[Kodirane UTF-8]

	Анджей Сапковски
	Господарката на езерото




	Направени сме ние
	от сънища и сън отвред обгръща
	тоз малък наш живот!
	Шекспир, „Бурята“*

	[* Превод Валери Петров — Б.пр.]



	Първа глава


	Продължили нататък, докато не стигнали до езеро, обширно и красиво. Артур видял насред езерото ръка с ръкав от бял атлаз, стиснала изящен меч. После съзрели девойка, която смело пристъпвала по водното огледало.
	— Коя е тази прелестна девойка? — попитал Артур.
	— Това е Господарката на езерото — отвърнал Мерлин.
	Томас Малори, „Смъртта на Артур“


	Езерото беше омагьосано. Нямаше никакво съмнение в това.
	Първо, то се намираше до входа на омагьосаната долина Кум Пука — загадъчна долина, вечно обвита в мъгла, известна с вълшебствата и магическите си явления.
	Второ, достатъчен беше само един поглед.
	Водната повърхност беше дълбоко и непроницаемо синя — като шлифован сапфир. Беше гладка като огледало — до такава степен, че отраженията в нея на върховете на планинския масив И Уидва изглеждаха по-красиво от самите върхове. Откъм езерото повяваше студен ободряващ вятър, а величествената тишина, не се нарушаваше от нищо, дори от плясъка на риби или крясъци на водни птици.
	Рицарят внезапно излезе от съзерцанието. Но вместо да продължи да язди към хребета на хълма, насочи коня надолу, към езерото. Сякаш бе привлечен от магическата мощ на вълшебството, дремещо там, долу, на дъното, в бездната на водите. Конят стъпваше боязливо по ситните камъчета, с тихо пръхтене, давайки да се разбере, че и той усеща магическата аура.
	Когато се спусна до долу, до самия бряг, рицарят слезе от коня и го поведе за юздата. Приближи се до края на водата, където сред цветните камъчета си играеха малки вълни.
	Клекна, скърцайки с ризницата си. Подплашвайки дребните рибки, загреба вода в събраните си длани. Изпи я бавно и внимателно — от леденостудената вода устните и езикът му изтръпваха, болка пробождаше зъбите му.
	Когато отново загреба от водата, до него долетя звук, носещ се по повърхността на езерото. Той вдигна глава. Конят изпръхтя, сякаш потвърждавайки, че и той е чул.
	Рицарят наостри уши. Не, не му се беше сторило. Чуваше някой да пее. Жена. Или по-скоро — девойка.
	Както всеки друг рицар, и този беше възпитан със стиховете на бардовете и рицарските романи. В девет от десет случая пеенето или стоновете на девойките бяха примамки; насочилите се към гласовете рицари редовно попадаха в капани. Нерядко смъртоносни.
	Но любопитството надделя. В края на краищата рицарят беше само на деветнайсет години. Той беше страшно смел и изключително лекомислен. Славеше се с първото и беше прочут с второто.
	Провери дали мечът се движи добре в ножницата, след което поведе коня по брега в посоката, от която се носеше пеенето. Не се наложи да ходи далеч.
	Брегът беше осеян с големи скали, донесени от ледници — тъмни, полирани до блясък, сякаш играчки на великани, небрежно нахвърляни или забравени след приключване на играта. Някои от скалите лежаха във водите на езерото, чернееха се под прозрачната повърхност. Други се подаваха над водата, наподобяващи гърбове на левиатани и вълните ги отмиваха. Но повечето от скалите лежаха на брега — от плажната ивица до гората. Част от тях бяха заровени в пясъка, подавайки се само частично, и можеха да се правят единствено догадки за това какви са истинските им размери.
	Пеенето, което дочуваше рицарят, се носеше точно иззад тези крайбрежни скали. А девойката, която пееше, не се виждаше. Рицарят дръпна коня, придържайки го за мундщука, за да не цвили и да не пръхти.
	Дрехите на девойката лежаха на една скала, потопена във водата и плоска като маса. Самата девойка, гола, потопена до кръста, се къпеше, пляскайки във водата и припявайки. Рицарят не разбираше думите.
	И в това нямаше нищо чудно.
	Девойката — той можеше да си заложи главата — не беше човек от плът и кръв. За това свидетелстваха слабото й тяло, странният цвят на косите, гласът й. Рицарят беше сигурен, че ако тя се обърне, той ще види огромни бадемови очи. И ако девойката отметне пепелявите си коси, под тях със сигурност ще се покажат уши с остри върхове.
	Да, това беше обитателка на _Faërie_. Вълшебница. Една от _Tylwyth Teg_. От онези, които пиктите и ирландците наричаха _Daoine Sidhe_, Народа на хълмовете. Една от онези, които саксите наричаха елфи.
	Девойката за миг престана да подпява, потопи се до шията във водата, закашля се и започна да ругае със съвсем обикновени думи. Но рицарят не се подлъга по това. Както е добре известно, вълшебниците могат да ругаят по човешки. Нерядко — по-цветисто и от каруцар. И много често ругатните им са встъпление към някой от злонамерените им номера, по които много си падаха вълшебниците — например увеличаване на носа на някого до големината на краставица или намаляване на мъжествеността му до размерите на бобено зърно.
	Рицарят не се изкушаваше нито от първата, нито от втората възможност. Той вече се готвеше да се оттегли дискретно, когато внезапно го издаде конят. Не, не неговият собствен кон, който той държеше за ноздрите — той беше спокоен и тих като мишле. Издаде го конят на вълшебницата — врана кобила, която рицарят първоначално не беше забелязал между скалите. Тя прокара копито през ситния чакъл и изцвили приветствено. Жребецът на рицаря дръпна глава и отговори най-учтиво. Ехото се чу и под водата.
	Вълшебницата изскочи от езерото, за момент демонстрирайки пред рицаря цялата си прелест. Хвърли се към скалата, на която лежаха дрехите й. Но вместо да грабне някой парцал и скромно да се прикрие, елфката хвана меча си, измъкна го със свистене от ножницата и го размаха изключително ловко. Това отне само миг, след който тя клекна или падна на колене, скривайки се под водата до носа си и оставяйки над повърхността само протегнатата си ръка, стиснала меча.
	Рицарят се отърси от първоначалното си слисване, пусна юздата и коленичи на влажния пясък. Веднага осъзна кого вижда пред себе си.
	— Приветствам те — измънка той, протягайки ръце. — Това е огромна чест за мен… Огромна чест, о, Господарке на езерото. Приеми този меч…
	— А може би ще се изправиш и ще се обърнеш на другата страна? — Вълшебницата се подаде над водата. — Може би ще престанеш да зяпаш? И ще ми позволиш да се облека?
	Той се подчини.
	Чу плясъка на водата, когато тя излезе на брега, чу шумоленето на дрехите й, чу как тя тихо ругае, обличайки ги върху мокрото си тяло. Той гледаше враната кобила и нейната гладка и блестяща като на къртица козина. Несъмнено кобилата беше расова и омагьосана. И със сигурност беше обитателка на _Faërie_, също като господарката си.
	— Можеш да се обърнеш.
	— Господарке на езерото…
	— И да се представиш.
	— Галахад от Каер Беник. Рицар на крал Артур, владетеля на замъка Камелот, владетеля на Топлата страна, а също така и на Думнония, Дифнейнт, Повис, Дифед…
	— А Темерия? — прекъсна го тя. — Редания, Ривия, Аедирн? Нилфгард? Тези названия говорят ли ти нещо?
	— Не. Никога не съм ги чувал.
	Тя сви рамене. Освен меча, в ръцете си държеше обувки и риза. Изпрана и изцедена.
	— Така и предполагах. А коя дата е днес?
	— Днес е… — зяпна той, крайно удивен — второто пълнолуние след Белтан… Госпожо…
	— Цири — отвърна тя машинално, въртейки ръце, за да намести дрехата върху тялото си. Говореше странно, очите й бяха големи и зелени…
	С типично женски жест тя отметна влажните си коси назад и рицарят неволно въздъхна. И не само защото ухото й се оказа съвсем обикновено — ни най-малко елфическо, а човешко. Бузата й беше обезобразена с грозен белег. Бяха я ранили. Но възможно ли е да бъде ранена вълшебница?
	Тя забеляза погледа му, присви очи и сбърчи нос.
	— Да, това е белег! — каза тя с изумителния си акцент. — Защо имаш такъв изплашен вид? Нима белезите са толкова странно нещо за един рицар? Толкова ли е уродлив?
	Бавно, с двете си ръце, той свали качулката на ризницата си и отметна косата си назад.
	— Наистина не е странно за един рицар — каза той не без юношеска гордост, демонстрирайки своята едва заздравяла рана, спускаща се от слепоочието към скулата. — А уродливи са само белезите върху честта. Аз съм Галахад, син на Ланселот Езерния и Илейн, дъщерята на крал Пелес, господарят на Каер Беник. Тази рана ми бе нанесена от Бреунис Безмилостния, безчестният осквернител на девици, преди да го сразя в честен двубой. Наистина съм достоен да получа този меч от твоите ръце, о, Господарке на езерото…
	— Моля?
	— Мечът. Готов съм да го приема.
	— Това е моят меч. Няма да позволя на никой да го докосне.
	— Но…
	— Какво „но“?
	— Господарката на езерото винаги… Тя винаги излиза от водите и подарява меча.
	Девойката помълча известно време.
	— Разбирам — каза тя най-накрая. — Всяка страна си има своите обичаи. Съжалявам, Галахад, или както там се казваш, но явно не си попаднал на тази Господарка, която ти трябва. Аз не подарявам нищо. И не позволявам да ми отнемат нищо. Нека да сме наясно.
	— Но нали ти идваш от _Faërie_, Господарке? — осмели се да попита той.
	— Идвам… — отговори тя след малко, а зелените й очи изглеждаха така, сякаш са вторачени в бездна от пространство и време. — Идвам от страната Ривия, от град със същото такова наименование. От езерото Лок Ескалот. Доплувах дотук с лодка. Имаше мъгла. Не виждах бреговете. Чувах само цвиленето на Келпи… Моята кобила, която тичаше подире ми.
	Тя разстла мократа риза върху камъка. Рицарят въздъхна отново. Ризата беше изпрана, но не напълно. Навсякъде по нея се виждаха кървави петна.
	— Течението на реката ме донесе тук — поде девойката, която или не беше забелязала, че той е видял кръвта, или се направи, че не е забелязала. — Течението на реката и магията на еднорога… Как се казва това езеро?
	— Не знам — призна си той. — Важното е, че е в Гуинед…
	— Гуинед?
	— То се знае. Ето тази планина е И Уидва. Ако се придържаш към лявата й страна и прекосиш горите, след два дни ще достигнеш Динас Динлъй, а след това — Каер Датал. А реката… Най-близката река се казва…
	— Няма значение как се казва най-близката река. Имаш ли нещо за хапване, Галахад? Умирам от глад.

	* * *

	— Какво си ме зяпнал? Страх те е да не изчезна? Да не отлетя в простора заедно с твоя сухар и салама? Не се бой. В моя собствен свят ги надробих едни и се забърках с предопределението, така че в момента не е желателно да се появявам там. Ще се наложи да остана известно време тук. В този свят, в който нощем няма смисъл да се търсят на небето Дракона или Седемте кози. В който сега е второто пълнолуние след Белетейн, а самата дума „Белетейн“ се произнася „Белтан“. Какво си ме зяпнал, питам?
	— Не знаех, че вълшебниците се хранят.
	— Вълшебниците, магьосниците и елфите. Всички се хранят. Пият. И така нататък.
	— Моля?
	— Няма значение.
	Колкото по-внимателно я разглеждаше, толкова повече се разсейваше аурата на необичайност и толкова по-бързо девойката ставаше човечна и нормална, даже най-обикновена. Но той разбираше, че тя не е такава и не може да бъде такава. Обикновените девойки не се срещат в подножието на И Уидва, в района на Кум Пука, не се къпят голи в планинските езера и не перат окървавените си ризи. Независимо от това как изглеждаше това момиче, то не можеше да е земно същество. Въпреки това Галахад вече съвсем свободно и без благоговеен страх гледаше сивите й коси, в които сега, когато те вече бяха изсъхнали, за негова изненада заблестяха бели нишки. Гледаше тънките й ръце, малкото носле и бледите устни, гледаше мъжките й дрехи с малко странна кройка, ушити от фин плат с необичайно гъста плетка. Гледаше меча й със странна конструкция и орнаменти, който изобщо не изглеждаше като парадно оръжие. Гледаше босите й стъпала, по които беше полепнал засъхнал плажен пясък.
	— Да сме наясно — обади се тя, потривайки едното си стъпало в другото, — аз не съм елфка. Магьосница, тоест вълшебница — да, макар и малко нетипична. Всъщност сигурно и такава не съм.
	— Жалко, наистина.
	— Какво му е жалкото?
	— Казват… — Той се изчерви и се запъна. — Казват, че вълшебничките, когато срещнат юноши, ги водят в Елфланд, и там… Под лешниково дърво, върху килим от мъх, ги карат да им се отдават…
	— Разбирам. — Тя го погледна бързо, после отхапа голямо парче салам. — Що се отнася до Страната на елфите — каза тя, преглъщайки, — преди известно време избягах оттам, и изобщо не бързам да се връщам. Относно отдаването върху килим от мъх… Наистина, Галахад, не си попаднал на тази Господарка, която ти трябва. Въпреки това искрено ти благодаря за добрите намерения.
	— Господарке! Не исках да те обидя…
	— Не се оправдавай.
	— Всичко е заради това — измънка той, — че си страшно красива.
	— Благодаря още веднъж. Но това нищо не променя.
	Помълчаха известно време. Беше топло. Слънцето, достигнало зенита си, беше нагряло приятно камъните. Слаб ветрец вълнуваше повърхността на езерото.
	— Какво означава… — обади се изведнъж Галахад със странно възбуден глас. — Какво означава копие с окървавено острие? Какво означава и защо страда кралят с прободено бедро? Какво означава девица в бяло, носеща Граала, сребърна чаша?
	— А ти добре ли си?
	— Попитах те…
	— А аз не разбирам въпроса ти. Това някаква парола ли е? Сигнал, по който се разпознават посветените? Бъди така добър да ми обясниш.
	— Няма да мога.
	— Тогава защо изобщо питаш?
	— Защото… — запъна се той. — Е, накратко казано… Един от нашите не попитал, когато имал възможност. Не знам дали си е глътнал езика, или се е засрамил… Но не попитал и му се струпаха куп неприятности. Така че сега винаги питаме. За всеки случай.

	* * *

	— Има ли магьосници в този свят? Нали се сещаш — такива, които се занимават с магии. Магове. Вълшебници.
	— Има Мерлин. И Моргана. Но Моргана е слаба работа.
	— А Мерлин.
	— Средна работа.
	— Знаеш ли къде да го намеря?
	— Че как! В Камелот! В двора на крал Артур. Аз съм тръгнал точно натам.
	— Далеч ли е?
	— Оттук до Повис, до река Хафен, после по течението на Хафен до Блевум, до Морето на Сабина, а оттам вече е близо до равнините на Топлата страна. Някакви си десетина дни езда…
	— Доста далеч.
	— Пътят може малко да се съкрати — замисли се Галахад. — Ако се мине през Кум Пука. Но това е омагьосана долина. Там е страшничко. Там живеят _Y Dynan Bach Teg_, зли дребосъци…
	— Меча си за украса ли го носиш?
	— А какво може да направи мечът срещу магията?
	— Ще направи, ще направи, не се бой. Аз съм вещерка. Чувал ли си някога тази дума? Уф, разбира се, че не си чувал. Мен не ме е страх от твоите дребосъци. Имам много познати сред джуджетата.
	„Не се и съмнявам“ — помисли си Галахад.

	* * *

	— Господарке на езерото?
	— Казвам се Цири. Не ме наричай „Господарка на езерото“. Това ми навява неприятни асоциации. Така ми викаха в Страната… Как я нарече?
	— _Faërie._ Или, както казват друидите, Анун. А саксите — Елфланд.
	— Елфланд… — Тя наметна на раменете си полученото от него карирано пиктско одеяло. — Знаеш ли, бях там. Влязох в Кулата на лястовицата и дум — озовах се сред елфите. А те ме наричаха точно така. Господарката на езерото. На мен в началото това дори ми харесваше. Ласкаеше ме. Докато не разбрах, че в онази страна, в онази кула и при онова езеро не съм никаква Господарка, а пленница.
	— Там ли си изцапа ризата с кръв? — не издържа той.
	Тя мълча дълго.
	— Не — отговори най-накрая, и на него му се стори, че гласът й леко потрепна. — Не там. Имаш остър поглед. Какво пък, от истината не може да се избяга, няма смисъл човек да си крие главата в пясъка… Да, Галахад. В последно време доста се цапам с кръв. С кръвта на неприятели, които убивам. И с кръвта на близки, които се опитвам да спася… И които умират в ръцете ми. Защо ме гледаш така?
	— Не знам дали си божество, или смъртна… Дали си една от богините… или обитателка на този свят…
	— Карай по същество, ако обичаш.
	— Бих искал да чуя историята ти. — Очите на Галахад пламтяха. — Ще благоволиш ли да ми я разкажеш, Господарке.
	— Много е дълга.
	— Имаме време.
	— И не завършва особено добре.
	— Не вярвам.
	— Защо?
	— Ти пееше, когато се къпеше в езерото.
	— Наблюдателен си. — Цири извърна глава, стисна устни, а лицето й изведнъж се смръщи и се загрози. — Да, наблюдателен си. Но много наивен.
	— Разкажи ми историята си. Моля те.
	— Е, добре — въздъхна тя. — Щом искаш… Ще ти я разкажа.
	Тя се настани по-удобно. Той също. Конете се разхождаха накрай гората, отскубвайки си от тревата.
	— От началото — помоли я Галахад. — От самото начало.
	— Тази история — заговори тя след малко, загръщайки се по-плътно с пиктското одеяло, — все повече и повече ми изглежда като история без начало. Също така не съм сигурна, че вече е свършила. Разбираш ли, в нея миналото и бъдещето са се преплели. Един елф дори ми каза, че тя прилича на змията, която е захапала със зъби собствената си опашка. Тази змия се нарича Уробос, за твое сведение. А това, че е захапала опашката си, означава, че кръгът се е затворил. Във всеки един момент се крият миналото, настоящето и бъдещето. Във всеки един момент се крие вечността. Разбираш ли?
	— Не.
	— Това не е беда.


	Втора глава


	Истина ви казвам, който вярва на сънищата, е като онези, които се опитват да хванат вятъра или някоя сянка. Подлъгват се по измамния образ на криво огледало. Наистина са глупави онези, които вярват на сънните миражи и крачат по пътищата на илюзиите.
	Но който пренебрегва сънищата и не им вярва изобщо, е също толкова неразумен. Защото ако сънищата нямаха никакъв смисъл, щяха ли тогава боговете да ни дадат способността да сънуваме, когато са ни създавали?
	Мъдростите на пророка Лобода, 34:1


	Не е ли всичко, което виждаме, или си мислим, че виждаме, просто сън в съня?
	Едгар Алън По, „Сън в съня“


	Ветрецът развълнува повърхността на езерото, от което се вдигаше пара като от котел, и раздвижи накъсаната мъгла. Греблата скърцаха и пляскаха ритмично; плоските им краища, изскачащи от водата, сееха градушки от блестящи капчици.
	Кондвирамурс пусна ръка през борда. Лодката се движеше толкова бавно, че водната повърхност почти не се вълнуваше и не се разпени от дланта й.
	— Ах, ах — каза тя, опитвайки се да вкара в гласа си колкото се може повече сарказъм. — Каква скорост! Направо се носим по вълните! Чак ми се вие свят!
	Лодкарят, нисък и набит мъж, промърмори нещо ядосано и неразбираемо, без дори да вдига главата си, покрита със сиви, накъдрени като астраган коси. На послушницата вече й бяха омръзнали мънкането, сумтенето и хриптенето, с които този грубиян отбягваше отговорите на въпросите й още от момента, в който се беше качила на лодката.
	— По-внимателно — процеди тя, запазвайки спокойствие с усилие. — От толкова интензивно гребане може да се преумориш.
	Този път мъжът вдигна загорялото си, тъмно като щавена кожа лице. Промърмори нещо, изсумтя, и с движение на обраслата със сива четина брадичка посочи закрепената за борда дървена макара и скриващото се под водата въже, опънато от движението на лодката. Явно смятайки обяснението за изчерпателно, възобнови гребането. В същото темпо като преди. Веслата горе. Пауза. Веслата потопени до средата на плоската част. Дълга пауза. Загребване. Още по-дълга пауза.
	— Аха — изрече бавно Кондвирамурс, поглеждайки към небето. — Разбирам. Важна е теглената от лодката стръв — тя трябва да се движи със съответната скорост и на съответната дълбочина. Важен е риболовът. Останалото няма значение.
	Това беше толкова очевидно, че мъжът дори не си направи труда да изсумти или да изхрипти.
	— На кого му пука — продължи монолога си Кондвирамурс, — че пътувам цяла нощ? Че съм гладна? Че задникът ме боли и се е протрил от твърдата и мокра пейка? Че ми се пишка? Не, важен е само риболовът. Който впрочем е безсмислен. Никой няма да клъвне на стръв, влачена насред течението, при това на двайсет сажена дълбочина.
	Мъжът вдигна глава, погледна я с неприязън и замърмори. Кондвирамурс показа зъбите си, доволна от себе си. Грубиянинът продължаваше да гребе бавно. Беше вбесен.
	Тя се разположи удобно на кърмовата пейка и преметна крак върху крак така, че цепката на роклята й да разкрие колкото се може повече.
	Мъжът отново замърмори, стисна още по-силно веслата с възлестите си длани, правейки се, че гледа само във въжето. Разбира се, и през ум не му минаваше да увеличи темпото на гребане. Послушницата въздъхна, отказа се от усилията си и се зае с изучаването на небето.
	Веслата поскърцваха, диамантените капки се сипеха от плоските им части.
	В бързо разсейващата се мъгла се мярнаха очертанията на остров. И издигащите се над него тъмни очертания на тумбеста кула. Грубиянинът, макар че седеше с гърба напред и не се оглеждаше, незнайно как усети, че вече почти са пристигнали. Без да бърза, той остави веслата на борда, стана и се зае да навива въжето на макарата. Все още с голи крака и гледайки в небето, Кондвирамурс подсвирна.
	Мъжът нави въжето до края, огледа стръвта — голяма месингова лъжица, снабдена с три куки и опашка от червена вълна.
	— Я, я! — възкликна сладко Кондвирамурс. — Нищо не е клъвнало, леле, колко жалко! Интересно, защо така не върви? Може би защото лодката се движеше твърде бързо?
	Мъжът й хвърли поглед, който казваше много лоши неща. Седна, изхриптя, изплю се зад борда, хвана веслата с коравите си лапи, мощно преви гръб. Веслата плиснаха, заскърцаха, лодката се понесе по езерото като стрела, водата се пенеше шумно при носа, зад кърмата се завихриха водовъртежи. Изминаха разстоянието от четвърт изстрел с лък, разделящо ги от острова, преди гребецът да успее да измърмори нещо, а лодката излетя на крайбрежния чакъл толкова стремително, че Кондвирамурс падна от пейката.
	Мъжът промърмори нещо, изхриптя и се изплю. Послушницата знаеше, че в превод на цивилизован човешки език това означаваше: „Омитай се от моята лодка, вещице многознайке!“. Знаеше също, че не може да разчита, че ще я изнесат на ръце. Свали обувките си, вдигна провокативно високо полата си и слезе. Преглътна проклятието си към натрошените раковини, болезнено забиващи се в стъпалата й.
	— Благодаря за превоза — процеди тя през стиснатите си зъби.
	Без да чака ответното мърморене и без да се оглежда, както си беше боса, Кондвирамурс тръгна към каменните стъпала. Всички несгоди и мъчения свършиха и отлетяха безследно, отстъпвайки мястото си на нарастваща възбуда. Най-накрая тя беше на остров _Inis Vitre_* в езерото _Loc Blest_**. Това почти легендарно място, посещавано само от малобройни избраници.
	[* _Inis Vitre_ (лат.) — Стъкления остров. — Б.пр.]
	[** _Loc Blest_ (шотл., англ.) — Езерото на благословените. — Б.пр.]
	Утринната мъгла се разсея напълно, върху матовото небе започна да проблясва червеното кълбо на слънцето. Около бойниците на кулите започнаха да кръжат и да врещят чайки, мяркаха се бързо лети.
	На терасата, с която завършваха стълбите, облегната на статуята на приседнала озъбена химера, стоеше Нимуе.
	Господарката на езерото.

	* * *

	Тя беше слаба и ниска, не по-висока от пет стъпки. Кондвирамурс беше чула, че на млади години са я наричали Лакътка, и сега виждаше, че прозвището е било подходящо. Но беше сигурна, че поне от половин век никой не се осмелява да нарича така дребната магьосница.
	— Аз съм Кондвирамурс Тили — представи се послушницата с поклон, леко смутена, все още държейки обувките си в ръка. — Щастлива съм, че гостувам на острова ти, Господарке на езерото.
	— Нимуе — поправи я добродушно дребната магичка. — Нимуе, нищо повече. Можеш да си спестиш титлите и епитетите, госпожице Тили.
	— В такъв случай аз съм Кондвирамурс. Кондвирамурс, нищо повече.
	— Заповядай, Кондвирамурс. Да поговорим, докато закусваме. Предполагам, че си гладна?
	— Не отричам.

	* * *

	За закуска имаше извара, лук, яйца, мляко и черен хляб, поднесени от две младички, тихи и ухаещи на нишесте прислужнички. Кондвирамурс ядеше, усещайки върху себе си погледа на дребната магьосница.
	— Кулата има шест етажа и единият от тях е подземен — заговори изведнъж Нимуе, наблюдавайки всяко движение на послушницата и почти всяка хапка, която тя поднасяше към устата си. — Твоята стая е разположена на втория надземен етаж, снабдена е с всички необходими удобства. Партерът, както виждаш, е домакинска част, тук са и стаите на прислужничките. На подземния, първия и третия етаж са лабораторията, библиотеката и галерията. Имаш неограничен достъп до всички споменати етажи и помещения, можеш да използваш тях и всичко, намиращо се в тях, когато поискаш и по какъвто начин пожелаеш.
	— Разбрах. Благодаря.
	— На най-горните два етажа са личните ми покои и личният ми кабинет. Тези помещения са само за мен. За да избегнем всякакви недоразумения, ще ти кажа, че съм невероятно чувствителна по тези въпроси.
	— Ще го имам предвид.
	Нимуе обърна глава към прозореца, през който се виждаше недоволният Господин Лодкар, който вече се беше справил с багажа на Кондвирамурс и в момента товареше на лодката въдици, макари, мрежи, рибарски сакове и други риболовни принадлежности.
	— Аз съм малко старомодна — продължи Нимуе, — но съм свикнала да не позволявам друг освен мен да ползва някои неща. Да речем, четката ми за зъби. Личните ми покои, библиотеката, тоалетната. И Краля Рибар. Моля те, не се опитвай да ползваш Краля Рибар.
	Кондвирамурс за малко не се задави с млякото. Лицето на Нимуе не трепна.
	— А ако… — продължи тя, преди девойката да успее да си върне дар слово. — Ако той се опита да те ползва, откажи му.
	Кондвирамурс най-накрая преглътна млякото и бързо кимна, въздържайки се от всякакви коментари, макар че й беше на върха на езика да каже, че не си пада по рибари, особено пък по грубияни. И то такива, чиято коса е бяла като извара.
	— Да-а-а — провлачи Нимуе. — Май приключихме с встъплението. Време е да преминем към конкретните въпроси. Не ти ли е интересно защо сред всичките кандидатки избрах именно теб?
	Ако изобщо се замисли върху въпроса, Кондвирамурс го направи само за да не се покаже като прекалено самоуверена. Но много бързо стигна до извода, че Нимуе ще усети дори и най-малката фалшива скромност.
	— Аз съм най-добрата сънувачка в академията — отговори тя хладно, делово и без самохвалство. — А в трети курс бях на второ място сред ониромантките.
	— Можех да взема онази, която е била на първо място. — Нимуе беше искрена до болка. — Между другото, настойчиво ми предлагаха точно нея — била дъщеря на някаква важна клечка. А що се отнася до сънуването и онироскопията, то ти много добре знаеш, скъпа Кондвирамурс, че това е доста капризна дарба. Дори и най-добрата сънувачка може да се провали.
	Кондвирамурс с усилие се сдържа да не отбележи, че провалите й се броят на пръстите на едната ръка. В края на краищата разговаряше с магистърка. „Имай чувство за мярка, госпожице“ — както обичаше да казва един от професорите в академията, ерудит.
	Нимуе одобри мълчанието й с леко кимване.
	— Поразпитах в академията — каза тя след кратка пауза. — Знам, че при теб сънуването няма нужда да се подпомага с упойващи средства. Това ме радва, защото не одобрявам наркотиците.
	— Сънувам без никакъв прашец — потвърди с лека гордост Кондвирамурс. — За онироскопията ще ми е достатъчно „закачване“.
	— Закачване?
	— Да, да се „закача“ за нещо — изкашля се послушницата. — Предмет, свързан по някакъв начин с онова, което трябва да изясня. Някаква вещ или картина…
	— Картина?
	— Да. Сънувам добре по картини.
	— О — усмихна се Нимуе. — Ако картина ще помогне, тогава няма да има проблеми. Ако вече си приключила със закуската, да вървим, най-добра сънувачко и втора сред ониромантките. Ще е добре незабавно да ти разясня останалите причини, поради които избрах за асистентка точно теб.
	От каменните стени лъхаше хлад, от който не спасяваха нито тежките гоблени, нито потъмнялата от времето ламперия. Каменният под изстудяваше стъпалата дори през подметките на пантофите.
	— Зад тези стени — посочи небрежно Нимуе — е лабораторията. Както ти казах, можеш да я използваш, когато пожелаеш. Препоръчвам ти да си крайно внимателна. Умереността е препоръчителна, особено при опитите да се накарат метлите да носят вода.
	Кондвирамурс учтиво се усмихна, макар и това да беше остаряла шега. Всички наставници даряваха послушничките с анекдоти, свързани с митичните неуспехи на митичните ученици на магьосниците.
	Стълбите водеха нагоре, извивайки се като морска змия. И бяха стръмни. Преди да достигнат дотам, закъдето бяха тръгнали, Кондвирамурс се изпоти и здравата се задъха. Но на Нимуе изобщо не й личеше да полага някакви усилия.
	— Оттук, моля. — Тя отвори една дъбова врата. — Внимавай с прага.
	Кондвирамурс влезе и въздъхна.
	Пред нея беше галерията. Стените от пода до тавана бяха окичени с картини — големи и стари, лющещи се и напукани картини с маслени бои, миниатюри, пожълтели гравюри и ксилографии, избледнели акварели. Там висяха и пъстри модернистични картини, изпълнени с гваш и темпери; акватинти и офорти с чисти щрихи; литографии и контрастни мецотинти, привличащи погледа с изразителните си черни петна.
	Нимуе се спря до висящата най-близо до вратата картина, изобразяваща група хора под гигантско дърво. Погледна към платното, а после към Кондвирамурс — изключително красноречиво.
	Послушницата веднага разбра за какво става въпрос и не я накара да чака:
	— Лютичето пее балади под дъба Блеобхерис.
	Нимуе се усмихна, кимна. Направи още една крачка и се спря пред следващата картина. Акварел. Символизъм. Две женски фигури на хълм. Над тях кръжат чайки, под тях, по склоновете на хълма — хоровод от сенки.
	— Цири и Трис Мериголд, пророческо видение в Каер Морхен.
	Усмивка. Кимване, крачка, следващата картина. Ездач върху носещ се в галоп кон, наоколо — уродливи елши, протягащи към него ръце-клони. Кондвирамурс почувства как я побиват тръпки.
	— Цири… Хм… Като че ли ездата й, за да се срещне с Гералт във фермата на полуръста Хофмайер.
	Следваща картина, потъмнели маслени бои.
	— Гералт и Кахир отбраняват моста на Яруга.
	После потръгна по-бързо.
	— Йенефер и Цири, първата им среща в храма на Мелителе. Лютичето и дриадата Еитне в гората Брокилон. Отрядът на Гералт в снежната виелица през прохода Малхеур…
	— Браво, отлично — прекъсна я Нимуе. — Великолепно познаване на легендата. Сега вече ти е ясна втората причина, поради която тук се озова ти, а не някоя друга.

	* * *

	Над масичката от абаносово дърво, около която приседнаха, висеше огромно платно с батална сцена, изобразяваща като че ли битката при Брена. Ключов момент от сражението или някоя кичозно-героична смърт. Платното несъмнено беше дело на Николай Цертоса, което си личеше по експресивността, перфекционизма при изобразяването на детайлите и типичните за художника светлинни ефекти.
	— Разбира се, знам легендата за вещера и вещерката — отговори Кондвирамурс. — Знам я и без колебание може да преразкажа всеки откъс от нея. Още от малка обичам тази история, четях я. И си мечтаех да бъда Йенефер. Но ако трябва да съм искрена, дори и това да беше любов от пръв поглед, при това напълно безразсъдна, тя не продължи вечно.
	Нимуе повдигна вежди.
	— Запознах се с историята чрез популярни изложения и съкратени версии, _ad usum delphini_* — започна Кондвирамурс. — После, естествено, се захванах с така наречените сериозни и пълни версии. Крайно разтеглени. Тогава страстта отстъпи пред трезвата мисъл, а безумното увлечение — пред нещо от рода на съпружеските задължения. Ако разбираш какво имам предвид.
	[* _Ad usum delphini_ (лат.) — За деца. — Б.пр.]
	С едва забележимо кимване Нимуе показа, че разбира.
	— Накратко казано, предпочитам легендите, които се придържат по-строго към общоприетите рамки и не смесват измислицата с реалността, не се опитват да съберат на едно място праволинейния морал на приказката и дълбоко неморалната историческа истина. Предпочитам легендите, към които енциклопедисти, археолози и историци не дописват послеслови. Предпочитам принцът да се изкачва на върха на Стъклената планина, да целува спящата принцеса, тя да се буди от целувката и след това двамата да живеят дълго и щастливо. Така, а не по друг начин, трябва да завършва една легенда. Кой е рисувал портрета на Цири? Ето този, _en pied_*?
	[* _En pied_ (фр.) — в цял ръст. — Б.пр.]
	— Няма нито един портрет на Цири. — Гласът на дребната магьосница беше делови до сухост. — Нито тук, нито някъде другаде по света. Не се е запазил нито един портрет, нито една миниатюра, нарисувани от някого, който би могъл да е видял Цири, да я познава или поне да я помни. На портрета _en pied_ е изобразена Павета, майката на Цири. Нарисувана е от джуджето Руиз Дорит, придворен художник на владетелите на Цинтра. Известно е, че Дорит е нарисувал портрет и на Цири, когато е била десетгодишна, също _en pied_, но платното, носещо наименование „Инфанта с хрътка“, за жалост не е запазено. Но да се върнем към легендата и твоето отношение към нея. И към това как би трябвало да завършва тази легенда според теб.
	— Тя трябва да завършва добре — отговори с твърда убеденост Кондвирамурс. — Доброто и справедливостта трябва да възтържествуват, злото трябва да бъде наказано за назидание, любовта трябва да свърже обичащите се — докато смъртта ги раздели. И никой от положителните герои не може да умира, по дяволите! А легендата за Цири? Как приключва?
	— Именно. Как?
	Кондвирамурс за момент онемя. Тя не беше очаквала такъв въпрос, сметна го за тест, изпит, капан. Мълчеше, за да не се хване на въдицата.
	„Как свършва легендата за Цири? Та нали всеки знае това?“
	Тя гледаше към акварела в тъмни тонове, изобразяващ тромава лодка, плуваща по забулено с изпарения езеро. На лодката, хванала дълъг прът в ръце, стоеше жена, която се виждаше само като черен силует.
	„Точно така завършва легендата. Точно така.“
	Нимуе четеше мислите й.
	— Това не е толкова сигурно, Кондвирамурс. Това изобщо не е толкова сигурно.

	* * *

	— Аз чух легендата от пътуващ разказвач на приказки — започна Нимуе. — Бях дете, четвъртата дъщеря на селски колар. Кратките периоди, които прекарваше в нашето село разказвачът на приказки Подсвирчо, бяха най-хубавите мигове в моето детство. Можех да си отдъхна от работата и с душата си да видя тези приказни чудеса, този далечен свят… Прекрасен и вълшебен свят… По-далечен и чуден дори от панаира в градчето, което се намираше на цели двайсет мили…
	Тогава бях на около шест-седем години. Най-голямата ми сестра беше на четиринайсет и вече беше успяла да се изгърби от постоянната работа. Женска участ! Подготвяха момичетата за това от съвсем малки! Да се изгърбват под дечицата си и да се превиват от работа под тежестта на живота, който им осигуряват селяните веднага щом успеят да се съвземат от раждането.
	И ето че тези приказки на дядото ме накараха да пожелая нещо повече от гърбицата и бъхтенето, да мечтая за нещо повече от реколта, съпруг и деца. Първата книга, която купих от продажбата на набрани в гората къпини, беше легендата за Цири. Една версия от онези, които ти сполучливо нарече съкратени, за деца. Тази версия беше точно за мен. Още не можех да чета добре. Но вече знаех каква искам да бъда. Исках да съм като Филипа Ейлхарт, като Шеала де Танкарвил, като Асире вар Анахид.
	И двете гледаха към рисунката с гваш, изобразяваща потънала в меки светлосенки дворцова зала с маса, около която седяха жени. Легендарни жени.
	— В академията — продължи Нимуе, — в която, впрочем, попаднах едва от втори опит, на занятията по история на магията ме интересуваха само въпросите, свързани с Великата Ложа. Разбира се, в началото нямах достатъчно време да чета нещо за удоволствие, налагаше се да зубря… За да не изоставам от банкерските и графските дъщери, на които всичко им се даваше наготово и които се надсмиваха над селското момиче…
	Тя замълча, шумно чупейки пръсти.
	— Най-накрая намерих време за четене, но веднага установих, че перипетиите на Гералт и Цири ме вълнуват много по-малко отколкото в детството ми. Беше се появил синдром, подобен на твоя. Как го нарече? Съпружески задължения? Това продължи до момента…
	Тя млъкна, потърка лицето си. Кондвирамурс със смайване установи, че ръката на Господарката на езерото трепери.
	— Вече бях на осемнайсет години, когато… Когато се случи нещо. Нещо, което ме накара отново да се заинтересувам от легендата за Цири. И тогава се захванах с нея сериозно и научно. Посветих й живота си.
	Послушницата мълчеше, макар че вътрешно изгаряше от любопитство.
	— Не се прави, че не знаеш — изрече язвително Нимуе. — Всички знаят, че Господарката на езерото е обзета от болезнена страст към легендата за Цири. Постоянно се шушука, че безобидното увлечение в началото по-късно е преминало в нещо като наркотична зависимост или дори мания. В тези слухове има доста истина, скъпа моя Кондвирамурс, доста истина! И ти, след като съм те избрала за своя асистентка, също ще се заразиш от тази мания и ще изпаднеш в същата зависимост. Защото такива ще бъдат моите изисквания. Поне по време на практиката. Разбираш ли?
	Послушницата кимна утвърдително.
	— Само ти се струва, че разбираш. — Нимуе се овладя и заговори по-спокойно. — Но аз ще пояснявам. Постепенно. И когато му дойде времето, ще ти обясня всичко. А сега…
	Тя млъкна и погледна през прозореца, към езерото, към черния силует на лодката на Краля Рибар, очертаваща се на фона на блещукащата в златисто вода.
	— Сега си почини. Разгледай галерията. В шкафовете и витрините ще намериш албуми и графики, всичките тематично свързани с преданието. В библиотеката са събрани всички версии на легендата, а също така и голямо количество научни разработки. Отдели им малко време. Поразгледай, почети, съсредоточи се. Искам да натрупаш материал за сън. „Закачване“, както ти се изрази.
	— Ще го направя. Госпожо Нимуе?
	— Да?
	— Тези два портрета… Които висят един до друг… И това ли не е Цири?
	— Не съществуват никакви портрети на Цири — повтори търпеливо Нимуе. — По-късните художници са я изобразявали изключително в сцени, като всеки се е ръководел от своята фантазия. Що се отнася до тези портрети, левият също е свободна вариация по темата, тъй като изобразява елфката Лара Дорен аеп Шиадал — личност, която художничката няма как да е познавала. Макар че художничката вероятно ти е позната от легендата — Лидия ван Бредеворд. Една от оцелелите й картини с маслени бои все още виси в академията.
	— Знам. А вторият портрет?
	Нимуе дълго гледа картината. На нея бе изобразена слаба девойка със светли коси и тъжен поглед, облечена с бяла рокля със зелени ръкави.
	— Нарисуван е от Робин Андерида — каза тя, като се извърна от платното и погледна право в очите на Кондвирамурс. — А кого изобразява… Това ще ми кажеш ти, сънувачке и ониромантке. Изясни това. И ми разкажи съня си.

	* * *

	Маестро Робин Андерида пръв забеляза приближаващия се император и се преви в поклон. Стела Конгрев, графиня Лидертал, се изправи и направи реверанс, с бързо движение давайки знак на седналата в резбовано кресло девойка да направи същото.
	— Здравейте, дами — кимна Емхир вар Емрейс. — Здравей и ти, маестро Робин. Как върви работата?
	Маестро Робин бързо се изкашля и отново се поклони, нервно потърквайки пръсти в престилката си. Емхир знаеше, че художникът страда от остра агорафобия и е болезнено плах. Но какво от това? Важното беше как рисува.
	Както обикновено по време на разходките си, императорът беше облечен с офицерска униформа на гвардейския отряд „Импера“ — черни дрехи и наметало с втъкано изображение на сребрист саламандър. Той се приближи и погледна портрета. Първо портрета, а едва след това — и модела. Слаба девойка със светли коси и тъжни очи. Беше облечена с бяла рокля със зелени ръкави и малко деколте, в което се виждаше колие от перидоти.
	— Прекрасно — подхвърли той към празното пространство, така че да не стане ясно какво хвали. — Прекрасно, маестро. Моля, продължавай, не ми обръщай внимание. Може ли да поговорим за малко, графиньо?
	Той се отдалечи към прозореца, заставяйки я да го последва.
	— Тръгвам си — каза императорът тихо. — Държавни дела. Благодаря за гостоприемството. И за нея. За принцесата. Наистина добра работа, Стела. Заслужавате похвала. И ти, и тя.
	Стела Конгрев направи нисък реверанс.
	— Ваше Императорско Величество е твърде добър към нас.
	— Не хвали деня преди да се е мръкнало.
	— Ах… — сви леко устни графинята. — Така значи?
	— Така значи.
	— Какво ще стане с нея, Емхир?
	— Не знам — отвърна той. — След десет дни ще възобновя настъплението си на север. Очертава се мъчителна, много мъчителна война. Ватие де Ридо следи заговорите и съзаклятията против мен. Държавните интереси могат да ме принудят да извърша най-различни действия.
	— Това дете не е виновно за нищо.
	— Казах — държавните интереси. Държавните интереси нямат нищо общо със справедливостта. Впрочем… — Той махна с ръка. — Искам да поговоря с нея. Насаме. Приближи се, принцесо. Хайде, хайде, по-живо. Императорът ти заповядва.
	Девойката се поклони ниско. Емхир я наблюдаваше внимателно, връщайки се мислено към онази аудиенция в Лок Грим, довела до толкова последствия. Той беше признателен на Стела Конгрев, нещо повече — възхищаваше й се, защото за изминалите шест месеца тя беше успяла да превърне непохватното грозно патенце в малка аристократка.
	— Оставете ни насаме — нареди той. — Направи почивка, маестро Робин, измий си четката, да речем. А теб, графиньо, ще те помоля да почакаш в преддверието. А ти, принцесо, ела с мен на терасата.
	Мокрият сняг, който беше навалял през нощта, се беше разтопил с първите слънчеви лъчи, но покривите на кулите и пинаклите на замъка Дарн Рован все още бяха мокри и блестяха така, сякаш там гори нещо.
	Емхир се приближи към перилата на терасата. Девойката — в съответствие с етикета — се придържаше на крачка зад него. Той направи нетърпелив жест, карайки я да се приближи.
	Мълча дълго, облегнал се с двете си ръце на перилата, като се вглеждаше в хълма и покриващите го вечнозелени тисове, рязко контрастиращи с варовиковата белота на скалистите склонове. Проблясваше реката — лента от разтопено сребро, виеща се по дъното на котловината.
	Във въздуха се усещаше пролетта.
	— Твърде рядко идвам тук — подхвърли Емхир.
	Девойката мълчеше.
	— Твърде рядко идвам тук — повтори той, обръщайки се към нея. — А това място е красиво и изпълнено с покой. Красива местност… Съгласна ли си с мен?
	— Да, Ваше Императорско Величество.
	— Във въздуха се усеща пролетта. Прав ли съм?
	— Да, Ваше Императорско Величество.
	Отдолу, от площада пред двореца, се носеше пеене, нарушавано от тропане и звънтене на копита. Ескортът, уведомен за това, че императорът се кани да си тръгне, спешно се приготвяше за път. Емхир помнеше, че сред гвардейците има един, който обича да пее. Често. И независимо от обстоятелствата.

	Погледни ме жалостиво
	с огнените си очи.
	Дари ме милостиво
	със своите красоти.
	Спомни си милостиво
	за мен в тоз нощен час.
	Не отказвай жалостиво
	взаимност между нас.

	— Хубава балада — каза Емхир замислено, докосвайки с пръсти тежкото златно императорско колие.
	— Хубава е, Ваше Императорско Величество. „Ватие ме уверява, че вече е по следите на Вилгефорц. Че намирането на магьосника е въпрос на броени дни, най-много седмици. Ще отсекат главата на предателя и ще доведат в Нилфгард истинската Цирила, кралицата на Цинтра. А преди това да стане, трябва да се направи нещо с двойничката.“
	— Вдигни глава.
	Тя се подчини.
	— Имаш ли някакви желания? — попита той изненадващо рязко. — Оплаквания? Молби?
	— Не, Ваше Императорско Величество.
	— Наистина ли? Това е интересно. Е, аз не мога да заповядам да имаш такива. Вдигни глава, както приляга на една принцеса. Стела те е научила на добри маниери, нали?
	— Да, Ваше Императорско Величество.
	„Наистина, добре са я обучили — помисли си той. — Първо Риенс, после Стела. Накарали са я да изучи както трябва ролята и репликите, вероятно заплашвайки я, че ако сбърка, ще си плати с изтезания и смърт. Предупредили са я, че й предстои да играе пред сурова аудитория, която не прощава грешките. Пред страшния Емхир вар Емрейс, императора на Нилфгард.“
	— Как се казваш? — попита той рязко.
	— Цирила Фиона Елен Рианон.
	— Истинското ти име.
	— Цирила Фиона…
	— Не изпитвай търпението ми. Името ти!
	— Цирила… — Гласът на девойката трепереше. — Фиона…
	— Достатъчно, в името на Великото слънце! — процеди той през стиснатите си зъби. — Достатъчно!
	Девойката изсмърка шумно. В нарушение на етикета. Устните й трепереха, но етикетът не забраняваше това.
	— Успокой се — каза той тихо, почти меко. — От какво се боиш? Срамуваш се от собственото си име? Страхуваш се да си го признаеш? Ако питам, то е само защото бих искал да мога да те наричам с истинското ти име. Но за целта трябва да знам как звучи то.
	— Никак — отговори девойката, а огромните й очи заблестяха като отразяващи пламък изумруди. — Защото това не е никакво име, Ваше Императорско Величество. Име точно като за някой, който е никой. Докато съм Цирила Фиона, означавам нещо… Дотогава, докато…
	Гласът й замлъкна толкова рязко, че тя неволно се хвана за гърлото, сякаш на него имаше не колие, а душеща я гарота. Емхир продължаваше да я гледа изпитателно, и все така одобряваше действията на Стела Конгрев. Но едновременно с това изпитваше озлобление. Неоправдано озлобление. И може би заради това толкова силно.
	„Какво искам от това дете? — мислеше си той, усещайки как злобата го изпълва, как кипи и се пени като супа в котел. — Какво искам от дете, което…“
	— Знай, че нямам нищо общо с твоето похищение, момиче — изрече той неочаквано рязко за самия себе си. — Нямам нищо общо с отвличането ти. Не съм давал такива заповеди. Измамиха ме…
	Беше бесен на себе си, осъзнаваше, че извършва грешка. Отдавна трябваше да е приключил разговора, трябваше да го е приключил надменно, властно, страшно, по императорски. Трябваше да забрави за девойката и зелените й очи. Та тази девойка не съществуваше. Тя беше двойник. Имитация. Нямаше дори име. Беше никой. А императорите не молят за извинение, не се разкайват пред някой, който…
	— Прости ми — каза той, и тези чужди за него думи неприятно прилепнаха към устните му. — Извърших грешка. Да, аз съм виновен за случилото се. Имам вина. Но ти давам думата си, че нищо не те заплашва. Повече няма да ти се случи нищо лошо. Никакви несправедливости, никакви унижения, никакви неприятности. Не бива да се боиш.
	— Не се боя. — Тя вдигна глава и въпреки етикета го погледна в очите. Емхир потрепна, поразен от чистотата и доверчивостта на погледа й. Но веднага се изпъчи, царствен и високомерен до безобразие.
	— Можеш да ме помолиш каквото поискаш.
	Тя го погледна отново и той неволно си припомни неизброимите случаи, в които точно по този начин си беше купувал спокойна съвест след извършена подлост. Радвайки се, че е платил толкова евтино.
	— Можеш да ме помолиш каквото поискаш — повтори той и тъй като вече беше уморен, гласът му прозвуча неочаквано човечно. — Ще изпълня всяко твое желание.
	„По-добре да не ме гледа — помисли си императорът. — Не мога да понеса погледа й.
	Казват, че хората се страхуват да ме погледнат в очите. А от какво се страхувам аз?
	Да си гледат работата Ватие де Ридо и неговите държавни интереси. Ако тя ме помоли, ще наредя да я отведат вкъщи — там, откъдето са я взели. Ще заповядам да я откарат в огромна златна карета. Достатъчно ще е да ме помоли.“
	— Можеш да ме помолиш каквото поискаш — повтори той.
	— Благодаря, Ваше Императорско Величество — каза девойката, свеждайки поглед. — Ваше Императорско Величество е много благороден и щедър. Ако може да помоля…
	— Говори.
	— Бих искала да остана тук. Тук, в Дарн Рован. При госпожа Стела.
	Той не се учуди. Очакваше нещо такова.
	Тактичността му попречи да зададе въпроси, които биха били унизителни и за двамата.
	— Дадох ти думата си — изрече той студено. — И всичко ще стане според твоята воля.
	— Благодаря, Ваше Императорско Величество.
	— Дадох ти думата си — повтори той, стараейки се да не избягва погледа й. — И ще удържа на нея. Но мисля, че изборът ти не беше добър. Не изказа правилното желание. Ако го промениш…
	— Няма да го променя — каза тя, когато стана ясно, че императорът няма да довърши фразата си. — А и защо да го променям? Избрах госпожа Стела, избрах нещата, които толкова малко познавах в досегашния си живот… Дом, топлина, доброта… Сърдечност. Невъзможно е да сгрешиш, избирайки нещо такова.
	„Клето, наивно създание — помисли си император Емхир вар Емрейс Дейтвен Адан ин Карп аеп Морвуд, — само ако знаеше, че като избират нещо такова, извършват най-страшните грешки.“
	Но нещо — може би далечен спомен — попречи на императора да изрече тези думи на глас.

	* * *

	— Интересно — каза Нимуе, след като изслуша отчета. — Наистина интересен сън. Имаше ли още някакви?
	— И още как! — С бързо и точно движение на ножа Кондвирамурс отряза върха на яйцето. — Още ми се вие свят след тази въртележка от видения. Но това е нормално. Първата нощ на ново място винаги носи безумни сънища. Знаеш ли, Нимуе, за нас, сънувачите, казват, че дарбата ни не е в това да сънуваме. Виденията ни в транс или под хипноза не се различават от сънищата на другите хора нито по интензивност, нито по разнообразие, нито по количеството предсказания. Това, по което се отличаваме и в което е талантът ни, е нещо друго. Ние помним сънищата си. Рядко забравяме нещо, което сме сънували.
	— Защото имате нетипична и присъща само на вас работа на жлезите за вътрешна секреция — отсече Господарката на езерото. — Вашите сънища, грубо казано, всъщност представляват отделяне на ендорфин в организма. Както и повечето стихийни магически таланти, така и вашият е прозаично ограничен. Но защо ли ти говоря неща, които самата ти прекрасно знаеш. Слушам те, какви други сънища помниш?
	— Един юноша — смръщи вежди Кондвирамурс, — странстващ сред пусти полета с вързоп на рамо. Пусти есенни полета. Върби… Край пътища и синори. Криви, хралупести, разклонени върби… Юношата върви, оглежда се. Пада нощ. На небето изгряват звезди. Една от тях се движи. Това е комета. Червена, искряща, тя прекосява небето.
	— Браво — усмихна се Нимуе. — Макар и да нямам понятие кого си видяла насън, поне може да се определи точно датата на събитието. Червена комета се е виждала в течение на шест дни през пролетта в годината на сключване на цинтрийския мир. По-точно — в първите дни на март. В останалите сънища също ли се виждаха някакви календарни събития?
	— Сънищата ми не са селскостопански календар — изсумтя Кондвирамурс, посолявайки яйцето си. — В тях няма табелки с датите! Но за да съм точна, имах сън за битката при Брена, която сигурно съм видяла на картината на Николай Цертоса в твоята галерия. А датата на битката при Брена също е известна. Тя е в същата година, в която и кометата. Нали не бъркам?
	— Не бъркаш. Имаше ли нещо особено в съня ти за битката?
	— Не. Множество коне, хора и оръжия. Хората се биеха и крещяха. Някой, най-вероятно побъркан, крещеше: „Орли! Орли!“.
	— Какво още? Каза, че си имала въртележка от сънища.
	— Не помня… — Кондвирамурс млъкна.
	Нимуе се усмихна.
	— Е, добре. — Послушницата гордо вирна глава, и не даде възможност на Господарката на езерото да подхвърли нещо язвително. — Разбира се, понякога забравям. Никой не е съвършен. Повтарям — моите сънища са видения, а не библиотечни каталози.
	— Това ми е ясно — отсече Нимуе. — Не изпитвам сънуваческите ти способности. Това е анализ на легендата. На нейните загадки и бели петна. Получава се доста добре, още от първите сънища ти разпозна девойката от портрета, двойничката на Цири, която Вилгефорц се е опитал да представи за наследницата на цинтрийския престол.
	Те замълчаха, защото в кухнята влезе Краля Рибар. Поклони се и промърмори нещо, след което взе от шкафа хляб, две гърнета и платнено вързопче. Излезе, без да пропусне да се поклони и да промърмори нещо.
	— Той силно накуцва — каза Нимуе с видима неохота. — Беше тежко ранен. Един глиган му разпори крака по време на лов. Затова прекарва толкова много време в лодката. Раната не му пречи да гребе и да лови риба, на лодката забравя за недъга си. Той е много порядъчен и добър човек. А аз…
	Кондвирамурс тактично мълчеше.
	— А аз се нуждая от мъж — поясни делово дребната магьосница.
	„Аз също — помисли си послушницата. — По дяволите, щом се върна в академията, веднага ще позволя на някой да ме съблазни. Въздържанието е хубаво нещо, но не за по-дълго от един семестър.“
	Нимуе се изкашля.
	— Ако си приключила със закуската и мечтите, да отидем в библиотеката.

	* * *

	— Да се върнем към твоя сън.
	Нимуе отвори една папка, прелисти няколко акварела и извади един от тях. Кондвирамурс разпозна сцената веднага.
	— Аудиенцията в Лок Грим?
	— Разбира се. Представят двойничката пред императорския двор. Емхир се прави, че е позволил да го заблудят, прави доволна физиономия при лоша игра. Ето, погледни посланиците на Северните кралства, за които се изнася този спектакъл. А тук виждаме нилфгардските дукове, получили публично оскърбление: императорът е пренебрегнал техните дъщери, отхвърлил е предложенията за встъпване в родство. Жадуващи мъст, те си шепнат, наведени един към друг, вече замислят заговор за убийство. Девойката двойник стои с наведена глава, а за да подчертае тайнствеността, художникът даже е сложил воал върху лицето й.
	След кратка пауза магьосницата продължи:
	— И това е всичко, което знаем за фалшивата Цири. Нито една от версиите на легендата не съобщава какво е станало с нея впоследствие.
	— Но можем да се досетим, че съдбата й не е за завиждане — изрече тъжно Кондвирамурс. — Когато Емхир е получил оригинала — а ние знаем, че го е получил, — той се е отървал от фалшификата. Когато сънувах този сън, не почувствах случващата се трагедия, а по принцип би трябвало да усетя нещо, ако… От друга страна, това, което виждам, не е задължително да се е случило реално. Както всеки човек, и аз сънувам миражи. Мечти. Копнежи… И страхове.
	— Знам.

	* * *

	Дискутираха до обяд, разглеждайки папките с графики. Краля Рибар явно беше имал успешен лов, защото обядът беше сьомга на скара. Вечерята — също.
	През нощта Кондвирамурс спа лошо. Твърде много беше яла.
	Не сънува нищо. Беше подтисната и засрамена, но Нимуе изобщо не се разстрои.
	— Имаме време — каза тя. — Пред нас са още много нощи.

	* * *

	В кулата _Inis Vitre_ имаше няколко бани, наистина разкошни, със светещ мрамор и лъщящ месинг, загрявани от централно отопление, чиято пещ се намираше някъде в мазето. Кондвирамурс не се притесняваше да се къпе с часове — така или иначе по някое време се виждаше с Нимуе в една от баните, дървена къщурка с излизащ над езерото подиум. Мокри, обгърнати от парата, вдигаща се от обливаните с вода нагорещени камъни, двете седяха и взаимно си правеха вятър с брезови клончета, а в очите им капеше солена пот.
	— Ако правилно съм разбрала — каза Кондвирамурс, бършейки лицето си, — стажът ми в _Inis Vitre_ се заключава в това да премахна всички бели петна в легендата за вещера и вещерката?
	— Правилно си разбрала.
	— През деня, когато разглеждаме картините, и по време на разговорите ни се зареждам за съня, за да мога да видя през нощта истинската, никому неизвестна версия на даденото събитие?
	Този път Нимуе не счете за нужно дори да потвърди. Само размаха няколко пъти клонката, изправи се, плисна вода върху нагорещените камъни. Вдигна се пара, горещината за миг спря дъха им.
	Нимуе изля върху себе си останалата вода от ведрото. Кондвирамурс се възхищаваше на фигурата й. Макар и дребна на ръст, магьосницата имаше изключително пропорционално тяло. На формите й и на здравата кожа можеше да завиди и двайсетгодишна девойка. Самата Кондвирамурс беше на двайсет и четири. И завиждаше.
	— Дори и да изясня нещо — започна тя, отново забърсвайки изпотеното си лице, — откъде можем да бъдем сигурни, че съм видяла истината? Наистина не знам…
	— За това след малко — прекъсна я Нимуе. — Да излезем навън. Достатъчно сме седели в тази пещ. Да се охладим и после ще поговорим.
	Това също влизаше в ритуала. Те изтичаха навън от банята, шляпайки с босите си нозе по дъските на подиума, и скочиха в езерото, като издаваха диви крясъци. Поплискаха се, излязоха отново на подиума и се заеха да изцеждат косите си.
	Седнал в лодката, разтревожен от виковете и плясъците, Краля Рибар се обърна, погледна ги, прикривайки очи с ръка, но веднага се извърна и се захвана за рибарските си такъми. Подобно поведение на един мъж за Кондвирамурс не беше унизително и обидно. Мнението й за Краля Рибар обаче значително се подобри, когато забеляза, че през времето, което не посвещава на риболова, той се заема с четене. Ходеше с четиво даже до клозета, а книгата беше не друга, а _Speculum aureum_*, сериозно и трудно съчинение. Така че ако през първите дни на престоя си в _Inis Vitre_ Кондвирамурс малко се чудеше на Нимуе, сега престана. Беше ясно, че Краля Рибар изглежда невеж и груб само външно. Някаква мимикрия — от съображения за безопасност.
	[* _Speculum aureum_ (лат.) — Златното огледало. — Б.пр.]
	„Въпреки това — мислеше си Кондвирамурс — е неуважение и публично оскърбление, че той предпочита въдиците и стръвта си, когато на подиума се разхождат две голи жени с телата на нимфи, от които човек не би трябвало да е в състояние да си откъсне погледа.“
	— Ако изясня нещо — върна се тя към темата, бършейки гърдите си с кърпа, — то къде е гаранцията, че съм видяла истината? Познавам всички литературни версии на легендата от „Половин век поезия“ на Лютичето до „Господарката на езерото“ на Андре Равикс. Познавам преподобния Яре, познавам всички научни разработки, да не говорим за популярните издания. Всичко прочетено е оставило следи, оказало е влияние, аз не съм в състояние да го махна от сънищата си. Има ли някаква възможност да се промъкна през измислиците и да видя истината?
	— Има.
	— И колко голяма е тя?
	— Същата, както при Краля Рибар. — Нимуе кимна към лодката в езерото. — Сама виждаш, че той хвърля кукичките си без минутка отдих. Закача водорасли, корени, потънали кори, дънери, стари обувки, удавници и дявол знае какво още. Но от време на време улавя по нещо.
	— Значи успешен лов — въздъхна Кондвирамурс, обличайки се. — Хвърляме стръвта и ловим. Търсим истинските версии на легендите, махаме обвивката и подплатата, опипваме сандъка в търсене на второ дъно. А ако не съществува второ дъно? При цялото си уважение към теб, Нимуе, трябва да ти кажа, че не сме първите, захванали се с този лов. Какъв е шансът някакви подробности и щрихи да са убягнали на множеството изследователи, занимавали се с легендата преди нас? Какъв е шансът да са ни оставили дори една-единствена рибка?
	— Оставили са ни — отвърна Нимуе с увереност, вчесвайки мокрите си коси. — Това, което те самите не са разбрали, са го замазали с измислици и красиви лъжи. Или са го отминали с мълчание.
	— Например?
	— Например първото, което ми хрумва — презимуването на вещера в Тусент. Всички версии на легендата отминават този епизод с краткото изречение: „Героите презимували в Тусент.“ Дори Лютичето, посветил две глави на подвизите си в това княжество, е изненадващо пестелив по отношение на вещера. Не си ли струва да узнаем какво се е случило през тази зима? След бягството от Белхавен и срещата с елфа Авалак’х в подземния комплекс _Tir na Bea Arainne_? След схватката в Каед Мирквид и приключенията с друидките? Какво е правил вещерът в Тусент от октомври до януари?
	— Какво може да е правил? Зимувал е! — изсумтя послушницата. — Преди да се затопли, не е можел да мине през прохода, така че е зимувал и е скучаел. Нищо чудно, че по-късните автори са отминали този досаден фрагмент с лаконичното: „Зимата преминала.“ Но ако това е толкова важно, ще се опитам да го изясня. Имаме ли някакви картини или рисунки?
	Нимуе се усмихна.
	— Даже имаме една рисунка на рисунка.

	* * *

	Скалната фреска изобразяваше ловна сцена. Тънки, нарисувани с небрежни движения на китката човечета с лъкове и копия преследваха с диви подскоци огромен виолетов бизон. На хълбоците на бизона бяха нарисувани тигрови ивици, а над лирообразните му извити рога висеше нещо като водно конче.
	— Значи това е онази картина? — поклати глава Регис. — Която е нарисувал елфът Авалак’х? Елфът, който много знае?
	— Да — потвърди сухо Гералт. — Точно тази е картината.
	— Проблемът е там, че в грижливо изследваните от нас пещери няма нито следа от елфи или от другите създания, за които ти спомена.
	— Бяха тук. Сега са се скрили. Или са избягали.
	— Това е безспорен факт. Не забравяй, аудиенцията ти е дадена след намесата на фламиниката. Явно са сметнали, че една такава среща е достатъчна. След категоричния отказ на фламиниката да сътрудничи, повярвай ми, не знам какво друго може да се предприеме. Мъкнем се из тези пещери цял ден, и не мога да се отърва от усещането, че само си губим времето.
	— Аз също не мога да се отърва от това усещане — изрече вещерът с горчивина. — Никога няма да разбера елфите. Но поне вече знам защо повечето хора не си падат по тях. Защото е трудно да се отървеш от усещането, че те се надсмиват над нас. С всичко, което правят, което говорят, което мислят, елфите се надсмиват над нас. Подиграват ни се.
	— В теб се обажда антропоморфизмът.
	— Може би донякъде. Но усещането си остава.
	— Какво ще правим?
	— Ще се върнем в Каед Мирквид, за Кахир. Друидките сигурно вече са му излекували скалпираната кратуна. После ще се качим на конете и ще се възползваме от поканата на принцеса Ана Хенриета. Не прави физиономии, вампире. Милва има строшени ребра, на Кахир му е разбита главата, един малък отдих в Тусент ще ни е само от полза. Също така трябва да измъкнем Лютичето от аферата, защото ми се струва, че здравата е затънал.
	— Е — въздъхна Регис, — така да бъде. Ще се държа по-надалеч от огледала и кучета, ще страня от магьосници и телепати… А ако въпреки това ме разкрият, ще разчитам на теб.
	— Можеш да разчиташ — увери го сериозно Гералт. — Няма да те изоставя в беда, приятелю.
	Вампирът се усмихна, и тъй като бяха сами, си позволи да покаже пълния комплект зъби.
	— Приятелю?
	— В мен се обажда антропоморфизмът. Е, добре, да излизаме от тези пещери, приятелю. Защото тук можем да намерим само ревматизъм.
	— Абсолютно. Освен ако… Гералт? _Tir na Bea Arainne_, елфическият некропол, според твоя разказ се намира зад скалната картина, точно зад тази скала… Можем да попаднем там, ако… Е, знаеш. Ако я разбием. Не се ли сети за това?
	— Не. Не се сетих.

	* * *

	На Краля Рибар отново му беше провървяло, защото за вечеря имаше пушени сивени*. Рибата беше толкова вкусна, че забравиха за науката. Кондвирамурс отново преяде.
	[* Сивен — риба от семейство Пъстървови. — Б.пр.]

	* * *

	Пушените сивени оказаха своето влияние. „Време е да заспивам — каза си Кондвирамурс, усещайки се за втори път, че машинално прелиства страниците на книгата, без да вниква в съдържанието. — Време е за сън.“
	Тя се прозина, остави книгата. Премести възглавниците от положението за четене в положението за спане. Загаси лампата със заклинание. Стаята моментално потъна в непрогледен и гъст като петмез мрак. Тежките велурени пердета бяха дръпнати — послушницата отдавна се беше убедила от личен опит, че в пълна тъмнина се сънува по-добре. „Какво да избера? — помисли си тя, докато се протягаше и се въртеше в завивките. — Да се отдам на онироидна стихия или да се опитам да се закотвя някъде?“
	Въпреки всеобщите твърдения, сънувачките не помнеха дори половината от пророческите си сънища, значителна част от тях оставаше в паметта им във вид на бъркотия от картини, променящи цвета и формата си като в калейдоскоп, детската играчка с огледала и стъкълца. Когато картините бяха лишени от всякакъв ред и дори зачатъци на смисъл, това още не беше беда. Тогава спокойно можеше да се мине към следващата точка от дневния ред. На принципа: не помня, значи не си е струвало да се помни. На жаргона на сънуваните такива сънища се наричаха „пълнеж“.
	По-лоши и много по-срамни бяха „призраците“ — сънища, от които сънуваните си спомняха само фрагменти, откъслеци от смисъла им, сънища, от които на сутринта оставаха само неясни усещания от приетия сигнал. Ако „призракът“ се повтореше, това означаваше, че става въпрос за сън с голяма онироидна стойност. Тогава сънувачът чрез концентрация и самовнушение заставя себе си да пресънува конкретния „призрак“, този път в много по-големи подробности. Най-добри резултати даваше методът, при който се принуждаваш да пресънуваш съня веднага след събуждането — така нареченото „закачване“. Ако сънят не позволеше да се „закачиш“, трябва да се опиташ да извикаш същата картина при някой от следващите сеанси чрез концентриране и медитация преди заспиване. Такова програмиране на съня се наричаше „закотвяне“.
	След дванайсет нощи на острова Кондвирамурс вече имаше три списъка, три комплекта сънища. Имаше списък за достойните за похвала успехи — списък на „призраците“, които сънувачката успешно беше „закачила“ или „закотвила“. Към тях спадаха сънищата за бунта на остров Танед, а също така и за пътешествието на вещера и неговия отряд през прохода Малхеур, през пролетните порои и разкаляните пътища към долината Судут. Имаше и списък, за който послушницата не призна на Нимуе — списък с провалите, сънища, който въпреки всички усилия си оставаха загадка. И имаше работен списък — на сънищата, които чакаха реда си.
	И имаше един сън — странен, но много приятен, — който постоянно се завръщаше с откъслеци и картини, с неуловими звуци и копринени докосвания.
	Мил, нежен сън.
	„Добре — помисли си Кондвирамурс, затваряйки очи. — Така да бъде.“

	* * *

	— Изглежда, знам с какво се е занимавал вещерът, докато е зимувал в Тусент.
	— Моля? — Нимуе се откъсна от облечения в кожа том, който прелистваше, и погледна към сънувачката над очилата. — Най-накрая си видяла нещо?
	— И още как! — отвърна наперено Кондвирамурс. — Видях! Вещерът Гералт и жена с късо подстригана черна коса и зелени очи. Не знам коя може да е. Може би онази принцеса, за която пише в бележките си Лютичето?
	— Май не си ги чела внимателно — поохлади ентусиазма й магьосницата. — Лютичето описва принцеса Анариета подробно, а и други източници потвърждават, че косите й са били, цитирам, „кестеняви, със златист оттенък“. Край на цитата.
	— Значи не е тя — съгласи се послушницата. — Моята жена беше чернокоса. Направо като въглен. А сънят беше… Хм… Интересен.
	— Слушам внимателно.
	— Те разговаряха. Но това не беше съвсем обичаен разговор.
	— И кое му беше необичайното?
	— През повечето време краката й бяха на раменете му.

	* * *

	— Кажи ми, Гералт, вярваш ли в любовта от пръв поглед?
	— А ти вярваш ли?
	— Вярвам.
	— Сега вече знам какво ни е събрало. Привличането на противоположностите.
	— Не бъди циничен.
	— Защо? Казват, че цинизмът доказва наличието на интелект.
	— Не е вярно. При цялата си псевдоинтелектуална обвивка, цинизмът е отвратително неискрен. Не понасям неискреността в никакви форми. Но след като заговорихме за това… Кажи ми, вещерю, какво в мен обичаш най-много.
	— Това.
	— От цинизма отиде към тривиалността и баналността. Опитай пак.
	— Най-много обичам в теб твоя ум, твоя интелект и дълбоката ти духовност. Твоята независимост и свобода, твоята…
	— Не мога да разбера откъде толкова сарказъм в теб…
	— Това не беше сарказъм, беше шега.
	— Не понасям такива шеги. Особено пък ненавременните. Всичко, скъпи мой, си има своето време и за всичко под небето си има определен час. Има време да се мълчи и време да се говори, има време за плач и време за смях, време да се сее и време да се жъне, време за шеги и време за сериозност…
	— Време за плътски ласки и време за въздържание?
	— Не приемай казаното толкова буквално. Нека по-добре да приемем, че сега е време за комплименти. Любовта без комплименти мяза на физиология, а физиологията е нещо пошло. Говори ми комплименти!
	— Никоя от Яруга до Буйна няма толкова хубав задник като твоя.
	— Ама че късмет! Сега за разнообразие ме сложи някъде между варварските северни рекички. Като оставим настрана уместността на метафората, не можеше ли да кажеш от Алба до Велда? Или от Алба до Сансретур?
	— Никога в живота си не съм бил край Алба. Старая се да избягвам изводи, които не са подкрепени от личния ми опит.
	— О! Сериозно! Да смятам ли тогава, че си видял и опитал достатъчно много задници — защото нали за тях говорим — за да си направиш съответните изводи? А, белокоско? Колко жени си имал преди мен? А? Попитах те нещо, вещерю! Не, не, спри, махни си лапите, няма да ти се размине по този начин. Та колко жени си имал преди мен?
	— Нито една. Ти си ми първата.
	— Е, най-накрая!

	* * *

	Нимуе доста дълго разглежда картината със светлосенките, изобразяваща десет седнали около кръгла маса жени.
	— Жалко, че не знаем как са изглеждали наистина — обади се тя най-накрая.
	— Великите магистърки? — изсумтя Кондвирамурс. — Пълно е с техни портрети! Дори само в Аретуза…
	— Казах „наистина“ — прекъсна я Нимуе. — Имам предвид не ласкателните портрети, нарисувани въз основа на други ласкателни портрети. Не забравяй, имало е време, в което изображенията на магьоснички са били унищожавани. Както и самите магьоснички. А после е имало период на пропаганда, когато магистърките със самата си външност е трябвало да пробуждат уважение, възхищение и религиозен страх. От тези времена произхождат всичките Събрания на Ложата, заговорите и договорите, платната и графиките, изобразяващи масата и седящите около нея изумително, омайващо красиви жени. А истински, автентични портрети няма. Освен две изключения. Автентичен е портретът на Маргарита Льоантил, който е окачен в Аретуза на остров Танед и по чудо е оцелял от пожара. А също и портретът на Шеала де Танкарвил в Енсенад в Лан Ексетер.
	— А нарисуваният от елфите портрет на Францеска Финдабаир, изложен във венгербергската пинакотека?
	— Фалшификат. Когато елфите са отворили Вратата и са си отишли през нея, са взели със себе си или са унищожили всички произведения на изкуството, без да оставят нито една картина. Ние не знаем дали Маргаритката от Долината наистина е била толкова красива, колкото гласи преданието. Изобщо не знаем как е изглеждала Ида Емеан. А тъй като в Нилфгард портретите на магьосничките били унищожавани прилежно и старателно, нямаме никаква представа как са изглеждали наистина Асире вар Анахид и Фрингила Виго.
	— Обаче засега ще приемем — въздъхна Кондвирамурс, — че са изглеждали именно по начина, по който са ги изобразявали по-късно. Достойни, властни, мъдри и добри, грижливи, честни и благородни. И красиви, пленително красиви… Ще го приемем. Защото така животът ни ще е по-лек.

	* * *

	Дневните занятия в _Inis Vitre_ придобиха чертите на леко уморителна рутина. Анализът на сънищата на Кондвирамурс, започнал след закуска, обикновено продължаваше до пладне. Времето между пладне и обяда послушницата прекарваше в разходки — а и те скоро станаха рутинни и скучни. И нищо чудно — тя можеше да обходи острова два пъти за един час, наслаждавайки се на такива забавни неща като гранит, ниски борчета, дребен чакъл и миди, на водата и чайките.
	След обяда и дългата следобедна почивка започваха дискусии, преглеждане на книги, свитъци и ръкописи, изучаване на картини, графики и карти. И дълги, проточващи се до среднощ дискусии за това каква част от легендите е истина…
	А после идваха нощите — и сънищата. Най-различни сънища. Въздържанието напомняше за себе си. Вместо загадките на легендата за вещера Кондвирамурс сънуваше Краля Рибар в най-различни ситуации, като се започне от крайно нееротични и се стигне до изключително еротични. В крайно нееротичните сънища Краля Рибар я теглеше с въже след лодката. Гребеше бавно и лениво, така че тя потъваше в езерото, давеше се, задушаваше се, обзета от ужасен страх — чувстваше, че от дъното на езерото се откъсва и се понася към повърхността нещо зловещо, нещо, което жадуваше да погълне теглената след лодката стръв, каквато беше тя. То вече беше на път да я хване, но в този момент Краля Рибар започваше да гребе по-мощно, изтегляйки я извън обсега на челюстите на невидимия хищник. Тя се задавяше от водата и веднага се събуждаше.
	В недвусмислено еротичните сънища тя стоеше на колене на дъното на люлеещата се лодка, наведена през борда, а Краля Рибар я държеше за врата и я обладаваше ентусиазирано, като при това мърмореше, кашляше и плюеше. Въпреки физическото удоволствие, което изпитваше, Кондвирамурс вътрешно беше скована от ужас — а какво щеше да стане, ако Нимуе ги хване? Изведнъж във водата на езерото се появяваше разлюляното, страховито лице на дребната магьосница… и Кондвирамурс се събуждаше, обляна в пот.
	Тогава тя ставаше, отваряше прозореца, опиваше се с нощния въздух и лунната светлина, със струящата откъм езерото мъгла.
	И отново лягаше да спи.

	* * *

	Кулата _Inis Vitre_ имаше тераса, опираща се на стълбове и надвиснала над езерото. Отначало Кондвирамурс не обръщаше внимание на това обстоятелство, но в края на краищата започна да се замисля. Терасата беше странна — абсолютно недостъпна. Нито едно от известните й помещения нямаше изход, който да води натам.
	Кондвирамурс беше наясно, че жилищата на магьосничките не могат да минат без такива тайнствени аномалии и не задаваше въпроси. Дори когато, разхождайки се по брега на езерото, забележеше, че от терасата я гледа Нимуе. Явно терасата беше недостъпна само за непосветените и профаните.
	Възмутена от това, че я смятат за непосветена, тя се засегна и се направи, че нищо не се е случило. Но скоро загадката се изясни.
	Това се случи след като Кондвирамурс беше навестена от поредица сънища, активирани от акварелите на Вилма Весели. Явно увлечена от един от фрагментите на легендата, художничката беше посветила всичките си произведения на Цири в Кулата на лястовицата.
	— Странни сънища имам след тези картини — оплака се послушницата на следващата сутрин. — Сънувам… картини. През цялото време само картини. Не ситуации, не сцени, а картини. Цири на зъбците на кулата… Неподвижна картина.
	— И нищо повече? Никакви възприятия, освен зрителни?
	Естествено, Нимуе знаеше, че толкова умела сънувачка като Кондвирамурс сънува с всички сетива — възприема сънищата не само зрително, както повечето хора, но също така и със слуха, обонянието, осезанието, че дори и с вкуса.
	— Нищо — поклати глава Кондвирамурс. — Само…
	— Да?
	— Мисъл. Упорита мисъл. Че край това езеро, в тази кула, аз изобщо не съм господарка, а пленница.
	— Ела с мен.
	Както и Кондвирамурс се досещаше, на терасата можеше да се излезе само през личните покои на магьосницата — чистички, педантично подредени, ухаещи на сандалово дърво, смирна, лавандула и нафталин. Наложи се да се възползват от малка тайна вратичка и вита стълба, водеща надолу. Едва след това стигнаха където трябваше.
	За разлика от останалите помещения, по стените на стаята нямаше нито ламперия, нито тапети; беше много бяла, поради което — и много светла. Още по-светла я правеше огромният трикрилен прозорец, по-точно — остъклена врата, водеща право към надвисналата над езерото тераса.
	Единствените мебели в стаята бяха две кресла, огромно огледало в овална махагонова рамка и нещо като стойка, на която висеше гоблен пет на седем стъпки, докосващ пода с ресните си.
	На гоблена беше изобразена отвесна скала над планинско езеро. Замък, издигащ се над скалата — сякаш е част от нея. Замък, който Кондвирамурс добре познаваше от многобройните илюстрации.
	— Цитаделата на Вилгефорц, мястото, където е била затворена Йенефер. Мястото, където е приключила легендата.
	— Така е — потвърди Нимуе с престорено равнодушие. — Тук приключва легендата, поне в известните й версии. Ние познаваме точно тези версии, затова ни се струва, че знаем финала. Цири е избягала от Кулата на лястовицата, където, както ти изясни, е била заточена. Избягала е, когато е осъзнала какво смятат да направят с нея. Легендата представя множество версии за бягството й…
	— На мен — прекъсна я Кондвирамурс — ми харесва тази с хвърлянето на предмети зад гърба. Гребен, ябълка и носна кърпичка. Но…
	— Кондвирамурс.
	— Извинявай.
	— Както казах, има множество версии за бягството й. Но и досега не е ясно по какъв начин Цири е попаднала от Кулата на лястовицата право в замъка на Вилгефорц. Не можеш да сънуваш Кулата на лястовицата. Опитай тогава да сънуваш замъка. Вгледай се внимателно в гоблена… Слушаш ли ме?
	— Това огледало… Магическо е, нали?
	— Не. Изстисквам си пъпките пред него.
	— Извинявай.
	— Това е огледалото на Хартман — поясни Нимуе, след като забеляза смръщения нос и нацупените устни на послушницата. — Ако искаш, погледни. Но, моля те, бъди внимателна.
	— Вярно ли е — попита Кондвирамурс с треперещ от възбуда глас, — че с Хартман може да се отиде до други…
	— Светове? Разбира се. Но не веднага, не без подготовка, медитация, концентрация. Когато те съветвах да си внимателна, имах предвид нещо друго.
	— Какво?
	— Огледалото действа в двете посоки. От Хартман винаги може да излезе нещо.

	* * *

	— Знаеш ли, Нимуе… Когато гледам този гоблен…
	— Сънува ли?
	— Сънувах. Много странен сън. От височината на птичи полет. Бях птица… Виждах замъка отвън. Но не можех да проникна в него. Нещо ми спираше достъпа.
	— Погледни гоблена — нареди Нимуе. — Погледни цитаделата. Гледай внимателно, съсредоточи се върху всяка подробност. Концентрирай се силно, дълбоко, запечатай тази картина във въображението си. Искам в съня си да влезеш там. Много е важно да влезеш.

	* * *

	Отвън, зад стените на замъка, явно бушуваше дяволска виелица, огънят в камината бумтеше, бързо поглъщайки цепениците. Йенефер се наслаждаваше на топлината. Наистина, сегашната й килия беше безкрайно по-топла от влажната дупка, в която беше прекарала може би два месеца, но и на новото място й тракаха зъбите. В старата килия тя напълно беше изгубила представа за времето, а и по-късно никой не бързаше да я информира за датата, но тя беше сигурна, че навън е зима, декември или може би дори януари.
	— Яж, Йенефер — каза Вилгефорц. — Яж, моля те, не се стеснявай.
	Магьосницата не си и помисляше да се стеснява. Ако ядеше бавно и се справяше мъчително с кокошката, това беше само защото едва зарасналите й пръсти бяха все още неловки и почти изцяло вдървени. Беше й трудно да държи ножа и вилицата с тях. А не искаше да яде с ръце — предпочиташе да демонстрира превъзходството си над Вилгефорц и останалите пируващи гости на магьосника. Тя не познаваше нито един от тях.
	— Наистина съжалявам, че трябва да ти го съобщя — обади се Вилгефорц, галейки с пръсти столчето на бокала си, — но твоята подопечна Цири напусна този свят. За това можеш да виниш само себе си, Йенефер. И своето безразсъдно упорство.
	Един от гостите, нисък тъмнокос мъж, кихна мощно и се изсекна в батистена носна кърпичка. Носът му беше подут, зачервен и явно абсолютно запушен.
	— Наздраве — каза Йенефер, на която зловещите думи на Вилгефорц не й направиха никакво впечатление. — Откъде такава ужасна настинка, драги господине? Стояли сте на течение след къпане?
	Другият гост, по-стар, висок, слаб, с отвратително бледи очи, изведнъж се закикоти. Простудилият се, макар и лицето му да се изкриви от злоба, благодари на магьосницата с кимане и кратка фраза. Но все пак достатъчно дълга, за да си проличи нилфгардският акцент.
	Вилгефорц се обърна към нея. Той вече не носеше златните клеми и щипки, предназначени да придържат кристала в кухината на окото му, но изглеждаше още по-чудовищно оттогава, през лятото, когато тя видя раната му за първи път. Регенериралата лява очна ябълка вече беше наред, но значително по-малка от дясната. От гледката дъхът спираше.
	— Ти, Йенефер — процеди той, — сигурно смяташ, че те лъжа, че се опитвам да те вкарам в клопка, да те измамя? А за какво ми е това? Новината за смъртта на Цири ме потресе толкова, колкото и теб, какви ги говоря, даже много повече, отколкото теб. В края на краищата аз имах много конкретни надежди във връзка с девойката, правех си планове, съдбоносни за моето бъдеще. А сега момичето вече не е между живите и плановете ми рухнаха.
	— Това е чудесно. — Йенефер, с усилие удържайки ножа с непослушните си пръсти, се опитваше да нареже пълненото със сини сливи свинско филе.
	— С Цири те свързваше изключително глупава сантименталност — продължи магьосникът, без да обръща внимание на коментара й. — Сантименталност, дължаща се в еднаква степен както на съжалението за собственото ти безплодие, така и на чувството ти за вина. Да, да, Йенефер, чувството ти за вина! Та нали ти участваше активно в кръстосването на двойки, благодарение на което се роди и малката Цири. И ти пренесе чувствата си върху плода на генетичния експеримент — между другото, неуспешен. Защото експериментаторите нямаха достатъчно познания.
	Йенефер безмълвно вдигна чашата си за наздравица, молейки се в душата си да не я изпусне. Тя постепенно стигаше до извода, че поне два пръста от петте ще останат вдървени много дълго време. Може би завинаги.
	Вилгефорц не обърна никакво внимание на жеста й.
	— Сега вече е твърде късно — процеди той през зъби. — Но знай, Йенефер, аз имах нужните знания. Ако имах и девойката, със сигурност щях да се възползвам от знанията си. Наистина може да се съжалява, че не укрепих и подобрих твоя осакатен заместител на майчиния инстинкт. Макар че си пресъхнала и стерилна като камък, с моя помощ щеше да имаш не само дъщеря, но и внучка. Пък макар и заместител на внучка.
	Йенефер изсумтя пренебрежително, въпреки че вътрешно кипеше от ярост.
	— С най-голямо съжаление съм принуден да ти разваля празничното настроение, скъпа — каза студено магьосникът. — Мисля, че няма да ти е приятно да узнаеш, че вещерът Гералт от Ривия също не е между живите. Да, да, същият този вещер Гералт, с който, също както и с Цири, ви свързваха сурогатни чувства — смешна сантименталност, глупава и сладникава до прилошаване. Знай, Йенефер, че нашият скъп вещер се прости с този свят наистина пламенно и ефектно. Но в този случай няма за какво да се упрекваш. Ти не си виновна дори и в най-малка степен за смъртта на вещера. Заслугата е изцяло моя. Опитай маринованите круши, наистина са отлични.
	Във виолетовите очи на Йенефер припламна студена омраза. Вилгефорц се разсмя.
	— Ето такава ми харесваш — каза той. — Наистина, ако не бяха двимеритовите гривни, щеше да ме изпепелиш. Но двимеритът действа, така че можеш да ме изгаряш само с поглед.
	Простуденият кимна, изсмърка и така се закашля, че му потекоха сълзи от очите. Високият разглеждаше магьосницата с неприятните си рибешки очи.
	— А къде е господин Риенс? — попита Йенефер, провлачвайки думите. — Господин Риенс, който ми обеща да направи толкова много неща с мен? Къде е господин Ширу, който никога не пропускаше случая да ме удари или ритне? Защо стражите, само до неотдавна груби и брутални, сега се държат с плахо уважение? Не, Вилгефорц, няма нужда да отговаряш. Аз знам. Това, за което говориш, е още една голяма фалшификация. Цири ти се е изплъзнала и Гералт ти се е изплъзнал, като пътьом е спретнал на хората ти кървава баня. И сега какво? Плановете ти са рухнали, превърнали са се в прах, ти самият си го призна, мечтите за могъщество са се разсеяли като дим. А магьосниците и Дийкстра са все по-близо до вас, все по-близо. Неслучайно и не от съчувствие ти престана да ме изтезаваш и да ме принуждаваш да сканирам. А император Емхир стеснява примката и сигурно е много, много ядосан. _Ess a tearth, me tiarn? A’pleine a cales, ellea?_
	— Аз говоря всеобщия език — каза простудилият се, издържайки погледа й. — Казвам се Стефан Скелен. И ни най-малко не съм напълнил гащите. Ха, все ми се струва, че съм в по-изгодна позиция от вас, госпожо Йенефер.
	Дългата реч го измори, той се разкашля отново и се изсекна във вече съвсем подгизналата батистена кърпичка. Вилгефорц удари с длан по масата.
	— Достатъчно сме се забавлявали — изрече той, зловещо въртейки по-малкото си око. — Имай предвид, Йенефер, че вече не си ми нужна. По принцип би трябвало да те напъхам в един чувал и да те удавя в езерото, но аз прибягвам до такива методи с огромна неохота. Докато обстоятелствата ми позволят или ме принудят да взема друго решение, ще останеш в изолация. Но те предупреждавам — няма да ти позволя да ми създаваш неприятности. Ако отново решиш да правиш гладна стачка, знай, че няма да губя време да те храня през тръбичка, както през октомври. Просто ще ти позволя да гладуваш до смърт. А ако опиташ да избягаш, заповедите към стражите ми ще бъдат недвусмислени. А сега ще трябва да си кажем довиждане. Разбира се, ако си задоволила глада си…
	— Не. — Йенефер се изправи, хвърляйки салфетката на масата. — Може би бих хапнала още, но компанията на масата ми убива апетита. Така че да си кажем довиждане.
	Стефан Скелен кихна и се закашля. Бледоокият я измери с лош поглед и се усмихна зловещо. Вилгефорц гледаше встрани.
	Както обикновено, когато я изкарваха от килията или я вкарваха в нея, Йенефер се опита да разбере къде се намира, да получи поне частица информация, която би могла да й помогне в планираното бягство. И както винаги я очакваше неуспех. Замъкът нямаше никакви прозорци, през които тя да може да забележи околния терен или поне слънцето и да се опита да определи посоките на света. Телепатията беше невъзможна, тежките гривни и нашийника от двимерит ефективно неутрализираха всякакви опити да се използва магия.
	Стаята, в която я държаха, беше студена и неприветлива като отшелническа килия. Но Йенефер си спомни за радостния ден, в който я преместиха тук от подземието, където на пода винаги имаше локва от зловонна течност, а по стените имаше наслагвания от селитра и сол. От подземието, където я хранеха с обелки, които плъховете без усилие измъкваха от осакатените й пръсти. Когато след два месеца престой там й махнаха оковите и я измъкнаха, Йенефер не можеше да си намери място от щастие. Новата стая й изглеждаше като кралска спалня, а рядката чорба, която й поднасяха, й се струваше като супа от лястовиче гнездо, достойна за императорската трапеза. Естествено, супата скоро се превърна в обикновена помия, удобното легло — в твърд нар, кралската спалня — в затворническа килия. Студено, тясно помещение, в което след четири крачки се натъкваш на стена.
	Йенефер изруга, въздъхна и приседна на дървеното столче — единствената мебел в килията освен нара.
	Мъжът влезе толкова тихо, че тя не го чу.
	— Казвам се Бонхарт — представи се той. — Гледай да запомниш това име, вещице. Набий си го добре в главата.
	— Разкарай се, надувко.
	— Аз съм ловец на глави — изскърца той със зъби. — Да, да, наостри уши, магьоснице. През септември, преди три месеца, хванах твоето изродче. Тази Цири, за която толкова се изговори тук.
	Йенефер наостри уши. Септември. Ебинг. Хванал я е. Но нея я няма. Може би лъже?
	— Сивокоса вещерка, обучавана в Каер Морхен. Принудих я да се бие на арена — да убива хора в съпровода на крясъците на тълпата. Постепенно я превърнах в звяр. Учех я с камшика, с пестници и шутове. Обучавах я дълго. Но зеленоокото змийче избяга.
	Йенефер скришом въздъхна.
	— Избяга от мен в друг свят. Но ние пак ще се срещнем. Сигурен съм, че някой ден ще се срещнем. Да, магьоснице. И ако съжалявам за нещо, то е само за това, че твоя вещерски любовник, онзи Гералт, го изгориха жив. С удоволствие бих позволил на проклетия дивак да се полюбува на острието ми.
	Йенефер изсумтя.
	— Чуй ме, Бонхарт, или както там се казваш. Не ме разсмивай. Не можеш да се сравняваш с вещера. В нито едно отношение. Ти, както сам си призна, си един ловец на кучета. Но си добър само срещу малки палета. Много малки палета.
	— Виж това, вещице.
	Той рязко разтвори салтамарката и ризата си и показа три сребърни медальона с преплетени ланци. На единия имаше котешка глава, на втория — орел или грифон. Йенефер не успя да види добре третия, но като че ли беше вълк.
	— По панаирите е пълно с такива неща — изсумтя тя, отново правейки се на безразлична.
	— Тези не са от панаирите.
	— Да бе.
	— Имаше време — изсъска Бонхарт, — когато порядъчните хора се бояха от вещерите повече, отколкото от чудовищата. Чудовищата, то се знае, бяха из горите и в бърлогите си, а вещерите нагло се навъртаха около храмовете, сградите, училищата и забавите на площадите. Порядъчните хора с право смятаха това за скандално. Затова решиха да потърсят някой, който да сложи наглите вещери на мястото им. И намериха такъв. Трудно, бавно, надалеч — но го намериха. Както виждаш, на сметката ми са трима. Нито един изрод повече не се появи в околността, за да плаши почтените хора с външността си. А ако се беше появил, щях да се справя с него по същия начин, както и с предишните.
	— В съня му? — намръщи се Йенефер. — С арбалет, иззад ъгъла? Или може би с помощта на отрова?
	Бонхарт скри медальоните под ризата си и направи две крачки към нея.
	— Дразниш ме, вещице.
	— Такава ми беше идеята.
	— Нима? Е, сега ще ти покажа, кучко, че мога да се сравнявам с твоя вещерски любовник във всяко едно отношение. И даже съм по-добър от него.
	Стоящите пред вратата стражи чак подскочиха, когато чуха носещите се от килията трясъци, бумтене, вой и пищене. Ако някога през живота си бяха чули рев на хваната в капан пантера, щяха да се закълнат, че в килията се намира именно пантера.
	После от килията долетя страховит рев на ранен лъв — звяр, какъвто стражите също не бяха виждали на живо, а само изрисуван по гербовете. Те се спогледаха. Поклатиха глави. А после се втурнаха в стаята.
	Йенефер седеше в ъгъла на стаята, сред останките от нара. Косите й бяха разрошени, роклята и ризата — раздрани от горе до долу, малките й девически гърди се вдигаха в такт с тежкото й дишане. От носа й течеше кръв, върху лицето й бързо нарастваше цицина, раната от одраскване с нокти на лявото й рамо също се подуваше.
	Бонхарт седеше в другия края на стаята, сред останките от столчето, хванал се с ръце за чатала. От неговия нос също течеше кръв, оцветила сивите му мустаци в тъмночервено. Лицето му беше нашарено с кървави драскотини. Едва зарасналите пръсти на Йенефер бяха жалко оръжие, но пък заключалките на двимеритовите гривни имаха прекрасни остри ръбове.
	В подуващата се буза на Бонхарт, точно насред скулата, стърчеше, много дълбоко забита, вилицата, която Йенефер беше откраднала от масата по време на вечерята.
	— Само против малките паленца ставаш, кучкарю — въздъхна магьосницата, опитвайки се да прикрие гърдите си с остатъка от роклята. — Но от кучките стой по-надалеч. Прекалено си слаб за тях, смотаняк!
	Тя не можеше да си прости, че не го е уцелила там, където се целеше — в окото. Но мишената беше подвижна, освен това никой не е съвършен.
	Бонхарт изкрещя, изправи се, изтръгна вилицата, изрева и се олюля от болка. Заруга противно.
	В килията веднага надникнаха още двама стражи.
	— Ей, вие! — развика се Бонхарт, бършейки кръвта от лицето си. — Бързо тук! Довлечете тази гадина насред стаята, разпънете я и я дръжте здраво.
	Стражите се спогледаха. А после се вторачиха в тавана.
	— По-добре си тръгвайте оттук, господине — каза единият от тях. — Нищо няма да разпъваме и да държим. Тези неща не ни влизат в задълженията.
	— Освен това — промърмори друг страж, — нямаме желание да свършим като Риенс или Ширу.

	* * *

	Кондвирамурс остави върху купчината картини картона с изображението на затворническа килия и седяща жена с отпусната глава и ръце, приковани с вериги към каменната стена.
	— Изтезавали са я — промърмори тя, — а през това време вещерът се е забавлявал в Тусент с някаква брюнетка.
	— Осъждаш ли го? — попита рязко Нимуе. — Без да си сигурна?
	— Не. Не го осъждам, но…
	— Няма „но“. Млъкни, моля те.
	Известно време седяха в мълчание, разглеждайки картоните с графики и акварели.
	— Всички версии на легендата — Кондвирамурс посочи една от гравюрите — твърдят, че мястото на приключването й, финалът, последната битка между Доброто и Злото, направо Армагедон, е замъкът Рис-Рун. Всички версии. Освен една.
	— Да — кимна Нимуе. — Всички, освен анонимната, не особено популярна версия, известна като „Черната книга от Еландер“.
	— Черната книга твърди, че финалът на легендата се е случил в цитаделата Стига.
	— Наистина. Също така и други, каноничните за легендата събития, са представени в Книгата от Еландер по съвсем различен начин от общоприетия.
	— Интересно — Кондвирамурс вдигна глава, — кой ли от замъците е изобразен в илюстрациите? Кой е изтъкан на твоя гоблен? Кое изображение е правдивото?
	— Това няма да го научим никога. Замъкът, станал свидетел на финала на легендата, не е оцелял. Разрушен е, от него не е останала и следа, в това са единодушни всички версии, дори и представената в Книгата от Еландер. Нито едно от посочените в източниците места не е убедително. Не знаем и никога няма да узнаем как е изглеждал този замък и къде се е намирал.
	— Но истината…
	— За истината — рязко я прекъсна Нимуе — точно това няма никакво значение. Не забравяй, че ние не знаем как е изглеждала наистина Цири. Но на тази картина, нарисувана от Вилма Весели, е изобразена точно тя, как води бурен разговор с елфа Авалак’х на фона на кошмарни скулптури на деца. Цири. Няма никакво съмнение в това.
	— Но — не се предаваше Кондвирамурс — твоят гоблен…
	— Изобразява замъка, в който се е разиграл финалът на легендата.
	Мълчаха дълго. Преобръщаните картони шумоляха.
	— Не харесвам версията на легендата от Черната книга — обади се Кондвирамурс. — Тя е една такава… Такава…
	— Неприятно правдива — завърши Нимуе, поклащайки глава.

	* * *

	Кондвирамурс се прозина, остави настрана „Половин век поезия“, издание, допълнено с послеслов от професор Еверет Денхоф младши. Размести възглавниците от положение за четене до положение за сън. Отново се прозина, протегна се и загаси лампата. Стаята потъна в мрак, разсейван само от иглите лунна светлина, проникващи през процепа между завесите. „Какво да избера за тази нощ? — запита се послушницата. — Да се отдам на волята на съдбата? Или да се закотвя?“
	След кратък размисъл избра второто.
	Имаше един неясен, повтарящ се сън, който тя все не успяваше да досънува докрай. Той се разсейваше, изчезваше сред другите сънища така, както вълнена нишка се губи сред шарката на многоцветна тъкан. Сън, който изчезваше от паметта й и същевременно упорито си оставаше там.
	Кондвирамурс заспа веднага и сънят моментално я споходи. Достатъчно беше да си затвори очите.
	Нощно небе, безоблачно, осветено от луната и звездите. Хълмове, лози по покритите им със сняг склонове. Черен и ъгловат силует на сграда — крепостни стени със зъбци, колони, самотна стражева кула.
	Двама конници. Излизат в празното пространство между стените, слизат от конете, влизат през портала. Но в сияещия в пода отвор на подземие се вмъква само единият.
	Този, чиито коси са абсолютно бели.
	Кондвирамурс застена в съня си и започна да се мята в леглото.
	Белокосият се спуска по стъпала, дълбоко-дълбоко в подземието.
	Върви по тъмни коридори, осветява ги, постоянно палейки сложената в желязна ръкохватка борина. Призрачни сенки танцуват по стените и сводовете.
	Коридори, стъпала, пак коридори. Килия, голяма крипта, бъчви покрай стената. Купчина натрошени камъни. После — разклоняващ се коридор. И в двете посоки е тъмно. Белокосият запалва поредната борина. Измъква меча от ножницата на гърба си. Колебае се, не знае по кой коридор да тръгне. Накрая избира десния. Много студен, криволичещ, покрит с натрошени камъни.
	Кондвирамурс стене в съня си, обхваща я страх. Тя знае, че пътят, избран от белокосия, води до опасност.
	Знае също, че белокосият търси опасността.
	Защото това е неговата професия.
	Послушницата се мята сред завивките, стене. Тя е сънувачка, тя сънува, изпаднала е в онироскопичен транс и неочаквано пророчески знае какво ще се случи след малко. „Внимавай! — иска да извика, макар и да знае, че няма да успее да извика. — Внимавай, огледай се!
	Пази се, вещерю!“
	Чудовището го нападна от тъмнината, от засада, тихо и подло. Материализира се внезапно сред мрака като лумващ пламък. Като езика на пламък.


	Трета глава



	Ален от зората, сякаш в кръв облян,
	млад сокол се вие, тръпне от наслада.
	Бързокрила, лека, пламнала от свян,
	радостно припърхва гургулица млада.
	От сърце ви нося мойта изненада.
	Ах, Амур, самият бог на любовта,
	за любов такава е изпял в балада:
	Ще ти бъда верен, предан до смъртта.
	Франсоа Вийон*
	[* Преводът на стиховете на Вийон е на Кирил Кадийски. — Б.пр.]



	Макар и толкова да бързаше, толкова да ни пришпорваше, толкова да се горещеше и толкова да се гневеше, вещерът остана в Тусент почти цялата зима. Каква беше причината? Няма да я напиша. Имаше причина, и толкоз, няма да се разпростирам. На тези, които ще побързат да осъдят вещера, ще напомня, че любовта има много имена, и че не бива да съдят, за да не бъдат съдени.
	Лютичето, „Половин век поезия“


	Това бяха дни на добър лов и добър сън.
	Ръдиард Киплинг


	Чудовището го нападна от тъмнината, от засада, тихо и подло. Материализира се внезапно сред мрака като лумващ пламък. Като езика на пламък.
	Гералт, макар и хванат неподготвен, реагира инстинктивно. Завъртя се, забърсвайки с гръб стената на подземието. Звярът прелетя покрай него, рикошира от прашния под като топка, размаха криле и скочи отново, съскайки и отворил ужасния си клюн. Но този път вещерът беше подготвен.
	Той нанесе удар с къс замах, на равнището на лакътя, целейки се в долната част на гърлото, под огърлицата от тъмночервени гребени, двойно по-големи от гушата на пуяк. Усети как острието разсича плътта. Стремителността на удара повали звяра на пода, до стената. Скофинът изкрещя, и това беше почти човешки вик. Мяташе се сред натрошените тухли, удряше се в стената и пляскаше криле, пръскаше кръв, размахваше наоколо подобната на бич опашка. Вещерът беше сигурен, че боят е свършил, но чудовището го изненада неприятно. Неочаквано то се хвърли към гърлото му, врещейки страховито, извадило нокти и тракащо с клюна си. Гералт отскочи, отблъсна се от стената, нанесе удар отдолу, използвайки инерцията от отблъскването. Улучи, скофинът отново рухна сред тухлите, по стената плисна воняща кръв и потече по нея, образувайки фантастична шарка. Чудовището вече не се мяташе, само се тресеше, врещеше, протягаше дългата си шия и я издуваше, тръскаше гребените си. Кръвта течеше бързо между тухлите, върху които лежеше то.
	Гералт би могъл да го довърши без усилия, но не искаше да поврежда повече кожата му. Чакаше спокойно кръвта на скофина да изтече. Отдалечи се на няколко крачки, извърна се към стената, разкопча панталоните си и се облекчи, подсвирквайки си тъжна мелодийка.
	Скофинът престана да врещи, утихна и замря. Вещерът се приближи и леко го побутна с върха на меча. След като се убеди, че всичко е свършило, хвана чудовището за опашката и го вдигна. Държаният за основата на опашката скофин достигаше с ястребовия си клюн земята, а разперените му крила имаха четири стъпки обхват.
	— Лекичък си, кокошолисе. — Гералт тръсна звяра, който наистина не тежеше повече от добре охранен пуяк. — Лекичък си. За щастие ми плащат на бройка, а не на тегло.

	* * *

	— За първи път. — Рейнар дьо Боа-Фресне тихичко подсвирна през зъби, с което, както Гералт вече знаеше, изразяваше най-висока степен на учудване. — За първи път виждам с очите си такова нещо. Истинско чудо, честна дума, чудо на чудесата. Значи това е прославеният василиск?
	— Не. — Гералт вдигна чудовището по-нависоко, за да може рицарят да го разгледа по-добре. — Това не е василиск, а кокошолис.
	— А каква е разликата?
	— Съществена. Василискът, наричан още регулус, е влечуго, а кокошолисът, наричан също скофин или кокатриксия, е орниторептилия, което значи, че не е нито влечуго, нито птица. Това е единственият известен представител на рода, който учените са нарекли Орниторептили, тъй като след дълги обсъждания установили, че…
	— А кой от тези двамата — прекъсна го Рейнар дьо Боа-Фресне, който явно не се интересуваше от мотивите на учените, — убива или превръща в камък с поглед?
	— Никой, това е измишльотина.
	— Тогава защо хората толкова се страхуват от тях? Този тук изобщо не е толкова голям. Наистина ли може да е опасен?
	— Този тук — вещерът тръсна плячката — обикновено напада изотзад, и се цели между прешлените, или под левия бъбрек, в аортата. Обикновено е достатъчен един удар с клюна. А що се отнася до василиска, все едно е къде ще ухапе. Неговата отрова е най-силният познат невротоксин. Убива за една секунда.
	— Бррр… А кой от тях може да бъде убит с помощта на огледало?
	— И двата. Ако ги халосаш право по главата.
	Рейнар дьо Боа-Фресне се закикоти. Гералт не се засмя; шегата за василиска и огледалото беше престанала да го забавлява още в Каер Морхен — учителите я повтаряха прекалено често. Не по-малко скучни бяха и шегите за еднорозите и девиците. Но рекордът за глупост и примитивизъм в Каер Морхен се държеше от многобройните версии на вица за младия вещер, който се обзаложил, че ще прегърне дясната лапа на драконка.
	Гералт се усмихна на спомените си.
	— Предпочитам да те виждам усмихнат — рече Рейнар, наблюдавайки го внимателно. — Стократно, безкрайно повече предпочитам да те виждам такъв, какъвто си сега. Вместо такъв, какъвто беше тогава, през октомври, след онази битка в друидската гора, когато пътувахме към Боклер. Тогава, повярвай ми, ти беше мрачен, озлобен и сърдит на целия свят като измамен лихвар, а и раздразнителен като мъж, който не е могъл да направи нищо цяла нощ. Дори и на сутринта.
	— Наистина ли бях такъв?
	— Наистина. Затова не се учудвай, че предпочитам да те виждам такъв, какъвто си сега. Променен.
	— Трудова терапия. — Гералт отново тръсна държания за опашката кокошолис. — Спасителното влияние на работата върху психичното здраве. Така че, за да продължим лечението, да преминем към работата. Има възможност от скофина да се заработи нещо повече от наградата, определена за убиването му. Той не е много осакатен и ако имаш клиент за целия труп, с цел да се препарира, вземай не по-малко от двеста. Ако трябва да се разфасова на части, не забравяй, че най-ценното в него са перата над опашката, особено тези по средата. Те могат да се наточат доста по-остро от гъшите пера, освен това пишат по-добре и по-чисто, а и са по-твърди. Писарите, които знаят това, без колебание ще ти дадат по петарка на парче.
	— Имам клиенти за препариране на трупа — усмихна се рицарят. — Гилдията на бъчварите. Видели са в Кастел Равело чучело на подобна гадост, плешница или както там се казва… Знаеш коя. Тази, която уби в подземието под руините на стария замък на деня след Саовине…
	— Спомням си.
	— Та бъчварите са видели чучелото и ме помолиха да им доставя нещо по-рядко срещано, за да украсят седалището на гилдията си. Кокошолисът е много подходящ. Гилдията на бъчварите в Тусент, както се досещаш, не се оплаква от липса на поръчки и благодарение на това е доста състоятелна, така че като нищо ще дадат двеста и двайсет. Може би дори и повече, ще пробвам да се попазаря. А що се отнася до перата… Бъчварите няма да забележат, ако откъснем няколко пера от задника на кокошолиса и ги продадем на канцеларията на княжеството. Канцеларията не плаща от собствения си джоб, а от хазната на княжеството, така че без пазарене ще заплати не по пет, а по десет на перо.
	— Прекланям се пред хитростта ти.
	— _Nomen omen_* — Рейнар дьо Боа-Фресне се усмихна още по-широко. — Мама сигурно е предчувствала нещо, когато ми е дала името на хитрия лисан от добре известния цикъл от приказки.
	[* _Nomen omen_ (лат.) — буквално „името е знак“; тоест името е предзнаменование за съдбата на човека. — Б.пр.]
	— Трябвало е да станеш търговец, а не рицар.
	— Трябваше — съгласи се рицарят. — Но какво да се прави, щом си се родил син на господин с герб, си оставаш син на господин с герб и умираш като господин с герб, като преди това си създал, хе-хе-хе, господинчовци с гербове. Каквото и да правиш, нищо не можеш да промениш. Впрочем, и ти не смяташ никак зле, Гералт, а не се занимаваш с търговия.
	— Не се занимавам. По същата причина като теб. Само с тази разлика, че няма да създам вещерчета. Да се махаме от тези подземия.
	Отвън, при стените на замъка, усетиха хлад и вятър от планините. Нощта беше ясна, небето — звездно и безоблачно, лунната светлина искреше върху лозята, покрити с наскоро навалял, чист сняг.
	Спънатите коне ги посрещнаха с пръхтене.
	— Би трябвало — каза Рейнар, многозначително гледайки вещера — веднага да се срещнем с клиентите и да приберем печалбата. Но ти сигурно бързаш за Боклер, нали? Към нечия спалня?
	Гералт не отговори, тъй като по принцип отминаваше с мълчание такива въпроси. Закрепи тялото на скофина върху резервния кон, след което възседна Плотка.
	— Ще се срещнем с клиента — реши той, обръщайки се върху седлото. — Нощта е още в началото си, а аз съм гладен. И с удоволствие бих пийнал нещо. Да идем в града. Във „Фазанарията“.
	Рейнар дьо Боа-Фресне се изкикоти, намести висящия на седлото щит с червено-жълта шахматна дъска и се качи върху високото седло.
	— Ваша воля, кавалере. В такъв случай — към „Фазанарията“. Дий, Буцефал!
	Потеглиха ходом по заснежения склон, надолу, към пътя, ясно обозначен от рехавите редици тополи от двете му страни.
	— Знаеш ли какво, Рейнар? — обади се изведнъж Гералт. — Аз също предпочитам да те виждам такъв, какъвто си сега. Говорещ нормално. Тогава, през октомври, разговаряше с дразнещо идиотско маниерничене.
	— Честна дума, вещерю, аз съм странстващ рицар — прихна Рейнар дьо Боа-Фресне. — Забрави ли? А рицарите винаги говорят като идиоти. Това е знак, като този щит тук. По него се разпознава братството ни както герб върху щит.

	* * *

	— Честна дума — каза Шахматния рицар, — напразно се тревожите, господин Гералт. Вашата приятелка сигурно вече е здрава и съвсем е забравила за слабостта си. Госпожа принцесата разполага с придворни медици, способни да излекуват всяко неразположение. Честна дума, няма причина за безпокойство.
	— И аз съм на това мнение — каза Регис. — Защо не се поразведриш, Гералт? Нали и друидките лекуваха Милва…
	— А друидките разбират от тези неща — вметна Кахир. — Най-доброто доказателство за това е моята разбита от миньорска брадва глава — само я погледнете сега, почти като нова е. И Милва сигурно е добре. Няма поводи за тревога.
	— Дано.
	— Здрава е вече — повтори рицарят. — Вашата Милва е като кукуряк, залагам си главата, че вече танцува на баловете. Пирува! В Боклер, в двореца на принцеса Анариета, постоянно има или балове, или пиршества. Ха-ха-ха, честна дума, сега, когато се освободих от обета си, аз също…
	— Разделили сте се с обета?
	— Съдбата беше благосклонна! Защото трябва да ви кажа, че се бях заклел и то не как да е, а в жерав! Напролет. Заклех се до Юле* да затрия петнайсет грабители. И сега съм свободен от обета. Мога да пия и да ям говеждо. И вече не трябва да крия името си. Позволете да ви се представя — Рейнар дьо Боа-Фресне.
	[* В оригинала _Yule_ — езически празник на зимното слънцестоене у германските народи. — Б.пр.]
	— Приятно ми е.
	— Относно тези балове — обади се Ангулеме, пришпорвайки коня си, за да се изравни с тях. — Надявам се, че хапването и пийването няма да ни отминат и нас? А за танцуването — и аз бих потанцувала с удоволствие.
	— Честна дума, в Боклер ще има всичко — увери я Рейнар дьо Боа-Фресне. — Балове, пирове, банкети, угощения и поетични вечери. Нали сте приятели на Лютичето… Исках да кажа — виконт Юлиан. А той е много скъп на госпожа принцесата.
	— Че как, похвали ни се — изкикоти се Ангулеме. — А каква е историята на тази любов, знаете ли я, господин рицарю? Разкажете!
	— Ангулеме — обади се вещерът, — непременно ли трябва да го знаеш?
	— Не непременно. Но ми се иска! Не недоволствай, Гералт. И престани да се цупиш, защото при вида на киселата ти физиономия крайпътните гъби сами се мариноват. А ти, рицарю, отговори.
	Кортежът от странстващи рицари пееше рицарска песен с повтарящ се рефрен. Думите на песента бяха невероятно глуповати.
	— Това се случи преди около шест години… — започна рицарят. — Поетът ни гостува цяла зима и цяла пролет — свиреше на лютнята, пееше романси, рецитираше поезия. По това време принц Раймунд беше в Цинтра за подписване на договори. Не бързаше да се връща — не беше тайна, че има любовница в Цинтра. А госпожа Анариета и господин Лютичето… Ха, Боклер наистина е странен и очарователен, пълен е с любовна магия… Сами ще се убедите. Както тогава се убедиха принцесата и господин Лютичето. И неусетно, от стих на стих, от дума на дума, от комплимент на комплимент, от цветя, погледи, въздишки… Накратко казано, двамата се сближиха.
	— Колко се сближиха? — изкикоти се Ангулеме.
	— Не ми се е случвало да съм очевидец — отвърна хладно рицарят. — А клюките не бива да се повтарят. Освен това, както госпожицата несъмнено знае, любовта има много имена и това колко са били близки е относително.
	Кахир тихо се изхили. Ангулеме нямаше какво да добави.
	— Принцесата и господин Лютичето се срещали тайно около два месеца — продължи Рейнар дьо Боа-Фресне, — от Белетейн до Лятната солстиция*. Но забравили за предпазливостта. Новината се разнесе, злите езици започнаха да мърморят. Господин Лютичето, без да се помайва, се метна на коня и си тръгна. Както се оказа, разумна постъпка. Защото веднага щом принц Раймунд се върна от Цинтра, един услужлив слуга му разказал всичко. Това беше голям удар за принца — можете да си представите каква дива ярост го обзе. Хвърлил супника с борша на пода, после наложил слугата доносник с чукчето за лед, придружавайки това действие с нецензурни думи. После пред свидетели цапардосал церемониалмайстора на княжеския двор по мутрата и разбил голямото ковирско огледало. Сложил принцесата под арест в покоите й, заплашил я с изтезания и изтръгнал всичко от нея. Веднага изпратил преследвачи подир господин Лютичето, като заповядал съблазнителят без никакви церемонии да бъде убит и сърцето му да бъде изтръгнато от гърдите. Бил прочел нещо подобно в някаква стара балада и решил да изпържи сърцето и да принуди принцеса Анариета да го изяде пред целия дворец. Брр, пфу, каква гадост! За щастие господин Лютичето успял да избяга.
	[* _Solstitium_ (от лат.) — слънцестоене. — Б.пр.]
	— За щастие. А принцът умрял?
	— Да. Както казах, заради инцидента го обзе дива ярост, кръвта му така кипна, че го споходиха инсулт и парализа. Лежа половин година като този пън. Но се оправи. Дори ходеше. Само непрекъснато мигаше с очи, ето така.
	Рицарят се обърна върху седлото, примижа с едното си око и направи маймунска физиономия. След малко продължи:
	— Въпреки че принцът и преди това си беше прочут коцкар и кръшкач, от тези намигвания стана още по-неотразим, защото всяка жена си мислеше, че намига точно на нея и й дава любовни знаци. А жените са много податливи на такива неща. Не ги притеснява ни най-малко, че ги смятат за разпуснати и развратни. А принцът, както казах, мигаше много, почти непрекъснато, така че получаваше това, което искаше. Премина всякакви граници и една нощ получи втори инсулт. И духът му го напусна. В леглото.
	— Върху жена? — изкикоти се Ангулеме.
	— Честно казано… — Рицарят, до този момент страшно сериозен, се усмихна под мустак. — Честно казано, под нея. Но подробностите не са важни.
	— Разбира се, че не — подкрепи го със сериозен тон Кахир. — Не е имало особено дълъг траур след смъртта на принц Раймунд, нали? По време на разказа ми се стори…
	— … Че невярната жена ви е по-скъпа от измамения мъж — намеси се в разговора по обичайния за него начин вампирът. — Нима защото сега тя управлява тук?
	— И заради това също — изрече примирително Рейнар дьо Боа-Фресне. — Но не само заради него. Принц Раймунд, лека му пръст, беше такъв негодник, мерзавец и, меко казано, кучи син, че за половин година би докарал и на самия дявол язва на стомаха. А управлява Тусент седем години. Затова пък принцеса Анариета всички я обожаваха и продължават да я обожават.
	— Значи може да се разчита на това — подхвърли язвително вещерът, — че не са останали много скърбящи приятели на Раймунд, готови да заколят Лютичето с кинжалите си?
	— Може да се разчита. — Рицарят му хвърли бърз проницателен поглед. — И, честна дума, няма да останете излъгани в очакванията си. Нали ви казах. Поетът е скъп за госпожа Анариета, а всеки тук би направил всичко за госпожа Анариета.

	Благородният рицар се връща
	от военна веселба.
	Любимата му не е вкъщи,
	с друг се взела тя.
	Хей, тра-ла-ла,
	рицарска съдба!

	От крайпътните храсти с грачене излетяха подплашени от пеенето на рицарите гарги.
	Скоро ездачите излязоха от гората и се озоваха в долина, заобиколена от хълмове, на върха на които се белееха кулите на малки замъци, очертаващи се на фона на синьото небе. Докъдето стигаше погледът, склоновете бяха прорасли с подредени като войскови редици равно подрязани храсти. Земята беше постлана с червени и златисти листа.
	— Какво е това? — попита Ангулеме. — Лози?
	— Млади лози, че как — потвърди Рейнар дьо Боа-Фресне. — Знаменитите долини на Сансретур. Най-отличните вина на света се правят от грозде, узряло тук.
	— Факт — съгласи се Регис, който, както винаги, знаеше всичко. — Всичко се дължи на вулканичната почва и тукашния микроклимат, осигуряващ от година на година идеална съвкупност от слънчеви и дъждовни дни. Ако към това се прибавят традициите, познанията и старателността на лозарите, като резултат се получава продукт от най-висока класа и марка.
	— Добре го изразихте — усмихна се рицарят. — Марката си е марка. О, погледнете например там, на този склон под замъка. Нашите замъци дават наименование на сортовете лозя и на избите, които са далече под земята. Този там се казва Кастел Равело, от неговите лозя се получават такива вина като Ервелук, Фиорано, Помино и прочутото Ест Ест. Трябва да сте чували за него. За бъчонка Ест Ест плащат толкова, колкото за десет бъчонки вино от Цидарис или от нилфгардските лозя край Алба. А там, погледнете, докъдето ви стигат очите — други замъци и други лози, а и имената им сигурно са ви познати: Ферментино, Торичела, Кастелдакия, Туфо, Санкер, Нурагус, Короната, и най-сетне, Корво Бианко, на елфически _Gwyn Cerbin_. Предполагам, тези названия не са ви непознати?
	— Не са ни непознати, пфу — намръщи се Ангулеме. — Особено след проверките дали мошениците кръчмари не са налели от тях вместо нормално ябълково вино, защото в такива случаи неведнъж се е налагало сутрин да оставяме конете в конюшните, за да платим за тези Кастел или Ест Ест. Пфу, за важните господа това сигурно са маркови вина, но ние, обикновените хора, можем да се напием не по-лошо и с обикновено вино. Да ви кажа, пробвала съм: и при Ест Ест, и при ябълковото се повръща еднакво.

	* * *

	— Въпреки октомврийските шегички на Ангулеме — Рейнар седна зад масата и разкопча колана си, — сега ще се напием с някоя хубава марка от хубава реколта, вещерю. Заработили сме. Можем да се повеселим.
	— Много ясно. — Гералт кимна на кръчмаря. — В края на краищата, както казва Лютичето, може и да съществуват и други мотивации за заработване, но аз не ги знам. Така че да си хапнем от онова, което ухае толкова вкусно от кухнята. Между другото, днес във „Фазанарията“ е доста тясно, въпреки късния час.
	— Навечерието на Юле е — поясни кръчмарят, чул думите му. — Хората празнуват. Веселят се. Гадаят каква ще е годината. Традицията го изисква, а при нас традицията е…
	— Знам — прекъсна го вещерът. — А какво казва традицията за днешната кухня?
	— Студен език с хрян. Бульон от угоен петел и късчета от мозък. Резени говеждо с картофени кнедли и зеле.
	— Носи ги веднага, добри човече. И към тях… Какво към тях, Рейнар?
	— Щом става въпрос за говеждо — каза след кратък размисъл рицарят, — то червеното „Кот дьо Блесюр“. От годината, в която старата принцеса Кароберта опна петалата.
	— Добър избор — кимна кръчмарят. — На вашите услуги, господа.
	Венец от имел, неловко хвърлен зад гърба от девойка от съседната маса, падна току до коляното на Гералт. Компанията на девойката избухна в смях. Девойката очарователно се изчерви.
	— Да ги нямаме такива! — Рицарят взе венеца и го хвърли встрани. — Това няма да бъде поредното ви завоевание. Той вече е зает, драга госпожице. Вече е в плен на едни зелени очи…
	— Млъкни, Рейнар…
	Кръчмарят донесе поръчката.
	Те ядяха, пиеха и мълчаха, слушайки как се веселят хората.
	— Юле — каза Гералт, оставяйки чашата. — _Midinvaerne._ Зимното слънцестоене. От два месеца съм прикован тук. Два загубени месеца.
	— Един месец — поправи го хладно и трезво Рейнар. — Ако изобщо си изгубил нещо, то е само месец. После снеговете затрупаха планинските проходи и нямаше как да се измъкнеш от Тусент, каквото и да направиш. А това, че дочака тук Юле, а сигурно ще дочакаш и пролетта, е по волята на висша сила, така че напразно се вайкаш и оплакваш. И не прекалявай със съжалението — така или иначе не вярвам, че ти е чак толкова жал.
	— Ох, какво знаеш ти, Рейнар! Какво знаеш!
	— Не знам много — съгласи се рицарят, наливайки си вино. — Не много повече от това, което виждам. А видях първата ви среща, между теб и нея. В Боклер. Помниш ли Празника на Бъчвата? Белите дрехи?
	Гералт не отговори. Той помнеше.
	— Очарователно е това място, дворецът Боклер, пълно е с любовна магия — занарежда Рейнар, наслаждавайки се на аромата на виното. — Самият му вид е способен да омагьосва. Помниш ли как на всичките ви спря дъхът само при вида му, тогава, през октомври? Да не забравяме какво каза Кахир тогава.

	* * *

	— Симетрично замъче — каза с възхищение Кахир. — Наистина симетрично и радващо окото замъче.
	— Добре си живее принцесата — рече вампирът. — Трябва да го признаем.
	— Наистина хубав дом, мамка му — добави Ангулеме.
	— Дворецът Боклер — не без гордост повтори Рейнар дьо Боа-Фресне. — Елфическа постройка, само че леко преправена. Казват, от самия Фарамонд.
	— Не „казват“ — възрази Регис. — А без никакво съмнение. Стилът на Фарамонд си личи от пръв поглед. Достатъчно е да се видят тези кули.
	Увенчаните с червени керемиди кули, за които говореше вампирът, врязваха в небето тънките си бели обелиски, израстващи от изящната, разширяваща се надолу сграда на замъка. Видът им предизвикваше неудържима асоциация със свещи, от които са потекли гирлянди от восък върху майсторски резбованата основа на свещника.
	— Около склоновете на Боклер се разстила градът — поясни рицарят Рейнар. — Крепостните стени, разбира се, са изградени по-късно — нали знаете, че елфите не са ограждали градовете си със стени. Пришпорете конете, драги. Чака ни дълъг път. Боклер само ви се струва близо, планините изкривяват перспективата.
	— Да тръгваме.
	Яздеха бързо, изпреварвайки пътници и скитници, каруци и двуколки, натоварени с тъмно, сякаш мухлясало грозде. После започнаха шумните и миришещи на ферментирал плод улички на града, след тях — мрачен парк, обрасъл с тополи, тисове, трънаци и чимшир. После дойдоха лехи с рози, главно от сортовете мултифлора и центифолия. Подир тях — резбованите колони, порталите и арките на двореца, слуги и лакеи с ливреи.
	Този, който ги посрещна, беше Лютичето, фризиран и облечен като принц.

