Annotation БЕСТСЕЛЪР НА „НЮ ЙОРК ТАЙМС“ Отгледана като воин, седемнайсетгодишната Ийлин се бие заедно с останалите от клана аска в отколешна война с клана рики. Животът й е суров, по простичък: битки и оцеляване. До деня, в който вижда на бойното поле невъзможното — своя брат, биеш се редом с врага… Брата, който преди пет години е умрял пред очите й. Изправена пред неговата измяна и взета в плен от враговете си, тя трябва да оцелее цяла зима в село, където всеки е враг и всеки белег от битка може би е оставен от нея. Ала когато родното й село и това на риките са нападнати от воини на безмилостен клан, смятан за легенда, Ийлин става още по-решена да се върне при обичното си семейство. Не й остава друг избор, освен да се довери на Фиск, приятеля на брат й, който гледа на нея като на заплаха. Те трябва да направят невъзможното: да обединят клановете и да се бият заедно, ако не искат да бъдат избити до крак. Тласкана от обичта към своя клан, както и от зараждащата се любов към Фиск, Ийлин трябва да реши какво означават за нея лоялността и семейството и да се довери на хората, които е мразила цял живот… „Вълнуваща и трогателна сага за съзряването. Съвършена за онези, които обичат истории за дивата природа и свободния народ отвъд Вала в „Песен за огън и лед", за силни героини и драматични битки.“ — КЪРКЪС РИВЮС Адриен Йънг — Небе в дълбинитеГлава 1Глава 2Глава 3Глава 4Глава 5Глава 6Глава 7Глава 8Глава 9Глава 10Глава 11Глава 12Глава 13Глава 14Глава 15Глава 16Глава 17Глава 18Глава 19Глава 20Глава 21Глава 22Глава 23Глава 24Глава 25Глава 26Глава 27Глава 28Глава 29Глава 30Глава 31Глава 32Глава 33Глава 34Глава 35Глава 36Глава 37Глава 38Глава 39Глава 40Глава 41Глава 42Глава 43Глава 44Глава 45Глава 46Глава 47Обработка: skygge, 2019***БлагодарностиИнформация за текста Адриен Йънг — Небе в дълбините На Джоуел, който никога не се е опитвал да опитоми необузданото ми сърце.   Глава 1 — Те идват. Погледнах към редицата воини на аска, приведени и притискащи се един в друг зад разкаляния хълм. Мъглата бе покрила полето като с воал, ала ние чувахме. Остриета на мечове и брадви, триещи се в доспехи. Бързи стъпки, потъващи в калта. Сърцето ми биеше в ритъм с тези звуци, поемах си дъх и го оставях да докосне следващия, преди да го изпусна. До ушите ми достигна хрипливото изсвирване на баща ми и погледът ми обходи изпоцапаните с пръст лица, докато не откри чифт яркосини очи, приковани в мен. Сплетена на плитка, прошарената му брада падаше върху гърдите му зад брадвата, която стискаше в огромния си юмрук. Кимна ми и аз подсвирнах в отговор — нашият начин да си кажем да бъдем предпазливи. Да се опитаме да не умрем. Мюра преметна дългата плитка над рамото ми и кимна към полето. — Заедно? — Винаги. Погледнах назад, към останалите от клана ни, застанали рамо до рамо в море от червени кожени ризници и бронз, чакащи сигнал. С Мюра си бяхме извоювали мястото си начело. — Пази лявата си страна. — Очите й, очертани с кол, се спряха върху счупените ми ребра зад кожената ризница. — Нищо им няма — изгледах я аз сърдито, обидена. — Ако се притесняваш, бий се заедно с някой друг. Тя поклати глава, отхвърляйки предложението ми, преди да се изправи и да провери ризницата ми за последен път. Опитах се да не потръпна от болка, когато тя притегна каишите, които нарочно бях оставила малко по-хлабави от обикновено. Престори се, че не забелязва, но погледът й не ми убягна. — Стига си се притеснявала за мен. Прокарах длан по дясната половина на главата си, където косата ми беше остригана до черепа под плитките, а после придърпах ръката й, за да закопчая каишките на щита й. Партнирахме си в битките от пет години насам и познавах всяка част от доспехите й толкова добре, колкото тя познаваше всяка лошо зараснала кост в тялото ми. — Не се притеснявам — подсмихна се тя, — но си залагам вечерята, че днес ще убия повече рики от теб. — И ми подхвърли брадвата ми. Аз извадих меча си от ножницата с дясната ръка, улавяйки брадвата с лявата. — Вегр йофир фюор. Мюра намести ръката си в щита и го вдигна във въздуха, описвайки дъга над главата си, за да протегне рамото си, преди да ми отговори, изричайки същите думи. — Вегр йофир фюор. Чест над живота. Прорязало въздуха, първото изсвирване долетя отдясно, предупреждавайки ни да се приготвим, и аз затворих очи, усещайки сигурността на земята под краката ми. Звуците на връхлитащата ни битка се сляха в едно, докато гърлените молитви на членовете от клана ми се издигаха наоколо ми като дима на горски пожар. Оставих думите да се излеят от мен като шепот, молейки Сигр да ме пази. Да ми помогне да сразя враговете му. — В атака! Замахнах силно, забивайки брадвата си дълбоко в земята, и се хвърлих напред, политайки над хълма. Приземих се и затичах, пробивайки дупки в меката пръст с тежките си ботуши, към стената от мъгла, надвиснала над полето. С крайчеца на окото си не изпусках Мюра от поглед, когато мъглата ни погълна и студът ни обля като водни пръски, а в неясната далечина изникнаха тъмни фигури. Бяха рики. Враговете на нашия бог се носеха към нас, обвити в кожи и желязо. Коси, развени от вятъра. Слънце, отразяващо се от остриетата на оръжията им. При вида им затичах още по-бързо, стискайки здраво дръжката на меча си, докато изскачах пред останалите. Оставих ръмженето, пълзящо в гърдите ми, да се излее, дошло от онова дълбоко място в мен, което се събуждаше за живот в битката. Изкрещях, а очите ми се спряха върху ниския мъж начело на редиците им, с рамене, покрити с оранжеви кожи. Подсвирнах на Мюра и се понесох право към него, борейки се с вятъра. Когато ги наближихме, свърнах настрани и започнах да броя стъпките си, начертавайки пътя си до мига, в който разстоянието между нас бе погълнато от звука на тежки тела, блъскащи се едно в друго. Стиснах здраво зъби, оголвайки ги, когато стигнах до него. Вдигнах меча зад гърба си, приведох се и замахнах, докато го подминавах, прицелвайки се в корема му. Успя да вдигне щита си в последния момент и се хвърли наляво, закачайки ме с ръба му. Черни петна избухнаха пред очите ми, докато дробовете ми хриптяха зад наранените ми ребра, а дъхът ми отказваше да се върне. Препънах се, мъчейки се безуспешно да запазя равновесие. Замахнах с брадвата, без да обръщам внимание на болката, разцъфнала в мен. Мечът му спря острието й над главата му, изтласквайки го назад, ала това бе всичко, от което имах нужда. Тялото му остана незащитено. Мечът ми потъна в него, откривайки шева в кожената му ризница. Главата му политна назад, устата му беше широко отворена във вик и мечът на Мюра се стовари върху врата му с едно плавно движение, разсичайки мускули и сухожилия. Издърпах брадвата си и струя гореща кръв оплиска лицето ми. Мюра подритна тялото му настрани с подметката на ботуша си в същия миг, в който в мъглата зад нея изникна нова сянка. — Наведи се! — изкрещях аз и брадвата ми полетя. Мюра се хвърли на земята и острието потъна в гърдите на един рики, поваляйки го на колене. Огромното му тяло падна върху нея, приковавайки я към пръстта, а кръвта, избликнала от устата му, оцвети бледата й кожа в яркочервено. Втурнах се към тях и като пъхнах пръсти под ризницата му, го изтеглих настрани. Освободена, Мюра скочи на крака, грабна меча си и се огледа наоколо. Аз стиснах дръжката на брадвата си и я издърпах от костите на гърдите му. Мъглата започваше да се вдига, оттегляйки се пред топлината на утринната светлина. От хълма чак до реката, земята беше осеяна с биещи се хора. Видях как баща ми заби меча си в корема на един рики, а после замахна и посече друг през лицето, очите му бяха разширени от битката, гърдите му — пълни с гръмовни бойни викове. — Ела! — изкрещях на Мюра, докато тичах, прескачайки паднали тела, към ръба на водата, където биещото се множество беше най-гъсто. Посякох сгъвката на коляното на един рики с меча си, поваляйки го на земята, докато минавах покрай него, а после още един, оставяйки на някой друг да ги довърши. — Ийлин! Мюра извика името ми в същия миг, в който се блъснах в друго тяло и две тежки ръце се обвиха около мен, стискайки ме толкова силно, че мечът се изплъзна от пръстите ми. Изръмжах и заритах в опит да се освободя, но той беше прекалено силен. Впих зъби в ръката му, докато не вкусих кръв, и той ме блъсна на земята. Приземих се тежко, борейки се за въздух, докато се претъркулвах по гръб, посягайки към брадвата си. Ала мечът на врага вече се спускаше над мен. Отново се претърколих и пръстите ми откриха ножа на колана ми, докато се изправях на крака и заставах срещу него, а дъхът ми образуваше бели облачета пред мен. Зад мен, Мюра се биеше в мъглата. — Ийлин! Той се нахвърли отгоре ми, замахнал с меча си, и аз отново отстъпих назад. Острието сряза ръкава ми и потъна в мускула на ръката ми. Ножът ми политна, премятайки се във въздуха, и той отметна глава настрани. Оръжието се размина на милиметри, одрасквайки ухото му, и когато отново ме погледна, очите му горяха. Изпълзях трескаво назад, мъчейки се да се изправя, докато той вдигаше меча си. Очите ми паднаха върху пролятата кръв на членовете от моя клан, оплискала гърдите и ръцете му, докато той се приближаваше към мен. Мечът и брадвата ми лежаха на земята зад него. — Мюра! — изкрещях, но тя вече изобщо не се виждаше. Огледах се наоколо, докато в гърдите ми се надигаше нещо, което рядко изпитвах в битка — паника. Бях далече от всякакво оръжие, а да го надвия с голи ръце, бе невъзможно. Той се приближаваше, стиснал зъби, движейки се като мечка през тревата. Мислите ми се насочиха към баща ми. Ръцете му, изцапани с пръст. Дълбокия му, тътнещ глас. И към дома ми. Огъня, припламващ в мрака. Скрежа, покриващ поляната сутрин. Стоях, притискайки пръсти до горещата рана върху ръката си, шепнейки името на Сигр, молейки го да ме приеме. Да не ме отпрати. Да бди над баща ми. — Вегр йофир фюор — промълвих. Воинът забави крачка, гледайки как устните ми се движат. Кожите под ризницата му се развяваха на влажния бриз, стигайки до квадратната му челюст. Той примига, свил устни в тънка линия, докато правеше последните стъпки към мен, а аз не побягнах. Нямаше да бъда повалена от острие в гърба. Стоманата проблясна, когато той вдигна меча над главата си, готов да го стовари отгоре ми, и аз затворих очи. Поех си дъх. Видях сивото небе да се отразява във фиорда. Върбите, цъфтящи по склоновете на хълма. Вятъра, играещ в косата ми. Чувах звука от яростта на членовете на клана ми, биещи се в далечината. — Фиск! — дълбок, задавен глас проряза мъглата и ме откри, и аз отворих очи. Воинът рики пред мен замръзна и очите му се стрелнаха натам, откъдето се приближаваше гласът. Бързо. — Не! — Буйна руса коса се блъсна в него, събаряйки меча му на земята. — Фиск, недей. — Сграбчи другия воин за ризницата, задържайки го на мястото му. — Недей. Нещо се завъртя в ума ми, кръвта във вените ми потече по-бавно, сърцето ми спря. — Какво правиш? Първият рики се отскубна и като вдига меча си от земята, мина покрай другаря си, насочвайки се към мен. Мъжът се обърна, обви ръце около него и го запрати назад. И тогава го видях… лицето му. И замръзнах. Превърнах се в леда на реката. Снега, покрил планината. — Ири. Думата бе шепот, дъх. Двамата престанаха да се борят и ме погледнаха с широко отворени очи и това ме прониза още по-дълбоко. Какво виждах. Кого виждах. — Ири? Разтреперана, ръката ми се вкопчи в ризницата, сълзи изпълниха очите ми. Бурята в стомаха ми кипеше насред хаоса, който ни заобикаляше. Мъжът с меча ме погледна, очите му се плъзнаха по лицето ми, опитвайки се да сглобят нещо. Ала моите очи бяха приковани в Ири. Извивката на челюстта му. Косата му като слама на слънцето. Кръвта, изцапала врата му. Ръце като ръцете на баща ми. — Какво е това, Ири? Другият рики стисна по-здраво дръжката на меча си, чието острие беше изцапано с кръвта ми. Едва го чувах. Едва бях в състояние да мисля, всичко бе удавено от прилива на видението пред мен. Ири пристъпи бавно към мен, очите му ту откриваха моите, ту отново се извръщаха. Затаих дъх, когато ръцете му се вдигнаха към лицето ми и той се приведе толкова близо, че почувствах дъха му върху челото си. — Бягай, Ийлин. Пусна ме и аз се отдръпнах, а дробовете ми се молеха за глътка въздух. Обърнах се, мъчейки се да открия Мюра в мъглата, отваряйки уста, за да извикам името на баща ми. Ала дъхът ми не идваше. Той вече беше изчезнал, погълнат от мъглата, заедно с другаря си. Сякаш бяха призраци. Сякаш никога не са били тук. И не биха могли да бъдат. Защото това беше Ири, а за последно бях видяла брат си преди пет години. Мъртъв в снега. Глава 2 Изскочих от мъглата и се втурнах към реката толкова бързо, колкото можеха да ме носят краката ми, следвана от Мюра с развяващ се меч. Очите ми не се откъсваха от дърветата в посоката, в която беше поел Ири, обхождайки сенките, търсейки лененожълта коса в притъмнялата гора. Една жена се появи измежду дърветата, ала писъкът й бързо секна, когато Мюра връхлетя отстрани, вдигнала нож. Преряза гърлото й и остави тялото й да се свлече на земята, втурвайки се отново след мен. Разнесе се изсвирването за оттегляне на риките и телата, все още вкопчени в битка, се откъснаха едно от друго, разкривайки зеленото поле, сега поаленяло от кръв. Аз не спирах, проправяйки си път между отстъпващите рики, сграбчвайки всеки русокос мъж, на когото се натъкнех, за да погледна лицето му. — Какво правиш? Мюра ме дръпна назад, острото й лице беше обтегнато от объркване. И последният от тях изчезна между дърветата зад нея и аз се обърнах, търсейки с поглед синята вълнена туника, която баща ми носеше под ризницата си. — Аги! Главите на всички аски на полето се обърнаха към мен. Мюра улови ръката ми, притискайки долната част на дланта си към раната, за да спре кървенето. — Ийлин. — Придърпа ме към себе си. — Какво има? Какво не е наред? Открих лицето на баща ми в другия край на полето, където мъглата все още се вдигаше като отдалечаващ се облак. — Аги! Името му одра гърлото ми. Той вирна брадичка, чул задавения звук, и очите му обходиха осеяното с тела поле. Когато ме откриха, тревогата в тях отстъпи място на страх. Пусна щита си на земята и се втурна към мен. Свлякох се на колене, виеше ми се свят. Той се отпусна до мен, прокарвайки ръце по тялото ми, пръстите му се плъзнаха по кожата ми, обляна в кръв и пот. Огледа ме внимателно, докато по лицето му се разливаше ужас. Сграбчих го за ризницата, принуждавайки го да ме погледне. — Ири. Думата се изтръгна от мен като хлип. Все още го виждах. Светлите му очи. Пръстите му, докосващи лицето ми. Погледът на баща ми се вдигна към Мюра, преди да изпусне дъха, заседнал в гърдите му от паника. Улови лицето ми в шепите си и ме погледна. — Какво стана? — Зърна кръвта, която все още се процеждаше от ръката ми, и като ме пусна, извади ножа си и отряза парче от туниката на един мъртъв рики наблизо. — Видях го. Видях Ири. Той уви парчето плат около ръката ми и го завърза здраво. — За какво говориш? — Чуй ме! — извиках, отблъсквайки ръцете му. — Ири беше тук! Видях го! Ръцете му най-сетне застинаха, а в очите му припламна объркване. — Биех се с един мъж. Той беше на път да… — Потреперих, припомняйки си колко близо бях стигнала до смъртта… по-близо, отколкото когато и да било. — Ири се появи от мъглата и ме спаси. Беше заедно с воините на рики. — Изправих се и като го улових за ръката, го изтеглих към редицата дървета. — Трябва да го намерим! Ала баща ми стоеше като скала, вкопана дълбоко в земята. Вдигна лице към небето, примигвайки срещу слънцето. — Чуваш ли ме? Ири е жив! — изкрещях, притискайки ръка към тялото си, за да успокоя яростното туптене около раната. Очите му отново се спряха върху мен, сълзи заблещукаха в ъгълчетата им като малки бели пламъчета. — Сигр. Изпратил е душата на Ири, за да те спаси, Ийлин. — Какво? Не. — Ири е отишъл в Солбьорг. — Думите му бяха плашещи и деликатни, издаващи нежност, каквато баща ми никога не показваше. Пристъпи напред и се взря в очите ми, с усмивка. — Сигр ти е отдал благоволението си, Ийлин. Мюра стоеше зад него, зелените й очи бяха широко отворени под разплитащите се кестеняви плитки — Но… — изрекох с усилие. — Аз го видях. — Така е. Една сълза се търкулна по грубата буза на баща ми и изчезна в брадата му. Той ме притегли към себе си и аз затворих очи в прегръдката му; болката в ръката ми беше толкова силна, че едва усещах дланта си. Примигах, мъчейки се да разбера. Видяла го бях. Беше там. — Тази вечер ще принесем жертва. — Той ме пусна и отново улови лицето ми в шепи. — Не мисля, че някога съм те чувал да ме викаш по тази начин. Уплаши ме, свас. Дълбоко в гърдите му се таеше смях. — Извинявай — промълвих. — Просто… помислих си… Той ме изчака да вдигна очи към неговите, преди да каже: — Душата му е в покой. Днес брат ти спаси живота ти. Радвай се. — И ме потупа по здравата ръка, при което едва не ме събори. Избърсах мокрите си бузи с опакото на дланта си, извръщайки се от лицата, които все още ме гледаха. Много рядко бях плакала пред останалите от клана и това ме накара да се почувствам толкова малка. Слаба, като ранната зимна трева под ботушите ни. Преглътнах сълзите си с подсмърчане, овладявайки изражението си, и баща ми кимна одобрително. Именно на това ме беше учил — да бъда силна. Корава. Обърна се към полето и се залови за работа, а аз го последвах заедно с Мюра, опитвайки се да успокоя накъсаното си дишане. Да укротя вълните, разбиващи се в главата ми. Отправихме се към лагера, събирайки оръжията на падналите воини аска. Наблюдавах баща си с крайчеца на очите си, неспособна да пропъдя лицето на Ири от ума си. Краката ми спряха до една локва и аз погледнах отражението си. Кал беше опръскала ъгловатото ми лице и шията. Очите ми бяха като тези на Ири — замръзнало синьо. Поех си дъх и вдигнах поглед към ефирните бели облачета, разстлани по небето, за да попреча на още една сълза да се отрони. — Ела — повика ме Мюра, приклекнала до една жена от клана, която лежеше по гръб, с широко отворени очи и разперени, сякаш протегнати към нас ръце. Разкопчах внимателно колана и ножницата й и ги сложих при останалите, преди да се заема с ризницата й. — Познаваше ли я? — Малко. — Мюра протегна ръка и затвори очите й с връхчетата на пръстите си. Отметна внимателно косата от лицето й, преди да подхване меко: — Аска, ти достигна края на своето пътуване. Със следващия дъх аз се присъединих към нея, изричайки ритуалните думи, които знаехме наизуст: — Молим Сигр да приеме душата ти в Солбьорг, където предшествениците ти държат факли на пътеката на сенките. Гласът ми заглъхна, оставяйки Мюра да го каже първа. — Отнеси обичта ми на баща ми и сестра ми. Помоли ги да ме чакат. Кажи им, че душата ми идва след теб. Затворих очи, докато молитвата намираше познато място на езика ми. — Отнеси обичта ми на майка ми и брат ми. Помоли ги да ме чакат. Кажи им, че душата ми идва след теб. Преглътнах буцата, заседнала в гърлото ми, преди да отворя очи и отново да погледна към умиротвореното лице на жената. Не бях имала възможност да изрека думите над тялото на Ири така, както го бях сторила, когато майка ми загина, ала Сигр въпреки това го беше приел. — Някога виждала ли си нещо такова? — прошепнах. — Нещо, което не е истинско? Мюра примига. — То беше истинско. Душата на Ири е истинска. — Но той беше по-голям… мъж. Говори с мен. Докосна ме, Мюра. Тя намести няколко брадви на рамото си. — Бях там онзи ден, Ийлин. Ири умря. Видях го със собствените си очи. Това беше истинско. Беше по време на същата битка, която отне и сестрата на Мюра. Бяхме приятелки и преди онзи ден, но дотогава не се бяхме нуждаели наистина една от друга. Спомнях си го толкова ясно, образът му — сякаш отражение върху лед. Безжизненото тяло на Ири на дъното на рова. Проснато върху девствено белия сняг, а изтичащата му кръв образуваше разтопена локва около него. Виждах русата му коса, разпиляна около главата му, празните му очи — широко отворени, взиращи се в нищото. — Знам. Мюра стисна рамото ми. — Тогава знаеш, че не беше Ири… не и плътта му. Кимнах, преглъщайки мъчително. Молех се за душата на Ири всеки ден. Ако Сигр го бе изпратил да ме защити, значи, наистина беше в Солбьорг — последния залез на моя клан. — Знаех, че ще бъде приет. Поех си дъх през свито гърло. — Всички го знаехме — каза и малка усмивка пробяга по устните й. Отново погледнах към тялото на жената, лежащо между нас. Щяхме да я оставим така, както бе — както беше умряла, — с почест. Както правехме с всичките ни паднали воини. Както оставихме Ири. — Толкова хубав ли беше както преди? Усмивката на Мюра стана шеговита, очите й срещнаха моите. — Беше красив — прошепнах. Глава 3 Захапах силно кожения каиш на ножницата, докато лечителката зашиваше раната на ръката ми. Беше по-дълбока, отколкото ми се искаше да призная. Каквото и да си мислеше Калда, лицето й не го издаваше. — Все още мога да се бия — казах. Не беше въпрос. А тя ме беше лекувала след битки достатъчно пъти, за да го знае. До мен Мюра въздъхна, макар да изглеждаше така, сякаш й беше и леко забавно. Стрелнах я с очи, преди да успее да каже каквото и да било. — Решението си е твое — отсече Калда и ме погледна изпод тъмните си ресници. Не за първи път ме лекуваше и нямаше да е за последен. Ала единственият път, когато ми каза, че не мога да се бия, бе, когато си счупих две ребра. Чакала бях пет години, за да отмъстя за Ири през втория ми боен сезон, и прекарах цял месец от него в лагера, почиствайки оръжия и кипяща от яд, докато баща ми и Мюра отиваха да се бият без мен. — Отново ще се отвори, ако използваш брадвата си. Калда пусна иглата в купата до себе си, преди да избърше ръце в изцапаната си с кръв престилка. Зяпнах я. — Трябва да използвам брадвата си. — Използвай меч в тази ръка. Мюра ме изгледа сърдито, махвайки към мен. — Не използвам меч — озъбих й се. — Държа меча в дясната си ръка, а брадвата — в лявата. Знаеш това. — Да променя начина, по който се бия, би означавало сигурна смърт. Калда въздъхна. — В такъв случай, когато пак се отвори, ще трябва да се върнеш, за да я зашия отново. — Отлично. Изправих се и придърпах ръкава над подутата си ръка, опитвайки се да не направя гримаса от болка. Мъжът, който чакаше зад нас, се настани на столчето и Калда се залови с порезната рана върху бузата му. — Чух, че днес Сигр те е удостоил с чест. Беше приятел на баща ми. Всички бяха. — Така е — потвърди Мюра с предателска усмивка. Обожаваше да ме вижда смутена, в неловко положение. Не знаех какво да кажа. Мъжът вдигна юмрук и ме потупа по здравото рамо с масивните си кокалчета, а аз направих същото с неговото рамо. Измъкнахме се от зловонието на шатрата и поехме през лагера, докато залязващото слънце стопляше небето, а коремът ми къркореше от миризмата на вечеря, приготвяна на открит огън. Баща ми ме чакаше пред нашия огън. — Ще се видим утре — стисна ръката ми Мюра, преди да се разделим. — Може би — отвърнах, гледайки я как се отправя към палатката си. Не бях убедена, че риките нямаше да се върнат, преди слънцето да изгрее. Баща ми стоеше със скръстени на гърдите ръце, загледан в огъня. Беше измил ръцете и лицето си, ала по останалата част от тялото му все още бяха полепнали пръст и кръв. — Погрижиха ли се за ръката ти? — подскочиха рунтавите му вежди. Кимнах и вдигнах ножницата над главата си. Той разкопча калъфа на брадвата на гърба ми и улови ръката ми, за да я огледа. — Добре е — уверих го. Не се тревожеше често за мен, ала виждах, когато го правеше. Отметна непокорната ми коса от лицето. Може и да бях воин на аска, ала все още бях негова дъщеря. — С всеки изминал ден все повече заприличваш на майка си. Готова ли си? Отправих му уморена усмивка. Ако баща ми вярваше, че Сигр бе изпратил душата на Ири, за да ме спаси, аз също можех да го повярвам. Твърде много се боях от всяка друга истина, спотаила се дълбоко в ума ми. — Готова съм. Отидохме в другия край на лагера, вървейки един до друг. Усещах погледи върху себе си, ала баща ми не обръщаше внимание на членовете на клана, помагайки ми да се отпусна. Шатрата за срещи, която ни служеше за ритуална къща, се намираше в края на лагера, бял пушек се издигаше от средата й към вечерното небе. Еспен стоеше като огромна статуя под рамката й с нашия тала до себе си. Водачът на клана беше най-великият от бойците ни, най-старият лидер на аска от три поколения насам. Кимна, подръпвайки дългата си брада. — Аги — повика той баща ми от мястото си. Баща ми извади три монети от ризницата си и ми ги подаде. След това се приближи до тях, стискайки рамото на Еспен в поздрав. Еспен му отвърна по същия начин, преди да проговори. Не можех да чуя какво казва, ала очите му ме откриха над рамото на баща ми, карайки ме да се почувствам неуверено. — Ийлин. Аз подскочих. Хеминг ме чакаше до входа на кошарата. Пъхнах монетите в шепата му и той ги пусна в тежката кесия, висяща на колана му. Усмихна ми се, разкривайки дупката от липсващия преден зъб, избит от един кон преди две зими. — Чух какво се е случило. — Прекрачи в ограденото място и улови един бледосив козел за рогата. — Този става ли? Приклекнах, оглеждайки внимателно животното. — Обърни го. — Хеминг го направи, придърпвайки животното със себе си, и аз поклатих глава. — Ами този? — попитах, посочвайки голям бял козел в ъгъла. — Той струва четири пенингри. Хеминг с усилие успяваше да удържи сивия козел. Тежка ръка легна на рамото ми и когато вдигнах очи, видях баща ми да наднича над мен в кошарата. — Какво става? Хеминг пусна животното и се изпъна под погледа на баща ми. — Той струва четири пенингри. — Той ли е най-добрият? — Да, Аги — кимна Хеминг. — Най-добрият. — В такъв случай нека бъдат четири пенингри. — Баща ми извади още една монета и му я подхвърли. Аз се покатерих в кошарата, за да му помогна да издърпа козела до портата. Баща ми го улови за единия рог, аз — за другия и двамата го подкарахме към олтара в средата на ритуалната шатра. Огънят бумтеше силно, пламъците облизваха дървата и топлината им проникваше през кожената ми ризница, докато студът се промъкваше отвън. — Може ли да се присъединя? — разнесе се гласът на Еспен иззад нас. Баща ми се обърна и очите му се разшириха леко, преди да кимне. Талата също се приближи, гледайки към мен. — Ти донесе чест на Сигр, унищожавайки враговете му, Ийлин. Той те удостои с честта си на свой ред. Кимнах нервно, прехапвайки силно долната си устна. Талата никога досега не ми беше говорил. Като малка се страхувах от него и по време на ритуалните жертвоприношения и церемонии се криех зад Ири. Не ми харесваше мисълта, че някой говори от името на боговете. Страхувах се какво би могъл да види в мен. Какво би могъл да види в бъдещето ми. Еспен застана до мен и ние поведохме животното към голямото корито пред бумтящия огън. Баща ми извади малкия дървен идол на майка ми, който беше напъхал в ризницата си, и ми го подаде. Аз извадих този на Ири, който носех със себе си, и ги поставих един до друг върху камъка пред нас. Жертвоприношенията ми напомняха за майка ми. Тя разказваше историята за богинята на риките Тора, която изригнала от планината като огън. Пламъците се спуснали във фиорда и Сигр се надигнал от морето, за да защити хората си. Ето защо на всеки пет години отивахме на бой, за да защитим честта му, тласкани от кръвната вражда между нас. Не си спомнях почти нищо за майка ми, ала нощта, в която тя умря, се бе запечатала в паметта ми. Спомням си реката от безмълвни воини херя, изсипали се в селото ни в малките часове на нощта — мечовете им искряха на лунните лъчи, кожата им беше бледа като тази на мъртвец на фона на дебелите кожи, с които бяха наметнати раменете им. Спомням си как изглеждаше майка ми, лежаща на плажа, а светлината се отцеждаше от очите й. Също баща ми, облян в кръвта й. Седях, държейки все още топлото тяло на майка ми, докато воините на аска последваха херите в зимното море, където те изчезнаха в тъмните води като демони. И преди бяхме виждали набези, ала никога нещо такова. Не бяха дошли, за да грабят, дошли бяха единствено за да убиват. Онези, които бяха отвлекли, принесоха в жертва на своя бог. И никой не знаеше откъде идваха, нито дори дали бяха човешки същества. Еспен беше провесил едно от телата на едно дърво на входа на селото и костите все още висяха там, потракващи на вятъра. Оттогава не бяхме виждали хери. Може би който и бог да ги беше изпратил, бе уталожил гнева си. Ала и до днес кръвта ни се смръзваше при споменаването на името им. С Ири бяхме ридали на жертвоприношението, което баща ни направи на следващата сутрин, за да благодари на Сигр, че беше пожалил живота на децата му. Само след няколко години беше направил друго — когато Ири умря. — Извади ножа си, Ийлин — нареди той, улавяйки и двата рога в ръцете си. Зяпнах го неразбиращо. Досега само бях стояла зад него, докато той принасяше животното в жертва. — Това е твоето приношение, свас. Извади ножа си. Талата кимна до него. Извадих ножа от колана си, гледайки как светлината на пламъците играе по буквите на името ми, гравирани върху гладката повърхност на острието. Това беше ножът, който бях получила от баща ми по случай първия ми боен сезон преди пет години. Оттогава той бе отнел повече животи, отколкото можех да преброя. Отпуснах се до козела, улавяйки тялото му в ръцете си, и напипах пулсиращата артерия на врата му. Наместих ножа и си поех дъх, преди да подхвана думите: — Почитаме те, Сигр, с това неопетнено приношение. — Това бяха думите, които бях чувала баща ми и останалите от клана да изричат през целия ми живот. — Благодарим ти за благоволението и закрилата ти. Молим те да бъдеш с нас и да ни закриляш до деня, когато настъпи краят на земния ни път. Прокарах бързо острието по меката плът на козела, стискайки го по-здраво с другата си ръка, когато той зарита. Шевовете на раната ми се обтегнаха, изпращайки болка към китката. Горещата му кръв обля ръцете ми и рукна в коритото, а аз притиснах лице в бялата му козина, докато той не застина. Останахме така, в мълчание, заслушани в кръвта, отцеждаща се в коритото; очите ми се вдигнаха към идолите на майка ми и брат ми върху камъка. Бяха огрени от кехлибарената светлина, сенки танцуваха по изваяните им лица. Почувствала бях липсата на майка ми в мига, в който престана да диша. Сякаш с последния й дъх душата й беше напуснала тялото й. Ала с Ири не беше така. Все още го усещах. Може би винаги щях да го усещам. Глава 4 Събудихме се посред нощ от предупредителното изсвирване. Копитата на коня потропваха неспокойно пред палатката ни, баща ми беше на крака още преди да отворя очи. — Ставай, Ийлин. — Беше неясно петно в мрака. — Права беше. Надигнах се и посегнах към меча до нара ми, дишайки през болката, разгоряла се яростно в ръката ми. Нахлузих ботушите и навлякох ризницата си, оставяйки баща ми да я затегне. Той преметна ножницата през главата ми, намествайки я на гърдите ми, последвана от калъфа на брадвата, и ме потупа по гърба, за да ми покаже, че съм готова. Аз взех идола на майка ми от мястото му до неговото легло и го докоснах за миг до устните си, преди да му го подам. Той го пъхна в кожената си ризница, а аз мушнах този на Ири в моята. Излязохме в нощта и се отправихме към брега на реката, която минаваше от едната страна на лагера ни. Беззвездното небе се сливаше с покритата от пелената на нощта земя отвъд огньовете, но аз ги усещах там. Воините на рики. Гръмотевици тътнеха над нас, вятърът носеше миризмата на буря. Баща ми положи целувка върху главата ми. — Вегр йофир фюор. С тези думи ме побутна към другия край на редицата, където щях да намеря Мюра. Тя ме притегли към себе си и като извади брадвата ми от калъфа, ми я подаде. Аз затегнах превръзката около ръката си и тръснах длан, за да прогоня схващането. Този път не го каза, ала знаех, че го мисли, защото и аз го мислех. Сега лявата половина на тялото ми беше почти безполезна. И преди се бях била в мрака заедно с клана си, ала никога — толкова сериозно ранена. Тази мисъл ме изпълваше с безпокойство. — Стой близо до мен. Изчака ме да кимна, преди да ме поведе към началото на строя. Битката се разрази още преди да бяхме заели местата си. Вляво, край водата, се носеха викове, ала тази част на редицата все още тънеше в мълчание. Изрекох молитвите си, оглеждайки се за движение, докато първите дъждовни капки се посипаха от небето. До мен Мюра беше затворила очи, а устните й се движеха, мълвейки древните думи. Следващото изсвирване прозвуча като тихия крясък на птица и ние поехме напред като един, безшумни в мрака. Сложила бях ръка върху гърба на воина пред себе си, усещах на гърба си горещата ръка на онзи зад мен и така се придържахме заедно. Крачехме в ритъм, а финият скреж по тревата се трошеше под ботушите ни. Отляво беше звукът на реката, отдясно — приглушената смълчаност на гората, а между тях — познатият шум на битката. Пред нас воините на рики приближаваха като риби под вода. Продължихме напред, докато започнахме да ги чуваме, и лакътят на Мюра се притисна в мен, знак, че тя също ги е чула. Цъкнах с език и членовете на клана ми наоколо повториха звука, предавайки съобщението назад по колоната. Бяха близо. Мюра вдигна щита си и аз се приближих до нея, докато ускорявахме крачка. Под ризницата сърцето ми биеше неравномерно, карайки наранените ми ребра да се свиват в спазми. Задавено гъргорене до нас ни даде да разберем, че воините на рики бяха достигнали нашия край на редицата, и в мига, в който зърнах движение, замахнах с меча си, срещайки твърдата повърхност на щит. Фигурата събори Мюра на земята и аз замахнах отново, вдигайки меча високо над главата си и настрани, за да посека противника пред нас. Този път чух как острието изстърга в кост и изритах безжизнената купчина настрани, освобождавайки оръжието си, преди да продължим напред. Дъждът се усили, а облаците се разтвориха достатъчно, за да пропуснат малко лунна светлина. Беше по-силно от мен. Очите ми вече обхождаха редиците на риките по полето. Търсеха. Мълния разсече нощното небе, обливайки всичко в бяла светлина, преди отново да угасне, и множеството воини се пръснаха като насекоми, покривайки земята. Гърмът изригна около нас, разтърсвайки земята. Мюра заби ножа си в бедрото на един мъж и го повали с щита си, а аз го довърших с моята брадва, като простенах от изгарящата болка в ръката ми. Мюра ме улови, когато паднах, и ме бутна напред. Стиснах дръжката на брадвата си, докато прескачахме тялото, а отляво изскочи силуетът на крещяща жена. Замахнах и острието ми се заби в тялото й. Тя се свлече в калта, а аз се превих надве, за да не изгубя равновесие. — Ийлин! — повика ме Мюра, въвлечена в битката, докато аз претърсвах земята за брадвата си. Пръстите ми опипваха тревата, докато най-сетне намериха дръжката. — Ето ме! Втурнах се натам, откъдето беше долетял гласът й. Мълния проряза отново небето, виейки и съскайки, и аз открих Мюра, застанала над друго тяло. Отправихме се към дърветата, очите ми бяха приковани във фигурите напред. Посичахме ги една по една, всяка от нас — предугаждаща движенията на другата, докато не разчистихме път. Мюра настъпваше по-яростно, опитвайки се да компенсира слабостта в ръката и ребрата ми. Аз стиснах челюсти, оголвайки зъби, и затегнах хватката около меча си, заповядвайки на тялото ми да се стегне. И тогава го видях. С крайчеца на окото. Блед пламък, движещ се между дърветата. Заковах се на място, подхлъзвайки се в калта, а сърцето ми заседна в гърлото. — Ири. Втурнах се натам, без да го изпускам от очи, избягвайки воините на рики, докато се приближавах към редицата дървета. Той покоси един аска с брадвата си, след което повали друг. До него воин на рики размахваше меч, поваляйки членовете на клана ми наляво и надясно. Същият, който едва не беше отнел живота ми. Движеха се заедно, потъвайки навътре в гората, и аз ги последвах. Зад мен, гласът на Мюра повика името ми отдалече. Прескочих телата, осеяли земята, и се шмугнах под прикритието на дърветата. Прибрах меча си в ножницата и се приведох ниско над земята, тичайки с брадвата пред себе си. Стомахът ми се беше свил, знаех, че трябва да спра. Да се върна при Мюра. Вместо това последвах познатата фигура, потъвайки още по-дълбоко в мрака. Светкавиците зачестиха, дъждовните капки трополяха по сплетените над нас клони. Една ръка ме стисна в мрака и аз опитах да се изтръгна, замахвайки с брадвата си. Пръсти се впиха жестоко в китката ми, принуждавайки ме да я изпусна. Паднах по гръб и ръката сграбчи ботуша ми и ме затегли в обратната посока. Протягах ръце към дърветата, докато те отминаваха покрай нас, опитвайки се да се уловя за нещо, докато се пързалях по мократа земя, а ребрата ми пищяха от болка. Сянката посегна и ме изправи на крака, блъскайки ме в едно дърво. Същият рики, който беше забил оръжието си в ръката ми, се взираше в мен. Синьото на очите му проблясваше като огниво, запалено в мрака. Косата, прибрана на тила му, се беше освободила и падаше около лицето му, широкоплещестата му фигура се извисяваше над мен, ръцете му стиснаха ризницата ми, за да ме задържат на място. — Стига си вървяла след нас — извиси се гласът му над шума от дъжда. Аз посегнах към ножа в колана ми. — Къде е той? Воинът на рики ме блъсна, преди да ме пусне и да се обърне, потъвайки между дърветата. Втурнах се след него. Той се обърна неочаквано и стовари дръжката на брадвата си в рамото ми. — Върни се. Сега — изръмжа. — Къде е Ири? — изкрещях. Той отново ме блъсна, запращайки ме в друго дърво. Кората одра ризницата ми, когато се плъзнах надолу по дънера и тупнах на земята. Изправих се на крака и отново го последвах. — Къде е той? — изкрещях, за да скрия треперенето на гласа си. Когато отново се обърна, той сграбчи лявата ми ръка и заби палец в прясната рана, която ми беше нанесъл предишния ден. Изпищях и се свлякох на колене, докато шевовете ми се късаха. Светлина изригна пред очите ми, стомахът ми бушуваше, сякаш плавах. Той се надвеси над мен, лицето му остана скрито в сенките. — Заради теб ще ни убият. Стой настрани от Ири. Отворих уста, за да кажа нещо, но той ме стисна още по-силно, докато очите ми изгубиха фокуса си. Всеки миг щях да припадна. Гласът му още отекваше в главата ми, когато в далечината се разнесе изсвирването за оттегляне на аските. — Фиск. Гласът на Ири се разнесе някъде зад нас… глас, който познавах и в костите си. Стоеше зад нас, стиснал по една брадва в двете си ръце. — Да вървим. Кимна към дърветата, избягвайки очите ми. — Почакай! — Изправих се с усилие, но той вече се отдалечаваше. — Ири! — Върни се, Ийлин. Преди някой да те види. Напрежението в думите му беше скрито дълбоко под суровостта върху лицето му. Лицето му. Неволно отворих уста, докато му се дивях. Беше русокос като мен и майка ни, но приличаше на баща ни. В очите и линията на широките му рамене. Вече не беше момче, но това беше той. Моят брат. — Истински си — прошепнах, мъчейки се да си поема въздух. Прибрах брадвата в калъфа, взирайки се в него. — Ири. В гласа на Фиск прозвуча предупреждение. — Върви си. — Ири отново ми обърна гръб. — Забрави, че си ме видяла. Облегнах се на дървото, стискайки очи заради болката в ръката. Болката в гърдите. Защото Ири беше жив. И ако беше жив, това означаваше нещо ужасно. Нещо много по-страшно от това да го изгубя. — Ири? Разнесе се друг глас и краката ми се подхлъзнаха изпод мен в калта. Ири се закова на място и бавно се обърна, плъзвайки очи наоколо. Едър мъж пристъпи в отрязъка лунна светлина, проникваща между дърветата. — Фиск? Тримата се спогледаха в продължение на един миг и въздухът около мен се вледени, сетивата ми се изостриха и аз отново извадих ножа си, поглеждайки към реката. Не бях по-силна, но макар и ранена, вероятно бях по-бърза и от тримата. Можех да го направя. Ири стисна челюст, нещо ставаше в ума му, преди отново да погледне към Фиск. Кимна едва-едва, преди да наведе очи, и дъхът ми секна. Фиск вече посягаше към мен. Оттласнах се от дървото, изхвърляйки тялото си напред, ала той ме улови, издърпвайки ме към себе си. Пръстите му се обвиха около гърлото ми, палецът му притисна пулса на врата ми. Заритах, мъчейки се да се отскубна, но той затегна хватката си, докато вече не бях в състояние да поема въздух в дробовете си. Задращих по ръцете му, докато пелена от мрак се спускаше бавно пред очите ми. Зад него, напрегнатите очи на Ири бяха приковани в земята. Тези на Фиск се взираха в моите, ръцете му бяха като от желязо. Сърцето ми забави ритъма си, тялото ми ставаше все по-тежко с всеки дъх, който не успявах да си поема. Примигах и очите ми се извиха нагоре, където звездите блещукаха между короните на дърветата. Думкането на сърцето ми отекваше в ушите ми. Един удар. Два. А после — мрак. Глава 5 Събудих се от шума на дървени колелета, трополящи по камъни в пръстта, и от светлина, пробягваща като сенки над затворените ми клепачи. Опитах се да разпозная миризмата. Зима. Бор и дим. Отворих очи и видях ивица синьо небе над себе си. Тропот на конски копита. Движението на каруца. Седнах рязко и се опитах да подвия крака под себе си, но отново паднах назад. Ръцете ми бяха завързани около китките, раната ми кървеше през ръкава. Неколцина воини на рики, които яздеха наблизо, вдигнаха поглед и очите ми се разшириха, опитвайки се да се фокусират. Намирахме се в източната долина. На път към планината. Планината на Тора. Воините на рики крачеха в боен ред — огромно множество, простиращо се пред и зад мен. Сърцето ми се заблъска в гърдите, трескавото ми дишане изпращаше бели облачета пред мен в студения въздух. Отново приклекнах назад, изучавайки покрайнините на гората от дясната ми страна. Видях го зад мен, докато стисках ръба на каруцата, готвейки се за отчаян скок, и замръзнах. Ири яздеше сребрист кон, приковал очи в мен, напрегнат. Поклати глава почти незабележимо и погледна напред. Обърнах се и видях редица стрелци на коне един до друг, с лъкове на гърба и колчани, пълни със стрели, на коленете. Прецених разстоянието между мен и дърветата; докато стигна до прикритието им, щях да съм получила пет-шест стрели в гърба. Ако преди това някой от тях не ме прегазеше с коня си. Опитах се да помисля. Раната на ръката ми все още кървеше, подутината на лицето ми туптеше. Облизах устни и вкусих кръв. В каруцата пред мен лежаха двама мъже — единият беше изгубил крака си, лицето на другия беше омотано в окървавени превръзки. Отново седнах, свивайки колене до гърдите си. Ири все така ме гледаше. На фона на тъмната кожа на ризницата косата му приличаше на леден водопад от окървавени плитки. Брада беше набола по острите скули, под кръглите сини очи. Очи, които познавах цял живот. Притиснах длани в челото си, спомняйки си последния път, когато го бях видяла. Преди пет години. Да се бие рамо до рамо с мен в затрупаната със сняг долина, стиснал по една брадва във всяка ръка. Снежинки в косата му. Кръв по ръцете му. Беше впримчен в битка с млад воин на рики, когато двамата паднаха от ръба на една дълбока пукнатина, зейнала в земята. Все още чувах писъка си, докато го гледах как изчезва. Пропълзяла бях на четири крака до ръба, където земята едва не беше поддала под мен. Лежеше по гръб, а вътрешностите му се изливаха от една зейнала рана. Очите му вече бяха празни, взиращи се в небето. Момчето рики до него беше полупогребано в снега. Вдигнах поглед и очите на Ири се впиха в моите за още един безмълвен миг, сякаш и той си спомняше същото. А после пришпори коня си и препусна наляво, изгубвайки се от поглед. Планината пред нас се издигаше над долината. Тъмни шистови скали, стопяващи се в зелена гора, под покритите със сняг върхове. Далече от фиорда. Далече от дома. Не знаех къде живее кланът рики, но несъмнено отивахме към едно от селищата им. И нямаше да има връщане в долината, преди снеговете да се стопят. Ако успеех да се освободя, все още бих могла да се прибера във фиорда. Каруцата подскочи и спря, когато аз се изправих на крака. Воините на рики навлизаха между дърветата, където една река криволичеше в гъстата гора. Спираха, за да напоят конете си. Виждах главата на Ири, проправяща си път между останалите. Гневните очи на една жена, отиваща към водата, срещнаха моите. Все още не ме бяха убили, а аз воювах с рики достатъчно отдавна, за да знам защо. Нямаха особена полза от пленник аска. Щяха или да ме превърнат в дюр, или да ме продадат на някой друг клан, който щеше да го направи. Така или иначе, това щеше да ми коства мястото в Солбьорг. Нечия ръка ме удари силно по тила и мъжът, който караше каруцата, изсумтя и се изплю пред мен, преди отново да се обърне към коня си. — Седни или ще те завържа за краката и ще те влача след каруцата. Подчиних се, гледайки от другата страна на каруцата. Ири стоеше заедно с коня си в сенките на гората. Два калъфа за брадва се кръстосваха на гърба му, нямаше ножница, каквато висеше от коланите на останалите. Очите му бяха приковани във Фиск, по-надолу между дърветата, преди отново да се обърнат в моята посока. Спряха за миг върху мен, преди да насочи вниманието си към коня си, проверявайки сбруята, прокарвайки ръка по петнистата му кожа. Мъжът без крак в талигата пред нас стенеше. Каруцата, в която бях, се разлюля, когато коларят отново възседна коня си и се провикна към един от стрелците, който тъкмо излизаше от гората, отправяйки се към нас с кожен мях за вода в ръка, а конят му пристъпяше бавно след него. Дългата му червена коса имаше същия цвят като брадата му, сплетена небрежно на три плитки. Помаха с ръка на коларя, докато се приближаваше и му подаваше водата. Аз се вкопчих в страничната ритла със схванати пръсти, гледайки ги как си приказват, докато конят вървеше до каруцата. Сърцето ми задумка, очите ми се стрелнаха от коня обратно към ездача му. Колчанът му все още висеше от седлото. Понадигнах се само колкото да погледна над ритлата. Повечето от воините на рики бяха слезли от конете. Събрах шепа сено изпод себе си и проврях ръка между дъските, протягайки я към коня. Когато я видя, той тръсна глава и направи крачка към мен. Мъжете все още си приказваха, когато посегнах към юздите, затваряйки очи и промърморвайки тихичко една молитва. Погледнах към Ири за последен път и сякаш усетил погледа ми, той обърна очи към мен. Те се разшириха, когато прескочих ритлите на каруцата и се метнах на седлото. Подхлъзнах се, тялото ми поднесе на една страна и се улових здраво, когато конят се вдигна на задни крака. — Аска! — изрева коларят. Смушках коня с тока на ботуша си и се надигнах в стремената, като почти се долепих до гривата му, за да остана колкото се може по-ниско приведена, докато наоколо изригваше хаос. От дясната ми страна воини на рики вече тичаха напред с оръжия в ръка, потъвайки между дърветата, за да пресекат единствения ми път за бягство. Ако не се скриех между дърветата, стрелите щяха да ме достигнат. Изкрещях, за да накарам коня да препусне по-бързо. Конят на Ири галопираше без ездач напред, подплашен от врявата. Ири стоеше, отпуснал ръце до тялото си, със слисани очи. Фиск, който стоеше зад него, се метна върху своя кон и полетя в посоката, в която се носех и аз. Стрела прелетя покрай мен с писък и се заби в дървото, покрай което тъкмо минавах, запращайки трески във въздуха. Опитах се да се наведа още по-ниско. Воините на рики бяха като камъни, търкалящи се по обраслата с трева земя, връхлитащи отгоре ми със същите лица, които бях видяла на бойното поле предишния ден. С думкащи по земята крака. Размахали оръжия. Достигнах дърветата и когато хладината на гората ме погълна, погледнах назад. Видях Фиск да препуска стремглаво, вдигайки лъка си, и изругах. Той забави коня си, докато вадеше стрела и опъваше тетивата. Нямах никакво прикритие. Влажното изпукване в лявото ми рамо отекна в ушите ми и гората утихна около мен, когато сведох поглед и видях върха на една стрела да стърчи от кожената ми ризница. Конят се вдигна на задните си крака и аз политнах назад, приземявайки се толкова лошо, че сблъсъкът изкара въздуха от дробовете ми. Претърколих се на дясната си страна, опитвайки се да подвия крака под себе си, ала все така не бях в състояние да дишам. Дърветата над мен се люлееха, привеждайки се едно над друго, докато стомахът ми бушуваше. Виковете спряха и аз притиснах лице във влажната пръст, кашляйки и дишайки тежко. Ботушите на Фиск тупнаха на земята пред лицето ми, когато той скочи от коня си; звукът на още стъпки изпълни главата ми. Той посегна и като сграбчи в шепата си кичур от косата ми, ме издърпа на крака. С крайчеца на окото си видях някой друг да улавя юздите на коня. Простенах, стрелата, забита в рамото ми, изпращаше пареща болка по ръката, врата, гърба ми. Опитах се да я преглътна, докато той ме теглеше обратно към просеката, стиснал плитките ми в юмрук. Където чакаше Ири. Глава 6 Подръпнах с покритите си с мехури пръсти въжетата, с които ръцете и краката ми бяха завързани за каруцата, опитвайки се да остана неподвижна на дясната си страна, докато се клатушкахме и подскачахме по неравната земя. Стрелата все още беше забита между костите ми, болката беше толкова дълбока, че я усещах как се разпростира из цялото ми тяло. Ири яздеше отзад, наблюдавайки ме, и аз отказах да се опитвам да разчета изражението му, съсредоточавайки и последното зрънце сила, която ми беше останала, върху това да не мърдам. Когато се спусна мрак и каруцата спря, гледах изпод полуспуснати клепачи как пламват огньове. Заспах, преди лагерът да утихне. Утрото настъпи сякаш само един хриплив дъх по-късно. Преглътнах с усилие и заслушах как воините на рики се събуждат, гасят огньовете и подготвят конете си, за да продължат. Стиснах зъби толкова силно, че ми се стори, че ще се счупят, когато отново поехме напред, и пъхнах ръце и крака между ритлите на каруцата, за да остана неподвижна. Изпепеляващата горещина в рамото изпращаше болка чак до ушите ми, имах чувството, че главата ми ще се пръсне. Единственото, което болеше повече от агонията на стрелата, беше знанието, че Ири беше предател. Че е бил жив. През цялото това време. Часовете отминаваха за мен между сън и будно състояние, докато вече не бях сигурна дали съм жива, или мъртва. Каруцата отново тръгна по-бавно и хрущенето на копита върху замръзнала земя измести трополенето на камъни. Свих се на кълбо, когато поехме нагоре, мъчейки се да не изпищя, докато цялата ми тежест сякаш се събираше в краката ми. Не спряхме, докато въздухът не стана студен под залязващото слънце и мирисът на сняг не срещна мириса на огън. Разнесоха се радостни викове. Приглушен плач. Воини, прибиращи се у дома за зимата при очакващите ги съпруги, съпрузи и деца. Познавах тези звуци. В ума си виждах фиорда. Изгледа към него, разкриващ се от хребета. Синьо и зелено, извисяващи се над водата и изчезващи в мъгливото небе. Черния каменист бряг с избелели парчета дърво, изхвърлени от морето. Членовете на клана ми вероятно вече бяха там, греещи се на огньовете в дървените си къщи. Сгушени в леглата си с пълни кореми. Баща ми. Мюра. Болеше почти толкова, колкото стрелата, забита в плътта ми. Воините на рики ме оставиха да лежа в каруцата, докато през мъглата на обърканите ми мисли проникнаха гласове и тя отново бе раздрусана. Аз потръпнах. — Къде да я сложа? — разнесе се хриплив глас от мрака до мен. Още някой се качи в колата и аз потръпнах от болката, разляла се по гърба ми от движението. — Аз ще се погрижа. Разрязаха въжетата ми и две ръце ме дръпнаха за краката, плъзвайки ме към края на каруцата. Докато ме повдигаха, стрелата се закачи за нещо и аз простенах. Вътрешностите ми се разбунтуваха като яростно море и когато отворих очи, видях лицето на Ири над себе си. Примигах, опитвайки се да го видя по-ясно, ала очите ми се обърнаха назад в главата ми. Когато отново ги отворих, бях на земята. Вътре. Пламъкът на огън огряваше тъмната стая наоколо. Плевня. Или хранилище. Мазолеста ръка докосна лицето ми. — Тя гори. — Вероятно има инфекция — каза друг глас. — Сложи я