Бившият военен пилот Мая Стърн е оставила смъртта на бойното поле, но Онази с косата продължава да я преследва. Първо прибира сестра й Клеър, после отнася съпруга й Джо. И двамата са убити брутално, а извършителите не са заловени.
  Възможно ли е престъпленията да са свързани? Кой стои зад тях и какви мотиви има?
  Докато търси отговор на тези въпроси, Мая открива, че някой я следи. А после вижда нещо немислимо на скритата камера, която е поставила в дома си – как един мъж си играе с двегодишната й дъщеря. Мъж, приличащ поразително на мъртвия й съпруг...
  Губи ли разсъдъка си Мая? Или някой се опитва да я побърка, за да я направи лесна жертва?
На Шарлот –
на колкото и години да ставаш,
ти си все така моето малко момиче
1.
Погребаха Джо три дни след убийството му.
  Мая беше облечена в черно, както подобава на скърбяща вдовица. Слънцето печеше с неумолима свирепост, която й напомняше за месеците в пустинята. Семейният пастор бълваше обичайните клишета, но Мая не го слушаше. Погледът й се рееше към училищния двор от другата страна на улицата.
Да, гробището гледаше към начално училище.
  Беше минавала с колата безброй пъти по тази улица – гробищният парк отляво, училището отдясно, – без да се замисли нито веднъж над странното, дори неприлично разположение. Кое е било първо, запита се тя сега – училищният двор или гробището? Кой е решил да построи училище до гробище – или обратното? Имаше ли някакво значение това съпоставяне на началото и края на живота и дали беше уместно? Смъртта винаги е толкова близо, на един дъх разстояние, така че може би беше мъдро децата да се запознаят отрано с тази концепция.
  Ето с какви безсмислици беше пълна главата й, докато гледаше как ковчегът на Джо се спуска в гроба. Разсейвай се. Това е ключът. Преживей го.
  Сърбеше я от черната рокля. През последните десет години бе присъствала на повече от сто погребения, но за първи път обличаше черно. Едва издържаше.
  От дясната й страна най-близките роднини на Джо – майка му Джудит, брат му Нийл и сестра му Каролайн – се топяха от комбинацията от висока температура и дълбока мъка. Отляво стоеше Лили, нейната (и на Джо) двегодишна дъщеря, която вече започваше да нервничи и да използва ръката й като люлка. Според старото клише децата не идват с наръчник за употреба. Никога досега не се бе замисляла колко вярно е това. Какъв беше подобаващият етикет за ситуация като тази? Дали оставяш двегодишната си дъщеря у дома, или я водиш на погребението на баща й? Това беше тема, която не се разглеждаше във всезнаещите сайтове за мами. В пристъп на горчив гняв Мая едва не бе задала въпроса си онлайн: „Здравейте! Наскоро убиха съпруга ми. Да водя ли двегодишната си дъщеря на гробището, или да я оставя у дома? О, и бихте ли дали някакви
съвети за облеклото? Благодаря!“.
  На погребението имаше стотици хора и Мая почти подсъзнателно си даде сметка, че това би доставило удоволствие на Джо. Той харесваше хората. Хората харесваха Джо. Естествено, популярността сама по себе си не би могла да обясни тълпата. Опечалените бяха привлечени от ужасната примамка да бъдат близо до трагичното – хладнокръвното убийство на млад мъж, чаровна издънка на богатата фамилия Бъркит и съпруг на жена, замесена в международен скандал.
Лили обви с ръце крака на майка си. Мая се наведе и прошепна: — Още мъничко, миличка.
Лили кимна, но се вкопчи още по-силно.
  Мая отново се изправи и приглади с двете си ръце дразнещата черна рокля, която бе взела назаем от Айлийн. Джо не би искал да я вижда в черно. Винаги я бе предпочитал в униформата, която носеше навремето, когато бе армейски капитан Мая Стърн. Когато се срещнаха за първи път на една благотворителна галавечеря на семейство Бъркит, облеченият във фрак Джо веднага отиде при нея, пусна й дяволитата си усмивка (дотогава Мая така и не беше разбрала смисъла на „дяволита“) и каза: „Еха, а аз си мислех, че мъжете в униформа трябва да изглеждат секси“.
  Встъпителните думи бяха достатъчно куци, за да я разсмеят – а това беше всичко, от което имаше нужда тип като Джо. Господи, толкова хубав беше. Дори сега, когато стоеше във влажния задух на няколко стъпки от трупа му, споменът я накара да се усмихне. Година по-късно Мая и Джо се ожениха. Малко по-късно се появи Лили. А ето че сега някой сякаш бе пуснал на бързи обороти записа на съвместния им живот и тя погребваше съпруга си и бащата на единственото си дете.
  „Всички любовни истории завършват трагично“, бе казал баща й преди много години.
Мая беше поклатила глава. „Господи, татко, това прозвуча мрачно.“
  „Така е, но само си помисли. Или любовта изчезва, или ако си от истинските късметлии, доживяваш да видиш как любимият ти си отива.“
  Още виждаше баща си, седнал срещу нея на кухненската маса с пожълтяла ламинирана повърхност в къщата им в Бруклин. Беше облечен в обичайния си плетен пуловер (всички професии си имат един или друг вид униформа, не само военните), заобиколен от купчини есета от колежа, които трябваше да оценява. Двамата с майка й бяха починали преди години, през няколко месеца един от друг, но, честно казано, на Мая още й беше трудно да определи към коя категория спадаше тяхната любовна история.
  Пасторът продължаваше да дрънка, когато Джудит Бъркит, майката на Джо, стисна силно ръката й в мъката си.
— Това е още по-лошо – промълви възрастната жена.
  Мая не я попита какво има предвид. Не се налагаше. Джудит Бъркит погребваше свое дете за втори път. Сега двама от синовете й си бяха отишли – единият при трагичен инцидент, другият от ръката на убиец.
Мая погледна надолу към собственото си дете, към темето на Лили, и се запита как е възможно една майка да живее с такава болка.
  — Никога няма да се оправя – прошепна старицата, сякаш беше прочела мислите й. Простите думи съсякоха въздуха като коса на жътвар. – Никога.
  — Аз съм виновна – рече Мая.
Не беше искала да го каже. Джудит я погледна.
— Трябваше да...
  — Нищо не си можела да направиш – каза Джудит. Но въпреки това в тона й имаше нещо. Мая го разбираше, защото другите вероятно си мислеха същото. Мая Стърн беше спасила толкова много хора в миналото. Защо не беше направила същото със съпруга си?
  — Прах при прахта...
  Еха, пасторът наистина ли бе стигнал до този изтъркан лаф? Не следеше думите му. Никога не го правеше на погребения. Беше се намирала близо до смъртта достатъчно пъти, за да знае как да се справя: Изтръпни. Не се съсредоточавай върху нищо. Остави всички звуци и картини да се размажат, докато станат неразпознаваеми.
  Ковчегът на Джо легна на дъното на гроба с тупване, което отекна твърде продължително в неподвижния въздух. Джудит се олюля до Мая и от гърдите й се изтръгна тих стон. Мая запази военната си стойка – вдигната глава, изправен гръб, раменете назад. Неотдавна бе чела една от онези статии за самопомощ, които хората винаги си разменят по електронната поща – за „силните пози“ и как те трябвало да ти помогнат да се представиш по-добре. Военните бяха разбрали тази хитрина на популярната психология много преди времето й. Като войник не стоиш мирно, защото изглежда добре. А защото на някакво ниво това ти дава сила или – което е също толкова важно – те прави да изглеждаш по-силен в очите и на другарите, и на враговете ти.
  За миг се върна мислено в парка – проблясък на метал, изстрел, Джо пада на земята, Мая се препъва в мрака с оплискана с кръв риза, уличните лампи в далечината светят мъгливо...
Помощ... моля ви... някой... съпругът ми...
Затвори очи и пропъди спомена.
„Дръж се – каза си тя. – Просто изтърпи.“
И го направи.
* * *
После дойде ред на съболезнованията.
  Единствените две места, на които стоиш, а пред теб минава върволица от хора, са погребенията и сватбите. Може би в това имаше нещо уместно, но Мая не можеше да си представи какво е то.
  Нямаше идея колко хора минаха покрай нея, но шествието продължи часове. Опечалените се тътреха напред като в сцена от някакъв филм за зомбита, в който поваляш едно чудовище само за да се изправиш пред още.
Просто продължавай.
  Повечето казваха тихо „Моите съболезнования“, което си беше идеалното нещо за казване. Други приказваха твърде много. Каква трагедия било, каква загуба, как градът отивал по дяволите, как веднъж едва не станали жертва на въоръжен грабеж (правило номер едно: никога не говори за себе си, докато поднасяш поздравления или съболезнования), как се надявали полицията да види сметката на животните, които са го направили, какъв късмет е извадила Мая, как Бог е бдял над нея (което логично означаваше, че на Бог не му е пукало за Джо), как винаги имало промисъл, как за всяко нещо си имало причина (беше истинско чудо, че не фрасна тези типове направо в муцуните).
  Някъде по средата на всичко това роднините на Джо останаха без сили и трябваше да седнат. Не и Мая. Тя остана права през цялото време, поглеждаше всеки в очите и отвръщаше на всеки опечален с топло ръкуване. Използваше дискретен и не толкова дискретен език на тялото, за да отблъсне онези, които искаха да изразят по-силно мъката си с прегръдки или целувки. Колкото и безсъдържателни да бяха думите им, Мая ги изслушваше внимателно, кимаше и казваше „Благодаря, че дойдохте“ с един и същи фалшиво искрен тон, след което се обръщаше към следващия на опашката.
  Друго задължително правило при приемане на съболезнования – не говори прекалено много. Кратките баналности вършат работа, защото е далеч по-добре да кажеш нещо безвредно, отколкото обидно. Ако имаш нуждата да говориш повече, нека да е някакъв приятен, кратък спомен за покойния. Никога не казвай какво е направила лелята на Джо, Едит. Никога не плачи истерично и не се обръщай театрално към всички с „вижте ме, страдам“. И никога не казвай на скърбящата вдовица смразяваща глупост от сорта на: „Горкото момиче, първо сестра ти, а сега и съпругът ти.“
  Светът спря за момент, когато леля Едит изрече онова, което си мислеха толкова много други, особено когато малкият племенник на Мая, Даниел, и още по-малката й племенница Алекса бяха на две крачки от нея. Вените й затуптяха и Мая трябваше да събере цялата си воля, за да не сграбчи леля Едит за гърлото и да й изтръгне гръкляна.
Вместо това каза с фалшива искреност:
— Благодаря, че дойде.
  Шестима другари от бившия й взвод, сред които и Шейн, стояха отстрани и не сваляха поглед от нея. Винаги го правеха, независимо дали ти харесва, или не. Когато бяха заедно, стоенето на пост сякаш никога не свършваше. Не се бяха наредили на опашката. Както и можеше да се очаква от тях. Бяха нейните верни мълчаливи стражи, присъствието им беше единствената истинска утеха в този ужасен ден.
  От време на време й се струваше, че чува далечния кикот на дъщеря й – най-старата й приятелка Айлийн Фин беше отвела Лили до детската площадка на началното училище, – но може би просто си въобразяваше.
Детският смях изглеждаше едновременно неприличен и жизнеутвърждаващ в обстановка като тази. Мая копнееше за него и в същото време не можеше да го понесе.
  Децата на Клеър, Даниел и Алекса, бяха последни на опашката. Мая ги прегърна – както винаги, искаше да ги защити от всичко лошо, което би могло да им се случи. Баджанакът й Еди... такъв ли беше? Как наричаш мъжа, който е бил женен за сестра ти, преди тя да бъде убита? „Бивш баджанак“ звучеше по-скоро така, сякаш е имало развод. Може би „доскорошен баджанак“? Или си остава просто „баджанак“?
Още безсмислици, предназначени да разсейват.
  Еди приближи по-неуверено. По лицето му имаше кичури косъмчета, пропуснати от самобръсначката. Целуна я по бузата. Миризмата на мента и вода за изплакване на устата беше достатъчно силна, за да убие всичко, което би могло да има там, но пък нали това беше целта?
— Джо ще ми липсва – измънка Еди.
— Знам, че ще ти липсва. Той те харесваше много, Еди.
— Ако можем да направим нещо...
  „Можеш да се грижиш по-добре за децата си“, помисли си Мая, но обичайният й гняв към него сега беше изчезнал, изтекъл като вода в лодка с дупка.
— Добре сме, благодаря.
  Еди млъкна, сякаш също можеше да чете мислите й, което в случая можеше и да е вярно.
  — Съжалявам, че пропуснах последния ти мач – каза Мая на Алекса. – Но утре ще дойда.
Изведнъж и тримата се почувстваха неловко.
— О, не е нужно да го правиш – каза Еди.
— Всичко е наред. Ще бъде приятно разсейване.
  Еди кимна, подбра Даниел и Алекса и тръгна към колата. Алекса погледна назад, докато се отдалечаваше. Мая й се усмихна окуражаващо. „Нищо не се е променило – казваше усмивката. – Винаги ще съм до теб, както обещах на майка ти.“
  Мая гледаше как семейството на Клеър се качва в колата. Пообщителният четиринайсетгодишен Даниел се качи отпред. Алекса, която бе едва на дванайсет, седна сама отзад. След смъртта на майка си тя винаги се присвиваше, сякаш в очакване на нов удар. Еди махна на Мая, усмихна
й
се уморено и се настани зад волана.
  Мая се загледа след бавно отдалечаващата се кола. Докато я изпращаше с поглед, забеляза детектив Роджър Киърс от отдел „Убийства“ на НЙПУ – стоеше отстрани, облегнат на едно дърво. Дори днес. Дори сега. На Мая й идеше да отиде при него и да поиска обяснение, но Джудит отново хвана ръката й.
— Бих искала двете с Лили да дойдете с нас във „Фарнуд“.
Бъркит винаги говореха за къщата си с името й. Това може би трябваше да е намек за Мая каква ще стане, ако се омъжи за човек от такава
фамилия.
— Благодаря, но мисля, че Лили трябва да си е у дома – каза тя.
— Лили има нужда да е със семейството. И за двете ви се отнася.
— Благодаря.
  — Сериозно го казвам. Лили винаги ще бъде наша внучка. И ти винаги ще бъдеш наша дъщеря.
  Джудит подчерта изявлението си, като стисна леко ръката й. Беше много мило от нейна страна да го каже, сякаш повтаряше думите, които чуваше в слушалката си на някое от благотворителните си партита, но в същото време не беше вярно – поне относно Мая. Никой женен за Бъркит не беше нещо повече от толериран аутсайдер.
— Друг път – рече Мая. – Сигурна съм, че ме разбираш.
  Джудит кимна и я прегърна неискрено. Братът и сестрата на Джо направиха същото. Мая гледаше съсипаните им лица, докато бавно вървяха към колоната лимузини, които щяха да ги откарат до имението Бъркит.
  Другарите й от бившия взвод още бяха тук. Тя срещна погледа на Шейн и му кимна леко. Те разбираха. Не „напускаха строя“, а се оттегляха тихо, като внимаваха да не смутят никого. Повечето от тях още бяха на активна служба. След случилото се край сирийско-иракската граница Мая бе „окуражена“ да се уволни с почести. Тя го направи, тъй като не виждаше други възможности. И сега, вместо да командва или поне да обучава новобранци, капитан от резерва Мая Стърн, която за кратко беше лицето на новата армия, даваше уроци по пилотаж на летище „Титърбъроу“ в северната част на Ню Джърси. През някои дни беше добре. През повечето службата в армията й липсваше така, както не си бе и представяла.
  Най-сетне остана сама до купчината пръст, която скоро щеше да покрие съпруга й.
— Ах, Джо – каза на глас тя.
  Помъчи се да почувства някакво присъствие. Беше се опитвала да долови признаци за живот след смъртта и на безбройните други погребения, но винаги безуспешно. Някои вярваха, че трябва да остава поне малко жизнена сила – че енергията и движението никога не умират напълно, че душата е вечна, че не можеш да унищожиш напълно материята и така нататък. Може би беше вярно, но колкото повече ставаха мъртвите около Мая, толкова повече й се струваше, че след смъртта им не остава нищо, абсолютно нищо.
Остана до гроба, докато Айлийн не се върна от игрището с Лили.
— Готова ли си? – попита тя.
  Мая погледна отново дупката в земята. Искаше да каже нещо дълбоко и значимо на Джо, нещо, което да... сложи край и за двамата, но думите просто не идваха.
  Айлийн ги откара до дома. Лили заспа в детската седалка, която изглеждаше така, сякаш е проектирана от НАСА. Мая седеше отпред и се взираше през прозореца. Когато стигнаха до къщата (Джо искаше да
кръсти и нея, но Мая беше твърдо против и успя да се наложи), успя някак да се справи със сложните ремъци и освободи Лили от седалката. Облегна главата й на рамото си, за да не я събуди.
— Благодаря за превоза – прошепна Мая.
Айлийн изключи двигателя.
— Мога ли да вляза за малко?
— Ще се оправим.
  — Не се съмнявам. – Айлийн разкопча предпазния колан. – Но исках да ти дам нещо. Няма да отнеме повече от две минути.
* * *
Мая взе нещото.
— Цифрова рамка за снимки?
  Айлийн имаше рижа коса, лунички и широка усмивка. Лицето й озаряваше стаята, в която влизаше, и чудесно скриваше мъката отдолу.
  — Не, това е камера за детегледачка, маскирана като цифрова фоторамка.
— Моля?
  — Започваш постоянна работа и ще трябва да държиш нещата под око, нали?
  — Май да.
  — Изабела къде най-често играе с Лили?
Мая посочи надясно.
— В дневната.
— Ела, ще ти покажа.
— Айлийн...
Тя взе рамката от Мая.
— Ела.
  Дневната се намираше непосредствено до кухнята. Беше с висок като на катедрала таван, целият облицован със светло дърво. На стената висеше огромен телевизор. Имаше две кошници, преливащи с играчки. Пред канапето, където преди бе имало прекрасна махагонова масичка за кафе, сега стоеше детска кошара. За съжаление, масичката не беше безопасна за деца и се наложи да я махнат.
  Айлийн тръгна към библиотеката. Намери място за рамката и я включи в близкия контакт.
  — Вече заредих няколко снимки на семейството ти. Рамката просто ще ги превърта. Изабела и Лили на онова канапе ли играят обикновено?
  — Да.
  — Добре. – Айлийн обърна рамката натам. – Вградената камера е широкоъгълна, така че ще можеш да виждаш цялата стая.
  — Айлийн...
  — Видях я на погребението.
  — Кого?
  — Детегледачката ти.
  — Семейството на Изабела отдавна работи за семейството на Джо. Нейната майка е била негова бавачка. А брат й е семейният градинар.
  — Наистина ли?
  — Богати са – сви рамене Мая.
  — Различни са.
  — Така е.
  — Значи й имаш доверие?
  — На кого, на Изабела ли?
  — Да.
Мая отново сви рамене.
— Познаваш ме.
  — Така е. – Айлийн първоначално беше приятелка на Клеър – бяха съквартирантки през първата година във Васар Колидж, – но трите жени бързо се сближиха. – Ти не се доверяваш на никого, Мая.
  — Не бих го казала по този начин.
  — Добре. А когато става дума за детето ти?
  — Когато става дума за детето ми – да, на никого.
Айлийн се усмихна.
  — Ето защо ти давам това. Виж, не мисля, че ще откриеш каквото и да било. Изабела изглежда чудесна.
  — Но по-добре да съм сигурна, вместо да съжалявам?
  — Именно. Не мога да ти опиша колко по-спокойна се чувствах, когато оставях Кайл и Миси с детегледачката.
  Мая се замисли дали Айлийн е използвала камерата само за детегледачката, или е събирала материали срещу някой друг, но реши да премълчи въпроса.
— Компютърът ти има ли четец на карти? – попита Айлийн.
— Не съм сигурна.
  — Няма значение. Аз имам преносим, който може да се включи навсякъде. Просто го пъхаш в свободен порт на лаптопа или настолния компютър. Фасулска работа. В края на деня вадиш картата от рамката – ето тук е, виждаш ли?
Мая кимна.
  — После пъхаш картата в четеца. На екрана се появява видео. Картата е трийсет и два гигабайта, така че ще изкара дни наред. Камерата има и детектор на движение, така че не записва, когато стаята е празна.
Мая не се сдържа и се усмихна.
— Виж се само.
— Какво? Размяната на ролите ли те тормози?
— Малко. Трябваше сама да се сетя за това.
— Изненадана съм, че не си.
  Мая погледна надолу и срещна погледа на приятелката си. Айлийн нямаше метър и шейсет, Мая беше над един и осемдесет, но с войнишката си стойка изглеждаше още по-висока.
— Виждала ли си нещо на твоята камера?
— Имаш предвид нещо, което не би трябвало да виждам ли?
— Да.
  — Не – отвърна Айлийн. – И знам какво си мислиш. Не се е връщал. И не съм го виждала.
  — Не те съдя.
  — Дори малко ли?
  — Каква приятелка бих била, ако не те съдех поне малко?
  Айлийн пристъпи напред и я прегърна. Мая отвърна на прегръдката й. Айлийн не беше просто позната, изразяваща съболезнованията си. Мая влезе във Васар една година след Клеър. Трите живяха заедно в онези безгрижни дни, преди Мая да постъпи в авиационната школа във Форт Ръкър, Алабама. Айлийн си оставаше най-близката й приятелка редом с Шейн.
— Обичам те, нали знаеш.
Мая кимна.
— Да, знам.
— Сигурна ли си, че не искаш да остана?
— Имаш свое семейство, за което да се грижиш.
  — Всичко е наред – каза Айлийн и посочи с палец цифровата рамка. – Пак ги наглеждам.
  — Много смешно.
  — Не толкова. Но знам, че ти трябва време за себе си. Обади се, ако имаш нужда от нещо. О, и не се безпокой за вечерята. Вече поръчах китайска храна от „Лук Сий“. Ще пристигне след двайсет минути.
  — Обичам те, нали знаеш.
  — Да – каза Айлийн, докато вървеше към вратата. – Знам.
Тя спря.
— Опа.
— Какво?
— Имаш си компания.
2.
  Компанията беше в ниската космата форма на детектив Роджър Киърс от отдел „Убийства“ на нюйоркската полиция. Киърс влезе в къщата с найдоброто си подобие на наперена походка и се огледа по начина, по който го правят ченгетата.
— Хубаво място.
Мая се намръщи, без да си направи труда да скрие раздразнението си.
  У Киърс имаше нещо, напомнящо за пещерен човек. Беше нисък и широк, ръцете му изглеждаха прекалено къси за тялото. Лицето му бе от онези, които имат небръснат вид дори ако току-що е оставил
самобръсначката. Рунтавите му вежди напомняха за последен етап от метаморфозата на гъсеница, а косъмчетата по опакото на дланите можеха да се навиват с маша.
— Надявам се, че нямате нищо против, че се отбих.
  — Защо да имам? – отвърна Мая. – О, вярно, онази тъкмо-погребахмъжа-си история.
Киърс се престори на разкаян.
— Осъзнавам, че не съм избрал най-подходящия момент.
— Нима?
  — Но утре сте отново на работа, пък и кога всъщност моментът е подходящ?
  — Добър довод. Какво мога да направя за вас, детектив?
  — Нещо против да седна?
  Мая посочи канапето в дневната. Хрумна й плашеща мисъл. Срещата – всъщност всяка среща от сега нататък – щеше да се записва от скритата камера. Ама че работа. Разбира се, устройството можеше да се включва и изключва ръчно, но кой би се сетил, пък и дал зор да го прави всеки ден? Зачуди се дали камерата не записва и звук. Трябваше да попита Айлийн или по-късно да прегледа записа.
— Хубаво място – отбеляза Киърс.
— Да, вече го казахте.
— Кога е била построена къщата?
— Някъде през двайсетте.
— Семейството на покойния ви съпруг – те са собствениците, нали?
— Да.
Киърс седна. Мая остана права.
— И какво мога да направя за вас, детектив?
— Просто малко допълнителни въпроси, такива неща.
— Допълнителни?
  — Изслушайте ме, става ли? – Киърс й пусна обезоръжаваща – поне според представите му – усмивка. Мая не се върза. – Къде беше...? – Той порови в джоба на сакото си и извади оръфан бележник. – Нещо против да го направим още веднъж?
  Мая не беше сигурна какво да мисли за него, което вероятно бе и целта на Киърс.
— Какво искате да знаете?
— Да започнем от самото начало, става ли?
Тя седна и разпери ръце, сякаш казваше „Давайте“.
— Защо двамата с Джо се срещнахте в Сентръл Парк?
— Той поиска.
— По телефона, така ли?
— Точно така.
— Това обичайно ли беше?
— Срещали сме се там и преди, да.
— Кога?
  — Не знам. Много пъти. Казах ви. Онази част от парка е хубава. Често си постилахме одеяло, а после обядвахме в „Боутхаус“... – Тя се сепна, млъкна, преглътна. – Просто мястото беше приятно, това е.
  — През деня – несъмнено. Но е малко усамотено нощем, не мислите ли?
  — Винаги сме се чувствали в безопасност там.
Той й се усмихна.
— Обзалагам се, че се чувствате в безопасност на повечето места.
— Тоест?
  — Като се има предвид на какви места сте били, паркът не би трябвало да се води като особено опасно място. – Киърс се изкашля в юмрука си. – Както и да е, значи съпругът ви се е обадил и е казал „Хайде да се срещнем там“ и сте го направили.
  — Точно така.
  — Само дето – Киърс отвори бележника си, наплюнчи пръсти и започна да го прелиства – той не ви се е обадил.
Погледна я.
— Моля?
— Казахте, че Джо ви се е обадил и е поискал да се срещнете там.
  — Не, вие го казахте. Аз казах, че предложи да се срещнем там по телефона.
  — Но после аз казах „Той ви се е обадил“ и вие казахте „Точно така“.
  — Не си играйте на думи с мен, детектив. Разполагате с телефонната разпечатка от онази вечер, нали?
  — Да, разполагам.
  — И на нея е отбелязан разговор между мен и съпруга ми?
  — Да.
  — Не помня дали аз му се обадих, или той на мен. Но той предложи да се срещнем на любимото ни място в парка. Бих могла да го предложа и аз, не разбирам какво значение има това. И може би щях да предложа, ако той не го беше направил преди мен.
  — Може ли някой да потвърди, че с Джо често сте се срещали там?
  — Не мисля, но не виждам какво общо има това.
Киърс й се усмихна неискрено.
— Аз също, но да продължим нататък, какво ще кажете?
Мая кръстоса крака и зачака.
— Казахте, че двама мъже са ви приближили от запад. Нали така?
— Да.
— И са били със скиорски маски?
Вече бяха минавали десетки пъти през това.
— Да.
— Черни скиорски маски, прав ли съм?
— Прав сте.
  — И казахте, че единият е бил висок около метър и осемдесет... колко висока сте вие, госпожо Бъркит?
Мая едва не му се озъби, че трябва да се обръща към нея с капитан –
мразеше да я наричат госпожа, – но рангът вече не беше уместен.
— Наричайте ме Мая. И съм висока около един и осемдесет.
— Значи единият мъж е бил висок горе-долу колкото вас.
Мая се опита да не завърти очи.
— Ъ-ъ-ъ, да.
  — Бяхте много точна в описанието на нападателите. – Киърс зачете от бележника си: – Единият е бил висок метър и осемдесет. Другият според преценката ви е бил около метър и седемдесет и два. Единият е носел черно яке с качулка, джинси и червени кецове „Конвърс“. Другият е бил по светлосиня тениска без надписи, бежова раница и черни маратонки, макар че не сте видели марката.
  — Точно така.
  — Мъжът с червените кецове – той е застрелял съпруга ви.
  — Да.
  — И после вие сте побегнали.
Мая не каза нищо.
  — Според показанията ви те са искали да ви оберат. Казахте, че Джо се е забавил с изваждането на портфейла си. Освен това съпругът ви е носил много скъп часовник. „Юбло“, ако не се лъжа.
Гърлото й беше пресъхнало.
— Да, точно така.
— Защо просто не им го е дал?
— Мисля... мисля, че щеше да го направи.
— Но?
Тя поклати глава.
— Мая?
— Навирали ли са огнестрелно оръжие в лицето ви, детектив?
— Не.
— В такъв случай сигурно не разбирате.
— Какво да разбирам?
  — Дулото. Дупката. Когато някой го е насочил към теб, когато заплашва да дръпне спусъка, онази черна дупка става огромна, сякаш ще те погълне. Някои хора замръзват, когато видят такова нещо.
  — И Джо... беше от тези хора, така ли? – Този път гласът на Киърс звучеше меко.
  — За момент.
  — И моментът се оказа прекалено дълъг?
  — В този случай да.
Двамата замълчаха за няколко секунди.
— Възможно ли е пистолетът да е гръмнал случайно? – попита Киърс.
— Съмнявам се.
— Защо се съмнявате?
  — Поради две причини. Първо, беше револвер. Запознат ли сте с револверите?
— Не особено.
  — Устройството им е такова, че трябва или да дръпнеш ударника, или да натиснеш много силно спусъка. Не можеш да произведеш неволен изстрел.
  — Ясно. А втората причина каква е?
  — По-очевидна – каза Мая. – Онзи стреля още два пъти. Не можеш „случайно“ да изстреляш три куршума.
Киърс кимна и отново погледна бележките си.
  — Първият куршум е улучил съпруга ви в лявото рамо. Вторият е попаднал в дясната му ключица.
Мая затвори очи.
— На какво разстояние беше стрелецът?
— Три метра.
— Според съдебния лекар нито една от тези рани не е била смъртоносна.
— Да, казахте ми – рече тя.
— И какво стана после?
— Опитах се да го задържа...
— Джо ли?
— Да, Джо – рязко отвърна тя. – Кого си мислите?
— Извинете. И после?
— Аз... Джо падна на колене.
— И тогава онзи е стрелял трети път?
Мая не каза нищо.
— Третият изстрел – повтори Киърс. – Онзи, който го е убил.
— Вече ви казах.
— Какво ми казахте?
Мая вдигна очи и го погледна.
— Не видях третия изстрел.
Киърс кимна.
— Точно така – прекалено бавно каза той. – Защото вече сте бягали. Помощ... моля ви... някой... съпругът ми...
  Усети стягане в гърдите. Звуците – стрелбата, воят от перките на хеликоптера, изпълнените с агония писъци – я връхлетяха изведнъж. Затвори очи, пое няколко пъти дълбоко въздух и се овладя.
— Мая?
  — Да, побягнах. Така е. Бяха двама въоръжени мъже. Побягнах. Побягнах и изоставих съпруга си, а после – не знам, може би пет или десет секунди по-късно – чух гърмежа зад себе си и да, от казаното от вас вече знам, че след като съм побягнала, същият стрелец е опрял дулото в главата на мъжа ми, докато е бил още на колене, дръпнал е спусъка...
Тя млъкна.
— Никой не ви вини, Мая.
  — Не съм питала дали някой ме вини, детектив – през зъби отвърна Мая. – Какво искате?
Киърс започна да прелиства бележките си.
— Освен много подробното описание на извършителите, казахте също,
че онзи с червените кецове е бил въоръжен със „Смит и Уесън“ 686, а партньорът му е бил с „Берета“ М9. – Той вдигна поглед от бележника. – Доста впечатляващо е да идентифицирате така точно оръжията.
— Част от обучението.
— Имате предвид военното ви обучение, нали?
— Да кажем просто, че съм наблюдателна.
  — О, мисля, че скромничите, Мая. Всички знаем за героичните ви дела отвъд граница.
„И за провала ми“, едва не добави тя.
  — Осветлението в онази част на парка не е много добро. Само няколко далечни улични лампи.
  — Беше достатъчно.
  — Достатъчно да различите конкретните модели оръжие?
  — Запозната съм с оръжията.
  — Да, разбира се. Всъщност сте опитен снайперист, нали?
  — Снайперистка.
Поправката дойде автоматично. Както и снизходителната му усмивка.
— Моя грешка. Въпреки това е било тъмно...
  — Револверът беше от поцинкована стомана, а не черен. Лесно се виждаше в тъмното. Освен това чух как дръпна петлето. Това се прави с револвер, а не с полуавтоматичен пистолет.
— А беретата?
  — Не съм сигурна за точната марка, но беше с подвижна цев, като на „Берета“.
  — Както знаете, извадихме три куршума от тялото на съпруга ви. Трийсет и осми калибър, съответстващ на „Смит и Уесън“. – Той разтри лице, сякаш се беше замислил. – Притежавате оръжия, нали, Мая?
— Да.
— Случайно едно от тях да е „Смит и Уесън“ 686?
— Знаете отговора – каза тя.
— Как бих могъл?
  — Според законите на Ню Джърси съм длъжна да регистрирам всяко оръжие, купено в щата. Така че знаете всичко това. Освен ако не сте напълно некомпетентен, детектив Киърс, а вие определено не сте такъв, незабавно сте проверили регистрациите ми. Така че защо не престанем с игрите и да говорим по същество?
  — Според вас какво е разстоянието от мястото на убийството до фонтана Бетесда?
Смяната на темата я свари неподготвена.
— Сигурна съм, че сте проверили.
  — Да, наистина проверихме. На около триста метра с всички завои. Пробягах разстоянието. Не съм в такава добра форма като вас, но ми отне около минута.
  — Добре.
  — Ами, има проблем. Неколцина очевидци казаха, че са чули изстрела,
но вие сте се появили поне една или две минути по-късно. Как ще обясните това?
— Защо трябва да обяснявам?
— Добър въпрос.
На Мая не й мигна окото.
— Мислите, че аз съм убила съпруга си?
— Направихте ли го?
— Не. И знаете ли как мога да го докажа?
— Как?
— Елате на стрелбището с мен.
— Тоест?
— Както сам казахте, аз съм опитен стрелец.
— Така съм чувал.
— В такъв случай знаете.
— Какво да знам?
Мая се наведе напред и го погледна в очите.
  — От такова разстояние бих улучила човек с първия изстрел, дори да бях с вързани очи.
Киърс се усмихна.
  — Туш. И съжалявам, че въпросите тръгнаха в тази посока, защото не мисля, че сте застреляли съпруга си. Всъщност мога да докажа, че не сте го направили.
  — Какво искате да кажете?
Киърс стана.
— Тук ли държите оръжията си?
— Да.
— Нещо против да ми ги покажете?
* * *
Първо го заведе при оръжейния сейф в мазето.
  — Предполагам, че сте горещ привърженик на Втората поправка* – каза Киърс.
  [* Втората поправка в Конституцията на САЩ защитава правото да се съхранява и носи оръжие. – Б.пр.]
— Не се интересувам от политика.
  — Но си падате по оръжията. – Той погледна сейфа. – Не виждам циферблат. С ключ ли се отваря?
  — Не. Отваря се с пръстов отпечатък.
  — А, ясно. Значи само вие имате достъп до него.
Мая преглътна.
— Вече да.
  — О – каза Киърс, осъзнавайки със закъснение грешката си. – И вашият съпруг?
Тя кимна.
— А някой друг освен вас?
  — Никой. – Тя пъхна палец в отвора. Вратата се отключи с лек пукот и Мая отстъпи настрани.
Киърс надникна вътре и подсвирна.
— За какво са ви нужни толкова оръжия?
  — Не са ми нужни. Просто обичам да стрелям. Хоби ми е. Повечето хора не го харесват или не го разбират. Все ми е едно.
  — И къде е вашият „Смит и Уесън“ 686?
Тя посочи.
— Ето го.
Киърс присви очи.
— Мога ли да го взема със себе си?
— Револвера ли?
— Да, ако не е проблем.
— Нали казахте, че не ме подозирате.
— Така е. Но трябва да елиминираме и оръжието, не само вас.
  Мая извади револвера. Подобно на повечето добри стрелци, тя беше истински педант на тема почистване и зареждане/изпразване на оръжието, затова провери пак дали не е зареден. Не беше.
— Ще ви дам разписка – каза той.
— Няма да е зле да ми покажете и съдебна заповед.
— Вероятно бих могъл да получа такава – каза той.
Вярно беше. Мая му даде оръжието.
— Детектив?
— Какво?
— Премълчавате нещо.
Киърс се усмихна.
— Ще ви се обадя.
3.
Детегледачката на Лили, Изабела, пристигна в седем сутринта.
  На погребението семейството й бе сред най-развълнуваните опечалени. Майка й Роза, която е била бавачка на Джо, беше направо съсипана, стискаше носна кърпичка и непрекъснато рухваше в ръцете на децата си Изабела и Хектор. Дори сега очите на Изабела бяха зачервени от вчерашните сълзи.
— Много съжалявам, госпожо Бъркит.
  Мая й беше казвала на няколко пъти да я нарича по малко име, но Изабела само кимаше и продължаваше да се обръща към нея с „госпожо Бъркит“, така че Мая накрая се предаде. Щом Изабела се чувстваше поудобно с официалното обръщение на работното си място, коя беше тя, че да й се налага?
— Благодаря, Изабела.
  Както беше с пълна уста, Лили скочи от кухненския си стол и се затича към тях.
— Изабела!
  Лицето на Изабела грейна, когато подхвана малкото момиче и го прегърна силно. Мая усети рязката болка на работещата майка – благодарна, че дъщеря й харесва толкова много бавачката си и същевременно недоволна от факта.
Дали имаше доверие на Изабела?
  Както беше казала вчера, отговорът бе да – доколкото можеше да се довери на всеки „чужд“ в тази ситуация. Разбира се, Джо беше наел Изабела. Мая не беше съвсем сигурна дали решението е добро. На Портър Стрийт имаше нов детски център на име „Да растеш“, което според Мая беше малка почит към старата песен на Брус Спрингстийн. Красиво, младо усмихнато същество на име Кити Шъм („Наричайте ме госпожица Кити!“) беше развела Мая из чистите, лъскави, разноцветни стаи с всевъзможни камери, мерки за сигурност и други млади усмихнати същества, както и, разбира се, с други деца, с които Лили можеше да си играе, но Джо настояваше за детегледачка. Напомни й, че майката на Изабела „на практика ме отгледа“ и Мая отвърна шеговито „Сигурен ли си, че това е добре за автобиографията ти?“. Но тъй като й предстоеше да замине за шест месеца, на практика нямаше думата в този избор – както и причина да не го приеме.
  Мая целуна Лили по темето и тръгна на работа. Можеше да си вземе още няколко дни отпуск и да остане у дома с дъщеря си. Определено не се нуждаеше от парите – според предбрачния договор би трябвало да е много богата вдовица, – но класическата роля на майка домакиня просто не беше за нея. Беше направила опит да се гмурне в „света на мамите“, излизайки на кафе с други майки, които обсъждаха как се приучава детето да седи на гърне и кои са най-добрите ясли и най-сигурни проходилки, или просто се хвалеха с развитието на децата си. Мая седеше с тях и се усмихваше, но мислено се връщаше обратно в Ирак, към онзи изпълнен с кръв спомен – обикновено за деветнайсетгодишния Джейк Еванс от Фейетвил, Арканзас, който остана без долна половина на тялото, но въпреки това по чудо продължаваше да живее – и се опитваше някак да се примири с невъобразимия факт, че бъбренето на кафе съществува на една и съща планета с онова пропито с кръв бойно поле.
  Понякога, когато беше с другите мами, воят на перките беше понатрапчив и от ужасните картини. Колко иронично, помисли си тя, че това „агресивно“ родителство си имаше прякор „следене с хеликоптер“*.
  [* Терминът се отнася за родители, които контролират прекалено стриктно развитието и обучението на децата си. – Б. пр.]
Те просто си нямаха идея.
Докато вървеше към колата си, Мая огледа алеята за места, на които би могъл да се притаи противник и да изскочи от засада. Причината бе проста
– старите навици умират трудно. Веднъж войник, цял живот войник. Нямаше и следа от враг, бил той истински или въображаем.
  Тя знаеше, че има някакво класическо психично заболяване от пребиваването си в Ирак, но истината беше, че никой не се връщаше от там без белези. За нея това заболяване беше като просветление. Сега бе наясно със света. За разлика от много други.
  В армията Мая бе управлявала бойни хеликоптери, като често осигуряваше прикритие или разчистваше терена за напредващите сухопътни части. Беше започнала с UH-60 „Блекхоук“ във Форт Кембъл и навъртя достатъчно часове, за да кандидатства в престижния 160-и въздушен полк за специални операции в Близкия изток. Войниците наричаха хеликоптерите „птички“, което си беше нормално, но нямаше нищо по-дразнещо от това да чуе същото название от устата на цивилен. Намеренията й бяха да остане цял живот на служба, но след появата на онзи видеоклип в сайта CoreyTheWhistle*, този план пропадна, сякаш и той като Джейк Еванс бе стъпил на самоделна бомба.
[* „Кори Свирката“. – Б.пр.]
  Днес уроците по пилотиране щяха да се водят на „Чесна“ 172 – едномоторна четириместна машина, която се оказа най-успешният самолет в историята. Обучението отнемаше само няколко часа във въздуха и работата на Мая бе по-скоро на наблюдател, отколкото на инструктор.
  Пилотирането и дори самото седене в пилотската кабина, докато самолетът е в небето, беше еквивалент на медитация за нея. Усещаше как напрегнатите мускули на раменете й се отпускат. Не, нямаше ги високите обороти и ако трябва да сме честни, тръпката да летиш на UH-60 над Багдад или да си първата жена, управлявала щурмови хеликоптер „Боинг“ MH-6. Никой не искаше да признае, че в разгара на битката приливът на адреналин спокойно може да се сравни с въздействието на наркотик. Беше непристойно да се „радваш“ на битка, да усещаш онзи гъдел, да осъзнаеш, че нищо друго на този свят не може да се доближи до това преживяване. Това бе ужасната тайна, която никога не можеш да изречеш на глас. Да, войната беше нещо ужасно и нито едно човешко същество не би трябвало да я преживява. Мая би жертвала собствения си живот, за да е сигурна, че тя никога няма да стигне до Лили. Но неизречената истина беше, че част от теб жадува за опасност. Не го искаш. Не ти харесва какво ти казва това за теб. Да ти харесва, означава, че си с вродена склонност към насилие, че не си способен на съчувствие или някаква друга подобна глупост. Но в страха имаше и пристрастяващ елемент. У дома живееш сравнително спокойно, ведро и нормално. Отиваш някъде и живееш в смъртен страх, а след това от теб се очаква да се върнеш у дома и отново да си спокоен, ведър и нормален. Човешките същества просто не са устроени по такъв начин.
  Докато беше във въздуха с ученик, Мая винаги оставяше телефона в шкафчето си, защото не искаше да я разсейват. Ако имаше спешен случай, можеха да я намерят по радиото. Но когато провери съобщенията през
обедната почивка, видя странен есемес от племенника си Даниел. Алекса не иска да идваш на мача.
Мая набра номера. Даниел вдигна на първото позвъняване.
— Ало?
— Какво е станало? – попита тя.
* * *
  Когато Мая потупа треньора на Алекса по рамото, едрият мъж се обърна толкова бързо, че свирката на врата му едва не я халоса през лицето.
— Какво? – изкрещя той.
  Треньорът – казваше се Фил, а дъщеря му бе противна грубиянка на име Пати – беше крещял, ходил напред-назад и ругал почти през целия мач. Мая познаваше полеви инструктори, които биха намерили поведението му за прекалено спрямо закоравели войници, какво оставаше за дванайсетгодишни момичета.
— Аз съм Мая Стърн.
  — О, знам коя сте, но – Фил посочи театрално игрището – в момента съм насред мач. Би трябвало да уважавате това, войнико.
Войнико?
— Имам един бърз въпрос.
  — Сега нямам време за въпроси. Елате след мача. Всички зрители трябва да са от другата страна на игрището.
  — Правила на лигата?
  — Именно.
Фил й обърна демонстративно широкия си гръб. Мая не помръдна.
— Второто полувреме е – каза тя.
— Какво?
  — Според правилата на лигата всяко момиче трябва да играе половината мач – каза Мая. – Сега е второто полувреме. Три момичета още не са излезли на игрището. Дори да ги изкарате сега до края на мача, пак няма да са участвали в половината игра.
  Шортите на Фил сигурно са му били по мярка, когато е бил с десетпетнайсет килограма по-слаб. Червената му тениска с надпис „Треньор“ на сърцето беше опъната като обвивка на кренвирш. Имаше вид на бивш атлет, започнал да прекалява с чашката, което вероятно си беше самата истина. Но беше голям и застрашителен и размерите му сигурно плашеха хората.
  — За ваша информация – с половин уста каза Фил, без да се обръща към нея, – това са полуфинали за шампионата на лигата.
  — Знам.
  — Водим само с един гол.
  — Проверих правилника на лигата – каза Мая. – Никъде не виждам изключение от правилото за половин мач. Не сте пуснали всичките си играчи и на четвъртфиналите.
Той се обърна отново към нея. Нагласи козирката на шапката си и
пристъпи в личното пространство на Мая. Тя не се отдръпна. През първото полувреме, докато седеше с родителите и гледаше постоянните му тиради към момичетата и съдиите, Мая беше видяла на два пъти как удря тъпата си шапка в земята. Беше й заприличал на двегодишно хлапе, което се тръшка за нещо.
  — Ако бях пуснал онези момичета – каза той, сякаш плюеше стъкло, – изобщо нямаше да стигнем до полуфиналите.
  — Което ще рече, че сте щели да изгубите, защото сте спазвали правилата?
Дъщеря му Пати се изкиска.
— Което ще рече, че са пълен боклук.
— Добре, Пати, стига толкова. Иди да смениш Аманда.
Пати тръгна към съдийската маса, като продължаваше да се подхилва.
— Дъщеря ви – каза Мая.
— Какво за нея?
— Заяжда се с другите момичета.
Той направи отвратена физиономия.
— Вашата Алис ли ви го каза?
— Алекса – поправи го тя. – И не, не тя.
Даниел й бе казал.
  Той се наведе достатъчно близко, за да усети дъха му, миришещ на салата с риба тон.
— Вижте, войнико…
— Войнико?
  — Войник сте, нали? Или бяхте? – Фил се ухили. – Носят се слухове, че и вие не си падате особено по правилата, нали така?
Юмруците й се свиха и отпуснаха, свиха и отпуснаха.
  — Като бивш войник – продължи той – би трябвало да го разбирате, просто е.
  — Кое?
Фил придърпа шортите си.
  — Това – посочи той игрището – е моето бойно поле. Аз съм генералът, онова там са войниците ми. Не бихте сложили някой тъп пехотинец в кабината на F-16, нали?
Мая вече усещаше как кръвта във вените й се сгорещява.
  — Само да уточним – каза тя, успявайки като по чудо да запази тона си спокоен, – да не би да приравнявате един футболен мач на онова, което преживяват войниците ни в Афганистан и Ирак?
  — Не разбирате, нали?
„Свий, отпусни, свий, отпусни, свий, отпусни. Дишай равномерно.“
  — Това е спорт. – Фил отново посочи игрището. – Сериозен, пълен със съревнование спорт. И да, той е донякъде като война. Не мога да глезя момичетата. Вече не са в пети клас, където всичко е дъги и принцеси. Вече са шестокласнички. Това е реалният свят. Схващате ли?
  — Правилата от сайта на лигата…

Той се наведе толкова, че козирката на шапката му докосна главата й.
  — Изобщо не ми пука какво пише на сайта. Ако имате оплаквания, подайте ги официално на борда.
  — На който вие сте председател.
Фил я дари с огромна усмивка.
— А сега трябва да тренирам момичетата си. Така че сбогом.
Той й помаха със среден пръст и бавно се обърна към игрището.
— Не трябваше да ми обръщате гръб – каза тя.
— Защо, какво ще направите?
  Не биваше. Знаеше го. Трябваше просто да го остави. Не биваше да влошава допълнително нещата за Алекса.
„Свий, отпусни, свий…“
  Но ръцете й имаха други идеи и те не бяха така благородни. Мая се наведе мълниеносно, сграбчи шортите му и – молейки се да не ги е обул на голо – ги смъкна до глезените му.
Няколко неща се случиха почти едновременно.
  Тълпата ахна като един. Треньорът, който беше с тесни слипове отдолу, също реагира светкавично и се наведе да вдигне шортите си, но се препъна и падна.
Последва смехът.
Мая зачака.
  Фил бързо се окопити. Скочи на крака, вдигна шортите си и се втурна към нея. От ярост и срам лицето му беше станало червено като фенера на момиче на повикване.
— Кучка такава.
Мая вътрешно се подготви, но не помръдна.
Той вдигна юмрук.
— Давай – каза тя. – Дай ми повод да те размажа.
  Треньорът спря, погледна в очите й, видя нещо, което го накара да свали ръка.
— Не си струва да се занимавам с теб.
„Достатъчно“, каза си Мая.
  Вече съжаляваше отчасти за постъпката си. Беше дала лош пример на Алекса. Беше й показала, че насилието решава всичко, а знаеше по-добре от всеки, че не е така. Но когато погледна към нея с очакване кротката й племенница да е уплашена или ужасена, Мая видя лека усмивка на лицето й. Не беше израз на удовлетворение или удоволствие от унижението на треньора. Усмивката й изразяваше нещо друго.
„Сега тя знае“, помисли си Мая.
  Беше го научила в армията, но важеше и за реалния живот, разбира се. Другарите ти трябва да знаят, че могат да разчитат на теб. Това беше урок номер едно; най-важното правило. Ако врагът тръгне към теб, значи тръгва и към мен.
  Може би беше реагирала прекалено остро, но Алекса вече знаеше, че каквото и да се случи, леля й ще бъде до нея и ще се бори за нея.