	* * *

	— Къде е Милва?
	— Здрава е, не се притеснявай. Седи в покоите, приготвени за вас. И не иска да излиза оттам.
	— Защо?
	— За това — по-късно. А сега — да вървим. Принцесата чака.
	— Направо от пътя?
	— Такова е желанието й.
	Залата, в която влязоха, беше пълна с хора, пъстроцветни като райски птици. Гералт нямаше време да се заглежда. Лютичето го побутваше към мраморните стъпала, при които в обкръжението на пажове и придворни стояха две жени, рязко открояващи се сред тълпата.
	Беше тихо, но сега стана още по-тихо.
	Първата жена имаше остър и вирнат нос, а сините й очи бяха пронизващи и сякаш леко неспокойни. Кестенявите й коси бяха фризирани в изумителна, наистина артистична прическа, закрепена с кадифени лентички, изпипана до най-дребните детайли, включително и къдрица с формата на правилен полумесец върху челото. Горната част на роклята с деколте преливаше в хиляди сини и лилави ивици на черен фон, долната част беше черна, гъсто осеяна с десен от малки жълти хризантеми. Върху шията и деколтето се виждаше завита по сложен начин огърлица от обсидиани, изумруди и лапис-лазули, завършваща с жадеитов кръст, разположен едва ли не между малките гърди, поддържани от плътно прилепнал корсет. Ниската яка на деколтето разкриваше дребни рамене и сякаш не беше добре закрепена върху тях — Гералт постоянно имаше чувството, че роклята всеки миг ще се изплъзне от бюста. Но тя не се изплъзваше, задържана в нужното положение от тайнствени прийоми на шивашкото изкуство и от гънките на дрехата.
	Втората жена беше висока приблизително колкото първата. Червилото на устните й беше в същия цвят. Но с това приликите между двете свършваха. Върху късо подстриганите си черни коси тя носеше мрежеста шапчица, от която пред лицето й до върха на малкото носле се спускаше воал. Мотивът с цветя върху воала не закриваше прекрасните, блестящи, силно гримирани в зелено очи. Същият воал с цветя прикриваше и скромния разрез на черната рокля с дълги ръкави, върху която проблясваха сякаш безразборно разхвърляни сапфири, аквамарини, планински кристали и златни ажурни звездички.
	— Нейна светлост принцеса Ана Хенриета — обадиха се полугласно зад гърба на Гералт. — Поклонете се, господине.
	„Интересно, коя ли от двете е — помисли си Гералт, с усилие свивайки болното си коляно в церемониален поклон. — Гръм да ме удари, и двете изглеждат като принцеси. Като кралици!“
	— Станете, господин Гералт — разсея съмненията му жената с кестенявите коси и острото носле. — Приветстваме вас и вашите приятели в княжество Тусент, в двореца Боклер. Щастливи сме да посрещнем гости, нагърбили се с толкова благородна мисия. При това приятели на скъпия за нашето сърце виконт Юлиан.
	Лютичето се поклони дълбоко и енергично.
	— Виконтът — продължи принцесата — ни съобщи вашите имена, разясни ни характера на вашата експедиция и ни разказа какво ви е довело в Тусент. Неговият разказ развълнува сърцата ни. Ще сме щастливи да си поговорим с вас при лична аудиенция, господин Гералт. Но тази среща малко ще се забави, тъй като ни предстои да се погрижим за някои държавни задължения. Завърши събирането на гроздето, традицията изисква да участваме в Празника на Бъчвата.
	Втората жена, онази с воала, се наведе към принцесата и бързо прошепна нещо. Ана Хенриета погледна към вещера, усмихна се и прекара език по устните си.
	— Нашата воля е — повиши тя глас — заедно с виконт Юлиан при Бъчвата да ни служи и господин Гералт от Ривия.
	Сред групата придворни и рицари се разнесе шумолене като на разлюлени от вятъра борови клони. Принцеса Анариета за пореден път стрелна вещера с поглед и излезе от залата, заедно с приятелката си и кортежа от пажове.
	— Гръм и мълния! — прошепна Шахматния рицар. — Гледай ти! Голяма чест ви оказаха, господин вещерю.
	— Не разбрах съвсем за какво става въпрос — призна си Гералт. — По какъв начин ще трябва да служа на Нейно Величество?
	— Нейна милост — поправи го, приближавайки се, пълен тип с външността на сладкар. — Простете, че се намесвам, господа, но при дадените обстоятелства съм принуден да го направя. Ние тук, в Тусент, строго спазваме традицията и протокола. Аз съм Себастиан льо Гоф, шамбелан и церемониалмайстор на княжеския двор.
	— Приятно ми е.
	— Официалното и протоколно обръщение към госпожа Ана Хенриета — шамбеланът и церемониалмайсторът не само че изглеждаше като сладкар, но и миришеше на глазура — е „Ваша Светлост“. Неофициалното — „Ваша Милост“. Фамилиарно, извън двореца — „Госпожо принцесо“.
	— Благодаря, ще запомня. А другата жена? Как трябва да се обръщам към нея?
	— Официалното обръщение е „уважаема“ — каза сериозно шамбеланът. — Но е напълно допустимо и „госпожо“. Това е роднина на принцесата, казва се Фрингила Виго. Съгласно волята на Нейна милост, ще служите при Бъчвата именно на нея, на госпожа Фрингила.
	— А в какво се изразява тази служба?
	— Нищо сложно. Сега ще ви обясня. Разбирате ли, ние вече много години използваме механични преси, но традицията…

	* * *

	Дворът беше изпълнен с глъчка и фееричен писък на пищялки, дива музика на флейти, ожесточено дрънкане на дайрета. Около сложената върху платформа бъчва подскачаха и се бутаха наредени в кръг комедианти и акробати. Дворът и заобикалящите го галерии бяха запълнени с хора — рицари, дами, дворяни, богато облечени граждани.
	Шамбеланът Себастиан льо Гоф вдигна нагоре украсения с лозови филизи жезъл, после удари три пъти с него платформата.
	— Хо, хо! — извика той. — Благородни дами, господа и рицари!
	— Хо, хо! — отговори тълпата.
	— Хо, хо! Това е древният обичай! Нека ни дари с вино лозата! Хо, хо! Нека узрее като слънце!
	— Хо, хо! Нека узрее!
	— Хо, хо! Нека, смачкано, то да ферментира! Нека набере сила и вкус в бъчвите! Да се излее в бокалите и да влезе в главите за слава на прекрасните дами, благородните рицари и работниците винари!
	— Хо, хо! Нека ферментира!
	— Да бъде красота!
	От ленените палатки на противоположната стена на двора се появиха две жени — принцеса Ана Хенриета и чернокосата й спътница. И двете бяха плътно загърнати с алени наметала.
	— Хо, хо! — удари с жезъла шамбеланът. — Да дойдат Младите!
	„Младите“ бяха инструктирани, знаеха какво трябва да направят. Лютичето се приближи към принцесата, а Гералт — към чернокосата. Която, както той вече знаеше, се наричаше уважаемата Фрингила Виго.
	Жените едновременно отметнаха наметалата и тълпата избухна в гръмки овации. Гералт преглътна.
	Двете жени носеха бели, тънки като паяжина, дори нестигащи до бедрата ризи с презрамки. И нищо друго. Дори бижута. Освен това бяха боси.
	Гералт вдигна Фрингила на ръце, а тя доста охотно го прегърна през шията. Ухаеше леко на амбра и рози. И на женственост. Тя беше топла и тази топлина го пронизваше като острие на стрела. Беше мека и тази мекота изгаряше и дразнеше пръстите му.
	Мъжете понесоха жените към бъчвата: Гералт — Фрингила, и Лютичето — принцесата. Помогнаха им да застанат върху мачкащото се под краката им, изпускащо сок грозде. Тълпата изрева.
	— Хо, хо!
	Принцесата и Фрингила сложиха ръце върху раменете една на друга — така беше по-лесно да запазят равновесие върху гроздето, сред което потънаха до коленете. Сокът пръскаше и течеше. Въртейки се, жените мачкаха гроздето и се кикотеха като малки деца. Фрингила съвсем непротоколно стрелкаше с погледи вещера.
	— Хо, хо! — ревеше тълпата. — Хо, хо! Да ферментира!
	От мачканото грозде бликаше сок, мътната течност бълбукаше и се пенеше около коленете на жените.
	Шамбеланът удари с жезъла по дъските на платформата. Гералт и Лютичето се приближиха и помогнаха на жените да излязат от бъчвата. Гералт видя как Анариета ухапа Лютичето по ухото, а очите й проблясваха опасно. Стори му се, че устните на Фрингила се плъзнаха по бузата му, но не би се обзаложил дали това е нарочно, или случайно. Ароматът на гроздовия сок го удари в главата.
	Гералт пусна Фрингила върху подиума и я загърна с аленото наметало. Бързо и силно Фрингила стисна дланта му.
	— Тези древни обичаи — прошепна тя, — толкова са възбуждащи. Нали?
	— Да.
	— Благодаря, вещерю.
	— Удоволствието беше изцяло мое.
	— Не изцяло. Уверявам те, че не изцяло.

	* * *

	— Налей, Рейнар.
	На съседната маса провеждаха поредното зимно гадаене, състоящо се в хвърляне на увито в дълга спираловидна лента ябълкова кора. В зависимост от формата на падналата кора се опитваха да отгатнат името на бъдещия партньор. Кората винаги падаше във формата на „8“. Въпреки това веселбата продължаваше.
	Рицарят му наля.
	— Оказа се, че Милва е здрава — изрече замислено вещерът, — макар и все още да носи превръзка на ребрата. Въпреки това тя седеше в стаята и отказваше да излиза, и за нищо не света не се съгласяваше да облече подарената й рокля. Очертаваше се скандално нарушаване на протокола, но всезнайкото Регис оправи нещата. След като цитира дузина прецеденти, принуди шамбелана да донесе на стрелкинята мъжки дрехи. Ангулеме — точно обратното; с удоволствие свали панталоните и ботушите за езда, а роклята, сапуна и гребена направиха от нея съвсем привлекателна девойка. Естествено, банята и чистите дрехи повдигнаха духа на всички ни. Дори на мен. И всички отидохме на аудиенцията в добро настроение…
	— Изчакай за малко — посочи с кимане Рейнар. — Към нас се приближават клиенти. Хо, хо, при това не един, а двама лозари. Малатеста, клиентът ни, води своя колега… и конкурент. Чудо на чудесата!
	— А вторият кой е?
	— Лозите Померол. В момента пием точно от тяхното вино, „Кот дьо Блесюр“.
	Малатеста, управителят на лозите Ферментино, махна с ръка и се приближи, водейки спътника си — мъж с черни мустачки и буйна черна брада, приличащ повече на убиец, отколкото на чиновник.
	— Позволете да ви представя господин Алкид Ферабрас, управител на лозите Померол — каза Малатеста, посочвайки брадатия.
	— Моля, седнете.
	— Ние само за малко. При господин вещера, относно звяра в подземията ни. От това че се намирате тук, следва, че чудовището е убито?
	— Напълно.
	— Уговорената сума ще бъде преведена на сметката ви в Чианфанели най-късно вдругиден — увери го Малатеста. — Ох, благодаря ви, господин вещерю. Благодаря ви стократно. Толкова хубаво подземие, със сводест таван, ориентирано към север, нито твърде сухо, нито твърде влажно, точно каквото трябва да бъде за виното, а заради проклетото чудовище не можехме да го използваме. Сами сте видели, наложи се да зазидаме част от тунелите, но въпреки това звярът успя да се промъкне… Пфу, пфу, откъде се взе, не мога да проумея… Сигурно от самия пъкъл…
	— В пещерите в скали от вулканична лава винаги има чудовища — обади се с дълбокомислено изражение Рейнар дьо Боа-Фресне. Той си партнираше с вещера вече повече от месец, и като добър слушател беше успял да научи доста неща през това време. — Ясна работа, където има вулканична лава, там търси чудовища.
	— Може и да е заради вулканичната лава — погледна го накриво Малатеста. — Каквото и да представлява тази вулканична лава. Но хората разправят, че е защото нашите подземия са свързани с дълбоки пещери, със самите земни недра. Имаме много такива ями и пещери.
	— Да вземем например нашите подземия — обади се управителят на лозите Померол. — Дълги са цели мили, и никой не знае докъде водят. Тези, които са искали да изяснят това, не са се завръщали. Там също са виждали ужасно чудовище. Като че ли… Така че бих искал да предложа…
	— Досещам се какво искате да предложите — изрече сухо вещерът. — И съм съгласен. Ще проверя подземията ви. Ще се договорим за заплащането в зависимост от това какво ще открия там.
	— Няма да останете недоволен — увери го брадатият. — Хм… Хм… Има още нещо…
	— Говорете, слушам ви…
	— Онази сукуба, които нощем посещава мъжете и ги безпокои… Която негова светлост принцесата ви заръча да убиете… Мисля, че изобщо няма нужда да я убивате. Честно казано, на никого не пречи… Наистина, навестява някого от време на време… Обезпокоява го…
	— Но само пълнолетни — вметна бързо Малатеста.
	— Взе ми думите от устата, куме. Та сукубата на никого не вреди. А в последно време изобщо не се чува нищо за нея. Предполагам, че се е уплашила от вас, господин вещерю. Какъв смисъл има тогава да я преследвате? Нали парите в брой няма да ви попречат? А ако не са достатъчно…
	— На сметката ми в Чианфанели би могло да постъпи нещо — изрече с каменно лице Гералт. — За пенсионния вещерски фонд.
	— Ще го направим.
	— А на сукубата няма да й падне и косъм от русата коса.
	— В такъв случай всичко хубаво. — Двамата лозари станаха. — Празнувайте си спокойно, няма да ви пречим. Днес е празник. Традиция. А при нас, в Тусент, традицията е…
	— Знам — каза Гералт. — Свято нещо.

	* * *

	Компанията на съседната маса шумеше. За пореден път провеждаха гаданията на Юле, този път с топчета, направени от средината на обредния хляб, и с кости от шаран. При това пиеха обилно. Кръчмарят и слугините свистяха като във вряла вода, докато тичаха насам-натам с халбите.
	— Сукубата, за която стана дума — отбеляза Рейнар, добавяйки си още от зелето, — сложи началото на внушителната поредица от вещерски договори, сключени от теб в Тусент. После поръчките заваляха като из ведро, а ти не можеш да се отървеш от клиенти. Само не помня коя от винарните беше първа…
	— Теб тогава те нямаше. Това стана на следващата сутрин след аудиенцията при принцесата. На която, между другото, също те нямаше.
	— Нищо чудно. Аудиенцията беше лична.
	— И това ако се казва лична… — засмя се Гералт. — В нея участваха повече от двайсет души, без да броим неподвижните като статуи лакеи, малолетните пажове и досадния шут. Сред изброените личности беше Льо Гоф, шамбеланът с външност и мирис на сладкар, и неколцина превити под тежестта на златните си ланци велможи. Имаше няколко типове, облечени в черно — съветници или съдии. Присъстваше познатият ми от Каед Мирквид барон Бича глава. Естествено, там беше и Фрингила Виго, личност, явно много близка на принцесата.
	И най-сетне, там бяхме и ние: цялата ни компания, включително Милва с мъжките дрехи. Не, не се изразих правилно, като казах, че сме били всички. Лютичето не беше с нас. Лютичето, или виконт Еди-кой-си, се беше изпънал в креслото отдясно на Нейна остроноса милост Анариета и се надуваше като паун. Като истински фаворит.
	Анариета, Фрингила и Лютичето бяха единствените, които седяха. Това не беше позволено на никой друг. А аз бях доволен, че не ми беше наредено да коленича.
	Принцесата изслуша разказа ми, като за щастие ме прекъсваше рядко. Когато се заех накратко да излагам разговора с друидите, тя започна да чупи ръце с такова искрено отчаяние, че чак изглеждаше престорено. Знам, че звучи като някакъв проклет оксиморон, но повярвай ми, Рейнар, точно така беше.

	* * *

	— Ах, ах — възкликна принцеса Ана Хенриета, чупейки ръце. — Така ни опечалихте, господин Гералт. Наистина, сърцето ни се къса от мъка.
	Тя изсмърка с острия си нос, протегна ръка и Лютичето незабавно сложи в отворената й длан батистена носна кърпичка с монограм. Принцесата избърса с нея двете си бузи, като внимаваше да не изтрие пудрата.
	— Ах, ах — повтори тя. — Значи друидките не са знаели нищо за Цири? Не са били в състояние да ви помогнат? Излиза, че всичките ви усилия са отишли на вятъра и напразно сте били целия този път?
	— Е, едва ли е било напразно — отговори с убеденост вещерът. — Признавам си, че разчитах да получа от друидите някакви конкретни сведения или указания, които да изяснят логично поне защо Цири е обект на толкова яростно преследване. Но друидките не можаха или не пожелаха да ми помогнат. Така че в този смисъл наистина нищо не постигнах. Обаче…
	Той премина в шепот. Не за по-голям драматизъм. Не беше сигурен доколко трябва да бъде откровен пред цялата тази аудитория.
	— Знам, че Цири е жива — изрече той сухо най-накрая. — Най-вероятно е била ранена. И все още е в опасност. Но е жива.
	Ана Хенриета въздъхна, отново използва кърпичката и стисна ръката на Лютичето.
	— Обещавам ви нашата помощ и подкрепа — каза тя. — Гостувайте ни в Тусент, колкото пожелаете. Трябва да знаете, че ние сме били в Цинтра, познавали сме Павета и сме били в приятелски отношения с нея, познавали сме и сме обичали малката Цири. С цялото ни сърце сме с вас, господин Гералт. Ако има нужда, нашите учени и астролози ще ви съдействат. Вратите на нашите библиотеки и читалища са отворени за вас. Дълбоко вярваме, че трябва да намерите някаква следа, указание или улика, които да ви покажат правилния път. Не действайте припряно. Няма нужда да бързате. Можете да останете тук колкото искате, вие сте ни скъп гост.
	— Благодаря ви за добротата и снизхождението, Ваша милост — наведе глава Гералт. — Но все пак ще тръгнем на път веднага, след като си отпочинем. Цири все още е в опасност. А и ние — ако се задържим твърде дълго на едно място, опасността не само ще нарасне, но ще започне да застрашава и доброжелателните към нас хора. И всички около нас. А ние не искаме да допуснем това за нищо на света.
	Принцесата помълча известно време, галейки ръката на Лютичето с ритмични движения, като котка.
	— Думите ви са благородни и честни — каза тя най-накрая. — Но няма от какво да се боите. Нашите рицари така са разгромили преследващите ви бандити, че нито един от свидетелите на поражението не се е измъкнал жив — виконт Юлиан ни разказа това. Всеки, който се опита да ви безпокои, го очаква същата участ. Вие сте под наша защита и опека.
	— Оценявам това. — Гералт отново се поклони, ругаейки наум болното си коляно и не само него. — И все пак не мога да премълча онова, което виконт Лютичето е забравил да ви разкаже, ваша милост. Разбойниците, които ме преследваха до Белхавен, и които доблестните ви рицари разгромиха в Каед Мирквид, наистина бяха абсолютни бандити, но носеха нилфгардските цветове.
	— И какво от това?
	„Такова — беше му на върха на езика да отговори, — че ако нилфгардците са превзели Аедирн за двайсет дни, то за твоето княжество ще са им достатъчни двайсет минути.“
	— Води се война — каза той вместо това. — Това, което се случи в Белхавен и Каед Мирквид, може да се смята за диверсия в тила. Такива неща обикновено предизвикват репресии. Във военни времена…
	— Войната със сигурност вече е свършила — прекъсна го принцесата, вирвайки острото си носле. — Писахме по този въпрос на нашия братовчед, Емхир вар Емрейс. Изпратихме му меморандум, в който настояхме незабавно да се сложи край на безсмисленото кръвопролитие. Със сигурност войната вече е свършила и е сключен мир.
	— Не е толкова сигурно — отвърна студено Гералт. — Отвъд Яруга бушуват огън и меч, лее се кръв. Няма никакви признаци, че войната е към края си. Бих казал, че е точно обратното.
	Моментално съжали за казаното.
	— Как така? — Нослето на принцесата сякаш стана още по-остро, а в гласа й прозвуча противна, пискливо-скърцаща нота. — Правилно ли чувам? Войната продължава? Защо не сме информирани за това? Господин министър Трембли?
	— Ваша милост, аз… — замънка, коленичейки, един от носителите на златните ланци. — Не исках… да ви безпокоя… да ви тревожа… Ваша милост…
	— Стража! — извика нейна милост. — Затворете го в кулата! Вие сте в немилост, господин Трембли! В немилост! Господин шамбелан! Господин секретар!
	— На вашите заповеди, Ваша светлост…
	— Нека канцеларията ни веднага се обърне с остра нота към нашия братовчед, императора на Нилфгард. Настояваме незабавно, абсолютно незабавно да престане да воюва и да сключи мир. Защото войната и несъгласието са лоши неща! Несъгласието руши, а съгласието гради!
	— Ваша милост — измънка шамбеланът сладкар, бял като пудра захар, — абсолютно сте права!
	— Какво правите още тук? Дадохме заповедите си! Действайте, по най-бързия начин!
	Гералт се огледа скришом. Дворяните имаха напълно каменни лица, от което следваше, че подобни инциденти не са нищо ново в този княжески двор. Той твърдо реши от този момент изобщо да не противоречи на госпожа принцесата.
	Анариета докосна с кърпичката върха на носа си, след което се усмихна на Гералт.
	— Както виждате — каза тя, — опасенията ви бяха безпочвени. Няма от какво да се боите и можете да ни гостувате колкото пожелаете.
	— Да, Ваша милост.
	В тишината ясно се чуваше скърцането на дървояд в някой от старинните мебели. И ругатните, които главният коняр отправяше към някакъв кон в далечния двор.
	— Имаме и една молба към вас, господин Гералт — прекъсна мълчанието Анариета. — Като към вещер.
	— Да, Ваша милост.
	— Това е молба на множество благородни дами от Тусент, а също така и наша. Нощно чудовище безпокои тукашните домове. Дявол, призрак, сукуба във вид на жена, но толкова безсрамна, че няма да се осмелим да я описваме, безпокои добродетелните и верни съпрузи. Навестява през нощта спалните им, позволява си разгул и отвратителни перверзни, за които скромността ни не ни позволява да говорим. Вие, като специалист, сигурно знаете за какво става въпрос.
	— Да, Ваша милост.
	— Дамите от Тусент ви молят да сложите край на това безобразие. А ние се присъединяваме към молбата им. И ви уверяваме в нашето благоразположение.
	— Да, Ваша милост.

	* * *

	Ангулеме намери вещера и вампира в парка на двореца, където те се разхождаха и водеха потайни разговори.
	— Няма да повярвате — рече задъхано тя. — Няма да повярвате какво ще ви кажа… Но то е самата истина…
	— Казвай, де.
	— Рейнар дьо Боа-Фресне, странстващият Шахматен рицар, заедно с други странстващи рицари, стои на опашка пред княжеската хазна. И знаете ли защо? За месечното си заплащане! Казвам ви, опашката е дълга половин изстрел с лък, а от гербове ти причернява пред очите. Попитах Рейнар какво става, а той отговори, че странстващите рицари също трябва да ядат.
	— И какво странно има тук?
	— Шегуваш ли се? Странстващите рицари странстват от благородни подбуди! А не срещу месечно заплащане!
	— Едното не изключва другото — каза с много сериозен тон Регис. — Наистина. Повярвай ми, Ангулеме.
	— Повярвай му, Ангулеме — изрече сухо Гералт. — Престани да тичаш из двореца в търсене на сензации, по-добре прави компания на Милва. Тя е в ужасно настроение, не бива да остава сама.
	— Вярно е. Лелката явно е в цикъл, понеже е зла като оса. Мисля, че…
	— Ангулеме!
	— Тръгвам, тръгвам.
	Гералт и Регис се спряха при леха вече леко позамръзнали рози центифолия. Но не успяха да поговорят както трябва. Иззад оранжерията излезе слаб мъж с модно наметало с цвят охра.
	— Добър ден. — Той се поклони, удряйки в коляното си калпака си от кожа на златка. — Мога ли да попитам кой от вас, уважаеми господа, е вещерът на име Гералт, славещ се със своите умения?
	— Аз съм.
	— А аз съм Жан Катийон, управител на лозята Кастел Торичела. Работата е там, че много се нуждаем от вещер. Искам да ви попитам ще бъдете ли така добър…
	— А за какво става въпрос?
	— Значи работата е следната — започна управителят на Катийон. — Заради войната, да я вземат дяволите, търговците взеха да идват по-рядко, запасите се увеличават, мястото за бъчви намалява. Мислехме, че това не е голям проблем, понеже под замъка има цели мили подземия, водещи надълбоко-надълбоко, чак до недрата на земята. Намерихме и под Торичела такова подземие — хубаво, с кръгли сводове, нито сухо, нито влажно, точно като за вино…
	— И какво? — не издържа вещерът.
	— Оказа се, че в подземията дебне някакво чудовище, сигурно дошло от дълбините на земята. Изгори двама души, само костите им останаха, а един ослепи, от което следва, господа, че това чудовище бълва някаква силна луга…
	— Солпуга — констатира бързо Гералт. — Наричана още отровница.
	— Ето — усмихна се Регис. — Сам виждате, господин Катийон, че си имате работа с професионалист. Може да се каже, че направо ви е паднал от небето. А обръщали ли сте се вече към странстващите рицари с тази молба? Принцесата има цял полк от тях, а такива мисии са по тяхната специалност, това е смисълът на съществуването им.
	— Никакъв смисъл не е — поклати глава управителят на Катийон. — Смисълът на съществуването им е да охраняват пътищата и проходите, защото ако търговците не се доберат дотук, то всички ние ще трябва да тръгнем на път с торбите. Освен това рицарите може и да са смели, но само като са на конете. Никой няма да слезе под земята! Освен това те скъ…
	Човекът се сепна и млъкна. Имаше вид на човек, който иска да се изплюе върху себе си.
	— Скъпо вземат — завърши Гералт, дори без особена язвителност. — Знай, добри човече, че аз вземам още по-скъпо. Свободен пазар. И свободна конкуренция. Защото ако сключим договора, аз ще сляза от коня и ще отида под земята. Обмислете това, но не се бавете, защото няма да остана дълго в Тусент.
	— Изненадваш ме — каза Регис веднага, щом управителят си тръгна. — В теб неочаквано се обади вещерът? Сключваш договори? Захващаш се с чудовища?
	— И аз самият съм изненадан — призна си искрено Гералт. — Реагирах импулсивно, сякаш нещо ме подтикна. Ще се откажа. Да се върнем към разговора ни…
	— Почакай. — Вампирът посочи с поглед към пътя. — Нещо ми подсказва, че към теб идват поредните клиенти.
	Гералт изруга под нос. По заобиколената от кипариси алея към него вървяха двама рицари. Вещерът веднага позна първия — голямата бича глава върху снежнобяло поле не можеше да се сбърка с ничий друг герб. Вторият рицар, висок, с прошарени коси и благородно ъгловато лице, сякаш изсечено от гранит, носеше синя туника със златен кръст, покрит с лилии.
	Рицарите спряха на определените от етикета две крачки и се поклониха. Гералт и Регис отговориха с поклони, след което цялата четворка изтърпя изискваното от рицарския обичай мълчание, траещо десет удара на сърцето.
	— Господа — каза Бичата глава, — позволете да ви представя барон Палмерин дьо Лонфал. Аз, както може би си спомняте, се казвам…
	— Барон Дьо Пейрак-Пейран. Как бихме могли да забравим!
	— Имаме питане към господин вещера — премина към същността Пейрак-Пейран. — Свързано е, така да се каже, с професионалните ви дела.
	— Слушам ви.
	— Насаме.
	— Нямам тайни от господин Регис.
	— Но благородните господа несъмнено имат такива — усмихна се вампирът. — Затова, с ваше разрешение, бих искал да огледам тази очарователна беседка, вероятно храм на размишленията… Господин Дьо Пейрак-Пейран… Господин Дьо Лонфал…
	Обмениха поклони.
	— Целият съм в слух — прекъсна мълчанието Гералт, дори и без да си помисля да изчаква десет удара на сърцето.
	— Проблемът е в тази сукуба… — Пейрак-Пейран снижи гласа си до шепот и боязливо се огледа. — В този нощен кошмар, който навестява мъжете. Който принцесата и дамите ви заръчаха да унищожите. Колко ви обещаха за убиването му?
	— Извинявайте, но това е професионална тайна.
	— То се знае — отговори Палмерин дьо Лонфал, рицарят с кръста с лилиите. — Позицията ви е разбираема. Наистина. Боя се, че ще ви оскърбя с предложението си, но въпреки това ще го отправя. Откажете се от този договор, господин вещерю. Не убивайте сукубата, оставете я на мира. Без да казвате нищо на дамите и принцесата. А ние, господата от Тусент, честна дума, ще надхвърлим предложеното от дамите. Щедростта ни ще ви учуди.
	— Предложението наистина е близо до оскърбление — изрече студено вещерът.
	— Господин Гералт. — Изражението на Палмерин дьо Лонфал беше твърдо и сериозно. — Ще ви кажа защо се осмелихме на такава стъпка. Дочухме слух за вас, че убивате изключително само такива чудовища, които представляват заплаха. Реална заплаха. Не въображаема, породена от невежество или предразсъдъци. Позволете да отбележа, че сукубата не заплашва никого и не вреди никому. Просто посещава насън… От време на време… И безпокои малко…
	— Но само пълнолетни — добави бързо Пейрак-Пейран.
	— Дамите от Тусент — каза Гералт, оглеждайки се — едва ли ще се зарадват, когато узнаят за разговора ни. Принцесата също.
	— Напълно сме съгласни с вас — промърмори Палмерин дьо Лонфал. — Желателно е да сме дискретни. Няма защо да разбунваме духовете.
	— Открийте ми сметка в някоя от местните банки на джуджетата — изрече бавно и тихо Гералт. — И ме учудете с щедростта си. Но ви предупреждавам, че е трудно да бъда учуден.
	— И все пак ще се постараем — обеща гордо Пейрак-Пейран.
	Обмениха прощални поклони.
	Върна се Регис, който, естествено, беше чул всичко с вампирския си слух.
	— Сега — каза той, без да се усмихва, — също можеш да кажеш, че това е било неволен рефлекс и необясним импулс. Но ще ти е трудно да обясниш откъде се е взела новата банкова сметка.
	Гералт гледаше някъде високо, над върховете на кипарисите.
	— Кой знае — каза той. — Може пък да поостанем няколко дни. Като се имат предвид ребрата на Милва, може би и повече от няколко дни. Може би няколко седмици? Няма да навреди, ако се сдобием с финансова независимост за това време.

	* * *

	— Значи ето откъде имаш сметка в Чианфанели — поклати глава Рейнар дьо Боа-Фресне. — Да… Ако принцесата беше узнала, щеше да има смяна на постове, ново раздаване на длъжности. Може би и аз щях да се издигна малко? Честна дума, жалко, че нямам данни на доносник. А сега ми разкажи за прочутото пиршество, на което толкова се радвах. Толкова разчитах да присъствам на него, да хапна, да пийна! А вместо това ме изпратиха на границата, на студа с кучешки впряг. Ех, съдба, съдба, рицарска съдба…
	— Големият и шумно рекламиран пир — започна Гералт — беше предшестван от сериозни приготовления. Трябваше да бъде намерена Милва, която се криеше в конюшните, и да бъде убедена, че от нейното участие в банкета зависи съдбата на Цири и едва ли не на целия свят. Трябваше почти насила да бъде облечена с рокля. После трябваше Ангулеме да бъде принудена да обещае, че ще избягва думи като „курва“ и „задник“. Когато най-накрая постигнахме всичко това и смятахме да си отдъхнем на чаша вино, се появи шамбелан Дьо Гоф, миришещ на глазура и надут като пуяк.

	* * *

	— При дадените обстоятелства трябва да подчертая — заговори носово шамбелан Льо Гоф, — че на масата на Нейна милост няма последни места, никой на масата няма право да се обижда от мястото, на което е сложен. Обаче ние тук, в Тусент, строго съблюдаваме традициите и обичаите, и в съответствие с тези обичаи…
	— Преминете към същността, господине.
	— Пиршеството е утре. Трябва да подредя гостите според ранга им.
	— Ясно — отговори със сериозен тон вещерът. — Нека да отгатна — най-достоен сред нас по ранг е Лютичето.
	— Господин виконт Юлиан — изрече шамбеланът, вирвайки нос, — е извънредно почетен гост. И като такъв ще седи отдясно на Нейна милост.
	— Ясно — повтори вещерът, сериозен като самата смърт. — А виконтът не разясни ли кой от нас какъв ранг има?
	— Разясни — изкашля се шамбеланът, — че Ваши милости са тук инкогнито с рицарска мисия, чиито подробности, както и истинските ви имена, гербове и титли, не можете да издадете, защото сте дали обет.
	— Точно така. Какъв е проблемът в такъв случай?
	— Проблемът е, че трябва да наредя всички! Вие сте гости, при това другари на господин виконта, значи трябва да ви сложа по-близо до главната маса… Между бароните. Но нали не може всички вие да сте равни, дамите и господата, защото никога не се случва всички да са равни. Ако някой от вас е от по-висок ранг, трябва да седи на горната маса, при принцесата…
	— Той е граф! — Вещерът без колебание посочи вампира, който наблизо се любуваше замислено на стената, почти изцяло покрита с гоблени. — Но за това нито дума! Тайна е!
	— Разбирам! — Шамбеланът за малко не се задави от възторг. — При дадените обстоятелства… Ще го настаня от дясната страна на графиня Нотурна, благородната леля на госпожа принцесата.
	— Няма да съжалите — нито вие, нито лелята. — Гералт беше с каменно лице. — Той няма равни на себе си нито в обноските, нито в разговорите.
	— Радвам се да чуя това. А вие, господине от Ривия, ще седнете до уважаемата госпожа Фрингила. Такава е традицията. Вие я носихте до Бъчвата, значи сте… хм… нещо като неин рицар…
	— Разбирам.
	— Чудесно. А, господин графе…
	— Да? — учуди се вампирът, който току-що се беше откъснал от един гоблен, изобразяващ битка между великани и циклопи.
	— Нищо, нищо — усмихна се Гералт. — Просто си говорим.
	— Аха — кимна Регис. — Не знам дали сте забелязали, господа… Но този циклоп на гоблена, този с тоягата… Вижте пръстите на краката му. Трябва да ви кажа, че той има два леви крака.
	— Наистина — потвърди без сянка на учудване шамбеланът Льо Гоф. — В Боклер има много такива гоблени. Шивачът, който ги е тъкал, е бил истински майстор. Но страшно много е пиел. Както подобава на човек на изкуството.

	* * *

	— Време ни е — обади се вещерът, избягвайки погледите на разгорещените от виното девойки от съседната маса, на която се занимаваха с гадаене. — Да се приготвяме, Рейнар. Да плащаме, да възсядаме конете и към Боклер.
	— Знам закъде бързаш толкова — озъби се в усмивка рицарят. — Не се бой, твоята зеленоока ще те чака. Едва удари полунощ. Разкажи за пиршеството.
	— Разказвам и тръгваме?
	— И тръгваме.

	* * *

	Видът на подредените в гигантска подкова маси убедително говореше за това, че есента отива към края си и идва зимата. Сред ястията в блюдата преобладаваше дивечът във всичките му възможни форми и разновидности. Имаше огромни глигански и еленски бутове, най-различни пастети и резени месо, по есенно украсени с гъби, клюква, сливов мармалад и глогов сос. Имаше и подходящи за сезона птици — тетреви, глухари и фазани, декоративно украсени с крила и опашки; имаше печени лещарки и имелови дроздове. Имаше и същински деликатеси, като печени хвойнови дроздове, пълнени с хвойнови плодчета. Забелязваха се и пъстърви от планинските езера, бяла риба, налими и печени щуки.
	Сред зеленчуците преобладаваше късноесенна маруля, която, ако се наложеше, можеше да се бере дори изпод снега.
	Цветята бяха заменени от имел.
	Насред подковообразното закръгление, където бяха столовете на принцеса Анариета и най-уважаваните гости, върху огромен сребърен поднос беше сложено украшението на вечерта. Сред трюфели, изрязани от моркови цветчета, разрязани на две лимони и артишокови сърца лежеше гигантска чига, а върху гърба й стоеше на един крак изпечена чапла със златен пръстен във вдигнатия клюн.
	— Заклевам се в чаплата! — възкликна, вдигайки чашата си, Пейрак-Пейран, добре познатият на вещера барон с бичата глава в герба. — Заклевам се в чаплата да браня рицарската чест и честта на дамите и поемам обет никога да не отстъпвам никому полесражението!
	Обетът бе възнаграден с гръмки овации. След което се заеха с яденето.
	— Заклевам се в чаплата! — извика друг рицар с предизвикателно стърчащи нагоре мустаци. — До последна капка кръв ще браня границите на Нейна милост Ана Хенриета! А за да докажа своята вярност, се заклевам да изрисувам на щита си чапла и цяла година да се бия инкогнито, криейки името и герба си, и наричайки се Рицарят на бялата чапла! Пия за здравето на Нейна княжеска милост!
	— Здраве! Щастие! Да живее Нейна милост!
	Анариета благодари с леко кимане. Главата й бе окичена с диамантена диадема, а диамантите върху принцесата бяха толкова, че просто с едно преминаване покрай стъкло можеше да го издраска цялото. До нея седеше Лютичето, усмихвайки се глуповато. Малко по-далеч, между две матрони, се намираше Емиел Регис. Беше облечен с черен аксамитов кафтан, в който изглеждаше точно както се полага на вампир. Той услужваше на матроните и ги забавляваше с разговор, а те го слушаха увлечено.
	Гералт хвана блюдото с украсена с магданоз бяла риба и я подаде на седналата от лявата му страна Фрингила Виго, която носеше рокля от виолетов сатен и красиво колие от аметисти, много добре пасващо си с деколтето. Поглеждайки го изпод черните си мигли, Фрингила вдигна чашата си и загадъчно се усмихна.
	— За твое здраве, Гералт. Радвам се, че ни настаниха заедно.
	— Не хвали деня преди мръкване — отговори вещерът с усмивка, тъй като общо взето беше в добро настроение. — Пиршеството едва започва.
	— Напротив. Вече продължава достатъчно дълго, за да започнеш да ми правиш комплименти. Докога трябва да чакам?
	— Ти си прелестно красива.
	— Чакай, чакай малко! — засмя се тя, а той можеше да се закълне, че е напълно искрена. — С това темпо ме е страх да си помисля докъде можем да стигнем преди края на разговора. Започни от… Хмм… Кажи ми, че имам изящна рокля и виолетовото ми отива.
	— Виолетовото ти отива. Но честно казано, най-много би ми харесала в бяло.
	Той забеляза предизвикателство в изумрудените й очи. Боеше се да му отвърне. Не беше чак в толкова добро настроение.
	Срещу тях бяха настанени Кахир и Милва. Кахир седеше между две младички и постоянно бърборещи дворянки, като че ли баронеси. А стрелкинята се беше оказала до стар, навъсен и мълчалив като камък рицар с лице, обезобразено от следи от едра шарка.
	Малко по-надалеч седеше Ангулеме и предизвикваше суматоха сред съседите си — млади странстващи рицари.
	— Какво е това? — викаше тя, вдигайки сребърния нож със закръглен връх. — Без острие? Да не ги е страх, че ще започнем да се пробождаме?
	— Такива ножове — поясни Фрингила — се използват в Боклер от времето на принцеса Каролина Роберта, бабата на Ана Хенриета. Кароберта направо излизала извън кожата си, когато по време на пиршествата гостите започвали да си човъркат зъбите с ножовете. А това няма как да се прави с нож със заоблен връх.
	— Няма как — съгласи се Ангулеме с гримаса на раздразнение. — За щастие са ни дали и вилици!
	Тя се престори, че ще пъхне вилица в устата си, но под строгия поглед на Гералт се спря. Седящият от дясната й страна млад рицар се засмя с цвилещ фалцет. Гералт взе чинията с патицата в желе и я подаде на Фрингила. Видя как Кахир се раздвоява и разтроява, изпълнявайки капризите на баронесите, а те не откъсват поглед от него. Видя и как младите рицари се умилкват около Ангулеме, като се надпреварваха да й подават блюда и се кикотеха на простодушните й шегички.
	Видя как Милва си чопли от хляба, забила поглед в покривката.
	Фрингила сякаш четеше мислите му.
	— На неприказливата ти спътничка не й се падна хубаво място — прошепна тя, навеждайки се към него. — Какво да се прави, случват се такива неща при нареждането на масите. Барон Дьо Трастамара не страда от галантност. Нито пък от словоохотливост.
	— Може и да е за добро — отвърна тихо Гералт. — При твърде любезен дворянин щеше да стане по-лошо. Познавам добре Милва.
	— Сигурен ли си? — Фрингила го погледна бързо. — А не я ли мериш със собствения си аршин? Между другото, доста жесток?
	Той не отговори, а вместо това й наля вино. И сметна, че сега е моментът да си изясни нещо.
	— Ти си магьосница, нали?
	— Да — съгласи се тя, прикривайки учудването си доста умело. — Как се досети?
	— Усещам аурите — каза той, без да се задълбава в подробности. — И имам опит в тази област.
	— За да бъде всичко ясно — каза тя след малко, — не съм имала намерение да заблуждавам никого. Но и не съм длъжна гръмогласно да известявам всички за професията си или да си слагам островърха шапка и черно наметало. Защо да плаша децата? Имам право да съм инкогнито.
	— Безспорно.
	— В Боклер съм, защото тук е ако не най-голямата, то най-богатата библиотека в познатия свят. Освен университетските, разбира се. Но университетите следят много ревностно за достъпа до рафтовете си, а тук съм роднина и приятелка на Анариета и всичко ми е позволено.
	— За завиждане си е.
	— По време на аудиенцията Анариета намекна, че тукашните книги може да съдържат полезна за теб информация. Не се разочаровай от нея заради театралната й екзалтация. Тя си е такава. И наистина не е изключено да намериш нещо в книгите, даже е много вероятно. Достатъчно е да знаеш какво търсиш и къде да го търсиш.
	— Наистина. Нищо повече.
	— Ентусиазмът на отговорите ти наистина вдига духа и предразполага към разговор. — Тя леко присви очи. — Досещам се за причината. Не ми се доверяваш, нали?
	— Може ли още от лещарката?
	— Заклевам се в чаплата! — Един млад рицар от края на подковата се изправи и обви около врата си шал, получен от съседката му по маса. — Заклевам се да не свалям шала, докато не бъдат избити до крак бандитите от прохода Сервантес!
	Принцесата изрази признателността си чрез покровителствено навеждане на искрящата от диаманти диадема.
	Гералт разчиташе на това, че Фрингила няма да продължи разговора.
	Но грешеше.
	— Ти не ми вярваш и не ми се доверяваш — каза тя. — Причиняваш ми нещо подобно на болка. Не само се съмняваш, че искрено искам да ти помогна, но при това и не вярваш, че мога да го направя. Ох, Гералт! Дълбоко засегна моето самолюбие и възвишените ми стремежи.
	— Чуй ме…
	— Не! — Тя вдигна ножа и вилицата, сякаш за да го заплаши с тях. — Не се оправдавай! Не понасям мъже, които се оправдават!
	— А какви мъже понасяш?
	Тя отново присви очи, все още държейки приборите така, сякаш се готви да нанесе удар.
	— Списъкът е дълъг — каза бавно. — И не искам да те отегчавам с подробности. Ще отбележа само, че достатъчно високо в него стоят мъже, които заради любимата си са готови да отидат накрай света, без да се страхуват, презирайки опасността. И които не се предават, дори и когато изглежда, че нямат шансове за успех.
	— А останалите позиции от списъка? — не издържа той. — Другите мъже, които са ти по вкуса? Също ли са безумни?
	— А какво е истинската мъжественост — закачливо наведе глава тя, — ако не смесица в точните пропорции между класа и безумие?
	— Дами и господа, барони и рицари! — извика шамбеланът Льо Гоф, ставайки и вдигайки с двете си ръце гигантската си чаша. — При така създалите се обстоятелства си позволявам да вдигна тост: за Нейна светлост принцеса Ана Хенриета!
	— Здраве и щастие!
	— Ура!
	— Да живее!
	— А сега, дами и господа — шамбеланът остави чашата и тържествено кимна на лакеите, — сега… _Magna Bestia_*!
	[* _Magna Bestia_! (лат.) — Големия звяр. — Б.пр.]
	На подноса, който четирима прислужници внесоха върху нещо, подобно на носилка, лежеше огромно печено туловище, което изпълни залата с чуден аромат.
	— _Magna Bestia_! — извикаха в хор пируващите. — Ура! _Magna Bestia_!
	— Какъв пък е този звяр, по дяволите? — обезпокои се Ангулеме. — Няма да го ям, докато не разбера какво е.
	— Лос — поясни Гералт. — Печен лос.
	— Това не е някакъв си лос — обади се Милва, кашляйки. — А бик, седем центнера*.
	[* Центнер — полска мярка за тегло, равна на 64,8 килограма. — Б.пр.]
	— Седем центнера и четирийсет фунта* — хрипливо изрече седналият до нея мълчалив барон. Това бяха първите думи, произнесени от него от началото на вечерта.
	[* Фунт — мярка за тегло, равна на 0,453 кг. — Б.пр.]
	Това можеше и да стане начало на разговор, но стрелкинята се изчерви, заби поглед в покривката и започна да чопли хляба.
	Но Гералт беше приел лично думите на Фрингила.
	— Вие ли повалихте този бик, господин бароне? — попита той.
	— Не аз — отрече мълчаливецът. — Племенникът ми. Отличен стрелец. Но това е тема на мъжки разговор, мисля… Моля за извинение. Няма защо да отегчаваме дамите…
	— А с какъв лък? — попита Милва, все още вторачена в покривката. — Със сигурност не по-слаб от седемдесетина.
	— Ламиниран. Слоеве тис, акация, ясен, слепени сърцевини — бавно отговори баронът, видимо учуден. — Двойно прегънат зефар. Седемдесет и пет фунта сила.
	— А обтягането?
	— Двайсет и девет цала*. — Баронът говореше все по-бавно, сякаш изплюваше думите.
	[* Цал — полска мярка за дължина, равна на 2,5 сантиметра. — Б.пр.]
	— Истинска машина — каза спокойно Милва. — С такава ще повалиш елен дори от сто крачки. Ако стрелецът е наистина добър.
	— Аз от двайсет и пет крачки целя фазан — изкашля се баронът, като че ли леко обиден.
	— От двайсет и пет крачки — вдигна глава Милва — ще уцеля и катерица.
	Баронът смутено се закашля и бързо подаде на стрелкинята ядене и питие.
	— Добрият лък е половината от успеха — промърмори той. — Но не по-малко важно е и качеството на стрелата, бих казал. А също така, госпожо, според мен стрелата…
	— За здравето на Нейна милост Ана Хенриета! За здравето на виконт Юлиан дьо Летенхоф!
	— За здравето им! Да живеят!
	— … а тя го изритала по задника — завърши поредния си глупав виц Ангулеме. Младите рицари избухнаха в не по-малко глуповат смях.
	Баронесите Келине и Нике слушаха Кахир с отворени уста, сияещи очи и пламнали бузи. На горната маса цялата висша аристокрация слушаше разсъжденията на Регис. До Гералт — дори при неговия вещерски слух — през глъчката достигаха само отделни думи, но той съобрази, че става въпрос за духове, стриги, сукуби и вампири. Регис размахваше сребърната вилица и доказваше, че най-доброто средство против вампирите е среброто — металът, убийствен за вампира дори при най-лек допир. „А чесънът?“ — питаха дамите. „Чесънът също е ефективен — съгласяваше се Регис, — но е неприятен за общуването, защото страшно смърди.“
	Капелата в галерията тихо свиреше на гусли и пищялки, акробатите, жонгльорите и гълтачите на огън демонстрираха своето майсторство. Шутът се опитваше да разсмива хората, но не можеше да се мери с Ангулеме. Появи се мечкар с мечка, но за всеобщо веселие мечката направи купчина на пода. Ангулеме посърна и поутихна — трудно беше да се справи с подобни конкуренти.
	Остроносата принцеса внезапно изпадна в гняв; заради някаква случайно подхвърлена дума един от бароните изпадна в немилост и под ескорт беше изпратен в кулата. Но едва ли някой — освен самия барон — се развълнува от случилото се.
	— Няма да се измъкнеш толкова бързо оттук, недоверчивецо — обади се Фрингила Фиго, поклащайки чашата си. — Макар че с охота би си тръгнал още сега, нищо няма да се получи.
	— Моля те, не ми чети мислите.
	— Извинявай. Бяха толкова силни, че ги прочетох неволно.
	— Не знаеш колко пъти съм чувал тези думи.
	— Изобщо не подозираш какво знам. Моля те, опитай артишока, много е полезен за сърцето. Сърцето е важен орган при мъжете. Втори по важност.
	— Мислех, че най-важните са класата и безумието.
	— Достойнствата на духа трябва да вървят в комплект с достойнствата на тялото. Това осигурява съвършенство.
	— Никой не е съвършен.
	— Това не е аргумент. Всеки трябва да се стреми към съвършенство. Знаеш ли какво? Ще ми подадеш ли лещарката?
	Тя разсече птицата върху чинията толкова бързо и рязко, че вещерът трепна.
	— Няма да се измъкнеш толкова бързо оттук — повтори тя. — Първо, няма никаква нужда от това. Нищо не те заплашва…
	— О, да, абсолютно нищо — не издържа той. — Нилфгардците са се изплашили от острата нота, изпратена им от княжеската канцелария. А дори и да рискуват да нападнат, ще бъдат прогонени от заклелите се в чаплата странстващи рицари с превръзки на очите.
	— Нищо не те заплашва — повтори тя, без да обръща внимание на сарказма му. — Тусент повсеместно се смята за княжество от приказките, смешно и нереално, освен това, вследствие на винената продукция, намиращо се в състояние на постоянна веселба и пиянска оргия. Като такова никой не го възприема сериозно, но то се ползва с определени привилегии. В края на краищата Тусент доставя вино, а както добре е известно, без вино няма живот. Затова в Тусент не действат никакви агенти, шпиони или тайни служби. И той не се нуждае от армия, защото има достатъчно странстващи рицари с превръзка на очите. Никой няма да нападне Тусент. От изражението ти виждам, че не съм те убедила докрай?
	— Не докрай.
	— Жалко — присви очи Фрингила. — Обичам да достигам до края. Не понасям, когато не се получава или се получава наполовина. Не обичам и недоизказаните неща. Затова ще допълня: Фулко Артевелде, префектът на Ридбурн, смята, че си покойник — бегълците са му казали, че друидите са изгорили живи всички вас. Фулко прави каквото може, за да потули тази неприятна история, носеща белезите на скандал. Впрочем той си има собствен интерес и собствена кариера. Дори и до него да достигне слухът, че си жив, вече ще е твърде късно. Версията, която е записал в рапортите, вече ще е официална.
	— Много добре си осведомена.
	— Никога не съм криела това. Значи аргументът за нилфгардска потеря отпада. А други доводи за по-бързото ти тръгване просто няма.
	— Любопитно.
	— Но е самата истина. От Тусент може да се излезе през четири прохода, водещи към четирите краища на света. Кой ще избереш? Друидките не ти казаха нищо и отказаха сътрудничество. Елфът от планините изчезна…
	— Наистина си добре осведомена.
	— Това вече го установихме.
	— И жадуваш да ми помогнеш.
	— А ти отказваш помощта ми. Не вярваш в искреността на намеренията ми. Не ми се доверяваш.
	— Слушай, аз…
	— Не се оправдавай. Хапни си още от артишока.
	Някой отново се закле в чаплата. Кахир правеше комплименти на баронесите. Подпийналата Ангулеме се чуваше из цялата маса. Мълчаливият барон, оживил се от разговора за лъковете и стрелите, започна направо да ухажва Милва.
	— Моля, опитайте от глиганския бут. Ех, бих казал… В моите владения има полета, черни от глигани — цели орди…
	— О!
	— Хубави екземпляри има там, три центнера парчето… Сезонът е в разгара си… Ако желаете, госпожо… Можем, бих казал, да ловуваме заедно…
	— Ние няма да останем дълго тук. — Милва погледна Гералт странно умолително. — Защото, с извинение, имаме по-важни дела от това да ловуваме. Макар че — добави тя бързо, виждайки, че баронът се намръщва, — с удоволствие бих половувала с вас черни зверове…
	Баронът веднага се изчерви.
	— Ако не на лов — обади се той охотно, — то бих ви поканил поне на гости. В резиденцията си. Да ви покажа колекцията си от еленски рога, лули и саби.
	Милва се вторачи в покривката.
	Баронът хвана подноса с лещарки, подаде й да си вземе, после напълни чашата й с вино.
	— Моля за извинение — каза той. — Не съм дворянин. Не умея да развличам. И по дворянските приказки не ме бива.
	— Аз съм отгледана в гората — изкашля се Милва. — Умея да ценя тишината.
	Фрингила намери под масата дланта на Гералт и силно я стисна. Гералт я погледна в очите. И не можа да отгатне какво се таи в тях.
	— Доверявам ти се — каза той. — Вярвам в искреността на намеренията ти.
	— Да не ме лъжеш?
	— Заклевам се в чаплата.

	* * *

	Един градски страж, явно по случай Юле, беше подпийнал, така че вървеше неуверено, закачаше с алебардата си табелите и мърмореше гръмко, но несвързано, че вече е десет часът, макар отдавна да беше минало полунощ.
	— Отиди в Боклер сам — неочаквано каза Рейнар дьо Боа-Фресне, веднага щом излязоха от кръчмата. — Аз ще остана в града. До утре. Всичко хубаво, вещерю.
	Гералт знаеше, че в града има благоразположена към рицаря дама, чийто мъж често пътува по работа. Не бяха говорили никога за това, защото истинските мъже не разговарят на тези теми.
	— Всичко хубаво, Рейнар. Погрижи се за скофина. Да не засмърди.
	— Навън е мраз.
	Наистина беше мразовито. Уличките бяха пусти и мрачни. Лунната светлина заливаше покривите, отразяваше се във висящите от стрехите ледени висулки, но не достигаше до дълбините на пресечките. Подковите на Плотка звънтяха върху паважа.
	„Плотка се насочва към двореца Боклер — помисли си вещерът. — Хубава кобила, подарък от Ана Хенриета. И от Лютичето.“
	Пришпори коня.
	Бързаше.

	* * *

	След празненството всички се срещнаха на закуска, за която бяха свикнали да слизат в кухнята на замъка. Кой знае защо, там винаги ги приемаха с удоволствие. Винаги за тях имаше нещо топло, направо от гърнето, тигана или шиша, винаги имаше хляб, сланина, бекон, сирене и мариновани гъбки. Никога не липсваха и по чаша-две от белия или червения продукт на прочутите местни лози.
	Винаги отиваха там. През двете прекарани в Боклер седмици. Гералт, Регис, Кахир, Ангулеме и Милва. Само Лютичето закусваше на друго място.
	— На него — обясняваше Ангулеме, докато си мажеше филия хляб, — му носят пръжки право в леглото! И му се кланят ниско!
	Гералт беше склонен да вярва, че наистина е така. И точно в този ден реши да провери.

	* * *

	Намери Лютичето в рицарската зала. На главата на поета имаше яркочервена шапка, голяма колкото пита хляб; беше облечен с дублет в подходящи тонове, богато обшит със златисти нишки. Бардът седеше на стол с лютнята на колене и отвръщаше с небрежни кимвания на комплиментите на заобикалящите го дами и дворяни.
	За щастие на хоризонта не се забелязваше Ана Хенриета. Гералт без колебание наруши протокола и смело пристъпи към действие. Лютичето го забеляза веднага.
	— Благородни дами и господа — наду се той и махна с ръка в царствен жест, — може ли да ни оставите сами? Слугите също да излязат!
	Плесна с ръце, и още ехото от пляскането му не беше заглъхнало, а двамата вече бяха сами в рицарската зала, сред доспехите, картините, паноплите* и силната миризма на пудра, останала подир дамите.
	[* Панопли — в изкуството на Ренесанса и барока — декоративни композиции от антични военни доспехи, щитове, оръжия и знамена. — Б.пр.]
	— Страхотно забавление — оцени без излишно злорадство Гералт, — просто ей така да ги изгониш, а? Сигурно е приятно да се дават заповеди с един властен жест, едно плясване с ръце, едно царствено вдигане на веждата? Да гледаш как отстъпват назад като раци и се превиват в поклони? Страхотно забавление, а, господин фаворите?
	Лютичето се намръщи.
	— Заради нещо конкретно ли идваш? — попита той раздразнено. — Или само да си побъбрим?
	— Заради нещо много конкретно. Толкова много, че не е възможно повече.
	— Говори тогава, слушам те.
	— Трябват ни три коня. За мен, Кахир и Ангулеме. И два резервни. Тоест три хубави ездитни коня и два за багаж. В краен случай може да натоварим със запаси и фураж даже мулета. Предполагам, че поне дотолкова принцесата ти те оценява, нали? Че и повече, надявам се?
	— Няма да има никакъв проблем за това. — Без да поглежда към Гералт, Лютичето започна да настройва лютнята си. — Учудва ме само припряността ти. Бих казал — учудва ме точно толкова, колкото и глупавият ти сарказъм.
	— Припряността ми те учудва?
	— Точно тока. Краят на октомври е, времето явно се разваля. Всеки момент в проходите може да завали.
	— А теб те учудва припряността ми? — поклати глава вещерът. — Но добре, че ми напомни, осигури ни и топли дрехи. Кожуси.
	— Мислех си — изрече бавно Лютичето, — че ще презимуваме тук. Че ще останем…
	— Ако искаш, остани — подхвърли Гералт, без да се замисля.
	— Искам. — Лютичето неочаквано остави лютнята и се изправи. — И ще остана.
	Вещерът шумно си пое въздух. Помълча. Гледаше един гоблен, на който беше изобразена битката между титан и дракон. Титанът, твърдо застанал на двата си леви крака, се опитваше да строши челюстта на дракона, а драконът не изглеждаше възхитен.
	— Ще остана — повтори Лютичето. — Аз обичам Анариета. И тя също ме обича.
	Гералт продължаваше да мълчи.
	— Ще получите още един кон — продължи поетът. — Ще наредя да изберат за теб породиста кобила, на име Плотка, разбира се. Ще бъдете нахранени, обути и топло облечени. Но от сърце те съветвам да изчакаш до пролетта. Анариета…
	— Добре ли чувам? — обади се най-накрая вещерът. — Не ме ли лъже слухът?
	— Несъмнено разумът ти е притъпен — измърмори трубадурът. — Що се отнася до другите ти сетива — не знам. Да повторя: Анариета и аз се обичаме. Ще остана в Тусент. С нея.
	— Като какъв? Любовник? Фаворит? А може би съпруг-принц?
	— Официалният ми статус по принцип ми е безразличен — призна си честно Лютичето. — Но не мога да изключа нищо. Включително и женитба.
	Гералт отново помълча, любувайки се на битката между титана и дракона.
	— Лютиче — каза той най-накрая, — ако си пиян, изтрезнявай по-бързо. Ако си трезвен, напий се. И тогава ще поговорим.
	— Не разбирам защо говориш така — вдигна вежди Лютичето.
	— Тогава помисли малко.
	— Какво имаш предвид? Връзката ми с Анариета ли те шокира толкова? Сигурно искаш да призовеш здравия ми разум? Не си прави труда. Обмислил съм всичко. Анариета ме обича…
	— А позната ли ти е тази поговорка? — прекъсна го Гералт. — Княжеската любов на пъргав кон препуска. Дори ако твоята Анариета не е вятърничава, а тя, честно казано, ми прилича на точно такава, то…
	— То какво?
	— Това, че само в приказките принцесите се обвързват с музиканти.
	— Първо — наду се Лютичето, — дори простак като теб би трябвало да е чувал за морганатичните бракове. Да ти приведа ли пример от древната и най-новата история? Второ, сигурно това ще те учуди, но аз съвсем не съм от простолюдието. Моят род, Дьо Летенхоф, произлиза от…
	— Слушам те — прекъсна го отново Гералт, вече започващ да се нервира — и се изумявам. Нима това е моят приятел Лютичето? Нима наистина приятелят ми Лютичето си е изгубил ума? Нима Лютичето, когото познавам като реалист, сега изведнъж е потънал в света на илюзиите? Отвори си очите, малоумнико!
	— Аха — изрече бавно Лютичето, стискайки устните си. — Каква интересна смяна на ролите. Аз съм слепец, а ти изведнъж стана внимателен и съобразителен наблюдател. Обикновено е обратното. И интересно какво от очевидните за теб неща не забелязвам? За кое според теб трябва да си отворя очите?
	— Ако не за друго — процеди вещерът, — то поне за това, че твоята принцеса е капризно дете, от което е израснал арогантен клоун. Това, че те е допуснала до прелестите си, увлечена от новото, не означава, че няма да те изрита веднага щом се появи нов трубадур с нов и по-увлекателен репертоар.
	— Думите ти са невероятно долни и вулгарни. Надявам се, че осъзнаваш това?
	— Осъзнавам липсата на съзнание у теб. Ти си се побъркал, Лютиче.
	Поетът мълчеше, поглаждайки грифа на лютнята. Мина известно време, преди да заговори.
	— Тръгнахме от Брокилон с безумна мисия — започна бавно той. — Поемайки безумен риск, се хвърлихме в безумно и лишено дори от най-малки шансове за успех преследване на миражи. На миражи, на призраци от сънищата, на безумни блянове, на абсолютно неосъществими идеали. Хвърлихме се в преследването им като глупаци, като побъркани. Но аз, Гералт, не се оплаках с нито една дума. Не те нарекох побъркан, не ти се присмях. Защото в теб живееха надежда и любов. Те те ръководеха в тази безумна мисия. Впрочем, и мен също. Но аз вече догоних своя мираж и ми провървя, че сънят се сбъдна и мечтата се изпълни. Мисията ми приключи. Намерих нещо, което се намира толкова трудно. И смятам да го запазя. И това е лудост? Лудост би било, ако го оставя да ми се изплъзне от ръцете.
	Гералт мълча толкова дълго, колкото и Лютичето.
	— Чиста поезия — каза той най-накрая. — А в нея е трудно някой да се мери с теб. Няма да кажа нито дума повече. Разби ми всичките аргументи. Признавам си, с помощта на не по-малко основателни аргументи от твоя страна. Всичко хубаво, Лютиче.
	— Всичко хубаво, Гералт.

	* * *

	Дворцовата библиотека наистина беше огромна. Залата, в която се помещаваше, беше поне двойно по-голяма от рицарската. Имаше стъклен таван, благодарение на което беше светло. Но Гералт подозираше, че заради това през лятото е страшно горещо.
	Коридорите между рафтовете и стелажите бяха много тесни. Той вървеше внимателно, за да не събори някоя книга. Налагаше се да прескача томове, струпани върху пода.
	— Тук съм — чу той.
	Средата на библиотеката тънеше в книги, наредени в купчини и стълбове. Множество томове лежаха напълно хаотично, сами или в живописни купове.
	— Тук съм, Гералт.
	Той се потопи в междинните каньони и проходи. И я намери.
	Тя беше коленичила сред разхвърляни инкунабули*, като ги прелистваше и ги подреждаше. Носеше скромна сива рокличка, за по-удобно вдигната нагоре. Гералт забеляза, че гледката е невероятно привлекателна.
	[* Инкунабули — книги, издадени в Европа между началото на книгопечатането и 1501 г. Изданията от този период са много редки, защото са печатани в 100–300 екземпляра. — Б.пр.]
	— Не се възмущавай от този безпорядък — каза тя, бършейки челото си с опакото на ръката, защото върху дланите й имаше тънки, изцапани от прахта копринени ръкавици. — Тук често се провеждат инвентаризации и каталогизирания. Но по моя молба прекъснаха работата, за да мога да съм сама в библиотеката. Когато работя, не мога да понасям външни хора да ми дишат в тила.
	— Извинявай. Да си тръгна ли?
	— Ти не си външен. — Тя леко присви зелените си очи. — Погледът ти… ми доставя удоволствие. Не стой така. Седни тук, върху книгите.
	Той седна върху „Описание на света“, издание _in folio_*.
	[* _In folio_ — най-големият размер на печатни книги, равен на половин типографска страница (понастоящем — 38 см) — Б.пр.]
	— Тази бъркотия — Фрингила посочи наоколо с широк жест — неочаквано ми облекчи работата. Удаде ми се да се добера до томове, които обикновено лежат някъде най-отдолу, под невъзможни за разрушаване канари от книги. Княжеските библиотекари с титанически труд разчистиха струпванията, благодарение на което на бял свят изплуваха някои скъпоценности на писмеността, същински бели врани. Погледни. Виждал ли си някога нещо подобно?
	— _Speculum aureum_*? Виждал съм.
	[* _Speculum aureum_ (лат.) — „Златното огледало“. — Б.пр.]
	— Съвсем забравих. Извинявай. Ти си виждал много неща. Това трябваше да е комплимент, не сарказъм. А, погледни тук. Това е _Gesta Regum_*. С нея ще започнем, за да разбереш коя е твоята Цири в действителност, чия кръв тече във вените й… Физиономията ти е още по-кисела от обикновено, знаеш ли? Каква е причината?
	[* _Gesta Regum_ (лат.) — „Бремето на властта“. — Б.пр.]
	— Лютичето.
	— Разкажи ми.
	Той й разказа. Фрингила го изслуша, седнала върху купчина книги и преметнала крак върху крак.
	— Е — възкликна тя, когато той свърши, — признавам си, че очаквах нещо такова. Отдавна забелязах симптоми на влюбеност у Анариета.
	— Влюбеност? — прихна вещерът. — Или господарски каприз?
	— Ти, изглежда, не вярваш в искрената и чиста любов? — Тя го погледна проницателно.
	— Моята вяра — отсече той — не е предмет на разговора и няма нищо общо с него. Става въпрос за Лютичето и неговото глупаво…
	Той млъкна, изведнъж изгубил увереност.
	— Любовта е като бъбречните кризи — изрече бавно Фрингила. — Докато не я изпиташ, не можеш да си представиш за какво става въпрос. А когато ти разказват, не вярваш.
	— Има нещо вярно в това — съгласи се вещерът. — Но има и разлики. При бъбречните кризи здравият разум не спасява. И не ги лекува.
	— Любовта се надсмива над здравия разум. И в това са нейните обаяние и красота.
	— По-скоро глупостта й.
	Фрингила се изправи, приближи се към него и свали ръкавиците си. Под сянката на миглите очите й бяха тъмни и дълбоки. Миришеше на амбра, рози, библиотечна прах, пожълтяла хартия, миниум и типографска боя, мастило и на стрихнина, с който се опитваха да тровят библиотечните мишки. Още по-странно беше, че той действаше.
	— Не вярваш във внезапния импулс? — каза тя с променен глас. — В бурното привличане? В сблъсъците между летящи по пресичащи се траектории болиди? В катаклизмите?
	Тя протегна ръка и докосна рамото му. Лицата им се доближаваха, все още бавно, предпазливо, сякаш внимавайки да не подплашат някое страшно боязливо създание.
	А после болидите се сблъскаха и настана катаклизъм.
	Паднаха върху купчина томове, които под тежестта им се разпръснаха в различни посоки. Гералт зарови нос в деколтето на Фрингила, прегърна я силно и я улови за коленете. Разни книги му пречеха да вдигне роклята й над талията, сред тях изкусно украсената „Жития на пророците“, а също така „_De haemorrhoidibus_“*, интересен, макар и спорен медицински трактат. Вещерът избута томовете настрани и нетърпеливо разкъса роклята й. Фрингила охотно повдигна бедрата си.
	[* _De haemorrhoidibus_ (лат.) — „За хемороидите“. — Б.пр.]
	Нещо се опираше в рамото й. Тя обърна глава. „Изкуството на акушерската наука за жени“. Бързо, за да не изкушава дявола, тя погледна на другата страна. „За горещите сероводородни води“. Наистина, ставаше все по-горещо. С крайчеца на окото си тя видя надписа на заглавната страница на разтворената книга, върху която лежеше главата й. „Записки за неминуемата смърт“. „Още по-хубаво“ — помисли си тя.
	Вещерът се бореше с бельото й. Тя вдигна бедра, но този път едва-едва, за да изглежда като случайно движение, а не като оказване на помощ. Не го познаваше добре, не знаеше как реагира на жените. Притесняваше се да не се окаже, че предпочита онези, които се правят, че не знаят какво се иска от тях. Или да не е от онези, чието желание отминава, ако бельото се сваля трудно.
	Обаче вещерът не показваше никакви признаци, че е загубил желанието си. Можеше да се каже, че дори е обратното. Виждайки, че е дошъл точният момент, Фрингила ентусиазирано и стремително разтвори крака, като при това събори купчина от книги и свитъци, които се стовариха като лавина отгоре им. Подвързаното с релефна корица „Ипотечно право“ се опираше в задника й, а украсената с месингова обкова „_Codex diplomaticus_“* — в китката на Гералт. Гералт мигновено оцени ситуацията и се възползва от нея: премести огромния том там, където трябваше. Фрингила възкликна — обковата се оказа студена. Но остана такава само за миг.
	[* _Codex diplomaticus_ (лат.) — „Дипломатически кодекс“. — Б.пр.]
	Магьосницата шумно въздъхна, пусна косите на вещера и се улови с двете си ръце за книгите: с лявата — за „Дескриптивна геометрия“, а с дясната — за „Бележки за земноводните и влечугите“. Хваналият я за бедрата Гералт повали със случаен ритник поредната купчина книги, но беше твърде увлечен, за да обръща внимание на плъзгащите се по тялото му томове. Издаваща спазматични стонове, Фрингила замята глава върху страниците на „Записки за смъртта“…
	Книгите се местеха с шумолене, в носовете ги удари острата миризма на стара прах.
	Фрингила извика. Вещерът не чу това, тъй като краката й затискаха ушите му. Той отхвърли от себе си пречещите му „История на войните“ и „Съвкупност от всички науки, потребни за щастлив живот“. Нетърпеливо воювайки с копчетата и кукичките в горната част на роклята й, той се местеше от юг на север, неволно четейки надписите върху кориците и заглавните страници. Под талията на Фрингила — „Идеалният земеделец“. Под мишницата й, недалеч от малката, прелестна, предизвикателно стърчаща гръд — „За безполезните и своенравни старейшини“. Под лакътя й — „Икономия или прости указания как да се създава, разделя и използва богатството“.
	„Записки за неминуемата смърт“ му се мярна, докато притискаше устни към шията й, а ръцете му се намираха покрай „Старейшините“. Фрингила издаде странен звук — нещо средно между вик, стон и въздишка.
	Стелажите се разтресоха, купчини книги се разклатиха и рухнаха като скали при силно земетресение. Фрингила изкрещя. От рафта с грохот падна чисто бялото първо издание на „_De larvis scenicis et figuris_“*, след него рухна „Сборник от общите команди за езда“, последван от украсената с прелестни гравюри „Хералдика“ на Ян от Атре. Вещерът изохка и ритайки с протегнатите си крака, събори още томове. Фрингила отново изкрещя, гръмко и протяжно, и събори с токовете си „Размишления или медитации за всеки ден от годината“, интересно анонимно произведение, което кой знае как се беше озовало върху гърба на Гералт. Гералт трепереше и четеше през раменете на Фрингила, неволно узнавайки, че „Записките“ са написани от доктор Алберт Ривус, издадени са от Цинтрийската академия и са отпечатани от майстор-типограф Йохан Фробен младши на втората година от управлението на Негова милост крал Корбет…
	[* _De larvis scenicis et figuris_ (лат.) — Театрални маски и комически представления. — Б.пр.]
	Възцарилата се тишина се нарушаваше само от шумоленето на плъзгащите се книги и прелистващите се страници.
	„Какво да правя? — мислеше си Фрингила, докато с лениви движения на дланите докосваше бузите на Гералт и твърдия ръб на «Размисли за природата на нещата». — Да му предложа аз? Или да чакам той да ми предложи? Само да не си помисли, че съм свенлива… или нескромна… И как да се държа, ако ми предложи той?“
	— Да отидем и да потърсим някакво легло — предложи малко хрипливо вещерът. — Не бива да се отнасяме така с книгите.

	* * *

	„Тогава намерихме легло — мислеше си Гералт, докато яздеше Плотка в галоп по парковата алея. — Леглото в нейната стая, нейната спалня. Любихме се като безумни — ненаситно, жадно, сякаш след години въздържание и сякаш отново сме заплашени от години въздържание. Говорехме си много неща. Говорехме си тривиални истини. Говорехме си прекрасни лъжи. Но не си ги казвахме, за да се лъжем.“
	Възбуден от галопа, той насочи Плотка право към обсипаната със сняг розова леха и накара кобилата да я прескочи.
	„Любехме се. И разговаряхме. И лъжите ни бяха все по-лъжливи.
	Два месеца. От октомври до Юле.
	Два месеца бясна, жадна, безумна любов.“
	Подковите на Плотка задрънчаха по дворните плочки на двореца Боклер.

	* * *

	Премина по коридорите бързо и безшумно. Никой не го видя, никой не го чу. Нито стражите с алебарди, убиващи скуката на дежурството с приказки и клюки, нито дремещите лакеи и пажове. Не потрепнаха дори огънчетата на свещите, когато той преминаваше покрай канделабрите.
	Приближи се до дворцовата кухня. Но не влезе там. Не се присъедини към компанията, която се разправяше вътре с бъчонка вино и някакво печено ястие. Постоя в тъмнината и послуша.
	Говореше Ангулеме.
	— Това е някакво омагьосано място, мамка му, целият Тусент. Някакво проклятие виси над цялата долина. Да не говорим за замъка. Чудех се на Лютичето, чудех се на вещера, но сега и самата мен сякаш нещо ме държи в долината… Пфу, улових се, че… О, какво да ви разправям. Казвам ви, трябва да се махаме оттук. Колкото се може по-бързо.
	— Кажи го на Гералт — промърмори Милва. — На него му го кажи.
	— Да, поговори с него — каза Кахир саркастично. — В една от кратките минути, когато можеш да го хванеш. В моментите между двете неща, с които се занимава непрекъснато от два месеца, за да забрави.
	— Ти самият — изсумтя Ангулеме — можеш да бъдеш хванат само в парка, където играеш серсо с баронесите. Да, целият Тусент е омагьосано място. Регис изчезва някъде нощем, лелката си има сипаничавия барон…
	— Млъкни, сополанке! И престани да ме наричаш лелка!
	— Хайде, хайде! — намеси се помирително Регис. — Момичета, престанете. Милва, Ангулеме. Нека има съгласие. Съгласието гради, несъгласието руши. Както казва Нейна милост принцеса Лютичева, владетелката на тази страна, двореца, хляба, сланината и краставичките. Да налея ли на още някого?
	Милва тежко въздъхна.
	— Твърде дълго се застояхме тук. Казвам ви, твърде дълго седим тук в бездействие. Оглупяваме заради това.
	— Добре казано — рече Кахир. — Много добре казано.
	Гералт внимателно се отдалечи. Безшумно. Като прилеп.

	* * *

	Премина бързо и безшумно по коридорите. Никой не го видя, никой не го чу. Нито стражите, нито лакеите, нито пажовете. Не потрепнаха дори огънчетата на свещите, когато преминаваше покрай канделабрите. Плъховете го чуваха, надигаха мустакатите си муцунки и застиваха. Но не се плашеха. Познаваха го.
	Той често идваше тук.
	В спалнята витаеше аромат на очарование и вълшебство, амбра, рози и женски сън. Но Фрингила не спеше.
	Тя беше приседнала върху леглото, отметнала одеялото, и само с вида си го омагьосваше и завладяваше.
	— Най-накрая си тук — каза тя, протягайки се. — Ти ужасно ме пренебрегваш, вещерю. Събличай се и бързо ела тук. Много, много бързо.

	* * *

	Тя премина бързо през коридорите. Никой не я видя, никой не я чу. Нито стражите, лениво сплетничещи на постовете си, нито дремещите лакеи и пажове. Не потрепнаха дори огънчетата на свещите, когато преминаваше покрай канделабрите. Плъховете я чуваха. Надигаха мустакатите си муцунки, застиваха, следяха я с черните мъниста на очите си. Но не се плашеха. Познаваха я.
	Тя често идваше тук.

	* * *

	В двореца Боклер имаше коридор, а в края на коридора — стая, за чието съществуване не знаеше никой. Нито сегашната владетелка на замъка, принцеса Анариета, нито най-първата владетелка, прабабата на Анариета, принцеса Адемарта. Нито знаменитият Пьотър Фарамонд, архитектът, коренно преустроил замъка, нито работилите в съответствие с проекта и указанията на Фарамонд строители. Не знаеше за съществуването на коридора дори шамбеланът Льо Гоф, за когото всички смятаха, че знае всичко за Боклер.
	Коридорът и стаята, замаскирани със силна илюзия, бяха известни само на първите архитекти на двореца, елфите. По-късно, когато елфите вече ги нямаше, а Тусент стана княжество — на малка група магьосници, свързани с княжеския дом. По-точно — на Арторнус Виго, магистър на магическите науки и голям специалист по илюзиите. И на неговата млада племенница Фрингила, притежаваща особен усет към илюзиите.
	Бързо и безшумно преминавайки през коридорите на двореца Боклер, Фрингила Виго спря пред участъка от стената между две колони, украсени с акантови листа. Тихо произнесено заклинание и бърз жест накараха стената — която беше илюзия — да изчезне, разкривайки коридор, който изглеждаше глух. Но в края на коридора имаше замаскирана с илюзия врата. А зад нея — тъмна стаичка.
	Когато влезе в нея, Фрингила, без да губи време, пусна телекомуникатора. Овалното огледало потъмня, после пламна, осветявайки помещението и изтръгвайки от мрака древни, натежали от прахта гоблени по стените. В огледалото се появи голяма, потънала в меки светлосенки зала с кръгла маса и насядали около нея жени. Девет жени.
	— Слушаме те, госпожице Виго — каза Филипа Ейлхарт. — Какво ново?
	— За съжаление — нищо — изкашля се Фрингила. От момента на последната телекомуникация досега — нищо. Нито един опит за сканиране.
	— Това е лошо — каза Филипа. — Не крия, че разчитахме, че ще разкриете нещо. Моля, поне ни кажете… Вещерът успокои ли се? Ще можете ли да го задържите в Тусент поне до май?
	Фрингила Виго помълча известно време. Нямаше ни най-малко желание да съобщава на Ложата, че само през последната седмица вещерът два пъти я е нарекъл „Йенефер“ и то в моменти, в които е имала всички основания да очаква собственото си име. Но Ложата, от своя страна, имаше всички основания да очаква от нея истината. Искреност. И правилни изводи.
	— Не — отвърна тя най-накрая. — До май може би не. Но ще направя каквото е по силите ми, за да го задържа възможно най-дълго.


	Четвърта глава


	Коред — чудовище от многобройната група _Strigiformes_ (виж), в зависимост от района наричано също кориган, рутеркин, румпелщуц, кренчик или месмер. Едно нещо може да се каже със сигурност за него — ужасно вреден е. Толкова отвратителен и отблъскващ е, че няма да пишем нищо нито за външността му, нито за навиците му, защото истина ви казвам: жалко е да си хабиш думите за подобна гадост.
	„Physiologus“


	В колонната зала на замъка Монтекалво се носеше миризма, представляваща удивителна смес от ароматите на старинна дървена ламперия, разтапящи се свещи и десет вида парфюми. Десет специално подбрани ароматични смеси, използвани от десет жени, седнали около кръгла дъбова маса в резбовани кресла с формата на глави на сфинксове.
	Срещу Фрингила Виго седеше Трис Мериголд със светлосиня рокля, пристегната високо под шията. До Трис, държейки се в сянката, се беше настанила Кейра Мец. Огромните й обеци от многофасетни цитрини постоянно избухваха в хиляди привличащи погледите отблясъци.
	— Моля, продължете, госпожице Виго — подкани я Филипа Ейлхарт. — Нямаме търпение да узнаем завършека на историята. И да предприемем съответните стъпки.
	Филипа — по изключение — не носеше никакви бижута, освен закачения за яркочервената й рокля голям сардоникс. Фрингила вече беше успяла да се запознае с клюката и знаеше чий подарък е камъкът и чий профил е изобразен на него.
	Седналата до Филипа Шеала де Танкарвил беше цялата в черно, съвсем леко искрящо заради диамантите й. Маргарита Льоантил носеше върху атлазената си виненочервена рокля чисто злато без камъни, затова пък Сабрина Глевисиг беше с колие, а обиците и пръстените й бяха украсени с любимите й, пасващи си с цвета на очите и дрехите й оникси.
	Най-близо до Фрингила седяха двете елфки — Францеска Финдабаир и Ида Емеан аеп Сивней. Маргаритката от долината изглеждаше както винаги царствено, макар че днес, по изключение, нито прическата й, нито карминовата й рокля не демонстрираха разкош, а в диадемата и колието й се червенееха не рубини, а скромни, но изящни гранатови камъни. Ида Емеан беше облечена с оцветена в есенни тонове рокля от тюл и муселин, толкова тънка и въздушна, че дори при едва усещащото се въздушно течение, предизвикано от нагрявания от централното отопление въздух, тя се вълнуваше и трептеше като анемония.
	Както обикновено в последно време, Асире вар Анахид предизвикваше учудване със своята скромна, но изискана елегантност. В малкото деколте на плътно прилепналата си тъмнозелена рокля нилфгардската магьосница носеше един-единствен изумруд на златна верижка. Маникюрите й, лакирани в много тъмно зелено, придаваха на композицията привкус на същинска магьосническа екстравагантност.
	— Чакаме, госпожице Виго — напомни й Шеала де Танкарвил. — Времето тече.
	Фрингила се изкашля.
	— Дойде декември — започна да разказва тя. — Настъпи Юле, после — Нова година. Вещерът се успокои дотолкова, че името на Цири вече не изплуваше при всеки разговор. Експедициите за лов на чудовища, които той предприемаше редовно, сякаш го поглъщаха изцяло. Е, може би не съвсем изцяло.
	Фрингила понижи глас. Стори й се, че в лазурните очи на Трис Мериголд припламна омраза. Но в края на краищата това можеше да е просто отблясък от пламъка на свещта. Филипа изсумтя, играейки си с камъка.
	— Моля без такава скромност, госпожо Виго. Тук сме само свои хора. Жени, които много добре знаят какво друго освен удоволствието дава сексът. Всички ние използваме този инструмент, когато се наложи. Моля, продължете.
	— Дори и денем да се опитваше да демонстрира необщителност, надменност и гордост — заговори Фрингила, — то нощем беше изцяло в моята власт. Казваше ми всичко. Пееше химни за моята женственост и като се има предвид възрастта му, доста щедри, трябва да призная. А после заспиваше. В обятията ми, притиснал устни към гърдите ми. Търсейки заместител на майчината любов, която никога не е познавал.
	Сега вече беше сигурна, че това не е отблясък от свещите. „Добре, моля, ревнувайте — помисли си тя. — Завиждайте ми. Има за какво.“
	— Беше изцяло в моя власт — повтори Фрингила.

	* * *

	— Връщай се в леглото, Гералт. Още не се е съмнало, по дяволите!
	— Имам уговорка. Трябва да отида в Померол.
	— Не искам да ходиш в Померол.
	— Имам уговорка. Дал съм дума. Управителят на лозите ще ме чака при портите.
	— Тези твои ловувания на чудовища са глупави и безсмислени. Какво искаш да докажеш, убивайки в подземията поредния звяр? Своята мъжественост? Знам по-добри начини. С други думи, връщай се в леглото. Няма да ходиш в никакъв Померол. Или поне не толкова бързо. Управителят може да почака, какъв е той в края на краищата? Искам да се любя с теб.
	— Извинявай. Нямам време за това. Дал съм дума.
	— Искам да се любим!
	— Ако искаш да ми правиш компания на закуска, започвай да се обличаш.
	— Ти вече не ме обичаш, Гералт! Не ме ли обичаш вече? Отговори ми!
	— Облечи онази перленосива рокля, обшита с кожа от норка. Много ти отива на лицето.

	* * *

	— Беше изцяло под моя власт, изпълняваше всяко мое желание — повтори Фрингила. — Правеше всичко, каквото поискам. Така беше.
	— Да, вярваме — произнесе извънредно сухо Шеала де Танкарвил. — По-нататък, моля.
	Фрингила се изкашля в юмрука си.
	— Проблемът беше в компанията му — продължи тя. — Тази странна шайка, която той наричаше своя дружина. Кахир Мавр Дифрин аеп Кеалах, който постоянно се вглеждаше в мен и се изчервяваше от усилие, опитвайки се да си спомни коя съм. Но изобщо не успяваше, защото съм посещавала Дарн Дифра, родовия замък на дедите му, когато е бил на шест или седем години. Милва, девойка на вид буйна и горда. Но аз два пъти я заварих да плаче, скрита в ъгъла на конюшнята. Ангулеме — вятърничаво дете. И Регис Терзиеф-Годфрой. Тип, който така и си остана загадка за мен. Цялата тази шайка му оказваше въздействие, което не можех да неутрализирам.
	„Добре, добре — помисли си тя, — не вдигайте толкова високо вежди, не кривете уста. Изчакайте малко. Това още не е краят. Тепърва ще чуете за моя триумф.“
	— Всяка сутрин — продължи тя — цялата им компания се събираше в кухнята, в най-долния етаж на замъка Боклер. Готвачът ги обичаше, кой знае защо. Винаги се намираше нещо вкусно за тях. Онази сутрин това бяха яйца, кисела супа, задушен патладжан, заешки пастет, половин гъска и бял салам с цвекло, освен това — солидна пита козе сирене. Всички ядяха с апетит, мълчаливо. С изключение на Ангулеме, която не млъкваше.

	* * *

	— Казвам ви, да си направим тук бордей. Когато извършим каквото имаме за вършене, да се върнем и да си направим публичен дом. Проучих града. Тук има всичко. Само бръснарници изброих десет, а аптеки — осем. А бордеят е само един, и то някакъв такъв неугледен, казвам ви. Никаква конкуренция. Ще отворим по-луксозен. Ще купим едноетажна къща с градина…
	— Ангулеме, пощади ни…
	— … Изключително за почтена клиентела. Аз ще бъда мадам. Казвам ви, ще направим добри пари и ще си живеем като богаташите. Най-накрая ще ме изберат за съветница и тогава със сигурност няма да допусна да измрете, защото веднага щом ме изберат, аз ще избера вас и докато се усетите…
	— Ангулеме, помолихме те. Изяж си филията с пастет.
	Известно време цареше тишина.
	— Какво преследваш сега, Гералт? Трудна ли е работата?
	— Очевидците дават противоречиви описания. — Вещерът вдигна глава над чинията. — Следователно е или прискирник, което значи сравнително трудна работа, или дрелихон, което значи средно трудна работа, или нажемпик, тоест сравнително лесна работа. А може да се окаже и че работата е съвсем лека, защото са видели чудовището за последен път преди Ламас миналата година. Може да е напуснало Померол и сега да е на седем планини оттам.
	— Което и му пожелавам — каза Фрингила, хапвайки си от гъшата кълка.
	— А какво става с Лютичето? — попита изведнъж вещерът. — Не съм го виждал толкова отдавна, че черпя всички сведения за него от пеещите се в града пасквили.
	— И ние не сме в по-добра ситуация — усмихна се Регис, без да отваря уста. — Знаем само, че нашият поет вече е в толкова близки отношения с принцесата госпожа Анариета, че си позволява дори пред свидетели да я нарича фамилиарно Невестулчице.
	— Много точно попадение! — каза с пълна уста Ангулеме. — Госпожа принцесата наистина има нос като на невестулка. Да не говорим за зъбите.
	— Никой не е съвършен — присви очи Фрингила.
	— Самата истина.
	Черната и бяла кокошка, разхождащи се из кухнята, започнаха да кълват обувките на Милва. Стрелкинята ги прогони с ритник и изруга. Гералт отдавна се заглеждаше в нея. Този път се реши.
	— Мария — каза той сериозно, даже сурово, — знам, че разговорите ни трудно могат да се нарекат сериозни, а шегите ни — изискани. Но изобщо не е задължително да ни демонстрираш толкова кисела физиономия. Случило ли се е нещо?
	— Със сигурност се е случило — каза Ангулеме. Гералт я изгледа предупредително. Твърде късно.
	— Какво знаете вие? — Милва се изправи толкова рязко, че едва не събори стола си. — Какво знаете, а? Да ви вземат дяволите! Целунете ми задника всичките, разбрахте ли?
	Тя взе чашата си от масата, пресуши я до дъно, след това, без да се замисля, я разби в пода. И избяга, като затръшна вратата след себе си.
	— Работата е сериозна… — започна след малко Ангулеме, но този път вампирът я изгледа предупредително.
	— Работата е даже много сериозна — потвърди той. — Не очаквах от нашата стрелкиня толкова крайна реакция. Обикновено така се реагира, когато на някого му бият шута, а не както е в случая, ти да биеш шута на някого.
	— За какво говорите, по дяволите? — нервира се Гералт. — А? Може ли някой най-накрая да ми обясни за какво става въпрос?
	— За барон Амадис дьо Трастамара.
	— Сипаничавият ловец?
	— Същият. Обяснил се е на Милва в любов. Преди три дни, по време на лов. Той вече от месец я кани на лов…
	— Единият лов продължи два дни — нагло се озъби Ангулеме. — С нощуване в ловджийска хижа, разбирате ли? Залагам си главата…
	— Млъквай, момиче. Продължавай, Регис.
	— Официално и тържествено е поискал ръката й. Милва му отказала, явно в доста рязка форма. Баронът изглежда разумен човек, но явно е приел отказа като хлапак, навъсил се и веднага напуснал Боклер. А Милва оттогава изглежда така, сякаш са й потънали гемиите.
	— Твърде дълго се заседяхме тук — промърмори вещерът. — Прекалено дълго.
	— И кой го казва? — попита мълчалият до момента Кахир. — Кой го казва?
	— Извинявайте. — Вещерът стана. — Ще поговорим за това, когато се върна. Померол ме очаква. А вещерите се славят с точността си.

	* * *

	След бурното бягство на Милва и тръгването на вещера, останалите продължиха да закусват в мълчание. Из кухнята, боязливо пристъпвайки с ноктестите си крака, сновяха двете кокошки, черната и пъстрата.
	— Имам един проблем — заговори най-накрая Ангулеме, като вдигна очи от чинията, която топеше със залък хляб, и погледна към Фрингила.
	— Разбирам — кимна магьосницата. — Няма нищо страшно. Колко време мина от последната ти менструация?
	— Какви ги говориш? — Ангулеме скочи на крака, подплашвайки кокошките. — Нищо подобно! Става въпрос за съвсем друго!
	— Добре, слушам те.
	— Гералт иска да ме остави тук, когато тръгне на път.
	— О!
	— Казва — изсумтя Ангулеме, — че не бива да ме излага на риск и други подобни глупости. А аз искам да пътувам с него…
	— О!
	— Не ме прекъсвай, става ли? Искам да пътувам с него, с Гералт, защото само с него не ме е страх, че Едноокият Фулко отново ще ме спипа, а тук, в Тусент…
	— Ангулеме — прекъсна я Регис, — напразно се оплакваш. Госпожа Виго слуша, но не чува. Занимава я само едно: отпътуването на вещера.
	— О! — повтори Фрингила, като се обърна към него и присви очи. — За какво намеквате, господин Терзиеф-Годфрой? Отпътуването на вещера? А кога ще отпътува той? Мога ли да науча?
	— Може и да не е днес, може и да не е утре — отговори меко вампирът, — но в някой от следващите дни — със сигурност. Без да искам да огорчавам никого.
	— Не се чувствам огорчена — отговори Фрингила студено. — Разбира се, ако сте имали предвид именно мен. Що се отнася до теб, Ангулеме, уверявам те, че ще обсъдя с Гералт въпроса за отпътуването от Тусент. Гарантирам, че вещерът ще има предвид моето мнение.
	— Разбира се — изсумтя Кахир. — Защо ли си знаех, че точно така ще отговорите, госпожице Фрингила?
	Магьосницата го гледа дълго време.
	— Вещерът не бива да си тръгва от Тусент — каза тя най-накрая. — И ако му мислите доброто, не трябва да го подтиквате да го прави. Къде ще му бъде толкова хубаво като тук? Къпе се в лукс. Тук ги има неговите чудовища, които лови, и заработва от това съвсем прилично. Неговият приятел е фаворит на управляващата тук принцеса, самата принцеса е благосклонна към вещера. Главно заради онази сукуба, която по-рано навестяваше спалните. Да, господа. Анариета, както и всички благородни дами от Тусент, са невероятно доволни от вещера. Защото сукубата престана да навестява съпрузите им. Дамите от Тусент са събрали специална премия, която всеки момент ще внесат на сметката на вещера в банка Чианфанели. Увеличавайки сумата, която той вече е събрал там.
	— Красив жест от страна на дамите. — Регис не свеждаше поглед. — А и премията е напълно заслужена. Не е лесно да се уреди сукубата да спре посещенията. Можете да ми вярвате, госпожице Фрингила.
	— И вярвам. Между другото, един от стражите в двореца твърди, че е видял сукубата. През нощта, на зъбците на кулата на Кароберта. В компанията на друго призрачно същество. Като че ли вампир. Двата демона се разхождали, както се кълне стражът, и изглеждали сякаш са в приятелски отношения. Може би знаете нещо по този въпрос, господин Регис? Няма ли да обясните?
	— Не. — На Регис дори не му трепна клепачът. — Няма да обясним. На земята и на небето има неща, които нашите философи дори не са сънували.
	— Несъмнено има такива неща — кимна Фрингила, тръскайки черната си коса. — Относно това, че вещерът се готвел да тръгва, може би ви е известно още нещо? Защото на мен, например, не ми е казвал нищо за подобни намерения, а е свикнал да ми казва всичко.
	— То се знае — промърмори Кахир. Фрингила не му обърна внимание.
	— Господин Регис?
	— Не — отговори след кратко мълчание вампирът. — Не, госпожице Фрингила, бъдете спокойна. Вещерът изобщо не ни дарява с по-голямо доверие, отколкото вас. Не ни нашепва в ушите никакви тайни, които би скрил от вас.
	— Тогава откъде черпите сведения за заминаването му? — Фрингила беше студена като мрамор.
	На вампира отново не му трепна окото:
	— А, това е като в онази пълна с младежко очарование поговорка на любимата ни Ангулеме: винаги идва такъв момент, в който или се изхождаш, или освобождаваш клозета. С други думи…
	— Спестете си ги — прекъсна го рязко Фрингила. — Достатъчни бяха и тези изпълнени с очарование думи.
	Дълго време цареше мълчание. Черната и пъстрата кокошка сновяха насам-натам и кълвяха каквото им падне. Ангулеме бършеше с ръкав своя зацапан от цвеклото нос. Вампирът замислено си играеше с една обелка от салам.
	— Благодарение на мен — наруши тишината Фрингила — Гералт се запозна с родословието на Цири, с известните само на няколко души тайни на нейната генеалогия. Благодарение на мен притежава нужната информация, а информацията е оръжие. Благодарение на мен и моята магическа защита не го заплашва вражеско сканиране, а следователно — и наемни убийци. Благодарение на мен и моята магия вече не го боли коляното и той може да го свива безболезнено. На шията си носи направен чрез моето изкуство медальон, който може и да не е толкова добър, колкото оригиналният вещерски, но все пак е достатъчно добър. Благодарение на мен — и само на мен — през пролетта или лятото, информиран, защитен, здрав, подготвен и въоръжен, той ще може да започне битката с враговете си. Ако някой от присъстващите е направил за Гералт повече, нека да разкаже. С удоволствие ще му отдам заслуженото.
	Никой не се обаждаше. Кокошките кълвяха обувките на Кахир, но младият нилфгардец не им обръщаше внимание.
	— Наистина — каза той подигравателно най-накрая. — Никой от нас не е направил толкова много за Гералт, колкото вие, госпожице.
	— Защо ли бях сигурна, че ще кажеш точно това?
	— Не е там работата, госпожице Фрингила… — започна вампирът, но магьосницата не му даде да довърши:
	— А тогава в какво е? — попита тя враждебно. — В това, че спи с мен? Че ни свързват чувства? В това, че не искам да си тръгва сега? Че не искам да го терзае чувство за вина? Същото това чувство за вина, това изкупление, което ви тласка да тръгнете на път?
	Регис мълчеше. Кахир също не изрече нито дума. Ангулеме поглеждаше ту единия, ту другия, явно без да разбира напълно за какво става дума.
	— Ако това, че Гералт ще открие Цири — каза след малко магьосницата, — е записано върху свитъците на предопределението, значи точно така ще се случи. Независимо дали вещерът ще тръгне на път, или ще остане в Тусент. Предопределението застига хората. А не обратното. Разбирате ли това? Разбирате ли това, господин Регис Терзиеф-Годфрой?
	— По-добре, отколкото предполагате, госпожице Виго. — Вампирът повъртя между пръстите си обелката от салам. — Но за мен, моля да ме извините, предопределението не е свитък, написан от ръката на Великия демиург, нито неоспорима присъда на някакво си там провидение, а следствие от множество на вид несвързани помежду си факти, събития и действия. Склонен съм да се съглася с вас, че предопределението застига хората… и не само хората. Но не съм толкова сигурен, че не е възможно и обратното. Защото такава гледна точка не е нищо повече от един удобен фатализъм, химн на затъпяването и бездействието, пухен дюшек и пленително топла женска утроба. Накратко казано, живот в съня. А животът, госпожице Виго, може и да е сън, може и да завършва със сън… Но това е сън, който трябва да се сънува активно. И точно затова, госпожице Виго, нас ни чака път.
	— Прав ви път! — Фрингила се изправи, почти толкова рязко, колкото и Милва по-рано. — Моля! На проходите ви чакат виелица, мраз и предопределението. Колко много се нуждаете от изкупление! Прав ви път! Но вещерът ще остане тук. В Тусент! С мен!
	— Мисля, че грешите, госпожице Виго — отговори спокойно вампирът. — Признавам с поклон, че сънят, който сънува сега вещерът, е вълшебен и прекрасен. Но всеки сън, който продължи твърде дълго, се превръща в кошмар. А от такива се събуждаме с вик.

	* * *

	Деветте жени, седнали около огромната кръгла маса в замъка Монтекалво, бяха вперили погледи в десетата, Фрингила Виго. Във Фрингила, която изведнъж беше започнала да заеква.
	— Гералт тръгна към лозята Померол на осми декември сутринта. А се върна… Като че ли на осми през нощта… Или на девети преди обяд… Не знам… Не съм сигурна…
	— По-свързано — помоли меко Шеала де Танкарвил. — Моля по-свързано, госпожице Виго. А ако някой фрагмент от разказа ви смущава, моля, просто го пропуснете.

	* * *

	Стъпвайки предпазливо на ноктестите си крака, из кухнята сновеше пъстрата кокошка. Миришеше на бульон.
	Вратата се отвори с грохот. В кухнята нахлу Гералт. Върху зачервеното му от вятъра лице имаше синина и виолетово-червеникав струпей от засъхнала кръв.
	— Хайде, дружина, приготвяйте се! — обяви той без излишни встъпления. — Тръгваме! След час и нито минута по-късно искам да ви видя всичките на хълма извън града, там, където има стълб. С багажа си, върху седлата, готови за далечен и труден път.
	Това беше достатъчно. Всички сякаш отдавна го очакваха и отдавна бяха готови.
	— Аз веднага! — скачайки, извика Милва. — За половин час ще съм готова!
	— Аз също! — Кахир се изправи, хвърли лъжицата, вглеждайки се внимателно във вещера. — Но бих искал да науча какво е това. Каприз? Скарване между любовниците? Или наистина на път?
	— Наистина на път. Ангулеме, какво правиш физиономии?
	— Гералт, аз…
	— Не се бой, няма да те оставя. Промених решението си. Ти трябва да бъдеш наглеждана, сополанке, не мога да те изпускам от поглед. Да тръгваме, казах. Приготвяйте се, събирайте си багажа. И един по един, за да не привличаме внимание, извън града, при стълба на хълма. След час ще се срещнем там.
	— Непременно, Гералт! — извика Ангулеме. — Мамка му, най-накрая!
	След миг в кухнята останаха само Гералт, пъстрата кокошка и вампирът, спокойно пийващ си от бульона и хапващ си кнедли.
	— Специална покана ли чакаш? — попита студено вещерът. — Защо още седиш, вместо да товариш мулето Дракул? И да се прощаваш със сукубата?
	— Гералт — каза спокойно Регис, сипвайки си допълнително от супника, — за прощаването със сукубата ми е необходимо същото време, колкото на теб за сбогуването с твоята магьосница. При положение, че изобщо смяташ да се сбогуваш с нея. И, между нас казано, можеш да изпратиш младоците с крясъци, врява и грубости да си опаковат багажа, но аз се нуждая от нещо повече, ако не заради друго, то поне заради преклонната ми възраст. Поне от няколко думи обяснение.
	— Регис…
	— Обяснение, Гералт. И колкото по-бързо, толкова по-добре. Вчера сутринта, съгласно договорката ви, си се срещнал при портите с управителя на лозите Померол…

	* * *

	Алкид Ферабрас, чернобрадият управител на лозите Померол, с когото Гералт се беше запознал във „Фазанарията“ в навечерието на Юле, чакаше вещера при портите с муле, облечен и екипиран така, сякаш му предстоеше да отиде кой знае къде, едва ли не на края на света, отвъд реката Солвейга и прохода Елскердег.
	— Наистина не е близо — каза той, виждайки киселата физиономия на Гералт. — Вие, господине, идвате от големия свят, малкият ни Тусент ви се струва като някаква дупка, мислите, че от едната до другата граница е една хвърлена шапка разстояние, при това суха шапка. Но грешите. До лозите Померол, където отиваме, има доста път — ако стигнем до пладне, значи ни е провървяло.
	— Значи сме сгрешили, че тръгваме толкова късно — отвърна сухо вещерът.
	— Може и да сме сгрешили. — Алкид Ферабрас го погледна и духна в мустаците си. — Но не знаех, че сте от онези, които стават рано. Защото това не се среща често сред важните господа.
	— Не съм от важните господа. Да тръгваме, господин управител. Да не губим време в празни приказки.
	— Взехте ми думите от устата.
	За да съкратят пътя, преминаха през града. Отначало Гералт се опита да протестира — опасяваше се да не се заблуди в непознатите, многолюдни улици. Но се оказа, че управителят Ферабрас познава града по-добре. Придвижваха се бързо и безпроблемно.
	Излязоха на пазарния площад, минаха покрай ешафода и бесилото с увиснал на него труп.
	— Опасно е това нещо, да се измислят рими и да се пеят песни — посочи с кимане на главата управителят. — Особено публично.
	— Сурови са тукашните съдилища. — Гералт веднага съобрази за какво става въпрос. — На другите места най-суровото наказание за пасквили е позорният стълб.
	— Зависи за кого са пасквилите — отбеляза основателно Алкид Ферабрас. — И как са римувани. Нашата принцеса е добра и мила, но когато я ядосат…
	— Както казва един мой приятел, песента не може да се задуши.
	— Песента — не. Но певецът — като нищо.
	Прекосиха града и излязоха през Бъчварската порта право в долината на река Блесюр, шумяща и пенеща се на бързеите. По полята имаше сняг само на браздите и във вдлъбнатините, но беше доста студено.
	Покрай тях премина рицарски отряд, насочил се най-вероятно към прохода Сервантес, към граничния пост Ведете. На човек можеше да му причернее пред очите от изрисуваните на щитовете и избродираните върху наметалата и чуловете грифони, лъвове, сърца, лилии, звезди, кръстове, стълбове и други хералдически знаци. Звънтяха копита, шумоляха знамена, пространството се огласяше от глупавата песен за рицарската съдба и любимата, която, вместо да чака, се е взела с друг.
	Гералт съпроводи отряда с поглед. Видът на странстващите рицари му напомни за Рейнар дьо Боа-Фресне, който току-що се беше върнал от служба и възстановяваше силите си в прегръдките на своята гражданка, чийто мъж, търговец, обикновено не успяваше да се прибере сутрин или вечер, вероятно забавен някъде по пътя от придошли реки, пълни със зверове гори и други безумни стихии. Вещерът не си беше и помислял да изтръгва Рейнар от обятията на любовницата му, но искрено съжаляваше, че не беше отложил изпълнението на договора с лозите Померол за по-късно. Харесваше рицаря, липсваше му компанията му.
	— Да вървим, господин вещерю.
	— Да вървим, господин Ферабрас.
	Поеха по пътя нагоре по реката. Блесюр се виеше, но имаше множество мостове, така че не се налагаше да удължават пътя си, за да заобикалят.
	От ноздрите на Плотка и мулето излизаше пара.
	— Как мислите, господин Ферабрас, колко ще продължи зимата?
	— На Саовине беше мраз, а хората казват: „Когато на Саовине е мраз, запаси се с топли дрехи.“
	— Разбирам. А вашите лози? Няма ли да им навреди студът?
	— И по-студено е било.
	Известно време пътуваха в мълчание.
	— Вижте — обади се най-накрая Ферабрас, — там, в котловината, лежи селцето Лисичи дупки. Колкото и да е странно, из техните поля растат гърнета.
	— Какво, какво?
	— Гърнета. Раждат се в земната утроба, от само себе си, чудо на природата, без никаква човешка намеса. Както на други места растат картофи или ряпа, в Лисичи дупки растат гърнета. От всякакъв вид и размери.
	— Сериозно?
	— Да пукна, ако лъжа! Затова Лисичи дупки има делови връзки със село Дудно в Маехт. Там, говори се, земята ражда капаци за гърнета.
	— От всякакъв вид и размери.
	— Точно така, господин вещерю, точно така.
	Продължиха нататък. Мълчаливо. Блесюр шумеше и се пенеше на бързеите.

	* * *

	— А ето там, вижте, господин вещерю, са руините на древния град Дун Тине. Ако се вярва на преданията, този град е бил свидетел на страшни сцени. Валгериус, наричан още Вдалим, убил там кърваво и жестоко невярната си жена, както и любовника й, майка й, сестра й и брат й. А после седнал и заплакал, кой знае защо…
	— Чувал съм за това.
	— Значи сте били тук?
	— Не.
	— Ха! Значи тази история се е разнесла надалеч.
	— Точно така, господин управител, точно така.

	* * *

	— А ето там — посочи вещерът, — високата кула, там, зад онова градче? Какво е това?
	— Това ли? Храмът?
	— На кое божество?
	— Кой ли го помни?
	— Вярно. Кой ли?

	* * *

	Около пладне видяха лозите. Полегато спускащите се към Блесюр склонове на хълмовете, наесен покрити с редици равномерно обрязани лози, сега бяха диви и голи. На върха на най-високия хълм, изложени на ветровете, се врязваха в небето кулите на замъка Померол.
	Гералт беше заинтригуван от водещия към замъка път — утъпкан и издълбан от копита и колелата на каруци не по-малко, отколкото главния път. Явно някой често пътуваше до замъка Померол. Вещерът се въздържа от въпроси, докато не забеляза близо до замъка няколко покрити с платнища каруци, солидни и здрави, от онези, които се използват за далечни курсове.
	— Търговци — поясни управителят. — Търговци на вино.
	— Търговци? — учуди се Гералт. — Как така? Мислех, че планинските проходи са затрупани със сняг, а Тусент е отрязан от света. По какъв начин са дошли в Тусент тези търговци?
	— За търговците няма лоши пътища — каза със сериозно изражение Ферабрас. — Или поне за онези, които се отнасят сериозно към занаята си. Те, господин вещерю, имат следния принцип: ако целта е привлекателна, средство ще се намери.
	— Наистина основателен и достоен за подражание принцип — изрече бавно вещерът. — Във всякакви ситуации.
	— Несъмнено. Но, честно казано, някои от търговците висят тук от есента и не могат да се измъкнат. Ала не падат духом, казват: „Какво пък, пролетта ще сме първи, преди конкурентите ни да се появят.“ Наричат това „позитивно мислене“.
	— И против този принцип е трудно да се възрази — кимна Гералт. — Интересува ме още нещо, господин управителю. Защо търговците стоят тук, в пустошта, а не в Боклер? Или принцесата не бърза да им предложи гостоприемството си? Може би се гнуси от търговците?
	— Ни най-малко — възрази Ферабрас. — Госпожа принцесата винаги ги кани, но те учтиво отказват. И живеят при лозите.
	— Защо?
	— Казват, че в Боклер има само пирове, банкети, разгул и развлечения. Според тях там човек само бездейства, затъпява и си губи времето, вместо да мисли за печалбата си. А да мислиш трезво за целта си, без да се разпиляваш, е наистина важно. Само тогава можеш да достигнеш съответната цел.
	— Наистина, господин Ферабрас — изрече бавно вещерът. — Радвам се на съвместното ни пътешествие. Изясних си много неща чрез нашия разговор. Наистина много.

	* * *

	Въпреки очакванията на вещера, те не тръгнаха към замъка Померол, а продължиха малко нататък, към възвишението след котловината, на което се издигаше поредният замък, по-малък и доста по-занемарен. Наричаше се Зурбаран. Гералт предвкусваше близката работа и се радваше на усещането. Тъмната крепостна стена с порутени зъбци изглеждаше като омагьосани руини, несъмнено гъмжащи от магии, чудесии и чудовища.
	Вътре, в двора, вместо чудесии и чудовища, забеляза няколко души, погълнати от магически занимания като преливане на бъчви, миене на дъски и закрепването им една към друга с помощта на пирони. Миришеше на прясно отсечено дърво, прясна вар, котки, прокиснало вино и грахова супа — която им поднесоха малко по-късно.
	Огладнели от пътуването, вятъра и студа, те ядоха охотно и безмълвно. Компания им прави заместникът на управителя Ферабрас, представен на Гералт под името Шимон Гилда. Прислужваха им две руси девойки с дълги поне две лакти коси. И двете хвърляха на вещера толкова красноречиви погледи, че той реши колкото се може по-бързо да приключи с яденето и да се захваща за работа.
	Шимон Гилда не беше виждал чудовището. Знаеше как изглежда само от разказите на Други.
	— Бил черен като смола, но когато пълзял по стените, тухлите се виждали през него. Бил като желе, разбирате ли, господин вещерю, с извинение, като сопол. А лапите му били дълги и тънки, и силни; били осем или дори повече. Йонтек само стоял и гледал, най-накрая се опомнил и изкрещял с всички сили: „Умри, гадино!“. И започнал да реди екзорсизъм: „Да пукнеш дано, изчадие.“ А чудовището веднага: скок, скок, скок. Изчезнало и повече не се видяло. Скрило се в бездните на пещерата. Тогава момчетата казаха: щом има чудовище, повишете ни заплатите за работа във вредни за здравето условия, а ако не искате, ще подадем жалба в гилдията. А аз им викам, че могат да си заврат тяхната гилдия знаят къде…
	— Кога са видели за последен път чудовището? — попита Гералт.
	— Преди две седмици. Малко преди Юле.
	— Казахте, че преди Ламас — обърна се вещерът към управителя.
	Алкид Ферабрас се изчерви на местата, непокрити с брада. Шимон Гилда изсумтя.
	— Така, така, господин управителю, ако искате да ни управлявате, трябва по-често да идвате при нас, а не само да полирате със задника си стола в кантората в Боклер. Така мисля…
	— Не ме интересуват мислите ви — прекъсна го Ферабрас. — Разказвайте за чудовището.
	— Разказах всичко. Това е.
	— Нямало ли е жертви? Никого ли не е нападало?
	— Не. Но миналата година един младеж изчезна безследно. Някои казват, че чудовището го е отвлякло в пещерата и го е изяло. Други твърдят, че няма такова нещо, а младежът е избягал заради дългове — бил е запален комарджия. Освен това е надул корема на дъщерята на мелничаря, а тя е подала молба в съда и са го осъдили да плаща издръжка…
	— И никой друг ли не е нападнат? — безцеремонно го прекъсна Гералт. — Никой друг ли не е виждал чудовището?
	— Не.
	Една от девойките, които сервираха, прекара гръдта си през ухото на Гералт, докато му продаваше чаша вино.
	— Да вървим — каза бързо вещерът. — Няма за какво да губим време в приказки. Отведете ме в подземието.

	* * *

	За съжаление амулетът на Фрингила не оправда възлаганите му надежди. Гералт изобщо не вярваше, че шлифованият хризопаз със сребърна рамка ще замени вещерския му медальон с вълча глава. Впрочем, Фрингила не беше и твърдяла подобно нещо. Но пламенно го уверяваше, че след като се настрои към психиката на вещера, амулетът ще бъде способен на много неща, и по-специално — да предупреждава за възможни опасности.
	Но или магиите на Фрингила не бяха успели, или Гералт и амулетът имаха доста различни възгледи за това какво е опасност и какво — не. Във всеки случай хризопазът само едва доловимо потрепна, когато на влизането в подземията вещерът пресече пътя на големия червеникав котарак, който преди това дефилираше из двора с вирната опашка. Впрочем, котаракът явно също получи някакъв сигнал от амулета, защото избяга, мяучейки диво.
	Когато вещерът се спусна в подземията, медальонът започна постоянно да вибрира нервно, при това най-много в най-чистите, сухи и подредени места, където единствената заплаха беше виното в огромните бъчви. Ако някой, загубил самоконтрол, легнеше с отворена уста под чучурчето, го очакваше страхотен махмурлук. И нищо повече.
	Медальонът дори не потрепна, когато Гералт напусна работната част на подземията и се спусна надолу по стълбите и проходите. Вещерът вече беше съобразил, че под повечето изби на Тусент се намират древни шахти. Ясно беше, че когато лозите са започнали да носят печалби, експлоатацията на шахтите е била прекратена, а те частично са били приспособени за складови помещения. Замъците Померол и Зурбаран бяха над стари шахти в шистови масиви. Пълно беше с мини и галерии — достатъчен беше само миг невнимание, за да се озове човек на дъното на някоя от тях с лоши счупвания на костите. Част от дупките бяха покрити с изгнили вече дъски, които бяха засипани с шистов прах и поради това почти не се отличаваха от околната почва. Невнимателното стъпване върху подобни дъски беше опасно — за което медальонът би трябвало да предупреждава. А той не го правеше.
	Не го предупреди също, когато от купчината шистови камъни на някакви си десетина крачки от Гералт изскочи сива размита фигура, която задращи с нокти по почвата, подскочи диво, а след това с писък и кикотене се понесе по коридора и се гмурна в една от зеещите в стената ниши.
	Вещерът изруга. Магическата джаджа реагираше на червеникавите котаци, но не и на гремлините. „Трябва да си поговоря за това с Фрингила“ — помисли си той, докато се приближаваше към нишата, в която се беше скрило съществото.
	Амулетът затрепери силно.
	„Точно навреме“ — каза си Гералт. Но веднага се замисли. В края на краищата, медальонът можеше и да не е чак толкова глупав. Стандартната и любима тактика на гремлините беше да избягат и да устроят засада, от която поразяваха преследвача с неочакван удар на острите си като сърпове нокти. Гремлинът можеше да го чака там, в мрака, а медальонът да сигнализира за това.
	Вещерът изчака дълго време, сдържайки дъха си и напрягайки слуха си. Амулетът си лежеше тихо и спокойно на гърдите му. Откъм дупката прииждаше неприятна смрад. Но цареше мъртвешка тишина. А нито един гремлин не би издържал толкова дълго в тишина.
	Без да се колебае, Гералт влезе в нишата и запълзя на четири крака, закачайки с гърба си стърчащите камъни. Не се наложи да пълзи дълго.
	Нещо изхрущя и зашумоля, подът пропадна и вещерът полетя надолу заедно с няколко центнера пясък и почва. За щастие полетът продължи кратко — отдолу нямаше бездънна пропаст, а обикновена яма. Излетя от нея като изпражнение от канализационната тръба и с трясък се стовари върху купчина изгнили дърва. Изтръска пясъка от очите си, изплю друга порция от него от устата си и изруга. Амулетът трепереше, без да спира, мяташе се на шията му като пъхнато в пазвата му врабче. Вещерът с усилие се сдържа да не го скъса и да не го запрати по дяволите. Първо, това щеше да ядоса Фрингила. Второ, хризопазът като че ли имаше някакви други магически свойства. Гералт се надяваше, че когато се проявят, амулетът ще започне да действа по-надеждно.
	Опитвайки се да стане, той напипа с ръка кръгъл череп. И осъзна, че това, върху което лежи, съвсем не са изгнили дърва.
	Изправи се и бързо огледа купчината кости. Бяха човешки. Явно беше, че всички тези хора в момента на смъртта си са били в окови и по всяка вероятност — голи. Костите бяха натрошени и оглозгани. Когато са ги гризали, хората може би вече не са били между живите. Но това не беше сигурно.
	От ямата го изведе коридор, дълъг и прав като стрела. Шистената стена беше обработена доста гладко, това вече не приличаше на шахта.
	Внезапно вещерът излезе в огромна каверна, чийто таван тънеше в мрак, а в средата й имаше гигантска, черна, бездънна пропаст, през която беше прехвърлен каменен, опасен на вид мост.
	От стените глухо капеше вода, звънтеше ехо. От пропастта лъхаше хлад и зловоние. Амулетът беше спокоен. Гералт премина през моста внимателно и предпазливо, стараейки се да не се допира до разпадащите се перила.
	Оказа се, че от другата страна на моста има още един коридор. В гладко обработените стени се виждаха ръждиви поставки за факли. Там имаше и ниши, в някои от които стояха статуйки от пясъчник, но капещата вода с годините ги беше изгладила и превърнала в безформени идоли. В стените бяха зазидани и плочи с барелефи. Направени от по-здрав материал, те се бяха съхранили по-добре. Гералт разпозна жена със сърпообразни крила, кула, лястовица, глиган, делфин, еднорог.
	Чу глас.
	Спря се, затаи дъх.
	Амулетът потрепна.
	Не, слухът не го лъжеше, това не беше шумолене на ронещи се шистови камъни или ехо от капещата вода. Това беше човешки глас.
	Гералт затвори очи, напрегна слуха си. Успя да локализира гласа.
	Можеше да се закълне, че говоренето идваше откъм поредната ниша, зад поредната статуетка — размита, но не дотолкова, че да изгуби закръглените си женски форми. Този път медальонът се оказа на висота. Просветна и Гералт изведнъж забеляза в стената отблясък на метал. Той хвана размитата женска фигура, стисна я здраво и я завъртя. Разнесе се стържене, стената на нишата, закачена за метални панти, се завъртя, и зад нея се разкри вита стълба.
	Отгоре отново се разнесе глас. Гералт не се колеба дълго.
	Когато изкачи стълбите, откри врата. Тя се отвори лесно, без скърцане. Зад вратата имаше малко сводесто помещение. От стените стърчаха четири огромни месингови тръби, чиито краища се разширяваха като фунии. По средата между фуниите имаше кресло, а в креслото седеше скелет. Върху черепа с липсващи зъби се бяха запазили остатъци от шапка, върху костите имаше дрипи от някогашни разкошни дрехи, на шията имаше златна верижка, а на краката — прогризани от плъховете остри обувки от козя кожа.
	От едната от тръбите се чу кихане, толкова гръмко и неочаквано, че вещерът подскочи. После някой подсмръкна. Усиленият от месинговата тръба звук беше наистина адски.
	— Наздраве — прозвуча в тръбата. — Ама че ви тече носът, Скелен.
	Гералт избута скелета от креслото, като не пропусна да свали и сложи в джоба си златната верижка. После сам се настани на мястото за подслушване, до фунията.

	* * *

	Единият от гласовете беше басов, дълбок и боботещ. Когато говореше, фунията вибрираше.
	— Ама че ви тече носът, Скелен. Къде се простудихте така? И кога?
	— Не ми се говори за това — отвърна настиналият. — Проклетата болест се е вкопчила в мен и ме държи, от време на време леко ме отпуска и пак ме хваща. Дори магията не помага.
	— Може би трябва да се смени магикът? — намеси се трети глас, скърцащ като ръждивите панти на врата. — Вилгефорц засега не може да се похвали с особени успехи. Според мен…
	— Да оставим тези работи — намеси се още някой, говорещ с характерно провличане на сричките. — Не сме се събрали заради това тук, в Тусент, на края на света.
	— На смотания край на света!
	— Този край на света — каза простуденият — е единственият известен ми край, който няма собствени служби за сигурност. Единственото кътче на империята, което не гъмжи от агенти на Ватие де Ридо. Всички смятат това княжество на пиянство и вечно веселие за комедийно, и никой не го взема на сериозно.
	— Такива краища — каза провличащият сричките — винаги са били рай за шпионите и любимо място за срещи между тях. Поради което са привличали и контраразузнаването, и шпиони, и всякакви съгледвачи и подслушвачи.
	— Може и да е било така едно време. Но не и в епохата на женско управление, която трае в Тусент почти сто години. Повтарям, тук сме в безопасност. Тук никой няма да ни намери и да ни подслуша. Можем да се правим на търговци и спокойно да си обсъждаме важните за вашите княжески милости въпроси. За вашите лични богатства и владения.
	— Презирам личната облага! — възмути се скърцащият. — Не съм дошъл тук заради нея! Интересува ме изключително благото на империята. А благото на империята, господа, това е силната династия! Ще бъде нещастие и огромно зло за империята, ако на трона се възкачи някакъв гнил плод с лоша кръв, потомък на физически и душевно болните северни изроди. Не, господа! Аз, Вет от рода Ветови, се заклевам, че няма да стоя в бездействие! Още повече, че на дъщеря ми вече почти й беше обещано…
	— На твоята дъщеря ли, Дьо Вет? — извика басовият боботещ глас. — А какво да кажа аз? Аз, който подкрепих палето Емхир още тогава, в борбата против узурпатора? Нали именно от моята резиденция кадетите тръгнаха да щурмуват двореца? Още тогава малкият мерзавец заглеждаше мило моята Ейлан, усмихваше се, правеше й комплименти, а зад завесите, знам това, е опипвал гърдите й. А сега какво? Друга императрица? Такова публично оскърбление? Императорът на Вечната империя да постави над дъщерите на старите родове чужденка от Цинтра? А? Седи на трона благодарение на мен и смее да отхвърли моята Ейлан? Не, няма да търпя това!
	— Нито пък аз! — извика поредният глас, висок и възбуден. — Мен също ме пренебрегна! Заради тази цинтрийска пришълка заряза жена ми!
	— По една щастлива случайност — обади се човекът, провличащ сричките, — пришълката е изпратена на оня свят. Което следва от съобщението на господин Скелен.
	— Изслушах внимателно съобщението на господин Скелен — каза скърцащият — и стигнах до извода, че от него не следва нищо, освен че пришълката е изчезнала. Щом е изчезнала, значи може да се появи отново. От миналото лято насам е изчезвала и се е появявала пак многократно! Наистина, господин Скелен, много ни разочаровахте. Вие и този магьосник, Вилгефорц!
	— Сега не е време за това, Йоахим! Не е време да се обвиняваме и обиждаме взаимно, забивайки клинове в нашето единство. Трябва да сме силни и единни. И решителни. Няма значение дали цинтрийката е жива, или не. Императорът, който веднъж е оскърбил старите родове, ще продължава да го прави! Цинтрийката я няма? Тогава след няколко месеца той ще ни представи императрица от Зерикания или Зангвебар! Не, кълна се във Великото слънце, че няма да допуснем това!
	— Няма да го допуснем, ето какво! Правилно го каза, Ардал! Родът на Емрейсите не оправда очакванията, и всеки ден, през който Емхир остава на трона, нанася вреда на Империята. А има кого да сложим на трона. Младият Ворис…
	Чу се гръмко кихане, после подсмъркване.
	— Конституционна монархия — каза кихналият. — Сега е моментът за конституционна монархия, за прогресивен строй. А после демокрация… Власт на народа…
	— Император Ворис — повтори с натъртване басовият глас. — Император Ворис, уважаеми Стефан Скелен. Който ще се ожени за моята Ейлан или за една от дъщерите на Йоахим. И тогава аз, Дьо Вет, ще стана Велик канцлер на короната и маршал, а вие — граф и министър на вътрешните работи. Нима като привърженик на някакъв си там народ ще се откажете от титли и длъжности, а?
	— Да оставим настрана историческите процеси — обади се примирително простуденият. — Те така или иначе не могат да бъдат удържани. Засега, Ваша милост Велики канцлер на короната Аеп Дахи, ако имам някакви възражения относно принц Ворис, те са предимно затова, че той е човек с железен характер, горд и непреклонен, върху когото няма да може да се влияе.
	— Ако може да подскажа нещо — обади се онзи, която разтягаше сричките. — Принц Ворис има син, малкият Морвран. Той е значително по-добър кандидат. Първо, той има по-основателни права за престола, както по мъжка, така и по женска линия. Второ, той е дете, вместо което ще управлява регентски съвет. Тоест ние.
	— Глупости! Ще се справим и с бащата! Ще се намери начин!
	— Ще му пробутаме жена ми! — предложи екзалтираният.
	— Почакайте, граф Броане. Сега не е време за това. Господа, този съвет е за нещо друго. Бих искал да отбележа, че все още управлява Емхир вар Емрейс.
	— И още как — съгласи се простуденият, духайки си носа. — Управлява и живее, радва се на прекрасно здраве, както физическо, така и умствено. Второто не подлежи на съмнение, след като отпрати всички вас от Нилфгард, заедно с войските, които биха ви били верни. Така че как смятате да извършите преврат, уважаеми княз Ардал, след като всеки момент могат да ви пратят в битка начело на армия „Изток“? А и княз Йоахим май също вече трябва да се присъедини към своите войски, Специална оперативна група „Верден“.
	— Запази язвителността за себе си, Стефан Скелен. И не прави физиономии, които само според теб те карат да приличаш на твоя нов шеф, магьосника Вилгефорц. Имай предвид също, Кукумявко, че ако Емхир подозира нещо, за това сте виновни именно вие, ти и Вилгефорц. Признай си, че искахте да хванете цинтрийката и да я изтъргувате, включвайки в цената милостта на Емхир. Сега, когато девойката е мъртва, няма с какво да търгувате, нали? Емхир ще ви разпъне на коне, ето какво. Няма да си спасите главите — нито ти, нито магьосникът, с когото се свърза въпреки несъгласието ни!
	— Никой от нас няма да си спаси главата, Йоахим — вметна басът. — Трябва да погледнем истината в очите. Нашето положение не е никак по-добро от това на Скелен. Така се получи, че всички се возим в една каруца.
	— Но именно Кукумявката ни качи в тази каруца! Смятахме да действаме тайно, а сега какво? Емхир знае всичко! Агентите на Ватие де Ридо търсят Кукумявката из цялата империя! А за да се отърве от нас, Емхир ни изпрати на война, ето какво!
	— Точно това ме радва — каза онзи, който разтягаше сричките. — Трябва да се възползваме от него. Уверявам ви, че войната вече е омръзнала на всички. На армията на обикновените хора, и най-вече — на търговците и предприемачите. Самото приключване на войната ще бъде посрещнато с огромна радост из цялата Империя, независимо от това как ще приключи тя. А вие, господа, като командващи армии, можете да повлияете на резултата от войната, като в никой от случаите не губите. Ако войната приключи успешно, ще се окичите с лаврите на победители. А в случай на поражение ще бъдете посланици на провидението, привърженици на преговорите, слагащи край на кръвопролитията.
	— Вярно е — каза след кратък размисъл скърцащият. — Заклевам се във Великото слънце, това е самата истина! Правилно разсъждавате, господин Леуваарден.
	— Емхир си сложи въжето на шията, изпращайки ни на фронта — обади се басът.
	— Емхир все още е жив, уважаеми князе — каза екзалтираният. — Жив е и се чувства прекрасно. Да не делим кожата на жива мечка.
	— Правилно — съгласи се басът. — Първо трябва да убием мечката.
	Настана продължително мълчание.
	— Значи покушение. Смърт.
	— Смърт.
	— Смърт!
	— Смърт! Това е единственото решение. Емхир ще има привърженици, докато е жив. Достатъчно ще е да умре и всички ще минат на наша страна. Аристокрацията ще ни подкрепи, защото аристокрацията — това сме ние, а силата на аристокрацията е в нейната солидарност. Голяма част от армията също ще ни подкрепи, особено онази част от офицерството, която помни чистката на Емхир след соденското поражение. И народът също ще ни подкрепи.
	— Защото народът е глупав, невеж и лесен за манипулиране — завърши Скелен, подсмърчайки. — Достатъчно е да се извика „Ура!“ и да се произнесе пламенна реч от стъпалата на сената, да се отворят вратите на затворите и да се намалят данъците.
	— Абсолютно сте прав — изрече провличащият сричките. — Сега знам колко жадувате демокрация.
	— Предупреждавам ви — заскърца онзи, когото наричаха Йоахим, — че нещата няма да протекат толкова гладко, господа. Планът ни предвижда, че Емхир ще умре. Но не бива да си затваряме очите за това, че Емхир има много привърженици, на негово разположение е корпус от вътрешните войски, притежава и фанатично предана гвардия. Няма да е лесно да се пробият редовете на бригада „Императорска“, а тя, няма какво да се заблуждаваме, ще се бие до смъртта на последния си боец.
	— И тук ни предлага помощта си Вилгефорц — обяви Скелен. — Няма да ни се наложи да обсаждаме двореца или да си пробиваме път през редиците на „Императорската“. Всичко ще направи един терорист, притежаващ магическа защита. Така, както се случи в Третогор, точно преди бунта на магиците на Танед.
	— Крал Радовид Редански?
	— Точно така.
	— И Вилгефорц има такъв терорист?
	— Да. За да ви докажем, че напълно ви се доверяваме, господа, ще ви кажем кой е това. Магьосницата Йенефер, която държим в тъмница.
	— В тъмница? Но говори се, че Йенефер е съучастница на Вилгефорц.
	— Тя е негова пленница. Омагьосана и хипнотизирана, програмирана като голем, тя ще извърши покушението. След което ще се самоубие.
	— Нещо не ми харесва идеята за омагьосана вещица — каза разтягащият сричките, като заради отвращението си говореше още по-провлачено. — По-добре да е герой, пламенен идеалист, отмъстител…
	— Отмъстителка — прекъсна го Скелен. — Тя е най-подходящата, господин Леуваарден. Йенефер ще си отмъсти за злото, причинено й от тиранина. Емхир е преследвал нейната възпитаница, едно невинно дете, и е причинил смъртта й. Този жесток тиранин, този извратеняк, вместо да се грижи за империята и за народа, е преследвал и изтезавал деца. Затова ще го застигне ръката на отмъщението…
	— Според мен това е много добра идея — обади се басово Ардал аеп Дахи.
	— Според мен — също — изскърца Йоахим дьо Вет.
	— Отлично! — извика ентусиазирано граф Броане. — Ръката на отмъщението ще накаже тиранина и извратеняка заради съблазняването на чужди жени! Отлично!
	— Още нещо — провлачи Леуваарден. — За да докажете, че напълно ни се доверявате, господин графе Скелен, съобщете ни, моля, къде се намира понастоящем господин Вилгефорц.
	— Господа, аз… Не ми е позволено…
	— Това ще бъде гаранция за искреност и отдаденост на делото.
	— Не се бойте от предателство, Стефан — добави Аеп Дахи. — Никой от присъстващите няма да ви издаде, колкото и парадоксално да звучи. При други обстоятелства, вероятно, между нас би се намерил човек, който би пожелал да си откупи живота, издавайки останалите. Но всички ние много добре знаем, че не можем да откупим нищо с предателството си. Емхир вар Емрейс не прощава. Просто не умее да прощава. На мястото на сърцето си той има парче лед. И заради това ще умре.
	Стефан Скелен не се колеба дълго.
	— Е, добре — каза той. — Нека това бъде доказателство за моята искреност. Вилгефорц се крие в…

	* * *

	Седнал до фунията, вещерът стисна до болка юмруците си. Напрегна слуха си. И паметта си.