на масата. Ръцете ме вдигнаха и стаята се завъртя около мен. Студеният нощен въздух опари кожата ми, докато сваляха ризницата ми, и аз заритах, посягайки към ножа си, ала коланът ми беше празен. — Спри. Лицето на Ири отново изплува пред очите ми. Вкопчих се в него, пръстите ми се впиха в кожената му ризница. — Извади я — изскимтях, докато в ъглите на очите ми се събираха горещи сълзи. — Ще я извадим. Той отново се изгуби от погледа ми. Друга сянка пристъпи пред мен и две ръце докоснаха внимателно стрелата. — Би трябвало да изчакаме Руна. — Тя е при ранените от Аурвангер. Просто я извади. Дълбокият глас на брат ми беше прекалено силен в главата ми. Пръстите му стиснаха ръката ми и аз я издърпах, ругаейки. Исках да извади стрелата, но от мисълта да се опита да ме утеши ми се повдигаше. Фигурата пред мен се раздвижи и светлината на огъня огря лицето му. Фиск. Дръпнах се назад. — Махни се от мен! Ръката му запуши устата ми и аз го стиснах за гърлото, притискайки трахеята му между пръстите си. Той блъсна ръката ми настрани. — Не ме докосвай — просъсках, гърчейки се върху масата. — Той ще извади стрелата, Ийлин. Тихо. Ири беше зад мен и късаше парче плат на ивици. — Той я заби в тялото ми! — приковах очи във Фиск; ярост кипеше в тялото ми, сърцето ми се блъскаше в гърдите така, сякаш щеше да изскочи от ребрата ми. Фиск ме погледна с безизразно лице. — Ако той не те беше пронизал в рамото, друга стрела щеше да се забие в сърцето ти и сега щеше да лежиш мъртва в гората. Би трябвало да му благодариш. Обърнах яростен поглед към Ири. — Да му благодаря? Изобщо нямаше да бъда тук, ако не беше той — едва успях да процедя думите през стиснатите си зъби. — Казах ти да престанеш да вървиш след нас. Фиск избърса чело с опакото на ръката си. Ръцете му бяха мокри от кръвта ми. — Мога да извадя стрелата още сега или пък ще трябва да изчакаш Руна, което ще отнеме известно време. — Извади я. Гласът на Ири беше уморен, очите му — изпълнени с тревога. Беше изражение, което помнех добре — виждала го бях толкова пъти. Отново! Гласът му отекна в ума ми. Слънцето залязваше над фиорда, много скоро щеше да бъде прекалено тъмно, за да виждаме. Баща ни ни наблюдаваше от прозореца на къщата ни, очертан от светлината на огъня. Отново, Ийлин! Ири беше само година и половина по-голям от мен, но аз открай време бях много по-дребна от него. Не можех да държа щита достатъчно добре, за да се бия с него. Така че той трябваше да ме научи да се бия без щит, с брадва в лявата ръка и меч в дясната. Беше насинен и окървавен, докато ме подготвяше преди първия ни боен сезон. Отново! Сега очите му имаха същото изражение. Чудеше се дали съм достатъчно силна. Фиск пристъпи към мен и аз го изгледах недоверчиво. Знаех, че нямам избор. И преди бях боледувала и имала рани, но никога не бях изпитвала подобна болка. Фиск се надвеси над мен и ме погледна в очите. — Ще боли. Ири ми подаде парче кожа и аз го взех. — Просто го направи. Захапах здраво парчето кожа, поемайки си дълбоко дъх и приковавайки поглед в гредите над главата ми. Ири застана пред мен, слагайки длан под врата ми, за да подкрепи главата ми, и аз се вкопчих в него с разтреперани юмруци. Стрелата изпращя и бяла светлина изригна зад очите ми, изпълвайки цялата стая. Простенах в гърдите на Ири и зарових пръсти в туниката му, докато Фиск заопипва с пръсти около стрелата, улавяйки я най-сетне между ноктите на пръстите си. След това спря, оставяйки ме да си поема дъх. — Готова? — попита, поглеждайки ме. Аз изпуснах дъха си на три съскащи струи и се стегнах, преди да кимна. Той дръпна рязко ръка назад, освобождавайки стрелата. Подскочих конвулсивно под тежестта на Ири и усетих как тялото ми се отпуска безчувствено, когато стрелата тупна на пода. Ръцете на Фиск бързо я замениха с топка плат, притискайки я толкова силно, че не можех да дишам. Примигах бавно, опитвайки се да видя, ала очите не ми се подчиняваха. — Какво, в името на Тора… — Пронизителният шепот на някакво момиче заглъхна и чифт ботуши под дълга вълнена пола спряха на прага. — Ири? Той се изправи и отиде до вратата, оставяйки единствено ръката на Фиск да ме задържи да не падна от масата. Главата ми клюмна на една страна и ето че отново видях Фиск, с обрамчено от тъмна коса лице, докато почистваше рамото ми. Вече не усещах болката. Не усещах нищо. — Кой си ти? — Думите изпращяха в гърдите ми. Той застина, резките ъгли на лицето му бяха сурови на мътната светлина. Топлината на една сълза се търкулна бавно по лицето ми. — Какъв си ти на брат ми? Устните му се присвиха за миг, преди да отговори. Ръцете му застинаха върху раната ми. — Той е моят брат. И ако заради теб го убият, ще ти прережа гърлото, както трябваше да сторя в Аурвангер. Глава 7 Когато отворих очи, бях сама. Синкавата светлина на утрото се процеждаше между гредите на плевнята над мен. Седнах на масата и туптенето започна отново, карайки ме да затреперя. Пъхнах ръка под туниката си и докоснах предпазливо горещата възпалена дупка в рамото ми. Другата рана на ръката ми беше зашита наново. Разтърках китките си, усещайки как ожулената ми розова кожа смъди там, където беше въжето. Босите ми крака напипаха студения под; плъзнах се от масата и станах. Ботушите ми бяха поставени грижливо върху бронята ми до празното огнище. Малкият идол на Ири, който бях напъхала в кожената си ризница, стоеше върху масата до мен. Взех го и прокарах палец по малкото лице. Примигнах, виждайки го отново в мъглата. Отново почувствах как онази мълния пронизва душата ми. Ири беше жив. И не просто жив. Беше ни предал. Всички нас. Момчето, с което бях споделила детството си. Момчето, с което се бях била рамо до рамо. Беше по-лош от всеки враг. И кръвта, която деляхме, сега беше отрова във вените ми. През пролуките между гредите на стените виждах притихналото село на клана рики, ширнало се по склона под тънка пелена от сняг. Наситеното зелено на боровете се издигаше зад къщите като дебела стена. Обух се с усилие, стискайки зъби от болката, идваща от лявата половина на тялото ми. Ребрата ме пронизваха заради падането от коня. Може би отново ги бях счупила. Отидох до вратата и повдигнах предпазливо резето, но когато я побутнах, тя отказа да се отвори. Беше залостена отвън. Сгуших се в ъгъла и обвих ръце около себе си, притискайки ранената плътно до тялото си. След това зачаках. Селото се събуди бавно за живот — с гласовете на домашни животни, подканящи да ги нахранят, и потракването на железни съдове над сутрешни огньове. Миризмата на печено зърно изпълни въздуха и стомахът ми се сви от болка. Затворих очи и се опитах да потисна желанието да повърна. Гласът на Ири ме откри в тъмната стая, след като в продължение на часове бях седяла във влажния студ. Вратата се отвори, пропускайки дневната светлина. Сивокос мъж, облечен в проста черна туника, пристъпи вътре. Беше прекалено стар, за да се е бил в Аурвангер. Очите му се плъзнаха по мен, клекнала в ъгъла като уловено в капан животно. — Има ли изобщо някаква полза от нея? — раздвижиха се устните му зад гъстата брада. — Руна каза, че вчера в тялото й е имало стрела. Ири влезе след него, навеждайки се, за да мине през ниската врата, и остави на пода наръч дърва за горене. Беше чист — косата му беше сплетена наново, а дрехите му — изпрани. — Изглежда силна. Воин на аска. Каза още нещо, което не можах да чуя заради мислите, препускащи в ума ми, като вятър, бушуващ в главата ми. Ири с клана рики. Ири, държащ се така, сякаш ме беше пленил. Очите на стареца се плъзнаха замислено по мен. — Руна ми каза и как е получила стрелата. В очите на Ири, когато най-сетне се спряха върху мен, имаше неприкрито раздразнение. — Фиск я победи. — Вероятно ще прекара цялата зима, опитвайки се да избяга. — Възрастният мъж поклати глава. — Никой няма да я иска. Според мен ще е най-добре да й вземем някоя и друга пара, когато търговците от Льос дойдат след няколко дни. Изправих се, все така долепила гръб до стената. Болката в ръката ми се разля в гърдите ми, докато поглеждах от Ири към стареца. Той излезе в снега навън и аз свих устни, впила яростен поглед в Ири. — Да ме изтъргувате? С кого? — прошепнах. Той пусна резето и остави огниво на масата. — Друго от селата на клана рики. — Не може да го направиш. — Възнамерявах да те задържим тук през зимата, докато не ми се отвори възможност да те махна от планината. — Той разтърка лице с ръцете си. — Само че ти всичко обърка, Ийлин. — Аз съм объркала всичко? Ти си този, който ме доведе тук! — Тихо. Той надникна през един процеп във вратата. Кръвта в тялото ми кипеше, шуртеше през вените ми, разбуждаше ме. — Ти си този, който изостави своя народ и своя бог, за да служиш на врага, Ири. Очите му се върнаха рязко към мен и той се приближи само за миг, сграбчвайки ме за туниката и притегляйки ме към себе си. — Аските ме изоставиха. Оставиха ме да умра. Риките спасиха живота ми. Отблъснах го с ранената си ръка и грабнах идола от масата. Хвърлих го в лицето му. — Скърбях за теб всеки ден през последните пет години. — Болката ме заля, заплашвайки да ме повали. — А ти през цялото време си бил тук! И дори не попита за Аги! Ири замръзна. Напрежението се отцеди от лицето му, разкривайки нещо уязвимо, готово да се прекърши. — Баща ми. Направих крачка към него, гласът ми трепереше. Той наведе очи. — Нашият баща. — Стисна челюсти и в стаята легна мълчание. — Боях се от това, което би могла да ми кажеш. — Той е жив, Ири. Би се в Аурвангер. И би се срамувал да те нарече свой син, ако знаеше истината. Ири поклати глава, отказвайки да спори с мен. — Мислиш ли, че ще дойде за теб? — Ако не се върна, след като снеговете се стопят, ще дойде да ме търси. Очите му се спряха върху идола на пода. — Каза ли му, че съм жив? Образът на баща ми, тичащ към мен през полето, с искрящи от страх очи, пробяга през главата ми. — Опитах се. Не ми повярва. Реши, че Сигр е изпратил душата ти при мен. Изведнъж Ири ми се стори толкова далече, очите му бяха извърнати към потъналия в мрак ъгъл на стаята. — Може би наистина е така. — Не Сигр направи това, Ири. А Тора. — Гласът ми стана равен, очите ми се присвиха. — Убивал си събратята си, Ири. Какво ще стане, когато умреш? Ще бъдеш разделен от нас завинаги! Думите поддадоха под тежестта на смисъла им. Дори когато скърбях за Ири, винаги вярвах, че ще го видя отново. Че един ден всички ще бъдем заедно. Ала Сигр никога нямаше да го допусне в Солбьорг. Не и след онова, което беше сторил. — Не разбираш. Гласът му изгуби и последните останки от гнева си. Прокара пръсти по брадата, набола по челюстта му, преди да вдигне идола от пода и да го завърти между пръстите си. — Видях те и… Облегнах се на стената, опитвайки се да се задържа изправена, докато гледах как мислите се гонят върху лицето му. — Видях те и си помислих, че съм на път да те видя как умираш. Имах чувството, че сърцето ми ще спре да бие в гърдите. Преглътна с усилие, между веждите му се вряза бръчка. Не това очаквах да каже. Топлина се разля по лицето ми, от очите ми бликнаха сълзи, парещи в студа. — Мислехме, че си мъртъв, Ири. Опитахме се да се спуснем в рова при тялото ти. Опитахме се да… — Не можах да произнеса остатъка от думите. Станалото не можеше да бъде върнато назад. — Трябва да се върнем. Трябва да се върнем във фиорда. Очите му се стрелкаха из стаята. — Не мога. — Защо? — Гласът ми отново се извиси. — Трябва да намеря начин да ги убедя да те вземат като дюр. — Не! — Гласът ми изпълни стаята, отеквайки в ушите ми. — Тихо! Ако някой разбере, че говоря с теб по този начин… — Той въздъхна. — Ако те продадат, оставаш сама. Няма да можеш да се върнеш обратно при аските. Разполагаме с няколко дни преди пристигането на търговците от Льос. Ще измисля нещо. Помислих си за баща ми, сините му очи, гледащи ме, натежали и разширени от срам. Усетих тежестта на нашийника на дюр около врата си. — Знаеш, че не мога да стана дюр, Ири. Никога няма да ме приемат в Солбьорг. — Не можех да повярвам, че изобщо ми предлага нещо такова. — Бих отнела живота си, преди да допусна това да се случи. На това ни учеха през целия ни живот — Вегр йофир фюор. Той прикова очи в мен, понижавайки глас. — Ако отнемеш собствения си живот, ще оставиш баща ни сам в този свят. Но ако преглътнеш гордостта си и изчакаш зимата да отмине, отново ще бъдеш заедно с него, когато снеговете се стопят. Ще се върнеш при аските и отново ще си върнеш честта. Стиснах зъби, свивайки юмруци до тялото си. Защото беше прав. — Мразя те. Думите отприщиха цялата сила на онова, което бях сдържала досега. Яростта. Отвращението. Ала той го пое. Остави го да изригне от мен и да се стовари върху него, без да се бори. Погледна ме за миг, а очите му обходиха лицето ми, сякаш ме виждаха за първи път. — Знам. Глава 8 Седях пред огнището, опитвайки се да стопля вкочанените пръсти на ръцете и краката си. Бих могла да изчакам да се стъмни и да разбия стената, ала нямах представа къде съм. И беше невъзможно да оцелея в планината, не и докато болка клокочеше в мускулите и сухожилията на рамото ми, гърчейки се като змия под кожата ми. Когато мракът се спусна окончателно, резето на вратата се повдигна отново и аз се отдръпнах, притискайки се до стената. Появи се малко лице, увенчано с корона от тънки плитки. — Тук съм, за да видя как са раните ти и да ти помогна да се измиеш. — Едната ръка стискаше плетен шал, увит около раменете й, другата държеше кошница. — Ако се опиташ да ме нараниш, на драго сърце ще те оставя да умреш от тази инфекция. — Тя кимна към прясно избилата кръв, процеждаща се през мръсната ми туника. Беше горе-долу с моите размери, но изглеждаше прекалено чиста и мека, за да бъде воин. Само миг-два щяха да ми бъдат достатъчни, за да обвия ръце около шията й. Тя пристъпи предпазливо към мен; големите й тъмни очи разглеждаха изпитателно лицето ми, подутата буза и сцепената ми устна. Остави кошницата върху масата и сложи едно гърне на пода пред огнището, наблюдавайки ме с крайчеца на окото си. Когато ми подаде къшей хляб, аз го накъсах на парчета с мръсните си пръсти и го изядох светкавично. Болката в челюстта ми беше нищо в сравнение с празнотата в корема ми. Тя сложи буркан и купчинка грижливо сгънати парчета плат върху масата, след което напълни дървена купа с вода, от която се вдигаше пара, разпръскваща мирис на лавандула и черен оман във въздуха. Издърпах туниката над главата си, опитвайки се да внимавам с рамото, и се настаних на масата, подпирайки се на здравата си ръка. Момичето свали подгизналата превръзка от раната, оставена от стрелата, и се наведе, за да я разгледа. Пръстите й опънаха бавно кожата и аз изсъсках. — Добър стрелец е — промълви тя. — Право в средата на ставата. Туптенето ме накара да стисна челюсти. Тя може и да изглеждаше чиста и мека, но не беше слаба. Освен това знаеше, че съм опасна, и въпреки това не се боеше от мен. И искаше аз да го знам. Потопи парче плат в купата с уханна вода и го притисна плътно до разкъсаната кожа на ръката ми. Аз вдигнах очи към тавана, прехапвайки устни, а косата ми се разпиля по голия ми гръб, докато тя почистваше раната. — Тази изглежда добре. Дълбока е, но ще се оправи. — Очите й се вдигнаха към мен. — Меч? Кимнах, давайки си сметка, че именно тя трябва да бе дошла предишната нощ. Беше я зашила по-чисто, отколкото Калда го бе правила когато и да било. — Лечителка ли си? Очите й се вдигнаха, сякаш беше изненадана, че съм проговорила. — Уча се. Изстиска окървавеното парче плат във водата в същия миг, в който вратата се отвори, карайки ме да подскоча. Обърнах се и видях Фиск да стои на прага. Изпънах се, обръщайки му гръб, и придърпах косата над рамото си, за да се прикрия с нея. Той се взираше в дупката на рамото ми. Дупката, зейнала там заради него. Всъщност и двете ми рани бяха негово дело. — Ири ти каза да ме изчакаш, Руна. — Очите му се върнаха към момичето. — Забави се твърде много. Има и други, за които трябва да се погрижа тази вечер. Той се облегна на стената, гледайки към другия край на стаята, докато Руна работеше. — Нека те измием. — Подаде ми парче плат и вдигна съда с водата върху масата. Аз се заех да измия предната част на тялото си, а тя се залови да избърше гърба и шията ми. След като отмихме по-голямата част от мръсотията и кръвта, тя сплете косата ми, все още мръсна и сплъстена, отмятайки кичурите от лицето ми. Когато приключи, извади чиста туника от кошницата и ми помогна да я облека. След това разви дълга превръзка от плат и сви ръката ми в лакътя, притискайки я до гърдите ми. — Задръж тук. Подчиних се, гледайки как увива плата около тялото ми, за да задържи ръката ми на място. След това се отдръпна и ме погледна. — Не дойдох тук, за да ти помогна да отмиеш кръвта на членовете на клана ми от хубавата си руса коса, защото съм мила. Направих го, защото Ири ме помоли. Той си заслужи мястото тук и ти няма да застрашиш това. Веждите ми подскочиха. — И какво точно е направил, за да си заслужи място тук? Тя вдигна кошницата и я подпря на хълбока си. Отвори вратата, без да поглежда назад, и Фиск я последва навън. Резето изщрака зад тях, а аз сведох поглед към безполезната си ръка. Ако бяхме пристигнали няколко дни по-рано, навярно бих могла да сляза от планината, преди да е натрупал първият дебел сняг. Ала знаех, че вече е късно. Долавях миризмата на зима, прокрадваща се в селото, все по-близо и по-близо с всеки изминал час. Бих била глупачка, ако опитах сега. Но ако изкарах зимата, без да получа нож в сърцето, може би щях да имам шанс. Глава 9 Вратата се отвори рязко и аз се надигнах върху масата, опитвайки се да видя в мрака. Ръце ме сграбчиха, преди да успея да различа очертанията в сенките. Задърпах се, мъчейки се да се отскубна, ала яка ръка се обви около тялото ми, изпращайки пареща болка в ребрата ми и карайки света да се наклони. Издърпаха ме в снега навън за туниката и аз се затътрузих по пътеката с боси крака, вдигайки бели облачета, когато се препъвах. Опитах да се ориентирам, ала виждах единствено белотата под себе си и тъмната мъгла, обгръщаща селото. — Къде ме водите? Мъжът погледна през рамо, преди да се протегне и да ме зашлеви. Главата ми отхвръкна настрани, кръв изпълни устата ми. — Обади се отново и ще забия още една стрела в теб, аска. Преглътнах жлъчката върху езика си. Поехме в мрака към другия край на селото, където ударите на чук върху наковалня отекваха по притихналия склон на планината. Оранжевото сияние на ковашкото огнище огряваше сламения покрив над него. Мъжът ме блъсна напред и друг ме улови, издърпвайки ме в палатката. Стисна косата ми и изви главата ми назад, а един рики с кожена престилка ме огледа, хванал желязна маша в ръката си. Обърна се, за да извади нещо от огнището, и очите ми се разшириха при вида на железния нашийник. Дръпнах се назад, опитвайки се да изляза от палатката, ала двамата мъже ме държаха прекалено здраво. Ковачът сложи нагорещения до червено нашийник върху наковалнята и се залови да го изчука, придавайки му правилния размер и форма, докато аз се съпротивлявах, блъскайки се в телата зад себе си. — Ако не мърдаш, обещавам да не те изгоря — каза той, впил очи във врата ми. Огледах се из палатката, търсейки някакво оръжие. Навсякъде имаше инструменти, ала нищо, което бих могла да достигна. Ръката в косата ми ме блъсна напред, притискайки лицето ми към ледената наковалня и мъжът затисна тялото ми с цялата си тежест, за да не мърдам. Изпищях, мятайки се яростно, но те бяха прекалено силни. Ритах отчаяно, докато светлият метален обръч идваше все по-близо, ала босите ми крака се хлъзгаха по заледената земя. Друг рики улови раменете ми и ето че бях прикована, напълно безсилна. Изпръхтях и се изплюх, докато ковачът бавно разтвори все още горещия нашийник с машата и внимателно го намести около врата ми. Отново заритах и този път улучих нечий крак, и се подхлъзнах. Кожата изцвърча, когато металът ме докосна, и аз си поех рязко въздух, замръзвайки. — Хмпф. — Ковачът се наведе над мен, сбърчил чело. — Казах ти да не мърдаш. Лицето ми се плъзна по наковалнята, лъснало от сополи и безмълвни сълзи, докато те ме задържаха на място, оставяйки нашийника да изстине. Беше прекалено късно. Усещах тежестта на топлия метал около врата си. Надолу по пътеката лумна факла и те отново ме издърпаха в снега навън. Когато спряхме, един от мъжете улови нашийника и прокара въже през кръглия отвор, завързвайки другия му край за едно дърво. Остави ме там, разтреперана, и отиде при групичката мъже, застанали край факлата, забита в земята. Те си приказваха и се смееха, увити в мечи кожи, за да се предпазят от сутрешния студ. Вдигнах ръка и докоснах раната от изгорено над рамото си, опитвайки да се ориентирам къде се намирам. До зазоряване оставаше навярно около час, но небето все още беше обсипано със звезди, зад дърветата на север танцуваха светлини. Шум от каруци ме накара да се изпъна, обтягайки въжето, за да видя пътя, по който между две големи назъбени скали се задаваше керван. За последната каруца беше завързана върволица добитък. Разбрах какво се случва в мига, в който видях риките да се поздравяват един друг. Това бяха търговците от Льос. Буцата в гърдите ми стана още по-тежка. Щяха да ме продадат. Селото все още беше тъмно и притихнало, светлината на слънцето едва започваше да се прокрадва над хоризонта. Ири не знаеше. Или пък беше размислил и бе решил да ги остави да се отърват от мен. Отново погледнах към кервана, опитвайки се да преценя шансовете си. Сведох очи към стъпалата си, потънали в снега. Болката от студа вече пълзеше нагоре по краката ми. Не можех да им се опълча без оръжия, не можех и да ги надбягам боса. Прекарах всички възможни сценарии в ума си, търсейки изход. Ала такъв нямаше. Никакъв шанс. Изведоха още двама дюри и ги завързаха за дърветата зад мен. Вероятно рики, извършили престъпление. Жената се взираше в гората с безизразно лице, а мъжът пристъпваше от крак на крак; до нас блееха кози, протягайки муцуни над пречките на кошарата си към разтрепераните ми ръце. Друга групичка се зададе по пътеката и се присъедини към онези, които вече се бяха събрали. Пръснаха се наоколо, започвайки от далечния край и вървейки покрай дърветата, за да разгледат стоките, изложени за продан. Включително и мен. Приковала бях очи в земята, а гласът в главата ми казваше всичко, което не исках да повярвам. Щяха да ме завлекат в гората и да ме захвърлят в някакво планинско село на рики като дюр. Никога вече нямаше да видя фиорда. Никога вече нямаше да видя баща си. Мюра. Нито в този живот, нито в следващия. Сърцето ми се пръсна в гърдите. Надеждата да се прибера у дома сега ми се виждаше глупава, погълната от страданието ми. И всичко това — заради Ири. В снега пред мен спряха ботуши и отекна дълбок смях. — Доста е дребничка, а? Горещина опари лицето ми като лятно слънце. Кожената му ризница се опъна, докато той се полюшваше напред-назад на пети, цъкайки с език, преди сянката му да се отдалечи по снега. Още двама рики спряха пред мен; приковала очи в краката си, аз отказвах да вдигна глава. — Колко искате за нея? — провикна се един от тях към факлите. — Четири пенингри — извика някой в отговор. Усетих как потъвам още по-дълбоко в снега. Същата цена, която бях платила за козела, който принесохме в жертва в нощта, когато видях Ири. Опитах се да потисна огъня, пламнал в очите ми. Това беше жестока шега. Сякаш Сигр ме гледаше отгоре и се смееше. Не може да беше иначе. Двамата рики продължиха напред, по-заинтересувани от добитъка, отколкото от мен. Мъж, по-едър от останалите, зае мястото им и махна с ръка към рамото ми. — Какво й е? Старецът, който беше дошъл да ме види в плевнята, се приближи до него. — Рана, получена в битка. — Аска ли е? — Да. Сега не я бива особено за работа, но ще се оправи, преди снеговете да се стопят. Пръстите ми се свиха в юмруци. Исках да вдигна ръце и да го удуша с въжето. Исках да видя как светлината се отцежда от обградените му с бръчки очи. Старецът се отдалечи, а едрият мъж дойде по-близо. — Обърни се. Направих крачка назад. — Какво? Ръката му ме стисна за ранената челюст и той ме дръпна напред, така че нашийникът едва не ме удуши, доближавайки лице до моето. Знаех какво ще направи, още преди да го беше сторил. Пръстите му уловиха сгъвката на коляното ми и той плъзна ръка нагоре по вътрешната страна на крака ми. Долепих се до грапавата кора на дървото, но той ме последва, притискайки тялото си в моето. — Махни се от мен — изръмжах през зъби. Усмивка подръпна устните му зад рунтавата брада и той ме завъртя грубо, обръщайки ме с лице към дървото. Прикова ме към него и очите му се спуснаха по задната част на тялото ми като горещо желязо. — Идваш с мен — заяви през смях. Пусна ме и аз престанах да треперя, тялото ми беше изпълнено с горещата треска на омразата, същата, която се разливаше по вените ми, когато размахвах брадвата и меча си в битка. Ранената ръка нямаше да ми попречи да забия нож в корема на този мъж. Той се отправи към факлите, а аз се зачудих дали го бях виждала някога. Дали не бях убила някого, когото беше обичал. Дъхът изпълни гърдите ми, очите ми се присвиха. Нямаше да ми отнеме много време, докато намеря възможност да го убия. А когато го направех, другарите му щяха да отнемат живота ми. Ала това беше хубаво. Сигр може би щеше да види чест в него. Нашийникът се стегна около врата ми и аз потръпнах и се обърнах. От другата страна на дървото стоеше Фиск. Беше наметнал небрежно кожената си ризница, връзките на ботушите му не бяха завързани. Беше увил въжето около юмрука си и ме подръпна напред. — Какво правиш? — запънах се аз. Той се обърна към селото, без да ме поглежда, теглейки ме след себе си. — Току-що платих за теб. Зад нас се разнесоха викове. — Не се обръщай — каза, без да спира. Между дърветата избухна караница, но бързо затихна, отстъпвайки място на смях. Хвърлих поглед назад и Фиск дръпна въжето. — Казах ти да не се обръщаш. Първите лъчи на слънцето надникнаха над върховете на боровете, докато куцуках след него; болката в замръзналите ми стъпала изпращаше спазми по краката ми. Свихме зад един завой на пътя, където снегът се топеше в калта и членове от клана на Фиск, работещи пред къщите си, ме зяпаха, обръщайки глави след нас. Фиск не ги поглеждаше, приковал очи право напред, докато ме водеше през селото, обратно към малката празна плевня, където ме държаха. Беше измил следите от битката, половината от косата му беше прибрана на тила, а другата се спускаше по оранжевата лисича кожа върху раменете му. Спря и аз стиснах зъби, за да не изтракат, когато той отвори вратата и извади ножа си. Сряза въжето от нашийника и се отмести настрани. — Влизай. Минах покрай него и пристъпих в плевнята. Останах там, разтреперана, обвила ръце около себе си. Мястото на ухото му, където го бях порязала, когато запратих ножа си по него, все още беше червено, хванало коричка под косата му. Наведе поглед към стъпалата ми и изруга. Взе купчината дърва от масата и накладе огън, преди да издърпа един стол, подпрян на стената, и да го сложи до огнището. Аз седнах колкото се може по-близо до пламъците и вдигнах крака върху затоплените камъни, ограждащи огъня. Стъпалата ми бяха бледи и вкочанени и ме боляха, но най-вероятно не бяха измръзнали необратимо. Фиск пусна една меча кожа до мен, докато аз разтривах краката си с ръце, за да ги стопля. Седях, загледана в огъня, усещайки топлината му върху лицето си, по което се стичаха сълзи. — Откъде знаеше, че съм там? — попитах, овладявайки гласа си. Изглеждаше така, сякаш не иска да отговори. — Чух писъците ти. В палатката на ковача. Затворих очи и преглътнах, мислейки за това как бях плакала и умолявала предишната нощ, когато изваждаха стрелата от рамото ми. Никога не се бях молила за каквото и да било в живота си. Унижението пареше повече от инфекцията в рамото ми или изгорената ми шия. Съжалението му ме прониза, карайки гордостта да се отцеди от мен. — Съгласих се да те задържа, докато снеговете не се стопят. — Гласът му, когато най-сетне проговори, изпълни празното пространство. — Да ме задържиш? — Думите ми бяха лед. — Ако се опиташ да избягаш, няма да дойда след теб. Там навън ще умреш до ден. Може би два. — Къде сме? — Фела. Чувала бях това име. Беше едно от няколкото селища на рики в планината. — Утре ще те отведа у нас. Аз подсмръкнах. — И Ири ли живее там? Той се поколеба. — Да, семейството ни не знае нищо за теб. Ако искаш да запазиш живота си, това трябва да си остане така. — Защо Ири не ме купи? Той се облегна на стената. — Риките не бива да научат коя си. Стой настрана от Ири. Изгледах го изпитателно, опитвайки се да разчета изражението му. Свирепо, но умоляващо. Обичаше Ири — чувах го скрито под всяка дума. — Защо се съгласи да ме вземеш? Той прокара пръсти през косата си. — Ири е мой брат. — Ири е пленник, когото държите като домашен любимец — измърморих и начаса долових промяната в него, остротата. — Няма да избягам. Но ако си мислиш, че ще се държа като дюр… Не ме изчака да довърша. Отвори вратата и си тръгна, оставяйки ме да седя пред огъня. Взирах се в затворената врата, докато той я заключваше, а после проследих силуета му на светлината, процеждаща се между гредите. Когато си отиде, бръкнах в джоба си и извадих идола на Ири. Дървото беше гладко и излъскано там, където го бях държала в молитва под всяка луна, издигаща се в небето. Носех го до сърцето си, когато се биех. Спях с него до себе си. Заедно бяхме станали воини. А много преди това бяхме приятели. Ири бе този, който ме държеше в прегръдките си в нощите, когато сънувах белоокия херя, прерязал гърлото на майка ни. Ири бе този, който ми помогна да остана цяла, когато болката от загубата й ме проряза до кости. Хвърлих се в първата си битка с брат си до себе си. Измих от ръцете му кръвта на първия му повален враг, преструвайки се, че не виждам блясъка на сълзите в очите му. Беше по-силен от мен във всяко отношение, ала ние се бяхме грижили един за друг. А след като го изгубихме, бях черпила сила от това да го почитам. Пуснах идола в пламъците, задавяна от сълзи. Отказах се от него. Изтрих го. Всеки спомен. Всяка капчица надежда. Защото онзи Ири, когото обичах, си беше отишъл. Момчето, което някога познаваше всяко потънало в сенки ъгълче от живота ми, бе умряло в мига, в който бе проляло кръвта на хората ни. Онова момче си беше отишло, също като майка ни, ала душата му беше изгубена. Гледах как изпепеляваща чернота обхваща крайчетата на дървото и го поглъща, докато идолът стана част от огъня. Превърна се в пушек и се изви над мен. Протегна се, увивайки се около себе си, издигайки се във въздуха. Докато от него не остана нищо. Глава 10 Не мигнах от страх, че вратата може да се отвори отново. Паренето под нашийника се усили, прониквайки дълбоко в кожата ми. Обух си ботушите и останах да седя сама в празната плевня, приковала очи в затворената врата. Прекарала бях часове наред, стиснала остро парче дърво, откривайки вените, през които животът най-бързо щеше да изтече от тялото ми. Ако отнемех живота си, Сигр може би щеше да ме приеме. Нямаше да бъда принудена да стана дюр. Ала думите на Ири не ми даваха мира. Представях си баща ми, остарял, сам в къщата ни във фиорда. Вече беше изгубил майка ми и Ири. Аз бях всичко, което имаше. Мисълта да го изоставя бе повече, отколкото бях в състояние да понеса. Можех да оцелея през зимата. Можех да се върна в Хюли, при баща ми и Мюра. Можех да спечеля обратно честта си. Стъпки, хрущящи в снега отвън, ме накараха да се изправя и аз посрещнах Фиск на крака, когато той отвори вратата. С нахлулата светлина видях, че отвън се сипе тихо сняг, част от снежинките бяха полепнали по косата му. Вратата се затвори зад него и той ме изгледа продължително, очите му като че ли търсеха нещо в моите. — Ири казва, че не бива да се тревожа, че ще изложиш семейството ни на опасност. Ири беше лъжец. Не бих се поколебала да убия когото и да било от тях, ако вярвах, че това ще ми помогне да се прибера у дома, но вероятно нямаше. — Спасих ти живота. Надявам се, че това е достатъчно добра причина да му повярвам. Притиснах език до небцето си. — По мои сметки, повече пъти се опита да отнемеш живота ми, отколкото да го спасиш. Минах покрай него, отворих вратата и излязох навън. Коленичих, взех шепа сняг и го притиснах до врата си, там, където кожата ми беше покрита с мехури. От гърдите ми се откъсна дълга, съскаща въздишка, докато се опитвах да дишам през болката. Той пое по пътеката и краката ми го последваха в посоката, по която бяхме дошли предишния ден. Очите ми обхождаха склона. Селището се разстилаше над нас, къщите се издигаха една над друга в неравни редици. На върха на хълма се извисяваше ритуалната им къща, също като в нашето село. От покрива й нагоре се проточваше дим и се губеше в мъглата, обгръщаща върховете на дърветата. И този път хората наоколо ни зяпаха, докато крачехме в сипещия се от небето сняг, спрели онова, което правеха, за да видят как следвам Фиск като куче през селото им. Не срещнах очите им. Бях обезчестена. Слаба. И те всички го знаеха. Къщата се намираше на един хълм, близо до редица дървета. Беше по-голяма от някои от другите, със стени от дълги, тънки летви и сламен покрив. Фиск не ме изчака да вляза. Отвори вратата и изчезна, оставяйки ме навън. Нищо не ме спираше да навляза между потъналите в сняг дървета. Нищо не би спряло и някой рики да забие ножа си в мен. Вероятно бях убила неколцина от това село. И по всяка вероятност щеше да се наложи да убия още няколко, преди да се махна от тук. Бавно прекрачих прага, посягайки инстинктивно към ножа, който от дни насам не висеше на кръста ми. Ири седеше, приведен над една дървена маса, с чук и купчина животински кожи. Погледна ме с крайчеца на очите си и отново се залови за работа, но аз видях напрежението, обтегнало мускулите му под туниката. Прииска ми се да грабна една от горящите цепеници в огъня и да я запратя по него. По-възрастна жена стоеше до масата в средата на главната стая и месеше тесто. Избърса набрашнените си ръце в изцапаната със сажди престилка, която носеше над червената си вълнена пола, и ме погледна. Тъмната й, посивяваща в корените коса бе прибрана в дълга плитка, увита около главата й, ала очите й бяха искрящо сини, като тези на Фиск. — Значи, ти си момичето аска? — Спря очи върху ръката, привързана до гърдите ми, и стисна устни. — Какво се случи? Погледнах към Фиск, който ядеше, облегнат на стената. — Прострелях я — отвърна, без да вдигне поглед от купата. Очите на жената се разшириха. — А после си я купил? Той кимна в отговор, все така, без да си даде труда да ни погледне. Над мен се разнесе изскърцване и две големи очи надникнаха над ръба на таванското помещение, наблюдавайки ме изпод разчорлена тъмна коса. — Аз съм Инге. — Жената наклони замислено глава на една страна. — Ще трябва да погледна ръката ти. Гладна ли си? Поклатих глава, извръщайки очи от нея. Тя извади дървената лъжица от тенджерата и потропа по ръба й, усмихвайки се. — Халвард, слез долу. Над нас се разнесоха стъпки и малко момче скочи от дървената стълба, която водеше до спалното таванско помещение. Очите му не се откъсваха от нашийника около врата ми, докато прекосяваше стаята. Инге го потупа по гърба и му подаде лъжицата. — Разбърквай, докато погледна ръката на момичето аска. Аз направих стъпка назад към вратата. Фиск дояде храната си и остави купата, а Ири се изправи, за да го последва. Излязоха навън, оставяйки вратата отворена, така че можах да видя как Фиск бръкна в едно ведро и сложи голяма сребриста риба върху една дървена маса. Без да откъсва очи от мен, извади ножа си и разпори корема й. От другата страна на масата, Ири стори същото. Инге сложи една купа върху масата и приготви връзка билки, накисвайки ги така, както го беше направила Руна. Когато се приближи до мен, аз притиснах гръб до стената. Тя спря и отпусна ръце. — Искам просто да я промия. Естествено, че искаше. Бях безполезна, докато ръката ми беше в това състояние. Приближих се до масата, оглеждайки стаята. Къщата изглеждаше така, сякаш в нея бяха живели поне няколко поколения. Някои от гредите по стените бяха по-нови, заменени наскоро, ала повечето бяха посивели от много зими и дъждове. Дълъг плот минаваше по протежение на едната стена, под него имаше храна в бурета и зеленчуци, висящи от кукички. От другата страна на огъня имаше три затворени сандъка, в които вероятно съхраняваха оръжията си. Седнах бавно, придържайки ръката си неподвижна, и Инге разви превръзката. Впих пръсти в ръба на пейката, когато тя бавно я свали надолу, слагайки дланта ми в скута ми. Кожата, покриваща рамото ми, беше тъмнолилава, все още подута, но не така червена, както преди два дни. Опитах да забавя дишането си и замигах, за да прогоня паренето зад клепачите си. От начина, по който ме докосваше, усещах, че е лечителка. Може би онази, при която Руна се учеше. Беше съсредоточена, почиствайки внимателно кожата, преди да покрие раната с нещо, което приличаше на пчелен восък. Наведох глава, за да го помириша. — Същото е, което е и в тенджерата — кимна към огъня тя. Момчето стоеше над пламъците, бъркаше бавно и ни гледаше. — Това е Халвард. Тя се приведе над ръката ми и аз се дръпнах назад. Близостта й ме караше да се чувствам неловко. Когато освободи ръката ми от туниката, пръстите й се плъзнаха по кожата на врата ми там, откъдето тръгваше болката от изгореното. Тя прекрачи прага и приклекна, за да напълни парче плат със сняг, след което го сгъна. — Вземи. — Притисна го до изгореното и вдигна ръката ми, за да го задържа, докато тя отново се зае с порезната рана. — Руна не ми каза, че се е погрижила за теб. — Очите й се плъзнаха по шевовете. — Изглежда добре. Ще ги свалим следващата седмица. — Дотогава лицето ти ще изглежда по-добре. — Тя улови ръцете ми в своите и ги завъртя, за да огледа кожата, покрита с мехури там, където ме бяха завързали за каруцата. — Както и това. Но рамото ще отнеме по-дълго. Когато не отговорих, тя се приведе, за да срещне очите ми. Искаше ми се да сграбча кичур от косата й в юмрука си. Да блъсна лицето й в масата. Тя пъхна ръката ми обратно в туниката и я намести, преди отново да я превърже. — Ще останеш при нас; ще ти постеля нар на тавана. На твое място бих стояла настрани от всички извън къщата. Изправи се и отиде до голяма желязна тенджера в другия край на масата, където напълни с нещо една дървена купа. Вдигна поглед към мен, прехапвайки вътрешната страна на устната си, преди да погледне през рамо към Фиск, който все още стоеше навън и чистеше рибата. Когато отново проговори, гласът й беше по-тих: — Не знам защо Фиск те е взел, но по всичко личи, че скоро отново ще бъдеш изтъргувана. Дотогава ще ми помагаш из къщата. Не е нужно да говориш. Но ако ще те храня, трябва да работиш. Постави купата пред мен, слагайки ръце на заоблените хълбоци под тънкия си кръст. Изчака ме да я погледна. — И ако донесеш проблемите си в тази къща, аска, няма да напуснеш тази планина жива. Глава 11 Твърде дълго бяха живели с един аска. Взирах се в нара, който Инге ми беше приготвила до отсрещната страна, където бяха останалите. Очаквала бях да спя с животните. Може би искаха да ми покажат, че не ги е страх. Или пък искаха да съм достатъчно близо, за да ме държат под око. Така или иначе, бяха глупави. Аз не бях Ири. Качих се горе в мига, в който те седнаха да вечерят. Не можех да седя на масата срещу брат си и да се преструвам, че не го познавам. Не можех да се преструвам, че всеки един миг не мисля за това как да ги избия до крак. Обърнах се на една страна и вперих поглед в стената, където студът се процеждаше през една пукнатина. Вдигнах ръка и пъхнах пръсти в нея. — Видя ли Керлинг днес? — попита Ири, нарушавайки тишината. — Да. — Деликатният глас на Инге бе единственото женствено нещо в къщата. — Видр е постъпил правилно, отрязвайки крака му. Раната ще заздравее и той ще се оправи. Гордостта му обаче… — Изгуби крака си — намеси се Фиск укорително. — Но не и честта си. — Гласът на Инге стана остър. — Гюда има нужда от него. Бебето ще се роди много скоро. — Какво ще прави без крак? Вече не може да се бие. Не може да обработва земята — тихо се обади и Халвард. — Ще отглежда кози — отвърна Фиск. — Ще се справят. Възцари се дълго мълчание, преди Инге да проговори отново: — Седни, свас, нека те погледна. — Вече се погрижих — въздъхна Фиск. — Седни — настоя тя и аз чух стъргането на стол по каменния под, последвано от звука на разкопчаване на кожена ризница. Доколкото можех да преценя, съпругът й беше мъртъв и не беше трудно да се досетя как бе умрял. Повечето членове на един клан загиваха в битки, но имаше и такива, които срещаха смъртта си при набези или от болести. Очевидно Фиск беше мъжът в къщата, ала Инге не беше безпомощна, след като ръководеше дома си и работеше като лечителка, докато него го нямаше по време на бойния сезон. Разликата в годините между Фиск и Халвард загатваше, че бе възможно да е имало още деца. Или пък Халвард не беше неин, също като Ири. — Това следи от зъби ли са? Завих се по-плътно в одеялото, спомняйки си как бях забила зъби в плътта на Фиск. Все още усещах кръвта му в устата си. — Миналия път не се върна в толкова добра форма. — В гласа й се долавяше усмивка. — Сигурен ли си, че изобщо си се бил? Халвард и Ири се разсмяха и аз преглътнах жлъчката, надигнала се в гърлото ми. — Бих се предостатъчно — сопна се Фиск. — От там ли дойде момичето аска? — попита Халвард и останалите притихнаха; къщата се изпълни с пращенето на дърво в пламъците, докато мъзгата припукваше в цепениците. Вдигнах глава и безшумно се присламчих до ръба на нара, за да погледна между гредите на пода към мястото, където бяха седнали. Халвард пълнеше глинени буркани с мехлема, който приготвяха над огъня. Беше се обърнал към Инге за отговор. Тя седеше на масата до Фиск, който си беше свалил туниката, и промиваше ръката му, където го бях ухапала. Останалата част от кожата му беше покрита с драскотини, порязвания и синини. — Да — отвърна той. Халвард го погледна, докато затваряше капака на един буркан. — Защо не я уби? Инге се приведе, за да избърше едно порязване на шията му. Изглеждаше съвсем дребна до голямата му солидна фигура. Фиск хвърли поглед към Ири, безмълвна размяна, която не убягна на Инге. — Понякога ги вземаме с нас. Знаеш това. — Е, радвам се, че не сте я убили. Хубава е. По лицето на Ири, седнал в другия край на стаята, се разля усмивка и аз потръпнах, а челото ми се набръчка. Не исках да мисля за това, че виждах себе си в лицето му. Не исках да мисля за майка ни. За това какво би си помислила за Ири сега. — Косата й прилича на твоята, Ири. Сърцето ми прескочи един удар, а раменете на Ири се напрегнаха. Фиск се изправи, вземайки туниката си. Инге го наблюдаваше. — Стой настрани от нея, Халвард. — Защо? — Той остави гърнето, сбърчвайки вежди. — Тя е просто дюр. — Тя не е просто дюр. Тя е аска — поправи го Фиск. — Ири също е аска — измърмори Халвард и раменете му увиснаха. — Опасна е, Халвард. Стой настрани от нея. Фиск изчака момчето да го погледне. Халвард кимна неохотно. Инге все така наблюдаваше Фиск, докато прибираше материалите си в кошницата върху масата. — Ето защо е интересно това, че я доведохте тук. Фиск не отговори. Просто нахлузи туниката през главата си и взе брадвата си, след което отвори вратата и излезе в нощта. Очите на Инге се преместиха върху Ири, но той също не вдигна глава. След няколко минути отвън долетяха удари на секира и пращене на дърво. Отдръпнах се от ръба на нара и се излегнах, когато в огнището остана само тлееща пепел. Халвард се покатери по стълбата и аз се сгуших в одеялото, скрита в мрака. Той се тръшна в леглото, въртейки се в продължение на няколко минути, преди дишането му да стане по-равномерно и продължително. Заспа с ръка, провесена изпод завивките, връхчетата на пръстите му докосваха пода. Няколко минути по-късно вратата долу се отвори и затвори и Ири се показа на ръба на таванското помещение, прескачайки Халвард. Приклекна, за да го погледне за миг, след което прокара ръка по косата му и отново се изправи, приближавайки се до мен. — Тя излезе — прошепна, присядайки до нара ми. Сведе поглед към нашийника около врата ми, избягвайки да срещне очите ми. — Мислех, че разполагаме с повече време. Съжалявам. Аз не отговорих. Последното, което исках от него, беше състраданието му. — Само докато снеговете се стопят, Ийлин. След това ще открием начин да се прибереш у дома. При Аги. Обърнах се по гръб, за да го погледна. Светлината от огнището беше твърде слаба, за да видя очите му. — Хюли е домът и на двама ни, Ири. Той извърна поглед. — Сега Фела е моят дом. Гърдите ми се свиха така, че едва не се задуших; радвах се, че не може да види лицето ми. Единственото по-ужасно от това да изгубя Ири беше да знам, че бе избрал да си тръгне. Беше умрял отново. Отново бях сама, но по различен начин. — Какво се случи с теб? — прошепнах. — Какво се случи онзи ден в Аурвангер? Изгледа ме в продължение на един дълъг миг, докато вратата не се отвори отново и той се изправи, отивайки до нара си. Аз придърпах завивките си, взирайки се в очертанията на лицето му, докато се излягаше по гръб. Извивката на челото и ъгълът на носа му бяха съвсем същите, както когато бяхме деца. Фиск се качи по стълбата и се настани на нара до моя. Събу си ботушите и остана да седи в мрака. Пое си дълбоко дъх, разтърквайки лицето си с ръце, преди отново да свали туниката си и да прокара пръсти през косата си, връзвайки я на тила си. Легна и дълго се взира в тавана, скръстил ръце на гърдите си. Гледах известно време как мислите преминаваха по лицето му, докато очите му не се затвориха. Докоснах нашийника с връхчетата на пръстите си, мъчейки се да си представя как би изглеждало лицето на баща ми, ако можеше да ме види. Примигах и усетих как ме залива ужас, удавяйки тишината. Защото единственото по-лошо от това да знам, че съм станала дюр, бе мисълта баща ми също да го узнае. Глава 12 Взирах се в мрака дълго преди останалите да се събудят, а гласът на Ири отекваше в главата ми. Гласът на мъж. Затворих очи, опитвайки се да видя момчето, с което бях тичала по брега като дете. Опитах се да си припомня как звучеше гласът му тогава, но не можах. Изведнъж спомените заприличаха на сънища, мигове между сън и будно състояние. Когато чух Инге да се движи долу, слязох по стълбата, улавяйки се за всяка пречка със здравата си ръка, и застанах пред огнището. Очите ми се стрелнаха към къшея стар хляб върху масата. — Добро утро. — Тя ми подаде огнивото, а после погледна шепата ми. Другата ми ръка все още беше привързана към тялото. — О! — Обърна се, дала си сметка. — Извинявай, предполагам, че не можеш да го направиш. Посегна да си го вземе и аз свих пръстите си в юмрук, извръщайки се от нея и отправяйки се към стената до входната врата, за да донеса дърва. Тя повдигна вежди, а после отново се зае със зърното на масата. Аз подредих с една ръка подпалките в края на огнището, вместо в средата. Залових се да удрям едната част на огнивото в кремъка, докато не изскочи искра, ала подпалките не хванаха. Преместих ги по-близо и опитах отново. Този път те пламнаха и аз вдигнах горящия наръч и го поставих в огнището, преди да е угаснал. — Ще ми покажеш ли как да го направя? Халвард ме гледаше от ръба на таванското помещение със сънливи очи и щръкнала коса. Плъзна се по стълбата само по панталони и в ума ми изплува споменът за един по-млад Ири, с изцапано лице и босоног. Разтрих гърдите си с долната част на дланта си, сякаш можех да го излича. Извърнах очи, обръщайки се към Инге. Тя пресяваше зърно в една купа, присвила очи срещу мен. — Ще стоплиш ли водата, ако обичаш? Намерих чайника, а когато отново се обърнах, видях, че Халвард стои до мен, протегнал ръка. Подадох му чайника под погледа на Инге и той скочи от ръба на огнището. Пъхна пръсти в браздите върху един от гладките камъни, с които беше застлан подът, и го повдигна внимателно. Отдолу, под камъните, в канал, изкопан под къщата, течеше вода. Никога не бях виждала нещо такова. Той ме погледна с гордост, напълни чайника с помощта на една чаша и ми го подаде с усмивка. Инге изсипа зърното върху голям нагорещен камък за готвене и го опече, разбърквайки го с дървена лопатка. Къщата се изпълни с топло ухание на ядки и стомахът ми се сви от глад. Ири и Фиск се размърдаха над нас и Инге се усмихна, поклащайки глава. — Като мечки през зимата — измърмори. Халвард извади дървени купички и Инге ги напълни със зърно и наля гореща вода отгоре им. Ири и Фиск се спуснаха по стълбата с разрошени коси и сънени лица. Ири се почеса по челюстта, докато сядаше, сбърчил очи срещу светлината. Халвард се плъзна на пейката, за да направи място, но Инге взе петата купичка и ми я подаде. — Ей там — каза, кимвайки към ъгъла до вратата. Аз забих очи в купата и бузите ми пламнаха. Ири я изгледа, но тя не му обърна внимание. Защо би оставила една дюр да седи на масата? Нямаше ми доверие. Не би трябвало да ми има доверие. И защо ме беше грижа? Не исках да седя с тях. Взех един нисък стол, тръснах го върху каменния под и се настаних с купата в скута си, лапвайки лъжица от зърнената каша. Устната ми все още щипеше жестоко, но бях достатъчно гладна, за да не ме е грижа. — Ще взема Руна и момичето аска, за да наберем белия равнец за Адалгилди. От вас искам да донесете пивото от зимника в планината — каза тя, поглеждайки към Ири и Фиск. Фиск я зяпна, с лъжица в купата. Тя ме погледна за миг, преди да срещне очите му. — Мислиш, че не мога да се грижа за себе си? — Ами аз? — обади се Халвард с пълна с храна уста. Инге се усмихна. — Може да дойдеш с нас, свас. Слушах ги как правят планове за деня, разпределяйки си задачите. Когато най-сетне се изправи, Инге се наведе, за да целуне Ири по бузата, и прокара ръка през косата му. Аз настръхнах. Искра, заплашваща да подпали изсъхналата, гневната част в мен. Стори същото и с Фиск, докато минаваше покрай него — те и двамата се отпуснаха под докосването й, отдавайки му се. Фиск и Ири бяха пораснали мъже, закоравели в битка, но с нея бяха меки. Довърших закуската, обърната към стената. Не можех да го преглътна. Не си спомнях майка ни толкова добре, колкото си я спомняше Ири. Прекарали бяхме по-голямата част от живота си само с баща ни, ала въпреки това не ми беше приятно Инге да го докосва. Не ми харесваше нежността между тях. Това, че Инге се държеше като майка на Ири, беше обида, но това, че Ири се държеше като неин син, беше богохулство. Свих юмрук около лъжицата си, докато лапвах последната хапка, след което се изправих, измих купичката и я върнах там, откъдето я беше извадил Халвард. Ири срещна очите ми, докато излизаше навън след Фиск — предупреждение да се държа добре. Облегнах се на стената и зачаках. Инге сложи две големи кошници с кожени дръжки върху масата и откачи две железни ножици от стената. Щом искаше да се храня в ъгъла като коза, аз пък нямаше да полагам кой знае какво усилие да й помагам. Вратата зад мен се отвори и Руна прекрачи прага, отърсвайки снежинките от тъмната си коса и от полата си. Беше увита във вълнен шал, бузите й бяха порозовели. Когато се усмихна, пълните й устни откриха равни бели зъби. — Добро утро. — Руна! — втурна се към нея Халвард, обвивайки ръце около кръста й. Погледът й се обърна към мен, премествайки се от лицето към врата ми. В мига, в който се спряха върху нашийника ми, очите й се извърнаха. — Изглеждаш по-добре. Тя вдигна зелената вълнена наметка, която държеше в ръцете си. Аз я зяпнах. — За студа — каза и я протегна към мен. Халвард я взе от нея и я тикна в ръцете ми. — Няма ли да си я сложиш? Инге се приближи, вдигнала качулката на своята наметка. Подаде ми едната кошница и подпря другата на хълбока си. Те тръгнаха една до друга; Халвард тичаше напред, а аз вървях зад тях. Последвахме пътеката между къщите и аз оглеждах разположението на селището с крайчеца на окото си. Между дома