  Даниел се бе запътил към тях в началото на суматохата, търсейки на свой ред начин да помогне. Кимна й. Той също беше разбрал.
Майка им беше мъртва. Баща им бе пияница.
Но Мая беше до тях.
* * *
Тя забеляза опашката.
  Караше Даниел и Алекса към къщи и отново „сканираше“ по навик района – оглеждаше се, търсейки нещо необичайно, – когато видя червения буик „Верано“ в огледалото.
  Засега в буика нямаше нищо подозрително. Беше забелязала колата и когато тръгваха от паркинга на игрището, но това беше само преди километър и половина. Можеше да е най-обикновено съвпадение. И сигурно беше. Шейн говореше за шестото чувство на войника – че понякога, някак, просто знаеш. Само че това бяха пълни глупости. Мая не вярваше в подобни дрънканици, докато не получи доказателство, че те са истина – и то ужасяващо доказателство.
— Лельо Мая?
Беше Алекса.
— Какво има, скъпа?
— Благодаря, че дойде на мача.
— Беше забавно. И ти игра страхотно.
— Не, Пати е права. За нищо не ставам.
Даниел се разсмя. Алекса също.
— Недей така. Харесваш футбола, нали.
— Да, но това ще бъде последната ми година.
— Защо?
— Защото догодина няма да съм достатъчно добра, за да играя в отбора. Мая поклати глава.
— Не става въпрос за това.
— Какво?
— Спортът трябва да е за забавление и упражнение.
— Сериозно ли вярваш в това? – попита Алекса.
— Да.
— Лельо Мая?
— Да, Даниел.
— И в Дядо Коледа ли вярваш?
  Даниел и Алекса се разсмяха отново. Мая поклати глава и се усмихна. Погледна в огледалото за обратно виждане.
Червеният буик още беше зад тях.
  Зачуди се дали треньор Фил не е решил да се пробва на втори рунд. Цветът на колата му подхождаше, само че тип като него щеше да кара спортна кола, „Хъмър“ или нещо подобно, за да демонстрира какъв мъжага е.

убийството, а Мая продължаваше да мисли за нея като за къщата на сестра си, – червеният буик ги задмина без никакво забавяне. Така че можеше и да не е опашка. Сигурно беше просто друго семейство на футболист, живеещо в квартала. Звучеше логично.
  Мая си припомни първия път, когато Клеър показа къщата на нея и на Айлийн. Не изглеждаше много по-различно от сега – избуяла трева, лющеща се боя, пукнатини в паважа, повехнали цветя.
— Какво мислиш? – беше я попитала Клеър тогава.
— Абсолютна дупка.
Клеър се беше усмихнала.
— Именно, благодаря. Само гледай.
  Мая не я биваше в такива неща. Не можеше да види потенциала. За разлика от Клеър. Тя имаше тази дарба. Скоро двете думи, които изникваха в ума ти при вида на къщата, бяха „весела“ и „уютна“. Накрая цялото място заприлича на пастелна рисунка на щастливо хлапе, на която слънцето винаги свети усмихнато, а цветята са по-високи от вратата.
Но всичко това беше минало.
  Еди ги посрещна на вратата. И той беше като отражение на къщата – след смъртта на Клеър бе посърнал и посивял.
— Как мина? – попита Еди дъщеря си.
— Паднахме – отговори Алекса.
— О, съжалявам.
Тя целуна баща си по бузата и двамата с Даниел се шмугнаха вътре. Еди
изглеждаше напрегнат, но се дръпна да стори път на Мая. Беше облечен в
червена фланела и джинси и дъхът му отново миришеше на вода за уста.
— Аз щях да ги взема – каза той, сякаш се защитаваше.
— Не, нямаше – отвърна Мая.
  — Нямах предвид… Пийнах малко, но беше след като каза, че ще ги вземеш.
  Тя не отговори. Кашоните още бяха струпани в ъгъла. Нещата на Клеър. Еди не ги беше преместил в мазето или гаража. Просто си стояха в дневната като сбирка на някакъв полудял клошар.
— Сериозно говоря – каза той. – Не карам пил.
— Ти си истински принц, Еди.
— Толкова си надменна.
— Едва ли.
— Мая?
— Какво?
По брадичката и дясната му буза имаше участъци с набола четина –
места, които самобръсначката беше пропуснала. Клеър щеше да ги види,
да му каже и да се погрижи да не излиза от къщата в такъв размъкнат вид.
— Не пиех, когато тя беше жива – меко каза той.
Мая не знаеше какво да отговори и затова премълча.
— Пийвах понякога, но…
— Знам какво искаш да кажеш – прекъсна го Мая. – Както и да е, по-

добре да вървя. Грижи се за тях.
— Обадиха ми се от градската футболна асоциация.
— Аха.
— Май си направила голяма сцена днес.
Мая сви рамене.
— Просто обсъдихме правилата с треньора.
— Кой ти дава право да се месиш?
— Синът ти, Еди. Той ми се обади да помогна на дъщеря ти.
— И мислиш, че си помогнала, така ли?
Мая не каза нищо.
  — Да не мислиш, че задник като Фил може да забрави подобно нещо? Че няма да намери начин да си го върне на Алекса?
  — По-добре да не го прави.
  — Или какво? – озъби се Еди. – Пак ли ще се разправяш с него?
  — Да, Еди. Ако се наложи. Ще стоя до нея, докато тя не бъде в състояние да се оправя сама.
  — Като смъкваш гащите на треньори ли?
  — Като правя каквото е нужно.
  — Чуваш ли се изобщо какви ги говориш?
  — Много ясно. Казах, че ще бъда до нея. И знаеш ли защо? Защото никой друг няма да го направи.
Той се сви, сякаш го бе зашлевила.
— Разкарай се от къщата ми.
  — Добре. – Мая тръгна към вратата, но спря и се обърна. – Между другото, къщата ти е заприличала на клозет. Стегни я.
  — Казах да се разкараш. И може би е по-добре да не идваш известно време.
Мая спря.
— Моля?
— Искам да стоиш далеч от децата ми.
— Твоите…? – Мая пристъпи към него. – Би ли обяснил?
  Гневът в очите му, доколкото го имаше, се стопи. Еди преглътна и извърна очи.
— Не разбираш.
— Какво да разбирам?
  — Ти беше онази, която се сражаваше, за да не се налага ние да го правим. Караше ни да се чувстваме в безопасност.
  — Караше?
  — Да.
  — Не разбирам – каза тя.
Той най-сетне я погледна в очите.
— Смъртта те следва, Мая.
Тя остана безмълвна. Някъде някой включи телевизор.
Чуха се приглушени радостни викове.
Еди започна да брои на пръсти.
— Войната. Клеър. Сега и Джо.
— И обвиняваш мен?
Той отвори уста, затвори я, опита отново.
  — Може би, не знам. Може би смъртта те е намерила в някоя дупка в пустинята. Може би те е последвала у дома или винаги е била в теб и просто е открила начин да излезе.
  — Говориш пълни безсмислици, Еди.
  — Може би. Господи, така харесвах Джо. Добър човек беше. А сега и него го няма. – Еди я погледна. – Не искам следващият да е пак някой, когото обичам.
  — Знаеш, че не бих позволила на никого да нарани Даниел и Алекса.
  — Мислиш ли, че това е във властта ти, Мая?
Тя не отговори.
— Не би позволила някой да нарани и Клеър и Джон. И какво стана? „Свий, отпусни.“
— Това са пълни глупости, Еди.
  — Махай се от къщата ми. Махай се от къщата ми и да не съм те видял повече.
4.
Седмица по-късно червеният буик „Верано“ се появи отново.
  Мая се прибираше у дома след дълъг ден уроци по пилотиране. Беше уморена и гладна и искаше просто да се прибере и да освободи Изабела. Но ето че проклетият червен буик се появи отново.
Как да постъпи?
  Тъкмо започна да прехвърля вариантите, когато буикът зави. Още едно съвпадение или шофьорът се е досетил, че се прибира? Беше склонна да заложи на второто.
  Хектор, братът на Изабела, чакаше до пикапа си, когато Мая спря пред къщата. Обикновено откарваше Изабела, след като приключеше с работата си в градината.
— Здравейте, госпожо Бъркит.
— Здрасти, Хектор.
  — Тъкмо полях цветята. – Той закопча догоре якето си – странен избор на облекло в тази жега. – Харесват ли ви?
  — Изглеждат чудесно. Мога ли да те помоля за една услуга?
  — Разбира се.
  — Къщата на сестра ми има нужда от освежаване. Ако ти платя допълнително, би ли се съгласил да окосиш тревата и може би да почистиш?
Хектор се посмути от предложението. Семейството работеше
изключително за Бъркит. Те плащаха заплатите им.
— Първо ще се разбера с Джудит – добави Мая.
— В такъв случай няма проблем, ще се радвам да помогна.
  Докато Мая вървеше към къщата, телефонът й издаде мелодичен звън. Есемес от Алекса.
Ден на футбола в събота. Идваш ли?
  Беше намерила извинение да не се отбива след инцидента с треньора Фил миналата седмица. Макар да бе наясно, че Еди не е прав, обвиненията му я измъчваха. Знаеше, че онази глупост за „смъртта те следва“ е нелепа. Но може би един баща имаше право да се държи нелепо, когато ставаше дума за собствените му деца – поне за известно време.
Преди години, когато се роди Даниел, Клеър и Еди я бяха направили

настойник – първо на него, а после и на сестра му, – в случай че с тях се случеше нещо непредвидено. И тогава, още преди Клеър да има каквато и да било представа как ще се обърнат нещата, тя бе придърпала Мая настрани и й бе казала:
— Ако се случи нещо с мен, Еди няма да е в състояние да се справи.
— Какво те кара да мислиш така?
— Той е добър човек. Но не е силен. Трябва да си там, задължително.
  Не беше нужно да добавя „Обещай ми“ или нещо подобно. Клеър знаеше. Мая знаеше. Прие сериозно отговорността и загрижеността на сестра си и въпреки че може би щеше да изпълнява за известно време желанията на Еди, дори той знаеше, че това няма да е завинаги.
Отговори с есемес:
По дяволите, не мога. Адски много работа. Да се видим скоро? Целувки.
  Докато вървеше към вратата, спомените я върнаха към онзи ден в Кемп Арифян в Кувейт. Когато дойде обаждането, в базата беше пладне, а у дома – 5 сутринта.
— Аз съм – каза Джо. Гласът му пращеше. – Имам лоша новина.
  През онова кратко затишие преди светът й да се срине, тя си беше помислила колко е странно, че се намира от другата страна на линията. За нея тези ужасни обаждания винаги бяха в обратна посока – лошата новина идваше от Близкия изток и пътуваше на запад към Съединените щати. Разбира се, самата тя никога не се обаждаше. Имаше установен протокол. „Известяващ смъртта служител“ – да, има такова нещо – съобщаваше лично на семейството. Ама че задача. Никой не се натоварваше доброволно с нея – „пишеха ги доброволци“, както се казваше на жаргон. Известяващият смъртта служител обличаше парадната си униформа, качваше се в кола с пастор, чукаше на вратата и казваше наизустените думи.
— Какво има? – бе попитала тя.
Мълчание. Най-лошото мълчание, което бе чувала някога.
— Джо?
  — Става въпрос за Клеър – каза той и Мая почувства как нещо в нея се разпада на прах.
  Отвори задната врата. Лили рисуваше със зелен пастел на канапето. Не вдигна глава, когато майка й влезе, но това беше обичайно. Лили беше дете с изумителна способност да се концентрира. И сега беше изцяло съсредоточена върху рисуването. Изабела се изправи бавно, сякаш се боеше да не я събуди, и прекоси стаята.
— Благодаря, че остана по-дълго – каза Мая.
— Няма проблем.
  Лили вдигна глава и им се усмихна. Двете отвърнаха на усмивката и й махнаха.
— Как беше тя днес?
  — Радостна. – Изабела я погледна с измъчена физиономия. – Няма си представа.
Всеки ден казваше това или нещо подобно.
— Ще се видим утре сутринта – каза Мая.
— Да, госпожо Бъркит.
  Мая седна до дъщеря си и чу как пикапът на Хектор потегля. Видя снимките да се сменят на цифровата рамка – винаги си даваше сметка, че скритата камера записва всяко нейно движение. През повечето дни проверяваше записите, колкото да се увери, че Изабела не прави… Не прави какво? Както и да е, досега не беше виждала нещо нередно. Освен това избягваше да гледа записите, на които играе със собственото си дете. Беше й странно. Беше странно и да има камера в стаята, сякаш трябваше да се държи различно заради нея. Дали камерата не диктуваше отчасти начина, по който контактуваше с Лили? Вероятно да.
— Какво рисуваш? – попита тя.
— Не позна ли?
На листа имаше куп завъртулки.
— Не.
Лили я погледна обидено.
Мая сви рамене.
— Няма ли да ми кажеш?
— Две крави и гъсеница.
— Зеленото ли е кравата?
— Не, гъсеницата.
За щастие телефонът на Мая иззвъня. Тя погледна екрана. Беше Шейн.
— Как я караш? – попита я той.
— Бивам.
Мълчание. Минаха три секунди, преди Шейн да заговори отново.
— Мразя това неловко мълчание. А ти?
— Страхотно е. Казвай какво има.
  Бяха твърде близки за приказки от рода на „как я караш“. Те просто не бяха част от отношенията им.
— Трябва да поговорим – каза той.
— Говори тогава.
— Ще намина. Гладна ли си?
— Не особено.
— Мога да взема пица с пиле от „Най-доброто от всичко“.
— Действай.
  Тя затвори. В Кемп Арифян предлагаха пица на почти всяко хранене, но сосът имаше вкус на прокиснал кетчуп, а тестото бе с консистенцията на паста за зъби. Откакто се прибра, ядеше само тънки пици и никой не ги правеше по-добре от „Най-доброто от всичко“.
  Шейн пристигна, тримата седнаха на масата в кухнята и излапаха пицата. Лили обичаше Шейн. Децата по принцип обичаха Шейн. Възрастните бяха онези, с които не се разбираше. У него имаше някаква неловкост, стоицизъм, който повечето хора с тяхната суета и фалшиви усмивки намираха за смущаващ. Шейн не се справяше с безсъдържателните разговори и глупостите на модерното общество.
  След като приключиха пицата, Лили настоя не Мая, а Шейн да я сложи да си легне. Той се нацупи.
— Ама ми е много досадно да ти чета.
  Това накара Лили да се усмихне. Тя го сграбчи за ръката и го повлече към стълбите.
  — Не, моля те! – извика Шейн и падна на земята. Лили се разсмя и продължи да го дърпа. Шейн протестираше през цялото време. Отне им десет минути да се качат по стълбите. Когато стигнаха спалнята, Шейн й зачете приказка и Лили заспа толкова бързо, че Мая се зачуди дали не й е пробутал някакво приспивателно.
  — Това беше бързо – каза тя, когато той се върна.
  — Част от плана.
  — Какъв беше той?
  — Да я накарам да ме замъкне горе. Измори се.
  — Хитро.
  — Аха.
  Двамата си взеха студена бира от хладилника и излязоха на задния двор. Нощта вече беше паднала. Влажният въздух сякаш ги притискаше, но след като си бил в пустинята с двайсет и пет килограма оборудване на гръб, никаква друга жега не можеше да те изтормози особено.
— Приятна вечер – отбеляза Шейн.
  Седнаха до басейна и започнаха да пият. Имаше нещо, някаква пропаст и на Мая това не й харесваше.
— Престани – каза тя.
— Какво да престана?
— Държиш се с мен като…
— Като?
— Като с вдовица. Престани.
Шейн кимна.
— Да, добре. Вината е моя.
— За какво искаше да говорим? – попита тя.
Той отпи глътка бира.
— Не знам дали е важно.
— Но?
  — Мотае се един разузнавателен доклад. – Шейн още беше в армията и правеше кариера в местния клон на Военна полиция. – Изглежда, че Кори Рудзински се е върнал в Щатите.
Зачака реакцията й. Мая отпи дълга глътка от бирата и не каза нищо.
— Мислим, че е пресякъл канадската граница преди две седмици.
— Има ли заповед за арестуването му?
— Технически не.
  Кори Рудзински беше създателят на уебсайта CoreyTheWhistle, на който всеки „изобличител“ можеше спокойно да пуска информация, без да се безпокои, че ще бъде разкрит. Идеята бе да се разобличават незаконни действия на правителството и едрия бизнес. Помните ли онази история за южноамериканския политик, вземал подкупи от нефтени компании? Информация, изтекла в CoreyTheWhistle. Случаят с корупция в полицията и расистките имейли? CoreyTheWhistle. Тормозът над затворници в Айдахо, потуленият ядрен инцидент в Азия, службите за сигурност, използващи платени секс услуги? CoreyTheWhistle.
  [* На английски whistle означава не само „свирка“, но и „сигнализирам за нарушение или престъпление“. – Б.пр.]
  И, разбира се, смъртта на цивилни заради жена пилот на военен хеликоптер, прекалено отдадена на дълга си?
Да, познахте.
Всички тези „сензации“ идваха от пазените в тайна доносници на Кори.
— Мая?
— Той вече не може да ме нарани.
Шейн наклони глава.
— Какво?
— Нищо.
— Не може да ме нарани – повтори тя. – Той вече пусна онзи запис.
— Не целия.
Мая отпи от бирата си.
— Не ми пука, Шейн.
Той се облегна назад.
— Добре. – Кратко мълчание. – Защо според теб не го направи?
— Кое не е направил?
— Не пусна звука.
  Това беше въпрос, който я измъчваше повече, отколкото можеше да си представи Шейн.
— Той пуска сензации.
— Тогава защо не пусна звука? – попита Шейн.
— Не знам.
Шейн я погледна. Мая познаваше този поглед.
— Предполагам, че имаш някаква теория? – каза тя.
— Имам.
— Да я чуем тогава.
— Кори го пази за подходящия момент – каза Шейн.
Мая се намръщи.
 — Първо прави големия удар с първоначалната публикация. После, когато му потрябва допълнителна известност, пуска останалото. Тя поклати глава.
 — Той е акула – каза Шейн. – А акулата трябва да се храни постоянно.
 — Тоест?
  — За да има успех, Кори Рудзински трябва не само да громи онези, които смята за корумпирани, но и да го направи по начин, който да увеличи максимално популярността му.
  — Шейн?
  — Да.
  — Наистина не ми пука. Вече съм извън армията. Дори съм… вдовица. Да прави каквото си иска.
  Запита се дали Шейн ще се върже на наперените й думи, но пък той не знаеше цялата истина, нали така?
  — Както кажеш. – Шейн допи бирата си. – Е, ще споделиш ли какво става всъщност?
  — Какво искаш да кажеш?
  — Пуснах онзи тест, без да задавам въпроси.
Тя кимна.
— Благодаря.
— Не съм дошъл за благодарностите ти, знаеш го.
Наистина го знаеше.
  — Пускането на теста беше нарушение на клетвата ми. Или казано направо, беше противозаконно. Знаеш го, нали?
  — Остави, Шейн.
  — Знаеше ли, че Джо е в опасност?
  — Шейн…
  — Или реалната мишена си била ти?
Мая затвори очи за момент. Звуците се носеха бясно към нея.
— Мая?
Тя отвори очи и бавно се обърна към него.
— Вярваш ли ми?
  — Не ме обиждай така. Ти спаси живота ми. Ти си най-добрият и найхрабър войник, когото познавам.
Тя поклати глава.
— Най-добрите и най-храбрите се върнаха у дома в ковчези.
  — Не, Мая, не е така. Те платиха най-високата цена, да. Но не защото бяха най-добрите, а защото нямаха късмет. И двамата го знаем. Просто са се оказали на неподходящото място в неподходящото време.
  Вярно беше. Не е вярно, че по-компетентните воини имат по-добри шансове за оцеляване. Това са глупости. Войната не подбира жертвите според достойнствата им.
Гласът на Шейн бе мек в тъмното.
— Ще се опиташ да го направиш сама, нали?
Тя не отговори.
— Ще се разправиш лично с убийците на Джо.
  Това не беше въпрос. Тишината увисна за известно време във въздуха, също като влагата.
— На линия съм, ако ти потрябва помощ. Знаеш го, нали?
— Да. – Мълчание. – Имаш ли ми доверие, Шейн?
— Бих ти доверил живота си.
— Тогава да зарежем темата.
* * *
Шейн допи бирата си и тръгна към вратата.
— Имам нужда от още едно нещо – каза Мая.
Тя му подаде листче.
— Какво е това?
— Номерът на червен буик „Верано“. Искам да знам чия е колата. Шейн направи кисела физиономия.
  — Няма да обидя нито теб, нито себе си с въпроси защо ти трябва това – каза той. – Но е за последно.
Целуна я бащински по темето и си тръгна.
  Мая отиде да нагледа спящата си дъщеря. После продължи по коридора до свръхмодерната стая за фитнес, която Джо беше направил, когато се нанесоха тук. Поупражнява се с леки гири – клякания, от скамейка, извивания, – след което отиде на бягащата пътека. Къщата винаги й се беше струвала прекалено голяма, прекалено луксозна. Нейното семейство в никакъв случая не можеше да се нарече бедно, но богатство като това просто не й пасваше. Мая открай време не се чувстваше комфортно тук, но Бъркит си бяха такива. Никой не напускаше реално фамилната земя – комплексът сгради просто се разрастваше.
  Изпоти се здравата. Тренировките винаги я караха да се чувства подобре. След като приключи, Мая метна кърпа около шията си и извади ледена бира. Опря бутилката до челото си. Приятно и студено.
  Раздвижи мишката да събуди компютъра и влезе в интернет. Въведе адреса на CoreyTheWhistle и изчака страницата да се зареди. Другите подобни сайтове като WikiLeaks имаха далеч по-прозаичен дизайн – изчистен, едноцветен, пълен с информация. Кори беше наблегнал доста на зрителната стимулация. Мотото, изписано с различни шрифтове в горната част на страницата, беше просто и грубо: „Ние осигуряваме свирката, но надуването е от вас“.
  Имаше какви ли не ярки цветове. Видеоклипове в умален размер. И докато другите сайтове пренебрегваха всякакви хиперболи, Кори прибягваше до най-цветиста и грабваща вниманието терминология: „Десет начина, по които властите ви следят – номер 7 ще ви разбие!“; „Уолстрийт посяга към гущерите* ви… и няма да повярвате какво следва
после“; „Мислите, че ченгетата са тук, за да ви пазят? Помислете отново“; „Ние убиваме цивилни. Защо генералите ни мразят“; „Двайсет признака, че вашата банка ви ограбва“; „Най-богатите на света не плащат данъци – как може и вие да го правите“; „На кой деспот приличате най-много? Направете нашия тест“.
[* Долари. – Б. пр.]
  Отвори архива и намери старото видео. Не беше сигурна защо влезе в сайта на Кори. В Ютюб имаше десетки вариации на клипа. Нищо не й пречеше го види там, но някак й се струваше подходящо да се обърне към източника.
  Някой беше пратил на Кори Рудзински онова, което беше започнало като спасителна операция. Четирима войници, трима от които Мая познаваше и обичаше, бяха убити от засада в Ал Каим, недалеч от сирийско-иракската граница. Други двама бяха все още живи, но се намираха под силен вражески огън. Черен джип приближаваше, за да ги довърши. Мая и Шейн, летящи с пълна скорост с техния щурмови „Боинг МН-6“, бяха чули ужасените призиви за помощ на двамата оцелели. Гласовете им бяха толкова млади, по дяволите. И Мая знаеше, че четиримата убити щяха да звучат по абсолютно същия начин.
  Щом мишената беше хваната на прицел, зачакаха потвърждение, но макар всички да си мислят, че военното оборудване работи безотказно, радиовръзката с щаба в Ал Асад постоянно прекъсваше. Не беше така с двамата войници, които умоляваха да бъдат спасени. Мая и Шейн чакаха. И двамата ругаеха по радиото, настояваха за отговор от щаба, когато двамата оцелели закрещяха с пълно гърло.
  Именно тогава Мая прати по черния джип ракета AGM-114 „Хейлфайър“. Колата полетя високо във въздуха. Пехотата се намеси и спаси войниците. И двамата бяха ранени, но оцеляха.
Тогава всичко изглеждаше съвсем правилно.
  Телефонът й иззвъня. Мая затвори бързо браузъра, сякаш са я хванали да гледа порно. На екрана пишеше „ФАРНУД“, името на имението на Бъркит.
— Ало?
— Мая, Джудит е.
  Майката на Джо. От смъртта му бе минала повече от седмица, но тонът й си оставаше все така тежък, сякаш изговарянето на всяка дума бе мъчна, болезнена задача.
— О, здрасти, Джудит.
— Исках да разбера как сте с Лили.
— Много мило от твоя страна. Държим се.
  — Радвам се да го чуя – каза Джудит. – Обаждам се също да ти напомня, че утре Хедър Хауъл ще прочете завещанието на Джо в Библиотека Фарнуд точно в девет сутринта.
Богатите кръщаваха дори стаите си.
— Ще бъда там, благодаря.
— Искаш ли да пратим кола?
— Не, ще се оправя.
— Защо не вземеш и Лили? Ще се радваме да я видим.
— Да не правим конкретни планове, а?
  — Разбира се. Аз… Наистина ми липсва. Прилича толкова много на… Е, ще се видим утре.
Джудит сдържа сълзите си достатъчно, за да успее да затвори.
  Мая остана да седи за момент. Може би нямаше да е зле да вземе Лили. Както и Изабела. Това й напомни, че трябва да провери записа от скритата камера. Не я беше преглеждала от два дни, но пък какво толкова? Беше уморена. Това можеше да почака до сутринта.
  Изми се. В спалнята имаше голямо кресло – креслото на Джо – и тя седна в него и отвори книгата, която четеше. Беше нова биография на братята Райт. Опита се да се съсредоточи, но умът й постоянно блуждаеше.
  Кори Рудзински се беше върнал в Щатите. Случайно съвпадение ли беше това?
Ще се опиташ да го направиш сама, нали?
  Долови предупредителните знаци. Затвори книгата и бързо си легна. Изгаси лампата и зачака.
  Първо дойде потенето, после картините, но най-много я тормозеха звуците. Звуците. Непреставащите шумове, постоянната какофония от бученето на перките, пращящите гласове по радиото, стрелбата и, разбира се, човешките звуци, смехът, подигравките, паниката, писъците.
  Мая запуши уши с възглавницата, но това само влоши положението. Звуците не просто я обкръжаваха. Не просто отекваха. Те пронизваха главата й. Разкъсваха като нажежени шрапнели мозъчната й тъкан, мечтите, мислите и желанията.
 Мая сподави писъка си. Тази нощ щеше да е тежка. Трябваше й помощ. Отвори чекмеджето на нощната масичка. Извади бутилката и изпи два клонопина.
  Хапчетата не пропъдиха звуците, но в крайна сметка успяха да заглушат шумовете достатъчно, за да заспи.
5.
  Първата й мисъл, когато се събуди – да провери записа от скритата камера.
  Мая винаги се будеше точно в 4:58. Някои твърдяха, че има вграден будилник, но ако беше така, той можеше да се нагласи само за 4:58 и не можеше да се изключи дори когато е стояла будна до късно през нощта и копнее за още няколко минути сън. Дори да се опиташе да „нагласи“ вграденият будилник да звънне малко по-рано или по-късно, той се
връщаше сам на 4:58.
  Това бе започнало при началното обучение. Сержантът ги вдигаше в 5:00 и докато повечето новобранци стенеха и се мъчеха, Мая вече бе будна от цели две минути и очакваше неговата предстояща и невинаги приятна поява.
  След като заспа (или по-скоро припадна) предишната вечер, сънят й беше дълбок. Странно, но каквито и демони да я бяха обсебили, те рядко се явяваха насън. Нямаше кошмари, мятане в леглото, събуждане със студена пот. Мая никога не помнеше какво е сънувала, което можеше да означава, че или е спала спокойно, или подсъзнанието й е достатъчно милостиво, за да заличи случилото се в сънищата й.
  Взе ластика за коса от нощната масичка и прибра косата си на опашка. Джо обичаше да я гледа така. „Харесва ми формата на черепа ти – казваше той. – Искам да виждам колкото се може повече от лицето ти.“ Освен това обичаше да си играе с опашката си и понякога дори леко я подръпваше, но това беше съвсем друга тема.
Лицето й пламна от спомена.
  Погледна телефона за съобщения. Нищо важно. Спусна крака на земята и тръгна по коридора. Лили още спеше. Нищо изненадващо. Относно вградените будилници Лили беше като баща си – спеше, докато не стане абсолютно наложително да стане.
  Навън още бе тъмно. В кухнята миришеше на печено, очевидно работа на Изабела. Мая не готвеше, не печеше и не се занимаваше с кулинарни дейности, освен ако не беше принудена. Доста от приятелките й държаха много на готвенето. Мая намираше това за смешно, тъй като от поколения, всъщност през почти цялата история на човечеството, готвенето се бе смятало за досадна и уморителна работа, която всеки нормален човек се опитваше да избегне. В учебниците по история рядко можеш да прочетеш за монарси, господари или някакви други представители на елита да прекарват с радост време в кухнята. Да се наслаждават на яденето? Разбира се. Изтънчени ястия и вина? Естествено. Но да приготвят храната? Това беше черна работа, която се вършеше от слугите.
  Зачуди се дали да не си направи яйца с бекон, но само мисълта за сипване на мляко в купата с овесени ядки беше достатъчна, за да я откаже. Седна на масата и се опита да не мисли за отварянето на завещанието на Джо. Не смяташе, че ще има някакви изненади. Беше подписала предбрачен договор (той: „Семейно правило – ако някой Бъркит не подпише, лишават ни от наследство“.) и след раждането на Лили Джо беше уредил нещата така, че ако случайно умре, всичките му активи да отидат в попечителски фонд за дъщеря им. Мая беше напълно доволна от решението.
  В шкафа нямаше овесени ядки. По дяволите. Изабела се беше оплакала от захарта в тях, но да стигне дотам, че да ги изхвърли? Мая тръгна към хладилника, но се спря.
Изабела.
Камерата.
  Беше се събудила с тази мисъл, което бе странно. Вярно, преглеждаше записите през повечето дни, но не всички. Никога не го бе смятала за належащо. Нито веднъж не бе видяла нещо съмнително. Обикновено ги преглеждаше на бързи обороти. На записите Изабела винаги бе слънчева и усмихната, което бе малко смущаващо, защото това не бе обичайното й състояние. Наистина грейваше в присъствието на Лили, но лицето й по принцип беше като на индиански тотем. Не си падаше много по усмивките.
  Но въпреки това на записите винаги се усмихваше. През цялото време беше идеалната бавачка, а ако трябва да сме честни, идеални бавачки няма. Нито една. Всички имаме трудни моменти, нали така?
Знаеше ли Изабела за скритата камера?
  Лаптопът и четецът на карти, който й беше дала Айлийн, бяха в раницата. Известно време Мая беше използвала военната си раница – бежово нещо от найлон с много джобове, – но твърде много желаещи да се