	* * *

	Съмненията на вещера относно ефективността на амулета на Фрингила се оказаха напразни и се разсеяха мигновено. Когато влезе в голямата каверна и се приближи до каменното мостче над черната пропаст, медальонът започна да трепери и да се дърпа вече не като врабче, а като голяма и силна птица. Например гарван.
	Гералт застина и успокои амулета. Не направи дори най-малкото движение, за да не се подлъже слухът му от шумоленето или от дишането му. Чакаше. Знаеше, че от другата страна на пропастта, отвъд моста, нещо се таи в тъмнината. Не изключваше и нещо да се стаява зад гърба му, а мостът да е капан. Не можеше да си позволи да се хване в него. Чакаше. И дочака.
	— Здравей, вещерю — чу се глас. — Чакахме те.
	Гласът, идващ от мрака, звучеше странно. Но Гералт вече беше чувал такива гласове, познаваше ги. Гласове на същества, несвикнали да общуват чрез реч. Умеещи да използват апарата на белите дробове, диафрагмата, трахеите и гръкляна, тези същества не владееха докрай артикулационния апарат дори в случаите, в които устните, небцето и езикът им имаха строеж, напълно сходен с човешкия. Изговаряните от такива същества думи не само че имаха странен акцент и интонация, но и съдържаха звуци, неприятни за човешкото ухо — от твърди и лаещи до съскащи и хлъзгаво меки.
	— Чакахме те — повтори гласът. — Знаехме, че ще дойдеш, ако те подмамим със слухове. Че ще влезеш тук, под земята, готов да преследваш и убиваш. Няма да излезеш повече оттук. Няма да видиш слънцето, което толкова обичаше.
	— Покажи се.
	В тъмнината отвъд моста нещо помръдна. Мракът на едно място сякаш се сгъсти и прие приблизително човешки очертания. Съществото сякаш нито за миг не оставаше в една и съща поза и на едно и също място, променяше се с помощта на бързи, нервни, трепкащи движения. Вещерът вече беше виждал такива същества.
	— Коред — подхвърли той студено. — Можех да очаквам тук нещо такова. Даже е чудно, че не се натъкнах на теб по-рано.
	— Виж ти! — В гласа на мърдащото се създание прозвучаха подигравателни нотки. — Уж в тъмнина, а позна. А този ще го познаеш ли? И този? И този?
	От мрака се появиха още три същества — беззвучно, като духове. Едното, криещо се зад гърба на кореда, ако се съди по формата, също беше хуманоид, но по-ниско на ръст, прегърбено и наподобяващо маймуна. Гералт знаеше, че това е килмулис.
	Другите две чудовища, както основателно беше заподозрял вещерът, се криеха от неговата страна на мостчето, готови да му отрежат обратния път. Първото, отляво, застърга с нокти като огромен паяк, и застина, свивайки многобройните си крайници. Това беше прискирник. Последното същество, на вид приличащо на свещник, изскочи сякаш направо от шистовата стена. Гералт не можеше да определи вида му — в нито една от вещерските книги не фигурираше нещо подобно.
	— Не искам неприятности — каза той, разчитайки донякъде на факта, че съществата го бяха заговорили, вместо веднага да му скочат на шията в тъмнината. — Не искам да има неприятности помежду ни. Но ако се хвърлите на бой, ще се защитавам.
	— Наясно сме с това — изсъска коредът. — Ето защо сме четирима. Ето защо те примамихме тук. Ти ни отрови живота, подли вещерю. Това са най-красивите дупки в тази част на света, чудесно място за зимуване, зимуваме тук почти от началото на историята. А сега ти дойде тук да ни ловиш, нещастнико. Преследваш ни, убиваш ни за пари. Край с това. Край и с теб.
	— Чуй ме, кореде…
	— По-учтиво — изръмжа съществото. — Не мога да понасям простащината.
	— Тогава как да се обръщам към теб?
	— Господин Швайцер.
	— Значи, ситуацията е такава, господин Швайцер — започна Гералт, на вид спокоен и миролюбив. — Не крия, че влязох тук като вещер, с вещерска задача. Предлагам да пропуснем тази точка. Но тук, в подземието, се случи нещо, което промени ситуацията диаметрално. Научих нещо извънредно важно за мен. Нещо, което може да промени целия ми живот.
	— И какво следва от това?
	— Трябва незабавно да изляза на повърхността. — Гералт беше самото спокойствие и търпение. — Веднага, без минута забавяне, трябва да тръгна на дълъг път. Път, който може да се окаже еднопосочен. Съмнявам се, че някога ще се върна тук…
	— И по този начин искаш да си откупиш живота ли, вещерю? — изсъска господин Швайцер. — Няма да се получи. Молбите ти са напразни. Хванахме те в капан и няма да те пуснем от него. Ще те убием, за да спасим не само себе си, но и другите наши побратими. В бой за нашата свобода.
	— Аз не само няма да се върна по тези места — търпеливо продължи Гералт, — но и изобщо ще се откажа от вещерската професия. Никога повече няма да убия някого от вас…
	— Лъжеш! Лъжеш от страх!
	— Не! — Гералт и този път не позволи да го прекъснат. — Както казах, трябва незабавно да тръгна оттук. Така че имате да избирате между две алтернативи. Първата: да повярвате в искреността ми и аз ще изляза оттук. И втората: да изляза оттук през вашите трупове.
	— И третата — изхриптя коредът, — ти самият ще бъдеш труп.
	Вещерът със свистене измъкна меча от ножницата си.
	— Няма да съм единствен — каза той спокойно. — Със сигурност няма да съм единствен, господин Швайцер.
	Коредът мълча известно време. Килмулисът зад гърба му се поклащаше и кашлюкаше. Прискирникът свиваше и изправяше крайниците си. „Свещникът“ постоянно променяше формата си. Сега изглеждаше като крива елха с две големи фосфоресциращи очи.
	— Дай доказателство за искреността си и добрата си воля — каза най-накрая коредът.
	— Какво?
	— Мечът ти. Твърдиш, че ще престанеш да бъдеш вещер. А вещерът — това е неговият меч. Хвърли го в пропастта. Или го счупи. Тогава ще те пуснем да си тръгнеш.
	Гералт стоя няколко секунди неподвижно, в тишина, в която се чуваше как водата капе от сводовете и от стените. После бавно, без да бърза, заби меча вертикално и дълбоко в една цепнатина в скалата. И счупи острието, натискайки го силно с ботуша си. Чу се звънтене, което ехото разнесе из пещерата.
	Водата капеше от стените, стичаше се по тях като сълзи.
	— Не мога да повярвам — изрече много бавно коредът. — Не мога да повярвам, че някой може да бъде толкова глупав.
	Нахвърлиха се върху него всички едновременно, мигновено, без викове, заповеди или команди. Пръв се понесе през моста господин Швайцер, извадил нокти и зъби, на които би завидял и вълк.
	Гералт му позволи да се приближи, а после се завъртя в бедрата и нанесе удар, раздробявайки долната челюст и гърлото му. В следващия момент вече беше на моста, където замахна и със силен удар разсече килмулиса. Преви се и приклекна — тъкмо навреме — а носещият се към него „свещник“ прелетя отгоре му, като едва-едва го закачи за куртката с ноктите си. Вещерът отскочи надалеч от прискирника и от тънките му лапи, въртящи се като вятърна мелница. Ударът на една от лапите попадна в главата му. Гералт затанцува, правейки финтове и размахвайки широко меча около себе си. Прискирникът скочи отново, но не уцели, удари се в парапета, строши го и рухна в пропастта, съпроводен от градушка от камъни. До момента не беше издал никакъв звук, но сега, падайки в пропастта, зарева. Ревът продължи дълго.
	Върху Гералт се нахвърлиха от две страни — от едната „свещникът“, от другата — окървавеният килмулис, който, макар и да беше ранен, успя да се изправи. Вещерът скочи на парапета на моста, усещайки как се трият един в друг клатещите се камъни и как целият мост се тресе. Балансирайки, той се измъкна от обхвата на ноктестите лапи на „свещника“ и се озова зад гърба на килмулиса. Килмулисът нямаше шия, и затова Гералт го удари в слепоочието. Но черепът на чудовището се оказа като от желязо, наложи се да го удари втори път. Това му отне твърде много време.
	Получи удар в главата, болката избухна в черепа и в очите му. Завъртя се, размахвайки широко оръжието си и усещайки как изпод косата му тече кръв; опитваше се да проумее какво се е случило. По чудо избегнал втория удар, осъзна — свещникът беше променил формата си и сега атакуваше с невероятно дълги лапи.
	Това си имаше своите недостатъци: заради изместения център на тежестта свещникът губеше равновесие. Вещерът се гмурна под лапите, съкращавайки дистанцията. Виждайки какво го заплашва, „свещникът“ падна като котка по гръб, протягайки задните си лапи, също толкова ноктести, колкото и предните. Гералт ги прескочи, удряйки в движение. Усети как острието се вряза в тялото. Сви се, обърна се и нанесе още един удар, приклякайки. Съществото закрещя и рязко издавайки глава напред, диво изщрака със зъби пред самите гърди на вещера. Огромните му очи светеха в мрака. Гералт го отблъсна със силен удар с дръжката на меча и го съсече отблизо, отнасяйки половината му череп. Но дори и сега, останало само с другата половина от главата си, това странно, нефигуриращо в нито една от вещерските книги същество трака със зъби още доста секунди. После умря със страшна, почти човешка въздишка.
	Лежащият в локва кръв коред конвулсивно трепереше.
	Вещерът застана над него.
	— Не мога да повярвам — изрече много бавно той, — че някой може да е толкова глупав, че да се хване на такава проста илюзия като тази с чупенето на меча.
	Не знаеше дали коредът е в състояние да разбере думите му. Но всъщност това му беше безразлично.
	— Предупредих те — каза той, бършейки кръвта, течаща по бузата му. — Предупредих те, че трябва да изляза оттук.
	Господин Швайцер затрепери силно, захриптя и застена. После замря и утихна.
	Водата капеше от сводовете и стените.

	* * *

	— Доволен ли си, Регис?
	— Сега — да.
	— В такъв случай — вещерът се изправи, — отивай да си събираш багажа. По-живо.
	— Това няма да ми отнеме много време. _Omnia mea mecum porto_*.
	[* _Omnia mea mecum porto_ (лат.) — Всичко свое нося със себе си. — Б.пр.]
	— Какво?
	— Багажът ми не е много.
	— Още по-добре. След половин час ще се срещнем извън града.
	— Ще бъда там.

	* * *

	Беше я подценил. Тя го излови. Сам си беше виновен. Вместо да бърза, трябваше да мине през задния двор и да остави Плотка в голямата конюшня, предназначена за странстващите рицари, персонала и прислугата. Там бяха и конете на неговата дружина. Той не направи това, а в бързината и по вече придобития навик се възползва от княжеската конюшня. А можеше да се досети, че в княжеската конюшня непременно ще се намери някой доносник.
	Тя преминаваше от преграда на преграда, ритайки сламата. Носеше къса кожена шуба, бяла сатенена блуза, черна пола за езда и високи ботуши. Конете пръхтяха, чувствайки прииждащата откъм нея ярост.
	— Така значи — каза тя при вида му, извивайки камшика, който стискаше в ръката си. — Бягаме! Без да се простим. Защото писмото, което лежи на масата ми, не е прощаване. Във всеки случай не и след това, което ни свързваше. Доколкото разбирам, поведението ти е предизвикано от невероятно важни причини, които го обясняват и оправдават.
	— Да, обясняват го и го оправдават. Извинявай, Фрингила.
	— „Извинявай, Фрингила“ — повтори тя, яростно кривейки устни. — Колко кратко, икономично, колко непретенциозно, с каква грижа за стила. Писмото, което си ми оставил, залагам си главата, сигурно е също толкова изискано. Без излишно многословие, що се отнася до аргументите.
	— Трябва да тръгвам — промълви той. — Досещаш се защо. И заради кого. Моля те, прости ми. Смятах да се измъкна скришом, тихомълком, защото… Не исках да се опиташ да тръгнеш с нас.
	— Страховете ти са напразни — процеди тя, навивайки бича. — Не бих тръгнала с теб дори и да ми се молиш, дори и да лежиш в краката ми. О, не, вещерю. Ходи сам, умирай сам, измръзвай сам из проходите. Аз нямам никакви задължения пред Цири. А пред теб? Знаеш ли колко са ми се молили за това, което ти имаше? Което сега с презрение отблъскваш, захвърляш в ъгъла?
	— Никога няма да те забравя.
	— Ох — изсъска тя. — Дори не предполагаш как ми се иска да направя така, че думите ти да са истина. И дори не с помощта на магия, а с помощта на този бич!
	— Няма да го направиш.
	— Да, няма да го направя. Не бих могла. Ще се държа така, както подобава на пренебрегната и изоставена любовница. Класически. Ще си отида с високо вдигната глава. С достойнство и гордост. Преглъщайки сълзите си. После ще плача във възглавницата си. А след това ще си намеря някой друг!
	Тя вече почти крещеше.
	Той не каза нищо. Фрингила също млъкна.
	— Гералт — каза тя след малко със съвсем променен глас. — Остани с мен. — Виждайки, че той се колебае, добави: — Мисля, че те обичам. Остани с мен. Моля те. Никога не съм молила никого и не съм предполагала, че ще моля. Но теб те моля.
	— Фрингила — отговори той след кратко мълчание, — ти си жена, за която мъжете могат само да мечтаят. Само моя е вината, че по природа не съм мечтател.
	Тя помълча, хапейки устни, и отвърна:
	— Ти си като рибарска кукичка, която може да бъде извадена само заедно с кръв и месо. Какво да се прави, сама съм си виновна, знаех какво може да ме очаква, заигравайки се с толкова опасна играчка. За щастие знам и как да се справя с последствията. В това отношение превъзхождам останалото женско племе.
	Той се въздържа от коментар.
	— Впрочем — добави тя, — разбитото сърце, макар и да боли дълго, много по-дълго от счупената ръка, зараства много, много по-бързо.
	Той отново не каза нищо. Фрингила погледна синината на бузата му.
	— Е, как е амулетът ми? Добре ли работи?
	— Просто е великолепен. Благодаря ти.
	Тя кимна и попита със съвсем различен глас и тон:
	— Накъде си тръгнал? Какво, узна ли? Вече ти е известно мястото, където се крие Вилгефорц, нали?
	— Да. Само не ме моли да ти го казвам. Няма да ти го кажа.
	— Купувам тази информация. Срещу друга.
	— Така ли?
	— Имам ценни сведения — продължи тя. — А за теб ще са направо безценни. Ще ти ги продам за…
	— … за успокоение на съвестта — довърши той, гледайки я в очите. — Заради доверието в теб, което имах. Като че ли преди малко ставаше въпрос за любов? А сега вече си говорим за търгуване?
	Тя мълча дълго. После рязко и силно удари с бича по ботуша си.
	— Йенефер, жената, с чието име ме нарече няколко пъти нощем в най-неподходящите за това моменти, никога не е предавала нито теб, нито Цири. Тя никога не е била съучастница на Вилгефорц. За да спаси Цири, тя пое невероятен риск, загуби и попадна в ръцете на Вилгефорц. През есента на миналата година чрез изтезания той я е принудил да направи сканиране, за да търси Цири. Не е известно дали е още жива. Не знам нищо повече. Заклевам се.
	— Благодаря ти, Фрингила.
	— Върви си.
	— Вярвам ти — каза той, без да се помръдва. — И никога няма да забравя това, което се случи между нас. Вярвам ти, Фрингила. Няма да остана с теб, но може би аз също те обичах… По свой начин. Моля те да запазиш в най-дълбока тайна онова, което ще узнаеш сега. Леговището на Вилгефорц се намира в…
	— Почакай — прекъсна го тя. — Ще ми кажеш това по-късно. А сега, преди да тръгнеш, сбогувай се с мен. Така, както трябва да го направиш. Не с писма, не с детински извинения. Сбогувай се с мен така, както аз искам.
	Тя свали кожената шуба и я хвърли върху купчина слама. С рязко движение разкъса блузата си, под която нямаше нищо. Падна върху шубата, привличайки го върху себе си. Гералт я хвана за шията, осъзнавайки, че няма да има време да свали ръкавиците си. Но за щастие Фрингила не носеше ръкавици. Нито пък бельо. За още по-голямо щастие не носеше и шпори, защото след малко ездитните й ботуши затанцуваха навсякъде — и беше страшно човек да си помисли какво щеше да стане, ако беше с шпори.
	Когато тя извика, той я целуна. Заглуши вика й.
	Усещайки необузданата им страст, конете цвилеха, тропаха и се удряха в преградите така, че на земята се сипеше сено и мазилка от тавана.

	* * *

	— Цитаделата Рис-Рун в Назаир, при езерото Муредах — завърши триумфално Фрингила Виго. — Там е убежището на Вилгефорц. Измъкнах това от вещера, преди да си тръгне. Имаме достатъчно време, за да го изпреварим. Той в никакъв случай няма да стигне дотам преди април.
	Деветте жени, събрали се в колонната зала на двореца Монтекалво, закимаха, дарявайки Фрингила с погледи, пълни с признателност.
	— Рис-Рун — повтори Филипа Ейлхарт, озъбвайки се в хищна усмивка и играейки си с пришитата към роклята й сардониксова камея. — Рис-Рун в Назаир. Е, до скоро виждане, господин Вилгефорц… До скоро виждане!
	— Когато вещерът се добере дотам — изсъска Кейра Мец, — ще намери само развалини, които даже вече няма да миришат на сажди.
	— Нито на трупове — усмихна се чаровно Сабрина Глевисиг.
	— Браво, госпожице Виго — кимна Шеала де Танкарвил. — Повече от три месеца в Тусент… Но явно си е струвало.
	Фрингила Виго огледа седящите около масата магьоснички: Шеала, Филипа, Сабрина Глевисиг, Кейра Мец, Маргарита Льоантил и Трис Мериголд. Францеска Финдабаир и Ида Емеан, чиито очи, подчертани с ярък елфически грим, не изразяваха абсолютно нищо. В погледа на Асире вар Анахид обаче, имаше безпокойство и загриженост.
	— Струваше си — призна си тя.
	Абсолютно искрено.

	* * *

	Небето от тъмносиньо постепенно ставаше черно. Мразовитият вятър виеше в лозята. Гералт закопча шубата си и обви врата си с вълнен шал. Чувстваше се прекрасно. Удовлетворяването на желанието му, както винаги, го издигна на върха на физическите, психическите и моралните му сили, изтри остатъците от съмненията му, проясни и съживи мисълта му. Съжаляваше само, че за дълго време ще бъде лишен от тази чудотворна панацея.
	Гласът на Рейнар дьо Боа-Фресне го изтръгна от мислите му.
	— Времето се разваля — каза странстващият рицар, гледайки на изток, откъдето идваше вихърът. — Побързайте. Ако вятърът донесе сняг и ви хване в прохода Малхеур, ще се окажете в капан. И тогава ще се молите за затопляне на времето на всички богове, които знаете.
	— Ясно.
	— Първите дни ще се ориентирате по Сансретур, придържайте се към нея. Когато преминете през траперската фактория, ще стигнете до място, където в Сансретур се влива десен приток. Неговото течение ще ви покаже пътя към прохода Малхеур. Ако по волята на боговете все пак преодолеете Малхеур, не бързайте да се радвате, защото тепърва ще ви чакат проходите Сансмерси и Мортбланк. Когато преминете през двата, ще се спуснете в долината Судут. Судут има топъл микроклимат, почти като Тусент. Ако почвата не беше бедна, и там щяха да садят лозя.
	Той млъкна, смутен от осъдителните погледи.
	— Ясно — промърмори. — По същество. На изхода на Судут има градче Карависта. Там живее един мой братовчед — Гай дьо Боа-Фресне. Посетете го и кажете, че аз ви изпращам. Ако се окаже, че братовчед ми е покойник или е изпаднал в старческо слабоумие, запомнете: посоката ви на движение е към равнината Маг Деира, долината на река Силте. По-нататък, Гералт, вече трябва да се ориентирате по картите, които копира от местния картограф. А след като споменахме картографа, не разбрах защо го разпитваше за някакви замъци…
	— По-добре забрави за това, Рейнар. Нищо такова не е имало. Нищо не си чул, нищо не си видял. Дори ако те изтезават. Разбра ли?
	— Разбрах.
	— Конник — предупреди ги Кахир, сдържайки ритащия си жребец. — Откъм двореца към нас се носи в галоп някакъв конник.
	— Ако е един — озъби се Ангулеме, поглаждайки висящата на седлото й брадвичка, — не е проблем.
	Ездачът се оказа Лютичето, пришпорил коня си с всички сили. А конят се оказа скопецът на Лютичето, Пегас, който не обичаше и нямаше навика да галопира.
	— Ох — каза трубадурът, толкова задъхан, сякаш не той е яздил коня, а конят — него. — Ох, успях. Страх ме беше да не ви изпусна.
	— Само не ми казвай, че все пак ще тръгнеш с нас.
	— Не, Гералт. — Лютичето наведе поглед. — Няма да тръгна. Ще остана в Тусент с Невестулчицата. Тоест с Анариета. Но не можех да не се сбогувам с вас. Да ви пожелая лек път.
	— Благодари от наше име на принцесата. И се постарай да ни оправдаеш за това, че тръгнахме толкова внезапно. Измисли нещо.
	— Дали сте рицарски обет — и това е. Всеки в Тусент, включително и Невестулчицата, ще разбере това. А тук… Вземете. Нека това бъде моят принос.
	— Лютиче… — Гералт взе от поета тежката кесия. — Не се оплакваме от липса на пари. Нямаше нужда…
	— Нека това бъде моят принос — повтори трубадурът. — Парите в брой никога не са излишни. Освен това те не са мои, взех ги от личното сандъче на Невестулчицата. Какво ме гледате така? Жените нямат нужда от пари. За какво са им? Не пият, не залагат, не ходят по жени. Е, всичко хубаво. Тръгвайте, защото ще се разплача. А когато всичко свърши, на връщане се отбийте през Тусент и разкажете. И искам да прегърна Цири. Обещаваш ли, Гералт?
	— Обещавам.
	— Е, това е. Всичко хубаво.
	— Почакай. — Гералт обърна коня, приближи се плътно до Пегас, скришом измъкна от пазвата си писмо. — Постарай се това писмо да достигне…
	— До Фрингила Виго?
	— Не. До Дийкстра.
	— Какви ги говориш, Гералт? Побърка ли се? И как да направя това според теб?
	— Намери начин. Знам, че ще успееш. А сега — всичко хубаво. Дай да те прегърна, стари глупако.
	— Дай да те прегърна, приятелю. Ще ви чакам.
	Погледаха подире му как се връща в тръс към Боклер.
	Стъмваше се.
	— Рейнар! — Вещерът се обърна в седлото. — Ела с нас.
	— Не, Гералт — отговори след кратко колебание Рейнар дьо Боа-Фресне. — Може да съм странстващ, но не съм мръднал.

	* * *

	В голямата колонна зала на замъка Монтекалво цареше необичайна възбуда. Преобладаващите обикновено тук светлосенки от свещниците бяха сменени от млечнобялата светлина на голям магически екран. Изображението върху екрана трепереше, примигваше, изчезваше и отново се появяваше, засилвайки възбудата и напрежението. И нервността.
	— Ха — каза Филипа Ейлхарт, хищно усмихвайки се. — Жалко, че не мога да съм там. Малко раздвижване нямаше да ми е излишно. И малко адреналин.
	Шеала де Танкарвил я изгледа кисело, но нищо не каза. Францеска Финдабаир и Ида Емеан чрез заклинания стабилизираха изображението и го увеличиха така, че то зае цялата стена. Те ясно виждаха черните върхове на планините на фона на тъмносиньото небе, звездите, отразяващи се в повърхността на езерото, тъмната, ъгловата гъба на замъка.
	— Все още не съм сигурна — обади се Шеала — дали не сгрешихме, като доверихме ръководството на ударната група на Сабрина и младата Мец. На Кейра й счупиха ребрата на Танед, може да поиска да си отмъсти. А Сабрина… Тя твърде много обича действието и адреналина. Нали, Филипа?
	— Вече говорихме за това — отсече Филипа и гласът й беше кисел като сливова марината. — Взехме решенията, които трябваше да вземем. Никой няма да бъде убит без крайна необходимост. Групата на Сабрина и Кейра ще влезе в Рис-Рун тихо, като мишлета, на пръсти. Вилгефорц ще бъде хванат жив, без нито една драскотина, без нито една синина. Решихме го. Макар че аз продължавам да смятам, че трябваше да дадем пример за назидание. За да може малцината в замъка, които ще преживеят тази нощ, да се събуждат с вик, когато сънуват какво се е случило днес.
	— Отмъщението — изрече сухо магьосницата от Ковир — е наслада за посредствените, слаби и дребнави умове.
	— Възможно е — съгласи се със спокойна усмивка Филипа. — Но от това насладата не става по-малка.
	— Да оставим това. — Маргарита Льоантил вдигна чашата си с искрящо вино. — Предлагам да пием за здравето на госпожица Фрингила Виго, с чиито усилия беше открито леговището на Вилгефорц. Наистина, госпожице Виго, добра работа.
	Фрингила благодари с поклон за тоста. Тя съзря в черните очи на Филипа нещо като насмешка, а в лазурния поглед на Трис Мериголд имаше неприязън. Усмивките на Францеска и Шеала бяха загадка за нея.
	— Започват — каза Асире вар Анахид, посочвайки магическото изображение.
	Настаниха се по-удобно. Филипа затъмни стаята със заклинание, за да виждат по-добре.
	Виждаше се как от скалите се отделят бързи черни фигури, безшумни и пъргави като прилепи, как със скосен полет се спускат върху зъбците и бойниците на замъка Рис-Рун.
	— Почти от сто години не съм държала метла между краката си — промърмори Филипа. — Още малко и ще забравя как се лети.
	Загледана в изображението, Шеала я принуди да млъкне.
	В прозорците на огромната черна грамада на замъка за кратко блесна огън. Веднъж, втори път, трети път. Знаеха какво е това. Заключените врати и вътрешните вериги се бяха разлетели под ударите на кълбовидни мълнии.
	— Те са вътре — изрече тихо Асире вар Анахид, единствената, която наблюдаваше картината не на стената, а вглеждайки се в сложеното на масата кристално кълбо. — Ударната група е вътре. Но нещо не е наред. Нещо не е както трябва…
	Фрингила почувства как кръвта в сърцето й застива. Тя вече знаеше какво не е наред.
	— Госпожа Глевисиг включва прекия комуникатор — продължи да докладва Асире.
	Пространството между колоните на залата изведнъж пламна и в материализиралия се овал те видяха Сабрина Глевисиг с мъжки дрехи, с коси, прихванати от кърпа през челото, и с лице, покрито с ивици маскировъчна боя. Зад гърба на магьосницата се виждаха мръсни каменни стени, на които висяха парцали, остатъци от някогашни гоблени.
	Сабрина им показа своята облечена в ръкавица ръка, от която висяха дълги паяжини.
	— Тук е пълно единствено с това! — каза тя, жестикулирайки бясно. — Само това! По дяволите, каква глупост… Какво фиаско…
	— Говори по-ясно, Сабрина!
	— Какво по-ясно от това? — извика каедвенската магичка. — Кое не е ясно? Не виждате ли? Това е замъкът Рис-Рун! Той е пуст! Пуст и мръсен! Това е проклета пуста развалина! Тук няма нищо! Нищо!
	Иззад раменете на Сабрина надникна Кейра Мец, която изглеждаше като адско изчадие с камуфлажните бои по лицето си.
	— В този замък няма и не е имало никого — потвърди спокойно тя. — От поне петдесет години. От петдесетина години тук не се е появявала жива душа, ако не броим паяците, плъховете и прилепите. Извършихме десант на грешното място.
	— Проверихте ли дали не е илюзия?
	— За деца ли ни смяташ, Филипа?
	— Слушайте и двете — Филипа Ейлхарт нервно приглади косите си, — кажете на наемничките и послушничките, че това е било учение. Платете им и се връщайте. Връщайте се незабавно. И бъдете със спокойни лица, ясно ли е? Спокойни лица!
	Овалът на комуникатора угасна. Остана само изображението на екрана на стената. Замъкът Рис-Рун на фона на черното, осеяно със звезди небе. И езерото, в което тези звезди се отразяваха.
	Фрингила Виго се вторачи в плота на масата. Чувстваше се все едно придошлата в бузите й кръв ще разкъса кожата й.
	— Аз… наистина… — промълви тя най-накрая, неспособна да понесе мълчанието, изпълнило колонната зала на замъка Монтекалво. — Аз… Наистина не разбирам…
	— А аз разбирам — каза Трис Мериголд.
	— Този замък… — замислено изрече Филипа, без да обръща никакво внимание на колежките си. — Този замък… Рис-Рун… Трябва да се унищожи. Да се превърне в развалини. А когато за цялата тази афера започнат да се говорят легенди и сказания, те трябва да се подложат на грижлива цензура. Разбирате ли какво имам предвид?
	— Напълно — кимна мълчалата до момента Францеска Финдабаир.
	Ида Емеан, също мълчала до момента, си позволи да изсумти многозначително.
	— Аз… — Фрингила Виго все още седеше като зашеметена. — Аз наистина не разбирам… Как можа да се случи това?
	— Ох — каза след много дълго мълчание Шеала де Танкарвил. — Няма нищо, госпожице Виго. Никой не е съвършен.
	Филипа тихо се засмя. Асире вар Анахид въздъхна и заби поглед в тавана.
	— В края на краищата — добави Шеала, нацупвайки се, — на всяка от нас това ни се е случвало някога. Всяка от нас, седящите тук, някога е била прелъстявана, използвана и направена за смях от някой мъж.


	Пета глава



	— Обичам те, мил си ми, няма покой,
	с добро ли, със зло ли — ще бъдеш ти мой!
	— Той сграбчи ме, татко, той стиска. Боли!
	Пронизват ме, татко, очите му зли!
	Йохан Волфганг Гьоте, „Горски цар“*
	[* Преводът на стиховете на Гьоте е на Григор Ленков. — Б.пр.]



	Всичко вече някога е било, всичко вече някога се е случвало. И вече е било описано.
	Висогота от Корво


	Обедните часове донесоха в гората зной и задух, а съвсем доскоро тъмната като жадеит повърхност на езерото пламна в златисто, хвърляйки отблясъци. На Цири й се наложи да заслони очите си с ръка — отразената от водата светлина я заслепяваше, предизвикваше болка в зениците и в слепоочията й.
	Тя премина през крайбрежните храсталаци и вкара Келпи до коленете в езерото. Водата беше толкова прозрачна, че в хвърляната от кобилата сянка дори от височината на седлото Цири виждаше цветната мозайка на дъното, мидите и вълнуващите се водорасли. Виждаше и малък рак, който с чувство на достойнство лазеше между камъчетата.
	Келпи изцвили. Цири дръпна юздите, излезе на по-плиткото, но не на самия бряг, защото брегът беше пясъчен и покрит с камъни, а това не позволяваше да се препуска бързо. Кобилата тръгна покрай брега, стъпвайки по твърдата почва на дъното. И почти веднага премина в тръс, а с това Келпи се справяше майсторски, не по-зле от конете, обучавани не за яздене, а за впрягане в каруца или каляска. Но Цири бързо стигна до извода, че тръсът все пак е твърде бавен. Чрез удар с петите и подвикване Цири подкара кобилата в галоп. Носеха се сред летящите наоколо пръски вода, блестящи на слънцето като капки разтопено сребро.
	Цири не забави темпо дори когато видя кулата. Носеше се толкова бързо, че някой обикновен кон сигурно би паднал. Но в дишането на Келпи не се чуваше дори най-малкото хриптене, а галопът й си оставаше лек и непринуден.
	Влетя в двора на пълна скорост, съпроводена от звънтенето на копита, и стопира кобилата толкова рязко, че няколко мига копитата се плъзгаха по плочките с протяжно скърцане. Спря се при чакащите до кулата елфки. Едва ли не налетя върху тях. Това й достави удоволствие, защото две от тях, обикновено невъзмутими и равнодушни, сега неволно отстъпиха.
	— Няма страшно — каза тя. — Няма да налетя върху вас. Освен ако не го желая.
	Елфките бързо се успокоиха, лицата им отново застинаха, очите им станаха равнодушно-самоуверени.
	Цири скочи, по-точно излетя от седлото. В очите й имаше предизвикателство.
	— Браво — каза светлокосият елф с триъгълно лице, който в момента излизаше от сенките под арката. — Хубаво представление, _Loc’hlaith_.
	Когато тя влезе в Кулата на лястовицата и се оказа сред цъфтящата пролет, той я нарече по същия начин. Но това беше отдавна и тези неща вече не правеха впечатление на Цири.
	— Не съм никаква Господарка на езерото — озъби се тя. — Аз съм пленница тук! А вие сте надзиратели! Да наричаме нещата с истинските им имена! — Тя подаде юздата на една от елфките. — Моля! Конят трябва да се избърше. Когато се охлади, да се напои. И изобщо — погрижете се!
	Светлокосият елф едва забележимо се усмихна.
	— Наистина — каза той, гледайки как елфките, без да кажат нито дума, водят кобилата в конюшнята, — те са строги тъмничарки и се отнасят зле с теб. Веднага си личи.
	— Всекиму заслуженото! — Тя сложи ръцете си на кръста, вирна нос и го погледна смело в очите — светлосини като аквамарини и не твърде строги. — Отнасям се с тях така, както и те с мен. А затворът си е затвор!
	— Изумяваш ме, _Loc’hlaith_.
	— А ти се отнасяш с мен като с глупачка! И дори не се представи.
	— Извинявай. Аз съм _Crevan Espane aep Caomhan_. И съм _Aen Saevherne_, ако знаеш какво означава това.
	— Знам. — Тя не успя да скрие изненадата си. — Просветен. Елфически магьосник.
	— Може и така да се каже. За удобство използвам псевдонима Авалак’х — може да се обръщаш и така към мен.
	— Кой ти каза, че изобщо имам намерение да се обръщам към теб? — намръщи се тя. — Просветен или не, ти си надзирателят, а аз…
	— Затворничка — завърши той саркастично. — Вече го спомена. При това затворничка, към която се отнасят зле. Явно те принуждават със сила да се разхождаш в околността, и носиш меча си на гърба за наказание, както и разкошните и елегантни дрехи, много по-изящни и чисти от онези, с които дойде тук. Но въпреки суровите условия ти не се предаваш. Отговаряш достойно на причинените ти неправди. И с голяма смелост и плам чупиш огледала, които са произведения на изкуството.
	Тя се изчерви. Много ядосана на себе си.
	— О! — бързо каза той. — Можеш да ги чупиш колкото си искаш, в края на краищата това са само вещи, какво като са изработени преди седемстотин години. Искаш ли да се разходиш с мен по брега на езерото?
	Появилият се вятър смекчи жегата. А и огромните дървета и кулата хвърляха сянка. Водата на залива имаше мътнозелен цвят. Гъсто покрита с листа на водни лилии и обсипана с цветовете им, тя приличаше повече на ливада. Около листата кръжаха водни птици, които потракваха с червените си клюнове.
	— Онова огледало… — промърмори Цири, дълбаейки с токчето си в мократа почва. — Извинявай за него. Просто се ядосах. Това е.
	— Аха.
	— Те ме пренебрегват. Твоите елфки. Когато се обръщам към тях, се правят, че не разбират. А когато се обръщат към мен, нарочно говорят така, че да не ги разбера. Унижават ме.
	— Ти говориш прекрасно на нашия език — поясни той спокойно. — Но все пак това е чужд език за теб. Освен това ти използваш _hen llinge_, а те — _allylon_. Различията не са големи, но все пак ги има.
	— Теб те разбирам. Всяка дума.
	— В разговорите с теб използвам _hen llinge_, езика на елфите от вашия свят.
	— А ти? — обърна се тя. — От кой свят си? Аз не съм дете. Достатъчно е нощем да погледна небето. Там няма нито едно познато ми съзвездие. Този свят не е моят. Не принадлежа на това място. Попаднах тук случайно… И искам да се махна оттук. Да си тръгна.
	Тя се наведе, вдигна един камък, понечи да го хвърли в езерото, където плуваха птици, но улови погледа му и се отказа от намерението си.
	— Дори да се отдалеча на цяло стаяние — каза тя, без да скрива огорчението си, — пак се озовавам при езерото. Независимо от това в коя посока ще поема, когато се обърна, зад мен винаги са езерото и тази кула. Винаги. Не мога да се отдалеча от нея. Значи това е затвор. Много по-лошо е от килия, тъмница или стая с решетки на прозорците. Знаеш ли защо? Защото е по-унизително. _Ellylon_ или не, вбесявам се, когато ми се подиграват и демонстрират превъзходството си над мен. Да, да, няма какво да ми правиш физиономии. Ти също ме пренебрегваш и ми се подиграваш. И ти е чудно, че съм бясна?
	— Наистина ми е чудно. — Той отвори широко очи. — Безкрайно.
	Тя въздъхна и сви рамене.
	— Влязох в кулата преди повече от седмица — каза, опитвайки се да запази спокойствие. — Попаднах в друг свят. Ти ме чакаше, седеше и свиреше на флейта. Дори се учуди, че толкова съм се забавила. Нарече ме с моето име, след което започна с онези глупости за Господарката на езерото. После изчезна, без да ми обясниш нищо. Оставяйки ме в затвор. Наречи го както искаш. Но според мен това си е подигравка и злонамерено пренебрежение.
	— _Zireael_, това са само осем дни.
	— Аха — намръщи се Цири. — Значи ми е провървяло? Защото е можело да са и осем седмици? Или осем месеца? Или осем…
	Тя млъкна.
	— Много си се отдалечила от Лара Дорен — каза той тихо. — Загубила си нейното наследство, заедно с кръвта й. Нищо чудно, че жените не те разбират, нито пък ти — тях. Ти не само че говориш различно, ти мислиш различно. В съвсем различни категории. Какво означават осем дни или осем седмици? Времето няма значение.
	— Добре! — извика тя ядосано. — Съгласна съм, не съм мъдра елфка, аз съм глупав човек. За мен времето има значение, аз броя дните, даже часовете. Вече не искам нищо от вас, ще мина без обяснения, безразлично ми е защо тук е пролет, защо на водопой при езерото идват еднорози, а нощем на небето светят други съзвездия. Изобщо не ме интересува откъде знаеш името ми и по какъв начин си разбрал, че ще дойда тук. Искам само едно. Да се върна. В своя свят. При хората! Тези, които мислят като мен! В същите категории!
	— Ще се върнеш при тях. След известно време.
	— Искам веднага! — извика тя. — А не след известно време! Защото тук времето е вечност! С какво право ме задържате тук? Защо не мога да си тръгна оттук? Аз дойдох тук сама! По собствена воля! Нямате никакви права над мен!
	— Дойде сама — съгласи се той спокойно. — Но не по своя воля. Доведе те предопределението, на което мъничко помогнахме. Защото отдавна те чакаме тук. Много отдавна. Дори и по нашето времеизмерване.
	— Нищо не разбрах!
	— Чакахме те отдавна — продължи той, без да обръща внимание на думите й, — и се притеснявахме само за едно нещо: дали ще успееш да влезеш. Ти успя. Като по този начин потвърди своята кръв и родословието си. Което означава, че мястото ти е тук, а не сред _Dh’oine_. Ти си дъщеря на Лара Дорен аеп Шиадал!
	— Аз съм дъщеря на Павета! Дори не знам коя е тази твоя Лара!
	Той се намръщи, но съвсем леко, почти незабележимо.
	— В такъв случай най-добре да ти обясня коя е тази „моя“ Лара. Тъй като нямаме време, ще се наложи да го направя по пътя. Лошото е, че заради неразумната си демонстрация ти изтощи коня…
	— Изтощила съм го? Ха! Изобщо не знаеш колко може да издържи тази кобила! А къде отиваме?
	— Ако нямаш нищо против, това ще ти го обясня по пътя.

	* * *

	Цири задържа хриптящата Келпи, виждайки, че безумният галоп е безсмислен и няма да й помогне с нищо.
	Авалак’х не беше излъгал. Тук, в откритата равнина, сред ливадите и калуновите полета, из които стърчаха менхири, действаше същата сила като край _Tor Zireael_. Можеше да се носи в безумен галоп в която си иска посока, но след не повече от едно стаяние се оказваше, че някаква невидима сила я кара да препуска в кръг.
	Цири потупа хриптящата Келпи по шията, гледайки групата спокойно вървящи елфи. Веднага щом Авалак’х й каза какво искат от нея, тя препусна в галоп, стараейки се да избяга колкото се може по-далеч, да остави зад гърба си и тях, и тяхното безсрамно, непобиращо се в главата й предложение.
	Сега те отново бяха пред нея. На разстояние около стаяние.
	Авалак’х не лъжеше. Не можеше да се избяга оттук.
	Единственото положително нещо, което й даде галопът, беше, че я охлади, притъпи яростта й. Сега тя беше доста по-спокойна. Но все още трепереше от гняв.
	„Ама че се подредих — помисли си тя. — Защо ми трябваше да влизам в тая кула?“
	Сепна се, спомняйки си. Спомни си Бонхарт, който се приближаваше към нея върху леда, яхнал покрития с пяна сив кон.
	Потрепери. И се успокои.
	„Жива съм — помисли си тя, оглеждайки се. — Битката още не е приключила. Битката ще приключи със смърт, всичко останало е само кратко прекъсване. Научиха ме на това в Каер Морхен.“
	Тя подкара Келпи ходом, но забелязвайки, че кобилата вдига гордо главата си, тръгна в тръс покрай редицата менхири. Тревите и калуновите храсти стигаха до стремената.
	Доста бързо догони Авалак’х и трите елфки. Просветеният, леко усмихвайки се, я погледна въпросително с аквамариновите си очи.
	— Моля те, Авалак’х — изкашля се тя. — Кажи ми, че това беше неуместна шега.
	По лицето му пробяга нещо като сянка.
	— Не съм свикнал да се шегувам — каза той. — А ако си сметнала казаното за шега, ще си позволя да го повторя още веднъж напълно сериозно: искаме да имаме дете от теб, Лястовичке, дъще на Лара Дорен. Едва след това ще ти позволим да си отидеш, да се върнеш в твоя свят. Естествено, ти решаваш. Обзалагам се, че безумното ти препускане ти е помогнало да вземеш решение. Какъв ще бъде отговорът ти?
	— Не — отговори тя твърдо. — Категорично и абсолютно не. Не съм съгласна — и това е.
	— Какво да се прави? — сви рамене той. — Признавам си, че съм разочарован. Но какво пък, това си е твой избор.
	— Как можа изобщо да поискаш нещо такова? — извика тя с треперещ глас. — Как се осмели? С какво право?
	Той я гледаше спокойно. Цири почувства върху себе си и погледите на останалите елфи.
	— Мисля — каза Авалак’х, — че изложих в подробности историята на рода ти. Стори ми се, че разбираш. Така че въпросите ти ме учудват. Имаме правото и можем да искаме, Лястовичке. Твоят баща, Крегенан, ни отне едно дете. Ти ще ни го върнеш. Ще върнеш един дълг. Това ми се струва логично и справедливо.
	— Баща ми… Не помня баща си, но той се е казвал Дуни. Не Крегенан. Вече ти го казах!
	— А аз вече ти отговорих, че няколко смешни човешки поколения нямат значение за нас.
	— Но аз не искам! — разкрещя се Цири така, че кобилата под нея затанцува. — Не искам, разбираш ли? Не иска-а-ам! Отвратителна ми е самата мисъл за това, че ще ми имплантират някакъв проклет паразит, гади ми се като си помисля, че паразитът ще расте в мен, че…
	Сепна се, виждайки лицата на елфките. Върху две от тях се четеше безкрайно смайване. Върху третото — безкрайна омраза. Авалак’х многозначително се изкашля.
	— Да се отдалечим — изрече той студено — и да поговорим на четири очи. Твоите възгледи, Лястовичке, са твърде радикални, за да ги изказваш пред свидетели.
	Тя го послуша. Дълго време вървяха мълчаливо.
	— Ще избягам от вас — заговори първа Цири. — Не можете да ме задържите против волята ми. Избягах от остров Танед, избягах от жреците и нилфгардците, избягах от Бонхарт и Кукумявката. Ще избягам и от вас. Ще намеря противодействие и срещу вашите магии.
	— Мислех — каза той след малко, — че приятелите ти са по-важни за теб. Йенефер. Гералт.
	— Ти знаеш за това? — възкликна тя изумено. — Ами да. Вярно. Нали си Просветен! Затова сигурно знаеш, че мисля именно за тях. Там, в моя свят, те са в опасност точно сега, в този момент. А вие искате да ме държите тук… Поне девет месеца. Сам виждаш, че нямам избор. Разбирам, че ви трябва дете, тази Стара кръв… Но не мога. Просто не мога.
	— Както казах, изборът си е твой. Но трябва да знаеш нещо, което би било несправедливо да крия от теб. Оттук е невъзможно да се избяга, Лястовичке. Ако се откажеш да ни сътрудничиш, ще останеш тук завинаги и вече никога няма да видиш твоя свят.
	— Това е отвратителен шантаж!
	— А ако се съгласиш на това, за което те молим — продължи той, без да обръща внимание на вика й, — ще ти докажем, че времето няма значение.
	— Не разбирам.
	— Времето тук тече по различен начин от там. Ако ни направиш услуга, ще ти се отблагодарим. Ще направим така, че да си върнеш времето, загубено тук, сред нас. Сред Народа на Елшите.
	Тя мълчеше, вторачена в черната грива на Келпи. „Трябва да печеля време — помисли си. — Както казваше Весемир в Каер Морхен: «Ако се готвят да те обесят, поискай чаша вода. Никога не се знае какво може да стане, докато ти я донесат».“
	Една от елфките изведнъж изкрещя и подсвирна.
	Конят на Авалак’х зацвили и удари с копита в земята. Елфът го овладя и извика нещо на елфките. Цири видя как една от тях извади лъка си от окачения за седлото кожен калъф, надигна се в седлото и заслони очите си с ръка.
	— Запази спокойствие — изрече рязко Авалак’х.
	Цири си пое дъх.
	На някакви си двеста крачки от тях през калуновите храсталаци в галоп се носеха еднорози. Цяло стадо, поне трийсет на брой.
	Цири вече беше виждала еднорози тук, предимно на разсъмване; те понякога се приближаваха до езерото при кулата. Но никога не й позволяваха да се приближи към тях. Изчезваха като духове.
	Начело на стадото беше огромен жребец със странна червеникава окраска. Той изведнъж се спря, изцвили пронизително и се изправи на два крака. По абсолютно невъзможен за който и да е кон начин той затанцува на задните си крака, размахвайки предните.
	Цири със смайване забеляза, че Авалак’х и трите елфки напяват в хор някаква странна, монотонна мелодия.
	_Коя си ти?_
	Тя тръсна глава.
	_Коя си ти?_ — прозвуча отново въпросът в съзнанието й и се заби в слепоочията й. Напевът на елфите внезапно се повиши с един тон. Червеникавият еднорог изцвили, стадото му отговори по същия начин. Когато си тръгнаха, земята се разтрепери.
	Песента на Авалак’х и елфите се прекъсна. Цири видя как Просветеният крадешком бърше потта от челото си. Елфът я погледна с крайчеца на окото си и разбра, че е видяла какво е направил.
	— Не всичко тук е толкова хубаво, колкото изглежда — каза той сухо. — Не всичко.
	— Страх ли ви е от еднорозите? Но те са умни и дружелюбни.
	Той не отговори.
	— Чувала съм — продължи Цири, — че елфите и еднорозите се обичат.
	Той извърна глава.
	— В такъв случай приеми — изрече той студено, — че си присъствала на любовна свада.
	Тя не зададе повече въпроси.
	Достатъчни й бяха и собствените й грижи.

	* * *

	Върховете на хълмовете бяха украсени с кромлекси и долмени. Те напомняха на Цири за камъка в Еландер, при който Йенефер я беше учила на магия. „Колко отдавна беше това — помисли си тя. — Преди много векове.“
	Една от елфките извика отново. Цири погледна натам, накъдето тя сочеше. Преди да успее да съобрази, че предвожданото от червеникавия жребец стадо се връща, извика и втора елфка. Цири се вдигна на стремената.
	От противоположната посока, откъм хълма, идваше второ стадо. Предвождащият го еднорог беше синкав, на петна.
	Авалак’х бързо изрече няколко думи. Това беше същият онзи трудноразбираем за Цири език _ellylon_, но тя разбра казаното, още повече, че като по команда елфките се хванаха за лъковете. Авалак’х се обърна към Цири и тя почувства как в главата й започва да шуми. Шумът беше подобен на онзи, който издава допряна до ухото морска раковина. Но значително по-силен.
	_Не се съпротивлявай_ — дочу тя глас. — _Не се отбранявай. Трябва да скоча и да те пренеса на друго място. Заплашва те смъртна опасност._
	От далечината се разнесе свистене и протяжен вик. Миг по-късно земята се разтресе от тропане на копита.
	Иззад хълма се появиха конници. Цял отряд.
	Конете имаха чулове, ездачите — шлемове с гребени, зад гърбовете им се развяваха наметала, чийто пурпурен цвят напомняше заревото в небето при последните отблясъци на залязващото слънце.
	Свистене, вик.
	Ездачите се носеха като лавина към тях.
	Преди да се приближат на половин стаяние, еднорозите вече ги нямаше. Изчезнаха в степта, оставяйки зад себе си облак прах.

	* * *

	Командирът на ездачите, чернокос елф, седеше върху огромен като дракон червеникавокафяв жребец, покрит, както и всички коне от отряда, с чул с вшита драконова кожа, носеше на главата си същия демоничен рогат букранион*. Както и при останалите елфи от отряда, под пурпурното си наметало чернокосият имаше ризница, изработена от плочки с невероятно малък диаметър, благодарение на което беше плътно прилепнала към тялото, като вълнена плетка.
	[* Букранион — украса във формата на глава на бик. — Б.пр.]
	— Авалак’х — поздрави той.
	— Ередин.
	— Длъжник си ми за услугата. Ще се разплатиш, когато поискам.
	— Ще се разплатя, когато поискаш.
	Чернокосият слезе от коня си. И Авалак’х слезе, нареждайки с жест на Цири да направи същото. Качиха се на близкия хълм, осеян с бели камъни със странна форма, обрасли с чашкодрян и дребни миртови храсти.
	Цири наблюдаваше елфите. Те бяха еднакви на ръст, тоест много високи. Но лицето на Авалак’х беше с меки черти, докато това на чернокосия наподобяваше хищна птица. „Светъл и черен — помисли си Цири. — Добро и зло. Светлина и мрак…“
	— _Zireael_, позволи ми да ти представя Ередин Бреак Глас.
	— Много ми е приятно — поклони се елфът. В отговор Цири също се поклони — не особено грациозно.
	— Откъде узна, че ни заплашва опасност? — попита Авалак’х.
	— Изобщо не знаех. — Елфът разглеждаше внимателно Цири. — Патрулираме в равнината. Разчу се, че еднорозите са станали неспокойни. Не се знае защо. Тоест, сега вече е ясно. Заради нея.
	Авалак’х не потвърди, но и не отрече. Цири посрещна с надменност погледа на чернокосия елф. Няколко мига двамата се изучаваха, но никой от тях не искаше да сведе очи пръв.
	— Значи това е Старата кръв — отбеляза елфът. — _Aen Hen Ichaer_. Наследницата на Шиадал и Лара Дорен? Нещо не ми се вярва. Най-обикновена малка _Dh’oine_. Човешка самка.
	Авалак’х премълча. Лицето му беше неподвижно и равнодушно.
	— Да предположим, че не си се объркал — продължи чернокосият. — Да приемем, че е вярно това, което се говори за теб — че никога не грешиш. И че дълбоко вътре в това същество се крие генът на Лара. И наистина, при внимателно вглеждане могат да се забележат определени признаци, свидетелстващи за родословието на това хлапе. В очите й има нещо, напомнящо за Лара Дорен. Не е ли вярно, Авалак’х? Кой, ако не ти, си способен да оцениш това най-добре?
	Авалак’х и сега не отговори. Но Цири забеляза върху бледото му лице признаци на изчервяване. Изненада се. И се замисли.
	— Накратко казано — изкриви устни чернокосият, — в тази малка _Dh’oine_ има нещо ценно, нещо прекрасно. Забелязвам го. И имам усещането, че съм видял къс злато в купчина тор.
	Очите на Цири припламнаха. Авалак’х бавно обърна глава.
	— Говориш съвсем като човек, Ередин — изрече той бавно.
	Ередин Бреак Глас се усмихна, показвайки зъбите си. Цири вече беше виждала такива зъби — много бели, много дребни и съвсем нечовешки, толкова равни, сякаш са правени по мярка, без никакви кучешки зъби. Такива зъби имаха мъртвите елфи, лежащи в двора на граничната застава в Каедвен. Същите имаше и Искра. Но когато тя се усмихваше, нейните зъби изглеждаха красиво, докато тези на Ередин бяха зловещи.
	— Тази девойка, която се опитва да ме убие с поглед, знае ли причината за появата си тук? — попита той.
	— Разбира се.
	— И е готова да сътрудничи?
	— Още не напълно.
	— Не напълно — повтори Ередин. — Ха, това е лошо. Защото характерът на сътрудничеството предполага, че то трябва да е пълно. Ако не е пълно, е невъзможно да съществува. А тъй като от _Tir na Lia_ ни разделя само половин ден езда, добре е да знаем с какво разполагаме.
	— Защо трябва да се бърза? — Авалак’х леко издаде устни напред. — Какво ще спечелим, ако бързаме?
	— Вечност. — Ередин Бреак Глас стана сериозен, нещо в зелените му очи припламна и веднага угасна. — Но това е твоя работа, Авалак’х. Твоя грижа. И твоя отговорност.
	— Ти го каза.
	— Казах го. А сега ме извинете, но дългът ме зове. Ще ви оставя ескорт за безопасност. Съветвам ви да пренощувате тук, на този хълм. Ако тръгнете на разсъмване, ще стигнете в _Tir na Lia_ навреме. _Va faill_. А, още нещо.
	Той се наведе и откъсна покрита с цветчета клонка мирта. Поднесе я към лицето си, после с поклон я връчи на Цири.
	— Това е вместо извинение — изрече той кратко. — За необмислените ми думи. _Va faill, luned._
	Тръгна си веднага, известно време земята потрепваше под ударите на копитата, докато той се отдалечаваше с част от отряда.
	— Не ми казвай само — промърмори Цири, — че би ми се наложило с него… Че той… Ако е той — никога в живота ми!
	— Не — изрече бавно Авалак’х. — Не е той. Бъди спокойна.
	Цири вдигна клонката към лицето си. За да не забележи Авалак’х възбудата и интереса, които я бяха обзели.
	— Аз съм спокойна.

	* * *

	Сухите тръни и калуната отстъпиха място на буйна зелена трева и влажни папрати, влажната почва се изпъстри от лютичета и лупина. Скоро се показа лениво течаща река, заобиколена от редици плачещи върби. Кристално-прозрачните й води имаха леко кафеникав оттенък. Миришеше на торф.
	Авалак’х свиреше на флейтата си разни игриви мелодийки. Навъсена, Цири усилено размишляваше.
	— Кой трябва да стане баща на детето, което толкова ви е необходимо? — попита тя най-накрая. — А може би това няма значение?
	— Има значение. Трябва ли да разбирам, че си взела решение?
	— Не, не трябва. Просто си изяснявам някои въпроси.
	— Ще се радвам да ти помогна. Какво искаш да знаеш?
	— Много добре знаеш какво.
	Няколко минути се движеха в мълчание. Цири гледаше лебедите, гордо плуващи по реката.
	— Бащата на детето — каза спокойно и делово Авалак’х — ще бъде Ауберон Муиркетах. Ауберон Муиркетах е наш… Как му казвате на това… Върховен водач?
	— Крал? Кралят на всички _Aen Seidhe_?
	— _Aen Seidhe_, Народът на планините, това са елфите от вашия свят. А ние сме _Aen Elle_, Народът на Елшите. А Ауберон Муиркетах — да, той е наш крал.
	— Крал на Елшите?
	— Може и така да се каже.
	Отново пояздиха в мълчание. Беше много горещо.
	— Авалак’х.
	— Да?
	— Ако се съглася, то после… По-късно… ще бъда ли свободна?
	— Ще бъдеш свободна да отидеш където решиш. Или, ако пожелаеш — да останеш. С детето.
	Тя изсумтя пренебрежително, но нищо не каза.
	— Значи взе решение? — попита той.
	— Ще го взема, когато пристигнем.
	— Вече пристигнахме.
	Зад клоните на плачещите върби, спускащи се към водата като зелени завеси, Цири видя дворци. Никога в живота си не беше срещала нещо подобно. Построени от мрамор и алабастър, замъците приличаха повече на ажурни беседки и изглеждаха толкова нежни, крехки и въздушни, сякаш бяха не сгради, а призраци на сгради. На Цири й се струваше, че ако духне вятър, замъците ще изчезнат заедно с вдигащата се от реката мъгла. Но когато духна вятър, изчезна само мъглата, а дворците си останаха и явно нямаха никакво намерение да изчезват. Само станаха още по-красиви.
	Цири гледаше с възхищение към терасите, към издигащите се от водата като цветовете на водни лилии пирамиди, към висящите над реката като гирлянди мостове, към стълбите, стъпалата, парапетите, арките и галериите, перистилите, колоните и стълбовете, куполите и куполчетата, на стройните като шпаги пинакли и кули.
	— Тир на Лия — каза тихо Авалак’х.
	Колкото повече се приближаваха, толкова по-силно я пленяваше красотата на това място, стискаше я за гърлото, караше очите й да се навлажняват. Цири гледаше към фонтаните, мозайките и теракотите, към статуите и паметниците. Към ажурните елементи, чието предназначение не разбираше, и към конструкциите, за които беше сигурна, че нямат никакво предназначение. Освен естетика и хармония.
	— Тир на Лия — повтори Авалак’х. — Виждала ли си някога подобно нещо?
	— Разбира се. — Тя почувства спазъм в гърлото си. — Някога видях нещо много подобно. В Шаеравед.
	Сега беше ред на елфа да замълчи продължително.

	* * *

	Преминаха на другия бряг през извито като дъга ажурно мостче, което изглеждаше толкова крехко, че Келпи дълго време се колеба и пръхтя, преди да се осмели да стъпи на него.
	Цири наблюдаваше внимателно, стараейки се да не пропусне нищо от гледките, които предлагаше това приказно място Тир на Лия. Преди всичко тя изгаряше от любопитство, но и не преставаше да мисли за бягство и внимателно търсеше и най-малката възможност.
	На мостчетата и терасите, в алеите и перистилите, по балконите и вътрешните галерии тя видя да се разхождат дългокоси елфи с прилепнали салтамарки и къси наметала, по които бяха бродирани фантастични мотиви с листа. Видя фризирани и ярко гримирани елфки с въздушни рокли или с мъжки костюми.
	Пред портите на един от дворците ги посрещна Ередин Бреак Глас. След кратката му заповед около тях започна да гъмжи от дребни, облечени в сиво елфки. Авалак’х, Ередин и останалите елфи, които беше срещала до момента Цири, бяха извънредно високи. За да ги погледне в очите, се налагаше да вирне глава. А сивите елфки бяха значително по-ниски. „Друга раса — помисли си Цири. — Раса от слуги. Дори тук, в приказния свят, трябва да има някой, който да слугува на безделниците.“
	Влязоха в двореца. Цири си пое дъх. Тя беше с кралска кръв, отгледана из дворци. Но такъв мрамор и малахит, такива паркети и мозайки, огледала и свещници не беше виждала никога. В тази изумителна вътрешност на двореца тя се почувства зле, неловко, не на място. Усещаше се прашна, изпотена и нуждаеща се от баня след дългото пътуване.
	При Авалак’х не беше така — той изобщо не обръщаше внимание на нищо. Изтупа с ръкавицата си панталоните и ботушите и изобщо не се притесни от факта, че прахта падна върху огледалото. После с господарски жест хвърли ръкавиците на навела се в поклон елфка.
	— Ауберон? — попита той кратко. — Чака ли?
	Ередин се усмихна.
	— Чака. Няма търпение. Нареди Лястовичката да се яви пред него незабавно, без да губи нито минута. Разубедих го.
	Авалак’х вдигна вежди.
	— _Zireael_ трябва да се яви пред краля без никакво вълнение — поясни много спокойно Ередин, — без напрежение, отдъхнала, спокойна и в добро настроение. Доброто настроение ще й осигурят банята, новите дрехи, новата прическа и гримът. Ауберон би трябвало да издържи дотогава, струва ми се.
	Цири въздъхна дълбоко и погледна елфа. Просто беше изумително колко симпатичен й се струваше той сега. Ередин се усмихна, показвайки равните си зъби.
	— Само едно нещо ме тревожи — каза той. — Ястребовият блясък в очите на нашата Лястовичка. Нашата Лястовичка стрелка с очи наляво и надясно като животинче, търсещо дупка в клетката си. Струва ми се, че Лястовичката още е далеч от безусловната капитулация.
	Авалак’х премълча. Цири също, разбира се.
	— Изобщо не съм учуден — провлачи Ередин. — Не може и да бъде иначе, след като това е кръвта на Шиадал и Лара Дорен. Но чуй ме внимателно, _Zireael_. Оттук е невъзможно да се избяга. Няма никакъв начин да се преодолее _Geas Garadh_, Заклинанието на бариерата.
	Погледът на Цири казваше ясно, че тя няма да повярва на думите му, докато не се увери лично.
	— Ако по някакво чудо преодолееш Бариерата — продължи Ередин, без да откъсва поглед от нея, — знай, че това ще доведе до твоята гибел. Нашият свят само изглежда красив. Но е смъртоносен, особено за непривикналите. Раните, нанесени от рога на еднорог, не се лекуват дори с магия. — Той направи пауза и продължи, без да дочака коментар. — Знай също, че твоят стихиен дар няма да ти помогне. Не можеш да извършиш скок, дори не се и опитвай. А даже и да успееш, знай, че моите _Dearg Ruadhri_, Червените ездачи, ще те догонят дори в бездната на времето и пространството.
	Тя не разбра съвсем какво има предвид той. Но застана нащрек, забелязвайки, че Авалак’х изведнъж се намръщи, явно недоволен от речта на Ередин. Като че ли Ередин беше казал твърде много.
	— Да вървим — каза Ередин. — Следвай ме, _Zireael_. Сега ще те предадем в ръцете на дамите. Трябва да изглеждаш привлекателна. Първото впечатление е най-важното.

	* * *

	Сърцето й биеше диво в гърдите, кръвта пулсираше в слепоочията, ръцете й леко трепереха. Тя се овладя, стискайки юмруци. Успокои се, направи няколко бавни вдишвания и издишвания. Отпусна раменете си, размърда схванатия от вълнението врат.
	Огледа се още веднъж в голямото огледало. Видът й по-скоро я задоволяваше. Още влажните след къпането коси бяха подстригани и сресани така, че поне малко да прикрият белега. Гримът удачно подчертаваше очите и устните й, добре изглеждаха и срязаната до средата на бедрата сиво-сребриста пола, черната жилетка и тънката блуза от перлен сатен. Картината се допълваше от копринената кърпа на шията.
	Цири намести кърпата, след което пъхна ръка между бедрата си и намести и там всичко, каквото трябваше. А под полата й наистина имаше изумителни неща — тънки като паяжина гащички и стигащи почти до гащичките чорапи, които по напълно необясним начин се задържаха на мястото си, без да са закачени за нищо.
	Тя посегна към дръжката на вратата. С опасение, сякаш това не е дръжка, а спяща кобра.
	„_Pest_ — изруга тя неволно на елфически, — изправяла съм се срещу мъже с мечове. Ще мога да се изправя и срещу някой с…“
	Тя затвори очи. И влезе в стаята.
	Там нямаше никой. Върху малахитовата маса имаше книга и стара гарафа. По стените имаше странни релефи и барелефи, драпирани завеси, ярки гоблени. В ъгъла стоеше статуя.
	А в другия ъгъл имаше легло с балдахин. Сърцето на Цири отново се разтуптя. Тя преглътна.
	С крайчеца на окото си забеляза движение. Не в стаята, а на терасата.
	Той седеше там, обърнат в профил към нея.
	Въпреки че вече беше научила, че при елфите не всичко изглежда такова, каквото е свикнала да мисли, че е, Цири изпита лек шок. През цялото време, когато станеше въпрос за краля, тя, кой знае защо, си представяше Елвил от Верден, на когото за малко не беше станала снаха. Мислейки за краля, тя виждаше трудноподвижен заради тлъстините си, вонящ на лук и бира дебелак с червен нос и налети с кръв очи, гледащи над рошава брада. Държащ скиптър и ябълка в подпухналите си ръце, покрити с кафяви петна.
	Но до парапета на терасата седеше съвсем различен крал.
	Беше много слаб и си личеше, че е доста висок. Дългите му падащи върху раменете и гърба коси бяха пепеляви като нейните, но силно прошарени. Носеше черна кадифена салтамарка. На краката му имаше типични високи елфически ботуши с многобройни катарами по цялата дължина. Китките на ръцете му бяха тънки и бели, имаше дълги пръсти.
	Занимаваше се с правенето на сапунени мехури. Държеше чаша със сапунена вода и сламка, в която духаше. Преливащите се във всички цветове на дъгата мехурчета отлитаха надолу, към реката.
	Тя тихо се изкашля.
	Кралят на Елшите обърна глава. Цири не успя да сдържи въздишката си. Той имаше необикновени очи. Светли като разтопено олово, някак бездънни. И изпълнени с невероятна тъга.
	— Лястовичке — обади се той. — _Zireael_. Благодаря ти, че пожела да дойдеш.
	Тя преглътна. Изобщо не знаеше какво да каже. Ауберон Муиркетах поднесе сламката към устата си и запрати в пространството поредния мехур.
	За да спре треперенето на ръцете си, тя ги събра и сплете пръсти. После нервно поглади косата си. Елфът сякаш беше погълнат изцяло с правенето на мехури.
	— Нервничиш ли?
	— Не — излъга тя. — Не.
	— Бързаш ли за някъде?
	— Разбира се!
	Като че ли вложи в гласа си твърде много небрежност; усещаше, че балансира на границата на учтивостта. Но елфът не обърна внимание на това. Наду на края на сламката огромен мехур, разклати го, придаде му формата на краставичка и дълго се любува на произведението си.
	— Нали няма да е нахално да попитам закъде си се разбързала?
	— За вкъщи! — изсумтя тя, но веднага се поправи, добавяйки с по-спокоен тон: — За моя свят.
	— Къде?
	— В моя свят!
	— Аха. Извинявай. Бях готов да се закълна, че каза: „За моето чудачество.“ И много се учудих, наистина. Говориш езика ни превъзходно, но трябва да поработиш още върху произношението.
	— Толкова ли е важно какво ми е произношението? Нали не ти трябвам за разговори?
	— Нищо не трябва да прегражда пътя към съвършенството.
	На края на сламката израсна поредният мехур, откъсна се, полетя и се пръсна, натъквайки се на върбово клонче. Цири въздъхна.
	— Значи бързаш за твоя свят — изрече след кратко мълчание крал Ауберон Муиркетах. — Твоят! Наистина, вие, хората, не страдате от излишна скромност.
	Той поразбърка сапунената вода със сламката и с безгрижно на вид подухване се обкръжи с рояк сапунени мехури.
	— Човек… — каза той. — Твоят космат прародител се е появил на света много по-късно от кокошката. А никога не съм чувал някоя кокошка да има претенции към света… Защо се въртиш и пристъпваш на място като маймунка? Това, което ти говоря, би трябвало да ти е интересно. Все пак е история. Ах, извинявай, нека отгатна: историята изобщо не те интересува, тя те отегчава.
	Един голям блестящ мехур заплува към реката. Цири мълчеше, хапейки устните си.
	— Твоят космат прародител — продължаваше елфът, разбърквайки течността със сламката — бързо се е научил да използва противоположния на останалите пръсти палец и зачатъците си на интелект. С тяхна помощ правел разни неща, по правило колкото и смешни, толкова и страшни. Искам да кажа, че ако правените от него неща не били толкова страшни, са щели да бъдат смешни.
	Пореден мехур, веднага след него втори и трети.
	— Нас, _Aen Elle_, по принцип малко ни е интересувало какви ги върши твоят прародител. За разлика от _Aen Seidhe_, нашите братовчеди, ние отдавна сме напуснали вашия свят. Избрахме си друг, по-интересен. Защото в онези времена — сигурно ще се учудиш на това, което ще ти кажа — можеше да се пътува доста свободно между световете. Ако притежаваш малко талант и опит, разбира се. Несъмнено разбираш какво имам предвид.
	Цири изгаряше от любопитство, но упорито мълчеше, съзнавайки, че елфът й се надсмива. И не искаше да облекчава задачата му.
	Ауберон Муиркетах се усмихна. Обърна се. На шията му висеше златен обръч, знак за власт, наричан на Старата реч _torc’h_.
	— _Mire, luned._
	Духна леко, бавно въртейки сламката. На отвора й, вместо един мехур, както по-рано, увиснаха няколко.
	— Мехур до мехур, мехур до мехур — затананика той. — Ех, така беше, така беше… Казвахме си — какво значение има, ще прекараме малко тук, малко там, и какво от това, че _Dh’oine_ са решили да унищожат своя свят заедно със себе си? Ще отидем някъде другаде… В друг мехур…
	Цири срещна искрящия му поглед и кимна, облиза устни. Елфът отново се усмихна, отърси мехурите, духна още веднъж, сега така, че на края на сламката се образува огромен грозд от малки, слепени помежду си мехури.
	— Настъпи Сливането. — Елфът вдига окичената с мехури сламка. — Световете станаха още повече. Но вратите се затвориха. Те са затворени за всички, освен за шепа избрани. А времето изтича. Вратите трябва да се отворят. Спешно. Това е императив. Разбираш ли тази дума?
	— Не съм глупава.
	— Разбира се, че не си. — Той обърна глава. — Просто не можеш да бъдеш глупава. Та нали ти си _Aen Hen Ichaer_, Старата кръв. Ела по-близо.
	Когато той протегна ръка към нея, тя неволно стисна зъби. Но той докосна само ръката й под лакътя, а после — китката. Тя усети как я побиват тръпки — усещането беше приятно. Осмели се да погледне в необикновените му очи.
	— Не вярвах, когато ми го казваха — прошепна той. — Но това е истина. Имаш очите на Шиадал. Очите на Лара.
	Цири сведе поглед. Чувстваше се неуверено и глупаво.
	Кралят на Елшите облегна лакът на парапета на терасата и положи брадичка върху дланта си. През следващите няколко минути изглеждаше, че го интересуват само плуващите по реката лебеди.
	— Благодаря ти, че дойде — каза той най-накрая, без да обръща глава. — А сега си иди и ме остави сам.

	* * *

	Тя откри Авалак’х на една тераса при реката, в момент, когато той се качваше в лодка в компанията на прекрасна елфка със сламеноруси коси. Върху устните си елфката имаше червило с фъстъчен цвят, а върху бузите и слепоочията си — мъничко златисто-брокатен грим.
	Цири се готвеше да се обърне и да си тръгне, но в този момент Авалак’х я спря първо с жест, а после я покани в лодката. Тя се поколеба. Не искаше да разговарят пред свидетел. Авалак’х каза нещо бързо на елфката и й изпрати въздушна целувка. Елфката сви рамене и си тръгна. Обърна се само веднъж, за да каже с поглед на Цири какво мисли за нея.
	— Ако можеш, изчакай с коментарите — каза Авалак’х, когато тя седна на пейката откъм носа. Самият той също седна, извади флейтата си и засвири, без изобщо да се интересува от лодката. Цири се огледа неспокойно, но лодката си плуваше точно насред реката, без да се отклонява нито на цал в посока на спускащите се към реката стъпала, опори и колони. Това беше странна лодка, Цири никога не беше виждала такива, дори в Скелиге, където се беше нагледала на всичко, способно да се държи над водата. Имаше висок, изящен нос във вид на клюн, беше много тясна и неустойчива. Наистина, само елф можеше да седи в такова чудо и да свири на флейта, вместо да се държи за кормилото и за веслата.
	Авалак’х престана да свири.
	— Какво те измъчва?
	Той я изслуша и я погледна със странна усмивка.
	— Ти си измамена. — Това не беше въпрос, а констатация. — Измамена, разочарована, но преди всичко — възмутена.
	— Изобщо не съм. Не съм!
	— И не трябва да бъдеш. — Елфът стана сериозен. — Ауберон се е отнесъл към теб с уважение, като благороден _Aen Elle_. Не забравяй, че ние, Народът на Елшите, никога не бързаме. Имаме време.
	— Той ми каза нещо съвсем различно.
	— Знам какво ти е казал.
	— Сигурно знаеш и за какво е всичко това?
	— Разбира се.
	Тя вече беше научила много неща. Дори с въздишка, дори с трепване на клепачите не издаде нетърпението си и яда си, когато той отново хвана флейтата и засвири. Мелодично, тъжно. Продължително.
	Лодката плуваше. Цири броеше мостовете, преминаващи над главите им.
	— Имаме повече от сериозни основания да смятаме, че твоят свят е застрашен от гибел — заговори той, когато минаваха под четвъртия мост. — Климатичен катаклизъм с колосални мащаби. Като ерудит ти несъмнено си попадала на _Aen Ithlinne Speath_, Пророчеството на Итлина. В това пророчество се говори за Белия студ. Ние смятаме, че се има предвид огромно заледяване, което може да застраши голяма част от живите същества. Те просто ще измрат от студ. Тези, които оцелеят, ще затънат във варварство и ще се унищожат взаимно в безмилостни войни за храна, ще станат плячка на подивели от глад хищници. Спомни си думите на Пророчеството: Време на презрение, Времето на брадвата, Времето на вълчата виелица.
	Цири не го прекъсваше, опасявайки се да не започне да свири отново.
	— Детето, което толкова ни е необходимо — продължи Авалак’х, играейки си с флейтата, — потомъкът на Лара Дорен и носителят на нейния ген — този ген, който ние специално създадохме, — може да спаси обитателите на тамошния свят. Имаме основания да предполагаме, че потомъкът на Лара — и твой, разбира се, — ще притежава способности, хилядократно по-силни от онези, които притежаваме ние, Просветените. И които отчасти притежаваш ти. Знаеш какво имам предвид, нали?
	Цири вече беше успяла да свикне с това, че в Старата реч такива риторични конструкции, външно имащи формата на въпрос, фактически не само че не се нуждаеха от отговор, но всъщност го и забраняваха.
	— Накратко казано — продължи Авалак’х, — става въпрос за възможно преместване между световете не само на себе си, на своята собствена не толкова значима особа. Става въпрос за отварянето на _Ard Gaeth_, огромни и устойчиви портали, през които биха могли да минат всички. Преди Сливането това ни се удаваше. Искаме да го постигнем и сега. Ще евакуираме от загиващия свят живеещите там _Aen Seidhe_. Нашите братя, на които сме длъжни да помогнем. Не бихме могли да живеем с мисълта, че не сме направили всичко за спасяването им. И ще спасим, ще евакуираме от този свят всички, които са заплашени от гибел. Всички, _Zireael_. Включително и хората.
	— Така ли? — не издържа тя. — И _Dh’oine_ ли?
	— И тях. Сега сама виждаш колко важна си, колко много зависи от теб. Колко е важно да си търпелива. Колко е важно довечера да отидеш при Ауберон и да останеш при него цялата нощ. Повярвай ми, поведението му не е било демонстрация на неприязън. Той знае, че нещата за теб не са прости, че настойчивостта може да те обиди. Той знае много неща, Лястовичке. Не се съмнявам, че си забелязала това.
	— Забелязах — изсумтя тя. — Забелязах също, че течението ни отнася далеч от Тир на Лия. Време е да се хващат веслата. Които, между другото, не забелязвам.
	— Защото ги няма. — Авалак’х вдигна ръка, завъртя китката си и щракна с пръсти. Лодката спря. Известно време стоя на място, после заплува срещу течението.
	Елфът се настани по-удобно, поднесе към устните си флейтата и изцяло потъна в музиката.

	* * *

	Вечерта Кралят на Елшите я покани на вечеря. Когато тя влезе, шумолейки с копринената си дреха, той с жест й предложи място на масата. Нямаше слуги. Той самият й сервираше.
	Вечерята се състоеше от няколко вида зеленчуци. Също така имаше гъби — варени и задушени в сос. Цири никога не беше яла такива гъби. Имаше бели и тънки като листа гъби, с нежен и мек вкус, имаше и кафяви, и черни, месести и ароматни.
	Ауберон не жалеше и розето. Леко на вкус, то удряше в главата, отпускаше и развързваше езика. Преди да се усети, Цири вече му разказваше неща, които никога не бе предполагала, че ще каже на някого.
	Той я слушаше. Търпеливо. А тя изведнъж си спомни за какво е дошла, намръщи се и млъкна.
	— Доколкото разбрах — той й предложи нов вид гъби, зелени и миришещи на ябълков пай, — ти смяташ, че с този Гералт те свързва предопределението?
	— Точно така. — Тя вдигна чашата си, вече носеща многобройни следи от червилото й. — Предопределението. Той, тоест Гералт, е предопределен за мен, а аз — за него. Съдбите ни са свързани. Така че по-добре да си тръгна оттук. Веднага. Разбираш ли?
	— Признавам си, че не съвсем.
	— Предопределението — тя отпи глътка — е сила, на чийто път е по-добре да не заставаш. Затова мисля… Не, не, благодаря, не ми слагай повече, моля те, наядох се така, че сигурно ще се пръсна.
	— Беше почнала да казваш, че мислиш…
	— Мисля, че беше грешка да ме примамваш тук. И да ме караш… Знаеш какво имам предвид. Трябва да си тръгна оттук, да побързам да му помогна… Защото моето предопределение…
	— Предопределението — прекъсна я той. — Съдбата. Нещо неизбежно. Механизъм, който води към това, че практически безкрайно множество от събития, които е невъзможно да се предвидят, трябва да завършат само по един, а не по друг начин. Така ли е?
	— Точно така!
	— Тогава къде искаш да отидеш и заради какво? Пий вино, радвай се на мига, радвай се на живота. Ако е съдено нещо да се случи, то ще се случи, ако е неизбежно.
	— Да, бе! Не е толкова просто!
	— Сама си противоречиш.
	— Не е вярно!
	— Противоречиш на противоречието. Това е порочен кръг!
	— Не! — тръсна глава тя. — Не може да се седи със скръстени ръце! Нищо няма да се случи само!
	— Софизъм.
	— Не бива да се пилее времето напразно. Така може да се пропусне точният момент! Единственият подходящ и неповторим момент! Защото времето никога не се връща назад.
	— Моля — той се изправи. — Погледни тук.
	На стената, която той посочи, имаше релеф, изобразяващ огромна люспеста змия. Влечугото, извило се в осморка, беше загризало собствената си опашка. Цири вече беше виждала нещо подобно, но не помнеше къде.
	— Това е древната змия Уробос — каза елфът. — Уробос символизира безкрайността и самият той е безкрайност. Той е вечното отпътуване и вечното завръщане. Нещо, което няма нито начало, нито край. Времето е като древния Уробос. Времето — това са отминаващи моменти, песъчинки, изтичащи в пясъчен часовник. Времето — това са моментите и събитията, чрез които толкова охотно се опитваме да го измерим. Но древният Уробос ни напомня, че във всеки един момент, във всяко събитие се съдържа миналото, настоящето и бъдещето. Във всеки миг е скрита вечността. Всяко отпътуване е същевременно и завръщане, всяко прощаване — среща, всяко завръщане — раздяла. Всичко е едновременно и начало, и край. И ти също — продължи той, без да я поглежда — си едновременно и начало, и край. И понеже си говорим за предопределението, знай, че точно това е твоето предопределение. Да бъдеш начало и край. Разбираш ли?
	Тя се поколеба за момент. Но искрящият му поглед я накара да отговори.
	— Разбирам.
	— Съблечи се.
	Той изрече тези думи толкова нехайно, толкова равнодушно, че тя едва не изкрещя от ярост. С треперещи ръце започна да разкопчава жилетката си.
	Пръстите не й се подчиняваха, катарамите, копчетата и шнурчетата бяха дребни и неудобни. Макар че Цири действаше възможно най-бързо, желаейки да приключи с всичко колкото се може по-скоро, събличането й продължи цяла вечност. Но елфът, изглежда, не бързаше. Сякаш наистина разполагаше с вечността.
	„Кой знае — помисли си тя, — може наистина да е така?“
	Вече напълно гола, тя запристъпва от крак на крак, паркетът изстудяваше стъпалата й. Той забеляза това и безмълвно й посочи леглото.
	Завивката беше от кожата на норка. Мека, топла и приятна.
	Той легна до нея, както си беше с дрехите, даже и с ботушите. Когато я докосна, тя неволно се напрегна, малко ядосана на себе си, защото беше решена до последния момент да се прави на горда и непристъпна. Естествено, зъбите й тракаха. Но колкото и да беше странно, наелектризиращото му докосване успокояваше, а пръстите му я изучаваха и заповядваха. Указваха. В момента, в който тя започна да разбира указанията толкова добре, че даже ги предвиждаше, тя затвори очи и си представи, че това е Мистле. Но нищо не се получи — той беше твърде различен от Мистле.
	Дланта му я учеше какво трябва да направи. Тя го послуша. Даже с охота. Припряно.
	А той изобщо не бързаше. Успя да я размекне с ласките си, накара я да започне да стене. Да хапе устните си. Доведе я до резки спазми, разтърсващи цялата й същност.
	Онова, което той направи след това, тя изобщо не очакваше.
	Стана и си отиде. Оставяйки я разгорещена, с учестено дишане и трепереща.
	И дори не се обърна.
	Кръвта удари Цири в слепоочията. Тя се сви на кълбо върху кожите от норка. И започна да ругае. От ярост, срам и унижение.

	* * *

	На сутринта Цири намери Авалак’х в перистила зад двореца, сред редиците скулптури. Скулптурите бяха странни — изобразяваха елфически деца. Предимно ядосани. Особено интересна беше статуята, до която стоеше елфът — тя изобразяваше момче с изкривено от злоба лице, със стиснати юмруци, застанало на един крак.
	Цири дълго време не можа да откъсне поглед от скулптурата, усещайки тъпа болка под корема си. Едва когато Авалак’х я подкани, тя му разказа всичко. Уклончиво и със запъване.
	— Той е виждал поне шестстотин и петдесет пъти пушеците на Саовине — каза със сериозен тон Авалак’х, когато тя приключи. — Повярвай ми, Лястовичке, това е много дори за Народа на Елшите.
	— Какво ме интересува това? — изфуча тя. — Нали се съгласих? Вие, мисля, сте научили от вашите побратими джуджетата какво е това договор? Аз изпълних моята част! Отдадох се! Какво ме интересува, че той не може или не иска? Все ми е едно дали това е старческа немощ или не го привличам! Може би се гнуси от _Dh’oine_? Може като Ередин да вижда къс злато в купчина тор?
	— Надявам се, че не си му казала нещо подобно? — Лицето на Авалак’х се промени и се намръщи — нещо небивало досега.
	— Не съм. Макар че много ми се искаше.
	— Спри. Не знаеш какво рискуваш.
	— Все ми е едно. Имаме уговорка. Или я изпълнявайте, или я анулираме и ставам свободна.
	— Пази се, _Zireael_ — повтори той, показвайки статуята на ядосаното момче. — Не бъди като това дете. Подбирай внимателно думите си. Опитвай се да разбереш другите. А ако нещо не разбираш, в никакъв случай не действай прибързано. Бъди търпелива. Не забравяй — времето няма значение.
	— Но то има значение!
	— Моля те, не бъди опърничаво дете. Повтарям ти още веднъж: бъди търпелива с Ауберон. Защото това е единственият ти шанс да получиш свободата си.
	— Сериозно? — едва не закрещя тя. — Започвам да се съмнявам! Започвам да си мисля, че си ме измамил! Че всички вие сте ме измамили…
	— Обещах ти, че ще се върнеш в твоя свят. — Лицето на Авалак’х си оставаше не по-малко безжизнено от каменната статуя. — Дадох ти думата си. Да поставяш нечия дума под съмнение е тежка обида за _Aen Elle_. За да я избегнем, предлагам да приключим този разговор.
	Той понечи да си тръгне, но тя му прегради пътя. Аквамариновите му очи се превърнаха в процепи и Цири осъзна, че си има работа с много опасен елф. Но беше късно да отстъпва.
	— Това е типично по елфически — изсъска тя като змия. — Да нанесеш обида и да се чудиш защо ти отвръщат със същото.
	— Внимавай, Лястовичке.
	— Чуй ме! — гордо вдигна глава тя. — Вашият Крал на Елшите не се справя със задачата, това вече е ясно. Няма значение дали причината е в него, или в мен. Но аз искам да изпълня договора ни. И да приключа с това. Така че нека някой друг ми направи това дете, което ви е толкова необходимо.
	— Дори не знаеш за какво говориш.
	— А ако причината е в мен — каза тя, без да променя изражението и тона си, — значи ти си сгрешил, Авалак’х. Не си довел в този свят точния човек.
	— Не разбираш какво говориш, _Zireael_.
	— Ако всички вие се гнусите от мен — изкрещя тя, — възползвайте се от метода на животновъдите, отглеждащи мулета. Какво, не го ли знаеш? Показват на жребеца кобила, а после му завързват очите и му пробутват магарица!
	Той дори не благоволи да й отговори. Безцеремонно се извърна и си тръгна по алеята.
	— А може би ти ще го направиш? — извика тя. — Искаш ли да се отдам на теб? А? Няма ли да се пожертваш? Нали уж имам очите на Лара?
	С два скока той се озова до нея, ръцете му като змии се протегнаха към шията й и я стиснаха като стоманени клещи. Тя разбра, че стига да поиска, ще я удуши като пиле.
	Той я пусна. Наведе се и я погледна в очите.
	— Коя си ти, че се осмеляваш по такъв начин да оскверняваш името й? — попита той необичайно спокойно. — Коя си ти, че си позволяваш да ме оскърбяваш, сякаш съм просяк, молещ за подаяние? О, да, виждам каква си. Ти не си дъщерята на Лара. Ти си дъщерята на Крегенан, безумна, арогантна, самовлюбена _Dh’oine_, типичен представител на една раса, която нищо не разбира, но се стреми да разруши и унищожи всичко, да го превърне в руини с едно докосване, да го оскверни и опетни, дори само чрез мислите си за него. Твоят прародител ми открадна моята любов, самовлюбено и арогантно ми отне моята Лара. Но аз няма да позволя на теб, достойната му дъщеря, да ми отнемеш спомена за нея!
	Той се извърна. Цири преодоля спазъма в гърлото си.
	— Авалак’х…
	Той я погледна.
	— Прости ми. Държах се безумно и подло. Прости ми. И ако можеш — забрави.
	Той се приближи и я прегърна.
	— Вече го забравих — изрече топло. — Да не се връщаме повече към това.

	* * *

	Когато вечерта тя влезе в кралските покои, измита и вчесана, Ауберон Муиркетах седеше зад масата, навел глава над шахматната дъска. Той безмълвно й даде знак да седне срещу нея.
	И спечели в девет хода.
	В следващата партия тя играеше с белите и той я спечели в единайсет хода.
	Едва тогава той вдигна очите си — необикновените си светли очи.
	— Съблечи се, моля.
	В едно не можеше да бъде упрекнат — беше деликатен и изобщо не бързаше.
	Когато — както и предишния път — той стана от леглото и си тръгна безмълвно, Цири прие това спокойно. Но не можа да заспи почти до разсъмване.
	А когато в прозорците блесна утринното зарево и тя най-накрая заспа, сънува много странен сън.

	* * *

	Висогота, приведен, отърсва капана за ондатри от росата. Шумят люлеещите се от вятъра тръстики.
	_Чувствам се виновен, Лястовичке. Аз ти подсказах идеята за това безумно приключение. Показах ти пътя към тази проклета Кула._
	— Не се упреквай, Стари гарване. Ако не беше Кулата, Бонхарт щеше да ме хване. Тук поне съм в безопасност.
	_Не си в безопасност тук._
	Висогота се изправя.
	Зад гърба му Цири вижда хълмове, голи и гладки, издигащи, се от тревите като превитите гърбове на дебнещи в засада чудовища. На един от хълмовете има огромен камък. До него стоят две фигури. Жена и девойка. Вятърът дърпа и развява черните коси на жената.
	На хоризонта припламват мълнии.
	_Хаосът протяга ръце към теб, дъще. Дете на Старата кръв, девойко, втъкана в Движението и Промяната, в Гибелта и Възраждането. Предопределена и самата ти явяваща се предопределение. Иззад затворените врати Хаосът протяга своите нокти към теб, без още да знае ще станеш ли негово оръжие или пречка за плановете му. Без да знае дали няма да изиграеш ролята на песъчинките в Часовника на съдбата. Хаосът се бои от теб, Дете на предопределението. А иска да направи така, че теб да те е страх. Затова ти изпраща сънища._
	Висогота се навежда, чисти капана за ондатри.
	„Той вече не е жив — мисли си трезво Цири. — Означава ли това, че там, в отвъдния свят, мъртвите трябва да почистват капани за ондатри?“
	Висогота се изправя. Зад гърба му в небето пламти заревото на пожари. По равнината в галоп се носят хиляди конници. Конници с червени наметала.
	_Dearg Ruadhri._
	_Чуй ме внимателно, Лястовичке. Старата кръв, течаща във вените ти, ти дава огромна власт. Ти си господарка на Пространството и Времето. Притежаваш огромна Сила. Не позволявай на престъпници и негодници да ти я отнемат и да я използват за подлите си цели. Защитавай се! Измъкни се от нечистоплътните им ръце!_
	— Лесно ти е да го кажеш! Те са ме обградили тук с някаква магическа бариера…
	_Ти си господарка на Пространството и Времето. Невъзможно е да те държат против волята ти._
	Висогота се изправи. Зад гърба му имаше плато, скалиста равнина, а на нея — острови от кораби. Десетки острови. А по-надалеч се виждаше замък — черен, грозен, с назъбени крепостни стени, извисяващ се над планинско езеро.
	_Те ще загинат, ако не им помогнеш, Лястовичке. Само ти можеш да ги спасиш._
	Устните на Йенефер, разбити и треперещи, се мърдат беззвучно, от тях тече кръв. Виолетовите й очи блестят, пламтят върху отслабналото, изкривено, почерняло от страдание лице, прикрито от вихър от раздърпани, мръсни, черни коси. Във вдлъбнатината на пода има воняща локва, наоколо притичват плъхове. Каменните стени са пронизващо студени. Студени са и оковите на китките на ръцете, на глезените на краката.
	Дланите и пръстите й са буци от засъхнала кръв.
	— Мамичко! Какво са направили с теб?
	Мраморни стъпала, водещи надолу. Три етажа надолу.
	_Va’esse deireadh aep eigean…_ Нещо приключва… Какво?
	Стъпала. Долу има огън, пламтящ в железни кошници. Пламтящи гоблени.
	„Да вървим — казва Гералт. — Надолу по стъпалата. Длъжни сме. Така трябва. Няма друг път. Само тези стъпала. Искам да видя небето.“
	Устните му не се помръдват. Те са посинели, и по тях има кръв. Кръв, навсякъде кръв. Целите стълби са в кръв…
	_Няма друг път. Няма, Звездоока._
	— По какъв начин? — крещи Цири. — По какъв начин мога да им помогна? Аз съм в друг свят! Затворена! И безсилна!
	_Не могат да те затворят._
	„Всичко вече е описано — казва Висогота. — Дори и това. Погледни под краката си.“
	Цири с ужас вижда, че стои сред море от кости. Сред черепи, пищяли и кости.
	_Само ти можеш да предотвратиш това, Звездоока._
	Висогота се изправя. Зад гърба му има зима, сняг, виелица. Вятърът вее и свисти.
	Пред нея, във виелицата, е Гералт, яхнал кон. Цири го разпознава, макар че на главата му има кожена шапка, а около лицето му е омотан вълнен шал. Зад него се мяркат други конници, фигурите им са размити, така омотани, че е невъзможно да се разпознае кой кой е.
	Гералт гледа към нея. Но не я вижда. Снегът се сипе в очите му.
	— Гералт! Това съм аз! Тук!
	Той не я вижда. И не чува виковете й във виелицата.
	— Гера-а-алт!
	„Това е муфлон — казва Гералт. — Това е само един муфлон. Връщаме се.“
	Конниците изчезват, разтварят се сред виелицата.
	— Гера-а-алт! Не-е-е!

	* * *

	Тя се събуди.

	* * *

	На сутринта веднага отиде в конюшнята. Дори без да закусва. Не искаше да се среща с Авалак’х, не искаше да разговаря с него. Предпочиташе да избягва натрапчивите, любопитни, въпросителни, лепкави погледи на другите елфи и елфки. Елфите, които във всеки друг случай бяха демонстративно равнодушни, проявяваха жив интерес към случващото се в кралската спалня, и Цири беше сигурна, че стените на двореца имат уши.
	Тя намери бокса на Келпи, откри седлото и юздата. Още не беше успяла да оседлае кобилата, когато около нея се озоваха слугите, сивите елфки, с една глава по-ниски от _Aen Elle_. Те й помогнаха да се оправи с кобилата, покланяйки се и учтиво усмихвайки се.
	— Благодаря — каза Цири. — Щях да се справя и сама, но благодаря. Много сте мили.
	Най-близката елфка се усмихна и Цири потрепна.
	Защото в устата на девойката имаше и кучешки зъби.
	Цири подскочи към нея толкова бързо, че момичето едва не приседна от уплаха. Махна косата от ухото й. Ухо, което се оказа без заострен връх.
	— Ти си човек!
	Девойката, а заедно с нея и всички останали — се хвърлиха върху изметения под. Наведоха глави, в очакване на наказание.
	— Аз… — започна Цири, жестикулирайки с юздата. — Аз…
	Не знаеше какво да каже. Девойките все още стояха коленичили. Конете неспокойно пръхтяха и тропаха с крака в боксовете.
	Отвън, вече върху седлото, тя все още не можеше да събере мислите си. Човешки девойки. Слуги, но това не беше най-важното. Важното беше, че и в този свят има _Dh’oine_…
	„Хора — поправи се тя. — Започвам да мисля като елфите!“
	От мислите й я изтръгна цвиленето и подскокът на Келпи. Тя вдигна глава и видя Ередин.
	Той беше върху сивия си дорест жребец, този път без демоничния букранион и по-голямата част от останалата бойна украса. Само ризницата все така проблясваше под наметалото му, преливащо се в множество оттенъци на червеното.
	Жребецът ги поздрави с хрипливо цвилене, тръсна глава и показа на Келпи жълтите си зъби. Придържайки се към принципа, че нещата се уреждат с господарите, а не със слугите, Келпи насочи зъби към ухото на елфа. Цири рязко дръпна юздата.
	— Внимавай — каза тя. — Дръж се на разстояние. Моята кобила не обича чужди лица. Може да те ухапе.
	— На такива, които хапят — измери я той със зъл поглед, — трябва да им се слагат железни мундщуци. За да им пускат кръв. Чудесен начин за изкореняване на лошите навици. Дори у конете.
	Той дръпна трензелата на коня толкова силно, че животното изхриптя и отстъпи няколко крачки назад. От устата му потече пяна.
	— Защо ти е ризницата? — измери Цири елфа с поглед. — Да не се готвиш за война?
	— Точно обратното. Искам мир. Освен нрава си, твоята кобила има ли и други достойнства?
	— Например?
	— Искаш ли да се надбягваме?
	— Ако искаш, защо не? — Тя се изправи на стремената. — Нататък, към онези кромлекси…
	— Не — прекъсна я той. — Нататък — не.
	— Защо?
	— Забранена територия.
	— За всички, предполагам?
	— Не за всички, разбира се. Компанията ти е твърда ценна за нас, Лястовичке, за да рискуваме да се лишим от нея заради теб самата или заради някой друг.
	— Кой друг? Нали нямаш предвид еднорозите?
	— Не искам да те отегчавам с разговори за това какво имам предвид.
	— Не разбирам.
	— Знам, че не разбираш. Еволюцията не ти е дала достатъчно мозъчни гънки, за да разбереш. Слушай, ако искаш да се надбягваме, нека да бъде покрай брега. Ето оттам. До Порфирния мост, третия подред. После през моста на другия бряг, оттам — покрай брега по течението на реката, финалът — при вливащия се в реката ручей. Готова ли си?
	— Винаги.
	Той пришпори с вик жребеца си, който се понесе като ураган. Преди Келпи да беше потеглила, той вече беше далеч пред нея. Жребецът препускаше така, че земята се тресеше, но не можеше да се сравнява с Келпи. Тя го настигна бързо, още преди Порфирния мост. Мостът беше тесен. Ередин извика, и жребецът, колкото и невероятно да изглеждаше, увеличи скоростта си. Цири моментално съобрази за какво става въпрос. През моста в никакъв случай не можеха да минат два коня едновременно. Единият трябваше да направи път на другия.
	Но Цири нямаше намерение да отстъпва. Прилепи се за гривата и Келпи се понесе напред като стрела. Отърка се от стремето на елфа и влетя първа на моста. Ередин изкрещя, жребецът се вдигна на задните си крака, удари хълбока си в алабастровата статуя и я повали от пиедестала й, разбивайки я на парчета.
	Цири, кикотейки се, галопираше през моста, без да се обръща.
	При ручея се спря и го изчака.
	Той пристигна след минута, ходом. Спокоен и усмихнат.
	— Моите поздравления — каза кратко, слизайки от коня. — Както за кобилата, така и за амазонката.
	Макар и вътре в себе си да беше горда като паун, тя само изсумтя пренебрежително.
	— Е, какво? Няма да ни слагаш железен мундщук?
	— Само с твое съгласие — усмихна се двусмислено той. — Има кобили, които обичат грубите ласки.
	— Съвсем неотдавна ме приравни с тор. — Погледна го тя надменно. — А сега говорим за ласки?
	Той се приближи до Келпи, потупа я по шията, поклати глава, убеждавайки се, че е суха. Келпи дръпна главата си и изцвили протяжно. Ередин се обърна към Цири.
	„Ако и мен ме потупа — помисли си тя, — ще съжали.“
	— Ела с мен.
	Покрай вливащия се в реката ручей, който се спускаше от стръмен, горист склон, нагоре водеха обрасли с мъх стълби, направени от плочки пясъчник. Стълбите бяха многовековни, напукани и раздробени от корените на дърветата. Движеха се нагоре в зигзаг, на места пресичайки ручея във вид на мостчета. Бяха заобиколени от гора, дива гора, пълна със стари дървета — ясени и габъри, тисове, явори и дъбове, лещак, тамарикс и касис. Миришеше на пелин, босилек, коприва, влажни камъни, пролет и плесен.
	Цири вървеше безмълвно, без да бърза, контролирайки дишането си. Опитваше се да владее и нервите си. Не знаеше какво иска от нея Ередин, но нямаше добри предчувствия.
	До поредното водопадче, шумно спускащо се от каменен праг, имаше каменна тераса, а на нея, в сянката на голям храст от див люляк, се намираше колиба, обгърната от бръшлян и традесканция. Надолу се откриваше изглед към короните на дърветата, лентата на реката, покривите, перистилите и терасите на Тир на Леа.
	Двамата постояха, наслаждавайки се на гледката.
	— Никой не ми каза — наруши Цири първа мълчанието — как се нарича тази река.
	— _Easnadh._
	— Въздишка? Красиво. А ручеят?
	— _Tuathe._
	— Шепот. Също красиво. Защо никой не ми е казал, че в този свят живеят хора?
	— Защото това е несъществена информация и няма никакво значение за теб. Да влезем в колибата.
	— Защо?
	— Нека да влезем.
	Първото, което видя вътре, беше дървената кушетка. Цири почувства как кръвта в слепоочията й започва да пулсира. „Естествено — помисли си тя, — това можеше да се очаква. Та нали в храма четох романа на Ана Тилер. За стария крал, младата кралица и жадуващия властта претендент. Ередин е безскрупулен, амбициозен и решителен. Знае, че истинският крал — истинският владетел — е този, в чиито ръце е кралицата. Той е истински мъж. Знае, че който притежава кралицата, ще притежава и кралството. Тук, на тази кушетка, ще започне държавният преврат…“
	Елфът седна на едното мраморно столче и й посочи другото. Изглеждаше сякаш се интересува от изгледа през прозореца много повече, отколкото от нея. Изобщо не погледна към кушетката.
	— Ти ще останеш завинаги тук — заговори той, сварвайки я неподготвена. — Ти, моя амазонке, лека като пеперуда. До края на пеперудения си живот.
	Тя мълчеше, гледайки го право в очите. Те не изразяваха нищо.
	— Няма да ти позволят да си отидеш оттук — повтори той. — Ще пренебрегнат факта, че въпреки пророчествата и митовете ти си никоя и никаква, същество без никакво значение. Няма да повярват в това и няма да те пуснат да си отидеш. Излъгали са те с обещания, за да си осигурят послушанието ти, но никога не са имали намерение да изпълнят тези обещания. Никога.
	— Авалак’х ми даде думата си — изрече хрипливо тя. — И каза, че да се съмняваш в думата на елф е оскърбление.
	— Авалак’х е Просветен. Просветените имат свой кодекс на честта, в който всяка втора фраза твърди, че целта оправдава средствата.
	— Не разбирам защо ми казваш всичко това. Освен ако… Освен ако не искаш нещо от мен. Изглежда, имам нещо, от което се нуждаеш. И искаш да потъргуваш. Е, Ередин? Свободата ми срещу… Срещу какво?
	Той я гледа дълго време. А тя напразно търсеше в очите му някакво указание, сигнал, знак. Поне нещичко…
	— Със сигурност — започна бавно той — вече си успяла да поопознаеш Ауберон. Със сигурност си забелязала, че той е невероятно честолюбив. Има неща, които никога няма да одобри, с които никога няма да се съгласи. По-скоро ще умре.
	Цири мълчеше, хапейки устните си и гледайки в кушетката.
	— Ауберон Муиркетах — продължи елфът — никога няма да прибегне до магия или други средства, които могат да променят ситуацията. А такива средства има. Добри, мощни, сигурни средства. Значително по-ефективни от атрактантите, с които слугините на Авалак’х насищат твоята козметика.
	Той бързо прокара длан над масата, а когато отдръпна ръката си, върху тъмния плот имаше малко шишенце от сиво-зелен нефрит.
	— Не — изхриптя Цири. — Категорично не. Не съм съгласна.
	— Не ме изчака да довърша.
	— Не ме смятай за глупачка. Няма да му дам това, което е в шишенцето. Не се и надявай.
	— Прекалено избързваш с изводите — каза Ередин бавно, гледайки я в очите. — Опитваш се да надбягаш самата себе си. А това винаги приключва с падане. Много болезнено падане.
	— Казах — не.
	— Помисли добре. Независимо от това какво се намира в шишенцето, ти ще спечелиш. Ще спечелиш при всички случаи, Лястовичке.
	— Не!
	Със също толкова бързо движение както преди малко, наистина достойно за илюзионист, елфът накара шишенцето да изчезне от масата. После мълча дълго, гледайки река _Easnadh_, блещукаща между дърветата.
	— Ти ще умреш тук, пеперудке — каза той най-накрая. — Няма да ти позволят да си тръгнеш. Но това си е твой избор.
	— Договорихме се. Свободата ми срещу…
	— Свобода — изсумтя той. — Постоянно говориш за тази свобода. А какво ще направиш, когато я получиш? Къде ще отидеш? Разбери най-накрая, че от твоя свят сега те отделя не само пространството, но и времето. Времето тук тече по различен начин от там. Тези, които си познавала там като деца, сега са грохнали старци, а твоите връстници отдавна са покойници.
	— Не ти вярвам!
	— Спомни си вашите легенди. Легендите за хора, тайнствено изчезнали и върнали се след години само за да видят обрасналите с бурени гробове на близките си. Мислиш си, че това са фантазии, приказки, изсмукани от пръстите? Грешиш. Отвличани са хора за по цял век, отнасяли са ги конниците, които вие наричате Дивия лов. Похитени, използвани, а после захвърлени като черупки на изпити яйца. Но теб не те очаква дори това, _Zireael_. Ти ще умреш тук, дори няма да ти дадат да видиш гробовете на приятелите си.
	— Не ти вярвам.
	— Вярванията ти са си твоя лична работа. А съдбата си сама си я избрала. Да се връщаме. Имам една молба към теб, Лястовичке. Искаш ли да закусваме заедно в Тир на Лия?
	Няколко удара на сърцето гладът и безумният интерес се бореха в Цири с гнева, страха от отравяне и антипатията.
	— С удоволствие — сведе поглед тя. — Благодаря за поканата.
	— Аз ти благодаря. Да вървим.
	На излизане от колибата Цири още веднъж погледна към кушетката и си помисли, че Ана Тилер все пак е глупава и възторжена графоманка.
	Бавно, в мълчание, вдъхвайки аромата на джоджен, босилек и коприва, те се спуснаха към река Въздишка. Надолу по стъпалата. Покрай ручейчето на име Шепот.

	* * *

	Когато вечерта, парфюмирана, с все още влажни след ароматизираната баня коси, тя влезе в кралските покои, завари Ауберон на леглото, наведен над някаква книга. Без да изрече нито дума, той с жест й нареди да седне до него.
	Книгата беше богато илюстрована. Честно казано, в нея нямаше нищо друго, освен илюстрации. Макар и да се опитваше да играе ролята на светска дама, Цири усети как бузите й пламват. В библиотеката на храма в Ерландер беше виждала няколко такива произведения. Но те не можеха да се сравнят с книгата на Краля на Елшите — нито по богатство и разнообразие, нито по майсторство на художественото изпълнение.
	Разглеждаха я дълго, в мълчание.
	— Съблечи се, моля те.
	Този път той също се съблече. Тялото му беше жилаво и момчешко, слабо като на Гиселхер, Кайли и Реф, които тя беше виждала неведнъж да се къпят в ручеи или планински езера. Но Гиселхер и Плъховете излъчваха енергия, излъчваха жизнена сила.
	А той, Кралят на Елшите, излъчваше само студена вечност.
	Беше търпелив. Няколко пъти изглеждаше, че всеки момент ще се получи. Но нищо не ставаше. Цири се ядосваше на себе си, сигурна, че причината е нейната неопитност и сковаващата й неловкост. Той забеляза това и я успокои. Както обикновено, много ефективно. И тя заспа. В прегръдките му.
	Но на сутринта той вече не беше до нея.

	* * *

	На следващата вечер Кралят на Елшите за пръв път прояви нетърпение.
	Тя го завари наведен над масата, на която лежеше огледало с кехлибарена рамка. Огледалото беше засипано с бял прашец.
	„Започва се“ — помисли си тя.
	Ауберон събра с малко ножче фистеха и го оформи в две пътечки. Взе от масата една сребърна тръбичка и изсмърка прашеца в носа си — първо с лявата ноздра, след това с дясната. Очите му, обикновено искрящи, сякаш малко поугаснаха и помътняха, след което започнаха да сълзят. Цири веднага разбра, че това не е първата доза.
	Той направи на масата две нови пътечки, покани я с жест и й подаде тръбичката. „Какво пък — помисли си тя. — Лесно ще мине.“
	Наркотикът беше невероятно силен.
	След малко вече седяха прегърнати на леглото и гледаха луната със сълзящи очи.
	Цири кихна.
	— Шнурователна нощ — каза тя на елфически, избърсвайки носа си с ръкава на копринената блуза.
	— Очарователна — поправи я той. — _Ensh’eass_, не _en’leass_. Трябва да поработиш върху произношението.
	— Ще поработя.
	— Съблечи се.
	Отначало изглеждаше, че всичко ще бъде наред, че наркотикът му е подействал толкова възбуждащо, колкото и на нея. А на нея й подейства така, че тя стана активна и предприемчива, нещо повече, прошепна му на ухото няколко доста неприлични — според нейните разбирания — думи. Това като че ли му подейства, ефектът беше, хм, осезаем, в определен момент на Цири й се стори, че ей сега ще се получи. Но не беше „ей сега“. Или поне не докрай.
	И в този момент той започна да нервничи. Стана, наметна върху слабите си рамене самурената си шуба. Стоя така, извърнат, гледайки прозореца и луната. Цири седна и обхвана коленете си с ръце. Тя беше разочарована и ядосана, но в същото време я обзе някакво странно самосъжаление. Несъмнено силният фистех действаше.
	— Аз съм виновна за всичко — промърмори тя. — Белегът ме прави уродлива, знам. Знам какво виждаш, когато ме гледаш. В мен не е останало много от елфите. Златен къс в купчина тор…
	Той се обърна рязко.
	— Ти си невероятно скромна — процеди. — Бих казал: перла сред свински лайна. Диамант на пръста на гниещ труп. В рамките на усъвършенстването на езика опитай да намериш и други сравнения. Утре ще те изпитам, малка _Dh’oine_. Човешко същество, в което не е останало нищо, абсолютно нищо елфическо.
	Той се приближи към масата, взе тръбичката и се наведе над огледалото. Цири седеше като вкаменена и се чувстваше така, сякаш са я зашлевили.
	— Не идвам тук от любов към теб! — изръмжа тя яростно. — Аз съм затворница и съм шантажирана, добре знаеш това. Но се примирих, правя го за…
	— За кого? — прекъсна я той гневно, съвсем не по елфически. — За мен? За заточените в твоя свят _Aen Siedhe_? Ти, глупава девойко! Правиш това за себе си, заради себе си идваш тук и се опитваш да ми се отдадеш. Защото аз съм твоята единствена надежда, единствената ти спасителна сламка. И ще ти кажа още: моли се, пламенно се моли на своите човешки идоли, божества или тотеми. Защото или ще бъда аз, или Авалак’х и неговата лаборатория. Повярвай ми, не би искала да попаднеш в лабораторията и да се запознаеш с алтернативата.
	— Все ми е едно — каза тя глухо, свивайки се върху леглото. — Съгласна съм на всичко, само и само да спечеля свободата си. Да си отида. В моя свят. При моите приятели.
	— Твоите приятели! — подигра й се той. — Ето ги твоите приятели!
	Обърна се и рязко й подаде зацапаното от фистеха огледало.
	— Ето ги тук твоите приятели — повтори той. — Погледай.
	Той излезе, развявайки разкопчаната си шуба.
	Отначало тя видя в мътното стъкло само собственото си неясно отражение. Но почти веднага огледалото просветля, стана млечнобяло и се напълни с дим. А след това се появи изображение.
	Йенефер, висяща във водна бездна, вкочанена, с ръце, вдигнати нагоре. Ръкавите на роклята й са разперени като криле на птица. Косите й се развяват, сред тях плуват малки рибки. Цели пасажи блещукащи подвижни рибки. Някои от тях вече ръфат бузите и очите на магьосницата. От краката на Йенефер към дъното на езерото се спуска въже, на края на което е завързана потънала в тинята голяма кошница, пълна с камъни. Високо горе проблясва повърхността на езерото.
	Роклята на Йенефер се развява в същия ритъм като косата й.
	Зацапаната от фистеха повърхност на огледалото отново се изпълва с дим.
	Гералт, призрачно блед, със затворени очи, седи под спускащи се от скалите дълги ледени висулки. Той е неподвижен, вледенен. Носеният от виелицата сняг бързо го засипва. Белите коси вече са се превърнали в бели ледени шушулки, ледени ресни висят от веждите му, миглите, устните. А снегът все вали и вали, преспите покриват краката на Гералт, пухкавите снежни хълмчета върху раменете му се увеличават. Фъртуната вие и свисти…
	Цири скочи от леглото и със замах запрати огледалото в стената. Кехлибарената рамка се пръсна, стъклото се разби на милион парченца.
	Тя разпознаваше виденията, спомняше си ги. От отдавнашните й сънища.
	— Всичко това не е истина! — извика тя. — Чуваш ли, Ауберон? Не вярвам в това! Не е истина! Това е само твоята злоба, безсилна като теб самия. Това е твоята злоба…
	Тя седна на пода. И се разплака…

	* * *

	Цири подозираше, че стените на двореца имат уши. На следващото утро тя не можеше да се отърве от двусмислените погледи, усещаше, че зад гърба й се подиграват, дочуваше шепоти.
	Авалак’х го нямаше никъде. „Знае — помисли си тя, — знае какво се е случило и ме отбягва. Рано-рано, още преди да стана, е отплавал някъде по-надалеч със своята позлатена елфка. Не иска да разговаря с мен, не иска да си признае, че планът му се е провалил!“
	Ередин също го нямаше никъде. Впрочем, това беше напълно нормално, той често изчезваше със своите _Dearg Ruadhri_, Червените ездачи.
	Цири изведе Келпи от конюшнята и тръгна към реката. През цялото време размишляваше трескаво, без да забелязва нищо наоколо.
	„Трябва да бягам оттук. Няма значение дали изображенията в огледалото са истина или лъжа. Едно нещо е сигурно — Йенефер и Гералт са там, в моя свят, и мястото ми е там, при тях. Трябва да избягам оттук, да избягам незабавно! Трябва да има все някакъв начин! Аз дойдох тук сама, значи трябва да мога и да си тръгна сама. Ередин казваше, че имам дива, стихийна магическа дарба, същото нещо го подозираше и Висогота. Изследвах подробно _Tor Zireael_, от нея нямаше изход. Но може би тук има и друга кула…“
	Тя се загледа в далечината, към хълма и очертаващия се върху него силует на кромлекс. „Забранена територия — помисли си. — Ха, изглежда доста далеч. Сигурно Бариерата няма да ме допусне дотам. Няма защо да опитвам. Ще тръгна по течението на реката. Още не съм яздила там.“
	Келпи изцвили, тръсна глава и рязко хвърли къч. Не пожела да завие в обратна посока и тръгна в тръс към хълма. Цири беше толкова смаяна, че известно време не реагира и позволи на кобилата да продължи да бяга. Едва след това извика и дръпна юздата. Келпи се вдигна на задните си крака, изцвили и се понесе в галоп. В същата посока.
	Цири повече не се опита да я удържа или управлява. Беше безкрайно учудена. Достатъчно добре познаваше Келпи. Кобилата си имаше нрав, но не чак такъв! Това поведение трябваше да означава нещо.
	Келпи намали скоростта си, премина в тръс. Бягаше право към увенчания с кромлекс връх на хълма.
	„Горе-долу едно стаяние — помисли си Цири. — Сега ще започне да действа Бариерата.“
	Кобилата изтича на каменистата площадка между плътно наредените напукани монолити, обрасли с къпинови храсти, и се спря като закована. Единственото, което се движеше, бяха ушите й.
	Цири се опита да я накара да се обърне в обратна посока. След това — да я помръдне от мястото й. Напразно. Ако не бяха пулсиращите вени на шията на кобилата, Цири би се заклела, че седи не върху жив кон, а върху статуя. Изведнъж нещо я докосна по гърба. Нещо остро проби дрехите й и болезнено я убоде. Тя не успя да се обърне. Иззад камъните без никакъв звук се появи червеникав еднорог и решително пъхна рога си под мишницата й. Силно и рязко. Цири почувства как отстрани по тялото й потича струйка кръв.
	От другата й страна се появи още един еднорог. Той беше напълно бял — от върха на ушите до края на опашката. Само ноздрите му бяха розови, а очите — черни.
	Белият еднорог се приближи. Бавно, много бавно положи глава върху утробата й. Цири беше толкова разтревожена, че изохка.
	_Аз пораснах_ — прозвуча в главата й. — _Пораснах, Звездоока. Тогава, в пустинята, не знаех как трябва да се държа. Сега вече знам._
	— Конче? — ахна тя, все още висяща между двата рога.
	_Казвам се Ихуараквакс. Помниш ли ме, Звездоока? Помниш ли как ме лекуваше? Как ме спаси?_
	Той се отдръпна и се обърна настрани. Тя видя раната на крака му и го позна. Помнеше го.
	— Конче! Това си ти! Но нали беше в съвсем друг цвят…
	_Пораснах._
	В главата й възникна неочаквана суматоха — шепоти, гласове, викове, цвилене. Роговете се отдръпнаха. Тя видя, че вторият еднорог, онзи зад гърба й, беше синкав, на петна.
	_Старите те изучават, Звездоока. Изучават те чрез мен. Още малко и ще могат да разговарят с теб. Сами ще ти кажат какво искат от теб._
	Какофонията в главата на Цири прерасна в диво бучене. И почти веднага се смекчи, премина в поток от чисти и ясни мисли.
	_Искаме да ти помогнем да избягаш, Звездоока._
	Тя мълчеше, макар че сърцето й се разтуптя.
	_Къде е безумната радост? Къде са благодарностите?_
	— А откъде изведнъж такова желание да ми помогнете? — попита тя дръзко. — Толкова много ли ме обичате?
	_Изобщо не те обичаме. Но това не е твоят свят. Това не е място за теб. Не можеш да останеш тук. Не искаме да оставаш._
	Тя стисна зъби. Макар и да беше развълнувана от перспективата, поклати глава. Кончето — Ихуараквакс — вирна уши, започна да рие земята с копита, погледна я с черното си око. Червеникавият еднорог тропна с крак така, че земята се разтресе, страховито размаха рога си. Изпръхтя гневно, и Цири разбра.
	_Нямаш ни доверие._
	— Нямам ви доверие — призна тя охотно. — Всеки тук играе някаква своя, неразбираема за мен игра, и се опитва да ме използва. Защо трябва да вярвам точно на вас? Веднага си личи, че между вас и елфите няма приятелски чувства, сама видях там, в степта, как едва не се стигна до битка. Спокойно може да се предположи, че ме искате, за да навредите на елфите. И по тях не си падам кой знае колко, в края на краищата ме държат тук насила и ме карат да върша неща, които изобщо не ми харесват. Но няма да позволя да бъда използвана.
	Червеникавият тръсна глава, рогът му отново направи опасно движение. Синият изцвили. В главата на Цири закънтя като в кладенец, а мислите, които долови, не бяха добри.
	— Аха! — извика тя. — И вие сте същите като тях! Или покорност и подчинение, или смърт? Не ме е страх! Няма да позволя да ме използват!
	Тя отново почувства в главата си суматоха и хаос. Измина известно време, преди в хаоса да се появи мисъл, която да може да прочете.
	_Чудесно е, че не обичаш да те използват, Звездоока. Точно това ни трябва. Точно това искаме да ти осигурим. И на теб, и на себе си. И на целия свят. На всички светове._
	— Не разбирам.
	_Ти си страшно оръжие. Не можем да допуснем това оръжие да попадне в ръцете на Краля на Елшите, Лисицата и Ястреба._
	— Кой? — учуди се тя, но после се досети кои са Лисицата и Ястреба. — Аха…
	_Кралят на Елшите вече е стар. Но Лисицата и Ястреба не могат да придобият власт над Ard Gaeth, Вратите между световете. Веднъж те вече я получиха. И веднъж я изгубиха. Сега не могат нищо, освен да блуждаят, да се скитат сред световете крачка по крачка, сами като привидения, безсилни. Лисицата — до Tir na Bea Arainne, Ястреба и конниците му — до Спиралата. По-нататък не могат, нямат сили. Затова мечтаят за Ard Gaeth и за власт. Ще ти покажем по какъв начин веднъж вече са използвали тази власт. Ще ти покажем това, Звездоока, когато си тръгнеш оттук._
	— Не мога да си тръгна оттук. Направили са ми магия. Бариерата. _Geas Garadh_…
	_Никой не може да те задържи. Ти си Господарката на Световете._
	— Да, бе. Нямам никаква стихийна дарба, не съм господарка на нищо. А от Силата се отказах там, в пустинята, преди година. Кончето е свидетел.
	_В пустинята ти се отказа от фокусничествата. Не е възможно да се откажеш от Силата, която е в кръвта ти. Все още я имаш. Ще те научим как да я използваш._
	— А да не би случайно вие да искате да се сдобиете с тази Сила, с тази власт над световете, която уж притежавам? — извика тя.
	_Не е така. На нас твоята сила не ни трябва. Ние винаги сме я притежавали._
	_Повярвай им_ — помоли Ихуараквакс. — _Повярвай им, Звездоока._
	— При едно условие.
	Еднорозите вдигнаха глави, издуха ноздри, от очите им сякаш се посипаха искри. „Те не обичат да им поставят условия — помисли си Цири, — те не обичат дори звученето на тази дума. _Pest_, не знам дали постъпвам правилно… Само да не приключи всичко трагично…“
	_Слушаме те. Какво е условието ти?_
	— Ихуараквакс да дойде с мен.

	* * *

	Привечер се събраха облаци, стана задушно. Над реката се вдигна плътна лепкава мъгла. А когато над Тир на Лия се спусна мракът, в далечината с глухо бучене се обади бурята, озарявайки хоризонта с проблясванията на мълнии.
	Цири вече отдавна беше готова. Облечена в черно, с меча на гърба, развълнувана и напрегната, тя нетърпеливо изчака мрака.
	Тихо прекоси пустия вестибюл, прокрадна се край колонадите, излезе на терасата. Река _Easnadh_ проблясваше като смола в тъмнината, върбите шумяха.
	През небето премина далечен гръм.
	Цири изведе Келпи от конюшнята. Кобилата знаеше какво трябва да направи. Послушно потегли в тръс към Порфирния мост. Цири гледа известно време подире й, после се обърна към терасата, край която стояха лодки.
	„Не мога — помисли си. — Ще му се покажа още веднъж. Може би така ще успея малко да забавя преследването? Рисковано е, но не мога иначе.“
	В първия момент й се стори, че него го няма и кралските покои са пусти. Такава тишина и безжизненост царяха там.
	Забеляза го едва след малко. Той седеше в ъгъла, с бяла риза, разтворена на белите му гърди. Ризата беше ушита от толкова тънък плат, че изглеждаше като мокра върху тялото му.
	Лицето и ръцете на Краля на Елшите бяха почти толкова бели, колкото и ризата.
	Той вдигна очи към Цири. В тях имаше пустота.
	— Шиадал? — прошепна елфът. — Добре, че дойде. Знаеш ли, говореха, че си умряла.
	Той разтвори юмрук, нещо падна върху килима. Шишенце от сиво-зелен нефрит.
	— Лара. — Кралят на Елшите поклати глава, докосна шията си, сякаш златният кралски обръч го задушаваше. — _Caem a me, luned._ Ела при мен, дъще. _Caem a me, elaine._
	В дъха му Цири усети смъртта.
	— _Elaine blath, feainne wedd…_ — заговори напевно той. — _Mire, luned_, лентичката ти се е развързала. Позволи ми…
	Понечи да вдигне ръка, но не можа. Въздъхна дълбоко, рязко вдигна глава, погледна я в очите. Този път с разумен поглед.
	— _Zireael. Loc’hlaith._ Ти наистина си Предопределението, Господарке на езерото. И моя господарке, както се оказва. — След кратка пауза той отново се обади: — _Va’esse deirdeadh aep eigean_… — Цири с ужас осъзна, че движенията и говорът му започват кошмарно да се забавят. — Добре, че все пак нещо започва — завърши той с въздишка.
	Иззад прозореца долетя протяжен гръм. Бурята още беше далече, но бързо се приближаваше.
	— Въпреки всичко никак не ми се иска да умирам, _Zireael_ — каза той. — И ми е страшно тъжно, че се налага. Кой би предположил? Мислех, че няма да ми е мъчно. Живях дълго, научих всичко. Преситих се от всичко… И все пак сега изпитвам съжаление. И знаеш ли какво още? Наведи се. Ще ти го кажа на ухото. Нека това бъде наша тайна.
	Тя се наведе.
	— Страх ме е — прошепна той.
	— Знам.
	— Още ли си тук?
	— Тук съм.
	— _Va faill, luned._
	— Сбогом, Кралю на Елшите.
	Тя седя до него и го държа за ръката, докато той не утихна и лекото му дихание не угасна. Не бършеше сълзите си. Остави ги да си текат.
	Бурята се приближаваше. Хоризонтът пламтеше от мълниите.

