Харолд Робинс
Никога не ме напускай
     
Краят на началото
     
     Беше два и половина, когато се върнах от обяд в службата. Щом прекрачих прага, секретарката ми вдигна поглед към мен.
     — Получихме ли най-после онези договори от адвоката? — попитах я аз.
     Тя кимна.
     — Оставих ги на бюрото ти, Брад.
     Влязох в кабинета си, седнах на бюрото и прелистих документите пред себе си. Тези гъсто изписани на машина страници с техните подлудяващи «поради което» и «като се има предвид» бяха истински юридически шедьовър. Истинският живот. Почувствах как през мен премина една топла вълна на задоволство веднага щом започнах да ги чета. Бе по-приятно и от бренди след вечеря.
     Телефонът иззвъня и аз вдигнах слушалката, без да откъсвам поглед от договора.
     — Пол Реми се обажда от Вашингтон, на втора линия — прошепна секретарката в ухото ми.
     — Добре. — Натиснах копчето. Задоволството преля в гласа ми. — Пол — казах аз в слушалката, — договорът е в ръцете ми…
     — Брад! — В гласа му — дрезгав, на пресекулки, имаше нещо, което изведнъж накара сърцето ми да подскочи от страх.
     — Да, Пол?
     Думите му изпепелиха съзнанието ми.
     — Елейн се самоуби!
     — Не, Пол! — Договорът се изплъзна от пръстите ми и белите листове се разпиляха по бюрото и пода. Почувствах как плътен обръч стяга гърдите ми. На два пъти се опитах да проговоря, но не успях да отроня и дума.
     Отпуснах се тежко на облегалката на стола. Стаята започна да се върти около мен, виждах само смътните ѝ очертания. Затворих очи. «Елейн — изкрещях безмълвно, — Елейн, Елейн, Елейн.»
     Отчаяно се опитах да проговоря. Гласът ми бе пресипнал и прозвуча странно.
     — Как е станало, Пол? Кога?
     — Снощи — каза той. — С приспивателно.
     Поех дълбоко дъх. Самообладанието ми се възвръщаше.
     — Защо, Пол? — успях да попитам, въпреки че знаех отговора. — Оставила ли е бележка или писмо?
     — Никаква бележка. Нищо. Никой не знае защо.
     Лека въздишка на облекчение се отрони от устните ми. Бе играла честно до последния си миг. Гласът ми прозвуча по-уверено.
     — Това е ужасен удар, Пол.
     — За всички ни, Брад — отговори той. — Точно когато всичко при нея бе започнало да се оправя. Само преди няколко седмици Едит ми казваше колко щастлива изглеждала Елейн сега; когато ти подпомагаш кампанията ѝ за борба с полиомиелита. Според нея Елейн отново бе намерила себе си във възможността да прави нещо за другите.
     — Знам — съгласих се съкрушен.
     — Затова ти се обадих, Брад. Елейн бе толкова привързана към теб. Смяташе, че си страхотен. Винаги е казвала на Едит колко си мил с нея.
     В думите му напираше болка. Трябваше да му попреча да говори, иначе думите му щяха да ме убият.
     — Мисля, че и тя беше много мила — изрекох с дрезгав глас.
     — Всички мислим така, Брад — увери ме той. — Всички се чудехме откъде взема толкова кураж, толкова сили, за да преживее онова, което ѝ се случи. Сега вече никога няма да разберем.
     Затворих очи. Те никога нямаше да разберат, но аз знаех. Знаех доста неща. Твърде много неща.
     — Кога е опелото? — чух се да питам механично.
     — Другиден — отвърна той. Назова черквата и добави: — В единайсет часа. Ще я погребат до съпруга и децата ѝ.
     — Ще бъда там — казах му — и ще се видим. Впрочем ако с нещо мога да помогна…
     — Не, Брад, за всичко сме се погрижили. Вече никой нищо не може да направи за нея.
     Оставих слушалката, думите му продължаваха да отекват в ушите ми и аз седях, втренчен в разпръснатите по бюрото и пода листове. Неволно се наведох, за да ги прибера, и тогава неочаквано бликнаха сълзите ми.
     Чух, че вратата се отваря, но не се изправих. Пред мен стоеше Мики. Почувствах ръката ѝ на рамото си.
     — Съжалявам, Брад.
     Изправих се и я погледнах.
     — Знаеше?
     Тя кимна.
     — Той ми каза, преди да го свържа с теб — внимателно ми обясни Мики. — Ужасно е. — Протегна ръката си. В нея имаше питие.
     Взех чашата и я допрях до устните си, а тя се наведе и започна да събира останалите листове от пода. Докато свърши, бях я пресушил. Мики ме погледна въпросително.
     Успях да направя гримаса, която да мине за усмивка.
     — Ще се оправя. Остави ги там. Ще ги прегледам по-късно?
     Тя остави подредените листове върху бюрото ми и се запъти към вратата. Извиках след нея:
     — Никакви телефонни разговори, Мики, и никакви посещения. Известно време няма да приемам никого.
     Тя кимна и затвори внимателно вратата след себе си. Отидох до прозореца и се загледах навън.
     Небето бе мразовито синьо и сиво-белите сгради си пробиваха мрачно път в него. Две хиляди квадратни метра застроена площ на Медисън Авеню означаваха канцеларии на петдесет хиляди квадратни метра и заедно с новите сгради наоколо наподобяваха разбунен мравуняк. Това бе част от истинския живот, а истинският живот бе част от мен.
     Него бях желал единствено, откакто бях порасъл достатъчно, за да разбирам какво става около мен. Сега вече знаех колко всъщност струваше той. Не струваше нищо. Абсолютно нищо. Една от дребните незначителни фигури долу на улицата струваше повече от всичко, взето заедно, в този град.
     Тя бе мъртва, но аз не можех да го повярвам. Сякаш преди малко целувах горещите ѝ устни и чувах гласа ѝ в ушите си.
     Елейн. Изрекох името ѝ на глас. Преди то имаше нежно и любовно звучене за мен, а сега бе кинжал в сърцето ми. Защо го направи Елейн?
     Телефонът отново иззвъня, отидох до бюрото и гневно вдигнах слушалката.
     — Мисля, че предупредих да не ме свързваш с никого — извиках троснато.
     — Баща ти е тук, Брад — обясни ми спокойно Мики.
     — Добре — казах и отправих поглед към вратата.
     Той влезе тромаво в стаята. Баща ми винаги изглежда тромав, когато ходи. Единственото място, където движенията му изглеждат елегантни, е зад волана на автомобила. Тъмните му очи внимателно проучваха лицето ми.
     — Чу ли? — попита ме той.
     Кимнах.
     — Пол ми се обади.
     — Чух го по радиото в колата и тръгнах веднага насам.
     — Благодаря. — Отидох до шкафа за напитки и извадих една бутилка. — Ще се оправя. — Налях две питиета и му подадох едното.
     Изпих го на един дъх, а той все още държеше своето, без да го е докоснал.
     — Какво ще правиш? — попита ме той.
     Поклатих глава:
     — Не знам. Когато разговарях с Пол, смятах, че ще отида, но сега не знам дали ще мога. Не знам дали ще мога да се изправя пред нея.
     Очите му потърсиха моите.
     — Защо?
     Погледнах го за миг, после избухнах:
     — Защо ли? Ти знаеш толкова добре, колкото и аз. Защото аз я убих! Дори да бях насочил пистолет срещу нея и да бях дръпнал спусъка, нямаше да свърша по-добра работа! — Отпуснах се на креслото до шкафа и закрих лицето си с ръце.
     Той седна срещу мен.
     — Откъде знаеш? — попита баща ми.
     Когато го погледнах, очите ми горяха.
     — Защото се любихме, аз я излъгах и ѝ дадох обещания, които знаех, че никога няма да изпълня; защото тя ми вярваше и ме обичаше, разчиташе на мен и изобщо не допускаше, че ще я напусна. Когато го направих, за нея не остана нищо от този свят, защото аз го бях обсебил напълно.
     Той отпи бавно от питието си и ме погледна. Най-накрая заговори:
     — Наистина ли смяташ така?
     Кимнах.
     Баща ми се замисли за миг.
     — Тогава трябва да отидеш и да ѝ поискаш прошка, в противен случай никога повече няма да намериш покой.
     — Но, татко, как бих могъл? — извиках аз.
     Той се изправи.
     — Можеш, можеш — увери ме баща ми. — Защото си мой син, Бърнард. Ти си наследил повечето от слабостите ми и всичките ми недостатъци, но не си страхливец. Може да ти е трудно, но ти ще се простиш с нея.
     Вратата след него се затвори и аз отново останах сам. Погледнах през прозореца. Денят започваше да отстъпва пред зимния вечерен здрач. Не много отдавна в един ден като този я срещнах за пръв път.
     Във времето, изминало оттогава досега, трябваше да намеря отговора на всички въпроси.
     
Първа глава
     
     Наблюдавах я в ъгъла на огледалото, докато се бръснех. Вратата на банята бе отворена и я виждах как седи в леглото. Дългата ѝ червеникавокафява коса падаше като водопад по нежните ѝ бели рамене, които се подаваха от нощницата. Младее, помислих си гордо. Като я погледне човек, никога не би предположил, че след три седмици се навършват двайсет години от сватбата ни.
     Двайсет години. Две деца — момче на деветнайсет и момиче на шестнайсет, — а тя все още приличаше на дете. Беше стройна, с дребен кокал и продължаваше да носи същия номер дрехи, както в деня, в който се оженихме. Сивите ѝ очи бяха все така големи, искрящи и дръзки, както тогава, а устните ѝ — пълни и меки. Изглеждаха добре дори без червило. Бяха топли и свежи, излъчваха здраве, а брадичката ѝ бе закръглена, но и леко квадратна и издаваше прям характер.
     Видях я как става от леглото и намята халата си фигурата ѝ не се бе променила — гъвкава, младежка и вълнуваща. Проследих движенията ѝ извън огледалото, след което сериозно се заех с бръсненето. Потърках брадата си с пръсти.
     Беше все още грапава, както винаги. Трябваше да се обръсна два пъти и едва тогава кожата ставаше гладка. Взех четката и започнах отново да сапунисвам лицето си. Изведнъж осъзнах, че си тананикам.
     Погледнах се изненадан в огледалото. Обикновено не тананикам, докато се бръсна. Не изпитвам никакво удоволствие от бръсненето — напротив, мразя го. Ако можех, щях да си пусна гъста черна брада.
     Мардж ми се смее винаги, когато се оплаквам от бръсненето.
     — Защо не станеш изкопчия? — казваше ми тя. — Телосложението ти е съвсем подходящо.
     Лицето ми също е подходящо. Това ме убеди, че не бива да съдиш по външния вид на хората с какво припечелват хляба си. Моето бе едно от онези едри и груби лица, които обикновено се свързват с мъже, работещи тежък физически труд на открито, а всъщност дори не можех да си спомня кога за последен път съм помагал в градината.
     Започнах отново да се бръсна и продължих да си тананикам под носа. Бях щастлив — защо да крия? И беше наистина чудесно, че тези неща можеха да се случат на мъж след двайсетгодишен брак.
     Плиснах малко одеколон на лицето си, изплакнах самобръсначката и започнах да реша косата си. Една точка в моя полза. Все още имах доста коса, макар че бе почти побеляла през последните пет години.
     Спалнята бе празна, когато се върнах в нея, но на леглото ми бяха проснати чиста риза, вратовръзка, чорапи, бельо и костюм. Усмихнах се сам на себе си. Мардж никога не разчиташе на вкуса ми. Предпочитах комбинации от ярки цветове, но тя твърдеше, че не подхождат на работата, която върша. Трябвало да изглеждам изпълнен с достойнство.
     Не съм бил винаги такъв, какъвто съм сега. Само през последните осем-девет години. Преди можех да си нахлузя конски чул и да ми се размине безнаказано. Но вече не съм просто един от многото рекламни агенти. Сега съм съветник по връзките с обществеността с трийсет хиляди, а не с три хиляди долара годишен доход. И с кабинет в една от новите сгради на Медисън Авеню, за разлика от едно време, когато имах малко бюро в помещение с размерите на телефонна кабина.
     Все пак, когато се погледнах в огледалото облечен, трябваше да призная пред себе си, че Мардж бе права. Старото момче изглеждаше стабилно. Дрехите правеха нещо в моя полза. Омекотяваха грубите черти на лицето ми и му придаваха добър, надежден израз.
     Когато слязох на закуска, Мардж вече седеше на масата и четеше някакво писмо. Отидох до нея и я целунах по бузата:
     — Добро утро, мила.
     — Добро утро, Брад — отвърна ми тя, без да откъсва очи от писмото.
     Хвърлих поглед към него през рамото ѝ. Почеркът ми бе познат.
     — Брад? — поинтересувах се аз. Това означаваше Брад Роуан младши. Беше първа година в колежа, но вече достатъчно дълго, за да получаваме писмата му веднъж седмично вместо всеки ден.
     Тя кимна.
     Отидох и седнах на мястото си.
     — Какво пише? — попитах и вдигнах чашата с портокаловия сок.
     Сивите ѝ очи се откъснаха от писмото и ме погледнаха спокойно.
     — Взел си е изпитите с добри оценки. Единственото нещо, което му създава проблеми, е математиката.
     Усмихнах ѝ се.
     — Няма за какво да се притесняваш. Ако бях отишъл в колеж, щях да имам същите проблеми. — Изпих портокаловия си сок тъкмо когато Сали, нашата прислужница, ми донесе бекона с яйца.
     Имаше две неща, които особено харесвах. Яйцата, на закуска и сутрешния душ. И двете бяха лукс, който не познавах като малък. Баща ми караше такси в Ню Йорк и успяваше да припечелва, колкото да свържем двата края; и още го правеше, въпреки че бе на шейсет и четири години. Никога не сме имали нещо в излишък. Единственото, което ми позволи да направя за него, бе да му купя собствена кола. Старецът беше особняк в много отношения. Не пожела да дойде да живее при нас, след като мама се помина.
     — Няма да се чувствам добре далече от Трето Авеню — отсече той.
     Имаше обаче и нещо друго. Не искаше да се раздели с мама. В този апартамент с дълъг коридор и малки стаи на Трето Авеню винаги щеше да има частица от нея. Знаех как се чувства и затова оставихме всичко, както си беше.
     — Какво още пише момчето? — попитах аз. Мислех си, че едва ли не е в реда на нещата момчетата в колежите да пишат вкъщи, когато им трябват пари, и бях тайно разочарован, че Брад никога не го правеше.
     Когато този път ме погледна, в очите ѝ долових тревога. Потупваше с пръст писмото, докато говореше.
     — Накрая пише, че се опитва да се излекува от настинка, която продължава цяла седмица след изпитите, но не може да се справи с кашлицата. — По гласа ѝ разбрах, че наистина е притеснена.
     Усмихнах ѝ се.
     — Ще се оправи — уверих я аз. — Пиши му да отиде на лекар.
     — Няма да го направи, Брад — възрази тя. — Знаеш какъв е.
     — Така е — отвърнах между две хапки. — Всички деца са такива. Една настинка е нищо за тях. Ще я преживее. Той е жилаво момче.
     Точно тогава влезе Джийни. Както винаги бързаше.
     — Още ли закусваш, татко? — попита тя.
     Погледнах я усмихнат. Джийни беше моето момиче. Беше най-малката в семейството. Приличаше много на майка си, само дето бе разглезена.
     — Да не би да е избухнал пожар? — попитах. — Искам да си изпия кафето.
     — Но, татко, закъснявам за училище! — настоя Джийни.
     Погледнах я с обич. Беше дяволски разглезена и виновен за това бях само аз.
     — Автобусите не са спирали цяла сутрин — отвърнах ѝ. — Не беше нужно да ме чакаш.
     Тя сложи длан на рамото ми и ме целуна по бузата. Има нещо в целувката, с която едно шестнайсетгодишно момиче дарява баща си. Преметва те като нищо.
     — Ей, тате, знаеш колко обичам да отивам на училище с теб.
     Усмихнах се, макар да знаех, че ме изнудва. Но не можех да направя нищо. Беше ми приятно.
     — Единствената причина, поради която ме чакаш, е защото ти давам да караш — пошегувах се аз.
     — Не забравяй, че харесвам и новата ти кола, татко — припомни ми дръзко тя, а кафявите ѝ очи се смееха.
     Погледнах към Мардж. Наблюдаваше ни безмълвно с усмивка на устните. Разбираше какво става.
     — Какво да правя с това момиче? — престорих се на безпомощен.
     Беглата усмивка остана на устните ѝ, когато ми отговори.
     — Твърде късно е да правиш нещо, което отдавна е трябвало да направиш — засмя се Мардж. — А сега може и да я закараш.
     Допих си кафето и станах.
     — Добре.
     Джийни ми се усмихна.
     — Ще взема шапката и палтото ти, тате. — Чух я, че изтича във фоайето.
     — Тази вечер ще се прибереш ли рано, Брад?
     Обърнах се към Мардж.
     — Още не знам. Може и да се позабавя с Крис заради онази сделка с Американския институт за стомана, но съм убеден, че трябва да опитам.
     Мардж стана, заобиколи масата и се приближи до мен. Наведох се и я целунах по бузата. Беше мека и гладка. Тя повдигна устни към лицето ми. Целунах и тях. Имаха чудесен вкус.
     — Не работете много, господине — усмихна ми се тя нежно.
     — Няма, госпожо. — Чух, че отвън свири клаксонът. Джийни вече бе изкарала колата от гаража. Тръгнах към вратата. Изведнъж се обърнах и отново я погледнах.
     Тя продължаваше да се усмихва.
     Гледах я известно време, после се усмихнах и аз.
     — Знаете ли, госпожо — изрекох бързо, — ако бях двайсет години по-млад, щях да се оженя за вас.
     
Втора глава
     
     Докато вървях по алеята към колата, усещах как октомври умираше във всичко край мен. Почти съжалявах, че си отива. Това бе любимото ми време от годината. Някои обичат зеленината, а аз винаги съм харесвал керемиденочервеното, кафявото и златистото през ранната есен. Цветовете безспорно ми влияеха. Караха ме да се чувствам щедър, добросърдечен и жизнен.
     Спрях до колата и погледнах втренчено Джийни. Тя ми се усмихваше.
     — Защо си свалила гюрука? — попитах я аз, взех си палтото от седалката до нея и се наметнах.
     — Е, тате — възрази тя веднага. — Защо ти е кола с гюрук, след като не го сваляш?
     — Но, мила — седнах до нея, — есен е; лятото вече си отиде.
     Тя подкара колата и ние потеглихме по алеята, без да ми отговори. После заговори с тон, който изразяваше толерантното търпение на много младите към вече застаряващите.
     — Не бъди толкова старомоден, тате — посъветва ме тя, без да ме щади.
     Усмихнах се вътрешно на забележката ѝ. Погледнах я. Шофираше с някаква присъща само за нея съсредоточеност. Виждах как розовият връх на езичето ѝ се подаде между устните, когато зави от алеята по улицата. Правеше го винаги при завоя на алеята.
     Усетих как колата набира скорост, щом натисна педала за газта. Погледнах спидометъра. Бяхме набрали скорост над шейсет километра само между две пресечки, а стрелката продължаваше да се качва нагоре.
     — По-леко, скъпа — предупредих я.
     Откъсна очи от пътя и ме погледна за миг. Каза ми много повече, отколкото ако го бе изрекла. Дори започнах да се чувствам стар. Млъкнах виновно и се загледах в пътя пред себе си.
     След няколко секунди се почувствах по-добре. Беше права. Какво ѝ беше хубавото на тази кола, ако гюрукът не е смъкнат? Имаше нещо необичайно приятно в това да пътуваш по извънградски път в началото на есента под открито небе и да гледаш пламтящите багри навсякъде край себе си.
     Гласът ѝ ме изненада.
     — Тате, какво ще подариш на мама за годишнината ви?
     Погледнах я. Продължаваше да следи с очи пътя. Не знаех какво да отговоря. Не бях мислил за това.
     — Не знам — признах си.
     Очите ѝ ме стрелнаха бързо.
     — Не смяташ ли, че е време да помислиш? — подкани ме тя точно както правят жените, когато говорят за подаръци. — Остават по-малко от четири седмици.
     — Да — смотолевих аз. — Няма да е зле да измисля нещо. — Изведнъж ми хрумна една идея. — Може би знаеш какво би ѝ харесало?
     Тя поклати глава.
     — А-а, без мен. Това си е твой проблем. Просто се чудех какво ще измислиш.
     — Какво толкова се чудиш? — поинтересувах се аз, защото изведнъж ми се дощя да разбера какво става в хубавата ѝ малка главица.
     Спря колата на светофара и ме погледна.
     — Е, нищо конкретно — усмихна се тя бавно. — Просто се чудех дали няма да се прибереш вкъщи с обичайния букет, купен в последната минута.
     Усетих, че се изчервявам. Не съм и предполагал, че тези младежки очи виждат толкова много.
     — Никога не съм знаел какво да ѝ подаря.
     Погледът ѝ се отмести върху лицето ми.
     — Нямаш никакво въображение, нали, тате?
     Почувствах се объркан.
     — Чакай малко, Джийни. Аз съм доста зает. Не мога да мисля за всичко. Освен това майка ти винаги е имала всичко, което поиска. Какво още бих могъл да ѝ дам?
     Тя подкара отново колата и ние продължихме по пътя.
     — Разбира се, тате — тонът ѝ бе сух. — Мама има всичко, което поиска. Нов хладилник, печка, пералня. — Отново ме стрелна с очи. — Не ти ли е идвало някога на ум да ѝ подариш нещо за самата нея? Нещо не дотам полезно, но от което ще умре от радост, че го има?
     Започвах да се отчайвам. Джийни имаше нещо предвид.
     — Какво например?
     — Палто от визон например — бързо отвърна тя, без да откъсва поглед от пътя.
     Погледнах я.
     — Това ли иска? — попитах я недоверчиво. — Винаги е казвала, че не иска палто от визон.
     — Тате, не бъди глупак. Коя жена не би искала палто от визон, независимо какво казва? — Вече ми се подиграваше. — Честно казано, не знам какво толкова е намерила мама у теб. Не притежаваш и капчица романтичност.
     Напук на себе си се усмихнах. За миг се изкуших да я попитам дали още не вярва, че щъркелът я е донесъл, но на едно шестнайсетгодишно момиче, което знае всичко, не може да се говори по този начин, дори това да е собствената ти дъщеря. Заговорих сериозно.
     — Мислиш ли, че трябва да ѝ купя палто от визон?
     Тя кимна, вече бяхме стигнали до спирката срещу училището.
     — Тогава ще го направя — обещах аз.
     — Ти наистина не си толкова лош, тате. — Тя се облегна на вратата, докато я затваряше.
     Преместих се зад волана и наврях лицето си в нейното.
     — Благодаря — изрекох сериозно.
     Тя бързо ме целуна по бузата.
     — Довиждане, тате.
     Стигнах в службата към единайсет. Чувствах се добре. Дон ми обеща, че ще изработи нещо наистина специално за нея. Имаше ѝ размерите от астраганеното палто, което си бе поръчала миналото лято. Сигурен бях, че ще го направи както трябва. Трябваше да се постарае. Шест хиляди и петстотин долара за визоново палто не падат от небето.
     Когато влязох, Мики ме погледна.
     — Къде ходиш, шефе? — попита ме тя и пое палтото и шапката ми. — Пол Реми звъни цяла сутрин от Вашингтон.
     — Пазарувах — обясних аз и влязох в кабинета си. Тя ме последва. Обърнах се. — Какво иска?
     — Не каза. Само настояваше веднага да говори с теб.
     — Тогава го потърси — поръчах ѝ аз и седнах на бюрото. Вратата се затвори след нея, а аз се замислих какво ли иска Пол. Надявах се с него всичко да е наред. Човек никога не може да е сигурен за тези неща в политиката, колкото и добър да е — дори да е специален помощник на президента като Пол.
     Наистина харесвах този човек. Ако не беше той, нямаше да съм това, което съм днес. В известен смисъл заслугата бе негова. Всичко започна още в първите дни на войната.
     Бях отхвърлен категорично от всички родове войски на въоръжените сили и накрая се озовах в службата по печата на Съвета за военно производство. Именно там срещнах Пол за пръв път. Беше началник на отдела по рекламата на кампанията за събиране на старо желязо, а мен прикрепиха към него.
     Случи се едно от онези изключителни неща — двама души, които си допадат веднага. Той бе преуспяващ бизнесмен от Запада, но бе разпродал всичко, за да дойде във Вашингтон за някаква символична заплата. Аз работех за една филмова компания и пристигнах във Вашингтон, защото чух, че се припечелвало добре, а и тъкмо бях уволнен от частта си.
     Пол работеше като луд и смяташе, че и аз върша страхотна работа. Когато войната свърши, той ме повика в кабинета си.
     — Какво ще правиш сега, Брад?
     Помня, че свих рамене.
     — Ще си търся работа — отвърнах аз.
     — А мислил ли си да се захванеш със собствен бизнес? — попита ме Пол.
     Вдигнах рамене.
     — Това е извън възможностите ми. Не мога да си го позволя. Нямам пари.
     — Нямам предвид това — рече той. — Имам предвид опита ти в установяването на връзки с обществеността. Познавам няколко бизнесмени, които биха се заинтересували от съдействието, което можеш да им окажеш. За да започнеш, ще ти е нужно само малко помещение.
     Погледнах го от другата страна на бюрото.
     — Това е голямата мечта на всеки рекламен агент — отпуснах се на стола срещу него. — Така че говори ми. Не спирай.
     Това беше началото. Тръгнах от малка едностайна канцелария с Мики, секретарката ми, после стигнах до сегашния голям офис, в който работеха повече от двайсет и пет души. Пол имаше много приятели, а неговите приятели имаха много приятели.
     Телефонът иззвъня и аз вдигнах слушалката. Мики съобщи в ухото ми:
     — Господин Реми е на телефона, Брад.
     Натиснах копчето.
     — Здравей, Пол. Как вървят нещата?
     Чух сърдечния смях на Пол и после обичайните му ругатни.
     — Никога няма да се оправят, Брад — завърши накрая той.
     — Не губи надежда, шефе — окуражих го. — Човек никога не знае какво ще му се случи.
     Той отново се засмя, после гласът му стана сериозен.
     — Дали би могъл да ми направиш една услуга, Брад.
     — Каквато пожелаеш, Пол — отвърнах аз. — Трябва само да поискаш.
     — Става дума отново за една от благотворителните акции на Едит.
     Едит беше жена му. Симпатична жена, но бе напълно погълната от водовъртежа на събитията в окръг Колумбия и той ѝ бе замаял главата. Бях ѝ помогнал в някои благотворителни акции. Беше едно от нещата, които човек трябваше да направи, и аз нямах нищо против да го направя за Пол. Беше ми помогнал в толкова много неща.
     — Разбира се, Пол — отвърнах бързо. — Ще се радвам да бъда полезен. Само ме информирай за какво става дума.
     — Не знам много, Брад — отговори той. — Едит само ми каза да ти се обадя и да ти кажа, че ако си свободен днес следобед ще те посети госпожа Хортънс Е. Скайлер, от която ще научиш всичко.
     — Добре, Пол — записах си името. — Ще се погрижа за всичко.
     — А, Брад, Едит ме предупреди да те помоля да бъдеш особено мил с момичето. Означавало много за нея.
     Харесваше ми начинът, по който Едит използваше думата «момиче». Едит беше на около петдесет и пет години и всичките ѝ приятелки бяха момичета като нея.
     — Предай на Едит да не се притеснява. Ще я приема като кралица.
     Той се засмя.
     — Благодаря, Брад. Знаеш какво означават тези неща за Едит.
     — Знам — отвърнах аз. — Можеш да разчиташ на мен.
     Разменихме още няколко думи и аз затворих телефона. Погледнах късчето хартия пред себе си. Хортънс Е. Скайлер. Всички дами във Вашингтон имаха подобни имена. И изглеждаха досущ като тях. Натиснах звънеца.
     Мики влезе в кабинета с бележник и химикалка в ръка.
     — Започваме работа — обявих аз. — Достатъчно време пропиля тази сутрин.
     
Трета глава
     
     Беше около четири и половина следобед и с Крис тъкмо обсъждахме разходите по рекламата за Американския институт за стомана, когато вътрешният телефон иззвъня и ме откъсна от работата. Отидох бързо до бюрото си и натиснах копчето.
     — Никакви посещения, Мики — в гласа ми се чувстваше раздразнение. — Нали ти казах? — Изключих линията и се върнах да продължим. — Е, какви са цифрите, Крис.
     Воднистите му сини очи проблеснаха зад широките метални рамки на очилата. Винаги изглеждаше щастлив, когато говореше за пари.
     — Веднъж седмично в четиристотин екземпляра — започна да обяснява той с носовия си педантичен глас — струва петстотин и петнайсет долара. Еднократната петнайсет процентна такса върху тази сума възлиза на седемдесет и седем хиляди долара. Разходите по оформлението, размножаването и пакетирането — по хиляда долара на седмица, общо петдесет и две хиляди на година.
     — Страхотно, страхотно — прекъснах го търпеливо, — но ще можем ли да се справим? Не искам изведнъж да се окажа в небрано лозе както при сделката с «Мейсън» миналата година.
     Той ме погледна невъзмутимо. Тогава бях поел работа за трийсет и пет хилядарки, която щеше да ми струва шейсет, за да изпълня договора. Усмихна ми се студено.
     — Затова ми плащаш — отбеляза Крис. — Да те предпазвам от повторение на подобни грешки.
     Кимнах.
     — Колко?
     — Ще ти струва по четиристотин долара на седмица. Печелим сто и осем хиляди долара.
     Усмихнах му се.
     — Добро момче — потупах го по рамото. — Сега нека обмислим рекламната кампания.
     На лицето му се изписа подобие на усмивка, преди да се обърне към таблото, на което бяха окачени първите мостри на рекламите. Бяха общо десет проекта, всички изглеждаха много добре в сивите си мукавени паспартута.
     Чух вратата зад нас да се отваря. Обърнах се. Мики идваше към мен.
     — Струва ми се, поръчах никой да не ме безпокои — озъбих ѝ се аз.
     — Госпожа Скайлер е дошла за среща с теб, Брад — каза тя хладнокръвно, без да обръща внимание на раздразнението ми.
     Погледнах я озадачен.
     — Госпожа Скайлер? Коя, по дяволите, е тя?
     Мики погледна към малка визитна картичка, която държеше в ръка.
     — Госпожа Хортънс Е. Скайлер — прочете тя от нея и ми я подаде. — Каза, че има уговорена среща с теб.
     Взех картичката от ръката ѝ и я погледнах. Просто едно име, изписано в обикновен шрифт. Не ми говореше нищо. Върнах ѝ картичката.
     — Не си спомням за никаква среща. Специално запазих следобеда си свободен, за да можем с Крис да приключим тази работа.
     Мики ме погледна учудено, когато пое картичката.
     — Какво да ѝ кажа? — попита тя.
     Вдигнах рамене.
     — Каквото искаш. Че съм излязъл в града или че съм в заседание. Просто се отърви от нея. Искам да свърша работата си. — Отново, се обърнах към таблото.
     Зад рамото си чух гласа на Мики:
     — Каза ми, че ще прояви разбиране, ако не можеш да я приемеш, защото си бил известен в последния момент. Трябвало обаче утре следобед да се върне във Вашингтон и би искала да знае кога ще е удобно да се видите.
     Това ме подсети. Спомних си. Явно беше едно от «момичетата» на Едит Реми. Бързо се обърнах.
     — Защо не ми каза в самото начало? Пол звъня сутринта заради нея. Трябва да я приема. — Помислих малко. — Задръж я за няколко минути. Извини ме някак си за закъснението, а аз ще ти позвъня, щом бъда готов.
     Учуденият поглед изчезна от очите на Мики и в тях сякаш проблесна облекчение.
     — Добре, шефе — каза тя добре заучената фраза, завъртя се елегантно на пети и излезе от кабинета.
     Погледнах Крис.
     — Е, това е — изрекох с досада. — Ще трябва да довършим нещата утре сутринта.
     — Нямаш много време да обмислиш плана, преди да се срещнеш с Мат Брейди и комисията в два часа — напомни ми той.
     Тръгнах към бюрото си.
     — Нищо не мога да направя, Крис. — През рамо добавих: — Ако не успея, просто ще трябва да импровизирам. Правил съм го и преди.
     Той стоеше пред бюрото ми и на лицето му се четеше неодобрение.
     — Тези типове не си поплюват.
     Седнах и вдигнах поглед към него.
     — Престани да се тревожиш, Крис — успокоих го аз. — И те са хора, нали? Същите като нас. Обичат парите, жените, алкохола. Носят дрехи, а не ангелски крила. Ще се доберем до тях точно както до всеки друг. Всеки може да бъде спечелен, ако знаеш какво му трябва. А когато разберем, ще получим поръчката. Толкова е лесно, колкото ти казвам.
     Докато Крис клатеше глава в знак на несъгласие, аз натиснах копчето. А вътрешно се смеех. Бедният стар Крис. Продължаваше да живее в стария свят, където бизнесът беше просто бизнес и нищо повече. Спомням си, когато чу за първи път, че ще наема компаньонка за един наш клиент. Изчерви се толкова силно, че си представих как червенината ще полепне по бялата му колосана яка.
     — Добре, Мики — обадих се по вътрешната линия.
     — Покани оная дъртофелница.
     По апарата чух как Мики бързо си пое въздух.
     — Какво каза, Брад? — недоверчивият ѝ глас проехтя в ушите ми.
     — Казах да изпратиш оная дъртофелница при мен. Какво ти стана днес следобед? Оглушала си или какво?
     Шепотът ѝ премина в лек смях.
     — Никога досега ли не си я виждал?
     — Не — сопнах се аз. — И се надявам днес да е за пръв и последен път.
     Мики вече се смееше.
     — Обзалагам се на десет долара, че ще промениш мнението си. А ако не го направиш, следващия път, когато ми кажеш, че си се отказал от жените, ще ти повярвам.
     Вътрешната линия прекъсна и аз погледнах Крис.
     — Тя се е побъркала.
     Той се усмихна мрачно и тръгна към вратата. Преди да стигне до нея, тя започна да се отваря. Крис чевръсто отстъпи встрани, така че тя да се отвори свободно.
     Вече чувах гласа на Мики:
     — Оттук, госпожо Скайлер.
     Бавно започнах да се изправям, а Мики вече бе влязла. Крис гледаше през нея към предното помещение. На лицето му бе изписано изражение, което не бях виждал никога дотогава.
     После тя влезе и аз веднага разбрах изражението на Крис. В края на краищата дори и в неговите вени не текат доларови банкноти.
     На лицето ми трябва да се е изписало изражение, отразяващо коренна промяна в първоначалното ми отношение, защото Мики се усмихваше, когато затваряше вратата след себе си и Крис. Усетих, че излизам иззад бюрото си и тръгвам неуверено към нея.
     — Госпожо Скайлер — протегнах ѝ ръка. — Аз съм Брад Роуан.
     Тя се усмихна и пое ръката ми.
     — Радвам се да се запозная с вас, господин Роуан — спокойно поздрави тя. — Едит ми е разказвала толкова много за вас. — Когато говореше, сякаш в кабинета звънтяха камбанки.
     Огледах я. И преди съм познавал жени. Много жени. Когато работех във филмовата компания, ухажвах някои от най-красивите жени в света. Това беше работата ми. Не ме впечатляваха особено. Можех да ги имам и после да ги оставя. Но тази беше нещо специално.
     Беше от класа. Като акциите на големите компании на таблото в борсата. Като златния стандарт. Или като големи бели орхидеи на витрината на цветарски магазин. Като попадения на Роджърс и Хамърстайн. Като мързеливо слънце в лятна утрин. Като зелена, ласкава земя. Като рубиненочервен портвайн след вечеря. Или любовно песнопение на Били Екстайн.
     Косата ѝ бе наситено пастелно кестенява, късо подстригана отпред и дълга отзад, почти до раменете. Очите ѝ — тъмносини, почти виолетови с големи зеници, в които можеш да се гмурнеш. Лицето ѝ не бе съвсем кръгло, имаше високи скули, меки и щедри устни, не толкова квадратна брадичка, не дотам правилен нос, а зъбите ѝ бяха бели и равни — естествено равни, а не работа на някой зъболекар.
     Поех дълбоко въздух и глътнах корема си. В този момент много исках да бях играл малко повече тенис или голф миналото лято и лекото шкембенце, което пусках, да го няма.
     — Наричайте ме Брад — засмях се аз и ѝ предложих стол. — Моля, седнете.
     Тя приседна, а аз — все още в състояние на опиянение, се върнах зад голямото си бюро, за да се съвзема.
     Погледнах я. Сваляше ръкавиците си и можех да видя ръцете ѝ — бели и елегантни, изящни, с бледокоралов лак на ноктите. Носеше само пръстен с голям бял диамант на лявата си ръка, нищо повече.
     — Пол ми се обади, че ще дойдете — непохватно подех разговора аз. — Но не ви очаквах толкова скоро. Какво мога да направя за вас, госпожо Скайлер?
     Тя отново се усмихна. Едва ли имаше нужда от друга светлина в стаята.
     — Наричайте ме Елейн — предложи тя на свой ред.
     — Елейн — повторих след нея така, както тя го изрече.
     Усмивка отново озари лицето ѝ.
     — Никога не съм харесвала Хортънс — гласът ѝ звучеше доверителен. — И няма да простя на майка си това.
     Усмихнах се.
     — Разбирам ви. Кръстен съм Бърнард. Всички ми викаха Бърни.
     Тя извади цигара от плоска златна табакера и аз почти щях да си счупя врата, докато заобиколя бюрото и ѝ дам огънче. Всмука дълбоко и бавно изпусна дима.
     Върнах се и седнах на стола си. Все още не бях наясно какво става с мен. Нищо не проумявах.
     Погледна ме с широко отворени очи.
     — Едит ме посъветва да ви потърся, защото — тя се засмя тихо — вие сте бил единственият човек в света, който можел да ми помогне.
     Разсмях се заедно с нея. Вече се чувствах по-добре. Усещах под краката си почва, която познавах. Старата, добре позната история. Отново я огледах. Осъзнах, че бях поразен, защото бях очаквал нещо друго. Винаги съм смятал, че момичетата на Едит са същите изкопаеми като нея самата.
     — Как? — поинтересувах се аз.
     — Избраха ме за председател на местния комитет за борба с полиомиелита и мисля, че бихте могли да ми помогнете в разработването на кампания, която наистина би дала резултат. — Погледна ме, изпълнена с очакване.
     Почувствах как нагъл цинизъм се разлива по ставите ми. Тя беше просто едно от момичетата на Едит, без значение как изглеждаше. Единственото, което я интересуваше, бе да получи достатъчно място във вестниците, така че усилията ѝ да бъдат възнаградени. Усетих, че ме обзема разочарование.
     Не знаех защо, но се разочаровах. Тези дами от висшето общество си приличаха като две капки вода. От класа или не, те не се различаваха, от която и да е жадна за популярност жена, стремяща се към големи колони във вестниците. Изправих се.
     — За мен ще бъде удоволствие да ви помогна, госпожо Скайлер — казах ѝ доста безцеремонно. — Ако оставите името и адреса си на секретарката ми и я държите в течение на всички дейности на вашата организация или вашите лично, ние ще се погрижим да ви осигурим истинска популярност и достойно място във вестниците.
     Сега ме гледаше някак особено изненадана. В очите ѝ се четеше обърканост от неочаквания край на разговора ни. С невярващ глас тя попита:
     — Това ли е всичко, което можете да направите, господин Роуан?
     Вгледах се в нея с раздразнение. Повдигаше ми се от лицемерки, които отиваха с визоновите си палта на срещи на благотворителни комитети.
     — А не искахте ли тъкмо това, госпожо Скайлер? — попитах я заядливо. — В края на краищата не сме в състояние да ви дадем писмена гаранция за мястото, което можем да ангажираме за вас във вестниците, но ще направим каквото можем. Нали заради това участвате в благотворителна дейност?
     Изведнъж тя замлъкна. Очите ѝ станаха тъмни и студени. Изправи се на крака мълчаливо и загаси цигарата си в пепелника. Вдигна тефтерчето си от стола и когато обърна към мен лицето си, то бе тъй мрачно и студено като очите ѝ. Тонът ѝ бе по-враждебен и от моя.
     — Разбрали сте ме погрешно, господин Роуан. Не търся никаква популярност за себе си. Имам я в излишък. Единствената причина, поради която се срещнах с вас, бе да разработим януарската кампания за борба с полиомиелита. А единствената причина, поради която приех работата, е защото знам какво е да изгубиш някого от тази ужасна болест и защото не искам никоя друга жена или майка да преживее онова, което изживях аз. — Обърна се и тръгна към вратата.
     За миг гледах объркан след нея. После зърнах профила на побелялото ѝ от гняв лице и тогава си спомних. Името ѝ се отрони от устните ми.
     — Госпожа Дейвид Е. Скайлер! — Сега вече си спомних цялата история. Проклех се наум за глупостта си. Миналата година вестниците непрекъснато пишеха за нея. Бе загубила близнаците и съпруга си след боледуване от полиомиелит.
     Спрях я на вратата точно преди да я отвори. Облегнах се, за да я задържа затворена. Тя ме погледна. Видях в гневните ѝ очите едва доловими следи от сълзи.
     — Госпожо Скайлер — започнах разкаяно, — бихте ли простили на една глупава муцуна от Трето Авеню, която си въобразява, че знае всичко? Наистина се срамувам от себе си.
     Очите ѝ се вгледаха в моите, сякаш искаха да проникнат в тях. И това продължи един дълъг миг, после тя си пое дълбоко дъх и тихо се върна на стола си. Извади табакерата си и я отвори. Видях, че ръцете ѝ трепереха, когато сложи цигарата в устата си. Извадих кибрит.
     — Много съжалявам — казах ѝ, докато пламъчето хвърляше златни отблясъци върху лицето ѝ. — Помислих си, че сте просто една от онези жени, които търсят слава.
     Очите ѝ все още не се откъсваха от моите и аз виждах как синкавият дим се виеше около лицето ѝ. После виждах само очите и аз потънах в непоносимата тъмносиня болка, скрита в тях. Борех се с порива си да я прегърна и да залича болката ѝ. Никой не трябва да изпитва такава болка.
     Гласът ѝ бе много спокоен, почти нежен.
     — Ще ви простя, ако наистина ми помогнете, Брад.
     