правят на войници хора си купуваха същите онлайн и раницата започна да й се струва твърде показна. Джо й бе купил специална подсилена с кевлар раница за лаптоп от „Туми“. Мая смяташе, че е прекалено скъпа, докато не видя какви пари дават другите за военните раници.
  Взе рамката, натисна копчето отстрани и извади SD картата. Да предположим, че Изабела се е досетила. Първо, дали предположението е пресилено? Едва ли. Ако си поне малко наблюдателна – а Изабела беше, – несъмнено ще се зачудиш защо работодателката ти внезапно е купила нова рамка за снимки. Ако си поне малко наблюдателна – а Изабела беше, – сигурно ще се запиташ и защо въпросната рамка се появява един ден, след като работодателката ти е погребала убития си съпруг.
Но можеш и да не се запиташ. Кой знае?
  Мая пъхна картата в четеца и го включи в лаптопа. Защо изпитваше такова безпокойство? Ако подозренията й бяха верни, ако Изабела се беше досетила, че новата рамка крие нещо повече от подбор семейни снимки, тя щеше да се държи безупречно на записите. Едва ли би имала глупостта да направи нещо подозрително. Цялата идея на скритата камера бе да е скрита. Научеше ли бавачката за нея, начинанието се проваляше.
  Мая натисна бутона за възпроизвеждане. Камерата имаше детектор за движение и се включи, когато Изабела се появи в стаята с чаша кафе – разбира се, с капаче отгоре. Не можеше да допусне гореща течност да опари малкото й момиче. Изабела взе плюшения жираф на Лили от пода, тръгна към кухнята и излезе от кадър.
— Мамо.
  Видеозаписът нямаше звук, така че Мая обърна лаптопа и погледна нагоре към дъщеря си. Изпита познатата топлина. Може и да беше цинична относно много страни на майчинството, но чувството, когато погледнеш детето си, когато останалият свят сякаш изчезва, когато всичко освен малкото личице се превърне просто в някакъв далечен фон – това
беше чувство, което разбираше чудесно.
— Здрасти, миличка.
  Мая беше чела някъде, че речникът на двегодишните деца се състои от петдесетина думи. Изглеждаше вярно. „Още“ беше на първо място в списъка. Мая забърза по стълбите, пресегна се над ниската предпазна вратичка и взе Лили в прегръдката си. Детето стискаше с две ръце една от онези здрави картонени книги, този път опростена версия на класическата „Една рибка, две рибки, червена рибка, синя рибка“ на Доктор Сюс. Напоследък Лили мъкнеше книгата със себе си по същия начин, по който други деца мъкнеха мечетата си. Книга вместо плюшена играчка – това радваше безкрайно Мая.
— Искаш мама да ти почете ли?
Лили кимна.
  Тя я отнесе долу и я настани на масата в кухнята. Видеозаписът продължаваше да тече. Едно от нещата, които беше научила Мая – малките деца обичат повтарянето. Не си падаха много по нови изживявания. Лили имаше цяла колекция картонени книги. Мая харесваше завладяващото повествование на книгите на П. Д. Ийстман „Ти ли си майка ми?“ или „Риба на сухо“, в които имаше плашещи моменти и неочакван край. Лили слушаше – всяка книга бе по-добра от никаква, – но винаги се връщаше към римите и илюстрациите на Доктор Сюс. Но пък кой би могъл да я кори за това?
  Мая погледна към екрана на лаптопа. Лили и Изабела седяха на канапето. Изабела даваше на Лили бисквити „Златна рибка“ – една по една, сякаш бяха награди за тюлен, изпълнил успешно някакъв номер. Вземайки пример от записа, Мая взе пакет бисквити от килера и остави няколко на масата. Лили започна да ги яде една по една.
— Искаш ли още нещо?
Детето поклати глава и посочи книжката.
— Чете.
— Не „чете“. Кажи „Моля те, мамо, ще ми прочетеш ли…“.
  Мая млъкна. Достатъчно. Взе книгата, обърна на първа страница, започна с една рибка, две рибки, обърна следващата страница. Тъкмо стигна до дебелата рибка с жълтата шапка, когато нещо на екрана привлече погледа й.
Тя спря да чете.
— Още – настоя Лили.
Мая се наведе към лаптопа.
  Камерата се беше включила отново, но изгледът към стаята беше блокиран от нещо. От какво? Навярно от гърба на Изабела. Тя стоеше точно пред рамката и това беше причината Мая да не вижда нищо.
Не.
  Изабела беше прекалено ниска. Главата й би могла да скрие изгледа. Но гърбът? Нямаше начин. Освен това Мая вече различаваше цвят. Вчера Изабела носеше червена блуза. А ризата пред обектива беше зелена.
Горско зелена.
— Мамо?
— Секунда, миличка.
  Фигурата – чиято и да бе тя – се раздвижи и излезе от кадър. Сега Мая отново виждаше канапето. Лили седеше сама на него. Държеше същата тази книга в ръце, обръщаше страниците и се правеше, че чете.
Мая зачака.
Отляво – откъм кухнята – се появи някой. Но не беше Изабела. А мъж.
  Поне приличаше на мъж. Още стоеше близо до камерата и от този ъгъл беше невъзможно да разгледа лицето му. За момент Мая си помисли, че може да е Хектор, който е влязъл да си почине, да пийне вода или нещо такова, но Хектор беше по работен гащеризон и анцуг. А този тип беше с джинси и зелена…
…горско зелена…
риза…
На екрана Лили вдигна поглед към мъжа.
  Когато му се усмихна, от гърдите на Мая сякаш падна камък. Лили се притесняваше от непознати. Така че който и да беше това, който и да носеше тази позната горско зелена риза…
  Мъжът тръгна към канапето. Беше с гръб към камерата и закриваше дъщеря й. Мая изпита паника и дори се наведе наляво и надясно, сякаш можеше да надникне зад гърба и да се увери, че дъщеря й е все още там, на дивана, със същата книжка на Доктор Сюс. Сякаш Лили се намираше в опасност, която щеше да продължи, докато Мая отново не я види. Разбира се, това бяха пълни глупости. Знаеше го. Гледаше нещо, което вече се бе случило, а не картина на живо, а дъщеря й седеше до нея, напълно здрава и като че ли щастлива, или поне беше щастлива, докато мама не млъкна и не започна да зяпа екрана на компютъра.
— Мамо?
— Секунда, миличка, става ли?
  Мъжът с познатите джинси и горско зелената риза – винаги я наричаше така, не зелена, тъмнозелена или яркозелена, а горско зелена – очевидно не беше наранил или отмъкнал дъщеря й, така че безпокойството, което изпитваше Мая в момента, изглеждаше ненужно и пресилено.
Мъжът на екрана се премести настрани.
  Отново можеше да вижда Лили. Помисли си, че сега страхът й ще намалее. Но това не се случи. Мъжът се обърна и седна на канапето до нея. После погледна към камерата и се усмихна.
Като по някакво чудо Мая не изпищя.
„Свий, отпусни, свий...“
  Тя, винаги спокойна по време на битка, винаги способна да намери някакво кътче в себе си, което да накара пулса й да остане нормален и да не позволява на притока на адреналин да я парализира, се опита да намери това местенце сега. Познатите дрехи, джинсите и особено горско
зелената риза трябваше да я подготвят за възможността – и под „възможността“ имаше предвид „невъзможността“ – на онова, което виждаше. Затова не изпищя. Не ахна.
  Вместо това гърдите й се стегнаха така, че й стана трудно да диша. Кръвта й се смрази. Устните й леко затрептяха.
  Мая гледаше на екрана на компютъра как Лили пропълзява в скута на мъртвия й съпруг.
6.
Записът не продължи дълго.
  Лили тъкмо се настани в скута на Джо, когато той стана и я отнесе извън обектива. Записът спря трийсет секунди по-късно, когато детекторът за движение изключи камерата.
Това беше всичко.
  При следващото включване на камерата Изабела и Лили влязоха от кухнята и започнаха да си играят по обичайния начин. Мая превъртя бързо напред, но остатъкът от деня не се отличаваше с нищо от всеки друг ден. Изабела и Лили. Без мъртви съпрузи или някой друг.
Тя върна записа и го пусна за втори път, после за трети.
— Книга!
  Лили започваше да губи търпение. Мая се обърна към дъщеря си и се зачуди как да я попита.
— Скъпа – бавно рече тя, – видя ли тате?
— Тате?
— Да, Лили. Видя ли тате?
Лили внезапно се натъжи.
— Къде тате?
  Мая не искаше да разстройва детето, но случаят беше безпрецедентен. Как да постъпи? Не виждаше друг начин. Тя пусна още веднъж записа и го показа на Лили. Дъщеря й се загледа като омагьосана. Когато Джо се появи, Лили изписка от радост.
— Тате!
  — Да – каза Мая, сподавяйки болката от ентусиазма на дъщеря си. – Видя ли тате?
Лили посочи екрана.
— Тате!
— Да, това е тате. Той тук ли беше вчера?
Лили само я гледаше.
  — Вчера – повтори Мая. Стана и тръгна към канапето. Седна на същото място, на което бе стоял „Джо“ – не можеше да мисли за името му по друг начин, освен в кавички. – Тате тук ли беше вчера?
  Лили не схващаше. Мая се опита да се престори на весела, опита се да го направи на игра, а не на нещо отчаяно, но или езикът на тялото й не беше наред, или малкото й момиченце имаше по-силна интуиция, отколкото си беше представяла.
— Мамо, спри.
„Разстройваш я.“
  Мая си лепна голяма фалшива усмивка и взе дъщеря си на ръце. Отнесе я горе, като през цялото време се кискаше и танцуваше, докато лицето на Лили като че ли се проясни от неприятните изживявания долу. Сложи я на леглото и включи телевизора. По „Ник Джуниър“ бяха пуснали „Рибки балони“, едно от любимите филмчета на Лили, и да, Мая се беше заклела да не използва телевизора вместо бавачка – всички родители се заклеваха и се проваляха, – но може би той щеше да послужи като детска залъгалка поне за няколко минути.
  Забърза към дрешника на Джо и се поколеба при вратата. Изобщо не го беше отваряла след смъртта му. Беше прекалено рано. Но, разбира се, нямаше време за подобни колебания. Докато Лили се беше вторачила в телевизионния екран, Мая отвори вратата и запали лампата.
  Джо обичаше дрехите и се грижеше за тях по същия начин, по който Мая се грижеше за... ами за оръжията си. Костюмите му бяха закачени прилежно на разстояние точно седем и половина сантиметра един от друг. Официалните му ризи бяха подредени по цветове. Панталоните винаги имаха от онези закопчалки, които ги държаха изпънати, за да не се смачкат.
  Джо обичаше да ги избира и купува сам. И се дразнеше, когато Мая се опитваше да му подари дреха. Имаше само едно изключение – горско зелена риза с диагонална сплитка, която тя му бе поръчала от някаква норвежка компания на име „Муудс“. Същата риза, освен ако очите не я лъжеха (а това изглеждаше много вероятно), носеше онзи „Джо“ от видеото. Мая знаеше точно къде я държи.
И ризата не беше там.
  Отново нямаше нито писък, нито ахване. Но сега тя знаеше едно нещо със сигурност.
Някой бе влизал в къщата. Някой бе ровил в дрешника на Джо.
* * *
  Десет минути по-късно Мая гледаше как пристига единственият човек, който можеше да й даде непосредствен отговор.
Изабела.
  Вчера бавачката беше с Лили и поне на теория би трябвало да е забелязала нещо необичайно – например как мъртвият съпруг на Мая рови в дрешника си или си играе с дъщеря й.
  Мая гледаше от прозореца на спалнята как Изабела върви по алеята. Опита се да прецени приближаващата се жена, както би преценила противник. Не изглеждаше въоръжена с нещо повече от ръчната си чанта,
макар че в нея със сигурност можеше да има оръжие. Държеше я плътно до себе си, сякаш се боеше, че някой може да й я грабне, но това й беше навик. Изабела не беше особено топъл човек – разбира се, с изключение на случаите, които бяха най-важни: с Лили. Беше обичала Джо по начина, по който лоялните служители обичат благодетеля си и търпеше Мая само по принуда. Понякога можеш да видиш подобно отношение у лоялните служители. Те са много по-предпазливи и мнителни към външните хора, отколкото към богатите си работодатели.
Днес Изабела не изглеждаше ли по-предпазлива от обичайно?
  Трудно беше да се каже. Тя винаги изглеждаше предпазлива с тези непрекъснато стрелкащи се очи, скована физиономия и сдържано поведение. Но днес не беше ли по-напрегната от обичайно? Или и без това разпаленото въображение на Мая й играеше номера?
Изабела отключи с ключа си задната врата. Мая остана горе и зачака.
— Госпожо Бъркит?
Мълчание.
— Госпожо Бъркит?
— Сега идваме.
  Мая взе дистанционното и изключи телевизора. Очакваше Лили да запротестира, но това не се случи. Лили беше чула гласа на Изабела и й се искаше да иде при нея. Мая я взе на ръце и заслиза по стълбите.
  Изабела беше при мивката и миеше чаша за кафе. Обърна се, когато чу стъпките. Погледът й намери Лили, единствено Лили, и скованото, предпазливо лице разцъфна в усмивка. Беше хубава усмивка, помисли си Мая, но не й ли липсваше малко от обичайния блясък?
Достатъчно.
  Лили вече протягаше ръце към Изабела. Бавачката спря водата, избърса ръцете си с кърпа и тръгна към тях. Тя също протегна ръце, загука и размърда пръсти, сякаш казваше „дай, дай“.
— Как си, Изабела? – попита Мая.
— Добре, госпожо Бъркит, благодаря.
  Тя посегна отново към Лили и за момент Мая едва не дръпна детето. Айлийн я беше питала дали има доверие на тази жена. Колкото на всеки друг, бе отвърнала тя. Но сега, след онова, което беше видяла на скритата камера...
  Изабела грабна Лили от ръцете й. Мая я пусна. Без да каже нито дума повече, бавачката влезе в дневната с Лили. Двете седнаха на канапето.
— Изабела?
  Жената вдигна очи, сякаш я бяха стреснали. Усмивката беше замръзнала на лицето й.
— Да, госпожо Бъркит?
— Може ли да поговорим?
Лили беше в скута й.
— Сега ли?
— Да, моля – каза Мая и гласът й прозвуча някак странно. – Бих искала
да ти покажа нещо.
  Изабела настани внимателно Лили на възглавничката до нея. Даде й картонена книжка, стана и приглади полата си. Тръгна към Мая бавно, сякаш очакваше удар.
— Да, госпожо Бъркит?
— Някой идвал ли е тук вчера?
— Не съм сигурна какво имате предвид.
  — Имам предвид – отвърна Мая, като се мъчеше да говори равно – дали вчера в къщата е имало други хора освен теб и Лили.
  — Не, госпожо Бъркит. – Скованата физиономия се беше върнала. – Кого имате предвид?
  — Когото и да било. Хектор например. Влизал ли е?
  — Не, госпожо Бъркит.
  — Значи никой не е влизал?
  — Никой.
Мая погледна към компютъра, после отново към Изабела.
— А ти да си излизала някъде?
— От къщата ли?
— Да.
— С Лили ходихме на детската площадка. Правим го всеки ден.
— А по друг повод?
Изабела вдигна очи, сякаш се мъчеше да си спомни.
— Не, госпожо Бъркит.
— И не си излизала от къщата сама?
  — Без Лили? – каза го с рязко поемане на въздух, сякаш това бе найобидната мисъл, която можеше да си въобрази. – Не, госпожо Бъркит, разбира се, че не.
  — Оставяла ли си я съвсем сама?
  — Не разбирам.
  — Това е прост въпрос, Изабела.
  — Нищо не разбирам – каза Изабела. – Защо ми задавате тези въпроси? Не харесвате как си върша работата ли?
  — Не съм казала такова нещо.
  — Никога не оставям Лили сама. Никога. Само когато заспи горе, слизам да почистя малко...
  — Нямам предвид това.
Сега Изабела се вгледа в лицето й.
— Тогава какво имате предвид?
Вече нямаше смисъл да протака.
— Искам да ти покажа нещо.
  Лаптопът беше на кухненския плот. Мая го обърна, докато Изабела приближаваше.
— Имам камера в дневната – започна тя.
Изабела я погледна объркано.
— Една приятелка ми я даде – започна да обяснява Мая, макар че дали
изобщо имаше нужда да дава обяснения? – Тя записва какво става тук, когато ме няма.
— Камера?
— Да.
— Но аз не съм виждала никаква камера, госпожо Бъркит.
— И не би трябвало. Скрита е.
Погледът на Изабела се плъзна обратно към дневната.
  — Камера за детегледачки – продължи Мая. – Нали си виждала новата рамка за снимки на лавицата?
Погледът на бавачката се спря върху лавицата.
— Да, госпожо Бъркит.
— В нея има камера.
Изабела я погледна.
— Значи ме шпионирате?
— Наблюдавах детето си – каза Мая.
— Но не ми казахте.
— Да, не ти казах.
— Защо?
— Няма причина да заемаш отбранителна позиция.
— Нима? – Изабела повиши тон. – Нямали сте ми доверие.
— Ти би ли имала?
— Какво?
  — Не става въпрос за теб, Изабела. Лили е мое дете. Аз съм отговорна за благосъстоянието й.
  — И си мислите, че да ме шпионирате е най-доброто за нея?
Мая пусна видеозаписа на пълен екран.
— Преди тази сутрин си мислех, че няма да навреди.
— А сега?
Тя обърна лаптопа, за да може Изабела да вижда екрана.
— Гледай.
  Самата тя не си направи труда да гледа отново записа. Вече го беше виждала достатъчно пъти. Вместо това се съсредоточи върху лицето на Изабела и затърси признаци на стрес или измама.
— Какво се очаква да видя?
  Мая погледна към екрана. Фалшивият Джо тъкмо излезе извън обектива, след като беше блокирал гледката.
— Просто гледай.
  Изабела присви очи. Мая се опита да задържи дишането си спокойно. Казват, че никога не знаеш как ще реагира някой, когато хвърлят граната. Въпросът е хипотетичен. Стоиш с другарите си по оръжие и някой хвърля граната в краката ви. Кой ще побегне? Кой ще залегне? Кой ще скочи върху нея и ще се жертва? Можеш да се опиташ да предскажеш, но докато наистина не хвърлят граната, нямаш представа.
Мая се беше доказвала многократно пред бойните си другари. Те знаеха, че и в разгара на битката тя може да бъде хладнокръвна, спокойна,
уверена. Беше лидер, показал неведнъж тези качества.
  Странното бе, че лидерските способности и хладнокръвието не се проявяваха в реалния й живот. Айлийн й бе разказала за малкия си син Кайл, който бил толкова организиран и подреден в подготвителното училище „Монтесори“ – и така разхвърлян у дома. Нещо подобно беше и при Мая.
  И сега тя стоеше над Изабела, докато „Джо“ се появи на екрана и сложи Лили в скута си. И когато изражението на Изабела си остана непроменено, Мая усети как нещо в нея поддава.
— Е? – каза тя.
Изабела я погледна.
— Какво „е“?
Мая не издържа.
— Как така какво?
Бавачката трепна.
— Как ще обясниш това?
— Не знам какво искате да кажете.
— Престани да ми въртиш номера, Изабела.
Изабела отстъпи крачка назад.
— Не разбирам какво искате да кажете.
— Гледа ли записа?
— Разбира се.
— Видя онзи мъж, нали?
Изабела не отговори.
— Видя го, нали?
Тя продължи да мълчи.
— Зададох ти въпрос, Изабела.
— Не знам какво искате от мен.
— Видя го, нали?
— Кого?
  — Как така кого? Джо! – Мая сграбчи Изабела за реверите. – Как е влязъл в тази къща, по дяволите?
  — Моля ви, госпожо Бъркит! Плашите ме!
Мая я придърпа към себе си.
— Не видя ли Джо?
Изабела я погледна в очите.
  — А вие? – Гласът й бе тих, почти шепот. – Да не искате да ми кажете, че сте видели Джо на видеото?
  — Ти... не го ли видя?
  — Моля ви, госпожо Бъркит – каза Изабела. – Причинявате ми болка.
  — Чакай, искаш да кажеш...
  — Пуснете ме!
  — Мамо...
  Беше Лили. Мая погледна към дъщеря си. Изабела използва момента да се дръпне назад и сложи ръка на гърлото си, сякаш са я душили.
— Всичко е наред, миличка – каза Мая на детето. – Всичко е наред. Изабела се направи, че се мъчи да си поеме въздух.
— Двете с мама просто си играехме, Лили – каза тя.
Лили ги гледаше.
  Дясната ръка на Изабела още беше на гърлото й и го разтриваше драматично. Мая се обърна към нея. Жената бързо вдигна лявата си ръка в знак да спре.
— Искам отговори – каза Мая.
Изабела успя да кимне.
— Добре – рече тя, – но първо имам нужда от малко вода.
  Мая се поколеба и се обърна към умивалника. Пусна водата, отвори шкафчето, извади една чаша. Изведнъж й хрумна нещо.
Айлийн беше онази, която й даде камерата.
  Мая мислеше върху това, докато поставяше чашата под струята. Напълни я наполовина, обърна се към Изабела и изведнъж чу странно съскане.
Изкрещя, когато болката – нажежена до бяло болка – я погълна.
  Сякаш някой заби мънички парченца стъкло в очите й. Коляното й се подгъна. Мая падна на пода.
Съскането.
Някъде от мъглата зад изгарящата агония се появи отговорът. Изабела я беше напръскала с нещо в лицето.
С лютив газ.
  Лютивият газ не само изгаряше очите й, но възпали и слизестите мембрани в носа, устата и белите й дробове. Мая се опита да задържи дъх, за да предпази дробовете си, помъчи се да мига бързо, за да могат сълзите да го отмият. Но засега нямаше облекчение.
Не помръдна от мястото си.
Чу тичащи стъпки, после затваряща се врата.
Изабела беше избягала.
* * *
— Мамо?
Мая беше успяла да се добере до банята.
— Мама е добре, миличка. Ще ми нарисуваш ли нещо? Ей сега идвам.
— Изабела?
— И Изабела е добре. Скоро ще се върне.
  Трябваше й повече време от очакваното да преодолее въздействието на спрея. Яростта я изгаряше също като лютивия газ по очите й. През първите десет минути бе напълно извън строя, не бе в състояние да окаже и най-малка съпротива срещу евентуален враг. Накрая болката и гаденето отминаха. Мая успя да си поеме дъх. Изплакна очите си и изми кожата си с препарат за миене на съдове. После се наруга.
Да обърне гръб на врага. Като истински аматьор.
Беше бясна, предимно на себе си. Беше се вързала на представлението
на Изабела; бе повярвала, че тя наистина не знае нищо. Затова бе свалила гарда си. Само за секунда. И ето ги резултатите.
  Нима не бе виждала достатъчно пъти как един малък пропуск, една малка загуба на концентрация е струвала животи? Нима не беше научила най-очевидния урок?
Това нямаше да се случи отново.
  Добре, достатъчно самобичуване. Време беше да си спомни, да се поучи и да продължи напред.
Какво следва?
 Отговорът беше очевиден. Дай си още няколко минути. Възстанови напълно силите си. После намери Изабела и я накарай да говори. На вратата се позвъни.
  Мая изплакна още веднъж очи и тръгна да отвори. Помисли си дали да не вземе първо оръжие – вече никакви рискове, – но видя, че пред къщата стои детектив Киърс.
Той я зяпна, когато му отвори.
— Какво е станало, по дяволите?
— Напръскаха ме със спрей.
— Моля?
— Изабела. Детегледачката.
— Сериозно ли говорите?
  — Не, аз съм талантлив комедиант. Нищо не предразполага тълпата повече от майтапи за детегледачки със спрей.
  Погледът на Роджър Киърс се плъзна по стаята, преди да спре отново върху Мая.
— Защо?
— Видях нещо на камерата за детегледачки.
— Имате камера за детегледачки?
  — Да. – Мая отново си помисли за Айлийн, как й бе дала камерата и как дори й бе казала къде точно да я сложи. – Скрита е в рамка за снимки.
  — Боже мой. А... видяхте ли Изабела да прави нещо на...?
  — Какво? – Естествено, едно ченге ще си помисли първо нещо подобно. – Не, не е това.
  — В такъв случай май не разбирам.
  Мая си помисли какъв курс да поеме, но знаеше, че най-прекият ще е единственият, който би я защитил в дългосрочен план.
— Ще бъде по-лесно да ви покажа.
  Тръгна към лаптопа на кухненския плот. Киърс я последва. Изглеждаше объркан. Е, помисли си тя, сега ще се обърка десетократно.
  Обърна лаптопа към него. Премести курсора, щракна върху бутона за възпроизвеждане и зачака.
Нищо.
Погледна USB порта.
Четецът го нямаше.
Огледа плота и пода около него. Но вече знаеше.
— Какво има? – попита Киърс.
  Мая задиша дълбоко и равномерно. Трябваше да запази спокойствие. Започна да гледа две-три стъпки напред, сякаш е отново на мисия. Не можеш да мислиш само как да засипваш с куршуми черния джип. Трябва да обмислиш реакцията си. Как да си набавиш най-добрата информация, преди да предприемеш внезапни, променящи всичко действия.
  Знаеше как ще прозвучи. Ако изтърсеше какво е видяла на скритата камера, Киърс щеше да си помисли, че е побъркана. По дяволите, дори на самата нея й звучеше налудничаво. Въздействието на лютивия газ още не се бе разсеяло напълно. Какво точно бе станало тук? Наистина ли мислеше ясно?
Полека.
— Госпожо Бъркит?
— Казах ви да ме наричате Мая.
  SD картата – доказателството за безумното твърдение – беше изчезнала. Изабела я бе взела. Може би щеше да е най-мъдро да се погрижи сама за нея. Но ако го направеше, ако не му кажеше сега...
— Сигурно Изабела я е взела.
— Какво е взела?
— SD картата.
— След като ви е напръскала със спрей?
— Да.
Киърс кимна.
— Какво имаше на нея?
  Мая погледна към кабинета. Лили беше погълната изцяло от гигантски пъзел от четири парчета.
— Видях мъж.
— Мъж?
— Да. На видеото. Лили седеше в скута му.
— Леле – възкликна Киърс. – Да приемам ли, че мъжът е бил непознат?
— Не.
— Познавате ли го?
Тя кимна.
— Тогава кой е бил?
  — Няма да ми повярвате. Съвсем основателно ще си помислите, че си въобразявам.
  — Опитайте.
  — Беше Джо.
За негова чест, Киърс не направи изумена физиономия, не ахна и не я
изгледа сякаш е най-побърканият човек в историята на човечеството.
— Разбирам – каза той, макар че също се мъчеше да запази спокойствие.
– Значи записът е бил стар?
— Моля?
  — Бил е направен, когато Джо е бил още жив и сте решили да запишете нов върху него или...
— Сдобих се с камерата след убийството.
Киърс стоеше и се взираше в нея.
— Датата показваше, че записът е от вчера – продължи Мая.
— Но...
Мълчание.
После:
— Знаете, че това е невъзможно.
— Да – каза тя.
  Двамата се взираха един в друг. Нямаше смисъл да се опитва да го убеди. Вместо това Мая реши да смени темата.
— Защо сте тук?
— Трябва да дойдете в участъка.
— Защо?
— Не мога да ви кажа. Но наистина е важно.
7.
  В детския център „Да растеш“ беше дежурно същото усмихнато младо създание.
  — О, помня ви – каза тя и се наведе към Лили. – Помня и теб. Здравей, Лили!
  Лили не отговори. Двете жени я оставиха при кубчетата и влязоха в офиса.
— Готова съм да я запиша – каза Мая.
— Страхотно! Кога искате да започне?
— Сега.
  — Хм, това е малко необичайно. Обикновено ни трябват две седмици да разгледаме молбата.
  — Детегледачката ми напусна неочаквано.
  — Съжалявам да го чуя, но...
  — Госпожице... извинете, забравих името ви.
  — Кити Шъм.
  — Да, госпожица Кити, извинете. Кити, виждате ли зелената кола ей там?
Жената погледна през прозореца. Очите й се присвиха.
— Онзи човек притеснява ли ви? Да се обадя ли на полицията?
  — Не. Вижте, това е необозначена полицейска кола. Съпругът ми беше убит наскоро.
  — Чух за това – каза Кити. – Моите съболезнования.
  — Благодаря. Работата е там, че полицаят иска да отида с него в участъка. Не съм сигурна защо. Просто се появи в дома ми. Така че нямам избор. Мога да взема Лили с мен, докато ме разпитват за убийството на
баща й…
— Госпожо Бъркит?
— Мая.
  — Мая. – Кити още гледаше към колата на Киърс. – Знаете ли как да свалите мобилното ни приложение?
  — Да.
Кити кимна.
— Най-добре за детето е да не се сбогувате много емоционално.
— Благодаря ви.
* * *
  — Няма ли вече да ми кажете защо сме тук? – попита Мая, когато стигнаха участъка на Сентръл Парк.
  През целия път Киърс почти не беше говорил. Мая нямаше нищо против. Времето й трябваше, за да обмисли внимателно всичко – камерата, видеозаписа, Изабела, горско зелената риза.
— Трябвате ми за две очни ставки.
— Какви очни ставки?
— Не искам да сте предубедена.
— Не може да става въпрос за стрелците. Казах ви. Бяха с маски за ски.
— Казахте, че били черни. Само с дупки за очите и устата, нали?
— Да.
— Добре. Елате с мен.
— Не разбирам.
— Ще видите.
  Докато вървяха, Мая провери приложението на детския център. С него можеше да платиш сметката, да резервираш часове, да прегледаш „дейността“ на детето си, да научиш биографиите на детегледачките. Но най-добрата му част – причината, поради която вниманието й се насочи към „Да растеш“ – беше една специфична особеност. Сега Мая се възползва от нея. Имаше три възможности за избор – червената, зелената или жълтата стая. Децата от възрастовата група на Лили бяха в жълтата стая. Мая натисна жълтата икона.
Киърс отвори вратата.
— Мая?
— Секунда.
  Екранът на телефона оживя и й показа изглед от жълтата стая. Човек би си помислил, че Мая се е нагледала на картини от видеокамери за деня. Не. Тя завъртя телефона настрани, за да увеличи образа. Лили беше там. В безопасност. Една детегледачка – по-късно Мая можеше да я намери и да прочете биографията й – редеше кубчета с нея и с едно момче на годините на Лили. Мая усети как я залива вълна на облекчение. Почти се усмихна. Още преди месеци трябваше да настои да пратят Лили на подобно място. Домашна детегледачка означаваше да зависиш от човек, когото не можеш да държиш под контрол. А тук имаше очевидци, охранителни камери и
социализация. Би трябвало да е по-безопасно, нали?
— Мая?
  Пак беше Киърс. Тя затвори приложението и прибра телефона в джоба си. Влязоха. В стаята ги очакваха двама души: жената беше прокурор, а мъжът – адвокат. Мая се опита да се съсредоточи, но мислите й продължаваха да се въртят около скритата камера и Изабела. Дробовете и носът й още не се бяха оправили напълно от спрея. Подсмърчаше като пристрастена към кокаин.
— Още веднъж искам да впишете в протокола протеста ми – каза
адвокатът. Беше вързал косата си на опашка, която се спускаше до средата
на гърба му. – Тази свидетелка призна, че никога не е виждала лицата им.
— Отбелязано е – каза Киърс. – И ние сме съгласни.
— Тогава какъв е смисълът? – разпери ръце Опашката.
Мая се питаше същото.
  Киърс дръпна въженцето и щорите се вдигнаха. Той се наведе към микрофона.
— Доведете първата група.
В стаята влязоха шестима мъже. Всичките бяха с маски за ски.
— Ама че глупост – каза Опашката.
Мая не беше очаквала това.
 — Госпожо Бъркит – каза Киърс с такъв тон, сякаш го записваха – и може би беше точно така. – Разпознавате ли някого от тези мъже? Погледна я и зачака.
 — Номер четири – каза Мая.
 — Пълни глупости – каза Опашката.
 — И как разпознахте, че е номер четири?
  — Може би „разпознавам“ е твърде силна дума – отвърна Мая. – Но има същото телосложение и височина като мъжа, който застреля съпруга ми. Освен това носи същите дрехи.
  — Някои от другите мъже са облечени по абсолютно същия начин – възрази Опашката.
  — Както казах, тяхното телосложение и височина са други.
  — Сигурна ли сте?
  — Да. Номер две прилича най-много, но е със сини кецове. Онзи, който уби мъжа ми, беше с червени.
  — За да сме наясно – продължи Опашката, – не можете да кажете със сигурност, че номер четири е човекът, който е застрелял съпруга ви. Можете да кажете, че си спомняте, че е приблизително със същата височина и телосложение и че носи подобни дрехи...
  — Не подобни – прекъсна го Мая. – Същите.
Опашката наклони глава настрани.
— Сериозно?
— Да.
  — Няма как да го знаете, госпожо Бъркит. Несъмнено са продадени повече от един чифт червени кецове, нали така? Ако ви покажа четири
чифта червени кецове, ще можете ли да ми кажете със сигурност кой от тях е носил нападателят?
— Не.
— Благодаря.
  — Но облеклото не е „подобно“. Не е сякаш носи бели кецове вместо червени. Номер четири е облечен по абсолютно същия начин като стрелеца.
  — Което ме води до следващия въпрос – каза Опашката. – Не знаете със сигурност, че стрелецът е той, нали? Този човек с маската за ски може да е облечен по същия начин и да е със същото телосложение като стрелеца. Прав ли съм?
Мая кимна.
— Да.
— Благодаря.
Засега Опашката беше приключил. Киърс се наведе към микрофона.
— Свободни сте. Да влезе втората група.
Появиха се още шестима с маски за ски. Мая ги огледа.
— Най-вероятно номер пет.
— Най-вероятно?
  — Номер две е облечен по същия начин и е с почти същата височина и телосложение. Мисля, че е номер пет, но двамата са толкова подобни, че не бих могла да се закълна.
  — Благодаря – каза Киърс и отново се наведе към микрофона. – Това е всичко, благодаря ви.
Мая излезе след детектива.
— Какво става?
— Имаме двама заподозрени.
— Как ги намерихте?
— По описанието ви.
— Можете ли да ми покажете?
Киърс се поколеба, но не за дълго.
— Добре, елате.
  Отведе я до една маса с голям монитор – трийсет инча, ако не и повече. Двамата седнаха. Киърс затрака на клавиатурата.
  — Претърсихме записите на всички камери наоколо от нощта на убийството в търсене на двама души, които да отговарят на вашето описание. Досещате се, че ни отне известно време. Както и да е, това е сградата на Седемдесет и четвърта и Пето Авеню. Погледнете.
Камерата гледаше надолу към двамата мъже.
— Те ли са?
  — Да – каза Мая. – Да не би да ми ги показвате, за да потвърдите, че става въпрос за същите дрехи и телосложение?
  — Не, това е извън протокола. Както виждате, тук не носят маски. Едва ли биха ги носили на улицата. Така само биха привлекли внимание към себе си.
  — И въпреки това не виждам как бихте могли да ги идентифицирате от този ъгъл – рече Мая.
  — Знам. Камерата е прекалено високо. Много е дразнещо. Не можете да си представите колко пъти се сблъскваме с това. Камерите са разположени нелепо високо и е достатъчно извършителите да вървят с наведена глава или да сложат шапка, за да скрият лицата си. Но както и да е, след като получихме това, знаехме със сигурност, че са били в района. Затова продължихме да търсим.
  — Значи сте ги засекли отново?
Киърс кимна и отново затрака на клавиатурата.
— Да. В един магазин от веригата „Дуейн Рийд“ половин час по-късно.
  Той пусна видеото. Този път записът беше цветен. Камерата се намираше до касовия апарат. Лицата на двамата се виждаха ясно. Единият беше чернокож. Другият изглеждаше с по-светла кожа, вероятно латиноамериканец. Платиха в брой.
— Студено – каза Киърс.
— Какво?
  — Погледнете часа. Петнайсет минути след като са застреляли съпруга ви. А те са на около седемстотин метра от мястото и си купуват енергийни напитки и чипс.
Мая се взираше в екрана.
— Както казах, студена следа.
Тя се обърна към него.
— Или аз съм се объркала нещо.
  — Малко вероятно. – Киърс спря видеото и двамата мъже замръзнаха на екрана. Да, мъже. Бяха млади, нямаше място за съмнение, но Мая бе служила с твърде много мъже на тази възраст, за да ги нарича момчета. – Погледнете това.
  Той натисна стрелката на клавиатурата. Образът се увеличи. Киърс го фокусира върху латиноамериканеца.
— Това е другият, нали? Онзи, който не е стрелял?
— Да.
— Забелязвате ли нещо?
— Не бих казала.
  Киърс увеличи още повече образа, като насочи камерата към кръста на мъжа.
— Погледнете отново.
Мая кимна.
— Издутината.
  — Именно. Въоръжен е. Ако увеличим повече, можем да видим дръжката.
— Не се крият особено – каза тя.
  — Така е. Чудно ми е как ли биха реагирали онези патриоти и привърженици на открито носене на оръжие, ако тези двамата се разходят по тяхната улица в този вид.
— Пистолетът едва ли е закупен законно – каза Мая.
— Не е.
— Значи сте го открили?
  — Естествено. – Киърс въздъхна и стана. – Представям ви Емилио Родриго. Натрупал е внушително досие за млад боклук. И за двамата се отнася. Господин Родриго носеше „Берета“ М9, когато го арестувахме. Незаконно притежавана. Ще лежи заради това.
Той млъкна.
— Чувам едно „но“ – каза Мая.
  — Извадихме разрешително и претърсихме домовете на двамата. Така намерихме дрехите, които описахте и разпознахте днес.
  — Това ще издържи ли в съда?
  — Съмнително е. Както каза нашето приятелче с опашката, това са просто червени кецове. Много хора ги имат. Освен това не намерихме маските за ски, което ми се вижда странно. Така де, задържали са дрехите. Защо им е трябвало да се отървават от маските?
  — Не знам.
  — Вероятно са ги изхвърлили в някоя кофа за боклук. Нали се сещате. Веднага. Стрелят, бягат, свалят маските, изхвърлят ги някъде.
  — Звучи логично.
  — Да, само че претърсихме всички кофи за боклук наоколо. Но може да са ги изхвърлили и на друго място, може би в канал или нещо такова. Киърс се поколеба.
  — Какво?
  — Работата е там, че намерихме беретата, както казах. Но не и оръжието, с което е извършено убийството. Револверът.
Мая се облегна назад.
— Щеше да е изненадващо да го запазят, не мислите ли?
— Може би. Само че…
— Само че?
  — Боклуци като тези невинаги изхвърлят оръжието. Би трябвало да го сторят. Но не го правят. То е ценно. Затова го използват отново. Или го продават на приятел. Нещо такова.
  — Но това е доста голям случай, нали? Много шум, много медии?
  — Така е.
Мая го наблюдаваше.
— Само че вие не мислите така, нали? Имате друга теория.
— Имам. – Киърс отмести поглед. – Но е безсмислена.
— Какво й е безсмисленото?
Той започна да чеше ръката си. Нещо като нервен тик.
  — Куршумите, които извадихме от тялото на съпруга ви. Направихме им балистична експертиза. Нали знаете. Да видим дали не отговарят на други случаи в базата данни.
Мая го погледна. Киърс продължаваше да се чеше.
— Съдейки по изражението ви, сте намерили съответствие – каза тя.
— Да, намерихме.
— Значи тези типове са убивали и преди.
— Не мисля.
— Но нали току-що казахте…
  — Оръжието е същото. Това не означава, че и извършителите са същите. Всъщност Фред Кейтън, когото идентифицирахте като стрелеца, има желязно алиби за първото убийство. Тогава е лежал в затвора. Няма как да го е извършил.
  — Кога?
  — Какво кога?
  — Кога е било извършено първото убийство?
  — Преди четири месеца.
  В стаята настъпи ледено мълчание. Киърс нямаше нужда да го казва. Знаеше го. Тя също. Киърс не можеше да я погледне в очите. Извърна се и кимна.
— Същото оръжие, което е убило съпруга ви, е убило и сестра ви.
8.
– Добре ли сте? – попита Киърс.
— Нищо ми няма.
— Знам, че ви идва в повече.
— Не се дръжте снизходително с мен, детектив.
— Извинете. Права сте. Да повторим, става ли?
Мая кимна. Гледаше право напред.
  — Сега трябва да гледаме на това по съвсем друг начин. Двете убийства изглеждаха случайни и несвързани помежду си, но след като вече знаем, че и при двете е използвано едно и също оръжие...
Мая не каза нищо.
  — Когато са застреляли сестра ви, вие сте се намирали в Близкия изток. Нали така?
  — В Кемп Арифян – каза тя. – В Кувейт.
  — Знам.
  — Какво?
  — Проверихме. За да сме сигурни.
  — За да сте сигурни...? – Тя почти се усмихна. – Аха. Искали сте да сте сигурни, че не съм се промъкнала по някакъв начин у дома да застрелям сестра си, след което съм се върнала в Кувейт и какво, чакала съм четири месеца и съм убила съпруга си, така ли?
Киърс не отговори. Не беше нужно.
— Всичко е проверено. Алибито ви е желязно.
— Супер – каза Мая.
  Отново си спомни обаждането на Джон. Сълзите. Шока. Онова обаждане. Проклетото обаждане, сложило край на живота й такъв, какъвто го познаваше. Нищо не беше същото след него. Забележително е, като си помисли човек. Отиваш в другия край на света в някаква адска дупка да се биеш с побъркан враг. Мислиш си, че именно там ще се появи опасността, че реалната заплаха за теб ще бъде въоръжен противник. Мислиш си, че ако животът ти отиде по дяволите, това ще е благодарение на РПГ, самоделна бомба или фанатик с „Калашников“.
  Но не. Както най-често става, врагът удари там, където го беше очаквала най-малко – у дома, в добрите стари Съединени щати.
— Мая?
— Слушам ви.
  — Детективите, разследвали убийството на сестра ви, смятат, че е станало при проникване в дома й. Била е... Знаете ли подробностите?
  — Знам достатъчно.
  — Съжалявам.
  — Помолих ви да не се държите снизходително.
  — Не го правя. Просто съм човешко същество. Онова, което са сторили с нея...
  Мая извади телефона. Искаше да види лицето на дъщеря си. Имаше нужда от тази опорна точка. Но се спря. Не. Не сега. Не въвличай Лили в това. Дори по най-невинния начин.
  — По време на разследването ченгетата проучили добре и съпруга на Клеър, вашия баджанак... – Той започна да рови в книжата си.
  — Еди.
  — Да, Едуард Уолкър.
  — Той не би го направил. Обичаше я.
  — Е, бил е изваден от подозрение – каза Киърс. – Но сега трябва да се вгледаме по-внимателно в домашния живот. Да погледнем с нови очи на всичко.
Мая разбра. Усмихна се, но без топлота и чувство за хумор.
— Откога, детектив?
Той не вдигна глава.
— Моля?
— Откога знаете резултата от балистичната експертиза?
Киърс продължи да чете досието.
  — Знаели сте отдавна, нали? Че Джо и Клеър са били убити с едно и също оръжие?
  — Какво ви кара да смятате така?
  — Когато дойдохте в дома ми да проверите моя „Смит и Уесън“, явно сте искали да се уверите, че той не е оръжието на убийството. Да сте сигурни, че не е бил използван в нито един от двата случая.
  — Това не означава нищо.
— Така е, но казахте, че вече не ме подозирате. Забравихте ли? Киърс премълча.
  — Защото вече сте знаели, че имам перфектно алиби. Знаели сте, че със същото оръжие е била убита сестра ми. И сте знаели, че съм била извън страната, когато Клеър е била застреляна. Преди това не сте открили двамата типове с маските. Бих могла да съм го измислила. Но след като сте получили резултата от експертизата, достатъчно е било само да проверите при военните къде съм била. Направили сте го. Знам процедурата. Не става въпрос за едно телефонно обаждане. Така че откога знаете резултатите от балистичната експертиза?
  — От погребението – тихо каза той.
  — Ясно. А кога открихте Емилио Родриго и Фред Кейтън и получихте потвърждение, че съм била в Кувейт?
  — Късно снощи.
Мая кимна. Точно както предполагаше.
  — Стига, Мая, не бъдете наивна. Както казах, след убийството на сестра ви проучихме по-подробно вашия баджанак. Ето ви пример, в който няма сексизъм. Помислете си само. Вие сте съпругата. Били сте сами в парка. Ако бяхте на мое място, кой щеше да е основният заподозрян?
  — Особено – добави Мая, – когато въпросната съпруга е бивш военен и, поне според вас, маниак на тема оръжие.
  Киърс не си направи труда да се защити. Но пък и не беше нужно. Прав беше. Подозренията винаги падат върху брачната половинка.
  — След като вече изяснихме всичко това, какво правим нататък? – попита Мая.
  — Търсим връзки – отвърна Киърс. – Между сестра ви и съпруга ви.
  — И основната връзка съм аз.
  — Да. Но има и още.
Тя кимна.
— Работеха заедно.
  — Именно. Джо е взел сестра ви на работа в инвеститорската си фирма. Защо?
  — Защото Клеър бе съобразителна. – Дори от самото произнасяне на името я жегна. – Защото Джо знаеше, че работи здравата и че на нея може да се разчита.
  — И защото е роднина?
Мая се замисли над това.
— Да, но не в смисъл на шуробаджанащина.
— Как тогава?
— Бъркит много държат на семейството. Като излезли от друга епоха са.
— Не се доверяват на външни хора ли?
— Не искат да се доверяват на външни хора.
  — Добре, схващам – каза Киърс, – но ако ми се налага да работя всеки ден със сестрата на жена ми… ух, не ми се мисли. Нали разбирате какво искам да кажа?
  — Да.
  — Разбира се, сестрата на моята жена е досада с олимпийски размери.
Сигурен съм, че вашата сестра… – Той се усети и прочисти гърлото си. – Значи Джо и Клеър са работили заедно. Това доведе ли до някакво напрежение?
  — Тревожех се за това – каза Мая. – Чичо ми имаше бизнес. Много успешен бизнес. Но после други роднини поискаха да влязат в него, той ги пусна и всичко отиде по дяволите. Роднини и пари не са добра комбинация. Рано или късно задължително се намира някой недоволен.
  — Но тук това не е станало, така ли?
  — Тъкмо обратното. Клеър и Джо намериха нова забавна връзка. Работата. През цялото време говореха за бизнес. Тя му се обаждаше с нови идеи. Той се сещаше за нещо, което трябва да се направи на следващия ден, и й пишеше есемес. – Мая сви рамене. – Но пък от друга страна...
— Но от друга страна?
Мая го погледна.
— От доста време ме нямаше.
— Били сте извън страната.
— Да.
  — И въпреки това не се връзва – каза Киърс. – Защо му е на някого да убие Клеър, да задържи оръжието за четири месеца и после да го даде на онзи Кейтън, за да убие Джо?
  — Хей, Киърс?
  Беше се появил нов полицай. По-младият мъж стоеше в другия край на стаята и правеше знаци на детектива да отиде при него.
— Извинете ме за момент.
  Киърс отиде при ченгето. То се наведе и двамата си зашепнаха нещо. Мая ги гледаше. Още й се виеше свят, но мислите й все се връщаха към нещо, което сякаш ни най-малко не тормозеше Киърс.
Скритата камера.
  Предположи, че е съвсем естествено. Той не беше видял записа. Беше прекалено зает с фактите и макар да не отхвърли напълно думите й като брътвежи на побъркана, вероятно беше решил, че става въпрос за игра на превъзбудено въображение или нещо от сорта. Честно казано, дори тя трябваше да обмисли тази възможност.
Киърс завърши разговора си и тръгна обратно към нея.
— Какво има?
Киърс си взе сакото и го метна през рамо като Синатра.
  — Ще ви откарам до дома – каза той. – Можем да довършим разговора по пътя.
* * *
Пътуваха от десет минути, когато Киърс наруши мълчанието.
— Видяхте ме да говоря с онова ченге, преди да тръгнем, нали?
— Да.
  — Беше за вашата... ситуация. – Той не откъсваше очи от пътя. – Имам предвид за онова, което казахте. За скритата камера, спрея и тъй нататък.
Значи не беше забравил.
— И?
  — Вижте, засега ще подмина онова, което казахте за съдържанието, става ли? Докато не го видя и двамата не анализираме видеозаписа, няма причина да отхвърляме или да... твърдим какво може да има на онази... флашка ли беше?
  — SD карта.
  — Да, на картата. Няма смисъл да се занимаваме с неясни неща. Но това не означава, че стоим със скръстени ръце.
  — Не ви разбирам.
  — Били сте нападната. Това е факт. Да видим – очевидно сте били напръскана с лютив газ или нещо подобно. Очите ви още са зачервени. Виждам, че още страдате от въздействието му. Така че независимо в какво друго искаме да вярваме, очевидно с вас е станало нещо. – Той зави и й хвърли бърз поглед. – Казахте, че ви е нападнала детегледачката Изабела, нали?
  — Да.
  — Изпратих човек в дома й. Нали разбирате. Да проверим твърденията ви.
Твърденията й. Интересен подбор на думи.
— И какво установи вашият човек?
Киърс отново гледаше пътя.
— Нека първо ви питам нещо.
Отговорът му не й хареса.
— Добре.
  — По време на спречкването – започна той, като този път говореше повнимателно – заплашихте ли Изабела Мендес? Направихте ли опит да я душите?
  — Тя ли ви каза това?
  — Зададох ви прост въпрос.
  — Не, не съм.
  — Значи не сте я докосвали?
  — Може и да съм я докоснала, но...
  — Може да сте?
  — Стига, детектив. Може и да съм я докоснала, за да привлека вниманието й. По начина, по който биха го направили две жени.
  — Две жени. – Той почти се усмихна. – Значи сега играете женската карта?
— Не съм я наранила по никакъв начин.
— Сграбчихте ли я?
Мая виждаше накъде отива разговорът.
— Значи вашият човек я е открил?
— Да.
  — И тя какво, казала е, че ме е напръскала със спрея при самозащита, така ли?
— Нещо такова. Твърди, че сте се държали ирационално.
— В какъв смисъл?
— Казала е, че сте бълнували, че сте видели Джо на видеозапис. Мая се опита да измисли как да изиграе това.
— Какво друго е казала?
  — Че сте я уплашили. Че сте я сграбчили за дрехата, близо до гърлото. Заплашително.
  — Ясно.
  — Истината ли казва?
  — Споменала ли е, че й пуснах видеозаписа?
  — Да.
  — И?
  — Казала, че екранът бил празен.
  — Еха – каза Мая.
  — Казала, че се разтревожила, че ви се привиждат разни неща. Че сте служили в армията и че често ходите въоръжена. И че под въздействието на всичко това – миналото ви, приказките, халюцинациите, посегателството ви над нея...
  — Посегателство?
  — Мая, сама признахте, че сте я докоснали.
Мая се намръщи, но се овладя.
  — Изабела казала, че се почувствала заплашена, затова използвала спрея и избягала.
  — Вашият човек попитал ли я е за липсващата SD карта?
  — Да.
  — Нека позная. Не я е взела и не знае нищо за нея.
  — Бинго – каза Киърс и включи мигач. – Още ли искате да повдигнете обвинения срещу нея?
  Но Мая вече виждаше какво ще излезе. Побъркана на тема оръжие жена със спорно минало в армията крещи, че убитият й съпруг си играе с дъщеря й на видеозапис, сграбчва детегледачката за реверите – а после я обвинява в какво, че я е напръскала със спрей без никакви основания? О, и че е откраднала записа с мъртвия й съпруг.
Да, така ще изглежда случаят отстрани.
— Засега не – каза Мая.
* * *
  Киърс я остави пред къщата. Обеща да се обади, ако има нещо ново. Мая му благодари. Помисли си дали да не вземе Лили от детския център, но след бърза справка с мобилното приложение – беше време за приказки и дори от странния ъгъл, от който снимаше камерата, Мая виждаше, че Лили е като омагьосана – реши, че това може да почака.
  Беше получила десетки гласови пощи и есемеси, всички от семейството на Джо. Ох, по дяволите. Беше пропуснала четенето на завещанието. На самата нея не й пукаше особено, но роднините на Джо сигурно бяха бесни.
Звънна на майка му.
Джудит вдигна на първото позвъняване.
— Мая?
— Съжалявам за днес.
— Добре ли си?
— Да – каза Мая.
— А Лили?
— Тя също. Изникна нещо. Не исках да ви безпокоя.
— Изникнало е нещо по-важно от...
  — Полицията е намерила извършителите – прекъсна я Мая. – Искаха да ги идентифицирам.
Чу как Джудит ахна.
— И успя ли?
— Да.
— Значи са в затвора? Значи е приключено?
  — Не е толкова просто – каза Мая. – Засега нямат достатъчно доказателства срещу тях.
— Не разбирам.
  — Бяха с маски за ски и не видях лицата им. Телосложението и дрехите не са достатъчни.
  — Значи... значи просто ще ги пуснат? Двамата, които убиха сина ми, ще ходят свободно по улиците, така ли?
  — Единият е обвинен за незаконно притежание на оръжие. Нали ти казах, сложно е.
  — Какво ще кажеш да го обсъдим, когато дойдеш утре сутринта? Хедър Хауъл смята, че е най-добре да изчакаме да се съберат всички страни, преди да прочете завещанието.
  Хедър Хауъл беше семейният адвокат. Мая се сбогува, затвори и се загледа към кухнята. Всичко беше лъскаво и ново. Господи, как само й липсваше старата кухненска маса от Бруклин.
  Какво правеше в тази къща, по дяволите? Никога не се бе чувствала у дома тук.
  Отиде до цифровата рамка. Може пък картата още да е вътре. Не й се вярваше, но вече нищо нямаше да я изненада. Наистина ли беше видяла Джо на онзи запис? Не. Възможно ли бе той все още да е жив? Не. Беше ли си въобразила всичко?
Не.
  Баща й беше голям почитател на детективските романи. Четеше сър Артър Конан Дойл на Мая и Клеър на масата в кухнята. Как го беше казал Шерлок Холмс? Когато елиминираш невъзможното, останалото, колкото и невероятно да изглежда, трябва да е истината.
Взе рамката и погледна отзад.
Нямаше карта.
Когато си елиминирал невъзможното...
Картата я нямаше. Следователно Изабела я е взела. Следователно
Изабела е излъгала. Използвала е спрея, за да извади Мая от строя, за да може да вземе картата. Изабела имаше пръст във всичко това.
В кое?
Всяко нещо по реда си.
  Канеше се да върне рамката на мястото й, когато нещо я накара да спре. Загледа се в екрана. Заредените от Айлийн снимки се сменяха, когато мисълта я връхлетя отново.
Защо Айлийн изобщо й беше дала скритата камера?
  Беше й го казала, нали? Сега Мая беше сама. Оставяше Лили на детегледачка. Логично бе да се сдобиеш с камера. По-добре да си предпазлива, отколкото да съжаляваш. Съвсем в реда на нещата, нали?
  Продължи да се взира в рамката. Когато се вгледаше по-внимателно, можеше да види обектива в горната част на черната пластмаса. Странно, като си помислиш – вярно, камерата носеше допълнителна сигурност, но когато оставиш камера в дома си...
Не пускаш ли в него и още някого?
Възможно ли беше някой по някакъв начин да те следи?
Добре, по-полека. Да не ставаме параноици.
  Но все пак някой беше измислил тези камери. Повечето джаджи от сорта можеха да се следят по един или друг начин в реално време. Не беше задължително, но беше възможно. Производителите биха могли да имат някаква тайна задна вратичка и да следят всяко твое движение по същия начин, по който Мая можеше да пусне приложението и да гледа Лили в детския център.
Дявол да го вземе. Защо беше приела подобно нещо в дома си? Гласът на Айлийн зазвуча отново в главата й.
— Значи й имаш доверие?
И после:
— Ти не се доверяваш на никого, Мая.
  Но тя се доверяваше. Доверяваше се на Шейн. Беше се доверявала на Клеър. А на Айлийн?
  Беше се запознала с Айлийн покрай Клеър. Мая беше последна година в гимназията, когато по-голямата с една година Клеър започна да учи в колежа. Беше откарала Клеър до училището и й бе помогнала да се настани. Айлийн беше съквартирантка на Клеър. Мая помнеше с какво добро впечатление беше останала от нея. Беше готина, забавна и ругаеше като моряк. Шумна, енергична и необуздана. Когато Клеър я водеше у дома в Бруклин през почивните дни, Айлийн спореше с баща им часове наред и най-често излизаше победител.
  Тогава бе изглеждала много корава. Но животът променя хората. Той смачква жени като нея. Времето ги укротява. Кибритлийката, която познаваше в гимназията – къде е тя сега? С мъжете се случваше по-рядко. Момчетата често ставаха господари на вселената. А супер успелите момичета? Те сякаш умираха от бавно социално задушаване.
И защо Айлийн й беше дала камерата?
  Нямаше смисъл да се чуди. Време беше да разбере какво става, по дяволите. Мая слезе в мазето. Отвори сейфа с показалеца си. Беретата беше там, но тя взе „Глок“ 26. По-малък. По-лесен за укриване.
Не мислеше, че оръжието ще й потрябва, но човек никога не знае.
9.
  Айлийн беше в предния двор и работеше по розите, когато Мая спря пред къщата. Айлийн й махна. Мая отвърна на поздрава и пусна ръчната спирачка.
Никога не бе имала много приятелки.
  С Клеър бяха израснали на долните два етажа на жилищна сграда в Грийнпойнт в Бруклин. Баща й беше преподавател в Нюйоркския университет. Майка й работеше по шест часа на ден като адвокат, но накрая напусна, за да отгледа децата си. Родителите й не бяха пацифисти, социалисти или нещо подобно, но определено клоняха към лявото. Пращаха дъщерите си на летен лагер в Университета Брандайс. Караха ги да учат духови инструменти и да четат класиците. Дадоха на момичетата си формално религиозно обучение, но наблягаха на собственото си схващане, че това са алегории и митове, а не факти. Нямаха оръжия. Не ходеха на риба, нито на излети сред природата.
  Идеята да управлява самолети привличаше Мая още от малка. Никой не знаеше как и защо. Никой в семейството не летеше и не проявяваше интерес към неща, свързани с летенето, механиката и прочее. Родителите й бяха приели, че страстта на Мая е временна. Не беше. Майка й и баща й нито заклеймиха, нито одобриха решението й да кандидатства за армейската програма за елитни пилоти. Сякаш просто не можеха да го проумеят.
  По време на началното обучение й зачислиха „Берета“ М9 и на Мая просто й харесваше да стреля, макар че хората търсеха какви ли не сложни психологически обяснения за това. Да, тя знаеше, че оръжията могат да убиват, разбираше унищожителната им сила и защо много хора, предимно мъже, ги използват като опасна и глупава компенсация за собствените си недостатъци. Разбираше, че някои хора харесват оръжията заради начина, по който се чувстват с оръжие в ръка, че се идентифицират с оръжието и че често това е нещо много лошо.
  Но в нейния случай Мая просто обичаше да стреля. Освен това беше добра и стрелбата я привличаше. Защо? Кой знае, по дяволите? Може би поради същата причина, поради която други хора си падат по баскетбола, плуването, колекционирането на антики или скачането с парашут.
  Айлийн се изправи и изтупа пръстта от ръцете си. Усмихна се и тръгна към нея. Мая слезе от колата.
— Здрасти! – каза Айлийн.
— Защо ми даде онази камера?
Направо към въпроса.
Айлийн спря насред крачка.
— Защо? Какво е станало?
  Мая затърси някогашната борбена първокурсничка. От време на време можеха да се видят следи от нея. Възстановяваше се, но времето и раните оставяха следите си. Айлийн беше толкова умна, корава и находчива – или поне така изглеждаше, – а после срещна неподходящия мъж. Просто така.
  Отначало Роби беше луд по Айлийн. Ласкаеше я и се фукаше с нея. Гордееше се с нея, разказваше на всички колко е умна. После стана твърде горд, от онази гордост, която е на границата между любовта и обсесията. Клеър беше загрижена, но Мая забеляза първа синините. Айлийн започна да носи дълги ръкави. Отначало двете сестри не направиха нищо, просто защото не можеха да повярват. Мая винаги бе смятала, че жертвите на домашно насилие би трябвало да изглеждат по- . . .жертвено? Слабите жени попадаха в подобни ситуации. Изгубени, бедни или необразовани жени, жени без гръбнак – те бяха онези, на които мъжете посягаха.
Но силни жени като Айлийн? Изключено.
— Отговори на въпроса ми – каза Мая. – Защо ми даде онази камера?
  — Защо мислиш? – не й остана длъжна Айлийн. – Ти си вдовица с малко момиче.
  — За защита.
  — Наистина ли не разбираш?
  — Откъде я купи?
  — Какво?
  — Цифровата рамка със скритата камера. Откъде я купи?
  — Онлайн.
  — От кой магазин?
  — Майтапиш се, нали?
Мая я изгледа.
— Ох, добре, взех я от Амазон. Какво става, Мая?
— Покажи ми.
— Сериозно ли?
  — Щом си я купила онлайн, трябва да има история на покупките ти. Покажи ми я.
  — Нищо не разбирам. Какво е станало?
  Мая толкова се беше възхищавала на Айлийн. Сестра й често беше момиче за пример. Айлийн бе по-дива. Айлийн я караше да се чувства добре. Мая си падаше по нея.
Но това беше много отдавна.
  Айлийн ядосано свали градинарските си ръкавици и ги хвърли на земята.
— Добре.
Тръгна към вратата. Мая я последва. Когато я настигна, видя, че Айлийн
е стиснала зъби.
— Айлийн...
— Беше права.
— За кое?
Очите й се напълниха със сълзи.
— За Роби. Така се отървах от него.
— Не разбирам.
  Къщата беше на различни нива, построена през 60-те. Намираха се в дневната. Едната стена беше покрита със снимки на Кайл и Миси. Нямаше снимки на Айлийн. Нито на Роби. На другата стена обаче имаше плакат, който привлече погледа на Мая. Клеър имаше същия в своята дневна. Беше в рамка и се състоеше от четири чернобели фотографии, наредени от ляво надясно, които показваха строителните етапи на Айфеловата кула. Бяха ги купили при едно пътуване на трите във Франция през лятната ваканция, когато Айлийн и Клеър бяха на двайсет, а Мая на деветнайсет.
  През първата седмица от пътуването момичетата всяка вечер се срещаха с различни мъже. Просто флиртуваха с тях, нищо повече, а през нощта се кискаха и обсъждаха колко готин бил Франсоа, Лоран или Паскал. След това Клеър срещна Жан-Пиер и двамата започнаха перфектната лятна връзка – интензивна, страстна, романтична, пълна с ПДБ (публични демонстрации на близост, които караха Мая и Айлийн да се задавят понякога) и, за съжаление, обречена на край след шест седмици.
  В края на пребиваването им Клеър дори обмисляше на шега идеята да не се върне в колежа за последната година. Беше влюбена. Жан-Пиер беше влюбен. Умоляваше я да остане. Твърдеше, че е „реалистичен романтик“ и знаеше какви са шансовете, но знаеше също, че могат да ги променят. Той я обичаше.
— Моля те, Клеър, знам, че можем да го направим.
  Клеър бе просто твърде практична. Разби сърцето му и своето собствено. Прибра се у дома, поплака и после продължи с обичайния график.
  Къде ли беше Жан-Пиер сега? Дали беше женен и щастлив? Имаше ли деца? Още ли мислеше за Клеър? Дали беше научил чрез интернет или по някакъв друг начин, че тя е мъртва? Как беше реагирал на новината за смъртта й? Бил ли е шокиран, гневен, съсипан, отричал ли е, или просто е свил тъжно рамене?
  Мая се запита какво ли щеше да стане, ако Клеър бе решила да остане с Жан-Пиер във Франция. Най-вероятно връзката им щеше да продължи още няколко седмици или може би месеци, след което тя щеше да се прибере у дома. Може би щеше да пропусне един семестър във Васар и щеше да завърши по-късно.
Голяма работа.
Трябваше да остане. Но беше толкова влудяващо практична.
  — Знам, че си мислиш, че ти разкара Роби – каза Айлийн. – И ти благодаря за това. Ти спаси живота ми. Знаеш го.
Среднощният есемес, който беше пратила на Мая, бе прост: Той ще ме
убие. Помощ. Мая беше пристигнала със същото оръжие в чантата си, с което бе и сега. Роби беше пиян и буйстваше, наричаше Айлийн мръсна курва и какво ли не. Беше я шпионирал и я бе видял да се усмихва на някакъв тип във фитнеса. Когато Мая пристигна, Роби вилнееше, хвърляше разни неща навсякъде и търсеше жена си, която беше успяла да се скрие в мазето.
— Ти го подплаши онази нощ.
  Наистина го беше направила. Може би бе прекалила малко, но понякога това беше единственият начин.
— Но когато научи, че пак са те командировали, започна отново.
— Защо не си се обадила на полицията?
Айлийн сви рамене.
  — Никога не ми вярват. Казват правилните неща. Но ти познаваш Роби. Може да е много чаровен.
  „И Айлийн така и не го обвини“, мислено добави Мая. Порочен кръг на тормоз, подхранван от смесица от лъжлив оптимизъм и страх.
— И какво стана?
— Върна се и ме преби. Счупи ми две ребра.
Мая затвори очи.
— Айлийн.
  — Вече не можех да живея с този страх. Помислих си дали да не си взема оръжие. Сещаш се. Щеше да е при самозащита, нали така?
Мая премълча.
  — Само че знаеш ли какво? Ченгетата щяха да се зачудят защо внезапно съм решила да си купя оръжие. Сигурно щяха да ме обвинят. А и дори да ми се разминеше, що за живот щеше да бъде това за Кайл и Миси? Мама убила тате. Мислиш ли, че изобщо биха го разбрали?
Да, помисли си Мая. Но не го каза.
  — Не можех да живея със страха. Затова му дадох повод за още един побой. Това е. Реших, че ако го преживея, може би ще се отърва завинаги от него.
Мая се досети накъде върви разказът.
— Записала си го със скритата камера.
Айлийн кимна.
  — Занесох записа на адвоката ми. Той настояваше да го предаде в полицията, но аз исках всичко просто да свърши. Затова той разговаря с адвоката на Роби. Роби се отказа от искането си за съвместно попечителство. Знае, че записът е у адвоката ми и че ако се върне... Не е идеалното решение, но сега е по-добре.
  — Защо не ми каза?
  — Защото нямаше какво да направиш. Защото винаги си била защитник на всички. Не исках да го правиш вече. Исках и ти да си добре.
  — Добре съм.
  — Не, Мая, не си.
Айлийн се наведе над компютъра.
  — Нали знаеш, че хората искат ченгетата да носят през цялото време камери? Деветдесет и два процента от обществото според проучванията. И защо не? Но аз се питам дали всички не трябва да носим камери. Как ли щяхме да се държим? Дали щяхме да сме по-добри един към друг? Така че започнах да си мисля за това. Реших, че трябва да записваме всичко, което можем. Затова купих скритите камери. Разбираш ли ме?
  — Покажи ми поръчката, моля.
  — Добре. – Айлийн престана с възраженията. – Ето.
  Мая погледна екрана. И наистина – покупка на три цифрови рамки със скрити камери.
— Поръчката е от преди един месец.
— Купих и трите за себе си. Дадох ти една от моите.
  Преди месец. Значи идеята, че Айлийн е замесена във всичко това – каквото и да бе то – изглеждаше много малко вероятна. Никой не би могъл да предвиди месец по-рано какво ще стане. Пък и какво си въобразяваше, че може да е направила Айлийн?
Нищо не се връзваше.
— Мая?
Тя се обърна към Айлийн.
— Ще пропусна частта, че съм обидена, че не ми вярваше.
— Видях нещо...
— Да, досетих се. Какво?
  Мая не беше в настроение да споделя онази лудост с Айлийн. Може би щеше да й повярва, може би не, но така или иначе, обяснението щеше да отнеме време, а Мая не виждаше как точно Айлийн би могла да й помогне по този въпрос.
— Полицията е научила нещо странно за убийството на Клеър.
— Следа?
— Може би.
— След всичкото това време? – Айлийн поклати глава. – Еха.
— Кажи ми какво си спомняш.
— За убийството на Клеър ли?
— Да.
Айлийн сви рамене.
  — Проникване в дома. Според полицията били скитници. Това е всичко, което знам.
  — Не е било проникване. И не са били скитници.
  — Какво тогава?
— Оръжието, което е убило Клеър – каза Мая, – е убило и Джо. Айлийн се опули.
— Но... това не може да бъде.
— Може.
— И си научила това от скритата камера ли?
  — Какво? Не. В полицията направили балистична експертиза на куршумите, извадени от тялото на Джо. Пуснали резултатите през
компютъра да видят дали няма сходство с други случаи в системата им.
  — И намерили сходство с Клеър? – Айлийн се тръшна на един стол. – Боже мой.
  — Именно тук имам нужда от помощта ти, Айлийн.
Айлийн я погледна, сякаш гледаше през мъгла.
— Каквото кажеш.
— Искам да си спомниш.
— Добре.
  — Клеър държеше ли се различно преди убийството? Ставало ли е нещо странно? Каквото и да е?
  — Винаги съм си мислила, че е случайно убийство. – Айлийн още беше потресена. – Проникване в дома.
  — Не е било. Вече го знаем. Айлийн, искам да се съсредоточиш. Клеър е мъртва. Джо е мъртъв. И двамата са убити с едно и също оръжие. Може би двамата са били забъркани в нещо...
  — Забъркани в нещо? Клеър?
 — Нямам предвид нещо лошо. Но нещо е ставало. Нещо, което е свързвало двамата. Мисли, Айлийн. Ти познаваше Клеър по-добре от мен. Айлийн наведе глава.
— Айлийн?
— Не мислех, че има нещо общо с това...
Нещо разтърси Мая отвътре. Опита се да остане съвсем неподвижна.
— Кажи ми.
— Клеър се държеше... не шантаво или нещо такова, но... имаше нещо. Мая кимна, мъчейки се да я подкани да продължи.
  — Един ден обядвахме заедно в „Баумгарт“. Беше седмица или две преди убийството. Телефонът й иззвъня. Тя цялата пребледня. Обикновено вдига телефона пред мен. Нали знаеш, че между нас нямаше тайни.
  — Продължавай.
  — Но този път Клеър грабна телефона и изтича навън. Погледнах през прозореца и видях, че е много развълнувана. Остана навън около пет минути, после се върна.
  — Каза ли ти с кого е разговаряла?
  — Не.
  — Не я ли попита?
  — Попитах я. Каза, че нямало нищо...
  — Чувам едно „но“.
  — Но очевидно имаше нещо. – Айлийн поклати глава. – Защо не я накарах да ми каже? Защо просто не... Както и да е, през останалото време беше разсеяна. Опитах се да повдигна въпроса още един-два пъти, но тя ме отрязваше. Господи. Трябваше да опитам по-настоятелно.
  — Не виждам какво повече би могла да направиш. – Мая се замисли. – Както и да е, полицията е проверила телефона й. Знаят на кого се е обаждала.
  — Точно там е работата.
— Какво?
— Телефонът.
— Какво за него?
— Не беше нейният.
Мая се наведе напред.
— Моля?
  — Нейният телефон, онзи с калъфа със снимката на децата, си беше на масата – каза Айлийн. – Клеър носеше втори телефон.
10.
  Слугите на Бъркит живееха в комплекс от малки къщички в задната част на имението „Фарнуд“, отляво на входа за доставки. Всички постройки бяха едноетажни и напомняха на Мая за казарма. Най-голямата беше на Мендес, семейството на Изабела. Майката на Изабела, Роза, още работеше в имението, макар да бе трудно да се каже с какво точно се занимава, след като всички деца бяха пораснали.
  Мая почука на вратата на Изабела. Нямаше признаци на живот, но тези хора работеха здравата. Работното им време беше безумно. Мая далеч не бе социалист, но намираше за иронично колко много се оплакваха Бъркит от служителите и работниците си и наистина вярваха, че страната се гради на принципите на меритокрацията*, когато всичко, с което разполагаха, дължаха на предците си – преди две поколения един от дядовците им намерил начин да се възползва от законите за недвижимите имоти. Мая знаеше, че повечето Бъркит не биха оцелели и седмица, ако работеха като слугите си.
[* Социална система, при която изкачването по обществената
стълбица се дължи на личните достойнства, а не на произхода. – Б.пр.] Пикапът на Хектор приближи зад нея. Той спря на известно разстояние
от Мая и слезе.
— Госпожо Бъркит? – Изглеждаше изплашен.
— Къде е Изабела?
— Мисля, че е по-добре да си вървите.
Мая поклати глава.
— Не и преди да разговарям с Изабела.
— Тя не е тук.
— Къде е?
— Замина.
— Къде е заминала?
Хектор поклати глава.
— Просто исках да се извиня – каза Мая. – Стана недоразумение.
— Ще й предам, че сте го казали. – Той пристъпи от крак на крак. – А
сега мисля, че е по-добре да си вървите.
— Къде е тя, Хектор?
— Няма да ви кажа. Наистина я уплашихте.
  — Трябва да говоря с нея. Може да останеш в стаята. Да си сигурен, че е в безопасност и прочее.
  — Това няма да стане – разнесе се глас зад нея.
  Мая се обърна и видя майката на Изабела. Роза й хвърли изпепеляващ поглед.
— Махайте се.
— Няма.
Погледът й се стрелна към сина й.
— Влизай вътре, Хектор.
  Хектор заобиколи отдалеч Мая и прекрачи прага. Майката на Изабела отново изгледа кръвнишки Мая и затвори.
Би трябвало да очаква това.
„Отстъпи – каза си Мая. – Помисли хубаво.“
Телефонът й иззвъня. Погледна и видя, че я търси Шейн.
— Здрасти – каза тя.
  — Проверих онзи номер – каза Шейн без предисловия. – Твоят буик „Верано“ е нает от компания на име ВТС Лимитид.
ВТС. Нищо не й говореше.
— Някаква идея какво означава съкращението?
  — Никаква. Адресът е пощенска кутия в Хюстън, Тексас. Май е някаква холдингова компания.
  — От онези, които човек използва, ако иска да остане анонимен ли?
  — Аха. Ако искаме да научим повече, ще ми трябва разрешително. А за да го получа, ми трябва причина да ги проуча.
  — Забрави – каза тя.
  — Щом казваш.
  — Не е важно.
  — Не ме лъжи, Мая. Знаеш, че не го понасям.
Тя не отговори.
— Когато си готова да споделиш, обади се.
Шейн затвори.
* * *
Еди не беше сменил ключалките.
  Мая не беше идвала в къщата на Клеър – да, още мислеше така за нея, – откакто бе смъкнала шортите на треньора Фил. На алеята нямаше коли. Никой не отговори на почукването й. Затова тя извади ключа и влезе. Щом се озова във фоайето, думите на Еди отново прозвучаха в главата й.
Смъртта те следва, Мая...
  Може би беше прав. В такъв случай беше ли честно да излага Даниел и Алекса на риск?
Или пък Лили?
  Кашоните с нещата на Клеър още не бяха преместени. Мая си помисли за загадъчния втори телефон, видян от Айлийн. Изглеждаше очевидно, че резервният телефон е нещо, което купуваш, ако не искаш някой да знае на кого се обаждаш.
Какво беше станало с онзи телефон?
  Ако е бил у Клеър по време на смъртта й, полицията е щяла да го прегледа. Разбира се, напълно възможно беше да се е случило точно това. Може да са го открили по време на разследването и да са стигнали до заключението, че няма отношение към случая. Но Мая не смяташе така. Шейн имаше връзки в полицията. Беше прегледал разследването по нейна молба. В досието не се споменаваше нито дума за втори телефон или необясними обаждания.
Което означаваше, че телефонът може би още не е открит.
  Кашоните не бяха надписани. Еди сякаш беше събрал нещата й набързо в мъката си, така че дрехите бяха смесени с тоалетни принадлежности, бижутата с документи, обувките с различни дрънкулки. Клеър обичаше евтини сувенири. Смяташе антиките и нещата с истинска колекционерска стойност за прекалено скъпи, но винаги си купуваше снежно кълбо, когато посещаваше нов град или туристическа забележителност. Имаше чаши за шотове от Тихуана. Беше си купила малка касичка с формата на кулата в Пиза. Имаше мемориална табелка на принцеса Даяна, танцуващо хула хавайско момиче от онези, които се слагат на таблото на колата, два стари чипа от казино във Вегас.
  Мая остана с каменно лице, докато преравяше глупавите дрънкулки, които някога са предизвиквали усмивката на Клеър. В момента беше в режим „мисия“. На едно ниво това преравяне на нещата, които сестра й бе обичала, беше изключително болезнено и тя започна да изпитва вина.
  „Мъжът ти е прав. Аз пуснах смъртта. Трябваше да съм тук. Трябваше да те защитя...“
  Но на друго ниво – по-високо, по-важно ниво – вината и болката помагаха. Правеха мисията й по-различима. Когато можеш да видиш залога, когато осъзнаеш истинската цел на мисията, това те мотивира. Кара те да се съсредоточиш. Кара те да се абстрахираш от нещата, които те разсейват. Започваш да виждаш ясно. Получаваш сила.
Само че никъде нямаше телефон.
  След последния кашон Мая седна тежко на пода. „Хубаво помисли – каза си тя. – Влез в главата на Клеър.“ Сестра й е имала телефон, който е искала да остане в тайна от всички. Къде би могла да го скрие?
  Спомни си нещо. Клеър беше трета година в гимназията, Мая втора. Клеър беше започнала да пуши, вероятно в един от бунтовните си моменти. Баща им имаше свръхчувствителен нос. И я надуши.
  Той беше доста либерален в почти всяко отношение. Като преподавател в колеж беше виждал какво ли не и очакваше експерименти. Цигарите обаче засягаха оголен нерв. Собствената му майка бе умряла мъчително от рак на белия дроб. Малко преди края си баба се бе преместила в малката
свободна стая. Мая помнеше предимно звуците – измъченото, ужасно влажно хриптене от стаята. Смъртта сякаш остана там. Миризмата й се беше просмукала в стените. Даже по-лошо, понякога Мая беше сигурна, че още може да чуе хриптенето. Беше чела някъде, че този звук никога не изчезва напълно. А просто става по-тих и по-тих.
  Като звука от турбините на хеликоптер. Като стрелбата. Като предсмъртните писъци.
  Може би... може би смъртта беше започнала да я следва именно там, в онази ужасна стая.
  Остана да седи на пода и затвори очи. Опита се да успокои дишането си и да държи звуците на разстояние.
Споменът я побутна отново – татко мразеше цигарите.
Да, добре. Клеър започна да пуши и татко направо откачи. Започна да