на Инге и ритуалната къща от двете страни на пътеката се издигаха редица къщи, както и палатката на ковача, и нещо, което приличаше на зимник. Дървена врата, вградена в скалистия склон на възвишение. До последната къща край пътеката един мъж стоеше заедно със сина и дъщеря си пред тялото на лос, окачено на едно дърво. Черните празни очи на животното сякаш ме следваха, докато вървях, езикът му беше провесен от устата. Мъжът вдигна ножа си, показвайки на момчето къде да реже. Жена зад тях събираше яйца в престилката си. При вида ми тя стисна по-здраво ръба на полата си. Когато излязохме от селото, пътеката стана по-тясна, превзета от гората. Стъпвахме внимателно в следи, оставени от други крака в снега, катерейки се все по-нависоко. Отгоре селото изглеждаше малко — немного тъмни дървени постройки, сгушени една в друга, над чиито покриви се издигаше дим. Пътеката се спусна рязко надолу и ние я последвахме, вървейки, докато снежната покривка не започна да изтънява. Когато слънцето се издигна над нас, топлината се завърна в тялото ми, може би за първи път, откакто бях дошла във Фела. Ала зимата едва започваше и дните като този бяха броени. Може би този беше последният. Инге и Руна си приказваха тихичко, редувайки се да носят кошницата, а аз ги слушах, влачейки моята с една ръка, подпряна на натъртения ми хълбок. Говореха за старица с кашлица, дете с куц крак и няколко мъже, докарани от Аурвангер, които вероятно нямаше да се оправят от раните, получени в битката. Отново споменаха мъжа, на име Керлинг. Оглеждах се внимателно, опитвайки се да запомня пътеката. Не бяхме далече от селото, но отново се изкачвахме нагоре, не вървяхме надолу. В един момент пътеката се стесни, минавайки между две високи скали, и аз трябваше да сложа кошницата пред себе си, за да се промъкна между тях. Когато излязохме от другата страна, се озовахме на голяма поляна, покрита с високите стъбла на жълт и бял равнец. Стигаха ми до кръста, полюшвайки се на вятъра. Инге и Руна оставиха кошницата си и се настаниха на земята, посягайки към най-близките растения. Срязваха ги с ножиците си под ъгъл, освобождавайки ги от гъсталака. — Подай ми я. — Инге посегна към кошницата, която държах, и аз я сложих до нея. — Махай листата. Ние ще ги приберем — каза тя, поставяйки внимателно отрязаните дръжки с цветовете в кошницата. — Те са за Адалгилди. — Халвард си намери място на земята до мен. — Аските имат ли Адалгилди? Не му обърнах внимание и се заех да свалям листата от стъблата равнец и да ги трупам между нас. Той правеше същото с тези от кошницата на Руна, където цветята се кръстосваха като паднали дървета. Прекърши едно от стъблата, откъсна цвета, внимавайки да не смачка малките листенца, и го сложи между нас. Когато аз не помръднах, той го протегна към мен. — За теб е. Улови китката ми и обърна дланта ми, така че да постави цветето в шепата ми като яйце в гнездо, и се усмихна. Инге се изправи, навлизайки по-навътре в поляната и Халвард я последва. Аз сведох поглед към цветчето в ръката ми, докато не почувствах очите на Руна върху себе си. Взираше се в мен, плъзгайки бавно поглед по лицето ми. — Какво? Не можах да скрия остротата в гласа си, прибирайки цветето в наметката си. — Нищо. — Тя примига. — Просто… с тази зелена наметка и косата ти… досущ приличаш на Ири. Нещо печално се спусна над гласа й като воал, крайчетата на устните й се извиха надолу. Значи, знаеше коя съм. Или най-малкото подозираше. Наведох очи и отново се залових за работа. Не ме беше грижа дали си мисли, че приличам на Ири. Не ме беше грижа за даровете и обичаите им. Домът ми бяха аските, които сега оплакваха своите мъртви, а ето че бях във Фела и берях цветя за богинята на риките. Погледнах ножицата в ръката на Руна. Стига да исках, бих могла да убия и тримата още тук сега. Бих могла да подпаля полето с равнец и да изгоря с него. Глава 13 До сутринта къщата беше пълна с купчини равнец и дълги гирлянди от кедрови клонки. Вратата беше отворена, оставяйки цветовете на утринната светлина да нахлуват вътре, въздухът беше напоен с миризмата на билки. Свалих превръзката си и протегнах предпазливо ръка, за да се опитам да я използвам. Болеше, но ако я оставех привързана към тялото, щеше да се обездвижи. Подредих връхчетата на равнеца в големи плоски кошници, както ми беше казала Инге, и загледах как вади дрехи от сандъка до стената. Хвърлих поглед към другите два сандъка, опитвайки се да отгатна в кой от тях съхраняваха оръжията си. Със сигурност ги държаха в къщата, а вече бях проверила таванското помещение. Фиск и Ири носеха техните през деня и спяха с тях до леглата си, ала Инге също трябваше да има оръжие. Както и Халвард. Тя подреди върху масата чисти туники, поръбени със златна шевица. Официални дрехи, подобни на онези, които аските носеха по време на своите церемонии. — Ще трябва да ги изчистиш и смажеш. След това излъскай катарамите — каза и пусна кожените ризници, ножниците и калъфите за оръжие пред мен. Аз приключих с равнеца и ги вдигнах от пода, настанявайки се край огъня. Изчегъртах мръсотията и кръвта от кожата с помощта на четка, след което ги натърках с мазнина, втривайки я с пръсти в гънките така, както правех с моята броня и тази на баща ми. Ръката ме болеше и пареше от движението, но беше приятно отново да използвам мускулите си. Ири съблече туниката си, посягайки към официалните дрехи, и аз замръзнах с ръка върху ножницата в скута ми. Отстрани по тялото му минаваше дебел, плътен белег, розов и лъскав на фона на кожата му. Раната, от която бях видяла да шурти кръв, докато той лежеше на дъното на рова. Рядко бях виждала подобни белези. Те бяха отпечатъкът от рани, от които хората не оцеляваха. — Керлинг ще дойде ли? Ири гледаше през вратата към малката къща от другата страна на пътеката. В земята до нея бяха забити колове, сякаш се канеха да построят плевня, но беше недовършена. Зад оградата имаше малка градина, пълна с ревен и праз. Инге поклати глава. — Не. — Издърпа пейката изпод масата и се зае с косата на Фиск — сплете я на плитка, след което я нави и я завърза с кожена лента на тила. — Аска, ще се погрижиш ли за косата на Ири? Тя кимна към него и пръстите ми се сгърчиха около кожената каишка. Той седна, а аз се изправих и застанах зад гърба му, улавяйки косата му в ръцете си. Не ме погледна, но и не потръпна под допира ми и аз се уплаших, че ще заплача. — Знаеш ли как? — попита седналият на пода Халвард, вдигайки очи към мен. Инге се засмя. — Тя също има коса, нали? — Някога сплитах косата на брат ми — отвърнах; дъхът заседна в гърдите ми. Инге и Халвард ме погледнаха. Ири застина, изпъвайки се на мястото си. — Какво се случи с него? Гласът на Халвард стана предпазлив. — Халвард — скастри го Инге, сбърчвайки чело. Разделих внимателно косата на три равни части. — Мъртъв е — заявих безизразно. Халвард се смълча. Сплетох гъстите вълнисти кичури назад от лицето на Ири и ги завързах. Именно така я сплитах някога, а после той сплиташе моята. Споменът беше като да преглътна камък. Ири седи пред огъня ни и се смее. Ири лежи в снега и кръвта му изтича. Примигах. Седнал пред него, Фиск се приведе напред, облягайки се на лакти, и ме погледна така, сякаш можеше да види спомените зад очите ми. Извърнах поглед, разстилайки плитките на Ири върху гърба му. Той се изправи, взе ризницата на рики от масата и я облече над фината си туника. Не ме погледна, докато я закопчавах. Зад силата, изписана върху лицето му, очите му бяха напрегнати. Затегнах каишките около якото му тяло, спомняйки си. Същото бях сторила преди битката преди пет години, в мрака на палатката на баща ни. Няколко часа по-късно Ири вече го нямаше. След като се облече, взе кръгъл, плосък черен камък от масата и потърка палец по повърхността му, където бяха гравирани вече поизтъркани букви. Погледа го за миг и го прибра в ризницата си. — Добре си се справила. — Инге се беше заела с ризницата на Фиск. — От години не са били толкова чисти. От думите й ми се прииска да не го бях направила. Когато те се облякоха, Инге ги огледа внимателно един по един. Халвард все още наблюдаваше от пода, лицето му беше сънливо. — Кога ще се бия и аз? — Никога — поусмихна се Ири. След пет години щеше да бъде достатъчно голям. Ала най-малките само довършваха падналите на бойното поле. Щяха да минат десет години, преди да го допуснат на фронтовата линия. Инге ми протегна сгънато парче плат, завързано с канап. — Вземи. Не го направих. Лицето й придоби объркано изражение. — Това е рокля. — За какво? — попитах, свеждайки очи към дрехата. — За Адалгилди. Халвард се изправи и я разгъна, за да ми я покаже. Беше обикновена черна вълнена рокля, с дълги ръкави и дълга широка пола. Малки костени копчета се спускаха в изчистена линия отпред. Преглътнах и поклатих глава. — Не. — Е, не може да носиш това. Очите на Инге се спуснаха по туниката, кожената ризница и панталона ми. Дрехите, с които бях тръгнала на битка. — Няма да отида. В гласа й се прокраднаха остри нотки. — Не беше молба. Потърсих очите на Ири, но той гледаше към Фиск. Стомахът ми се сви, устата ми пресъхна. Не можех да отида на церемония на риките. Особено церемония, почитаща воините им. На Сигр нямаше да му хареса. — Ще обиди своя бог — изрече на глас мислите ми Ири. — Всички дюри ходят. Ще трябва да прислужваш. А не може да влезеш в ритуалната къща в този вид. Направих крачка назад. — Не. — Аска! Тътнещият укор на Фиск проряза въздуха в стаята; очите му бяха приковани в мен и аз потръпнах. Останалите също ме гледаха. Устата на Халвард беше отворена. Кръвта се отцеди от лицето ми. Фиск беше отпуснал ръце върху колана си, гърдите му издуваха туниката. — Ще отидеш на церемонията. Ще прислужваш. Ще облечеш роклята. Стиснах зъби; чувах как душата ми кипи. Защото изобщо не ме беше грижа дали около врата ми има нашийник. Не бях тяхната дюр. — А ако не го направя? — взрях се в него на свой ред, с разширени ноздри. Студеният му суров поглед беше достатъчно красноречив отговор: Щях да бъда наказана. От него. А ако не ме накажеха, защото преднамерено бях отказала да се подчиня, Инге щеше да разбере, че нещо не е наред. Всички от клана щяха да разберат. Зад него Ири ме гледаше напрегнато. Умоляваше ме да се подчиня. Завъртях роклята в изпотените си ръце и преглътнах с усилие, преди да се отправя към таванското помещение. Инге ме проследи с поглед, докато се качвах по стълбата. — Казах ти — прошепна тя. — В кръвта й гори огън, Фиск. Свалих дрехите си и ги метнах върху нара, след което облякох роклята. Не бях носила рокля отпреди началото на бойния сезон, когато кланът ни изпрати воините в битка. Закопчах копчетата и я завързах около кръста, пристягайки материята около тялото си. Беше широка и отворена на врата, така че нашийникът се виждаше ясно. Плъзнах презрителен поглед по нея. Поне топлеше. Когато слязох по стълбата, стискайки полите в ръката си, Ири и Фиск бяха излезли, а Руна навиваше гирляндите от кедрови клонки и ги подреждаше една върху друга. Усмихна ми се меко. — Руна, направи нещо с косата й — каза Инге, минавайки покрай мен, за да се качи на тавана. Руна остави гирляндите и дойде до масата, изчаквайки ме да се приближа. Аз я изгледах яростно, преди да седна. Когато ме докосна, напрежението прониза цялото ми тяло. Затворих очи, усещайки ръцете й в косата ми, свитите й пръсти подръпваха старите ми, сплъстени плитки, за да ги разплетат. Приглади я, а после улови краищата й в ръцете си и прокара гребена през нея, докато аз се взирах в огъня. Изведнъж спря и аз я погледнах. Взираше се в мястото над дясното ми ухо, където косата ми беше подстригана ниско до кожата. — Така ли носят косата си жените аски? Вдигнах ръка и потърках мястото по навик. Тя бухна горната част на кичурите, докато те станаха обемни и буйни, а после заплете плитка зад лявото ми ухо, извивайки я зад главата и над дясното ми рамо. Работеше бавно и прецизно, внимавайки да заплита правилно тънките нишки. Когато приключи, завърза края и се отдръпна назад, за да ме погледне. Взе буркана с кол от масата и го отвори. — Аските също го носят, нали? Вдигнах очи от буркана към нея, опитвайки се да разбера какво прави. Защо беше мила. Ала лицето й не издаваше мислите й. Потопи пръсти в буркана и ги прокара около очите ми, потъмнявайки кожата, след което плъзна палци през средата на бузите ми. Нещо в това накара мускулите ми да се отпуснат мъничко. То беше познато. Затворих очи, спомняйки си Мюра в мрака на палатката ни, рисуваща с кол върху лицето ми. А после отворих очи, защото болката от образа беше прекалено голяма, за да го задържа в ума си. Руна отново се залови с гирляндите и аз отидох до нея, взех един от тях и го увих така, както правеше тя. Халвард отвори вратата и се втурна вътре, но после се закова на място и зяпна. Инге слезе по стълбата, облечена в тъмнолилава рокля. — Виж я, мамо — каза Халвард, като все така ме зяпаше. Фиск и Ири прекрачиха прага и също се заковаха на място, настръхнали. Аз не вдигнах очи от гирляндите, опитвайки се да охладя червенината, разцъфваща върху лицето ми. Да ги оставя да ме издокарат за тържеството им, беше унизително. Да видя как ме гледат така, сякаш им харесва, ме изпълни с желание да си отрежа ръцете. Инге връчи по една кошница на Фиск и Халвард и ги избута навън. След това посочи останалите на масата. — Занесете ги. Ири взе една кошница и ми я подаде. — Изглеждаш красива. Усмивката на лицето му го накара да заприлича на малко момченце. Вдигнах глава към него и още преди очите ни да се срещнат, гневът в мен се пробуди. — А ти изглеждаш като рики. Глава 14 Стоях на прага на ритуалната къща под сипещия се сняг, стиснала кошница, преливаща от равнец. Върху високия свод в най-големи подробности бяха издялани планината, дърветата и лицето на Тора с уста, пълна с огън. Големите й, пронизващи очи се взираха в мен, зъбите й бяха оголени. Във всяка от протегнатите си ръце държеше меча глава. Стените бяха съградени от огромни дънери, много по-големи от дърветата, които заобикаляха селото. В средата на помещението бумтеше огън, от тавана висяха рога на лос, в които горяха свещи. През вратата струеше горещина и сгряваше гърба ми, докато по роклята ми полепваха снежинки. В далечината към Фела се задаваше буря, носеща още сняг в тъмните си облаци. Буря, която щеше да ме плени в селото за цялата зима. Още една дюр с кошница равнец стоеше от другата страна на прага. Очите й бяха приковани в земята, тялото й беше съвършено неподвижно. Носеше сива вълнена рокля, подобна на моята, косата й беше сплетена стегнато назад. Нашийникът около врата й беше изгладен от годините, празното й безизразно лице казваше същото. Членовете на клана рики се изкачваха по възвишението през снега и погледът ми се отправи към гората. Орда от враговете ми се задаваше към мен, препасали оръжия, а аз стоях тук и държах кошница с цветя. Какво би попречило на един от тях да ме хвърли в огъня? Рамото ме болеше под тежестта на кошницата, отслабналите му мускули се напрягаха под кожата и аз се размърдах, опитвайки се да я преместя на другата страна. Пристигаха на семейства — мъже и жени заедно с децата или старците си. Първата група спря, преди да влезе; всеки от тях взе по един цвят, вдигайки го внимателно в шепи пред себе си. Опитах се да не поглеждам в гневните очи, спиращи се върху мен, да не виждам омразата, горяща в тях. Ала тя бързо беше заменяна от нещо, което приличаше на задоволство — въздаване на справедливост, когато очите им паднеха върху нашийника около врата ми. Мразеха ме така, както ги мразех и аз. Ала те бяха победили. И го знаеха. — Гудрик — разнесе се мек глас зад нас и мъжът пред мен вдигна поглед и по закоравялото му лице се разля усмивка. Обърнах се и видях възрастна жена в рокля с цвят на кехлибар да стои зад мен с клетка от плетена тръстика в ръце. Отвътре надничаше бяла полярна сова с големи жълти очи. Дългите нанизи дървени мъниста, които висяха около шията на жената, издаваха, че това беше тяхната тала, онази, която тълкуваше волята на Тора. Децата изтичаха при нея, мушвайки пръсти в клетката, и тя ги въведе в топлата ритуална къща. Те влизаха, семейство след семейство, и се отправяха по откритата пътека към огъня, където оставаха заедно в продължение на безмълвен миг, преди да пуснат равнеца в пламъците. Горящите им приношения изпълваха въздуха с цветно, опушено ухание, което се разливаше навън и се увиваше около мен. Други дюри се движеха наоколо, пълнеха кошницата ми, когато тя се изпразнеше, и помагаха на пристигащите рики, когато се наложеше да внесат нещо, докато пътеката не се изпразни. Селото под нас изглеждаше празно, с изключение на къщата срещу тази на Фиск, от чийто комин се издигаше пушек, а в прозореца грееше светлина. Инге се появи и пое кошницата от ръцете ми, кимайки към вратата. Аз се поколебах, поглеждайки натам. Да вляза в ритуалната им къща, ми се струваше огромно предателство. — Аска — смушка ме Инге и аз последвах останалите дюри под свода, където беше шумно, а въздухът беше толкова топъл, че студената ми кожа изтръпна. Вратата се затвори, скърцайки с големите си железни панти, и риките утихнаха. Мъжете и жените насядаха по дългите пейки, обграждащи огъня в редици, които стигаха до дъното на помещението, а децата се стекоха в предната част, настанявайки се на пода. Аз си намерих място до задната стена с останалите дюри, притиснала длан до туптящата си ръка. Още сурови очи се спряха върху мен. Всички притихнаха, когато жената в кехлибарената рокля се изправи, прокарвайки пръсти през дългата си до кръста златна коса, прошарена с посребрели кичури. — Видр, ела. Едър мъж с остра черна брада се изправи и всички останали сториха същото. Той се усмихна, заемайки мястото си до талата с ръка върху дръжката на меча си. Когато лицата на риките се обърнаха към него, разбрах, че беше водачът на селото. — Добре дошли! — провикна се. — Добре дошли у дома! Даде им знак да седнат и те се подчиниха, отпускайки се на пейките почти като един. Талата му подаде клетката и той й кимна, оставяйки я на олтара пред огъня. Повдигна капака и извади совата. Докато птицата пляскаше с крила, жената постави пред себе си голяма дървена купа и бронзова кама. Вдигна острието, поглеждайки совата в лицето. — Благодарим ти, Тора, задето върна воините ни у дома — отекна гласът й над събралите се рики, откривайки ме в дъното на помещението. Видр вдигна птицата и талата допря върха на камата до гърдите й, натискайки внимателно между костите. Пронизителен крясък проряза тишината, а после птицата се отпусна безжизнено и Видр вдигна над купата тялото й, от което шуртеше кръв. Събралите се рики задумкаха по пейките, удряйки с кокалчета по дървото. Звукът беше като крила, пърхащи в гърдите ми. Когато и последната капка кръв се отцеди, Видр остави неподвижната птица върху масата и си седна. — Добре дошли на Адалгилди! Гласът на талата отекна в ритуалната къща. Ала вместо да насочи вниманието си към мъжете и жените на пейките, тя се отпусна върху каменния олтар и се приведе напред, вглеждайки се в лицата на децата. Те се изпънаха, сядайки на пети, и си зашепнаха. — Събрали сме се тази вечер, за да почетем нашите воини. — Очите й се плъзнаха по тях, пламтящи от гордост. — Горим равнеца в памет на онези, които не се завърнаха. Благодарим на Тора за техния живот и за смелостта им. — От звука на юмруци, думкащи по дървените пейки, разнесъл се отново, стаята сякаш стана по-малка. — За да разберем заслужената почит, трябва да си спомним историята на Тора. Да си спомним защо се бием. Тя протегна ръце около дребната си фигурка и започна: — Тора се родила от планината при голямото изригване, създало дома ни. Родила се от пламъците и пепелта. От разтопените скали тя създала своя народ и го заселила в планината. Нарекла го рики заради силата и могъществото му. Ала мирът не траял дълго. — Гласът й се понижи. — Сигр, богът на фиорда, видял какво е сторила Тора и сърцето му се изпълнило със завист. Той изпратил хората си в планината, за да сринат онова, което Тора била съградила. Родила се кървава вражда и Тора се врекла във вечно отмъщение на Сигр. Изпратила риките в заливите на голямото море, за да унищожат аските. Оттогава на всеки пет години ние се изправяме срещу тях на бойното поле, за да донесем слава на Тора — свърши тя и сплете ръце пред себе си. Историята беше различна от онази, която разказваха аските, но краят беше същият. Омразата към риките стигаше до мозъка на костите ни. Вдъхната ни от Сигр. Онова, което бе започнало като скарване между боговете, се бе превърнало в жажда за отмъщение, кръвна вражда. Всеки пет години губехме онези, които обичахме. И прекарвахме следващите пет години, броейки дните до онзи миг, когато щяхме да накараме риките да ни платят за болката. То бе огън, горящ непрестанно в мен. — Воините ни донесоха почит на Тора този боен сезон. Сразиха враговете на нашата богиня. Така, както един ден ще сторите и вие. Всички вие. — Тя се изправи и ръбът на полите й се развя над камъните. — И Тора е доволна. В стаята изригнаха викове и аз се притиснах до стената, наблюдавайки изпод полуспуснати клепачи. — Да, Тора е доволна и ние трябва да почетем бойците, които ни донесоха нейното благоволение. Елате. Децата се изправиха и се изсипаха по пътеките, откривайки семействата си. Когато подът се изпразни, воините рики в другия край на ритуалната къща пристъпиха напред; семействата им вдигнаха поглед към тях и очите ми намериха Ири, който стоеше до Фиск в далечния край на стаята. Воините тръгнаха по пътеката под погледите на останалите, в очите на мнозина от които имаше сълзи. Няколко дюри донесоха кошници с кедрови гирлянди от дъното на стаята и ги поставиха в краката на талата. Тя приклекна, взе една гирлянда и я вдигна в отворените си ръце. — Почитаме ви, рики, така, както вие почетохте Тора. Лаг мунд. Ръката на съдбата. Мъжът пред нея се наведе, така че гирляндата да мине през главата му и тя да я сложи на раменете му. Когато той се изправи, талата потопи пръст в купата с кръвта на совата и докосна мястото между ключиците му. Той се поклони пред нея, излезе от редицата и се върна на мястото си, докосван от множество ръце, докато вървеше. Тъмното червено петно на кръвта под гърлото му лъщеше върху кожата му. Талата повтори същите думи на жената, следваща в редицата, и постави гирлянда около раменете й. След като я благослови с кръвта на приношението, дойде ред на Фиск. Тя докосна лицето му и каза меко: — Почитаме те, рики, така, както ти почете Тора. Лаг мунд. Той я погледна, навеждайки се ниско, та тя да може да сложи гирляндата около раменете му, а после го мацна с кръвта там, където се отваряше яката на туниката му. Вместо да се върне на мястото си, той се дръпна настрани, правейки място на Ири. Усмивката на талата стана по-широка, когато погледна в светлото лице на Ири. — Почитаме те, рики, така, както ти почете Тора. Лаг мунд. Думите й отекнаха в мен като свистенето на полетяло острие, порязвайки ме дълбоко. Защото Ири не беше рики. А аска. Не беше неин. А мой. Задържах дъха си, кършейки ръце пред себе си, докато кожата ми не пламна. Спомних си начина, по който баща ни гледаше Ири и мен по време на погребалния ритуал за душата на майка ни. Спомних си начина, по който очите му казваха, че сме всичко за него. Бяхме всичко, докато Ири не си отиде. И тогава слънцето в света на баща ми помръкна още повече, изгрявайки и залязвайки с мен. Станала бях неговият син и дъщеря, носех името и честта му. Беше тежка отговорност, но аз я носех сама. Знаех, че макар че никога нямаше да го каже, част от него ме държеше отговорна за смъртта на Ири. Защото наистина бях. Аз бях неговият партньор в битка и това означаваше, че съм отговорна за него. Моя работа беше да го опазя жив. Би трябвало да дам собствения си живот, преди да допусна да бъде отнет неговият. Вината се спотайваше в сенките на всеки мой сън. Той беше там, във всеки кошмар. Хвърлила се бях в бойния сезон, готова да отмъстя за брат си. Ала Сигр ме чакаше в Аурвангер, готов да излее яростта си върху мен. И сега ме наказваха за слабостта ми. Бях се провалила. Разбрах го в мига, в който Ири полетя от ръба. Талата отметна кичура коса от лицето му, преди той да се обърне към пътеката. Гледах как гордостта се разлива върху лицето му като слънчева светлина. Избърсах една сълза от бузата си и усещане като от пръст, прокаран по кожата ми, ме накара да примигам. Вдигнах очи към талата и за миг ми се стори, че погледът й беше върху мен. Глава 15 Церемонията свърши и събралите се рики се изсипаха в залата в дъното на ритуалната къща като риби, изливащи се от мрежа. Инге дойде да ме вземе, карайки ме да застана до едно буре с пиво, за да прислужвам. Държах очите си наведени надолу, опитвайки се да остана невидима, докато те се редяха пред мен. Каквато и гордост да бях имала в себе си, не можех да я докосна. Вземах чашите им, пълнех ги и им ги връщах, без да обръщам внимание на ругатните върху устните им. Гласове изпълваха стаята, докато риките, насядали около дълги маси, отрупани с печено еленско месо и яхния, се хранеха заедно. Ири седеше с Инге, Фиск и Халвард до далечната стена. Руна беше в другия край на същата маса заедно с мъж и жена, които изглеждаха като нейни родители, и три по-малки деца. — Здравей. — Талата стоеше пред мен с чашата си в ръка, приковала поглед в лицето ми. — Ти си момичето аска, което доведоха от Аурвангер, нали? — попита и наклони любопитно глава на една страна. Онези, които стояха наблизо, я чуха и аз видях как идват по-близо, сложили ръце на оръжията си. Настръхнах. — Много си красива, дори с всичко това. — Тя махна с ръка към избеляващите синини по лицето ми, усмивка изви устните й. — Как се казваш? Пристъпих от крак на крак, поемайки чашата от ръката й, без да отговоря. Очите й ме гледаха изучаващо, докато я пълнех. Когато й я подадох, остана на мястото си, без да помръдва и без да откъсва очи от мен. — Тала. — Едра, закръглена жена се приближи до нея, прошепвайки нещо в ухото й. Талата кимна, вниманието й беше отвлечено от мен и насочено другаде. Погледна ме за последно и се отдалечи. Събралите се наоколо рики продължаваха да се взират в мен. — Аска. — Халвард си проправи път между телата пред мен и ми подаде една чаша, усмихвайки се широко. — Видя ли Фиск и Ири? Вниманието ми все още бе заето от наблюдаващите ме рики. — Когато стана достатъчно голям, за да се бия, аз също ще бъда почетен — заяви и скръсти ръце върху плота. Казала бях същите думи на баща си. Когато с Ири бяхме деца, седяхме на входа на селото и гледахме как воините на аска отиват в битка. Нямахме търпение да се присъединим към тях. Бяхме на единайсет и дванайсет години, когато желанието ни най-сетне се сбъдна. Само след пет години и това на Халвард също щеше да се сбъдне. Той пое чашата от ръката ми и се втурна нанякъде, разплисквайки пивото, докато се отдалечаваше. Когато стигна до масата си, се покатери на пейката и прошепна нещо в ухото на Фиск. Очите на Фиск се обърнаха, срещайки моите през стаята, докато Халвард му подаваше пивото. Отпи голяма глътка, гледайки ме над ръба на чашата. Друг дюр зае мястото ми, когато Инге поиска да разчистя масите; аз взех една празна кошница и се залових да я пълня с мръсни купи и лъжици. Движех се предпазливо из стаята, внимавайки да не докосвам, нито да поглеждам когото и да било. Когато стигнах до масата на Ири, Фиск седеше сам с празната си чаша, облегнат на стената. Разчистих бъркотията, слагайки костите от месото в едната половина на кошницата, а съдовете — в другата. Ири беше застанал край стената до Руна и когато го видях, се заковах на място, стиснала една купа в ръцете си. Разширените ми очи се спуснаха надолу и аз преглътнах изгарящата жлъчка. Ръката му беше отпусната до тялото му, пръстите му — преплетени в нейните. Забих очи в масата; гледката изгаряше ума ми така, както горещият нашийник беше изгорил кожата ми. Когато отново вдигнах очи, Руна се смееше и аз пуснах купата в кошницата така, че тя издрънча. Дръпнах се от масата и прекосих залата, промушвайки се между събралите се рики. Изхвръкнах навън и пуснах кошницата в снега. Съдовете се изсипаха на земята, а аз стиснах очи, опитвайки се да запазя равновесие, докато светът се въртеше около мен. Студеният въздух изгаряше сухото ми гърло, мускулите ми потръпваха. Чудела се бях какво би могло да разкъса връзката между един аска и неговия клан и да го накара да се обърне срещу събратята си. Какво би могло да го накара да остави собственото си семейство. Винаги бях мислила Ири за силен. Мъдър. Ала брат ми беше глупак. Беше се отказал от нас заради едно момиче рики. А ако Ири беше в състояние да стори нещо такова, какво правех аз тук? Последвала го бях в гората. Тръгнала бях след него. Рискувала бях всичко. За това. Той не просто беше станал един от тях. Беше влюбен в една от тях. — Какво правиш тук? Един рики стоеше на входа на ритуалната къща, стиснал дръжката на брадвата си в ръка. Снежинки полепваха по червената му брада и аз сведох поглед към преобърнатата кошница в краката ми. — Какво правиш тук, аска? — изръмжа той. Приклекнах, за да събера чиниите и кокалите, подреждайки ги внимателно в кошницата. Ботушите му изскърцаха в снега, докато той се приближаваше до мен. Останах на мястото си, държейки кошницата между нас. Когато той направи още една крачка, трябваше да отстъпя назад. Погледът му се спусна към копчетата на роклята ми. — Не знаех, че под онази кожена ризница се крие жена. Опитах се да го заобиколя, но той ми препречи пътя. Очите ми се спряха върху ножа на хълбока му. — Ако бях знаел, може би сам щях да те купя. — Усмихна се и пръстите му стиснаха по-силно дръжката на брадвата. — Може би Фиск ще ти вземе добра цена. Доближи лицето си до моето и когато почувствах горещия му дъх върху кожата си, посегнах и издърпах ножа от кръста му, допирайки студеното острие до врата му. Притиснах го под челюстта му и го погледнах в очите. Тялото ми престана да потръпва, борбеността в мен се пробуди. Чух звука на дъха, който си пое и изпусна рязко от изненада, и притиснах острието малко по-плътно. Развеселеността в очите му си беше отишла; ръцете му се вдигнаха нагоре, тялото му застина до ножа. Спокойствие се разля във всяко тъмно кътче в мен. Исках да продължа да натискам, докато меката кожа се разкъса под острието. Докато не почувствам топлината на кръвта му върху вкочанената си кожа. Исках да почувствам каквото и да било, освен усещането от предателството на брат ми. Ето къде беше мястото ми. Да проливам кръвта на риките. А сега брат ми беше рики. — Аска. Вдигнах рязко очи и видях Фиск на прага на ритуалната къща. Погледът му се местеше между мъжа и мен, докато пристъпваше към нас. Очите на другия рики бяха впити в мен, дишането му все още беше тежко. Стискаше зъби с почервеняло лице, когато Фиск стигна до нас. Пръстите на Фиск се сключиха около ръката ми и той откопчи ножа от хватката ми. Пусна го на земята и ме задърпа към дърветата. Обработка: skygge, 2019   Глава 16 Препъвах се, мъчейки се да не изоставам от него, но Фиск не забавяше крачка. Стискаше ръката ми така, че от пронизващата болка в рамото ми се зави свят. Когато навлязохме достатъчно навътре в гората и ритуалната къща вече не се виждаше, спря и ме пусна. — Искаш да умреш ли? Стой настрана от останалите рики. Притиснах ръката си към тялото си и го изгледах яростно. — Щом искаш да стоя настрана от тях, защо ме накара да дойда тук? Той погледна натам, откъдето бяхме дошли, и понижи глас. — Какво ти каза талата? Стиснах зъби. — Възхити се от това, което ти направи с лицето ми. Трябваше да сваля роклята си и да й покажа останалата част от работата ти. Думите ми го накараха да потръпне и той направи крачка назад. — Ако не започнеш да се държиш като дюр, ще продължиш да привличаш внимание към себе си. Към двама ни. — Какво имаш предвид да се държа като дюр? — Подръпнах нашийника около врата си и го пуснах да се върне до кожата ми. — Аз съм дюр. Няма да се преструвам, че ми харесва. Ако искаш да ме накажеш, за да не те излагам, можеш да ме завлечеш за косата в ритуалната къща и да ме пребиеш до смърт. Сигурна съм, че на останалите от клана ти ще им хареса. Би било по-добър край за мен, отколкото знанието, че ще прекарам цяла зима, чистейки кръвта на членовете на моя клан от доспехите на един рики, защото брат ми е глупак — прошепнах дрезгаво; гърдите ми се повдигаха и спускаха под роклята. Той ме изгледа яростно, виждах как вената на врата му пулсира там, където ритуалната кръв засъхваше върху кожата му. Сините му очи искряха на бледата светлина. Завъртях се в кръг; наоколо не се виждаше друго, освен отрупани със сняг дървета. Усилващата се ярост в мен изригна и аз го блъснах с юмруци в гърдите. Той не помръдна. Ударих го отново, по-силно и той сграбчи китките ми с две ръце, задържайки ме пред себе си, докато се мъчех да се отскубна. — Не трябваше да слушам Ири — измърмори. — Загрижеността му за теб ще му коства живота. — Така да бъде. Той ме предаде и опозори племето аска. Заслужава да умре — заявих и се изплюх. Лицето му се промени, тъмнина припламна в очите му. Пръстите му се свиха по-здраво около китките ми, докато ме буташе назад, приковавайки ме към едно дърво. Брадвата изскочи от калъфа и студеното острие се опря в гърлото ми. — Заплаши семейството ми още веднъж и ще те убия — изръмжа той. — Ще те убия и ще изчакам снеговете да се стопят. Ще отида във фиорда и ще убия баща ти. Очите ми се разшириха, устата ми се отвори от изненада. Вгледах се в лицето му, опитвайки се да преценя омразата върху него. Ала там имаше нещо друго. Нещо по-яростно от омраза. Беше обич. Обич към Ири. — Ири никога няма да ти прости — процедих. — Повече ме е грижа да го опазя жив, отколкото за прошката му. Ще те оставя мъртва в гората и ще му кажа, че си избягала. Той дойде по-близо до мен. — Направи го тогава. Притиснах се в острието, срещайки очите му, докато от думите ми се откъсна хлип. В продължение на един миг си помислих, че наистина ще го направи. Почти копнеех да сложи край на раздиращата гърдите ми болка. Вирнах предизвикателно брадичка, докато по бузите ми се стичаха сълзи. Нямаше да го моля да пощади живота ми. Ала в следващия миг очите му изгубиха пламъка, горящ в тях, и се плъзнаха по лицето ми. Задържах погледа му, без да помръдвам, когато той се наведе по-близо. Дъхът му докосна кожата ми, карайки ме да потреперя. Аз не мигнах. — Не е нужно. — Острието се отдръпна неочаквано от гърлото ми и той отстъпи назад. — Сама ще намериш края си, преди снеговете да са се стопили, защото гордостта и гневът ти са по-важни за теб от собственото ти оцеляване. Дръпнах се назад, жегната от думите му. Защото бяха верни. По-верни, отколкото ми се искаше да призная. — Ще си отида, преди снеговете да са се стопили. — Добре. Изгледа ме подозрително, сбърчил вежди, преди да се обърне и да ме остави. Продължаваше да стиска брадвата си, докато се катереше по хълма през дълбокия сняг натам, където пушекът от ритуалната къща се издигаше над върховете на дърветата. Успокоих дишането си, опитвайки се да преглътна сълзите си, преди да го последвам, стъпвайки в следите, оставени от краката му, докато не застанах пред вратата на ритуалната къща. Тора ме гледаше с хищни очи. Влязох вътре с кошницата, пълна със счупени съдове, и отидох до каменното корито, където работеха останалите дюри. Купите се изтърколиха във водата и робинята, застанала до мен, вдигна очи. Отдръпна се, оглеждайки се предпазливо наоколо. Фиск седеше до Ири и Руна в другия край на стаята. Талата се беше изправила зад нея и разресваше косата й с пръсти. Мъжът с червената брада стоеше до огъня под окачените на стената рога и ме наблюдаваше. Беше притиснал пръст до струйката кръв, стичаща се по врата му. Извърнах се от него и потопих ръце в топлата вода, търкайки съдовете. Фиск беше прав. Нямаше да издържа в това село цяла зима. Не можех да изчакам топенето на снеговете, за да намеря начин да се прибера у дома. Глава 17 Инге излезе преди зазоряване, за да набере чесън и салвия в гората, оставяйки ме да приготвя закуска за останалите. Халвард настоя да помогне, събуждайки се малко след мен и правейки невъзможно намерението ми да претърся къщата за оръжия. — Ще ми покажеш ли как? — Стоеше близо до мен, протягайки ми огнивото. Погледнах към него, а после към купата с къпини върху един долап. Той проследи погледа ми и се разсмя, когато осъзна какво искам. Донесе купата и я сложи пред мен. — Моля те? Взех една къпина и я лапнах. — Ето така. — Натрупах подпалките на купчина до ръба на огнището. Той се беше покатерил върху камъка до мен и гледаше внимателно. — Никога досега не съм срещал аска. Взех огнивото в ръка. — Ири казва, че живееш край фиорда. Огнивото ми се изплъзна и аз одрасках кокалчетата си в камъка. Той го вдигна от пода и ми го подаде. — Никога не съм виждал морето. Ударих отново и този път изскочи искра. Халвард заслони подпалките с шепи, за да ги предпази от студения въздух. След като се разгоряха, ги вдигна и ги премести до купчинката дърва, а аз се залових с котлето. Хапвах къпини, докато той се упражняваше с огнивото. — Баща ми каза, че аските окачват мидени черупки по къщите си. Престанах да разбърквам и го погледнах. — Защо го правят? На третия път подпалките уловиха пламъка и той ме погледна, доволен от себе си. Покатери се върху масата и седна отгоре й с кръстосани крака, гледайки ме как разбърквам яденето. Взирах се в котлето. — Улавят вятъра и така се ражда музика. Очите му заблестяха, сякаш се опитваше да си го представи. Отвън долетя звън на оръжия — Ири и Фиск се упражняваха, докато слънцето изгряваше. Сумтенето и тежкото им дишане достигаше до нас през отворения прозорец. Ако си бях вкъщи, с Мюра щяхме да правим същото, поддържайки силата и уменията си до следващия боен сезон или всяка друга опасност, която би могла да заплаши Хюли. Прекарвахме сутрините на рибарските лодки, следобедите — тренирайки по склоновете на хълмовете. Докато снеговете започнеха да се топят и успеех да се махна от Фела, вероятно щях да съм прекалено слаба дори за да вдигна меча си. Открай време бях опитен воин, макар и да бях по-дребна от мнозина воини на аските. Когато се върнех във фиорда, щях да бъда принудена да започна отначало. Когато си влезе, Ири беше сам. Дойде до огъня и се залови да помогне с готвенето, обръщайки зърното върху камъка. Гледаше как с Халвард си говорим, усмихвайки се с крайчеца на устата си. — Всички аски ли изглеждат като теб и Ири? — Халвард местеше поглед между нас. Аз обърнах гръб на Ири. — Някои. Всички сме различни, като риките. — Тогава как различавате вашите хора от нашите, когато се биете? — Понякога е невъзможно. — Стрелнах с поглед Ири, надявайки се да разбере какво имам предвид. И той разбра. Погледна ме, а лицето му се вкамени. — Бойното облекло на аските е червена кожа с бронз. Риките използват кафява кожа и желязо — отвърна. Халвард се смъкна от масата и взе лъжицата от мен, за да разбърка рибата, която се готвеше в котлето, което висеше над огъня. — Обещавам да не те убия, ако някога те видя в битка. Той престана да разбърква и вдигна очи към мен. Зяпнах го, неспособна да скрия усмивката, плъзнала по устните ми. Опитах се да си го представя на бойното поле, а после се зачудих колко дълго щеше да живее. След пет години щеше да бъде достатъчно голям за бойния сезон. Ала у него имаше нещо меко. Нещо, което нямаше да помогне особено в битка. Зачудих се какво ли бих сторила, ако го видех там, от другата страна. Усмивката се стопи от лицето ми и аз преглътнах. Подредих купичките върху масата, след което взех моята и се настаних на стола в ъгъла. Ири взе четвъртата купичка и я изсипа обратно в тенджерата. — Фиск не е тук. — Къде отиде? — Халвард изглеждаше разочарован. Ири се наведе над купичката си и загреба препълнена лъжица. — Проверява мрежите. Пръстите ми се свиха около лъжицата, сърцето ми прескочи един удар. Ако Фиск проверяваше мрежи, значи, наблизо имаше река. А реките се спускат по склоновете на планината. Надолу, към долината и морето. Ако успеех да намеря реката, щях да намеря и дома си. Инге прекрачи прага и остави голяма щайга на пода, преди отново да излезе навън. — Ири, помогни на Керлинг да влезе. Той се изправи и излезе навън, отивайки при мъж с дълга руса брада, който стоеше до бременна жена на пътеката. Осъзнах, че това трябва да беше жената, за която бяха говорили, Гюда. Ръката му беше преметната около рамото й, а тя се притискаше в него, помагайки му да запази равновесие. Ири ги пресрещна на пътеката, улови другата му ръка и те закуцукаха бавно към вратата. — Хубаво е, че си излязъл! Инге се усмихна, отдръпвайки се настрани, така че Ири и Керлинг да могат да влязат. Керлинг не вдигаше очи от пода, лицето му беше разкривено от болка, пот оросяваше челото му. Единият му крачол беше завит над коляното — долната част на крака му липсваше. Вероятно брадва или падане, смазало костите. Възможно бе дори да е било инфекция. Жената прекрачи прага и застана зад Керлинг. Сложи ръце на раменете му, но той се отърси от нея и седна на пейката, подпирайки ампутирания си крак отгоре й. Инге седна до него и бавно разви крачола, разкривайки зачервена, подута кожа, набръчкана от редици зигзагообразни шевове. — Компрес, Ири. Тя се наведе по-ниско, за да разгледа раната, докато Ири се залови за работа, сваляйки чайника от огъня и отваряйки голяма дървена кутия с билки от полицата. — Как се чувстваш? — Инге вдигна поглед към лицето на Керлинг. Той срещна очите й, стиснал двете страни на крака си с юмруци. — Като половин мъж. Инге погледна към Гюда, която беше свела глава към пода. — Не знам как преживя такава рана. Тора те е удостоила с благоволението си. Керлинг се взираше в огъня. — Или ме е проклела. Ири вдигна парчето плат от купата с димяща вода и погледна към Керлинг. Застанала до него, Гюда се взираше в мен. Яростните й очи бяха пълни със сълзи, зъбите й бяха стиснати. Взех парчетата плат за компреси и се залових да ги сгъвам едно по едно, трупайки ги в скута си, а погледът на Гюда все така ме изгаряше. Ири превърза крака на Керлинг с чиста превръзка и му помогна да излезе. Когато двамата бяха навън, Инге сложи ръка върху корема на Гюда, натискайки го леко. — Не остана много. Гюда не отговори, ала лицето й посърна, крайчетата на устните й се извиха надолу. — Ще бъда с теб. Няма от какво да се страхуваш. — Инге се усмихна. Ала това не беше вярно и ако аз го знаех, Гюда също го знаеше. Вероятността една жена да умре при раждане бе толкова голяма, колкото и да умре в битка. А Гюда изглеждаше така, сякаш беше виждала битки. — Той вече не иска бебето — прошепна. Инге въздъхна. — Защо мислиш така? Гюда сложи ръце върху долната част на корема си. — Вече не иска нищо. Инге погледна навън, където Керлинг и Ири вървяха към къщата от другата страна на пътеката. Преди да успее да каже каквото и да било, Гюда се обърна и ги последва. Инге застана на прага, загледана след нея. Напрежението в очите й стигаше до тънката линия на устата й. Пръстите й бяха сплетени. Виждала го бях да се случва и в Хюли. Инге вероятно също го беше виждала. Тя се прокашля. — Някога мачкала ли си чесън? Нави ръкавите на роклята си и затвори вратата. — Понякога — отвърнах. — За готвене. Тя свали цяла щайга, пълна с малки бели луковици, от една полица на стената, а след това постави голям каменен хаван и чукало на масата пред мен. — Ще ги обелим и счукаме. След това ще ги изсипем в шишета. — Тя постави голям железен нож на масата и ръката ми потръпна. — Ти бели, аз ще ги мачкам. — Тя се поусмихна. Беше достатъчно умна, за да не ми даде нож. — На колко години си, Ийлин? Опитах се да разчета изражението й, ала тя не вдигаше очи от работата си. За първи път изричаше името ми. Не ми хареса. — На седемнайсет. — Имаш ли семейство в Хюли? Оттам си, нали? Хюли? Кимнах, гледайки я изпитателно. Как бе научила откъде съм? Знаех, че Ири не й беше казал. — Само баща ми. Тя помълча в продължение на няколко минути и когато острата, парлива миризма на чесън започна да изпълва къщата, отиде да отвори вратата, за да влезе чист въздух. — Знаеше ли, че Ири е аска? — попита, когато се върна и отново седна. Взех шепа скилидки и ги сложих в хаванчето, опитвайки се да чуя онова, което не казваше. Онова, което бе внимателно заровено под думите й. — Двамата с Фиск едва не се убиха един друг преди пет години. Вдигнах рязко очи. — Беше последният боен сезон. Биели се и паднали в един дълбок ров. Аз преглътнах, примигвайки. — Фиск си счупил крак и ръка, а Ири получил дълбока рана в ребрата от меча на Фиск. Съпругът ми цели два дни търсил Фиск, докато не го намерил. Решил, че е мъртъв. — Тя си пое дълбоко дъх. — Искал обаче да прибере тялото му. Така че се спуснал по стената на рова и когато стигнал до него, видял, че все още е жив. — Очите й се вдигнаха към моите. — Както и момчето, с което се биел. Било на крачка от смъртта. Фиск отказал да остави Ири там. Умолявал баща си да спаси живота му. — Тя избърса сълза от крайчеца на окото си. — Ири беше толкова тежко ранен, че никой не вярваше, че ще оживее. Опитах се да прогоня паренето, събиращо се в очите ми. — Как го спасихте? Инге остави ножа на масата и ме погледна. — Когато го донесоха, раната му беше толкова дълбока, че органите му се показваха навън. Сигурна бях, че ще умре. Но той не умря. Незнайно как, кожата и мускулите му бяха срязани, ала органите и артериите му бяха останали невредими. Заших го и отне доста време, но той се оправи. И докато той оздравяваше, Фиск също се възстановяваше. — Защо не е дюр? — попитах. Острата дума сякаш преряза въздуха. Тя отново замълча. — Щеше да стане. Ала беше толкова тежко ранен, че трябваше да го задържим тук, у дома си, и да се грижим за него ден и нощ. Не съм сигурна как се случи, но той стана част от семейството. Обичта на Фиск към Ири се превърна в наша обич. Очите й отново блестяха. — Значи, сега Ири е рики? Тя кимна. — Да. Ири остави своето минало зад себе си. Нужно беше известно време, но риките го приеха. Понякога боговете са странни. Аз присвих очи насреща й. — Какво искаш да кажеш? — Искам да кажа, че понякога те създават семействата по странен начин. — Тя се изправи, за да вземе още чесън от щайгата. — Фюртра — добави тихичко. — Фюртра е кръвна връзка. Те не са братя — поправих я. — Това е мунстронд фюртра. Сал фюртра е връзка между душите. Аз я зяпнах. — Връзка, която се ражда, когато една душа е разбита. Връзка, която се изгражда в страдание, загуба и сърдечна болка. Свързва ги нещо по-дълбоко, отколкото можем да видим. И това направи Ири един от семейството ни. Престанах да се опитвам да сдържам сълзите си, напиращи да се излеят. Защото знаех точно за какво говори. Именно това имах с Мюра. Връзка, родена от сълзи. Ири и Инге нямаха обща кръв, ала Ири гледаше Инге така, сякаш му беше майка. Тя го чувстваше като свой син. И не беше нужно да питам как бе успяла да го обикне. Ири имаше чисто сърце така, както аз никога не бях имала. И беше смел. Не се боеше да обича и да се отдаде. Открай време привличаше хората към себе си и аз се гордеех да му бъда сестра. По същите причини, поради които го обичаше и Инге. На вратата падна сянка и когато вдигнах очи, видях Руна да пристъпва в къщата, вдигнала наметката над главата си. Погледна ме някак предпазливо и остави наръч дърва върху масата. Начаса го разпознах — свещено дърво. Ръцете ми застинаха върху чукалото, преди отново да сведа очи към чесъна, спомнила си начина, по който докосваше Ири по време на Адалгилди. Начина, по който го гледаше в лицето, с порозовели бузи и топли очи. Взе кошница със салвия от масата и изми клонките в купа с вода. След това ги подсуши внимателно с кърпа, навърза ги на китки и ги окачи на стената до огъня. — За какво е всичко това? — попитах аз. — За лечение — отвърна Руна. — Чесънът помага при болести, рани… такива неща. Салвията се използва за кожа, зъби, стомах… — Ами тези? — кимнах аз към наръч малинови клонки; плодовете ги нямаше. — Те са за Гюда. Ще ги използваме, когато се роди бебето. — Тя пристегна връвта около още една връзка салвия и я закачи. — Имате ли лечител в Хюли? Кимнах, без да срещам погледа й. — От четири години се уча при Инге. — Вече няма нужда от мен. — Инге се усмихна с гордост. Руна се изчерви и се извърна към огъня, а аз посегнах предпазливо, за да взема парченце от свещеното дърво. — Ще ни трябват още буркани — въздъхна Инге. Отпуснах ръка в скута си. — Ей сега се връщам. Отново се залових с чесъна, все така придържайки ръката си близо до тялото, за да не се налага да използвам ставата. — Значи, ти и Ири сте… Не бях сигурна каква дума да използвам. — Да. В гласа й обаче нямаше и следа от приветливост. Беше готова да се защитава. — Той затова ли… — Може би е било част от причината. Не знам. Облегнах се на масата и я погледнах. — Тогава защо не сте женени? — Ще го направим. Баща ми искаше да изчака, докато Ири се върне от Аурвангер. — Гласът й се промени, стана по-мек. — Щеше да ти каже. Отново се залових за работа. Не исках да знам какво възнамеряваше да стори Ири. Беше си тръгнал. Създал си бе ново семейство и вече не ми дължеше нищо. Глава 18 Парче свещено дърво и малък тъп инструмент за дялане стояха до леглото ми на следващата сутрин. Инге трябва да ме беше видяла, докато се опитвах да го взема, и го беше оставила там. Не за първи път осъзнавах, че забелязва повече, отколкото изглеждаше. Седях до градината, кръстосала крака, и гледах как тънките, извити дървени стружки се откъсват от безформеното парче дърво, докато прокарвах инструмента за резба по него, и падат пред мен, разпилявайки се по снега. Фиск стоеше с Халвард край къщата и го гледаше как се упражнява да хвърля брадва. От Адалгилди насам странеше от мен, грижейки се за задълженията си по начин, който, започвах да разбирам, бе типичен за него. Държеше се в сенките, сякаш не беше тук наистина, освен невидимата му сила, която го обгръщаше. Тя беше плътна и тежка, безмълвна, но жива. И като че ли беше навсякъде. През цялото време. Сега стоеше назад и гледаше внимателно Халвард, докато той пристъпи една крачка, вдигна брадвата зад главата си, а после ръката му се стрелна напред, оставяйки оръжието да полети. Заби се в дънера на един бор с шумен пукот. Познатият звук разрови бъркотията от спомени в мен и аз прехапах устни, гледайки го как хвърля оръжието отново и отново, а Фиск му даваше тихи съвети. В един момент Халвард улови брадвата в другата си ръка и аз видях, че тя не беше толкова силна. Халвард въздъхна и наведе глава, когато дръжката на брадвата се удари в дървото и тупна на земята. — Отново — нареди Фиск, докато отиваше към дървото, за да вземе оръжието. Отново. Гласът на Ири отекна в ума ми. Отново, Ийлин. Халвард разтърси ръце, преди да вдигне брадвата, но не възрази. Лакътят му се изнесе напред, запращайки оръжието във въздуха. Не улучи — този път острието се удари под ъгъл и се плъзна наляво. Фиск се върна при него с брадвата в ръка, загледан към нещо над главата ми. Обърнах се и видях Гюда от другата страна на пътеката. Дългата й черна коса беше сплетена на две плитки, краищата им се спускаха през раменете към ръцете й, които почиваха върху издутия й корем. Взираше се в мен, очите й бяха присвити от същата омраза, която бях видяла в тях предишния ден. Изтръсках дървените стружки от скута си, прокарвайки металния инструмент по повърхността на дървото, за да го изгладя. Идолът на майка ми беше толкова захабен, че дървото беше придобило лъскав тъмносив цвят. Баща ми го държеше в мазолестите си ръце всяка вечер, шепнейки молитви за душата на майка ми, аз правех същото за Ири. След това ги разменяхме, коленичили в осветения от огъня мрак на дома ни във фиорда. Поднесох дървото към носа си, вдъхвайки тръпчивата му свежа миризма. Винаги бях вярвала, че душата на майка ми е приета в Солбьорг. Че двамата с Ири бяха там