щастие Хам върши отлична работа с войниците. Само преди няколко дни ми прати съобщение. Впечатлен е от напредъка им.
	— Трябва да ви предупредя, че понякога Хамънд е прекомерен оптимист — обади се Бриз. — Дори армията да беше съставена от еднокраки глухонеми нещастници, той пак щеше да възхвалява чувството им за равновесие и умението им да слушат.
	— Все пак бих искал да видя тази армия — заяви Йеден.
	— Скоро — обеща му Келсайър.
	— До месец се надявам да внедрим Марш в Министерството — почна Доксон и кимна на Сейзед, който тъкмо излизаше на балкона. — Ако имаме късмет, Марш ще ни даде съвет как да се справяме със Стоманените инквизитори.
	Вин потрепери.
	— Да, те са сериозен проблем — потвърди Бриз. — След като видях какво са направили с вас двамата, за нищо на света не бих искал да им попадна в ръчичките. Ами че те са опасни като Мъглородните!
	— Повече — обади се Вин.
	— Армията ще може ли да се справи с тях? — попита обезпокоено Йеден. — Разправят, че били безсмъртни.
	— Марш ще намери решение на това — заяви Келсайър.
	„Да, наистина има промяна“ — помисли Вин.
	— А междувременно — продължи Келсайър — бих искал да чуя какво е научил Сейзед за лорд Владетеля.
	Сейзед седна, погледна книгата, която носеше, и я сложи на масата.
	— Ще ви предам каквото научих, макар че това не е точно книгата, за каквато я мислех. Отначало реших, че господарката Вин е намерила някой древен религиозен текст, но тази книга е с по-светски характер.
	— Светски? — повтори Доксон. — В какъв смисъл?
	— Това е дневник, господарю Доксон — отвърна Сейзед. — Воден от самия лорд Владетел, или по-точно от човека, който по-късно е станал лорд Владетеля. Дори Министерството не крие факта, че преди Възнесението той е бил обикновен смъртен. Тази книга разказва за живота му отпреди последната битка при Кладенеца на Възнесението преди хиляда години. В по-голямата си част тя представлява пътепис — разказ за хората, с които се е запознал, за местата, които е посещавал, за изпитанията, на които е бил подложен по време на пътешествието си.
	— Интересно — коментира Бриз. — Но какво ни помага това?
	— Не съм сигурен, господарю Ладриан — отвърна Сейзед. — Но мисля, че познаването на истинската история за Възнесението може да ни е от полза. Ако не друго, ще ни позволи да надзърнем в душата на лорд Владетеля.
	Келсайър сви рамене.
	— Книгата очевидно е важна за Министерството. Вин каза, че я открила в някакво светилище в централния дворцов комплекс.
	— Което естествено — отбеляза Бриз — изключва подозренията относно нейната автентичност.
	— Не вярвам да е фалшификат, господарю Ладриан — рече Сейзед. — Този текст е изпъстрен с твърде много подробности, особено относно незначителни неща — като носачите и припасите например. Освен това образът на лорд Владетеля, описан в него, е доста противоречив. Ако Министерството беше решило да подготви книга, която да го възвеличава, щяха да представят своя бог в… по-божествена светлина, така да се каже.
	— Сейз, искам да я прочета, след като свършиш превода — рече Доксон.
	— Аз също — обади се Бриз.
	— Някои от чираците на Клъбс работят и като писари — каза Келсайър. — Ще им наредим да направят копия.
	— Доста помагат тези момци — потвърди Доксон.
	Келсайър кимна и смени темата.
	— И така, докъде стигнахме?
	Всички се умълчаха. После Доксон кимна към Вин и каза:
	— До благородничеството.
	— Мога да се върна на работа — побърза да заяви Вин. — Чувствам се почти здрава.
	Келсайър погледна Сейзед, който повдигна вежди. Стюардът продължаваше да се грижи за раните й. Очевидно не беше доволен от това как зарастват.
	— Кел — възкликна Вин, — Ще се побъркам. Израсла съм сред крадци, борила съм се за всеки залък и за свое местенце под слънцето — не мога да седя тук и да се оставям на слугите да ме глезят. — „Освен това все още не съм доказала, че мога да съм полезна за групата“.
	— Какво пък — отвърна Келсайър. — Ти си една от причините, поради които сме тук днес. Тази седмица има бал, на който…
	— Отивам — прекъсна го Вин.
	Келсайър вдигна пръст.
	— Изслушай ме, Вин. Напоследък преживя доста, а тази задача може да е рискована.
	— Келсайър! — Вин го изгледа ядно. — Целият ми живот е бил изпълнен с рискове. Отивам.
	Келсайър не изглеждаше убеден.
	— Трябва да отиде, Кел — намеси се Доксон. — Първо, благородниците ще заподозрат нещо, ако твърде дълго не се показва в обществото. Освен това имаме нужда от нейните сведения. Да събираме информация сред слугите не е същото като да имаме шпионин във висшите кръгове, където се решава всичко. Знаеш го.
	— Добре тогава — склони Келсайър. — Но ще обещаеш да не използваш аломантия, докато Сейзед не ти позволи. Нали, Вин?


	Малко по-късно същата вечер Вин дори се учуди на пламенното си желание да отиде на този бал. Стоеше насред стаята си и разглеждаше новите тоалети, които й бе купил Доксон. След като цял месец бе носила рокля на знатна дама, бе започнала да свиква с нея и дори я намираше донякъде за удобна.
	„Макар че с всичките тези дантели и дипли… семпла риза и клин са много по-практични“.
	И все пак имаше нещо особено в роклите — може би скритата в тях красота, като красотата на градинските растения. Разглеждани като отделна дреха, като едно-единствено дръвче, роклите не я впечатляваха особено. Но мисълта, че ще иде с някоя от тях на бал, им придаваше съвсем ново значение. Те бяха красиви и целта им бе да направят красива и нея. Те бяха лицето, което възнамеряваше да показва пред двора, и тя искаше да го подбере внимателно.
	„Интересно дали Елънд Венчър ще е там… Сейзед нали каза, че младите аристократи непрекъснато ходели по балове?“
	Погали една рокля с черна и сребриста бродерия. Щеше да й отива на косата, но не беше ли прекалено тъмна? Повечето жени носеха ярки рокли, приглушените тонове, изглежда, бяха запазени за мъжките костюми. Погледна към жълтата рокля, но й се стори прекомерно… закачлива. А бялата бе твърде натруфена.
	Оставаше само червената. С дълбоко деколте — не че имаше какво толкова да показва, — но най-красива. От фин плат, с дълги ръкави, на места съшити от прозрачна мрежа, плътно прилепнала в горната част. Не беше ли малко… крещяща? Тя я вдигна, опипа мекия плат и се опита да си представи как ще изглежда с нея.
	„Но как ще облека подобно нещо? С такава рокля е невъзможно да се скрия! Тези предизвикателни одежди не са за мен“.
	И все пак… някаква частица от нея копнееше да иде на бала. Ежедневният живот в имението я изпълваше с досада, спомените от онази първа бална вечер бяха тъй примамливи. Красивите танцуващи двойки, невероятната атмосфера, музиката, великолепните сияещи прозорци…
	„Вече дори не усещам, когато нося парфюм…“ — осъзна тя с изненада. Беше свикнала да се къпе всеки ден в ароматизирана вода и слугите парфюмираха дори дрехите й. Неусетни промени, които обаче щяха да я направят уязвима, решеше ли да се скрие някъде.
	Косата й бе порасла и бе подстригана внимателно от коафьора на Реноа, който дори леко я бе накъдрил; и вече не изглеждаше толкова мършава — въпреки раната й редовното хранене оказваше влиянието си.
	„Превръщам се в…“ Вин се сепна. Всъщност не знаеше в какво точно се превръща. Със сигурност не и в знатна дама. Благородничките не се ядосваха, когато не им позволяваха да излизат да скиторят нощем. Ала със сигурност не беше вече немирната Вин. Може би в нея се зараждаше…
	_Мъглородна_.
	Сложи внимателно красивата червена рокля на леглото, отиде до прозореца и погледна навън. Слънцето клонеше към хоризонта, скоро щяха да излязат мъглите. Тя знаеше, че Сейзед е разположил постове, за да не й позволят да излезе на някоя неразрешена аломантична разходка. Досега не се бе оплаквала от тези предпазни мерки. Пазителят беше прав — оставена без наблюдение, тя щеше да наруши обещанието си, и то доста отдавна.
	Зърна някакво движение вдясно, погледна натам, видя излезлия на балкона Келсайър и реши да отиде при него.
	Стояха един до друг, опрели ръце на каменния парапет. Келсайър гледаше на запад към дивата пустош, озарена от гаснещото слънце.
	— Вин, понякога не ти ли е минавало през ума, че нещо в тази гледка не е наред?
	— Какво по-точно?
	— Ами… Тези изсъхнали растения, това гневно слънце, това забулено в черен дим небе.
	Вин сви рамене.
	— Че как може нещо да е наред или да не е наред в една обикновена гледка? Просто светът си е такъв.
	— Да де. Но ми се струва, че нашето привикване към този свят е част от проблема. Той _не би трябвало_ да е такъв.
	Вин смръщи вежди.
	— Откъде знаеш?
	Келсайър бръкна в джоба на жилетката си и извади сгънато листче. Разгъна го внимателно и й го подаде.
	Тя го взе предпазливо — беше старо, напукано от времето, заплашваше да се разпадне под пръстите й. Нямаше изписан тест, а захабена бледа рисунка. Приличаше на растение, но странно и чудновато — Вин със сигурност никога не беше виждала такова. Беше твърде… крехко. Нямаше дебело стебло и листата му бяха прекалено деликатни. Най-отгоре бяха изрисувани странни листенца с различни цветове.
	— Казва се цвете — обясни Келсайър. — Отглеждали са ги в градините, преди Възнесението. Описват ги в множество древни поеми и истории — неща, които сега знаят само Пазителите. Изглежда, тези растения са били красиви и са ухаели примамливо.
	— Растения, които миришат? — попита Вин. — Като плодовете?
	— Нещо такова, поне така мисля. Според някои сведения от тези цветя… или цветове… дори израствали плодове — във времето преди Възнесението.
	Вин сбърчи вежди. Не можеше да си го представи това.
	— Тази рисунка беше на жена ми, Мейр — продължи Келсайър. — Доксон я намерил сред вещите й, след като ни заловили. Запазил я и ми я даде, когато се върнах. След като избягах имам предвид.
	Вин отново разгледа рисунката.
	— Мейр бе обсебена от епохата преди Възнесението — каза Келсайър, зареял поглед над градината. В далечината слънцето докосна хоризонта и стана още по-тъмночервено. — Събираше всякакви неща като тази хартийка, рисунки, описания на отминали времена. Струва ми се, че тъкмо тази нейна мания — плюс факта, че беше Калаено око — е била причината да се свърже с подземния свят и с мен. Тя ме запозна със Сейзед, макар че по онова време не го приех в моята група. Пък и той не се интересуваше от кражби.
	Вин сгъна хартийката.
	— И ти я запази? Въпреки онова… което ти е направила?
	Келсайър помълча няколко секунди. После я погледна.
	— Май пак си подслушвала зад вратата, а? Нищо, не се притеснявай. Предполагам, че това вече е всеобщо известен факт. — В далечината залязващото слънце се превърна в отразяващо се от облаците и дима зарево.
	— Да, запазих цветето — продължи той. — Не знам защо. Нима можеш да престанеш да обичаш някого дори след като те е предал? Не мисля. Точно заради това предателството е толкова болезнено — болка, гняв, отчаяние… въпреки това още я обичам. Още…
	— Но как? — попита тя. — Как е възможно това? И как можеш да вярваш на хората? Не си ли взе поука след онова, което ти е сторила?
	Келсайър сви рамене.
	— Предполагам, че от възможностите да обичам Мейр — въпреки измяната — и никога да не съм я познавал избирам първата. Рискувах и изгубих, но рискът си заслужаваше. Същото е с моите приятели. Подозрителността е полезна за нашата професия — но само до известна степен. Предпочитам да вярвам на хората си, отколкото да мисля за това, което ще се случи, ако се обърнат срещу мен.
	— Това е глупаво.
	— Щастието глупаво ли е? — попита Келсайър и я погледна. — Кога си била по-щастлива, Вин? С моите хора, или когато беше при Кеймън?
	Вин се замисли.
	— Не зная със сигурност дали Мейр ме е предала — продължи Келсайър, загледан към залязващото слънце. — Тя твърдеше, че не е.
	— И я пратиха в Ямите, така ли? — попита Вин. — Но в това няма никаква логика, ако е била на страната на лорд Владетеля.
	Келсайър поклати глава, все така загледан към хоризонта.
	— Докараха я няколко седмици след мен — държаха ни отделно, след като ни заловиха. Не зная какво се е случило през това време и защо са я пратили в Хатсин. Но фактът, че са я обрекли на сигурна смърт, ме кара да се съмнявам дали наистина ме е предала… — Обърна се към нея. — Вин, не знаеш какво й каза той, когато ни заловиха. Лорд Владетеля й… благодари. Благодари й, че ме е предала. Чух го от устата му — заедно с подробностите от нашия план… говореше с такава зловеща искреност. Не е лесно да повярваш на човека до теб след такова нещо. Това не повлия на любовта ми обаче. Едва не умрях, когато тя издъхна година по-късно, пребита до смърт от надзирателите в Ямите. В онази нощ, когато отнесоха трупа й, аз се Преобразих.
	— Изгуби разсъдък? — попита Вин.
	— Не — Келсайър поклати глава. — Преобразяването е аломантичен термин. Поначало силата ни е латентна — пробужда се след някое тежко преживяване. Но трябва да е нещо наистина сериозно — почти смъртоносно. Философите казват, че човек не може да командва металите, докато сам не е видял смъртта и не я е надживял.
	— И… кога е станало това с мен?
	Келсайър сви рамене.
	— Трудно е да се каже. Докато си растяла, вероятно е имало немалко причини да се Преобразиш. — Кимна замислено — С мен това се случи през онази нощ. Бях сам в Ямите, ръцете ми бяха в кръв от тежката работа. Мейр беше мъртва и смятах, че вината е моя — че съм изгубил вяра и това е отнело силата и волята й. Тя издъхна с ясното съзнание, че я подозирам. Може би ако я бях обичал истински, нямаше да поставя под въпрос верността й. Не зная.
	— Но ти не си умрял — посочи Вин.
	Келсайър поклати глава.
	— Реших, че ще е по-добре да се опитам да осъществя мечтата й. Да създам свят, в който цветята ще се върнат, свят на зелени растения, свят, където от небето не се сипят сажди… — Млъкна и въздъхна. — Не зная. Сигурно съм луд.
	— Всъщност — посочи Вин — в това има своя логика. Поне някаква.
	Келсайър се усмихна. Слънцето се скри зад хоризонта и докато светлината му избледняваше на запад, започнаха да излизат мъгли. Не идваха от определено място, по-скоро сякаш… израстваха. Протягаха се в небето като дълги прозрачни лиани — люшкаха се, танцуваха, сплитаха се.
	— Мейр искаше да имаме деца — неочаквано каза Келсайър. — Когато се оженихме, преди десетина години. Аз… не се съгласих. Бях си наумил да стана най-прочутия крадец сред скаа и нямах време за неща, които щяха да ме забавят. Вероятно така е по-добре. Лорд Владетеля щеше да намери децата ни и да ги убие. Макар че ние с Докс оцеляхме. Понякога съжалявам, че нямам до себе си жива частица от нея. Дете. Може би дъщеричка, със същата черна коса като на Мейр и с нейната упоритост. — Млъкна и се обърна към Вин. — Вин, не искам да съм виновен, ако с теб се случи нещо лошо. Не бих го понесъл още веднъж.
	Вин се нацупи.
	— Нямам намерение да прекарвам живота си заключена в тази къща.
	— Знам. Ако упорстваме и те държим тук, току-виж се появиш някоя нощ в работилницата на Клъбс, след като си извършила някоя глупост. Двамата с теб ужасно си приличаме. Но моля те… бъди предпазлива.
	Вин кимна.
	— Обещавам.
	Постояха още няколко минути, загледани в сгъстяващите се мъгли. Накрая Келсайър въздъхна.
	— Е, каквото и да ни е писано, радвам се, че си с нас, Вин.
	Вин сви рамене.
	— Честно казано, аз също бих искала да видя някое цвете.


	18.


	Вероятно някои от вас ще кажат, че обстоятелствата са ме принудили да напусна родния дом — макар че ако бях останал, сега щях да съм мъртъв. През онези дни — когато бягах, без да зная защо, понесъл бреме, което не разбирах — бях решил да се запилея из Кхлениум и да започна анонимно съществуване.
	Но постепенно осъзнавам, че тази анонимност, като много други неща, ми е отнета за вечни времена.

	Накрая реши да облече червената рокля. Това определено бе най-дръзкият избор, но й се стори правилен. В края на краищата нали се опитваше да скрие истинската си същност зад аристократична външност. Значи колкото по-ярка бе тази външност, толкова по-лесно щеше да е да се крие зад нея.
	Един слуга отвори вратата на каретата. Вин си пое дъх — корсетът, предназначен да скрие превръзката, малко я стягаше, — улови ръката на слугата и слезе. Оправи полите на роклята, кимна на Сейзед и се присъедини към останалите благородници, които се качваха по стълбите на Цитаделата Елариел. Беше по-малка и не толкова импозантна, колкото крепостта на Къща Венчър. Но затова пък Елариелови, изглежда, разполагаха с отделна бална зала, докато Венчърови събираха гостите в просторната основна.
	Вин огледа крадешком другите гости и усети как част от увереността й се стопява. Роклята й беше хубава, но тоалетите на другите жени бяха направо блестящи. Косите им бяха дълги и пуснати свободно, по телата им сияеха накити. Деколтетата едва прикриваха пищните им форми; те пристъпваха елегантно под надиплените си фусти. Понякога Вин успяваше да зърне краката им — не носеха семпли пантофи като нейните, а обувки на високи токове.
	— Защо аз нямам такива обувки? — попита тя тихо, докато се изкачваше по застланото с килим стълбище.
	— Необходимо е време, за да се научите да ходите на високи токчета, господарке — отвърна Сейзед. — И тъй като взехме само няколко урока по танци, по-добре е още известно време да ходите с ниски обувки.
	Вин се намръщи, но прие обяснението. Споменаването на танците обаче пробуди безпокойството й. Тя си припомни изящните движения на танцьорите от предишния бал. Със сигурност нямаше да може да ги имитира — все още упражняваше само основните стъпки.
	„Това няма значение — помисли си. — Те не виждат мен, а лейди Валет. Предполага се, че тя е млада и неопитна, а и повечето знаят, че напоследък е боледувала. Съвсем оправдано е, ако не се представи добре на танците“.
	С тази мисъл в главата изкачи последните стъпала. Увереността й нарасна.
	— Трябва да призная, господарке — продължи Сейзед, — че този път изглеждате малко по-спокойна — дори ми се струвате леко развълнувана. Но според мен за лейди Валет това е съвсем обяснимо състояние.
	— Благодаря ти. — Тя се усмихна. Сейзед беше прав — наистина беше развълнувана. От това, че отново участва в операцията, че е сред елитното общество, сред целия този блясък и изящество.
	Насочиха се към балната зала — едно от няколкото ниски крила на Цитаделата — и на входа един слуга й пое шала. Докато чакаше Сейзед да намери подходяща маса, Вин надзърна любопитно вътре.
	Залата на Елариелови се отличаваше от величествения хол на Венчърови. Помещението беше едноетажно, не тъй ярко осветено и макар прозорците да бяха със стъклописи, бяха високо под тавана. На него също имаше големи кръгли прозорци, озарени от карбидни лампи на покрива. На всяка маса бяха запалени свещи и макар светлините от тавана да грееха, в залата цареше сумрак. Изглеждаше… уединена, въпреки многобройните гости.
	Това помещение очевидно бе предназначено единствено за балове. В центъра имаше дансинг, по-добре осветен от оставалата част, а около него — два реда маси. Първият ред бе само на няколко стъпки над танцувалната площадка, вторият — два пъти по-високо.
	Един лакей я отведе при масичка край дансинга. Тя седна — Сейзед зае обичайното си място зад нея — и зачака да поднесат ястията.
	— Как точно трябва да набирам информацията, която иска Келсайър? — попита тихо, докато оглеждаше полутъмното помещение. Процеждащата се от тавана светлина хвърляше сумрачни отблясъци върху масите и хората и създаваше невероятна атмосфера, но същевременно пречеше да се различават отделни лица. Дали Елънд беше някъде тук, сред посетителите?
	— Тази вечер същите хора ще ви поканят отново на танц — обясни Сейзед. — Приемете поканите, това ще ви даде възможност по-късно да се включите в техните компании. Не е необходимо да участвате в разговорите — достатъчно е да слушате. При следващите балове вероятно някои от младите мъже ще ви помолят да им правите компания. Тогава ще имате възможност да седнете на масите им и да подслушвате разговорите.
	— Искаш да кажеш, че ще седя цяла вечер с един мъж?
	— Да. Това е съвсем обичайно. А също и да танцувате с него цялата вечер.
	Вин сбърчи вежди, но реши да не разпитва повече. Продължи да оглежда залата. „Вероятно не е тук — каза, че предпочита да избягва баловете, когато е възможно. А дори и да е дошъл, не обича компаниите. Дори няма да го…“
	Чу се глухо тупване — някой постави на масичката й вързоп книги. Вин подскочи от изненада и се обърна тъкмо когато Елънд Венчър придърпа един стол до масата и се отпусна в нехайна поза на него. Облегна се така, че светлината на близкия свещник да идва иззад гърба му, и разтвори най-горната книга.
	Сейзед се намръщи. Вин обаче прикри усмивката си, докато разглеждаше Елънд. И този път изглеждаше, сякаш е пропуснал действието с гребена, и не всички копчета на сюртука му бяха закопчани. Дрехите му не бяха опърпани, не бяха толкова лъскави, колкото на останалите посетители. Бяха ушити така, че да са широки и свободни, в разрез с текущата мода на плътно прилепнали одежди.
	Елънд прелистваше книгата. Вин почака търпеливо да й обърне внимание, но той продължаваше да чете. Накрая тя повдигна вежди.
	— Не помня да съм ви давала позволение да седнете на масата ми, лорд Венчър.
	— Не ми обръщайте внимание — отвърна Елънд. — Масата е достатъчно голяма за двама.
	— За нас двамата — да. Но не и за книгите ви. Къде ще сложат вечерята ми?
	— Има малко местенце вляво от вас — отвърна той небрежно.
	Сейзед се намръщи. Наведе се, взе другите книги и ги сложи на пода до краката на Елънд.
	Младият лорд Венчър продължи да чете. Но все пак реагира с махване на ръка.
	— Сега виждате защо не си взех териски слуга. Непоносими и упорити във всичко.
	— Сейзед не е непоносим — отвърна хладно Вин. — Той е добър приятел и по-свестен човек, отколкото вие ще бъдете някога.
	Елънд най-сетне вдигна глава.
	— Уф… съжалявам. — Каза го съвсем искрено. — Извинявам се.
	Вин кимна. Елънд отново забоде нос в книгата.
	„Защо трябва да сяда при мен, щом смята да чете?“
	— Какво правите на тези забави, освен че досаждате? — попита тя обидено.
	— Но с какво ви досаждам? — попита той. — Наистина, Валет. Просто си седя тук и си чета кротко.
	— На _моята_ маса. Сигурна съм, че ще ви намерят подходяща — вие сте наследникът на Венчърови. Не че ме осведомихте за това при предишната ни среща.
	— Вярно — съгласи се Елънд. — Но помня, споделих, че Венчърови са ужасно досадни хора. Просто се опитвам да поддържам тази тяхна слава.
	— Може би се дължи на вас?
	— И това е възможно — потвърди Елънд, без да спира да чете.
	Вин въздъхна отчаяно.
	Елънд я погледна над ръба на книгата.
	— Каква изумителна рокля. Почти толкова хубава, колкото сте вие.
	Ченето й увисна. Елънд се засмя закачливо и отново втренчи поглед в книгата, но по очите му си личеше, че е направил коментара само защото е знаел каква реакция ще последва.
	Сейзед се надвеси над масата, без да прикрива неодобрението си. Но въпреки това не каза нищо. Елънд, изглежда, бе твърде важен, за да бъде пропъден от един обикновен стюард.
	Вин най-сетне успя да се овладее.
	— Лорд Венчър, мога ли да попитам защо един толкова изтъкнат кавалер като вас ходи по баловете сам?
	— О, не е така. Моето семейство обикновено урежда да ме придружават едно или друго момиче. Тази вечер редът се падна на лейди Стейси Бланш — онази със зелената рокля, дето седи на масата отсреща.
	Вин погледна през дансинга. Лейди Бланш, ослепителна блондинка, ги гледаше и едва прикриваше недоволството си.
	Вин се изчерви и извърна очи.
	— Не трябва ли тогава да сте при нея?
	— Вероятно — отвърна Елънд. — Но ще ви призная една тайна. Истината е, че не съм кой знае какъв джентълмен. Освен това аз не съм я канил — осведомиха ме за уговорката едва когато се качих в каретата.
	— Разбирам — рече Вин.
	— Независимо от това поведението ми е неоправдано. За съжаление, вече съм свикнал да постъпвам по този начин — вземете например навика ми да чета книги по време на вечеря. Ще ме извините ли за миг, искам да си взема нещо за пиене.
	Той се изправи, пъхна книгата в джоба си и се отправи към масите с ястия и напитки. Вин го проследи с поглед, едновременно подразнена и заинтригувана.
	— Това не е добре, господарке — подхвърли тихо Сейзед.
	— Той не е _толкова_ лош.
	— Използва ви, господарке — продължи Сейзед. — О, дете, не искам да ви обидя, но вие въобще не познавате придворните игри. Този млад човек няма никакъв романтичен интерес към вас. Той е напорист и арогантен и се бунтува срещу ограниченията, наложени от баща му — ето защо се държи грубо и предизвикателно. Надява се, че баща му ще отстъпи, ако поддържа образа на разглезено дете достатъчно дълго.
	Сърцето й се сви. „Сейзед е прав, разбира се. Защо иначе Елънд ще ме търси? Аз съм точно това, от което има нужда — девойка със скромно потекло, с която да дразни баща си, но достатъчно неопитна, за да не вижда истината“.


	Вечерята й пристигна, но Вин беше изгубила апетит. Все пак започна да се храни. Елънд се върна с голяма чаша в ръка и отново се зачете, като си посръбваше от време на време.
	„Да видим какво ще направи, ако този път не прекъсвам четенето му“ — помисли Вин и се съсредоточи върху елегантните движения, на които я беше учил Сейзед. Вечерята не беше обилна — задушени в масло зеленчуци — и колкото по-скоро привършеше с нея, толкова по-скоро щяха да я поканят на танц. Тогава поне нямаше да се налага да седи в компанията на лорд Венчър.
	На няколко пъти младият лорд я поглежда над ръба на книгата, докато тя се хранеше. Изглежда, очакваше да го заговори, ала тя мълчеше. Но докато си похапваше, гневът й започна да се уталожва. Разглеждаше тайно своя съсед по маса, нехайния му вид, ентусиазма, с който поглъщаше страниците. Възможно ли бе този млад човек да е склонен на манипулациите, за които намекваше Сейзед? Наистина ли я използваше?
	„Всеки ще те предаде — прошепна в главата й Рийн. — Всеки“.
	Но Елънд изглеждаше толкова… непресторен. Държеше се, сякаш си е такъв, а не сякаш играе роля. Освен това очевидно му се искаше да си говори с нея. Този път с поведението си Вин бе засегнала някаква чувствителна струна. Накрая той оставя книгата и я погледна.
	— Защо сте тук, Валет?
	— На бала ли?
	— Тук, в Лутадел.
	— Защото е центърът на всичко.
	— Елънд се намръщи.
	— Сигурно сте права. Но империята е твърде голяма, за да има толкова малък център. Не мисля, че някой от нас въобще си дава сметка за размерите й. Колко дълго пътувахте до тук?
	За миг Вин бе завладяна от паника, сетне си припомни уроците на Сейзед.
	— Почти два месеца с канална ладия, с няколко спирки.
	— Наистина дълго. Казват, че ще отнеме половин година да изминеш империята от единия край до другия, но повечето от нас забравят всичко друго, освен този малък център.
	— Аз… — Вин се сепна. С Рийн бяха обиколили целия Централен район. Беше най-малкият от всички и най-примамлив за крадците, колкото и да бе странно. Все пак въпреки близостта си до самия лорд Владетел той бе сред най-раздираните от корупция и най-заселен с богаташи.
	— И какво мислите за града? — попита Елънд.
	Вин помълча малко.
	— Много е… мръсен — призна откровено. От сумрака изплува един слуга и отнесе празната й чиния. — Мръсен и пренаселен. Скаа страдат ужасно, но предполагам, че навсякъде е така.
	Елънд я изгледа със странно изражение.
	„Не биваше да споменавам скаа. Това не е в стила на една благородница“.
	Той се наведе към нея.
	— Нима смятате, че отношението към градските скаа е по-лошо, отколкото към тези във вашата плантация? Винаги съм мислил, че в града се чувстват по-добре.
	— Ами… не знам. Не съм ходила често на полето.
	— Значи не сте имали вземане-даване с тях?
	Вин сви рамене.
	— Какво значение има? Те са само скаа.
	— Всички го казват. Но аз не съм сигурен. Може би съм прекалено любопитен, но те ме интересуват. Чували ли сте ги някога да разговарят помежду си? Приличат ли на обикновените хора?
	— Какво? — попита Вин. — Разбира се, че са като другите. Вие какво си представяте?
	— Е, нали знаете какво ни учи Министерството.
	Не знаеше. Но щом се отнасяше за скаа, едва ли бе нещо добро.
	— Имам си правило да не приемам всичко, което казва Министерството, за чиста монета.
	Елънд отново я изгледа.
	— Не сте такава… каквато очаквах, лейди Валет.
	— Така е с повечето хора.
	— Добре, разкажете ми за скаа от вашата плантация. Какво представляват?
	Вин сви рамене.
	— Като всички останали скаа.
	— Интелигентни ли са?
	— Някои.
	— Но не като вас и мен, нали?
	Вин се замисли. „Как би отговорила една благородна дама?“
	— Разбира се, че не са. Те са само скаа. Защо толкова ви интересуват?
	Елънд изглеждаше… разочарован.
	— Без някаква особена причина — отвърна той, облегна се назад и разтвори книгата. — Струва ми се, че онези младежи искат да ви поканят на танци.
	Вин се обърна и видя, че на няколко крачки от масата се е спряла група млади мъже. Когато погледна към тях обаче извърнаха очи. След секунди един се доближи до съседна маса и покани седящата там дама.
	— Неколцина младежи проявиха интерес към вас, милейди — прошепна Сейзед. — Но не се приближават, защото ги плаши присъствието на лорд Венчър.
	Елънд изсумтя.
	— Би трябвало да знаят, че няма с какво да ги плаша.
	Вин се намръщи, но Елънд продължаваше да чете. „Чудесно!“ — помисли си тя и отново погледна младежите, улови погледа на един и му се усмихна лекичко.
	След секунди младият мъж се приближи и я заговори малко официално, макар и сконфузено:
	— Лейди Реноа, аз съм лорд Меленд Лийс. Бихте ли танцували с мен?
	Вин погледна крадешком Елънд, но той не отделяше очи от книгата си.
	— С най-голямо удоволствие, лорд Лийс — рече тя и му протегна ръка.
	Той я поведе към дансинга и докато вървяха, Вин отново изпита безпокойство. Внезапно едноседмичните тренировки й се сториха крайно недостатъчни. Музиката спря, за да могат двойките да се сменят, и лорд Лийс я поведе напред.
	Вин овладя страха си — напомни си, че всички виждат в нея роклята и положението й, но не и самата Вин. Погледна лорд Лийс в очите и с изненада видя там неспокойствие.
	Оркестърът засвири отново и танцът започна. Лицето на лорд Лийс изглеждаше съсредоточено. Тя усещаше, че дланите му се изпотяват. „Ами че той е също толкова нервен, колкото съм и аз! Може би дори повече“. Лийс беше по-млад от Елънд, почти неин връстник. Вероятно нямаше кой знае какъв опит от баловете и със сигурност не изглеждаше добър танцьор. Твърде много се съсредоточаваше върху стъпките и движенията му бяха вдървени.
	„Какво пък, съвсем обяснимо — помисли Вин и лекичко се отпусна. Стараеше се да изпълнява всичко, на което я бе учил Сейзед. — По-опитните няма да ме поканят на танци, не и докато съм още нова. Аз съм под тяхното ниво. Но защо Елънд ми обръща внимание? И защо изглежда заинтригуван от разсъжденията ми?“
	— Лорд Лийс — заговори тя. — Познавате ли добре Елънд Венчър?
	Лийс я погледна.
	— Ами… аз…
	— Не мислете толкова за стъпките — посъветва го тя. — Моят учител ми е казвал, че танцът върви по-добре, ако не следиш всяко свое движение.
	Той се изчерви.
	„В името на лорд Владетеля! — помисли си Вин. — Това момче е съвсем неопитно“.
	— За лорд Венчър… Не зная. Той е много важен човек. Много по-важен от мен.
	— Не се оставяйте фамилията да ви стряска — рече Вин. — По мое мнение той е съвсем безвреден.
	— Не зная, милейди — възрази Лийс. — Къща Венчър е с огромно влияние.
	— И да е така, Елънд някак си не издържа на тази репутация. Изглежда, освен това предпочита да избягва хората, на които трябва да прави компания. Често ли се държи така?
	Лийс сви рамене и затанцува малко по-леко.
	— Не зная, милейди. Вие май го познавате по-добре.
	— Аз… — Вин млъкна. _Чувстваше_, че го познава по-добре — далеч повече, отколкото би трябвало за човек, с когото е имала две кратки срещи. Но нямаше как да го обясни на Лийс.
	„Почакай… Реноа не спомена ли, че веднъж се е срещал с Елънд?“
	— О, Елънд е приятел на семейството — обясни тя, докато се въртеше под сияйната светлина от тавана.
	— Така ли?
	— Да — кимна Вин. — Беше много мило от страна на чичо ми да го помоли да ме придружава на тези балове и той се държи наистина ужасно внимателно. Ще ми се да обръщаше по-малко внимание на книгите си и повече да ме запознава с другите гости.
	Лийс се оживи и вече не изглеждаше толкова неуверен.
	— О, това обяснява всичко.
	— Да — потвърди Вин. — Откакто пристигнах в Лутадел, Елънд ми е като по-голям брат.
	Лийс се усмихна.
	— Разпитвах ви за него — продължи Вин, — защото той не обича да говори за себе си.
	— Напоследък Венчърови наистина са доста мълчаливи — потвърди Лийс. — След онази атака срещу тяхната Цитадела преди няколко месеца.
	Вин кимна.
	— О, да. Знаете ли подробности за това?
	Лийс поклати глава.
	— Никой не ми казва нищичко. — Сведе поглед към краката си. — Танцувате много добре, лейди Реноа. Сигурно често сте ходили на балове в родния ви град.
	— Ласкаете ме, милорд.
	— Ни най-малко. Вие сте тъй… грациозна.
	Вин се усмихна, обзета от нов прилив на увереност.
	— Така е — продължи Лийс, сякаш говореше на себе си. — Въобще не сте такава, каквато ви описва лейди Шан… — Сепна се и млъкна, осъзнал, че е сгафил.
	— Моля? — Вин го погледна.
	— Нищо — отвърна той и се изчерви. — Съжалявам. Нищо особено.
	„Лейди Шан — помисли си Вин. — Ще запомня това име“.
	Докато танцуваха, продължи да разпитва Лийс, но той очевидно не знаеше нищо повече. Все пак Вин усещаше, че между Къщите има нарастващо напрежение, и разбра, че макар да продължават да се организират балове, на тях все по-често не се явяват хора, които броят домакините за свои политически съперници.
	Когато танцът свърши, Вин изпита удовлетворение от положените усилия. Вероятно не бе узнала кой знае какви важни сведения, но Лийс беше само началото. Постепенно щеше да се добере до по-важни хора.
	„Което означава — мислеше тя, докато Лийс я водеше към масата, — че ще ходя и на други балове“. Но баловете вече не й се струваха неприятни, особено след като бе по-уверена в танците. Но пък вечерните излизания означаваха по-рядко да е сред мъглите.
	„Не че Сейзед ще ми позволи да излизам навън“ — помисли тя с въздишка, докато се покланяше на Лийс, който също й се поклони и си тръгна.
	Елънд беше разпръснал книги по цялата маса, а в нишата отзад горяха още няколко свещника — очевидно заграбени от съседните маси.
	„Какво пък — рече си тя, — поне и двамата имаме вкус към кражбите“.
	Наведен над масата, Елънд нанасяше бележки в малка книжка. Не вдигна глава, когато тя седна. Сейзед беше изчезнал някъде.
	— Пратих терисеца да вечеря — обясни разсеяно Елънд, без да спира да пише. — Няма смисъл да стърчи тук гладен, докато вие се фръцкате по дансинга.
	Вин повдигна вежди и огледа струпаните пред нея книги. През това време Елънд разтвори поредната книга, надзърна в нея, прехвърли се на следващата и без да вдига глава, добави:
	— Та как мина въпросното фръцкане?
	— Всъщност беше доста приятно.
	— Казахте, че не ви бива много в танците.
	— Така е — потвърди тя. — Но се упражнявам. Може да ви се стори странно, но няма как да напреднеш в танците, ако само седиш и се ровиш в разни книги.
	— Това предложение ли е? — попита Елънд и отвори поредната книга. — Не отива на една дама да кани мъж на танци, ако не знаете.
	— О, не бих искала да ви откъсвам от четенето — рече Вин, наведе се към книгата пред себе си и се намръщи: текстът беше изписан със ситен почерк, на ръка. — Пък и ако танцувам с вас, ще унищожа малкия напредък, който реализирах с моя първи танц.
	Елънд бавно вдигна глава.
	— Напредък?
	— Ами да — отвърна Вин. — Сейзед беше прав. Вие наистина плашите хората и те не идват да ме канят. За една млада дама ще е истинска катастрофа, ако остане сама само защото на масата й е седнал човек, който пропъжда всички останали.
	— Затова ли… — почна Елънд.
	— Затова му казах, че сте тук, за да ме представите в двора. Нещо като мой… по-голям брат.
	— По-голям брат? — повтори Елънд и смръщи вежди.
	— _Много_ по-голям — кимна тя и се засмя. — Искам да кажа, че сигурно сте два пъти по-възрастен от мен.
	— Два пъти… Валет, аз съм на двайсет и една. Освен ако не сте някоя рано съзряла десетгодишна девойка, няма как да съм „два пъти по-възрастен“.
	— Никога не ме е бивало в смятането — отвърна тя нехайно.
	Елънд въздъхна и завъртя очи. Недалеч от тях лорд Лийс разговаряше с приятелите си и от време на време кимаше към Вин и Елънд. Ако имаше късмет, скоро щеше да я покани някой друг.
	— Познавате ли лейди Шан? — попита тя, докато чакаше.
	Елънд вдигна глава учудено и я погледна.
	— Шан Елариел?
	— Предполагам — рече Вин. — Коя е тя?
	Елънд отново забоде нос в книгата.
	— Никоя, която да заслужава да я обсъждаме.
	Вин повдигна вежди.
	— Елънд, може да съм нова в двора, но надушвам неискреността на подобни коментари.
	— Ами… — Той се поколеба. — Май съм сгоден с нея.
	— Имате годеница? — попита тя с нарастващо раздразнение.
	— Не съм съвсем сигурен. От около година не сме предприемали нищо по въпроса. Всички сигурно вече са забравили.
	„Ама че работа“ — помисли си Вин.
	Миг по-късно към тях се приближи един от приятелите на Лийс, покани я и Вин прие с радост, доволна, че ще се отърве за малко от компанията на Венчър. Докато вървеше към дансинга, се извърна и видя, че той я наблюдава над ръба на книгата. Веднага обаче се скри зад нея и се направи на безразличен.


	Вин се отпусна на стола и овладя желанието да си събуе обувките и да си масажира краката — подозираше, че това няма да е типична за знатна дама постъпка. Лекичко разпали мед, сетне и малко пютриум, за да подсили тялото си и да прогони умората.
	Остави ги постепенно да угаснат. Келсайър я бе уверил, че докато гори мед, не може да бъде засечена от друг аломант. Тя обаче не беше съвсем сигурна. С разпаления пютриум реакциите й бяха твърде бързи, тялото й — прекалено силно. Опасяваше се, че някой внимателен наблюдател може да забележи подобна нелогичност независимо дали е аломант, или не.
	Умората й се върна веднага щом пютриумът изгасна. Напоследък се опитваше да отвикне от честата му употреба. Раната вече я болеше само когато се извиваше силно и тя искаше да се възстанови, като разчита предимно на собствените си сили.
	В известен смисъл умората й тази вечер беше полезна — беше резултат от интензивно танцуване. Сега, когато гледаха на Елънд като на неин опекун, вместо като на ухажор, младите мъже не се страхуваха да я канят на танци. И обезпокоена да не обиди някого с отказа си, Вин приемаше всяка покана. Преди няколко месеца би се разсмяла, ако някой и кажеше, че може да се изтощи от танци. Но плюските по ходилата и уморените й крака бяха само част от изпитанието. Усилието да запомни всички имена — да не говорим за съдържанието на разговорите с партньорите — изтощаваше ума й.
	„Добре, че Сейзед е помислил за ниските обувки“ — помисли си тя с въздишка и отпи от чашата леденостуден плодов сок. Терисецът още не се беше върнал от вечеря. Странно, но Елънд също го нямаше на масата — макар че книгите му продължаваха да са разхвърляни върху нея.
	Вин ги огледа. Може би ако се престореше, че чете, младежите щяха да я оставят на мира за известно време. Тя се огледа за подходяща книга. Тази, която я интересуваше най-много — малкият, подвързан с кожа бележник на Елънд, — я нямаше.
	Ето защо тя взе един дебел син том и го отвори. Избра го заради едрия шрифт — нима хартията бе толкова скъпа, че писарите трябваше да сбиват редовете един в друг, за да пестят материал? Въздъхна.
	„Не мога да повярвам, че хората четат толкова дебели книги“. Тази например щеше да й отнеме много, наистина много дни. Рийн я бе научил да чете, за да може да разчита договори, бележки и може би да се преструва на благородница. Но обучението й едва ли щеше да помогне, когато ставаше дума за толкова дълъг текст.
	„Исторически приложения на имперския политически принцип“, пишеше на първата страница. Отделните глави носеха названия като „Програма за управление през пети век“ и „Създаването на скаа плантации“. Тя прелисти книгата до края, надяваше се там да открие нещо по-интересно. Отвори на последната глава озаглавена „Настоящо политическо устройство“ и зачете.

	В наши дни плантационната система създава възможност за далеч по-стабилно управление, отколкото всички предидущи методологии. Устройството на имперските области, в които всеки провинциален господар поема управлението на — и носи отговорността за — своите скаа, благоприятства среда на взаимна конкуренция, в която по-лесно се въдворява дисциплина.
	Лорд Владетеля очевидно намира подобна система за обезпокоителна заради свободата, която тя осигурява на аристокрацията. Но от друга страна, относителната липса на предпоставки за бунт я прави примамлива — през последните двеста години, откакто бе създадена тази система, не е имало голямо въстание в нито една от Петте вътрешни области.
	Разбира се, подобна политическа система не е нищо повече от продължение на едно по-голямо и силно теократично управление. Независимостта на аристокрацията е заплашена от разширяващите се права на полицейските сили. Нито един господар, независимо колко висок е постът му, не би могъл да гледа на себе си като на особа, стояща над закона. Инквизиторът може да почука на вратата на всеки дом.

	Вин се намръщи. Макар текстът да бе чисто научен, тя бе изненадана, че лорд Владетеля е допуснал да се извършват подобни анализи на неговата империя. Облегна се назад, без да пуска книгата, но не продължи да чете. Беше твърде изтощена от часовете, през които се бе опитвала незабелязано да измъкна информация от своите партньори.
	За съжаление и този път късметът не беше на нейна страна. С крайчеца на окото си забеляза, че към нея се приближава някой.
	Въздъхна, готвейки се за поредния танц. Но когато вдигна глава, с изненада установи, че новодошлият не е благородник, а териски стюард. Също като Сейзед, той носеше дрехи с клиновиден знак отпред и показваше явна привързаност към бижута.
	— Лейди Валет Реноа? — попита високият мъж с отчетлив акцент.
	— Да — отвърна тя неуверено.
	— Моята господарка лейди Шан Елариел настоява незабавно да се явите на масата й.
	„Настоява? — помисли си Вин. — Незабавно?“ Не й хареса нито тонът и изразите, нито мисълта да се среща с бившата годеница на Елънд. За съжаление Къща Елариел бе една от силните Големи къщи и не можеше да отхвърли с лека ръка подобна покана.
	Терисецът чакаше търпеливо.
	— Добре — кимна Вин и се надигна с цялата грация, на която бе способна.
	Терисецът я отведе при маса недалеч от нейната. Тук имаше пет жени, но Вин разпозна Шан веднага. Лейди Елариел очевидно бе жената с изящна слаба фигура и дълга черна коса. Макар да не участваше в текущия разговор, тя определено доминираше сред компанията. Ръцете й бяха натежали от лъскави гривни в тон с роклята й и докато Вин се приближаваше, тя я измери с презрителен поглед.
	Черните й очи несъмнено бяха проницателни. Вин се почувства беззащитна пред тях — измъкната от хубавата си рокля, превърната в дребната крадла, каквато бе доскоро.
	— Извинете ме, дами — каза Шан и жените незабавно прекъснаха оживения си разговор.
	Шан взе вилица и започна бавно да реже парчето торта в чинията си. Вин стоеше неуверено. Терисецът вече бе заел мястото си зад стола на своята господарка.
	— Можете да седнете — заяви Шан.
	„Чувствам се като скаа — помисли Вин, докато се отпускаше на стола. — Нима знатните дами се държат по този начин една с друга?“
	— Вие сте в завидно положение, дете — продължи Шан.
	— Защо смятате така?
	— Обръщайте се към мен с „лейди Шан“ — посъветва я Шан, без да сменя тона. — Или с „ваше благородие“.
	Разглеждаше я със спокоен вид, докато бавно похапваше от десерта.
	— Защо смятате така, ваше благородие? — попита Вин.
	— Защото младият лорд Венчър ви е избрал за участничка в своята игра. А това означава, че аз също ще мога да ви използвам.
	Вин се намръщи. „Не забравяй да се придържаш към ролята. Ти си плашливата малка Валет“.
	— Няма ли да е по-добре, ако не ме използвате, ваше благородие? — попита тя предпазливо.
	— Глупости — заяви Шан. — Дори некултурна хлапачка като вас би трябвало да види колко е важно да я използват хора, стоящи над нея. — Лишени от чувство, думите на Шан не прозвучаха като обида; тя всъщност сякаш смяташе, че прави услуга на Вин.
	Вин мълчеше смутено. Нито един благородник не се бе отнасял с нея по този начин. Разбира се, единственият член на Голяма къща, с кого се бе запознала досега, бе самият Елънд.
	— Да съдя ли по безразличното ви изражение, че приемате тази позиция? — попита Шан. Ако се справите добре, дете, ще ви позволя да се присъедините към моята свита. Ще научите много полезни неща от дамите тук, в Лутадел.
	— Като например? — попита Вин, като се помъчи да овладее предизвикателството в гласа си.
	— Огледайте се, дете. Косата ви сякаш е претърпяла някакво неописуемо бедствие, роклята ви виси като торба. Да си благородна дама в Лутадел изисква… съвършенство. А не _това_. — И посочи презрително Вин.
	Вин се изчерви. В поведението на тази жена имаше странна и необяснима сила. Вин с изненада осъзна, че й прилича на някои от главатарите на банди, при които бе работила — между тях и Кеймън. Хора, които са готови да ударят противника си и не очакват никаква съпротива. Всеки знаеше, че да им се противиш означава да пострадаш още повече.
	— Какво искате от мен? — попита тя.
	Шан повдигна вежди и остави вилицата до недоядения десерт. Терисецът взе чинията и я отнесе.
	— Наистина сте глупава, нали? — попита лейди Шан.
	Вин се поколеба, после се поправи:
	— Какво ще очаква от мен Нейно благородие?
	— Ще ти кажа с течение на времето — стига лорд Венчър да продължи да си играе с теб. — За миг, докато споменаваше името на Елънд, Вин зърна в очите й омраза. — Но засега — продължи Шан — искам да ми предадеш разговора си с него тази вечер.
	Вин отвори уста, но се сепна. Нещо в цялата тази ситуация не беше наред. Усещаше го, беше едва доловимо, може би дори нямаше да го забележи, ако не беше обучението на Бриз.
	Усмирител? Интересно.
	Шан се опитваше да й внуши покорство. Затова очакваше от нея да говори. Вин се зае да преразказва разговора с Елънд, като се стараеше да пропуска интересните части. Но през цялото време не й даваше покой една мисъл — че Шан се опитва да си играе с чувствата й. С крайчеца на окото си забеляза, че терисецът се връща от кухнята. Но вместо да се отправи към масата на Шан, пое в друга посока.
	Към масата на Вин. Там спря и започна да рови в книгите на Елънд.
	„Каквото и да търси, не мога да му позволя да го намери.“
	Вин се надигна неочаквано, най-сетне предизвиквайки в Шан някаква реакция, тъй като тя я погледна изненадано.
	— Сетих се, че казах на моя терисец да ме чака при масата! — обясни тя. — Ще се обезпокои, ако не ме намери там!
	— О, в името на лорд Владетеля — промърмори недоволно Шан. — Дете, няма нужда да…
	— Съжалявам, ваше благородие — прекъсна я Вин. — Трябва да вървя.
	Не изглеждаше особено правдоподобно, но бе най-доброто, което можа да измисли. Поклони се и напусна масата на Шан, макар тя да бе видимо недоволна. Терисецът беше добър — забеляза я, когато беше на няколко крачки от него, и се отдалечи с невинен вид.
	Вин спря до масата и се зачуди дали не е оскърбила прекалено лейди Шан с внезапното си тръгване. Но беше твърде изморена, за да се притеснява за подобни неща. Забеляза, че младите мъже отново са насочили вниманието си към нея, и побърза да седне и да разтвори една книга напосоки.
	За щастие този път планът й подейства. Младежът, отправил се към нея, плавно смени посоката и я остави да чете на спокойствие. С напредване на вечерта залата постепенно се изпразваше.
	„Какво ли интересуваше терисеца сред книгите?“
	Огледа масата за някаква видима промяна, но Елънд бе оставил книгите в такава безредица, че беше трудно да определи. Все пак една малка книга, притисната от по-дебел том, привлече вниманието й. Повечето останали бяха отворени на различни страници и тя бе видяла, че Елънд поставя указатели. Но тази книга беше затворена — а не си спомняше да я е отварял. Със сигурност я имаше и преди — обърна й внимание, защото бе единствената толкова тънка, — което пък означаваше, че не я е оставил терисецът на Шан.
	Изпълнена с любопитство, тя се протегна и я взе. На черната кожена подвързия бе изписано „Атмосферни особености на Северните провинции“. Вин смръщи вежди и завъртя книгата в ръце. Нямаше заглавна страница, нито бе написано име на автор. Започваше направо с текста.

	Когато разглеждаме Последната империя в цялост, се изправяме пред един неоспорим факт. За нация, управлявана от самопровъзгласило се божество, империята е понесла колосално количество управленчески грешки. Повечето от тях са били прикрити успешно и могат да бъдат открити само в металоемите на ферохимиците или сред страниците на забравените текстове. Но достатъчно е да се върнем в близкото минало, за да отбележим гафове като Деванекското клане, ревизирането на Доктрината за безкрая и презаселването на народа на ранатите.
	Лорд Владетеля не старее. Поне този факт е неоспорим. Но целта на настоящия текст е да докаже, че той не е непогрешим. През дните преди Възнесението човечеството е страдало от хаос и несигурност, причинени от множество крале, императори и други монарси. Човек би си помислил, че сега, когато имаме един-единствен, при това безсмъртен владетел, обществото най-сетне ще открие пътя към стабилното съществуване и просветлението. Но очевидната липса и на двете в Последната империя е най-сериозният пропуск на нашия лорд Владетел.

	Вин гледаше книгата с почуда. Някои от думите й бяха непознати, но въпреки това бе успяла да схване смисъла. Авторът искаше да каже…
	Затвори книгата и бързо я върна на мястото й. Какво би станало, ако принудителите открият подобен текст у Елънд? Огледа се крадешком. Те бяха тук, разбира се, обикаляха сред тълпата като на предишния бал, изпъкваха със сивите си раса и татуирани лица. Мнозина седяха на масите на благородниците. Дали бяха приятели? Или шпиони на лорд Владетеля? Изглежда, никой не се чувстваше удобно в компанията им.
	„За какво му е на Елънд такава книга? На един толкова знатен благородник? Защо ще чете текстове, заклеймяващи лорд Владетеля?“
	На рамото й се отпусна ръка и Вин изненадано трепна и разпали пютриум и мед в стомаха си.
	— Ехей — рече Елънд и отдръпна ръката си. — Валет, някога казвали ли са ви, че сте прекалено нервна?
	Валет се отпусна и побърза да загаси разгарящите се метали. Елънд заобиколи масата и се тръшна на стола си.
	— Забавлявате ли се с Хеберен?
	Вин се намръщи и Елънд кимна към дебелата книга пред нея.
	— Не — рече тя. — Скучен ми е. Преструвах се, че чета, та ухажорите да ме оставят на мира.
	Елънд се разсмя.
	— Ето, че сама паднахте в своя капан.
	Елънд почна да събира книгите и да ги трупа една върху друга на края на масата. Изглежда, не забеляза, че е пипала малката книга, посветена на „атмосферните условия“, но внимателно я пъхна по средата на купчината.
	Вин отмести очи от нея.
	„Вероятно не бива да му казвам за Шан — не и докато не разговарям със Сейзед“.
	— Напротив, планът ми успя напълно — възрази тя. — В края на краищата дойдох на бала, за да потанцувам.
	— Не виждам какво толкова намират всички в танците.
	— Лорд Венчър, не можете вечно да страните от придворния живот — вие сте наследник на много влиятелен род.
	Той въздъхна и се протегна.
	— Сигурно сте права — призна с изненадваща откровеност. — Но колкото по-дълго се опъвам, толкова повече ще дразня баща си. А това е цел, която си заслужава усилието.
	— Не само той страда от действията ви обаче. Помислете си за всички онези момичета, които не сте поканили на танц само защото сте били твърде зает с четенето.
	— Доколкото си спомням — отбеляза той, докато слагаше последната книга на купчината, — някой току-що ми обясняваше, че се е преструвал, че чете, само за да се отърве от още танци. Не мисля, че дамите ще се затруднят в намирането на по-интересни партньори от мен.
	Вин го погледна учудено.
	— Вярно, аз не се затрудних в това, сигурно защото съм още нова и неопитна. Но предполагам, че дамите от вашия кръг няма да имат подобен късмет. Както научих, благородниците избягват да общуват с дами, които са с по-високо положение от тях.
	Елънд се замисли, очевидно търсеше подходящ отговор. Вин се наведе към него.
	— Какво има, Елънд Венчър? Защо така упорито избягвате задълженията си?
	— Задължения? — попита той и лекичко се надигна. — Валет, това не е задължение. Това е бал… целта му е хората да се отпуснат, да забравят. Загуба на време.
	— А жените? И те ли са загуба на време?
	— Жените? — повтори той. — Жените са като… буря. Красиви за гледане и понякога приятни за слушане — но в повечето случаи създават неприятности.
	Вин го изгледа изненадано. После забеляза блещукането в очите му и изведнъж усети, че тя също се усмихва.
	— Говорите тези неща, за да ме провокирате!
	Усмивката му се разшири.
	— Това е начинът ми да очаровам другите. — Надигна се и я погледна с нескрита нежност. — Ах, Валет. Не им позволявайте да ви подмамят да се вземате на сериозно. Не си заслужава, повярвайте. Но дойде време да ви пожелая приятна вечер. Гледайте за в бъдеще да не се вясвате на баловете с промеждутък от месец.
	Вин се усмихна.
	— Ще помисля върху това.
	— Да, направете го. — Той се поклони, вдигна книгите, поколеба се за миг и се огледа. — Кой знае, може някой от следващите пъти наистина да ме накарате да танцувам.
	Вин продължи да се усмихва и кимна. Младият благородник се обърна и заобиколи масите от външната страна. В другия край го чакаха двама младежи. Вин ги наблюдаваше с интерес — единият стисна рамото на Елънд с приятелски жест, взе половината книги и тримата се отправиха към изхода, като разговаряха оживено.
	Вин се отпусна на стола и се замисли. Най-сетне се появи Сейзед и тя му махна. Той се приближи забързано.
	— Кои са тези мъже с лорд Венчър? — попита тя и посочи след Елънд.
	Сейзед примижа зад очилата.
	— Ами… единият е лорд Джастис Лекал. Другият е Хастинг, но не знам малкото му име.
	— Изглеждаш изненадан.
	— Къщи Лекал и Хастинг са политически противници на Къща Венчър. Благородниците често си гостуват на малки следбалови забави, където създават съюзи… — Терисецът млъкна и я погледна. — Струва ми се, че господарят Келсайър ще иска да научи за това. Време е да се оттегляме.
	— Съгласна съм — рече Вин и се изправи. — А също и краката ми. Да вървим.
	Сейзед кимна и двамата тръгваха към изхода.
	— Защо се забави толкова? — попита Вин, докато слугата й подаваше шала.
	— Връщах се няколко пъти, господарке — обясни Сейзед. — Но вие все бяхте на дансинга. Реших, че ще е по-полезно да разговарям с прислугата, отколкото да стърча до масата.
	Вин кимна, заметна се с шала и се спусна по покритото с килим стълбище, следвана от Сейзед. Вървеше забързано — нямаше търпение да се върне при Келсайър и да му разкаже всичко, преди да е забравила имената. На площадката спря да изчака да докарат каретата и в същия миг забеляза нещо странно. Недалеч от тях сред мъглите имаше трескаво движение. Тя пристъпи напред, но Сейзед положи ръка на рамото й и я задържа. Една дама не бива да навлиза в мъглите.
	Вин разпали мед и калай, но зачака — шумотевицата приближаваше. Постепенно различи един стражник, който теглеше зад себе си дребничка фигура — скаа хлапе с мръсни дрехи и измазано със сажди личице. Войникът заобиколи Вин отдалече, кимна й смутено и се приближи към капитана на стражниците. Вин разпали калай, за да подслуша разговора.
	— От кухнята е — обясни с тих глас войникът. — Опита се да проси от един благородник, когато каретата му спря при вратата.
	Капитанът кимна мълчаливо и войникът задърпа малкия си пленник към мъглите в далечната част на двора. Момчето викаше и се съпротивляваше, а стражникът сумтеше, но не го изпускаше. Вин ги проследи с поглед. Сейзед не вдигаше ръка от рамото й, сякаш се боеше, че може да ги последва. Естествено, нямаше начин да помогне на момчето. Не биваше да…
	Щом двамата се скриха зад мъгливата завеса, където останалите не можеха да ги видят, войникът извади нож и преряза гърлото на хлапето. Вин подскочи изплашено. Стражникът пусна хлапето, улови го за краката и го задърпа нататък.
	Вин не помръдна, втрещена от случилото се. Каретата най-после дойде.
	— Господарке — подкани я Сейзед, но тя не го чу.
	„Те го убиха — мислеше си. — Тук, на няколко крачки от мястото, където благородниците изчакват каретите си. Сякаш… смъртта е нещо съвсем естествено. Заклаха го като животно“.
	Не, дори като някаква още по-низша твар. Никой не би заклал прасе в двора на крепостта. Позата на стражника, докато извършваше кървавото дело, говореше за досада, сякаш не си заслужаваше да потърси друго място. Дори някой от благородниците наоколо да бе забелязал случката, не го показваше с нищо. Продължаваха да разговарят. Всъщност разговорите им дори бяха станали по-оживени сега, когато писъците бяха секнали.
	— Господарке — подкани я пак Сейзед.
	Тя го остави да я отведе при каретата. Беше потресена от случилото се. Всичко това бе толкова странно. Приятната обстановка, танците зад светещите прозорци. И смърт в двора. Не ги ли интересуваше? Не знаеха ли какво е станало? „Това е Последната империя, Вин — мислеше си тя, докато каретата се отдалечаваше. — Не забравяй пепелта само защото виждаш коприна. Ако тези хора знаеха, че си скаа, щяха да те убият също така безчувствено, както постъпиха с момчето“.
	Отрезвяваща мисъл, която владееше мислите й през целия обратен път до Фелисе.


	19.


	С Куаан се срещнахме случайно — макар че той вероятно би използвал думата „провидение“.
	И преди това се бях запознавал с териски философи. Те до един са хора, обладаващи голяма мъдрост и проницателност. Хора с почти осезаема значимост.
	Но не беше така с Куаан. В известен смисъл той е толкова нехарактерен пророк, колкото съм аз герой. Не е обграден с атмосферата на церемониална мъдрост, нито някога е бил теолог. Когато се срещнахме за първи път, той се занимаваше с типичните за него странни проучвания — ровеше се във великата Кхленийска библиотека, за да разбере дали дърветата могат да мислят.
	Фактът, че тъкмо той накрая откри Великия териски герой, често ме кара да се смея и да се чудя какво ли щеше да стане, ако събитията бяха протекли по друг начин.

	Келсайър усещаше присъствието на друг аломант в мъглите. Вибрациите го заливаха като ритмични вълни, удрящи се в спокоен бряг. Бяха слаби, но ясно различими.
	Той приклекна върху ниската градинска стена, заслушан в трептенията. Надиплените бели мъгли следваха обичайното си темпо — безразлични, с изключение на най-близките до тялото му слоеве, които се вливаха в естествените аломантични течения около крайниците му.
	Келсайър присви очи, разпали калай и потърси другия аломант. Стори му се, че вижда фигура, клечаща върху стената недалеч от него, но не беше съвсем сигурен. Но аломантичните вибрации бяха недвусмислени. Всеки метал след разпалването си издаваше далечен сигнал, който лесно можеше да се разпознае от човек, имащ опит в употребата на бронз. Непознатият гореше калай, също както и другите четирима, които Келсайър бе усетил да се спотайват около Цитаделата Текиел. Пет Калаени очи оформяха периметър и следяха за натрапници в нощта.
	Келсайър се усмихна. Големите къщи проявяваха нервност. Да държиш пет Калаени очи на постоянна стража не беше толкова трудно за Къща от мащабите на Текиел, но благородните аломанти биха се възпротивили, ако ги накарат да изпълняват обикновени караулни задачи. А щом наоколо имаше петима Калаени очи, почти сигурно бе, че се навъртаха и Главорези, Монетомети, Дърпачи. Лутадел бе в притихнало състояние на тревога.
	Големите къщи бяха настръхнали дотолкова, че напоследък Келсайър с мъка откриваше пролуки в защитата им. Макар и Мъглороден, той беше сам и имаше своите ограничения. Успехът му досега се дължеше на изненадата. Но с петима Калаени очи на пост едва ли щеше да може да доближи Цитаделата, без да го разкрият.
	За щастие тази нощ не се налагаше да изпробва отбраната на Текиел. Вместо това той продължи по оградата към покрайнините на града. Спря близо до стената на градината и след като разпали бронз, за да провери дали наблизо няма аломанти, се напъха в един гъст храсталак, откъдето измъкна голям сак. Беше толкова тежък, че се наложи да разпали пютриум, за да го вдигне и да го метне през рамо. Спря за миг, ослуша се и понесе сака обратно към крепостта.
	Този път се спря близо до боядисана в бяло градинска веранда, пред която имаше шадраван. Смъкна сака от рамото си и изсипа съдържанието му — още топъл труп — на земята.
	Трупът — беше на някой си лорд Чарс Ентрон — се претърколи и спря с лице в калта, а на гърба му зейнаха две рани от кинжали. Келсайър бе издебнал от засада пияния благородник пред вратите на един скаа бордей и бе отървал света от поредния аристократ. Никой нямаше да усети липсата на лорд Ентрон — той беше известен с перверзния си вкус за развлечения, между които кървави ръкопашни схватки между скаа борци. Обикновено тъкмо там прекарваше времето си.
	От друга страна и съвсем неслучайно Ентрон се смяташе за важен политически съюзник на Къща Текиел. Убийството му щеше да предизвика отглас и вината несъмнено щеше да бъде стоварена върху Къща Изенри — съперник на Къща Текиел. Но от друга страна, подозрително неочакваната смърт на Ентрон можеше да обезпокои сериозно Къща Текиел. Ако си направеха труда да разпитат, те със сигурност щяха да узнаят, че негов противник при залаганията тази вечер е бил Крюс Джефенри — човек, чиято Къща от известно време молеше Текиелови за съюзничество. Крюс беше известен Мъглороден и много опитен в боя с ножове.
	И така — интригата беше заложена. Дали убийството е дело на Къща Изенри? Или може би е опит на Къща Джефенри да изплаши Текиелови — с което да ги подтикне към съюзничество с по-дребни благородници? Имаше и трета възможност — Къща, която иска да засили съперничеството между Текиел и Изенри.
	Келсайър скочи от градинската стена и се почеса по фалшивата брада. Нямаше значение кого ще обвини Къща Текиел — крайната цел на Келсайър бе да ги принуди да се съмняват и тревожат, да внесе между тях раздор и недоверие. Хаосът бе най-силното му оръжие в насърчаването на война между Къщите. А когато тази война най-сетне избухнеше, всеки убит благородник щеше да е един противник по-малко срещу скаа бунтовниците.
	Щом се отдалечи на известно разстояние от Цитаделата Текиел, той хвърли монета и пое по покривите. Понякога се чудеше какво ли правят хората под него, когато чуват над главите си стъпки. Дали знаеха, че за Мъглородните покривите са само удобни пътища, места, където могат да се придвижват необезпокоявани от стражи и крадци? Или обясняваха тропота с мразените от всички Мъгливи духове?
	„Вероятно дори не ни чуват. Когато излязат мъглите, нормалните хора си лягат да спят“.
	На един стръмен покрив спря, извади от джоба си часовник на верижка, за да провери колко е часът, прибра го — беше опасен, заради метала, от който бе изработен — и продължи нататък. Мнозина благородници упорито продължаваха да носят метални предмети, глупав навик да се перчат. Привичка, заимствана от самия лорд Владетел. Но Келсайър не носеше никакъв метал — часовник, пръстени или гривна, — освен ако не се налагаше.
	Изстреля се във въздуха и се отправи към Саждивата махала, бедняшки скаа квартал в далечния северен край на града. Лутадел беше огромен. На всеки няколко десетки години към него се добавяше нов заселен район и градските стени го обхващаха, благодарение на неуморните усилия и труда на скаа. С навлизането на модерната канална епоха камъкът бе станал относително евтин строителен материал и значително по-лесен за доставка.
	„Чудя се защо въобще му трябва да строи тази стена — мислеше си Келсайър, докато се придвижваше по покривите. — Кой ще го нападне? Та лорд Владетеля контролира всичко. Дори Западните острови вече не му се противят“.
	От векове не бе имало истинска война в Последната империя. Редките „въстания“ не бяха нищо повече от бунтове на няколко хиляди души, криещи се в пещерите или сред хълмовете. Дори бунтовниците на Йеден не разчитаха на открити атаки — по-скоро целяха да предизвикат хаос или война между Къщите, извеждане на лутаделския гарнизон извън градските стени — каквото и да е, което да им даде някаква възможност за неочакван удар. Ако се стигнеше до продължителна кампания, Келсайър щеше да изгуби. Лорд Владетеля и Стоманеното министерство можеха да свикат под знамената си милиони.
	Разбира се, той имаше и друг план. Не говореше за него, дори не смееше да го обмисля. Вероятно никога нямаше да му се удаде възможността да го приложи на практика. Но ако все пак възникнеха подходящи условия…
	Стигна в началото на Саждивата махала, загърна се по-плътно в мъглопелерината и закрачи по улицата с уверена стъпка. Човекът, с когото трябваше да се срещне, вече седеше на прага на една затворена работилница и пуфтеше кротко с лула. Келсайър повдигна учудено вежди — тютюнът беше скъпо удоволствие. Хойд или беше прахосник, или бе толкова успял, колкото твърдеше Доксон.
	Хойд бавно свали лулата и се надигна, но с това не стана кой знае колко по-висок. Поклони се ниско в мъгливата нощ.
	— Поздравявам ви, милорд.
	Келсайър се изправи пред него, пъхнал ръцете си под пелерината. Нямаше нужда обикновеният уличен информатор да вижда, че непознатият „благородник“ носи по кожата си белези от Хатсин.
	— Препоръчаха ви много горещо — заговори той, като имитираше високомерния тон на аристократите.
	— Аз съм най-добрият, милорд.
	„Всеки, оцелял колкото теб, трябва да е доста добър“. Господарите не обичаха обикновени хора да са в течение на тайните им. По правило информаторите не живееха дълго.
	— Интересува ме едно нещо — продължи Келсайър. — Но първо искам да се закълнеш, че няма да разказваш никому за нашата среща.
	— Разбира се, милорд — отвърна Хойд. Най-вероятно щеше да наруши обещанието си още тази нощ — още една причина, поради която нишката на живота им бе тъй къса. — Но преди това да обсъдим въпроса със заплащането…
	— Ще получиш своите пари, скаа — отвърна троснато Келсайър.
	— Разбира се, милорд — рече Хойд и не пропусна пак да се поклони. — Предполагам, че ви интересуват сведения за Къща Реноа…
	— Да. Какво се знае за нея? С коя друга Къща са в съюз? Трябва да съм наясно с тези неща.
	— Няма кой знае какво да се каже, милорд. Лорд Реноа е нов в града и е крайно предпазлив човек. За момента нито влиза в съюзи, нито си е създал врагове — купува големи количества оръжие и брони, но вероятно го прави, за да печели благоразположението на своите доставчици. Много умна тактика. Сигурно вече има в излишък от този продукт, но по-важното е, че има и излишък от приятели, нали?
	Келсайър изсумтя.
	— Не виждам защо трябва да плащам за това.
	— Но, милорд, щом стоката му е в излишък, значи вече е на загуба — посочи бързо Хойд.
	— Аз не съм търговец, скаа — сряза го Келсайър. — Не ме интересуват печалби и загуби! — „Нека запомни това. Сега си мисли, че ме праща някоя Голяма къща — всъщност вече би трябвало да се е сетил за това заради мъглопелерината. Инак едва ли заслужава репутацията си“.
	— Има още, милорд…
	„Аха, сега ще разберем. Дали уличните информатори са надушили, че Къща Реноа е свързана с бунтовниците?“ Ако някой бе разкрил тайната им, хората на Келсайър бяха в голяма опасност.
	Хойд се покашля тихо и протегна ръка.
	— Непоносим човек! — изсъска Келсайър и хвърли малка кесия в краката му.
	— Да, милорд — отвърна Хойд, коленичи и затършува в тъмното за кесията. — Моите извинения, милорд. Зрението ми не е каквото беше. Вече с труд виждам дори пръстите си.
	„Хитро“ — отбеляза Келсайър, докато Хойд прибираше кесията. Оправданието със зрението, естествено, беше лъжа — никой нямаше да изкара дълго в подземния свят с подобен недъг. Но пък всеки благородник, който си има работа с полусляп мъж, ще е спокоен поне що се отнася до запазване на своето инкогнито. Не че Келсайър се тревожеше — Доксон се беше погрижил за дегизировката му. Освен фалшивата брада му беше поставил изкуствен, но съвсем като истински нос, подложки в обувките и изсветляващ кожата грим.
	— Та казваше, че има още? — подкани го той. — Кълна се, скаа, ако сведенията ти не ги бива…
	— Бива ги — отвърна припряно Хойд. — Лорд Реноа, изглежда, се опитва да сгоди своята племенница лейди Валет за лорд Елънд Венчър.
	Келсайър се сепна.
	„Виж, това не го очаквах…“
	— Говориш глупости. Лорд Венчър стои прекалено високо за някакъв си Реноа.
	— Двамата млади са прекарали почти цялата вечер заедно — на един бал преди месец.
	Келсайър се разсмя иронично.
	— Всички го знаят. Това не значи нищо.
	— Така ли? — отвърна Хойд. — А знаят ли всички, че лорд Елънд Венчър е изказвал ласкаво мнение за момичето пред приятелите си, група млади философи, които се събират редовно в „Скършеното перо“?
	— Младите мъже вечно си говорят за момичета — подметна Келсайър. — Това не значи нищо. Искам да ми върнеш парите.
	— Почакайте! — почти извика Хойд и за пръв път в гласа му се долови тревога. — Има и още. Лорд Реноа и лорд Венчър участват в тайна сделка.
	„Какво?!“
	— Истина е — продължи Хойд. — Тази новина е съвсем прясна — самият аз я узнах едва преди час. Съществува връзка между Реноа и Венчър. И по някаква причина лорд Реноа е поискал Елънд Венчър да стане опекун на лейди Валет по време на баловете. — Той сниши глас. — Говорят дори, че лорд Реноа има влияние над Къща Венчър.
	„Какво може да е станало тази вечер на бала?“ — зачуди се Келсайър. Но на глас каза:
	— Всичко това ми се струва доста прозаично, скаа. Не разполагаш ли с друго, освен с клюки?
	— Не и за Къща Реноа, милорд — отвърна Хойд. — Опитах се да събера повече сведения, но това е една доста незабележима и незначителна Къща. Трябваше да изберете някоя по-влиятелна в политиката. Като, да речем, Къща Елариел…
	Келсайър се намръщи. Със споменаването на Елариел Хойд намекваше, че разполага с важна информация, която е готов да продаде. Изглежда, тайните на Къща Реноа засега бяха на сигурно място. Време беше да измести темата на разговора към други Къщи, за да не бъде заподозрян в специален интерес към Реноа.
	— Хубаво де — склони той. — Ако си заслужава загубата на време…
	— Заслужава си, милорд. Лейди Шан Елариел е Усмирителка.
	— Доказателства?
	— Усетих въздействието й върху чувствата ми, милорд — отвърна Хойд. — Преди седмица, по време на пожара в Цитаделата Елариел, тя успокояваше разтревожената прислуга.
	Келсайър бе причинил този пожар. За съжаление той не се бе разпространил извън караулното.
	— Друго?
	— В последно време Къща Елариел й даде разрешение да използва дарбата си в придворната политика. Боят се от война между Къщите и очакват от нея да им намери съюзници. Винаги носи парченце месинг в дясната си ръкавица. Намерете Издирвач и той ще го потвърди при следващия бал. Не ви лъжа, милорд! Животът ми на информатор зависи изцяло от репутацията ми. Шан Елариел е Усмирителка.
	Келсайър се замисли. Тази информация беше безполезна за него, но същинската цел на идването му — да провери какво се говори за Къща Реноа — вече беше изпълнена. Хойд бе оправдал заплащането, независимо дали го разбираше, или не.
	Келсайър се усмихна. „Защо да не посеем още малко хаос?“
	— А какво се знае за тайната връзка на Шан със Салмен Текиел? Смяташ ли, че е използвала способностите си, за да спечели благоразположението му?
	— О, най-вероятно да, милорд — побърза да отвърне Хойд. Келсайър зърна развълнувани пламъчета в очите му: информаторът бе уверен, че току-що е научил нещо полезно от Келсайър.
	— Дали пък на нея не се дължи успешната сделка между Елариелови и Къща Хастинг миналата седмица? — продължи Келсайър, сякаш разсъждаваше на глас. Такава сделка нямаше.
	— Със сигурност, милорд.
	— Много добре, скаа — рече Келсайър. — Заслужи си заплащането. Може би ще те потърся и друг път.
	— Благодаря ви, милорд — отвърна Хойд и се поклони почти до земята.
	Келсайър пусна една монета и се извиси във въздуха. Докато стъпваше на покрива, зърна Хойд да се навежда за хвърлената монета. Изглежда, този път „слабото зрение“ не му попречи да я открие. Келсайър се усмихна и си продължи по пътя. Следващата среща нямаше да е толкова лека.
	Отправи се на изток, към площад Ахлстром. Докато се придвижваше, свали пелерината и разкопча жилетката, под която се показа дрипава риза. Приземи се в тясна уличка, прибра пелерината и жилетката, наведе се, гребна с шепа сажди от купчината на ъгъла, натърка ги по кожата си да прикрие белезите, после зацапа и лицето и изкуствената си брада.
	Мъжът, който излезе от уличката малко след това, се отличаваше много от благородника, с когото се бе срещал Хойд. Брадата му висеше на черга масури и беше доста проскубана. Келсайър провлачи крак — преструваше се, че е сакат — и извика на една тъмна фигура, изправена до спряния фонтан:
	— Милорд? Вие ли сте, милорд?
	Лорд Страф Венчър, глава на Къща Венчър, беше импозантен мъж, благородник до мозъка на костите. Келсайър не виждаше зад него охрана, макар да знаеше, че има поне двама стражници — самият лорд не изглеждаше обезпокоен от мъглите, всеизвестно бе, че той е Калаено око. Венчър пристъпи уверено напред, като потропваше нетърпеливо с фехтоваческото си бастунче.
	— Закъсняваш, скаа! — тросна се той.
	— Милорд, аз… аз ви чаках в уличката… както се уговорихме!
	— Не сме се уговаряли така!
	— Съжалявам, милорд — отвърна Келсайър и се поклони, малко непохватно, заради „сакатия“ си крак. — Не исках да ви карам да чакате.
	— Не ни ли видя, че сме тук?
	— Простете, милорд — продължи с ролята Келсайър. — Но напоследък зрението ми… Едва различавам пръстите си в тази тъмница.
	„Благодаря ти за идеята, Хойд“.
	Венчър изсумтя, подаде бастунчето на стражника зад себе си и зашлеви Келсайър през лицето.
	Келсайър рухна на земята, притиснал бузата си с длан.
	— Простете, милорд…
	— Следващия път, когато ме накараш да чакам, ще те ударя с бастуна — рече ядосано Венчър.
	„Е, поне знам къде ще ида следващия път, когато ми потрябва труп за някоя градина“ — помисли Келсайър, докато се изправяше.
	— А сега — продължи Венчър, — да се захващаме за работа. Каква е важната новина, която обеща да ми съобщиш?
	— Става дума за Къща Ерикел, милорд — отвърна Келсайър. — Известно ми е, че в миналото ваше благородие е имал вземане-даване с тях.
	— И?
	— Милорд, трябва да ви кажа, че те ви мамят. Продават сабите и бастунчетата на Къща Текиел за половината от цената, която плащате!
	— Доказателства?
	— Достатъчно е да погледнете новото въоръжение на Текиелови, милорд — отвърна Келсайър. — Истината ви казвам. Нямам нищо друго, освен собствената си репутация! Без нея животът ми не струва и пукната пара.
	Този път не лъжеше. Във всеки случай не съвсем. Щеше да е безсмислено да съобщава сведения, които Венчър лесно би могъл да провери. Част от това, което казваше, беше вярно — Текиел даваха известно предимство на Ерикел. Келсайър, разбира се, лекичко го преувеличаваше. Ако изиграеше козовете си правилно, можеше да предизвика раздор между Ерикел и Венчър и същевременно да влоши отношенията на Венчърови с Текиел. И ако след това Венчър се обърнеше за оръжия към Реноа… какво пък, това само щеше да е допълнителна полза.
	Страф Венчър изсумтя отново. Къщата му беше влиятелна — вероятно най-влиятелната и могъща, — но разчиташе за това на търговията. Не беше никак лесно да се издигнеш толкова нависоко в Последната империя, като се имаха предвид налаганите от лорд Влатеделя данъци и цената на атиума. Но същевременно Венчър можеше да се превърне в могъщ инструмент в ръцете на Келсайър. Ако успееше да подаде на този човек правилната смес от истина и измислица…
	— Не виждам с какво може да ми е полезно това — тросна се Венчър. — Сега ще проверя доколко си осведомен, доноснико. Разкажи ми какво знаеш за Оцелелия от Хатсин.
	Келсайър замръзна.
	— Милорд?!
	— Нали очакваш да ти се плати? — каза Венчър. — Е, разкажи ми за Оцелелия. Говорят, че се бил върнал в Лутадел.
	— Само слухове, милорд — побърза да отвърне Келсайър. — Никога не съм срещал Оцелелия, но се съмнявам да е в Лутадел — ако въобще е жив.
	— Чух, че събирал скаа за бунт.
	— Милорд, винаги е имало глупаци, които да подтикват скаа към размирици. И винаги ще има такива, които да използват името на Оцелелия, но не вярвам някой някога да се е измъкнал жив от Ямите. Бих могъл да посъбера информация за това, ако желаете, но се опасявам, че ще останете разочарован. Оцелелия е мъртъв — лорд Владетеля… той не би допуснал подобно недоглеждане.
	— Вярно е — склони Венчър. — Но скаа, изглежда, вярват в слуховете за този „единайсети метал“. Ти да си чул нещо, доноснико?
	— О, да — рече Келсайър, като едва успя да прикрие изненадата си. — Това е легенда, милорд.
	— Никога не съм я чувал. А аз обръщам сериозно внимание на такива неща. Това не е „легенда“. Някой доста хитро манипулира скаа.
	— Ах… интересно заключение, милорд — рече Келсайър.
	— Така е — потвърди Венчър. — И ако предположим, че Оцелелия наистина е загинал в Ямите и някой се е добрал до трупа му… до останките… винаги има начин да имитираш външността на един човек. Нали разбираш за какво говоря?
	— Да, милорд.
	— Искам да проучиш този въпрос. Не ме интересуват клюките — намери ми нещо за човека, който се опитва да оглави скаа. И тогава ще си получиш парите.
	Венчър се обърна, махна на хората си и тръгна. Келсайър го изпрати със замислен поглед.


