Айзък Азимов
      
     
     ГЛЕДНА ТОЧКА
      
     
     
     Роджър дойде да потърси баща си - беше неделя, по принцип почивен ден. Освен това искаше да разбере дали всичко е наред.
      
     
     Лесно можеше да намери баща си - работещите на Мултивак, гигантския компютър, живееха със семействата си съвсем близо до Базата. Бяха основали малко градче - градче от хора, които решаваха проблемите на света.
      
     
     Жената на рецепцията познаваше Роджър.
      
     
     - Ако си дошъл за баща си - каза му тя, - той е в сектор Л, но сигурно е прекалено зает, за да ти обърне внимание.
      
     
     Роджър реши все пак да опита - мушна глава през една от вратите, откъдето се чуваше говор. Коридорите бяха доста по-пусти, отколкото през делничните дни, и не бе трудно да открие къде се работеше в момента.
      
     
     Веднага видя баща си, а и баща му го видя. Изглеждаше угрижен и момчето тутакси осъзна, че нещо не е наред.
      
     
     - А, Роджър - рече баща му, - за съжаление много съм зает.
      
     
     Шефът му също бе там и каза:
      
     
     - Хайде, Аткинс, почини си. Занимаваш се с това нещо вече девет часа - голяма полза няма. Заведи хлапето в стола да хапнете. После подремни малко и пак ела.
      
     
     На бащата на Роджър това не му хареса много - явно не искаше да се откъсва от работата си. Държеше в ръка един уред - Роджър позна, че е анализатор на променливи сигнали, но не му беше ясно как точно се борави с него. Бръмченето и потракването на Мултивак се чуваше навсякъде.
      
     
     Баща му остави сигнализатора и каза:
      
     
     - Добре. Хайде, Роджър. Ще те заведа да хапнеш набързо един сандвич, а тези умници нека се мъчат да открият повредата без мене.
      
     
     Изми се надве-натри и отидоха в стола. Взеха си по един голям сандвич, порция пържени картофи и сода.
      
     
     - Мултивак още ли не е поправен, татко? - запита момчето.
      
     
     Баща му мрачно отвърна:
      
     
     - Наникъде не сме с него.
      
     
     - Но той като че ли работеше. Чух го.
      
     
     - Е, да, работи. Само дето не винаги дава правилните отговори.
      
     
     Роджър беше на тринадесет години и от четвърти клас учеше програмиране. Понякога така го ненавиждаше, че му се приискваше да живее в първата половина на XX век - тогава децата не са се занимавали с такива неща. Но да разговаря с баща си му бе от полза.
      
     
     - Как разбираш, че не дава правилните отговори, след като само той ги знае? - запита момчето.
      
     
     Бащата вдигна рамене и са секунда Роджър се уплаши, че ще каже "много е сложно" и няма да му обясни нищо - но той почти никога не правеше така.
      
     
     - Синко, мозъкът на Мултивак може да е голям колкото един завод, но все пак е по-примитивен от това, което ние носим тук - отвърна бащата и се почука по челото. - Понякога Мултивак ни предлага отговор, до който не бихме се добрали и за хиляда години. Но понякога нещо щраква в умовете ни и ние си казваме: "А-а, има някаква грешка тук!" После пак задаваме същият въпрос на робота и получаваме различен отговор. Ако Мултивак не бъркаше, би трябвало да дава винаги само един отговор на един и същи въпрос. А когато отговорите са два, единият няма как да не е погрешен... И проблемът, сине, е в това, че не винаги можем да сме наясно с Мултивак. Как да сме сигурни, че забелязваме всички неверни отговори? Ами ако разчитаме на даден отговор и направим нещо, което след пет години се окаже катастрофално? Има някаква повреда в Мултивак, но не сме в състояние да я открием. А тя се задълбочава още повече.
      
     
     - Защо пък да се задълбочава? - попита Роджър.
      
     
     Баща му бе изял сандвича си и сега си вземаше един по един от картофите.
      
     
     - Струва ми се, сине - рече той умислено, - че сме вложили в Мултивак погрешна интелигентност.
      
     
     - А?
      
     
     - Виж какво, ако Мултивак бе умен като човек, можехме да поговорим с него и да открием повредата, колкото и да е сложна. Ако пък бе глупав като машина, повредата щеше да е проста и лесно щяхме да я намерим. Лошото е, че той е полуумен - като идиот. Достатъчно умен, за да е сложна повредата, и недостатъчно умен, за да ни помогне да се доберем до нея. Това представлява погрешната интелигентност.
      
     
     Изглеждаше много унил.
      
     
     - В безизходно положение сме. За сега не знаем как да го направим по-умен. А да го направим по-глупав не смеем: проблемите на света са станали така сериозни и въпросите, които стоят пред нас, така трудни, че Мултивак се нуждае от цялата си интелигентност, за да им отговори. Ще е безрасъдство, ако го направим по-глупав.
      
     
     - А защо не го изключите и не го прегледате внимателно? - обади се Роджър.
      
     
     - Невъзможно, сине. Мултивак трябва непрекъснато да работи, имаме маса проблеми за решаване.
      
     
     - Но, татко, ако той продължава да прави грешки, ще се наложи да го изключите! Щом не разчитате на това, което казва...
      
     
     - Е, момчето ми - рече бащата и разроши сина си, - ще открием повредата, не се тревожи.
      
     
     Но в очите му се четеше безпокойство.
      
     
     - Хайде да привършваме и да ставаме.
      
     
     - Но, татко, моля ти се, изслушай ме. Ако Мултивак е полуумен, защо това да означава, че е идиот?
      
     
     - Не си наясно как му даваме заповеди, сине. Иначе нямаше да питаш.
      
     
     - И все пак, тате, вероятно не разсъждавате правилно. Ето, аз съм по-глупав от теб и не знам всичко, което ти знаеш, но не съм идиот. Може Мултивак да не прилича на идиот, а на дете.
      
     
     Бащата се засмя.
      
     
     - Интересна гледна точка, но какво от това?
      
     
     - Ами как, много е важно - отвърна Роджър. - Ти не си идиот, затова не ти е ясно как действа умът на един идиот. Но аз съм дете и разбирам как действа умът на детския мозък.
      
     
     - Я да чуя?
      
     
     - Ами казваш, че Мултивак трябва да работи денонощно. За машина това е възможно. Но ако накараш едно дете да учи часове наред, то ще се умори и ще се почувства зле, ще прави грешки, дори и нарочно. Тогава защо не дадете на Мултивак почивка от един - два часа на ден? Просто го оставете да си бъбри и бръмчи както той си пожелае.
      
     
     Видът на бащата показваше, че напрегнато обмисля чутото. Извади от джоба си миникомпютър и опита някакви комбинации на него. След това - още няколко. После рече:
      
     
     - Знаеш ли, ако приема това, което казваш, и го превърна в Платинтеграл, хич не е лишено от смисъл. Пък и двадесет и два часа, през които да сме сигурни в отговорите, са за предпочитане пред двадесет и четири, през които всичко може да е грешно.
      
     
     Бащата кимна. После вдигна поглед от джобния си компютър и изведнъж, сякаш Роджър бе специалистът, попита:
      
     
     - Сигурен ли си, сине?
      
     
     Роджър беше сигурен и отвърна:
      
     
     - Тате, детето има нужда да поиграе.
      
     
     
     {край}