заедно. Фиск накара Халвард да продължи да хвърля брадвата, докато не улучи дървото три пъти подред. Едва тогава го освободи и Халвард дотича при мен, пързаляйки се по снега. Седна до мен и коленете му докоснаха моите, когато се приведе напред, изучавайки идола. — Това брат ти ли е? Онзи, който е умрял? Гъстите му ресници трепнаха, когато вдигна поглед към мен. Очите му бяха сини като тези на Фиск, но различни. Тъмни. Като буря. — Майка ми. Подадох му го и той го завъртя внимателно в ръцете си. После се усмихна. — Какво? Той сви рамене и ми го върна. — Харесва ми. — Нямаш ли такъв за баща си? Той поклати глава, а устните му потръпнаха. — Защо не? — Обичаите ни не са такива — намеси се Фиск, който се беше приближил и беше застанал зад нас. Очите ми се наведоха към полузавършения идол. Бях направила главата и раменете, ала останалата част все още представляваше просто парче дърво. Халвард пъхна ръка в ризницата си и извади нещо. Когато разтвори пръсти, в шепата му лежеше гладък кръгъл камък, върху който беше изписана дума, която не можех да разчета, същата като върху камъка, който бях видяла Ири да пъхва в ризницата си преди Адалгилди. — Какво пише? — Ала сал. Носител на душа — заяви той гордо. — Това е моят тауфр. Взех камъка и го завъртях в ръката си. — Какво представлява? — Защитава ме. — Как? — Даваш го на някого, когото искаш да защитиш. Той казва на боговете, че носиш душата на някой друг. Майка ми го направи за мен. Сянката на Фиск се плъзна над мен, когато той се отправи към къщата, за да вземе мрежата, закачена на метална кука. Отиваше на реката. — Аз… Думата ми се изплъзна тъкмо когато той пристъпи на пътеката. Стиснах устни, държейки здраво идола в ръката си. Ала той вече ме гледаше, обърнал се към мен с мрежата, полюшваща се до крака му. — Какво има? В думите му липсваше обичайният гняв, който се долавяше в тях. Отново прехапах устни. — Бих могла да ти помогна с рибата. Изглеждаше изненадан и за миг си помислих, че може би е прозрял кроежите ми. Че знае какво съм намислила. Изви се назад и сведе поглед към земята, преди да го вдигне към дърветата. Ръцете му в мрежата потръпнаха. — Добре. Халвард простена и се отпусна назад, приземявайки се в снега, разперил ръце настрани. — Ела с нас. Изправих се и пъхнах идола в ризницата си. — Трябва да остана заради Гюда. В случай че бебето се роди. Погледна към къщата й, ала Гюда я нямаше. Подритнах лекичко крака му с ботуша си и когато той ме погледна, се усмихнах широко. Сложих си качулката на наметката и последвах Фиск. Той не забави крачка. Когато го настигнах, тръгнах с по-малки стъпки, оставайки зад него, докато пътеката излизаше от селото, а дърветата се увеличаваха. Боровете бяха толкова високи, че не можех да видя върховете им. Полюшваха се на вятъра, клоните им се преплитаха, дънерите им поскърцваха. Този път не бях забила очи в земята; вместо това проследявах очертанията на дърветата, набелязвайки в ума си път, който бих разпознала, дори ако натрупаше дълбок сняг. Пътеката лъкатушеше през гората, докато до ушите ми не достигна ромонът на река. Прехвърлихме едно било и я видяхме, лъкатушеща по земята като вена под кожата. Носеше се забързано покрай нас, изпълвайки въздуха с пръски, и аз отметнах качулката си, за да я видя по-добре. Спускаше се по склона, минавайки покрай нас, преди да изчезне. В крайна сметка водите й трябваше да стигат до морето. Ако я последвах, тя щеше да ме отведе надолу, в долината. — Това не е пътят, който ще те изведе от планината — обади се Фиск до мен и аз го погледнах рязко. — Опитай, ако искаш, но няма да стигнеш никъде. Отново погледнах към водата. Лъжеше. Реката трябва да се стичаше надолу по планината. Той пое по брега, докато не стигна до два големи плоски камъка в реката и я прекоси. Аз повдигнах края на наметката си и пристъпих внимателно, докато водата бушуваше в краката ми. Когато стигнах до втория камък, той ми протегна ръка; аз я улових и скочих, приземявайки се в по-дълбокия сняг от другата страна. Повървяхме още малко, докато не стигнахме до голям дървен кол, забит в земята. Около него беше увито въже, което изчезваше в замръзналата повърхност на водата. Фиск извади брадвата си и разчупи леда, след което приклекна и развърза мокрото въже. Във фиорда непрекъснато използвахме мрежи, но никога по този начин. Тази беше опъната на една страна, завързана напряко през реката, като животинска кожа, разстлана на слънце. — Това мрежа ли е? — Да. Той изсумтя и освободи въжето, навивайки го плътно около ръката си, докато го освобождаваше бавно от тежестта на течението. Лицето му се изопна, мускулите на врата му се обтегнаха, а раменете му се напрегнаха, докато се опитваше да вдигне мрежата, но тя не помръдваше. Долният край на въжето се беше закачил в клоните на паднало дърво. — Заплела се е. Фиск погледна надолу, все така удържайки мрежата под напора на водата. — Можеш ли да достигнеш края й? Разкопчах наметката си и я метнах в снега, след което коленичих между краката му и дънера на дървото, изчезващо под повърхността. Поех си дълбоко дъх и потопих ръка във водата, следвайки въжето, докато тя не стигна до рамото ми. Открих края му и дръпнах, стискайки зъби. Въжето се отпусна и Фиск задърпа, докато мрежата, пълна със сребристи риби, се показа от водата. Аз улових другия й край и заедно я изтеглихме на брега, оставяйки рибите в снега. Те лежаха на една страна, вдигнали големи очи към мен, а отворените им усти гълтаха въздух. Фиск коленичи и се залови да смени мрежата с онази, която бяхме донесли. — Означава „риба“. Той вдигна очи, сбърчил чело. — Името ти. Означава риба, нали? Нещо зад нас изпращя силно и аз се обърнах, отстъпвайки към водата, а сърцето ми заседна в гърлото. Сред дърветата пред нас стоеше огромен кафяв мечок, изправен на задните си крака, и ни гледаше. Пръстите ми намериха ръката на Фиск и се сключиха около нея, впивайки се в туниката му. Той погледна през рамо и пусна края на мрежата, при което рибата се плъзна по снега. Ритмичното дишане на мечока отекваше, изпращайки бели облачета около муцуната му. Той се отпусна на предните си лапи и направи крачка към нас, вирнал нос нагоре. Тялото на Фиск се напрегна, в очите му лумна нещо, което познавах отлично. То бе същото, което пулсираше и в моето тяло — смъртта приближаваше. Шепнеше в ухото ми. Познавах това чувство, откакто бях малка, гледайки как херите пъплят от гората към Хюли. Ръката на Фиск се обви около моята и ме притегли бавно, докато мечката се приближаваше. — Не тичай. Каза го толкова тихо, че едва го чух от ударите на сърцето ми, отекващи в ушите ми. Бездруго нямаше къде да избягам. Зад нас беше заледената река, пред нас — мечокът, който се приближаваше. Фиск ме премести зад себе си и петите ми потънаха във водата, когато той застана пред мен. Наведох се настрани, за да погледна покрай него, и затаих дъх. Мечокът беше толкова близо, че Фиск можеше да протегне ръка и да го докосне. Слънцето позлатяваше връхчетата на кафявата козина, която обграждаше сърцевидното му лице, носът в края на муцуната му беше мокър. Наведе се и подуши гърдите на Фиск и аз се вкопчих още по-силно в ризницата му, пръстите ми бяха безчувствени до плетената кожа. Надникнах иззад рамото му и сърцето ми спря. Защото очите на мечока бяха приковани в мен. Големи, дълбоки и широко отворени. Вперени право в мен. Пристъпи още по-близо, душейки зад Фиск. Преглътнах дъха си, когато той застина — огромните му лапи бяха потънали в снега, гърбът на Фиск беше притиснат до мен. Долепих устни до рамото му и се взрях в мечока. Той сякаш се канеше да проговори. Сякаш имаше да ми каже нещо. Черните му очи блестяха, впити в моите, и по гърба ми, чак до върха на пръстите ми, пробяга тръпка. Изведнъж мечокът наведе глава, взе една риба в устата си и се обърна. Отдалечи се, без да поглежда назад, а гъстата му козина променяше цвета си на светлината. Фиск се отпусна до мен, но аз все още се държах за него, имах чувството, че ще падна. Че ледът ще поддаде под треперенето на краката ми. Изчакахме го да се изгуби от поглед, преди да помръднем. Преди да си поемем дъх. Когато най-сетне пусна ръката ми, Фиск се обърна и ме погледна. Застина и устните му се разтвориха, когато направи крачка назад, с въпрос в очите. Рибите пляскаха с опашки на земята между нас, а гората беше празна. Останали бяха само следи, криволичещи между дърветата. Глава 19 В ума си чертаех пътеката до реката. Седях в ъгъла и ядях, гледайки към стената. Държах се настрани. Изпълнявах задълженията си без напътствия от Инге. Подчинявах се. Като дюр. Ири стоеше близо до мен; рядко напускаше къщата, а аз все така не му обръщах внимание. Когато двамата с Инге заговориха за годежа, аз отидох да нахраня козите. Когато предложи да ми помогне да внеса дървата за горене, аз го подминах, правейки го сама. Отпуснах се на колене в градината до къщата и се залових да копая с малка лопата, вадейки мъртвите корени на есента, все още пленени под земята. Студената, вкаменена пръст се трошеше под ударите ми и аз изгребвах останките от градината, растение по растение. Скоро щеше да дойде време за сеитба. Баща ми несъмнено правеше същото, насипваше тор в градината ни, приготвяше я за репите и морковите, които щеше да засади. Приседнах на пети, разтърквайки с палец мястото между очите си, и вдигнах поглед към белите облаци, пръснати по синьото небе. Струваше ми се невъзможно това да е същото небе, което бе надвиснало над фиорда. От дома сякаш ме делеше цял един свят. Между мен и Хюли имаше единствено сняг и лед. Гюда отсреща простираше дрехи на оградата около градината им. От другата страна на оградата, Керлинг седеше върху един пън, сложил ръка на коляното си, над липсващата подбедрица. Бледото му лице беше вдигнато към небето и светлината позлатяваше русите нишки в брадата му. Седеше там цяла сутрин, загледан в дърветата. Едва сега, когато го видях със затворени очи и огряно от слънцето лице, си го спомних от пътуването ни насам. Беше един от мъжете, които лежаха в каруцата. Сянката на Ири падна над разкопаната пръст, когато той застана над мен. — Приятел ли ти е? — попитах го, без да откъсвам очи от Керлинг. Ири проследи погледа ми. — Да. — Когато не вдигнах глава, той приклекна и зачака, сплел пръсти. — Ийлин. Аз забих лопатата в земята с две ръце и ръбът й издрънча, ударил се в един заровен камък. — Погледни ме. Извадих камъка и го метнах настрани, при което едва не го ударих. — Знам, че си ядосана. Само че аз не бях ядосана. Кипях от ярост. Изпълнена бях с нещо толкова тъмно, че то ме отравяше отвътре. Вдигнах лопатата и я насочих към него. — Как можа да го направиш? Как можа да бъдеш тук през цялото време, живеейки нов живот, с ново семейство? Той сведе поглед към земята между нас. — Не мога да обясня… — Знам за Фиск — сопнах се. — Знам, че е бил там онзи ден. Че е паднал заедно с теб. Ири се огледа предпазливо наоколо. Ако наблизо имаше някой, щеше да ме чуе. Ала не ме беше грижа. — Кажи ми какво се случи. Очите ми отново се наляха със сълзи и това още повече ме разгневи. Защото колкото и да ми се искаше, не можех да се преструвам, че не ме боли. Не можех да скрия, че стореното от него ме беше ранило дълбоко. Той се отпусна на колене до мен, взе лопатата и започна да копае. — Онзи ден битката ни раздели. Фиск излезе от дърветата зад мен и ме прониза с първото замахване на меча си. Ти се биеше в далечината. Едва те виждах в мъглата. Взирах се в земята, спомняйки си блясъка на кръвта му и гладката перлена кожа там, където белегът минаваше през половината му тяло. — Изпуснах брадвата си и залитнах напред, притискайки раната с ръце. Преди да разбера какво става, политнах през ръба. Протегнах се и сграбчих ризницата на Фиск, издърпвайки го със себе си. Спомням си, че те чух да пищиш. Ала не бях в състояние да помръдна. Да издам звук. — Той извади друг камък от пръстта. — Когато се събудих, Фиск се мъчеше да се изкатери по скалата с една ръка и един крак. Използваше ножа си, пъхвайки го в пукнатините на скалата, за да се издърпа нагоре, но всеки път падаше. Мислеше, че съм мъртъв. Аз също. Усещах как душата ми умира. Спомням си всяка мисъл в главата ми, всяко чувство. Когато падна нощ и най-сетне затворих очи, мислех, че това е краят. — Той престана да се взира в пръстта. — Ала не беше. Събудих се отново и беше сутрин. Мислех, че сънувам. Или че съм стигнал в Солбьорг. Ала Фиск беше коленичил до мен и притискаше сняг до раната ми. — Той подсмръкна и избърса очи с опакото на ръката си. — Погледна ме с бледо лице и зачервени, подути очи и каза: „Няма да умреш, аска“. Взрях се в него. — В продължение на два дни той ме опази жив. Баща му ни откри и когато го повика от ръба на рова, Фиск ми се закле, че няма да ме изостави. И не го направи. Когато ни изтеглиха от дъното, ние бяхме братя. Сигр ме изостави в онзи ден, Ийлин. Тора спаси живота ми. Преродих се. Дойдох във Фела и дълго време не го осъзнавах, ала се превръщах в един от тях. Инге стана моя майка. Тора ме удостои с честта си. С благоволението си. И макар да не можех да си го представя, може би разбирах какво казва, защото го виждах. Тук беше открил място, което бе почувствал като свое. — Във вените ти все още тече аска кръв. Все още си част от моето семейство. — Винаги ще бъда твой брат. Родих се аска. Ала сега съм нещо друго. — Можеш да бъдеш или рики, или аска, Ири. Не можеш да бъдеш и двете. Казал си на Руна коя съм. Той не срещна очите ми. — Да. — Колко време ще мине, докато тя каже на някого и те дойдат, за да убият и двама ни? — Никога няма да го направи. — Е, няма да остана достатъчно дълго, за да се убедя. Отивам си у дома. Със или без теб. Няма да чакам топенето на ледовете. Той прокара пръсти през косата си. — Значи, ще умреш. — Вегр йофир фюор, Ири. Честта е над живота. — Гласът ми отслабна. — Не мислеше ли за мен? — Мислех за теб всеки ден. — Гледаше как избърсвам сълзите от очите си. — Бащата на Фиск ми предложи да ме върнат на аските, Ийлин. — Какво? Почувствах как думите сякаш пробиват дупка в мозъка ми. — Не можех да си тръгна. Не можех да оставя това място. — Той посегна да улови ръката ми. — Пътят на душата ми направи завой, също като този на твоята. — Не е същото — изгледах го яростно. — Аз искам да се прибера у дома. — Знам. Никога обаче няма да бъдеш същата. Никога няма да бъдеш онази, която беше някога. — Той замълча за миг. — Осъзнаваш истината. Виждам те да го мислиш. Всеки ден. — Коя истина? — Че те са като нас. Зарових лице в ръцете си, опитвайки да се скрия от онова, което казваше. Защото то ме караше да се чувствам така, сякаш светът се беше преобърнал настрани. И всичко, на което ме бяха учили някога, не пасваше във формата на този свят. — За какво си мислиш? Тежестта се свлече от главата в останалата част на тялото ми. Думите ми бяха тихи, но верни: — Мисля си, че ми се иска да беше умрял онзи ден. Глава 20 Фиск се прибра едва когато се стъмни. Прекрачи прага заедно с Ири, понесъл кошница с изчистена риба, избягвайки да поглежда към мен. Не ме беше поглеждал от деня, в който отидохме на реката, и по някаква причина не беше разказал на останалите за станалото. Ири също беше охладнял. Виждах гнева, сковал тялото му. Ала наистина мислех онова, което му бях казала. Повече, отколкото ми се искаше. Инге пое кошницата от Фиск и кимна към мен. — Искам да свалиш шевовете от ръката на Ийлин. — Тя напълни друга кошница с бурканите с чесън, които бяхме приготвили. — Ние трябва да отнесем тези в избата, а после отиваме у Руна. Напрегнатият поглед на Фиск беше прикован в Инге. — Правил си го десетки пъти. Утре сутрин започваме работа по плевнята. Тя мина покрай него и Ири и Халвард я последваха. Застанала до стената, аз гледах към Фиск, докато вратата се затваряше след тях. Той свали ножницата си през главата и я остави до огъня. Не ми харесваше да бъда сама с него. Щеше ми се Халвард да беше останал. — Плевнята на Керлинг? — попитах. Той кимна. — Постави коловете за скелето, преди да заминем за бойния сезон. Трябва да я довършим, за да могат да купят кози, преди бебето да се е родило. — Звучеше уморено, дълбока въздишка излезе заедно с думите му. — Ако седнеш, ще ги сваля. Отиде до една дървена кутия на полицата и повдигна капака. Извади малък метален инструмент, а аз седнах достатъчно близо до огъня, за да ми е топло. Всеки ден беше по-студен от предишния, а дрехите ми не бяха като тези на риките. Той се настани пред мен, обкрачвайки пейката и идвайки по-близо. Аз измъкнах ръката си от ръкава и от туниката, но когато се опитах да я вдигна, за да я извадя през яката, не можах. Мускулите около костта все още бяха прекалено слаби и да я вдигна толкова високо, болеше твърде много. Фиск улови пръстите ми и аз потръпнах, дръпвайки се от него. Остави ме да се отместя достатъчно назад, за да освободя ръката си, и аз го пуснах, ала допирът му все така пареше кожата ми. Обърнах се настрани, така че да може да достигне шевовете. Искаше ми се да му напомня, че неговият меч бе оставил тази рана, но вместо това просто се взирах в огъня. Фиск вдигна инструмента и притисна пръсти до кожата ми, преди да го пъхне под първия конец и да подръпне внимателно, докато той се скъса. — Ти беше. Онзи ден — казах. — Ти беше в Аурвангер с Ири. Инге ми каза. Той сряза следващия шев и аз потръпнах. — Да. — Къде е баща ти сега? Фиск отпусна ръка върху крака си и ме погледна. — Във Фридр. Знаех думата и какво означава. Покой. Там отиваха риките, когато починеха. — Умря миналата година от треска. Гласът му си остана същият, но нещо в линията на устата му се промени. Нещо зад очите му. — Защо го направи? Защо спаси живота на Ири? Той се изпъна, оставяйки мълчанието между нас да се проточи и разтегли като мислите в ума ми, които се мъчеха да открият място, където да се приземят. — Защото умирахме. Защото това беше краят. А в края животът става скъпоценен. Изгледа ме в продължение на един дълъг миг и аз усетих как погледът му се плъзга по кожата ми. Сякаш можеше да види Ири там. Или нещо друго. Бузите ми пламнаха. Той свали и последния конец. — Ири… После обаче млъкна. Преметнах плитката пред гърдите си. — Какво? — Ири не възнамеряваше да остане тук. Не и в началото. — Знам. — Навивах края на плитката около пръстите си. — Но го направи. Той ми помогна да напъхам ръката си обратно в туниката. Потреперих, внезапно обзета от студ. — Не ти принадлежа — заявих. — Не, не ми принадлежиш. — Взираше се в пода. — Ала няма да оцелееш до края на зимата без мен. — Казах ти. Няма да остана. Очите ми отново срещнаха неговите и този път не се извърнаха. Зачаках да видя нещо, което мразех. Следа от мъжа, когото се бях опитала да убия в Аурвангер. Ала виждах единствено душата, спасила живота на Ири. Душата, притискала сняг до раната му и отказала да го изостави. — Би трябвало да я свалим. — Той погледна към превръзката над изгореното място на врата ми. Вдигнах ръка и я докоснах. Той я подръпна бавно и от студения въздух ме побиха тръпки. — Боли ли? — попита, привеждайки се по-близо. Стомахът ми сякаш хлътна надолу, повличайки сърцето ми със себе си, пулсът във вените ми туптеше неравномерно. Беше прекалено близо. Изправих се и пейката изскърца върху каменния под. Той вдигна очи към мен и аз се помъчих да открия нещо, което да кажа. Ала нямаше твърде много. Всичко беше заровено прекалено дълбоко. Не можех да го достигна. — Всичко боли — прошепнах. Качих се по стълбата и се приближих до нара с плувнали в сълзи очи. Исках да си отида у дома. Исках да чуя гласа на баща ми и да видя фиорда. Исках да излича белезите, появяващи се върху кожата ми под яката, и да се върна към мига, в който видях Фиск на бойното поле. Исках да си кажа да избягам. Свих се на нара, мъчейки се да остана тиха, докато ридаех. Ала онова, което се гърчеше в мен, беше прекалено гневно, за да бъде успокоено. Прекалено наранено, за да бъде заглушено. То бе живо, дишаше и се опитваше да ме погълне цялата. И може би щеше да успее. Плаках, докато не бях в състояние да плача повече, и единственото, което остана, беше звукът на огъня. Долу сянката на Фиск се очертаваше върху стената от мястото, където той седеше до огъня в празната къща. Слушайки ме как плача, докато заспя. Глава 21 Зората се сипваше над селото, когато Фиск се върна от реката. Халвард свали сандъче с инструменти от стената и го отвори, подреждайки ги един до друг върху опъната кожа. След като Фиск ги прегледа, момчето ги преметна през рамо и се отправи към вратата, залитайки под тежестта им. Когато я отвори, видях, че членовете на клана рики вече се събираха от другата страна на пътеката, поздравявайки се един друг в студа на утрото. Инге ми подаде кошница с риба, все още студена от речната вода. — Изчистена е. Когато слънцето се вдигне, я сготви и ни я донеси. Настръхнах и отправих очи към къщата на Керлинг, където множеството се увеличаваше. Инге, Фиск и Ири последваха Халвард през вратата. Останалите рики вече се залавяха за работа, увити в дебели кожи. Деца тичаха по пътеката и гонеха пилетата и аз се облегнах на стената, гледайки ги през прозореца. Мъжете довлякоха огромни дънери от гората и жените се настаниха на земята, за да ги рендосат. Наведени ниско над отрязаните стволове, те стържеха суровото дърво с дълги равномерни движения. Аз почистих желязното котле над огъня и изринах пепелта от огнището, заслушана в тях. Когато ниският гърлен смях на неколцина мъже отекна, ръцете ми застинаха върху твърдия ръб на масата и сърцето ми се сви. Беше твърде познато. Твърде много като у дома. Отидох в задната част на къщата, където не можеха да ме видят, и изпрах дрехите, които Инге беше натрупала в една кошница. Ръцете ми порозовяха от студената вода, кокалчетата ми се схванаха, докато ги прокарвах по дъската за пране. Ако си бях у дома, щях да правя същото. Да ловя риба с баща ми или да върша домакинската работа с Мюра. Зачудих се какво ли правеше тя сега. Зачудих се дали тренираше с нов партньор за битките. Зимата беше любимият ми сезон във фиорда, когато всичко беше покрито с тънка ледена коричка. Всяко стръкче трева искреше на слънчевите лъчи. Открай време така си представях Солбьорг. Почти всяка нощ си представях майка ми там, седнала на някой склон, с разстлана около себе си пола. Прострях дрехите върху оградата, изглаждайки плата, развяван от вятъра. Когато заобиколих къщата, гредите на едната от стените на плевнята вече се издигаха. Постройката беше близо до къщата, голяма колкото да побере десетина-петнайсет кози. Ако се трудеха, Керлинг и Гюда можеха да се издържат, търгувайки с онова, което отглеждаха в градината, и онова, което козите щяха да дават. Ясно бе, че Керлинг не беше ковач или лечител. Беше подготвен да бъде воин. Гюда също. Може би следващия боен сезон тя щеше да се включи на неговото място. Може би щях да я видя на бойното поле. Взех кошницата с риба от масата и се залових да наклада огън. Рибите бяха съвършено изчистени, по гладката им кожа нямаше нито люспа. Напълних ги с билки и сол и ги подредих върху горещите въглени, за да се опекат. Наситена, апетитна миризма изпълни къщата и аз усетих как нещо в гърдите ми отново се свива. Това също беше като у дома. Погледнах през прозореца навън, където риките редяха греда след греда, издигайки стените. В Хюли често работехме на лодките на онези аски, които бяха прекалено стари. Грижехме се за техните животни, а баща ми ме караше да проверявам и техните капани за риба на кея, когато наглеждах и нашите. Кланът рики също се грижеше за своите членове. Когато кожата на рибите стане хрупкава и започна да се отделя от месото, ги извадих от огъня и ги подредих в голяма дървена купа. Събрах сили, преди да отворя вратата, и излязох в обедното слънце навън, подпряла купата на хълбока си. Очите ми бяха приковани в Инге, която навиваше въже заедно с една друга жена. Пътеката се разшири, когато минах през портата, и една фигура, която зърнах с крайчеца на окото си, ме накара да се дръпна назад. Препънах се и замалко да изпусна рибата, ако една ръка не се бе протегнала и не ме беше уловила над лакътя. Керлинг. Стоеше до портата на Инге, облегнат на един от стълбовете. Възвърнах си равновесието, но останах да стоя там, взирайки се в него. Ала неговото внимание беше насочено към плевнята, която се издигаше греда по греда. Гледаше как риките работят, скрит в сянката на дървото. Болката и унижението от раната му бяха изписани красноречиво върху лицето му. Беше зависим от членовете на клана си по начин, по който никой не би искал да бъде. Ако беше баща ми, би се чувствал по същия начин. — Благодаря ти — прошепнах, опитвайки се да не покажа съжалението, което изпитвах към него. Очите му се обърнаха към мен, сякаш изведнъж си беше дал сметка за присъствието ми, и аз се обърнах и прекосих пътеката, прекрачвайки портата на неговата къща. Чукането и стъргането спряха, когато работещите рики ме забелязаха, и всички глави се обърнаха, докато отивах към Инге. Някой се изпречи на пътеката пред мен и аз спрях, взирайки се в лицето на жена с коса, червена като косата на Мюра. Усетих как купата ми се изплъзва и когато вдигнах очи, видях Фиск да я взема в ръцете си. Кимна ми, отпращайки ме да си вървя, и аз прехапах устни, срещайки очите на събралите се рики, които ме зяпаха. Обърнах се рязко, с гърди, свити от болка, която се опитвах да преглътна, докато отивах към портата. Звуците на работата отново се разнесоха зад мен, последвани от песен, подета от мек женски глас. Останалите се присъединиха, пеейки, докато размахваха чуковете и стържеха дървото. Древна мелодия с древни думи. Долната ми устна потрепери, нови сълзи изпълниха очите ми, докато отивах към портата на Инге. Където Керлинг все така стоеше, скрит в сенките. Глава 22 Взирах се в планинския склон, докато Ири говореше. Инге навиваше одеяла за него и Фиск. Утрото беше студено и огънят все още сгряваше къщата, ала Ири беше станал преди другите и ме чакаше, когато слязох долу. Дойде близо до мен, закопчавайки калъфите на брадвите на гърба си. — Ще се върнем утре. Отиваха на лов заедно с неколцина мъже от селото. Оставяше ме. Отново. А когато се върнеше, аз нямаше да бъда тук. Щях да открия възможност да се добера до реката и щях да се възползвам от нея. Нямаше да погледна назад. — Стой в къщата. Той постави ръката си на рамото ми, но аз я отблъснах. Нямаше да го помоля да остане. Много отдавна се бях научила сама да се грижа за себе си. Помогнах на Инге да напълни дисагите им, докато Халвард стоеше на прага и се цупеше. — Защо не може да дойда и аз? Протегна се, ловейки снежинки в ръката си. — Следващата година. — Фиск го погледна укорително и Халвард се отпусна нещастно до стената. — Някой трябва да наглежда мрежите, докато ни няма. Халвард кимна неохотно, доволен да има някакво задължение, но въпреки това скръсти ръце на гърдите си. Ири вече беше подготвил конете, когато излязохме навън с торбите. Двамата с Фиск целунаха Инге, а тя прокара ръка по лицата им. — Бъдете внимателни, свас. Ири срещна очите ми за последен път, преди да се метне на коня, ала моите останаха студени. Сурови. Нямаше да си взема безмълвно сбогом с него, така както той нямаше да ме моли да го направя. Той обърна коня си и пое по пътеката към останалите. Когато изчезнаха зад завоя, аз разтърках гърдите си с длан. Това бе последният път, в който го виждах. В този живот или в следващия. Взех ведрото за мляко и отидох в кошарата на козите, изпънала рамене, срамувайки се от болката, която все още се гърчеше зад ребрата ми. Не се нуждаех от него. Ири беше предател. Само че бяхме свързани по начин, който дори аз не разбирах. А най-лошото бе да осъзная, че той вероятно с нищо не можеше да го промени. Исках да го забравя, но може би никога нямаше да успея. Исках да се откажа от него, но може би никога нямаше да съм способна на това. Седях, без да обръщам внимание на болката в гърлото ми. Един козел промуши глава в кошарата, побутвайки ме, докато не прокарах ръка по челото му. Бях във Фела само от две седмици. Оставаха поне още шест, преди снегът да престане да вали и да започне да се топи. Бих могла да се прибера навреме, за да помогна на баща ми със сеитбата. Не беше нужно някога да научава за Ири. А ако Сигр се смилеше над мен, може би и аз щях да го забравя. — Какво направи? — Гюда стоеше зад мен с наръч дърва в ръцете. — Какво направи, за да ги накараш да те оставят жива? Обърнах се към козите и се заех да напълня ведрото. Не исках да си измислям обяснение. Не исках да лъжа. Жал ми беше за нея и Керлинг и се мразех за това. — Тора ще излее отмъщението си върху теб — каза тя. — Заради всички нас. Отдалечи се, стиснала полата си в юмрук, а аз погледнах към земята, чувствайки тежестта на нашийника, и си помислих, че може би вече го беше сторила. Може би Ири беше прав и Тора бе тази, която ме беше довела във Фела. Може би именно тя бе надянала желязото около врата ми. Погледнах към гората. Ако успеех да се добера до реката, преследвана от рики в гора, която не познавах, нямаше да имам достатъчно време, за да сляза от планината, преди да ме заловят. Щеше да се наложи да изчакам момент, когато отсъствието ми нямаше да бъде забелязано незабавно. И тогава щях да се махна от тук. След като Халвард заспа, аз седнах край тлеещия огън със свещеното дърво, придърпвайки бавно инструмента за гравиране, за да оформя краката. — За кого го правиш? — тихичко попита Инге, седнала от другата страна на огъня. Аз издухах праха от ръцете си. — Майка ми. Онова, което си спомнях най-добре за майка ми, беше косата й. Спомнях си как улавяше лъчите на слънцето и ми се струваше, че се движи, дори когато не беше така. — Кога умря? — Инге се приведе напред, подпирайки брадичка върху ръката си, загледана в инструмента, който се врязваше в дървото. За миг си помислих, че би трябвало да излъжа. Не знаех какво й беше казал Ири за майка ни. Ала не беше правилно да лъжа за нея. Исках Инге да знае за жената, която беше заменила. — Бях на шест години. Тя не беше воин — отговорих на въпроса, който знаех, че задава в ума си. — Загина по време на нападение на демони херя. Очите й се разшириха и тя застина. — Херя? — Да. — Чувала съм истории. Мислех… хората мислят, че са просто легенда. Прокарах бавно върха на метала по долната част на дървеното блокче. — Не са просто истории. Нощта, в която херите дойдоха, бе първата нощ, в която видях баща ми да се прекършва. Двамата с Ири побягнахме, защото той ни каза да го направим. Избута ни през вратата в мрака навън и ние се втурнахме по хълма право в гората. Не спряхме да тичаме, докато не съмна, а когато се върнахме, куцукайки, с окървавени боси крака, го заварихме да я държи в прегръдките си на брега. Ръцете му бяха заровени в косата й. Никога няма да забравя първичния рев, откъснал се от гърлото му и отекнал в цялото село. — Съжалявам — каза Инге, наблюдавайки лицето ми. — Не си я спомням добре — свих рамене аз. Ала все още чувах писъците в мрака. Усещах миризмата, когато изгорихме телата. Също студа по кожата ми, когато за първи път видях херя. — Помниш я. — Инге се изправи. — Дори ако не можеш да я видиш, когато затвориш очи, телата и умовете ни помнят неща, които ние не можем. Вкопчват се в тях. А един ден отново ще я видиш. Когато стигнеш в Солбьорг. Спрях да резбовам, изненадана. Тя се усмихна. — Там отиват хората ви, когато умрат, нали? Погледнах в очите й, чудейки се какво си мисли. Какво иска от мен. — Не съм сигурна, че ще отида в Солбьорг. Да го изрека на глас, накара страха в мен да се събуди отново и ми се прииска да си бях държала езика зад зъбите. Тя наклони глава на една страна. — И защо? — Защото съм дюр. — Отново наведох очи към идола. Не исках да видя дали ме съжалява, или не. — Изгубих честта си. Тя дълго мълча, гледайки ме как резбовам. Слушах припукването и съскането на огъня, опитвайки се да забравя за присъствието й. Представих си лицето на майка ми. Тъмните й, дълбоко разположени очи. Равните й зъби. — Откриваме неща така, както ги губим, Ийлин. — Инге се изправи. — Ако си изгубила честта си, отново ще я намериш. Останах с гръб към нея, докато тя отиваше до стълбата и се качваше на тавана. Не можех да се опитам и да й обясня, не можех да й кажа, че бях изоставила членовете на клана си на бойното поле, за да се втурна след един брат, който дори не ме искаше. Нито пък че аз бях тази, изоставила Ири в онзи Аурвангер. Вдигнах идола пред себе си. Беше простичък, грубоват. Баща ми беше този, който можеше да резбова. И все пак това беше тя. И това беше нещо. Вдигнах очи към тъмното таванско помещение, където Инге и Халвард спяха. Ако баща ми беше тук, щеше да ми каже да взема инструмента за резбоване, да се кача по стълбата и да убия и двамата. Вдигнах малкия железен нож за дялане, въртейки го на светлината на огъня, преди да го оставя и да докосна лицето на идола с пръсти. — Сигр, пази душата на майка ми в Солбьорг. Закриляй баща ми. Не ме лишавай от благосклонността си. — Думите се извиваха една около друга. Аз ги преглътнах. — Не ме забравяй. Глава 23 След като Халвард заспа, Инге напълни кошницата си и си сложи наметката. — Искам да отидеш в зимника в планината. Трябва да приберем салвията, освен това искам да ми донесеш малко оцет от бурето. — Тя свали наметката ми от стената и ми подаде празен буркан. — Няма ли да дойдеш с мен? — Веждите ми подскочиха. — Има болни, за които да се погрижа. Избата е под ритуалната къща. Ще видиш вратата й в скалата. Инге взе малка факла иззад вратата и я запали от огъня. Преди да прекрачи прага, спря и ме погледна. Устните й бяха стиснати, зад очите й пробягваха мисли. — Довиждане, Ийлин. Обърна се още преди да беше изрекла името ми, излизайки в притъмнялото село. Аз стоях, загледана във вратата, а умът ми скачаше от мисъл на мисъл. Оставяше ме да си отида. Даваше ми шанс. Сърцето ми изпревари ума и аз се втурнах към ботушите си. Нахлузих ги тромаво, а после се увих в наметката. Отворих вратата, която изскърца, и погледнах към празната пътека, въртейки буркана в ръцете си. Пулсът ми се ускори. Можех да се запася с храна от зимника и да потъна в гората. Слънцето все още не беше залязло и ако побързам, бих могла да стигна до реката. Никой нямаше да забележи, че ме няма, чак до сутринта. Грабнах връзките салвия и се огледах. Селото беше тихо, ала риките все още бяха будни зад затворените си врати. Запалих другия фенер, прекрачих прага и забързах. Инге стоеше на обляния от светлината на свещи праг на Гюда. Отправих се към ритуалната къща, като се придържах встрани от пътя и избягвах погледите на всеки, който минеше. Ковачът беше в палатката си и удряше по наковалнята така, че в сгъстяващия се мрак край него хвърчаха оранжеви искри. Потръпнах при звука на въглените, цвърчащи в снега, спомняйки си как нашийникът бе изгорил врата ми. Той вдигна очи за миг, докато минавах покрай него, и отново ги сведе към работата си. Зимникът беше издълбан в склона на планината, затворен с голяма дървена врата. Стиснах салвията в едната си ръка и дръпнах студената желязна дръжка с другата, изтласквайки снега назад. Пъхнах тялото си в отвора, разширявайки го, докато успях да се провра през него. Беше тъмно и влажно, звукът от капането на топящия се сняг отекваше наоколо. До стените бяха натрупани бъчви и щайги — храна, пиво, цярове. Селото беше добре запасено за зимата; торби, пълни със зърно, бяха натрупани върху дървени поставки, за да не се докосват до земята. От метални куки на задната стена висеше осолено месо. Оставих факлата в поставката на стената, изсипах малка купчинка зърно в торбата си и пъхнах чисти превръзки. Посегнах към месото и едва не се подхлъзнах, хващайки се за кошница с корени от джинджифил, които се разпиляха по пода. Изругах под носа си и се повдигнах на пръсти, докато не успях да сваля дълго парче еленско месо. Изскърцването на вратата ме накара да спра, ръцете ми замръзнаха върху торбата. Мъж с червена брада и брадва в ръка стоеше на прага, облегнат на каменната стена. Мъжът от Адалгилди. — Какво правиш тук, аска? Едва видях движението на устните му под гъстата брада. Пъхнах месото в торбата си и извадих буркана. Бъчвата с оцет беше отворена зад мен, на стената до нея висеше дървен черпак. Обърнах му гръб, свалих капака на буркана и го напълних догоре. — Попитах те какво правиш тук. Крадеш? Пуснах буркана обратно в торбата си и отидох да взема факлата от стената, чакайки го да се отдръпне. — Фиск да не ти е отрязал езика? — Мъжът пъхна пръст под нашийника ми и ме дръпна напред. — Не ме докосвай. Отскубнах се от него. Той се усмихна, повдигайки вежда. — Искам нещо от теб, преди да си тръгнеш. Протегна се и сложи ръка на кръста ми, пръстите му легнаха върху извивката на хълбока ми, очите му срещнаха моите. Познавах тези очи. Виждала ги бях в битка, както и на други места. Гласът му, когато проговори, беше спокоен. — Ти си дюр, аска. Ще правиш каквото ти кажа или ще бъдеш наказана. — Принадлежа на Фиск. Ако ти трябва нещо, поискай го от него. Думите бяха като нещо гнило в устата ми. Зачаках гнева му. Да стане по-настоятелен. Ала той ме изгледа с нещо, което приличаше на облекчение. В момента, в който осъзнах какво предстои, ръката му се вдигна. Изплющя върху бузата ми и аз политнах към стената, изпускайки факлата. Торбата на рамото ми се отвори и аз я улових, грабвайки буркана и замахвайки с него. Рамото ми изпука, когато го улучих в лицето. Стъклото се строши, оцетът изригна и той изрева, дращейки очите си с ръце. Прескочих го и се втурнах към вратата, но той ме сграбчи за крака. Сгромолясах се на земята, опитвайки се да изпълзя настрани, докато другата му ръка се сключи около глезена ми. Той изруга и ме издърпа назад. Заритах и петата ми откри брадичката му, но той продължи да дърпа, докато не се озовах под него. Улови лицето ми в ръка и го стисна. Очите му бяха червени, замъглени от оцета. — Ще си платиш за това, аска. Пръсти се пъхнаха под нашийника ми и ме затеглиха по пътеката. Задрасках по ръцете му, задушавайки се, докато краката ми се плъзгаха зад мен. Той ме повлече покрай ритуалната къща и ме замъкна в гората. Дълбоко. Далече. Когато най-сетне спряхме, опитах да се изправя, но той ме блъсна на земята, улови нашийника ми и прокара дебело въже през него. — Стани! — Изплю се, дърпайки ме напред. Огледах се наоколо, ала беше прекалено тъмно. Не знаех колко далече сме от селото. Дори ако някой ни видеше, нямаше да ми помогне. Ако започнех да пищя, никой нямаше да дойде. Изправих се, разтреперана; косата ми беше мокра и студена и изведнъж толкова отчаяно закопнях за Ири, че вътрешностите ми се свиха от болка. Видях го как се отдалечава, възседнал коня си. Опитвайки се да срещне очите ми. Да ме достигне. Мъжът ме замъкна до дънера на едно голямо дърво и обви въжето около него, стягайки го здраво. Бях прикована на място, лицето ми беше притиснато към грапавата кора. — Какво правиш? Опитах да се отдръпна. Той вдигна ръцете ми над главата и ги завърза здраво, след това стори същото с горната част на краката ми, така че не можех да помръдна. Заваля сняг. Той извади ножа си от колана и аз се загърчих, съпротивлявайки се срещу въжетата. — Недей! — изкрещях. Той се дръпна назад и по лицето му плъзна усмивка, докато гледаше как се боря. Когато пристъпи напред, аз изохках, усещайки как кожата около китките ми, която все още заздравяваше, се отвори под въжето. Той притисна върха на острието до гърба ми и остана така, гледайки ме. Опитах се да не дишам, сърцето спря в гърдите ми. — Не сме в Аурвангер, аска. Тук не си воин. Ножът му се вдигна нагоре по туниката ми, разкъсвайки плата от горе до долу, а после стори същото с ръкавите. След това дръпна парчетата и ги пусна на земята пред мен, оставяйки ме гола от кръста нагоре. Аз задърпах въжето, стиснала зъби, ала едва бях в състояние да помръдна, дращейки по дънера на дървото. — Ще умреш от измръзване. Бавно. — Не можех да видя лицето му на лунната светлина, когато той отстъпи назад и ме погледна. Стоеше там, безмълвен, дишането му се забави. — Ще затвориш очи и никога вече няма да се събудиш. А ако го направиш, ще копнееш да бъдеш мъртва. Той пусна края на въжето и се отдалечи по пътеката, потъвайки в мрака. Аз се задърпах още по-силно, мъчейки се да освободя краката си, ала въжето само се впи още по-жестоко в тях. Отказваше да поддаде. Изпъшках, борейки се с възлите, докато не видях нещо да помръдва между дърветата и замръзнах, опитвайки се да го различа. Зачаках очите ми да свикнат, дъхът ми образуваше бели облачета около мен. Жена. Гледаше ме, подръпвайки гердана си. Талата стоеше неподвижна в мрака. Зачаках да каже нещо. Да стори нещо. Ала тя просто ме гледаше в очите, така неподвижна, сякаш бе издялана от лед. Престанах да се боря и се облегнах на дървото, срещайки погледа й. Струйка кръв се стичаше по бузата ми. А после тя мигна. Изражението й не се промени, когато се обърна и пое обратно по пътеката. Оставяйки ме завързана за дървото в сипещия се сняг. Глава 24 Във фиорда съм. Виждам ледено синята вода. Отражението на облаците плава в нея. Под стъпалата ми има гладки черни камъчета. Ръцете ми са увити около тялото, за да се предпазя от вятъра. Видението ме заля като студена вълна. Канарата, издадена над водата като стена. Зеления мъх, плъзнал по нея в дълги, ярки ивици. Виждам ги. Оставих тежестта ми да се отпусне до дървото, мъчейки се да задържа образа на Хюли в ума си. Краят на гората до селото. Сянка, движеща се сред дърветата. Присвих очи, опитвайки се да фокусирам замъгления си поглед. Фигурата дебнеше в далечината, гледаше ме. Дебели кожи и блясък на сребро. Белите празни очи на херя. Аз примигах. — Ийлин. Беше там, в дърветата. Гледаше ме. Херите взеха майка ми и сега бяха дошли за мен. — Ийлин? — Нещо ме опари по бузата. — Ийлин! Изведнъж слънцето изчезна. Мрак се движеше в мрака, нечии ръце ме дърпаха. Кожата ми беше безчувствена до снега. Затворих очи, опитвайки се да се махна от там. Да се върна във фиорда. Лицето на Фиск се взираше в моето, ръцете му бяха върху мен. Но аз не ги усещах. — Херя — изграчих, поглеждайки към дърветата. Ала там нямаше никой. Луната проблясваше между клоните над главата му. — Какво? — Искам да си отида у дома, Фиск. Думите ми се блъснаха една в друга и аз чух слабостта в тях. Крехката тъга, трошаща се във всяка от тях. А после падах. Светът се завъртя около мен, докато той ме вдигаше от земята. Чувах дишането му. Усещах кожата му. Ръцете му, обвити около отпуснатото ми тяло, задържайки ме да не се разпадна. Отворих очи и видях дърветата да отминават над нас. Хрущене на сняг изпълни туптящата ми от болка глава. Свих се във Фиск и стиснах очи, докато отново не видях фиорда. Мъгла, докосваща скалите над морето. Мирис на морска вода. Ала херят си беше отишъл. Отвори се врата и ето че бяхме вътре. Познатата светлина на огъня ме погълна, но не почувствах топлината й. — Какво се е случило? — Халвард се втурна към нас. — Стопли вода. Фиск ме сложи върху пейката и ме огледа на мътната светлина. Бях увита в наметалото му. — Къде е Ири? — прошепнах. — Търси те. — Той извади одеяло от сандъка и ме премести по-близо до огъня. — Върви да го намериш. — Подкара Халвард към вратата, избутвайки го навън. Когато се върна, приклекна пред мен. — Кой направи това? Придърпах одеялото около себе си, обхождайки лицето му с поглед. Изглеждаше различен. В очите му грееше нещо, което не беше там преди. Или пък беше. Никога не ги бях виждала толкова отблизо. — Кой? — попита отново. Ала единственото, за което бях в състояние да мисля, бе, че все още е твърде близо до мен. Че исках да се отдръпне. — Мъжът от Адалгилди — прошепнах. — Какво направи? Затворих очи, опитвайки се да изчезна. — Той…? Не можа да довърши, извръщайки очи от моите. Поклатих глава, обвивайки ръце около голото си тяло. Фиск се изправи и ботушите му изтрополиха по каменния под, когато отиде до стената. Свали една брадва, която висеше там, и отвори вратата. — Не им казвай къде отивам. И с тези думи изчезна. * * * Повдигнах клепачи, когато вратата се отвори, и почувствах тежестта на още одеяла отгоре си. Ири спеше до огъня, облегнал глава върху едни дисаги. Фиск влезе тихичко и аз отворих очи достатъчно, за да го видя как окачи брадвата на стената, свали ризницата и туниката си и отиде до купата с вода, за да измие лицето си, прокарвайки пръсти през косата си. Раните от бойния сезон заздравяваха, оставяйки гладка кожа по тялото му, широкоплещесто в раменете и тясно в кръста, като това на Ири. Подпря ръце на масата и се приведе напред, загледан в купата, а една капка се търкулна до върха на носа му и цопна във водата. Аз се взирах в изцапаната с кръв туника върху пода. — Фиск? — Инге слезе по стълбата; дългата й разплетена коса се спускаше над раменете й. — Къде беше? — прошепна. Когато той не отговори, тя улови ръката му и го придърпа към себе си. — Торп — каза и все така не я поглеждаше. Гласът на Инге стана още по-нисък. — Какво направи? Фиск завърза косата си, отиде до огъня и седна, за да си събуе ботушите. — Напомних му да не докосва онова, което не му принадлежи. Инге го изгледа в продължение на миг, после кимна, ала върху лицето й беше изписана тревога. — Утре ще говоря с талата. — Аз ще говоря с талата. В стаята се възцари мълчание. — Фиск… Той застина, вдигнал очи към нея. Но тя не продължи. Просто го гледаше, плъзвайки очи от главата до петите му, след което отново ги вдигна и срещна неговите. Сякаш се опитваше да разбули нещо. Фиск се изправи и мина покрай нея, за да отиде до стълбата. Тя го проследи с поглед, а после се обърна към огъня. Дълго време не помръдна, а когато най-сетне затвори очи, устните й се размърдаха в безмълвна молитва. Сгуших се в одеялата. Защото Инге не знаеше, че бях част от миналото, което Ири бе оставил зад себе си. Аз бях онова, срещу което би трябвало да се моли. И беше само въпрос на време, докато го направи. * * * Лежах на тавана, докато останалите вършеха задълженията си за деня. Никой не говореше с мен. Никой не ме караше да правя каквото и да било. Свих колене към гърдите си и обвих ръце около тях, мъчейки се да почувствам топлината до дъното на замръзналите ми кости. Там, където беше празнината. Когато слънцето се усили, придърпах одеялата над главата си и се заслушах в ударите на сърцето си. Ири се качи на тавана, застана над мен и тревогата му изпълни стаята. Престорих се, че спя, и си позволих да дишам отново едва когато той слезе долу. Взирах се в мрака на одеялата, мъчейки се да си спомня какво бе онова чувство, което протягаше хищни нокти към мен, докато стоях в мрака на гората, завързана гола до дървото. Никога не се бях чувствала толкова уязвима. Така изпълнена със страх. И никога до този момент не се бях ненавиждала. Спомних си светлината, отразяваща се от снега. Звука на учестеното ми дишане в тишината. Как си мислех, че ако умра, няма да отида в Солбьорг. А после всепоглъщащия срам от това, че за първи път в живота си се страхувах да умра. Виждах червеното и оранжевото, и жълтото на бойното поле. Усещах горещината и опарването на болката. Бойния вик, изгарящ гърлото ми. Виждах себе си. Жива. Силна. Примигах. И ето че останаха единствено белотата и студът, и тишината на онази гора. Единствено самота. Само една мъничка част от мен, чакаща да дойде краят. Той пълзеше към мен в мрака. Дойде за мен. И когато ме завладя, последната ми мисъл беше: Не искам да умра. Не бях познавала истински страх до мига, в който видях Ири в Аурвангер. Не се бях замисляла дали в живота има нещо повече, освен най-простото обяснение — че боговете определят пътя ни. Че ни дават благоволението си и ни го отнемат. Ала аз бях без клана си. Бях сама в онази гора. Сигр се беше извърнал от мен. Усещах го. И бях в състояние да мисля единствено за Ири, още само момче, умиращ бавно в студа. За майка ми и живота, отцедил се от плътта й. За борбеността й, отишла си завинаги. Херят, който се рееше в мрака като зла прокоба, ме наблюдаваше. На входната врата се почука и очите ми отново се фокусираха. — Инге. Топъл глас се издигна до мен и аз изпълзях до ръба на нара, за да погледна през цепнатините в пода. Талата прекрачи прага и всички се изправиха. Инге взе ръцете й в своите и ги стисна. Ала тревогата все още беше там, надвиснала над нея. Караше я да изглежда несигурна на краката си. — Нося добри новини. — Тя пристъпи навътре в къщата. — Бащата на Руна прие молбата на Ири да се ожени за нея. Талата стисна ръката на Ири и се усмихна. Облекчение се разля по лицето на Ири и той вдигна очи, за да срещне очите на Инге. — Достоен си за това, Ири — усмихна се тя. Талата кимна. — От вас ще излезе прекрасно семейство. Топлотата в очите на Ири проникна в мен и докосна отворената рана от това да го изгубя отново. Порив да заплача се надигна в гърдите ми. — Благодаря ти — кимна той. — Ще трябва да приготвим всичко, разбира се. Ще започнем подготовката веднага щом поискаш. Талата отново се усмихна и аз я погледнах изпитателно. Изглеждаше искрено щастлива и останалите я гледаха с привързаност. Доверие. Ала всичко, за което бях в състояние да мисля аз, докато я гледах, бе начинът, по който ме беше наблюдавала в гората. Начинът, по който си беше тръгнала, оставяйки ме да умра. Тя седна на масата, сключвайки ръце в скута си, и държанието й се промени мъничко; стаята притихна. — Трябва да говорим за това какво се случи снощи. — Погледът й се обърна към Фиск, който стоеше от другата страна на огъня. — Има ли нещо, което би искал да кажеш? Фиск не изглеждаше нервен като Инге. Стоеше изпънат, гледайки талата в очите. — Отидох да говоря с Торп снощи, след като се прибрах от лова и научих, че се е опитал да убие моята дюр. — Говорил си с него? Лицето на Фиск беше безизразно. Седейки до него, Ири бе приковал очи в огъня, а ръцете му потрепваха върху колана. Талата наклони глава на една страна. — Торп злоупотреби със собствеността ти и нямаше право да взема онова, което ти принадлежи. Сам си навлече последиците на главата. Такъв беше обичаят и на аските. Нарушиш ли закона, плащаш за това. Нямаше съдии или пазители на правилата. Талите бяха онези, които се опитват да поддържат мира в селото. Когато някой ти навреди, се оправяш сам. Не го ли сториш, се превръщаш в мишена и за други, които да се възползват от теб. Фиск кимна. — Благодаря ти. — Благодаря ти — присъедини се и Инге. — Бих искала обаче да те посъветвам, Фиск. Избра да вземеш първия си дюр. И не си взе какъв да е дюр. Взе аска. Мога ли да попитам защо? Фиск вирна брадичка и изпъна рамене. — Майка ми се нуждаеше от помощ вкъщи. — Какво има? — Инге изглеждаше притеснена. Талата изгледа Фиск в продължение на един дълъг миг. — Яви ми се сън за нея. Не съм сигурна какво означава, но ми се струва, че Тора има планове за нея. Ири стисна челюст. — Изглеждаш много разстроен от отношението на Торп към нея. — Имам нужда от нея, за да работи. Ако Торп я беше убил, щеше да се наложи да ми плати, така както би го сторил, ако убиеше овца или кон. Празнината в стомаха ми зейна, разширявайки се, докато не се превърна в бездна, в която можех да пропадна. Бездна, в която да изчезна. Талата вдигна очи към Инге. — Бих ви посъветвала да я продадете в някое друго село, след като снеговете се стопят. Някъде, където няма да знаят каква е. Привлича твърде много внимание като аска, за да бъде полезна. Ще ти напомня също така, че се очаква да си избереш съпруга, като Ири. Надявах се да бъде тази зима, но изглежда, че няма да се случи. Фиск се поколеба за миг, преди да поклати глава. — Не. — Добре. Следващата зима. Разбрахме ли се? — Да — отговориха Фиск и Инге заедно. — Наистина се радвам да го чуя. — Талата се изправи, приглаждайки полата си. — Инге, на драго сърце ще ти помогна да си избереш друга дюр. Знам, че имаш нужда от помощ. — Благодаря ти. Инге я прегърна, подпирайки брадичка на рамото й. Двете отидоха до вратата, хванати под ръка, а аз се отпуснах на нара, потъвайки отново в завивките. Затворих