	Малко по-късно Келсайър пристигна в имението Реноа, като отново използва трасето с бронзовите пръчки между Лутадел и Фелисе. Полагането на трасето не беше негово дело, дори не знаеше кой го е направил. Често се питаше кой може да стои зад това и как ще постъпи, ако докато лети над трасето, срещне някой друг Мъглороден. „Най-вероятно ще се престорим, че не се виждаме. Мъглородните често го правят“.
	Погледна през мъглата към осветената от фенери фасада на къщата. Слаб топъл ветрец развяваше пелерината му. Празната карета подсказваше, че Вин и Сейзед са се прибрали от бала.
	Чакаха го във всекидневната и разговаряха тихо с лорд Реноа.
	— Чак такъв не те бях виждала! — възкликна Вин, когато той пристъпи в стаята. Все още бе облечена с рокля — красива червена премяна, макар че не седеше като знатна дама, а беше свила крака под себе си.
	Келсайър се усмихна. „Преди няколко седмици щеше да съблече тази рокля веднага щом се прибере. Май започва да се превръща в истинска дама“. Отпусна се на един стол и почеса мръсната си фалшива брада.
	— За това ли говориш? Чух, че брадите се връщали на мода. Гледам да съм в крак с времето.
	Вин се засмя.
	— В крак с просешката мода по-скоро.
	— Келсайър, как мина вечерта? — попита лорд Реноа.
	Келсайър вдигна рамене.
	— Като повечето. За щастие поне засега няма никакви подозрения към Къща Реноа — по-скоро аз съм този, който вълнува някои среди на благородничеството.
	— Ти? — попита Реноа.
	Келсайър кимна. Един слуга му донесе топла влажна кърпа, за да изтрие саждите от лицето и ръцете си. Келсайър не беше сигурен дали го направи заради него, или за да не изцапа мебелите.
	— Изглежда, сред местното население е плъзнала мълвата за Единайсетия метал. Дори някои благородници са чули за него и по-интелигентните проявяват видимо безпокойство.
	— Какво отношение има това към нас? — попита Реноа.
	Келсайър повдигна рамене.
	— Ще продължим с разпространяването на противоречиви слухове, за да накараме благородниците да се занимават повече един с друг и по-малко с мен. Защото, колкото и да е странно, лорд Венчър ми поръча да събирам сведения за Оцелелия. Трябва да ти призная, Реноа, че малко се обърках от цялата тая игра — чудя се как се справяш.
	— Затова съм такъв, какъвто съм — отвърна лъжеблагородникът.
	Келсайър отново повдигна рамене и се обърна към Вин и Сейзед.
	— Как мина вашата вечер?
	— Изморително — оплака се Вин.
	— Господарката Вин е малко ядосана — намеси се Сейзед. — На връщане от Лутадел ми разказа за „тайните“, които е узнала по време на танците.
	Келсайър се захили.
	— И нищо ново, така ли?
	— Сейзед вече знаеше всичко! — тросна се Вин. — Прекарах часове да се въртя на дансинга с онези мъже и усилията ми отидоха на вятъра!
	— Не бих казал, Вин — възрази Келсайър, докато смъкваше последните останки от брадата. — Завързала си нови запознанства, видели са те, поупражнявала си се в клюкарстване. Що се отнася до информацията — какво пък, съмнявам се веднага да започнат да ти разкриват важни тайни. Дай им малко време.
	— Колко малко?
	— Сега, след като вече се чувстваш по-добре, ще можеш да посещаваш баловете редовно. След месец-два ще имаш достатъчно приятели, за да събираш информацията, която ни интересува.
	Вин кимна и въздъхна. Изглежда, вече нямаше нищо против да ходи по-често на балове.
	Сейзед се покашля.
	— Господарю Келсайър, струва ми се, че трябва да ви съобщя нещо. През цялата вечер на масата ни седеше лорд Елънд Венчър, макар че господарката Вин откри начин да извлече полза от присъствието му.
	— Дочух нещо такова — отвърна Келсайър. — Какво каза на хората, Вин? Че Реноа и Венчър са приятели?
	Вин пребледня.
	— Откъде знаеш?
	— Притежавам тайнствени сили — отвърна Келсайър и махна с ръка. — Както и да е, сега всички смятат, че Реноа и Венчър имат съвместно предприятие. Вероятно подозират, че Венчър трупа оръжие.
	Вин се намръщи.
	— Не исках да се стига дотам…
	— Такива са правилата на придворния живот, Вин. Нещата лесно могат да излязат от контрол. Но това не е проблем — макар че сега Реноа ще трябва да внимава, когато си има работа с Венчърови. Нека все пак първо видим каква ще е реакцията им.
	Лорд Реноа кимна.
	— Съгласен.
	Келсайър се прозя.
	— Дано няма нищо друго, защото се изморих да играя на благородник и просяк в една и съща вечер…
	— Има още нещо, господарю Келсайър — обади се Сейзед, — В края на вечерта господарката Вин е видяла лорд Елънд Венчър да си тръгва от бала в компанията на млади господари от Къщи Лекал и Хастинг.
	Келсайър смръщи вежди.
	— Виж, това е странна комбинация.
	— Така си помислих и аз — съгласи се Сейзед.
	— Вероятно пак се опитва да ядоса баща си — продължи да разсъждава Келсайър на глас. — Като фамилиарничи с противника открито…
	— Може би — рече Сейзед. — Но тримата изглеждат добри приятели.
	Келсайър кимна и се изправи.
	— Сейз, разрови се в това. Не е изключено лорд Венчър и синът му да играят някаква своя пиеска.
	— Да, господарю Келсайър.
	Келсайър излезе, като пътьом подаде пелерината на един слуга. Докато се качваше по източното стълбище, чу зад себе си забързани стъпки и се обърна. Вин го следваше, повдигнала лекичко червената рокля, за да не се спъне по стъпалата.
	— Келсайър — рече тя тихо. — Има и още. Нещо, за което бих искала да си поговорим.
	Келсайър повдигна вежди.
	„Нещо, което не иска да чуе дори Сейзед?“
	— В стаята ми — отвърна той почти шепнешком и я поведе нагоре. — За какво става дума? — попита, след като затвори вратата.
	— За лорд Елънд — отвърна тя и бузите й едва забележимо поруменяха. — Сейзед не го харесва и затова не исках де го споменавам пред другите. Но тази нощ открих нещо странно.
	— Какво?
	— Елънд носеше цял куп книги.
	„Нарича го с малко име — помисли неодобрително Келсайър, — Май си пада по него“.
	— Известно е, че чете много — продължи Вин, — но някои от книгите… Докато го нямаше, аз ги разлистих.
	„Добро момиче. Улицата я е дарила с верни инстинкти“.
	— Една привлече вниманието ми — продължи тя. — Заглавието беше нещо за атмосферните условия, но вътре се описваха грешки и пропуски на Последната империя.
	Келсайър повдигна вежди.
	— Какво по-точно?
	Вин сви рамене.
	— Нещо за това, че след като лорд Владетеля е безсмъртен, империята му би трябвало да е по-развита и умиротворена.
	Келсайър се усмихна.
	— „Книгата на лъжливата зора“. Всеки Пазител може да ти я цитира наизуст. Не знаех, че са останали копия от нея. Авторът й — Делъс Куаре — е написал още няколко заклеймени по-късно произведения. И въпреки че не богохулства срещу аломантията, принудителите решават в неговия случай да направят изключение и го обесват на куката.
	— Както и да е — рече тя. — Елънд има копие от тази книга. Мисля, че една от придворните дами се опитваше да се добере до нея. Видях слугата й да рови в книгите на Елънд.
	— За коя дама става въпрос?
	— Шан Елариел.
	Келсайър кимва.
	— Бившата му годеница. Вероятно търси нещо, с което да го шантажира.
	— Келсайър, мисля, че тя е аломант.
	— Да. По-точно Усмирителка. Вероятно е на прав път — ако наследникът на Венчър чете „Лъжливата зора“, да не говорим, че я носи със себе си…
	— Опасно ли е? — прекъсна го тя.
	Келсайър сви рамене.
	— Донякъде. Това е стара книга и не проповядва открито бунт, така че може да му се размине.
	Вин се намръщи.
	— Но това, което прочетох вътре, ми се стори доста критично спрямо лорд Владетеля. Нима той позволява на благородниците да се занимават с подобни неща?
	— Всъщност не им „позволява“ — отвърна Келсайър. — По-скоро понякога не обръща внимание на това, което правят. Да забраняваш книги е опасна работа. Вин — колкото повече Министерството преследва един текст, толкова повече привлича вниманието към него и повече хора се опитват да го прочетат. „Лъжливата зора“ може да е пиперливо четиво, но като _не го_ забранява, Министерството го обрича на постепенна забрава.
	Вин бавно кимна.
	— Освен това — продължи Келсайър — лорд Владетеля е много по-снизходителен към аристокрацията, отколкото към скаа. За него аристократите са деца на отдавна умрели съюзници и приятели, хора, които вероятно са му помогнали в битката с Дълбината. Ето защо им позволява някои дребни волности като четенето на подобни книги или взаимното изтребване.
	— Значи… няма защо да се безпокоя за тази книга? — попита Вин.
	— Не бих се изказал така. Щом младият Елънд държи у себе си „Лъжливата зора“, не е изключено да притежава и други четива, които са строго забранени. Ако принудителите узнаят това, нищо чудно да го предадат на инквизиторите — независимо че е от знатен род. Въпросът е как да го постигнем? Екзекуцията на наследника на Венчърови със сигурност ще предизвика политически размирици в Лутадел.
	Вин пребледня.
	„Да — помисли Келсайър и мислено въздъхна. — Тя определено го харесва. Трябваше да го предвидя. Да пратя едно младо хубаво момиче в двора. Хищниците рано или късно щяха да я надушат“.
	— Келсайър, не ти казах всичко това, за да помогнеш да го убият! — заяви тя. — Мислех си, че той… ами, като чете забранени книги… и ми изглежда свестен… Може би бихме могли да го използваме за съюзник, или нещо такова.
	„О, дете! — Келсайър я погледна. — Дано не страдаш много, когато те зареже. Не бива да си толкова лековерна“.
	— Не разчитай на това — предупреди я на глас. — Лорд Елънд може да чете забранени книги, но това не го прави наш приятел. Винаги е имало благородници като него — млади философи и мечтатели, които смятат идеите си за съвсем нови. Те обичат да пият с приятели и да роптаят срещу лорд Владетеля, но в сърцата си си остават аристократи. Никога няма да свалят властта му.
	— Но…
	— Не, Вин — прекъсна я той. — Трябва да ми вярваш. Елънд Венчър не дава пукната пара за нас и за скаа. Той е благородник-анархист само защото това е модерно и вълнуващо.
	— Но той говори с мен за скаа. Искаше да знае дали скаа в провинцията са интелигентни, дали се държат като нормалните хора.
	— И интересът му състрадателен ли беше, или чисто научен?
	Тя се поколеба.
	— Виждаш ли? — попита Келсайър. — Вин, този човек не е наш съюзник — напротив, дори помня, че ти казвах да стоиш надалече от него. Като прекарваш времето си с Елънд Венчър, излагаш операцията — и другарите си от групата — на опасност.
	Вин наведе глава и кимна.
	Келсайър въздъхна.
	„Защо ми се струва, че няма никакво намерение да страни от него? По дяволите — точно сега нямам време да се занимавам с това“.
	— Върви да си лягаш — рече й той. — Утре ще приказваме за това.


	20.


	Това не е сянка.
	Това тъмно нещо, което ме следва и което само аз мога да видя — то не е сянка. То е черно и прозрачно, но няма очертанията на истинска сянка. То е нематериално — мимолетно и безформено. Сякаш е направено от тъмна пара.
	Или по-скоро от мъгла.

	На Вин започна да й омръзва пейзажът между Лутадел и Фелисе. През последните две седмици бе изминавала този маршрут десетина пъти — заобиколена от добре познатите кафяви хълмове, сгърбени дръвчета и невисоки тръстики. Започваше да си мисли, че познава всеки отделен хълм или храст.
	Зад гърба си имаше вече доста балове — но те бяха само началото. Обедите, следобедните срещи и други форми на дневни забавления бяха не по-малко популярни. Често й се налагаше да пътува между градовете по два-три пъти на ден. Изглежда, младите благородници нямаха по-интересни занимания от това да прекарват в каретите си по шест-седем часа дневно.
	Въздъхна. Недалеч от тях, край канала, група скаа теглеха с въжета натоварена ладия. Животът й можеше да е много по-лош.
	И въпреки това усещаше някаква неудовлетвореност. Нямаше още обяд, а до вечерта не се очертаваха никакви интересни събития, така че не й оставаше друго, освен да се прибере във Фелисе. Непрестанно си мислеше колко по-бързо би изминала този път по трасето с бронзовите пръчки. Жадуваше да полети отново в небето, но напоследък Келсайър бе занемарил обучението й. Пускаше я за съвсем кратко вечер, колкото да потренира наученото, но нищо повече. Само основни движения — Тласкане и Притегляне на дребни предмети от земята.
	Започваше да се отчайва от постоянната си слабост. Бяха изминали три месеца от срещата й с инквизитора, най-лошата част от зимата бе минала без нито една снежинка. Колко още щеше да й трябва, за да се възстанови?
	„Е, поне мога да ходя на балове“ — опита да се утеши тя. Въпреки досадата от честите пътувания бе започнала да харесва задълженията си. Да се преструва на знатна дама бе много по-интересно, отколкото да е улична крадла. Вярно, животът й нямаше да струва пукната пара, ако разкриеха тайната й, но засега поне дворът я приемаше — танцуваха с нея, канеха я на гости, разговаряха. Хубав живот — не толкова вълнуващ, колкото аломантията, но Вин се надяваше с времето това да се промени.
	Имаше обаче други неща, които не й даваха покой. Първото бе неспособността й да се добере до някаква полезна информация. Живееше в свят на сплетни и интриги, ала бе твърде неопитна, за да се включи в тях.
	Когато се оплака на Келсайър, той я успокои, че с времето ще настъпи промяна. Другото, което я измъчваше, не беше толкова лесно за преодоляване. През последните няколко седмици лорд Елънд Венчър бе престанал да посещава баловете, което означаваше и че не прекарва вечерите си с нея. Оказа се, че останалите благородници не могат да са тъй забавни като него… поне що се отнасяше до дълбочината на провежданите разговори. Никой от тях не притежаваше неговата духовитост, прямота, нито копнеещия му поглед. Те сякаш не бяха _истински_. Не и като него.
	Не можеше да се каже, че я избягва. Но и не правеше никакви опити да прекарва времето си с нея.
	„Дали не съм го преценила погрешно?“ — запита се тя, докато каретата наближаваше Фелисе. Понякога Елънд не беше никак лесен за разбиране. За съжаление отсъствието му не бе променило отношението на бившата му годеница към нея. Вин започваше да осъзнава защо Келсайър я бе предупредил да не привлича вниманието на по-важните персони. Добре поне, че рядко се срещаше с Шан Елариел — но при всяка подобна среща Шан не пропускаше възможност, та да я унижи, да я обиди и да й се подиграе.
	„Може би съм се привързала твърде много към личността на Валет“. Валет бе само една роля, която трябваше да отговаря на всички неща, казани от Шан. И въпреки това от обидите я болеше.
	Поклати глава и се опита да прогони Шан и Елънд от мислите си.
	Поредният саждопад бе спрял и скаа работници бързаха да изметат улиците и да изкарат мръсотията извън града. „Бедните“ — помисли Вин, когато каретата мина покрай група дечица, които тръскаха клоните на дърветата, за да съборят пепелта от листата. Върху главиците им се сипеше черен дъжд. Въоръжени с бастунчета надзиратели обикаляха наоколо и следяха всички да работят усърдно.
	„Елънд и другите — мислеше тя. — Те нямат представа колко е тежък животът на скаа. Живеят в красивите си цитадели, танцуват и не осъзнават докъде всъщност се простира деспотичната власт на лорд Владетеля“.
	Не беше сляпа за красивата страна от живота на аристокрацията — за разлика от Келсайър, не мразеше благородниците заради самите тях. Някои бяха доста мили и понякога тя си мислеше, че историите за тяхната жестокост, разказвани от скаа, са малко преувеличени. И въпреки това, когато зърнеше сцена като тази с нещастните дечица на улицата, в нея се пробуждаха колебания. Как биха могли благородниците да прозрат? Как биха могли да разберат?
	Въздъхна и отмести поглед от улицата тъкмо когато каретата навлизаше в имението. Веднага забеляза голяма група хора и се изплаши да не би лорд Владетеля да е пратил войници да арестуват Реноа. Но не бяха войници, а скаа в обикновени работнически дрехи.
	Каретата изтрополи през портала и объркването на Вин се задълбочи. Навсякъде бяха пръснати купчини сандъци и чували, повечето покрити с пепел от саждопада, и работниците трескаво ги товареха на каруци.
	Каретата спря пред входа на имението и този път Вин не изчака Сейзед да отвори вратата, а скочи сама, повдигна краищата на роклята си и изтича при Келсайър и Реноа, които следяха товаренето.
	— Нима смятате да карате припасите до пещерите от _тук_? — попита тя, задъхана от изкачването на стълбите.
	— Мило дете — отвърна лорд Реноа, — бъдете така добра да се държите подобаващо.
	Вин сведе глава, но се намръщи.
	— Разбира се, че това смятаме, Вин — отвърна Келсайър. — Реноа трябва да направи нещо с всички тези оръжия и припаси, които е струпал. Хората ще започнат да подозират разни неща, ако не ги откара.
	— Според официалната версия пращаме стоката с канални ладии до моята плантация на запад — продължи Реноа. — Но ладиите ще спрат за разтоварване на припасите — и на част от лодкарите — при пещерите на бунтовниците. След това ще продължат със силно намалени екипажи.
	— Нашите войници изобщо нямат представа, че Реноа участва в операцията — обясни Келсайър. — Смятат, че го мамя някак много хитро. Освен това така ще получим възможност да инспектираме състоянието на армията. Ще прекараме цяла седмица в пещерите и ще се върнем с една от ладиите на Реноа.
	— „Ще прекараме“? — попита Вин и изведнъж си представи скучното еднообразно пътуване с ладия, ден след ден едни и същи занимания. Това щеше да е по-лошо дори от сноването между Лутадел и Фелисе.
	Келсайър повдигна вежди.
	— Изглеждаш ми притеснена. А мислех, че се забавляваш с всичките тези балове и гостувания.
	Вин се изчерви.
	— Просто смятах, че мястото ми е тук. След като пропуснах толкова много неща заради болестта…
	Келсайър вдигна ръка и се засмя.
	— Ти оставаш. Ще пътуваме двамата с Йеден. Искам да се запозная със състоянието на армията, за да може Хам да се върне в Лутадел. Освен това ще вземем брат ми и ще го оставим във Вениас, откъдето да се присъедини към дяконите на Министерството. Добре, че се прибра по-рано — исках да прекараш малко време с него, преди да заминем.
	— С Марш? — Вин се намръщи.
	— Да. Той е Мъглив Издирвач. Бронзът е сред най-малко използваните метали, особено от опитните Мъглородни, но Марш твърди, че може да ти покаже някои трикове с него. Това ще е вероятно последната ви възможност да поработите заедно.
	Вин огледа импровизирания керван и попита:
	— Къде е той?
	Келсайър смръщи вежди.
	— Закъснява.
	„Явно ви е фамилна черта“.
	— Скоро ще дойде, дете мое — успокои я Реноа. — Защо не влезеш вътре да се освежиш?
	„Напоследък все това правя“ — помисли тя, но овладя раздразнението си. Вместо да се прибере в къщата обаче обиколи двора и огледа товарите и работниците. Тревата беше наскоро косена, саждите — пометени своевременно след саждопада, така че не се налагаше да вдига полите си високо.
	Вече знаеше, че не е толкова трудно дрехите да се поддържат чисти — достатъчно бе пепелта да се изтупва редовно. Ето защо благородниците сякаш винаги носеха нови дрехи. Лесен начин да се отличават от простите скаа.
	„Келсайър е прав — помисли тя. — Изглежда, ще ми хареса ролята на благородна дама“. Само че започваше да се тревожи от промените, които новият й начин на живот можеше да предизвика вътре в нея. Някога проблемите й бяха гладът и побоищата — сега бяха продължителните пътувания с каретата и закъсняващи за уговорена среща познати. Дали това можеше да доведе до промяна в характера й?
	Въздъхна и продължи огледа на товарите. Някои сандъци бяха пълни с оръжия — саби, бойни тояги, лъкове, — но повечето съдържаха храна. Келсайър й беше обяснил, че издържането на една армия изисква много повече жито, отколкото стомана.
	Прокарваше пръсти по сандъците, като внимаваше да не се изцапа. Знаеше, че днес ще заминават няколко ладии, но не очакваше Келсайър да пътува с тях. Разбира се, той сигурно бе взел решението съвсем скоро — дори новият, отговорен Келсайър беше импулсивен човек. Вероятно това бе подходящо качество за водач — да не се страхуваш да възприемаш нови идеи независимо при какви обстоятелства се раждат.
	„Дали пък да не го помоля да тръгна с него? — зачуди Вин. — Напоследък тази игра на благородна дама взе да ми омръзва“. Преди ден бе забелязала, че седи с изпънат гръб на седалката на каретата, въпреки че нямаше кой да я види. Боеше се да не изгуби инстинктите си — да бъде Валет се оказа за нея също толкова естествено, колкото да е Вин.
	Но, разбира се, не можеше да отпътува. Имаше уговорен обяд с лейди Флавин, а и не биваше да пропуска бала при Хастингови, за който се смяташе, че ще е най-значимото социално събитие на месеца. Отсъствието й щеше да доведе до сериозни последствия. Освен това и Елънд… Нищо чудно да я забрави напълно, ако изчезне отново.
	„Той вече те е забравил — рече си тя. — Последните три бала разменихте само по няколко думи. Не се поддавай на чувства, Вин. Всичко това е само поредната малка измама — като онези, в които ти участваше някога. Трябва да си изградиш положение, за да можеш да събираш информация, а не да флиртуваш и танцуваш“.
	Кимна замислено. Около нея работниците продължаваха да товарят чували и сандъци. Вин спря и ги загледа. Според Доксон напоследък армията се попълваше бързо.
	„Набираме скорост — помисли тя. — Сигурно слуховете се разпространяват“. Това беше добре, стига да не се разпространяха твърде далече.
	Докато наблюдаваше работниците, усети нещо… странно. Не изглеждаха особено съсредоточени в работата. Трябваше й съвсем малко време, за да открие причината, която ги разсейваше. Те непрестанно поглеждаха към Келсайър и си шепнеха развълнувано. Вин се доближи още малко — без да заобикаля купчината сандъци — и разпали калай.
	— … той трябва да е, със сигурност — шепнеше един от мъжете. — Видях белезите.
	— Висок е — посочи друг.
	— Разбира се, че е висок. Ти какво очакваше?
	— Оцелелият от Хатсин — намеси се трети. — Той говори на срещата за набиране на доброволци. — В гласа му се долавяше стаен страх.
	Мъжете се отдалечиха. Вин сведе глава и отново закрачи сред товарачите, наострила слух. Не всички говореха за Келсайър, но броят на тези, които го обсъждаха, не беше никак малък. Освен това чу на няколко пъти да споменават „Единайсетия метал“.
	„Ето я причината — рече си тя. — Не бунтовническото движение набира скорост, а Келсайър“. Хората говореха за него с тихи, благоговеещи гласове. Кой знае защо, това я смути. Нямаше да й е приятно, ако например обсъждаха по този начин нея. Но Келсайър ги приемаше такива, каквито са и харизматичната му личност разпалваше слуховете още повече.
	„Интересно дали ще може да се пребори с това, когато всичко отмине?“ Останалите членове на групата очевидно нямаха интерес към властта, но Келсайър, изглежда, виреше отлично в подобна среда. Дали щеше да позволи на скаа бунтовниците да поемат ръководството? Дали изобщо някой би се отказал от подобна сила?
	Вин се намръщи. Келсайър бе добър човек и вероятно от него щеше да излезе добър водач. Но ако се опиташе да си запази властта, това щеше да заприлича на предателство — на отказ от обещанията, които бе дал на Йеден. Не би искала да види Келсайър в подобна ситуация.
	— Валет — повика я той.
	Вин се обърна гузно. Келсайър й сочеше една карета, която тъкмо минаваше през портала. Марш беше пристигнал. Тя тръгна нататък и двамата с Келсайър посрещнаха Марш едновременно.
	Келсайър се усмихва на брат си и кимна към Вин.
	— Трябва ни още известно време за товаренето. Ще бъдеш ли така добър да покажеш на това дете някои неща?
	Марш се обърна към нея. Беше висок и русоляв като Келсайър, но не толкова хубав. Може би защото никога не се усмихваше. Посочи й предния балкон на къщата и каза:
	— Чакай ме там горе.
	Нещо в изражението му я накара само да кимне покорно. Държанието му й напомняше за старите времена, отпреди няколко месеца, когато нямаше право на глас. Тя се обърна и тръгна към къщата.
	Излезе на балкона и седна до боядисания в бяло дървен парапет. Балконът, разбира се, беше пометен от саждите. Долу на двора Марш продължаваше да разговаря с Келсайър и Реноа. Вин вдигна глава и забеляза озарените от червеникава светлина голи хълмове отвъд града.
	„Само от няколко месеца съм благородничка, а вече презирам всичко, което не е култивирано. — Никога досега не беше определяла околния пейзаж, като «гол» или «безплоден». — А Келсайър казва, че някога земята е била по-плодородна, отколкото са сега дори градините на благородниците“.
	Дали се надяваше, че това може да се възстанови? Пазителите помнеха езици и религии, но не можеха да запазват отдавна изчезнали семена от растения. Не можеха да накарат сипещата се от небето пепел да спре. Наистина ли вярваха, че ще успеят да променят Последната империя?
	Освен това нима лорд Владетеля не заслужаваше заемания пост? Нали той бе победил Дълбината, или поне така твърдеше. Той беше спасителят на света и той бе допринесъл за повечето от последвалите промени. Какво право имаха те да му го отнемат?
	Често се замисляше за тези неща, макар да не ги споделяше с другите. Всички изглеждаха вдъхновени от плана на Келсайър, някои дори споделяха възгледите му за бъдещето. Но Вин не беше толкова уверена. Рийн я беше научил да е скептична дори в оптимизма си.
	А ако имаше план, който да разбуди скептицизма й, това бе точно този.
	Но трябваше да признае, че беше пропуснала момента, в който да го подлага на съмнение. Вече знаеше причината, поради която бе останала в групата на Келсайър. Не беше заради плана, а заради хората. Харесваше Келсайър. Харесваше Доксон, Бриз и Хам. Харесваше дори странния малък Дух и неговия чичо. С тези хора бе готова да работи каквото и да се случи.
	„Че това съществена причина ли е да им позволиш да те убият?“ — обади се в нея гласът на Рийн.
	Вин се поколеба. Напоследък гласът му я спохождаше по-рядко, но не беше изчезнал напълно. Шестнайсет години постоянно обучение не можеха да се забравят така лесно.
	След малко дойде Марш. Изгледа я строго и каза:
	— Келсайър, изглежда, очаква да посветя тази вечер на обучението ти по аломантия. Така че да започваме.
	Вин кимна. Марш продължаваше да я гледа, очевидно очакваше по-ясен отговор.
	„Не си единственият, който може да се държи дръпнато, приятелче“.
	— Хубаво тогава — рече той и седна до нея. Гласът му малко се смекчи. — Келсайър каза, че не си отделяла много време да тренираш вътрешните си психични способности. Така ли е?
	Вин кимна отново.
	— Повечето напълно развити Мъглородни пренебрегват тези способности — продължи той. — И това е грешка. Бронзът и медта може да не са толкова зрелищни по действие, колкото останалите метали, но са сериозна сила в ръцете на подготвен човек. Известно е, че инквизиторите използват бронз, а Мъгливите престъпници оцеляват благодарение на медта. От тези два метала бронзът е по-изтънченият. Мога да те науча да го използваш правилно — ако се упражняваш с това, което ти покажа — и тогава ще разполагаш с преимущество, което мнозина Мъглородни, както казах, пренебрегват.
	— Но нали и другите Мъглородни горят мед? — попита Вин. — Какъв смисъл да изучавам бронза, когато всеки, срещу когото се изправя, ще е неподатлив на силата му?
	— Виждам, че вече мислиш като тях — отбеляза Марш. — Не всички са Мъглородни, момиче — напротив, Мъглородните са съвсем малка група. Но въпреки това, което смятат такива като вас, обикновените Мъгливи също могат да убиват. Информацията за това дали човекът, който те напада, е Главорез, или Монетомет може да ти спаси живота.
	— Разбрах.
	— Освен това бронзът ще ти помогне да идентифицираш Мъглородните. Ако видиш някой да прилага аломантия, когато наблизо няма Задимител, и същевременно не долавяш от него типичните аломантични пулсации, тогава той със сигурност е Мъглороден — или това, или е инквизитор. И в двата случая най-добре да бягаш.
	Вин кимна. Изведнъж болката в раната се беше пробудила.
	— Употребата на бронз има много предимства пред защитата на разпалена мед. Вярно, като гориш мед, се забулваш — но понякога можеш да се заслепиш сама. Медта не те прави неуязвима за опитите на други да Тласкат и Притеглят чувствата ти.
	— Но това е добре, нали?
	Марш завъртя леко глава.
	— Така ли смяташ? И кое е по-голямото предимство? Да си неуязвим за манипулациите на някой Усмирител, но и същевременно да не знаеш какви са намеренията му? Или да разбереш — благодарение на бронза — точно на кои твои чувства се опитва да въздейства?
	Вин се подвоуми.
	— Нима може да се определи с такава точност?
	Марш кимна.
	— С търпение и упражнения можеш да доловиш дори най-дребните промени в аломантичните процеси на противниците си. Можеш да идентифицираш съвсем точно кои чувства у определен човек смятат да манипулират Усмирителите или Размирителите. Освен това ще усетиш веднага щом някой наблизо разпали метал. Ако придобиеш достатъчно умения, ще можеш дори да определяш кога му свършват металите.
	Вин се замисли.
	— Виждам, че вече забелязваш предимствата — рече Марш. — Добре. А сега да разпалим бронз.
	Вин го послуша. Веднага усети във въздуха две ритмични пулсации. Преминаваха през нея като удари на барабан или океански вълни. Бяха разнородни и разбъркани.
	— Какво усещаш? — попита Марш.
	— Струва ми се… че са разпалени два различни метала. Единият идва от Келсайър, другият от теб.
	— Добре — каза Марш. — Натрупала си опит.
	— Не особено — призна Вин.
	Той повдигна вежди.
	— Не особено? Вече можеш да определяш източниците на пулсации. А за това е нужен опит.
	Вин сви рамене.
	— Струва ми се, че това е нещо естествено.
	Марш я изгледа замислено.
	— Добре — каза след малко. — Различни ли са двете пулсации?
	Вин се съсредоточи, смръщила вежди.
	— Затвори очи — посъветва я Марш. — Освободи се от страничните въздействия. Съсредоточи се върху аломантичните пулсации.
	Вин го послуша. Не беше като обикновен шум. Трябваше да се напрегне, за да долови нещо по-специфично в пулсациите. Едната сякаш… се удряше в нея. А другата като че ли я теглеше с всяко туптене.
	— Единият е Теглещ метал, нали? — попита Вин и отвори очи. — Това е Келсайър. А ти Тласкаш.
	— Добре — повтори Марш, — Той разпали желязо, както го помолих, за да можеш да се упражняваш. Аз — разбира се — разпалих бронз.
	— Винаги ли е така? — попита тя. — Винаги ли са различни?
	Марш кимна.
	— Можеш да различаваш металното Теглене от Тласкането по аломантичните характеристики. В действителност това е начинът, по който някои от тези метали са били разделяни на категории. Няма нищо интуитивно в това, че калаят Тегли, докато пютриумът Тласка… Не съм ти казвал да отваряш очи.
	Вин зажумя отново.
	— Съсредоточи се върху пулсациите — нареди той. — Опитай се да определиш дължините им. Долавяш ли разликите между тях?
	Вин се намръщи. Мъчеше се да се съсредоточи върху задачата, но усетът за металите бе някак… замъглен. Неясен. След няколко минути дължините на отделните пулсации продължаваха да й се струват еднакви.
	— Нищо не усещам — оплака се тя.
	— Подозирах — рече безизразно Марш. — Отне ми половин година да се науча да различавам пулсациите — ако го беше направила веднага, щях да си помисля, че съм пълен некадърник.
	Вин отвори очи.
	— Защо ме накара да го направя тогава?
	— Защото ти трябва тренировка. Щом вече можеш да различаваш Тегленето от Тласкането, значи си… талантлива. Вероятно много по-талантлива, отколкото твърди Келсайър.
	— И какво трябваше да видя? — попита Вин.
	— След време ще започнеш да долавяш две различни по дължина вълни. Вътрешните метали, като бронз и мед, излъчват по-дълги пулсации от външните, от типа на желязо и стомана. Освен това упражненията ще ти позволят да усещаш три различни характеристики в самите пулсации: една за физичните метали, втора за психичните и трета за двата вида по-големи метали. Пулсова дължина, група на метала и разлика Тласкане-Теглене: разкриеш ли тези три неща, ще можеш да определяш точно какъв вид метали използва твоят противник. Дълга пулсация, която се удря в теб и има висока по честота характеристика, отговаря на пютриум — вътрешния физичен метал за Тласкане.
	— Откъде идват тези названия? — попита Вин. — Външен и вътрешен?
	— Металите са разделени на групи от по четири — или поне това важи за първите осем метала. Два външни, два вътрешни метала — по един от тях Тласка и Тегли. С желязото Теглиш нещо вън от теб, със стоманата Тласкаш нещо вън от теб. С калая Теглиш нещо вътре в теб, с пютриума Тласкаш нещо в теб.
	— Но бронзът и медта — посочи Вин. — Келсайър ги нарича вътрешни метали, а ми се струва, че действат като външни. Медта например пречи на други хора да усещат, когато използваш аломантия.
	Марш поклати глава.
	— Медта не променя противниците ти, а нещо вътре в теб, което оказва въздействие върху тях. Ето защо се води вътрешен метал. Но виж, месингът въздейства директно върху чувствата на друг човек — затова е външен метал.
	Вин кимна замислено и погледна надолу, към Келсайър.
	— Знаеш толкова неща за металите, а си само Мъглив, нали?
	Марш кимна. Изглежда обаче нямаше намерение да отговаря.
	„Да опитаме нещо“ — помисли си Вин и изгаси бронза. След това разпали лекичко мед, за да прикрие аломантията. Марш, също загледан към Келсайър и кервана, не реагира.
	„Сега би трябвало да съм невидима за сетивата му“ — рече си тя и внимателно разпали цинк и месинг. Пресегна се точно както я беше учил Бриз и предпазливо докосна чувствата му. Потисна подозренията и задръжките му и същевременно подсили копнежите. Теоретично това би трябвало да го направи по-склонен към разговор.
	— Сигурно си се учил някъде на всичко това? — попита тя, за да го разсее. „Ей сега ще усети какво правя и ще се ядоса…“
	— Аз се Преобразих, когато бях съвсем млад — отвърна Марш. — Имах много време за практика.
	— Същото важи и за други хора.
	— Но аз… имах си свои причини. Трудно е да се обясни.
	— Разбирам… — Тя усили аломантичния натиск.
	— Знаеш ли какво мисли Келсайър за благородниците? — попита Марш, обърна се към нея и я прониза с леден поглед.
	„Железни очи — спомни си тя. — Съвсем правилно са го кръстили“. Кимна в отговор на въпроса.
	— Е, аз изпитвам същото към принудителите — рече той и се извърна. — Бих направил всичко, за да страдат. Те отнеха майка ни — това беше причината да се Преобразя и тогава се заклех да ги унищожа. Присъединих се към бунтовниците и се заех да изучавам аломантия. Инквизиторите я използват, трябваше да я опозная, да се добера до всички възможни сведения, да стана колкото се може по-добър… _а сега_ ти се опитваш да ме Усмириш?
	Вин се облещи и побърза да изгаси металите. Марш я изгледа хладно.
	„Бягай!“ — мина й през ума. И за малко да побегне. Хубаво беше да знае, че старите инстинкти не са изгубени, а само дремят под повърхността.
	— Да — рече смирено.
	— Наистина те бива — рече Марш. — Усетих чак когато се раздърдорих. Спри.
	— Вече спрях.
	— Добре — рече Марш. — За втори път ми въздействаш на чувствата. Никога повече не го прави.
	Вин кимна, но попита:
	— За втори път?
	— Първият беше в моята работилница, преди осем месеца.
	„Точно така. Но защо не го помня?“
	— Съжалявам.
	Марш поклати глава.
	— Ти си Мъглородна — естествено е да го правиш. Той е същият. — Кимна към Келсайър.
	Известно време мълчаха.
	— Марш? — попита Вин. — Откъде знаеш, че съм Мъглородна? Тогава едва се бях научила да Усмирявам.
	— Познаваш инстинктивно металите. През онзи ден беше разпалила пютриум и калай — съвсем малко, едва доловимо. Вероятно си ги извлякла от водата и съдовете за хранене. Никога ли не си си задавала въпроса защо си още жива, след като толкова много хора край теб не са оцелели?
	Вин се замисли.
	„Изтърпях толкова много побоища. Дни без храна, нощи под несекващ дъжд и саждопад…“
	— Много малко хора, дори Мъглородни, са привикнали до такава степен с аломантията, че горят метали инстинктивно — продължи Марш. — Тъкмо по тази причина се заинтересувах от теб — продължих да те следя и заръчах на Доксон да те открие. Сега пак ли Тласкаш чувствата ми?
	Вин поклати глава.
	— Нали обещах.
	Марш се намръщи и я огледа с нетрепващ поглед.
	— Ти си като брат ми — рече тя. — Неумолим.
	— Бяхте ли близки?
	— Аз го мразех — прошепна тя.
	Марш се сепна и извърна очи.
	— Разбирам.
	— Ти мразиш ли Келсайър?
	Беше ред на Марш да поклати глава.
	— Не, не го мразя. Той е лекомислен и надут, но е мой брат.
	— И това е достатъчно?
	— Да.
	— Не мога да го разбера — призна Вин.
	— Сигурно брат ти не се е отнасял добре с теб, нали?
	Вин кимна.
	— Ами родителите ви? — попита Марш. — Баща ти е благородник. А майка ти?
	— Побъркана — отвърна Вин. — Чуваше гласове. Понякога ставаше толкова зле, че брат ми се боеше да ме остави сама с нея. Но, разбира се, нямаше избор…
	Марш мълчеше. „Как става така, че сега аз приказвам? — зачуди се Вин. — Той не е Усмирител, но ето че измъкна от мен това, което аз не успях от него“.
	Но въпреки това нямаше нищо против да си облекчи душата. Вдигна ръка и докосна обицата си.
	— Не си спомням много добре, но Рийн ми е разказвал, че един ден се върнал и заварил майка ми обляна в кръв. Убила малката ни сестричка. Имало кръв навсякъде — истинска касапница. Мен не докоснала — освен че ми сложила тази обица. Рийн разказваше… Каза, че ме притискала в обятията си и бърборела несвързано. Обявила ме за кралица, а трупчето на сестричката ми още се въргаляло в краката й. Когато ме взел от нея, тя избягала. Вероятно ми е спасил живота. Сигурно затова съм останала да живея с него. Дори когато беше лош. — Тя поклати глава и го погледна. — Не знаеш колко си щастлив, че имаш брат като Келсайър.
	— Сигурно си права. Просто не бих искал да се отнася с хората, сякаш са… играчки. Вярно, че съм убил няколко принудители, но да изтребваш обикновени хорица само защото са благородници… — Марш поклати глава. — Мисля, че не е редно. Той обича другите да му се умилкват.
	Прав беше, но Вин долавяше в гласа му още нещо. Ревност? „Ти си по-големият брат. Марш. Ти трябва да си по-отговорният — отишъл си при бунтовниците, за да не живееш с крадци. Сигурно те боли, когато виждаш, че сега всички харесват Келсайър“.
	— Но ще ти призная — продължаваше Марш, — че той наистина става все по-добър. Ямите са го променили. И… нейната смърт.
	Вин се сепна. Тук имаше нещо. Болка. Дълбока спотаена болка, по-силна от страданието по една снаха. „Това било значи. Въпросът не е, че всички го харесват, а че го е харесвал, че го е обичал един определен човек. Човекът, когото си обичал ти“.
	— Както и да е — заяви Марш с поукрепнал глас. — Поне с безочливото му минало е приключено. Планът му несъмнено е безумен и съм сигурен, че донякъде се е заел с него, за да прочисти душата си, но… мисля, че не беше необходимо да се свързва с бунтовниците. Опитва се да направи нещо добро — макар че заради това най-вероятно ще си изгуби главата.
	— И защо си с него, след като си сигурен, че ще се провали?
	— Защото обеща да ме вкара в Министерството — отвърна Марш. — Информацията, която ще събера там, ще помага на бунтовниците векове след като Келсайър го няма.
	Вин кимна, загледана към двора, после каза колебливо:
	— Марш, не мисля, че за него всичко това вече е минало. Начинът, по който се отнася със скаа… и по който го гледат те…
	— Виждам — прекъсна я той. — Всичко започна след онази негова измислица с „Единайсетия метал“. Не зная дали трябва да се безпокоя, или това е само поредната му игра.
	— Започвам да се чудя защо е решил да потегли на път точно сега — призна Вин. — Почти месец ще е далеч от епицентъра на събитията.
	Марш поклати глава.
	— Оставя тук своята малка армия да го замества. Освен това има нужда да напусне града. Славата му нараства и благородничеството започва да проявява жив интерес към Оцелелия. Дори е плъзнал слухът, че при лорд Реноа живее човек със странни белези…
	Вин кимна, прозряла много неща.
	— В момента играе ролята на далечен роднина на Реноа — продължаваше Марш. — Но трябва да замине, преди някой да го свърже с Оцелелия. Когато се върне, ще трябва да е без много шум — инкогнито, с нахлузена качулка, така да се каже. — Марш се надигна. — Както и да е, по-важното е, че те запознах с основите. Следващия път, когато се събереш с Мъгливи, ги накарай да разпалят метали и се съсредоточи върху пулсациите им. Когато се срещнем отново, ще те науча на още неща, но ще е безсмислено, ако не си се упражнявала.
	И си тръгна, без да се сбогува. След минутка тя го видя да се приближава към Келсайър и Реноа.
	„Те наистина не се мразят — мина й през ума. — Какво ли е да живееш така?“ След известни размишления реши, че идеята да обичаш близките си е донякъде като аломантичните пулсови дължини, които трябваше да усеща — нещо твърде непознато за момента, за да го разбере.


	21.


	„Героят, на епохата не трябва да бъде човек, а сила. Нито една нация не може да го обяви за свой, нито една жена също, и никой крал не би могъл да го убие. Той няма да принадлежи никому — дори на себе си“.

	Келсайър седеше кротко, зачетен в книгата, докато лодката бавно се поклащаше по канала на север.

	Понякога се измъчвам, че не съм героят, за който всички ме мислят.
	Какво доказателство имаме? Думите на отдавна умрели хора, които едва напоследък ме обожествяват? Дори ако приемем за верни пророчествата, само една почти неуловима брънка ги свързва с мен. Дали моята отбрана на Летния хълм наистина е „Бремето, отъждествило ме с Героя?“ Моите няколко брака биха могли да ми осигурят „Безкръвната връзка с кралете на света“, ако погледнем на това под определен ъгъл. Съществуват десетки сходни фрази, които може и да се отнасят за различни периоди от живота ми. Но от друга страна, възможно е да става дума и за съвпадения.
	Философите ме уверяват, че сега е времето, възвестено от знаменията. Но все още се питам дали не са избрали погрешния човек. Толкова много хора се уповават на мен. Казват, че ще държа в ръцете си бъдещето на целия свят. Какво ще си помислят, ако разберат, че техният избраник — Героят на времето, техният спасител — се съмнява в самия себе си?
	Може би въобще няма да се изненадат. В известен смисъл това ме безпокои най-много. Може би в сърцата си те се съмняват — също като мен. Когато ме гледат, дали виждат един лъжец?
	Рашек, изглежда, смята точно така. Зная, че не биваше да позволявам на един прост носач да внася смут в душата ми. Но нали е от Терис, откъдето произхождат всички пророчества. Ако някой е в състояние да надуши измама, ще е той, нали?
	Въпреки всичко продължавам своето пътешествие, насочвайки се нататък, накъдето според предсказателите ще срещна предопределената си съдба — крача, усещайки впития в гърба ми поглед на Рашек. Завист. Подигравка. Омраза.
	Чудя се дали в края на краищата моето високомерие няма да погуби всички ни?

	Беше доволен, че Сейзед бе успял да му направи копие на преведените откъси от дневника на лорд Владетеля, преди да отплават. Пътешествието се оказваше ужасно скучно.
	За щастие дневникът беше завладяващ. Завладяващ и зловещ. Беше страшничко да четеш слова, написани някога от самия лорд Владетел. За Келсайър лорд Владетеля не беше толкова човек, колкото… създание. Зла сила, която трябваше да бъде унищожена.
	Но човекът, представен в тази книга, изглеждаше съвсем смъртен. Той се съмняваше и мислеше — имаше чувства, характер.
	„Тъкмо затова не бива да се вярва на всичко написано — помисли Келсайър и прокара пръст по страницата. — Хората рядко смятат действията си за неоправдани“.
	Но въпреки това историята на лорд Владетеля му напомни за легендите, които бе чувал — разкази, споделяни полугласно от скаа, обсъждани от благородници и дори запаметени от Пазителите. В тях се твърдеше, че някога, преди Възнесението, лорд Владетеля бил най-великият от всички хора. Обичан водач, човек, комуто била поверена съдбата на хората.
	За нещастие, Келсайър знаеше как свършва тази история. Последната империя бе наследството, оставено от този дневник. Лорд Владетеля не бе спасил човечеството, а го беше поробил. Разказът за това какви съмнения са го измъчвали в началото правеше историята само по-трагична.
	Келсайър вдигна книгата да продължи, но усети, че лодката забавя ход, и надзърна през прозорчето на каютата. Десетина души вървяха по отъпкания път край канала и теглеха с въжета четирите ладии и двете лодки, от които се състоеше конвоят. Доста ефикасен, макар и трудоемък начин за пътуване — хората, дърпащи товарните съдове, превозваха десетки пъти повече стока, отколкото ако я бяха нарамили.
	Но сега трябваше да спрат. Малко по-напред Келсайър забеляза вратите на шлюз, отвъд който каналът се разделяше на два ръкава. Нещо като воден кръстопът. „Най-сетне“. Наближаваше краят на плаването.
	Излезе на борда и извади от кесията си няколко монети. „Време е за малко представление“ — помисли си и пусна една върху дъските. Разпали стомана и се Тласна във въздуха.
	Извиси се нагоре и под ъгъл, като бързо набра височина — сега вече виждаше цялата група от работници на брега, едни още теглеха лодките, други крачеха край тях. Келсайър описа дъга над главите им, прелетя над тежко натоварените ладии и се Тласна от тях, след което започна да се снижава. Бъдещите войници следяха полета му със смаяни погледи.
	Келсайър разгоря пютриум и подсили мускулите си за твърдото приземяване върху първата лодка от конвоя.
	Йеден се показа от каютата и възкликна изненадано:
	— Господарю Келсайър! Ние… тъкмо стигнахме кръстопътя.
	— Виждам — отвърна Келсайър, загледан към лодките. Хората на сушата разговаряха развълнувано и го сочеха. Беше му малко странно да използва аломантия посред бял ден и пред толкова много свидетели.
	„Няма как — помисли си. — Това посещение е последната възможност на хората да ме видят за месеци напред. Трябва да им направя впечатление, да им оставя нещо, за което да говорят…“
	— Да идем ли да видим дали отрядът от пещерите е дошъл да ни посрещне? — попита Келсайър.
	— Разбира се — отвърна Йеден и даде знак да приближат лодката до пристана. Изглеждаше възбуден. Наистина беше ревностен бунтовник, макар и да му липсваше очарование.
	„През по-голямата част от живота си съм имал обратния проблем — помисли Келсайър, докато слизаше след Йеден. — Твърде много очарование и твърде малко добросъвестност“.
	Приближиха се към дърпачите. В предната редица Келсайър забеляза един от Главорезите на Хам, който изпълняваше ролята на капитан на охраната му. Мъжът козирува и докладва:
	— Стигнахме кръстопътя, господарю Келсайър.
	— Видях — отвърна Келсайър.
	На хълма между двата канала растеше гъста брезова горичка.
	Келсайър разпали калай и трепна от внезапно станалата по-ярка слънчева светлина. След като очите му привикнаха обаче вече различаваше повече подробности — в гората се забелязваше движение.
	— Ето там — посочи той, подхвърли една монета и я Тласна. Монетата се стрелна във въздуха и се удари в едно дърво. Получили предварително уговорения сигнал, от гората излязоха мъже с маскировъчни дрехи. Прекосиха покритата с пепел поляна и се приближиха към канала.
	— Лорд Келсайър — обърна се към него водачът им и също отдаде чест. — Аз съм капитан Демоа. Моля, повикайте новобранците и ме последвайте — генерал Хамънд няма търпение да се срещне с вас.


	„Капитан“ Демоа беше твърде млад, за да е толкова сериозен. Едва навършил двайсет, той командваше своя отряд със самоуверено изражение, което щеше да му придаде надут вид, ако не беше наистина компетентен.
	„И по-млади от него са командвали мъже в битки — помисли Келсайър. — Това, че на неговата възраст бях гамен, не означава, че всички са такива. Ето например бедната Вин — едва на шестнайсет, а е сериозна като Марш“.
	Приближиха гората по заобиколен път — по заповед на Хам всеки отряд избираше различен маршрут, за да не се отъпче пътека, Келсайър погледна през рамо към отряда от около двеста мъже, които ги следваха в колона, и се намръщи. Със сигурност щяха да оставят диря, но нямаше какво да се направи — невъзможно бе да се прикрие придвижването на толкова голяма група. Демоа забави крачка, даде знак и неколцина от хората му хукнаха послушно напред. Все още не приличаха на истински войници, но въпреки това Келсайър беше впечатлен. При предишното му посещение наемниците изглеждаха като типична сбирщина от зле организирани скаа. Хам и офицерите му бяха свършили отлична работа.
	Бунтовниците дръпнаха встрани изкусно нагласените храсталаци и под тях се показа широка цепнатина. Входът беше тъмен, страните блещукаха от кристалния гранит. Това не беше обикновена пещера сред хълмовете, а отвор, водещ към земните недра.
	Келсайър доближи чернеещата цепнатина, надзърна вътре и потрепна едва забележимо.
	— Какво има, Келсайър? — попита Йеден.
	— Напомни ми за Ямите. Те изглеждат така — цепнатини в земята.
	— Така ли?… — Йеден като че ли пребледня.
	Келсайър махна небрежно с ръка.
	— Няма страшно. Спусках се в онези дупки всеки ден цяла година и винаги излизах. Те нямаха сила да ме сломят.
	И за да потвърди думите си, пристъпи напред, клекна и пъхна крака през отвора. Беше достатъчно голям, та през него да мине едър човек. Докато изчезваше под повърхността, Келсайър забеляза, че войниците на Демоа и новобранците го наблюдават. Нарочно бе говорил високо, за да го чуят.
	„Нека видят, че аз също имам колебания, но умея да ги надмогвам“.
	Дръзка мисъл. Но когато се озова в тъмното, се почувства така, сякаш са го върнали в Ямите. Притиснат между каменни стени, търсещ пътя си пипнешком. Студено, влажно, тъмно. Атиумът се добиваше само от роби. Аломантите биха се справили по-добре, но използването на аломантия в близост до атиумните кристали ги разрушаваше. Ето защо лорд Владетеля пращаше каторжници. Принуждаваше ги да слизат в Ямите. Да пълзят по тесни тунели, навътре и надолу…
	Което правеше сега и Келсайър. Но това не беше Хатсин. Цепнатината нямаше да продължава навътре с часове, нито пък щеше да е изпъстрена с покрити с кристали дупки, в които да пъха окървавени ръце, за да откъртва късове атиум. Един такъв къс осигуряваше една седмица живот. Живот под камшика на надзирателя. Живот под властта на садистичен бог. Живот под едно почервеняло слънце.
	„Но аз ще променя света заради хората — помисли Келсайър. — Ще го направя по-добър!“
	Спускането не беше никак лесно. За щастие не след дълго цепнатината се разшири в пещера и Келсайър зърна напред блещукаща светлинка. Свлече се надолу и се озова на неравен каменен под, където го очакваше ухилен мъж.
	— Ама че входна врата си имаш, Хам — промърмори Келсайър, докато си изтупваше ръцете.
	Хам се разсмя.
	— Почакай да видиш тоалетната.
	Келсайър също се ухили и го заобиколи, за да направи място на следващите, които вече спускаха въжена стълба. След секунди Йеден и Демоа слязоха по нея.
	— Кел, да знаеш колко се радвам да те видя — рече Хам. Изглеждаше някак странно с риза с дълги ръкави. Отгоре беше навлякъл куртка с метални копчета, която му придаваше съвсем военен вид. — Колко ми водиш този път?
	— Двеста и четирийсет.
	Хам вдигна вежди.
	— Брей, мераклиите нарастват, а?
	— Да. Най-после.
	По стълбата заслизаха новобранци и хората на Хам изтичаха да им помогнат и да ги упътят навътре в тунела.
	— Господарю Келсайър, тази пещера е изумителна! — възкликна Йеден. — Никога не бях слизал под земята. Не се учудвам, че лорд Владетеля не ви е открил досега!
	— Да, подземията са доста сигурни — заяви гордо Хам. — Има само три входа и те са все цепнатини. При достатъчно припаси можем да издържим тук на сериозно нападение.
	— Пък и това не е единствената пещера под хълмовете — добави Келсайър. — Дори лорд Владетеля да узнае за нас, армията му ще изгуби седмици да ни търси.
	— Невероятно — продължаваше да се чуди Йеден. — Бях несправедлив в преценката си за вас, господарю Келсайър. Тази операция… и армията… постиженията ви са значителни.
	Келсайър се усмихна.
	— Всъщност преценката ти е била съвсем точна. Аз самият повярвах в себе си едва след като всичко започна — стигнахме дотук главно благодарение на теб.
	— На мен ли? — попита стреснато Йеден.
	— До голяма степен — увери го Келсайър. — Но ти благодаря за оказаното доверие. Тъй като ще мине известно време, докато слязат всички новобранци, имате ли нещо против да проверя как са организирани нещата тук долу? Бих искал да поговоря с Хамънд насаме.
	— Разбира се, господарю Келсайър — каза с нескрито уважение и едва доловимо ласкателство в гласа Йеден.
	Келсайър кимна встрани. Хам се намръщи озадачено, но взе един фенер и го последва към близката галерия. Щом се отдалечиха достатъчно, за да не могат да ги чуват, Хам спря и каза:
	— Йеден определено бележи промяна.
	— Явно така въздействам на хората.
	— Сто на сто заради невероятната ти скромност — подсмихна се Хам. — Говоря сериозно, Кел. Как го правиш? Този човек почти те мразеше — струва ми се, че едва сега осъзнава, че планът ти е осъществим.
	Келсайър повдигна рамене.
	— Йеден никога досега не е участвал в професионална група. За по-малко от година ние събрахме армия, каквато изобщо не е виждал през живота си. Подобен резултат би убедил и най-големия скептик.
	Хам обаче не изглеждаше убеден. Все пак повдигна рамене и попита:
	— Та за какво искаше да разговаряме?
	— Всъщност искам да огледам и другите два входа.
	Хам кимна и посочи един страничен тунел. И той, като повечето, не бе издълбан от човешка ръка, а представляваше естествено продължение на галерията. В Централните области имаше стотици подобни подземни комплекси, макар нито един да не бе толкова обширен. Но само в един — в Хатсинските ями — се добиваше атиум.
	— Както и да е, Йеден е прав — рече Хам, докато крачеше приведен напред. — Избрал си много подходящо място да скриеш тези хора.
	Келсайър кимна.
	— Различни бунтовнически групи използват тези пещери от векове. Намират се доста близо до Лутадел, но досега лорд Владетеля не е успял да организира нападение срещу тях. Ето защо просто се прави, че това място не съществува — заради множеството си провали, предполагам.
	— Не се учудвам. С всичките тези тайни проходи и задънени тунели мястото е доста трудно за прочистване. — Хам зави и продължи към друга, по-малка пещера. На тавана й имаше цепнатина, през която се процеждаше слънчева светлина. Пещерата се охраняваше от десетина души, които застанаха мирно веднага щом Хам влезе.
	Келсайър кимна одобрително.
	— По десет души непрекъснато?
	— На всеки от трите входа — потвърди Хам.
	— Отлично. — Келсайър пристъпи напред и огледа войниците. Беше си навил ръкавите и те поглеждаха с почуда белезите му. Истината бе, че не знаеше какво да инспектира, но се опита да си придаде проницателен вид. Прегледа оръжията — бойни тояги за осмина и саби за двама — и поизпъна дрехите на трима-четирима, макар никой от десетимата да не носеше униформа.
	Накрая спря пред войника с отличителен знак на рамото.
	— Кого пускате да излиза от пещерата, войнико?
	— Само хора с писмо, подпечатано лично от генерал Хамънд, господарю!
	— Без изключение?
	— Без, господарю!
	— И ако сега поискам да изляза?
	Мъжът се поколеба.
	— Ами…
	— Трябва да ме спреш! — тросна се Келсайър. — Никакви изключения, войнико. Нито за мен, нито за приятеля ти, нито за някой офицер. Никакви! Щом нямат печат, няма да излязат!
	— Тъй вярно, господарю!
	— Браво, момче! — Келсайър се обърна към Хам. — Генерале, ако всичките ти хора са толкова добри, лорд Владетеля ще има основателна причина да се страхува.
	При тези думи войниците се изпъчиха.
	— Продължавайте в същия дух, бойци — похвали ги Келсайър и махна на Хам да си тръгват.
	— Много добре се справи — рече Хам, щом се отдалечиха. — Очакват посещението ти от седмици.
	Келсайър сви рамене.
	— Просто исках да се уверя, че охраняват изхода както трябва. Сега, когато разполагаш с повече хора, можеш да увеличиш постовете.
	— Не зная обаче дали няма да е прекалено.
	— Не се отпускай — сряза го Келсайър. — Достатъчно е един доносник да се измъкне и ще загазим всички. Виждам, че си горд с армията си, но ако отвън се разположи вражеска армия, каква полза от твоята?
	— Прав си. Искаш ли да видиш и третия изход?
	— Ако бъдеш така любезен.
	Хам кимна и го поведе по следващия тунел.
	— А, още нещо — заговори Келсайър. — Събери стотина от най-доверените си хора и ги изкарай отвън да потичат из гората. Ако някой ни последва, предпочитам да има не една, а много пътеки. Така ще замаскираме истинските си следи.
	— Чудесна идея.
	— Пълен съм с такива — подсмихна се Келсайър, докато влизаха в поредната галерия, доста по-голяма от предните две, която явно служеше за зала за обучение. Мъже, разделени на двойки и въоръжени с тояги и саби, се упражняваха под зорките погледи на инструктори. Офицерските униформи бяха идея на Доксон. Не можеха да си позволят да облекат всички — щеше да е прекалено скъпо и подозрително. Но присъствието на офицери с униформи създаваше у войниците чувство за сплотеност.
	Хам спря на входа, огледа войниците и заговори тихо:
	— Кел, трябва да обсъдим нещо. Хората ни започват да се чувстват като войници, но… Те все пак са скаа. Прекарали са досегашния си живот в труд по работилници и на полето. Не зная как ще се справят, когато се озоват на бойното поле.
	— Ако планът ни се осъществи, може и да не се стигне до сражение — посочи Келсайър. — Ямите се охраняват само от двеста души — лорд Владетеля избягва да държи там голям контингент, за да не издаде местонахождението им. Отряд от хиляда души ще ги превземе с лекота, после ще отстъпи веднага щом гарнизонът наближи. Останалите девет хиляди ще имат за противници стражниците на Големите къщи и придворната охрана, но ще разполагат с огромно числено преимущество.
	Хам кимна, но на лицето му все още се четеше колебание.
	— Какво има? — попита Келсайър и се облегна на гладката кварцова стена.
	— Кел, а когато приключим с тях? — попита Хам. — Когато се сдобием с атиум и предадем града на Йеден — тогава какво ще правим?
	— Йеден ще реши.
	— Ще ги избият, Кел. Десет хиляди войници не могат да удържат града срещу цялата Последна империя.
	— Имам намерение да подобря шансовете им, Хам — рече Келсайър. — Ако успеем да настроим благородниците едни срещу други и да дестабилизираме управлението…
	— Да, но…
	— Хам, ти се съгласи с моя план. Значи ще го следваме. Събираш армия и я предаваш на Йеден.
	— Знам — въздъхна Хам. — Но сега, когато съм ги повел… ми е по-трудно. Може би не съм създаден за такъв пост. Аз съм телохранител, Кел, не генерал.
	„Зная как се чувстваш, приятелю — помисли си Келсайър. — Аз пък съм крадец, а не пророк. Понякога обаче се налага да бъдем такива, каквито изискват постовете ни“.
	Сложи ръка на рамото му.
	— Свършил си чудесна работа тук.
	— „Свършил“?
	— Доведох Йеден да те замести. С Докс решихме да сменяме командването на армията на определени периоди — така войниците ще привикват с водачите си. Освен това сега си ни нужен в Лутадел. Някой трябва да събере повече сведения за гарнизона, а ти си единственият с връзки сред военните.
	— Значи се връщам с теб?
	— Да.
	Хам се засмя.
	— Уф, най-сетне ще смъкна тази униформа! Мислиш ли, че Йеден ще се справи?
	— Ти сам каза, че се е променил доста през последните месеци. Освен това е отличен организатор — оправя се чудесно, откакто брат ми замина.
	— Щом казваш.
	— Не достигаме, Хам — обясни Келсайър. — Ти и Бриз сте от малкото хора, на които мога да се доверя, и сте ми нужни в Лутадел. Йеден не е идеалният избор за поста тук, но тази армия в края на краищата ще бъде негова. Нека свиква с командването отрано. Освен това ще му осигури занимание, сред нас не се чувства добре. — Келсайър се засмя. — Струва ми се, че ме ревнува заради вниманието на всички.
	Хам също се усмихна.
	— Още една промяна.
	Двамата се обърнаха, напуснаха галерията за тренировки и поеха по криволичещ спускащ се надолу тунел. Единствената светлина идваше от фенера на Хам.
	— Знаеш ли — заговори той след няколко минути, — има още нещо, свързано с това място. Сигурно вече си забелязал, но понякога е много красиво.
	Келсайър не беше забелязал. Сега се огледа. В единия край на тунела имаше вкаменени минерали, спуснали се от тавана и щръкнали от пода — тънки сталактити и сталагмити, като потъмнели ледени висулки, които се сливаха едни с други, оформяйки стълбове. Блещукаха на светлината на фенера и пътят пред тях приличаше на виеща се замръзнала река.
	„Не — помисли Келсайър. — Аз не виждам красотата, Хам“. Други вероятно щяха да сметнат тази гледка за своеобразно произведение на изкуството. Но пред очите на Келсайър бяха Ямите. Безкрайни кухини, повечето спускащи се право надолу. Цепнатини, през които трябваше да се провира без светлинка, озаряваща пътя му.
	Неведнъж му бе хрумвало да не се връща горе. Но тази мисъл бързо изчезваше, когато се натъкнеше на трупа на друг каторжник, някой, който се е изгубил или просто се е предал. Достатъчно бе ръката му да напипа останки от скелет и Келсайър си обещаваше да продължи да се бори. Всяка седмица намираше по една едра буца атиум. Всяка седмица се спасяваше от екзекуция с пребиване до смърт.
	Освен последния път. Не заслужаваше да живее — трябваше да го убият. Но Мейр му даде своята буца атиум, каза му, че била открила две. Едва когато предаде находката, той разбра, че го е излъгала. На следващия ден я смазаха до смърт. Биха я, докато не издъхна. Пред него.
	Същата нощ Келсайър се Преобрази и в него се пробудиха силите на Мъглороден. А на следващия ден загинаха хора.
	Много хора.
	„Оцелелия от Хатсин. Човекът, който не трябваше да е между живите. Макар че присъствах на смъртта й, така и не разбрах дали тя ме е предала, или не. Обичта ли я подтикна да ми даде буцата? Или чувството за вина?“
	Не, той беше сляп за красотата на пещерата. Немалко каторжници бяха полудели в Ямите, изплашени до смърт от тесните задушни кухини. Не и Келсайър. Но той знаеше, че каквито и чудеса да срещне в тези лабиринти, каквито и невероятни гледки да се разкрият през погледа му, няма да е в състояние да ги оцени. Не и след смъртта на Мейр.
	„Не бива да мисля за това“ — напомни си, забелязал, че сега пещерата му се струва още по-мрачна. Погледна през рамо и каза:
	— Добре, Хам. Продължавай. Кажи ми какво те тормози.
	— Наистина? — попита ентусиазирано Хам.
	— Да — отвърна Келсайър, като прикри досадата си.
	— Ами добре. Ето какво не ми дава покой напоследък: чудя се дали скаа се различават от благородниците?
	— Разбира се, че се различават. Аристокрацията притежава богатства и земи, скаа нямат нищо.
	— Не говоря в икономически аспект — става въпрос за физически различия. Нали знаеш какво казват принудителите?
	— Знам, разбира се.
	— Добре де, ами ако е вярно? Ето например скаа имат по много деца, а съм чувал, че аристократите срещат затруднения в осигуряване на потомството си.
	Наричаха го Баланса. Предполагаше се, че по този начин лорд Владетеля контролира съотношението между скаа и благородници, за да могат първите да са достатъчно на брой, за да изхранват вторите — въпреки насилието, на което са подложени.
	— Винаги съм смятал, че това са измислици на Министерството — призна Келсайър.
	— Познавам скаа жени, които са раждали по дванадесет пъти — посочи Хам. — Но не съм чувал за благородник с повече от три отрочета.
	— Въпрос на културни различия.
	— А разликата в ръста? Говорят, че дори този признак е достатъчен, за да разпознаеш благородник сред скаа. И наистина, повечето скаа са доста дребни.
	— Дължи се на хранителния режим. Скаа не получават достатъчно храна.
	— Добре де, тогава какво ще кажеш за аломантията?
	Келсайър смръщи вежди.
	— Трябва да признаеш, че това е съществена разлика — продължи Хам. — Скаа никога не стават Мъгливи, освен ако в жилите им не тече благородническа кръв от последните пет поколения.
	Това вече беше истина.
	— Кел, скаа мислят различно от благородниците — не спираше тирадата си Хам. — Дори нашите войници, колкото и да ги насъскваме, остават овчедушни! Йеден е прав за преобладаващата част от населението — то никога няма да се вдигне на бунт! Ами ако наистина… между нас има физическа разлика? Ако благородниците имат право да ни управляват?
	Келсайър спря насред тунела.
	— Не го казваш сериозно.
	Хам също спря.
	— Ами аз… май да. Но понякога се чудя. Благородниците владеят аломантия, нали така? Може би са създадени, за да управляват?
	— Създадени от кого? От лорд Владетеля?
	Хам сви рамене.
	— Не, Хам — рече Келсайър. — Не е вярно. Смятаме го за правилно, защото е установено отдавна, но аз мисля, че има някаква несправедливост в живота на скаа. Ето в какво трябва да вярваш.
	Хам помисли малко и кимна.
	— Да вървим — подкани го Келсайър. — Искам да огледам и третия вход.


	Седмицата се нижеше бавно. Келсайър инспектира войниците, запозна се с организацията на подготовката, храненето, оръжията, припасите, действията на разузнавачите, охраната и почти всичко останало, за което се сети. Най-важното, беше сред хората. Окуражаваше ги, хвалеше ги — и се стараеше да демонстрира пред тях аломантия.
	Макар всички скаа да бяха чували за това изкуство, повечето се отнасяха скептично към него. Благородните Мъгливи рядко прилагаха уменията си пред обикновени хора, а нечистокръвните трябваше да са дори още по-внимателни. Обикновените скаа, дори градските, не знаеха нищо за неща като Стоманено тласкане или горене на пютриум. Обясняваха реенето на Келсайър в небето и свръхестествените му сили при бой с неточни изрази като „аломантично вълшебство“. Келсайър нямаше нищо против погрешните им разбирания.
	Но през цялата тази доста натоварена седмица от главата му не излизаше разговорът с Хам.
	„Как може да мисли, че скаа са по-низши създания?“ — мислеше си той, докато се хранеше разсеяно на една отделна маса в централната галерия. Огромната „зала“ бе достатъчно просторна да побере цялата армия от седем хиляди души, макар че мнозина бяха настанени в прилежащите тунели. Неговата маса бе поставена върху издигната площадка в средата на залата.
	„Вероятно напразно се безпокоя за подобни неща“. Хам често измъчваше мозъка си с идеи, каквито рядко хрумваха на разумен човек, и това бе една от многото му философски дилеми. Всъщност, изглежда, той самият вече бе забравил тревогите си по въпроса. В момента се смееше високо в компанията на Йеден и очевидно се наслаждаваше на храната.
	Що се отнася до Йеден, навъсеният бунтовник очевидно бе доволен от генералската си униформа и през цялата седмица си бе записвал стриктно всички съвети на Хам относно командването на армията.
	Келсайър вероятно бе единственият, който не се радваше на организираното тържество. Вечерята — доста скромна според представите на благородниците — бе по-обилна и вкусна от обикновените дажби. Мъжете си хапваха с видим апетит, надигаха чашите с ейл и разговаряха оживено.
	Но докато ги разглеждаше, Келсайър отново изпита неувереност. За какво щяха да се бият тези хора? Изглеждаха ентусиазирани по време на обучението, но може би го правеха заради редовното хранене. Наистина ли вярваха, че са предопределени да съборят Последната империя? Или знаеха, че скаа са по-низши от благородниците?
	Келсайър нерядко усещаше съмненията им. Много от тези хора осъзнаваха опасностите, които ги дебнеха, и само строгата дисциплина ги задържаше да не побегнат. Разговаряха охотно за подготовката и живота в пещерите, но не и за окончателната задача — завладяването на двореца и града и задържането им.
	„Те не вярват, че ще успеят — помисли Келсайър. — Нужна им е увереност. Слуховете за мен са добро начало, но…“ Сръчка Хам, за да му привлече вниманието, и попита тихо:
	— Имаш ли хора, които да създават проблеми с дисциплината?
	Хам повдигна вежди, озадачен от странния въпрос.
	— Сещам се за някои, разбира се. В една толкова голяма група винаги ще се намерят размирници.
	— Трябват ми такива, които открито заявяват несъгласието си. И по възможност да са на някоя от околните маси.
	Хам се замисли и се заоглежда.
	— Човекът на втората маса — с червеното наметало. Преди две седмици го заловиха при опит за бягство.
	Въпросният субект, мършав и нервен, седеше малко встрани от останалите.
	Келсайър поклати глава.
	— Трябва ми някой по-представителен.
	Хам се почеса замислено по брадичката, после посочи друга маса.
	— Билг. Едрият мъжага на четвъртата маса вдясно.
	— Видях го — потвърди Келсайър. Билг беше мускулест мъж с жилетка, над която се спускаше дългата му брада.
	— Прекалено е хитър, за да се опълчва открито — продължи Хам, — но зная, че създава неприятности тихомълком. Не вярва, че имаме каквито и да било шансове срещу Последната империя. Затварял съм го в карцера, но не мога да наказвам твърде често човек само защото проявява страх — ако го правя, ще трябва да прибера зад решетките половината армия. Освен това той е добър войник.
	— Идеалният избор — потвърди Келсайър и разпали цинк, без да сваля поглед от Билг. Макар цинкът да не му позволяваше да долавя чувствата, с него беше възможно да се изолира отделен субект за Усмиряване или Размиряване, също както аломантите можеха да изолират едно късче метал от стотици други, преди да го Придърпат.
	Но тъй като дори сега не беше никак лесно да се изолира Билг от тълпата, Келсайър се съсредоточи върху цялата маса, улови чувствата на седящите около нея в общ „куп“. След това стана. В пещерата постепенно се възцари тишина.
	— Превърнали сте се в отлична армия — поде той. — Извинявам се, задето ви отнемам генерал Хамънд, но оставям на негово място добър заместник. Мнозина от вас познават генерал Йеден — знаете, че от много години той ръководи бунтовническото движение. Сигурен съм в способностите му да ви командва и да продължи обучението ви.
	И започна да разпалва бунтовните наклонности на Билг и компанията му, да ги подтиква към открита изява на несъгласие.
	— Задачата, която сме си поставили, е велика — продължи Келсайър, без да поглежда към Билг. — Тези скаа, които живеят извън Лутадел — а те са много повече, — нямат никаква представа какво възнамерявате да направите за тях. Не знаят за обучението, което сте преминали, нито за битките, в които сте готови да участвате. Но затова пък ще се възползват от победите ви. Някой ден ще ви наричат герои.
	Отново сръчка чувствата на Билг и продължи:
	— Лутаделският гарнизон е силен, но ние можем да го победим. Особено ако превземем бързо градските стени. Не забравяйте защо сте тук. Не става дума само за това да въртите саби и да носите шлемове. Ние готвим революция, каквато светът не е виждал — искаме да поемем управлението в наши ръце, да свалим лорд Владетеля. Някога не забравяйте за тази цел.
	Направи пауза. С крайчеца на окото си забеляза, че лицето на Билг е потъмняло. Най-сетне откъм неговата маса долетяха приглушени гласове — усилвани от сводовете на пещерата.
	Келсайър смръщи вежди и се обърна към Билг. В галерията се възцари мъртвешка тишина.
	— Каза ли нещо? — „Сега е решителният момент. Дали ще се опълчи, или ще се свие?“
	Билг издържа втренчения му поглед. Келсайър го удари с нова Размирна порция и беше възнаграден: Билг почти скочи от масата.
	— Да, господарю — заяви той ядосано. — Наистина казах нещо. Казах, че никой от нас не е забравил тази „цел“. Че мислим за нея всеки ден.
	— И защо е така? — попита Келсайър.
	Из залата се понесе шепот.
	Билг си пое дъх.
	— Защото, господарю, ние смятаме, че ни пращате да извършим самоубийство. Армиите на Последната империя са по-многочислени от един гарнизон. Няма значение дали ще превземем стените — рано или късно ще ни избият до крак. Не можеш да свалиш цяла империя с няколко хиляди души.
	„Идеално — помисли Келсайър. — Съжалявам, Билг. Но някой трябваше да го каже и със сигурност не и аз“.
	— Виждам, че имаме разногласия — заяви той високо. — Аз вярвам в тези мъже и в тяхното предназначение.
	— Аз пък вярвам, че си измамник и глупак — изрева Билг. — А аз съм дваж по-голям глупак, задето дойдох в тази проклета пещера. Щом си сигурен в победата ни, защо никой от нас не може да си тръгне? Държите ни тук като в капан до мига, когато ще ни пратите да ни изтребят!
	— Ти ме обиждаш — отвърна Келсайър. — Много добре знаеш защо не могат да си тръгнат тези мъже. Ти защо искаш да си вървиш, войнико? Или нямаш търпение да предадеш другарите си на лорд Владетеля? Няколко лесно спечелени боксинга в замяна на живота на хиляди?
	Лицето на Билг почервеня още повече.
	— Никога не бих направил подобно нещо, но със сигурност няма да ти позволя да ме пратиш на сигурна смърт! Тази армия е сбирщина!
	— Думите ти граничат с измяна. — Келсайър огледа присъстващите. — Не отива на един генерал да се бие с човек под неговото командване. Има ли тук войник, готов да защити честта на бунтовническото движение?
	Веднага се надигнаха няколко души. Келсайър спря погледа си върху един. Беше по-дребен от останалите, но движенията му бяха изпълнени с плам. Келсайър го познаваше.
	— Капитан Демоа.
	Младият мъж излезе напред.
	Келсайър извади сабята си и му я подаде.
	— Можеш ли да боравиш с оръжие, момко?
	— Да, господарю!
	— Някой да даде на Билг оръжие и на двамата предпазни жилетки. — Келсайър се обърна към Билг. — При благородниците има една традиция. Когато двама мъже се скарат, въпросът се урежда с дуел. Ако победиш моя избраник, можеш да си тръгнеш.
	— А ако той ме победи? — попита Билг.
	— Тогава си обречен.
	— Обречен съм и ако остана — рече Билг и взе подадената му сабя. — Приемам условията.
	Келсайър кимна и махна на двама войници да дръпнат масите встрани. Мъжете от задните маси започнаха да се скупчват около разчистеното пространство.
	— Кел, какво правиш? — попита шепнешком Хам.
	— Нещо, което трябва да се направи.
	— Трябва да… Келсайър, това момче не може да се сравнява с Билг! Вярвам на Демоа — лично аз го повиших, — но той не е кой знае какъв воин. А Билг е сред най-добрите фехтовачи в армията!
	— Хората знаят ли го? — попита Келсайър.
	— Разбира се — отвърна Хам. — Спри ги. Демоа не стига и до гърдите на Билг — няма нито неговата сила, нито обсега на ръцете му. Билг ще го убие!
	Келсайър все едно не го чу. Наблюдаваше мълчаливо, докато Билг и Демоа измерваха тежината на оръжията, а помощниците им завързваха кожените ризници. Когато приключиха, Келсайър даде знак двубоят да започне.
	Хам изстена.
	Схватката нямаше да продължи дълго. Двамата мъже държаха дълги саби и носеха тънки ризници. Билг пристъпи напред уверено и замахна. Момчето обаче се оказа по-опитно, отколкото изглеждаше — отби първите удари, но същевременно се видя и част от слабостите му.
	Келсайър си пое дълбоко дъх и разпали стомана и желязо.
	Билг замахна и Келсайър измести острието му встрани, за да даде на Демоа възможност да избяга. Момчето се опита да отвърне с рязко промушване, но Билг с лекота отби, след което атакува с поредица от смазващи удари и принуди Демоа да отстъпи. При последния удар капитанът понечи да отскочи встрани, но беше твърде бавен. Острието се стовари с ужасяваща неизбежност.
	Келсайър разпали желязо — стабилизира се чрез Притегляне към стойката на фенера зад себе си, — улови в примка железните закопчалки на ризницата на Демоа и Дръпна в мига, в който Демоа отскочи, като изтегли момчето в нисък полет назад.
	Демоа падна и в същия момент сабята на Билг се удари в каменния под. Билг се огледа изненадано, а сред тълпата се понесе приглушен учуден ропот.
	Билг изръмжа и се втурна напред, вдигнал оръжието си. Демоа отби мощния удар, но с едно небрежно замахване Билг изби оръжието му настрани, замахна повторно и Демоа вдигна рефлексивно ръка.
	Келсайър Тласна и сабята на Билг замръзна насред замаха. Демоа стоеше с вдигната ръка, сякаш бе спрял атаката само със силата на мисълта си. Двамата останаха в тази поза няколко секунди. Билг натискаше оръжието надолу, Демоа гледаше ръката си с почуда. Съвзе се пръв и рязко я повдигна.
	Келсайър Тласна и отхвърли Билг назад. Едрият мъж тупна на земята с изненадан вик. Когато след миг се надигна, вече не се налагаше Келсайър да разпалва чувствата му, за да го разгневи. Той нададе дивашки рев, стисна сабята с две ръце и се нахвърли върху Демоа.
	„Някои хора не знаят кога да спрат“ — помисли Келсайър, докато Билг замахваше.
	Демоа приклекна и Келсайър го бутна встрани от свистящото острие. Демоа се завъртя, стисна на свой ред сабята си с две ръце и замахна към Билг. Келсайър сграбчи оръжието на Демоа в най-високата точка на дъгата, която описваше, и го Притегли силно, ускорявайки движението на стоманата с мощно разпалване на желязо.
	Сабите се сблъскаха и подсиленият от Келсайър удар на Демоа изби оръжието на Билг от ръцете му. С глухо тупване огромният мъж падна по задник, повлечен от инерцията на удара на Демоа. Оръжието му издрънча встрани.
	Демоа пристъпи напред и вдигна сабя над зашеметения Билг. И изведнъж спря. Келсайър разпали желязо, улови оръжието и го Притегли надолу, за да подсили довършващия удар, но Демоа се съпротивляваше.
	Келсайър се поколеба. „Този човек заслужава да умре“ — помисли си ядосано. Билг продължаваше да стене на земята. Келсайър едва сега забеляза, че ръката му е счупена от силния сблъсък. От раната шуртеше кръв.
	„Не — реши Келсайър. — Стига му толкова“.
	Освободи оръжието на Демоа и младият капитан свали сабята, без да откъсва поглед от Билг. После заоглежда ръцете си с почуда.
	Келсайър се изправи и тълпата отново се смълча.
	— Да не мислите, че ще ви пратя неподготвени срещу лорд Владетеля? — извика той. — Да не мислите, че ще ви пратя да умрете? Вашата борба е справедлива, войници! Няма да ви оставя сами, когато се изправите срещу наемниците на Последната империя.
	Вдигна ръка, стиснал между пръстите си метално късче.
	— Чули сте за това, нали? Знаете слуховете за Единайсетия метал. Е, той е в мен — и аз ще го използвам. Лорд Владетеля ще умре!
	От тълпата се надигнаха радостни възгласи.
	— И това не е единственото ни оръжие! — провикна се Келсайър. — Във вас се таят способности, които още не познавате! Известна ви е тайнствената сила, която използва лорд Владетеля. Е, сега ние имаме своя сила. Празнувайте, войници, и не се страхувайте от наближаващите битки! Очаквайте ги с нетърпение!
	Помещението изригна във възторжени викове и Келсайър даде знак да поднесат още ейл. Двама прислужници изтичаха да помогнат на Билг.
	Келсайър седна. Хам беше смръщил вежди.
	— Не ми харесва това, Кел.
	— Зная — също така тихо отвърна Келсайър.
	Хам понечи да продължи, но Йеден се наведе през него.
	— Това беше невероятно… Аз… Келсайър, не знаех! Трябваше да ми кажеш, че можеш да прехвърляш силата си на другите. С такива невероятни способности няма начин да изгубим!
	Хам сложи ръка на рамото на Йеден и го бутна да седне.
	— Яж — нареди му. После се обърна към Келсайър и продължи със същия тих глас: — Кел, току-що излъга моята армия!
	— Не, Хам, излъгах _моята_ армия.
	Хам се сепна. Лицето му потъмня.
	Келсайър въздъхна.
	— Виж, това беше само полулъжа. Не е необходимо да са страховити бойци, за да успеем с тяхна помощ да сложим ръка на атиума. А с него можем да подкупим гарнизона и тогава дори няма да се наложи да воюват. Почти същото е, което им обещах.
	Хам не отговори.
	— Преди да си тръгнем — продължи Келсайър, — искам да избереш няколко десетки от най-верните и предани войници. Ще ги пратим в Лутадел — след като се закълнат да не кажат нито думичка за местонахождението на армията, — за да разкажат за случилото се тази вечер.
	— Това пак ли е заради твоето его?
	Келсайър поклати глава.
	— Хам, понякога се налага да вършим неща, които са ни неприятни. Егото ми може да е раздуто, но става въпрос за съвсем друго нещо.
	Хам се наведе към чинията, която така и не бе докоснал. Но и този път не почна да яде — беше втренчил поглед в капките кръв по пода.
	„Ах, Хам — помисли Келсайър. — Ще ми се да можех да ти обясня всичко“.
	Замисли в замисли, планове в планове.
	Винаги има неразкрити тайни.


	22.


	В началото имаше такива, които не смятаха Дълбината за сериозна опасност, поне не и за тях. Но тя доведе със себе си сянка, която пред очите ни покри почти цялата земя. Армиите бяха безсилни срещу нея. Огромни градове падаха, сразени от могъществото й. Житата увяхваха, страната гинеше.
	Това е създанието, с което се сражавам. Чудовището, което трябва да победя. Боя се, че се забавих твърде дълго. Толкова много разруха сполетя човечеството, та не зная дали ще оцелее.
	Наистина ли това е краят на света, който предричат много философи?


	Пристигнахме в Терис в началото на седмицата и трябва да призная, че страната е много красива. Високите планини на север с техните голи заснежени върхове и гористи склонове — се издигат като бдителни божества над тази зелена плодородна земя. Моята родина на юг е предимно равнинна. Струва ми се, че не би изглеждала толкова окаяна, ако имаше поне няколко планини.
	Хората тук са пастири — макар че секачите и орачите не са рядкост. Това е пасторална земя, в истинския смисъл. Странно е, че един толкова изостанал край е създал пророчества и религии, на които се уповава целият свят.
	Подбрахме група териски носачи, за да ни преведат през трудните планински проходи. Но дори те не са обикновени хорица. Историите са верни — някои терисци притежават наистина забележителни способности.
	Понякога забелязвам, че се запасяват със сили, за да ги използват през следващия ден. Вечер, преди да заспят, прекарват един час изтегнати под завивките и през това време придобиват ужасно немощен вид — сякаш са се състарили с половин столетие. Но когато на сутринта се събудят, мускулите им трептят от жизненост. Изглежда, силата им е свързана по някакъв начин с металните гривни и обеци, с които никога не се разделят.
	Водачът на носачите се казва Рашек и е доста мълчалив. Въпреки това Брашес — по природа любознателен — обеща да го разпита, с надеждата да открие как точно се постига това чудновато съхраняване на енергия.
	Утре започваме последния етап от нашето пътешествие — Далечните планини на Терис. Там, надявам се, ще намеря покой — както за себе си, така и за многострадалната ми земя.