Четвърта глава
     
     Иззвъня телефонът. Беше Крис.
     — Счетоводителят току-що потвърди печалбата ни за миналия месец — съобщи ми той.
     Погледнах Елейн.
     — Извинете ме за момент — усмихнах ѝ се. — Работа.
     — Разбира се — кимна тя.
     — Добре, давай — подканих го.
     — Печалба преди облагането с данъци — двайсет и една хиляди; след плащането на данъците — девет хиляди — каза той с отегчения си сух глас.
     — Добре. Чети поред.
     — Разполагаш ли с време? — попита той с лек сарказъм в гласа си.
     — Да — студено отвърнах аз.
     Той започна да изрежда колони числа от баланса за приходи и разходи. Не им обърнах никакво внимание. Наблюдавах нея.
     Стана от стола си и отиде до стената, където започна да разглежда рекламните мостри. Харесваше ми как се движи, как се държи, как навежда глава на една страна, за да разгледа по-добре скиците. Изглежда, почувства втренчения ми в гърба ѝ поглед, защото неочаквано се обърна и ми се усмихна.
     Отвърнах на усмивката ѝ, тя се върна до бюрото и седна на стола. Накрая Крис свърши и затвори телефона.
     — Съжалявам — извиних ѝ се.
     — Не се извинявайте, разбирам. — Хвърли поглед към скиците на таблото. — Твърде необичайни реклами. Не продават нищо определено, а само демонстрират функциите на стоманата.
     — Именно това се очаква от тях. Това е част от специална кампания, която разработваме за Американския институт за стомана.
     — О, институционната рекламна кампания? — възкликна тя.
     — Вие сте чували за нея?
     — Тя е единственото нещо, за което слушам през последните две седмици. — Погледнах я озадачено и тя ми обясни. — Чичо ми, Матю Брейди, е председател на Управителния съвет на «Консолидейтид Стийл». Прекарах две седмици в дома му, преди да пристигна тук.
     Подсвирнах. Мат Брейди беше последният от старите крале в стоманодобивната промишленост. Пират до мозъка на костите си. Безскрупулен, хладнокръвен, безмилостен. Знаех, че е орехът, който трябва да счупим, за да постигнем целта си. Именно той бе човекът, от когото Крис се страхуваше.
     Тя започна да се смее.
     — Такова изражение се изписа на лицето ви! За какво мислите?
     Втренчих се в очите ѝ и реших, че с тази жена трябва да съм честен докрай.
     — Мислех си, че сигурно съдбата ме покровителства. Можех да ви изпъдя от кабинета си, без да разбера, че Мат Брейди ви е чичо. Това щеше да е краят на опитите ми да проникна в стоманодобивния сектор.
     — Мислите ли, че това щеше да има някакво значение за мен? — попита тя и усмивката изчезна от лицето ѝ.
     — Не, не — поклатих глава. — Не за вас. Но щеше да има за мен, ако ви бях чичо. Ако бях Мат Брейди, никой нямаше да си позволи да се държи лошо с вас.
     Смехът се върна в очите ѝ.
     — Тогава вие не познавате чичо ми. Когато става дума за бизнес, личните отношения нямат никакво значение за него.
     — Така съм чувал и аз. — Бях чувал и по-лоши неща, но не го казах.
     — Но иначе е очарователен и аз много го обичам — добави тя бързо.
     Усмихнах се сам на себе си. Не беше никак лесно да си представя Мат Брейди като очарователен човек. Мат Брейди, който до стената бе притиснал по време на миналата рецесия всички малки стоманодобивни компании и после ги бе изкупил на безценица. Един господ знаеше колко хора бе съсипал с този елементарен алтруистичен жест.
     Погледнах към бележките си.
     — Да не се отвличаме. Нека се върнем към нашия проблем. Неприятното при тези кампании е, че на обществеността ѝ е дошло до гуша и не иска да слуша за човешкото нещастие. Но смятам, че ще успеем да се справим, ако сте достатъчно смела.
     Тя стисна устни.
     — Ще направя каквото зависи от мен, за да помогна.
     — Добре. Тогава ще организираме цяла поредица интервюта във вестниците, по радиото и телевизията с вас. Ще им разкажете вашата собствена история. Трябва да прозвучи съвсем лично.
     Сянка падна над очите ѝ. Никога досега не бях виждал лице, което криеше толкова много болка. Импулсивно хванах ръката ѝ. Тя я остави спокойно, без да помръдне, в моята.
     — Тогава не трябва — побързах да я успокоя в желанието си да я накарам да забрави болката. — Има и други начини. Ще ги открием.
     Безмълвно освободи ръката си и сложи длани в скута си. Очите ѝ бяха неподвижни.
     — Имате право, ще го направим. Това е най-добрият начин.
     Имаше кураж, истински кураж. Мат Брейди нямаше основания да се срамува от племенницата си.
     — Това се казва добро момиче — похвалих я.
     Вътрешната линия позвъни и аз натиснах копчето.
     — Да?
     Гласът на Мики беше безизразен като звън на метал.
     — Шест и половина е, шефе, а тази вечер имам важна среща. Искаш ли да остана?
     Погледнах часовника си и изругах. Нямах представа, че е толкова късно.
     — Тръгвай си, Мики. Ще се оправя сам.
     — Благодаря, шефе — чу се отново гласът ѝ. — Можеш да оставиш десетачката на бюрото ми. Лека нощ.
     Прекъснах връзката и се обърнах към Елейн. Тя ми се усмихваше.
     — Не възнамерявах да ви задържам до толкова късно, Брад — извини се тя.
     — Нито пък аз вас.
     — Но вие ще закъснеете за вечеря, докато аз разполагам с времето си — отбеляза Елейн.
     — Мардж няма да се сърди — отвърнах бързо. — Свикнала е.
     Запъти се натам, където бе оставила чантата си.
     — Въпреки това е по-добре да тръгвам — тя извади дълга, елегантна гилза червило и започна да черви устните си.
     Наблюдавах я.
     — Но ние не сме стигнали доникъде — у мен се надигна странно нежелание да я видя как си отива. — А утре вие се връщате във Вашингтон.
     Тя ме погледна над огледалото си.
     — Но ще се върна следващата седмица. — Провери как е нанесла червилото и започна да затваря гилзата.
     — Тогава ще наваксаме.
     — Нещата никога не отиват на добре, ако ги изоставиш и после отново да се заемеш с тях — чух се да казвам.
     Очите ѝ ме гледаха съсредоточено.
     — Тогава какво предлагате? — попита тя.
     С всеки изминал миг все повече се изненадвах от себе си.
     — Да излезем и да вечеряме заедно, ако нямате други ангажименти — предложих веднага. — После можем да се върнем и да довършим всичко.
     Погледна ме за момент в очите, после едва забележимо поклати глава.
     — По-добре — не. Не бих искала да провалям вечерта ви. Достатъчно ви притеснявах досега.
     Приближих се и ѝ помогнах да облече коженото си сако.
     — Добре — разочарованието прозираше в гласа ми.
     — Тогава да пием по едно питие?
     Тя се обърна и ме погледна право в очите.
     — Какво очаквате от мен, Брад?
     Изненадата на лицето ми не бе съвсем искрена.
     — Не очаквам нищо. Непременно ли човек трябва да очаква нещо, ако покани една жена да изпият по нещо заедно?
     Тя остана сериозна.
     — Не непременно. Но вие не ми правите впечатление на мъж, който се шляе нагоре-надолу и черпи жените с питиета.
     Усетих, че се изчервявам.
     — Вярно е, не съм такъв.
     Очите ѝ все още се опитваха да отгатнат намеренията по лицето ми.
     — Тогава защо каните именно мен?
     Почувствах се неловко и се смутих като момче, което е поканило момиче на среща и е получило категоричен отказ. Все пак намерих приемлив отговор.
     — Защото съжалявам за държанието си и искам да ви го докажа.
     Лицето ѝ се отпусна и част от напрежението изчезна.
     — Не е необходимо да го правите, Брад — тихо рече тя. — Вече го доказахте.
     Не отговорих.
     — Лека нощ, Брад — тя протегна ръка, — и благодаря.
     Взех ръката ѝ. Беше малка и лека, усещах мекотата на кожата ѝ с пръстите си. Погледнах я за миг, лакираните в коралов цвят нокти проблеснаха към мен. Усмихнах се.
     — Лека нощ, Елейн.
     — Ще се върна отново в понеделник и тогава можем да се срещнем, ако ви бъде удобно — предложи тя.
     — Когато кажете — продължавах да държа ръката ѝ. Усещах как пулсът препуска в слепоочията ми.
     Тя отмести поглед към ръката си и я освободи внимателно. Видях, че лицето ѝ почервеня. Обърна се и тръгна към вратата.
     — Ако пристигнете в града по-рано — извиках след нея, — нека обядваме заедно.
     Тя спря и се обърна към мен.
     — Къде?
     Облегнах се с ръце на бюрото зад мен.
     — Вземете ме оттук около един.
     — Договорихме се — каза, все още, без да се усмихва.
     Изчаках, докато вратата се затвори след нея, заобиколих бюрото, си и седнах. Вперих очи във вратата.
     С ноздрите си продължавах да усещам парфюма ѝ. Поех дълбоко дъх и ароматът изчезна. Приведох се и вдигнах телефона, за да се обадя на Мардж, че ще се прибера за вечеря към осем.
     По пътя към къщи продължавах да мисля за нея. Колкото повече мислех, толкова повече се ядосвах на себе си. Какво всъщност ставаше с мен? Тя не беше най-красивата жена, която съм виждал през живота си. Нито най-сексапилната. Не беше този тип.
     Докато вечеряхме, разказах на Мардж всичко за нея и как съм се държал, когато влезе в кабинета ми.
     Мардж ме изслуша мълчаливо с присъщото за нея внимание и когато свърших, леко въздъхна.
     — Защо въздишаш? — попитах я бързо.
     — Бедната жена — рече тя бавно. — Бедната, нещастна жена.
     Втренчих се в нея сякаш току–що бе светнала лампите в някоя тъмна стая и аз виждах отново. Това беше истината. Мардж попадна право в целта. Всъщност Елейн Скайлер не означаваше нищо за мен. Бях изпаднал в това състояние, защото я съжалявах.
     Почувствах се по-добре, започнах да идвам на себе си. Това трябваше да е причината. Когато си лягах, бях напълно убеден, че е така.
     Но грешах. И го разбрах в мига, в който тя влезе отново в кабинета ми.
     
Пета глава
     
     Когато в понеделник отидох на работа, бях възвърнал напълно собственото си аз. Бях премислил и най-малките подробности. Ще обядвам с нея, ще бъда вежлив и отзивчив, но само толкова.
     Усмихнат, седнах да прегледам сутрешната си поща. Недоумявах как съм могъл да оглупея дотолкова! Би трябвало да съм по-разумен. Времето ми беше минало. Четирийсет и три бе солидна възраст.
     В живота на мъжа има период, в който жената е всичко, а сексът е синоним на любовта. Така е, докато си млад, а на четирийсет и три? На четирийсет и три има други неща, за които трябва да мислиш. Това е част от възмъжаването и съм го видял у почти всички мъже, които познавам. На четирийсет и три сексът и любовта изискват твърде много енергия, много повече изтощават емоционално и физически. А се нуждаеш от тази енергия за други неща. За бизнес например.
     Чувал съм някой да казва, че бизнесът е американският заместител на секса. Колкото по-възрастен става мъжът, толкова повече отслабва влечението му към жените и той търси да се изяви другаде. Това е причината много мъже да правят от работата си любовница. Затова и толкова много жени са нещастни, което пък е нормалният риск в брака. Бях го разбрал. Всеки мъж има определени възможности, а аз бях достатъчно умен, за да знам какво мога и какво не. Освен това тя бе племенница на Мат Брейди и не виждах никакъв смисъл да си навличам неприятности.
     Когато наближи един часа, почти бях забравил за уговорката ни да обядваме заедно. Сутринта бе напрегната, пък и аз бях създал от работата си много взискателна любовница. Звънецът на вътрешната линия иззвъня и аз нетърпеливо натиснах копчето:
     — Госпожа Скайлер е тук. — Думите отекнаха в ушите ми.
     Рязко поех дъх. Възбудата бързо нарастваше в мен.
     — Покани я да влезе — казах и се изправих.
     Няма що, много ме биваше; нали всичко бях предвидил. Само преди миг изобщо не мислех за нея. Тя нямаше никакво значение за мен, но сега имаше. Разбрах го, докато чаках вратата да се отвори. Нямах търпение. Исках да изтичам до нея и да я отворя. Поисках да изляза иззад бюрото си, но тя вече влизаше в кабинета ми.
     Въобразявах си, че няма да ми се случи отново. Не може да ми се случи отново. Случило се бе първият път, когато я видях, но повече няма да се случи. Вече знам какво представлява тя. Няма да сваля гарда си отново! Но отново сгреших.
     Тя ми се усмихна, а аз усетих, че не мога да говоря.
     — Здравейте, Брад. — Гласът ѝ бе нисък и топъл.
     За момент се поколебах; после прекосих стаята и поех ръката ѝ.
     — Елейн! — Меките ѝ хладни пръсти изгаряха дланта ми. — Елейн — повторих аз. — Толкова се радвам, че дойдохте.
     Тя започна да се смее, направи няколко весели, незначителни забележки, но когато ме погледна в лицето, думите заседнаха в гърлото ѝ. Сянка премина през очите ѝ и тя отмести поглед от мен.
     — Съжалявам, Брад — почти прошепна тя и освободи ръката си. — Не мога да обядвам с вас.
     — Защо? — изтърсих аз.
     Тя продължаваше да не ме гледа.
     — Бях забравила за един предишен ангажимент. Минах само за да ви се извиня.
     Гледах я. Чистият ѝ нежен профил се врязваше дълбоко в съзнанието ми. Почувствах как една студена тръпка прогонва възбудата ми. Изведнъж се ядосах.
     — Вие се шегувате! — обвиних я безцеремонно.
     Тя не отговори.
     Пристъпих към нея.
     — След като имате друга среща, трябваше да ми се обадите — казах ѝ грубо. — Не беше необходимо да идвате. В този град има достатъчно телефони.
     Тя се обърна към вратата и понечи да си тръгне. Имах усещането, че се задушавам от гняв и безпомощност. Сграбчих я за раменете и я обърнах към себе си.
     — Защо ме лъжете? — настойчиво попитах, като я гледах право в лицето.
     Очите ѝ блестяха от влага.
     — Брад, не ви лъжа — изрече тя с отмалял глас.
     Не обърнах внимание на отказа ѝ.
     — От какво се страхувате, Елейн? — попитах я дрезгаво.
     Усетих как се отпуска в ръцете ми, сякаш я напуснаха всичките ѝ сили. Очите ѝ вече бяха пълни със сълзи.
     — Оставете ме да си тръгна, Брад — прошепна тя. — Преживях достатъчно неприятности.
     Тихият ѝ глас ми подейства като студен душ, който изми гнева ми. Свалих ръцете си и бързо се върнах зад бюрото. Отпуснах се тежко на стола си. След малко я погледнах.
     — Добре, Елейн. Идете си, щом искате така.
     Тя се поколеба и също ме погледна.
     — Брад, съжалявам.
     Не отговорих.
     Гледах след нея, докато вратата се затвори, после вперих унило поглед в бюрото си. Несъмнено тя имаше право. Нямаше спор. Само си търсех белята. Тя не бе жена, с която можеш да се забавляваш известно време и после да я зарежеш. Тази дама бе от класа и единственият начин да бъдеш с нея бе да останеш завинаги.
     Пъхнах цигара в устата си и я запалих. Може би това бе най-доброто нещо, което можеше да ми се случи. Четирийсет и три бе твърде зряла възраст, за да се връщаш към мечтите на младостта си.
     Денят някак си мина и когато телефонът иззвъня към пет часа, у мен бе останала само смътната болка за нещо пропуснато. Вдигнах слушалката.
     — Обажда се Пол Реми, шефе — съобщи ми Мики.
     Превключих на външната линия.
     — Пол, как си? — попитах го.
     — Чудесно, Брад — отвърна той. — Свободен ли си да вечеряме днес?
     Нескрита изненада се прокрадна в гласа ми:
     — Разбира се. Откъде, по дяволите, се обаждаш?
     — От града — засмя се той на изненадата ми. — Трябваше да оправя някои работи на Шефа. Едит дойде с мен, за да пазарува. Хрумна ми гениалната идея да ти се обадя да вечеряме заедно, но трябва да е по-раничко. Връщам се със самолета в девет часа.
     — Чудесно. — Постарах се гласът ми да прозвучи колкото може по-сърдечно. — Какво ще кажеш да се срещнем на Двайсет и първа улица в шест часа? Ще вечеряме и после аз ще те закарам на летището.
     — Добре — съгласи се той. — Ще се видим там.
     Затворих телефона и погледнах през прозореца.
     Почти се беше стъмнило, падаше онази изненадваща тъмнина, която идва твърде рано в края на есента. Почувствах се уморен. Единствено исках да си отида вкъщи, да пропълзя до леглото и да проспя това смътно чувство на неудовлетвореност у себе си. Налагаше се обаче да свърша още някои неща.
     Вдигнах слушалката и позвъних вкъщи. Обади се Мардж.
     — Няма да се прибера за вечеря, мила — съобщих ѝ. — Пол е тук и ще вечерям с него. Искаш ли да дойдеш с нас? — попитах я аз.
     — Не — отвърна тя. — Ще вечерям с Джийни и ще си легна рано. Прекарайте приятно, момчета.
     — Добре, мила. Довиждане засега.
     Обърнах се към бюрото си и дочетох офертата ни за реклама на Американския институт за стомана. Парафирах я и я изпратих в кабинета на Крис. Вече бе станало шест часа. Трябваше да тръгвам.
     Вечерта бе студена, а въздухът — свеж. Поех си дълбоко дъх и реших, че няма да ми навреди, ако походя няколко пресечки пеша. Спуснах се по Медисън Авеню към Петдесет и втора улица, а оттам — към ресторанта.
     Метрдотелът дойде при мен, още когато оставях шапката си в гардероба.
     — Господин Роуан. — Беше самата вежливост. — Господин Реми ви очаква. Оттук, моля.
     Когато приближих масата, Пол се изправи. Едит седеше от дясната му страна. След като се здрависах с него, обърнах се към нея и се усмихнах.
     — Едит, каква приятна изненада. Мардж ще е толкова разочарована, че не ни предупреди за идването си.
     Тя се усмихна на свой ред.
     — Стана неочаквано, Брад. Радвам се, че те виждам.
     — И аз — отвърнах и седнах. — Всеки път, когато те видя, изглеждаш по-млада от предишния.
     Тя се засмя.
     — Добрият стар Брад — каза тя, но знаех, че ѝ беше приятно.
     Забелязах, че на масата е сложен и четвърти прибор. Погледнах въпросително Пол.
     — Чакаме ли някого?
     Той понечи да отговори, но Едит го изпревари.
     — Вече не. Ето я, идва.
     Видях, че Пол наднича през рамото ми и започва да се изправя. Автоматично го последвах. Обърнах се.
     Мисля, че и двамата се видяхме в един и същи момент. В очите ѝ проблесна пламъче, после бързо угасна. Като че ли се поколеба за миг, после продължи към масата.
     Протегна ръка.
     — Господин Роуан — обърна се официално към мен. — Радвам се отново да ви видя.
     Поех ръката ѝ. Пръстите ѝ потрепваха от вълнение в дланта ми. Държах стола ѝ, докато седне. Едит се наведе напред усмихната.
     — Днес в последната минута Елейн реши да обядва с мен и да излезем заедно на пазар, Брад. Има толкова изтънчен вкус. Изкупихме половината магазини в Ню Йорк.
     — Надявам се да сте ми оставили достатъчно пари да платя вечерята — пошегува се Пол.
     Едит му каза нещо, но аз не чух какво. Нямаше да чуя нищо, дори сградата да се бе стоварила върху мен. Гледах Елейн, очите ѝ бяха изпълнени със синя мъгла и болка. Устните ѝ бяха така меки, червени и топли. И единственото, за което си мислех, бе колко хубаво би било да я целуна.
     
Шеста глава
     
     В осем часа, когато вече пиехме кафето, метрдотелът се приближи към масата.
     — Колата ви е отвън, господин Роуан — съобщи ми той.
     — Благодаря — отвърнах аз. Преди да тръгна, се бях обадил в гаража и бях поръчал да изпратят кола за осем часа. — Готови ли сме?
     — Готови сме — отговори Пол.
     Едит извади пудриерата си и оправи набързо грима си, а аз се обърнах към Елейн.
     — Какво ще кажете да дойдете с нас до летището? — попитах я.
     Тя поклати глава.
     — По-добре е да си лягам. Уморена съм. Все пак благодаря за поканата, господин Роуан.
     — О, Елейн, хайде — подкани я Едит. — Брад ще те върне в хотела в десет. Малко свеж въздух няма да ти навреди.
     Елейн ме погледна — колебаеше се.
     Кимнах.
     — Можем да се върнем до десет.
     — Добре — усмихна се тя, — идвам с вас.
     По пътя двете жени седяха отзад, а ние с Пол на предната седалка. От време на време поглеждах в огледалото за обратно виждане и виждах, че ме наблюдава. Тя веднага отместваше очи, но когато погледнех отново, погледът ми срещаше нейния.
     Споделих с Пол трудностите около сделката с Американския институт за стомана, а той ми разказа най-новите вашингтонски клюки. Пътуването мина бързо и ние стигнахме на летището в девет без десет. Паркирах колата и всички отидохме до изхода за самолета. Сбогувахме се и аз обещах да се погрижа Мардж да се обади на Едит на другия ден. После Пол и Едит изчезнаха през изхода, а ние с Елейн се върнахме в колата. Не говорехме. Държах вратата отворена, докато тя се качи безмълвно, после минах от другата страна и седнах зад волана. Протегнах се да запаля двигателя, но ръката ѝ ме спря.
     — Почакайте малко. Нека самолетът им излети.
     Облегнах се на седалката и я погледнах. Тя гледаше през предното стъкло към самолета. Изглеждаше много самотна.
     — Да не би нещо да не е наред? — побързах да разбера.
     Тя поклати глава.
     — Не, просто искам да се уверя, че ще излетят безопасно.
     — Изглежда сте много привързана към тях? — Беше повече констатация, отколкото въпрос.
     Тя кимна.
     — Обичам ги — каза просто. — След всичко, което ми се случи, не знам как щях да се оправя, ако не бяха Пол и Едит.
     Запалих цигара, когато ревът на самолетните двигатели разкъса нощния въздух. Мълчахме, докато звукът им заглъхна в тъмнината. Тя се обърна към мен.
     Устните ѝ се разтвориха в полуусмивка.
     — Е, сега можем да тръгваме.
     Не помръднах. Гледах лицето ѝ, осветено от пламъка на цигарата ми. Кожата ѝ бе като златисто кадифе, дълбоко в очите ѝ проблясваха искри.
     Тя също ме гледаше, усмивката изчезна от устните ѝ.
     — Изобщо не очаквах да ви видя отново — промълви тя.
     — Аз също. Съжалявате ли?
     Тя се замисли за миг.
     — Нямам отговор на въпроса ви, Брад. Не знам какво точно чувствам.
     — Аз знам какво чувствам — казах уверено.
     — Това е различно — бързо отвърна тя. — Вие сте мъж. Вие усещате нещата по различен начин. Онова, което е важно за мъжа, няма никакво отношение към жената.
     — Така ли? — попитах я. Изхвърлих цигарата през прозореца, сложих ръце на раменете ѝ и я притеглих към себе си. Целунах я.
     Устните ѝ не помръднаха, макар да бяха неспокойни; не бяха студени, не бяха и топли; не отвърнаха на целувката ми, но въпреки това ме любеха.
     Откъснах устни от нейните и я погледнах в лицето. Широко отворените ѝ очи бяха вперени в мен.
     — Мечтая да те целуна от първия миг, в който те видях.
     Тя се оттегли на седалката си и извади цигара. Подадох ѝ огънче. Тя дръпна дълбоко и облегна глава назад. Не гледаше към мен.
     — Докато Дейвид беше жив, не бих погледнала друг мъж, нито пък той — друга жена.
     Очите ѝ бяха печални и замислени, когато се вгледах в тях. Не казах нищо.
     — През войната — продължи тя, сякаш почти не съзнаваше присъствието ми — бяхме разделени твърде дълго. Знаеш какво представляваше тогава Вашингтон. Бил си там. Всеки гледаше да натрупа пари. Нищо друго нямаше значение. Повдигаше ми се от това.
     Продължавах да я гледам безмълвно.
     — И все още ме отвращава — изрече тя бавно. Погледна ме право в очите, а лицето ѝ вече бе невъзмутимо.
     Посрещнах погледа ѝ спокойно. Очите ни се срещнаха и влязоха в беззвучна схватка.
     — Продължаваш ли да обичаш съпруга си? — попитах я аз.
     Клепките ѝ се спуснаха и тя скри очите си от мен.
     В гласа ѝ прозираше стаена болка.
     — Не е честно да ми задаваш този въпрос. Дейвид е мъртъв.
     — Но ти не си — напомних ѝ и бях жесток. — Вече не си дете, а зряла жена. Имаш нужди…
     — Мъже? — прекъсна ме тя. — Секс? — Тя почти се изсмя. — Да не мислиш, че е толкова важно?
     — Важна е любовта — отговорих ѝ. — Всеки има нужда да обича и да бъде обичан.
     Очите ѝ отново се вгледаха в моите.
     — Да не би да искаш да кажеш, че ме обичаш? — скептично попита тя.
     Замислих се за момент.
     — Не знам — отвърнах бавно. — Може би, не знам.
     — Тогава какво се опитваш да ми кажеш, Брад? Защо не бъдеш честен с мен, със себе си и не ми кажеш какво всъщност искаш?
     Загледах се в ръцете си, за да избегна магнетизма на погледа ѝ.
     — Сега знам само, че те желая. — Тя мълчеше и когато я погледнах, видях, че цигарата гори забравена в пръстите ѝ. — От момента, в който те видях за пръв път, те пожелах. Не знам какво е, как стана и защо. Знам обаче, че те желая повече от всичко друго, което съм пожелавал през целия си живот. — Взех ръката ѝ.
     Лицето ѝ продължаваше да е спокойно.
     — Брад — промълви тя тихо.
     Наведох лице и я целунах по устните. Този път те не бяха неподвижни, нито пък студени. Бяха меки, сладки и потръпващи. Ръцете ми я обгърнаха и ние се притиснахме, а целувката ни продължи, докато останахме без дъх.
     Тя облегна глава върху ръката ми, която бях преметнал през седалката. Очите ѝ ме гледаха нежно. Бяха пълни с обич, ласкави и топли.
     — Брад — прошепна тя.
     Бързо я целунах отново.
     — Да, Елейн?
     Устните ѝ се раздвижиха леко под моите.
     — Нека не бъдем като другите, Брад. Не прави нищо, за което после ще съжаляваш.
     — Досега говориш само за мен. А ти? Какво искаш ти?
     — Онова, което искам, не е важно за теб, Брад — отвърна тя тихо. — Ти можеш да загубиш повече, отколкото аз.
     Не отговорих. Нямах какво да кажа.
     Отново ме погледна в очите.
     — Какво чувстваш към жена си, Брад? Обичаш ли я?
     — Разбира се, че я обичам — отвърнах бързо. После, когато думите увиснаха неуместно във въздуха, добавих: — Не може да продължаваме да сме женени толкова дълго, колкото ние с нея, и да не изпитваме обич един към друг.
     Тя заговори тихо, без озлобление.
     — Тогава защо съм ти аз, Брад? Не си ли малко отегчен? Не търсиш ли нова авантюра? Ново завоевание?
     Погледнах я.
     — Не си справедлива. Вече казах — не знам. Не знам какво привлича така неудържимо мъжа и жената. Никога не съм обръщал голямо внимание на жените. Твърде зает съм. Знам само, че те желая, че ти ме привличаш с нещо, че аз те привличам с нещо, че никой от нас никога не е бил привличан така от някой друг. Не ме питай как съм го разбрал, защото не съм в състояние да ти отговоря. Не бих казал, че не мога да живея без теб, защото бих могъл. Мога да живея без каквото и да било, щом се налага. Това го знам. Животът е низ от разочарования, но хората ги преживяват, независимо колко са големи. Единственото, което знам сега, е, че не бих искал да живея без теб, ако не се наложи.
     На устните ѝ се появи лека усмивка.
     — Ти си честен, Брад. Другите мъже ми предлагаха повече.
     — Честността е единственият лукс, който нашето общество може да си позволи, и най-скъпият.
     Тя извади още една цигара от плоската си златна табакера и я запали.
     — Сега по-добре ме откарай до хотела, Брад. — В очите ѝ се отразиха танцуващи златни пламъчета.
     Безмълвно запалих колата. Мощният двигате замърка равномерно, изкарах на заден ход колата от паркинга и поех към града. По обратния път не промълвихме и дума.
     Спрях пред хотела ѝ и я погледнах.
     — Ще те видя ли отново, Елейн?
     Тя се загледа по-продължително в мен.
     — Не знам, Брад. Не знам дали трябва.
     — Страхуваш ли се от мен? — попитах я аз.
     Тя поклати глава.
     — Ти си странен човек, Брад. Не, не се страхувам от теб.
     — Страхуваш ли се, че ще се влюбиш в мен? — попитах я.
     — Не, не се страхувам да се влюбя в теб — отвърна тя направо. — Вече няма от какво да се страхувам. — Отвори вратата и слезе от колата. Застана и се загледа в мен. — Но ти помисли по-добре, Брад. Не си свободен и може би си търсиш белята.
     — Това е мой проблем — бързо отговорих аз. — Ще се видим ли пак?
     — Направи каквото ти казвам, Брад — рече тя нежно. — Помисли.
     — И когато го направя, ако все още искам да те видя? — настоях аз.
     Тя леко сви рамене.
     — Не знам. Тогава ще видим. — Обърна се. — Лека нощ, Брад.
     — Лека нощ, Елейн — стоях загледан след нея, докато влезе в хотела и се изгуби във фоайето, и едва тогава потеглих.
     
Седма глава
     
     Беше почти единайсет часа, когато затворих вратите на гаража и тръгнах по пътеката към къщата. Погледнах нагоре и видях, че в спалнята свети. Обзе ме някакво необичайно притеснение. За пръв път ми се искаше Мардж да не ме чака.
     Почувствах как ме обзема чувството за вина. В единайсет Мардж не би трябвало да ме чака, просто за нея бе твърде рано, за да си легне. Спрях пред входната врата и запалих цигара.
     Трябваше да подредя мислите и чувствата си, да остана сам със себе си. Елейн бе права. Длъжен бях да размисля. Какво все пак исках от нея? Ако бях доволен от живота си, нямаше нужда да си търся белята. Жените са си жени.
     Седнах на външните стълби и се загледах в нощта. Виж предимството на положението си, Брад, казах си. Имаш дом за трийсет хиляди, бизнес за сто хиляди, две прекрасни деца и сладка, мила жена, която те разбира и с която си свикнал. Имаш всичко, което би желал през гладните години на живота си; защо се опитваш да промениш всичко сега? Защо искаш да се превърнеш в нещо, което не си?
     Нещо обаче не ми даваше покой. Елейн. Лицето ѝ. То бе блян, който съм сънувал винаги. Цялата красота, която съм търсел в една жена, цялата красота, която не съм си представял, че съществува.
     Гласът ѝ отекваше в съзнанието ми — нежен, тих и топъл. Беше самотна, също като мен, когато бях млад, а светът е ужасно място за самотници. Страхуваше се, както аз се страхувах някога. Страхувахме се от онова, което можеше да ни причини животът, изпитвахме онзи страх, който може да се появи едва след като вече знаеш колко страдания ти е причинил досега.
     Знаех, че ме харесва. Веднага го разбрах. Изобщо мен хората или ме харесваха веднага, или изобщо не им допадах. Елейн ме хареса. Почувствах го още първия ден в кабинета си, когато ѝ попречих да си тръгне. Убедих се в това и от начина, по който се държа днес в кабинета ми. И нямах никакви съмнения, когато я целунах.
     Не първия път. Вторият. Тогава и тя ме целуна. И ме желаеше толкова, колкото и аз нея. Устните ѝ умираха от жажда, която можеше да пресуши всичките ми сили, и почувствах как ме завладява страст, на каквато смятах, че отдавна не съм способен. Бях изненадан от силата ѝ и в същото време малко изплашен. Това ме стресна и ме накара внезапно да осъзная, че не съм по-различен от другите мъже, които познавах. Не знаех само дали това ми харесваше или не.
     — Хей, здрасти — чух нежния глас на Мардж зад гърба си. — Какво правиш тук?
     Почувствах успокояващия допир на ръката ѝ върху рамото си. Без да се обръщам, се протегнах и хванах ръката ѝ.
     — Мисля си — отвърнах.
     Чух шумоленето на дрехата ѝ.
     — Проблеми ли имаш, Брад? — попита ме тя със съчувствие и седна на стъпалата до мен. — Кажи на мама. Може би тя ще ти помогне.
     Погледнах я. Косата ѝ очертаваше нежния профил на лицето ѝ, устните ѝ се извиваха сладострастно в ъглите. Това харесвах най-много у нея — че можеше да изслушва. Имаше желание да изслушва, но това, което изпитвах сега, не можех да споделя с нея. С него трябваше да се справя сам.
     — Нямам проблеми, мила — отвърнах ѝ бавно. — Просто седя тук и си мисля колко приятно е да се измъкнеш от града.
     Очите ѝ се присвиха в усмивка. Изправи се и ме затегли след себе си.
     — Тогава, дете на природата — смееше се тя, — не забравяй, че лятото свърши и можеш да настинеш, ако продължаваш да седиш така. По-добре влез вътре и докато ти правя кафе, можеш да ми разкажеш за вечерята с Пол и Едит.
     Последвах я в дневната.
     — И госпожа Скайлер беше с нас. Закарах ги на летището, после я върнах в хотела.
     Тя ми хвърли дяволит поглед.
     — Внимавай с тези вашингтонски вдовици, момчето ми — подкачи ме тя. — Те си похапват млади мъже като теб.
     — Мъчно ми е за нея — започнах да се оправдавам, без да има нужда.
     Тя продължи да ме дразни.
     — Не я съжалявай толкова — обърна се и включи кафеварката. — Не забравяй, че имаш жена и две деца, за които трябва да се грижиш.
     — Няма да забравя — отвърнах сериозно.
     Нещо в гласа ми я накара да ме погледне и смехът в очите ѝ изчезна. Приближи се към мен и ме погледна в лицето.
     — Знам, че няма да забравиш, Брад — рече тя тихо. Устните ѝ бързо докоснаха бузата ми. — Затова те обичам.
     Събудих се от яркото утринно слънце, което заливаше спалнята. Загледах се разсеяно в тавана. Стаята ми изглеждаше някак странна, сякаш не бях на мястото си. Тогава осъзнах какво се бе случило. Бях в леглото на Мардж.
     Обърнах бавно глава. Лицето ѝ бе на възглавницата до моето, бе отворила очи и ме гледаше. Усмихна се.
     И аз ѝ се усмихнах.
     Тя прошепна нещо.
     Не я чух.
     — Какво? — попитах я, а гласът ми наруши утринната тишина в стаята.
     — Млад любовник — прошепна тя. — Почти бях забравила.
     Започнах да си припомням нощта.
     Тя ме прегърна през врата и притегли главата ми.
     — Ти си чудесен мъж, Брад. — Почувствах дъха ѝ в ухото си. — Знаеш ли?
     Болка задуши гърлото ми. Не можех да говоря. Колко мъже са любили жените си, защото пламъкът у тях е бил запален от друга жена? И кое предателство е по-голямо? Истинското или въображаемото? Ръката ѝ рошеше косата ми, гласът ѝ шепнеше в ухото ми.
     Качих се в колата до Джийни. Мардж ни гледаше от прага на отворената входна врата.
     — Опитай да се прибереш рано, Брад — извика тя. — Татко ще дойде на вечеря.
     — Ще се прибера рано — обещах аз. Татко идваше на вечеря всеки вторник.
     Джийни запали двигателя и ние потеглихме по алеята. Завихме рязко край стълба на ъгъла и излязохме на улицата. Въздъхнах.
     — Някой ден ще го отнесеш.
     Тя ме погледна и се ухили.
     — Спокойно, татко.
     — Ти карай по-спокойно — посъветвах я аз.
     Тя натисна спирачките и спря на светофара. Обърна се към мен.
     — Помисли ли за онова, което ти казах?
     — За кое? — попитах я, като нарочно се правех на завеян.
     — За подаръка на мама за годишнината от сватбата — търпеливо ми припомни тя.
     — О, разбира се — небрежно отвърнах аз.
     Тя веднага се развълнува.
     — О, тате? Наистина ли? Какво ще ѝ подариш?
     — Светна зелено — нарочно отминах въпроса ѝ.
     — По дяволите светофара, тате — тя потегли. — Какво ѝ купи?
     — Ще видиш. Когато го получи. Изненада е и аз няма да позволя да се раздрънкаш.
     — Ще пазя тайна, тате. Честно — тонът ѝ се понижи до заговорнически шепот.
     — Обещаваш ли?
     — Обещавам.
     — Палто от визон.
     — Божичко! Тате, това е страхотно!
     — Махни крака си от газта, защото няма да има кой да ѝ поднесе подаръка — рекох ѝ бързо.
     Тя пак скочи върху спирачките. Бяхме стигнали до училището. Отвори вратата, после размисли, наведе се през седалката и ме целуна по бузата.
     — Тате, ти си върхът!
     Наблюдавах я как изтича през улицата и после се прехвърлих зад волана. Нещо блесна на пода и привлече вниманието ми. Наведох се и го вдигнах.
     Блестеше ярко на слънчевата светлина. Една тънка златна табакера. Обърнах я бавно в ръката си. В ъгъла ѝ имаше малък монограм. Само една дума.
     Елейн.
     
