Айзък Азимов 
      
      
      
      
      БЕЗСМЪРТНИЯТ БАРД 
        Isaac Asimov 
     The Immortal Bard 
        - О,  да  -  каза  доктор  Финис Уелч. - Аз мога да извиквам душите на видни мъртъвци. 
     Той  бе  пийнал,  в  противен случай не би го казал. Разбира се, че бе съвсем в реда на нещата да се понапие малко на ежегодното коледно събиране. 
     Скот  Робертсън,  младият учител по английски, си намести очилата и се огледа  наляво  и надясно, за да разбере дали някой надава ухо на разговора им. 
     - Наистина ли, доктор Уелч? 
     - Твърдя. И не само душите им. Аз възвръщам и телата им. 
     - Не бих казал, че това е възможно - възрази Робертсън открито. 
     - А защо не? Чисто и просто въпрос на пренасяне във времето. 
     - Имаш  предвид  пътуване  във  времето?  Но  това е доста... м-м-м... необикновено. 
     - Не и ако знаеш как. 
     - А как става, доктор Уелч? 
     - Мислиш,  че  ще  ти  кажа?  -  сниши  гласа  си физикът. Затърси със замъглен  поглед още нещо за пиене, но не намери нищо. - Аз възвърнах доста хора. Архимед, Нютон, Галилео. Горките приятелчета. 
     - Не  им  ли  хареса  тук?  Трябва  да  са  били  очаровани  от нашата съвременна наука - на Робертсън разговорът започна да му харесва. 
     - О,  да,  така  е.  Очаровани  бяха.  Особено  Архимед.  Отначало  си помислих, че ще полудее от радост, когато му разказах малко за нея, но след като поопресних гръцкия си, но ни... ни... 
     - Какво не им хареса? 
     - Ами  различни са културите ни. Те не можаха да свикнат с нашия начин на  живот.  Чувстваха  се ужасно самотни и изплашени. Наложи се да ги върна обратно. 
     - Това е много лошо. 
     - Да.  Велики мозъци, но неадаптивни мозъци. Не са универсални. Затова се опитах да вдигна Шекспир. 
     - Какво! - зяпна от удивление Робертсън. Този удар попадна кажи-речи в десятката. 
     - Не викай, момчето ми - усмири го Уелч. - Лоши маниери са тия. 
     - Да не казваш, че си извикал Шекспир ? 
     - Да.  Трябваше  ми  някой  с  универсален  ум,  някой,  който познава достатъчно  добре  хората,  за  да  може  да живее с тях векове след своето време.  Шекспир  бе  такъв.  Взех  си  автограф  от  него.  За спомен, нали разбираш? 
     - У тебе ли е? - очите на Робертсън щяха да изскочат от орбитите си. 
     - Точно тука - Уелч затършува наред из джобовете си. - А, ето го. 
     Някакво  малко  парче от визитна картичка премина в ръцете на учителя. От  едната  й  страна  надписът  гласеше:  "Л. Клеин и синове, Изчислителна техника  на  едро."  А  от  другата  с  неравен  почерк бе написано William Shakesper. 
     Някакво диво подозрение обзе Робертсън: 
     - Как изглеждаше той? 
     - Не  прилича  много  на  образа  си  от  картините.  Плешив, с грозни мустаци.  Говори  със силен акцент. Разбира се, аз направих всичко, каквото можах,  за  да  остане  доволен  от  нашето време. Казах му, че разглеждаме задълбочено  неговите  пиеси  и  все  още ги играем на сцената. Наистина му казах,  че  за  нас  те  са най-великите творби в литературата на английски език, може би измежду всички езици. 
     - Чудесно. Чудесно - проговори едва-едва Робертсън, останал без дъх от вълнение. 
     - Казах  му,  че  хората  са  написали  цели  томове с коментари върху неговите  пиеси. Всъщност той поиска да види някой от тях и аз му взех един от библиотеката. 
     - И? 
     - О,  той  бе очарован. Разбира се, затрудни се със сегашните идиоми и забележки  за  събитията  от  1600  година,  но  аз  му  помогнах.  Горкото приятелче. Не мисля, че е очаквал такова отношение. Непрекъснато повтаряше: "Господи,  ах,  милост!  Какво ли не може да бъде изцедено от думите за пет столетия?  Какво  изтезание, струва ми се, че се лее пороен дъжд от някакъв влажен парцал! 
     - Той не би казал такова нещо. 
     - А защо не? Писал е пиесите си по възможно най-бързия начин. Каза, че му  се  налагало  заради  фаталните  срокове  за предаването на ръкописите. Написал  Хамлет  за  по-малко от шест месеца. Сюжетът бил стар. Той само го поизгладил. 
     - Това  е  всичко на всичко, което те правят с огледалната повърхност. Само я полират - каза учителят по английски, изпълнен с негодувание. 
     Физикът не му обърна внимание. Бе забелязал чаша недокоснат коктейл на бара,  само  на  няколко  стъпки  от  него, промъкна се предпазливо натам и изрече през рамо: 
     - Казах  на  безсмъртния  бард,  че ние дори имаме училищни занятия за Шекспир. 
     - Аз водя такива занятия. 
     - Зная.  Аз  го  записах  в  твоя вечерен разширен курс. Никога не съм виждал  такова  стръвно  желание  у  човек  да разбере какво мислят за него идните поколения, за бедния Бил, той си е бил такъв. Той много се стара. 
     - Ти  си записал Уилям Шекспир в моя курс? - запелтечи Робертсън. Дори и като  израз  на  алкохолна  фантазия,  тази  мисъл го зашемети. И дали тя наистина  беше  алкохолна  фантазия?  Изведнъж  в  съзнанието му започна да изплува образът на плешив мъж със странен говор... 
     - Не  с  истинското  му  име,  разбира  се  - каза доктор Уелч. - Няма значение  как  се  затри.  Грешка  стана, това е то. Голяма грешка. Горкото приятелче - той пийна от коктейла и тръсна глава над чашата. 
     - Защо стана грешка? Какво се случи? 
     - Трябваше да го върна обратно в 1600 година - изрева Уелч възмутен. - Колко унижения според тебе може да понесе един човек? 
     - За какво унижение говориш? 
     Доктор  Уелч  гаврътна  коктейла  си  и  едва  тогава уцели сърцето на десятката: 
     - Ами ти, нещастно едноклетъчно, ти го скъса на изпита. 
       Последна редакция: 10-Dec-2000