	Докато четеше дневника, Вин стигна до няколко извода. Първият беше, че четенето не й допада. Вместо да изслуша оплакванията й, Сейзед просто заяви, че й е нужна практика. Нима не разбирала, че четенето, освен занимание е умение, също като мятането на кинжал и аломантията?
	Нямаше как, наложи се да продължи да чете — ако не за друго, поне за да му докаже, че всъщност тя е правата. Голяма част от думите в книгата й бяха непознати и тя се усамотяваше в един далечен край на имението, където ги произнасяше на глас.
	С напредване на повествованието стигна до второто заключение. Лорд Владетеля бе много по-голямо мрънкало, отколкото се очакваше от едно божество. Когато не бяха изпъстрени с досадни подробности от пътешествията му, страниците на дневника бяха пълни с протяжни нравоучителни брътвежи. Вин започна да съжалява, че въобще се е натъкнала на тази книга.
	Въздъхна и се облегна в креслото. Ранен пролетен ветрец шумолеше сред листата на дърветата и разпръскваше капки от фонтана. Въздухът бе приятно влажен и дърветата закриваха със сенки следобедното слънце. Да си благородник — дори фалшив — имаше своите приятни преимущества.
	Зад гърба й се чуха тихи стъпки. Бяха още далече, но Вин бе свикнала да поддържа тлеещ калай непрекъснато. Обърна се и възкликна изненадано:
	— Дух?
	Хлапакът спря и се изчерви.
	— С Докс дойдохме, без да останем.
	— Доксон? — попита Вин. — И той ли е тук?
	„Може да носи вести от Келсайър!“
	Дух кимна и се приближи.
	— Оръжия не стигат, че времето ще идва.
	Вин се замисли.
	— Този път нищо не разбрах.
	— Докарахме още оръжия — произнесе бавно Дух, изговаряше старателно всяка дума. — Ще ги оставим тук за малко.
	— Аха — възкликна Вин и се надигна. — Искам да видя Докс.
	Дух внезапно придоби разтревожен вид, изчерви се и завъртя глава.
	— И друго ли има? — попита Вин.
	Дух бръкна с чевръсто движение под жилетката си и извади нещо. Вин разпали пютриум, по навик, но предметът беше само розово-бяла кърпичка. Дух й я подаде и тя я взе колебливо.
	— Това пък какво е?
	Дух се изчерви отново, обърна се и побягна.
	Вин го изпрати объркано с поглед. После сведе очи към кърпичката. Беше изработена от мека дантела и на пръв поглед в нея нямаше нищо необичайно.
	„Ама че странно момче“ — помисли си тя и напъха кърпичката в ръкава си. Взе дневника и тръгна по алеята. Вече беше свикнала с роклите и не й се налагаше да внимава да не се закачи за някой храст.
	„Виж, това вече е доста ценно умение“ — помисли си, докато наближаваше входа на къщата откъм градината. Побутна стъклената врата и спря първия слуга, когото зърна.
	— Пристигна ли господарят Делтон? — Използва лъжливото име на Доксон, който играеше ролята на търговски посредник на Реноа в Лутадел.
	— Да, милейди — отвърна слугата. — В момента е в заседателната зала с лорд Реноа.
	Вин го освободи. Вероятно можеше да настои да я пуснат в залата, но това нямаше да изглежда добре. Лейди Валет нямаше причини да присъства на разговори между Реноа и Делтон.
	Захапа замислено долната си устна. Сейзед непрестанно й повтаряше да не забравя за ролята, която играе. „Добре де — помисли си тя. — Ще почакам. Може би Сейзед ще ми обясни какво очаква да направя с кърпичката на това побъркано хлапе“.
	Тръгна към горната библиотека с небрежна усмивка на уста, като продължаваше да разсъждава над възможните въпроси, обсъждани от Реноа и Доксон. Докарването на оръжия бе само извинение — Доксон не би се появил лично, ако нямаше нещо по-важно. Може би Келсайър щеше да се забави? Или Доксон най-сетне бе установил връзка с Марш — братът на Келсайър трябваше да пристигне скоро в Лутадел заедно с новите принудители.
	„Можеха да повикат и мен“ — помисли си нацупено. Поклати глава. Макар Келсайър да я бе обявил за пълноправен член на групата, другите все още гледаха на нея като на дете. Държаха се приятелски и любезно, но не я включваха в плановете си. Не беше нарочно, но от това не й ставаше по-приятно.
	В библиотеката светеше фенер. Сейзед навярно продължаваше с превода на дневника. Когато Вин влезе, той вдигна глава, усмихна й се и кимна почтително.
	„Този път е без очила — отбеляза тя. — Защо преди си ги слагаше?“
	— Господарке Вин. — Той се надигна от стола. — Как вървят изследванията ви върху дневника?
	Вин погледна снопчето листове в ръката си.
	— Добре, предполагам. Не виждам обаче защо трябва да го чета — нали осигури по едно копие на Кел и Бриз?
	— Разбира се — отвърна Сейзед и се отпусна зад бюрото. — Но господарят Келсайър настоя всички членове на групата да прочетат дневника. И мисля, че е прав да го иска. Колкото повече очи погледнат тези думи, толкова по-вероятно е да открият скритите между редовете тайни.
	Вин въздъхна, приглади полите на роклята си и седна. Носеше синьо-розовата рокля, една от най-хубавите — макар че, предназначена за ежедневна употреба, не беше тъй лъскава като балните й тоалети.
	— Трябва да признаете, господарке — заговори Сейзед, — че текстът е изумителен. Тази книжка е мечта за всеки Пазител. Откривам неща, които не са известни дори на моите сънародници!
	Вин кимна.
	— Тъкмо стигнах частта, в която пристигат в Терис.
	„Дано нататък няма още списъци на припаси. Честно казано, за един бъдещ зъл бог той е ужасно скучен“.
	— Да, да — закима ентусиазирано Сейзед. — Видяхте ли какво е написал? За това колко зелена и плодородна е Терис? В легендите на Пазителите се говори същото. Сега Терис е тундра от замръзнала кал — там не са оцелели почти никакви растения. Но някога е била зелена, както пише в книжката.
	„Зелена и красива — помисли си Вин. — Защо зеленото трябва да е красиво? Дали това не означава, че растенията не са били сини или виолетови? Ама че странна работа“.
	Но все пак в дневника имаше нещо, което разбуждаше любопитството й — нещо, за което Сейзед и Келсайър избягваха да говорят.
	— Току-що прочетох онази част, където лорд Владетеля наема териски носачи — почна тя предпазливо. — И разказва как те били слаби нощем, а денем се изпълвали със сила.
	Сейзед внезапно помръкна.
	— Да, така е.
	— Знаеш ли нещо за това? Познато ли е на Пазителите?
	— Да — отвърна Сейзед. — Но трябва да остане тайна между нас. Не че не сте човек, на когото бих се доверил. Но колкото по-малко е известно сред хората за Пазителите, толкова по-малко слухове ще има за нас. Най-добре ще е лорд Владетеля да вярва, че ни е изтребил всички, каквато е целта му през последните хиляда години.
	Вин сви рамене.
	— Добре. Значи дано нито една от тайните, които Келсайър очаква от нас да открием в текста, да не е свързана с териските сили. Въпреки че лорд Владетеля, изглежда, е посветил доста редове на твоите сънародници.
	— Права сте — потвърди Сейзед. — Не че са особено интересни.
	Вин си позволи една мила усмивка.
	— Ох — въздъхна Сейзед. — Май не бива да ви оставяме да прекарвате толкова време с господаря Бриз.
	— Тези хора в дневника — каза Вин вече сериозно. — Те Пазители ли са?
	Сейзед кимна.
	— Тези, които сега наричат Пазители, са се срещали много по-често в онези времена — може би дори по-често, отколкото Мъгливите сред съвременните благородници. Изкуството ни се нарича „ферохимия“ и това понятие описва възможността да съхраняваме определени физически свойства в късчета метал.
	Вин се намръщи.
	— И вие ли горите метал?
	— Не, господарке. — Сейзед поклати глава. — Ферохимиците не са като аломантите — ние не „изгаряме“ нашите метали. Използваме ги за складове. Всяко късче метал, в зависимост от размера и сместа, може да съхранява определено физическо качество. Ферохимиците запазват свойства и качества, от които се възползват по-късно при необходимост.
	— Качества? — попита Вин. — Като сила например?
	Сейзед кимна.
	— В дневника териските носачи преднамерено източват силите си привечер и ги съхраняват в гривните за идната сутрин.
	Вин втренчи очи в него.
	— Значи затова носиш толкова огърлици!
	— Да, господарке — потвърди той и нави единия си ръкав. Под него чак до сгъвката на лакътя бяха наредени гривни. — Държа някои от резервите си скрити — но носенето на многобройни обици, пръстени и гривни винаги е било свързано с териската култура. Лорд Владетеля веднъж се опитал да забрани със закон терисците да докосват или притежават метални предмети — нещо повече, оповестил, че носенето на метал е привилегия на благородниците, а не на скаа.
	Вин смръщи вежди.
	— Странно. Винаги съм мислила, че благородниците не биха искали да носят метални предмети, след като ги правят уязвими на аломантия.
	— Така е — потвърди Сейзед. — Но стара имперска традиция е тоалетите да се украсяват с метални предмети. Вероятно се е зародила във времето, когато лорд Владетеля е забранил на терисците да се докосват до метали. Той самият започнал да носи метални пръстени и гривни, а благородниците винаги са се опитвали да му подражават в модата. В наши дни най-богатите често се кичат с метални предмети като символ на власт и високомерие.
	— Това е глупаво — измърмори Вин.
	— Модата често е глупава, господарке. Независимо от всичко това планът на лорд Владетеля се провалил — мнозина аристократи предпочитат украшения, изработени от дърво и боядисани да изглеждат метални, и терисците са успели да притъпят тревогите на нашия върховен повелител относно скритите си способности. Твърде непрактично е да не позволяваш на стюардите никога да не се докосват до метал. Но това не е спряло преследването на Пазителите.
	— Той се бои от вас.
	— И ни мрази. Не само ферохимиците, а всички терисци. — Сейзед постави пръст върху една непреведена част от текста. — Надявам се да открия тайната някъде тук. Никой не си спомня защо лорд Владетеля преследва терисците, но аз подозирам, че има някаква връзка с онези носачи — техният водач, Рашек, изглежда, е бил доста противоречива личност. Лорд Владетеля често го споменава в дневника си.
	— Той споменава и религията. Териската религия. И нещо за някакви пророчества?
	Сейзед поклати глава.
	— Не мога да отговоря на този въпрос, господарке, защото не зная повече от вас за териската религия.
	— Но нали събираш религии? Как можеш да не познаваш своята собствена?
	— Така е — отвърна малко тъжно Сейзед. — Виждате ли, господарке, тъкмо това е причината за появата на Пазителите. Преди векове моите сънародници скрили последните неколцина териски ферохимици. Оттогава лорд Владетеля ги преследва неумолимо — далеч, преди да създаде своята програма за възпрепятстване продължаването на нашия род. По онова време ние не сме били стюарди или прислужници — дори не сме били скаа. Били сме нещо, което е трябвало да бъде унищожено. Но въпреки това по някаква причина лорд Владетеля се е въздържал да го направи. Не зная защо — може би смята, че геноцидът е твърде слаб като наказание. Както и да е, още през първите две столетия от управлението си той унищожил нашата религия. Организацията на Пазителите била създадена през следващия век и членовете й се опитали да възстановят изгубеното, да го запомнят за бъдещи времена.
	— С помощта на ферохимия?
	Сейзед кимна и потърка с пръсти гривната на дясната си ръка.
	— Тази е изработена от мед и в нея се съхраняват спомени и размисли. Всеки Пазител носи по няколко такива, пълни с познания — песни, разкази, молитви, истории и езици. Много Пазители имат определена област на интереси — моята е религията, — но ние се стараем да запомняме всички познания. Дори само един от нас да оцелее до смъртта на лорд Владетеля, хората по света ще получат всичко, което е било изгубено.
	Спусна ръкава си, закопча го, пое си дъх и добави:
	— Всъщност не _всичко_, което е изгубено. Има някои неща, до които така и не успяхме да се доберем.
	— Като вашата религия — тихо каза Вин. — Никога няма да я откриете, нали?
	Сейзед поклати глава.
	— Лорд Владетеля неведнъж подчертава в книгата си, че тъкмо нашите пророци са го отвели при Кладенеца на Възнесението, но дори това е нова информация за нас. В какво сме вярвали? Пред кого сме се прекланяли? Откъде са се взели тези териски пророци и как са предсказвали бъдещето?
	— Аз… съжалявам.
	— Ние продължаваме да търсим, господарке. И мисля, че в края на краищата ще открием отговорите. А дори и да не успеем, пак ще бъдем от голяма полза за човечеството. Някои ни наричат сервилни и покорни, но ние воюваме, по свой собствен начин.
	Вин кимна.
	— И какви други неща можете да съхранявате? Сила и спомени. Нещо друго?
	Сейзед я погледна.
	— Струва ми се, че и без това разкрих твърде много. Вече сте запозната с основата на нашето изкуство — останалото вероятно ще откриете в дневника на лорд Владетеля.
	— Зрението — досети се тя и се изпъчи доволно. — Затова носеше очила няколко седмици след като ме спаси. Искал си да виждаш по-добре в онази нощ и затова си изчерпал запасите си. А после няколко седмици си отслабил зрението си, за да ги възстановиш.
	Сейзед не отговори на предположението й. Вместо това взе писалката с очевидното намерение да се върне към превода.
	— Има ли друго, господарке?
	— В интерес на истината, има — отвърна тя и извади кърпичката от ръкава си. — Някаква идея какво точно е това?
	— Прилича ми на кърпичка, господарке.
	Вин повдигна вежда.
	— Много смешно. Май прекарваш твърде много време в компанията на Келсайър, Сейзед.
	— Зная — отвърна той с тиха въздишка. — Мисля, че той ми действа разлагащо. Но не разбирам въпроса ви. Какво особено може да има в тази кърпичка?
	— Точно това искам да разбера. Дух ми я даде преди малко.
	— О. Това вече обяснява някои неща.
	— Например? — попита Вин.
	— При благородниците, господарке, когато един мъж дава на жена кърпичка, това означава, че би желал да я ухажва.
	Вин се сепна и погледна стреснато кърпичката.
	— Какво? Това момче да не е полудяло?
	— Повечето млади мъже са луди по един или друг начин — отвърна с усмивка Сейзед. — Но не виждам нищо неестествено. Не сте ли забелязали как ви гледа всеки път, когато влизате в стаята?
	— Мислех, че го е страх. Но какво си мисли? Той е много по-малък от мен.
	— Момчето е на петнайсет, господарке. Дели ви само година.
	— Две — подчерта тя. — Миналата седмица навърших седемнайсет.
	— И все пак не е много по-млад от вас.
	Вин завъртя очи.
	— Нямам време за неговите ухажвания.
	— Би трябвало да се радвате на вниманието му, господарке. Не на всеки се случва подобен късмет.
	„Що за глупости…“ — помисли си Вин.
	— Сейзед, съжалявам, но…
	Сейзед махна с ръка.
	— Не е нещо, което съм познавал, за да ми липсва. Може би съм щастлив по свой собствен начин — животът в подземния свят не предразполага към създаване на семейство. Ето например бедният господар Хамънд е разделен с жена си вече от месеци.
	— Хам е _женен_?
	— Разбира се. А също и господарят Йеден, ако не се лъжа. Но те пазят семействата си, като се отделят от тях за продължителни периоди.
	— Кой друг? — попита Вин. — Бриз? Доксон?
	— Господарят Бриз е твърде отдаден на идеите си, за да създаде семейство. А господарят Доксон никога не говори за романтичната страна на живота, от което вадя извода, че в миналото е преживял нещо неприятно. Често явление, когато живееш в скаа плантация, предполагам.
	— Доксон идва от плантация? — попита изненадано Вин.
	— Разбира се. Никога ли не отделяте време да поговорите с приятелите си, господарке?
	„Приятели. Аз имам приятели“. Наистина нова и някак странна мисъл.
	— Както и да е — рече Сейзед. — Време е да се връщам към моята работа. Съжалявам, ако се държа невъзпитано, но съм доста близо до края на превода и…
	— Разбира се — отвърна Вин, изправи се и приглади роклята си. — Благодаря ти.


	Откри Доксон в кабинета за гости — пишеше нещо, а на бюрото пред него имаше купчина документи. Носеше семпъл благороднически костюм и както винаги, изглежда, се чувстваше удобно в дрехите си. Келсайър беше ослепителен, Бриз безупречен, а Доксон — той винаги изглеждаше така, сякаш се намира в естествената си среда.
	Той вдигна глава.
	— Вин? Извинявай, трябваше да пратя да те повикат. Но кой знае защо си помислих, че си излязла.
	— Напоследък често излизам — отвърна тя и затвори вратата. — Но днес си останах вкъщи. Омръзна ми да слушам клюки, докато обядвам.
	— Мога да си представя. — Доксон се засмя. — Сядай.
	Вин кимна и прекоси стаята. Беше тиха и уютна, с дървена ламперия. Навън все още не се беше стъмнило, но Доксон бе дръпнал пердетата и работеше на свещи.
	— Някакви вести от Келсайър? — попита тя, след като седна.
	— Не — отвърна Доксон и побутна настрани документа, върху който работеше. — Но това не е неочаквано. Тъй като не смята да се задържа дълго в пещерите, е безсмислено да праща вестоносци — като всеки аломант, той може да се прибере по-бързо от човек на кон. Предполагам, че ще се забави още няколко дни. Все пак говорим за Кел.
	Вин кимна. Известно време двамата мълчаха. Не беше прекарвала толкова време с Доксон, колкото с Келсайър и Сейзед — или с Хам и Бриз. Но й се струваше приятен човек. Спокоен, умен. Докато всички останали допринасяха за делото с аломантичните си умения, Доксон, изглежда, бе ценен заради организаторските си качества.
	Когато трябваше да се закупи нещо — като роклите на Вин например, — за това се грижеше Доксон. Същото и когато трябваше да се наеме сграда, да се осигурят припаси, да се извади разрешително. Той беше на предната линия, контактуваше с благородници, скиташе се из мъглите, наемаше войници. Без него, подозираше Вин, групата сигурно щеше да се разпадне.
	„Той е свестен човек — помисли тя. — Няма да се разсърди, ако го попитам“.
	— Докс, какво е да живееш в плантация?
	— Хъм. В плантация?
	Вин кимна.
	— Израсъл си в плантация, нали? Ти си скаа от плантация.
	— Да — отвърна Доксон. — Или поне бях. Какво е там ли? Не зная как точно да ти отговоря, Вин. Животът беше тежък, но това е естествено за повечето скаа. Не ни позволяваха да напускаме плантацията — нито дори да излизаме от имението — без разрешение. Хранехме се по-редовно от уличните скаа, но ни изстискваха здравата. Плантациите се различават от градовете. Там, в провинцията, всеки лорд сам си е господар. Формално лорд Владетеля притежава всички скаа, но благородниците ги наемат и могат да избият колкото поискат от тях. Важното е да се събере реколтата.
	— Говориш толкова… безразлично…
	Доксон повдигна рамене.
	— Вин, мина доста време, откакто живеех така. Тогава не познавах друг живот. Това беше просто един вид съществуване. Дори ще ти кажа, че някои от господарите в провинцията са доста милостиви.
	— Защо избяга тогава?
	Доксон се замисли.
	— Случи се нещо. — Гласът му леко потрепери. — Нали знаеш, че според закона господарите могат да си лягат, с която жена сред скаа пожелаят?
	— Знам. И могат след това да я убият.
	— Когато поискат — потвърди Доксон. — Но достатъчно бързо, за да не роди нечистокръвно отроче.
	— Значи господарят взе жената, която си обичал?
	— Да. Не обичам да говоря за това. Не защото не мога, а тъй като смятам, че е безсмислено. Не съм единственият скаа, чиято любов е била отнета от някой господар заради страст или от желание да се поразвлече. Сигурно ще е доста трудно да се открие някой скаа, който да не е пострадал от това. Но така е устроен светът.
	— Каква беше тя? — попита Вин.
	— Девойка от плантацията. Както казах, историята ми не е необичайна. Нощем се прокрадвах между колибите, за да прекарам малко време с нея. Цялата комуна ни прикриваше от надзирателите — нали не биваше да излизам след мръкване. Заради нея преодолях дори страха си от мъглите и докато едни ме смятаха за глупак, други ме окуражаваха. Мисля, че нашата връзка ги вдъхновяваше — с Карейен открихме общия смисъл на живота. После лорд Девинши я взе — върнаха трупа й на идния ден, за да я погребем. И тогава нещо в мен… умря. Махнах се същата вечер. Не знаех, че има и по-добър живот, просто не можех да остана, не и със семейството й, не и с лорд Девинши, който идваше да ни гледа как работим… — Въздъхна и поклати глава. — Знаеш ли, понякога се чудя, че дори сме имали тази любов. С всички тези мъки, изтезания, с тежкия живот и изтощителния труд — как въобще сме намирали сили за обич. Но така е — скаа продължават да се обичат. Създават семейства, борят се. Ето ние например — Кел с неговия налудничав план накрая ще погуби всички ни.
	Вин седеше мълчаливо, ужасена от картината, която й бе разкрил.
	— Ама… ти нали каза, че вашият лорд бил милостив?
	— О, такъв беше — потвърди Доксон. — Лорд Девинши рядко пребиваше някой скаа до смърт и прогонваше само възрастните, за да не пренаселваме колибите. Имаше безупречна репутация сред благородниците. Може да си го виждала на някой от баловете — от известно време е в Лутадел, ще прекара тук зимата и ще се върне в плантацията за сеитбата.
	По гърба й полазиха тръпки.
	— Доксон, това е ужасно! Как може да позволят на такова чудовище да живее сред тях?
	Доксон се намръщи и я изгледа.
	— Вин, те _всички_ са такива.
	— Докс, зная, че скаа често го казват. Но повечето от хората на баловете не са като него. Разговаряла съм с тях, танцували сме. Според мен те просто не си дават сметка за живота на скаа.
	Доксон я гледаше със странно изражение.
	— Вин, наистина ли го мислиш? Имаш ли представа на какво са способни тези хора? Защо според теб воюваме с тях? Нима действително не осъзнаваш какво могат да ни направят?
	— О, някои сигурно са жестоки. И безразлични. Но те не са чудовища — не всички. Не са като твоя господар.
	Доксон поклати глава.
	— Вин, ти си заслепена. Един благородник е в състояние да насили и убие някоя бедна скаа, а на следващия ден да танцува изящно и да весели останалите. За тях скаа просто не са хора. Благородниците дори не смятат, че изневеряват на жените си, когато преспиват с някоя нещастна женица.
	— Аз… — почна Вин объркано. Навлизаха в област, която не би искала да опознае. Би могла да прости побоищата, но…
	Доксон продължаваше да клати глава.
	— Вин, позволила си им да те прилъжат. Такива неща са по-малко видими в градовете, но въпреки това всеки ден стават убийства. Някои бордеи използват нечистокръвни жени, други просто избиват периодично блудниците си, за да успокоят инквизиторите.
	Призля й.
	— Аз… знам за бордеите, Докс. Брат ми все ме заплашваше да ме прати в някой. Но само защото съществуват не значи, че всички мъже са такива. Има много работници, които дори не ги посещават.
	— Благородниците са различни, Вин — повтори упорито Доксон. — Те са ужасни създания. Защо според теб не възразявам, когато Келсайър ги избива? Защо му помагам да свали властта? Трябва да попиташ някои от тези хубави момчета, с които танцуваш, колко често са спали със скаа и дали след това ги убиват? Правили са го, в един или друг момент.
	Вин сведе очи.
	— Вин, няма прошка за тях. — Не говореше страстно като Келсайър, по-скоро изглеждаше примирен. — Не вярвам Кел да се успокои, докато не загинат всички. Но се съмнявам да стигнем чак дотам. Лично аз ще бъда щастлив, когато това общество рухне.
	Вин не отговори. „Не може всички да са такива. Толкова са красиви, изящни. Елънд никога не е насилвал или убивал скаа. Или…?“


	23.


	Нощем успявам да поспя само няколко часа. Трябва да се придвижваме напред — да преодоляваме колкото се може по-голямо разстояние, — но когато най-сетне си легна, сънят ми убягва. Същите мисли, които ме терзаят денем, се нахвърлят и нощем върху мен.
	И не само това, но и чувам тътнещи звуци отгоре, пулсациите на планините. Които ме Притеглят все по-близо с всеки удар.

	— Казват, че смъртта на братята Джефенри е свързана с убийството на лорд Ентрон — почти шепнеше лейди Клис. Зад тях музикантите продължаваха да свирят, но тъй като вече бе доста късно, на дансинга имаше само няколко двойки. При тази новина хората около лейди Клис сбърчиха чела. Бяха шестима, включително Вин и нейният компаньон, млад наследник на незначителна Къща, казваше се Милин Давенплю.
	— Клис, чуй се само — обади се Милин. — Къщи Джефенри и Текиел са съюзници. Защо Текиел ще убиват двама благородници на Джефенри?
	— Защо наистина? — попита Клис и се наведе напред със съзаклятническо изражение, а тежкият й кок се наклони заплашително. Тя беше несекващ извор на всякакви клюки. — Спомняте ли си, че откриха лорд Ентрон мъртъв в градината на Текиелови? Е, тогава изглеждаше, че го е убил някой от враговете на Къща Текиел. Но Къща Джефенри отдавна моли Текиел да сключат съюз — вероятно сред тях има хора, които смятат да подтикнат този процес с подобни крайни мерки.
	— Искаш да кажеш, че Джефенри нарочно са убили съюзник на Текиел? — попита Рене, приятелят на Клис, и смръщи вежди при тази мисъл.
	Клис го потупа по ръката.
	— Не се тревожи за това, скъпи — посъветва го тя и се върна към прекъснатия разговор. — Не разбирате ли? Джефенри убиват тайно лорд Ентрон с надеждата да се сдобият с лелеяния съюз. Това ще им осигури достъп до каналните доставки на Текиелови с източните равнини.
	— Само дето постигнаха обратен резултат — добави замислено Милин. — Текиел са открили измамата и са убили Ардус и Колинс.
	— Танцувах с Ардус няколко пъти на последния бал — обади се Вин. „А сега той е мъртъв, намерили трупа му на улицата пред някакъв бордей на скаа“.
	— Така ли? — попита Милин. — Биваше ли го в танците? Вин сви рамене.
	— Не особено.
	„Само това ли ще попиташ, Милин? Човекът е мъртъв, а ти се интересуваш дали съм го харесала повече от теб“.
	— Е, сега танцува с червеите — подхвърли Тиден, последният мъж в групата.
	Милин се разсмя дрезгаво, но бе единственият. Шегите на Тиден бяха все от това естество и не срещаха широк прием. Той, изглежда, бе от онзи тип мъже, които се чувстват по-добре сред разбойници като хората на Кеймън, отколкото в балните зали.
	„Разбира се. Нали Докс каза, че отвътре всички са такива“.
	Разговорът с Доксон продължаваше да тревожи мислите й. Когато бе започнала да ходи по баловете, си мислеше колко фалшиво е всичко. Но как след това бе забравила първите си впечатления? Как бе допуснала външният вид да я подлъже, да започне да се възхищава на маниерите и блясъка им?
	Сега всяко докосване на мъжка ръка я караше да подскочи — сякаш е опарена от нажежена пръчка. Колко скаа бе убил Милин? Ами Тиден? Сигурно бе от онези, които обичаха да посещават нощем проститутките.
	Но не й оставаше друго, освен да продължава да играе. Тази вечер най-сетне бе облякла черната рокля, движена от подсъзнателното желание да се открои по някакъв начин от другите жени с техните пъстри тоалети и често твърде ярки усмивки. Ала нямаше начин да избягва компанията им, още повече сега, когато бяха започнали да я приемат като част от тях. Келсайър щеше да се зарадва, като научи, че планът му относно Къща Текиел действа, а това не беше единственото, което бе успяла да открие. Разполагаше с още много на пръв поглед незначителни сведения, които обаче можеха да се окажат полезни за групата.
	Едно от тях касаеше Къща Венчър. Семейството се подготвяше за избухването на вероятно продължителна война между Къщите, доказателство за това бе и че Елънд все по-рядко се вясваше по баловете. Не че Вин имаше нещо против. Когато идваше, той обикновено я избягваше, а и тя не гореше от желание да разговаря с него. След разговора с Доксон изпитваше подозрение към всички.
	— Милин? — попита лорд Рене. — Все още ли възнамеряваш да се присъединиш към нас утре за една партия сушимида?
	— Разбира се, Рене — отвърна Милин.
	— Не чух ли това обещание и предния път? — обади се Тиден.
	— Ще бъда там — заяви Милин. — Предния път изникна нещо важно.
	— Което няма да изникне отново, така ли? Знаеш, че играта няма да стане, ако не сме четирима. Ако не дойдеш, ще поканим някой друг…
	Милин въздъхна, вдигна ръка и махна рязко. Движението привлече вниманието на Вин — преди това бе слушала разговора с половин ухо. Тя погледна на кого маха и едва не подскочи от изненада, когато забеляза, че към тях се приближава принудител.
	Досега бе успявала да избягва вниманието им. След първата и среща с архипрелана преди няколко месеца — и последвалото я преследване на инквизитора — се стараеше да стои далече от тях.
	На устните на принудителя трепкаше неприятна усмивка. А може би видът му бе такъв заради затъкнатите в колана оръжия и скритите в дългите сиви ръкави ръце. Или заради татуировките около очите и сбръчканата от възрастта кожа. Може би се дължеше на начина, по който ги гледаше, сякаш надзърташе иззад маската си. Това не беше обикновен благородник, а _принудител_ — очите на лорд Владетеля, ръката, налагаща неговите закони.
	Принудителят спря до масата. Ако се съдеше по татуировките, беше член на Ортодоксалния отдел, главния чиновнически филиал на Министерството. Огледа групата и каза тихо:
	— Да?
	Милин извади няколко монети.
	— Обещах да се срещна с тези двама приятели за партия сушимида утре. — И подаде парите на принудителя.
	Изглеждаше толкова глупава причина за повикването на принудител — или поне така си помисли Вин. Принудителят обаче не се изсмя, нито по някакъв начин показа, че поводът е лекомислен, а се усмихна и прибра парите с ловкостта на уличен джебчия.
	— Свидетелствам за това, лорд Милин.
	— Доволни ли сте? — попита Милин другите двама.
	Те кимнаха.
	Принудителят се обърна, без да поглежда повече към Вин, и се отдалечи. Расото му се поклащаше.
	„Те сигурно знаят всичко, което става в двора — осъзна Вин. — Щом благородниците ги викат да свидетелстват за нещо толкова дребно…“ Колкото повече научаваше за Министерството, толкова повече се възхищаваше на организацията, създадена от лорд Владетеля. Принудителите присъстваха на всяка търговска сделка, Доксон и Реноа се срещаха с тях почти всеки ден. Само те можеха да разрешават годежи, сватби и разводи, поземлени покупки, унаследяване на титли. Не свидетелстваше ли принудител на някое събитие, то все едно не се бе случвало, не поставеше ли печат под документа, написването му се обезсмисляше.
	Поклати замислено глава. Разговорът вече се насочваше към други теми. Беше доста късно и главата й бе натъпкана с информация, която трябваше да опише, когато се прибере във Фелисе.
	— Простете, лорд Милин — рече тя и сложи ръка на рамото му — докосването до него я накара да потръпне. — Мисля, че е време да се оттегля.
	— Ще ви изпратя до каретата — предложи той.
	— Не е необходимо — отвърна тя със сладък гласец. — Искам да се освежа, докато повикат стюарда ми. Ще ида да поседя на нашата маса.
	— Щом така желаете — рече той и кимна почтително.
	— Вървете, щом трябва, Валет — намеси се Клис. — Но пък ще пропуснете новините за Министерството…
	Вин спря.
	— Какви новини?
	В очите на Клис блеснаха пламъчета и тя потърси с поглед отдалечаващия се принудител.
	— Инквизиторите са се разщъкали като хлебарки. През последните няколко месеца са ударили два пъти повече улични крадци. Не ги залавят, убиват ги на място.
	— Откъде знаете това? — попита скептично Милин.
	— Имам си източници — отвърна с усмивка Клис. — Днес следобед инквизиторите са разкрили още една банда. Щабът им не бил далече оттук.
	Вин усети, че я побиват тръпки. Работилницата на Клъбс беше съвсем наблизо.
	„Не може да са те. Доксон и останалите са хора с опит. Дори без Келсайър в града пак ще са в безопасност“.
	— Проклети крадци — обади се Тиден. — Проклети скаа, дето не си знаят мястото. Не им ли стига храната и дрехите, дето им даваме, ами трябва и да ни бъркат в джобовете?
	— Изумително е как тези същества преживяват от кражби — заговори Карли, младата съпруга на Тиден, с мъркащия си глас. — Не мога да си представя колко трябва да си тъп, за да позволиш да те обере един скаа.
	Тиден се изчерви и Вин го погледна любопитно. Карли рядко се обаждаше, освен, за да натрие носа на мъжа си. „Изглежда, той самият е от пострадалите. Или е жертва на някоя измама?“
	Тя се обърна да си върви — и това я изправи лице в лице с новия член на компанията: Шан Елариел.
	Бившата годеница на Елънд беше безупречна както винаги. Дългата и черна коса сияеше ослепително, красивата й фигура само напомняше на Вин колко е кльощава. Надменна по начин, който би разклатил увереността и на най-уравновесения човек, Шан беше — поне в представите на Вин — нагледен пример за перфектната аристократка.
	Мъжете в групата кимнаха с уважение, жените се поклониха, зарадвани от оказаната им чест. Вин се огледа, търсейки изход, но Шан продължаваше да й стои на пътя.
	— Ах, лорд Милин — рече Шан Елариел на компаньона на Вин за вечерта, — колко жалко, че приятелката ви тази вечер се разболя. Изглежда, не сте имали кой знае какъв избор.
	Милин се изчерви, поставен в трудно положение. Дали да защитава Вин и вероятно да си спечели неблагоразположението на една властна жена? Или да се съгласи с Шан, с което да обиди спътничката си?
	Избра пътя на страхливеца — реши да игнорира коментара.
	— Лейди Шан, за нас е удоволствие да ни правите компания.
	— Не се и съмнявам — отвърна Шан, докато оглеждаше със задоволство сконфузената Вин.
	„Проклета жена!“ — изруга Вин наум. Изглежда, никога нямаше да се откаже да се заяжда с нея.
	— Боя се обаче — продължи Шан, — че не съм дошла да си бъбрим. Може да ви се стори неприятно, но имам работа с момичето на Реноа. Ще ни извините ли?
	— Разбира се, милейди — рече Милин. — Лейди Валет, благодаря ви за компанията тази вечер.
	Вин му кимна, кимна и на останалите. Чувстваше се като ранено животно, което е принудено да напусне стадото. Нямаше никакво желание да разговаря с Шан.
	— Лейди Шан — почна тя, когато се отдалечиха от масата. — Струва ми се, че интересът ви към мен е неоправдан. Напоследък почти не съм се виждала с Елънд.
	— Зная — отвърна Шан. — Изглежда, надцених твоята компетентност, малката. Човек би си помислил, че когато някоя като теб спечели благоразположението на мъж с много по-висок ранг, няма да му позволи да се измъкне толкова лесно.
	„Не трябва ли да ревнува? — зачуди се Вин и се постара да овладее трепета си, когато долови аломантичното докосване на Шан. — Не трябва ли да ме мрази, че съм заела мястото й?“
	Но не така постъпваха благородниците. Вин беше само едно дребно развлечение. Шан не целеше да си възвърне интереса на Елънд — искаше само да отмъсти на мъжа, който я е изоставил.
	— Едно умно момиче щеше да се възползва от случката по единствения възможен начин — продължи Шан. — Ако си мислиш, че някой друг важен благородник някога ще ти обърне внимание, лъжеш се дълбоко. Елънд обича да шокира двора — този път го направи с най-непретенциозното и глуповато девойче, което успя да намери. Използвай тази възможност, скоро няма да намериш друга.
	Вин стисна зъби, за да преодолее обидата и аломантичния натиск — Шан очевидно се бе научила да принуждава хората да преглъщат обидите, с които се забавляваше.
	— Сега — Шан я погледна твърдо — ми е нужна информация относно една книга, която Елънд притежава. Можеш да четеш, нали?
	Вин кимна.
	— Добре. Достатъчно е да запомниш заглавията на книгите му — не го прави от кориците, те могат да подвеждат. Ще ги прочетеш на първите страници и ще ми ги кажеш.
	— Ами ако вместо това съобщя на Елънд какво замисляте?
	Шан се разсмя.
	— Скъпа моя, ти нямаш представа какво замислям. Освен това, изглежда, регистрираш известен напредък в двора. Сигурно си даваш сметка, че мисълта да ме предадеш не бива никога да се пръква в малката ти главица.
	След тези думи Шан се отдалечи, придружена от бързо сформирала се свита ласкатели. Аломантичното й въздействие намаля и Вин усети как гневът й се надига. Преди време вероятно щеше да побегне, за да скрие сълзите и яда си. Но тази вечер изпитваше желание да отвърне на удара.
	„Успокой се. Нещата се развиват добре. Сега си пешка в играта на Големите къщи — много дребни благородници вероятно мечтаят за подобна възможност“.
	Тя въздъхна и се върна при масата, където бе седяла с Милин. Компанията вече я нямаше.
	Тази вечер балът бе организиран в разкошната Къща Хастинг. Високата централна цитадела бе обкръжена от шест добавъчни кули, всяка свързана с покрит навес с централната сграда. Постройките бяха украсени отдолу догоре с витражи.
	Балната зала бе на върха на широката цитадела. Имаше система от теглени с въжета платформи, за да не се изморяват гостите при изкачването нагоре. Вин бе виждала далеч по-импозантни зали — тази не беше нещо повече от просторно помещение със сводест покрив и големи прозорци.
	„Странно как някои неща започват да ти омръзват — помисли си тя. — Може би затова благородниците започват да вършат толкова ужасни неща. Затова убиват, когато не намират забавление в нищо друго“.
	Нареди на един слуга да потърси Сейзед и приседна, за да даде малко почивка на изморените си крака. „Ох, дано Келсайър се прибере по-скоро“ — мина й през ума. Без него групата не работеше със същия дух. Изглежда, им липсваше заразителният оптимизъм на Кел.
	Огледа се изморено и погледът й срещна очите на Елънд Венчър, който стоеше недалеч от нея и разговаряше с група млади аристократи. Тя замръзна. Частица от нея — онази част, която беше истинската Вин — я подканяше да избяга и да се скрие. Можеше спокойно да се свре под масата например, въпреки роклята.
	Странно, но напоследък бе забелязала, че Валет е по-силната от двете. „Трябва да говоря с него — помисли си тя. — Не заради Шан, а за да разбера истината. Доксон сигурно преувеличава. Няма друг начин“.
	Кога бе станала толкова уверена? Докато се изправяше, се удиви на решителността си. Тръгна през залата, като пътьом оправи полите на роклята. Един от другарите на Елънд го тупна по рамото и я посочи. Елънд се обърна и двамата младежи се отдръпнаха.
	— О, Валет — посрещна я той. — Пристигнах късно. Не знаех, че си тук.
	„Лъжец“. Разбира се, че беше знаел. Валет не би пропуснала бала на Хастингови. Как да започне разговора? Как да го попита?
	— Напоследък ме избягваш — каза тя.
	— Е, не бих се изразил така. Просто бях зает. Проблеми от политическо естество. Освен това, мисля, те предупредях, че съм грубоват… — Той млъкна. — Валет? Какво е ставало?
	Вин едва сега осъзна, че подсмърча. По бузата й се търкулна сълза. „Глупачка! — ядоса се тя, докато попиваше сълзата с кърпичката на Лестибърнс. — Ще си развалиш грима!“
	— Валет, ти трепериш! — каза Елънд загрижено. — Ела да те изведа на балкона да подишаш чист въздух!
	Тя го остави да я отведе навън под звуците на музиката и разговорите на гостите. Тук беше тихо и тъмно. Балконът — една от многото издатини на върха на Цитаделата — беше пуст. В единия край имаше самотна каменна пейка, а по ъглите бяха поставени растения в саксии.
	Мъгли се рееха из въздуха, типични за нощта, но пък вратите бяха отворени и близостта на светлината и топлината отнемаше от силата им. Елънд не им обърна внимание. И той, като повечето благородници, смяташе страха от мъглата за глупаво суеверие на скаа. Вин предполагаше, че поне в това са прави.
	— И за какво е всичко това? — попита той. — Признавам, избягвах те. Съжалявам. Не го заслужаваше, но просто реших, че по-добре да не се обвързваш с негодник като мен…
	— Спал ли си някога с жена скаа? — попита тя.
	Елънд се сепна и я погледна смаяно.
	— Това ли е всичко? Кой ти каза?
	— Правил ли си го? — настоя тя.
	Елънд не отговаряше.
	„В името на лорд Владетеля. Истина е“.
	— Седни — каза той и й нагласи един стол.
	— Вярно е, нали? — попита Вин, докато сядаше. — Правил си го. Той беше прав, всички сте чудовища.
	— Аз… — Той сложи ръка на рамото й, но Вин се дръпна. Една сълза капна на роклята й. Тя изтри машинално очи и върху кърпичката остана петно грим.
	— Бях на тринадесет — продължи тихо Елънд. — Баща ми сметна, че е дошъл моментът да стана „мъж“. Валет, дори не знаех, че след това ще убият момичето. Честно, не знаех.
	— А после? — попита тя разгневено. — Колко още момичета сте убили, Елънд Венчър?
	— Нито едно! Повече не го правих, Валет. Не и след като разбрах какво е станало първия път.
	— Нима очакваш да ти повярвам?
	— Не зная. Виж, давам си сметка, че придворните дами често смятат мъжете за грубияни, но трябва да ми повярваш. Не всички сме такива.
	— Друго ми казаха.
	— Кой? Някой провинциален благородник? Валет, те не ни познават. Завиждат ни, защото контролираме транспортните канали — и може би са прави. Но завистта им не ни превръща в зли хора.
	— И какъв е процентът? Колцина от благородниците го правят?
	— Вероятно една трета — отвърна Елънд. — Не съм сигурен. Избягвам да се събирам с подобни хора.
	Искаше й се да му повярва и желанието я направи още по-скептична. Но когато надзърна в очите му — очи, които винаги бе смятала за искрени, — усети, че везните се накланят към него. За първи път успя да заглуши шепнещия глас на Рийн и да му се довери без уговорки.
	— Една трета — прошепна. „Толкова много. Но все пак е по-добре, отколкото да са всички“. Отново попи сълзите си и Елънд забеляза кърпичката.
	— Кой ти я даде?
	— Един ухажор.
	— Същият, който ти разказа тези неща за мен?
	— Не, той е друг. Той… смята, че всички благородници, или поне тези в Лутадел, са ужасни хора. Каза, че за придворните дами не е изневяра, когато мъжете им спят със скаа.
	— Твоят информатор не познава добре жените — изсумтя Елънд. — Съмнявам се, че ще откриеш и една дама, която да се отнесе с безразличие, ако мъжът й се забавлява с друга — пък била тя и скаа.
	Вин кимна, пое си дълбоко дъх и се помъчи да се успокои. Чувстваше се странно, но същевременно някак успокоена. Елънд бе коленичил до стола й и я гледаше загрижено.
	— И така — продължи тя, — баща ти е от тази една трета?
	Дори на бледата светлина забеляза, че лицето на Елънд пламва.
	— Той харесва всякакви жени — скаа или аристократки, за него няма значение. Валет, все не мога да забравя онази нощ. Аз… ще ми се да не се беше случвало.
	— Вината не е твоя, Елънд. Бил си само тринайсетгодишно хлапе и си направил каквото ти е казал баща ти.
	Елънд отмести поглед, но тя успя да зърне в очите му гняв и вина.
	— Някой трябва да спре тези неща — заяви той и Вин се изненада от настойчивостта в гласа му.
	„Ето един човек, който не е безразличен. Човек като Келсайър и Доксон. Добър човек. Защо те не го виждат?“
	Елънд въздъхна, изправи се и придърпа един стол до нейния. Седна, опря лакът на облегалката и приглади разчорлената си коса.
	— Сигурно не си първата дама, която е плакала на бал, но си първата, за която ме е грижа. Изглежда, благородническото ми възпитание е достигнало нови дълбини.
	Вин се усмихна.
	— Не си виновен. Просто… се чувствам изтощена от изминалите няколко месеца. А когато узнах за тези неща, не можах да го преглътна.
	— Време е да се овладее покварата в Лутадел — заяви Елънд. — Лорд Владетеля не я вижда — или не иска да я види.
	Вин кимна и го погледна.
	— Защо всъщност ме избягваш напоследък?
	Елънд се изчерви отново.
	— Предположих, че новите ти приятели са ти по-интересни.
	— И какво означава това?
	— Валет, не ми харесват хората, с които се събираш. Доста бързо успя да си намериш място в обществото, а политиката променя хората в неприятна посока.
	— Лесно е да се каже — тросна се тя. — Особено когато си на върха на политическата йерархия. Ти можеш да си позволиш лукса да избягваш политическите игри — но някои от нас не са такива щастливци.
	— Да, права си.
	— Освен това — продължи Вин — ти играеш на политика не по-зле от всички останали. Или ще отречеш, че първоначалният ти интерес към мен не беше предизвикан от желанието да подразниш баща си?
	Елънд вдигна ръце.
	— Добре, смятай ме за справедливо наказан. Идеята беше глупава. Но това, изглежда, е наследствена черта.
	Вин въздъхна, изправи се и остави на прохладния вятър да погали лицето й. Вече беше сигурна в едно — че Елънд не е чудовище. Може би се беше поддала твърде много на влиянието на Келсайър. Беше започвала да вярва на хората около себе си, а сред тях на първо място бе Елънд Венчър.
	След като се увери, че той не е свързан с жестокостите, случващото се между благородниците и скаа, кой знае защо, престана да й изглежда толкова непоносимо. Ако само една трета от аристократите вършеха тези ужасни неща, значи имаше надежда обществото да се спаси. Благородниците трябваше да се променят — ето върху какво щяха да съсредоточат усилията си. Трябваше да се сложи край на тези неща, независимо от кръвта, която течеше в жилите на виновниците.
	„В името на лорд Владетеля! Ето че започвам да разсъждавам като другите — сякаш съм в състояние да променя нещата“.
	Погледна седналия до нея Елънд. Изглеждаше нещастен.
	„Събудих лоши спомени — помисли тя виновно. — Не се учудвам, че толкова мрази баща си“. Искаше й се да направи нещо, за да му помогне да се почувства по-добре.
	— Елънд — каза, за да привлече вниманието му. — Те са като нас.
	Той вдигна глава.
	— Моля?
	— Скаа от плантациите. Веднъж ме попита. Боях се и ти отговорих както подобава на една знатна дама — но ти, изглежда, се разочарова от думите ми.
	Той се наведе към нея.
	— Значи наистина си била сред тях?
	Вин кимна.
	— Доста време. Твърде много, ако питаш семейството ми. Може би затова ме пратиха тук. Познавах няколко скаа доста добре — особено един възрастен човечец. Беше изгубил жената, която обичаше, заради мимолетното забавление на благородник.
	— Във вашата плантация?
	Вин поклати глава.
	— Беше беглец, дошъл в плантацията на баща ми.
	— И ти го скри? — Елънд я погледна учудено. — Скаа бегълците трябва да се екзекутират!
	— Запазих тайната му. Не го познавах добре, но ще ти кажа нещо, Елънд — той можеше да обича като всеки благородник! Дори по-силно от някои, които опознах тук, в Лутадел.
	— А разумът? — продължи разпалено Елънд. — Не ти ли се струваха малко… изостанали?
	— Разбира се, че не — тросна се тя. — Елънд Венчър, ще ти кажа, че познавах неколцина скаа, които бяха по-умни и от теб. Може да не са образовани, но са природно интелигентни. И освен това са ядосани.
	— Ядосани? — повтори той.
	— Някои. Заради начина, по който се отнасяме с тях.
	— Значи знаят? За неравенството между нас и тях?
	— Как да не знаят? — попита Вин и отново вдигна кърпичката. Но спря, като забеляза, че цялата е изцапана с грим.
	— Вземи. — Елънд й подаде своята. — Разкажи ми още. Как научи тези неща?
	— Те ми ги казаха. Вярваха ми. Зная, че са разгневени, задето не могат открито да се оплакват от живота си. Зная, че са интелигентни, от нещата, които крият от благородниците.
	— Като например?
	— Като например тяхната нелегална мрежа. Скаа помагат на бегълците да се придвижват по каналите от една плантация до друга. Благородниците не забелязват това, защото никога не запомнят лицата им.
	— Интересно.
	— Освен това — продължаваше Вин — има банди крадци. Предполагам, че тези скаа трябва да са доста умни, щом успяват да се крият от принудителите и благородниците и да обират Големите къщи под носа на лорд Владетеля.
	— Да, зная. Бих искал да се запозная с някой от тях, за да го попитам как го правят. Трябва да са изключителни хора.
	Вин почти бе готова да продължи, но се сепна. „И без това вероятно му разкрих твърде много“.
	Елънд я погледна.
	— Вин, ти също си невероятна жена. Не биваше така безотговорно да предполагам, че си като останалите. Всъщност дори си мисля, че може би ще им повлияеш в положителна посока.
	Вин се усмихна.
	— Но сега е време да тръгвам. — Елънд се надигна. — Тази вечер дойдох със съвсем конкретна цел — да се срещна с няколко мои приятели.
	„Точно така! — помисли си тя. — И един от тях е Хастинг, за когото Келсайър и Сейзед бяха учудени“.
	Вин също се надигна и му подаде кърпичката.
	Той не я взе.
	— Бих искал да я задържиш. Не я дадох само за да си попиеш сълзите.
	Вин сведе очи. „Когато благородник ухажва една дама, той й дава кърпичката си“.
	— О! — въздъхна тя. — Благодаря ти.
	Елънд се усмихна и пристъпи към нея.
	— Онзи, другият човек, който и да е той, вероятно те е подвел за мен, заради глупостта ми. Но не съм толкова глупав да пропусна възможността да се съревновавам с него. — Намигна й игриво и се прибра в залата.
	Вин почака малко и го последва. Елънд вече разговаряше с други двама — Лекал и Хастинг, политически противници на Венчър. Тримата се отправиха към стълбището в другия край на залата.
	„От това стълбище се излиза на съседната кула“ — помисли тя.
	— Господарке Валет?
	Вин трепна и се обърна. Сейзед стоеше на крачка зад нея.
	— Готова ли сте да тръгваме?
	Вин се приближи към него.
	— Лорд Елънд Венчър току-що слезе по онова стълбище заедно с Хастинг и Лекал.
	— Интересно — промърмори Сейзед. — И защо… Господарке, какво е станало с грима ви?
	— Няма значение. Мисля, че трябва да ги последваме.
	— Това нова кърпичка ли е, господарке? — продължи с въпросите Сейзед. — Виждам, че не си губите времето.
	— Сейзед, ти слушаш ли ме?
	— Да, господарке. Предполагам, че бихте могли да ги последвате, но ще направите впечатление. Не зная дали това е добър метод за събиране на информация.
	— Няма да го направя така открито. Ще използвам аломантия. Но ми трябва разрешението ти.
	— Разбирам. — Сейзед се поколеба. — Как е раната ви?
	— Отдавна заздравя. Вече дори не я усещам.
	Сейзед въздъхна.
	— Добре тогава. И без това господарят Келсайър възнамеряваше да поднови обучението ви, когато се върне. Но ще ви помоля… да бъдете внимателна. Сигурно е глупаво да се говори така на една Мъглородна, но все пак…
	— Обещавам. След час ще те чакам на балкона.
	— Успех, господарке.
	Вин вече бързаше към балконската врата. Сви зад ъгъла и доближи каменния парапет и мъглите зад него. Красива черна завеса. „Мина доста време“ — помисли тя, докато вадеше от ръкава си стъкленицата с метали. Изпи я бързо и извади шепа монети.
	След това, завладяна от радостно нетърпение, скочи на парапета и се хвърли в тъмните мъгли.
	Калаят бързо подсили зрението й. Пютриумът й придаде бързина и тя се насочи към стената между Цитаделата и близката кула. Стоманата я дари със сила и тя пусна една монета долу.
	След това подскочи във въздуха. Въздушните течения развяха краищата на роклята и се опитаха да забавят полета й, но тя усили аломантичния натиск. Кулата, към която се бе отправил Елънд, изникна пред нея — оставаше й само да се извиси до мостчето, което я свързваше с Цитаделата. Вин разпали стомана, Тласна се още по-високо, после метна една монета към мъглата зад себе си и щом монетата се удари в стена, се изстреля напред.
	Приземи се малко по-ниско, отколкото трябваше — роклята омекоти сблъсъка, — но все пак успя да се улови за ръба на мостчето. Без помощта на металите не би имала силата да се набере горе, но сега се изкатери с лекота.
	Приклекна, замаскирана в мрака благодарение на черната рокля, после бавно тръгна по моста. Нямаше стражи, но в подножието на кулата блестеше светлината на единична караулка.
	„Не бива да ходя там“ — помисли тя и вдигна очи нагоре. В кулата, изглежда, имаше няколко помещения и в две от тях гореше светлина. Вин хвърли една монета и се изстреля нагоре, после се Притегли към рамката на прозореца и се закотви така, че да увисне точно под каменния перваз. Завесите бяха спуснати и трябваше да се доближи до прозореца и да разпали калай, за да чуе какво става вътре.
	— … баловете винаги продължават до късно през нощта. Вероятно ще трябва да организираме втора смяна.
	„Това са стражи“ — помисли Вин, подскочи и се Тласна от края на прозореца. Улови се за ръба на горния и се изтегли към него.
	— … не съжалявам за нерешителността си — говореше познат глас вътре. Елънд. — Тя е доста по-привлекателна от теб, Телдън.
	Мъжки смях.
	— Могъщият Елънд Венчър най-сетне в плен на едно хубаво личице.
	— Тя е повече от това, Джастис — отвърна Елънд. — Има добро сърце — помогнала е на скаа беглец в нейната плантация. Дали да не я доведа на някой наш разговор?
	— В никакъв случай — произнесе басов глас. — Виж, Елънд, нямам нищо против да си говорим за философия. По дяволите, дори бих си пийнал с теб, докато го правим. Но не смятам да допускам при нас случайни хора.
	— Съгласен съм с Телдън — рече Джастис. — Петима сме достатъчно.
	— Елънд… — Нов глас, измъчен.
	— Добре, добре — въздъхна Елънд. — Телдън, прочете ли книгата, която ти дадох?
	— Опитах. Но е доста дебела.
	— Обаче я бива, нали?
	— Добра е. Сега разбирам защо лорд Владетеля я мрази толкова.
	— Творбите на Редалевин са по-добри — обади се Джастис. — По-задълбочени.
	— Не искам да ви противореча — заговори петият глас. — Но само това ли ще правим? Ще четем?
	— Какво лошо има в четенето? — попита Елънд.
	— Ами, скучно е някак си — отвърна същият глас.
	„Браво на този“ — помисли Вин.
	— Скучно? — повтори Елънд. — Господа, тези идеи — тези думи — те казват _всичко_. Тези хора са съзнавали, че могат да бъдат екзекутирани за написаното. Не усещате ли страстта им?
	— Страст, да — потвърди петият глас. — Но не и полза.
	— Ние можем да променим света — заяви Джастис. — Двама от нас са преки наследници на Къщи, други трима — втори наследници.
	— Някой ден ние ще управляваме — потвърди Елънд. — Ако приложим идеите си на практика — честност, дипломатичност, умереност, — ще окажем натиск върху самия лорд Владетел!
	— Елънд, може да си наследник на могъща Къща, но ние, останалите, не сме толкова важни — възрази петият глас. — Телдън и Джастис вероятно никога няма да станат глави на фамилиите си, а Кевокс — без да се обижда — няма такова влияние. Не можем да променим света.
	— Но можем да променим начина, по който работят Къщите ни — упорстваше Елънд. — Ако престанат да се карат, бихме могли да си осигурим реална власт в управлението — вместо да изпълняваме прищевките на лорд Владетеля.
	— С всяка година благородничеството се обезкървява — посочи Джастис. — Нашите скаа принадлежат на лорд Владетеля, както и земята ни. Неговите принудители решават за кого да се женим и в какво да вярваме. Нашите канали и дори ние сме официално „негова собственост“. Убийците на Министерството премахват онези, които се изказват твърде открито или които бележат успехи. Това не е животът, който сме искали.
	— Съгласен съм с теб — потвърди Телдън. — Приказките на Елънд за класово неравенство ми се струват глупави, но виждам колко е важно да се създаде обединен фронт срещу лорд Владетеля.
	— Именно — обади се Елънд. — Точно това трябва да…
	— Вин! — прошепна нечий глас.
	Вин подскочи и едва не падна от перваза на прозореца. Огледа се изплашено.
	— Над теб — продължи да шепне гласът.
	Тя вдигна поглед. Келсайър бе увисвал от перваза на горния прозорец. Усмихна се, намигна й и кимна към мостчето под тях.
	Вин надзърна за миг в стаята, където бяха хората на Елънд. Келсайър се рееше в мъглите зад нея. После двамата бавно се снижиха.
	— Ти се върна! — рече тя веднага щом се изправиха един до друг.
	— Пристигнах днес следобед.
	— Какво правиш тук?
	— Дойдох да навестя един приятел — отвърна Келсайър. — Не ми изглежда променен от последния път.
	— Какво искаш да кажеш?
	— Следя тази група, откакто ми разказа за тях. Не че си струва — те не представляват заплаха. Групичка млади благородници, които се събират да пийнат и да поспорят.
	— Но те искат да свалят лорд Владетеля!
	— Съмнявам се — възрази Келсайър. — По-скоро подготвят новия си съюз. Съвсем естествено за хора на тяхната възраст, преди да им връчат юздите на властта.
	— Това е различно — упорстваше Вин.
	— Така ли? — попита учудено Келсайър. — Май вече разбираш повече от мен от благородници.
	Тя се изчерви, а той се разсмя и я потупа приятелски по рамото.
	— О, не се притеснявай. Те изглеждат приятни момчета, дори за благородници. Обещавам да не ги убивам, разбрано?
	Вин кимна.
	— Може би ще намерим някакъв начин да ги използваме — струват ми се по-непредубедени от другите. Не бих искал обаче да останеш разочарована. Те са само благородници. Може би се опитват да направят нещо, но това не променя природата им.
	„Също като Доксон — помисли си Вин. — Келсайър мисли най-лошото за Елънд“. Но имаше ли причини да смята другояче? В битка, каквато бяха повели Келсайър и Доксон, вероятно беше по-добре за психиката, ако възприемаш всички свои противници като зли.
	— Между другото, какво е станало с грима ти?
	— Не искам да говоря за това — отвърна Вин. „Защо се разплаках? Такава съм глупачка! И този безсмислен разпит за това дали е спал с някоя скаа…“
	Келсайър сви рамене.
	— Добре де. Време е да вървим — съмнявам се младият Венчър и другарите му да обсъждат нещо важно.
	Вин се поколеба.
	— Вин, подслушвал съм ги вече три пъти. Мога да ти разкажа накратко за какво става въпрос.
	— Добре — склони тя с въздишка. — Но казах на Сейзед да ме чака в залата.
	— Тръгвай тогава — посъветва я Келсайър. — Обещавам да не му издам, че си душила наоколо и си използвала аломантия.
	— Той ми позволи.
	— Така ли?
	Вин кимна.
	— Моя грешка — рече Келсайър. — Трябваше да накараш Сейз да ти донесе наметало, преди да излезеш навън — роклята ти е покрита със сажди. Добре, ще ви чакам в работилницата на Клъбс — нека каретата ви откара дотам, после ще продължим извън града. Така отстрани всичко ще изглежда нормално.
	Вин кимна отново, Келсайър й намигна, скочи и изчезна в мъглите.


	24.


	В края на краищата трябва да вярвам в себе си. Виждал съм много хора, които са унищожили способността си да разпознават истината и доброто, и не смятам, че съм един от тях. Все още забелязвам сълзите в очите на детето и изпитвам болка от страданията му.
	Ако някога изгубя тази способност, ще зная, че съм изгубил надеждата за избавление.

	Келсайър вече ги очакваше в работилницата — седеше с Хам, Клъбс и Дух в кухнята и вечеряха.
	— Хам! — провикна се зарадвано Вин от прага. — Ето те и теб!
	— Ето ме — отвърна той щастливо и вдигна чаша за поздрав.
	— Имам чувството, че те нямаше цяла вечност!
	— На мен ли го казваш? — засмя се Хам.
	Келсайър му напълни чашата и обясни:
	— Дойде му до гуша да се прави на генерал.
	— Трябваше да нося униформа — оплака се Хам и се протегна. Беше облякъл обичайния си елек и работни панталони. — Дори скаа от плантациите не ги подлагат на подобно мъчение.
	— Опитай някой път с рокля — рече Вин, седна и изтупа роклята си. Не изглеждаше толкова изцапана, колкото се опасяваше. Черните сажди едва си личаха върху тъмния плат.
	Хам се разсмя.
	— Изглежда, докато ме е нямало, си станала истинска млада дама.
	— Не бих казала — възрази тя, взе от Келсайър чаша вино и си пое дъх, преди да отпие.
	— Господарката Вин е прекалено скромна, господарю Хамънд — подметна Сейзед, докато сядаше. — Натрупа доста голям опит в придворното изкуство — по-добра е дори от някои истински благородници, които познавам.
	Вин се изчерви, а Хам се разсмя отново.
	— Скромност, Вин? — попита той. — Къде придоби този лош навик?
	— Не и от мен, със сигурност — обади се Келсайър и подаде чаша и на Сейзед. Терисецът вдигна ръка във вежлив отказ.
	— Разбира се, че не е от теб, Кел — отвърна Хам. — Може би Дух я е заразил. Той е единственият от нас, който умее да си държи езика зад зъбите. Така ли е, хлапе?
	Дух се изчерви; очевидно полагаше всички усилия да не поглежда към Вин.
	„Някой ден ще трябва да се разбера с него — помисли Вин. — Но не тази вечер. Келсайър се върна, а Елънд не е убиец — тази нощ ще си отдъхна“.
	Откъм стълбището се чуха стъпки и влезе Доксон.
	— Забавлявате ли се? Защо никой не ме повика?
	— Мислех, че си зает — отвърна Келсайър.
	— Освен това — добави Хам — ти си твърде отговорен човек, за да седиш и да пиеш с пасмина като нас.
	— Все някой трябва да ръководи тази група — подхвърли нехайно Доксон, докато си наливаше. Погледна към Хам и се намръщи. — Този елек ми е познат…
	Хам се засмя.
	— Откъснах ръкавите на мундира.
	— Хам, тези неща струват пари — въздъхна Доксон укорително.
	— Всичко струва пари — отвърна Хам. — Но какво са парите? Материално овеществяване на абстрактната концепция за приложено усилие. Какво пък, да се носи униформа толкова време си беше голямо усилие. Бих казал, че сега с мундира сме квит.
	Доксон завъртя очи. Външната врата се отвори и затвори. Вин чу Бриз да поздравява чираците.
	— Между другото, Докс — рече Келсайър и се облегна назад с чаша в ръка. — Ще ми трябват няколко „материални овеществявания на абстрактната концепция за приложено усилие“. Бих искал да наема един малък склад, където да се срещам с моите информатори.
	— Това вероятно ще може да се уреди — отвърна Доксон. — Стига да не раздуваме прекомерно финансите за гардероба на Вин, мога да… — Млъкна и я погледна. — Какво си направила с тази рокля, млада госпожице!
	Вин се изчерви и неволно пак изтупа роклята. „Май се забелязва повече, отколкото си мислех…“
	Келсайър се изкиска.
	— Ще трябва да посвикнеш с мръсни рокли, Докс. Тази вечер Вин се върна към аломантичните си занимания.
	— Интересно — рече Бриз, който тъкмо влизаше. — Мога ли да я посъветвам да избягва да влиза в бой с трима Стоманени инквизитори едновременно?
	— Ще се постарая — обеща Вин.
	Бриз седна, вдигна фехтоваческото бастунче, посочи небрежно Хам и заяви:
	— Виждам, че моят период на интелектуален отдих е приключил.
	— Подготвил съм няколко изтощителни въпроса, които смятам да обсъдя с теб, Бриз — отвърна Хам.
	— Умирам от нетърпение — въздъхна Бриз и завъртя бастунчето към Лестибърнс. — Питие, Дух.
	Момчето скочи и му поднесе чаша вино.
	— Такъв приятен младеж — продължаваше Бриз, докато отпиваше. — Почти не се налага да го сръчквам аломантично. Да можеше само и вие да сте като него, мързеливци такива.
	Дух се намръщи.
	— Хубатията я няма, кат не играеш с нея.
	— Нямам представа какво се опита да кажеш, момче — рече Бриз. — Затова ще се престоря, че съм съгласен, и ще продължим нататък.
	Келсайър завъртя очи и занарежда:
	— Другочка си е да му отпуснеш края. Таквиз неща са без грижа.
	— Кат да яхнеш добиче кога отърваш кожа — отвърна в същия тон Дух.
	— За какво дърдорите вие двамата? — попита Бриз.
	— Бешело билото на светлика — не спираше Дух. — Сегиз гони Михаля на туй, що отпусна.
	— Кое било ш’ бъде вовеки — съгласи се Келсайър.
	— Кое било ш’ треба да бъде — добави Хам с усмивка. — Бешело билото на туй що отпусна.
	Бриз погледна намръщено Доксон.
	— Приятелю, опасявам се, че нашите другари са се побъркали.
	Доксон вдигна рамене, после произнесе, със съвсем сериозно изражение:
	— Бешело небешелото на това що е.
	Бриз се ококори, а в стаята избухна смях. Бриз поклати глава и замърмори, че се държали детински.
	Вин едва не се задави с виното от смях. После се обърна към Доксон.
	— Какво всъщност каза?
	— Не съм сигурен — призна той. — Но ми се струва, че го казах правилно.
	— Всъщност не каза нищо, Докс — рече Келсайър.
	— О, каза нещо — възрази Дух. — Само дето не значеше нищо.
	Келсайър се разсмя.
	— Което е вярно в повечето случаи. Отдавна съм установил, че мога да пропускам половината от изказванията му покрай ушите си — освен обичайните оплаквания, че харчим твърде много.
	— Ей! — провикна се Доксон. — Пак ли да напомням, че все някой от нас трябва да е отговорен! Честно, начинът, по който прахосвате боксинги…
	Вин се усмихна. Дори оплакванията на Доксон бяха добродушни. Клъбс седеше мълчаливо до стената и изглеждаше намусен както винаги, но Вин забеляза, че на устните му трепка лека усмивка. Келсайър стана, отвори нова бутилка и докато наливаше на всички, започна да им разказва за подготовката на армията.
	А Вин се чувстваше… доволна. Докато отпиваше от виното, забеляза, че вратата към работилницата е отворена. За миг си представи, че вижда зад нея скрита в сенките фигура — изплашено момиче, недоверчиво, подозрително. С късо подрязана коса, размъкната мръсна риза и кафяви панталони.
	Спомни си втората нощ в работилницата на Клъбс, когато се бе спотайвала в затъмнената предна стая и наблюдаваше останалите да разговарят в кухнята. Дали сега бе същото момиче — онова, което се криеше в студения мрак, гледаше как другите се смеят приятелски, завиждаше им, но не смееше да се присъедини към тях?
	Келсайър изтърси някаква особено духовита забележка и стаята отново се разтресе от смях.
	„Прав си, Кел — помисли си тя с усмивка. — Така е по-добре“.
	Все още не беше като тях — не съвсем. Шестте месеца не можеха да прогонят шепота на Рийн, а и тя не беше тъй доверчива като Келсайър. Но… най-сетне започваше да разбира, малко по малко, защо той работи по този начин.
	— Е, добре — рече Келсайър, завъртя стола и го възседна наопаки. — Изглежда, армията ще е готова навреме, а Марш е внедрен. Време е да задействаме плана. Вин, някакви сведения от бала?
	— Къща Текиел е в тежко положение — заговори тя. — Съюзниците й се разбягват, а лешоядите се скупчват над нея. Някои казват, че заради дълговете и изгубеното влияние току-виж в края на месеца ще се наложи да си продадат Цитаделата. Няма откъде да намерят пари за данъка на лорд Владетеля.
	— Което елиминира напълно една от Големите къщи в града — каза Доксон. — Повечето Текиелови — включително Мъгливите и Мъглородните — ще трябва да се пренесат в плантациите, за да се опитат да възстановят загубите.
	— Чудесно — отбеляза Хам. Всяка прогонена от града Къща значително намаляваше отбранителните му сили.
	— Но все още остават девет от Големите — рече Бриз.
	— Които нощем се избиват — засмя се Келсайър. — На една крачка сме от открита война. Предполагам, че съвсем скоро ще станем свидетели на масово изселване — всеки, който не е готов да излага живота си на риск, за да поддържа властта си в Лутадел, ще напусне града за няколко години.
	— Но силните Къщи не изглеждат уплашени — обади се Вин. — Те все още организират балове.
	— О, ще продължават така до самия край — рече Келсайър. — Баловете са удобна възможност да се срещаш със съюзници и да държиш под око враговете. Войните между Къщите са предимно политически и затова те се нуждаят от политическо бойно поле.
	Вин кимна.
	— Хам — рече Келсайър, — някой трябва да следи какво става в гарнизона. Ще се видиш ли утре с твоя информатор сред войниците?
	— Нищо не мога да обещая, но се надявам да възстановя връзката. Дайте ми малко време и ще разбера какви са настроенията сред военните.
	— Чудесно.
	— Искам да ида с него — заяви Вин.
	Келсайър я погледна.
	— С Хам?
	— Да. Все още не съм се обучавала с Главорез. Хам сигурно ще може да ми покаже някои неща.
	— Но ти вече знаеш как да гориш пютриум — посочи Келсайър. — Практикувахме го двамата.
	— Така е — потвърди Вин. Но как да му обясни? Хам работеше _само_ с пютриум — сигурно щеше да е много по-добър от Келсайър.
	— О, стига сте мъчили детето — ядоса се Бриз. — Обзалагам се, че й е писнало от балове и срещи. Оставете я малко да поскита по улицата.
	— Добре — склони Келсайър и си наля поредната порция — Бриз, как ще се справят Усмирителите ти, ако заминеш за известно време?
	Бриз сви рамене.
	— Аз, разбира се, съм най-ефективният член на групата. Но останалите са обучени от мен — ще продължат да набират войници и в мое отсъствие, особено сега, когато историята за Оцелелия е толкова популярна.
	— Кел, ще трябва да поговорим за това — рече намръщено Доксон. — Не съм сигурен, че ми харесва мистицизмът около теб и Единайсетия метал.
	— Ще го обсъдим, но по-късно — отвърна Келсайър.
	— Защо питаш за хората ми? — обади се Бриз. — Да не би да ми завиждаш на безупречния моден вкус и да си решил да се отървеш от мен?
	— Не е изключено да си прав — засмя се Келсайър. — Смятах да те пратя да смениш Йеден за няколко месеца.
	— Да сменя Йеден? — Бриз се ококори. — Искаш от мен да командвам армия?
	— Защо не? Много те бива да даваш заповеди.
	— Само когато съм на втори план, драги. Не обичам да се изявявам пред публика. Аз — генерал? Имаш ли представа какъв майтап ще е това?
	— Помисли разумно — каза Келсайър. — Дотогава ще сме приключили с набирането на доброволци и така Йеден ще може да се прибере тук и да задейства връзките си.
	Бриз се намръщи.
	— Прав си.
	— Естествено — отвърна Келсайър и се надигна. — Нещо тази вечер ми се е отворила глътка. Дух, бъди добро момче, изтичай в избата и донеси още една бутилка.
	Дух кимна, а разговорът се насочи към ежедневните дела. Вин се облегна на стола, наслаждаваше се на топлината от разпалената печка, на момента на спокойствие и безгрижие, без обичайните тревоги, планове и борби.
	„Да можеше Рийн да е сега тук — помисли си тя, докато си играеше унесено с обицата. — Вероятно щеше да види света в друга светлина. Като мен“.


	На следващия ден Хам и Вин тръгнаха да посетят гарнизона.
	След много месеци, през които бе играла ролята на знатна дама, Вин смяташе, че ще й е странно отново да облече улични дрехи. Но не позна. Вярно, почувства се различно — нямаше нужда да внимава как ходи и да не би да изцапа роклята си. Но въпреки това обикновените дрехи й се струваха съвсем привични.
	Беше облякла широка бяла риза и семпъл кафяв панталон, отгоре носеше кожен елек. Порасналата й коса бе скрита под мека шапка. Минувачите вероятно щяха да я сметнат за момче, но за Хам това, изглежда, нямаше значение.
	И така беше напоследък. Вин бе свикнала всички да я оглеждат и изучават, но тези, които срещаха на улицата сега, не й обръщаха никакво внимание. Забързани скаа работници, дребни благородници, дори високопоставени скаа като Клъбс — всички я игнорираха.
	„Забравила съм какво е да си невидим“ — помисли тя. За щастие старите навици — да си гледа в краката, докато върви, да се отдръпва от пътя на другите, да се изгърбва, за да е още по-незабележима — се събудиха бързо. Да се превърне в уличната Вин бе също толкова лесно, колкото да си припомни позната стара мелодия.
	„Това наистина е като друга маскировка — мислеше си тя, докато крачеше до Хам. — Сега гримът ми е тънък слой сажди, внимателно разтъркан по бузите. Роклята ми е панталон, изтъркан на коленете, за да изглежда стар и износен“.
	Коя обаче бе тя всъщност? Хлапачката Вин? Младата дама Валет? Дали някой от приятелите й я познаваше наистина? Дали някога тя самата ще се опознае?
	— Ах, как ми липсваше този град — бърбореше Хам, докато пристъпваше щастливо до нея. Той винаги изглеждаше щастлив, Вин не можеше да си го представи недоволен, въпреки оплакванията му от времето, прекарано в пещерите с армията.
	— Странно е някак си — продължи той. Крачеше нехайно, без да се интересува от впечатлението, което прави на околните. — Сигурно не би трябвало да ми липсва: все пак Лутадел е най-мръсният и пренаселен град в Последната империя. Но има нещо в него…
	— Тук ли живее семейството ти? — попита Вин.
	— Не. В едно малко селце извън града. Жена ми е шивачка, казва на хората, че служа в Лутаделския гарнизон.
	— Не им ли липсваш?
	— Разбира се — отвърна Хам. — Трудно е, успявам да прекарам само няколко месеца от годината с тях. Но така е по-добре. Ако ме убият, инквизиторите никога няма да ги открият. Не съм казал дори на Кел къде живеят.
	— Смяташ ли, че Министерството ще си прави труда да ги търси? Искам да кажа, след като си мъртъв.
	— Вин, аз съм Мъглив — това означава, че същата кръв тече в жилите на децата ми. Някой ден те могат да станат аломанти, също както и техните деца. Когато убият Мъглив, инквизиторите винаги премахват и децата му. Единственият начин да опазиш семейството си е да го държиш далече от тях.
	— Защо вместо това не се откажеш от аломантията?
	Хам поклати глава.
	— Не зная дали бих могъл.
	— Заради силата, която ти дава?
	— Не. Заради парите — призна откровено Хам. — Главорезите — или Пютриумните юмруци, както предпочитат да им казват благородниците — са сред най-търсените Мъгливи. Един опитен Главорез може да се изправи срещу половин дузина обикновени мъже, може да вдигне повече, да изтърпи повече и да се движи по-бързо от всеки наемник. Това са важни неща, когато държиш групата ти да е съвсем малобройна. Събери двама Монетомети с петима или шестима Главорези и ще си осигуриш малка и подвижна армия.
	Вин кимна.
	— Разбирам защо парите те изкушават.
	— Не става въпрос само за изкушение, Вин. Семейството ми не е настанено в квартала на бедните скаа, нито се безпокои за прехраната си. Жена ми работи само за пред хората — те живеят доста добре за скаа. Като събера достатъчно, смятаме да напуснем Централната област. В Последната империя има местенца, за които мнозина не са и чували — там човек с достатъчно пари може да живее като благородник. Да забрави всички грижи и страхове.
	— Звучи доста… примамливо.
	Хам кимна, свърна по една по-голяма улица и се отправи към градската порта.
	— С тази мечта ме зарази Кел. Все разправя, че един ден искал да направи точно това. Дано само да извадя по-голям късмет от него…
	Вин се намръщи.
	— Всички казват, че е богат. Защо не замине?
	— Не зная — отвърна Хам. — Вероятно защото все има някаква работа — и всяка е по-важна от предишната. Навярно когато си главатар като него играта е по-примамлива. По някое време парите вече нямат значение. А един ден чул, че лорд Владетеля пази някаква своя съкровена тайна в онова негово светилище. Ако двамата с Мейр бяха заминали преди това… Но както и да е. Не зная, може би е от хората, които не са щастливи, когато няма за какво да се безпокоят.
	Идеята й се стори странна и Вин я стави за допълнително обмисляне.
	„Навярно когато си главатар като него играта е по-примамлива…“
	Ето че се пробудиха предишните й тревоги. Какво щеше да стане, ако Келсайър решеше да се възкачи на трона? Може би нямаше да е толкова зъл като лорд Владетеля, но… тя си припомни дневника. Лорд Владетеля също невинаги е бил тиран. Някога е бил добър човек. Добър човек, чийто живот се е объркал.
	„Келсайър е различен — рече си тя. — Той винаги постъпва правилно“.
	Но не беше съвсем сигурна. Хам може би не разбираше, но тя виждаше колко е примамлив залогът. В живота на висшето общество имаше нещо пленително. Вин бе очарована от красотата, музиката и танците. Вероятно не беше привлечена по същия начин, по който Келсайър — тя не се интересуваше от политически игри и измами, — но разбираше защо не му се иска да напусне Лутадел.
	Същото нежелание, което бе погубило предишния Келсайър. И което бе създало нещо по-добро — един по-решителен, вярващ в убежденията си Келсайър. Дано да беше така.
	„Разбира се, предишните му планове са му коствали жената, която е обичал. Може би затова мрази благородниците толкова много?“
	— Хам? — попита тя. — Келсайър винаги ли е мразил аристократите?
	— Да. Но напоследък стана по-лошо.
	— Понякога ме плаши. Имам чувството, че иска да ги избие всичките, независимо какви са.
	— И аз се безпокоя за него. Тази история с Единайсетия метал… сякаш иска да се изкара някакъв светец. — Обърна се и я погледна. — Не му мисли много. С Бриз и Докс вече обсъдихме този въпрос. Ако се наложи, ще си поговорим с него сериозно. Той е добър човек, но понякога прекалява.
	Вин кимна. Стигнаха до наредили се на опашка хора, които чакаха разрешение да напуснат града — хамали, пратени на доковете, мъже, работещи в някоя мелница по реката извън градските стени, дребни благородници, поели на път. Всички те трябваше да имат основателна причина да излязат от града — лорд Владетеля упражняваше строг контрол върху придвижването в пределите на империята.
	„Нещастни същества“ — помисли Вин, докато минаваха покрай групичка парцаливи дечица, понесли кофи и четки — сигурно ги пращаха да изтъркат лишеите от външната страна на стените. По-напред, в началото на опашката, един офицер изруга и дръпна някакъв човечец встрани. Скаа работникът падна лошо, но все пак успя да се изправи и изтича към края на опашката. Ако не излезеше навън, нямаше да може да си свърши работата, а това означаваше глад за него и семейството му.
	Вин последва Хам покрай портата по улицата от вътрешната страна на градските стени. В края й се издигаше огромна постройка. Вин никога не бе идвала в щаба на гарнизона — членовете на групата предпочитаха да стоят далече от него — и бе впечатлена: постройката бе не само огромна, но и солидно укрепена. Войниците на пост при вратите оглеждаха минувачите бдително и навъсено.
	Вин забави крачка.
	— Хам, вътре ли ще влезем?
	— Не се безпокой. В щаба ме познават. Освен това не е толкова страшно, колкото изглежда — нарочно си придават такъв вид. Както знаеш, войниците не са особено популярни. Повечето са скаа — хора, които са били принудени да се продадат в служба на лорд Владетеля, за да живеят малко по-добре. Всеки път, когато избухне въстание, в местния гарнизон се надигат брожения. Тъкмо затова са и тези солидни укрепления.
	— Значи познаваш тези хора?
	Хам кимна.
	— Не съм като Бриз и Кел — не мога да се преструвам. Аз съм такъв, какъвто съм. Тези войници не знаят, че съм Мъглив, но са наясно, че работя за бунтовниците. Мнозина от тях са ми приятели от години, постоянно се опитват да ме наемат на служба. Предпочитат хората, които взимат, да са им познати.
	— А ти възнамеряваш да ги предадеш.
	— Да ги предам? Не, това не е предателство. Вин, тези хора са наемници. Плаща им се, за да се бият, и те биха нападнали свои приятели — дори роднини, — ако избухне бунт. Войниците свикват с тези неща. Може да сме приятели, но когато опре до бой, никой от нас няма да се поколебае да убие другия.
	Вин кимна. Всичко това бе малко… жестоко. „Но животът е такъв. Суров. В това поне Рийн беше прав“.
	— Бедните момчета — продължи Хам, загледан към сградата. — Хора като тях биха ни свършили добра работа. Успях да вербувам неколцина, преди да тръгна към пещерите. Но останалите… всеки сам си избира пътя. И те като мен просто се опитват да осигурят прехрана на децата си — разликата е, че за целта трябва да служат _при него_. — Обърна се към нея. — И така, искаше някои съвети за работата с пютриум, нали?
	— Да.
	— Войниците обикновено ми позволяват да тренирам с тях. Можеш да ме гледаш, докато се упражняваме — разпали бронз, за да разбереш кога използвам аломантия. Първото и най-важно нещо, което трябва да научиш за Пютриумния бой, е кога да използваш метала. Забелязал съм при младите аломанти тенденция да горят пютриум непрестанно: мислят си, че колкото са по-силни, толкова по-добре. Но човек невинаги иска да удря с цялата си сила при всеки удар. Силата има голямо значение при боя, но не е единственият фактор. Ако всеки път удряш с максимална сила, ще се измориш по-бързо и ще дадеш възможност на противника да открие слабите ти страни. Умният боец удря най-силно в края на боя, когато противникът му е най-слаб. А при продължителна схватка — например във военно време — оцеляват само умните бойци. Хора, които умеят да се владеят.
	— Но не се ли изморяваш по-бавно, когато използваш аломантия?
	— Така е — потвърди Хам. — Вярно е, че ако разполагаш с достатъчни запаси пютриум, можеш да поддържаш отлична форма часове наред. Но подобно изразходване на пютриум изисква тренировка, а и рано или късно металът ще свърши. И тогава умората може да те убие. По-важното е да запомниш, че е най-добре да променяш силата на горене. Ако използваш повече сила, отколкото ти е нужна, бързо ще изгубиш равновесие. Познавах Главорези, които разчитаха на пютриума толкова много, че занемаряваха тренировките. Пютриумът усилва физическите ти способности, но не и уменията. Ако не знаеш как да използваш оръжие — или ако не си се упражнявал с него, — ще изгубиш, независимо от това колко си силен. Трябва да съм много внимателен с войниците, за да не разберат, че съм аломант. Не можеш да си представиш колко е важно това. Ето защо използвам пютриум. Не го разпалвам само заради силата — ако се препъна, използвам го, за да възстановя равновесието си. Докато отскачам, го прилагам, за да се измъкна по-бързо. Има десетки дребни трикове, които можеш да използваш, за да си осигуриш предимство.
	Вин кимна.
	— Добре — приключи Хам. — Да влизаме. Ще кажа на войниците, че си дъщеря на мой роднина. Наблюдавай ме, докато се бия, а после ще говорим.
	Доближиха сградата на щаба и Хам махна на един от часовоите.
	— Здрасти, Бевидон. Днес имам свободен ден. Сертес вътре ли е?
	— Вътре е, Хам — отвърна Бевидон. — Но не зная дали днес му е подходящ ден за тренировки…
	Хам повдигна вежди.
	— Защо?
	Бевидон се обърна към един от другите войници и му нареди:
	— Иди извикай капитана.
	След малко войникът се върна с някакъв мъж с важен вид и с позлатени еполети, който махна на Хам.
	— Здравей, Хам.
	— Честито, Сертес — отвърна Хам с усмивка и му подаде ръка. — Вече си капитан, а?
	— От миналия месец. — Сертес погледна Вин. — Коя е тази?
	— Една племенница. Добро дете.
	— Ясно. Хам, може ли да поговорим насаме?
	Хам повдигна рамене и отидоха малко встрани. Вин разпали калай, за да чуе разговора.
	— Виж, Хам — заговори Сертес. — Известно време няма да може да идваш за тренировки. Гарнизонът ще е… зает.
	— Зает ли? В какъв смисъл?
	— Не мога да кажа — отвърна Сертес. — Но… ако желаеш, бихме могли да те вземем при нас.
	— Сражения ли се очакват?
	— Нещо такова.
	— Трябва да е сериозно, щом ще е ангажиран целият гарнизон.
	Сертес помълча няколко секунди, после зашепна — толкова тихо, че Вин трябваше да се напрегне, за да го чуе.
	— Избухнал е метеж. Тук, в Централната област. Армия от скаа бунтовници е нападнала Холстепския гарнизон от север.
	По гърба на Вин пробягаха студени тръпки.
	— Какво? — подскочи Хам.
	— Вероятно са дошли откъм пещерите — продължи капитанът. — Не зная дали Холстепският гарнизон ще издържи — те са само хиляда души. А колосите няма да пристигнат навреме. Нуждаят се отчаяно от подкрепления. Гарнизонът на Валтроа е пратил пет хиляди души, но ние не смятаме да останем настрана. Това, изглежда, е доста голяма армия и лорд Владетеля ни даде разрешение да помогнем.
	Хам кимна.
	— Е, какво ще кажеш? — попита Сертес. — Истинско сражение, Хам. Заплащане като във военно време. Нужни са ни хора като теб — готов съм веднага да те произведа офицер и да ти там отделение.
	— Аз… трябва да помисля — отвърна Хам. Не го биваше да прикрива чувствата си и изненадата му се стори подозрителна на Вин. Сертес, изглежда, не я забеляза, защото каза:
	— Не се бави. След два часа тръгваме.
	— Ще дойда — заяви Хам. — Само да прибера племенницата и да си взема някои неща. Тук съм, преди да тръгнете.
	— Браво, човече — похвали го Сертес и го потупа по рамото.
	„Армията ни е в опасност — помисли ужасено Вин. — Те още не са готови! Трябваше да превземат Лутадел с изненада, а не в открит бой. Ще ги изтребят до крак! Какво ли е станало?“


	25.


	Нито един мъж няма да умре от ръката ми или по моя заповед, освен ако е неизбежно. И въпреки това аз ги избивам. Понякога ми се иска да не съм такъв прокълнат материалист.

	Келсайър хвърли в раницата още една манерка с вода.
	— Бриз, направи списък на всички скривалища, в които сме наемали войници. Иди да ги предупредиш, че Министерството скоро ще разполага с пленници, които могат да ги издадат.
	Бриз кимна и за първи път се въздържа от някоя духовита забележка. Зад гърба му чираците сновяха из работилницата на Клъбс и събираха припаси по нареждане на Келсайър.
	— Докс, работилницата ще е в безопасност, освен ако не заловят Йеден. Нека и трите Калаени очи са постоянно нащрек. Ако замирише на опасност, измъквайте се към резервното скривалище.
	Доксон кимна, без да спира да издава припряно заповеди на чираците. Единият вече бе излязъл, за да предупреди Реноа. Келсайър смяташе, че имението не е застрашено — хората, товарили оръжия при къщата, не знаеха за плана и участието на Реноа в него. Самият Реноа нямаше да минава в нелегалност, освен при крайна необходимост — изчезването му би означавало прекратяване на операцията с Валет.
	Келсайър приключи с пълненето на раницата и я метна на гръб.
	— Ами аз, Кел? — попита Хам.
	— Ти се връщаш в гарнизона, както си обещал. Хубаво си се сетил — нужен ни е информатор там.
	Хам се намръщи разтревожено.
	— Сега не ми е до настроенията ти, Хам — скастри го Келсайър. — Не очаквам от теб да ги мамиш. Просто не се набивай на очи и слушай какво говорят.
	— Добре, ще събирам информация, но не мога да нападам хора, които ме смятат за свой приятел.
	— Хубаво де — тросна се Келсайър. — Но искрено се надявам, че няма да вдигнеш ръка и срещу някой от своите. Сейзед!
	— Да, господарю Келсайър?
	— С какви запаси от бързина разполагаш?
	Сейзед леко се изчерви и хвърли поглед към другите в помещението.
	— Два-три часа може би. Скоростта е трудна за натрупване суровина.
	— Не стига. — Келсайър поклати глава. — Ще ида сам. Докато се върна, оставям командването на Докс.
	Тръгна към вратата, но изведнъж спря. Вин бе тръгнала след него, с дрехите, с които бе ходила до гарнизона. Беше метнала раница на рамо и го гледаше предизвикателно.
	— Вин, пътуването ще е тежко. Никога не си участвала в подобно нещо.
	— Няма значение.
	Келсайър кимна, извади един сандък изпод масата, отвори го, извади шепа пютриумни топчета и й ги даде.
	— Глътни пет.
	— Пет?!
	— Засега — отвърна Келсайър. — Ако ти потрябват още, извикай ми, за да спра да тичам.
	— Да тичаш? — повтори момичето. — Няма ли да наемем канална ладия?
	Келсайър се намръщи.
	— Че защо ни е ладия?
	Вин погледна топчетата в шепата си, взе чаша вода и почна да ги гълта.
	— Погрижи се да имаш достатъчно вода в раницата — посъветва я Келсайър. — Вземи колкото можеш да носиш. — Обърна се към Доксон и сложи ръка на рамото му. — Има три часа до залез-слънце. Ако се напънем здравата, ще сме там утре следобед.
	Доксон кимна.
	— Мисля, че ще е навреме.
	„Може би — помисли Келсайър. — Гарнизонът във Валтроа ще преодолее разстоянието до Холстеп за три дни. Дори да е яздил цяла нощ, вестоносецът не би могъл да стигне Лутадел за по-малко от два. Така че, когато стигна при армията…“
	Доксон очевидно прочете тревогата на лицето му.
	— И в двата случая армията вече е безполезна за нас.
	— Да — отвърна Келсайър. — Въпросът е да спасим хората. Ще ти пратя вест при първа възможност.
	Доксон кимна.
	Келсайър разпали пютриум. Раницата му внезапно олекна, сякаш беше празна.
	— Разпалвай, Вин. Тръгваме.
	Тя кимна и Келсайър долови пулсации откъм нея.
	— Повече! — нареди той, извади от сандъка две мъглопелерини и й подхвърли едната. Облече другата, отиде до външната врата и я отвори. Отвън го посрещна червеното зарево на слънцето. За миг всички присъстващи спряха трескавата си дейност и погледнаха двамата.
	Вин изтича до него.
	— Хам каза, че трябва да се науча да използвам пютриума само когато ми е нужен — и да съм пестелива.
	— Сега не е време за пестеливост. Стой близо до мен, старай се да поддържаш темпото и гледай да не ти свърши пютриумът.