	* * *

	Бързо изтича по мраморните стъпала на терасата с колоните, до която се поклащаха лодките. Отвърза едната, крайната, тази, която беше привлякла погледа й още вечерта. Отблъсна се от терасата с дългия махагонов прът, който предварително беше извадила от корниза в стаята си. Защото се съмняваше, че лодката ще я слуша така, както слуша Авалак’х.
	Лодката тръгна безшумно по течението. В Тир на Лия беше тихо и тъмно. Само статуите върху терасите я съпровождаха с мъртвите си погледи. Цири броеше мостовете.
	Небето над гората се освети от заревото на мълния, след известно време протяжно се разнесе гръм.
	Третият мост.
	Нещо се понесе през моста, тихо и ловко като огромен черен плъх. Лодката се разклати, когато той скочи на носа й. Цири захвърли пръта на дъното на лодката и измъкна меча си.
	— Значи все пак реши да ни лишиш от компанията си? — изсъска Ередин Бреак Глас.
	Той също извади меча си. В краткия проблясък на една мълния Цири успя да разгледа оръжието. Имаше острие само от едната страна; беше леко извит, блестящ и несъмнено остър, с дълга ръкохватка и предпазител във вид на кръгла ажурна пластина. От пръв поглед си личеше, че елфът умее да използва меча.
	Неочаквано той люшна лодката, здраво опрял крака в борда. Цири ловко запази равновесие, успокои лодката със силно накланяне на тялото и сама се опита да направи същия номер, скачайки върху борда и с двата си крака. Ередин се олюля, но запази равновесие и налетя върху нея с меча напред. Тя парира удара, защитавайки се инстинктивно, защото не виждаше почти нищо. Отговори с бърз удар отдолу. Ередин отби и сам нанесе удар. Цири също отби. От остриетата излитаха искри като от огниво.
	Ередин отново люшна лодката — много силно, едва не я обърна. Цири затанцува, балансирайки с разперени ръце. Той отстъпи към носа, отпускайки меча.
	— Къде си се научила на това, Лястовичке?
	— Ще се изненадаш, ако ти кажа.
	— Съмнявам се. Сама ли се сети, че по реката можеш да преодолееш бариерата, или някой ти каза?
	— Няма значение.
	— Има значение. И ние ще изясним това. Има си начини. А сега пусни меча и да се връщаме.
	— Как ли пък не!
	— Връщаме се, _Zireael_. Ауберон чака. Гарантирам ти, че тази нощ ще бъде енергичен и бодър.
	— Как ли пък не! — повтори тя. — Предозирал си ободряващото средство, което си му дал. А може и изобщо да не е било ободряващо средство, а?
	— Какво искаш да кажеш?
	— Кралят е мъртъв.
	Ередин мигновено се отърси от изненадата и рязко се хвърли към нея, разклащайки лодката. Балансирайки, двамата размениха яростни удари и над водата се разнесе гръмкото звънтене от сблъсъците на стомана в стомана.
	Една мълния озари нощта. Над главата им се мярна мост. Един от последните мостове на Тир на Лия. А може би последният?
	— Не може да не осъзнаваш, Лястовичке — изрече хрипливо елфът, — че само отлагаш неизбежното. Не мога да ти позволя да си тръгнеш.
	— И защо? Ауберон умря. А аз съм нищо и не знача нищо. Ти самият го каза.
	— Защото това е истина. — Той вдигна меча. — Нищо не значиш. Ти си малък молец, който може да бъде смачкан с пръсти, но който може, ако му се позволи, да прояде дупка в скъпоценна тъкан. Ти си зрънце пипер, съвсем незначително, но ако по невнимание те сдъвчат, можеш да развалиш и най-изисканата гозба. Ето какво си. Нищо. Едно досадно нищо.
	Мълния. Под светлината й Цири видя това, което искаше да види. Елфът вдигна меча си, замахна, скочи върху пейката. Имаше преимущество във височината. Би трябвало да спечели следващия сблъсък.
	— Не трябваше да вдигаш оръжие срещу мен, _Zireael_. Сега вече е твърде късно. Няма да ти простя това. О, не, няма да те убия. Но няколко седмици в леглото, в бинтове, със сигурност ще са ти от полза.
	— Почакай. Първо искам да ти кажа нещо. Да ти разкрия една тайна.
	— Какво би могла да ми кажеш? — изсумтя той. — Какво нещо, което не знам, може да ти е известно? Каква истина можеш да ми разкриеш?
	— Тази, че няма да успееш да минеш под моста.
	Той не успя да реагира, удари тила си в моста, загуби равновесие и полетя към кърмата. Цири можеше просто да го избута от лодката, но се боеше, че това няма да е достатъчно, че той няма да се откаже от преследването. Освен това именно той, умишлено или не, беше убил Краля на Елшите. А заради това му се полагаше да изпита болка.
	Промуши го в бедрото под самата ризница. Той падна зад борда, пльосна се във водата и потъна.
	Цири се обърна и започна да наблюдава. Отне му доста време да изплува. Изпълзя на спускащите се към водата мраморни стъпала и се просна върху тях неподвижно, с течащи от него вода и кръв.
	— Няколко седмици в леглото, в бинтове, със сигурност ще са ти от полза — промърмори тя.
	Хвана пръта и силно отблъсна лодката. Река _Easnadh_ набираше скорост, лодката плаваше все по-бързо. Скоро последните постройки на Тир на Лия останаха зад гърба на Цири.
	Тя повече не се обърна назад.
	Отначало стана много тъмно, когато лодката заплува в старата гора, между дърветата, чийто клони се събираха над реката, образувайки свод. После просветля, гората свърши, по двата бряга се заредиха елши и тръстика. В чистата преди това река започнаха да се появяват стръкове трева, водорасли, дънери. Когато небето се озаряваше от мълнии, Цири виждаше във водата кръгове, а когато удареше гръм, чуваше плясъците на уплашената риба. Нещо постоянно бълбукаше и плискаше, мляскаше и джвакаше. Няколко пъти близо до лодката се появяваха големи фосфоресциращи очи, неколкократно лодката потрепваше, сблъскала се с нещо голямо и живо. „Не всичко тук е толкова хубаво, за непривикналите този свят е смъртоносен“ — припомни си тя думите на Ередин.
	Реката се разшири. Появиха се островчета и ръкави. Цири остави лодката да плува накъдето я носи течението. Но започна да се притеснява. Ами ако влезе в грешен канал?
	Едва успя да помисли за това, и от брега, от храсталаците, долетяха цвиленето на Келпи и силният телепатичен сигнал на еднорога.
	— Ти си тук, Конче!
	_Да побързаме, Звездоока. Движи се след мен._
	— Към моя свят?
	_Първо трябва да ти покажа нещо. Така наредиха Старите._
	Потеглиха първо през гората, после през степта, през гъсто обрасли дерета и клисури. Проблясваха мълнии, гърмяха гръмотевици. Бурята беше все по-близо, задуха вятър.
	Еднорогът отведе Цири в една от клисурите.
	_Тук._
	— Какво има тук?
	_Слез от коня и виж._
	Тя слезе на земята. Почвата беше неравна. Цири се спъна в нещо. Проблесна мълния и Цири нададе приглушен вик.
	Намираше се сред море от кости.
	Пясъчните склонове на клисурата се ронеха, най-вероятно от дъждовете. И се беше показало онова, което се криеше под тях. Гробище. Морга. Огромни купища от кости. Пищяли, тазове, ребра, бедрени кости. И черепи.
	Цири се наведе и вдигна един от тях.
	Проблесна мълния и Цири изкрещя. Разбра чии останки лежат тук.
	Черепът, носещ следа от удар с острие, имаше и кучешки зъби.
	_Сега разбираш_ — прозвуча в главата й. — _Сега вече знаеш. Това го направиха те, Aen Elle. Кралят на Елшите. Лисицата. Ястреба. Този свят изобщо не беше техен. Стана техен, след като го завладяха. Когато отвориха Ard Gaeth, след като измамиха и използваха нас така, както сега се опитаха да измамят и използват теб._
	Цири изпусна черепа от ръцете си.
	— Злодеи! — извика тя в нощта. — Убийци!
	По небето с грохот премина мълния. Ихуараквакс зацвили силно, предупредително. Тя го разбра. Скочи на седлото с едно движение и с вик подкара Келпи в галоп.
	По следите им идваха преследвачи.

	* * *

	„Това вече някога е било — мислеше си тя, препускайки в галоп срещу биещия в лицето й вятър. — Това вече някога се е случвало. Такова диво препускане в тъмнината, в нощ пълна със страшилища, призраци и привидения.“
	— Напред, Келпи!
	Безумен галоп, очите сълзят. Една светкавица разсича небето и под светлината й Цири вижда елшите, наредени от двете страни на пътя. Уродливите дървета протягат към нея своите дълги възлести ръце-клони от всички посоки, щракат с черните си хралупи-уста, сипят подире й проклятия и заплахи. Келпи цвили пронизващо, носи се толкова бързо, че копитата й сякаш едва докосват земята. Цири се притиска към шията на кобилата. Не само за да намали съпротивлението на въздуха, но и за да не налети на клоните на елшите, които и без това се опитват да я повалят или смъкнат от седлото. Клоните свистят, плющят, млатят я, опитват се да се вкопчат в дрехите и косите й. Уродливите дънери се люлеят, хралупите щракат и бучат.
	Келпи цвили диво. Еднорогът й отговаря по същия начин. Той е снежнобяло петно в мрака, показващо пътя.
	_Препускай, Звездоока! Препускай с всички сили!_
	Елшите са все повече, все по-трудно й е да избягва клоните им. Скоро те съвсем ще преградят пътя й.
	Отзад се чува вик. Гласът на преследвачите.
	Ихуараквакс цвили. Цири приема сигнала му. Разбира значението му. Още по-плътно се притиска към шията на Келпи. Няма нужда да пришпорва кобилата. Страхът я кара да лети в главоломен галоп.
	Нов сигнал от еднорога, по-ясен, врязващ се в мозъка й. Това е указание, даже нареждане.
	_Скачай, Звездоока. Трябва да скочиш. На друго място, в друго време._
	Цири не разбира, но се опитва да разбере. Много се старае да разбере, съсредоточава се. Съсредоточава се толкова силно, че кръвта започва да шуми и пулсира в ушите й…
	Мълния. А после внезапна тъмнина, мека и черна, пълен мрак без никаква светлинка.
	Шум в ушите.

	* * *

	Вятър в лицето. Студен вятър. Капки дъжд. Мирис на борове в ноздрите.
	Келпи хвърля къчове, пръхти, тропа с крака. Шията й е мокра и гореща.
	Мълния. Почти веднага след нея — и гръм. Под светлината на мълнията Цири вижда Ихуараквакс, тръскащ главата и рога си, ровещ в земята с копита.
	— Конче?
	_Тук съм, Звездоока._
	Небето е пълно със звезди. Със съзвездия. Драконът. Снежната кралица. Седемте козлета. Стомната.
	А почти над самия хоризонт — Окото.
	— Получи се — въздъхна Цири. — Успяхме, Конче. Това е моят свят!
	Сигналът му беше толкова ясен, че Цири разбра всичко.
	_Не, Звездоока. Избягахме от техния свят. Но това съвсем не е същото място, не е същото време. Чака ни още дълъг път._
	— Не ме оставяй сама.
	_Няма да те оставя. Аз съм ти длъжник. Трябва да ти се отплатя. Докрай._

	* * *

	Едновременно с надигащия се вятър небето на запад потъмня, прииждащите вълни от облаци загасиха съзвездията едно след друго. Угасна Драконът, угаснаха Снежната кралица, Седемте козлета, Стомната. Угасна Окото, продължило да свети по-дълго от останалите.
	Небето на хоризонта припламна за кратко от поредната мълния. Разнесе се приглушен грохот. Вятърът се усилваше, запращаше в очите прах и сухи листа.
	Еднорогът изцвили и изпрати телепатичен сигнал.
	_Няма време за губене. Единствената ни надежда е в бързото бягство. На точното място и в точното време. Да побързаме, Звездоока._
	„Аз съм Господарката на Световете. Аз съм Старата кръв.
	Аз съм кръв от кръвта на Лара Дорен, дъщерята на Шиадал.“
	Ихуараквакс изцвили, подканяйки я. Келпи го подкрепи с протяжно пръхтене. Цири дръпна юздата.
	— Готова съм — каза тя.
	Шум в ушите. Блясък и светлина. А после — мрак.


	Шеста глава


	Повечето историци обясняват процеса над Йоахим дьо Вет, както и присъдата над него и екзекуцията му, с бурната, жестока и тиранична природа на император Емхир. Не липсват — особено сред авторите с вкус към белетристиката — хипотези за отмъщение и разправа по лични причини. Дойде време да се каже истината, която е очевидна за всеки сериозен изследовател. Дук Дьо Вет е командвал групата „Верден“ по начин, за който определението „неудачен“ е прекалено деликатно. Имайки на разположение двукратно по-многобройни сили от врага, той се е забавил с настъплението на север и е хвърлил всичките си сили срещу верденските гериласи. Групата „Верден“ е проявила изключителна жестокост към населението. Резултатът бил неизбежен и лесен за отгатване: ако през зимата силите на съпротивата наброявали по-малко от петстотин души, през пролетта въстанала почти цялата страна. Преданият на Империята крал Ервил бил убит и начело на въстанието застанал синът му, принц Кистрин, симпатизиращ на нордлингите. Заобиколен от десантите на пиратите от Скелиге откъм фланга, настъпващите от Цидарис нордлинги откъм фронта и бунтовниците откъм тила, Дьо Вет се оплел в хаоса на войната и започнал да претърпява поражение след поражение. По този начин забавил настъплението на група „Център“, и както е установено, вместо да задържи крилото на нордлингите, групата „Верден“ е задържала Мено Коехорн. Нордлингите незабавно се възползвали от ситуацията и предприели контраудари, разкъсвайки обръча около Майена и Марибор и свеждайки до минимум шансовете за бързо повторно превземане на тези важни крепости.
	Некадърността и глупостта на Дьо Вет са оказали влияние и в психологически аспект. Сринал се е митът за непобедимостта на Нилфгард. Към армиите на нордлингите започнали да се присъединяват доброволци.
	Рестиф дьо Монтолон, „Северните войни — митове, лъжи, полуистини“


	Както можеше да се очаква, Яре беше страшно разочарован. Вследствие на възпитанието в храма и собствената му открита природа той вярваше в хората, в тяхната доброта, дружелюбие и безкористност. Сега от тази вяра не беше останало много.
	Вече втора нощ спеше навън, в остатъци от купи сено, а сега се оказваше, че трябва да прекара трета нощ по сходен начин. Във всяко село, където помолеше за подслон за през нощта или за къшей хляб, му отговаряха или с навъсено мълчание, или с ругатни и заплахи. Дори и когато казваше кой е и каква е целта на пътешествието му, това не помагаше с нищо.
	Беше много, много разочарован от хората.
	Стъмваше се бързо. Момчето крачеше забързано и енергично по пътеката насред полето. Оглеждаше купите сено, отчаян и съсипан от перспективата да прекара поредна нощ под открито небе. Наистина, март беше необичайно топъл, но през нощта ставаше студено. И доста страшно.
	Яре погледна небето, на което, както и всяка нощ вече от седмица, се виждаше жълто-червената глава на кометата, пресичаща небето от запад към изток, и точещата се след нея блещукаща огнена опашка. Зачуди се какво ли наистина можеше да предвещава това странно, споменавано в множество пророчества явление.
	Продължи по пътя си. Ставаше все по-тъмно. Пътеката водеше надолу, към гъста редица храсти, изглеждащи страховито в полумрака. Отдолу, там, където беше още по-тъмно, вееше студ и прииждаше отвратителната смрад на изгнили треви и още нещо.
	Нещо, което не беше никак добро.
	Яре се спря. Опита се да убеди себе си, че по гърба и раменете му пълзи хлад, а не страх. Не успя.
	Бреговете на обраслия с ракитак и уродливи върби канал, черен и блестящ като прясна смола, бяха свързани помежду си с ниско мостче. На местата, където гредите бяха изгнили и пропаднали, зееха продълговати дупки; перилата бяха счупени, подпорите им бяха потънали във водата. От другата страна на моста върбите растяха по-нагъсто. Макар че още беше далеч от същинската нощ, макар че далечните ливади отвъд канала все още бяха осветени от висящата по върховете на тревите паяжина от мъгла, сред върбите цареше тъмнина. В мрака Яре смътно забеляза руините на някаква постройка — вероятно мелница, шлюз или терариум за змиорки.
	„Трябва да премина през мостчето — помисли си той. — Няма друг начин! Макар да усещам с кожата си, че там, в мрака, се е стаило нещо зло, трябва да премина от другата страна на канала. Просто съм длъжен да премина, както би постъпил и митичният вожд или герой, за когото четох в онези пожълтели ръкописи в храма на Мелителе. Ще прекося канала и тогава… Как беше? Картите са раздадени? Не, жребият е хвърлен. Назад ще остане миналото ми, напред ще се разпростре бъдещето ми…“
	Стъпи на мостчето и веднага осъзна, че предчувствието не го е излъгало. Осъзна го още преди да види. И да чуе.
	— Е, какво? — изрече дрезгаво един от онези, които му преградиха пътя. — Не ви ли казах? Казах ви, че ако почакаме малко, все някой ще дойде.
	— Вярно, Окултих. — Вторият от въоръжените с дебели тояги типове леко фъфлеше. — Наистина ставаш за врачка. Вярно, че идва някой! Ще дадеш ли с добро, каквото имаш, или няма да мине без бой?
	— Нямам нищо! — извика с всички сили Яре, макар че надеждата, че някой ще го чуе и ще хукне да му помага, не беше голяма. — Аз съм беден пътник! Нямам пукнат грош! Какво да ви дам? Тояжката си? Дрехите?
	— И тях също — каза фъфлещият, и в гласа му имаше нещо, което накара Яре да потрепери. — Защото трябва да ти кажа, бедни пътнико, че ние тук всъщност сме много на зор и причаквахме някоя девойка. Но понеже вече се стъмва и явно няма да дойде никаква девойка… Като няма риба, и ракът е риба! Хванете го, момчета!
	— Имам нож! — извика Яре. — Предупреждавам ви!
	Той наистина имаше нож. Сви го от кухнята на храма в нощта преди бягството си и го скри във вързопа си. Но не посягаше към него. Парализираше го и го ужасяваше мисълта, че това няма смисъл и с нищо няма да му помогне.
	— Имам нож!
	— Виж ти! — усмихна се фъфлещият, приближавайки се. — Той има нож! Кой би си помислил?
	Яре не можеше да побегне. Ужасът беше превърнал краката му в два забити в земята стълба. Усети спазъм, стискащ гърлото му като примка.
	— Хей! — извика третият тип, който имаше млад и учудващо познат глас. — Та аз го познавам! Да, да, познавам го! Оставете го, казвам ви, той ми е приятел! Яре? Позна ли ме? Аз съм Мелфи. Хей, Яре? Позна ли ме?
	— Поз… нах… — Яре с всички сили се бореше с някакво отвратително, непреодолимо, непознато му досега усещане. Едва когато почувства болка в бедрото си, удрящо се в гредите на моста, разбра какво е това усещане.
	Усещането, че губи съзнание.

	* * *

	— Ама че изненада! — каза Мелфи. — На това му се вика случайност! Да срещна свой човек! Познат от Еландер! Приятел! А, Яре?
	Яре преглътна късчето твърда и лепкава сланина, с която го почерпи странната компания, хапна си една печена ряпа. Не отговори, само кимна към заобиколилата огнището шесторка.
	— И накъде си тръгнал, Яре?
	— Към Визима.
	— Ха! Та и ние сме към Визима! Какво съвпадение! А, Милтън? Помниш ли Милтън, Яре?
	Яре не го помнеше. Не беше сигурен дали изобщо го е виждал някога. Впрочем Мелфи също малко преувеличаваше, наричайки го приятел. Той беше син на бъчвар от Еландер. Когато двамата заедно посещаваха началното училище към храма, Мелфи редовно пердашеше Яре и го наричаше „заченато в копривата копеленце“. Това продължи около година, след изтичането на която бъчварят взе сина си от училището, защото стана ясно, че момчето не е годно за друго, освен да прави бъчви. Така че Мелфи, вместо с пот на челото да опознава тайните на четмото и писмото, започна с пот на челото да рендосва дъски в работилницата на баща си. А когато Яре се изучи и по препоръка на храма беше приет на длъжност помощник-писар в градския съд, бъчварят чирак — по примера на баща си — започна да му се кланя до земята, да му дава подаръци и да демонстрира приятелски чувства.
	— … отиваме във Визима — продължаваше да разказва Мелфи. — В армията. Всички до един отиваме в армията. Ето тези тук, Милтън и Ограбек, синове на селяни, имат да изпълняват повинност, знаеш как е…
	— Знам. — Яре хвърли поглед към синовете на селяните, светлокоси, еднакви като братя, ръфащи някаква неизвестна, изпечена в жарта храна. — По един на всеки десет ниви. Землена повинност. А ти, Мелфи?
	— С мен се получи следното — въздъхна бъчварският син: — Първият път, когато Гилдията трябваше да даде наборник, баща ми се откупи и не участва в жребия. Но номерът не мина, наложи се втори жребий, защото градът реши така… Знаеш как е…
	— Знам — отново потвърди Яре. — Законът за допълнителното набиране на наборници, приет от съвета на град Еландер на шестнайсети януари. Необходим заради опасността от нилфгардско нападение.
	— Щука, чуй го само как говори — хрипливо се намеси в разговора набитият и остриган до кожа тип, който се казваше Окултих и който първи го беше посрещнал на моста. — Господинчо! Някакъв умник!
	— Умник! — подкрепи го провлачено вторият едър тип, с вечно цъфнала върху физиономията глупава усмивка. — Всезнайко!
	— Млъквай, Клапрот! — изрече бавно онзи, когото бяха нарекли Щуката, най-възрастният в компанията, висок, с увиснали мустаци и с обръснат тил. — Щом е умник, тогава е добре да го слушате какво говори. Може да има полза от него. Учеността никога не вреди. Е, почти никога. И почти на никого.
	— Което си е вярно — вярно си е — съгласи се Мелфи. — Яре наистина не е глупав, чете и пише… Учен! В Еландер работеше за съдебния пристав, а в храма на Мелителе отговаряше за цяла библиотека от книги…
	— Интересното е — прекъсна го Щуката, разглеждайки Яре през дима и искрите, — какво прави такъв съдебно-храмов книжен плъх по пътищата?
	— Същото като вас — отвърна юношата. — Отивам да се запиша в армията.
	— А за какво му е притрябвала на един съдебно-храмов учен армията? — Очите на Щуката проблеснаха, отразявайки светлината така, както рибите отразяват блясъка на борината, запалена на носовете на лодките нощем. — Защото нали не е от наборниците? Всеки глупак знае, че храмът е освободен от задължението да дава наборници. Всеки глупак знае също, че всеки един съд може да отърве писаря си от служба. Та каква е работата, господин чиновник?
	— Отивам в армията като доброволец — обясни Яре. — Отивам сам, по собствена воля, не като наборник. Отчасти по лични причини, но главно от чувство за патриотичен дълг.
	Компанията избухна в гръмогласен хоров смях.
	— Гледайте, момчета — обади се най-накрая Щуката, — какви противоречия има понякога в човека. Две природи. Юношата уж е учил и знае много, при това явно е природно умен. Би трябвало да знае какво става в тази война, кой кого побеждава и скоро изцяло ще победи. А той, както сами чухте, без принуда, по собствена воля, от патриотични подбуди, иска да се присъедини към губещата страна.
	Никой не направи коментар. Включително и Яре.
	— Такива патриотични подбуди — продължи след малко Щуката — обикновено са характерни за хората с болни мозъци, какъвто може и да е случаят със съдебно-храмовия възпитаник. Но стана въпрос и за някакви лични причини. Страшно ми е интересно: какви са тези лични причини?
	— Те са толкова лични — отсече Яре, — че няма да говоря за тях. Още повече, че вие, любезни господа, също не бързате да разкажете за своите причини.
	— Я гледай — обади се след кратка пауза Щуката. — Ако някой простак ми беше казал такова нещо, моментално щеше да получи един по физиономията. Но щом е учена писарушка… Ще му се размине… този път. И отговарям: аз също отивам в армията. И също като доброволец.
	— Като някой болен мозък се присъединяваш към губещите? — Яре сам се учуди откъде събра тази дързост. — Пътьом обирайки пътниците по мостовете?
	— Той още ни е обиден за засадата на моста — закикоти се Мелфи, изпреварвайки Щуката. — Стига, Яре, това беше само шега. Съвсем невинна. Нали, Щука?
	— Точно така. — Щуката се прозина и така изщрака със зъби, че се чу ехо. — Невинна шегичка. Животът е тъжен като теле, водено към кланицата. Само с такива шегички човек може да се развесели. Не е ли така, писарушка?
	— Така е. По принцип.
	— Хубаво е, че мислиш така. — Щуката не отместваше от него сълзящите си очи. — Защото иначе нямаше да си ни подходяща компания и щеше да е най-добре да пътуваш до Визима сам. И да тръгнеш веднага.
	Яре мълчеше. Щуката се протегна.
	— Казах каквото имах да казвам. Е, момчета, пошегувахме се, повеселихме се, а сега е време за почивка. Ако искаме до вечерта да стигнем до Визима, трябва да тръгнем по изгрев-слънце.

	* * *

	Нощта беше много студена. Въпреки умората си, Яре, свит на кълбо под наметалото си и притиснал колене едва ли не към брадичката си, изобщо не можеше да заспи. Когато най-накрая заспа, спа лошо, сънищата му постоянно го събуждаха. Повечето от тях изобщо не успя да запомни. Освен два. В първия от тях познатият му вещер Гералт от Ривия седеше под висящи от някакви скали дълги висулки. Неподвижен, замръзнал и вече полузасипан от снега, който продължаваше да вали. В другия сън Цири, яхнала врана кобила и прилепила се към гривата й, се носеше в галоп между уродливи елши, опитващи се да я хванат с кривите си клони.
	А, и преди разсъмване му се присъни Трис Мериголд. След миналогодишното пребиваване на магьосницата в храма той я беше сънувал няколко пъти. Сънищата караха Яре да прави нещо, от което много се срамуваше.
	Сега, разбира се, не направи нищо такова, от което да се срамува. Просто беше твърде студено.

	* * *

	На сутринта седмината наистина тръгнаха веднага след изгрев-слънце. Милтън и Ограбек, селските синове наборници, даваха воля на въображението си, съчинявайки военна песничка:

	Язди войникът, с ризница дрънчи.
	Ще те целуне, моме — от пътя се дръпни!
	Нека ме целуне, кой му забранява?
	С живота си родината той отбранява!

	Щуката, Окултих, Клапрот и залепилият се за тях бъчварски син Мелфи си разказваха вицове, по тяхно мнение — невероятно смешни.
	— И нилфгардецът пита: „На какво вони така“? А елфът отговаря: „На лайно!“. Ха-ха-ха!
	— Хе-хе-хе!
	— Хе-хе-хе-хе! А този слушали ли сте го? Вървят нилфгардец, елф и джудже. Гледат: лети прилеп…
	Колкото повече напредваше денят, толкова по-често срещаха по пътя други странници, селски каруци, колони от наборници, маршируващи армейски части. Някои от каруците бяха натоварени със стока, след тях бандата на Щуката вървеше с носове, едва ли не долепени до земята, като хрътки, обирайки всичко, което падне — ту морков, ту картоф, ряпа или дори глава лук. Скриха предвидливо част от придобивките за тежки моменти, а останалото изядоха, без да спират с вицовете.
	— … а нилфгардецът: „Пфу-у-у!“. И напълнил гащите! Ха-ха-ха-ха!
	— Ха-а, ха-ха-ха, ха-а! О богове, не издържам… Напълнил гащите… Ха-а-а, ха-а-а, ха-а-а!
	— Хе, хе-е-е, хе-е-е!
	Яре чакаше повод и удобен случай, за да се отдели от тях. Не му харесваше Щуката, нито пък Окултих. Не му харесваха погледите, които Щуката и Окултих хвърляха на изпреварващите ги търговски фургони, селските каруци и седящите в тях жени и девойки. Не му харесваше подигравателният тон на Щуката, когато той постоянно се връщаше на въпроса относно целесъобразността на това някой да се записва доброволно в армията в момент, в който поражението и гибелта са сигурни и неизбежни.
	Замириса на изорана земя. На дим. В долината, сред равните квадрати на полетата, горичките и блестящите като огледала езерца се виждаха покривите на постройки. От време на време долиташе далечен лай на кучета, мучене на волове, кукуригане на петли.
	— Вижда се, че са заможни тези селца — фъфлеше Щуката, облизвайки устни. — Малки, но си ги бива.
	— Тук, в долината, живеят полуръстове — побърза да обясни Окултих. — При тях всичко е хубаво и спретнато. Оправен народ са тези дребосъци.
	— Проклети нечовеци! — изхрачи се Клапрот. — Разпореждат се тук, а заради такива като тях истинските хора мизерстват. На такива дори войната не им вреди.
	— Засега. — Щуката разтегна устни в неприятна усмивка. — Запомнете това селце, момчета. Това крайното, сред брезите, при самата гора. Запомнете го добре. Ако някога реша да дойда тук на гости, не искам да се объркам.
	Яре извърна глава. Направи се, че не е чул, че гледа само в пътя.
	Продължиха да вървят. Милтън и Ограбек, селските синове наборници, запяха нова песен. Не чак толкова военна. И сякаш твърде песимистична. Която можеше да се смята — особено след предишните намеци на Щуката — за лошо предзнаменование.

	Чуйте, хора, със смъртта
	няма никаква шега.
	Дали си стар или младеж,
	от нея няма да се отървеш.
	Реши ли някого да отнесе,
	не може никой да я спре.


	* * *

	— Ето този трябва да има мангизи — оцени навъсено Окултих. — Ако няма мангизи, да вляза в манастир!
	Човекът, заради когото Окултих поемаше такъв огромен риск, беше брадат търговец, който крачеше до теглена от магаре двуколка.
	— Мангизи или не — магарето също струва нещо — изфъфли Щуката. — Ускорете крачка, момчета!
	— Мелфи — хвана Яре бъчваря за ръкава, — отвори си очите. Не виждаш ли какво се готви тук?
	— О, това са само шегички, Яре. — Мелфи си изтръгна ръкава. — Само шегички.
	Отблизо се виждаше, че двуколката на търговеца за нула време може да се превърне в сергия. Конструкцията, теглена от магарето, беше украсена с ярки надписи. Съдейки по тях, търговецът предлагаше балсами и лекове, талисмани и защитни амулети, еликсири и отвари, перилни препарати, металотърсачи и трюфелотърсачи, надеждна стръв за риба, змиорки и девойки.
	Търговецът, слаб и прегърбен от бремето на годините тип, се огледа, видя ги, изруга и подкара магарето. Но магарето, както всяко магаре, изобщо не възнамеряваше да върви по-бързо.
	— Има, има нещо този — оцени тихо Окултих. — И в каручката сигурно ще се намери това-онова…
	— Е, момчета — изкомандва Щуката, — раз, два! Да се захващаме за работа, докато на пътя има малко свидетели!
	Яре, без сам да знае откъде у него се е взело толкова мъжество, с няколко големи крачки изпревари компанията и се обърна, преграждайки пътя към търговеца.
	— Не! — каза той, с усилие изтръгвайки думите от свитото от спазми гърло. — Няма да позволя…
	Щуката бавно разтвори кафтана си и показа втъкнатия в колана му дълъг нож, явно остър като бръснач.
	— Отдръпни се, писарушка — прошепна той зловещо. — Ако ти е скъп животът. Мислех си, че ще се приспособиш към компанията ни, но не — виждам, че храмът те е направил прекалено набожен, твърде много си се вмирисал на кандило. Така че отстъпи от пътя, защото иначе…
	— Я, какво става тук? А?
	Иззад наредените покрай пътя клонести върби, най-често срещащият се елемент на пейзажа в долината на река Исмена, се появиха две странни фигури.
	И двамата мъже имаха натъркани с восък и стърчащи нагоре мустачки, широки шарени панталони, стегнати, украсени с лентички кафтани и огромни меки копринени шапки със снопове пера. Освен висящите на широките им колани сатъри и кинжали, и двамата носеха на гърбовете си двуръчни мечове, дълги почти сажен*, с ръкохватки, дълги един лакът и големи, извити предпазители.
	[* Сажен — старополска мярка за дължина, равна на около 1,7 м. — Б.пр.]
	Поскачайки, ландскнехтите* закопчаваха панталоните си. Нито един от тях не направи дори движение към ръкохватките на страховитите мечове, но Щуката и Окултих моментално се кротнаха, а великанът Клапрот се сви като надуваема играчка, на която са изпуснали въздуха.
	[* Ландскнехти — наемни пехотинци в германската армия през XV-XVI век. — Б.пр.]
	— Ние тук… Ние тук нищо… — зафъфли Щуката. — Нищо лошо…
	— Само се шегуваме — изврещя Мелфи.
	— На никого не е нанесена вреда — неочаквано се обади прегърбеният от годините търговец. — На никого!
	— Отиваме във Визима — бързо се намеси Яре, — за да се запишем в армията. Може би и вие сте натам, господа войници?
	— Точно така — изсумтя ландскнехтът, веднага съобразявайки за какво става въпрос. — И ние сме към Визима. Който иска, може да върви с нас. Ще бъде по-безопасно.
	— Определено по-безопасно — многозначително добави вторият, измервайки Щуката с продължителен поглед. — Освен това трябва да добавя, че неотдавна видяхме тук, в околностите на Визима, конен патрул. Те с голяма охота бесят по дърветата, горко на разбойниците, които им попаднат на пътя.
	— Наистина е добре. — Щуката се посъвзе и се озъби. — Даже е много добре, уважаеми господа, че има закон и наказание за разбойниците, така трябва да бъде. В такъв случай да тръгваме към Визима, към армията, патриотичният дълг ни зове.
	Ландскнехтът го изгледа продължително и с подозрение, но после сви рамене, намести меча си и тръгна по пътя. Спътникът му, както и Яре и търговецът с магарето и двуколката поеха след него, а на известно разстояние ги последваха Щуката и шайката му.
	— Благодаря ви, господа войници — каза след известно време търговецът, подкарвайки магарето с тояжката си. — Благодаря ти и на теб, млади господине.
	— Няма за какво — махна с ръка единият ландскнехт. — Свикнали сме.
	— В армията отиват най-различни хора. — Спътникът му погледна през рамо. — Когато градът или селото разберат, че са длъжни да дадат всеки десети за наборник, често се възползват от случая, за да се отърват от най-големите негодници. А после пътищата се изпълват с такава измет. Но нищо, там, в армията, ефрейторската палка ги учи на послушание; като минат един-два пъти на бегом през уличката*, ще се научат на ред.
	[* Наказание, при което войниците се строяват в две редици едни срещу други и бият минаващия между тях. — Б.пр.]
	— Аз отивам да се запиша доброволец, не по принуда — побърза да поясни Яре.
	— Похвално, похвално. — Ландскнехтът го погледна и зави крайчетата на натърканите си с восък мустаци. — При това виждам, че още от детството ти са те месили от друго тесто. Как се събра с тях?
	— Случайността ни събра.
	— Вече съм виждал как такива случайни срещи и сприятелявания водят всички заедно до бесилото — каза със сериозен тон войникът. — Направи си изводите, момче.
	— Ще си ги направя.

	* * *

	Преди забуленото в облаци слънце да достигне зенита си, стигнаха до главния път. Тук се наложи да направят принудително прекъсване на пътешествието, заедно с тълпящите се пред тях пътници — защото пътят беше задръстен от преминаващи войски.
	— Отиват на юг — поясни единият от ландскнехтите. — Към фронта. Към Марибор и Майена.
	— Какви знаци носят? — посочи с глава другият.
	— Редански — отвърна Яре. — Сребърни орли на пурпурен фон.
	— Правилно отгатна. — Ландскнехтът го потупа по рамото. — Наистина си умна глава, младежо. Това е реданската армия, която кралица Хедвиг ни изпрати на помощ. Сега сме силни в единството си: Темерия, Редания, Аедирн, Каедвен — всички сме съюзници, свързва ни общото дело.
	— Малко късничко — обади се зад гърбовете им Щуката с явен сарказъм.
	Ландскнехтът се обърна и го погледна, но си премълча.
	— Е, да седнем и да дадем възможност на нозете ни да си починат — предложи Мелфи. — На тази войска не й се вижда краят, ще мине доста време, преди пътя да се освободи.
	— Да седнем ей там, при горичката — посочи търговецът. — Оттам гледката е по-хубава.
	Реданската конница отмина, след нея, вдигайки прах, маршируваха пешаците и щитоносците. След тях пристъпваха конници с ризници.
	— А тези са с други знаци — посочи ги Мелфи. — Черни знамена, изпъстрени с нещо бяло.
	— Ех, глуха провинция — погледна го ландскнехтът. — Не знаеш герба на собствения си крал. Това са сребърни лилии, празноглавецо.
	— Черно поле, осеяно със сребърни лилии — каза Яре и изведнъж му се прииска да покаже, че във всеки случай той не е глуха провинция. — На стария герб на кралство Темерия е бил изобразен крачещ лъв — продължи той. — Но темерийските принцове използвали променен герб: добавяли към щита допълнително поле с три лилии, защото в хералдическата символика лилията е знак за кралски син, наследник на трона и скиптъра.
	— Смотан всезнайко — изсъска Клапрот.
	— Нека да говори, а ти си затваряй устата, конска муцуно — изрече заплашително ландскнехтът. — Продължавай, момче. Това е интересно.
	— А когато принц Гойдемар, син на стария крал Гардик, влязъл в битка против въстаниците на дяволицата Фалка, темерийската армия се била и победила решително именно под неговото водачество, под герба с лилиите. Когато по-късно Гойдемар наследил трона от баща си, той в чест на тези победи и на чудодейното избавление на жена му и децата му от вражески ръце направил трите лилии на черен фон герб на кралството. А по-късно крал Кедрик със специален декрет променил герба, превръщайки го в черен щит, осеян със сребърни лилии. И темерийският герб такъв си и останал до ден-днешен. В което можете да се убедите и сами, защото по пътя точно сега минават темерийските копиеносци.
	— Много точно ни обясни всичко, млади господине — каза търговецът.
	— Не аз — въздъхна Яре. — Заслугата е на Ян от Атре, учен хералдик.
	— Явно и ти не си по-лош учен.
	— Точно като за новобранец — обади се шепнешком Щуката. — Достоен да бъде убит под тези сребърни лилии, за краля и за Темерия.
	Чуха пеене. Страховито, войнствено, ехтящо като бурна вълна, като грохота на приближаваща се буря. След темерийците в плътен строй се движеше друга армия. Сива, почти безцветна кавалерия, над която не се развяваха нито хоругви, нито знамена. Яздещите начело командири носеха украсени с конски опашки прътове, върху които имаше напречни дъски с наредени отгоре човешки черепи.
	— Свободната рота — посочи сивите конници ландскнехтът. — Кондотиери*. Наемна войска.
	[* Кондотиери — наемници, служещи в състоящи се предимно от чужденци военни отряди в Италия през XV-XVI в. — Б.пр.]
	— Веднага си личи, че са войнствени — въздъхна Мелфи. — Мъжага до мъжага! И какви са им равни редиците, като на парад!
	— Свободната рота — повтори ландскнехтът. — Вижте, селяни и младоци, на какво се вика истински войници. Тези вече са влизали в битка — точно те, кондотиерите, предвождани от Адам Панграт, Мола, Фронтино и Абатемарко, са наклонили везните при Майена, благодарение на тях се е разкъсал нилфгардският обръч, тяхна е заслугата, че крепостта е освободена.
	— Сигурен съм — добави другият, — че тези смели и мъжествени хора, кондотиерите, са непробиваеми в битка също като тази скала. Макар и Свободната рота да служи срещу заплащане, както може да се разбере от песните им.
	Отрядът се приближаваше и песента им звучеше все по-мощно и гръмогласно, но се долавяше и удивително мрачна, зловеща нотка:

	От тронове не се вълнуваме,
	с крале в алианси не членуваме.
	За да служим, във отплата,
	искаме дукати!

	Клетвите ви за нас не струват,
	знамената ви не целуваме.
	За верността ни, във отплата,
	искаме дукати!

	— Ех, ако можеше да се служи при такива — въздъхна отново Мелфи. — Да се воюва заедно с такива… Човек може да спечели и слава, и пари…
	— Дали не ме лъжат очите? — намръщи се Окултих. — Начело на втория отряд… Жена? Под командването на жена ли воюват тези наемници?
	— Да, това е жена — потвърди ландскнехтът. — Но не която и да е жена. Това е Джулия Абатемарко, наричат я „Сладката ветрогонка“. Войн един път! Под нейна команда кондотиерите са спрели настъплението на Черните и елфите при Майена, макар че е разполагала само с два отряда по петстотин бойци, а нилфгардците са били три хиляди!
	— Дочух — изрече Щуката със странен, противно раболепен и същевременно злобен тон, — че не е имало голяма полза от тази победа, тези дукати напразно са платени на наемниците. Нилфгард се окопитил и отново ударил нашите, здравата! И отново обсадил Майена. А може би вече е превзел крепостта? И може би се насочва насам? И след някой друг ден ще пристигне? Може би тези продажни кондотиери вече отдавна са купени с нилфгардско злато?
	— А може би — прекъсна го разсърдилият се войник, — искаш да получиш един по мутрата, нахалнико? Имай предвид, че плюенето по войската ни се наказва с бесило! Млъквай, докато още съм добър!
	— Ооо! — Глуповатият Клапрот, широко отворил уста, разсея напрежението. — Ооо, гледайте! Какви смешни дребосъци идват!
	По пътя, под глухия грохот на литаври, рева на гайди и дивото врещене на пищялки, маршируваше отряд пехотинци, въоръжени с алебарди, гизарми, брадви, вериги и боздугани. Облечени с кожени ямурлуци, ризници и с островърхи шапки на главите, войниците бяха наистина необичайно ниски.
	— Джуджета от планините — поясни ландскнехтът. — Едно от подразделенията на Махакамския свободен отряд.
	— А аз си мислех, че джуджетата не са с нас, а са против нас — каза Окултих. — Мислех, че проклетите дребосъци са ни предали и са с Черните против нас…
	— Ти си мислел? — погледна го пренебрежително ландскнехтът. — Интересно с какво? Ти, дръвнико, дори и да погълнеш със супата някоя хлебарка, пак ще имаш повече ум в кратуната, отколкото сега. Тези, които маршируват там, са едно от подразделенията на пехотата на джуджетата, които ни е изпратил на помощ Броувър Хуг, махакамският старейшина. В по-голямата си част те също са участвали в битки — понесоха големи загуби при Визима, когато отстъпиха за прегрупиране.
	— Войнствен народ са джуджетата — потвърди Мелфи. — В Еландер един от тях като ме удари по ухото на Саовине, главата ми кънтя чак до Юле.
	— Отрядът на джуджетата е последен в колоната — каза ландскнехтът, засланяйки очите си с длан. — Край на парада. Сега пътят ще се освободи. Да се приготвяме и да тръгваме, защото скоро ще стане пладне.

	* * *

	— Толкова военни са тръгнали на юг — каза търговецът на амулети и лекове, — че несъмнено ще бъде голяма война. Големи нещастия очакват хората! А пък армията ще претърпи големи бедствия. Хиляди ще погинат от меч и пожари. Да вземем, господа, тази комета с червената огнена опашка, която всяка нощ се вижда на небето. Ако опашката на кометата е синя или бледосиня, това е предзнаменование за зимни болести, трески и простуди, а също така за водни бедствия като наводнения, бури или порои. Червеният цвят показва, че ще има кръв и огън, а също така желязо, което се ражда от огъня. Страшни, страшни нещастия очакват хората! Ще има големи погроми и кланета. Както е казано в онова пророчество: ще лежат труповете на камари, дванайсет лакти високи, по опустошената земя ще бродят вълци, а човек ще целува на другите хора следите… Горко ни!
	— Защо на нас? — прекъсна го студено ландскнехтът. — Кометата лети високо, от Нилфгард също я виждат, да не говорим за долината на Ина, откъдето, казват, настъпва Мено Коехорн. Черните също гледат към небето и виждат кометата. Защо да не приемем, че тя пророкува поражение не на нас, а на тях? Че техните трупове ще лежат на камари?
	— Точно така! — подкрепи го вторият ландскнехт. — Това ги очаква Черните!
	— Много хитро го съобразихте, господа.
	— Че как!

	* * *

	Прекосиха заобикалящите Визима гори, излязоха на ливадите и пасищата. Тук пасяха цели стада коне, най-различни — кавалерийски, ездитни, впрегатни — за карети или за тежки каруци. Както обикновено през март, из ливадите нямаше кой знае колко трева, но се виждаха много пълни със сено каруци.
	— Виждате ли? — облиза устни Окултих. — Това се казват коне! И никой не ги пази! Само отиваш и си взимаш…
	— Затваряй си устата — изсъска Щуката и се усмихна угоднически на ландскнехтите, показвайки щърбите си зъби: — Той си мечтае да служи в кавалерията, господа, затова се зазяпва така по конете.
	— В кавалерията? — подхвърли единият ландскнехт. — Какво си въобразява тоя нахалник? По-скоро става за коняр, да изтребва с вила фъшкиите изпод конете и да ги извозва с ръчна количка!
	— Прави сте, господа!
	Продължиха нататък, и най-накрая достигнаха до дигите покрай редица изкуствени езерца и канали. И внезапно видяха подаващите се над върховете на елшите кули на визимския замък.
	— Е, почти пристигнахме — каза търговецът. — Надушвате ли?
	— Пфу! — намръщи се Мелфи. — Каква смрад! Какво е това?
	— Сигурно войници, умрели от глад на кралска служба — промърмори зад гърбовете им Щуката. Но тихичко, така че ландскнехите да не го чуят.
	— Не се издържа, а? — засмя се единият ландскнехт. — Ами тук са били на лагер хиляди войници, а войниците трябва да ядат, и след като се наядат — да се изходят. Такива ги е създала природата и нищо не може да се направи по въпроса! И всичко, което остане подир тях, се извозва и се изсипва в тези канали, дори без да се затрупва. През зимата, като замръзне всичко, може да се понесе, но през пролетта… Пфу!
	— И постоянно идват нови войници и увеличават старата купчина. — Вторият ландскнехт също се изплю. — А чувате ли силното жужене? Това са мухи. Цели рояци, рано напролет тук е невиждана гледка! Обвийте си лицата с каквото можете, че влизат в очите и устата, гадините! Колкото по-бързо се махнем оттук, толкова по-добре.

	* * *

	Отминаха каналите, но не успяваха да се отдалечат от вонята. Даже напротив. Яре можеше да се закълне, че колкото повече се приближаваха към града, толкова по-силна ставаше смрадта. Но също така по-разнообразна и богата на оттенъци. Воняха заобикалящите града военни обози и палатки. Вонеше огромният лазарет. Воняха многолюдните и шумни предградия, вонеше насипът, вонеше портата, воняха площадите и уличките, воняха стените на издигащия се над града замък. За щастие ноздрите им бързо свикнаха и скоро вече им беше все едно дали това са изпражнения, мърша, котешка пикня или поредната столова.
	Мухите бяха навсякъде. Непрестанно жужаха, влизаха в очите им, в носовете. Невъзможно беше да ги прогонят. По-лесно беше да ги размазват върху лицето си. Или между зъбите си.
	Веднага щом излязоха от сянката на портата, погледите им бяха привлечени от огромна картина на стената, изобразяваща рицар с насочен към тях показалец. Надписът над картината питаше с огромни букви: „А ТИ ЗАПИСА ЛИ СЕ ДОБРОВОЛЕЦ?“.
	— Да, да — промърмори единият ландскнехт. — За съжаление.
	Имаше множество такива картини — едва ли не на всяка стена. Преобладаваше рицарят с показалеца, но често се забелязваше и патетичната Майка Родина с развяващи се прошарени коси, зад чийто гръб пламтяха села и се виждаха бебета, набучени на нилфгардски копия. Мяркаха се и изображения на елфи, захапали окървавени ножове.
	По едно време Яре се обърна и осъзна, че са останали сами — той, ландскнехтите и търговецът. От Щуката, Окултих, селските новобранци и Мелфи не беше останала и следа.
	— Да, да — потвърди предположението му ландскнехтът, гледайки го внимателно. — Твоите приятелчета се ометоха при първия удобен случай, зад първия ъгъл. И знаеш ли какво ще ти кажа, момче? Добре, че пътищата ви се разделиха. И дано не се срещнат отново.
	— Жалко за Мелфи — промърмори Яре. — По принцип е добро момче.
	— Всеки сам избира съдбата си. А ти ела с нас. Ще ти покажем къде вербуват наборниците.
	Излязоха на малък площад, насред който на каменна платформа се издигаше позорен стълб. Около него се тълпяха жадни за развлечения граждани и войници. Окованият във вериги осъден, който току-що беше получил буца кал в лицето, плюеше и плачеше. Тълпата цвилеше от смях.
	— Ей! — извика единият ландскнехт. — Гледайте кого са оковали! Това е Фусон! Интересно, за какво ли?
	— За земеделие — побърза да разясни дебел гражданин с шуба от вълча кожа и филцова шапка.
	— За какво?
	— За земеделие — повтори натъртено дебелакът. — За това, че е сял!
	— Ха! Що за глупости плещите, с извинение? — засмя се ландскнехтът. — Познавам Фусон, той е обущар, син на обущар и внук на обущар. Никога в живота си нито е сял, нито е орал, нито е брал. Откъде го измислихте това за сеенето?
	— Самият съдебен изпълнител го каза! — наду се гражданинът. — Ще стои на позорния стълб до сутринта, защото е сял! И е сял по нилфгардско внушение и срещу нилфгардски сребърници… Наистина, странно зърно е сял, някакво отвъдморско… Чакай да си спомня… А! Дефетизъм*!
	[* От фр. _défaitisme_ — пораженчество. — Б.пр.]
	— Да, да! — възкликна продавачът на амулети. — Дочух и аз, че говореха за това! Нилфгардските шпиони и елфите разпространяват мор, заразяват извори, кладенци и ручеи с разни отрови: татул, цикута, проказа, дефетизъм.
	— Така е — кимна гражданинът с шубата от вълча кожа. — Вчера обесиха двама елфи. Заради същите отрови.

	* * *

	— Зад ъгъла на тази уличка — посочи единият ландскнехт — има кръчма, в която работи комисията по вербуването. Разпънали са там голямо платнище, на него са темерийските лилии, които са ти познати, момче, така че няма как да се объркаш. Е, бъди здрав. Дано дадат боговете да се срещнем и в по-добри времена. Всичко хубаво и на вас, господин търговецо.
	Търговецът се изкашля шумно.
	— Любезни господа — каза той, ровейки сред сандъчетата и кутиите си, — позволете, за помощта ви… В знак на благодарност…
	— Не си правете труда, добри човече — прекъсна го ландскнехтът с усмивка. — Помогнали сме и това е, няма нужда да го споменаваме повече…
	— А може би чудотворен мехлем против рани от стрели? — Търговецът намери нещо на дъното на една кутия. — Или може би универсален и безотказен лек против бронхит, подагра, паралич, че даже и срещу пърхот? Или смолист балсам против ужилвания на пчели и ухапвания на змии и вампири? А може би талисман за защита от лоши погледи?
	— А може би имате нещо за облекчаване на последствията от поглъщане на лоша храна? — попита го сериозно ландскнехтът.
	— Имам! — извика търговецът с грейнала физиономия. — Ето много ефективно средство, изработено от магически корени и допълнено с ароматни билки. Достатъчни са три капки след ядене. Моля, вземете го, любезни господа!
	— Благодаря. Е, всичко хубаво, господине. Всичко хубаво и на теб, момче. Успех!
	— Честни, благоразумни и учтиви — оцени ги търговецът, когато войниците се скриха в тълпата. — Такива не се срещат всеки ден. Но и ти ми помогна, млади господине. Какво да ти подаря на теб? Амулет гръмоотвод? Безоар? Костенурков камък против уроки? Ха, имам и опушен зъб от труп, и парче от изсушено дяволско изпражнение — него е добре да го носиш в десния си ботуш…
	Яре откъсна поглед от хората, които с ярост отмиваха от една стена надписа: „ДА ИЗЛЕЗЕМ ОТ ПРОКЛЕТАТА ВОЙНА.“
	— Оставете — каза той. — Време ми е да тръгвам…
	— Ха! — възкликна търговецът, изваждайки от една кутийка медальонче с формата на сърчице. — Това трябва да ти е от полза, младежо, защото е точно за млади хора. Голяма рядкост е, имам само един екземпляр. Магьоснически амулет. Прави така, че любимата на притежателя не забравя за него никога, дори ако ги разделят много време и много мили. Погледни, ето така се отваря, а вътре има листче от тънък папирус. Достатъчно е да се напише на това листче с червено магическо мастило, каквото имам, името на любимата ти, и тя няма да те забрави, сърцето й няма да ти измени, няма да те предаде и няма да те изостави. Е?
	— Хммм. — Яре леко се изчерви. — Знам ли…
	— Какво име да запиша? — Търговецът потопи перото в магическото мастило.
	— Цири. Тоест Цирила.
	— Готово. Вземи.
	— Яре! Какво правиш тук, по дяволите?
	Яре рязко се обърна. „Надявах се, че съм оставил миналото зад гърба си — помисли си той машинално, — че всичко отсега нататък ще бъде ново. А едва ли не на всяка крачка се натъквам на стари познати.“
	— Господин Денис Цранмер…
	Джуджето с тежка шуба, ризница, железни нараменници и шапка от лисича кожа с наръч пера, огледа бързо момчето, после търговеца, след това пак момчето.
	— Какво правиш тук, Яре? — попита сурово той, повдигайки вежди, брада и мустаци.
	Момчето помълча известно време, чудейки се дали да не излъже и дали за достоверност да не вплете в лъжата версията на благоразположения търговец. Но почти веднага размисли. Денис Цранмер, някога служил в гвардията на княза на Еландер, се ползваше с репутацията на джудже, което трудно може да бъде излъгано.
	— Искам да се запиша в армията.
	Знаеше какъв ще бъде следващият въпрос.
	— А Ненеке разреши ли?
	Нямаше нужда да отговаря.
	— Избягал си! — разтърси брада Денис Цранмер. — Просто си избягал от храма. А Ненеке и жриците сега си скубят косите…
	— Оставих им бележка — измънка Яре. — Господин Цранмер, не можех… Длъжен бях… Не можех да се примиря с бездействието, когато врагът е на прага… В тежък за родината час… А при това тя… Цири… Майка Ненеке не беше съгласна за нищо на света; макар че изпрати три четвърти от девойките в армията, мен не ме пусна… Аз не можех…
	— И взе, че избяга — смръщи вежди джуджето. — Безброй демони, би трябвало да те вържа и да те изпратя в Еландер по куриерска поща! За да те затворят там в тъмницата под замъка и да те държат, докато жриците не се появят да си вземат пратката! Би трябвало да… — Той се задъха от гняв. — Кога си ял за последен път, Яре? Кога за последен път яде топла храна?
	— Наистина топла? Преди три… Не, преди четири дни.
	— Да вървим.

	* * *

	— Яж по-бавно, синко — посъветва го Золтан Чивай, един от спътниците на Денис Цранмер. — Вредно е да се яде бързо, без да се дъвче както трябва. Закъде си се разбързал? Повярвай ми, никой няма да ти вземе тази храна.
	Яре не беше толкова сигурен в това. В главната зала на странноприемницата „При рошавата мишка“ точно в момента се водеше юмручен бой. Под акомпанимента на рева на другарите им от Свободната рота и аплодисментите на местните проститутки, две набити и широки като печки джуджета така се налагаха, че залата кънтеше. Подът скърцаше, падаха мебели и съдове, а пръските кръв от разбитите носове на биещите се валяха наоколо като дъжд. Яре очакваше всеки момент някой от бойците да се стовари върху тяхната офицерска маса и да събори на пода чинията със свински джолан, паницата с варен грах и глинените халби. Бързо глътна отхапаното парче сланина, изхождайки от съображението, че каквото е погълнал, вече си е негово.
	— Не ми стана много ясно, Денис… — Второто джудже, на име Шелдън Скагс, дори не трепна, макар че един от бойците, размахващи юмруци, едва не го удари. — Ако това момче е жрец, защо трябва да се записва в армията? Нали жреците не могат да проливат кръв?
	— Той е възпитаник на храма, не е жрец.
	— Никога не съм ги разбирал тези объркани човешки суеверия, мамка му! Е, не е хубаво да се подиграваш с чужди вярвания… Излиза, че това момче, макар че е възпитаник на храма, няма нищо против проливането на кръв. Особено нилфгардска. Така ли е, младежо?
	— Остави го на мира, Скагс.
	— Охотно ще отговоря. — Яре си отхапа парче от джолана и изсипа в устата си лъжица грах. — Работата е следната: в справедлива война може да се пролива кръв. При защита на държавните интереси. Затова се записвам… Майката Родина зове…
	— Сами виждате — Шелдън Скагс обходи с поглед приятелите си — колко истина има в твърдението, че хората са ни толкова близка раса, сякаш имаме общ произход. Най-доброто доказателство за това седи между нас и нагъва грах. С други думи: и сред младите джуджета се срещат много такива глупави ентусиасти.
	— Особено след майенския поход — отбеляза студено Золтан Чивай. — След спечелените битки напливът на доброволци винаги се увеличава. Но ще намалее веднага щом се разчуе за настъплението нагоре по река Ина на войската на Мено Коехорн, оставяща след себе си само вода и гола земя.
	— Само да не започне тогава наплив в обратна посока — промърмори Цранмер. — Нямам голямо доверие на доброволците. Интересно е, че всеки втори дезертьор е бивш доброволец.
	— Как можете… — Яре без малко не се задави. — Как може да предполагате нещо подобно, господине… Аз от идейни съображения… Отивам на справедлива и свещена война… Майката Родина…
	С удар, който, както се стори на момчето, разтресе основите на сградата, едното джудже рухна, прахта от процепите между дъските на пода се вдигна половин сажен нагоре. Този път поваленият, вместо да скочи на крака и да цапардоса противника си, лежеше, размахвайки хаотично крайници като паднал по гръб майски бръмбар.
	Денис Цранмер се изправи.
	— Въпросът е решен — каза той гръмко, оглеждайки залата. — Постът командир на рота, останал вакантен след геройската смърт на Елкана Фостър, паднал в битката при Майена, се получава от… Как ти е името, синко? Забравих го.
	— Бласко Грант! — Победителят в юмручния бой изплю на пода един от зъбите си.
	— … се получава от Бласко Грант. Има ли още някакви спорни въпроси относно повишенията? Не? Чудесно. Кръчмарю! Бира! За какво говорехме?
	— За справедливата война — започна да изброява с пръсти Золтан Чивай. — За доброволците. За дезертьорите…
	— Точно така — прекъсна го Денис. — Знаех си, че исках да кажа още нещо. Ставаше въпрос за дезертиращите доброволци. Спомням си цинтрийския корпус на Висегерд. Гадините дори не сменили знамето си. Това ми го разказаха кондотиери от Свободната рота, от отряда на Джулия Сладката ветрогонка. При Майена отрядът на Джулия се натъкнал на цинтрийци. Те вървели в авангарда на нилфгардските редици, под същите знамена с лъвове…
	— Тях ги е призовала Майката Родина — вметна навъсено Скагс. — И императрица Цири.
	— Тихо! — изсъска Денис.
	— Вярно — каза мълчалото до момента четвърто джудже, Ярпен Зигрин. — Тихо и при това възможно най-тихо! И то не заради страх от шпиони, а защото не бива да говориш за неща, за които нямаш никаква представа.
	— А ти, Ярпен, имаш представа за тези неща, така ли? — издаде брадата си напред Скагс.
	— Имам. И ще ти кажа едно нещо: никой не би могъл да принуди това момиче да направи нещо — нито Емхир вар Емрейс, нито магьосничките бунтовнички от Танед, нито дори самият дявол. Не биха могли да я пречупят. Знам това. Защото я познавам. Цялата тази история със сватбата й с Емхир е мистификация. Мистификация, от която могат да се заблудят само разни глупаци… Казвам ви, това момиче има друго предопределение. Съвсем различно.
	— Говориш така, сякаш наистина си я познавал, Зигрин — промърмори Скагс.
	— Престани — намеси се неочаквано Золтан Чивай. — Що се отнася до предопределението, той има право. И аз вярвам в това. Имам си основания.
	— Добре де! — махна с ръка Шелдън Скагс. — Защо да говорим празни приказки? Цирила, Емхир, предопределението… Това са далечни неща… А това, което е по-близо, господа, е Мено Коехорн и армия „Център“.
	— Аха — въздъхна Золтан Чивай. — Нещо не ми се вярва да избегнем голямата битка. Може би най-голямата в историята.
	— Тя ще реши много неща — каза Денис Цранмер. — Наистина много…
	— И още повече неща ще приключи.
	— Всичко… — Яре се оригна, благоприлично прикривайки устата си с длан. — Ще приключи всичко.
	Джуджетата известно време го гледаха мълчаливо.
	— Не можах да те разбера съвсем, младежо — каза най-накрая Золтан Чивай. — Ще поясниш ли какво имаш предвид?
	— В княжеския съвет… — заговори, запъвайки се Яре. — На Еландер… Та там се говореше, че победата в тази война е толкова важна, защото… Това е най-голямата война, която ще сложи край на всички войни.
	Шелдън Скагс прихна и опръска брадата си с бира. Золтан Чивай се разсмя с глас:
	— И вие ли мислите така, господа?
	Сега беше ред Денис Цранмер да прихне. Ярпен Зигрин запази мълчание, гледайки юношата внимателно и като че ли със съчувствие.
	— Синко — каза той накрая много сериозно. — Погледни. Ето там, на бара, седи Евангелина Пар. Трябва да се признае, че тя е голяма. Направо огромна. Но въпреки размерите си, несъмнено тя не е курва, способна да сложи край на всички курви.

	* * *

	Денис Цранмер зави в една тясна и безлюдна уличка и се спря.
	— Трябва да те похваля, Яре — каза той. — Знаеш ли за какво?
	— Не.
	— Не се преструвай. Пред мен — няма нужда. Достойно за похвала е, че дори окото ти не трепна по време на разговора за Цирила. Още по-похвално е, че дори не си отвори устата… Е, не прави глупави физиономии. Знам много за нещата, които стават при Ненеке, зад стените на храма, можеш да ми вярваш. А ако това не ти е достатъчно, трябва да ти кажа и че чух името, което търговецът записа на медальона. — Джуджето тактично се направи, че не вижда руменината, избила върху лицето на момчето. — Продължавай да се държиш така и по-нататък, Яре. И не само когато става въпрос за Цири… В какво си се зазяпал?
	На стената на хамбара в края на улицата някой беше написал с разкривени букви: „ПРАВИ ЛЮБОВ, НЕ ВОЙНА“. Отдолу някой беше добавил с доста по-малки букви: „Ходи по нужда всяка сутрин“.
	— По-добре гледай в друга посока, глупако — подхвърли Денис Цранмер. — Само за четенето на такива надписи можеш здравата да загазиш, а ако кажеш нещо не на място, ще те качат на стълба и ще ти съдерат кожата от гърба. Тук осъждат бързо. Много бързо!
	— Видях вече окования обущар — промърмори Яре. — За това, че сее дефетизъм.
	— Неговото „сеене“ — каза сериозно джуджето, дърпайки момчето за ръкава — най-вероятно се е изразявало в това, че когато е изпращал сина си в армията, е плакал, вместо да крещи патриотични лозунги. За по-сериозно „сеене“ наказват по друг начин. Ела, ще ти покажа.
	Двамата излязоха на малък площад. Яре отстъпи назад, притискайки с ръце устата и носа си. На огромно каменно бесило висяха повече от десет трупа. Някои — ако се съди по вида и миризмата им — бяха там от доста отдавна.
	— Ето този — посочи Денис, като същевременно пропъждаше мухите — е изписвал глупави надписи по стените. Този е твърдял, че войната е дело на управляващите и че мобилизираните нилфгардски селяни не са му врагове. Третият, подпийнал, разказвал следния виц: „Какво е копието? Това е оръжие на велможите — тояга, на всеки от краищата на която има по един бедняк“. А там, накрая, виждаш ли онази жена? Това е мадам на армейски пътуващ бордей, на чийто фургон е било написано: „Чукай днес, войнико! Защото утре вече може и да не си способен!“.
	— И само заради това.
	— Освен това се оказало, че една от девойките има трипер. А това вече е по параграфа за диверсия и умишлено снижаване на боеспособността.
	— Разбрах, господин Цранмер. — Яре зае стойката, в която според него стояха войниците. — Но не се безпокойте за мен. Аз не съм никакъв дефетист…
	— Нищо не си разбрал и не ме прекъсвай, преди да съм свършил. Този последният обесен, дето тъкмо се е разсмърдял, е виновен само в това, че в отговор на приказките на агент-провокатор е възкликнал: „Прав сте, господине, наистина сте прав, че две и две е четири!“. Ето сега кажи, че си разбрал.
	— Разбрах. — Яре се огледа скришом. — Ще бъда внимателен. Но… Господин Цранмер… Как са нещата в действителност?
	Джуджето също се огледа.
	— В действителност — каза той тихо — нещата стоят така: армейска група „Център“ на маршал Мено Коехорн, състояща се от около сто хиляди войници, напредва на север. Ако не беше въстанието във Верден, вече щяха да са тук. В действителност би било добре да се започнат преговори. В действителност Темерия и Редания нямат достатъчно сили, за да спрат Коехорн. Не и преди стратегическата граница Понтар.
	— Река Понтар е на север от нас — прошепна Яре.
	— Точно това исках да кажа. Но помни, за това никому нито дума.
	— Ще внимавам. Но и когато попадна в отряда ли? И там ли мога да се натъкна на шпионин?
	— В строевата част? Близо до фронтовата линия? По-скоро не. Шпионите затова са толкова усърдни преди фронтовата линия, защото се боят да не попаднат там. Освен това, ако бесят всеки войник, който се оплаква, роптае и недоволства, то няма да има кой да воюва. Но ти, Яре, както и в случая с Цири, по-добре си дръж езика зад зъбите. Помни ми думите, в затворена уста не може да влезе нито една муха. Никога. А сега да вървим, ще те изпратя до комисията.
	— Ще кажете ли там някоя дума за мен? — Яре погледна с надежда джуджето. — А, господин Цранмер?
	— Ама че си глупав, писарушка! Това тук е армия! Да ходатайстват за теб е все едно да си бродираш на гърба със златни букви „неудачник“. Повече няма да има живот за теб в отряда, момче.
	— А при вас? — запримигва Яре. — Във вашия отряд?
	— Дори не си го помисляй.
	— Защото при вас е само за джуджета, нали? — изрече с горчивина момчето. — Не е за мен, нали?
	— Да.
	„Не е за теб — помисли си Денис Цранмер. — Не е за теб, Яре. Защото аз все още не съм се издължил на Ненеке. И затова искам да се върнеш жив от войната. А Махакамският свободен отряд се състои от джуджета, от същества от чужда и по-лоша раса. Него винаги ще го изпращат с най-опасните задачи, в най-горещите точки. Там, откъдето няма връщане. Там, където не биха изпратили хора.“
	— Тогава как да направя така — намръщи се Яре, — че да попадна в хубав отряд?
	— А кой според теб е толкова хубав, че да се напъваш за него?
	Яре се извърна, чувайки пеене, набиращо сила като вълна от прибоя, разрастващо се като грохота на бързо приближаваща се буря. Силно, мощно, твърдо като стомана. Той вече беше чувал такова пеене.
	По уличката, идваща откъм замъка, се движеше отряд от кондотиери, строени в редици по трима. Най-отпред, яхнал сив жребец, под украсената с човешки черепи дъска, се движеше командирът им — мъж с орлов нос и с бели коси, сплетени на плитка, която падаше върху бронята.
	— Адам „Адю“ Панграт — промърмори Денис Цранмер.
	Песента на кондотиерите гърмеше, бучеше, кънтеше. Съпровождана от дрънченето на подковите върху паважа, тя запълваше уличката до покривите на къщите и се издигаше високо над тях, в синьото небе над града.

	Загинем ли, не ще пролеят и сълза,
	нито любовница, нито жена.
	Отиваме на люта схватка
	само заради дукати.

	— Питате кой отряд… — каза Яре, неспособен да откъсне поглед от кавалеристите. — Дори и в такъв като този! В такъв бих искал…
	— Всеки си има своя песен — тихо го прекъсна джуджето. — И всеки се разделя по свой начин с живота. Както дойде. И после някои ги оплакват, други — не. По време на война, писарушка, само при пеенето и маршируването всички са наредени в строй. А после, в боя — всекиму каквото е писано. Дали си в Свободния отряд на „Адю“ Панграт, или в пехотата, или в обозите… С блестяща ризница и шапка с пера или с дрипи и въшлясал кожух… На расов кон. Или зад щит… Всеки си получава своето. Както се падне! Е, ето я и комисията, виждаш ли табелката над входа? Там трябва да отидеш, щом си решил да станеш войник. Тръгвай, Яре. Всичко хубаво. Ще се видим, когато всичко свърши.
	Джуджето съпроводи с поглед юношата, докато той не се скри зад вратите на кръчмата, заета от наборната комисия.
	— Или няма да се видим — добави той тихо. — Не се знае на кого какво е писано. На кого какво ще се падне.
	— Яздиш ли кон? Стреляш ли с лък или с арбалет?
	— Не, господин комисар. Но умея да пиша, владея калиграфията, а също и старите руни… Знам Старата реч…
	— Да се биеш с меч? Да хвърляш копие?
	— … чел съм „История на войната“ и произведенията на маршал Пелиграм… И Родерик де Новембре…
	— А може би поне умееш да готвиш?
	— Не, не умея… Но мога да смятам добре…
	Комисарят се намръщи и махна с ръка.
	— Начетен умник! Кой поред е за днес? Да му се издаде документ за ПШП. Ще служиш в ПШП, момче. Отиди с този документ в южния край на града, а после, през Мариборската порта — към езерото.
	— Но…
	— Лесно ще го намериш. Следващият!

	* * *

	— Хей, Яре! Хей! Почакай!
	— Мелфи?
	— Аз, че кой друг! — бъчварят се олюля и се облегна на стената. — Точно аз, хе-хе.
	— Какво ти е?
	— На мен ли? Хе-хе. Нищо! Пийнах малко. Пих за победата над Нилфгард. Ох, Яре, радвам се да те видя, защото мислех, че някъде съм те изгубил… Приятел си ми ти…
	Яре отстъпи, сякаш са го зашлевили. Бъчварят вонеше не само на долнопробна бира и още по-долнопробна ракия, но и на лук, чесън и кой знае какво още. И вонеше страшно.
	— А къде ти е достойната компания? — попита Яре ехидно.
	— За Щуката ли питаш? — намръщи се Мелфи. — Ето какво ще ти кажа: да върви по дяволите! Знаеш ли, Яре, мисля, че не беше добър човек.
	— Браво! Бързо си го разгадал.
	— Аха! — наду се Мелфи, без да усети подигравката. — Преструваше се, но не може толкова лесно да ме излъже! Сега ще ти кажа какво е замислил! За какво се е домъкнал тук, във Визима! Сигурно си мислиш, че той и шайката му отиваха в армията, като нас? Нищо подобно! Знаеш ли какво е замислил? Няма да повярваш!
	— Ще повярвам.
	— Трябваха му коне и военна униформа! — завърши триумфално Мелфи. — Искаше да ги открадне някъде оттук. За да може после да се прави на разбойник във военна униформа!
	— Дано увисне на бесилото!
	— Възможно най-скоро! — Бъчварският син леко се олюля, облегна се на стената и разкопча панталоните си. — Само ми е жал за Ограбек и Милтън, селските глупчовци, че му позволиха да ги измами и тръгнаха след него. Така че и те са готови за бесилото. Но да вървят и те по дяволите, дръвници! А как е при теб, Яре?
	— В смисъл?
	— Назначиха ли те някъде комисарите? — Мелфи пусна струя върху каменната стена. — Питам, защото аз вече се записах. Към Мариборската порта съм, на южния край на града. А ти закъде си?
	— Също към южния край.
	— Ха! — Бъчварят подскочи няколко пъти, изтръсквайки се, после закопча панталоните си. — Може пък да воюваме заедно?
	— Не мисля — погледна го снизходително Яре. — Аз получих назначение в съответствие с квалификацията си. В ПШП.
	— Е, сигурно. — Мелфи изхълца и се оригна срещу него, лъхайки на своята страховита смесица. — Ти си учен! Такива умници ги вземат за важни неща, а не за някакви дреболии. Какво да се прави! Но поне още малко ще походим заедно. До южния край на града пътят ни е общ.
	— Така се получава.
	— Да вървим тогава.
	— Да вървим.

	* * *

	— Май не сме за тук — каза преценяващо Яре, гледайки заобиколения от палатки плац, на който вдигаше прах група дрипльовци с дълги тояги на раменете. Всеки от дрипльовците беше с привързан към десния крак сноп сено, а към левия крак — сноп слама. — Май объркахме мястото, Мелфи.
	— Слама! Сено! — чуваха се на плаца виковете на командващия дрипльовците ефрейтор. — Слама! Сено! Равнявайте се, мамицата ви!
	— Над палатките се развяват знамена — каза Мелфи. — Виж сам, Яре. Това са същите лилии, за които ти говореше по пътя. Има ли знамена? Има. Има ли армия? Има. Значи сме точно за тук.
	— Ти — може. Но не и аз.
	— Виж, там, при оградата, стои някакъв старши. Да го попитаме.
	После нещата се развиха скорострелно.
	— Нови ли сте? — оживи се сержантът. — От наборната комисия? Давайте документите! Какво стоите като пънове, мамка му? Бегом на място! По-живо, мамка му! Наляво! Надясно, мамка му! Бегом марш! Остави, мамка му! Слушай и запомняй! Първо, мамка му, при домакина. За получаване на снаряжение. Ризница, кожени наколенки и налакътници, пика, мамка му, шлем и сабя! После на строева подготовка! Да сте готови за вечерната проверка! Бегом, марш!
	— Момент. — Яре се огледа неуверено. — Аз май имам друго назначение…
	— Какво-о-о?!
	— Извинявайте, господин офицер — изчерви се Яре. — Аз само за да избегнем евентуална грешка… Защото господин комисарят ясно каза… Ясно каза, че ще съм в ПШП, защото аз…
	— Точно където трябва си, момче — изсумтя сержантът, малко поомекнал от обръщението „офицер“. — Това е точно твоето назначение. Добре дошъл в Проклетата Шибана Пехота.

	* * *

	— А защо трябва да ви плащам данък, уважаеми господа? — повтори Роко Хилдебранд. — Вече платихме всичко, каквото трябваше.
	— Я го вижте, какъв полуръст умник. — Настанил се удобно на седлото на откраднатия кон, Щуката се озъби на приятелите си. — Вече бил платил! И мисли, че това е всичко! Също като оня пуяк, дето си кроял планове за неделята, а в събота му резнали главата!
	Окултих, Клапрот, Милтън и Ограбех се закикотиха в хор. Шегата си я биваше. А веселбата обещаваше да е още по-добра.
	Роко забеляза отвратителните, лепкави погледи на грабителите и се огледа. На прага на колибата му стояха Инкарвилия Хилдебранд, жена му, както и дъщерите му, Алое и Ясмин.
	Щуката и приятелите му наблюдаваха хобитките с противни усмивки. Да, определено се очертаваше страхотна веселба.
	Към живия плет от другата страна на пътя се приближаваше племенницата на Хилдебранд, Импациента Вандербек, наричана умалително Импи. Тя беше наистина красива девойка. Усмивките на бандитите станаха още по-противни.
	— Е, дребосъко — подкани го Щуката. — Давай на кралската войска пари, давай храна, давай коне, извеждай кравите от обора. Нямаме намерение да чакаме тук до вечерта. Трябва да минем през още две села днес.
	— Защо трябва да даваме и да плащаме? — Гласът на Роко Хилдебранд леко трепереше, но в него продължаваха да звучат настойчивост и упоритост. — Казвате, че това е за войската, че е за нашата охрана. А кой ще ни охранява от глада, питам? Вече платихме и зимен данък, и данък армия, и общ данък, и поземлен, и кой знае какъв още. Не стига, че една четвърт от това селище, включително и синът ми, изработват впрягове за военните обози! И не друг, а моят шурей Мило Вандербек, наричан Ръсти*, е полеви хирург, важна личност в армията. Значи не само сме изпълнили дълга си, но и сме го преизпълнили… Така че защо трябва да плащаме още?
	[* От англ. _rust_ — ръжда, ръждив цвят. — Б.пр.]
	Щуката дълго гледа към жената на полуръста, Инкарвилия Хилдебранд от рода Бибервелдови. Към пухкавите му дъщери, Алое и Ясмин. Към красивата като кукла, издокарана в зелена рокля Импи Вандербек. Към Сам Хофмайер и дядо му, стареца Холофернес. Към баба Петуня, ожесточено дълбаеща земята с мотика. Към останалите полуръстове от селището, повечето — жени и деца, които боязливо поглеждаха от домовете си и иззад оградите си.
	— Питаш защо? — изсъска той, като се наведе в седлото и погледна изумения полуръст в очите. — Ще ти кажа защо. Защото си смотан полуръст, от чужда раса, и всеки, който ограбва отвратителните нечовеци като теб, радва боговете. Всеки, който тормози нечовеците като теб, извършва правилна и патриотична постъпка. А също така, защото изгарям от нетърпение да опожаря нечовешкото ти гнездо. Защото нямам търпение да се позабавлявам с твоите дребосъчки. И защото ние сме петима яки мъжаги, а вие сте шепа дребни изроди. Сега вече разбра ли защо?
	— Сега вече разбрах — отговори бавно Роко Хилдебранд. — Махайте се оттук, Големи хора. Махайте се, негодници. Нищо няма да ви дадем.
	Щуката се изправи на стремената, посягайки към закачената за седлото сабя.
	— Бийте ги! — изрева той. — Пребийте ги!
	С бързо, почти неуловимо движение Роко Хилдебранд се наведе към ръчната си количка, измъкна скрития отдолу арбалет, допря приклада до бузата си и заби една стрела направо в отворената за вик уста на Щуката. Инкарвилия Хилдебранд от рода Бибервелдови замахна и във въздуха излетя сърп, който се заби точно в гърлото на Милтън. От селянина изригна кръв и той се преметна през задницата на коня, комично размахвайки крака. Ограбек изкрещя и се стовари под копитата на коня си — от корема му стърчеше топорът на дядо Холофернес, забит до дръжката. Клапрот замахна срещу стареца с боздугана си, но излетя от седлото с нечовешки писък, улучен право в окото от колчето, запратено от Импи Вандербек. Окултих обърна коня си и се опита да избяга, но баба Петуня подскочи и заби мотиката в бедрото му. Окултих изрева, изсули се от седлото, но кракът му остана заплетен в стремето. Подплашеният кон го повлече през плета, през острите тръни. Окултих пищеше и виеше, а след него като две вълчици се носеха баба Петуня с мотиката и Импи с кривия нож за орязване на дръвчета. Дядо Холофернес шумно се изсекна.
	Всички събития — като се започне от вика на Щуката и се приключи с изсекването на дядо Холофернес — отнеха горе-долу толкова време, колкото е необходимо, за да се произнесе фразата: „Полуръстовете са невероятно пъргави и мятат безпогрешно всякакви видове селскостопански инструменти.“
	Роко приседна на стъпалата на хралупата си. Жена му, Инкарвилия Хилдебранд от рода на Бибервелдови, се приближи към него. Дъщерите им, Алое и Ясмин, отидоха да помогнат на Сам Хофмайер да доубие ранените и да обере убитите.
	Импи се върна — зелената й рокля беше окървавена до лактите. Баба Петуня също се връщаше — тя вървеше бавно, като пъхтеше и охкаше, подпирайки се на омацаната мотика и държейки се за кръста. „Ех, остарява нашата баба, остарява“ — помисли си Хилдебранд.
	— Къде да заровим труповете, господин Роко? — попита Хофмайер.
	Роко Хилдебранд прегърна жена си през раменете и погледна към небето.
	— В брезовата горичка — каза той. — До онези предишните.


	Седма глава


	Сензационното приключение на господин Малкълм Гатри от Бремор влезе като хит в много вестници, дори лондонският „Дейли Мейл“ му посвети няколко реда в рубриката „Чудатости“. Но понеже далеч не всички наши читатели са запознати с пресата, издавана на юг от Туид, а и дори да са запознати, сигурно е с по-сериозни вестници от „Дейли Мейл“, ще припомним събитията. На 10 март тази година мистър Малкълм Гатри отишъл с въдица на езерото Лох Гласкарнох. И там господин Гатри се натъкнал на появяваща се от мъглата и пустотата (sic!) млада девойка с грозен белег върху лицето (sic!), яздеща врана кобила (sic!) и придружена от бял еднорог (sic!). Девойката задала на шашардисания господин Гатри въпрос на език, който господин Гатри любезно определи като „френски или някакъв друг диалект от континента“. Тъй като господин Гатри не владее нито френски, нито друг диалект от континента, не се получил разговор. Девойката и придружаващият я звяр изчезнали, по думите на господин Гатри, „като златен сън“.
	Нашият коментар: сънят на господин Гатри несъмнено е имал същия златен цвят като малцовото уиски, което господи Гатри, както ни стана известно, обича да си пийва често и в количества, които могат да обяснят появата на бели еднорози, бели мишки и езерни чудовища. А въпросът ни е следният: Какво е смятал да прави господин Гатри с тази въдица на езерото Лох Гласкарнох четири дни преди изтичането на периода, през който риболовът е забранен?
	„Inverness Weekly“ от 18 март 1906 година


	Едновременно с надигащия се вятър небето на запад потъмня, прииждащите валма от облаци загасиха съзвездията едно след друго. Угасна Драконът, угасна Снежната кралица, угаснаха Седемте козлета. Угасна Окото, продължило да свети по-дълго от останалите. Небето на хоризонта припламна за кратко от поредната мълния. Разнесе се приглушен грохот. Вятърът се усилваше, запращаше в очите прах и сухи листа.
	Еднорогът изцвили, изпрати телепатичен сигнал. Цири веднага разбра какво иска да каже.
	_Няма време за губене. Единствената ни надежда е в бързото бягство. На точното място и в точното време. Да побързаме, Звездоока._
	„Аз съм Господарката на Световете — напомни си тя. — Аз съм Старата кръв, имам власт над Времето и Пространството.
	Аз съм кръв от кръвта на Лара Дорен“.
	Ихуараквакс изцвили, подканяйки я. Келпи го подкрепи с протяжно пръхтене. Цири сложи ръкавиците си.
	— Готова съм — каза тя.
	Шум в ушите. Блясък и светлина. А после — мрак.

	* * *

	Водите на езерото и привечерната тишина разнасяха ругатните на Краля Рибар, който дърпаше влакното на въдицата, опитвайки се да освободи кукичката, закачила се за дъното. Изпуснатото весло изпляска тихо.
	Нимуе нетърпеливо се изкашля. Кондвирамурс се извърна от прозореца и отново се наведе над акварелите. Особено привличаше поглед един от тях: девойка с развяващи се коси, яхнала изправена на задните си копита врана кобила. До тях — бял еднорог, също на задните си крака. Гривата му се развяваше като косите на девойка.
	— Може би само относно този фрагмент на легендата мненията на източниците не се различават — отбеляза послушницата. — Те единодушно го смятат за измислица и приказно разкрасяване, или пък за фина метафора. А художниците и графиците напук на учените предпочитат точно този епизод. Ето, каквато и да е картината, винаги присъстват Цири и еднорогът. Какво имаме тук, например? Цири и еднорогът на скала над морски плаж. А тук — Цири и еднорогът на фона на някакъв пейзаж като от наркотичен транс, нощем, под две луни.
	Нимуе мълчеше.
	— Навсякъде Цири и еднорогът — повтори Кондвирамурс, оставяйки акварелите върху масата. — Цири и еднорогът в лабиринта на световете, Цири и еднорогът в бездната на времето…
	— Цири и еднорогът — каза Нимуе, гледайки през прозореца, към лодката и мятащия се в нея Крал Рибар. — Цири и еднорогът се появяват от небитието, като призраци, увисват над гладката вода на някое от езерата… А може би едно и също езеро, свързващо като верига времената и местата — всеки път различни, и всеки път едни и същи?
	— Моля?
	— Призраци. — Нимуе не я гледаше. — Пришълци от други измерения, други плоскости, други места, други времена. Видения, променящи нечий живот. Променящи и своя живот, своята съдба… Без да знаят за това. За тях това е просто… поредното място. Не точното място, не точното време… Отново, за кой ли път — не точното място, не точното време…
	— Нимуе… — усмихна се измъчено Кондвирамурс. — Напомням ти, че именно аз съм сънувачката тук, и че съм дошла именно заради съновните видения и онироскопията. А ти изведнъж започваш да прорицаваш. Сякаш си виждала това, за което говориш… насън.
	Ако се съди по внезапно усилилите се ругатни, Краля Рибар не беше успял да измъкне кукичката, влакното се беше скъсало. Нимуе мълчеше, гледайки рисунката на Цири и еднорога.
	— Наистина съм виждала насън това, за което говорех — спокойно каза тя най-накрая. — Виждала съм го насън много пъти. И веднъж наяве.

	* * *

	Както е известно, пътуването от Члухов до Малборк* при определени условия може да отнеме дори пет дни. А тъй като писмата на члуховския комтур** до Винрих фон Книпроде, Великия магистър на ордена, трябваше да пристигнат до адресата не по-късно от Петдесетница, рицарят Хенрих фон Швелборн, без да се помайва, потегли на сутринта след Възнесение, за да има възможност да пътува спокойно и да не се притеснява, че ще закъснее. _Langsam, aber sicher_***.
	[* Члухов, Малборк — полски градове, чиято история през Средновековието е свързана с държавата на кръстоносците от Тевтонския орден в Южна Прусия, която воюва с Полско-литовското княжество и е разгромена от него през 1410 г. (събития, описани в романа на Хенрих Сенкевич „Кръстоносци“). — Б.пр.]
	[** Комтур — низша длъжностна единица в структурата на Тевтонския орден. Комтурът е ръководел комтурство (минимална административна единица в ордена) заедно с Конвент (събрание на рицарите от комтурството). — Б.пр.]
	[*** _Langsam, aber sicher_ (нем.) — Бавно, но сигурно. — Б.пр.]
	Това поведение на рицаря много се хареса на неговия ескорт от шестима конни стрелци, командвани от Хасо Планк, син на пекар от Кьолн. Арбалетчиците и Планк бяха свикнали повече с рицари, които ругаеха, крещяха и даваха заповеди да се бърза с всички сили, а после, след като така или иначе не беше възможно да се стигне навреме, стоварваха цялата вина върху клетите кнехти*, лъжейки по начин, недостоен за рицар, при това рицар от Ордена.
	[* Кнехти — в Средновековието, в много страни от Западна Европа — наемни пехотинци от незнатен произход. — Б.пр.]
	Беше топло, макар и облачно. От време на време ръмеше, долините бяха обгърнати в мъгла. Обраслите с буйна зеленина хълмове напомняха на рицаря Хенрих за родната му Тюрингия, а също и за това, че вече от месец не беше имал жена. Яздещите отзад арбалетчици мудно припяваха една от баладите на Валтер фон дер Фогелвиде. Хасо Планк дремеше в седлото.

	Wer gute Fraue Liebe hat,
	der schämt sich aller Missetat…*
	[* Който обича добра жена, се срамува от всякакви злодеяния. — Б.пр.]

	Пътешествието протичаше спокойно, и кой знае, може би щеше да продължи така до края, ако някъде около пладне рицарят Хенрих не беше забелязал близо до пътя да проблясва повърхността на езеро. А тъй като следващият ден беше петък и нямаше да е зле да се снабдят с постна храна, рицарят нареди да се спуснат към водата и да потърсят някоя рибарска къщурка.
	Езерото беше голямо и дори си имаше остров. Никой не знаеше името му, но беше много вероятно да се нарича Свято. В тази езическа страна — сякаш напук — всяко второ езеро се наричаше Свято.
	Подковите захрущяха по осеяния с раковини бряг. Езерото беше обгърнато от мъгла, но и така си личеше, че наоколо е безлюдно — нямаше следи нито от лодки, нито от мрежи, нито от жива душа. „Ще се наложи да потърсим на друго място — помисли си Хенрих фон Швелборн. — А ако не намерим — какво да се прави… Ще ядем каквото имаме в торбите, та дори и да е пушено месо, а в Малборк ще се изповядаме и покаем и свещеникът ще ни опрости греха.“
	Той вече се готвеше да даде заповед, когато в главата му под шлема нещо зашумя, а Хасо Планк изкрещя диво. Фон Швелборн вдигна поглед и се вцепени. След което се прекръсти.
	Пред тях от нищото се появиха два коня — бял и вран, а миг по-късно той с ужас забеляза, че от изпъкналото чело на белия кон стърчи спираловидно извит рог. Видя също, че на враната кобила седи девойка с пепеляви коси, сресани така, че да прикриват бузата й. Миражът, изглежда, не докосваше нито земята, нито водата, а изглеждаше сякаш е увиснал над стелещата се по повърхността на езерото мъгла.
	Враната кобила затрепери.
	— _Uuups…_ — каза съвсем ясно девойката със сивите коси. — _Ire lokke, ire tedd! Squass’me._
	— Света Урсула, покровителнице — промърмори Хасо, блед като мъртвец. Арбалетчиците застинаха, отворили уста и кръстейки се.
	Фон Швелборн също се прекръсти, после с несигурна ръка измъкна меча си от ножницата, прикрепена за чула.
	— _Heilige Maria, Mutter Gottes_! — изрева той. — _Steh mir bei_*!
	[* Света Мария, майко Божия! Моли се за нас! (нем.) — Б.пр.]
	Рицарят Хенрих не опозори в този ден своите смели предци Фон Швелборнови, включително и Дитрих фон Швелборн, бил се храбро при Дамиета и един от малцината, които не избягали, когато сарацините с магия пуснали срещу кръстоносците черен демон. Пришпорвайки коня си и спомняйки си за безстрашния си прародител, Хенрих фон Швелборн се хвърли срещу привидението, сред хвърчащите изпод конските копита миди.
	— За ордена и Свети Георги!
	Белият еднорог съвсем хералдически се вдигна на задните си крака, черната кобила изцвили. Девойката се изплаши, това си пролича от пръв поглед. Хенрих фон Швелборн се носеше към тях. Кой знае, може би всичко щеше да приключи, ако в този момент езерото не се беше покрило с мъгла и тайнственият мираж не се беше пръснал на разноцветни парченца, като ударено с камък цветно стъкло. И всичко изчезна. Всичко — белият еднорог, враната кобила, странната девойка…
	Конят на Хенрих фон Швелборн влетя с плясък в езерото, спря се, тръсна глава, изцвили и се зае да гризе със зъби мундщука.
	Усмирявайки с усилие настръхналия си кон, Хасо Планк се приближи към рицаря. Фон Швелборн дишаше дълбоко и пъшкаше, почти хриптеше, а очите му бяха опулени като на риба.
	— Кълна се в мощите на света Урсула, света Кордула и всичките единайсет хиляди кьолнски мъченици… — изрече с усилие Хасо Планк. — Какво беше това, _edler Herr Ritter_*? Чудо? Откровение?
	[* Благородни господин рицарю (нем.). — Б.пр.]
	— _Teufelswerk_! — изстена Фон Швелборн, като едва сега пребледня от изумление и зъбите му затракаха. — _Schwarze Magie_! _Zauberei_*! Проклета, езическа и дяволска работа.
	[* Сатанинско дело! Черна магия! Вълшебство! (нем.) — Б.пр.]
	— По-добре да се махаме оттук, господине. Възможно най-бързо… Пелплин е близо, само да чуем в далечината църковните камбани…
	При самата гора, на възвишението, рицарят Хенрих фон Швелборн се обърна назад за последен път. Вятърът беше разгонил мъглата. На местата, които не бяха закрити от горската стена, се виждаше огледалната повърхност на водата, матова и леко развълнувана.
	Над водата кръжеше огромен орел рибар.
	— Безбожна, езическа страна — промърмори Хенрих фон Швелборн. — Много, много работа, много усилия ни очакват, преди Орденът най-накрая да изгони дявола оттук.

	* * *

	— Конче — каза Цири с упрек и същевременно с насмешка, — не искам да съм нахална, но аз малко бързам за своя свят. Близките ми се нуждаят от мен, знаеш. А какво се получава — първо се озоваваме при някакво езеро и налитаме на някакъв смешен простак с раиран костюм, после на тълпа мръсни, развикващи се рошльовци с боздугани, а накрая и на ненормалник с черен кръст върху наметалото. Не, това не са точните места, не са точните времена! Много те моля, Конче, постарай се повече. Много те моля.
	Ихуараквакс изцвили, вирна рог и й предаде някаква мисъл. Цири не можа да я разбере добре. Нямаше време да се замисля, защото в главата й отново се разля студена светлина, в ушите й зашумя, а в тила си усети хлад.
	И отново я погълна черната и мека пустота.

	* * *

	Смеейки се радостно, Нимуе задърпа мъжа за ръката, двамата се затичаха към езерото, криволичейки между ниските брезички и елшите, сред повалените и изтръгнатите от корените си дънери. Когато излязоха на плажа, Нимуе изхлузи сандалите си, вдигна роклята си и зашляпа с боси крака по крайбрежната вода. Мъжът също събу обувките си, но не побърза да влиза във водата, а свали наметалото си и го разстла върху пясъка.
	Нимуе притича, прегърна го през шията и се вдигна на пръсти, но въпреки това на мъжа му се наложи да се наведе, за да я целуне. Не напразно на Нимуе й викаха Лакътка — но сега, когато беше на осемнайсет и вече изучаваше магически изкуства, така можеха да й викат само най-близките й приятелки. И някои мъже.
	Без да се откъсва от устните на Нимуе, мъжът мушна ръка в деколтето й.
	После всичко започна да се случва бързо. Те се озоваха върху разстланото на пясъка наметало, роклята на Нимуе се вдигна над талията й, бедрата й здраво обгърнаха бедрата на мъжа, а ръцете й се вкопчиха в гърба му. Когато той проникна в нея, както винаги твърде нетърпеливо, тя стисна зъби, но бързо го настигна във възбудата си и изравни ритъма си с неговия, сдържайки стоновете си. Вече имаше опит.
	Мъжът издаваше смешни звуци. Нимуе виждаше над раменете му бавно плуващите по небето кълбести облаци с фантастични форми.
	Нещо зазвънтя — като потопена под водата камбана. В ушите й зашумя. „Магия“ — помисли си тя, обръщайки глава, за да я измъкне изпод бузата и ръцете на лежащия върху нея мъж.
	На брега на езерото — увиснал над повърхността му — стоеше бял еднорог. До него — врана кобила. А в нейното седло седеше…
	„Но аз знам тази легенда — помисли си Нимуе. — Знам тази приказка! Бях дете, малко момиченце, когато я чух от дядо Подсвирчо, странстващия разказвач на приказки. Вещерката Цири. С белега на бузата… Враната кобила Келпи… Еднорогът… Страната на елфите…“
	Движенията на мъжа, който не беше забелязал нищо, станаха още по-резки, а издаваните от него звуци — още по-смешни.
	— Упс — каза девойката, седнала върху вранята кобила. — Отново грешка. Нито точното време, нито точното място. И отгоре на всичко, както виждам, в съвсем неподходящ момент. Извинявайте.
	Картината избледня и се пръсна, както се пръсва боядисано стъкло, разпадна се на хиляди разноцветни блещукащи искрици. А после всичко изчезна.
	— Не! — извика Нимуе. — Не! Не изчезвай! Не искам!
	Изпъна колене и се опита да се освободи от ръцете на мъжа, но не можа — той беше по-тежък и по-силен от нея. Мъжът застена и изохка.
	— О-о-ох, Нимуе… О-о-ох!
	Нимуе извика и заби зъби в рамото му.
	Лежаха на плажа, разгорещени и възбудени. Нимуе гледаше към брега на езерото, към шапката на разбитата от вълните пяна. Към наклонената от вятъра тръстика. Към безцветната, безнадеждна пустота, пустотата, която беше останала след стопилата се легенда.
	По носа на послушницата се спускаше сълза.
	— Нимуе… Случило ли се е нещо?
	— Да, случи се. — Тя се притисна към него, все още гледайки езерото. — Мълчи. Прегърни ме и нищо не казвай.
	Мъжът се усмихна снизходително.
	— Знам какво ти е — каза той самодоволно. — Земята се разтърси, нали?
	Нимуе се усмихна тъжно.
	— Не само тя — отговори тя след кратко мълчание. — Не само тя.

	* * *

	Блясък. Тъмнина. Следващото място.

	* * *

	Следващото място беше мрачно, зловещо и отвратително.
	Цири инстинктивно се сви в седлото, разтърсена — както в прекия, така и в преносния смисъл на тази дума. Защото подковите на Келпи се удариха със замах в нещо болезнено твърдо, плоско и неотстъпчиво като скала. След дългото движение в мекото небитие усещането за твърдост се оказа толкова неочаквано и неприятно, че кобилата зацвили и рязко се хвърли встрани, изпълнявайки върху твърдата повърхност стакато, от което на Цири й зазвъняха зъбите.
	Второто разтърсване, метафоричното, й го достави обонянието. Цири застена и прикри с ръце устата и носа си, усещайки как очите й моментално се пълнят със сълзи.
	Наоколо се разнасяше кисела, отровна, плътна и лепкава смрад, ужасна и задушлива, неподлежаща на определение, различна от всички известни й миризми. Тя вече не се съмняваше, че това е миризма на разложение, воня на окончателно изгниване и разпадане, при това по всичко личеше, че разлагащото се нещо изобщо не е миришело по-хубаво и докато е било живо. Дори и по време на разцвета си.
	Цири се сви и повърна — не беше способна да се удържи. Келпи пръхтеше и тръскаше глава, стискаше ноздри. Еднорогът, материализирал се до тях, приседна на задните си крака, подскочи и хвърли къч. Твърдата земя отговори с разтърсване и силно ехо.
	Наоколо беше нощ, тъмна и мръсна, обгърната с лепкавата и воняща покривка на мрака.
	Цири вдигна поглед в търсене на звезди, но отгоре нямаше нищо, само бездна, на места осветена с неясно червеникаво зарево, наподобяващо далечен пожар.
	— У-у-упс — каза тя и се намръщи, усещайки как по устните й се полепват кисело-гнили изпарения. — Бля-я-ях! Не е точното време, не е точното място. В никакъв случай не са те.
	Еднорогът изпръхтя и кимна, рогът му описа къса и рязка дъга.
	Скърцащата под копитата на Келпи повърхност беше каменна, но странна, неестествено гладка, отделяща интензивно миризма на сажди и мръсна пепел. Измина известно време, преди Цири да съобрази, че това, към което гледа, е път. Неприятен и дразнещ със своята твърдост. Цири насочи кобилата към банкета, очертан с нещо, което някога са били дървета, а сега бяха само отвратителни и голи скелети. Трупове, увенчани с късчета парцали, сякаш наистина остатъци от изгнили плащеници.
	Еднорогът я предупреди с цвилене и ментален сигнал. Но беше твърде късно.
	Веднага след странния път и изсъхналите дървета започваше сипей, а точно след него — едва ли не отвесен склон, почти пропаст. Цири извика и сръга с пети хълбоците на плъзгащата се надолу кобила. Келпи се дръпна, ронейки с копита склона. А той се състоеше от смет. Главно от някакви странни съдове. Те не се чупеха под подковите, не хрущяха, но се пръскаха отвратително меко и лепкаво, като огромни рибени мехури. Нещо зажвака и забълбука, разнеслата се воня едва не събори Цири от седлото. Келпи цвилеше диво, опитваше се да се изкатери по сметта горе, на пътя. Задъхвайки се от вонята, Цири се улови за шията на кобилата.
	Успяха. Посрещнаха с радост и облекчение неприятната допреди малко твърдост на странния път.
	Треперейки, Цири погледна надолу, към склона, който свършваше при гладката черна повърхност на езеро, запълнило дъното на котловина. Езерото беше мъртво и блестящо. Сякаш това не беше вода, а застинала смола. От другата страна на езерото, отвъд сметището, зад купищата пепел и купчините шлака небето червенееше от далечни зарева, прорязани от ивиците на димни стълбове.
	Еднорогът изпръхтя. Цири искаше да избърше с маншета си сълзящите си очи, но веднага осъзна, че ръкавът й е покрит с прах. С прах бяха покрити и бедрата й, седлото, гривата и шията на Келпи.
	Вонята я задушаваше.
	— Отвратително — промърмори тя. — Гадост… Струва ми се, че цялата лепна. Да се махаме оттук… Да се махаме оттук по-живо, Конче.
	Еднорогът вирна уши, захриптя.
	_Само ти можеш да го направиш. Действай._
	— Аз? Сама? Без твоята помощ?
	Еднорогът кимна с рог.
	Цири се почеса по тила, въздъхна и затвори очи. Съсредоточи се.
	В началото имаше само недоверие, отчаяние и страх. Но в нея бързо се вля яснотата на знанията и силата. Тя нямаше никаква представа откъде се вземат тези знания и сила, къде са корените и изворът им. Но знаеше, че може. Че ще успее, ако поиска.
	Тя още веднъж хвърли поглед към застиналото и мъртво езеро, към димящите купища с отпадъци, към скелетите на дърветата. Към небето, осветено с далечно зарево.
	— Добре, че това не е моят свят. — Цири се наведе и се изплю. — Много добре.
	Еднорогът многозначително изцвили. Тя разбра какво иска да каже той.
	— Даже и да е моят — каза тя, бършейки с кърпичката си очите, устните и носа, — той същевременно не е мой, защото е толкова далечен във времето. Това е миналото или…
	Цири млъкна.
	— Миналото е — повтори тя приглушено. — Дълбоко вярвам, че това е миналото.

	* * *

	Разкъсалият мъглата проливен дъжд, на който попаднаха на следващото място, им се стори истинска благодат. Дъждът беше топъл и ароматен, в него се смесваха миризмите на лято, треви, блато и тор, дъждът отмиваше мръсотията от тях, пречистваше ги, доставяше им истински катарзис.
	Като всеки катарзис, и този стана монотонен, досаден и нетърпим. Водата, която в началото ги миеше, скоро започна досадно да ги мокри, като влизаше във врата на Цири, и опасно да ги охлажда. Затова те се постараха да се махнат колкото се може по-бързо оттам. От това дъждовно място.
	Защото то не беше нужното място. Нито пък нужното време.

	* * *

	Следващото място беше много топло, там беше жега, така че Цири, Келпи и еднорогът започнаха да изсъхват, изпускайки пара като три чайника. Намираха се в изсушено от слънцето калуново поле на края на гората. Веднага се виждаше, че това е огромна гора, гъста и непроходима. В сърцето на Цири затрептя надежда — това можеше да е и Брокилон, най-после познато и подходящо място.
	Тръгнаха бавно по края на гората. Цири се опитваше да открие нещо, което да й подскаже къде се намират в действителност. Еднорогът пръхтеше и се оглеждаше, високо вдигнал главата си и рога. Беше неспокоен.
	— Мислиш ли, че може да ни преследват, Конче? — попита тя.
	Хриптене, разбираемо и еднозначно дори без телепатия.
	— Още ли не сме успели да избягаме достатъчно далеч?
	Тя не разбра това, което той й предаде като отговор в мислите си. Не съществуват близо и далеч? Спирала? Каква спирала?
	Не можеше да разбере за какво става въпрос. Но неговото безпокойство се предаде и на нея.
	Горещото калуново поле не беше нужното място и време. Разбраха това привечер, когато жегата започна да спада, а на небето над гората вместо ярката луна изгряха две. Едната по-голяма, другата по-малка.

	* * *

	Следващото място се оказа морски бряг, стръмна пропаст, от върха на която се виждаха странни гривести вълни, разбиващи се в скалите. Мирис на море, вятър, крясъци на чайки, бял ронлив слой, покриващ склона на пропастта.
	Морето стигаше до хоризонта, забулен в тъмни облаци.
	Долу, на каменистия плаж, Цири неочаквано видя полузатрупан със ситни камъчета скелет на гигантска риба с чудовищно огромен череп. Зъбите, стърчащи от избелялата от времето челюст, бяха поне три педи дълги, а в пастта й можеше спокойно да влезе човек на кон, и спокойно, без да закачи с глава гръбнака, да подефилира под сводовете на ребрата.
	Цири не знаеше дали в нейния свят и по нейно време са съществували подобни риби.
	Разходиха се по ръба на пропастта, а чайките и албатросите съвсем не се плашеха и неохотно им правеха път, като при това се опитваха да клъвнат и ощипят по ставите Келпи и Ихуараквакс. Цири веднага разбра, че тук не са виждали нито човек, нито кон, нито еднорог.
	Ихуараквакс пръхтеше, тръскайки глава и рог — явно се безпокоеше. Както се оказа — основателно.
	Нещо затрещя — със звук, подобен на издавания от платно, когато го разкъсват на две. Птиците излетяха, като надаваха крясъци и пляскаха с криле, за момент закривайки небето като бял облак. Въздухът над пропастта изведнъж затрептя, замъгли се като залято с вода стъкло. И се пръсна като стъкло. Пукнатината се изпълни с мрак, а от мрака се изсипаха конници. Около раменете им се развяваха наметала, чийто пурпурен цвят наподобяваше заревото на осветено от блясъка на залязващото слънце небе.
	_Dearg Ruadhri._ Червените ездачи.
	Преди още да са утихнали крясъците на птиците и тревожното цвилене на еднорога, Цири вече обръщаше кобилата и я пришпорваше в галоп. Но въздухът се разкъса и от другата страна, от разкъсаното се развяха наметала като криле и изскочиха нови конници. Полукръгът на преследвачите се затваряше, тласкайки бегълците към пропастта. Цири извика, измъквайки Лястовицата от ножницата й.
	Еднорогът я призова с рязък сигнал, който се вряза в мозъка й като игла. Този път тя разбра веднага. Той й показваше пътя. Пробив в обръча. Повдигна се на задните си крака, изцвили пронизващо и се хвърли към елфите, застрашително насочил рога си напред.
	— Конче!
	_Спасявай се, Звездоока! Не позволявай да те хванат!_
	Тя се притисна към гривата.
	Двама елфи й преградиха пътя. Носеха дълги ласа, чиито примки се опитаха да метнат на шията на Келпи. Кобилата ловко отдръпна глава, без нито за миг да забавя бягането си. С един замах на меча Цири разсече втората примка и с вик пришпори Келпи. Кобилата се понесе като вихър.
	Но по петите им вече бяха другите конници, тя чуваше виковете им, тропота на копита, плющенето на наметалата. „Какво става с Кончето? — зачуди се тя. — Какво са му направили?“
	Нямаше време да разсъждава. Еднорогът беше прав, не биваше да им позволява отново да я хванат. Трябваше да се гмурне в пространството, да се скрие, да се изгуби в лабиринта от места и времена. Съсредоточи се, усещайки с ужас само пустота и странен звънък, усилващ се шум.
	„Опитват се да ми направят заклинание — помисли си тя. — Да ме измамят с магия. Няма да успеят! Магията си има граници. Няма да им позволя да се приближат към мен.“
	— По-бързо, Келпи!
	Враната кобила изпъна шия и се понесе като вятър. За да намали още повече съпротивлението на въздуха, Цири легна върху гривата й.
	Виковете зад гърба й, преди миг силни и опасно близки, утихнаха, заглушени от крясъците на изплашените птици. После станаха съвсем тихи. Далечни.
	Келпи се носеше толкова бързо, че вятърът свистеше в ушите на Цири.
	В далечните викове на преследвачите се промъкнаха нотки на ярост. Конниците бяха разбрали, че няма да се справят. Че никога няма да догонят враната кобила, летяща без умора, леко, меко и изящно като гепард.
	Цири не се оглеждаше. Но знаеше, че са я преследвали дълго. Докато собствените им коне са започнали да хриптят, да се спъват и да отпускат почти до земята озъбените си и покрити с пяна муцуни. Едва тогава са се предали, изпращайки подире й проклятия и безсилни заплахи.
	Келпи летеше като вятър.

	* * *

	Мястото, на което избяга, беше сухо и ветровито. Резкият, виещ вятър бързо изсушаваше сълзите по бузите й.
	Беше сама. Отново сама.
	Странник, вечен пътник, моряк, изгубил се в безкрайните морски простори, сред архипелаг от времена и места.
	Моряк, изгубил надежда.
	Вятърът свистеше и виеше, гонеше върху напуканата почва късчета изсъхнала трева.
	Вятърът изсушаваше сълзите й.

	* * *

	В главата й — студена яснота, в ушите й — шум, еднообразен шум, като този във вътрешността на морска раковина. Тръпки по шията. Черно и меко нищо.
	Ново място. Друго време.
	Архипелаг от места.

	* * *

	— Тази нощ ще бъде хубава — каза Нимуе, загръщайки се в шубата си. — Усещам го.
	Кондвирамурс не отговори, макар че вече доста пъти беше чувала подобни уверения. Защото не за първи път седяха на терасата, с пламналото от залеза езеро пред себе си и с магическото огледало и магическия гоблен зад гърба си.
	От езерото се носеха ругатните на Краля Рибар, подсилени от носещото се по водата ехо. Краля Рибар по принцип беше свикнал да изразява със силни думи недоволството си от рибарските неуспехи. Но този ден, ако се съдеше по силата и репертоара на ругатните, нещата вървяха особено зле.
	— Времето няма нито начало, нито край — каза Нимуе. — Времето е като змията Уробос, захапала собствената си опашка. Във всеки миг се крие вечността. А вечността се побира в миговете, които я създават. Вечността е архипелаг от моменти. В този архипелаг може да се плува, но навигацията е извънредно трудна и човек лесно може да се изгуби. Добре е да има някакъв морски фар, по чиято светлина да можеш да се ориентираш. Добре е човек да може да чуе зов сред мъглата…
	Тя млъкна за момент.
	— Как завършва интересуващата ни легенда? На нас, на теб и на мен, ни се струва, че знаем как завършва. Но змията Уробос се е вкопчила със зъби в собствената си опашка. Как ще свърши легендата, се решава сега. В този миг. Завършекът на легендата ще зависи от това дали ще успее — и кога ще успее — изгубилият се в архипелага от моменти моряк да види светлината на фара. Да чуе зова.
	От езерото се разнесе ругатня, плясък, скърцането на весла.
	— Тази нощ ще бъде хубава. Последната преди лятното слънцестоене. Луната се смалява. Слънцето преминава от трети в четвърти дом, под знака на Козлорибата. Най-доброто време за вдъхновение. Най-доброто… Съсредоточи се, Кондвирамурс.
	Кондвирамурс, както и много пъти преди, послушно се концентрира, постепенно достигайки до състояние, близко до транс.
	— Потърси я — каза Нимуе. — Тя е някъде там, сред звездите, сред лунната светлина. Сред различните места. Тя е там. Сама. Очаква помощ. Да й помогнем, Кондвирамурс.

	* * *

	Съсредоточаване, юмруци върху слепоочията. Шум в ушите, идващ сякаш от вътрешността на морска раковина. И веднага меко и черно нищо.

	* * *

	Имаше едно място, в което Цири видя пламтящи клади. Приковани с вериги към стълбове жени пищяха диво и пронизващо, молейки за пощада, а събралите се наоколо хора викаха, смееха се и танцуваха. Имаше място, в което огромен град беше обхванат от пламъци, от падащите покриви хвърчаха искри във всички посоки и небето беше забулено в дим. Имаше място, в което огромни двуноги гущери се биеха, вкопчили се един в друг, и изпод зъбите и ноктите им се лееха ручеи ярка кръв.
	Имаше място, в което нямаше нищо освен мрак, изпълнен с гласове, шепоти и тревога.
	Имаше и други места. Но нито едно от тях не беше това, което тя търсеше.

	* * *

	Вече се прехвърляше толкова гладко от едно място в друго, че започна да експериментира. Едно от малкото места, от които не се боеше, бяха топлите калунови полета на края на дивата гора, над която висяха две луни. Цири извика в паметта си образа на тези луни и си каза мислено какво иска да направи. Съсредоточи се, напрегна се, потопи се в нищото.
	Успя от втория опит.
	Окуражена, тя се реши на още по-смел експеримент. Беше ясно, че освен различните места, тя е посещавала и различни времена — за това беше говорил Висогота, бяха говорили и елфите, бяха го споменали и еднорозите. Та нали тя беше успяла — макар и неволно — да направи това веднъж! Когато я бяха ранили в лицето, тя беше избягала от преследвачите си във времето, беше скочила четири дни в бъдещето, и после Висогота изобщо не можеше да разбере къде са се дянали тези дни, все не му излизаха сметките…
	Може би това беше шансът й на спасение? Скок във времето?
	Реши да опита. Пламтящият град, например, не можеше да гори вечно. А ако тя попаднеше там преди пожара? Или след него?
	Попадна точно насред пожара, като опърли веждите и миглите си и предизвика ужасна уплаха сред бягащите от огъня хора.
	Веднага избяга в приятното калуново поле. „Май по-добре да не рискувам така — помисли си тя. — Кой знае какво може да се случи? С местата ми се получава по-добре, значи ще се придържам към местата. Ще се опитам да попадна в познати места, такива, които помня, и такива, които предизвикват у мен приятни асоциации.“
	Започна с храма на Мелителе, представяйки си портата, сградата, парка, работилниците, общежитията на послушничките, стаята, в която живееха двете с Йенефер. Съсредоточи се, притискайки юмруци към слепоочията си, извиквайки в паметта си лицата на Ненеке, Еурнейд, Кати, Йола Втора.
	Нищо не се получи. Попадна в някакви мъгливи и гъмжащи от насекоми мочурища, изпълнени със свистенето на костенурки й квакането на жаби.
	Опита подред — с не по-добър резултат — Каер Морхен, островите Скелиге, банката в Горс Велен, в която работеше Фабио Сахс. Отказа се от Цинтра — знаеше, че градът е превзет от нилфгардците. Вместо това се опита да попадне във Визима, града, в който някога двете с Йенефер бяха правили покупки.

	* * *

	Архениус Кранц, учен, алхимик, астроном и астролог, се въртеше върху твърдото столче, притиснал око към окуляра на телескопа. Кометата от първа величина, която се виждаше от близо седмица на небето, заслужаваше да се наблюдава и изследва. Архениус Кранц знаеше, че такава комета — с огнена червена опашка — обикновено предвещава големи войни, пожари и кланета. Наистина, сега кометата беше малко позакъсняла, тъй като войната с Нилфгард беше в пълния си ход, а пожарите и кланетата можеха да се предскажат и без никаква комета, защото не минаваше и ден без тях. Познавайки отлично движението на небесните сфери, Архениус Кранц все пак се надяваше да изчисли кога, след колко години или векове кометата ще се появи отново, предвещавайки поредната война, за която някой осведомен би могъл да се подготви по-добре, отколкото за сегашната.
	Астрономът се изправи, потърка задника си и тръгна да облекчи пикочния си мехур. От терасата, през парапета. Той винаги пикаеше през терасата право върху лехата божури, без да му пука за забележките на икономката. Клозетът беше твърде далеч, да ходи дотам беше загуба на ценно време, а нито един уважаващ себе си учен не може да си позволява подобно нещо.
	Застана при парапета, разкопча панталоните си, гледайки отразяващите се във водата светлинки на Визима. Въздъхна с облекчение и вдигна поглед към звездите.
	„Звездите и съзвездията — помисли си той. — Снежната кралица, Седемте козлета, Стомната. Според някои теории това не са никакви блещукащи светлинки, а светове. Други светове. Светове, от които ни разделя време и пространство… Дълбоко вярвам, че някога ще бъдат възможни пътешествията до тези други светове, до тези други времена и пространства. Да, със сигурност това някога ще стане възможно. Ще се намери как. Но за целта е необходим напълно нов начин на мислене, нова живителна идея, която да разкъса сдържащия я в момента твърд корсет, наричащ се рационално познание…“
	„Ах — мислеше си той, докато подскачаше. — Ако може само да се случи… Да ми дойде някакво озарение, да попадна на следа! Само един, неповторим шанс…“
	Долу, под терасата, нещо светна, нощната тишина се разкъса и от блясъка се появи кон. С ездач на гърба си. Девойка.
	— Добър вечер — поздрави го учтиво девойката. — Извинявайте, ако моментът е неподходящ. Мога ли да узная кое е това място? И в кое време?
	Архениус Кранц преглътна, отвори уста и избоботи нещо.
	— Мястото — повтори търпеливо и ясно девойката. — И времето.
	— Аа-а… Такова… Ъъъ…
	Конят изпръхтя. Девойката въздъхна.
	— Е, вероятно отново не съм попаднала където трябва. Не на точното място. Не в точното време. Но отговори ми, човече! Поне с една разбираема дума. Нали не може да съм попаднала в свят, в който хората са изгубили способността да говорят членоразделно!
	— Ъъъ…
	— Една думичка…
	— Хъ-ъ-ъ…
	— Ох, да те вземат мътните, дръвнико — каза девойката.
	И изчезна. Заедно с коня.
	Архениус Кранц затвори устата си. Постоя малко до парапета, вглеждайки се в нощта, в езерото и в отразяващите се в него далечни светлинки на Визима. После си закопча панталоните и се върна към телескопа.
	Кометата бързо напускаше небето. Трябваше да я наблюдава, без да я изпуска от полезрението. Да следи, докато не изчезне в просторите на космоса. Това беше шанс, а учените не бива да пропускат шансовете си.

	* * *

	„А може би да опитам по друг начин — помисли си тя, гледайки двете луни над калуновото поле, които сега имаха вид на сърпове, единият по-малък, другият — по-голям и не толкова сърповиден. — Може би не трябва да си представям места и лица, а силно да го поискам… Много силно, с всички сили…
	Защо да не опитам?
	Гералт. Искам при Гералт. Много искам при Гералт.“

	* * *

	— О, не! — извика тя. — Къде попаднах, да го вземат мътните!
	Келпи, издишвайки кълба пара от ноздрите си и пристъпвайки със заритите в сняг крака, потвърди, че и тя си мисли същото.
	Виелицата свистеше и виеше, ослепяваше, острите иглички на снега бодяха дланите и бузите. Мразът проникваше отвсякъде, хапеше ставите й като вълк. Цири трепереше, свивайки рамене и криейки шия зад тънката и неспособна да я предпази от студа вдигната яка.
	Отляво и отдясно се издигаха величествени скали, сиви каменни монументи, чиито върхове се губеха някъде високо горе в мъглата и виелицата. На дъното на долината ревеше бърза, пълноводна река, гъста от снега и късовете лед. Навсякъде наоколо беше бяло. И студено.
	„Ето всичко, на което съм способна — помисли си Цири, усещайки как носът й замръзва. — Ето я цялата ми Сила. Страхотна Господарка на световете, няма що! Исках да попадна при Гералт, а попаднах насред някаква пустош, зима и виелица.“
	— Хайде, Келпи, давай, движи се, че ще замръзнеш. — Тя хвана юздата с безчувствените си от студа пръсти. — Напред, напред, кобилке. Знам, че това изобщо не е мястото, което ми трябва. Сега ще се измъкнем оттук, сега ще се върнем в нашето топло калуново поле. Но трябва да се съсредоточа, а това изисква време. Затова се движи. Хайде, напред!
	Келпи издиша пара през ноздрите си.
	Вихърът бушуваше, снегът прилепваше към лицето й, стопяваше се върху миглите й. Мразовитата фъртуна виеше и свистеше.

	* * *

	— Гледайте! — извика Ангулеме, опитвайки се да надвика вихъра. — Гледайте там! Там има следи! Някой е минал оттам с кон!
	— Какво? — Гералт смъкна шала, с който беше омотал главата си, за да не му замръзнат ушите. — Какво каза, Ангулеме?
	— Следи! Следи от кон!
	— Че откъде може да се е взел кон тук? — На Кахир също му се налагаше да крещи, виелицата се засилваше, река Сансретур сякаш шумеше все по-силно. — Откъде може да се е взел?
	— Вижте сами!
	— Наистина — подхвърли вампирът, единственият от компанията, който не се беше вкочанил, защото явно не беше особено чувствителен нито към ниски, нито към високи температури. — Следи. Но дали са конски?
	— Невъзможно е да са конски. — Кахир силно потърка бузите и носа си. — Не и в тази пустош. Следите са оставени от някое диво животно. Най-вероятно муфлон.
	— Ти си муфлон! — извика Ангулеме. — Щом съм казала, че е кон, значи е кон!
	Милва, както винаги, предпочете практиката пред теорията. Скочи от седлото, наведе се и бутна на тила си калпака от лисича кожа.
	— Сополанката има право — обяви тя след малко. — Това е кон. Може би дори подкован, но е трудно да се каже, виелицата заличава следите. Тръгнал е нататък, към това дере.
	— Ха! — Ангулеме изпляска силно с ръце. — Знаех си! Някой живее тук. Наблизо! Да тръгнем по следите, може би ще стигнем до някаква колиба и ще ни пуснат да се стоплим? А може би и ще ни нагостят?
	— Несъмнено — изрече неодобрително Кахир. — Най-вероятно със стрела от арбалет.
	— По-умно ще е да се придържаме към плана и към реката — отсъди с тона си на всезнайко Регис. — Тогава няма опасност да се заблудим. А в долината на Сансретур трябва да има траперска фактория, там ще ни нагостят с много по-голяма вероятност.
	— Гералт? Ти какво ще кажеш?
	Вещерът мълчеше, без да откъсва поглед от въртящите се във виелицата снежинки.
	— Тръгваме по следите — каза той най-накрая.
	— Наистина… — започна вампирът, но Гералт не му даде да довърши.
	— Подир следите от копита! Напред!
	Пришпориха конете, но не стигнаха далеч. Навлязоха на не повече от четвърт стаяния в дерето.
	— Край — отбеляза Ангулеме, гледайки гладкия и девствено чист сняг. — Имаше ги — сега ги няма. Като в елфически цирк.
	— А сега, вещерю? — Кахир се обърна в седлото. — Следите свършиха. Заличени са.
	— Не са заличени — възрази Милва. — Тук, в дерето, е завет.
	— Тогава какво е станало с коня?
	Стрелкинята сви рамене, наведе се в седлото, свивайки глава между раменете си.
	— Къде се е дянал конят? — не се предаваше Кахир. — Изчезнал е? Отлетял? А може би просто ни се е сторило? Гералт? Какво ще кажеш?
	Виелицата навлезе в дерето, разфуча се, замята снежинки.
	— Защо ни каза да вървим по тези следи, Гералт? — попита вампирът.
	— Не знам — призна си вещерът след кратко мълчание. — Нещо… Някакво усещане. Нещо ме подтикна. Няма значение какво. Ти беше прав, Регис. Връщаме се при Сансретур и ще се придържаме към реката, без да се отдалечаваме от нея и да се отклоняваме встрани, защото това може да завърши зле. Ако се вярва на Рейнар, истинската зима и отвратително време ни очакват едва в прохода Малхеур. Когато се доберем дотам, трябва да сме в пълните си сили. Не стойте така, връщаме се.
	— Без да си изясним какво е станало с тайнствения кон?
	— Какво има да си изясняваме? — подхвърли горчиво вещерът. — Следите са се заличили, това е всичко. Впрочем, може наистина да е било муфлон.
	Милва го погледна странно, но се въздържа от коментари.
	Когато се върнаха при реката, следите вече ги нямаше и там, затрупани с мокър сняг. В калаеносивия поток на Сансретур плуваше гъста киша, въртяха се ледени късове.
	— Трябва да ви кажа нещо — обади се Ангулеме. — Но обещайте, че няма да ми се смеете.
	Те се обърнаха. С нахлупената върху ушите шапка с пискюл, със зачервените си от студа бузи и нос, облечена с безформен кожух, момичето изглеждаше смешно, като дундест коболд.
	— Ще ви кажа нещо за тези следи. Когато бях в ханзата на Славея, останалите разправяха, че зимно време през проходите препуска на омагьосан сив кон Краля на Планините, господар на ледените демони. Срещата с него е сигурна смърт. Какво ще кажеш, Гералт? Възможно ли е…
	— Всичко е възможно — прекъсна я той. — Да тръгваме, дружина! Чака ни проходът Малхеур.
	Снеговалежът се усилваше, вятърът духаше, вихърът свистеше и виеше с гласовете на ледени демони.

	* * *

	Цири веднага осъзна, че калуновото поле, в което попадна, не е същото онова калуново поле. И без да чака вечерта беше ясно, че няма да види две луни тук.
	Гората, по чийто край вървеше, беше също толкова дива и непроходима, но все пак имаше разлики. Тук например, имаше доста повече брези и доста по-малко букове. Там не се виждаха или чуваха птици, тук гъмжеше от тях. Там между калуновите храсти се виждаха само пясък и мъх, а тук имаше зелен плаунов килим. Дори отскачащите изпод копитата на Келпи морски кончета бяха някак различни. По-обикновени. А после…
	Сърцето й се разтуптя по-силно. Тя видя пътечка, занемарена и обрасла, водеща към горските гъсталаци.
	Цири се вгледа внимателно и се убеди, че странната пътечка не продължава сред калуновите храсти, а стига дотук. Че не води към гората, а излиза от нея. Без да му мисли много-много, тя сръга с пети хълбоците на кобилата и навлезе между дърветата. „Ще яздя до пладне — помисли си тя. — Ако не се натъкна на нищо до пладне, ще се върна и ще поема в противоположната посока, през калуновото поле.“
	Яздеше бавно под свода от короните на дървета, внимателно оглеждайки се в двете посоки, стараейки се да не пропусне нещо важно. Благодарение на това не пропусна да види стареца, който се появи иззад един дъб.
	Старецът, нисък, но не и прегърбен, беше облечен с ленена риза и панталони от същата тъкан. Беше обут с огромни смешни цървули от лико. В едната си ръка държеше суха тояжка, а в другата — върбова кошница. Цири не можа да разгледа добре лицето му — то беше скрито зад раздърпана сламена шапка с увиснала периферия, изпод която стърчаха изгорял от слънцето нос и сива сплетена брада.
	— Не се бой — каза тя. — Няма да ти направя нищо лошо.
	Сивобрадият пристъпи от цървул на цървул и свали шапката. Лицето му се оказа кръгло, осеяно със старчески петна, но бодро и не много сбръчкано, с редки вежди, с мъничка и хлътнала брадичка. Дългата му сива коса беше сплетена в плитка на тила, темето му беше абсолютно голо, лъскаво и зеленикаво като диня.
	Тя видя, че старецът гледа към меча й, към подаващата се над рамото й ръкохватка.
	— Не се бой — повтори тя.
	— Хей, хей — възкликна той, леко фъфлейки. — Хей, хей, госпожице. Горският дядо не се бои. Той не е от плашливите, о, не.
	Усмихна се. Зъбите му бяха големи, силно издадени напред заради неправилната захапка и хлътналата челюст. Ето защо фъфлеше така.
	— Горският дядо не се бои от пътниците — повтори той. — Дори и от разбойниците. Горският дядо е беден. Горският дядо е спокоен, не се кара с никого. Хей!
	Усмихна се отново. Когато се усмихваше, се създаваше впечатлението, че има само горни зъби.
	— А ти, госпожице, не се ли боиш от Горския дядо?
	Цири се изсмя.
	— Представи си, не. Аз също не съм от плашливите.
	— Хей, хей, хей. Гледай ти!
	Той пристъпи към нея. Келпи изпръхтя. Цири дръпна юздата.
	— Кобилата не обича чужди хора — предупреди го тя. — Може да те ухапе.
	— Хей, хей. Горския дядо знае. Лоша, неучтива кобила. А интересно откъде идвате, госпожице? И накъде сте тръгнала?
	— Това е дълга история. А накъде води тази пътека?
	— Хей, хей! Нима не знаете, госпожице?
	— Не отговаряй на въпросите с въпрос, ако обичаш. Накъде води този път? И изобщо, какво е това място? И… това време?
	Старецът отново показа зъбите си и ги размърда като нутрия.
	— Хей, хей — изфъфли той. — Виж ти! Какво време, питате? Ох, отдалеч, виждам, че отдалеч сте дошли при Горския дядо!
	— От доста далеч, да — кимна тя равнодушно. — От други…
	— Места и времена — довърши той. — Дядо знае. Дядо се досети.
	— За какво? — попита тя развълнувано. — За какво се досети? Какво знаеш?
	— Горският дядо много знае.
	— Говори!
	— Сигурно сте гладна, девойче? — озъби се той. — И жадна? Уморена? Ако искате, Горският дядо ще ви отведе в колибата си, ще ви нахрани, ще ви напои. Ще ви нагости.
	От много отдавна Цири не беше имала нито време, нито възможност да мисли за ядене и почивка. Сега от думите на странния старец й се сви стомахът, червата й се завързаха на възел, а езикът й избяга някъде далеч. Старецът я наблюдаваше изпод периферията на шапката си.
	— Горският дядо има храна в колибата си — зафъфли той. — Има изворна вода. Има и сено за кобилката, лошата кобилка, която искаше да ухапе добрия Дядо. Хей! В колибата на Горския дядо има всичко! А ще можем да си поговорим и за местата и времената… Изобщо не е далеч. Ще се възползвате, ли, госпожице пътничке? Нали няма да откажете гостоприемството на бедния Дядо?
	Цири преглътна.
	— Води ме.
	Горският дядо се обърна и се затътри по едва виждащата се пътечка сред гъсталака, като отмерваше пътя, енергично замахвайки с тояжката. Цири яздеше подире му, като постоянно се навеждаше под клоните и удържаше с юздата Келпи, която явно възнамеряваше да ухапе стареца или поне да му изяде шапката.
	Въпреки уверенията на стареца, колибата изобщо не беше толкова близо. Когато се добраха до мястото, на една поляна, слънцето беше почти в зенита си.
	Колибата на дядото се оказа живописна развалина върху колове, с покрив, който явно биваше поправян често с помощта на подръчни материали. Стените бяха обшити с кожи, приличащи на свински. Пред колибата стояха дървена конструкция във формата на бесило, ниска маса и пън със забита в него брадва. Зад колибата се виждаше печка от камък и глина, на която стояха големи окадени котли.
	— Ето го домът на Горския дядо. — Старецът посочи с тояжката не без гордост. — Тук живее Горският дядо. Тук спи. Тук си готви храна. Ако има какво да готви. Труд, жесток труд е да намираш храна в пущинака. Обичате ли перлена каша, госпожице пътешественичке?
	— Обичам. — Цири отново преглътна. — Всичко обичам.
	— С месце? С мазнинка? С пръжки?
	— Ммм…
	— А не ми изглежда напоследък да сте яли често месце и пръжки, не… — Дядото я огледа оценяващо. — Слабичка, сте, госпожице, мършава. Само кожа и кости! Хей, хей! А какво е това? Зад гърба ви, госпожице?
	Цири се огледа, хващайки се на най-стария и най-примитивния номер.
	Страшният удар с изсъхналата тояжка я уцели право в слепоочието. Само рефлексът й помогна черепът й да не бъде разбит като яйце — тя успя да вдигне ръка, частично смекчавайки удара. Но въпреки това Цири се озова на земята — зашеметена, шокирана и напълно дезориентирана.
	Озъбеният Дядо скочи към нея и я халоса с тояжката още веднъж. Цири отново успя да предпази главата си с длани, в резултат на което и двете й ръце увиснаха безсилно. Лявата почти със сигурност беше счупена, костите на китката най-вероятно бяха раздробени.
	Дядото подскочи, приземи се от другата й страна и стовари тояжката в корема й. Тя изкрещя и се сви на кълбо. Тогава той се хвърли върху нея като ястреб, обърна я с лице към земята, притисна я с колене. Цири се стегна, рязко се отблъсна назад, не го уцели, нанесе му силен удар с лакът. Дядото изрева яростно и я удари с юмрук в тила толкова силно, че тя зарови лице в пясъка. Той я хвана за косата и притисна към земята носа и устните й. Тя започна да се задушава. Старецът се наведе над нея и все още притискайки главата й към земята, изтръгна меча от гърба й и го хвърли встрани. После се зае с панталоните си, намери катарамата и я разкопча. Цири започна да вие, давейки се и плюейки пясък. Той я притисна още по-силно, лишавайки я от възможността да се движи, оплете косата й около юмрука си. С рязко дърпане й свали панталоните.
	— Хей, хей — зафъфли той, дишайки с хриптене. — Хубав задник му е попаднал на Дядо. Ху, ху-у-у, отдавна, отдавна не му е попадал такъв!
	Усещайки отвратителното докосване на сухата му, ноктеста ръка, Цири изпищя, плюейки пясък и борови иглички.
	— Лежи спокойно, госпожице. — Тя усещаше как му текат слюнки, докато опипва задника й. — Дядо вече не е млад, не отведнъж, постепенно… Но няма страшно, Дядо ще направи каквото трябва. Хей, хей! А после Дядо ще похапне, хей, ще похапне! Добре ще похапне…
	Той млъкна, изрева, запищя.
	Усещайки, че хватката му отслабва, Цири се дръпна, изтръгна се от него и скочи като пружина. И видя какво се е случило.
	Келпи, промъкнала се тихичко, беше захапала Горския дядо за плитката на тила и почти го беше вдигнала във въздуха. Старецът виеше и пищеше, дърпаше се, размахваше крака и риташе, и най-накрая все пак успя да се изтръгне, оставяйки в зъбите на кобилата дългата сива плитка. Посегна към тояжката си, но Цири я изрита надалеч. Понечи да ритне отново, целейки се където трябва, но смъкнатите й до средата на бедрата панталони й попречиха. Дядото се възползва рационално от времето, което тя изгуби, за да се загащи. Той скочи към пъна, изтръгна брадвата, със замах прогони все още ожесточената Келпи, закрещя, озъби се страшно и се хвърли към Цири, вдигнал оръжието си за удар.
	— Дядо ще те обладае, госпожичке! — закрещя диво той. — Дори ако му се наложи първо да те разфасова. На Дядо му е все едно цяла ли ще си или на части!
	Тя мислеше, че лесно ще се справи с него. В края на краищата това беше един стар, грохнал старец. Но много се лъжеше.
	Въпреки чудовищно големите цървули той се въртеше като пумпал, скачаше пъргаво като заек, и размахваше брадвата с извита дръжка с ловкостта на касапин. След като тъмното и наточено острие няколко пъти едва не я достигна, Цири разбра, че единственото спасение е бягството.
	Но това, което я спаси, беше не бягството, а случайността. Отстъпвайки, тя закачи с крак меча си. И мигновено го вдигна.
	— Хвърли брадвата — издиша тя, със свистене измъквайки Лястовичката от ножницата й. — Хвърли брадвата на земята, похотливо старче. Тогава може и да ти подаря живота. И да не те разфасовам.
	Той се спря. Пъшкаше, хриптеше, брадата му беше отвратително олигавена. Но не хвърляше оръжието. В очите му имаше дива ярост.
	— Хайде! — завъртя меча тя. — Направи деня ми приятен!
	Няколко мига той я гледаше, сякаш не разбирайки, после се озъби, опули очи, изкрещя и се хвърли към нея. На Цири шегичките й бяха омръзнали. Избегна удара с бързо завъртане на полуоборот и съсече двете му вдигнати ръце над лактите. Дядото изпусна брадвата; от ръцете му пръскаше кръв. Но веднага скочи отново към нея, целейки се с разперените си пръсти в очите й. Тя отскочи и го съсече късо през шията. Повече от жалост, отколкото от необходимост — с прерязаните вени и на двете му ръце той и без това неминуемо щеше да издъхне от загуба на кръв.
	Той лежеше, невероятно трудно разделяйки се с живота; въпреки раздробените си прешлени продължаваше да се извива като червей. Цири застана над него. Остатъците от пясък все още скърцаха между зъбите й. Тя ги изплю право върху гърба му. Когато спря да плюе, той вече беше умрял.