очи и приветствах мрака. Глава 25 Седях на поляната до Инге и вадех луковици на фенел в мълчание. Слънцето беше високо в небето и се отразяваше в замръзналата земя, без да топли. Забих лопатата, изкопах парче пръст и прокарах пръсти през него. Кожата около китката ми отново беше разранена, синината върху лицето ми болеше, когато раздвижех устни. Инге вдигна една луковица и я избърса с пръсти. — Съжалявам за онова, което се случи. Седнах на колене и поех луковицата от нея, слагайки я в кошницата до себе си. Вината не беше нейна, но въпреки това исках да й бъда ядосана. Имала бях възможност да се добера до реката и я бях изгубила. Инге ме гледаше, отпуснала ръце в скута си. — Мисля, че трябва да поговорим. — Тя се зае да изчисти калта под ноктите си. — За Ири. — Очите й срещнаха моите. — Знам коя си, Ийлин. Потръпнах и в ума ми запрепускаха мисли толкова бързо, че не можех да ги проследя. Инстинктивно се огледах наоколо, оглеждайки се за заплаха. Ала ние бяхме сами. Инге не помръдваше, без да сваля очи от мен. — Не съм казала на никого. Сърцето се блъскаше в гърдите ми. Опитвах се да я разчета. Да реша какво възнамерява да стори. Точно колко знае. — Как? — Когато Фиск те доведе у дома, разбрах, че крие нещо. Когато ти спомена семейството и възрастта си, започнах да подозирам нещо. Помислих си, че е възможно да си сестрата, за която Ири ни беше разказвал. Ала не бях сигурна. Инге си пое дълбока глътка въздух и я изпусна. Изправих се и се отдалечих, за да видя по-добре поляната. Ако беше възнамерявала да ме улови като в капан, беше избрала отлично място. Нямаше къде да се скрия. — Казал ти е за мен? — Да. Ала не беше нужно да го прави. Ти изглеждаш досущ като него. — Каза ли ти, че бях партньорът му в битките? Очите ми все още бяха приковани в дърветата. Тъжна усмивка повдигна устните й. — Не, не ми каза. Обърнах се към нея. Тя седеше с пола, разстлана в тревата около нея. Преглътнах с усилие. — Изгубих го в битката. Обърнах се и него просто… го нямаше. Търсих го. — Поех си рязко дъх. — Видях го как политна от ръба. Не можех да стигна до него. — Отново се отпуснах до нея. — Какво ще направиш? — Мислех си, че ако те оставя да избягаш, опасността ще отмине. Но грешах. Минаха години, докато селото повярва на Ири. Ако риките научат, че с Фиск лъжат за това коя си или че се опитват да ти помогнат, ще ги убият. Няма да кажа на талата, нито на когото и да било. Ти ще се върнеш при аските, а ние няма да те преследваме. Тя отново се залови да копае, а болката се завърна върху лицето й. И страхът. — Той няма да си тръгне — казах. — Няма да се върне с мен. — Знам. — Аз… Преглътнах задавения звук на гласа си. — Какво? Тя се изпъна. — Благодаря ти… за всичко, което си направила за Ири. Когато отново я погледнах, очите й бяха плувнали в сълзи. — Няма защо. — Мамо! Халвард се втурна към нас през поляната и Инге се изправи рязко, улавяйки полата си в ръце. — Халвард? — Гюда! Той подскачаше нагоре-надолу, махайки й да дойде. Инге се усмихна широко. — Време е. Подаде ми ръка и аз се вгледах в нея, в меката, деликатна линия на пръстите й, разперени в очакване. Гледаше ме, все още широко усмихната. Вдигнах ръка и едва не си я прибрах, преди да я оставя да я поеме. Тя ме издърпа до себе си, отупвайки тревата от панталона ми, както би сторила една майка с детето си. — Да вървим. Вдигна кошницата и се отправи към дърветата. Дългата й рокля разтваряше високата трева, а ръката й се полюшваше до тялото, докато тя бързаше след Халвард. Черната коса се спускаше по гърба й, прибрана в сложна плитка. Нямаше значение колко не ми се искаше да го видя или колко упорито се опитвах да си припомня онова, на което ме бяха учили винаги. Инге беше майка. И въпреки разликата в кръвта, тя обичаше Ири така, сякаш такава нямаше. * * * Гледах през входната врата към къщата на Гюда отсреща. Инге и Руна бяха вътре, раждането беше започнало преди часове, ала това беше първото бебе на Гюда. Можеше да продължи цяла нощ. Халвард се навечеря и се покатери по стълбата, оставяйки Фиск, Ири и мен до огъня. Придърпах чифт негови панталони в скута си и се залових да закърпя дупката на коляното им. — Ще остана, докато снеговете се стопят — казах, прокарвайки иглата през вълната. Ири се изпъна, привеждайки се напред. Фиск ме погледна, спирайки очи върху мен само за миг. — Ще остана, докато снеговете се стопят, а после ще си отида у дома. Ири кимна, усмихвайки се. — Добре. Ако Инге не възнамеряваше да каже никому, нямаше смисъл да рискувам сега. Щях да стоя настрана от погледите и настрана от неприятностите. Щях да се прибера у дома, да се изправя срещу срама си и да се опитам да открия начин да си възвърна онова, което бях изгубила в очите на Сигр. Руна прекрачи прага със зачервено от студа лице и взе една дървена кутия от полицата. Сипах в една купичка от яхнията, която бяхме вечеряли, и й я подадох. Тя се поколеба, поглеждайки първо купичката, а после зад мен, където седеше Ири. Едва тогава я пое и се усмихна. — Благодаря ти. Облегнах се назад и отново се залових за панталона на Халвард. Бях смутена. Направила го бях, без изобщо да се замисля. — Бебето дойде ли? — Ири я улови за ръката, докато минаваше покрай него, и я притегли към себе си. Тя се усмихна и допря нос до неговия. — Още не. — Пръстите й се изплъзнаха от неговите и тя отново излезе навън. От таванското помещение се носеше похъркването на Халвард, Фиск и Ири седяха пред огъня и кърпеха двата края на една рибарска мрежа. Слушах ги как си говорят за следващия лов. Следващия боен сезон. Следващото посещение на търговците. Правеха планове. Животът им щеше да продължи, след като си тръгнех. Щях да избледнея като синина или спомен. Фиск намаза с мехлем ожулената кожа на кокалчетата си, появила се, след като отиде да види Торп. Аз прокарах пръсти по раната на ръката ми и същата тръпка, опарила ме при допира му, лумна отново и ето че изведнъж ми стана прекалено горещо до огъня. Отвън долетя писък и ние се изпънахме. Ири и Фиск млъкнаха, а аз станах и отидох да погледна през вратата към притъмнялото село. Не видях нищо. То отново беше утихнало. — Може би беше Гюда. Облегнах се на касата на вратата. Ири се отпусна на мястото си, хвърляйки още една цепеница в огъня. — Ийлин я бива с рибарските мрежи. Аз ги погледнах. — Какво? — Имаме нужда от нова мрежа. Можеш ли да я направиш? Отново се загледах през вратата, спомняйки си. Седях на кея със солено въже в ръцете си. Връзвах възли и поправях скъсани нишки, а до мен Ири почистваше риба. Кимнах. Нов писък отекна в нощта и Ири скочи на крака, заслушан. Още един. И още един. Познавах този звук. Всички го познавахме. Писъци посред ясна нощ. Трошене на дърво. Дрънчене на метал. Звуците на нападение. Глава 26 В мига, в който си го помислих, отекна предупредителният звън на камбаната в ритуалната къща. Като един, Ири и Фиск се втурнаха към оръжията си на стената. Аз притворих вратата, оставяйки я открехната само колкото да надзърна навън. Единственото, което можех да видя, бе топлото сияние на огъня в къщата на Гюда насреща. Когато отново се обърнах, Фиск държеше оръжията ми в ръцете си. Те увиснаха във въздуха между нас. Мечът и брадвата ми. Ножът ми. Взрях се в тях, отворила уста. — Фиск? — долетя сънливият, разтреперан глас на Халвард от тавана. Фиск тикна оръжията в ръцете ми и аз ги притиснах до гърдите си, докато тихо спокойствие се разливаше в мен. Сигурното, увереното усещане, което познавах така добре. Духът на битката в мен. Отново се разнесе изсвирване и ревът се усили, идвайки по-близо. Фиск погледна към вратата, а после отново към Халвард. — Вървете. — Препасах ножницата си и я затегнах. — Аз ще остана с него. Той погледна към мен и отново към Халвард. — Идете у Гюда, когато е чисто — каза, изчаквайки ме да кимна. Ири отиде до вратата, пъхвайки ножа в колана си, стиснал двете си брадви в ръце. Аз преглътнах мъчително, обръщайки се обратно към огъня, а те излязоха в мрака, докато откъм селото се разнасяха още викове. Наместих брадвата на гърба си и това ме успокои. Отново бях аз. Познатата тежест на меча върху хълбока ми беше като котва. Халвард надникна над ръба на тавана. — Какво става? В очите му блестяха сълзи. Нямаше смисъл да крия от него. Знаеше какво е нападение. — Къде са оръжията ти? Той изчезна иззад ръба и няколко минути по-късно слезе по стълбата, препасал ножницата си. Отиде до сандъка край стената и извади колан с нож в него. — Беше на баща ми — обясни, докато ми го подаваше. Сложих му го, завързвайки кожата на възел, защото му беше прекалено голям. Но щеше да свърши работа. Можеше да го достигне и това бе единственото, което имаше значение. Приклекнах пред него, взирайки се в очите му. — Някога убивал ли си човек? Той поклати уплашено глава. — Знаеш ли как? Къде да нанесеш удар? — Аз… така мисля. — Покажи ми. Малката му разтреперана ръка се вдигна, притискайки шията ми. Аз кимнах и той свали ръка до стомаха, до ребрата ми отстрани, до кръста ми. — Точно така. — Опитах се да се усмихна. — С меча ли те бива повече, или с ножа? Знаех, че не е добър с брадвата, защото го бях видяла. — С меча. Халвард вирна брадичка, опитвайки се да преглътне уплахата си. — Добре. Поеми си дъх и чуй това, което ще ти кажа. Той се подчини, поемайки си бавно въздух, застанал изпънат пред мен. — След миг някой ще влезе през тази врата. Ще се опитат да ни убият или да ни отвлекат, но аз ще ги убия, преди това да стане. Той кимна. — Ако ме убият или отвлекат, ти си този, който трябва да ги убие. Разбираш ли? — Да. Изрекох думите, които на свой ред бях чула някога, в нощта, когато майка ми умря. — Тичай в гората. Не спирай до сутринта. Каквото и да става. Писъци отекнаха в главата ми, връщайки ме към онази нощ в Хюли. Тичах боса между дърветата, с Ири пред мен и дълбокия, дрезгав глас на баща ми зад нас. Бягайте! Очите на Халвард обходиха лицето ми. — Добре. — Не се опитвай да ми помогнеш. Не се връщай за мен, нито за Фиск, нито за Ири. Бягай. Остави ги далече зад себе си. Нощта, в която Ири ме замъкна в гората, бе нощта, в която станах воин. Ако оцелееше, това щеше да бъде нощта, в която Халвард щеше да се превърне във воин. Сълзи отново опариха очите му. — Не плачи — наредих и се изправих. — Ако умреш тази нощ, ще видиш баща си във Фридр. Нали така? Той се усмихна, подсмърквайки. — Да. Вратата изскърца и очите на Халвард се отвориха широко, а лицето му се разкриви. Обърнах се, за да го закрия с гърба си, вадейки бавно меча от ножницата. На прага стоеше фигура. Разбрах мигновено. Мечът едва не изпадна от пръстите ми, сърцето ми спря. Пожар от страх лумна в тялото ми и аз се опитах да си поема дъх. Мигнах. Гладки, лъскави кожи. Блясък на сребро. Бели, мъртви очи. Херя. Очите ми се плъзнаха по него. Дълга клечеста коса се спускаше около безизразното лице, което се взираше в мен. Погледнах меча в ръката му и отстъпих бавно назад. — Просто дюр — извика той през рамо, спирайки очи върху нашийника ми. Зад него се появи друг мъж, надзърна вътре и отново изчезна. — Стой назад, Халвард — казах спокойно, докато сърцето ми отново намираше ритъма си. Той се подчини, отивайки до стената от другата страна на огъня, стиснал малкия си меч в ръка. Херят направи стъпка към нас и кръвта потече по-бързо под кожата ми. Достигайки всеки мускул. Внимателно следях движенията му, стъпила сигурно на земята, намерила равновесието си. Той се огледа из къщата. Преценявайки какво иска да вземе. И кого иска да убие. Гледах го и чаках. Едно поемане на дъх. Той извади ножа си. Две поемания на дъх. Той направи още една стъпка. Три поемания на дъх. Той скочи към мен и аз посегнах към тенджерата над огъня, сграбчих дръжката и я запратих към него. Съдът го удари в гърдите, запращайки го назад, и той изрева, когато горещата яхния изгори изцапаната му с пръст кожа. Плъзна се по мокрите камъни и ме погледна с лице, по което се разливаше слисване. А после отново се раздвижи. Стиснах по-здраво меча и извадих брадвата си, замахвайки назад, преди да я запратя и да го улуча в ризницата. Той обаче остана прав, вдигнал меча си над главата ми. Замахнах отново, този път към краката му, и той рухна върху мен. Сгромолясах се на пода, изпускайки меча си, а после и брадвата ми се изплъзна, удряйки се в стената до Халвард. Запълзях трескаво след нея, докато от мрака се разнесоха още писъци. Може би Руна. Може би Инге. — Ийлин! — изскимтя Халвард зад гърба ми и аз се претърколих в същия миг, в който мечът се стовари върху камъка до мен, хвърляйки искри във въздуха. Грабнах брадвата и седнах, вдигайки я над главата си. Парещата болка в рамото ми изригна отново, когато оръжието полетя, забивайки се в бедрото на мъжа. Мечът му издрънча на пода. Скочих на крака, стигайки до оръжието преди него. Замахнах и го пронизах под ребрата, надавайки вик. Мъжът се сгърчи и изкрещя и другият херя отново се появи на вратата, местейки поглед от мен към мъжа, гърчещ се на пода. Втурна се към нас с меч в ръка и аз извадих брадвата от крака на другаря му и я хвърлих. Тя се завъртя във въздуха и се заби между ребрата му. Не беше добро хвърляне, но го улучи. Той рухна на едно коляно и аз изтичах до него, вдигайки меча от пода, за да го посека през средата. Кръв избликна от устата му и той се вкопчи в мен, дърпайки туниката ми с възлестите си пръсти, докато политаше върху мен. Халвард изтича до вратата и я затвори, а после дойде и ми помогна да изтърколя тялото на мъжа настрани. Изправих се; гърдите ми се повдигаха и спускаха учестено, кръвта му капеше от ръцете ми. Вдигнах брадвата и меча си. — Добре ли си? — Халвард ме погледна с широко отворени очи. Кимнах и отидох до вратата. Селото беше огряно от светлината на пламъците, поглъщащи къщите под нас. Отсреща вратата на Гюда все още беше затворена. Гората тънеше в непрогледен мрак, но все пак успях да различа редицата дървета в началото й. Опитах се да помисля. Бих могла да се втурна между дърветата и да се добера до реката. Беше тъмно, но си струваше да опитам. Никой нямаше да ме преследва. Никой нямаше дори да забележи. Халвард пребледня от ужас, когато погледна към пламъците, обгърнали къщите надолу по пътеката. Вероятно би могъл да стигне до Гюда. Беше дребен и беше трудно да бъде различен в мрака. Може би дори нямаше да го видят. Ала от тази мисъл езикът залепна за небцето ми, а по гърба ми пробяга тръпка. Изръмжах, стискайки още по-здраво дръжката на меча си. Дори ако Халвард успеше да отиде там, Керлинг нямаше да е в състояние да ги защити. Не можех да си тръгна сега. — Хайде. Обвих ръка около него и го притиснах до себе си, докато отварях вратата. Изскочихме навън с извадени мечове. Светлината от огъня в къщата се разля върху снега пред нас и от дърветата се отдели сянка. Аз се откъснах от Халвард, побутвайки го към светлината, идваща от къщата на Гюда, а после замахнах и забих меча си в жената херя, събаряйки я на земята, без да преставам да държа Халвард под око. — Ийлин! — изпищя той, докато зад гърба ми се разнасяха стъпки. Обърнах се, вдигнала брадвата си и тя покоси друга жена, която рухна на земята, а лунните лъчи се отразяваха в сребърните й доспехи. Освободих оръжието си и го стоварих върху гърба й в същия миг, в който Халвард едва не се блъсна в мен. Завтече се напред и аз го последвах, а когато един мъж се появи по петите ни, спрях рязко, навеждайки се, така че да се препъне в мен. Той се претърколи по снега, изпускайки меча си, а друг мъж се блъсна в мен отзад. Замахнах с меча си назад, улучвайки го в корема, но първият вече се беше изправил на крака. Нямах достатъчно време. Той се хвърли срещу мен и аз затворих очи, приготвяйки се да поема удара. Но такъв не последва. Чух как мъжът се строполи на земята пред мен и когато отворих очи, го видях да лежи по лице, а от тила му сгърчеше нож. Халвард стоеше зад него, ръката му беше все още вдигната за удар. — Бягай! — извиках и скочих на крака. Халвард се обърна и в същия миг една фигура се блъсна в него. Херят обви ръце около тялото му, вдигна го и затича, а Халвард се мяташе в хватката му. — Халвард! — изкрещях, а краката ми затъваха в дълбокия сняг, докато тичах. Ала херят беше напред, движейки се бързо. Когато достигна дърветата, аз още повече ускорих крачка. Губех го в хаоса, докато още и още хери се втурваха в гората, отстъпвайки. Обърнах се към селото, а очите ми се стрелкаха във всички посоки, докато покрай мен профучаваха тела. — Ири! — изпищях. Не би могъл да ме чуе. Не би могъл да бъде достатъчно близо. — Фиск! — изпищях отново, имах чувството, че дробовете ми ще се пръснат. Зад мен писъците на Халвард отекваха в мрака. Нещо изкънтя дълбоко в гърдите ми. Нещо изстърга, разбивайки се в мен, като грохота на лавина. Нещо толкова отчаяно и яростно, че би могло да ме разкъса. Две ръце ме сграбчиха и аз се обърнах, замахвайки с брадвата си, и Фиск се наведе, за да я избегне. Преглътнах и я пуснах на земята, за да се вкопча в ризницата му. — Халвард… отвлякоха го! Той се взря в лицето ми, мъчейки се да разбере. Да сглоби чутото. — Не. Не ми беше останал достатъчно въздух, за да обясня, така че просто посочих към дърветата. Той вдигна брадвата ми и я тикна обратно в ръцете ми. След това се втурна към гората, без да се поколебае, и аз го последвах. Тичахме между дърветата, снежната покривка под краката ни изтъня, когато поехме надолу по хълма. Зад нас не идваха още рики и аз знаех какво означава това — че каквото и да ставаше в селото, беше достатъчно лошо, за да ги накара да оставят херите да си тръгнат живи. Настигнахме последните, придържайки се ниско към земята. Ножът на Фиск полетя във въздуха, улучи най-близкия от тях в гърлото и го повали. Аз се заех с другия, плъзгайки се по замръзналата земя, така че острието му премина над мен. Изправих се и го пронизах между лопатките. Той се изви, отметнал глава назад, и рухна на една страна. Докато се обърна, Фиск вече беше повалил следващия. Няколко минути по-късно приближихме основната част от херите, които се спускаха по покрития с дървета хълм; останахме между дърветата, сливайки се с мрака. Вървяха в дълга редица, доспехите им бяха грейнали на лунната светлина. Спряхме и приклекнахме заедно зад едно паднало, гниещо дърво, надниквайки зад него. Херите теглеха пленените рики за въжета, завързани около вратовете им. Изругах тихичко, опитвайки се да различа Халвард, ала имаше толкова много хери, че не можех да го видя. Изцвили кон и очите ми се обърнаха към животното в края на редицата. То теглеше три фигури, едната от които се влачеше безжизнено по земята. До мен Фиск дишаше тежко. — Виждаш ли го? Пръстите ми се впиха в кората на дървото. — Мисля, че е дребничката фигура зад коня. Не съм сигурна. — Не мога да го видя. — Той преглътна думите. — Може би те… — Ако искаха да го убият, щяха да го направят във Фела. Херите отвличат хора при набезите си. Знаеш го. Знаеше обаче и защо. Ако историите бяха верни, те принасяха пленниците си в жертва. Открили бяхме обезкървените тела в гората, след като бяха дошли в Хюли. Фиск ме погледна, същата мисъл бушуваше като буря върху лицето му. Дълга въздишка се откъсна от устните ми и той опря чело в дървото, затваряйки очи. — Можем да го освободим, но не и останалите — прошепнах. — Твърде много са. Той се взираше в снега, мислейки. — Ще вземем Халвард. Ще се върнем за останалите. Аз кимнах. — И ще ги избием до последния. Глава 27 Все така наведени ниско над земята, ние се насочихме на изток, спускайки се по склон, успореден на този, по който се движеха херите, навлизайки все по-навътре в гората. Студът проникваше през кожената ми ризница, докато се приближавахме с пълзене; не откъсвах очи от Халвард, теглен от черния кон в края на редицата. Когато колоната се разтегли и конят започна да изостава, спрях и посочих надясно. Лунната светлина се промъкна между дърветата и огря лицето на Халвард за миг. Носът му изглеждаше строшен, по туниката му се стичаше кръв. Очите ми запариха и аз потръпнах. Вероятно беше първата му счупена кост. Навярно първият му досег с насилието и живота, който останалите от нас водехме. В мига, в който зърна брат си, Фиск настръхна и едва не се хвърли напред. Сграбчих го за ръката, задържайки го ниско приведен над земята. Ала той сякаш беше изтъкан от ъгли и остри ръбове, очите му бяха напрегнати. Лицето му се изопна и сърцето ми падна в петите. Страхуваше се. И това изглеждаше толкова странно у него. Обвих пръсти около ръката му и я стиснах; той се опомни, очите му се откъснаха от неясната фигурка на Халвард и се спряха върху мен. Отпусна се назад, дишането му се забави, а аз задържах погледа му, докато не бях сигурна, че няма да се втурне по склона, размахал меч. Бяхме достатъчно близо, за да видим как Халвард се мъчи да не изостава от коня, препъвайки се по пътеката, впил пръсти във въжето около шията си, за да попречи на възела да се затегне. Ако паднеше, въжето щеше да го задуши. Една жена беше завързана до него и двамата вървяха до окървавеното тяло, влачещо се по земята. Който и да беше, той беше мъртъв. Не помръдвахме. Не издавахме звук. Заопипвах земята и когато намерих камък с размерите на дланта ми, се изправих. Ръката на Фиск се сключи около китката ми и ме спря. — Аз трябва да отида. — Ще се справя, Фиск — прошепнах. Бях по-дребна и по-бърза, по-трудно бе да ме забележат. Щяха да го видят в мига, в който излезеше от храсталаците. Той ме изгледа в продължение на един дълъг миг, преди да ме пусне, и аз пристъпих напред. Движех се бавно, избягвайки огрените от луната места. Фиск ме последва, долепил ръка до гърба ми. Тъмни облаци покриха небето и гората отново потъна в мрак, докато конят се приближаваше към нас. Фиск извади ножа от колана си и приклекна ниско, а аз вдигнах камъка в ръката си. В мига, в който мина следващата група хери, отметнах ръка назад и с едно движение на китката го запратих над храсталаците, сякаш подскачаше по водна повърхност. Той прелетя пред коня и животното се изправи на задни крака с разширени ноздри. Халвард се улови за едно дърво, за да не падне, а конят зарови нервно с копита, докато останалите хери продължиха по пътеката. Аз извадих ножа си. Двамата хери, които вървяха най-отзад, отидоха до коня и единият улови юздите му, цъкайки с език, за да го успокои. — Срежи въжето на този — кимна той към мъртвия рики на земята. Другият мъж се подчини, прикляквайки, за да среже въжето с брадвата си, и аз пристъпих напред, приведена над земята. Сбруята издрънча и аз свърнах наляво, заобикаляйки коня отдалече, за да пресека пътеката, все така обгърната от мрак. Напред херите все още се спускаха по хълма. Изправих се светкавично зад първия мъж. Докато ме чуе, вече беше твърде късно. Скочих, обвивайки ръка около шията му, и прокарах ножа по гърлото му, докато не шурна кръв. Фиск повали другия мъж. Очите на Халвард ни откриха в мрака и той заплака. Херите по пътеката надолу се приближаваха. — Шшт. Стигнах до него и срязах въжето с едно движение, побутвайки го към Фиск. Той го вдигна и момчето уви ръце и крака около него, докато брат му поемаше нагоре по склона. И тогава я видях. Застанала на пътеката с въже около шията, талата ме гледаше. Спрях и се огледах наоколо. Гората все още беше тиха, чуваха се само на стъпките на трима хери, които идваха насам. А тя стоеше там, сякаш знаеше какво ще направя. Исках да я оставя завързана за коня, така както ме беше изоставила тя. Докато не се превърнеше в следващото тяло, влачено по земята. Исках да я накажа. Ала в очите й имаше някакво разбиране. Спокойствие. Сякаш ме беше очаквала. Преди да успея да помисля, аз завъртях ножа в ръката си и го хвърлих към нея, с дръжката напред. Тя го улови, очите й се задържаха върху мен, докато се обръщах, и няколко секунди по-късно я чух да се приближава, тръгвайки до мен, докато аз бързах да настигна Фиск. Отново приклекнахме и загледахме как новодошлите хери стигнаха до коня. Гласовете им се усилиха и аз протегнах ръка. Талата постави ножа в шепата ми и аз се надигнах на колене, поех си дъх и изпънах рамене, преди да вдигна оръжието пред очите си. Прицелих се внимателно и отметнах ръка назад, запращайки го с рязко движение. То полетя като вятъра, безмълвно, заби се в гърба на мъжа вдясно и той рухна на земята. Другият мъж ни погледна за миг. А после затича. Аз се плъзнах по склона и извадих ножа от гърба на първия мъж, след което вдигнах очи, проследявайки втория. А после всичко спря. Всичко застина. Звукът на дишането ми ревеше в ушите ми. Дърветата се въртяха около мен. Присвих очи, опитвайки се да се съсредоточа. Да превърна онова, което виждах, в нещо друго, нещо различно. Ала беше невъзможно да сбъркам дръжката на един меч на аска. Червената кожа на ножница на аска. А това можеше да означава само едно. Че херите идваха от фиорда. Не помислих. Не си поех дъх. Просто се втурнах. Изтръгнах и последната капчица енергия от тялото си, за да догоня отдалечаващата се сянка. Той погледна назад, докато бягаше, достатъчно дълго, за да се препъне и да се блъсне в едно дърво. Претърколи се, когато връхлетях отгоре му, и аз го приковах към земята с колене, сграбчвайки косата му, за да го накарам да ме погледне. — Откъде имаш този меч? Пропитият ми с паника глас беше дрезгав шепот. Той вдигна очи, стиснал зъби. — Откъде го имаш? Ударих главата му в земята и той простена. Фиск и талата стигнаха до нас и застанаха над мен. Не се виждаше никой, но ако изкрещеше, херите можеха да го чуят. Не можех да го убия. Още не. Протегнах се и с всичка сила го ударих по главата с дръжката на ножа си. Той застина под мен, главата му се отметна на една страна. — Това… това са кожи на аска — процедих през свито гърло. — Знам. — Фиск остави Халвард на земята и талата обви ръка около раменете му, притегляйки го по-близо. — Ще го вземем с нас. Той улови единия крак на мъжа, а аз избърсах лицето си и хванах другия. Повлякохме го през гората, а талата и Халвард вървяха пред нас. — Били са във фиорда — изпръхтях под тежестта на тялото, краката ми бяха слаби. — Може би. Преди да успея да отговоря, до ушите ни достигнаха шумовете на Фела. Първите лъчи на зората се появиха над планината, придавайки на селото наситено лилавия цвят на прясна синина. Дим се издигаше над някои от къщите, които все още горяха, главният път беше осеян с тела. На всеки няколко крачки снегът беше ален. Талата погледна през рамо към Фиск и устните й се разтвориха. Продължихме да теглим тялото на херя, докато не наближихме къщата, и аз преглътнах мъчително. Беше притихнала и нямах представа какво означава това. Какво ще ми причини. Небето и земята сякаш ме дърпаха, карайки ме да се чувствам изтъняла. Разтеглена. Сякаш щях да се скъсам надве. Пуснах крака на херя и бутнах вратата. Писъкът на Инге наруши тишината. Тя се хвърли напред и взе Халвард в прегръдките си, отпускайки се на пода, лицето й беше така разкривено и съсипано, че едва я познах. Очите ми се стрелнаха наоколо, докато не го откриха. Ири. Стоеше до ръба на масата. Лицето му беше зачервено, очите — мокри, косата му стърчеше. Изхлипах и се втурнах към него. Хвърлих се на гърдите му и ръцете му се обвиха здраво около мен, повдигайки ме от земята. Опитах се да дишам, поемайки си бавно въздух, заповядвайки на сърцето ми да се успокои. Той ме пусна и посегна към Фиск, целувайки го по бузата. Въздухът излезе от гърдите му със свистене, когато го взе в прегръдките си. — Помислих си… помислихме си… — Той поклати глава. — Не можахме да открием телата ви. Зад него Руна се облягаше на стената, свила колене до гърдите си. Взираше се в огъня с невиждащ поглед, а по изцапаното й със сажди лице се стичаха сълзи. Инге все още седеше на пода, обвила ръце около Халвард, и плачеше в косата му. Прошепна нещо в ухото му, притискайки го още по-силно, и той кимна до нея, преглъщайки сълзите си с подсмърчане. Засъхналата кръв под носа му беше хванала коричка, кожата на врата му беше ожулена там, където беше минавало въжето. Когато се отдръпна от него, Инге огледа раните му, притискайки ноздрите му с палец, докато той гледаше към тавана. Тъмни синини бяха разцъфнали под двете му очи. — Какво е това? — Ири погледна към херя, който лежеше пред вратата. Инге ахна и придърпа Халвард по-близо. Аз прокарах ръка през косата си, почесвайки с нокти избръснатия си скалп. — Били са при аските. Лицето му се сгърчи, очите му се разшириха, изпълвайки се отново с онова, което бяха видяла в тях, когато прекрачих прага. Задавайки въпрос, на който не бях в състояние да отговоря. Облегнах се на масата, потърквайки лице със загрубелите си, покрити с мехури ръце, и се огледах из стаята, а мускулите ми потръпваха конвулсивно. Кръвта ми все още течеше по-бързо. Това бе начинът, по който тялото ми бавно се успокояваше след битка. По който мислите ми препускаха в милион посоки, мъчейки се да открият нещо, в което да се вкопчат. Дишането ми постепенно се забави и болката в рамото се обади отново. Дръпнах ризницата си настрани, за да го погледна. — Нека да видя. Инге най-сетне пусна Халвард и се изправи на крака. Руна все още седеше безмълвно до стената. — Баща й — каза Инге тихо, срещайки очите ми. Стомахът ми се сгърчи, умът ми се вкопчи в единствената мисъл в главата ми. Моят баща. Аска. Фиск сложи ръка върху рамото на Инге. — Трябва да отидеш в ритуалната къща. Ранените ще са там. Очите ми все още бяха вперени в ботушите на херя на прага. Инге кимна, поглеждайки към Руна. — Имаш право. Руна се изправи, очите й бяха все така празни. Взе една кошница от масата и зачака Инге, отправяйки невиждащ поглед към вратата. Инге не помръдна, докато не я погледнах. Изчака ме да вдигна очи и когато го направих, улови лицето ми в шепите си и долепи топлата си буза до моята; усещах дъха й върху лицето си. Задържа ме така, притискайки ме плътно до себе си. — Благодаря ти — прошепна. И тогава ледникът в мен се пропука. Строши се с грохот и парчетата се сгромолясаха в ледените води около сърцето ми. — Няма защо. Глава 28 Държах главата на Халвард в скута си, та Фиск да може да намести носа му. Когато по лицето му потекоха сълзи, аз ги избърсах с опакото на дланите си. Ири му помогна да се изправи, издърпвайки туниката над главата му, а аз отидох до прага, броейки телата, докато от клана ги изтегляха на пътеката и ги разделяха. Имаше повече рики, отколкото хери. В това бях сигурна. Надвесих се над онзи херя, когото бяхме довлекли от гората. Беше едър, корав на вид мъж; дрехите му бяха покрити с мръсотия и оръфани по краищата. Явно бяха на път от известно време, живеейки в движение. Ала кожите на аска не бяха захабени. Ако бяха минали през Хюли, то беше наскоро. — Майка ми не го иска тук. Бои се. Фиск се опита да разкопчае ризницата си, потръпвайки, с полувдигната над огъня ръка. — Дай на мен — посегнах към него аз. Фиск се обърна към мен и аз улових китката му, слагайки ръката му върху рамото си, за да го подкрепя. Дръпнах внимателно закопчалките, отваряйки едната страна на ризницата му, след което се наведох, за да вдигна туниката над ребрата му. Той си пое накъсано въздух, когато се показа голям кръвоизлив под кожата. Вдигнах ръка и докоснах костите с връхчетата на пръстите си и той отметна глава назад, стисвайки очи. Прекарала бях цял месец, лекувайки същото нараняване в Аурвангер. — Счупени са. За моя изненада, той се засмя. — Знам. Изпънах се и го погледнах. Досега не го бях виждала да се усмихва. Лицето му се разтегли, разкривайки трапчинка в ъгъла на устата му, и аз извърнах очи, усещайки как бузите ми пламват. Свалих ръката му и разкопчах другата половина на ризницата, помогнах му да я съблече, без да вдигам очи от земята. — Нощта, когато те открих в гората… Гласът му се понижи до шепот. Аз взех ризницата му в ръцете си. — Какво? — Ти каза „херя“. Откъм вратата долетя пъшкане и очите ми се стрелнаха към ботушите. Движеха се. Пуснах ризницата на масата и се отправих натам, вадейки ножа от колана си. Лъчите на слънцето се посипаха по лицето ми, когато пристъпих в снега и наведох поглед към него. Беше се изтърколил настрани и държеше онази част на главата си, която кървеше. — Ири! — извиках към къщата и очите на херя се отвориха. Ири излезе навън и издърпа мъжа за ризницата, принуждавайки го да седне. Изчаках го да ме погледне. Главата му беше увиснала между раменете, очите му изучаваха обкръжението му. Спряха се върху нашийника около врата ми в същия миг, в който Фиск също излезе, сложил ръка върху наранените си ребра. — Откъде взе доспехите на аска? — попитах го тихо, прикляквайки пред него. Очите му минаха покрай мен, оглеждайки се наоколо. Преценяваше шансовете си. Стиснах ножа си по-здраво. — Откъде взе доспехите? Той стисна устни, отмятайки глава назад. Усмивка повдигна ъгълчетата на устата му. Вдигнах ръка над главата си и забих острието на ножа в бедрото му. Той изрева, гърчейки се, докато го вадех, и ме погледна, а от устата му хвърчаха слюнки. — Защо имаш доспехите на аска? — изкрещях, изтръсквайки кръвта от острието на ножа. Мъжът херя прехапа устни и ме изгледа яростно, дишайки накъсано. Пронизах го отново, още по-дълбоко, в другия крак. Той изпищя по-силно и аз завъртях острието. Ножът се вдигна нагоре, разкъсвайки кожа и мускули, когато той посегна към мен. Ири стисна ризницата му, тръшвайки го по гръб, и аз коленичих над него. Ала свирепостта върху лицето му само се усили. Сграбчих го за косата и натиснах главата му до земята, хвърляйки ножа си в краката на Фиск. Ири го държеше на място и той се загърчи под мен, ритайки. Заслушах се в звуците на сърцето си над шума от тежки ботуши зад гърба ми. Все повече рики се събираха на пътеката и гледаха с разкривени от ужас лица. Чували бяха историите, но до предишната нощ не бяха виждали хери. За риките те бяха просто легенда. За мен те бяха демоните, убили майка ми. Съсипали баща ми. Преди херят да успее да се извърти отново, аз сложих палец във вътрешния край на окото му и натиснах, докато напипах топлия, мек мускул и тъканта. Той се загърчи и аз натиснах с цялата си тежест, докато очната ябълка не изскочи от орбитата си. Стиснах я в шепа и я извадих. Устата му зейна, викът остана пленен в гърдите му. — Откъде взе ризницата? — изкрещях, притискайки палец до другото му око. — Нападнахме аските — изрева той, давейки се. — Кога? — Изправих се над него. — Кога бяхте там? Той седна, притискайки кървящата дупка на окото си с вързаните си ръце. — Преди няколко седмици. В гласа ми отново се прокрадна трепет. — Какво стана? Когато той се поколеба, взех ножа си и го прокарах по ръката му. Той политна, мъчейки се да изпълзи настрани, докато зад мен се надигаха гласове. — Нападнахме шест от селищата им по протежение на фиорда. Думите се врязаха в мен. Приковаха ме към мястото ми, спряха ударите на сърцето ми. — Ами рики? Колко селища? Талата. Стоеше до Видр, техния водач, а множеството зад тях непрестанно нарастваше. Небето над нас се олюля. Тръснах глава, опитвайки се да заглуша рева в нея. Херят погледна към окървавените си ръце. — Четири селища на рики. Фела е петото. Талата погледна към Видр; по изражението й ясно личеше, че прекрасно осъзнава същинските мащаби на опасността. Ако бяха успели да нападнат толкова села само за няколко седмици, явно бяха много. Твърде много. Паниката, заляла ума ми, заглуши звука на дрезгавия му глас, изреждащ имената на селищата, които вече бяха нападнали, и онези, които все още не бяха. — Изпратете ездачи. Предупредете останалите — нареди Видр рязко и стъпки се отдалечиха тичешком по пътеката. Той пристъпи напред и спря до мен. — Къде е лагерът ви? — попита, свел поглед към херя. Изправих се, опитвайки се да мисля толкова бързо, колкото бяха в състояние да се движат мислите ми. Само че те бяха замръзнали. Неспособни да се откъснат от образа на баща ми. Облян в собствената си кръв. Тялото му, носещо се върху сиво-сините води във фиорда. Обърнах се към събралите се зад мен рики, които ни гледаха. Ръцете ми потръпнаха и си дадох сметка, че все още държа окото на херя. Беше топло и хлъзгаво в шепата ми. Пуснах го в снега, ножът се изплъзна от другата ми ръка. Ири го вдигна и се приближи до пленника. Направих крачка назад, препъвайки се, и някой ме улови за лакътя. Вдигнах очи и видях Фиск — беше ме хванал за ръката и ме подръпваше лекичко към къщата. Студеният въздух пареше горещата ми кожа. Примигах и се опитах да се съсредоточа, потърквайки очи с вцепенените си ръце. Откъм събралите се навън рики се носеха викове. Гневни, кръвожадни, копнеещи за отмъщение. Досетих се, че Ири вероятно тегли пленника към ритуалната къща. Щяха да изкопчат къде се намира лагерът на херите, а после щяха да го обесят. Фиск свали ножницата и калъфа си, докато аз се взирах в пламъците. Гледаше ме, карайки ме да се чувствам така, сякаш щях да се пръсна на парчета. Сякаш чакаше да го види. — Трябва да се върна при аските — прошепнах. — Сега. Не мога да чакам, докато снеговете се стопят. Виковете отвън се отдалечаваха. — Трябва да се върна — повторих. — Знам. — Той не извърна очи. Не мигна. — Ще дойда с теб. Взрях се в него. — Няма да можеш да слезеш от планината, преди снеговете да са се стопили, освен ако някой не ти покаже пътя. Аз ще дойда с теб. Ще те заведа в Хюли. Имаше право. Исках обаче да му откажа. Да попитам защо. Да избягам колкото се може по-далече от Фела. Колкото се може по-далече от шепота, който прозвучаваше в мен, когато Фиск ме погледнеше по начина, по който ме гледаше сега. Начина, по който ме гледаше край реката. Сякаш знаеше нещо, което аз не знаех. Глава 29 — Фиск. Чувах предупреждението в гласа на Инге. Двамата стояха един срещу друг, скръстили ръце. Проследих приликата в лицата им с очи. Досега не бях забелязала колко много прилича на нея. Очи, обрамчени от тъмни ресници. Очертанията на лицата им. Ири се подпираше на масата, загледан в Руна, която спеше до стената, с гръб към огъня. — Ще я заведем в Хюли — повтори Фиск. — А после ще се върнем у дома. — Имаме нужда от вас тук. Тя погледна между двамата. — Ще се върнем, за да се бием. Инге дълго се взира в огъня, дишайки равномерно. Все още носеше изцапаната си с кръв рокля, липсата на сън се беше вдълбала в лицето й, косата й бе разчорлена. Фиск чакаше, без да помръдва. Тя вдигна ръка и докосна леко устните си с пръсти, както правеше, когато беше замислена. Не поглеждаше към мен, ала мислите й бяха върху мен. Задаваше въпроси. Чудеше се. Минах покрай тях и се покатерих на тавана, оставяйки ги долу. Халвард все още спеше в леглото си, завит с меча кожа, и аз поспрях с ръце на най-горната пречка на стълбата. Гюда лежеше на една страна, заслонила с тялото си малко, шаващо вързопче, а Керлинг се беше долепил до гърба й и надничаше зад рамото й. Тя притискаше малкото създание до голата си кожа и го целуваше по главичката. Лицето на Керлинг се беше променило. Пустотата в очите му си беше отишла, нямаше я тежестта, стаена в тях. Гюда вдигна поглед към мен и аз замръзнах, вдигайки крак, за да сляза. Ала вместо горчилката, която виждах в очите й преди, сега лицето й беше умиротворено. Тихо. Когато отново наведе поглед към бебето, прокарвайки връхчетата на пръстите си по меката му тъмна косица, Керлинг допря лице до гърба й, затваряйки очи. Улових края на плитката си и го заувивах около кокалчетата на ръката си, докато ги гледах. Сякаш всичко това не се беше случило. Нападението. Битката в Аурвангер, в която бе изгубил крака си. Кръвната вражда към мен и моите хора, която гореше в сърцата им. В този миг, в тази стая нямаше място за нея. Тук имаше единствено ново начало. И неговата светлина заличаваше всичко останало. Беше толкова красиво, че болеше, докосвайки всяка отворена рана в мен. Слязох тихичко по стълбата, оставяйки ги в сумрака на тавана, и излязох навън, за да измия кръвта от лицето и ръцете си. Чувах Инге и останалите да спорят вътре, приглушеният им шепот се промъкваше през пукнатините в стената. Пъхнах ръце в бъчвата със стопен сняг, потръпвайки, когато водата опари кожата ми, и затърках, докато тя порозовя. Отражението ми потрепваше на повърхността й. Сенки под очите и все още незавехнала синина на бузата ми. През открехнатата врата видях как Инге сложи дисагите върху масата и се залови да ги напълни. Лицето й беше обтегнато, беше прехапала устни. Беше победена и макар че именно това исках, част от мен потрепери. — Дойдох да ти благодаря. Обърнах се, стиснала ръба на бъчвата, от косата ми все още капеше вода. Талата стоеше на пътеката, сключила ръце пред чистата си рокля. Косата й беше вдигната над раменете, зелените й очи грееха по-ярко насред зачервеното й лице. Кожата на врата й беше прежулена от въжето, също като тази на Халвард. — Защо ми помогна? — Тя наклони глава на една страна, оглеждайки ме от горе до долу. Когато не й отговорих, пристъпи по-близо. — Знам, че ме видя онази нощ. Когато Торп те остави в гората… Не знаех какво да кажа, защото не знаех отговора. Нямах причина да й помогна. Просто го направих. И почти ми се искаше да не бях. Никой не би научил, ако просто я бях оставила там. Устните й се разтеглиха в усмивка. — Тора има планове за теб, аска. Разбрах го още щом те видях за първи път. — Аз не служа на Тора — напомних й. — Не ме е грижа за волята й и не искам благоволението й. Тя се усмихна по-широко. — Ири също не го искаше. Отново погледнах към къщата, заемайки отбранителна позиция. — Инге ми каза тази сутрин. Усетих как отварям уста, сърцето ми се вгорчи. Беше обещала, че няма да каже на никого. — Когато се върнахме от гората, го видях. Когато ти прекрачи прага. Чувствам се толкова глупава, задето не го забелязах по-рано. Толкова много си приличате, Ийлин. Опитах се да разгадая тона й. Да го съвместя със спокойното изражение върху лицето й. — Няма защо да се тревожиш за Ири. — Тя махна с ръка към мен. — Мисля, че вече сме го оставили зад нас. Ще говоря с Видр. Ти заслужи доверието ни. Може би сега ние ще заслужим твоето. Очите ми се присвиха. — И защо ви е моето доверие? — Ти си воин. А нещо ми казва, че ще имаме нужда от всички воини от тук до фиорда на наша страна, ако искаме да попречим на херите да се върнат и да довършат започнатото. — Племето аска? — изсмях се аз. — На ваша страна? — В зависимост от това какво ще завариш в Хюли, може да се окаже, че вече няма две страни. Погледнах през рамо към вратата. — Откъде разбра, че отивам в Хюли? — Те са твоите събратя. Погледна ме и част от топлотата, която я бях виждала да дава на другите, докосна и мен. Виждах го в очите й. Мислеше, че аските бяха избити. Или са на косъм от това. — На сутринта ще изпратим душите на падналите рики във Фридр, а после потегляме към следващото село. Ако искаш да отидеш в Хюли, можем да те вземем с нас до Моор. Сложи ръка на рамото ми и аз се напрегнах, свеждайки поглед към нея. — Фиск и Ири ще ме заведат — вирнах брадичка. Тя погледна към къщата и ми се прииска да не го бях казала. Някаква мисъл се завъртя зад очите й, докато не дойде на мястото си, и в погледа й се появи разбиране. — Може би след като откриеш онова, което търсиш, ще намериш път обратно към планината. Ръката й ме стисна леко, преди да се отпусне. Яростта отново надигна глава в мен. Не можеше просто да ми се усмихне, да прояви доброта към мен и да очаква да отдам на клана рики лоялността си. Или доверието си. Аз не бях Ири. — Разкажи ми. — Задържах погледа й. — Разкажи ми за съня, който си имала. В зелените й очи припламна нещо и тя отново погледна към къщата. — Видях те. — Намръщи се замислено. — С мечока в гората. Отново наклони глава на една страна. Опитваше се да разчете какво става в мен. Останах неподвижна, мъчейки се да не допусна върху лицето ми да се изпише каквото и да било. Нищо, което тя би могла да търси там. — Ти не знаеш. — Тя бръкна в деколтето на роклята си и извади бронзов медальон на дълга верижка. Сложи го върху отворената си длан и го протегна към мен. Върху него беше гравирана главата на мечка като онази върху вратата на ритуалната къща. — Мечките са свещени за Тора. Преди да създаде хората си от разтопената скала на планината, създала тях. Аз зачаках. — Те са нейните пратеници. — Ако вярваш, че Тора ме е удостоила с благоволението си, защо ме остави в гората онази нощ? Защо просто си отиде? Тя вдигна поглед към небето, мислейки. — Това бе единственият начин да се уверя със сигурност, че съм права за теб. И бях. Тора те опази. — Фиск спаси живота ми, не Тора. Тя се усмихна. — Вярвай каквото си искаш, Ийлин. Мечката е поличба. — Думите се отрониха бавно от тънките й устни. — А поличбите често пъти носят промяна. Глава 30 Риките се бяха събрали в ранното утро, застанали близо един до друг, за да се предпазят от хапещия студ, докато от небето бавно се сипеше сняг. Малките снежинки се рееха във въздуха, докато се спускаха бавно надолу, където биваха поглъщани от големия огън, накладен пред ритуалната къща. Слушах как талата се моли за падналите рики, призовавайки Тора да ги приеме. Да се грижи за тях, докато семействата им не се присъединят към тях в отвъдното. Върху лицето й, докато говореше, не се четеше никаква емоция. Очите й бяха помътнели, ала гласът й беше сигурен. Беше стабилна и твърда. И аз усещах как събралите се рики се бяха вкопчили в силата й, за да не бъдат отнесени от вятъра на скръбта. Горещината на огъня се блъскаше в нас, а грохотът му поглъщаше горчивия плач на оплакването. Чувала бях този звук толкова пъти. Обикновено когато се приберяхме у дома след битка и семействата не откриеха лицата на своите близки. На света нямаше подобен звук — като раздрана душа. — Хайл пара — извика талата, вдигайки очи към небето. — Хайл пара. Повторени от устните на всички рики и дълбокия глас на Фиск, думите отекнаха зад гърба ми. Безопасно пътуване. Талата мина пред олтара и се приближи до един мъж, който ридаеше, превил рамене под дебели кожи. Прошепна нещо в ухото му и хлиповете му постепенно утихнаха. Тя го погледна в лицето, а после продължи към следващия човек. Радвах се, че не знаех какво беше изгубил. Кого беше изгубил. Телата на риките горяха, изпращайки черен пушек високо във въздуха. Душите отиваха към Фридр, на път към обичните си хора, които бяха изгубили някога. Затворих очи, мъчейки се да потисна ужаса, който все още витаеше в ума ми. Чудейки се дали след два дни нямаше на свой ред да ридая за душата на баща ми. Хора започнаха да се отделят от тълпата и аз се огледах за Ири. Стоеше заедно с Руна, която се взираше в пламъците, бузите й бяха червени насред бялото й като платно лице. Ръката му докосваше нейната, малката й сестричка беше обвила ръце около крака му, вкопчена в него. Още рики се отдалечиха, поемайки бавно по пътеката към селото, а аз се отправих към тях тримата. Светлината на пламъците се отразяваше в уморените очи на Руна. — Съжалявам — казах, все още мислейки за баща си. Тя кимна, преглъщайки, преди да се наведе и да вдигне сестричката си, и да последва майка си по пътеката. Ири ги проследи с поглед. — Трябва да останеш — казах. Той поклати глава. — Не мога. — Аз ще отида в Хюли. Мястото ти е тук, с нея. — Кимнах към Руна. — Ще трябва да се биеш. Скоро. Може би не ви остава много време заедно. Той наведе поглед към мен и очите му обходиха лицето ми, търсейки онова, което не казвах. — Какво има? Обвих ръце около тялото си, беше ми студено сега, когато се бях отдалечила от огъня. — Не знам какво ще ти направят… аските. Първо трябва да говоря с тях. Той кимна; разбираше какво имам предвид. Нямаше откъде да знаем как щяха да реагират на истината за Ири. — Добре. * Обработка: skygge, 2019* Чаках Фиск и Ири пред ритуалната къща, гледайки как жаравата от огъня тлее върху олтара. Телата се бяха превърнали в прах, душите и плътта им бяха напуснали този свят. Воините се бяха събрали, за да чуят плана на Видр, но когато се опитах да вляза, двама рики хлопнаха вратата пред лицето ми. Седях, облегната на стената, сплела пръсти, и слушах. Понякога ги чувах, когато повишаваха глас в спор или нададяха вик на съгласие, но през по-голямата част от времето беше тихо; не ми харесваше усещането, спуснало се над селото. Риките открай време бяха достоен враг. Бяха силни. Ако не бяха сигурни накъде да поемат, това означаваше, че се страхуват. Когато вратата най-сетне се отвори, аз се изправих, тръгвайки до Ири, когато двамата с Фиск излязоха. — Какво каза той? Беше уморен и започваше да си личи — по лицето, в гласа му. — Ще се срещнат с водачите на селата, за да видят колко сме изгубили. Каква помощ ще ни е нужна. — От аска — промълвих тихо. Ири спря. — Демоните херя са твърде многобройни, Ийлин. Обърнах се към него със свито гърло. — Знаеш, че това никога няма да се случи. — Пристъпих от крак на крак. — Може би ще си тръгнат. Като миналия път. — Този път не е като миналия — каза той почти тъжно. Знаех, че е прав. Когато херите дойдоха миналия път, го направиха само веднъж. И нямаше толкова смърт. Толкова разруха. Сега беше различно. Останалата част от пътя изминахме в мълчание. Онези хери, които бяха дошли във Фела, бяха само малка част от тях. Вероятно бяха много, много повече, отколкото и двата клана подозираха. Фиск отвори вратата и влезе вътре; миг по-късно вече говореше с Инге, оставяйки мен и Ири насаме. — Какво каза? — попитах. Фиск седеше на масата до Халвард и преглеждаше носа му. — Ще дойде с теб. — Защо? — прошепнах. — Ийлин, всичко ли трябва да бъде трудно с теб? — Той поклати глава. — Имаш нужда от него. Значи, ще дойде. Заобиколи ме, за да влезе, и Инге го докосна по ръката, докато той минаваше покрай нея. Аз също пристъпих вътре и тя ме погледна за миг, преди очите й да се върнат върху Фиск. — Събират се. Трябва да вървим. Той се изправи. Взех оръжията си от пейката и ги препасах. Халвард скочи от масата и изтича навън, а стъпалата му плющяха по камъните. — Ще внимаваш, нали, свас. — Инге повдигна брадичката на Фиск, за да го накара да я погледне. — А после ще се върнеш. Фиск не отговори, просто се вгледа безмълвно в очите й, докато тя се молеше тихичко за него, сложила ръце върху раменете му. Когато свърши, той се опита да й се усмихне. — За какво мислиш? — Мисля си, че винаги ме изненадваш. Инге отново ме погледна за миг, преди да го пусне. Фиск отиде при Ири и го прегърна. Двамата заговориха ниско. — Онд елдр. — Онд елдр. Думи, които бях чувала и преди. Бълвай огън. Воините на племето рики си казваха тези думи на бойното поле. Инге се приближи до вратата и извади косата ми изпод ремъка на калъфа на брадвата ми. — Може ли? — попита зад гърба ми. По кожата ми пробяга тръпка; кимнах и седнах на стола в ъгъла. Същия, на който се бях хранила, гледайки ги на масата заедно. Като семейство. Разстла косата върху гърба ми, раздели я на кичури и ги сплете над рамото ми, завързвайки края им. Усещането ме накара да потреперя — смътните спомени за майка ми изплуваха от дълбините на ума ми. Спомени, които мислех, че съм изгубила. Взирах се в пода. — Има ли нещо, което Фиск не би сторил за Ири? — Обича Ири повече от себе си, но това не е заради Ири. Инге се вгледа в лицето ми в продължение на един дълъг миг, преди да положи меко ръце върху главата ми. Отново се молеше. Задържах дъха дълбоко в себе си, защото знаех какво ще донесе, когато го изпусна. Гореща, пронизваща болка в гърдите. Избърсах си очите, когато тя свърши, и станах, отправяйки се към вратата, без да поглеждам назад. Халвард държеше юздите на конете, които стояха на пътеката. Не вдигна очи, когато се приближих до него. — Ще се върнеш ли? — попита, ритайки снега с ботушите си. Поех юздите от него, прокарвайки ръка по муцуната на коня. — Не знам. — Би могла. Би могла да се върнеш, ако искаш. Бръкнах в ризницата си и улових ръката му. — Благодаря ти. — За какво? Халвард ме погледна и лицето му се промени. — Защото беше мил с мен. Пуснах подаръка в ръката му — простичък идол. Не знаех как бе изглеждал баща му, а и не ме биваше в резбата, но бях използвала остатъка от дървото, което Инге ми даде, за да го изработя за него. — Това баща ми ли е? — попита той с