	Келсайър се понесе по тясната уличка с нечовешка бързина. Вин скочи след него. Пютриумът беше като ослепителен огън. При това темпо на горене вероятно щеше да изразходва петте топчета за не повече от час.
	Улицата беше пълна с хора, но Келсайър продължи да се носи с невероятна скорост. Вин го последва, изплашена от това, в което се беше забъркала.
	„Не можех да го оставя да иде сам“ — помисли си. Само дето последния път, когато го принуди да я вземе, едва не загина и прекара на легло цял месец.
	Келсайър си проправяше път между каретите, носеше се по улицата така, сякаш е предназначена само за него. Вин го следваше, доколкото й бе по силите. Земята под краката й беше размазана, също и лицата на хората, с които се разминаваше. Някои й викаха ядосано. После обаче млъкваха, сякаш някой ги бе стиснал за гушите.
	„Пелерините — помисли Вин. — Затова ги носим. Когато зърнат мъглопелерина, дори благородниците знаят, че трябва да се отдръпнат“.
	Келсайър се насочи към северната градска порта. Вин го следваше. С приближаването на портата Келсайър не забави и хората от опашката започнаха да го сочат. Стражите се извърнаха учудено.
	Келсайър скочи.
	Един от облечените в броня стражи рухна на земята, смазан от аломантичната сила на Келсайър, докато той профуча над него. Вин си пое дъх, хвърли една монета, за да подсили полета, и също скочи. Преодоля с лекота втория стражник, който беше втренчил изненадан поглед в другаря си на земята.
	Оттласна се от бронята на стражника и се изстреля високо в небето. Мъжът се олюля, но успя да се задържи на крака — тя не беше толкова тежка, колкото Келсайър.
	Прелетя над стената, следвана от изненаданите викове на войниците по кулите. Можеше само да се надява, че никой не я е познал. Малко вероятно. Макар шапката й да бе отлетяла при първия скок, малцина биха свързали елегантната Валет от баловете с Мъглородната с изцапани панталони.
	Пелерината й зашляпа оглушително от насрещния вятър. Келсайър завърши дъгата преди нея и започна да се снижава и Вин го последва. Чувстваше се странно да използва аломантия посред бял ден. Неестествено. Допусна грешката да погледне надолу. Вместо кълбящи се нощни мъгли съгледа земята далече под краката си.
	„Толкова е високо!“ — помисли си ужасено. За щастие запази самообладание и се Тласна от монетата, която беше хвърлил Келсайър. Забави падането си до поносима скорост и тупна на покритата със сажди земя.
	Келсайър се насочи към междуградския път и Вин го последва, без да обръща внимание на търговците и пътниците. Сега, когато бяха извън града, очакваше Келсайър да намали темпото. Но той не го направи. Напротив даже, ускори.
	И изведнъж тя разбра. Келсайър не възнамеряваше да върви или да подскача до пещерите.
	Смяташе да пробяга целия път дотам.
	Разстояние, което се изминаваше за две седмици по канала. Колко време щеше да им отнеме? Движеха се с ужасяваща, невероятна скорост. По-бавно от галопиращ кон, да, само дето конят не би издържал в галоп през целия път.
	Не усещаше никаква умора. Уповаваше се на пютриума и прехвърляше съвсем малко от усилието върху мускулите. Почти не чуваше звука от стъпките си; имаше чувството, че с подобни резерви пютриум може да издържи така много дълго.
	Настигна Келсайър и затича до него.
	— По-лесно е, отколкото очаквах.
	— Пютриумът подсилва равновесието — обясни Келсайър. — Иначе досега да си се спънала.
	— Кого ще заварим там? В пещерите?
	Келсайър поклати глава.
	— По-добре не говори. Пази си силите.
	— Но аз въобще не чувствам умора!
	— Ще видим какво ще кажеш след шестнайсет часа — отвърна Келсайър, ускори ход, свърна встрани от пътя и се понесе към отъпканата пътека покрай Лут-Давненския канал.
	„Шестнайсет часа!“
	Вин отново го застигна, но този път остана на няколко крачки зад него. Келсайър продължаваше да ускорява и скоро се носеха с главоломна бързина. Беше прав — при други обстоятелства досега да се е спънала. Но пютриумът и калаят я водеха уверено — макар че движението изискваше повишено внимание, особено когато се смрачи и взеха да излизат мъглите.
	Понякога Келсайър мяташе по някоя монета на пътя и се изстрелваше от един хълм към следващия. Но през повечето време поддържаше равномерно темпо и се придържаше към канала. Изминаха часове и Вин започна да усеща умората, която бе предсказал. Поддържаше същата скорост, но започна да усеща нещо — някакво съпротивление, желание да спре. Въпреки пютриума тялото й бързо изчерпваше силите си.
	Трябваше да внимава със запасите пютриум. Ако привършеха, умората щеше да се стовари отгоре й с такава сила, че нямаше да може да продължи. Келсайър я бе накарал да изпие огромно количество вода, макар че не изпитваше жажда.
	Нощта бе тиха и тъмна, никакви пътници не дръзваха да излизат сред мъглите. Подминаха няколко ладии, останали да чакат изгрева край брега, и лагери на хамали и каналджии. На два пъти зърнаха на пътя Мъгливи духове и първия път Вин се изплаши. Келсайър подмина духа нехайно — игнорира напълно причудливата смес от останки на хора и животни: костите им сега оформяха новия скелет на Мъгливия дух.
	Вин изгуби представа за време, сега целият й свят се доминираше от движението. То поглъщаше толкова много от вниманието й, че почти не успяваше да следи Келсайър сред мъглите. Важното бе да движи равномерно крака и да запазва силата в тялото си — и въпреки това от време на време се чувстваше невероятно изтощена. Всяка крачка се превръщаше в огромно усилие. Тя започна да копнее за почивка.
	Но Келсайър нямаше подобно намерение. Продължаваше да тича, принуждаваше я да го следва с умопомрачителна скорост. Светът около Вин се превърна в размазана завеса от мрак, болка и изтощение. Забавяха само за да пийнат вода, но нито веднъж не спряха. Вин вече имаше чувството, че не би могла да спре. Накрая се предаде и остави на изтощението да завладее ума й. Важното бе само да поддържа огъня на пютриума. Тялото нямаше значение.
	Светлината я стресна. Слънцето изгря и започна да се издига, мъглите се разсеяха. Но Келсайър не позволи на светлината да ги спре. И как би могъл? Трябваше да бързат. Трябваше… да… продължават… да тичат…


	„Ще умра“.
	Не за първи път й мина тази мисъл. Нещо повече, тази идея витаеше в ума й като зловеща лешоядна птица. Но тя продължаваше да се движи. Да тича.
	„Мразя да тичам — помисли си. — Затова предпочитам да живея в града. Защото не се налага да бързам заникъде“.
	Дълбоко в себе си усещаше, че в тази мисъл няма никаква логика. Но в момента трудно можеше да се каже, че е с ясен ум.
	„Мразя и Келсайър. Не спира да търчи. Колко време мина, откакто изгря слънцето? Минути? Часове? Седмици? Години? Кълна се, ако знаех, че…“
	Пред нея Келсайър забави.
	Вин бе толкова изненадана, че едва не се блъсна в него. Успя да спре и погледна стъписано краката си.
	„Нещо не е наред — мина й през ума. — Не може просто да стоя тук. Трябва да тичам“.
	Понечи да затича, но Келсайър я улови. Вин се опита да се измъкне от ръката му.
	„Почивай — обади се един глас в нея. — Отдъхни си. Забравила си колко е хубаво да…“
	Поклати глава и се огледа замаяно.
	— Вин! — извика й Келсайър. — Не гаси пютриума. Дръж го разпален, инак ще изгубиш съзнание!
	Вин поклати глава, неспособна да отвърне.
	— Калай! — продължи той. — Разпали го! Веднага!
	Тя го послуша. Внезапно почувства остра болка в главата и трябваше да затвори очи заради ярката светлина. Боляха я краката, стъпалата й бяха в още по-тежко състояние. Внезапният прилив на усещания възстанови нарушеното й равновесие и тя премигна и погледна Келсайър.
	— По-добре ли си? — попита той.
	— Да.
	— Току-що извърши нещо невероятно несправедливо спрямо собственото си тяло — обясни той. — Би трябвало да почива преди много часове, но ти го подхранваше с пютриум. Ще се възстановиш — дори ще си по-добре след подобна тренировка, — но сега трябва да гориш пютриум, за да останеш будна. По-късно ще спим.
	Вин кимна отново.
	— Защо… — Гласът й беше нисък, дрезгав. — Защо спряхме?
	— Чуй.
	Тя се ослуша. И чу… гласове. Викове.
	— Битка?
	Келсайър кимна.
	— До град Холстеп има още час, но мисля, че открихме каквото търсехме. Ела.
	Той я пусна, хвърли една монета и прескочи канала. Вин го последва нагоре по хълма. Келсайър стигна билото и надзърна оттатък. После обърна глава на изток. Вин го настигна и пред нея се разстла бойното поле. Лека промяна на вятъра донесе нови миризми.
	На кръв. Долината под тях бе осеяна с трупове. Мъже продължаваха да се сражават в далечния край на долината — малка група парцаливи бойци бяха обкръжени от много по-голяма униформена армия.
	— Закъсняхме — рече Келсайър. — Нашите хора трябваше да довършат Холстепския гарнизон и да се приберат в пещерите. Но до Валтроа са само два дена път, а гарнизонът там е от пет хиляди души. Тези войници са ни изпреварили.
	Вин примижа и разпали калай, за да вижда по-добре, въпреки че беше светло. По-голямата армия носеше имперски униформи и ако осеяното с трупове поле можеше да е някаква следа, войниците бяха нападнали минаващите по пътя скаа от засада. Армията на Йеден не бе имала никакви шансове. И ето че бунтовниците започнаха да вдигат ръце и да се предават, но противниците им продължаваха да ги посичат. Някои от оцелелите скаа се съпротивляваха отчаяно, но те също бяха покосени.
	— Безмилостна кланица — възкликна гневно Келсайър. — Гарнизонът във Валтроа вероятно е получил заповед да ги изтреби до крак. — И пристъпи напред.
	— Келсайър! — извика тя и го сграбчи за ръката. — Какво правиш?
	Той се обърна към нея.
	— Там все още има наши хора. Мои хора.
	— И какво си намислил — да нападнеш сам цяла армия? Защо? Твоите бунтовници не владеят аломантия — няма да могат да избягат със същата скорост. Не можеш да спреш армия, Келсайър.
	Той се освободи от ръката й — тя нямаше сили да го задържи. Вин залитна и тупна в черния прахоляк. Келсайър заслиза към бойното поле.
	Вин се надигна на колене.
	— Келсайър — извика, тя, разтреперана от умора. — Не сме неуязвими, забрави ли?
	Той спря.
	— Не си неуязвим — прошепна тя. — Не можеш да спреш всички войници. Не можеш да спасиш нашите хора.
	Келсайър стоеше мълчаливо, стиснал юмруци. После бавно сведе глава. В далечината клането продължаваше, макар че не бяха останали много бунтовници.
	— Пещерите… — продължи да шепне Вин. — Сигурно са оставили там хора. Може би те ще ни обяснят защо армията се е разкрила. Поне тях можем да спасим. Лорд Владетеля ще нареди да потърсят щаба на армията — ако вече не го правят.
	Келсайър кимна.
	— Добре. Да вървим.


	Келсайър скочи през отвора в пещерата. Трябваше да разпали калай, за да вижда в мрака. Дращенето на спускащата се след него Вин беше като екот в подсиления му слух. Но откъм пещерата не идваше нищо. Никакви звуци, нито светлини.
	„Тя греши — помисли си той. — Никой не е останал“.
	Задиша бавно, опитваше се да овладее гнева и отчаянието си. Беше изоставил хората си на бойното поле. Тръсна глава да прогони гласа на разума, който му подсказваше, че е постъпил правилно. Гневът му все още бе твърде силен.
	Вин скочи на земята до него.
	— Празно е — каза той и гласът му отекна. — Не беше права.
	— Не — прошепна Вин. — Натам.
	Заобиколи го и затича навътре с пъргавината на животинче. Келсайър стисна зъби и я последва.
	— Вин, върни се! Там няма никой…
	И млъкна, защото видя слаба светлина напред по коридора. „Ама че работа! Как Вин може да вижда толкова надалеч?“
	Все още чуваше стъпките й пред него. Продължи малко по-бавно и провери запасите си от метали, опасяваше се от засада на агентите на Министерството. Когато приближиха, един глас извика:
	— Стой! Кой е там? Кажи паролата!
	Келсайър продължи напред. Светлината се усили. Една тъмна фигура с копие запречваше коридора. Вин беше спряла в сенките и чакаше. Погледна въпросително Келсайър, докато той я подминаваше. Изглежда, беше преодоляла умората от дългия преход. Е, щеше да я почувства отново, когато спрат.
	— Стой! — пак се чу разтревоженият глас. Познат глас. — Кажи паролата!
	„Капитан Демоа — сети се Келсайър. — Не е клопка“.
	— Паролата! — пак викна Демоа.
	— Не ми трябва парола — отвърна Келсайър и излезе на светлото.
	Демоа свали копието.
	— Господарю Келсайър? Вие дойдохте… това означава ли, че армията е успяла?
	Келсайър отговори с въпрос:
	— Защо не пазите външния вход?
	— Ние… решихме, че отбраната на вътрешния комплекс ще е по-лесна. Не сме много.
	Келсайър погледна назад по коридора. „Колко време ще им трябва на агентите на лорд Владетеля да открият човек, готов да говори? Вин е права — трябва да изкараме тези хора оттук“.
	Вин се приближи и огледа внимателно младия капитан.
	— Колко сте? — попита Келсайър.
	— Към две хиляди — отвърна Демоа. — Ние… допуснахме грешка, милорд. Съжалявам.
	— Каква грешка?
	— Помислихме, че генерал Йеден действа прибързано — обясни Демоа и се изчерви от срам. — Затова останахме. Ние… смятахме, че трябва да слушаме вас, а не него. Но изглежда, трябваше да тръгнем с армията.
	— Армията е разбита — рече кратко Келсайър. — Събирай хората, Демоа. Трябва да тръгнем незабавно.
	Същата вечер, седнал на един повален дънер и заобиколен от сгъстяващите се мъгли, Келсайър най-сетне намери време да преосмисли събитията от деня.
	Седеше, заслушан в тихите звуци на хората, които се настаняваха за през нощта. За щастие някой се бе сетил да подготви групата за бърза евакуация. Всеки от мъжете имаше завивка, оръжие и достатъчно храна за две седмици. Когато узна кой е човекът, помислил за това, Келсайър изпита желание да го повиши поне с няколко чина.
	Не че беше останало много за командване. Двете хиляди войници се състояха предимно от хора вече на зряла възраст или още съвсем младежи — мъже достатъчно мъдри, за да прозрат погрешността на плана на Йеден, или достатъчно млади, за да се поддадат на страховете си.
	Келсайър поклати глава. „Толкова жертви!“ Бяха събрали почти седем хиляди души преди това фиаско, но сега повечето от тях лежаха на бойното поле. Йеден, изглежда, бе решил да „изпита“ армията, като удари нощем Холстепския гарнизон. Какво ли го бе довело до толкова глупава идея?
	„Аз съм виновен“ — повтаряше си Келсайър. Беше им обещал свръхестествена помощ. Беше приел Йеден в групата, беше им говорил със спокоен глас как ще постигнат невъзможното. Какво чудно тогава, че Йеден бе решил да нападне сам Последната империя, след увереността, вдъхната му от самия Келсайър? Какво чудно, че хората го бяха последвали?
	А сега бяха мъртви и вината за това бе на Келсайър. Смъртта не му беше непозната. Нито провалът. Но не можеше да преодолее неприятното усещане в гърдите си. Вярно, тези хора бяха загинали в борба с Последната империя — геройска смърт, — но пък бяха очаквали някаква божествена намеса от страна на Келсайър… и това го безпокоеше.
	„Ти знаеше, че задачата е трудна — рече си той. — Беше наясно с бремето, което си поел на плещите си“.
	Но какво право имаше? Дори членовете на неговата група — Хам, Бриз и останалите — си даваха сметка, че Последната империя е непобедима. Следваха го заради вярата в него и защото бе придал на плановете си облика на една от онези задачи, които обикновено си поставяха крадците. Но сега един от членовете на групата беше мъртъв — съгледвачът, когото пратиха на бойното поле, потвърди смъртта на Йеден. Войниците бяха набучили главата му на копие край пътя. Същата участ бе сполетяла и повечето офицери.
	Планът се беше провалил. Армията бе унищожена. Нямаше да има достатъчно бунтовници, за да завладеят града.
	Чу стъпки и вдигна глава. Дали щеше да има сили да се изправи? Вин бе заспала свита на кълбо в краката му, сгънала за възглавница мъглопелерината. Продължителната употреба на пютриум бе изтощила силите й и тя бе рухнала в мига, когато Келсайър каза, че ще прокарат нощта тук. Искаше му се да може да направи същото. Но за разлика от нея, той имаше много по-голям опит в използваното на пютриум. Накрая тялото му щеше да се предаде, но можеше да издържи още известно време.
	От мъглата изникна мъж и се насочи към него. Стар мъж, много по-стар от най-възрастния сред войниците. Вероятно бе участник в някоя по-ранна бунтовническа армия — навярно бе обитавал пещерите още преди Келсайър да реши да ги използва.
	Мъжът спря до един голям камък до Келсайър и седна с тежка въздишка. Беше направо изумително как един толкова възрастен човек бе издържал на темпото, с което се бяха придвижвали. Келсайър бе пришпорвал армията през целия ден, за да се отдалечат колкото се може повече от пещерите.
	— Ще спят неспокойно — рече старецът. — Не са свикнали да нощуват в мъглите.
	— Нямат избор — отвърна сухо Келсайър.
	— Вярно. — Старецът го изгледа с неразгадаемо изражение. — Не ме позна, нали?
	Келсайър помисли и поклати глава.
	— Не. Аз ли съм те вербувал?
	— В известен смисъл. Аз съм един от онези в плантацията на лорд Трестинг.
	Келсайър зяпна от изненада, познал най-сетне голата глава и уморената, но горда поза.
	— Ти си старецът от онази нощ. Как се казваше…
	— Менис. След като уби Трестинг, ние се скрихме в пещерите и бунтовниците ни приеха при тях. Мнозина от нашите след време напуснаха и отидоха да си търсят работа по други плантации. Някои останахме.
	— Защо не си легна да спиш? — Келсайър кимна към лагера.
	Менис сви рамене.
	— Някои от нас не могат да се бият. Но умеем други неща.
	Келсайър се наведе напред.
	— Какво стана, Менис? Защо Йеден предприе този самоубийствен ход?
	Менис въздъхна.
	— Макар че мнозина свързват глупостта с младостта, забелязал съм, че мъже вече на години може да са глупави като деца. Йеден… какво да ти кажа за него. Той е… беше от онези хора, които лесно се увличат. Както от теб, така и от репутацията, която ти му създаде. Някои от офицерите му смятаха, че ще е добре да изпитат хората си в истинско сражение, и решиха, че едно нощно нападение срещу Холстепския гарнизон ще свърши работа. Но явно се е оказало по-трудно, отколкото предполагаха.
	Келсайър поклати глава.
	— Дори да бяха успели, армията щеше да е разкрита и безполезна.
	— Те вярваха в теб — тихо каза Менис. — Бяха сигурни, че няма да се провалят.
	Келсайър въздъхна и мълчаливо се загледа в мъглите.
	— Какво ще стане с нас? — попита Менис.
	— Ще ви разделя — отвърна Келсайър. — Ще се приберете на малки групи в Лутадел и ще се смесите с населението там.
	Менис кимна. Беше изморен, дори изтощен, но не си тръгваше. Келсайър разбираше как се чувства.
	— Помниш ли разговора ни в плантацията на Трестинг? — попита старецът.
	— Малко — отвърна Келсайър. — Опита се да ме разубедиш. Каза да не създавам неприятности.
	— Но не те спрях.
	— Менис, изглежда, ме бива само в това. Сърдиш ли ми се за онова, което направих там? И за живота, който те принудих да водиш?
	Менис помисли, после кимна.
	— Да. Но донякъде съм ти и благодарен. Вече си мислех, че с живота ми е свършено — очаквах деня, в който ще се събудя и няма да намеря сили да стана. Но… в пещерите открих нов смисъл. Затова съм ти благодарен.
	— Дори след това, което стана с армията?
	— Не бива да виниш само себе си, младежо — изсумтя Менис. — Тези хора сами избраха смъртта. Може ти да си ги подтикнал, но не ти взе решение вместо тях. Пък и това не е първото потушено бунтовническо движение. Ни най-малко. В известен смисъл ти постигна много — събра армия с внушителни размери, въоръжи хората и ги обучи, както никой преди теб. Може би събитията се развиха твърде бързо, поне спрямо очакванията ти, но трябва да се гордееш със себе си.
	— Да се гордея? — попита Келсайър невярващо. — Тази армия трябваше да събори Последната империя, а не да позволи да я разбият в някаква незначителна битка на седмици път от Лутадел.
	— Да събори… — Менис го погледна намръщено. — Наистина ли си мислеше, че можеш да го постигнеш?
	— Разбира се — отвърна Келсайър. — Защо иначе ще събирам армия?
	— За да се съпротивляваме — отвърна Менис. — Да се бием. Затова бяха дошли онези мъже в пещерите. Въпросът не беше дали ще спечелят, или ще загубят — въпросът беше да се опълчат по някакъв начин на лорд Владетеля.
	Келсайър го погледна учудено.
	— Значи ти от самото начало си очаквал армията да бъде разбита?
	— Че какъв друг край можеше да има? — попита Менис, надигна се и поклати глава. — Някои сигурно си мечтаят други неща, момко, но лорд Владетеля не може да бъде победен. Веднъж ти дадох съвет — казах ти да внимаваш при избора на битките, в който участваш. Е, ако питаш мен, тази си заслужаваше. А сега нека ти дам друг съвет, Келсайър, Оцелели от Хатсин. Трябва да знаеш кога да се отказваш. Ти се справи добре, по-добре, отколкото мнозина очакваха. Тези твои войници избиха цял гарнизон, преди да бъдат обкръжени и изтребени. Това е най-великата победа на скаа от векове. Но сега е време да си вървиш.
	След тези думи старецът му кимна почтително и се отдалечи към лагера.
	Келсайър го изпроводи с втрещен поглед. „Най-великата победа на скаа от векове…“
	Ето срещу това се беше борил. Не само срещу лорд Владетеля и благородниците. Беше се съпротивлявал на хилядолетно примирение, на хилядолетия живот в общество, което определяше смъртта на пет хиляди души като „велика победа“. Животът беше толкова безнадежден за обикновените скаа, че намираха успокоение дори в предопределените поражения.
	— Това не беше победа, Менис — прошепна Келсайър. — Но ще ви покажа какво е победа.
	Усмихна се насила. Усмихваше се въпреки мъката от смъртта на тези хора, усмихваше се, защото го правеше винаги. Така бе доказал на лорд Владетеля — и на себе си, — че не може да бъде победен.
	Да, той нямаше да се откаже. Още не беше приключил. Изобщо.


	Част четвърта
	Танцьори в Морето от мъгла

	26.


	Толкова съм изморен.

	Вин лежеше в леглото си над работилницата на Клъбс и усещаше, че главата й пулсира.
	За щастие главоболът бързо отслабваше. Все още си спомняше пробуждането в онази първа, ужасна утрин — болката беше толкова силна, че почти не можеше да мисли, камо ли да се движи. Нямаше представа как се беше справил Келсайър, докато бе водил остатъка от армията към безопасно място.
	Това беше преди две седмици. Цели петнайсет дена, а главата продължаваше да я боли. Келсайър бе казал, че това ще й е от полза. Заяви, че имала нужда от практика по „изсмукване на пютриум“, за да упражнява тялото си да действа далеч над възможностите си. Въпреки думите му тя се съмняваше, че подобни страдания могат да й бъдат полезни.
	Разбира се, сигурно имаше полза от такова умение. Щеше да го признае по-рано, ако не я болеше толкова главата. С Келсайър бяха успели да се доберат до бойното поле само за ден. Обратният път отне две седмици.
	Изправи се и се протегна уморено. Бяха пристигнали едва преди ден. Келсайър вероятно бе останал до късно през нощта, за да изслуша докладите на останалите членове на групата. Тя обаче нямаше нищо против да се поизлежава. Нощите, прекарани на твърдата земя, й бяха припомнили колко удобно може да е леглото, което напоследък бе приела за даденост.
	Прозя се, отново потърка слепоочията си, облече халат и тръгна към банята. Със задоволство установи, че чираците на Клъбс не са забравили да й приготвят вената. Заключи вратата, съблече халата и се отпусна в топлата, леко ароматизирана вода. Наистина ли преди тези благоухания я дразнеха? Едва ли имаше по-добър начин да се освободи по-бързо от натрупаната мръсотия и умора от пътя.
	Единственото, което все още я измъчваше, беше дългата й коса. Изми я и среса сплъстените кичури. Често се питаше как придворните дами търпят толкова дълги коси, които понякога се спускаха чак до кръста. Колко ли време прекарваха в сресване, дори когато за това се грижеха прислужници? Косата на Вин още не беше стигнала до раменете, а тя вече се безпокоеше от мисълта какво ли ще е, когато порасте по-дълга. Щеше да й пада пред лицето, когато скача, да не говорим, че щеше да осигури на противниците й нещо, за което да я сграбчват.
	След като приключи с банята, се върна в стаята, облече домашни дрехи и слезе долу. Чираците сновяха из работилницата, прислужници се качваха и слизаха по стълбите, но в кухнята беше тихо. Клъбс, Доксон, Хам и Бриз тъкмо закусваха. Когато влезе, всички вдигнаха глави.
	— Какво? — попита подразнено Вин и спря на прага. Банята бе поуспокоила главобола, но все още усещаше леки пулсации в тила.
	Четиримата се спогледаха. Пръв заговори Хам:
	— Обсъждахме състоянието на нашия план, след като сега се лишихме както от работодател, така и от армия.
	Бриз вдигна вежди.
	— Състоянието? Интересен начин да го кажеш, Хамънд. Аз бих използвал „неприложимостта“.
	Клъбс изсумтя в знак, че е съгласен, и четиримата отново я погледнаха. Очевидно очакваха реакция.
	„Защо ги е грижа какво мисля?“ — помисли тя, влезе и седна до тях.
	— Ще ядеш ли? — попита Доксон и се надигна. — Готвачът на Клъбс ни направи рулца…
	— Ейл — прекъсна го Вин.
	Доксон я изгледа.
	— Още няма обед.
	— Ейл. Моля. — Тя се наведе напред, опря ръце на масата и отпусна глава върху тях.
	Хам се изкиска.
	— Пютриумна умора, а?
	Вин кимна немощно.
	— Ще ти мине.
	— Ако преди това не умра — изръмжа Вин.
	Хам се изкиска отново, но веселието му беше пресилено. Докс й подаде една халба, седна и огледа останалите.
	— И така, Вин. Какво мислиш ти?
	— Не зная — отвърна тя с въздишка. — В края на краищата армията беше центърът на всичко, нали? Бриз, Хам и Йеден посветиха толкова време, за да вербуват хора, Доксон и Реноа подсигуриха припасите. А сега, когато войниците са избити… остава само задачата на Марш в Министерството и нападенията на Кел срещу благородниците. Нито едно от двете не изисква нашата намеса. Май тази група е излишна.
	Възцари се тишина.
	— Тя има неприятния навик да говори направо — отбеляза Доксон.
	— Страничен ефект на пютриумното изтощение — отбеляза Хам.
	— Ти кога се прибра? — попита Вин.
	— Снощи, след като ти беше заспала — отвърна Хам. — Гарнизонът разпусна наетите на временна служба, за да не ни плащат.
	— Все още ли са извън града? — попита Доксон.
	— Да. Преследват останките от армията. Лутаделският гарнизон замени войниците от Валтроа, които бяха понесли доста сериозни загуби. Голяма част от Лутаделския гарнизон ще остане там по-дълго, за да претърсва околностите за бунтовници — изглежда, няколко големи групи са се отцепили от бунтовническата армия в началото на сражението.
	Разговорът отново секна. Вин отпиваше от ейла, с надеждата поне малко да й помогне. След няколко минути откъм стълбите се чуха стъпки.
	Влезе Келсайър.
	— Добро утро на всички — заяви с обичайната си жизнерадост. — Ах, пак рулца. Клъбс, наистина е време да смениш готвача. — Въпреки коментара взе купата с рулца и започна да се храни с видимо удоволствие.
	Останалите мълчаха и се споглеждаха. Келсайър остана да яде прав.
	— Кел, трябва да поговорим — заяви накрая Доксон. — Армията е разбита.
	— Да — потвърди Келсайър, без да спира да дъвче. — Забелязах.
	— С операцията ни е свършено, Келсайър — обади се Бриз. — Хубав опит, но се провалихме.
	Келсайър спря да дъвче. Намръщи се.
	— Провалили сме се? Защо мислиш така?
	— Вече нямаме армия, Кел — каза Хам.
	— Армията беше само част от плана. Претърпяхме сериозен удар, но не сме приключили.
	— О, в името на лорд Владетеля, човече! — викна Бриз. — Как може да си толкова безгрижен? Хората ни са избити. Не те ли интересува?
	— Интересува ме, Бриз — отвърна съвсем сериозно Келсайър. — Но каквото станало — станало. Трябва да продължим.
	— Именно! — Бриз се понадигна. — Да продължим, като забравим този твой безумен план. Зная, че не ти харесва, но това е простичката истина!
	Келсайър остави купата на масата.
	— Не ме Усмирявай, Бриз. _Никога_ не ме Усмирявай.
	Бриз се сепна и го погледна, после каза:
	— Добре. Няма да използвам аломантия, ще се огранича с истината. Знаеш ли какво мисля? Мисля, че въобще не си имал намерение да сложиш ръка на атиума. Ти ни използва. Обеща ни богатства, за да те последваме, но нямаше намерение да ни направиш богати. Всичко е заради твоето его — искаш да си най-прочутият главатар на всички времена. Ето защо разпространяваше онези слухове и наемаше хора. Достатъчно си богат — сега искаш да станеш легенда.
	И млъкна, втренчил поглед в Келсайър, който скръсти ръце и ги огледа един по един. Всички сведоха смутено погледи, с което само потвърдиха, че са съгласни с Бриз. Вин също. Тишината продължи. Всички очакваха реакцията на Келсайър.
	От стълбите отново долетяха стъпки и в кухнята нахлу Дух.
	— Кой щял да са грижи, надигай да видиш! Сборище, на Фонтанния площад!
	Келсайър не изглеждаше изненадан от съобщението.
	— Сборище на Фонтанния площад? — повтори бавно Хам. — Това означава…
	— Хайде — подкани ги Келсайър. — Отиваме да видим.


	— Предпочитам да не го правя, Кел — обади се Хам. — Избягвам тези представления по съвсем определена причина.
	Келсайър — вървеше начело на групата — изобщо не му обърна внимание. Всички — дори Бриз — носеха обикновено скаа облекло и наметала. Беше започнал лек саждопад и от небето се сипеха безгрижни черни снежинки, като листа, падащи от невидимо дърво.
	Огромни тълпи скаа изпълваха улицата, повечето работници от фабриките и мелниците. Вин знаеше само една причина, поради която биха пуснали работниците по-рано, за да се съберат на централния градски площад.
	Екзекуции.
	Никога не бе присъствала на екзекуции. По принцип на екзекуциите трябваше да ходят всички жители на града, но бандите предпочитаха да си остават в леговищата. В далечината ечаха камбани, възвестявайки събитието, от тротоарите ги следяха принудители. Те щяха да посетят всички работилници и мелници, както и случайни къщи, за да заловят тези, които не се подчиняваха на призива да гледат как смъртта се явява като последно наказание. Събирането на толкова много хора на едно място бе трудоемка задача — но в известен смисъл дори това целеше да покаже колко е могъщ лорд Владетеля.
	С приближаването на площада тълпата се сгъстяваше. Прозорците бяха изпълнени със зяпачи, хората се притискаха напред. „Няма начин всички да се поберат“. Лутадел не беше като повечето градове — населението му беше огромно. Дори ако присъстваха само мъже, пак повечето нямаше да могат да видят екзекуциите.
	Но въпреки това идваха. Донякъде, защото беше задължително, от друга страна, така щяха да се измъкват поне за малко от работа. Имаше и такива — подозираше Вин, — които го правеха от нездраво любопитство към зрелищата.
	Скоро се наложи да си проправят път през тълпата. Някои скаа ги поглеждаха навъсено, но повечето просто понасяха покорно всичко. Други пък не скриваха изненадата си при вида на Келсайър, макар че беше прикрил белезите си. Тези хора му отстъпваха път охотно.
	Не след дълго групата стигна до сградите, които заобикаляха площада. Келсайър избра една, кимна на Доксон и той ги поведе нататък. Мъжът на вратата се опита да им препречи пътя, но Докс посочи покрива и многозначително разклати кесията си. Само след минути групата им разполагаше с целия покрив.
	— Клъбс, Задими ни, ако обичаш — тихо каза Келсайър.
	Сгърбеният занаятчия кимна и след миг групата стана невидима за използващите бронз аломанти. Вин приклекна на ръба на покрива, опря ръце на каменните перила и се загледа в площада долу.
	— Толкова много хора…
	— Вин, ти си прекарала целия си живот в града — рече Хам, който бе застанал до нея. — Сигурно и преди си виждала големи тълпи…
	— Да, но… — Как да му обясни? Местещата се бавно, плътно сбита маса не беше като нищо, което бе виждала. Изглеждаше безкрайна, с пипала, простиращи се по всички улици. Скаа бяха притиснати толкова плътно, че тя се чудеше как успяват да дишат.
	Благородниците бяха в центъра на площада, отделени от простолюдието с кордон от войници. Намираха се съвсем близо до фонтана, който се издигаше на няколко стъпки над площада. Някой бе сковал трибуна за аристократите и те бяха насядали там, сякаш очакваха да наблюдават конно надбягване. Слуги държаха разпънати чадъри срещу саждопада, който бе толкова слаб, че останалите не му обръщаха внимание.
	До трибуната на благородниците се бяха подредили принудителите — редови със сиви раса и инквизитори с черни. Вин потръпна. Имаше осем инквизитори — мършавите им фигури се извисяваха с цяла глава над принудителите. Но не само ръстът отделяше тези мрачни създания от техните далечни роднини. Сякаш ги обгръщаше някакъв невидим, но осезаем ореол.
	Вин насочи вниманието си към редовите принудители. Повечето стояха гордо изпънати в расата си — колкото по-фин бе платът, толкова по-висок бе постът. Вин присви очи, разпали калай и скоро откри познато лице.
	— Ето там — посочи тя. — Този е баща ми.
	Келсайър настръхна.
	— Къде?
	— В предната редица на принудителите — обясни Вин. — Ниският, със златист шарф.
	— Това ли е баща ти? — попита след кратка пауза Келсайър.
	— Кой? — намеси се Доксон и също примижа. — Не мога да им различа лицата.
	— Тевидиан — каза Келсайър.
	— Архипреланът? — изненадано попита Доксон.
	— Какво? — подскочи Вин. — Какъв е той?
	Бриз се засмя.
	— Архипреланът е началник на Министерството, скъпа. Той е най-важният принудител на лорд Владетеля — формално погледнато дори е с по-висок пост от инквизиторите.
	Вин се слиса.
	— Архипреланът — повтори Доксон и поклати глава. — От трън, та на глог.
	— Вижте! — обади се Дух и посочи.
	Тълпата скаа се беше раздвижила. Вин смяташе, че са твърде много, за да могат дори да помръднат, но явно грешеше. Хората започнаха да отстъпват, оформяха коридор, водещ до централната платформа.
	„Какво може да ги накара да…“
	И тогава го усети. Потискаща вцепененост, като огромна, притискаща ги отгоре завивка, която отнемаше въздуха, крадеше от волята. Вин разпали мед, но въпреки метала усещаше, че лорд Владетеля продължава да й въздейства. Долавяше приближаването му, желанието му да й отнеме волята, силата да чувства.
	— Той идва — прошепна приклекналият до нея Дух.
	От една странична улица се появи черна каляска, теглена от огромни бели жребци, и затрополи по оформилия се коридор. Движеше се с усещането за… неизбежност.
	Скаа отстъпиха още, привели гърбове под мощното Усмиряващо влияние. Гласовете и шепотът замряха и на площада се възцари нереална тишина.
	— Той е толкова могъщ… — прошепна Бриз. — Дори във върхова форма не мога да Усмирявам повече от стотина души. А тук сигурно има десетки хиляди!
	Дух надзърна над парапета.
	— Сякаш ме вика да скокна. Да се метна и…
	Млъкна и тръсна глава, като че ли се пробуждаше от сън. Вин се намръщи. Беше настъпила някаква промяна. Тя внимателно изгаси медта и откри, че вече не усеща Усмиряващото влияние на лорд Владетеля. Чувството за ужасяваща потиснатост — за бездушие и пустота — беше изчезнало. Дух надигна глава, останалите членове на групата също се поизправиха.
	Вин се огледа. Хората долу изглеждаха както преди. Само другарите й…
	Погледът й се спря на Келсайър. Главатарят стоеше с изправен гръб, втренчил поглед в черната каляска, и лицето му изглеждаше съсредоточено.
	„Той Разбунва чувствата ни — осъзна Вин. — Противи се на силата на лорд Владетеля“. Очевидно беше трудно, дори с толкова малка група.
	„Бриз е прав. Как може да се бориш с нещо толкова силно? Лорд Владетеля Усмирява наведнъж стотици хиляди!“
	Но Келсайър продължаваше да се бори. Вин реши за всеки случай да разпали мед. После запали цинк и се напрегна да помогне на Келсайър, като размиряваше чувствата на другарите си. Имаше усещането, че Притегля нещо огромно, някаква неподвижна стена. Но беше длъжна да помогне и малко след това Келсайър се поотпусна и й хвърли благодарен поглед.
	— Вижте — обади се Доксон, който, изглежда, нямаше представа за невидимата битка около него. — Колите със затворниците. — И посочи десетина талиги, които трополяха по коридора след лорд Владетеля.
	— Познавате ли някой от тях? — попита Хам и се наведе напред.
	— Ни съм по гледането аз — отвърна Дух изплашено. — Чичо, ти пална огънчето, нали?
	— Да, разпалих мед — потвърди Клъбс. — Не се безпокой, в безопасност си. А и сме достатъчно далеч от лорд Владетеля — площадът е огромен.
	Дух кимна, после, изглежда, разпали калай. Миг по-късно поклати глава.
	— Не мой да разпознава хич.
	— Дух, ти не си участвал във вербуването — прекъсна го Хам.
	— Тъй де — потвърди Дух. Макар че акцентът оставаше, той очевидно се стараеше да говори правилно.
	Келсайър засенчи очи с длан.
	— Виждам пленниците. Не, тези лица са ми непознати. Това не са нашите войници.
	— Кои са тогава? — попита Хам.
	— А и повечето са жени и деца — продължи Келсайър.
	— Семействата на войниците? — попита ужасено Хам.
	Келсайър поклати глава.
	— Съмнявам се. Нямали са достатъчно време да идентифицират убитите.
	Хам се намръщи объркано.
	— Случайни хора, Хамънд — каза Бриз с тиха въздишка. — Примери за назидание — невинни жертви, за да накажат онези скаа, които помагат на бунтовниците.
	— Дори не е това — обади се Келсайър. — Съмнявам се, че лорд Владетеля знае, или го е грижа, че повечето от хората, които вербувахме, бяха от Лутадел. Навярно си мисли, че това е просто селско въстание. Целта на това представление е да покаже на всички кой държи властта.
	Каляската на лорд Владетеля закова точно в центъра, но тиранът остана вътре.
	Талигите със затворници също спряха и група принудители и войници почнаха да ги разтоварват. Черните сажди продължаваха да се сипят.
	Първата група затворници — повечето не оказваха почти никаква съпротива — бяха изтикани на централната платформа. Един инквизитор надзираваше работата и със знаци насочваше затворниците, така че да се подреждат зад четирите чашковидни фонтана.
	Натиснаха четирима затворници да коленичат пред четирите фонтана — и четирима инквизитори вдигнаха обсидиановите си секири. Четири глави тупнаха на земята. Телата, все още придържани от войниците, изляха бликащата кръв право във фонтаните.
	Водата във фонтаните почервеня. Войниците захвърлиха труповете настрана и изкараха напред следващите четирима.
	Дух извърна отвратено поглед.
	— Защо… защо Келсайър не направи нещо? Защо не ги спаси?
	— Не ставай глупав — отвърна Вин. — Долу има _осем_ инквизитори — без да споменаваме самия лорд Владетел. Келсайър трябва да е побъркан, за да се намеси.
	„Макар че не бих се изненадала, ако реши да го направи“ — помисли си, като си спомни как Келсайър бе готов да се хвърли срещу цяла армия. Погледна го. Той сякаш едва се сдържаше да не скочи долу.
	Дух се отдалечи назад, за да повърне на спокойствие, без да цапа хората на площада. Хам пъшкаше тихо и дори Клъбс изглеждаше разстроен. Доксон гледаше мрачно и сериозно, сякаш присъствието му тук беше някакво религиозно бдение. Бриз клатеше глава.
	Но Келсайър… Келсайър беше разгневен. Лицето му бе почервеняло, мускулите му се напрягаха, очите му пламтяха.
	Още четирима екзекутирани, един от тях — дете.
	— Това… — възкликна Келсайър, сочеше ядосано площада. — Това там е нашият враг. Няма място за отстъпление, за отказване. Това не е някаква обикновена задача, от която да се откажеш при първия неочакван поврат.
	Още четирима убити.
	— Погледнете ги! — почти извика Келсайър и посочи благородниците. Повечето очевидно скучаеха — а неколцина нескрито се забавляваха, шегуваха се помежду си и клатеха възторжено глави. — Зная, че подлагате на съмнение идеите ми — продължи той. — Мислите, че съм прекалено суров с благородниците, че убийствата им са ненужна проява на насилие. Но като ги гледате сега да се смеят, не сте ли съгласни, че заслужават наказанието ми? Аз само възстановявам справедливостта.
	Нови четирима екзекутирани.
	Вин шареше с тревожен поглед по лицата на благородниците. Откри Елънд сред познатата й група млади мъже. Никой от тях не се смееше — и те не бяха единствените. Вярно, че преобладаващата част от аристократите приемаха зрелището като забавление, но имаше и такива, които изглеждаха ужасени.
	Келсайър продължи:
	— Бриз, ти ме попита за атиума. Ще бъда откровен. Това никога не е била главната ми цел — събрах тази група, защото исках да променя нещата. Ние ще се сдобием с атиум — ще ни е нужен, за да поддържаме новото правителство, — но целта на моя план не е да направи мен или всички вас богати. Йеден е мъртъв. Той беше нашето извинение — пример, че можем да свършим нещо добро, докато все още претендираме, че сме крадци. Но сега Йеден го няма и ако желаете, можете да се откажете. Да напуснете. Но това няма да промени нищо. Борбата продължава. И други ще загинат. Само дето вие няма да сте част от тази борба.
	Още четирима убити.
	— Време е да сложим край на тези мрачни представления — рече Келсайър и ги огледа един по един. — Ако ще го правим, трябва да сме честни и открити пред себе си. Да признаем, че не става въпрос за пари. Че целта ни е да спрем _това_. — Той посочи площада с кървавите фонтани — знак, който щеше да остане и след екзекуцията, за да покаже какво е станало на онези, които не са могли да я наблюдават пряко. — Аз смятам да продължа борбата — тихо каза Келсайър. — Давам си сметка, че някои от вас подлагат водачеството ми на съмнение. Смятате, че твърде много се обвързвам със скаа. Шепнете си, че се опитвам да стана новият лорд Владетел — смятате, че егото ми е по-скъпо, отколкото събарянето на империята.
	Той млъкна и Вин зърна вина в очите на Доксон и оставалите. Дух се върна при тях. Изглеждаше наистина зле.
	Още четири жертви.
	— Грешите — продължи все така тихо Келсайър. — Трябва да ми повярвате. Вие ми вдъхвахте увереност, когато се захванах с тази задача. Все още ми е нужна вашата подкрепа! Каквото и да се случи, каквито и да са шансовете ни, трябва да продължим съпротивата!
	Още четирима екзекутирани.
	Сега вече всички бяха втренчили погледи в Келсайър. Изглежда, той вече не смяташе за толкова трудно да противодейства на натиска върху чувствата им, оказван от лорд Владетеля, макар че Вин все пак не смееше да изгаси цинка.
	„Може би… той е в състояние да го направи“ — помисли си Вин, макар че не можеше да повярва. Ако имаше човек, който би могъл да надвие лорд Владетеля, това несъмнено беше Келсайър.
	— Не ви подбирах само заради уменията ви — говореше той, — макар че вие несъмнено сте много способни. Избрах всеки един от вас, защото ви познавам и знам, че имате съвест. Хам, Бриз, Докс, Клъбс… вие сте мъже с репутация на честни, добронамерени люде. Давам си сметка, че ако искам планът ми да успее, трябва да си намеря поддръжници, които _вярват_. Не, Бриз, не става въпрос за слава или пари. Говорим за война — война, която водим от хиляда години и на която смятам да сложа край. Ако желаете, можете да си вървите. Знаете, че ще ви пусна — без да задавам въпроси, без някакви последствия. Ако искате — идете си. Но от друга страна — рече той и очите му ги изгледаха строго, — ако останете, ще обещаете никога да не подлагате на съмнение командването ми. Може да имате различно мнение за някои решения, но повече няма да шепнете зад гърба ми. Ако останете, ще ме следвате. Разбрано?
	Вглеждаше се в очите на всеки поред. И всеки кимваше.
	— Кел, не мисля, че някой наистина се е съмнявал в теб — отговори Доксон. — По-скоро бяхме… обезпокоени, ако мога да се изразя така. Армията беше основна съставна част на нашите планове.
	Келсайър кимна на север, към главната градска порта.
	— Докс, какво виждаш в далечината?
	— Градската порта?
	— И какво се промени при нея напоследък?
	Доксон повдигна рамене.
	— Нищо необичайно. Освен че охраната е поразредена…
	— Защо? — попита Келсайър. — Хам каза, че гарнизонът е пратен да преследва останките от нашата армия и че сега в града има не повече от десетина процента от личния състав. Това е съвсем обяснимо — гарнизонът е създаден, за да се бори с бунтовниците. Сега Лутадел е беззащитен, но никой не очаква да го нападнат. Досега не се е случвало.
	Всички мълчаха, но очевидно осъзнаваха накъде бие.
	— Първата част от нашия план за превземането на града е изпълнена — заяви Келсайър. — Примамихме гарнизона да напусне Лутадел. Костваше ни повече жертви, отколкото очаквахме — много повече, отколкото би трябвало. В името на всички Забравени богове бих искал тези хора да не бяха загинали. За съжаление не можем да променим нищо — остава ни само да се възползваме от възможността. Планът все още е в сила — главната бойна сила на противника е напуснала града. Ако сега избухне война между Къщите, лорд Владетеля доста ще се затрудни, за да я спре. Стига да го иска, разбира се. Защото по някаква причина в миналото той винаги се е отдръпвал и е оставял благородниците да уреждат сметките помежду си. Може би смята, че като си прерязват гърлата един другиму, забравят за него.
	— Ами ако гарнизонът се върне? — попита Хам.
	— Според мен — заяви Келсайър — лорд Владетеля ще го остави да гони останките от армията ни поне няколко месеца, за да даде възможност на благородниците да изпуснат парата. Само че ще получи повече, отколкото е очаквал. Когато войната между Къщите избухне, ние ще използваме настъпилия хаос, за да завладеем двореца.
	— И с каква армия, драги? — попита Бриз.
	— Все още имаме известни сили — отвърна Келсайър. — А и време да съберем повече. Ще трябва да сме предпазливи — не бива да използваме пещерите, така че ще скрием войниците в града. Това означава да ги разделим на малки групи. Но последното едва ли ще е проблем — нали разбирате, че гарнизонът рано или късно ще се върне.
	На площада екзекуциите продължаваха. Вин се зачуди какво ли има предвид Келсайър с последното изречение.
	— Именно, Кел — обади се Хам. — Гарнизонът ще се върне, а ние няма да разполагаме с достатъчно голяма армия, за да му се противопоставим.
	— Но ще държим съкровищницата на лорд Владетеля — отвърна Келсайър с усмивка. — Какво каза ти за войниците от гарнизона, Хам? Какви са те?
	Главорезът помисли малко и също се усмихна.
	— Наемници.
	— Парите на лорд Владетеля ще са у нас — обясни Келсайър, — а това означава, че ще получим и армията му. Все още можем да успеем, господа. Можем да изпълним нашия план.
	Увереността се върна на лицата на другите. Вин обаче бе извърнала очи към площада. Водата във фонтаните бе гъста и червена, сякаш се състоеше само от кръв. Лорд Владетеля продължаваше да следи ставащото от каляската си. Прозорците й бяха отворени, но дори с разпален калай Вин едва различаваше фигурата вътре.
	„Това е нашият истински враг — помисли тя. — Не липсващият гарнизон, нито инквизиторите с техните секири. Този човек. Същият, който е написал дневника. Трябва да открием начин да го победим, инак всичко ще е безсмислено“.


	27.


	Мисля, че най-сетне открих защо Рашек ме мрази толкова много. Той не вярва, че страничен човек като мен — някакъв си чужденец — би могъл да е Героят на времето. Смята, че по някакъв начин съм измамил философите, че несправедливо съм надарен с Неговата проницателност. Според Рашек само един чистокръвен терисец може да бъде избран за Герой. Странно, но омразата му ме мотивира още повече. Трябва да му докажа, че съм способен да изпълня тази задача.

	Малко след като се прибраха, Вин откри, че главоболието вече не я измъчва. Болката беше станала… незначителна. Купата с рулца, покрита с кърпа от прислугата, все още беше на масата. Никой не посегна към тях.
	— Е, добре — почна Келсайър. — Да се заемем с подготовката на плана. Какво ни предстои?
	Доксон отвори един тефтер.
	— Сега, когато гарнизона го няма, основната ни цел са благородниците.
	— Именно — потвърди Бриз. — Ако наистина искаме да сложим ръка на съкровищницата, ни трябва нещо, което да отвлече вниманието на дворцовата охрана и да не позволи на самите благородници да завладеят града. Войната между Къщите се превръща в основна цел.
	— Това смятам и аз — каза Келсайър.
	— Но какво ще стане, когато войната свърши? — попита Вин. — Някои Къщи ще излязат победители, а ние няма да можем да се справим с тях.
	Келсайър поклати глава.
	— Вин, въобще не смятам тяхната война да свършва — поне за известно време. Лорд Владетеля взема решенията, Министерството управлява неговите поданици, но всъщност благородниците са тези, които карат скаа да работят. Така че ако свалим достатъчно Къщи, властта ще рухне от само себе си. Не можем да се бием срещу цялата Последна империя — тя е твърде голяма. Но можем да я разклатим, да накараме отделните й части да се изправят едни срещу други.
	— Трябва да влошим още отношенията между Къщите — обади се Доксон, докато прелистваше тефтера. — Аристокрацията се опира на финансовите си интереси и липсата на средства може да накара всяка от Къщите да рухне.
	— Бриз, май ще са ни нужни някои от твоите връзки — рече Келсайър. — Досега само аз работех по въпроса за войната между Къщите — но ако искаме да разбуним града, преди гарнизонът да се е върнал, ще трябва да удесеторим усилията си.
	— Добре — съгласи се Бриз. — Но трябва да внимавам да не ме познаят. Не мога да ходя на сбирки и официални срещи, така че ще се наложи да посещавам познатите ми по домовете им.
	— Същото важи за теб, Докс — рече Келсайър.
	— И сам се сетих — отвърна Доксон.
	— И за двама ви ще е опасно — рече Келсайър. — Но бързината е от съществено значение. Вин остава главният ни шпионин — освен това ще очакваме от нея да разпространява смущаващи слухове. Всякакви неща, които да подсилват объркването сред благородниците.
	— Вероятно ще трябва да насочим вниманието си към върховете — обади се Хам.
	— Именно — потвърди Бриз. — Ако можем да накараме най-силните Къщи да изглеждат уязвими, враговете им вероятно ще дръзнат да им нанесат неочаквани удари. Едва когато Големите къщи рухнат, хората ще започнат да осъзнават, че те са тези, които поддържат икономиката.
	Възцари се мълчание. После няколко глави се извърнаха към Вин.
	— Какво? — попита тя.
	— Къща Венчър, Вин — каза Доксон. — Най-влиятелната от всички Големи къщи.
	— Ако Венчър падне, цялата Последна империя ще усети трусовете — добави Бриз.
	Вин се замисли.
	— Не всички от тях са лоши хора.
	— Може би — отвърна Келсайър. — Но лорд Страф Венчър със сигурност принадлежи към тази категория, а семейството му е сред най-изтъкнатите в Последната империя. Къща Венчър трябва да рухне — а ти вече си близка с един от най-влиятелните й членове.
	„Нали искаше да избягвам близостта с Елънд!“ — помисли си тя обидено.
	— Бъди нащрек, дете — посъветва я Бриз. — Опитай се да измъкнеш от онзи момък сведения за финансовото състояние на Къщата. Потърси някаква пролука, а ние ще свършим останалото.
	„Тъкмо от онези игри, които Елънд ненавижда“. Но споменът за екзекуциите бе твърде жив в съзнанието й. На тези зверства трябваше да се сложи край. Освен това… Елънд й бе признал, че не харесва баща си, нито своята Къща. Може би…
	— Ще видя какво мога да направя — обеща тя.
	На външната врата се почука и един от чираците отвори. След малко в кухнята влезе Сейзед — загърнат в наметало на скаа.
	Келсайър погледна часовника.
	— Подранил си, Сейзед.
	— Опитвам се да ми стане навик, господарю Келсайър — отвърна терисецът.
	— Хубаво ще е и други да вземат пример от теб — подметна Доксон.
	— Когато винаги пристигаш навреме, показваш, че нямаш друга важна работа — отряза го Келсайър. — Сейз, как са хората?
	— По-добре, отколкото очаквахме, господарю Келсайър — рече Сейзед. — Но не могат вечно да се крият в складовете на Реноа.
	— Зная — отвърна Келсайър. — Докс, Хам. Искам да помислите върху този проблем. От армията ни останаха към две хиляди души. Трябва да ги вкарате и настаните в Лутадел.
	Доксон кимна замислено.
	— Ще намерим начин.
	— Да продължавам ли с обучението им? — попита Хам.
	Келсайър кимна.
	— В такъв случай ще ги разквартируваме на отряди — рече Хам. — Нямаме възможност да ги обучаваме индивидуално. Какво ще кажете — по няколкостотин души в един отряд? Настанени максимално близо един до друг в бедняшките квартали?
	— Трябва да се погрижим никой от тях да не знае къде са настанени другите — обади се Доксон. — Или че възнамеряваме да нападнем двореца. С толкова много наши хора в града не е изключено някой от тях да попадне в лапите на принудителите по една или друга причина.
	— Съобщете на всяка от групите, че е единствената, а другите са разпуснати, и че сме ги оставили за всеки случай, ако ни потрябват в близко бъдеще — нареди Келсайър.
	— Нали каза, че ще трябва да вербуваме още хора — припомни му Хам.
	— Да. Ще ми трябват поне два пъти по толкова, преди да преминем към следващия етап.
	— Няма да е лесно. Особено като се има предвид провалът на армията.
	— Какъв провал? — възрази Келсайър. — Кажете им истината: че армията ни успешно е изтребила цял гарнизон.
	— Въпреки че повечето от тях загинаха — посочи Хам.
	— Можем да пропуснем тази част — рече Бриз. — Хората са разгневени от екзекуциите и ще ни послушат.
	— Хам, през следващите два месеца основна задача за теб ще е набирането на попълнения — заповяда Келсайър.
	— Времето е малко — оплака се Хам. — Но ще видя какво мога да направя.
	— Добре — отсече Келсайър. — Сейз, пристигна ли бележката?
	— Да, господарю Келсайър — отвърна Сейзед, извади един лист изпод наметалото си и му го подаде.
	— И какво е това? — попита любопитно Бриз.
	— Съобщение от Марш — отвърна Келсайър, докато отваряше писмото и го преглеждаше. — Той е в града и носи новини.
	— Какви новини?
	— Не казва — отвърна Келсайър и си взе едно рулце. — Но праща инструкции къде да се срещнем тази вечер. — Стана и се загърна в обикновено наметало. — Ще ида да огледам района, преди да се стъмни. Идваш ли, Вин?
	Тя кимна и също стана.
	— Останалите продължавайте да работите над плана — нареди Келсайър. — Искам до два месеца този град да ври и когато най-сетне избухне, лорд Владетеля да не може да удържи положението.


	— Има нещо, което не ни казваш, нали? — попита Вин. — Част от плана.
	Марш бе посочил за място на срещата изоставена сграда в Чупките, един от най-бедните скаа квартали. Келсайър бе избрал втора изоставена сграда отсреща през улицата и сега двамата с Вин се спотайваха на последния етаж, наблюдаваха улицата и чакаха Марш.
	— Защо ми задаваш този въпрос?
	— Заради лорд Владетеля — отвърна Вин, докато чоплеше изгнилото черчеве на прозореца. — Днес почувствах силата му. Не мисля, че другите са я усетили, не и ако не са Мъглородни. Но съм сигурна, че ти също я долови. — Вдигна глава и срещна погледа му. — Все още ли смяташ да го примамиш извън града, преди да нападнем двореца?
	— Не се тревожи за лорд Владетеля — успокои я Келсайър. — Единайсетият метал ще му види сметката.
	Вин се намръщи. На хоризонта слънцето залязваше сред яростни отблясъци. Скоро щяха да излязат мъглите и заедно с тях трябваше да се появи Марш.
	— Има ли го наистина? — попита Вин.
	— Единайсетият метал? Разбира се — нали ти го показах?
	— Не това имам предвид — отвърна тя. — Дали са верни легендите? А ти не лъжеш.
	Келсайър се наведе към нея, смръщил вежди.
	— Много си пряма, Вин.
	— Такава съм.
	Усмивката му се разшири.
	— Отговорът е не. Не те лъжа. Легендите са верни, макар че ми беше нужно известно време, за да се добера до тях.
	— И онова късче, което ми показа, наистина е Единайсетият метал?
	— Така мисля.
	— Но не знаеш как да го използваш.
	Келсайър помисли и призна:
	— Да. Не зная.
	— Това не е много успокоително.
	Келсайър сви рамене и отново се загледа през прозореца.
	— Дори и да не открия тайната навреме, съмнявам се лорд Владетеля да се окаже чак такъв проблем, какъвто смяташ. Той е могъщ аломант, но не знае всичко — иначе досега щеше да е мъртъв. Той не е всесилен, защото ако беше, нямаше да му се налага да екзекутира нещастните скаа, за да сплаши населението. Не зная какво е той, но е по-скоро човек, отколкото божество. Написаното в дневника… това са думи на простосмъртен. Истинската му сила се крепи на армията и богатството. Ако ги премахнем, няма да има с какво да попречи на рухването на империята.
	Вин смръщи вежди.
	— Келсайър, той може да не е божество… но е нещо различно. Днес, на площада, усещах натиска му върху чувствата си дори докато горях мед.
	— Невъзможно, Вин. — Келсайър поклати глава. — Ако беше така, инквизиторите щяха да засичат аломантия дори когато наблизо има Задимител. Защо иначе преследват Мъгливите и ги изтребват?
	Вин сви рамене.
	— Ти знаеш, че лорд Владетеля е силен — продължи Келсайър, — и затова ти се струва, че продължаваш да го усещаш, макар това вече да е невъзможно.
	„Може би е прав — помисли тя. — Все пак е аломант много по-отдавна от мен. Но… но аз наистина почувствах нещо, нали? И инквизиторът едва не ме уби — по някакъв начин бе успял да ме намери в мрака и дъжда. Все трябва да е доловил нещо“.
	Реши засега да не си блъска главата над този въпрос.
	— Единайсетият метал. Не може ли просто да го опитаме, за да проверим какво прави?
	— Не е толкова лесно. Помниш ли, когато ти казах никога да не разпалваш метал извън десетте?
	Вин кимна.
	— Паленето на друг метал може да е смъртоносно — продължи Келсайър. — Дори погрешната смес на сплавта може да има тежки последици. Ако греша за Единайсетия метал…
	— Ще те убие — довърши тихо тя. Келсайър кимна.
	„Значи не си толкова уверен, колкото се преструваш.
	Иначе досега да си го пробвал“.
	— Точно това си искал да намериш в дневника — сети се тя. — Ключ за това как се използва Единайсетият метал.
	— Да. Но поне досега не можем да се похвалим с напредък. Никъде в дневника не се споменава за аломантия.
	— Но пък се говори за ферохимия.
	Келсайър я погледна.
	— Сейзед ли ти разказа за това?
	Вин сведе поглед.
	— Аз… го принудих.
	Келсайър се разсмя.
	— Чудех се какво ли съм пуснал по широкия свят, като те научих на аломантия. Разбира се, моят учител вероятно е бил спохождан от сходни мисли.
	— Бил е прав да се безпокои.
	— Разбира се, че е бил прав.
	Вин се усмихна. Слънцето вече се беше скрило и из въздуха витаеха първите тъмни петна на мъглите.
	— Сейзед обаче нямаше време да ми разкаже подробно за ферохимията. Какви са нейните възможности? — Очакваше Келсайър да й се скара, че го пита.
	— Ферохимията е изцяло вътрешен процес — обясни той с леко презрение. — Може да прави същите неща като пютриума и калая — дава сила, издръжливост, остро зрение, — но всяко свойство трябва да се съхранява отделно. Може да подсилва и много други неща — неща, които аломантията не докосва. Спомени, физическа бързина, ясна мисъл… дори характеристики като тегло и възраст.
	— Значи е по-силна от аломантията?
	Келсайър сви рамене.
	— Ферохимията няма външни сили — тя не може да Тласка или да Тегли чувства, нито да извършва Стоманено тласкане и Желязно дърпане. А най-голямото й ограничение е, че трябва да натрупваш тези умения, като ги извличаш от тялото си. Искаш да си дваж по-силен? Ще трябва да прекараш няколко часа в принудителна отмала, за да събереш сила. Искаш да оздравяваш бързо — доста време ще се наложи да се чувстваш болен. В аломантията самите метали са гориво — по принцип можем да използваме свойствата им, докато разполагаме с материал за горене. Във ферохимията металите са само средство за складиране — горивото е собственото ти тяло.
	— Тоест не можеш просто да крадеш металните запаси на някой друг, така ли?
	— Не става. Ферохимиците могат да използват само собствените си запаси. Та на въпроса ти — не. Не бих казал, че ферохимията е по-силна от аломантията. И двете имат своите предимства и ограничения. Например аломантът може да разпалва метала до определени граници, които поставят ограничения на способностите му. Ферохимиците нямат подобни ограничения, а когато натрупат два пъти повече сила за час, могат да са три пъти по-силни за по-кратък период — или дори четири, пет, шест пъти за още по-къси периоди.
	Вин присви очи.
	— Изглежда ми доста голямо предимство.
	— Така е — потвърди Келсайър, бръкна под наметалото си и извади стъкленица с няколко топчета атиум. — Но пък ние имаме _това_. Няма значение, ако ферохимикът е силен за петима — щом знаем какво ще направи след миг, пак ще го победим.
	Вин кимна.
	— Ето — рече Келсайър, взе едно от топчетата, извади друга стъкленица, пълна с обикновен алкохолен разтвор, и го пусна вътре. — Вземи едно от тези. Ще ти потрябва.
	— Тази вечер? — учуди се Вин.
	Келсайър кимна.
	— Но нали очакваме само Марш?
	— Възможно е — рече той. — Но представи си, че принудителите са го заловили и са го накарали да напише писмото. А може би го преследват, или са го измъчвали и той е издал за срещата. Марш е на много опасно място — мисли за това като за твоите балове, само дето вместо благородници си заобиколена от принудители и инквизитори.
	Вин потрепери.
	— Май имаш право. — Мушна стъкленицата с атиума в пояса си. — Знаеш ли, нещо не е наред с мен. Дори престанах да мисля колко скъпо е това нещо.
	— Аз пък никога не съм мислил за това.
	— Това е, защото… — Вин млъкна и неволно погледна ръцете му. Обикновено той носеше ризи с дълги ръкави и ръкавици, за да прикрива белезите си. Но Вин знаеше, че са там. Хиляди дребни драскотини, насложени една върху друга.
	— Както и да е — рече Келсайър, — права си за дневника — надявах се да спомене там Единайсетия метал. Но никъде не се говори за аломантия. Само за ферохимия. Двете сили са сходни в много отношения, сякаш се опитва да ги сравнява.
	— Може би се е опасявал, че някой ще го прочете, а не е искал да се издава като аломант.
	— Възможно е. Не е изключено също така тогава все още да не се е бил Преобразил. Каквото и да се е случило в Териските планини, то го е променило от герой в тиран и може би е отслабило силата му. Няма да узнаем, докато Сейзед не приключи с превода.
	— Близо ли е до края?
	— Остава му съвсем малко — надявам се най-важната част. Досега съм леко разочарован от написаното. Лорд Владетеля дори не ни казва какво ще търси в онези планини. Твърди, че го прави, за да защити целия свят, но може би само се хвали.
	„Не ми се струва да се хвали — помисли Вин. — По-скоро е обратното“.
	— Както е да е. Скоро ще узнаем истината.
	Вече се стъмваше и Вин разпали калай, за да вижда. Улицата под прозореца постепенно се озари в странна призрачна светлина, смесица от сенки и сияния, в резултат от подсиленото й с калай зрение. Тя знаеше, че всъщност е почти непрогледен мрак. Ала въпреки това можеше да вижда. Не както при дневна светлина — всичко беше леко замъглено, — но все пак различаваше отделните предмети.
	Келсайър погледна джобния си часовник.
	— Колко още? — попита Вин.
	— Половин час. Стига да дойде навреме — в което се съмнявам. Той е мой брат все пак.
	Вин кимна и опря лакти на перваза. Чувстваше се по-спокойна, след като Келсайър й бе дал атиум.
	Сепна се. Мисълта за атиума й напомни за нещо друго — също важно. Нещо, за което не се бе сещала от доста време.
	— Пропусна да ми кажеш за Деветия метал! — обвини го тя.
	Келсайър повдигна рамене.
	— Казах ти, че не е нищо важно.
	— И все пак. Какво представлява той? Някаква сплав?
	Келсайър поклати глава.
	— Не. Последните два метала не са от същата категория като предишните осем. Деветият метал е злато.
	— Злато? — попита Вин. — Това ли е? Можех да пробвам с него много отдавна!
	Келсайър се засмя.
	— Разпалването на злато е… неприятно преживяване.
	Вин присви очи, обърна се и погледна през прозореца.
	„Ще видим“.
	— Смяташ сама да опиташ, нали? — позна той. Вин не отговори.
	Келсайър въздъхна, бръкна под наметалото си и извади златен боксинг и пила.
	— Трябва и ти да си носиш. Постарай се обаче златото да е от най-чиста проба.
	— А ако не е? Какво ще стане?
	— Ще разбереш — отвърна той и изпили прашинка злато от монетата. — Помниш ли главоболието от пютриумната умора?
	— Да, разбира се.
	— При некачествените метали е по-тежко. Много по-тежко. Когато имаш възможност, гледай да си набавиш метали — във всеки град има готови смеси за аломант и. Повечето търговци се стараят стоката им да е първо качество — ядосан Мъглороден с главобол не е клиентът, с когото биха искали да си имат работа. — Приключи с пиленето, събра няколкото прашинки и ги загъна в кърпа. Отдели една и я глътна.
	— Вкусно — рече с усмивка и й подаде кърпата. — Хайде, опитай. Само не забравяй, че те чака странно преживяване.
	Вин кимна, изведнъж разтревожена. „Никога няма да разбера, ако не опитам“ — напомни си, лапна една прашинка и я глътна с вода от манерката.
	Веднага усети наличието на нов метален запас — непознат, различен от досегашните. Погледна Келсайър, въздъхна и разпали златото.
	Намираше се едновременно на две места. Виждаше се и пак се виждаше. Едната от двете беше странна жена, различна от момичето, което познаваше. Това момиче беше внимателно и предпазливо — момиче, което никога не би разпалило непознат метал само защото така му казва някакъв човек. А жената бе глупава — забравила всички онези неща, които й бяха помогнали да оцелее толкова дълго. Пиеше от чаши, налети за други. Фамилиарничеше с непознати. Не внимаваше с хората около себе си. Беше изгубила много от предишната си предпазливост.
	Другата Вин бе олицетворение на неща, които тази Вин тайно ненавиждаше. Беше по-скоро като дете. Слаба, почти мършава, тя бе самотна, изпълнена с омраза и недоверие. Не обичаше никого и никой не я обичаше. Непрестанно си повтаряше, че това не я интересува. Имаше ли въобще за какво да се живее? Все трябваше да има някакъв начин на живот не толкова жалък като този. Все трябваше да има.
	Вин беше и двете. Стоеше на две места, командваше две тела, едновременно беше момиче и жена. Посегна с неуверени, колебливи ръце — по една на всяка от двете — и се докосна по лицето.
	Възкликна уплашено и всичко изчезна. Усети внезапен прилив на чувства, усещане за собствената си безполезност, объркване. Нямаше столове и тя седна на пода, опря гръб на стената и обгърна коленете си с ръце.
	Келсайър сложи ръка на рамото й.
	— Всичко е наред.
	— Какво беше това? — прошепна тя.
	— Златото и атиумът се допълват като останалите двойки метали — обясни той. — Атиумът ти позволява да надзърнеш за кратко в бъдещето. Златото действа по сходен начин, но отваря за теб миналото. Или, по-точно, ти дава възможност да видиш друга своя версия, ако нещата в миналото са протекли различно.
	Вин потрепери. Усещането да бъде двама души едновременно, да се вижда раздвоена, беше потискащо, дори зловещо. Тялото й все още трепереше, разсъдъкът й… беше сериозно разклатен.
	За щастие всичко това отминаваше бързо.
	— Напомни ми друг път да те слушам — въздъхна тя. — Или поне когато говориш за аломантия.
	Келсайър се засмя.
	— Опитвах се да отложа този момент. Но все някога трябваше да пробваш. Ще го преживееш.
	— Вече… почти ми мина. Но не беше видение, Келсайър. Беше _истинско_. Можех да я докосна — другата аз.
	— Вярно е, че така изглежда. Но тя не е била тук — поне аз не я видях. Това е халюцинация.
	— Атиумните видения не са халюцинация — посочи Вин. — Сенките наистина показват какво ще направят хората.
	— Вярно. Не зная. Златото е странно, Вин. Не мисля, че някой го разбира. Моят учител, Геммел, казваше, че златната сянка е човек, който не съществува — но би могъл да съществува. Човек, какъвто си щял да бъдеш, ако си взимал други решения. Разбира се, самият Геммел беше малко луд, така че не съм сигурен дали трябва да вярвам на всичко, което ми разправяше.
	Вин кимна. Изглежда, поне засега нямаше да научи нещо повече за златото. Не смяташе да го разпалва, поне ако не се налага. Продължаваше да седи и да чака да настъпи жадуваното равновесие на ума. Келсайър се върна при прозореца и след малко се обърна и я погледна.
	— Дойде ли? — попита тя и се изправи.
	— Да. Искаш ли да останеш тук и да си отдъхнеш още малко?
	— Не.
	— Добре тогава. — Той подреди на перваза часовника, пилата и останалите стъкленици. — Да вървим.
	Не излязоха през прозореца — Келсайър не искаше да прави впечатление, макар че този район на Чупките бе почти безлюден и Вин не знаеше какво го притеснява. Напуснаха сградата по паянтовото стълбище, после мълчаливо пресякоха улицата.
	Къщата, избрана от Марш за среща, бе в още по-окаяно състояние. Липсваше входна врата, само останките й се въргаляха на пода. Стаята, в която влязоха, миришеше на мухъл и сажди и Вин сбърчи нос, за да не кихне.
	Някаква сянка в дъното се обърна при шума от стъпките им.
	— Кел?
	— Аз съм. И Вин.
	Когато приближиха, Вин видя, че Марш присвива късогледо очи в мрака, и се досети, че макар тя да го вижда съвсем ясно, за него те са само силуети. Отсрещната стена на къщата бе съборена и мъглите свободно навлизаха вътре, плътни като отвън.
	— Имаш министерски татуировки? — учуди се Вин.
	— Разбира се — отвърна Марш с обичайния си неприветлив глас. — Нали се представям за дякон.
	Татуировките бяха съвсем оскъдни — очевидно Марш играеше ролята на новак. Тъмните линии обграждаха очите му и извиваха навън като назъбени линии на светкавица. Една от линиите беше по-плътна, яркочервена, и се спускаше надолу покрай скулата. Вин познаваше този знак — знака на принудителите от Инквизиторския отдел. Марш не само се беше внедрил в Министерството, а бе избрал най-опасната служба.
	— Но сега ще трябва да ги носиш винаги — продължи тя. — Където и да отидеш, ще те смятат за принудител.
	— Това е част от цената, за да проникне в Министерството, Вин — обясни тихо Келсайър.
	— Няма значение — рече Марш. — И без това не си падах много по забавленията. Вижте, може ли да побързаме? Съвсем скоро ме очакват на друго място. Принудителите водят доста напрегнат живот и имат само броени минути лично време.
	— Е, добре — въздъхна Келсайър. — Предполагам, че внедряването е станало без проблеми, нали?
	— Всичко мина добре — потвърди Марш. — Даже прекалено добре. Очаквах да срещна известни затруднения, тъй като не съм преминал петгодишно обучение като останалите дякони. Стараех се да отговарям точно на въпросите и да изпълнявам стриктно задълженията си. Но изглежда, знам повече за Министерството дори от някои служители там. Със сигурност съм по-компетентен от новопостъпилите и преланите го забелязаха.
	Келсайър се засмя.
	— Винаги си постигал лесно целите си.
	Марш изсумтя, после продължи:
	— Както и да е, познанията ми — да не говорим за уменията ми на Издирвач — ми позволиха да спечеля известна репутация. Не съм сигурен дали е правилно да ставам обект на вниманието на преланите, биографията ми няма да издържи на щателно проучване, ако с нея се захване някой инквизитор.
	Вин се намръщи.
	— Казал си им, че си Мъглив?
	— Разбира се, че им казах — отвърна Марш. — Министерството — и особено Инквизиторският отдел — приема охотно на служба Издирвачи с благороднически произход. Тъкмо тази част от биографията ми ме спасява от излишни въпроси за миналото. Те се радват, че ме имат, въпреки факта, че съм доста по-възрастен от останалите дякони.
	— Освен това — обади се Келсайър — трябваше да им каже, че е Мъглив, за да го допуснат до тайните министерски секти. Повечето старши принудители са Мъгливи от един или друг вид. И изглежда се подкрепят помежду си.
	— И съвсем оправдано — каза Марш. — Кел, Министерството е много по-компетентно, отколкото предполагахме.
	— Какво искаш да кажеш?
	— Те използват своите Мъгливи. Използват ги добре. Имат бази на различни места из града — Усмирителни станции, както ги наричат. Във всяка стоят по няколко министерски Усмирители, чиято единствена задача е да потискат и успокояват чувствата на всички в околността.
	Келсайър подсвирна.
	— И колко са тези станции?
	— Поне десетина — отвърна Марш. — Повечето са в бедняшките квартали. Те знаят, че скаа са покорни, но искат да са съвсем сигурни, че ще си остават покорни.
	— Дяволите да го вземат! — изруга Келсайър. — Винаги съм се чудел защо тукашните скаа изглеждат по-обезверени от останалите. Нищо чудно, че срещахме затруднения при вербуването. Тези нещастници са постоянно под въздействие на Усмирители!
	— Да. А Усмирителите на Министерството са доста добри. По-добри дори от Бриз. Занимават се с това по цял ден. И тъй като не искат от теб нищо конкретно — само поддържат определени емоционални граници, — са трудни за откриване. Всяка група има Задимител, за да я прикрива, както и Издирвач, който следи преминаващите в околността аломанти. Предполагам, че от тях инквизиторите получават указания кого да следят — хората обикновено не разпалват метали в близост до принудител, но в бедняшките квартали са по-небрежни.
	— Можеш ли да ни съставиш списък на тези станции? Трябва да знаем къде са тези Издирвачи, Марш.
	— Ще се опитам. Точно сега отивам в една такава станция — персоналът се сменя само нощем, та всичко да се запази в тайна. Началството ми е хвърлило око и ми позволи да посетя няколко такива станции, за да навляза в работата. Ще се опитам да ти направя списък. Обаче… внимавай какво ще правиш с тази информация, ясно? Трябва да сме много предпазливи, Кел. Министерството поддържа тези станции от доста време. Сега, когато знаем за тях, имаме сериозно предимство. Не бива да го похабяваме.
	— Няма — обеща Келсайър. — А какво ще кажеш за инквизиторите? Откри ли нещо за тях?
	— Те са… странни, Кел. Изглежда, притежават всички аломантични сили и предполагам, че са Мъглородни. Не можах да науча много за тях — макар че поне знам, че остаряват.
	— Наистина? — попита заинтригувано Келсайър. — Значи не са безсмъртни?
	— Не са — отвърна Марш. — Принудителите казаха, че от време на време инквизиторите се сменят. Тези същества са надарени с дълъг живот, но накрая и те умират от старост. И тогава наемат нови от средите на благородниците. Те са хора, Кел — само че са… променени.
	— Щом умират от старост, значи могат да умрат и от друго, нали?
	— Това си мислех и аз — потвърди Марш. — Ще се опитам да науча още. Инквизиторите не общуват много с обикновените принудители — между двете групи съществува политическо напрежение. Лорд преланът е глава на църквата, но инквизиторите смятат, че те трябва да държат юздите.
	— Интересно — бавно каза Келсайър. Вин почти усещаше как умът му преработва новата информация.
	— Както и да е, трябва да вървя — заяви Марш. — Ще се наложи да тичам и сигурно пак ще закъснея.
	Келсайър кимна и Марш тръгна към вратата, като пазеше от мръсотията новото си расо.
	— Марш — обади се Келсайър тъкмо преди брат му да излезе.
	Марш се обърна.
	— Благодаря ти — рече Келсайър. — Мога само да си представя колко е опасно.
	— Не го правя за теб, Кел. Но съм трогнат от съчувствието. Ще се опитам да ти пратя ново съобщение веднага щом събера още информация.
	— Внимавай — предупреди го Келсайър.
	Марш се изгуби в мъгливата нощ. Келсайър постоя още малко насред стаята, загледан след брат си.
	„Не се преструва — помисли Вин. — Наистина се тревожи за брат си“.
	— Да вървим — заяви Келсайър. — Ще те преместим в имението Реноа — след няколко дни Къща Лекал организира бал и трябва да присъстваш.


	28.


	Понякога моите сподвижници ме обвиняват, че се тревожа и се съмнявам прекалено много. Но макар да не мога да свикна с ролята си на герой, има едно нещо, което никога не подлагам на съмнение: хуманната цел на нашето пътуване.
	Дълбината трябва да бъде унищожена. Аз съм я виждал, чувствал съм я. Името, с което сме я нарекли, струва ми се, е твърде слабо. Да, тя е дълбока и неизмерима, но също така е и ужасна. Мнозина не осъзнават, че тя е разумна, но аз съм влизал в контакт с ума й, такъв, какъвто е, при няколкото случая, когато се изправях срещу нея.
	Това е твар, посветила се на разрухата, лудостта и покварата. Тя ще унищожи нашия свят не защото го мрази, а защото така я подтиква същината й.