	* * *

	Странната конструкция пред колибата, наподобяваща бесило, беше снабдена с железни куки и макара. Масата и пънът бяха хлъзгави и лепнеха от мазнина, воняха отвратително.
	На кланица.
	В кухнята Цири намери котела с прехвалената перлена каша, обилно напоена с мазнина и пълна с късчета месо и гъби. Беше страшно гладна, но нещо я накара да се въздържи от яденето на тази гозба. Тя само пи вода от една кана и изяде малка, сбръчкана ябълка.
	Зад колибата намери зимник със стълби, дълбок и студен. В него имаше гърнета със сланина. От тавана висеше месо. Остатъци от труп.
	Тя изскочи от зимника, спъвайки се по стъпалата, сякаш я гонеха дяволи. Падна в копривата, след което скочи. Олюлявайки се, дотича до колибата, хвана се за един от подпорните колове. Въпреки че стомахът й беше почти празен, повръща много дълго.
	Висящите в зимника остатъци от труп принадлежаха на дете.

	* * *

	Движейки се по посока на вонята, тя намери в гората запълнена с вода и тиня яма, в която грижливият Горски дядо беше изхвърлял сметта си и онова, което не беше успял да изяде. Гледайки подаващите се от тинята черепи, ребра и тазови кости, Цири осъзна с ужас, че е останала жива благодарение само на това, че чудовищният старец беше поискал да задоволи похотта си. Ако гладът беше надделял, той щеше да я удари с брадвата, а не с тояжката. После щеше да я окачи за краката на дървеното бесило и да одере кожата й, след което щеше да я разфасова върху масата…
	Въпреки че й се виеше свят и едва се държеше върху краката си, а лявата й ръка беше подута и страшно я болеше, Цири все пак намери в себе си сили да завлече трупа до ямата и да го хвърли сред костите на другите жертви. После се върна, затрупа с клони и слама входа на зимника, нареди сухи съчки около коловете, поддържащи колибата, и около всичките принадлежности на Дядото. След това грижливо запали всичко от четири посоки.
	Отдъхна си едва когато огънят се разгоря както трябва и обхвана всичко. Когато стана ясно, че никакъв кратък дъжд не може да попречи да се изтрие всякаква следа от това място.

	* * *

	Ръката вече не беше толкова зле. Наистина, беше подута, болеше, но като че ли нито една кост не беше строшена.
	Когато дойде вечерта, на небето наистина изгря една луна. Но на Цири не й се искаше да признае този свят за свой.
	Нито пък да стои в него повече, отколкото трябва.

	* * *

	— Тази нощ ще бъде хубава — промърмори Нимуе. — Усещам го.
	Кондвирамурс въздъхна.
	Хоризонтът пламтеше в злато и пурпур. В същите цветове беше и ивицата, проточила се през водите на езерото от хоризонта до острова. Седяха на терасата, в кресла, зад които беше огледалото с абаносова рамка и гобленът, изобразяващ сраснал се със скалата замък, отразяващ се във водите на планинско езеро.
	„За коя ли подред вечер седим така до мръкване, и до по-късно, в мрака? — помисли си Кондвирамурс. — Без никакъв резултат? Само говорейки си?“
	Захладняваше. Магьосницата и послушницата се загърнаха с кожусите си. От езерото се разнасяше скърцането на весла, но лодката на Краля Рибар не се виждаше, тя се губеше в ослепителния блясък на залеза.
	— Често сънувам, че съм в ледена пустош — върна се Кондвирамурс към прекъснатия разговор. — В нея няма нищо, освен бял сняг и грамади от искрящ под слънчевата светлина лед. И цари тишина — тишина, звънтяща в ушите. Неестествена тишина. Тишината на смъртта.
	Нимуе кимна, сякаш показвайки, че знае за какво става въпрос. Но не каза нищо.
	— И изведнъж — продължи послушницата — започва да ми се струва, че чувам нещо. Че усещам как ледът под краката ми трепери. Отпускам се на колене, разравям снега. Под него има лед, прозрачен като стъкло, като чистите планински езера, където камъните на дъното и плуващите риби се виждат въпреки дълбочината на водата. И аз също виждам в съня си, макар че водата е дълбока десетки, а може би стотици сажени. Това не ми пречи да виждам… И да чувам… Хора, викащи за помощ. Там, долу, дълбоко под снега… лежи замръзнал свят.
	Нимуе не се обади и този път.
	— Разбира се, аз знам какъв е източникът на този сън — продължи послушницата. — Пророчеството на Итлина, прословутите Бял студ, Време на мраз и Вълча виелица. Светът, умиращ сред снегове и ледове, за да се възроди отново след много векове, както гласи пророчеството. Пречистен и по-добър.
	— Вярвам дълбоко в това, че светът ще се възроди — каза тихо Нимуе. — Но не и че ще бъде по-добър.
	— Моля?
	— Чу ме добре.
	— И не ми се е причуло? Нимуе, Белият студ е предсказван вече хиляди пъти, при всяка сурова зима казват, че вече е дошъл. Сега дори и децата не вярват, че някоя зима може да заплаши света.
	— Моля. Децата не вярват. А аз, представи си, вярвам.
	— Изхождайки от някакви рационални съображения? — попита Кондвирамурс с лека ирония. — Или изключително заради мистична вяра в непогрешимостта на елфическите пророчества?
	Нимуе мълча дълго, пощипвайки мъха на кожухчето си.
	— Земята има кълбовидна форма и се върти около слънцето — каза тя най-накрая с леко менторски тон. — Съгласна ли си с това? Или може би си в някоя от модните секти, които имат съвсем различни разбирания?
	— Не. Не съм. Приемам хелиоцентризма и съм съгласна с теорията, че Земята е кръгла.
	— Прекрасно. Предполагам, ще се съгласиш с това, че оста на въртене на земното кълбо е наклонена, а пътят на Земята около Слънцето не е по правилна окръжност, а по елипса?
	— Учила съм това. Но не съм астроном, така че…
	— Не е необходимо да си астроном, достатъчно е да мислиш логично. Тъй като Земята обикаля около Слънцето по елипса, по време на движението си тя се озовава ту по-близо, ту по-далеч от него. Колкото повече се отдалечава от Слънцето, толкова по-студена става — според мен това е логично. И под колкото по-голям ъгъл падат слънчевите лъчи, толкова по-малко светлина достига до северното полукълбо.
	— Също логично.
	— И двата фактора, тоест елипсовидността на орбитата и степента на наклон на оста на света, подлежат на изменения. Както се смята, циклични. Орбитата може да става повече или по-малко елиптична, оста на въртене може да се накланя повече или по-малко. Екстремалните климатични условия ще се появят при едновременна проява на тези фактори: максимално разтегната елипса и максимално накланяне на оста на въртене. Отдалечената от Слънцето Земя ще получи в афелия много малко светлина и топлина, а ситуацията в полярните райони ще се влоши още повече заради неудачния наклон на оста.
	— Ясно.
	— По-малко светлина в северното полукълбо означава по-продължително задържане на снега. Белият и блестящ сняг отразява слънчевите лъчи, температурата спада още повече. Благодарение на това снегът се задържа още повече, на все по-големи територии изобщо не се разтапя или се разтапя за съвсем кратко. Колкото повече сняг има, толкова повече не се разтапя изобщо и толкова по-голяма площ заема.
	— Разбрах.
	— Снегът вали, вали, вали и е все повече. Забележи, заедно с морските течения от юг пристигат маси от топъл въздух, които се събират над замразеното северно полукълбо. Топлият въздух се кондензира и пада във вид на сняг. Колкото по-големи са температурните разлики, толкова по-обилни са снеговалежите. Колкото по-обилни са снеговалежите, толкова повече бял, неразтапящ се сняг има. И е толкова по-студено. А колкото по-студено е, толкова по-големи са температурните разлики и е по-обилно кондензирането на влага, съдържаща се във въздушните маси.
	— Разбрах.
	— Снежната покривка става толкова тежка, че се превръща в пресован лед. Ледник. Върху който, както вече знаем, продължава да пада сняг, което го уплътнява още повече. Ледникът расте, той не само става по-дебел, но и се разширява встрани, покривайки по-големи територии. Белите пространства…
	— … отразяват слънчевите лъчи — кимна Кондвирамурс. — Студено, студено, още по-студено. Белият студ, предсказан от Итлина. Но възможен ли е катаклизъм? Наистина ли има опасност ледът, който винаги си лежи на север, да започне да се движи на юг и да покрие всичко? С каква скорост нараства ледената шапка на полюса? С какви темпове?
	— Както сигурно знаеш — каза Нимуе, загледана в езерото, — единственото незамръзващо пристанище в залива Пракседа е Пойнт Ванис.
	— Знам.
	— Обогати си знанията: преди сто години не е замръзвало нито едно от пристанищата на Залива. Преди сто години — за това има доста свидетелства — в Талгар са отглеждали краставици и тикви, а в Каингорн — слънчоглед и лупина. Сега не ги отглеждат, защото не е възможно — там просто е твърде студено. А знаеш ли, че в Каедвен е имало лозя? Наистина, тамошните вина не са били сред най-хубавите, за което свидетелстват ниските им цени, отбелязани в запазилите се документи. Но въпреки това каедвенските поети са ги възпявали. Сега в Каедвен изобщо няма лози. Защото сегашните зими са доста по-студени от някогашните, а силният студ убива лозите. Не просто забавя вегетацията, а просто ги убива. Унищожава ги.
	— Разбирам.
	— Да… — замисли се Нимуе. — Какво още да добавя? Освен че в Талгар снегът пада в средата на ноември и се придвижва на юг със скорост над петдесет мили в денонощие? Че в края на декември — началото на януари се случва да има виелици при Алба, където само преди сто години снегът е бил сензация? А това, че топенето на снеговете и на ледената покривка на езерата става през април, се знае от всяко дете. И всяко дете се чуди защо този месец се нарича „цветен“*. Ти не си ли се учудвала?
	[* На полски цвете е _kwiat_, а април — _kwiecień_. — Б.пр.]
	— Не особено — призна си Кондвирамурс. — Защото при нас, във Виковаро, не казваме „цветен“, а „лъжецвят“, или на елфически — _Birke_. Но разбирам какво имаш предвид. Наименованията на месеците са дошли от древни времена, когато през април наистина всичко е цъфтяло…
	— Тези древни времена са само преди сто — сто и двайсет години. Това е почти вчера, момиче. Итлина е била абсолютно права. Нейното предсказание се изпълнява. Светът ще загине под слоеве лед. Цивилизацията ще загине по вина на Разрушителката, която е можела да открие път за спасение. Но както се знае от легендата, не го е направила.
	— По причини, които легендата премълчава. Или обяснява с помощта на мъгливо и наивно морализиране.
	— Това е вярно. Но фактът си остава факт. Белият студ е факт. Цивилизацията на северното полукълбо е обречена на гибел. Тя ще загине под разрастващия се ледник, под вечен сняг и мраз. Но не бива да се паникьосваме, защото разполагаме с още време, преди това да се случи.
	Слънцето залезе изцяло, ослепителният отблясък изчезна от повърхността на езерото. Върху водата се спусна пътека от по-мека, щадяща очите светлина. Над кулата _Inis Vitre_ изгря луната, ярка като пречупен на две златен талер.
	— Колко време? — попита Кондвирамурс. — Колко ще продължи това според теб? Тоест, с колко време разполагаме?
	— Много.
	— Колко, Нимуе?
	— Около три хиляди години.
	В езерото, на лодката, Краля Рибар изпляска с веслото и изруга. Кондвирамурс въздъхна шумно.
	— Малко ме поуспокои — каза тя след кратко мълчание. — Но само малко.

	* * *

	Следващото място се оказа едно от най-противните, които Цири беше посещавала — безспорно влизаше в първата десетка, и то в началото й.
	Това беше пристанище, пристанищен канал — тя виждаше лодки и галери при кейовете и пристаните, виждаше гора от мачти, виждаше платна, тежко увиснали в неподвижния въздух. Наоколо пълзеше и се кълбеше смрадлив дим.
	Той се носеше иззад порутените къщурки, наредени до канала. Оттам долиташе и силен детски плач.
	Келпи запръхтя, силно тръсна муцуна, отстъпи, кънтейки с копита по паважа. Цири погледна надолу и видя мъртви плъхове. Те бяха пръснати навсякъде. Умрели в мъчения гризачи с бледорозови лапички.
	„Нещо тук не е наред — помисли си тя, чувствайки как я обзема ужас. — Нещо тук не е както трябва. Трябва да бягам оттук. Колкото се може по-бързо!“
	Под окичения с мрежи и въжета стълб седеше мъж с разкъсана риза и наведена към рамото си глава. На няколко крачки от него лежеше втори. Не приличаха на спящи. Дори не трепнаха, когато подковите на Келпи загракаха по камъните съвсем близо до тях. Цири наведе глава, минавайки под висящите от въжетата парцали, от които се носеше кисела смрад.
	На вратите на една от съборетините се виждаше кръст, нарисуван с тебешир или бяла боя. Иззад покрива се вдигаше черен дим. Детето продължаваше да плаче, някой в далечината крещеше, наблизо някой кашляше и хриптеше. Виеше куче.
	Цири усети как нещо пълзи по ръката й. Погледна.
	Ръката й беше осеяна с черни бълхи.
	Изпищя с цяло гърло. Тресейки се от ужас и отвращение, започна да размахва ръце и рязко да ги тресе. Изплашената Келпи хукна в галоп. Цири едва не падна от седлото. Стискайки кобилата с бедрата си, тя с двете си ръце чешеше и дърпаше косите си, тръскаше куртката и ризата си. Келпи влетя в обгърната от дим улица. Цири изкрещя от ужас.
	Преминаваше през пъкъла, през преизподнята, през най-кошмарния от всички кошмари. Между къщи, отбелязани с бели кръстове. Между тлеещи купчини парцали. Между мъртъвци, лежащи поединично, и между такива, натрупани на купчини, един върху друг. И между живи — окъсани, полуголи привидения с хлътнали от болка устни, пълзящи в изпражнения, крещящи на език, който тя не разбираше, протягащи към нея измършавелите си, покрити с ужасни кървави гнойни рани ръце.
	Да се махам! Да се махам оттук!
	Дори в черното небитие на архипелага от места Цири още дълго време усещаше този дим и смрад.

	* * *

	Следващото място също беше пристанище. Тук също имаше кейове, имаше укрепен с колове канал, а в него — корабчета, баркаси, шхуни, лодки, а над тях — гора от мачти. Но тук, на това място, над мачтите весело подвикваха чайки, а миризмите бяха познати и привични: мокро дърво, смола, море и риба в трите й основни варианти: прясна, развалена и пържена.
	На борда на най-близкото корабче се ругаеха двама мъже, стараейки се да се надвикат с възбудени гласове. Тя разбираше какво си говорят. Ставаше въпрос за цената на херингата.
	Наблизо имаше кръчма и от отворените й врати се носеше миризма на спарено и на бира, чуваха се гласове, звънтене, смях. Някой пееше неприлична песничка, повтаряйки постоянно един и същ куплет:

	Luned, v’ard t’elaine arse
	Aen a meath ail aen sparse!

	Разбра къде се е озовала. Още преди да прочете на кърмата на един от галеасите: „_Evall Muire_“. И името на пристанището: _Baccalá_. Знаеше къде се намира.
	В Нилфгард.
	Тя избяга преди някой да успее да й обърне внимание.
	Но преди да успее да се гмурне в нищото, последната бълха от пълзящите по нея на предишното място, която беше преживяла пътешествието във времето и пространството, стаила се в една от гънките на куртката, с дълъг скок се приземи върху кея на пристанището.
	Още същата вечер бълхата се засели в изтънялата козина на един плъх, стар самец, ветеран от множество битки, за което свидетелстваше липсващото му ухо, отхапано до самия череп. Същата вечер бълхата и плъхът преминаха на един кораб. А още на следващата сутрин тръгнаха на път. На стар тримачтов търговски кораб, занемарен и страшно мръсен.
	Корабът се казваше „Катриона“. На това име му беше отсъдено да влезе в историята. Но тогава все още никой не знаеше нищо за това.

	* * *

	Следващото място — макар че беше трудно да се повярва — порази Цири с наистина идилична картина. Край спокойна ленива река, носеща се между наведени над нея брези, елши и дъбове, съвсем до моста, свързващ двата бряга с изящна каменна дъга, сред слезови стръкове, се намираше заобиколена от тръстика кръчма, обвита от дива лоза, бръшлян и пълзящ грах. Над входа се поклащаше табелка с позлатени букви. Букви, напълно непознати за Цири. Но на табелката имаше и съвсем удачно изображение на котка, така че тя предположи, че кръчмата се казва „При черната котка“.
	Носещият се отвътре аромат на храна я притегляше като магнит. Тя не се колеба дълго. Намести меча на гърба си и влезе.
	Вътре беше полупразно, само на една от масите седяха трима мъже. Селяни на вид. Дори не я погледнаха. Цири седна в ъгъла, с гръб към стената.
	Кръчмарката, пълна жена с чиста престилка и остро боне, се приближи и я попита нещо. Гласът й звучеше необичайно звънко, но мелодично. Цири посочи с пръст отворената си уста, потупа се по корема, после отряза от куртката си едно от сребърните копчета и го сложи на масата. Виждайки учудения поглед на жената, тя посегна към второ копче, но кръчмарката я спря с движение на ръката и леко съскащи, но приятно звучащи думи.
	Еквивалентът на копчето се оказа чиния с гъста чорба, глинено гърне с боб и пушен бекон, хляб и чаша разредено вино. Докато поглъщаше първата лъжица, Цири си помисли, че ще се разплаче. Но успя да се сдържи. Ядеше бавно. Наслаждаваше се на храната.
	Кръчмарката се приближи и я попита нещо със звънливия си глас, допирайки буза до събраните си длани. Ще остане ли за през нощта?
	— Не знам — отвърна Цири. — Възможно е. Във всеки случай благодаря за предложението.
	Жената се усмихна и тръгна към кухнята.
	Цири разкопча колана си и се облегна на стената. Замисли се какво да прави по-нататък. Мястото — особено в сравнение с няколкото предишни — беше приятно, предизвикваше у нея желание да остане по-дълго. Но тя знаеше, че излишната доверчивост можеше да се окаже опасна, а непредпазливостта — пагубна.
	Една черна котка, същата като тази на табелата, се появи незнайно откъде, потърка се в глезена й, превивайки гръб. Цири я погали, котката деликатно отърка глава в дланта й, после седна и се зае да ближе корема си. Цири гледаше.
	Тя видя Яре, седнал до някакъв огън в компанията на неприятни на вид дрипльовци. Всички ядяха нещо, наподобяващо парчета въглен.
	— Яре?
	— Така трябва — каза момчето, гледайки в пламъците на огъня. — Четох за това в „История на войните“, труд на маршал Пелиграм. Така трябва, когато родината е в опасност.
	— Какво трябва? Да се ядат въглени?
	— Да. Точно така. Майката Родина ме зове. А отчасти от лични подбуди.
	— Цири, не спи на седлото — казва Йенефер. — Пристигаме.
	По къщите на града, в който пристигат, на всички врати и порти се виждат големи кръстове, нарисувани с тебешир или бяла боя. Вие се плътен и вонящ дим, дим от клади, на които се изгарят трупове. Йенефер, изглежда, не забелязва това.
	— Трябва да се направя красива.
	Пред лицето й, над ушите на коня, виси огледалце. Гребенът танцува във въздуха, реши черните й къдрици. Йенефер действа само с магия, без да използва ръцете си, защото…
	Защото ръцете й са буци от засъхнала кръв.
	— Мамичко! Какво са направили с теб?
	— Стани, момиче — казва Коен. — Превъзмогни болката и се качи на гребена! Иначе ще започнеш да се страхуваш. До края на живота си ли искаш да умираш от страх?
	Жълтите му очи пламтят с лоша светлина. Той се прозява. Острите му зъбки блестят в бяло. Това изобщо не е Коен. Това е котка. Черна котка…
	Марширува дълга много мили колона от войници, над тях се люлее и вълнува гора от пики, развява се море от хоругви. Яре също марширува, на главата му има кръгъл шлем, на рамото му пика, толкова дълга, че му се налага да я държи здраво с двете си ръце, иначе тя ще го катурне. Бият барабани, свирят тръби и буботят гласовете на пеещите войници. Над колоната грачат гарги. Множество гарги…
	Бряг на езеро, на брега — шапки от пяна, изхвърлена изгнила тръстика. В езерото има остров. Кула. С назъбени бойници. Над нея се вижда тъмносиньо вечерно небе, свети луна — като блестящ, счупен на две талер. На терасата в кресла седят две жени, загърнати с кожухчета. Мъж в лодка…
	Огледало и гоблен.
	Цири вдига глава. Срещу нея на масата седи Ередин Бреак Глас.
	— Не може да не знаеш — казва той, усмихвайки се и погазвайки равните си зъби, — че само отлагаш неизбежното. Ти си наша и ще се доберем до теб.
	— Как ли пък не!
	— Ще се върнеш при нас. Ще се помотаеш из местата и времената, после ще се натъкнеш на Спиралата, а там ще ни паднеш в ръцете. Вече никога няма да се върнеш в своя свят и в своето време. Впрочем, и без това вече е късно. Няма при кого да се върнеш. Хората, които си познавала, отдавна са умрели, гробовете им са обрасли с бурени и са занемарени. Имената им са забравени. Впрочем, и твоето също.
	— Лъжеш! Не ти вярвам!
	— Вярванията ти са си твоя лична работа. Повтарям: скоро ще се натъкнеш на Спиралата, а аз вече ще те чакам там. Нали ти тайно желаеш това, _me elaine luned_.
	— Бълнуваш!
	— Ние, _Aen Elle_, усещаме тези неща. Ти беше увлечена по мен, искаше ме и се боеше от своето желание. Искаше ме и продължаваш да ме искаш, _Zireael_. Мен. Ръцете ми. Докосването ми…
	Когато той я докосна, тя рязко скочи, обръщайки чашата си — за щастие празна. Понечи да посегне към меча си, но веднага се успокои. Седеше в кръчмата „При черната котка“ и явно беше заспала, задрямала на масата. Ръката, докоснала косите й, беше на пълната кръчмарка. Цири не можеше да понася такива фамилиарности, но жената излъчваше благоразположение и доброта, за които не биваше да й се отвръща с грубост. Цири й позволи да я гали по косата и се усмихна, слушайки мелодичната, звънтяща реч. Беше изтощена.
	— Трябва да тръгвам — каза тя най-накрая.
	Жената се усмихна, изчурулика напевно. „Как се получава така — запита се Цири, — че във всички светове, места и времена, на всички езици и наречия единствено тази дума винаги звучи разбираемо? И винаги горе-долу по един и същ начин?“
	— Да. При мама. Майка ми ме чака.
	Кръчмарката я изпрати навън. Преди Цири да се качи на седлото, жената изведнъж я прегърна здраво и я притисна към пищния си бюст.
	— Довиждане. Благодаря за гостоприемството. Напред, Келпи.
	Цири се насочи направо към дъгообразния мост над спокойната река. Когато подковите зазвънтяха върху камъните, се обърна. Жената все още стоеше пред кръчмата.
	Концентрация. Юмруци върху слепоочията. Шум в ушите, сякаш от вътрешността на морска раковина. Блясък. И внезапно — меко и черно небитие.
	— _Bonne chance, ma fille_*! — извика Тереза Льопен, застанала до пътя, водещ от Мелюн до Оксер. — Лек път!
	[* Успех, момиче (фр.). — Б.пр.]

	* * *

	Съсредоточаване. Юмруци върху слепоочията. Шум в ушите, сякаш от вътрешността на морска раковина. Блясък. И внезапно — меко и черно небитие.
	Място. Езеро. Остров. Кула. Луна като пречупен на две талер, блясъкът й се отразява във водата във вид на светла пътечка. На пътечката има лодка, а в нея — мъж с въдица.
	На терасата на кулата… Две жени?

	* * *

	Кондвирамурс не издържа, извика развълнувано и веднага закри устата си с длан. Краля Рибар с плясък изпусна котвата, изруга сърдито, после отвори уста и застина така. Нимуе дори не трепна.
	Пресечената от лунната пътека повърхност на езерото затрептя и се набръчка сякаш духа силен вятър. Нощният въздух над огледалната вода се пръсна — както се чупи разбит витраж. От пукнатината се появи врана кобила. Върху нея — ездачка.
	Нимуе спокойно протегна ръка и изрече заклинание. Висящият на стойката гоблен неочаквано се разгоря и разцъфна във феерията на разноцветни огънчета. Те се отразиха в овала на огледалото, затанцуваха, зароиха се пред стъклото като шарени пчели и изведнъж избухнаха като разноцветно привидение, разширявайки се в ивица, от която стана светло като ден.
	Враната кобила се вдигна на задните си крака и диво изцвили. Нимуе рязко разтвори ръце, след което извика формулата. Виждайки появяващото се във въздуха и увеличаващо се изображение, Кондвирамурс се съсредоточи силно. Изображението веднага придоби очертания. Това беше портал. Портал, през който се виждаше…
	Плато, осеяно с останки от кораби. Замък, прилепен към острите скали на пропаст, издигаща се над черното огледало на планинско езеро…
	— Натам! — извика Нимуе пронизващо. — Ето го пътят, по който трябва да вървиш, Цири, дъще на Павета! Мини през портала и тръгни по пътя, водещ към предопределението ти! Да затворим обръча на времето! Нека змията Уробос забие зъби в опашката си. Стига си блуждала! Побързай да помогнеш на близките си! Това е верният път, вещерке!
	Кобилата изцвили отново и пак размаха копита във въздуха. Девойката на седлото клатеше глава, гледайки ту към Нимуе, ту към изображението, създадено от гоблена и огледалото. Отметна коси назад и Кондвирамурс видя на бузата й грозен белег.
	— Довери ми се, Цири! — извика Нимуе. — Та ти ме познаваш! Вече си ме виждала веднъж!
	— Спомням си — долетя до тях. — Вярвам ти, благодаря.
	Видяха как подкараната с юздата кобила с лека танцувална крачка притича в светлината на портала. Преди изображението да се затъмни и да се разпадне, забелязаха как девойката с пепеляви коси им маха с ръка, обърнала се в седлото.
	После всичко изчезна. Повърхността на езерото се успокои, лунната пътечка се изглади.
	Беше толкова тихо, че им се струваше, че слушат хрипливото дишане на Краля Рибар.
	Сдържайки напиращите сълзи, Кондвирамурс силно прегърна Нимуе. Тя усещаше как дребната магьосница трепери. Седяха известно време, прегърнати така. Мълчаха. После двете се обърнаха към мястото, където беше изчезнала Вратата между световете.
	— Успех, вещерке! — възкликнаха те в хор. — Лек път!


	Осма глава


	Близо до мястото на жестоката битка, в която се сблъскаха всичките сили на Севера с цялата нилфгардска мощ, се намираха две рибарски селца: Старите задници и Брена. И тъй като по онова време Брена вече беше изгорена до основи, първоначално това ужасно клане беше наричано „Битката при Старите задници“. Днес за нея говорят като за „Битката при Брена“ и за това има две причини. Първо, построената наново Брена се превърна в голямо и процъфтяващо селище, а село Старите задници постепенно опустя и пътищата, водещи към него, обраснаха с коприва, тръни и репеи. Второ, такова название някак си не подхождаше на подобно славно и трагично събитие. И наистина — битка, в която са загинали повече от трийсет хиляди бойци, и изведнъж — Задници, и то стари?!
	Така че в цялата историческа и военна литература беше прието наименованието „Битката при Брена“ — както в нашите, така и в нилфгардските източници, които, честно казано, са много повече от нашите.
	Преподобният Яре Стария от Еландер, Annalesseu Cronicae Incliti Regni Temeriae


	— Кадет Фиц-Остерлен — незадоволителна оценка. Моля, седнете. Господин кадет, бих искал да обърнете внимание на това, че непознаването на прочутите и важни битки в историята на родината е позорно за всеки патриот и добър гражданин, а за бъдещите офицери е просто скандално! Позволете ми да направя още една малка забележка, кадет Фиц-Остерлен. За всичките двайсет години, през които съм преподавал тук, не си спомням изпит за даване на офицерско звание, в който да не е бил зададен въпрос за Битката при Брена. Така че невежеството по този въпрос практически поставя непреодолима пречка пред по-нататъшната кариера в армията. Но тъй като вие сте барон, не е задължително да станете офицер; можете да опитате късмета си в политиката. Или в дипломацията. От все сърце ви желая успех там, кадет Фиц-Остерлен. А ние ще се върнем на битката при Брена, господа. Кадет Путкамер!
	— Аз!
	— Елате при картата. Моля, продължете. Оттам, където господин баронът изгуби дар слово.
	— Тъй вярно! Фелдмаршал Мено Коехорн решил да извърши маневра и да се отправи бързо на запад заради докладите на разузнаването, съобщаващи, че армия от нордлинги е тръгнала на помощ на обсадената крепост Майена. Маршалът решил да им пресече пътя и да ги принуди да влязат в решителен бой с него. За тази цел разделил силите на армейска група „Център“. Една част оставил при Майена, а с останалите сили се придвижил бързо…
	— Кадет Путкамер! Вие не сте писател-белетрист! Вие сте бъдещ офицер! Що за определение е „останалите сили“? Моля, дайте ми точното _ordre de bataille_* на ударната група на маршал Коехорн. Използвайки военна терминология!
	[* _Ordre de bataille_ (фр.) — развитие на бойните действия. — Б.пр.]
	— Слушам, господин ротмистър! Под командването на фелдмаршал Коехорн били две армии: Четвърта конна армия начело с генерал-майор Маркус Брайбант, патрон на нашето училище…
	— Много добре, кадет Путкамер.
	— Мръсен подмазвач — прошепна от мястото си кадет Фиц-Остерлен.
	— … както и Трета армия, начело с генерал-лейтенант Рец де Мелис-Сток. В състава на Четвърта конна армия, наброяваща повече от двайсет хиляди бойци, влизали дивизията „Венендал“, дивизия „Магне“, дивизия „Фрундсберг“, Втора виковарска бригада, Седма даерланска бригада, освен това бригадите „Наузика“ и „Врихед“. В Трета армия влизали дивизия „Алба“, дивизия „Дейтвен“, както и… хмм… както и дивизия…

	* * *

	— Дивизия „Ард Феаин“ — подхвърли Джулия Абатемарко. — Освен ако не сте объркали нещо, разбира се. На знамето им наистина ли имаше голямо сребърно слънце?
	— Тъй вярно, полковник! — отвърна твърдо командирът на разузнаването. — Със сигурност го имаше!
	— „Ард Феаин“ — измърмори Сладката ветрогонка. — Хм… Интересно. Оказва се, че в трите маршови колони, които уж сте видели, към нас са се запътили не само цялата Конна, но и част от Трета армия. Не! Не вярвам! Трябва да го видя със собствените си очи. Ротмистър, по време на моето отсъствие вие поемате командването на бандерата*. Нареждам да изпратите куриер при полковник Панграт…
	[* Бандера — войсково подразделение в кавалерията, наброяващо 100–200 души. — Б.пр.]
	— Но полковник, смятате ли, че е разумно лично да…
	— Изпълнявай!
	— Слушам!
	— Голям риск поемате, полковник! — Командирът на разузнаването се опита да надвика тропота на приближаващите се коне. — Може да се натъкнем на елфически разезд…
	— Стига дрънканици! Води ме!
	Отрядът се спусна в галоп по стеснението, понесе се вихрено по долината на реката и влетя в гората. Тук се наложи да намалят темпото. Придвижването им беше затруднено от растящите нагъсто дървета, а освен това наистина можеха да се натъкнат на разузнавателни разезди или изпратени напред нилфгардски аванпостове. Разузнавачите на кондотиерите всъщност бяха приближили неприятеля откъм фланговете, а не фронтално, но фланговете сигурно също бяха защитени. Така че операцията изглеждаше адски рискована. Но Сладката ветрогонка обожаваше такива неща. В цялата Свободна рота нямаше да се намери човек, който да не я последва. Дори в пъкъла.
	— Тук е — обади се командирът на разузнаването. — Ето тази кула.
	Джулия Абатемарко вдигна глава. Кулата беше крива, порутена, от нея стърчаха изпочупени греди, стените й бяха обсипани с дупки и отвори, в които западният вятър свиреше като на пищялка. Никой не знаеше кой е построил тази кула на това безлюдно място. Но си личеше, че е била построена отдавна.
	— Да не се срути?
	— Със сигурност няма, полковник.
	В Свободната рота, сред кондотиерите, не се използваха обръщенията „господин“ или „госпожа“. Никакви господа, само звания.
	Джулия хукна нагоре по стълбите и бързо се озова на върха на кулата. Командирът на разузнаването стигна при нея едва след минута, пъхтейки като бик, яхнал крава. Облегната на изкривения парапет, Сладката ветрогонка оглеждаше долината с помощта на далекоглед, подала език между устните си и вирнала малкото си задниче. При вида й командирът на разузнаването почувства как го побиват тръпки, но бързо се овладя.
	— Със сигурност са „Ард Феаин“ — облиза устни Джулия Абатемарко. — Освен това виждам даерланците на Елан Трахе, има и елфи от бригадата „Врихед“, нашите стари познати от Марибор и Майена… Аха! Ето ги и черепите. Прочутата бригада „Наузика“… Виждам и огнените езици на знамената на дивизия „Дейтвен“… И бялата хоругва с черен алерион* — знакът на дивизията „Алба“…
	[* Алерион — хералдически орел без клюн и нокти. — Б.пр.]
	— Разпознавате ги веднага — промърмори в отговор командирът на разузнаването, — като стари познати… Как сте ги научила толкова добре?
	— Завършила съм военната академия — отсече Сладката ветрогонка. — Станала съм офицер след изпит. Добре. Видях каквото исках да видя. Да се връщаме в бандерата.

	* * *

	— Към нас се приближават Четвърта конна и Трета армия — каза Джулия Абатемарко. — Повтарям, цялата Четвърта конна и почти цялата кавалерия на Трета. Зад хоругвите, които забелязах, се вдигаше прах до небето. Там, в тези три колони, според мен са около четирийсет хиляди конници. А може и да са повече. Може…
	— Може Коехорн да е разделил армейска група „Център“ — довърши Адам „Адю“ Панграт, командир на Свободната рота. — Взел е със себе си само Четвърта конна и конниците от Трета без пехотата, за да се придвижи по-бързо. Хей, Джулия, ако аз бях на мястото на конетабъл Наталис или крал Фолтест…
	— Знам. — Очите на Сладката ветрогонка проблеснаха. — Знам какво би направил. Изпрати ли им куриери?
	— Разбира се.
	— Наталис е старо куче. Може пък утре…
	— Може — прекъсна я „Адю“. — Дори мисля, че ще стане. Мятай се на коня, Джулия. Искам да ти покажа нещо.
	Двамата препуснаха бързо, отдалечавайки се от останалата войска. Слънцето почти докосваше върховете на западните хълмове, дърветата и храсталаците изпъстряха долината с дългите си сенки. Но все още се виждаше достатъчно добре, за да може Сладката ветрогонка веднага да разбере какво иска да й покаже „Адю“ Панграт.
	— Тук — потвърди той предположението й, надигайки се на стремената. — Тук бих приел утрешното сражение. Ако аз командвах армията.
	— Добро място — съгласи се Джулия Абатемарко. — Равно, твърдо, гладко… Има къде да се разгърнем… Хм… От тези хълмове до онези вирчета там… Някъде около три мили… А за командването едва ли може да се намери по-добро място от оня хълм ей там.
	— Права си. Погледни там, в средата, виждаш ли едно езерце или вирче, което блести… Може да се използва… Рекичката ще свърши добра работа като отбранителна линия, защото е малка и заблатена… Как й беше името, Джулия? Вчера я пресякохме. Помниш ли?
	— Забравих го. Май беше Хохла. Или нещо подобно…

	* * *


	Който познава тамошния край, лесно може да си представи какво се е случило, а за онези, които не са добре запознати с терена, ще поясня, че лявото крило на кралската войска стигна до онова място, където днес се намира село Брена. По онова време там нямаше никакво селище, защото година по-рано то било изравнено със земята от Катериците. Точно там, на лявото крило, се намираше кралският редански корпус, командван от граф Руйтер. В него служеха осем хиляди души, пехота и конница.
	Центърът на кралските сили се намираше точно срещу хълма, който след битката започнаха да наричат Обесников. На тоя хълм стояха крал Фолтест със своята свита и конетабъл Ян Наталис, които от високо можеха да наблюдават развитието на бойните действия. Тук бяха струпани главните сили на нашата войска — дванайсет хиляди доблестни темерски и редански пехотинци, подредени в четири огромни четириъгълника, охранявани от десет роти конници, разположени до северния край на езерцето, наричано от местните жители Златното. Зад централната част на войската се беше подредила втора линия резерви — три хиляди бойци от визимската и мариборската пехота, предвождани от войводата Бронибор.
	В южния край на Златното езеро, точно до рибните развъдници и завоя на река Хотла, на площ от близо една миля се бяха разположили войските от дясното ни крило, които се състояха от Свободния отряд на махакамските джуджета, осем роти лека кавалерия и бандерите на прочутата Свободна кондотиерска рота. Дясното крило беше командвано от кондотиера Адам Панграт и джуджето Баркли Елс.
	От срещуположната страна, на миля или две, на голото поле отвъд гората, се беше строила нилфгардската армия на фелдмаршал Мено Коехорн. Като черна стена се бяха изправили облечените в желязо войни, полк до полка, рота до ротата, ескадрон до ескадрона, докъдето стига погледът — нямаха край. А по гората от хоругви и копия можеше да се съди, че войската е колкото широка, толкова и дълга. Защото в нея имаше четирийсет и шест хиляди войници, за което малцина от нашите знаеха, но така беше по-добре, защото иначе щяха да им се пръснат сърцата при вида на цялата нилфгардска мощ.
	Но и без това сърцата дори на най-храбрите заблъскаха като чукове в гърдите им, когато стана ясно, че ще настане кървава сеч и малцина от стоящите в строя ще доживеят да видят залеза на слънцето.

	Яре побутна нагоре плъзгащите се по носа му очила, прочете още веднъж написаното, въздъхна, поглади оплешивяващото си теме, след това взе гумата, леко я нагря и изтри последното изречение.
	Вятърът шумеше в листата на липите, жужаха пчели. Децата, както и всички останали деца, се опитваха да се надвикат едно-друго.
	Търкалящата се по тревата топка се блъсна в крака на стареца. Преди тромавият и непохватен мъж да успее да се наведе, едно от внучетата му се стрелна като малко вълче и без да се спира, сграбчи топката. Масата се разклати. С дясната си ръка Яре успя да задържи мастилницата, притискайки с лявата листовете хартия.
	Натежалите от събрания акациев прашец пчели жужаха.
	Яре продължи да пише.

	Утрото беше навъсено, но слънцето надникваше през облаците, сякаш за да напомни, че часовете летят. Задуха вятър, знамената зашумяха и се засуетиха като птици, събиращи се на ята, за да отлетят надалеч. А нилфгардците не помръдваха от мястото си и накрая всички започнаха да се чудят защо маршал Мено Коехорн не дава заповед за настъпление…


	* * *

	— Кога? — Мено Коехорн вдигна глава от картите и погледна своите военачалници. — Питате ме кога ще заповядам настъпление?
	Никой не се обади. Мено изгледа поотделно всеки един от командирите си. Най-напрегнати и разтревожени изглеждаха онези, които щяха да останат в резерва: Елан Трахе, командир на Седма даерланска, и Кес ван Ло от бригадата „Наузика“. Нервничеше и Оудер де Вингалт, адютант на маршала, чиито шансове да участва активно в битката бяха най-малки.
	Онези, които трябваше да ударят първи, изглеждаха спокойни и дори отегчени. Маркус Брайбант се прозяваше. Генерал-лейтенант Рец де Мелис-Сток бъркаше в ухото си с кутре, което след това оглеждаше изпитателно, сякаш очакваше да види там нещо заслужаващо вниманието му. Оберщер* Рамон Тирконел, младият командир на дивизия „Ард Феаин“, си подсвиркваше тихичко, вперил поглед в една известна само нему точка от хоризонта. Оберщер Лиам аеп Муир Мос от дивизия „Дейтвен“ разлистваше томчето с поезия, което носеше неотлъчно със себе си. Тибор Егебрахт от дивизията тежки копиеносци „Алба“ се почесваше по тила с дръжката на камшика си.
	[* Оберщер — полковник в старата немска и полска пехота. — Б.пр.]
	— Ще започнем нападението веднага, след като се върнат патрулите — каза Коехорн. — Притесняват ме онези хълмове на север, господа офицери. Преди да атакуваме, трябва да разбера какво има зад тези хълмове.

	* * *

	Ламар Флаут се страхуваше. Умираше от страх, ужасът пъплеше по червата му и му се струваше, че в стомаха му има поне десетина хлъзгави, покрити с воняща слуз змиорки, които яростно се опитват да намерят пролука, през която да се измъкнат на свобода. Един час по-рано, когато патрулът получи заповед и се отправи на разузнаване, някъде дълбоко в себе си Флаут таеше надежда, че сутрешният хлад ще разсее тревогите му, че рутината, отработеният ритуал, твърдата и сурова същност на работата му ще потушат страха. Лъжеше се. Сега, след изтичането на един час и изминаването на някакви си пет мили, далече, опасно далече от своите, дълбоко, страшно дълбоко във вражеска територия, близо, смъртоносно близо до неизвестни опасности — едва сега страхът показа на какво е способен.
	Спряха се на края на елховата гора, като внимаваха да не се подават иззад гъстите хвойнови храсти. Пред тях, зад ниските ели, се простираше широка котловина. Над тревата се стелеше мъгла.
	— Никой — отбеляза Флаут. — Няма жива душа. Да се връщаме. И без това стигнахме твърде далеч.
	Вахмистърът го погледна накриво. Далеч ли? Бяха се отдалечили само на миля. И на всичко отгоре се бяха влачили като куци костенурки.
	— Няма да е зле да надникнем и зад онези хълмове, господин лейтенант — каза той. — Струва ми се, че оттам ще имаме по-добра видимост. Надалече, към цялата долина. Ако някой идва насам, не може да не го забележим. Е, какво? Ще се промъкнем ли дотам, господине? Само няколко стаяния са.
	„Няколко стаяния — помисли си Флаут. — През открита местност, като на тепсия!“ Змиорките се извиваха в стомаха му и упорито търсеха изход навън. Поне една със сигурност беше на прав път — Флаут усещаше това.
	„Чух звън на стремена. Пръхтене на коне. Там, в гъстата зеленина, между младите ели на песъчливия склон. Какво помръдна там? Някаква фигура?
	Обкръжават ли ни?“
	Из обоза се носеше слух, че няколко дни по-рано кондотиерите от Свободната рота нападнали от засада разезд на бригадата „Врихед“ и пленили един елф. Разправяха, че го били кастрирали, отрязали му езика и му отсекли пръстите на ръцете… А накрая му извадили очите. Ха да те видим сега, присмели му се те, как ще се забавляваш със своята елфка приятелка. Дори няма да можеш да гледаш как тя се забавлява с други.
	— Е, господине? — прокашля се вахмистърът. — Ще отскочим ли до хълмчето?
	Ламар Флинт преглътна.
	— Не — отвърна той. — Не бива да губим време. Уверихме се, че тук няма врагове. Трябва да доложим на командването. Връщаме се!

	* * *

	Мено Коехорн изслуша доклада и вдигна очи от картите.
	— Под знамената! — заповяда рязко той. — Господин Брайбант, господин Де Мелис-Сток. Нападаме!
	— Да живее императорът! — извикаха Тирконел и Егебрахт.
	Мено ги изгледа някак странно.
	— Под знамената — повтори той. — Нека Великото Слънце ви окъпе в слава!

	* * *

	Мило Вандербек, полуръст, полеви хирург, известен с прякора Ръсти, жадно вдъхна изумителната смес от мирисите на йод, амоняк, спирт, етер и магически еликсири, изпълващи палатката. Искаше да се пропие с тази миризма — здрава, чиста, невинна, незаразена и клинично стерилна. Знаеше, че тя няма да се задържи дълго такава.
	Погледна девствено бялата операционна маса и хирургическите аксесоари — десетки инструменти, вдъхващи уважение и доверие с равнодушното и страховито величие на студената стомана, със сияещата чистота на метала, с реда и естетиката на разполагането им.
	Около инструментите се въртеше персоналът му — три жени. „Пфу — мислено се поправи Ръсти. — Една жена и две момичета. Пфу: една стара, макар и красива и младолика жена. И две деца.“
	Магичката и лечителка на име Марти Содергрен. И доброволките. Шани, студентка от Оксенфурт, и Йола, жрица от храма на Мелителе в Еландер.
	„Марти Содергрен я познавам — помисли си Ръсти, — неведнъж съм работил с тази красавица. Малко си пада нимфоманка със склонност към истерии, но това не е страшно, стига магията й да действа. Анестезиращи, дезинфекциращи и спиращи кръвотечението заклинания.
	Йола. Жрица, или по-скоро — послушница. Момиче с простодушна красота и обикновена като ленено платно, с големи, силни селски длани. Храмът се бе погрижил дланите й да не загрубеят от тежката и мръсна изморителна работа на полето. Но нямаше как да скрие произхода й.
	Не, за нея не се безпокоя. Селските ръце са верни ръце, на които може да се разчита. Освен това възпитаничките на храма рядко могат да подведат някого, в момент на отчаяние не се отпускат, а търсят опора във вярата си, в своята мистика. И интересното е, че това им помага.“
	Той погледна към червенокосата Шани, която ловко вдяваше хирургически конци в закривените игли.
	„Шани. Дете на зловонните градски улички, попаднала в Оксенфуртския университет благодарение на собствената си жажда за знания и невероятните лишения на родителите й, плащащи за нейното обучение. Шегаджийка. Веселячка. Какво умее тя? Да вдява конец в иглите? Да слага превръзки? Да държи куките при операция? Ха, интересен въпрос: а ако припадне, изпусне куките и забие нос в отворения корем на оперирания?
	Хората са толкова неиздръжливи. Затова помолих да ми изпратят елфка. Или някой от моя народ. Но не. Нямат им доверие.
	Всъщност те и на мен ми нямат доверие.
	Аз съм полуръст. Нечовек.
	Чужд!“
	— Шани!
	— Да, господин Вандербек?
	— Ръсти. Тоест, за теб — господин Ръсти. Какво е това, Шани? И за какво служи?
	— Изпитвате ли ме, господин Ръсти?
	— Отговаряй, момиче!
	— Това е распатор. За сваляне на надкостната ципа при ампутации. За да не се къса ципата под зъбците на триона и да се получи чист и гладък разрез! Доволен ли сте? Взех ли изпита?
	— Тихо, момиче, тихо.
	Шани приглади с длан косата си.
	„Интересно — помисли си той. — Тук сме четирима лекари. И всичките сме червенокоси! Съдба ли е това?“
	— Моля ви, момичета — каза той, — излезте от палатката.
	Те излязоха, въпреки че и трите изсумтяха под нос. Всяка по свой начин.
	Пред палатката седеше група санитари, възползващи се от последните минути на сладко безделие. Ръсти ги погледна сурово и подуши въздуха, проверявайки дали вече са се напили.
	Ковачът, огромен мъжага, пухтеше край приличащата на скамейка за изтезания маса и подреждаше върху нея инструментите за сваляне на ризници и шлемове с изкривени забрала от телата на ранените.
	— Там — започна Ръсти без предисловие, посочвайки с пръст към полето, — всеки момент ще започне битка. И веднага ще се появят първите ранени. Всички вие знаете какво да правите, всеки знае задълженията си и мястото си. Ако всеки си върши работата, нищо лошо няма да се случи. Ясно ли е?
	Нито едно от „момичетата“ не се обади.
	— Там — продължи Ръсти и отново посочи към полето, — около сто хиляди войници ще започнат да се осакатяват взаимно. По най-различни изискани начини. Тук и в другите две болници сме общо дванайсет лекари. За нищо на света няма да успеем да помогнем на всички пострадали. Дори на нищожен процент от нуждаещите се от помощта ни. Но и никой не очаква това от нас. Обаче ние ще лекуваме! Защото това е, простете за баналния израз, смисълът на нашето съществуване. Да помагаме на нуждаещите се. Така че ще помагаме толкова, колкото можем.
	Отново никой не се обади. Ръсти се извърна.
	— Ще направим каквото можем — рече той по-тихо и по-топло. — Но нека всички да се постараем онова, което не можем да направим, да е възможно най-малко.

	* * *

	— Раздвижиха се — каза конетабъл Ян Наталис и избърса изпотената си длан в бедрото. — Ваше Кралско Величество, Нилфгард се раздвижи. Идват към нас!
	Крал Фолтест, удържайки танцуващия си сив кон, наметнат с украсено с кралски лилии покривало, обърна към конетабъла своя красив, достоен за изсичане върху монета профил.
	— В такъв случай да ги посрещнем достойно. Господин конетабъл! Господа офицери!
	— Смърт на Черните! — в един глас ревнаха кондотиерът Адам „Адю“ Панграт и граф Де Руйтер.
	Конетабълът ги погледна, след което се изправи в седлото и изрева с всичкия въздух в дробовете си:
	— Под знамената!
	В далечината глухо ечаха нилфгардските литаври и барабани, бучаха рогове и бойни тръби. Земята се тресеше под тропота на хиляди копита.

	* * *

	— Сега — обади се Анди Бибервелд, полуръст, старши в обоза, прибирайки косата си зад малкото островърхо ушенце. — Всеки момент…
	Тара Хилдебранд, Диди Хофмайер и останалите ездачи, които се бяха събрали около водача си, поклатиха глави. Те също бяха чули глухия монотонен тропот на копита, носещ се иззад хълмовете и гората. Слушаха засилващите се като жужене на пчели, рев и глухо бучене. Чувстваха как се тресе земята. Ревът и бученето рязко се засилиха.
	— Първият залп на стрелците. — Анди Бибервелд имаше богат опит, беше виждал, по-точно чувал, не една битка. — Ще последва и втори.
	Той беше прав.
	— Сега вече ще се сблъскат!
	— П-по… добре да се п-пъхнем под талигите — предложи Уилям Хардботъм по прякор Пелтека, като се въртеше неспокойно. — К-казвам ви…
	Бибервелд и останалите полуръстове го изгледаха със съчувствие. Под талигите? За какво? От бойното поле ги делеше почти четвърт миля. Дори някой разезд да се добереше до тях, до обоза, нима криенето под талигите щеше да ги спаси?
	Ревът и тропотът се усилваха.
	— Сега — каза Анди Бибервелд.
	И отново се оказа прав.
	От четвърт миля разстояние, иззад хълмовете и гората, през рева и дрънкането на желязо в желязо, до обоза достигна отчетлив, чудовищен звук, от който им настръхнаха косите.
	— Кавалерията. — Бибервелд облиза устните си. — Кавалерията се натъкна на пиките…
	— С-само — обади се пребледнелият Пелтек — не р-разбирам к-какво са им в-виновни к-конете на тия к-кучи синове!

	* * *

	Яре изтри с гумата за незнайно кой път написаното изречение. Затворил очи, той си спомняше онзи ден, онзи миг, когато се сблъскаха двете армии. Когато всички войници, подобно на разярени кучета, се хванаха за гърлата в смъртоносна схватка.
	Търсеше думи, с които би могъл да го опише.
	Но напразно.

	* * *

	Клинът на конницата се вряза в карето на пехотата. Като гигантски кинжал дивизия „Алба“ посичаше всичко, защитаващо достъпа към живите тела на темерийската пехота — пики, копия, алебарди, метателни копия, щитове. Като кинжал дивизия „Алба“ се вряза в живите тела и навсякъде плисна кръв. Кръв, в която газеха и се хлъзгаха конете. Но острието на кинжала, въпреки че проникваше надълбоко, не успя да прониже нито сърцето, нито който и да е друг жизненоважен орган. Вместо да разкъса и нареже на части темерийския квадрат, клинът на дивизия „Алба“ навлезе в него и затъна. Натъкна се на еластичната и лепкава като смола тълпа от пехотинци.
	Първоначално това не изглеждаше особено опасно. Главата и фланговете на клина се състояха от елитни, тежковъоръжени роти. Камите и мечовете на ландскнехтите отскачаха от щитовете като чукове от наковални, беше невъзможно да се доберат и до защитените с броня коне. И въпреки че ту един, ту друг войник падаше от коня (а понякога и заедно с коня), мечовете, брадвите, топорите и шестоперите на кавалеристите поваляха пехотинците и забилият се в пехотата клин започна да потъва по-надълбоко.
	— Алба-а-а! — Младши лейтенант Девлин аеп Меара чу крясъка на оберщер Егебрахт, който се извиси над ревовете, воя и цвиленето. — Напред, „Алба“! Да живее императорът!
	Ездачите се придвижваха напред, удряйки, изблъсквайки и мушкайки. Изпод копитата на цвилещите и хриптящи коне се разнасяше жвакане, скърцане и хрущене.
	— Алба-а-а!
	Клинът се заби още по-надълбоко. Ландскнехтите, макар и съсечени и окървавени, не отстъпиха и притиснаха конниците като в клещи. Под ударите на алебардите, брадвите и бойните вериги бронираните бойци от първата линия се спряха. Поразявани от протазани* и пики, сваляни от седлата с куките на гизарми и рогатини, безжалостно пребивани с железни топузи и боздугани, кавалеристите от дивизия „Алба“ започнаха да гинат. Врязалият се в пехотата клин, който доскоро наподобяваше страшно, осакатяващо желязо, забито в жив организъм, сега приличаше повече на ледена шушулка, стисната в огромен селски юмрук.
	[* Протазан — хладно оръжие, разновидност на копието; представлява плоско острие на върха на дълго (над два и половина метра) дърво. — Б.пр.]
	— Темерия-я-я! За краля, момчета! Убивай Черните!
	Но на ландскнехтите също не им беше лесно. „Алба“ не позволяваше да я разкъсат, мечовете и брадвите се вдигаха и падаха, промушваха и съсичаха, и за всеки свален от седлото конник пехотата плащаше скъпо с кръв.
	В процепа между пластините на бронята на оберщер Егебрахт се заби пика, той закрещя и се олюля върху седлото. Преди някой да успее да му се притече на помощ, страшен удар с бойна брадва го свали от коня. Пехотата го стъпка.
	Знамето с черен алерион* със златен перисониум** на гърдите се разклати и падна. Бронираните бойци, сред които и младши лейтенант Девлин аеп Меара, се хвърлиха към него, съсичайки, тъпчейки и крещейки.
	[* Алерион — митологична птица, цар на птиците. — Б.пр.]
	[** Перисониум — лъкообразна ивица върху гърдите на хералдична птица. — Б.пр.]
	„Иска ми се да знаех — помисли си Девлин аеп Меара, издърпвайки меча си от разцепения череп на някакъв темерийски ландскнехт. — Иска ми се да знаех: за какво е всичко това? Защо? Заради кого?“

	* * *

	— Ъъъ… И тогава се събрал Конвентът на великите магистърки… Нашите почтени Майки… Ъъъ… Споменът за които ще живее вечно в сърцата ни… Тъй като… Ъъъ… Магистърките от Първата ложа… решили… Ъъъ… Решили…
	— Послушнице Абонде. Не си готова. Оценка — незадоволителна. Седни си.
	— Но аз учих, наистина…
	— Сядай.
	— За какъв дявол трябва да учим тези древни неща? — промърмори Абонде, сядайки на мястото си. — Кой днес се интересува от това? На кого му е нужно? И каква е ползата от него…
	— Тишина! Послушнице Нимуе!
	— Тук съм, госпожо магистър.
	— Виждам. Можеш ли да отговориш на въпроса? Ако не, сядай и не ми губи напразно времето.
	— Мога.
	— Слушам те.
	— Значи хрониките ни учат, че Конвентът на магистърките се събрал в замъка „Плешивата планина“, за да реши как да сложи край на пагубната война между императора на Юга и владетелите от Севера. Почтената Майка Асире, свята мъченица, обявила, че владетелите на Севера няма да спрат да воюват, докато не им изтече кръвта. А почтената Майка Филипа, свята мъченица, отвърнала: „Ще им дадем една голяма и кървава, страшна и жестока битка. Нека кръвта на армията на императора и войските на кралете да изтече в тази битка, и тогава ние, Великата ложа, ще ги принудим да сключат мир.“ Така и станало. Почтените Майки направили така, че да се проведе битката край Брена. А владетелите били принудени да сключат цинтрийския мир.
	— Много добре, послушнице Нимуе. Бих ти дала отлична оценка… ако не беше онова „значи“ в началото на изложението ти. Изреченията не трябва да започват с думата „значи“. Седни. А сега за цинтрийския мир ще ни разкаже…
	Удари звънецът, обявявайки междучасието. Но послушниците не скочиха да отбележат края на урока с викове и тропане по чиновете. Запазиха тишина и благовъзпитано спокойствие. Та нали вече не бяха деца, бяха в трети клас! На по четиринайсет години!
	А това задължаваше.

	* * *

	— Е, тук няма какво да се добави. — Ръсти прецени състоянието на първия ранен, чиято кръв изтичаше върху доскоро девствено бялата операционна маса. — Бедрената кост е раздробена… Артерията не е разкъсана, иначе щяхте да ми донесете труп. Прилича на удар с брадва, като твърдото крило на седлото е изпълнило ролята на дърварски пън. Моля, погледнете…
	Шани и Йола се наведоха. Ръсти потри ръце.
	— Както вече казах, тук няма какво да се добави. Може само да се отнеме. На работа, Йола. Стегни бинта, силно. Шани — нож. Не този, а двуострия. За ампутации.
	Раненият не сваляше очи от ръцете им, следеше действията им с погледа на изплашено, попаднало в капан животно.
	— Малко магия, Марти, ако обичаш — кимна полуръстът, навеждайки се над пациента така, че да скрие всичко от погледа му. — Ще ампутирам, синко.
	— Не-е-е! — зарева раненият, мятайки глава наляво и надясно, опитвайки се да се изтръгне от ръцете на Марти Содергрен. — Не иска-а-ам!
	— Ако не го ампутирам, ще умреш.
	— По-добре да умра… — Под влиянието на магията раненият беше започнал да говори по-бавно. — По-добре да умра… отколкото да остана сакат… Оставете ме да умра… Моля ви… Оставете ме да умра!
	— Не мога. — Ръсти вдигна ножа и погледна към острието, към все още блестящата, неопетнена стомана. — Не мога да ти позволя да умреш. Така се случи, синко, че аз съм лекар.
	Той решително заби острието и направи дълбок разрез. Раненият започна да вие. Диво, нечовешки.

	* * *

	Куриерът спря коня си толкова рязко, че изпод копитата му захвърчаха чимове. Двама адютанти се вкопчиха в юздата, опитвайки се да удържат покрития с пяна жребец. Куриерът скочи на земята.
	— От кого? — извика Ян Наталис. — Кой те праща?
	— Господин Де Руйтер… — едва промълви куриерът. — Спряхме Черните… Но имаме огромни загуби… Господин Де Руйтер моли за помощ…
	— Няма помощ — след кратко мълчание отвърна конетабълът. — Трябва да издържите. Длъжни сте!

	* * *

	— А тук — посочи Ръсти с вид на колекционер, който показва своята колекция, — погледнете, прекрасен пример за рана в корема… Някой много ни е улеснил, като е направил любителска лапаротомия* на този нещастник. Добре, че са го носили внимателно и не са разсипали по пътя важни органи… Тоест предполагам, че не са разсипали. Ти как смяташ, Шани? Защо изведнъж направи такава физиономия, момиче? Досега си познавала мъжете само отвън?
	[* Лапаротомия — оперативно отваряне на коремната кухина. — Б.пр.]
	— Червата са повредени, господин Ръсти.
	— Диагнозата ти е толкова точна, колкото и очевидна! Тук дори не е нужен оглед, достатъчно е само да се помирише. Йола, кърпа. Марти, все още тече силно; ако обичаш, отдели още малко от безценната си магия. Шани, притискане. Постави съдова клема, нали виждаш, че тече като река. Йола, нож.
	— Кой надделява? — попита неочаквано раненият съвсем нормално, макар и леко нечленоразделно, и опули очи. — Кажете… кой… побеждава?
	— Синко — Ръсти се наведе над отворената, кървава и пулсираща коремна ципа, — повярвай ми, ако бях на твое място, това щеше да е последното нещо, за което да се тревожа!

	* * *


	… и тогава на лявото крило и в центъра се разрази жестока и кървава битка, но колкото и големи да бяха яростта и натискът на нилфгардците, редовете им се разбиха в кралските войски, както вълна се разбива в скалите, защото тук бяха струпани подбрани войници, бойните роти на мариборската, визимската и третогорската бронирана пехота, както и ландскнехти, професионални наемници, които конницата не може да уплаши.
	И се сблъскаха двете армии така, както морето се хвърля срещу твърдата скала, и се разрази бой, в който трудно можеше да се разбере кой взема връх, защото макар че морските вълни непрестанно се нахвърляха върху скалата и не утихваха, а отстъпваха само за да ударят отново, скалата си стоеше непоклатима и все си се виждаше сред бурните вълни.
	По съвсем различен начин се развиваха събитията на дясното крило на кралските войски.
	Също както опитен ястреб, който знае къде да се спусне и да нанесе смъртоносен удар с клюна си, така и фелдмаршал Мено Коехорн знаеше къде да удари. Събра в юмрук бронираните си дивизии, копиеносците от „Дейтвен“ и бронираната пехота от „Ард Феаин“ и нападна вражеските войски малко над Златното езеро, където се намираха ротите от Бруге. Бругенците се съпротивляваха геройски, но се оказаха по-слаби и по оръжие, и по дух. Не удържаха на нилфгардския напън. На помощ им се притекоха две бандери на Свободната рота под командването на стария кондотиер Адам Панграт и успяха да спрат Нилфгард, проливайки реки от кръв. Но така намиращите се на десния фланг джуджета от Свободния отряд се оказаха заплашени от обкръжаване и цялата кралска войска я застрашаваше разцепване.

	Яре топна перото си в мастилницата. Някъде в градината се разкрещяха внучетата му и смехът им зазвъня като стъклени камбанки.

	Но зоркият поглед на Ян Наталис веднага забеляза надигащата се опасност и той веднага осъзна какво става там. И без да се колебае, изпрати куриер при джуджетата със заповеди към полковник Елс…


	* * *

	При цялата си наивност на седемнайсетгодишен младеж, корнет* Аубри разбираше, че трябва да стигне до джуджетата и да се върне на командния хълм за по-малко от десет минути. В никакъв случай не повече. Не и при положение, че язди Чиквита, изящната и бърза като вятър кобила.
	[* Корнет — войнско звание, младши офицер в кавалерията. — Б.пр.]
	Но още преди да се добере до Златното езеро, корнетът разбра, че първо, не е ясно кога ще успее да достигне дясното крило, и второ, не е ясно кога ще успее да се върне. И освен това разбра, че пъргавината на Чиквита ще му бъде от голяма полза.
	На полето западно от Златното езеро кипеше бой. Черните се биеха с бругенската конница, която защитаваше бойните редици на пехотата. Внезапно, пред очите на корнета, от групата хора и коне към река Хотла като парченца цветно стъкло се втурнаха в безпорядък стотици фигурки със зелени, жълти и червени наметала. След тях като черна река се устремиха нилфгардците.
	Аубри рязко спря кобилата и дръпна юздата й, готов да се обърне и да побегне, да се махне от пътя на бегълците и преследвачите им. Но чувството за дълг взе връх. Корнетът се прилепи към шията на коня и препусна в зашеметяващ галоп.
	Около него се разнасяха викове и ревове, като в калейдоскоп се мяркаха фигурки, проблясваха мечове, чуваше се звън и грохот. Няколко притиснати до езерото бругенци се съпротивляваха отчаяно, забили в земята около себе си знамена с котвени кръстове. На полето Черните довършваха разпръснатата, лишена от подкрепа пехота.
	Изведнъж черно наметало с изображение на сребърно слънце закри гледката му.
	— _Evgyr, nordling!_
	Аубри изкрещя, подплашената от вика му Чиквита направи еленов скок, спасявайки му живота, и той се озова отвъд обсега на нилфгардския меч. Над главата му засвистяха стрели, пред очите му отново се замяркаха разноцветни фигури.
	„Къде съм? Къде са нашите? Къде е врагът?“
	— _Evgyr, morv, nordling!_
	Грохот, удари, цвилене на коне, вик.
	— Спри се, хлапако! Не отивай там!
	Женски глас. Жена върху вран жребец, облечена в доспехи, с развяващи се коси и лице, опръскано с кръв. До нея — войници с брони.
	— Кой си ти? — Жената размаза кръвта по лицето си с ръката, в която държеше меча.
	— Корнет Аубри… Адютант на конетабъл Наталис… Нося заповеди на полковниците Панграт и Елс…
	— Няма да успееш да стигнеш там, където се бие Адю. Иди при джуджетата. Аз съм Джулия Абатемарко… Напред, по дяволите! Обкръжават ни! В галоп!
	Той не успя да й възрази. А и нямаше никакъв смисъл.
	След две-три минути главозамайващ галоп от прахоляка изникнаха пехотинците, строени в каре, прикриващи се зад дървени щитове като костенурка под черупката си, а копията им стърчаха като игли от игленик. Над карето се развяваше голямо златно знаме с кръстосани чукове, а до него стърчеше прът с конски опашки и човешки черепи.
	Нилфгардците се нахвърляха върху карето като псета, опитващи се да ухапят размахващ бастуна си старец. Дивизията „Ард Феаин“ с огромните слънца на наметалата си не можеше да бъде сбъркана с никоя друга.
	— Напред, Свободна рота! — извика жената и размаха меча си. — Да си заработим дукатите!
	Конниците, а с тях и корнет Аубри, се нахвърлиха върху нилфгардците. Схватката продължи само няколко минути, но беше ужасяваща. След това пред тях се разтвори стената от щитове. Озоваха се насред карето, сред тълпа от джуджета с ризници, шлемове с мрежести качулки и островърхи забрала, сред реданската пехота, леката бругенска кавалерия и облечените в брони кондотиери.
	Джулия Абатемарко — едва сега Аубри осъзна, че това е Сладката ветрогонка, кондотиерката — го побутна към едно шкембесто джудже с островръх шлем, украсен с червен пискюл, което седеше непохватно върху нилфгардски кон и се надигаше, за да може да надниква над главите на пехотинците.
	— Полковник Баркли Елс?
	Джуджето одобрително кимна с пискюла, забелязвайки кръвта, с която бяха опръскани корнетът и кобилата му. Аубри неволно се изчерви. Това беше кръвта на нилфгардците, избити от кондотиерите, които бяха яздили с него. Той самият дори не беше успял да си изтегли меча.
	— Корнет Аубри.
	— Синът на Анзелм Аубри?
	— Най-малкият.
	— Ха! Та аз познавам баща ти! Какви новини ми носиш от Наталис и Фолтест, корнете?
	— Центърът на силите ни е заплашен от пробив… Господин конетабълът заповядва на Свободния отряд да се придвижи колкото се може по-бързо към Златното езеро и река Хотла… За да подкрепите… — Думите на корнета бяха заглушени от рев, пръхтене и цвилене на коне. Аубри изведнъж осъзна колко безсмислени са заповедите му. Че те не означават нищо за Баркли Елс, за Джулия Абатемарко, за цялото каре на джуджетата под златното знаме с чуковете, развяващо се над черното море от обкръжаващите ги, атакуващи от всички страни нилфгардци.
	— Закъснял съм — изстена той. — Пристигнах твърде късно…
	Сладката ветрогонка изсумтя. Баркли Елс се озъби.
	— Не, корнете — отвърна той. — Просто Нилфгард пристигна твърде рано.

	* * *

	— Поздравявам дамите и себе си със сполучливата резекция на тънкото и дебелото черво, спленектомията и закърпването на черния дроб. Обръщам внимание на времето, което ни беше необходимо, за да ликвидираме последствията от причиненото на нашия пациент за части от секундата по време на боя… Съветвам ви да го приемете като тема за философски размишления. А сега госпожица Шани ще зашие нашия пациент.
	— Но аз никога не съм го правила, господин Ръсти.
	— Все някога трябва да започнете. Зашивайте червеното с червен, жълтото с жълт, а бялото с бял конец. Така със сигурност ще се получи добре…

	* * *

	— Хубава работа! — хвана се за брадата Баркли Елс. — Какви ги говориш? Какво искаш да ми кажеш, сине на Анзелм Аубри? Че ние тук безделничим? Та ние дори не трепнахме под натиска им, мамка му! Не отстъпихме нито крачка! Не е наша вината, че онези от Бруге не издържаха!
	— Но заповедите…
	— Не ми пука за тия заповеди!
	— Ако не затворим пролуката — надвика заобикалящия ги рев Сладката ветрогонка. — Черните ще пробият фронта! Ще пробият фронта! Направи ми отвор, Баркли! Аз ще ги ударя! Ще се промъкна!
	— Ще ви избият, преди да успеете да се доберете до езерото! Ще загинете за нищо!
	— Какво предлагаш тогава?
	Джуджето изруга, свали шлема от главата си и го удари в земята. Очите му гледаха диво, налети с кръв, страшни.
	Чиквита, уплашена от виковете, затанцува под корнета, доколкото позволяваше теснотията.
	— Доведете ми Ярпен Зигрин и Денис Цранмер! Веднага!
	От пръв поглед си личеше, че двете джуджета бяха водили яростен бой. И двете бяха облети в кръв. Стоманеният нараменник на едното носеше следите от силни удари с меч и плочките му стърчаха, изкривени нагоре. Главата на другото беше увита с парцал, през който се процеждаше кръв.
	— Всичко наред ли е, Зигрин?
	— Интересно — въздъхна джуджето, — защо всички все това питат?
	Баркли Елс се обърна, потърси с поглед корнета и впи поглед в него.
	— Значи така, най-малки сине на Анзелм? — изхриптя той. — Кралят и конетабълът ни заповядват да им се притечем на помощ? Добре, отвори си хубаво очите, корнете. Защото ще има какво да видиш.

	* * *

	— По дяволите! — изрева Ръсти, отскочи от масата и размаха скалпела си във въздуха. — Защо? Защо, по дяволите, трябваше да стане така?
	Никой не му отговори. Марти Содергрен само разпери ръце. Шани наведе глава. Йола подсмръкна.
	Пациентът им, който току-що беше умрял, гледаше нагоре с неподвижни и стъклени очи.

	* * *

	— Убийте ги! Смърт на гадовете!
	— Равнявайте се! — крещеше Баркли Елс. — В крачка! Дръж строя! И плътно, плътно!
	„Няма да ми повярват — помисли си корнет Аубри. — За нищо на света няма да ми повярват, когато започна да им разказвам за това. Това каре джуджета се бие в пълно обкръжение… Обградени са от всички страни от кавалерия, секат ги, удрят ги… А това каре продължава да върви напред. Върви с равна крачка, плътно. Върви напред, минава през труповете и ги тъпче, изтласква пред себе си конницата, изтласква пред себе си елитната дивизия «Ард Феаин». И не спира да върви.“
	— Бийте ги!
	— Поддържайте ход! Поддържайте ход! — ревеше Баркли Елс. — Дръж строя! Пейте, мамка ви! Нашата песен! Напред, Махакам!
	От няколко хиляди гърла на джуджета се разнесе знаменитата махакамска бойна песен.

	Хоу! Хоу! Хоу!
	Чакайте, клиенти!
	Скоро ще ви разтресем.
	Бардака ви ще разнесем
	до неговите фундаменти.
	Хоу! Хоу! Хоу!

	— Бийте ги, Свободна рота! — Като тънък кинжал в грозния рев на джуджетата се вряза високото сопрано на Джулия Абатемарко. Кондотиерите се откъсваха от строя и нападаха атакуващите карето конници. Действията им граничеха със самоубийство. Върху наемниците, лишени от защитата на алебардите, пиките и щитовете на джуджетата, се стовари цялата мощ на нилфгардската атака. Ревът, виковете на хората, цвиленето на конете накараха корнет Аубри неволно да се свие върху седлото. Някой го удари по гърба и той почувства как заедно с повлечената от тълпата кобила се придвижва към най-страшното стълпотворение, към най-страшното клане. Аубри стисна здраво дръжката на меча, която изведнъж му се стори хлъзгава и ужасно неудобна.
	Само след миг се озова пред линията на щитовете и започна да сече наляво и надясно като обезумял и да реве като звяр.
	— Още веднъж! — чу той дивия крясък на Сладката ветрогонка. — Още един напън! Дръжте се, момчета! Бийте ги! За дукатите, лъскави като слънце! Свободна рота!
	В строя се вклини нилфгардски конник без шлем и със сребърно слънце на наметалото. Вдигна се на стремената и със страшен удар на брадвата си повали едно джудже заедно с щита му и разсече главата на друго. Аубри се завъртя върху седлото и замахна с всичка сила. От главата на нилфгардеца излетя голямо парче, покрито с коса, и той рухна на земята. В този миг корнетът също отнесе удар по главата и падна от седлото. Заради голямата блъсканица не се озова веднага на земята, известно време повися на стремената между небето и земята, приклещен между хълбоците на два коня. Но въпреки че ужасно се страхуваше, той не изпита почти никаква болка. Когато най-накрая падна на земята, подкованите копита на конете за секунда размазаха черепа му.

	* * *

	Шейсет и пет години по-късно старицата, която бяха помолили да разкаже за онзи ден, за Брененското поле, за карето на джуджетата, което се придвижваше към Златното езеро през труповете на приятели и врагове, се усмихна, при което нейното и без това сбръчкано и тъмно като сушена слива лице се набръчка още повече. Тя махна раздразнено — а може би само се преструваше на раздразнена — с треперещата си, костелива, ужасно изкривена от артрита ръка.
	— По никакъв начин — започна тя — едната страна не успяваше да надделее над другата. Ние се намирахме в центъра. Обкръжени. Те — отвън. Просто се избивахме едни други. Кхъ-кхъ-кхъ… Те нас, ние тях…
	Старицата с голямо усилие успя да потисне пристъп на кашлицата си. Онези от слушателите, които се намираха по-близо, забелязаха на бузата й сълза, която се опитваше да си пробие път между бръчките и старите белези.
	— Те бяха също толкова смели, колкото и ние — избъбри бабичката, която някога наричаха Джулия Абатемарко, Сладката ветрогонка от Свободната кондотиерска рота… — Кхъ-кхъ… Бяхме еднакво смели. И ние, и те.
	Старицата замълча. Но не за дълго. Слушателите не я подканваха, защото виждаха как тя се усмихва на спомените си. На своята храброст. На мяркащите се в мъглата лица на онези, които бяха загинали геройски. И лицата на онези, които геройски бяха оцелели… За да бъдат по-късно подло убити от водката, наркотиците и туберкулозата.
	— Да, бяхме еднакво смели — завърши Джулия Абатемарко. — Нито една от страните нямаше сили да бъде по-смела от другата. Но ние… Ние успяхме да бъдем смели една минута повече…

	* * *

	— Марти, много те моля, дай ни още малко от своята чудна магия! Още съвсем мъничко! В корема на тоя нещастник е такъв гулаш, на всичко отгоре подправен с множество телени брънки от ризница! Не мога да направя нищо, докато се гърчи като риба, която кормят! Шани, дръж куката, по дяволите! Йола! Спиш ли, мамка му? Притискай! Притиска-а-ай!
	Йола въздъхна дълбоко и преглътна с усилие слюнката в устата си. „Сега ще припадна — помисли си тя. — Няма да издържа, не понасям тая воня, тая ужасна смесица от миризми — на кръв, повръщано, екскременти, урина, съдържанието на червата, пот, страх, смърт. Не издържам на непрекъснатите викове и вой, на хлъзгавите окървавени ръце, които се вкопчват в мен, сякаш аз съм тяхното спасение, техният живот… Не мога да понеса безсмислието на онова, с което се занимаваме тук. Защото то е безсмислено. Една голяма, огромна, безсмислена безсмислица.
	Няма да издържа на усилията и умората. Носят все нови… И нови…
	Няма да издържа. Сега ще започне да ми се повдига. Сега ще припадна. Какъв срам…“
	— Салфетка! Тампон! Притиснете червото! Не това! Мекото притисни! Гледай какво правиш! Ако още веднъж сбъркаш, ще те плесна по червенокосата кратуна! Чуваш ли ме? По червенокосата кратуна!
	„Велика Мелителе! Помогни ми! Помогни ми, богиньо!“
	— Значи можело! Веднага се оправи. Още едно притискане, жрицо! Сложи клемата на артерията! Чудесно! Чудесно, Йола, дръж така! Марти, избърши й очите и лицето. Моите също…

	* * *

	„Каква е тази болка? — помисли си конетабъл Ян Наталис. — Какво ме боли толкова?
	А, да!
	Стиснатите ми юмруци!“

	* * *

	— Ще ги довършим! — извика Кес ван Ло и потри ръце. — Ще ги довършим, господин маршал! Линията им се разкъса! Да нападнем! Да ги нападнем, без да отлагаме и те няма да издържат, кълна се във Великото слънце! Ще преминат в бягство!
	Мено Коехорн, който нервно гризеше нокът, се усети, че го гледат, и бързо извади пръста от устата си.
	— Да нападнем — повтори по-спокойно, не чак толкова развълнувано Кес ван Ло. — „Наузика“ е готова…
	— „Наузика“ ще остане на мястото си — прекъсна го Мено. — Даерланската бригада също няма да мърда. Господин Фаоилтиарна!
	Командирът на бригадата „Врихед“ Исенгрим Фаоилтиарна, наричан Железния вълк, обърна към маршала страховитото си лице, обезобразено от белег, минаващ през челото, веждите, основата на носа и бузата му.
	— Атакувайте там, където се допират Темерия и Редания! — посочи с жезъла си Мено. — Тук!
	Елфът отдаде чест. Осакатеното му лице не трепна, не се промени и изразът в големите му, дълбоки очи.
	„Съюзници — помисли си Мено. — Съратници. Бием се заедно. Против общ враг.
	Но аз въобще не ги разбирам, тези елфи.
	Те са съвсем различни.
	Съвсем чужди.“

	* * *

	— Интересно. — Ръсти се опита да избърше лицето с ръкав, но той беше подгизнал от кръв. Йола му се притече на помощ. — Любопитно — продължи хирургът, посочвайки пациента си. — Намушили са го с вила или с някаква двувърха разновидност на гизарм… Единият връх е пробил сърцето. Ето, погледнете. Камерата със сигурност е пробита, аортата е почти прекъсната… А допреди минута все още дишаше. Тук, на масата. Ранен в сърцето, той е издържал до масата…
	— Нима искате да кажете — попита намусено конникът от леката доброволческа кавалерия, — че е мъртъв? И напразно сме го донесли тук от бойното поле?
	— Никога не е напразно — отвърна Ръсти, без да отмества поглед. — Но, да, той е мъртъв. Уви. Край. Отнасяйте го. Ех, по дяволите… Погледнете му очите, момичета.
	Марти Содергрен, Шани и Йола се наведоха над трупа. Ръсти отвори клепачите на мъртвеца.
	— Някога виждали ли сте нещо подобно?
	Момичетата потрепериха, но след това отговориха.
	— Да — казаха те едновременно, с лека изненада.
	— И аз съм виждал — каза Ръсти. — Това е вещер. Мутант. Затова е издържал толкова дълго… Ваш боен другар ли е бил, хора? Или случайно сте го донесли?
	— Приятел ни беше, господин докторе — отвърна начумерено другият доброволец, гигант с превързана глава. — От нашия ескадрон, доброволец като нас. Какъв майстор с меча беше! Името му беше Коен.
	— Вещер?
	— Аха. Но въпреки всичко си беше порядъчен човек.
	— Да — въздъхна Ръсти, забелязвайки четиримата войници, носещи на пропито с кръв наметало поредния ранен — много млад, съдейки по тънкия му вой. — Да, жалко… С удоволствие бих се захванал с аутопсията на този порядъчен вещер. И любопитството ме яде отвътре, и дисертация бих могъл да напиша, ако му надникна във вътрешностите. Но няма време! Свалете трупа от масата! Шани, вода. Марти — дезинфекция! Йола, полей… Хей, момиче, пак ли плачеш? Сега пък за какво?
	— За нищо, господин Ръсти. За нищо. Вече всичко е наред.

	* * *

	— Чувствам се така — повтори Трис Мериголд, — сякаш са ме ограбили.
	Ненеке не отговори дълго време, продължавайки да гледа от терасата към градината на храма, където гъмжеше от жрици и послушнички, занимаващи се с пролетна работа.
	— Ти направи своя избор — каза най-накрая тя. — Ти избра своя път, Трис. Своята съдба. Доброволно. И няма за какво да съжаляваш.
	— Ненеке — сведе очи магьосницата. — Наистина не мога да ти кажа нищо повече от това, което вече ти разказах. Повярвай ми и ми прости.
	— Че коя съм аз да ти прощавам? И каква е ползата ти от моята прошка?
	— Нали виждам как ме гледаш! — възмути се Трис. — Ти и твоите жрици! Виждам как очите ви питат: „Какво правиш тук, магичке? Защо не си там, където са Йола, Еурнейд, Кати, Мира? Яре?“.
	— Преувеличаваш, Трис!
	Магьосницата зарея поглед към гората, синееща се зад стените на храма, към пушеците от далечните огньове. Ненеке мълчеше. В мислите си тя не се намираше тук, а там, където кипеше бой и се лееше кръв. Мислеше си за момичетата, които беше изпратила там.
	— Те ми отказаха всичко — обади се най-накрая Трис.
	Ненеке мълчеше.
	— Отказаха ми всичко — повтори Трис. — Толкова мъдри, разсъдливи, толкова логични… Как да не им повярваш, когато ти казват, че има по-важни и по-незначителни проблеми… че без колебание трябва да се откажа да разсъждавам върху незначителните и без капчица съмнение да се посветя изключително на най-важните. Че няма смисъл да спасявам хората, които познавам и обичам, защото това са просто отделни единици, а съдбата на единиците не оказва влияние върху съдбата на света. Че няма смисъл да се изправям в защита на чест и идеали, защото това са просто празни приказки. Че истинското бойно поле за съдбата на света се намира на едно съвсем друго място и точно там ще се проведе битката.
	А аз се чувствам ограбена. Ограбиха ме, не ми позволиха да върша безумни постъпки. Не мога да си бия главата като обезумяла, да изтичам на помощ на Цири, не мога да се втурна да спасявам Гералт и Йенефер. Не мога дори да участвам във войната, в тази война, където избяга Яре и където ти изпрати своите девойки… Отказаха ми възможността да се изкача на Хълма. Да застана още веднъж там. Но този път напълно премислила и осъзнаваща правилността на своето решение.
	— Всеки си има свое решение и свой Хълм, Трис — рече тихо архижрицата. — Всеки. И ти няма да избягаш от своите.

	* * *

	Пред входа на палатката се струпа навалица. Донесоха поредния ранен, съпровождан от няколко рицари. Единият, облечен в желязо от глава до пети, ги подтикваше, командваше, пришпорваше:
	— По-бързо, санитари! По-живо! Носете го насам, насам! Хей, ти, фелдшере!
	— Зает съм. — Ръсти дори не вдигна глава. — Оставете ранения на носилка. Ще се заемем с него, след като свърша…
	— Веднага ще се заемеш с него, глупав докторе! Това е самият благороден граф Гарамон!
	— Този лазарет — повиши глас Ръсти, тъй като заседналият във вътрешностите на ранения войник накрайник от стрела за арбалет отново се изплъзна от пинсетата му, — този лазарет няма много общо с демокрацията. Тук носят главно барони, графове, маркизи и всякакви други с по-високи рангове. А за ранените с по-нисък ранг едва ли се грижи някой. Но и тук все пак съществува някакво равенство! Под тук имам предвид масата пред мен!
	— А? Не разбрах!
	— Няма значение — Ръсти отново пъхна в раната пинсетите — дали този клетник, от чийто корем се опитвам да измъкна това желязо, е благородник или не. Той лежи на моята маса. И смея да заявя, че за мен е все едно дали е княз или шут.
	— И какво?
	— Вашият граф ще си изчака реда.
	— Ах ти, смотан полуръст!
	— Помогни ми, Шани. Вземи другите пинсети. По-внимателно с артерията. Марти, още малко магия, ако може. Тук има ужасно кръвотечение.
	Рицарят скочи напред със скърцащи зъби и дрънчаща броня.
	— Ще заповядам да те обесят! На въжето, нечовек такъв!
	— Млъкни, Папеброк — проговори раненият граф с усилие, хапейки устни. — Млъквай. Остави ме тук и се връщай на бойното поле…
	— В никакъв случай, графе!
	— Това е заповед.
	Зад платнището на палатката долетяха грохот и звън на желязо, конско цвилене и див вой. Ранените в лазарета виеха по най-различни начини.
	— Моля, погледнете. — Ръсти вдигна пинсетата и показа измъкнатия с толкова усилия заседнал във вътрешностите на ранения войник накрайник. — Това нещо е изковано от професионалист, който за труда си получава заплата, позволяваща му да издържа многочленно семейство и същевременно да подпомага развитието на дребното производство, като така спомага за повишаването на всеобщото благосъстояние, а чрез него — и на всеобщото щастие. А начинът, чрез който този предмет се е задържал в човешките вътрешности, несъмнено е защитен с патент. Да живее прогресът!
	Той небрежно захвърли окървавения накрайник в кофата и погледна към ранения, който по време на операцията беше изгубил съзнание.
	— Зашийте го и го отнесете — прошепна той. — Ако извади късмет, ще живее. Давайте следващия поред. Онзи с разцепената глава.
	— Той отстъпи реда си — спокойно отвърна Марти Содергрен. — Току-що.
	Ръсти вдъхна дълбоко, отдалечи се от масата без излишни коментари и се наведе над ранения граф. Ръцете му бяха мръсни, дрехите му бяха пропити с кръв като облеклото на касапин. Даниел Ечевери, граф Гарамон, пребледня още повече.
	— Е — изсумтя Ръсти, — ваш ред е, уважаеми графе. Слагайте го на масата. Така. Какво имаме тук? Ха, от тази колянна става не е останало нищо за спасяване. Каша! Толкова здраво ли се биете там, графе, че до такава степен да си натрошите кокалите? Е, сега малко ще ви заболи, господине. Моля ви да не се вълнувате. Ще бъде също като в битка. Бинт! Нож! Ще ампутираме, ваша светлост.
	Даниел Ечевери, граф Гарамон, който до този момент запазваше достойнство, нададе вой като вълк. Преди да успее да стисне зъби от болка, Шани бързо мушна в устата му парче липово дърво.

	* * *

	— Ваше Кралско Величество! Господин конетабъл!
	— Говори, момко.
	— Свободният отряд и Свободната рота удържат прохода покрай Златното езеро… Джуджетата и кондотиерите се държат твърдо, макар да са целите в кръв… Казват, че „Адю“ Панграт е убит. Фронтино е убит, Джулия Абатемарко е убита… Всички, всички са мъртви. Дорианската рота, която им отиваше на помощ, е изклана до крак…
	— Резервите, господин конетабъл — тихо, но твърдо рече Фолтест. — Ако искате да знаете моето мнение, време е да се пуснат резервите. Нека Бронибор прати срещу Черните своята пехота! Още сега! Незабавно! Иначе ще разкъсат редиците ни, а това значи край.
	Ян Наталис не отговори нищо, забелязал поредния куриер, препускащ към него на разпенен кон.
	— Поеми си дъх, момко. После ми разкажи всичко.
	— Фронтът е разкъсан… Елфите от бригада „Врихед“… Господин Руйтер съобщава на наша светлост…
	— Какво съобщава? Говори!
	— Че е време да си спасявате живота.
	Ян Наталис вдигна очи към небето.
	— Бленкерт! — каза глухо той. — Да дойде Бленкерт! Или да падне нощ.

	* * *

	Земята около палатката затрепери под копитата, стените й сякаш се издуха от конското цвилене и силните викове. Вътре връхлетя някакъв войник, следван от двама санитари.
	— Бягайте! — извика войникът. — Спасявайте се! Нилфгард побеждава нашите! Смърт! Смърт! Поражение!
	— Клема. — Ръсти извърна лице от струйката кръв, която бликна като фонтан от артерията. — Клипс! И тампон! Притисни го, Шани! Марти, моля те, направи нещо с това кръвотечение…
	Точно до палатката някой изрева като звяр. Отсечено. Изцвили кон и нещо се стовари на земята със звън и грохот. Стрела от арбалет прониза платнището и свистейки, излетя от другата страна, за щастие твърде високо, за да застраши лежащите на носилките ранени.
	— Нилфга-а-ард! — извика отново войникът с писклив, треперещ глас. — Господа фелдшери! Не чувате ли какво ви говоря? Нилфгард разкъса кралската линия, идва насам и сече наред! Бягайте!
	Ръсти взе иглата от ръцете на Марти Содергрен и направи първия бод. Оперираният от дълго време не помръдваше. Но сърцето му биеше. Личеше си.
	— Не искам да умирам! — изрева някой от намиращите се в съзнание ранени.
	Войникът изруга, подскочи към изхода, извика нещо, политна назад и се стовари върху глинения под, пръскайки кръв на всички страни. Йола, която стоеше на колене до носилките, скочи на крака и се отдръпна назад.
	Изведнъж стана много тихо.
	„Лошо — помисли си Ръсти, когато видя кой влиза в палатката. — Елфи. Сребърната мълния. Бригада «Врихед». Прочутата бригада «Врихед».“
	— Изглежда, тук се лекува — отбеляза първият от елфите, висок, с продълговато, красиво, изразително лице и големи светлосиви очи. — Лекува ли се?
	Никой не отговори. Ръсти усети, че ръцете му започват да треперят. Той бързо подаде иглата на Марти. Забеляза, че челото и горната част на носа на Шани пребледняват…
	— Значи така? — продължи елфът, разтягайки зловещо думите. — Защо ли ги раняваме там, на полето? Ние ги раняваме в битката, за да умрат от раните си. А пък вие ги лекувате? Никаква логика не виждам в това. Никакво съвпадане на интересите.
	Той се наведе и почти без да замахва, заби меча си в гърдите на ранения, който лежеше на най-близката до входа носилка. Другият елф довърши втория ранен с копието си. Третият, който все още беше в съзнание, се опита да отбие удара с лявата си ръка и дебелото бинтовано чуканче на дясната.
	Шани извика. Тънко, пронизващо. Заглушавайки тежкия, нечовешки стон на убивания сакат мъж. Йола се хвърли към носилките и прикри с тялото си следващия ранен. Лицето й беше побеляло като бинт, а устните й трепереха неконтролируемо. Елфът присви очи.
	— _Va vort, baenna!_ — излая той. — Иначе ще те пронижа заедно с твоя _Dh’oine_!
	— Марш оттук! — С три скока Ръсти се озова пред Йола и я прикри с тялото си. — Вън от моята палатка, убиецо! Върви си там, на полето! Там ти е мястото. Сред другите убийци. Там можете да се избивате един друг, щом толкова ви се иска! Но се махайте оттук!
	Елфът погледна надолу. Към треперещия от страх пълничък полуръст, чиято къдрава глава стигаше малко над кръста му.
	— _Bloede Pherian_ — изхриптя той. — Човешки лакей! Махай се от пътя ми!
	— Няма да стане. — Зъбите на полуръста тракаха, но той произнесе ясно думите си.
	Вторият елф подскочи и смушка хирурга с дървената дръжка на копието си. Ръсти падна на колене. Високият елф дръпна грубо Йола от ранения и замахна с меча. Но замръзна, щом видя на черното, нагънато под главата му наметало, сребърните пламъци на дивизия „Дейтвен“. И пагоните на полковник.
	— _Yaevinn!_ — изкрещя елфка с тъмни, заплетени на плитка коси, връхлитайки в палатката. — _Caemm, veloe! Ess’avgyriad a’Dh’oine a’en va! Ess’tedd!_
	Високият елф погледа още няколко секунди ранения полковник, след това отмести поглед към насълзените от ужас очи на хирурга. Погледна го, завъртя се на токове и излезе.
	От другата стана на стените отново се разнесе тропот, викове и звън на желязо.
	— Бой по Черните! — ревяха хиляди гласове. Някой нададе животински рев, воят премина в чудовищно хриптене. Ръсти се опита да стане, но краката не го слушаха. Ръцете му също не му се подчиняваха.
	Йола, която се тресеше цялата от спазми, се сви като зародиш на пода до ранения нилфгардец.
	Шани плачеше, без да се опитва да скрие сълзите си. Но не изпускаше от ръце кукичката. Марти шиеше спокойно, само устните й се движеха в някакъв безмълвен, беззвучен монолог.
	Ръсти остана седнал на пода. Погледът му попадна върху свития в ъгъла санитар.
	— Дай малко водка — едва успя да промълви той. — Само не ми казвай, че нямаш. Знам ви аз вас, мошеници. Винаги имате водка.

	* * *

	Генерал Бленхайм Бленкерт се надигна в стремената и протегна врат като жерав, заслушвайки се в звуците на боя.
	— Разгърнете строя — заповяда той на командирите си. — И зад оня хълм минете в тръс. Според разузнаването ще попаднем веднага на дясното крило на Черните.
	— И ще им дадем да се разберат! — извика с тънко гласче един от лейтенантите, юноша с меки като коприна и още съвсем редки му стачки.
	Бленкерт го погледна накриво.
	— Напред, със знамената начело! — заповяда той, вдигайки меча си. — При атаката викайте „Редания“! Викайте с цяло гърло! Нека момчетата на Фолтест и Наталис разберат, че иде помощ.

	* * *

	През последните четиринайсет години, откакто беше навършил шестнайсет, граф Кобус де Руйтер беше участвал в много битки и несъмнено в гените му имаше нещо, което му позволяваше да приема ревовете, крясъците и тътена на битката като симфония, като концерт за барабан с оркестър, макар че за всички останали бойният рев и тътен не бяха нищо повече от оглушителни викове и грохот.
	Затова граф де Руйтер веднага различи в концерта новите ноти, акорди и оттенъци.
	— Ура, момчета! — закрещя той и размаха жезъла си. — Редания! Редания идва! Орли! Орли!
	От север, иззад хълмовете, към бойното поле се носеше вълна от конници, над които се вееха амарантови знамена и голям гонфалон със сребърен редански орел.
	— Помощ! — ревна Руйтер. — Идва помощ! Ура! Бой по Черните!
	Тъй като беше потомствен войник, той веднага забеляза, че нилфгардците свиват фланга си и се опитват да го разгърнат срещу настъпващата в плътен фронт конница. Знаеше, че не бива да допуска това.
	— След мен — изкрещя графът, изтръгвайки знамето от ръката на знаменосеца. — След мен! Третогорци, след мен!
	Те нападнаха. Атакуваха самоубийствено, страшно. Но ефективно. Строят на нилфгардците от дивизия „Венендал“ се разпадна и върху тях връхлетяха реданските конници. Към небето се надигна страшен тътен.
	Кобус де Руйтер вече не виждаше и не чуваше нищо. Една стрела от арбалет се заби право в слепоочието му. Графът увисна настрани и падна от коня, а знамето го покри като саван. Осем поколения Де Руйтерови, които препускаха редом с него в боевете и следяха настоящата битка от отвъдното, одобрително закимаха с глави.

	* * *

	— Може да се каже, господин ротмистър, че в този ден нордлингите били спасени от чудо. Или някакво стечение на обстоятелствата, което никой не би могъл да предвиди. Наистина, Рестиф дьо Монтолон пише в своята книга, че маршал Коехорн сбъркал при оценката на силите и на намеренията на противника. Че поел неоправдан риск, като разделил армия „Център“ и преместил кавалерийския резерв. Че рисковано влязъл в битка, без да има поне трикратно превъзходство на силите. И че пренебрегнал разузнаването и не забелязал реданската армия, която идвала на помощ.
	— Кадет Путкамер! „Произведението“ със съмнителна стойност на господин Дьо Монтолон не се изучава в нашето училище! А Негово Императорско Величество дори се изказа много критично за тази книжка! Така че, кадет, не си позволявайте да я цитирате тук. Направо ме изумявате. Досега отговорите ви бяха много добри, много точни и изведнъж започвате да ни говорите за чудеса и стечение на обстоятелствата, а накрая си позволявате да критикувате способностите на командир Мено Коехорн, един от най-великите военачалници, които са се раждали в тази империя. Кадет Путкамер и останалите господа кадети, благоволете да засучете несъществуващите си мустаци и запомнете, че ако наистина смятате да вземете офицерския изпит, то решаваща роля в битката при Брена не са играли разни чудеса или случайности, а заговор! Враждебни диверсионни сили, подривни елементи, подли смутители на реда, космополити, фалирали политици, предатели и изменници! Язва, която по-късно прогорихме с нажежено желязо! Но преди да го направим, подлите предатели на собствената си нация успяха да оплетат мрежите си и да подготвят капаните си. Точно те омаяха и предадоха маршал Коехорн, измамиха го и го заблудиха! Точно те, подлеци без чест и вяра, свикнали…

	* * *

	— Кучи синове — повтори Мено Коехорн, без да отлепя око от далекогледа. — Просто кучи синове. Но почакайте, аз ще ви намеря, ще ви науча какво означава разузнаване! Де Вингалт! Искам лично да намериш офицера, който командваше патрула до хълмовете на север. И заповядай всички от патрула да бъдат обесени!
	— Слушам! — тракна с токове Оудер де Вингалт, адютант на маршала.
	Но той нямаше как да знае, че Ламар Флаут, офицерът, който командваше патрула, точно в този момент загива под копитата на атакуващите по фланговете скрити нордлинги, онези същите, които не беше забелязал. Де Вингалт нямаше как да знае, че на самия него му остават само два часа живот.
	— Според вас колко от тях има там, господин Трахе? — Коехорн все още не отместваше далекогледа от окото си.
	— Не по-малко от десет хиляди — сухо отвърна командирът на Седма даерланска. — Главно реданци, но забелязвам също така знамената на Аедирн. Има и еднорог, което означава, че участва и Каедвен… Със сигурност поне една рота…

	* * *

	Ротата препускаше в галоп, изпод копитата хвърчаха пясък и дребен чакъл.
	— Напред, Кафяви! — ревеше пияният както винаги стотник Полугалон. — Бийте ги! Каедвен! Каедвен!
	„По дяволите, как ми се пикае! — помисли си Зивик. — Трябваше да изпразня мехура преди битката… Сега може и да нямам време!“
	— Напред, Кафяви!
	„Винаги Кафявите! Където е най-гадно, Кафявите са там! Кого изпратиха като експедиционен корпус в Темерия? Кафявите. Винаги кафявите. А на мен ми се пикае.“
	Пристигнаха. Зивик изрева, извъртя се върху седлото и съсече бронята и рамото на конник с черно наметало и сребърна звезда с осем лъча.
	— Кафяви! Каедвен! Бийте ги!
	С грохот, тракане и звън, с рев на хора и цвилене на коне, Кафявата рота, известна още като Мечата, влезе в бой с нилфгардците.

	* * *

	— Де Мелис-Сток и Брайбант ще се справят с тяхна помощ — изрече спокойно Елан Трахе, командир на Седма даерланска бригада. — Силите са изравнени, засега нищо лошо не се е случило. Дивизията на Тирконел неутрализира левия фланг, „Магне“ и „Венендал“ удържат десния. А ние… Ние можем да наклоним везните, господин маршал…
	— Да ударим там, където армиите им се съединяват, да поправим грешката на елфите — веднага разбра Мено Коехорн. — Да им излезем в тила, да предизвикаме паника. Правилно! Така и ще постъпим, кълна се във Великото слънце! Под знамената, господа! „Наузика“ и Седма, настъпи вашият час!
	— Да живее императорът! — извика Кес ван Ло.
	— Господин Де Вингалт — каза маршалът, — вземете адютантите си и ескадрона охранители. Стига са безделничели! Тръгваме на бой заедно със Седма даерланска.
	Оудер де Вингалт леко пребледня, но веднага се овладя.
	— Да живее императорът! — извика той с цяло гърло. И гласът му почти не трепереше.

	* * *

	Ръсти режеше, раненият виеше и дращеше по масата. Борейки се геройски с виенето на свят, Йола се грижеше за превръзките, бинтовете за спиране на кръвотечението и клампите. От входа на палатката се чуваше раздразненият глас на Шани:
	— Къде? Да не сте се побъркали? Тук живите чакат спасение, а вие ми носите труп?
	— Но това е самият барон Анзелм Аубри, госпожо фелдшер! Командир на отряда!
	— Бил е командир на отряд. Сега е покойник! Успели сте да го донесете цял само защото бронята му е здрава! Вземайте си го! Тук е лазарет, а не морга!
	— Но госпожо фелдшер…
	— Не ми блокирайте входа! Виждате ли, носят ми друг, който още диша. Поне на мен ми се струва, че диша. Защото това може да са само газове.
	Ръсти изсумтя, но веднага се намръщи.
	— Шани! Веднага ела тук! Запомни, момиче — процеди той през зъби, наведен над натрошения крак. — Хирургът може да си позволи да бъде циничен едва след десет години практика. Запомни ли?
	— Да, господин Ръсти.
	— Вземай респиратора и издърпай надкостната ципа… Ех, по дяволите, трябваше да му сложим още обезболяващо… Къде е Марти?
	— Повръща зад палатката, господин Ръсти — без капчица цинизъм отвърна Шани. — Като преяла котка.
	— Магьосници. — Ръсти взе триона. — За какво ги измислят всичките тези заклинания, страшни и могъщи, като трябва да се съсредоточат върху измислянето на едно-единствено. Такова, което да им позволи да правят по-малки магии. Например обезболяващи. Но без проблеми. И без повръщане.
	Трионът застърга на кост. Раненият нададе вой.
	— Стегни превръзката, Йола.
	Костта най-после поддаде. Ръсти я обработи с длето и избърса челото си.
	— Съдовете и нервите — рече машинално той и се оказа, че е било напразно, защото преди да успее да довърши фразата, момичетата вече зашиваха. Той взе от масата ампутирания крак и го хвърли в ъгъла, върху купчината други ампутирани крайници. От известно време раненият не ревеше и не виеше.
	— Припаднал или умрял?
	— Припаднал, господин Ръсти.
	— Хубаво. Заший чуканчето, Шани. Давайте следващия! Йола, върви да провериш дали Марти е изповръщала всичко.
	— Интересно — рече тихо Йола, без да вдига глава, — колко години практика имате вие, господин Ръсти? Сто?

	* * *

	След няколко минути форсиран марш и гълтане на задушлив прах стотниците и десетниците най-накрая спряха с крясъци визимските подразделения и ги подредиха в линия. Яре, който дишаше с отворена уста като риба, забеляза войводата Бронибор, който дефилираше пред строя на великолепния си, покрит с броня жребец. Самият войвода също беше сложил ризницата си, покрита със сини ивици, които го правеха да изглежда като огромна тенекиена скумрия.
	— Как сте, смотаняци?
	Редовете пиконосци отвърнаха с бучене, наподобяващо далечен гръм.
	— Издавате пърдящи звуци — констатира войводата, обърна покрития си с броня кон в срещуположната посока и пое към другия край на строя. — Явно се чувствате добре. Защото когато се чувствате лошо, не пърдите едва-едва, а виете и ръмжите, сякаш всеки момент ще ви окачат на бесилото. По физиономиите ви виждам, че си мечтаете да се хвърлите в бой, че умирате от нетърпение да се срещнете с нилфгардците! Е, визимски разбойници, имам за вас една добра новина! След малко мечтите ви ще се сбъднат. След съвсем мъничко.
	Пиконосците отново забучаха. Бронибор стигна до края на строя, обърна се и продължи, почуквайки с жезъла си по украсеното седло:
	— Пехотата се нагълта с прах, марширувайки подир бронираната конница. Да, засега вместо слава и плячка се намирисахте на конски тор. За малко да не попаднете на бойното поле дори днес, когато възникна огромна необходимост. Но ви излезе късметът, поздравявам ви от все сърце! Тук, до селото, чието име забравих, най-накрая ще покажете на какво сте способни и колко струвате като войска. Множеството, което виждате в полето, е нилфгардската конница, възнамеряваща да удари армията ни по фланга, да ни стъпче и да ни потопи в блатата край реката, чието име също забравих. На вас, славните визимски пиконосци, по волята на крал Фолтест и конетабъл Наталис, се падна честта да запълните дупките, които ще се появят в нашите стройни редици. И тези дупки вие ще прикривате със собствените си гърди, така да се каже, удържайки нилфгардската атака. Е, как е, радвате ли се, селяци? Изпълва ли ви гордост, а?
	Стиснал здраво пиката си, Яре се огледа. Не се забелязваха никакви признаци на ликуване пред перспективата за скорошния бой, а дори и войниците да бяха изпълнени с гордост от оказаната им чест да запушват дупки със собствените си гърди, умело успяваха да я прикрият. Мелфи, който стоеше от дясната страна на Яре, мърмореше под нос молитва. От лявата му страна сумтеше, ругаеше и нервно покашляше професионалният войник Деслакс.
	Бронибор обърна жребеца си и се изправи върху стремената.
	— Не ви чувам! — изкрещя той. — Попитах ви, кучи синове, дали ви изпълва гордост?
	Този път пиконосците, не виждайки друг изход, изреваха в един глас, че да, изпълва ги. Яре също ревеше. Щом трябва, така да бъде.
	— Добре! — Войводата спря жребеца пред строя. — А сега се стройте както трябва! Стотници, какво чакате, мамка ви! Стройте се в каре! Първата редица на коляно, втората права! Пиките напред! Не с тоя край, идиот! Да, да, на тебе говоря, дръвнико. Накрайниците по-високо! Сгъстете редовете, по-плътно, рамо до рамо! Да, така е по-добре! Почти като войска!
	Яре се оказа във втория ред. Той здраво опря края на пиката в земята и стисна дървото с изпотени от страх ръце. Мелфи продължаваше да реди молитвата си, Деслакс мърмореше неразбрано, редейки едни и същи думи, отнасящи се до подробности от интимния живот на нилфгардците, кучетата, кралете, конетаблите, войводите и майките на всички гореизброени.
	Облакът от хора в полето растеше.
	— Ей, там, спрете да пърдите и да тракате със зъби! — изрева Бронибор. — Ако си мислите, че с вонята си ще уплашите нилфгардските коне, жестоко се лъжете! Онези пред вас се наричат бригада „Наузика“ и Седма даерланска, известни бойни дивизии с прекрасно обучени войни! Не могат да бъдат уплашени! Не могат да бъдат победени! Те трябва да бъдат избивани! По-високо пиките!
	Отдалече вече се носеше тих, но бързо усилващ се барабанен тропот на копита. Земята затрепери. Сред вдигнатия прах засвяткаха като искри мечове.
	— За ваше удобство, визимци — отново закрещя войводата, — пехотната пика от новия, модернизиран образец, има дължина двайсет и една стъпки! А нилфгардският меч е само три стъпки и половина. Надявам се, че можете да смятате? Да знаете, че те също могат. Но разчитат на това, че вие няма да издържите, че ще покажете истинското си лице и по тоя начин ще потвърдите, че сте дрисльовци, страхливци и крастави овце! Черните разчитат на това, че ще захвърлите оръжията и ще хукнете да бягате, а те ще ви подгонят по полето и ще ви секат по гърбовете, по задниците и по вратовете лесно и без никакво затруднение. Запомнете, смотаняци, че макар страхът да дава криле, от конниците няма да успеете да избягате. На който му е мил животът, на който му е мила славата и плячката, той трябва да остане! Да стои твърдо! Като стена! И да сгъстява строя!
	Яре се огледа. Стоящите зад линията на пиконосците арбалетчици вече затягаха дръжките, вътрешната част на карето настръхна от остриета на гизарми, алебарди, коси и вили. Земята трепереше все по-силно, в черната стена на приближаващата се конница вече можеха да се различат отделните фигури.
	— Мамо, майчице — повтаряше с треперещи устни Мелфи. — Мамо, майчице…
	— Мамка ти — бучеше Делакс.
	Тропотът се приближаваше. Яре искаше да оближе устните си, но не можеше. Езикът му отказваше да се държи нормално, беше станал твърд като чуждо тяло, и сух като треска. Тропотът се приближаваше.
	— Сгъсти се! — ревна Бронибор и се хвана за меча. — Усещай рамото на съседа! Помнете, че никой от вас не се бие сам! Единственото средство против страха, който ви е обзел, това е пиката в ръката! Пригответе се за бой! Пиките — към гърдите на конете! Е, какво ще правим, визимски разбойници? Вас питам!
	— Ще стоим твърдо — изреваха в един глас пиконосците. — Ще стоим като стена! Ще държим строя!
	Яре също ревеше. Щом трябва, така да бъде! Изпод копитата на препускащите в клин конници хвърчаха пясък, чакъл и чимове трева. Нападателите ревяха като демони и размахваха оръжия. Яре стисна здраво пиката, сви глава между раменете си и замижа.

	* * *

	Без да спира работата си, Яре махна с ръка и прогони кръжащата над мастилницата оса.

	Идеята на маршал Коехорн не даде никакъв резултат. Фланговият му отряд беше спрян от героичната визимска пехота под командването на войводата Бронибор, която заплати с много кръв за своето геройство. И докато визимците оказваха отпор, нилфгардците на лявото крило започнаха да отстъпват — едни се обръщаха в бягство, други се събираха и се защитаваха групово, обкръжени от всички страни. Почти същото се случваше и на дясното крило, където яростта на джуджета и кондотиери най-после взе връх над императорските войски. Над целия фронт се надигна всеобщ вик на триумф, а кралските рицари си възвърнаха силата на духа. В същото време духът на нилфгардците падна, ръцете им се вцепениха и нашите започнаха така да ги налагат, че пушек се вдигаше.
	Щом видя как гинат и се разбягват бригадите му, фелдмаршал Коехорн разбра, че битката е изгубена.
	При него дотичаха офицери и рицари, водейки отпочинал кон, и започнаха да умоляват Коехорн да бяга и да се спасява. Но в гърдите на нилфгардския маршал биеше безстрашно сърце. „Не може — възкликна той и отблъсна юздата, която му подаваха. — Не може да избягам като някой страхливец от бойното поле, на което под мое командване толкова много достойни мъже дадоха живота си за императора!“ И смелият Мено Коехорн добави…


	* * *

	— Вече няма накъде да бягаме — спокойно и разсъдливо добави Мено Коехорн, оглеждайки полето. — Обкръжили са ни от всички страни.
	— Дайте ми наметалото и шлема си, господин маршал. — Ротмистър Сийверс избърса от челото си кръв и пот. — Вземете моите! Слезте от жребеца си и вземете моя… Не протестирайте! Трябва да останете жив! Вие сте необходим на империята, незаменим… Ние, даерланците, ще нападнем нордлингите, ще им отвлечем вниманието, а вие се опитайте да пробиете оттук, в ниското, покрай езерцето…
	— Но вие няма да се измъкнете — каза Коехорн, хващайки поводите на коня.
	— За мен е чест — изправи се на седлото си Сийверс. — Аз съм войник. От Седма даерланска! След мен, другари! След мен!
	— Успех — промърмори Коехорн, намятайки на раменете си даерланското наметало с черния скорпион на рамото. — Сийверс!
	— Да, господин маршал?
	— Не, нищо. Успех, момко.
	— И на вас, господин маршал. На конете, другари!
	Коехорн ги изпрати с поглед. Гледа дълго подир тях, докато групата на Сийверс не се сблъска с викове и грохот с кондотиерите. С числено превъзхождащия ги отряд, на който веднага се впуснаха на помощ и останалите. Черните наметала на даерланците се изгубиха сред кондотиерската сивота. Всичко потъна в прах.
	Коехорн се съвзе от нервното покашляне на Де Вингалт и адютантите. Маршалът оправи стремето и седлото, успокои неспокойния жребец и заповяда:
	— На конете!
	В началото им провървя. При изхода на долината, водещ към реката, се отбраняваше в кръг отряд от последните оцелели от бригадата „Наузика“. Нордлингите бяха съсредоточили върху тях всичките си сили и се опитваха да пробият кръга.
	Само че на малката групичка на маршала просто не й провървя — наложи се да си пробиват път покрай лека доброволческа конница, съдейки по знаците — бругенска. Боят беше кратък, но яростен. Коехорн вече беше изгубил и последните остатъци от смелостта си и искаше само едно — да оцелее. Без да се интересува от сражаващия се с бругенците ескорт, той се прилепи към шията на коня си и заедно с адютантите си препусна към реката.
	Пътят беше свободен; отвъд реката, отвъд кривите върби, се простираше пуста равнина, на която не се виждаше и следа от вражеските войници. Препускащият до Коехорн Оудер де Вингалт също забеляза това и нададе тържествуващ вик.
	Преждевременно.
	От ленивата, мътна река ги делеше само една обрасла с пача трева поляна. Когато навлязоха в нея в пълен галоп, конете им неочаквано попаднаха в блато и рухнаха напред по корем.
	Маршалът прелетя през главата на коня си и пльосна в блатото. Наоколо цвилеха коне, крещяха мятащите се в калта, покрити с пача трева хора. Сред целия този хаос той изведнъж различи друг звук. Звук, означаващ смърт.
	Свистене на пера.
	Затънал до бедрата в тресавището, Коехорн се опита да си пробие път до коритото на реката. Газещият редом с него адютант изведнъж рухна по лице и маршалът забеляза стрелата, стърчаща от гърба му, забита почти до перата. В този миг усети силен удар по главата. Залитна, но не падна, затънал в тинята. Искаше му се да извика, но от устата му се разнесе само хриптене. „Жив съм“ — помисли си той, опитвайки се да се измъкне от лепкавата тиня. Един от конете, който се опитваше да се измъкне от калта, го удари по шлема, хлътналият надълбоко метал разкъса бузата му, изби зъбите му и разряза езика му… „Кръвта ми изтича… Гълтам кръв… Но съм жив…“
	Чу се ново бръмчене на тетива, свистене на пера, звън и скърцане на пробиващи бронята стрели, цвилене на коне, жвакане и плисване на кръв. Маршалът се огледа и видя стрелците на брега: ниски, набити, широкоплещести фигури с ризници и островърхи шлемове с вдигнати забрала. „Джуджета“ — помисли си той.
	Бръмчене на тетива, свистене на стрели. Писъци на обезумели коне и викове на хора, заглушаващи бълбукането на водата в реката и тресавището.
	Оудер де Вингалт се обърна към стрелците и с висок, писклив глас обяви, че се предава, умоляваше ги да го спасят, да му пощадят живота. Щом осъзна, че никой не разбира думите му, той вдигна меча над главата си и го хвана за острието. След това го протегна с дръжката напред към джуджетата — международен, почти космополитен жест на подчинение. Но, изглежда, той не беше разбран или поне беше разбран неправилно, защото две стрели веднага се забиха в гърдите му с такава сила, че буквално го изхвърлиха от блатото.
	Коехорн свали изкривения си шлем. Той знаеше достатъчно добре всеобщия език на нордлингите.
	— Аш шъм малшал Коеон… — зафъфли той, плюейки кръв. — Малшал… Коеон… Пледавам ше…
	— Какви ги плещи тоя, Золтан? — попита едно от джуджетата.
	— На кого му пука. Виждаш ли емблемата на наметалото му, Мънро?
	— Сребърен скорпион! Ха-а-а! Момчета, бой по този кучи син! За Калеб Стратън!
	— За Калеб Стратън!
	Засвистя тетива. Едната стрела се заби в гърдите на Коехорн, втората — в бедрото, а третата в ключицата. Фелдмаршалът на Нилфгардската империя залитна назад, падна върху рядката кал, която се разтвори под тежестта му. „Кой — успя все пак да си помисли той, — е тоя Калеб Стратън? Никога в живота си не съм чувал за никакъв Калеб…“
	Мътната, кална, окървавена вода на река Хотла го заля през главата и нахлу в дробовете му.

	* * *

	Тя излезе от палатката, за да глътне малко чист въздух. И тогава го забеляза да седи на земята до пейката на ковача.
	— Яре!
	Той я погледна. В очите му зееше пустота.
	— Йола? — попита той, отваряйки с усилие пресъхналите си устни. — Откъде се…
	— Ама че въпрос! — веднага го прекъсна тя. — По-добре ти кажи откъде се взе?
	— Донесохме нашия командир… Войводата Бронибор… Ранен…
	— Ти също си ранен. Я си покажи ръката. О, богиньо! Ще ти изтече кръвта, момче!
	Яре я гледаше, но Йола изведнъж се усъмни, че той изобщо я вижда.
	— Води се битка — каза младежът, леко потраквайки със зъби. — Трябва да сме като стена… Твърдо в строя. Леко ранените да се носят в лазарета, тежко ранените… Заповед.
	— Покажи ми ръката си!
	Яре изписка кратко, зъбите му затракаха още по-бързо. Йола се намръщи.
	— Ох. Никак не изглежда добре… Ох, Яре, Яре… Майка Ненеке ще е много ядосана… Ела с мен.
	Тя забеляза как той пребледня, когато надуши носещата се от палатката воня. Залитна. Тя го прихвана. Видя го как гледа към облятата в кръв маса. Към лежащия върху нея човек. Към хирурга, малкия полуръст, който изведнъж подскочи, затропа с крака, грубо изруга и хвърли скалпела на земята.
	— По дяволите! Защо? Защо все така става? На кого му е нужно?
	Никой не отговори.
	— Кой беше това?
	— Войводата Бронибор — едва чуто отвърна Яре, гледайки напред с празен поглед. — Нашият командир… Ние стояхме твърдо в строя. Заповед. Като стена. А Мелфи го убиха…
	— Господин Ръсти — помоли се Йола. — Познавам това момче… Той е ранен…
	— Все още се държи на крака — студено оцени хирургът. — А тук един почти умиращ очаква трепанация. Тук никакви познанства нямат значение…
	В този момент, с отличен усет за драматичното, Яре изгуби съзнание и се строполи на глинения под. Полуръстът изсумтя.
	— Е, добре, качвай го на масата — изкомандва той. — Охо, добре са подредили ръката му. Интересно на какво ли се държи още? Май на ръкава? Бинт за спиране на кръвотечението, Йола! Стягай силно! И не си и помисляй да плачеш! Шани, триона.
	С отвратително стържене пилата се вряза в костта над лакътната става. Яре се свести и изрева. Ужасно, но кратко… Защото когато костта поддаде, той отново изгуби съзнание.

	* * *


	Случи се така, че могъществото на Нилфгард остана да лежи в калта и прахта на брененското поле, а на разширяването на Империята на север окончателно беше сложен кръст. Империята изгуби четирийсет и четири хиляди души, убити и взети в плен. Падна цветът на рицарството, елитната кавалерия. Загинаха, попаднаха в плен или робство, или изчезнаха безследно такива войни като Мено Коехорн, Брайбант, Де Мелис-Сток, Ван Ло, Тирконел, Егебрахт и други, чиито имена не са запазени е нашите архиви.
	Така Брена стана началото на края. Но тук трябва да отбележа, че тази битка беше само малък камък в строежа и значението й нямаше да е толкова голямо, ако плодовете от победата не бяха използвани толкова мъдро. Трябва да спомена, че вместо да почива на лаврите си, да се пъчи от гордост и да чака почести и награди, Ян Наталис се отправи на юг, почти без почивка. Конните отряди под командването на Адам Панграт и Джулия Абатемарко разбиха две дивизии на Трета армия, които се бяха отправили на помощ на Мено Коехорн. Наталис ги разгроми така, че няма накъде повече. Щом научиха за това, останалите живи от армия „Център“ позорно обърнаха гръб и бързичко се оттеглиха към Яруга, следвани по петите от Фолтест и Наталис. Имперските войски изгубиха целия си обоз и всичките си щурмови машини, с които в своето високомерие смятаха да превземат Визима, Горс Велен и Новиград.
	И като спускаща се от планината лавина, която по пътя си събира все повече сняг и расте, така и Брена водеше до все по-тежки последствия за Нилфгард. Настъпиха тежки времена за армия „Верден“ под командването на Дьо Вет, която имаше големи проблеми с партизанската война, водена от моряците от Скелиге и крал Етайн от Цидарис. Когато Дьо Вет научи новините от Брена, когато разбра, че с ускорен марш към него настъпват войските на Фолтест и Наталис, веднага заповяда да тръбят отстъпление и панически избяга отвъд реката в Цинтра, сеейки трупове по пътя си, защото при вестта за нилфгардското поражение въстанието във Верден отново се разгоря. В Настрог, Розрог и Бодрог, незавладените от нилфгардците крепости, останаха мощни гарнизони, които се оттеглиха оттам с почести едва след подписването на цинтрийския мир.
	В Аедирн вестта за победата при Брена доведе до това, че враждуващите крале Демавенд и Хенселт си подадоха ръце и заедно настъпиха срещу Нилфгард. Армия „Изток“ под командването на херцог Ардал аеп Дахи, която се отправи към долината на Понтар, не успя да се противопостави на партизаните на кралица Меве, жестоко нападащи тила на нилфгардците. Демавенд и Хенселт изтласкаха Ардал аеп Дахи до самия Алдерберг. Херцог Ардал искал да приеме битката, но по ирония на съдбата неочаквано го присвил стомахът. Налегнали го ужасни колики и дизентерия, повалили го силни болки и след два дни умрял в страшни мъчения. Без да се бавят, Демавенд и Хенселт удариха нилфгардците и храбро ги разбиха в битката, макар и враговете им да имаха значително числено превъзходство. Така духът и изкуството възтържествуваха над грубата сила.
	Трябва да се напише и за още нещо: че никой не знае какво точно се е случило с Мено Коехорн при Брена. Казват, че паднал в битката, но никой не познал тялото му и той бил погребан в общ гроб. Други твърдят, че се е укрил в Брокилон, при дриадите, и там станал отшелник, пуснал брада до земята. И починал при дриадите.
	Сред простолюдието се носи и едно предание, според което маршалът се връщал нощем на брененското поле, обикалял между гробовете и стенел: „Върнете ми легионите!“, и в края на краищата се обесил на една трепетлика на същия онзи хълм, който и до днес се нарича Обесников. И нощем призракът на стария маршал може да се види сред призраците на останалите, бродещи из полето.