тъничко гласче. Кимнах и като го притеглих към себе си, обвих ръце около него. Той зарови лице в ризницата ми и ме прегърна силно. Опитах се да отметна косата от лицето му, но тя бе твърде непокорна. Тъмнолилавите синини караха очите му да изглеждат още по-сини. Ири, Фиск и Инге излязоха от къщата и Ири спря пред мен. Взрях се в гърдите му; доспехите на рики вече не ми изглеждаха странно. Сега кожените доспехи на аска щяха да ми се струват не на място. — Елска юкар — каза той и топлината на думите се уви около мен. Обичам те. Притиснах се в него, оставяйки го да ме прегърне. Аз също го обичах. Повече от всичко. Ала се чудех дали някога щях да бъда в състояние да му го кажа отново. Чудех се дали част от мен винаги щеше да си остане ядосана. — Какво искаш да кажа на баща ни? Той въздъхна. — Истината. Не исках да му кажа за Ири. Ала никога не бих могла да го излъжа. Ири ме целуна по върха на главата и задържа юздите, докато се мятах на коня. Надолу по пътеката риките вече чакаха. И този път не се обърнах назад, когато един завой на пътя ни скри от поглед. Очите ми бяха приковани в гърба на Фиск, конят на Ири следваше неговия. Повече от веднъж си бях помисляла, че за последен път виждам брат си. И всеки път бях сигурна. Не исках отново да изпитам същото. — Колко дни? — попитах, навивайки юздите по-плътно около юмруците си. Ала още преди да стигнем до ритуалната къща, Фиск скочи от коня и улови юздите на моя. — Какво правиш? — опитах да се дръпна, но конят го последва. Той не отговори, повеждайки ме настрани от главната пътека и от останалите, докато не спряхме пред палатката на ковача. Огнището грееше в сенките. Аз сбърчих чело. — Какво… Ковачът, с чук в ръката и тъмна кожена престилка около кръста, спря работата си и ме погледна. Премести поглед между нас. — Искам да го свалиш — каза Фиск. — Нашийника. Добави още нещо, което не можах да чуя над мислите си. Ковачът сви рамене. — Добре. Аз се вкопчих в седлото с побелели пръсти. — Ела. Той метна чука върху масата. Слязох от коня, а той взе инструмент с дълга дръжка и кука на края. — Приближи се. Пристъпих в палатката и той улови нашийника, навеждайки главата ми надолу, за да закачи единия му край за желязната пръчка, забита в дънера на дебело дърво. — Недей да мърдаш — изсумтя. Пъхна инструмента в другия край на нашийника и си пое дълбоко дъх, преди да се извие назад, дърпайки с всичка сила. Нашийникът се разшири бавно, а аз стоях неподвижно, опитвайки се да му попреча да докосне раната от изгорено. Той се изправи и отново се изви назад, дърпайки за втори път и аз затворих очи, когато металът ме одраска. Ковачът свали обръча от шията ми и го пусна на земята пред мен — счупен черен кръг, който потъна в снега. Прокарах пръсти по кожата на врата си, освободен от тежестта и студа на нашийника. — Защо го направи? — Ако ще се прибираш у дома, няма да го сториш като дюр — каза Фиск, отпускайки ръцете, които беше скръстил на гърдите си, и се отправи към коня. Ковачът отново се зае с работата си и наоколо отекнаха ударите на ковашки чук. — Не ми дължиш нищо. — Чух как събралите се по-надолу на пътя рики, потеглиха. — Ти ми спаси живота. Повече от веднъж. Квит сме. Той наведе поглед към земята и аз зачаках думите, събиращи се зад устните му. — Никога няма да бъдем квит. Глава 31 Яздехме в дълга редица през гората и аз най-сетне разбрах какво имаше предвид Фиск, когато ми каза, че никога не бих успяла да сляза от планината сама. Нямаше ясен път в снега. Вървяхме ту наляво, ту надясно по затрупани пътеки и покрай високи скали, лъкатушейки хаотично по начин, в който не виждах никакъв смисъл. Отне ми половин ден, докато осъзная, че избягвахме склоновете на планината, затрупани със сняг, който заплашваше да се превърне в лавина. Всяко движение беше добре преценено. Движехме се бавно и безшумно всеки път щом напуснехме прикритието на дърветата. Далече пред нас Видр водеше групата, оглеждайки се наоколо, изучавайки планината. Риките не обръщаха внимание на присъствието ми и това беше по-добре, отколкото да ме забелязват. Мнозина от тях ме бяха видели как избождам окото на херя. Потреперих, спомняйки си горещото меко топче в разтрепераната ми ръка. Може би знаеха, че бях спасила талата. Ала нищо от това нямаше значение сега. Исках единствено да се махна от планината. Просто трябваше да се прибера у дома. Яздихме дълго след като се стъмни и аз седях изправена, мъчейки се да изпъна гърба и раненото си рамо. Все още болеше и пареше там, където заздравяваше, но пък аз непрекъснато го ранявах отново. Повдигнах бавно ръка, изпъвайки предпазливо мускулите си, и погледнах към Фиск, който яздеше зад мен. Зимната луна се издигна рано в небето, огромна и безформена. Висеше над гората като шамандура, носеща се по водата, а студът около нас стана по-суров, когато слънцето залезе. С всеки завой на пътя ужасът, погребан под всяка мисъл в главата ми, се усилваше, въображението ми рисуваше най-страховити картини на онова, което ме очакваше във фиорда. Пред нас се разнесе изсвирване, ниско и продължително, и конете спряха. Фиск скочи на земята и ме изчака да сляза и да задържа коня си до неговия. — Ще поспим няколко часа и отново тръгваме. Повдигна седлата и извади мечите кожи отдолу. — Ще спим къде? Наоколо нямаше нищо, освен дълбок сняг. Той посочи склона зад мен, където останалите рики вече потъваха. Преметнах торбата си през здравото рамо и ние също се отправихме натам. Докато се мушвахме в широкия процеп в скалата, аз потръпнах, обзета от желание да извадя ножа си. Искрата на огниво освети пещерата, когато някой запали огън, миг по-късно зад нас лумна още един. Разгоряха се един по един, докато цялата й вътрешност бе обляна в оранжева светлина. Беше огромна, с таван, от който се спускаха каменни шипове като пръсти, които сякаш искаха да ни сграбчат и да ни издърпат в корема на планината. Беше тихо. Толкова тихо, че чувах стъргането на всеки ботуш в пръстта под нас. С Фиск се приближихме до огъня в дъното на пещерата и аз заобиколих онези рики, които вече се настаняваха, за да спят. Облегнах се на стената и се плъзнах надолу, докато седнах на пода, и се огледах наоколо. Другите рики се събраха около останалите огньове, оставяйки Фиск и мен в края на групата. Все още беше странно да ги видя такива — уморени и слаби. Съкрушени. Духът им спеше някъде дълбоко в тях, ала беше там. Беше като притихналия въздух, преди да се разрази яростна буря. И не ми беше приятна мисълта да спя насред него. Яркочервена коса привлече погледа ми и аз потръпнах, разпознала Торп. Седеше до един огън в другия край на пещерата, придърпал вълнено одеяло до гърдите си. Лицето му беше покрито с рани и синини, едното му око беше подпухнало. Фиск пъхна суха цепеница в огъня, за да го засили. По кокалчетата му все още имаше зарастващи ожулвания от раните, които беше нанесъл на Торп едва преди няколко дни. Когато улови погледа ми, той спря очи върху ръцете си, а после върху Торп. — Ще иска ли да ти отмъсти за стореното? — попитах тихо. — Никога вече няма да те докосне. Отново погледнах към Торп. Бях го видяла на изгарянето на телата и той дори не ме беше погледнал. Фиск побутна дисагите по-близо до мен и аз извадих хляба, който Инге ни беше сложила. Разчупих го надве и подадох половината на Фиск, свивайки колене до гърдите си. Вкусът ми напомни за дома им и аз преглътнах. Защото от мисълта за Инге и Халвард се чувствах странно. Нежно придърпване към Фела трепна в гърдите ми. Не беше като дома. Нещо различно. — Вярваш ли на това, което Инге казва за теб и Ири? — Гледах го изпитателно, опитвайки се да го разчета. Веждите му подскочиха, въпросът го беше изненадал. — Сал фюртра? Кимнах и отхапах нов залък. — Не знам. Фиск се облегна на стената, загледан в хляба в ръцете си. — Какво се случи според теб? Той помисли в продължение на един дълъг миг, преди да отговори. — Струва ми се, че видях себе си в Ири. — Какво искаш да кажеш? — През целия ни живот ни учат, че сме различни. — Очите му срещнаха моите. — Но всъщност сме еднакви. Мисля, че това ме уплаши. Отпуснах се в сянката, далече от светлината на огъня. Не исках да види нищо, което лицето ми би могло да издаде. Защото знаех за какво говори. Именно това се обвиваше около сърцето ми, когато погледнех Халвард. Мисълта, изплувала в ума ми, докато гледах как риките издигат плевнята на Керлинг. Звукът на гласовете им, слени в песен. — Ако го вярваш, защо се биеше в Аурвангер? Той прокара ръце през косата си. — Защото независимо дали сме еднакви, или не, ние сме врагове. Събратята ми умират по време на бойния сезон. От ръцете на аските. Ще ми се да не бях попитала. Защото мисълта, че сме еднакви, правеше толкова много неща възможни. Прокарваше пътеки там, където ги нямаше преди. Беше ужасяващо. — Все още ли сме врагове? Ти и аз? — Не — отвърна той простичко. Вдигнах глава и видях, че ме гледа. Очите му се плъзнаха по косата, надолу по лицето ми, карайки ме да потреперя. Отново сведох поглед към огъня с пламнало лице. Риките утихнаха и в пещерата се възцари тишина. Фиск постла мечата кожа върху влажната земя и аз се свих до стената, с лице към вътрешността на помещението. Огънят топлеше, но не исках гърбът ми да бъде открит и незащитен. Придърпах едно одеяло над себе си и го пъхнах под брадичката си, докато Фиск подреждаше стратегически цепениците около огъня, така че да горят по-дълго. Не се оплакваше от болката в ребрата, но придържаше ръката си близо до гърдите си и се опитваше да облекчи товара на тази половина на тялото си. Когато свърши, се настани до мен. Гледах го как си поема дълбоко дъх и го изпуска, докато лягаше и придърпваше одеялото над себе си. Опитах се да си представя Хюли. Пътеките, които криволичеха около селото като ручейчета. Колко свежо изглеждаше всичко, когато слънцето се издигнеше високо в небето. Птиците, които летяха над фиорда и се стрелкаха рязко надолу, разперили крила и протегнали крака с остри нокти, за да си извадят риба от водата. Дишането ми излизаше на накъсани глътки и аз пъхнах ръце между бедрата си, мъчейки се да притегля топлината към средата на тялото ми. Треперех. Не беше само студът. Бяха демоните херя. Беше Хюли. Несигурността какво ще открия във фиорда. Усетих движение пред себе си и отворих очи. Фиск гледаше през рамото си, прокарвайки очи по одеялото ми. Плъзна се назад, в разстоянието между нас. Изчаках дишането му да се забави, преди да дойда по-близо и да долепя тяло до неговото, усещайки топлината, струяща от кожата му. Зарових лице в топлото място, където гърбът му срещаше мечата кожа, и се взрях в плетената кожа на ризницата му, проследявайки шарките й с очи, докато клепачите ми натежаха толкова, че повече не можех да ги държа отворени. Заспах под звука от дишането му, напомнящ този на морската вода, целуваща фиорда, докато гърбът му се издигаше и спускаше до мен. Глава 32 Първото тяло на пътеката лежеше полузаровено в наскоро падналия сняг. Дългата й коса беше разпиляна около главата й, лъскавите кожи бяха вкоравени на студения вятър. Беше херя. Напред земята между дърветата беше осеяна с трупове. Фиск се обърна, за да улови погледа ми. Бяхме близо до Моор, първото и най-голямо село на рики. Покривът на ритуалната къща се показа над склона на планината, докато слизахме надолу. Част от него беше рухнал и почернял от пушек, но постройката все още стоеше. Домовете не бяха имали този късмет. Почти всички се бяха превърнали в купчина овъглени дърва. Неколцина рики вече се бяха заели да ги построят наново, рендосвайки греди, за да поправят стените, и звукът от инструментите им, стържещи по дървото, се издигна до билото, където бяхме. Спряха, когато ни видяха да се задаваме по пътеката, и няколко минути по-късно група от тях излязоха от ритуалната къща. Солидна двукрила врата, покрита с дърворезба, като тази във Фела, се отвори и белокос мъж ги поведе към нас. Дълбока, вече зашита рана, оставена от меч, пресичаше лицето му и минаваше над едното му око. Останалите мъже също бяха закърпени криво-ляво, телата и лицата им носеха следите от нападението. Моор беше понесъл много по-тежко поражение от Фела. — Видр — извика белокосият мъж и спря, изчаквайки ни да се приближим. — Латам. Видр слезе от коня си и улови ръката на Латам, придърпвайки го към себе си, за да го потупа по гърба. Останалите също скочиха от конете и аз се слях с тях, мъчейки се да остана незабелязана. Ако жителите на Моор се вгледаха по-внимателно, щяха да разберат, че не бях една от тях. Ала докато обхождах с поглед онова, което беше останало от селото, си помислих за първи път, че вече може би нямаше да има значение. Фиск развърза торбата, която Инге беше напълнила с лекове и превръзки, и ние ги последвахме по пътеката към ритуалната къща. Мушнахме се под падналата носеща греда на вратата и пристъпихме в усойната опушена стая. Дъхът ми секна. Върху целия под, от стена до стена, върху одеяла и столове бяха насядали децата на клана рики, тук-таме бяха пръснати оскъдни вещи. Приличаха на птички, сгушени в гнездо. Мръсни, с рани, които никой не беше превързал. Лечителят им или беше мъртъв, или се грижеше за по-сериозни наранявания. Върху олтара, обляно от светлината, струяща през рухналия покрив, лежеше тяло. Мъж, обвит в синьо наметало, с желязна закопчалка на врата. Тялото беше измито, ръцете — сключени грижливо върху гърдите му, върху които висяха нанизи дървени мъниста. Техният тала. — Кога дойдоха? Видр се огледа из стаята; вероятно си мислеше същото, което и аз. Щастието се беше усмихнало на Фела. — Преди пет дни. Посред нощ. — Гласът на Латам беше глух и дрезгав. — Дойдоха между дърветата като призраци. Плътна тишина увисна в натежалия от дим въздух. Лицата им все още бяха пребледнели, гласовете им все още трепереха. Беше досущ като в Хюли след нападението на херите, когато бях дете. Видр се взря в мъжа на олтара. Латам кимна безсилно. — Умря от инфекция вчера. — Взе едно столче, подпряно на стената, и седна, подканяйки Видр да се настани до него. Опитах се да дойда по-близо, за да ги чуя. — Ние сме петото селище на рики, нападнато през последните две седмици. Вие сте шестото. А те ще се върнат. — Колко души изгубихте? — Сто четиридесет и осем. Мълчанието беше оглушително. Във Фела бяха изгубили едва петдесет и четири. Ала Моор беше много по-голямо. Ако останалите селища също бяха изгубили толкова много от хората си, риките нямаха никакъв шанс срещу врага. Мислите ми се върнаха към Хюли. Ако бяха успели да направят това в планината, какво ли бяха сторили във фиорда? Селата там бяха по-незащитени. По-леснодостъпни. Преглътнах мъчително, тръпки заплашваха да полазят тялото ми отново. Видр седна, свали мечата кожа от раменете си и я разстла в скута си. — Научихме, че са нападнали аските, преди да дойдат в планината. — Аските? Латам се изпъна, разкривеното му лице се обтегна от изненада. — Все още не знаем какви поражения са понесли. Един от нас ще слезе до фиорда, за да види какво е станало с тях. Той хвърли поглед към Фиск. — Твърде много са, Видр. Не знам откъде дойдоха. — Напротив, знаеш — каза Видр и го погледна; през групата им пробяга тръпка. Открай време се носеха слухове за демоните херя. Никой не знаеше къде живеят, нито къде се оттеглят след нападение. Отдавна се говореше, че не са изцяло хора. Че са повече дух, отколкото плът, и че носят със себе си яростта на някакъв гневен бог. Ако беше вярно, може би беше невъзможно да ги победим. — Останалите от оцелелите ще се срещнат с нас във Фела. Би трябвало да пристигнат през следващите ден-два. — Когато го направят, ще решим как да постъпим. Заедно. Видр се приведе напред, за да улови очите на Латам. — Ще трябва да се бием. Ала свирепото изражение, така типично за риките, все още липсваше от лицето на Латам. Докато те говореха, аз заобиколих групичката и навлязох в импровизирания лагер, в който беше превърната ритуалната къща. Децата рики вдигнаха мръсни лица към мен, увити в одеяла; някои от тях стискаха купички студена храна. В средата на помещението бумтеше огън и пръскаше топлина наоколо. Аз спрях и Фиск застана до мен. Напрежението в тялото му беше добре прикрито, но аз го виждах в очите му. Новината за загубата на толкова много рики беше удар. Да се изправят срещу херите, би означавало сигурна смърт. Мислеше си за Инге. Халвард. Ири. — Кога тръгваме за Хюли? — попитах го. — На сутринта. Дотогава ще се погрижа за всички, които успея. — Погледът му обходи стаята. — Ала аз не съм майка ми. Минах покрай огъня и отидох от другата страна на олтара, където имаше чайник, пълен с вода. Сложих го върху въглените и огледах първо момиченцето, което беше най-близо до мен. То ме изгледа предпазливо, когато го настаних на една пейка до огъня. Когато водата се стопли, измих лицето му, избърсвайки пръстта и пепелта от светлата му, осеяна с лунички кожа, докато то се взираше в мен с очи с цвета на намазнените кожени ризници на риките. Дългата му руса коса падаше по гърба, оплетена и сплъстена. Фиск улови крака му, за да разгледа раната, зейнала на прасеца му. Изглеждаше така, сякаш бе дело на брадва, все още беше отворена, зачервена и възпалена по краищата. Аз изчистих кожата и Фиск се залови да я зашие. Прокарваше бавно иглата, стиснал конеца между зъбите си. Момиченцето отказа да заплаче, гледайки как той придържа плътта с пръсти. Когато приключи, се прехвърли на следващото дете. Русокосо момче с ръка в импровизирана превръзка. Аз го последвах, бършейки лицата им, докато Фиск лекуваше раните им от нападението. През целия си живот никога не се бях замисляла за риките като за малки деца. Познавах единствено суровите лица на воините им в битка. Сега обаче те имаха минало. Имена. Души. Ньорд. Идун. Айла. Фриг. Взирах се в очите им. Бяха малки и се страхуваха, но бяха силни, така както ги бяха учили да бъдат. Стискаха зъби и понасяха убождането на иглата и болката на възпалените рани. Зад мъглата на сълзите и зачервените нослета, те бяха като кремък. Сресвах и сплитах косите им. Фиск се усмихна, без да ме поглежда, очите му бяха приковани в порязаното рамо на малкото момченце пред нас. — Какво? Той вдигна очи и махна с брадичка към тях. — Приличат на аски. Прав беше. Едва не се разсмях. Не ме биваше особено в това, но знаех как да сплета няколко плитки по обичая на аските. Правех го от малка. Децата се събраха около нас и ни загледаха, скръстили ръце на гърдите си. Като малки воини. Каквито бяхме Ири и аз като малки. Каквито бяхме все още. Глава 33 Чаках на пътеката с коня си, докато Фиск говореше с Видр и Латам. Слънцето тъкмо изгряваше и селото все още тънеше в тишина, но аз бях събрала нещата си, готова за път, още преди да си легнем. Усещах как нещо ме притегля. Хюли сякаш беше протегнал ръце до планината и бе обвил пръсти около мен. Викаше ме във фиорда. Беше нещо, което не бях изпитвала никога досега. Аски и преди бяха умирали в битки и нападения, ала никога не бях мислила, че с клана може би е свършено. Фиск се метна на коня и се приближи, повеждайки ни към пътя. Видр ни гледаше, а вятърът развяваше косата около лицето му. — Онд елдр! — отекна гласът му в гората. Конете знаеха пътя, макар че аз все още не можех да се оправя. Свикнала бях да се ориентирам по различни знаци наоколо, ала когато всичко беше покрито със сняг, това беше невъзможно. Очите на Фиск бяха обърнати към върховете на дърветата и ъгъла на планината, не към земята. Слънцето се издигна по-високо, а теренът стана по-стръмен. Конете се хлъзгаха, а изпод треперещите им крака се търкулваха камъни там, където земята не беше покрита със сняг. Фиск се изви назад, компенсирайки промяната в наклона, и аз сторих същото, докато се спускахме по най-опасната част от пътеката. Когато стигнахме до подножието, пред очите ни се разкри изглед към долината далече под нас, където ивица зеленина се простираше отвъд белия простор. Когато денят се стопли и снегът започна да се топи, земята стана по-хлъзгава. Пътеката стана прекалено стръмна и ние слязохме от конете и ги поведохме, а после спряхме, за да ги оставим да си починат. Приближих се до ръба на една тераса и погледнах над дърветата. Затрупана от дълбок, пухкав сняг, гората приличаше на пяна, увенчала морските вълни. — Какво ще се случи според теб, когато риките нападнат херите? Фиск затегна седлото на коня си. — Мисля, че ще бъдат победени. Нищо в гласа му не издаваше страх. — И все пак ще се биете? Той ме погледна с неодобрение. — Естествено, че ще се бием. Загледах как един орел се рее над дърветата, накланяйки се лекичко първо наляво, а после надясно. — Но ако не можете да победите… — Ако не се бием, херите и така ще ни избият. Можем да умрем, като се бием или като се крием. Ти какво би избрала? Знаеше отговора ми така добре, както го знаех и аз. Никога не бих се крила в едно полуопожарено село, чакайки херите да се върнат, дори ако това означаваше смърт. Ала не ми харесваше мисълта Ири да се хвърли в безнадеждна битка. Не можех да преглътна идеята Инге и Халвард да бъдат посечени от някой херя. Очите на Фиск се взираха невиждащо в небето, сякаш душата беше напуснала тялото му. По кожата ми пробяга тръпка. — Риките биха могли да се заселят другаде. — Махнах с ръка към хоризонта, отвъд фиорда. — От другата страна на долината. — В земите на племето аска? — попита той и наклони глава на една страна. Аз свих рамене. — Демоните херя променят всичко. Племената аска и рики, така или иначе, няма да се бият един с друг, докато херите са в долината. Те са по-големият враг. — Те са общият враг — поправи ме той. Скръстих ръце пред себе си. Същите мисли бяха минавали и през моята глава, но не можех да си го представя. Не можех да си представя свят, в който аски и рики са на една и съща страна. Отколешното множество от кафяви и червени кожи, от бронз и желязо на бойното поле. Ала този път — биещи се заедно. — А ако победим? Тогава какво? — попитах, гледайки как орелът се обърна, накланяйки крила на една страна, докато се връщаше към нас. Фиск пусна седлото и погали коня си по гривата. — Не знам. Отново поехме на път, избирайки по-полегата пътека и яздейки бавно, така че конете да не се уморят. Тялото ми трепереше от напрежението да удържам коня, челюстта ме болеше от това колко силно стисках зъби, мъчейки се да не се подхлъзнем. Когато отново започнахме да се изкачваме, погледнах назад към планината, издигаща се зад нас, потънала под сняг. Усещах спотаената й сила, сякаш само чакаше възможност да се сгромоляса отгоре ни. И си представих, само за миг, какво би било да бъда погребана под нея. Да оставя снега да ме победи бавно, да затворя очи и просто да се предам на смъртта. Като в нощта, когато Торп ме изостави в гората. Като дните, които Ири беше лежал в онзи ров, умирайки. Ала сега в тази мисъл имаше нещо почти успокояващо. Никакво чудене повече. Никакво чудене дали аските бяха оцелели. Дали щях да се върна у дома и какво щеше да стане с Ири. Никакво чудене за нишката, която като че ли ме свързваше с Фиск и все повече се затягаше. Слънцето се спускаше все по-ниско в небето, оставяйки света син и студен, докато навлизахме между дърветата. Гората беше притихнала, единствените звуци бяха дишането на конете и тропотът на копитата им. Когато стигнахме до една просека, светлината почти беше изчезнала. Фиск излезе изпод дърветата напред и лунната светлина го обля, докато скачаше от коня. Опитах се да не се взирам в начина, по който изглеждаше тялото му в студената нощ. Излязох между дърветата и конят ми спря на чакълестия бряг на едно замръзнало езеро. Повърхността му се разстилаше от двете ни страни, като матирано черно стъкло. — Как ще го заобиколим? Слязох от коня и се приближих до ръба, почуквайки с петата на ботуша си по дебелия лед. — Няма да го заобикаляме. — Фиск свали торбата от седлото си и я преметна през рамо. — Ще минем през него. — През него? — зяпнах го аз. — През него. Планината се извисяваше над нас, сякаш ни наблюдаваше. — Няма ли начин да го заобиколим? — Има, но ще ни отнеме един ден повече. Той се залови да сваля торбата от моето седло. Аз се взрях в езерото. — Ами ако потънем? — Няма. Фиск се усмихна и аз извърнах очи, когато почувствах горещината, обляла кожата ми. Подхвърли ми торбата и аз я преметнах на гърба си, а той обърна конете към планината и ги плесна по хълбоците. Те се втурнаха обратно, галопиращите им стъпки отекваха като далечен гръм в тъмната гора. — Знаят пътя обратно. Фиск пристъпи върху леда, който простена под краката му, карайки сърцето ми да се свие. Поех си голяма глътка въздух и погледнах към отсрещната страна, невидима в мрака, преди да поема след него, вървейки под ъгъл, така както ме беше учил баща ми, за да не слагам твърде много тежест върху леда. Ситният снежец се хлъзгаше под ботушите ми, докато се отдалечавахме от брега, а после изчезна, оставяйки леда гладък и лъскав. Вятърът свиреше в ушите ни; аз ахнах, когато най-сетне погледнах надолу, и се заковах на място. Завъртях се в кръг, а очите ми се разшириха. Нощното небе се отразяваше в леда в отчетливи форми и цветове, ярки нанизи от звезди се вихреха една около друга, огромната кръгла луна се взираше в мен. Тя висеше над отражението си, сякаш небето се беше сгънало в себе си. Ние стояхме върху него. Сякаш светът се беше обърнал надолу с главата. Докоснах устни с връхчетата на пръстите си, очите ми се стрелкаха по повърхността. Фиск спря, пъхнал палец в каишката, минаваща през гърдите му, и ме погледна. Светлината, отразяваща се от леда, огряваше едната половина на лицето му. Той вдигна очи към луната. — Трае само седмица-две. Ледът помътнява, когато започне да изтънява. Приклекнах и допрях ръка до него, гледайки как се замъглява около пръстите ми. Когато ги вдигнах, неясните очертания на дланта ми бяха там, замръзнали върху повърхността. — Когато бяхме малки, едва не се удавих във фиорда. Пропаднах през леда. — Вгледах се в отражението си. — С Ири се опитвахме да видим колко далече можем да стигнем и когато чух прашенето, вдигнах очи и зърнах лицето му миг преди ледът да поддаде под краката ми. Фиск направи крачка към мен. — Беше толкова тъмно. Едва виждах. А после ръцете му ме уловиха и ме издърпаха обратно върху леда. — Помнех как изглеждаше. Водата имаше по-тъмносин цвят, отколкото бях виждала някога. — Не знам как така не падна. Толкова му бях сърдита, задето успя да се приближи до ръба просто така. Гласът ми заглъхна. Някога ме беше обичал достатъчно, че да скочи в ледената вода заради мен. А после си беше тръгнал. — Правим това, което трябва да направим — наруши крехкото мълчание между нас Фиск. — Ако не беше скочил, ти си щяла да умреш. — Той замълча за миг. — А ако аз не те бях взел онази нощ в Аурвангер, риките щяха да те убият. Обърнах се към него. — Знам. — Ако не те бях пронизал в рамото, някой друг щеше да те прониже в сърцето. Ако не те бях взел като дюр, щеше да бъдеш в едно от опожарените села в планината. — Знам — повторих. — Бих го направил отново. Всичко това. И все пак тези неща ме изгаряха. Само още един миг и мечът му щеше да сложи край на живота ми. В онази нощ бих го убила, без да се замисля. Сега тази мисъл ме караше да се чувствам така, сякаш бях пленена под леда в краката ни и потъвах в мрака. Вдигнах очи към него. — Защо дойде с мен? Той пусна каишката, минаваща през гърдите му, и пристъпи от крак на крак. — Защо си тук? Когато най-сетне очите му срещнаха моите, те бяха отворени. Допуснаха ме вътре. Направих крачка назад. Отворих уста, за да кажа нещо, ала думите отказваха да излязат. Бяха заседнали в гърлото ми. Внезапно си дадох сметка за матовите ледени дълбини под нас, очакващи и най-малката пукнатина, която да ни въвлече вътре. Да се нахрани с нас. Сърцето ми пулсираше във вените, страхът се опитваше да ме смаже. Беше ужасяващо това чувство, сякаш нещо се опитваше да ме привърже към него. Защото, ако един от нас паднеше в мрака, щеше да падне и другият. Заобиколих го и забързах напред. Към твърдата почва и безопасността. Езерото роптаеше под тежестта ми. Ръмжеше. Гладно. Затворих очи, така че да не го виждам. Дълбочината в мен, затворена под повърхността. Вперих очи напред, оставяйки Фиск между две нощни небеса, заобиколен от звездите и луната. Единственото топло, живо нещо на леда. Единственото, което можех да почувствам. Глава 34 Не спирахме. Защото не можехме. Вървяхме през гората в нощта, докато небето потъмняваше и изсветляваше, когато над главите ни минеха облаци. Луната изчезна отвъд долината, докато слънцето се изкачваше над планината зад нас. Вървях пред Фиск, всяка следваща стъпка — малко по-бърза от предишната, колкото повече наближавахме фиорда. Дърветата оредяха, когато достигнахме долината, отдалечавайки се едно от друго все повече, докато земята се показваше изпод снега. Сянката на короните им отстъпи място на окъпана от слънцето свежа трева, толкова яркозелена, че неволно примигах. Това бе първият отпор срещу зимата, който през следващите седмици щеше се изкачи и в планината. Вървяхме покрай гората, настрани от долината. Усещах мириса на морето. Хладният му солен вкус докосваше езика ми, умолявайки ме да забравя къде съм и какво правя. Да забравя нощта, в която видях Ири, болката в рамото, нападението. Да забравя за херите. Вървях по пътеката, по която бях вървяла през целия си живот, през долината и към фиорда, и имах чувството, че нищо от това не се беше случило. Ала спомените се прокраднаха обратно, пропълзяха в ума ми, когато земята се издигна пред нас, водейки към канарата, надвиснала над селото ми. Тревата отстъпи място на скала, сгряна от слънцето, и когато стъпалата ми я докоснаха, се заковаха на място. Останах там, докато синьото море изникваше пред очите ми. Беше се ширнало под сивото зимно слънце, спокойно и ясно. Фиск спря до мен и зачака. Наведох поглед към ботушите си, поех си дъх, а после се отправих към ръба. Ускорих крачка, когато стигнах до хребета, и ето че вече можех да видя брега. В главата ми отекна сигнал за тревога. Беше прекалено тихо. Още една стъпка и пред мен се разкри изглед към селото. Дома ми. И дъхът бе изтръгнат от гърдите ми. Под нас от Хюли беше останала само пепел. Разруха и сеч. Очите ми обхождаха рухналите покриви, докато тичах, подхлъзвайки се по камъчетата, осеяли склона. Селото изглеждаше пусто, в далечината черен ореол белязваше земята там, където някога се издигаше ритуалната къща. Разперих ръце, за да запазя равновесие, преди да запуша носа си, мъчейки се да потисна миризмата на разложение. Стигнах до края на пътеката, препъвайки се, и се втурнах, прескачайки телата, които се разлагаха под лъчите на следобедното слънце. — Аги! — изпищях, ала едва чувах собствения си глас над тътена между ушите ми. Носех се напред покрай опожарените рушащи се постройки. Когато стигнах до нашия дом, се превих надве, подпряла ръце на коленете си. Постройката едва се крепеше, на няколко места стените й стърчаха от земята. Гърдите ми се повдигаха и спускаха под ризницата, очите ми горяха. На прага се търкаляше счупена глинена купа. Пристъпих вътре, докато Фиск се приближаваше по пътеката, и се огледах наоколо, дъхът ми все така беше заложник в мен. Подът около огнището беше осеян със строшени съдове, нарът ми беше преобърнат на една страна, одеялото бе полуизгоряло и мокро от водата, капеща през дупката в покрива. Мухи бръмчаха над едно преобърнато котле с разсипана, вече развалена храна. — Ийлин — разнесе се гласът на Фиск зад мен, но аз не му обърнах внимание. Изправих масата, а после събрах глинените парчета от пода и ги подредих в ръката си, докато мислите ми препускаха. — Ийлин — повика ме той отново, по-силно. — Инструментите и оръжията ги няма, а телата отвън са на херите. Аските са си тръгнали. Оставих внимателно парчетата в котлето, разпъждайки мухите, и вдигнах нара. Взех одеялото в ръцете си. Майка ми го беше изтъкала, когато е била почти на моите години. Сега то се разплиташе, червено-оранжевите шарки бяха разнищени. — Ако е било толкова лошо, че са си тръгнали, той е мъртъв. — Задавеният звук раздра гърлото ми и аз зарових лице в одеялото, ридаейки. — Те са мъртви. Всички са мъртви. Топлината му ме обгърна и аз рухнах в нея, оставяйки ръцете му да поемат тежестта ми. Олюлях се, притиснала юмруци в гърдите си, и усетих как надеждата се откъсва от мен. Мъничката, крехката надежда, която бях таила, докато слизахме от планината. Вярата, че аските се бяха оказали достатъчно силни. Ала тях ги нямаше. Фиск ме прегърна по-здраво и краката ми се подкосиха при представата за тялото на баща ми. Изгарящо на олтара. Брадата му, обхваната от пламъци. Почернялата му плът. А ако той беше мъртъв, те всички бяха. Защото той беше най-силният от нас и без него светът ми губеше онова, което го държеше заедно. Мекият глас на Фиск се разнесе в ухото ми: — Телата на аските са били изгорени, къщата е разчистена. Има оцелели, Ийлин. Не можех да си позволя да го повярвам. Не можех да допусна тази възможност в ума си. Нямаше място за нея в съкрушението, завладяло всяка част от тялото ми. Скръбта от загубата на дома ми. На събратята ми. — Помисли. Къде може да са отишли? — Пусна ме, отдръпвайки се назад, за да ме погледне. Ръцете му отметнаха косата от лицето ми. — Къде има безопасно място? Друго селище на аски? Затворих очи, опитвайки се да помисля. Знаех къде биха отишли, но не биваше да казвам на никого, който не беше аска. И никога не бях ходила там. Погледнах в очите му и те се взряха в моите. Изпитателно. Заповядвайки ми да овладея трескавите си, отчаяните си мисли. Бяха като факли, лумнали в мрака. — Вирки. — Избърсах лице с ръкавите си. — Отишли са във Вирки. Глава 35 Фиск накладе огън в огнището, докато аз събирах парчетата от дома ми и се опитвах да ги сглобя. Ако някога отново живеем тук, къщата трябва да бъде построена наново. Почти всичко беше разрушено. Трябваше обаче да сложа нещата по местата им, дори ако никога вече не се върнем. Когато приключих, взех кожата от леглото на баща ми и я помирисах. Подправки, пръст и море. Очите ми запариха и аз примигах, стискайки устни, за да овладея сълзите си. Приседнах на камъните пред огнището. Фиск седна до мен, подавайки ми последното парче от хляба ни, и аз го взех, въртейки го между пръстите си. Той се приведе над пламъците, разпервайки пръсти към топлината, само за да ги свие в дланите си след миг. Винаги се променяше на светлината на огъня. Изражението му беше сурово. Такъв, какъвто си го спомнях, когато го видях за първи път в Аурвангер. Ала това ми се струваше толкова отдавна. Изражението, което някога разпалваше борбеността ми, сега ме сломи. Оголи ме. — Какво би се случило според теб, ако онази нощ ме беше убил? Пръстите ми чоплеха коричката на хляба в ръката ми. Фиск откъсна очи от огъня и ме погледна, дъвчейки. — Не знам. Не знам дали Ири би научил някога. Може би никога нямаше да разбера коя си. — Ами ако той научеше? Ако не беше стигнал навреме? — Не мисля, че някога би бил в състояние да ми прости. Дълбочината на гласа му го накара да прозвучи така, сякаш се страхува. — Той е като теб. Обърнах се с лице към него, изведнъж отчаяно закопнях да чуя нещата, които не изричаше. Очите му отново се промениха, навеждайки се към късчето камък между нас. — Какво искаш да кажеш? — Семейството е всичко за него. Той отхапа друг залък. — Колко души си убил? Обърна се, за да ме погледне, и аз едва не се дръпнах назад. — Не знам. — Свали калъфа на брадвата през главата си и го сложи върху масата зад нас. — Колко души си убила ти? Замислих се, макар да знаех отговора. Нямах представа. Поклатих глава. — Кой беше първият? Въздухът между нас се промени, пространството изведнъж стана тясно. — Един мъж през първия ми боен сезон. — Той се почеса по брадичката. — Биех се заедно с баща ми и той го повали. Задържа го неподвижен и ми каза да му прережа врата. Така че го направих. Отново ме погледна. — На колко години беше? Гласът ми се понижи в мрака. — На дванайсет. Ти? — На единайсет. Не ме попита кой е бил или как е станало и аз му бях благодарна. Това бе единственият път, когато помнех как убивам някого, изпитвайки нещо друго, освен инстинкт за оцеляване. Бях се страхувала. И бях изпитала истински срам от страха си. Онази нощ бях заспала в палатката ни с обляно от горещи сълзи лице, а баща ми не беше казал нищо. Беше се помолил заедно с мен за душата на майка ми, а после беше седял до нара ми, докато не заспах. На следващия ден убих четирима души. В деня след това — трима. И никога повече не заплаках за това. Ала сега отново ги усещах — същите онези сълзи, стичали се по лицето ми, когато бях малко момиче. Бяха нови и неприкрити, извиращи от същото място вътре в мен. Горещина срещу студа. — Какво има? — попита Фиск и ме погледна. Една сълза се търкулна по бузата ми. — Странно чувство е — прошепнах. — Кое? — Да бъда толкова сама. Никога не съм се чувствала по този начин. — Огледах се из притъмнялата къща. — Дори във Фела все още имах аските. — Подсмръкнах. — Изкарвах някак всеки ден, за да се върна при тях. Ала те просто… са си отишли. Чувствам се така, сякаш… Преглътнах хлипа, опитал се да изскочи от гърдите ми, внезапно засрамена. Той се приведе към мен. — Сякаш какво? Очите ми обходиха лицето му. Брадата, набола по челюстта му. Тъмните мигли, обрамчващи сините му очи. — Сякаш съм пламък, който всеки миг ще догори. — Гласът ми беше толкова тънък, че бих могла да се протегна и да го прекърша с пръсти. — Сякаш ще изчезна. Стаята притихна, пространството между нас като че ли всмука всичко в себе си. Очите му се спряха върху устните ми и парещото чувство в гърдите ми се разля по цялото ми тяло. Откри всяко тъмно, скрито кътче и го възпламени. Опитвах се да дишам, ала не успявах. Бях под вода, пленена в онова замръзнало езеро. И в мига, в който Фиск се раздвижи, то се строши и дишането ми отекна в ушите ми толкова силно, че всичките ми мисли се разбягаха като отстъпваща армия. Почувствах топлината му миг преди устните му да докоснат моите и замръзнах, опитвайки се да го почувствам. Онзи изгарящ, туптящ пулс под кожата ми. Вдигнах бавно ръце и отворих очи, за да го погледна. Връхчетата на пръстите ми докоснаха очертанията на лицето му и той отдръпна устни от моите, поглеждайки ме така, сякаш не беше сигурен дали все още съм там. Дъхът му ме докосна. Някъде, където не знаех, че мога да чувствам. Място, което не знаех, че съществува. — Фиск. Изрекох името му с глас, който не беше моят, и увисна между нас в мълчанието. Той стисна устни. — Какво? Стоях на ръба на мисълта. Мисълта за Фиск, погребана жива дълбоко в ума ми. Погледнах над ръба й, взирайки се в мрака. Тя ме викаше. Крещеше името ми. И аз скочих. Открих устните му със своите, сега дъхът ми бе като вълни в буря — разбиваше се в мен и се опитваше да ме издърпа надолу. Вкопчих се в ризницата му, а ръцете му се притиснаха в мен, притегляйки ме напред. Плъзнах се по камъка, мъчейки се да дойда по-близо до него. Гърчещата се кървяща дупка, зейнала в мен, се затвори. Оставих го да я заличи. Да я накара да изчезне. Устните му се спуснаха към ямката на врата ми и когато той спря, дишайки, така че гърдите му се повдигаха и спускаха до мен, тишината се завърна. Достатъчно дълго, та тя отново да изригне. Онази болка. Рухнах върху него, товарът й бе толкова смазващ, че не можех да си поема дъх. Ръцете му се обвиха около мен и аз зарових лице в рамото му и заридах. Тъмен, свещен плач, изтръгнал се от мен. Фиск ме задържа да не се разпадна на късчета и те да се посипят около нас. А аз плаках, докато не бях в състояние да чувствам. Докато не бях в състояние да мисля. Луната се издигна над опустошения ми дом и аз бях опустошена с него. Глава 36 Събудих се в леглото на баща ми, увита в одеяло; крясъците на морските птици се носеха над водата, а миризмата на мъртвите отново ме откри. Върна ме обратно в действителността. Обратно в Хюли. Седнах и преметнах крака на пода; главата ми туптеше. Разтърках подутото си лице, оглеждайки се из малката къща. Беше празна. Слънцето още не се беше издигнало високо в небето; косите му лъчи пресичаха къщата, замъглени от пепел и прах. Сложих си ножницата и колана и поех по пътеката към кея, обвила плътно ръце около себе си. Пръстта отстъпи място на чакъл и когато стигнах до водата, познатото хрущене на ботушите ми върху кръглите черни камъни наруши тишината. Вдъхнах чистия въздух, прииждащ откъм водата, и приклекнах, за да наплискам лицето си с вода. Прокарах пръсти през косата си и зареях поглед към хоризонта. Зеленото на водата, прегръщаща брега, се стопяваше в синьо навътре. Затворих очи и отново ги отворих. Всичко си беше същото. Същото море. Същият бряг. Ала после погледнах към селото. Истината изплува в ума ми. Нищо никога вече нямаше да бъде същото. Плисък на вода се извиси над шепота на вятъра и когато погледнах натам, видях Фиск, застанал на кея в другия край на брега, да вади от водата мрежа, пълна с риба. Между зъбите си стискаше нож, мускулите на ръцете му бяха обтегнати под тежестта, тялото му беше извито назад, докато мрежата се плъзна върху кея. Рибите бяха като искрящи кристали, докато се мятаха под слънчевите лъчи. Когато вдигна очи към мен, аз се изчервих, усещайки все още топлината му върху устните си. Помнейки как ме докосва. Как се чувствам толкова малка, че бих могла да изчезна в него. Беше като стрела в гърдите ми. Тръгнах по брега, докато не стигнах до кея, и го видях как вади от мрежата четири риби, а останалите върна във водата. Тръгна, пресрещайки ме по средата на пътя, и спря пред мен с нож в едната си ръка и ведро в другата. Косата се развяваше около лицето ми и аз я улових с ръка, задържайки я над рамото си. — Съжалявам — казах, присвила очи срещу лъчите на слънцето. Очите му се вгледаха изпитателно в моите. — За какво? Сведох поглед към водата, мъчейки се да открия думите. — За миналата нощ. Той се усмихна и по лицето ми отново се разля топлина. — Аз… — Колко време ще ни е нужно, за да стигнем до Вирки? — прекъсна ме той, спестявайки ми неудобството от това да довърша. — Можем да бъдем там утре сутринта, ако тръгнем веднага. Той кимна и погледна зад мен, към селото. — Да вървим тогава. Би трябвало да му кажа, че не е нужно да идва. Че беше изплатил дълга си към мен, и то двойно. Ала бях достатъчно слаба, за да мога да се скрия от себе си. Не исках да бъда сама. Не исках да си отиде. — Благодаря ти. Той кимна и аз се обърнах срещу вятъра, гледайки как сянката му се движи до моята по земята, докато вървяхме. Изкачихме се по брега и стигнахме до пътеката. Влязохме в къщата и по гърба ми пробяга тръпка, когато прекрачих прага, за да се отправя към дисагите ни. Писъкът замръзна в гърлото ми, когато пред лицето ми изсвистя стрела. Червена коса, сияеща в мрака, и песента на опъната тетива. Мюра. Целеща се във Фиск. — Не! — изхриптях и се хвърлих напред. Блъснах се в нея в мига, в който пръстите й пуснаха тетивата. Стрелата се заби и аз се обърнах трескаво. Фиск стоеше на прага с широко отворени очи, вдигнал ведрото с риба пред себе си. То висеше от пръстите му, а стрелата беше забита в него. Видях как мислите му препускат, ръката му се спусна към меча на кръста. Мюра ме бутна настрани и аз се търкулнах в каменния обръч около огнището. Мускулите в рамото ми се отделиха от костта и аз простенах. Мюра скочи от земята с брадва в ръка, обгърната от облак прах, докато замахваше към врата на Фиск. Той се хвърли назад и се блъсна в стената. Къщата се разлюля около нас. — Мюра! Посегнах да я уловя за крака, ала не виждах почти нищо, давейки се от прахта. Тя не ми обърна внимание, замахвайки отново, а после Фиск се хвърли в атака, като се оттласна от стената и я сграбчи за врата. Мюра пусна брадвата, мъчейки се да откопчи ръката му от шията си, докато той я притискаше към отсрещната стена. Дребното й тяло се съпротивляваше яростно срещу силата му. — Спри. — Бутнах го, но той не помръдна. — Пусни я! Фиск ме погледна с крайчеца на окото си, преди да свали пръсти от шията й и да ги замени с ножа си, стиснат в юмрук. Мюра застина, местейки поглед между нас. — Фиск. — Кой друг е тук? — попита и се наведе над нея, все така притиснал острието до кожата й. Очите на Мюра отново се стрелнаха към мен, челюстта й беше стисната. Вдигнах бавно ръка и сложих длан върху неговата. — Пусни я. — Коя е тя? — Моя приятелка. Мюра ме зяпна с широко отворени очи, докато той сваляше ножа, и сълзите й рукнаха, преди да успея да стигна до нея. Обви ръце около мен, хлиповете й бяха заглушени в косата ми, докато я прегръщах, поглеждайки над рамото й към Фиск. Застанал полуосветен в сенките, той тъкмо прибираше ножа в колана си. — Как така си тук? — Думите й се препъваха една в друга. — Какво правиш тук? — Побутна ме назад, за да ме погледне. Избледнелият кол, с който бяха очертани очите й, се беше разтекъл по мокрите й бузи. Прехапах устни, опитвайки се да реша колко да й кажа. Колко би могла да разбере. — Плениха ме при Аурвангер. Върнах се, когато чух за станалото. — Как успя да слезеш от планината, преди снеговете да са се стопили? Кимнах към Фиск. Тя прокара длан по лицето си, дишането й се забави. — Защо? Ала нищо от това нямаше значение. Приковах очи в нея, приготвяйки се да го посрещна, и изплюх думите: — Мъртъв ли е? — Не. — Тя стисна китката ми. — Жив е. Във Вирки е. Погледнах към Фиск и по лицето ми се разля усмивка, докато се навеждах, подпирайки ръце на коленете си, за да се овладея. — Колко? Колко оцеляха? Лицето й стана мрачно и къщата притихна заедно с него. — Повечето умряха. От нашето село оцеляха може би четиридесет души. Има и пленници. Отпуснах се върху камъните, докато светът се завъртя около мен в неясни, безцветни линии. Поклатих глава, опитвайки се да откъсна думите й от истината. — Семейството ти? Тя не отговори, лицето й се вкамени. Отново се изправих и излязох навън, отчаяна за въздух. Тя се приближи до мен. — Какво правиш с един рики, Ийлин? — Трябва да отидем във Вирки. — Какво прави той тук? — Бутна ме и аз потръпнах, простенвайки. — Какво има? — Тя ме придърпа към себе си и разтвори яката на туниката ми, за да погледне забиращата рана на рамото ми. — Стрела? Аз кимнах. Мюра погледна задната част на рамото ми и ръцете й изведнъж застинаха върху мен. — Това да не би…? — Погледът й падна върху следите от изгорено около врата ми. — Те да не би…? Отпуснах очи, срамът беше прекалено голям. Тя мина покрай мен, изправяйки се срещу Фиск, който тъкмо излизаше навън. Ръцете й го блъснаха силно. — Какво сте направили? Той сведе поглед надолу с безизразно лице, а тялото му се извисяваше над нейното. — Защо ти помага, Ийлин? — Мюра отново се обърна към мен. — Демоните херя дойдоха в планината. — Облегнах се на дървото до къщата ни. Онова, по което с Мюра се катерехме като деца. — Те са навсякъде. Гледах я как мисли. Вдигна ръце, притискайки долната си устна с палци. — Добре — промърмори, стрелвайки Фиск с очи. Той се напрегна, устните му се свиха в тънка ивица. — Ще ни убият, Мюра. Всички ни. Трябва да отида при баща ми. Очите й все още бяха приковани във Фиск, който стоеше безмълвно на прага. — Ами той? — Ще дойде с мен. — Не. — Тя направи крачка назад, клатейки глава. — Няма да го заведа във Вирки. Ще се върне заедно с останалите рики и ще ни довършат! — Не, няма. Риките са слаби. Не могат да се бият. — Преглътнах мъчително. — Не и сами. Мюра ме зяпна. — Не говориш сериозно. Аските никога няма да се бият заедно с тях. А Сигр никога няма да допусне мир с Тора. — Дори ако това означава да оцелеем? Херите ще се върнат. Погледни това! — Махнах с ръка към селото наоколо. — Снеговете скоро ще се стопят, Мюра. И тогава те ще се върнат! — Вегр йофир фюор. — Тя прехапа устни, ноздрите й се разшириха. — Не можем да им имаме доверие, Ийлин. Знаеш това. Погледнах към Фиск. Дори ако му имах доверие, никога не бих имала доверие на събратята му. Не и наистина. — Знам. Фиск вирна брадичка и ме погледна. — Добре. Доведи го. Аските, така или иначе, ще го убият, когато дойде във Вирки. Тя ни изгледа, след което се завъртя, преметна лъка през главата си и пое по пътеката сама. Глава 37 Вървяхме един зад друг по брега, борейки се с поривите на вятъра, които идваха откъм скалите, докато отивахме на юг. Аз притисках туптящата си ръка до тялото, докато кръвта се процеждаше от нея и попиваше в туниката ми. Хюли се смаляваше зад нас, а дърветата ставаха все по-гъсти, превръщайки се в крайбрежната гора, в която бяха сгушени повечето други селища на племето аска. С Мюра неведнъж бяхме минавали по този път, когато заедно с баща ми ходехме в Утан и Лунд, за да изтъргуваме уловената риба за нещата, от които Хюли се нуждаеше, като дървен материал и билки, които можеше да бъдат открити единствено в гората. Тя не ме поглеждаше, докато вървяхме, раменете й бяха обтегнати в сурова линия. Едната й ръка беше върху дръжката на ножа, другата — върху тетивата на лъка й. Не би се поколебала да убие Фиск и не бях сигурна дали лоялността й към мен бе по-силна от омразата й към риките. Баща й беше умрял от треска, когато бяхме малки, а после бе изгубила сестра си в деня, в който аз изгубих Ири. Сега бе изгубила всички останали от ръцете на херите. И аз би трябвало да бъда там. Не исках да си я представям как гледа изгарянето на телата, шепнейки ритуалните думи. Не исках да мисля за това как държи телата на последните си близки в ръцете си. Познавах Мюра толкова добре, колкото познавах себе си. Познавах начина, по който задържаше всяко късче от разбитото си сърце на мястото му, отказвайки да рухне. А тя бе посрещнала всичко това сама заради моята себичност. Изоставила я бях в Аурвангер. Така както бях изоставила Ири. Тя можеше и да ми прости един ден, но аз никога нямаше да го направя. * * * Стигнахме до залива с форма на полумесец, вдаден в скалите. Плитчините покрай брега все още бяха покрити с лед, под който рибни пасажи се стрелкаха като струйки дим. Фиск не бе проронил нито дума, откакто тръгнахме от Хюли. Вниманието му беше приковано върху хлъзгавата скалиста земя, по която ботушите му се мъчеха да намерят опора. Не беше теренът, с който беше свикнал, така както заснежената планина не беше онзи, с който бях свикнала аз. Вдигнах качулката си, когато вятърът започна да хапе, гледайки как наоколо се разлива мъгла, докато слънцето залязваше. Водата под нас се разбиваше в скалите и когато вече не можехме да я видим, спряхме и си направихме лагер близо до гората. Мюра следеше с поглед Фиск, който събираше дърва за огъня в гората. — Как можа да му кажеш за Вирки? — процеди с яростен шепот. Аз извадих рибата от торбата, подбирайки внимателно думите си. — Какво правеше в Хюли? — Върнах се за нещата на семейството ми. Това, което е останало от тях. Поех си дълбоко дъх. — Ири е жив, Мюра. Ръцете й замръзнаха върху дръжката на брадвата, очите й се откъснаха от гората и се впиха в мен. — Какво? — Жив е. През цялото това време е живял с рики. Думите увиснаха между нас и аз се заслушах в начина, по който звучаха, докато Мюра обмисляше чутото. Да го кажа на Мюра, беше едно. Да го кажа на останалите аски — съвсем друго. Ири се радваше на всеобща обич и възхищение в Хюли, но щяха да поискат живота му заради онова, което беше сторил. А то хвърляше сянка и върху мен. Върху баща ни. — Как? Защо? Тя се изправи. — Когато го изоставихме в онзи ров, не е бил мъртъв. Риките го открили. Спасили живота му. Фиск спасил живота му. — Не. Аз го видях. Ние го видяхме. Закрачи напред-назад пред мен, очите й бяха трескави. — Вярно е. — И какво? Сега е един от тях? — Да. Това беше първият път, в който наистина го повярвах. — Не можеш да промениш кръвта си, Ийлин! Не можеш да изличиш всички аски, които риките са убили! Гласът й беше дрезгав и аз знаех, че мисли за сестра си. — Не можем да изличим нищо от това. И то беше най-ужасното от всичко. Фиск излезе измежду дърветата с наръч дърва под мишница и се залови да накладе огън, без да обръща внимание на яростния поглед на Мюра. Тя препаса брадвата на