	Балната зала беше като вътрешност на пирамида. Дансингът бе разположен върху висока до кръста платформа в самия център на помещението, а масите бяха подредени на четири сходни платформи около него. Слугите притичваха по проходите между платформите, за да поднасят храна на вечерящите благородници.
	Четири реда балкони обрамчваха пирамидалната зала, всеки малко по-близо до върха и по-издаден над дансинга. Макар че залата бе добре осветена, балконите тънеха в сенки. Замисълът на този проект бе вниманието да се съсредоточи върху най-отличителната черта от вътрешния дизайн — малките изрисувани прозорци покрай балконите.
	Лекалови се хвалеха, че докато другите Цитадели имат големи прозорци, техните са най-добре изрисувани. Вин трябваше да признае, че наистина са впечатляващи. През последните месеци беше виждала много витражи и вече ги приемаше за нещо естествено. Но прозорците в Къща Лекал караха другите да изглеждат посредствени. Всеки бе истинско, неподправено произведение на изкуството във великолепни цветове. Екзотични животни в скок, примамливи далечни пейзажи и портрети на горди благородници.
	Имаше, разбира се, и задължителните картини от Възнесението. Вин вече познаваше повечето и с изненада откри, че са свързани с неща, които е чела в дневника. Изумруденозелени хълмове. Стръмни планини, чиито върхове са като разпенени вълни. И… чернота. Дълбината. Хаотичната, разрушаваща всичко твар.
	„Която той е победил — помисли Вин. — Но… какво може да е това?“ Може би краят на дневника щеше да разрие още.
	Вин поклати глава, излезе от сепарето с черните прозорци и продължи да се разхожда по втория балкон. Тази вечер бе облякла снежнобяла рокля — облекло, каквото дори не си бе представяла в живота си на скаа. Откак се помнеше, саждите и пепелта бяха неотменна част от съществуването й, та нищо чудно, че девствената чистота на бялото й се бе струвала непостижима. Тази мисъл правеше дрехата още по-скъпа. Вин се молеше никога да не забрави онзи, предишния си възглед за живота — благодарение на него сега можеше да сравнява нещата. И да цени онова, което най-много харесваше у благородниците.
	Продължи да крачи по балкона и да дебне плячката си. Пъстри цветове бликаха от осветените отвън прозорци и хвърляха отражения по пода. Повечето прозорци бяха в дълбоки ниши и оставяха балконите да тънат в сенки. Вин престана да обръща внимание на картините — беше ги разглеждала при предишното си посещение в Къща Лекал. Тази нощ имаше работа.
	Откри жертвата си в източния край на балкона. Лейди Клис разговаряше с малка група гости и Вин забави крачка и се престори, че разглежда един прозорец. Групата на Клис скоро се разпадна — човек не можеше да поема твърде големи дози от нея — и нисичката жена закрачи към Вин.
	Вин се обърна с престорена изненада.
	— О, лейди Клис! Не съм ви виждала цяла вечер.
	Клис спря, очевидно ентусиазирана от възможността да поговори с нов човек.
	— Лейди Валет! Пропуснахте бала на лорд Кейб миналата седмица. Надявам се не заради неразположение като онзи път?
	— Не — отвърна Вин. — Прекарах вечерта с чичо ми.
	— О! — възкликна разочаровано Клис. Неразположението щеше да е по-интересно за клюка. — Какво пък, и това е добре.
	— Чух, че сте имали интересни новини за лейди Трен-Педри Делуз — подхвана предпазливо Вин. — Аз самата също научих някои любопитни неща напоследък. — Намекваше, че биха могли да обменят сведения.
	— О, това ли? — рече разпалено Клис. — Ами, разправят, че Трен-Педри не се интересува от обвързване с Къща Айми, макар баща й да твърди наляво-надясно, че скоро щяло да има сватба. Но нали ги знаете какви са синовете на Айми? Федрен е абсолютен палячо.
	Вин въздъхна мислено. Клис продължаваше да говори, без дори да се интересува какво има да сподели Вин. „Да действаш деликатно с тази жена е като да се опитваш да продадеш парфюмирана вода на скаа от плантация“.
	— Ах, това наистина е интересно — прекъсна я тя. — Дали колебанието на Трен-Педри не произтича от връзките на Къща Айми с Къща Хастинг?
	Клис се замисли.
	— Че какво значение има това?
	— Ами, всички знаем какво готвят в Къща Хастинг.
	— Всички ли знаем? — попита Клис.
	Вин се престори на сконфузена.
	— О, значи още не се е разчуло. Моля ви, лейди Клис, забравете, че съм казвала нещо.
	— Да забравя? Разбира се, вече е забравено. Но не можете да спрете дотук. Та какво искахте да кажете?
	— Не бива да го споделям с никого — въздъхна Вин. — Това е нещо, което чух да разправя чичо ми.
	— Чичо ви? — повтори Клис с нарастващо нетърпение. — И какво каза? Знаете, че можете да ми имате доверие.
	— Ами… — Вин се престори на разколебана. — Каза, че Къща Хастинг местела част от запасите и средствата за производство в плантацията в Южната провинция. Чичо ми беше доволен — Хастингови са се отказали от някои свои договори и той възнамерява да заеме тяхното място.
	— Местят… Чакайте, защо ще го правят, освен ако не са решили да напуснат града?
	— Кой може да ги вини? Искам да кажа, кой би рискувал след онова, което се случи с Къща Текиел?
	— Кой наистина? — повтори Клис. Буквално трепереше от нетърпение да сподели наученото с други.
	— Както и да е, може да са само слухове — вметна Вин. — Затова смятам, че не бива да казвате на никого.
	— Разбира се — рече Клис. — Ах… ще ме извините ли? Трябва да ида да се освежа.
	Вин кимна и я изпрати с поглед, докато тя се спускаше забързано по стълбите. Усмихна се. Къща Хастинг въобще не подготвяше преместването си, Хастингови бяха една от най-силните фамилии в града и бе малко вероятно да го напуснат. Но от няколко дни Доксон фалшифицираше документи, които — след като бъдеха доставени на подходящи места — щяха да потвърдят думите й.
	Ако всичко минеше добре, съвсем скоро градът щеше да очаква напускането на Хастинг. Съюзниците им щяха да се изкушат да последват примера им. Купувачите на оръжия щяха да се обърнат към други търговци, уплашени, че Хастингови няма да могат да изпълнят договорите. А след като Хастингови не се преместеха, хората щяха да го сметнат за проява на нерешителност. Хастингови щяха да изгубят част от съюзниците си, доходът им щеше да намалее и тогава нищо чудно да са следващата пропаднала Къща.
	Но с това проблемът за Къща Хастинг нямаше да приключи. Хастингови бяха известни с интригите си и хората щяха да повярват, че готвят тайна евакуация. В добавка Хастинг бяха силна търговска къща — което означаваше, че разчитат на изпълнението на договорите, за да оцелеят. Къща с такъв източник на печалби обаче имаше една очевидна слабост. През последните няколко десетилетия лорд Хастинг бе работил упорито, за да разшири влиянието на Къщата, и с това бе разтеглил ресурсите й до техния предел.
	Много други Къщи бяха далеч по-стабилни. Вин въздъхна, обърна се и продължи да се разхожда по балкона, като току поглеждаше големия часовник, окачен на отсрещната стена.
	Къща Венчър нямаше да падне лесно. Тя си оставаше могъща благодарение на собственото си състояние и макар че участваше в някои търговски спогодби, не разчиташе на тях, за да оцелее. Венчърови бяха достатъчно богати и силни, за да пострадат само от някоя неудачна сделка.
	В известен смисъл тази стабилност беше от полза за Вин. Къщата нямаше видими слабости и може би Келсайър нямаше да й се разсърди, ако не открие някакъв начин да я разклатят. В края на краищата не беше необходимо да я унищожават, макар че ако успееха, това само щеше да подпомогне осъществяването на плана.
	Каквото и да станеше, Вин искаше да е сигурна, че Венчърови няма да последват участта на Къща Текиел. Със срината репутация и разклатено финансово състояние Текиелови се бяха опитали да напуснат града — и тази последна проява на слабост се оказа фатална. Някои от благородниците във фамилията бяха убити, останалите бяха открити сред изгорелите останки на запалените ладии, вероятно нападнати от бандити. Вин обаче знаеше, че в подземния свят няма група, която да дръзне да посегне на аристократи.
	Келсайър все още не бе открил коя Къща стои зад убийствата, но в Лутадел никой не се интересуваше от виновника. Къща Текиел си бе позволила да прояви слабост, а няма нищо по-срамно за една аристократична фамилия от това да не може да се издържа. Келсайър се оказа прав: макар по баловете да разговаряха любезно, благородниците бяха готови да се избиват по улиците, ако това ще им донесе полза.
	„Като бандите са — помисли тя. — По нищо не се различават от обикновените хора в бордеите“.
	Привидната изисканост само нажежаваше атмосферата допълнително. Под повърхността се подготвяха планове, убийства и — което бе най-важното — там действаха Мъглородните. Нямаше нищо случайно в това, че всички последни балове се охраняваха от тежковъоръжени стражници — с и без ризници. Сега забавите имаха допълнителната задача да демонстрират сила.
	„Елънд е в безопасност — каза си тя. — Каквото и да си мисли за семейството си, те са свършили отлична работа, за да заемат толкова високо място в лутаделската йерархия. Той е наследникът, длъжни са да го пазят от убийците“.
	Щеше й се да е малко по-убедена. Знаеше, че Шан Елариел подготвя нещо. Къща Венчър може и да беше в безопасност, но понякога Елънд се излагаше твърде много на показ. Ако Шан предприемеше нещо лично срещу него, Венчърови можеха да понесат удара, но не и Вин.
	— Лейди Валет Реноа — произнесе един глас. — Струва ми се, че закъсняхте.
	Вин се обърна. Беше Елънд, седеше на скамейката в една тъмна ниша зад нея. Тя се усмихна, погледна часовника и установи, че наистина са изминали няколко минути след часа, в който му бе обещала да се срещнат.
	— Лоша привичка, с която ме зарази един приятел — оправда се тя.
	— О, не казвам, че е лоша — усмихна се Елънд. — Напълно в реда на нещата е една дама да не проявява точност. В края на краищата джентълменът е този, който трябва да чака, или поне така ме е учила майка ми.
	— Изглежда, е доста мъдра жена — отбеляза Вин. Нишата бе достатъчно голяма за двама души, ако седят близо един до друг. Тя седна до него, с лице към сияещия прозорец. Краката им лекичко се допираха.
	— Не съм сигурен в това — възрази Елънд. — В края на краищата е избрала баща ми.
	— С което е станала член на една от най-могъщите фамилии в Последната империя. Едва ли би се справила по-добре — освен ако не се беше омъжила за самия лорд Владетел. Но доколкото знам, той не си търси жена.
	— И жалко — рече Елънд. — Ако си имаше половинка в живота, нямаше да е толкова мрачен.
	— Предполагам, че това зависи от жената. — Вин погледна към една малка група, която мина по коридора. — Това място не е чак толкова усамотено. Хората ни гледат с подозрение.
	— Вие сте тази, която дойде при мен — засмя се Елънд.
	— Да, но не мислех, че това може да накара присъстващите да клюкарстват по наш адрес.
	— Нека си клюкарстват — подхвърли нехайно Елънд.
	— Защото това ще ядоса баща ви?
	Елънд поклати глава.
	— Това вече не ме интересува, Валет. — Наведе се към нея. Вин усещаше дъха му. Постоя така няколко секунди, после прошепна: — Мисля, че ще ви целуна.
	Вин потрепери лекичко.
	— Не бих искала да го правите, Елънд.
	— Защо?
	— Доколко всъщност ме познавате?
	— Не толкова, колкото бих искал.
	— И не толкова, колкото е нужно. — Вин го погледна в очите.
	— Ами кажете ми.
	— Не мога. Не точно сега.
	Елънд постоя наведен още малко, кимна и се отдръпна. Изправи се и се отдалечи към парапета.
	— Тогава да се поразходим?
	— Да — отвърна Вин облекчена. И малко разочарована.
	— Чудесно. И без това в тази ниша е твърде тъмно, за да се чете.
	— Да не сте посмели — сряза го тя и крадешком погледна книгата, която се подаваше от джоба му. — Четете, когато сте с друг, не и с мен.
	— Но нали така се запознахме!
	— И така можем да приключим познанството — отвърна тя и го улови под ръка.
	Елънд се усмихна. Не бяха единствената двойка, която се разхождаше по балкона; долу на дансинга още няколко се въртяха бавно на тихата музика.
	„Изглежда толкова мирно. А само преди няколко дни мнозина от тези хора седяха и гледаха със скучаещ вид как обезглавяват жени и деца“.
	Усещаше ръката на Елънд, топлината на тялото му. Келсайър казваше, че се усмихва, защото иска да извлече колкото се може повече радост от света — да се наслаждава на кратките мигове щастие. Докато се разхождаше под ръка с Елънд, тя започна да разбира как се чувства.
	— Валет… — подхвана Елънд бавно.
	— Да?
	— Искам да напуснеш Лутадел.
	— Какво?!
	Той спря, обърна се и я погледна.
	— Много мислих за това. Може би не си даваш сметка, но в града е станало опасно. Много опасно.
	— Зная.
	— В такъв случай осъзнаваш, че точно сега една малка Къща без съюзници няма място в Централната област — продължи той. — Чичо ти е наистина смел мъж, след като дойде тук и успя да си създаде място, но избра неподходящия момент. Аз… струва ми се, че нещата съвсем скоро ще излязат изпод контрол. А когато това се случи, не мога да гарантирам безопасността ти.
	— Елънд, чичо ми знае какво прави.
	— Говорим за различни неща, Валет. Сриват се цели Къщи. Текиелови бяха избити от бандити — макар че това е дело на Къща Хастинг. И те няма да са последните жертви, преди тази история да приключи.
	Вин отново се сети за Шан.
	— Но поне ти си в безопасност, нали? Къща Венчър… тя не е като другите. Искам да кажа, че е стабилна.
	Елънд поклати глава.
	— Валет, ние сме по-уязвими от останалите.
	— Но нали разчитате на огромно богатство? Не на договори.
	— Може да не им даваме гласност. Но ги има. Преструваме се на много богати и другите вярват, че имаме повече, отколкото е в действителност. Но с данъчното бреме на лорд Владетеля… единственият начин да поддържаш властта си е като печелиш. Тайни приходи.
	Вин се намръщи, а Елънд се наведе към нея и продължи шепнешком:
	— Валет, семейството ми добива атиум за лорд Владетеля. Оттам идват богатствата ни. В известен смисъл нашата стабилност зависи от прищевките на лорд Владетеля. Той не обича да се занимава с добива, но ужасно се ядосва, ако темпът на доставките се забави.
	„Трябва да научиш повече! — подканяше я инстинктът. — Това е тайна, важна за Келсайър“.
	— О, Елънд — прошепна тя. — Не биваше да ми казваш тези неща.
	— Защо? — попита той. — Аз ти вярвам. Виж, искам да си дадеш сметка колко е опасна обстановката. Напоследък имаме затруднения с доставките на атиум. Това е откакто… е, отпреди няколко години. Нещата се промениха. Баща ми не успява да изпълни квотата, определена му от лорд Владетеля, и последния път, когато това се случи…
	— Какво?
	— Ами… — Той я погледна обезпокоено. — Да речем, че скоро Венчърови могат да се окажат в беда. Валет, лорд Владетеля разчита на този атиум — той е основното му средство за упражняване на контрол върху благородниците. Къща без атиум не може да се защитава от Мъглородните. Като поддържа голям запас, лорд Владетеля контролира пазара и увеличава неимоверното си богатство. Финансира армията чрез изкуствено създаден атиумен дефицит, като продава оскъдни количества месечно. Ако познаваше малко по-добре икономиката или аломантията, вероятно щеше да разбереш за какво говоря.
	„О, довери ми се още. Зная повече, отколкото си мислиш. А сега дори зная повече, отколкото би трябвало“.
	Елънд млъкна и се усмихна любезно на един минаващ наблизо принудител. Принудителят ги погледна със замислени очи изпод плетеницата от татуировки.
	Щом принудителят се отдалечи, Елънд се наведе към нея.
	— Искам да напуснеш града. Хората знаят, че ти обръщам внимание. Надявам се, ще си помислят, че го правя, за да ядосвам баща си, но въпреки това могат да се опитат да те използват. Големите къщи не биха се поколебали да смажат вашата фамилия само за да се доберат до мен и баща ми. Налага се да отпътуваш.
	— Аз… ще помисля върху това.
	— Няма много време за мислене — предупреди я Елънд. — Искам да си тръгнеш, преди да са те въвлекли в онова, което ще стане в града.
	„Вече съм въвлечена повече, отколкото предполагаш“.
	— Казах, че ще помисля — повтори тя. — Елънд, струва ми се, че би трябвало да се безпокоиш повече за себе си. Мисля, че лейди Шан Елариел ти готви удар.
	— Шан? — Той я погледна учудено. — Тя е безобидна.
	— Не мисля така, Елънд. Трябва да си внимателен.
	Той се засмя.
	— Погледни ни само… всеки от нас се опитва да убеди другия колко е опасна обстановката и всеки вироглаво се отказва да чуе събеседника си.
	Вин спря и се усмихна.
	Елънд въздъхна.
	— Няма да ме послушаш, нали? Има ли изобщо начин да те накарам да заминеш?
	— Не точно сега — отвърна тя тихо. — Виж, Елънд, не може ли поне да се насладим на това, че сме заедно? Ако нещата продължат в същата посока, няма да имаме много възможности да се виждаме.
	Той кимна. Вин виждаше, че е разтревожен, но я поведе отново по коридора. Известно време крачеха мълчаливо. После нещо привлече вниманието на Вин. Тя извади ръката си изпод лакътя му, пусна я надолу и улови неговата.
	Той я погледна и се намръщи объркано. Тя почука пръстена му и каза изненадано:
	— Метален е.
	— Чисто злато — потвърди Елънд.
	— Не се ли страхуваш, че…
	— Аломантите? — Елънд сви рамене. — Не зная… сега не ми е до тях. На плантациите не носите ли метални предмети?
	Вин поклати глава и посочи една шнола в косата си.
	— Изрисувано дърво.
	Елънд кимна.
	— Мъдро решение. Но тук, в Лутадел, малко неща са продиктувани от мъдрост. Лорд Владетеля носи метални пръстени — и благородниците го имитират. Някои философи смятат, че това е част от неговия план. Лорд Владетеля носи метални предмети, защото знае, че благородниците ще последват примера му и така инквизиторите ще имат власт над тях.
	— А ти съгласен ли си? — попита тя. — С философите?
	Елънд поклати глава.
	— Не. Лорд Владетеля… той е толкова арогантен. Чел съм за древни воини, които се хвърляли в битка без броня, за да покажат колко са храбри и силни. Нещо подобно прави и той. Носи метал, за да се хвали със силата си, да покаже, че не се страхува — че няма от какво да се страхува, — че никой не може да му стори нищо.
	„Брей — учуди се тя. — Нарича лорд Владетеля арогантен. Дали да не го подтикна да признае още нещо…“
	Елънд спря и погледна часовника.
	— Валет, боя се, че нямам повече време тази вечер.
	— Да, знам. Настъпи часът да идеш да се срещнеш с приятелите си. — И го погледна, за да види реакцията му.
	Но той не изглеждаше изненадан. Само повдигна лекичко вежди.
	— Именно. Много си наблюдателна.
	— А не е нужно човек да е кой знае колко наблюдателен. Всеки път, когато сме на гости на Хастинг, Венчър, Лекал или Елариел, ти се срещаш с едни и същи хора.
	— Моите приятели по чашка — отвърна Елънд с усмивка. — Странна група при сегашния политически климат, но така още повече ядосвам баща ми.
	— Какво правите на тези срещи?
	— Говорим за философия. Доста сме досадни — но това едва ли е изненадващо. Приказваме за власт, за политика… за лорд Владетеля.
	— И какво по-точно? За него имам предвид.
	— Ами, че не харесваме някои от деянията му в Последната империя.
	— Значи искате да го свалите?
	Елънд я изгледа странно.
	— Да го свалим? Валет, откъде ти хрумна тази мисъл? Той е лорд Владетеля — той е бог. Нищо не можем да му направим. — Той отмести поглед. — Не, аз и приятелите ми просто искаме Последната империя да е по-различна. Не можем да променим нищо сега, но може би някой ден — стига всички ние да оцелеем през следващите няколко години — ще сме в позиция да въздействаме на лорд Владетеля.
	— И какво очаквате да направи?
	— Ами например тези екзекуции преди няколко дни — заяви Елънд. — Не виждам каква е ползата от тях. Скаа се бунтуват. В отговор Министерството екзекутира няколкостотин невинни. Какво ще постигне с това, освен да разгневи населението още повече? Следващия път бунтът ще е още по-мащабен. Значи ли това, че лорд Владетеля ще нареди да обезглавят повече хора? Докога ще продължава — докато не остане нито един жив скаа?
	— А какво би направил ти, Елънд Венчър? Ако беше на власт.
	— Не зная — призна Елънд. — Чел съм много книги — дори някои, които не би трябвало, — но не открих лесни отговори. Но съм сигурен, че обезглавяването не решава никакви проблеми. Лорд Владетеля държи властта от толкова време, че би могъл да измисли и по-добър начин. Но както и да е, ще трябва да продължим по-късно…
	— Трябва да тръгваш ли? — попита тя.
	— Да. Обещах им да се срещнем и вече сигурно ме чакат. Май трябваше да ги предупредя, че ще закъснея…
	Вин поклати глава.
	— Иди да си пийнеш с приятелите. Аз ще се справя — трябва да поприказвам с още няколко души. — Време беше да се връща на работа — Бриз и Доксон бяха прекарали дълги часове в обмисляне и подготовка на лъжите, които трябваше да разпространява, и тази вечер щяха да чакат доклада й в работилницата на Клъбс.
	Елънд се усмихна.
	— Може би не бива да се тревожа толкова за теб. Кой знае — каквито сте опитни в политическите дела, току-виж скоро Къща Реноа стане най-могъщата в града, а аз ще се превърна в жалък просяк.
	Вин също се усмихна и той й се поклони — като й намигна, — след което забърза към стълбите. Вин бавно отиде до парапета и се загледа в танцуващите двойки.
	„Значи той не е бунтар — помисли си. — Келсайър пак се оказа прав. Чудя се дали някога му омръзва да познава!“
	Но въпреки това не беше разочарована от Елънд. Сигурно трябваше да си безумец, за да си помислиш, че можеш да свалиш бога-император. Самият факт, че Елънд се опитваше да мисли самостоятелно, да се отдели от масата, го правеше добър човек в очите й, такъв, който заслужава жена, която да му подобава.
	За съжаление това не беше Вин.
	„Значи Къща Венчър тайно добива атиум за лорд Владетеля — мислеше тя. — Те държат под контрол Хатсинските ями“.
	Доста несигурна позиция за една Къща — финансите им зависеха пряко от благоволението на лорд Владетеля. Елънд смяташе, че е достатъчно предпазлив, но Вин бе обезпокоена. Той не прие сериозно предупреждението за Шан Елариел — бе сигурна в това. Обърна се и тръгна с решителна крачка към долния етаж.
	Не беше трудно да открие масата на Шан — както винаги тя бе заобиколена от голям антураж подмазвачи. Вин забави крачка. Досега не се бе обръщала по своя воля към Шан. Някой обаче трябваше да защити Елънд, защото той бе твърде заслепен, за да го направи.
	Тръгна към масата. Докато се приближаваше, терисецът на Шан я оглеждаше бдително. Беше различен от Сейзед — в него като че ли липсваше същият… дух. Този човек имаше безизразно лице, като издялано от камък. Няколко дами хвърлиха неодобрителни погледи на Вин, но повечето от тях — включително и Шан — я игнорираха.
	Вин застана неловко до масата, в очакване на пауза в разговора. Но пауза не идваше. Накрая тя просто пристъпи към Шан и каза:
	— Лейди Шан?
	Шан се извърна с вледеняващ поглед.
	— Не съм те търсила, селянче.
	— Да, но намерих едни книги…
	— Вече не се нуждая от помощта ти — отряза я Шан и й обърна гръб. — Мога и сама да се справя с Елънд Венчър. А сега бъди добра и ме освободи от досадното си присъствие.
	Вин стоеше като вцепенена.
	— Но вашият план…
	— Казах, че вече нямам нужда от теб. Мислиш си, че ме познаваш откъм лошата страна, момиче? Не, това беше добрата. Не ме нервирай повече.
	Вин неволно отстъпи под впития в лицето й поглед на Шан. Изглеждаше… отвратена. И разгневена. Ревнуваше ли?
	„Сигурно се е досетила. Разбрала е, че аз не си играя с Елънд. Тя знае, че държа на него, и не иска да ми довери тайните си“.
	Отдалечи се от масата. Изглежда, щеше да се наложи да потърси друг начин, за да разбере какви са плановете на Шан.


	Въпреки това, което често казваше за себе си, Елънд Венчър не се смяташе за груб човек. Той беше по-скоро… склонен към философстване младеж. Обичаше да променя рязко насоката на разговора, за да види как ще реагират другите. Подобно на древните велики мислители, той се опитваше да достигне границите и експериментираше с неконвенционални методи.
	„Разбира се — мислеше той, докато разглеждаше брендито в прозрачната чаша, която бе вдигнал пред очите си, — повечето от тези философи са били екзекутирани по обвинение в предателство“. Не смяташе да им подражава чак дотам.
	Вечерната среща с приятелите беше приключила и неколцина от тях се преместиха в салона на Цитаделата Лекал — неголямо помещение, долепено до балната зала. Стаята бе мебелирана в тъмнозелено, креслата бяха удобни, въобще — чудесно място за четене, стига човек да е в малко по-добро настроение. Джастис седеше срещу него и пуфтеше важно с лулата си. Хубаво беше да види младия Лекал толкова спокоен. Последните няколко седмици бяха трудни за него.
	„Война на Къщите — помисли Елънд. — Какво ужасно съвпадение. Защо точно сега? Всичко вървеше толкова добре…“
	Телдън се върна с напълнена чаша.
	— Знаеш ли — обади се Джастис и посочи с лулата, — тук има прислуга, която щеше да свърши тази работа.
	— Исках да се поразтъпча — отвърна Телдън и се разположи в третото кресло.
	— И докато отиде и се върна, успя да флиртуваш поне с три жени — засмя се Джастис. — Броих ги.
	Телдън също се усмихна и отпи. Той винаги изглеждаше спокоен и уверен, независимо от ситуацията. Носеше хубав костюм, прическата му беше безупречна.
	„Може би и аз трябва да обръщам малко повече внимание на тези неща — рече си Елънд. — Валет търпи косата ми такава, каквато е, но дали няма да й хареса повече, ако е подстригана?“
	И друг път бе мислил да отиде на коафьор и шивач, но все се намираха други неща, които му поглъщаха вниманието. Напоследък се бе задълбочил в изследванията си и често закъсняваше.
	— Тази вечер Елънд е нещо смълчан — отбеляза Телдън. Макар и други млади господа да седяха наоколо, креслата на тримата бяха доближени, за да могат да разговарят на спокойствие.
	— Той си е такъв напоследък — каза Джастис.
	— Всъщност да де — рече Телдън и свъси страдалчески вежди.
	Елънд ги познаваше достатъчно добре, за да схване намека.
	— Вижте, защо се държите така? Ако имате да кажете нещо, просто го кажете.
	— Политика, приятелю — рече Джастис. — Ако не си забелязал, ние сме благородници.
	Елънд завъртя очи.
	— Добре де, ще го кажа — продължи Джастис и прокара ръка по косата си — нервен жест, който според Елънд щеше да доведе до ранното му оплешивяване. — Напоследък прекарваш доста време с онази Реноа.
	— И това има съвсем просто обяснение — рече Елънд. — Виждаш ли, аз я харесвам.
	— Лоша работа, Елънд. — Телдън поклати глава. — Лоша работа.
	— Защо? — попита Елънд. — Доколкото знам, ти се стараеш да не обръщаш внимание на разликата в положението. Виждал съм те да флиртуваш дори с хубавички слугинчета.
	— Аз не съм наследник на моята Къща — отвърна Телдън.
	— И — добави Джастис — на тези момичета може да се има доверие. Моето семейство ги е наело — знаем откъде идват, кои са родителите им.
	Елънд се намръщи.
	— Накъде всъщност биеш?
	— Има нещо странно в това момиче, Елънд — обясни Джастис. Отново беше придобил обичайния си нервен вид и бе зарязал лулата да дими на масичката.
	Телдън кимна.
	— Твърде бързо се сприятели с теб. Тя иска нещо.
	— Какво например? — попита подразнено Елънд.
	— Елънд, Елънд — въздъхна Джастис. — Не можеш да избягваш някоя игра, като твърдиш, че не искаш да я играеш. Тя ще те намери. Реноа се премести в града тъкмо когато напрежението започна да нараства и доведе със себе си непозната наследница — момиче, което веднага се сближи с най-изтъкнатите свободни млади мъже в Лутадел. Това не ти ли се струва странно?
	— Всъщност — поправи го Елънд — аз бях този, който пръв я заговори. Защото беше заела мястото ми за четене.
	— Но ще признаеш, че е подозрително колко бързо те обвърза — рече Телдън. — Елънд, ако си решил да подхващаш романтична връзка, трябва да знаеш едно нещо: можеш да се забавляваш колкото искаш с жените, но не ги допускай твърде много до себе си. Тогава започват проблемите.
	Елънд поклати глава.
	— Валет е различна.
	Приятелите му се спогледаха, после Телдън вдигна рамене и посегна към чашата. Джастис въздъхна и се протегна.
	— Както и да е, време е да си вървя.
	— Още по чашка? — предложи Телдън.
	Джастис поклати глава и пак прокара ръка по косата си.
	— Знаеш какви са родителите ми на баловете — ако не изляза да се срещна с определени хора от гостите, ще ми го натякват седмици.
	Пожела им приятна вечер и се върна в залата. Телдън продължи да надига чашата, като току поглеждаше Елънд.
	— Не мисля за нея — тросна се Елънд.
	— А за какво тогава?
	— За тазвечерната среща — отвърна Елънд. — Не съм сигурен, че ми хареса начинът, по който премина.
	— Ха! — възкликна едрият младеж и махна с ръка. — Ти си станал по-лош и от Джастис. Какво се случи с човека, който идваше на тези срещи да се отпусне и да прекара малко време с приятели?
	— Той е обезпокоен — призна Елънд. — Някои от приятелите му може да поемат по-скоро управлението на своите Къщи и той се страхува, че никой от нас не е готов.
	— Не ставай мелодраматичен — изсумтя Телдън и намигна усмихнато на слугинята, която дойде да прибере чашите. — Имам чувството, че всичко това скоро ще приключи. След няколко месеца ще се чудим защо е трябвало да си блъскаме главите.
	„Кейл Текиел няма да се върне“ — помисли Елънд.
	Разговорът секна и не след дълго Телдън също се надигна. Елънд остана още малко, разтворил „Диктати на обществото“, но не можеше да се съсредоточи. Въртеше чашата с бренди между пръстите си, без да отпива.
	„Дали Валет е още тук?“
	Може би тя също бе отишла в някоя стая за собствена сбирка.
	„Това момиче се интересува прекалено много от политика“. Може би й завиждаше — бе едва от няколко месеца в двора, а вече изглеждаше по-компетентна от него. Беше безстрашна, дръзка и… интересна. Не влизаше в нито един от стереотипите за придворна дама.
	„Дали Джастис не е прав? Тя наистина е различна от останалите жени и намеква, че има неща, които не зная за нея“.
	Опита се да прогони тези мисли. Вярно, че Валет беше различна — но беше също невинна, по свой начин. Пламенна, изпълнена с неочаквани хрумвания, енергична.
	Изглежда обаче не осъзнаваше колко опасен може да е Лутадел. Зад баловете и гостуванията се криеха опасни интриги. Какво щеше да стане, ако някой прати Мъглороден, за да се разправи с нея и чичо й? Реноа нямаше силни връзки и никой в двора не би се учудил на някакво си убийство във Фелисе. Дали чичото на Валет бе взел предпазни мерки? Дали някога въобще се бе страхувал от аломанти?
	Елънд въздъхна. Трябваше да се увери, че Валет ще си тръгне. Това беше единствената възможност.


	Елънд вече си бе дал сметка, че е пил твърде много. Закрачи по коридора, нетърпелив да се мушне в леглото.
	Но коридорът до стаята му минаваше покрай кабинета на баща му. Вратата беше отворена и въпреки късния час отвътре струеше светлина. Елънд се опита да пристъпва безшумно по килима, но и този път не можа да се справи.
	— Елънд? — повика го баща му от кабинета. — Ела тук.
	Елънд въздъхна тихо. Лорд Страф Венчър не пропускаше нищо. Той беше Калаено око — сетивата му бяха толкова изострени, че вероятно отдалече бе чул каретата му да се приближава. „Ако не вляза при него сега, ще прати слугите да ме повикат“.
	Така че влезе в кабинета. Баща му седеше в креслото и разговаряше тихо с ТенСун — Венчъровия кандра. Елънд все още не беше свикнал с най-новото тяло на това същество, което някога бе принадлежало на един прислужник в дома на Хастингови, и когато го видя, неволно потрепери. Съществото се поклони, после безшумно излезе.
	Елънд се облегна на вратата. Креслото на Страф бе поставено пред лавицата с книги — Елънд бе сигурен, че баща му не е прочел нито една от тях. В помещението светеха само две лампи, със спуснати сенници, за да не пропускат много светлина.
	— Ходи на бал тази вечер — каза Страф. — Какво научи?
	Елънд се почеса по тила.
	— Че имам склонност да пия твърде много бренди.
	Страф, изглежда, не улови шегата в отговора. Той беше перфектен имперски благородник — висок, плещест, винаги облечен с ушити по поръчка костюми.
	— Срещна ли се отново с… онази жена?
	— Валет? Хъм… да. Но не за толкова дълго, колкото бих искал.
	— Забранявам ти да прекарваш вечерите с нея.
	— Добре. — Елънд кимна. — Ще го запомня.
	Лицето на Страф потъмня. Той се изправи и заобиколи бюрото.
	— Ох, Елънд. Кога най-сетне ще преодолееш детинското си поведение? Имаш ли представа колко глупаво изглеждаш в очите ми?
	— Всъщност, татко, преодолях „детинското си поведение“ преди доста време — но изглежда, че каквото и да правя, винаги те дразня. Ще ми се да го бях разбрал по-рано: щях да си спестя доста напразни усилия в младежките години.
	Баща му изсумтя, после му протегна едно писмо.
	— Издиктувах това на Стаксълс преди малко. С него приемам поканата за обяд с лорд Тегас утре. Ако избухне война между Къщите, искам да съм сигурен, че ще успеем максимално бързо да се разправим с Хастингови, а Тегас е силен съюзник. Той има дъщеря. Искам да дойдеш за обяда с нея.
	— Ще си помисля — отвърна Елънд и се чукна с пръст по челото. — Но не съм сигурен в какво състояние ще съм утре. Пих доста бренди.
	— Ще дойдеш, Елънд. Това не е молба.
	Елънд се поколеба. Част от него искаше да отвърне веднага, да възрази — не защото не му се ходеше на обяд, а заради нещо много по-важно.
	„Хастинг са втората по могъщество Къща в града. Ако се съюзим с тях, заедно ще удържим Лутадел от хаоса. Можем да спрем войната, а не да я разпалваме“.
	Ето на какво го бяха научили книгите — бяха го променили от бунтовен келеш в начинаещ философ. За съжаление твърде дълго бе живял заслепен. Какво чудно, че Страф не бе забелязал промяната в сина си? Самият Елънд я виждаше едва сега.
	Баща му продължаваше да го гледа втренчено и Елънд отмести поглед и повтори:
	— Ще си помисля.
	Страф му махна да си върви и се обърна.
	Елънд продължи, в опит да запази накърнената си гордост:
	— Не зная защо трябва да се безпокоиш за Хастингови. Те, изглежда, се готвят да напуснат града.
	— Какво?! — възкликна Страф. — Къде научи това?
	— На бала — отвърна небрежно Елънд.
	— Одеве не спомена ли, че не си чул нищо важно?
	— А, не съм казвал подобно нещо. Просто не ми се споделяше с теб.
	Лорд Венчър се намръщи.
	— Не зная защо въобще трябва да ти обръщам внимание. Всичко, което научиш, се оказва безполезно. Опитах се да те науча на политика, момче. Постарах се. Но сега… какво пък, надявам се да доживея до мига, когато напуснеш този свят. Защото поемеш ли контрола над моята Къща, дните ни са преброени.
	— Зная повече, отколкото си мислиш, татко.
	Страф се разсмя и седна в креслото.
	— Съмнявам се, момче. Та ти дори не можеш да си намериш жена за леглото. Единственият път, когато успя, беше когато те заведох в онзи бордей.
	Елънд се изчерви. „Внимавай — рече си. — Той те предизвиква съвсем целенасочено. Знае, че това ти е слабо място“.
	— Лягай си, момче — рече Страф и махна с ръка. — Изглеждаш ужасно.
	Елънд се поколеба за миг, обърна се и мълчаливо излезе.
	„Това е разликата между тях и теб, Елънд — мислеше си той. — Тези философи, които четеш — те са революционери. Готови са били да рискуват главите си. А ти дори не смееш да се възпротивиш на баща си“.
	Прибра се уморено в стаята си — и за своя изненада откри, че го чака прислужник.
	— Какво има? — попита намръщено.
	— Лорд Елънд, имате гост — отвърна мъжът.
	— В този час?
	— Лорд Джастис Лекал, милорд.
	Елънд завъртя учудено глава.
	„Какво, в името на лорд Владетеля…“
	— Сигурно ме чака в гостната?
	— Да, милорд.
	Елънд въздъхна, излезе от спалнята и се върна по коридора. Откри Джастис нетърпеливо да крачи напред-назад.
	— Джастис? — каза уморено. — Надявам се да е нещо много важно.
	Джастис пристъпи сконфузено от крак на крак. Изглеждаше дори по-нервен от нормалното.
	— Какво има? — настоя Елънд. Търпението му наистина се изчерпваше.
	— Става дума за онова момиче.
	— Валет? — попита Елънд. — Дошъл си тук да говорим за Валет? Сега?
	— Трябва повече да вярваш на приятелите си.
	— И да се доверя на опита ти с жените? — изсумтя Елънд. — Не се обиждай, Джастис, но ще се въздържа.
	— Елънд, аз я проследих — съобщи Джастис.
	— Какво?! — стресна се Елънд.
	— Наредих да проследят каретата й. Или, по-точно, оставих човек на пост при градската порта. Не е била вътре, когато каретата напусна града.
	— Какво искаш да кажеш?
	— Тя не е била _в каретата_, Елънд — повтори Джастис. — Докато терисецът подавал пропуска на стражника, моят човек надзърнал през прозорчето. Вътре нямало никого.
	— Каретата сигурно я е оставила някъде в града.
	— Тя е шпионка на някоя от другите Къщи — опитват се да се доберат чрез теб до баща ти. Избрали са идеалната жена, за да те примамят — чернокоса, загадъчна, далече от обичайните политически боричкания. Създали са й легенда за нисък произход, за да те заинтригуват, че чрез нея ще ядосаш баща си.
	— Джастис, това е неле…
	— Елънд — прекъсна го Джастис. — Кажи ми още веднъж: как се запозна с нея?
	Елънд се замисли.
	— Тя стоеше на балкона.
	— На мястото, където ти четеш — уточни Джастис. — Всеки знае къде се разполагаш. Съвпадение?
	Елънд затвори очи. „Не и Валет. Тя не може да е част от това. — Но веднага го споходи друга мисъл. — Аз й казах за атиума! Как може да съм толкова глупав?“
	Не можеше да е истина. Да го излъжат така лесно. Но… имаше ли право да излага фамилията си на риск? Вярно, беше лош син, но не и предател на Къщата. Не искаше да предизвика упадъка на Венчърови. Нали един ден искаше да ги поведе, за да промени света!
	Сбогува се с Джастис и се върна в спалнята. Беше твърде изтощен да мисли за политика. Но когато най-сетне си легна, не можа да заспи.
	По някое време стана и повика прислужника.
	— Кажи на баща ми, че утре ще присъствам на обяда. Но в замяна искам да ми заеме двама шпиони, за да проследя един човек.


	29.


	Другите смятат, че трябваше да екзекутирам Куаан, задето ме предаде. Честно казано, в този момент бих го убил със собствените си ръце, ако знаех къде е отишъл. Но тогава просто не намерих сили.
	Този човек ми беше като баща. До ден-днешен не зная защо внезапно реши, че не съм Героят. Защо се обърна срещу мен, защо се отрече от мен пред Конклава на Светоносците.
	Нима предпочита да победи Дълбината? В края на краищата ако аз не съм избраникът на съдбата — както твърди Куаан, — присъствието ми при Кладенеца на Възнесението едва ли ще влоши нещата повече, отколкото ако Дълбината продължи да руши нашия свят.


	Краят е близо.
	Вече виждаме пещерата от лагера. Още няколко часа ускорен ход и сме при нея, но съм сигурен, че това е мястото. По някакъв начин го усещам… чувствам пулсации в главата.
	Студено е. Кълна се, че дори скалите са от лед, а на места снегът е толкова дълбок, че трябва да си прокопаваме път. Вятърът не спира да брули. Страхувам се за Федик — вече не е същият, откакто мъгливото създание го нападна, и се опасявам да не се подхлъзне и да падне в дълбоките ледени урви.
	Но терисците продължават да ме изненадват. Извадихме късмет, че ги взехме с нас, защото нито един обикновен носач не би издържал на това пътуване. Терисците, изглежда, дори не усещат студа — по някакъв начин странният им метаболизъм им придава свръхестествени способности да се съпротивляват на стихиите. Може би са „складирали“ топлина в телата си за по-късна употреба?
	Те не желаят да говорят за своите способности и съм уверен, че вината за това е на Рашек. Останалите носачи го смятат за свой водач, макар че не съм сигурен дали упражнява пълна власт над тях. Преди да бъде прободен, Федик се страхуваше, че терисците могат да ни изоставят тук, на ледника. Аз не мисля, че съществува подобна опасност. Тук съм заради териските пророчества — тези хора няма да тръгнат срещу собствената си религия само защото един от тях не ме харесва.
	Най-сетне повиках Рашек. Той отказа да разговаря с мен, но аз го принудих. Когато си поразвърза езика, произнесе дълга тирада, посветена на омразата му към Кхлениум и моите сънародници. Смята, че сме превърнали неговия народ в нещо като роби. Уверен е, че терисците заслужават повече — непрестанно повтаря, че народът му трябвало да „доминира“, защото притежавали свръхестествени сили.
	Боя се от думите му, защото прозирам в тях известна истина. Вчера един носач вдигна невероятно тежък камък и го хвърли встрани от пътя ни почти с лекота. Не бях виждал подобен подвиг през целия си живот.
	Мисля си, че терисците могат да са много опасни. Вероятно се отнасяме към тях несправедливо. Но мъже като Рашек трябва да бъдат обуздани — той вярва безразсъдно, че всички ги потискат. Твърде е млад, за да държи в себе си толкова много гняв.
	Ужасно е студено. Когато приключа с това, бих искал да прекарам цяла година някъде на топло. Брачис ни е разказвал за такива места, Южните острови, където високите планини бълват огньове.
	Какво ли ще стане, когато се свърши? Дали отново ще се превърна в обикновен човек? В незначителен човек. Изглежда приятно — дори по-примамливо от топлото слънце и безоблачното небе. Толкова се уморих да бъда Героят на времето, да влизам в градове, където ме посрещат въоръжени до зъби врагове или фанатични последователи. Уморих се да ме обичат и мразят за това, което неколцина старци твърдят, че ще направя.
	Искам да потъна в забрава. Да изчезна. Да, това би било чудесно.
	Ако някой друг чете тези редове, нека знае, че властта е тежко бреме. Не се оковавайте с веригите й. Според Териските пророчества аз ще имам силата да спася света. Но в тях също така се намеква, че ще имам силата и да го разруша.
	Ще бъда в състояние да изпълня всяко мое съкровено желание. „Той ще поеме върху си власт, каквато никой смъртен не би могъл…“ Да, философите ме предупредиха, че ако се поддам на властта, егоизмът ми може да надделее.
	Дали всеки човек би могъл да понесе подобно бреме? Това ли е изкушението, на което трябва да устоим? Сега се чувствам силен, но какво ще стане, когато се докосна до подобно могъщество? Сигурно ще мога да спася света, но дали няма след това да го взема за себе си?
	Такива са страховете ми измъчват, докато дращя със замръзнало перо в навечерието на прераждането на света. Пещерата е над нас. Пулсира. Пръстите ми треперят. Не от студ.
	Утре всичко ще свърши.

	Вин нетърпеливо отгърна страницата. Но писанието свършваше тук. Тя се върна и препрочете последните няколко реда. Къде беше продължението?
	Сейзед вероятно още не беше приключил с превода. Тя се изправи, протегна се и въздъхна. Беше прочела цяла глава на един дъх — нещо, което досега не бе успявала.
	Пред нея се простираше градината на имението Реноа — добре поддържани алеи, дървета с широки клони и тихи поточета. Слънцето беше ниско в небето и започваше да застудява.
	Тръгна към къщата. Въпреки хладната вечер не можеше да си представи мястото, което описваше лорд Владетеля. Беше виждала сняг по далечни върхове, но не и да пада от небето — освен когато се сипеше лапавица. Да си заобиколен от толкова много сняг ден след ден, от опасността да рухне върху теб в огромна, смазваща лавина…
	Частица от нея мечтаеше да посети тези места, независимо от опасността. Макар в дневника да не се описваше подробно цялото пътешествие на лорд Владетеля, някои от чудесата, за които ставаше дума — ледените полета на север, голямото черно езеро и Териските водопади — бяха изумителни.
	„Защо не е описал всичко с малко повече подробности!“ — помисли си тя ядосано. Лорд Владетеля прекарваше твърде дълго време в тревоги. Макар че, готова бе да признае, от известно време изпитваше някаква близост с човека, писал тези редове. Трудно й беше да го свърже в ума си със страховитото създание, причинило толкова много смърт. Какво ли е станало при Кладенеца на Възнесението? Какво би могло да го промени толкова драстично? Трябваше да узнае.
	Влезе в къщата и отиде да потърси Сейзед. Отново бе започнала да носи рокли — струваше й се странно да я виждат с блуза и панталон. Усмихна се на стюарда на лорд Реноа, докато го подминаваше, и забързано изкачи стълбата към втория етаж.
	Сейзед не беше в библиотеката. Бюрото му пустееше, лампата бе изгасена, мастилницата празна. Вин се намръщи обидено.
	„Където и да е, по-добре да се захваща с превода!“
	Слезе долу, попита за Сейзед и една прислужница я упъти към кухнята. Вин намръщено тръгна нататък. „Сигурно е отишъл да хапне нещо“.
	Откри Сейзед изправен насред малка група прислужници. Сочеше някакъв лист на масата и говореше с тих глас. Не забеляза Вин, когато тя влезе.
	— Сейзед? — прекъсна го тя.
	Той се обърна.
	— Да, господарке Валет?
	— Какво правиш?
	— Проверявам хранителните запаси на лорд Реноа. Макар че съм назначен да ви помагам, аз все още съм негов стюард и имам други задължения, които трябва да изпълнявам.
	— Ще се захващаш ли скоро с превода?
	Сейзед повдигна брадичка.
	— С превода, господарке? Че аз го свърших.
	— А къде е последната част?
	— Дадох ви я — отвърна Сейзед.
	— Не, не си. Тази част свършва в нощта, преди да влезе в пещерата.
	— Това е краят, господарке. Дотам стига дневникът.
	— Какво? Но…
	— Мисля, че трябва да обсъдим този въпрос насаме, господарке. — Даде на прислужниците още няколко нареждания, после й кимна да го последва и я отведе в градината.
	— Невъзможно е да свършва така, Сейз — рече тя, щом стигнаха там. — Не знаем какво се е случило!
	— Но можем да предполагаме — отвърна той, докато я водеше по алеята. Източната част на градината не беше толкова пищна, колкото онази, която Вин предпочиташе: тук имаше само ниска кафява трева и редки храсталаци.
	— Какво да предполагаме?
	— Ами, че лорд Владетеля е направил каквото е било необходимо за спасяването на света, щом още ни има.
	— Вероятно си прав. Но след това е съсредоточил цялата власт в ръцете си. Това трябва да се е случило — не е могъл да устои на изкушението и е използвал силата за свои цели. Но защо няма още една глава? Защо не опише постиженията си?
	— Вероятно силата го е променила твърде много — обясни Сейзед. — Или може би просто не е изпитвал желание да продължи да води записки. Постигнал е целта си и същевременно е получил безсмъртие. Какъв смисъл да пишеш дневник, когато ще живееш вечно? Поне аз така смятам.
	— Но това е… — Вин стисна ядно зъби. — Това е ужасно незадоволителен край на история, Сейзед!
	Той се усмихна.
	— Внимавайте, господарке — ако се увлечете твърде много по четенето, току-виж станете книжник.
	Вин поклати глава.
	— Не и ако всички книги, които прочета, свършват като тази!
	— Ако това ще ви успокои, вие не сте единствената разочарована от съдържанието. Господарят Келсайър се оплака, че информацията вътре не му е от полза — там наистина не се споменава Единайсетият метал. Изпитвам известна вина, тъй като аз съм най-доволен от прочетеното.
	— Но там няма много и за териската религия.
	— Така е — потвърди Сейзед. — Но „няма много“ е за предпочитане пред малкото, което ни беше известно досега. Безпокоях се само, че няма да имам възможност да предам тази информация нататък. Пратих преведено копие на едно място, където моите братя и сестри Пазители проверяват от време на време, защото ще е жалко това познание да умре с мен.
	— Няма — успокои го Вин.
	— Така ли? И откога милейди е такава оптимистка?
	— Да не би моят терисец внезапно да е станал всезнайко? — озъби се Вин.
	— Той винаги е бил такъв — отвърна Сейзед с усмивка. — Това е едно от качествата на всеки беден стюард — поне в очите не повечето господари.
	— В такъв случай те са глупаци.
	— Склонен съм да мисля същото, милейди — отвърна Сейзед. — Време е да се прибираме — не бива да ни виждат в градината, когато излязат мъглите.
	— Аз пък след малко пак ще изляза.
	— Господарке, много от слугите не знаят, че сте Мъглородна. Струва ми се, че трябва да запазим тази тайна.
	— Зная — отвърна Вин. — Да се прибираме.
	— Мъдро решение.
	Повървяха мълчаливо, наслаждавайки се на скромната красота на Източната градина. Тревата бе грижливо подрязана и подредена във фигури, подчертавани от редките храсти. Южната градина бе много по-разкошна със своите дървета, потоци и екзотични растения, но Източната притежаваше собствена атмосфера — на спокойствие и простота.
	— Сейзед? — попита Вин почти шепнешком.
	— Да, господарке?
	— Всичко ще се промени, нали?
	— Какво по-точно имате предвид?
	— Всичко — отвърна Вин. — Ако сме живи след година, хората от нашата група ще работят по други планове. Хам вероятно ще се прибере при семейството си, Докс и Келсайър ще подготвят някоя нова лудория, Клъбс ще заеме работилницата си на друга група… Дори тези градини, за които похарчихме толкова много пари… ще принадлежат другиму.
	Сейзед кимна.
	— Това, което казвате, е напълно възможно. Но ако нещата тръгнат добре, може би по същото време догодина бунтовниците ще управляват Лутадел.
	— Може би — отвърна Вин. — Но въпреки това… много неща ще се променят.
	— Такъв е животът, господарке. Светът трябва да се променя.
	— Зная — отвърна Вин с въздишка. — Аз просто… Както и да е. Истината е, че харесвам този живот, Сейзед. Обичам да прекарвам времето си с хората от нашата група и да се упражнявам с Келсайър. Обичам да ходя на балове с Елънд, да се разхождам с теб из тези градини. Не искам нищо да се промени. Не искам животът ми да се върне такъв, какъвто беше преди година.
	— Не е задължително, господарке. Може да се промени към по-добър.
	— Няма — заяви тихо Вин. — Вече се започна — Келсайър намекна, че обучението ми е почти приключило. Оттук нататък ще трябва да се упражнявам сама. Що се отнася до Елънд, той даже не знае, че съм скаа — и че задачата ми е да се опитам да разруша семейството му. Дори Къща Венчър да не падне заради мен, други ще го направят — зная, че Шан подготвя нещо, но така и не можах да разкрия плановете й. И това е само началото. Предстои ни да се изправим срещу Последната империя. И вероятно ще се провалим — честно казано, не виждам как събитията могат да протекат по друг начин. Борим се, правим нещо добро, но не променяме много — а тези от нас, които оцелеят, може да прекарат остатъка от живота си в бягство от инквизиторите. Всичко ще се промени, Сейзед, и аз не мога да го спра.
	Сейзед се усмихна добродушно.
	— Ето защо, господарке, трябва да се наслаждавате на това, което имате. Защото, сигурен съм, че бъдещето ще ви изненада.
	— Може би — рече със съмнение Вин.
	— И не трябва да се отказвате от надеждата. Може би сте заслужили малко по-добър живот. Имало една група преди Възнесението, известна като асталзите. Те твърдели, че всеки човек е роден с определено количество лош късмет. Всеки път, когато се случвало нещо неприятно, те се смятали за облагодетелствани — оттук нататък животът им щял да става само по-добър.
	Вин повдигна вежди.
	— Звучи ми малко глупаво.
	— Не мисля така — възрази Сейзед. — Защото асталзите били доста напредничави — те умело смесвали религия с наука. Смятали, че различните цветове са индикатори за различни варианти на бъдеще, и доста подробно описвали светлината и цветовете. Тъкмо благодарение на тях разполагаме със сравнително точни описания на живота преди Възнесението. Те имали схема на цветовете и я използвали, за да описват синьото на небето и зеленината на растенията. По мое мнение философията им относно късмета и щастието е много поучителна. За тях животът в бедност е само признак за приближаващото се богатство. Може би ще ви е от полза, господарке, ако се изпълните с мисълта, че късметът ви не винаги е бил лош.
	— Не зная — рече скептично Вин. — Искам да кажа, щом лошият ти късмет е ограничен, не важи ли същото за добрия? Всеки път, когато се случи нещо хубаво, ще се притеснявам, че съм го похабила.
	— Хъм. — Сейзед я погледна. — Предполагам, че зависи от гледната точка.
	— Как може да си такъв оптимист? — попита Вин. — Ти и Келсайър.
	— Не зная, господарке. Може би нашият живот е по-лек от вашия. Или пък сме по-глупави.
	Вин потъна в мълчание. Продължиха да се разхождат и след известно време свърнаха към къщата, но без да бързат.
	— Сейзед — каза тя след малко. — Когато ме спаси, в онази дъждовна нощ, ти използва ферохимия, нали?
	Сейзед кимна.
	— Да. Инквизиторът бе съсредоточен върху вас и успях да се промъкна зад него и да го ударя с камък. Мога да натрупам сила, многократно по-голяма, отколкото на обикновен човек, така че ударът ми го отхвърли към стената и, предполагам, строши някои кости.
	— Така ли?
	— Изглеждате разочарована, господарке — отбеляза Сейзед и се засмя. — Сигурно защото сте очаквали нещо по-ефектно.
	— Аз просто… ти не ми каза почти нищо за ферохимията. Това й придава нещо като… мистичност.
	Сейзед въздъхна.
	— Нищо не може да се скрие от вас, господарке. Вероятно вече сте се досетили за най-уникалната способност на ферохимията — способността да се съхраняват и възстановяват спомени. Останалите сили не са много по-различни от вашите възможности с пютриум и калай. Някои от тях може да ви се сторят странни — като това да променяш теглото си, или дори възрастта — но те не предлагат кой знае какви бойни приложения.
	— Възрастта? — попита Вин и се оживи. — Можеш ли да станеш по-млад?
	— Ни най-малко, господарке. Не забравяйте, ферохимикът трябва да извлича силата от собственото си тяло. Би могъл например за няколко седмици да накара тялото си да изглежда, сякаш е остаряло с десет години. А след това, за също толкова време, да се върне назад. Но във ферохимията всичко се основава на баланса.
	Вин обмисли чутото.
	— Има ли значение металът, който използваш? Както в аломантията?
	— Има, естествено — отвърна Сейзед. — Металът определя какво може да се съхранява.
	Вин кимна и отново закрачи.
	— Сейзед, ще ми дадеш ли малко от твоя метал? — попита след малко.
	— От моя метал, господарке?
	— Нещо, което използваш като ферохимичен склад — обясни Вин. — Искам да се опитам да го разпаля — може би ще ми позволи да използвам част от силата му.
	Сейзед се намръщи озадачено.
	— Някой опитвал ли го е досега? — попита Вин.
	— Сигурен съм, че все някой е опитвал. Но не си спомням конкретен случай. Може би ако прегледам медните си хранилища…
	— Защо просто не ми дадеш да опитам? — прекъсна го Вин. — Имаш ли нещо, изработено от някой от основните ви метали? Нещо, в което не си съхранявал важни сведения?
	Сейзед помисли малко, вдигна ръка, откачи от ухото си обица, като тази, която носеше Вин, и й я даде.
	— Това е чист пютриум, господарке. Вътре съм съхранил известно количество сила.
	Вин кимна и я глътна. Прегледа аломантичните си резерви, но малкото късче, изглежда, не вършеше нищо. За проба разпали пютриум.
	— Е? — попита Сейзед.
	Вин поклати глава.
	— Нищо не… — И млъкна. Имаше някаква промяна.
	— Какво става, господарке? — попита Сейзед с нетипично за него нетърпение.
	— Аз… усещам силата, Сейз. Едва доловима е — извън обсега ми, — но кълна се, в мен има нов запас, какъвто досега не съм притежавала.
	Сейзед се намръщи.
	— Слаб, казвате? Сякаш… виждате сянката на този запас, но не можете да се доберете до силата му?
	— Да. Откъде знаеш?
	— Защото така се чувствам, когато правя опит да използвам метали на други ферохимици, господарке. Трябваше да се досетя, че резултатът ще е такъв. Не можете да черпите от тази сила, защото тя не ви принадлежи.
	— Ох — въздъхна Вин.
	— Не се разочаровайте, господарке. Ако аломантите можеха да крадат силата на други хора, вече щеше да е известно. Но си струваше да опитате. — Той се обърна и посочи към имението. — Каретата ви пристигна. Ще закъснеем за срещата.


	„Странно — помисли Келсайър, докато пресичаше тъмния двор пред имението Реноа. — Промъквам се в собствената си къща, сякаш атакувам Цитаделата на някой благородник“.
	Но нямаше как да го избегне — не и с неговата репутация. Келсайър крадецът бе достатъчно известен, Келсайър бунтовникът и духовен водач на скаа бе още по-прочут. Това не му пречеше да сее нощем хаос в града — трябваше само да е по-предпазлив. Все повече благороднически семейства напускаха града, а могъщите Къщи започваха да проявяват параноя. В известен смисъл това ги правеше по-лесни за манипулиране — но навъртането около цитаделите бе станало опасно занятие.
	За разлика от тях, имението Реноа си оставаше практически неохранявано. Имаше стражи, разбира се, но не и Мъгливи. Реноа се стараеше да не прави впечатление и да не привлича вниманието на аломантите. Докато се прокрадваше покрай стената, Келсайър се придържаше към сенките. Тласна се от една монета и се изстреля право към балкона на Реноа.
	Приземи се безшумно и надникна през стъклото. Пердетата бяха спуснати, но видя вътре Доксон, Вин, Сейзед, Хам и Бриз, заобиколили бюрото на Реноа. Самият Реноа се бе настанил в най-далечния ъгъл и, изглежда, не участвате в разговора. Според договора той трябваше да изпълнява ролята на лорд Реноа и очевидно не смяташе да преминава тази граница.
	Келсайър поклати глава. „Съвсем лесно е за един убиец да влезе тук. Ще трябва да предупредя Вин да спи в работилницата на Клъбс“. Не се безпокоеше за Реноа — кандра не се страхуваха от кинжалите на убийци.
	Келсайър почука лекичко на вратата и Доксон дойде да отвори.
	— А ето го и самия него! — заяви Келсайър, като пристъпи в стаята и отметна мъглопелерината.
	Доксон изсумтя недоволно и затвори вратата.
	— Наистина си чудна гледка, Кел. Особено с петната от сажди по коленете.
	— Наложи се да попълзя малко тази вечер — обясни Келсайър и махна небрежно с ръка. — Има един отточен канал, който минава под защитната стена на Цитаделата Лекал. Човек би си помислил, че са го запушили.
	— Съмнявам се, че въобще би им дошло наум — отвърна седналият до бюрото Бриз. — Повечето от вас, Мъглородните, са твърде горделиви, за да пълзят. Изненадан съм обаче, че ти си го направил.
	— Твърде горделиви да пълзят? — повтори Келсайър. — Глупости! По-скоро бих казал, че ние, Мъглородните, сме твърде горди, за да _не се унижаваме_ да пълзим — с достойнство, разбира се.
	Доксон се намръщи и се върна при бюрото.
	— Кел, не виждам никакъв смисъл в това.
	— Така е с нас, Мъглородните — засмя се Келсайър. — Какво е това?
	— От брат ти — рече Доксон и кимна към разстланата на бюрото карта. — Пристигна днес следобед в кухината на строшения крак на масата, която Ортодоксалният отдел прати за ремонт на Клъбс.
	— Интересно — отвърна Келсайър и се наведе над масата. — Предполагам, че е схема на Усмиряващите станции, нали?
	— Именно — потвърди Бриз. — Невероятно откритие — никога не бях виждал толкова подробна и точна карта на града. Тук не само са изобразени всичките трийсет и четири станции, но освен това и районите, в които действат инквизиторите, както и местата, към които проявяват интерес различните Отдели. Не съм имал възможността да се запозная с брат ти, но трябва да кажа, че този човек е гений!
	— Трудно е дори да си помислиш, че е от една кръв с Кел, нали? — попита с усмивка Доксон. Беше извадил бележник и преписваше списъка на станциите.
	Келсайър изръмжа недоволно.
	— Марш може да е гений, но аз съм по-красивият. Какви са тези числа?
	— Места и дати за набези на инквизиторите — обясни Хам. — Виж, бандата на Вин също е отбелязана.
	— И как, небеса, Марш е успял да докопа това съкровище?
	— Не е той — поклати глава Доксон. — Тук има бележка. Изглежда, му я е дал архипреланът. Впечатлен е от Марш и му е осигурил картата, за да потърси нови подходящи места за станции в града. Навярно Министерството е обезпокоено от войната между Къщите и иска да прати допълнителни Усмирители, за да задържи нещата под контрол.
	— Трябва да върнем картата с поправения крак — обади се Сейзед. — Когато приключим с огледа й, ще направя възможно по-бързо копие.
	„И ще го запомниш, добавяйки го към записите на всички Пазители — помисли Келсайър. — Сейз, наближава денят, в който ще престанеш да запомняш и ще се заемеш да ни учиш. Надявам се хората ти да са готови“.
	Наведе се над картата. Беше невероятно подробна, точно както бе казал Бриз. Марш наистина се бе изложил на огромен риск да им я прати. Може би глупав риск — но информацията, която съдържаше…
	„Трябва да я върнем час по-скоро — помисли Келсайър. — Утре сутринта, ако е възможно“.
	— А това какво е? — попита Вин, наведена над единия край на картата. Беше облечена с домашна рокля — също толкова красива, колкото роклите й за бал, макар и не тъй натруфена.
	Келсайър се усмихна. Помнеше времето, когато Вин изглеждаше ужасно неловко в роклите, а изглежда, напоследък бе започнала да ги носи с удоволствие. Все още маниерите й не бяха като на истинска знатна дама. Беше грациозна — но това бе преднамерената грациозност на хищник, а не култивираната грация на придворна дама. И въпреки това роклите й отиваха — сигурно причината не беше само в добрия шивач.
	„Ах, Мейр — помисли Келсайър. — Винаги си искала дъщеря, която да научиш да бъде едновременно дама и крадла“. Двете щяха да се харесат, всяка от тях притежаваше по нещо необичайно. Ако жена му беше жива, вероятно щеше да научи Вин как да се преструва на знатна дама по-добре от Сейзед.
	„Разбира се, ако Мейр беше жива, нямаше да се занимавам с това. Не бих посмял“.
	— Вижте! — възкликна Вин. — Едно от местата, отбелязани за атака от инквизиторите, е съвсем ново — с вчерашна дата.
	Доксон погледна Келсайър.
	„Все някога ще трябва да й кажем…“
	— Това беше групата на Терън — обясни Келсайър. — Един инквизитор ги е нападнал вчера следобед.
	Вин пребледня.
	— Името трябва ли да ми е познато? — попита Хам.
	— В групата на Терън имаше хора, които навремето се опитваха да измамят Министерството под ръководството на Кеймън — обясни Вин. — А това означава… че все още са по следите ми.
	„В нощта, когато нападнахме двореца, онзи инквизитор я позна. Искаше да разбере кой е баща й. Добре, че тези безчовечни създания карат благородниците да се притесняват — иначе щяхме да се страхуваме всеки път, когато я пращаме на бал“.
	— Групата на Терън — повтори Вин. — Като… предишния път ли е било?
	Доксон кимна и каза:
	— Да. Няма оцелели.
	Вин пребледня.
	„Бедното дете“ — помисли Келсайър. Но не можеше да й помогне с нищо.
	— Е, добре. За какво ще използваме картата?
	— На нея има бележки за защитните съоръжения на Къщите — посочи Хам. — Това може да ни е от полза.
	— Не виждам някаква последователност в ударите на инквизиторите — обади се Бриз. — Сигурно нападат там, където ги пращат информаторите.
	— Очевидно ще се наложи да ограничим активността си в районите на тези станции — рече Докс, без да спира да пише.
	— За щастие работилницата на Клъбс не е в близост до някоя от тях — повечето са в бордеите.
	— Не само че трябва да ги избягваме — допълни Келсайър, — а и да се приготвим да ги неутрализираме.
	Бриз се намръщи.
	— Ако го направим, рискуваме да се издадем предварително.
	— Но помислете за проблемите, които ще им създадем. — Келсайър вдигна пръст. — Марш каза, че има минимум трима Усмирители и един Издирвач във _всяка_ станция. Това прави сто и трийсет министерски Мъгливи — трябва да са наемали хора от цялата Централна област, за да получат такъв брой. Ако успеем да ги ударим наведнъж…
	— Никога няма да можем да убием толкова много с нашите сили — възрази Доксон.
	— Бихме могли да използваме остатъка от армията — рече Хам. — Настанени са в бордеите.
	— Имам по-добра идея — рече Келсайър. — А защо не наемем други банди? Ако имаме десет групи, всяка със задача да нападне по три станции, можем да почистим града от министерските Усмирители и Издирвачи за броени часове.
	— Ще трябва да обсъдим въпроса със синхронизацията — отбеляза Доксон. — Бриз е прав — избиването на толкова много принудители за една вечер е сериозна задача. Йнквизиторите няма да се забавят с ответния удар.
	Келсайър кимна. „Прав си, Докс. Синхронизирането е от жизнено значение“.
	— Ще се погрижиш ли за това? Намери ми подходящи банди, но изчакай да изберем момента, преди да им дадеш местонахожденията на станциите.
	Доксон кимна.
	— Добре — рече Келсайър. — Хам, като стана дума за войската, какво е положението с тях?
	— По-добро, отколкото очаквах. Преминали са курс на обучение в пещерата и са сравнително опитни. Освен това се смятат за „най-лоялното“ ядро на армията, тъй като не са последвали Йеден в битка противно на волята ти.
	— Удобен начин да се заобиколи фактът, че изгубиха три четвърти от силата си в най-обикновена клопка — изсумтя Бриз.
	— Те са добри войници, Бриз — заяви твърдо Хам. — А също и онези, които загинаха. Не говори пренебрежително за тях. Въпреки че армията ни е добре скрита, опасявам се, че скоро ще я надушат.
	— Точно затова никоя група не знае за останалите — рече Келсайър.
	— Искам да кажа нещо за тези мъже — заговори Бриз. — Разбирам колко е важно да пратим Хамънд да ги обучава — но честно казано, какъв е смисълът ние с Доксон да ги посещаваме?
	— Хората трябва да познават водачите си — отвърна Келсайър. — Ако нещо се случи с Хам, някой друг ще трябва де поеме командването.
	— Защо не ти? — попита Бриз.
	— Просто ме послушай — отвърна Келсайър. — Това е за доброто на всички ни.
	Бриз завъртя очи към тавана.
	— Да съм те послушал! Май напоследък все това правим…
	— Както и да е — прекъсна го Келсайър. — Вин, какви са новините от благородниците? Откри ли нещо полезно за Къща Венчър?
	Вин се поколеба.
	— Не.
	— Но следващата седмица балът ще е при Венчърови, нали? — попита Доксон.
	Вин кимна.
	Келсайър не сваляше поглед от момичето. „Дали би ни казала, ако знае нещо? — Тя срещна погледа му, но той не можа да прочете нищо в очите й. — Това момиче е твърде опитна лъжкиня“.
	— Е, добре — въздъхна той. — Продължавай да слухтиш.
	— Ще продължавам — отвърна тя.


	Въпреки умората тази вечер сънят не спохождаше Келсайър. За съжаление не можеше да ходи по коридорите — само неколцина прислужници знаеха, че е в къщата, а не биваше да се показва на останалите сега, когато репутацията му нарастваше.
	Неговата репутация. Въздъхна, облегна се на парапета на балкона и се загледа в мъглите. Имаше неща, които не му даваха покой. Другите не подлагаха на съмнение решенията му, или поне не го правеха открито, но той усещаше, че опасенията им нарастват. „Така е най-добре. Ако нещо се случи, предпочитам аз да съм този, който ще пострада“.
	На вратата се почука. Беше Сейзед.
	— Моите извинения, господарю Келсайър. Но дойде един стражник. Каза, че ви видял на балкона. Опасявал се да не се издадете пред другите.
	Келсайър въздъхна, но се прибра, затвори вратата и дръпна пердетата.
	— Не съм създаден да живея в анонимност, Сейз. За крадец не ме бива особено в криенето.
	Сейзед се усмихна и понечи да си тръгне.
	— Сейз? — спря го Келсайър. — Не мога да заспя — имаш ли някои нови истории за мен?
	Сейзед се ухили и прекрачи в стаята.
	— Разбира се, господарю Келсайър. Напоследък си мислех, че ще е хубаво да научите за Откровенията на бенетите. Мисля, че ще ви дойдат добре. Бенетите били доста развит народ, който обитавал Южните острови. Храбри моряци и надарени картографи — някои от картите, които се използват в Последната империя до ден-днешен, са от бенетските изследователи. Религията им е пригодена да се използва на борда на кораби, които пътешестват с месеци из моретата. Капитанът бил и свещенослужител, преминал специално обучение за целта.
	— Сигурно не е имало много бунтове.
	Сейзед се усмихна.
	— Това била добра религия, господарю Келсайър. Съсредоточена върху откритията и познанието — за тези хора създаването на една карта било свято дело. Те вярвали, че когато целият свят бъде изучен, разбран и картографиран, хората най-сетне ще намерят покой и хармония. Много религии преподават подобни идеали, но малко успяват да ги приложат на практика като бенетската.
	Келсайър сбърчи вежди и се облегна на прозореца.
	— Мир и хармония — повтори бавно. — Не търся нито едно от двете, Сейз.
	Сейзед въздъхна.
	Келсайър вдигна очи към тавана.
	— Можеш ли… да ми разкажеш отново за валла?
	— Разбира се — отвърна Сейзед и седна на един стол до него. — Какво по-точно бихте искали да узнаете?
	Келсайър поклати глава.
	— Не съм съвсем сигурен. Съжалявам, Сейз. Тази вечер съм в странно настроение.
	— Винаги сте в странно настроение, струва ми се — отвърна Сейз със закачлива усмивка. — Но сте избрали интересна секта, която да изучавате. Валла са просъществували много по-дълго под властта на лорд Владетеля от всички останали религии.
	— Точно затова те разпитвам — отвърна Келсайър. — Аз… искам да разбера какво им е помогнало да издържат толкова дълго. Какво е поддържало борбата им?
	— Тяхната непоколебимост, предполагам.
	— Но те не са имали водачи — посочи Келсайър. — Още при първото нападение лорд Владетеля наредил да избият целия им религиозен съвет.
	— О, имали са водачи, господарю Келсайър. Вярно, мъртви, но все пак водачи.
	— Но в набожността им няма никакъв смисъл. Загубата на водачите им би трябвало да ги прекърши, а не да подсили решимостта им.
	Сейзед поклати глава.
	— Хората са по-издръжливи, отколкото си мислим, господарю. Често вярата ни е най-силна тогава, когато би трябвало да е най-слаба. Такава е същината на надеждата.
	Келсайър кимна.
	— Искате ли още да ви разказвам за валла?
	— Не. Благодаря ти, Сейз. Имах нужда да ми се напомни, че хората продължават да се борят дори тогава, когато положението изглежда безнадеждно.
	Сейзед кимна и се надигна.
	— Мисля, че ви разбирам, господарю Келсайър. Пожелавам ви лека нощ.
	Келсайър кимна разсеяно.


	30.


	Повечето терисци не са толкова лоши, колкото Рашек. Но виждам, че му вярват — до известна степен. Това са обикновени хора, не са философи или книжници, и не разбират, че според собствените им пророчества Героят на времето трябва да е чужденец. Вярват само каквото им казва Рашек — че превъзхождат останалите и следователно трябва да „доминират“, а не да се подчиняват.
	Дори добрият човек може да бъде подмамен от подобна страст и омраза.

	Вин трябваше да се върне отново в балната зала на Венчърови, за да си даде сметка какво е истинското величие.
	Беше посещавала толкова много бални зали, че напоследък великолепната им украса не й правеше впечатление. Но в Цитаделата Венчър имаше нещо особено — нещо, към което другите Къщи се стремяха, но така и не бяха постигнали. Сякаш Венчърови бяха родителите, а останалите — послушните деца. Всички Цитадели бяха красиви, но нямаше съмнение коя е най-хубавата.
	Грамадната зала, заобиколена от масивни колони, бе още по-величествена от обичайното. Вин не можеше да определи точната причина. Замисли се върху това, докато чакаше прислужникът да й вземе шала. Както и преди, зад витражите грееха карбидни лампи, изпълвайки помещението с разноцветни светлини. Масите бяха подредени безупречно, тази на господаря — разположена на малък балкон в дъното на залата, имаше царствен вид.
	„Всичко тук е почти… перфектно“ — помисля Вин и неволно се намръщи. И същевременно всичко изглеждаше леко преувеличено. Покривките бяха твърде бели, изгладени до последната гънка. Облеклата на прислугата бяха в ярки цветове. Вместо войници при вратите стояха Мътни убийци, с внушителен вид и с характерните си дървени щитове. Цялата тази картина сякаш целеше да подчертае още повече величието на фамилията Венчър.
	— Сейзед, нещо не е наред — прошепна тя, докато слугата ги водеше към масата им.
	— Какво искате да кажете, господарке? — попита високият стюард, който крачеше зад нея.
	— Има прекалено много хора — отвърна Вин, едва сега осъзнала, че това е едно от нещата, които я тревожат. През последните няколко месеца посещаемостта на баловете непрекъснато бе намалявала. А сега сякаш всички се бяха върнали за празненството при Венчърови. И всички носеха най-хубавите си тоалети.
	— Нещо ще се случи — тихо каза Вин. — Нещо, за което не знаем.
	— Така е — отвърна шепнешком Сейзед. — И аз го усещам. Дали да не отскоча по-рано за вечерята на стюардите?
	— Добра идея — рече Вин. — Тази вечер мисля да пропусна яденето. Закъсняхме, а изглежда, гостите вече са подхванали разговорите.
	Сейзед се усмихна.
	— Какво?
	— Помня времето, когато за нищо на света не пропускахте яденето, господарке.
	— Радвай се, че нито веднъж не си натъпках джобовете с храна — изсумтя Вин. — Повярвай ми, в началото се изкушавах да го направя. Хайде, да започваме.
	Сейзед кимна и се отдалечи към столовата на стюардите. Вин огледа разговарящите оживено групички. „За щастие Шан не се вижда никъде“. За нещастие не се виждаше и Клис, така че Вин трябваше да си избере друга жертва за информатор. Доближи се с усмивка към лорд Идрен Сирис, братовчед на Къща Елариел, с когото бе танцувала няколко пъти. Той й отвърна с вдървено кимване и Вин се присъедини към групата.
	Освен него имаше три жени и още един лорд. Вин ги познаваше повърхностно, само веднъж беше танцувала с лорд Йестал. Но тази вечер и четиримата имаха хладни физиономии.
	— От доста време не бях идвала в Къща Венчър — почва Вин и веднага влезе в ролята си на провинциално момиче. — Бях забравила колко е величествена.
	— Така е — потвърди една от дамите. — Извинете ме — ще ида да си взема нещо за пиене.
	— Ще дойда с теб — обади се друга от жените и двете се отдалечиха от групата.
	Вин ги изгледа смръщено.
	— Ето, че вечерята ни е поднесена — каза Йестал. — Идваш ли, Трие?
	— Разбира се — отвърна последната дама и го последва.
	Идрен си нагласи очилата, промърмори полугласно извинение и също се отдалечи. Вин стоеше втрещена. Не я бяха посрещали толкова хладно от първите балове насам.
	„Какво е станало? — зачуди се тя с нарастваща тревога. — Дали не е работа на Шан? Може ли да настрои всички хора в залата срещу мен?“
	Не, това не изглеждаше възможно. Би изисквало твърде голямо усилие. Освен това не беше само странното поведение на тази група. Всички останали също изглеждаха някак различни тази вечер.
	Опита с друга група и резултатът бе дори по-лош. Всички я игнорираха. Вин се почувства толкова нежелана, че сама си тръгна и отиде да си вземе чаша вино. Докато вървеше, забеляза, че първата група — тази на Йестал и Идрен — отново се е събрала.
	Спря в сянката на източната тераса и огледа присъстващите. Само няколко двойки танцуваха. Между групите в масите нямаше почти никакво движение. Макар залата да бе пълна, изглеждаше сякаш всеки от присъстващите се опитва да игнорира останалите.
	„Трябва да намеря по-добро място за наблюдение“ — помисли тя и се отправи към стълбището. Качи се на първата тераса и тръгна към нишите над дансинга.
	Спря. Нишата на Елънд се намираше между най-дясната колона и стената и бе осветена от единичен, но силен фенер. Той прекарваше почти винаги баловете си тук — предпочиташе да чете, вместо да играе ролята на домакин.
	Сега нишата беше празна. Тя погледна към далечния край на залата. Масата на лорд Венчър бе на почти същото ниво с балкона и тя с изненада установи, че Елънд вечеря с баща си.
	„Това пък какво означава?“ Нито веднъж на баловете в Къща Венчър Елънд не бе сядал със семейството си.
	Погледна надолу и зърна Сейзед. Махна му, но той очевидно вече я беше видял. Докато го чакаше, чу от другия край на балкона познат глас. Обърна се и видя, че Клис разговаря с неколцина дребни благородници.
	„Тук значи била — помисли Вин. — Дали пък не говори за мен?“
	Остана на мястото си в очакване Клис да приключи разговора или да дойде Сейзед.
	Пръв пристигна стюардът, дишаше тежко от бързото изкачване.
	— Господарке… — рече той с тих глас и се подпря на перилата.
	— Сейзед, откри ли нещо? Този бал ми се струва някак… зловещ. Всички са сериозни и студени. Сякаш сме на погребение, а не на забава.
	— Доста точна метафора, милейди — отвърна все така тихо Сейзед. — Пропуснали сме много важно обявление. Къща Хастинг е съобщила, че тази седмица няма да организира бал.
	Вин се намръщи.
	— И какво от това? И преди се е случвало Къщи да отменят балове.
	— Къща Елариел също е отменила своя. По правило следващи са Текиел — но тази Къща вече не съществува. Къща Шанах вече е потвърдила, че няма да провежда повече балове.
	— Какво всъщност ми казваш?
	— Господарке, изглежда, че това ще е последният бал за известно време… за доста време.
	Вин погледна великолепните прозорци, издигащи се над вражески настръхналите гости.
	— Това значи става. Бързат да сключат последните съюзи. Всеки е до най-силните си приятели и поддръжници. Те знаят, че това е последният бал и че сега не е време за празнословие.
	— Изглежда, че е така, господарке.
	— Всички преминават към отбрана — продължи Вин. — Ще се приберат зад стените, както се казва. Затова никой не желае да разговаря с мен — Реноа е прекалено неутрален. Аз нямам фракция, а сега не е подходящ момент да се залага на несигурни съюзници.
	— Господарят Келсайър трябва да бъде информиран незабавно за това положение — рече Сейзед. — Тази вечер възнамеряваше пак да се престори на информатор. Ако не е в течение на обстановката, може сериозно да се изложи. Налага се да тръгнем незабавно.
	— Не. Не мога да си ида — не и когато всички все още са тук. Щом смятат, че е важно да присъстват на последния бал, не бива да го напускам преди тях.
	— Може би сте права.
	— Но ти върви. Наеми карета и иди да съобщиш на Келсайър какво си научил. Аз ще се позабавя още малко и ще си тръгна, когато няма опасност да покажа слабост от страна на Къща Реноа.
	Сейзед се поколеба.
	— Господарке, аз… не зная…
	Вин завъртя очи.
	— Благодаря за помощта, която ми оказа, но не е нужно да стоиш тук и да ме държиш за ръчичка. Има много хора, които ходят на баловете, без да са придружавани от стюарди.
	Сейзед въздъхна.
	— Добре, господарке. Но обещавам да се върна.
	Вин кимна, освободи го и той се спусна бързешком по каменната стълба.
	„Сега какво? Дори да намеря някой, с когото да говоря, няма никакъв смисъл да разпространявам слуховете, които подготвихме“.
	Усети, че я завладява нарастваща тревога. Кой би си помислил, че този живот ще я увлече толкова силно? Даваше си сметка на какво са способни мнозина от присъстващите, но от друга страна, в преживяванията й сред елита имаше толкова много радост.
	Дали някога пак щеше да отиде на бал? Какво щеше да стане с Валет? Дали щеше да се наложи да захвърли тоалетите и грима и да се върне към уличния живот? Може би в новото царство на Келсайър щеше да има място и за такива великолепни балове. Нямаше да е никак зле. Защото какво право имаше да танцува, когато скаа умираха от глад? И все пак… струваше й се, че светът ще изгуби нещо красиво без балните зали и танцуващите двойки, без роклите и празненствата.
	Въздъхна, отстъпи назад и огледа роклята си. Беше сияещо синя, обшита с бяла дантела по края и без ръкави — дългите копринени ръкавици стигаха до лактите й.
	Преди време щеше да сметне този тоалет за твърде неудобен. Сега обаче го намираше за красив. Харесваше й как подчертава бюста й и същевременно я пристяга в кръста. Как се поклаща в долната си част като камбана, когато пристъпва.
	Щеше да й липсва — щеше да й липсва всичко това. Но Сейзед беше прав. Не можеше да спре хода на времето, можеше само да се наслаждава на момента.
	„Няма да му позволя да седи там цяла вечер и да се преструва, че не съществувам“ — реши тя.
	Обърна се и закрачи по балкона, като кимна пътьом на Клис. Балконът завършваше с тунел, който според предположенията й трябваше да извежда при масата на домакина.
	Тя постоя няколко секунди в края на тунела, загледана към площадката. Лордове и знатни дами с царствени тоалети сияеха от привилегията да бъдат поканени на масата на лорд Страф Венчър. Вин чакаше Елънд да я забележи и накрая един от гостите я видя и го побутна с лакът. Той се обърна изненадано, погледна към нея и лекичко се изчерви.
	Тя му махна и той стана и се извини на останалите. Вин се върна в тунела, където можеха да разговарят насаме.
	— Елънд! — рече, когато той дойде. — Ти седиш с баща ти!?
	— Валет, този бал е малко по-различен и баща ми настоя да спазя протокола.
	— Кога ще имаме време да поговорим?
	Елънд се поколеба.
	— Не съм сигурен, че ще можем.
	Вин сбърчи вежди. Изглеждаше… резервиран. Обичайният захабен и поизмачкан костюм бе заменен от чисто нов. Дори косата му беше сресана.
	— Елънд? — рече тя и пристъпи напред.
	Той вдигна ръка, сякаш да я спре.
	— Нещата се промениха, Валет.
	„Не — помисли тя. — Още нищо не се е променило!“
	— Нещата? Кои „неща“? Елънд, за какво говориш?
	— Аз съм наследник на Къща Венчър — каза той. — Задават се опасни времена. Днес следобед Къща Хастинг е изгубила цял конвой и това е само началото. До месец Къщите ще започнат открита война. Това са неща, които не мога да игнорирам, Валет. Време е да престана да съм бреме за семейството си.
	— Това е чудесно — отвърна тя. — Но не означава, че…
	— Валет — прекъсна я Елънд. — Ти също си бреме. И то голямо. Няма да те лъжа и да твърдя, че съм бил безразличен към теб — истината е, че не бях, и това още важи. Но знаех от самото начало — както и ти, — че това ще е само мимолетен флирт. Само че сега моята Къща се нуждае от мен — а това е по-важно от теб.
	— Но… — Валет млъкна.
	Елънд се беше обърнал, за да се върне масата.
	— Елънд — повика го тя. — Моля те, не ми обръщай гръб.
	Той спря и я погледна.
	— Аз зная истината, Валет. Зная, че си ме лъгала, зная коя си. Не ме интересува — повярвай, не ти се сърдя, нито съм разочарован. Даже го очаквах. Ти просто… си играла своята игра. Като всички нас. — Млъкна, поклати глава и отново се обърна. — Като мен.
	— Елънд? — повтори тя и протегна ръка към него.
	— Не ме карай да те унижавам пред обществото, Валет.
	Тя млъкна, вцепенена от думите му. А после в нея се надигнаха едновременно гняв и уплаха.
	— Не си тръгвай — прошепна тя. — Не ме изоставяй и ти.
	— Съжалявам. — Той сви рамене. — Но имам среща с приятелите си. Беше… забавно.
	И се отдалечи.
	Вин остана в тъмния тунел. Трепереше. Обърна се и закрачи към балкона. С крайчеца на окото си видя Елънд да пожелава приятна вечер на семейството си, а после да се отправя към коридора, водещ към стаите.
	„Не може да постъпи така с мен. Не и Елънд. Не и точно сега…“
	Но един глас отвътре — глас, който почти бе забравила — заговори. „Разбира се, че ще те зареже — прошепна Рийн. — Ще те изостави, без да му мигне окото. Всички те предават, Вин. На какво те учих?“
	„Не! — възрази тя. — Това е само заради политическото напрежение. Той няма да си отиде“.
	Гласът бе твърде истински — сякаш чуваше самата себе си.
	Облегна се на перилата и събра смелост и сила да не се издаде. Нямаше да му позволи да я унищожи. Животът на улицата не я беше прекършил, нямаше да го направи и един егоистичен благородник. Повтаряше си го непрестанно.
	Но защо я болеше много повече, отколкото от ударите на Кеймън?
	— Ха, Валет Реноа — обади се един глас зад нея.
	— Клис — рече Вин. — Аз… точно сега не съм в настроение за разговори.
	— Ясно — отвърна Клис. — Виждам, че Елънд Венчър те е отхвърлил. Не се тревожи, дете мое — скоро ще си получи заслуженото.
	Вин се обърна, озадачена от странния й тон. Стори й се някак променена. Сякаш се владееше много по-добре от друг път.
	— Ще занесеш ли на чичо ти едно съобщение, мила моя? — попита небрежно Клис. — Кажи му, че човек в неговата позиция — без съюзници — ще срещне трудности да набира информация през следващите месеци. Ако му е нужен сигурен източник, нека се обърне към мен. Аз зная много интересни неща.
	— Вие сте информатор!? — възкликна Вин, за миг забравила болката. — Но нали сте…
	— Празноглава клюкарка? — попита нисичката жена. — Да, такава съм. Изумително е какви неща можеш да научиш, докато сплетничиш в двора. Хората се обръщат към теб, за да разпространяваш всякакви опашати лъжи, като онези сведения, дето ти ми пробута миналата седмица за Къща Хастинг. Защо ти трябва да разпространяваш подобни очебийни неистини? Дали Къща Реноа не залага на печалбата от продажба на оръжие през предстоящата война? А може би Реноа стои зад наскорошната атака срещу Хастинг? — Клис я разглеждаше със сияещи очи. — Предай на чичо ти, че мога да запазя тази информация за себе си — срещу дребно възнаграждение.
	— Значи през цялото време сте ме мамили… — промълви слисано Вин.
	— Разбира се, миличка. — Клис я потупа по ръката. — Точно това правим в двора. Все някога ще се научиш и ти — ако оцелееш. А сега бъди добро дете и завеси посланието на чичо ти.
	Клис се обърна, готова да си тръгне. За пръв път се стори на Вин ослепителна в лъскавата си рокля.
	— Почакайте! — спря я Вин. — Какво казахте одеве за Елънд? Че скоро ще си получи заслуженото?
	— А? — Клис спря и я погледна. — Защо… това е така, Валет. Не помниш ли, че разпитваше за плановете на Шан Елариел?
	„Шан?“ — учуди се Вин с нарастваща загриженост.
	— Какво подготвя тя?
	— Ето това, мила моя, е една доста скъпа тайна. Бих могла да я споделя с теб, но какво ще получа в замяна? Жена от незначителна Къща като моята трябва да се издържа по някакъв начин…
	Вин свали сапфирената си огърлица, единствения накит, който носеше.
	— Ето. Вземете я.
	Клис взе огърлицата и я погледна замислено.
	— Хм, много е хубава, наистина.
	— Е, какво знаете? — почти й се скара Вин.
	— Боя се, че младият Венчър ще е сред първите жертви на войната — заговори Клис, докато прибираше огърлицата. — Колко жалко — той изглежда много приятен младеж. Дори малко прекалено приятен.
	— Кога? — попита Вин. — Къде? Как?
	— Толкова много въпроси и само една огърлица — подхвърли нехайно Клис.
	— Само това имам сега! — призна Вин. В кесията си държеше няколко бронзови монети за Тласкане.
	— Боя се, че както казах, тайната е ужасно скъпа — повтори Клис. — Ако ти призная, животът ми ще бъде изложен на…
	„Това е! — рече си ядно Вин. — Глупави аристократични игрички!“
	Разпали едновременно цинк и месинг, нанесе на Клис мощен емоционален аломантичен удар, Усмири всички нейни чувства, освен страха, улови го и го пришпори.
	— Казвай! — Почти го изръмжа.
	Клис изстена, олюля се и едва не падна на земята.
	— Аломантка! Сега разбирам защо лорд Реноа е довел в Лутадел толкова далечна роднина!
	— Говори! — Вин пристъпи напред.
	— Тази вечер Елариеловите аломанти трябва да го убият — прошепна Клис. — Може вече да е мъртъв — трябваше да го нападнат, след като напусне масата на баща си. Но ако искаш отмъщение, ще трябва да насочиш вниманието си и към лорд Страф Венчър.
	— Бащата на Елънд? — попита смаяно Вин.
	— Разбира се, глупаво дете — отвърна Клис. — Лорд Венчър би се радвал на всяка възможност да предаде контрола на къщата си на своя племенник. Достатъчно е само да махне няколко стражници от покрива над стаята на младия Елънд, за да допусне там Елариеловите убийци. И тъй като убийството ще стане по време на малката философска среща, лорд Венчър ще се отърве едновременно и от Хастинг и Лекал!
	Вин едва не подскочи. „Трябва да направя нещо!“
	— Разбира се — продължи Клис, — лорд Венчър също го очаква изненада. Чух, че твоят Елънд притежавал странна… колекция от книги. Младият Венчър трябваше да е по-внимателен, когато разказваше за това на жените.
	Вин втренчи поглед в усмихнатото й лице. Клис й намигна.
	— Ще запазя твоята аломантия в тайна, дете мое. Но се постарай да ми бъде платено до утре следобед. Една дама трябва да се грижи за прехраната си — а както виждаш, аз се нуждая от сериозни количества. Що се отнася до Къща Венчър… какво пък, на твое място бих се дистанцирала от тях. Убийците на Шан ще предизвикат доста голяма суматоха тази вечер. Не бих се изненадала, ако в стаята на момчето се изтърси половината двор, за да провери каква е тази шумотевица. А когато видят какви книги е чело момчето… хъм, нека кажем, че за известно време принудителите ще бъдат силно заинтригувани от Къща Венчър. Твърде жалко, че Елънд ще е вече мъртъв — от доста време не сме имали публична екзекуция на благородник!
	„Стаята на Елънд — помисли си отчаяно Вин. — Сигурно са там!“
	Обърна се и прихвана краищата на роклята си, готова да се спусне забързано по стълбите.
	— Къде отиваш? — попита изненадано Клис.
	— Трябва да спра това! — рече Вин.
	Клис се разсмя.
	— Вече ти казах, че си закъсняла. Цитаделата Венчър е стара постройка и коридорите към жилищните помещения са като лабиринт. Ако не знаеш пътя, ще се изгубиш за часове.
	Вин се огледа безпомощно.
	— Освен това, дете — продължи Клис, — нали този младеж те отхвърли? Какво му дължиш?
	Вин се поколеба.
	„Тя е права. Какво му дължа?“
	Отговорът дойде незабавно. „Аз го обичам“.
	С тази мисъл се върна и силата и Вин се затича, изпратена от смеха на Клис.
	Трябваше да опита. Влезе в един коридор и тръгна навътре, но си спомни думите на Клис — коридорите нататък бяха тъмни и пусти. Щеше да се изгуби и нямаше да стигне навреме.