Осма глава
     
     Мат Брейди бе дребен мъж и аз никога не го видях да се усмихва. Очите му бяха ококорени, сини и изобщо не премигваха. Гледаха право в теб и направо през теб. Не ми хареса от пръв поглед. Не знам защо, но щом го зърнах, разбрах вече, че няма да ми хареса.
     Може би заради излъчването на власт, което го обгръщаше като невидим плащ. Или заради отношението на останалите членове на комитета към него. Всеки от тях бе голяма фигура в бизнеса. Всеки ръководеше компания, която струваше милиони. Те обаче му се кланяха и се държаха с него, сякаш той бе Господ. А той се отнасяше с тях, като че ли бяха най-низшите му роби.
     Бързо хвърлих поглед към Крис, за да разбера дали одобрява поведението ми. Лицето му бе непроницаемо. Изругах го на ум и се обърнах пак към Мат Брейди.
     Гласът му беше студен, както и гласовете на останалите.
     — Млади човече — започна той, — нямам време за празни приказки. Обичам да говоря по същество. Нито една дума в изложението ви не ме убеди, че можем да привлечем някого чрез рекламата, която ми предлагате. Че някой ще разбере нещо от това, което се опитваме да им кажем.
     Вперих очи в него. Да бъда проклет, ако разбирах как Елейн можеше да го смята за мил.
     — Господин Брейди — започнах отговора си аз. — Съветник съм по връзките с обществеността. Знаете ли какво е това? Претенциозно име за момчето, което идва в града преди цирка и поставя афишите. Само че аз не карам хората да отиват на цирк. Само им внушавам колко по-забавен ще стане животът им, ако отидат на цирк.
     Но беше невъзможно да отклониш стария ястреб от плячката му. Думите не значеха нищо за него. Умът му работеше като бръснач. Започвах да разбирам как е стигнал върха, на който стоеше сега.
     — Не се съмнявам в способностите ви, млади човече — отвърна той. — Просто поставям под въпрос вашата кампания. За мен тя е схематична и зле обмислена, сякаш основната ви цел е да получите парите, а не да свършите работа на клиента си.
     С баламосване може да се постигне много, но в един момент все пак трябваше да отида докрай.
     — Господин Брейди — усмихнах се мило. — Ако мога да се възползвам от откровеността, която приписвате на себе си, бих искал да ви кажа, че нямате най-елементарна представа за какво говоря. Защото по-скоро мислите с какво тази кампания ще облагодетелства лично Мат Брейди, отколкото самата индустрия.
     Не видях, а по-скоро почувствах смущението, което настъпи на масата. Крис гледаше неодобрително към мен.
     Гласът на Мат Брейди бе измамно спокоен.
     — Продължавайте, млади човече.
     Погледнах го в очите. Може и да бях луд, но ми се стори, че нейде в дълбините им проблесна пламъче на усмивка.
     — Господин Брейди — рекох тихо. — Вие произвеждате стомана, а аз създавам общественото мнение. Признавам, че вие сте добър във вашия бизнес, и когато купувам ваш продукт — кола или хладилник, — разчитам, че вие сте използвали най-подходящия вид стомана в него. Това ме кара да го купя.
     Извърнах се и погледнах към колегите му на дългата маса.
     — Господа — продължих аз, — във финансовите отчети на всяка от вашите компании има перо, наречено добра воля. Някои от вас отделят на нея долар, други — милиони или дори повече. На мен не ми е познат счетоводен метод, който да може да определи тази нематериална ценност. Аз не съм счетоводител. Аз продавам нематериални ценности. Не можете да пипнете онова, което ви давам в ръцете, не можете да го сложите на кантар и да го претеглите, не можете да го пресметнете и да го включите към инвентара си. — Те се заинтересуваха. Виждаше се по лицата им. — Аз търгувам с онова перо, което вие наричате добра воля. Ако ми позволите, ще ви припомня за момент някои неща, които хората говореха доскоро за вашия бизнес. Те не са приятни, но за съжаление се налага да ги използвам като аргументи. След нападението срещу Пърл Харбър всички в Ню Йорк говореха, че японците са ни върнали Девето Авеню. Справедливо или не, те обвиниха вас, хората от стоманодобивната промишленост, че сте им го продали. Няма значение, че истината бе доста по-различна от клюката; от значение бе, че вие бяхте засегнати. Тогава това не ви притесняваше, защото не продавахте продукта си на обществото, а го произвеждахте изцяло за войната. Щеше обаче да има значение, ако печалбите ви по същото време зависеха от потребителя. Сигурен съм. Защото през 1942 година бях извикан във Вашингтон да извадя от задънена улица кампанията за събиране на метален скрап. И една от основните причини, поради която тази кампания вървеше добре, беше липсата на доверие у хората какво ще направите с него. Разгърнахме разяснителна кампания, която обществеността прие. Резултатът: доверието на обществеността към вас се възстанови, ползата от металните отпадъци се изясни и към вашите заводи се отправиха потоци старо желязо. — Направих пауза и си поех дъх, отпих глътка вода от чашата пред мен. С крайчеца на окото си видях, че дори Мат Брейди слуша с интерес онова, което говорех. — Добрата воля, господа — подех отново. — Това е моят бизнес. Опитвам се да накарам хората да изпитват по-добри чувства към вас. Възможно е да не успея да продам и една десетцентова отварачка за консерви, която вие сте произвели. Но ако успея, хората ще имат по-голямо доверие във вас, отколкото имат днес. И е много вероятно, че ако те започнат да ви харесват повече, ще успеете да продадете повече неща, и то по-лесно. Независимо дали го осъзнавате или не, господа, за вас е точно толкова важно клиентите ви да ви харесват, колкото и за собственика на магазинчето за бонбони на ъгъла на вашата улица. И независимо дали ви харесва или не, господа, за мен вие сте просто търговци от най-големия магазин за бонбони на най-големия ъгъл в света.
     Взех документите, които стояха пред мен, и започнах да ги прибирам в куфарчето си. Що се отнася до мен, срещата бе свършила.
     Не беше нужно да поглеждам към Крис на другия край на масата, за да се уверя в онова, което вече долавях. Тези половин милион долара никога нямаше да се появят в нашите счетоводни книги…
     Крис не обели и дума, докато слизахме с асансьора. Отвън въздухът ми се стори мразовит въпреки яркото слънце. Вдигнах яката около врата си.
     Крис махна с ръка и едно такси спря до бордюра. Вече се качвах, когато размислих. Обърнах се и му връчих куфарчето си.
     — Върви в службата, Крис. Аз ще се поразходя малко.
     Той кимна, пое куфарчето от мен и се качи в таксито. Видях как то се отдели от бордюра, а аз останах сред забързаните тълпи на Пето Авеню. Приведох глава, пъхнах ръце в джобовете и тръгнах.
     Бях най-големият глупак на света. Трябваше да проявя повече разум. И щях да го направя, ако не бе Мат Брейди с неговите студени очи и скептично свити устни. «Пази се от ниските хора — ми бе казал веднъж баща ми. — Ниският човек трябва да е по-находчив, за да оцелее.» Татко бе прав. Мат Брейди бе нисък. И умен. Веднага разкри уловките ми. Започвах да изпитвам към него злоба. Той знаеше всичко, имаше всички отговори. Поне така си мислеше. Но грешеше. Никой не знаеше всички отговори.
     Нямах представа от колко време вървях и накъде, но когато спрях, се оказах пред хотела ѝ. Погледнах го. Златната табакера бе в джоба ми от сутринта и студенееше в пръстите ми.
     Тя чакаше до вратата, когато слязох от асансьора и тръгнах по коридора. Щом видях лицето ѝ, разбрах, че ме е чакала.
     Последвах я в стаята с табакерата в ръка.
     — Нарочно си я забравила в колата.
     Тя я пое безмълвно от ръката ми, но нито потвърди, нито отрече думите ми. Избягваше погледа ми.
     — Благодаря, Брад.
     — Защо?
     Бавно вдигна очи към мен. Отново усетих странната самота в тях. Устните ѝ се разделиха, сякаш щеше да заговори, но после очите ѝ се напълниха със сълзи.
     Разтворих ръце и тя дойде в прегръдката ми, сякаш винаги е била там. Лицето ѝ бе отново заровено в гърдите ми, чувствах соления вкус на сълзите ѝ върху устните си.
     Останахме дълго така и накрая сълзите спряха. Гласът ѝ бе тих.
     — Съжалявам, Брад, вече съм добре.
     Наблюдавах я как прекоси стаята. Изчезна в спалнята и след няколко секунди чух звука на тежаща вода. Хвърлих палтото си на стола и вдигнах слушалката.
     Обслужването по стаите в този хотел бе добро. Тъкмо бях налял малко уиски в чашите и тя се върна.
     Лицето ѝ бе освежено и чисто, в очите ѝ нямаше следи от сълзите, бяха само леко зачервени. Подадох ѝ чаша.
     — Имаш нужда от едно питие.
     — Съжалявам, Брад — извини се тя отново. — Нямах намерение да плача.
     — Няма значение — отвърнах бързо.
     Тя поклати енергично глава.
     — Не искам да плача — твърдо отвърна тя. — Не е честно спрямо теб.
     Отпуснах се на креслото до палтото си.
     — В любовта всичко е честно — започнах аз, но изразът на лицето ѝ ме спря.
     Безмълвно отпих от питието си. Нервите ми се поуталожиха, щом глътката уиски стигна стомаха ми и рикошира по цялото ми тяло. Елейн седеше на креслото срещу мен.
     Не знам колко дълго сме седели така. Изобщо не говорихме, докато не напълних отново чашата си и покоят и доволството не започнаха да се възвръщат у мен. Светът и бизнесът останаха някъде далеч, изчезна дори и разочарованието, което изпитвах преди малко.
     Здрач се спусна неусетно, прозорците зад нея притъмняха, а гласът ми направо отекна в стаята. Вдигнах чашата си и се вгледах в нея. Думите се отрониха от устните ми неочаквано и за самия мен.
     — Обичам те, Елейн.
     Оставих чашата и отново я погледнах.
     Тя кимна.
     — И аз те обичам.
     Тогава разбрах защо е кимнала. Сякаш и двамата сме знаели през пялото време. Не помръднах от креслото.
     — Не знам защо или как се случи.
     — Няма значение — прекъсна ме тя. — От момента, в който те видях, започнах отново да живея. Бях съвсем сама.
     — Вече не си сама.
     — Не съм ли? — попита тихо тя.
     Приближихме се един към друг в средата на стаята; изгаряше ме истински огън.
     Почувствах как мускулите на тялото ми се напрягат и придобиват една почти забравена гъвкавост. Ръцете ми придобиха някаква особена сила и аз я притисках към себе си.
     Ръцете ѝ се сключиха около врата ми. Обърнах лице към нея. Очите ѝ ме гледаха замъглени, невиждащи; само устните ѝ се движеха.
     — Не, Брад, не. Моля те.
     Изправих се бързо на крака и я вдигнах на ръце.
     Когато я погледнах, гласът ми бе станал дрезгав.
     — Не може да се изрази с думи. То не се е случвало с никого досега — притиснах устни към нейните. — Само с нас двамата.
     Устните ѝ бяха топли и тръпнещи, но потръпването постепенно спираше и оставаше единствено топлината. Тя беше статуетка от стара слонова кост и оранжевите отблясъци на залязващото слънце правеха плътта ѝ нежно златна.
     Тялото ѝ бе като огън, на който дълго е липсвала искра да запали пламъка му, и за момент ние попаднахме в свят, целия наш, върху облак, който се плъзгаше край самата луна, по-бързо от светлината, като междупланетен кораб.
     Намерих устата ѝ с устни, някаква комета ме понесе, после избухна в мен като падаща звезда. Настъпи изумителен покой и после започнах да пропадам в някаква бездна без дъно, а една налудничава мисъл ми мина през ум.
     Какъв чудесен начин да оправя сметките си с Мат Брейди, който ми бе отнел половин милион долара.
     
Девета глава
     
     Събудих се от звука на течаща вода. Лежах си неподвижен и чаках очите ми да свикнат със странната тъмнина. Инстинктивно потърсих цигарите си. Не бяха на обичайното си място. В този момент осъзнах къде съм.
     Претърколих се до края на леглото и седнах. Запалих лампата на нощната масичка и погледнах часовника си. Девет часа. Мардж сигурно се притесняваше. Отидох до телефона и дадох номера на телефонистката.
     Чувах как набира номера, когато вратата на банята се отвори и оттам излезе Елейн. Остана там за момент, гледайки ме, а светлината зад нея очертаваше силуета ѝ на прага. Беше увила главата си с малка кърпа като с тюрбан, а тялото си — с голям хавлиен халат.
     — Обаждаш се вкъщи? — Това бе повече констатация, отколкото въпрос.
     Кимнах.
     Тя не отговори. Точно тогава Мардж вдигна телефона:
     — Брад?
     — Да — отговорих аз. — Всичко ли е наред, мила?
     — Да, Брад. Къде си? Притеснявах се.
     — Добре съм — отвърнах по телефона и погледнах Елейн, която продължаваше да стои на вратата на банята. — Излязох да пийна нещо.
     — Сигурен ли си, че си добре? — настоятелно попита тя. — Гласът ти ми звучи странно.
     — Казах ти, че съм добре — отговорих нетърпеливо. — Просто съм изпил няколко питиета.
     Елейн влезе обратно в банята и затвори вратата след себе си. Взех си цигара и се опитах да я запаля.
     — Къде си? — попита Мардж. — От службата цял следобед се опитваха да те открият.
     — В един бар на Трето Авеню — излъгах. — Какво искат?
     — Не знам. Крис спомена, че имало нещо общо с Американския институт за стомана. Поръча да му се обадиш вкъщи. — Тя се поколеба. — Какво стана, Брад? Май не върви много добре, а?
     — Не, не, тръгна — отговорих аз рязко.
     Почти си я представих как се усмихва окуражително.
     — Не се притеснявай за това, Брад. Не е толкова важно. Можем да се справим.
     — Да.
     — Крис ми каза, че можело да се наложи да заминеш за централата им в Питсбърг. Не можа да ми каже по кое време трябва да тръгнеш, когато говорих с него последния път, но аз ти приготвих багажа и го изпратих в службата, в случай че ти потрябва. Ще му се обадиш ли?
     — Да — отвърнах аз.
     Гласът ѝ се оживи.
     — Ще ми звъннеш после да ми кажеш какво става, нали?
     — Разбира се, мила — обещах ѝ.
     — Надявам се, че не си пил много. Знаеш колко лошо се чувстваш след това.
     — Не съм. — Изведнъж ми се прииска да затворя телефона. — Ще се обадя на Крис и пак ще ти звънна.
     Затворих в момента, в който нейното довиждане още звучеше в ушите ми. Като че ли по сигнал банята се отвори отново и Елейн излезе.
     — Не беше необходимо да го правиш. Разговорът не бе личен.
     Очите ѝ бяха широко отворени и замислени.
     — Не можех да стоя и да слушам как лъжеш.
     Опитах да се пошегувам.
     — Не си никак смела, а?
     Сянка премина през лицето ѝ.
     — Не съм — отвърна тя сериозно. — И преди съм ти го казвала.
     Тръгнах към нея, но тя заобиколи протегнатата ми ръка.
     — Трябва да се обадиш още веднъж, нали? — попита тя многозначително.
     — Може да почака. — Успях да я уловя. Целунах я по устните, тялото ѝ беше топло през хавлията.
     Обгърна с ръце врата ми.
     — Брад. Скъпи Брад.
     Целунах вдлъбнатината на шията ѝ, където бяха останали няколко мъниста вода от душа.
     — Обичам те, Елейн — прошепнах. — Сякаш никога преди не съм обичал, сякаш досега не съм чувствал.
     Чух как въздъхна доволно и се сгуши в мен колкото можеше.
     — Говори ми, Брад. Накарай ме да повярвам, че не ме лъжеш, че не си играеш с мен. Кажи ми, че ме обичаш, както аз те обичам. Кажи ми го.
     Когато най-накрая се обадих, гласът на Крис бе развълнуван.
     — Къде, по дяволите, беше?
     — Пих — отвърнах кратко и ясно. — Какво става?
     — Цял следобед се опитвам да те открия. Брейди иска да се срещнете в кабинета му в Питсбърг утре сутринта.
     Вълнението му започна да се предава и на мен. В крайна сметка дъртата сврака кацна на мушката ми. Трябваше да съм последният глупак, ако не се възползвам.
     — Тръгвам веднага, за да си купя билети — съобщих му аз.
     — Вече съм уредил всичко — отвърна той бързо. — На летището са, на твое име. Полет 104, тръгва в 11,15 ч. И багажът ти е там, на гардероб.
     Погледнах часовника си. Беше почти десет часа. Трябваше да побързам.
     — Добре, Крис. Тръгвам.
     В гласа му усетих нотка на облекчение.
     — Успех, шефе. Хвани тази работа и ще се облажим с прасенце.
     — Свинското е за селяните — ухилих се аз. — Приготви крехко телешко.
     Затворих телефона и се обърнах към Елейн.
     — Чу ли? — попитах я.
     Тя кимна.
     — По-добре побързай. Няма много време — посъветва ме тя.
     — По-добре ти побързай — усмихнах ѝ се аз — и си сложи някои неща в чантата. Идваш с мен.
     Тя седна в леглото озадачена.
     — Брад, не бъди глупак. Не можеш да направиш това.
     Вече си събирах нещата.
     — Кукло — шеговито се обърнах към нея аз, — не ме познаваш. Способен съм на всичко. Ти си ми талисманът и няма да изчезнеш от погледа ми, докато договорът не бъде подписан, подпечатан и доставен.
     Докато Елейн опаковаше багажа си, аз се обадих вкъщи.
     — Вземам самолета в единайсет и петнайсет за Питсбърг.
     — Чудех се защо не се обади веднага — отговори Мардж.
     — Не можах — отвърнах ѝ бързо. — Телефонът на Крис бе зает и успях току–що да се свържа с него. Брейди иска да ме види.
     — Чудесно — засмя се тя по телефона. — Толкова се гордея с теб, Брад. Сигурна съм, че ще успееш.
     Крис се бе погрижил за всичко. Към чантата ми бе прикрепил бележка, с която ми съобщаваше, че на мое име е запазил апартамент в хотел «Брук» в Питсбърг. Регистрирахме се и се качихме в апартамента към два часа сутринта.
     Тя стоеше в средата на хола, докато пиколото проверяваше всичко ли е наред. Накрая той дойде при мен с ключа в ръка. Дадох му един долар и вратата се затвори след него.
     Обърнах се към нея и се усмихнах.
     — Колкото и да е скромно, няма по-хубаво място от вкъщи.
     Тя не отговори.
     — Не бъди толкова тъжна, кукло. Може да се окаже, че в Питсбърг не е толкова лошо.
     Накрая тя отговори.
     — Трябва да съм луда, че ти позволих да го направиш. А ако срещнеш някой, който те познава?
     — А ако ти срещнеш? — отговорих ѝ по същия начин.
     — Не е необходимо да обяснявам нищо на никого — отвърна тя. — Но ти…
     Не я оставих да довърши.
     — Проблемът е мой.
     — Брад — възпротиви се тя, — не знаеш какво могат да кажат хората, какво могат да направят…
     — Не ме е грижа — прекъснах я отново. — Пет пари не давам за хората. Мисля единствено за теб. Искам да си до мен, близо до мен. Сега, когато те намерих, не искам да сме разделени нито за миг. Твърде дълго те чаках.
     Тя се приближи до мен, очите ѝ оглеждаха трескаво лицето ми.
     — Брад, това, което казваш, е истина, нали?
     Кимнах.
     — Тук сме, нали? Това трябва да е отговорът на въпросите ти.
     Очите ѝ не се откъсваха от лицето ми. Не знаех какво търсеше в него, но явно видя каквото искаше. Гласът ми я спря, когато стигна до вратата на спалнята. Тя се обърна към мен.
     — Почакай малко, Елейн — казах аз. — Нека да го направим както трябва. — Вдигнах я на ръце и я пренесох през прага.
     
Десета глава
     
     Административната сграда на «Консолидейтид Стийл» беше нова, ослепително бяла, точно в средата на оградения със стоманена решетка парцел. Зад сградата бяха разположени покритите със сажди леярни, чиито комини бълваха пламък и дим към яркосиньото небе.
     Когато минавах през вратата, ме спря униформен служител.
     — Господин Роуан при господин Брейди — обясних аз.
     — Имате ли пропуск? — попита ме той.
     Поклатих глава.
     — А насрочена среща?
     — Да.
     Той вдигна слушалката на масата до него и прошепна нещо в нея, като през цялото време ме наблюдаваше внимателно. Запалих цигара, докато чаках да ме пусне. Успях да дръпна само веднъж и той затвори телефона.
     — С този асансьор, господин Роуан — вежливо ме насочи той и натисна едно копче в стената.
     Вратата на асансьора се отвори и вътре видях друг униформен служител.
     — Господин Роуан за кабинета на господин Брейди — съобщи първият служител, когато влязох в асансьора.
     Вратите зад мен се затвориха и асансьорът започна да се изкачва. Погледнах спътника си.
     — Почти толкова сложно, колкото да се срещнеш с президента — усмихнах се аз.
     — Господин Брейди е председател на Управителния съвет — лицето на служителя остана непроницаемо.
     За миг се преборих със спонтанното си желание да му обясня, че имах предвид президента на Съединените щати, но очевидно беше безсмислено, затова замълчах. Асансьорът спря и вратите се отвориха. Излязох.
     Служителят вървеше плътно зад мен.
     — Оттук, сър.
     Последвах го по пуст мраморен коридор покрай редица от облицовани с чам врати. Между вратите имаше електрически лампи във формата на факел в ръката на класическа гръцка богиня. Имах чувството, че всеки миг една от вратите ще се отвори и от нея ще излезе собственикът на погребалното бюро, за да ме отведе до тленните останки на мъртвеца.
     Спряхме пред една от вратите, служителят леко почука, после отвори и ме покани да вляза. Премигнах от ярката светлина в стаята след почти мрачния коридор и чух как вратата зад мен се затвори.
     — Господин Роуан? — Момичето зад огромното полукръгло бюро в средата на стаята ме погледна въпросително.
     Кимнах и се приближих до нея.
     Тя стана и заобиколи бюрото.
     — В момента господин Брейди е зает и моли да го извините. Бихте ли почакали в приемната, моля?
     Тихичко подсвирнах. След това, което видях, никой не можеше да ме убеди, че умът на Мат Брейди бе погълнат единствено от стоманата. Не и с такова маце за секретарка. Това сладурче бе направено за любовен маратон и разполагаше с всичко необходимо, за да запази свежестта си докрай.
     — А трябва ли? — усмихнах се.
     Тя не обърна никакво внимание на усмивката ми, обърна се и ме поведе към друга врата. Последвах я бавно, наслаждавайки се на отмерените ѝ движения, които напомняха за махало. Това бе жена, която си знаеше цената и нямаше да се церемони с никого. Огледах я добре — сякаш нямаше и едно кокалче по себе си. Отвори вратата пред мен.
     Спрях и я погледнах.
     — Как така не сте с някоя от онези униформи на ченге? — попитах я.
     Тя не се усмихна.
     — Настанете се удобно — с официален тон ме покани тя. — Ако се нуждаете от нещо, моля, обадете ми се.
     — Какво имате предвид? — ухилих се аз.
     За пръв път на лицето ѝ се появи изражение. Тя изглеждаше озадачена.
     Засмях се високо.
     — Сигурно това на масата? — реших да ѝ помогна.
     Недоумението ѝ изчезна.
     — Разбира се — отвърна тя. — В овлажнителя на масата има пури и цигари. Списанията и вестниците са на рафтчето отзад. — И затвори вратата, преди да съм успял да кажа още нещо.
     Огледах стаята. Беше обзаведена с много пари, но семпло. Стените бяха облицовани с дъбова ламперия, имаше тежки мебели, тапицирани с кожа. Килимите бяха дебели и човек имаше чувството, че стигат до глезените му. Погледа ми привлякоха група фотографии, прилежно поставени в рамки и окачени една до друга на стената срещу вратата.
     Приближих се. Гледаха ме доста познати лица. Седем снимки, всичките с автографи лично за Мат Брейди. Всичките от президенти на Съединените щати. Удроу Уилсън, Хардинг, Кулидж, Хувър, Франклин Делано Рузвелт, Труман и Айзенхауер.
     Загасих цигарата си в пепелника. Нищо чудно, че служителят не възприе шегата ми. Президентите идваха и си отиваха, а Мат Брейди бе вечен. Седнах и се загледах във фотографиите. Костеливият орех, Мат Брейди бе наистина умен. Не беше сложил тези снимки в кабинета си, за да прави впечатление на посетителите си, като им ги показва или преднамерено не им обръща внимание, както биха постъпили мнозина други. Наредил ги беше в приемната — там, където бе мястото им.
     Започнах да се чудя какво всъщност правех тук. Мъж с толкова развито чувство за обществена психология като Мат Брейди нямаше нужда от човек като мен. Погледнах часовника си. Чаках вече пет минути. Ако преценявах правилно, щяха да минат още десет минути, преди да ме извика. Дотогава щях да съм изпитал психологическия ефект на приемната.
     Усмихнах се на себе си. За момент почти почувствах хватката му. Крайно време бе да разбере, че в тази игра имаше двама играчи. Станах от креслото и отворих вратата.
     Момичето ме погледна, в очите ѝ се четеше учудване. Взех списание от рафтчето.
     — Къде е тоалетната? — попитах я.
     Тя безмълвно ми посочи вратата срещу мен. Бързо пресякох кабинета. Тъкмо отворих вратата на тоалетната и гласът ѝ ме спря.
     — Господин Брейди ще се свободи след няколко минути.
     — Помолете го да почака — бързо затворих вратата след себе си.
     Бях прекарал в тоалетната почти десет минути, когато вратата се отвори и някой влезе. Отдолу през процепа видях чифт мъжки обувки колебливо да се разхождат пред кабината. Бяха обувки на ченге. Не беше необходимо да видя маншетите на сивия панталон, за да съм сигурен. Ухилих се и продължих да си седя тихо. След няколко секунди обувките се отдалечиха и вратата се затръшна отново.
     Беше минало доста време, преди едно от пророчествата на баща ми отново да се сбъдне. Спомних си как преди години бе казал на майка ми, че единственият начин да ме измъкнат от банята бе след мен да пратят ченгета.
     Седях там и разлиствах списанието. След около пет минути вратата отново се тресна. Погледнах през процепа. Преминаха чифт малки лъснати черни обувки. Усмихнах се тъжно сам на себе си. Бях спечелил първия рунд.
     Бързо пуснах списанието на земята. След секунда излязох от кабината и отидох до умивалника.
     Дребният мъж стоеше пред него и ме гледаше въпросително. Усмихнах му се, изразявайки явна изненада.
     — Господин Брейди — рекох, — колко приятни са сервизните ви помещения!
     Самият кабинет на Мат Брейди бе толкова голям, че можеше да се използва за фоайе на концертната зала «Рейдио Сити». Беше разположен в ъгловата част на сградата и две от стените бяха изцяло остъклени, така че през тях се виждаха сграда до сграда, всички с блестящи надписи от неръждаема стомана: «Консолидейтид Стийл». Бюрото му заемаше големия ъгъл, който образуваха двата огромни прозореца. Три кресла бяха обърнати с лице към него. На противоположния край на кабинета имаше дълга маса за заседания с десет стола. Дълъг диван от отделни кресла заемаше другия ъгъл на стаята. Пред него имаше маса за кафе с мраморен плот и още две кресла.
     Покани ме да седна и отиде зад бюрото си. Седна безмълвно и ме погледна. Чаках той да заговори. Започна по-отдалече.
     — На колко сте години, господин Роуан?
     Погледнах го с любопитство.
     — На четирийсет и три — отговорих.
     Следващият въпрос бе по-близо до целта.
     — Колко печелите годишно?
     — Трийсет и пет хиляди — казах, преди да съм успял да излъжа.
     Кимна безмълвно и погледна към бюрото си. На него имаше някакви изписани на машина листове. Явно ги проучваше. Чаках да продължи. След малко ме погледна.
     — Знаете ли защо ви поканих да дойдете? — попита той.
     — Мислех, че знам — отвърнах открито. — Сега обаче не съм съвсем сигурен.
     Той се усмихна тъжно.
     — Вярвам в откровения разговор, млади човече. Затова няма да губя време и ще говоря без заобикалки. Какво ще кажете, ако започнете да печелите по шейсет хиляди годишно?
     Изсмях се нервно. Този тип подхвърляше суми, така че започнах да си мисля, че отново съм във Вашингтон.
     — Ще ми допадне.
     Той се наведе близо към мен доверително.
     — На вчерашната среща представихте план, който да донесе печалби на промишлеността. Помните ли?
     Кимнах, не смеех да проговоря. Спомних си също, че той нямаше високо мнение за него.
     — Във вашето експозе имаше някои пропуски — продължи той. — В общи линии обаче то бе добре обосновано.
     Едва забележимо въздъхнах. В края на краищата голямата риба не се бе измъкнала от въдицата. Усетих как чувството за триумф стопля сърцето ми.
     — Радвам се, че мислите така, сър — отвърнах бързо.
     — Трябва да призная, че когато си тръгнах, бях малко ядосан — обясни ми той със същия доверителен тон. Очите му бяха вперени в моите. — Заради обвиненията ви.
     — Съжалявам, сър — реагирах бързо. — Казах го единствено защото…
     Той направи великодушен жест с ръка и ме прекъсна.
     — Не е необходимо да казвате нищо повече. Признавам, че ви провокирах. Онова, което казахте обаче, ми направи впечатление. Вие бяхте единственият присъстващ, който имаше смелостта да нарече нещата с истинските им имена. — Усмихна се кисело. — Отдавна никой не ми е говорил по този начин.
     Вече бях напълно объркан. Не знаех какво, по дяволите, иска, затова мълчах. Защото знаех, че никой никога не е бил обесен, защото си е държал устата затворена.
     Той махна с ръка към прозорците зад себе си.
     — Виждате ли това, господин Роуан? — попита той.
     — Това е «Консолидейтид Стийл», и то не цялата. В Съединените щати има още двайсет такива леярни. Това е една от петте най-големи корпорации в света — и аз направих от нея това, което е днес. Мнозина не одобряваха методите ми, но това бе без значение за мен. Единственото, което има значение, е, че мечтата ми се сбъдна. Откакто на дванайсет години станах носач на вода в леярната, животът ми е само стомана, стомана и пак стомана.
     Въпреки предубежденията ми този дребен мъж ми направи впечатление. Гласът му бе трескав като на религиозен фанатик. Продължавах да мълча.
     — Затова, когато казахте, че мисля егоистично, бяхте абсолютно прав — призна си Брейди. — Не се извинявам за това. Минаха твърде много години, а аз съм твърде стар, за да се променя.
     Все още не разбирах накъде бие, затова мълчах. Той се облегна на стола си и ме погледна. Взех си цигара и я запалих. Остави ме да всмукна от нея и тогава заговори отново. Добре че го направи, защото онова, което изрече, направо ме зашемети.
     — Харесвате ми, господин Роуан — каза тихо той. — Защото сте точно като мен. Вие притежавате всички качества, които приписвате на мен. Твърд. Егоистичен. Безцеремонен. Аз обаче наричам това практичност. Признаване на законите на оцеляването. Затова ви поканих да се срещнем. Готов съм да ви предложа поста вицепрезидент и директор на връзките с обществеността за шейсет хиляди долара годишно. Имам нужда от човек с вашия талант, за да направи за «Консолидейтид Стийл» онова, което възнамерявате да направите за цялата стоманодобивна промишленост.
     Хванах се за стола.
     — А кампанията за цялата стоманодобивна промишленост? — попитах го.
     Той рязко се изсмя.
     — Нека да се справят сами с кампанията си — отвърна той лаконично.
     Мълчах. Беше истински удар. Цял живот бях чакал удар като този. Сега, когато го направих, не можех да повярвам.
     Мат Брейди отново заговори. Очевидно бе възприел моето мълчание вследствие на шока за съгласие. Усмивката, която не изразяваше радост, се върна на лицето му. Пръстите му потупаха изписаните на машина листове върху бюрото му.
     — Господин Роуан, тези листове съдържат най-пълното досие на вашия живот, което може да се събере за едно денонощие. Както виждате, бих искал да знам колкото е възможно повече за моите помощници и смятам, че трябва да поговорим само по един незначителен въпрос.
     Погледнах го въпросително. Главата ми още бе замаяна. За какво пък говореше сега?
     Той погледна листовете и заговори:
     — Имате добра репутация в бизнеса и за нея няма какво да говорим. Семейният ви живот също е безупречен. Има неща от личния ви живот, за които смятам, че трябва да ви предупредя.
     Мраз пропълзя по жилите ми.
     — Кои са те, господин Брейди?
     — Снощи в «Брук» сте се регистрирали с жена, която не е вашата съпруга, господин Роуан. Това е много неблагоразумно. Ние от «Консолидейтид Стийл» трябва да помним, че сме непрекъснато под наблюдение.
     Започнах да се ядосвам. Откога този тип ме следи? Може би това бе подкупът му, за да ме раздели с Елейн.
     — От кого, господин Брейди? — попитах хладно. Кой може да се интересува от мен толкова, че да иска да знае какво правя?
     — Всеки, който има нещо общо със стоманата в Питсбърг, трябва да очаква, че е под наблюдение, господин Роуан.
     Трябваше да разбера какво пише на тези листове хартия.
     — Предполагам, че вашите шпиони са ви дали и името на дамата, която бе с мен миналата нощ? — попитах аз.
     Той ме изгледа студено.
     — Не се интересувам от имената на партньорките ви в леглото, господин Роуан. Споменавам за това само с оглед на бъдещото ни сътрудничество.
     Станах от креслото.
     — Реших, че вашето предложение не представлява интерес за мен, господин Брейди.
     Той се изправи.
     — Не правете глупости, млади човече — бързо изрече той. — Никоя жена не го заслужава.
     Засмях се нервно. Чудех се какво ли щеше да каже, ако разбереше, че говорим за неговата племенница.
     — Няма нищо общо с тази жена, господин Брейди — рекох студено, отидох до вратата и я отворих.
     Служителят, който седеше отвън, се изправи веднага. Погледна ме с очакване.
     Хвърлих поглед назад в кабинета към дребния мъж зад бюрото.
     — Преигравате малко с тия ченгета, господин Брейди. Дори гестапо не е могло да помогне на Хитлер, когато съдбата му изневерила.
     