претърсва спалнята й нощем, намираше цигари и й четеше конско. Периодът с пушенето не продължи дълго. Но през него Клеър най-сетне се бе сетила да крие цигарите си на място, на което татко им никога не би проверил.
Очите на Мая грейнаха.
  Стана и забърза към дневната. Старият сандък – по ирония на съдбата, старият сандък на баба – беше още там. Клеър го използваше като масичка за кафе. Отгоре му имаше семейни снимки. Мая започна да ги събира и да ги оставя на пода. Повечето бяха на Даниел и Алекса, но имаше и една на Еди и Клеър от сватбата им. Мая спря и се загледа в тях. И двамата изглеждаха толкова ужасно млади, изпълнени с надежда, щастливи, без да подозират какво ги чака. Нямаха си представа какво им е приготвил животът, но пък кой ли имаше?
  Самият сандък се използваше за съхранение на покривки. Мая ги извади и започна да опипва дъното.
  — Татко ми го донесе от Киев – беше им казала баба при едно посещение, когато двете бяха много малки, години преди ракът да я задуши до смърт, когато беше подвижна и здрава, когато ги водеше на плуване и ги учеше на тенис. – Виждате ли това?
Двете момичета се наведоха.
— Сам го е направил. Тайно отделение.
— Защо е било нужно, бабо? – попита Клеър.
  — За да скрие бижутата и парите на майка си. Всеки непознат е потенциален крадец. Запомнете това. И двете. Когато пораснете, винаги ще можете да разчитате една на друга. Но никога не оставяйте ценните си неща там, където могат да ги намерят други.
  Пръстът на Мая намери малката цепнатина. Натисна, чу изщракването и плъзна скрития панел. После се наведе и надникна вътре, също като навремето, когато беше малко момиче.
Телефонът бе там.
Мая го извади с доволна усмивка. Ако беше по-религиозна, щеше да се закълне, че сестра й и баба й гледат от небето към нея. Но Мая не беше
религиозна. Мъртвите си бяха мъртви. В това беше проблемът.
  Опита се да включи телефона, но батерията беше напълно изтощена. Нищо чудно. Сигурно беше останал недокоснат тук от убийството на Клеър. Завъртя апарата и провери буксата за зареждане. Изглеждаше й позната. Щеше да намери подходящо зарядно устройство и да го зареди по-късно.
— Какво правиш тук?
  Гласът я стресна. Мая инстинктивно се претърколи по-далеч от него и се изправи, готова да се защити.
— За бога, Еди.
Лицето му бе зачервено.
— Казах...
— Чух те. Дай ми секунда да си поема дъх.
  Дотук с яснотата и съсредоточаването, помисли си Мая. Така се беше омаяла от блестящото си откритие, че Еди бе успял да влезе и да се промъкне незабелязано до нея.
Още една грешка.
— Попитах те какво...
— Преглеждах кашоните – каза Мая.
Еди пристъпи напред, като се олюля малко повече от обичайното.
— Казах ти да стоиш настрана.
— Така е.
  Беше облечен в същата червена фланела с навити ръкави, разкриващи възлестите мускули на ръцете му. Беше жилав и здрав като боксьор средна категория. Клеър беше харесвала телосложението му. Очите му бяха зачервени от пиене.
Той протегна ръка с дланта нагоре.
— Искам ключа ти. Веднага.
— Няма да стане, Еди.
— Мога да сменя ключалките.
— Ти не можеш и дрехите си да смениш.
Той погледна рамките за снимки и покривките по пода.
— Какво си търсила в сандъка?
Мая не отговори.
— Видях те да взимаш нещо. Дай ми го.
— Няма.
Той я изгледа и сви юмруци.
— Мога просто да ти го взема...
— Не, не можеш. Тя имаше ли връзка, Еди?
Това го спря. Ченето му увисна.
— Върви по дяволите – каза накрая той.
— Знаеше ли?
  Очите на Еди отново започнаха да се пълнят със сълзи и за момент погледът на Мая се спря върху снимката от сватбата, върху неговото щастливо и изпълнено с надежда лице. Така че може би не само алкохолът
беше причина за зачервените очи. Еди също видя снимката и нещо в него се пречупи. Той рухна на канапето. Зарови лице в шепи.
— Еди?
Гласът му едва се чуваше.
— Кой е бил?
  — Не знам. Айлийн каза, че Клеър е получавала тайни обаждания. Токущо намерих телефон, който е криела в сандъка.
Еди не сваляше длани от лицето си.
— Не вярвам – каза той с абсолютно кух глас.
— Какво е станало, Еди?
  — Нищо. – Той я погледна. – В смисъл, не бяхме в най-добрия си период. Но при браковете е така. На цикли. Наясно си, нали?
  — Не става въпрос за мен.
Еди поклати глава и отново я наведе.
— Може би, може би не.
— Какво трябва да означава това?
— Клеър работеше за съпруга ти – прекалено бавно каза Еди. Мая не хареса темпото на гласа му.
— И какво?
— И когато я питах, извинението й беше, че работи до късно.
  Сега той я погледна в очите. Мая не беше от хората, които говорят със заобикалки.
— Ако се опитваш да намекнеш, че Клеър и Джо...
Беше толкова безумно, че не можеше дори да завърши изречението.
  — Ти самата каза, че е имала връзка – отвърна Еди, докато се изправяше. – Аз просто ти казвам къде ми казваше, че е била.
  — Значи намекваш, че може би е имало друг?
  — Не съм казал това.
— Да, каза го. Как така не си споменал на ченгетата за това подозрение? Сега беше негов ред да не отговори.
  — О, вярно – каза Мая. – Ти си съпругът. И без това вече са те подозирали. Представям си какво е щяло да стане, ако са знаели, че подозираш, че е имала връзка.
  — Мая?
Тя зачака. Той пристъпи към нея. Тя отстъпи крачка назад.
— Дай ми проклетия телефон – каза Еди. – И се разкарай от дома ми.
— Ще взема телефона.
Еди препречи пътя й.
— Наистина ли искаш да ме пробваш?
  Мая си помисли за дамската си чанта и пистолета в нея. Истината е, че никога не забравяш такива неща. Ако носиш оръжие, то винаги е в мислите ти, винаги ти тежи или ти напомня за себе си. И е винаги опция, за добро или лошо.
Еди отново пристъпи към нея.
Нямаше начин да му даде телефона. Ръката й посягаше към чантата,
когато чу два познати гласа.
— Лельо Мая!
— Ехей!
  Даниел и Алекса нахълтаха през вратата така, както го правят само децата. Прегърнаха силно леля си. Тя отвърна на прегръдките им, като внимаваше някой от тях да не докосне чантата й. Целуна ги малко посилно от обичайно, бързо намери някакво извинение и се изниза от къщата, преди Еди да е извършил някоя глупост.
* * *
Пет минути по-късно Еди й звънна на мобилния.
  — Извинявай – каза той. – Обичах Клеър. Господи, как... Знаеш всичко това. Имахме неприятности, вярно, но тя също ме обичаше.
Мая беше зад волана.
— Знам, Еди.
— Направи ми една услуга, Мая.
— Каква?
  — Каквото и да намериш на телефона, колкото и лошо до е, искам да ми кажеш. Трябва да знам истината.
В огледалото за обратно виждане Мая отново видя червения буик.
— Обещай ми, Мая.
— Обещавам.
  Тя затвори и отново погледна в огледалото, но буикът беше изчезнал. Двайсет минути по-късно, когато стигна до детския център, госпожица Кити я накара да попълни останалите документи и да уреди таксата. Лили не искаше да си тръгва и Мая изтълкува това като добър знак.
  След като се прибраха, Мая се погрижи за Лили, след което отвори „Чекмеджето с многото кабели“. Подобно на повечето й познати, Мая никога не изхвърляше кабел. Чекмеджето беше претъпкано и приличаше на змийско гнездо, с десетки или може би стотици кабели, които трябваше да прегледа – по дяволите, сигурно имаше и кабел от видеокасетофон „Бетамакс“.
  Откри зарядно, което ставаше за телефона на Клеър, включи го и изчака да се зареди, колкото да проработи. Отне й десетина минути. Телефонът беше от старите модели – само фактите, моля, – но имаше списък на проведените разговори. Мая избра менюто и започна да прелиства обажданията.
Всички бяха до един и същи номер.
  Преброи общо шестнайсет. Номерът беше непознат. Кодът бе 201. Северната част на Ню Джърси.
С кого беше разговаряла Клеър, по дяволите?
  Погледна датите. Обажданията започваха три месеца преди смъртта й. Последното е било четири дни преди убийството. Какво означаваше това? Самите обаждания бяха доста неравномерни във времето. Отначало бяха много, към края също, а по средата варираха.
Срещи ли си беше уреждала Клеър?
  За момент си спомни отново за Жан-Пиер. Въображението й започна да си играе с нея. Да предположим, че Жан-Пиер се е свързал с Клеър след всичките тези години. Непрекъснато чуваш за нещо подобно, особено в епохата на интернет. Никой любим не изчезва напълно, щом имаш Фейсбук.
Но не, не е бил Жан-Пиер. Клеър щеше да й каже.
  Наистина ли? Откъде беше толкова сигурна? Клеър несъмнено се е забъркала в нещо и не бе сметнала за уместно да й разкаже. Мая винаги си бе мислила, че двете с нея споделят всичко, че нямат тайни една от друга, но все пак, нека сме честни. Мая е била в другия край на света, когато се е случило всичко това, сражавала се е за страната си в затънтена пустиня, вместо да бъде тук, у дома, и да защитава сестра си.
„Имала си тайни, Клеър.“
И сега какво?
  Първо направи най-лесното. Потърси телефонния номер в Гугъл. Виж дали няма да изкараш късмет и да попаднеш на нещо. Мая въведе цифрите в търсачката и натисна бутона.
Бинго. Един вид...
  Номерът се появи веднага, което я изненада. Повечето пъти, когато търсиш телефонен номер, получаваш някаква оферта да купиш информация или проверка на собственика от трета страна. Телефонът, на който бе звъняла Клеър, беше на някаква фирма, но, подобно на цялото останало безумие през последните седмици, водеше до повече въпроси, отколкото до отговори. Мястото наистина се намираше в северната част на Ню Джърси, недалеч от моста „Джордж Вашингтон“, ако можеше да се вярва на картите в Гугъл. Наричаше се „Кожа и дантела – клуб за джентълмени“.
Клуб за джентълмени. Евфемизъм за стриптийз клуб.
  Мая щракна върху адреса за всеки случай и екранът се напълни с оскъдно облечени жени. Точно така. Стриптийз клуб. Сестра й се е сдобила тайно с телефон и го е крила в стария сандък на баба им, за да може да се обажда в стриптийз клуб.
Имаше ли някакъв смисъл в това?
Не.
  Мая се опита да добави новата информация към всичко останало. Когато събра нещата – Клеър, Джо, скритата камера, телефона, стриптийз клуба, – обмисли възможностите и стигна до няколко варианта. Напълно безсмислени. Започна да се хваща за сламки. Може би Клеър е имала връзка и какво, приятелят й е работел там. Може би Жан-Пиер е управителят на клуба. Уебсайтът наистина предлагаше на своята „подбрана клиентела“ нещо, наречено „френска врътка“, макар че Мая нямаше представа какво е и не искаше да научава. Може би Клеър е имала таен живот и е работила там. Понякога попадаш на подобни неща или ги виждаш в някой филм по кабелната. Домакиня през деня, стриптийзьорка
нощем.
Стига толкова.
Вдигна телефона и се обади на Еди.
— Намери ли нещо? – попита той.
— Виж, Еди, ако се налага да танцувам около теб – осъзна иронията в