	„Покривът. Стаята на Елънд сигурно има външен балкон. Трябва ми прозорец!“
	Изу обувките, смъкна и чорапите и хукна по коридора. Оглеждаше се трескаво за прозорец, достатъчно голям, за да мине през него. Скоро се озова в по-широк коридор, озаряван от няколко трепкащи факли.
	От дясната страна имаше висок прозорец с виолетово-розово стъкло.
	„Ще свърши работа“. Разпали стомана, изстреля се във въздуха и се Оттласна от масивната желязна врата зад себе си. Увисна за миг, след това Тласна с всички сили металния обков на прозореца.
	Тялото й се люшна назад, но тя продължаваше да Тласка. Напъна сили, увиснала насред празния коридор, разпали пютриум, за да запази тялото си от противодействащите сили. Розовият прозорец беше огромен, но се състоеше предимно от стъкло. Колко здрав можеше да е?
	Много. Вин изстена от напрежение. Чу зад гърба си пукот — тежката врата, която използваше за опора, започва да се откъртва от пантите.
	„Хайде… поддай…!“ — повтаряше си тя ядосано. Парчета камък започнаха да се ровят около прозореца.
	А после прозорецът се откъсна от стената с оглушително пропукване, полетя навън в тъмната нощ и Вин излетя след него.
	Обгърнаха я студени мъгли. Тя се Тласна леко от вратата в коридора, като се стараеше да не се отдалечава прекомерно, последва нов Тласък от падащия прозорец. Масивната рамка пореше въздуха към земята и разпръскваше мъглите по пътя си. Вин полетя право нагоре, към покрива.
	Прозорецът се стовари с трясък на земята в мига, когато тя прелетя над покрива, с развята от вятъра рокля. Приземи се върху бронзовата обшивка и клекна. Усещаше хладния метал с ръцете си и босите си крака.
	Разпаленият калай озари нощта. Не виждаше нищо нередно.
	Разпали бронз, както я бе учил Марш, за да засича аломанти. Не долови нищо — убийците сигурно водеха със себе си Задимител.
	„Не мога да претърся цялата сграда! — помисли Вин отчаяно. — Къде може да са?“
	И изведнъж усети нещо. Аломантични пулсации в нощта. Слаби. Прикрити. Но все пак ги усети.
	Изправи се и се затича по покрива, доверила се на инстинкта си. Докато бягаше, разгоря пютриум, сграбчи роклята си за деколтето и с едно движение я разкъса до долу. Извади от скрития джоб кесия с монети и стъкленици за метали и — без да забавя крачка — захвърли роклята настрана. Последваха я корсетът и ръкавиците. Вин — остана само по тънка бяла ризка без ръкави и бели шорти — се втурна презглава напред.
	„Не може да съм закъсняла — повтаряше си. — О, не! Не бива!“
	От мъглата пред нея изплуваха силуети. Стояха до скосен тавански прозорец — Вин вече беше подминала няколко такива. Една от фигурите посочи към прозореца и в ръката й блесна оръжие.
	Вин извика, Тласна се от покрива и се извиси в дъга. Скочи в самия център на изненаданата групичка, измъкна с бързо движение кесията и я разкъса.
	Във въздуха се разлетяха монети, лъснаха на светлината, която бликаше от прозореца. В мига, в който сияещият дъжд започна да се сипе, Вин Тласна.
	Монетите се разлетяха като рояк насекоми, всяка оставяше диря в мъглата. Чуха се болезнени викове, когато монетите започнаха да се удрят в плът, и няколко от черните силуети паднаха.
	Но няколко останаха. Литналите към тях монети отскочиха встрани, Тласнати от невидими аломантични ръце. Четирима от убийците останаха прави. Двама носеха мъглопелерини. Единият й се стори познат.
	Шан Елариел. На Вин не й трябваше да види пелерината, за да разбере: имаше само една причина жена с ранга на Шан да участва в убийството. Тя беше Мъглородна.
	— Ти?! — извика смаяно Шан. Носеше черен панталон и риза, черната й коса бе прихваната назад, пелерината й бе със стилна кройка.
	„Двама Мъглородни — помисли Вин. — Лоша работа“. Отскочи назад, понеже единият от убийците замахна с фехтоваческо бастунче към главата й.
	Вин се плъзна надолу по покрива, Тласна се, за да спре, и се завъртя. Протегна ръка и Притегли монетите, които не се бяха разхвърчали в нощта, събра ги в шепата си.
	— Убийте я! — изсъска Шан. Двамата мъже, които Вин бе повалила, продължаваха да стенат на покрива. Не бяха мъртви, единият дори се опитваше да се изправи.
	„Главорези — помисли Вин. — Другите двама сигурно са Монетомети“.
	Сякаш за да потвърди мисълта й, единият се опита да Тласне встрани стъкленицата й. За щастие вътре нямаше достатъчно метал и Вин без усилие успя да я задържи.
	Шан бе насочила вниманието си към прозореца.
	„Не, няма да ти позволя“ — помисли Вин и отново се хвърли напред.
	Монетометът я видя и нададе предупредителен вик. И, разбира се, се опита да я Тласне, но Вин се беше закотвила за обшития с бронз покрив. Разпали стомана и се Тласна с равномерно усилие.
	Стоманеният тласък на мъжа — предаван през монетата на Вин и от нея на покрива — го изстреля във въздуха. Той изкрещя и се изгуби в мрака. Бе само Мъглив и не можеше да се Притегли обратно към покрива.
	Вторият Монетомет се опита да обсипе Вин с боксинги, но тя ги отби с лекота. За съжаление той не бе така глупав като другаря си и освободи монетите веднага след като ги Тласна. Очевидно не си бе и помислил, че ще успее да я удари. Защо тогава упорстваше…
	„Другият Мъглороден!“ — сети се Вин и се наведе рязко в мига, когато от тъмните мъгли изскочи мъж с порещи въздуха стъклени кинжали в ръце.
	Вин успя да се измъкне на косъм и разпали пютриум, за да подсили баланса си. Скочи към ранения Главорез, който едва се държеше на крака, разпали нова доза пютриум и го блъсна с рамо в гърдите.
	Той се олюля, притиснал с ръка окървавения си хълбок, препъна се и падна право върху прозореца. Тънкото цветно стъкло се строши и подсиленият с калай слух на Вин долови отдолу изненадани викове, последвани от трясъка на сгромолясващо се на пода тяло.
	Вдигна глава и погледна със зла усмивка сащисаната Шан. Зад нея вторият Мъглороден изруга тихо.
	— Ти… ти… — изломоти Шан с блеснали от гняв очи.
	„Елънд, надявам се, че си схванал предупреждението и си избягал — помисли Вин. — Време е и аз да изчезвам“.
	Не можеше да се изправи едновременно срещу двама Мъглородни — в повечето нощи не успяваше да надвие дори само Келсайър. Разпали стомана и се изстреля назад. Шан пристъпи напред и се Тласна след нея. Вторият Мъглороден я последва.
	„О, небеса!“ — изруга Вин наум, завъртя се във въздуха и се Притегли към ръба на покрива близо до мястото, където бе избила прозореца. Под нея в двора вече притичваха фигури с фенери, чуваха се викове и дрънчене на оръжие. Лорд Венчър сигурно вече смяташе, че синът му е мъртъв. Очакваше го изненада.
	Вин скочи в мъглите, чу, че двамата Мъглородни я следват, стъпи на покрива и отскочи отново.
	„Лоша работа“ — помисли си, докато се носеше сред мътните течения. Не й бяха останали почти никакви монети, не носеше и кинжалите, а отзад я преследваха двама опитни Мъглородни.
	Разпали желязо и трескаво затърси някаква котва. Една-единствена синя линия се движеше под нея и вляво.
	Вин се прикачи за нея, промени траекторията си и се стрелна надолу. Котвата й се оказа нагръдната броня на нещастен стражник, който се бе проснал на стената и се беше вкопчил в един от зъберите, за да не литне нагоре към нея.
	Вин стовари босите си крака върху гърдите му, отскочи и стъпи върху студения камък. Стражникът изпъшка и изпусна зъбера, но след миг отново се вкопчи в него, теглен от друга аломантична сила.
	„Съжалявам, приятел“ — помисли Вин и го изрита през ръба на стената. Той веднага полетя нагоре и увисна във въздуха, сякаш бе окачен на яко въже.
	В небето се чу шум от сблъскващи се тела и Вин зърна два силуета да падат безпомощно към двора. Усмихна се и хукна по стената. „Надявам се единият от двамата да е Шан“.
	Скочи върху покрива на караулното. На площада отпред изплашените гости се качваха в каретите си.
	„И така, започна войната между Къщите — помисли Вин. — Не смятах обаче, че аз ще й дам началото“.
	Тъмна фигура се стрелна към нея от мъглите отгоре. Вин разпали пютриум и отскочи встрани. Шан се приземи ловко — с развята пелерина — върху караулното. Беше извадила кинжали и очите й горяха от ярост.
	Вин скочи настрани, претърколи се по покрива и падна между двама стражници, които извикаха уплашено, стреснати от появата й. Шан скочи до тях и Тласна единия стражник към Вин. Той изкрещя от ужас и в същия миг Вин също започна да Тласка бронята му — но той бе по-тежък от нея и тя отхвърча назад. Придърпа се от стражника, за да забави падането си, и той се блъсна в стената. Вин скочи гъвкаво до него и сграбчи тоягата, която беше изпуснал.
	Шан атакува сред блясък на въртящи се кинжали и Вин бе принудена да отстъпи. „Много е добра!“ — успя да си помисли с нарастваща уплаха. Самата тя почти не се бе упражнявала с кинжали — и сега съжали, задето не бе помолила Келсайър да я подготви още малко. Замахна с тоягата, но никога не бе използвала подобно оръжие и атаката й бе смехотворна.
	Шан посече и Вин почувства остра болка в бузата. Отскочи, изпусна тоягата и докосна лицето си. По бузата и се стичаше кръв. Зърна усмивка на устните на Шан.
	Едва сега си спомни за стъкленицата. Тази, която все още носеше, която й бе дал Келсайър.
	Атиум.
	Нямаше време да я вади от пояса си. Разпали стомана и я Тласна във въздуха пред себе си. После едновременно разпали желязо. Дръпна топчето атиум. Стъкленицата се строши и лъщящото мънисто литна право към устата й. Тя го лапна, преглътна го и го Притегли надолу.
	Но преди да предприеме нещо, Шан Гаврътна своята стъкленица.
	„Разбира се, че и тя има атиум!“
	Но с какво количество разполагаше? Келсайър не бе дал на Вин много — щеше да стигне за не повече от трийсетина секунди. Шан скочи напред и дългата й черна коса се развя зад нея. Вин стисна зъби. Нямаше кой знае какъв избор.
	Разпали атиума. Почти веднага тялото на Шан се размножи в дузина атиумни сенки. Това беше мъртвата хватка на Мъглородните — първият, чийто атиум се свършеше, щеше да загуби играта. Не можеш да избягаш от противник, който знае точно какво ще направиш.
	Вин отстъпи назад, без да откъсва поглед от Шан. Аристократката я последва, призраците оформяха около нея истинска подвижна сфера. Изглеждаше спокойна. Уверена.
	„Сигурно има предостатъчно атиум — помисли Вин. Усещаше как запасите и бързо се топят. — Трябва да бягам“.
	От гърдите й внезапно щръкна сянка на дървено острие и Вин отскочи встрани миг преди истинската стрела да я прободе. Погледна към портата и видя няколко стражници с лъкове.
	„Тя просто чака да ми свърши атиумът. Иска да побягна. Знае, че може да ме настигне“.
	Имаше само една възможност: атака.
	Шан смръщи изненадано вежди, когато Вин се метна напред — призрачни стрели одраскаха камъните миг преди истинските да ги последват. Вин се шмугна между две — подхранваният й от атиум ум знаеше точно как да се движи — и усети как едната раздвижва въздуха до бузата й.
	Шан замахна с кинжалите и Вин се наведе настрана, избегна първия удар и блокира втория с ръка. Острието разряза болезнено китката й и от раната рукна кръв. Всяка капка бе като прозрачна атиумна проекция. Вин разпали пютриум и удари Шан с юмрук в корема.
	Шан изстена от болка и се преви, но не падна.
	„Атиумът почти свърши — помисли отчаяно Вин. — Остават само няколко секунди“.
	И тогава се реши. Пое смъртоносния риск и изгаси атиума малко по-рано.
	Шан се приближи със зловеща усмивка, стиснала уверено кинжала. Предполагаше, че Вин е изчерпала атиума си — и че следователно е безпомощна. Беззащитна.
	И в този миг Вин разпали последните късчета. Шан спря объркана, което даде на Вин желаната възможност — и в същия миг отгоре долетя призрачна стрела.
	Вин улови истинската, която я последва — въпреки че беше огладено, дървото остърга болезнено дланта й — и я заби дълбоко в гърдите на Шан. Стрелата се счупи и краят с перата остана в ръката на Вин. Шан се люшна назад, но успя да се задържи на крака.
	„Проклет пютриум!“ — изруга Вин и измъкна сабята от ножницата на лежащия в безсъзнание в краката й войник. Скочи напред, стиснала решително зъби, и Шан — все още замаяна — вдигна ръка, за да Тласне сабята настрани.
	Вин остави оръжието да отлети — то бе само за отвличане на вниманието — и заби и счупения край на стрелата в гърдите на противничката си.
	Този път Шан падна. Опита се да се изправи, но стрелата, изглежда, бе засегнала сериозно сърцето й, защото тя внезапно пребледня. Гърчи се още няколко секунди, после замря безжизнена върху камъните.
	Вин се надигна, пое си дъх и изтри кръвта от бузата си — едва сега осъзна, че само я размазва по лицето си още повече.
	Погледна към покрива, сбогува се мислено с Елънд и скочи в нощта.


	31.


	Повечето хора се безпокоят от това дали ще ги запомнят. Аз нямам подобни страхове: дори ако не обръщам внимание на териските пророчества, породих такъв хаос, сблъсъци и надежди на този свят, че шансът да бъда забравен е нищожен.
	Безпокоя се какво ще говорят за мен. Историците могат да правят с миналото каквото си поискат. След хиляди години ще ме помнят ли още като онзи, който е защитил човечеството от могъщо зло? Или като тиран, опитал се нагло да се превърне в легенда?

	— Не зная — рече Келсайър, усмихна се и същевременно сви рамене. — От Бриз би станал чудесен министър по чистотата.
	Останалите се изкискаха, само Бриз сви недоволно устни.
	— Не разбирам защо все аз се превръщам в център на присмеха ви. Защо избирате единствения достоен човек в тази група за прицел на подигравките си?
	— Защото, драги мой — имитира го Хам, — няма по-подходящ от теб.
	— О, стига вече! — изпъшка Бриз. Дух почти се търкаляше на пода от смях. — Всичко това е абсолютно детинско. Хамънд, мисля, че само момчето намира думите ти за смешни.
	— Аз съм войник — изръмжа Хам и вдигна чашата си. — Духовитите ти словесни атаки не могат да ми направят нищо, понеже може би съм твърде глупав, за да ги схвана.
	Келсайър се засмя. Един от неприятните странични ефекти, свързани с нощните му излизания, бе, че му липсваха вечерните сбирки в кухнята на Клъбс. Бриз и Хам както винаги се дърлеха. Докс седеше в другия край на масата и преглеждаше тефтерите и докладите, а Дух слушаше и се кикотеше. Клъбс наблюдаваше всичко това от своя ъгъл и видимо се наслаждаваше на факта, че се мръщи най-добре от всички в компанията.
	— Време е да тръгвам, господарю Келсайър — заяви Сейзед, след като погледна часовника на стената. — Господарката Вин сигурно вече е готова.
	Келсайър кимна.
	— Аз също ще вървя. Чакат ме още много…
	Външната врата се отвори с трясък и нахлу Вин, само по бельо, при това опръскано с кръв.
	— Вин! — извика Хам и скочи.
	На бузата й имаше кървава резка, едната й ръка беше превързана.
	— Добре съм.
	— Къде ти е роклята? — попита Доксон.
	— Роклята ли? — Вин погледна разкъсаните си дрехи. — Ами… пречеше ми. Съжалявам, Докс.
	— В името на лорд Владетеля, момиче! — възкликна Бриз. — Майната й на роклята! Ти как си?
	— Нали ви казах: добре съм.
	Дух — не откъсваше поглед от полуголата Вин — се беше изчервил до уши. Сейзед заоглежда раните й.
	— Мисля, че направих нещо лошо — рече Вин. — Аз… май… убих Шан Елариел.
	— Какво?! — възкликна Келсайър.
	Сейзед вече внимателно размотаваше превръзката.
	— Тя се оказа Мъглородна. Сбихме се. Победих я.
	„Убила си напълно обучена Мъглородна? — помисли смаяно Келсайър. — Та аз те подготвям само от осем месеца!“
	— Господарю Хамънд — помоли Сейзед, — ще ми донесете ли чантата с лекарства?
	— А също и нещо да се облече — обади се Келсайър. — Иначе бедният Дух ще получи сърдечен пристъп.
	— Какво им е на дрехите ми? — попита Вин сърдито. — Носила съм и по-оскъдно облекло, когато бях в бандата.
	— Вин, това е бельо — посочи Доксон.
	— Е, и?
	— Въпросът е принципен — продължи спокойно Доксон. — Младите дами не тичат по улиците само по бельо — колкото и да прилича на ежедневни дрехи.
	Вин повдигна рамене и седна, та Сейзед да й направи нова превръзка. Изглеждаше… напълно изчерпана. И не само от двубоя. „Какво още може да се е случило на този бал?“ — запита се Келсайър, а на глас попита:
	— И къде се срещна с тази Елариел?
	— В Цитаделата Венчър — отвърна Вин и сведе поглед. — Аз… мисля, че някои от стражниците ме видяха. Може би и някои благородници, но не съм сигурна.
	— Виж, това вече е лошо — въздъхна Доксон. — Тази рана на бузата ще си личи дори с грим отгоре. Ама честно, вие аломантите… Никога ли не си помисляте как ще изглеждате в деня, след като се сбиете с някой?
	— Докс, трябваше да помисля преди всичко за това как да остана жива.
	— Оплаква се, защото се безпокои за теб — каза Келсайър. Хам се върна с чантата. — Такъв си е той.
	— Господарке, и двете рани трябва да се зашият веднага — каза Сейзед. — Опасявам се, че тази на ръката стига до костта.
	Вин кимна и Сейзед почисти ръката й с дезинфектиращ разтвор и се захвана за работа. Тя понасяше действията му без видима болка — очевидно беше разпалила пютриум.
	„Съвсем е изтощена — помисли Келсайър. Беше толкова крехка. Хамънд я заметна с едно наметало, но тя дори не забеляза. — Аз я забърках в това“.
	Сейзед приключи с шева на ръката, пристегна превръзката и се зае с раната на бузата.
	— И защо ти трябваше да се биеш с Мъглородна? — попита навъсено Келсайър. — По-добре да беше избягала. Не си ли взе поука от срещата с инквизиторите?
	— Не можех да се измъкна, без да й обърна гръб — обясни Вин. — Освен това тя имаше повече атиум от мен. Ако не я бях нападнала, щеше да ме преследва и да ме настигне. Трябваше да я ударя, когато силите ни бяха равни.
	— Но как въобще се забърка в тази история? — настоя Келсайър. — Тя ли те нападна?
	Вин сведе очи към пода.
	— Не — аз я нападнах.
	— Защо?
	Вин мълчеше. Сейзед внимателно зашиваше раната на бузата й.
	— Защото щеше да убие Елънд — призна накрая Вин.
	Келсайър изпъшка отчаяно.
	— Елънд Венчър? Рискувала си живота си — и нашия план, живота на всички ни — за това глупаво момче?
	— Да. — Вин го стрелна с очи.
	— Какво ти става, момиче? — попита Келсайър. — Елънд Венчър не заслужава подобна жертва.
	Тя се надигна ядосано — Сейзед се отдръпна — и наметалото падна на пода.
	— Той е добър човек!
	— Той е аристократ!
	— И ти също! — тросна се Вин и махна с превързаната си ръка към останалите членове на групата и кухнята. — Какво ще кажеш за това? Че е живот на скаа? Какво знае всеки един от вас за живота на обикновения скаа? Благороднически дрешки, нападате враговете си нощем, ядете на корем, пийвате на воля. Това не е живот на скаа! — Тя пристъпи напред, втренчила поглед в Келсайър, и той премигна, изненадан от избухването й. — Какво знаеш за тях, Келсайър? Кога за последен път си спал на улицата, да трепериш от студ, да слушаш кашлицата на просяка до теб и да знаеш, че болестта му може да те убие? Въобще лягал ли си си някога с мисълта, че някой член на твоята банда може да дойде и да те изнасили? Случвало ли ти се е да си толкова гладен, че да ти се иска да забиеш нож в гърба на другаря си само за да му отнемеш залъка? Случвало ли ти се е собственият ти брат да те пребива, а ти да си му благодарен, защото поне някой ти обръща внимание? — Млъкна и си пое дъх с пухтене. Всички я гледаха втренчено. — Не ми говори за благородници — продължи Вин. — И не смей да говориш за хора, които не познаваш. Ти не си скаа — ти си благородник, само без титлата!
	Обърна се и излезе. Келсайър я изпроводи със слисан поглед, онемял, изпълнен с чувство за вина.
	За пръв път не знаеше какво да каже.


	Вин не се прибра в стаята си. Качи се на покрива и загледа как мъглите се местят на талази из непрогледната нощ.
	Дори не усещаше студа. Ръката я болеше, но съвсем поносимо.
	Седна. Не знаеше какво да мисли, нито какво да чувства. Не трябваше да избухва пред Келсайър, но след всичко, което се бе случило — двубоят, предателството на Елънд… усещаше, че е на предела на силите си. Трябваше да си изкара яда на някого.
	„Ами ядосвай се на себе си — зашепна в нея гласът на Рийн. — Ти си тази, която ги допусна близо до себе си. А сега те всички ще те изоставят“.
	Не можеше да прогони болката. Можеше само да седи и да рони сълзи, докато светът около нея се рушеше.
	Капакът на тавана се повдигна и Келсайър надзърна над отвора.
	„В името на лорд Владетеля! Не искам да говоря с него сега“. Опита да изтрие сълзите си, но само раздразни раната на бузата.
	Келсайър дойде при нея, разкърши рамене и погледна към мъглите.
	„Той не заслужава нещата, които му казах. Никой от тях не ги заслужава“.
	— Успокояващо е да гледаш мъглите, нали? — тихо каза той.
	Вин кимна.
	— Помниш ли какво ти казах веднъж? Мъглите те пазят, те ти дават сила… крият те…
	Тя сведе поглед и той й подаде наметалото.
	— Вин, има някои неща, от които не можеш да се скриеш. Зная… опитвал съм.
	Вин му позволи да я завие с наметалото.
	— Какво стана все пак? — попита той.
	— Елънд ми каза… че не желае повече да се вижда с мен.
	— Аха. — Келсайър въздъхна и седна до нея. — Това, след като уби бившата му годеница ли стана?
	— Преди това…
	— И въпреки това ти реши да го спасиш?
	Вин кимна и подсмръкна.
	— Да. Голяма глупачка съм, нали?
	— Не повече от всички нас. — Келсайър погледна към мъглите. — Обичах Мейр дори след като ме предаде. Нищо не можеше да промени чувствата ми.
	— И затова боли толкова много. — Вин поклати глава и си спомни какво й бе казал Келсайър по-рано. „Вече го разбирам“.
	— Не можеш да престанеш да обичаш някого само защото те е наранил — продължи той. — Макар че би било по-леко.
	Тя отново щеше да се разплаче, но той постави бащински ръка на рамото й.
	— Аз го обичах, Келсайър — прошепна тя.
	— Елънд ли? Зная.
	— Не, не Елънд — отвърна Вин. — Рийн. Той ме биеше. Непрекъснато. Ругаеше ме, крещеше ми, плашеше ме, че ще ме зареже. Всеки ден си повтарях, че го мразя. И го обичах. Все още го обичам. Боли ме, като си помисля, че си отиде завинаги.
	— О, дете — прошепна Келсайър и я притисна към себе си. — Съжалявам.
	— Всички ме изоставят — продължи тя. — Почти не помня майка си. Знаеш ли, тя се опитала да ме убие. Чувала гласове в главата си и те я накарали да убие сестричката ми. Сигурно е щяла да убие и мен, ако Рийн не я бил спрял. Както и да е, в края на краищата ни заряза. И аз се вкопчих в Рийн. Но той също си тръгна. Обикнах Елънд… но и той вече не ме иска. — Погледна го. — Какво ще направиш сега? Кога ще ме изоставиш?
	— Аз… Вин, не зная — тъжно каза Келсайър. — Тази наша задача, моят план…
	Тя втренчи поглед в очите му, търсеше в тях някакъв знак. „Какво криеш от мен, Келсайър? Нещо, което е опасно?“ Изтри очи и се освободи от прегръдката му. Чувстваше се глупаво.
	Той поклати глава.
	— Знаеш ли, сигурно си права за мен. Май наистина не давам големи шансове на благородниците.
	Вин се изчерви.
	— Келсайър, не биваше да го казвам. Вие сте свестни хора и този твой план… разбирам, че го правиш заради всички скаа.
	— Не, Вин. — Келсайър поклати глава. — Това, което каза, е съвсем вярно. Ние не сме истински скаа.
	— Но това е добре — рече тя. — Ако бяхте обикновени хорица, нямаше да имате смелост да се захванете с този план.
	— Може да им липсва опит — продължи Келсайър. — Но не и кураж. Вярно, изгубихме нашата армия, но те бяха готови — с минимална подготовка — да се опълчат срещу по-опитен и силен противник. Не, на скаа не им липсва кураж. Липсва им само подходящата възможност.
	— Значи твоята задача е да им дадеш тази възможност. Което пък значи, че си толкова скаа, колкото всеки от тях.
	Келсайър се усмихна.
	— Че съм скаа, колкото всеки от тях. Това ми харесва. Изглежда, трябва по-малко да се занимавам с убийства на благородници и повече с това как да помогна на скаа.
	Вин кимна, загърна се в наметалото и се загледа в мъглите.
	„Те ни защитават… дават ни сила… крият ни…“
	От доста време не беше изпитвала нужда да се крие. Но сега, след нещата, които бе казала долу, й се искаше да се изгуби някъде в тези мъгли.
	„Трябва да му кажа. Това може да има значение за успеха или провала на плана“.
	Тя си пое дъх.
	— Келсайър, Къща Венчър има слабо място.
	— Така ли?
	— Да. Атиумът. Те отговарят за добива и доставката му. Той е източникът на богатството им.
	Келсайър се замисли.
	— Разбира се! Ето как си плащат данъците и защо са толкова могъщи… Той има нужда от някой, който да му върши работата…
	— Келсайър?
	Той я погледна.
	— Не предприемай нищо, освен ако не е крайно наложително, ясно?
	Келсайър се намръщи.
	— Вин, нищо не мога да ти обещая. Ще се опитам да измисля друг начин, но настоящата обстановка изисква Къща Венчър да падне.
	— Разбирам.
	— Благодаря, че ми каза.
	Тя кимна. „Ето, че предадох и него“. Поне я успокояваше мисълта, че не го е направила от злоба. Келсайър беше прав: Къща Венчър бе сила, която трябваше да бъде неутрализирана. Странно, но споменаването й, изглежда, обезпокои повече него. Той седеше, загледан меланхолично в мъглите. Почеса се замислено по ръката.
	„Раните — помисли си Вин. — Той не мисли за Къща Венчър — мисли за Ямите. За нея“.
	— Келсайър?
	— Да? — Очите му все така бяха зареяни в мъглите.
	— Не мисля, че Мейр те е предала.
	Той се усмихна.
	— Радвам се, че мислиш така.
	— Не, сериозно го казвам. Инквизиторите те чакаха, когато стигна в центъра на двореца, нали?
	— Да.
	— Чакаха и нас също.
	Той поклати глава.
	— Ние с теб се натъкнахме на стражниците и вдигнахме шум. Когато влязохме с Мейр, бяхме съвсем тихи. Подготвяхме го цяла година — бяхме тихи, потайни и много внимателни. Някой ни бе устроил клопка.
	— Мейр е била аломантка, нали? Може да са усетили, че идва.
	Келсайър поклати глава.
	— Имахме Задимител. Редд. Инквизиторите го убиха. Мислех, че може той да е бил предателят, но някак си не се връзваше. Редд дори не знаеше какво сме намислили, преди да тръгнем. Само Мейр бе в течение на всичко — дати, време, цели, — за да ни издаде. Освен това и думите на лорд Владетеля… Не можеш да си представиш, Вин. Усмихна се и й благодари. В очите му имаше честност. Очите му казваха, че не лъже. А и защо да лъже?
	Вин помълча няколко секунди, обмисляше думите му. После каза бавно:
	— Келсайър. Мисля, че инквизиторите могат да засекат нашата аломантия дори когато горим мед.
	— Невъзможно.
	— Направих го тази вечер. Проникнах през медния облак на Шан, за да открия нея и другите убийци. Точно така успях да стигна навреме при Елънд.
	Келсайър се намръщи.
	— Сигурно грешиш.
	— Не — упорито отвърна тя. — Нали усетих как лорд Владетеля докосва чувствата ми дори след като разпалих мед. И кълна се, когато бягах и се криех от инквизитора, той ме откри, макар че уж беше невъзможно. Келсайър, помисли си — ами ако е така? Ако прикриването чрез Задимяване не е само въпрос на това дали си разпалил мед? Ако зависи от това колко си силен?
	— Хм. Не знам.
	— Искам да кажа, че не е задължително Мейр да те е предала! — продължи разпалено Вин. — Инквизиторите са изключително силни. Този, който ви е очаквал, може просто да е усетил, че разпалвате метали! Почувствали са, че някой аломант смята да проникне в двореца. За това й е благодарил лорд Владетеля — защото тя е била разкрита и ви е издала. Била е аломантка и са ви усетили!
	Келсайър мълчеше. После изведнъж рязко се обърна към нея.
	— Направи го сега! Кажи ми какъв метал съм разпалил.
	Вин затвори очи, припали бронз и се заслуша… наострила сетива, както я бе учил Марш. Спомни си самостоятелните си упражнения, времето, прекарано да се съсредоточава върху вълните на Бриз, Хам и Дух. Опита се да разгадае този безпогрешен аломантичен ритъм… Опита се…
	За един кратък миг й се стори, че усеща нещо. Нещо много странно — бавни вибрации, като далечни удари на барабан, различни от всички останали аломантични сигнали. Но не идваха откъм Келсайър. Идваха от… от някъде много далече. Тя се съсредоточи, затърси посоката, от която идваха.
	И изведнъж, докато се съсредоточаваше, нещо друго привлече вниманието й. Познат ритъм, който извираше от Келсайър. Слаб, труден за улавяне над пулсациите на собственото й сърце. И същевременно напрегнат и забързан.
	Отвори очи.
	— Пютриум! Гориш пютриум!
	Келсайър премигна изненадано.
	— Невъзможно — прошепна. — Дай пак!
	Тя затвори очи.
	— Калай — рече след миг. — Сега стомана — смени ги, докато говорех.
	— Дявол да го вземе!
	— Права съм значи — продължи разпалено Вин. — Мога да долавям аломантични пулсации дори през медта! Слаби са, но ако се съсредоточиш достатъчно…
	— Вин — прекъсна я Келсайър. — Не мислиш ли, че и други аломанти са го опитвали преди нас? Нима е трябвало да изминат хиляда години, за да открием, че медният облак може да бъде преодоляван? Дори аз съм се мъчил. Учителят ме караше, напъвах се с часове да усетя какво има зад защитата му.
	— Но… — стресна се Вин. — Как…?
	— Сигурно е свързано със силата, както каза ти. Инквизиторите могат да Тласкат и Теглят по-силно от всеки Мъглороден — може би са толкова могъщи, че надделяват над металите на другите.
	— Келсайър — тихо каза Вин. — Аз не съм инквизитор.
	— Но си силна — каза той. — По-силна, отколкото би трябвало да бъдеш. Помисли си — тази нощ уби истинска Мъглородна!
	— Беше късмет — рече тя и се изчерви. — Успях да я измамя.
	— Вин, в аломантията всичко е измама. Не, в теб наистина има нещо особено. Забелязах го още първия ден, когато отблъсна опита ми да Тласкам чувствата ти.
	Тя се изчерви още повече.
	— Не може да е това, Келсайър. Може би съм се упражнявала с бронз повече от теб… не зная… но просто…
	— Вин — прекъсна я той. — Мисля, че омаловажаваш способностите си. Всички знаем, че си невероятно добра. И ако наистина можеш да проникваш през меден облак… тогава… направо не знам. Знаеш ли, опитай се да посъбудиш самоуважението си, дете! Ако има нещо, на което ще опитам да те науча, това ще е да си по-уверена.
	Вин се усмихна.
	— Хайде — подкани я той и й протегна ръка. — Сейзед ще има да мрънка, ако не му позволиш да си свърши работата с раната ти, а Хам сигурно умира от нетърпение да му разкажеш за двубоя. Между другото, добре си направила, че си оставила трупа на Шан в Цитаделата Венчър — когато в Къща Елариел научат, че са я намерили мъртва при Венчърови…
	— Келсайър, не съм сигурна дали съм готова да сляза долу. Как ще се изправя пред тях?
	Келсайър се разсмя.
	— О, не бери грижа. Ако не изръсваш по някоя глупост от време на време, значи не ти е мястото в нашата група.


	— Елънд, как можеш да четеш в такъв момент? — попита Джастис.
	Елънд вдигна очи от книгата.
	— Четенето ме успокоява.
	Джастис повдигна вежди, намести се нервно на седалката и запотропва с пръсти. Пердетата бяха спуснати, отчасти за да скрият светлината от фенера на Елънд, а също и заради мъглите. Макар че Елънд не го признаваше, мътните талази навън го изнервяха. От благородниците не се очакваше да се плашат от подобни неща, но това не променяше факта, че гъстата леплива мъгла го караше да изтръпва.
	— Баща ти ще посинее от яд — заяви Джастис, продължаваше да потропва с пръсти.
	Елънд сви рамене, макар че това, което чу, не му се понрави. Не заради баща му, а заради случилото се тази нощ. Изглежда, някои аломанти бяха проследили срещите им. С каква информация разполагаха? Знаеха ли за книгите му?
	За негов късмет един от тях се бе спънал и бе паднал през прозореца. След това настъпи истинска суматоха — дотичаха войници и гости, обхванати от паника. Първата мисъл на Елънд беше за книгите — опасните, тези, заради които принудителите можеха да му създадат сериозни неприятности.
	Така че той се възползва от объркването, за да се отърве от тях. Напъха ги в една торба и двамата с Джастис излязоха през един страничен вход. Метнаха се в една карета и заедно с останалите, които напускаха панически двора, се озоваха на улицата. Никой не ги забеляза.
	„Сигурно всички вече са се успокоили — помисли Елънд. — Разбрали са, че Къща Венчър не се опитва да ги нападне и че няма никаква опасност. Само няколко несръчни шпиони“.
	Досега трябваше да се е прибрал. Но реши да използва удобния момент, за да се срещне с друга група шпиони. Този път негови.
	На вратата се почука и Джастис подскочи. Елънд затвори книгата и отвори. Фелт, един от най-старите шпиони на Къща Венчър, се качи в каретата и кимна уважително на Елънд, после и на Джастис.
	— Е? — подкани го Джастис.
	Фелт седна с присъщата на неговия вид странна гъвкавост и докладва:
	— Милорд, официално в тази сграда се помещава дърводелска работилница. Един от хората ми е чувал за нея — държи я майстор Кладент, скаа дърводелец от по-заможните.
	Елънд се намръщи.
	— Защо стюардът на Валет ще ходи там?
	— Милорд, според нас тази работилница е само параван — обясни Фелт. — Следим сградата, както ни наредихте. Но трябва да сме внимателни — на покрива и на горния етаж има няколко тайни наблюдателници.
	Елънд го изгледа стреснато.
	— Доста странна предпазна мярка за обикновена работилница, не мислиш ли?
	— И това не е всичко, милорд. Един от нашите най-добри помощници успя да се промъкне в самата сграда. Но не могъл да подслуша почти нищо — всички прозорци и врати са добре изолирани.
	„Още една странна предпазна мярка“ — помисли Елънд и попита:
	— И какво според теб може да означава това?
	— Милорд, там със сигурност има подземно скривалище — отвърна Фелт. — При това доста добро. Ако нямахме причини да сме изключително внимателни, със сигурност щяхме да пропуснем всички тези признаци. Според мен хората вътре — включително терисецът — са членове на шайка скаа крадци. Добре финансирани и доста опитни.
	— Шайка скаа крадци? — възкликна Джастис. — И лейди Валет също?
	— Така изглежда, милорд.
	Елънд се замисли.
	— Шайка… скаа крадци — повтори изумено. „Защо им е да пращат свой човек на баловете? Вероятно са замислили някоя голяма измама“.
	— Милорд? — попита Фелт. — Искате ли да ги нападнем? Разполагам с достатъчно хора, за да пленя цялата шайка.
	— Не — отвърна Елънд. — Прибери хората си и не казвай на никого какво си видял.
	— Да, милорд — отвърна Фелт и се измъкна от каретата.
	— В името на лорд Владетеля! — възкликна Джастис, след като вратата се затвори. — Нищо чудно, че не ми приличаше на знатна дама. Отначало си мислех, че е заради провинциалния й произход — а тя била крадла!
	Елънд кимна, все още объркан.
	— Дължиш ми извинение — продължи Джастис. — Бях прав за нея, нали?
	— Може би — отвърна Елънд. — Но същевременно и си грешал. Тя не се е опитвала да ме шпионира — може би по-скоро да ме обере.
	— И каква е разликата?
	— Трябва да помисля за всичко това — отвърна Елънд, пресегна се и потропа по стената. Каретата тръгна. Той се облегна назад и притвори очи.
	Валет не беше жената, за която се представяше. Но той вече се бе подготвил за тази новина. Не само думите на Джастис бяха пробудили подозренията му. Тя самата не бе отговорила на обвиненията, които й бе отправил тази вечер. Очевидно го бе лъгала. Беше играла някаква роля.
	Би трябвало да е бесен. Но вместо това го болеше — заради предателството й. И същевременно, колкото и да бе необяснимо… изпитваше някакво облекчение.
	— Какво ти става? — попита Джастис, втренчил изучаващ поглед в лицето му.
	Елънд поклати глава.
	— Джастис, думите ти ужасно ме разтревожиха. Толкова ми е зле, че почти не мога да мисля — и всичко това, защото смятах Валет за предателка.
	— Но тя _е_ предателка. Елънд, тя се опитва да те измами!
	— Така е. Но поне не е шпионин на някоя друга Къща. Когато си заобиколен от интриги, политически боричкания и удари под кръста, нещо толкова просто като обикновения обир ти се струва дори освежаващо.
	— Но…
	— Всичко е заради парите, Джастис.
	— Елънд, парите са важно нещо. Поне за някои от нас!
	— Не са толкова важни, колкото Валет. Бедното момиче… през цялото време се е тревожело дали ще й мине номерът!
	Джастис помисли малко, после поклати глава.
	— Елънд, ти си единственият човек, който изпитва облекчение, когато разбере, че някой се е опитвал да го обере. Трябва ли да ти припомням, че това момиче те е лъгало от самото начало? Може да си се увлякъл по нея, но е хубаво да си припомниш, че нейните чувства не са истински.
	— Може и да си прав — призна Елънд. — Но… Джастис, не зная. Имам усещането, че я познавам. Чувствата й ми се струваха толкова искрени… толкова неподправени…
	— Да бе!
	Елънд поклати глава.
	— Засега поне нямаме достатъчно информация, за да я съдим. Фелт я смята за крадла, но може да има други причини, поради които тази шайка праща свои хора на баловете. Може да е информатор. Или е крадец, но не аз съм й целта. Прекарваше ужасно много време сред останалите придворни — защо ще го прави, ако целта съм аз? Всъщност прекарваше много по-малко време с мен и никога не ме е врънкала за подаръци…
	Млъкна. Спомни си първата им, случайна среща, която бе променила живота и на двамата. Усмихна се и поклати глава.
	— Не, Джастис. Тук има повече, отколкото виждаме. Има нещо в това момиче, което не се обяснява толкова просто.
	— Щом казваш… — отвърна намръщено Джастис.
	Елънд се сепна, споходен от внезапно хрумване, и възкликна:
	— Джастис… Тя е скаа!
	— И какво?
	— И ме измами — измами и двама ни. Изигра почти перфектно ролята на аристократка!
	— Е, на доста неопитна аристократка.
	— Срещал съм се с истинска скаа, при това от банда крадци! — продължи Елънд. — Като си помисля само за какви неща можех да я попитам!
	— Какви неща?
	— Ами за скаа например — отвърна Елънд. — Но не е в това въпросът. Джастис, тя измами всички ни. Щом не успяхме да открием разликата между една скаа и аристократка, значи те не са толкова различни от нас. А ако не се отличават, защо се отнасяме с тях по този начин?
	Джастис сви рамене.
	— Елънд, не очаквах да погледнеш на нещата от този ъгъл. Не забравяй, че сме на прага на война между Къщите.
	Елънд кимна замислено.
	„Дали не бях прекалено суров с нея тази вечер?“
	Беше се постарал да й внуши, че повече не желае да има нищо общо с нея. Отчасти защото бе разбрал, че не може да й има доверие. Но истинската причина беше, че искаше тя да напусне града. Само за известно време — докато утихне войната.
	„Но след като не е благородничка, няма никаква причина да заминава“.
	— Елънд? — повика го Джастис. — Слушаш ли ме изобщо?
	Елънд вдигна глава.
	— Мисля, че тази нощ направих нещо нередно. Исках Валет да напусне Лутадел. Но сега ми се струва, че я нараних безпричинно.
	— По дяволите, Елънд! — ядоса се Джастис. — Срещата ни е била подслушвана от аломанти. Даваш ли си сметка какво можеше да се случи? Ами ако бяха решили да ни избият, вместо да ни шпионират?
	— Да-да, прав си — рече Елънд все така разсеяно. — Най-добре ще е Валет да отпътува незабавно. Всеки, който е близо до мен, може да е в опасност.
	Джастис го погледна с нарастващо раздразнение, после неочаквано се разсмя.
	— Ти си безнадежден!
	— Старая се, колкото мога — отвърна Елънд. — Но сериозно, не виждам повод за притеснения. Шпионите сами се издадоха и побягнаха — може би дори са ги заловили. Вече знаем някои от тайните, които крие Валет, така че и там водим в играта. Нощта бе много ползотворна!
	— Е, ако погледнем нещата откъм оптимистичната страна…
	Елънд вече съжаляваше, че бе напуснал Цитаделата Венчър. Може би беше глупаво да тръгва толкова бързо, преди да разбере повече подробности. Но пък си бе уговорил среща с Фелт и хаосът бе подходяща възможност да се измъкне незабелязано.
	Каретата бавно влезе през отворения портал.
	— Ти тръгвай — рече Елънд на приятеля си. — И вземи книгите.
	Джастис кимна, взе торбата и скочи в движение. Елънд почака да спрат насред двора, слезе и подмина изненаданите стражници.
	Дворът все още бе озарен от светлини. Пред вратата на Цитаделата имаше малък отряд. Неколцина души се втурнаха към него в мъглите.
	— Милорд, баща ви…
	— Да, знам — прекъсна ги Елънд и въздъхна. — Наредил е да ме отведете незабавно при него, нали?
	— Да, милорд.


	— Е? — посрещна го лорд Страф Венчър.
	— Какво „е“?
	— Къде беше?
	— Ами… излязох — отвърна небрежно Елънд.
	— Чудесно — въздъхна лорд Венчър. — Излагай се на рискове, щом искаш, момче. До известна степен съжалявам, че онези Мъглородни не те спипаха — това щеше да ми спести доста разочарования.
	— Мъглородни? — попита Елънд и се намръщи. — Какви Мъглородни?
	— Тези, които са подготвяли убийството ти.
	Елънд се ококори.
	— Значи… не е било просто шпионска група?
	— О, не — отвърна лорд Венчър и се усмихна злобно. — Цял отряд убийци, пратен тук заради теб и приятелчетата ти.
	„В името на лорд Владетеля! — помисли Елънд, осъзнал колко е било глупаво да излиза сам. — Не очаквах войната толкова бързо да стигне до опасна фаза. Не и за мен поне…“
	— Откъде знаем, че са били Мъглородни? — попита Елънд, докато се опитваше да се съвземе.
	— Нашите стражници успяха да убият… една — отвърна Страф. — Докато бягала.
	Елънд се намръщи.
	— Истинска Мъглородна? Убита от _обикновени_ войници?
	— От стрелци — уточни лорд Венчър. — Изглежда, са я заварили неподготвена.
	— А мъжът, който пропадна през моя прозорец?
	— Мъртъв е. Строшил си е врата.
	Елънд продължаваше да се мръщи.
	„Докато бягах, ми се видя съвсем жив. Какво криеш от мен, татко?“
	— А Мъглородната? Познавам ли я?
	— Бих казал — отвърна лорд Венчър, без да го поглежда в очите. — Шан Елариел.
	Елънд замръзна. Шан? Бяха сгодени, а тя нито веднъж не бе споменавала, че е аломантка. Което вероятно означаваше…
	Че е подготвяла всичко още тогава. Може би Къща Елариел бе смятала да го убие веднага щом се роди внук, който да наследи титлата.
	„Прав беше, Джастис. Не мога да избягвам политическите интриги, като ги игнорирам. Обвързан съм с всичко това много повече, отколкото предполагах“.
	Баща му очевидно беше доволен от себе си. Важен член на Къща Елариел бе убит в Цитаделата Венчър при опит да премахне Елънд… Триумф, от който щеше да извлече дивиденти през идните дни.
	Елънд въздъхна и попита:
	— Все пак успяхте ли да заловите някой от убийците?
	Страф поклати глава.
	— Единият скочил в двора и се измъкнал — вероятно също е бил Мъглороден. Намерихме още един убит на покрива, но не сме сигурни дали е имало и други. — Той се поколеба.
	— Какво има? — попита Елънд.
	— Нищо. — Страф махна с ръка. — Някои от стражниците твърдят, че имало и трети Мъглороден, който се сбил с другите двама, но се съмнявам. Не е бил от нашите.
	Елънд се замисли. „Трети Мъглороден, който се сбил с другите двама…“
	— Може би някой е узнал за убийството и се е опитал да го предотврати?
	— Че защо някой Мъглороден ще те защитава? — изсумтя баща му.
	— Може би просто не е искал да пострада невинен човек.
	Лорд Венчър поклати глава и се засмя.
	— Ти си глупак, момче. Даваш си сметка за това, нали?
	Елънд се изчерви, после се обърна. Изглежда, лорд Венчър не очакваше нищо повече от него и той си тръгна. Не можеше да се прибере в стаята си, не и със счупения прозорец. Така че отиде в спалнята за гости и повика неколцина Мътни убийци да наблюдават вратата и балкона — за всеки случай.
	Баща му вероятно беше прав за третия Мъглороден. Макар че всичко това изглеждаше някак странно.
	„Странно, но е така. Или… би трябвало да е така“.
	Имаше толкова много неща, които искаше да направи. Но баща му беше здрав и достатъчно млад. Щяха да минат десетилетия, преди Елънд да заеме мястото му — ако оцелееше дотогава. Искаше му се да отиде при Валет, да поговори с нея, да сподели безпокойството си. Тя щеше да го разбере — по някаква причина винаги го бе разбирала по-добре от останалите.
	„Въпреки че е скаа!“ Не можеше да прогони тази мисъл. Имаше толкова много въпроси, толкова много неща, които искаше да разбере за нея.
	„По-късно — помисли си, докато лягаше. — Сега трябва да се съсредоточа върху оцеляването на Къщата“. Това, което бе казал на Валет по този повод, не беше лъжа — трябваше да помогне на семейството си да оцелее през тази война.
	А след това… какво пък, може би щяха да намерят начин да заобиколят лъжите и измамата.


	32.


	Макар че много терисци проявяват неприязън към Кхлениум, те таят и завист. Чувал съм носачите да говорят с възхита за Кхленийските катедрали, за техните изумителни изрисувани прозорци и просторни зали. Освен това, изглежда, ценят високо нашата мода — в градовете видях много млади терисци да разменят кожените си дрехи за благороднически костюми.

	На две улици от работилницата на Клъбс се издигаше необичайно висока за квартала сграда — цели шест етажа. Беше някаква жилищна кооперация — място, където се бяха настанили цели скаа семейства. Вин никога не бе влизала вътре.
	Пусна монета, стрелна се нагоре покрай стената, стъпи безшумно на покрива и притихналият в тъмното Дух подскочи изненадано.
	— Аз съм — прошепна Вин.
	Дух й се усмихна. Като на най-доброто Калаено око в групата обикновено му поръчваха по-отговорните смени, които напоследък бяха тези преди вечеря. Време, по което нагряващият конфликт между Големите къщи бе най-вероятно да прерасне в открито стълкновение.
	— Продължават ли? — попита тихо Вин, разпали калай и огледа града. В далечината се виждаше ярко сияние, което сякаш извираше от вътрешността на мъглите.
	Дух кимна и посочи към светлината.
	— Цитаделата Хастинг. Елариел ги атакуват.
	Вин кимна. Разрушаването на Къща Хастинг се очакваше — през изминалата седмица тя бе претърпяла десетина атаки от различни Къщи. Беше останала без съюзници и доходи и беше въпрос само на време кога ще падне.
	Колкото и да бе странно, нито една Къща не атакуваше през деня. Имаше някаква престорена атмосфера на скритост около тази война, сякаш аристократите признаваха доминиращата роля на лорд Владетеля и не желаеха да го обезпокоят с военни действия посред бял ден. Всичко се вършеше нощем, под покривалото на мъглите.
	— Бешел да иска това — измърмори Дух.
	— Уф, Дух, защо не пробваш да говориш… нормално?
	Дух я погледна.
	— Лорд Владетеля. Май му харесва, че се бият.
	Вин кимна. Келсайър се бе оказал прав. Нямаше почти никаква реакция от страна на Министерството или двореца във връзка с войната между Къщите, а гарнизонът, изглежда, не бързаше да се върне в Лутадел. Лорд Владетеля бе очаквал тази война — и не възнамеряваше да се намесва в нея. Беше решил да я остави да изгори, като горски пожар, който подхранва земята.
	Само че този път пожарът нямаше да утихне, а щеше да предизвика друг — Келсайър щеше да нападне града.
	„Стига Марш да открие как можем да спрем Стоманените инквизитори. Стига да успеем да превземем двореца. И, разбира се, стига Келсайър да може да се справи с лорд Владетеля…“
	Поклати глава. Не искаше да подценява Келсайър, но просто не виждаше как може да стане това. Гарнизонът още не се беше прибрал, но според докладите приближаваше и щеше да е тук до седмица, най-много две. Няколко от Къщите вече бяха паднали, но засега нямаше и следа от всеобщия хаос, на който разчиташе Келсайър. Последната империя изживяваше тежки времена, но Вин се съмняваше, че ще се пропука.
	Но въпросът не бе в това. Групата бе свършила невероятна работа по раздухването на тази война, вече бяха унищожени три Големи къщи, а останалите — сериозно отслабени. На аристокрацията щяха да й трябват десетилетия да се възстанови от собствените си междуособици.
	„Наистина свършихме изумителна работа — помисли Вин. — Дори да не нападнем двореца — или атаката да се провали, — постигнахме чудесни резултати“.
	С данните, събрани от Марш и от преведения от Сейзед дневник, бунтовниците разполагаха с информация за по-нататъшни действия. Не беше това, на което бе разчитал Келсайър, все още не ставаше дума за събаряне на империята. Но все пак можеше да се категоризира като важна победа — такава, която щеше да подхранва куража на скаа години наред.
	Не без изненада Вин осъзна, че се чувства горда, задето е част от всичко това. Може би в бъдеще щеше да помогне да започне истински бунт — на място, където скаа все още не се бяха предали.
	„Ако има такова място…“ Вин вече си даваше сметка, че проблемът не е само в Лутадел и неговите Усмиряващи станции, които държаха скаа в подчинение. Картината бе много по-мащабна — принудителите, изнурителният труд в полето и по фабриките, начинът на мислене, плод на хилядагодишно потисничество. Имаше причина въстанията на скаа да са толкова малобройни. Хората знаеха — или смятаха, че знаят, — че няма смисъл да се вдигат срещу Последната империя.
	Дори Вин — която бе гледала на себе си като на „свободен“ крадец — бе вярвала в това. Трябваше да се сблъска с безумния, преобръщащ всички представи план на Келсайър, за да се убеди, че има и друга възможност. Може би тъкмо по тази причина той бе поставил пред групата толкова високи цели — давал си беше сметка, че само едно такова предизвикателство ще им помогне да разберат, че все пак могат да се съпротивляват.
	Дух я погледна. Присъствието й още го смущаваше.
	— Дух — каза тя, — нали знаеш, че Елънд прекъсна връзката си с мен?
	Дух кимна и лекичко се наежи.
	— Но — продължи Вин с нескрита тъга — аз все още го обичам. Съжалявам, Дух. Това е истината.
	Той сведе глава и сякаш се смали.
	— Ти не си виновен — продължи Вин. — Наистина не си. Въпросът е, че не можеш да избираш кого да обичаш. Повярвай ми, има някои хора, които бих предпочела да не обичам. Защото не го заслужават.
	— Разбирам аз — рече Дух.
	— Мога ли да задържа кърпичката?
	Той повдигна рамене.
	— Благодаря — рече тя. — Тя значи много за мен.
	Той вдигна глава и зарея поглед в мъглите.
	— Аз съм никакъв глупак. Аз… зная, че бешело да не стане. Аз виждам неща, Вин. Виждам много неща.
	Тя утешаващо сложи ръка на рамото му. „Виждам неща“. Съвсем обяснимо, след като беше Калаено око…
	— От много време ли си аломант? — попита го.
	Дух кимна.
	— Бешело Преобразяване, когато на пет. Почти нищо не спомних.
	— И оттогава ли се занимаваш с калай?
	— Повече. Бешело хубаво. Позволявало виждам, позволявало чувам, чувствам също.
	— Ще ми дадеш ли някой и друг съвет? — попита обнадеждено Вин.
	Той се замисли, после каза:
	— Калаено горене… нищо общо с виждане. Бешело да не се вижда.
	Вин смръщи вежди.
	— Какво искаш да кажеш?
	— Като гори — продължи той, — всичко идва. Много от всичко. Примамки тук, примамки там. Спираш искаш и се събират.
	„Ако искаш да си добър в горенето на калай — опита се да си преведе Вин, — се научи да се справяш с нещата, които те разсейват. Въпросът е не какво виждаш, а какво можеш да отхвърлиш“.
	— Интересно — каза тя замислено.
	Дух кимна.
	— Като гледа, вижда мъгла и вижда къщи, и усеща дърво, и вижда плъхове долу. Избери едно, не се пилей.
	— Добър съвет — рече Вин.
	Дух кимна. Зад тях нещо изшумоля и двамата трепнаха стреснато.
	— Май трябва да открия по-добър начин да предупреждавам хората, че се приближавам — засмя се Келсайър. — Всеки път, когато идвам на някой наблюдателен пункт, се притеснявам да не стресна часовоя.
	Вин се изправи и изтупа праха от дрехите си. Носеше мъглопелерина, риза и панталони — от дни не беше обличала рокля. Преструваше се на дама единствено когато посещаваше имението Реноа. Келсайър се страхуваше от убийци и не й позволяваше да стои там дълго.
	„Поне купихме мълчанието на Клис“ — помисли тя, ядосана от хвърлените на вятъра пари.
	— Време ли е?
	Келсайър кимна.
	— Почти. Искам да се отбием на едно място по пътя.
	За втората им среща Марш бе избрал място, което уж оглеждаше за станция на Министерството. Идеално място за таен разговор, тъй като той щеше да прекара в сградата цялата нощ, за да търси аломантични активност наоколо. Щеше да води със себе си Усмирител, но някъде посред нощ за около час възнамеряваше да го отпрати. Времето не беше много, за да се промъкнат незабелязани и да се отдалечат, но щяха да се справят.
	Сбогуваха се с Дух и се Тласнаха в нощта. Ала не продължиха дълго по покривите — Келсайър я свали на улицата и продължиха пеша, за да пестят сили и метали.
	„Странно е — помисли Вин, като си спомни първите аломантични упражнения с Келсайър. — Вече дори не смятам пустите улици за страшни“.
	Паважът беше хлъзгав, безлюдната улица се точеше пред тях. Беше тъмно, тихо и самотно — дори войната не бе променила много.
	Но въпреки пустотата на нощния град Вин се чувстваше уютно в него. Мъглите бяха с нея.
	— Вин — каза Келсайър. — Искам да ти благодаря.
	Тя се обърна към него — висок и горд във великолепната си мъглопелерина.
	— Да ми благодариш? Защо?
	— За нещата, които каза за Мейр. Мислих доста за това… и за нея. Не знам дали твоята способност да виждаш през медния облак обяснява всичко, но… какво пък, в светлината на тези неща бих предпочел да мисля, че Мейр не ме е предала. — Поклати тъжно глава. — Глупаво, нали? Сякаш… през всичките тези години съм търсел някаква причина да се поддам на самозаблудата.
	— Не зная — отвърна Вин. — Преди време щях да те сметна за глупак, но сега си мисля, че доверието между хората е тъкмо заради това. Доброволна самоизмама. Трябва да заглушиш гласа, който непрестанно ти нашепва за измяна, и да се надяваш, че приятелите ти никога няма да те наранят.
	Келсайър се засмя.
	— Вин, не ми помагаш особено в самозаблудата.
	Тя сви рамене.
	— Защо? Логично е. Недоверието е съвсем същото нещо — само че наопаки. Разбирам защо, когато е изправен пред избор, човек би се спрял на доверието.
	— Но не и ти?
	Вин отново повдигна рамене.
	— Вече не знам.
	Келсайър се поколеба.
	— Този… твоят Елънд. Може само да се е опитвал да те сплаши, за да напуснеш града, не смяташ ли? Може би ти е казал тези неща за твое добро?
	— Може би — отвърна Вин. — Но имаше някаква промяна в него… в начина, по който ме гледаше. Той знаеше, че го лъжа, но едва ли се досещаше, че съм скаа. Вероятно ме е взел за шпионин на някоя друга Къща. Както и да е, беше искрен в желанието да се отърве от мен.
	— Може би си го мислиш, защото вече си била убедена, че е искал да се раздели с теб.
	— Аз… — Вин млъкна, загледана в тъмната, покрита със сажди улица. — Не зная. Но донякъде ти си виновен. Преди разбирах всичко. А сега съм толкова… объркана.
	— Да, напоследък доста те объркахме — засмя се Келсайър.
	— Не ми изглеждаш много обезпокоен от това.
	— Изобщо — призна той. — Ето, че стигнахме.
	Спряха пред друга висока сграда — вероятно също жилищна кооперация. Беше тъмна — скаа не можеха да си позволят масло за лампи.
	— Тук ли? — попита неуверено Вин.
	Келсайър кимна и почука на вратата. За изненада на Вин тя се открехна веднага и едно изплашено лице надзърна в нощта.
	— Господарю Келсайър!
	— Казах ти, че ще те навестя — отвърна Келсайър. — Реших, че тази вечер е най-подходяща.
	— Заповядайте, заповядайте. — Мъжът отстъпи и отвори вратата. Държеше се така, сякаш се страхуваше да не го докоснат мъглите.
	Вин много пъти бе посещавала жилища на скаа, но никога не се бе чувствала толкова… потисната. Миризмата на дим и немити тела бе почти непоносима и тя трябваше да изгаси калая, за да не й се догади. На бледата светлина от полуизгасналото огнище се виждаха плътно налягали на пода хора. Стаята беше почистена от сажди, но с това въпросът с хигиената бе изчерпан — по стените, дрехите и лицата имаше големи черни петна. Мебелировката бе съвсем оскъдна.
	„Някога и аз живеех така — помисли си Вин ужасено. — Леговищата на шайките са същите — понякога дори по-натъпкани. Това… беше моят живот“.
	Келсайър бе навил ръкави и белезите му се виждаха на бледата светлина. Очертаваха се като тъмни линии върху бледата му кожа, сплитаха се нагоре към лактите.
	Надигна се шепот.
	— Оцелелият…
	— Той е тук!
	— Келсайър, Господарят на мъглите…
	„Това е нещо ново“ — Вин вдигна учудено вежди. Келсайър пристъпи усмихнато в средата и хората се скупчиха около него, шепнеха развълнувано, посягаха да докоснат ръцете и наметалото му. Други просто го гледаха, изпълнени със страхопочитание.
	— Дойдох да ви вдъхна надежда — заговори Келсайър. — Тази нощ падна Къща Хастинг.
	Чуха се изненадани и изплашени възгласи.
	— Зная, че мнозина от вас работят в ковачниците и леярните на Хастингови — продължи Келсайър. — И честно, нямам представа какви ще са последствията. Но за всички нас това е победа. Поне известно време техните надзиратели няма да ви пребиват до смърт.
	Един глас се извиси над останалите:
	— Къща Хастинг е паднала? Кой ще ни храни сега?
	„Толкова са изплашени — помисли Вин. — Никога не съм била като тях… или бях?“
	— Ще ви пратя още припаси — обеща Келсайър. — Ще стигнат, поне за начало.
	— Ти направи толкова много за нас — рече един мъж.
	— Това е нищо. Ако искате да ми се отплатите, изправете глави. Не бъдете толкова изплашени. Те _могат_ да бъдат победени.
	— От хора като теб, господарю Келсайър — прошепна една жена. — Не от нас.
	— Напротив — отвърна Келсайър. — Тъкмо от вас. Само от вас.
	Родителите тикаха децата си напред, за да видят Келсайър отблизо. Вин наблюдаваше сцената със смесени чувства. В групата все още се отнасяха резервирано към нарастващата слава на Келсайър сред скаа, но държаха на думата си и не коментираха.
	„Той наистина е загрижен за тях — мислеше си тя, докато гледаше как Келсайър вдига едно малко дете. — Не е само поза. Просто си е такъв — обича хората, обича скаа. Но… това е по-скоро обичта на родител към рожба, отколкото на човек към негов равен“.
	Нима това бе лошо? В края на краищата той бе нещо като баща на скаа. Благородният господар, когото винаги са искали да имат. И все пак нещо я глождеше, докато гледаше тези бледи, изцапани със сажди лица; очите, изпълнени с благоговение и страхопочитание.
	След малко Келсайър се сбогува с групата, като се оправда с друга среща. Навън с облекчение вдишаха свежия нощен въздух. Келсайър мълчеше, но като че ли стъпваше малко по-енергично.
	Вин първа наруши тишината.
	— Често ли ги навестяваш?
	— Да. По няколко къщи на вечер. Така се разсейвам от монотонния си живот.
	„От убийствата на благородници и разпространяването на лъжливи слухове — добави мислено Вин. — Да, на този фон посещението при скаа си е истинска почивка“.
	Уговореното място за среща беше през няколко улици. Когато приближиха, Келсайър спря, присви очи в мрака, после посочи един бледо осветен прозорец.
	— Марш каза, че ще запали светилник, ако другите принудители са си тръгнали.
	— На прозореца или на стълбището?
	— На стълбите — отвърна Келсайър. — Вратата трябва да е отключена, сградата е притежание на Министерството. Би трябвало да е празна.
	Оказа се прав и за двете. Вътре не миришеше на застояло, както при отдавна изоставените постройки, но първите два етажа бяха съвсем пусти. Бързо се качиха по стълбите.
	— Марш ще ни каже как реагира Министерството на войната между Къщите — подхвърли Келсайър, когато стигнаха последния етаж. Зад една от вратите блещукаше светлина и той я побутна. — Надявам се гарнизонът да не се върне толкова бързо. Ако войната продължи още известно време…
	И замръзна на прага, запречил гледката вътре.
	Вин веднага разпали пютриум и калай и приклекна, ослушваше се за неприятел. Но нямаше нищо. Пълна тишина.
	— Не… — прошепна Келсайър.
	И тогава Вин видя струйката тъмна кръв, която се стичаше покрай обувката му. Събра се на малка локвичка и започна да капе по стълбището.
	„В името на лорд Владетеля…“
	Келсайър пристъпи в стаята. Вин го последва. Вече знаеше какво ще види.
	Трупът лежеше в средата на помещението, одран и с отрязани крайници, главата бе смазана. Почти не приличаше на човек. Стените бяха опръскани с кръв.
	„Има ли толкова кръв в човешкото тяло?“ Беше точно както предния път, в скривалището на Кеймън — само че сега жертвата бе само една.
	— Работа на инквизитор — прошепна Вин.
	Съкрушен от мъка, Келсайър коленичи до трупа на Марш. Вдигна ръка, сякаш да докосне одраното тяло, но остана неподвижен, вцепенен.
	— Келсайър — повика го тревожно Вин. — Станало е съвсем скоро. Инквизиторът може още да е тук.
	Той не помръдваше.
	— Келсайър! — тросна се тя.
	Той разтърси глава и се огледа. Втренчи очи в нея и те постепенно се проясниха. Изправи се.
	— Прозорецът — каза тя и тръгна през стаята, но спря, понеже видя нещо върху малкото бюро до стената. Дървен крак от маса, полускрит под опаковъчна хартия. Взе го.
	Келсайър отвори прозореца, обърна се, погледна за последен път стаята и изхвърча в нощта.
	„Сбогом, Марш“ — помисли тъжно Вин и го последва.


	„Мисля, че инквизиторите ме подозират…“ — прочете Доксон. Бележката, късче хартия, пъхнато в кухата вътрешност на крака — беше бяла и чиста, без капчица кръв, с каквато бяха изцапани коленете на Келсайър и наметалото на Вин.
	Доксон продължаваше да чете, седнал до кухненската маса: „Задавах твърде много въпроси и зная, че са пратили поне едно запитване на продажния принудител, който би трябвало да ме е обучавал за дякон. Опитах се да открия тайни, жизнено необходими на бунтовниците. Как Министерството наема Мъглородни за инквизитори? Защо инквизиторите са по-силни от обикновените аломанти? Имат ли слабо място и кое е то?
	За съжаление не узнах почти нищо за инквизиторите — макар че политическите боричкания между отделните Министерски служби продължават да ме изумяват. Изглежда така, сякаш обикновените принудители не се интересуват от околния свят, а само от това да служат вярно и да изпълняват стриктно заповедите на лорд Владетеля заради престижа, който им осигурява това. Но инквизиторите са съвсем различни. Те са много по-лоялни на лорд Владетеля от обикновените принудители — и това вероятно е основната разлика между двете групи. Въпреки всичко имам чувството, че съм близо. Келсайър, те наистина имат своя тайна. Слабо място. Уверен съм в това. Останалите принудители го споделят шепнешком, вероятно и те не знаят много по въпроса. Боя се обаче, че прекалявам с интереса си. Инквизиторите ме следят, наблюдават ме, разпитват за мен. Затова написах тази бележка. Може би предпазливостта ми е излишна…
	А може би не“.
	Доксон вдигна глава.
	Келсайър стоеше на обичайното си място, при тезгяха в другия край. Но… този път позата му не беше нехайна. Беше скръстил ръце, навел леко глава. Мъката му сякаш се беше изпарила, заменена от нещо друго — същото, което Вин съзираше понякога в очите му. Най-често, когато говореше за благородниците.
	Тя неволно потрепери. Едва сега обърна внимание на дрехите му — сиво-черна мъглопелерина, черна риза с дълги ръкави и антрацитно черни панталони. Отвън, в мрака, това бе обичайната му маскировка. В осветената стая обаче черните цветове изглеждаха заплашителни.
	Той изправи рамене и в стаята се възцари напрегнато мълчание.
	— Кажете на Реноа да прекрати играта — заяви Келсайър с тих, но твърд глас. — Да използва уговорената история — че се прибира при семейството си заради войната. Но искам утре да го няма. Пратете Главорез и Калаено око за охрана с него, но му кажете да напусне каналната ладия на един ден плаване и да се върне в града.
	Доксон се размърда и погледна Вин и останалите.
	— Добре, но…
	— Марш знаеше всичко, Докс — прекъсна го Келсайър. — Те са го пречупили, преди да го убият — така работят инквизиторите.
	И млъкна, та думите му да стигнат до съзнанието им. По гърба на Вин полазиха тръпки. Лъжедяконът беше разкрит.
	— Местим се в резервното леговище, така ли? — попита Доксон. — Само ти и аз знаем местонахождението.
	Келсайър кимна решително.
	— Да. Искам до петнайсет минути всички да напуснат работилницата — чираците също. Среща след два дни в резервното скривалище.
	— След два дни? — възкликна Доксон. — Кел, какво си намислил?
	Келсайър тръгна към вратата. Отвори я, пусна вътре мъглите, после изгледа присъстващите с очи, по-твърди и от шиповете на инквизиторите.
	— Те ме удариха там, където боли най-много. Ще им отвърна със същото.


	Уалин си проправяше пипнешком път през тесните пещери, през цепнатини, понякога твърде тесни, за да се промуши. Продължаваше надолу, търсеше с пръсти, без да обръща внимание на драскотините и раните. „Трябва да продължавам… да се движа…“ Угасващият му разум му подсказваше, че това е последният му ден. Бяха изминали шест дни от последния му успех. Ако се провалеше за седми път, щеше да умре.
	„Трябва да продължавам…“
	Не виждаше нищо, беше твърде дълбоко, за да улавя дори слабите отражения на дневната светлина. Но дори без никаква светлина пак можеше да намира пътя. Имаше само две посоки — нагоре и надолу. Не можеше да се изгуби, докато продължаваше да се спуска.
	И през цялото време ръцете му търсеха познатата грапава повърхност на растящия кристал. Не можеше да се върне този път, не и докато не успее, докато не…
	„Трябва да продължавам…“
	Пръстите му докоснаха нещо меко и студено. Труп, заклещен между два издадени камъка. Уалин продължи да пълзи. Труповете не бяха рядко явление в тесните пещери. Някои бяха съвсем пресни, други — изсъхнали до скелет. Понякога Уалин се питаше дали не са извадили късмет.
	„Да продължавам…“
	В пещерите времето не съществуваше. Обикновено се връщаше на повърхността, за да спи — макар че горе го очакваха надзиратели с камшици, там имаше и храна. Беше съвсем оскъдна, колкото да му позволи да продължава това мизерно съществуване, но по-добра от терзаещия глад в дълбините.
	„Да се движа…“
	Замръзна. Лежеше с гърди, опрени на остра скала, върху която тъкмо се бе опитал да пропълзи. Но пръстите му — търсещи дори когато почти бе изгубил съзнание — бяха напипали нещо.
	Ръката му потрепери от радост, докато я прокарваше по кристалните зародиши. Да, точно това бяха. Растяха на големи овални издатини по стените, малки по края и нарастващи бързо към центъра. Точно в средата на този кръг кристалите извиваха навътре, следвайки нишата в стената, издължаваха се и придобиваха остри ръбове. Като зъби в пастта на каменно чудовище.
	Уалин си пое дъх, призова лорд Владетеля и бръкна в кръглия централен отвор. Кристалите одраскаха кожата му, оставиха дълги кървави дири. Той пренебрегна болката и бръкна още по-навътре, чак до лакътя, пръстите му опипваха…
	„Ето!“ Пръстите му докоснаха мъничък камък в центъра на нишата — зрънце, оформено от загадъчните капки на кристалите. Хатсински зародиш.
	Сграбчи го зарадвано, дръпна го, като изподра ръката си още повече, и го извади. Стисна го в шепи.
	Още седем дни. Щеше да живее още седем дни.
	Пое по мъчителния обратен път, преди гладът и умората да го отслабят напълно. Понякога трябваше да се отклонява надясно или наляво, докато намери проход, но винаги успяваше. Имаше само две посоки — нагоре и надолу.
	Освен това слухтеше за другите. Беше виждал убити катерачи, задушени от други, по-млади и здрави, заради находката им. За щастие не срещна никого. Това беше добре. Той беше стар човек — достатъчно стар, за да си даде сметка, че не биваше да краде храна от плантацията на своя лорд.
	Може би бе заслужил наказанието си. Може би така му се падаше — да издъхне в Хатсинските ями.
	„Но поне няма да е днес“ — помисли си, подушил най-сетне свежия сладък въздух. Горе беше нощ. Не го беше грижа. Вече не се страхуваше от мъглите — дори побоищата не го плашеха. Беше твърде изтощен, за да го безпокоят подобни неща.
	Изпълзя през последната цепнатина — една от десетките върху равното плоско дъно на долината, известна като Хатсинските ями. И замръзна.
	Над него в мрака се издигаше силует на мъж. С дълго наметало, което сякаш бе накъсано на дрипи. Мъжът го изгледа, мълчалив и уверен в черните си одежди. После посегна към него.
	Уалин се сви. Мъжът обаче го улови за ръката и го изтегли през цепнатината.
	— Върви! — рече му тихо сред вихрещите се мъгли. — Повечето стражници са мъртви. Събери колкото можеш затворници и бягайте. Намери ли долу каквото търсеше?
	Уалин се сви отново, притиснал ръка към гърдите си.
	— Добре. — Непознатият кимна. — Счупи го. Вътре ще откриеш метално късче — то е много ценно. Продай го на някой нелегален търговец в първия град, в който стигнеш — ще получиш достатъчно за години напред. Хайде, побързай! Не зная кога, но скоро ще вдигнат тревога.
	Уалин го гледаше объркано.
	— Кой… кой си ти?
	— Аз съм този, който ти ще бъдеш скоро — рече непознатият и отстъпи назад. Краищата на пелерината му се развяха, смесиха се с мъглите. — Аз оцелях.


	Докато затворникът се отдалечаваше, Келсайър погледна надолу, към тъмния отвор в земята.
	— Ето, че се върнах — прошепна. Раните му горяха, спомени заливаха съзнанието му. Спомени за месеците, прекарани в мъчително пълзене под земята, докато острите като ножове кристали деряха кожата му. Спомени за търсенето на кристални зародиши… поне един, който да му позволи да живее.
	Би ли могъл да се спусне в тези черни зловещи недра? Да потъне отново в мрака? Вдигна ръце и огледа белезите по тях.
	Да. Заради нейните мечти щеше да го направи.
	Пристъпи към цепнатината, преодоля нежеланието си и се вмъкна вътре. Разпали калай. Почти веднага чу пропукване някъде долу.
	Калаят озари цепнатината. Под него тя се разширяваше, следваха няколко разклонения. Нещо средно между тунел, цепнатина и пещера. Вече различаваше добре първите кристални атиумни дупки — по-точно това, което бе останало от тях. Продълговатите сребристи кристали бяха напукани и разтрошени.
	Използването на аломантия в близост до тях ги чупеше. Тъкмо затова лорд Владетеля бе принуден да използва роби, а не аломанти, които да му събират атиум.
	„Дойде време за истинското изпитание“. Разпали желязо и веднага няколко синкави линии посочиха надолу, към атиумните дупки. Макар че самите дупки не съдържаха атиумни зародиши, кристалите излъчваха тънки синкави линии. Остатъчни количества атиум.
	Келсайър се съсредоточи върху една от тези линии и лекичко я Притегли. Подсиленият му с калай слух долови долу ново пропукване.
	Келсайър се усмихна.
	Преди три години, изправен над окървавените трупове на надзирателите, които бяха пребили Мейр до смърт, бе открил, че може да използва желязо, за да усети местонахожденията на кристалните ниши. По онова време имаше смътни представи за аломантията, но дори тогава в ума му бе започнал да се оформя един план. План за отмъщение.
	С времето този план бе еволюирал до степен, която нямаше почти нищо общо с първоначалната му идея. Но една от ключовите части оставаше дълбоко залегнала в съзнанието му. И тя бе, че той може да открива кристални ниши от разстояние. Да ги разбива, като използва аломантия.
	Ямите бяха единственото място за добив на атиум в Последната империя.
	„Хатсински ями, вие се опитахте да ме унищожите — мислеше той, докато се спускаше все по-надолу. — Ще ви го върна със същото“.


	33.


	Вече сме близо. Странно, тази нощ в планината сякаш всички сме напълно освободени от потискащия допир на Дълбината. От доста време не се бях чувствал така.
	Езерото, което откри Федик, сега е под нас — виждам го от скалния ръб. Оттук изглежда още по-зловещо със своя стъклен — почти метален — блясък. Съжалявам, че не му позволих да вземе проби от водата.
	Може би тъкмо неговият интерес разгневи мъгливото същество, което сега ни преследва. Може би… затова то реши да го нападне и да го промуши с невидимия си нож.
	Странно, но тази атака ми донесе облекчение. Вече не съм единственият, който е виждал нещо подобно. Значи не съм луд.

	— Е… това ли е? — попита Вин. — Край на плана ни?
	Хам сви рамене.
	— Ако инквизиторите са пречупили Марш, значи знаят всичко. Или поне достатъчно. Ще са в течение на операцията за нападение срещу двореца и че възнамеряваме да използваме войната между Къщите за прикритие. Сега вече няма начин да накараме лорд Владетеля да напусне града, нито да прати дворцовата охрана извън стените. Лоша работа, Вин.
	Резервното скривалище беше влажна изба само с три помещения и въздухът миришеше на кал и сажди. Чираците на Клъбс бяха заели едната стая.
	Бриз стоеше до отсрещната стена, оглеждаше недоволно пръстения под и прашните мебели и не събираше кураж да седне. Вин не го разбираше — така и така беше невъзможно да опази костюма си чист в тази дупка.
	Бриз не беше единственият, който приемаше с негодувание самоналоженото им изгнание — някои чираци мърмореха, че предпочитали да ги приберат в Министерството. Но въпреки това през първите два дни никой не излизаше навън, освен ако не беше крайно наложително. Всички осъзнаваха опасността: Марш би могъл да даде на инквизиторите описанията им.
	Бриз поклати глава.
	— Господа, може би е време да приключваме с тази операция. Доста се постарахме и въпреки случилото се с армията, която успяхме да съберем, мисля, че свършихме отлична работа.
	Доксон въздъхна.
	— Какво пък, и без това няма да изкараме дълго на спестяванията си — особено ако Кел продължава да раздава парите ни на скаа. — Той седеше до масата, която бе почти единствената мебел в избата и бе затрупана с неговите бележници, свитъци и записки: беше се постарал да прибере от предишното скривалище всички документи, които биха могли да издадат някаква информация относно плана им.
	— Лично аз не бих имал нищо против нещата да се променят — отвърна Бриз. — Всичко това беше много забавно и най-вече нещата, които преживяхме заедно, но да се работи за Келсайър е доста изтощително.
	Вин се намръщи.
	— Решил си да напуснеш групата?
	— Зависи какво ще ни предложи Кел — отвърна Бриз. — Ние не сме като другите банди, които познаваш. Работим за удоволствие, а не защото някой ни нарежда. Стараем се да си вършим работата добре. Печалбите ни са големи, но също и рисковете.
	Хам се усмихваше, сплел пръсти на тила си.
	— Направо да се чуди човек как станахме част от тази операция. Огромни рискове и нищожна печалба.
	— Никаква по-точно — отбеляза Бриз. — Защото вече няма начин да се сдобием с желания атиум. Приказките на Келсайър, че трябва да помагаме на скаа и да сме алтруисти, са много сладки и примамливи, но винаги съм се надявал, че ще получим поне малък дял от съкровищницата.
	— Така е — потвърди Доксон и вдигна глава от записките си. — Но дали си заслужаваше? Работата, която свършихме, и нещата, които постигнахме?
	Бриз и Хам се замислиха, после кимнаха.
	— Точно затова останахме — продължи Доксон. — Кел сам го каза — избрал ни е, защото знае, че имаме съвест. Вие сте добри хора — дори ти, Бриз. И стига си ми се зъбил.
	Вин се засмя на познатата задявка. Всички бяха опечалени от смъртта на Марш, но пък бяха хора, които знаеха, че въпреки загубите трябва да продължават. В известен смисъл те наистина бяха като скаа.
	— За войната между Къщите — подхвърли замислено Хам. — Колко благородници вече са загинали според вас?
	— Стотици — отвърна Доксон. — До един, жертви на други алчни благороднически ръчички.
	— Признавам, че имах известни съмнения за цялата тази операция — рече Бриз. — Но нарушената търговия и обърканото управление на властите… ти беше прав, Доксон. Заслужаваше си.
	— Позна! — подхвърли подигравателно Хам.
	„Ще ми липсват — помисли със съжаление Вин. — Но пък може Келсайър да ме вземе за следващата операция“.
	Стълбите изскърцаха и тя машинално се дръпна към тъмния ъгъл. Паянтовата врата се открехна и влезе Келсайър. Бе заметнал мъглопелерината през лакътя си, лицето му издаваше невероятна умора.
	„Тази умора ми е позната — помисли Вин. — Пютриумно изтощение. Къде ли е бил?“
	— Пак закъсня, Кел — рече Доксон.
	— Е, направих каквото ми е по силите — отвърна Келсайър, пусна пелерината на пода и се протегна. — Къде са Клъбс и Дух?
	— Клъбс спи в задната стаичка — отвърна Доксон. — Дух е с Реноа. Решихме да му осигурим най-доброто Калаено око.
	— Чудесна идея — отвърна Келсайър, въздъхна дълбоко, опря се на стената и затвори очи.
	— О, драги — възкликна превзето Бриз. — Изглеждаш ужасно.
	— Не съм чак толкова зле, колкото ти се струва. Успях да си почина на връщане. Дори спрях да подремна няколко часа.
	— Да, но къде беше? — попита настойчиво Хам. — Тревожихме се да не направиш някоя… глупост.
	— Всъщност — поправи го Бриз — бяхме _сигурни_, че ще направиш някоя глупост. Просто се питахме колко ще е голяма този път. Та какво беше? Да не си убил архипрелана? Изклал си стотина благородници? Откраднал си наметалото от гърба на самия лорд Владетел?
	— Разруших Хатсинските ями — отвърна Келсайър.
	Възцари се смаяна тишина.
	— Знаете ли — заговори накрая Бриз, — крайно време беше да се научим да не го подценяваме.
	— Разрушил си ги? — попита Хам. — Как можеш да разрушиш Хатсинските ями? Та това са само цепнатини в земята.
	— Е, не разруших самите Ями — обясни Келсайър. — Само разтроших кристалите, които създават атиумни зародиши.
	— Всичките? — попита слисано Доксон.
	— Всички, които успях да открия — отвърна Келсайър. — Поне няколкостотин ниши. Оказа се доста по-лесно да се спусна под земята, след като владея аломантия.
	— Кристали? — попита объркано Вин.
	— Атиумни кристали, Вин — обясни Доксон. — Те произвеждат зародиши — не мисля, че някой въобще знае как става това, — а в средата на зародишите има топчета атиум.
	Келсайър кимна.
	— Тъкмо заради тези кристали лорд Владетеля не може да изпраща аломанти, които да Притеглят атиумните зародиши. Прилагането на аломантия в близост до кристалите води до тяхното разрушаване — а са нужни векове, за да израстат отново.
	— Векове, през които те няма да произвеждат атиум — добави Доксон.
	— И ти… — почна Вин и млъкна.
	— Почти преустанових производството на атиум в Последната империя за следващите триста години.
	„Елънд. Къща Венчър. Те отговарят за Ямите. Как ли ще реагира лорд Владетеля, когато научи?“
	— Ти си безумец — бавно каза Бриз. — Атиумът е в основата на имперската икономика. Контролът върху него е един от начините лорд Владетеля да упражнява властта си върху благородничеството. Не успяхме да се доберем до запасите му, но това е почти същото. Ти си благословен идиот… ти си _гений_!
	Келсайър се засмя сухо.
	— Приемам и двата комплимента. Инквизиторите посещавали ли са работилницата на Клъбс?
	— Не, поне според сведенията на нашите наблюдатели — докладва Доксон.
	— Това е добре — рече Келсайър. — Може пък да не са успели да пречупят Марш. В най-добрия случай дори не знаят, че Усмиряващите им станции са разкрити. А сега, ако не възразявате, ще ида да поспя. Утре ни чака доста работа.
	— Работа ли? — попита Доксон. — Кел… ние си мислехме, че е време да се откажем. Разпалихме война между Къщите, но плановете ни са разкрити. Не смяташ ли, че постигнахме всичко, което ни е по силите?
	Келсайър се усмихна.
	— Утре ще поговорим.