	— Дядо Яре! Дядо Яре!
	Яре вдигна глава от листа и побутна нагоре плъзналите се по носа му очила.
	— Дядо Яре! — извика пискливо най-малката му внучка, палаво и буйно шестгодишно момиченце, което, слава на боговете, приличаше повече на майка си, дъщерята на Яре, отколкото на безхарактерния му зет.
	— Дядо Яре! Баба Люсиене нареди да ти кажа, че за днес стига с това безсмислено драскане и че вечерята е на масата!
	Яре внимателно прибра изписаните листове и затвори мастилницата. Чуканчето на ръката му го наболяваше. „Времето се разваля — помисли си той. — Ще вали.“
	— Дядо Яре-е-е!
	— Идвам, Цири! Ей сега идвам.

	* * *

	Когато се захванаха с последния ранен, вече беше късно през нощта. Операцията се провеждаше на светлина, първо обикновена, от лампата, след това и магическа. Марти Содергрен се беше съвзела от кризата и въпреки че все още беше бледа като мъртвец, и движенията й бяха бавни и неестествени като на голем, тя правеше заклинанията правилно и ефективно.
	Най-накрая и четиримата излязоха от палатката и приседнаха отвън.
	Равнината беше обсипана от светлинки. Най-различни. Неподвижни — лагерни огньове, и движещи се — пламъци на факли и борини. В нощта отекваха далечно пеене, възклицания, разговори, победни викове.
	Наоколо се разнасяха и откъслечни крясъци и стонове на ранени, молби и въздишки на умиращи. Привикнали към звуците на страдания и смърт, медиците не ги чуваха. Това беше нещо обичайно за тях, нещо естествено, толкова типично за нощта, като пеенето на цикадите в акациите около Златното езеро.
	Марти Содергрен мълчеше лирично, склонила глава на рамото на полуръста. Йола и Шани, прегърнати и притиснати една към друга, се тресяха в тих, напълно безсмислен смях.
	Преди да излязат от палатката, изпиха по чаша водка, а Марти беше почерпила всички с едно заклинание: развеселяваща магия, която обикновено се прилагаше при вадене на зъб. Ръсти се чувстваше излъган: вместо да го отпусне, усилената от магията напитка само го замая; вместо да премахне умората, само я засили. Вместо да го накара да забрави, само му напомняше.
	„По всичко личи — помисли си хирургът, — че алкохолът и магията подействаха както трябва само на Йола и Шани.“
	Той се обърна и на лунната светлина забеляза по лицата и на двете девойки блестящите, сребристи следи от сълзи.
	— Интересно — каза той, облизвайки изсъхналите си, безчувствени устни, — кой победи в тая битка? Някой знае ли?
	Марти се обърна към него, но продължи да мълчи лирично. Цикадите свиреха сред акациите, върбите и елшите край Златното езеро. Жабите квакаха, ранените стенеха, умоляваха, пъшкаха. И умираха. Шани и Йола се смееха през сълзи.

	* * *

	Марти Содергрен умря две седмици след битката. Събра се с един офицер от Свободната кондотиерска рота. Отнесе се към приключението лекомислено. За разлика от офицера. Когато след това Марти, която обичаше промените, се свърза с един темерийски ротмистър, полуделият от ревност кондотиер я прониза с нож. Него го обесиха, но лечителката не успяха да спасят.
	Ръсти и Йола починаха година след битката, в Марибор, по време на ужасна епидемия от кървава треска, наричана още „Червената смърт“ или — по името на кораба, който я беше донесъл, — „Бичът на Катриона“. Тогава от Марибор избягаха всички лекари и повечето жрици. Ръсти и Йола останаха, разбира се. Те лекуваха — нали бяха лекари. За тях нямаше никакво значение, че за Червената смърт не съществуваха лекарства. И двамата се заразиха. Той умря в ръцете й, в силните обятия на нейните едри, грозновати, селски ръце. Тя умря четири дни след него. Сама.
	Шани живя още седемдесет и две години след битката. Отиде си прочута, уважавана от всички — като декан на катедрата по медицина в Оксенфуртския университет. Много поколения бъдещи хирурзи повтаряха прочутата й шега: „Зашивайте червеното с червен, жълтото с жълт, а бялото с бял конец. Така със сигурност ще се получи добре.“
	Но малцина забелязваха, че когато произнасяше тази шега, госпожа деканката скришом избърсваше сълзите си.
	Малцина.

	* * *

	Жабите квакаха, цикадите свиреха сред върбите край Златното езеро. Шани и Йола се смееха през сълзи.
	— Интересно — повтори Мило Вандербек, полуръст, полеви хирург, повече известен под името Ръсти. — Интересно, кой ли е победил?
	— Ръсти — отвърна лирично Марти Содергрен. — Повярвай ми, на твое място това щеше да е последното нещо, за което щях да се тревожа.


	Девета глава


	Някои от пламъците бяха високи и силни, светеха ярко и живо, други бяха малки и колебливи, и светлината им бледнееше и замираше. На самия край имаше едно огънче, толкова мъничко и слабичко, че едва тлееше и едва топлеше — ту с много усилия се разгаряше, ту почти угасваше.
	— Чие е това угасващо огънче? — попита вещерът.
	— Твоето — отвърна Смъртта.
	Флорънс Деланой, „Приказки и предания“


	Почти до най-далечните си, синеещи в мъглата високи върхове, платото приличаше на каменно море, над което на места се издигаха гърбици и ребра като остри зъби на рифове. Впечатлението се засилваше от останките на кораби. Десетки скелети: галери, галеони, каравели, бригове, дракари. Някои изглеждаха така, сякаш са се появили скоро на това място, други — купчини дъски и шпангоути, които се разпознаваха с усилие, явно бяха прекарали тук десетки, ако не и стотици години.
	Някои лежаха с кила нагоре, други, полегнали на една страна, изглеждаха така, сякаш са били изхвърлени от някоя сатанинска буря. Трети като че ли бяха маневрирали между опасностите, очакващи ги в каменния океан. Те се издигаха прави, изпъчили гордо бордовете си, с изправени мачти, на които се вееха остатъците от флагове и се мятаха ванти и щагове. Корабите дори си имаха свои призрачни екипажи — заклещени в прогнилите дъски и заплетени в корабните въжета скелети на мъртви моряци, поели на едно безкрайно плаване.
	Внезапната поява на ездача и потропването на копитата подплаши ято черни птици, които се издигнаха с крясъци над мачтите, реите, въжетата и скелетите. Само за миг небето почерня от тях и те закръжиха над ръба на пропастта, на чието дъно се намираше езеро, сиво и гладко като живак. На стръмния склон, издигащ се над корабната гробница, се забелязваше замък, тъмен и мрачен, срастващ се с отвесните скали над езерото. Келпи се разигра, зацвили, размърда уши и погледна накриво към скелетите, останките, целия този мъртъв пейзаж. Към грачещите черни птици, които вече се връщаха и отново накацваха по рушащите се мачти, по вантите и черепите. Птиците разбираха, че няма защо да се боят от самотния конник. И ако някой тук трябва изобщо да се страхува, то това е самият конник.
	— Спокойно, Келпи — заговори Цири с променен глас. — Това е краят на пътя. Това е точното място и точното време.

	* * *

	Тя изскочи пред портите незнайно откъде, появи се изведнъж, като мираж между скелетите. Стражите при вратите я забелязаха първи, разтревожени от граченето на гарваните. Сега всички крещяха, жестикулираха и я сочеха с пръсти, привиквайки останалите.
	Когато тя се приближи до кулата над портата, там вече се беше събрала тълпа. Чуваше се възбудена глъч. Гледаха я всички: малцината, които като Бореас Мун и Дакре Силифант вече я бяха виждали и я познаваха, както и онези, които само бяха чували за нея — новобранците на Скелен, наемниците и обикновените разбойници и грабители от Ебинг и околностите. Сега те изумено гледаха към момичето с пепелява коса, белег на лицето и меч на гърба, и към великолепната врана кобила, която държеше главата си високо, изпръхтяваше от време на време и подрънкваше с подкови по плочите на двора.
	Глъчката и виковете утихнаха. Настъпи пълна тишина. Кобилата пристъпваше като балерина, подковите звъняха като удар на чук върху наковалня. Мина доста време, преди да й препречат пътя, кръстосвайки гизарми и рунки*. Някой протегна неуверено и страхливо ръка към юздата й. Кобилата изпръхтя.
	[* Рунка — прободно оръжие, разновидност на копието, но с две допълнителни по-малки странични остриета. — Б.пр.]
	— Отведете ме при господаря на замъка — изрече девойката със звънлив глас.
	Бореас Мун, без сам да знае защо, хвана стремето и й подаде ръка. Останалите държаха потропващата с копита и цвилеща кобила.
	— Позна ли ме, уважаема госпожице? — попита тихо Бореас Мун. — Вече сме се срещали.
	— Къде?
	— На леда.
	Девойката го погледна право в очите.
	— Тогава изобщо не ви гледах лицата — подхвърли равнодушно тя.
	— Ти си Господарката на езерото — поклати той сериозно глава. — Защо дойде тук, момиче? Защо?
	— За Йенефер. И заради своето предопределение.
	— По-скоро за своята смърт — прошепна Мун. — Това е замъкът Стига. На твое място щях да бягам оттук колкото се може по-далеч и по-бързо.
	Тя отново го погледна. Бореас веднага разбра какво иска да му каже с този поглед.
	Появи се Стефан Скелен. Оглежда я дълго, скръстил ръце на гърдите си. Накрая с енергичен жест я покани да го последва. Двамата вървяха мълчаливо, обградени отвсякъде с въоръжени хора.
	— Странно момиче — измърмори Бореас. И потрепери.
	— За наш късмет тя не е наша грижа — обади се язвително Дакре Силифант. — Направо съм изненадан как ей така я заговори. Та тя е вещица, уби Варгас и Фрип, а после Оли Харшейм…
	— Кукумявката уби Харшейм, не тя — сряза го Бореас. — Тя ни подари живота там, на леда, макар че можеше да ни потопи и да ни издави като кученца. Всичките. Включително и Кукумявката.
	— Че как. — Дакре се изплю на дворните плочи. — А сега той, заедно с магьосника и Бонхарт ще й се отплати за милостта. Защо не погледнеш, Мун, церемонията сигурно вече е започнала. Ще й съдерат кожата на тънки лентички.
	— Не се съмнявам, че ще я съдерат — подхвърли Бореас. — Те са си живи кожодери. И ние не сме по-добри, щом им служим.
	— Че имаме ли някакъв избор? Нямаме.
	Някой от наемниците на Скелен внезапно тихо извика, друг го последва. Трети изруга. Някой въздъхна. Друг мълчаливо посочи с пръст. Върху зъберите, конзолите и триъгълните фронтони над прозорците, над улуците, гаргойлите и маскароните, където и да погледнеха, виждаха накацали черни птици. Тихо и беззвучно те се бяха сбрали тук от гробището на корабите и сега стояха тихо и в очакване.
	— Предусещат смъртта — обади се някой от наемниците.
	— И труповете — добави друг.
	— Нямаме друг избор — машинално повтори Силифант и погледна Бореас.
	Бореас Мун гледаше птиците.
	— Може би е време да се появи? — отвърна тихо той.

	* * *

	Изкачиха се нагоре по голямото стълбище с три площадки, минаха покрай статуите, стоящи в нишите на дългия коридор, след това прекосиха галерията, окръжаваща вестибюла. Цири крачеше смело, без да се тревожи. Не я плашеха нито оръжието, нито разбойническите физиономии на придружителите й. Беше излъгала, когато каза, че не помни лицата на хората от замръзналото езеро. Помнеше ги. Помнеше как Стефан Скелен, същият, който сега я водеше с мрачно лице из вътрешността на този страшен замък, трепереше и тракаше със зъби върху леда.
	Сега, когато Скелен я поглеждаше от време на време и я изпепеляваше с поглед, тя чувстваше, че той, както и преди, се страхува от нея. Цири въздъхна дълбоко.
	Влязоха в хола под високия, поддържан от колони купол, под огромни, приличащи на паяжини полилеи. Цири видя кой я чака там. Страхът заби нокти в сърцето й.
	С три крачки Бонхарт стигна до нея. Хвана я с две ръце за салтамарката, вдигна я, притегли я към себе си и приближи лицето й към безцветните си, изпъкнали очи.
	— Пъкълът сигурно е ужасно място — изхриптя той, — щом предпочете да се върнеш при мен.
	Тя не отвърна нищо. В дъха му се усещаше алкохол.
	— А може би дори пъкълът е отказал да те приеме, малко чудовище? Може би онази дяволска кула те е изплюла навън с отвращение, след като е опитала отровата ти?
	Той я притегли още по-близо. Тя извърна лице.
	— Правилно — тихо рече той. — Ненапразно си се притеснявала, че това ще е краят на пътя ти. Оттук не можеш да избягаш. Тук, в този замък, ще ти източа кръвчицата.
	— Приключихте ли, господин Бонхарт?
	Тя веднага позна човека, произнесъл тези думи. Магьосникът Вилгефорц, същият, който на Танед беше окован във вериги, а след това я преследваше в Кулата на чайката. Тогава, на острова, той изглеждаше по-нормално. Сега лицето му беше променено по някакъв начин, което го правеше да изглежда грозно и страшно.
	— Позволете, господин Бонхарт. — Магьосникът дори не помръдна в подобното на трон кресло. — Аз ще се заема с приятното задължение да посрещна с „добре дошла“ в замъка Стига нашата гостенка, госпожица Цирила от Цинтра, дъщеря на Павета, внучка на Каланте, потомка на знаменитата Лара Дорен аеп Шиадал. Добре дошла. Моля, приближи се.
	В последните думи на магьосника вече не се усещаше скритата под маската на учтивостта подигравка. В тях имаше само заплаха и заповед. Цири веднага разбра, че няма да успее да се противопостави на заповедите му. Изпълни я страх. Чудовищен страх.
	— По-близо — прошепна Вилгефорц.
	Едва сега тя съобрази какво не е наред с лицето му. Лявото око, което беше значително по-малко от дясното, примигваше, очната ябълка се въртеше като полудяла в сбръчканата синя очна вдлъбнатина. Картината беше кошмарна.
	— Държи се смело, на лицето й няма и следа от страх — каза магьосникът, накланяйки глава. — Одобрявам. Стига само смелостта да не се окаже резултат от глупостта й. Веднага смятам да разпръсна всякакви илюзии. Както правилно отбеляза господин Бонхарт, ти не можеш да избягаш оттук. Нито чрез телепортиране, нито с помощта на собствените ти необичайни способности.
	Тя знаеше, че той е прав. По-рано вярваше, че при всички случаи, дори в последния момент, ще успее да избяга и да се скрие между времената и световете. Сега вече знаеше, че това са напразни надежди. Неосъществими. Целият замък се тресеше от зловеща, враждебна, чужда магия, която я пронизваше, изследваше, пълзеше като паразит по вътрешностите й и гънките на мозъка. И тя не можеше да направи нищо, за да я спре. Беше във властта на враговете си. Безсилна.
	„Какво да се прави? — помисли си тя. — Знаех къде отивам и какво правя. Знам защо дойдох тук. Всичко останало наистина беше просто фантазия. Е, да става каквото трябва да стане.“
	— Браво — каза Вилгефорц. — Точна оценка на положението. Ще стане каквото трябва. По-точно, ще стане каквото аз реша. Интересно дали се досещаш, прелестна моя, какво ще бъде решението ми?
	Тя искаше да отговори, но не успя да преодолее съпротивата на свитото си пресъхнало гърло. Той отново я изпревари, прочел мислите й.
	— Разбира се, че се досещаш. Господарка на световете, Господарка на времената и местата. Да, да, прекрасна моя, ти не ме хвана неподготвен със своето посещение. Аз просто знам как и по какъв начин си успяла да избягаш от езерото. Знам с какво и с кого си се сблъскала там. Знам как си попаднала тук. Единственото, което не знам, е дълъг ли беше пътят? Събра ли много впечатления? Ах — усмихна се зловещо той, изпреварвайки я отново. — Няма нужда да отговаряш. Знам, че е било интересно. Знаеш ли, просто с нетърпение чакам лично да го изпробвам. Страшно ти завиждам за тая дарба. Ще се наложи да я споделиш с мен, прекрасна моя. Да, „ще се наложи“ са точните думи. Докато не споделиш дарбата си с мен, просто няма да те изпусна от ръцете си. Нито денем, нито нощем.
	Цири най-накрая разбра, че гърлото й се свива не само от страх. Магьосникът го стискаше чрез магия. Гавреше се. Унижаваше я. Пред погледите на всички.
	— Пусни… Йенефер — изхриптя тя, гърчейки се от усилието. — Пусни я… А с мен можеш да правиш каквото поискаш.
	Бонхарт избухна в смях, сухо се засмя и Стефан Скелен. Вилгефорц почеса с кутрето си ъгълчето на чудовищното си око.
	— Едва ли си толкова глупава, за да не разбираш, че и без това мога да направя с теб каквото си поискам. Искането ти е жалко, дори смешно.
	— Ти искаш мен… — Цири вдигна глава, въпреки че това й костваше доста усилия. — За да ти родя дете. Всички го искат, ти също. Да, аз съм в твоята власт, но дойдох сама тук… Не можа да ме хванеш, въпреки че ме преследваше по целия свят. Дойдох сама и сама ще ти се отдам. В замяна на Йенефер. За живота й. Смешно ли ти е? Добре, тогава се опитай да ми направиш бебе… насила… Ще видиш как бързичко ще изгубиш желание за смях.
	Бонхарт скочи към нея и замахна с камшика. Вилгефорц направи един на пръв поглед небрежен жест с ръка, но и това беше достатъчно, за да се изтръгне камшикът от ръката на Бонхарт, а самият той да се завърти така, сякаш е получил силен удар.
	— Господин Бонхарт — каза Вилгефорц, масажирайки пръстите си, — като че ли все още ви е трудно да разберете какви са задълженията на един гост. Постарайте се да запомните: когато сте някъде на гости, не се чупят мебели и произведения на изкуството, не се крадат дребни предмети, не се цапат килими и труднодостъпни места. Не се изнасилват и не се пребиват другите гости. Това, последното правило, важи поне до момента, в който домакинът сам приключи с изнасилването и пребиването на гостите си и даде знак, че вече може свободно да се бие и изнасилва. А ти, Цири, също трябва да си направиш изводи от думите ми. Не можеш ли? Ще ти помогна. Ти ще ми се отдадеш сама и ще се съгласяваш покорно с всичко, ще ми позволяваш да правя с теб всичко, което поискам. Според теб това е огромна жертва от твоя страна. Дълбоко се заблуждаваш. Защото аз няма да правя с теб онова, което ми се иска, а което съм принуден. Например: за да се реванширам за Танед, на мен ми се иска да ти извадя поне едното око, а не мога, защото се притеснявам, че няма да го преживееш.
	Цири разбра, че трябва да действа или сега, или никога. Тя рязко се извъртя и измъкна Лястовичката от ножницата. Целият замък изведнъж завибрира, тя почувства, че пада и болезнено удари коленете си. Сви се, почти опирайки чело в пода, борейки се с желанието да повърне. Мечът се изплъзна от вцепенените й пръсти. Някой го вдигна.
	— Да-а-а — провлачи глас Вилгефорц и подпря брадичка върху допрените си като за молитва длани. — Докъде бяхме стигнали? А, да, до твоето предложение. Животът и свободата на Йенефер в замяна… На какво? На това, че ти ще ми се отдадеш доброволно, с желание, без насилие и принуда? Съжалявам, Цири. За онова, което ще направя с теб, насилието и принудата просто са необходими. Да, да — повтори той, наблюдавайки с интерес как момичето хрипти, лигави се и се опитва да изкара съдържанието на стомаха си. — Без насилие и принуда просто няма да се получи. Уверявам те, че никога няма да се съгласиш доброволно на онова, което смятам да направя с теб. Така че предложението ти си остава жалко и смешно, а на всичкото отгоре и безсмислено. Затова го отхвърлям. Хванете я. И я отведете в лабораторията.

	* * *

	Лабораторията почти не се различаваше от онази, която беше позната на Цири от храма на Мелителе в Еландер. Тя също беше ярко осветена, тук също цареше идеална чистота. И тук имаше дълги маси с плотове, обковани с ламарина. Върху плотовете бяха натрупани стъкленици, реторти, колби, епруветки, тръбички, лещи, съскащи и бълбукащи дестилационни кубове и други странни прибори. И тук, както и в Еландер, силно миришеше на етер, спирт, формалин и още нещо, което внушаваше страх. Дори там, в приятелския храм, заедно с приятелски настроените жрици и Йенефер, лабораторията внушаваше страх на Цири. А там, в Еландер, никой не я беше вкарал вътре насила, никой не я беше хвърлил грубо върху скамейката, никой не я беше държал за ръцете с желязна хватка. Там, в Еландер, насред лабораторията, нямаше ужасяващ стоманен стол, чието садистично предназначение беше повече от очевидно. Там нямаше облечени в бяло и обръснати до голо типове, нямаше го Бонхарт, нямаше го възбуденият, почервенял и нервно облизващ устни Стефан Скелен. Нямаше го и Вилгефорц с едно нормално и друго малко и кошмарно мърдащо око.
	Вилгефорц се обърна към масата и започна да подрежда върху нея предизвикващи страх инструменти.
	— Разбираш ли, прелестна моя — заговори той, приближавайки се към Цири, — за мен ти си ключът към могъществото и властта. Властта не само над тукашния свят, но и над всички светове. Над пълния комплект места и времена, появили се след Сливането. Сигурно ме разбираш. Някои от тези места и времена вече си ги посещавала. Срам ме е да си призная — продължи той след малко, запретвайки ръкави, — но властта ужасно ме привлича. Може да прозвучи тривиално, знам, но аз искам да бъда владетел. Владетел, пред когото ще се кланят, когото ще боготворят и благославят за това, че съществува и ще му отдават божествени почести, ако да речем, реши да избави света от катаклизъм. Дори и ако го направи просто от каприз. Ох, Цири, сърцето ми ликува, когато си помисля колко щедро ще възнаграждавам верните и колко жестоко ще наказвам непослушните и непокорните. Истински мед за душата ми ще бъдат произнасяните от цели поколения молитви за мен, за моята милост и моята любов. Цели поколения, Цири, и цели светове. И чуй какво още следва. Слушаш ли? Те ще се молят да ги спася от глада, огъня, войната и от гнева на Вилгефорц…
	Магьосникът размърда пръсти пред лицето й — и рязко я хвана за бузите. Цири извика и се дръпна, но той я държеше здраво. Устните й затрепериха. Вилгефорц забеляза това и се закикоти.
	— Дете на Предопределението. — Той се засмя нервно, в ъгълчетата на устата му се появи пяна. — _Aen Hen Ichaer_, свещената елфическа Стара кръв… Вече си само моя…
	Той се изправи рязко и избърса устата си.
	— Всякакви глупаци и мистици — продължи Вилгефорц с обичайния си студен тон — се опитваха да те нагодят, да те приспособят по някакъв начин към приказките, легендите и предсказанията, търсеха гена, който носиш, наследството на предците. Бъркайки небето и звездите с отражението им върху повърхността на езерото, те мистично предположиха, че генът, носител на велики способности, ще продължи да се развива и ще достигне пълната си мощ или в твоето дете, или в детето на детето ти. По този начин около теб растеше магическа аура, виеше се тамянен дим. А истината се оказа толкова банална, колкото и прозаична. Важна е кръвта ти, прелестна моя. Но в абсолютно буквалния, лишен от поетичност смисъл на тази дума.
	Вилгефорц взе от масата една стъклена спринцовка с дължина около половин стъпка. На края й имаше тънък, леко извит капиляр. Цири усети как устата й пресъхва. Магьосникът поднесе спринцовката към светлината.
	— След малко — заяви студено той, — ще те съблекат и ще те сложат на стола. Онзи същия, който разглеждаш с такова любопитство. На този стол ще прекараш — в наистина неудобна поза — известно време. А с помощта на ей този прибор, който, както забелязвам, също доста те заинтересува, ти ще бъдеш оплодена. Това изобщо не е толкова страшно, почти през цялото време ще бъдеш в полусънно състояние от еликсирите, които ще започна да ти преливам от този съд, за да закрепя правилно яйцеклетката и да избегна извънматочната бременност. Няма от какво да се страхуваш, имам голям опит, вече съм го правил стотици пъти. Вярно, че моите избранички нито веднъж не са били посочени от съдбата и от предопределението, но не смятам, че матката и яйчниците на избраницата се различават значително от матката и яйчниците на обикновените момичета. А сега — най-важното нещо. — Вилгефорц явно се наслаждаваше на думите си. — Това може и да те натъжи, а може и да те успокои, но трябва да ти кажа, че няма да раждаш детето си. Кой знае, то може наистина да е най-великият избраник, с невероятни способности, спасител на света и водач на народите. Само че никой не може да гарантира това, а и аз нямам намерение да чакам толкова дълго. Нужна ми е кръв. По-точно кръв от плацентата. Щом плацентата се оформи, аз ще я извлека от теб. По-нататъшните ми планове, както можеш сама да се досетиш, вече няма да са свързани с теб, затова не виждам смисъл да ти ги разкривам — би било излишна фрустрация.
	Той млъкна, правейки ефектна пауза. Устните й затрепериха — тя вече не можеше да се контролира.
	— А сега — театрално кимна Вилгефорц, — моля, заповядайте на стола, госпожице Цири.
	— Няма да е зле — блеснаха зъбите под гъстите мустаци на Бонхарт — оная кучка Йенефер да гледа. Заслужила си го е!
	— Така си е. — В крайчетата на усмихващите се устни на Вилгефорц отново се появи бяла пяна. — Несъмнено оплождането е свято дело, възвишено и тържествено, мистерия, при която трябва да присъстват всички най-близки роднини. А Йенефер е нейната квазимайка — в примитивните култури подобните на нея активно участват в съпровождането на дъщерите си до брачното ложе. Хайде! Доведете я!
	— А що се отнася до оплождането — Бонхарт се наведе над Цири, която избръснатите до голо аколити на магьосника вече бяха започнали да разсъбличат, — не може ли по обичайния начин, господин Вилгефорц?
	Скелен изсумтя и поклати глава. Вилгефорц леко смръщи вежди.
	— Не, господин Бонхарт — отвърна той студено. — Не може.
	Сякаш току-що осъзнала сериозността на положението си, Цири изпищя пронизващо. Веднъж, после втори път.
	— Хайде, хайде — намръщи се магьосникът. — Влезе смело в леговището на лъва, с гордо вдигнати глава и меч, а сега се плашиш от една малка стъклена тръбичка? Срамота, момиче.
	Без да се интересува, че е срамота, Цири изпищя отново, с такава сила, че лабораторните съдове зазвъняха.
	И неочаквано замъкът Стига отвърна с викове и суматоха.

	* * *

	— Задават се неприятности, момчета — повтори Задарлик, човъркайки с върха на рунката си изсъхналия тор от процепите между плочите на двора. — Ще видите какви неприятности ще си имаме.
	Той погледна другарите си, но никой от стражите не отговори. Мълчеше и Бореас Мун, който беше останал при портата. По собствена воля, не по заповед. Той можеше също като Силифант да тръгне с Кукумявката, за да види със собствените си очи какво ще се случи с Господарката на езерото, каква съдба ще я сполети. Но Бореас не искаше да гледа това. Предпочиташе да остане тук, на двора, под открито небе, по-далеч от стаите и залите на горния етаж, където бяха отвели момичето. Беше сигурен, че виковете й няма да стигнат дотук.
	— Тези черни птици са лош знак. — Задарлик кимна към гарваните, които продължаваха да стоят по стените и корнизите. — Лош знак е и оная девойка, която пристигна с враната кобила. Не е чиста работата на Кукумявката, дето и ние му я вършим. Казват, че той вече не е коронер, нито пък важен господин, а го издирват, както и нас. Че императорът му е страшно ядосан. Както и на нас — ако ни хванат, лошо ни се пише, момчета.
	— Аха! — обади се и друг мъж от стражата, мустакатко с калпак, украсен с пера от черен щъркел. — Така си е! Лошо е, когато императорът ти е ядосан.
	— О, стига — обади се трети, който беше пристигнал в замъка с последните попълнения към наемническата дружина на Скелен. — На императора съвсем не му е до нас. Сега той си има други проблеми. Войските му ядат голям бой от нордлингите.
	— Може пък да не е чак толкова зле, че сме тук с Кукумявката? — рече четвърти. — Винаги е по-добре да си при онзи, който е отгоре.
	— Вярно, че е по-добре — обади се новакът. — Мисля, че Кукумявката ще се издигне. А с него и ние ще се оправим.
	— Ох, момчета — облегна се на рунката си Задарлик. — Тъпи сте като конски опашки…
	Черните птици излетяха с оглушителен шум и грачене, заслониха небето и обкръжиха кулата.
	— Какво става, по дяволите? — ахна един от пазачите.
	— Отворете портата!
	Изведнъж Бореас Мун усети силната миризма на билки: конски босилек, мента и мащерка. Той преглътна, тръсна глава, затвори и отвори очи. Не му помогна. Слабият, сивокос, приличащ на просяк тип, който се беше появил до него от нищото, нямаше никакво намерение да изчезва. Той стоеше и се усмихваше, без да отваря устни. Косите на Бореас за малко да му повдигнат шапката.
	— Моля, отворете вратата — обади се усмихващият се мъж. — Веднага. Повярвайте ми, така ще е по-добре.
	Задарлик, изпуснал рунката си със звънтене, стоеше неподвижно и мърдаше беззвучно с устни. Погледът му беше абсолютно пуст. Останалите пазачи се приближиха до портата с вдървена, неестествена походка, като големи. Свалиха гредата и отвориха двете крила.
	В двора с тропот връхлетяха четирима конници. Косите на единия бяха бели като сняг, в ръката му като мълния проблясваше меч. Вторият се оказа светлокоса жена, опъваща тетивата на лъка си. Третата ездачка, съвсем младичка девойка, със замах разсече челото на Задарлик.
	Бореас Мун подхвана изпуснатата рунка и вдигна дръжката й пред себе си, за да се предпази. Четвъртият ездач изведнъж се надвеси над него. От двете страни на шлема му бяха прикрепени крила на хищна птица. Проблесна вдигнатият му меч.
	— Остави го, Кахир — каза рязко белокосият. — Пести времето и кръвта. Милва, Регис, да вървим…
	— Не! — избоботи Бореас, без сам да знае защо прави това. — Не натам… Там има само задънен проход. Трябва да вървите нататък, по онези стълби. Горе, в замъка. Ако искате да спасите Господарката на езерото… трябва да побързате.
	— Благодаря — отвърна белокосият. — Благодаря ти, непознати. Регис, чу ли го? Води ни.
	Само след миг на двора останаха само труповете. И Бореас Мун, все още облегнат на дървената рунка. Не можеше да я пусне, толкова силно му трепереха краката.
	Гарваните с грачене кръжаха над замъка Стига. Мъгла обгръщаше кулите.

	* * *

	Вилгефорц изслуша със стоическо спокойствие и с каменно лице съобщението на дотичалия наемник. Но играещото и непрекъснато примигващо око го издаде.
	— Помощ в последния момент? — изскърца той. — Не е за вярване. Такива неща просто не се случват. Или се случват, но само в панаирджийските представления, а това точно на такова ми мяза. Бъди така любезен, добри ми човече, и ми кажи, че всичко това си го измислил, за да се пошегуваш с нас?
	— Нищо не съм измислил! — възмути се войникът. — Истината ви казвам! Нахълтаха някакви… Цяла армия…
	— Добре, добре — прекъсна го магьосникът. — Пошегувах се. Скелен, заеми се лично с това. Сега е моментът да покажеш какво струва малката ти армия, наета, между другото, с моето злато.
	Кукумявката подскочи, размахвайки нервно ръце.
	— Не гледаш ли твърде просто на нещата, Вилгефорц? — извика той. — Като че ли не си даваш сметка за сериозността на ситуацията! Ако някой е нападнал замъка, то това може да е само армията на Емхир! Което означава…
	— Нищо не означава — отряза го магьосникът. — Но знам какво си мислиш. Добре, ако фактът, че стоя зад гърба ти, ще те поуспокои, нека бъде така. Да вървим. Вие също, господин Бонхарт. А що се отнася до теб — погледна той Цири със страшното си око, — остави всяка надежда. Знам кой е дошъл тук със своята достойна за фарс помощ. И ти гарантирам, че ще превърна този фарс в ужас.
	Той се обърна към слугите и аколитите:
	— Хей, вие! Оковете девойката в двимерит и я заключете в килията с три катинара. И не отстъпвайте нито на крачка от вратата! Ще отговаряте с главите си за нея! Ясно ли е?
	— Тъй вярно, господине!

	* * *

	Връхлетяха в коридора, оттам в друга зала, пълна със статуи. Никой не им препречи пътя. Мярнаха се само няколко слуги, които се скриха веднага, щом ги забелязаха.
	Хукнаха нагоре по стълбите. Кахир изби вратата с ритник. Ангулеме влетя вътре с боен вик и с един удар на меча си отсече шлема на стоящата до вратата броня, която взе за стража. Веднага разбра грешката си и избухна в смях.
	— Хе-хе-хе! Вижте само…
	— Ангулеме — укроти я Гералт. — Не стой! Давай нататък!
	Пред тях се отвориха врати, мярнаха се фигури. Без да се замисля, Милва опъна тетивата и пусна една стрела. Някой изкрещя. Вратите се затвориха. Гералт чу как падна мандалото.
	— Напред! Напред! — извика той. — Не стойте!
	— Вещерю — каза Регис. — Глупаво и безсмислено е да тичаме така на сляпо. Аз ще отида… Ще полетя на разузнаване.
	— Лети.
	Вампирът изчезна, сякаш отвян от вятър. Гералт нямаше време да се изненада. Те отново се натъкнаха на хора, този път въоръжени. Кахир и Ангулеме се хвърлиха с викове срещу тях и хората хукнаха да бягат, най-вече от Кахир и впечатляващия му шлем с крила.
	Озоваха се в заобикалящата вътрешния двор галерия. До вратата, водеща към вътрешността на сградата, оставаха няколко крачки, може би двайсетина, когато в другия край на галерията се появиха хора. Разнесоха се викове, усилени от ехото. Засвистяха стрели.
	— Скрийте се! — извика вещерът.
	Стрелите се сипеха като градушка. Фучаха пера, накрайниците изкарваха искри от каменния под, трошаха мазилка по стените. По вещера и групата му се сипеше прах.
	— Залегнете! Зад парапета!
	Проснаха се на пода, опитвайки се да се прикрият колкото могат зад резбованите колони на парапета. Но не успяха да се отърват без рани. Вещерът чу как Ангулеме извика и видя как момичето се хваща за рамото, за окървавения ръкав.
	— Ангулеме!
	— Няма нищо! Мина през месото! — извика момичето с леко треперещ глас, потвърждавайки онова, което вещерът вече знаеше — ако острието на стрелата беше раздробило костта, Ангулеме щеше да изгуби съзнание от шока.
	Стрелците от другия край на галерията не спираха да стрелят и крещяха, викайки подкрепление. Неколцина притичаха настрани, за да могат да достигат до противника от по-остър ъгъл. Гералт изруга и прецени разстоянието, отделящо ги от аркадата. Работата не изглеждаше добре. Но да останат тук означаваше сигурна смърт.
	— Скачаме! — изкрещя той. — Внимание! Кахир, помогни на Ангулеме.
	— Ще ни избият!
	— Скачаме! Така трябва!
	— Не! — извика Милва и се изправи с лък в ръка.
	Тя се изпъна и зае стрелкова поза, като истинска статуя, мраморна амазонка с лък. Стрелците от галерията закрещяха.
	Милва отпусна тетивата.
	Единият от стрелците излетя назад, удари се с гръб в стената и върху мазилката остана кървав отпечатък, наподобяващ огромно осмокрако. От галерията долетяха рев, гневни и заплашителни крясъци.
	— Велико слънце… — изстена Кахир. Гералт го стисна за рамото.
	— Да скачаме! Помогни на Ангулеме.
	Стрелците от галерията съсредоточиха обстрела си върху Милва. Стрелкинята дори не помръдна, въпреки че около нея се сипеха отломки от мазилката, хвърчаха парчета мрамор и натрошени стрели. Тя спокойно пусна тетивата. Нов вик и втори противник рухна като парцалена кукла, опръсквайки с кръв и мозък своите съседи.
	— Сега! — извика Гералт, забелязвайки как стражите скачат от галерията и падат по каменния под на дворчето в опит да се скрият от безмилостните стрели на Милва. Продължиха да стрелят само тримата най-смели.
	Една стрела се удари в стълба, засипвайки Милва с прах от мазилката. Тя издуха падналия върху лицето й кичур коса и опъна лъка.
	— Милва! — Гералт, Ангулеме и Кахир изтичаха до арките. — Остави ги! Бягай!
	— Само още веднъж — каза стрелкинята, притиснала перата на стрелата към крайчето на устните си.
	Тетивата изплющя. Единият от тримата смели стрелци изкрещя, преметна се през перилата и падна долу, върху каменния под на дворчето. Останалите за миг изгубиха цялата си смелост. Стовариха се на пода и се притиснаха към него. Притичалите се на помощ хора не бързаха да излязат в галерията и да се изложат под убийствения обстрел на Милва.
	С изключение на един.
	Милва го оцени веднага. Не много висок, хилав, побелял. С протрит до блясък нараменник върху лявата мишница, със стрелкова ръкавица на дясната ръка. Тя го видя как вдига красивия си комбиниран лък с резбовано ложе, как меко го натяга. Видя опънатата тетива на фона на загорялото му лице, видя как червеното перо на стрелата докосва бузата му. Видя, че той се цели правилно.
	Тя вдигна лъка, меко опъна тетивата, като същевременно се прицелваше. Тетивата се докосна до лицето й, перото на стрелата — до крайчеца на устните й…

	* * *

	— По-силно, по-силно, Марийке! До бузата. Усучи тетивата с пръсти, за да не падне стрелата от ложето. Притисни ръка към бузата. Прицели се. Отвори и двете очи! Сега притаи дъх. Стреляй!
	Въпреки кожения предпазител, тетивата болезнено ожули лявата й мишница.
	Баща й искаше да каже още нещо, но се разкашля. Тежка, суха, болезнена кашлица. „Той кашля все по-силно — помисли си Марийка Баринг, отпускайки лъка. — Все по-силно и все по-често. Вчера се разкашля, когато се целеше в козата. И заради това на обед ядохме варен лебед. Не мога да понасям варения лебед. Мразя глада. И нищетата.“
	Старият Баринг си пое въздух с хриптене.
	— Стрелата ти премина на педя от целта, момиче! На цяла педя! Нали ти казах да не дърпаш така, преди да отпуснеш тетивата! А ти подскачаш, сякаш имаш охлюв в задника. И се целиш твърде продължително. Стреляш с изморена ръка! Само хабиш стрелите!
	— Ама нали уцелих! И то не на една педя, а на половин педя от целта.
	— Не ми викай! Боговете ме наказаха, като вместо момче ми пратиха момиче с кашкавалени пръсти.
	— Въобще не са ми кашкавалени пръстите!
	— Тепърва ще разберем. Стреляй още веднъж. И не забравяй какво ти казах. Стой така, сякаш си се сраснала със земята. Цели се и стреляй бързо. Какво ми се мръщиш?
	— Защото ми се караш!
	— Имам право на това — баща съм ти. Стреляй.
	Тя опъна лъка, нацупена, готова да се разплаче. Той го забеляза.
	— Обичам те, Марийке — рече глухо баща й. — Никога не го забравяй.
	Тя отпусна тетивата в мига, в който перото се докосна до устните й.
	— Добре — рече баща й. — Добре, дъще.
	И се закашля страшно, хрипливо.

	* * *

	Мургавият стрелец в галерията загина на място. Стрелата на Милва попадна под лявата му подмишница и навлезе надълбоко, почти до половината, строшавайки ребрата му и разкъсвайки дробовете и сърцето.
	Пуснатата секунда по-рано от мургавия стрелец червенопера стрела улучи Милва ниско в корема и излезе отзад, разбивайки таза и разкъсвайки червата и артерията. Стрелкинята се стовари на пода като ударена с таран.
	Гералт и Кахир закрещяха в един глас. Без да ги интересува, че стрелците от галерията забелязаха падането на Милва и отново вдигнаха лъковете си, те изскочиха пред портичката, зад която се прикриваха, сграбчиха стрелкинята и я издърпаха, без да обръщат внимание на дъжда от стрели. Една от стрелите иззвънтя, удряйки се в шлема на Кахир. А Гералт можеше да се закълне, че друга му облиза косата.
	Милва остави след себе си широка блестяща ивица кръв. На пода, където я оставиха да лежи, веднага се образува огромна локва. Кахир ругаеше, ръцете му трепереха. Гералт усети как го обзема отчаяние. И ярост.
	— Лелче! — извика Ангулеме. — Лелче, не умира-а-ай!
	Мария Баринг отвори уста, разкашля се силно и изплю кръв на брадичката си.
	— И аз те обичам, татко — произнесе тя съвсем ясно.
	И умря.

	* * *

	Бръснатите аколити не можеха да се справят с мятащата се и викаща Цири, на помощ им се притекоха прислужниците. Един от тях, който отнесе силен ритник от нея, се преви, падна на колене и се хвана с две ръце за слабините, трескаво опитвайки се да си поеме въздух.
	Но това само разгневи останалите. Цири получи удар с юмрук по шията и пестник в лицето. Преобърнаха я, някой силно я удари в бедрото, друг седна на глезените й. Един от бръснатите аколити, млад, със зли жълто-зелени очи, притисна колене в гърдите й, хвана я за косата и силно дръпна. Цири нададе вой.
	Аколитът също изкрещя. И се изцъкли. Цири забеляза как от бръснатата му глава бликна кървав фонтан, опръсквайки бялата му лабораторна мантия с кошмарен десен.
	Затрещяха преобръщащи се мебели. Пронизителното звънтене и хрущене на чупещото се стъкло се сляха с безумния вой на хората. Разливащите се по масите и пода екстракти, филтри, еликсири и други магически субстанции се смесваха и съединяваха, като при някои контакти се издигаха кълба жълт пушек. Помещението веднага се напълни с отровна смрад.
	С насълзените си от вонята очи Цири с ужас забеляза през дима, че из залата с невероятна скорост се мята нещо черно, наподобяващо гигантски прилеп. Видя как по време на полета си прилепът докосва хората, и онези, до които се е допрял, падат с писък на пода. Пред очите й един от бягащите прислужници беше подхвърлен във въздуха и се строполи върху масата, където започна да се гърчи, да пръска кръв и да хрипти сред разбитите реторти, тръбички, дестилационни кубове, лещи и колби.
	Получилите се смеси плиснаха върху лампата. Засъска и засмърдя, а в лабораторията изведнъж избухнаха пламъци. Вълната от топлина разпръсна пушека. Цири стисна зъби, за да не се разкрещи.
	На стоманения стол, който беше предназначен за нея, седеше слабоват, прошарен мъж, облечен с елегантен черен костюм. Той спокойно заби зъби в шията на преметнатия през коленете му аколит и започна стръвно да смуче. Аколитът пищеше пронизващо и подритваше конвулсивно. Изпънатите му ръце и крака потреперваха ритмично.
	Мъртвешки сините езичета на пламъците танцуваха по металическото покритие на масата. Ретортите и колбите се взривяваха една след друга.
	Вампирът се откъсна от шията на жертвата си и погледна Цири с черните си като ахат очи.
	— Понякога се случва така — заяви той нравоучително, облизвайки кръвта от устните си, — че човек не може да не пие. Но ти не се страхувай — усмихна се той, виждайки изражението на лицето й. — Не се бой, Цири. Радвам се, че те намерих. Казвам се Емиел Регис. Аз, колкото и странно да ти прозвучи, съм приятел на вещера Гералт. Дойдох заедно с него, за да те спасим.
	В димящата лаборатория влетя въоръжен наемник. Приятелят на Гералт се извъртя към него, засъска и оголи кучешките си зъби. Наемникът нададе див вой, който дълго време продължи да отеква в далечината.
	Емиел Регис бутна от коленете си неподвижното, омекнало като парцал тяло на аколита, стана и съвсем по котешки се протегна.
	— Кой би предположил! — рече той. — Такъв палячо, а кръвта му колко вкусна се оказа. На това му се казва „скрито достойнство“. Позволи ми, Цирила, да те отведа при Гералт.
	— Не — измърмори Цири.
	— Няма защо да се страхуваш от мен.
	— Не се страхувам — възрази тя, героично сражавайки се със зъбите си, които се опитваха да се разтракат. — Не е там работата. Тук някъде е затворена в тъмница Йенефер. Трябва да я освободя колкото се може по-бързо. Боя се, че Вилгефорц… Моля ви, господин…
	— Емиел Регис.
	— Моля ви да предупредите Гералт, че Вилгефорц е тук. Той е магьосник. Могъщ магьосник. Нека Гералт много да внимава.

	* * *

	— Трябва много да внимаваш — повтори Регис, без да сваля поглед от трупа на Милва. — Защото Вилгефорц е много могъщ магьосник. А тя отиде да освобождава Йенефер.
	Гералт изруга.
	— Да вървим! — извика той, сякаш за да повдигне падналия дух на приятелите си. — Напред!
	— Да вървим! — Ангулеме стана и избърса сълзите си. — Да вървим! Време е да сритаме някои задници, мамка му!
	— Усещам в себе си такава сила — изсъска вампирът, усмихвайки се зловещо, — че сигурно ще мога да разруша целия замък!
	Вещерът го погледна с подозрение.
	— Едва ли ще е необходимо — каза той. — Но се качете на горните етажи и вдигнете малко шум, за да им отвлечете вниманието от мен. Аз ще се опитам да намеря Цири. Не ми харесва, изобщо не ми харесва, че си я оставил самичка, вампире.
	— Тя настоя — спокойно обясни Регис. — Тонът й изключваше всякакви дискусии. Признавам, хвана ме неподготвен.
	— Знам. Вървете на горния етаж. Дръжте се! А аз ще се опитам да я намеря. Нея или Йенефер.

	* * *

	Намери една от двете, и то много бързо.
	Натъкна се на тях случайно, съвсем неочаквано, когато излизаше от завоя на коридора. Тогава ги видя. И картината предизвика у него такъв приток на адреналин, че кръвта му завря дори в кръвоносните съдове на върха на пръстите му.
	По коридора яки мъже влачеха Йенефер. Магьосницата беше раздърпана и окована във вериги, но това не й пречеше да се гърчи, да рита и да ругае като пристанищен хамалин.
	Гералт не остави време на мъжете да се съвземат от неочакваната среща. Удари само веднъж, само един, отблизо, с лакът. Мъжът нададе вой като куче, отлетя назад, заби глава с трясък и звънтене в подредените в нишата брони и се свлече в краката им, размазвайки кръвта си по метала.
	Останалите — трима от тях — пуснаха Йенефер и отстъпиха назад. С изключение на четвъртия, който хвана магьосницата за косата и допря ножа си до гърлото й, над самия двимеритов нашийник.
	— Не се приближавай — изрева той. — Ще я заколя! Не се шегувам!
	— Аз също. — Гералт завъртя меча си като вятърна мелница и погледна дангалака в очите. Онзи не издържа. Пусна Йенефер и се присъедини към другарите си. Всички държаха оръжие в ръцете си. Единият свали от стената стара, но страшна на вид алебарда. Четиримата се присвиха, неспособни да решат да нападнат ли, или да се отбраняват.
	— Знаех, че ще дойдеш — каза Йенефер и се изправи гордо. — Покажи им на тези негодници на какво е способен вещерският меч, Гералт.
	Тя вдигна високо окованите си ръце и опъна свързващата ги верига. Гералт хвана сихила с две ръце, наведе се леко, прицели се и удари. Толкова бързо, че никой не забеляза движението на острието.
	Оковите паднаха със звън на пода. Някой от наемниците шумно въздъхна. Гералт стисна още по-здраво ръкохватката и постави показалеца си под ефеса.
	— Застани неподвижно, Йен. Главата леко наведена настрани, ако обичаш.
	Магьосницата дори не трепна. След удара се чу съвсем тихичък звън на метал.
	Двимеритовият нашийник падна на земята, до веригите. На шията на Йенефер се появи една, само една червена капчица.
	Тя се засмя, масажирайки китките си. След това се обърна към мъжете. Нито един не издържа погледа й.
	Онзи с алебардата остави старото оръжие на пода внимателно, сякаш се страхуваше, че то ще зазвъни.
	— С такива Кукумявката сам да се оправя — изръмжа той. — На мен ми е мил животът.
	— Заповядаха ни — измънка друг, отстъпвайки назад. — Наредиха ни… Ние по заповед…
	— Нищо не сме ви направили, госпожо — облиза устните си третият. — Във вашата килия… Застъпете се за нас…
	— Махайте се — извика Йенефер. Освободена от двимеритовите окови, изправена, с гордо вдигната глава, тя изглеждаше като титанка. Черната й разрошена грива сякаш допираше тавана.
	Мъжете се ометоха. Йенефер се смали до нормални размери и се хвърли на шията на Гералт.
	— Знаех, че ще дойдеш за мен — промълви тя, търсейки устните му. — Че при всички случаи ще дойдеш.
	— Да вървим — каза той след малко, поемайки си въздух. — Сега — Цири.
	— Цири — съгласи се тя и в очите й се разгоряха страховити виолетови пламъци. — И Вилгефорц.

	* * *

	Иззад ъгъла изскочи здравеняк с арбалет; изкрещя и стреля, целейки се в магьосницата. Гералт скочи като пружина и замахна с меча. Отбитата стрела прелетя толкова близо над главата на арбалетчика, че той се сви от страх. Преди да успее да се изправи отново, вещерът подскочи и го разпра като шаран. По-нататък по коридора се забелязваха още двама, те също държаха арбалети и също стреляха, но ръцете им трепереха твърде силно, за да улучат. След миг вещерът вече стоеше до тях и двамата умряха бързо.
	— Накъде, Йен?
	Магьосницата затвори очи и се съсредоточи.
	— Насам. По стълбата.
	— Сигурна ли си?
	— Да.
	Главорезите на Скелен ги нападнаха веднага, щом излязоха от завоя близо до украсената с архиволт врата. Бяха повече от десетима, въоръжени с копия, протазани и корсеки. Освен това бяха решителни и яростни. Но въпреки това всичко приключи много бързо. Единият беше поразен в гърдите от огнена стрела, пусната от дланта на Йенефер. Гералт се завъртя в пирует, влетя между останалите и сихилът започна да проблясва и съска като змия. След като убиха четирима, останалите побягнаха, събуждайки със звън и тропот ехо в коридорите.
	— Всичко наред ли е, Йен?
	— Не може да е по-добре!
	Под архиволта стоеше Вилгефорц.
	— Колко впечатляващо — каза той спокойно и звучно. — Възхитен съм. Честна дума, наистина съм възхитен, вещерю. Може да си наивен и безнадеждно глупав, но с техниката си определено предизвикваш възхищение.
	— Твоите главорези — отвърна също така спокойно Йенефер — току-що избягаха, изоставяйки те в наши ръце. Дай ми Цири, а аз ще те оставя здрав.
	— Знаеш ли, Йенефер — озъби се магьосникът, — за втори път днес получавам такова великодушно предложение. Благодаря, благодаря. А ето и отговорът ми.
	— Пази се! — извика Йенефер и отскочи встрани. Гералт също отскочи. Навреме. Излетялото от ръката на магьосника огнено кълбо превърна в черна цвъртяща каша мястото, където двамата бяха стояли до момента. Вещерът избърса от лицето си саждите и остатъците от вежди. Забеляза, че Вилгефорц протяга ръка. Гмурна се настрани и падна на пода до колоната. Разнесе се такъв гръм, че в ушите им зазвъня, а замъкът се разтресе из основи.
	Страшният гръм отекна в целия замък, стените се разтресоха, полилеите зазвъняха. Със силен трясък на земята се стовари голям портрет с позлатена рамка.
	В очите на притичалите наемници гореше див ужас. Стефан Скелен ги изгледа страшно, направи войнствена физиономия и попита с решителен глас:
	— Какво става там? Говорете!
	— Господин коронер — изхриптя един. — Там е страшно! Те са демони и дяволи… Стрелят с лъкове безпогрешно… Колят навред… Сеят смърт… Всичко е почервеняло от кръв!
	— Поне десетина паднаха… Може и повече да са… А там… Чувате ли?
	Отново отекна гръм и замъкът се разтресе.
	— Магия — измърмори Скелен. — Вилгефорц… Е, да видим. Да разберем кой кого.
	Дотича още един войник, пребледнял и посипан с прах. Дълго време не можа да обели нито дума, а когато най-накрая заговори, гласът му трепереше също както ръцете му.
	— Там… там… Чудовище… Господин коронер… Прилича на огромен прилеп! Пред очите ми късаше главите на хората… Лее се кръв като фонтан! А той съска и се смее… С ей такива зъбища!
	— Няма да се отървем… — прошепна някой зад гърба на Кукумявката.
	— Господин коронер — най-накрая се осмели да се обади Бореас Мун. — Това са привидения. Видях… младия граф Кахир аеп Кеалах. А той е мъртъв.
	Скелен го погледна безмълвно.
	— Господин Стефан… — едва чуто се обади Дакре Силифант. — Дали не воювахме достатъчно тук?
	— Това не са хора — простена един от наемниците. — Дяволи от пъкъла, ето какво са! Човешката сила не може да ги спре…
	Кукумявката скръсти ръце на гърдите си и погледна войниците със смел и властен поглед.
	— Значи няма да се месим в конфликта между пъклените сили! — заяви той силно и уверено. — Нека демоните се бият с демони, магьосниците с магьосници, а привиденията — с надигналите се от гроба мъртъвци. Няма да им се пречкаме. Просто спокойно ще изчакаме тук резултата от битката.
	Лицата на наемниците се проясниха. Самочувствието им видимо се подобри.
	— Това стълбище е единственото тук — продължи с гръмък глас Скелен. — Няма друг изход. Ще почакаме тук. Да видим кой ще тръгне да слиза по него.
	На горния етаж се разнесе ужасяващ грохот, от стените се посипа мазилка. Замириса на сяра и изгоряло.
	— Много е тъмно тук! — възкликна Кукумявката с гръмък и смел глас, за да повдигне духа на войниците си. — Бързо палете каквото може! Факли, борини! Трябва да видим кой пръв ще се появи на стълбището! Да напълним с нещо бързо запалимо онези железни кошове!
	— Какво запалимо, господине?
	Скелен безмълвно им посочи.
	— Картините? — попита недоверчиво наемникът. — Платната?
	— Именно! — изсумтя Кукумявката. — Какво ме гледате! Изкуството е мъртво!
	Рамките се превърнаха в трески, платната — в парцали. Добре изсъхналото дърво и намазаната с маслени бои материя се подпалиха веднага и над тях се извиха ярки пламъци. Бореас Мун гледаше. За себе си вече беше решил. Окончателно.

	* * *

	Нещо зазвъня, проблесна, и колоната, зад която бяха успели да отскочат в последния момент, се срути. Стълбът се пречупи, украсеният с акант капител се стовари на пода и разби на парчета теракотената мозайка. Към тях със съскане се понесе кълбовидна мълния. Йенефер я отби със заклинание и жест.
	Вилгефорц идваше право към тях, наметалото му се развяваше като драконови криле.
	— Йенефер въобще не ме изненадва — говореше той. — Тя е жена, същество по-нисше в еволюционното си развитие, управлявано от хормонален хаос. Но ти, Гералт, ти си не само мъж, разсъдлив по природа, но си и мутант, неподвластен на емоциите.
	Магьосникът замахна с ръка. Проблесна и се чу звънтене. Мълнията отскочи от измагьосания от Йенефер щит.
	— Въпреки своята разсъдливост — продължаваше Вилгефорц, прехвърляйки от длан в длан огнено кълбо, — в едно нещо проявяваш изумителна и изключително глупава последователност: непрекъснато те тегли да пикаеш срещу вятъра. Това не може да не свърши зле. Да знаеш, че днес, в замъка Стига, ти пикаеш срещу ураган.

	* * *

	Някъде по долните етажи се водеше битка, някой крещеше силно, виеше от болка. Нещо гореше. Цири вдишваше дима и миризмата на изгоряло, усещаше полъха на горещия въздух.
	Нещо изгърмя с такава сила, че поддържащите тавана колони се разтресоха, а от стените се посипа алабастър.
	Цири надникна предпазливо иззад ъгъла. Коридорът беше пуст. Тя пое бързо и тихо покрай подредените вляво и вдясно по коридора скулптури. Вече ги беше виждала някъде.
	В сънищата си.
	Излизайки от коридора, тя се натъкна на човек с копие. Отскочи назад, приготвяйки се да направи салто и да го нападне, но изведнъж осъзна, че човекът с копието всъщност е белокоса, слаба, прегърбена жена. И в ръцете си държи метла, а не копие.
	— Къде държат магьосницата с черните коси? — попита Цири. — Къде?
	Жената с метлата мълча дълго, помръдвайки с устни, сякаш дъвчеше нещо.
	— Откъде да знам, гълъбче? — промърмори най-накрая тя. — Аз само почиствам тук. Нищо друго не правя, само вървя след тях и чистя — повтори тя, без да поглежда Цири. — А те само цапат и цапат. Сама виж, гълъбче.
	Цири погледна. На пода на зигзаг беше размазана ивица кръв. Няколко крачки по-нататък кръвта стигаше до сгърчен край стената труп. Още по-нататък лежаха други двама — единият свит на кълбо, другият — съвсем неестествено разпънат на кръст. До тях бяха захвърлени арбалети.
	— Само цапат. — Жената взе кофата и парцала, отпусна се на колене и започна да бърше. — Само мръсотия, мръсотия и пак мръсотия. А ти бършеш ли, бършеш. Ще му се види ли някога краят?
	— Не — отвърна глухо Цири. — Никога. Така е устроен светът.
	Жената спря да бърше. Но не вдигна глава.
	— Аз само почиствам — рече тя. — Нищо друго. Но на теб, гълъбче, ще ти кажа, че оттук трябва да тръгнеш направо, а след това наляво.
	— Благодаря.
	Жената наведе още по-ниско глава и се захвана за работа.

	* * *

	Тя беше сама. Съвсем самичка, изгубена в плетеницата от коридори.
	— Госпожо Йенефе-е-ер!
	Досега пазеше тишина, защото се страхуваше да не привлече хората на Вилгефорц. Но сега…
	— Йенефе-е-ер!
	Стори й се, че чу нещо. Да, разбира се!
	Тя хукна по коридора и влезе в голяма зала с високи колони. В носа отново я лъхна миризмата на изгоряло.
	Бонхарт се появи като призрак от една ниша и я удари по лицето. Тя се олюля, а той като ястреб се нахвърли върху нея, хвана я за гърлото и я притисна към стената. Цири го погледна в рибешките очи и почувства как сърцето й потъва надолу, към корема.
	— Нямаше да те намеря, ако не се беше развикала — изхриптя Бонхарт. — Но ти викаше, и то тъжно! За мен ли тъгуваш, миличка?
	Продължавайки да я притиска към стената, той заплете пръсти в косата на тила й. Цири отдръпна глава. Ловецът се озъби. Прекара ръка през раменете й, през гърдите, и я хвана грубо за слабините. След това я пусна и я блъсна така, че тя се свлече до стената.
	Тогава той хвърли в краката й меча. Нейната Лястовичка. И тя веднага разбра какво се иска от нея.
	— Бих предпочел да е на арената — процеди той през зъби. — Като завършек, като финал на много превъзходни представления. Вещерката срещу Лео Бонхарт. Ех, доста биха платили хората, за да видят нещо подобно. Хайде де! Грабвай желязото и го вади от ножницата!
	Тя така и направи. Но не извади меча от ножницата, само го преметна на гръб така, че да може да го достигне с ръка.
	Бонхарт отстъпи една крачка.
	— Мислех си — рече той, — че ще ми е достатъчно да гледам процедурите, които ти е подготвил Вилгефорц. Но съм грешал. Трябва да усетя как животът ти изтича по моето острие. Майната им на всички магии и заговори, на всички предопределения и предсказания, на съдбата на света. Майната й на старата и новата кръв. За какво са ми всички пророчества и магии? Каква полза от тях? Никаква! Нищо не може да се сравни с удоволствието…
	Гласът му секна. Тя видя как той стисна зъби, как зловещо проблеснаха очите му.
	— Ще ти източа кръвчицата, вещерке — прошепна Бонхарт. — А след това, преди да се вкочаниш, ще отпразнуваме сватбата си. Ти си моя. И ще умреш моя. Грабвай оръжието.
	Разнесе се далечен грохот, замъкът се разтресе.
	— Вилгефорц прави на кайма твоите вещерски спасители — поясни с каменно лице Бонхарт. — Хайде, момиче, грабвай меча.
	„Трябва да бягам — помисли си тя, вкаменена от ужас. — Да избягам на друго място и в друго време, само да е по-далеч от него, колкото се може по-далеч“. Досрамя я. Как така ще бяга? Да изостави Йенефер и Гералт на произвола на съдбата? Но разумът й подсказваше: „Мъртва няма да им помогна много…“
	Тя се съсредоточи и притисна юмруци към слепоочията си. Бонхарт веднага разбра какво му готви и се хвърли към нея. Но късно. В ушите на Цири зашумя, нещо проблесна. „Получи се“ — помисли си тя тържествуващо.
	И веднага разбра, че е прибързала с ликуването. Разбра го, щом чу яростните викове и ругатни. Виновна за провала й най-вероятно беше злата, враждебна и парализираща аура на това място. Тя се беше пренесла, но наблизо. Съвсем близо до Бонхарт. Но все пак извън обсега на ръцете и меча му. Поне за известно време.
	Преследвана от крясъците му, тя се обърна и побягна.

	* * *

	Цири побягна по дългия широк коридор, съпровождана от мъртвите погледи на алабастровите канефори*, поддържащи арките. Зави веднъж, втори път. Възнамеряваше да се крие и да измами Бонхарт, освен това бързаше към звуците от битката. Където имаше бой, там бяха приятелите й.
	[* Канефора — колона във вид на човешка статуя. — Б.пр.]
	Връхлетя в голямо кръгло помещение, в средата на което на мраморен подиум се извисяваше статуята на жена с покрито лице, най-вероятно богиня. Оттук излизаха два коридора, и двата доста тесни. Тя избра наслуки. И естествено, направи лош избор.
	— Момичето! — изрева един от наемниците. — Падна ни!
	Бяха твърде много, за да приеме боя дори в тесния коридор. А Бонхарт сигурно вече беше близо. Цири се обърна и хукна да бяга. Влетя в залата с мраморната богиня. И се втрещи.
	Пред нея стоеше рицар с огромен меч, с черен плащ и шлем, украсен с крилете на хищна птица.
	_Градът гореше. Тя чуваше бученето на пожара, виждаше извиващите се огнени езици, чувстваше пърлещата жега. В ушите й отекваха цвиленето на коне, воплите на умиращите… Крилата на черната птица изведнъж се размахаха и закриха всичко… Помощ!_
	„Цинтра — помисли си тя, идвайки на себе си. — Остров Танед! Намерил ме е дори тук. Това е демон. Обкръжават ме демони, кошмарите от сънищата ми. Отзад — Бонхарт, отпред — той.“
	Разнесоха се викове и тропот на бягащи хора.
	Рицарят с шлема внезапно пристъпи към нея. Цири преодоля страха си. Измъкна Лястовичката от ножницата.
	— Няма да ти дам да ме докоснеш!
	Рицарят пристъпи още веднъж и Цири с изумление забеляза, че зад гърба му, прикрито с наметало, се крие светлокосо момиче, въоръжено с крива сабя.
	Момичето се промъкна като рис до Цири и с един удар на сабята съсече единия от преследвачите. А черният рицар — о, чудо! — вместо да нападне Цири, със силен удар повали втори наемник. Останалите отстъпиха към коридора.
	Светлокосото момиче се спусна към вратата, но не успя да я затвори. И въпреки че въртеше ловко сабята, наемниците я изтласкаха навътре. Цири забеляза как един от тях я мушка с копие, видя как девойката пада на колене и скочи към нея, размахвайки Лястовичката. От другата страна, развъртайки ужасния си меч, притича Черният рицар. Светлокосата, все още на колене, измъкна отнякъде бойна брадвичка и я метна в лицето на един от наемниците. След това скочи към вратата и я затвори, а рицарят пусна мандалото.
	— Уф — въздъхна момичето. — Дъб и желязо! Ще се помъчат, преди да я разбият!
	— Изобщо няма да си губят времето, ще потърсят друг път — отвърна делово Черният рицар и веднага се намръщи, забелязвайки, че по дрехите на момичето избива кръв. То махна с ръка — нищо работа.
	— Да бягаме оттук! — Рицарят свали шлема си и погледна Цири. — Аз съм Кахир Мавр Дифрин, син на Кеалах. Дойдох заедно с Гералт. За да те спасим, Цири. Знам, че това може да ти се стори невероятно.
	— Виждала съм и по-невероятни неща — промърмори Цири. — Дълъг път си извървял… Кахир. Къде е Гералт?
	Той я погледна. Тя си спомни очите му от Танед. Тъмносини и меки, като коприна. Красиви.
	— Спасява магьосницата — отвърна той. — Онази…
	— Йенефер. Да вървим.
	— Да! — рече светлокосата. — Трябва да сритаме още някои задници! Заради леличката!
	— Да вървим — повтори рицарят.
	Но вече беше късно.
	— Бягайте — прошепна Цири, когато забеляза кой се приближава по коридора. — Това е въплъщение на дявола. Но той иска само мен. Вас няма да ви преследва… Бягайте… Помогнете на Гералт.
	Кахир поклати глава.
	— Цири — произнесе меко той, — ти ме изумяваш. Дойдох тук от края на света, за да те намеря, спася и защитя. А ти искаш да бягам?
	— Не знаеш с кого си имаш работа.
	Кахир затегна ръкавиците си, свали наметалото и го уви около лявата си мишница. Замахна с меча и го развъртя така, че въздухът засвистя.
	— Сега ще разбера.
	Щом забеляза тримата, Бонхарт се спря. Но само за миг.
	— Аха! — рече той. — Дошла е помощ! Това твоите приятелчета ли са, вещерке? Добре. Двама повече или по-малко, няма голяма разлика.
	На Цири изведнъж й хрумна една идея.
	— Прости се с живота, Бонхарт! — извика тя. — Това е краят ти! Косата удари на камък!
	Тя малко се престара, той улови фалша в гласа й. Спря се, гледайки подозрително.
	— Вещерът? Наистина ли?
	Кахир стисна меча и зае позиция. Бонхарт не помръдна.
	— Оказва се, че магьосницата ги предпочита по-младички, отколкото си мислех — извика той. — Погледни насам, пале.
	Той разтвори ризата си. Проблеснаха сребърни медальони. Котка, грифон и вълк.
	— Ако наистина си вещер — изскърца той със зъби, — тогава знай, че скоро ще добавя личния ти знахарски амулет към колекцията си. Ако не си вещер, ще се превърнеш в труп преди да успееш да мигнеш. По-добре се махай от пътя ми и бягай, където ти видят очите. Трябва ми само това момиче, ти не ме интересуваш.
	— Много те бива с думите — спокойно отвърна Кахир, въртейки меча си. — Да видим дали си толкова добър и в друго. Ангулеме, Цири! Бягайте!
	— Кахир…
	— Бягайте на помощ на Гералт — поправи се той.
	Те побягнаха. Цири подкрепяше куцащата Ангулеме.
	— Сам си го търсеше. — Бонхарт присви безцветните си очи и пристъпи напред, завъртайки меча си.
	— Сам си го търсех? — повтори глухо Кахир Мавр Дифрин аеп Кеалах. — Не. Така иска предопределението!
	Те се хвърлиха един срещу друг, достигнаха се бързо и във въздуха лудо заблестяха остриетата на мечовете. Коридорът се изпълни със звън на метал, който сякаш накара мраморната статуя на жената да затрепери.
	— Не е зле — закашля се Бонхарт, когато се разделиха. — Никак не е зле, момко. Но ти не си никакъв вещер, малката змия ме измами. Край с теб. Приготви се да умреш.
	— Силен си в приказките.
	Кахир въздъхна дълбоко. Сблъсъкът го беше убедил, че шансовете му да победи рибоокия са минимални. Този тип беше твърде бърз, твърде силен за него. Можеше да се надява само на това, че противникът му бързаше да догони Цири. И очевидно нервничеше.
	Бонхарт го нападна отново. Кахир парира удара, сви се, подскочи, хвана противника си за кръста, блъсна го в стената и заби коляно между краката му. Бонхарт го сграбчи за лицето и го удари в слепоочието с дръжката на меча веднъж, втори път, трети… Третият път отхвърли Кахир назад. Той видя блясъка на острието. Машинално го парира. Но твърде бавно.

	* * *

	В рода Дифрин се спазваше една стара традиция: всички мъже от рода изкарваха по едно денонощие при тялото на починалия им роднина, изложено в оръжейната на замъка. През това време жените, за да не пречат и да не разсейват мъжете в тяхното мълчаливо бдение, плачеха и припадаха в най-далечното крило на замъка. След като ги свестяваха, те отново започваха да ридаят истерично. И така отново и отново.
	Истерията и сълзите се считаха за нетактичност и безчестие дори при жените, виковарски дворянки. Но в рода Дифрин традицията беше такава и всички я спазваха. И никой не смяташе да я отменя.
	Десетгодишният Кахир, най-малкият брат на загиналия в Назаир и лежащ сега в оръжейната Аилил, все още не можеше да се смята за мъж. Не го допуснаха при събралото се край открития гроб мъжко общество, не му позволиха да седи и да мълчи заедно с дядо Груфид, баща на Кеалах, брат на Деран, и всичките останали чичовци, братя и братовчеди. Естествено, не му беше позволено и да плаче и да припада заедно с баба си, майка си, трите сестри и безбройните лели и братовчедки. Заедно с останалите си малолетни роднини, които бяха дошли за панихидата, погребението и тържествения помен в Дарн Дифра, Кахир безделничеше и лудуваше край стените на замъка. И водеше юмручни боеве с онези, които смятаха, че най-смели от смелите в боевете за Назаир са били техните бащи и братя, а не Аилил аеп Кеалах.
	— Кахир! Ела тук, синко!
	В галерията стоеше Мавр, майката на Кахир, и нейната сестра, леля Кинеад вар Анахид. Лицето на майка му беше почервеняло и толкова подпухнало от плач, че Кахир направо се уплаши. Остана поразен, че плачът може да превърне една толкова красива жена като майка му в истинско чудовище. И той твърдо реши никога през живота си да не плаче.
	— Помни, синко — заплака Мавр, прегръщайки сина си толкова силно, че му спря дъхът. — Запомни този ден. Не забравяй кой отне живота на брат ти Аилил. Трябва да ги намразиш за цял живот. Проклетите нордлинги са виновни. Те са твоите врагове, синко. Длъжен си завинаги да намразиш тази проклета престъпна нация!
	— Ще ги мразя, госпожо мамо — обеща доста изненаданият Кахир. Първо, брат му Аилил беше паднал в честен бой, с достойната и завидна смърт на войн, така че защо да се проливат сълзи за това? Второ, не беше тайна, че баба Евива, майката на Мавр, произхожда от нордлингите. Татко му неведнъж я наричаше в гнева си „северна вълчица“. Разбира се, когато тя не го чуваше. Но щом такава е волята на майка му…
	— Ще ги мразя — горещо се закле той. — Даже вече ги мразя! А когато порасна голям и имам истински меч, ще отида на война и ще им отрежа главите! Ще видиш, госпожо мамо!
	Майка му си пое дълбоко дъх и се разплака още по-силно. Леля Кинеад я прегърна.
	Кахир сви юмруци и затрепери от омраза. Към онези, които бяха натъжили майка му и я бяха накарали да изглежда толкова грозна.

	* * *

	Ударът на Бонхарт разсече челото, бузата и устната му. Кахир изпусна меча и залитна, а ловецът се завъртя и заби меча си между шията и ключицата му. Кахир падна в краката на мраморната богиня и кръвта му, като в езическо жертвоприношение, изми основата на статуята.

	* * *

	Разнесе се грохот, подът под краката им се разтресе, от стената със звън се стовари някакъв щит. По коридора се кълбеше отровен дим. Цири избърса лицето си. Светлокосото момиче тежеше като воденичен камък.
	— По-бързо… Да бягаме…
	— Не мога по-бързо — обади се момичето и изведнъж тежко се стовари на пода. Цири видя с ужас, че от подгизналия крачол на панталона й започна да тече кръв, образувайки бързо червена локва.
	Момичето беше бледо като труп.
	Цири падна на колене до нея, свали й шала, после и колана и се опита да направи пристягаща превръзка. Но раната беше твърде голяма. И се намираше твърде близо до слабините. Кръвта не спираше да се лее.
	Момичето я хвана за ръката. Пръстите й бяха студени като лед.
	— Цири…
	— Да?
	— Казвам се Ангулеме. Не вярвах… Не вярвах, че ще те намерим. Но тръгнах заедно с Гералт… Защото човек не може да не го последва. Нали знаеш?
	— Знам. Такъв си е той.
	— Намерихме те. И те спасихме. А Фрингила ни се присмиваше… Кажи ми…
	— Моля те, замълчи.
	— Кажи ми… — Устните на Ангулеме се движеха все по-бавно. — Кажи ми, нали си кралица… В Цинтра… Ние ще ти бъдем фаворити, нали? Ще ме направиш ли… графиня? Кажи ми истината… Ще ме направиш ли? Кажи!
	— Замълчи. Пази си силите.
	Ангулеме въздъхна, изведнъж се наведе напред и опря чело в рамото на Цири.
	— Знаех си… — каза тя съвсем ясно. — Знаех си, мамка му, че оня бордей в Тусент беше най-добрата ми идея за оцеляване…
	Измина една дълга, много дълга минута, преди Цири да разбере, че държи в прегръдките си едно мъртво момиче.

	* * *

	Тя го забеляза. Видя, как се приближава, съпроводен от мъртвите погледи на поддържащите арката алабастрови канефори. И неочаквано осъзна, че бягството е невъзможно, че от него не може да се избяга. Че ще трябва да се бие с него. Тя знаеше това много добре.
	Но страхът беше твърде силен.
	Тя хвана меча. Острието на Лястовичката тихо запя. Цири познаваше тази песен.
	Тя се върна по широкия коридор, а той пристъпваше към нея, хванал меча си с две ръце. По острието се стичаше кръв, която капеше на тежки гроздове от ефеса.
	— Труп — изтърси той, прескачайки тялото на Ангулеме. — Много добре. Онова момченце също е готово.
	Цири усети как я обзема отчаяние. Почувства как пръстите й стискат до болка дръжката на Лястовичка.
	Тя отстъпи назад.
	— Ти ме излъга — процеди през зъби Бонхарт, без да я изпуска от поглед. — Онзи мъж нямаше медальон. Но вътрешният ми глас ми нашепва, че в замъка ще намеря и такъв, който си има медальон. Ще се намери някъде край вещицата Йенефер. Старият Лео Бонхарт си залага главата, че ще бъде там. Но първото нещо — най-важното! — си ти, змийче! Ти преди всичко. Ти и аз. И нашата венчавка.
	Цири се реши. Описа с Лястовичката къса дъга и застана в позиция. Завъртя се в полуоборот, още по-бързо, принуждавайки ловеца да се върти на място.
	— Последния път — процеди той през зъби, — тия номера не ти помогнаха много. Какво ти става? Не умееш ли да се учиш от грешките си?
	Цири засили темпото си; залъгваше противника с плавни, меки движения на острието, примамваше го и го хипнотизираше.
	Бонхарт завъртя меча си в свистяща мелница.
	— Такива на мен не ми действат — промърмори той. — И от това ми става скучно.
	С две бързи крачки съкрати дистанцията помежду им.
	— Нека свири музика!
	Той подскочи и мушна рязко. Цири се завъртя в пирует, подскочи, отпусна се леко на левия си крак и удари веднага, без да заема позиция. Още преди острието й да срещне защитата на Бонхарт, тя вече се въртеше, гмуркайки се гладко под свистящите му удари. Удари още веднъж, без да замахва, неестествено извивайки лакътя си. Завари го неподготвен. Бонхарт парира и използва набраната инерция, за да й нанесе удар отляво. Тя го очакваше — достатъчно беше само леко да свие колене и да се наведе назад, за да се изплъзне от острието. Веднага му отвърна с бърз удар. Но сега пък той го очакваше и я измами с финт. След като не получи очаквания отговор, тя за малко да изгуби равновесие; спаси се с един бърз отскок, но въпреки това мечът му закачи рамото й. В началото тя си помисли, че острието е резнало само подплатения й ръкав, но само след миг усети затопляне под мишницата и по ръката.
	Алабастровите канефори ги наблюдаваха с равнодушни погледи.
	Тя отстъпваше, а той я следваше, прегърбен, размахващ меча с широки, режещи движения. Като костеливата смърт, която Цири беше видяла на картините в храма. „Танц на скелети“ — помисли си тя.
	Тя отстъпи назад. Топлата кръв вече се стичаше по предмишницата и китката й.
	— Първата кръв е моя — рече той, забелязвайки капките, пръскащи по пода. — Чия ще бъде втората? А, годенице моя?
	Тя отстъпи отново.
	— Обърни се. Това е краят.
	Той беше прав. Коридорът завършваше с дупка, на чието дъно се забелязваха прашните, мръсни и начупени дъски на долния етаж. Тази част от замъка беше разрушена. Там, където се намираха в момента, изобщо нямаше под. Беше останала само ажурната носеща конструкция — стълбовете и напречните греди.
	Без да се замисля, тя стъпи на една греда и започна да отстъпва по нея, без да изпуска Бонхарт от поглед, следейки всяко негово движение. Точно това я спаси. Защото той изведнъж се спусна на бегом по гредата, нанасяйки бързи коси удари, размахвайки меча в мълниеносни финтове. Тя знаеше на какво разчита Бонхарт: несръчната защита или грешка във финтовете й щеше да доведе до загуба на равновесието и тя щеше да падне от гредата върху разрушения под на долния етаж.
	Но този път Цири не се подлъга да финтира. Дори напротив. Извъртя се ловко и се подготви за удара отдясно, а когато той се забави със секунда, тя мигновено нанесе удар, но толкова силно, че Бонхарт залитна, парирайки го. Дори щеше да падне, ако не беше високият му ръст. Протягайки лявата си ръка, той успя да се хване за горната греда и да запази равновесие. Но се разконцентрира само за секунда, а на нея това й беше достатъчно. Тя нанесе силен удар, с цялата дължина на ръката и острието си.
	Той дори не потрепна, когато острието на Лястовичката прониза гърдите и лявото му рамо. Веднага й отвърна и ударът му сигурно щеше да я разсече на две, ако тя не беше успяла да отскочи бързо на съседната греда, превита на две и вдигнала меча си хоризонтално над главата.
	Бонхарт погледна към рамото си и вдигна лявата си ръка, по която вече се забелязваха преплетени червени змийчета. Погледна към гъстите капки, падащи в дупката.
	— Я виж ти — рече той. — Явно умееш да се учиш от грешките си…
	Гласът му трепереше от гняв. Но Цири го познаваше много добре. Той беше спокоен, съсредоточен и готов за смъртта. Прескочи на нейната греда, замахвайки с меча, впусна се към нея като ураган, стъпваше уверено, без колебание, без дори да гледа в краката си. Гредата потрепваше, скърцаше и ръсеше прах.
	Той настъпваше към нея, нанасяйки удари и от двете страни. Принуди я да отстъпва назад. Нападаше толкова бързо, че тя, страхувайки се да рискува, не можеше нито да скочи, нито да направи салто, а беше принудена през цялото време да парира и да отблъсква ударите му.
	Забелязвайки блясъка в рибешките му очи, тя разбра какво е намислил. Той я изтласкваше към стълба, към кръстачката над напречната греда. Избутваше я натам, откъдето нямаше път за бягство.
	Трябваше да направи нещо. И в този миг разбра какво.
	Каер Морхен. Махалото.
	_Когато се оттласнеш от махалото, ти получаваш инерция. В теб преминава енергията му, която е необходима, за да се нанесе удар. Ясно ли е?_
	„Ясно, Гералт.“
	Внезапно, с бързината на нападаща змия, тя премина от защита към удар. Острието на Лястовичката изстена при сблъсъка с меча на Бонхарт. В този миг Цири отскочи от гредата и се озова на съседната. Успя като по чудо да запази равновесие. Направи няколко бързи крачки и отново скочи обратно на гредата на Бонхарт, озовавайки се зад гърба му. В този момент той се обърна, замахна широко, почти на сляпо към мястото, където би трябвало да я отведе скокът й. Пропусна я на косъм, силата на замаха му го накара да изгуби равновесие. Цири го връхлетя като мълния. Удари го в движение, падайки полуклекнала. Ударът й беше силен и уверен.
	Тя застина на мястото си, протегнала меча си встрани. Гледаше спокойно как продълговатият, отвесен равен разрез на кафтана му започва постепенно да се налива с гъста червена течност.
	— Ти… — Бонхарт залитна. — Ти…
	Той се хвърли към нея, но вече се движеше бавно и вяло. Тя отскочи назад, а той, без да успее да запази равновесие, падна на едно коляно, но не улучи гредата. А и самото дърво вече беше мокро и хлъзгаво. За миг остана загледан в Цири. После полетя надолу.
	Тя го видя да рухва върху изкорубените дъски в облак прах, мазилка и кръв. Видя как мечът му излетя встрани на няколко сажена. Бонхарт лежеше неподвижно, разперил ръце и крака, огромен, мършав. Ранен и напълно обезоръжен. Но все така страшен.
	Мина доста време, преди най-накрая да се размърда. Застена. Опита се да вдигне глава. Размърда ръцете си. После краката. Допълзя до стълба и се облегна на него. Отново застена, опипвайки с двете си ръце окървавените си гърди и корем.
	Цири скочи. Приземи се полуклекнала до него на разрушения под. Меко, като котка. Видя как рибешките му очи се разшириха от ужас.
	— Ти спечели — изхриптя той, без да сваля поглед от острието на Лястовичката. — Спечели, вещерке. Жалко, че не бяхме на арената… Щеше да е страхотно зрелище…
	Тя не отговори нищо.
	— Аз ти дадох този меч, помниш ли?
	— Всичко помня.
	— Мисля, че сега… — той застена отново — няма да ме заколиш, нали? Няма да го направиш… Няма да довършиш ранен и обезоръжен… Познавам те, Цири. Твърде си… благородна за това.
	Дълго време тя не свали очи от него. Много дълго. След това се наведе. Очите на Бонхарт се разшириха още повече. Но тя просто откъсна медальоните от шията му — вълка, котката и грифона. После се извърна и тръгна към изхода.
	Той се нахвърли върху нея с нож, коварно и вероломно. И беззвучно, като прилеп. Но в последния момент, когато замахна, за да забие ножа в гърба й, той изкрещя, влагайки в този вик цялата си омраза.
	Тя избегна коварния удар с бързо завъртане, отскочи, обърна се и също нанесе удар — бърз и със замах, с цялата дължина на ръката, увеличавайки силата на удара със завъртане в бедрата. Лястовичката изсвистя и го съсече със самия връх на острието. Чу се свистене и жвакане. Бонхарт се хвана за гърлото. Рибешките му очи се изцъклиха.
	— Нали ти казах — рече студено Цири, — че помня всичко.
	Очите на Бонхарт се опулиха още повече. След това той падна. Залитна и рухна по гръб, вдигайки облак прах. И остана да лежи там, огромен и слаб като скелет, върху мръсния полуразрушен под сред натрошени дъски и гвоздеи. И продължаваше да се държи за гърлото, стискайки конвулсивно, с всички сили. Но колкото и здраво да го държеше, край главата му бързо се разля огромен черен ореол.
	Цири застана над него. Безмълвно. Но така, че той да я вижда. Бонхарт затрепери, заора с токове по дъските. След това издаде звук, какъвто издава фунията, когато от нея се излее всичко.
	И това беше последният звук в живота му.

	* * *

	Разнесе се грохот, витражите се пръснаха с трясък и звънтене.
	— Внимавай, Гералт!
	Те отскочиха. Тъкмо навреме. Ослепителната мълния проби пода, във въздуха засвистяха парчета теракота и остри късчета мазилка. Втората мълния попадна в колоната, зад която се криеше вещерът, и я пръсна на три части. От свода се откъсна половината арка и с оглушителен грохот се разби на пода. Гералт се притисна по очи към пода и покри главата си с ръце, осъзнавайки, че така не си осигурява почти никаква защита от падащите върху него камъни. Беше готов за най-лошото, но се оказа, че не е чак толкова зле. Той скочи, забеляза над себе си блясъка на магически щит и разбра, че го е спасила магията на Йенефер.
	Вилгефорц се обърна към магьосницата и разби на прах колоната, зад която се криеше тя. Изрева гневно и простреля облака от дим и прах с огнени стрелички. Йенефер успя да отскочи и отвърна, запращайки към магьосника своята мълния, която обаче той успя да отрази без особени усилия. Ответният му удар запрати Йенефер на пода.
	Гералт се хвърли върху магьосника, бършейки мазилката от лицето си. Вилгефорц се обърна към него и протегна ръка, от която със съскане бликна огън. Вещерът машинално се прикри с меча. И чудо! Покритият с руни меч го защити, разрязвайки огнената ивица на две.
	— Ха! Чудесно, вещерю! Какво ще кажеш за това?
	Вещерът не каза нищо, а отлетя назад като ударен с таран, падна на пода и продължи да се пързаля, докато не спря в основата на колоната. Тя се разцепи и се разпадна на парченца, повличайки със себе си част от купола. Този път Йенефер не успя да го прикрие с магическия си щит. Голямо парче от арката го удари странично и го събори на земята. Болката го парализира за миг.
	Йенефер произнасяше заклинания и хвърляше мълния след мълния по Вилгефорц. Нито една не достигна целта си, всички безсилно отскачаха от защитната му магическа сфера. Вилгефорц неочаквано протегна ръце и бързо ги разпери встрани. Йенефер изкрещя от болка и се издигна във въздуха. Вилгефорц сгъна ръце така, сякаш изцежда мокър парцал. Вълшебницата нададе пронизващ вой. И започна да се гърчи.
	Гералт скочи, превъзмогвайки болката. Но беше изпреварен от Регис. Вампирът се появи незнайно откъде във вид на гигантски прилеп и беззвучно се нахвърли върху Вилгефорц. Магьосникът не успя да се защити с магия и Регис заби ноктите си в лицето му, пропускайки целта си единствено затова, че окото беше твърде малко. Вилгефорц закрещя, размаха ръце. Освободената Йенефер се строполи със сърцераздирателен стон върху купчина отломки. Кръвта от носа й оплиска лицето и гърдите й.
	Гералт вече беше близко и се готвеше да нанесе удар със сихила, но Вилгефорц още не беше победен и нямаше никакво намерение да капитулира. Отхвърли вещера с мощна силова вълна, а атакуващия го вампир простреля с ослепителен бял пламък, който преряза колоната както нажежен нож — масло. Регис ловко избегна пламъка и се материализира в нормалната си фигура до Гералт.
	— Внимавай! — извика Гералт, опитвайки се да разбере как е Йенефер. — Пази се, Регис!
	— Да се пазя ли? — ахна вампирът. — Аз? Не съм дошъл тук за това!
	С невероятен, мълниеносен, същински тигърски скок той се нахвърли върху магьосника и го сграбчи за гърлото. Кучешките му зъби проблеснаха.
	Вилгефорц започна да вие от ужас и ярост. За миг изглеждаше, че е настъпил краят му. Но само така изглеждаше. Магикът разполагаше с резервни оръжия за всякакви случаи и срещу всякакви противници. Дори срещу вампири.
	Ръцете, които хванаха Регис, пламнаха като нажежено желязо. Вампирът изкрещя. Гералт забеляза, че магьосникът буквално разкъсва Регис на две, също изкрещя и се втурна да го спаси, но безуспешно, Вилгефорц хвърли разкъсания вампир срещу колоната и го обля с бял пламък, който бликна от двете му ръце. Регис закрещя така, че вещерът запуши ушите си с ръце. С ужасяващ звън и трясък се пръснаха и последните витражи. А колоната просто се разтопи. Вампирът се разтопи заедно с нея и се превърна в безформен къс.
	Гералт изруга, влагайки цялата си ярост и отчаяние. Подскочи и подготви сихила за удар. Но не успя да го нанесе. Вилгефорц се обърна и го хвана с магическата си енергия. Вещерът прелетя през цялата зала, удари се с всичка сила в стената и се плъзна по нея. Остана да лежи като риба на сухо. Сега въпросът беше не какво счупено има, а какво е останало здраво. Вилгефорц се приближаваше към него. В ръката му се материализира железен прът, дълъг около шест стъпки.
	— Бих могъл да те изпепеля със заклинание — каза той. — Бих могъл да те превърна в стъкло, както постъпих току-що с онова чудовище. Но на теб, вещерю, ти е съдено да загинеш по друг начин. В битка. Може да не е от най-честните, но все пак е битка.
	Гералт не вярваше, че ще успее да се изправи. Но го направи. Изплю кръв през разцепената си устна. Стисна меча си по-силно.
	— На Танед само леко те потроших. — Вилгефорц се приближи до него и завъртя пръта. — Леко и деликатно, понеже исках само да ти дам урок. Само че тъй като явно не си си взел поука, сега ще те потроша целия, ще те разкъсам на парченца. Така че никой никога да не успее да те събере наново.
	Той нападна. Гералт не отстъпи. Прие боя.
	Железният прът проблясваше и свистеше, магьосникът подскачаше около танцуващия вещер. Гералт избягваше ударите му и сам нанасяше своите, но Вилгефорц ловко ги парираше и тогава сблъскващите се железа стенеха жаловито.
	Магьосникът беше бърз и ловък като демон.
	Той излъга Гералт с едно завъртане на тялото си и с ловък удар отляво го уцели в ребрата. Преди вещерът да успее да възвърне равновесието си и да възстанови дишането си, той получи такъв удар по рамото, че чак приклекна. С един бърз отскок успя да защити главата си, но не успя да избегне удара отдолу, малко над бедрата. Олюля се и се блъсна в стената, но прояви достатъчно съобразителност, за да падне на пода — точно в мига, в който железният прът леко закачи косата му и се заби в стената така, че полетяха искри.
	Гералт се претърколи, прътът се заби в пода на косъм от главата му и отново се разхвърчаха искри. Следващият удар се стовари върху гърба му. Разтърсване, парализираща болка, слабост в коленете. Магьосникът замахна с пръта. В очите му гореше триумфът от победата.
	Гералт стисна в юмрук медальона на Фрингила.
	Железният прът се стовари с такава сила, че всичко се разтресе. Удари се в пода на един фут от главата на вещера. Гералт скочи и бързо застана на едно коляно. Вилгефорц подскочи и нанесе удар. Прътът отново мина на няколко цала от целта си. Магьосникът поклати глава в недоумение и се поколеба за момент.
	После, неочаквано разбрал, въздъхна. Очите му блеснаха. Скочи и едновременно с това замахна.
	Твърде късно.
	Гералт мълниеносно го съсече през корема. Вилгефорц изкрещя, изпусна пръта, отстъпи назад и се преви на две. Вещерът вече стоеше до него. С един ритник го запрати върху останките от колоната и го разсече от ключицата до бедрото. По пода плисна кръв, струята оформи неясен рисунък. Магьосникът закрещя и падна на колене. Отпусна глава, поглеждайки към гърдите и стомаха си. Дълго време не можа да откъсне поглед от картината, която се разкри пред очите му.
	Гералт го чакаше спокойно, застанал в бойна поза, със сихил, готов за действие.
	Вилгефорц застена сърцераздирателно и вдигна глава.
	— Гера-а-алт…
	Вещерът не му позволи да довърши.
	Дълго време беше много тихо.
	— Не знаех… — каза най-накрая Йенефер, надигайки се от купчината отломки. Изглеждаше страшно. От носа й течеше кръв, която обливаше брадичката й и се стичаше по гърдите. — Не знаех — повтори тя, срещайки неразбиращия поглед на Гералт, — че владееш илюзионистки магии. Които, на всичко отгоре, могат да измамят Вилгефорц…
	— Не бях аз. Медальонът ми.
	— Аха — подозрително го изгледа тя. — Интересно. И все пак — за онова, че сме още живи, трябва да благодарим на Цири.
	— Не разбрах?
	— Окото му. Не беше възвърнал изцяло координацията си. Невинаги успяваше да улучи. Аз обаче дължа живота си най-вече на…
	Тя замълча и погледна към останките от разтопената колона, в които можеха да се забележат очертанията на една фигура…
	— Кой беше той, Гералт?
	— Приятел. Ще ми липсва.
	— Човек ли беше?
	— Въплъщение на човечността. Как си, Йен?
	— Имам няколко счупени ребра, сътресение на мозъка, тазобедрената става, гръбначния стълб. Останалото е наред. А ти?
	— Горе-долу същото.
	Тя погледна равнодушно към главата на Вилгефорц, която лежеше точно в центъра на подовата мозайка. Малкото стъклено око на магьосника ги гледаше с ням укор.
	— Хубава гледка — каза Йенефер.
	— Така е — съгласи се Гералт след известно време. — Но вече й се нагледах. Можеш ли да вървиш?
	— С твоя помощ — да.

	* * *

	Тримата се срещнаха на мястото, където се събираха коридорите. Под арките. Пред мъртвите погледи на алабастровите канефори.
	— Цири — рече вещерът и разтърка очи.
	— Цири — каза подкрепяната от вещера Йенефер.
	— Гералт — каза Цири.
	— Цири — отвърна той, преодолявайки внезапния спазъм на гърлото. — Радвам се да те видя.
	— Госпожо Йенефер.
	Магьосницата се измъкна изпод ръката на вещера и с огромно усилие се изправи.
	— Как само изглеждаш, момиче! — рече сурово тя. — Я се погледни! Как изглеждаш! Оправи си косата. Не се изгърбвай. Ела насам.
	Цири се приближи вдървено, като автомат. Йенефер й оправи якичката и се опита да избърше с ръкав вече засъхналата кръв. Докосна косите й. Погледна белега на бузата й. Силно я прегърна. Много силно. Гералт видя ръцете й на гърба на Цири. Видя обезобразените й пръсти. Не почувства нито гняв, нито жал, нито омраза. Само умора и безумно желание на всичко това да се сложи край…
	— Мамо…
	— Дъще моя…
	— Да вървим — осмели се да каже най-накрая той, но след като изчака максимално дълго.
	Цири подсмръкна силно и си избърса носа с опакото на ръката. Йенефер я погледна и потърка окото си, сякаш нещо е влязло в него. Вещерът погледна към коридора, от който се беше появила Цири, сякаш очакваше оттам да излезе още някой. Цири поклати глава. Той разбра.
	— Да се махаме оттук.
	— Да — съгласи се Йенефер. — Искам да видя небето.
	— Повече никога няма да ви изоставя — глухо каза Цири. — Никога.
	— Да се махаме оттук — каза за трети път Гералт. — Цири, подкрепяй Йен.
	— Няма защо да ме подкрепя!
	— Позволи ми, мамо.
	Пред тях се намираше стълбището — голямото стълбище, потънало в дим, разсейвай от мъждукащата светлина на факлите и на огъня в железните кошове. Цири потрепери. Вече беше виждала тези стълби. В сънищата и виденията си.
	Долу, в ниското, ги чакаха въоръжени хора.
	— Изморих се — прошепна Цири.
	— Аз също — призна си Гералт, хващайки сихила.
	— Стигат ни толкова убийства.
	— И на мен ми омръзна.
	— Има ли друг изход оттук?
	— Не. Само тази стълба. Трябва да го направим, момиче. Йен иска да види небето. А аз искам да видя небето, Йен и теб.
	Цири се огледа, погледна Йенефер, която се беше облегнала на перилата, за да не падне. Измъкна отнякъде медальоните, които беше свалила от шията на Бонхарт. Котката закачи на шията си, вълка подаде на Гералт.
	— Надявам се, че знаеш — каза той, — че това са просто символи?
	— Всичко в живота е просто символи.
	Тя извади Лястовичката от ножницата й.
	— Да вървим, Гералт.
	— Да вървим. Стой по-близо до мен.
	Долу с оръжие в ръце ги очакваха наемниците на Скелен. С бърз жест Кукумявката изпрати първата група към стълбището. По стъпалата затропаха подковани ботуши.
	— По-бавно, Цири. Не бързай. Стой по-близо до мен.
	— Добре, Гералт.
	— И спокойно, момиче, по-спокойно. Не забравяй, никаква злоба, никаква омраза. Ние просто трябва да излезем и да видим небето. А всички, които ни се изпречат на пътя, трябва да умрат. Не се съмнявай в това.
	— Не се и съмнявам. Искам да видя небето.
	Стигнаха до първата площадка без проблеми. Наемниците отстъпваха, изненадани и победени от спокойствието им. Но само след миг трима се нахвърлиха върху тях, размахвайки мечовете си с крясъци. Умряха веднага.
	— Всички заедно! — изрева отдолу Кукумявката. — Убийте ги!
	Скочиха следващите трима. Гералт бързо се спусна насреща им, излъга ги с бърз финт и съсече първия през гърлото. Обърна се на другата страна, пропускайки Цири под дясната си ръка. Тя леко удари втория през слабините. Третият се опита да се спаси, скачайки през перилата. Не успя. Гералт избърса с ръкав опръсканото си с кръв лице.
	— По-спокойно, Цири.
	— Спокойна съм.
	Следващата тройка. Проблясване на остриета, вик, смърт. Надолу прокапа гъста кръв, започна да се стича по стъпалата. Някакъв наемник, облечен с украсена с месинг разбойническа дреха, скочи към тях с дълго копие. Очите му блестяха безумно от наркотика. Цири бързо замахна по диагонал, отби дръжката. Гералт го съсече. Избърса си лицето. Продължиха да слизат надолу, без да се оглеждат. Втората площадка вече беше близко.
	— Убийте ги! — ревеше Скелен. — Към тях! Убийте ги!
	Тропот и викове по стъпалата. Проблясване на острие, вик. Смърт.
	— Добре, Цири. Само по-спокойно. Без еуфория. И по-близо до мен.
	— Винаги ще бъда близо до теб.
	— Не разсичай от височината на раменете; ако можеш, гледай да е от лакътя. И внимавай.
	— Внимавам.
	Проблясък на острие. Вик, кръв. Смърт.
	— Добре, Цири.
	— Искам да видя небето.
	— Много те обичам.
	— И аз теб.
	— Внимавай. Вече сме близо.
	Проблясък на острие, вой. Вървяха, догонвайки стичащата се по стъпалата кръв. Слизаха надолу, все по-надолу, по стълбището на замъка Стига. Един от нападателите се подхлъзна по окървавените стъпала, падна в краката им и започна да вие, да моли за милост, прикрил главата си с ръце. Минаха покрай него, без да го поглеждат.
	До третата площадка никой не се осмели да им прегради пътя.
	— Лъковете! — изрева отдолу Стефан Скелен. — Вадете арбалетите! Бореас Мун трябваше да донесе арбалетите! Къде е той?
	Кукумявката нямаше как да знае, че Бореас Мун вече е доста далеч. Той препускаше право на изток, притиснал чело към конската грива, опитвайки се да изцеди всички сили на коня си.
	От останалите, които бяха изпратени за лъкове и арбалети, се върна само един. Ръцете на отвикналия да стреля наемник трепереха, а очите му сълзяха от фистеха. Първата стрела едва одраска парапета. Втората падна на стълбите.
	— По-високо! — дереше се Кукумявката. — Прицели се по-нависоко, идиот! Стреляй по-отблизо!
	Арбалетчикът се прицели така, сякаш не го чуваше. Скелен изруга страшно, изтръгна арбалета от ръцете му, скочи на стълбата, отпусна се на едно коляно и се прицели. Гералт бързо закри с тялото си Цири. Но момичето веднага изскочи иззад гърба му, а когато тетивата бръмна, тя вече се намираше на позиция. Вдигна меча в горна кварта и отби стрелата с такава сила, че тя се въртя дълго във въздуха, преди да падне на земята.
	— Много добре — промърмори Гералт. — Много добре, Цири. Но ако още веднъж направиш нещо такова, ще ти хвърля един здрав пердах.
	Скелен пусна арбалета. И изведнъж осъзна, че е останал сам.
	Всичките му хора, събрани на групичка, се намираха най-долу. Никой не се осмеляваше да стъпи на стълбата. И като че ли бяха намалели, още няколко бяха побягнали нанякъде. Същата работа, както с арбалетите.
	А вещерът и вещерката спокойно, без да бързат и без да забавят крачка, слизаха надолу по окървавените стълбища на замъка Стига. Вървяха рамо до рамо, хипнотизирайки противниците си и заблуждавайки ги с бързите движения на остриетата си.
	Скелен отстъпи. И не спря да отстъпва. До самия край. Когато се озова сред своите и видя, че и те продължават да отстъпват, той безсилно изруга.
	— Момчета! — извика той, а гласът му прозвуча фалшиво и се разтрепери. — По-смело! Напред! Заедно! Напред, по-смело! След мен!
	— Върви си сам — избъбри някой, поднасяйки към носа си шепа с фистех.
	Ударът с юмрук на Кукумявката запрати прашеца по лицето, ръцете и яката на кафтана му.
	Вещерът и вещерката стигнаха до втората площадка.
	— Когато слязат долу — извика Кукумявката, — ще можем да ги обкръжим. Смело, момчета! На оръжие!
	Гералт погледна Цири. И едва не извика от гняв, когато забеляза в сивите й коси бели, блестящи като сребро нишки. Но веднага се овладя. Сега не беше подходящият момент да се ядосва.
	— Внимавай — рече глухо той. — Дръж се близо до мен.
	— Винаги ще бъда до теб.
	— Долу ще бъде напечено.
	— Знам. Но нали сме заедно.
	— Заедно сме.
	— Аз съм с вас — каза Йенефер, която слизаше след тях по почервенелите, хлъзгави от кръвта стъпала.
	— Дръжте се накуп! Дръжте се накуп! — ревеше Кукумявката.
	Някои от онези, които бяха изтичали за арбалетите, се върнаха. Без арбалети. И много уплашени.
	От трите коридора, водещи към стълбището, се разнесе грохот на разбивани с бойни брадви врати, звън на желязо и тежки крачки. Изведнъж от всичките три коридора се изсипаха войници с черни шлемове, брони и наметала със сребърни саламандри. Щом чуха силните и страшни възгласи, наемниците на Скелен хвърлиха оръжията си на земята. В малцината, които още не се бяха решили да го направят, се прицелиха арбалети и остриетата на рогатини, чуха се страшни викове. Този път се подчиниха всички, тъй като стана ясно, че черните войници умират от нетърпение да очистят някого и само чакат повод да го направят. Кукумявката стоеше до колоната, скръстил ръце на гърдите си.
	— Чудотворна помощ? — измърмори Цири. Гералт поклати глава в знак на отрицание. Арбалетите и копията се насочиха към тях.
	— _Glaeddyvan vort!_
	Съпротивата беше безсмислена. Целият двор беше пълен с черни войници, като мравуняк, а Гералт и Цири бяха твърде изморени. Но не хвърлиха мечовете. Оставиха ги внимателно на стъпалата. След това седнаха. Гералт усещаше топлото рамо на Цири, чуваше дишането й.
	Отгоре, заобикаляйки труповете и локвите кръв, показвайки на черните войници празните си ръце, слизаше Йенефер. Тя тежко седна до тях на стъпалата. Гералт усети топлината й с другото си рамо. „Жалко — помисли си той, — че не може винаги да бъде така.“
	Знаеше много добре, че не може.
	Връзваха хората на Кукумявката и ги отвеждаха един по един. Черните войници със саламандри на плащовете ставаха все повече. Неочаквано сред тях се появиха и офицери, които се разпознаваха лесно по белите пера и сребърните кантове на броните. И по уважението, с което им правеха път.
	Пред един от офицерите, чийто шлем беше особено богато украсен със сребро, отстъпваха с изключителна почит. Даже с поклони. Именно той се изправи пред застаналия до колоната Скелен. Кукумявката — това се забелязваше дори при потрепващата светлина от борините и догарящите в металните кошове картини — пребледня, стана бял като хартия.
	— Стефан Скелен — гръмко изрече офицерът със звучен глас, който отекна под сводовете на коридора. — Ще бъдеш съден за предателство.
	Отведоха Кукумявката, но ръцете му не бяха вързани като на подчинените му. Офицерът се обърна. От гоблена на втория етаж се откъсна едно тлеещо парче и падна, наподобявайки огромна огнена птица. Светлината се отрази в сребърните кантове на бронята, в прикриващото половината лице забрало на шлема, който, както при всички черни войници, беше изкован във формата на зловеща озъбена челюст.
	„Дойде и нашият ред“ — помисли си Гералт и не сбърка. Офицерът гледаше Цири, а очите му просветваха през прорезите на забралото, забелязвайки и отбелязвайки всяка една подробност. Бледността й. Белегът на бузата. Кръвта на ръкава и на ръката, Белите кичури в косите й.
	След това нилфгардецът погледна към вещера.
	— Вилгефорц? — попита той със звучния си глас. Гералт поклати глава в знак на отрицание.
	— Кахир аеп Кеалах?
	Ново отрицателно поклащане на главата.
	— Битка — каза офицерът, гледайки към стълбището. — Кървава битка. Но който меч вади… Освен това доста си облекчил задачата на палача. Дълъг път си извървял, вещерю.
	Гералт не отговори. Цири силно подсмръкна и избърса носа си с ръкав. Йенефер я погледна неодобрително. Нилфгардецът забеляза погледа й и се усмихна.
	— Дълъг път си извървял — повтори той. — Дойде тук от другия край на света. За нея и заради нея. И поне заради това си заслужил нещо. Господин Де Ридо!
	— Слушам, Ваше Императорско Величество.
	Вещерът не се изненада.
	— Намерете отделна стая, в която бих могъл спокойно да си поговоря с господин Гералт от Ривия. А докато двамата разговаряме, искам да осигурите всички удобства на двете дами. Разбира се, под непрекъсната бдителна охрана.
	— Слушам, Ваше Императорско Величество.
	— Господин Гералт, елате с мен, ако обичате.
	Вещерът се изправи. Погледна към Йенефер и Цири, за да ги успокои, да ги възпре от предприемането на глупави постъпки. Но от това нямаше нужда. И двете бяха ужасно уморени. И примирени със съдбата.

	* * *

	— Дълъг път си извървял — каза за трети път, сваляйки шлема си, Емхир вар Емрейс Дейтвен Адан ин Карн аеп Морвуд, Белият пламък, Танцуващ на Гробовете на Враговете си.
	— Не мисля, че твоят е бил по-кратък, Дуни — спокойно отвърна Гералт.
	— Значи ме позна — усмихна се императорът. — А на мен ми се струваше, че липсата на брада и различното поведение съвсем са ме променили. От онези, с които някога сме се срещали в Цинтра, мнозина са идвали в Нилфгард и съм ги приемал на аудиенции. Никой не ме позна. А ти ме видя само веднъж, и то преди шестнайсет години. Нима толкова силно съм се запечатал в паметта ти?
	— Нямаше да те позная, наистина много си се променил. Просто се досетих. Още преди време, не без странична помощ и подсказване, се досетих каква роля е изиграло кръвосмешението в семейството на Цири. За нейната кръв. В един от кошмарите ми се присъни възможно най-страшното, най-отвратителното кръвосмешение. И изведнъж се появяваш ти.
	— Едва си стоиш на краката — рече студено Емхир. — А това, че насила проявяваш дързост, те изтощава още повече. Можеш да седиш в присъствието на императора. Тази привилегия ти се дарява пожизнено.
	Гералт седна с облекчение. Емхир продължи да стои, облегнат на един резбован шкаф.
	— Ти спаси живота на дъщеря ми — каза той. — Няколко пъти. За което ти благодаря. От мое име и от името на потомците ми.
	— Направо ме обезоръжаваш.
	Емхир не реагира на язвителната забележка.
	— Цирила ще дойде в Нилфгард. В подходящия момент ще стане съпруга на императора. Точно както са ставали и ще стават кралици десетки момичета. Тоест, почти без да познават съпруга си. Често без изобщо да го опознаят след първата среща. Често разочаровани от първите дни и… нощи след сватбата. Цирила няма да е първата.
	Гералт се въздържа от коментари.
	— Цирила — продължи императорът — ще бъде щастлива, както и повечето кралици, за които ти споменах. Това ще дойде с времето. Любовта, която въобще не искам от нея, тя ще пренесе върху сина, който ще ми роди. Ерцхерцог, а после и император. Император, който ще има син. Син, който ще стане владетел на света и ще го спаси от унищожение. Така гласи пророчеството, чието точно съдържание знам само аз.
	— Разбира се — продължи Белият пламък, — Цирила никога няма да разбере кой съм аз. Тази тайна ще умре. Заедно с онези, които я знаят.
	— Ясно — кимна Гералт. — Не може да е по-ясно.
	— Не може да не виждаш ръката на Предопределението, което стои зад всичко това — обади се след кратко мълчание Емхир. — Дори зад твоите действия. Още от самото начало.
	— Във всичко това по-скоро виждам ръката на Вилгефорц. Нали точно той те изпрати навремето в Цинтра? Когато още беше Омагьосания Таралеж. Той направи така, че Павета…
	— Колко си заблуден — прекъсна го рязко Емхир, премятайки през рамо наметалото със саламандъра. — Нищо не знаеш. И не трябва да знаеш. Поканих те не за да ти разказвам историята на живота си. И не за да се оправдавам пред теб. Единственото, което си заслужил, е гаранция, че на момичето няма да му се случи нищо лошо. Аз не съм ти длъжен с нищо, вещерю. С нищо.
	— Напротив! — прекъсна го Гералт също толкова рязко. — Ти наруши сключеното споразумение. Не спази дадената дума. Излъга. Това е дълг, Дуни. Ти наруши клетвата си като принц и имаш дълг като император. С императорски лихви. За десет години!
	— Това ли е всичко?
	— Да. Защото само толкова ми се полага, не повече. Но не и по-малко! Трябваше да взема детето, когато навърши шест години. Но ти нямаше намерение да изчакаш обещания срок. Беше решил да ми я откраднеш много по-рано. Само че предопределението, на което толкова обичаш да се позоваваш, се присмя над теб.
	През следващите десет години ти продължи да се бориш срещу него. И сега най-накрая я получи, получи Цири, собствената си дъщеря, която някога подло и отвратително лиши от семейство и която сега още по-отвратително възнамеряваш да заплодиш, без да се притесняваш, че извършваш кръвосмешение. Без да искаш от нея любов. Честно казано, Дуни, не знам как ще я погледнеш в очите.
	— Целта оправдава средствата — изрече глухо Емхир. — Това, което правя, го правя заради нашите потомци. Заради спасението на света.
	— Ако това е начинът да бъде спасен светът — вдигна глава вещерът, — то по-добре да загине. Повярвай ми, Дуни, по-добре да загине.
	— Много си пребледнял — рече меко Емхир вар Емрейс. — Успокой се, че току-виж си припаднал.
	Той се отдалечи от шкафа, придърпа си един стол и седна. На вещера наистина му се виеше свят.
	— Да се превърна в Железния таралеж — започна спокойно и тихо императорът, — беше единственият начин да принудят баща ми да сътрудничи с узурпатора. Всичко се случи след преврата. Баща ми — сваленият император — беше арестуван и изтезаван. Само че той не се пречупи. Тогава опитаха друг начин — пред очите му наетият от узурпатора магьосник ме превърна в чудовище. Магьосникът добави още нещо по своя инициатива. И по-точно заради чувството си за хумор. На нашия език „емхир“ означава „таралеж“. Както вече казах, баща ми не се пречупи и беше убит. А мен ме пуснаха в гората, изпращайки ме с присмех и кикот, и насъскаха след мен кучета. Успях да оцелея; не ме преследваха особено настървено, защото не знаеха, че магьосникът е объркал работата и нощем си връщам човешкия образ. За щастие познавах няколко души, на чиято преданост можех да разчитам. И за твое сведение, тогава бях на тринайсет години.
	Наложи се да бягам от страната. А това, че магията може да се развали на Север, отвъд Стълбата Марнадал, го прочете по звездите един леко чалнат астролог на име Ксартисиус. После, след като станах император, му подарих за благодарност кула и оборудване. Дотогава му се налагаше да работи с взети назаем инструменти.
	За случилото се в Цинтра знаеш, затова не мисля да губя време, задълбавайки в тези неща. Единствено не съм съгласен с това, че Вилгефорц има нещо общо със случая. Първо, тогава още не го познавах; второ, изпитвах силна антипатия към магьосниците. Всъщност и до днес не ги харесвам особено. А, за малко да забравя: след като си върнах престола, намерих онзи магьосник, който ближеше задника на императора и ме изтезаваше пред очите на баща ми. Аз също проявих чувството си за хумор. Магьосникът се казваше Братенс, а на нашия език това звучи почти като „печен“.
	Но стига толкова спомени, да се върнем към същността. Скоро след раждането на Цири, Вилгефорц ме посети тайно в Цинтра. Определи се като агент на хората, които са ми все още верни и са се скрили в Нилфгард от узурпатора. Предложи ми помощ и скоро доказа, че наистина може да ми помогне. Когато го попитах, все още разкъсван от съмнения, защо се е заел с това, той откровено ми отвърна, че разчита на благодарността ми. На милостта, привилегиите и властта, с които ще го дари великият император на Нилфгард. Тоест аз, могъщият господар, завладял половината свят, човекът, чийто потомък ще стане властелин на света. Заедно с такива велики владетели, заяви Вилгефорц без капчица свян, самият той се надявал да стигне далеч. Тогава той ми подаде свитъци от змийска кожа и насочи вниманието ми към съдържанието им.
	Така се запознах с предсказанието. Научих за съдбата на света и вселената. Разбрах какво трябва да направя и стигнах до извода, че целта оправдава средствата.
	— Но разбира се.
	— По това време в Нилфгард — Емхир пропусна ироничната му забележка покрай ушите си, — моите дела се развиваха все по-добре. Моите поддръжници се сдобиваха с все повече влияние; най-накрая, подкрепяни от група редови офицери и кадетския корпус, те се решили на държавен преврат. Само че за това съм им бил нужен аз. Законният наследник на престола и короната на империята, истинският Емрейс, кръв от кръвта на рода Емрейс, на който му предстоеше да се превърне в знаме на революцията. Между нас казано, много революционери се надяваха, че това ще си остане ролята ми. Онези от тях, които са още живи, и до днес съжаляват за това.
	Но както вече казах, стига лирични отстъпления. Трябваше да се върна у дома. Дойде моментът Дуни — лъжепринц от Маехт и мним цинтрийски херцог — да оповести за правата си над трона. Само че аз не забравих предсказанието. Трябваше да се върна задължително с Цири. А междувременно Каланте внимателно, много внимателно ми гледаше в ръцете.
	— Тя никога не ти се довери.
	— Знам. Мисля, че тя знаеше нещо за това предсказание. И би направила всичко, за да ми попречи, а в Цинтра бях в нейна власт. Значи трябваше да се върна в Нилфгард, но така, че никой да не се досети, че аз съм Дуни, а Цири е моята дъщеря. Начинът да го направя ми беше подсказан от Вилгефорц: Дуни, Павета и детето им трябваше да умрат. Да изчезнат безследно.
	— При организираното от вас корабокрушение.
	— Точно така. При пътуване от Скелиге към Цинтра, когато корабът преминаваше през падината Седна, Вилгефорц смяташе да потопи кораба с магия. Аз, Павета и Цири трябваше предварително да се затворим в специална защитена каюта и да оцелеем. А екипажът…
	— Не трябваше да оживее — завърши вещерът. — Така е започнало ходенето ти по трупове.
	Известно време Емхир вар Емрейс мълча. Накрая заговори, а гласът му прозвуча сухо:
	— Започна малко по-рано. За жалост. В мига, в който се оказа, че Цири не е на борда.
	Гералт повдигна вежди.
	— За съжаление — лицето на императора оставаше безизразно, — в плановете си бях подценил Павета. Тази слабичка девойка с вечно приведен поглед успя да разгадае намеренията ми. Точно преди да вдигнем котва, тя изпратила момичето на сушата. Направо побеснях. Тя също. Изпадна в истерия. По време на разразилия се скандал тя падна зад борда. Преди да успея да скоча след нея, Вилгефорц дръпна кораба със своя притегател. Ударих си главата и изгубих съзнание. Оцелях по чудо, заплетен в тънките корабни въжета. Свестих се целият в бинтове. Бях със счупена ръка…
	— Интересно — попита студено вещерът, — как ли се чувства човек, убил собствената си жена?
	— Отвратително — веднага отвърна Емхир. — Чувствах се и все още се чувствам дяволски отвратително. И фактът, че никога не съм я обичал, не променя нищо. Целта оправдава средствата. Но искрено съжалявам за смъртта й. Не съм я искал и не съм я планирал. Павета загина случайно.
	— Лъжеш — изрече сухо Гералт, — а на императорите не им подобава да лъжат. Павета не е трябвало да остава жива. Тя щеше да те разобличи. Никога нямаше да допусне да се случи онова, което си възнамерявал да направиш с Цири.
	— Щеше да живее… — възрази Емхир. — Някъде… далеч. Има толкова много замъци… Дори да е Дарн Рован… Не можех да я убия.
	— Даже заради целта, която оправдава средствата?
	— Винаги може да се намери някое не чак толкова драматично средство — потри лице императорът. — Съществуват толкова много.
	— Невинаги — каза вещерът, без да сваля очи от лицето му. Емхир погледна встрани.
	— Точно това имах предвид — кимна Гералт. — Завършвай разказа си. Времето тече.
	— Каланте пазеше момичето като зениците на очите си. Дори не можех да си помисля за отвличане. Отношенията ми с Вилгефорц силно охладняха, останалите магьосници продължаваха да предизвикват в мен антипатия… Но военните и аристокрацията непрекъснато ме подтикваха към война и нападение над Цинтра. Кълняха се, че народът го иска, че народът има нужда от жизнено пространство, че вслушването във _vox populi_* ще бъде един вид императорско изпитание. Реших да убия с един удар два заека. С един замах да получа и Цинтра, и Цири. Останалото ти е известно.
	[* _Vox populi_ (лат.) — гласът на народа. — Б.пр.]
	— Известно ми е — кимна Гералт. — Благодаря ти за разговора, Дуни. Признателен съм ти, че ми отдели от времето си. Но това не може да продължава повече. Много съм уморен. Видях смъртта на приятелите си, които дойдоха с мен на края на света. Дойдоха, за да спасят дъщеря ти. Дори не я познаваха. Освен Кахир, останалите не я познаваха. А дойдоха да я спасят. Защото бяха благородни и почтени. И какво? Намериха смъртта си. Според мен това е несправедливо. И ако искаш да знаеш, не съм съгласен с това. Плюя на такива истории, в които честните хора умират, а негодниците си живеят живота и продължават с гнусните си дела. Нямам вече сили, императоре. Викай хората си.
	— Вещерю…
	— Тайната трябва да умре с всички, които я знаят. Това са твои думи. Нямаш друг избор. Не е вярно, че има много начини. Ще избягам от всеки затвор. Ще ти отнема Цири. Няма цена, която да не заплатя, за да ти я отнема. Знаеш го много добре.
	— Знам го.
	— Може да оставиш Йенефер жива. Тя не знае тайната.
	— Тя — каза сериозно Емхир, — ще плати каквато и да е цена, за да спаси Цири. И да отмъсти за смъртта ти.
	— Така е — кимна Гералт. — Забравих колко много обича Цири. Прав си, Дуни. Какво пък, от предопределението не може да се избяга. Но имам една молба.
	— Слушам те.
	— Позволи ми да се простя с тях. След това се оставям в ръцете ти.
	Емхир се приближи до прозореца и се загледа в планинския връх.
	— Не мога да ти откажа. Но…
	— Не се бой. Нищо няма да кажа на Цири. Ако й разкрия кой си ти, ще я нараня. А аз не бих понесъл да я нараня.
	Емхир мълча дълго, продължавайки да гледа през прозореца.
	— Може пък наистина да съм ти задължен — обърна се той към Гералт. — Чуй какво ще ти предложа в отплата. Много отдавна, преди много години, когато хората все още имали чест, гордост и достойнство, когато все още държали на думата си и се страхували ужасно много от безчестието, понякога се случвало така, че за да избегне опозоряващата го ръка на палача или наемния убиец, осъденият на смърт човек влизал във вана с гореща вода и си прерязвал вените. Може пък…
	— Заповядай да напълнят ваната.
	— Мога ли да разчитам на това — продължи спокойно императорът, — че Йенефер ще пожелае да те придружи?
	— Почти съм сигурен в това. Но все пак трябва да я попиташ. Йенефер има доста бунтарска натура.
	— Знам.

	* * *

	Йенефер се съгласи веднага.
	— Кръгът се затвори — каза тя, гледайки към китките на ръцете си. — Змията Уробос заби зъби в собствената си опашка.

	* * *

	— Не разбирам! — изсъска Цири като ядосан котарак. — Не разбирам защо трябва да отида с него! Къде? Защо?
	— Дъще — рече меко Йенефер. — Такова е твоето предопределение. Разбери, че просто не може да бъде иначе.
	— А вие?
	— Ние — Йенефер погледна Гералт — имаме друго предопределение. Просто така трябва да бъде. Ела тук, дъще. Прегърни ме силно.
	— Те искат да ви убият, нали? Не съм съгласна! Току-що ви намерих! Не е справедливо!
	— Който вдигне меч — проговори глухо Емхир вар Емрейс, — от меч умира. Те се сражаваха срещу мен и изгубиха. Но изгубиха достойно.
	С три крачки Цири се озова до него, а Гералт въздъхна тихо. Чу въздишката и на Йенефер. „Дявол да те вземе — помисли си той, — всички ще го разберат! Цялото черно войнство ще види онова, което не може да скрие! Същата осанка, същите горящи очи, същата извивка на устните. Скръстените по същия начин на гърдите ръце. За твой голям късмет пепелявите коси е наследила от майка си. И все пак е достатъчно само да погледне човек, за да разбере, че сте една кръв…“
	— Значи ти… — каза Цири, изпепелявайки Емхир с огнения си поглед. — Значи ти си спечелил? И смяташ, че си спечелил честно?
	Емхир вар Емрейс не отговори. Само се усмихна доволно, без да сваля поглед от момичето. Цири стисна зъби.
	— Толкова хора загинаха. Толкова хора умряха заради теб. И те ли изгубиха достойно? Нима тяхната смърт е достойна? Само зверовете могат да си мислят така. Въпреки че съм виждала смъртта в очите, не можа да ме превърнеш в звяр. Няма и да успееш.
	Той не отговори. Гледаше я така, сякаш я изпиваше с поглед.
	— Знам какво си намислил — изсъска тя. — Какво искаш да направиш с мен. И ще ти кажа още сега, тук: няма да ти позволя да ме докоснеш. А ако ти… Ако ме… Ще те убия. Дори вързана. Когато заспиш, ще ти прегриза гърлото.
	С едно махване на ръката императорът успокои надигналото се сред офицерите мърморене.
	— Ще стане онова, което е писано — процеди той, без да сваля поглед от Цири. — Прости се с приятелите си, Цирила Фиона Елен Рианон.
	Цири погледна вещера. Гералт поклати глава в знак на отрицание. Момичето въздъхна.
	Двете с Йенефер се прегърнаха и дълго си шепнаха. После Цири се приближи до Гералт.
	— Жалко — тихо каза тя. — Всичко обещаваше да бъде по-добре.
	— Много по-добре — потвърди той.
	Двамата се прегърнаха.
	— Бъди смела.
	— Той няма да ме получи — прошепна тя. — Не се страхувай. Ще избягам от него. Имам си начини…
	— Не бива да го убиваш. Запомни, Цири. Не бива.
	— Не се бой. И през ум не ми е минавало да го убивам. Знаеш ли, Гералт, вече достатъчно убивах. Предостатъчно.
	— Предостатъчно. Сбогом, вещерке.
	— Сбогом, вещерю.
	— Само не плачи.
	— Лесно ти е да го кажеш.

	* * *

	Емхир вар Емрейс, императорът на Нилфгард, изпроводи Йенефер и Гералт до банята, почти до ръба на огромния мраморен басейн, пълен с ароматна гореща вода.
	— Сбогом — каза той. — Не е нужно да бързате. Аз тръгвам, но ще оставя тук хора, които ще инструктирам и на които ще дам съответните заповеди. Когато се приготвите, викнете, и лейтенантът ще ви подаде ножа. Но пак повтарям, няма нужда да бързате.
	— Оценяваме милостта ви — кимна сериозно Йенефер. — Ваше Императорско Величество?
	— Слушам ви.
	— Моля ви, не наранявайте дъщеря ми. Не искам да умирам с мисълта, че тя плаче.
	Емхир дълго мълча. Много дълго. Облегнат на касата на вратата. Обърнат на другата страна.
	— Госпожо Йенефер — каза най-накрая той със странно изражение на лицето. — Бъдете сигурна, че няма да нараня дъщерята на двама ви с вещера Гералт. Минавал съм през труповете на приятели и съм газил гробовете на враговете си. И смятах, че мога да направя всичко. Но онова, в което ме подозирате, просто не мога да го направя. Сега вече знам това. Благодарение на вас двамата. Сбогом.
	Той излезе, затваряйки тихо вратата зад себе си. Гералт въздъхна.
	— Ще се събличаме ли? — Той погледна към димящия басейн. — Честно казано, изобщо не ми допада мисълта, че ще ни извлекат оттук във вид на голи трупове…
	— А на мен пък въобще не ми пука как ще ме извадят. — Йенефер събу обувките си и бързо свали полата си. — Макар това да е последното ми къпане, изобщо нямам намерение да влизам облечена във водата.
	Тя съблече ризата си презглава и влезе в басейна, енергично разплисквайки водата.
	— Хайде, Гералт. Какво стоиш като вкаменен?
	— Бях забравил колко си красива.
	— Бързо забравяш. Хайде, влизай.
	Щом се озова до нея, тя обви ръце около врата му. Той я целуна, галейки тялото й под водата и над нея.
	— А дали моментът е подходящ? — попита риторично той.
	— За тези неща всеки момент е подходящ — измърка тя, потапяйки във водата едната си ръка и докосвайки тялото му. — Емхир повтори два пъти, че не е нужно да бързаме. Как би предпочел да прекараме последните ни отпуснати минути? В стонове и плач? Недостойно. В разкаяние? Банално и глупаво.
	— Не става въпрос за това.
	— А за какво?
	— Ако водата изстине — промърмори той, галейки я по гърдите, — разрезите ще бъдат болезнени.
	— За удоволствието си заслужава да се заплати с болка. — Йенефер пъхна и другата си ръка под водата. — Ти страхуваш ли се от болката?
	— Не.
	— Аз също. Седни на ръба на басейна. Искам да те любя, но дявол да го време, нямам никакво намерение да се гмуркам.

	* * *

	— О, скъпи! — каза Йенефер, отмятайки глава така, че влажните й от парата коси се пръснаха по ръба на басейна като малки черни змийчета. — О, скъпи…

	* * *

	— Обичам те, Йен.
	— Обичам те, Гералт.
	— Време е. Да им викнем ли?
	— Да викнем.
	Те викнаха. Първо извика вещерът, след това викна Йенефер. После, без да дочакат отговора, извикаха и двамата:
	— Хайде! Готови сме! Давайте ножа! Ееей! По дяволите! Водата ще изстине!
	— Ами тогава излизайте, де — каза Цири, надниквайки в басейна. — Всички си тръгнаха.
	— Какво-о-о?
	— Нали ви казах: тръгнаха си. Освен нас тримата тук няма жив човек. Обличайте се. Голи изглеждате много смешно.

	* * *

	Докато се обличаха, ръцете им започнаха да треперят. И на двамата. С огромни усилия се справяха с катарамите, илиците и копчетата. Цири не спираше да бърбори.
	— Тръгнаха си. Внезапно. Всичките. Събраха се, метнаха се на конете и си тръгнаха. Вдигайки облак прах.
	— И никого ли не оставиха?
	— Никого.
	— Странно — прошепна Гералт. — Нищо не разбирам.
	— Да не се е случило нещо? — прокашля се Цири.
	— Не — отвърна бързо Цири. — Нищо.
	Тя лъжеше.