мига, в който думите изскочиха от устата й – и да те държа в течение, няма да науча нищо, разбра ли?
— Да, извинявай. Какво става?
— Ходил ли си някога в стриптийз клуб?
Мълчание. После:
— Изобщо някога ли?
— Да.
  — Миналата година с няколко колеги бяхме на ергенско парти на такова място.
  — А след това?
  — Не.
  — Къде беше клубът?
  — Чакай, какво общо има това...
  — Просто ми отговори, Еди.
  — Извън Филаделфия. В района на Чери Хил.
  — Други няма ли?
  — Не, само този.
  — Говори ли ти нещо клуб на име „Кожа и дантела“?
  — Майтапиш се, нали?
  — Еди?
  — Не. Нищо не ми говори.
  — Добре, благодаря.
  — Няма ли да ми кажеш за какво става дума?
  — Още не. Чао.
  Мая впери поглед в сайта. Защо й е било на Клеър да се обажда в „Кожа и дантела“?
  Нямаше смисъл да измисля празни теории. Искаше й се да потегли на мига към клуба, но нямаше на кого да остави Лили. Детският център затваряше в осем вечерта.
  Утре, реши тя. Утре ще стигне до дъното на „Кожа и дантела“, така да се каже.
11.
  Мая сънува изключително странен сън за четенето на завещанието на Джо. Беше сюрреалистичен, едно от онези мъгляви видения, в които не можеш да си спомниш кой какво казва, къде точно се намираш и прочее.
Помнеше само едно.
Джо беше там.
  Седеше в разкошно кресло от тъмночервена кожа, облечен в същия смокинг, който бе носил вечерта, когато се запознаха. Беше адски красив и не откъсваше поглед от една неясна фигура, която четеше някакъв документ. Мая не чуваше нито дума от онова, което казваше фигурата, но някак си знаеше, че тя чете завещанието. Не й пукаше. Беше съсредоточена изцяло върху Джо. Викаше го, опитваше се да привлече вниманието му, но той така и не се обръщаше към нея.
  Отново се събуди от звуците – писъците, бученето на турбините, стрелбата. Грабна възглавницата и притисна с нея ушите си в опит да заглуши ужасния шум. Знаеше, естествено, че това няма да й помогне, че звуците звучат в главата й и че усилията й само ще ги задържат там. Но въпреки това го направи. Те рядко продължаваха дълго. Трябваше просто да затвори очи (което беше поредното шантаво решение – да затвориш очи, когато се мъчиш да заглушиш звуци) и да ги изтърпи.
  Когато пристъпът отмина, Мая стана и отиде в банята. Видя се в огледалото и мъдро реши да отвори аптечката, за да не й се налага да гледа изпитата си физиономия. Малките кафяви шишенца с хапчета бяха там. Помисли си дали да не вземе едно-две, но през деня трябваше да е бодра за четенето на завещанието и срещата с роднините на Джо.
  Взе душ и извади черен костюм „Шанел“, избран от Джо. Беше го харесал за нея. Тя го изпробва заради него, направо се влюби в докосването на материята и в кройката, но се престори, че не й харесва, защото цената му беше безобразна. Не успя да го заблуди. На следващия ден Джо се бе върнал в магазина и го беше купил. Когато се прибра у дома, Мая го намери оставен на леглото, където лежеше и сега.
Облече костюма и събуди Лили.
  Половин час по-късно остави дъщеря си в детския център. Госпожица Кити беше облечена като принцеса, но Мая така и не позна коя точно. „Искаш ли и ти да се облечеш като принцеса, Лили?“ Лили кимна и тръгна с принцеса Кити, като едва не забрави да махне за довиждане на майка си. Мая се качи в колата и пусна приложението. Включи картина от камерата. Лили обличаше костюма на Елза от „Замръзналото кралство“.
Мая си затананика песента, докато потегляше за срещата с роднините.
  Пусна радиото, за да се разсее и да смени натрапчивата песничка със сутрешните безсмислици. Хората, които водят сутрешни радиопрограми, не могат да повярват колко са смешни. Превключи на средни вълни – имаше ли още такива, които слушат средни вълни? – и намери новинарски канал. Имаше нещо успокояващо в почти военната точност и предсказуемост на тези програми. Спорт петнайсет минути след кръглия час. Състояние на трафика на всеки десет минути. Мая беше разсеяна и слушаше с половин ухо, когато една новина привлече вниманието й.
— Прочутият хакер Кори Свирката обеща тази седмица да пусне куп нова информация, която според твърденията му не само щяла да изложи
висш служител от държавната администрация, но и да доведе до сигурната му оставка, а може би и до съдебно преследване...
  Въпреки всичко, въпреки твърденията й, че е извън ужасния досег на Кори Свирката, тя пак усети как я побиват тръпки. Шейн се беше чудил защо Кори не бе пуснал всичко, дали просто не изчакваше удобен момент да хвърли по-голямата бомба върху нея – и да, изборът на думите подхождаше за едно тъжно ха-ха. Разбира се, самата Мая се питаше същото. Мая Стърн вече бе остаряла новина, но потенциалът беше налице. Големите тайни не остават скрити. Имаха навика да се връщат, когато ги очакваш най-малко, за да отекнат и да причинят огромни косвени жертви – Мая за пореден път се хвана колко често използва военен жаргон в речника си.
  „Фарнуд“ беше старомодно богаташко имение. Преди да срещне Джо, Мая смяташе, че подобни неща съществуват само в историческите книги и романите. Не беше вярно. Тя стигна при портала, на който дежуреше Морис. Морис работеше там от началото на 80-те. И живееше в същия жилищен комплекс, в който живееше семейството на Изабела.
— Здрасти, Морис.
  Той й се намръщи както винаги, напомняйки й по свой начин, че просто се е омъжила за човек от фамилията и във вените й не тече тяхната кръв. Но днес в намръщената му физиономия сякаш имаше нещо повече – нещо, което би могло да се обясни с измъчващата го скръб по Джо или – по-вероятно – със слуховете за Изабела и спрея. Морис натисна неохотно копчето и порталът започна да се отваря толкова бавно, че движението му трудно можеше да се види с невъоръжено око.
  Мая продължи нагоре по полегатия склон, покрай затревения тенискорт и футболното игрище, които никога не бе виждала да се използват, и стигна до сградата в стила на Тюдорите, която й напомняше за имението на Брус Уейн от старите филми за Батман. Почти очакваше да я посрещнат хора, облечени за лов на лисици, но вместо това на вратата стоеше само свекърва й Джудит. Мая паркира на каменната алея.
  Джудит беше прекрасна жена. Дребна, с големи кръгли очи и изящни като на кукла черти. Изглеждаше по-млада, отколкото бе в действителност. Несъмнено имаше някакви подобрения – може би малко ботокс около очите, – но те бяха направени с вкус и външният й вид се дължеше повече на гените и на ежедневните йога упражнения. Фигурата й още караше хората да се заглеждат по нея. Мъжете я преследваха заради красотата, ума и парите й, но Мая не знаеше дали излиза с някого.
— Мисля, че си има тайни любовници – беше й казал веднъж Джо.
— Защо тайни?
Така и не й бе отговорил.
  Говореше се, че навремето е била хипи. Мая вярваше в това. Ако се вгледаше по-внимателно в нея, човек можеше все още да види намек за нещо диво в очите и усмивката й.
Джудит слезе по стълбите, но спря на предпоследното стъпало, така че
да изравни ръста си с този на Мая. Двете размениха целувки по бузите, като през цялото време Джудит гледаше настрани.
— Къде е Лили?
— В детски център.
  Мая зачака на лицето й да се изпише някаква изненада. Остана разочарована.
— Трябва да се разберете с Изабела.
— Разказа ли ти?
Джудит не си направи труда да отговори.
— Тогава ми помогни да се разбера – каза Мая. – Къде е тя?
— Доколкото разбрах, пътува.
— Кога ще се върне?
— Не знам. Междувременно те съветвам да се обърнеш към Роза.
— Не мисля.
— Знаеш, че навремето беше бавачка на Джо.
— Знам.
— И?
— Не мисля да се обръщам към нея.
  — Значи ще я пращаш на детска градина? – Джудит поклати неодобрително глава. – Преди години се занимавах професионално с детски градини. – Тя беше сертифициран психиатър и приемаше клиенти два пъти седмично в кабинет в Горен Ист Сайд в Манхатън. – Помниш ли онези истории с малтретирани деца от осемдесетте и деветдесетте?
— Разбира се. Какво, като експерт ли те викаха?
— Нещо такова.
  — Май бяха установили, че сигналите са фалшиви. Детска истерия или нещо подобно.
  — Да – каза Джудит. – Детегледачките бяха оправдани.
  — И?
  — Детегледачките бяха оправдани – отвърна тя, – но може би това не се отнася и за системата.
  — Не те разбирам.
  — Децата в детските центрове лесно се поддават на манипулиране. Защо?
Мая сви рамене.
  — Помисли само. Децата са измислили всички онези ужасни истории. Питам се защо. Защо са искали толкова да кажат онова, което са си мислили, че родителите им искат да чуят? Може би ако родителите им бяха обръщали повече внимание...
Мая реши, че това е доста пресилено.
  — Мисълта ми е, че познавам Изабела. Познавам я още от малко момиче. Имам й доверие. Но не познавам и нямам доверие на хората от детския център. Ти също.
  — Аз разполагам с нещо по-добро от твоето доверие – каза Мая.
  — Моля?
— Мога да ги наблюдавам.
— Какво?
  — И не съм само аз, затова съм спокойна. Има куп очевидци. – Тя пусна приложението, натисна бутона и на екрана се появи Лили в костюма на Елза. Джудит взе телефона и се усмихна.
  — Какво прави?
Мая погледна.
  — Като гледам как се върти, май танцува на мелодията от „Замръзналото кралство“.
  — Навсякъде камери – поклати глава Джудит. – Светът се промени. – Тя върна телефона на Мая. – И какво стана между теб и Изабела?
  Нямаше да е разумно да говори по въпроса точно сега, все пак се бяха събрали да чуят завещанието на Джо.
— На твое място не бих се безпокоила за това.
— Мога ли да бъда пряма?
— Че кога не си била?
Джудит се усмихна.
  — В това отношение ти и аз сме си лика-прилика. Е, в много отношения сме така. И двете сме женени за тази фамилия. И двете сме вдовици. И двете казваме това, което мислим.
  — Слушам те.
  — Още ли посещаваш доктора си?
Мая не отговори.
  — Нещата се промениха, Мая. Съпругът ти беше убит. Видяла си го с очите си. Ти самата си можела да бъдеш убита. Сега отглеждаш сама детето си. Като добавим целия този стрес към предишната ти диагноза...
  — Какво ти каза Изабела?
  — Нищо – отвърна Джудит и сложи ръка на рамото й. – Бих могла и аз да те лекувам, но...
  — Идеята не е добра.
  — Именно. Не би било правилно. Трябва да се придържам към ролята си на любяща баба и свекърва. Искам да кажа, че имам колега. По-точно приятелка. Учихме заедно в Станфорд. Сигурна съм, че армейските психиатри са компетентни, но тази жена е най-добрата в областта си.
  — Джудит?
  — Да?
  — Добре съм.
  — Мамо? – обади се нечий глас.
  Джудит се обърна. Беше дъщеря й Каролайн, сестрата на Джо. Двете си приличаха, лесно се забелязваше, че са майка и дъщеря, но въпреки това Джудит винаги изглеждаше силна и уверена, а Каролайн сякаш всеки момент щеше да се разтрепери.
— Здравей, Мая.
— Каролайн.
Последваха още целувки по бузите.
— Хедър ни чака в библиотеката – каза Каролайн. – Нийл вече е там. Физиономията на Джудит стана мрачна.
— Добре, да вървим тогава.
  Джудит застана между Каролайн и Мая, като им позволи да я хвана под ръце. Трите прекосиха мълчаливо фоайето и балната зала. Над камината имаше портрет на Джоузеф Т. Бъркит. Джудит спря и се загледа за момент в него.
— Джо толкова приличаше на баща си – каза тя.
— Така е – съгласи се Мая.
  — Още едно сходство между нас – каза Джудит с намек за усмивка. – Май имаме еднакъв вкус за мъже.
  — Аха. Високи, тъмнокоси и красиви – каза Мая. – Но не мисля, че сме единствените, които си падат по такива.
Джудит кимна.
— Така е.
  Каролайн отвори двукрилата врата и трите влязоха в библиотеката. Дали защото Мая току-що бе видяла малките момичета преоблечени, или защото неотдавна двете с Лили бяха гледали „Красавицата и звярът“, но помещението й напомни за библиотеката от приказката. Беше високо два етажа, с вградени рафтове от тъмен дъб, които се простираха от пода до тавана. Килимите бяха ориенталски, с богата украса. От тавана висеше полилей. Имаше две подвижни стълби на железни релси. Голям античен шкаф с формата на глобус беше отворен, за да изложи на показ кристална гарафа с коняк. Нийл, братът на Джо, вече го опитваше.
— Здрасти, Мая.
  Отново целувки, но този път по-непохватни. Всичко, свързано с Нийл, бе непохватно. Той беше от онези типове с форма на круша, които винаги изглеждат непохватно, независимо колко добре е ушит костюмът им.
— Искаш ли? – Той посочи гарафата.
— Не, благодаря – отвърна Мая.
— Сигурна ли си?
Джудит сви устни.
— Девет сутринта е, Нийл.
  — Но пък някъде е пет следобед. Нали така казват? – Той се разсмя. Никой не се присъедини към него. – Пък и не всеки ден ти се случва да чуеш завещанието на брат си.
  Джудит извърна поглед. Нийл беше бебето, най-младият от четирите деца на Бъркит. Джо бе първородният, последван една година по-късно от Андрю, който бе „загинал в морето“ – семейството винаги се изразяваше така, – след това се беше появила Каролайн, а накрая Нийл. Странно, сега именно Нийл ръководеше фамилната империя. Джоузеф Старши, който никога не бе проявявал сантименталност, когато ставаше дума за пари, бе избрал него пред по-големия му брат и сестра.
  Джо беше свил рамене. „Нийл е безмилостен – беше й казал веднъж той. – Татко винаги е обичал такива.“
— Може би е най-добре да седнем – обади се Каролайн.
  Мая погледна креслата – разкошните тъмночервени кресла – и отново си спомни съня. За миг й се стори, че вижда Джо в онзи смокинг, кръстосал крак върху крак, далечен, недостижим.
— Къде е Хедър? – попита Джудит.
— Тук съм.
Всички се обърнаха към прага, откъдето идваше гласът. Хедър Хауъл
беше адвокат на семейството от десет години. Преди това за Бъркит бе
работил баща й Чарлс Хауъл ІІІ. А преди него – дядо й Чарлс Хауъл ІІ. Нищо не се споменаваше за първия Чарлс Хауъл.
— Добре – каза Джудит. – Да започваме.
  Странно беше с каква лекота преминаваше от топла майчинска фигура към образа на професионален психиатър, който бе приела сега – колосан матриарх от минала епоха, с британски акцент.
  Всички започнаха да заемат местата си, но Хедър Хауъл остана права. Джудит я погледна.
— Проблем ли има?
— Боя се, че да.
  Хедър беше от онези професионалисти, излъчващи увереност и компетентност. Човек определено би искал жена като нея на своя страна. Мая я срещна за пръв път веднага след като Джо й предложи брак. Хедър я беше извикала в същата тази стая и й бе връчила предбрачния договор. Напълно прозаично, но не и недружелюбно, тя бе казала на Мая: „Подписването на този документ не подлежи на обсъждане“.
  Сега за пръв път Хедър изглеждаше малко смутена или поне извън зоната си на комфорт.
— Хедър? – подкани я Джудит.
Хедър Хауъл се обърна към нея.
— Какво има?
 — Боя се, че ще се наложи да отложим прочитането на завещанието. Джудит погледна към Каролайн. Нищо. Погледна към Мая. Тя просто стоеше. Джудит се обърна отново към Хедър.
 — Би ли обяснила защо?
 — Има определени протоколи, които трябва да следваме.
 — Какви протоколи?
 — Няма за какво да се безпокоиш, Джудит.
Отговорът не се хареса на Джудит.
  — Да не би да ти изглеждам в настроение да се отнасяш снизходително към мен?
  — Не.
  — Тогава защо не можем да прочетем завещанието на Джо?
  — Не че не можем да го прочетем – каза Хедър, като претегляше внимателно всяка дума, преди тя да излезе от устата й.
  — Но?
  — Но има забавяне.
— И аз отново питам – защо?
— Заради бумащини – отвърна Хедър.
— Какво искаш да кажеш?
— Ние... такова, нямаме официално свидетелство за смъртта. Настъпи мълчание.
  — Той е мъртъв от почти две седмици – каза Джудит. – Направихме погребение.
Със затворен ковчег, внезапно си спомни Мая.
  Решението не беше нейно. Беше оставила семейството на Джо да се занимава с това. За нея нямаше значение. Смъртта си беше смърт. Нека да си изпълнят ритуалите, които ще намалят болката им. Разбира се, затвореният ковчег беше напълно логичен. Джо беше застрелян в главата. Дори след старанията на най-добрите гримьори човек едва ли би искал да види това.
— Хедър? – подкани я отново Джудит.
  — Да, разбира се, знам. Бях на погребението. Но завереният препис на завещанието изисква наличието на свидетелство за смърт, нещо като доказателство. Случаят е необичаен. Поръчах на колега да провери нещата. Тъй като Джо беше, ами, убит, трябваше да получим официално удостоверение от полицията. Току-що ми съобщиха, че ще им трябва малко повече време, за да съберат доказателства.
  — Колко? – попита Джудит.
  — Не мога да кажа, но се надявам, че няма да е повече от ден или два, след като работят по въпроса.
Нийл се обади за първи път.
  — В какъв смисъл доказателства? Да не искаш да кажеш, че им трябват доказателства, че Джо е мъртъв?
Хедър Хауъл започна да си играе с венчалната си халка.
  — Не разполагам още с всички факти, но преди да отворим завещанието, тази... Да я наречем неразбория, какво ще кажете? Та... тази неразбория трябва да бъде оправена. Натоварила съм със задачата най-добрите си хора. Скоро ще ви се обадя.
  И докато всички мълчаха втрещено, Хедър Хауъл им обърна гръб и излезе.
12.
– Няма нищо – каза Джудит и поведе Мая назад към фоайето. Мая на отговори.
  — Такива са адвокатите. Всичко трябва да е точно по правилата, отчасти за твоя защита, отчасти заради повечето часове, за които да им се плаща. – Тя се помъчи да се усмихне, но не й се получи. – Сигурна съм, че е просто
някакво недоразумение заради обстоятелствата... – Гласът й замря, сякаш едва сега осъзнаваше, че говори за Джо, а не за някакъв си юридически проблем. – Двама синове...
— Съжалявам.
— Никоя майка не бива да погребва двама синове.
Мая пое ръката й.
— Така е – рече тя. – Никоя.
— И никоя млада жена не бива да погребва сестра и съпруг.
Смъртта те следва, Мая...
Може би следваше и Джудит.
Джудит подържа ръката й още малко, после я пусна.
— Обаждай се.
— Разбира се.
  Двете излязоха отвън на слънце. Черната лимузина на Джудит чакаше. Шофьорът държеше вратата отворена.
— И да доведеш Лили в най-скоро време.
— Добре.
— И моля те, разбери се с Изабела.
  — Колкото по-скоро я видя, толкова по-скоро ще оставим недоразуменията зад нас – рече Мая.
— Ще видя какво мога да направя.
  Джудит се настани на задната седалка. Шофьорът затвори вратата. Мая остана загледана как лимузината се отдалечава по алеята и изчезва от поглед.
Когато отиде до колата си, Каролайн я чакаше.
— Имаш ли минутка да поговорим? – попита тя.
  „Всъщност не“, помисли си Мая. Изгаряше от желание да тръгне. Трябваше да ходи на разни места. На две, ако трябваше да е точна. Първо, искаше отново да се отбие в района на прислугата и може би да изненада Роза. Ако не се получеше, имаше резервен план как да открие Изабела. Второ, трябваше да посети „Кожа и дантела“, за да види каква връзка може да има между „клуба за джентълмени“ и покойната й сестра.
Каролайн постави ръка върху нейната.
— Моля?
— Да, добре.
— Но не тук. – Каролайн се озърна. – Да се поразходим.
  Мая сподави въздишката си. Каролайн тръгна по каменната алея. Малкото й кученце Ласло ги последва. Беше без каишка, но когато притежаваш толкова много земя, нима можеше да се озове на опасно място? Мая се зачуди какво ли е да отраснеш сред такъв разкош, красота и спокойствие, в имение, в което накъдето и да погледнеш, всяка тревичка, дърво, постройка и всичко останало ти принадлежи.
Каролайн зави надясно. Ласло не се отделяше от тях.
  — Баща ми го направи за Джо и Андрю. – Тя се усмихна към футболното игрище. – Тенискортът беше моето царство. Харесваше ми да играя тенис.
Тренирах много. Баща ми се погрижи най-добрият професионалист от Порт Вашингтон да идва и да ми дава частни уроци. Но така и не го обикнах, нали разбираш? Можеш да тренираш колкото си искаш, а аз имах известен талант. Бях първа в индивидуалните първенства в прогимназията. Но за да продължиш на следващото ниво, трябва да си обсебен. Не можеш да се преструваш.
  Мая кимна, защото не знаеше как иначе да постъпи. Ласло вървеше с изплезен език. Каролайн се канеше да каже нещо. Мая не можеше да я притиска. Налагаше се просто да прояви търпение.
  — Но Джо и Андрю... те обичаха футбола. Наистина го обичаха. И двамата бяха страхотни играчи. Джо беше нападател, сигурна съм, че го знаеш. Андрю беше вратар. Не мога да ти кажа колко часове са прекарали двамата на онова игрище. Джо се упражняваше в биене на дузпи, а Андрю се мъчеше да ги спасява. Онази врата там е на около четиристотин метра от къщата, нали?
— Предполагам.
  — Можеше да чуеш през прозореца как смехът им се носи по хълмовете. Мама седеше в салона и се усмихваше.
  Каролайн също се усмихна. Имаше усмивката на майка си, но нейната беше просто копие, далеч не толкова магнетична и въздействаща като оригинала.
— Какво знаеш за брат ми Андрю?
— Не много – отвърна Мая.
— Джо не ти ли е говорил за него?
  Беше, разбира се. Джо беше разкрил огромна тайна за смъртта на брат си и Мая нямаше намерение да я споделя с Каролайн или с когото и да било.
Всички си мислят, че брат ми е паднал от онази лодка...
  Двамата с Джо бяха в един курорт в Търкс и Кайкос, голи в леглото. И двамата лежаха по гръб и се взираха в тавана. Очите на Джо проблясваха на лунната светлина. Прозорецът беше отворен и океанският бриз гъделичкаше кожата им. Мая го държеше за ръка.
Истината е, че Андрю скочи...
— Не говореше много за него – каза Мая.
  — Сигурно е било прекалено болезнено за него. – Каролайн спря. – Моля те, Мая, не ме разбирай погрешно. Джо и Андрю ме обичаха, а пък Нийл беше досадното братче, което търпяха. Но всъщност бяха те двамата – Джо и Андрю. Ходеха в едно и също училище, когато Андрю умря. Знаеше ли?
Мая кимна.
  — Академия „Франклин Бидъл“ край Филаделфия. Живееха в едно и също общежитие, играеха във футболния отбор. Живеем в такава огромна къща, но въпреки това Джо и Андрю деляха една стая.
  Андрю се самоуби, Мая. Толкова много го болеше, а аз така и не разбрах...
— Мая?
Тя се обърна към Каролайн.
— Какво си мислиш за днес? За това... отлагане?
— Не зная.
— Никакви теории ли нямаш?
— Адвокатката ви го представи като бюрократично недоразумение.
— И ти й повярва?
Мая сви рамене.
— Бях в армията. Там бюрократичните гафове на практика са норма. Каролайн сведе поглед.
— Какво има? – попита Мая.
— Видя ли го?
— Кого?
— Джо – каза Каролайн.
Мая усети как цялото й тяло се вцепенява.
— Какво искаш да кажеш?
  — Тялото му – тихо рече Каролайн. – Преди погребението. Видя ли тялото на Джо?
Мая бавно поклати глава.
— Не.
Каролайн я погледна.
— Не смяташ ли, че е странно?
— Ковчегът беше затворен.
— По твое желание ли?
— Не.
— Тогава по чие?
— Предполагам, че майка ти е решила така.
Каролайн кимна, сякаш това беше напълно логично.
— Аз поисках да го видя.
  Дотук със спокойствието – тишината около тях започна да става задушаваща. Мая се опита да диша дълбоко и равномерно. Във всеки вид тишина винаги имаше нещо, което едновременно харесваше и от което се страхуваше.
— Виждала си доста мъртъвци, нали, Мая?
— Не разбирам накъде биеш.
  — Когато войниците загиват, защо е толкова важно телата им да бъдат върнати у дома?
Каролайн вече я дразнеше.
— Защото не изоставяме никого.
  — Да, чувала съм това. Но защо? Знам, че ще кажеш, че така се отдава чест на мъртвите и тъй нататък, но си мисля, че има нещо повече. Войникът е мъртъв. Не можеш да направиш нищо повече за него – или за нея, не искам да прозвуча като сексист. Връщаш тялото у дома не заради мъртвия, а заради семейството, нали? Заради любимите хора, които имат нужда да видят покойния. Те имат нужда от тялото. Имат нужда от този
окончателен край.
Мая не беше в настроение да обсъжда темата.
— Какво искаш да кажеш?
  — Не исках просто да видя Джо. Имах нужда да го видя. Имах нужда да направя смъртта му истинска. Ако не видиш тяло, не приемаш напълно случилото се. Сякаш...
  — Какво сякаш?
  — Сякаш може и да не се е случило. Сякаш може още да е жив. Сънуваш го.
  — Сънуваш и мъртвите.
  — О, знам. Но без това приключване е различно. Когато изгубихме Андрю в морето...
Отново тази тъпа фразеология.
— . . .така и не видях неговото тяло.
Това изненада Мая.
— Чакай, защо? Извадили са тялото му, нали?
— Така ми казаха.
— Но ти не си повярвала?
Каролайн сви рамене.
  — Бях малка. Така и не ми показаха тялото му. И тогава ковчегът беше затворен. Имам видения, Мая. Явява ми се. И това продължава все така. Сънувам, че Андрю изобщо не е умирал, будя се и той стои ето там, до футболната врата, усмихва се и спасява дузпи. О, зная, че не е там. Зная, че загина при инцидент, но в същото време не зная. Разбираш ли ме? Така и не мога да приема смъртта на Андрю. Понякога си мисля, че е оцелял, че е доплувал до някой остров и един ден ще го видя и всичко ще бъде наред. Но ако бях видяла тялото му...
Мая замръзна.
  — Така че знаех. Знаех, че този път не мога да направя същата грешка. Затова поисках да видя тялото на Джо. Направо умолявах. Не ми пукаше как изглежда. Това би могло дори да ми помогне в известен смисъл. Трябваше да го направя, за да приема, че наистина си е отишъл, нали разбираш?
  — И не го ли видя?
Каролайн поклати глава.
— Не ми позволиха.
— Кой не ти позволи?
Тя отново погледна към футболната врата.
  — Двама братя. И двамата умряха толкова млади. Може да е просто лош късмет, нали? Случва се. Но и в двата случая не видях тялото. Чу ли Хедър? Никой не е обявил официално Джо за мъртъв. И двамата ми братя. Сякаш... – Тя се обърна и погледна Мая право в очите. – Сякаш и двамата могат да са живи.
Мая не помръдна.
— Но не са.
— Знам, че звучи побъркано...
— Побъркано е.
  — Имала си спречкване с Изабела, нали? Тя ни разказа. Каза, че си крещяла, че си видяла Джо. Защо си го направила? Какво означава това?
  — Каролайн, чуй ме. Джо е мъртъв.
  — Откъде си толкова сигурна?
  — Бях там.
  — Но не си го видяла да умира, нали? Било е тъмно. Ти си бягала, когато си чула третия изстрел.
  — Чуй ме, Каролайн. Полицията дойде. Водят разследване. Не е станал и не си е тръгнал след двата изстрела, които видях. Ченгетата дори арестуваха двама заподозрени. Как ще обясниш всичко това?
Каролайн поклати глава.
— Какво?
— Няма да ми повярваш.
— Да видим.
  — Полицаят, който води разследването – каза Каролайн. – Името му е Роджър Киърс.
  — Точно така.
Мълчание.
— Каролайн, какво има?
— Знам, че ще прозвучи смахнато...
На Мая й идеше да я разтърси, за да изкопчи информацията от нея.
— Имаме една специална банкова сметка. Няма да се впускам в
подробности, не са важни. Но да кажем, че никога не би могла да я
проследиш до източника. Нали разбираш какво искам да кажа?
— Мисля, че да. Чакай малко. Компанията ВТС ли се казва?
— Не.
— С централа в Хюстън?
— Не, офшорка е. Защо ме питаш за Хюстън?
  — Няма значение. Продължавай. Имате специална банкова сметка извън страната.
Каролайн я изгледа продължително.
— Започнах да проверявам последните транзакции онлайн.
Мая кимна, за да я подкани да продължи.
  — Повечето преводи отиваха към анонимни сметки или офшорни компании. Пари, които се прехвърлят на различни места, за да не могат да се проследят. И тук няма смисъл да влизам в детайли. Попаднах обаче и на едно име. Имаше няколко плащания на някой си Роджър Киърс.
Мая пое удара, без да мигне.
— Сигурна ли си?
— Това видях.
— Покажи ми.
— Какво?
— Имаш онлайн достъп до сметката – каза Мая. – Покажи ми.
* * *
  Каролайн въведе паролата. Съобщението ГРЕШКА: НЕПОЗВОЛЕН ДОСТЪП – се появи за трети път на екрана.
  — Не разбирам – каза Каролайн. Седеше пред компютъра в библиотеката. – Мая?
  Мая стоеше зад нея и се взираше в екрана. „Не прибързвай – каза си тя. – Помисли.“ Но тук нямаше какво толкова да се мисли. Бързо прехвърли възможностите и осъзна, че има само два варианта. Или Каролайн й въртеше някакъв номер, или някой беше сменил паролите, така че тя вече нямаше достъп до сметката онлайн.
— Какво точно видя? – попита Мая.
— Казах ти. Парични преводи към Роджър Киърс.
— Колко?
— Не знам. Може би три.
— Какви суми?
— По девет хиляди долара всеки.
  Девет хиляди. Изглеждаше логично. Преводите под десет хиляди не се докладваха.
— Какво друго? – попита Мая.
— В смисъл?
— Кога са били направени преводите?
— Не зная.
— Преди или след убийството на Джо?
Каролайн сложи пръст на устните си и се замисли.
— Не съм съвсем сигурна, но...
Мая изчака.
— Но съм почти сигурна, че първият беше преди.
* * *
Мая имаше две възможности.
  Едната беше очевидна. Да се изправи срещу Джудит. Да се изправи срещу Нийл. Да го направи незабавно и да настоява за отговори. Но при директния подход имаше проблеми. Логистично казано, никой от двамата в момента не си бе у дома, но това не бе всичко – какво всъщност се надяваше, че ще открие? Ако криеха нещо, щяха ли да си признаят? Дори по някакъв начин да ги принудеше да влязат в сметката, дали вече не са успели да се отърват от доказателствата и да потулят нещата?
И какво по-точно да потулят?
  Какво ставаше тук? Защо фамилия Бъркит да плаща на ченге, което разследва смъртта на Джо? Имаше ли изобщо някакъв смисъл в това? Да приемем, че Каролайн е честна. Ако преводите са започнали преди убийството, откъде биха могли да знаят, че именно този детектив ще поеме случая? Не, нямаше никаква логика. Каролайн и без това не бе сигурна за датата на първия превод. Изглеждаше по-логично – като „по-логично“
беше само на косъм от „абсолютно нелогично“ – плащанията да са започнали след убийството.
Но с каква цел?
  Мисли няколко хода напред. Това е ключът. И когато си представи една конфронтация с Нийл или Джудит, стига те да стояха зад предполагаемите плащания, Мая не видя нищо, което би могло да й е от полза. Щеше само да се разкрие пред тях, без да получи ценна информация в замяна.
  „Търпение. Първо научи всичко, което можеш. После се изправи пред тях, ако се наложи.“ Казват, че един адвокат никога не бива да задава въпроси, освен ако вече не знае отговора. По същия начин добрият войник не напада, освен ако вече не е преценил всичко и не е предвидил найвероятните резултати.
 Преди това беше имала друг план – да спипа Изабела и да я накара да проговори. Да разбере защо Клеър се е обаждала тайно в „Кожа и дантела“. Придържай се към плана. Започни с дома на Изабела.
Хектор отвори вратата.
— Изабела я няма.
— Госпожа Бъркит смята, че двете с нея трябва да поговорим.
— Извън страната е – каза Хектор.
Дрън-дрън.
— Докога?
— Тя ще ви се обади. Моля, не идвайте повече.
  Той затвори вратата. Мая го очакваше. Докато вървеше към колата, тя заобиколи пикапа на Хектор и без да забавя ход, лепна магнитен джипиес предавател под бронята.
„Извън страната, как ли пък не.“
  Проследяващото устройство бе просто – сваляш приложението, отваряш камерата и виждаш къде точно се намира колата и накъде пътува. Подобни устройства се намираха лесно. Два магазина в мола ги предлагаха. Мая изобщо не вярваше, че Изабела е напуснала страната.
Но се обзалагаше, че Хектор рано или късно ще я отведе до сестра си.
13.
  Някои биха решили, че „Кожа и дантела“ отваря едва привечер. Щяха да сгрешат. Разположен в сянката на стадиона „Метлайф“, дом на „Ню Йорк Джайънтс“ и „Джетс“, „Кожа и дантела“ отваряше в 11,00 и предлагаше „разкошен и пищен обеден бюфет“. Мая беше ходила в стриптийз клубове и преди, предимно по време на отпуски. Момчетата изпускаха п~рата в такива заведения. Самата тя ги бе посещавала един-два пъти. Очевидно не бяха за нея, но изобщо не бе подозирала на какъв прием може да се радва жена на подобно място. Всички танцьорки я сваляха като луди. Мая си
имаше теория, че го правят не защото са обратни, а защото не могат да понасят мъже, но предпочиташе да не я споделя с момчетата.
  „Кожа и дантела“ си имаше задължителната мутра на входа. Над метър и деветдесет, към сто трийсет и пет кила, без врат, подстриган нула номер, с черна тениска, която бе толкова тясна, че служеше като турникет за бицепсите му.
  — О, здрасти – каза той, сякаш някой му бе предложил безплатно мезе. – Какво мога да направя за вас, млада госпожице?
Ох, господи.
— Трябва да говоря с управителя.
Той присви очи, изгледа я от глава до пети, сякаш беше парче телешко,
и кимна.
— Имате ли препоръки?
— Бих искала да говоря с управителя.
Гологлавеца отново я огледа, поне за трети път.
— Малко сте старичка за този вид работа – каза той. После кимна отново
и я награди с най-добрата си усмивка. – Но лично аз смятам, че сте страхотно парче.
— Това означава много за мен, особено щом ти го казваш – отвърна Мая.
— Съвсем сериозен съм. Страхотна сте. Чудесно стегнато тяло.
— Леко, че ще припадна. Та, къде е управителят?
  Няколко минути по-късно Мая мина покрай изненадващо разнообразния бюфет. Тълпата все още бе малка. Мъжете си държаха главите наведени. Две жени танцуваха на сцената с ентусиазма на ученици, на които им предстои контролно по математика. Едва ли биха могли да изглеждат по-отегчени без употребата на успокоителни. Забрави нравствеността – това беше истинският проблем на Мая с клубове като този. Еротиката тук бе колкото в една табуретка.
Управителят беше по шорти и тениска без ръкави. Каза й да го нарича Били. Били беше дребен, прекарваше прекалено много време във фитнеса
и имаше тънки пръсти. Стените на кабинета му бяха с цвета на ярко авокадо. Към компютъра му имаше включени камери, гледащи към гримьорната и сцените. Гледаха от същия ъгъл като камерата, която показваше Лили в „Да растеш“.
— Първо искам да кажа, че сте страхотна. Нали? Страхотна сте.
— Непрекъснато го чувам – отвърна Мая.
  — И имате стегнато, атлетично тяло. Това е модерно днес. Като онази гореща мацка от „Игрите на глада“. Как се казваше?
  — Дженифър Лорънс.
  — Не, не актрисата, героинята. Виждате ли, тук правим представления, така че бихме искали да бъдете... – Били щракна с тънките си пръсти. – Катнис. Така се казваше главната героиня, нали? Горещата мацка с кожения костюм, лъка, стрелата и така нататък. Катнис Евър-нещо си. Но... – Очите му се разшириха. – Мамка му, това си е направо гениално. Вместо Катнис ще ви наречем Катнип. Схващате ли?*
[* Cat – котка; nip – ухапвам, гризвам, ощипвам. – Б.пр.]
— Тя не е тук за работа, Били – разнесе се женски глас зад тях.
  Мая се обърна и видя жена с очила. Беше на около трийсет и пет, в костюм с класическа кройка, който изпъкваше тук като цигара в клуб за здравословен начин на живот.
— Какво искаш да кажеш? – попита Били.
— Не е такъв тип.
— О, стига, Лулу, не е честно – оплака се Били. – Това са предразсъдъци. Лулу се усмихна бегло на Мая.
  — Можеш да намериш толерантност къде ли не – каза тя и се обърна към Били. – Аз ще поема.
  Били излезе от кабинета. Лулу зае мястото му и погледна екрана. Защрака с мишката, сменяйки различните камери.
— С какво мога да ви помогна? – попита тя.
Нямаше смисъл да играе роли.
— Сестра ми се е обаждала тук. Опитвам се да разбера защо.
— Приемаме резервации по телефона. Може да е това.
— Да, но не мисля.
Лулу сви рамене.
— Не знам какво да ви кажа. Много хора се обаждат тук.
— Името й беше Клеър Уолкър. Да ви говори нещо?
  — Няма значение. Дори да ми говореше, нямаше да ви кажа. Нали знаете какъв е бизнесът ни. Гордеем се с дискретността си.
  — Хубаво е да има нещо, с което да се гордееш.
  — Не се правете на съдник, госпожице...
  — Мая. Мая Стърн. И сестра ми беше убита.
Мълчание.
  — Имала е таен телефон. – Мая го извади и отвори списъка с повикванията. – Единствените обаждания, които е правила и получавала, са от този клуб.
Лулу дори не погледна екрана.
— Моите съболезнования.
— Благодаря.
— Но нямам какво да ви кажа.
  — Мога да предам телефона на полицията. Една жена го е държала скрит. Обаждала се е само тук. И изведнъж я убиват. Мислите ли, че ченгетата няма да преобърнат това място?
  — Не, не мисля – отвърна Лулу. – Но дори да изберат този път, ние нямаме нищо за криене. Откъде изобщо знаете, че телефонът е на сестра ви?
  — Какво?
  — Къде го намерихте? В дома й? Тя живее ли с някого? Може би телефонът не е бил неин. Омъжена ли беше? Имаше ли приятел? Може да е негов.
  — Не е.
  — Сигурна ли сте? На сто процента? Защото сигурно ще останете шокирана, но мъжете често лъжат, че не са стъпвали на подобни места. Дори да успеете да докажете по някакъв начин, че телефонът наистина е принадлежал на сестра ви, десетки хора използват тукашния телефон. Танцьорки, бармани, сервитьорки, готвачи, санитари, миячи, дори клиенти. Преди колко време е била убита сестра ви?
— Преди четири месеца.
  — Изтриваме записите от камерите на всеки две седмици. Отново от съображения за дискретност. Не искаме някоя съпруга да си издейства разрешително, за да проверява дали половинката й е била тук или нещо подобно. Така че дори да искахте да видите запис...
  — Схванах – каза Мая.
Лулу й се усмихна снизходително.
— Съжалявам, че няма с какво повече да ви помогнем.
— Да, изглеждате направо съсипана от съжаление.
— Ако обичате.
Мая пристъпи към нея.
  — Забравете за момент правилата. Знаете, че не съм дошла да спипам някого. Обръщам се към човечността ви. Сестра ми беше убита. Полицията почти е вдигнала ръце от случая. Единствената свежа следа е този телефон. Затова ви моля като човешко същество да ми помогнете.
Лулу вече вървеше към вратата.
— Ужасно съжалявам за загубата ви, но не мога да ви помогна.
* * *
  Слънцето сякаш избухна, когато Мая излезе от клуба. В подобни заведения винаги е нощ, но в реалния свят бе едва пладне. Слънцето буквално я налагаше с юмруци. Мая примижа, заслони очите си с длан и залитна като вампир, изкаран на светло.
— Получихте ли работата? – поинтересува се Гологлавеца.
— Не ми провървя.
— Жалко.
— Да.
И сега какво?
  Наистина можеше да изпълни заплахата си и да предаде телефона в полицията. Разбира се, това означаваше да го занесе на Киърс. Дали му се доверяваше? Добър въпрос. Или той получаваше по някаква причина пари, или Каролайн лъжеше. Или пък грешеше. Или... няма значение. Мая нямаше доверие на Каролайн. Нито на Киърс.
На кого можеше да се довери?
  Точно сега на никого, но ако имаше един човек, за когото вярваше, че казва истината, това бе Шейн. Разбира се, това означаваше, че трябва да внимава. Шейн беше неин приятел, но и честен човек. Вече го беше притиснала да направи нещо, което не му беше харесало. Довечера трябваше да се видят на стрелбището. Може би можеше да поговори там с
него, но като се замислеше, едва ли щеше да го направи. Той вече започваше да задава прекалено много въпроси...
Чакай, момент.
  Мая вървеше през паркинга и още примигваше от ярката смяна на светлината, когато го забеляза. Отначало не й говореше нищо. Беше доста далеч, а имаше и други такива на улицата.
Много червени буици „Верано“.
  Този беше спрял в другия край на паркинга, наполовина скрит между една ограда и един голям „Кадилак Ескалейд“. Мая погледна назад към вратата. Гологлавеца зяпаше задника й. Голяма изненада. Тя му махна и тръгна към червената кола.
Трябваше да види дали номерът е същият.
  Видя, че по оградата има камери. Но какво от това? Дали някой я наблюдаваше в момента, пък и какво лошо правеше? Имаше нещо като план. В един от редките напоследък моменти на съобразителност – и от нежелание да я хванат отново неподготвена – тя бе купила няколко проследяващи устройства от мола. Разбира се, първото беше лепнато за пикапа на Хектор.
Второто се намираше в готовност в чантата й.
  Планът бе прост и очевиден. Първо трябваше да се увери по номера, че колата е същата. После да мине покрай нея и да постави устройството под бронята.
  Втората част можеше да се окаже малко проблематична. Колата беше паркирана в ъгъла до оградата и случайното минаване покрай нея щеше да се окаже странно, ако я забележат. Въпреки това на паркинга беше спокойно. Малкото коли, които идваха, паркираха в другия край и макар че повечето хора едва ли имаха причини да се срамуват, едва ли изгаряха от желание и да се пъчат от гордост, че са на това място.
Вече можеше да види номера. Да, беше същата кола.
ВТС Лимитид. Холдингова компания. Може би за „Кожа и дантела“?
— Грешна посока.
Гологлавеца. Мая се обърна. Той застана до нея. Тя се усмихна насила.
— Моля?
— Това е служебният паркинг.
  — О – рече Мая. – Нима? Съжалявам. Понякога съм толкова неориентирана. – Опита се да се изсмее смутено. – Паркирала съм на погрешното място. Или пък съм искала толкова много работата...
— Не, не сте.
— Моля?
Той посочи назад с месестия си пръст.
— Паркирала сте ето там. От другата страна.
— О, така ли? Ама че съм блейка...
Остана на място. Той също.
  — Не пускаме никого на служебния паркинг – каза той. – Фирмена политика. Защото някои типове излизат и причакват танцьорките при
колите им. Нали се сещате? Или опитват да видят номера на колата и после им звънят. Понякога се налага да ескортираме момичетата, за да не се натъкват на страшни типове. Нали разбирате накъде бия?
— Да, но аз не съм страшен тип.
— Не, госпожо, определено не сте.
Тя продължи да стои. Той също.
— Елате – каза Гологлавеца. – Ще ви изпратя до колата ви.
* * *
  Стотина метра по-нататък, от другата страна на улицата, имаше един от онези огромни складове. Мая паркира пред него, като избра място, от което да можеше да наблюдава служебния паркинг на „Кожа и дантела“. Надяваше се, че рано или късно някой ще се качи на червения буик и тя ще може да го проследи.
А после какво?
Всяко нещо с времето си.
  Ами онези глупости да мислиш няколко хода напред, когато кроиш план?
  Не знаеше. Хубаво беше да си подготвен, но имаше и нещичко, наречено импровизация. Следващият й ход щеше да зависи от това къде ще я отведе червеният буик. Например, ако спре пред жилище, може би следващият й ход ще бъде да разбере кой живее там.
  Стриптийз клубовете се радват на доста разнообразна клиентела – ако не по пол, то поне по облекло. Имаше работници с ботуши и джинси. Делови костюми. Типове в къси дочени панталони и тениски. Имаше дори група в екипи за голф, сякаш идваха направо от игрището. Хей, може пък храната да е добра. Кой знае?
  Изтече един час. Четирима души излязоха от служебния паркинг, трима влязоха. Никой не доближи червения буик до оградата.
  Мая имаше време да помисли върху последните събития, но това не й помагаше. Не й трябваше време. А повече информация.
  Червеният буик беше нает от компанията ВТС Лимитид. Дали тя принадлежеше на Бъркит? Каролайн бе говорила за преводи до и от офшорни сметки и анонимни фирми. Възможно ли бе ВТС Лимитид да е нещо подобно? Дали Клеър е познавала шофьора на червената кола? Ами Джо?
  Мая и Джо имаха няколко общи сметки. Тя ги отвори с телефонното приложение и прегледа състоянието на кредитните карти. Беше ли посещавал Джо „Кожа и дантела“? Дори да го бе правил, това не фигурираше в извлеченията. Но пък дали той би постъпил толкова тъпо? Несъмнено в заведение като „Кожа и дантела“ знаеха, че ревниви жени могат да проследят кредитните карти на съпрузите си – особено като се имаше предвид стремежът към дискретност на Лулу – и съветваха клиентите си да използват друго име.
Може би ВТС Лимитид?
  С подновена надежда Мая потърси някакви преводи към ВТС Лимитид. Нищо. Клубът се намираше в Карлстад, Ню Джърси. Мая потърси разплащания, направени в града. Пак нищо.
  Някой спря на две места от червения буик. Вратата на колата се отвори и се появи танцьорка. Да, Мая позна веднага професията й. Дълга руса коса, къси панталони, които едва покриват половината задник, цици, повдигнати толкова високо, че можеха да минат за обеци – не беше нужно да бъдеш специалист, за да ти стане ясно, че тази жена е или стриптийзьорка, или оживяла фантазия на някой шестнайсетгодишен тийнейджър.
  Докато засуканата танцьорка влизаше през служебния ход, от него излезе мъж. Носеше бейзболна шапка на „Янките“, нахлупена ниско над слънчевите му очила. Ходеше с наведена глава и присвити рамене като човек, който иска да се скрие или да не се набива на очи. Мая застана нащрек. Мъжът имаше рошава брада като онези, които си пускат суеверните атлети по време на плейофи.
  Не можеше да го разгледа добре, но въпреки това й се струваше някак познат...
  Запали двигателя. Без да вдига глава, мъжът ускори крачка и се вмъкна в червения буик.
Това беше нейният човек.
  Щеше да е рисковано да го проследи. Може би най-добрият й ход бе да се изправи още сега срещу него. Можеше да забележи опашката и да й се измъкне. Така че най-добре да престане с игрите на шпиони, да се върне на паркинга на клуба, да му препречи изхода и да поиска отговори. Но и този сценарий имаше проблеми. Клубът разполагаше с охрана, вероятно многобройна. Гологлавеца със сигурност щеше да се намеси. Както и други. Стриптийз клубовете са свикнали да се оправят с различни инциденти. Като служител на Военна полиция Шейн бе потвърдил онова, което беше казал Гологлавеца. Мъжете често изчакват след затварянето на клуба с надеждата да се доберат до някоя танцьорка с искрената вяра, че ще се заинтересува от нещо повече от портфейла им, което никога не беше така. Въпреки цялата липса на самоувереност някои типове успяваха да си внушат, че са неустоими за жените.
  С две думи, щеше да има охрана. Значи беше по-добре да го изненада насаме, нали?
  Червеният буик излезе от мястото си и се насочи към изхода. Мая беше готова. Включи се в движението по Патърсън Планк Роуд и моментално изпита безпокойство. Защо? Въобразяваше ли си, или буикът се поколеба, сякаш вече са я забелязали? Трудно беше да прецени. Намираше се на три коли след него.
Две минути по-късно Мая осъзна, че проследяването няма да се получи.
  Преди не си беше давала сметка, но след като планът й вече беше задействан, започна да вижда още проблеми. Първи проблем: Той очевидно познаваше колата й. Нали я беше проследявал неведнъж. Един
поглед в огледалото щеше да му е достатъчен, за да събере две и две.
  Втори проблем: Лулу, Били, Гологлавеца или други от клуба биха могли да го предупредят за посещението й и най-вероятно го бяха направили. Така че той щеше да е нащрек. Всъщност може би вече я бе забелязал.
  Трети проблем: Онзи от буика можеше да е направил същото, което тя направи с пикапа на Хектор – да е сложил проследяващо устройство на колата й. Може би беше научил за пристигането й в момента, в който бе спряла на паркинга.
Това можеше да е номер. Капан.
  Би могла да отстъпи, да измисли по-добър начин и да се върне в „Кожа и дантела“ с нов план. Но не, нямаше начин. Достатъчно с пасивния подход. Нуждаеше се от отговори и ако това означаваше по-малко предпазливост и грешки за сметка на дързостта, така да бъде.
  Все още се намираха в индустриалната зона, на няколко километра от по-голямата магистрала. Щом буикът стигнеше до нея, Мая нямаше да има друг шанс. Бръкна в чантата си. Пистолетът беше до нея. Светофарът светна червено. Буикът спря, беше първата кола в колоната в дясното платно. Мая настъпи газта и рязко зави първо наляво, после обратно надясно. Знаеше, че се налага да действа бързо. Подмина буика отляво, завъртя волана и спря така, че да го блокира.
  Излезе от колата, като държеше пистолета скрит. Да, беше нелепо рисковано, но беше преценила положението. Ако той се опиташе да даде назад или да побегне, щеше да простреля гумите му. Дали някой щеше да се обади на полицията? Най-вероятно. Но Мая беше готова да поеме този риск. В най-лошия случай щяха да я арестуват. Тя щеше да им разкаже за убийството на мъжа си и че онзи тип е започнал да я следи. После можеше да се наложи да изиграе ролята на истерична вдовица, но едва ли имаше шанс да я осъдят за нещо сериозно.
  За секунди се озова до буика. Ярките отблясъци от предното стъкло й пречеха да разгледа шофьора, но това нямаше да продължи дълго. Възнамеряваше да застане от неговата страна и да го заплаши с пистолета през прозореца, но накрая избра другата врата. Тя можеше да е отключена и в такъв случай щеше просто да се намъкне вътре. Или пък да го заплаши от там.
Пресегна се, хвана дръжката на вратата и дръпна.
Вратата се отвори.
Мая се вмъкна вътре и вдигна пистолета към бейзболната шапка. Мъжът се обърна и й се усмихна.
— Здрасти, Мая.
Мая го зяпна като тресната.
Мъжът свали шапката си.
— Радвам се най-сетне да се видим на живо.
  Идеше й да дръпне спусъка. Почти беше мечтала за този момент – как го вижда, как дърпа спусъка, как му пръска мозъка. Първата й мисъл бе проста, инстинктивна и примитивна – убий врага си.
  Но ако го направеше, забравяйки за момент всякакви законови и морални последствия, отговорите може би щяха да умрат с него. А сега, повече от всякога, се нуждаеше от истината. Защото мъжът, който я следеше с червения буик и който бе общувал тайно с Клеър през седмиците преди убийството й, беше не друг, а Кори Свирката.
14
–Защо ме следите?
Кори продължаваше да се усмихва.
— Махнете оръжието, Мая.
  На всички фотографии Кори Рудзински беше добре облечен, с бебешко лице и гладко избръснат. Рошавата брада, бейзболната шапка и старите джинси бяха доста добра маскировка. Мая го зяпаше, все така насочила пистолета към него. Зазвучаха клаксони.
  — Блокираме движението – каза Кори. – Преместете колата си и ще поговорим.
  — Искам да знам...
  — И ще научите. Но първо преместете колата си от пътя.
Клаксоните продължаваха.
  Мая се пресегна и взе ключовете на колата. Нямаше начин да му позволи да се измъкне.
— Не мърдайте от тук.
— Нямам такива планове, Мая.
  Тя премести колата си до тротоара, паркира и се върна отново в буика. Даде му ключовете.
— Обзалагам се, че сте объркана – каза Кори.
  Това беше самото олицетворение на подценяването. Мая беше зашеметена. Подобно на свален на колене боксьор, тя се нуждаеше от време да дойде на себе си, да изчака отброяването до осем и да се изправи, за да продължи боя. Започнаха да се появяват обяснения как е възможно това, но тя успяваше съвсем лесно да отхвърли всяко едно.
Нямаше абсолютно никаква логика.
Започна с очебийния въпрос.
— Откъде познавате сестра ми?
  Усмивката му изчезна и се смени с нещо, което приличаше на истинска тъга и Мая осъзна защо. Беше казала „откъде познавате“ – в сегашно време. Кори Рудзински наистина е познавал Клеър. И Мая виждаше, че го е било грижа за нея.
Той погледна напред.
— Да се поразходим.
— Предпочитам просто да отговорите на въпроса.
— Не мога да остана тук. Прекалено сме открити. Те няма да са доволни.
— Кои те?
  Той не отговори. Потегли обратно към „Кожа и дантела“ и паркира на същото място. Зад тях спряха две коли. Дали ги бяха следвали по пътя? Нищо чудно.
  Служебният вход беше с електронна ключалка. Кори въведе номера. Мая го запомни, за всеки случай.
  — Не си правете труда – каза Кори. – Така или иначе, някой трябва да отключи отвътре.
  — Вкарваш кода и охраната те проверява, така ли?
  — Точно така.
  — Изглежда ми прекалено. Или може би параноично.
  — Да, несъмнено.
  Коридорът бе тъмен и смърдеше на мръсни чорапи. Минаха през клуба. От колоните гърмеше песента на Дисни „Цял нов свят“. Танцьорката беше облечена като принцеса Жасмин от „Аладин“. Мая се намръщи. Явно костюмирането не беше привилегия само за детските центрове.
  Той я отведе през една завеса от мъниста в уединена задна стаичка. Цялата беше в зелено и златно и приличаше на декор, вдъхновен от някоя мажоретка от Средния запад.
— Знаете, че бях тук и преди – каза Мая. – Че разговарях с онази Лулу.
— Да.
Мая вече сглобяваше картината.
  — Значи вероятно сте ме наблюдавали как излизам. Видели сте ме да тръгвам към колата ви. Значи сте знаели, че ви следя.
Той не отговори.
— И онези две коли, които спряха зад нас. С вас ли са?
— Не прекалявайте, Мая. Ставате параноична. Сядайте.
— На това ли? – Мая се намръщи. – Колко често чистят тапицерията?
— Достатъчно често. Сядайте.
Двамата седнаха.
— Искам да разберете какво правя – започна той.
— Разбирам какво правите.
— Нима?
  — Мислите, че тайните са лошо нещо и ги разкривате, майната им на последиците.
  — Да, не сте далеч от истината.
  — В такъв случай да говорим по същество. Откъде познавате сестра ми?
  — Тя се свърза с мен – каза Кори.
  — Кога?
Кори се поколеба.
— Не съм радикал. Нито анархист. Нищо такова.
  На Мая изобщо не й пукаше какъв е. Искаше да знае за Клеър и защо той я следеше. Но не искаше да го настройва ненужно срещу себе си или да го накара да млъкне. Затова премълча.
  — Права сте за тайните. Започнах като хакер. Прониквах на разни места за забавление. После дойде ред на големите компании и правителствата. Беше като игра. Но тогава започнах да виждам всички тайни. Видях как силните злоупотребяват с нормалните хора. – Той се осъзна. – Не искате да слушате тази реч, нали?
— Честно казано, не.
  — Както и да е, важното е, че вече не се занимаваме с хакерство. Ние сме защитници на свободата да казваме истината. Това е. Защото хората не могат да се контролират, когато става дума за власт и пари. Просто сме такива по природа. Изопачаваме истината, така че да отговаря на собствените ни интереси. Не всички хора, които работят в цигарените компании, са ужасни злодеи. Те просто не могат да накарат себе си да постъпят правилно, защото не е в техен интерес. Способни сме на чудеса, когато ни се налага да оправдаваме действията си.
Дотук с пропускането на речите.
Появи се една сервитьорка с горнище колкото лента за коса.
— Нещо за пиене?
— Мая? – попита Кори.
— Нищо не искам.
— За мен сода с лимон, моля.
Сервитьорката излезе. Кори се обърна към Мая.
  — Хората си мислят, че искам да отслабя правителството или бизнеса. Всъщност целта ми е точно обратната. Искам да ги подсиля, като ги принудя да постъпват правилно, справедливо. Ако правителството или бизнесът ти е изграден на лъжи, изгради ги отново върху истина. Без тайни. Без никакви тайни. Ако някой милиардер плаща на правителствен служител да се сдобие с едно или друго нефтено поле, нека хората знаят. Във вашия случай, ако правителството убива цивилни във война...
  — Не правехме това.
  — Знам, знам, косвени жертви. Страхотен мъглив термин, не мислите ли? Каквото и да смятате, хората трябва да знаят, независимо дали става дума за инцидент, или за преднамерено действие. Може да продължим да искаме да водим войната. Но трябва да знаем. Бизнесмени лъжат и мамят. Спортисти лъжат и мамят. Правителства лъжат и мамят. Ние просто свиваме рамене. Представете си обаче свят, в който подобни неща не се случват. Представете си свят, в който имаме пълна отговорност вместо несправедлив авторитет. Представете си свят без злоупотреби и тайни.
  — Еднорозите и феите част ли са от него? – попита Мая.
Той се усмихна.
— За наивен ли ме мислите?
— Кори... мога ли да те наричам така?
— Моля.
— Откъде познаваше сестра ми?
— Казах ти. Тя се свърза с мен.
— Кога?
  — Няколко месеца преди смъртта си. Изпрати имейл до сайта ми. И накрая той стигна до мен.
  — Какво пишеше?
  — В имейла ли? Искаше да говори с мен.
  — За какво?
— За какво мислиш, Мая? За теб.
Сервитьорката се върна.
  — Две соди с лимон. – Тя намигна приятелски на Мая. – Знам, че не поръча, скъпа, но може да ожаднееш.
Поднесе питиетата, усмихна се широко на Мая и излезе.
— Нали не се опитваш да ми кажеш, че Клеър ти е дала онзи запис...
— Не.
— ...защото няма начин да има достъп...
— Не, Мая, не казвам това. Тя се свърза с мен, след като пуснах записа. Това беше по-смислено, но не беше отговор.
— Какво ти каза?
  — Точно затова се опитвам да обясня нашата философия. За изобличаването. За отговорността и свободата.
— Не разбирам.
  — Клеър се свърза с мен, защото се страхуваше, че ще пусна остатъка от записа.
Мълчание.
— Нали знаеш за какво говоря, Мая?
— Да.
— Ти ли й каза за записа?
— Казвах й всичко. И двете си казвахме всичко. Поне така си мислех. Кори се усмихна.
— Тя искаше да те защити. Помоли ме да не пускам аудиозаписа.
— И ти не го пусна.
— Точно така.
— Само защото Клеър те е помолила?
Кори отпи глътка от питието си.
  — Познавам един човек. По-скоро група. Мислят си, че са като моята група. Но не са. Те също разкриват тайни, но на дребно ниво. Неверни съпрузи, употреба на стероиди, порно за отмъщение, такива неща. Измами. Ако искаш да направиш нещо неетично и анонимно онлайн, тази група ще те изпорти. Както направиха онези хакери със сайта за възрастни миналата година.
  — И ти не одобряваш това?
  — Не.
  — Защо? Нима те също не освобождават света от тайни?
  — Забавно – рече той.
  — Какво?
  — Сестра ти повдигна същия въпрос. Няма да кажа, че сме лицемери, но ние си избираме мишените, нали така? Не става обратното. Да, не пуснах аудиозаписа поради мои егоистични причини. Възнамерявах да го направя по-късно. За да постигна максимален ефект от разкритието. За да увелича посещаемостта на сайта. Да подсиля каузата си.
  — Тогава защо не го направи?
  — Заради сестра ти. Тя ме помоли.
— Само заради това?
  — Беше убедителна. Обясни ми, че ти, Мая, си просто пионка. Че си принудена да бъдеш такава от една корумпирана система. Част от мен иска да разкрие това, защото истината наистина ни прави свободни. Но това би те наранило непоправимо. Клеър ме убеди, че ако го направя, няма да съм по-добър от колегите ми, които разобличават дребните измамници.
Цялото това обикаляне около темата започна да омръзва на Мая.
— Значи искаш да злепоставиш войната, а не мен.
— Да.
  — И затова представи на хората своя версия. За да намразят правителството. Ако бяха чули аудиозаписа, можеха да намразят мен вместо правителството.
— Предполагам.
  Да смениш истината със своя, помисли си Мая. Махнеш ли обвивката, отдолу всички сме едни и същи. Но точно сега нямаше време и причини да размишлява върху това.
— Значи сестра ми се е свързала с теб – каза Мая. – За да ме защити.
— Да.
  Тя кимна. Това изглеждаше логично. Тъжно, ужасно логично. Чувството за вина я връхлетя отново.
— И какво стана после?
  — Убеди ме в правотата на аргументите си. – На устните му заигра лека усмивка. – А аз я убедих в правотата на моите.
  — Не разбирам.
  — Клеър работеше за голяма корумпирана корпорация. Имаше достъп до вътрешния й кръг.
Нещата започнаха да се подреждат.
— Убедил си я да изнесе информация?
— Тя видя правотата на каузата.
На Мая й хрумна нещо.
— Какво има?
  — Танто за танто ли беше? – попита тя. – Да не би Клеър да се е съгласила да ти помогне да унищожите „Бъркит Ентърпрайзис“ в замяна на аудиозаписа?
  — Нищо толкова грубо.
Или точно толкова грубо? Отговорът започваше да се оформя.
  — Значи си накарал Клеър да ти свърши мръсната работа. И това я е убило.
През лицето му премина сянка.
— Не само нея – каза Кори.
— Какво имаш предвид?
— Тя работеше с Джо.
Мая обмисли това, след което поклати глава.
— Няма начин Джо да се обърне срещу собственото си семейство.
— Очевидно сестра ти не е смятала така.

Мая затвори очи.
  — Помисли само. Клеър започва да рови. И умира. После Джо започва да рови...
Връзката, помисли си Мая. Всеки търсеше връзката.
Кори си мислеше, че знае каква е тя.
Но грешеше.
— Джо се свърза с мен след смъртта на сестра ти.
— Какво каза?
— Искаше да се срещнем.
— И?
  — Не можех. Трябваше да остана извън радара. Несъмнено си чела за това. Датското правителство се опитваше да ме спипа по скалъпени обвинения. Казах му, че мога да намеря сигурен начин за комуникация, но той искаше да се срещнем лично. Мисля, че искаше да помогне. И мисля, че е открил тайна, която го е убила.
  — Какво е трябвало да разследват Клеър и Джо?
  — Финансови престъпления.
  — По-конкретно?
  — Нали знаеш максимата, че зад всяко голямо богатство се крие престъпление? Вярна е. О, сигурен съм, че могат да се намерят изключения, но ако се поразровиш, ще видиш, че всяка корпорация е подкупила някого или някой е заплашил конкуренцията.
— А в този случай?
  — Фамилията Бъркит има дълга история в купуване на политици в тази страна и в чужбина. Помниш ли случая с фармацевтичната компания „Ранбакси“?
  — Смътно – отвърна Мая. – Фалшиви лекарства или нещо подобно.
  — Горе-долу. Бъркит правят нещо подобно в Азия с ЕАК, един от техните фармацевтични холдинги. Хора умират, защото лекарствата не отговарят на спецификациите, но засега Бъркит успяват да се скрият зад твърдения, че местните производители били некомпетентни. Иначе казано, твърдят, че не са знаели; че тестове им са съвсем наред и тъй нататък. Всичко това са лъжи. Изфабрикували са данните, сигурни сме.
  — Но не сте можели да го докажете – каза Мая.
  — Именно. Трябваше ни вътрешен човек, който да се добере до информацията.
— И си вербувал Клеър.
— Никой не я е принуждавал, Мая.
— Не, само си й завъртял главата.
  — Не обиждай интелигентността на сестра си, Мая. Тя знаеше какви са рисковете. Беше храбра. Не съм я карал. Тя искаше да постъпи правилно. И точно ти трябва да го схващаш по-добре от всеки друг – тя умря, докато се опитваше да изобличи една несправедливост.
  — Стига – каза Мая.
  — Какво?

  Мразеше, когато хората правеха сравнения с войници и война. Винаги успяваха да се държат едновременно снизходително и нелепо. Но сега не му беше времето.
  — Значи теорията ти е, че някой от семейството на Джо е убил Клеър – а после и Джо – за да избегне изобличаване?
  — Какво, мислиш, че не са способни на подобно нещо ли?
Мая се замисли.
  — Може и да са способни да убият Клеър, но никога не биха посегнали на един от своите.
  — Може и така да е. – Той разтри лице и извърна поглед. От другото помещение зазвуча песента „Наш гост бъди“ от „Красавицата и звярът“ и добави ново значение към „на нас се остави“*.
[* Фраза от едноименната песен. – Б.пр.]
  — Но аз мисля – продължи Кори, – че Клеър е намерила още нещо. Нещо по-голямо от манипулирани тестове на лекарства.
  — Какво?
  — Не знам – сви рамене той. – Лулу ми каза, че си намерила тайния й телефон.
  — Да.
  — Няма да ти обяснявам техническите подробности около начина ни на връзка, как обажданията тук могат да се препратят през по-сенчестите райони на мрежата, за да стигнат накрая до мен. Както и да е. Бяхме се разбрали да не вдигаме шум. Трябваше да общуваме само когато тя е готова да ми даде окончателния материал или ако е спешно.
Мая се наведе напред.
— Но Клеър те е потърсила.
— Да. Няколко дни преди смъртта си.
— Какво каза?
— Че е намерила нещо.
— Нещо друго освен лекарствата?
Той кимна.
  — Нещо потенциално по-голямо. Каза, че все още сглобява картината, но иска да ми прати първата част от информацията. – Кори млъкна и се загледа напред с бледосините си очи. – Тогава разговаряхме за последен път.
  — Тя изпрати ли ти тази информация?
Той кимна.
— Точно затова си тук.
— Какво?
Но тя знаеше, разбира се. Той беше знаел през цялото време къде е тя –
че е посетила клуба, че е разговаряла с Лулу, че го е проследила. Кори
Рудзински не беше нагласил нещата просто така. Всичко си имаше смисъл.
— Тук си – каза той, – за да мога да ти покажа какво е открила Клеър.

— Името е Том Дъгласс. С двойно „с“.
  Кори й даде разпечатката. Още се намираха в малката стаичка на стриптийз клуба. Мястото беше идеално за тайна среща. Никой не ти обръща внимание и предпочита ти да му отвърнеш със същото.
— Това име говори ли ти нещо? – попита Кори.
— Трябва ли?
Кори сви рамене.
— Просто питам.
— Никога не съм го чувала – каза Мая. – Кой е той?
  Според разпечатката имаше ежемесечни плащания към „Том Дъгласс Секюрити“ на стойност девет хиляди долара. Мая забеляза очевидното – Каролайн твърдеше, че преводи на същата стойност са били правени към Роджър Киърс.
Съвпадение?
  — Том Дъгласс работил като частен детектив в Ливингстън в Ню Джърси. Бизнесът му бил малък, нямал други служители. Занимавал се предимно с охрана и проучвания. Оттеглил се преди три години, но продължава да получава пари.
  — Възможно е да работи законно. Като частен детектив на хонорар. Оттеглил се е от бизнеса, но е запазил най-големия си клиент.
  — Напълно възможно. Само че сестра ти очевидно е смятала, че има и нещо друго.
— Какво?
Кори сви рамене.
— Как така не си я попитал?
— Не разбираш начина ни на работа.
  — Напротив, мисля, че разбирам. И когато Клеър беше убита заради това, свърза ли се с полицията?
  — Не.
  — А каза ли им какво е разследвала?
  — Вече ти казах. Налагаше се да се покрия, когато тя умря.
  — Не е „умряла“ – поправи го Мая. – А е била пребита и застреляна.
  — Знам. Разбирам, повярвай.
  — Но не дотам, че да помогнеш убиецът й да бъде открит.
  — Нашите източници настояват за поверителност.
  — Но вашият източник е бил убит.
  — Това не променя ангажимента ни към нея.
  — Ама че ирония – рече Мая.
  — В какъв смисъл?
  — Много те бива да говориш за свят без тайни. Но нямаш проблем самият ти да създаваш и пазиш тайни. Какво стана с утопията „всичко на светло“?
  — Не е честно, Мая. Ние дори не знаехме, че убийството й е свързано с нас.
  — Разбира се, че сте знаели. Мълчали сте си, защото ви е било страх, че

ако се разчуе, че един от източниците ви е бил убит, това ще ви се отрази зле. Страхували сте се, че някой я е издал и това я е убило. Страхували сте се и вероятно още се страхувате, че изтичането на информация може да е от вашите хора.
— Не е – каза Кори.
— Откъде си сигурен?
  — Сама каза за нашата параноя. За прекаляването. Аз съм единственият, който знаеше за Клеър. Имаме предпазни мерки. Няма начин името й да е изтекло от моята организация.
  — Знаеш, че публиката няма да се върже на подобно твърдение.
  — Може и да изтълкуват нещата погрешно, така е.
  — И ще обвинят вас.
  — Враговете ни могат да използват случая против нас. Други изобличители може да се почувстват застрашени.
Мая поклати глава.
— Наистина не разбираш, нали?
— Какво?
  — Вие оправдавате пазенето на тайни. Правите абсолютно същото, което правят правителствата и корпорациите, които заклеймявате.
  — Не е вярно.
  — Вярно е, и още как. Защитавай институцията на всяка цена. Ти си убил сестра ми. И си помогнал на убиеца да се измъкне, за да потулиш организацията си.
В очите му заигра пламъче.
— Мая?
— Какво?
— Не ми трябват лекции по морал точно от теб.
  Прав беше. Мая го беше провокирала, може би прекалено. Това беше грешка. Имаше нужда от доверието му.
— И защо Бъркит плащат на Том Дъгласс?
  — Нямаме представа. Преди няколко месеца проникнахме в компютъра му, проверихме историята на браузъра, дори направихме списъци на запитванията му в търсачката. Не открихме нищо. Каквото и да става, то не е просто извън протокола. А много извън протокола.
  — Опитахте ли да поговорите с него?
  — О, той не би разговарял с нас, а ако полицията реши да го разпита, ще се позове на правото си да не разкрива информация за клиентите си. Цялата му работа минава през адвокатската кантора на фамилията, „Хауъл и Лами“.
Това беше кантората на Хедър Хауъл.
— И как ще научим повече? – попита Мая.
  — Ние опитахме и останахме с празни ръце – каза Кори. – Затова си помислих, че може би ти ще поискаш да опиташ.
15.
  За разлика от филмите, „Том Дъгласс Инвестигейшънс“ нямаше врата с релефно стъкло и надпис. Офисът се намираше в невзрачна тухлена сграда на Нортфийлд Авеню в Ливингстън, Ню Джърси. В коридора миришеше на зъболекарски кабинет, което изглеждаше подходящо – повечето от имената на входа бяха на зъбни хирурзи. Мая почука на солидната дървена врата. Никой не отговори. Опита дръжката. Беше заключено.
  Забеляза мъж в лекарски дрехи до рецепцията от отсрещната страна на коридора. Оглеждаше я с дискретността на ковашки чук. Тя отвърна на усмивката му, посочи вратата и сви рамене.
Онзи тръгна към нея.
— Имате чудесни зъби – каза той.
  — О, благодаря. – Мая се престори на много поласкана и продължи да се усмихва. – Знаете ли кога ще се върне господин Дъгласс?
  — Детективска помощ ли ви трябва, мила?
Мила.
  — Нещо такова. Поверително е. – Тя прехапа устна, за да покаже, че е сериозна и че да, може би малко кокетничи. – Виждали ли сте го днес?
  — Не съм виждал Том от седмици. Сигурно е приятно да можеш да си вземаш почивка, когато ти скимне.
  Мая му благодари и тръгна към изхода. Онзи извика след нея. Тя не му обърна внимание и ускори крачка. Кори й беше дал и домашния адрес на Том Дъгласс. Беше само на пет минути път от офиса. Щеше да опита и там.
  Къщата на Дъгласс бе в обичания стил Кейп Код – синя, с пурпурни первази. Саксиите бяха отрупани с пъстри цветя. Капаците на прозорците бяха прекалено декоративни. Всичко това беше малко пресилено, но въздействаше. Мая паркира на улицата и тръгна по алеята. До гаража имаше рибарска лодка на ремарке.
  Мая почука на вратата. Отвори й жена на около петдесет и пет, облечена в черен анцуг.
Очите й се присвиха.
— Какво обичате?
 — Здравейте – каза с приповдигнат тон Мая. – Търся Том Дъгласс. Жената – по всяка вероятност госпожа Дъгласс – продължи да се взира в лицето й.
 — Няма го.
 — Знаете ли кога ще се върне?
 — Може и да се забави.
 — Името ми е Мая Стърн.
  — Да – каза жената. – Познах ви от новините. Какво искате от съпруга ми?
Чудесен въпрос.

— Мога ли да вляза?
  Госпожа Дъгласс отстъпи да й направи път. Мая всъщност не бе планирала да влиза. Просто печелеше време, мъчеше се да измисли найдобрия подход.
  Госпожа Дъгласс я поведе към дневната. Тук темата беше морска. Много морска. От тавана висеше препарирана риба. Облицованите с дърво стени бяха украсени със стари рибарски пръчки, мрежи, капитански щурвал и спасителни пояси. Имаше семейни фотографии на фона на морето. Мая забеляза двама синове, които вече би трябвало да са пораснали. Четиричленното семейство очевидно обичаше да лови риба. Мая никога не си бе падала по риболова, но през годините бе забелязала, че трудно можеш да видиш по-истински усмивки от тези на хора, хванали голяма риба.
Госпожа Дъгласс скръсти ръце на гърдите си и зачака.
Мая бързо реши, че най-добрият подход е директният.
— Съпругът ви е работил дълго време за фамилията Бъркит.
Безизразна физиономия.
— Исках да го попитам за работата му.
— Разбирам – каза госпожа Дъгласс.
— Знаете ли какво е правил за Бъркит?
— Вие самата сте Бъркит, нали, Мая?
Въпросът я свари малко неподготвена.
— Омъжена съм за член на фамилията, да.
— Така си помислих и аз. И чух, че съпругът ви е бил убит.
— Да.
  — Моите съболезнования. – Кратка пауза. – Мислите, че Том знае нещо за убийството ли?
Прямотата й отново извади Мая от равновесие.
— Не зная.
— Но затова сте тук, нали?
— Отчасти.
Госпожа Дъгласс кимна.
— Съжалявам, но наистина не знам нищо.
— Бих искала да говоря с Том.
— Няма го.
— Къде е?
— Далеч.
Тя тръгна обратно към вратата.
— Сестра ми също беше убита – каза Мая.
Госпожа Дъгласс забави крачка.
— Казваше се Клеър Уолкър. Името й говори ли ви нещо?
— Трябва ли?
  — Точно преди да бъде убита, тя е открила тайни парични преводи от Бъркит до съпруга ви.
  — Тайни преводи? Не знам какво се опитвате да намекнете, но мисля, че

е по-добре да си вървите.
— Каква работа е вършил Том за тях?
— Няма как да знам.
— Разполагам с данъчните ви декларации от последните пет години. Сега беше ред на госпожа Дъгласс да се изненада.
— Какво?
  — Повече от половината годишни доходи на съпруга ви са от Бъркит. Сумите са значителни.
  — И какво от това? Том работи усилено.
  — Какво точно?
  — Няма как да знам. А и да знаех, определено нямаше да ви кажа.
  — Нещо около тези плащания е разтревожило сестра ми, госпожо Дъгласс. Няколко дни след като Клеър е разбрала за тях, някой я е подложил на изтезания, след което я е застрелял в главата.
Устата й оформи идеално „О“.
— И какво, мислите, че Том има нещо общо ли?
— Не съм казвала подобно нещо.
  — Съпругът ми е добър човек. И той като вас е служил в армията. – Тя кимна към стената зад Мая. Под табелка с надпис „Semper Paratus“ имаше кръстосани сребърни котви, почетен знак за боцман. Мая познаваше неколцина боцмани от флота. Това бе високо отличие. – Том работеше като градски полицай в продължение на близо двайсет години. Пенсионира се по-рано, след като го раниха по време на служба. Откри своя агенция и работи здравата.
  — И какво е работил за Бъркит?
  — Казах ви. Не мога да знам.
  — Или да ми кажете?
  — Точно така.
  — Но каквото и да е работил за тях, си е заслужавало девет или десет хиляди на месец в продължение на... колко време?
  — Не мога да знам.
  — Не знаете кога е започнал да работи за тях?
  — Работата му е поверителна.
  — Никога ли не ви е споменавал за Бъркит?
За първи път Мая видя пукнатина в бронята на жената.
— Никога – каза тихо тя.
— Къде е той, госпожо Дъгласс?
  — Замина. И аз не знам нищо. – Тя отвори вратата. – Ще му предам, че сте идвали.