гърба си. — Аз ще остана на пост. — Ти поспи, аз ще го направя — казах, изправяйки се. — Та той да може да ми пререже гърлото? — изпуфтя тя, вадейки идолите на сестра си и баща си от ризницата си. — Глупачка си, ако мислиш, че ще заспя толкова близо до един рики. Обърна се и се отдалечи в мрака, оставяйки ни сами. Фиск продължи да се занимава с огъня, сякаш не я беше чул, лицето му беше огряно от пламъците. — Няма ти доверие. — Подадох му друга цепеница. — Никой от тях няма да ти има доверие. В мрака зад нас чувах далечния звук на молитвите на Мюра. Фиск седна до едно дърво, сваляйки брадвата от гърба си, за да се облегне на него. — Ти имаш ли ми доверие? Лицето му беше кораво. Непроницаемо, както винаги. — Да. — Очите му срещнаха моите и проникнаха дълбоко в мен. Така както го бяха сторили в Хюли. — Ала не знам дали аските ще поискат да ни чуят. — Мислиш, че това е краят? Той сведе поглед към ръцете си. — Краят на какво? — Краят на всичко. На племето рики. На аска. Думите увиснаха във въздуха между нас, изгаряйки в огъня. — Така ли мислиш? — Не. Мисля, че ще успееш да ги убедиш. Тишината на нощта се превърна в нещо крехко, заплашващо да се строши. Защото не бях сигурна. — Откъде знаеш? Усмивка повдигна крайчеца на устата му. — Защото в кръвта ти гори огън. Същото, което беше казала Инге за мен в нощта, когато ги гледах от тавана и той беше предупредил Халвард, че съм опасна. — Вярваш ли ми, Фиск? — Нали съм тук? Споменът за устните му върху моите нахлу в главата ми. Ръцете му, открили ме в мрака, притеглили ме по камъка. Свих ръце в юмруци, потискайки порива да го докосна. — Ами ако аските се съюзят с клана рики и заедно победим херите? Какво ще стане после? Той разбърка огъня с брадвата си, побутвайки една цепеница по близо до пламъците. — Тогава нещата ще се променят. — Кои неща? Той се облегна назад, обхождайки лицето ми с поглед, и гласът му омекна. — Всичко. * * * Превалихме хълма, прекалено далече от морето, за да го виждаме отвъд гората. Бяхме легнали по корем на склона и гледахме към поляната в далечината. Беше притихнала. Нищо не помръдваше. — Колко са стражите? — попитах, без да откъсвам очи от дърветата. — Поне десет. Хаген би трябвало да е с тях — отвърна Мюра. Познавах Хаген от малка. Била се бях заедно с него. И знаех как щеше да реагира на това да доведа един рики в лагера ни. — Вземи му оръжията — кимна Мюра към Фиск. Той се дръпна назад. — Не. — Ако ги видят, ще те прониже стрела, преди да си имал възможност да кажеш каквото и да било. Протегнах ръка. — Няма да вляза в лагера на аските без оръжия. — Както направих аз, когато ме вързаха и завлякоха във Фела със стрела в рамото? — Повдигнах вежди насреща му. — Няма да те убият. Аз няма да им позволя. — Поне не веднага. Първо ще те поизмъчват. — Смехът на Мюра беше мрачен. Обърнах се и видях злата усмивка върху лицето й. — Чак тогава ще те убият. Протегнах отворената си длан към него. — Баща ми е там долу. Мога да говоря с тях. Той се вгледа в ръката ми за миг, преди да разкопчае ножницата и колана си, и да ми ги подаде, поклащайки глава. — Аз ще отида първа. Мюра огледа дърветата още веднъж, а после се изправи и потъна бавно в гората, сложила ръце на кръста си. Притисках оръжията на Фиск до тялото си със здравата си ръка, изчаквайки я да направи няколко крачки, преди да я последваме. Фиск ме улови през кръста. — Ако те… — Очите му се плъзнаха по мен, пръстите му откриха меката кожа над хълбока ми и останаха там. Знаех какво щеше да каже. — Трябва да се върна при семейството си. Ако това означава да убия аска, за да се махна от Вирки, ще го направя. Разбираш ли? Прокарах очи по него. Не се нуждаеше от оръжия, за да бъде заплаха за членовете на клана ми. А отидеше ли веднъж във Вирки, нямаше връщане назад. Би могъл да доведе всички рики срещу уязвимите аски. Те бяха като последните есенни листа, чакащи да окапят. Фиск щеше да направи онова, което трябваше да направи. Също като мен. — Разбирам. Глава 38 Огнено кълбо сияеше в мрака пред нас. Когато наближихме, от едно то се превърна в много, пръснати навсякъде, нощната мъгла прииждаше към нас като хищен дъх, докато краката ми не изчезнаха под гъстите й валма. Мюра ни викна и ние спряхме и зачакахме. Не откъсвах очи от факлите, докато една от тях не се раздвижи. Мъж скочи от едно дърво, видял Мюра да стои пред нас. А после погледна зад нея, към Фиск и мен. — Ийлин? — присви очи в мрака, вдигайки факлата между нас. — Аз съм — отвърнах. — Кой е това? Той направи крачка напред. — Един рики, Хаген. — Изрекох думите толкова спокойно, колкото ми беше възможно. — Сам е и е тук, за да говори с Еспен. Ала Хаген беше извадил меча си още преди да довърша, вперил поглед в дърветата наоколо. Останалите мъже излязоха от прикритието си, разнесе се звукът на още остриета, извадени от ножниците. — Сами сме. Аз вдигнах ръка към него. — Проверете — нареди Хаген през рамо, гледайки ме сърдито. Останалите се подчиниха, пръсвайки се из гората и светлините на факлите им заблещукаха наоколо. С меч в ръка, Хаген претърси Фиск за оръжия. — Не е въоръжен. Аз вдигнах ръце по-високо, когато останалите се завърнаха. Фиск стоеше до мен, напрегнат, с бдителни очи, които не изпускаха нито едно движение. — Чисто е, Хаген — извика един от мъжете. Хаген ме изгледа продължително, челюстта му потръпваше. Най-сетне вдигна ръка и стисна дясното ми рамо. Аз сторих същото, срещайки очите му. — На Еспен това няма да му хареса. Нито на баща ти, Ийлин. Кимнах на Фиск да мине пръв и го последвах сред дърветата, където ромон на вода измести тишината. Факлите спряха да се движат, шумът на стъпки затихна пред стена от мрак. — Трябва да слезем долу. Мюра мина между мъжете и дойде при мен. — Къде долу? — Последвах я там, където бяха спрели останалите, и едва когато стъпих на скалната тераса, разбрах, че пред нас има стръмен склон. Тя ми подаде въже. — Завържи го около себе си ето така — показа ми и аз последвах указанията й. Когато възлите бяха достатъчно стегнати, Хаген закачи въжето си в металните куки, които лежаха на земята. Изгледа останалите, след което приклекна и без предупреждение се хвърли заднешком от скалата. Сърцето ми подскочи, докато гледах как въжето се опъна, а после отново се отпусна. Мюра го последва — отиде до ръба на скалата, срещайки очите ми, преди да изчезне. Погледнах надолу, опитвайки се да я зърна, но видях единствено движението на вода под лунните лъчи. Мъжете издърпаха въжетата — халките в края им бяха празни. Друга двама се оттласнаха от ръба без колебание. Фиск завърза сам въжетата си, а аз закачих метална кука във възлите около себе си. Той се приближи заднешком до ръба и ме подпря с ръка, а аз сторих същото, опитвайки се да закрепя неподвижно ранената си ръка до себе си. Щеше да боли, каквото и да направех. — Готов ли си? — прошепнах и той кимна. Приклекнах и изхвърлих тялото си назад, потъвайки във въздуха. Въжето се нагъна пред мен като змия на фона на нощното небе. Светлината на факлите изчезна над скалата над нас и въжето ни задържа под ъгъл в същия миг, в който останалите се появиха под нас, вдигнали ръце, за да ни уловят. — Ийлин! Звукът се обви около сърцето ми, докато политах към скалата, и нещо ме улови за ботуша, завъртайки ме, докато още ръце не ме забавиха. Когато спрях, видях баща ми да си проправя път през множеството. Протегнах разтреперани ръце към него, все още висейки от въжето. От гърлото ми се откъсна вик и се вкопчих във въздуха, докато големите му ръце не ме откриха и не ме притеглиха към него. Заридах в рамото му, неговото тяло се разтърсваше до моето; хлип се изтръгна от устните му, докато останалите сваляха въжето от мен. Притиснах го още по-силно, той ме вдигна във въздуха и парченце от натрошения свят в мен си дойде на мястото. Когато се приближих до онзи ръб и видях Хюли, опожарен и опустошен, бях толкова сигурна, че никога вече няма да го видя. Ала той беше там, завърнал се от мъртвите, като Ири. Като мен. Притегли лицето ми към себе си, за да ме погледне, прокарвайки ръка през косата ми. Сълзи капеха по гъстата му рунтава брада и падаха върху смеха, надигнал се от гърдите му. Виждала бях баща си да плаче само два пъти. Когато майка ми умря и когато Ири умря. Истината ме изгаряше. — Знаех, че си жива. Знаех, че отново ще те видя — каза той задавено. — Рики ли те отвлякоха? Кимнах, преглъщайки остатъка от сълзите си. Отне му само секунди, за да види онова, което се бях надявала никога да не види. Пръстите му се спуснаха от лицето към шията ми, плъзвайки се по кожата, където изгарянията започваха да оставят белег. Дишането му се учести, очите му обезумяха. Това се разби в мен, яростно и свирепо. Защото никога не бях виждала баща ми да ме гледа по този начин. Откъм скалата отекнаха викове и аз откъснах очи от него, мъчейки се да открия Фиск. Ала във всички посоки имаше единствено аски, трупащи се около нас. Пуснах баща ми и се повдигнах на пръсти, бутайки се в телата. Когато си проправих път между тях, го видях, опрял гръб в скалата, заобиколен от всички страни. Ръцете му бяха отпуснати до тялото, свити в юмруци. Надявах се, че убийственият инстинкт по закоравялото му лице е невидим за другите. Очите му се стрелкаха наоколо, опитвайки се да ме открият. Баща ми излезе от множеството и аз посегнах към него, видяла изражението върху лицето му. Ала той се отскубна и се отправи към Фиск. — Аги. Втурнах се след него, опитвайки се да застана на пътя му, но той беше прекалено силен. Ботушите ми се подхлъзнаха по пясъка, когато ме измести от пътя си. Сграбчи ризницата на Фиск в юмруците си и го блъсна в каменната стена. Ръмжене изскочи от устните му, докато вадеше меча си от ножницата. Хвърлих се между тях, долепила гръб до тялото на Фиск и притиснала ръце в гърдите на баща ми. — Недей. Дъхът беше гневен в гърдите му, в очите му гореше омраза. Еспен се появи зад него, с брадва в ръка. — Какво прави той тук? — Моля ви, изслушайте ме. — Фиск дишаше до гърба ми. Напрежението в тялото му струеше от него и се пропиваше в ризницата ми. — Не е тук, за да се бие. Помогна ми да сляза от планината. Баща ми отстъпи назад. — Какво прави тук, Ийлин? Повтори думите на Еспен, ала от неговата уста те звучаха кръвожадно. — Риките… — Опитах се да го изрека. Ала по лицата им виждах, че само чакат шанс да разкъсат Фиск на парчета. — Те също бяха нападнати. Като Хюли. Множеството притихна, всички започнаха да се споглеждат. Еспен отпусна брадвата, подпирайки я на крака си, и погледна към баща ми. Не знаеха. — Херите дойдоха във Фела. Селото понесе загуби, но не толкова, колкото останалите. Видях Хюли, преди да дойда тук. От него не е останало почти нищо. — Ще се върнат, за да ни довършат. Баща ми се обърна към Еспен. Той беше приковал очи в пясъка, замислен. — Изпратихме съгледвачи до лагера им. Наброяват най-малко осемстотин души. Стомахът ми се сви. — Имат група, която извършва набези в планината. Най-малко петдесетима, след понесените загуби. Всички глави се обърнаха по посока на гласа на Фиск. Еспен прехапа устни. Обърна се и множеството се разтвори, за да му направи път. — Доведете го — нареди той и ние го последвахме, провирайки се между аските. Те ръмжаха и плюеха по Фиск, докато минавахме, ругаейки тихичко. Когато излязохме изпод канарата, най-сетне вдигнах поглед нагоре. Тя се спускаше рязко над песъчливия бряг, като покрив; забързана, разпенена вода течеше покрай нас. Последвахме скалната стена, докато не стигнахме до колиби, направени от извити клони и с чимове вместо покрив. До всяка от тях имаше огнище, издълбано в пясъка, свирещият вятър се блъскаше в каменната стена, носейки мирис на кал и мокри камъни. Еспен стоеше заедно с баща ми и водачите на селата пред голяма дървена маса в края на малкия бряг и чакаше. — Колко души оцеляха? Ужасявах се от отговора. Баща ми изглеждаше така, сякаш не искаше да отговори пред Фиск. Погледът му се местеше между нас. — Двеста и деветдесет, които са в състояние да се бият. От всички села. — Колко рики? Погледнах към Фиск. Цифрата беше малка. Прекалено малка. Всички тези аски. Загинали. Фиск срещна очите ми. — Не съм сигурен. Когато тръгнахме, водачите на останалите села още не бяха дошли. Бих казал, че може би малко по-малко от триста от Фела и Моор. Може би петстотин, ако броим оцелелите от останалите села. Веждите на баща ми подскочиха учудено. — От името на риките ли говориш? — попита Еспен и се приведе над масата. Фиск се отпусна мъничко, все така — без да откъсва очи от сенките по брега. — Да. Водачите на клана рики искат да се присъедините към тях в битката с херите. Еспен и баща ми се спогледаха. — Твърде многобройни са, за да им се противопоставите сами, твърде много. Ала заедно бихме могли да победим. — А после? — Еспен скръсти ръце пред масивните си гърди. — Това трябва да решите вие и останалите рики. Не съм един от водачите им. — Тогава защо са те изпратили? — Юмруците на баща ми лежаха върху масата пред него. — Откъде да знаем, че можем да ти имаме доверие. — Няма откъде. — Пристъпих напред, срещайки погледа на баща ми. — Така както и те не знаят дали могат да ни имат доверие. Само че се нуждаем един от друг. Ако не се съюзим, с нас е свършено. С начина ни живот е свършено. Всички мълчаха. — Видях Хюли — добавих тихичко. — Нямаме шанс. Глава 39 Разпитваха Фиск до късно през нощта и мина доста време, преди да престанат да говорят. Виждах, че Фиск се чувства некомфортно да им даде отговорите, които искаха от него, но въпреки това го направи. Беше знание, което би отслабило защитата на племето рики срещу аска. Знание, което не можеше да бъде взето назад. — Аз ще отида. Баща ми пръв се съгласи. Еспен не изглеждаше убеден. — Не можем да изпратим друг заедно с теб, Аги. — Аз ще отида с тях. Мюра стоеше до баща ми, приковала очи в мен. Фиск беше встрани от нас, с гръб към каменната стена. Нямаше да допусне никой да го хване неподготвен. — В такъв случай вие ще говорите от името на аските — съгласи се Еспен. — И ще се срещнем в Аурвангер. Прокарах ръка през косата си, несигурна. Поколения наред се бяхме срещали в Аурвангер. Рики и аски. Ала то бе само за да проливаме кръвта си. Този път щяхме да го направим за спасението на всички ни. Почудих се дали бихме могли да бъдем воини, биещи се един до друг. Дали това би ни направило по-слаби или по-силни. Когато най-сетне ни позволиха да си вървим, баща ми ни преведе през лагера, до едно място край каменната стена, отделено от висока скала. По-надолу на брега, водачите на аска все още спореха на светлината на факлите. Приглушеният им изтощен шепот се издигаше над шума на водата. — Можеш да спиш тук. — Баща ми подаде на Фиск едно от плетените черджета, които носеше. — Ще тръгнем по изгрев-слънце. Обърна се, за да си върви, и аз го последвах зад скалата, която се вдаваше във водата. — Оставам тук. Преглътнах, опитвайки се да звуча сигурно. Спокойно. Той се обърна рязко към мен. — Какво? — Не може да спи тук сам. Няма да оцелее до сутринта. Очите му се плъзнаха бавно по мен, опитвайки се да ме разчетат. Той, Ири и Мюра бяха единствените, които бяха в състояние да го направят. — Пътувахме заедно с дни. Не представлява заплаха за мен. А ако се превърне в такава, мога да се погрижа за себе си. Той се поколеба. — Какво е това, свас! — Имаме нужда от него, за да отидем във Фела. Да се срещнем с риките. — Аз въздъхнах. — Повярвай ми. Моля те. Той протегна ръка към мен, а очите му се спуснаха към белезите на врата ми, преди да ме притегли в обятията си. — Добре. Сърдитото туптене в рамото ми се усили, когато той ме прегърна по-здраво. Отпуснах се до едрото му тяло, оставяйки познатата му миризма да ме залее. Напомняше ми за всички нощи в палатката ни в Аурвангер през бойния сезон. Той ми подаде другото чердже, навито на руло под мишницата му, а после се отправи към колибите, потъвайки в мрака, без да погледне назад. Открай време ми се доверяваше напълно. Виждах обаче как вярата му започва да се разколебава, заплашваща да отстъпи място на подозрение. Заобиколих скалата и постлах черджето върху пясъка. Тишината, възцарила се между Фиск и мен от нощта, която прекарахме в Хюли, все още беше тук. Отекваше във всеки поглед и всяка неизречена дума. — Трябваше да отидеш с него. Извадих ножа, втъкнат в колана под туниката ми, и му го подадох. Той го изгледа. — Ще имам ли нужда от него? — Да се надяваме, че няма. Ако нещо се случеше и Фиск убиеше някой аска, отговорността щеше да бъде моя. И щеше да сложи край на всякаква надежда да се обединим. Той направи крачка към мен, но вместо да вземе ножа, ръката му улови китката ми. Пръстите му се обвиха около нея и пулсът ми се ускори. — Трябва да бъдеш внимателна. — Треската, усилваща се под кожата ми, гореше там, където той ме докосваше. — Ако аските решат, че ме защитаваш, няма да ти имат доверие. — Пръстите му ме стиснаха по-силно. А ти искаш да ти имат доверие, Ийлин. И двамата го искаме. Сведох поглед към ръката му върху моята, а после го вдигнах към очите му. Това ме върна към онзи момент в Аурвангер. Мига, в който го видях за първи път, застанал в мъглата, с изваден меч. — Защо дойде? — прошепнах, питайки го отново. — По същата причина, която ти даде на баща си за това, че ще спиш тук. — Направи стъпка към мен и всички мускули в тялото ми се напрегнаха в очакване. — Не искаш наистина да знаеш защо. — Ръката му се плъзна по моята, докато стигна до ножа, и той го пъхна в колана си. — А точно сега няма значение. Имаше право. Не бях готова да чуя да го казва. Дори не бях готова да си позволя да го помисля. В мислите ми нямаше място за това да се опитвам да разбера какво означава и какво би могло да донесе. Защото след няколко дни може би всички щяхме да сме мъртви. — Не им съобщи за Ири — каза и погледът му се зарея към водата, докато аз се настанявах върху черджето. — Не можах. — Ще се наложи. — Знам — прошепнах. * * * Малки личица се взираха в мен над скалата, когато се събудих. Щом вдигнах очи, те скочиха на земята и се втурнаха по брега, пръскайки пясък около себе си. Фиск приклекна и наплиска лицето си с вода, а после се огледа нагоре и надолу по брега. Тази сутрин водата беше по-спокойна и аз видях, че реката беше широка. По-широка, от която и да било, която бях виждала някога. От двете й страни високи скали се издигаха над тесни пясъчни брегове. Седнах и когато се приведох напред, установих, че скалата над нас беше по-дълга, отколкото си мислех; всеки сантиметър от пясъка под нея беше в употреба. Заслони, мрежи, огньове, работни маси. От скалата беше изсечен голям правоъгълник и лъкове, стрели, мечове и ножове висяха един до друг в редици. По-надолу малки дървени лодки бяха закрепени за тавана със система от въжета, които се спускаха по стената, забити с колчета за стената. Мястото беше трудно за откриване и всеки, опитващ се да го нападне, би трябвало или да прекоси реката, или да се спусне по скалата. Беше съвършеното скривалище. И тази мисъл беше болезнена. Аските се криеха. Един силен и свиреп народ, принуден да се спотайва в сенките. — Впечатляващо е това, което са направили тук. Фиск избърса водата от лицето си, вдигайки поглед към надвисналата скала. Изправи се и ми протегна ръка, за да ме издърпа на крака. Надолу по брега, групичка жени вървяха покрай водата, теглейки нанизи с риба зад себе си, приковали очи в нас. — Трябва да вървим. Гласът ми все още беше дрезгав от съня. Баща ми и Мюра се запътиха към нас заедно с Хаген и още двама мъже, когато с Фиск излязохме иззад скалата. Мъж с дълга коса, сплетена назад от лицето му, се усмихна и ни подаде къшей хляб. Когато Фиск не помръдна, аз го взех, разчупих го на две и му подадох едното парче. Той се поколеба, преди да го поеме от мен. — Колко време? — попита баща ми. — Два дни. Може би три, в зависимост от снега — отвърна Фиск. Зад нас Еспен и Хаген вече сваляха една от лодките от каменния таван. — Ще се срещнем в Аурвангер. Баща ми срещна очите ми, преди да се обърне към лодките. Фиск настръхна. Приближих се до баща ми и казах тихо: — Идвам с вас. Той ме погледна, сбърчил чело. — Защо? Току-що се върна от там. Току-що се прибра у дома. — Това не е домът ми. — Мюра ще дойде. Ти ще останеш. — Познавам водачите им. Познавам селото. Нуждаете се от мен там. — Задържах погледа му, опитвайки се да не му позволя да види твърде много. Ала той можеше. Открай време можеше. И каквото и да зърна там, не му хареса. — Моля те. Той погледна замислено към водата. А после през рамо — към Еспен. — Добре. Избра да ми повярва. Зачудих се дали щеше да бъде за последен път. Фиск наметна дисагите ни и го последва до лодката; нагазил до колене във водата, Хаген я задържа, докато се качим. Мюра ме гледаше, хапейки вътрешната страна на бузата си. Познавах това изражение. Беше разтревожена. Усмихнах й се, но това като че ли изобщо не я успокои. Очите й се преместиха към Фиск и обратно към мен в безмълвен въпрос. Въпрос, на който не отговорих. Защото никога не бих могла да я накарам да разбере нещо, което самата аз не разбирах. Баща ми я хвана за ръцете и я издърпа вътре. — Не е нужно да идваш — казах, плъзвайки се настрани, за да й направя място. Тя взе едно гребло и седна в полюшващата се лодка. — Единственото семейство, което ми е останало, е в тази лодка. Понесохме се по водата, отдалечавайки се от Еспен и Хаген, застанали на брега. Еспен гледаше към баща ми и между тях премина нещо безмълвно. Когато очите на баща ми се плъзнаха по мен и се зареяха към реката, сърцето ми се сви. Усещах как се отдръпва от мен. Знаех, когато криеше нещо. Отново погледнах към Хаген и Еспен, но тях вече ги нямаше. Фиск се взираше изпитателно в баща ми. Не бе убягнало и на него. Гледахме скалите, докато минавахме през клисурата, реката се простираше пред нас и зад нас. С помощта на едното гребло, Мюра се грижеше да избягваме скалите, докато с другото баща ми насочваше предната част на лодката. Реката правеше завой след завой, докато не стигнахме до една плитчина и баща ми слезе, за да ни избута към брега. С Фиск скочихме във водата, помагайки му да издърпа лодката върху тесния пясъчен бряг в подножието на друга скала; Мюра слезе след нас. Камъчета се търкулнаха от скалата, когато над нас се спусна въжена стълба. Краят й се удари в мократа земя, а трима мъже се надвесиха над ръба на скалата. Фиск се изкатери пръв и когато краката му изчезнаха над ръба, баща ми задържа стълбата и аз наместих ръце и крака върху оръфаните въжени пречки. Очите му все още избягваха моите. — Какво планирате с Еспен? Мюра излезе от водата и подаде една торба на баща ми, местейки поглед между нас двамата. Баща ми вдигна очи към ръба на скалата, където Фиск беше изчезнал току-що. — Лоялността ни е към аските, Ийлин. Знаеш това. — Знае го, Аги. Мюра изпъна рамене, заставайки зад него. Плъзнах изпитателен поглед по лицето му. — Знам го. Само че се нуждаем от риките. Разбираш го, нали? Главата на Фиск се появи над ръба на скалата над нас. — Да вървим — заяви баща ми, пренебрегвайки думите ми. Издърпах се нагоре, потръпвайки от острата болка в рамото; когато стигнах върха, Фиск улови ризницата ми и ме повдигна през ръба, слагайки ме на земята. Очите му се спряха върху рамото ми. — Нека да погледна. — По-късно. Обърнах очи към баща ми и Мюра в подножието. Фиск се наведе към мен, гласът му беше толкова нисък, че само аз можех да го чуя. — Няма да заведа хората ти във Фела, ако не мога да им имам доверие. Трябва да им кажеш за Ири. Знаех, че е прав. Ала освен това познавах баща си. — Това може да го сломи. Фиск улови погледа ми. — Или да го убеди. Глава 40 Последвахме крайморските скали обратно към Фела. Мюра и баща ми вървяха заедно зад нас, борейки се с вятъра, духащ откъм водата, а Фиск ни водеше, без да поглежда назад. Баща ми и Мюра не казаха нищо, когато му върнах оръжията, но от начина, по който гледаха как окачва ножницата на кръста си, знаех, че това не им харесва. Мъглата се разсея и планината изникна пред нас. Потъналите й в сенки очертания се извисяваха пред нас, гледайки ни отгоре, сякаш можеха да ни видят. Сякаш Тора ни гледаше. Фиск изглеждаше по-малък на фона й; можех да си представя как изглеждахме отгоре — четири дребни фигурки на фона на зимното море. Аз — между Фиск и останалите. Между аска и рики. Спряхме да лагеруваме, преди да стигнем долината; никой не пророни дума, докато наклаждахме огън и постилахме наметките си на земята. Нощите ставаха все по-топли, но отново щяха да застудеят, колкото повече наближавахме Фела. Споменът за студа ме накара да потреперя. Не бях забравила синята, обгърната от покрова на нощта гора, която едва не бе отнела живота ми, когато Торп се опита да ме убие. Свалих внимателно торбата от рамото си, опитвайки се да потисна болката. — Дай да видя. — Фиск посегна към ръката ми, ала баща ми вече бе застанал между нас. Фиск свали ръка и посочи рамото ми с брадичка. — Отворила се е. Баща ми ме огледа и сложи тежка длан върху ръката ми, при което аз потръпнах. — Какво се случи? — Пронизаха ме със стрела. Оправя се. Отърсих се от него. Фиск ме погледна. — Нека да видя. Баща ми го изгледа недоверчиво. — Лечител ли си? — Майка ми е. Ние я лекувахме. Баща ми присви очи срещу мен, крайчетата на устните му потръпваха, докато в главата му се гонеха мисли. Късчето доверие, останало между нас, дрънчеше на вятъра. Той кимна и аз развързах ризницата под ръката си. Фиск я вдигна над главата ми и дръпна туниката надолу, оголвайки рамото ми. Старите синини бяха заобиколени от нови, черният отвор на раната все още беше затворен. Ала предната част беше подута и кървеше. — Седни. Фиск отиде до торбата си, а когато се върна, баща ми стоеше над мен. — Как се случи? Фиск се изпъна. — Опитах се да избягам, когато ме отвеждаха във Фела. Един от тях ме простреля. Фиск отвори буркана с мехлем, който Инге ни беше дала. В мига, в който миризмата нахлу в ноздрите ми, я видях, застанала край огнището у тях да разбърква голямото желязно котле. — Трябва да я оставим да се изтече. Той се наведе по-близо, а аз кимнах с въздишка — знаех какво означава това. — Направи го. Извадих ножа си от колана и му го подадох. Баща ми се напрегна до мен и дойде по-близо. Фиск задържа острието в пламъците за миг, обръщайки го, така че то отрази светлината. Когато започна да сияе по ръба, той го вдигна и остави нощния въздух да го охлади. След това улови дръжката между зъбите си, за да подръпне внимателно отвора на раната с палци. Затворих очи, докато топлината на инфекцията се стичаше по ръката ми. Болката се разля по цялото ми тяло, карайки главата ми да затупти. — Задръж тук. Той сложи ръката ми върху отвора на раната и направи бърз, отвесен срез. Аз стиснах зъби, изпускайки шумно дъха си. Кръвта потече по кожата ми, попивайки в плата, докато той стискаше ръката ми, за да изкара колкото се може повече от отровената кръв. Простенах и зарових лице в крака на баща ми, дишайки тежко. Когато приключи, Фиск намаза раната с мехлема и я превърза здраво с чиста превръзка. Пъхна ножа в пламъците и кръвта ми изкипя от острието, докато туптяща болка разтърсваше тялото ми. В мига, в който Фиск се отдръпна от мен, баща ми се отпусна и отиде до огъня, вадейки сушено месо от торбата си. Подаде ми едно парче и аз го взех, ала твърде много ми се повдигаше, за да ям. Стоях неподвижно, чакайки пулсиращата болка да утихне. Останалите се нахраниха в надвисналото мълчание, взирайки се в огъня между нас, докато нощта се спускаше. Всяка неизречена мисъл сякаш се развихряше в тишината. Каквото и да криеше баща ми, Мюра знаеше. Виждах го в начина, по който избягваха да се погледнат. Когато той навлезе в гората, за да събере още дърва, аз се изправих. Мюра разчете намеренията ми и ме последва между дърветата, оставяйки Фиск до огъня. Открих баща ми да се навежда, за да вдигне дебелия клон, който току-що беше разсякъл надве с брадвата си. Притиснах го до гърдите си, чакайки да напълни и ръцете на Мюра. — Какво има? Усещаше колебанието, струящо от мен като пара в студа. Опитах се да съсредоточа тежестта на тялото си в краката си, за да се стегна. Да се почувствам по-силна. Сякаш ако бях стъпила здраво на земята, думите, които се канех да изрека, нямаше да ме отвеят. — Трябва да ти кажа нещо. Той се обърна и се облегна на дървото до себе си, пъхайки палци в ризницата си. Зад него Мюра премести дървото до бедрото си, чакайки. Преглътнах с парещо гърло. — Ири е жив. Думите прокънтяха в ушите ми като гърлено ръмжене. Отекнаха в гората и се обвиха около нас като змия. Лицето на баща ми се втвърди. Дъхът му секна, а аз не откъсвах очи от неговите. Задържах погледа му, опитвайки се да му дам нещо, за което да се задържи, докато в ума му се развихряше буря. — Жив е. Наистина го видях онзи ден в Аурвангер. — Всяка следваща дума, излязла от устата ми, ставаше по-тиха. — Биеше се заедно с воините рики. Баща ми се оттласна от дървото, отпускайки ръце до себе си. — Не е бил мъртъв. Когато го оставихме в Аурвангер, не е бил мъртъв. Риките го отвели във Фела. Тяхната лечителка го взела в дома си. — Какво искаш да кажеш взела го в дома си? — проговори баща ми най-сетне, ала гласът му беше задавен. Ярост лумна зад очите му. — Другото момче в онзи ров… бил е Фиск. Спасил живота на Ири. Отвели го във Фела, излекували го и… — Аз въздъхнах. — Не знам. Той станал един от тях. Баща ми зарея поглед над главата ми, в мрака на гората. — Открих го отново през последната битка и той ме плени, за да попречи на риките да ме убият. Възнамеряваше да ме задържи при него във Фела, докато снеговете се стопят, и тогава да ме остави да избягам. Баща ми закри лицето си с ръце, дишайки в шепите си. — През последните пет години Ири е живял със семейството на Фиск. Той се обърна към оранжевото сияние между дърветата в далечината, където Фиск все така седеше до огъня. — Защо не дойде с вас? Защо не се върна при нас? — попита Мюра и застана пред мен. — Аз му казах да не идва. — Сведох поглед към краката си. — Боях се какво може да му се случи, ако се върне. Исках първо да ви кажа. Баща ми закрачи напред-назад пред мен. — Семейството на Фиск е станало негово семейство. — Не беше нужно да го виждам, за да знам какво му причини това, защото прекрасно го помнех. И все пак не извърнах очи. Цялото му тяло реагира, сковавайки се от главата до петите. — Не го разбирам — добавих. — Но той е един от тях. Звуците на гората се надигнаха около нас в нощта; баща ми дълго се взира в мен, преди най-сетне да погледне към Мюра. Размениха си същия поглед, ала този път Мюра стисна челюст, а ръцете й около дървото се напрегнаха. Въпросът върху лицето й се превърна в гняв; тя събра останалите дърва и се отправи към лагера, оставяйки ни сами. Стоях и чаках. Нямах представа какво би могъл да направи. Когато се вдигнаха към мен, полускрити под гъстите вежди, очите му блестяха, носът му беше зачервен. — Изоставихме го. Шепотът му беше задавен. Задушен. Кимнах, сълзите в очите ми отразяваха неговите. — Но той е жив. Глава 41 Сънувах мечока. Стоях на пътеката, която минаваше през Фела, с крака, заровени в снега. Снежинките се сипеха от небето и полепваха на парцали по златистокафеникавата козина около муцуната му, а той ме гледаше със същите големи черни очи. Бяха като беззвездно нощно небе. Безкрайни. От погледа му кожата ми настръхна и аз затреперих, докато вдигах ръка с разперени пръсти и я протягах към него. Той я погледна и направи малка крачка към мен, докато не почувствах дъха му върху дланта си. В следващия миг вече го нямаше. Завъртях се в кръг, оглеждайки се из празното село, но той беше изчезнал. Следите от лапите му все още бяха отпечатани в снега пред мен. Поех си рязко дъх и отворих очи, обгърната от същия мирис на студ, който беше и в съня ми. Примигах и напъхах вкочанените си ръце обратно под кожите. Фиск лежеше от другата страна на огъня, подложил ръка под главата си, напрежението върху лицето му беше изгладено от съня. Наблизо се разнесе шумолене на тихи, бавни стъпки и аз посегнах към ножа си. Застинах, отваряйки широко очи, така че да привикнат към мрака, в същия миг, в който над мен се плъзна сянка и се приближи до огъня. Докато я видя, беше твърде късно. Мюра стоеше над Фиск, вдигнала брадва над главата си. — Не! — изпищях аз и отметнах кожите, хвърляйки се напред. Пламъците облизаха краката ми, когато прескочих огъня. Фиск вече се претъркулваше настрани. Брадвата на Мюра се стовари в земята там, където само допреди секунди се намираше главата му, а баща ми скочи на крака, стиснал меча си. Хвърлих се между Мюра и Фиск, с нож в ръка. Мюра беше впила яростен поглед в него. — Махни се от пътя ми! — извика тя и вдигна брадвата си. — Мюра. — В гласа на баща ми се криеше предупреждение. Ала тя не можеше да го чуе. То не можеше да я докосне. Пристъпих напред и тя замахна, като едва не ме улучи в гърдите. Фиск се втурна покрай мен и сграбчи китката й с едната си ръка, стисвайки я за гърлото с другата. Обвих ръце около него, мъчейки се да го издърпам назад. — Пусни я! Той я хвърли на земята и тя падна по гръб. Миг по-късно скочи на крака и се хвърли върху него. Сграбчих я за ризницата и я блъснах към дърветата. — Какво правиш? — Ще го убия — процеди тя през стиснати зъби, поглеждайки над главата ми към баща ми. — Както трябваше да направим! — Какво? — Обърнах се към баща ми и лицето му отговори на въпроса ми. — Щял си да ни предадеш? — Нас? — Гласът на Мюра едва не се прекърши. — Сключихме сделка с него, Мюра. Бутнах я назад. Тя се обърна към баща ми: — Чу какво каза Еспен. Фиск стоеше от другата страна на огъня и слушаше с меч в ръка. — Това беше, преди да науча за Ири. Баща ми прибра брадвата си в калъфа. — Какво ви има на вас двамата? — изпищя тя, местейки поглед между баща ми и мен. — Те са рики. Ще ни избият до крак при първата удала им се възможност! — Не, няма — изрекох с усилие. Отчаяно исках да го вярвам. — Ако останем във Вирки, херите няма да ни открият. Там ще бъдем в безопасност. Намираме селото на клана рики, убиваме Фиск, така че да не може да ги доведе до нас, и се връщаме за останалите, за да ги довършим — избъбри тя, поемайки си ядно дъх. — Това се разбрахме. И не ме е грижа, че Ири е жив. Той предаде всички ни! Тя направи крачка към Фиск, вдигайки брадвата си. — Недей — изръмжах, вдигайки на свой ред ножа си. Никога не бих я наранила. Бих умряла, преди да позволя нещо да се случи на Мюра. Ала не можех да я оставя да убие Фиск. Очите й се разшириха, впивайки се в моите. — За какво е всичко това? — За оцеляване! — отвърнах. Ала то бе само наполовина вярно. Ставаше дума за много повече. Гледах я как мисли. Познавах я толкова добре. Знаех какво ще стори, преди да го беше направила. Завъртя се рязко, заобикаляйки ме, за да се нахвърли върху Фиск. Метнах се върху нея и двете паднахме тежко на земята, търкулвайки се към дърветата. Брадвата й одраска крака ми, разкъсвайки панталона ми, и тя ме прикова към земята. Фиск тръгна към нас, но баща ми го улови, дръпвайки го назад. — Недей. Вдигнах очи към лицето на Мюра, разкривено от ярост. Така гледаше врага в битка, а сега гледаше мен по същия начин. Претърколих се, озовавайки се отгоре й, и я ударих по китката с тъпата страна на ножа, мъчейки се да освободя хватката й около брадвата. Тя ме отхвърли от себе си. Не й дадох шанс да замахне втори път. Хвърлих ножа, гледайки го как се премята във въздуха и прелита покрай лицето й, преди да се забие в дънера на едно дърво зад нея. Тя се вкамени, гледайки ме поразено. Изражението й се менеше между това на момичето, което познавах по-добре от всеки друг на света, и страховития воин, с когото се биех рамо до рамо. Блясъкът на горещи сълзи грееше в очите й, присвили се насреща ми. А после тя се втурна. Пусна брадвата на земята и когато стигна до мен, стовари юмрук в лицето ми. Главата ми отхвръкна на една страна и аз се блъснах в нея, събаряйки я назад. Ударих я. Силно. — Какво ти става? — изкрещях, удряйки я отново. Тя зарита, мъчейки се да ме отблъсне, но беше безсмислено. Всичката сила и ярост се отцедиха от нея, отстъпвайки място на нещо крехко и слабо. То изпълни очите й, докато по бузите й не рукнаха сълзи, и тя закри лице с ръцете си, треперейки. — Мюра. Дръпнах ръцете й, опитвайки се да я видя, но тя ме изрита от себе си. Изправи се на крака и се запрепъва към дърветата, хлипайки. — Мюра! — Посегнах към рамото й, опитвайки се да я обърна към себе си, но тя се отскубна от мен. Сграбчих я за ризницата и не я пуснах. Тя се обърна и ме погледна, обрамчените й с кол очи бяха зачервени и подути. — И ти ли си една от тях сега? — Думите й бяха прекършени. — Искаш да бъдеш една от тях? Като Ири? — Не! — Срещнах очите й. — Аз съм аска, Мюра. Искам хората ни да оцелеят, това е всичко. Тя се отпусна тежко, заравяйки лице в рамото ми, и аз обвих ръце около нея. Зарида, притискайки се в мен, а аз я държах в прегръдките си. Баща ми и Фиск ни гледаха — черни силуети, застанали до огъня. — Сама съм! — проплака тя. — Ти и Аги сте единственото, което имам. — Гласът й се превърна в шепот. — Моля те, не си отивай. Моля те. Отдръпнах се лекичко, за да я погледна. — Не си сама — казах със свито от емоция гърло. — А аз няма да си тръгна. Никога. Тялото й натежа в ръцете ми и когато повече не можех да я удържам, се отпуснах на земята, придърпвайки я в скута си. — Елека юкар — прошепнах в косата й. — Елека юкар. Тя заплака така, както не я бях виждала да плаче никога, и звукът отекваше в гората. Плачеше за семейството си. За Хюли. За племето аска. За всичко. А аз плачех заедно с нея. Глава 42 Мюра вървеше далече зад нас, докато Фиск ни водеше нагоре в планината. Не беше изрекла нито дума, откакто слънцето беше изгряло, Фиск — също. Аз вървях между тях, държейки я под око, докато снегът под краката ни ставаше все по-дълбок. Баща ми се придвижваше трудно в затрупаната от сняг гора. Масивното му тяло се олюляваше пред мен, докато се изкачвахме по склона. Тишината, спуснала се над него, беше като товар, който влачехме след себе си. Нямах представа какво изпитва. Щастлив бе, че Ири е жив, знаех го, но воинът у него вероятно искаше да го убие. Ала най-вече — вината щеше да ни следва до края на живота ни. Бяхме изоставили Ири и нищо не можеше да промени това. Пътят нагоре в планината беше различен от този надолу. Фиск ни преведе през сини ледени пещери, докато навън отново заваля сняг. Снегът се издигаше около нас като вълни, замръзнали във въздуха, звукът от стъпките ни отекваше наоколо, докато вървяхме. Разбрах, че наближаваме, когато дърветата отстъпиха място на покрита с трева поляна, осеяна с високи, заскрежени стъбла равнец. Листата им бяха пожълтели от студа, а главичките на цветовете бяха станали крехки в сравнение с последния път, когато бях тук. Прокарах ръка по тях, докато минавахме през стръковете, спомняйки си начина, по който Халвард се промушваше между тях, наблюдавайки ме тайно, докато работех на ръце и колене в пръстта. Улових един цвят между пръстите си, откъснах го и го мушнах в наметката си. Пътеката, отвеждаща в селото, изникна пред очите ни, преди гората да потъне в мрак. Фиск вдигна ръка, давайки ни знак да спрем. — Ще им дам сигнал. Знаят, че идваме. Мюра погледна покрай него по пътеката. — Ще задържим оръжията си. — Пръстите на баща ми стиснаха колана му. Фиск кимна, но притеснението върху лицата им не изчезна. Същото притеснение, което се надигаше и в мен. Водех семейството си в бърлогата на врага. — Ири е там? — каза баща ми, взирайки се към селото. — Да. Опитах се да заглуша гласа на съмнението. — Искам да го видя. Искам първо да видя него. Фиск кимна и пристъпи напред, подсвирвайки между дърветата. Сърцето ми думкаше в гърдите, докато чакахме мълчаливо. Най-сетне в отговор се разнесе друго изсвирване. — Ще се срещнем в ритуалната къща. — Не. Тонът на баща ми стана остър. Аз поклатих глава към Фиск. Баща ми беше суеверен. Нищо не би го убедило да стъпи в ритуалната къща на Тора. — У нас тогава — съгласи се Фиск. Баща ми и Мюра извадиха брадвите си и продължиха напред с по-тежка стъпка. Аз сторих същото, напипвайки брадвата на гърба си. Когато селото най-сетне изникна пред нас, едва не се препънах, а очите ми се разшириха. Беше тъмно, но домовете грееха като малки огньове около лъкатушещата пътека, а върху всяко свободно късче земя лагеруваха още рики. Покриваха всеки сантиметър от селото. Въоръжени. Готови за битка. Забавих крачка, Мюра и баща ми извадиха мечовете си. Инстинктивно сложих ръка върху дръжката на моя, защитната ми реакция беше пробудена в мен. Не бях виждала толкова много рики заедно, откакто ме плениха в Аурвангер. Останахме в края на селото, придържайки се към дърветата, опитвайки се да останем незабелязани. Фиск мина от другата страна на баща ми, сваляйки брадвата от гърба си. Поехме в редица, рамо до рамо, с оръжия в ръце. Глави се обръщаха към нас, като вълничка, пробягала по вълна, когато дойдохме по-близо. Бяха притихнали. Очите им бляскаха. Ледени погледи и гневен шепот ни заобикаляха, затваряйки ни като в капан, докато поемахме нагоре по възвишението, и възбудата на битката лумна в костите ми, готова бях да се обърна и да размахам брадвата си. Срещах погледите им, докато минавахме покрай тях, казвайки им онова, което не изричах на глас. Че не се бояхме. Че бих ги убила. Че всичко, което бих могла да изгубя, беше тук, в това село. Фиск ни поведе към познатата дървена къща в края на селото и отново подсвирна. От комина излизаше пушек, вратата се отвори. Инге стоеше, притиснала ръце с долепени длани до гърдите си. Косата й, дълга и разплетена, се спускаше по раменете й като гарванови крила. — Фиск! — пронизителното гласче на Халвард наруши мълчанието. Показа се на прага и се хвърли към Фиск, блъскайки се в него и обвивайки ръце около кръста му. Фиск го прегърна с една ръка, без да престава да се оглежда наоколо. Халвард отвори очи, пусна Фиск и се втурна към мен. Аз вдигнах брадвата си във въздуха и го притиснах към себе си с другата си ръка, неспособна да потисна усмивката си. Извадих цветчето на равнец от наметалото си и му го подадох. Той го взе, усмихвайки се още по-широко, и се втурна обратно в къщата при Инге. Мюра и баща ми ме гледаха потресено. А после лицето на баща ми се измени, поглеждайки покрай мен в къщата, където Ири стоеше в сенките до задната стена. Раменете му бяха прегърбени, тялото му беше приведено ниско, за да види през прага. Баща ми дори не се замисли. В следващия миг вече се носеше през снега и Инге се отдръпна, за да му направи място. Последвах го, опитвайки се да не изоставам, ала той мина през портата много преди да успея да го настигна. А после прекрачи прага, минавайки покрай Инге. Влязох в къщата и спрях със заседнало в гърлото сърце. Баща ми беше обвил ръце около Ири като въжета и ридаеше, заровил лице в рамото му, тялото му беше превито и разтърсвано от хлипове. Звукът изпълваше къщата и се разливаше в селото. С Ири беше същото, лицето му изглеждаше пръснато на късчета, докато баща ми го прегръщаше. Затворих вратата в мига, в който Фиск и Мюра влязоха, оставяйки останалите рики навън. Руна беше до огъня и ги гледаше, пъхнала длани в сгъвките на лактите си. Инге стоеше до стената и също ги гледаше. Преглътнах хлипа, напиращ в гърдите ми. Баща ми беше горд мъж и се бях чудила кое ще се окаже по-силно — кръвта на аска във вените му или обичта му към Ири. Заля ме облекчение, което отпусна всеки напрегнат мускул и успокои сърцето ми. Вече знаех, че предателството на Ири беше нищо, сравнено с истината, че той ни принадлежеше, ала да видя, че и баща ми го знаеше, го направи по-истинско. Говореше нещо в ухото на Ири, ала косата му го заглушаваше. Ири кимна и избърса лицето си, опитвайки да си поеме дъх. Беше по-едър от баща ми, но не и по-висок. Мюра стоеше малко зад мен и гледаше с очите на воин, стискайки оръжията си в ръце. — Ийлин. — Мекият глас на Инге се разнесе до мен и тя ме докосна по гърба с усмивка. — Радвам се, че се върна — прошепна. Вдъхнах миризмата, която се бях научила да свързвам с това място. Печено зърно и сушени билки. — Това е баща ми. Аги — казах. — А това е Мюра. Моя приятелка. Инге им кимна за поздрав, а Халвард ме заобиколи и вдигна изпитателен поглед към Мюра. Баща ми избърса лице в ръкава си, вземайки се в ръце, и аз начаса се почувствах по-сигурна. Плашещо бе да го видя как губи контрол. Очите му се плъзнаха из малката къща, спирайки се най-сетне върху Инге. Двамата се гледаха мълчаливо. На вратата се потропа и Инге пристъпи напред, вдигайки резето. Видр стоеше на прага заедно с талата, чиито очи се спряха първо върху мен. Пристъпиха в къщата и ние се отдръпнахме до задната стена, когато след тях влязоха още рики, които не познавах. Баща ми ме погледна и аз видях как пръстите му стиснаха по-здраво дръжката на брадвата. Мюра ги гледаше изпод вежди от ъгъла. Върху техните лица също се четеше подозрение. Видр стоеше начело, преценявайки баща ми от глава до пети. — Радваме се, че дойдохте. Баща ми ги огледа внимателно един по един. Стоеше до мен, отпуснал меч до себе си. Бузите му все още блестяха от сълзи, ала той беше опасен мъж. Всеки можеше да го вади. От другата ми страна Халвард все още се взираше любопитно в Мюра. Вдигна ръка, за да докосне косата й, и тя се дръпна, идвайки по-близо до стената, за да се отдалечи от него. — Добре дошли във Фела. — Талата пристъпи напред, нарушавайки мълчанието. Пръстите й си играеха с нанизите мъниста около врата й. — Разбрахме, че аските са били нападнати от демоните херя. Както виждате, ние също понесохме тежки загуби. Баща ми не отговори. Видр го гледаше с каменно лице. — Това са водачите на останалите ни села — Фрейдис, Латам, Торин и Хилди — посочи той всяко лице в препълнената стая. — Кланът рики има седем селища — поправи го баща ми. — Водачите на другите селища са мъртви — отговори Фрейдис. Наметката падаше над едното й рамо, едната й ръка беше ранена и се подаваше изпод нея. — Какво искате от нас? Баща ми пое контрол над разговора така, както го бях виждала да прави толкова пъти преди. Той винаги държеше нещата под контрол. — Имаме общ враг. Враг, който вероятно ще означава край и за двата ни клана. — Видр направи крачка напред. — Искаме да се съюзите с нас срещу херите. — А после? — Баща ми разкри истинската си тревога. Много скоро щяха да открият, че аските са по-слаби от тях. — Какво ще попречи на воините рики да се обърнат срещу племето аска, след като победим врага? Водачите на останалите селища погледнаха към Видр, сякаш искаха да научат отговора толкова, колкото и ние. — Примирие. Никой от нас няма да е в състояние да се бие, след като се изправим срещу херите. И дори да сме, няма да се бием един с друг. — И водената от поколения война ще свърши просто така? — попитах аз, присвивайки очи срещу талата. Тя остави тишината да се проточи, преди да отговори: — Може би боговете имат нов път за нас. — Нов път? Съмнението в гласа на баща ми отразяваше изражението върху лицето на Мюра. Тя беше като скала до мен. — Невинаги разбираме божиите пътища, нали? Онова, което знаем, е, че херите отново излязоха, от който и пъкъл да идват. Не знам какво е положението с аските, но те избиха повече от половината от клана ни само за няколко седмици. Още месец и с нас може би ще е свършено. А после ще слязат от планината и ще сторят същото с вас. — Талата ни изгледа един по един. — Или пък можем да се обединим. Баща ми не беше убеден. Виждах съмнение в очите му. Не им вярваше да удържат примирието. Нито пък аз. Не и наистина. — За аските дадената дума е свещена — заяви той. Гласът на Видр се извиси отбранително. — Както и за риките. — Онзи рики, който уби сестра ми, вероятно е някъде там навън — процеди Мюра. — Двама синове — изръмжа Фрейдис. — Изгубих двама синове в Аурвангер през последните десет години. Не искам да стоя с аски край един огън. Не искам да се доверявам на един от тях да пази гърба ми в битка. Ала имам още двама синове. — Тя вдигна ръка и посочи към вратата. — Там навън. Инге притегли Халвард към себе си. — Можеш ли да забравиш кръвната вражда, Фрейдис? — За да ги спася? Да. — Ще могат ли обаче да го направят и останалите? — Погледнах към талата, преди да спра очи върху Мюра. — Ще можем ли да го направим ние? Талата извади ножа на Видр от колана му и с едно бързо движение го прокара по дланта си. Шепата й се изпълни с кръв. — Тала? — Видр посегна към нея, ала тя пристъпи напред, поглеждайки към баща ми, преди да протегне ръка към мен. Аз се притиснах до стената. — Какво правиш? — Предлагам кръвна клетва. Ръката й увисна в пространството между нас, кръвта капеше по пода. Всички се взираха в нея, ала нейните очи не се откъсваха от мен. Това бе най-скъпоценното, което можеше да предложи, и тя го знаеше. Не можеше да наруши кръвна клетва, без да пожертва задгробния си живот. А ако някой искаше да се опълчи на талата, щеше да се наложи да я убие. Да убиеш един тала, означаваше същата ужасна съдба. Извадих ножа си и преди който и да било да успее да възрази, порязах плътта си и улових ръката й. Тя се усмихна, допирайки длан до моята. Видр ни гледаше, видимо разтревожен. Беше се поставила в уязвима позиция, обвързвайки се с мен. Ако беше имал някакви тайни кроежи по отношение на аските, тя ги беше развалила. Талата се обърна към баща ми. — Направим ли това, ще имаме един към друг дълг… дълг, който никога няма да може да бъде изплатен. Застанал мълчаливо зад масата, отрупана с пресни връзки салвия, заедно с Ири и Руна, Фиск ме погледна. Не исках да мисля какво означава всичко това. Какво би могло да означава едно такова бъдеще. Същият товар, който носех със себе си от деня, в който погледнах в очите на мечока край реката, ме притисна още по-плътно към земята. Изпънах раненото си рамо назад, за да го раздвижа. Да почувствам нещо друго, пък било то и болка. Изведнъж стаята ми се стори твърде малка. Въздухът беше прекалено горещ. Не можех да дишам. Пристъпих настрани и се приближих до вратата, излизайки тихичко навън, поглъщайки жадно въздуха, докато вървях към градината, където Инге беше изорала бразди за сеитба. Свалих брадвата от гърба си и разтворих яката на туниката си, опитвайки се да охладя кожата си. Върху дървото в началото на гората имаше резки от хвърлени брадви. Вдигнах ръка над главата си и замахнах с всичка сила, запращайки брадвата си във въздуха. Тя се заби в дънера с тъп звук. Резето на вратата изщрака, но аз не се обърнах, за да погледна. Достатъчно бе да го усетя. Беше нещо, което вече разпознавах. Взирах се в брадвата си, забита в дървото. — Тръгват обратно към Вирки утре на зазоряване — обади се Фиск зад мен. Отидох до дървото и извадих оръжието си, докосвайки острието с палец. — А после какво? — Ще доведат останалите аски. Ще се срещнем в Аурвангер след два дни. Още по-силно притиснах метала с палец. — А после всички ще умрем? — Може би. — Той се държеше на разстояние от мен. — Ще отидеш ли с тях? Обратно във Вирки? Погледнах към къщата, където баща ми все още говореше с риките. Как стигнахме дотук? Как бихме могли да се върнем обратно? Прииска ми се да притисна лице в снега. Да запищя. Той пристъпи към мен и взе порязаната ми ръка в своята. Обърна я и уви парче плат около нея, завързвайки го върху дланта ми. Аз дишах през чувството, което се разливаше в мен като разтопен восък. — Недей. Думата беше като удар в гърдите ми, когато я изрече. Прехапах устни, докато в очите ми не избиха сълзи. За да не проговоря. Боях се от онова, което щях да кажа, ако го направех. — Остани с мен и ела с нас в долината. Ще се срещнем с аските там. Затворих очи и по пламналото ми лице се търкулна сълза. Мъчех се да избягам. Да избягам от този миг и да се престоря, че не бях избрала пътя, довел ме дотук. Не беше заповед. Беше молба. Молба, на която не мислех, че съм в състояние да откажа. Той беше оставил семейството си и бе слязъл заедно с мен от планината, докато събратята му се съвземаха от последиците на нападението. Беше ме завел у