Единадесета глава
     
     Излязох на улицата и попаднах в тълпа от минувачи. Яркото слънце заслепи очите ми и аз премигнах срещу него. Вървейки без посока, се натъкнах на бара «Оскар». Неговият хладен, тъмен интериор ми допадна. Влязох през въртящата се врата.
     Беше един от онези салони за коктейли с ресторант към тях. Насочих се към бара и се покатерих на един от столовете. Беше пълно с хора от «Консолидейтид Стийл». Личеше си по значките, които носеха. Това бе свърталище на служители от управлението и администрацията; очевидно на работниците от леярната мястото не бе тук.
     Барманът застана пред мен.
     — Двойно, черен етикет, с много лед — поръчах си аз. — И няколко капки лимон.
     Той хвърли три кубчета лед в една чаша и я сложи пред мен. Протегна се, взе зад себе си бутилка «Джони Уокър-Черен етикет» и напълни три четвърти от чашата. После изстиска парченце лимон и го пусна в нея.
     — Долар и половина — поиска ми той.
     Или трезвеността тук не бе на почит, или просто имаха вълча глътка за алкохол. Оставих една петдоларова банкнота на бара и вдигнах чашата си.
     — Няма нужда от ресто — рекох. Имах нужда да размисля.
     Тези листове върху бюрото на Мат Брейди ме тормозеха. Който и да е правил досието, не можеше да не знае, че с мен е Елейн. Това можеше да ми струва всичко. Мат Брейди можеше и да не обърне внимание на думите ми, но бях сигурен, че нямаше да ми прости, ако разбереше, че е била с мен. Давах мило и драго да разбера кой му бе изпратил досието ми.
     Помислих си за Елейн, която ме чакаше в хотела. Спомних си я днес сутринта на закуска. Бях нервен. Стомахът ми направо подскачаше.
     — Спокойно, момчето ми, спокойно. — Тя бе разбрала веднага какво ми е. — Чичо Мат не е човекоядец. Няма да те изяде. Просто иска да поговорите за сделката.
     Въпреки всичко се усмихнах. Може би за Мат Брейди бе просто сделка, но за мен това бе големият шанс, голямата сделка.
     Отпих още веднъж от питието си и усетих вкуса на чиста вода. Сякаш бях изхвърлил предишното питие през прозореца. Безмълвно направих знак на бармана да напълни отново чашата ми. Погледнах часовника си. Два часа. Не исках да се връщам в хотела и да ѝ обяснявам какво се бе случило.
     Пиех второто двойно, когато погледнах в огледалото над бара. Реших, че една дама ми се усмихва. Бях прав. Момичето отново ми се усмихна в огледалото.
     Завъртях се на стола и на свой ред ѝ се усмихнах. Тя ми направи знак, аз взех питието си и отидох на нейната маса. Беше секретарката на Мат Брейди. Чувствах се малко напрегнат. Устата ми се присви в горчива усмивка.
     — Как така старецът ви пусна да обядвате? — попитах я. — Министерството на труда ли го застави?
     Тя не обърна внимание на остроумието ми.
     — Господин Брейди излиза винаги в един и половина на обед — обясни ми тя. — И не се връща повече.
     Разбирах винаги, когато някой ми отправеше покана.
     — Добре — рекох аз. — Не обичам да пия сам.
     Тя се усмихна.
     — Преди да си тръгне, той се обади в хотела ви и остави съобщение за вас.
     — Кажете му да го запази за себе си — заявих войнствено. — Не искам нищо от него.
     Тя вдигна ръце, сякаш да се предпази от удар.
     — Не си изливайте гнева върху мен, господин Роуан. Аз просто работя там.
     Беше права. Държах се глупаво.
     — Съжалявам, госпожице…, ъ-ъ, госпожице…
     — Уолас — помогна ми тя. — Сандра Уолас.
     — Госпожице Уолас — започнах аз официално, — мога ли да ви почерпя едно питие? — Направих знак на сервитьора и я погледнах въпросително.
     — Много сухо мартини — поръча тя. Сервитьорът се отдалечи и тя ме погледна. — Господин Брейди ви хареса — рече тя.
     — Добре. Аз обаче не го харесвам.
     — Той иска да работите за него. Беше сигурен, че ще се съгласите. Дори накара правния отдел да изготви договора ви.
     — Сключва ли наемни договори и с шпионите си? — попитах я аз.
     Сервитьорът остави питието и се отдалечи. Вдигнах чашата си и посочих към нея.
     — Единствената работа, която бих приел сега от него, е да ви гледам.
     Тя се засмя.
     — Вие сте луд.
     — При това истински. Но за тази работа дори няма да е нужно да ми плаща.
     — Благодаря ви, господин Роуан — тя допря чашата до устните си.
     — Казвам се Брад. Когато се обръщат към мен с «господине», винаги се оглеждам. Имам чувството, че говорят на баща ми.
     — Добре, Брад — усмихна се тя. — Рано или късно обаче ще свикнеш и ще направиш каквото иска.
     — Чу ме, когато излязох от кабинета му, нали? — припомних ѝ. — Няма да приема предложението му.
     На лицето ѝ се появи странен израз. Все едно че го беше чувала много пъти досега.
     — Ще те пипне, Брад — каза тя тихо. — Не го познаваш. Мат Брейди винаги получава онова, което иска.
     В замъгленото ми съзнание изведнъж нещо проблесна.
     — Ти не го обичаш, нали? — попитах я.
     Гласът ѝ се снижи почти до шепот.
     — Мразя го.
     Главата ми веднага се проясни.
     — Тогава защо стоиш тук? Не е нужно да работиш при него. Работа има и на други места.
     — Още когато бях единайсетгодишна и баща ми бе убит в леярната, знаех, че ще му стана секретарка.
     Заинтересувах се.
     — Как така?
     — Майка ми отиде в кабинета му и ме помъкна със себе си. Бях едра за възрастта си, а Мат Брейди нищо не пропуска. Спомним си как мина край бюрото си и взе ръката ми. Помня дори колко бяха студени пръстите му, когато заговори на майка ми: «Не се притеснявайте, госпожо Воленцивич. Ще ви дам достатъчно пари, за да преживеете, а когато Александра порасне, може да дойде и да работи при мен. Може би дори като моя секретарка.» Не забрави онова, което обеща. От време на време викаше майка ми, за да провери дали се развивам добре и как се справям в училище. — Тя взе мартинито си и се загледа в него. — Ако сега го напусна, няма да допусне да си намеря друга работа.
     — Дори ако отидеш в друг град? — попитах я.
     Усмихна се горчиво.
     — Опитах веднъж. Той тихомълком ми направи няколко гадни номера и после щедро ми върна работата.
     Отпих от питието си. Усетих неприятен вкус в устата си. Оставих го на масата. За този следобед бях приключил е пиенето. Поех си дълбоко дъх.
     — Издържа ли те? — поинтересувах се направо.
     Тя поклати глава.
     — Не. Много хора в града мислят така, но той никога не ми е казал и дума извън работата. — Гледаше лицето ми. В очите ѝ се четеше учудване, сякаш искаше да ѝ обясня нещо. — Не бих приела — добави тя.
     Гледах я цяла минута, преди да заговоря отново.
     — И теб ли следи?
     — Не знам. Понякога си мисля, че го прави, понякога се съмнявам в това. Не вярва на никого.
     Имах чувството, че мога да се доверя на тази жена.
     — Виждала ли си досието ми?
     Тя поклати глава.
     — То е изготвено от частна детективска агенция. Предадоха му го лично в запечатан плик.
     — Има ли начин да получа копие?
     — Има само един екземпляр, заключен в бюрото му.
     — Може ли да му хвърля един поглед? — настоях аз. — Трябва да го видя. В него може да има нещо, което ще ми причини големи неприятности.
     — Нищо не можем да направим, Брад. Ако наистина има нещо, той никога няма да го забрави.
     — Но ако знам какво знае той, имам някакъв шанс — възпротивих се бързо.
     Тя не отговори. Видях, че е малко изплашена от онова, което ми бе казала. В края на краищата тя ме познаваше отскоро. Спокойно можех да бъда и един от шпионите на Мат Брейди.
     — Услуга за услуга — побързах да продължа. — Ти ще помогнеш на мен, а аз — на теб. Осигури ми достъп до досието и аз ще те спася от Мат Брейди — така че никога да не те намери.
     Тя въздъхна дълбоко и неочаквано осъзнах какво бе привлякло вниманието ми в нейната канцелария. Имаше страхотни гърди и за момент си помислих дали няма да изскочат от роклята ѝ. Видя ме, че се пуля срещу нея, и на устните ѝ се появи лукава усмивка.
     — Не крия досието ти там — рече тя многозначително.
     — Де да го криеше — отместих очи към лицето ѝ. — Но нямам късмет. Тогава бизнесът би бил истинско удоволствие.
     Лека червенина пропълзя по бузите ѝ.
     — Какво те кара да мислиш, че ще е истинско удоволствие? — попита дрезгаво тя.
     
Дванадесета глава
     
     Минахме през голямата стоманена врата и аз се насочих към входа на сградата. Ръката ѝ леко докосна моята.
     — Оттук — поведе ме тя.
     Последвах я зад ъгъла на сградата. Там, скрита в арка от жив плет, имаше врата. Тя извади ключ от чантата си и я отвори.
     — Личният вход на Мат Брейди! — възкликна тя.
     Озовахме се в малък коридор. На няколко метра от вратата имаше асансьор. Тя натисна копчето и вратата му се отвори. Влязохме вътре и тя се обърна усмихната към мен.
     — Частният асансьор на Мат Брейди. — Усетих, че асансьорът започна да се изкачва. Тя продължаваше да ми се усмихва.
     Не можех да пренебрегна такава покана. Притеглих я към себе си. Очите ѝ бяха широко отворени, докато ръцете ѝ обгръщаха врата ми и устните ѝ се разтваряха под моите. Оказах се прав. Това сладурче бе направено да издържа на дълги разстояния. Не ме пусна дори когато вратата се отвори.
     Накрая реши да си поеме дъх. Очите ѝ блестяха.
     — Харесваш ми — рече тя.
     Успях да се усмихна. Трябваше да играя без рискове.
     — Ти си моят тип — продължи тя. — Разбрах го в мига, в който го накара да дойде и да те измъкне от тоалетната.
     Не казах и дума.
     — По дяволите! — изруга тя, като продължаваше да ме гледа.
     Това ме изненада.
     — Защо? — попитах я.
     Вместо да ми обясни, тя се обърна и излезе от асансьора. Последвах я в кабинета на Мат Брейди. Тя заобиколи бюрото му и извади ключ от чантата си. Поколеба се за момент, после отвори бюрото и извади оттам досието ми.
     — Аз съм глупачка. — Досието все още беше в ръката ѝ. — Ти може и да ме проверяваш.
     Не отговорих, просто стоях и я гледах. Мина малко време; после, без да го погледне, тя ми връчи досието. За втори път през последните няколко секунди ме изненада.
     — Дори няма да го погледнеш? — попитах я.
     Тя мина край мен, отиде до вратата на своята стая и я отвори. Стоеше на прага и ме гледаше.
     — Не. Знам, че си женен, но това няма значение за мен. Ако принадлежиш обаче на друго момиче, не искам да знам името ѝ.
     Вратата се затвори след нея и аз отидох до прозореца заради светлината. Мислено свалих шапка на Мат Брейди. Може и да не е имал много време, но почти нищо не липсваше. Целият ми живот бе описан на тези няколко листа хартия. Внимателно преглеждах текста за името ѝ.
     Нямаше за какво да се безпокоя. В досието просто се казваше, че съм бил придружен от жена, която е прекарала нощта в апартамента ми, и че следвайки инструкциите, те прекъсват по-нататъшното си наблюдение. Пъхнах листовете в бюрото му и запалих цигара.
     Имах време, колкото да дръпна веднъж, и вратата се отвори.
     — Е? — поинтересува се тя.
     — Прочетох ги — отвърнах и посочих листовете.
     — Всичко ли е наред? — Тя влезе в стаята и затвори вратата след себе си.
     — Да — отговорих и изведнъж се почувствах глупаво. Приближих се към нея. — Не знам как да ти благодаря — добавих непохватно.
     Тя не отговори.
     Запътих се към асансьора.
     — Май е по-добре да си тръгвам.
     — Сега не можеш да си тръгнеш. Ще те забележат. Ще видят сигнала на асансьора на контролното табло във фоайето и ще дойдат да проверят.
     Спрях.
     — А как мога да се измъкна оттук?
     Странна усмивка се появи на устните ѝ.
     — Ще трябва да ме изчакаш. Тръгвам си към пет и петнайсет, когато движението по пътищата намалее.
     Погледнах си часовника. Беше почти четири часа. Тя продължаваше да ме наблюдава с усмивка на уста.
     — Седни и почакай. Ще ти направя едно питие.
     Прекосих стаяха до големия диван и се отпуснах на него.
     — Мога да изпия едно.
     Следях движенията ѝ из кабинета, докато правеше питието. Ледените кубчета приятно почукваха, когато ми подаде чашата. Отпих с облекчение.
     Тя седна на креслото срещу мен.
     — Какво ще правиш сега, Брад? — попита ме тя.
     Отпих отново.
     — Ще се върна в Ню Йорк и ще забравя за всичко това — отговорих.
     — Няма да е толкова лесно. Мат Брейди няма да те остави на мира.
     Усмихнах ѝ се.
     — Не се усмихвай — рече тя сериозно. — Когато се върнеш в хотела, ще намериш покана за вечеря у дома му днес.
     — Няма да отида.
     — Ще отидеш — каза тя. — Докато се върнеш в хотела си, ще си премислил. Ще си припомниш за парите, за които ти е говорил, ще се сетиш за всичко, което можеш да направиш с тях, и всичко, което те могат да направят за теб. — Тя отпи от питието си. — Ще отидеш.
     — Ти знаеш всички отговори. — Не откъсвах поглед от нея.
     Тя сведе очи.
     — Не е така — отговори Сандра. — Но съм виждала това да се случва. Ще те хване. За него парите не са нищо. Ще ги трупа пред теб, докато главата ти се замае. Ще ти говори спокойно и ще те убеждава колко си велик и колко важен ще станеш един ден. Ще гледаш как купчината чипове нараства на масата пред теб, докато очите ти изхвръкнат. Тогава ще ги побутне към теб и те ще са твои.
     Оставих питието на масичката за кафе пред себе си.
     — Защо ми разказваш всичко това? — попитах я.
     Тя остави питието си до моето.
     — Виждала съм много големи и важни хора да пълзят в краката на Мат Брейди. Повдигаше ми се от техния страх. — Гласът ѝ заглъхна и очите ѝ се впериха в лицето ми.
     — Е? — попитах я тихо.
     — Ти си голям, силен и наперен. И около теб не подушвам страх. Ти не беше толкова изплашен, че да не можеш да ме видиш и да ме вземеш за част от обзавеждането. Видях как ме погледна.
     — Как те погледнах? — поинтересувах се аз.
     Тя се изправи и се изпъна. После бавно заобиколи масичката за кафе и тръгна към мен. Наблюдавах я, очите ми следяха движението ѝ. Тя спря съвсем близо до мен и ме погледна.
     — Точно както ме гледаш сега.
     Замълчах. Седях, без да помръдна.
     На устните ѝ заигра странна усмивка.
     — Знам, че не си за мен. Знам, че принадлежиш на друга жена. Ти знаеш коя е. Разбрах го, когато ме целуна. Но това няма значение. За теб аз не съм секретарката на Мат Брейди, нито пък мебел в кабинета му. Аз съм човешко същество, самостоятелна личност, жена. Ето така ме погледна.
     Не пророних нито дума. Единственото стойностно нещо на този свят е, че всеки от нас е личност, а не винтче в машината. Никой не е по-добър от другия заради положението си в обществото или заради богатството си, всеки е значим заради това, което носи в себе си.
     Посегнах към питието си, но ръката ѝ хвана моята и я спря. Погледнах я, очите ни се срещнаха и не можаха да се отделят едни от други.
     Пулсът в слепоочието ми се усили. Не знам какво ме накара да спра. Тя ми предлагаше всичко, което един мъж може да желае от една жена — освен едно. Нямаше любов и аз не бях за нея.
     Неохотно я отблъснах. Не исках да я наранявам. Не знаех какво да кажа.
     Тя се вгледа в лицето ми.
     — Има друга жена, нали?
     Кимнах.
     Тя си пое дълбоко дъх и стана. Погледнах я. Когато заговори, на устните ѝ трепна усмивка.
     — Това е другото ти качество, което харесвам. Честен си. Не мамиш ей така заради спорта.
     Върна се в канцеларията си и след няколко минути чух лекото почукване на пишещата ѝ машина. Минутите едва-едва се влачеха. Отидох до прозореца и се загледах в леярните. Мат Брейди имаше основание да се гордее. Ако обстоятелствата бяха други, можех и да започна да го харесам. Но не бяха. Може би защото онова, което той казваше, бе вярно. Твърде много си приличахме.
     Някъде в коридора извън кабинета иззвъня звънец. Мелодичният му тон още отекваше във въздуха, когато тя отново влезе в кабинета. Обърнах лице към нея.
     — Всичко е наред. Можем да тръгнем след пет минути — каза ми тя.
     
Тринадесета глава
     
     Хванах една такси пред портала и се върнах в хотела в шест без петнайсет. Странно нещо е това, мъжкото его, а мисля, че имах от него поне за още шест души. Чувствах се добре. Покажете ми друг мъж, който в един и същи ден се е отказал от шейсет хиляди долара и от такова страхотно маце.
     Гордеех се със себе си и нямах търпение да разкажа на Елейн какъв велик мъж съм. Разтворих със замах вратата на апартамента и извиках:
     — Елейн!
     Никой не отговори.
     Затворих вратата и видях бележката, оставена на масата в хола. Главозамайването ми изчезна като вода в канал на умивалник и сърцето ми се скова от внезапен страх. Не беше възможно да си е отишла и да ме е оставила. Не беше възможно!
     Взех бележката и почувствах как облекчението премина през мен като полъх на хладен вятър в горещ и задушен ден.
     
     «16,30 ч.
     Скъпи,
     Жената издържа до едно време. После отива във фризьорския салон. Ще се върна в шест и половина.
     Обичам те: ЕЛЕЙН»
     
     Оставих бележката на масичката и отидох до телефона. Обадих се в службата си.
     Гласът на Крис бе развълнуван.
     — Как се справяш, Брад?
     — Не особено добре — отвърнах му. — Брейди иска да зарежа сделката и да се прехвърля на работа при него.
     — Колко предлага?
     — Шейсет хиляди годишно. — Можех да чуя подсвиркването на Крис дори и без помощта на телефона.
     — Той ме харесва — добавих аз язвително.
     Нотка на задоволство се появи в гласа на Крис.
     — Кога започваш? — попита той.
     — Не започвам — съобщих с решителен глас. — Отказах му.
     — Ти си луд! — възкликна с недоверие той. — Никой нормален човек не се отказва от толкова много пари.
     — Тогава по-добре ми резервирай стая в клиниката «Корнел», защото точно това направих.
     — Но, Брад! — възрази Крис. — Това е шанс, който ти търсеше. Можеш да поемеш работата и тихомълком да си запазиш и този бизнес. Мога да действам тук вместо теб и всяка година ще си поделяме чудесни дивиденти.
     В гласа му имаше нотка, която не бях долавял дотогава. Амбицията, хладнокръвният стремеж да бъде на върха. Не ми допадна начинът, по който изведнъж станахме партньори.
     — Казах, не желая тази служба, Крис — повторих студено. — И все още съм ти шеф. Единственото, което ме интересува, е поръчката от стоманодобивната промишленост.
     — Ако ти подведеш Мат Брейди — рече той и амбицията болезнено отмря в гласа му, — можеш да се простиш с тази поръчка.
     — Това е мой проблем — отговорих му с тон, който не търпеше възражения.
     — Добре, Брад, щом така искаш.
     — Да, така искам — повторих аз.
     За момент настъпи неловка пауза, после Крис ме попита:
     — Връщаш ли се довечера?
     Отговорът се появи неочаквано бързо на устните ми.
     — Не. Утре. Тази вечер имам друга среща с Брейди.
     — Да се обадя ли на Мардж да ѝ съобщя? — поинтересува се той официално.
     — Аз ще ѝ се обадя. До утре.
     — Дерзай — бяха последните му думи, преди да затворим, но ентусиазмът в гласа му бе изчезнал.
     Дадох на телефонистката домашния си номер. Имах време да си сипя едно питие, преди да ме свържат с Мардж. Беше приятно на вкус. Започнах да харесвам парите, помислих си мрачно, когато чух гласа ѝ.
     — Здравей, скъпа.
     Усетих, че ѝ стана приятно.
     — Брад. — Познаваше ме прекалено добре, за да пита какво е станало. Щях да ѝ кажа веднага. — Струваш ми се уморен.
     Изрекох само две думи и тя разбра, че съм капнал от умора.
     — Добре съм — бързо отговорих. — Този Брейди е истински кошмар.
     — При него ли беше цял ден? — попита ме тя. Зарадвах се, че ме попита по този начин. Поне не трябваше да лъжа.
     — Да. Той ми предложи работа. Шейсет хиляди годишно.
     — Не изглеждаш щастлив от това.
     — Не съм. Отказах му. Не го харесвам.
     За един кратък момент се почувствах нещастен от доверието, което почувствах в отговора ѝ.
     — Ти знаеш какво правиш, Брад. — Тя изобщо не се поколеба.
     — Дано. Това може да означава и край на цялата поръчка от стоманодобивната промишленост.
     — Ще има други — успокои ме тя. — Аз не се притеснявам.
     — Ще знам повече довечера — побързах да ѝ съобщя. — Отивам у него на вечеря.
     — Ще приема всяко едно твое решение, скъпи. Доверието ѝ ме караше да се чувствам неудобно.
     Промених бързо темата.
     — Как е Джийни?
     — Добре — отвърна Мардж. — Но се държи много загадъчно. Непрекъснато ми намеква за някаква изненада за годишнината от сватбата ни. Не знам какво има наум.
     — Нищо друго, освен бръмбари, доколкото я познавам — пошегувах се аз. Можех да се хвана на бас, че щеше да каже на Мардж за палтото преди празника. — Някаква вест от Брад?
     — Тази сутрин получих писмо. Все още е с настинка и е на легло за няколко дни. Безпокоя се.
     — Не се притеснявай, скъпа. Ще се оправи.
     — Но щом той е на легло, трябва наистина да е болен. Знаеш го иначе какъв е.
     — Вероятно не е по-болен от мен. Просто спестява няколко дни от училище.
     — Но…
     — Няма нищо страшно, мила. Престани да се притесняваш. Утре ще се видим.
     — Добре, Брад. Прибирай се бързо, липсваш ми.
     — И ти ми липсваш, мила. Довиждане.
     Затворих телефона, добавих още уиски и лед в чашата си и вдигнах крака на дивана. Чувствах се странно. С мен ставаше нещо нередно, но не разбирах какво. Досега старата добра Съвест трябваше да ми е избила зъбите, но тя дори не ми обръщаше внимание. Може би секретарката на Мат Брейди грешеше; сигурно не се различавах от всички останали типове. Може би бях роден донжуан, в чието сърце обаче имаше място само за една жена по едно и също време. А възможно бе да съм придобил това качество по-късно. Не можех да разбера.
     Елейн. Името ѝ изникна в съзнанието ми и при мисълта за нея се усмихнах. Ако изобщо съществуваше жена, създадена специално за мъжа, това бе тя. Всичко у нея бе чиста наслада и висока класа. Очите ѝ, стегнатата ѝ дребна фигура и походката ѝ. Отново отпих от чашата и затворих очи, за да я виждам по-добре. Сякаш загасих лампите, за да сънувам, и точно това направих.
     В съня ми тя бе малкото момиче от детството ми, което живееше на площад «Сътън». Спомних си, че ходех там от тясното ни апартаментче на Трето Авеню, за да я гледам. Бе толкова красиво с дългата си коса и спретнато облечената гувернантка, която се суетеше около него.
     Момичето нямаше никога да ме погледне, ако един ден синьочервената ѝ топка не се търколи при мен. Вдигнах я и срамежливо ѝ я подадох.
     Тя я пое мълчаливо, сякаш бях длъжен да ѝ я подам, и си тръгна. Гувернантката ѝ обаче я накара да се върне и да ми благодари. Гласчето ѝ беше като звънтяща камбанка по градската улица.
     — Мерси.
     Гледах я в продължение на един вълшебен миг, после се обърнах и тичах по целия път до вкъщи и по трите етажа стълби, за да попитам майка си какво означава това.
     — Струва ми се, че означава «благодаря» на френски — обясни ми мама.
     Усетих ръка на рамото си и се събудих. Елейн ми се усмихваше.
     — Пак ли пиеш?
     Усмихнах се и я притеглих към себе си. Взех лицето ѝ в дланите си и я целунах. Толкова добре се чувствахме заедно. След малко тя се освободи.
     — Хей! — възкликна тя. — Какво правиш?
     — Любов — отговорих ѝ.
     Тя ми се усмихна и ме целуна отново. Целият свят изчезна и когато се върнах обратно на земята, бях стаил в себе си топлината, излъчвана от съществото ѝ.
     — Мерси — казах ѝ усмихнат.
     
Четиринадесета глава
     
     Гледах как светлините на пистата бягат срещу мен. Почувствах как самолетът докосна земята, първо леко, сякаш изпробваше дали може да ни издържи, после с все сила, а светлините ни поеха в прегръдката си.
     — Продължавам да мисля, че е глупаво — обърнах се към Елейн.
     Тя отмести глава от прозореца и ме погледна.
     — Не е по-глупаво от отказа ти да се видиш с чичо Мат тази вечер. Може би щяхте да се погодите.
     Това ме раздразни. Бях ѝ разказал всичко, с изключение на едно. Не споменах, че бе получавал сведения за мен до момента, в който се бяхме регистрирали в хотела. Не исках да я разстройвам.
     — Казах ти вече — отговорих ѝ сопнато. — Не искам да работя за него. Харесва ми да работя за себе си.
     Самолетът спря и аз разкопчах колана си. Наведох се и ѝ помогнах.
     — Сигурна съм, че трябваше да предприемеш нещо — настоя тя упорито. — Можех да дойда с теб и да помогна. Но ти с твоята гордост — не искаш да се възползваш от предимството, че ме познаваш.
     Ядосах се още повече, защото не можех да ѝ кажа истинската причина, поради която не смеех да я заведа с мен у Брейди. След онова донесение само трябваше да я види с мен и аз със сигурност щях да съм вече мъртъв. Не отговорих, просто я изчаках да се изправи.
     — Поне можеше да се обадиш и да му кажеш, че няма да отидеш — продължи тя.
     Вбесих се. Отвърнах яростно:
     — Пукната пара не давам какво може да си помисли.
     Слязохме на пистата, взех чантите и безмълвно се насочих към таксиметровата колонка. Крачех ядосан, с очи вперени в краката си.
     Изведнъж тя започна да се смее. Обърнах се и я погледнах озадачен.
     — На какво се смееш? — попитах я.
     — На теб — тя се усмихваше широко. — Приличаш ми на малко момче, излъгано от всички.
     Без да искам, се усмихнах. Беше права. Всичко тръгна наопаки, откакто ѝ казах, че чичо ѝ искаше да ида на вечеря у тях и че аз нямаше да отида. После исках да прекараме нощта там, но тя настоя да се върнем в Ню Йорк. Хванахме самолета в девет часа и прекарахме целия полет в спор дали е трябвало да отида при чичо ѝ или не.
     — Така ми харесваш повече — похвали ме тя. — Това е първата усмивка, която виждам на лицето ти тази вечер. Ако ще ходиш утре сутринта на работа, по-добре е да си свеж, отколкото скапан от тежък полет. Ще сме по-добре при мен в «Тауърс».
     — Добре — промърморих и махнах на едно такси.
     Колата се придвижи напред и спря при нас. Отворих вратата и хвърлих чантите вътре, след което последвах Елейн в таксито.
     — «Тауърс», шофьор.
     Тъкмо се облегнах на седалката и се готвех да си запаля цигара, когато ме сепна гласът на шофьора.
     — Много хубаво, Бърнард, да не можеш да познаеш таксито на баща си.
     — Татко!
     Той ми се усмихна на светлината на кибритената клечка. Колата потегли и взе рязко завоя на път за изхода.
     — За бога, татко! — извиках аз. — Внимавай как караш.
     Видях как поклати тъжно глава.
     — Печална нощ, сине, печална. — Смехът отекна дълбоко в гърлото му. — Когато беше момче, познаваше колата ми през шест пресечки, а сега…
     — Стига, татко. — Започнах да се смея. — Никога не съм познавал колата ти, само лудото ти каране. Някой ден ще те вразумят. И тогава — бам, край на занаята.
     Той спря на светофара и погледна в огледалото.
     — Говорих днес следобед с Мардж. Каза ми, че си в Питсбърг и не знае дали ще се върнеш тази вечер или утре. Ставало дума за голяма сделка, ми каза.
     Видях, че погледът му се насочва към Елейн. Усмихнах се вътрешно, колата отново потегли. Татко беше истински шофьор на такси. Винаги готов да си помисли най-лошото за човека. С учудване открих, че не съм изключен от подозренията му.
     — Наистина бе голяма, татко. Но както в старата история за голямата риба, ми се изплъзна.
     Баща ми трудно можеше да бъде баламосан.
     — А дамата? Делова приятелка несъмнено? — попита сухо той.
     Това обясняваше всичко. Той не знаеше, че съм казал на Мардж, че няма да се прибера до утре, защото бе говорил с нея следобед, а аз ѝ се бях обадил вечерта. Трябваше да разбера това веднага, защото колата му не дойде откъм паркинга с другите таксита, а отстрани, където се бе изтеглил, за да чака.
     — Казах ти да останем там — напомних ѝ с горчивина.
     Гласът ѝ бе унил.
     — Вече няма значение.
     Погледнах я. Сенките на болката отново се бяха върнали в очите ѝ и аз можех да усетя страданието ѝ вътре в себе си. Някаква болка започна да пулсира в сърцето ми. Мълчахме. Виждах само как мъката пуска тънката си паяжина по лицето ѝ. Вратите на асансьора се отвориха и тя се насочи към тях.
     Подадох ѝ чантата.
     — Ще ти се обадя по-късно — обещах безпомощно.
     Очите ѝ бяха влажни. Тя кимна, без да говори.
     — Лека нощ, скъпа — казах, когато вратите се затваряха.
     Върнах се през фоайето обратно в таксито.
     — Готови сме, татко — кимнах уморено и се отпуснах на седалката.
     Докато не излязохме от града на шосето, той не промълви нито дума. После ме погледна в огледалото.
     — Много хубава жена, Бърнард.
     Кимнах.
     — Да, татко.
     — Откъде я познаваш?
     Без да бързам, му разказах всичко за нея и как се бяхме запознали. Когато свърших, той поклати тъжно глава.
     — Абсолютно безобразие.
     С чувство на облекчение установих, че колата завива по нашата алея и спира. Не исках да разговаряме повече за това. Погледнах часовника си. Минаваше полунощ.
     — Остани да спиш тук, татко. Късно е да се връщаш вкъщи.
     Както винаги, баща ми прояви независимост.
     — Глупости, Бърнард. Нощта едва започва. Тепърва ще печеля добри пари.
     Както винаги, трябваше да го подмамя с нещо.
     — Остани, татко — помолих го. — Така утре ще можем да тръгнем заедно. Знаеш колко мразя влака.
     Когато ме видя, Мардж се изненада, а аз ѝ обясних, че в последната минута срещата е била отложена и затова съм решил да се прибера вкъщи. Джийни също слезе и всички пихме кафе в кухнята. Сещам се, че споменах за срещата ми с Елейн на връщане в самолета и забелязах подозрителния поглед на баща ми, но той бързо премина, щом им разказах за предложението на Мат Брейди.
     Вече бе станало един и половина, когато свършихме, и аптеката три пресечки по-надолу бе затворена, затова нямаше как да се обадя на Елейн и си легнах.
     Бях неспокоен, не можех да заспя. Мятах се и се въртях непрекъснато. По някое време през нощта Мардж протегна ръка и ме докосна по рамото.
     — Нещо не е наред ли, Брад? — Гласът ѝ бе нежен като нощта.
     — Не — отвърнах кратко. — Превъзбуден съм, предполагам.
     — Твърде голяма сделка — прошепна тя. Чух шум от чаршафи и тя дойде в моето легло. Ръцете ѝ обгърнаха врата ми и притиснаха главата ми към гърдите ѝ.
     — Спи, мили, почивай — занарежда тя монотонно, сякаш бях дете.
     Отначало бях стегнат и напрегнат като навита пружина, но после всичко бавно се отпусна в мен, докато слушах тихото ѝ, равномерно дишане и усещах как топлината на тялото ѝ преминава в моето. Затворих очи и заспах.
     Обадих се на Елейн веднага щом отидох на работа сутринта. Отговорът на телефонистката не ме изненада. Не знам как, но по някакъв начин бях разбрал какво ще стане още в момента, в който тя влезе в асансьора предишната нощ. И въпреки това не исках да повярвам.
     — Какво? — попитах глупаво, сякаш не чувах.
     Гласът на телефонистката бе по-ясен отвсякога.
     Когато той стигна до мен през слушалката с ужасяващата си недвусмисленост, в него се усещаше професионалното раздразнение от един досаден безделник:
     — Госпожа Скайлер плати сметката си и напусна тази сутрин.
     
Петнадесета глава
     
     В три следобед изпаднах в отчаяние. Отначало се ядосах, после ѝ се обидих. Нямаше защо да бяга по този начин. Бяхме възрастни хора. Хората се влюбваха и им бе тежко, но не бягаха. Нямаше къде да избягаш от любовта.
     Отдадох се напълно на работата си — единственият начин, който можеше да ми помогне да забравя. По обед бях подлудил всички в службата. Държах се като зъл демон и го съзнавах. Дори не намерих време да обядвам. Това обаче не ме облекчи. Болката продължи да се промъква в мен и аз не издържах повече.
     Изгоних всички от кабинета си и казах на Мики, че не искам никой да ме безпокои. Отворих бутилка уиски и си налях една чаша. След двайсет минути главата ме болеше толкова, колкото и сърцето.
     Личният ми телефон започна да звъни. Онзи, който не минаваше през секретарката. Дълго време седях и го слушах. Не исках да вдигам слушалката. Единствено Мардж ми се обаждаше по него, а сега не бях в състояние да говоря с нея.
     Той обаче продължаваше да звъни и накрая прекосих кабинета до бюрото си и вдигнах слушалката.
     — Ало — изсумтях аз.
     — Брад?
     Сърцето ми подскочи развълнувано, когато познах гласа ѝ.
     — Къде си? — изръмжах.
     — При чичо Матю — отвърна тя.
     Въздишка на облекчение се откъсна от устните ми.
     — Мислех, че си избягала от мен.
     — Избягах — отвърна тя категорично.
     За момент не можех да продумам, после болката в слепоочията стегна главата ми като с менгеме.
     — Защо, кажи ми защо? — Това бе всичко, което успях да попитам.
     — Не си за мен, Брад. — Гласът ѝ бе толкова тих, че едва я чувах. — Знам го вече, особено след снощи. Трябва да съм си загубила ума.
     — Баща ми е стар човек — побързах да кажа. — Ти нищо не разбираш.
     — Разбирам твърде добре — прекъсна ме тя. — Бих искала да не разбирам нищо. Не знам защо започнах тази история с теб. Отначало не чувствах нищо.
     — Елейн! — Чувствах как болката изгаря тялото ми.
     — Може би защото съм самотна. — Тя продължи, сякаш не бе ме чула. — Или може би защото Дейвид ми липсва толкова много.
     — Това не е вярно, скъпа — възразих отчаян аз, — и ти го знаеш.
     Гласът ѝ бе изтерзан.
     — Вече не знам кое е вярно. Във всеки случай няма значение. Единственото, което знам, е, че ти не си за мен. По-добре е да избягам, преди да бъда наранена така, че никога да не мога да се оправя.
     — Но аз те обичам, Елейн — протестирах аз. — Толкова те обичам, че след като тази сутрин не можах да се свържа с теб в хотела, не съм на себе си. Досега нищо в този свят не е означавало толкова много за мен, колкото ти. Когато сме заедно, ние сме всичко, което един мъж и една жена могат да бъдат един за друг. Никога не е имало двама души като нас, само…
     — Безполезно е, Брад — гласът ѝ ме сряза. — Ние с теб не можем да спечелим. Няма как да излезем от положението.
     — Елейн! — извиках. — Ти не можеш да ме напуснеш, Елейн!
     — Аз не те напускам — тихо рече тя. — Просто все едно никога не сме се срещали.
     Горчивината ме заля като силна вълна.
     — За теб може и да е така — изкрещях аз. — Но не и за мен. Може би ще ме накараш да повярвам, че никога не съм се раждал!
     Гласът ѝ бе измамно тих.
     — Всъщност, Брад, нещата изглеждат точно така.
     Не отговорих. Вече нямах думи.
     — Всъщност — думите ѝ разсякоха като с нож сърцето ми, а тонът ѝ го заби още по-дълбоко в него — обадих се само да ти кажа, че чичо Матю е в Ню Йорк по работа и спомена, че може да намине покрай службата ти, ако намери време. Довиждане, Брад.
     Телефонът замря в ръцете ми. Бавно оставих слушалката, отпуснах се на стола и се загледах в стената срещу бюрото. Почувствах мраз в себе си. Вече нямаше мечти, нямаше блясък, нямаше екстаз.
     Вътрешната линия иззвъня и аз натиснах копчето, без да оставям бутилката.
     — Господин Брейди е тук и иска да ви види — съобщи ми Мики.
     — Не мога да се срещна с него. Изпрати го при Крис.
     В гласа ѝ се усещаше изненада.
     — Но, господин Роуан…
     — Изпрати го при Крис! — изкрещях аз. — Казах, че не желая да се срещам с него! — С яд изключих копчето. За момент се загледах в апарата, а болката у мен се надигаше в гърлото ми и ме задушаваше.
     После болката отстъпи място на яростта ми. Кракът ми изтръпна, когато ритнах стола си в другия край на стаята. Ушите ми бучаха, когато блъснах всичко от бюрото си на пода.
     Вратата на кабинета ми започна да се открехва. Бързо скочих и я затръшнах. От другата страна чух тревожния глас на Мики.
     — Брад, какво става? Добре ли си?
     Облегнах се с цялата си тежест върху вратата, дишайки тежко.
     — Добре съм — изкрещях. — Изчезвай.
     — Но…
     — Добре съм — не отстъпих аз. — Изчезвай!
     Чух как стъпките ѝ се отдалечават от вратата, после — изскърцването на стола ѝ, когато седна на бюрото си. Тихо превъртях секрета на бравата и огледах кабинета си.
     Беше в пълен хаос. Опитах се да го подредя, но не успях. Нямаше значение. Извадих носната си кърпа от горния джоб на сакото и изтрих лицето си. Усещах влагата от избилата по бузите ми пот. Повдигаше ми се. Прекосих стаята и отворих прозореца.
     Студеният въздух нахлу в стаята и веднага се почувствах по-добре. Стоях дълго, загледан в града. Ти си глупак, казах си. Държиш се като дете в пубертет. Имаш всичко, което си искал на този свят. Пари. Положение. Авторитет. Какво повече искаш? Никоя жела не е по-важна от всичко това.
     Точно така. Никоя жена не е толкова важна. Знаех го през цялото време. И винаги съм го казвал. Затворих прозореца и се върнах във вътрешността на кабинета си. Седнах на дивана и се облегнах назад. Бях уморен, направо скапан и затова затворих очи — и тогава тя отново нахлу в стаята.
     Чувствах мекотата на косите ѝ, виждах нежната извивка на усмивката ѝ, чувах сладкия ѝ глас. Преобърнах се и зарових глава във възглавниците, докато дъхът ми почти спря. Но и това не помогна.
     Ударих възглавниците с юмрук, за да прогоня лицето ѝ. Отворих очи, но тя, макар и невидима, още бе в стаята.
     Предизвикателно се изправих на крака. Вече крещях:
     — Махай се! Не ми досаждай!
     После замлъкнах виновно, когато чух гласът ми да отеква в празната стая.
     
Шестнадесета глава
     
     Когато влязох в моя клуб, попитах портиера търсил ли ме е някой.
     Той прегледа списъка със съобщенията.
     — Не, господин Роуан.
     Качих се в стаята си. Бях казал на Мардж, че ще остана до късно в града по работа и ще преспя в клуба. Бях капнал от умора. Реших да отида в сауната, после да ми направят масаж и накрая да си взема душ.
     Лежах проснат на масата за масаж, а Сам напипваше всички схванати места по мен. Бях отпуснал ръце. Сам си знаеше работата. Имаше силни, успокояващи ръце и скоро усетих как напрежението ме напуска.
     Рязко, почти болезнено тупване по задните части ме извади от дрямката.
     — Можете вече да си вземете душ, господин Роуан — подкани ме Сам.
     Мързеливо станах от масата за масаж.
     — Благодаря, Сам. — Влязох в кабината с душа студената вода ме шибна като камшик и аз наистина се събудих.
     Когато на другата сутрин отидох в службата, Мики ме погледна със странно изражение на лицето.
     — Обади се на Пит Горди — каза ми тя.
     — Свържи ме с него — отвърнах аз и продължих към кабинета си. Огледах се. Вчерашният хаос бе изчезнал.
     Мики влезе след мен и остави някакви документи на бюрото ми. Поиска да си тръгне, без да каже дума. Спрях я.
     — Благодаря ти, че си оправила всичко, Мики.
     Тя ме погледна, беше озадачена и объркана.
     — Какво става с теб, Брад? — попита ме тя. — Никога не съм те виждала такъв.
     Вдигнах рамене.
     — Мисля, че се преуморих. И ми дойде до гуша.
     Видях, че не ми повярва, но аз бях шефът и тя не искаше да ми противоречи. След няколко секунди ме свърза с Пит Горди.
     Пит бе един от най-добрите ми клиенти. Бе собственик на най-голямата авиокомпания за чартърни полети в източната част на страната и осигуряваше около двайсет и пет на сто от бизнеса ми.
     След обичайните поздрави заговорих по същество и го попитах какво мога да направя за него.
     В гласа му се промъкна нотка на неудобство.
     — Е, Брад — започна той с типичния за Ню Ингланд носов говор, — не знам точно как да ти го кажа.
     За момент затаих дъх и после го изпуснах бавно. Мисля, че не бе необходимо да ми го казва. По някакъв начин го бях разбрал още в момента, в който влязох в кабинета и Мики ме свърза с него.
     — Какво има, Пит? — попитах го, като се опитвах гласът ми да звучи решително и безразлично.
     — Налага се да изтегля поръчката си.
     — Защо? — поинтересувах се. Знаех защо, но исках да ми го каже. — Мислех си, че вършим добра работа за теб.
     — Така е, Брад — бързо отговори той. — Нямам оплаквания, но…
     — Какво, но? — исках да чуя аз.
     — Случиха се някои неща. Банкерите ми настояват да го направя.
     — Какво, по дяволите, ги интересува кой работи за теб? — избухнах аз. — Винаги съм смятал, че ти сам управляваш бизнеса си.
     — Брад, не ме карай да се чувствам още по-неудобно — помоли той. — Знаеш какво е отношението ми към теб. Не мога нищо да направя. Длъжен съм да го сторя, в противен случай те ще престанат да ме финансират.
     Ядът ми премина. Беше прав. Нямаше друг изход. Мат Брейди беше наредил. Кой би посмял да му откаже?
     — Добре, Пит. Разбирам.
     Затворих полека телефона и натиснах копчето. Поръчах на Мики да повика Крис. Започнах да се въртя на стола и да гледам през прозореца. Човек трудно можеше да повярва, че един дребен старец можеше да има такава власт.
     Вътрешната линия изграчи. Натиснах копчето и от него се чу гласът на Мики:
     — Секретарката на Крис каза, че е излязъл още преди да дойдеш.
     — Кога ще се върне?
     — Не знае — бе отговорът. Прекъснах връзката. Това вече бе върхът. Къщата гореше, а шефът на пожарникарите бе изчезнал.
     Телефонът отново иззвъня и аз вдигнах слушалката. Беше друг клиент. Същата работа. «Съжалявам, старче. Довиждане.» Така продължи целия ден. Обаждаха ми се един след друг. Дори нямах време да обядвам — анулирането на поръчките ми отне цялото време. — Към пет часа телефонът престана да звъни. Погледнах с признателност часовника си. Зарадвах се, че работният ми ден бе изтекъл. Ако бяха продължили още два часа така, щях да се върна в телефонната будка, от която някога бях започнал.
     Отидох до барчето с напитките и го отворих. Нямаше нито една бутилка уиски. Усмихнах се мрачно. Когато сутринта бе почиствала кабинета ми, Мики бе решила повече да не рискува. Отворих вратата и я погледнах.
     — Къде си скрила бутилката уиски, мила? — попитах я. — Имам нужда от една глътка.
     Тя ме погледна скептично.
     — Брад, нали няма да се напиеш пак?
     Поклатих глава.
     — Не, мила, просто имам нужда от една глътка.
     Тя извади бутилката от кантонерката до бюрото си и ме последва в кабинета.
     — И аз бих изпила едно.
     Наблюдавах я как приготвя двете питиета, после взех чашата, предназначена за мен. Отпих с облекчение.
     — Крис още ли го няма? — попитах я.
     Тя поклати глава.
     — Чудя се къде може да е отишъл.
     Нещо ми хрумна.
     — Той срещна ли се вчера с Мат Брейди? — Тя ме погледна озадачена. — Когато ти казах да го изпратиш при Крис — добавих.
     — О, да — тя си спомни.
     — Дълго ли говориха? — попитах я.
     — Само за няколко минути. После господин Брейди си тръгна.
     — Крис каза ли нещо?
     Тя поклати глава.
     — Нито дума. Тръгна си преди теб. Изглеждаше доста нервен.
     Отпих още веднъж от питието си. Нещо не ми харесваше. Дори Мат Брейди да бе наредил отмяната на поръчките, откъде би се снабдил толкова бързо със списъка на клиентите ми? Трябва някой отвътре да му е помогнал.
     Мики ме наблюдаваше.
     — Какво не е наред, Брад? В какво се забъркаха всички? Да не би Маккарти да те е обявил за комунист?
     Усмихнах се.
     — По-лошо. Беляза ме Брейди.
     