  Повечето хора имат доста остаряла представа как изглеждат едно стрелбище или магазин за оръжие. Представят си плесенясали препарирани животни и мечи кожи по стената, безразборно окачени прашни пушки и свадлив собственик в ловджийска екипировка или потник зад тезгяха.
Нещата вече далеч не са такива.
  Мая, Шейн и колегите им се бяха събрали в свръхмодерния оръжеен клуб ПНСЗ, което бе съкращение от „Право на самозащита“ или „Право на стрелба по злосторници“, както се шегуваха някои. Забравете прахта – всичко блестеше като ново. Винаги внимателните служители бяха облечени в черни фланелки с високи яки, прибрани в жълто-кафяви панталони. Оръжията бяха наредени в стъклени витрини като бижута. Имаше общо двайсет коридора за стрелба, десет от разстояние двайсет и пет метра и десет от петнайсет метра. Цифровият симулатор работеше като компютърна игра с фигури в реални размери. Представете си някаква враждебна ситуация – нападение на банда, вземане на заложници, сцена от Дивия запад, дори атака на зомбита, – която оживява и към вас приближават противници. И вие „изстрелвате“ по тях лазерни лъчи от оръжия с реално тегло.
  Най-често Мая идваше да стреля с истински оръжия по хартиени мишени и да се види с приятели, повечето от които бяха служили в армията. Мястото беше подходящо за целта и осигуряваше „комфорт и стил“, както гласяха рекламите. Някои влизаха в клубове, за да играят голф, тенис или да си опитат късмета на бридж. Мая беше ВИП член на „Гънтри Клуб“. Като бивши военни тя и приятелите й се ползваха с петдесет процента намаление.
  Клубът на шосе 10 имаше облицовани с тъмно дърво стени и дебели килими и напомняше на Мая за имитация на библиотеката на много скъпа верига грил-ресторанти. В средата на помещението се мъдреше билярдна маса. Имаше много кожени кресла. На три от стените бяха окачени големи телевизори с плоски екрани. На четвъртата с огромни ръкописни букви бяха изписани думите от Втората поправка. Имаше зала за пушене, маси за карти и безплатен безжичен интернет.
  Собственикът Рик също беше облечен в черно поло и жълто-кафяви панталони и винаги носеше оръжие. Посрещна я с тъжна усмивка и двамата чукнаха юмруци.
  — Чудесно е да те видя отново, Мая. Като чухме новината, аз и момчетата...
Тя кимна.
— Благодаря за цветята.
— Просто искахме да направим нещо, нали знаеш?
— Оценявам го.
Рик се изкашля в юмрука си.
  — Не знам дали моментът е подходящ, но ако ти трябва работа с погъвкаво работно време...

  Рик постоянно й предлагаше да води курсове по стрелба. Броят на жените клиенти на подобни магазини и стрелбища растеше устремно. А жените предпочитаха жени инструктори, каквито не се срещаха често.
— Ще го имам предвид – каза Мая.
— Супер. Момчетата са горе.
  Тази вечер бяха дошли петима от тайфата, включително Шейн и Мая. Другите трима отидоха на симулатора, а Шейн и Мая избраха двайсет и пет метровите коридори. За Мая стрелбата беше като медитация. Имаше нещо успокояващо в издишането при дърпането на спусъка, неподвижността, затишието преди очакваното почти с радост ритане на оръжието.
  След като приключиха, те се върнаха във ВИП залата. Мая беше единствената жена. Човек би могъл да си помисли, че сексизмът би трябвало да е правило на подобно място, но тук единственото важно бе колко добре стреляш. Известността, ако не и героизмът на Мая като военен я правеше местна знаменитост. Някои от момчетата я приемаха със страхопочитание. Други бяха тайно влюбени в нея. Това не притесняваше Мая. Каквото и да сте чели, повечето войници изпитват дълбоко уважение към жените. Така или иначе, те успяваха да насочат чувствата си към нещо по-целомъдрено или другарско.
Погледът на Мая се плъзна по текста на Втората поправка на стената.
  След като е необходима една добре регулирана милиция за сигурността на една свободна държава, правото на хората да съхраняват и носят оръжие не ще бъде ограничавано.
  Доста тромав изказ, меко казано. Мая се беше научила никога да не спори с онези от другата страна. Баща й, който беше яростен противник на оръжията, често се озъбваше: „Искаш голям автомат, така ли? И от коя поточно „добре регулирана милиция“ си?“, докато приятелите й неизменно отвръщаха с: „Коя точно част от „не ще бъде ограничавано“ не разбра?“. Разбира се, фразеологията беше изумително разтеглива и всеки я тълкуваше според интереса си. Ако харесваш оръжията, възприемаш документа по един начин. Ако ги мразиш, значението му е съвсем друго.
  Шейн взе кока-кола за Мая. Алкохолът тук не бе позволен, тъй като и най-лудите глави сред присъстващите си даваха сметка, че не се комбинира добре с оръжията. Петимата насядаха и се разбъбриха. Разговорите винаги започваха с местните спортни новини, но бързо преминаваха в по-дълбоки води. Това беше любимата част от вечерта за Мая. Тя беше една от тях, а може би и малко повече. Момчетата често търсеха женското мнение, защото войната винаги обърква отношенията ти у дома. Плоско измъкване е войник да каже, че никой у дома не разбира през какво е преминал, но в същото време е съвсем точно. След като си служил в някоя адска дупка, започваш да виждаш нещата по различен начин. Понякога е очевидно, но понякога е само в нюансите и детайлите. Нещата, които някога са били важни, сега не са и обратното. Връзките и браковете по принцип са трудно нещо, но като добавиш към тях и войната,
малките пукнатини се превръщат в зеещи рани. Никой не вижда онова, което виждаш ти, онова ясно, непредубедено нещо – с изключение на бойните ти другари. Като в онези филми, в които само главният герой вижда призраците, а всички останали го мислят за луд.
В това помещение всички виждаха призраците.
  Като необвързан и донякъде емоционално обременен, Шейн не го биваше в изповедите. Той се премести в ъгъла, извади новия роман на Ана Куиндлен и се зачете. Шейн много обичаше да чете – но не и на глас на деца, както беше видяла Мая предишната вечер – и можеше да го прави навсякъде, дори в хеликоптера, където грохотът на турбините е такъв, че имаш чувството, че излиза от главата ти.
Накрая Мая се премести при него. На телевизора над тях течеше третата
четвъртина от мача между „Ню Йорк Никс“ и „Бруклин Нетс“. Докато тя
приближаваше, Шейн остави книгата и качи краката си на кожения диван.
— Страхотно – каза той.
— Какво?
— Предполагам, че вече си готова да ме вкараш в течение.
Не беше. Искаше да го защити. Както винаги.
  Шейн обаче нямаше да приеме това за отговор, а и щеше да е нечестно и може би вредно да го остави без нищо. Колебаеше се дали да му каже, че се е срещнала лично с Кори Рудзински, но нямаше представа как ще реагира той. Най-вероятно гневно. Освен това Кори беше съвсем недвусмислен накрая:
  Никакви тайни телефони. Общуваме само ако е крайно наложително. Ако ти потрябвам, обади се в клуба и потърси Лулу. Ако аз имам нужда от теб, от клуба ще ти звъннат и ще затворят. Това ще бъде сигнал да дойдеш тук. Но ако се почувствам дори малко неспокоен, изчезвам. Може би завинаги. Така че не казвай нищо.
  Не казвай нищо – това й се струваше правилен ход засега. Ако издънеше връзката, Кори сигурно щеше да изчезне. А Мая не можеше да рискува подобно нещо.
Можеше обаче да избере друг подход.
Шейн я гледаше и чакаше. Можеше да го прави цяла нощ.
— Какво знаеш за Киърс? – попита го Мая.
— Ченгето, което разследва убийството на Джо ли?
Тя кимна.
  — Не много. Има солидна репутация, но не сме първи приятели с нюйоркската полиция. Защо?
  — Помниш ли Каролайн, сестрата на Джо?
  — Да.
  — Каза ми, че семейството е давало пари на Киърс.
Шейн направи физиономия.
— В какъв смисъл му е давало пари?
— На три пъти, почти десет хиляди.
— За какво?
Мая сви рамене.
— Тя не знае.
  Разказа му какво й беше казала Каролайн за преводите, как паролата й не проработила и за собственото й решение да изчака, преди да се изправи срещу Нийл или Джудит.
  — Няма никаква логика – каза Шейн. – Защо му е на семейството на Джо да подкупва Киърс?
  — Ти ми кажи – отвърна Мая.
Той се замисли.
— И двамата знаем, че богатите са шантави.
— Така е.
  — Но дали плащат на Киърс с надеждата, че... какво, че ще си свърши по-добре работата? Че ще направи случая на Джо приоритетен? Той вече е такъв. Или си мислят, че трябва да дават на ченгетата бакшиш или нещо такова?
  — Не знам – рече Мая. – Но има и още нещо.
  — Какво?
  — Каролайн твърди, че семейството е започнало да плаща на Киърс преди смъртта на Джо.
  — Глупости.
  — Така мисли тя.
  — Греши. Няма абсолютно никаква логика. Защо им е да дават пари на Киърс преди убийството?
  — Не знам – отново рече Мая.
  — Какво, да не би да са предсказали, че Джо ще бъде убит и кой детектив ще поеме случая? – Шейн поклати глава. – Нали знаеш кой е най- вероятният отговор?
  — Не.
  — Каролайн ти върти номер.
Мая беше обмислила тази възможност.
  — Влиза в интернет пред теб и изведнъж – ох, сменили са паролата. Изглежда много удобно, нали?
  — Така е – съгласи се Мая.
  — Значи те лъже. Не, не е това.
  — А какво?
Шейн се обърна към нея.
— Каролайн е първокласно хахо, нали?
— Даже повече от първокласно.
  — Значи може и да не лъже – каза Шейн и явно започна да се увлича по новата си теория. – Може просто да си е въобразила всичко. Сглоби картинката. Имаш първокласно хахо. Брат й е убит. Всички се събирате да чуете завещанието. Но четенето се отлага защо, заради някакво недоразумение с документите, нали така?
  — Не просто недоразумение – каза Мая. – Нещо не е наред със смъртния му акт.
— Още по-добре. Значи тя е под стрес.
Мая се намръщи.
  — И си е въобразила, че е видяла парични преводи към ченге от отдел „Убийства“?
— Сценарият е възможен като всеки друг. – Шейн се надигна. – Мая? Тя знаеше какво ще последва.
— Би ли престанала, моля?
— Какво да престана?
Шейн се намръщи.
— Коремчето ме заболява, когато ме лъжеш.
— Не те лъжа.
— Така е думата. Какво ми спестяваш?
  Може би прекалено много. Пак се замисли дали да не му каже повече, но отново се задейства инстинктивната й реакция да го защити. Мислеше да му каже за тайния телефон на Клеър, но това само щеше да доведе до Кори. А засега не искаше да тръгва в тази посока. Не му беше казала и какво е видяла на скритата камера, но и това можеше да почака. Предпазливостта на първо място. Нещата винаги могат да се кажат и покъсно, но не и да останат нечути.
  Шейн се наведе към нея, увери се, че никой не може да ги чуе и прошепна:
— Откъде се сдоби с онзи куршум?
— Зарежи това.
— Направих ти огромна услуга.
— И услугите ти идват със задължения, така ли, Шейн?
  Това го жегна и го накара да млъкне, както и беше очаквала. Мая се върна на Каролайн.
— Спомена нещо интересно. Че е била под стрес – рече тя.
Шейн я изчака да продължи.
— Тя не говореше само за Джо. А и за другия си брат.
— Нийл ли?
Мая поклати глава.
— За Андрю.
Шейн отново направи физиономия.
— Чакай, онзи, дето паднал от лодка ли?
— Не е паднал.
— Как така?
Най-сетне. Нещо, което можеше да сподели спокойно с него.
— Джо е бил там. На лодката, с него.
— Добре, и какво?
  — И Джо ми каза, че не е било нещастен случай. Каза, че Андрю се е самоубил.
Шейн се облегна назад.
— Стига бе.
— Да.
— Семейството знае ли?
Мая сви рамене.
— Не мисля. Всички твърдят, че е било нещастен случай.
— И вчера Каролайн е повдигнала този въпрос?
— Да.
  — Защо? – попита Шейн. – Андрю Бъркит е умрял преди... колко, двайсет години, нали?
  — В известен смисъл мисля, че е естествено – каза Мая.
  — Защо?
  — Двама братя. Били много близки. И двамата си отишли млади и при трагични обстоятелства.
Шейн кимна.
— Още една причина въображението й да се развихри съвсем.
— И така и не видяла тялото на Джо.
— Моля?
  — Каролайн. Така и не видяла тялото на Джо. Нито пък на Андрю. Искала го е. За да се убеди, че е свършено. Андрю обаче загива в морето. Не вижда трупа му. Джо е застрелян. Не вижда и неговото тяло.
  — Не разбирам – рече Шейн. – Защо не е видяла тялото на Джо?
  — Семейството не й позволило или нещо такова. Не знам. Но опитай да се поставиш на нейно място. Двама мъртви братя. Без трупове. Каролайн така и не ги е видяла в ковчега.
  Двамата се умълчаха, но Шейн вече разбираше. Каролайн бе засегнала оголен нерв, когато разговаря с Мая за нуждата си да види тялото. Мая и Шейн бяха виждали подобни реакции неведнъж, докато бяха в армията. Когато някой войник загине в сражение, близките му често не могат да приемат смъртта му, докато не видят неоспоримото доказателство.
Трупа.
 Може би Каролайн беше права. Може би това беше истинската причина войниците да се стараят да върнат всички у дома, дори мъртвите. Шейн наруши мълчанието.
— Значи на Каролайн й е трудно да приеме смъртта на Джо.
— Трудно й е да приеме смъртта и на двамата – каза Мая.
  — И си мисли, че човекът, който разследва убийството на Джо, получава пари от семейството й.
  И точно тогава прозрението я споходи с такава сила, че Мая едва не падна.
— О, не...
  Тя преглътна. Опита се да помисли, да подреди нещата. Лодката. Щурвалът. Рибарските трофеи...
— Semper paratus.
— Какво?
Мая погледна Шейн в очите.
— Semper paratus.
— Това е на латински – каза Шейн. – Означава „Винаги готов“.
— Значи го знаеш?
  Лодката. Рибарските трофеи. Щурвалът и спасителните пояси. Но найвече кръстосаните котви. Мая открай време бе свързвала кръстосаните котви с Военноморските сили. Хората често го правят. Но някой друг използва същия символ, за да награди боцманите си.
Шейн кимна.
— Това е девизът на Бреговата охрана.
Бреговата охрана.
  Част от Въоръжените сили с юрисдикция както в териториални, така и в международни води. Бреговата охрана можеше да предяви претенции за разследване на всяка смърт в открито море...
— Мая?
Тя се обърна към него.
— Шейн, искам още една услуга от теб.
Той не каза нищо.
  — Искам да провериш кой е разследвал смъртта на Андрю Бъркит. Дали не е офицер от Бреговата охрана на име Том Дъгласс.
17.
  Слагането на Лили в леглото беше рутинна задача. Мая бе чувала какви ли не ужасни истории за деца, които превръщат лягането в същински кошмар. Не и Лили. Тя създаваше впечатлението, че денят сякаш й е писнал и е готова просто да му обърне гръб. Лягаше си без възражения и й беше достатъчно само да помирише възглавницата, за да заспи. Но тази вечер, след като Мая я зави, Лили каза:
— Приказка.
  Мая беше изтощена, но нима това не беше една от радостите на майчинството?
— Разбира се, сладкиш, какво искаш да ти прочета?
  Лили посочи книжка на Деби Глиори. Мая зачете с надеждата, че ще й подейства като хипноза или скучно дуднене и че Лили скоро ще се унесе. Книгата обаче оказа обратен ефект – Мая започна да се унася, а детето я ръчкаше да не заспи. Накрая Мая все пак успя да довърши приказката. Затвори книгата и понечи да стане, но Лили каза:
— Пак, пак.
— Време е да заспиваш, миличка.
Тя се разплака.
— Страх ме е.
  Мая знаеше, че не бива да пускаш детето в стаята си в подобни моменти, но всички онези наръчници за гледане на малки деца забравяха, че всички човешки същества, дори родителите, предпочитат лесния вариант, когато
са останали без сили. Това момиченце беше изгубило баща си. Беше много малка, за да го осъзнава, разбира се, но въпреки това трябваше да има нещо, някаква подсъзнателна болка, примитивно разбиране, че нещо не е наред.
Мая вдигна Лили.
— Хайде. Можеш да спиш при мен.
Отнесе я в спалнята и я положи нежно в леглото от страната на Джо. Подреди възглавници по краищата като импровизиран парапет и за всеки

случай сложи още на пода, ако дъщеря й някак успееше да се претърколи през рехавата барикада. И докато завиваше Лили, Мая внезапно изпита един от онези моменти, които изживяват всички родители, когато си направо потресен от обичта към детето си, когато си слисан и чувстваш как в теб се надига нещо, как искаш да го задържиш и в същото време тази загриженост, този страх да не изгубиш това същество едва не те парализира. Когато се чудиш как изобщо ще можеш да се отпуснеш някога, когато знаеш колко опасно място е светът.
  Лили затвори очи и заспа. Мая остана да лежи неподвижно, загледана в личицето на дъщеря си, като внимаваше да диша дълбоко и равномерно. Остана така, докато телефонът й иззвъня и разруши магията.
  Надяваше се да е Шейн с някаква информация за Том Дъгласс, макар че й беше казал, че ще може да погледне военното му досие едва сутринта. Грабна телефона и видя името на племенницата си Алекса. В лек пристъп на паника – Алекса също беше от съществата, които никога не би могла да изгуби – Мая бързо натисна зеления бутон.
— Всичко наред ли е?
— Ами да – каза Алекса. – Защо да не е?
  — Няма причина. – Господи, трябваше да се успокои. – Какво става, хлапе? Имаш нужда от помощ за домашните ли?
— Да бе, дори да имах, мислиш ли, че щях да се обадя точно на теб? Мая се разсмя.
— Едно на нула за теб.
— Утре е Денят на футбола.
— Моля?
  — Онова глупаво нещо, което имаме в града, когато класовете имат мачове, развяват се знаменца, продават се вкусотии, организира се карнавал и тъй нататък. Забавления за малки деца.
  — Добре.
  — Знам, че каза, че си заета, но се надявах да дойдете с Лили.
  — О.
  — Татко и Даниел също ще дойдат. Неговият мач е в десет, моят е в единайсет. Ще разходим Лили, ще й вземем балонче във формата на някакво животно – учителят ми по английски господин Ронковиц ги прави за малките деца, – ще я заведем на въртележка. Помислих си, че ще е забавно. Тя ни липсва.
Мая погледна спящата до нея Лили. Смазващото чувство се върна с нова
сила.
— Лельо Мая?
  Алекса и Даниел бяха братовчеди на Лили. Тя ги обожаваше. Мая искаше – имаше нужда – те да са важна част от живота на Лили.
— Радвам се, че Лили вече спи – каза тя на Алекса.
— Какво?
  — Защото ако й кажа, че утре ще се види с братовчедите си, нямаше да може да мигне от вълнение и радост.
Алекса се засмя.
— Супер, значи ще се видим утре? В центъра е.
— Ясно.
— О, и само за сведение. Тъпият ми треньор също ще е там.
— Спокойно. Мисля, че двамата с него вече се разбираме.
— Лека нощ, лельо Мая.
— Лека нощ, Алекса.
* * *
Нощта беше лоша.
  Звуците започнаха атаката си, когато Мая беше в онази крехка точка между будуването и съня. Глъчката, писъците, бученето на турбините и стрелбата нямаха край. Не спираха нито за миг. Не отминаваха. Станаха още по-силни и се задържаха. Мая не беше в леглото си. Не беше и там. Намираше се в онзи междинен свят, увиснала, изгубена. Всичко беше мрак и шум, неспиращ, безкраен шум от онези, които сякаш идваха отвътре, сякаш някакво малко същество се е намърдало в главата й и е започнало да цвърчи и драска вътре.
  Нямаше спасение, нямаше рационална мисъл. Нямаше тук или сега, вчера или утре. Всичко това щеше да дойде после. Точно в момента нямаше нищо друго освен агонията на звуците, които раздираха мозъка й като косата на жътвар. Мая запуши с длани ушите си и натисна с такава сила, сякаш се мъчеше да смаже собствения си череп.
Толкова лошо беше.
От онези моменти, когато би направил всичко, само...
Господи, моля те...
  ...и само ужасът да спре. Когато ти иде да вземеш пистолета и да накараш звуците да замлъкнат, стига да знаеш къде си, стига да знаеш, че си толкова близо до нощното шкафче с чекмеджето, в което държиш оръжието...
  Мая не знаеше дали изпитанието продължи минути, или часове. Изглеждаше безкрайно. Времето губеше смисъл, когато звуците те задушават. Просто изтърпяваш и се опитваш да не потънеш.
  Но в един момент към този ад се добави нов, по-„нормален“ звук. Сякаш идваше някъде много отдалеч. Сякаш му трябваше много време, за да достигне до нея и съзнанието й да го регистрира. Налагаше му се да си пробива път през оглушителните звуци – един от които, осъзна Мая,
докато се будеше, беше собственият й писък.
Звънец. После глас:
— Мая? Мая?
Шейн. Започна да тропа по вратата.
— Мая?
  Тя отвори очи. Звуците не побягнаха, а подигравателно затихнаха, напомняйки й, че може и да замлъкнат, но че винаги са тук, винаги при нея. Мая отново си помисли за теорията си, че звуците никога не умират; че ако изкрещиш в гората и чуеш ехото си, то просто отслабва, но никога не затихва напълно. С нейните звуци бе същото.
Никога не я оставяха напълно.
Погледна надясно към спящата Лили.
Но нея я нямаше.
Сърцето на Мая подскочи в гърлото й.
— Лили?
  Чукането и звъненето бяха спрели. Мая рязко се надигна. Спусна крака на пода. Опита се да се изправи, но й причерня и отново седна.
— Лили? – извика отново тя.
Чу как вратата долу се отваря.
— Мая?
Шейн вече беше в къщата. Беше му дала ключ за всеки случай.
  — Горе съм. – Мая се опита да се изправи отново и този път успя. – Лили? Не мога да намеря Лили!
  Къщата се разтресе, когато Шейн се втурна нагоре, вземайки по две стъпала наведнъж.
— Лили!
— При мен е – каза Шейн.
  Появи се на прага, подхванал Лили в дясната си ръка. Вълна на облекчение заля Мая.
— Беше при стълбата – каза Шейн.
  По лицето на Лили се стичаха сълзи. Мая се завтече към нея. Лили трепна за миг и тя осъзна, че дъщеря й вероятно се е събудила от писъците на майка си.
Забави крачка и се застави да се усмихне.
— Всичко е наред, миличка.
Момиченцето зарови лице в рамото на Шейн.
— Съжалявам, Лили. Мама имаше кошмар.
  Лили обви с ръце врата на Шейн. Той погледна Мая, без дори да се опитва да скрие съжалението и тревогата си. Сърцето на Мая сякаш се натроши на безброй парченца.
— Опитах се да се обадя – каза Шейн. – Когато ти не вдигна... Мая кимна.
  — Хей – с пресилено оживление каза Шейн. Не го биваше във веселбите. Дори Лили усещаше, че тонът му е фалшив. – Какво ще кажете да слезем долу и да си спретнем закуска?
  Лили изглеждаше нащрек, но се възстановяваше бързо. Това беше характерно за децата. Те са невероятно издръжливи. Мая си помисли, че и най-добрите войници могат да завидят на способността им да се справят.
— О, познай каква новина имам – каза тя.
Лили я погледна предпазливо.
— Днес отиваме на карнавал с Даниел и Алекса!
Това накара момиченцето да се ококори.
— Ще има въртележки и балони...
  Мая продължи да говори за чудесата на Деня на футбола и само минути по-късно кошмарите от нощта се стопиха в сиянието на новия ден. Поне за Лили. Страхът обаче продължаваше да държи в хватката си Мая, главно защото бе позволила да докосне и дъщеря й.
Какво беше направила?
  Шейн не я попита дали е добре. Знаеше. След като настаниха Лили пред закуската и се отдалечиха достатъчно, за да не ги чува, той я попита направо:
— Лошо ли беше?
— Добре съм.
Шейн се извърна.
— Какво?
— Става ти все по-лесно и по-лесно да ме лъжеш.
Прав беше.
— Беше много лошо – каза тя. – Сега доволен ли си?
  Шейн отново се обърна към нея. Искаше да я прегърне – виждаше го, – но те не правеха така. Жалко. Не би отказала.
— Трябва да поговориш с някого – каза Шейн. – Какво ще кажеш за Ву? Ву беше психиатърът от Асоциацията на ветераните.
— Ще му се обадя.
— Кога?
— Когато това приключи.
— Кое да приключи?
Тя не отговори.
— Вече не става дума само за теб, Мая.
— Тоест?
Той погледна към Лили.
— Удар под кръста, Шейн.
— Съжалявам. Имаш дъщеря, която трябва да отгледаш сама.
— Ще се погрижа за това.
  Мая погледна часовника. Девет и петнайсет. Опита се да си спомни кога за последен път се е събуждала след 4:58 сутринта и не успя. Запита се и за Лили. Какво беше станало? Дали дъщеря й се беше събудила и бе слушала писъците на майка си? Дали се беше опитала да я събуди, или само бе треперила от страх?
Що за майка беше тя?
Смъртта те следва, Мая...
  — Ще се погрижа за това – повтори тя. – Просто трябва да приключа с това.
  — И под „да приключа с това“ имаш предвид „да разбера кой уби Джо“ ли?
Тя не отговори.
— Беше права, между другото – рече Шейн.
— За кое?
  — Точно затова съм тук. Помоли ме да проуча Том Дъгласс, докато е бил в Бреговата охрана.
  — И?
  — Служил е четиринайсет години. Там е развил вкус към правоприлагането. И да, именно той е разследвал смъртта на Андрю Бъркит.
Бум. Имаше логика. Нямаше никаква логика.
— Знаеш ли какво е било заключението му?
 — Нещастен случай. Според доклада му Андрю Бъркит е паднал през нощта през борда и се е удавил. Може би под въздействието на алкохол. Двамата се умълчаха.
 — Мая, какво става, по дяволите?
 — Не знам, но възнамерявам да разбера.
 — Как?
  Мая бързо извади телефона си и набра дома на Дъгласс. Никой не вдигна. Тя остави съобщение:
„Зная защо Бъркит са ви плащали. Обадете ми се.“
Остави номера си и затвори.
— Как научи за Дъглас? – попита Шейн.
— Не е важно.
— Наистина ли?
  Шейн стана и закрачи напред-назад. Не беше нужно човек да го познава добре като Мая, за да разбере, че това не е на добро.
— Какво? – попита тя.
— Сутринта се обадих на детектив Киърс.
Мая затвори очи.
— Защо ти е трябвало да го правиш?
  — О, не знам. Може би защото снощи отправи доста сериозно обвинение.
— Каролайн отправи обвинението.
— Както и да е. Исках да си създам впечатление що за тип е.
— И?
  — Харесва ми. Мисля, че е честен човек. И че Каролайн дрънка пълни глупости.
  — Добре, просто забрави.
  Шейн издаде дразнещ бръмчащ звук като в онези телевизионни игри, когато си дал грешен отговор.
— Какво?
— Съжалявам, Мая, грешен отговор.
— За какво разговаряхте?
  — Киърс отказа да сподели с мен информация за разследването – продължи Шейн. – Всяко добро ченге, което играе по правилата и не взема подкупи, ще постъпи точно така.
На Мая не й харесваше накъде отиват нещата.
  — Но – вдигна пръст Шейн – той реши, че може да ми каже, че знае за един инцидент, станал неотдавна в дома ти.
Мая погледна към Лили.
— Казал ти е за скритата камера.
— Бинго.
  Шейн зачака тя да му обясни. Мая не го направи. Двамата дълго стояха и се гледаха един друг. Накрая Шейн наруши мълчанието.
— Как може да не ми кажеш това? – попита той.
— Щях да го направя.
— Но?
— Но ти вече си мислиш, че не съм на себе си.
Шейн отново издаде дразнещия звук.
— Грешка. Може и да си мисля, че се нуждаеш от помощ...
  — Именно. Все настояваш да се обадя на Ву. И какво щеше да си помислиш, ако ти бях казала, че съм видяла убития си съпруг от записа на скрита камера?
  — Щях да те изслушам – рече Шейн. – Щях да те изслушам и да ти помогна да стигнеш до дъното на това.
  Мая знаеше, че той говори искрено. Шейн взе един стол, премести го до нея и седна.
— Кажи ми какво стана. Точно.
  Вече нямаше смисъл да крие. Мая му разказа за скритата камера, за това как Изабела я напръска със спрей, за липсващите дрехи на Джо и посещението до комплекса за работниците на Бъркит, където живееше Изабела.
  — Помня онази риза – каза Шейн, когато тя свърши. – Ако всичко това е било плод на въображението ти, как би могла да изчезне?
  — Кой знае?
Шейн стана и тръгна към стълбите.
— Къде отиваш?
— Да проверя дали не е в дрешника му.
  Прииска й се да възрази, но Шейн си беше такъв. Трябваше да стигне до края. Мая зачака. Той се върна пет минути по-късно.
— Няма я.
  — Което не означава нищо – добави Мая. – Има безброй причини една риза да не бъде в дрешника.
  Шейн седна срещу нея и подръпна долната си устна. Минаха пет секунди. Десет.
— Хайде да го обсъдим.
Мая продължи да чака.
  — Помниш ли какво каза генерал Демпси, когато посети базата? – попита Шейн. – За предсказуемостта на театъра на военните действия?
  Мая кимна. Генерал Демпси, председателят на Обединеното командване на началник-щабовете, беше казал, че войната е най-непридвидимото нещо от всички човешки начинания. Единственото общо правило за една битка е, че никога не можеш да кажеш какво ще се случи. Че трябва да си готов и за онова, което изглежда невъзможно.
  — Да разгледаме положението – рече Шейн. – Да кажем, че наистина си видяла Джо на камерата.
  — Той е мъртъв, Шейн.
  — Това ми е ясно. Но... нека да го направим стъпка по стъпка. Като упражнение.
Тя завъртя очи.
— Добре, значи си гледала записа – как, на телевизора ли?
— На лаптопа. Включваш SD карта.
  — Ясно, добре. Карта. Онази, която е взела Изабела, след като те е напръскала, нали?
  — Да.
  — Добре, значи пъхаш картата в лаптопа. Виждаш Джо да си играе с Лили на канапето. Да елиминираме очевидното. Не е бил някой стар запис, нали?
  — Да.
  — Сигурна ли си? Каза, че Айлийн ти е дала камерата след погребението. Но не е ли възможно някой да е заредил в нея стар запис или нещо такова? Запис, направен преди Джо да бъде убит?
  — Не. Лили беше облечена точно така, както беше през онзи ден. Записът беше направен под абсолютно същия ъгъл, от същото място на рафта, на което се намира рамката. Вярно, има някакъв трик. Би трябвало да има. Не знам, Джо може да е вмъкнат допълнително или нещо такова. Но не беше стар запис.
  — Добре, значи елиминирахме тази възможност.
Това започваше да става нелепо.
— Коя възможност?
  — Да става дума за стар запис. Да опитаме нещо друго. – Шейн отново започна да подръпва устната си. – Да приемем – просто да приемем, – че наистина е бил Джо. Че още е жив. – Шейн вдигна ръце, макар че тя не беше казала нищо. – Знам, знам, но просто да си го представим, нали?
Мая сподави въздишката си и сви рамене – „както искаш“.
  — Ти как би го направила? – попита той. – Ако беше на мястото на Джо и искаш да инсценираш смъртта си.
  — Да я инсценирам и после какво, да се промъкна в дома си и да си играя с детето си? Не знам, Шейн. Защо ти не ми кажеш? Очевидно имаш някаква теория.
  — Не точно теория, но...

— Включва ли зомбита?
— Мая?
— Да?
— Прибягваш до сарказъм, когато заемаш защитна позиция.
Тя се намръщи.
— Курсовете по психология явно си казват думата – рече тя.
— Не знам от какво толкова се страхуваш в случая.
  — Страхувам се, че си губя времето. Но добре, Шейн. Забрави зомбитата. Кажи ми теорията си. Как щеше да инсценираш смъртта си, ако беше на мястото на Джо?
  Шейн продължаваше да подръпва устната си. Мая започна да се опасява, че ще му потече кръв.
  — Бих могъл да го направя така – започна той. – Бих могъл да наема двама улични бандити. Бих могъл да им дам пистолети с халосни патрони.
  — Еха – каза Мая.
  — Остави ме да завърша, но ще прескоча това „бих могъл“, ако нямаш нищо против. Аз, Джо, ще наглася всичко. Ще имам в себе си капсули с кръв или нещо такова. За да изглежда истинско. Джо обичаше онова място в парка, нали? Познавал е осветлението. Знаел е, че ще бъде достатъчно тъмно, за да не видиш какво точно става. Помисли си. Наистина ли вярваш, че онези двамата са се озовали случайно там? Не ти ли се струва странно?
  — Чакай, ти тази част ли намираш за странна?
  — Цялата история с грабежа... – Шейн поклати глава. – Винаги ми се е струвала безсмислена.
  Мая се поизправи. Киърс вече беше установил, че версията за обира е пълна глупост, след като резултатът от балистичната експертиза показваше, че Джо и Клеър са били убити с едно и също оръжие. Очевидно Шейн не знаеше това.
  — Да предположим, че е било нагласено – каза Шейн, който вече се вживяваше в смахнатата си конспиративна теория. – Да предположим, че двамата са били наети да стрелят с халосни и да изглежда така, че Джо е бил убит.
  — Шейн?
  — Да.
  — Осъзнаваш колко безумно звучи това, нали?
Той продължи да подръпва устната си.
— Ченгетата също бяха там, забрави ли? Хората са видели тялото.
  — Добре, да караме едно по едно. Да започнем с хората, които са видели тялото. Да, видели са го. Ако ти беше единствената очевидка, това нямаше да е достатъчно. Значи, Джо лежи с фалшива кръв или каквото там. В тъмното. Няколко души го виждат. Едва ли са тръгнали да му проверяват пулса.
Мая поклати глава.
— Майтапиш ли се?

— Някакъв проблем в теорията ми ли виждаш?
— Откъде да започна? – отвърна Мая. – Какво ще кажеш за ченгетата? Той разпери ръце.
— Нали ти самата ми каза, че са му превеждани пари?
  — На Киърс ли имаш предвид? На новото ти приятелче, което ти харесва и което май играе по правилата?
  — Може и да съм сгрешил с него. Няма да ми е за първи път. И може би Киърс се е погрижил да е на смяна, когато е станало убийството. Ако е било нагласено, Джо би трябвало да знае кога и къде ще се случи. Така че Киърс се е погрижил по това време да е на работа. Или пък не знам, може Бъркит да са платили на началника, капитана или на когото там, така че името на Киърс да бъде начело на списъка и той пръв да се появи на местопроизшествието.
  — Трябва да направиш някое конспиративно клипче за Ютюб, Шейн. Единайсети септември не беше ли също вътрешна работа?
  — Просто ти представям възможности, Мая.
  — Да видим дали съм разбрала правилно – каза тя. – Всички са замесени. Уличните бандитчета, които Киърс арестува. Ченгетата на местопрестъплението. Съдебният лекар. Така де, ако са писали Джо мъртъв, трябва да има аутопсия, нали?
  — Чакай малко – прекъсна я Шейн.
  — Какво?
  — Нали каза, че имало някакъв проблем със свидетелството за смърт?
  — Бюрократично недоразумение. И стига си подръпвал устната си, ако обичаш.
Шейн почти се усмихна.
  — Има пропуски в това, което казвам. Признавам. Мога да помоля Киърс да видя снимки от аутопсията...
  — И той няма да ти ги даде.
  — Мога да бъда доста изобретателен.
  — Недей. О, и щом са стигнали чак дотам, какво им пречи да са изфабрикували и снимки от аутопсия?
  — Права си.
  — Саркастична съм. – Мая поклати глава. – Той е мъртъв, Шейн. Джо е мъртъв.
  — Или си играе с теб.
Мая се замисли над думите му.
— Или някой друг го прави – рече тя.
18.

филм, който е твърде съвършен, прекалено в стила на Норман Рокуел, за да е истински. Има шатри, сергии, игри и въртележки. Смях, овации, съдийски свирки и музика. Камионетки за храна, предлагащи бъргъри, наденички, сладолед и тако. Можеш да си купиш буквално всичко в зелено и бяло, цветовете на града – тениски, бейзболни шапки, спортни якета, ваденки, бутилки вода, чаши за кафе, ключодържатели, сгъваеми столчета. Дори надуваемите пързалки и платформата за скачане бяха в зелено и бяло.
  Всеки клас имаше свой специален щанд. Седмокласничките правеха временни татуировки. Осмокласниците имаха вратарска мрежа и радар, с който измерваха с каква скорост риташ топката. Шестокласничките рисуваха върху лицата на желаещите.
Именно там Мая и Лили намериха Алекса.
Когато ги видя, тя захвърли четката и се затича към тях.
— Лили! Хей!
  Лили, която държеше ръката на майка си, се пусна, закиска се, закри уста с мъничките си ръчички и се разтрепери от онова радостно очакване, на което са способни единствено малките деца. Треперенето и кискането се засилваха, докато братовчедка й тичаше към тях. После кискането премина в радостни крясъци, когато Алекса грабна Лили и я вдигна във въздуха.
Мая наблюдаваше отстрани това посрещане и се усмихваше.
— Лили! Лельо Мая!
  Даниел бързаше към тях. Еди вървеше след сина си и също се усмихваше. Сцената изглеждаше толкова нереална на Мая, почти неприлична насред личния й хаос, но всичко беше наред. Светът си има граници и огради. И Мая искаше повече от всичко да държи тези три деца от правилната им страна.
  Даниел бързо целуна леля си по бузата, докато вървеше към Лили. Взе я от сестра си и я вдигна високо във въздуха. Смехът на Лили, неговата чиста, неомърсена невинност, накара Мая да се сепне. Кога за последен път дъщеря й се беше смяла така?
— Можем ли да я заведем на въртележките, лельо Мая? – попита Алекса.
— Ще внимаваме – добави Даниел.
Еди застана до Мая.
— Разбира се – рече тя. – Трябват ли ви пари?
— Имаме – каза Даниел и тръгнаха.
  Мая се усмихна бегло на Еди. Днес бившият й баджанак изглеждаше подобре, гладко избръснат и с ясни очи. Той я целуна по бузата. Нямаше дъх на алкохол. Мая погледна към трите отдалечаващи се деца. Даниел беше свалил Лили между Алекса и себе си. Лили държеше Даниел с дясната си ръка и Алекса с лявата.
— Прекрасен ден – рече Еди.
Мая кимна. Денят наистина беше прекрасен. Слънцето блестеше ярко като по поръчка. Това бе истинска американска мечта, разкриваща се пред