	— Какво ли е намислил, Сейзед? — попита Вин. Седеше на столчето до огнището в новото им скривалище, докато терисецът приготвяше обяда. Келсайър бе спал цялата нощ и половината от деня.
	— Нямам представа, господарке — отвърна Сейзед и опита яхнията на вкус. — Макар че моментът изглежда наистина подходящ да предприемем решителни действия срещу Последната империя.
	Вин го погледна замислено.
	— Предполагам, че бихме могли да завладеем двореца — нали това искаше Кел? Но ако лорд Владетеля е предупреден, може и да не се получи. Освен това нямаме кой знае колко голяма армия. Хам и Бриз така и не успяха да завършат с вербуването.
	Сейзед повдигна рамене.
	— А може би Келсайър има други планове относно лорд Владетеля — продължи да разсъждава на глас Вин.
	— Може би.
	— Сейзед? — попита все така замислено Вин. — Ти събираш легенди, нали?
	— Като Пазител аз събирам много веща — отвърна Сейзед. — Истории, легенди, религии. Когато бях млад, друг Пазител ми преразказа всичко, което знаеше, за да мога да го съхранявам и да добавям още познания.
	— Чувал ли си някога легенда за този Единадесети метал, за който говори Келсайър?
	Сейзед се замисли.
	— Не, господарке. Тази легенда беше нова за мен и я чух от господаря Келсайър.
	— Но той се кълне, че е истина. И аз му вярвам… по някаква причина.
	— Напълно е възможно да има легенди, които не съм чувал — рече Сейзед. — Ако Пазителите знаеха всичко, какъв смисъл да продължават да търсят?
	Сейзед пак разбърка яхнията. Изглеждаше тържествен дори когато правеше съвсем простички неща. Продължаваше да носи стюардските си дрехи и бе приел без възражения задълженията на слугите, които бяха освободили.
	Забързани стъпки по стълбата накараха Вин да трепне.
	— Какво има, господарке?
	— Някой идва — каза Вин и се приближи до вратата.
	Влезе Тейс, един от чираците. Сега, когато Лестибърнс го нямаше, той изпълняваше ролята на съгледвач.
	— На площада се събират хора.
	— Какво? — обади се Доксон от другата стая.
	— На Фонтанния площад се събират хора, господарю Доксон — повтори момчето. — Казват, че принудителите готвели нови екзекуции.
	„Възмездие за Ямите — помисли Вин. — Не им отне много време“.
	Лицето на Доксон потъмня.
	— Иди да събудиш Кел.


	— Напротив, смятам да ги гледам — заяви Келсайър. Беше облечен с дрехи на беден скаа.
	„Пак ли?“ — Стомахът на Вин се сви.
	— Вие правете каквото искате — продължи Келсайър. Изглеждаше доста по-добре, след като се бе наспал. — Но тези екзекуции са отговор на това, което направих в Ямите. Ще отида да гледам как убиват тези хора, защото непряко аз съм виновен за смъртта им.
	— Вината не е твоя, Кел — каза Доксон.
	— Вината е на всички ни — отвърна рязко Келсайър — Което не означава, че сме сгрешили. Но ако не бяхме ние, тези хора нямаше да загинат. Най-малкото, което можем да направим за тях, е да сме свидетели на злощастния им край.
	Отвори вратата и тръгна по стълбите. Останалите членове на групата бавно го последваха. Клъбс, Сейзед и чираците останаха.
	От небето се сипеше пепел, рееше се като лениви снежинки.
	Скривалището не беше далече от площада. Келсайър обаче спря на няколко преки от него. Покрай тях се точеха скаа с помръкнали лица. В далечината ечаха камбани.
	— Какво има, Кел? — попита Доксон.
	Келсайър изви глава.
	— Вин, чуваш ли?
	Тя затвори очи и разпали калай. „Съсредоточи се. Както те учеше Дух. Прогони шума от стъпките и ромона на гласовете. Не обръщай внимание на затръшването на вратите и на дишането на минувачите. Слушай…“
	— Коне — каза тя, загаси калая и отвори очи. — И карети.
	— Талиги — поправи я Келсайър. — Талигите с пленниците. Идват насам.
	Огледа околните къщи, улови се за един улук и се закатери по стената. Бриз завъртя очи, сръга Доксон в ребрата и кимна към входа, но Вин и Хам — разпалили пютриум — последваха Кел с лекота на покрива.
	— Ето там. — Кел посочи една съседна улица. Вин вече чуваше трополенето на тежките талиги съвсем ясно.
	Доксон и Бриз излязоха на покрива през една капандура. Келсайър стоеше на самия ръб, загледан в задаващите се талиги.
	— Кел — попита Хам. — Какво си намислял?
	— Достатъчно далече сме от площада — отвърна Келсайър. — Инквизиторите не са с пленниците: те ще пристигнат от двореца, както предния път. Едва ли охраната е повече от стотина войници.
	— Сто войници са много. Кел — рече Хам.
	Келсайър все едно не го чу.
	— Мога да спра това… мога да ги спася…
	— Кел, може да няма голяма охрана, но площадът е само през няколко преки — каза Вин. — А там е пълно с войска, да не говорим за инквизиторите!
	Неочаквано, но Хам не я подкрепи, а се обърна и изгледа въпросително Доксон и Бриз. Докс само повдигна рамене.
	— Да не сте се побъркали? — възкликна Вин.
	— Чакайте малко — рече Бриз и присви очи. — Не съм Калаено око, но не ви ли се струва, че някои от тези затворници са облечени прекалено добре?
	Келсайър замръзна, после изруга. И без предупреждение се хвърли и скочи на улицата.
	— Кел! — извика Вин. — Какво… — И млъкна, загледана в приближаващата се колона. Подсиленото й от калая зрение й помогна да разпознае едно лице в първата талига.
	Дух.


	— Келсайър, какво правиш? — попита Вин, щом се приземи до него.
	Той забави крачка.
	— Реноа и Дух са в първата талига. Министерството вероятно е нападнало конвоя — хората в тези талиги са слугите, помощниците и охраната, която наехме в имението.
	„Каналният конвой… — помисли Вин. — Министерството е знаело, че Реноа е измамник. Значи Марш все пак се е пречупил“.
	Хам ги настигна запъхтян. Бриз и Доксон бяха по-назад.
	— Трябва да действаме бързо! — заяви Келсайър и ускори крачка.
	— Кел! — Вин го улови за ръката. — Не можеш да ги спасиш. Охраната е голяма, намираме се посред бял ден в центъра на града. Ще те убият!
	Той спря и я погледна. В очите му се четеше разочарование.
	— Не разбираш защо е всичко това, нали, Вин? Никога не си разбирала. Веднъж вече ти позволих да ме спреш, на хълма, когато долу се водеше битката. Не и този път обаче. Сега ме остави.
	— Но…
	Той издърпа ръката си от нейната.
	— Вин, все още има някои неща, които трябва да научиш за приятелството. Надявам се някой ден да ги разбереш.
	Обърна се и се затича към талигите. Хам профуча покрай Вин — тичаше в друга посока, като разблъскваше хората по пътя си.
	Вин стоеше стъписана. Доксон спря до нея.
	— Това е безумие — прошепна тя. — Не можем да го направим, Докс. Не сме неуязвими.
	— Но не сме и безпомощни — изсумтя той.
	Покрай тях притича Бриз и посочи в една странична уличка.
	— Ето там, Докс. Трябва ми място, откъдето да мога да виждам войниците.
	Обзета от смесица от тревога и срам, Вин затича с тях.


	Келсайър хвърли празните стъкленици, чието съдържание бе погълнал, на паважа и излезе на кръстовището да пресрещне затворническите талиги. Зад решетките им бяха натъпкани хора, чиито лица му бяха познати. Прислуга, войници, охрана — някои бунтовници, но повечето съвсем обикновени хора. Никой от тях не заслужаваше да умре.
	„Твърде много скаа умряха вече — помисли той, докато разпалваше металите. — Стотици. Хиляди. Стотици хиляди. Не и днес. Никога вече!“
	Пусна една монета и скочи във висока дъга. Войниците вдигнаха глави, развикаха се и го засочиха с ръце. Келсайър се приземи точно в средата им.
	После Тласна.
	Разпали стомана с вик, изправи се и Тласна навън. Избликът на аломантични енергия разхвърля войниците надалече. Телата им се заблъскаха в стените на къщите.
	Келсайър се извъртя, Оттласна се от друга група войници и полетя към първата затворническата талига. Блъсна се в нея, разпали стомана и сграбчи металната врата.
	Затворниците се отдръпнаха назад. Келсайър изтръгна вратата от пантите с подсилените си от пютриум ръце и я запокити срещу приближаващите се войници.
	— Бягайте! — извика на затворниците, скочи и се приземи на улицата. Обърна се.
	И се изправи лице в лице с висока фигура, облечена в кафяво расо.
	Съществото пред него вдигна ръка, отметна качулката си и стоманените му очи лъснаха.
	Инквизиторът се усмихна и Келсайър чу откъм страничните улици да се приближават стъпки. Десетки. Стотици.


	— Проклятие! — изруга Бриз, когато войниците започнаха да изпълват площада.
	Доксон го дръпна в една странична уличка. Вин ги последва и се притаи в сенките, заслушана във виковете на войниците откъм кръстовището.
	— Какво става?
	— Инквизитор! — извика Бриз и посочи високата фигура в расо, изправена срещу Келсайър.
	„Това е клопка — осъзна ужасено Вин. От съседните улици продължаваха да се изливат войници. — Келсайър, бягай!“


	Келсайър се Тласна от един повален стражник, литна назад и се преметна над талигата. Клекна и огледа прииждащите войници. Мътни убийци. До един.
	Инквизиторът тупна тежко пред него. Продължаваше да се усмихва.
	„Това е същият тип. От предишния път“.
	— Къде е момичето? — попита тихо съществото.
	— Защо си само ти? — попита на свой ред Келсайър.
	Усмивката на съществото се разшири.
	— Аз спечелих жребия.
	Келсайър разпали пютриум и се метна настрани в мига, когато инквизиторът извади обсидиановата си секира. Площадът продължаваше да се пълни с войници. Откъм талигите долетяха изплашени викове:
	— Келсайър! Господарю Келсайър! Помощ!
	Келсайър изруга тихо и докато инквизиторът се приближаваше към него, се пресегна, Притегли се към една от талигите и се изстреля във въздуха над група войници. Скочи на земята и хукна към втората талига, за да освободи затворниците. Но когато я наближи, тя се разтресе. Келсайър вдигна глава — и тъкмо навреме, защото от покрива на клетката вече му се зъбеше познатото чудовище със стоманени очи.
	Келсайър се Тласна назад и едва успя да избегне секирата, която профуча покрай лицето му. Приземи се гъвкаво и веднага отскочи встрани, нападнат от нова група войници. При следващото си приземяване се пресегна, използва за котва една от талигите и Притегли вратата, която бе изтръгнал преди малко. Тя литна във въздуха и се стовари върху войниците.
	Инквизиторът го атакува отзад, но Келсайър пак успя да отскочи.
	„Вин беше права — помисли си ядосано. Инквизиторът го гледаше със святкащите си нечовешки очи. — Не биваше да го правя“.
	Войниците вече събираха пръсналите се затворници.
	„Трябва да избягам — да се отърва от инквизитора. Мога да го направя“.
	Само че… този път не можеше. Дори да му струваше всичко, щеше да освободи тези затворници.
	И изведнъж видя нова група да щурмува кръстовището. Бяха въоръжени, но без униформи. Водеше ги…
	Хам.
	— Какво става? — попита разтревожено Вин и се помъчи да надзърне иззад ъгъла, за да види площада. Над тях Келсайър тъкмо се бе извисил в небето и фигурата в расо го следваше.
	— Това са наши войници! — извика Доксон. — Сигурно Хам ги е довел.
	— Колко са?
	— Държим ги на отряди от по няколкостотин.
	— Значи пак са по-малко.
	Доксон кимна.
	— Да. Не стигат.
	— Отивам там!
	— Никъде няма да ходиш — заяви твърдо Доксон, улови я за наметалото и я дръпна назад. — Не искам да се повтори онова, което ти се случи предния път, когато се изправи срещу едно от тези чудовища.
	— Но…
	— Кел ще се справи — продължи Доксон. — Примамва го, та Хам да може да освободи затворниците, после ще избяга. Само гледай.
	Вин отстъпи назад. До тях Бриз тихо си шепнеше:
	— Да, боиш се. Да се съсредоточим върху това. Усмири всичко останало. Остани си изплашен. Там се сражават инквизитор и Мъглороден — не ти е мястото да се месиш…
	Вин погледна към площада и в същия миг един от войниците изпусна тоягата си и побягна. „Има и други начини да се биеш“ — осъзна тя, клекна до Бриз и попита:
	— С какво мога да помогна?


	Келсайър се измъкна от поредната атака на инквизитора тъкмо когато войниците на Хам се сблъскаха с имперската гвардия и започнаха да си проправят път към затворническите талиги. Атаката им отклони вниманието на стражата, която явно нямаше нищо против да остави Келсайър и инквизитора да разрешават противоречията си сами.
	С крайчеца на окото си Келсайър забеляза, че по улиците се стичат скаа, привлечени от шума и дрънченето на оръжие. Видя и още имперски войници да се мъчат да си пробият път през множеството откъм площада с фонтаните, но гъстата тълпа скаа затрудняваше придвижването им.
	Инквизиторът замахна и Келсайър отскочи. Съществото очевидно започваше да се изнервя. Недалеч от тях Хам и неколцина от хората му стигнаха една талига, разбиха катинара и освободиха затворниците.
	Келсайър се усмихна, втренчил поглед в ядосания инквизитор. Съществото тихо изръмжа.
	— Валет! — изкрещя някой.
	Келсайър се завъртя изненадано. Добре облечен благородник си пробиваше път през войниците към самия център на боя. Носеше фехтоваческо бастунче. Охраняваха го двама навъсени телохранители, но засега поне не беше пострадал най-вече заради явно знатното си потекло.
	— Валет! — извика отново Елънд Венчър и се обърна към един от войниците. — Кой ви нареди да нападате конвоя на Къща Реноа? Кой разреши това?
	„Страхотно — помисли Келсайър, без да изпуска от поглед инквизитора. Съществото го оглеждаше с изкривено от омраза лице. — Мрази си ме колкото щеш — помисли доволно Келсайър. — Ще остана само докато Хам освободи затворниците. А после ще те отведа настрана“.
	Инквизиторът замахна небрежно и обезглави една прислужница, която притичваше край него.
	— Не! — извика Келсайър, докато трупът се свличаше в краката на инквизитора. Съществото сграбчи нова жертва и вдигна секирата.
	— Е, добре! — извика Келсайър и извади от пояса си две стъкленици, — Добре тогава! Искаш да се бием? Ела!
	Съществото се усмихна, бутна уловената жена настрана и закрачи към Келсайър.
	Келсайър изгълта едновременно съдържанието и на двете стъкленици и ги метна настрана. Металите се разгоряха в стомаха му и подсилиха гнева му. Убитият му брат. Мъртвата съпруга. Семейство, приятели и герои. Всички мъртви.
	„Вие ме накарахте да жадувам за мъст! — помисли той. — Сега ще я получите!“
	Стисна юмруци и разпали стоманата в могъщ Тласък. Около него хората се разхвърчаха, запокитени встрани от невидимата сила, уловила и най-малките късчета метал по дрехите им. На площада — доскоро претъпкан от сражаващи се войници и бунтовници — се оформи опразнен кръг, в който стояха Келсайър и инквизиторът.
	— Ела ми де! — каза студено Келсайър.


	34.


	Никога не съм искал да се страхуват от мен.
	Ако съжалявам за нещо, то е за страха, който съм предизвикал. Страхът е оръжие на тираните. За нещастие, когато съдбата на света е поставена на карта, трябва да използваш всяко оръжие.

	Мъртви и умиращи се въргаляха по окървавения калдъръм. Скаа се тълпяха по улиците. Затворници го зовяха по име. Лъчите на разпаленото слънце сякаш изгаряха света.
	И от небето се сипеха сажди.
	Келсайър се хвърли напред, разпалил пютриум, и извади кинжалите. Разгоря атиум — и инквизиторът направи същото. Вероятно и двамата имаха достатъчно, за да им стигне до края на двубоя.
	Келсайър замахна в горещия въздух и удари два пъти инквизитора: движенията му бяха толкова бързи, че изглеждаха размазани. Съществото отстъпи сред невероятен вихър от атиумни сенки, после замахна със секирата.
	Келсайър скочи — пютриумът придаде на подскока му нечовешка сила — и прелетя над порещото въздуха острие. Пресегна се, Тласна се от група сражаващи се войници, изстреля се напред, изрита с два крака инквизитора в лицето и се превъртя назад във въздуха.
	Инквизиторът се олюля. Докато падаше, Келсайър Притегли един войник, който буквално литна във въздуха от силата на неговото Желязно теглене и полетя към него.
	Келсайър разпали желязо и Притегли едновременно неколцина войници вдясно от себе си, като продължаваше да Тегли и първия войник. В резултат той се завъртя, Келсайър полетя настрани, а войникът — сякаш завързан с невидимо въже за тялото му — описа широка дъга, като метална топка на верига, удари се право в олюляващия се инквизитор и го блъсна в решетките на една празна затворническа талига. Войникът рухна в безсъзнание на земята, а инквизиторът се свлече на четири крака. По лицето му, покрай татуировките, се стичаше струйка кръв, но когато вдигна глава, на устните му трепкаше усмивка. Изправи се. Изобщо не изглеждаше замаян.
	Келсайър изруга.
	С невероятен изблик на сила инквизиторът сграбчи празната затворническа клетка и я изтръгна от платформата на талигата.
	„О, небеса!“
	Съществото се завъртя и хвърли клетката по Келсайър, който стоеше само на няколко крачки. Нямаше време да отскочи. Зад него имаше стена и ако се Тласнеше назад, клетката щеше да го смаже в нея.
	Желязната клетка се носеше право към него. Той използва Стоманен тласък и промуши тялото си през отворената й врата. Извъртя се вътре, като Тласкаше едновременно във всички посоки, за да се задържи точно в средата на клетката, която се блъсна в стената и отскочи.
	Преобърна се, след това се запързаля по калдъръма. Келсайър залегна върху преобърнатия покрив на клетката, която постепенно забавяше хода си. През решетките виждаше инквизитора, който го наблюдаваше над главите на сражаващите се войници, все така заобиколен от подскачащи, приклякащи и тичащи атиумни сенки. Инквизиторът кимна леко, сякаш му отдаваше почит.
	Келсайър Тласна навън с вик, като разпали пютриум, за да предпази тялото си от неимоверния натиск, и клетката избухна, металният под изхвърча във въздуха, решетките се освободиха от гнездата си и се разхвърчаха. Келсайър Притегли решетките зад себе си, Тласна тези отпред и ги запрати като порой тежки метални стрели към инквизитора.
	Съществото вдигна ръка и без видимо усилие отклоня тежките пречки. Келсайър обаче ги последва със собственото си тяло — изстреля се със Стоманен тласък право към Инквизитора. Инквизиторът се Притегли встрани, като използва един нещастен войник за котва. Мъжът изкрещя уплашено, но в следващия миг викът му премина в гъргорене, защото инквизиторът скочи, Оттласквайки се от него, и с това го смаза на земята.
	Инквизиторът излетя във въздуха. Келсайър се забави с Тласък срещу група войници и литна след него, като използва металния под на клетката, за да ускори полета си.
	Покрай него профучаха черни сажди. Пред него инквизиторът се завъртя, Притегляйки се към нещо долу, смени рязко посоката и изведнъж се хвърли срещу Келсайър.
	„Челен сблъсък? Със същество с шипове в главата?“
	Келсайър трескаво се Притегли към един войник и се гмурна надолу. Инквизиторът профуча над него.
	Келсайър разпали пютриум и се блъсна във войника, когото бе Притеглил. Завъртяха се във въздуха. За щастие войникът не беше от бунтовниците на Хам.
	— Съжалявам, приятел — подхвърли Келсайър и го Тласна настрани.
	Войникът отхвърча и се блъсна в къщата под тях.
	Долу главният отряд на Хам най-сетне бе стигнал до последната талига. За нещастие няколко нови групи имперски войници си проправяха път през тълпата. Едната беше от стрелци — стрелите им бяха с обсидианови върхове.
	Келсайър изруга и се снижи. Стрелците се прицелиха, очевидно готови да открият безразборен огън по тълпата. Щяха да убият и някои от своите, но основната им цел бяха бягащите затворници.
	Келсайър стъпи на паважа, протегна ръка и Притегли няколко пречки от клетката, която бе разрушил. Те полетяха към него, а той разпали едновременно стомана и желязо и ги запрати с всичка сила към стрелците. Те захвърлиха лъковете и се разбягаха ужасено.
	Келсайър се огледа.
	„Къде се скри онази твар?“
	Намираше се сред същински хаос. Едни се биеха, други бягаха, трети лежаха — ранени или мъртви, повечето заобиколени от атиумни сенки. Последните само объркваха картината още повече.
	Пристигаха нови отряди имперски войници. Мнозина от хората на Хам бяха повалени, останалите отстъпваха — за щастие бе достатъчно да захвърлят оръжията и щяха да се смесят с тълпата. Келсайър се безпокоеше повече за последната неразбита затворническа талига — тази, в която бяха Реноа и Дух: хората на Хам разбиваха клетките от последната напред и за да се доберат до Реноа, трябваше да минат покрай още пет талиги.
	Хам очевидно нямаше намерение да си тръгне, докато Дух и Реноа не бъдат освободени. Там, където се биеше той, бунтовниците лесно удържаха положението. Имаше съвсем конкретна причина Пютриумните ръце да бъдат наричани Главорези — в тяхната бойна техника нямаше изкусност, нито хитроумни Стоманени тласъци и Железни притегляния. Хам атакуваше с груба сила и бързина, поваляше войниците наред и водеше неотклонно отряда си от петдесетина души към последната талига. Когато я наближиха, пое боя с противника върху себе си, а хората му разбиха катинара.
	Келсайър се усмихна гордо, без да спира да се оглежда за инквизитора. Хората му не бяха много, но имперските войници явно бяха изплашени от решимостта им.
	„Ето какво става, когато все пак успееш да ги убедиш да се бият. Това се крие дълбоко в тях. Само че е трудно да го освободиш…“
	Реноа скочи от талигата, отстъпи встрани и почна да измъква прислужниците от клетката. Изведнъж от тълпата изхвърча добре облечен мъж и го улови за рамото.
	— Къде е Валет? — викна Елънд Венчър и изпълненият му с отчаяние глас долетя до подсиления от калай слух на Келсайър. — В коя клетка е?
	„Хлапе, започваш да ме ядосваш“ — помисли Келсайър, проправи си с Тласък път през войниците и затича към талигата.
	Изведнъж пред него се появи инквизиторът — излетя иззад група войници и скочи върху клетката, стиснал две обсидианови секири. Погледна Келсайър, усмихна се, скочи на паважа и заби едната в гърба на Реноа.
	Кандрата подскочи и очите му се изцъклиха. Инквизиторът се извъртя към Елънд. Може би го смяташе за член на семейство Реноа. Или не го беше грижа кой е.
	Келсайър се поколеба само за миг.
	Инквизиторът вдигна секирата за удар.
	„Тя го обича“.
	Келсайър разпали стомана, раздуха я, докато гърдите му не се нагорещиха като самите Саждиви кратери, Тласна войниците зад гърба си — разхвърли ги с дузини назад и полетя към инквизитора. Сблъска се с него в мига, когато той стоварваше секирата.
	Тя отлетя на калдъръма. Келсайър сграбчи инквизитора за гърлото, събори го на земята и започна да стиска с подсилените си от пютриума ръце. Инквизиторът го улови за китките и отчаяно се замъчи да се освободи.
	„Марш беше прав — помисли Келсайър. — Това _същество_ се страхува за живота си. Значи _може_ да бъде убито!“
	Инквизиторът изхриптя, металните глави на шиповете в очите му лъщяха само на сантиметри от лицето на Келсайър.
	— Валет е добре! — извика Келсайър на Елънд. — Не беше на ладията на Реноа! Бягай!
	Елънд го погледна смаяно, но в същия момент се появи един от телохранителите му и го издърпа настрани.
	„Не мога да повярвам, че току-що спасих благородник — помисли Келсайър, без да отпуска хватката на гърлото на инквизитора. — Дано да си ми благодарна за това, момиче“.
	Бавно, с нарастваща сила, инквизиторът раздалечаваше ръцете му. На устните му отново се появи усмивка.
	„Толкова са силни!“
	Инквизиторът избута Келсайър назад, след това се Притегли към един войник и се плъзна върху хлъзгавия паваж. Блъсна се в един труп, претърколи се през него, преметна се във Въздуха и скочи на крака. Шията му бе покрита с алени петна от пръстите на Келсайър, но усмивката не слизаше от лицето му.
	Реноа рухна с въздишка на земята. Секирата продължаваше да стърчи от гърба му.
	— Келсайър! — изкрещя Хам от тълпата.
	— Бягай! — викна Келсайър. — Реноа е мъртъв.
	Хам погледна тялото на Реноа, после кимна, обърна се към хората си и им даде заповед да отстъпват.
	— Оцелелия — произнесе един дрезгав глас.
	Келсайър се обърна. Инквизиторът пристъпи напред. Крачеше с пютриумна мощ, заобиколен от мътни атиумни сенки.
	— Оцелелия от Хатсин — повтори той. — Ти ми обеща двубой. Трябва ли да убия още скаа?
	Келсайър разпали металите.
	— Никога не съм казвал да го правиш. — И неочаквано се засмя. Беше изплашен, болеше го навсякъде, но същевременно се чувстваше развълнуван. През целия му живот една частица от него бе жадувала за тази битка.
	Винаги бе искал да провери дали ще може да победи инквизитор.


	Вин се надигна на пръсти, за да надзърне над тълпата.
	— Какво има? — попита Доксон.
	— Мисля, че видях Елънд!
	— Тук? Това е абсурдно, не смяташ ли?
	Вин се изчерви. „Вероятно“.
	— Въпреки всичко ще се кача на стената да погледна какво става.
	— Внимавай! — предупреди я Доксон. — Ако инквизиторът те види…
	Вин кимна, изкатери се по тухлената стена и щом стигна достатъчно високо, огледа кръстовището. Доксон беше прав: Елънд не се виждаше никъде. Една от талигите — тази, която бе разбил инквизиторът — лежеше преобърната на една страна.
	— Какво виждаш? — извика Докс отдолу.
	— Реноа е убит! — отвърна тя, присви очи и разпали калай. — От гърба му стърчи секира.
	— Не е сигурно дали е мъртъв — подхвърли загадъчно Доксон. — Много неща не знаем за кандрите.
	„Реноа е кандра?!“
	— Ами затворниците? — попита Доксон.
	— Свободни са — отвърна Вин. — Клетките са празни. Докс, събрали са се безброй скаа!
	И наистина, сякаш цялата тълпа от площада с фонтаните се бе преместила тук: хиляди скаа изпълваха съседните улици във всички посоки.
	— Хам е избягал! — продължи да докладва тя. — Никъде не го виждам. Дух също го няма.
	— А Кел? — попита настойчиво Доксон.
	— Кел все още се бие с инквизитора.


	Келсайър разпали пютриум и заби юмрук в корема на инквизитора. Той изръмжа, зашлеви го през лицето и с лекота го отхвърли назад.
	Келсайър разтърси глава. „Какво ли е нужно, за да убиеш тази твар?“
	Инквизиторът пристъпи към него. Някои от войниците претърсваха тълпата за Хам и хората му, но повечето не помръдваха от местата си. Двубой между двама могъщи аломанти бе нещо, за което можеш да чуеш, но рядко ще видиш. Войници и скаа стояха слисано и наблюдаваха битката с ужас.
	„Той е по-силен от мен — призна Келсайър, докато внимателно оглеждаше инквизитора. — Но силата не е всичко“.
	Протегна ръка и Притегли към себе си всички дребни метални неща — копчета, саби, кесии с монети, кинжали, — които успя да улови. Запокити ги към инквизитора, като внимателно балансираше между Стоманени тласъци и Железни притегляния и поддържаше огъня на атиума, за да може всеки контролиран от него предмет да притежава ветрилообразна атиумна сянка в полезрението на инквизитора.
	Инквизиторът изруга и отби металния дъжд. Келсайър обаче използва Тласъците на съществото срещу самото него, като Притегли предметите и ги завъртя в кръг. Инквизиторът Тласна във всички посоки едновременно и Келсайър пусна оръжията си, но веднага щом съществото престана да Тласка, ги Притегли обратно.
	Имперските войници бяха оформили кръг и ги гледаха напрегнато. Келсайър ги използваше да Притегля нагръдниците им, за да подскача напред-назад във въздуха. Бързите промени в позицията му позволяваха да Тласка различните летящи предмети натам, накъдето искаше.


	— Наглеждай катарамата на колана ми — помоли Доксон, докато се катереше по тухлената стена след Вин. — Ако взема да падам, ме Притегли, за да не се ударя. Ама внимателно, нали?
	Вин кимна, почти без да му обръща внимание. Наблюдаваше Келсайър.
	— Невероятен е!
	Келсайър подскачаше във въздуха, без да докосва земята с крака. Около него се рееха метални предмети, придвижвани от неговите Тласъци и Притегляния. Келсайър ги контролираше толкова умело, че човек би ги помислил за живи същества. Инквизиторът ги разгонваше с яростни махания, но очевидно срещаше затруднения да ги следи.
	„Подцених го — помисли си тя. — Реших, че не е толкова умел, като Мъгливите, защото се занимава с много неща. Но въобще не съм го познавала. Ето това. Това е неговата специалност — той е истински експерт в Тласъците и Притеглянията. А желязото и стоманата са металите, с които ме учи да работя. Знаел е от самото начало“.


	Келсайър се завъртя и полетя сред водовъртеж от метални предмети. Всеки път, когато някой от тях паднеше на земята, той пак го вдигаше във въздуха и го изстрелваше към инквизитора.
	Съществото подскачаше объркано. Опита се да се Тласне нагоре, но Келсайър изстреля няколко по-едри метални предмета над главата му и инквизиторът трябваше да ги Тласне, с което наруши скока си.
	Една желязна пръчка го удари в лицето.
	Инквизиторът се олюля и по татуировките му потече нова кървава струйка. Стоманен шлем го блъсна отстрани и го отхвърли назад.
	Келсайър изстрелваше предметите все по-бързо.
	— Ти ли уби Марш? — извика той, без да си дава труда да чуе отговора. — Беше ли там, когато ме осъдиха, преди години?
	Инквизиторът вдигна ръка, Тласна встрани следващия метален рояк, отскочи и опря гръб в преобърнатата талига.
	Келсайър го чу да ръмжи и един внезапен Тласък покоси тълпата наоколо и накара металните оръжия на Келсайър да се разлетят встрани.
	Келсайър ги остави, грабна едно изкъртено от настилката паве и се хвърли към инквизитора.
	Удари го точно между очите. Главата на съществото отхвърча назад и се блъсна в дъното на преобърнатата талига. Келсайър удари отново, изкрещя и продължи да блъска омразното лице.
	Инквизиторът изпищя от болка, посегна към гърлото на Келсайър и се напрегна, сякаш се готвеше да скочи, но изведнъж замръзна и писъкът му премина в гневно ръмжене.
	Стърчащите от тила му стоманени шипове се бяха забили в дървото от ударите с павето.
	Келсайър се ухили свирепо и се изправи. Огледа се. Вече знаеше какво му трябва. Съществото пищеше от гняв и се мъчеше да се освободи. Келсайър се наведе и вдигна обсидиановата секира. Нащърбеното острие заблестя на червеникавата слънчева светлина.
	— Радвам се, че ме убеди да си премерим силите — каза със съвсем спокоен глас Келсайър. После замахна, стиснал дръжката с две ръце, и заби острието в шията на инквизитора и чак в дървото под нея.
	Тялото на инквизитора се свлече на земята. Главата остана на мястото си, с лъщящи в орбитите стоманени дискове, прикована към дървото със собствените му шипове.
	Келсайър се обърна към тълпата и едва сега почувства, че е невероятно изморен. Целият бе в рани и синини, дори не бе забелязал кога се е скъсало наметалото му. Изправи се срещу войниците и вдигна покритите си с белези ръце, готов за бой.
	— Оцелелия от Хатсин! — прошепна някой.
	— Той уби инквизитор… — добави друг.
	Изведнъж тълпата почна да скандира. Множеството поде с крясъци името му. Войниците се заоглеждаха ужасено, осъзнали, че са обкръжени. Скаа започнаха да настъпват и Келсайър усети гнева и надеждата им.
	„Може би не всичко стана така, както предполагах — помисли си. — Но въпреки това…“
	И тогава дойде ударът. Като облак, запречил слънцето, като внезапна буря в тиха нощ, като пръсти, изгасили свещ. Една огромна ръка притисна възторга на множеството. Хората се присвиха и виковете им утихнаха. Огънят, който Келсайър бе разпалил в тях, бе твърде нов. Твърде нов и твърде слаб.
	„А бях толкова близо…“ — помисли си той.
	Горе на хълма се появи черна каляска и започна да се спуска към площада.
	Лорд Владетеля бе пристигнал.


	Вин едва не падна от блъсналата я вълна на депресия. Веднага разпали мед, но — както винаги — продължаваше да чувства деспотичната ръка на лорд Владетеля.
	— Лорд Владетеля! — извика Доксон и Вин не можа да определи дали това е проклятие, или само отбелязване на факта. Плътното множество, събрало се да гледа двубоя, по някакъв начин успя да се разтвори пред каляската.
	— Какво прави той? — попита Вин и се обърна към Доксон, който се бе покатерил на една издатина. — Защо не бяга? Това не е инквизитор — не може да се бие с него!
	— Заради това беше всичко, Вин — отвърна Доксон. — Това, което е чакал винаги. Шансът да се изправи срещу лорд Владетеля — и да докаже своята легенда.
	Каляската спря.
	— Но… — Тя се сепна. — Единайсетият метал. Дали го носи?
	— Би трябвало.
	„Келсайър винаги е казвал, че целта му е лорд Владетеля — помисли си Вин. — Заръча ни да се занимаваме с благородниците, с гарнизона, с Министерството. Но това… е оставил за себе си“.
	Лорд Владетеля слезе от каляската и Вин се наведе напред и разпали калай. Той приличаше на…
	Човек.
	Униформата му беше в черно и бяло и наподобяваше костюмите на благородниците, но бе по-пищна. Наметалото му забърсваше земята. Жилетката му също бе черна, украсена с бели нашивки. Както Вин бе чувала, на пръстите му лъщяха пръстени, символ на неговата власт.
	„Аз съм много по-силен от вас — възвестяваха тези пръстени. — Ето защо не ме е страх да нося метал“.
	Красив, с катраненочерна коса и бледа кожа, лорд Владетеля беше висок, слаб и уверен. И беше млад — по-млад, отколкото бе очаквала, дори по-млад от Келсайър. Той прекоси площада, като избягваше труповете, докато войниците изтикваха смълчаните скаа назад.
	Внезапно една малка група си проби път през кордона — отчаяни бунтовници, предвождани от човек с позната физиономия. Един от Главорезите на Хам.
	— За жена ми! — извика Главорезът, замахна с копието си и се хвърли в атака.
	— За лорд Келсайър! — извикаха другите четирима.
	„О, не!“
	Лорд Владетеля дори не им обърна внимание. Водачът на групата изрева разгневено, вдигна копието и го заби в гърдите му.
	Тиранът продължи да крачи с щръкналото от тялото му копие.
	Бунтовникът спря, грабна копието на войника до себе си и го заби в гърба на лорд Владетеля. И този път мъжът в черно не им обърна внимание — сякаш те и оръжията им бяха достойни само за презрение.
	Водачът на групата замръзна, после се обърна, чул ужасените викове на хората си. Секирата на появил се инквизитор ги косеше безмилостно. Миг по-късно трупът му се присъедини към техните.
	А лорд Владетеля продължаваше напред, със стърчащите от тялото му копия — като че ли наистина не ги забелязваше.
	Келсайър го чакаше. Приличаше на просяк с разкъсаните си бедняшки дрехи. И същевременно имаше горда осанка. Не се превиваше, нито се прекланяше под тежестта на Усмирителното въздействие на лорд Владетеля.
	Тиранът спря на две крачки от него; щръкналото от гърдите му копие почти докосваше гърдите на Келсайър. Черна пепел се сипеше върху двамата, танцуваше от слабите пориви на вятъра.
	На площада се бе възцарила ужасена тишина — дори инквизиторът бе прекъснал зловещата си коситба. Вин се наведе напред, стиснала грапавия тухлен парапет.
	„Келсайър, направи нещо! Използвай метала си!“
	Лорд Владетеля погледна инквизитора, когото Келсайър бе убил, и подхвърли:
	— Тези трудно се заместват.
	Вин улови странния му говор с подсиления си от калай слух.
	Дори от това разстояние виждаше, че Келсайър се усмихва.
	— Веднъж вече те убих — продължи лорд Владетеля.
	— Опита се — отвърна Келсайър и силният му глас отекна над площада. — Но не можеш да ме убиеш, лорд Тиранино. Защото аз представлявам това, което никога не си бил в състояние да убиеш, колкото и да се мъчиш. Аз съм надеждата.
	Лорд Владетеля изсумтя презрително, вдигна небрежно ръка и го зашлеви. Ударът бе толкова силен, че се чу из целия площад.
	Келсайър падна, от устата му се разхвърчаха кървави пръски.
	— Не! — извика Вин.
	Лорд Владетеля измъкна копието от гърдите си и го заби в гърдите на Келсайър.
	— Започнете екзекуциите — нареди той, обърна се към каляската, изтръгна второто копие и го захвърли встрани.
	Последва истински хаос. Подтикнати от инквизитора, войниците атакуваха тълпата. Други инквизитори се приближиха откъм площада, яхнали черни коне, черните им секири блестяха на следобедната светлина.
	Вин не обръщаше внимание на всичко това.
	— Келсайър! — изплака тя.
	Тялото му лежеше, където бе паднало, със стърчащо от гърдите копие, и около него вече се образуваше алена локва.
	Не. Не. НЕ! Тя скочи от покрива, Тласна се от множеството долу и се извиси над площада. Приземи се в центъра на опразненото място — лорд Владетеля вече си бе отишъл, а инквизиторите бяха твърде заети да избиват скаа — и клекна до Келсайър.
	Лявата страна на лицето му бе смазана до неузнаваемост. Дясната обаче… продължаваше лекичко да се усмихва. Оцелялото мъртво око се беше изцъклило към червено-черното небе. По лицето му се сипеха сажди.
	— Келсайър, не… — прошепна Вин и по бузите й рукнаха сълзи. Тя го побутна лекичко, опипа за пулс. Нямаше.
	— Нали каза, че не могат да те убият! — проплака тя. — Какво стана с плановете ти? С Единайсетия метал? Какво ще стане с мен?
	Той не помръдваше. Вин вече едва виждаше лицето му през сълзите. „Невъзможно. Вярно, все повтаряше, че не сме неуязвими… но го казваше, за да ме предпази. Мен. Не себе си. Той наистина беше неуязвим.
	Трябваше да бъде…“
	Някой я сграбчи за ръката и тя се дръпна и извика.
	— Време е да изчезваме, малката — каза Хам и се наведе над Келсайър, колкото да се увери, че главатарят е мъртъв. След това я затегли настрани. Вин продължаваше да се съпротивлява, но тялото й почти не я слушаше. В дъното на съзнанието й отекна гласът на Рийн: „Видя ли? Казах ти, че ще те изостави. Предупреждавах те. Казах ти…“


	Част пета
	Поклонници на забравения свят

	35.


	Давам си сметка какво може да стане, ако направя погрешен избор. Трябва да съм силен, не бива да запазвам властта само за себе си.
	Защото вече видях какво ще последва, ако го направя.

	„За да работиш с мен — бе казал Келсайър, — искам да ми обещаеш само едно — да ми вярваш“.
	Вин висеше неподвижно в мъглата, която се носеше около нея като тих поток. Отгоре, отпред, отстрани, отдолу. Мъгла навсякъде.
	„Повярвай ми, Вин — говореше той. — Ти ми се довери, когато скочи от стената и аз те улових. Ще трябва да ми повярваш и този път.
	Аз ще те хвана.
	Ще те хвана…“
	Сякаш се намираше в нищото. Над и _извън_ мъглата. Как й завиждаше само. Тя не разсъждаваше. Не се тревожеше.
	Не изпитваше болка.
	„Келсайър, аз ти вярвах — помисли Вин. — Наистина. Но ти ме остави да падна. Обеща, че никой няма да предаде никого в нашата група. А какво направи? Тъкмо ти ни предаде“.
	Поклащаше се, разпалила калай, за да вижда по-добре. Мъглата беше влажна. И студенееше на кожата й. Като сълзи на мъртвец.
	„Какво значение има това? — продължаваше да разсъждава тя. — И защо трябва да има някакво значение? Какво ми каза веднъж, Келсайър? Че никога не съм те разбирала. Че все още има много неща да уча за приятелството. Ами ти? Ти дори не се би с него“.
	Той стоеше там, в спомените й. Лорд Владетеля го събори с презрителен шамар. Оцелелия издъхна като съвсем обикновен човек.
	„Затова ли се поколеба, когато те попитах дали някога ще ме изоставиш?“
	Искаше й се просто да… изчезне. Да отлети. Да се разтвори в мъглата. Веднъж вече бе жадувала за свобода — и после бе осъзнала, че я е открила. Оказа се, че е грешала. Това не беше свобода, а мъка, дупка в душата й.
	Същото както преди, когато я изостави Рийн. Нима имаше разлика? Рийн поне бе искрен с нея. Винаги й бе казвал, че ще я напусне. А Келсайър я поведе със себе си, твърдеше, че й вярва и че я обича, а всъщност Рийн бе този, дето й бе останал верен.
	— Не искам повече — прошепна тя на мъглите. — Не можете ли просто да ме вземете?
	Мъглите не отговориха. Продължаваха да се вихрят игриво. Непрестанно се меняха и оставаха същите.
	— Господарке? — повика я отдолу неуверен глас. — Господарке, вие ли сте там горе?
	Вин въздъхна, разпали калай, изгаси стоманата и се спусна на покрива на скривалището. Сейзед стоеше до стоманената стълба, по която се качваха и слизаха съгледвачите.
	— Какво има, Сейз? — попита тя уморено, докато Притегляше трите монети, които бе използвала като крака на триножник, за да се стабилизира. Една бе изкривена и смачкана — беше онази от двубоя с Келсайър преди много месеци.
	— Съжалявам, господарке — продължи Сейзед. — Но се безпокоях къде може да сте отишла.
	Тя сви рамене.
	— Странно тиха е тази нощ — подметна Сейзед.
	— Траурна нощ. — Стотици скаа бяха избити след смъртта на Келсайър и още толкова смазани до смърт в настъпилия хаос на площада.
	— Чудя се какъв смисъл имаше смъртта му — тихо каза тя. — Спасихме много по-малко, отколкото бяха убити.
	— Убити от зли хора, господарке.
	— Хам често задава въпроса дали такова нещо като злото наистина съществува.
	— Господарят Хамънд обича да задава въпроси — отвърна Сейзед, — но дори той не поставя под въпрос отговорите. Има зли хора… също както и добри.
	Вин поклати глава.
	— Грешах за Келсайър. Той не беше добър човек — беше просто лъжец. Никога не е възнамерявал да победи лорд Владетеля.
	— Може би — отвърна Сейзед. — А може би не му се е удала възможност да изпълни плана си. Или пък може би ние не разбираме какъв е бил планът му.
	— Говориш, сякаш все още му вярваш. — Вин се обърна и се загледа към смълчания нощен град.
	— Вярвам му, господарке — отвърна Сейзед.
	— Но как? Как можеш да му вярваш?
	Сейзед поклати глава и се приближи до нея.
	— Вярата не е нещо, което да си позволим само в светли дни и спокойни времена. Какъв смисъл от нея, ако не продължиш, след като си се провалил? — Вин се намръщи. — Господарке, всеки може да вярва в някой или нещо, което винаги успява. Но провалът… ето това е нещо, в което е трудно да вярваш, при това убедено и искрено. Може би защото е трудно да го приемем.
	Вин поклати глава.
	— Келсайър не го заслужава.
	— Не го казвате от сърце, господарке — възрази спокойно Сейзед. — Ядосана сте заради това, което се случи. И ви боли.
	— О, напротив, говоря съвсем сериозно — рече Вин и усети, че по бузата й се търкулва една сълза. — Той не заслужава нашата вяра. Никога не я е заслужавал.
	— Скаа не мислят като вас. Легендите им за него се множат. Скоро ще трябва да почна да ги събирам.
	Вин смръщи вежди.
	— Ще събираш истории за Келсайър?
	— Разбира се. Аз събирам всички религии.
	Вин завъртя глава.
	— Сейзед, ние не говорим за религия. Става въпрос за Келсайър.
	— Не съм съгласен. За скаа той вече е религиозна фигура.
	— Но ние го познавахме — посочи Вин. — Той не беше нито проповедник, нито бог. Беше обикновен човек.
	— Както и всички те, нали? — отвърна тихо Сейзед.
	Вин поклати глава. Известно време мълчаха, загледани в нощта.
	— Какво ще стане с другите? — попита тя накрая.
	— Тъкмо обсъждат какво да предприемат — отвърна Сейзед. — Предполагам, че ще напуснат Лутадел поотделно и ще се укрият в съседните градчета.
	— А… ти?
	— Аз трябва да замина на север — към моята родна страна, при Пазителите, за да споделя познанията, които съм събрал. Трябва да разкажа на братята и сестрите ми за дневника — особено за частите, засягащи нашия праотец Рашек. Има много неща, които могат да се научат от тази история, поне така мисля. — Млъкна и я погледна. — Господарке, не мога да взема никого на това пътешествие. Мястото, където живеят Пазителите, трябва да остане тайна, дори за вас.
	„Разбира се — помисли Вин. — Разбира се, че е така“.
	— Но ще се върна — обеща той.
	„Ще се върнеш, да. Както всички други“.
	Хората от групата я бяха накарали да се почувства необходима за известно време, но тя си даваше сметка, че това все някога ще свърши. Време беше да се връща на улицата. Да остане сама.
	— Господарке… — обади се Сейзед. — Чухте ли това?
	Тя сви рамене. Но… наистина имаше нещо. Гласове. Намръщи се и тръгна към другия край на покрива. Гласовете се усилиха и вече се различаваха ясно, дори без калай. Тя надзърна от ръба на покрива.
	На улицата стояха десетина скаа. „Крадци?“ — помисли си Вин тъкмо когато Сейзед се присъедини към нея. Групата нарастваше бързо — попълваха я излизащи от околните сгради скаа.
	— Елате — каза високо един мъж, явно водачът на групата. — Не се страхувайте от мъглите! Нали Оцелелия се бе нарекъл Господарят на мъглите? Не каза ли той, че няма защо да се боим от тях?
	От къщите продължаваха да излизат скаа, вече напълваха улицата.
	— Иди да извикаш другите — тихо нареди Вин.
	— Да, господарке. — Сейзед забърза към стълбата.
	— Вашите приятели, децата ви, бащите и майките, жените и любимите — продължи мъжът, като вдигна над главата си запален фенер. — Те лежат мъртви на улицата, само на половин час път оттук. Лорд Владетеля дори не си направи труда да нареди да почистят след клането!
	От тълпата се чуха неодобрителни възгласи.
	— А дори след като ги махнат оттам, кой ще ги погребе? Пак ние! Лорд Келсайър неведнъж ни е говорил за това.
	— Лорд Келсайър! — повториха неколцина. Групата продължаваше да расте, прииждаха жени и деца.
	Тропот откъм стълбите възвести появата на Хам. Скоро към него се присъедини Сейзед, после Бриз, Доксон, Дух и дори Клъбс.
	— Лорд Келсайър! — повтори високо мъжът долу. И други запалиха фенери, озарявайки мъглите. — Лорд Келсайър се би днес за нас! И уби един безсмъртен инквизитор!
	Тълпата се развика одобрително.
	— Но после умря! — обади се някой.
	Тишина.
	— И какво направихме, за да му помогнем? — попита водачът. — Бяхме хиляди. Притекохме ли се на помощ? Не! Чакахме и гледахме, докато той се биеше за нас. Стояхме и мълчахме — и го оставихме да бъде сразен. Гледахме го как умира! Но дали е мъртъв наистина? Какво каза Оцелелия — че лорд Владетеля никога няма да го убие! Келсайър е Господарят на мъглите! Не е ли сега с нас?
	Вин огледа останалите. Хам наблюдаваше сцената внимателно, но Бриз само повдигна рамене.
	— Този човек е побъркан. Религиозен фанатик.
	— Казвам ви, приятели! — изкрещя мъжът долу. Тълпата продължаваше да расте, виждаха се все повече светлинки. — Истината ви казвам! Лорд Келсайър ми се яви тази нощ! Каза, че винаги ще бъде с нас. Нима ще го предадем отново?
	— Не! — дойде общият отговор.
	Бриз поклати глава.
	— Не съм си и помислял, че могат да са такива. Жалко, че групата е толкова малка…
	— Какво е това? — попита Доксон.
	Вин се обърна и погледна. В далечината се виждаше светещо петно. Като… факли, запалени в мъглите. Още едно се появи на изток, близо до скаа бордеите. И трето. После четвърто. Само за няколко минути целият град засия.
	— Ти, безумен гений… — прошепна Доксон.
	— Какво? — попита намръщено Клъбс.
	— Нищо не сме разбрали — заяви Доксон. — Атиумът, армията, благородничеството… не към това се стремеше Келсайър. Ето я неговата операция! Никога не е очаквал, че нашата група ще събори Последната империя — твърде сме малко. Но цялото население на града…
	— Искаш да кажеш, че го е направил нарочно? — попита Бриз.
	— Той често ми задаваше един и същ въпрос — обади се Сейзед. — Все питаше какво дава сила на религията. И всеки път аз му отвръщах по един и същ начин… Казвах му, че силата е в страстната вяра на поклонниците. Към нещо… или към някого.
	— Но защо не ни е казал? — попита Бриз.
	— Защото е знаел — отвърна тихо Доксон. — Знаел е нещо, с което никога няма да се съгласим. Знаел е, че ще трябва да умре.
	Бриз поклати глава.
	— Не го вярвам. Защо му е трябвало да си губи времето с нас? Би могъл да се справи и сам.
	„Да си губи времето…“
	— Докс — рече Вин и се обърна. — Къде е складът, който Келсайър нае за срещите си с информаторите?
	Доксон се замисли.
	— Не е далече. През две пресечки. Каза, че искал да е близо до резервното скривалище…
	— Заведи ме!
	Събралите се долу скаа продължаваха да викат все по-силно. Цялата улица бе озарена от светлини, трепкащи факли превръщаха мъглата в сияеща мараня.
	Доксон я поведе по улицата, останалите ги последваха.
	Складът беше голяма изоставена сграда в промишлената зона на бордеите. Вин разпали пютриум и строши ключалката.
	Влязоха, Доксон вдигна фенера и на светлината му видяха лъскав метал. Оръжия. Мечове, брадви, тояги и шлемове лъщяха на светлината — невероятна съкровищница.
	Всички гледаха в почуда.
	— Ето я истинската му цел — тихо каза Вин. — Имал е нужда от Реноа като параван, за да може да купува всички тези оръжия. Знаел е, че ще потрябват на неговите бунтовници, за да успеят да превземат града.
	— Защо тогава трябваше да събираме армия? — попита Хам. — Или и тя е била само параван?
	— Предполагам — отвърна Вин.
	— Грешите — отекна един глас в просторния склад. — Нещата са доста по-сложни.
	Всички подскочиха.
	— Реноа?! — невярващо възкликна Вин.
	Доксон вдигна фенера по-високо.
	— Покажи се, твар.
	Една тъмна фигура пристъпи от дъното на склада. Остана скрита в сенките, но когато заговори отново, вече всички познаха гласа.
	— Трябваше му армия, която да осигури сърцевина от добре обучени мъже за въстанието. Но тази част от плана бе затруднена поради известни ви стечения на обстоятелствата. Това бе само една от причините, поради които се нуждаеше от вас. С падането на Къщите в политическата йерархия щеше да се образува празно пространство. Гарнизонът трябваше да напусне града, за да не изтреби до крак всички разбунтували се скаа.
	— Значи е планирал всичко това от самото начало — рече учудено Хам. — Знаел е, че скаа няма да се вдигнат сами. Твърде дълго са ги били и тъпкали, втълпявано им е, че лорд Владетеля притежава телата и душите им. Давал си е сметка, че няма да се вдигнат… освен ако не им осигури нов бог.
	— Да — потвърди Реноа и пристъпи напред. Светлината озари лицето му и Вин ахна от изненада.
	— Келсайър!
	Хам я сграбчи за рамото.
	— Внимавай, дете. Това не е той.
	Съществото я погледна. Имаше лицето на Келсайър, но очите му бяха… различни. А и липсваше характерната за Келсайър усмивка. Лицето изглеждаше пусто. Мъртво.
	— Извинявам се — произнесе съществото. — Това беше моята част от плана и причината, поради която Келсайър ме нае в началото. Трябваше да погълна останките му, след като умре, и после да се появя пред последователите му, за да им вдъхна сила и вяра.
	— Какво си ти? — попита ужасено Вин.
	Реноа-Келсайър я погледна, после лицето му засия, стана прозрачно. Тя виждаше костите му през пихтиестата плът. Напомняше й за…
	— Мъглив дух!
	— Кандра — поправи я съществото, докато кожата му отново ставаше непрозрачна. — мъглив дух, който е… пораснал, ако мога да се изразя така.
	Вин се извърна погнусена, спомнила си съществата, които бе виждала в мъглите. Келсайър ги наричаше лешояди… създания, които поглъщат телата на мъртвите, крадат скелета и образа им. „Мълвата е по-истинска, отколкото си мислех“.
	— Вие също бяхте част от плана — продължи кандрата. — Всички вие. Питате защо му е трябвала тази група? Трябваха му достойни хора, такива, които милеят повече за другите, отколкото за своя джоб. Той ви поставяше над армиите и тълпите, обучаваше ви да ръководите. Използваше ви… но и ви подготвяше. — Съществото погледна Доксон и Бриз, после Хам. — Чиновник, политик, генерал. За нацията, която предстоеше да се роди, бяха нужни хора с вашия талант. — Кандрата кимна към една маса до стената. — Там пише какво трябва да правите. Мен ме чака друга работа.
	Обърна се да си върви, после спря пред Вин и извърна към нея лицето на Келсайър. Безстрастно, ледено лице.
	— Той ме помоли да ти предам това. — Кандрата пусна в ръката й една малка кесия и си тръгна.
	Бриз забърза към масата, но Хам и Доксон го изпревариха. Вин погледна кесията. Страхуваше се от това, което ще намери вътре, така че изтича и се присъедини към останалите.
	Листът бе карта на града, очевидно прекопирана от тази на Марш. В горния й край пишеше:

	Приятели мои, чака ви доста работа и трябва да я свършите бързо. Трябва да разпределите и раздадете оръжията от този склад, след това да направите същото с другите два склада, които се намират в бордеите. В съседното помещение има коне, ще са ви нужни.
	След като приключите с раздаването на оръжията, трябва да овладеете градските порти и да неутрализирате останалите войници от гарнизона. Бриз, това ще свърши твоята група — нападнете гарнизона, за да може после да завземете портите.
	В града са останали четири Големи къщи, които разполагат със свои въоръжени сили. Отбелязал съм ги на картата. Хам, твоята група ще се заеме с тях. В града не бива да останат други войници, освен твоите.
	Доксон, ти ще изчакаш да бъдат нанесени първите удари. Все повече скаа ще идват при склада, след като тръгне слухът. Армиите на Бриз и Хам ще включват войниците, които обучихме, както и попълнения от улични скаа. Постарайте се всички да получат нужното въоръжение, за да може Клъбс да поведе тази нова армия срещу двореца.
	Усмирителните станции би трябвало вече да са унищожени — Реноа е предал съответните заповеди на нашите щурмови отряди, преди да се срещне с вас. Ако имате време, пратете няколко от Главорезите на Хам да проверят дали това е станало. Бриз, твоите Усмирители да се разпръснат сред скаа, за да ги окуражават.
	Мисля, че това е всичко. Хитър номер, нали? Когато си спомняте за мен, помнете ме с него. И с усмивката ми. Хайде, действайте.
	И дано да управлявате с мъдрост.

	На картата градът бе разделен на части и върху всяка бе изписано името на един от членовете на групата. Вин забеляза, че тя и Сейзед не фигурират.
	— Ще се върна при групата, която беше до нашата къща — заяви Клъбс високо. — Ще ги доведа да получат оръжия. — И закуцука към вратата.
	— Клъбс? — спря го Хам. — Не се обиждай, но… защо те е включил като командващ на армията? Какво разбираш ти от военно дело?
	Клъбс изсумтя презрително, после повдигна единия си крачол и показа дългия извит белег, който започваше от прасеца и стигаше чак до бедрото — причината да накуцва.
	— Къде според теб съм се сдобил с това? — попита и излезе.
	Хам завъртя глава.
	— Не мога да повярвам…
	Бриз също изглеждаше учуден.
	— А си мислех, че разбирам от манипулиране на хора. Това е… направо невероятно! Икономиката е пред сриване, благородниците скоро ще започнат открита война в провинцията. Кел ни показа, че инквизиторите могат да бъдат убивани — остави на нас да повалим другите и да ги обезглавим. Що се отнася до лорд Владетеля…
	Всички извърнаха очи към Вин.
	Тя погледна кесията в ръката си и бавно я развърза. Вътре имаше втора, по-малка, очевидно пълна с атиумни топчета. До тях лежеше метално късче, завито в хартия. Единайсетият метал.
	Вин разгъна хартията.

	Вин. Първоначалната ти задача за тази нощ бе да избиеш благородниците, които са останали в града. Но ти ме убеди, че може би трябва да останат живи.
	Така и не можах да разбера как действа този проклет метал. Безопасно е да го разпалиш — няма да те убие, — но изглежда, не върши нищо полезно. Ако четеш тези редове, значи не съм успял да го разгадая преди срещата ми с лорд Владетеля. Не мисля, че това е от значение. Хората имат нужда от нещо, в което да вярват, и няма друг начин да им го осигуриш.
	Моля те, не ми се сърди, че те изоставих. И без това живях подарен живот. Трябваше да умра преди години, вместо Мейр. Бях готов за това.
	Останалите имат нужда от теб. Сега ти си тяхната Мъглородна — ти ще ги защитаваш през идните месеци. Благородниците ще пратят убийци срещу нашите нови водачи.
	Сбогом. Ще разкажа за теб на Мейр. Тя винаги е искала да имаме дъщеря.

	— Какво пише, Вин? — попита Хам.
	— Ами… че не разбира как действа Единайсетият метал. И че съжалява, че не е знаел как да победи лорд Владетеля.
	— Разполагаме с населението на цял един град, за да го надвием — рече Докс. — Искрено се съмнявам, че би могъл да изтреби всички ни — ако не можем да го убием, просто ще го вържем и ще го хвърлим в тъмница.
	Останалите кимнаха.
	— Е, добре! — продължи Доксон. — Бриз и Хам, заемете се с разпределянето на оръжието. Дух, иди да извикаш чираците — ще ни трябват да разнасят съобщения. Да започваме!
	Скоро в склада започнаха да прииждат скаа, оглеждаха с почуда натрупаните оръжия. Доксон веднага назначи някои за отговорници по раздаването на оръжията, други прати да повикат приятелите и съседите си.
	Всички, освен Вин бяха заети.
	Тя погледна Сейзед и той й се усмихна.
	— Понякога се налага да почакаме, господарке. За да разберем защо е трябвало да повярваме в нещо. Един от любимите изрази на господаря Келсайър.
	— Винаги има още една тайна — прошепна Вин. — Но, Сейз, всички, освен мен имат какво да правят. Аз е трябвало да избия благородниците, но Кел се е отказал от това.
	— Да, те трябва да бъдат неутрализирани — потвърди Сейзед, — но не е задължително да бъдат избити. Може би вашата роля е била да покажете на Келсайър точно това?
	Вин поклати глава.
	— Не. Трябва да има и друго, Сейз. — Стисна ядосано кесията и нещо вътре изшумоли.
	Беше второ късче хартия, което не бе забелязала преди малко. Извади го и внимателно го разгъна. Беше рисунката, която й бе показал Келсайър — рисунката на цвете. Рисунката, която Мейр винаги си носела, мечтата за бъдещето, когато слънцето няма да е червено, а растенията ще са зелени…
	Вин вдигна глава.
	„Чиновник, политик, войник… има още нещо, от което се нуждае една държава.
	Добър убиец“.
	Извади стъкленицата и я изпи заедно с няколко топчета атиум. Отиде до купа оръжия и взе вързоп стрели. Бяха с кремъчни остриета. Започна да чупи остриетата, като оставяше около сантиметър дърво. Останалата част хвърляше.
	— Господарке? — попита загрижено Сейзед.
	Вин не му обърна внимание и продължи да рови в оръжията. Намери това, което й трябваше — ризница, изработена от сплетени метални пръстени. Откъсна десетина с подсилените си от пютриум пръсти.
	— Господарке, какво правите?
	Вин отиде до рафта, на който бе видяла различни метални прахове, и напълни кесията с пютриум.
	— Безпокоя се за лорд Владетеля — рече тя, извади пиличка и изстърга няколко парченца от Единайсетия метал. Поколеба се, после ги погълна с вода от манерката. Пусна още няколко парченца в една стъкленица.
	— Но бунтовниците сигурно ще могат да се справят с него — рече Сейзед. — Без помощниците си той не е толкова силен. Поне така мисля.
	— Грешиш — отвърна Вин и тръгна към вратата. — Той е силен, Сейз. Келсайър не можа да го усети — за разлика от мен. Той не знаеше.
	— Къде отивате?
	Вин спря при вратата.
	— В двореца има една крипта, охранявана от войници и инквизитори. Келсайър се опита да влезе там на два пъти. — Обърна се към черните мъгли навън. — Тази нощ ще разбера какво има вътре.


	36.


	Реших, че ще съм благодарен за омразата на Рашек. Помага ми да не забравям, че има и такива, които ме ненавиждат. Задачата ми не е да търся популярност или обич, а да осигуря оцеляването на човечеството.

	Вин се придвижваше безшумно към Кредик Шау. Небето зад нея гореше, мъглите отразяваха и разсейваха светлината на хиляди факли. Беше като сияещ купол над града.
	Светлината бе жълтеникава, цветът, който, според Келсайър, трябвало да има слънцето.
	Четирима стражници стояха пред същата врата, през която бяха влезли с Келсайър. Гледаха я изнервени, докато се приближаваше. Вин крачеше бавно по мокрия паваж.
	Един от стражниците насочи към нея копие и Вин спря пред него.
	— Познавам ви — каза тихо. — Работили сте на някоя мелница, във фабрика или ковачница. Знаели сте, че един ден ще ви убият и че семействата ви ще гладуват. Затова сте дошли при лорд Владетеля — с гузна съвест, но решени да оцелеете — и сте станали стражници.
	Четиримата я гледаха смутено.
	— Светлината зад мен идва от вдигналите се на въстание скаа — продължи тя. — Целият град се изправя срещу лорд Владетеля. Не ви обвинявам за избора, който сте направили, но дойде време за промяна. Опитът и подготовката ви могат да са полезни на бунтовниците. Идете при тях — те се събират на Площада на Оцелелия.
	— На… Площада на Оцелелия? — попита един войник.
	Четиримата се спогледаха объркано.
	Вин Разбуни лекичко чувствата им.
	— Не е необходимо повече да живеете с гузна съвест.
	Накрая един от тях пристъпи напред, скъса знаците на униформата си и тръгна с решителна крачка по улицата. Другите трима се поколебаха, но го последваха. Вин остана сама пред неохраняваната врата.
	Тръгна по коридора и след малко стигна до караулното. Подмина неколцина стражници, без да им направи нищо, и продължи напред. Зад гърба й стражниците се отърсиха от изненадата, вдигнаха тревога и изскочиха в коридора, но Вин се Оттласна от железните им нагръдници и се стрелна навътре.
	Гласовете на войниците отслабнаха — макар да тичаха, те не можеха да я настигнат. Тя стъпи в дъното на коридора и продължи с предишната бавна крачка. Нямаше смисъл да бърза. И без това сигурно я очакваха.
	Мина под арката и се озова в куполовидното централно помещение. Стените бяха покрити със сребристи стенописи, в ъглите горяха свещници, подът бе застлан с черен мрамор.
	Двама инквизитори излязоха и й препречиха пътя.
	Вин продължи спокойно напред, към сградата в сграда, която бе нейната крайна цел.
	— Толкова дълго те търсихме — каза единият инквизитор със стържещ глас. — А ти дойде сама. За втори път.
	Вин спря пред тях. Те се извисяваха почти две стъпки над нея, спокойни и уверени.
	Вин разпали атиум, измъкна ръцете си изпод пелерината, разпръсна две шепи остриета на стрели във въздуха, разпали стомана и Тласна мощно металните пръстени, надянати на кремъчните наконечници. Стрелите се понесоха напред със свистене. Предният Инквизитор се засмя, вдигна ръка и Тласна небрежно остриетата.
	Тласъкът му освободи пръстените от дръжките и ги изстреля назад. Но остриетата продължиха — без Тласък отзад, движени единствено от смъртоносната инерция.
	Инквизиторът зяпна от изненада и в същия миг поне десет остриета се забиха в тялото му. Други изтракаха в каменната стена отзад. Две улучиха крака на другаря му.
	Първият инквизитор се олюля, преви се и падна. Вторият изръмжа и се наведе, за да издърпа остриетата от крака си. Вин се хвърли напред, като разпалваше пютриум. Инквизиторът понечи да й препречи пътя, но тя бръкна под пелерината и извади шепа пютриумна прах.
	Инквизиторът се облещи объркано. „Очите“ му не виждаха нищо друго, освен бъркотия от синкави линии — всяка водеща към всяка прашинка метал. При толкова много частици метал линиите буквално го заслепяваха.
	Той Тласна прахта, за да я разпръсне, но в същия миг Вин извади стъклен кинжал и го хвърли към него. Сред плетеницата от синкави линии и атиумни сенки той не успя да го забележи и острието се заби в бедрото му. Той падна и запроклина с пресипнал глас.
	„Добре, че се получи — въздъхна Вин, докато го прескачаше. — Не знаех как точно действат очите им“.
	Хвърли се с цялата си тежест върху вратата, разпали пютриум и метна още шепа прах зад гърба си, за да попречи на инквизитора зад нея да проследи металите в тялото й. Не се спря, за да продължи боя с двамата — спомняше си добре какви затруднения бяха създали на Келсайър. Целта на това проникване не беше да убива, а да събере информация и после да избяга.
	Нахлу във вътрешната сграда и едва не се спъна в килима — всъщност май беше кожа. Присви очи и бързо огледа криптата. Къде беше онова, което криеше лорд Владетеля?
	„Трябва да е тук — помисли си отчаяно. — Ключът към неговото поражение — тайният начин да спечеля тази битка“. Разчиташе, че ранените инквизитори ще се забавят достатъчно, за да може да претърси криптата, да открие тайната на лорд Владетеля и да се измъкне.
	Стаята имаше само един изход — входът, през който бе влязла, — а в средата на помещението гореше огън. Стените бяха украсени с причудливи декорации и кожи със странни шарки. Имаше няколко стари картини с избледнели цветове.
	Бързо се огледа за нещо, което би могло да се окаже оръжие срещу лорд Владетеля. За съжаление не видя нищо полезно — в стаята, макар да бе със странна украса, нямаше нищо забележително. Напротив, беше уютна и удобна като кабинет… или скривалище. Имаше какви ли не неща — от рога на непознати животни до меки удобни чехли. Това бе стая на книжен червей, място, където се съхраняват спомени от миналото.
	Нещо до огнището се раздвижи и тя подскочи. До огъня имаше въртящо се кресло, в което, както се оказа, седеше сбръчкан старец. Плешив, с кожа на петна, изглеждаше над седемдесетте. Носеше богати черни одежди. Намръщи се ядосано на Вин.
	„Това е — помисли си тя. — Провалих се — тук няма нищо. Време е да изчезвам“.
	Но тъкмо когато понечи да се обърне, една ръка я сграбчи изотзад. Тя изруга, задърпа се, погледна надолу и видя окървавения крак на инквизитора. Дори с разпален пютриум не би трябвало да може да стъпва на него. Опита се да се отскубне, но инквизиторът я държеше здраво.
	— Какво става? — попита старецът недоволно.
	— Простете, лорд Владетелю — отвърна инквизиторът почтително.
	„Лорд Владетеля! Но… аз го видях. Та той е съвсем млад“.
	— Убий я — нареди старецът и махна с ръка.
	— Милорд — рече инквизиторът. — Това дете ни… интересува. Може ли да я задържа?
	— Защо ви интересува? — попита лорд Владетеля и въздъхна отново.
	— Имаме една молба — продължи инквизиторът. — Става въпрос за Ортодоксалния отдел.
	— Пак ли? — рече отегчено лорд Владетеля.
	— Моля ви, милорд — повтори инквизиторът.
	Вин продължаваше да се бори и разпали още пютриум. Инквизиторът притисна ръцете й към тялото й и колкото и да го риташе, дори не трепна. „Колко е силен!“ — помисли тя отчаяно.
	Изведнъж си спомни нещо. Единайсетият метал. Прашинки от него бяха в тялото й, непознат запас. Тя вдигна глава и втренчи поглед в стареца. „Дано се получи“. Разпали метала.
	Не последва нищо.
	Вин продължи да се бори, но надеждата й угасваше. И изведнъж… видя втори човек, застанал до лорд Владетеля. Откъде се беше взел? Не го бе видяла да влиза.
	Имаше гъста брада и носеше дебели вълнени дрехи и обшито с кожа наметало. Дрехите не бяха богаташки, но бяха добре ушити. Стоеше мълчаливо и изглеждаше някак… доволен. На устните му трепкаше щастлива усмивка.
	Вин завъртя глава. Имаше нещо познато в лицето му. Чертите му наподобяваха тези на човека, който бе убил Келсайър. Но този бе по-възрастен и по-… жив.
	Обърна глава настрана. До нея се бе появил още един човек, непознат млад благородник. Ако се съдеше по облеклото му, беше търговец — при това доста богат.
	„Какво става тук?“
	Единайсетият метал изгоря. И двамата новодошли изчезнаха като призраци.
	— Добре — рече старият лорд Владетел и въздъхна. — Ще удовлетворя молбата ти. Среща след няколко часа — Тевидиан вече помоли да обсъдим събитията извън двореца.
	— Ах! — възкликна вторият инквизитор. — Хубаво ще е да присъства. Наистина много хубаво.
	Вин продължаваше да се дърпа, но инквизиторът я събори на земята, протегна ръка встрани и взе нещо, което тя не можа да види. След миг остра болка прониза главата й и всичко потъна в мрак.


	Откри баща си при северния портал — малък, по-рядко използван вход към Цитаделата Венчър, който не можеше да се сравнява с великолепния параден.
	— Какво става? — попита Елънд, докато оправяше смачкания си сюртук и приглаждаше разчорлената си коса.
	Войници и прислужници сновяха из бяло-кафявия коридор, в движенията им се усещаше стаена уплаха.
	Лорд Венчър пренебрегна въпроса му, повика поредния вестоносец и го прати на пристанището.
	— Татко, какво става? — повтори Елънд.
	— Бунт на скаа, какво — тросна се лорд Венчър.
	„Какво?! — помисли Елънд. — Невъзможно. Скаа не са способни на толкова дързък ход, те са само… Но Валет е скаа. Елънд, трябва да престанеш да разсъждаваш като другите. Отвори си очите най-после!“
	Гарнизонът бе пратен извън града да гони бунтовници. Само преди седмица скаа бяха принудени да гледат онези ужасни екзекуции, да не говорим за днешните кланета. Очевидно търпението им беше свършило.
	„Темадре го предсказва в трудовете си — осъзна Елънд. — Както и много други политически теоретици. Нали твърдят, че Последната империя не може да издържи вечно. Независимо дали я управлява бог, или не, хората някой ден ще се вдигнат… И ето, че накрая се случи. А аз съм жив свидетел!
	Само че съм на страната на врага“.
	— Защо си извикал капитаните? — попита той.
	— Напускаме града — отвърна навъсено лорд Венчър.
	— Ще изоставим Цитаделата? — попита Елънд. — Това е равносилно на безчестие.
	— Сега не става въпрос за смелост, момче — изсумтя лорд Венчър. — Касае се за оцеляването ни. Скаа атакуват градските порти и избиват останките от гарнизона. Нямам намерение да чакам да ми отрежат главата.
	— Но…
	Лорд Венчър поклати глава.
	— И без това трябва да заминем. Нещо… се е случило в Ямите преди няколко дни. Лорд Владетеля никак няма да е доволен, като разбере. — Обърна се и махна на един от ладийните капитани да се приближи.
	„Бунт на скаа — помисли си Елънд, все още смаян. — Какво пише Темадре? Че когато най-сетне избухне истинско въстание, скаа ще изтребят всички благородници. Че животът на аристократите няма да струва пукната пара. Предсказва също, че въстанието ще утихне бързо, но ще остави след себе си купища трупове. Хиляди мъртви. Десетки хиляди“.
	— Хайде, момче — подкани го баща му. — Върви да си събираш нещата.
	— Няма — заяви Елънд и сам се изненада от думите си.
	Лорд Венчър се намръщи.
	— Какво?
	Елънд вирна брадичка.
	— Няма да замина, татко.
	— О, напротив, ще заминеш — отвърна лорд Венчър и го изгледа ядно.
	Елънд отвърна на погледа му. Странно, но не изпитваше никакъв страх. „Някой трябва да сложи точка на това. Бунтът може да се окаже ползотворен само ако скаа не изтребват своите съюзници. А благородниците са точно такива — техни съюзници срещу лорд Владетеля. Той е и наш враг“.
	— Говоря сериозно, татко — рече Елънд. — Ще остана.
	— В името на небесата, момче! Защо продължаваш да ми се подиграваш?
	— Не става въпрос за балове и забавления, татко. Имам предвид нещо много по-важно.
	Лорд Венчър го изгледа.
	— Без лекомислено дърдорене? Без палячовщина?
	Елънд поклати глава.
	Неочаквано лорд Венчър се усмихна.
	— Какво пък, остани, момче. Това е добра идея. Някой трябва да наглежда нещата тук, докато аз събирам силите ни. Да… много добра идея.
	Елънд се поколеба, забелязал насмешката в очите на баща си.
	„Атиумът — баща ми се готви да ме постави на своето място! И… дори лорд Владетеля да не ме убие, той разчита да загина по време на въстанието. И в двата случая ще се отърве от мен.
	Май не съм толкова добър в тази игра“.
	Лорд Венчър се подсмихна и му обърна гръб.
	— Поне ми остави малко войници — помоли Елънд.
	— Ще получиш, колкото поискаш — успокои го лорд Венчър. — И без това едва ли ще успеем да прекараме и една ладия през тази суматоха. Успех, момче. Предай поздрав от мен на лорд Владетеля. — Разсмя се и излезе да яхне оседлания си вече жребец.
	Елънд изведнъж се превърна в център на вниманието. Изплашени стражници и слуги, осъзнали, че са изоставени, извърнаха отчаяни погледи към него.
	„Сега аз… командвам — помисли си той изненадано. — Какво да правя?“
	Навън мъглите бяха озарени от разпалените пожари. Стражниците завикаха, че приближава тълпа скаа.
	Елънд отиде до отворената врата и погледна навън. Зад него в помещението се възцари изплашена тишина.
	Елънд постоя така няколко минути. После се обърна.
	— Капитане! Съберете всички войници и прислугата — не искам да изоставите никого — и се отправете към Цитаделата Лекал.
	— Към… Цитаделата Лекал, милорд?
	— Тя е по-добре защитена — обясни Елънд. — Освен това сега имаме съвсем малко войници. Когато се обединим, ще можем да се отбраняваме по-ефикасно. Ще предложим хората си на Лекалови в замяна на тяхната протекция.
	— Но… милорд… Лекал са наши врагове.
	Елънд кимна.
	— Да. Но все някой трябва да направи първата крачка. Хайде, мърдайте!
	Капитанът козирува и хукна да изпълни заповедта.
	— А, капитане! — спря го Елънд.
	— Да, милорд?
	— Изберете петима от най-добрите си хора за моя почетна охрана. Оставям командването на вас. Аз и тези петима ще тръгнем на специална задача.
	— Милорд? — Капитанът го погледна объркано. — Каква задача?
	Елънд — бе извърнал поглед към мъглите — отвърна:
	— Ще идем да се предадем.


	Вин се закашля и изстена от остра болка в тила. Отвори размътените си очи и премигна от водата, с която я бяха залели — и веднага разпали пютриум и калай, за да се свести по-бързо.
	Груби ръце я вдигнаха във въздуха. Тя изхърка и инквизиторът й натика нещо в устата.
	— Преглъщай! — нареди и й изви ръката.
	Вин изстена, опита се безуспешно да се противопостави на болката. Накрая се предаде и погълна металното късче.
	— А сега го разпали! — нареди отново инквизиторът и й изви ръката още по-силно.
	Вин продължи да се съпротивлява, изучаваше непознатия метал в тялото си. Инквизиторът би могъл да й даде безполезен метал — такъв, от който да се разболее и дори да умре.
	„Но има много по-лесни начини да убиеш един затворник“. Имаше чувството, че ръката й всеки момент ще се откъсне от тялото. Въздъхна примирено и разпали метала.
	И веднага всичките й други запаси от метали изчезнаха.
	— Добре — рече инквизиторът и я пусна на земята. Камъните бяха мокри от студената вода, с която я беше залял. Инквизиторът се обърна, излезе от килията и затръшна решетестата врата.
	Вин коленичи и почна да разтрива ръката си. Опитваше се да разбере какво е станало. „Металите ми!“ Потърси ги отчаяно в тялото си, но не откри нищо. Не усещаше никакви метални запаси, освен този, който бе погълнала преди малко.
	„Какво беше това?“ Дванайсети метал? Изглежда, аломантията не беше ограничена, както си я представяха Келсайър и другите.
	Пое няколко пъти дълбоко въздух, облегна се на стената и се опита да се успокои. Усещаше нещо… да я притиска. Присъствието на лорд Владетеля. Но този път не беше тъй силно, както когато той бе убил Келсайър. Само че сега не можеше да разпали мед и да се скрие от всемогъщата му, почти всесилна ръка. Усети как в нея се надига отчаяние. Един тих гласец й нашепваше да лежи, да се предаде…
	„Не! — помисли си тя. — Трябва да се измъкна. Трябва да запазя силата си!“
	Надигна се и огледа помещението. Килията беше по-скоро клетка. Три от четирите стени бяха зарешетени, вътре нямаше нищичко — дори сламеник на пода. От другата страна на коридорчето имаше още две килии-клетки.
	Бяха я съблекли по бельо. Целта вероятно бе да се уверят, че няма по себе си още метали. „Да можех да намеря само късче метал…“
	Инстинктивно се опита да разпали желязо и зачака да се появят синкавите линии — но, разбира се, в тялото й нямаше и прашинка желязо. Тя поклати глава, ядосана на глупостта си, но това бе само поредният знак колко много е свикнала да се уповава на аломантията. Имаше чувството, че е… ослепяла. Не можеше да запали калай, за да се ослуша за гласове. Не можеше да разпали пютриум, за да възстанови силите си и да преодолее болките в ръката и главата. Не можеше да разпали бронз, за да потърси наблизо аломанти.
	Нищо. Не разполагаше с нищичко.
	„Преди се справяше без аломантия — рече си сърдито. — Можеш и сега“.
	Въпреки това тя претърси пода на килията с надеждата да открие карфица или пирон. Не намери нищо и насочи вниманието си към решетките. Нямаше обаче никакъв начин да откърши парченце от тях.
	„Тук има толкова много метал — помисли си отчаяно. — А аз не мога да го използвам!“
	Отпусна се на земята и потрепери от студ в мокрите си дрехи. Навън все още бе тъмно, през единственото прозорче се процеждаха мъгли. Какво ли бе станало с бунта? Ами с приятелите й? Стори й се, че мъглите отвън са по-ярки от обичайното. Факли в нощта? Нямаше как да разбере без калай.
	„Какво си мислех? — продължи да се ядосва тя. — Че ще се справя там, където се провали Келсайър? Той е знаел, че Единайсетият метал е безполезен“.
	Беше направил много, не можеше да го отрече — но със сигурност не бе убил лорд Владетеля. Опита се да си припомни случилото се подробно. Имаше нещо странно познато в нещата, които й бе показал Единайсетият метал. Не заради виденията, които изникнаха, а заради това, което усещаше самата тя, докато го разпалваше.
	„Злато. Когато разпалих Единайсетия метал, се почувствах, както когато Келсайър ме накара да горя злато“.
	Възможно ли бе Единайсетият метал въобще да не е „единайсети“? Златото и атиумът й се струваха странно свързани. Всички останали метали вървяха в чифтове — основен метал и негова сплав, като всеки от двата вършеше противоположни неща. Желязото Тегли, стоманата Тласка. Цинкът Тегли, месингът Тласка. В това имаше логика. Всички, с изключение на атиума и златото.
	Ами ако Единайсетият метал беше сплав от атиум и злато? „Това би означавало… че атиумът и златото не са чифт. Че правят две различни неща. Сходни, но различни. Че са като…“
	Като другите метали, които се групираха по четири. Това бяха физичните метали: желязо, стомана, калай и пютриум. И психичните: бронз, мед, цинк и пиринч. Освен тях имаше и метали, въздействащи на времето: злато и неговата сплав, атиум и неговата сплав.
	„Значи има и други метали. Такива, които все още не са открити — вероятно защото атиумът и златото са твърде ценни, за да се правят техни сплави“.
	Но каква полза можеше да извлече от това откритие? Нейният „Единайсети метал“ вероятно бе в противоположен чифт на златото — метал, който според Келсайър бил най-безполезният от всички. Златото бе помогнало на Вин да види себе си — или по-точно своя версия, различна от истинската. Но това бе само видение на нещо, в което би могла да се превърне, ако миналото й е различно.
	Единайсетият метал бе направил нещо подобно: вместо да покаже на Вин нейното минало, бе показал сходни образи на други хора. Но не й бе казал нищо. Какво значение, че лорд Владетеля е можел да стане друг човек? Сега той бе тиран, управляващ Последната империя, срещу която тя се бореше.
	На вратата се появи тъмна фигура — инквизитор с черно расо и спусната качулка. Лицето му бе скрито в сянка, стоманените му очи блещукаха под смръщените му вежди. Зад него се появи втори и каза:
	— Време е.
	Първият инквизитор извади връзка ключове и тръгна към клетката на Вин.
	Тя се напрегна. Ключалката изщрака. Вин скочи и се втурна напред.
	„Винаги ли съм била толкова бавна без пютриум?“ — помисли си ужасено. Инквизиторът я сграбчи за ръката, докато се шмугваше покрай него. Движенията му бяха почти небрежни. Ръката му се движеше със свръхестествена бързина — в сравнение с него Вин сякаш пълзеше.
	Инквизиторът я дръпна и я спря. На устните му трепкаше зла усмивка, лицето му бе покрито с белези. Белези, които приличаха на…
	„Рани от стрели — помисли тя смаяно. — Но… нима вече са заздравели? Как е възможно?“
	Тя продължи да се дърпа, но слабото й, лишено от пютриум тяло не можеше да се сравнява със силата на инквизитора. Съществото я понесе към вратата. Вторият инквизитор отстъпи встрани и я огледа със стоманените си очи.
	Вин го заплю, но той дори не трепна. Първият инквизитор я понесе по тесен коридор. Вторият ги последва. Тя извика няколко пъти за помощ, макар да си даваше сметка, че тук, в Кредик Шау, виковете й са безсмислени. Но поне май успя да ядоса инквизитора, защото той й изви ръката и изръмжа:
	— Тихо!
	Вин млъкна и се заоглежда. Вероятно бяха в подземието на двореца — коридорът бе твърде дълъг, за да е някъде в Цитаделата. По стените имаше украси, но стаите, покрай които минаваха, изглежда, не се използваха. Килимите бяха почти нови, мебелите — без драскотина. Имаше чувството, че е виждала повечето фрески.
	По някое време стигнаха стълба и започнаха да се изкачват. „Това е една от кулите“ — помисли тя.
	С всяка стъпка усещаше, че се приближава до лорд Владетеля. Самото му присъствие потискаше чувствата й, отнемаше от волята й, правеше я безразлична към всичко, освен към завладялото я отчаяние. Тя увисна на рамото на инквизитора и се отказа да се бори. Съпротивата на натиска на лорд Владетеля отнемаше цялата й сила.
	Влязоха в просторна кръгла стая. Въпреки въздействието на лорд Владетеля Вин успя да огледа обстановката. Никога не бе виждала по-величествени покои.
	Помещението имаше формата на огромен цилиндър. Стената — само една, затворена в кръг — бе от стъкло. Озарена от огньовете отвън, стаята сияеше в призрачна светлина. Стъклото беше цветно и през него не можеше да се различават подробности. Изглеждаше сякаш изработено от монолитен слой, който пречупваше светлините и ги превръщаше в издължени линии. Като…
	„Като мъгла — помисли тя учудено. — Цветни потоци от мъгла, заобикалящи помещението в кръг“.
	Лорд Владетеля седеше на трон върху пиедестал в средата на стаята. Не беше старецът, а неговата по-млада версия — красивият мъж, който бе убил Келсайър.
	„Негов заместник? Не, аз го усещам — точно както онзи, предния път. Това е същият човек. Но как променя вида си? Как изглежда по-млад, когато пожелае?“
	Няколко принудители с татуирани чела стояха до стената. И седмина инквизитори — редица от сенки с железни очи. Ставаха общо девет, с двамата, които я бяха донесли. Инквизиторът с белезите от стрели я подаде на друг, който я улови със същата желязна хватка.
	— Да започваме — каза лорд Владетеля.
	Един принудител пристъпи напред и се поклони. Вин с ужас осъзна, че го познава. „Архипрелан Тевидиан. Моят… баща“.
	— Милорд — почна Тевидиан, — простете, но не разбирам. Вече обсъдихме този въпрос!
	— Инквизиторите смятат, че имат какво да добавят — отвърна лорд Владетеля отегчено.
	Тевидиан погледна намръщено Вин. „Той не знае коя съм — помисли тя. — Никога не е знаел, че е станал баща“.
	— Милорд — продължи архипреланът, след като й обърна гръб. — Погледнете през прозореца! Нямаме ли по-важни неща за обсъждане? Целият град е обхванат от бунт! Факлите на скаа озаряват нощта, те са посмели да излязат в мъглите. Негодниците богохулстват, нападат Цитаделите и избиват благородници!
	— Да ги избиват — каза лорд Владетеля със същия тон. Изглеждаше почти… изтощен. Седеше с изправен гръб, но в позата и в гласа му се долавяше умора.
	— Но, милорд! — възрази Тевидиан. — Големите къщи ще паднат!
	Лорд Владетеля махна нехайно с ръка.
	— Не е зле от време на време да се пречистват. Това поражда нестабилност и пречи на аристокрацията да стане прекалено самоуверена. Обикновено ги оставям да се избиват в глупавите си войни, но сега и бунтът ще свърши работа.
	— Но… ако скаа дойдат в двореца?
	— Тогава аз ще се разправям с тях — отвърна тихо лорд Владетеля. — Не желая повече да обсъждаме това.
	— Да, милорд. — Тевидиан сведе глава и отстъпи назад.
	— А сега — заговори лорд Владетеля и се обърна към инквизиторите. — Какво искахте да ми кажете?
	Инквизиторът с белезите пристъпи напред.
	— Милорд, искаме да ви помолим да отнемете ръководството на Министерството от тези… хора и да го предоставите на инквизиторите.
	— Това вече го обсъдихме — заяви лорд Владетеля. — Ти и твоите братя имате по-важни задачи. Твърде ценни сте, за да се занимавате с чиновническа дейност.
	— Но като позволявате на обикновени хора да управляват Министерството, вие неволно разрешавате в сърцето на вашия свят дворец да проникнат покварата и порокът!
	— Безпочвени обвинения! — обади се ядно Тевидиан. — Често повтаряш тези думи, Кар, но никога не си предоставял доказателства.
	Кар бавно се извърна и светлините иззад стената озариха злобната му усмивка. Усмивка, почти толкова обезпокоителна, колкото и въздействието на лорд Владетеля.
	Доказателства? — попита Кар. — Добре, кажете ми, архипрелан. Познавате ли това момиче?
	— Ба, разбира се, че не! — отвърна Тевидиан и махна с ръка. — Какво общо може да има една скаа с Министерството?
	— Всичко — рече Кар и погледна Вин. — О, да… съвсем всичко. Дете, кажи на лорд Владетеля кой е баща ти.
	Вин се опита да се измъкне, но ръцете на инквизитора бяха твърде силни, а близостта на лорд Владетеля — смазваща.
	— Не зная — процеди тя през стиснати зъби.
	Лорд Владетеля се понадигна, обърна се към нея и се наведе напред.
	— Не можеш да лъжеш лорд Владетеля, дете — продължи Кар с дрезгавия си глас. — Той живее от векове и познава аломантията по-добре от всеки друг. Той вижда всичко със същата лекота, с която тупти сърцето ти, и чете чувствата в очите ти. Той усеща мига, в който го лъжеш. Той знае… о, да. Той знае.
	— Никога не съм познавала баща си — продължи да се инати Вин. Щом инквизиторът искаше нещо от нея, струваше й се най-правилно да не му го дава. — Израсла съм на улицата.
	— Мъглородна, израсла на улицата? — попита Кар. — Брей, това е интересно. Нали, Тевидиан?
	Архипреланът мълчеше, смръщил вежди. Лорд Владетеля бавно се изправи и слезе по стълбите към Вин.
	— Да, милорд — рече Кар. — Вие и по-рано сте усещали аломантията й. Знаете, че тя е завършена Мъглородна — при това с невероятна сила. А същевременно твърди, че е израсла на улицата. Коя благородна Къща би изоставила такова дете? С подобна сила в жилите й трябва да тече доста чиста кръв. Или поне е текла в жилите на _един_ от родителите й.
	— За какво намекваш? — попита Тевидиан и изведнъж пребледня.
	Лорд Владетеля все едно не ги чуваше. Мина по трепкащите по пода разноцветни отражения и спря пред Вин.
	„Толкова е близо“ — помисли тя. Усмиряващото му въздействие бе тъй силно, че не изпитваше дори страх — само някаква дълбока, всепоглъщаща печал.
	Лорд Владетеля посегна с деликатните си ръце, улови я за бузите и вдигна лицето й, за да надзърне в очите й.
	— Кой е баща ти, момиче? — попита тихо.
	— Аз… — Отчаяние изпълни душата й. Мъка, болка и желание да умре.
	Лорд Владетеля доближи лицето си до нейното. И в този момент тя разбра истината. Виждаше очите му, усещаше неговата сила. Неговата… божествена сила.
	Той не се тревожеше от бунта на скаа. И защо да се тревожи? Стига да пожелаеше, щеше да изтреби всички хора в този град. Вин знаеше, че това е истина. Щеше да му отнеме известно време, но пък той можеше да убива вечно, неуморно. Нямаше защо да се страхува от бунтовниците.
	Нямаше никакъв смисъл да се бои. Келсайър бе допуснал ужасна, ужасна грешка.
	— Баща ти, дете — подкани я лорд Владетеля и тя отново почувства натиска му върху душата си.
	И проговори, изцяло подвластна на силата му.
	— Моят… брат ми каза, че баща ми е този човек ето там. Архипреланът. — По бузите й се търкулнаха сълзи, но когато лорд Владетеля й обърна гръб, тя не можа да разбере защо плаче.
	— Лъжа, милорд! — извика Тевидиан и отстъпи. — Какво знае тя? Не виждате ли, че е само едно глупаво дете!
	— Тевидиан, кажи ми честно — поде лорд Владетеля, докато приближаваше с бавна крачка принудителя. — Някога лягал ли си с жена скаа?
	Принудителят се поколеба.
	— Аз спазвам закона! Всеки път, когато го направя, ги убивам.
	— Ти… лъжеш — заяви лорд Владетеля, сякаш бе изненадан. — Не си сигурен.
	Тевидиан се разтрепери.
	— Аз… мисля, че се справих с всичките, милорд. Но… имаше една, която може да ми се е изплъзнала. Отначало не знаех, че е скаа. Войникът, когото пратих да я убие, допусна небрежност и я пусна. Но след това я намерих.
	— Кажи ми — рече лорд Владетеля. — Тази жена роди ли дете?
	Възцари се тишина.
	— Да, милорд — отвърна архипреланът накрая.
	Лорд Владетеля затвори очи, въздъхна и се върна на трона.
	— Ваш е — рече на инквизиторите.
	Шестима от инквизиторите с радостни викове извадиха изпод расата си обсидианови кинжали и се нахвърлиха върху архипрелана. Забиваха кинжалите отново и отново. Той крещеше. Останалите принудители гледаха ужасено.
	Кар също гледаше доволно. До него, също така доволни, стояха помощникът му от тъмницата и деветият Инквизитор.
	— Тезата ти е доказана, Кар — заяви с уморен глас лорд Владетеля от трона. — Изглежда, съм се предоверил на… склонността на обикновените служители да спазват моите закони. Никога не бях допускал грешка. Но май е време за промяна. Събери всички архипрелани и ги доведи тук — ако трябва, вдигни ги от леглата. Нека присъстват, когато предам управлението на Министерството на Инквизиторския отдел.
	Усмивката на Кар стана по-широка.
	— Нечистокръвното дете да бъде унищожено — добави лорд Владетеля.
	— Разбира се, милорд. Макар че… преди това бих искал да й задам няколко въпроса. Тя е участвала в една шайка на Мъгливи скаа. Би могла да ни помогне да открием останалите…
	— Чудесно — рече лорд Владетеля. — В края на краищата това е ваше задължение.