дома. Беше ми помогнал да открия баща си. Сега беше мой ред да направя избор. Да го избера така, както той беше избрал мен. Обърнах се към дървото, докато той се отправяше към вратата, а снегът хрущеше под ботушите му; резето отново изщрака. Приклекнах и зарових лице в ръцете си, усещайки как селото се завърта около мен. Опитах се да си спомня коя бях. Силна. Смела. Свирепа. Сигурна. Опитах се да я повикам при себе си… онази Ийлин, която би избрала своя клан пред всичко останало. Потърсих я в себе си, ала сега тя беше различна. Аз бях различна. И това вече се беше случило. Нещо, което не можех да променя. Глава 43 Колко аски. Колко рики. Колко хери. След дълги часове на обсъждане, водачите на селищата на риките оставиха къщата притихнала. Пламъците припукваха в огнището между старото и новото семейство на Ири. Преглътнах мъчително, чудейки се от кое бях част сега. Баща ми задаваше въпроси, но не твърде много. Не искаше твърде много отговори. Просто искаше да бъде щастлив, че сърцето на Ири все още бие. Ала рано или късно, на Ири щеше да му се наложи да отговаря за онова, което беше направил, и всички го знаехме. Инге слезе от тавана, носейки две постелки за баща ми и Мюра. — Твоят нар все още е на тавана. Знаех, че няма да им отнеме много време да наместят нещата. Разбирането се разля първо по лицето на Мюра, а после и по това на баща ми. Объркването, изписано там, бързо отстъпи място на отвращение. — Била си тяхната дюр! — процеди Мюра и се изправи. Въздъхнах и прокарах ръка през косата си. Бях изтощена. Нямах желание да обяснявам. Пък и нямаше обяснение, което би ги задоволило. Никога. На мястото на Мюра бих се чувствала по същия начин. Баща ми впи суров, студен поглед в Инге, преди да дръпне постелките от ръцете й и да излезе. Мюра го последва, затръшвайки вратата зад себе си, и Инге потръпна. — Съжалявам. Лицето й посърна. Не отговорих. Не казах, че няма нищо, защото не беше така. Вместо това взех наскоро приготвените връзки салвия от масата и свалих една факла от стената. Приведох се над огъня и я запалих, след което се отправих към вратата. Имах нужда небето да се ширне над мен и да заглуши водовъртежа на всички и всичко в това село. Излязох в мрака; усещах телата зад затворените врати и по дърветата. Фела се беше превърнала в убежище, клокочещо от гнева на риките. Къщите грееха от нощните огньове, накладени, за да топлят скърбящите семейства. Аз го преглътнах. Мъртвите аски. Мъртвите рики. Всичко. Пътеката свърна към възвишението, докато стигна до зимника. Изритах настрани натрупалия се пред вратата сняг, за да мога да отворя, и окачих факлата на стената. От сладкия дъх на салвията главата ми се завъртя от спомена за деня, когато за първи път влязох в дома на Фиск. Не можех да разбера чувството, което го последва. Исках всичко да пасне на място в мен по начин, който да има смисъл. Исках да ги мразя заради всичко, което се беше случило. Ала когато проследях дирята назад, всичко започваше с мен. Аз бях тази, която видя как Ири беше посечен в битка. Аз бях тази, която го изостави. И пак аз бях тази, която го последва в гората в нощта, когато ме заловиха. Започваше с мен. Аз бях направила избор. Също както Фиск беше направил избор, спасявайки живота на Ири. Пантите на вратата изскърцаха и аз посегнах към ножа си. Фиск стоеше на прага. Затвори я след себе си и лунните лъчи угаснаха, оставяйки единствено светлината на факлата на стената. Стиснах по-силно връзките салвия, чието ухание все така изпълваше дробовете ми. Той ме погледна и твърдостта, която винаги скриваше лицето му, се стопи. Отново можех да го видя. Така както го бях видяла край реката. В Хюли. Откритата му, нежната му част, опитваща се да ме достигне. Тя прекоси зимника и ме докосна. Запали огън в мен. Сълзи запариха зад очите ми и аз примигах, за да ги преглътна, но исках да го видя. Да го почувствам. И сякаш чул мислите ми, той прекоси бавно разстоянието между нас. Върховете на ботушите му почти докоснаха моите, докато поемаше връзките салвия от ръцете ми и се протягаше, за да ги закачи. — Какво правиш? — прошепнах. Ала той не отговори. Сведе очи към мен, преди ръцете му да се вдигнат, откривайки лицето ми. Пристъпи по-близо. Пръстите му се заровиха в косата ми, докато главата ми не се отметна назад, и аз си поех рязко дъх. — Съжалявам. Гласът му беше дълбок. Вгледах се в лицето му. — За какво? Той наведе глава, устните му се задържаха над моите. — За всичко. Пръстите му се свиха в плитките ми и той ме целуна. Потъна дълбоко в мен, изпълвайки ме с топлината, която зимата беше откраднала. Разтопявайки заледените късчета. Ръцете му бяха горещи върху кожата ми, спускащи се по шията, по ключицата ми, за да се обвият около кръста ми и да ме притеглят към него. Повдигнах се на пръсти, опитвайки се да дойда по-близо. Да си проправя път през гъстия тъмен поток на мислите в главата ми. Да ги оставя да се оттекат. Той разтвори горната част на туниката ми и когато устните му се плъзнаха по рамото ми, простенах. Защото болеше. Повече от раната от стрелата. Повече от деня, в който бях изгубила Ири. Беше различна болка. Ръцете му се вдигнаха, задържайки се над белега около врата ми, там, където беше нашийникът. Отдръпна се леко назад и лицето му отново стана сурово. Улових ризницата му и го притеглих обратно към себе си. Ала стената, с която той се защитаваше, отново се издигаше около него, мисъл по мисъл. — Не ти принадлежа — повторих аз думите, които му бях казала в нощта, когато свали шевовете от ръката ми. Този път, за да облекча товара, който му тежеше, и да заглуша каквито и думи да шепнеха в ума му. И защото малка част от мен все още искаше да е така. — Напротив, принадлежиш ми. — Той отметна косата от лицето ми, за да ме погледне. — Така, както аз ти принадлежа. Вече не чувствах падащите сълзи. Не чувствах нищо, освен онези части от мен, които се докосваха до него. Ръцете ми се вдигнаха към закопчалките на ризницата му, очите ми не се откъсваха от неговите. Разкопчах ги и пъхнах ръце под туниката му, долепяйки длани до кожата му. Плъзнах пръсти по ребрата му и той потрепери до мен, дишането му се учести. Потиснах несигурността и съмнението дълбоко в себе си. Погребах ги там заедно с вярванията и традициите, направили ме онази, която бях. Издърпах туниката над главата му и я пуснах на земята заедно с ризницата, а после докоснах белезите, нашарили кожата му с изпъкнали, хаотични линии. Наситено сините петна под ребрата му. Очертанията му. Той избърса сълзите от лицето ми, разпервайки палци върху бузите ми, и аз се усмихнах. Пръстите му разкопчаха ризницата ми и аз вдигнах ръце, за да може да я свали заедно с туниката. А когато отново ме целуна, секундите потекоха по-бавно. Сякаш се разтегнаха, за да ни дадат още време. Усещах тялото му до своето, разплитайки всичко между нас, и душата ми политна, сливайки се с неговата. И аз го пуснах. Отдадох се на Фиск. Защото вече бях негова. Глава 44 Ири държеше Инге в прегръдките си, гледайки ме през рамото й. Не беше нужно да ме пита, защото знаех какво си мисли. Щяхме да се погрижим Руна да стигне в безопасност до Аурвангер, докато той отиде заедно с баща ми при аските. Пусна Инге, но не посегна към мен. Не беше нужно да го казва. Че съжалява. Аз — също. Оставих баща ми да ме прегърне. Сбогувах се с него, докато Мюра стоеше назад и говореше с Фиск. Той се извисяваше над нея, но тя стоеше сигурно, срещайки погледа му със свирепо изражение, което познавах много добре. Такава беше Мюра. Дребничка, ала свирепа. Виждала я бях да побеждава два пъти по-едри от нея мъже. Можеше да го убие през онази нощ на път към Фела, така както и той би могъл. Приближи се до мен, навела очи, пъхнала пръсти в колана си. Вдигнах ръка, за да стисна дясното й рамо, и тя стори същото. — Съжалявам — каза, докосвайки синината на лицето ми, където ме беше ударила. Не й простих, защото не беше нужно. Разбирах Мюра. Познавах страха всичко да ти бъде отнето и последното, което обичаш — застрашено. Ние бяхме воини. И тя беше готова да се бори за мен така, както аз бях готова да се боря за нея. Нищо никога нямаше да промени това. Едва когато те поеха надолу по затрупания със сняг склон, си дадох сметка какво бях направила. Прекарала бях всеки миг от живота си във Фела, мъчейки се да се върна при тях, а сега ги оставях да си отидат без мен. Ако имаше последен шанс, това беше той. Ала краката ми останаха, стъпили твърдо на мястото си. — Два дни — опита се Фиск да успокои безпокойството, което виждаше да се надига в мен. — Какво ти каза тя? — попитах го, докато гледах Мюра да изчезва над хълма. — Че ще ме убие, ако ти се случи нещо. — Той се засмя. — Вярвам й. В мига, в който те се изгубиха от поглед, ние се заехме за работа. Слушах как Фиск и Инге разговарят. За планове. За провизии. За пътуването до Аурвангер. Опитвах се да пренебрегна чувството, че сърцето ми слиза надолу по планината, и оставих гласа му да ме облее и да докосне онова място в мен, което все още беше меко. Потреперих, спомняйки си ръцете му върху себе си. Вкуса на устата му върху моята. Не можех да разкъсам връзката между нас. И не исках. Подготвихме всичко, от което Инге и Руна се нуждаеха, за да лекуват ранените. Проверихме оръжията и сбруите на конете, напълнихме дисагите и увихме самуни хляб. Когато събрахме всичко, отидохме у Руна и помогнахме на семейството й. Майка й отиваше в битка за първи път от двайсет години насам. Извади ножницата си от покрит с прах сандък в сенките на къщата им, докато аз седях отвън и кърпех дупката в кожената й ризница. Гледах как останалите товарят конете и за първи път се чувствах наистина невидима между тях. Сякаш бяха забравили за мен. На следващата сутрин поехме в дълга редица по пътеката, спускаща се от планината. Аз вървях до коня на Инге с Халвард, а Фиск обръщаше поглед към нас от мястото, където яздеше начело заедно с Видр и Фрейдис. Инге ги гледаше с крайчеца на окото си. Забелязала я бях да го прави след нападението, когато Видр и талата изведнъж започнаха да обръщат повече внимание на Фиск. На мен също не ми харесваше. Не ми харесваше и какво би могло да означава това в битка. Лагерувахме в гората, скупчени около малките огньове, за да се топлим, а Фиск отиде на разузнаване с един от съгледваческите отряди, предвождани от Латам. Херите не си бяха тръгнали — все още бяха в северната долина в подножието на планината. Светлината на огньовете им показваше колко голям беше лагерът им и аз се радвах, че не можех да видя броя им. Не исках да знам колко врагове щяха да ни очакват, когато излезехме на бойното поле. Исках да се бия така, както го бях правила винаги. Без да мисля какви са шансовете ни. С Инге и Халвард заспахме един до друг на земята, но аз се събудих през нощта, когато Фиск се пъхна под одеялото ми в мрака. Зарови лице в косата ми, а ръцете му се обвиха около мен. Спах дълбоко, докато на зазоряване той се откъсна от мен, за да отиде да се срещне с Видр и останалите. Целуна ме по челото и аз се заслушах в тихите му стъпки, докато се отдалечаваше между дърветата. Обърнах се на другата страна и видях Инге, увита в меча кожа, с лице към мен. Полуотворените й очи ме гледаха над спящия Халвард и сърцето ми се сви. Зачаках по лицето й да се изпише страх или разочарование, ала това не стана. Вместо това ръката й се протегна към мен. Когато я поех, тя повдигна мечата кожа и ме притегли по-близо до Халвард, подпъхвайки я от другата страна. Усмихна ми се, преди отново да заспи, и аз загледах как двамата дишат спокойно, докато не дойде време да ставаме, за да поемем на път. Халвард се протегна и стъпалата му намериха моите под завивките. Заобиколихме езерото, защото бяхме твърде много. Не изпусках Руна от поглед, държейки се близо до нея, докато вървяхме през цялата втора нощ. Когато свихме зад последния завой на планината, видяхме аските в източната долина. Изглеждаха толкова малко в сравнение с лагера на демоните херя. Това бяха последните от нас. Последните от клана ми. Фиск спря до мен на ръба на скалата и погледна надолу към тях. Дълго стояхме там в мълчание, докато риките минаваха покрай нас, брулени от поривите на вятъра. Ревът му отекваше в ушите ми. — За какво мислиш? Той улови ръката ми. — Мисля си за това, че не искам да се бия повече. Пръстите му стиснаха моите по-силно. Изглеждаше толкова глупаво сега всичкото воюване. Всичката смърт и загуба, и скръб. Враждата между клановете ни бе нищо в сянката на съкрушителната болка, която ни беше сполетяла. — Какво ще правиш? — попита той, гласът му беше нисък. — След това. Погледнах го, ала очите му си останаха приковани в лагера. — Баща ми и Мюра са в Хюли. Това бе единственият отговор, който можех да му дам. Опитах се да си представя как се прибирам у дома и го оставям във Фела. Нямаше обаче смисъл да се мъча да си представя онова, което може би никога нямаше да се случи. И двамата можехме да загинем в предстоящата битка. Устните му се разтвориха, сякаш се канеше да каже нещо, но той не го направи. Вместо това ръката му се обви около раменете ми, притегляйки ме по-близо. Слънцето залязваше, докато стигнем долината; риките се разположиха на лагер от другата страна на реката. Водачите на селищата се съгласиха, че да държим клановете разделени, бе най-добрият ни шанс да избегнем усложнения. Аските стояха в редица от другата страна на реката и ни гледаха. Ала този път не за да се хвърлят в битка. Прекосих реката и поех между палатките, търсейки баща ми и Ири. Хаген посочи палатката за срещи и аз ги намерих, седнали около огъня заедно с Еспен. Ири се изправи и дойде да ме посрещне. Да го видя сред тях, облечен в доспехите на воин рики, беше странно, непривично. Ала именно така щеше да изглежда в битка. Аска и рики заедно. — Руна? — С Инге е. — Аз кимнах. — Къде е Мюра? — Помага на Калда да се приготви да се погрижат за ранените — каза и посочи към палатката на лечителката, където сенки се движеха на светлината от огъня. — Видр иска да се срещнем утре сутринта. Тази вечер ще се разположат на лагер и ще наблюдават покрайнините на долината, за да са сигурни, че херите няма да научат, че сме тук. — Няма да имаме много време. Може би ден, преди да сме принудени да нападнем — обади се Еспен зад мен. Баща ми кимна. — Съгласен съм. Слънцето потъна зад хоризонта, докато с Ири отивахме към реката. Открихме плитчините и когато аз спрях, той се обърна, за да ме изчака. — Тази нощ ще остана тук. В лагера на племето рики от другата страна на реката започваха да грейват огньове. Стояхме рамо до рамо, загледани в тях. — Ще кажа на Фиск. Дълбокият му глас беше нежен. Предпазлив. Опитах се да разчета изражението върху лицето му, но той правеше същото с мен. — Не знам какво да сторя. Вече бях взела решение, но не знаех дали кланът ми можеше да го приеме. — Напротив, знаеш. — Не мога да изоставя аските — прошепнах. — Не и сега. — Може би няма да се наложи. Ала да живее сред аски така, както Ири живееше сред рики, бе нещо, което никога не бих поискала от Фиск. Стоях до реката и гледах как Ири я пресича, докато наоколо се спускаше нощта. Очите ми се плъзнаха по другия бряг и откриха Фиск. Силует, застанал на брега от другата страна на реката. Гледаше към нашия лагер и аз се зачудих дали може да ме види в мрака. Дали усеща, че го гледам. — Ийлин. Гласът на баща ми ме откри и след един последен поглед към Фиск аз отидох при него и влязох в палатката, където двамата с Мюра ме чакаха. Косата й беше разпусната и й стигаше до хълбоците. Изглеждаше така, както когато бяхме малки. Приседнах на едно столче, а тя наклони лицето ми на една страна и прокара внимателно острието на ножа си по ниско остриганата част на черепа ми, под дългата коса от дясната половина на главата ми. Когато приключи, аз вдигнах ръка и прокарах пръсти по кожата. — Какво се случи във Фела? — Тя избърса ножа в панталона си. — Преди да дойдеш в Хюли? Очите ми се стрелнаха към баща ми, ала той се беше навел над меча си и го наточваше. — Какво искаш да кажеш? — Отдала си сърцето си на онзи рики. Нищо в тона й не издаваше какво мисли. Нямах намерение да го отрека. Мюра ме познаваше така добре, както и баща ми. Той обаче беше достатъчно мъдър да не задава въпрос, чийто отговор не искаше да научи. — Не би могла да разбереш — прошепнах. И стиснах очи, спомняйки си как Ири ми казва съвсем същото. Тя прибра ножа в канията си и ме погледна. — Не е нужно да разбирам. — Протегна ми ръка и аз я улових. — Жива си и си с нас. Това е единственото, което има значение. Те се отпуснаха на колене и аз си намерих място до тях, изваждайки идола на майка ми от ризницата ми. До мен Мюра държеше идолите на цялото си семейство в двете си ръце. Майка й, баща й, сестра й и брат й. Виждах лицата им в мислите си и вина, корава и солидна, заседна в гърлото ми, задушавайки ме. Изпуснах дъха си, стоплена от познатия звук на молитвите. Прошепнатите им думи изпълниха палатката и аз ги слушах мълчаливо. Затворих очи, притискайки идола до сърцето си, ала не заплаках. Несигурността си беше отишла сега, когато бях близо до тях и знаех, че Ири и Фиск са от другата страна на реката и в безопасност. Инге, Халвард и Руна — също. Докоснах лицето на идола на майка ми. Долепих устни до него и изрекох същите молитви към Сигр, с които се молех от деня, в който тя умря. А после направих нещо, което не бях правила през целия си живот. Изрекох молитва към Тора. Глава 45 Онези, които нямаше да се бият, главно възрастните и децата, потеглиха към Вирки в две отделни групи. Халвард беше поверен на Гюда, която беше препасала бебето си на гърба си. Вървеше след коня на Керлинг, поглеждайки назад към нас, докато прекосяваха долината. Не възрази, но това не й харесваше, нито пък на Керлинг. Искаха да се бият. Желанието им гореше като огън върху лицата им. Помогнах на Инге да приготви превръзки, чакайки Фиск да се прибере, ала той не идваше. Когато риките се прибраха в палатките си, излязох навън и отново зачаках. Миризмата на олтарен огън изпълваше въздуха, довявана от другия край на реката, където аските правеха жертвоприношения и молеха Сигр да благослови битката. Беше се стъмнило, когато Фиск най-сетне се зададе по пътеката. Застана на прага на палатката с обтегнато и уморено лице, наблюдавайки ме. Сплетох косата си за битка, оставяйки я да се посипе по гърба ми на дълги, преплетени нишки. Проверих доспехите и оръжията си за последен път, а после загледах как Фиск прави същото. Колко пъти го бяхме правили преди, приготвяйки се да се изправим един срещу друг? Прибрах косата му на стегнат възел и изрисувах очите му с кол с палци. След това седнах на нара и вдигнах лице към него, за да може да стори същото. Отметнах глава назад и затворих очи, докато мазолестите му пръсти се плъзгаха по кожата ми. — Ще се получи ли? — попитах го. Ръцете му застинаха и аз отворих очи. — Да — отвърна. Само че аз не бях сигурна. Прекалено много пъти се бях намирала на крачка от смъртта. Каквото и благоволение да ми беше дарил Сигр, вероятно вече се изчерпваше. — Ако утре умра… — преглътнах, — ти ще се грижиш за Ири. Фиск кимна. Нямаше да каже, че това няма да се случи, защото бяхме виждали достатъчно от членовете на клановете ни да падат, за да знаем, че е възможно. — А ако не умреш? — Какво искаш да кажеш? Той наведе очи към лицето ми, намествайки думите в ума си, преди да ги изрече. — Ако се върнеш в Хюли, искам да дойда с теб. Пръстите ми стиснаха крайчеца на одеялото. — Ами семейството ти? — Ще отида там, където си ти. Този път думите му бяха непоколебими. Кимнах, опитвайки се да си поема дъх през сълзите, напиращи в гърлото ми. Не исках да плача. Посегнах към него и той коленичи пред мен, между краката ми, въздъхвайки, докато се притискаше в тялото ми. Посрещнах тежестта му, прегръщайки го силно. — Не исках да те моля да правиш това — казах с накъсан шепот. Той отпусна глава върху рамото ми. — Нямаше нужда да ме молиш. Усмихнах се, притиснала устни до ухото му. Защото Фиск живееше, следвайки неизменно сърцето си. Правеше онова, в което вярваше. Това беше причината да не изостави Ири в Аурвангер, причината да ме отведе у дома. Приседна на нара до мен и преплете крака в моите. Придърпах завивките над нас и загледах как потъва в сън, лицето му се отпусна, линиите, издълбани в челото му, се изгладиха. А после го последвах в съня. * * * Разнесе се далечно изсвирване и аз отворих очи. Фиск вече ставаше, разтърквайки лице и нахлузвайки ботушите си. Надигнах се бавно, откривайки моите в мрака, и станах, за да препаша ножницата си. Скръстих ръце на гърдите си, слагайки пръсти над раменете си, и оставих Фиск да се погрижи за закопчалките. Той пъхна идола на майка ми до гърдите ми. Надявала се бях, че рамото ми ще е по-добре. Останалата част от лагера се приготвяше, докато аз се заемах с доспехите на Фиск, проверявайки всичко по два пъти. Когато понечих да го направя за трети път, той улови ръцете ми и изчака да го погледна. — От лявата страна, близо до кея. — Гласът му все още се събуждаше. — Ще бъда там с Ири. Кимнах. Оказала се бях права за плановете на Видр. Фиск щеше да оглави един от отрядите. Той вдигна ръцете ми, отвори юмрука ми и притисна устни до дланта ми и усещането от него пробяга през мен, вдъхвайки ми опора. А после устните му откриха моите в мрака, меки и топли, и се сляха с тях. — Онд елдр — прошепнах бойния вик на неговите събратя до устните му. Бълвай огън. Той се усмихна, улавяйки тила ми в шепата си, и ме целуна по бузата. — Онд елдр. Излязохме от палатката в мрака преди зазоряване. Той стисна ръката ми за последен път, преди да се отдалечи по пътеката, заставайки в редицата заедно с останалите рики, заемащи местата си. Не погледнах назад, докато се втурвах в обратната посока към аските. Двата клана имаха различни задачи и ако успеехме, щяхме да видим риките в Хюли. Онези от нас, които оцелееха. Стигнах до редиците на моето племе, оглеждайки се за Мюра. Първо видях баща ми; очите му уловиха моите, когато се приближих. Наведе се, за да ме целуне, а после ме побутна към отреденото ми място, без да каже нито дума. Мюра вече ме чакаше и ние проверихме отново доспехите си. Очите й се спуснаха към рамото ми. — Как е? Раздвижих го — болеше. — Мога да го използвам. Но е слабо — признах. Тя кимна, стисвайки устни. — Тогава стой от дясната ми страна. Щеше да се наложи да води с лявата, а тя не беше силната й страна. Ала в миналото аз бях правила същото за нея. Това правехме една за друга. Така оцелявахме. Да бъда отново на фронтовата линия заедно с нея, беше като да се прибера у дома. Дом, който никога не можеше да бъде сринат и опожарен. Обърнах се към почернената източна долина. Не можехме да видим гората, която ни разделяше от херите, но тя беше там. И ние я познавахме. Цял живот бяхме воювали в нея. Бръкнах в ризницата си за идола на майка ми и пръстите ми напипаха нещо друго. Извадих го от мястото, където беше втъкнато до сърцето ми, и го вдигнах пред себе си. Усмихнах се широко, сълзи заплашваха да рукнат от очите ми. Беше тауфр, талисманът, който риките използваха, за да защитят онези, които обичат. Фиск го беше пъхнал в ризницата ми заедно с идола. Камъкът беше гладък и черен. Думите бяха вдълбани в повърхността му. Ала сал. Носител на душа. Прибрах го обратно в ризницата си. Мюра вдигна щита пред себе си, а аз извадих меча и брадвата, изпробвайки тежестта им до себе си. Воините на аска подеха молитвите си и аз се присъединих към тях, приковала очи в мрака, докато сърцето ми биеше по-бързо. Всеки мускул се събуди около всяка кост, призовавайки тялото ми към живот. Молех се на Сигр за баща ми и Мюра. Молех се на Тора за Ири и Фиск. Разнесе се изсвирване и ние се затичахме с равна стъпка. Краката ни докосваха земята почти в синхрон и много скоро потънахме в гората, без да разваляме редиците си, докато криволичехме между дърветата. Когато се натъкнахме на съгледвачи, воините от дясната ни страна ги посякоха един по един. Когато стигахме до другия край на гората, в ясното хладно небе над лагера все още имаше звезди. Онези хери, които стояха на пост, бяха точно там, където ги искахме. Приведени ниско над земята, ние се спуснахме по хълма, разпръсквайки се около източната страна на лагера. И не спряхме. Движехме се като ято птици и аз дадох знак на Мюра, когато си набелязах палатка. Тя вирна брадичка в отговор и ме последва, когато свърнах наляво. Спряхме от двете страни на входа и аз улових очите й на лунната светлина, преди да се плъзна вътре. Стъпките ми върху влажната земя бяха напълно безшумни. Имаше два нара, един мъж и една жена. Не се поколебахме. Всяка от нас застана над едно от спящите тела с нож във въздуха и като задържах дъха си, запуших устата на жената с една ръка и прокарах острието през гърлото й. Тя зарита и аз се наведох над нея, заглушавайки писъка й, докато се гърчеше под мен. Изчаках я да застине. Мюра вече ме чакаше до входа. Изтичахме до следващата палатка, докато останалите аски притичваха из мрака наоколо. Успяхме да убием още седмина спящи хери, преди първият силен вик да разцепи тишината. Замръзнах над все още топлото тяло в леглото, заслушана в звука на учестеното си дишане. Сподавени гласове. Нещо съборено. Изсвирването. Знаеха, че сме тук. Обърнах се рязко, докато лагерът изригваше във викове и един мъж изскочи от отвора на палатката до нас с брадва в ръка. Вдигнах моята над главата си и тя полетя във въздуха. Улучи го в рамото и той рухна на колене, а после се свлече по очи, затискайки брадвата с тялото си. Изтичах до него, подхлъзвайки се в пръстта, и тъкмо го обръщах, за да измъкна оръжието си, когато зад нас се приближи друг мъж. Мюра го прониза с меча си и изцъка с език. Време бе да се махаме. Скочих на крака, забивайки пети в земята, за да се оттласна обратно към гората заедно с останалите аски. Прибрах оръжията си и се затичах. Паниката в лагера бързо се разпростря зад нас, викове и дрънчене на метал изпълниха въздуха, докато командирите на херя даваха нареждания. Прескочих едно тяло на земята и се огледах наоколо. Все още бяхме много. Можехме да се справим. Потънахме между дърветата и не спряхме. Носехме се към Хюли с лека стъпка, прескачайки корените и камъните, оплетени като в лабиринт по земята. Чувах познатия звук от стъпките на Мюра близо до себе си, докато тичахме все по-бързо. Тътенът на прииждащите демони херя се разнесе, когато стигнахме до източната долина. На светлината на първите лъчи на слънцето ги видяхме в далечината. Идваха след нас. Глава 46 Напрегнала мускулите си до краен предел, аз тичах все по-бързо, размахвайки ръце, докато се носехме през долината. Зад нас херите ни следваха в хаотична маса. Пред нас риките чакаха в Хюли. Фиск и Ири чакаха. Дишах равномерно, вперила очи към морето. Усещах миризмата му, носена от вятъра. Миризмата на дома. Тя се обвиваше около мен и ме тласкаше напред. Носеше ме. Шумът от прииждащите хери се усили зад нас, мечът, висящ до бедрото ми, започваше да насинява крака ми. Ала аз тичах все по-бързо. Потърсих дълбоко в себе си и отново я открих. Онази Ийлин, която се беше хвърляла в бой и бе оцелявала повече пъти, отколкото можеше да преброи. Изрових всеки спомен за битка и го оставих да се разиграе в ума ми. Ири до мен, с брадва във всяка ръка. Мюра, тичаща пред мен, с рев в гърлото. Напомних си коя бях — воин на аска, изгубила всичко. Момиче с огън в кръвта. Казах й да продължи да тича. Те бяха бързи, настигаха ни. Опожарените покриви на Хюли изникнаха пред очите ни и над хълмовете отекна изсвирване. Аските свърнаха рязко надясно, към скалите, над които се рееха морски птици, носещи се по вятъра. Отметнах глава назад, опитвайки се да открия последните останки от силата си, за да ме отведе само още малко по-напред. Не забавихме крачка. Носехме се към канарата, където синьото небе срещаше скалите в сурова линия, а водата се пенеше отдолу. Инерцията на продължилия цял час бяг ни носеше към нея. Докато членовете на клана ми изчезваха през ръба пред мен, забелязах глави, показващи се от местата си в селото. Стрелци. Първите стрели изсвистяха във въздуха, описвайки дъги високо над нас, когато с Мюра достигнахме канарата. Брояхме крачките си, хвърляйки тежестта си напред, когато земята пред нас пропадна изведнъж. Приземих се на една страна, хързулвайки се с краката напред, а ръката ми се влачеше зад мен. Тялото ми се изпързаля по ронливите камъни, докато скалата под нас не свърши, и ето че падахме. Вятърът свистеше около мен и аз изпънах тялото си, стиснала меча до себе си, и си поех дълбоко дъх, изпълвайки дробовете си, докато искрящото синьо море се приближаваше все повече. Блъснах се силно във водата, около мен изригнаха пътеки от мехурчета, докато още и още тела падаха в морето, а после изскочих над повърхността, оглеждайки се за Мюра. Тя се носеше към брега, мъчейки се да плува с една ръка. Заритах с крака към нея, дробовете ми горяха, уморените ми мускули заплашваха да се схванат от студената вода. Плувах напред, подмятана във всички посоки от течението. Мюра се изтегли върху скалите и се преви надве, докато още и още аски скачаха във водата от скалата над нас. Много скоро на тяхно място във въздуха щяха да полетят хери. Близо до селото кеят влизаше навътре във водата и аз обходих лицата с поглед, търсейки Фиск и Ири. Когато ги открих, очите им вече бяха върху мен. Стояха, готови да стрелят по херите във водата. Въздъхнах продължително, когато ги видях, а после си заповядах да овладея мислите си. Острият ръб на един камък ме одраска по гърба, докато се изкатервах на брега, където Мюра се опитваше да се изправи на крака. — Мюра! — повиках я и тя рухна на колене, стиснала ръката си. Погледна ме с пребледняло лице. — Изкълчих я. Ръката ми. Коленичих до нея, отмествайки щита настрани, и бръкнах под ризницата й, за да опипам костите на рамото й. Пръстите ми натиснаха кожата, докато не напипаха мекото вдлъбване в горната част на ръката й, и тя потръпна, простенвайки. Права беше. Рамото беше излязло от ставата. Извадих ножа си и срязах каишките на ризницата под ръката й. Нямаше време. Издърпах я над главата й и тя изкрещя, извила гръб в дъга. Навсякъде около нас аски излизаха от водата и се отправяха към селото. Седнах на земята и застопорих петата на ботуша си в ребрата под ръката й, докато вълните се разбиваха около нас. Улових китката й в двете си ръце и срещнах очите й, изчаквайки я да кимне. Тя си пое рязко дъх. — Давай! Бавно се наведох назад и дръпнах ръката й, при което от гърдите й се откъсна ръмжене. Държейки я здраво и сигурно, аз изчаках ставата да се плъзне на място и Мюра изохка и отвори рязко очи. Погледна над мен и очите й се разшириха. — Ийлин! Пуснах я и грабнах ножа си от пясъка. Една херя идваше към нас, разплисквайки водата, докато тичаше. Скочих от земята и се хвърлих насреща й, повличайки я под водата. Тя се съпротивляваше, докато ножът ми не се заби в корема й и водата почервеня от шурналата кръв. Тялото й беше отнесено от следващата вълна, а аз вдигнах очи и видях как от канарата падат още хери; от телата на някои от тях стърчаха стрели. Падаха във водата като камъни, махайки с ръце и крака. Докато се върна на брега, Мюра вече се беше изправила. Без да губя нито миг, аз грабнах ножницата й от скалите и я нахлузих през главата й, закопчавайки я напряко през гърдите й, така че да крепи ръката й неподвижно. Пъхнах меча в другата й ръка и заедно се втурнахме към Хюли, докато още и още врагове падаха във водата. Над главите ни прелетя нов рояк стрели, намирайки целта си зад нас, докато поемахме по гладката част на брега, която водеше към ритуалната къща. Очите ми отново се обърнаха към кея. Все още беше пълен с рики, но Фиск и Ири не се виждаха. Отправихме се към главния път, минаващ през селото, и онези хери, които не ни бяха последвали, скачайки от канарата, се спуснаха по хълма, точно както баща ми беше предвидил. Разнесе се ново изсвирване и първата редица рики настъпиха към тях. Сблъскаха се на склона със силен грохот и двете с Мюра се втурнахме между изоставените къщи към празното място, където някога се издигаше ритуалната къща. Демоните херя щяха да дойдат. А ние щяхме да бъдем там, за да ги посрещнем. Небето посивя от прииждащите облаци. Не откъсвах очи от Мюра — тичаше, притиснала десница до тялото си, с меч в лявата ръка; когато стигнахме до мястото си сред другите аски, тя се отпусна на пети, дишайки през болката. Проправих си път между телата и отидох до нея. — Добре ли си? Тя кимна, стискайки зъби. — Добре съм. Погледнах назад към брега и заливчето, което знаех, че беше скрито зад скалата. Когато отново се обърнах към Мюра, тя ме изгледа яростно, а очите й горяха като въглени. — Да не си посмяла да го кажеш — излая. Никога нямаше да ми прости, ако й кажех да се скрие. Знаех го, защото аз изпитвах същото. Никога не би се оттеглила. Особено ако аз все още се биех. Издърпах я за лявата ръка и й помогнах да застане до мен. Тя се изпъна и си пое дълбоко дъх, приготвяйки се за битката. На брега воини рики се биеха с воини херя. Преплетени тела покриваха почти всеки сантиметър от земята, остриета хвърчаха над главите, писъци се издигаха над шума на вълните. Зърнах талата, завъртяла се с вдигната над главата брадва; години на битки личаха в движенията й. Наведе се над един паднал херя, дръпна главата му и като го стисна за косата, му преряза гърлото. Изправи се и изтръска кръвта от острието, оглеждайки се за следващия. Останах на мястото си в очакване и когато над склона се зададоха нова група хери, ние се втурнахме към тях. Тичайки рамо до рамо с Мюра, аз си набелязах първата цел. Русокос херя, върху чиито сребърни доспехи на гърдите се виждаха дълбоките следи от меч. Когато ме видя, той прикова очи в моите, променяйки посоката си, за да се сблъска с мен. Завтекох се право към него с ръмжене, а после се завъртях, размахвайки брадвата над главата си, та инерцията й да ме запрати настрани. Краката ми се повдигнаха от земята и аз свих ръце; острието намери хълбока му, а аз се приземих и се претърколих. Ботуш се стовари в рамото ми и аз изкрещях. Видях го да лежи по гръб, разперил ръце, загледан в небето, докато покрай него притичваха крака. Приближих се и издърпах брадвата си от плътта му и кръвта шурна, отцеждайки светлината от очите му. Мюра измъкна меча си от едно тяло наблизо, накуцвайки на една страна. Други двама воини идваха към нас. Взех щита от едно тяло на земята и се отпуснах на пети, вдигайки брадвата си. Зачаках първата жена да се приближи и приклекнах, поваляйки я. Тя прелетя над щита, а аз замахнах и забих брадвата си в гърба й. Мюра беше на земята, затисната под другия херя, който беше на път да я прониже с меча си. — Не! Паника лумна в мен, сякаш земята се беше отворила под краката ми. Прескочих жената, чиято кръв изтичаше на земята, и покрих Мюра с щита. Тя се сви под него, а аз се обърнах към херя. Мечът му се спусна между нас и аз вдигнах брадвата си, за да го посрещна. Той се стовари с такава сила, че брадвата се изплъзна от пръстите ми и падна на земята до крака ми. Ножът в другата му ръка замахна към мен и аз понечих да се отдръпна, но острието потъна под ребрата ми. Вдигнах очи от кръвта, шурнала изпод ризницата ми, и като разперих ръце, го сграбчих през кръста, събаряйки го на земята. Затъркаляхме се, докато той не изпусна меча си. Когато се озовах по гръб, Мюра стоеше над нас с щита. Вдигна го и го стовари върху главата на мъжа с гърлен вик. Костите му изхрущяха под тежестта и тялото се отпусна безжизнено до мен, а аз изпълзях до брадвата си. Воините, които още се държаха на крака, се бяха отправили към брега, където последната група от хери беше притисната до скалите, между селото и водата. Ние също поехме натам. Не обръщах внимание на болката в ребрата ми, кръвта течеше през тялото ми толкова забързано, че едва я усещах. Мюра се разправи с първия херя, изпречил се на пътя ни, аз се погрижих за следващия. Очите ми се отправиха към водата, покрита с тела, които се бутаха едно в друго в океан от кръв. Аска. Херя. Висок, широкоплещест рики с тъмна коса, разпиляна от развързалия се възел. Оглушителен вятър отвори бездна в гърдите ми и аз се втурнах във водата, сграбчих тялото и го обърнах. Не беше той. Посегнах към друго. И друго. Сърцето спря да бие в гърдите ми, звукът на битката наоколо утихна. Не усещах мириса на кръвта, с която беше пропита ризницата ми. Търсех трескаво, обръщайки тяло след тяло във водата, докато от гърдите ми не се изтръгна хлип. Мюра си запроправя път към мен. — Не мога да го открия — избъбрих. Един херя изникна зад нея и аз избърсах лицето си, за да виждам по-ясно. — Наведи се! Тя се подчини, а аз извадих ножа от колана си и го хвърлих. Острието потъна във врата му. Продължих да газя във водата, оставяйки го вкопчен в гърлото си. — Ийлин! Чух гласа му и всичко спря. Водата. Битката. Вятърът. Погледнах към брега, опитвайки се да го открия, но първо видях Ири. Описа дъга с брадвата си, стоварвайки я върху един херя на брега. — Ийлин! И тогава го съзрях. Фиск стоеше до ръба на водата и ме гледаше, а гърдите му се повдигаха и спускаха. Мечът висеше тежко до тялото му, искрящата алена кръв на херя капеше от острието. Очите му срещнаха моите и аз отпуснах меча си във водата. Тялото ми изведнъж стана немощно. Тежко. Облекчение отпусна всеки напрегнат, болезнен мускул. А после очите му се промениха. Устните му се отвориха, лицето му се разкриви. Познавах това изражение. Помнех го. От деня, когато видяхме Халвард, завързан за онзи кон с нос, от който течеше кръв. Тежестта на нечие тяло се блъсна в мен и ме събори, мечът ми потъна на дъното. Бях под водата, слънчевите лъчи пробиваха облаците и оцветяваха червената вода, превръщайки я в розов воал около мен. Крака изникнаха до мен и две ръце се потопиха, сграбчиха ме за гърлото и стиснаха. Мехурчета изригнаха около мен, когато изкрещях. Мъжът беше размазан силует над повърхността, с разкривено лице и оголени зъби. Мятах се под тежестта му, ритах, мъчех се да намеря опора. Ала такава нямаше. Пясъкът и камъните се изплъзваха изпод мен, докато пръстите ми дращеха ръцете му. Усетих как силите ми отслабват. Загърчих се, мъчейки се да се отскубна, ала този херя беше прекалено силен. Хватката му беше изключително здрава. А после спрях да се съпротивлявам и ръцете ми се издигнаха пред лицето ми, златните нишки на косата ми се разстлаха пред очите ми. Мислите бавно напуснаха ума ми, лицето ми се отпусна и аз зареях поглед в небето, покрай лицето на мъжа, докато студената морска вода нахлуваше в дробовете ми. Сребърните му доспехи искряха на слънцето и ярката светлина се разшири и нарасна, докато не се превърна във всичко. Погълна ме. Нещо ме разлюля във водата и хватката на херя се разхлаби, ръцете му ме пуснаха. Примигах бавно и той изчезна. Над мен остана единствено трепкащото небе. Надигнах се над водата и видях лицето му. Фиск. Силната му челюст се обтегна, докато викаше, впил поглед в очите ми. Не можех да го чуя. А после водата изригна от мен, изригна солта, изгаряща гърдите и гърлото ми. Притегли ме към себе си и звуците се завърнаха. Водата, селото, воините. Той ме улови през кръста и ме повдигна, докато аз кашлях и се давех. Обвих ръце около врата му, вкопчвайки се в него толкова силно, че раната в ребрата ми пламна от болка. Пусна ме и ръцете му се вдигнаха към лицето ми, обръщайки го първо на едната, а после на другата страна. Плъзнаха се надолу по ръцете ми, преглеждайки кожата ми. Огледа ме внимателно, докато не откри раната под ребрата ми. Простенах, когато подръпна кожата, за да провери колко е дълбока. — Добре съм — казах задъхано, притегляйки го към себе си. Той бръкна в раната и кръвта ми се разля между пръстите му. — Добре си — повтори почти сякаш не на себе си. Притиснах буза до неговата, мъчейки се да си поема дъх. Другата му ръка ме повдигна и ние се отправихме към брега. Мюра вече идваше към нас, една рана на челото й кървеше обилно. Ири стоеше на скалите. И ето че се разнесе последното изсвирване. Онова, което известяваше края. Погледнах към селото. Моето село. То стоеше осакатено на брега. Безжизнени тела, осейваха пътеките и се носеха в морето около нас. Ала Хюли все още стоеше, пълно с аски и рики, които се държаха на крака. Глава 47 Държах тъмната, лъскава коса на Руна в ръцете си и я разресвах с пръсти. Тя седеше, загледана в огъня в къщата на Инге, и когато по бузата й бавно се търкулна една сълза, я избърса с ръба на полата си. Минали бяха само пет седмици, откакто майка й беше загинала в битката при Хюли. Знаех какво е да изгубиш майка. Знаех и какво е отново да намериш такава. Погледнах към Инге, която седеше насреща ни и плетеше венец от ранни пролетни цветя за Руна. Пътят от Хюли се беше оказал дълъг. Когато битката свърши, отидохме в лагера на херите, където бяха пленените аски и рики. Отведохме ранените рики обратно в планината, а онези, които не можеше да бъдат местени, останаха в Хюли под грижите на двете лечителки на аска, единствените, които бяха оцелели. Снеговете се бяха стопили седмица по-рано и Руна беше заявила, че не иска да чака, за да вдигнат сватбата. Навих сложно оплетените плитки на върха на главата й и Инге постави венеца отгоре им — жълтите и белите цветчета се рееха над нея като пеперуди. Носеше роклята, в която се беше омъжила майка й — бледосиня вълна, поръбена със златна нишка. Изглеждаше като богиня, застанала на поляната на фона на снежната планина. В очите й имаше огромна болка, но и също толкова голяма любов. Вдигна очи към Ири, докато двамата стояха изправени пред талата и изричаха свещените думи, а всички рики ги гледаха. Фиск стоеше до мен и се усмихваше; когато ме улови да го гледам, се притисна в мен и хълбокът му, допрян до моя, накара дългата ми пола да се люшне около глезените ми. Черната рокля, с която бях отишла на Адалгилди, покриваше почти всичките ми заздравяващи рани и белези, ала не можеше да ги изличи. Последвахме сватбеното шествие до ритуалната къща и пирувахме, но този път баща ми и аз седяхме заедно със семейството на Инге. Ръката на Ири откри моята под масата и той се наведе, за да ме целуне леко зад ухото. Спомних си как изглеждаше — легнал, с очи, вперени в небето, в деня, когато го изоставих в онзи ров в Аурвангер. Също смазаното момче, чиято кръв изтичаше в снега до брат ми. Зачудих се дали боговете бяха имали план тогава. Мислех за това почти всеки миг, откакто за първи път мина през ума ми, докато стоях в морето след битката в Хюли. Че ако Ири и Фиск не се бяха намерили на бойното поле в онзи ден преди пет години, той никога нямаше да си тръгне. Нямаше да бъде открит, нито обикнат от хора рики. Нямаше да стане един от тях и аз нямаше да го видя онази нощ. Нямаше да ме пленят, нито щях да бъда там, когато херите дойдоха. Аските никога нямаше да се обединят с враговете си. Щяхме да бъдем избити до крак или да оцеляваме в някакво подобие на онова, което някога беше животът ни. И това не беше заради мен. Не бях специална. Ала Ири беше. Гърлото ми се сви, докато гледах как държи малкото братче на Руна в ритуалната къща. Сега двамата с Руна носеха отговорността за нейните братя и сестри. И също както Инге беше станала майка на Ири, той щеше да им стане баща. Беше повече, отколкото сърцето ми можеше да побере. То все още търсеше дом в мен, там, където преди бе имало единствено омраза към племето рики. А сега сърцето ми им принадлежеше. По толкова много начини. * * * Водата във фиорда беше искрящо синя, сякаш знаеше, че се прибираме у дома. Ала образът на алените води по време на битката все още беше отпечатан в ума ми. С Инге държахме вратата от двете страни, докато Фиск я наместваше на пантите й. Когато й казахме, че Фиск ще дойде с мен в Хюли, тя се засмя и отвърна, че го е знаела много преди нас. Ала усмивката й беше печална и самотна. Минали бяха месеци, преди да се съгласи да дойде да живее при нас във фиорда, заедно с Халвард. Аските от останалите села се бяха прибрали у дома, оставяйки Хюли опустяло и без лечител. Преди следващата зима да се спусне над планината на Тора, един рики в Хюли се превърна в трима. Инге беше гледала как къщата й става по-малка, когато ние се отправихме на път. Поехме надолу по планината и аз усещах, че отношенията между Ири и мен все още не бяха напълно възстановени. Може би щеше да ни отнеме цял живот, докато разберем какво се беше случило. Ала може би сега имахме време. Построихме къщата си в южния край на селото, с изглед към морето, на място, където някога се бе издигал дом. Черните очертания все още личаха там, където той беше изгорял до основи. Помнех обитателите му. Възрастен мъж, на име Ивандър, и сина му. Но тях вече ги нямаше, душите им бяха в Солбьорг, заедно със съпругата на Ивандър, починала преди години. Мюра зае мястото ми у дома при баща ми. По някакъв начин тя открай време принадлежеше там. Баща ми стоеше назад и ни гледаше как работим. Раната на крака му от битката бавно заздравяваше, той се подпираше на бастун и вероятно щеше да бъде така до края на живота му. Сега това не ме плашеше така, както би го направило преди зимата, защото не ни очакваше боен сезон. Никога вече. Почти всички хери, дошли в долината, бяха избити в Хюли. Малцината, които бяха успели да избягат, бяхме преследвали и довършили. Окачихме костите им по дърветата на скалите, ала аз все още ги сънувах в гората. В морето. Ако бяха останали още от тях, на който и бог да служеха, той ги беше прибрал обратно в сенките. Тази вечер седях на скалата над морето и гледах как слънцето залязва, полюшвайки крака във вятъра, който довяваше мирис на сол и риба откъм водата. Образът на тела, носени от течението, пробяга през ума ми, но аз го потиснах. Затворих очи, за да си представя някогашния Хюли. Малко селище на аска, сгушено във фиорда, което беше дом на хората на Сигр и ги изпращаше навън, когато дойдеше бойният сезон. Ето как беше. Неща, принадлежащи там, където не принадлежаха. Като две нощни небеса върху замръзнало езеро. Едно, което гледаше отгоре, и друго, което гледаше от дълбините. Завъртях ръка, проследявайки белега, който минаваше през дланта ми. Обещанието, което талата ми беше дала и което беше удържала. Вратата се отвори и аз почувствах топлината на Фиск до гърба си, когато той седна зад мен, с крака от двете ми страни и ръце, обвити около кръста ми. Притегли ме към себе си в угасващата светлина и зарови лице в шията ми, вдъхвайки мириса ми. Гледахме как Халвард тича по брега под нас, викайки и хвърляйки камъчета заедно с останалите деца. Деца на аска. — Ще бъде различно — каза Фиск. — За него ще бъде различно. Халвард нямаше да порасне, готвейки се за бойния сезон. Нямаше да порасне, мразейки аските. Сега той живееше сред тях. Щеше да бъде силен по различни причини. Все още можех да видя младата Ийлин, застанала на плажа с лице към вятъра, тя държеше меч в едната си ръка и брадва в другата. Не я бях изгубила. Не я бях погребала. Просто я бях оставила да се превърне в нещо ново. През целия си живот бях завиждала на Ири за откритото му сърце, а сега и моето беше такова. Бях същата. Но бях и различна. Отново затворих очи и отпуснах глава върху рамото на Фиск, преплитайки пръсти с неговите. Където онези, които бяхме някога, и онези, които бяхме сега, ставаха едно. Където бяхме и двете. Обработка: skygge, 2019 ***   Благодарности „Благодаря“ никога няма да бъде достатъчно. Това е слаба, недостатъчна дума, за да изрази всичко, което се съдържа в сърцето ми. На Джоуъл, моята постоянна пътеводна звезда и онзи, който вижда най-истинското ми Аз. Нито веднъж не заля пламъците ми с вода. Благодаря ти, че не ми позволи да се откажа и никога не допусна мечтите ми да минат на заден план. Благодаря ти, че отново и отново ми повтаряше, че съм достатъчно добра. Ако някой е отговорен за тези страници, това си ти. Обичам те! На децата ми, малките пламъчета на въображение, които горят под моя взор и всеки ден ме вдъхновяват. На семейството ми, изтъкано от желязо и камък. Баща ми, който ми даде издръжливостта и упоритостта да се боря за онова, което искам, с всяка капка кръв във вените си. Толкова много ми се иска да можех да видя лицето ти, докато държиш книгата ми в ръцете си. Знам обаче, че ме гледаш. Майка ми, която ме научи какво означават сила и стабилност. Сестра ми, която притежава цялата доброта и мекота, които ми липсват. Братята ми, двама от най-добрите герои, описани някога, и Рианон, която ни избра. На Барбара Поел, която стана моя агентка и убиваше дракони заради мен. Думите бледнеят, когато си помисля за всичко, което направи за мен. Благодаря ти, благодаря ти, благодаря ти! От дъното на душата си — благодаря ти! На Айлийн Ротшийлд, моята издателка, която се бори като воин за тази книга. Благодаря ти, задето бълваше огън. Ти и всички в „Уензди Букс“ направихте така, че мечтата ми да се сбъдне. Отворихте прозорец, през който светът да види сърцето ми. На Меган Дикерсън, Кристин Уотсън и Лизи Провост, които винаги са ме приемали такава, каквато съм. Вие ме научихте какво означава да бъда вярна на себе си и ме оставихте да израсна. Винаги съм искала да бъда като вас, когато порасна. Все още го искам. На Ейми Сандвос, Анджела Порас и Андреа Торес, убежището, в което се приютявам отново и отново. Благодаря ви, че ме обичате. На непрекъснато разрастващия се клан Сандвос и скъпите ми приятели Бил и Ида Сетлидж, Рич и Мелиса Лестър и Клей и Емили Бътлър. Подкрепата ви означава всичко за мен. На Стефани ван Тасел, първата приятелка, която ме погледна в очите, без да мигне, и ми каза, че историите ми ще бъдат публикувани. Стефани Брубейкър и Линдзи Уилкин, спасителни пояси в жестокото море на творчеството. И Канди Чанд, която прие покана за обяд от едно момиче, което не знаеше нищо за тази индустрия. Натали Фария, благодаря ти, че прочете първата версия на това приключение и остави тези герои да разбият сърцето ти. На авторската общност, която отвори обятията си за една непозната, особено Рене Адие. Щях да скоча от не една скала без твоите съвети и напътствия. На местната ми авторска тайфа, които ме приеха като равна, когато несигурността ми беше достигнала най-високата си точка — Стефани Гарбър, Шанън Дитмор, Роуз Купър, Ким Кълбъртсън, Джени Лундквист и Джоана Роуланд. И най-вече Джесика Тейлър, която ме спаси по повече начини, отколкото бих могла да преброя. Благодаря ти, че толкова щедро ми даваше времето и енергията си и най-вече, задето ми каза да пратя имейл на Барбара. На Стефани и Тифани Нордбърг, които се грижеха предано за моите мъничета, докато аз създавах своя свят и герои, тухла по тухла. На учителите, които видяха какво има в мен, преди дори аз да го видя. Онези, които не се бояха от острите ми ръбове и достигнаха до сърцето ми. Вие променихте живота ми. Огряхте един тъмен път, който да последвам. Госпожа Цвайг, учителката ми в трети клас и първият човек, казал ми, че съм писателка. Аби Джейкъбсън, която ме научи, че в разказването на истории няма правила. Джей Гарет, който се отнасяше с мен като с интелектуалка и ми помогна да го извадя наяве. Има още толкова много приятели и роднини, които ме насърчаваха — винаги ще ви бъда благодарна за това. На Кристин Дуайър: ето го новия ти ред. Ти повярва в онзи ярка, блещукаща мечта, която видях да грее в небето над мен. С едно поклащане на глава и въздишка ти ми даде двайсет и четири часа за Ийлин и Фиск и в тези двайсет и четири часа бяха запалени искрите, подпалили техния пожар. Нямам търпение да видя моя абзац на гърба на твоята книга. Надявам се да включва извинение, задето ме изостави в света на Хари Потър. Информация за текста Издание:   Adrienne Young SKY IN THE DEEP Copyright © 2018 by Adrienne Young   Адриен Йънг НЕБЕ В ДЪЛБИНИТЕ Американска. Първо издание Преводач Вера Паунова Редактор Преслава Колева Коректор Соня Илиева Технически редактор Симеон Айтов Художник на корицата Златина Зарева Издателство „Ибис“, 2018 ISBN 978-619-157-254-0