Мая като топло одеяло, и изведнъж я обхвана непреодолимото чувство, че мястото й не е тук, че самото й присъствие е като черен облак, закриващ ярката светлина.
— Еди?
Той беше заслонил очите си от слънцето. Обърна се към нея.
— Клеър не ти е изневерявала.
  Очите му се насълзиха толкова бързо, че трябваше да се извърне. Раменете му се отпуснаха и за момент Мая се разтревожи, че се е разплакал. Пресегна се да докосне рамото му, но се спря в последния момент и отпусна ръка.
— Сигурна ли си? – попита той.
— Да.
— А телефонът?
— Помниш ли моите... неприятности, когато пуснаха онзи запис?
— Разбира се.
— Имаше още записи.
— Какво искаш да кажеш?
— Онзи, който го пусна...
— Кори Свирката – каза Еди.
— Същият. Той не пусна аудиозаписа.
Еди я погледна объркано.
— Мисля, че Клеър го е убедила да не го прави.
  — Аудиозаписът – рече Еди. – Щеше ли да влоши нещата още повече за теб?
  — Да.
Еди кимна, но не попита какво има на него.
  — Клеър беше толкова разстроена, когато се разрази скандалът. Всички бяхме разстроени. Тревожехме се за теб.
  — Клеър е стигнала по-далеч.
  — Как?
  — Свързала се е с Кори. Влязла е в организацията му.
  Нямаше причина да му обяснява възможните мотиви на Клеър. Може би беше работила с Кори в замяна той да остави Мая на мира. Може пък Кори, който беше много убедителен и чаровен, да я е убедил, че помощта й да разобличи фамилията Бъркит е нещо морално и справедливо. В крайна сметка това нямаше значение.
  — Клеър е започнала да събира информация за Бъркит – каза тя. – За да помогне на Кори и хората му да ги изобличат.
  — Мислиш ли, че е била убита заради това?
  Мая погледна към дъщеря си. Цялата група на Алекса се беше насъбрала около Лили, ахкаше и охкаше. Момичетата се редуваха да рисуват в бяло и зелено лицето й и дори от това разстояние Мая чувстваше радостта на дъщеря си.
— Да.
— Не разбирам – каза Еди. – Защо Клеър не ми е казала?
  Мая продължи да гледа децата, играейки своята роля на мълчалив страж. Усещаше погледа на Еди, но не казваше нищо. Клеър не му беше казала, защото е искала да го предпази. Като го бе държала в пълно неведение, тя най-вероятно бе спасила живота му. Клеър обичаше съпруга си. При това много. Жан-Пиер беше глупава фантазия, която би се пресякла на светлината на реалността като оставено на слънце мляко. Клеър, изпълнената с обич прагматичка, бе разбрала това, макар че Мая, която винаги е била така прибързана в собствения си живот, не беше. Клеър обичаше Еди. Обичаше Даниел и Алекса. Обичаше този живот с неговите Дни на футбола и рисуването по лицето под яркото слънце.
  — Помниш ли нещо необичайно, Еди? Нещо, което би могло да пасва на това?
  — Както вече ти казах, започна да работи до късно. Беше разсеяна. Питах я какво има, но тя не искаше да ми каже. – Гласът му стана по-тих. – Каза ми да не се безпокоя.
Децата приключиха с рисуването и тръгнаха към въртележката.
— Да ти е споменавала случайно за човек на име Том Дъгласс? Еди се замисли.
— Не. Кой е той?
— Частен детектив.
— Защо й е било да се обръща към него?
  — Защото Бъркит са го купили. А да си я чувал да говори за Андрю Бъркит?
Еди се намръщи.
— Братът на Джо, който се е удавил?
— Да.
— Не. Какво общо има той?
— Още не знам. Но искам да направиш нещо.
— Само кажи.
  — Погледни на всичко със свежи очи. Пътуванията й, личните й файлове, всяко място, където може да е крила нещо. Каквото и да е. Опитвала се е да събори Бъркит. Открила е, че са купили онзи Том Дъгласс и си мисля, че това е било катализатор за нещо по-голямо.
Еди кимна.
— Добре.
  Двамата стояха и гледаха как Даниел вдига Лили и я слага на едно конче. После застана от едната й страна, а Алекса от другата. Лили направо сияеше.
— Виж ги – рече Еди. – Просто...
  Мая кимна. Боеше се да заговори. Еди беше казал, че смъртта я следва, но вероятно не бе така просто. Навсякъде около нея деца и семейства играеха, смееха се и се веселяха във великолепието на този на пръв поглед обикновен ден. Правеха го без страх и грижи, защото не разбираха. Всички си играеха, смееха се и се чувстваха в такава безопасност. Не си даваха сметка колко крехко е всичко. Мислеха си, че войната е далеч от тях. Че е
не само на друг континент, но и в друг свят. Че не може да ги докосне. Само че грешаха.
  Войната вече ги бе докоснала, по-конкретно Клеър. И виновната бе Мая. Онова, което беше направила в хеликоптера над Ал Каим, подобно на звуците, които никога нямаше да я оставят, беше започнало като далечно ехо, а накрая то бе намерило начин да достигне до сестра й.
  Истината беше толкова очевидна и така болезнена. Ако Мая не беше направила онези грешки в хеликоптера, Клеър още щеше да е жива. Щеше да бъде тук, замаяна от красотата и смеха на децата си. Но я нямаше и Мая бе виновна за това. Клеър не беше тук и някъде зад щастливите усмивки на Даниел и Алекса имаше тъга, която ще ги преследва винаги.
  Лили започна да върти глава и да се оглежда. Видя майка си и махна. Мая преглътна и й махна в отговор. Даниел и Алекса също замахаха и започнаха да я подканват да отиде при тях.
— Мая? – обади се Еди.
Тя не отговори.
— Иди при тях.
Мая поклати глава.
  — Точно сега не си на пост – рече той, сякаш беше надникнал в мислите й. – Иди и се порадвай на дъщеря си.
  Но той не разбираше. Мястото й не беше тук. Тя бе аутсайдер, извън стихията си – макар че по ирония на съдбата се беше борила и рискувала всичко, за да защити точно този начин на живот. Да, този. Точно тук. Този момент. И в същото време тя не можеше да прекрачи границата и да бъде част от него. Може би това е сделката, която правим. Можеш да участваш или да защитаваш, но не и двете. Другарите й по оръжие биха я разбрали. Някои се насилваха да преминат от другата страна. Усмихваха се, отиваха на въртележката, купуваха тениски, но някъде вътре в тях винаги имаше нещо, от което не бяха в състояние да се освободят – нещо, което непрекъснато ги караше да оглеждат периметъра за приближаваща опасност.
Дали това нещо си отива някога?
  Може би. Но още не. Затова Мая стоеше тук и наблюдаваше като мълчалив страж.
— Ти иди – каза тя.
Еди се замисли.
— Не, добре ми е тук с теб.
Двамата стояха и гледаха.
— Мая?
Тя не отговори.
 — Когато откриеш кой е убил Клеър, ще трябва да ми кажеш. Еди искаше да е онзи, който ще отмъсти за жена си. Това нямаше да се случи.
 — Добре – рече тя.
 — Обещаваш ли?
Още една лъжа, какво толкова?
— Обещавам.
  Телефонът й избръмча. Мая погледна номера. Домашният номер на Том Дъгласс. Тя се дръпна настрани и вдигна.
— Ало?
  — Получих съобщението ви – каза госпожа Дъгласс. – Елате колкото се може по-скоро.
* * *
— Нека заведа Лили у нас – каза Еди. – Децата много ще се зарадват. Това наистина щеше да улесни нещата. Ако Мая се опиташе да отведе
дъщеря си от празненството, Лили съвсем разбираемо щеше да избухне по
един достоен за двегодишно дете начин.
 — Става въпрос за онзи Том Дъгласс – каза тя, макар че той не я беше попитал. – Живее в Ливингстън. Едва ли ще ми отнеме повече от два часа. Еди направи физиономия.
 — Какво има?
 — Ливингстън. Това е на изход 15 запад по автострадата, нали?
 — Да, защо?
  — Електронният й пропуск показва, че на два пъти е минавала през тамошния тол пункт през седмицата преди да бъде убита – каза той.
  — Това необичайно ли беше за нея?
  — Никога преди не бях проверявал пропуска й, но да, тъй като не пътуваме толкова далеч.
  — Какво си помисли?
  — Реших, че е отишла да види някакъв нов мол там.
  Или не е искал да рови прекалено, което бе съвсем разбираемо. Няма значение. Мая забърза към колата си. Сестра й беше убита, защото се е доближила твърде много до някаква тайна. Сигурна беше в това. Тази тайна беше свързана с Том Дъгласс и съответно с Андрю Бъркит. Все още си оставаше загадка как смъртта на Андрю, който беше умрял близо петнайсет години преди Джо и Мая да се запознаят, би могла да доведе до убийството на Клеър.
  Свърза плейлистата на телефона си с уредбата на колата и се опита да прочисти ума си. Лике Ли запя „Няма покой за лошите“. Пееше, че е предала своя „добър“, последвано от убийственото: „Оставих истинската любов да умре“. Изгубена във временно блаженство, Мая припяваше и когато песента свърши, тя я пусна отново и продължи да пее до последния убийствен припев: „Имах сърцето му, но го разбивах всеки път“.
  Джо й беше подарил тази песен. Връзката им беше безумна вихрушка, но такава беше катастрофалната любовна история на Мая. Четиресет и осем часа след срещата на онова благотворително парти Джо й предложи да отлетят до Търкс и Кайкос с частния самолет на Бъркит. Мая едва не припадна от радост и прие. Прекараха уикенда в една вила в курорта Аманяра.
  Беше очаквала, че тази нова връзка ще се развие по обичайния бурен начин – интензивна, с прелитащи искри, прекрачваща всички граници, безумна романтика, последвана малко по-късно от бърз край и раздяла. За Мая всеки, в когото се влюбваше, се превръщаше в нейния Жан-Пиер. За около три седмици.
  И ето че след първата седмица се събуди и откри, че Джо й е направил онлайн плейлиста. Изслуша внимателно всяко парче, като дешифрираше скритото значение в текстовете, докато лежеше по гръб като тийнейджърка и зяпаше тавана. Харесваше музикалния му вкус. Песните не просто й говореха. Те проникваха през защитните й стени, отслабваха я, оставяха я готова за още, колкото и сексистко да звучеше това.
  Въпреки това Мая знаеше, че за танго са нужни двама. Беше се наслаждавала на безпомощното въртене във вихъра на Джо – алкохол, песни, пътуване, секс, – но от самото начало виждаше неизбежния край, както беше с всичките й връзки. Нямаше нищо против. Все пак беше войник. Бракът, децата, Дните на футбола не бяха част от плановете й. Съвсем очаквано бе Джо да се превърне в поредния добър спомен.
Връзките й в крайна сметка се разпадаха. Но не и спомените.
  Само че Мая забременя и насред цялото й объркване и чудене какво да прави, Джо се намеси с размах. Предложение за брак, направено на колене под звуците на цигулки. Обещания за щастие. Обещания за любов. Каза й, че се гордее с нея, че служи в армията, и се закле да направи всичко по силите си, за да може тя да постигне целите в кариерата си. Каза, че ще бъдат различни, че ще живеят по собствени правила. Страстта на Джо бе сама по себе си стихия. Тя я понесе и преди да се усети, капитан Мая Стърн стана Бъркит.
  Лики Ли свърши и започна „Бяла кръв“ на О Уондър. Защо изобщо слушаше разбиващите сърцето песни на Джо, за бога? Много просто – защото й харесваха. В пустотата, забравяйки къде бе отишло всичко, тези песни продължаваха да достигат до нея и да я докосват – дори тази, дори със смазващите си начални стихове:
Готова съм, готова съм да тръгна,
Не мога да го направя сама...
  Красота и пълна глупост, помисли си Мая, когато зърна лодката на Том Дъгласс до гаража. Тя беше готова да го направи сама.
  Вратата се отвори, преди Мая да успее да позвъни. Госпожа Дъгласс стоеше на прага. Лицето й беше изпито, кожата опъната. Тя се озърна и отвори мрежестата врата.
— Влизайте.
Мая прекрачи прага. Госпожа Дъгласс затвори зад нея.
— Някой следи ли ни? – попита Мая.
— Не знам.
— Съпругът ви у дома ли е?
— Не.
Мая си замълча. Жената я беше повикала, защото искаше нещо. Най-
добре беше тя самата да каже какво.
— Получих телефонното ви съобщение – каза госпожа Дъгласс. Мая кимна едва-едва.
— Казахте, че знаете какво е работил съпругът ми за Бъркит.
Този път госпожа Дъгласс зачака. Мая беше кратка.
— Не съм казвала такова нещо.
— О?
— Казах, че знам защо Бъркит са плащали на съпруга ви.
— Не виждам разликата.
  — Не мисля, че е работил за тях – каза Мая. – Освен ако вземането на подкуп не се смята за работа.
  — Какви ги говорите?
— Госпожо Дъгласс, престанете да ме баламосвате, ако обичате. Тя се опули.
— Не ви баламосвам. Моля ви, кажете какво сте научили.
  Мая чуваше отчаянието в гласа й. Ако лъжеше, беше много добра актриса.
— Какво според вас е правил съпругът ви за Бъркит? – попита Мая.
  — Том е частен детектив – каза тя. – Предположих, че води поверително разследване за влиятелна фамилия.
  — Но не е споделял в какво точно се състои работата му, нали?
  — Казах ви. Работата му беше поверителна.
 — Стига, госпожо Дъгласс. Да не искате да ми кажете, че съпругът ви се връща от работа и никога не ви разказва как е минал денят му в офиса? Една сълза се отрони от окото й и се търкулна по бузата.
— Какво е правил Том? – прошепна тя. – Моля ви, кажете ми. Мая отново се зачуди по кой път да тръгне и избра най-директния.
— Съпругът ви е бил в Бреговата охрана. Докато е бил на служба, той е
разследвал смъртта на млад мъж на име Андрю Бъркит.
  — Да, зная. Покрай това Том се запозна със семейството. Харесаха работата му върху случая. И когато той започна собствен бизнес, те го наеха за още работа.
  — Не мисля – рече Мая. – Смятам, че са искали от него да изкара смъртта като нещастен случай.
  — Защо?
  — Точно това смятам да попитам съпруга ви.
Госпожа Дъгласс рухна на канапето, сякаш краката й се бяха подкосили.
— Плащат му от толкова години, толкова много пари...
— Парите не са проблем за Бъркит.
  — Но толкова много? И толкова дълго? – Тя повдигна трепереща ръка към устата си. – Ако твърденията ви са верни – а аз не казвам, че са, – то явно става въпрос за нещо голямо.
Мая клекна пред нея.
— Къде е съпругът ви, госпожо Дъгласс?
— Не зная.
Мая зачака.
— Затова ви се обадих. Том липсва от три седмици.
19.
  Госпожа Дъгласс беше съобщила за изчезването на съпруга си, но полицията нямаше какво да направи, когато петдесет и седем годишен мъж се запилее някъде, без да има подозрения да е замесен в нещо нередно.
  — Том обича да лови риба. Понякога заминава за седмици. В полицията разбраха за това. Казах им, че не би го направил, без да ми каже, но... – Тя сви безпомощно рамене. – Вкараха името му в системата, каквото и да означава това. Един от детективите каза, че биха могли да започнат пълно разследване, но нямат право да преглеждат работните му документи без съдийска заповед.
  Мая си тръгна няколко минути по-късно. Достатъчно чакане. Обади се на бившата си свекърва.
  — С пациент съм – каза тихо Джудит след третото позвъняване. – Всичко наред ли е?
  — Трябва да поговорим.
  Последва странна пауза и Мая се зачуди дали Джудит не се извинява на пациента си и не излиза от стаята.
— Да се видим в кабинета ми. В пет става ли?
— Дадено.
Мая затвори и се обади на Еди за Лили.
— Нека остане – каза той. – Прекарва си страхотно с Алекса.
— Сигурен ли си?
  — Или ще позволиш Лили да ни гостува много по-често, или ще ми се наложи да наема двегодишно дете.
Мая се усмихна.
— Благодаря.
— Добре ли си?
— Да, благодаря.
— Не прави като нея, Мая.
— Какво беше това?
— Не лъжи, за да ме предпазиш.
  Прав беше, но от друга страна какво ли щеше да е станало с тях, ако Клеър бе споделила с него?
  На алеята пред къщата й беше паркирана кола. На пейката до задната врата седеше позната фигура и пишеше нещо в жълт бележник. Мая се запита откога ли седи тук. Нещо повече, зачуди се защо е тук.
Това работа на Шейн ли беше? Или поредното съвпадение?
  Тя зави и спря. Рики Ву не вдигна глава, докато Мая не слезе от колата. Щракна с химикалката си и й се усмихна. Мая не му се усмихна в отговор.
— Здрасти, Мая.
— Здравейте, доктор Ву.
  Той не обичаше да го наричат доктор. Бе от онези психиатри, които наистина предпочитаха да си говорят на ти. Бащата на Мая обичаше да си пуска една песен на „Стийли Дан“ от седемдесетте, която се наричаше „Доктор Ву“. Тя винаги се бе питала дали това не е причината той винаги да се мръщи, когато го нарича така.
— Звънях ти и оставих съобщения – каза Ву.
— Да, знам.
— Реших, че ще е по-добре просто да се отбия.
— Нима? – Мая отключи вратата и влезе. Ву я последва вътре.
— Помислих, че няма да е зле да изкажа съболезнованията си. Мая цъкна с език.
— Изненадана съм.
— Моля?
  — Не предполагах, че ще се опитате да подновите връзката ни пациент– психиатър с лъжа.
Дори Ву да беше обиден, усмивката му не го показа.
— Може ли да поседнем за момент?
— Предпочитам да остана права.
— Как се чувстваш, Мая?
— Добре съм.
Той кимна.
— Без епизоди в последно време?
Шейн, реши тя.
  Никога нямаше да й повярва, ако настоява, че пристъпите са изчезнали напълно.
— Малко – каза Мая.
— Искаш ли да ми разкажеш за тях?
— Държа ги под контрол.
— Изненадан съм.
— Какво?
Ву повдигна вежда.
  — Не предполагах, че ще опиташ да подновиш връзката ни пациентпсихиатър с лъжа.
Туш, помисли си Мая.
  Ву опита с меката си усмивка. Мая се канеше да го прати по дяволите, когато изведнъж си спомни уплашеното лице на Лили от сутринта. Сълзите я изненадаха, когато опариха очите й. Тя се извърна и примигна яростно, за да ги спре.
— Мая?
Тя преглътна с мъка.
— Искам да спрат.
Ву пристъпи към нея.
— Какво е станало?
— Уплаших детето си.
Разказа му за предишната нощ. Ву я слушаше, без да я прекъсва.
  — Май ще се наложи да ти сменя лекарството – каза той, след като тя приключи. – За пациенти с подобни симптоми напоследък имам добри резултати със серзон.
Мая вече не можеше да се довери на гласа си. Кимна.
Имам в колата, ако искаш.
 Благодаря ви.
   Няма проблем. – Той отново я приближи. – Мога ли да споделя едно наблюдение?
Тя се намръщи.
 Значи не мога просто да взема хапчетата и да бъда оставена на мира?
 Съжалявам, Мая, винаги има уловка.
 Досетих се. Добре, какво е наблюдението ви?
 Никога досега не си признавала, че се нуждаеш от помощ.
 Добре, добро наблюдение.
 Това не беше наблюдението.
 О.
   Най-сетне призна, че защитаваш детето си – каза той. – Не би го направила за себе си. А за Лили.
   Да, още едно добро наблюдение – отбеляза тя.
   Не се опитваш да подобриш своето състояние. Опитваш се да предпазиш детето си. – Той кривна глава по онзи характерен за него начин. – Кога ще престанеш да мислиш по този начин?
   Кога ще престана да мисля как да защитя детето си ли? – Мая сви рамене. – Кога го правят родителите?
   Туш – каза Ву и опря ръце на плота. – Готов отговор, но все пак. Трябва да ме изслушаш. Р в ПТСР* означава „разстройство“. Не можеш просто да го преболедуваш. Наистина ли искаш детето ти да е в безопасност? Тогава трябва да поработиш върху състоянието си.
[* Посттравматично стресово разстройство. – Б.пр.]
 Съгласна съм – рече тя.
Ву се усмихна.
 Е, това беше лесно.
 Ще си запиша час.
 Защо не започнем още сега?
 Нямам много време.
 О, първият сеанс няма да е дълъг.
Мая се замисли и реши, че става.
 Подобно е на онова, което преживявах преди.
 Но по-силно?
 Да.
 Колко често се случват епизодите.
   Все така ги наричате. „Епизоди“. Само че това е учтива дума за онова, което са в действителност, нали? Халюцинации.
   Терминът не ми харесва. Нито нещата, които намеква...
   Мога ли да ви питам нещо? – прекъсна го тя.
   Разбира се, Мая.
Реши го на момента, но пък можеше да се окаже полезно.
 Случи се и още нещо. Нещо, свързано с всичко това.
Ву я погледна и кимна.
 Разказвай.
 Една моя приятелка ми подари камера за детегледачки.
  Ву отново я изслуша без прекъсване. Тя му разказа как видя Джо на лаптопа. Ву успя да запази непроницаема физиономия.
   Интересно – каза той, след като тя приключи. – Случило се е през деня, нали?
   Да.
   Значи не е било през нощта – каза той, като говореше по-скоро на себе си, отколкото на нея. И повтори: – Интересно.
Достатъчно с интересното.
   Въпросът ми е – каза Мая – дали съм халюцинирала, или е било някакъв подправен запис, или нещо такова?
   Добър въпрос. – Рики Ву отново седна, сложи крак върху крак, дори потърка брадичката си. – Мозъкът е сложно нещо, разбира се. И в твоето положение – посттравматичен стрес, убита сестра, убийството на мъжа ти пред очите ти, напрежението като самотен родител, зарязването на повечето терапии – най-логичното заключение е, че... Пак ще повторя, че намекваните неща не ми харесват. Но мисля, че повечето специалисти биха заключили, че е било плод на въображението ти или да, халюцинирала си, че си видяла Джо на компютъра си. Простата диагноза, която често е и най-добрата, е, че ако си искала толкова силно да го видиш, си го видяла.
   Повечето специалисти – каза Мая.
   Моля?
   Казахте „повечето специалисти биха заключили“. Не ме интересуват повечето. А какво мислите вие.
Ву се усмихна.
 Чувствам се почти поласкан.
Мая не каза нищо.
   Мислиш си, че бих се съгласил с тази диагноза. Избягваш ме. И си го заслужаваш. Заряза терапията по-рано, отколкото ми се искаше. После беше подложена на допълнителен стрес. Той ти липсва. Не само че се прости с кариерата, която те определяше, ами сега си принудена да влезеш в ролята на самотна майка.
   Рики?
   Да?
   Прескочи до онова „но“, ако обичаш.
   Но ти не страдаш от халюцинации. Имаш ярки спомени. Това е често срещано при ПТСР. Някои смятат, че тези ярки спомени могат да са подобни или дори идентични с халюцинациите. В такъв случай опасността е, че халюцинациите могат да доведат до психоза. Но твоите ярки спомени или халюцинации, независимо как ще ги наречем, са винаги слухови. Когато имаш тези епизоди нощем, никога не виждаш мъртвите, нали?
   Да.
   Лицата им не те преследват. На тримата мъже. На майката. – Той преглътна. – На детето.
Мая не каза нищо.
 Чуваш писъците. Не виждаш лицата.
 И какво?
   Това не е необичайно. Между трийсет и четиресет процента от ветераните с ПТСР имат слухови халюцинации. В твоя случай те са единствено слухови. Не казвам, че не си – той направи кавички с пръсти – „видяла“ Джо. Може и да си го видяла. Искам да кажа, че това не съответства на диагнозата ти и дори на разстройството. Не мога да потвърдя хипотеза, че заради ПТСР си видяла съпруга си на видеозапис без звук.
   Иначе казано – рече тя, – не мислиш, че съм си го въобразила.
   Онова, което наричаш халюцинации, са спомени, Мая. Неща, които наистина са част от миналото. Ти не виждаш и не чуваш неща, които никога не са се случвали.
Мая се облегна назад.
 Какво изпитваш в момента? – попита той.
 Облекчение, предполагам.
   Разбира се, не мога да съм сигурен. През нощта още ли си в онзи хеликоптер?
   Да.
   Кажи ми какво си спомняш.
   Винаги е едно и също, Рики.
   Чуваш зова за помощ. Войниците са притиснати.
   Насочвам се към тях. Стрелям. – Поиска да го прескочи. – Минавали сме през всичко това.
   Така е. Какво става после?
   Какво искаш да кажа?
   Винаги спираш тук. Убити са петима души. Цивилни. Майка на две...
   Мразя това.
   Кое?
   Винаги казват така. „Едната жертва била жена. Майка.“ Сексистки гадости. Цивилният си е цивилен. Мъжете пък са бащи. Никой не го казва. „Жена и майка.“ Сякаш това прави нещата по-лоши от мъж и баща.
   Семантика – рече той.
   Какво?
   Ядосваш се на семантиката, защото не искаш да се изправиш пред
истината.
   Господи, мразя да говориш така. Пред каква истина не искам да се изправя?
  Той я изгледа по съчувствения си начин. Мая мразеше съчувствените му погледи.
   Било е грешка, Мая. Това е. Трябва да си простиш. Вината те преследва и да, понякога се проявява в тези слухови спомени.
Мая скръсти ръце на гърдите си.
 Разочаровате ме, доктор Ву.
 Защо?
   Защото е изтъркано. Изпитвам вина заради убитите цивилни, следователно щом престана да се обвинявам, всичко ще бъде по-добре.
   Не – рече той. – Това не е лекарство. Но би могло да направи нощите ти мъничко по-леки.
 Не го разбираше, но пък и никога не бе чувал аудиозаписа от онзи ден. Дали това би променило нещата за него? Може би, а може би не. Телефонът й избръмча. Само веднъж. Тя погледна екрана.
 Рики?
 Да.
   Трябва да ида да взема детето си – излъга Мая. – Мога ли да получа онези нови хапчета?
20.
На екрана на телефона пишеше „Кожа и дантела“.
  Кори беше съвсем ясен. Ако позвъни и затвори, значи иска да се срещнат.
  Когато влезе в паркинга, здравенякът на входа се наведе към прозореца й.
 Радвам се, че получи работата.
  Беше се надявала, че той е вътре в нещата и че гледа на ролята й на стриптийзьорка само като на реалистично прикритие.
 Паркирай на служебния паркинг и влез през задния вход.
  Мая се подчини. Когато слезе от колата, две нейни „колежки“ й се усмихнаха и махнаха. В отговор Мая също им се усмихна и махна, за да не излиза от роля. Служебният вход беше заключен, така че тя погледна нагоре към камерата и зачака. Чу бръмченето на ключалката и отвори вратата. Там стоеше друг мъж и я гледаше студено.
 Въоръжена ли сте? – попита той.
 Да.
 Дайте ми оръжието.
 Не – каза Мая.
Отговорът не му хареса, но зад него се разнесе глас.
 Всичко е наред.
Лулу.
 В същата стаичка като миналия път – каза й Лулу. – Чака ви.
   Значи направо към работата – отвърна Мая, правейки несполучлив опит да се пошегува.
Лулу се усмихна и сви рамене.
  Мая надуши канабиса, преди да завие зад ъгъла и да види как Кори си пали. Той дръпна силно, изправи се и й предложи да опита.
 Добре съм – каза тя. – Искал си да ме видиш?
Кори задържа дъха си и кимна. После издиша.
 Сядай.
Мая отново се намръщи на тапицерията.
 Никой не използва това помещение – каза той. – Освен мен.
 Това трябва да ме накара да се почувствам по-добре, така ли? Очакваше той най-малкото да се усмихне, но Кори внезапно скочи на
крака и закрачи напред-назад, очевидно изнервен. Мая седна с надеждата,
че това ще го успокои поне малко.
 Ходи ли при Том Дъгласс? – попита той.
 Може да се каже.
 Какво означава това?
 Ходих при жена му. Том Дъгласс го няма от три седмици.
Това го закова на място.
 Къде е?
 Коя част от „няма го“ не разбра, Кори?
   Господи. – Той си дръпна отново. – Разбра ли защо Бъркит му плащат?
   Отчасти. – Тя все още не знаеше дали да му има доверие, но пък какъв избор имаше в момента? – Том Дъгласс е служил в Бреговата охрана.
   И какво от това?
   Разследвал е смъртта на Андрю Бъркит, който загинал при нещастен случай.
   Какви ги говориш, по дяволите?
  Мая му разказа какво е научила и какво вече знаеше от Джо за смъртта на Андрю – че е самоубийство, а не инцидент. Кори през цялото време кимаше малко по-енергично от нормалното и Мая започна да се чуди дали тревата не го е хванала.
   Да сглобим нещата – каза Кори и отново закрачи. – Сестра ти започва да разследва. Натъква се на плащанията на Бъркит към Том Дъгласс. Бум, изтезават я и я убиват. Бум, убиват мъжа ти. Бум, Том Дъгласс изчезва. Така е, нали?
  Хронологията малко му куцаше. Не беше Клеър, Джо, Том. А Клеър, Том, Джо. Но Мая не си направи труда да го коригира.
 Трябва да вземем предвид и още нещо – каза тя.
 Какво?
   Не убиваш някого, за да скриеш самоубийството на сина ти. Можеш да го купиш. Но не го убиваш.
Кори кимна.
   И като се има предвид, че Бъркит са плащали – добави той, като продължаваше да кима прекалено енергично, – определено не убиваш собствения си син.
  Очите му вече бяха видимо зачервени. Мая не беше сигурна дали е от канабиса, или от сълзи.
 Кори?
 Да.
   Ти имаш източници. Добри източници. Искам да проникнеш в живота на Том Дъгласс.
   Вече го направих.
   Хакнал си компютъра му преди седмици и си търсил информация за работата му. Но сега ни трябва всичко. Извлечения от кредитните му карти. Теглене на пари от банкомати, кога е направил последна транзакция, какви са му навиците, къде би могъл да отиде. Трябва да го намерим. Можеш ли да го направиш?
   Да – каза Кори. – Можем да го направим.
Той отново закрачи напред-назад.
 Какво друго не е наред? – попита Мая.
 Мисля, че трябва отново да изчезна. Може би за много дълго време.
 Защо?
Кори сниши глас почти до шепот.
 Заради нещо, което каза при миналата ни среща.
 Какво съм казала?
Той се озърна.
 Имам начини да се измъкна от това място. Тайни начини.
Мая не беше сигурна как да го разбира.
 Добре.
   Има дори тайна врата в онази стена. Мога да се скрия или да използвам тунела до реката. Ако ченгетата се опитат да обкръжат това място или да проникнат тихомълком, мога да се измъкна. Няма да повярваш какви предпазни мерки съм взел.
   Разбирам. Но не разбирам какво те принуждава да изчезнеш.
   Изтичане! – изкрещя Кори, изплювайки думата с искрено отвращение. – Ти първа повдигна темата, нали? Каза, че една от възможностите е някой от организацията ми да е споменал някъде името на Клеър. Мислих много върху това. Да предположим, че организацията ми... тоест да предположим, че не всичко е толкова покрито, колкото си мисля. Даваш ли си сметка колко хора могат да бъдат разкрити? Знаеш ли за колко от тях ще има огромни, може би дори фатални последици?
Леле, трябваше да го накара да се успокои.
 Не мисля, че е имало изтичане на информация, Кори.
 Защо?
 Заради Джо.
 Не те разбирам.
 Клеър е била убита. Джо беше убит. Ти сам го каза – че Джо може да й
 помагал. Ето ти го изтичането. Клеър е казала на Джо. Може да е казала
 на още някого, или Джо да го е направил. Или пък просто са се издънили, докато са разследвали.
Не й пукаше дали е истина, или не. Просто не искаше той да изчезне.
 Не знам – каза Кори. – Не се чувствам в безопасност.
Мая стана и сложи ръце на раменете му.
 Трябва ми помощта ти, Кори.
Той не я погледна в очите.
   Може и да си права. Може би трябва да идем в полицията. Както ти каза. Давам им цялата информация, с която разполагам. Анонимно. И те да свършат останалото.
   Не – каза Мая.
   Мислех си, че искаше точно това.
   Вече не.
   Защо?
   Няма начин да се направи това, без да разкриеш себе си и своята организация.
Той се намръщи и се обърна към нея.
 Нима ти пука за организацията ми?
   Ни най-малко – каза Мая. – Но ако го направиш, шансовете ни отиват на кино. Ти ще избягаш. Трябваш ми, Кори. Можем да се справим подобре от ченгетата.
Тя млъкна.
 Има и още нещо – каза той. – Какво?
 Нямам им доверие.
 На ченгетата ли?
Тя кимна.
 А на мен?
 Моята сестра ти е имала.
 И това я уби – каза Кори.
   Да, убило я е. Но не можеш да продължаваш така. Ако не я беше уговорил да стане изобличител, тя сигурно още щеше да е жива. Но ако аз не бях убила цивилните с онзи хеликоптер, ти нямаше да пуснеш записа и Клеър дори нямаше да се срещне с теб. Или ако аз бях избрала друга кариера, Клеър сега сигурно щеше да си е у дома и да си играе с двете си деца, вместо да гние в земята. Има прекалено много „ако“, Кори. Загуба на време е да си играем по този начин.
Кори отстъпи назад и си дръпна здравата.
   Не знам какво да правя – каза той, когато си възвърна способността да говори.
   Остани. Потърси Том Дъгласс. Помогни ми да довърша това.
   И предполагам, че ще трябва просто да ти се доверя.
 Не е нужно да ми се доверяваш – отвърна тя. – Забрави ли? Той се досети.
 Защото още разполагам с нещо за теб.
  Мая не си направи труда да отговори. Кори я погледна. Мая знаеше, че той иска да я попита за аудиото. Но и тя искаше да го пита.
 Защо не пусна аудиозаписа?
 Казах ти.
 Каза ми, че сестра ми те е разубедила.
 Да.
   Но аз не го вярвам напълно. Минало е време, преди съобщението й да стигне до теб. Историята стана хит, но междувременно е започнала да отшумява. А ти си имал нужда отново да се появиш на първите страници.
   Да не си мислиш, че ми пука единствено за това?
Мая отново не си направи труда да му отговаря.
   Без сензацията истината никога не излиза наяве. Без сензацията не можем да привличаме повече изобличители.
Мая не искаше отново да слуша тази реч.
   Това е само още една причина да пуснеш аудиозаписа, Кори. Защо не го направи?
Той отиде при канапето и седна.
 Защото освен всичко съм и човешко същество.
Мая също седна.
  Кори отпусна глава на ръцете си за момент и направи няколко дълбоки вдишвания и издишвания. Когато вдигна глава, изглеждаше по-трезв, поспокоен, не така паникьосан.
   Защото осъзнах, че ще трябва да живееш с това, Мая. Със стореното. А понякога това е достатъчно наказание.
Мая не каза нищо.
 И как живееш с това, Мая?
  Ако Кори очакваше честен отговор на този въпрос, трябваше да се нареди на много дълга опашка.
  Известно време двамата просто седяха мълчаливо. Глъчката на клуба достигаше до тях сякаш от километри. Няма какво повече да науча тук, помисли си Мая. А и без това беше време да тръгва за срещата с Джудит.
Тя стана и тръгна към изхода.
 Виж какво можеш да научиш за Том Дъгласс.
21.
  Кабинетът на Джудит се намираше на партерния етаж на жилищна сграда в Горен Ист Сайд в Манхатън, на една пряка от Сентръл Парк. Мая нямаше представа що за пациенти приема Джудит напоследък. Тя беше
завършила в Станфорд и сега бе клиничен професор в Уай Корнел, но рядко преподаваше. Фактът, че някой работещ само почасово може да държи двата поста, бе изненада единствено за онези, които не познаваха влиянието на името Бъркит и големите дарения.
Внимание: парите означават власт и ти осигуряват разни неща.
  Професионално Джудит беше известна с моминското си име Веле. Никой не можеше да каже дали го прави, за да потули, че е Бъркит, или просто защото много жени постъпват по същия начин. Мая мина покрай портиера и намери вратата на кабинета й. Джудит делеше офиса с други двама лекари, които работеха почасово. И трите имена – Джудит Веле, Анджела Уорнър и Мери Маклауд – бяха изписани на вратата с дълги съкращения след тях.
  Мая завъртя дръжката и бутна вратата. Чакалнята беше празна и малка – един фотьойл, едно канапе. Украсата би могла да подхожда и на крайпътен мотел. Стените и килимът бяха бежови. На отсрещната врата имаше надпис – СЕАНС, МОЛЯ СЕДНЕТЕ.
  Нямаше рецепционист. Мая предположи, че пациентите често са известни, така че колкото по-малко хора ги виждат, толкова по-добре. След края на сеанса пациентът излизаше в коридора през врата в кабинета на доктора. Чакащият пациент – или в случая Мая – се приемаше едва след това. Пациентите не се виждаха един друг.
  Желанието за дискретност беше разбираемо, разбира се – Мая също не би искала някой да знае за нейното „разстройство“, – но вероятно беше и вредно. Докторите все наблягаха, че психичните заболявания са същите като физическите. Например да кажеш на страдащ от клинична депресия човек да се отърси от глупостите и да се разкара, беше все едно да кажеш на някой със счупени крака да прекоси тичешком стаята. На теория всичко това беше добре, но на практика позорният печат си оставаше.
  Ако трябва да сме по-великодушни, може би това се дължеше на факта, че можеш да скриеш едно психично заболяване. Ако Мая можеше да скрие два счупени крака и да върви по някакъв начин, тя сигурно щеше да го направи. Кой би разбрал? Но сега трябваше да мине през това и едва после да мисли за лечението. Отговорите ги имаше някъде, бяха мъчително близо. Никой нямаше да е в безопасност, докато не се добереше до истината и не накажеше виновниците.
  Сигурно нямаше да може да го направи със счупени крака. Но определено можеше с ПТСР.
  Погледна часовника си. Пет без пет. Опита се да чете глупавите списания, но погледът й само пробягваше по думите. Извади телефона си и поигра някаква игра на думи от четири букви, но не можеше да се съсредоточи. Пристъпи до вратата. Не опря ухо да подслушва, но остана достатъчно близо, за да чуе тихото мърморене на два женски гласа. Времето се влачеше бавно, но накрая Мая чу как другата врата се отваря. Пациентът вероятно излизаше.
Побърза да седне на мястото си, взе едно списание и сложи крак върху
крак. Госпожа Небрежност. Вратата се отвори и някаква жена, която изглеждаше на шейсет, но добре поддържана, й се усмихна.
 Мая Стърн?
 Да.
 Насам, ако обичате.
  Значи все пак има рецепционистка, помисли си Мая. Просто работеше от другата страна на вратата. Мая я последва, мислейки си, че ще завари Джудит зад бюро, на стол до кушетка или в някаква подобна обстановка, типична за психиатрите. Джудит обаче я нямаше. Мая се обърна към рецепционистката. Тя протегна ръка.
 Мери.
Мая схвана. Хвърли поглед към дипломите на стената.
 Като Мери Маклауд?
   Точно така. Колежка съм на Джудит. Тя се надяваше, че може би ще се съгласите да побъбрим.
  Според дипломата и двете бяха учили в Станфорд. Мая забеляза бакалавърска диплома на Джудит от Колорадския университет. Мери беше станала бакалавър в Райс и бе продължила в Калифорнийския университет в Лос Анджелис.
 Къде е Джудит?
 Не зная. И двете работим само почасово. Делим кабинета.
Мая не си направи труда да скрие раздразнението си.
 Да, видях името ви на вратата.
 Защо не поседнете, Мая?
 Защо не си гледате работата, Мери?
  Дори да се бе смутила от враждебността на Мая, Мери Маклауд не го показа с нищо.
 Мисля, че мога да ви помогна.
 Можете, като ми кажете къде е Джудит.
 Вече ви казах. Не зная.
 Тогава довиждане.
 Синът ми изкара две мисии. Една в Ирак и една в Афганистан. Въпреки желанието да се махне, Мая се поколеба.
   На Джак службата му липсва. Това е частта, за която никога не говорят, нали? Службата го промени. Той я мрази. И въпреки това иска отново да се върне. Отчасти заради вината. Има чувството, че е оставил приятели там. Отчасти има и нещо друго. Нещо, което му е трудно да формулира.
   Мери?
   Да?
   Лъжете ли ме, че имате син в армията?
   Не бих го направила.
   Разбира се, че бихте. Вие сте манипулатори. С Джудит ме прилъгахте да дойда в този кабинет. Прилъгахте ме да вляза в тази стая. Опитвате различни манипулации, за да ме накарате да говоря с вас.
Мари Маклауд стоеше като глътнала бастун.
 Не лъжа за сина си.
   Може би – отвърна Мая. – Но и двете с Джудит би трябвало да знаете, че без доверие не можете да имате връзка между доктор и пациент. А тази малка машинация да ме домъкнете тук разби доверието.
   Това е пълна глупост.
   Кое е глупост?
   Че без доверие не може да има връзка доктор–пациент.
   Сериозно ли говорите?
   Да предположим, че ваш близък човек, да кажем сестра ви, показва всички признаци, че е болна от рак...
   О, я стига.
   Защо, Мая, от какво се боите? Да предположим, че този рак може да се излекува, ако просто заведете близкия си човек на лекар. Ако вие и лекарят се наговорите да я вкарате в кабинета...
   Не е същото.
   Напротив, Мая. Съвсем същото е. Не го разбирате, но е така. Нуждаете се от помощ, също като болния от рак.
  Само си губеше времето. Мая се запита дали Мери Маклауд е част от всичко това, или е искрена – дали Джудит не бе манипулирала и излъгала старата си колежка. Нямаше значение.
 Трябва да се видя с Джудит – каза тя.
 Съжалявам, Мая. Не мога да ви помогна с това.
Мая тръгна към изхода.
 В такъв случай изобщо не можете да ми помогнете.
* * *
Майната му.
  Мая набра номера на път към колата. Джудит вдигна след второто позвъняване.
 Чух, че не си отишла при колежката ми.
 Къде си, Джудит?
 Във „Фарнуд“.
 Не мърдай от там – каза Мая.
 Ще те чакам.
  Мая отново влезе през сервизния вход с надеждата, че може да засече Изабела да се мотае отвън или нещо подобно, но дворът изглеждаше пуст. Може би трябваше да проникне в къщата и да я претърси, да види дали няма да намери някаква следа къде се крие Изабела, но беше рисковано, а и нямаше време. Джудит несъмнено знаеше колко трае пътят от Ню Йорк до „Фарнуд“.
  Икономът отвори вратата. Мая така и не запомни името му. Не беше нещо като Джийвс или Карсън, а някакво съвсем обикновено, примерно Боби или Тим. Въпреки това, както подобава на положението му, Боби/Тим я изгледа отвисоко.
 Идвам да се видя с Джудит – без предисловия каза Мая.
   Мадам ви очаква в салона – каза той с фалшив британски акцент от началното училище.
  Богатите наричаха „салон“ дневната. Джудит носеше черен костюм с панталон и гердан от перли, който се спускаше почти до кръста й. Обеците й бяха сребърни халки, косата й бе стилно прибрана назад. Държеше в ръка кристална чаша и позираше, сякаш я снимат за корицата на списание.
 Здравей, Мая.
Нямаше смисъл от любезности.
 Кажи ми за Том Дъгласс.
Очите на Джудит се присвиха.
 За кого?
 Том Дъгласс.
 Името нищо не ми говори.
 Хубаво си помисли.
  Тя го направи. Или се престори. След няколко секунди Джудит сви театрално рамене.
 Работел е в Бреговата охрана. Разследвал е удавянето на сина ти.
  Чашата се отрони от пръстите на Джудит и се пръсна на пода. Мая не трепна. Нито пък Джудит. Двете просто стояха като заковани, докато звънът на кристал не затихна.
 Какви ги говориш, по дяволите? – изсъска Джудит.
Ако това беше представление...
   Сега Том Дъгласс е частен детектив – каза Мая. – Семейството ти от години му плаща близо десет хиляди долара месечно. Бих искала да знам защо.
  Джудит се поолюля като боксьор, който се опитва да се възползва от броенето на нокдаун. Въпросът я беше извадил от равновесие, спор нямаше. Макар че нямаше как да се каже дали заради факта, че не е знаела за плащанията, или защото не бе очаквала Мая да научи за тях.
 Защо ми е да плащам на този Том... Как каза, че му е фамилията?
 Дъгласс. С две „с“. И искам ти да ми кажеш.
 Нямам представа. Андрю загина при нещастен случай.
 Не – каза Мая. – Не е умрял така. Но ти вече го знаеш, нали?
  Лицето на Джудит стана бяло като платно. Болката бе толкова ясна, така очевидна, че Мая едва не се извърна. Атаката е добро нещо, но каквато и да беше окончателната истина, ставаше въпрос за смъртта на детето на тази жена. Болката й бе истинска, пълна и унищожителна.
 Нямам представа за какво говориш – каза Джудит.
 Тогава как се е случило?
 Какво?
 Как точно Андрю е паднал от лодката?
   Сериозно ли питаш? Защо повдигаш въпроса сега, след толкова години? Ти дори не го познаваш.
   Важно е. – Мая пристъпи към бившата си свекърва. – Как умря той, Джудит?
Джудит се опита да запази самообладание, но ударът бе твърде силен.
 Андрю беше толкова млад – каза тя, правейки всичко по силите си да
се държи. – Имало парти на яхтата. Прекалил с пиенето. Морето било
бурно. Качил се сам на палубата и паднал.
 Не.
 Какво? – рязко попита Джудит.
  За част от секундата Мая си помисли, че Джудит ще й се нахвърли. Но мигът отмина. Тя сведе поглед и когато заговори отново, гласът й бе тих, почти умоляващ.
 Мая?
 Да?
 Кажи ми какво знаеш за смъртта на Андрю.
  Номер ли беше това? Трудно можеше да определи. Джудит изглеждаше напълно съсипана. Наистина ли не знаеше нищичко?
 Андрю се е самоубил – каза Мая.
  Джудит положи големи усилия да не трепне. И поклати сковано глава, само веднъж.
 Това не е вярно.
Мая просто премълча, изчака моментът на отрицание да премине.
 Кой ти каза това? – попита най-сетне Джудит.
 Джо.
Тя пак поклати глава.
 Защо плащате на Том Дъгласс? – попита отново Мая.
  В армията го наричат отнесен поглед – онзи празен, нефокусиран поглед, когато войникът просто е видял прекалено много. Сега Джудит гледаше по подобен начин.
   Той беше само момче – промълви тя и макар Мая да бе единственият друг човек в стаята, Джудит не говореше на нея. – Още нямаше дори осемнайсет...
Мая пристъпи към нея.
 Наистина ли не знаеше?
Джудит я погледна сепнато.
 Не разбирам какво целиш с това.
 Истината.
   Истината? Какво общо има всичко това с теб? Не разбирам защо си започнала да ровиш толкова дълбоко.
   Не съм го изровила. Джо ми каза.
   Джо ти е казал, че Андрю се е самоубил?
   Да.
   Той го е споделил с теб?
   Да.
   И толкова години по-късно ти си се почувствала длъжна да престъпиш волята му и да ми кажеш. – Джудит затвори очи.
 Не исках да ти причинявам болка.
 Да бе – отвърна Джудит и се изсмя горчиво. – Виждам.
   Но трябва да знам защо сте купили служител на Бреговата охрана, който е разследвал смъртта на Андрю.
   Защо трябва да го знаеш?
   Дълга история.
  Джудит отново се изсмя и в смеха й имаше повече болка, отколкото във всяко ридание.
 О, мисля, че имам предостатъчно време, Мая.
 Сестра ми е научила за това.
Джудит се намръщи неразбиращо.
 Научила е за това така наречено купуване?
 Да.
Мълчание.
 И после Клеър беше убита – продължи Мая. – А след нея убиха и Джо. Джудит повдигна вежда.
 Казваш, че има връзка? Между Клеър и Джо?
Значи Киърс не й беше казал.
 И двамата са били убити с едно и също оръжие.
Думите на Мая й подействаха като пореден удар и тя залитна назад.
 Не може да бъде.
 Защо да не може?
Джудит отново затвори очи, събра малко вътрешна сила, отвори ги.
 Искам да намалиш темпото и да ми кажеш какво става, Мая.
 Просто е. Плащате на Том Дъгласс. Искам да знам защо.
 Струва ми се, че вече си се досетила – каза Джудит.
Внезапната промяна в Джудит изненада Мая.
 За самоубийството ли?
Джудит успя да се усмихне.
 Искали сте да прикриете самоубийство?
Джудит замръзна.
 Защо?
 Бъркит не се самоубиват, Мая.
  Имаше ли някаква логика? Разбира се, че не. Какво пропускаше? Време беше да смени посоката, да изкара отново Джудит от равновесие.
 А защо плащаш на Роджър Киърс?
   На кого? – Джудит направи кисела физиономия. – Момент. На полицая ли?
   Да.
   Защо ни е да му плащаме, за бога?
Ние.
 Ти ми кажи.
   Уверявам те, че нямам представа. Да не би и това да е открила сестра ти?
   Не – каза Мая. – Каролайн ми каза.
На устните на Джудит заигра усмивка.
 И ти си й повярвала?
 Защо й е да ме лъже?
 Каролайн не би те излъгала. Но... тя лесно се обърква.
 Интересно, Джудит.
 Какво?
   Плащали сте на двама души. И двамата разследват смъртта на твои синове.
Тя поклати глава.
 Това са пълни глупости.
   За щастие, можем да ги разрешим лесно – каза Мая. – Да питаме Каролайн.
   Няма я в момента.
   Тогава й се обади. Двайсет и първи век сме. Всеки има мобилен телефон. Ето. – Мая вдигна телефона си. – Имам й номера.
   Няма да бъде от полза за никого.
   Защо?
   Да кажем просто – продължи Джудит, този път по-бавно, – че Каролайн не може да бъде обезпокоявана.
Мая свали телефона си.
 Тя... Каролайн не е добре. Случва й се. Има нужда от почивка.
 В лудница ли си я вкарала?
Нарочно използва грубата дума. Подейства. Джудит видимо трепна.
   Ама че ужасен израз – каза тя. – Ако не друг, ти би трябвало да проявиш съчувствие.
   Защо „ако не друг“...? О, имаш предвид собствените ми проблеми с ПТСР ли?
Джудит не си направи труда да й отговори.
 И каква травма е преживяла Каролайн?
 Не всички травми се случват на бойното поле, Мая.
   Знам. Някои могат да бъдат причинени от трагичната ненавременна смърт на двама братя.
   Именно. Тези травми станаха причина да се проявят проблеми.
   Да се проявят проблеми – повтори Мая. – Като това Каролайн да си мисли, че братята й са още живи, това ли имаш предвид?
  Мая очакваше думите й да нанесат пореден удар, но този път Джудит явно беше подготвена.
   Умът иска – каза тя. – Умът може да иска нещо толкова силно, че да заблуди сам себе си. Конспиративни теории, параноя, видения – колкото по-отчаян е човек, толкова по-податлив става. Каролайн е незряла. Вината е на баща й. Той я закриляше прекалено много. Така и не я оставяше да се справи сама с проблем или да отстоява своето. И когато силните мъже в живота й, нейните опори, започнаха да измират, Каролайн не беше в състояние да го приеме.
   Защо не сте й позволили да види тялото на Джо?
   Тя ли ти го каза? – Джудит поклати глава. – Никой от нас не видя Джо.
   Защо?
   Ти най-добре би трябвало да знаеш защо. Синът ми беше убит. Застреляли са го в лицето. Кой би искал да види това?
Мая се замисли и отново реши, че нещата не се връзват напълно.
 Ами когато Андрю беше изваден от водата?
 Какво за него?
 Видяхте ли тялото му?
 Защо питаш подобни неща? Господи, нали не вярваш...
 Просто ми кажи дали го видяхте.
Джудит преглътна с мъка.
   Тялото на Андрю бе прекарало в морето повече от двайсет и четири часа. Съпругът ми го идентифицира, но... не беше лесно. Рибите го бяха наръфали. Защо ми е да... – Тя млъкна и присви очи. Гласът й премина в шепот. – Какво се опитваш да направиш, Мая?
Мая я погледна.
 Защо плащате на Том Дъгласс?
Джудит не отговори веднага.
   Да кажем, че онова, което Джо ти е казал за смъртта на Андрю, е истина.
Мая зачака.
   Да кажем, че Андрю наистина се е самоубил. Аз съм му майка. И не го предвидих. Не успях да спася Андрю в реалния живот. Но може би мога да го защитя сега. Разбираш ли ме?
Мая се вгледа в лицето й.
 Разбира се – каза тя.
Но не я разбираше.
   Случилото се с Андрю – онова, от което е страдал преди всичките тези години – няма нищо общо с настоящето. Няма нищо общо с Джо или със сестра ти.
Мая не й повярва нито за миг.
 А плащането на Роджър Киърс?
 Казах ти. Това просто не е истина. Каролайн си го е измислила.
  Нямаше какво повече да извлече тук. Поне засега. Трябваше да порови повече, да намери още информация. Все още й липсваха много парчета от пъзела.
 Ще вървя.
 Мая?
Тя зачака.
   Каролайн не е единствената, която се нуждае от почивка. Не е единствената, която иска някои неща толкова силно, че започва да вижда неща, които ги няма.
Мая кимна.
 Много изтънчено, Джудит.
 Иска ми се да беше позволила на Мери или на мен да ти помогнем.
 Добре съм.
 Не, не си. И двете го знаем. И двете знаем истината, нали?
 Коя истина, Джудит?
   Момчетата ми пострадаха достатъчно – рече остро Джудит. – Не прави грешката да ги нараняваш още повече.
22.
  Лили беше в предния двор и играеше някакъв вид гоненица с чичо си Еди, когато Мая зави на ъгъла. Тя намали скоростта и спря до бордюра. Известно време просто седеше и гледаше. Алекса излезе навън и се присъедини към играта, като двамата с баща си се преструваха, че не могат да хванат Лили и падаха драматично, когато се опитваха да я спипат. Дори от това разстояние и през вдигнатото стъкло на прозореца Мая чуваше радостните писъци на Лили.
  Колкото и сладникаво да звучи, нима има нещо по-радостно от искрения детски смях? Иронията между звуците – този, който звучеше прекалено рядко в ушите на Мая, срещу другите, които я преследваха безмилостно нощем – не остана незабелязана за нея, но пък, от друга страна, нямаше смисъл да мисли за това. Тя превключи на скорост, усмихна се насила и подкара колата до портала на къщата.
  Леко бибипна и махна с ръка. Зачервеният от бягането Еди се обърна и вдигна ръка в отговор. Мая слезе от колата. Алекса също се изправи. На Лили не й хареса, че Еди и Алекса спират играта, и продължи да подскача, за да ги предизвика да я подгонят отново.
  Алекса приближи и прегърна леля си. Еди я целуна по бузата. Лили скръсти ръце на гърдите си и се нацупи.
 Оставам! – заяви тя.
 Ще играем на гоненица, като се приберем у дома – каза й Мая. Както и можеше да се очаква, това не умилостиви Лили.
Еди докосна ръката на Мая.
   Имаш ли секунда? Искам да ти покажа нещо. – Той се обърна към дъщеря си. – Алекса, би ли наглеждала Лили за мъничко?
   Разбира се.
  Това накара Лили да се усмихне. Докато влизаше с Еди в къщата, Мая чу как дъщеря й отново започна да се смее.
   Проверих записите на електронния пропуск на Клеър – каза той. – Доколкото виждам, посетила е онзи Дъгласс два пъти за една седмица.
   Това не ме изненадва – рече Мая.
   Не съм и очаквал. Но може и да се изненадаш къде е отишла след второто си посещение. – Еди беше разпечатал извлечението. Подаде й
листа и посочи първата подчертана част. – Седмица преди убийството – продължи той – Клеър отива до Ливингстън. Виждаш ли часа?
Мая кимна: 8:46.
   Ако погледнеш, в девет и трийсет и три е излязла на Паркуей вместо на автострадата. Виждаш ли следващите редове?
   Да.
   Не е тръгнала обратно към дома – каза Еди. – Вместо това е продължила на юг. На изход 129 се е прехвърлила от Паркуей отново на автострадата за Ню Джърси и е излязла на изход 6.
  Записът беше в края на страницата. Мая знаеше, че изход 6 е автострадата за Пенсилвания.
 А след това? – попита тя.
 Ето тук. Продължила е на юг по междущатската магистрала 476.
 Към Филаделфия – каза Мая.
 Или най-общо към района на Филаделфия.
Мая му върна листа.
 Има ли някаква причина да е пътувала натам?
 Никаква.
  Мая не го попита дали Клеър не е отишла да се види с приятелки, да пазарува или просто да види Залата на независимостта. Клеър не беше отишла там за нещо подобно. Разговаряла е с Том Дъгласс. Научила е нещо от него. И това нещо я е накарало да продължи към Филаделфия.
Тя затвори очи.
 Това да ти говори нещо?
Мая нямаше избор, освен да го излъже отново.
 Не – каза тя. – Абсолютно нищо не ми говори.
* * *
Говореше й, макар и смътно.
  Както й беше напомнила Каролайн, когато Андрю е загинал, двамата с Джо са били още в гимназията. В пансион, ако трябва да сме по-точни. В скъпо старомодно училище на име Академия „Франклин Бидъл“.
Недалеч от Филаделфия.
Айлийн й се обади по пътя към дома.
 Помниш ли как си поръчвахме китайска храна в сряда вечер?
 Разбира се.
 Смятам да подновя традицията. У дома ли си?
 Почти.
   Чудесно – с прекален ентусиазъм каза Айлийн. – Ще взема от любимите ни неща.
   Станало ли е нещо?
   Ще дойда след двайсет минути.
  В главата й не се въртяха много възможности. За първи път Мая се опита да престане да мисли. Поне за няколко минути. Да се върнем на основното. Знаеш, каквото знаеш. Повечето хора твърде опростено смятат, че
Бръсначът на Окам означава, че най-простият отговор обикновено е правилният. Но всъщност францисканецът Уилям Окам е искал да каже, че не бива да усложняваме нещата, че не е нужно да „скалъпваш“ теория, ако вече разполагаш с по-просто обяснение. Окастри я. Махни ненужното.
Андрю беше мъртъв. Клеър беше мъртва. Джо беше мъртъв.
  Но в същото време Мая не можеше просто да отхвърли всичко, което беше научила, нали така? Трябваше ли да загърби онова, което беше видяла с очите си, или отново да приеме най-простия отговор? И какъв е най-простият отговор?
Е, не беше приятно.
  Но нека заради упражнението да махне излишното. Нека бъде възможно най-обективна. И да се запита. Дали можеше да вярва на онова, което беше заснела скритата камера? Или е била подложена на достатъчно стрес и е била прекалено травмирана, за да може да вярва на възприятията си?
„Бъди обективна, Мая.“
  Лесно беше да се довериш на собствените си очи, нали? Всички го правим. Не сме луди. Другите са такива. Това е нормално. Ние много добре разбираме собствената си гледна точка.
Така че нека излезем от нея.
  Войната. Никой не разбираше. Никой не можеше да види нейната истина. Всички смятаха, че Мая е обременена и изпитва вина от смъртта на онези цивилни. Това беше логично. Те виждаха нещата от своята гледна точка. Според теорията им изпитваш вина и тя се проявява в болезнено ярките спомени. Опитваш терапия. Гълташ хапчета. Смъртта е навсякъде около теб. Не, не само това. Смъртта прави нещо повече.
Смъртта те следва, Мая...
  Може ли да се вярва на преценката на човек, който е заобиколен от смърт, който е заблудил дори най-близките си, че състоянието му донякъде се дължи на чувството за вина? Да махнем излишното и усложненията – може ли да се вярва, че подобен човек ще погледне рационално на фактите и ще научи истината?
Обективно не.
Но пък майната й на обективността, нали?
Заключение: някой здравата я поднася.
  Джудит беше много сдържана относно местоположението на Каролайн. Мая извади телефона си и набра номера на зълвата. Включи се гласова поща. Нищо изненадващо.
   Каролайн – каза Мая след сигнала, – исках да проверя дали си добре. Моля те, обади ми се веднага щом получиш това.
  Айлийн беше паркирала на алеята, когато стигна до дома си. Мая спря колата. Лили беше заспала на задната седалка. Мая слезе и понечи да отвори, но Айлийн я спря.
 Остави я да поспи още малко. Трябва да поговорим.
Тя се обърна към приятелката си. Айлийн плачеше.
 Какво има?
 Май съм сгафила. С камерата.
Айлийн започна да трепери.
 Всичко е наред – каза Мая. – Само да отнеса Лили в къщата и ще...
 Не – прекъсна я Айлийн. – Трябва да говорим за това тук.
Мая я погледна въпросително.
   Вътре може да не е безопасно – сниши глас Айлийн. – Някой може да ни подслушва.
Мая погледна към Лили през прозореца на колата. Тя още спеше.
 Какво се е случило? – попита тя.
 Роби.
Тормозещият бивш.
 Какво за него?
 Не ми каза какво е станало с твоята камера, помниш ли?
 Да, и какво?
   Дойде в дома ми. Беше ядосана, разстроена. Дори ме подозираше. Искаше да докажа, че аз съм я купила.
   Помня – каза Мая. – Какво общо има това с Роби?
   Той се върна – каза Айлийн и сълзите й започнаха направо да се леят. – Наблюдава ме.
   Чакай малко, успокой топката.
   Получих това по имейла. – Айлийн бръкна в чантата си и тикна в ръцете на Мая куп снимки. – От анонимен адрес, разбира се. Не може да се проследи. Но аз знам. От Роби са.
  Мая разгледа снимките. Бяха направени в дома на Айлийн. Първите три бяха от дневната. На две от тях децата й Кайл и Миси си играеха на канапето. На последната беше само Айлийн – потна, с чаша вода с лед в ръка, по спортен сутиен.
 Тъкмо се бях прибрала след тренировки – обясни Айлийн. – У дома
нямаше никого. Свалих горнището и го хвърлих в коша на долния етаж. Мая чувстваше как паниката се надига в нея, но запази гласа си спокоен.
 Ъгълът на снимане – каза тя, докато преравяше снимките на Айлийн
и децата й. – Снимките със скритите камери ли са направени?
 Да.
Стомахът на Мая се сви.
 Виж тази.
  Беше снимка на Айлийн. Седеше на канапето с мъж, когото Мая никога не бе виждала. Двамата се целуваха.
   Това е Бенджамин Барух. От един сайт за запознанства. Това беше третата ни среща. Доведох го у дома. Децата спяха горе. Изобщо не си помислих за камерите. А днес следобед получавам тези снимки по имейла.
Защо Мая не се беше сетила за това?
 Значи някой е хакнал...
 Не някой. Роби. Трябва да е Роби.
 Добре, значи Роби е хакнал камерите ти?
Айлийн отново се разплака.
   Мислех си, че не са свързани с интернет. Нали са с карта. Нямах представа. Оказа се, че не било нещо необичайно. Хакването на камерите имам предвид. Хората го правят с камерите за скайп и... Трябваше да взема предпазни мерки. Но не знаех. – Тя млъкна и избърса сълзите си. – Много съжалявам, Мая.
   Всичко е наред.
   Не знам какво е станало с твоята камера – каза Айлийн. – И нямам нищо против, ако не искаш да ми кажеш. Но си помислих, че това може да обясни нещата. Че може би някой я е хакнал и е гледал теб и Лили.
  Мая се опита да смели новата информация. Точно сега не можеше да разбере какво точно означаваше тази новина и дали имаше нещо общо със ситуацията. Възможно ли бе някой да е снимал Джо някъде другаде и да е качил записа на камерата й? И ако е така, какво от това? Записът пак би трябвало да е направен в онази стая, на онова канапе.
Но дали я наблюдаваха?
 Мая?
   Не съм получавала подобни имейли – каза Мая. – Никой не ми е пращал снимки.
Айлийн я погледна.
 Какво тогава? Какво е станало с камерата ти?
 Видях Джо.
23
  Мая отнесе Лили горе и я сложи в леглото. Помисли си дали да не провери дали безжичната връзка на камерата е включена, но точно сега не искаше да се издава на онзи, който може би я наблюдаваше.
Наблюдаваше. Еха. И това ако не звучи параноично.
  Двете с Айлийн наредиха китайската храна в официалната трапезария, далеч от любопитното око на камерата. Мая й разказа какво е видяла на записа, за Изабела... и после млъкна, защото осъзна колко е глупава.
Факт – Айлийн беше донесла камерата в дома й.
  Мая се опита да подмине това, но подозрението не й даваше покой. Можеше да го пренебрегне, но то нямаше да си отиде напълно.
 Какво ще правиш с Роби? – попита тя.
   Дадох копия на снимките на адвоката си. Той каза, че без доказателства не мога да направя нищо. Погрижих се да изключа напълно безжичната връзка. Обадих се на една фирма да проверят дали мрежата ми е защитена.
Планът изглеждаше добър.
  Половин час по-късно, след като изпрати Айлийн до колата й, Мая се обади на Шейн.
 Имам нужда от още една услуга.
 Не можеш да видиш, но въздишам театрално – рече той.
   Искам някой доверен човек да дойде и да провери къщата ми за бръмбари.
Тя му обясни за Айлийн и хакнатата скрита камера.
 Знаеш ли дали и твоята е хакната?
 Не. Познаваш ли някой, който може да ми помогне?
 Да. Но трябва да съм честен. Всичко това ми звучи малко...
 Параноично ли? – завърши тя вместо него.
 Да, може би.
 Ти ли се обади на доктор Ву?
 Мая?
 Какво?
 Не си добре.
Тя премълча.
 Мая?
 Знам.
 Няма нищо лошо в това, че ти е нужна помощ.
 Първо трябва да разнищя това.
 Кое по-точно?
 Моля те, Шейн.
Последва кратка пауза.
 Отново въздишам.
 Театрално ли?
   Има ли друг начин? Утре сутринта ще дойда с едни момчета и ще претърсим къщата. – Той прочисти гърлото си. – Въоръжена ли си, Мая?
   Ти как мислиш?
   Риторичен въпрос – рече той. – Ще се видим утре.
  Шейн затвори. Мая не беше съвсем готова да преживее поредната нощ на ужаси. Затова насочи вниманието си към пътуването на Клеър до Филаделфия.
  Лили още спеше. Мая знаеше, че ще трябва да я събуди и да свали дрехите, с които беше прекарала деня, да я изкъпе и да я облече в пижама. Разбира се, „добрите“ мами щяха да настояват на това и за момент Мая усети неодобрителните им погледи. Но онези мами не носеха оръжие и не се занимаваха с убийство, нали? Дори не осъзнаваха, че пропити с кръв светове като нейния изобщо съществуват, че са съвсем наблизо, че докато те се вълнуват за занимания по изкуство извън училище, за курсове по карате и за програми за усъвършенстване, съседното семейство е изправено пред смърт и ужас.
Следеше ли я някой?
  Точно в момента нямаше какво да направи по въпроса. Имаше други важни неща, за които трябваше да се погрижи незабавно, така че за момент загърби параноята си и отвори лаптопа. Ако в къщата й наистина имаше бръмбари – а това още й се струваше прекалено, – биха могли да следят и безжичния й интернет. За всеки случай, колкото и нелепо да изглеждаше, Мая смени името на домашната мрежа и паролата си и използва VPN – виртуална частна мрежа – за интернет.
Пусна в търсачката името на Андрю Бъркит. Както и беше очаквала, имаше няколко души с това име – преподавател в колеж, търговец на
автомобили, специализант. Мая опита да добави други ключови думи и написа годината. Започнаха да се появяват статии за смъртта на Андрю. Един голям местен вестник оповестяваше новината по следния начин:
МЛАДА ИЗДЪНКА НА БЪРКИТ СЕ УДАВЯ СЛЕД ПАДАНЕ ОТ ЯХТА
  Ама че думи. „Яхта“ вместо „лодка“. И разбира се, „издънка“. Бяха използвали същата дума и за Джо. „Издънка“ – богатите имаха отделно име и за потомците си. Мая прегледа статиите. Никой не знаеше къде точно в океана е паднал Андрю, но онази нощ фамилната яхта „Щастливката“ е била на половината път между Савана, Джорджия, и дестинацията си – Хамилтън на Бермудите. Това беше доста голяма площ.
  Според новините Андрю Бъркит е бил видян за последно как излиза на горната палуба на „Щастливката“ в един след полунощ на 24 октомври след дълго нощно парти със „семейни приятели и съученици“. Съобщили за изчезването му в шест сутринта. Джо беше споменал, че на борда били трима техни съотборници от гимназиалния отбор по футбол и сестра му Каролайн. Родителите им не били на яхтата. Джудит, Джоузеф и малкият Нийл ги очаквали в луксозен хотел на Бермудите. За гостите на яхтата се грижел доста многоброен екипаж – и ето че едно от изброените в статията имена беше на Роза Мендес, майката на Изабела, която предимно „се грижела за младата Каролайн“.
  Мая препрочете съответните части. Замисли се върху тях, след което продължи нататък.
  Тялото на Андрю било открито един ден след сигнала за изчезването му. Като причина за смъртта беше посочено удавяне. Никъде не се споменаваше за някакви престъпни намерения или самоубийство.
Добре, сега какво?
  Въведе в търсачката името на Андрю заедно с „академия Франклин Бидъл“. Отвори сайта на училището, в който имаше връзка към онлайн групата на завършилите. Мая щракна върху нея и видя меню със страниците на различните класове. Пресметна коя година би трябвало да завърши Андрю и щракна върху нея. Имаше списъци на събития, предстоящи събирания, както – разбира се – и призив за дарение за основната кампания на училището.
В края на страницата имаше бутон с надпис „In Memoriam“.
  Мая щракна върху него и се появиха снимките на двама ученици. И двамата изглеждаха толкова млади, но същото се отнасяше и за хлапетата в армията. Мая отново си помисли за ниските огради, за тънките граници, за различните светове, съществуващи редом. Младежът от дясната фотография беше Андрю Бъркит. Досега Мая така и не бе намерила време да разгледа по-подробно лицето на човека, който би могъл да й бъде девер. Джо не държеше стари семейни снимки в къщата и макар Бъркит да имаха портрет на Андрю в един от по-забутаните салони, Мая винаги беше успявала да не му обръща особено внимание. На тази снимка Андрю не приличаше особено на далеч по-красивия си брат Джо. Приличаше повече на майка си. Мая се взираше в младото лице, сякаш можеше да намери
някаква следа в него, сякаш Андрю Бъркит щеше да се подаде от училищната снимка и да поиска истината да излезе наяве.
Това не се случи.
„Ще разбера, Андрю. Ще отмъстя и за теб.“
  Мая погледна снимката на другия покоен младеж. Името беше написано отдолу – Тео Мора. Тео приличаше на латиноамериканец или просто бе по-мургав. На лицето му играеше неловката, принудена усмивка на гимназист, позиращ за училищния си портрет. Косата му изглеждаше така, сякаш е била зализана, но упорито започва да излиза от контрол. Подобно на Андрю, беше със сако и ученическа вратовръзка, само че докато сакото на Андрю беше перфектно, неговото приличаше на сако на среден служител, взел късния влак за дома.
  В горната част на страницата пишеше „Напуснаха ни млади, но завинаги остават в сърцата ни“. Нямаше друга информация. Мая пусна в търсачката Тео Мора. Отне й известно време, но накрая попадна на некролог във филаделфийски вестник. Нямаше статии. Не откри нищо друго. Само обикновен некролог. Като дата на смъртта бе отбелязан 12 септември, около шест седмици преди Андрю да падне от онази яхта. Тео Мора умрял на седемнайсет, на колкото е бил и Андрю.
Съвпадение?
  Мая прочете отново некролога. Нямаше посочена причина за смъртта. Опита да потърси едновременно „Андрю Бъркит“ и „Тео Мора“. Появиха се две страници на гимназията. Едната беше „In Memoriam“, която вече бе видяла. Мая щракна върху другата връзка и се озова на спортната страница. Намери архив с имената на всички състезатели и отвори футболната страница за същата година.
И ето, Андрю и Тео Мора бяха съотборници.
  Възможно ли бе да е съвпадение, че двама гимназисти от един и същи отбор са изгубили живота си в рамките на месец и половина?
Разбира се.
  Но когато добавиш превежданите пари на Том Дъгласс, пътуването на Клеър до Филаделфия и това, че Том Дъгласс е изчезнал, а Клеър е била изтезавана и убита...
Нямаше как да е съвпадение.
  Мая провери останалия списък. Джо, който вече беше завършил, е бил в същия отбор. Мая не се изненада, че е бил втори капитан. Твърде много смърт за един гимназиален отбор по футбол.
  Щракна друга връзка и намери снимка на отбора. Половината състезатели стояха прави, другата половина бяха клекнали пред тях. Всички изглеждаха горди, млади и здрави. Погледът на Мая бързо откри Джо да стои – пак никаква изненада – в самия център. Палавата му усмивка си беше там още тогава. Тя остана загледана в него за момент – толкова красив и уверен, така готов да излезе в света със знанието, че винаги ще успее в него – и неволно се замисли за участта му.
На отборната снимка Андрю стоеше до брат си, почти буквално в
сянката на Джо. Тео Мора беше коленичил на първия ред, втори отдясно. Пак беше с онази неловка, принудена усмивка. Мая разгледа другите лица с надеждата, че ще намери някое познато. Нямаше. Трима от тези други момчета са били на яхтата онази нощ. Дали беше срещала някой от тях? Едва ли.
  Върна се на списъка и го разпечата. На сутринта щеше да прегледа отново имената и...
И какво?
  Може би щеше да им се обади или да им пише. Да ги пита дали са били на яхтата. Да види дали не знаят нещо за случилото се с Андрю, или – което може би беше по-важно – как е умрял Тео Мора.
  Продължи да търси, но не попадна на нищо ново. Нямаше как да не се запита дали и Клеър не е правила нещо подобно. Малко вероятно. Поскоро беше научила от Том Дъгласс нещо за онова проклето училище и каквато си беше пряма, е отишла право в гимназията и е започнала да задава въпроси.
Дали това я беше убило?
  Имаше само един начин да разбере. На следващия ден Мая я очакваше пътуване до Филаделфия.
24.
Поредната ужасна, изпълнена със спомени нощ.
  Точно в разгара й, когато звуците рикошираха в черепа й като нажежени шрапнели, Мая се опита да забави темпото и да види дали Ву не е прав, дали има откъслечни спомени, или чува неща, които никога не е чувала: халюцинации. Но всеки път, когато се доближаваше до отговора, той ставаше неуловим като мъгла, както беше при всички нощни пътувания. Болката от звуците се засили и накрая Мая просто стисна зъби, за да издържи до сутринта.
  Събуди се изтощена. Осъзна, че е неделя. В Академия „Франклин Бидъл“ нямаше да има никой, който да отговори на въпросите й. Детският център също не работеше в неделя. Може би така бе най-добре. Един войник се възползва от всеки отдал му се свободен момент. Имаш ли възможност да си починеш, правиш го. Оставяш тялото и умът да се лекуват всеки път, когато могат.
Целият този ужас можеше да почака един ден, нали?
  Щеше да си вземе почивка от смъртта и унищожението и да прекара нормален ден с дъщеря си.
Блаженство, нали?
Но Шейн се появи в осем сутринта с двама, които й кимнаха набързо и се захванаха да търсят подслушвателни устройства и камери. Докато те бяха
горе, Шейн взе цифровата рамка от дневната и погледна задната й страна.
 Безжичната връзка е изключена – каза той.
 Тоест?
   Тоест няма начин някой да те шпионира с това нещо, дори технологията да съществува.
 Добре.
   Разбира се, освен ако няма някаква задна вратичка. Но не ми се вярва. Или пък ако някой е дошъл и е изключил връзката, защото е знаел, че ще проверяваме.
   Малко вероятно – каза Мая.
Шейн сви рамене.
   Ти поиска да претърсим къщата ти за бръмбари. Така че нека го направим старателно, нали?
   Добре.
   Първи въпрос. Освен теб някой друг има ли ключове за къщата?
   Ти.
   Да. Но аз вече се разпитах и съм невинен.
   Много смешно.
   Благодаря. Има ли друг?
   Не. – После се сети. – По дяволите.
   Какво?
Мая го погледна.
 Изабела има ключ.
 А ние вече й нямаме доверие, нали?
 Абсолютно никакво.
   Мислиш ли, че наистина би могла да цъфне тук и да бърника рамката? – попита Шейн.
   Бих казала, че е малко вероятно.
   Няма да е зле да вземеш камери и други охранителни мерки – каза той. – Най-малкото смени ключалките.
   Добре.
   Значи ти имаш ключ, аз имам ключ и Изабела има ключ. – Шейн сложи ръце на кръста си и въздъхна дълбоко. – Само не ми отхапвай главата – каза той.
   Но?
   Но какво стана с онзи на Джо?
   С ключа на Джо ли?
   Да.
   Не знам.
   У него ли е бил, когато... ъ-ъ-ъ...
   Когато беше убит ли? – довърши Мая. – Да, ключът беше у него. Поне така смятам. Обикновено носеше ключ от дома. Като всеки друг в свободния свят.
   Получи ли вещите му?
   Не. Би трябвало още да са в полицията.
Шейн кимна.
 Добре тогава.
 Добре какво?
   Каквото и да е. Не знам какво друго да кажа, Мая. Адски смахнато е. Нищо не разбирам, затова задавам въпрос, докато нещо най-сетне ми се изясни. Имаш ми доверие, нали?
   Абсолютно.
   Но въпреки това не ми казваш какво става – рече Шейн.
   Казвам ти какво става.
Шейн се обърна, погледна се в огледалото и присви очи.
 Какво правиш? – попита го тя.
   Гледам дали наистина изглеждам толкова тъп. – Той се обърна отново към нея. – Защо ме попита за онзи тип от Бреговата охрана? Какво общо има Андрю Бъркит, който е умрял като гимназист, с всичко това?
Мая се поколеба.
 Мая?
 Още не знам – каза тя. – Но може да има връзка.
   Между кое? Да не искаш да кажеш, че смъртта на Андрю на онази лодка има нещо общо с убийството на Джо в парка?
   Казвам, че още не знам.
   И каква е следващата ти стъпка? – попита Шейн.
   За днес ли?
   Да.
Очите й почти се напълниха със сълзи, но тя ги преглътна.
   Никаква, Шейн. Разбра ли? Никаква. Неделя е. Благодарна съм, че дойдохте, но ето какво искам – искам да приключите с претърсването. После ще ви помоля да ме оставите в този прекрасен есенен ден, за да прекарам с дъщеря си една класическа, пълна с клишета неделя.
   Наистина ли?
   Да, Шейн, наистина.
Той се усмихна.
 Страхотно.
 Да.
 Къде смятате да ходите?
 В Честър.
 За ябълки ли?
Мая кимна.
 Родителите ми навремето ме водеха там – малко тъжно рече Шейн.
 Искаш ли да дойдеш?
   Не – каза той с най-нежния глас, който бе чувала от него. – И си права. Неделя е. Ще ускорим претърсването и ще се разкараме. Приготви Лили.
  Приключиха, не намериха никакви бръмбари и Шейн я целуна по бузата и си тръгна. Мая настани Лили в детското столче и денят започна. Не пропуснаха нищо. Возиха се в каруца със сено. Отидоха в местен зоопарк и
храниха козите. Браха ябълки, ядоха сладолед и намериха клоун, който омагьоса Лили с балончета във формата на животни. Навсякъде около тях хората прекарваха безценния си почивен ден в смях, докосване, оплаквания, спорове и усмивки. Мая ги загледа. Опитваше се да остане в настоящето, просто да изчезне в радостта на есенния ден с дъщеря си, но това отново й изглеждаше така неуловимо, така далечно, сякаш само наблюдаваше отстрани, без да изпитва удоволствие. Комфортната й зона беше да защитава тези моменти, а не да участва в тях. Часовете минаваха, денят свърши и Мая не беше сигурна как точно се чувстваше.
  Вечерта не беше по-добра. Тя опита новите хапчета, но те с нищо не укротиха призраците. Даже подхраниха звуците, защото силата им сякаш се усили.
  Когато се събуди с рязко поемане на въздух, Мая бързо посегна към телефона да се обади на Ву. Спря се, преди да е натиснала зеления бутон. Дори си помисли за момент дали да не звънне на колежката на Джудит, но нямаше начин да го направи.
„Справи се с това, Мая. Още малко остава.“
  Облече се, остави Лили в детския център и се обади в работата да каже, че няма да успее да дойде.
   Не можеш да ми причиниш това, Мая – каза Карена Симпсън, нейната шефка и също бивш военен пилот. – Това е бизнес. Не можеш да отмениш урок в последния момент.
 Съжалявам.
 Виж, знам, че имаш труден период...
   Да, Карена, точно така – прекъсна я тя. – И мисля, че май прибързах с връщането на работа. Съжалявам, че те зарязвам така, но може би просто ми е нужно още време.
Беше отчасти лъжа, отчасти истина. Мразеше да изглежда слаба, но беше необходимо. Мая вече знаеше, че няма да се върне на работа. Никога.
  Два часа по-късно влезе в Брин Мор, Пенсилвания, и продължи покрай подрязани плетове и каменен знак с надпис „Академия Франклин Бидъл“. Знакът беше малък, направен с вкус и лесно можеше да се пропусне в тучния есенен следобед. Разбира се, точно това бе и целта. Докато прекосяваше зеления двор към паркинга за посетители, всичко наоколо изглеждаше глезено, аристократично, привилегировано, могъщо. Дори кампусът сякаш си имаше някаква благородническа титла. Тук човек можеше да надуши шумолящите долари по-добре, отколкото окапалите есенни листа.
  Парите купуват уединение. Парите купуват огради. Парите купуват различни степени на изолация. Някои пари купуват градския свят. Други купуват квартали от предградията. А трети – много големите пари – купуват места като това. Ние просто се опитваме да стигнем възможно най-дълбоко в защитния пашкул.
Главният офис се намираше в каменна сграда на име „Уиндзор Хаус“. Мая не се беше обадила предварително. Беше разгледала онлайн профила
на директора и бе решила просто да го изненада. Ако го нямаше, тъй да бъде. Щеше да намери някой друг, с когото да поговори. Ако беше тук, тя щеше да се погрижи да се видят. В края на краищата, той беше гимназиален директор, а не губернатор на щата. Пък и в кампуса все още имаше общежитие „Бъркит“. Фамилията й със сигурност щеше да отвори и повечето затворени врати.
   Мога ли да ви помогна? – с приглушен глас попита жената на рецепцията.
   Мая Бъркит, търся директора. Съжалявам, но нямам уговорена среща.
   Седнете, моля.
  Не й се наложи да чака дълго. Онлайн беше прочела, че мъжът, заемащ директорския пост през последните двайсет и три години, е възпитаник и бивш преподавател в гимназията, на име Невил Локуд ІV. С подобно име и потекло Мая очакваше подобаващ външен вид – румено лице, аристократични черти, оредяваща руса коса. И наистина го получи от мъжа, който я посрещна, наред с кръгли очила с телена рамка, сако от туид и да, папийонка с ромбовидна шарка.
Той хвана двете й ръце със своите.
   О, госпожо Бъркит – каза Невил Локуд с онзи акцент, който отново говореше повече за класата, отколкото за географското му местоположение, – всички ние във „Франклин Бидъл“ много съжаляваме за загубата ви.
   Благодаря.
Той я поведе към кабинета си.
 Съпругът ви бе един от любимите ни ученици.
 Много мило от ваша страна.
  В кабинета имаше огромна камина със сиви цепеници. До нея се издигаше стар часовник в шкаф. Локуд зае мястото си зад бюрото от черешово дърво и й даде знак да седне в мекото кресло от другата страна. То беше малко по-ниско от неговото и Мая реши, че това не е случайно.
   Половината награди в Спортна зала „Уиндзор“ дължим на Джо. Все още е рекордьор по брой вкарани голове. Мислехме си... Ами, мислехме си да направим нещо в негова памет на игрището. Той така го обичаше.
  Невил Локуд й се усмихна малко снизходително. Мая отвърна на усмивката му. Тези разговори за спорт можеха да са встъпление към искане на пари – биваше я в долавянето на подобни неща, – но въпреки това Мая реши да продължи напред.
 Случайно да познавате сестра ми?
Въпросът го изненада.
 Сестра ви?
 Да. Клеър Уолкър.
Той се замисли за момент.
 Името май ми се струва познато...
Мая искаше да му каже, че Клеър е идвала тук преди четири-пет месеца и малко след това е била убита, но нещо толкова сериозно щеше да го
изуми и вероятно да му затвори устата.
   Няма значение, не е важно. Исках да ви задам няколко въпроса за съпруга ми, докато е бил тук.
Той скръсти ръце и зачака. Мая се опита да стъпва внимателно.
 Както знаете, директор Локуд...
 Моля, наричайте ме Невил.
   Невил. – Тя се усмихна. – Както знаете, тази академия е повод за голяма гордост... и трагедия за фамилията Бъркит.
Той я погледна подобаващо сериозно.
 Предполагам, имате предвид брата на съпруга ви?
 Да.
Невил поклати глава.
   Такова нещастие. Знам, че баща му почина преди няколко години, но горката Джудит. Да изгуби още един син.
   Да – каза Мая, без да прибързва. – И не зная как точно да повдигна въпроса, но след смъртта на Джо стават трима загинали от един и същи футболен отбор.
Невил Локуд започна да пребледнява.
   Имам предвид смъртта на Тео Мора – каза Мая. – Спомняте ли си този инцидент?
Директорът най-сетне си възвърна дар слово.
 Сестра ви.
 Какво за нея?
   Идвала е в кампуса да пита за Тео. Затова името й ми се стори познато. Тогава бях извън кампуса, но по-късно разбрах.
Потвърждение. Мая беше на правилната следа.
 Как е загинал Тео? – попита тя.
Невил Локуд се извърна.
   Бих могъл да ви отпратя още сега, госпожо Бъркит. Бих могъл да ви кажа, че училището има стриктни правила за поверителност и че е против политиката ни да разкриваме подробности.
Мая поклати глава.
 Би било неразумно.
 Защо?
   Защото ако не ми отговорите – рече Мая, – мога да се обърна към не толкова дискретни власти.
   Нима? – На устните му заигра лека усмивка. – И това трябва да ме уплаши? Кажете ми, това ли е частта, в която злият директор лъже, за да защити репутацията на елитната си институция?
Мая чакаше.
   Е, не и аз, капитан Стърн. Да, знам истинското ви име. Знам всичко за вас. И подобно на армията, тази академия има свещен кодекс на честта. Изненадан съм, че Джо не ви е разказал за него. Нашите квакерски корени ни призовават за съгласие и откритост. Ние не крием. Вярваме, че колкото повече знае човек, толкова по-добре е защитен от истината.
 Добре – каза Мая. – И как умря Тео?
   Ще ви помоля обаче да уважавате личното пространство на семейството.
 Ще го уважа.
Той въздъхна.
 Тео Мора умря от алкохолно отравяне.
 Напил се е до смърт?
   Уви, случва се. Не често. Всъщност той е единственият в историята на този кампус. Една нощ се напил до безобразие. Не беше известен като голям любител на партита, но такива хора често пъти се напиват наймного. Не знаеш какво правиш и прекаляваш. Тео вероятно е щял да бъде открит и спасен навреме, само че се залутал в мазето. Един пазач го откри на следващата сутрин. Вече мъртъв.
Мая не беше сигурна как да приеме тази история.
Невил Локуд постави длани на бюрото си и се наведе напред.
 А сега ще ми кажете ли защо вие и сестра ви ме разпитвате за това? Мая игнорира въпроса.
   Запитвали ли сте се някога – започна тя – как така двама ученици от едно и също училище и от един и същи футболен отбор са загинали толкова скоро един след друг?
   Да – отвърна Невил Локуд. – Питал съм се, при това много.
   А обмисляли ли сте възможността – продължи Мая – между смъртта на Тео и тази на Андрю да има някаква връзка?
Той се облегна назад и направи шпиц с пръстите си.
 Тъкмо обратното, не виждам как може да няма връзка.
Мая не очакваше подобен отговор.
 Бихте ли обяснили? – попита тя.
   Бях учител по математика. Водех всевъзможни курсове по статистика и теория на вероятностите. Бивариантни данни, линейна регресия, стандартна девиация, и тъй нататък. Така че гледам на нещата като уравнения и формули. Така работи умът ми. Шансовете двама ученици от едно и също малко елитно училище за момчета да умрат в рамките на два месеца са много малки. Добавете факта, че и двамата са играели в един и същи отбор, и можете да изключите случайното съвпадение. – Той вече почти се усмихваше и вдигна пръст, сякаш отново се е завърнал в класната стая. – А когато добавите и финалния фактор в уравнението, възможността за съвпадение се свежда почти до нула.
   Какъв финален фактор? – попита Мая.
   Тео и Андрю бяха в една стая.
   кабинета се възцари тишина.
   Вероятността двама седемнайсетгодишни съквартиранти в малко училище да умрат млади и смъртта им да не е свързана по някакъв начин... признавам, че не вярвам в подобни съвпадения.
   далечината зазвуча звън, сякаш биеше църковна камбана. Започнаха да се отварят врати. Зазвуча младежки смях.
   Когато Андрю Бъркит се удави – продължи Невил Локуд, – тук дойде един следовател. Човек от Бреговата охрана, който се занимава със смъртни случаи в морето.
   Том Дъгласс ли се казваше?
   Възможно е. Вече не си спомням. Но дойде тук, в този кабинет. Седна точно на мястото, на което седите сега вие. И също попита дали е възможно да има връзка.
Мая преглътна.
 И вие сте му казали, че виждате такава.
 Да.
 Бихте ли ми казали каква?
   Смъртта на Тео беше огромен шок за всички ни. Вестниците така и не научиха какво точно е станало. Семейството пожела така. Но колкото и да бяхме потресени от случилото се, Андрю Бъркит беше направо съсипан. Той беше най-добрият приятел на Тео. Предполагам, че сте срещнали Джо доста след смъртта на Андрю, така че не сте познавали брат му, нали?
   Да.
   Двамата братя бяха много различни. Андрю бе далеч по-чувствително момче. Сладко дете. Треньорът му казваше, че това негово качество го е направило вратар. На него не му беше нужно да побеждава в битки като Джо. Липсваше му агресията, онзи съревнователен хъс, онзи убийствен инстинкт, който ти е нужен на предна линия.
Отново военни метафори за описване на спортни игри, помисли си Мая.
   Възможно е да е имало повече проблеми около Андрю – добави Невил Локуд. – Наистина не мога да разкривам повече, но заради дискусията ще кажа, че Андрю прие много тежко смъртта на Тео. Затворихме кампуса за една седмица след смъртта му. Извикахме психолози, но повечето момчета се прибраха по домовете си, за да... не знам, да се възстановят.
   Ами Андрю и Джо? – попита Мая.
   Те също се прибраха. Помня как свекърва ви дойде с бившата бавачка на Андрю да ги вземе. Както и да е, всички момчета, в това число и съпругът ви, се върнаха в кампуса. Всички с изключение на едно.
   Андрю.
   Да.
   Той кога се върна?
Невил Локуд поклати глава.
   Андрю Бъркит така и не се върна. Майка му сметна, че е най-добре да пропусне семестъра. Животът в кампуса се върна към нормалния си ритъм. Така стоят нещата. Джо поведе футболния отбор към страхотен сезон. Спечелиха първенството на лигата си и станаха гимназиални шампиони в щата. И след края на сезона Джо взе неколцина от съотборниците си да празнуват на семейната яхта...
   Знаете ли кои бяха момчетата?
   Не съм сигурен. Кристофър Суейн със сигурност. Той беше капитан заедно с Джо. Не помня другите. Както и да е, искахте да знаете за
връзката. Мисля, че вече е очевидно, но ето моята хипотеза. Имаме чувствително момче, чийто най-добър приятел умира по трагичен начин. Момчето е принудено да напусне училище и може би, на теория, трябва да се справя с депресия. Може би, отново на теория, момчето е трябвало да взема антидепресанти или други лекарства, променящи настроението. След това той попада на яхта с хора, които му напомнят за трагедията и за онова, което му липсва от живота в кампуса. На борда се устройва бурно парти. Момчето прекалява с пиенето, а алкохолът не се съчетава добре с медикаментите, които взима. Намира се на лодка насред океана. Излиза на горната палуба и се заглежда в морето. Изпитва огромна болка.
Невил Локуд млъкна.
 Смятате, че Андрю се е самоубил – каза Мая.
   Може би. Това е теория. Или е възможно да е изгубил равновесие от комбинацията между алкохол и медикаменти и да е паднал. Така или иначе, резултатът е един и същ – смъртта на Тео пряко е довела до смъртта на Андрю. Най-вероятната хипотеза е, че двата случая са свързани помежду си.
Мая седеше мълчаливо.
   А сега – продължи той, – след като вече споделих теорията си, може би ще ми кажете защо е важно това днес.
   Само още един въпрос, ако не възразявате.
Той кимна.
   Ако е толкова малко вероятно два смъртни случая в един отбор да са случайност, как бихте обяснили три?
   Три? Не ви разбирам.
   Мисля си за Джо.
Той се намръщи.
 Джо умря колко, седемнайсет години по-късно?
   И все пак. Вие се занимавате с вероятности. Какви са шансовете неговата смърт да не е свързана по някакъв начин с другите?
   Да не искате да кажете, че убийството на мъжа ви има нещо общо с Тео и Андрю?
   Струва ми се, че вече го казахте – отвърна Мая.
25.
Нямаше какво повече да научи тук.
  Няколко минути по-късно Невил Локуд я изпрати. Мая остана да седи за момент в колата. Отпред се извисяваше основната забележителност на „Франклин Бидъл“, осеметажна англиканска камбанария. Четирите тона на камбаната прозвучаха отново. Мая погледна часовника си. Камбаната явно биеше на всеки четвърт час.
  Извади телефона си и отново започна да търси в Гугъл. Родителите на Тео Мора се наричаха Хавиер и Раиса. Започна да претърсва „белите страници“, за да види дали живеят в района. Откри жена на име Раиса Мора в рамките на Филаделфия. Заслужаваше си да опита.
  Телефонът й иззвъня. На екрана се изписа „Кожа и дантела“. Мая вдигна апарата към ухото си, но както и очакваше, вече бяха затворили. Сигнал, че Кори иска да се видят. Е, намираше се на цели два часа път от него, а и имаше други места, на които да бъде. Кори трябваше да почака.
  На улицата на Раиса Мора се издигаха къщи, които определено бяха виждали по-добри времена. Мая намери адреса и изкачи стъпалата от напукан бетон. Натисна звънеца, заслуша се за стъпки, но не чу нищо. По тротоара се търкаляха счупени бутилки. През два номера мъж в разкопчана дочена риза и потник под нея й отправи беззъба усмивка.
Тези хора бяха доста далеч от онези уестминстърски камбани.
  Мая дръпна мрежестата врата. Тя се отвори с ръждив стон. Мая почука силно.
 Кой е? – извика отвътре женски глас.
 Казвам се Мая Стърн.
 Какво искате?
 Вие ли сте Раиса Мора?
 Какво искате?
 Искам да ви питам за сина ви Тео.
  Вратата се отвори. Раиса Мора носеше униформа на сервитьорка с цвета на синап. Гримът й беше размазан. В косата й имаше повече сиво, отколкото черно. Беше по чорапи и Мая си представи, че току-що се е върнала от продължителната си смяна и просто е изритала обувките си в ъгъла.
 Коя сте вие?
 Името ми е Мая Стърн. – Помисли и добави: – Бъркит.
Това привлече вниманието й.
 Вие сте жената на Джо.
 Да.
 Войник сте, нали така?
 Бях – рече Мая. – Мога ли да вляза?
Раиса скръсти ръце на гърдите си и се облегна на касата на вратата.
 Какво искате?
 Искам да ви попитам за смъртта на сина ви Тео.
 Защо се интересувате?
   Моля ви, госпожо Мора, имате пълни основания да ме питате, но наистина нямам време да обяснявам. Ще кажа само това. Не съм сигурна, че знаем всичко за смъртта на сина ви.
Раиса я изгледа продължително.
 Съпругът ви беше убит наскоро. Четох във вестника.
 Да.
 Задържали са двама заподозрени. И това прочетох.