Седемнадесета глава
     
     Прибрах се вкъщи за вечеря на края на силите си. Мардж ме погледна и ме заведе в дневната.
     — По-добре изпий един коктейл, преди да вечеряш — бързо каза тя. — Направо си капнал.
     Отпуснах се във фотьойла и я погледнах. Сякаш бях отсъствал дълго време. В очите ѝ се четеше загриженост, но тя не каза дума, докато не отпих от питието.
     — Какво става, Брад? — попита ме тя.
     Облегнах изнурено глава на облегалката на фотьойла. Затворих очи.
     — Имам неприятности. Брейди не хареса как говоря и сега иска да ме скалпира.
     — Нима е толкова зле? — попита тя.
     Погледнах я.
     — Доста. Днес изгубих осем от най-добрите си клиенти.
     В очите ѝ видях облекчение. Приседна отстрани на фотьойла.
     — И това ли е всичко? — попита тя.
     Погледнах я отново, бях объркан. Ние се разорявахме, а това не беше важно за нея.
     — Това малко ли е? — попитах я. — Нищо по-лошо не би могло да ни се случи.
     Тя ми се усмихна.
     — Може — спокойно каза тя. — Много по-лошо. И си мислех, че то вече се случва.
     Не я разбирах.
     — Какво например?
     Тя взе ръката ми.
     — Мога да те изгубя — отговори ми тя сериозно. — И мислех, че ще те загубя. Държеше се толкова странно. Сега обаче знам, че е било само бизнес. Откакто започна тази работа със стоманата, не си същият. — Не отговорих. — Ето защо си бил толкова разстроен и не се прибра вкъщи снощи. Нали?
     Кимнах, не смеех да проговоря. Гласът ми можеше да ме издаде.
     — Бедният, умореният ми — каза тя нежно и притисна устни към бузата ми…
     Джийни имаше среща и затова вечеряхме сами. Докато се хранихме, аз ѝ разказах какво се бе случило през деня. Гледаше ме сериозно, докато говорех.
     — Какво ще правиш сега? — попита ме, щом свърших.
     — Не знам — отвърнах. — Ще трябва да изчакам и да видя какво ще стане утре. Всичко зависи от това, колко поръчки са ми останали, дали агенцията може да продължи да работи. На всяка цена. Във всеки случай ще трябва скоро да огранича дейността си. Не можем да си позволим персонал в сегашния му вид.
     — Ще трябва ли да освободиш хора? — попита тя.
     — Нищо друго не ми остава — отговорих.
     Тя замълча за момент.
     — Какъв срам. — Тя бе смутена.
     Знаех за какво мисли.
     — За тях няма да е толкова зле, скъпа. Няма да е както при уволняването ми по време на депресията. Сега има много работни места. Но е жалко да разтуриш екип като този. Дълго време го изграждах.
     — А какво казва Крис? — попита Мардж.
     Знам, че тя имаше високо мнение за него. Вдигнах рамене.
     — Не знам какво мисли — отвърнах ѝ. — Не съм го виждал цял ден. Излязъл е рано сутринта.
     — Странно. Знае ли изобщо какво става?
     — Нямам представа. Но ми се струва, че знае. — Разказах ѝ за подозренията си.
     — Не мога да повярвам! — възкликна ужасено тя.
     Усмихнах ѝ се.
     — Амбицията е лош съветник. Тя кара човека да върши различни неща. Някои от тях не са добронамерени спрямо другите. Това е едно от изпитанията, на които ни подлага обществото.
     — Не и Крис! Ти си направил толкова много за него.
     — Така ли? Виж нещата от неговата гледна точка. Той е този, който е направил толкова много за мен. Сега просто иска своя дял.
     — Не мога да повярвам, че Крис би постъпил така — настояваше Мардж.
     Отместих стола си от масата и станах.
     — Дано да си права, мила. Най-много от всичко на света ми се иска да съм сбъркал.
     Чух рязък звук от спирачки на кола в алеята.
     — Кой ли идва? — зачудих се.
     — Вероятно Джийни се връща от среща — отговори Мардж.
     На вратата се позвъни. Мардж се изправи. Направих ѝ знак да седне.
     — Изпий си кафето. Ще видя кой е.
     Отворих вратата. Беше Пол Реми. За миг го погледнах втрещен.
     — Пол! Какво правиш тук?
     — Трябва да говоря с теб. — Той влезе в преддверието. — Да не си се побъркал? Какво искаш да направиш, да се разориш ли?
     Поех шапката и палтото му и ги закачих в гардероба.
     — Тъкмо пием кафе — избегнах въпроса му. — Влизай и сядай с нас.
     Той ме последва в трапезарията. След като поздрави Мардж, Пол се обърна към мен.
     — Какво чувам, че водиш война с Мат Брейди? — направо попита той.
     — Не водя война с него — рекох тихо. — Просто отказах работата, която той ми предложи, това е всичко.
     — Чух нещо съвсем друго — възрази сърдито той. — Разбрах, че си го изхвърлил от кабинета си.
     — Пол, познаваш ме добре. Просто не искам да работя при него. Дойде в кабинета ми и аз не пожелах да го приема. Бях зает.
     Пол ме погледна, направо зяпна от учудване. Накрая се окопити.
     — Не желаеш да го приемеш — саркастично пророни той. — Един от петимата най-влиятелни бизнесмени в страната, а ти не желаеш да го приемеш. Трябва да си се побъркал. Не ти ли е ясно, че до утре той ще приключи с бизнеса ти? Ума ли си загуби, Брад?
     — Закъснял си, Пол. Днес той свърши доста добра работа. Загубих почти шейсет и пет на сто от сделките си.
     Пол подсвирна.
     — Доста бързо, а?
     Кимнах.
     — Как разбра? — попитах го.
     — Пиърсън знае, че съм ти приятел. Обади се да ми каже какво му е поръчано. Казах му, че не знам нищо. Единственото, което ми е известно, е, че твоята фирма е била вероятен кандидат за рекламната кампания на стоманодобивната промишленост.
     Новините се разпространяваха бързо. Облегнах се за миг на стола си. Те бяха прави. Кой бях аз, че да воювам с Мат Брейди? Все едно муха да убие слон.
     Той ме погледна.
     — Какво всъщност стана?
     — Брейди искаше да се откажа от рекламната кампания за стоманодобивната промишленост и да отида на работа при него. Казах му, че не желая да работя за никого — обясних с унил глас.
     Умората ме надви и аз притворих очи. За пръв път през този ден тя се появи пред мен. Елейн. Не можех да го споделя с никого. Ако промълвях и дума, щеше да стане по-лошо. Мат Брейди щеше да научи истината и тогава нищо не можеше да го спре.
     Пол говореше. Опитваше се да намери някакъв изход за мен. Но нищо от това, което казваше, нямаше смисъл и той го признаваше. След малко млъкна и сега всички мълчахме унило край масата.
     Изведнъж той щракна с пръсти.
     — Измислих го! — извика той. — Елейн Скайлер!
     Ококорих очи веднага.
     — Какво тя? — попитах.
     — Тя е любимата племенница на Мат Брейди. Ще я помоля да му каже колко много правиш за нея.
     Поклатих глава.
     — Не. Не искам никой да ми помага, ще се оправям сам.
     — Не бъди глупак, Брад. Тя върти стареца на пръста си.
     — Не давам и пукната пара какво може да направи тя! — Аз се изправих. — Това е моя работа и на Мат Брейди. Няма нищо общо с нея и аз не искам да тичам, плачейки, след него, скрит зад полата ѝ.
     — Но Брад — обади се Мардж, — правиш толкова много за нея. Винаги си казвал: «Едната ръка мие другата.»
     — Не и този път. Не искам да я намесвам в това.
     — Но защо, Брад? — укори ме нежно Мардж. — Толкова много е заложено на карта. Тя ще се радва да ти помогне. Ти каза, че си я харесал, че и тя също те харесва.
     — Така е, Брад — добави Пол. — Едит ми каза, че Елейн никога толкова не е харесвала някой друг.
     Погледнах ги за секунда. Опитах се да заговоря, но не можах. Думите заседнаха в гърлото ми. Една смахната мисъл мина през ума ми. Какво ми беше казала тя за последен път по телефона? Или пък ѝ го бях казал аз? Не помнех.
     Сякаш никога не сме се срещали. Какви глупаци бяхме. До каква степен човек може да греши? Изведнъж възвърнах гласа си:
     — Не! — изкрещях и излязох обезумял от стаята.
     
Осемнадесета глава
     
     Небето бе осеяно с милиони звезди, нощта бе ясна и мразовита. Седнах на стълбите и леко потреперих. Дръпнах от цигарата си. Бях твърде голям инат, за да се върна при тях. През прозорците на ярко осветената трапезария виждах как Пол и Мардж седят на масата и разговарят.
     Погледнах къщата, после се загледах към дългата алея и живописно разположените, все едно че растяха сред самата природа, градини, които стигаха до улицата. Чудех се колко ли дълго ще мога да задържа всичко това, ако се наложи да приключа с бизнеса си. Пресметнах спестяванията си. Не много дълго. Всичко, което печелех, веднага инвестирах обратно в бизнеса, за да го разширя.
     Пред къщата спря кола. Чух младежки гласове, после стъпките на Джийни по пътеката. Тананикаше си тихичко някаква песен. Усмихнах се на себе си. Детето не знаеше нищо. Всичко, което хвърчи, се яде. По-добре да е така.
     Спря, когато ме видя да седя на стълбите.
     — Татко! — възкликна тя. — Какво правиш тук?
     Усмихнах ѝ се.
     — Вземам си малко въздух, скъпа — отговорих ѝ.
     Тя ме целува леко и седна до мен.
     — Не съм казала на мама за подаръка — прошепна тя.
     Не отговорих. Почти бях забравил за него. Както вървяха нещата, май нямаше изгледи да го купя.
     Това умно дете — дъщеря ми. Колко бързо долови настроението ми.
     — Нещо не е наред ли? — попита ме разтревожено тя и се взря в лицето ми. — Да не би да сте се скарали с мама?
     Поклатих глава:
     — Нищо подобно, миличка — отговорих. — Проблеми в бизнеса.
     — О! — Тя сякаш не бе убедена.
     Погледнах я. В този момент разбрах, че вече не е дете. Беше жена, с цялата грация, интуиция и загадъчност на пола си.
     — Задаваш смешни въпроси. Какво те накара да ме попиташ за това?
     Тя избегна отговора.
     — Нищо — отвърна уклончиво Джийни.
     — Трябва да има някаква причина — настоях аз.
     Тя избягваше погледа ми.
     — Държиш се странно напоследък, а мама ходи през цялото време тъжна.
     Опитах да се засмея, но не успях. Нямаше да заблудя никого, освен себе си.
     — Това е глупаво — възразих аз.
     Тя отмести поглед към мен, ръката ѝ се плъзна под моята. Изглеждаше вече успокоена.
     — Видях снимката на онази госпожа Скайлер във вестника — каза Джийни. — Много е красива.
     Направих се на глупак.
     — Хубава е.
     — Дядо мисли, че е влюбена в теб.
     Изругах го на ум. Би трябвало да размисли добре, преди да изтърси подобно нещо.
     — Познаваш го. — Опитах се да изглеждам безразличен. — Смята, че всички жени са луди по мен.
     Очите ѝ станаха замислени.
     — Възможно е, татко. Не си някой немощен старец.
     Усмихнах ѝ се.
     — Само преди няколко дни твърдеше, че съм стар глупак и не ми е останала капчица романтика. Помниш ли?
     — Ти обаче можеш да се влюбиш в нея — настоя тя. — Подобни неща се случват. Видях веднъж една снимка на Кларк Гейбъл…
     — Това е във филмите — прекъснах я аз. — Пък и аз не съм Кларк Гейбъл.
     — Ти изглеждаш по-добре от него — рече бързо тя.
     Погледнах я скептично. Лицето ѝ бе сериозно. Засмях се, обзе ме топло чувство.
     — Не ме ласкай, няма да постигнеш нищо.
     Изведнъж тя се превърна отново в дете с целия романтичен плам на възрастта си.
     — Нямаше ли да е страхотно, тате — прошепна Джийни, — ако тя беше влюбена в теб и трябваше да прекара живота си със съзнанието, че никога не може да те притежава?
     Болката, почти забравена през последните няколко дни, започна отново да пулсира в мен. Събудена от устата на дъщеря ми…
     Изправих се. Това преля чашата.
     — Влез вътре. Чичо Пол е тук и иска да те види…
     Спах лошо. Неясните звуци на нощта се блъскаха в прозорците, но не можеха да ме успокоят. Накрая първите сиви сенки на настъпващия ден пропълзяха в стаята. Нощта не ми даде отговорите, които търсех; може би прокрадващото се над хоризонта слънце щеше да ми посочи изхода. Затворих очи и задрямах…
     На път за службата закарах Пол на летището. Той бе много мрачен.
     — Поне ми позволи да поговоря с нея — настоя той, преди да се качи в самолета.
     Поклатих глава.
     Той ме погледна за момент.
     — Ти… с твоята глупава гордост — промърмори Пол и протегна ръка.
     Поех я, дланта му бе топла и приятелска. Погледна ме в очите.
     — Надявам се всичко да свърши добре — искрено ми пожела той.
     — Разбира се — изрекох с по-голяма увереност, отколкото чувствах. — Трябва.
     Той тръгна към самолета.
     — Късмет — извика ми Пол през рамо.
     — Благодаря. — В походката му се усещаше униние. Спонтанно извиках след него: — Пол!
     Той спря и се обърна към мен.
     — Това е само първият рунд — казах му усмихнат.
     — Кураж.
     За момент лицето му остана безизразно, после изведнъж се усмихна широко.
     — Ти си напълно смахнат — поклати глава Пол и леко ми махна с ръка.
     Когато влязох, Мики тракаше като луда по машината.
     — Намери Крис — поръчах ѝ.
     Тя кимна към вратата на кабинета ми.
     — Вече те чака.
     Повдигнах разбиращо едната си вежда. Той не си губеше времето. Влязох в кабинета си. Крис седеше на стола ми, на моето бюро. Пишеше нещо на лист хартия. Щом ме видя, вдигна поглед и започна да става от стола.
     Реших да разиграя комедия и му махнах да остане на мястото си. Той ме погледна с любопитство. Не казах нищо, само седнах и вперих поглед в него.
     След неколкоминутно мълчание започна да се чувства неудобно. Видях как червенина пропълзява над яката на ризата му. Продължавах да мълча.
     Той прочисти гърлото си:
     — Брад…
     Усмихнах му се.
     — Удобен стол, а, Крис?
     Той подскочи като ужилен от стола.
     Аз се изправих, продължавах да се усмихвам.
     — Защо не си ми казал досега, че искаш да седнеш на него, Крис? — попитах кротко.
     Той почервеня още повече.
     Преди да е успял да каже и дума, аз продължих да говоря.
     — Ако ми беше казал — гласът ми бе все още кротък, заобиколих край бюрото и седнах, — щях да ти намеря стол, който да прилича на него.
     Той мълчеше; червенината изчезваше от лицето му. Крис възвръщаше самообладанието си.
     — Ти не разбираш, Брад. Просто се опитвам да помогна.
     — На кого? — изкрещях. — На себе си ли?
     За пръв път, откакто се познавахме, го видях да излиза от кожата си.
     — Някой тук трябваше да запази ума си трезв — изкрещя той на свой ред. — Ти проваляш тази агенция заедно със себе си, защото не те е грижа за нищо друго, освен за теб самия!
     Започнах да се чувствам по-добре. Усетих под себе си почва, която познавах. Този подъл благовъзпитан маниер в бизнеса — да се забива нож в гърба, никога не ми бе харесвал. На Трето Авеню бяхме свикнали винаги да уреждаме споровете си открито.
     — Къде, по дяволите, беше вчера? — попитах го аз.
     — Опитвах се да спася агенцията от Мат Брейди — обясни ми Крис. — Отидох в кабинета му и сключих с него сделка.
     — Каква сделка? — повиших тон. — Почти всичките ни клиенти се оттеглиха, а останалите ще го направят днес.
     Той кимна студено.
     — Знам. В деня, в който отказа да го приемеш, той ми каза, че ще ни съсипе.
     — Кой му даде списъка на всичките ни клиенти, за да ни съсипе толкова бързо? — Станах от стола си. — Да не би да смяташ, че това е начинът да ми помогнеш?
     Лицето му почервеня.
     — Той поиска някои справки.
     Усмихнах се.
     — Това не е много убедително, нали Крис? — Заобиколих бюрото и го погледнах. — Нима се надяваш, че ще ти повярвам?
     Той ме погледна втренчено. Тонът му бе студен и възвърнал самоувереността си:
     — Не давам пет пари в какво ще повярваш. Аз се чувствам отговорен за всички хора, които работят тук.
     Не мога просто да стоя и да гледам как трудът им отива на вятъра.
     — Колко благородно от твоя страна — подиграх му се аз. — И Юда е обичал другите. Какви са твоите трийсет сребърника?
     Очите му горяха, вперени в моите. Виждах блясъка на амбицията в тях. Беше сигурен, че съм победен.
     — Брейди ще прекрати атаката си, ако напуснеш — рече Крис.
     — Става дума за едно дискретно партньорство, за което вече ми говори по телефона, нали? — престорих се, че проявявам интерес.
     Той поклати глава.
     — Готов съм да ти предложа справедлива цена за компанията. Трябва да напуснеш за доброто на всички.
     Отново седнах.
     — Какво наричаш ти справедлива цена? — попитах го.
     Той се поколеба за момент.
     — Петдесет хиляди.
     Голяма оферта. Чистата печалба на агенцията беше повече от сто и петдесет хиляди долара годишно.
     — Защо си толкова щедър? — попитах саркастично.
     — Щедър съм — отвърна той упорито. — Блажа себе си, Брад; ти си разорен. Нямаш достатъчно поръчки да плащаш наема, да не говорим за нещо друго.
     Това бе вярно, но нямаше значение. Ако трябваше да фалирам, щях да го направя. Да съм проклет обаче, ако позволя някой да получи съграденото от мен с толкова усилия и достойнство.
     — Мат Брейди ще те финансира, така ли? — попитах го. — И това ли е част от сделката?
     Той не отговори.
     Изучавах го в продължение на минута. Той ме погледна на свой ред.
     — Крис — започнах спокойно.
     За миг видях пламъчето на триумфа да проблясва в очите му, когато се приведе в очакване към мен.
     — Почти съм изкушен да взема мангизите и да ти оставя агенцията — заговорих тихо. — Но аз нося по-голяма отговорност от теб за хората, които работят тук. Виждаш ли, аз съм създал всичко това и съм им осигурил възможност да работят. За мен най-лесното нещо на света е да взема мангизите и да се заема с нещо друго. Ще се оправя.
     — Разбира се, Брад — увери ме той енергично, очевидно надушил стръвта. — Ти можеш да се справиш с всичко.
     Оставих го да си мисли, че съм тръгнал натам, накъдето ме тласкаше.
     — Наистина ли мислиш така, Крис? — попитах аз, сякаш се съмнявах.
     Той вече бе налапал въдицата и яростно се бореше да погълне стръвта.
     — Ти си един от най-добрите в този бранш, Брад — ласкаеше ме той. — Няма агенция, която не би дала мило и драго за теб. Името, което си създаде тук, говори само по себе си. Виж какво постигна, след като започна от нищо.
     — Убеди ме, Крис.
     Той стана, в очите му се четеше триумф.
     — Знаех, че ще проявиш разум, Брад. — Той заобиколи бюрото и ме потупа по рамото. — Казах на господин Брейди, че ще се вслушаш в разумни аргументи.
     Погледнах го, сякаш бях объркан.
     — Струва ми се, че не си ме разбрал, Крис. — Ръката му падна от рамото ми и челюстта му се отпусна. — След като съм толкова добър — продължих аз, — оставам тук. Ще се справим с положението. Отговорността ми към персонала е твърде голяма, за да си позволя да ги предам и да се отнеса с тях като с роби.
     — Но, Брад — опита се да каже нещо той, — аз…
     Прекъснах го.
     — И на теб, и на Мат Брейди не бих поверил дори кучето си — заявих с най-студения си тон. — Камо ли човешки същества. — Натиснах копчето на бюрото си.
     По вътрешната линия се чу гласът на Мики:
     — Да, Брад.
     — Искам целия персонал, включително и портиера, в кабинета си, веднага.
     — Разбира се, Брад — отговори тя и изключи.
     Обърнах се към Крис. Стоеше, сякаш бе пуснал корени.
     — Защо си още тук, скъпи? — усмихнах се. — Ти не живееш тук.
     Той направи опит да заговори, после размисли и тръгна към вратата. Когато я отвори, видях, че по-голямата част от персонала е вече в стаята на Мики и чака. Хрумна ми нещо.
     — Крис! — извиках след него аз.
     Той се обърна с ръка на бравата.
     Казах го достатъчно високо, така че да го чуят всички. Подбрах думите си така, че да прозвучат по-ефектно:
     — Уведоми секретарката ми къде да ти препраща пощата. При Мат Брейди или при дявола? — Разсмях се. — Защото според мен между тях голяма разлика няма.
     
Деветнадесета глава
     
     Седях на бюрото си и гледах как последните служители напускат кабинета ми. Запазих усмивката на лицето си, докато вратата се затвори след тях. Когато престанах да се усмихвам, лицето ме болеше.
     Срещата мина добре. Изложих накратко всичко — от първата среща с Мат Брейди до последната среща с Крис, преди те да влязат. Казах им, че не мога да им обещая нищо друго, освен борба; че няма да е лесно, но ако мога да разчитам на подкрепата им, ще се оправим.
     Нямах право да загубя, особено след като чуха какво казах на Крис, когато си тръгваше. Те ми обещаха сътрудничеството си и се надпреварваха да ме насърчават. Някои дори сами предложиха временно да намаля заплатите им, докато изплуваме.
     Отхвърлих това предложение, но си оставих отворена вратичка, ако се наложеше да прибягна до него в бъдеще. После стиснах ръката на всеки един и те си тръгнаха.
     Беше страхотно. Обещах много и не казах нищо съществено. Гледах унило в бюрото си. Телефоните необичайно мълчаха. Обикновено по това време звъняха като луди. Усмихнах се мрачно сам на себе си. Имаше стара поговорка в бизнеса — когато спрат да ти се обаждат, останал си във вестника с вчерашните новини. Предчувствах, че точно това се бе случило с мен.
     Мики звънеше по вътрешната линия. Апатично натиснах копчето.
     — Да?
     — Госпожа Скайлер е тук и пита дали ще имаш време да погледнеш някои бележки по кампанията за борба с полиомиелита. — Гласът на Мики звънтеше бодро като удар на гонг.
     За момент изгубих своя глас.
     — Покани я — казах и изключих.
     Бях вече на крака, когато вратата се отвори. Опитах се да обуздая възбудата, която напираше в мен. Вратата се затвори зад нея.
     Тя стоеше пред мен и ме гледаше. Очите ѝ бяха езера, изпълнени със загриженост; тя не се усмихна. После се приближи бавно към бюрото ми.
     Не продумах нищо. Не бях в състояние. У нея имаше нещо, което ме приковаваше на място. Усещах тази жена с всяка фибра на съществото си.
     Тя ме погледна в лицето.
     — Не изглеждаш добре, Брад — рече тихо тя.
     Не отговорих, просто я изпивах с очи.
     — Няма ли да ми кажеш здравей? — попита тя.
     Окопитих се и успях да изрека:
     — Елейн! — Взех ръката ѝ. Пръстите ѝ едва бяха ме докоснали и аз вече исках повече. Започнах да я притеглям към себе си.
     Тя поклати глава и изтегли пръстите си от моите.
     — Не, Брад — рече тя нежно. — Всичко свърши. Нека започнем отново.
     — Обичам те — казах ѝ. — Нищо не е свършило.
     — Направих грешка, Брад. — Гласът ѝ съвсем притихна. — Моля те, не продължавай да ми напомняш за нея. Искам да съм ти приятелка.
     — Не ме ли обичаш? — попитах я.
     Никога не бях виждал такива очи. Те казваха толкова много, в тях бе стаена такава болка.
     — Остави ме да си тръгна, Брад — помоли тя. — Моля те.
     Поех дълбоко дъх, върнах се и седнах на стола си.
     С треперещи ръце почуках с цигарата по бюрото си и я запалих. Изпуснах облак дим и се загледах през него в Елейн.
     — Защо се върна, Елейн? Да ме изтезаваш ли искаш?
     Думите сякаш ѝ причиниха физическа болка. Като, че ли виждах как чезне пред очите ми. Гласът ѝ стана напрегнат и неестествен.
     — Вината е моя. Ако не бях аз, нямаше да влезеш във война с чичо ми.
     — Ти нямаш нищо общо — побързах да отрека. — Той дори не знае, че те познавам.
     — Знам за досието, което е получил за теб. Затова не си искал да се срещнеш с него онази вечер. Знаел си, че ако отида с теб, той ще разбере. Прикри ме и ме защити.
     — Защитавах себе си. Постъпих съвсем егоистично. Иначе щеше да е по-лошо за мен. — Тя не отговори.
     — Как разбра за досието? — попитах я и се зачудих дали Сандра не ѝ е казала. Тя очевидно знаеше името ѝ. И можеше да го свърже с моето.
     — Чичо Мат ми каза — отговори тя. — Беше ядосан от това, как си разговарял с него. Твърдеше, че го прави единствено за твое добро.
     — Господ да ме пази от добрите намерения на Мат Брейди — рекох подигравателно. — Ако имаха някаква сила, със сигурност щях да съм мъртъв.
     — Чичо Мат смята, че би могъл да имаш блестящо бъдеще с него — настояваше тя.
     — Аз имам блестящо бъдеще тук — заявих аз. — Скъпият ти чичо вече се погрижи за това. Вече нямам нищо. — Загасих цигарата, която почти изгори пръстите ми. — Той наистина има много благороден характер — докато не се пресекат пътищата ти с него.
     — Мога да поговоря с него.
     — Не, благодаря. Не е нужно. Освен това е твърде късно. Вече прогони най-добрите ми клиенти. — Усмихнах се кисело. — Твоят чичо Мат не си губи времето.
     — Брад, съжалявам — въздъхна тя.
     Изправих се.
     — А аз не съжалявам. Не и за себе си във всеки случай. Човек плаща за всичко, което получава на този свят. Срещу нищо получаваш нищо. Срещу малко щастие — малка болка; срещу голямо щастие — голяма болка. Накрая всичко излиза на нула като в счетоводните книги.
     Тя стана. В гласа ѝ усетих хладно презрение:
     — Ти вече си се предал.
     — Какво искаш да кажеш с това «предал си се»? — възкликнах изненадано. — Какво да направя? Да го съдя?
     Очите ѝ бяха студени.
     — Чичо Мат ще бъде искрено разочарован. Останах с впечатлението, че очаква с нетърпение битката с теб.
     — И с какво да се боря срещу него? — попитах я, — с кибритени клечки? Като прогони клиентите ми, той взе и парите ми.
     — Аз имам пари.
     — Задръж си ги — отвърнах лаконично.
     — Искам да ти помогна, Брад. Мога ли да направя нещо?
     Погледнах я втренчено и поклатих глава.
     — Не знам, Елейн. Не знам изобщо дали някой може да направи каквото и да било. В бизнеса има едно неписано правило и аз го наруших. Независимо от всичко, клиентът е винаги прав. Вече никой няма да се приближи до мен, за да не получи същия ритник като чичо ти.
     — А другите членове на Комисията за стоманата? — поинтересува се тя. — Познавам някои от тях. Все още проявяват интерес към твоята оферта.
     Засмях се.
     — Доколкото познавам чичо ти, той вероятно се е погрижил и за тях.
     — Как ще разбереш, ако не опиташ? Познавам ги доста добре. Повечето от тях не обичат чичо Мат.
     Може би имаше право. Струваше си да опитам. Вдигнах слушалката.
     — Кой го обича най-малко? — попитах.
     — Ричард Мартин от «Индипендънт Стийл» — отвърна тя, гласът ѝ бе изпълнен с вълнение. — Ще му се обадиш ли?
     Кимнах и поръчах на Мики да ме свърже. Оставих слушалката, докато чаках да ми се обадят.
     — Добре — усмихна се тя, очите ѝ блестяха. — Изгубихме твърде много време.
     Започнах да се усмихвам. Това момиче ми бе по сърце. Всичко, което правеше, ми харесваше. Дори начинът ѝ на мислене. Тя извади табакерата си. Златото меко проблесна в ръцете ѝ. Станах и запалих цигарата ѝ. Тя ме погледна, синкавият дим хвърляше спираловидни сенки върху очите ѝ.
     Усмихнах ѝ се.
     — Ако ти не беше жената, която обичам, щях да ти предложа партньорство.
     — По-добре внимавай — предупреди ме тя, като едва се усмихна. — Мога и да се съглася. После няма да можеш да се отървеш от мен.
     — Идеята ти никак не е лоша. Пък и не аз искам да избягам.
     Усмивката изчезна от устните ѝ.
     — Не можем ли да бъдем приятели, Брад?
     Гледах я толкова продължително, че тя се почувства неудобно от погледа ми. Отмести очи към пода.
     — Не можем ли, Брад? — попита съвсем тихо тя.
     — Възможно е и да можем — рекох бавно. — Когато любовта си отиде.
     Тя ме погледна. Сърцето ми подскочи от неочаквано появилата се болка в очите ѝ. Почти посегнах да я излича, но задържах ръката си.
     Телефонът иззвъня, аз отидох зад бюрото си и вдигнах слушалката. Без да откъсвам очи от нея, чух Мики да ми казва, че Мартин отишъл на обяд. Поръчах ѝ да опита отново по-късно и затворих телефона.
     — Отишъл е да обядва — обясних аз.
     — О… — Тонът ѝ бе безизразен. Тя отново заби поглед в пода.
     — Елейн — рекох рязко.
     — Какво? — попита тя със същия безизразен глас, все още със сведен поглед.
     — Любовта още не си е отишла — казах аз и когато тя ме погледна, знаех, че не може да скрие истината от мен.
     Болката бе изчезнала от очите ѝ.
     
Двадесета глава
     
     Отидохме да обядваме в «Колони». Метрдотелът ни посрещна от вратата.
     — Господин Роуан — промърмори той, — имам много добра маса за вас.
     Огледах се. Беше претъпкано, но този тип беше истински сладкодумец; той бе убеден, че всяка посочена от него маса беше добра. Заведе ни до една маса, толкова отдалечена от централната част на ресторанта, че ако направехме още две крачки, щяхме да се озовем на Шейсета улица. Чудех се дали бе чул какво се говори за мен.
     Не съм получавал толкова лоша маса от времето, когато за пръв път дойдох тук — млад, готов на всичко мъж, опитващ се да впечатли един свой потенциален клиент.
     Когато седнахме, се усмихнах. Доколкото си спомням, не бях успял да получа поръчката.
     — На какво се смееш? — попита Елейн. Казах ѝ и тя се засмя. — Не е ли странно?
     Поклатих глава сериозно.
     — Така живеят хората в този град. Слухът трябва да е тръгнал. Роуан е разорен.
     Все още се смеехме, когато зад рамото си чух женски глас.
     — Елейн Скайлер! — възкликна дамата. — Какво правиш в този град?
     Примирено се изправих, а на устните ми вече се мъдреше вежлива усмивка. Привлекателна младолика жена на средна възраст ни се усмихваше. Изругах на ум, когато я познах. Не трябваше да идваме тук. Беше репортер за светските клюки в една информационна агенция. Утре сутринта щяхме да се появим на страниците на половината вестници в страната. Клюката бе твърде пикантна, за да бъде пропусната. Племенницата на Мат Брейди и неговият враг обядват заедно.
     След няколко минути тя се отдалечи и аз погледнах Елейн.
     — Знаеш ли какво означава това? — попитах я.
     Тя кимна.
     — Чичо ти ще се ядоса.
     Тя бавно се усмихна.
     — Пет пари не давам. — Ръката ѝ се задържа върху моята на масата. — Щом съм с теб.
     Върнахме се в кабинета и докато чакахме телефонния разговор, тя ми разказа някои неща за Мат Брейди и за стоманодобива. Историята си я биваше. Тези типове пипаха здраво. В сравнение с тях хората от моя бранш бяха аматьори. Изглежда, сред тях нямаше нито един, който поне веднъж да не е измамил останалите. Мнозина го бяха правили повече пъти. Сякаш им беше любимият спорт.
     Или го правеха открито, или се криеха така, че да не бъдат хванати. Нищо чудно, че Мат Брейди ме предупреди. Независимо дали ми харесва или не, тези момчета спазваха правилата. И поемаха излишни рискове.
     Личният ми телефон иззвъня и аз вдигнах слушалката. Беше Мардж.
     — Как е, скъпи? — попита тя.
     — По-добре — усмихнах се на Елейн над слушалката. — Тази сутрин дойде госпожа Скайлер. Предложи ми помощ и аз я приех.
     — Ще говори ли с чичо си? — попита Мардж.
     — Не — отговорих. — Знаеш, че не бих приел подобно нещо. Но се обаждаме на другите членове на комисията и тя ще ми помогне да получа поръчката въпреки Мат Брейди.
     — О — разочаровано възкликна Мардж.
     — Предпочитам така — отвърнах бързо.
     В тона ѝ настъпи едва доловима промяна.
     — А Крис?
     Накратко ѝ разказах какво се бе случило сутринта. Когато свърших, от другата страна на телефона не се чуваше нищо.
     — Там ли си още? — попитах притеснен.
     Гласът ѝ бе унил.
     — Тук съм.
     — Нищо не казваш.
     — Просто не знам какво да кажа — отвърна тя. — Никога не съм мислила, че Крис може…
     — Забрави го. Това е просто едно от онези неприятни неща, които понякога се случват. Той не заслужава дори да говорим за него, това е всичко.
     — Брад — тя се колебаеше.
     — Да?
     — Може би е по-добре да приемеш предложението му. Ако не получиш поръчката, няма да ни остане нищо.
     — Не бъди глупава, Мардж. Ако приема предложението му, оставам на сухо. Парите скоро ще свършат и после няма да има къде да отида. Никой няма да вземе на работа разорен човек.
     — Тази сутрин отново получих писмо от Брад — смени темата тя.
     — Добре. Какво пише?
     — Смята, че настинката му полека–лека отминава. Надява се следващата седмица да тръгне на училище.
     — Чудесно. Казах ти, че всичко ще е наред.
     — Надявам се. Но съм много притеснена. Нищо не върви както трябва.
     — Престани да се притесняваш — казах ѝ. — Това не помага.
     — Знам — отговори Мардж.
     — Преди да се оправят, нещата стават по-лоши — опитах да се пошегувам.
     Мардж не се поддаде.
     — Точно от това се страхувам — рече тя сериозно.
     — Мардж! — сопнах се аз. Започвах да губя търпение. Какво ѝ ставаше? — Престани!
     — Сам ли си? — попита тя, гласът ѝ започна да се променя.
     — Не.
     — Госпожа Скайлер при теб ли е?
     — Да — отвърнах кратко.
     За миг замълча, преди да заговори отново.
     — Не забравяй да ѝ кажеш колко сме ѝ благодарни за помощта, скъпи — подигравателно ми напомни тя.
     Телефонът остана безмълвен в ръката ми. Погледнах бързо към Елейн. Тя ме наблюдаваше. Чудех се дали е чула онова, което каза Мардж. Изиграх сцената докрай.
     — Довиждане, скъпа — рекох в глухия телефон и затворих. Обърнах се към Елейн.
     — Мардж ме помоли да ти благодаря за помощта.
     — Жена ти не ме харесва, нали?
     — Защо мислиш така? — усмихнах се притеснен. — Та тя дори не те познава.
     Елейн се загледа в пръстите си.
     — Не я обвинявам. Бих изпитвала същото, ако бях на нейно място.
     Точно тогава ме свързаха с Мартин и аз изпитах чувство на облекчение. Гласът му бе студен. Спомняше си за мен много добре. Не, вече не проявявал интерес към разработената от мен рекламна кампания. Разбира се, той говорел само от свое име, не и от името на останалите членове в комисията, но се съмнявал, че ще проявят интерес. Особено след онова, което вече се бе случило.
     — А какво се е случило? — попитах.
     Думите му поляха с ледена вода всичките ми надежди.
     — Днес «Консолидейтид Стийл» се оттегли от Американския институт за стомана и ще разработва своя собствена кампания.
     Затворих телефона и погледнах Елейн. Опитах да се усмихна.
     — Чичо ти е твърде усърден. Оттеглил е «Консолидейтид Стийл» от института, съзнавайки, че те няма да имат достатъчно пари да направят рекламата без него.
     Тя замълча за момент.
     — Брад, трябва да ми позволиш да говоря с него. Той ще се вслуша в онова, което му казвам.
     Поклатих изтощено глава.
     — Не, не. Трябва да има друг начин.
     Гласът ѝ бе унил.
     — Какъв например?
     Облегнах се на стола си.
     — Не знам. Но трябва да има някакъв изход. — Погледнах я. — Разказваше ми за стоманодобива и за чичо си. Продължавай. Може би оттам ще излезе нещо.
     Денят премина, докато я слушах. Вече минаваше шест часа, когато изведнъж чух нещо, което ми направи силно впечатление. Седях с гръб към нея и гледах притъмняващото небе. Завъртях стола си.
     Бе споменала, че съпругът ѝ разбрал как «Консолидейтид Стийл» е уредила съдебния си спор с правителството за нарушаване на антитръстовото законодателство и че искал да говори за това с Брейди.
     — За какво ставаше дума? — попитах я.
     — Така и не разбрах. Дейвид ми спомена за това само веднъж. Изглеждаше доста ядосан.
     — А говориха ли с чичо ти? — попитах я.
     Очите ѝ се замъглиха.
     — Не мисля. Това беше няколко седмици преди да се разболее.
     Имах някакво предчувствие. Не знаех какво ще открия, но трябваше да проверя за какво става дума. Свързах се с Пол по телефона във Вашингтон малко преди да си тръгне от работа.
     Не губих време за поздрави.
     — Как «Консолидейтид Стийл» е уредил съдебния си спор по антитръстовото законодателство?
     — Чрез декрет на съгласието — отговори той. — Защо?
     — Нещо нередно? — поинтересувах се аз.
     — Не — отговори той. — Обичайната практика. «Консолидейтид Стийл» се съгласи да не развива дейности, с които се занимават конкурентите ѝ.
     — Разбирам. Кой води случая от Министерството На правосъдието?
     — Не знам. Но мога да разбера. Важно ли е?
     — Имам усещането, че е важно. Надявам се да съм прав. Ако греша, с мен е свършено.
     — Ще ти се обадя сутринта. — Пол затвори.
     Елейн ме наблюдаваше, на лицето ѝ бе изписан интерес.
     — Мислиш ли, че се добра до нещо?
     Поклатих глава.
     — Стрелям напосоки. Но не мога да си позволя лукса да пропусна тази възможност. Сега ми разкажи всичко, което си спомняш. Всичко, което съпругът ти е споменал.
     Очите ѝ отново се замъглиха, но тя започна разказа си отначало, а аз слушах внимателно.
     Когато излязохме на Медисън Авеню, вече бе тъмно. Погледнах часовника си. Осем и половина. Взех ръката ѝ.
     — Да се поразходим ли малко?
     Тя кимна. Бяхме почти изминали разстоянието между две пресечки, когато тя ме попита:
     — За какво мислиш, Брад?
     Усмихнах ѝ се.
     — Имам чувството, че нещата ще се оправят — излъгах набързо.
     Ръката ѝ стисна моята.
     — Наистина ли, Брад? Толкова се радвам!
     Спрях и я погледнах. Струваше си да я излъжа, за да видя как очите ѝ отново започват да блестят.
     — Казах ти, че си ми талисман, мила.
     Блясъкът изчезна от очите ѝ.
     — Последният път не ти провървя с мен, Брад.
     — Последния път не се брои — рекох бързо. — Случилото се тогава няма нищо общо с теб. Броенето започва от днес. Днес ти го направи. Без теб нямаше да имам никакъв шанс.
     Тя не отговори и ние мълчаливо изминахме още няколко пресечки. От студения нощен въздух почувствах глад. Спрях.
     — Какво ще кажеш да вечеряме? — попитах я. — Умирам от глад.
     Тя ме погледна, лицето ѝ бе спокойно.
     — По-добре да не го правим, Брад.
     Усмихнах ѝ се.
     — Какво става? Страхуваш ли се от мен? Няма да те изям.
     Тя поклати глава.
     — Не е това, Брад. — Тя бе сериозна. — Просто мисля, че така ще е по-добре и за двама ни, това е всичко.
     Отново изпитах болката, която не се появи през целия ден, откакто Елейн бе дошла при мен.
     — С какво може да ни навреди? — попитах ядосано. — Беше с мен цял ден и нищо не се случи.
     Очите ѝ срещнаха моите. Онези луди пламъчета се спотайваха дълбоко в тях.
     — Сега е различно, Брад. Онова бе бизнес. Вече нямаме извинение.
     — Откога се нуждаем от извинение? — поинтересувах се.
     Тя отбягна въпроса.
     — Моля те, Брад — тихо продума тя. — Нека не се караме. Освен това съм много уморена.
     Не казах нищо повече, махнах на едно такси, закарах я до хотела, върнах се в гаража и после потеглих към къщи…
     Прибрах се към десет. Мардж четеше вестник. По погледа ѝ разбрах, че е ядосана. Наведох се над стола ѝ и я целунах по бузата, но тя извърна лице настрани.
     — Хей! — протестирах аз и се опитах гласът ми да прозвучи естествено. — Така ли посрещат изморения войн след битка?
     — Битка! — отбеляза хладно тя. Не ми хареса начина, по който го произнесе. Реших да я оставя да ѝ мине.
     Налях си малко уиски с вода.
     — Досега работих. Мисля, че открихме една малка възможност.
     — Открихме? — попита тя подигравателно. — Кого имаш предвид? Госпожа Скайлер и себе си?
     — Почакай малко, Мардж. — Гледах я. — Какво те измъчва?
     — Предполагам, че сте били твърде заети с госпожа Скайлер да кроите планове, за да ми се обадиш и да ми кажеш, че няма да се прибереш вкъщи за вечеря?
     Плеснах се по челото.
     — Боже господи! Забравих. — Усмихнах ѝ се. — Мила, съжалявам. Просто съзнанието ми е претоварено…
     — За нея не си толкова зает. Съзнанието ти не е така.
     — Престани, Мардж — прекъснах я гневно. — Вчера ме караше да поискам помощта ѝ. Днес, когато тя сама я предлага, ти се ядосваш. Изясни си какво искаш.
     — Не искам нищо! — избухна тя. — Само не ми харесва държанието ти.
     Разперих безпомощно ръце.
     — А как искаш да се държа? — попитах я. — Главата ми ще хвръкне, а ти изпадаш в истерия, че не съм се обадил по телефона!
     Тя стана от стола.
     — Щом това е толкова маловажно за теб, значи си губя времето — каза тя студено.
     Този път фитилът наистина се запали.
     — Какво, по дяволите, съм аз? — изкрещях. — Дете, което трябва да ти докладва през десет минути? Остави ме на мира! И без това имам достатъчно неприятности!
     Тя остана неподвижна за миг, цветът бързо изчезваше от лицето ѝ. После се обърна и се качи по стълбите в стаята ни, без да каже дума.
     Известно време се размотавах из хола, изпих още едно питие, после и аз се качих горе. Сложих ръка на бравата на нашата стая и я натиснах. Тя не помръдна. Завъртях топката. Беше заключено.
     Почуках на вратата.
     — Хей!
     Тя не отговори.
     Почуках пак. Отвътре отново не се чу звук. Погледнах безпомощно вратата, без да зная какво да правя. За пръв път ми заключваше вратата.
     След няколко минути, през които започнах да се чувствам като глупак, ядосан тръгнах по коридора към гостната. Прекарах нощта, седейки неудобно, без да свалям дрехите си.
     