	* * *

	Отначало правеше фасони. Изпъната, гордо вдигнала глава, с каменна физиономия, тя отблъсна облечените в черни ръкавици ръце на черните рицари, гледайки смело и предизвикателно ужасните забрала на шлемовете им. Повече не посмяха да я докоснат. Освен това ги възпираше ръмженето на офицера, онзи широкоплещест мъж със сребърните обшивки на бронята и белите пера от чапла на шлема.
	Тя тръгна към изхода, ескортирана от двете страни. С гордо вдигната глава. Отекваше тропотът на тежки ботуши, дрънчаха брони, звънтяха оръжия. След няколко крачки тя се обърна за пръв път.
	След още няколко — за втори. „Та аз никога повече няма да ги видя — проблесна в главата й ужасяваща мисъл. — Нито Гералт, нито Йенефер. Никога.“
	Щом го осъзна, с един замах изтри маската си на фалшива храброст. Лицето й се смръщи и се изкриви, очите й се напълниха със сълзи, носът й потече. Тя се бореше с всички сили, но напразно. Потокът от сълзи проби лицемерната преграда.
	Нилфгардците със саламандри на раменете я гледаха мълчаливо. Мълчаливо и изумено. Някои я бяха видели на окървавените стъпала, а всички — докато разговаряше с императора. Вещерката с меча, непобедимата вещерка, гледаща смело в очите на самия император. И сега се изненадаха, виждайки пред себе си едно хлипащо, леещо сълзи дете.
	Тя беше наясно с това. Погледите им я изгаряха като огън, режеха я като нож. Тя се бореше, но безуспешно. Колкото повече се опитваше да се сдържи, толкова по-силно се лееха сълзите. Тя забави крачка, след това се спря. Ескортът също. Но само за миг. Изпълнявайки командата на офицера, някой я хвана с железните си ръце под мишниците. Хлипайки и преглъщайки сълзите си, Цири се обърна за последен път. След това я понесоха. Тя не се съпротивляваше. Но хлипаше все по-силно, все по-отчаяно.
	Спря ги император Емхир вар Емрейс, същият тъмнокос мъж, чието лице пробуждаше в нея странни, неясни спомени. Той рязко им заповяда да я оставят.
	Цири подсмръкна и избърса носа си с ръкав. Видя го, че се приближава, преглътна сълзите си и отново вирна глава. Но разбираше, че сега всичко изглеждаше просто смешно.
	Емхир мълча дълго, без да сваля поглед от нея. Приближи се. Протегна ръка. За своя огромна изненада Цири, която винаги механично се отдръпваше при такива движения, сега просто не реагира. С още по-голямо смайване установи, че докосването му не я отвращава. Той я погали по косата, прошарена от бели като сняг кичурчета. Докосна грозния белег на бузата й. После я привлече към себе си, милваше я по главата, по гърба. А тя, разтърсвана от ридания, му позволяваше да го прави, а ръцете й бяха отпуснати неподвижно, като на плашило.
	— Странна работа е предопределението — чу тя шепота му. — Сбогом, дъще.

	* * *

	— Какво ти каза той?
	Лицето на Цири леко се изкриви.
	— Каза: _va faill, luned_. На Старата реч това означава: „Сбогом, момиче“.
	— Знам — кимна Йенефер. — И после какво?
	— После… После ме пусна, обърна се и си тръгна. Заповяда на всички да си тръгнат. И те си тръгнаха. Минаваха покрай мен абсолютно равнодушни, потропвайки с ботушите си и дрънчейки с броните си така, че ехото кънтеше по коридора. Метнаха се на конете и си заминаха, а аз чувах само цвилене и тропот. Никога няма да го разбера това. Защото, като се замисля…
	— Цири…
	— Какво?
	— Не се замисляй.

	* * *

	— Замъкът Стига — повтори Филипа Ейлхарт, гледайки през спуснатите ресници на Фрингила Виго. Фрингила не се изчерви. През последните три месеца беше успяла да направи вълшебен крем, който стеснява кръвоносните съдове. Благодарение на това червенината не достигаше до лицето й дори в случаите, когато ужасно много я беше срам.
	— Скривалището на Вилгефорц е било в замъка Стига — потвърди Асире вар Анахид. — В Ебинг, над планинско езеро, чието име моят информатор, обикновен войник, не е бил в състояние да запомни.
	— Вие казахте „било“ — обърна внимание Францеска Финдабаир.
	Било — потвърди Филипа. — Защото Вилгефорц е мъртъв, скъпи колежки. Той и партньорите му, цялата им шайка, вече са заровени в земята. И тази услуга ни направи не кой да е, а нашият добър познат Гералт от Ривия. Когото недооценихме. Всяка една от нас. И по отношение на когото сме грешали. Всички ние.
	Магьосничките, като по команда, погледнаха към Фрингила, но кремът наистина действаше безотказно. Асире вар Анахид въздъхна. Филипа удари с длан по масата.
	— Макар и да ни оправдава това — рече сухо тя, — че бяхме затрупани със задачи, свързани с войната и подготовката на мирните преговори, все пак трябва да смятаме за поражение на Ложата факта, че в случая с Вилгефорц бяхме изпреварени и отменени. Такова нещо не бива да се случва повече, мили дами.
	Ложата — с изключение на бледата като мъртвец Фрингила Виго — кимна в знак на съгласие.
	— В този момент — продължи Филипа, — вещерът Гералт се намира някъде в Ебинг. Заедно с Йенефер и Цири, които е освободил. Трябва да помислим как да ги намерим…
	— А замъкът? — прекъсна я Сабрина Глевисиг. — Не забрави ли нещо, Филипа?
	— Не, не съм забравила. Легендата, ако възникне такава, трябва да има само една правилна версия. Исках да помоля за това тъкмо теб, Сабрина. Вземи със себе си Кейра и Трис. Погрижете се за тази работа. Така че да не остане и следа.

	* * *

	Грохотът от взрива се чу чак в Маехт. Светлината — тъй като всичко се случваше през нощта — се видя чак в Метина и Гесо. Серията породени от взрива тектонични колебания се усети още по-надалеч. В наистина отдалечените краища на света.


	Десета глава


	КОНГРЕВ, Естела, наричана още Стела, дъщеря на барон Отон дьо Конгрев, дадена за жена на престарелия граф Лидертал, а след смъртта му се разпоредила делово с имуществото и парите му и под управлението й имението процъфтяло. Ползвала се с благоволението на император Емхир вар Емрейс (виж) и била доста важна личност в двора. И въпреки че нямала никаква длъжност, на всички било известно, че императорът се вслушвал с уважение и почтителност в гласа и мнението й. Благодарение на съчувствието и привързаността, която изпитвала към младата императрица Цирила Фиона (виж), която обичала като собствена дъщеря, тя била наричана на шега „майката-императрица“. Надживявайки и двамата, и императора, и императрицата, тя починала през 1331 година, а огромното й имение преминало в ръцете на далечни роднини на фамилията Лидертал, известни като Белите — хора несериозни и безделници, които прахосали цялото й богатство.
	Ефенбах и Талбот, Енциклопедия Maxima Mundi, т. III


	Не можеше да се отрече, че прокрадналият се до бивака човек беше ловък и хитър като лисица. Бързо сменяше местоположението си и се движеше толкова потайно и тихо, че би заварил всекиго неподготвен. Всекиго — но не и Бореас Мун. Мун имаше голям опит в това отношение.
	— Излизай, човече! — извика той, опитвайки се гласът му да прозвучи уверено и грубо. — Няма полза от всичките ти фокуси! Виждам те. Ето там си!
	Един от големите камъни, с които беше обсипан склонът на хълма, потрепна на фона на тъмносиньото звездно небе. Размърда се и прие човешка форма. Бореас завъртя шиша с печащото се месо, защото му замириса на изгоряло. Придавайки си вид, че се е облегнал небрежно на лакът, той положи ръка върху ръкохватката на лъка.
	— Не разполагам с кой знае какво. — В преднамерено спокойния си тон той вплете остра метална предупредителна нотка. — Не нося много вещи. Но съм привързан към тях. И ще ги защитавам до смърт.
	— Не съм бандит — отвърна с дълбок глас мъжът. — Пилигрим съм.
	Беше висок и добре сложен, поне седем стъпки висок, а ако трябваше да се претегли, Бореас беше готов да се обзаложи, че от другата страна на кантара би трябвало да се сложат поне десет пуда. Пилигримският кривак — дебел заострен дъбов прът, — който носеше в ръка, приличаше на бастун. Бореас Мун искрено се изненада от факта, че толкова едър човек може да се прокрадва толкова ловко. И това донякъде го притесни. Комбинираният му седемфунтов лък, с който можеше да повали лос от петдесет крачки, изведнъж му се стори мъничък и крехък като детска играчка.
	— Пилигрим съм — повтори едрият мъж. — Нямам никакви лоши…
	— Хайде сега — бързо го прекъсна Бореас, — нека да излезе и вторият.
	— Какъв вто… — започна бързо пилигримът и гласът му секна, когато от тъмнината на противоположната страна като сянка изникна стройна фигура.
	Този път Бореас въобще не се изненада. Вторият мъж — начинът, по който се движеше, веднага издаде опитния следотърсач — беше елф. А да те изненада елф изобщо не е срамно.
	— Моля да ме извините — каза елфът със странно неелфически, леко хриплив глас. — Криех се от вас не с лоши намерения, а от страх. На ваше място щях да завъртя шиша.
	— Вярно — каза пилигримът, подпирайки се на кривака и силно подуши. — Месото от тази страна е съвсем готово.
	Бореас завъртя шиша, въздъхна и се прокашля. Отново въздъхна.
	— Моля, седнете — реши се най-накрая той. — И почакайте. Животното скоро ще се опече. Предполагам, че онзи, който се поскъпи да нахрани странниците на пътя, не е добър човек.
	Маста потече със съскане в огъня, той блъвна, стана по-светло.
	Пилигримът носеше филцова шапка с широка периферия, която успешно прикриваше лицето му. Главата на елфа беше украсена с чалма от някакъв цветен плат, която не скриваше лицето му. Когато го видяха на светлината на огъня, и двамата потрепериха — и Бореас, и пилигримът. Но не издадоха нито звук. Лицето, някога по елфически красиво, сега беше обезобразено от чудовищен белег, пресичащ челото, веждата, носа и бузата до самата брадичка.
	Бореас Мун се изкашля и отново завъртя шиша.
	— Този аромат ви доведе до лагера ми? — Думите му прозвучаха повече като твърдение, а не като въпрос. — Или не?
	— Така е. — Пилигримът поклати периферията на шапката си, а гласът му съвсем леко се измени. — Отдалеч надуших печеното. Само че внимавах. На един огън, към който преди два дни се приближих доста непредпазливо, печаха някаква жена.
	— Вярно — потвърди елфът. — Минах оттам на следващата сутрин и видях човешките кости в пепелта.
	— На следващата сутрин? — провлачено повтори думите му пилигримът, а Бореас можеше да се закълне, че на скритото му в сенките лице се изписа неприятна усмивка. — И отдавна ли вървиш по петите ми, уважаеми елфе?
	— Отдавна.
	— И какво ти пречеше да се покажеш?
	— Здравият разум.
	— Хребетът Елскердег — Бореас Мун завъртя шиша и прекъсна неловкото мълчание — е място с лоша слава. Аз също съм виждал кости в огнищата, скелети върху колове. Обесени на дърветата. Тук е пълно с диви и жестоки култове. И със същества, които само дебнат да те изядат. Поне така се говори.
	— Не само че се говори — поправи го елфът, — но и си е така. Колкото по-навътре се навлезе в планината, толкова по-страшно става.
	— И вие ли сте тръгнали по пътя на изток? От другата страна на Елскердег? Към Зерикания? А може би още по-надалеч, към Хакланд?
	Нито пилигримът, нито елфът отговориха. Но Бореас и без това не очакваше отговор. Първо, въпросът не беше тактичен. Второ, беше глупав. От мястото, където се намираха, можеше да се тръгне само на изток. През Елскердег. Натам, накъдето се беше отправил и той.
	— Печеното е готово. — Бореас отвори сгъваемия си нож с леко и нелишено от театралност движение. — Моля, господа. Не се притеснявайте.
	Пилигримът имаше ловен нож, а елфът — кинжал, който съвсем нямаше кухненски вид. Но и трите остриета, които очевидно се използваха за много по-сериозни дела, днес влязоха в употреба за едно съвсем мирно действие — рязането на месо. Известно време се чуваше само работата на челюстите им и хвърлянето на оглозгани кокали в ъгъла. Пилигримът се оригна доволно.
	— Страхотно зверче — каза той, оглеждайки лопатката, която току-що беше оглозгал и облизал до такава степен, че тя изглеждаше като престояла три дни в мравуняк. — На вкус е като козе, но меко, като заешко. Не си спомням някога да съм ял нещо подобно.
	— Това е скрек — каза елфът, прегризвайки с хрускане хрущяла. — И аз не си спомням да съм го ял някога.
	Бореас тихо се покашля. Едва дочутата нотка сарказъм в гласа на елфа му подсказа: той знае, че яде месото на огромния плъх с кървясали очи и страшни зъбища, на който само опашката беше дълга три лакти. Следотърсачът не беше преследвал гигантския гризач, а го беше застрелял при самоотбрана. После реши да си го изпече. Той беше разумен и практичен човек. Разбира се, никога не би ял плъх, който се храни от сметищата и помийните ями. Но до хребета Елскердег, до най-близкото произвеждащо отпадъци селище, имаше около триста мили. Плъхът, или както се харесваше повече на елфа — скрекът, сигурно беше чист и здрав. Той не беше контактувал с цивилизацията. Така че нямаше нито да ги зарази, нито да ги омърси.
	Скоро и последната, най-мъничка, оглозгана до край костица полетя в огъня. Луната изплува над зъбатите хребети на Огнените планини. От подклаждания от вятъра огън хвърчаха искри, излитаха в небето и гаснеха сред блещукащите звезди.
	— Господа — рискува Бореас Мун да зададе поредния нетактичен въпрос, — отдавна ли пътувате? Тук, в Пустошта? И ако смея да попитам, отдавна ли оставихте зад гърба си Прохода Солвейга?
	— Отдавна и скоро са относителни понятия — рече пилигримът. — Аз преминах през Прохода на втория ден след октомврийското пълнолуние.
	— А аз — на шестия — каза елфът.
	— Да — продължи Бореас, ободрен от реакцията им. — Странно как не сме се срещнали там — и аз го преминах по същото време, по-точно го преминах, яздейки, защото тогава още имах кон.
	Той замълча, прогонвайки неприятните спомени, свързани със загубата на коня му. Беше сигурен, че и случайните му събеседници са се сблъсквали с подобни приключения. Ако през цялото време са се придвижвали пеша, едва ли щяха да го догонят тук, под Елскердег.
	— От това си правя извода — продължи той, — че сте поели на път едва след края на войната, след сключването на цинтрийския мир. Това, разбира се, не е моя работа, но ще се осмеля да предположа, че не ви е допаднал редът и идеята за мира, създаден и наложен в Цинтра.
	Мълчанието, което се установи край огъня, продължи доста дълго, прекъсвано само от далечен вой. Вероятно виеше вълк. Въпреки че в района на хребета Елскердег човек никога и в нищо не можеше да бъде сигурен.
	— Ако трябва да бъда откровен — неочаквано се обади елфът, — то след сключването на цинтрийското споразумение нямах никакви основания да обичам наложения в Цинтра мир. Да не говорим за реда.
	— Моят случай — рече пилигримът и скръсти яките си ръце на гърдите — е аналогичен. Макар и да се убедих в това, както обичаше да казва един мой познат, _post factum_.
	Настъпи ново продължително мълчание. Замлъкна дори нещото, което виеше на хребета.
	— Първоначално — започна пилигримът, въпреки че Бореас и елфът можеха да се обзаложат, че няма да го направи, — първоначално ми се стори, че след сключването на цинтрийския мир ще настъпят полезни промени и ще се установи доста приличен ред. Ако не за всички, то поне за мен…
	— Кралете — покашля се Бореас — отидоха в Цинтра, ако не ме лъже паметта, в края на април?
	— По-точно на втори април — уточни пилигримът. — Още си спомням, че беше новолуние.

	* * *

	Покрай стените, под тъмните греди, поддържащи галериите, бяха наредени щитове, украсени с хералдическите емблеми и гербове на цинтрийското дворянство. На пръв поглед се набиваше в очи разликата между няколкото избледнели гербове на старинни родове и гербовете на онези, които бяха станали дворяни в по-нови времена, по време на управлението на Дагорад и Каланте. Тези, по-новичките, блестяха с ярките си, все още необелени бои, по тях не се забелязваха дупчици, направени от дървояди.
	С най-красиви цветове бяха добавените най-скоро щитове с гербовете на нилфгардските дворяни, окачени по време на окупацията на града и императорското му управление.
	„Когато си върнем Цинтра — помисли си крал Фолтест, — трябва да се погрижим цинтрийците да не унищожат тези щитове в свещения пожар на обновлението. Политиката е една работа, украсяването на залата — съвсем друга. Промяната в политическия режим не трябва да служи за оправдание на вандализма.“
	„Оттук е започнало всичко — помисли си Дийкстра, оглеждайки огромната зала. — Паметният годежен пир, на който се е появил Железният таралеж и е поискал ръката на принцеса Павета… А кралица Каланте е наела вещера… Колко поразително се сплитат човешките съдби“ — помисли си шпионинът, сам удивен от тривиалността на мислите си.
	„Преди пет години — помисли си кралица Меве, — преди пет години мозъкът на Каланте Лъвицата, в която течеше кръвта на Кербините, се е разпилял по плочките на двора, същия този двор, който виждам в момента през прозорците. Каланте, чийто портрет виси в коридора, беше предпоследната, в чиито вени течеше кралска кръв. След като се удави дъщеря й Павета, остана само внучката Цирила. Впрочем Цирила също може да е мъртва, ако не лъжат слуховете.“
	— Моля ви — махна с ръка Кирус Енгелкинд Хемелфарт, йерарх на Новиград, който беше избран _per acclamationem_* за председателстващ преговорите, предвид възрастта му и всеобщото уважение. — Моля, заемете местата си.
	[* _Per acclamationem_ (лат.) — единодушно. — Б.пр.]
	Всички насядаха по обозначените с табелки столове, подредени край кръглата маса. Меве, кралица на Ривия и Лирия. Фолтест, крал на Темерия, и крал Вензлав от Бруге — негов васал. Крал Етайн от Цидарис. Младият крал Кистрин от Верден. Княз Нитерт, глава на реданския съвет на регентите. И граф Дийкстра.
	„Трябва да се отървем от стария шпионин, да го махнем от съвещателната маса — помисли си йерархът. — Крал Хенселт и дори младият Кистрин вече си позволиха доста кисели забележки, очаквам демарш и от страна на нилфгардските представители. Този Сигизмунд Дийкстра не е човек с подходящото положение, а освен това е личност със съмнително минало и лоша репутация, _persona turpis_*. Не трябва да допускаме присъствието на _persona turpis_ да опорочава атмосферата на преговорите.“
	[* _Persona turpis_ (лат.) — отвратителен тип. — Б.пр.]
	Ръководителят на нилфгардската делегация, барон Шилард Фиц-Естерлен, чието място на масата се намираше точно срещу Дийкстра, поздрави шпионина с учтив дипломатически поклон.
	След като видя, че всички са се настанили по местата си, йерархът на Новиград също седна. Не без помощта на слугите, които го придържаха за треперещите ръце. Йерархът седна в стола, изработен преди години специално за кралица Каланте. Той имаше изключително висока, украсена с изумително красива резба облегалка, която го отличаваше от останалите столове.

	* * *

	„Тук, значи… — помисли си Трис Мериголд, докато оглеждаше стаята, гоблените, картините и безбройните ловни трофеи, включително и кожата на някакъв напълно непознат й рогат звяр. — Тук, след разрушаването на тронната зала, се е състоял прочутият частен разговор между Каланте, вещера, Павета и Омагьосания таралеж, когато Каланте е дала съгласието си за този странен брак. А Павета вече е била бременна. Цири се е родила след малко повече от осем месеца… Цири, наследницата на престола… Лъвчето от кръвта на Лъвицата… Цири, малката ми сестричка, която сега се намира някъде далече на юг. За щастие вече не е сама. Заедно с Гералт и Йенефер е. В безопасност. А може би пак са ме излъгали?“
	— Седнете, мили дами — разбърза се Филипа Ейлхарт, която от известно време внимателно наблюдаваше Трис. — Господарите на света всеки момент ще започнат да произнасят встъпителните си речи, а аз не искам да изпусна нито дума.
	Магьосничките прекъснаха кулоарните си сплетни и бързо насядаха по местата си. Шеала де Танкарвил с боа от сребристи лисици, придаваща женственост на строгото й мъжко облекло, Асире вар Анахид с рокля от лилава коприна, съчетаваща дяволски фино скромна простота и шикозна елегантност. Францеска Финдабаир — както винаги царствена. Ида Емеан аеп Сивней — както винаги тайнствена. Маргарита Льоантил, както винаги въплъщение на достойнството и сериозността. Сабрина Глевисиг в тюркоазено, Кейра Мец в зелено и нарцисово-жълто. И Фрингила Виго. Потисната. Тъжна. И пребледняла с една мъртвешка, болезнена, някак си призрачна бледност.
	Трис Мериголд седеше до Кейра, точно срещу Фрингила. Над главата на нилфгардската магьосничка висеше картина: ездач препуска в галоп сред елшите, а те протягат към него чудовищни ръце-клони, подигравателно хилейки се със страшни хралупи уста. Трис неволно потрепери.
	Сложеният в средата на масата триизмерен комуникатор се задейства. Филипа Ейлхарт използва заклинание за увеличаване резкостта на изображението и звука.
	— Както сами виждате и чувате — каза тя, подсмихвайки се, — в тронната зала на Цинтра, един етаж под нас, властелините на света в този момент решават съдбата на същия този свят. А ние тук, един етаж над тях, се грижим за това момчетата да не се увлекат.

	* * *

	Към виещото на Елскердег същество се присъединиха и други. Бореас Мун изобщо не се съмняваше — това не бяха вълци.
	— Аз също не очаквах много от цинтрийските преговори — каза той, за да съживи позамрелия разговор. — Всъщност никой от познатите ми не се надяваше, че от тях ще излезе нещо свястно.
	— Важен беше самият факт, че започнаха такива преговори — спокойно възрази пилигримът. — Обикновеният и честен човек — а с ваше позволение аз съм точно такъв — мисли обикновено и честно. Обикновеният човек знае, че биещите се крале и императори са настроени толкова войнствено един към друг, че ако имат достатъчно сили, просто ще се избият взаимно. А те изведнъж спират да убиват и вместо това сядат около някаква кръгла маса. Защо? Защото вече нямат сили. Просто са безсилни. И заради това им безсилие войниците им вече не нападат домовете на обикновените хора, не убиват, не осакатяват, не палят къщи, не колят деца, не насилват жени, не поробват. Не. Вместо това командирите на войниците са се събрали в Цинтра и се съвещават. Как да не се радваш!
	Елфът смушка с един прът въглените, пръскащи искри в огъня, и погледна накриво пилигрима.
	— Даже обикновеният и честен човек — рече той, без да крие сарказма си, — даже радващият се, ликуващ човек трябва да разбира, че политиката също е война, само че водена по друг начин. Трябва да разбира, че преговорите също са пазарлък. Те имат един и същ автоматично действащ механизъм. Постигнатите успехи оправдават отстъпките. Тук печелиш — там губиш. С други думи, за да купиш нещо, трябва да продадеш нещо.
	— Наистина — рече след кратко мълчание пилигримът, — това е толкова просто и очевидно, че всеки човек ще го разбере. Даже най-обикновеният.

	* * *

	— Не, не и пак не! — изрева крал Хенселт, удряйки с юмрук по масата така, че чашата му се обърна, а мастилниците подскочиха. — Никакви обсъждания на този въпрос! Никакви пазарлъци! Край, _Schluss*, deireadh_!
	[* _Schluss_ (нем.) — край. — Б.пр.]
	— Хенселт — обади се спокойно, трезво и дружелюбно Фолтест, — не усложнявай нещата. И не ни компрометирай със своя рев пред Негово превъзходителство.
	Шилард Фиц-Естерлен, който участваше в преговорите като представител на Нилфгардската империя, се поклони с фалшива усмивка, която имаше за цел да покаже, че номерата на каедвенския крал въобще не го вълнуват.
	— Ние се договаряме с Империята — продължи Фолтест, — а помежду си сами започваме да се дърлим като псета, така ли? Засрами се, Хенселт.
	— С Нилфгард се договорихме по такива сложни въпроси като Дол Ангра и Заречие — с привидно равнодушие изрече Дийкстра, — би било глупаво…
	— Няма да ви позволя да правите такива забележки! — изрева Хенселт толкова силно, че малко биволи биха могли да го заглушат. — Не желая да чувам такива забележки, още повече от някакви си шпиони! Аз съм крал, дявол да го вземе!
	— Личи си! — изсъска Меве.
	Демавенд се беше обърнал настрани и разглеждаше гербовите щитове по стените на залата, като при това се усмихваше безгрижно, сякаш изобщо не ставаше дума за съдбата на неговото кралство.
	— Достатъчно — изсумтя Хенселт и се огледа с подивели очи. — Стига толкова или се кълна в боговете, че кръв ще се лее. Казах вече: нито педя земя. Никакви, абсолютно никакви връщания на завладяното! Няма да се съглася да намаля кралството си дори с една педя, дори с половин педя земя! Боговете ми повериха част от Каедвен и само на боговете ще я върна! Долна Мархия си е наша земя… Такова… Ети… ет… Етнически. Долна Мархия от векове си е каедвенска!
	— Горен Аедирн — обади се отново Дийкстра — принадлежи на Каедвен от миналата година. По-точно от двайсет и четвърти юли миналата година. От мига, в който там стъпи каедвенският окупационен корпус.
	— Много ви моля — каза Щилард Фиц-Естерлен, въпреки че него никой не го питаше, — да впишете в протокола _ad futuram rei memoriam_*, че Нилфгардската империя не е имала нищо общо с това анексиране.
	[* _Ad futuram rei memoriam_ (лат.) — за бъдещето. — Б.пр.]
	— Ако не се смята това, че точно по това време е разграбвала Венгерберг.
	— _Nihil ad rem_*!
	[* _Nihil ad rem_ (лат.) — нищо подобно. — Б.пр.]
	— Нима?
	— Господа! — напомни им Фолтест.
	— Каедвенската армия — изхриптя Хенселт, — влезе в Долна Мархия като освободителка! Посрещаха войниците ми с цветя! Моите войници…
	— Твоите войници? — Гласът на крал Демавенд беше спокоен, но по лицето му личеше какво му струва това спокойствие. — Твоите бандити, които нахлуха в кралството ми с бандитски крясъци, убиваха, насилваха и грабеха. Господа! Събрали сме се тук и седим вече цяла седмица, обсъждайки бъдещата карта на света. О, богове, нима това ще бъде свят на престъпления и грабежи? Нима ще се запази бандитското _status quo_? Нима всичко заграбено ще остане в ръцете на разбойниците и грабителите?
	Хенселт грабна картата от масата, скъса я и я хвърли към Демавенд. Кралят на Аедирн дори не помръдна.
	— Моята армия — изхриптя Хенселт, а лицето му придоби цвета на отлежало вино, — отвоюва Мархия от нилфгардците. По това време твоето кралство вече не съществуваше, Демавенд. Ще ти кажа и още нещо — ако не беше моята армия, ти сега нямаше да имаш никакво кралство. Ще ми се да видя как ще успееш без моята помощ да прогониш Черните отвъд Яруга и Дол Ангра. Защото мога да заявя без особено преувеличение, че ти остана крал благодарение на моето милосърдие. Но тук и сега идва неговият край! Вече казах: няма да отстъпя и педя от земята ми! Няма да позволя да ми се намали кралството!
	— Нито аз — моето! — изправи се Демавенд. — Няма да се разберем така!
	— Господа — обади се примирително Кирус Хемелфарт, йерархът на Новиград. — Сигурно може да се стигне до някакъв компромис…
	— Нилфгардската империя — намеси се отново Шилард Фиц-Естерлен, който обожаваше да се обажда ни в клин, ни в ръкав, — няма да приеме договор, в който ще бъде нанесена вреда на Страната на елфите в Дола на Блатхан. Ако е необходимо, отново ще ви прочета съдържанието на меморандума…
	Хенселт, Фолтест и Дийкстра изсумтяха. Демавенд погледна императорския посланик спокойно и почти доброжелателно.
	— Заради общото благо — заяви той, — и в името на мира, аз признавам автономията на Дола на Блатхан. Но не като кралство, а като княжество. При условие, че княгиня Енид ан Глеана ми даде васална клетва и изравни правата и привилегиите на хора и елфи. Готов съм на това, както вече казах, _pro publico bono_.
	— Ето — рече Меве, — това са думи на истински крал.
	— _Salus publica lex suprema est_* — каза йерархът Хемелфарт, който от дълго време търсеше възможност да демонстрира познанията си в дипломатическия жаргон.
	[* _Salus publica lex suprema est_ (лат.) — Благото на народа е над всичко. — Б.пр.]
	— Само искам да добавя — продължи Демавенд, поглеждайки към изпъчения Хенселт, — че отстъпката по отношение на Дола на Блатхан не е прецедент. Това е единственото нарушаване на целостта на моите земи, на което съм съгласен. Никакви други делби или завземания няма да приема. Каедвенската армия, която нахлу в пределите на моето кралство като агресор и окупатор, е длъжна в срок от една седмица да напусне незаконно завладените укрепления и замъци в Горен Аедирн. Това е условието за моето участие в преговорите. И тъй като _verba volant_*, моят секретар ще приложи към протокола официален демарш по въпроса.
	[* _Verba volant_ (лат.) — Думите отлитат. — Б.пр.]
	— Хенселт? — Фолтест погледна очаквателно към брадатия мъж.
	— Никога! — изрева кралят на Каедвен, събаряйки стола си и подскачайки като ужилено от стършел шимпанзе. — Никога няма да дам Мархия! Само през трупа ми! Няма да я дам! Нищо не може да ме накара да го направя! Никаква сила! Никаква сила, мамка му! — И за да докаже, че и той не е взет от улицата и е понаучил това-онова, нададе вой: — _Non possumus_*!
	[* _Non possumus_ (лат.) — Не може (категоричен отказ) — Б.пр.]
	— Ще му дам аз един _non possumus_ на стария глупак! — изфуча Сабрина Глевисиг в стаята на горния етаж. — Не се съмнявайте, мили дами, че ще накарам този идиот да се съгласи с исканията, свързани с връщането на териториите, завладени в Горен Аедирн. Каедвенските войски ще ги напуснат до десет дни. Това е ясно. Няма две мнения по въпроса. Ако някоя от вас се съмнява, то повярвайте ми, аз ще приема това като смъртна обида.
	Филипа Ейлхарт и Шеала де Танкарвил изразиха одобрението си с кимане. Асире вар Анахид благодари с усмивка.
	— За днес остава да решим проблема с Дола на Блатхан — каза Сабрина. — Известно ни е съдържанието на меморандума на император Емхир. Кралете, които седят под нас, още не са обсъдили този въпрос, но вече изказаха мненията си. Своята позиция изясни и онзи, който според мен е най-заинтересован: крал Демавенд.
	— В позицията на Демавенд — каза Шеала де Танкарвил, гушейки се в боата от лисича кожа — се забелязват признаци на важен компромис. Това е една позитивна позиция, обмислена и премерена. На Шилард Фиц-Естерлен ще му бъде доста трудно, ако пожелае да провежда референдум и да заявява протести. Ще се противи най-много един ден. След това ще започне да отстъпва.
	— Естествено — отсече Сабрина Глевисиг. — Освен това е и напълно естествено, че накрая ще намерят общ език и ще се договорят. Само че ние няма да ги чакаме и ще решим още сега какво ще им позволим в края на краищата. Францеска! Кажи нещо! Става въпрос за твоята страна.
	— Точно по тази причина мълча, Сабрина — усмихна се очарователно Маргаритката от Долината.
	— Забрави гордостта си — изрече сериозно Маргарита Льоантил. — Трябва да знаем какво можем да позволим на кралете.
	Францеска Финдабаир се усмихна още по-очарователно.
	— Заради мира и благото на народа — заговори тя, — аз ще се съглася с предложението на крал Демавенд. Мили момичета, от тази минута нататък можете да спрете да ме наричате „Ваше Величество“, достатъчно е просто „Ваша светлост“.
	— Елфическите шеги не са ми смешни — намръщи се Сабрина, — може би просто защото не ги разбирам. Какво ще кажеш за другите условия на Демавенд?
	Францеска изпърха с мигли.
	— Съгласна съм да приема обратно хората-заселници и да им върна имуществото — каза тя сериозно. — Освен това гарантирам равни права на всички раси…
	— Имай страх от боговете, Енид — разсмя се Филипа Ейлхарт. — Не се съгласявай с всичко! Постави поне някакви условия!
	— Ще поставя. — Елфката изведнъж стана сериозна. — Не съм съгласна да дам васална клетва. Искам сама да се разпореждам с Дола на Блатхан. Никакви васални задължения, освен обещанието да бъда лоялна и да не нанасям вреди на сюзерена.
	— Демавенд няма да се съгласи — отсече Филипа. — Той няма да се откаже от доходите и рентата, които му дава Долината на цветята.
	— По този проблем — повдигна Францеска вежди — съм готова на двустранни преговори и съм уверена, че ще постигнем консенсус. Алодият* не води до такси, но също така не ги забранява, нито ги изключва.
	[* Алодий — феодален наследствен имот, освободен от всякакви задължения към господаря. — Б.пр.]
	— А какво ще стане с фидеикомиса*? — не се предаваше Филипа Ейлхарт. — А с примогенитурата**? Ако се съгласи с алодия, Фолтест ще поиска пълни гаранции за целостта на княжеството.
	[* Фидеикомис — система за наследяване на едра собственост. — Б.пр.]
	[** Примогенитура — право на наследяване на титлата и имота само от първородния син. — Б.пр.]
	— Фолтест може и да е бил заблуден от кожата и фигурата ми, но ти наистина ме изненадваш, Филипа — усмихна се отново Францеска. — Отдавна съм излязла от възрастта, в която бих могла да забременея. Така че по отношение на примогенитурата и фидеикомиса Демавенд няма какво да се притеснява. Аз ще бъда _ultimus familiae_* от рода на владетелите на Дола на Блатхан. Само че независимо от изглеждащата изгодна за Демавенд разлика в годините ни, проблемът за наследяването на трона след мен ще обсъждаме не с него, а по-скоро с внуците му. Уверявам ви, мили дами, че по този въпрос няма да имаме спорни моменти.
	[* _Ultimus familiae_ (лат.) — последен представител. — Б.пр.]
	— По този няма да има — съгласи се Асире вар Анахид, гледайки в очите елфическата магьосница. — А как стоят нещата с Катериците? С елфите, които се биха на страната на империята? Ако не се лъжа, тук става въпрос най-вече за твоите поданици, госпожа Францеска?
	Усмивката на Маргаритката от Долината се стопи. Тя погледна към Ида Емеан, но мълчаливата елфка от Сините планини избегна погледа й.
	— _Pro publico bono…_ — започна тя и млъкна.
	Асире, също много сериозна, кимна в знак, че разбира.
	— Какво да се прави — каза бавно тя. — Всичко си има цена. Войната иска жертви. Оказва се, че мирът се нуждае от същото.

	* * *

	— Абсолютно вярно — замислено повтори пилигримът, гледайки наведената глава на елфа. — Мирните преговори са пазарлък. Панаир. За да се купи едно, трябва да се продаде друго. Така е устроен светът. Важното е да не плащаш скъпо за покупката…
	— И да не продаваш твърде евтино — довърши елфът, без да вдига глава.

	* * *

	— Предатели! Долни подлеци!
	— Кучи синове!
	— _An’badraigh aen cuach_!
	— Нилфгардски псета!
	— Тихо! — изрева Хамилкар Данза и удари с облечения си в желязо юмрук по парапета на галерията. Стрелците в галерията насочиха арбалетите си към струпалите се долу елфи. — Тихо! — още по-силно изкрещя Данза. — Достатъчно! Успокойте се, господа офицери! Къде са вашите чест и достойнство?!
	— Имаш наглостта да говориш за чест и достойнство, негоднико? — изкрещя Коинеах Да Рео. — Ние проливахме кръвта си за вас, проклети _Dh’oine_! За вас, за вашия император, на който дадохме клетва за вярност. А ето как ни се отплащате! Предавате ни на палачите от Севера! Като престъпници! Като предатели!
	— Казах — стига! — Данза отново удари с юмрук по парапета така, че ехото му отекна надалеч. — Приемете го като свършен факт, господа елфи! Подписаните в Цинтра споразумения, които са условие за сключването на мира, налагат на империята задължението да предаде на нордлингите военнопрестъпниците…
	— Престъпници? — изрева Риордаин. — Престъпници? Ах ти гнусен, гаден _Dh’oine_!
	— Военнопрестъпниците — повтори Данза, без да обръща внимание на виковете. — Офицерите, за които е доказано, че са взели участие в тероризирането и унищожаването на гражданско население, изтезанията и убийствата на военнопленници. Убиването на ранени в лазаретите…
	— Гадове! — изрева Ангус Бри Кри. — Да, убивахме, защото се водеше война!
	— Убивахме по ваша заповед!
	— _Cuach’te aep arse, bloede Dh’oine_!
	— Всичко е решено! — повтори Данза. — Ругатните и крясъците нищо няма да променят. Моля, отивайте по един при охранителния корпус и не се съпротивлявайте, когато ви оковават.
	— Трябваше да ги изоставим, когато бягаха през Яруга — скръцна със зъби Риордаин. — Трябваше да останем и да се бием на групи. А ние глупаците, идиотите, държахме на войнишката си клетва! Ето докъде я докарахме!
	Исенгрим Фаоилтиарна, Железния вълк, прочутият, вече почти легендарен командир на Катериците, някогашен имперски полковник, с каменно лице скъса от ръкава и нараменниците си сребърните мълнии на бригадата „Врихед“ и ги хвърли върху дворните плочи. Останалите офицери последваха примера му. Гледащият ги от галерията Хамилкар Данза се намръщи.
	— Това беше глупава и детинска демонстрация — каза той. — Освен това на ваше място не бих започнал толкова лекомислено да се освобождавам от императорските знаци. Длъжен съм да ви съобщя, господа, че при обсъждането на мирните условия на вас, като на императорски офицери, ви бяха гарантирани справедливи съдебни процеси, леки присъди и скорошна амнистия…
	Събралите се в двора елфи едновременно, сякаш се бяха наговорили предварително, избухнаха в силен, отекващ между стените смях.
	— Искам да ви обърна внимание — добави спокойно Хамилкар Данза, — че ще предадем на нордлингите само вас. Трийсет и двама офицери. Няма да им предадем нито един от войниците, които сте командвали. Нито един.
	Смехът в двора секна, като срязан с нож.

	* * *

	Вятърът духна в огъня, вдигна във въздуха облак искри и напълни очите на тримата с пушек. От хребета отново се разнесе вой.
	— Всички се пазаряха — прекъсна мълчанието елфът. — Всичко беше сложено на тезгяха. Чест, вярност, благородническата дума, клетвата, най-обикновената почтеност… Всичко това беше стока, която беше ценна само докато за нея имаше търсене и конюнктура. А когато търсенето секна, цената им стана само грош и стоката беше изхвърлена на бунището. В помийната яма.
	— На бунището на историята — кимна пилигримът. — Прав сте, господин елф. Така изглеждаха нещата и тогава, там, в Цинтра. Всичко си имаше цена. Всичко струваше толкова, колкото можеше да се получи в замяна. Всяка сутрин започваше с пазарлъци. И както на истинския пазар така и тук се получаваха неочаквани _hausse_ и _baisse_*. И също като на истинския пазар беше трудно да се отървеш от усещането, че някой дърпа конците.
	[* _Hausse, baisse_ (фр.) — повишаване и намаляване на курса на ценни книжа. — Б.пр.]

	* * *

	— Правилно ли чух? — попита провлачено Шилард Фиц-Естерлен, изразявайки с вида и тона си недоверие. — Да не ме лъже слухът?
	Беренгар Леуваарден, императорският пратеник за специални поръчения, не си направи труда да отговори. Облегнат в стола, въртейки чашата си в ръка, той продължаваше да се наслаждава на нюансите на виното.
	Шилард настръхна, след което наложи на лицето си маска на презрение и превъзходство, която говореше: „Или лъжеш, кучи сине, или искаш да ме подкупиш, да ме изпиташ. И в двата случая те разгадах.“
	— Значи от мен се очаква да разбера — каза той, почесвайки се по носа, — че след безкрайните отстъпки по пограничните въпроси, относно военнопленниците и връщането на плячката, както и във връзка с офицерите от бригадата „Врихед“ и групата Катерици, императорът ми заповядва да се съглася и да одобря невероятните претенции на нордлингите във връзка с репатриацията на заселниците?
	— Отлично сте разбрали, бароне — отвърна Беренгар Леуваарден с характерното си разтягане на сричките. — Искрено се възхищавам на острия ви ум.
	— Кълна се във Великото слънце, господин Леуваарден, вие в столицата въобще замисляте ли се над последствията от своите решения? Нордлингите отсега са започнали да говорят, че нашата империя е просто колос на глинени крака! Отсега са започнали да се хвалят, че са ни победили, избили, прогонили! Разбира ли императорът, че ако продължи да отстъпва така, това означава да приеме наглите им, очевидно завишени и едва ли не ултимативни искания?! Разбира ли императорът, че те ще го приемат като проява на слабост и последствията за в бъдеще могат да са плачевни? И най-накрая разбира ли императорът каква съдба очаква хиляди наши заселници в Бруге и Лирия?
	Беренгар Леуваарден спря да поклаща чашата си и впи в Шилард черните си като въгленчета очи.
	— Господин барон, аз ви предадох императорската заповед — процеди той през зъби. — След като я изпълните и се върнете в Нилфгард, ще можете лично да попитате императора защо е толкова неразумен. Ще можете да му изкажете възмущението си. Да му се развикате. Да го наругаете. Защо не? Но лично. Без да използвате мен като посредник.
	„Да, да — помисли си Шилард. — Сега ми е ясно. Пред мен седи новият Стефан Скелен. И с него трябва да се държа по същия начин, както със самия Скелен. Но все пак е ясно, че не е дошъл тук току-така. Заповедите можеше да донесе и най-обикновен куриер.“
	— Какво пък — започна той на пръв поглед спокойно и дори с поверителен тон. — Мъката на победения! Но императорската заповед е ясна и точна, значи ще бъде изпълнена точно така. Освен това ще се постарая всичко да изглежда като резултат от преговори, а не като пълна капитулация. Тези неща ги умея. В дипломацията съм вече трийсет години. Четвърто поколение. Семейството ми е едно от най-знатните, най-богати… най-влиятелни…
	— Знам, знам, естествено — усмихвайки се, леко го прекъсна Леуваарден. — Затова и аз съм тук.
	Шилард се поклони. И зачака търпеливо.
	— Трудностите при взаимното ни разбиране — започна пратеникът, поклащайки чашата си, — възникнаха защото вие, драги ми бароне, си позволихте да смятате, че победата и завоеванието се основават на някакъв безсмислен геноцид. На това, че някъде там, в пропитата с кръв земя, се забива дръжката на знаме и се обявява: „Дотук е моята земя. Това си го завладях!“. Това мнение, за съжаление, е доста разпространено. За мен, както и за хората, които са ме изпратили, победата и завоеванието се основават на нещо съвсем различно. Победата трябва да изглежда така: победеният трябва да бъде заставен да купува стоките, произведени от победителя, освен това трябва да го прави с желание, защото продуктите на победителя са по-качествени и по-евтини. Валутата на победителя е по-стабилна от валутата на победения и победеният й се доверява повече, отколкото на своята собствена. Разбирате ли ме, господин барон Фиц-Естерлен? Сега ще започнете ли по-добре да различавате победители от победени? Разбирате ли кой всъщност ще търгува?
	Представителят на императора кимна с глава, че разбира.
	— А за да се укрепи и узакони победата — продължи след малко Леуваарден, разтягайки сричките, — трябва да се сключи мир. Бързо и на всяка цена. Не някакво си там примирие или временно прекратяване на военните действия, а мир! Творчески компромис, съгласие, което да изгражда и да не води до търговски блокади, митнически ограничения и протекционизъм в търговията.
	Шилард отново потвърди с кимане, че разбира за какво става дума.
	— Ненапразно им съсипахме селското стопанство и промишлеността — продължи със спокоен, протяжен и безцветен глас Леуваарден. — Направихме го, за да могат заради недостиг от свои стоки да бъдат принудени да купуват нашите. Но при враждебни и затворени граници нашите търговци и стоки няма да могат да преминат. И тогава какво? Сега ще ви кажа, добри ми бароне. Ще възникне криза на свръхпроизводство, тъй като нашите манифактури работят с пълна пара, разчитайки на износа. Най-големи загуби ще понесат съвместните компании за морска търговия, в които участват Новиград и Ковир. В тези компании, драги ми бароне, вашето влиятелно семейство притежава немалък дял. А семейството, както най-вероятно знаете, е основната клетка на обществото. Знаете ли го, бароне?
	— Знам. — Шилард Фиц-Естерлен снижи глас, въпреки че стаята беше абсолютно звукоизолирана и водените вътре разговори не можеха да бъдат подслушани. — Разбирам. Естествено, че разбирам. Само че бих искал да получа уверение, че изпълнявам заповед на императора… А не на някоя… корпорация… Съвместна компания…
	— Императорите идват и си отиват — процеди през зъби Леуваарден, — а корпорациите и съвместните компании остават. И оцеляват. Но това е очевидна истина. Разбирам опасенията ви, бароне. Не се съмнявайте — изпълнявате заповед, издадена от императора и имаща за цел благополучието и интереса на империята. Дадена, не отричам, в резултат на съветите, които императорът получи от една корпорация.
	Пратеникът за специални поръчения разкопча кафтана и ризата си и показа златен медальон с изображение на пламтяща звезда, вписана в триъгълник.
	— Красиво украшение… — Шилард се усмихна и леко се поклони, потвърждавайки, че всичко е разбрал. — Много ценно… И елитарно… Може ли човек да се сдобие отнякъде с такова?
	— Не — отвърна рязко Беренгар Леуваарден. — Не може да се сдобие. Трябва да го заслужи.

	* * *

	— Госпожо, господа — гласът на Шилард Фиц-Естерлен придоби онова специфично, вече познато на участниците в преговорите звучене, което показваше, че само след миг ще бъде казано нещо невероятно важно, — ако не възразявате, ще прочета изпратената ми _aide memoire_* от Негово Величество Емхир вар Емрейс, по милостта на Великото слънце Император на Нилфгард…
	[* _Aide memoire_ (лат.) — паметна записка. — Б.пр.]
	— А, не! Пак отначало — скръцна със зъби Демавенд, а Дийкстра само въздъхна, което не убягна от вниманието на Шилард, защото нямаше как да бъде пропуснато.
	— Документът е доста дълъг — съгласи се той. — Затова просто ще ви преразкажа съдържанието му, вместо да ви го чета. Негово императорско величество изразява огромното си задоволство от хода на преговорите и като човек наистина миролюбив, той с радост приема постигнатите компромиси и договорености. Негово императорско величество пожелава нови успехи при преговорите и се надява да приключат с взаимна изгода за договарящите се страни.
	— Затова нека се хващаме за работа — веднага се обади Фолтест. — По-живо! Да договаряме взаимната изгода и да си вървим по домовете!
	— Правилно — рече Хенселт, който се намираше най-далеч от дома си. — Хайде да приключваме, че ако продължим да се мотаем, зимата ще ни застигне тук!
	— Чака ни още един компромис — напомни Меве. — И един проблем, който няколко пъти едва засегнахме. Вероятно от страх, че той ще забие клин между нас. Време е да преодолеем страха. Това, че един проблем ни плаши, не означава, че ще изчезне от само себе си.
	— Така е — каза Фолтест. — Да се захващаме. Да определим статуса на Цинтра, въпроса за наследяването на престола и наследството след Каланте. Проблемът е сложен, но се надявам, че ще се справим с него. Не е ли така, Ваше превъзходителство?
	— Ах — дипломатично и тайнствено се усмихна Шилард Фиц-Естерлен. — Убеден съм, че проблемът с наследяването на престола на Цинтра ще се разреши в движение! Той е далеч по-елементарен, отколкото предполагате.

	* * *

	— Подлагам на обсъждане — заяви с неподлежащ на обсъждане тон Филипа Ейлхарт — следващия проект: въвеждането в Цинтра на мандатно управление. Мандатът ще бъде връчен на Фолтест от Темерия.
	— Твърде много се издигна този Фолтест — намръщи се Сабрина Глевисиг. — Много големи апетити има. Бруге, Соден, Ангрен…
	— Нуждаем се от силна държава при устието на Яруга. И при Стълбата Марнадал.
	— Не възразявам — кимна Шеала де Танкарвил. — Нуждаем се. Ние, но не и Емхир вар Емрейс. А нашата цел е компромис, а не конфликт.
	— Преди няколко дни Шилард предложи — напомни Францеска Финдабаир — да бъде прекарана демаркационна линия, която да раздели Цинтра на сфери на влияние, на Северна и Южна зона…
	— Глупости и детинщини — възрази Маргарита Льоантил. — В такива разделения няма никакъв смисъл, те само пораждат конфликти.
	— Според мен — каза Шеала — Цинтра трябва да бъде превърната в кондоминиум със съвместното управление на Северните кралства и Нилфгардската империя. Градът и пристанището Цинтра ще получат статус на свободен град… Искате ли да кажете нещо, госпожа Асире? Моля. Признавам си, че предпочитам дискусии, които се състоят от пълни, завършени изказвания, а не от отделни реплики, но моля. Слушаме ви.
	Магичките, включително и бледата като призрак Фрингила Виго, впериха погледи в Асире вар Анахид. Нилфгардската магьосница не бързаше.
	— Аз предлагам — каза тя с приятен и мек глас — да помислим за другите проблеми. Да оставим Цинтра на мира. Съвсем наскоро ми съобщиха нещо, за което така и не намерих време да ви информирам. Проблемът с Цинтра, уважаеми съмишленички, вече е разрешен.
	— Така ли? — присви очи Филипа. — И какво означава това, ако мога да попитам?
	Трис Мериголд въздъхна. Тя вече се беше досетила, вече знаеше, какво означава това.

	* * *

	Ватие де Ридо беше тъжен и отчаян. Неговата прелестна и неповторима във физическото общуване любовница, златокосата Кантарела, го беше напуснала внезапно, без да му даде обяснение. За Ватие това беше истински удар. Страшен удар, след който той ходеше съкрушен, нервничеше, беше разсеян и изглеждаше като оглупял. Сега трябваше да бъде особено внимателен, за да не се изложи, да не изтърси някоя глупост в разговора с императора. Във времена на големи промени нервните и некомпетентни хора не ги обичат.
	— Търговската гилдия — започна, мръщейки чело, Емхир вар Емрейс — вече беше възнаградена за неоценимата помощ. Дадохме им достатъчно привилегии. Много повече, отколкото са получили при предишните трима императори, взети заедно. Що се отнася до Беренгар Леуваарден, то ние сме му задължени за неоценимата помощ при разкриването на заговора. Той получи висока и доходна длъжност. Само че прояви ли се като некомпетентен, въпреки заслугите му, веднага излита оттам. Желателно е да го научи.
	— Ще се погрижа, Ваше Величество. А Дийкстра? И неговият тайнствен информатор?
	— Дийкстра по-скоро ще умре, отколкото да издаде своя човек. На него наистина трябва да му се отблагодарим за напълно неочакваната вест… Но как? Дийкстра няма да приеме нищо от мен.
	— Ако ваше величество позволи…
	— Говори.
	— Дийкстра ще приеме информация. За нещо, което не знае, а би искал да узнае. Ваше Величество може да му се отблагодари с информация.
	— Браво, Ватие.
	Ватие де Ридо въздъхна с облекчение. За да въздъхне, съгласно етикета, той се обърна настрани. Затова пръв забеляза приближаващите се дами. Графиня Лидертал — Стела Конгрев — и нейната подопечна, светлокосата девойка.
	— Идват — подсказа той, размърдвайки веждите си. — Ваше Императорско Величество, позволете ми да ви напомня… Държавните интереси… Интересите на империята…
	— Престани — недоволно го прекъсна Емхир вар Емрейс. — Вече ти казах, ще си помисля. Ще обмисля проблема и ще взема решение. И след това ще ти го съобщя.
	— Слушам, Ваше Императорско Величество.
	— Какво още има? — Белият пламък на Нилфгард плесна нетърпеливо с ръкавицата си по бедрото на мраморната нереида, украсяваща цокъла на фонтана. — Защо не се оттегляш, Ватие?
	— Проблемът Стефан Скелен…
	— Няма да го помилвам. Смърт за предателите. Но след щателно разследване и честен процес.
	— Слушам, Ваше Императорско Величество.
	Емхир дори не погледна към кланящия се и отстъпващ назад Ватие. Той гледаше Стела Конгрев. И светлокосото момиче. „Ето, че се приближава интересът на империята — помисли си той. — Лъжепринцесата, лъжекралицата на Цинтра, лъжевладетелката на устието на река Яра, което е толкова нужно на империята. Ето, че се приближава със сведен поглед, уплашена, облечена с бяла копринена рокля със зелени ръкави и перидотово колие на тънката шия. Тогава, в Дарн Рован, аз похвалих роклята, похвалих и избора на украшение. Стела познава вкуса ми. Затова е облякла кукличката по същия начин, за да ми достави удоволствие. Но какво да правя с тази кукличка? Да я поставя като украшение на камината?“
	— Благородни дами — поклони се пръв той. В пределите на тронната зала уважителното и учтиво общуване с дамите беше задължително дори за императора.
	Дамите му отвърнаха с дълбоки реверанси и поклон с глава. Пред тях стоеше един учтив император, но все пак император.
	Емхир се отегчи от протокола.
	— Остани тук, Стела — сухо заповяда той. — А ти, момиче, ще ме придружиш по време на моята разходка. Ето ти ръката ми. Главата високо. Стига, стига с тия реверанси. Това е само една разходка.
	Те тръгнаха по алеята, която се виеше между едва раззеленилите се храсти и живи плетове. Императорската охрана, войници от елитната гвардейска бригада „Импера“, знаменитите Саламандри, се движеха на разстояние, но винаги нащрек. Те знаеха кога не трябва да досаждат на императора.
	Минаха покрай рибарника, пуст и тъжен. Стогодишният шаран, пуснат от император Торес, беше издъхнал два дни по-рано. „Ще пуснат нов. Млад, силен блестящ красавец — помисли си Емхир вар Емрейс. — Ще заповядам да му закачат медал с моя лик и датата. _Vaesse deireadh aep eigean_. Нещо приключва, нещо започва. Нова епоха. Нови времена. Нов живот. Защо пък, дявол да го вземе, да няма и нов шаран.“
	Замислен, той почти забрави за девойката, която държеше под ръка. За нея му напомниха топлината, ароматът на момина сълза и интересите на империята. Точно в тази последователност.
	Спряха се до рибарника, по средата на който над водата се извисяваше изкуствено островче с каменна градина, фонтан и мраморна фигура.
	— Знаеш ли какво е това?
	— Да, Ваше Императорско Величество — веднага му отговори тя. — Това е пеликан, разкъсващ с клюн собствената си гръд, за да може с кръвта си да нахрани децата си. Алегория на благородната саможертва. И освен това…
	— Слушам те внимателно.
	— А също и на безграничната любов.
	— Смяташ ли — обърна се той към нея, стиснал зъби, — че от това болката от разкъсаната гръд е по-малка?
	— Не знам… — отвърна след леко забавяне тя. — Ваше Императорско Величество, аз…
	Той я хвана за ръката. Почувства, как тя потрепери, трепетът мина по дланта й, китката, ръката, рамото…
	— Баща ми — каза той — беше велик владетел, но никога не се вслушваше в легендите и митовете, никога не намираше време за тях. Винаги ги бъркаше. Винаги, помня го така, сякаш беше днес, всеки път, когато ме водеше тук, в парка, той ми казваше, че скулптурата изобразява пеликан, който възкръснал от пепелта. Хайде, момиче, усмихвай се, когато императорът разказва шеги. Благодаря. Така е много по-добре. Ще ми е доста неприятно да разбера, че не ти е приятно да общуваш с мен. Погледни ме в очите.
	— Радвам се… че получих възможност… да бъда тук… с Ваше Императорско Величество. Това е голяма чест… знам… Но и велика радост… Аз съм щастлива…
	— Наистина ли? Или може би това е просто придворно ласкателство? Етикет? Отличната школа на Стела Конгрев? Думи, които Стела те е накарала да научиш наизуст? Признай си, момиче.
	Тя мълчеше, навела глава.
	— Твоят император те пита нещо — повтори Емхир вар Емрейс. — А когато императорът пита, никой не се осмелява да мълчи. Естествено и никой не се осмелява да лъже.
	— Наистина — отвърна тя с мелодичен глас. — Наистина се радвам, Ваше Императорско Величество.
	— Вярвам ти — отвърна след кратко мълчание Емхир. — Вярвам. Макар и да съм изненадан.
	— Аз също… — прошепна тя. — И аз съм изненадана.
	— Не разбирам. Моля те, говори по-смело.
	— Бих искала по-често… да се разхождаме. Да разговаряме. Но разбирам… Разбирам, че това е невъзможно.
	— Правилно си разбрала. — Той прехапа устни. — Императорите владеят империи, но не разполагат с две неща: сърцето си и времето. И едното, и другото принадлежат на империята.
	— Запозната съм с това — прошепна тя, — дори много добре.
	— Няма да остана дълго тук — продължи той след известно време. — Трябва да отида в Цинтра, да почета с присъствието си тържеството за подписването на мирния договор. Ти ще се върнеш в Дарн Рован… Горе главата, момиче. Стига, вече втори път подсмъркваш в мое присъствие. А какво има в очите ти? Сълзи? Е, това е сериозно нарушение на етикета. Ще трябва да изкажа пред графиня Лидертал височайшето си недоволство. Помолих те да си вдигнеш главата.
	— Моля ви… простете на госпожа Стела… Ваше Императорско Величество. Аз съм виновна. Само аз. Госпожа Стела ме учеше… И ме подготви добре…
	— Забелязах и го оцених. Не се безпокой, Стела Конгрев няма да изпадне в немилост. Подобно нещо никога не я е заплашвало. Пошегувах се. Не много удачно.
	— Забелязах — прошепна девойката и пребледня, поразена от собствената си дързост. Но Емхир само се разсмя. Не съвсем насила.
	— Ето, такава те харесвам — каза той. — Повярвай ми. Смела като… — Гласът му секна. „Като дъщеря ми“ — помисли си той. Чувството за вина го разкъсваше като захапка на куче.
	Девойката не сваляше очи от него.
	„Това не е само обучението на Стела — помисли си Емхир. — Такава е истинската й природа. Въпреки външния вид, това е един диамант, който е трудно да бъде издраскан. Не. Няма да позволя на Ватие да убие това момиче. Цинтра си е Цинтра, интересите на империята са си интереси на империята, но на този проблем като че ли има само едно смислено и отговарящо на законите на честта решение.“
	— Дай ми ръката си. — Това беше заповед, произнесена със строг тон. Но в същия момент той не можеше да се отърве от усещането, че заповедта му е била изпълнена с желание.
	Без съпротива и принуда.
	Ръката й беше малка и хладна. Но вече не трепереше.
	— Как се казваш? Само не ми казвай, че името ти е Цирила Фиона.
	— Цирила Фиона.
	— Иска ми се да те накажа, момиче. Сурово.
	— Знам, Ваше Императорско Величество. Заслужила съм си го. Но аз… Аз трябва да бъда Цирила Фиона.
	— Изглежда, съжаляваш, че не си — каза той, без да пуска ръката й.
	— Съжалявам — прошепна тя. — Съжалявам, че не съм Цирила.
	— Наистина ли?
	— Ако бях… истинската Цирила… императорът щеше да бъде по-снизходителен с мен. Но аз съм само един фалшификат. Имитация. Двойница, която не струва нищо. Нищо…
	Той се обърна рязко и я хвана за раменете. И веднага я пусна. Отстъпи една крачка назад.
	— Искаш короната? Властта? — Той говореше тихо, но бързо, преструвайки се, че не вижда клатенето на главата й в знак на отрицание. — Почести? Великолепие? Разкош?
	Той замълча, въздъхна дълбоко, продължавайки да си дава вид, че не забелязва как момичето продължава да клати отрицателно глава, отхвърляйки новите обидни обвинения, които бяха дори още по-обидни заради това, че останаха неизказани.
	Той въздъхна отново. Дълбоко. И шумно.
	— Знаеш ли ти, малка пеперудке, че пред теб стои пламък?
	— Знам, Ваше Императорско Величество.
	Те дълго мълчаха. Главите им изведнъж се замаяха от аромата на пролетта.
	— Да бъдеш императрица — промълви най-накрая глухо Емхир — е корав залък, противно на всеобщото мнение. Не знам ще мога ли да те обикна.
	Тя кимна, показвайки, че е наясно и с това. Той забеляза сълза на бузата й. И също както тогава, в замъка Стига, той почувства как се размърда заседналото в сърцето му парченце ледено стъкло.
	Прегърна я, притисна я силно към гърдите си и я погали по косата, която ухаеше на момини сълзи.
	— Горкичката моя… — каза той със съвсем различен глас. — Мъничък клет държавен интерес…

	* * *

	Из цяла Цинтра биеха камбани. Величествено, силно, тържествено. И в същото време, за всеобща изненада, тъжно.
	„Рядка красота — мислеше си йерархът Хемелфарт, гледайки заедно с останалите окачения на стената портрет, чиито размери, също както останалите, бяха поне половин на един сажен. — Странна красота. Главата си залагам, че тя е метиска. Главата си залагам, че във вените й тече проклетата елфическа кръв.“
	„Красива е — мислеше си Фолтест, — по-красива, отколкото на миниатюрата, която ми показаха хората от разузнаването. Но пък портретите винаги преувеличават.“
	„Въобще не прилича на Каланте — помисли си Меве. — Въобще не прилича на Рьогнер. Изобщо не прилича на Павета… Хм… Носят се слухове… Но не, не е възможно. Това трябва да е кралската кръв, законната владетелка на Цинтра. Трябва да е. Това изискват държавните интереси. И историята.“
	„Не е същата, която се яви в сънищата ми — помисли си наскоро пристигналият в Цинтра Естерад Тисен, крал на Ковир. — Сигурно не е тя. Но няма да кажа на никого. Ще го запазя за себе си и за моята Зулейка. Заедно с нея ще решим как да използваме познанието, дадено ни от сънищата.“
	„Още малко и тая Цири щеше да стане моя жена — мислеше си Кистрин от Верден. — И тогава аз щях да стана херцог на Цинтра и според обичая — наследник на трона… И естествено, щях да загина като Каланте. Ох, добре, че избяга от мен още като дете.“
	„Нито за миг не съм вярвал в разказите за великата любов от пръв поглед — мислеше си Шилард Фиц-Естерлен. — Нито за миг. Само че Емхир се жени за това момиче. Отхвърля възможността за помиряване с князете и вместо нилфгардска княгиня взема за жена Цирила от Цинтра. Защо? За да завладее някаква малка, нищо и никаква държавица, половината от която, ако не и повече, и без това щеше да присъедини към империята чрез преговори? За да завладее устието на Яруга, което и без това вече се намира във владение на съвместните нилфгардско-новиградско-ковирски компании за морска търговия?
	Нищо не разбирам от тия държавни интереси, нищичко.
	Изглежда, скриват от мен някои неща.“
	„Магьосничките — помисли си Дийкстра. — Всичко това са магьоснически фокуси. Какво пък. Явно е било писано Цири да стане кралица на Цинтра, жена на Емхир и императрица на Нилфгард. Явно това иска предопределението.“
	„Така да бъде — помисли си Трис Мериголд. — Нека си остане така. Няма как да стане по-добре. Сега Цири ще бъде в безопасност. Ще забравят за нея. Ще й позволят да живее.“
	Портретът най-накрая увисна на мястото си. Слугите прибраха стълбата.
	На втория ред от потъмнели и обгорели портрети на цинтрийските владетели, до колекцията от Кербини и Корами, до Корбет, Дагорад и Рьогнер, до гордата Каланте, до меланхоличната Павета, увисна последният портрет. На него беше изобразена милостиво властващата настояща кралица. Наследница на трона и кралската кръв.
	Портретът на слабичка девойка със светли коси и тъжен поглед. Облечена в бяла рокля със зелени ръкави.
	Портретът на Цирила Фиона Елен Рианон.
	Кралица на Цинтра и императрица на Нилфгард.
	„Предопределение“ — мислеше си Филипа Ейлхарт, усещайки върху себе си погледа на Дийкстра.
	„Горкото дете — помисли си Дийкстра, гледайки портрета. — Може би си мисли, че е дошъл краят на мъките и несгодите. Горкото дете.“
	Камбаните на Цинтра забиха, подплашвайки чайките.

	* * *

	— Скоро след приключването на преговорите и подписването на цинтрийския мир — продължи разказа си пилигримът, — в Новиград се проведе шумен няколкодневен празник, фестивал, увенчан с многолюден и тържествен военен парад. Денят, както подобаваше на първия ден от новата епоха, беше наистина прекрасен…
	— Да предполагам ли — саркастично попита елфът, — че сте били там? На този парад?
	— Честно казано, малко закъснях. — Пилигримът явно не беше от хората, които се засягат от саркастични подмятания. — Както казах, денят беше прекрасен. Още от сутринта обещаваше да бъде такъв.

	* * *

	Васконе, комендантът на форт Дракенборг, до неотдавна заместник-комендант по политическата част, нетърпеливо удари с камшик по ботуша си.
	— Хайде, по-бързо — подтикваше ги той. — И други ви чакат. След сключения в Цинтра мирен договор ни чака страшно много работа!
	Палачите нанизаха клуповете на шиите на осъдените и се отместиха. Васконе отново плесна с камшик по ботуша си.
	— Ако някой от вас има да каже нещо — рече сухо той, — сега е последната му възможност.
	— Да живее свободата! — каза Каирбре аеп Диаред.
	— Съдът беше тенденциозен — каза Орестес Копс, мародер, грабител и убиец.
	— Целуни ме отзад — каза Роберт Пилх, дезертьор.
	— Предайте на господин Дийкстра, че много съжалявам — каза Ян Ленеп, агент, осъден за подкуп и грабеж.
	— Не исках… Наистина не исках — заплака, олюлявайки се върху пъна, на който беше стъпил, Ищван Игалфи, бившият комендант на форта, свален от длъжност и изправен пред трибунала заради извращенията със затворниците, които беше допуснал.
	Слънцето, ослепително като разтопено злато, се издигна над градината на форта. Диреците на бесилката хвърляха дълги сенки. Над Дракенборг изгря нов, прекрасен ден.
	Първият ден от новата ера.
	Васконе удари с камшик по ботуша си. Вдигна и отпусна ръка.
	Изритаха пъновете изпод краката на осъдените.

	* * *

	Биеха всички камбани на Новиград, дълбокият им стенещ звън рикошираше в покривите и мансардите на домовете на търговците, разпиляваше се с екот по улиците. Към небето излетяха фойерверки и ракети. Тълпата крещеше, ревеше, хвърляше цветя, подмяташе шапки, размахваше кърпи, шалчета, знаменца и дори панталони.
	— Да живее Свободната рота!
	— Да живее!
	— Да живеят кондотиерите!
	Лоренцо Мола отдаваше чест на тълпата и изпращаше целувки на прелестните гражданки.
	— Ако ни наградят толкова щедро, както ни приветстват — надвика той всеобщата глъч, — ще станем богаташи!
	— Жалко — каза, преглъщайки спазъма в гърлото си, Джулия Абатемарко. — Жалко, че Фронтино не го доживя…
	Те крачеха по главната улица на града — Джулия Абатемарко, Адам „Адю“ Панграт и Лоренцо Мола — начело на ротата, облечени с празнични дрехи, по четирима в редица, подравнени така, че нито един от почистените и сресани до блясък коне не си подаваше дори на цал носа извън строя. Кондотиерските коне бяха спокойни и горди също като господарите си, не се плашеха от виковете на тълпата и само с леки, почти незабележими движения на главите реагираха на сипещите се върху тях венци и цветя.
	— Да живеят кондотиерите!
	— Да живее „Адю“ Панграт! Да живее Сладката ветрогонка!
	Джулия скришом избърса сълза, улавяйки във въздуха хвърлен от тълпата карамфил.
	— Дори не съм си мечтала… — каза тя. — Такъв триумф… Жалко, че Фронтино…
	— Ти си романтична натура — усмихна се Лоренцо Мола. — Толкова лесно се разплакваш, Джулия.
	— Разплаквам се. Рота, равнис! Наляво!
	Войниците се изпънаха върху седлата си, обърнаха глави към трибуната и наредените върху нея тронове и столове. „Виждам Фолтест — помисли си Джулия. — А онзи, брадатият, сигурно е Хенселт от Каедвен, а другият, интересният — Демавенд от Аедирн… Жената сигурно е кралица Хедвига… А онзи хлапак до нея е кралският син Радовид, син на убития крал… Горкото момче…“

	* * *

	— Да живеят кондотиерите! Да живее Джулия Абатемарко! Слава на „Адю“ Панграт! Слава на Лоренцо Мола!
	— Да живее конетабъл Наталис!
	— Да живее кралицата! Фолтест, Демавенд, Хенселт… Да живеят!
	— Да живее господин Дийкстра — изрева някакъв подлизурко.
	— Да живее Негово светейшество! — ревнаха от тълпата няколко платени клакьори.
	Кирус Енгелкинд Хемелфарт, йерарх на Новиград, се надигна не без усилие и помаха с ръка на тълпата и преминаващата армия, обръщайки не особено учтиво гръб на кралица Хедвига и непълнолетния Радовид, замятайки ги с полите на дрехата си.
	„Никой не вика: «Да живее Радовид!» — помисли си скритият зад големия задник на йерарха кралски син. — Никой даже не ме поглежда. Никой не вика в чест на майка ми. И дори не си спомнят баща ми, не се разнасят викове в негова чест. Днес, в деня на триумф, в дните на съгласие, на мира, за който баща ми несъмнено също допринесе много. Затова го и убиха.“
	И в този миг той усети как някой го гледа отзад. Нежно като нещо непознато или пък познато, но само от сънищата му. Нещо, което навяваше мисли за докосването на нежни и горещи женски устни. Обърна се и видя вперените в него тъмни, бездънни очи на Филипа Ейлхарт.
	„Почакайте — помисли си принцът, извръщайки поглед. — Само почакайте.“
	Тогава никой не можеше да предположи, че това тринайсетгодишно момче, което в момента нямаше нито тежест, нито значение в страната, управлявана от Регентския съвет и Дийкстра, ще порасне, ще стане крал и отплащайки се на всички за нанесените на него и майка му обиди, ще влезе в историята като Радовид Пети Свирепи.
	Тълпата крещеше приветствия. Под копитата на кондотиерските коне се сипеха цветя.

	* * *

	— Джулия…
	— Да, Адю?
	— Омъжи се за мен. Стани моя жена.
	Сладката ветрогонка дълго мълча, опитвайки се да се съвземе от изненадата. Тълпата ревеше. Йерархът на Новиград, изпотен, поемащ си въздух с отворена уста като огромен дебел сом, благославяше от трибуната гражданите, парада, града и мира.
	— Но ти си женен, Адам Панграт.
	— Напуснах я. Ще се разведа.
	Джулия Абатемарко не каза нищо. Извърна се. Изненадана. Слисана. И много щастлива. Незнайно защо.
	Тълпата викаше и хвърляше цветя. Над покривите на къщите с трясък и дим се взривяваха фойерверки.
	Камбаните на Новиград стенеха.

	* * *

	„Жена — помисли си Ненеке. — Когато я изпратих на война, тя беше момиче. Върна се жена. Уверена в себе си. Наясно със себе си. Спокойна. Сдържана. Женствена.
	Тя спечели тази война. Не й се даде.“
	— Дебора — продължаваше да изброява Еурнейд тихо, но уверено — умря от тиф в лагера при Майена. Мира беше убита от Катериците по време на нападението над лазарета при Армерия… Кати…
	— Говори, дете мое… — окуражи я с мек глас Ненеке.
	— Кати — прокашля се Еурнейд — се запозна в болницата с някакъв ранен нилфгардец. След сключването на мира и след размяната на пленници замина с него за Нилфгард.
	— Винаги съм твърдяла — въздъхна жрицата, — че за любовта няма нито граници, нито кордони. А какво стана с Йола Втора?
	— Жива е — побърза да я увери Еурнейд. — Намира се в Марибор.
	— А защо не се връща?
	— Тя няма да се върне в храма, майко — тихо каза послушницата, навеждайки глава. — Работи в болницата на господин Мило Вандербек, полуръстът хирург. Каза, че иска да лекува. Че ще се посвети на това. Прости й, майко Ненеке.
	— Да й простя ли? — поклати глава жрицата. — Гордея се нея.

	* * *

	— Закъсня — изсъска Филипа Ейлхарт. — Закъсня за тържеството с участието на крале. По дяволите, Сигизмунд! Твоето пренебрежение към протокола е добре известно. Нямаше нужда толкова нагло да парадираш с него. Още повече днес, в такъв ден…
	— Имах си своите причини. — Дийкстра отвърна с поклон на погледа на кралица Хедвига и осъждащото повдигане на вежди от страна на йерарха на Новиград. Улови с крайчеца на окото си кривата гримаса на жреца Вилемер и насмешката на лицето на крал Фолтест, чийто профил беше достоен за изсичане на монети.
	— Трябва да поговорим, Фил.
	Филипа вдигна вежди.
	— Насаме?
	— Няма да е зле. — Дийкстра се усмихна едва забележимо. — Между другото, ако пожелаеш, бих се съгласил и на няколко допълнителни чифта очи. Да речем на прекрасните очи на дамите от Монтекалво.
	— Тихо — изсъска магьосницата, усмихвайки се фалшиво.
	— Кога мога да получа аудиенция?
	— Ще си помисля и ще те уведомя. Сега ме остави на мира. Тук се провежда голямо тържество. Днес е велик празник. Напомням ти, в случай, че не си забелязал.
	— Велик празник?
	— Намираме се на прага на нова епоха, Дийкстра.
	Шпионинът сви рамене.
	Тълпата крещеше приветствия. В небето се взривяваха ракети, пръскаха се огнени фойерверки. Камбаните на Новиград биеха, вещаеха триумф и слава. Но звучаха някак си изненадващо тъжно.

	* * *

	— Подръж юздите, Яре — каза Люсиене. — Огладнях, мисля да похапна малко. Дай да ти навия повода около ръката, знам, че ще ти е неудобно, като си само с една.
	Яре почувства как бузите му пламват от срам и унижение. Още не беше свикнал. Струваше му се, че целият свят не прави нищо друго, освен да зяпа чуканчето му и навития и зашит ръкав. Че целият свят мисли само за едно: как да забележи телесната повреда, а след това лицемерно да съчувства и неискрено да съжалява, докато в дъното на душата си се отвращава и си мисли, че той нарушава красивия ред със своето сакато, нагло съществуване.
	Но не можеше да не признае, че в това Люсиене явно се различаваше от останалия свят. Тя не се преструваше, че не забелязва нищо, в очите й не се виждаха признаци на унизително съчувствие или още по-унизително съжаление. Яре беше готов да признае, че светлокосата коларка се държи с него напълно естествено и нормално. Но той побърза да прогони тази мисъл. Не я приемаше.
	Защото изобщо не можеше да свикне да се приема нормално.
	Возещата инвалидите каруца скърцаше и тракаше. След краткия дъждовен период настъпи жега, издълбаните от военните обози по пътищата коловози изсъхнаха и застинаха като гребени и в други фантастични форми, и каруцата, която беше теглена от четири коня, непрекъснато трябваше да прескача тези ровове и гребени. При най-големите ями каруцата подскачаше, скърцаше и се люлееше като кораб по време на буря. Тогава осакатените — предимно без крака — войници ругаеха толкова артистично, колкото и грозно. А Люсиене — за да не падне — се притискаше към Яре и го прегръщаше, споделяйки щедро телесната си топлина, удивителната мекота и възбуждащата смесица от мирис на коне, ремъци, сено, овес и млада, жизнена момичешка пот.
	Каруцата прескочи поредната дупка. Яре дръпна увитите около лакътя му поводи. Похапвайки хляб и салам, Люсиене се притисна към хълбока му.
	— Я виж ти — забеляза тя месинговия му медальон и безсрамно се възползва от това, че единствената му ръка е заета с поводите. — И теб ли те подведоха? Амулет-незабравка? Голям шмекер е тоя, който ги е измислил. Много ги търсеха по време на войната, повече и от водка, представи си. Я да видим какво ли моминско име има вътре…
	— Люсиене — Яре силно се изчерви. — Трябва да те помоля… да не го отваряш… Прости ми, но това е нещо лично. Не искам да те обиждам, но…
	Каруцата подскочи, Люсиене се притисна към Яре и той млъкна.
	— Ци… рил… ла — прочете с усилие коларката, но Яре се изненада, защото изобщо не очакваше от селската девойка такива невероятни способности.
	— Тя няма да те забрави. — Люсиене затвори медальона, пусна го на верижката му и погледна юношата. — Цирила имам предвид. Ако наистина те е обичала. Всички тези магии и амулети са врели-некипели. Глупости и бабини деветини. Ако наистина те е обичала, няма да те забрави, ще ти бъде вярна. И ще чака.
	— Това ли? — Яре повдигна чуканчето.
	Момичето леко притвори очите си, сини като синчец.
	— Ако те е обичала истински… — твърдо повтори тя, — то ще чака, а останалото са дреболии. Сигурна съм в това.
	— Какъв богат опит имаш в тази област! Много ли си експериментирала?
	— Не е твоя работа какво и с кого съм имала — този път беше ред на Люсиене леко да се изчерви. — И не си и помисляй, че съм от онези момичета, на които трябва само да им намигнеш и те са готови на всякакви там експерименти в сеното. Но знам каквото знам. Ако обичаш някое момче, то го обичаш цялото, а не на части. И няма никакво значение дали някоя част му липсва.
	Каруцата подскочи.
	— Много опростяваш нещата — процеди през стиснатите си зъби Яре, вдишвайки жадно аромата на момичето. — Много ги опростяваш и идеализираш, Люсиене. Но пропускаш едно дребно нещо. Разбери, че за да може един мъж да издържа жена и семейство, той трябва да бъде изцяло окомплектован, така да се каже! Сакатият не е способен на това.
	— Я стига! — рязко го прекъсна тя. — Няма защо да ми ревеш сега. Черните не са ти отсекли главата, а нали ти си учен, работиш с главата си. Какво си се оклюмал? Аз може да съм от село, но имам очи, а и уши също. Които са напълно достатъчни, за да забележа такава дреболия, като учения и културен начин на говорене. А освен това…
	Тя наведе глава и се покашля.
	Яре също се покашля. Каруцата подскочи.
	— А освен това — заключи момичето — чух какво говорят другите. Че ти си бил писар. И жрец в храм. Значи сам разбираш, че някаква си ръка…
	За известно време каруцата спря да подскача, но Яре и Люсиене като че ли въобще не го забелязваха. И това изобщо не им пречеше:
	— Какво пък — каза тя след дълго мълчание. — Явно ми върви на учени. Имаше един такъв… Някога… Умилкваше се… Учен беше, учеше в академията. Дори по името му можеше да се усети.
	— И как се казваше той?
	— Семестър.
	— Хей, момиче! — извика зад гърба им ефрейтор Деркач, едър и намусен мъжага, осакатен в битката при Майена. — Шибни коня по задницата, че се влачи като сопол по стената!
	— Като костенурка — добави друг инвалид, почесвайки се по подаващия се изпод запретнатия крачол чукан, по който се забелязваха дълги белези. — Омръзна ми тая пустош! За кръчмата се затъжих, дощя ми се да пийна. Не може ли по-бързичко да се движим?
	— Може — Люсиене се обърна на капрата. — Но ако при някоя яма се счупи я ос, я колело, то цяла седмица, че и две, не бира, но и дъждовна вода или брезов сок ще лижете, ако ви попадне. Сами няма да се измъкнете, а аз няма да взема да ви нося на гръб.
	— Жалко — ухили се Деркач. — Защото нощем ми се присънва, че лежиш под мен. По корем. А аз така обичам да любя, изотзад! А ти?
	— Ах ти, сакат смотаняк! — изкрещя Люсиене. — Ти, смрадлив козел! Ти…
	Тя изведнъж млъкна, забелязвайки как лицата на седящите в талигата инвалиди изведнъж пребледняха мъртвешки.
	— Майчице — проплака някой. — А бяхме толкова близо до дома…
	— Край с нас — каза тихо Деркач, съвсем безизразно. Просто отбелязвайки факта.
	„А всички казваха, че вече няма Катерици — помисли си Яре. — Били са избити до крак и, както се изразиха, «елфическият въпрос е решен».“
	Конниците бяха шестима. Но при по-внимателно вглеждане ставаше ясно, че конете са шест, а конниците — осем. Два от конете носеха по двама души. Всички пристъпваха твърдо, неравно, навели глави. Изглеждаха ужасно.
	Люсиене въздъхна шумно.
	Елфите се приближиха. Те изглеждаха още по-зле от конете си.
	Не беше останало нищо от тяхната надменност, от отработената им с векове високомерност, от харизматичната им различност. Дрехите им, обикновено елегантни и красиви дори при партизаните от командата на Катерилите, бяха мръсни, разкъсани, покрити с петна. Косите им, гордостта на елфите, бяха разрошени, сплъстени от лепкава кал и спечена кръв. Големите им очи, обикновено надменно лишени от всякакъв израз, се бяха превърнали в бездни от паника и отчаяние.
	Нищо не беше останало от тяхната различност. Смъртта, ужасът, гладът и страданията ги бяха направили обикновени. Съвсем обикновени. Вече не пораждаха страх.
	Няколко минути Яре се надяваше, че елфите ще минат покрай тях, просто ще пресекат пътеката и ще се изгубят в гората от другата страна, без дори да удостоят с поглед каруцата и пътниците в нея. И след тях ще остане само онзи съвсем не елфически, противен, отвратителен мирис, който Яре познаваше много добре от лазаретите — мирис на мъчения, урина, мръсотия и гниещи рани.
	Те ги подминаха, без да ги погледнат.
	Но не всичките.
	Една елфка с тъмни, дълги, слепнали от засъхналата кръв коси, спря коня си точно до каруцата. Тя седеше на седлото непохватно изкривена, пазейки ръката си, висяща на пропита с кръв превръзка. Наоколо кръжаха и бръмчаха мухи.
	— _Toruviel_ — каза, обръщайки се назад, един от елфите. — _En’ca digne, luned_.
	Люсиене веднага се досети каква е работата. Разбра какво гледа елфката. Като селянка тя още от дете беше свикнала с притаения в ъглите на къщата син и подпухнал призрак на глада. Затова реагира инстинктивно и безпогрешно. Протегна към елфката къшей хляб.
	— _En’ca digne, Toruviel_ — повтори елфът. На десния ръкав на измърсената му куртка се виждаха сребристите мълнии на бригадата „Врихед“.
	Инвалидите в талигата, до този миг вцепенени и застинали от ужас, потръпнаха така, сякаш се връщаха към живота, след като са били омагьосани. В протегнатите им към елфите ръце като с магическа пръчка се появиха късове хляб, парчета сирене, сланина, салам. Елфите за пръв път от хиляди години протегнаха ръце към хората.
	А Люсиене и Яре бяха първите хора, които видяха как елфка плаче. Как се задавя от хлипове, без дори да се опитва да избърше стичащите се по мръсното й лице сълзи. Отхвърляйки по този начин твърдението, че елфите изобщо нямат слъзни жлези.
	— _En’ca… digne_ — повтори със слаб глас елфът с мълниите на ръкава.
	След това протегна ръка и взе хляба от Деркач.
	— Благодаря ти — каза хрипкаво той, с усилие приспособявайки езика и устните си към чуждия език. — Благодаря ти, човеко.
	След известно време, виждайки, че всичко е свършило, Люсиене цъкна през зъби на конете и дръпна юздите. Талигата заскърца и затрака. Всички мълчаха.
	Вече беше доста притъмняло, когато пътят се изпълни с въоръжени конници. Командваше ги жена с абсолютно посивели, късо подстригани коси и зло, сурово лице, обезобразено от белези, един от които пресичаше бузата й от слепоочието до крайчеца на устата, а друг обкръжаваше очната й кухина. Липсваше й голяма част от дясното ухо, а лявата й ръка под лакътя завършваше с кожен цилиндър с бронирана кука, за която бяха закачени поводите.
	Жената ги огледа със зъл, изпълнен със застинала омраза поглед, и ги попита за елфите. За Катериците. За терористите. За бегълците, остатъци от отряд, разбит два дни по-рано.
	Яре, Люсиене и инвалидите, избягвайки погледа на белокосата и едноока жена, неясно отвърнаха, че не, никого не са срещали и никого не са виждали.
	„Лъжете — мислеше си Бялата Райла, същата, която някога наричаха Черната Райла. — Знам, че лъжете. От съжаление лъжете.
	Но това нищо не означава и нищо не променя.
	Защото аз — Бялата Райла — не познавам съжалението.“

	* * *

	— Ура! Да живеят джуджетата! Слава на Баркли Елс!
	— Да живеят!
	Новиградските павета кънтяха под подкованите ботуши на служещите в Свободния отряд. Джуджетата крачеха в типичния за тях строй, по петима в редица, а над колоната им се вееше знамето с чуковете.
	— Да живее Махакам! Слава на джуджетата!
	— Слава!
	Неочаквано някой в строя избухна в смях. Няколко души се присъединиха към него. А след минута вече всички се превиваха от смях.
	— Каква обида… — ахна йерархът Хемелфарт. — Какъв скандал… Това е непростимо…
	— Крастави нечовеци! — изрева жрецът Вилемер.
	— Престорете се, че не забелязвате — спокойно ги посъветва Фолтест.
	— Нямаше защо да икономисваме от продоволствията — обади се кисело Меве — и да отказваме да ги снабдяваме.
	Офицерите на джуджетата бяха сериозни и сдържани, пред трибуната се изпънаха и отдадоха чест, но фелдфебелите и войниците от Свободния отряд показаха своето отношение към прекратяването на договора с Отряда, прието от кралете и йерарха. Минавайки покрай трибуните, някои от тях демонстрираха на кралете сгънати в лакътя ръце, други им показваха втория от любимите си жестове — юмрук със стърчащ среден пръст. Този жест в академичните среди се наричаше _digitus infamis_. Плебсът го наричаше по още по-обиден начин.
	Появилите се по лицата на кралете и йерарха петна доказваха, че и двете наименования са им добре известни.
	— Не трябваше да се стискаме. Това ги обиди — повтори Меве. — Джуджетата са горд народ.

	* * *

	Звярът на Елскердег отново нададе вой, който премина в зловещо пеене. Само че седящите край огъня мъже не обърнаха глави.
	Пръв след продължителното мълчание заговори Бореас Мун.
	— Светът се промени. Справедливостта възтържествува.
	— Е, що се отнася до справедливостта, това е преувеличение — леко се усмихна пилигримът. — Аз предпочитам да се съглася с твърдението, че светът се е приспособил към основния закон на физиката.
	— Интересно — провлачи глас елфът, — дали си мислим за един и същ закон?
	— Всяко действие има противодействие — каза пилигримът.
	Елфът изсумтя, но това беше изпълнен с доброжелателност звук.
	— Една точка в твоя полза, човеко.

	* * *

	— Стефан Скелен, син на Бертрам Скелен, бивш императорски коронер, изправи се. Висшият трибунал на Империята по волята на Великото Слънце те признава за виновен в престъпления и незаконни действия, а именно: държавна измяна и участие в заговор, имащ за цел предателско покушение върху установения ред, както и лично върху Негово Императорско Величество. Твоята вина, Стефан Скелен, е потвърдена и доказана. Трибуналът не намери смекчаващи вината обстоятелства. Негово Императорско Величество не пожела да използва правото си за помилване.
	Стефан Скелен, син на Бертрам Скелен, от заседателната зала ще бъдеш отведен в Цитаделата, откъдето ще бъдеш изпроводен, когато му дойде времето. Тъй като си предател, ти си недостоен да стъпваш по земята на Империята, затова ще бъдеш положен върху дървени греди и ще бъдеш завлечен с коне до площад Хилядолетие. И тъй като си предател, ти си недостоен да дишаш въздуха на Империята; затова ще увиснеш на бесилката между небето и земята на площад Хилядолетие. И ще висиш там, докато не умреш. Тялото ти ще бъде изгорено, а пепелта разпръсната в четирите посоки на света.
	Стефан Скелен, син на Бертрам, предател. Аз, председателят на Върховния трибунал на Империята, те осъждам и за последен път произнасям името ти. От тази минута то ще бъде обречено на забвение.

	* * *

	— Стана! Стана! — изкрещя, връхлитайки в деканата, професор Опенхойзер. — Успех, господа! Най-накрая! Най-накрая! И все пак то се върти! И все пак то действа! Действа! То действа!
	— Наистина ли? — попита нагло и доста скептично Жан Лавоазие, професор по химия, наричан от студентите си Въглесмрад. — Не може да бъде. Интересно какво точно действа?
	— Вечният двигател!
	— _Perpetuum mobile_? — позаинтересува се Едмунд Бамблър, престарелият преподавател по зоология. — Наистина ли? Да не би да преувеличавате, колега?
	— Никак даже! — възкликна Опенхойзер и подскочи като козел. — Ни най-малко! Той действа! Двигателят се движи! Пуснах го и той работи! Работи непрекъснато! Неспирно! Постоянно! За вечни времена! Това не може да бъде описано, колеги, то трябва да се види! Да идем в моята лаборатория! По-бързо!
	— Аз закусвам — възрази Въглесмрад, но протестът му се изгуби в шума и всеобщата суматоха. Професори, магистри и бакалаври бързо наметнаха върху тогите си наметала и хукнаха към изхода, след неспиращия да вика и да ръкомаха Опенхойзер. Въглесмрад им показа _digitus infamis_ и се върна към кифлата си с пастет.
	Групата учени, към която по пътя се присъединяваха все повече желаещи да видят плодовете от трийсетгодишните усилия на Опенхойзер, бързо премина разстоянието между деканата и лабораторията на известния физик. Тъкмо се наканиха да отворят вратите, когато земята изведнъж се разтресе. Осезаемо. И силно. Даже много силно.
	Това беше сеизмичен трус, един от серията трусове, предизвикани от разрушаването на замъка Стига, укритието на Вилгефорц. Разрушаване, предизвикано от магьосничките. Сеизмичната вълна бе усетена от Ебинг даже тук, в Оксенфурт.
	Няколко стъкла от витражите на фронтона на Катедрата по изящни изкуства се пръснаха със звън. От надраскания с неприлични думи цокъл се срина бюстът на Никодемус де Бот, първият ректор на Академията. От масата в деканата падна канчето с чай, с който Въглесмрад прокарваше кифлата с пастет. От явора в двора се изтърси студентът първи курс във факултета по физика Алберт Солпетра, който се беше покатерил на дървото, за да се изфука пред студентките по медицина.
	А _perpetuum mobile_ на професор Опенхойзер, неговият легендарен вечен двигател, бръмна още един-два пъти и спря. Завинаги.
	И повече никой не успя да го задвижи.

	* * *

	— Да живеят джуджетата!
	„Каква тълпа, каква шайка — мислеше си йерархът Хемелфарт, благославяйки с трепереща ръка маршируващите брадати дребосъци. — Кого ми приветствате? Продажните наемници, безсрамните джуджета! Що за странна сбирщина? Кой, в края на краищата, спечели войната, те или ние? О, богове, трябва да обърна внимание на кралете за това. Когато историците и писателите се хванат за работа, ще трябва да им наложим строга цензура. Наемниците, вещерите, алчните разбойници, нечовеците и всички други подозрителни елементи трябва да изчезнат от страниците на историята на човечеството. Трябва да се зачеркнат, задраскат, изтрият. Нито дума за тях. Нито дума.
	Нито дума и за него — помисли си йерархът, стиснал устни и впил поглед в Дийкстра, който наблюдаваше парада с изморено изражение на лицето.
	Трябва да посъветвам кралете за този Дийкстра — помисли си йерархът. — Съществуването му е позор за порядъчните хора.
	Безбожник и негодник. Нека изчезне безследно. И да бъде забравен.“

	* * *

	„Няма да стане, пурпурна лицемерна свиня — мислеше си Филипа Ейлхарт, която просто четеше мислите на йерарха. — Мечтаеш си да управляваш, да диктуваш и да влияеш? Да вземаш решения? Няма да стане. Можеш да решаваш само въпросите, свързани с хемороидите ти, но и там решенията ти едва ли ще имат някакво значение.
	А Дийкстра ще остане. Докато ми е необходим.“

	* * *

	„Все някога ще сбъркаш — мислеше си жрецът Вилемер, гледайки блестящите карминени устни на Филипа. — Все някога някоя от вас ще сбърка. Възгордяването, наглостта и нахалството ще ви погубят. Заговорите, които плетете. Аморалността. Мерзостта и перверзните, на които се подчинявате, от които се състои животът ви. Щом сбъркате, всичко ще излезе наяве, ще се разнесе вонята от греховете ви. Този момент неминуемо ще настъпи.
	Дори и да не сбъркате, пак ще се намери начин да ви обвинят. Ще сполети някое нещастие човечеството, ще дойде някакво поражение, ще го нападне някаква напаст — я зараза, я епидемия… И тогава ще обвинят вас. Ще ви обвинят, че не сте успели навреме да предотвратите опасността, че не сте успели да ликвидирате последствията.
	За всичко ще бъдете виновни вие.
	И тогава ще пламнат кладите.“

	* * *

	Престарелият раиран котарак, наричан заради цвета на козината си Рижко, умираше. Умираше в мъки. Трепереше, напъваше се, драскаше по земята, повръщаше кръв и слуз, разкъсваха го конвулсии. На всичко отгоре имаше и кървава диария. Мяукаше, макар и това да беше под достойнството му. Мяукаше жалостиво, тихо. Отслабваше бързо.
	Рижко знаеше защо умира. Или поне се досещаше какво го убива.
	Няколко дни по-рано в цинтрийското пристанище спря странен кораб, стар и много мръсен платноход, с почти разпадащ се скелет. На носа на платнохода едва се четеше името му „Катриона“. Рижко, естествено, нямаше как да прочете надписа. Използвайки швартоващите въжета, от странния платноход на брега се измъкна един плъх. Само един. Слаб, едва движещ се. Липсваше му едното ухо.
	Рижко удуши плъха. Той беше гладен, но инстинктът не му позволи да погълне тази гадост.
	Само няколко бълхи, големи блестящи бълхи, от които гъмжеше козината на гризача, успяха да се прехвърлят върху Рижко и да се настанят в кожухчето му.
	— Какво му става?
	— Сигурно някой го е отровил. Или омагьосал.
	— Пфу, каква гадост! И как вони, гадината! Махни го от стълбата, жено!
	Рижко се напрегна и беззвучно отвори уста.
	Не почувства нито ритника, нито удара с метла, с които стопанката му се отблагодари за това, че единайсет години й ловеше мишките. Изхвърлен на двора, той умираше в пенещата се от сапуна и урината канавка. Умираше, пожелавайки на тези неблагодарни хора също да се разболеят. И да страдат така, както страдаше той.
	Скоро желанието му щеше да се изпълни. И то в гигантски мащаби. Наистина гигантски мащаби.
	Жената, която изхвърли Рижко на двора, се спря, надигна полата си и се почеса под коляното.
	Беше я ухапала бълха.

	* * *

	Звездите над Елскердег светеха ярко. Блещукаха. Искрите от огъня бледнееха пред тях.
	— Нито цинтрийският мир — каза елфът, — нито помпозният новиградски парад трябва да се считат за вододелни камъни. Какво е това понятие? Политическата власт не може да твори историята с помощта на актове и декрети. Не може да дава оценка на историята, макар че в своята гордост нито една власт няма да признае и приеме тази истина. Една от най-ярките прояви на вашето човешко възгордяване е така наречената историография, която се опитва да съди и да издава присъди. За вас, хората, това е нещо типично и произлиза от факта, че природата ви е надарила с ефимерния, мравчен, пеперуден, смешен живот на еднодневка, която дори не може да доживее до сто години. И вие, със своето насекомоподобно съществувание, се опитвате да прекроявате целия свят. Включително и историята — един непрекъснат и безкраен процес. Историята не може да се разкъса на парчета — оттук дотук, от дата до дата. Историята не трябва да се определя с декрети, нито пък да се променя с разни кралски укази. Дори да сте спечелили войната.
	— Не мисля да навлизам във философски размишления — рече пилигримът. — Както вече казах, аз съм обикновен човек, откровен и без дар слово. Само ще се осмеля да отбележа следното: първо, краткият като на насекомо живот защитава нас, хората, от декадентство, кара ни да ценим живота, да живеем интензивно и творчески, да използваме всяка минута от живота и да й се наслаждаваме. А когато се наложи, без съжаление да я отдадем в името на делото. Говоря и мисля като човек, но нали точно по същия начин са мислели и дълголетните елфи, когато са отишли да се бият и умират в редовете на Катериците. Ако не съм прав, нека ме поправят.
	Пилигримът изчака известно време, но никой не го поправи.
	— Второ — продължи той, — на мен ми се струва, че политическата власт, макар и неспособна да промени историята, може със своите действия да създава съвсем не лоша илюзия и привидност, че има такива способности. За това властта разполага със своите методи и инструменти.
	— О, да — отвърна елфът, извръщайки глава. — Тук попаднахте право в целта, господин пилигрим. Властта има своите методи и инструменти. Такива, с които е невъзможно да се спори.

	* * *

	Галерата се блъсна в обраслия с водорасли и раковини кей. Спуснаха подвижните мостчета. Разнесоха се викове, проклятия, команди.
	Чайки пищяха и грабваха отпадъците, които покриваха мръсната зелена вода в пристанището. На брега беше пълно с хора. Най-вече във военни униформи.
	— Край на пътуването, господа елфи — каза нилфгардският командир на конвоя. — Пристигнахме в Дилинген. Излизайте! Очакват ви!
	Наистина ги чакаха.
	Нито един от елфите — и със сигурност не Фаоилтиарна, — нито за миг не повярва на обещанията за справедлив съд и амнистия. Катериците и офицерите от бригада „Врихед“ не таяха илюзии относно съдбата, която ги очаква от другата страна на Яруга. Повечето вече се бяха примирили с нея, приемаха я стоически, дори безразлично. Сигурно си мислеха, че вече нищо не може да ги изненада.
	Но грешаха.
	Измъкнаха ги от галерата, подрънкващи с окови, изкараха ги на кея, след това на крайбрежната улица, където стояха въоръжени войници. Виждаха се и цивилни. От онези, чиито очи се стрелкаха бързо, прескачаха от лице на лице, от фигура на фигура. „Селекционери“ — помисли си Фаоилтиарна. И не сбърка. Разбира се, не можеше да разчита на това, че ще пропуснат осакатеното му лице. Но и не разчиташе.
	— Господин Исенгрим Фаоилтиарна? Железния вълк? Каква приятна изненада! Моля, излезте!
	Войниците го измъкнаха от редицата оковани елфи.
	— _Va fail!_ — извика му Коинеах Да Рео, когото също разпознаха и изведоха други военни, носещи жаба с редански орли. — _Sa’ved’se caerme dea_!
	— Ще се срещнете — изсъска цивилният, който отдели Фаоилтиарна, — но според мен ще се срещнете в ада. Него вече го чакат в Дракенборг. Я почакайте малко! Този господин тук дали случайно не е Риордаин? Вземете го!
	Общо от колоната изведоха трима. Само трима. Фаоилтиарна разбра и изведнъж — той дори се изненада — го обзе страх.
	— _Va fail!_ — извика към приятелите си изведеният от колоната Ангус Бри Кри, дрънчейки с веригите си. — _Va fail, fraeren_!
	Войникът го блъсна грубо.
	Не ги отведоха далеч. Само до една барака близо до пристанището. До пристана, над който се извисяваше гората от мачти.
	Цивилният даде знак с глава. Блъснаха Фаоилтиарна към един стълб с греда, на която хвърлиха въже. Към въжето започваха да привързват желязна кука. Сложиха Риордаин и Ангус да седнат на два стола, поставени на землистата площадка.
	— Господин Риордаин, господин Бри Кри — произнесе хладно цивилният. — Вие сте включени в указа за амнистия. Съдът реши да прояви милосърдие. Но справедливостта трябва да възтържествува — добави той, без да изчака реакцията им. — И за това заплатиха семействата на онези, които вие убихте, господа. Присъдата е произнесена.
	Риордаин и Ангус дори не успяха да гъкнат. Нанизаха на шиите им примки, стегнаха ги, събориха ги заедно със столовете и ги повлякоха по отъпканата земя. Когато с окованите си ръце те се опитаха да дръпнат впиващите се в гърлата им въжета, изпълнителите на присъдата опряха колене в гърдите им. Проблеснаха ножове, плисна кръв. Сега дори примките не можеха да заглушат виковете, писъците, от които косите настръхваха. Това продължи дълго. Както винаги.
	— Във вашата присъда, господин Фаоилтиарна — каза цивилният, обръщайки бавно глава, — е включена една допълнителна клауза. Нещо особено…
	Фаоилтиарна нямаше намерение да изчаква „особеното нещо“. Ключалката на оковите, над която елфът се мъчеше вече два дни и две нощи, падна от китката му като по магия. Силен удар с тежка цепеница повали двамата войници, които го пазеха. Фаоилтиарна скочи и ритна третия в лицето, цапардоса с веригата цивилния, скочи право към затворения с капаци прозорец на бараката и излетя през него заедно с рамката му, оставяйки по пироните кръв и парцалчета от дрехата си. Стовари се с трясък върху дъските на кея. Обърна се, претърколи се и цопна във водата между рибарските лодки и баркасите. Все още прикованата към дясната му ръка верига го теглеше към дъното. Фаоилтиарна се бореше. Бореше се с всички сили за живота си, за който доскоро смяташе, че няма никаква стойност.
	— Дръжте го! — викаха изскочилите от бараката войници. — Дръжте го! Убийте го!
	— Там! — крещяха други, които тичаха по кея. — Там, ето там се гмурна!
	— По лодките!
	— Стреляйте! — развика се цивилният, който се опитваше с две ръце да спре кръвта, шуртяща от очните му кухини. — Убийте го!
	Бръмнаха тетива на арбалети. Чайките се вдигнаха с крясъци във въздуха. Мръснозелената вода между баркасите закипя от стрели.

	* * *

	— Слава! — Шествието продължаваше, тълпата от жители на Новиград вече хриптеше и показваше признаци на умора. — Да живеят!
	— Ура!
	— Слава на кралете! Слава!
	Филипа Ейлхарт се огледа, увери се, че никой не ги слуша, и се наведе към Дийкстра:
	— За какво искаше да поговорим?
	Шпионинът също се огледа.
	— За покушението над крал Визимир през юли миналата година.
	— И какво за него?
	— Полуелфът, който извърши убийството — гласът на Дийкстра се снижи още повече, — въобще не е бил луд, Фил. И не е действал сам.
	— Какви ги говориш?
	— Тихо — усмихна се Дийкстра. — Тихо, Фил.
	— Не ме наричай „Фил“. Имаш ли доказателства? Какви? Откъде?
	— Ще се изненадаш, Фил, ако ти кажа откъде са. Кога мога да очаквам аудиенция, благородна госпожо?
	Очите на Филипа Ейлхарт приличаха на две бездънни черни езера.
	— Скоро, Дийкстра.
	Камбаните биеха. Тълпата хрипливо ревеше. Армията маршируваше. Цветни листчета покриваха като сняг новиградските павета.

	* * *

	— Пак ли пишеш?
	Ори Ройвен трепна и от перото му капна мастило. Той служеше на Дийкстра от деветнайсет години, но така и не свикна с беззвучните движения на шефа си, с внезапните му появи незнайно откъде и как.
	— Добър вечер, кхъ, кхъ, Ваше превъз…
	„Хората сенки — прочете Дийкстра на заглавната страница на ръкописа, която вдигна безцеремонно от пода. — История на секретните кралски служби, от Орибасиус Джанфранко Паоло Ройвен, магистър…“
	— Ех, Ори, Ори. Голям мъж си, а такива глупости…
	— Кхъ, кхъ…
	— Дойдох да се сбогувам, Ори.
	Ройвен го погледна изненадано.
	— Разбираш ли, стари приятелю — продължи шпионинът, без да чака секретаря си да изкашля нещо смислено, — аз също остарях и се оказва, че също съм глупак. Споменах една дума на един човек. Само една на само един… И се оказа, че това е с една дума и с един човек повече, отколкото трябва. Заслушай се внимателно, Ори. Чуваш ли ги?
	Ококорил изненадано очи, Ори Ройвен поклати глава в знак на отрицание. Дийкстра помълча за миг.
	— Не ги чуваш, значи. А аз ги чувам. По всички коридори. Плъховете тичат из третогорската крепост, Ори. Идват насам. Приближават се с меките си миши лапички.

	* * *

	Те изникнаха от сенките, от мрака. Черни, с маски, пъргави като плъхове. Стражите и пазачите във вестибюла изпопадаха, без да гъкнат, под бързите удари на кинжалите с тънки остриета. По подовете на третогорския замък потече кръв, разля се по паркета, изцапа го, пропи се в скъпите венгербергски килими.
	Те вървяха по коридорите, оставяйки след себе си само трупове.
	Той е там — каза един, сочейки към вратата. Черният шал, който закриваше лицето му до очите, приглушаваше гласа му. — Влезе там! В канцеларията, където работи Ройвен, вечно кашлящият дъртак.
	— Оттам няма изход. — Очите на другия, командира, горяха през процепите на черната кадифена маска. — От стаята след канцеларията няма друг изход. Тя дори няма прозорци.
	— Пазете коридорите. Всички врати и прозорци. Няма да ни се измъкне. В капан е.
	— Напред!
	Вратата поддаде под силните ритници. Кинжалите проблеснаха.
	— Смърт! Смърт на кървавия палач!
	— Кхъ, кхъ? — Ори Ройвен надигна глава от книгите и ги погледна с късогледите си сълзящи очи. — Слушам ви. Как мога, кхъ, кхъ, да ви бъда полезен?
	Убийците разбиха вратата на личния апартамент на Дийкстра, претърсиха стаите, душеха като плъхове по ъглите. От стените полетяха гоблени, картини и пана, кинжалите разрязаха драпериите и тапицериите.
	— Няма го! — извика един, влитайки в канцеларията. — Няма го!
	— Къде е? — извика водачът, надвесен над Орли, пронизвайки го с погледа си през процепите на черната маска. — Къде е това кърваво псе?
	— Няма го — отвърна спокойно Ори Ройвен. — Нали сами виждате.
	— Къде е? Говори! Къде е Дийкстра?
	— Да не съм пазач на брат си*? — закашля се Ори.
	[* Цитат от Библията, думи на Каин в отговора на въпроса на Бог къде е Авел. — Б.пр.]
	— Ще умреш, старче!
	— Аз съм стар, болен и ужасно изморен човек. Кхъ, кхъ. Не се страхувам нито от вас, нито от ножовете ви.
	Убийците избягаха от стаята. Изчезнаха тъй бързо, както се бяха появили. Не убиха Ори Ройвен. Те бяха поръчкови убийци. А в дадените им заповеди не се споменаваше нищо за Ори Ройвен.
	Орибасиус Джанфранко Паоло Ройвен, магистър по право, прекара шест години в различни затвори, разпитван непрекъснато от сменящи се следователи, които му задаваха въпроси за най-различни, често на пръв поглед безсмислени неща и дела.
	След шест години го освободиха. Дотогава той вече се беше превърнал в пълна развалина. Скорбутът го беше оставил без зъби, анемията — без коси, глаукомата — без зрение, астмата — без дъх. Пръстите и на двете му ръце бяха начупени при разпитите.
	На свобода той не успя да доживее една година. Умря в храмовия приют. Беден. Забравен от всички.
	Ръкописът на книгата „Хората сенки или История на секретните кралски служби“ изчезна безследно.

	* * *

	Небето на изток просветля, над хълмовете се появи белият ореол, предвестник на утрото.
	Край огъня отдавна цареше тишина. Пилигримът, елфът и следотърсачът гледаха безмълвно умиращите пламъци.
	Над Елскердег също беше тихо. Виещият призрак млъкна, отегчен от напразния си вой. Най-накрая беше принуден да разбере, че тримата седящи край огъня мъже напоследък са видели толкова много ужасии, че едва ли биха обърнали внимание на някакъв си там призрак.
	— Ако ще се движим заедно — изведнъж се обади Бореас Мун, втренчил поглед в рубинените въгленчета на огъня, — то ще трябва да се простим с недоверието. Хайде да оставим всичко зад нас. Светът се промени. Пред нас е новият живот. Нещо приключва, нещо започва. Пред нас…
	Гласът му секна. Закашля се. Не беше свикнал с такива речи, боеше се, че ще прозвучи смешно. Но случайните му спътници не се засмяха. Напротив, Бореас чувстваше бликащата от тях доброжелателност.
	— Пред нас е хребетът Елскердег — завърши той много по-уверено, — а зад него са Зерикания и Хакланд. Чака ни дълъг и опасен път. Ако тръгнем заедно… Трябва да захвърлим недоверието. Аз съм Бореас Мун.
	Пилигримът с шапката с широка периферия стана, изпъна се в целия си гигантски ръст и стисна протегнатата му ръка. Елфът също се изправи. Чудовищно обезобразеното му лице беше странно изкривено.
	След като стиснаха ръката на следотърсача, пилигримът и елфът протегнаха един на друг десните си ръце.
	— Светът се променя — каза пилигримът. — Нещо приключва… Аз съм Сиги Ройвен.
	— Нещо започва. — Покритото с белези лице на елфа се изкриви в нещо, което по всички признаци наподобяваше усмивка. — Аз съм Улф Исенгрим.
	Ръкостискането им беше кратко, силно и можеше да се каже дори развълнувано. За миг заприлича на ръкостискане преди битка, а не на жест на съгласие. Но само за миг.
	Една догаряща в огъня цепеница пръсна искри, подкрепяйки събитието с радостни фойерверки.
	— Да ме вземат дяволите — усмихна се широко Бореас Мун, — ако това не е началото на едно прекрасно приятелство.


	Единадесета глава


	… както и останалите Праведни, така и Св. Филипа била наклеветена, че действа във вреда на кралството, че подстрекава хората към безпорядъци и метеж, че готви преврат. Вилмериуш, еретик и сектант, самозван върховен жрец, наредил да хванат Святата и я хвърлил в ужасна тъмница, където я измъчвал със студ и зловоние, искайки от нея да си признае греховете и да издаде онези, които е подучвала. И показал Вилмериуш на Св. Филипа различни уреди за изтезания и я заплашил, а тя му се изплюла в лицето и го обвинила в содомия.
	Тогава еретикът заповядал да съблекат дрехите й и да я бичуват безмилостно на голо, както и да забият клечки под ноктите й. И все я призовавал да се отрече от своята вяра и Богиня. Но тя само се засмяла и го посъветвала да се разкара.
	Тогава той заповядал да преместят Святата в килията за изтезания и да забиват по цялото й тяло нагорещени игли и остри куки и да горят хълбоците й със свещи. Но въпреки тези жестокости Святата със смъртното си тяло показала безсмъртна издръжливост. И палачите се стъписали и отстъпили много уплашени, но Вилмериуш страшно ги нахокал и им заповядал да продължат да я измъчват и да влагат колкото могат повече сили. Тогава започнали да изтезават Св. Филипа с разтопено желязо, да вадят ставите й от гнездата им и да разкъсват гърдите й с клещи. И в такива мъки тя си отишла, без да признае нищо.
	А еретикът Вилмериуш, както пишат и Светите Отци, бил застигнат от участта да изгние целият и да издъхне от това. И вонял като куче, така че се наложило да го изхвърлят в речните води, без да го погребват.
	Затова Св. Филипа била дарена с вечна слава и мъченически венец от Майката Богиня, а ние — с поука и предупреждение. Амин.
	Житие на Св. Филипа Мъченица от Монс Калвус, писано в стари времена от писари мъченици, включено в Третогорския молитвеник, използвано в съчиненията на много Свети Отци, които я възхваляват в писанията си.


	Летяха шеметно, презглава, като обезумели. Носеха се през кипящи от пролетта дни. Конете препускаха в галоп, а хората, изправяйки прегърбените над земята вратове и шии, гледаха подире им, без да разбират дали това са живи хора, или призраци.
	Пътуваха и през нощите, тъмни и влажни от топлия дъжд, а събудилите се в леглата си хора клатеха изумено глави, борейки се със задушаващата болка, набъбваща в гърлата и гърдите им. Скачаха, вслушваха се в хлопането на капаците на прозорците, в плача на разбудените деца, във виенето на кучетата. Прилепяха лица към прозорците, без да са сигурни какво са видели — ездачи или привидения.
	Из Ебинг се заговори за трите демона.

	* * *

	Тримата конници се появиха неясно как, неясно откъде и неясно по какво чудо, като хванаха Куция неподготвен и не му позволиха да избяга. Нямаше смисъл и да вика за помощ. Сакатият беше на поне петстотин крачки от последните къщи. А дори и да беше по-близо, едва ли някой от жителите на Ревност щеше да откликне на виковете му. Беше времето на следобедната почивка, което в Ревност започваше от късната сутрин и продължаваше до рано вечерта. Аристотел Бобек с прякор Куция, местният просяк и философ, прекрасно знаеше, че по това време жителите на Ревност не реагират на нищо.
	Ездачите бяха трима. Две жени и един мъж. Мъжът имаше бели коси и меч на гърба си. Едната от жените, по-възрастната, беше облечена в черно и бяло, а косите й с цвят на крилете на врана бяха завити в къдрици. Младата беше с пепелявосиви коси и едната й буза беше обезобразена от отвратителен белег. Яздеше много красива врана кобила. На Куция му се стори, че някога вече е виждал тази кобила.
	Точно младата заговори първа.
	— Местен ли си?
	— Не съм виновен! — затрака със зъби Куция. — Тук си бера гъби! Моля ви, не навреждайте на сакатия…
	— Местен ли си? — повтори девойката, а зелените й очи проблеснаха заплашително.
	Куция се сви.
	— Да, ваша светлост — измънка той. — Тукашен съм. Тук съм роден, в Бирка, сиреч в Ревност. И тук сигурно ще ми се наложи да умра…
	— Тук ли беше през лятото и есента на миналата година?
	— А къде другаде да бъда?
	— Отговаряй, като те питам.
	— Тук бях, благородна госпожице.
	Враната кобила тръсна глава и помръдна уши. Куция усещаше върху себе си пробождащите като иглите на таралеж погледи на другите двама конници — чернокосата и белокосия. Най-много го беше страх от белокосия.
	— Преди една година — започна девойката с белега, — през септември, по-точно на девети септември, в първата четвърт на луната, тук убиха шестима млади хора. Четири момчета… и две момичета. Спомняш ли си?
	Куция преглътна. Отначало само предполагаше, сега вече знаеше, беше сигурен.
	Девойката се беше променила. И то не само заради белега на лицето. Сега тя беше съвсем различна от тогава, когато виеше, завързана за коневръза, и гледаше как Бонхарт отрязва главите на убитите Плъхове. Да, беше различна от тогава, когато в кръчмата „Под главата на химерата“ ловецът на глави я беше съблякъл и я беше пребил. Само тези очи… Очите не се бяха изменили.
	— Отговаряй! — извика рязко чернокосата. — Зададоха ти въпрос.
	— Помня, благородни дами и господа — потвърди Куция. — Как да не помня? Убиха шестима млади хора. Наистина беше миналата година. През септември.
	Девойката мълча дълго, гледайки не в него, а някъде далеч, над раменете му.
	— Значи трябва да знаеш също… — изрече тя най-накрая с усилие. — Трябва да знаеш мястото, където тези младежи и девойки са погребани… При коя ограда… В коя помийна яма или сметище… А ако телата им са изгорени… Или са ги хвърлили в гората, на вълците и лисиците… Тогава ще ми покажеш мястото. Ще ме отведеш там. Разбираш ли?
	— Разбрах, Ваша светлост. Елате. Изобщо не е далеч.
	Той закуцука, усещайки върху гърба си горещия дъх на конете. Не се обръщаше. Нещо му подсказваше, че е по-добре да не го прави.
	— Ето тук — посочи той най-накрая. — Това ни е градското гробище, в тази горичка. А онези, за които питате, светла госпожице Фалка, лежат ей там.
	Девойката шумно си пое дъх. Куция я погледна крадешком, видя как се е променило лицето й. Белокосият и чернокосата мълчаха, лицата им бяха като изсечени от камък.
	Девойката дълго гледа гроба — красив, равен, поддържан, ограден с късчета пясъчник, шпатови и шистови плочки. Еловите клонки, които някога го бяха украсявали, бяха посърнали. Цветята, сложени на него, бяха изсъхнали и пожълтели.
	Девойката скочи от коня.
	— Кой? — попита тя приглушено, без все още да обръща глава.
	— Ами… много от жителите на Ревност помагаха — изкашля се Куция. — Но най-много от всички — вдовицата Гулю. И младият Никлар. Вдовицата винаги е била добра и сърдечна жена… А Никлар… Него го измъчваха страшни сънища. Не му даваха покой. Докато не направи нормално погребение на убитите…
	— Къде да ги намеря? Вдовицата и този Никлар?
	Куция дълго мълча.
	— Вдовицата лежи ей там, зад онази крива бреза — каза най-накрая, гледайки без страх в очите на девойката. — Почина от пневмония през зимата. А Никлар се загуби някъде в чужбина… Разправят, че са го убили във войната.
	— Забравих — прошепна тя. — Забравих, че съдбата е свързала двамата с мен.
	Тя се приближи към гроба, спусна се, по-точно — падна на колене. Наведе се ниско, много ниско, почти докосвайки с челото си основата на камъка. Куция видя как белокосия се помръдна, сякаш иска да слезе от коня, но чернокосата жена го хвана за ръката и го удържа с жест и поглед.
	Конете пръхтяха, тръскаха глави и подрънкваха с мундщуците.
	Тя остана при гроба дълго, много дълго, навела глава и мърдайки беззвучно устни.
	Когато се изправи, се олюля. Куция машинално я подкрепи. Тя потрепна, изтръгна лакътя си, през сълзи го погледна зловещо. Но не каза нито дума. Даже му благодари с кимване, когато той задържа стремето й, за да се качи тя на коня.
	— Да, светла госпожице Фалка — осмели се той. — Странни са пътищата на съдбата. Вие тогава бяхте в ужасно положение, почти никой от нас, в Ревност, не очакваше, че ще се измъкнете жива… А вижте сега, вие сте жива и здрава, а Гулю и Никлар са на оня свят… Няма на кого дори да благодарите, а? За гроба…
	— Не се казвам Фалка — изрече тя рязко. — Казвам се Цири. Що се отнася до благодарността…
	— Смятайте, че сте я получили — подхвърли студено чернокосата, и в гласа й имаше нещо, което накара Куция да потрепери. — За този гроб — продължи бавно тя, — за вашата човечност, почтеност и порядъчност, цялото ви село е удостоено със снизхождение, милост, благодарност и награда. Дори не можете да си представите колко голяма.

	* * *

	Скоро след полунощ на девети април първите жители на Клармон се събудиха от трепкаща светлина, червен блясък, нахлуващ през прозорците им. Останалите наскачаха от леглата заради последвалите викове, рев и тревожен звън на камбаната.
	Пламтеше само една сграда — голямото дървено здание на бившия храм, някога посветен на божество, чието име вече никой не помнеше освен стариците на преклонна възраст. Храмът, сега превърнат в амфитеатър, където от време на време даваха циркови представления, провеждаха боеве и други развлекателни мероприятия, способни да извадят градчето Клармон от скуката, меланхолията и сънното затъпяване.
	Именно този амфитеатър сега беше обхванат от море бушуващи пламъци и се разтърсваше от експлозии. От всичките му прозорци изскачаха дълги по няколко сажена огнени езици.
	— Гасете! — крещеше собственикът на амфитеатъра, търговецът Хувенагел, тичайки и размахвайки ръце, при което огромният му корем се тресеше. Беше с нощната си шапчица и тежък халат от съшити парчета, наметнат направо върху нощницата му. Босите му крака газеха тора и мръсотията по уличката.
	— Гасе-е-ете! Хора-а-а! Вода-а-а!
	— Това е божие наказание — заяви авторитетно една от стариците. — Заради зулумите, които се вършеха тук…
	— Да, да, госпожо. Несъмнено заради това!
	От пламтящия театър полъхваше горещина, от смърдящите на конска урина локви се вдигаше пара, сипеха се искри. Неясно откъде се появи вятър.
	— Гасе-е-ете! — виеше диво Хувенагел, виждайки, че огънят напредва към пивоварната и хамбарите със зърно. — Хора-а-а! Хващайте ведрата-а-а!
	Не липсваха доброволци. Нещо повече — Клармон дори имаше своя собствена пожарна, съоръжена и издържаща се от парите на Хувенагел. Гасяха с жар и ентусиазъм. Напразно.
	— Няма да успеем… — мърмореше комендантът на пожарникарите, търкайки покритото си с мехури лице. — Това не е обикновен огън… Дяволски огън е!
	— Черна магия… — каза друг пожарникар, кашляйки от дима.
	От амфитеатъра се разнесе страхотен трясък на чупещи се мертеци и греди. Затрещя, забумтя, към небето изригна фонтан от огън и искри, покривът се строши и пропадна във вътрешността на сградата, върху арената. Сградата се наклони, сякаш правейки реверанс на публиката, която за последен път се радваше на наистина ефектен огнен бенефис.
	После стените рухнаха.
	С усилията си пожарникарите и спасителите успяха да запазят само половината от зърнохранилището и около една четвърт от пивоварната.
	Настъпи вонящ изгрев.
	Хувенагел седеше сред мръсотията и пепелта, в опушения си халат. Седеше и жалостиво плачеше, хлипаше като дете.
	Неговият театър, както и пивоварната и хамбарът, разбира се, бяха застраховани. Проблемът беше там, че застрахователната компания също беше собственост на Хувенагел. Нищо, дори някаква данъчна измама, не беше в състояние дори и в най-малка степен да му възстанови загубите.

	* * *

	— Сега накъде? — попита Гералт, гледайки стълба от дим на фона на розовото зарево в небето. — Кого още искаш да навестиш, Цири?
	Тя го погледна и той веднага съжали за въпроса си. Изведнъж му се прииска да я прегърне, да я държи в обятията си, да я притиска, да я гали по косата. Да я защитава. Никога вече да не допусне тя да остане сама. За да не й се случи нещо лошо, за да може никога вече да не й се прииска да отмъщава на някого.
	Йенефер мълчеше. Напоследък Йенефер бе много мълчалива.
	— Сега — отвърна много спокойно Цири — ще отидем в едно селище на име Говорог. Това название идва от защитаващия селото сламен еднорог — смешна, семпла кукла. Искам за спомен за онова, което се случи там, жителите да получат… Е, ако не по-ценен, то поне по-изящен тотем. Там ще разчитам на помощта ти, Йенефер, защото без магия…
	— Знам, Цири. А после?
	— Блатата Переплут. Надявам се, че ще попадна… При къщурка в блатата, сред тръстиките. Там ще намерим останките на един човек. Искам тези останки да почиват в достоен за тях гроб.
	Гералт продължи да мълчи. И да не сваля поглед.
	— После — продължи Цири, без ни най-малко усилие издържайки погледа му, — ще отидем в селото Дун Дара. Най-вероятно са подпалили тамошната кръчма, не е изключено и да са убили кръчмаря. По моя вина. Бях заслепена от омраза и отмъстителност. Ще се опитам да се отблагодаря по някакъв начин на роднините му.
	— Едва ли има някакъв начин — каза той, продължавайки да я гледа.
	— Знам — отговори тя веднага, твърдо, почти гневно. — Но ще застана смирено пред тях. Надявам се, споменът за техните погледи да ме предпази от подобни грешки. Разбираш ли това, Гералт?
	— Разбирам, Цири — отвърна Йенефер. — Повярвай, и двамата те разбираме много добре, дъще. Да вървим.

	* * *

	Конете се носеха като вятър. Като магически вихър. Разтревожен от профучалата тройка конници, поредният пътник вдигаше глава. Вдигаше глава търговец в каруца със стоки, престъпник, бягащ от правосъдието, скитник преселник, когото политиците са изгонили от земята, на която се е заселил, доверявайки се на други политици. Вдигаха глави скитници, дезертьор и пилигрим с тояжка. Вдигаха глави, смаяни, изплашени. Несигурни какво са видели.
	Из Ебинг и Гесо започнаха да се носят приказки. За Дивия лов. За трима призрачни конници.
	Измисляха разказите вечер, в миришещите на затоплена мас и пържен лук стаи, в клубовете, задимените кръчми, странноприемниците, чифлиците, фабриките за смола, горските колиби и граничните застави. Измисляха и разказваха. За войната. За геройството и рицарството. За дружбата и справедливостта. За подлостта и предателството. За вярната и истинска любов, която винаги побеждава. За престъплението и възмездието, което винаги застига престъпника. За правосъдието, винаги справедливо.
	За истината, която като олио винаги изплува на повърхността.
	Измисляха, радвайки се на измислиците си. Радвайки се на приказната фикция. Защото около тях, в живота, се случваше точно обратното.
	Легендата се разширяваше. Слушателите в същински транс поглъщаха високопарните думи на разказвачите, говорещи за вещера и магьосницата. За Кулата на лястовицата. За Цири, вещерката с белега на лицето. За Келпи, омагьосаната вещерска кобила.
	За Господарката на езерото.
	Всичко това се случи след много години. След много, много години.
	Но още тогава, като бухнали след топъл дъжд семена, легендата покълваше и растеше в хората.

	* * *

	Неусетно дойде май. Първо през нощите, в които се разпалваха и блестяха далечните огньове на Белетейн. Когато Цири, странно възбудена, скочи върху Келпи и се понесе към огньовете, Гералт и Йенефер се възползваха от случая, от краткия момент на уединение. Съблечени само толкова, колкото беше абсолютно необходимо, те се любиха върху хвърлен на земята кожух. Любиха се бързо и отдадено, в мълчание, без да изрекат нито дума. Любиха се бързо и без да обръщат внимание на това как го правят. Важното беше да бъде колкото се може повече.
	А когато дойде успокоението, двамата, треперейки и поглъщайки взаимно сълзите си с устни, бяха изумени от това колко щастие им е донесло това, което току-що бяха направили набързо, без да обръщат внимание на начина, по който го правят.
	— Гералт?
	— Да, Йен?
	— Когато аз… Когато не бяхме заедно, бил ли си с други жени?
	— Не.
	— Нито веднъж?
	— Нито веднъж.
	— Гласът ти дори не трепна. Изобщо не знам защо не ти вярвам.
	— През цялото време си мислех само за теб, Йен.
	— Сега вече ти вярвам.

	* * *

	Неусетно дойде май — вече и през деня. Ливадите се изпъстриха с глухарчета, дърветата в градините натежаха от цветове. Дъбравите с достойнство и без да бързат, все още си оставаха тъмни и голи, но вече ги обвиваше зеленикава мъгла, а на края на гората със зеленикави пламъчета искряха брезите.