	37.


	Има ли нещо по-красиво от слънцето? Често го гледам да изгрява, тъй като заради неспокойния си сън се будя рано сутрин.
	Всеки път, когато съзирам успокояващия му жълт блясък над хоризонта, се изпълвам с още мъничко решителност и надежда. В известен смисъл слънцето е едно от нещата, които ми помагат да продължа.

	„Келсайър, проклет безумецо — мислеше си Доксон, докато нанасяше бележки върху картата на масата, — защо трябваше да се измъкнеш и да ме оставиш да оправям твоята бъркотия?“ Но знаеше, че ядът му не е истински — беше само начин да не мисли за смъртта на Кел. Помагаше.
	Ролята на Келсайър в операцията — погледът в бъдещето, харизматичното му командване — бе приключила. Сега бе ред на Доксон. Той бе поел първоначалната стратегия на Келсайър и я бе променил. Стараеше се да поддържа хаоса на контролируемо ниво, да снабдява с най-доброто снаряжение онези, които ще се възползват най-умело от него. Изпращаше отряди да завземат определени точки — складове за храни и вода, — преди бунтовниците да ги разбият.
	Накратко, правеше това, което бе правил винаги: превръщаше мечтите на Келсайър в реалност.
	От съседната стая се чу шум и на прага застана вестоносец.
	— Какви са новините? — попита Доксон.
	Вестоносецът, млад мъж с имперска униформа, каза тихо:
	— Съжалявам, господине. Никой от стражниците не я е виждал да излиза и… един твърди, че била откарана в подземието на двореца.
	— Можете ли да я измъкнете?
	Войникът — казваше се Горадел — пребледня. До съвсем скоро той бе от охраната на лорд Владетеля. Истината бе, че Доксон не беше съвсем сигурен доколко може да му има доверие. Но от друга страна, като член на дворцовата стража Горадел имаше възможност да прониква на места, до които не допускаха никой скаа. Бившите му другари не знаеха, че е преминал на другата страна.
	„Ако наистина е преминал“ — помисли Доксон. Но събитията се развиваха твърде бързо, за да си позволява подобни съмнения. Налагаше се да се довери на инстинкта си.
	— Е? — повтори Доксон.
	Горадел поклати главна.
	— Тя е пленница на инквизиторите, господине. Нямам власт над тях.
	Доксон въздъхна. „Проклето глупаво момиче! Трябваше да помисли, преди да тръгне. Келсайър щеше здравата да я скастри за това“.
	Махна на войника да си върви, после погледна към влезлия Хамънд, който носеше тежък меч със строшена дръжка.
	— Свърши се — заяви Хам. — Цитаделата Елариел падна току-що. Лекал още се държат обаче.
	Доксон кимна и каза:
	— Скоро хората ти ще ни потрябват в двореца.
	„Колкото по-бързо проникнем там, толкова по-голям е шансът да открием Вин жива“. Но този път инстинктът му говореше, че са закъснели. Щяха да са нужни часове, за да съберат и реорганизират главните сили, а той искаше всички армии да нападнат двореца едновременно. Истината бе, че в момента не можеше да рискува да отдели хора за спасителна операция. Келсайър вероятно щеше да тръгне да я измъква, но Доксон не можеше да действа така необмислено.
	Както повтаряше винаги — някой в групата трябва да разсъждава реално. Дворецът бе място, което изискваше солидна подготовка за нападение — провалът на Вин го доказваше още повече. За момента не й оставаше друго, освен да се грижи сама за себе си.
	— Ще подготвя хората — каза Хам и хвърли меча на земята. — Ще ми трябва ново оръжие.
	Доксон въздъхна.
	— Вие, Главорези. Все чупите разви неща. Иди си намери сам.
	Хам тръгна към вратата.
	— Ако видиш Сейзед — извика Доксон след него, — кажи му…
	И млъкна, защото неколцина скаа вкараха през вратата пленник с чувал на главата.
	— Кой е този? — попита Доксон.
	Един от бунтовниците сръга пленника и каза:
	— Мисля, че е важна клечка, милорд. Дойде невъоръжен и помоли да го доведем при вас. Обеща ви злато.
	Доксон повдигна вежди. Мъжът смъкна чувала и отдолу се показа лицето на Елънд Венчър. Доксон премигна изненадано.
	— Вие?
	Елънд се огледа. Очевидно беше изплашен, но се владееше.
	— Срещали ли сме се?
	— Не точно — отвърна Доксон. „Проклятие, сега нямам време да се разправям с пленници“. Но от друга страна, синът на Венчърови… Когато боевете затихнеха, това можеше да му послужи да попритисне противника.
	— Дойдох да предложа примирие — заяви Елънд Венчър.
	— Какво?! — почти викна Доксон.
	— Къща Венчър няма да ви оказва съпротива — продължи Елънд. — И вероятно ще мога да уговоря другите благородници да постъпят по същия начин. Те са изплашени — няма смисъл да ги избивате.
	— Не мога да оставя вражески сили в града — изсумтя Доксон.
	— Ако унищожите благородничеството, сами няма да се задържите дълго — обясни Елънд. — Ние контролираме икономиката — без нас империята ще рухне.
	— Което всъщност е крайната ни цел — отвърна Доксон. — Вижте, сега нямам време…
	— Трябва да ме изслушате — настоя отчаяно Елънд Венчър. — Премине ли въстанието ви в хаос и кръвопролития, ще изгубите. Изучавал съм подобни събития, зная за какво говоря! Когато първоначалната инерция изчезне, хората ви ще потърсят други неща, които да рушат. Ще се обърнат едни срещу други. Трябва да запазите контрола над армиите си.
	Доксон се поколеба. Елънд Венчър бе само един разглезен младеж, но пък изглеждаше толкова… разпален.
	— Аз ще ви помогна — заяви Елънд. — Оставете благородниците на мира и насочете усилията си срещу Министерството и лорд Владетеля — те са истинските ви врагове.
	— Вижте — рече Доксон, — ще изтегля армията си от Цитадела Венчър. Вероятно няма нужда да се бием с тях сега, когато…
	— Вече пратих войниците си в Цитадела Лекал — прекъсна го Елънд. — Спрете атаките срещу всички благородници. Те няма да ви ударят — ще си останат затворени в дворците и крепостите.
	„Всъщност е прав“.
	— Добре, ще помисля… — Доксон млъкна, забелязал, че Елънд не му обръща внимание. „Трудно е да се разговаря с този тип“.
	Елънд бе втренчил поглед в Хамънд, който тъкмо се бе върнал с нов меч. Намръщи се.
	— Познавам те! Ти беше с онези, които спасяваха хората на лорд Реноа! — Отново се обърна към Доксон, завладян от неочакван ентусиазъм. — Познавате ли Валет? Тя ще ви каже, че трябва да ме послушате.
	Доксон и Хам се спогледаха.
	— Какво? — попита Елънд.
	— Вин… — почна Доксон. — Валет, тоест… отиде в двореца преди няколко часа. Съжалявам, момко. Вероятно вече е в тъмницата на лорд Владетеля — ако изобщо е жива.


	Кар отнесе Вин в килията й. Хвърли я грубо на каменния под и главата й се блъсна в стената.
	Инквизиторът се ухили и затръшна вратата.
	— Много ти благодаря — подхвърли през решетките. — Току-що ни помогна да постигнем нещо, което чакахме от много време.
	Вин го изгледа с нескрита омраза. Усмиряващото въздействие на лорд Владетеля бе започнало да отслабва.
	— Жалко, че Бендал го няма — продължи Кар. — Той преследваше брат ти години наред, кълнеше се, че Тевадиан има потомство от скаа. Бедният Бендал… Ех, ако лорд Владетеля ни беше преотстъпил и Оцелелия, разплатата ни щеше да е пълна.
	Погледна я със стоманените си очи и поклати глава.
	— Както и да е. Ето, че най-накрая е отмъстен. Ние останалите повярвахме на брат ти, но Бендал… не беше убеден — и накрая те откри.
	— Брат ми? — Вин се надигна. — Той ме е предал?
	— Да те е предал? До сетния си дъх се кълнеше, че си издъхнала от глад преди години. Крещеше от болка в ръцете на палачите. Никой не може да издържи на мъченията на инквизиторите. Скоро сама ще се убедиш в това. — Той се усмихна. — Но първо нека ти покажа нещо.
	Двама стражници довлякоха пред килията гол овързан пленник, целия покрит с рани, и го хвърлиха на колене на каменния под.
	— Сейзед? — извика Вин и изтича при решетките.
	Терисецът остана неподвижен, докато стражниците завързваха ръцете и краката му за забита в пода халка. Бяха го били почти до безсъзнание, освен това го бяха съблекли съвсем гол. Вин извърна очи, но миг преди това зърна белега между краката му — мястото, където трябваше да е неговата мъжественост.
	„Всички териски стюарди са евнуси“ — й бе казал той. Тази рана не беше нова — за разлика от другите по окървавеното му тяло.
	— Хванахме го да се промъква в двореца след теб — обясни Кар. — Наистина предан слуга.
	— Какво сте му направили? — попита тя тихо.
	— О, много малко… засега — рече Кар. — Сигурно се чудиш защо ти разказах за брат ти. Може би ще решиш, че съм глупак, задето ще ти кажа, че брат ти претърпя Преобразяване, преди да издаде тайната си. Но виждаш ли, макар да не съм глупак, признавам, че допуснах грешка. Трябваше да удължим мъченията му… да го оставим да страда още. Това наистина беше грешка.
	Усмихна се злобно и кимна към Сейзед.
	— Но този път няма да сгрешим, дете. Не, сега ще опитаме различна тактика. Ще сме много внимателни, ще внимаваме болката да продължава. Ще спрем само когато ни кажеш всичко, което искаме да знаем.
	Вин потрепери от ужас.
	— Не… моля ви…
	— О, да — отвърна Кар. — Защо не помислиш малко върху това какво ще направим с него? А сега трябва да тръгвам. Лорд Владетеля ще ми предаде лично управлението на Министерството. Но после започваме веднага.
	Обърна се и черното му расо помете пода. Стражниците го последваха, най-вероятно към караулното пред тъмницата.
	— О, Сейзед — въздъхна Вин, коленичила до решетките.
	— Виждате ли, господарке — отвърна Сейзед с изненадващо ясен глас. — Какво ви казвах за тичането по бельо из града? Ако господарят Доксон беше тук, здравата щеше да ви скастри.
	Вин го погледна учудено. Сейзед й се усмихваше.
	— Сейзед! — прошепна тя. — Ти си в съзнание?
	— Напълно — отвърна той с ясен глас.
	— Сейзед — възкликна тя. — Защо си ме последвал? Трябваше да ме зарежеш да сърбам сама каквото съм си надробила!
	Той извърна окървавената си глава към нея.
	— Господарке — каза съвсем сериозно, — заклех се пред господаря Келсайър, че ще се грижа за вашата безопасност. Терисците не дават лесно подобна клетва.
	— Но… не помисли ли, че ще те заловят?
	— О, аз знаех, господарке — рече той. — Как иначе щяха да ме доведат при вас?
	Вин вдигна глава.
	— Да те… _доведат_ при мен?
	— Да, господарке. Има само едно нещо, което е общо между Министерството и моя скромен народ. И едните, и другите подценяват нещата, които са постигнали.
	Той затвори очи. И изведнъж тялото му започна да се променя. Сякаш… се смали, мускулите му отслабнаха и измършавяха, плътта увисна на скелета.
	— Сейзед! — извика Вин и провря ръка през решетките, за да го докосне.
	— Всичко е наред, господарке — отвърна той с тих, плашещо отпаднал глас. — Дайте ми само малко време… да събера сили.
	„Да събере сили?“ Вин отдръпна ръка и втренчи поглед в него. Изминаха няколко минути. „Възможно ли е…“
	Изглеждаше толкова слаб — сякаш силата му, мускулите бяха изсмукани. А може би силата им бе… съхранена някъде другаде?
	Сейзед отвори очи. Тялото му започна да се връща към нормалното си състояние, после мускулите му започнаха да нарастват, наедряха и се изпълниха с мощ, станаха по-големи дори от тези на Хам.
	Усмихна й се. Сега главата му стърчеше върху дебел мускулест врат. Почти без напън разкъса оковите си. Изправи се — огромен, нечовешки мускулест — съвсем различен от слабия кротък книжник, когото познаваше.
	„Лорд Владетеля говори за силата им в дневника си — помисли си тя с почуда. — Пише, че онзи, Рашек, вдигнал сам цяла канара и я запокитил встрани от пътя им“.
	— Но те са ти взели накитите! — възкликна Вин. — Къде криеш металите?
	Сейзед се усмихна и сграбчи решетката на килията й.
	— Поучих се от вас, господарке. Погълнах ги. — И изтръгна решетката.
	Тя изтича навън и го прегърна.
	— Благодаря ти.
	— Има защо — рече той, отиде до вратата, натисна я с длан и тя отхвърча с трясък.
	— Побързайте, господарке — подкани я Сейзед. — Трябва да ви изведа на безопасно място.
	След миг се появиха двамата стражници, които бяха хвърлили Сейзед на пода, и замръзнаха, втренчили невярващо очи в мускулестото чудовище, в което се бе превърнал.
	Сейзед тръгна напред, стиснал един прът от решетките. Изглежда обаче ферохимията му бе осигурила само сила, но не и бързина, понеже се поклащаше тромаво. Двамата стражници побягнаха и се развикаха за помощ.
	— Хайде, господарке — подкани я Сейзед и захвърли металния прът. — Силата ми скоро ще се стопи — металът, който погълнах, не беше достатъчно, за да задържи пълен ферохимичен заряд.
	И още докато произнасяше тези думи, тялото му започна да се смалява. Вин го подмина и се шмугна покрай него. Помещението на стражниците бе съвсем тясно, вътре едва се побираха два стола. Под единия намери наметало, в което бе загърната вечерята на стражниците. Взе го и го хвърли на Сейзед.
	— Благодаря, господарке — каза той.
	Тя кимна и надникна в следващото помещение. Беше по-голямо и от него излизаха два широки коридора — единият поемаше надясно. Покрай стената вляво бяха наредени дървени сандъци, а в средата имаше голяма маса. Вин потрепери, като видя засъхналата по нея кръв и острите метални инструменти, подредени отстрани.
	„Ето къде ще свършим и двамата, ако не действаме бързо“ — помисли си и махна на Сейзед да мине пред нея.
	И замръзна насред крачка, защото видя, че по правия коридор идват войници. Изруга тихо — щеше да ги чуе по-рано, ако имаше калай.
	Обърна се. Сейзед тъкмо пресичаше стаята на стражниците. Ферохимичната му сила бе изчезнала и му личеше, че са го бъхтили здравата, преди да го докарат в килията. Едва пристъпваше.
	— Вървете, господарке! — изпъшка той. — Бягайте!
	„Вин, все още има някои неща, които трябва да научиш за приятелството — прошепна в съзнанието й гласът на Келсайър. — Надявам се някой ден да ги разбереш…“
	„Не мога да го изоставя. Няма…“
	Грабна два ножа от масата за мъчения и скочи срещу войниците.
	Беше лишена от аломантия, но се уповаваше на месеците упорити тренировки. Още докато летеше, заби единия нож в гърлото на първия войник, падна, удари се в земята по-силно, отколкото очакваше, но успя да се измъкне от ръцете на втория, който изруга и замахна със сабята си.
	Острието издрънча в камъните зад гърба й. Вин се извъртя и посече трети войник през бедрото.
	„Твърде са много“ — помисли си. Бяха поне двайсетина. Тя се опита да скочи върху следващия противник, но той стовари тоягата си върху ребрата й.
	Нямаше пютриум, който да я подсили, и тя рухва безпомощно на каменните плочи.
	С крайчеца на окото си забеляза как Сейзед също се свлича на земята. Изглежда, щеше да направи нов опит да съхрани част от силата ся. Но нямаше да му стигне времето. Войниците всеки момент щяха да го обкръжат.
	„Е, поне се опитах — помисли Вин. — Поне не го изоставих. Мисля… че точно това имаше предвид Келсайър“.
	— Валет! — чу се познат глас.
	Беше Елънд. Тъкмо влизаше с шестима войници.
	— Елънд?! — Тя го погледна смаяна.
	— Добре ли си? — попита той загрижено, после се обърна към стражниците от Министерството.
	— Вземам това момиче с мен!
	Говореше смело, но очевидно не беше войник. Нямаше броня, а единственото му оръжие бе фехтоваческо бастунче. Петима от хората му бяха с червени униформи — тоест хора от неговата Цитадела. Но този, който ги предвождаше, беше облечен като дворцов стражник. Вин си даде сметка, че й е смътно познат. Беше си свалил жилетката и опознавателните знаци. „Това е онзи човек — рече си тя. — Същият, когото убедих да премине на наша страна…“
	Водачът на тукашната стража, изглежда, взе решение, защото махна отсечено на войниците си да задържат Елънд и хората му.
	— Валет, бягай! — викна Елънд и вдигна бастунчето.
	— Елате, господарке — рече Сейзед, който някак бе стигнал до нея и й подаваше ръка да се изправи.
	— Не можем да ги изоставим!
	— Налага се.
	— Но ти дойде да ме спасиш. Трябва да направим същото за Елънд!
	Сейзед поклати глава.
	— Това е различно. Аз знаех, че имам шанс да ви спася. Но вие не можете да помогнете тук — състраданието е хубаво нещо, но човек трябва да се научи и на мъдрост.
	Войниците на Елънд заеха позиции срещу стражниците на Министерството. Елънд стоеше отпред, готов да се бие.
	„Трябва да има друг начин! — помисли тя отчаяно. — Трябва да…“
	И тогава го зърна, в един от сандъците край стената. Парче плат, увиснало през ръба. Скочи натам тъкмо когато стражниците атакуваха. Елънд извика зад гърба й, чу се звън на оръжие.
	Вин отвори сандъка и разрови дрехите — бяха нейните панталони и риза. Под тях, на дъното, лежеше смачкана мъглопелерината. Тя затвори очи и бръкна в страничния джоб.
	Пръстите й напипаха познатата стъкленица, тапата си беше на мястото.
	Тя я извади и се извърна към битката. Стражниците от Министерството бяха отстъпили с няколко крачки. Двама от тях лежаха ранени на пода — но и трима от хората на Елънд бяха повалени.
	Елънд бе облян в пот, с кървава резка през ръката. Бастунчето му бе строшено. Той дръпна сабята от ръцете на един повален стражник и я размаха неумело.
	— Грешах за него, господарке — рече тихо Сейзед. — Моля за… извинение.
	Вин се усмихна, измъкна тапата и изгълта наведнъж цялата стъкленица.
	В нея бликнаха потоци сила. Разгоряха се пламъци, кипяха метали, отслабеното й тяло се пробуди. Болките станаха поносими, световъртежът изчезна, стаята стана по-ярка, тя усещаше всяка грапавина под босите си крака.
	Войниците атакуваха отново и Елънд размаха сабята с твърда, но неопитна ръка. И се облещи, когато Вин прелетя над него.
	Тя скочи сред стражниците и нанесе рязък Стоманен тласък. Най-близките литнаха към стените и се блъснаха в тях. Един замахна с тоягата си към нея, но тя нехайно отби удара, заби юмрук в лицето му и главата му отхвърча назад с пукот.
	Вин улови тоягата, преди да падне, завъртя я и я стовари върху главата на войника, който бе нападнал Елънд. Тоягата се счупи и тя я хвърли на земята до вече мъртвия стражник. Тласна други двама към стените. Останалите побягнаха.
	Вин си пое дъх, изправена насред купчина стенещи мъже. „Сега вече… разбирам защо… Келсайър обичаше това…“
	— Валет? — обади се стъписано Елънд.
	Вин скочи към него, сграбчи го в радостна прегръдка и зарови лице в рамото му.
	— Ти се върна — прошепна тя. — Ти се върна, ти се върна, ти се върна…
	— Ами… да. И както виждам… ти пък си Мъглородна. Това е невероятно интересно. Знаеш ли, приятелите обикновено си споделят такива неща.
	— Съжалявам — прошепна тя, все още притисната към него.
	— Е, нищо де — успокои я той малко смутено. — Ах, Валет. Какво е станало с дрехите ти?
	— Ей до онзи сандък са. — Тя посочи. — Елънд, как ме намери?
	— Твоят приятел, майстор Доксон, ми каза, че си заловена в двореца. А този достоен мъж — мисля, че се казва капитан Горадел — ме осведоми, че познава двореца и ще ме отведе при теб. С негова помощ — и като благородник с висок сан — влязох в двореца без затруднения и тогава чухме някой да вика откъм тези коридори. Знаеш ли, Валет, би ли си облякла дрехите? Видът ти е доста… разсейващ.
	Тя продължаваше да му се усмихва.
	— Ти ме намери!
	— Не че имаше нужда от мен… доколкото успях да установя.
	— Това няма значение — рече тя. — Ти се върна. Никой досега не се е връщал за мен.
	Елънд я погледна и се намръщи озадачено.
	Приближи се Сейзед, носеше пелерината и дрехите на Вин.
	— Господарке, трябва да тръгваме.
	Елънд кимна.
	— Да. В града цари хаос. Скаа се вдигнаха на бунт! — Млъкна и я погледна. — Но ти сигурно вече го знаеш.
	Вин кимна и най-после го пусна.
	— Аз помогнах да започне бунтът, Елънд. Но ти си прав, че сега цари хаос. Тръгни със Сейзед — повечето водачи го познават. Няма да ти направят нищо, ако се застъпи за теб.
	Елънд и Сейзед я гледаха, свъсили чела, докато нахлузваше панталоните. В единия джоб откри обицата на майка си и си я сложи.
	— Да тръгна със Сейзед? — повтори Елънд. — Ами ти?
	Вин облече ризата. Погледна нагоре и почувства… _него_, през зидарията, високо над нея. Беше тук. Твърде силен. Сега, след като се бе изправяла срещу него, имаше представа за силата му. Бунтът на скаа беше обречен, докато лорд Владетеля бе жив.
	— Имам друга задача, Елънд — каза тя и взе мъглопелерината от ръцете на Сейзед.
	— Нима си мислите, че можете да го победите, господарке? — попита терисецът.
	— Трябва да опитам — отвърна тя. — Единайсетият метал действа, Сейзед. Аз… видях нещо. Келсайър беше убеден, че той ще ни разкрие някаква тайна.
	— Но… господарке… лорд Владетеля…
	— Келсайър умря, за да вдъхнови този бунт — заяви твърдо Вин. — Трябва да се погрижа той да успее. Това е моята част, Сейзед. Келсайър не го знаеше, но аз го разбрах. Трябва да спря лорд Владетеля.
	— Лорд Владетеля? — повтори слисано Елънд. — Но, Валет, той е безсмъртен!
	Вин го прегърна и го целуна.
	— Елънд, твоето семейство доставяше атиум на лорд Владетеля. Знаеш ли къде го държи?
	— Да — отвърна той объркано. — В съкровищницата, пада се на изток оттук…
	— Трябва да вземеш този атиум, Елънд. Новото правителство ще се нуждае от средства — и сила, — ако иска да се задържи срещу първия благородник, събрал своя армия.
	— Не, Валет — поклати глава Елънд. — Трябва да те отведа на безопасно място.
	Тя му се усмихна и се обърна към Сейзед. Терисецът й кимна.
	— Няма ли да ми кажеш, че не бива да отивам? — попита го тя.
	— Не — рече той тихо. — Боя се, че сте права, господарке. Ако лорд Владетеля не бъде победен… Не, няма да ви спирам. Само ще ви пожелая късмет. И ще се върна да ви помогна веднага щом отведа младия Венчър на безопасно място.
	Вин кимна, усмихна се на разтревожения Елънд, после вдигна глава. Към тъмната сила, която я очакваше горе и пулсираше с отегчена угнетеност.
	Разпали мед и отхвърли Усмиряващото въздействие на лорд Владетеля.
	— Валет… — повика я тихо Елънд. — Ти…
	Тя се обърна към него.
	— Не се тревожи. Мисля, че знам как да го убия.


	38.


	Такива са страховете ми, докато дращя със скована от студ ръка в навечерието на прераждането на света. Рашек ме гледа. Той ме мрази. Пещерата е над мен. Пулсира. Пръстите ми треперят. Не от студ.
	Утре всичко ще свърши.

	Вин се Тласкаше нагоре, извисяваше се над Кредик Шау. Около нея стърчаха кули и бойници, като сенчести зъби на някакво призрачно чудовище. По някаква причина я накараха да си спомни за Келсайър, проснат мъртъв на улицата, с щръкнало от гърдите копие.
	Мъглите се въртяха и кълбяха около нея. Бяха доста плътни, но калаят й позволяваше да вижда бледото сияние на хоризонта. Утрото наближаваше.
	Под нея ярка светлина озаряваше една сграда. Вин се улови за един тънък връх и се завъртя около хладната му метална обшивка, за да огледа наоколо. Хиляди факли пламтяха в нощта, подскачаха като светулки и се събираха към двореца на огромни вълни.
	„Дворцовата охрана няма да устои на такава сила — помисли тя. — Но като си пробиват път с бой към двореца, бунтовниците само приближават собствената си гибел“.
	Спомни си предишния път, когато бе летяла между кулите на Кредик Шау. Тогава Сейзед дойде да я спаси, ранена и плувнала в кръв. Но този път едва ли щеше да успее да й помогне.
	Недалеч от мястото, където се намираше, се издигаше тронната кула. Не беше трудно да я познае — бе осветена от горящи пръстени, чиято светлина се процеждаше вътре. А вътре беше Той. Тя реши да изчака малко, надяваше се, че дори да са там, инквизиторите може да излязат.
	„Келсайър вярваше, че Единадесетият метал е ключът“ — помисли си.
	Имаше една идея. Щеше да се получи. Трябваше да се получи.


	— От този миг — заяви лорд Владетеля с ясен глас — Инквизиторският отдел получава водеща роля в Министерството. Запитванията, които допреди се адресираха към Тевидиан, сега да бъдат насочвани до Кар.
	В тронната зала цареше тишина. След събитията от тази нощ принудителите бяха объркани. Лорд Владетеля махна с ръка, за да покаже, че срещата е приключила.
	„Най-сетне!“ — помисли Кар и вдигна глава. Усещаше мъчителните, макар и добре познати пулсации в стоманените шипове — но тази вечер болката пораждаше радост. Инквизиторите очакваха това решение от два века. Два века внимателно и почти незабележимо бяха подтиквали процесите на поквара и корупция сред принудителите. И най-сетне успехът бе постигнат. Инквизиторите вече нямаше да се прекланят пред заповедите на по-низши.
	Обърна се и погледна усмихнато групата министерски свещенослужители. Наясно беше със смута, който всяваше стоманеният поглед на един инквизитор. Зрението му не беше както някога, но в замяна на това бе получил нещо по-добро. Познания за аломантията, при това от такова високо ниво, че можеше да разглежда света около себе си с невероятна точност.
	Почти всичко съдържаше в себе си метали — водата, камъните, стъклото… дори човешките тела. Тези метали обаче бяха в твърде ниска концентрация, за да може да им се въздейства аломантично — ето защо аломантите не можеха да ги долавят.
	Но с очите на инквизитор Кар виждаше железните контури на предметите — тънки синкави линии, очертаващи света. Принудителите пред него бяха като маса от синкави сенки, чувствата им — объркване, гняв, страх — си личаха по позата. Объркване, гняв и страх… и трите бяха толкова вкусни. Усмивката на Кар се разшири въпреки умората.
	Твърде дълго време вече бодърстваше. Животът на инквизитор изтощаваше тялото му и се налагаше да почива често. Събратята му вече напускаха помещението и се отправяха към стаите за отдих, разположени в непосредствена близост до тронната зала. Щяха да заспят веднага: утре отрано ги очакваха нови екзекуции, а вечерта бе изпълнена с вълнуващи събития.
	Кар обаче се задържа в залата. Скоро вътре останаха само той и лорд Владетеля, осветен от петте огромни свещника.
	— Най-сетне получи каквото искаше — каза лорд Владетеля. — Надявам се да не ме безпокоиш повече по този въпрос.
	— Да, милорд — отвърна Кар и се поклони. — Мисля, че…
	Странен звук наруши тишината — тих пукот. Кар вдигна глава и се намръщи. На пода изтрака метално кръгче, завъртя се и спря в краката му. Монета. Той я вдигна, погледна към огромния тъмен прозорец и забеляза в него малка дупка.
	„Какво е това?“
	Още десетина монети пробиха стъклото, надупчиха го като решето. Въздухът се изпълни със звънтене на метал и пукот на строшено стъкло. Кар изненадано отстъпи.
	Цялата долна част на прозореца изригна навътре — стъклото бе толкова отслабено от множеството дупки, че вече не можеше да издържа тежестта си.
	Късчета разноцветно стъкло се завъртяха във въздуха, понесоха се като снежен повей пред дребната фигура с развята мъглопелерина и с два черни кинжала в ръцете. Момичето скочи на пода и се подхлъзна за миг върху стъклата, следвана от черните повлекла на мъглите. Претърколи се напред, притеглено от собствената си аломантия, и се завъртя като фурия. А мъглите го обгърнаха, сякаш беше някакъв вестител на нощта.
	В следващия миг неканената гостенка се хвърли право към лорд Владетеля.


	Вин разпали Единайсетия метал. Както и преди, в мъглите до трона изплува по-ранният вариант на лорд Владетеля.
	Вин беше изкатерила стъпалата към подиума, преди инквизиторът да я последва. Лорд Владетеля седеше спокойно и я наблюдаваше леко заинтригувано.
	„Две копия в гърдите дори не му направиха впечатление — помисли Вин, докато стъпваше на малката платформа. — Едва ли моите кинжали ще го уплашат“.
	Тъкмо по тази причина не смяташе да го напада с тях. Вместо това ги вдигна и ги заби в гърдите на по-ранния му вариант.
	Остриетата попаднаха право в целта — и преминаха през нея, сякаш там нямаше никой. Вин се препъна, мина цялата през изображението и едва не падна върху подиума.
	Завъртя се и отново посече изображението. И този път остриетата минаха през него, без да му направят нищо. Картината дори не се изкриви.
	„Моето златно изображение — помисли тя отчаяно. — Можех да го докосвам. Защо не мога да докосвам това?“
	Очевидно тук нещата не стояха по същия начин. Сянката стоеше неподвижно, сякаш не забелязваше атаките й. Вин се беше надявала, че ако успее да убие по-ранната версия на лорд Владетеля, настоящата също ще умре. За съжаление, ранната версия, изглежда, бе точно толкова призрачна, колкото една атиумна сянка.
	Беше се провалила.
	Кар се стовари върху нея, сграбчи я с яките си ръце и я събори на подиума.
	Вин изпъшка и разпали пютриум. „Вече не съм безпомощното момиче, което държеше в плен“ — помисли си, изпълнена с нова решимост, и ритна назад миг преди да тупнат на пода зад трона.
	Инквизиторът изпъшка от болка и хватката му отслабна. Мъглопелерината й остана в ръцете му, но тя скочи на крака и изтича встрани.
	— Инквизитори! — провикна се лорд Владетеля и се надигна. — Всички при мен!
	„Трябва да изчезвам оттук — помисли Вин. — Да намеря друг начин да го убия…“
	Кар я сграбчи отново. Този път успя да я обгърне с ръка и да я стисне. Вин изстена от болка, разпали пютриум и се опита да се освободи, но Кар я изправи на крака и стисна гърлото й с другата си ръка. Тя продължаваше да се бори, да се извива и съпротивлява, но хватката му бе твърде силна. Опита се да запокити и себе си, и него с мощно Стоманено тласкане към рамката на вратата, но котвата й бе твърде слаба и Кар само се олюля. Ръцете му не я пускаха.
	Лорд Владетеля се отпусна засмян на трона.
	— Няма да имаш успех срещу Кар, дете мое. Преди много години той беше войник. Знае как да задържи някого, без да го изпуска от хватката си, колкото и да е силен противникът.
	Вин продължаваше да се бори, мъчеше се да си поеме въздух. Но думите на лорд Владетеля бяха верни. Тя удари назад с глава, но Кар беше готов и за това. Чуваше забързаното му, почти възбудено дишане в ухото си. В отражението на стъклото отпред видя, че вратата се отваря. Друг инквизитор влезе в залата, стоманените му очи хвърляха отблясъци.
	„Това е краят“ — помисли си тя, загледана в процеждащите се през счупения прозорец мъгли. Странно, но този път не се обвиваха около нея — сякаш нещо ги разгонваше. За Вин това бе все едно последният признак за поражението й.
	„Съжалявам, Келсайър. Ето, че не оправдах очакванията ти“.
	Вторият инквизитор доближи отзад своя събрат, протегна се и улови нещо на гърба му. Последва звук като разкъсване.
	И Вин изведнъж се озова на земята. Вече дишаше по-леко. Зачака пютриумът да довърши възстановяването й.
	Кар се поклащаше над нея. Изведнъж рухна на една страна и замря на пода. Вторият инквизитор продължаваше да стои зад него, стиснал метален прът — съвсем като шиповете в очите на инквизиторите.
	Вин втренчи поглед в неподвижното тяло на Кар. Расото му беше раздрано отзад и между лопатките му зееше кърваво отвърстие. Дупка, достатъчно голяма, за да е причинена от метален шип. Лицето му беше мъртвешки бледо. Безжизнено.
	„Още един шип! — помисли учудено Вин. — Вторият инквизитор го извади от гърба на Кар и той издъхна. Значи това е тайната!“
	— Какво?! — изрева лорд Владетеля, изправи се рязко и оттласна каменния трон назад с такава сила, че той падна с трясък на мраморния под. — Предателство! Сред моите хора!
	Новият инквизитор се хвърли към лорд Владетеля. Качулката му се отметна назад и Вин зърна голата му глава. Въпреки стоманените очи в лицето му имаше нещо познато. Въпреки голата глава и непривичното облекло мъжът приличаше на… Келсайър.
	„Не — осъзна тя. — Това не е Келсайър.
	Това е Марш!“
	Марш се движеше със свръхестествена бързина. Вин се надигна, мъчеше се да преодолее последствията от скорошното душене. Но имаше и нещо друго, с което все още не можеше да се справи.
	Мисълта, че Марш е жив.
	Марш беше инквизитор.
	„Инквизиторите не са го разследвали, защото са го подозирали. Напротив, възнамерявали са да го вземат при тях! — А сега, изглежда, той смяташе да убие лорд Владетеля. — Трябва да му помогна! Може би… може би той знае тайната, която ще позволи да го премахнем. В края на краищата нали е открил как да убива инквизиторите!“
	Марш стигна подиума.
	— Инквизитори! — извика лорд Владетеля. — При…
	И замръзна, забелязал нещо при вратата. Купчина стоманени шипове, като този, който Марш бе изтръгнал от гърба на Кар. Седем на брой.
	Марш се усмихна досущ като Келсайър. Вин стигна подножието на подиума, Тласна се от една монета и излетя нагоре.
	Някъде по средата я застигна ужасяващата, развихрена докрай ярост на лорд Владетеля. Дълбока угнетеност и задушаващ гняв пробиха медната обвивка и притиснаха душата й. Тя разпали още мед и пое мъчително въздух, но така и не успя да прогони лорд Владетеля от чувствата си.
	Марш се олюля и лорд Владетеля замахна и го зашлеви, също както когато бе убил Келсайър. За щастие Марш успя да се отдръпне, скочи зад лорд Владетеля, протегна ръка и улови наметалото му отзад. Дръпна рязко и разкъса дрехата по средата.
	И замръзна.
	Лорд Владетеля се завъртя, заби лакът в корема му и той полетя през помещението като кукла. Докато лорд Владетеля се обръщаше, Вин успя да види същото, което бе видял Марш.
	Нищо. Обикновен мускулест гръб. За разлика от инквизиторите лорд Владетеля нямаше трети шип в гърба.
	„О, Марш…“ — помисли Вин, заля я безнадеждност. Хитра идея, много по-умна от нейния глупав опит с Единайсетия метал — но и тя се оказа безполезна.
	Марш се плъзна по пода, блъсна се в отсрещната стена и остана да лежи неподвижно до огромния прозорец.
	— Марш! — извика тя, скочи и се Тласна към него. Но докато се носеше във въздуха, лорд Владетеля вдигна небрежно ръка.
	Вин почувства, че в нея се удря нещо… неимоверно силно. Усещането наподобяваше Стоманен тласък, сблъсък на метали в стомаха й — но разбира се, не можеше да е това. Келсайър й бе казал, че нито един аломант не е в състояние да въздейства на металите в човешкото тяло.
	Но също така бе смятал, че нито един аломант не може да въздейства върху чувствата на човек, разпалил мед.
	Разхвърляните по пода монети се разхвърчаха на всички страни. Вратите се изтръгнаха от касите си и отлетяха с трясък. Дори безбройните стъклени парченца литнаха встрани от подиума.
	Вин също отхвръкна, с усещането, че металите в стомаха й заплашват да го разкъсат. Удари се в земята и едва не изгуби съзнание. Остана да лежи замаяна и объркана, в главата й се въртеше една-едничка мисъл.
	„Каква сила…“
	Прокънтяха стъпки — лорд Владетеля слизаше от подиума. Движеше се бързо. Смъкна скъсаната си дреха и остана гол до кръста — само накитите и пръстените проблясваха по ръцете му. Няколко тънки гривни се бяха впили в кожата на предмишниците му.
	„Хитро — помисли Вин, докато се изправяше с мъка. — Така не може да бъде Тласкан и Придърпван“.
	Лорд Владетеля поклати тъжно глава. Краката му газеха в студените мъгливи повлекла над пода. Изглеждаше невероятно силен, с мускулести гърди и красиво лице. Тя усещаше как силата на аломантията му разкъсва чувствата й.
	— Какво си мислеше, дете? — попита тихо лорд Владетеля. — Че ще ме победиш? Да не съм някой обикновен инквизитор, че да ме подлъжеш с номерата си?
	Вин разпали пютриум, обърна се и побягна, твърдо решена да сграбчи тялото на Марш и да скочи през прозореца.
	Но изведнъж лорд Владетеля се озова пред нея, движеше се с бързината на вихър. Дори с разпален пютриум Вин не можеше да го надбяга.
	С почти небрежен жест той я улови и я подхвърли като кукла към една от огромните колони. Вин потърси отчаяно котва, но той бе изтласкал всичкия метал от помещението. Освен…
	Тя се Притегли към една от гривните на лорд Владетеля — една от онези, които не проникваха в кожата му. Той незабавно вдигна ръка нагоре, неутрализира нейното Теглене и я накара да се завърти безпомощно във въздуха. Металите в стомаха й заподскачаха, чу се звън на строшено стъкло, а обицата на майка й се откъсна от ухото й.
	Вин опита да се завърти и да омекоти удара с крака, но се блъсна в колоната с такава сила, че и пютриумът не можа да й помогне. Чу ужасяващо хрущене, остра болка прониза десния й крак.
	Рухна на пода. Нямаше сили да погледне, но ужасната болка в таза й подсказваше, че кракът й е изкривен под нея, обърнат под неестествен ъгъл.
	Лорд Владетеля поклати глава. Вин едва сега осъзна, че той не се безпокои, че носи метални накити. Като се имаха предвид способностите и силата му, човек трябваше да е много глупав — както Вин в случая, — за да се опита да използва накитите му за котва. Така само му бе позволила да контролира движението й.
	Той пристъпи напред, натрошеното стъкло хрущеше под токовете му.
	— Да не мислиш, че това е първият път, когато някой се опитва да ме убие, дете? Оцелявал съм в пожари и след обезглавяване. Промушвали са ме, посичали са ме, мачкан съм, рязали са ме и са ме осакатявали. Веднъж, в началото, дори ме одраха жив.
	Погледна я и поклати глава. Странно, но предишното й впечатление за лорд Владетеля се потвърди. Той наглеждаше… уморен. Дори изтощен. Не тялото му — то бе стегнато и мускулесто. Усещаше се в… поведението му. Тя се опита да се изправи.
	— Аз съм бог — заяви той.
	„Колко е различен от скромния човек в дневника“.
	— Боговете не могат да бъдат убити — продължи той. — Боговете не могат да бъдат сваляни. Нима не знаете, че собственоръчно съм изтребвал цели армии? Кога най-сетне ще престанете да се опитвате? Колко векове трябва да ви доказвам, преди вие, глупави скаа, да осъзнаете истината? Колко още трябва да убия?
	Вин извика от болка, когато кракът й се подгъна. Разпали пютриум, но въпреки това от очите й бликаха сълзи. Пютриумът скоро щеше да изгори, а без него едва ли щеше да остане в съзнание. Тя се подпря на колоната, притисната от аломантичното влияние на лорд Владетеля. Десният й крак пулсираше болезнено.
	„Толкова е силен — помисли отчаяно. — И е прав. Той е бог. Какво си мислехме?“
	— Как смееш? — попита лорд Владетеля, докато вдигаше отпуснатото тяло на Марш с покритата си с накити ръка. Марш тихо изстена. — Как смееш? — повтори отново лорд Владетеля. — След всичко, което ти дадох? Благодарение на мен ти се издигна над обикновените хора! Благодарение на мен ти доминираше над тях!
	Вин повдигна глава. През мъглата от болка и безнадеждност в съзнанието й проблесна някакъв спомен.
	„Той се опитва да каже… опитва се да каже, че неговите хора трябва да доминират…“
	Огледа тялото си и откри съвсем малко от Единайсетия метал. Разпали го и погледна през насълзените си очи лорд Владетеля.
	И ето, че до него се появи по-ранна версия. Мъж с кожено наметало и тежки обувки, с дълга брада и яки мускули. Нито аристократ, нито тиран. Нито герой, нито войник. Човек, облечен така, че да оцелее в суровите условия на планината. Пастир.
	Или, може би… носач.
	— Рашек — прошепна тя.
	Лорд Владетеля се завъртя изненадано към нея.
	— Рашек — промълви Вин. — Така се казваш, нали? Ти не си човекът, написал онзи дневник. Не си героят, пратен да защитава народа си… ти си неговият слуга. Носачът, който го мразел. — Замълча за миг. — Ти… ти си го убил — прошепна. — Ето какво е станало онази нощ! Ето защо дневникът свършва така внезапно! Убил си героя и си заел мястото му. Влязъл си вместо него в пещерата и си си приписал силата му. Но… вместо да спасиш света, си го поставил под властта си.
	— Нищо не знаеш! — извика лорд Владетеля, без да изпуска неподвижното тяло на Марш. — И нищо не разбираш!
	— Ти си го мразел — продължи Вин. — Смятал си, че само терисец може да бъде герой. Не си можел да понесеш факта, че той — човек, дошъл от страна, която е потискала вашата, — ще изпълни предначертаното в легендите ви.
	Лорд Владетеля вдигна ръка и Вин изведнъж усети непосилна тежест, натиск върху металите в стомаха й, който заплашваше да я размаже върху колоната. Изкрещя, разпали последните резерви пютриум и се помъчи да запази съзнание. Мъглите се обвиха около нея — проникваха през разбития прозорец, пълзяха по пода.
	Отвън, зад строшения прозорец, се носеше едва доловимо звънтене. Приличаше на… аплодисменти. На радостни викове, хиляди в хор. Сякаш аплодираха нея.
	„Какво ли значи това? Узнах тайната на лорд Владетеля, но какво ми помага тя? Че е бил носач? Слуга? Терисец?
	Ферохимик“.
	Погледна през замъглените си очи и отново видя двете гривни на предмишниците му. Гривни от метал, гривни, които се впиваха в кожата му, проникваха в нея. За… за да не могат да бъдат използвани от аломант. Но защо го бе направил? Нали твърдяха, че носел метал, за да демонстрира куража си? Не би трябвало да се безпокои, ако някой се опита да Притегли или Тласка металите му.
	Освен ако това бе само на пръв поглед. Защото не беше ли възможно всички останали метални предмети, които носеше — пръстени, гривни, отличителните знаци на аристокрацията — да са само за отвличане на вниманието?
	Прах в очите, та никой да не обърне внимание на двете гривни върху предмишницата. „Нима е толкова просто?“ — помисли си тя под невидимата тежест, която заплашваше да я смаже.
	Пютриумът бе почти на привършване и тя едва се държеше в съзнание. Но въпреки това разпали желязо. Лорд Владетеля можеше да прониква през медни облаци. Тя също. Имаше някои неща, в които двамата си приличаха. Щом той можеше да въздейства върху металите в тялото й, тогава и тя би могла.
	Продължи да разгаря желязо. Синкави линии се източиха към пръстените и гривните на лорд Владетеля — но не и към гривните на предмишниците му.
	Вин раздуха желязото още малко, съсредоточи се и бързо усили Тласъка. Остави пютриума да гори — именно благодарение на него все още издържаше на смазващата тежест, макар да усещаше, че почти е спряла да диша: силата, която я притискаше, бе прекалено голяма.
	Мъглите се завъртяха около нея, затанцуваха под невидимата музика на аломантията й. Тя умираше. Осъзнаваше го. Вече почти не усещаше болка. Беше смазана и задушена.
	Потърси сила в мъглите.
	Появиха се две нови линии. Тя извика и Дръпна със сила, каквато не вярваше, че има. Продължи да раздухва желязото, опираше се на Тласъка на лорд Владетеля като на лост, който й беше нужен, за да Притегли гривните му. В сърцето й се смесваха гняв и отчаяние. Всичките й сили се съсредоточиха само и единствено върху това Теглене.
	Пютриумът свърши.
	„Той уби Келсайър!“
	Гривните се откъснаха. Лорд Владетеля извика от болка — тих, далечен звук в ушите на Вин. Натискът внезапно изчезна и тя рухна задъхана, със замъглен поглед. Окървавените гривни издрънчаха на пода, освободени от невидимата й хватка, плъзнаха се по мрамора и спряха до нея. Тя вдигна глава и използва калай, за да проясни зрението си.
	Лорд Владетеля стоеше с разширени от ужас очи и окървавена ръка. Пусна Марш и се втурна към нея и към гривните. Но с последните си сили — нали пютриумът се бе изчерпал — Вин ги Тласна и ги запокити покрай него. Той се завъртя изплашен, но успя да види само как изчезват навън през строшения прозорец.
	В далечината слънцето вече се подаваше над хоризонта. Гривните се завъртяха на червеникавата му светлина, блеснаха за миг и се стрелнаха надолу към града.
	— Не! — изкрещя лорд Владетеля и пристъпи към прозореца. Мускулите му внезапно увиснаха, смаляваха се пред очите й като тези на Сейзед. Той се извърна към Вин, побеснял, но лицето му вече не беше на млад човек. Изведнъж бе остарял поне с десетилетие.
	Отново пристъпи към нея. Косата му посивя, под очите му се оформиха торбички и плетеница от бръчки.
	Следващата му крачка бе неуверена. Той се разтрепери от тежестта на дълбоката старост, гърбът му се преви, кожата му увисна, косата му почна да капе.
	А после лорд Владетеля рухна на пода.
	Вин остана да лежи до колоната сякаш безкрайно. Не можеше да мисли.
	— Господарке! — обади се глас и изведнъж до нея се появи Сейзед, с плувнало в пот чело. Пъхна нещо в устата й и Вин го преглътна.
	Тялото й знаеше какво да прави. Тя машинално разгоря пютриум и усети как силите й се възвръщат. Разпали калай и внезапно нарасналата й чувствителност й се стори като рязко събуждане. Изстена и се взря в загриженото лице на Сейзед.
	— Внимателно, господарке — рече той, докато оглеждаше крака й. — Костта е строшена, но както изглежда, само на едно място.
	— Марш — промълви изтощено тя. — Виж как е Марш.
	— Марш ли? — повтори Сейзед и едва сега видя инквизитора, който се надигаше от пода. — В името на Забравените богове! — възкликна терисецът и забърза към него.
	Марш изстена и седна. Притискаше корема си с една ръка.
	— Какво… е това…?
	И кимна към сгърчената недалеч от тях фигура.
	— Лорд Владетеля — отвърна Вин. — Мъртъв е.
	Сейзед се намръщи озадачено и се завъртя, стиснал простото си дървено копие. При мисълта, че бе дошъл да се изправи с подобно примитивно оръжие срещу човека, който за малко да убие нея и Марш, Вин поклати глава.
	„Разбира се, в известен смисъл ние бяхме също толкова безпомощни. Ние трябваше да сме мъртви, не лорд Владетеля. Аз му свалих гривните. Защо го направих? Защо мога да правя неща, които може и той?
	Защо съм различна?“
	— Господарке… — бавно каза Сейзед. — Струва ми се, че не е мъртъв. Още е… жив.
	— Какво? — попита Вин и се намръщи. Все още й беше трудно да разсъждава трезво. По-късно щеше да подреди всичко в главата си. Сейзед обаче беше прав — сгърчената фигура не беше мъртва. Всъщност дори се движеше — пълзеше мъчително по пода към разбития прозорец. Към мястото, където бяха изчезнали гривните.
	Марш се изправи и махна на Сейзед, че няма нужда от помощта му.
	— Аз ще се оправя. Погрижи се за момичето.
	— Да, помогни ми да стана — помоли Вин.
	— Господарке… — почна неодобрително Сейзед.
	— Моля те, Сейз.
	Той въздъхна и й подаде дървеното копие.
	— Вземете, да се подпирате.
	Тя го взе и Сейзед й помогна да се изправи.
	Вин се подпря на копието и закуцука след Марш и Сейзед към лорд Владетеля. Пълзящата фигура стигна края на помещението, откъдето през разбития прозорец се виждаше градът.
	Под краката на Вин изхрущя натрошено стъкло. Долу се чуваха радостни възгласи, макар че тя не виждаше хората, които ги надаваха, нито знаеше какво аплодират.
	— Слушай — рече Сейзед. — Послушай ти, който беше наш бог. Чуваш ли ги как викат? Тези викове не са за теб — тези хора никога не са ти се възхищавали. Тази вечер са намерили нов водач, нов източник на гордост.
	— Моите… принудители — прошепна лорд Владетеля.
	— Твоите принудители ще те забравят — отвърна Марш. — Аз ще се погрижа за това. Останалите инквизитори са мъртви, избити от мен. Архипреланите, които повика, присъстваха, когато предаде властта на Инквизиторския отдел. Сега аз съм единственият жив инквизитор в Лутадел. Аз ще управлявам твоята църква.
	— Не… — прошепна лорд Владетеля.
	Марш, Сейзед и Вин стояха мълчаливо. На утринната светлина Вин успя да различи огромната тълпа долу. Повечето скаа бяха вдигнали оръжия, сякаш ги поздравяваха.
	Лорд Владетеля също погледна към тълпата и от изражението му стана ясно, че едва сега е осъзнал своя крах.
	— Вие не разбирате — изхриптя той. — Не знаете какво правя за човечеството. Аз бях вашият бог дори и да не го виждахте. Ако ме убиете, ще се обречете…
	Вин погледна Марш и Сейзед. Двамата бавно кимнаха. Лорд Владетеля се закашля и изглежда, получи нов тласък на състаряване.
	Вин се опря на Сейзед и стисна зъби, за да надмогне болката в счупения си крак.
	— Нося ти вест от един твой приятел — каза тихо. — Искаше да ти предам, че не е мъртъв. Че не може да бъде убит. Името му е надежда.
	Замахна и заби копието право в сърцето на лорд Владетеля.


	Епилог


	Странно, но понякога усещам умиротворение в себе си. Човек би си помислил, че след всичко, което съм видял — след всичко, което изстрадах, — душата ми ще е безпорядъчна плетеница от мъка, объркване и тъга. И често е точно така.
	Но понякога настъпва покой.
	Най-често идва, когато гледам над скованите от ледове върхове и сияещи планини в тишината на утрото, когато се любувам на великолепния изгрев, толкова красив, че не зная дори дали имам право да отправям взор към него.
	Ако пророчествата са верни, ако наистина има Герой на времето, тогава интуицията ми подсказва, че трябва да съществува и нещо, което да ме насочва по пътя. Нещо, което гледа, което е съпричастно. Един тих шепот, който винаги казва истината и на който ужасно ми се иска да вярвам.
	Ако се проваля, друг ще дойде да довърши делото ми.

	— Ако питате какво смятам, господарю Марш — заяви Сейзед, — то е, че лорд Владетеля е бил едновременно ферохимик и аломант.
	Седяха на покрива на пустееща къща в покрайнините на бордеите. Счупеният крак на Вин — грижливо шиниран от Сейзед — висеше от стрехата и се поклащаше във въздуха.
	Беше спала почти целия ден — както очевидно и Марш, който стоеше до нея. Сейзед бе отишъл да осведоми останалите членове на групата, най-вече да им разкаже за това, че е жива. Изглежда, нямаше сериозно пострадали сред другите — за което Вин беше благодарна. Но все още не се бе срещнала с тях. Сейзед им бе казал, че има нужда от почивка, а и те бяха заети със съставянето на новото правителство на Елънд.
	— Ферохимик и аломант — повтори Марш замислено. Беше се възстановил невероятно бързо — макар че Вин все още бе покрита с рани, синини и ожулвания от битката, при него, изглежда, счупените ребра вече бяха зараснали. Той се наведе напред, опря лакът на коляното си и огледа града със стоманените си очи.
	„Как ли всъщност вижда?“ — помисли Вин.
	— Да, господарю Марш — обясняваше Сейзед. — Разбирате ли, младостта е едно от нещата, които ферохимиците могат да складират. Това е доста безполезен процес — за да запазиш способността да се чувстваш и изглеждаш с години по-млад, трябва да прекараш известна част от живота си, като се чувстваш и изглеждаш поне с година по-възрастен. Пазителите най-често използват тази способност, за да се преобразяват, да променят възрастта си, за да объркват преследвачите си и да се крият. И това като че ли е единственото й приложение. Но ако един ферохимик е и аломант, може да разпали собствените си метални запаси и да освободи десетократно по-голяма енергия. Господарката Вин веднъж се опита да разпали някои от моите метали, но не можа да си осигури достъп до силата в тях. Но ако ферохимичните запаси са си ваши собствени и ги разпалите за допълнителна енергия…
	Марш се намръщи.
	— Нещо не следя мисълта ти, Сейзед.
	— Извинявам се — отвърна Сейзед. — Сигурно е трудно да го разберете, ако нямате основни познания по аломантична и ферохимична теория. Ще се опитам да ви го обясня по-добре. Каква е основната разлика между аломантията и ферохимията?
	— Аломантията черпи енергията си от погълнати метали — отвърна Марш. — Ферохимията я изсмуква от тялото на потребителя си.
	— Именно — кимна Сейзед. — И така, това, което е правил лорд Владетеля — предполагам, — е да комбинира тези две способности. Използвал е едно от свойствата на ферохимията — а именно да променя възрастта си, — но го е подхранвал с аломантия. Като разпалвал натрупаните от него ферохимични запаси, той създал един нов, личен аломантичен метал — такъв, който при горенето ще го прави по-млад. Ако предположенията ми са верни, вероятно е разполагал с неограничени запаси от младост, тъй като е черпел силата си от металите вместо от собственото си тяло. Достатъчно било да прекарва известно време в старост, за да си осигури нова порция ферохимични запаси, които при разпалване да му помагат да остане млад.
	— Но — рече Марш, — като разпалва тези запаси, той ще стане по-млад, отколкото преди да е започнал, нали?
	— Значи ще се наложи да съхранява тази допълнителна младост в други ферохимични хранилища — обясни Сейзед. — Виждате ли, аломантията е зрелищна наука — силата й обикновено се изразява в изблици и горене. Лорд Владетеля не би искал да има цялата тази младост наведнъж, затова е трябвало да я съхранява в метал, откъдето да я черпи по малко, за да се поддържа млад.
	— Гривните?
	— Да, господарю Марш. Но ферохимията изисква повече, отколкото дава — така например, необходимо е повече от съответното количество сила, за да си четири пъти по-силен от обикновен човек, отколкото ако искаш да си само два пъти по-силен. В случая с лорд Владетеля това означава, че се е налагало да изразходва повече и повече младост, за да се предпази от стареене. Когато господарката Вин му отне гривните, той остаря невероятно бързо, защото тялото му се опитваше да се върне към състоянието, в което трябваше да бъде.
	Вин седеше, подложила лице на прохладния вечерен вятър, и гледаше към Цитаделата Венчър. Крепостта бе озарена от ярки светлини: не беше изминал и ден, а Елънд вече се срещаше с водачи на скаа и благородници и ковеше законите на своя нов народ.
	Вин седеше мълчаливо и опипваше обицата си с пръст. Беше я намерила в тронната зала и веднага я сложи на ухото си. Не знаеше всъщност защо. Може би защото бе връзка с Рийн и майка им, която се бе опитала да я убие. Или просто защото й напомняше за неща, които не бе успяла да направи.
	Имаше толкова много да учи, най-вече за аломантията. От хиляда години благородниците приемаха за чиста монета всичко, което им казваха инквизиторите и лорд Владетеля. Какви тайни бяха крили, какви нови метали?
	— Лорд Владетеля… — промълви тя. — Значи е използвал най-обикновен трик, за да се преструва на безсмъртен. Това означава, че не е бил бог, нали? Че е късметлия. Всеки, който владее едновременно ферохимия и аломантия, може да го направи.
	— Изглежда, е точно така, господарке — потвърди Сейзед.
	— Може би затова толкова се е страхувал от Пазителите. Преследвал е и е избивал ферохимици, защото е знаел, че това умение е наследствено — също като аломантията. Ако териска кръв се смеси с тази на имперските благородници, резултатът може да е дете със сили, равни на неговите.
	— Оттам и развъдните програми — рече Марш.
	— Очевидно. За да е абсолютно сигурен, че терисците няма да се кръстосват с останалото население, за да не предадат в рода ферохимични способности.
	Марш поклати глава.
	— И като си помисля, че става въпрос за собствения му народ. Извършил е такива ужасни неща само за да запази властта си.
	— Но… — Вин свъси вежди, — ако силата на лорд Владетеля е породена от смесването на ферохимия и аломантия, какво е станало при Кладенеца на Възнесението? Коя е тази сила, която човекът, написал дневника — който и да е бил той — е трябвало да намери там?
	— Не зная, господарке — отвърна Сейзед.
	— Отговорът ти не обяснява всичко — укори го Вин. Все още не им бе разказала за странните си способности, а само за това, което лорд Владетеля бе извършил в тронната зала. — Той беше толкова силен, Сейзед. Усещах аломантията му. Можеше да Тласка метали вътре в тялото ми! Може би е подсилвал ферохимията си, като е горял своите запаси, но откъде тази сила в аломантията?
	Сейзед въздъхна.
	— Боя се, че единственият човек, който би могъл да отговори на тези въпроси, умря тази сутрин.
	Вин се замисли. Лорд Владетеля бе отнесъл със себе си тайни за териската религия, които колегите на Сейзед издирваха от векове.
	— Съжалявам. Може би не трябваше да го убивам.
	Сейзед поклати глава.
	— Скоро възрастта му щеше сама да го довърши, господарке. Това, което сторихте, бе съвсем правилно. Ще запиша, че лорд Владетеля е бил повален от една от потисканите от него скаа.
	Вин се изчерви.
	— Ще запишеш?
	— Разбира се. Аз съм Пазител, господарке. Трябва да съхраня тези неща за историята.
	— Нали няма… да разказваш твърде много за мен? — По някаква причина мисълта, че за нея ще се разказват легенди, й се стори смущаваща.
	— На ваше място не бих се безпокоил за това, господарке — отвърна с усмивка Сейзед. — Но мисля, че със събратята ми ни чака доста работа. Има толкова много неща, които трябва да възстановим, толкова да разкажем на света… Съмнявам се, че засега подробностите за вас трябва да станат достояние на всички. Ще запиша какво е станало и ще го запазя в себе си, ако позволите.
	— Благодаря ти.
	— Силата, която лорд Владетеля е открил в пещерата — продължи замислено Марш, — вероятно е аломантията. Нали каза, че няма сведения за аломанти отпреди Възнесението.
	— Напълно е възможно, господарю Марш — отвърна Сейзед. — Има много малко легенди за възникването на аломантията и почти всички твърдят, че аломантите „просто се появили от мъглите“.
	Вин се намръщи. Винаги бе смятала, че названието „Мъглородни“ се дължи на факта, че аломантите предпочитат да работят нощем. Но никога не й бе хрумвала тази странна връзка.
	„Мъглите реагират на аломантия. Завихрят се, когато аломант използва уменията си наблизо. И… какво почувствах в края? Все едно, че тегля нещо от мъглите“.
	Каквото и да означаваше това, засега тя нямаше обяснение.
	Марш въздъхна и се надигна. Беше се пробудил преди няколко часа, но вече изглеждаше уморен. Главата му клюмаше, сякаш тежестта на шиповете бе непосилна.
	— Марш… тези неща… болят ли? — попита тя. — Шиповете.
	Той се замисли.
	— Да. Всичките единадесет… пулсират. По някакъв начин болката реагира на емоциите.
	— Единадесет? — повтори смаяно Вин.
	— Да. Два в главата, осем в гърдите, един в гърба, който ги запечатва. Това е единственият начин да убиеш инквизитор — трябва да отделиш горните шипове от долните. Кел го направи чрез обезглавяване, но е по-лесно да извадиш средния шип.
	— Смятахме те за мъртъв — рече Вин. — Нали намерихме тялото и кръвта в Усмиряващата станция…
	— Щях да ви пратя вест, че съм жив, но първия ден ме следяха изкъсо. Не очаквах Кел да реагира толкова бързо.
	— Никой от нас не очакваше, господарю Марш — рече Сейзед. — Никой от нас не го очакваше.
	— Той успя, нали? — попита Марш и поклати учудено глава. — Този копелдак. Две неща никога няма да му простя. Първото е, че ми открадна мечтата да сваля Последната империя. И дори го направи.
	Вин го погледна въпросително.
	— А второто?
	Марш извърна стоманените си очи към нея.
	— Че позволи да го убият.
	— Ако ми разрешите да попитам, господарю Марш — рече Сейзед, — чий беше трупът, който господарката Вин и господарят Келсайър откриха в Усмиряващата станция?
	Марш извърна поглед към града.
	— Всъщност труповете са няколко. Процесът на създаване на нов инквизитор е доста… кървав. Предпочитам да не говоря за това.
	— Разбирам — промърмори Сейзед и склони глава.
	— Но ти, от своя страна — обърна се към него Марш, — би могъл да ни разкажеш за онова създание, което Келсайър използва, за да имитира лорд Реноа.
	— Кандрата ли? — попита Сейзед. — Страхувам се, че дори Пазителите не знаят много за тях. Те са в родство с Мъгливите духове — може би дори са същите като тях, но по-възрастни. Заради репутацията си предпочитат да остават в сянка — макар че понякога благородниците ги наемат за различни задачи.
	Вин смръщи вежди.
	— Но… защо Кел не остави кандрата да се превъплъти в неговия облик и да издъхне вместо него?
	— О. — Сейзед поклати глава. — Виждате ли, господарке, за да се превъплъти в някого, кандрата трябва да погълне плътта му и да смели костите. Кандрите са като Мъгливите духове — те нямат собствен скелет.
	Вин потрепери.
	— Знаете ли, той се върна — каза Марш. — Говоря за онова същество. Вече не използва тялото на брат ми — има друго, — но търсеше теб, Вин.
	— Мен?
	Марш кимна.
	— Каза, че Келсайър бил прехвърлил договора си върху теб, преди да умре. Предполагам, че сега те смята за своя господарка.
	Вин потрепери. „Това… нещо е изяло тялото на Келсайър“.
	— Не го искам край мен — рече тя. — Ще го отпратя.
	— Не съдете прибързано, господарке — възрази Сейзед. — Кандрите са скъпи слуги — трябва да им плащате в атиум. Ако Келсайър е купил договор за продължителна служба, ще е хубаво да се възползвате от него. През следващите месеци тази кандра може да се окаже полезен помощник.
	Вин поклати глава.
	— Не ме е грижа. Не искам това нещо край мен. Не и след онова, което направи.
	Тримата потънаха в мълчание. Най-сетне Марш въздъхна и се изправи.
	— Както и да е. Ще ме извините, но трябва да отида в Цитаделата — новият крал очаква от мен да представлявам Министерството в предстоящите преговори.
	Вин се намръщи.
	— Не разбирам защо Министерството трябва да участва в това.
	— Принудителите все още имат голяма власт, господарке — посочи Сейзед. — А те са най-ефективната и добре обучена чиновническа гвардия в Последната империя. Ще е мъдро от страна на Негово величество да ги примами на своя страна, а господарят Марш би могъл да е важен фактор в това дело.
	Марш сви рамене.
	— Стига да успея да си осигуря контрол над Ортодоксалния отдел, през следващите няколко години Министерството ще се промени съществено. Ще действам бавно и внимателно, но когато свърша, принудителите дори няма да са осъзнали какво са изгубили. Макар че останалите инквизитори все още са проблем.
	— Те колко са всъщност? — попита Вин.
	— Не зная — рече Марш. — Съвсем отскоро съм в ордена. А и Последната империя е почти необятна. Говори се, че са към двайсетина, но така и не успях да се добера до точния брой.
	И тръгна. Вин поклати глава. Но колкото и да бяха опасни, инквизиторите я безпокояха много по-малко, след като вече знаеше тайната им. Друго не й даваше покой.
	„Не знаете какво правя за човечеството. Аз бях вашият бог дори и да не го виждахте. Ако ме убиете, ще се обречете…“
	Последните думи на лорд Владетеля. Тя бе решила, че говори за Последната Империя като това, което прави „за човечеството“. Но сега не беше толкова сигурна. Помнеше страха в очите му, докато произнасяше тези думи. Страх, а не гордост.
	— Сейз? — попита тя. — Какво е Дълбината? Онова нещо, което героят от дневника трябваше да победи?
	— Ще ми се да знаех отговора, господарке — отвърна Сейзед.
	— Но тя не е победила, нали?
	— Изглежда, че е така — потвърди Сейзед. — Според всички легенди, ако Дълбината не била спряна, целият този свят щял да бъде разрушен. Разбира се, вероятно тези истории са преувеличени. Може би заплахата на „Дълбината“ е самият лорд Владетел — а битката на героя е със собствената му съвест. Трябвало е да избере дали да властва над света, или да му остави свободата.
	На Вин това й се стори малко вероятно. Имаше още нещо. Помнеше страха в очите на лорд Владетеля. Ужаса.
	„Той каза «правя», а не «направих». Което означава, че все още го правеше, каквото и да е то.
	Вие ще се обречете…“
	Потрепери във вечерния хлад. Слънцето залязваше и сега вече осветената отвън Цитадела Венчър се виждаше съвсем ясно — Елънд я бе избрал за свой щаб на първо време, макар че не беше изключено скоро да се премести в Кредик Шау. Не беше решил още.
	— Трябва да идете при него, господарке — посъветва я Сейзед. — Той има нужда да се увери, че с вас всичко е наред.
	Вин не бързаше да отговори. Гледаше града.
	— Ти беше ли там, Сейзед? Чу ли речта му?
	— Да, господарке — отвърна той. — След като установихме, че в съкровищницата няма атиум, лорд Венчър настоя да потърсим помощ за вас. Бях готов да се съглася с него — никой от нас не е воин, а моите ферохимични запаси бяха изчерпани.
	„Няма атиум — помисли Вин. — След всичко, което направихме, не открихме и прашинка. Какво ли е направил със запасите лорд Владетеля? Или… някой ги е изпреварил?“
	— Когато с господаря Елънд стигнахме при армията — продължаваше Сейзед, — бунтовниците избиваха дворцовата охрана. Някои от последните се опитваха да се предадат, но нашите войници не бяха съгласни. Гледката беше… неприятна, господарке. Вашият Елънд… не хареса това, което видя. Когато се изправи срещу всички онези скаа, реших, че ще убият и него. — Сейзед спря да си поеме дъх. — Но той им наговори такива неща, господарке… сподели мечтите си за новото управление. Осъди кръвопролитията и безредиците… боя се, че не ще мога да повторя думите му дословно. Жалко, че нямах металоем, за да запаметя изказването му съвсем точно. — Въздъхна и поклати глава. — Господарят Бриз също помогна да се усмири бунтът. Веднага щом едва от групите се заслуша в думите на господаря Елънд, оставалите последваха примера им и оттам нататък… каквото и да говорите, според мен е добре, че избраха благородник за крал. Така ще си осигурим подкрепата на аристокрацията и търговците.
	Вин се усмихна.
	— Кел сигурно щеше да ни се разсърди за това. Той свърши цялата работа, а ние взехме, че поставихме на трона благородник.
	Сейзед поклати глава.
	— Мисля, че пропускате нещо много важно. Поставихме на трона не само благородник, но и _добър човек_.
	— Добър човек… — повтори Вин. — Какво пък, познавам още неколцина такива.


	Вин коленичи в мъглата на върха на Цитаделата Венчър. Беше й трудно да се движи с ранения крак, но повечето от усилията, които полагаше, бяха аломантични. Трябваше само да внимава винаги да се приземява меко.
	Нощта се спусна и мъглите я заобиколиха. Те я пазеха, криеха я, даваха й сила…
	Елънд Венчър седеше зад едно бюро под нея, под същия този прозорец, който се бе строшил, когато Вин хвърли тялото на убиеца през него. Не я беше забелязал. А и кой би могъл, когато един Мъглороден е във вихъра си? В известен смисъл тя бе като някоя от създаваните призрачни сенки от Единайсетия метал. Безтелесна. Нещо, което _би могло_ да съществува.
	Би могло…
	Трудно беше да подреди в главата си събитията от последния ден, а все още не се бе опитала да разбере чувствата си. Може би затова не бе посмяла да слезе при Елънд.
	Гледаше го как седи и спокойно нанася бележки в малкия си тефтер. Срещите му, изглежда, бяха преминали успешно — всички бяха склонили да го признаят за крал. Но Марш смяташе, че зад това съгласие се крият политически игри. Благородниците смятаха Елънд за марионетка, която ще могат да контролират, а сред главатарите на скаа вече се образуваха фракции.
	Ала за Елънд по-важното бе, че най-сетне има възможност да прокара своите нови закони. Да създаде идеалното управление, да приложи на практика наученото от философите. Сигурно щеше да срещне огромни затруднения и Вин подозираше, че в края на краищата ще трябва да се примири с нещо много по-реалистично от идеалистичната си мечта. Но това нямаше особено значение. Той щеше да бъде добър крал.
	„Разбира се, сравнена с лорд Владетеля, дори прашинка пепел би била добър крал…“
	Искаше да отиде при него, да се спусне в топлата стая, но… нещо я задържаше. Беше преживяла твърде много обрати в живота си, твърде много емоционални сривове — както аломантични, така и неаломантични. Вече не знаеше какво точно иска, дали да е Вин, или Валет — и дори коя от двете да бъде в този момент.
	Усети хладния допир на мъглата в тихата нощ. Мъглата, която й даваше сили, пазеше я, криеше я… дори когато не се нуждаеше от нито едно от трите.
	„Не мога да го направя. Онази, която ще е с него, няма да е като мен. Тя ще е илюзия, мечта. Аз съм дете, израснало в сенките, момиче, което трябва да остане само. Не го заслужавам.
	Не заслужавам Елънд“.
	Това беше краят. Както бе предвидила, всичко се промени. Истината бе, че от нея нямаше да излезе благородна дама. Време беше да се върне към онова, за което я биваше. Да е сянка сред сенките, далече от балове и забави.
	Време беше да си върви.
	Обърна се, готова да си тръгне, и преглътна сълзите, ядосана на себе си. Тръгна с прегърбени рамене по металния покрив и постепенно се изгуби в мъглата.
	Но изведнъж…
	„До сетния си дъх се кълнеше, че си издъхнала от глад преди години“.
	В цялата тази бъркотия едва не бе забравила думите на инквизитора за Рийн. Сега обаче споменът я накара да се замисли. Мъглите я застигнаха, обгърнаха я, кълбяха се около нея.
	Рийн не я бе изоставил. Беше попаднал в плен при инквизиторите, които търсеха незаконороденото дете на своя враг. И те го бяха измъчвали.
	А той бе умрял, за да я опази.
	„Рийн не ме е предал. Все ме заплашваше, но не го е направил“. Макар да не беше идеалният брат, беше я обичал.
	Един глас зашепна в мислите й. Гласът на Рийн. „Върни се“.
	Преди да размисли, тя се втурна назад, към отворения прозорец, и метна монета на пода.
	Елънд извърна учудено глава и погледна монетата. Вин се спусна секунда по-късно — Тласна се внимателно, за да стъпи на здравия си крак.
	— Елънд Венчър — каза тя и го погледна право в очите. — Има нещо, което исках да ти кажа от известно време. — Спря, премигна и преглътна сълзите си. — Четеш прекалено много. Особено в присъствието на дами.
	Той се засмя, скочи и я стисна здраво в прегръдката си. Вин затвори очи и се остави на топлината му да я погълне.
	И осъзна, че винаги е искала само това.


	Ars Arcanum

	Допълнителни авторови бележки за всяка глава в тази книга заедно с нередактирани сцени и подробна информация за света можете да откриете на адрес www.brandonsanderson.com


	Кратка справочна таблица по аломантия
	| Метал | Действие | Мъглородно название 
	| _Желязо_ | _Притегли близки метали_ | _Дърпач_ 
	| __Стомана__| __Тласка близки метали__ | __Монетомет__ 
	| Калай | Подсилва сетивата | Калаено око 
	| __Пютриум__ | __Подсилва физичните способности__ | __Пютриумен юмрук, Главорез__ 
	| __Месинг__ | __Успокоява чувствата__ | __Усмирител__ 
	| _Цинк_ | _Възбужда чувствата_ | _Размирител_ 
	| Мед | Прикрива аломантията | Задимител 
	| __Бронз__ | __Разкрива аломантията__ | __Издирвач__ 

	(Забележка: Външните метали са в _курсив_. Тласкащите в __почернен__ текст)


	Азбучен справочник по аломантия

	__Бронз (вътрешнопсихичен тласкащ метал):__ Горенето на бронз позволява да се усеща, когато наблизо други прилагат аломантия. Аломанти, които горят метали в близост, издават „аломантични пулсации“ — нещо като ритмични удари, които се чуват само от горящия бронз. Мъглив, използващ бронз, се нарича Търсач.
	__Главорез:__ Мъглив, който гори пютриум.
	__Дърпач:__ Мъглив, който гори желязо
	__Желязо (вътрешнопсихичен тласкащ метал):__ При разгаряне на желязо аломантът вижда сини линии, насочени към близки източници на метали. Размерът и яркостта на линиите зависят от размерите и отстоянието до металните източници. Улавят се всички източници на метал, не само желязото. Аломантът е в състояние мислено да дърпа някоя от тези линии, за да Притегли към себе си източника на метал. Мъглив, който използва желязо, се нарича Дърпач.
	__Задимител:__ Мъглив, който гори мед.
	__Калаено око:__ Мъглив, който гори калай.
	__Калай (вътрешнопсихичен придърпващ метал):__ Горенето на калай подсилва сетивата. Аломантът вижда по-надалече, долавя по-слаби миризми и сетивата му за допир се изострят. Като страничен ефект той може да вижда през мъглите или в тъмното. Мъглив, който гори калай, се нарича Калаено око.
	__Мед (вътрешнопсихичен притеглящ метал):__ Горенето на мед предизвиква образуването на невидим облак, който защитава намиращия се вътре от сетивата на Търсача. Докато е заобиколен от „меден облак“, всеки аломант може да разпалва металите си, без да се бои, че някой ще долови аломантичните му пулсации. Като страничен ефект човекът, който гори мед, е неуязвим към всяка форма на емоционална аломантия (Усмиряване или Размиряване). Мъглив, който използва мед, се нарича Усмирител.
	__Месинг (външен психичен притеглящ метал):__ горенето на месинг предизвиква успокояване на чувствата на обекта, върху който се въздейства, и тяхното избирателно Усмиряване. Предпазливият аломант може да Усмирява всички емоции, освен една и да кара обекта на въздействието да се чувства така, както той желае. Месингът не позволява на аломанта да чете мисли, дори чувства. Мъглив, който гори месинг, се нарича Усмирител.
	__Монетомет:__ Мъглив, който гори стомана.
	__Пютриум (вътрешнопсихичен тласкащ метал):__ Горенето на пютриум увеличава физическите възможности на тялото. Силата, издръжливостта и гъвкавостта нарастват. Пютриумът подобрява равновесието и способността за възстановяване от рани. Мъгливи, които използват пютриум, са известни като Пютриумни юмруци или Главорези.
	__Пютриумен юмрук:__ Мъглив, който гори пютриум.
	__Размирител:__ Мъглив, който гори цинк.
	__Стомана (вътрешнопсихичен тласкащ метал):__ Горенето на стомана позволява на аломанта да вижда прозрачни синкави линии, сочещи към близки източници на метали. Размерът и яркостта на линиите зависят от размера и отстоянието до металния източник. Изобразени са всички видове метали, не само източници на стомана. Аломантът може мислено да Тласка някоя от тези линии, за да отпраща източниците на метал далече от себе си. Мъглив, който използва стомана, се нарича Монетомет.
	__Търсач:__ Мъглив, който гори бронз.
	__Усмирител:__ Мъглив, който гори месинг.
	__Цинк (вътрешнопсихичен тласкащ метал):__ Горенето на цинк позволява на аломанта да възбужда чувствата на другите и да засилва определени емоции, но не и да чете мисли и дори емоции. Мъглив, който използва цинк, се нарича Размирител.


	©  Брандън Сандърсън
	©  Юлиян Стойнов, превод от английски

	Brandon Sanderson

	Сканиране, разпознаване и редакция: TriAM505, 2010

	__Издание:__
	Брандън Сандърсън. Последната империя
	Американска, първо издание
	Редактор: Иван Тотоманов
	Художествено оформление на корица: „Megachrom“
	Формат 60/90/16. Печатни коли 41
	ИК „Бард“

	Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/17200]
	Последна редакция: 2010-08-17 09:00:00