Двадесет и първа глава
     
     Бръсначът в стаята за гости беше тъп; налягането на водата на душа се менеше и аз не можах да смеся добре горещата и студената вода. Избърсах се в малкия пешкир за гости.
     Глътнах корема си, обвих, доколкото успях малкия пешкир около бедрата си и тръгнах по коридора към нашата спалня. Стаята беше празна и дрехите ми не бяха проснати на леглото, както обикновено.
     Тършувах из чекмеджетата и гардеробите, докато открия дрехи, които смятах, че си подхождат. Облякох се набързо и тръгнах надолу по стълбите.
     Влязох в кухнята да закуся. Портокаловият ми сок не беше на масата, а безредно разхвърляните страници на вестника лежаха пред стола на Мардж. Вдигнах ги и седнах. Вече обръщах на финансовата страница, когато едно съобщение привлече погледа ми към колонката за светски клюки.
     «Госпожа Хортънс (Елейн) Скайлер, племенница на Матю Брейди, стоманодобивния магнат, и известна фигура от вашингтонското общество, накрая изпълзя от черупката си след ужасната трагедия, която преживя миналата година. Може би си спомняте как за няколко седмици тя загуби трагично след боледуване от полиомиелит съпруга и двете си деца. Зърнахме я да обядва в «Колъни» с привлекателен солиден мъж. След проверката се оказа, че това е Брад Роуан, изтъкнат съветник по връзките с обществеността, за когото се знае, че ѝ помага в кампанията за борба с полиомиелита. Ако оживеното и усмихнато лице на Елейн означава нещо, можем да сме сигурни, че работата не е единственото, което ги свързва…»
     Вестникът бе прегънат точно на това съобщение, тъй че със сигурност да го забележа. Ядосах се. Би трябвало да захвърля вестника в боклука, днес денят не бе добър за мен. Обърнах на финансовата страница. Там се мъдреше малко заглавие:
     
     
КРИСТОФЪР ПРОКТЪР БЕ НАЗНАЧЕН ЗА СПЕЦИАЛЕН СЪВЕТНИК ЗА ВРЪЗКИТЕ С ОБЩЕСТВЕНОСТТА НА МАТЮ БРЕЙДИ В «КОНСОЛИДЕЙТИД СТИЙЛ»
     
     Хвърлих вестника на пода. Къде беше портокаловият ми сок?
     — Мардж! — извиках.
     Кухненската врата се отвори. Оттам надзърна тъмното лице на Сали.
     — Не съм чула, че сте слязъл, господин Роуан.
     — Къде е госпожа Роуан? — попитах аз.
     — Излезе — отвърна Сали. — Ще ви донеса сока. — Тя изчезна в кухнята.
     Докато чаках сока, дойде Джийни. На лицето ѝ имаше палава усмивка.
     — Ако бързаш, татко, ще ти позволя да ме закараш до училище.
     Цялото ми търпение се изчерпи.
     — Защо не се качиш на автобуса като другите деца? — сопнах ѝ се аз. — Да не би да си нещо повече от тях?
     Усмивката изчезна от лицето ѝ. Тя ме погледна за миг, на лицето ѝ се изписа обида. Имаше нещо в изражението ѝ, което ми напомни времето, когато беше бебе. Без да каже дума, тя се завъртя и излезе от кухнята.
     След секунда вече бях скочил на крака и тръгнах след нея. Чух входната врата да се затръшва. Отидох и я отворих. Тя бързаше по алеята.
     — Джийни! — извиках след нея.
     Тя не се обърна, усили крачка и изчезна зад голямата ограда от жив плет около моравата.
     Затворих вратата и бавно се върнах в кухнята. Портокаловият ми сок бе вече на масата. Разсеяно го взех и отпих от него. Тази сутрин вкусът му не бе толкова приятен. Тази сутрин нищо не беше наред.
     Сали влезе, от златистожълтите яйца се вдигаше пара, маслото се топеше върху препечената филия, а беконът бе кафеникав и хрупкав. Тя остави всичко пред мен и наля кафе в чашата ми.
     Загледах се в чинията. Спомних си какво обичах да казвам — яйцата за закуска правят всеки ден да прилича на неделя. Все пак какво се бе случило с мен? Отместих стола си от масата и станах.
     Сали ме гледаше озадачена.
     — Не се ли чувствате добре, господин Роуан? — В тона ѝ се усещаше загриженост.
     Загледах се в нея, преди да ѝ отговоря. Къщата изглеждаше странно студена и празна. Сякаш цялата любов си бе отишла от нея.
     — Не съм гладен — казах и излязох от кухнята.
     Преди обед времето се влачеше. В кабинета бе тихо; за цялата сутрин имах не повече от четири телефонни разговора. Беше станало почти време за обед, когато позвъни Елейн.
     Гласът ѝ бе дрезгав:
     — По гласа не изглеждаш добре. Спал ли си тази нощ?
     — Спах — отвърнах. Не исках да затвори. — А ти?
     — Бях изтощена — каза ми. — Видя ли съобщението във вестника тази сутрин?
     — Видях го.
     — Жена ти видя ли го?
     — Предполагам. — Изсмях се рязко. — Не съм я виждал тази сутрин.
     — Чичо Мат също го е видял. Обади ми се. Беше много ядосан. Каза ми да не се срещам с теб и че ти си само един авантюрист.
     Това предизвика интереса ми.
     — А ти какво му каза?
     — Че ще се срещам, с когото си поискам — бързо отвърна тя. — Какво мислиш, че бих могла да му отговоря?
     Не обърнах внимание на предизвикателството в гласа ѝ. Хрумна ми нещо.
     — Казваш, че беше кисел, а?
     — Да. Никога не съм го чувала толкова ядосан.
     Добре — засмях се. — Ще му дам възможност да се ядоса още повече. Когато разбере, че сме в любовна връзка.
     Тонът ѝ стана умолителен.
     — Брад, моля те. Казах ти, че всичко свърши. Не мога да живея така.
     — Това ще е за пред вестниците. Ще ми се чичо ти да се вбеси дотам, че да започне да действа. Може и да допусне грешка.
     Чух как си пое дъх.
     — Не мога да направя това — отказа тя, — винаги е бил толкова добър с мен.
     — Добре — придадох на гласа си приглушен и дрезгав тон.
     — Брад, моля те, опитай се да ме разбереш…
     Аз я прекъснах.
     — Единственото, което знам, е, че и ти ме изоставяш. — Този път придадох фалшиво разбиране в гласа си. — Всичко е наред, мила. Не те обвинявам.
     Почти усещах как се колебае. Мълчах. След секунда тя заговори.
     — Добре, Брад. Какво искаш да направя?
     Не допуснах чувството на триумф да проличи в гласа ми и започнах да ѝ обяснявам:
     — Извади най-хубавата си рокля. Днес следобед ще дадеш коктейл за представители на печата, за да ги информираш за благотворителната си кампания.
     Тя бе изумена.
     — И това ли? Но това е толкова евтино. Да се възползваш от това ужасно…
     Не я оставих да довърши.
     — То няма да попречи на благотворителността ти и ще ми помогне. Ще ти се обадя, щом уредя всичко.
     Затворих слушалката и почаках малко; за да я вдигна след миг отново.
     — Госпожа Скайлер дава коктейл в «Сторк» днес следобед в пет часа за представители на печата във връзка с кампанията си за борба с полиомиелита — съобщих на Мики. — Погрижи се всичко да е наред. Искам да доведат всеки един добър журналист в града заедно с фотографа му.
     Готвех се да затворя, когато промених решението си.
     — Нека и нашият фотограф отрази коктейла. И действай бързо. Искам сутрешните вестници и информационните агенции да не пропуснат събитието.
     — Добре, шефе. — Гласът на Мики изпращя в слушалката. Чух позвъняване по телефона. После тя се обади отново.
     — Пол се обажда.
     Натиснах копчето за телефона.
     — Пол? Намери ли онзи глупак?
     — Да — отвърна той. — Млад човек на име Ливай.
     — Познаваш ли го? — попитах.
     — Не — отговори Пол. — Напуснал е и е започнал частна практика в Уопингър фолс, щат Ню Йорк.
     — Уопингър фолс? — Изненадах се. Нещо ме усъмни. — Не е ли странно? — Обикновено когато тези момченца бяха опитали вкуса на хубавия живот, не се връщаха на село. Като правило заемаха някое топло местенце в големите компании.
     — Не успях да открия някой, който да знае нещо повече за него — продължи Пол. — Навремето са го смятали за едно от най-перспективните момчета във факултета. Почетен студент на Юридическия факултет на Харвардския университет и тъй нататък. Специализирал антитръстово законодателство. Това е бил първият му голям случай.
     — Защо не е довел делото докрай? — поинтересувах се.
     — Не знам. Вероятно такава е била политиката на министерството.
     — Как е първото му име?
     — Робърт М. Ливай. — Пол бе изненадан. — Да не би да предприемеш нещо?
     — Плюя срещу вятъра и се надявам той да обърне посоката си към лицето на Мат Брейди.
     Затворих и пак натиснах копчето. Мики се обади. Погледнах часовника на бюрото си. Един и петнайсет.
     — Намери къде е Уопингър фолс, щат Ню Йорк, и как се стига дотам. Обади се в гаража и им кажи да подготвят колата ми. После позвъни вкъщи и помоли Мардж да ми изпрати тъмносиния костюм и пълен комплект за преобличане в кабинета. Кажи ѝ, че ще ѝ обясня по-късно.
     Излапах един сандвич, преди да взема колата. Не знам дали беше от вълнение или от сандвича, но стомахът ми се върза на фльонга. Каквато и да беше причината обаче, беше по-добре от чувството, че затъвам, което ме бе обхванало през последните няколко дни.
     
Двадесет и втора глава
     
     Стигнах в Уопингър Фолс в два и половина. Градът не беше много голям — в два и трийсет и една минути едва не излязох от него, без да забележа, но имах късмет. Натиснах спирачките и спрях пред няколко магазина един до друг.
     Слязох от колата и огледах улицата. Видях няколко двуетажни сгради на данъчната администрация. Прегледах указателите на служителите във всяка от тях. Никъде не срещнах името на Робърт Ливай.
     Върнах се на улицата и почесах глава. Това беше последното място на света, където можеше да се засели и да практикува обещаващ млад корпоративен адвокат. Видях едно ченге да се разхожда по улицата. Запътих се към него.
     — Офицер, бихте ли ми помогнали? Търся един човек.
     Отдавна бях открил, че жителите на щат Ню Йорк бяха по-мълчаливи дори от жителите на щат Ню Ингланд. Това ченге нямаше никакво намерение да ме опровергава. Килна фуражката си назад и ме огледа бавно от главата до петите. После заговори или по-скоро изсумтя:
     — Хм?
     — Търся един адвокат, Робърт Ливай.
     Около минута, докато премисляше, той не продума нищо.
     — Тук няма адвокат с такова име.
     — Трябва да има. От Вашингтон ми казаха, че е тук. Идвам от Ню Йорк, за да се срещна с него.
     — Имате предвид града.
     — Да — отговорих. — Град Ню Йорк.
     — Хм. Приятен ден за шофиране. — Той запрехвърля късче тютюн из устата си и се изплю внимателно в канавката. — За какво търсите този човек? — поинтересува се той.
     Имах чувството, че знае къде е Ливай, затова му изтъкнах най-внушаващата доверие причина, която ми хрумна.
     — Имам работа за него. Много подходяща.
     Изгледа ме хитро.
     — Да не би да има недостиг на адвокати в града?
     — Не — отговорих аз, — но Ливай има репутацията на един от най-способните млади хора в своя бранш.
     Той погледна към колата ми надолу по улицата и отново се обърна към мен.
     — Адвокат с това име няма, но има един Боб Ливай. Той беше летец по време на войната. Ас — свали единайсет японски самолета. Чувал съм, че след войната известно време е бил във Вашингтон. Може ли да е той?
     Това ми бе достатъчно.
     — Да — отвърнах бързо, — той е. — Запалих цигара. Този Ливай сигурно е страхотен тип. Колкото повече чувах за него, толкова по-малко вярвах, че е възможно да се засели тук.
     — Къде мога да го намеря?
     Ченгето вдигна ръка и посочи към улицата.
     — Виждате ли ей онзи ъгъл? — Кимнах и той продължи. — Там ще завиете и ще вървите до края на пътя. Ще видите надпис «Кристал Кенълс». Там ще го намерите.
     Благодарих му и се върнах в колата. Завих край ъгъла, който той ми посочи. Тръгнах по един черен път. Изминах около миля и половина. Накрая, когато започвах да мисля, че съм станал жертва на шега, бризът довя до ушите ми звук на лаещи кучета и след завоя пътят свърши.
     Имаше бял надпис «Кристал Кенълс». Под него беше написано: «фокстериери — уелски териери. Предлагаме малки кученца. Собственост на господин и госпожа Боб Ливай.»
     Слязох от колата и отидох до малката бяла къщичка, разположена встрани от пътя. Зад къщата видях телената ограда на кучешките колибки и чух щастливото джафкане на кученцата. Пред къщата бе паркирано комби «форд». Моделът бе от четирийсет и девета година. Натиснах звънеца.
     Звънеше не само из цялата къща, но и при кучешките колибки. Като че ли това бе сигнал всички кучета едновременно да залаят. През глъчката различих мъжки глас.
     — Елате отзад — извика той.
     Слязох по стълбите и заобиколих къщата, като се насочих към кучешките колибки. Пътеката бе добре поддържана, тревата бе неотдавна подстригана, лехите с цветята — добре очертани, а земята — скоро прекопана.
     — Насам — извика гласът.
     Надзърнах през телената ограда. Един мъж седеше на земята и се занимаваше с малко кученце, което една жена държеше.
     — Ще дойда при вас след минута — обеща той с приятен глас, без да ме погледне. Жената ми се усмихна безмълвно.
     Облегнах се на оградата и започнах да ги наблюдавам. Мъжът почистваше ушичките на кученцето с навит на дълга пръчица памук. Очите му бяха присвити съсредоточено. След минута той изсумтя и се изправи. Жената остави кученцето и то щастливо заподскача към другите малки кученца, с които си играеше.
     — Имаше буболечка в ухото — обясни мъжът и ме погледна. — Трябва да ги поддържам чисти, иначе бог знае какво може да се случи.
     Усмихнах му се.
     — И в главите на хората има бръмбари. Но те няма как да бъдат изчистени. Но устата им безспорно имат нужда от почистване.
     Мимолетен проблясък на предпазливост премина през погледа на мъжа. Той хвърли кос поглед към жената. Тя мълчеше. Погледнах я. Едва сега забелязах, че в чертите ѝ има нещо азиатско.
     — Какво мога да направя за вас, сър? — попита той. Забелязах, че гласът му стана глух и безизразен. — Кученце ли търсите?
     Поклатих глава.
     — Не. Търся Робърт Ливай. Бил е адвокат в Министерството на правосъдието във Вашингтон. Вие сте единственият с това име тук. Вие ли сте?
     Отново си размениха погледи. Жената заговори.
     — По-добре да вляза вътре. Имам работа.
     Отстъпих и я пропуснах през портата. Загледах се след нея, докато вървеше по пътеката. Дори и в походката ѝ азиатското си личеше — малки, премерени стъпки. Обърнах се към мъжа и зачаках да каже нещо.
     Очите му я проследиха, докато влезе в къщата. В тях се четеше болка и това ме учуди. После той се обърна към мен, пред очите му сякаш падна пелена, която не му позволяваше да издаде чувствата си.
     — Защо ми задавате този въпрос, господине?
     Не знаех какво измъчва този тип, но не исках да удължавам изтезанието му. Нещо у него ми харесваше.
     — Нуждая се от информация и съвет — казах му. Той погледна към колата ми и после отново към мен.
     — Страхувам се, че не мога да ви помогна кой знае колко.
     — Не се интересувам от закона, а само от някои факти.
     Той ме погледна озадачен.
     — Става дума за един случай, по който сте работили за правителството. «Консолидейтид Стийл». Било е свързано с нарушения на антитръстовото законодателство. — Запалих цигара и го наблюдавах внимателно. — Разбрах, че вие сте извършили проучванията и сте подготвили документите.
     Подозрението се върна в очите му.
     — Какво общо имате вие с това? — попита той.
     — Всъщност нищо. Просто може да се окаже важно за нещо, по което работя сега, затова реших да дойда и да се срещна с вас.
     — Адвокат ли сте? — попита ме той.
     Поклатих глава. Нещо ми подсказваше, че е по-добре да внимавам с този тип, защото в противен случай щеше да млъкне.
     — Аз съм съветник за връзките с обществеността.
     — Извадих визитна картичка и му я подадох.
     Той я разгледа внимателно, после ми я върна.
     — Защо се интересувате от този случай, господин Роуан?
     Започнах отдалече:
     — В продължение на осем години градих бизнеса, за който прочетохте във визитната ми картичка. Осем години от живота ми, за да направя всичко това. — Дръпнах от фаса, без да откъсвам очи от лицето му. На него вече личеше интерес. Продължих: — Един ден ми предложиха голяма сделка за рекламиране на цял промишлен отрасъл. Направих си разработката и я продадох. Знаех, че парите са в джоба ми. Тогава един тип ме извика в кабинета си и ми предложи работа. Шейсет хиляди на година. Големи пари. Можех да купя всичко, което поискам на този свят. Имаше само една пречка.
     Спрях, за да видя дали ме слушаше. Слушаше ме и още как.
     — И каква бе тя? — попита ме той.
     Пак дръпнах от фаса и заговорих бавно:
     — Всичко, което се искаше от мен, бе да измамя останалите участници в сделката. Да изоставя всички хора, които работят за мен и направиха този удар възможен, да предам всичките си приятели.
     Загасих цигарата си с крак.
     — Казах на този човек единственото, което можех да кажа. Че не искам тази работа. Това беше преди няколко дни. Днес вече съм разорен и почти унищожен. Изгубих осемдесет на сто от бизнеса си само защото ме обяви за неблагонадежден. Дойдох тук с предчувствието на удавник, хванал се за сламката. Докато стоях и разговарях с вас, у мен се породи чувството, че онова, което се случва сега с мен, някога се е случило с вас. И същият човек го е причинил. Искате ли да узнаете името му?
     Очите му блуждаеха, когато отговори:
     — Не е необходимо да ми го казвате. Вече знам името му. — Пое си дълбоко дъх. Гласът му бе пълен с омраза, каквато никое човешко същество не можеше да изрази. — Мат Брейди.
     Дайте на този човек шейсет и четири сребърника — рекох тихо. — Къде ще ги похарчите?
     Очите му престанаха да блуждаят и се спряха върху моите.
     — Тук, на слънце, е много горещо господин Роуан. Защо не влезете вкъщи да поговорим. Жена ми прави чудесно кафе — покани ме той.
     
Двадесет и трета
     
     Кафето на жена му беше точно такова, каквото беше обещал, че ще бъде. Горещо, черно и силно, но бистро, без утайка, като повечето силни кафета. Седяхме в кухнята, хладният бриз повяваше през прозорците, а ние разговаряхме.
     Жена му бе евразийка. Полугерманка, полуяпонка. Той се бе запознал с нея в Токио, където бил с окупационните войски. Тя бе надарена с особена красота. Бадемови по форма и сини на цвят очи; гъста черна коса, която падаше на вълни край високите ѝ скули към изящната шия.
     Слушаха внимателно, докато им разказвах историята на отношенията си с Мат Брейди. После си размениха озадачени погледи.
     Лицето на Ливай бе безизразно, когато заговори:
     — И как точно си представяте, че можем да ви помогнем, господин Роуан?
     Разтворих ръце безпомощно.
     — Не знам — признах си. — Стрелям напосоки с надеждата, че ще открия нещо.
     За момент той се загледа в мен безмълвно, после погледът му се сведе към кафето пред него.
     — Трябва да ви разочаровам, господин Роуан — тихо рече той. — Ала не се сещам за нищо, което може да ви бъде от полза.
     Имах чувството, че той не казва истината. Прояви подчертан интерес, когато споменах името на Брейди. В гласа му имаше твърде много омраза. Но и се страхуваше от нещо. Не знам от какво точно, но бях сигурен, че се страхуваше. После изведнъж ме осени една неочаквана мисъл. Всичко започна да идва на мястото си. Брейди знаеше нещо за него, с което го държеше в ръцете си.
     На определен етап от разследванията около «Консолидейтид Стийл» той се бе добрал до нещо, което би могло да навреди на Брейди. Представих си на какво бе способен Брейди в подобен случай. Щеше да намери слабото място на човека и щеше да го натиска, докато той се огъне. Правеше го с мен, сигурно го е направил и с Ливай. Каква друга причина би имал човек като него изведнъж да изостави обещаващата си кариера и да започне да се занимава с нещо толкова под неговите способности и квалификация?
     — Трябва да има нещо — настоях аз. — Вие сте работил по случая «Консолидейтид Стийл». Казаха ми, че по този въпрос знаете повече от всеки друг, като изключим Мат Брейди.
     Отново двамата с жена му си размениха озадачени погледи.
     — Страхувам се, че не знам нищо, което може да ви помогне — продължи да отрича той упорито.
     Когато се изправих, почувствах безпомощността си. Навсякъде удрях на камък. Очевидно бях съсипан, а отказвах да го призная. Устата ми се сви в горчива усмивка.
     — И вас ви държи с нещо — рекох аз.
     Ливай не отговори, само ме погледна с непроницаем поглед.
     Спрях се на прага и отново го погледнах.
     — Имате ли нужда от партньор тук? — попитах иронично. — Или Мат Брейди ще достави и кучетата, когато реши да ме хвърли на тях.
     От очите му сякаш изхвръкнаха искри.
     — Идеята за кучетата е моя — избухна той. — Те са по-добри от хората. Те не знаят какво е предателство.
     Излязох, тръгнах по дългата добре поддържана пътека към колата си и потеглих към града. Бях на половината път, когато чух клаксон зад себе си. Погледнах в огледалото. Беше жената на Ливай с комбито, което видях паркирано на алеята. Изтеглих се в дясно, за да може да мине.
     Тя ме задмина, като вдигна облак прах, и спря близо до завоя пред мен. Паркира колата встрани от пътя, застана до нея и ми махна с ръка. Спрях колата си до нейната.
     — Господин Роуан — обърна се тя към мен със странния си акцент. — Трябва да поговоря с вас.
     Отворих вратата от нейната страна.
     — Да, госпожо Ливай?
     Тя се качи при мен и нервно запали цигара.
     — Съпругът ми иска да ви помогне, но се страхува — бързо заговори тя. — Той се страхува да не сте човек на Брейди.
     Изсмях се кратко.
     — Не се смейте, господин Роуан. Не е никак забавно.
     Смехът заглъхна в гърлото ми. Наистина не беше смешно. Само един глупак може да се смее на погребение. Още повече ако погребението е негово.
     — Съжалявам, госпожо Ливай — извиних се. — Нямах това предвид.
     Тя ме погледна с крайчеца на очите си.
     — Има много неща, които съпругът ми би ви казал, но не смее.
     — Защо? — попитах я. — Какво може да му причини Мат Брейди сега?
     — Боб не е загрижен за себе си — отговори тя. — Той се страхува за мен.
     Не можех да разбера. Какво общо би могъл да има с нея Мат Брейди? Трябваше да ми обясни.
     — Мога ли да разговарям с вас? — попита ме тя, в гласа ѝ звучеше молба.
     В думите ѝ долових дълбок подтекст. Те ми казваха много неща наведнъж. Приятел ли сте ми? Мога ли да ви вярвам? Няма ли да ни навредите? Мислех за всички тези неща, преди да ѝ отговоря.
     — Човек може да познава някого цял живот и никога да не разбере какво представлява всъщност — реших да бъда предпазлив. — После се случва нещо и ти разбираш, че всички хора, които познаваш, са нищо, а някой, когото никога не си виждал преди, ти подава ръка за помощ. Ето в това положение съм и аз сега. Никой от моите познати не е в състояние да ми помогне.
     Тя дръпна от цигарата си, странните ѝ сини очи гледаха надолу по пътя през предното стъкло. След малко започна тихо да говори:
     — Когато за пръв път срещнах Боб Ливай, той беше весел, жизнерадостен млад човек, винаги с усмивка на лицето и с поглед в бъдещето. Имаше големи надежди и амбиции. — Цигарата догаряше в пръстите ѝ и тя я загаси в пепелника на вратата. В гласа ѝ се усещаше нотка на тъга. — Минаха много години, откакто го видях за последен път да се усмихва. Амбиции вече няма, а аз толкова отдавна се притеснявам, колкото и той. — Странните ѝ очи погледнаха моите. — В моята страна имаме поговорка: «Няма тъга, която да не е родена от любов.» Заради нашата любов, заради мен, съпругът ми трябва да живее в изгнание.
     Тя взе нова цигара. Аз направих същото и ѝ подадох огънче. Мълчах.
     Тя ме гледаше, докато си палех цигарата.
     — Ето защо той не смее да проговори. Не ме интересува дори ако си помислите, че е страхливец.
     — Не си мисля подобни неща. Защо обаче не иска да говори?
     — Мат Брейди е ужасен човек — започна да ми обяснява тя бавно. — Разбра, че Боб ме е довел нелегално в тази страна. Детективите му не можаха да открият нищо за Боб, но откриха за мен. Единственото, което Боб искаше, бе да сме заедно, затова купихме виза за Шанхай и фалшиви документи и така се озовах тук. Бяхме щастливи заедно, докато детективите на Мат Брейди не казаха на Боб, че знаят какво се е случило и че ако Боб не се откаже от случая, той ще уведоми властите. Боб направи единственото, което можеше. Напусна работа. За него това бе по-добър вариант, отколкото аз да се върна в Япония.
     Спомних си какво ми бе казал Пол за случая «Консолидейтид Стийл». Беше уреден със споразумение за съгласие, след като Ливай бе напуснал министерството. Без него случаят отиваше в забвение. Мат Брейди трябва да е бил наистина горд от себе си.
     Не знаех какво да кажа. Тези нещастни хора бяха преживели достатъчно. Нямаше смисъл да им стоварвам и собствените си неприятности. Мълчах, оставих дима, изпуснат от ноздрите ми, бавно да се стеле. Гласът ѝ привлече отново вниманието ми.
     — Съпругът ми не е щастлив, господин Роуан.
     Погледнах я озадачен.
     — Виждам как всеки ден умира по малко — продължи тя. — Той е мъж, който работи като малко момче.
     Разбирах какво има предвид, но не знаех защо ми го казва.
     — С какво мога да ви помогна, госпожо Ливай? — попитах безпомощно. — Вече съм на края на силите си.
     — Боб знае повече за Мат Брейди, за бизнеса му и лично за него, от всеки друг на света. — Тя наблюдаваше лицето ми. — Ако му дадете работа, той ще ви помогне.
     — Мога да му дам работа веднага — казах ѝ. — Но не мога да го заставя да я приеме. Току-що ми обяснихте защо.
     Тя погледна цигарата си.
     — Той не знае, че тръгнах след вас. Излъгах го, че отивам на пазар. Ще се върна и ще му кажа, че сме разговаряли и съм ви казала истината. Тогава той ще дойде при вас.
     — Мислите ли? — попитах и слаба надежда замъждука отново в мен.
     Тя излезе от колата и застана на пътя, вятърът развяваше косите край лицето ѝ.
     — Ще го накарам да дойде, господин Роуан — обеща тя спокойно. — Без значение какво ще ни струва. Не е приятно да си инструментът, с който умъртвяват съпруга ти.
     Гледах след нея, докато се качи в комбито и направи обратен завой. Когато мина край мен, за да се върне, видях, че на колата бе нарисуван надпис «Кристал Кенълс». Помаха ми с ръка, но на лицето ѝ нямаше усмивка. Само напрегната съсредоточеност.
     Погледнах в огледалото за обратно виждане. Комбито почти се бе скрило зад облак прах, после изчезна зад завоя и повече не се видя.
     Погледнах часовника на таблото. Беше почти четири. Завъртях ключа и натиснах стартера. Мощният двигател леко избръмча и запали. Включих на скорост и потеглих. Трябваше да побързам, ако исках да бъда на коктейла на Елейн в пет часа.
     
Двадесет и четвърта глава
     
     Кажи нещо хубаво за някого и никой няма да те чуе. Наречи го посредствен, оплюй го, съобщи нещо скандално за него и целият град ще подеме мълвата. Само за три дни с Елейн станахме любима тема на всяка светска рубрика във вестниците от единия до другия край на страната. Снимките ни ни гледаха от всеки жълт вестник, който имаше място да ги отпечата.
     За четири дни се превърнахме в най-голямата и най-нашумяла любовна авантюра в града. Доколкото познавах тукашните нрави, можеха да ни включат и в справочника за забележителностите на Ню Йорк. Виждаха ни на най-новите постановки, в най-добрите ресторанти. Главите се обръщаха след нас, когато минавахме, ченета се отпускаха, хората шепнеха, кикотът им ни следваше.
     Тя обаче беше страхотна. Гледаше право пред себе си с високо вдигната глава. Дори и да чуваше какво се говори, с нищо не го показваше. Дори да се обиждаше, нито веднъж не го усетих. Колкото повече я гледах, толкова повече я харесвах.
     Опитах се да обясня на Мардж какво правя, но след последната ни разправия тя не искаше да ме чуе. Дори Джийни ме гледаше накриво. И двете се държаха така, сякаш съм умрял. Дори баща ми не ми повярва.
     Вестниците свършиха прекалено добра работа. Стигнаха до всеки, с изключение на този, за когото бяха предназначени. Всяка сутрин ѝ задавах един и същ въпрос.
     — Мат Брейди обади ли ти се?
     И всяка сутрин отговорът бе:
     — Не.
     В сряда сутринта обаче, когато ѝ позвъних, разбрах, че първият пробив е направен.
     — Обади ми се леля Нора.
     — Коя е тя?
     В гласа ѝ прозвуча изненада.
     — Жената на чичо Матю.
     — Не знаех, че е женен. Никога не съм чувал за нея.
     — Няма как да си чувал — обясни тя. — Леля Нора е в инвалидна количка почти от четирийсет години. Много рядко излиза от къщи.
     — Какво ѝ се е случило? — попитах аз.
     — Краката и бедрата ѝ са били смазани в автомобилна катастрофа една година след женитбата им — отвърна тя. — Чичо Мат карал нова кола и тя се преобърнала. Той се отървал невредим, но тя била притисната под автомобила. Никога няма да си прости това.
     — Добре е все пак да знаем, че и той изпитва човешки чувства — рекох безмилостно. — Бях започнал да се отчайвам, че няма да открия нищо човешко у него.
     — Не злобей, Брад — укори ме тя. — Това е ужасно нещо. Тогава леля Нора е била младо момиче. На деветнайсет, струва ми се.
     Не отвърнах веднага.
     — И какво каза тя? — попитах я след малко.
     — Смята, че не е лошо да я посетя — отвърна Елейн. — Била разстроена от онова, което прочела във вестниците.
     — Чичо ти Мат коментирал ли е нещо? — поинтересувах се.
     — Бил много ядосан на закуска, но казал, че вече ме е предупредил, и това било всичко. Затова решила да ме повика.
     — Добре. Не отивай. Остави го да се пържи в собствения си сос.
     Тя се поколеба.
     — Брад, сигурен ли си, че не грешим? Не мога да разбера с какво ще ти помогне това.
     — Не знам — отговорих. — Казах ти, че прицелът е далечен. Опитвам се да го извадя от кожата му и се надявам, че ще се поддаде.
     — Добре, Брад — съгласи се Елейн. — Ще се обадя на леля Нора и ще ѝ кажа.
     — Имаме среща на обяд — припомних ѝ.
     — Знам. Не се ли чувстваш малко уморен от тази игра?
     — Че кой играе? — усмихнах се на телефона.
     Гласът ѝ притихна.
     — Казах — вече никога, Брад. Нали се разбрахме, помниш ли?
     — Единственото, което знам, е, че съм с теб. Когато съм с теб, нищо друго няма значение. Бизнес, пари, Мат Брейди, нищо.
     — Нищо ли, Брад? — гласът ѝ питаше нежно. — А семейството ти?
     Затворих очи. Поколебах се за миг.
     — Не отговаряй, Брад — побърза да каже тя. — Не беше честно от моя страна.
     Телефонът заглъхна в ръката ми и аз бавно затворих. Тя не очакваше от мен отговор. Замислих се дали не се плашеше от онова, което можех да ѝ кажа. Иззвъня вътрешната линия. Натиснах копчето.
     — Господин Робърт М. Ливай иска да те види — каза Мики.
     Почти се бях отчаял, че няма да дойде. Трябваше да се досетя, че жена като неговата не би ме подвела — не и с това изражение, което бе изписано на лицето ѝ, когато си тръгна.
     — Покани го — обърнах се с лице към вратата.
     Ако не ми бяха казали предварително кой е, никога нямаше да го свържа с онзи тип, когото видях в Уопингър фолс. Беше облякъл тъмносив костюм, бяла риза и червеникавокафява вратовръзка. Лицето му бе загоряло от слънцето и в ъгълчетата на кафявите му очи имаше ситни скосени бръчици. Изправих се.
     На устните му имаше топла усмивка.
     — Щях да дойда още в понеделник, но всичките ми костюми са ми станали доста широки — обясни той. — Трябваше да отида на шивач, за да ги стесня.
     — Капиталовложенията могат и да не се възвърнат — рекох аз.
     Той огледа бавно кабинета ми и накрая спря очи на мен. Извади цигара и я запали.
     — Ще рискувам. В случай че предложението ви остава в сила — рече той.
     Хареса ми. Беше умен и много приятен мъж. Но имаше нещо друго, което ми харесваше още повече, формата на устата и брадичката му издаваше почтеност. Можеш спокойно да спиш, без да се притесняваш, че си с гръб към него. Протегнах ръка.
     — Добре дошъл в големия град, земеделецо.
     Той се усмихна и пое ръката ми.
     — Благодаря, шефе — отвърна той с най-добрия нюйоркски акцент, който някога бях чувал. — Добре си се обзавел тук.
     Ръкостискането му бе силно, енергично. От момента, в който ръцете ни се докоснаха, знаех, че ще станем приятели. Мисля, че и той го разбра.
     — Къде да си окача шапката? — попита той.
     Беше мой ред да го изненадам. Натиснах копчето на бюрото си и в апарата се чу гласът на Мики.
     — Да, шефе?
     — Всичко ли е готово? — попитах.
     — Всичко, шефе — усмивката се усещаше дори в гласа ѝ.
     Направих му знак да ме последва и ние тръгнахме по коридора към кабинета до моя. Спрях пред бившия кабинет на Криси и го изчаках. Посочих му вратата.
     Той се вгледа в нея за момент, после се обърна към мен. Преглътна и накрая заговори.
     — Моето име е вече на вратата.
     Кимнах.
     — Тук е, откакто се върнах онзи ден.
     — Но… но откъде си знаел, че ще дойда? — успя да попита той.
     — Бях започнал да се притеснявам — признах с усмивка. — Кабинетът изглежда толкова добре, че ми се искаше да го видиш, преди да съм фалирал.
     Той повдигна шеговито вежда.
     — Толкова ли е зле, а?
     Задържах вратата отворена, за да мине.
     — Доста. — Последвах го в кабинета. — Нашият общ приятел свърши доста добра работа. Всички печеливши карти са в него.
     Той отиде зад бюрото си и седна. Видях как пръстите му леко докосват полираното дърво на бюрото. В тях имаше нещо почти ласкаво.
     — Хилде чака долу в комбито — каза той. — Донесох всичките си документи за Брейди и случая с «Консолидейтид Стийл». Реших, че могат да ни свършат работа.
     — Добре, ще изпратя момчето да ги вземе.
     Разочарование премина през лицето му. Долових го и веднага предложих.
     — Мога да се обадя в гаража и да ги накарам да изпратят човек при колата — добавих. — Така тя ще може да се качи и да види кабинета.
     Отидох до вратата.
     — Ще ти дам време да свикнеш. Следобед ще свикам съвещание с всички служители и ще те представя на екипа. После ще седнем и ще решим какво ще предприемем.
     Той се изправи зад бюрото.
     — Благодаря ти, Брад — сериозно рече Робърт. — Не знам нищо за този бизнес, но се надявам да бъда в помощ.
     — Самото ти присъствие тук вече е помощ. Не са много онези, които биха се качили на потъващ кораб.
     