	* * *

	През една нощ, в която лагеруваха в обрасла с върби котловина, един сън разбуди вещера. Кошмар, в който той беше парализиран и без оръжие, а огромна сива сова му разкъсваше лицето с нокти и търсеше очите му с острия си крив клюн. Той се събуди. И не можа да разбере дали не се е пренесъл от един кошмар в друг.
	Над лагера им се кълбеше светлина, към която гледаха пръхтящите коне. В светлината се виждаше нещо като зала с черна колонада в някакъв замък. Гералт виждаше огромна маса, около която седяха десет души. Десет жени.
	Чуваше гласове.
	_… Доведи ни я, Йенефер. Заповядваме ти._
	_Не можете да ми заповядвате. Не можете да заповядвате и на нея. Нямате власт над нея. Никаква!_
	_Не ме е страх от тях, мамо. Нищо не могат дами направят. Ако искат, ще се явя пред тях._
	_… се събира на първи юни, по новолуние. Приканваме ви да се явите и двете. Предупреждаваме ви, че при неподчинение ще бъдете наказани._
	_Аз ще дойда веднага, Филипа. Тя нека остане още малко с него. За да не бъде сам. Само няколко дни. Аз ще дойда веднага. Като доброволна заложница._
	_Изпълни молбата ми, Филипа. Моля те._
	Светлината примигна. Конете зацвилиха диво, затропаха с копита.
	Вещерът се събуди. Този път наистина.

	* * *

	Сутринта Йенефер потвърди опасенията му. След като проведе дълъг разговор насаме с Цири.
	— Аз тръгвам — изрече тя сухо и без встъпления. — Длъжна съм. Цири ще остане с теб. Още известно време. После аз ще я призова и тя също ще си тръгне. А след това всички ще се срещнем пак.
	Той кимна. Неохотно. Беше му омръзнало безмълвно да се съгласява с всичко. Да се съгласява с всичко, което тя му съобщаваше, с всичко, което тя решаваше. Но кимна. Въпреки всичко я обичаше.
	— Това е императив, на който не е възможно да се противопоставя — каза тя по-меко. — Не мога и да отлагам. Трябва просто да го изпълня. Впрочем, правя го и заради теб. За твоето благо. И особено за благото на Цири.
	Той кимна.
	— Когато се срещнем — каза тя още по-меко, — ще те възнаградя за всичко, Гералт. Включително и за твоето мълчание. Твърде много мълчание имаше между нас, твърде много. А сега, вместо да кимаш, ме прегърни и ме целуни.
	Той така и направи. Въпреки всичко я обичаше.

	* * *

	— А сега накъде? — попита тихо Цири, след като Йенефер се скри в отблясъците на овалния телепортал.
	— Реката… — Гералт се изкашля, превъзмогвайки болката в гърдите, която му пречеше да диша. — Реката, по чието течение се движим, се нарича Сансретур. Тя води към страна, която непременно искам да ти покажа. Защото това е приказна страна.
	Цири се навъси и стисна юмруци.
	— Всички приказки завършват лошо — процеди тя. — А приказни страни изобщо няма.
	— Има. Ще видиш.

	* * *

	Беше вторият ден след пълнолунието, когато зърнаха Тусент, потънал в зеленина и слънчеви лъчи. Планини, склонове, лозя. Покривите на кулите, пламнали след утринния дъждец.
	Гледката не разочароваше. Впечатляваше. Както винаги.
	— Каква красота — каза Цири възхитено. — Леле! Тези замъци са като играчки… Като глазура на торта… Направо да ти се прииска да ги лизнеш!
	— Проектирани са от самия Фарамонд — поясни мъдро Гералт. — Чакай да видиш отблизо двореца и градините на Боклер.
	— Двореца? Отиваме в двореца? Познаваш ли тукашния крал?
	— Принцесата.
	— А тази принцеса дали не е със зелени очи? — попита тя, гледайки го внимателно изпод кичурите. — И с къси черни коси?
	— Не — отсече той, извръщайки поглед. — Изглежда съвсем различно. Откъде ти хрумна…
	— Престани, Гералт, става ли? Та каква е тогава тази местна принцеса?
	— Както ти казах, познавам я. Малко. Не особено добре и… не особено отблизо, ако искаш да знаеш. Затова пък се познавам много добре с местния принц или може би все още кандидат за принц. Ти също го познаваш, Цири.
	Цири мушна Келпи и я накара да се разтанцува.
	— Не ме мъчи повече!
	— Лютичето.
	— Лютичето? С местната принцеса? Какво чудо?
	— Дълга история. Оставихме го тук, при любимата му. Обещахме да го посетим на връщане, когато…
	Той млъкна и се намръщи.
	— Нищо не можеш да направиш — каза тихо Цири. — Не се измъчвай, Гералт. Вината не е твоя.
	„Моя е — помисли си той. — Лютичето ще попита и аз ще трябва да му отговоря.
	Милва. Кахир. Регис. Ангулеме.
	Мечът е двуостро оръжие.
	О, богове, стига. Трябва да се приключи с това веднъж завинаги.“
	— Да вървим, Цири.
	— С тези дрехи? — изкашля се тя. — В двореца?
	— Не виждам нищо срамно в дрехите ни — отсече той. — Не отиваме там да връчваме удостоверителни грамоти. Нито пък на бал. А с Лютичето можем да се срещнем дори в конюшнята. Впрочем — добави той, виждайки как тя се нацупва, — първо ще отида в града, в банката. Ще взема малко пари, а на пазара има колкото щеш шивачи и галантеристи. Ще си купиш каквото искаш и ще се облечеш както пожелаеш.
	— Толкова много пари ли имаш? — погледна го тя закачливо.
	— Ще си купиш каквото поискаш — повтори той. — Ако щеш и нещо хермелиново. И пантофки от кожата на василиск. Познавам един обущар, който сигурно все още има от тях в склада си.
	— Как си заработил толкова много?
	— С убийства, Цири. Да вървим, нямаме време.

	* * *

	Във филиала на банката „Чианфанели“ Гералт поиска да направи превод и да открие акредитив, след което получи чекова книжка и малко пари в брой. Написа писма, които трябваше да бъдат изпратени за Яруга с куриерска експресна поща. Учтиво отказа предложения му от услужливия и гостоприемен банкер обяд.
	Цири го чакаше на улицата, наглеждайки конете. Улицата, допреди малко пуста, вече беше пълна с народ.
	— Изглежда, сме попаднали на някакъв празник. — Цири посочи тълпата, носеща се към площада с пазара. — Може би панаир…
	Гералт хвърли бърз поглед.
	— Това не е панаир.
	— Ох… — Тя също погледна, вдигайки се на стремената. — Нима отново…
	— Екзекуция — каза той. — Най-популярното от следвоенните развлечения. Какви видяхме досега, Цири?
	— Дезертьорство, предателство, страх пред лицето на врага — бързо изброи тя. — И икономически престъпления.
	— Доставка на плесенясали сухари за армията — кимна вещерът. — Ох, тежка е участта на предприемчивите търговци във военно време.
	— Тук няма да екзекутират търговец. — Цири дръпна юздата на Келпи, вече потопила се в тълпата като във вълнуващо се житно поле. — Виж само, подиумът е покрит със сукно, а палачът е с нова и чиста шапка. Мисля, че ще екзекутират някой важен, поне барон. Значи сигурно ще е заради страх пред лицето на врага.
	— В Тусент не е имало армия поради липса на врагове — поклати глава Гералт. — Не, Цири, мисля, че е отново икономика. Екзекутират някого заради мошеничество в търговията с прочутото им вино, основният местен отрасъл. Да вървим, Цири. Няма да гледаме.
	— Да вървим. Но как?
	Наистина, не беше възможно да се придвижат по-нататък. Докато се усетят, вече бяха потънали в събралата се на площада тълпа, не можеха и да си мечтаят да се промъкнат до другата страна на площада. Гералт изруга грозно и се огледа. Уви, връщането също беше невъзможно, стичащата се на площада човешка вълна напълно беше запушила уличката зад тях. Няколко мига тълпата ги носеше като река, но когато хората се натъкнаха на заобиколилата ешафода плътна стена от кнехти с алебарди, движението спря.
	— Идват! — извика някой, а тълпата зашумя, развълнува се и поде вика. — Идват!
	Тропането на копитата и скърцането на каруците потънаха в обзетата от глъчка тълпа. После те съвсем неочаквано видяха два коня, теглещи иззад ъгъла фургон с решетки, в който, с усилие запазвайки равновесие, стоеше…
	— Лютичето… — възкликна Цири.
	Гералт изведнъж се почувства зле. Много зле.
	— Това е Лютичето — повтори с чужд глас Цири. — Да, това е той.
	„Каква несправедливост — помисли си вещерът. — Каква огромна и проклета несправедливост. Това не може да бъде. Не бива да е така. Знам, че беше глупаво и наивно да си мисля, че някога нещо е зависело от мен, че някак съм повлиял на съдбата на този свят, че този свят ми е задължен за нещо. Знам, че това беше наивно мнение, даже арогантно… Но аз си давам сметка за заблудата си! Няма нужда да бъда убеждаван! Няма нужда това да ми се доказва! Особено пък по такъв начин…
	Това е несправедливо!“
	— Това не може да е Лютичето — каза той глухо, вторачен в гривата на Плотка.
	— Това е Лютичето — повтори Цири. — Гералт, трябва да направим нещо.
	— Какво? — попита той с горчивина. — Кажи ми, какво?
	Кнехтите свалиха Лютичето от фургона, като се държаха с него учудващо почтително, без грубости, даже с уважение — максималното, което можеха да си позволят. Преди стъпалата, водещи към ешафода, му развързаха ръцете. Поетът безцеремонно се почеса по задника и без чужда помощ тръгна нагоре по стъпалата.
	Изведнъж едно от стъпалата изтрещя и парапетът, изработен от покрит с кора железен лост, се огъна. Лютичето с усилие запази равновесие.
	— Проклятие! — възкликна той. — Това трябва да се поправи! Ще видите, че някога някой ще се пребие на тази стълба. И ще стане нещастие!
	Върху подиума Лютичето беше поет от двама помощници на палача с кожени салтамарки без ръкави. Палачът, широк в раменете като кулата на замък, гледаше към осъдения през отвор в качулката. До него стоеше някакъв тип с богата, макар и траурно черна дреха. Изражението му също беше траурно.
	— Уважаеми господа и граждани на Боклер и околността! — провъзгласи той гръмко и печално, вторачил се в разгърнатия пергамент пред себе си. — Уведомявам ви, че Юлиан Алфред Панкрац, виконт Дьо Летенхов, познат и като Лютичето…
	— Какво е Панкрац? — попита шепнешком Цири.
	— … е признат от висшия съд на княжеството за виновен във всички приписвани му престъпления, злодеяния и прегрешения, а именно: оскърбление на върховната власт, държавна измяна, а освен това поругаване на достойнството на дворянското съсловие чрез нарушаване на клетва, писане на пасквили, клеветене, а също така неуместно разпуснато поведение, тоест разврат. Така че Трибуналът реши виконт Юлиан _et cetera_ да бъде наказан, _primo_, с отнемане на герба чрез нанасяне върху щита на черна боя. _Secundo_, конфискуване на имуществото, земите, стоките, нивите, горите, замъците…
	— Замъците — простена Гералт. — Какви замъци?
	Лютичето леко се засмя. По изражението му си личеше, че решението на Трибунала за конфискуване на собствеността му много го забавлява.
	— _Tertio_, главното наказание. Предвиденото за подобни престъпления наказание е влачене с коне, разпъване на колело и разкъсване на четири, но управляващата ни Ана Хенриета, Нейна светлост принцесата на Тусент и владетелката на Боклер, милостиво замени тези наказания с отсичане на главата с брадва. Да живее правосъдието!
	Тълпата отговори с няколко нестройни викове. Застаналите в първите редове жени започнаха да се вайкат лицемерно и да хлипат престорено. Взеха децата си в ръце или на раменете си, за да не пропуснат нищо от представлението. Помощниците на палача изкараха насред ешафода един пън и го покриха с кърпа. Настана кратка суматоха, защото се оказа, че някой е откраднал върбовата кошница за главата, но бързо намериха друга.
	Под ешафода четирима дрипльовци разтвориха носни кърпички, за да уловят с тях капки от кръвта. Имаше голямо търсене на подобни сувенири, добре се заработваше от тях.
	— Гералт! — Цири не вдигаше наведената си глава. — Трябва да направим нещо…
	Той не отговори.
	— Искам да се обърна към хората — заяви гордо Лютичето.
	— Само по-кратко, виконте.
	Поетът застана на края на подиума, вдигна ръце.
	— Хей, хора? — извика той. — Какво ново? Как сте?
	— Живеем криво-ляво — обади се след дълга тишина някой от задните редове.
	— Чудесно — кимна поетът. — Много се радвам. Е, сега вече можем да започваме.
	— Господин палач — каза с високопарна тържественост траурният тип, — пристъпи към изпълнение на задълженията си!
	Палачът се приближи, в съответствие със стария обичай се спусна на колене пред осъдения, наведе покритата си с качулка глава.
	— Прости ми, добри човече — помоли той с гробовен глас.
	— Аз? — учуди се Лютичето. — На теб?
	— Аха.
	— Никога.
	— Ъ?
	— За нищо на света. Защо да го правя? Видяхте ли го палячото? След минути ще ми отсече главата, а аз трябва да му прощавам? Ти подиграваш ли ми се? В такъв момент?
	— Но как така, господине? — притесни се палачът. — Нали такъв е законът… И обичаят… Осъденият на смърт трябва да прости на палача… Добри господине! Опрости ми греха…
	— Не.
	— Не?
	— Не.
	— Няма да го обезглавявам — отвърна навъсено палачът, изправяйки се. — Нека да ми прости, иначе няма да направя нищо.
	— Господин виконт. — Тъжният чиновник хвана Лютичето за лакътя. — Не усложнявайте ситуацията. Хората са се събрали и чакат… Опростете му греха…
	— Няма да го опростя и точка по въпроса!
	— Господин палач. — Траурният тип се приближи до палача. — Отсечете му главата без опрощаване, а? Ще ви възнаградя…
	Палачът безмълвно протегна огромната си като тиган длан. Траурният въздъхна, бръкна в кесията си и насипа в ръката му монети. Палачът известно време ги гледа, после стисна юмрука си. Очите в процепите на качулката проблеснаха зловещо.
	— Добре — каза той, докато прибираше парите в джоба си и се обръщаше към поета. — На колене, упорити господине! Сложете си главата на пъна, злобен господине. Аз също мога да съм злобен, ако поискам. Ще ви отсека главата на два пъти. А ако не успея — и на три.
	— Прощавам! — извика Лютичето.
	— Благодаря.
	— Е, щом прости — обади се навъсено траурният чиновник, — върнете ми парите.
	Палачът се извърна и вдигна брадвата.
	— Отдръпнете се, благородни господине — изрече приглушено и зловещо той. — Не се мотайте под оръжието. Нали знаете, че където падат глави, там летят и уши.
	Чиновникът бързо отстъпи, като едва не падна от ешафода.
	— Така добре ли е? — Лютичето падна на колене и сложи глава върху ешафода. — А, господине?
	— Какво?
	— Пошегувахте се, нали? Ще я отсечете наведнъж? С един замах? Нали?
	Очите на палача проблеснаха.
	— Изненада — промърмори той зловещо.
	Тълпата изведнъж се развълнува, отстъпвайки път на навлизащ в площада ездач върху покрит с пяна кон.
	— Стой! — извика ездачът, размахвайки огромен пергамент, украсен с червени печати. — Спрете екзекуцията! Нося заповед за помилване на осъдения!
	— Отново? — промърмори палачът, спускайки вече вдигнатата брадва. — Отново помилване! Това вече става скучно!
	— Помилване! Помилване! — закрещя тълпата. Жените на първи ред започнаха да се вайкат още по-гръмогласно. Мнозина, в по-голямата си част малолетни, започнаха да подсвиркват и да викат недоволно.
	— Успокойте се, уважаеми господа и граждани! — извика траурният, разтваряйки пергамента. — Ето я волята на Нейна милост Ана Хенриета! В своята безкрайна доброта и в чест на сключения мир, който, както се съобщава, е бил подписан в град Цинтра, Нейна милост прощава престъпленията на виконт Юлиан Алфред Панкрац дьо Летенхов, известен и като Лютичето, и отменя екзекуцията му…
	— Милата Невестулчица — каза Лютичето, широко усмихнат.
	— … като същевременно заповядва на гореспоменатия виконт Юлиан Панкрац _et cetera_ да напусне незабавно столицата и пределите на княжество Тусент и никога повече да не се връща тук, тъй като той е в немилост пред Нейна милост и тя повече не може да го гледа. Свободен сте, виконте.
	— А имуществото ми? — извика Лютичето. — А? Стоките ми, полетата, горите и замъците можете да ги задържите, но ми дайте, по дяволите, лютнята, коня Пегас, сто и четирийсет талера и осемдесет халера, наметалото от енотова кожа, пръстена…
	— Млъквай! — извика Гералт, разблъсквайки с коня си неохотно отстъпващата тълпа. — Млъквай, слез и ела тук, бърборко! Цири, да му прокараме път! Лютиче! Чуваш ли какво ти казвам?
	— Гералт? Ти ли си?
	— Не питай, а слизай по-бързо! Към мен! Скачай на коня!
	Те се промъкнаха през стълпотворението и се понесоха в галоп по една тясна уличка. Цири отпред, а зад нея — Гералт и Лютичето върху Плотка.
	— За какво е това бързане? — обади се Лютичето иззад гърба на Гералт. — Никой не ни заплашва. Никой не ни преследва.
	— Засега. Твоята принцеса обича да си променя мнението и внезапно да отменя предишните си решения. Признай си, знаеше ли за помилването?
	— Не знаех — промърмори Лютичето. — Но, признавам си, разчитах на него. Невестулчицата е любвеобилна и с добро сърце.
	— Престани с тази твоя Невестулчица, по дяволите! Току-що се отърва по чудо от обвинение в обида на върховната власт, а сега искаш да попаднеш в алинеята рецидив?
	Трубадурът млъкна. Цири спря Келпи и ги изчака. Когато се изравниха, тя погледна Лютичето и избърса сълзите си.
	— Ех, ти… — каза тя. — Панкрац…
	— На път — подкани я вещерът. — Да напуснем този град и пределите на княжеството. Докато още можем.

	* * *

	Почти на самата граница на Тусент, на мястото, откъдето вече се виждаше планината Горгона, ги настигна княжески куриер. Той мъкнеше подир себе си оседлания Пегас и носеше лютнята, наметалото и пръстена на Лютичето. Пратеникът пропусна покрай ушите си въпроса за сто и четирийсетте талера и осемдесетте халера, и изслуша, без да трепне, молбата на барда да предаде целувки на принцесата.
	Тримата поеха нагоре по течението на Сансретур. Заобиколиха Белхавен.
	Спряха се да нощуват в долината на Неви. На място, което помнеха и вещерът, и бардът.
	Лютичето издържа дълго време, без да задава въпроси.
	Но в края на краищата се наложи да му разкажат всичко.
	И да се присъединят към мълчанието му. Към отвратителната, гнояща като язва тишина, настъпила след разказа.

	* * *

	По пладне на следващия ден бяха на Склоновете, при Ридбурн. Наоколо цареше ред и спокойствие. Хората бяха доверчиви и работещи. Чувстваха се в безопасност.
	Навсякъде имаше натежали от трупове бесилки.
	Заобиколиха града и се насочиха към Дол Ангра.
	— Лютиче! — Гералт едва сега забеляза това, което трябваше да е забелязал отдавна. — А къде е безценният ти тубус? Твоят половин век поезия? Куриерът не го донесе. Останал е в Тусент!
	— Остана — съгласи се равнодушно бардът. — В гардероба на Невестулчицата, под куп рокли, гащички и корсети. И нека си остане там за вечни времена.
	— Обясни.
	— Какво има да обяснявам? В Тусент имах достатъчно време да прочета всичко, което съм написал.
	— И какво?
	— Ще го напиша още веднъж. Отново.
	— Разбирам — кимна Гералт. — Накратко казано, оказал си се същият калпав писател, какъвто и фаворит. Или казано направо, до каквото се докоснеш, го омазваш. Но ако все още имаш възможност да оправиш твоя „Половин век“, то при принцеса Анариета вече нямаш никакви шансове. Пфу, любовник, позорно изгонен. Няма какво да правиш физиономии! Не ти е писано да бъдеш принц на Тусент, Лютиче.
	— Ще видим.
	— Не разчитай на мен. Нямам намерение да ставам свидетел на това.
	— Никой не те и моли. Но ще ти кажа, че Невестулчицата има добро сърце и прощава всичко. Наистина, побесня, когато ме хвана с младата баронеса Никве…
	Но сега вече трябва да се е поуспокоила! Разбрала е, че мъжът не е създаден за моногамия. Простила ми е и сигурно ме чака…
	— Ти си безнадеждно глупав — отбеляза Гералт, а Цири с енергично кимане потвърди, че мисли същото.
	— Няма да споря с вас — нацупи се Лютичето. — Още повече, че това са интимни неща. Повтарям още веднъж: Невестулчицата ще ми прости. Ще напиша подходяща за случая балада или сонет, ще й я изпратя, а тя…
	— Спести ни го, Лютиче.
	— Да, наистина, какво има да говоря с вас. Хайде, да вървим. Дий, Пегас! Дий, белоног змей!
	Продължиха по пътя си.
	Беше май.

	* * *

	— Заради теб — изрече с упрек вещерът, — заради теб, прогонен любовнико, ми се наложи да бягам от Тусент като някакъв престъпник или изгнаник. Дори не успях да се видя с…
	— С Фрингила Виго? Не би и могъл да се видиш. Скоро след тръгването ви, още през януари, тя отпътува в неизвестна посока. Просто изчезна.
	— Нямах предвид нея — изкашля се Гералт, виждайки как Цири с интерес е наострила уши. — Исках да се видя с Рейнар. Да го запозная с Цири…
	Лютичето заби поглед в гривата на Пегас.
	— Рейнар дьо Боа-Фресне — измънка той — някъде в края на февруари загина в сблъсък с партизани в прохода Сервантес, в района на заставата Ведета. Анариета го награди посмъртно с орден…
	— Млъкни, Лютиче.
	Лютичето млъкна, удивително послушен.

	* * *

	Месец май продължаваше да тече и времето се затопляше. От ливадите изчезнаха яркожълтите млечници, заменени от пухкавите бели глухарчета.
	Беше зелено и много топло. Освен през моментите на краткотрайни бури, въздухът беше плътен, горещ и лепкав като мед.

	* * *

	На двайсет и шести май се прехвърлиха през Яруга по нов, бял и миришещ на смола мост. Останките от стария мост, почернели и овъглени греди, се виждаха във водата и по брега.
	Цири ставаше неспокойна.
	Гералт знаеше. Знаеше намеренията й, знаеше за плановете, знаеше за договорката й с Йенефер. Беше готов. И все пак мисълта за радялата го бодна болезнено. Сякаш там, в гърдите, зад ребрата, дремеше и изведнъж се пробуди малък противен скорпион.

	* * *

	На отбивката на пътя, водещ към село Копривница, зад руините на стара, изгоряла кръчма, стоеше — сигурно поне от сто години — разклонен дъб, който сега, през пролетта, беше обсипан с мънички паяжини от цветчета. Населението на цялата околност, дори и от далечната Спала, бяха свикнали да използват огромните и достатъчно ниско разположени клони на дъба, за да окачват на тях дъски и табелки, съдържащи различна информация. По тази причина дъбът, използван за свързване между хората, се наричаше Дървото на Познанието за Доброто и Злото.
	— Цири, започни от тази страна — нареди Гералт, слизайки от коня. — Лютиче, ти виж от другата.
	Закачените на клоните дъсчици се люлееха, сблъсквайки се помежду си с кънтене.
	Повечето от съобщенията бяха относно обичайните след война издирвания на изчезнали роднини. Имаше много обръщения от типа: „ВЪРНИ СЕ, ВСИЧКО ЩЕ ТИ ПРОСТЯ“, доста обяви за еротичен масаж и подобни услуги в близките селца и градове, много реклами и търговски оферти. Имаше любовна кореспонденция, доноси и анонимни бележки. Имаше дори дъски, съдържащи философските възгледи на авторите им — главно идиотско-безсмислени или крайно неприлични.
	— Ха! — възкликна Лютичето. — Замъкът Растбург спешно се нуждае от вещер. Високо заплащане, нощуване в луксозно жилище, изключително вкусна храна. Ще се възползваш ли, Гералт?
	— В никакъв случай.
	Съобщението, което търсеха, беше намерено от Цири.
	И тогава тя каза на вещера онова, което той отдавна очакваше.

	* * *

	— Отивам до Венгерберг, Гералт — повтори тя. — Не се мръщи. Знаеш, че съм длъжна. Тя ме чака там.
	— Знам.
	— Ти ще отидеш в Ривия, на онази среща, която все пазиш в тайна.
	— Като изненада — поправи я той. — Не в тайна, а като изненада.
	— Добре, като изненада. А аз ще направя във Венгерберг каквото трябва, ще взема Йенефер и след шест дни ще бъдем в Ривия. И няма да се сбогуваме, не се разделяме навеки. Довиждане!
	— Довиждане, Цири.
	— В Ривия, след шест дни — повтори тя, подкарвайки Келпи.
	Веднага премина в галоп. Скри се от погледа на Гералт много бързо, а той почувства как някаква страшна студена, ноктеста лапа стиска стомаха му.
	— Шест дни — повтори замислено Лютичето. — Оттук до Венгерберг и обратно до Ривия… Общо почти двеста и петдесет мили. Това е невъзможно, Гералт. Разбира се, с тази нейна омагьосана кобила, на която може да се движи със скоростта на куриер, три пъти по-бързо от нас, теоретично — само теоретично! — може да се измине такова разстояние за шест дни. Но дори и тази дяволска кобила трябва да си почива. А и за тайнствената работа, която Цири смята да свърши, също ще отиде известно време. Така че е неизпълнимо…
	— За Цири няма неизпълними неща — стисна устни Гералт.
	— Чак пък…
	— Това изобщо не е онази девойка, която познаваше — прекъсна го Гералт. — Не е същата.
	Лютичето мълча дълго време.
	— Имам странното усещане…
	— Млъкни. Не казвай нищо. Много те моля.

	* * *

	Месец май свърши. Наближаваше новолуние, лунният сърп вече беше съвсем тънък. Яздеха към открояващите се на хоризонта планини.

	* * *

	Пейзажът беше типично следвоенен. Тук-таме сред полетата се виждаха могили и гробове, в буйната есенна трева се белееха черепи и скелети. От клоните на крайпътните дървета висяха обесени, по пътищата, в очакване на гладна смърт, седяха просяци. На края на горите, в очакване просяците да отслабнат, стояха вълци.
	Виждаха се обгорени места, където не растеше трева — там бяха бушували пожари.
	Строяха се наново села, от които бяха останали само обгорени руини, недалеч от развалините се виждаха жени, разбиващи спечената земя с мотики. Препъвайки се, някои теглеха брани и плугове, а хамутите се врязваха в мършавите им рамене. Децата ловяха дъждовни червеи в изораните бразди.
	— Имам неясното усещане — каза Лютичето, — че тук нещо не е както трябва. Че нещо не достига… Ти нямаш ли такова впечатление, Гералт?
	— А?
	— Че нещо тук не е нормално?
	— Тук нищо не е нормално, Лютиче. Нищо.

	* * *

	През нощта, топла, черна и безветрена, осветена от далечни припламвания на мълнии и изпълнена с неспокойното боботене на гръмотевиците, отпочиващите Гералт и Лютичето забелязаха как хоризонтът на запад се оцветява от червеното зарево на пожар. Не беше далеч — полъхналият вятър донесе миризмата на дим. Донесе и откъслечни звуци. Те чуваха — макар че не искаха да чуват — виковете на убивани хора, писъците на жени, наглия и тържествуващ вой на бандитите.
	Лютичето мълчеше и постоянно поглеждаше тревожно Гералт.
	Но вещерът дори не трепна и не обърна глава. А лицето му беше като от бронз.
	На сутринта продължиха нататък. Дори не погледнаха вдигащия се над гората стълб дим.
	А после се натъкнаха на колона преселници.

	* * *

	Колоната беше дълга. Вървяха бавно. Носеха малки вързопчета. Крачеха в пълна тишина. Мъже, юноши, жени, деца. Пристъпваха, без да плачат, без да се вайкат. Без викове, без отчаяни ридания.
	Виковете и отчаянието бяха в очите им. Пустите очи на онеправдани хора. Ограбени, бити, прогонени.
	— Кои са тези? — Лютичето не се впечатли от враждебността в очите на съпровождащия колоната офицер. — Кого прогонвате?
	— Нилфгардци — отговори от височината на седлото си офицерът, румен младеж, най-много на осемнайсет. — Нилфгардски заселници — плъзнали са из земята ни като хлебарки. Така че ние ги чистим като хлебарки. Така е решено в Цинтра и е записано в мирния договор.
	Той се наведе и се изплю.
	— А аз — продължи той, гледайки предизвикателно Лютичето и вещера, — ако зависеше от мен, нямаше да ги пусна живи оттук, подлеците.
	— А аз — обади се провлачено подофицерът с прошарени мустаци, хвърляйки към началника си поглед, явно лишен от уважение, — ако зависеше от мен, щях да ги оставя на спокойствие във фермите им. — Нямаше да гоня от страната добри земевладелци. Щях да се радвам, че стопанствата им процъфтяват. И че има какво да се яде.
	— Тъп сте като галош, сержанте — промърмори офицерът. — Та това са нилфгардци! Друг език, друга култура, друга кръв. Да се радваме на стопанството им, и да отглеждаме змия в пазвата си? Предатели, готови да ни забият нож в гърба? Сигурно си мислите, че вече ще сме в мир с Черните за вечни времена? Не, нека да си ходят откъдето са дошли… Хей, войнико! Един там има количка. Вземи му я, живо!
	Заповедта беше изпълнена усърдно. С помощта не само на тоягата и на юмруците, но и на шутове.
	Лютичето се изкашля.
	— А на вас това може би не ви харесва? — Младият офицер го измери с поглед. — Може би вие сте нилфгардец?
	— Да не дават боговете — преглътна Лютичето.
	Много от минаващите покрай тях машинално движещи се жени и деца бяха с разкъсани дрехи, с подпухнали и насинени лица, с покрити със засъхнали струи кръв бедра и хълбоци. На мнозина им се налагаше да ги придържат, за да могат да ходят. Лютичето погледна Гералт и му стана страшно.
	— Време ни е да тръгваме — измънка той. — Всичко хубаво, господа войници.
	Офицерът дори не обърна глава, увлечен от наблюдението си дали някой от преселниците не носи повече багаж, отколкото е позволено според цинтрийския мир.
	Колоната от преселници се придвижваше.
	Чуха се високи, отчаяни, изпълнени с болка викове на жена.
	— Гералт! Не! — простена Лютичето. — Не прави нищо, умолявам те… Не се намесвай…
	Вещерът обърна лицето си към него и Лютичето не можа да познае това лице.
	— Да се намесвам? — повтори Гералт. — За да спасявам кого? Да си рискувам главата заради някакви благородни принципи или идеи? О, не, Лютиче. Вече не.

	* * *

	В една от нощите, неспокойна, постоянно осветявана от мълнии, вещерът отново се събуди от сън. Но този път също не беше сигурен дали не е попаднал от един сън в друг.
	Отново над последните тлеещи въглени в огнището се издигаше блещукаща светлина, плашеща конете, отново в тази светлина се виждаше картината на замък, черни колони, маса, насядали около нея жени.
	Както и две жени, застанали до масата. Черно-бяла и черно-сива.
	Йенефер и Цири.
	Вещерът застена в съня си.

	* * *

	Йенефер беше права, когато я убеди да не облича мъжки дрехи. Ако беше облечена като момче, Цири щеше да се чувства глупаво тук, в тази зала, сред тези елегантни и бляскави от бижута жени. Беше доволна, че й позволиха да се облече с бяло и черно, ласкаеха я одобрителните погледи, които хвърляха тези изискани жени на разрязаните и надиплени ръкави, на високата талия, на кадифето, украсено с малка диамантена роза.
	— Приближете се.
	Цири леко потрепна. И не само от звука на този глас. Йенефер се оказа права и когато я съветваше да не бъде с деколте. Но Цири се заинати и сега й се струваше, че течението се разхожда по гърдите й, а целият й бюст почти до пъпа е покрит с гъша кожа.
	— Приближете се още — повтори тъмнокосата и тъмноока жена, която Цири познаваше — помнеше я от остров Танед. И макар че Йенефер й беше казала кого ще заварят в Монтекалво, беше й описала всички и беше съобщила имената им, от първия момент Цири започна да нарича мислено тази жена „госпожа Совата.“
	— Добре дошли в Ложата Монтекалво, госпожице Цири.
	Цири се наведе така, както я беше посъветвала Йенефер, учтиво, но повече по мъжки, без девически реверанси, без да навежда скромно и по детски плахо поглед. Отговори с усмивка на искрената и мила усмивка на Трис Мериголд, с малко по-нисък поклон на главата — на приятелския поглед на Маргарита Льоантил. Издържа останалите осем погледа, макар те да приличаха повече на проникващи в дълбините на съзнанието свредели. Пробождащи с остротата на копия.
	— Моля, седнете — покани ги с царствен жест госпожа Совата. — Не, не ти, Йенефер. Само тя. Ти, Йенефер, не си поканена в Ложата като гост, а само като обвиняема, повикана за осъждане и наказание. Докато Ложата не се произнесе по съдбата ти, ще стоиш права.
	За Цири протоколът мигновено приключи.
	— В такъв случай и аз ще стоя права — каза тя, съвсем не тихо. — Аз също не се смятам тук за някакъв гост. Аз също съм повикана тук, за да бъде обявено каква ще е съдбата ми. Каквото е за нея, същото е и за мен. Не можем да бъдем разделени. С цялото ми уважение.
	Маргарита Льоантил се усмихна, гледайки я в очите. Скромната, елегантна, чипоноса Асире вар Анахид, която можеше да е само нилфгардка, поклати глава, леко почуквайки с пръсти по ръба на масата.
	— Филипа — обади се една жена, около чиято шия беше навита боа от лисича кожа, — струва ми се, че не бива да сме толкова принципни. Във всеки случай, не и сега, в този момент. Това е кръглата маса на Ложата. На нея всички седим като равни. Мисля, можем да се съгласим, че…
	Тя не довърши, прекарвайки поглед през останалите магьоснички. Те кимаха поред, изразявайки съгласие: Маргарита, Асире, Трис, Сабрина Глевисиг, Кейра Мец, двете прекрасни елфки. Само втората нилфгардка, чернокосата Фрингила Виго, седеше неподвижно, много бледа, без да откъсва поглед от Йенефер.
	— Така да бъде — махна с окичената си с пръстени ръка Филипа Ейлхарт. — Седнете и двете. Макар че аз възразявам. Но единството на Ложата е над всичко. Интересите на Ложата са над всичко. Ложата е всичко, останалото е нищо. Надявам се, че разбираш това, Цири.
	— Прекрасно го разбирам. — Цири нямаше никакво намерение да свежда поглед. — Още повече, че именно аз съм въпросното нищо.
	Францеска Финдабаир, изумително красивата елфка, се разсмя звънко.
	— Поздравявам те, Йенефер — изрече тя с хипнотизиращо мелодичен глас. — Разпознавам школата.
	— Не е трудно да се разпознае. — Йенефер обходи лицата им с огнен поглед. — Защото това е школата на Тисая де Врие.
	— Тисая де Врие е мъртва — обади се спокойно госпожа Совата. — Няма я на тази маса. Тисая де Врие умря, траурът по нея свърши. Превръщайки се едновременно в граница и повратна точка. Защото дойде ново време, дойде нова епоха, предстоят големи промени. А на теб, Цири, която някога беше Цирила от Цинтра, съдбата ти е отредила важна роля в тези промени. Вероятно вече знаеш каква.
	— Знам — излая Цири, без да обръща внимание на успокоителното шъткане на Йенефер. — Вилгефорц ми разясни това! Готвейки се да ми напъха стъклена спринцовка между краката. Ако в това се състои моето предопределение, то покорно благодаря!
	Тъмните очи на Филипа Ейлхарт се изпълниха със студен гняв. Но заговори не тя. Заговори Шеала де Танкарвил.
	— Имаш още много да учиш, дете — каза тя, загръщайки се с боата от лисича кожа. — От много неща, както виждам и чувам, ще ти се наложи да се отучваш сама или с чужда помощ. Напоследък си насъбрала множество вредни знания, несъмнено си изпитала злото на свой гръб и си се поучила от това. Сега, в своето детинско упорство, отказваш да видиш доброто, отхвърляш добрите намерения. Наостряш игли като таралеж, неспособна да видиш онези, които ги е грижа за твоето благо. Съскаш и вадиш нокти като диво коте и не ни оставяш избор. Ще се наложи да те хванем за шията. И ще направим това, без да се бавим нито минута. Защото ние сме по-стари от теб и по-мъдри от теб и знаем всичко за това, което е било и което е, знаем много и за онова, което ще бъде. Ще те хванем за шията, коте, за да може някога, когато вече си опитна и мъдра котка, да седнеш на тази маса, тук, заедно с нас. Една от нас. Не! Нито дума! Не си и помисляй да си отваряш устата, когато говори Шеала де Танкарвил!
	Гласът на ковирската магьосница, рязък и пронизващ като стържещ по желязо нож, изведнъж увисна над масата. Не само Цири потрепери — леко трепнаха и се присвиха дори и другите магички от Ложата, може би с изключение на Филипа, Францеска и Асире. И Йенефер.
	— Ти беше права — продължи Шеала, увивайки се с боата, — предполагайки, че си повикана в Монтекалво, за да узнаеш съдбата си. Не си права в предположението си, че си нищо. Защото ти си всичко, ти си бъдещето на света. В настоящия момент, разбира се, ти не знаеш и не разбираш това. В настоящия момент не си нищо повече от настръхнало и съскащо коте, дете, преживяло травмиращи събития, във всяко от които вижда Емхир вар Емрейс или Вилгефорц с осеменител в ръка. И е напълно безсмислено сега, в този момент, някой да се опитва да ти обяснява, че грешиш, че става въпрос за твоето благо и благото на света. Ще дойде времето и на такива обяснения. Някога. Но сега ти така или иначе няма да поискаш да чуеш гласа на здравия разум, сега срещу всеки наш аргумент ще търсиш ответен удар във вид на детинско упорство и шумно ожесточение. Поради тази причина сега просто ще бъдеш хваната за врата. Приключих. Съобщи й какво я очаква, Филипа.
	Цири седеше неподвижно, поглаждайки главите на сфинксовете, с които бяха украсени подлакътниците на креслото.
	— Ще дойдеш с мен и Шеала в Ковир, в Понт Ванис, лятната столица на кралството — прекъсна тягостната тишина госпожа Совата. — Тъй като вече не си никаква Цирила от Цинтра, на аудиенцията ще бъдеш представена като послушница, изучаваща магията, наша подопечна. На аудиенцията ще се запознаеш с много мъдър крал, Естерад Тисен, с истинска кралска кръв. Ще се запознаеш със съпругата му, кралица Зулейка, личност с невероятна благородност и доброта. Ще се запознаеш и със сина на кралското семейство, принц Танкред.
	На Цири, която започна да разбира за какво става въпрос, ченето й увисна. Това не убягна от вниманието на госпожа Совата.
	— Да — кимна тя. — Преди всичко си длъжна да направиш добро впечатление на принц Танкред. Защото ще станеш негова наложница и ще му родиш дете.
	След дълго мълчание Филипа продължи:
	— Ако все още беше Цирила от Цинтра, ако все още беше дъщеря на Павета и внучка на Каланте, щяхме да те направим законна съпруга на Танкред. Първо принцеса, а след това — кралица на Ковир и Повие. Уви, за най-голямо съжаление съдбата те лиши от всичко. Включително и от бъдеще. Ще бъдеш само любовница на Танкред. Фаворитка.
	— Не само фиктивно, но и официално — вметна Шеала. — Защото ще се постараем фактически да се ползваш със статуса на принцеса, а после може би дори кралица. Разбира се, ще е необходима твоята помощ и добра воля. Трябва да се държиш така, че Танкред винаги да иска да те вижда до себе си. Денем и нощем. Ще те научим как да подклаждаш такова желание. Но от теб зависи дали обучението няма да е напразно.
	— Общо взето това са дреболии — каза госпожа Совата. — Важното е колкото се може по-скоро да забременееш от Танкред.
	— То се знае — промърмори Цири.
	— Ложата ще се погрижи за бъдещето и положението на вашето дете. — Филипа продължаваше да я гледа с тъмните си очи. — Трябва да знаеш, че става въпрос за наистина сериозни неща. Впрочем, и ти ще участваш в тях — веднага след раждането на детето ще започнеш да участваш в нашите събрания. Ще набираш опит. Защото ти, макар и в момента по-скоро да не осъзнаваш това, си една от нас.
	— На остров Танед — Цири преодоля съпротивата на свитото си гърло — вие ме нарекохте чудовище, госпожо Сова. — А днес ми казвате, че съм една от вас.
	— В това няма никакво противоречие — разнесе се мелодичният като ромолене на ручей глас на Енид ан Глеана, Маргаритката от Долината. — Всички ние сме чудовища, _me luned_. Всяка по свой начин. Не е ли така, госпожо Сова?
	Филипа сви рамене.
	— Ще замаскираме с илюзия неприятния белег на лицето — обади се отново Шеала, машинално пощипвайки боата. — Ще изглеждаш прекрасно и загадъчно, а Танкред Тисен просто ще си изгуби ума по теб. Ще трябва да ти измислим име и легенда. Разбира се, Цирила е красиво име и не чак толкова рядко, че да се отказваш от него заради запазване на инкогнито. Но се нуждаеш от фамилия. Няма да имам нищо против, ако решиш да избереш моята.
	— Или моята — каза госпожа Совата, усмихвайки се с крайчетата на устните си. — Цирила Ейлхарт също звучи добре.
	— Името й звучи добре с всякакви допълнения — зазвънтя отново като сребърни камбанки гласът на Маргаритката от Долината. — И всяка от нас би искала да има дъщеря като теб, _Zireael_, лястовичке с очите на сокол, кръв от кръвта и плът от плътта на Лара Дорен. Всяка от нас би пожертвала всичко, дори тази Ложа, дори съдбата на кралства или на целия свят, за да имаме дъщеря като теб. Но това е невъзможно. Знаем, че е невъзможно. Затова толкова завиждаме на Йенефер.
	— Благодаря ви, госпожо Филипа — обади се след кратко мълчание Цири, стискайки с пръсти главите на сфинксовете. — Поласкана съм също и от предложението да нося фамилията Танкарвил. Но тъй като се получава, че фамилията е единственото, което в случая зависи от мен и моя избор, единственото, което не ми натрапват, съм принудена да ви благодаря и да си избера сама фамилията. Искам да се наричам Цири от Венгерберг, дъщеря на Йенефер.
	— Ха! — усмихна се, показвайки белите си зъби, една чернокоса магьосница, която, както Цири се досети, беше Сабрина Глевисиг от Каедвен. — Танкред Тисен ще бъде пълен идиот, ако не поиска да се свърже в морганатичен брак с нея. Ако позволи вместо нея да му пробутат за жена някаква сапунена принцеса, ще бъде глупак и слепец, неспособен да разпознае диамант сред купчина стъкълца. Поздравявам те, Йена. И ти завиждам. А ти знаеш колко искрена може да е завистта ми.
	Йенефер благодари с навеждане на главата. Не се усмихна.
	— И така, всичко е изяснено — каза Филипа.
	— Не — отвърна Цири.
	Францеска Финдабаир прихна в шепата си. Шеала де Танкарвил вдигна глава, а лицето й се вкамени по начин, който не предвещаваше нищо добро.
	— Трябва да обмисля всичко — заяви Цири. — Да поразсъждавам. Да подредя нещата вътре в себе си. На спокойствие. Когато направя това, ще се върна тук, в Монтекалво. Ще се изправя пред вас. И ще ви кажа какво съм решила.
	Шеала помръдна устни така, сякаш в устата й се беше озовало нещо, което незабавно трябва да изплюе, но премълча.
	— Разбрахме се да се видим с вещера Гералт в Ривия — вирна глава Цири. — Обещах му, че ще се срещна с него там и ще отведа Йенефер. Ще удържа обещанието си, независимо дали с ваше съгласие, или без него. Присъстващата тук госпожа Рита знае, че когато става въпрос за Гералт, винаги ще намеря пролука в стената.
	Маргарита Льоантил се усмихна и кимна.
	— Трябва да поговоря с Гералт. Да се простя с него. И да му призная, че беше прав. Когато си тръгвахме от замъка Стига, оставяйки трупове след себе си, попитах Гералт дали това вече е краят, победихме ли злото, възтържествува ли доброто. А той само се усмихна странно и тъжно. Мислех си, че това е от умора, заради това, че погребахме всичките му приятели там, в замъка Стига. Но сега разбирам какво е означавала усмивката му. Това е била усмивка на съжаление към едно дете, мислещо, че прерязването на гърлата на Вилгефорц и Бонхарт означава тържество на доброто над злото. Непременно трябва да му кажа, че съм поумняла и съм го разбрала. Непременно трябва да му го кажа.
	Трябва да го убедя, че има принципна разлика между това, което смятате да направите с мен, и онова, което смяташе да направи с мен с, помощта на стъклен осеменител Вилгефорц. Трябва да се опитам да му обясня, че има разлика между замъка Монтекалво и замъка Стига, макар че и Вилгефорц се грижеше за благото на света, както и вие, благородни госпожи.
	Знам, че ще ми бъде трудно да убедя в това стар вълк като Гералт. Той ще ми каже, че съм сополанка, че е лесно да бъда излъгана с престорено благородство, че всички разговори за предопределението и благото на света са глупави фрази. Но аз съм длъжна да се опитам. Много е важно той да разбере и одобри това. Важно е включително и за вас.
	— Нищо не си разбрала — изрече рязко Шеала де Танкарвил. — Ти все още си оставаш дете, но от фазата на сополив рев и тропане с краче преминаваш към фазата сополива арогантност. Единственото, което обнадеждава, е живостта на ума ти. Ще се научиш бързо — повярвай ми, скоро ще се смееш, спомняйки си за глупостите, които наговори тук. Що се отнася до пътуването ти до Ривия, нека за това се произнесе Ложата. Лично аз съм категорично против. От принципни съображения. За да ти докажа, че аз, Шеала де Танкарвил, никога не хвърлям думите си на вятъра. И че ще съумея да склоня твърдата ти главица. Заради собственото ти добро трябва да се научиш на дисциплина.
	— Нека да приключваме с това. — Филипа Ейлхарт сложи ръка върху масата. — Моля, дами, кажете си мнението. Можем ли да позволим на непокорната госпожица Цири да отиде в Ривия? На среща с някакъв вещер, за когото скоро няма да има място в живота й? Можем ли да допуснем да се засили сантименталността й, от която скоро й предстои да се избави напълно? Шеала е против. А останалите?
	— И аз съм против — заяви Сабрина Глевисиг. — Също от принципни съображения. Девойката ми харесва, дума да няма, харесват ми нейната категоричност и пламенна дързост. При други обстоятелства не бих възразила против нейното пътуване, още повече, че тя несъмнено ще се върне. Такива като нея не нарушават думата си. Но девойката си позволи да ни заплашва. Нека да е наясно, че такива заплахи само ни забавляват!
	— И аз съм против — каза Кейра Мец. — От практически съображения. Девойката и на мен ми харесва, а споменатият Гералт ме носи на ръце на остров Танед. Не съм ни най-малко сантиментална, но тогава ми беше страшно приятно. Да имах възможност да му се отблагодаря… Но не! Ти се лъжеш, Сабрина. Девойката е вещерка и ще се опита да ни надхитри по вещерски. Накратко казано — да избяга.
	— Някой тук се осмелява да подлага на съмнение думите на дъщеря ми? — попита Йенефер, зловещо разтегляйки думите.
	— Ти да мълчиш, Йенефер — изсъска Филипа. — Не се обаждай, за да не изгубя търпение. Имаме два гласа против. Продължавайте.
	— Аз гласувам за това да й позволим да отиде — каза Трис Мериголд. — Познавам я и гарантирам за нея. Бих искала също, ако се съгласи, да я съпровождам. Да й помогна в осмислянето на нещата, ако няма нищо против. И, ако се съгласи, да разговарям с Гералт.
	— Аз също гласувам „за“ — усмихна се Маргарита Льоантил. — Ще ви учуди това, което ще кажа, но го правя в памет на Тисая де Врие. Ако тя беше тук, щеше да се възмути, че заради единството на Ложата трябва да се налага принуда и ограничаване на личната свобода.
	— Аз гласувам „за“ — рече Францеска Финдабаир, намествайки дантелата на деколтето си. — Причините са много, не съм длъжна да ги изреждам и няма да го направя.
	— Гласувам „за“ — каза също толкова лаконично Ида Емеан аеп Сивней. — Защото така ми подсказва сърцето.
	— А аз съм против — заяви сухо Асире вар Анахид. — Не се ръководя нито от симпатия, нито от антипатия или принципни доводи. Опасявам се за живота на Цири. Под опеката на Ложата тя ще е в безопасност, но по пътищата към Ривия ще стане лесна плячка. А се опасявам, че има персони, за които дори отнемането на името и самоличността й не е достатъчно.
	— И така, остана ни само да узнаем мнението на госпожа Фрингила Виго — подхвърли доста язвително Сабрина Глевисиг. — Макар че явно то не подлежи на никакво съмнение. Позволете ми да ви напомня замъка Рис-Рун, дами.
	— Благодаря за напомнянето. — Фрингила Виго гордо вдигна глава. — Давам гласа си за Цири. За да докажа уважението и симпатията, които изпитвам към девойката. И най-вече — заради Гералт от Ривия, вещера, без който тази девойка сега нямаше да бъде тук. Който заради спасяването на Цири отиде накрая на света, бореше се с всичко, което стоеше на пътя му, дори със самия себе си. Би било подло сега да му отказваме среща с нея.
	— И все пак в това не би имало чак толкова подлост — изрече цинично Сабрина Глевисиг, — колкото е сантименталността в другата алтернатива. Същата тази сантименталност, която смятаме да изкореним в девойката. Тук се спомена дори за сърце. А какъв е резултатът? Резултатът е, че везните се уравновесиха. Достигнаха до мъртва точка. Нищо не решихме. Ще трябва да гласуваме отново. Предлагам да е тайно.
	— Защо?
	Всички погледнаха към тази, която се беше обадила. Йенефер.
	— Аз все още съм член на Ложата — каза тя. — Никой не ме е лишил от членство. Никой не е приет на мое място. Формално имам право на глас. Мисля, че е ясно как ще гласувам. По такъв начин гласовете „за“ надделяват и въпросът е решен.
	— Твоята наглост излиза от границите на добрия вкус, Йенефер — каза Сабрина, сплитайки пръстите си, окичени с ониксови пръстени.
	— На твое място щях покорно да мълча — добави сериозно Шеала. — И да си мисля за предстоящото гласуване, предмет на което ще си самата ти.
	— Аз подкрепих Цири — каза Францеска, — но теб, Йенефер, трябва да те призова да спазваш реда. Ти излезе от Ложата, като избяга и отказа да сътрудничиш. Нямаш никакви права. Имаш само задължения, дългове, които трябва да платиш, и присъда, която трябва да изслушаш. Ако не беше това, нямаше да те пуснат да прекрачиш прага на Монтекалво.
	Йенефер удържа Цири, която явно беше готова да скочи и да се развика. Цири, без да се съпротивлява, се отпусна в креслото с подлакътници във вида на глави на сфинксове и се вторачи в госпожа Совата, Филипа Ейлхарт, която се надигаше от креслото си и се надвесваше над масата.
	— Йенефер няма право на глас — заяви гръмко тя. — Това е ясно. Но аз имам. Изслушах всички присъстващи и най-накрая, струва ми се, мога да гласувам и аз?
	— Какво искаш да кажеш? — смръщи вежди Сабрина.
	Филипа Ейлхарт погледна през масата. Срещна очите на Цири и се потопи в тях.

	* * *

	Дъното на басейна е направено от разноцветна мозайка, плочките менят цвета си и изглеждат подвижни. Водата трепка, в нея си играят светлосенки. Под огромните като чинии листа на лилиите, сред зелените водорасли се мяркат каракуди и кефали. Във водата се отразяват огромните тъжни очи на девойка, дългите й коси докосват повърхността на водата, плават по нея.
	Девойката, забравила за всичко, вкарва ръце между стъблата на лилиите, надвесила се над ръба на басейна с фонтана. Толкова й се иска да докосне някоя от златистите и червените рибки. Рибките се приближават до ръцете й, плуват наоколо, но не й позволяват да ги хване, неуловими като призраци, като самата вода. Дланите на тъмнооката девойка се свиват, без да са уловили нищо.
	— Филипа!
	Най-любимият глас. И все пак девойката не се откъсва веднага. Продължава да гледа водата, рибките, лилиите, отражението си.
	— Филипа!

	* * *

	— Филипа! — Резкият глас на Шеала де Танкарвил я изтръгна от вглъбеността й. — Чакаме те.
	От отворения прозорец повея хладен пролетен вятър. Филипа Ейлхарт потрепна. „Смъртта — помисли си тя. — Смъртта премина покрай мен.“
	— Тази Ложа — изрече най-накрая тя уверено, гръмко и ясно — ще решава съдбата на света. Защото Ложата е като света, негово отражение. Тук в равновесие се оказаха здравият разум, невинаги означаващ студена подлост и пресметливост, и сантименталността, която невинаги е наивна. Отговорността и желязната, дори наложена със сила дисциплина, и отвращението от насилието, мекостта и доверчивостта. Деловитата студенина на всемогъществото… и сърцето.
	Тя замълча за момент и продължи в настъпилата в колонната зала на замъка Монтекалво тишина:
	— Аз, отдавайки последна своя глас, вземам под внимание още нещо. Което не се уравновесява с нищо и уравновесява всичко.
	Следвайки погледа й, жените се обърнаха към стената, към мозайката, на която сглобената от малки разноцветни камъчета змия Уробос беше захапала със зъби собствената си опашка.
	— Това е Предопределението — продължи магьосницата, впила в Цири тъмните си очи. — В което аз, Филипа Ейлхарт, от не толкова отдавна започнах да вярвам. Което аз, Филипа Ейлхарт, не толкова отдавна започнах да разбирам. Предопределението не е присъда на провидението, не са свитъци, написани от ръката на демиург, не е фатализъм. Предопределението е надежда. Изпълнена с надеждата, вярвайки, че това, което е съдено да се случи, ще се случи, давам гласа си. Давам го на Цири. Детето на Предопределението. Детето на Надеждата.
	Тишината в потъналата в светлосенки колонна зала на замъка Монтекалво трая дълго. През прозореца долитаха крясъците на кръжащия над езерото орел-рибар.
	— Госпожо Йенефер — прошепна Цири, — означава ли това…
	— Да вървим, дъще — отговори тихо Йенефер. — Гералт ни чака, а пътят е дълъг.

	* * *

	Гералт се събуди и скочи. Крясъкът на нощна птица все още кънтеше в ушите му.


	Дванайсета глава


	После магьосницата и вещерът направиха шумна сватба. И аз бях там, пих вино и медовина. И живели щастливо, но много кратко. Той умрял леко, от сърдечен пристъп. Тя умряла скоро след него, но приказката не казва от какво. Говорят, че от мъка, но кой ли вярва на приказки?
	Флорънс Деланой, „Приказки и предания“


	Добраха се до Ривия на шестия ден след юнското новолуние.
	Излязоха от горите на склона на хълм и веднага долу под тях блесна огледалната повърхност на езерото Лок Ескалот, което имаше формата на руната, дала наименованието му. В огледалото на водата се виждаха обраслите с бяла ела и лиственица хълмове Краг Рос, поставящи началото на масива Махакам. И червените покриви на кулите на разположения върху нос в езерото замък Ривия, зимна резиденция на кралете на Лирия. А в залива на южния край на езерото Лок Ескалот лежеше град Ривия с предградията му, чиито къщи изглеждаха като гъбки, поникнали по брега на езерото.
	— Е, май пристигнахме — отбеляза Лютичето, засланяйки очите си с длан. — Ето, че кръгът се затвори — в Ривия сме. Колко странно се заплита съдбата… Не виждам на кулите на замъка синьо-бялото знаме, значи кралица Меве я няма в замъка. Всъщност не мисля, че тя все още си спомня за твоето дезертьорство…
	— Повярвай ми, Лютиче — прекъсна го Гералт, насочвайки коня си надолу по склона, — безразлично ми е какво си спомня тя за мен.
	Недалеч от града, близо до бариерата, имаше шарена палатка, приличаща на козунак. Пред палатката, върху един кол висеше бял щит с червена ивица. Под вдигнатото платнище на входа на палатата стоеше рицар с пълно снаряжение и бяла яка, украсена със същия герб като щита. Рицарят се вглеждаше внимателно и много подозрително в преминаващите покрай него жени с кърпи на главите, катранджии с мехове стока, пастири, амбулантни търговци и старци-просяци. Когато видя приближаващите се Гералт и Лютичето, очите му проблеснаха с надежда.
	Гералт с леден тон разсея напразните очаквания на рицаря:
	— Дамата на вашето сърце, която и да е тя, несъмнено е най-прекрасната и най-непорочната девица от Яруга до Буйна.
	— Честна дума — промърмори рицарят. — Прав сте, господине.

	* * *

	Светлокоса девойка с кожена куртка, гъсто осеяна със сребърни копчета, повръщаше насред улицата всичко по-рано изядено и изпито, превита на две и държаща се за стремето на кобила с цвят на каша от елда. Двама приятели на девойката, издокарани по същия начин, с мечове на гърбовете и превръзки на челата, ругаеха нечленоразделно минаващите покрай тях хора. И двамата бяха повече от пияни, стояха несигурно на краката си, облягаха се в хълбоците на конете си и в гредата на сложения пред странноприемницата коневръз.
	— Наистина ли трябва да влизаме там? — попита Лютичето. — В това заведение може да има още такива мили деца.
	— Уговорихме се тук. Забрави ли? Това е странноприемницата „При петела и квачката“, за която се споменаваше в табелката на дъба.
	Светлокосата девойка се преви отново и повърна спазматично и много обилно. Кобилата изпръхтя шумно и се дръпна, като събори стопанката си и я повлече през повръщаното.
	— Какво зяпаш, мухльо? — изръмжа един от младежите. — На теб говоря, белокосия дядка.
	— Гералт — прошепна Лютичето, слизайки от коня, — моля те, не прави глупости.
	— Не се бой. Няма да правя глупости.
	Привързаха конете за коневръза от другата страна на стъпалата. Младежите престанаха да им обръщат внимание и се заеха да ругаят преминаваща по улицата гражданка с дете.
	Първото, което се набиваше на очи вътре в странноприемницата, беше обявата „ТЪРСЯ ГОТВАЧ“, Второто — голяма картина, нарисувана на сковано от дъски табло, изобразяваща брадато страшилище с окървавена брадва в ръка. Надписът гласеше: „ДЖУДЖЕТО — ПРЕЗРЯН ДРЕБЕН ПРЕДАТЕЛ“.
	Лютичето се опасяваше не без основания. Практически единствените гости на странноприемницата — освен няколко доста пияни алкохолици и две дебели проститутки със синини под очите — бяха няколко облечени в кожени дрехи със сребърни копчета „деца“ с мечове на гърбовете. Бяха осем, и от двата пола, но вдигаха шум за осемнайсет. При това всеки се стремеше да надвика другия.
	— Познах ви и знам какви сте, господа — каза собственикът веднага, щом ги видя. — И имам съобщение за вас. Трябва да отидете в „Брястово“, в кръчмата „При Вирсинг“.
	— Ооо — развесели се Лютичето. — Това е добре…
	— Хубаво, щом е добре. — Кръчмарят се зае отново да лъска халбите с престилката си. — Гнусите се от заведението ми — ваша воля. Но трябва да ви кажа, че „Брястово“ е квартал на джуджетата, там живеят нечовеци.
	— И какво от това? — присви очи Гералт.
	— А, на вас може и да ви е все едно — сви рамене съдържателят. — Защото този, който остави съобщението, беше джудже. Щом си имате работа с такива… ваша воля. Вие си решавате коя компания ви е по-приятна.
	— Не сме особено придирчиви, що се отнася до компаниите — подхвърли Лютичето, кимайки към крещящите и дърпащите се взаимно при масата си младежи с черни куртки и превръзки на пъпчивите си чела. — Но тази не ни допада особено.
	Стопанинът остави лъснатата халба и ги изгледа с неприязън.
	— Трябва да бъдете по-снизходителни — подхвърли той поучително. — Младежите трябва да изпуснат парата. Имаме тук един такъв израз: да изпуснат парата. Войната много им е навредила. Бащите им са загинали…
	— А майките им са разгулни — довърши Гералт с глас, леден като планинско езеро. — Разбирам и съм изпълнен със снизхождение. Или поне се опитвам. Да си вървим, Лютиче.
	— Вървете, вървете, уважаеми — каза без никакво уважение кръчмарят. — Но после да не кажете, че не съм ви предупредил. В последно време в района на джуджетата човек може да си изпати. В определени случаи.
	— Какви случаи?
	— Откъде да знам? И какво ми влиза в работата?
	— Да вървим, Гералт — подкани го Лютичето, виждайки с крайчеца на окото си, че онеправданите от войната младежи, по-точно онези от тях, които все още бяха запазили някаква ясна мисъл, ги заглеждат със сълзящи от фистеха очи.
	— Довиждане, господин кръчмар. Кой знае, може пак някога да се отбием за малко. Когато тези надписи вече ги няма на входа.
	— И кой от тях не ви харесва? — попита предизвикателно съдържателят, смръщвайки чело. — Може би този за джуджетата?
	— Не. Този за готвача.
	Трима от младежите станаха от масата, леко олюлявайки се, явно с намерението да им преградят пътя. Девойка и двама юноши с черни куртки. И мечове на гърбовете.
	Гералт не забави крачка. Вървеше, а лицето и очите му бяха студени и абсолютно равнодушни.
	Мърльовците в последния момент му направиха път, отстъпвайки назад. Лютичето надуши прииждащата от тях миризма на бира. А също и на пот. И страх.
	— Трябва да свикваме — каза вещерът, когато излязоха. — Трябва да се приспособяваме.
	— Понякога е трудно.
	— Това не е аргумент. Това не е аргумент, Лютиче.
	Въздухът беше горещ, плътен и лепкав. Като супа.

	* * *

	Навън, пред странноприемницата, двамата младежи с черни куртки помагаха на светлокосата девойка да се измие в коритото. Девойката сумтеше и твърдеше нечленоразделно, че вече се чувства по-добре, и че трябва да пийне нещо. И че ще отиде на пазара, за да преобръщат сергиите, разбира се, но първо трябва да пийне.
	Девойката се казваше Надя Еспозито. Това име е записано в аналите. И е влязло в историята.
	Но Гералт и Лютичето не можеха да знаят това. Девойката — също.

	* * *

	Уличките на града пулсираха от живот, а това, което поглъщаше изцяло жителите и посетителите на Ривия, беше търговията. Създаваше се впечатление, че всички тук търгуват с всички и опитват да разменят всичко за нещо по-скъпо. Отвсякъде гърмеше какофония от викове — рекламираха стоката си, пазаряха се разпалено, лъжеха се, гръмко се обвиняваха в измами, кражби, мошеничество и други грехове, нямащи нищо общо с търговията.
	Преди Гералт и Лютичето да се доберат до „Брястово“, им се наложи да откажат множество изгодни предложения. Освен всичко друго им предложиха: астролабия, желязна лула, комплект прибори за хранене, украсени с герба на рода Франгипанови, акции на меден рудник, буркан с пиявици, раздърпана книга със заглавие „Мнимото чудо, или главата на медузата“, две черни цорчета, еликсир, повишаващ потентността, а също — срещу замяна — не особено млада, не особено слаба и не особено чистоплътна жена.
	Едно чернобрадо джудже с невероятно нахалство се опитваше да им пробута евтино огледалце с медно-цинкова рамка, твърдейки, че това е вълшебното огледалце на Камбускана, когато някакъв хвърлен камък изби стоката от ръцете му.
	— Крастав дребосък! — развика се, докато бягаше, бос и мръсен бездомник. — Нечовек! Брадат козел!
	— Да ти изгният червата, човешки боклук! — закрещя джуджето. — Да ти изгният и да ти изтекат през задника!
	Хората гледаха и мълчаха навъсено.

	* * *

	Квартал „Брястово“ се намираше до самото езеро, при залива, сред елши, плачещи върби и разбира се, брястове. Тук беше много по-тихо и по-спокойно, никой нищо не купуваше и не искаше да продава. От езерото полъхваше ветрец, особено приятен след задушния и вонящ, пълен с мухи град.
	Не се наложи да търсят дълго кръчмата „При Вирсинг“. Още първият минувач я посочи, без да се замисля.
	На стъпалата на обгърната с пълзящ грах и дива роза веранда, над която се виждаха налепени лястовичи гнезда, седяха две брадати джуджета, пийващи си бира от прилепени към коремите им халби.
	— Гералт и Лютичето — каза единият и се оригна. — Дълго ме накарахте да ви чакам, негодници.
	Гералт слезе от коня.
	— Здравей, Ярпен Зигрин. Радвам се да те видя, Золтан Чивай.

	* * *

	Те бяха единствените посетители на кръчмата, силно миришеща на печено, чесън, подправки и още нещо — неуловимо, но много приятно. Седяха на голяма маса до прозореца, с изглед към езерото, което през боядисаното стъкло изглеждаше тайнствено, привлекателно и романтично.
	— Къде е Цири? — попита без встъпления Ярпен Зигрин. — Нали не е…
	— Не — бързо го прекъсна Гералт. — Ще дойде тук. Всеки момент. Е, брадатковци, разказвайте какво се говори при вас.
	— Казах ли ти? — подхвърли насмешливо Ярпен. — Не ти ли казах, Золтан? Връща се от края на света, където, ако се вярва на слуховете, е газил в кръв, убивал дракони и свалял империи. А нас ни пита какво се говори при нас. С една дума — вещер.
	— На какво ухае толкова вкусно тук? — обади се Лютичето, подушвайки.
	— На обяд — каза Ярпен Зигрин. — На месо. Хайде, Лютиче, попитай откъде имаме месо.
	— Няма да попитам, защото го знам този виц.
	— Не бъди свиня.
	— Откъде имате месо?
	— Само допълзя.
	— А сега сериозно. — Ярпен избърса сълзите си след продължителния смях, макар че вицът, честно казано, беше доста стар. — Положението с храната е критично, както винаги след война. Не може да се намери месо. Дори и птици няма. С рибата също е зле… Фермите са опожарени, складовете са разграбени, изкуствените езерца са източени, полята пустеят…
	— Стоката се заседява — добави Золтан. — Няма превоз. Функционират само лихварството и натуралният стокообмен. Видяхте ли пазара? До бедняците, разпродаващи и разменящи остатъците си от стока, спекуланти трупат богатства…
	— Ако отгоре на всичко това се случи да има слаба реколта, през зимата народът ще започне да измира от глад.
	— Толкова зле ли са нещата?
	— Докато си идвал от юг, трябва да си видял селата и селищата. Спомни си дали в много от тях си чул лай на кучета.
	— Ясно — плесна се по челото Лютичето. — Знаех си… Нали ти казвах, Гералт, че нещо не е наред? Че нещо липсва! Ха! Сега разбирам какво е! Нямаше кучета! Никъде нямаше…
	Той изведнъж се сепна, погледна към кухнята, откъдето прииждаше ароматът на чесън и подправки, и в очите му се мярна уплаха.
	— Не се бой — изсумтя Ярпен. — Нашето месце не е от лаещите, мяучещите или от викащите: „Милост!“. Нашето месо е съвсем различно. Достойно за крале!
	— Кажи най-накрая, джудже!
	— Когато получихме писмото ви и стана ясно, че ще се видим именно в Ривия, двамата със Золтан се зачудихме с какво да ви нагостим. Мислихме, мислихме, чак ни заболя главата от мислене. Тогава отидохме в елшовата гора край езерото. Гледаме, там пълно с градински охлюви. Взехме торбата и я натъпкахме догоре с охлюви…
	— Много от тях ни избягаха — поклати глава Золтан Чивай. — Бяхме доста подпийнали, а те — дяволски бързи.
	Поредната стара шега накара джуджетата да избухнат в смях.
	— Вирсинг — Ярпен посочи занимаващия се при печката мъж — е майстор по приготвяне на охлюви, а тази работа изисква голям талант. Но той е превъзходен кулинар. Преди да овдовее, държаха с жена си кръчма в Марибор и кухнята му беше такава, че самият крал посрещаше гости при него. Яденето ще е един път, казвам ви!
	— А за начало ще похапнем прясна сьомга от бездънните бездни на тукашното езеро. И ще пийнем домашна водка от бездънните бездни на местните зимници.
	— Разказвайте, господа — напомни им Ярпен, докато наливаше. — Разказвайте!

	* * *

	Сьомгата беше още топла, тлъста, ухаеща на дим от елшово дърво. Водката беше леденостудена.
	Пръв заразказва Лютичето. Цветисто, гладко, с лирически отклонения, разкрасявайки разказа си с ярки и приказни орнаменти, които почти успяваха да отклонят вниманието от измишльотините и преувеличенията. После го смени Гералт. Разказваше само истината и говореше толкова сухо, скучно и безцветно, че Лютичето не издържа и започна да се намесва, което предизвика явно недоволство у джуджетата.
	А после разказът завърши и настъпи продължителна тишина.
	— За стрелкинята Милва! — Золтан Чивай се изкашля й вдигна халбата си. — За нилфгардеца. За Регис билкаря, който в колибата си нагости пътниците с мандрагорова ракия. И за тази Ангулеме, с която не се познавахме. Лека им пръст, на всичките! Нека там, в отвъдния свят, да имат всичко, което не им е достигало тук. И нека имената им живеят в песните и легендите за вечни времена. Да пием за тях!

	* * *

	Вирсинг, тип с прошарени коси, блед и слаб като треска, пълна противоположност на стереотипа за кръчмар и майстор на кулинарните тайни, поднесе на масата кошница с бял ароматен хляб, а след това — огромно дървено плато, върху което, на подложка от хрянови листа, лежаха охлювите, съскащи и пръскащи чесново масло. Лютичето, Гералт и джуджетата бързо се хванаха на работа. Храната беше изключително вкусна и при това поглъщането й беше страшно забавно, защото се налагаше да действат ловко със странните вилички и щипки.
	Ядяха, мляскаха, подхващаха със залци хляб изтичащото масълце. Ругаеха жизнерадостно, когато охлювчето на някого се изплъзнеше от щипката. Две котенца се забавляваха диво, гонейки по пода празните черупки.
	Ароматът, идващ от кухнята, подсказваше, че Вирсинг готви втора порция.

	* * *

	Ярпен Зигрин с неохота махна с ръка, но си даваше сметка, че вещерът няма да го остави на мира.
	— При мен по принцип нищо ново — каза той, изсмуквайки поредната черупка. — Повоювах малко… Малко поуправлявах, защото ме избраха за заместник старейшина. Ще правя кариера в политиката. Във всяка друга дейност има голяма конкуренция. А в политиката — глупаците вземат подкупи и преследват крадците. Лесно е да се издигнеш.
	— Аз нямам планове в политиката — каза Золтан Чивай, размахвайки прихванатото с щипката охлювче. — Смятам да отворя водно-парен металургичен завод в съдружие с Фигис Мерлузо и Мънро Бруис. Помниш ли Фигис и Мънро, вещерю?
	— Не само тях.
	— Язон Варда загина при Яруга — уведоми го сухо Золтан. — Нелепо, в един от последните сблъсъци.
	— Жалко за момчето. А Пърсифал Шутенбах?
	— Гномът? А, при него всичко е наред. Хитрец, измъкна се от мобилизацията, позовавайки се на някакви древни гномски закони, религията му забранявала да воюва. Успя, макар че всеки знае, че той би разменил целия пантеон от богове и богини срещу маринована херинга. Сега има бижутерийна работилница в Новиград. Знаеш ли, купи ми папагала, Фелдмаршал Дуда, и направи от птицата жива реклама, научи я да крещи: „Диаманти, диаманти!“. И представи си, върши работа! Гномът има куп клиенти, страшно много работа и пълна каса. Да, това е Новиград! Там парите с лопата да ги ринеш. Затова и ние смятаме да отворим завода си в Новиград.
	— Хората ще започнат да ти мажат вратата с лайна — каза Ярпен. — Ще ти чупят прозорците с камъни. И ще ти викат „крастав дребосък“. И изобщо няма да ти помогне това, че си ветеран от войната, че си се бил за тях. Ще бъдеш парий в този твой Новиград.
	— Ще се оправя някак — каза весело Золтан. — В Махакам конкуренцията е твърде голяма. И има твърде много политици. Да пием, момчета. За Калеб Стратън. И за Язон Варда.
	— За Реган Далберг — добави Ярпен, навъсвайки се.
	Гералт поклати глава:
	— И Реган ли…
	— И той. При Майена. Старата Далбергова остана сама. О, по дяволите, стига за това, да се напием! И да наблегнем върху охлювите, за да може Вирсинг да донесе второто плато!

	* * *

	Разкопчали коланите си, джуджетата слушаха разказа на Гералт за това как княжеският романс на Лютичето е завършил на ешафода. Поетът се правеше на обиден и не коментираше. Ярпен и Зигрин цвилеха от смях.
	— Да, да — обади се най-накрая Ярпен Зигрин, показвайки зъбите си. — Както се казва в старата песен, човек и жезъл да чупи с ръце, не може на женската воля да се опре. Няколко прекрасни примера за верността на това твърдение са се събрали днес на тази маса. Да речем Золтан Чивай. Като разказваше за новините при него, забрави да спомене, че се жени. Скоро, през септември. Щастливата избраница се казва Еудора Брекекес.
	— Бре-кен-ригс! — поправи го навъсено Золтан, наблягайки върху всяка сричка. — Омръзна ми вече да те поправям, Зигрин. А знаеш, че когато нещо ми омръзне, започвам да се дразня.
	— Къде ще е сватбата? И кога точно? — подхвана помирително Лютичето. — Питам, защото можем да се отбием. Ако ни поканиш, разбира се.
	— Още не е решено къде, както и дали изобщо ще има сватба — промърмори Золтан, явно сконфузено. — Ярпен изпреварва събитията. Уж с Еудора се уговорихме, но знае ли някой какво ще стане? В нашите неспокойни времена, мамка му?
	— Друг пример за женското всемогъщество — продължи Ярпен Зигрин — е Гералт от Ривия, вещерът.
	Гералт се направи, че е изцяло погълнат от яденето на охлювите. Ярпен изсумтя.
	— По чудо намерил своята Цири — заяви той, — вещерът й е позволил да си тръгне, съгласил се е на нова раздяла. Отново я е оставил сама, въпреки че, както някой тук справедливо отбеляза, времената са неспокойни. И всичко това вещерът го прави, защото някоя жена е поискала така. Вещерът винаги прави така, както пожелае жената, известна под името Йенефер от Венгерберг. Поне въпросният вещер да имаше някаква полза от това. Но той няма. Наистина, както е казал крал Дезмод, поглеждайки в нощното гърне, след като облекчил мехура си: „Умът не е в състояние да проумее това.“
	— Предлагам да пием и да сменим темата — каза Гералт с мила усмивка и взе чашата си.
	— О, така, така — отговориха в един глас Лютичето и Золтан.

	* * *

	Вирсинг сервира трето, а после и четвърто плато с охлюви. Без да забравя за хляба и водката. Компанията вече се беше понаситила на храната, така че нямаше нищо чудно, че тостовете зачестиха. Нямаше нищо чудно и че в разговорите започна да се вмъква все повече философия.

	* * *

	— Злото, с което се борех — повтори вещерът, — беше породено от действията на Хаоса, стремящ се да наруши Реда. Защото там, където се шири Злото, не може да се възцари Редът; всичко, изградено от Реда, ще рухне, няма да устои. Огънят на мъдростта и пламъкът на надеждата, вместо да пламнат, ще угаснат. Ще се спусне мрак. И в мрака ще има зъби, кости и кръв.
	Ярпен Зигрин поглади брадата си, омазнена от изтичащото от охлювите чесново масло.
	— Много добре казано, вещерю — съгласи се той. — Но както е казала младата Керо на крал Вриданек при първата им среща, „… хубаво нещо, обаче има ли някакво практическо приложение?“.
	Вещерът не се усмихна.
	— Причините за съществуването на вещерите са под съмнение, тъй като борбата между Доброто и Злото сега се води на друго полесражение и по съвсем различен начин. Злото престана да бъде хаотично. Престана да бъде сляпа и стихийна сила, против която би трябвало да се изправи вещерът, мутант, също толкова хаотичен и смъртоносен като самото Зло. Сега злото се управлява от закони — защото законите му служат. То действа в съответствие със сключените мирни договори, защото за него е било помислено при сключването на тези договори…
	— Видял си преселниците, които прогонват на юг — сети се Золтан Чивай.
	— И не само — сериозно добави Лютичето. — Не само това.
	— Е, и какво? — Ярпен Зигрин седна по-удобно, сложи ръце на корема си. — Всеки е видял нещо. Всеки нещо го е жегнало, всеки е губил апетита си за по-кратко или по-дълго време. Или съня си. Така е, така е било и ще бъде. Повече философия от това не можеш да извлечеш, както и още охлюви от тези черупки. Просто защото няма повече. Какво не ти харесва, вещерю? Промените, които се извършват в света? Развитието? Прогресът?
	— Възможно е.
	Ярпен мълча дълго, гледайки вещера изпод гъстите си вежди.
	— Прогресът е като стадо свине — каза той най-накрая. — Така трябва да се гледа на него и така трябва да се оценява. Като стадо свине, бродещи из кочината и двора. Фактът на съществуването на стадото носи изгода на селското стопанство. Има джолани, има салам, има сланина, има пача. Накратко — има полза. А на всички им се повръща, защото навсякъде е пълно с лайна.
	Известно време всички мълчаха, обмисляйки и претегляйки тези сериозни въпроси и проблеми.
	— Да пием — каза най-накрая Лютичето.
	Никой не възрази.

	* * *

	— Прогресът в по-голямата си част ще се състои в разсейване на мрака — обади се в тишината Ярпен Зигрин. — Мракът ще отстъпи пред светлината. Не веднага. И със сигурност не без борба.
	Гледайки през прозореца, Гералт се усмихна на собствените си мисли и мечти.
	— Мракът, за който говориш — каза той, — е състояние на духа, не на материята. За борбата с нещо такова е необходимо да се отгледат съвсем различни вещери. И сега е моментът да се сложи началото.
	— Да се започне преквалифициране? Това ли имаш предвид?
	— Съвсем не това. Мен лично вещерството повече не ме интересува. Преминавам в заслужен отдих.
	— Да, бе!
	— Говоря напълно сериозно. Приключих с вещерството!
	Настъпи дълга тишина, прекъсвана само от яростното мяукане на котетата, които се драскаха и хапеха под масата, верни на законите на своя род, според които играта без болка не е забавна.
	— Приключил си с вещерството? — повтори провлачено най-накрая Ярпен Зигрин. — Ха! Както е казал крал Дезмод, когато го хванали да мами на карти: „И аз не знам какво да мисля за това.“ Но може да се подозира най-лошото. Лютиче, ти пътешестваш с него, много разговаряте. Наблюдават ли се у него някакви признаци на параноя?
	— Добре, добре. — Гералт запази каменно изражение. — „Шегата настрана“, както е казал крал Дезмод, когато насред пиршеството гостите му започнали да заспиват и умират. Казах всичко, което исках да казвам. А сега да пристъпим към дела.
	Той свали меча от облегалката на стола.
	— Това е твоят сихил, Золтан Чивай. Връщам ти го с благодарност и поклон. Добре ми служи. Помогна ми. Спаси живота на мнозина. И отне живота на мнозина.
	— Вещерю… — Джуджето вдигна ръка в отбранителен жест. — Мечът е твой. Не съм ти го давал на заем, подарих ти го. Подаръците…
	— Млъквай, Чивай. Връщам ти меча. Няма да ми трябва повече.
	— Да, бе! — усъмни се Ярпен. — Налей ми водка, Лютиче, защото той започва да говори като стария Шрадер, когато в рудника изпусна кирката върху главата си. Гералт, знам, че си дълбока натура с възвишена душа, но, моля те, престани с тези шегички, защото, както виждаш, в аудиторията я няма нито Йенефер, нито някоя друга от твоите магьоснически любовнички, а сме само ние, старите кучета. На нас не ни ги разправяй тия, че мечът не ти трябва повече, че вещерите вече не са необходими, че светът е такъв и онакъв. Ти си вещер и ще си останеш вещер.
	— Не, няма да си остана — възрази меко Гералт. — Вероятно ще се учудите, стари кучета, но стигнах до извода, че е глупаво да се пикае срещу вятъра. Глупаво е да си залагаш главата за някого. Дори и ако ти плаща. И екзистенциалната философия няма нищо общо с това. Няма да повярвате, но от известно време насам собствената ми кожа ми стана страшно скъпа. Стигнах до извода, че е глупаво да я подлагам на опасност, защитавайки другите.
	— Забелязах — кимна Лютичето. — От една страна, това е умно. От друга…
	— Няма друга.
	— Йенефер и Цири имат ли нещо общо с решението ти? — попита след малко Ярпен.
	— Много общо.
	— Тогава всичко е ясно — въздъхна джуджето. — Наистина, не ми е много ясно как ти, майсторът на меча, възнамеряваш да съществуваш, как смяташ да си осигуриш приличен живот. Защото не мога да си те представя например да отглеждаш зеле, но личният избор трябва да се уважава. Стопанино, ела тук. Това е меч, махакамски сихил от ковачницата на самия Рундурин. Беше подарък. Получилият го не желае да го ползва повече, подарилият го не може да го приеме обратно. Така че приеми го ти и го закачи над печката. Преименувай кръчмата в „При вещерския меч“. И нека тук в дългите зимни вечери се водят разговори за съкровища и чудовища, за кървави войни и ожесточени битки, за смърт. За голяма любов и непоколебимо приятелство. За смелост и чест. Нека този меч настройва слушателите и вдъхновява бардовете. А сега ми налейте в тази чаша водка, господа, тъй като смятам да продължа да говоря, да кажа дълбоки истини и да разясня различни философии, включително и екзистенциални.
	Наляха водка по чашите в тишина и с приповдигнато настроение. Погледнаха се искрено в очите и пиха. С не по-малка приповдигнатост. Ярпен Зигрин се изкашля, обходи с поглед слушателите и се увери, че всички са достатъчно съсредоточени и тържествени.
	— Прогресът — повтори той натъртено — ще осветява мрака, защото именно затова съществува прогресът, както и задникът съществува да се седи върху него. Ще бъде все по-светло, все по-малко ще се боим от тъмнината и от стаеното в нея Зло. Може би ще дойде ден, в който изобщо ще престанем да вярваме, че в мрака се е стаило нещо. Ще се смеем на подобни страхове. Ще ги наричаме детински. Ще се срамуваме от тях. Но винаги, винаги ще съществува мрак. И винаги в мрака ще има Зло, винаги в тъмнината ще има нокти и зъби, убийства и кръв. И винаги ще има нужда от вещери.

	* * *

	Седяха замислени и мълчаливи, потънали в размисли толкова дълбоко, че не обръщаха внимание на неочаквано засилилите се шум и глъчка в града — гневен, зловещ, набиращ сила като жуженето на разгневени оси.
	Почти не забелязаха как по тихия и пуст крайезерен булевард се понесе една фигура, след нея втора, после трета.
	В момента, в който над града се разнесе рев, вратата на кръчмата „При Вирсинг“ се отвори с трясък и вътре влетя младо джудже, цялото почервеняло от бързане и с усилие поемайки си въздух.
	— Какво става? — вдигна глава Ярпен Зигрин.
	Джуджето, все още неспособно да си поеме въздух, посочи с ръка към центъра на града. Погледът му беше див.
	— Поеми си дълбоко въздух — посъветва го Золтан Чивай. — И кажи какво става.

	* * *

	После се говореше, че трагичните събития в Ривия са съвсем случайно явление, че това е било спонтанна реакция, внезапно избухване на справедлив гняв, което е било невъзможно да се предвиди и е било породено от взаимната враждебност и омраза между хората, джуджетата и елфите. Говореше се, че не хората, а джуджетата са нападнали първи, че агресията е започнала от тяхна страна. Че престъпник-джудже е оскърбил млада дворянка, Надя Еспозито, сираче от войната, че е използвал сила срещу нея. Когато на помощ на дворянката се притекли приятелите й, джуджето извикало на помощ събратята си. Започналият сблъсък, а после бой обхванал целия пазар. Боят бързо прераснал в клане, в масирано нападение на хората над заетото от нечовеци предградие в района „Брястово“. За по-малко от час — от момента на инцидента на пазара до намесата на маговете — били убити сто осемдесет и четири жители, при това половината от жертвите били жени и деца.
	Аналогична версия на случилото се привежда в своя труд и професор Емерих Готшалк от Оксенфурт.
	Но имало и такива, които твърдели друго. Каква ти спонтанност, какво ти неочаквано избухване, питали те, щом няколко минути преди събитията на пазара на улиците се появили каруци, от които започнали да раздават оръжия на хората? Какъв ти внезапен и справедлив гняв, щом водачите на тълпата, най-забележими и активни по време на касапницата са били хора, които никой не е познавал по-рано и които са пристигнали в Ривия незнайно откъде само няколко дни преди въпросните събития? След което са изчезнали незнайно къде? И защо армията се е намесила толкова късно? И толкова вяло в самото начало?
	Други учени се опитали да търсят в ривийските събития следи от нилфгардска провокация, а имало и такива, които твърдели, че всичко са организирали самите джуджета в комбина с елфите. Че сами нарочно са се избивали взаимно, за да очернят хората.
	Сред гласовете на сериозните учени съвсем се е изгубила смелата теория на един млад и ексцентричен магистър, който — докато не го накарали да млъкне — твърдял, че събитията в Ривия не са били следствие на заговор, а на съвсем обикновени и много разпространени качества на местното население: омраза, ксенофобия, брутална жестокост и крайно оскотяване.
	А после историята омръзнала на всички и изобщо престанали да се занимават с нея.

	* * *

	— В зимника! — повтори вещерът, неспокойно вслушвайки се в бързо приближаващия се рев и виковете на тълпата. — Джуджетата — в зимника! Без глупаво геройство!
	— Вещерю — простена Золтан, стиснал брадвата. — Не мога… Там загиват мои братя…
	— В зимника. Помисли за Еудора Брекекес. Искаш ли да овдовее още преди сватбата?
	Аргументът подейства. Джуджетата слязоха в зимника. Гералт и Лютичето прикриха входа със сламената рогозка. Вирсинг, който обикновено беше блед, сега беше бял. Като извара.
	— Видях погрома в Марибор — въздъхна той, гледайки входа към зимника. — Ако ги намерят там…
	— Връщай се в кухнята.
	Лютичето също беше блед. Гералт не беше много учуден от това. В нечленоразделния и монолитен допреди малко рев, достигащ до тях, започнаха да звучат отделни ноти. Такива, при звука на които косите се изправяха.
	— Гералт — простена поетът, — аз малко приличам на елф…
	— Не ставай глупав.
	Над покривите разцъфнаха облаци дим. А на улицата изскочиха бегълци. Джуджета. И от двата пола.
	Двама от тях, без да се замислят, скочиха във водата и заплуваха напред, рязко порейки водата. Останалите се разбягаха. Част от тях завиха към кръчмата.
	От улицата изскочи тълпа. Тя бягаше по-бързо от джуджетата. Жаждата за кръв надделяваше.
	Виковете на умиращите пробождаха ушите, оцветените стъкла на кръчмата се разтресоха. Гералт почувства, че ръцете му започват да треперят.
	Едното джудже буквално го разкъсаха на части. Друго, повалено на земята, за няколко секунди беше превърнато в окървавено месо. Набодоха една жена с вили и копия, а дете, което тя защитаваше до самия край, просто стъпкаха и го размазаха с ударите на токовете си.
	Трима — джудже и две жени — бягаха право към кръчмата. Ревящата тълпа се понесе подир тях.
	Гералт дълбоко въздъхна. Изправи се. Чувствайки върху себе си изпълнените с ужас погледи на Лютичето и Вирсинг, свали от камината сихила — меча, изкован в Махакам, в ковачницата на самия Рундурин.
	— Гералт… — застена сърцераздирателно поетът.
	— Добре — каза вещерът, насочвайки се към изхода. — Но това е за последен път! Да пукна, ако не е за последен път!
	Излезе на верандата и скочи напред, с бърз замах разсичайки бияч с дрехите на зидар, който замахваше към една от жените с мистрията си. На следващия отсече ръката, вкопчила се в косите на другата жена. С два резки удара повали двамата, ритащи падналото на земята джудже.
	И тръгна към тълпата. Бързо, въртейки се в полуобороти. Нарочно удряше широко, на пръв поглед безпорядъчно, знаейки, че такива удари са особено кървави и зрелищни. Не искаше да ги убива. Искаше само здравата да ги осакати.
	— Елф! Елф! — разнесе се див глас от тълпата. — Убийте елфа!
	„Преувеличение — помисли си той. — Лютичето може и да мине за елф, но аз — ни най-малко.“
	Погледна към този, който викаше — това, изглежда, беше войник, защото беше с ризница и високи ботуши. Вещерът се впусна в тълпата като змиорка. Войникът се предпази с копието си, което държеше с двете си ръце. Гералт замахна покрай дървото и му отсече пръстите. Завъртя се, поредният широк удар предизвика вик на болка и фонтани от кръв.
	— Милост! — Разрошен юноша с обезумели очи падна на колене пред него. — Смилете се!
	Гералт се смили, задържа ръката си, а предназначената за удара инерция използва, за да се завърти. С крайчеца на окото си видя как юношата скача, видя какво държи в ръката си. Гералт спря въртенето си, за да направи обратен блок. Но се удари в тълпата. Само за секунда се блъсна в тълпата.
	И можеше само да наблюдава как тризъбецът на вилата лети към него.

	* * *

	Огънят в огромната камина угасна, в гостната притъмня. Надигналият се откъм планините вятър подухваше през процепите, промъкваше се през неуплътнените капаци на прозорците в Каер Морхен, седалището на вещерите.
	— По дяволите! — Ескел не издържа, стана и отвори шкафа. — „Чайка“ или водка?
	— Водка — отвърнаха в един глас Коен и Гералт.
	— Естествено — отвърна седящият в сенките Весемир. — Естествено, разбира се! Удавете своята глупост в долнокачествена водка! Проклети идиоти!
	— Беше нещастен случай… — избухна Ламберт. — Тя вече се справяше добре на гребена…
	— Млъкни, глупако! Не искам да чувам гласа ти! Казвам ти, че ако с момичето се беше случило нещо…
	— Тя се чувства отлично — прекъсна го Коен с мек глас. — Спи спокойно. Дълбоко и здраво. Ще се събуди малко понатъртена и това е. Изобщо няма да си спомня за транса и за онова, което се случи.
	— Дано поне вие го помните — изсумтя Весемир. — Дървени глави! Налей и на мен, Ескел.
	Мълчаха дълго, заслушани във воя на бурята.
	— Трябва да извикаме някого — каза най-накрая Ескел. — Трябва да поканим някоя магичка. Онова, което се случва с момичето, не е нормално.
	— Това е вече трети транс.
	— Но първия път говореше членоразделно…
	— Повторете ми още веднъж какво каза — заповяда Весемир, пресушавайки чашата си на един дъх. — Дума по дума.
	— Дума по дума няма да стане — рече Гералт, намествайки се в ъгъла. — В смисъл, че ако въобще си струва да се търси смисъл в думите й, то той е следният: аз и Коен ще умрем. Ще умрем от зъби. Той от два, аз от три.
	— Напълно е възможно — промърмори Ламберт, — да ни изядат. Всеки от нас по всяко време може да бъде погубен. Но ако предсказанието наистина е пророческо, то вас двамата ще ви убият някакви странни беззъби чудовища.
	— Или гнойна гангрена от гнили зъби — поклати глава Ескел, запазвайки сериозно изражение на лицето. — Само че работата е там, че нашите зъби не гният.
	— Аз бих изчакал, преди да започна с подигравките — каза Весемир.
	Вещерите мълчаха.
	Бурята виеше и свистеше в процепите по стените на Каер Морхен.

	* * *

	Сякаш уплашил се от деянието си, рошавият юноша изпусна пръта от ръцете си, вещерът изрева от болка и се преви на две, дръжката на забитата в корема му тризъба вила натежа, а когато той падна на колене, зъбците се измъкнаха и издрънчаха върху паважа. Кръвта бликна с шум и плясък, достойни за водопад.
	Гералт понечи да се изправи. Вместо това падна настрани.
	Заобикалящите го звуци ставаха все по-силни и тътнещи, той ги чуваше така, сякаш главата му беше под вода. Вече не виждаше ясно, перспективата му беше нарушена, геометрията на обкръжаващото го пространство — фалшива.
	Но той видя как тълпата се отдръпва назад. Видя, как отстъпва пред онези, които му се притичваха на помощ: Золтан и Ярпен с брадвите си, Вирсинг със сатъра за месо, и Лютичето, въоръжен с метла.
	„Почакайте — искаше да извика той. — Къде хукнахте! Достатъчно е и това, че аз винаги пикая срещу вятъра!“
	Но не успя да извика. Задави се от бликналата от гърлото му кръв.

	* * *

	Вече приближаваше обяд, когато магьосничките се добраха до Ривия и долу в ниското, покрай главния път, проблесна като огледало повърхността на езерото Лок Ескалот, пламнаха червените покриви на замъка и града.
	— Е, пристигнахме — отбеляза Йенефер. — Ривия! Странно как се преплитат съдбите.
	Цири, която от доста врече беше ужасно възбудена, накара Келпи да се разиграе, потропвайки ситно с копита. Трис Мериголд въздъхна незабележимо. Или поне на нея й се струваше, че е незабележимо.
	— Хайде, хайде — погледна я Йенефер. — Какви са тези странни звуци, които излизат от девствената ти гръд, Трис? Цири, тръгвай напред и провери какво става там.
	Трис се извърна, изпълнена с решителност да не провокира никого и да не позволява да я провокират. Всъщност не разчиташе на голям ефект. От доста време усещаше в Йенефер злоба и агресия, които се засилваха с приближаването им към Ривия.
	— Трис — обади се заядливо Йенефер, — не се изчервявай, не въздишай, не пръскай слюнки и не върти задник в седлото. Защо мислиш, че приех молбата ти, че се съгласих да дойдеш с нас? За да се насладя на прекрасната ти среща с някогашния ти любовник? Цири, нали те помолих — върви напред. Остави ни да поговорим!
	— Това е монолог, а не разговор — отвърна дръзко Цири, но веднага капитулира под страшния поглед на Йенефер, подсвирна на Келпи и препусна в галоп по пътя.
	— Ти не отиваш на среща с любовника си, Трис — продължи Йенефер. — Не съм толкова благородна и толкова глупава, че да ти предоставя такава възможност, а на него — такова изкушение. Освен веднъж, днес, а след това ще се погрижа и за двама ви да няма нито изкушения, нито възможности. Но днес няма да си откажа това сладко и извратено удоволствие. Той знае за ролята ти във всичко това. И ще ти благодари с прочутия си поглед. А аз ще гледам треперещите ти устни и ръце, ще слушам неловките ти извинения и оправдания. И знаеш ли какво, Трис? Ще се разтапям от удоволствие.
	— Знаех си — измърмори Трис, — че няма да го забравиш, че ще си отмъстиш. Реших да го направя, защото наистина съм виновна. Но трябва да ти кажа само едно нещо, Йенефер. Не разчитай на това, че ще се разтопиш от удоволствие! Той умее да прощава.
	— За онова, което му е било причинено, да — присви очи Йенефер. — Но никога няма да ти прости за онова, което причинихте на Цири. И на мен.
	— Може би — преглътна Трис. — Може и да не ми прости. Особено ако ти му помогнеш. Но няма и да се подиграва. Няма да падне чак толкова ниско.
	Йенефер плесна с камшик коня си. Той зацвили, изправи се на задните си крака и затанцува така, че магьосницата се олюля на седлото.
	— Да приключваме разговора — процеди тя. — И бъди по-смирена, арогантна уличнице! Този мъж е мой и само мой! Разбираш ли? Спри да говориш за него, спри да мислиш за него, спри да се възхищаваш на благородния му характер… Още сега, веднага! Ох, как ми се иска да те хвана за червените коси…
	— Само се опитай! — извика Трис. — Само се опитай, маймуно, и ще ти издера очите! Аз…
	Двете млъкнаха, щом забелязаха, че Цири препуска към тях сред облак прах. И още преди да се приближи до тях, разбраха, че нещо не е наред.
	Над къщичките в най-близките покрайнини на града се извиваха огнени езици, надигаха се кълба от дим. До магьосничките долетя далечен вик, бучене, наподобяващо бръмченето на досадни мухи, жуженето на ядосани пчели. Викът се усили и се разпадна на отделни силни крясъци.
	— Какво става там, по дяволите? — Йенефер се надигна на стремената. — Нападение? Пожар?
	— Гералт… — изведнъж простена Цири, пребледняла като хартия. — Гералт!
	— Цири! Какво ти става?
	Цири вдигна ръка и магьосничките видяха кръвта, която се стичаше по дланта й, по линията на живота.
	— Кръгът се затвори — прошепна девойката, затваряйки очи. — Мен ме убоде игла от роза от Шаеравед и змията Уробос заби зъби в собствената си опашка. Идвам, Гералт! Идвам при теб! Няма да те оставя сам!
	Преди магьосничките да успеят да се възпротивят, момичето обърна Келпи и препусна в галоп.
	Те проявиха достатъчно разум, за да препуснат веднага след нея. Но конете им не можеха да се мерят с Келпи.
	— Какво има?! — извика Йенефер, борейки се с вятъра. — Какво става?
	— Знаеш много добре! — проплака Трис, която препускаше до нея. — По-бързо, Йенефер!
	Още преди да влетят в тесните улички на предградията, преди да подминат първите бягащи насреща им паникьосани жители на града, Йенефер вече съвсем ясно осъзнаваше какво се случва пред нея, знаеше, че в Ривия не гори пожар, знаеше, че Ривия не е нападната от вражески войски. Не! Тя знаеше, че в Ривия се вихри погром. Разбра също какво е усетила Цири, накъде — и към кого — препуска така. Освен това Йенефер знаеше, че няма да успее да я настигне. Изключено беше. Келпи просто прескочи блъскащата се паникьосана маса народ, пред която двете с Трис бяха принудени рязко да спрат конете си, за да не бъдат прегазени.
	— Цири, спри!
	Сами не забелязаха как се озоваха в лабиринта от улички, запълнени с блъскаща се, виеща тълпа. От настървения си кон Йенефер виждаше търкалящите се в канавките тела, виждаше убитите, провесени за краката по стълбовете и гредите. Видя гърчещо се на земята джудже, което ритаха и биеха със сопи, видя и друго, което обезобразяваха със счупени бутилки. Чу рева на измъчваните, виковете и воя на изтезаваните. Видя как тълпата се струпа върху изхвърлена от прозореца жена, как в ръцете на обезумелите, изгубили човешкия си облик хора се замяркаха колове.
	Тълпата нарастваше, ревът се засилваше. На магьосничките им се стори, че разстоянието между тях и Цири намалява. Поредната преграда пред Келпи се оказа група объркани алебардисти, които враната кобила взе за ограда и прескочи, събаряйки от главата на единия плоската му шапка. Останалите седнаха на земята от страх.
	Без да намаляват скоростта си, магьосничките влетяха на площада. Той беше почернял от хора. И дим. Йенефер разбра, че безпогрешно водена от пророческия инстинкт, Цири се отправя към самия център, към водовъртежа на събитията. В самото ядро на пожарите, там, където буйстваха и бушуваха убийствата.
	На улицата, в която бяха свили, се водеше яростен бой. Джуджета и елфи защитаваха струпана набързо барикада, отбраняваха обречените си позиции, падаха и загиваха под наплива на нахвърлящата се върху тях виеща тълпа. Цири извика и се притисна към шията на коня. Келпи скочи и прелетя над барикадата като гигантска черна птица.
	Йенефер се вряза в тълпата и рязко спря коня си, събаряйки няколко души. Свалиха я от седлото, преди да успее да извика. Получи удар по гърба, в кръста, по тила. Падайки на колене, тя забеляза един дългокос тип с обущарска престилка, който се канеше да я ритне.
	На Йенефер й беше писнало от такива, които ритат.
	От разперените й пръсти бликна син съскащ огън и премина като бич по лицата, телата и ръцете на обкръжаващите я хора. Замириса на изгоряло месо, за миг във всеобщия рев и суматоха се разнесоха викове на болка.
	— Вещица! Елфическа вещица! Магьосница!
	Втори мъж скочи към нея с вдигната брадва. Йенефер го удари с пламъка право в лицето, очните му ябълки се пръснаха, закипяха и със съскане се стекоха по бузите му.
	Тълпата оредя. Някой я хвана за ръката, тя се дръпна, готова да гори и да пали, но видя, че това е Трис.
	— Да бягаме оттук… Йена… Да… бягаме…
	„Вече съм я чувала, чувала съм този глас — помисли си Йенефер. — Думи, произнесени от вдървени устни, които не са овлажнени дори от капка слюнка. Устни, парализирани от страх, треперещи от паника.
	Чувала съм гласа й. На Соденския хълм.
	Когато тя умираше от страх.
	Сега тя също умира от страх. До края на живота си ще умира от страх. Защото онзи, който веднъж не е преборил страха у себе си, ще умира от страх до края на дните си.“
	Пръстите на Трис, които се бяха вкопчили в ръкава й, бяха като от стомана. Йенефер успя да се освободи от тях с огромно усилие.
	— Щом искаш — бягай! — извика тя. — Скрий се зад полите на твоята Ложа! Аз имам какво да защитавам! Няма да оставя Цири сама! И Гералт! Махайте се от пътя ми, нищожества, махайте се, ако ви е мил животът!
	Тълпата, разделяща Йенефер от коня й, се пръсна пред мълниите, които излитаха от очите и ръцете й. Йенефер тръсна глава, разпиля черните си къдрици. Превърна се във фурия, в отмъстителен ангел на смъртта с огнен меч.
	— Махайте се от пътя ми, измет! — изкрещя тя и изплющя върху тълпата с огнения си бич. — Марш оттук! Ще ви опека като говеда!
	— Това е само една вещица, хора! — разнесе се от тълпата звучен металически глас. — Само една полудяла елфическа вещица!
	— Тя е сама! Втората избяга! Хайде, момчета, грабвайте камъните!
	— Смърт на нечовеците! Бой по магьосницата!
	— Убийте я!
	Първият камък изсвистя покрай ухото й. Вторият я удари по ръката. Йенефер залитна. Третият я улучи право в лицето. Болката пламна като огън в очите й и потопи всичко в черна мъгла.

	* * *

	Тя се свести и застена от болка. Боляха я раменете и китките на ръцете. Пресегна се и напипа дебел пласт бинт. Отново застена — глухо, отчаяно. От усещането, че това не е сън. И от усещането, че нищо не се е получило.
	— Не се получи — каза седящата до леглото Тисая де Врие.
	Йенефер искаше да пие. Ужасно й се искаше някой да навлажни устните й, покрити с лепкав налеп. Но не се помоли. Гордостта не й позволи.
	— Не се получи — повтори Тисая де Врие. — Но не защото ти не се постара. Срязала си ги добре и надълбоко. Затова сега седя до теб. Ако всичко беше просто някакъв театър, глупава демонстрация, щях просто да те презирам. Но ти си рязала надълбоко. На сериозно.
	Йенефер гледаше тъпо в тавана.
	— Ще се заема с теб, момиче. Струва ми се, че си заслужава. Но ще се наложи добре да поработя над теб. Не само трябва да ти оправя раменете и лопатките, но да ти излекувам и ръцете. Когато си рязала кръвоносните съдове, си срязала и сухожилията. А ръцете на магьосницата са сериозен инструмент, Йенефер.
	Влага върху устните. Вода.
	— Ще живееш. — Гласът на Тисая е делови, сериозен, даже суров. — Още не ти е дошло времето. Когато дойде, ще си спомниш този ден.
	Йенефер жадно изсмукваше влагата от обвитите с мокър бинт пръсти.
	— Ще се заема с теб — повтори Тисая де Врие и я докосна нежно по косата. — А сега… Тук сме сами. Без свидетели. Никой няма да види, а и аз на никого няма да кажа. Поплачи си, момиче. Наплачи се. Наплачи се за последен път. Защото повече не бива да плачеш. Няма по-жалко зрелище от плачеща магьосница.

	* * *

	Тя се свести, разкашля се, изхрачи се и изплю кръв. Някой я влачеше по земята. Трис. Позна я по аромата на парфюма. Наблизо по паважа зазвъняха подкови, завибрира нечий крясък. Йенефер видя конник с доспехи и бяла пелерина с червен шеврон, който от височината на седлото си налагаше тълпата с бич. Хвърляните по него камъни отскачаха безсилно от бронята и шлема му. Конят цвилеше и се дърпаше.
	Йенефер усети огромна буца на мястото на горната си устна. Поне един горен зъб беше счупен или избит, езикът беше болезнено сцепен.
	— Трис… — едва успя да проговори тя. — Телепортирай ни оттук!
	— Не, Йенефер. — Гласът на Трис беше много спокоен. И много студен.
	— Ще ни убият…
	— Не, Йенефер. Няма да избягам. Няма да се скрия зад полите на Ложата. И не се притеснявай, няма да припадна от страх както на Соден. Ще го преодолея. Вече го преодолях!
	Близо до началото на уличката, под обраслите с мъх стени, беше натрупана голяма купчина оборски тор и отпадъци. Купчината беше грамадна. Дори можеше да се нарече хълм.
	Тълпата най-после успя да притисне и да обездвижи рицаря и коня му. Повалиха го със страшен грохот на земята и го полазиха като въшки, образувайки пъплеща покривка върху него.
	Влачейки след себе си Йенефер, Трис се изкачи на купчината отпадъци и протегна ръце към небето. Изкрещя едно заклинание, изкрещя го с истинска ярост. Толкова пронизващо, че тълпата долу за секунда замря и утихна.
	— Ще ни убият. — Йенефер изплю кръв. — Със сигурност…
	— Помогни ми! — бързо я прекъсна Трис. — Помогни ми, Йенефер. Да им пуснем Перун Алзур…
	„И ще убием петима или шестима — помисли си Йенефер. — А останалите ще ни разкъсат на парченца. Но добре, Трис, както искаш. Щом ти не искаш да бягаш — и мен няма да ме видиш да бягам.“
	И тя се присъедини към Трис. Сега вече викаха и двете.
	Няколко мига тълпата се пулеше изненадано в тях, но бързо дойде на себе си. Към магьосничките отново полетяха камъни. Съвсем близо край слепоочието на Трис прелетя счупено копие. Тя дори не помръдна.
	„Това изобщо не действа — помисли си Йенефер. — Магиите ни не действат. Нямаме шанс да успеем да изречем нещо толкова сложно като Перун Алзур. Казват, че Алзур имал глас като камбана и ораторска дарба. А ние пищим и ломотим, объркваме ритмиката и думите…“
	Тя беше готова да спре, да концентрира силите си върху някакво друго заклинание, способно или да телепортира и двете някъде, или да нагости напиращата сган — дори само за миг — с нещо не особено приятно. Но се оказа, че няма нужда.
	Небето внезапно притъмня, над града се струпаха облаци. Стана дяволски тъмно. И повя хлад.
	— Хей — простена Йенефер, — май го направихме.

	* * *

	— Унищожителната градушка на Мериголд — повтори Нимуе. — По принцип това е неофициалното й име, тази магия никога не е била регистрирана официално, защото след Трис никой друг не е успял да я повтори. По много прозаична причина. Тогава устните на Трис са били наранени и тя е произнасяла неясно думите. Освен това злите езици твърдят, че езикът й се е бил вцепенил от страх.
	— В това е малко трудно да се повярва — нацупи устни Кондвирамурс. — Примерите за смелостта и саможертвата на почтената Трис са повече от достатъчно. Някои хроники дори я наричат Безстрашната. Но аз искам да попитам за нещо друго. В една от версиите на легендата се казва, че Трис не е била сама на Ривийския хълм. Че с нея е била и Йенефер.
	Нимуе погледна към акварела, изобразяващ черен, стръмен, остър като нож хълм на фона на леко осветени тъмносини облаци. На върха на хълма стоеше стройна женска фигура с протегнати ръце и развяващи се коси.
	От забуленото в мъгла езеро долетя ритмичното поскръцване на веслата на лодката на Краля Рибар.
	— Ако с Трис там е имало и някой друг — изрече Господарката на езерото, — той не е останал във видението на художника.

	* * *

	— Ох, май го направихме — повтори Йенефер. — По-внимателно, Трис!
	От кълбящите се над Ривия гъсти облаци над града се изсипа градушка — големи, ледени топчета с размера на кокоше яйце. Градушката биеше толкова силно, че събаряше с грохот керемидите от покривите на къщите. Сипеше се толкова нагъсто, че площадът мигновено беше покрит с плътен слой лед. Тълпата закипя, хората започнаха да падат, закриваха главите си, пълзяха един под друг, бягаха, въртяха се, блъскаха се под козирките над портите и входовете на къщите, свиваха се край стените. Но не всички успяваха. Някои останаха на площада да се мятат като риби върху оцветения от тъмната кръв лед.
	Градушката валеше така, че дори магическият щит над главите им, който Йенефер успя да измагьоса в последния момент, трепереше и беше готов всеки момент да се разпадне. Тя дори не се опита да изкрещи някакви други заклинания. Знаеше, че сътвореното не може да бъде спряно от тях, че съвсем случайно бяха събудили стихия, която трябваше да спре сама и скоро щеше да го направи.
	Поне така се надяваше Йенефер.
	Просветна и прогърмя. Продължително, тътнещо. С такава сила, че земята се разтресе. Градушката потропваше по покривите и паважа, наоколо летяха късчета от натрошените й зърна.
	Небето леко започна да се прояснява. Един слънчев лъч проби облаците и шибна града като камшик. От устата на Трис не се чу нито стон, нито хлипане.
	Градушката продължаваше да барабани по паважа, покривайки го с плътен слой ледени топчета, които блестяха като диаманти. Но градът вече се сипеше не толкова плътно и значително по-бавно. Йенефер го усети по това как се промени звукът от ударите по магическия щит. После градушката спря. Изведнъж. Все едно не е била. На площада се изсипаха въоръжени хора, по леда захрущяха подкови. Тълпата с рев хукна да бяга, подкарана от камшиците, шибана е дръжките на пиките и удряна с плоската страна на мечовете.
	— Браво, Трис — изхриптя Йенефер. — Не знам какво беше това… Но добре се получи.
	— Имаше какво да защитавам — изхриптя Трис Мериголд. Героинята от хълма.
	— Винаги има какво да се защитава. Да бягаме, Трис. Може би това все още не е краят.

	* * *

	Само че това беше краят. Градушката, доведена от магьосничките над града, охлади горещите глави. Охлади ги до такава степен, че армията се осмели да нападне и да въведе ред. До този момент войниците се страхуваха. Те знаеха какво ги очаква, ако нападнат озверялата сган, упоена от кръв, небояща се от нищо и неотстъпваща пред нищо. Само намесата на неукротимата стихия усмири чудовищната стоглава хидра, а армията довърши останалото.
	Градушката нанесе на града ужасни щети. Хора, допреди малко убивали жени-джуджета и децата им, сега плачеха при вида на онова, което бе останало от къщите им.
	В Ривия се възцари мир и спокойствие. Ако не бяха почти двестате осакатени трупа и няколкото изгорени къщи. Можеше да се каже, че нищо не се е случило. В района „Брестово“, до самото езеро Лок Ескалот, над което небето се беше оцветило в изумителна дъга, плачещите върби се отразяваха живописно в гладката като огледало водна повърхност. Пееха птици, миришеше на влажни листа. Тук всичко изглеждаше съвсем идилично.
	Дори лежащият в локва кръв вещер, над който, паднала на колене, се беше навела Цири.

	* * *

	Бял като тебешир, Гералт лежеше неподвижно в безсъзнание, но когато те се спряха до него, той започна да кашля, да хрипти, да плюе кръв. Започна да го тресе и се разтрепери така, че Цири не можеше да го удържа. Йенефер се отпусна на земята до нея. Трис видя, че потърква с ръце очите си. Самата тя се почувства като слабо детенце, пред очите й притъмня. Някой я подхвана и не й позволи да падне. Тя позна Лютичето.
	— Въобще не му действа — чу се пълният с отчаяние глас на Цири. — Твоята магия въобще не го лекува, Йенефер.
	— Пристигнахме… — Йенефер с усилие помръдваше устните си. — Пристигнахме твърде късно…
	— Магията ти не действа — повтори Цири, все едно не я чуваше. — Каква е ползата от цялата ви магия?
	„Права си, Цири — помисли си Трис, усещайки как гърлото й се свива. — Можем да призовем градушка, но не можем да прогоним смъртта. Въпреки че второто може да изглежда по-лесно.“
	— Пратихме да повикат лекар — изхриптя застаналото до Лютичето джудже. — Но нещо не го виждам…
	— Късно е да викате лекар — каза Трис, изненадана от спокойния си глас. — Той умира.
	Гералт отново потрепери, изплю кръв, изпъна се и замря. Лютичето, все още подкрепящ Трис, въздъхна отчаяно, джуджето започна да ругае. Йенефер застена, изражението на лицето й изведнъж се измени, намръщи се и стана ужасно грозно.
	— Няма по-ужасна картина от плачеща магьосница — рязко отсече Цири. — Ти сама си ме учила на това. Но сега си наистина жалка, Йенефер. Ти и твоята магия, която не става за нищо.
	Йенефер не отговори. С двете си ръце придържаше отпуснатата, изплъзваща се глава на Гералт и с треперещ глас повтаряше заклинанията. По дланите й, по бузите, по челото на вещера проблясваха синкави пламъчета и проблясваха искри. Трис знаеше каква енергия е необходима за тези заклинания. Знаеше също, че те няма да помогнат в този случай. Беше повече от уверена, че тук нямаше да помогнат дори заклинанията на специализиралите се в това лечителки. Беше твърде късно. Магиите на Йенефер само я изтощаваха. Трис дори се изненада, че чернокосата магьосница издържа толкова много.
	Тя спря да се изненадва, когато Йенефер замлъкна по средата на поредната магическа формула и се отпусна на паважа до вещера.
	Едното от джуджетата отново изруга. Другото стоеше с наведена глава. Лютичето, който все още подкрепяше Трис, подсмърчаше.
	Изведнъж рязко притъмня. Повърхността на езерото се замъгли, като вещерски котел, и се забули в изпарения. Над водата започнаха да се трупат кълба от мъгла и на вълни да настъпват към брега, покривайки всичко с гъста белота, в която всички звуци се изгубваха и утихваха, изчезваха контурите, размиваха се формите.
	— А аз — рече бавно Цири, без да се изправя от окървавения паваж, — някога се отказах от силата си. Ако не се бях отказала, сега щях да го предпазя. Да го излекувам, сигурна съм. Но вече е твърде късно. Отказах се и нищо не мога да направя. Получава се така, сякаш именно аз съм го убила.
	Тишината беше разкъсана от гръмкото цвилене на Келпи. После от глухото възклицание на Лютичето.
	Всички се вцепениха.

	* * *

	От мъглата изникна един бял еднорог. Той тичаше леко, въздушно, безшумно, вдигнал изящно красивата си глава. В това нямаше нищо необичайно, всички знаеха легендите, които единодушно твърдяха, че еднорозите тичат леко, въздушно и безшумно, и държат главите си вдигнати с присъщото им изящество. Въпреки че беше странно как така еднорогът тича по повърхността на езерото, а водата дори не се набръчква.
	Лютичето изстена, този път от изненада. Трис усети как я обхваща вълнение. Еуфория.
	Еднорогът затропа с копита по паважа. Тръсна грива и зацвили протяжно, мелодично.
	— Ихуараквакс — каза Цири. — Толкова се надявах, че ще се появиш.
	Еднорогът се приближи, отново зацвили, вдигна копитце и силно тропна по паважа. Наведе глава. Стърчащият от изпъкналото му чело рог неочаквано засия с ярка светлина, блясък, който веднага разсея мъглата.
	Цири докосна рога.
	Трис извика приглушено, когато видя как в очите на момичето се разгаря млечен пламък, как я обгръща огнен ореол. Цири не я чуваше, тя не чуваше никого. С едната си ръка се хвана за рога на Ихуараквакс, а другата насочи към неподвижния вещер. От пръстите й заструи лъч блещукаща, гореща като лава светлина.

	* * *

	Никой не можеше да каже със сигурност колко дълго продължи това. Защото беше нереално.
	Като сън.

	* * *

	Еднорогът, почти разтварящ се в сгъстяващата се мъгла, зацвили, удари с копито, поклати няколко пъти глава, сякаш искаше да покаже нещо с рога си. Трис погледна. Под балдахина на висящите над езерото върбови клони тя забеляза във водата тъмна сянка. Лодка.
	Еднорогът отново я посочи с рога си. И започна бързо да се топи в мъглата.
	— Келпи — каза Цири. — Върви с него.
	Келпи изпръхтя. Закима с глава. Пое послушно след еднорога. Няколко минути подковите звъняха по паважа. След това звукът изведнъж изчезна. Сякаш кобилата беше излетяла, изчезнала, сякаш се бе дематериализирала. Лодката стоеше до брега. В тези минути, докато мъглата се разсейваше, Трис ясно я видя. Това беше примитивна плоскодънна лодка, тромава и ъгловата, като голямо корито за свине.
	— Помогнете ми — каза Цири. Гласът й беше уверен и решителен.
	Отначало никой не разбираше за какво говори, каква помощ очаква. Първи се усети Лютичето. Може би защото знаеше легендата, някога беше чел една от поетизираните й версии. Той вдигна на ръце изпадналата в безсъзнание Йенефер. И се изненада колко е малка и лекичка. Можеше да се закълне, че някой му помага да носи магьосницата. Можеше да се закълне, че до ръката си усещаше рамото на Кахир. С крайчеца на окото си улови проблясъка на светлата коса на Милва. Когато оставяше магьосницата в лодката, можеше да се закълне, че вижда придържащата борда ръка на Ангулеме.
	Джуджетата повдигнаха вещера. Помагаше им Трис, придържайки главата му. Ярпен Зигрин даже примигна, защото за няколко секунди зърна братята Далберг. Золтан Чивай можеше да се закълне, че при поставянето на вещера в лодката му помага Калеб Стратън. Трис Мериголд можеше да заложи главата си, че усеща аромата на парфюма на Лити Нейд, по прякор Корал. А за няколко удара на сърцето си зърна в гъстите изпарения жълто-зелените очи на Коен от Каер Морхен.
	Такива неща прави със сетивата мъглата, гъстата мъгла над езерото Ескалот.
	— Готово, Цири — рече глухо магьосницата. — Лодката ти те чака.
	Цири отметна коси от челото си и подсмръкна.
	— Извини ме пред дамите от Монтекалво, Трис — каза тя. — Но няма как иначе. Не мога да остана тук, щом Гералт и Йенефер си тръгват. Просто не мога. Дамите от Ложата трябва да го разберат.
	— Трябва.
	— Сбогом, Трис Мериголд. Всичко хубаво, Лютиче. Всичко хубаво на всички.
	— Цири — прошепна Трис. — Сестричке… Позволи ми да отплавам с вас…
	— Сама не знаеш за какво молиш, Трис.
	— Дали някой ден пак…
	— Сигурно — прекъсна я Цири.
	Тя се качи в лодката, която се разклати и веднага отплава. Разтвори се в мъглата. Останалите на брега не чуха нито един плясък, не видяха нито една вълна, нито движение на водата. Сякаш това не беше лодка, а призрак.
	Съвсем за кратко след това можеха да видят малката въздушна фигурка на Цири, виждаха как се оттласква с дълъг прът от дъното, как гони и без това бързо плаващата лодка.
	След това остана само мъглата.
	„Тя ме излъга — помисли си Трис. — Повече няма да я видя. Никога. Няма да я видя, защото _Vaesse deireadh aep eigean_. Нещо приключва…“
	— Нещо приключва — обади се с променен глас Лютичето.
	— Нещо започва — отговори му Ярпен Зигрин.
	Някъде от края на града се разнесе силно кукуригане на петел.
	Мъглата започна бързо да се разсейва.

	* * *

	Гералт отвори очи. През затворените му клепачи го беше подразнила играта на светлини и сенки. Видя над себе си листа, калейдоскоп от блещукащи на слънцето листа. Видя натежал от ябълки клон.
	На челото и бузите си усещаше леко докосване на пръсти. Пръсти, които познаваше. Които обичаше до божа.
	Болеше го коремът, боляха го ребрата, а стегнатият бандаж убедително подсказваше, че град Ривия и тризъбата вила изобщо не са били среднощен кошмар.
	— Лежи спокойно, любими — каза меко Йенефер. — Лежи спокойно. Не мърдай.
	— Къде се намираме, Йен?
	— Нима е важно това? Нали сме заедно. Ти и аз.
	Пееха птички. Миришеше на трева и цветя, на ябълки.
	— Къде е Цири?
	— Отиде си.
	Тя промени позата си, леко извади ръката си изпод главата му и легна до него на тревата, за да види очите му. Гледаше го жадно, така, сякаш искаше да му се насити, сякаш искаше да се нагледа за цяла вечност. Той също я гледаше, а тъгата го стягаше за гърлото.
	— Ние бяхме заедно е Цири в лодката — спомни си той. — На езерото. После по реката. По реката с бързото течение. В мъглата…
	Пръстите й намериха ръката му и стиснаха силно.
	— Лежи спокойно, любими. Лежи си спокойно. Аз съм тук. Не е важно какво се е случило, не е важно къде сме били. Сега съм с теб. И повече никога няма да те изоставя. Никога.
	— Обичам те, Йен.
	— Знам.
	— Но въпреки това — въздъхна той, — бих искал да знам къде се намираме.
	— Аз също — рече Йенефер тихо и след известно време.

	* * *

	— И това е краят на историята? — попита след малко Галахад.
	— Откъде накъде! — възрази Цири, като триеше крак в крак и изтръскваше изсъхналия пясък, който беше полепнал по пръстите и стъпалата й. — Ти така ли искаш да свърши историята? Аз не бих искала!
	— И как е продължила нататък?
	— Нормално — разсмя се тя. — Оженили се.
	— Разкажи ми.
	— Че какво има да му се разказва? Била голяма сватба. Всички дошли: Лютичето, майка Ненеке, Йола и Еурнейд, Ярпен Зигрин, Весемир, Ескел… Коен, Милва, Ангулеме… И моята Мистле… И аз бях там, пих вино и медовина. А те, тоест Гералт и Йенефер, се сдобили със собствен дом и били щастливи. Много, много щастливи. Също като в приказките. Разбираш ли?
	— Защо плачеш, Господарке на езерото?
	— Изобщо не плача. Просто очите ми сълзят от вятъра и това е!
	Мълчаха дълго, гледайки как нагряното до червено слънце докосва планинските върхове.
	— Наистина беше странна тази история — наруши най-накрая мълчанието Галахад. — Много странна. От необикновен свят си дошла, госпожице Цири.
	Цири силно подсмръкна.
	— Да-а-а — продължи Галахад, след като се прокашля, леко обезкуражен от мълчанието й. — Но и тук, при нас, също се случват необичайни истории. Например онази, която се случи със сър Гауейн и Зеления рицар… Или с моя дядо, сър Борс, и сър Тристан… Разбираш ли, госпожице Цири, сър Борс и сър Тристан тръгнали веднъж на запад, към Тинтагел… Пътят им минавал през диви и опасни гори. Пътуват си значи те, пътуват и гледат — стои бяла кошута, а до нея — дама, облечена в черно, но такова черно и в съня си не можеш да видиш. И била толкова красива, че по целия свят не може да се намери по-красива, освен може би само кралица Гуиневра… Дамата видяла двамата рицари, махнала им с ръка и се обърнала към тях със следните думи…
	— Галахад…
	— Да?
	— Млъкни.
	Той се изкашля и млъкна. Двамата мълчаха, гледайки към слънцето. Мълчаха много дълго.
	— Господарке на езерото…
	— Помолих те да не ме наричаш така.
	— Госпожице Цири…
	— Слушам те.
	— Защо не дойдеш с мен в Камелот, госпожице Цири? Ще видиш, че крал Артур ще те посрещне с уважение и почести… А аз… Винаги ще те обичам и почитам…
	— Веднага се изправи! Или не. Като си коленичил там долу, вземи ми разтрий стъпалата. Страшно са изтръпнали. Благодаря. Много си мил. Казах — стъпалата! Стъпалата свършват при глезените!
	— Госпожице Цири…
	— Тук съм.
	— Слънцето залязва…
	— Вярно. — Цири завърза обувките си и стана. — Да оседлаваме конете, Галахад. Има ли наблизо някое място, където да можем да пренощуваме? О, по лицето ти съдя, че познаваш тукашните места не по-добре от мен. Няма страшно, ще тръгнем, а ако се наложи да спим под открито небе, нека да е някъде по-далеч, в гората. От езерото навява хлад… Какво ме гледаш така? Аха — досети се тя, забелязвайки го как се изчервява. — Представяш си нощувка под орехово дърво, на килим от мъх? В обятията на магьосница? Чуй ме, момче, нямам ни най-малкото желание…
	Гласът й секна, щом видя руменината му и пламтящите му очи. Върху съвсем нелошото лице. Коремът и областта под него я присви. Но не от глад.
	„Какво ми става? — помисли си тя. — Какво ми става?“
	— Не се мотай! — почти изкрещя тя. — Оседлавай коня!
	Когато вече бяха върху седлата, тя го погледна и силно се разсмя. Той я погледна с изненадан и въпросителен поглед.
	— Не, не, нищо… — отвърна тя. — Просто ми мина една мисъл през главата. Да тръгваме, Галахад.
	„Килим от мъх — помисли си тя, сдържайки смеха си. — Под орехово дърво. И аз — в ролята на магьосница. Хе, хе…“
	— Госпожице Цири…
	— Да?
	— Ще дойдеш ли с мен в Камелот?
	Тя му протегна ръката си. Той й подаде своята. Хванаха се за ръце и потеглиха един до друг.
	„По дяволите — помисли си тя. — Защо не? Все ще има за какво да се бия — в този свят сигурно също ще се намери работа за вещерка. Защото не може да има свят, в който да няма работа за вещерка.“
	— Госпожице Цири…
	— Дай да не говорим сега за това. Да тръгваме.
	Те поеха право към залеза. Зад тях остана тъмнеещата долина. Зад тях остана езерото, омагьосаното езеро, синьо и гладко като шлифован сапфир. Зад тях останаха камъните на езерния бряг. Боровете по склоновете.
	Това остана зад тях.
	А пред тях беше всичко.



	Andrzej Sapkowski
	Pani jeziora, 1999

	__Издание:__
	Анджей Сапковски. Вещерът: Господарката на езерото. Том 1
	Превод: Васил Велчев
	Редактор: Станислава Първанова
	Коректор: Ангелина Вълчева
	Дизайн на корицата: Бисер Тодоров
	Предпечатна подготовка: Таня Петрова
	ИК „ИнфоДар“ — София, 2010 г.
	ISBN: 978-954-761-465-9

	__Издание:__
	Анджей Сапковски. Вещерът: Господарката на езерото. Том 2
	Превод: Васил Велчев
	Редактор: Станислава Първанова
	Коректор: Ангелина Вълчева
	Дизайн на корицата: Бисер Тодоров
	Предпечатна подготовка: Таня Петрова
	ИК „ИнфоДар“ — София, 2010 г.
	ISBN: 978-954-761-469-7

	Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/text/26756
	Последна корекция: 8 януари 2013 в 06:58