Двадесет и пета глава
     
     Този следобед научих за «Консолидейтид Стийл» повече, отколкото през последните няколко седмици. Нямаше обаче нищо, за което можех да се заловя. Мат Брейди бе скрил всички следи.
     Беше почти седем часа, когато се облегнах уморено на стола си и потърках очи. Отместих встрани купчината документи върху бюрото си и погледнах Боб.
     — Стига толкова, момчето ми. Главата ми се върти. По-добре да продължим утре сутринта.
     Той ме погледна усмихнат. Изглеждаше така свеж, както когато се бе появил днес следобед. Завидях на младостта му.
     — Добре, Брад. — Той се изправи.
     Телефонът иззвъня и аз вдигнах механично слушалката.
     — Да?
     — Господин Роуан? — попита женски глас, неуверен и смътно познат. Бях твърде уморен, за да го разпозная.
     — На телефона.
     — Обажда се Сандра Уолас. Направих усилие да се усмихна.
     — Санди, много ми е приятно да те чуя.
     Тя не си губеше времето.
     — Искам да те видя, Брад.
     Затворих очи и се облегнах на бюрото. Не беше време за любовни авантюри. Бях уморен. Освен това, ако не знаеше резултата досега, поне би трябвало да разбере, че е загубила играта.
     — Зает съм. Не мога да изляза точно сега.
     — Аз съм в кафенето няколко етажа под теб.
     Окопитих се. Не беше женска прищявка.
     — Качвай се тогава. По дяволите, не бъди толкова официална.
     Чух смеха ѝ, когато затваряше телефона. Боб ме гледаше с любопитство. Затворих слушалката.
     — Може би утре ще се справим — рекох.
     Той не отговори, само кимна и тръгна към вратата. Преди да стигне до нея, спря и се обърна към мен.
     — Да, Боб? — попитах го.
     — Може и не съм прав, но нещо не разбирам.
     — Какво? — попитах.
     Лицето му почервеня.
     — Историята във вестниците за теб и онази дама Скайлер.
     Едва ли бе нужно да ми обяснява. Знаех какво има предвид.
     — Не се опитвам да го умилостивя, ако това те притеснява. — Изправих се. — Елейн е стара приятелка. Тя е на наша страна.
     — Предполагам, че знаеш какво правиш. — По гласа му познах, че за него историята нямаше смисъл.
     За пръв път започнах да се съмнявам в това, което правехме с Елейн. Мардж и моят старец може би бяха предубедени, но този човек само би могъл да загуби от това, което казваше. Беше съвършено безпристрастен.
     — Трябваше да се опитам да направя нещо — едва успях да се оправдая.
     Гласът му стана по-мек, но не беше загубил скептицизма си.
     — Виждал съм я няколко пъти във Вашингтон. Тя е една от най-привлекателните жени, които познавам.
     Думите се изплъзнаха от устата ми, преди да съм успял да ги спра.
     — Тя е дори по-хубава, отколкото изглежда.
     В очите му за миг проблесна разбиране, после бързо се обърна и тръгна към вратата.
     — Ще се видим сутринта, Брад.
     Вратата се отвори, преди да я е докоснал. На прага стоеше Сандра.
     — О, съжалявам! — възкликна тя. — Не исках да ви прекъсвам.
     — Няма нищо, Санди. Влизай.
     — Тъкмо си тръгвах — каза Боб. — Лека нощ, Брад.
     — Вратата се затвори след него, а аз заобиколих бюрото си.
     — Радвам се, че те виждам, Санди. — Поех ръката ѝ.
     Тя се усмихна.
     — Не изглеждаше толкова радостен по телефона.
     — Бях уморен — предложих ѝ стол. — Шефът ти почти ми изби зъбите.
     — Бившият ми шеф, искаш да кажеш. Нуждая се от онази помощ, която ми обеща.
     Бях изненадан и тя го почувства.
     — Все пак го напусна?
     — От утре. Той още не знае.
     — Защо промени намеренията си? — попитах я. — Мислех си, че се справяш.
     — Заради теб. — Очите ѝ срещнаха моите. — Знам, че нямам никакъв шанс да бъда с теб. Но не мога по цял ден да седя в онзи кабинет и да му помагам.
     Не ми се случва често да няма какво да кажа. Останах безмълвен обаче пред честността в погледа ѝ.
     — Много мило от твоя страна — казах ѝ.
     Тя се изправи и се приближи към мен, като продължаваше да ме гледа.
     — Когато онзи ден си тръгна, казах си, че всичко е свършило, преди да започне, че не изпитваш нищо към мен. Ти принадлежеше на някоя друга. Но после видях какво става и почувствах, че всеки път, когато той ти нанасяше удар, мен ме болеше. Тогава реших, че нямам избор.
     Мълчах. Тя беше много близо до мен и аз можех да усетя зова на тялото ѝ и чисто животинската сексуалност, която възбуждаше у мен. Съпротивлявах се на притеглянето ѝ и чаках.
     — Може да не изпитваш нищо към мен, но аз имам чувства към теб. Познавам достатъчно мъже и знам какво говоря. С никого не съм се чувствала така, както с теб; никой никога не е могъл да ме накара да се почувствам така.
     — Ти си млада — изрекох дрезгаво. — Някой ден ще се появи някое момче, което ще ти пасне идеално. В неговата сянка аз ще бъда нищо.
     Лека усмивка премина по устните ѝ.
     — Ще повярвам, когато го видя.
     Обърнах се и отидох до бюрото си. Запалих цигара.
     — Наистина ли го напускаш? — попитах я.
     Тя все още ме наблюдаваше. Кимна.
     — Не ми ли вярваш?
     Не отговорих.
     Тя се върна на стола си.
     — Каза, че ще ми намериш работа.
     Поколебах се за миг.
     — Излъга ли ме? — бързо попита тя.
     Поклатих глава.
     — Тогава бях много по-наперен. Не знаех какво е в състояние да направи Мат Брейди.
     — Значи няма да ми помогнеш?
     — Не съм казал това — възразих аз. — Просто не знам дали са ми останали приятели, които биха искали да чуят онова, което ще им кажа.
     — Но ще опиташ, нали? — Продължаваше да ме гледа в очите.
     — Ще направя невъзможното за теб.
     Тя се изправи.
     — Това е всичко, което искам. — Тя погледна часовника си. — Самолетът ми тръгва след час. Тъкмо ще успея.
     Заобиколих бюрото.
     — Ще ми се обадиш ли в понеделник?
     — Ще ти се обадя. — Сандра ми протегна ръка.
     Поех я и погледнах към нея.
     — Санди, съжалявам, ако не съм мъжът, който си мислела, че съм. Не искам да давам обещания, които не мога да изпълня.
     Тя се опита да се усмихне.
     — Ти ми стигаш за всички мъже на света, Брад.
     Погледнах я в очите. В тях нямаше лъжа.
     — Благодаря ти, Санди.
     Долната ѝ устна потрепери и аз я притеглих към себе си. Целунах я.
     — Брад! — Главата ѝ се отдръпна назад. Тя приближи лицето си до моето и очите ѝ безмълвно заоглеждаха моите.
     — Санди, съжалявам — прошепнах.
     Устните ѝ се разтвориха, сякаш щеше да заговори. Зад нас се чу някакъв звук, после друг глас.
     — Брад, ти толкова много работиш, че се налага да те измъкна оттук! — Вратата се отвори и на прага застана Елейн.
     В първия момент бяхме твърде изненадани, за да реагираме, после Санди пусна ръцете си от врата ми.
     Усмивката застина на лицето на Елейн, сетне бавно изчезна и в очите ѝ се появи болка. Стоеше притихнала на прага, с ръка на бравата, сякаш всеки миг щеше да си тръгне. Погледът и се отмести от мен към Санди и после отново се върна към мен. Накрая заговори.
     — Здравей, Сандра. — Усещах как се бори да овладее гласа си.
     — Госпожо Скайлер — отвърна Санди с пресипнал глас.
     Очите на Елейн бяха непроницаеми и изобщо не ме допускаха да надникна в тях.
     — Може би сгреших, Брад — най-накрая обидата се промъкна в гласа ѝ, — но не ти повярвах, когато ми каза, че ще си готов на всичко. Сега вече знам!
     Вратата се затръшна след нея и тя изчезна. Двамата със Санди останахме, сякаш бяхме омагьосани. Изтичах към вратата и я отворих. Секретарската стая бе празна.
     — Елейн! — извиках и се затичах по коридора. Чух звука от затварянето на вратите на асансьора. — Елейн! — извиках отново и се втурнах натам.
     Беше твърде късно. Коридорът бе празен. Гледах безпомощно затворените врати, после се обърнах и бавно влязох обратно в кабинета си.
     Сандра стоеше и ме наблюдаваше. Минах край нея и съкрушен се отпуснах на стола си.
     — Много я обичаш, нали, Брад?
     Кимнах.
     Тя отиде до вратата и я отвори.
     — Лека нощ, Брад.
     — Лека нощ — отвърнах ѝ. Вратата се затвори и аз изобщо не погледнах след нея. Отпуснах се на стола и затворих очи. Все още виждах болката в очите на Елейн. Тя ме изгаряше. Всичко се обърка. Нищо вече нямаше да бъде наред отново. Освен за Мат Брейди.
     Той бе победил. Нямах повече сили да се боря. Огледах кабинета си. Беше страхотно, докато се държах, но това бе краят. Не ми оставаше нищо друго, освен да се предам. Утре ще затворя агенцията и след седмица ще си потърся работа.
     Пресякох кабинета и потърсих бутилката. Все пак трябваше да се оттегля със стил. По-добре сам да изпия всичко, отколкото да го пият кредиторите ми. Тъкмо си налях едно питие, когато на вратата леко се почука.
     — Още ли си тук, Брад? — попита гласът на Ливай.
     — Влизай, Боб — отговорих. Усмихнах се горчиво на себе си. Така или иначе трябваше да се изправя лице в лице с него. Нямаше да ми е по-лесно, ако му съобщя сутринта. Беше най-краткият трудов договор през живота му.
     На лицето му се четеше вълнение. Той се наведе над бюрото ми.
     — Какво смяташ да правиш с дъщерята на Брейди? — попита ме той.
     Погледнах го недоумяващо, както си стоях с питие в ръка. Изглежда, той бе още по-объркан от мен.
     — Госпожа Скайлер е племенница на Брейди.
     — Не говоря за госпожа Скайлер — нетърпеливо ме поправи той.
     — Тогава за кого говориш? — попитах го.
     Когато чух отговора му, питието се изля върху бюрото. Част от него дори покапа по панталона ми, но вече не давах и пет пари. Все едно, че бях възкръснал и излязъл от гроба си.
     — За Сандра Уолас — бе отговорил той.
     
Двадесет и шеста глава
     
     Трябваше да се досетя досега, но главата ми явно бе поразмътена. Бях като букмейкър, който се бе разорил, след като дълги години бе залагал на конни надбягвания. Приложили му нов трик и той се хванал, защото дори не предполагал, че в света на бизнеса са възможни кражби. Той действал толкова коректно, че преди да разбере, изгубил парите си и трябвало да се върне обратно на изходната точка, от която някога бил започнал. Всъщност това бях аз самият.
     Бях допуснал да се увлека от външния блясък на големите компании. А те не бяха по-различни от останалите. Само дето криеха мръсотията си по-надълбоко и трябваше да риеш повече, за да стигнеш до нея.
     — Можеш ли да го докажеш? — попитах, докато изтривах уискито от панталона си.
     Той поклати глава.
     — Никога не съм се задълбочавал дотолкова. По една случайност се натъкнах на него, но тъй като нямаше нищо общо с иска на правителството, не му обърнах внимание.
     — Можело е да спаси работата ти. — Не разбирах защо не е използвал тези сведения досега.
     Той ме гледаше, без да отмества поглед.
     — Но нямаше да мога да запазя Хилде. — Извади цигара. — Спомних си всичко, когато видях Санди тук, в кабинета ти. Помислих си, че ти също си разбрал.
     — А Санди? — попитах го. — Тя знае ли?
     — Не — отговори той. — Никой не знае, освен родителите ѝ. Доколкото знам, баща ѝ е умрял. Само майка ѝ би могла да докаже нашите твърдения, но се съмнявам, че ще иска да говори.
     Запалих цигарата, която той продължаваше да държи в ръка. Вече напълно се бях събудил. Мислите в главата ми започнаха да се подреждат. Налях две питиета и му подадох едното.
     — Нека почнем отначало — предложих му.
     Той взе питието си и се настани на стола срещу мен.
     — Преглеждах списъка на публичните акции на «Консолидейтид Стийл». От 1912 година, когато бе прехвърлил акции на младата си жена, до 1925 година Мат Брейди нито е продавал, нито е прехвърлял други акции от своя дял. Само е прибавял нови. През двайсет и пета обаче прехвърлил петстотин акции на Джоузеф и Марта Воленцивич като попечители на Александра Воленцивич. Тези акции трябвало да останат под тяхно попечителство до неговата смърт и след това да бъдат прехвърлени на Александра. — Той отпи от питието си. — По онова време те стрували около петдесет хиляди долара. Днес стойността им е двойно по-голяма, затова естествено проявих любопитство. За пръв път Брейди даваше нещо. Направих някои проверки. Майката на Сандра е била прислужница в къщата на семейство Брейди в Питсбърг. От всичко, което успях да установя, стигнах до заключението, че тя приличала много на дъщеря си. — Той се усмихна. — Или по-точно обратното. Била е добре сложена, ако разбираш какво искам да кажа.
     Кимнах. Разбирах какво иска да каже.
     — Тогава Мат Брейди е бил около петдесетгодишен. Оженил се е късно и още преди да се почувства женен мъж, жена му пострадала в автомобилна катастрофа и станала пълен инвалид. Жена като Марта може да постави на изпитание всеки мъж, да не говорим за такъв, чиято жена е непълноценна. Можеш да си представиш какво се е случило.
     Почти бе пресушил чашата си. Посегнах да я напълня отново, но той поклати глава в знак на отказ.
     — Тя работила у семейство Брейди три години и после неочаквано напуснала. Съпругата на Брейди била изненадана от прибързаното ѝ решение, но дала на Марта добро обезщетение. Три месеца по-късно в кабинета на Брейди в работно облекло се появил Джо Воленцивич. Какво са си говорили двамата, не знам. Били стари приятели, работили заедно преди много години в леярните. Знам само, че Джо е излязъл от кабинета на Брейди с чек за пет хиляди долара. От там се върнал вкъщи и се преоблякъл в единствения си приличен костюм. После отишъл в кметството и се срещнал с Марта. Оженили се същия следобед. След четирийсет дни се родила Сандра. На другия ден Брейди прехвърлил акциите.
     Седях безмълвно, вперил поглед в чашата си. Едно не можех да отрека на Брейди — не беше скръндза. Плащаше си за господарските привилегии. Дори нещо повече — той обичаше Сандра по свой начин. Тя беше единственото му дете. Сега разбирам защо не искаше да я изпусне от очи. Извън бизнеса само тя може би му напомняше, че някога е бил мъж.
     Сипах си още едно питие и отпих. Съдбата понякога си правеше странни шеги. Чувството за собственост, което караше Брейди да държи дъщеря си близо до себе си, бе породило омразата ѝ към него. Замислих се дали знаеше какво тя изпитва към него — и ако знаеше, дали имаше някакво значение за него.
     — Косвени доказателства, както казвате вие, адвокатите — отбелязах аз.
     — Но са спечелили доста дела — усмихна се той.
     Тогава взех решението си. Нямах друг изход. Трябваше да се опитам да го нокаутирам.
     — Колко време ще ти трябва да извадиш копия на съответните документи? — попитах го.
     — Няколко часа. Разполагам с някои от тях. Онези, които се отнасят до прехвърлянето на акциите. Другите ще трябва да намеря в Питсбърг.
     Прекосих стаята и прибрах бутилката в шкафа за спиртните напитки.
     — Намери ги. Ще се срещнем утре следобед в един часа в кабинета на Мат Брейди.
     На лицето му се изписа странно изражение. Понечи да заговори, но се поколеба.
     — Какво има? — попитах го. — Изплаши ли се?
     Той поклати глава.
     — Не за себе си. Вече съм го преживял. Но ти?
     Около минута мълчах. Разбирах какво има предвид. Нямаше обаче друг начин. Накрая се усмихнах.
     — Каква присъда дават в Пенсилвания за изнудване?
     Когато ми отговаряше, лицето му бе безизразно.
     — Не мога да ти кажа със сигурност.
     — Провери и това, когато отидеш там. Не е зле да знам какво ще ми се случи, ако загубя.
     Администраторът на рецепцията в «Тауърс» ми се усмихна.
     — Добър вечер, господин Роуан.
     Погледнах часовника на стената зад него. Минаваше девет.
     — Бихте ли известили госпожа Скайлер за мен, моля.
     — Разбира се, господин Роуан — той вдигна телефона и се обади. След няколко секунди ме погледна. — Не отговаря, сър. — Хвърли поглед към ключовете зад себе си. Ключът ѝ беше там. Обърна се към мен. — Трябва да е излязла, преди да застъпя.
     Кимнах и протегнах ръка за ключа.
     — Сигурно ще се върне всеки момент. Ще я почакам.
     — Не е редно, сър — поколеба се той само докато видя банкнотата в ръката ми, после изведнъж гласът му се промени. — Предполагам обаче, че няма да има нищо против, щом разбере, че сте вие — довърши с усмивка той и размени ключа срещу пет долара.
     Благодарих му и се качих в апартамента ѝ. Влязох и светнах лампата. Оставих шапката и палтото си на един стол до вратата и си налях уиски с вода. Стаята бе топла, затова леко открехнах прозореца и седнах срещу него.
     Шумът от улицата неясно достигаше до ушите ми, докато отпивах от питието си. Замислих се дали знае за Сандра. Вероятно не, защото иначе щеше отдавна да ми е казала. А всъщност откъде бях толкова сигурен? Все пак Мат Брейди беше нейна кръв и плът.
     Към десет, когато си налях още едно питие, нея още я нямаше. Включих радиото и пак седнах. Бях уморен и очите ми пареха. Угасих светлината и останах на тъмно. Музиката бе тиха и успокояваща. Почувствах как нервите ми започват да се отпускат. Внимателно оставих питието на масата до мен и задрямах…
     Някъде далече свиреха американския химн. Направих отчаян опит да отворя очи, но те бяха натежали от дрямка. Светнах лампата и светлината заля стаята. Музиката идваше от радиото. Станцията прекратяваше предаванията за тази нощ. Погледнах часовника си. Беше три часа.
     Станах и загасих радиото. Не предполагах, че съм толкова уморен. Чудех се къде ли беше отишла. Някакво предчувствие ме накара да вляза в спалнята и да отворя гардероба.
     Оказа се, че съм прав. Пътната ѝ чанта я нямаше. Затворих гардероба и се върнах в другата стая, грабнах палтото и шапката си и излязох. Усещах особена болка, когато се спуснах надолу с асансьора. Поне можеше да изчака да ѝ обясня. Хвърлих ключа на рецепцията и излязох навън да хвана такси.
     
Двадесет и седма глава
     
     Мардж влезе в стаята, когато се обличах. Стоях пред огледалото и правех възел на вратовръзката си. Това бе четвъртият ми опит и затова тихо ругаех под носа си.
     — Дай да я оправя — бързо предложи тя. Обърнах се, тя я завърза чевръсто и я приглади с пръсти. — Единственият мъж в света с десет палеца — усмихна се тя.
     Погледнах я и се зачудих дали войната е свършила. Това беше първата хубава дума, която чувах от нея от седмица насам.
     — Вече няма как да се променя — усмихнах се на свой ред аз. — Твърде стар съм.
     Тя ме погледна, а в очите ѝ се четеше тъга.
     — Не съм съвсем сигурна — бавно каза тя. — В известен смисъл си се променил.
     Знаех какво иска да каже, но не исках да подновявам спора.
     — Тази сутрин заминавам за Питсбърг. Ще се срещна с Брейди.
     — Някакъв проблясък? — попита тя обнадеждена.
     — Ъ-хъ — отвърнах неясно. — Просто последен шанс. Днес или ще спечеля, или ще се проваля.
     Тя извърна поглед.
     — Толкова ли е зле?
     — Да. Бизнесът е съсипан, сметките се трупат.
     — Какво смяташ да му кажеш?
     Взех сакото си от леглото и го намъкнах.
     — Ще се опитам лекичко да го изнудя. Това е всичко.
     В гласа ѝ се прокрадна загриженост:
     — Опасно ли е?
     — Малко — отговорих. — Ала вече няма какво да губя.
     Тя не отговори веднага. Разсеяно оправяше покривката на леглото.
     — Толкова много ли значи бизнесът за теб?
     — Трябва да ядем — отвърнах. — Не можем да храним децата с въздух.
     — Бихме могли да се оправим и с по-малко пари. Така ще е по-добре, отколкото да затънеш в още по-големи неприятности.
     Засмях се.
     — Няма да затъна в по-големи неприятности. Просто няма повече накъде.
     — Надявам се, че знаеш какво правиш — скептично каза тя.
     — Всичко ще е наред — уверих я.
     Тръгнахме към вратата и слязохме безмълвно по стълбите. Докато седяхме на масата и чакахме кафето, влезе Джийни. Отиде при Мардж и я целуна по бузата.
     — Здрасти, мамо.
     Подмина ме и тръгна към вратата.
     — Почакай, мила. Ще те закарам на училище, щом си изпия кафето.
     Тя ме погледна студено за момент и после каза:
     — Не, благодаря, татко — беше самата вежливост. — Имам среща с приятели на автобусната спирка. — Обърна се и побягна.
     Погледнах Мардж. До ушите ми стигна звукът от затварянето на външната врата. За момент се почувствах чужд в собствената си къща.
     — Тя е още дете, Брад — побърза да ми обясни Мардж. — Има някои неща, които не може да разбере.
     Замълчах. Сали ми донесе кафето и аз вдигнах чашата към устните си. Горещата течност изгори гърлото ми и малко ме стопли.
     — Госпожа Скайлер ще бъде ли там? — попита Мардж.
     Поклатих глава.
     — А какво мисли за намерението ти? — продължи да се интересува тя. — Одобрява ли го?
     — Тя не знае нищо — отговорих ѝ. — Снощи си замина.
     Мардж повдигна едната си вежда въпросително.
     — Къде отиде?
     — Откъде да знам? — попитах я сприхаво. — Имам достатъчно неприятности и без да вървя подире ѝ.
     Лека усмивка премина по устните ѝ.
     — Съжалявам, Брад. Нямах намерение да любопитствам.
     Изпих си кафето. Станах.
     — Тръгвам.
     Тя продължаваше да седи и да ме гледа.
     — Кога ще се върнеш?
     — Довечера. Ако нещо се промени, ще ти се обадя. — Запътих се към вратата.
     — Брад! — Тя тръгна към мен с лице, обърнато към моето. — Желая ти късмет.
     Целунах я по бузата.
     — Благодаря. Ще имам нужда от него.
     Ръката ѝ обгърна врата ми.
     — Няма значение какво ще се случи, Брад прошепна тя тихо. — Само помни, че сме с теб.
     Погледнах я в очите и се опитах да разбера какво става в хубавата ѝ малка главица.
     Тя сведе лице върху гърдите ми. Едва я чувах.
     — Искам да знаеш, Брад — прошепна тя. — Няма да се оплаквам, независимо какво ще се случи. Никой от нас не се ражда с гаранции за цял живот.
     — Мардж — изрекох дрезгаво.
     — Не говори, Брад — бързо прошепна тя. — Бъди почтен, независимо какво правиш. Когато взимаш решенията си, просто ми кажи. Ще се опитам да ти помогна. — Свали ръце от врата ми и избяга в кухнята.
     Стоях и гледах люлеещата се врата. После тя спря да се люлее и аз отидох при колата.
     Подкарах направо към летището и оттам позвъних в службата си.
     — Ливай обажда ли се? — попитах Мики.
     — Да — отвърна тя. — Каза, че щял да те чака на летището в Питсбърг.
     — Открил ли е нещо? — поинтересувах се.
     — Не ми каза — отвърна тя. — Чакай малко. О, да, госпожа Скайлер се обади от Вашингтон. Иска да ѝ се обадиш.
     Погледнах часовника си. Имах време само колкото да хвана самолета.
     — Ще ѝ позвъня от Питсбърг — отговорих бързо. — А сега трябва да бягам, ако не искаш да изпусна самолета.
     Затворих телефона и се запътих към изхода. Чувствах се по-добре. Беше ми се обадила. Когато пресичах пистата вече си подсвирквах.
     
Двадесет и осма глава
     
     Таксито спря пред стоманената врата. Минахме през нея и продължихме към зданието. Охраняващият погледна с недоверие куфарчето на Боб, когато спряхме пред него.
     — Господин Роуан иска да се срещне с господин Брейди — съобщих му.
     Големият часовник тъкмо отмерваше един часа, когато той вдигна слушалката. Погледна ни.
     — Господин Брейди е зает. Препраща ви при господин Проктър.
     Не бях дошъл, за да се срещам с Крис.
     — Мога ли да разговарям със секретарката на господин Брейди? — попитах.
     Той отново се обади по телефона, после затвори слушалката. Погледна ме с любопитство и ни посочи асансьора. Вратата се отвори и ние влязохме.
     Когато стигнахме, Санди ни чакаше в коридора.
     — Брад! — гласът ѝ беше пресипнал. — Какво правиш тук?
     Изчаках, докато вратите на асансьора се затвориха зад нас. После тръгнах по коридора към кабинета му.
     — Искам да се видя с шефа ти.
     — Не влизай. С него е господин Проктър.
     — Чудесно — усмихнах се аз. — И без това ме препратиха към господин Проктър. — Прекосих стаята ѝ и се насочих към кабинета на Брейди.
     Ръката ѝ ме сграбчи за рамото.
     — Моля те, Брад, не влизай — помоли ме тя. — Ще стане по-лошо и за двама ни.
     В очите ѝ се четеше ужас. Погледнах я. Чувствах как ръката ѝ трепери. Усещах надигащия се у мен гняв. Какъв трябваше да е този човек, за да накара едно човешко същество да се чувства толкова изплашено и несигурно? И въпреки че дори не подозираше, нейният случай бе още по-лош. Тя бе негова дъщеря. Сложих ръка върху нейната.
     — Санди, не трябва повече да се страхуваш от него. Когато си тръгнем, Брейди няма да е по-различен от който и да било от нас.
     Очите ѝ се разшириха.
     — Какво ще направиш?
     — Ще му покажа, че не е Господ — рекох аз и отворих вратата.
     Крис седеше с гръб към мене, с лице към Брейди, който се бе разположил на бюрото си. Брейди ме видя пръв. Започна да се изправя гневно на крака.
     — Казах, че не желая да ви виждам — рече той студено.
     — Аз исках да ви видя. — Пристъпих в кабинета. Чух, че Боб влиза след мен и затваря вратата.
     — Беше ви казано да докладвате на господин Проктър — възрази Брейди.
     Крис се беше изправил и ме гледаше. Погледът ми премина през него.
     — Аз не докладвам на никого. Най-малкото — на момче за всичко.
     Тръгнах към бюрото му. Крис направи движение сякаш да ме спре. Погледнах го студено, той отстъпи и ме пропусна да мина. Видях как ръката на Брейди се протегна към копчето на бюрото му.
     — На ваше място, Брейди, не бих викал охраната — бързо рекох. — Ще съжалявате за това до края на живота си.
     Ръката му замръзна на копчето.
     — Какво искате да кажете?
     Реших да охладя малко ентусиазма му.
     — Знаете ли, че дъщеря ви ви мрази?
     Лицето му изведнъж побеля като платно. Усетих как погледът му ме пронизва, как се врязва в мозъка ми. Сякаш бяхме останали само двамата в стаята.
     Облиза устни с език, за да ги овлажни. Устните му помръднаха.
     — Лъжете! — избухна той, а лицето му възвърна цвета си.
     Иззад рамото ми се дочу гласът на Крис.
     — По-добре си тръгни, Брад. Господин Брейди не се интересува от глупавите ти заплахи.
     Дори не се обърнах да го погледна. Продължавах да наблюдавам Брейди.
     — Не лъжа, Брейди — рекох. — И мога да го докажа.
     — Господин Брейди тъкмо ми казваше, че трябва да намерим начин да ти помогнем, но при тези обстоятелства това няма да стане дори да пълзиш на четири крака — продължи Крис.
     За пръв път го погледнах, откакто бях влязъл в кабинета. Това беше единственият случай, в който простите му сметки нямаше да му помогнат.
     — Научих доста неща от теб, Крис — казах студено. — Но не и да пълзя. Това е твой специалитет.
     Крис погледна Брейди.
     — Да извикам ли охраната, сър? — попита той.
     Брейди продължаваше да ме гледа. Говореше, сякаш не го бе чул.
     — Опитах се да направя за нея всичко, на което бях способен, да се убедя, че има всичко необходимо. Дом. Пари.
     Изведнъж видях в него уморения старец, на когото отнемат единственото дете. Помислих си за моята Джийни и изпитах странно съчувствие към него.
     — Хората не са част от някоя сделка, Брейди — рекох тихо. — Не можеш да ги купуваш и продаваш като стока. Не можеш да ги затвориш в касетка и да очакваш да са доволни.
     Видях как пръстите му върху бюрото побеляха. Сякаш кръвта бе изтекла от вените му.
     — Попитах как разбрахте за нея, господин Роуан?
     — Снощи тя дойде в кабинета ми и ме помоли да ѝ помогна да се освободи от вас — отговорих.
     — Знае ли, че съм ѝ баща?
     Поклатих глава.
     — Не.
     — Не сте ли ѝ казал?
     Не му казах, че съм го разбрал, след като си беше тръгнала.
     — Не е моя работа, господин Брейди. Вие сте ѝ баща, аз съм ѝ само приятел.
     Той се загледа продължително в ръцете си. Накрая вдигна очи.
     — Проктър, върви в кабинета си. Ще ти се обадя, ако имам нужда от теб.
     Неприкрита омраза към мен проблесна в очите на Крис. Бе освободен така безцеремонно. Усмихнах му се любезно. Това като че ли го вбеси още повече и той излезе наперено от кабинета. Обърнах се към Брейди.
     — Седнете, господин Роуан — уморено ме покани той.
     Заех освободения от Крис стол. Брейди отмести поглед към Боб. Не личеше да го е познал.
     — Сътрудникът ми Робърт М. Ливай — представих го.
     Брейди кимна, продължаваше да не се сеща.
     — Може би го помните — добавих. — Това е младият адвокат, който някога водеше разследването срещу вашата компания по антитръстовото законодателство.
     Лицето на Брейди сега изразяваше презрение.
     — Да, спомних си. — Брейди се обърна към мен. — Платих му двайсет и пет хиляди долара да напусне министерството.
     Погледнах Боб.
     — Не знам нищо за това.
     Той се изчерви.
     — Не съм взел и цент, Брад — каза той гневно.
     Обърнах се към Брейди.
     — Вярвам му, Брейди.
     — Лично платих на частния детектив, когото наех да му предаде чека. Беше ми казал, че това е единственият начин да го накараме да напусне — озъби се Брейди.
     — В такъв случай са ви измамили, Брейди. Боб е напуснал министерството по ваше настояване, но не по тази причина. Искал е да защити жена си от заплахите ви. Предложили сте му пари, но не е взел нищо от тях.
     Той погледна Боб. Боб кимна.
     — Заплахите срещу жена ми бяха единствената причина, която можеше да ме принуди да напусна. Не съм искал парите ви.
     Брейди уморено притвори очи.
     — Не знам на кого да вярвам. — Той погледна Боб. — Ако греша обаче, моля да бъда извинен.
     Брейди се обърна към мен.
     — Как разбрахте за Санд… ъ — ъ… за дъщеря ми, господин Роуан? Досега смятах, че този факт е погребан веднъж завинаги.
     Кимнах към Боб.
     — Бях отчаян напълно, господин Брейди — отговорих. — Отидох при Боб и го помолих да ми помогне. Всъщност той го бе открил. Прехвърлянето на акциите в деня на раждането ѝ ви е издало. Натъкнал се е на това, докато е работел по разследването.
     — Ясно — кимна той. — Вие сте като мен, господин Роуан. Мисля, че съм ви го казвал вече. Борите се докрай.
     Не отговорих.
     Брейди скръсти ръце на бюрото си.
     — Трябваше отдавна да кажа на Нора — рече той сякаш на себе си, — но не можах. Страхувах се, че това ще я убие. Тя е инвалид и е много горда. Ако почувства, че не ми е дала всичко, което съм искал от нея, тя ще умре.
     Завъртя стола си и погледна през големия прозорец към пушещите леярни отсреща.
     — Не можех да кажа на Нора, но и не можех да оставя дъщеря си да ме напусне. Трябваше да намеря начин да я виждам всеки ден — в гласа му се долавяше горчивина. — Вече съм стар човек. Докторът отдавна ме съветва да се оттегля. Но аз не мога. — Отново завъртя стола си и ме погледна. — Единствената причина, поради която продължавам да идвам на работа, е, за да я виждам. Дори и да е за няколко минути на ден. Защото веднъж, когато ме напусна и си намери работа другаде, разбрах, че не печели достатъчно, за да се издържа. Принудих я да се върне. Не исках да се налага тя да се бори за прехраната си. — Гласът му замря. Известно време мълча, после отново ме погледна. — Ала изглежда, че всичко, което съм правил, е било погрешно.
     С Боб се спогледахме и замълчахме. Минутите се влачеха бавно, а старецът седеше на бюрото си и оглеждаше ръцете си. Извадих цигара и я запалих.
     — Въвлечен сте твърде много в семейните ми работи, господин Роуан — каза изведнъж Брейди.
     Разбрах веднага какво имаше предвид.
     — Госпожа Скайлер е много добра моя приятелка. Опитвам се да ѝ помогна, в кампанията за борба с полиомиелита.
     — Доста често се виждате с нея, както твърдят вестниците.
     Усмихнах се.
     — Сякаш не знаете какви са вестниците. Те винаги търсят за какво да пишат.
     — Помислих си, че е възможно да играете с нея заради мен — недвусмислено ме засече той.
     — Привързах се силно към нея много преди да ви познавам и да разбера, че сте роднини. Тя е смела, чудесна жена, но е преживяла твърде много. Горд съм, че ме харесва.
     Той ме погледна в очите.
     — Знам, че има високо мнение за вас.
     Не отговорих.
     — Това обаче не урежда въпроса, заради който сте тук — продължи той.
     — Така е — съгласих се.
     — Ако не се съглася да работя с вас — допусна той хапливо, — сте възнамерявали да дадете гласност на тази работа с дъщеря ми, нали?
     — Нещо такова — признах си.
     — И ако аз въпреки това откажа? — попита той.
     Замислих се за известно време, после отговорих.
     — Преди много години баща ми ми каза, че мога да избера между ада на този или ада на онзи свят. Тогава не разбрах какво ми казва, но сега започвам да разбирам. По-добре адът да е на онзи свят.
     — Значи няма да кажете нищо? — попита той, като ме гледаше в очите.
     Поклатих глава.
     — Не е моя работа. То си е вашият личен ад. Не искам да ставам част от него.
     Неволна въздишка се изтръгна от гърдите му.
     — Радвам се, че го казахте. Ако бяхте започнали да ме заплашвате, трябваше да се боря с вас, независимо какво щеше да ми струва.
     Изправих се.
     — Когато бях тук последния път, и аз изпитах същото към вас. — Тръгнах към вратата. — Хайде, Боб.
     — Един момент, господин Роуан.
     Обърнах се към бюрото.
     — Да?
     Дребният мъж се беше изправил. Лицето му, което обикновено бе непроницаемо, сега бе стоплено от усмивка.
     — Как ще разработим подробностите по кампанията, ако си тръгнете?
     Усетих, че сърцето ми подскочи от вълнение. Успях, успях! Далечният прицел изигра ролята си. Не казах нищо.
     Той заобиколи бюрото и тръгна към мен. Поех протегнатата му ръка. Той отвори вратата.
     — Сандра, ела, ако обичаш.
     Тя влезе в кабинета, на лицето ѝ бе изписан въпрос.
     — Да, господин Брейди?
     — Фирмата на господин Роуан ще организира рекламна кампания за нас. Не е зле да заминеш за Ню Йорк и да следиш нещата оттам вместо мен. — В очите му имаше странна молба, когато погледна към нея.
     Тя обърна очи към него за миг, после ми хвърли поглед с крайчеца на окото си. Почти незабележимо поклатих отрицателно глава.
     — По-късно — безмълвно раздвижих устни зад гърба му.
     Сандра притежаваше твърде много от качествата на баща си и схвана веднага. Тя се усмихна на възрастния мъж.
     — Ако не възразявате, господин Брейди — каза бързо тя, — бих предпочела засега да остана тук с вас.
     Възрастният мъж не можеше да скрие радостта си. Усмивката на лицето му бе така лъчезарна, че можеше да озари цялата стая.
     
Двадесет и девета глава
     
     Беше един от онези апартаменти с градина, с които са гордеят светските квартали край Вашингтон. Стълбищното осветление не работеше, затова запалих клечка кибрит, докато намеря звънеца.
     Скайлер. Натиснах копчето. Някъде отвътре дочух звука от позвъняването. Кибритената клечка изгоря и аз зачаках на тъмно. След няколко минути отново натиснах копчето. Никой не се обаждаше. Апартаментът продължаваше да е тъмен.
     Излязох от обширното преддверие и седнах на стълбите. Беше чиста лудост от моя страна и аз го съзнавах. Дори да ми се беше обадила от къщи, както ми предаде Мики, нямаше защо сега да си е у дома. Не беше трудно да се досетя, че би могла да отиде някъде да прекара почивните дни. Все пак беше петък вечер.
     Запалих цигара. А може би нещата стоят по съвсем друг начин. Може би в края на краищата не съм толкова схватлив. Нищо чудно да ме е лъгала през цялото време. Може би има друг мъж — дори други мъже. Не знаех. Знаех само онова, което тя ми бе казала. Нямаше никаква гаранция, че тя не може да ме излъже, ако поиска.
     Цигарата ми загорча и аз я хвърлих. Искрите ѝ се разпиляха по циментовата пътека пред мен като стотици малки светулки. Започна да застудява и аз си вдигнах яката да ми пази врата. Не можех да направя нищо друго. Бях твърдо решил да седя тук, ако ще и до второ пришествие.
     Решението назря, когато се върнах на летището в Питсбърг. Опитах се да ѝ позвъня, но никой не ми отговори. Тогава разбрах, че трябва да я видя. Нямах друг изход. Купих си самолетен билет за Вашингтон и след това се обадих вкъщи.
     Опитах се гласът ми да звучи естествено, когато казах на Мардж.
     — Мила, Брейди каза, че получавам договора за кампанията — започнах да лъжа аз, — но трябва тази вечер да се срещна във Вашингтон с президента на института.
     — Не може ли да почака до понеделник? — попита тя. — Имам някакво ужасно предчувствие за почивните дни. — Сякаш я виждах как бърчи вежди, както правеше винаги щом се почувства зле.
     — Не мога, скъпа — казах ѝ, като се опитвах да скрия вината си. — Знаеш, че тази работа е последната ни надежда. Преди Брейди да каже «да», бяхме загинали. Не мога да си позволя точно сега нещата да се объркат.
     Изпитвах странното чувство, че не ми вярва. Чувах дъха ѝ по телефона.
     — Добре, Брад — колебливо отговори тя. — Щом трябва…
     — Разбира се, че трябва — продължих да лъжа. — Ако не трябваше, нямаше да ида. Знаеш го.
     Гласът ѝ притихна.
     — Вече нищо не знам, Брад — каза тя и затвори.
     Окачих слушалката и излязох замислен на пистата. Самолетът за Вашингтон тъкмо заемаше място пред изхода. Пристигнах във Вашингтон малко след девет часа. Беше почти десет, когато за пръв път позвъних на вратата ѝ…
     Долових звук на приближаваща се кола, после чух как се затваря врата на гараж. За няколко секунди настъпи пълна тишина, после иззад ъгъла на сградата дочух тракането на високи токчета по циментовата пътека.
     С усилие се изправих и се обърнах по посока на звука. Изведнъж краката ми се подкосиха. Тя се показа иззад ъгъла, но не ме видя.
     Луната осветяваше лицето ѝ, на което бе отпечатана такава красива, тъжна самота, от която сърцето ми изпитваше странна радост.
     — Елейн! — прошепнах.
     Тя спря с ръка, притисната към гърлото.
     — Брад! — въздъхна тя и неочакваната радост, която се появи на лицето ѝ, бързо изчезна.
     Приближи се към мен. Гласът ѝ бе тих и напрегнат:
     — Брад, защо дойде? И двамата знаем, че всичко свърши.
     — Трябваше да те видя. Не можеш да ме напуснеш просто така.
     Тя отстъпи на няколко крачки назад и впери очи в лицето ми.
     — Не ти ли стига онова, което направи? — извика тя. — Накара ме да се почувствам като евтина уличница, като всички останали? Защо не ме оставиш на мира?
     — Това момиче не означава нищо за мен. Тя просто искаше да изрази благодарността си, защото обещах да ѝ помогна.
     Елейн не каза нищо, просто ме гледаше с тъмните си, изпълнени с болка очи. В дълбините им имаше нещо, което ми подсказваше, че иска да ми повярва.
     Протегнах ръка към нея, но тя отстъпи.
     — Кажи, че не ме обичаш, и аз ще си тръгна.
     — Иди си — прошепна тя с напрегнат, тъжен глас.
     — Остави ме на мира.
     — Не мога. На този свят ти си всичко за мен. Не мога ей така да те оставя. Само ако ми кажеш, че не ме обичаш.
     Тя гледаше надолу.
     — Не те обичам — изрече с притихнал глас.
     — Но нали само преди няколко дни ми каза, че ме обичаш? Погледна ме в очите и каза, че ме обичаш с цялото си сърце. Каза ми също, че никой никога не те е карал да се чувстваш толкова влюбена и обичана. Сега ме погледни в очите и ми кажи, че си ме лъгала. Кажи ми, че вече не ме обичаш. Кажи ми, че можеш да се измяташ всеки ден като риба. Тогава ще ти повярвам.
     Бавно обърна лицето си към мен. Виждах, че устните ѝ треперят.
     — Аз… аз… — не можеше да промълви и дума.
     Протегнах ръце към нея и тя бързо дойде в прегръдката ми. Зарови лице в палтото ми и заплака. Горчиви, силни ридания разтърсваха цялото ѝ тяло. Едва долавях какво говореше.
     — В един момент… там в кабинета… ми се стори, че онова момиче бях аз… а аз бях жена ти… и изведнъж толкова се засрамих. Почувствах се виновна… толкова виновна.
     Притиснах я още по-силно до себе си. Косата ѝ опираше до устните ми, докато ѝ шепнех. Усещах как сълзите ми се стичаха по бузите към косата ѝ.
     — Моля те, Елейн — умолявах я аз. — Моля те, не плачи.
     Устните ѝ лудо се притиснаха към моите.
     — Брад, Брад, толкова те обичам — извика тя, а целувките ѝ бяха солени от сълзите ѝ. — Не ме оставяй отново да избягам от теб! Никога не ме напускай!
     — Така ще е, скъпа — казах ѝ и изведнъж се почувствах спокоен. Затворих очи за целувките ѝ. — Никога няма да те напусна.
     
Тридесета глава
     
     Прекарах почивните дни, без да погледна часовника си. Времето нямаше никакво значение. Беше меденият месец, който никой никога не е изживявал, мечтата, която никога досега не се бе сбъдвала. Прекарахме, както един мъж и една жена никога не са прекарвали; ядяхме, когато се сетим, спяхме, когато се изтощим.
     Като че ли завеса падна около нас и единственото реално нещо бяха чувствата ни един към друг. Смеехме се на всички досадни и нормални неща в живота: бръсненето, къпането, обличането, изкипяването на кафето, изгарянето на филийките. Това беше наш собствен свят, създаден от нас самите за наша собствена наслада.
     Ала подобно на всички неща, които прави човек, и на това му дойде краят. Може би малко по-скоро, отколкото си мислехме, но краят наближаваше и ние го знаехме, макар и да не говорехме за него. А после, когато заговорихме за това, телефонът позвъня и нашият свят се пукна като балонче от дъвка пред лицата ни.
     Бях се изтегнал на пода пред камината. Чувствах как топлината на пламъците лизваше тялото ми и се протегнах мързеливо. Тя тъкмо бе излязла от банята и се въртеше около мен. Никога не бях виждал някой да обича толкова къпането. Направо изпитваше щастие, когато си вземеше душ. Можеше да го прави всяка минута.
     Пламъците хвърляха червено — златни отблясъци върху краката ѝ, които се подаваха под хавлиената кърпа. Превъртях се и я сграбчих, тя тупна до мен и започна да се смее. Засмях се заедно с нея, посягайки да махна кърпата. Тя се бореше да се загърне отново, но не много настойчиво.
     Когато ме погледна, в очите ѝ се четеше печал. Целунах я по носа, тя се усмихна за миг, после тъгата отново се върна в очите ѝ. За пръв път от два дни в гласа ѝ долових болка.
     — Брад, какво ще стане с нас?
     Въпросът бе напълно естествен, но когато го зададе, изтръпнах. Досега никога не си го бях задавал истински, но тя имаше право да получи отговор.
     — Не знам.
     — Не можем да прекараме остатъка от живота си така — отбеляза тя.
     Опитах да се пошегувам.
     — Какво лошо има в това? На мен ми изглежда чудесно.
     Тя подмина шегата.
     — Не можем да прекараме остатъка от живота си, като лъжем и се крием от хората. Рано или късно ще трябва да излезеш оттук. — Тя вдигна хавлиената кърпа. — Не знам как се чувстваш ти, но аз няма да мога да издържа.
     Запалих цигара и изпуснах дима, после я сложих между устните ѝ. Отговорът дойде от дъното на душата ми:
     — И аз не бих могъл.
     После с вперени в мен очи тя ме попита:
     — Тогава какво ще правим, Брад?
     Мислих дълго, преди да отговоря. Това не бе прекарване през почивните дни, от което се измъкваш с лъжи на дребно; беше нещо истинско. Прокарах пръсти през косата ѝ.
     — Можем да направим едно-единствено нещо. — Обърнах лицето ѝ към себе си. — Да се оженим.
     Гласът ѝ бе много тих и леко трепереше:
     — Сигурен ли си, че искаш това, Брад?
     Поех си дълбоко дъх:
     — Сигурен съм.
     — Повече от всичко на света искам да живея с теб, да бъда с теб. — Тя не откъсваше поглед от мен. — Какво ще стане обаче с жена ти? С децата?
     Болката у мен се надигаше. Бях мислил за всичко друго, но не и за тях. Сега осъзнавах, че съм мислил само за себе си. Погледнах я в очите.
     — Не съм те търсил, нито пък ти мен. — В този момент си спомних какво ми бе казала Мардж същата сутрин, когато тръгвах да се срещна с Брейди. Разбрах, че Мардж е знаела отговора преди мен. — Мисля, че Мардж вече знае какво изпитвам към теб. Онзи ден спомена, че никой не може да даде на никого гаранции за цял живот. Тя ще е първата, която не би искала да бъде другояче.
     Елейн сведе глава на гърдите ми.
     — Да предположим, че е така, но не казваш нищо за децата.
     — Те вече не са деца — отговорих ѝ. — Те са големи хора. Джийни е на шестнайсет, а Брад е почти на деветнайсет. Знаят всичко за живота. Сигурен съм, че разбират. И са почти на възраст, на която могат да се грижат за себе си.
     — Но ако ти се обидят и не поискат повече да имат нищо общо с теб? Как ще се почувстваш? Може би след време ще започнеш да ме мразиш, защото съм те откъснала от тях. — Гласът ѝ бе глух и неясен, защото бе опряла лице в гърдите ми.
     Гърлото ми се стегна. Едва можах да отговоря:
     — Аз… аз… не мисля, че ще се случи така.
     — Но би могло да се случи — настоя тя. — Случвало се е и преди.
     Не исках да мисля за това.
     — Ще му мисля, когато му дойде времето.
     — А парите? — не се отказваше тя.
     — Какво за парите? — попитах бързо и за миг изпитах подозрение, което нейният отговор разсея веднага.
     — Разводът ще струва много пари — отвърна тя. — Познавам те. Ако трябва, ще останеш без цент, само и само да постъпиш почтено с нея. Ще ѝ дадеш всичко, което поиска, и това е единственият верен път. Тя има право на това заради всичките години, през които сте били заедно. По-късно обаче може би ще съжаляваш, че си ѝ дал всичките тези пари заради мен.
     — Нямах много, когато започнах. Няма да се огорча, когато си тръгна с малко. — Усмихнах ѝ се. — Това е всичко, ако нямаш нищо против.
     Тя стисна ръката ми.
     — Не ме е грижа за парите. Само за теб. Искам да си щастлив, независимо какво ще стане с мен.
     Целунах ръката ѝ.
     — Ти ще ме направиш щастлив.
     Тя притегли лицето ми към своето и ме целуна по устните.
     — Ще те направя — обеща тя.
     Облегнах се на стола.
     — Утре ще поговоря с Мардж.
     — Може би… — тя малко се поколеба. — Може би трябва да почакаш малко, за да си сигурен.
     — И сега съм сигурен — отвърнах самоуверено. — Отлагането няма да помогне с нищо. Само ще влоши нещата още повече.
     — Какво ще ѝ кажеш? — попита тя.
     Започнах да отговарям, но тя изведнъж сложи пръст на устните ми и ме принуди да замълча.
     — Не — прекъсна ме бързо тя. — Не ми казвай. Не искам да го чуя. Ще кажеш онова, от което всяка жена се страхува, което вижда и чува в най-ужасните си кошмари. Живеем в страх, че някой ден той ще каже, че повече нищо не го интересува. Не искам да чувам онова, което ще ѝ кажеш. Само едно нещо ми обещай, скъпи. — Очите ѝ погледнаха дълбоко в моите.
     — И какво е то? — попитах я.
     — Бъди внимателен и мил с нея — прошепна тя. — И никога не казвай и на мен това, което ще ѝ кажеш.
     — Обещавам — отвърнах и я целунах по челото.
     — Никога няма да ти омръзна, нали, Брад?
     — Никога — отговорих, когато телефонът започна да звъни.
     Отдръпнахме се един от друг и се погледнахме озадачено. За пръв път се звънеше, откакто бях дошъл. Тя ме погледна въпросително.
     — Кой ли би могъл да звъни? — попита тя. — Никой не знае, че ще съм тук през почивните дни.
     Усмихнах ѝ се.
     — Има само един начин да се разбере.
     Тя стана и вдигна слушалката.
     — Ало.
     Чу се пращене в слушалката и на лицето ѝ се появи странен израз. Гласът ѝ стана студен и резервиран:
     — О, не, не съм го виждала. — Погледна ме особено. В слушалката отново някой заговори. Очите ѝ се разшириха от онова, което чу, и в тях се появи ужасна болка. Онази болка, която видях дълбоко в тях първия ден, когато се запознах с нея. Тя затвори очи за миг и леко се олюля.
     Скочих на крака и я хванах през кръста, за да я подкрепя.
     — Какво става? — прошепнах.
     Лицето ѝ бе напрегнато.
     — Няма значение, господин Роуан — рече тя с неочаквано вцепенен глас. — Тук е. Сега ще ви го дам. — Тя ми подаде телефона.
     Взех слушалката от нея.
     — Татко? — обадих се аз, а очите ми я проследиха как отива в другия край на стаята.
     Опитвах се да бъда спокоен.
     — Мардж ме помоли да се опитам да те открия. Брад, малкият Брад е много болен. Тя заминава при него.
     Сякаш стаята се разлюля под краката ми.
     — Какво му е?
     — В болница е — отвърна той. — Полиомиелит. Мардж каза да се молиш за всички ни.
     За миг останах без сили и не можех да проговоря. Татко притеснено започна да вика:
     — Брад! Брад, добре ли си?
     — Да, да — отвърнах. — Кога заминава Мардж?
     — Днес следобед. Поръча ми да се опитам да те намеря.
     — Къде е Джийни? — попитах.
     Чух щракване.
     — Тук съм, татко — отговори нейният глас.
     — Остави телефона, малка палавнице! — чух баща ми да вика.
     — Няма нищо, татко. — Сигурно ни бе подслушвала от деривата на горния етаж. Рано или късно трябваше да разбере. — Как си, мила моя?
     Тя започна да плаче на телефона.
     — Успокой се, мила — рекох ѝ нежно. — Като плачеш, няма да оправиш нищо. Тръгвам веднага и ще направя всичко, каквото мога.
     — Отиваш ли, татко? — в гласа ѝ се усещаше недоверие. — Няма да ни оставиш, нали?
     Затворих очи.
     — Разбира се, че не, миличка. Сега затвори телефона и си лягай. Искам да говоря с дядо ти.
     Гласът ѝ беше станал по-ведър.
     — Лека нощ, татко.
     — Лека нощ, сладка моя. — Чух как тя затвори. — Татко?
     — Да, Бърнард.
     — Тръгвам веднага. Искаш ли да предам нещо на Мардж?
     — Не — отвърна той. — Само ѝ кажи, че се моля заедно с теб.
     Затворих телефона, в устата ми горчеше. Мардж не се беше обадила, защото знаеше. Татко се обади, защото знаеше. Единственият, когото успях да заблудя, бях аз самият.
     Прекосих стаята и отидох при Елейн.
     — Чу ли? — попитах я.
     Тя кимна.
     — Ще те закарам на летището.
     — Благодаря. — Тръгнах към банята. — Трябва да се облека — обясних глупаво.
     Тя не отговори. Обърна се и отиде в спалнята. Когато след няколко минути влезе при мен в банята, беше вече облечена. Погледнах я в огледалото, докато оправях възела на вратовръзката си. Не беше както трябва, но за първи път не ме интересуваше.
     На лицето ѝ бе изписано съчувствие.
     — Ужасно съжалявам, Брад — рече тя.
     — Казват, че ако се лекува навреме, не е толкова страшно.
     Тя кимна.
     — Сега го лекуват много по-успешно, отколкото когато ние… — Споменът върна болката в очите ѝ.
     — Скъпа — обърнах се и я притеглих към себе си. Тя ме отблъсна.
     — Бързай, Брад.
     Преди да се кача на самолета, я целунах.
     — Ще ти се обадя, скъпа.
     Тя ме погледна в лицето.
     — Аз съм виновна — рече тя тъжно. — Нося нещастие на всички, които обичам.
     — Не говори глупости! Вината не е твоя.
     Очите ѝ ме гледаха широко разтворени.
     — Дали?
     — Елейн! — рязко я прекъснах аз.
     Самовглъбението изчезна от очите ѝ.
     — Ще се моля да се оправи. — Тя се обърна и изтича към колата си.
     Качих се на самолета и намерих място до прозореца. Гледах навън, но не можах да я видя. Чу се ревът на мотора. Наведох се напред и хванах главата си с ръце. Една налудничава мисъл премина през ума ми. Ако някой имаше вина, във всеки случай това не беше Елейн. Вината бе моя.
     Какво бяха казали за греховете на бащите?
     
Тридесет и първа глава
     
     Беше почти полунощ, когато застанах пред милосърдната сестра в синя униформа в приемната на болницата. Съблякох палтото си, докато тя прелистваше регистрационните карти пред себе си. През стъклената врата можех да видя как таксито, което ме докара от летището, се отдалечава от болницата.
     Край регистратурата премина монахиня в сива одежда.
     — Сестра Анджелика — извика след нея сестрата от регистратурата.
     Колежката ѝ се обърна.
     — Да, Елизабет?
     — Това е господин Роуан — представи ме сестрата. — Бихте ли го завели до осемдесет и втора? Синът му е там.
     Лицето на монахинята излъчваше благост.
     — Последвайте ме, моля — вежливо ме покани тя.
     Качихме се с асансьора, който беше на самообслужване.
     — Няма служители след десет часа — извини се тя и натисна копчето.
     Слязохме на осмия етаж и тръгнахме по боядисания в синьо коридор. От него тръгваше друг коридор и ние завихме по него. В края му зърнах дребна фигура, свита на пейка пред една от стаите.
     Затичах се и оставих сестрата зад себе си.
     — Мардж! — извиках.
     Когато стигнах до нея, тя повдигна лице. Безпокойството и изтощението бяха врязали дълбоки бръчки по него.
     — Брад! — издума тя с пресипнал глас, глас на човек, плакал дълго. — Брад, ти дойде!
     Тя се олюля и щеше да падне, ако не бях я подхванал.
     — Как е той? — попитах разтревожено.
     Тя започна да плаче.
     — Не знам. Според лекарите било още рано да се каже. Още не бил стигнал до кризата. — Тя ме погледна и сивите ѝ очи ми напомниха за Елейн. Бяха пълни със същата болка.
     Не можех да гледам тези очи. Хвърлих поглед към затворената врата.
     — Можем ли да го видим? — попитах я.
     — Казаха, че ще можем да надзърнем към полунощ.
     — Ами че то е почти полунощ — обърнах се въпросително към сестрата.
     — Ще доведа доктора — тя тръгна по коридора и изчезна в една от стаите.
     — По-добре седни. — Заведох Мардж обратно на пейката и седнах до нея.
     Лицето ѝ бе бледо и източено. Запалих цигара и я сложих между устните ѝ. Тя дръпна нервно от нея.
     — Яла ли си нещо? — попитах я.
     Тя поклати глава.
     — Не можах. Нямам апетит.
     По коридора се чуха стъпки. Погледнахме натам. Сестра Анджелика се връщаше с лекаря.
     — Сега можете да надникнете — вежливо ни покани той. — Но само за минутка. — Докторът отвори вратата.
     Тихо прекрачихме прага. Чух, че Мардж затаи дъх, когато го видяхме, и почувствах как ноктите ѝ се впиват в ръката ми.
     Тялото му бе скрито в огромен метален дихателен апарат, показваше се само върхът на главата му. Гъстата му черна коса лъщеше от пот. Клепките му бяха плътно затворени върху бялото му като платно лице. Малка черна тръбичка излизаше от едната му ноздра и отиваше в кислородната бутилка до него, дишането му бе измъчено и учестено.
     Мардж пристъпи напред, за да го докосне, но лекарят я спря шепнешком:
     — Не го безпокойте. Сега си почива и скоро ще има нужда от цялата енергия, която може да събере.
     Мардж остана притихнала, с ръка в моята, и ние гледахме нашия син. Устните ѝ се движеха, сякаш му говореше, но от тях не се изтръгна нито звук.
     Погледнах по-отблизо Брад. Той беше моята плът и аз почти усещах болката му. Плод на титаничното изригване от слабините ми, сега той лежеше безпомощен — частица от мен, чието страдание не бях в състояние да облекча.
     Припомних си последния ни разговор, преди да замине за колежа тази есен. Подигравах му се, че не е достатъчно тежък и че се е записал лекомислено в отбор по американски футбол. При твоята височина, казах аз, е по-добре да играеш баскетбол. Той е по-безопасен и ако си средно добър, би могъл да печелиш петдесет хиляди годишно като професионален играч.
     Не можех да си спомня какво бе отговорил, но бе направо шокиран, че мога да се шегувам с подобно нещо.
     А сега лежеше обвит в парче метал, което дишаше вместо него, защото тялото му беше твърде съсипано, за да издържи. Моето малко момченце. Обикновено обикалях на ръце с него всяка нощ, когато се разплачеше. Най-силните дробове на света, оплаквах се тогава. Сега не бих се оплаквал. Нищо не беше достатъчно силно. Дори и аз не можех да дишам вместо него. Само металното чудовище, чиито бели студени стени проблясваха зловещо на болничната светлина.
     — Нека го оставим сам — прошепна докторът.
     Обърнах се към Мардж. Тя изпрати въздушна целувка на спящото момче, аз я взех за ръка и последвахме лекаря навън от стаята. Вратата се затвори тихо след нас.
     — Кога ще знаем нещо, докторе? — попитах.
     Той вдигна безпомощно рамене.
     — Не мога да ви кажа, господин Роуан. Все още не е стигнал до кризата. Може да продължи един час, а може и една седмица. Никой не знае.
     — А… ще има ли трайни последици?
     — Не можем да кажем нищо, докато не настъпи кризата, господин Роуан — повтори той. — След като премине, можем да проверим и да открием какви поражения са нанесени. Отсега мога да ви кажа едно-единствено нещо.
     — Какво е то, докторе? — попитах го нетърпеливо.
     — Правим всичко, което е в човешките възможности. Опитайте да не се притеснявате или да не изпреварвате събитията. Няма с нищо да помогнете, ако ѝ вие се поболеете. — Той се обърна към Мардж. — Отдавна сте тук — любезно рече той. — Време е да си починете.
     Тя обърса очи с опакото на ръката си.
     — Не съм уморена.
     — Накарайте я да си почине, господин Роуан — посъветва ме той. — Можете да видите сина си отново едва в осем сутринта. Лека нощ. — Той се обърна и тръгна по коридора.
     Проследихме го с поглед, докато се прибра в стаята си, после се обърнах към Мардж.
     — Чу какво каза докторът.
     Тя кимна.
     — Хайде тогава. В кой хотел сме?
     — Не съм отседнала никъде — безразлично отговори тя. — Дойдох направо от летището.
     — Долу има телефон, който можете да използвате — обясни ни сестра Анджелика. — Оттам можете да потърсите хотел.
     Благодарих ѝ.
     — Къде е чантата ти? — попитах Мардж.
     — На регистратурата — отвърна тя.
     Бавно се отправихме към асансьора. Когато долу излязохме от него, отидохме на регистратурата.
     — Телефонът е направо по коридора — насочи ме сестра Анджелика.
     Оставих ги на регистратурата, а аз отидох и се обадих по телефона за хотел и такси. Когато се върнах, двете ги нямаше. Наведох се към сестрата.
     — Къде отиде жена ми? — попитах я.
     Тя вдигна поглед от списанието пред себе си.
     — Мисля, че отиде до параклиса със сестра Анджелика — тя посочи с ръка. — Подминавате асансьора и влизате в първата врата вдясно.
     Параклисът бе малък, облян от златната светлина на проблясващите върху олтара свещи. Застанах за миг на прага и се огледах. Мардж и сестра Анджелика бяха коленичили с приведени глави. Бавно тръгнах по късата пътека и коленичих до Мардж.
     Погледнах я. Ръцете ѝ лежаха сключени върху парапета, а челото ѝ докосваше пръстите. Устните ѝ се движеха, очите ѝ бяха затворени, но тя знаеше, че съм до нея. Почувствах как се доближава леко към мен.
     
Тридесет и втора глава
     
     Лежах тихо на възглавницата си и слушах как Мардж плаче в съня си. Мен не ме ловеше сън. Припомних си какво ми беше казала, преди напълно да я обори изтощението, което бе изпило силите ѝ.
     — Толкова съм уплашена, Брад — проплака тя.
     — Ще се оправи — казах с по-голяма увереност, отколкото чувствах. Имах странното усещане, че нещо стяга гърлото ми.
     — Моля те, Господи — плачеше тя. — Не бих понесла да загубя и него.
     Тогава разбрах, че е знаела всичко за мен, и замълчах. На устните ми напираха думи на успокоение, но не можех да ѝ кажа нищо за себе си. Може би друг път, на друго място. Но не и сега.
     Замислих се за Елейн. Сега разбирах какво имаше предвид. Годините на съвместен живот си вземаха своята дан. Едва сега разбирах защо ме попита как бих се чувствал.
     Мардж продължаваше да ридае тихичко насън. Завладя ме нежно чувство към нея, каквото не бях изпитвал никога преди. Пъхнах ръката си под раменете ѝ и притеглих главата ѝ към гърдите си.
     Тя остана така, притихнала, лека като дете, и скоро спря да ридае. Дишането ѝ стана спокойно и равномерно. Лежах и чаках буден нощта да свърши и дневната светлина да озари прозорците.
     Отговорът дойде след седмица. Една сутрин, когато отидохме в болницата, всички се усмихваха. Сестра Анджелика, колежката ѝ от регистратурата, служителят от асансьора, санитарите и лекуващите лекари, които обикновено бяха мрачни и кисели по време на дежурство. Всички ни се усмихваха.
     Докторът излезе от малкия си кабинет в далечния край на коридора и протегна ръце. Аз поех едната, а Мардж — другата.
     — Всичко свърши — съобщи ни той щастливо. — Брад ще се оправи. Малко почивка и ще бъде като нов.
     Не можехме да говорим, само се гледахме един друг с насълзени очи. Стиснахме здраво свободните си ръце и го последвахме до стаята на Брад.
     Той лежеше на леглото, главата му бе леко повдигната на възглавници и гледаше към вратата. В другия край на стаята стоеше изоставен огромният дихателен апарат. Двамата коленичихме до леглото му, целунахме го и заплакахме.
     Накрая той ни се усмихна с добре познатата ни някогашна своя усмивка. Ръката му помръдна върху чаршафа и той посочи металния дихателен апарат.
     — Човече! — каза той с отслабнал глас, но с обичайната си духовитост. — Зарови тази ужасна тръба, в която духат всички ветрове.
     От летището отидох направо в службата. Татко заведе Мардж и Брад вкъщи. Беше малко преди девет часа сутринта и кабинетът ми бе празен. Усмихнах се сам на себе си. Имах да отхвърлям толкова работа. Затворих вратата на кабинета си и започнах да преглеждам докладите на бюрото си.
     Боб Ливай се оказа добро попадение. Бе ме замествал успешно, докато ме нямаше. А когато се бе разчуло, че с мен всичко е наред, всичките ми стари клиенти се бяха върнали. Той ги бе приел, но на по-високи цени. Предполагам, че бе решил да ги накара да платят за прегрешенията си.
     Беше почти десет часа, когато вдигнах глава. Къде, по дяволите, бяха всички? Натиснах копчето на вътрешната линия.
     — Брад, ти ли си? — гласът на Мики бе озадачен.
     — Във всеки случай не е някой призрак! — изревах в добрия стил на Саймън Легрий.
     После всички, като се започне от момчето на вратата, се струпаха в кабинета да ми стиснат ръка. Всички се радваха за мен. Чувствах се добре. Нещата вървяха както трябва.
     Когато другите си тръгнаха, Боб остана след тях.
     — В дванайсет и половина имаме среща с комисията на Американския институт за стомана — съобщи ми той.
     — Добре — отговорих.
     — А адвокатът им ми обеща договорът да бъде на бюрото ти днес следобед.
     Погледнах го.
     — Не знам какво щях да правя без теб, Боб.
     Той ми се усмихна.
     — И аз не знам какво щях да правя без теб. Не е ли странно?
     — Но е хубаво — засмях се на свой ред аз.
     Той си отиде в кабинета и денят потече както обикновено. Малко преди обед Мики влезе в кабинета ми с пакет.
     — От магазина за кожени палта ти го изпращат — каза тя и го остави на бюрото ми.
     Погледнах го. В първия момент не си спомних. После се сетих. Утре е годишнината ни. Беше ми трудно да повярвам, че е изминал един месец, откакто карах Джийни на училище и тя ми пусна мухата за визоновото палто. Толкова много неща се бяха случили за това време.
     — Прибери го в колата — казах ѝ.
     Тя взе пакета и излезе с него от кабинета. Изчаках вратата да се затвори след нея. Бях го поръчал в деня, когато се запознах с Елейн.
     Елейн! Пръстите ми замръзнаха на бюрото. Бях ѝ обещал да ѝ се обадя, но нямах възможност. Бяха изминали хиляда години, откакто говорих за последен път с нея. Вдигнах телефона и набрах номера за междуградски разговори.
     Тъкмо щях да дам на телефонистката номера, когато Боб подаде глава през вратата.
     — По-добре побързай. Нали не искаш да закъснееш за първата си официална среща с тях.
     Неохотно оставих телефона и станах. Реших да ѝ се обадя следобед. Взех шапката и палтото си и тръгнах към вратата.
     Тогава още не знаех, но тя е била мъртва вече дванайсет часа.
     
Началото на края
     
     Главата ме болеше, очите ми горяха от неизплаканите сълзи. Не знам колко дълго съм седял и гледал през прозореца, но не намерих отговор.
     Вътрешната линия изграчи. Уморено отидох до бюрото си и вдигнах телефона.
     — Да, Мики.
     — Сандра Уолас е тук и иска да те види.
     Поколебах се за момент. Часовникът на бюрото ми показваше почти шест. После размислих.
     — Покани я.
     Останах на същото място, когато вратата се отвори и Сандра влезе. Беше енергична, руса и по-жизнена от всякога. Жизнеността ѝ бе в разгара си. Нищо на този свят не можеше да ѝ се опре. Бях сигурен в това. Толкова се различаваше от Елейн.
     Сините ѝ очи ме гледаха.
     — Здравей, Брад — поздрави тя ведро от прага.
     — Влизай, Санди — поканих я тихо.
     Тя пристъпи бавно в кабинета.
     — Как си?
     — Добре — отвърнах уморено.
     — Радвам се, че синът ти се оправи.
     — Благодаря. — Разсеяно се запитах откъде ли е научила. — Какво те води в града?
     — Имам известие за теб.
     — От господин Брейди? — попитах я.
     Тя поклати глава.
     — Не.
     Погледнах я въпросително.
     — От госпожа Скайлер.
     В първия момент думите не стигнаха до съзнанието ми, после направо експлодираха в него.
     — От госпожа Скайлер? — повторих глупаво. — Но тя… тя…
     — Знам — рече тихо Санди. — Чух тази сутрин. Господин Брейди беше много разстроен.
     — Как получи известие от нея? — поинтересувах се.
     — Видя ли я?
     Тя отново поклати глава.
     — Не. Тази сутрин пристигна по пощата. — Сандра отвори чантата си и извади един плик. Подаде ми го.
     Взех плика и го погледнах. Беше отворен. Погледнах я.
     — Първият бе адресиран за мен — обясни тя бързо. — Вътре има друг. Той е за теб.
     Отворих плика. До ноздрите ми достигна познатият дъх на парфюма, който Елейн употребяваше.
     Притворих очи. Сякаш я виждах да стои пред мен. Извадих другия плик отвътре. Беше запечатан. Разрязах го. Погледнах Санди. Тя не помръдваше.
     — Ще почакам отвън — досети се тя.
     Поклатих глава.
     — Остани тук.
     Санди отиде и седна на дивана. Отпуснах се на стола си и започнах да чета писмото на Елейн. Почеркът ѝ бе разбран, равен и не издаваше вълнение. Очевидно, когато го е писала, вече е била взела решението си. Датата беше от преди два дни.
     
     «Мой най-скъпи Брад,
     Откакто се качи на самолета, непрекъснато мисля и се моля за теб. Единствената ми надежда е синът ти да се оправи. Това е най-важното нещо на този свят.
     Мисълта за него ме накара да осъзная колко дребни и глупави, колко егоистични сме били. Ние, които бяхме готови да пожертваме всичко край себе си в името на една моментна страст.
     Защото истината е, че това бе всичко, което можехме да изпитваме един към друг. Аз го осъзнах. Моят живот бе свършил, а аз се опитвах да взема назаем от твоя.
     Мисля, че ти споменах колко ми напомняш за Дейвид, че имаш същите качества и изпитваш същата почит и любов към семейството си, които той изпитваше към нас.
     Това бе първото, което ме привлече към теб, но тогава аз не го разбрах. Ти беше същият тип.
     В самотата си, след като ти си тръгна, отидох до гробището, където почиват Дейвид и децата ми. Седнах на пейката и се загледах в паметника, на който сега е изписано името ми. Мястото ми е до неговото — мястото, което винаги съм заемала в живота му. Тогава ми мина мисълта, че ако остана с теб, никога няма да мога да бъда с него и с децата. Никога нямаше да можем да сме заедно — ние, които означавахме толкова много един за друг!
     Така разбрах, че не те обичам по-малко, но че съм обичала Дейвид и децата повече.
     Затова не мисли, че съм предала любовта ни. Ценях я повече от всичко друго на света. Моля те, мисли с добро и се моли за мен.
     С обич Елейн»
     
     Очите ми продължаваха да горят от всички сълзи, които бях пролял този деня, но вече се чувствах по-добре. Тежестта изчезна от душата ми. Изправих се.
     — Много мило, че ми го донесе, Санди — рекох дрезгаво.
     Тя също се изправи.
     — Трябваше да го донеса. Знаех, че я обичаш.
     Поех си дълбоко дъх.
     — Обичах я. — Никога всъщност не съм знаел колко я е боляло. Единственото, което си спомнях, бяха очите ѝ, така замъглено сини, почти виолетови от болката, която се таеше в дълбините им.
     Тя беше вече на вратата.
     — Трябва да се връщам. Обещах на леля Нора, че ще се прибера вкъщи преди дванайсет.
     — Леля Нора? — попитах с нескрита изненада в гласа си.
     Тя кимна.
     — Господин Брейди ме заведе вкъщи да се запозная с нея. Каза, че искал да се чувствам като тяхна дъщеря. Ще поживея при тях известно време. — Странна усмивка премина по устните ѝ. — Не знам какво му каза онзи ден. Оттогава е друг човек. Дори започвам да го харесвам. Всъщност е много мил, когато го опознаеш.
     — Радвам се, Санди. — Отидох до вратата и я погледнах. — Ще се отрази добре и на двама ви.
     — Надявам се. — Тя се усмихна и вдигна буза към мен, за да я целуна като малко момиченце.
     Целунах я.
     — Довиждане, Санди.
     Вратата се затвори след нея. Аз отидох до прозореца и го отворих. Стоях там тихо, късах писмото на Елейн на малки парченца и ги пусках да падат от прозореца. Това беше краят, но бе и началото. Нов живот и ново разбиране за всичко. Не бях по-различен от мнозина други мъже, които забравяха, че есента е сезонът на зрелостта, и отчаяно се опитваха да се върнат към стихията на пролетта. Вече знаех повече. Не можех да върна часовника назад. Чакаше ме още много години живот с Мардж и децата. Добър живот. Сега разбирах какво е имала предвид Елейн. Място до тях. Въздъхнах дълбоко. Студеният въздух проникна в дробовете ми и се почувствах добре. Неочаквано ми се прииска да си отида у дома…
     Докато карах към къщи, започна да се сипе първият сняг. Когато стигнах до алеята, тя бе цялата побеляла. Спрях пред гаража, седях в колата и гледах къщата.
     Всички прозорци светеха, дори стаята на Брад, и от тях върху снега се сипеха топли отблясъци. Таксито на баща ми бе паркирано отпред.
     Излязох от колата и отворих вратата на гаража. Както обикновено, пантите изскърцаха. Върнах се в колата и я вкарах в гаража.
     Чух гласа на Джийни да ме вика:
     — Татко! Татко!
     Слязох от колата и тя изтича в прегръдката ми. Целунах я леко.
     — Как е моето момиче? — попитах я.
     — Страхотно! — отвърна тя развълнувано, после понижи тон до заговорнически шепот. — Надявам се да не си забравил за подаръка на мама, защото тя ти е купила най-хубавия ръчен часовник! — Притисна устни с ръката си. — О, боже! Издадох се. А обещах, че няма!
     Усмихнах ѝ се. Сигурно бе казала на Мардж за моя подарък. Не можеше да пази тайна, никога не е могла.
     — Няма нищо, мила — успокоих я нежно. — Няма да се издам, че зная.
     Пресегнах се през седалката, взех кутията с палтото на Мардж и го пъхнах под мишница. После, ръка за ръка, като оставяхме следи в снега по циментовата пътека, влязохме вкъщи.
     
     
     Край
     
     Сканиране: Syndicate, 2013
     Разпознаване и корекция: Egesihora, 2014