 Те са невинни – каза Мая.
   Не разбирам. – Фасадата се пропука само колкото да пропусне една сълза. – Какво, да не би да мислите, че убийството на Джо е свързано по някакъв начин с моя Тео?
   Не зная – колкото се може по-меко рече Мая. – Но какво ще стане, ако просто отговорите на въпросите ми?
Раиса продължи да стои със скръстени ръце.
 Какво искате да знаете?
 Всичко.
 Влизайте тогава. Ще трябва да седна.
* * *
  Двете жени седнаха на оръфано канапе, което очевидно бе виждало подобри дни, но пък същото се отнасяше и за цялата стая. Раиса връчи на Мая семейна снимка в рамка. Цветовете бяха избледнели от времето, от прекалено многото слънце или най-вероятно от двете. На снимката имаше петима души. Мая разпозна Тео с две по-малки момчета, които вероятно бяха братята му. Зад децата стоеше Раиса, която не изглеждаше много помлада, но далеч по-щастлива, и набит мъж с голям мустак и широка усмивка.
   Това е Хавиер – каза Раиса, сочейки мъжа. – Бащата на Тео. Почина две години след смъртта на Тео. Рак. Така казаха. Но...
  Хавиер имаше хубава усмивка – от онези, които можеш да почувстваш дори на снимка и които те карат да се запиташ как ли е звучал смехът му. Раиса взе снимката от Мая и я върна внимателно на лавицата.
   Хавиер дойде тук от Мексико. Аз бях бедно момиче от Сан Антонио. Запознахме се и... не е нужно да слушате това.
   Не, продължете.
   Няма значение – каза Раиса. – Озовахме се във Филаделфия, защото Хавиер имаше братовчед, който му уреди работа като ландшафтен декоратор. Нали се сещате, косеше ливадите на богаташите и други такива. Но Хавиер... – Тя млъкна и се усмихна на спомена. – Беше съобразителен, амбициозен. И наистина хубав. Всички го харесваха. Такъв си беше. Нали разбирате какво имам предвид? Някои хора са като магия. Привличат другите към себе си. Моят Хавиер беше от тях.
Мая кимна към фотографията.
 Личи си.
   Нали? – Усмивката й помръкна. – Както и да е, Хавиер вършеше много работа за семействата на Главната улица, включително и за Локуд.
   За директора ли?
   За братовчед му. Свръхбогат финансист. Живееше предимно в Ню
някога, с руса коса, издадена челюст и всичко останало, но в същото време беше и мил. Харесваше Хавиер. Обичаше да разговаря с него. Един ден Хавиер му разказа за Тео. – Изведнъж болката отново се изписа на лицето

й. – Той беше толкова специално момче, моят Тео. Толкова умно. Чудесен атлет. Наистина всестранно надарен, както казват. Подобно на всички родители, искахме по-добър живот за него. Хавиер искаше да го прати в по-добро училище. Оказа се, че „Франклин Бидъл“ иска да приеме неколцина стипендианти, които да бъдат подпомагани финансово, за да могат да кажат, че училището било – тя направи кавички с пръсти, – „достъпно и разнообразно“. Така че онзи Локуд реши да помогне. Поговори с директора, който му е братовчед, и докато се усетиш... Бяхте ли в училището?
 Да.
 Нелепо, нали?
 Предполагам.
   Но Хавиер беше толкова щастлив, че Тео влезе. Само аз се безпокоях. Как можеш да паснеш на подобно място, когато идваш от съвсем друга среда? Все едно... не знам, как го наричат, когато водолазите изплуват прекалено бързо? Кесонна болест. Така го усещах. Но не казах нищо. Не съм глупачка. Виждах какви възможности може да даде училището на Тео. Нали разбирате какво искам да кажа?
   Естествено.
   И една сутрин Хавиер отива на работа. – Раиса Мора опря длани като
 отчаяна молитва и Мая се досети, че доближават момента. – Аз бях втора смяна на работа и си бях у дома. На вратата се звъни. – Погледът й се насочи към изхода. – Не се обаждат. Звънят ти на вратата, нали разбирате, сякаш Тео е в армията или нещо такова. Заварвам на прага директора Локуд и някакъв друг служител от училището, не му помня името. Стоят там, виждам лицата им и ще си помислите, че ще разбера, нали? Че като ги видя да стоят с наведени очи и тъжни физиономии, ще разбера веднага
 ще се тръшна на земята и ще запищя „Не, не!“. Изобщо не беше така. Усмихнах им се. Казах им „Каква приятна изненада“. Поканих ги да влязат. Попитах ги дали желаят кафе и тогава... – Тя почти се усмихна. – Искате ли да чуете нещо ужасно?
  Мая си мислеше, че вече е чула – какво може да бъде по-ужасно? – но кимна.
   На следващия ден разбрах, че са записали всичко, което сме си казали. По съвет на адвокат или нещо такова. Касетофонът им бил включен през цялото време, докато ми обясняваха как някакъв пазач намерил тялото на момчето ми в мазето. Не схванах. „Пазач ли?“ Казаха ми името му, не че имаше някакво значение. Казаха, че Тео прекалил с пиенето. Като свръхдоза алкохол. Възразих, че Тео не пие, и те кимнаха, сякаш е съвсем нормално, сякаш момчетата, които не знаят какво правят, препиват и умират. Казаха, че при нормални обстоятелства момчето можело да бъде спасено, но Тео се изгубил и се озовал в някакъв ъгъл в мазето. Намерили го чак на следващия ден и вече било твърде късно.
Същото, което й беше казал Невил Локуд, почти дума по дума.
Започваше да звучи заучено.
 Направиха ли аутопсия? – попита Мая.
   Да. Ние с Хавиер лично се срещнахме със съдебния лекар. Приятна жена. Седнахме в кабинета й и тя ни каза, че е умрял от алкохолно отравяне. Май много момчета са се напили онази нощ. Имало някакво парти, което излязло извън контрол. Но Хавиер не повярва.
   Какво е станало според него?
   Не знаеше. Мислеше си, че някой е принудил Тео, нали разбирате. Че богатите хлапета са го накарали да пие прекалено много, защото е нов ученик. Хавиер искаше да вдигне голям скандал.
   А вие?
   Не виждах смисъл – каза тя и сви уморено рамене. – Дори да беше вярно, нямаше да ни върне Тео, нали? И подобни неща се случват навсякъде. Децата в този квартал също са под натиск. Така че какъв смисъл имаше? А после... Знам, че е неправилно, но не биваше да забравяме и за парите.
Мая схвана какво има предвид.
 Училището ви е предложило пари ли?
   Виждате ли другите две момчета на снимката? – Тя избърса очи и изпъчи гърди. – Онова е Мелвин. Сега е професор в Станфорд. Професор, а едва навърши трийсет. А Джони учи медицина в „Джонс Хопкинс“. Училището се погрижи момчетата ни да не плащат за образованието си. Дадоха пари и на нас с Хавиер. Но ние просто ги сложихме в сметки за децата.
   Госпожо Мора, помните ли съквартиранта на Тео във „Франклин Бидъл“?
   Андрю Бъркит ли?
   Да.
   Щеше да ви бъде девер. Горкото момче.
   Значи го помните?
   Разбира се. Всички дойдоха на погребението на Тео. Всички онези красиви богати момчета със сини сака, училищни вратовръзки и вълнисти коси. Облечени по абсолютно един и същи начин, наредени да кажат „Моите съболезнования“ като някакви богаташки момчета роботи. Но Андрю беше различен.
   В смисъл?
   Беше тъжен. Наистина тъжен. Нали разбирате, не играеше просто роля.
   Близки ли бяха? Андрю и Тео?
   Мисля, че да. Тео казваше, че Андрю е най-добрият му приятел. Когато Андрю падна от онази лодка малко по-късно, четох, че било нещастен случай. Но не ми се връзваше. Горкото момче губи най-добрия си приятел и после пада от лодка? – Тя погледна Мая и повдигна вежда. – Не е било инцидент, нали?
   Не мисля – отвърна Мая.
   Хавиер подозираше същото. Той отиде на погребението на Андрю,
знаете ли?
 Не.
   Помня, че му казах, че Андрю изглеждаше толкова тъжен заради Тео. Питах се дали мъката не го е убила, нали разбирате? Дали не му е било толкова мъчно, че е скочил от лодката?
Мая кимна.
 Но Хавиер не вярваше в това.
 А какво мислеше?
Раиса погледна ръцете си.
 Каза ми „Мъката не прави това с човека. А вината?“.
Настъпи мълчание.
   Разбирате ли, Хавиер не можеше да се справи със случилото се. Каза, че споразумението било кървави пари. Аз не смятах така. Както казах, може би богатите момчета са понатиснали малко Тео, но в крайна сметка винаги съм смятала, че Хавиер полудя толкова, защото винеше себе си. Той накара Тео да отиде в училище, което не беше за него. И Бог да ми е на помощ, аз също го обвинявах. Опитвах се да го скрия, но мисля, че Хавиер винаги го е виждал изписано на лицето ми. Дори когато се разболя. Дори когато се грижех за него. Дори когато лежеше в леглото, държеше ми ръката и умираше. Хавиер виждаше онова мое изражение. И може би то е последното нещо, което е видял. – Тя вдигна глава и изтри една сълза с показалеца си. – Така че може би Хавиер беше прав. Може би не мъката е убила Андрю Бъркит. А вината.
  Останаха така още няколко минути. Мая се пресегна и пое ръката на Раиса. Не беше характерно за нея. Мая рядко правеше подобни жестове. Но й се стори правилно.
   Съпругът ви е бил убит преди няколко седмици – каза Раиса след известно време.
   Да.
   И сега сте тук.
Мая кимна.
 Не е случайно съвпадение, нали?
 Не – рече Мая. – Не е.
 Кой уби момчето ми, госпожо Бъркит? Кой уби моя Тео?
Мая й каза, че не знае отговора.
Но започваше да си мисли, че може би го знае.
26.
  Когато се качи в колата си, Мая остана известно време загледана през предното стъкло. Така й се искаше да наведе глава и да заплаче. Но нямаше време. Провери телефона си. Още две еднократни позвънявания
от „Кожа и дантела“. Явно бяха отчаяни. Мая реши да наруши протокола. Обади се на номера и попита за Лулу.
 С какво мога да ви помогна? – попита Лулу.
 Стига с тези шпионски игри. Във Филаделфия съм.
   Едно от най-добрите ни момичета се разболя, така че имаме свободно място за танците довечера. Ако го искате, трябва да дойдете колкото се може по-скоро.
Мая едва не завъртя очи.
 Добре.
  Потърси в Гугъл втория капитан на отбора Кристофър Суейн, който е бил на онази яхта през фаталната нощ. Работеше в Манхатън в агенция за недвижими имоти „Суейн“. Семейството имаше множество активи в петте района на Манхатън. Страхотно. Пак щеше да си има вземане-даване със свръхбогаташи. Намери имейла му от страницата на завършилите „Франклин Бидъл“ и му прати кратко съобщение:
 Името ми е Мая Бъркит. Джо беше мой съпруг. Искам спешно да поговорим. Моля ви, свържете се с мен колкото се може по-скоро. Добави имейла и телефонния си номер.
  Два часа по-късно Мая стигна до „Кожа и дантела“ и спря на служебния паркинг. Понечи да слезе от колата, когато другата врата се отвори и Кори се намъкна на предната седалка и се сниши.
 Карай – прошепна той.
  Мая не се поколеба. Превключи на задна и секунди по-късно беше извън паркинга.
 Какво има? – попита тя, когато излязоха на пътя.
 Трябва да се повозим.
 Докъде?
Той й даде адрес в Ливингстън, до шосе 10.
 Ливингстън – рече Мая. – Предполагам, че е свързано с Том Дъгласс? Кори непрекъснато поглеждаше назад.
 Не ни следят – каза тя.
 Сигурна ли си?
 Да.
 Трябва да се махна оттук. Не искам да научават.
Мая не попита защо. Не беше неин проблем.
 И къде отиваме?
 Следя имейлите на Том Дъгласс.
 Лично ли?
С крайчеца на окото го видя да се усмихва.
 Сигурно си мислиш, че имам голям екип.
   Знам, че имаш много... „последователи“ ми се струва слаба дума. Поскоро обожатели.
   Докато престанат да бъдат такива. Не мога да им се доверя. Аз съм просто новата знаменитост. Хората лесно се разсейват. Помниш ли „Кони 2012“? Така че да, върша си повечето работа сам.
Мая се опита да го върне на темата.
 Значи следиш имейлите на Том Дъгласс?
   Да. Още използва AOL*, представи си само. Този тип е с четири стъпки зад старата школа. Влиза много рядко в електронната си поща. И от близо месец не е получавал и изпращал нищо.
[* America Online, един от първите интернет портали. – Б.пр.] Мая зави надясно и излезе на магистралата.
 Откакто е изчезнал според жена му.
   Именно. Днес Дъгласс получи имейл от някой си Джулиан Рубинщайн за неплатена сметка. Доколкото разбрах, Рубинщайн му дава под наем склада си зад някакъв сервиз в Ливингстън.
   Автомобилен сервиз ли?
   Май да.
   Странно място за склад – отбеляза тя.
   Няма автоматично плащане с кредитна карта, бумащини и други такива. Плаща му в брой.
Опитва се да остане незабелязан, помисли си Мая.
   Така че явно Дъгласс закъснява с последното плащане – каза Кори. – Затова Джулиан Рубинщайн му напомня по имейла. Съобщението беше съвсем дружелюбно, от рода на „Здрасти, Том, отдавна не сме се засичали, закъсняваш“.
Мая стисна волана. Тук май се криеше нещо.
 Имаш ли план?
Кори повдигна спортен сак.
 Маски за ски, две фенерчета, резачка за вериги.
 Бихме могли просто да помолим жена му за ключовете.
 Ако има правото да ни ги даде – каза той. – Ами ако откаже? Прав беше.
 Има и още нещо, Мая.
Тонът му не й хареса.
   Не те излъгах, но искам да разбереш. Трябваше да тествам лоялността си.
   Аха.
Спряха на червен светофар. Мая се обърна към него и зачака.
 Не ти казах всичко.
 Кажи ми го сега – рече тя.
 За сестра ти.
 Какво за нея?
   Изпрати ми повече материали за фармацевтичната компания ЕАК, отколкото ти казах.
Мая кимна.
 Да, досетих се.
 Как?
Тя също нямаше причина да му казва всичко.
 Знаеше, че Бъркит са замесени в нещо незаконно, но не разполагаше с
нищо конкретно. Така ми каза отначало. После спомена за ЕАК „Фармасютикълс“. Реших, че няма как да не ти е дала още нещо.
   Точно така. Но нали разбираш, то също не беше достатъчно. Можехме да пуснем онова, с което разполагахме, но така щяхме да им дадем време да заметат нещата под чергата. Разследването беше на прекалено ранен етап, за да разкриваме картите си. Трябваше ни повече.
   И Клеър е продължила да рови.
   Да.
   И е попаднала на Том Дъгласс.
   Да. Само че тя каза, че той нямал нищо общо с ЕАК. Че става дума за нещо друго, по-голямо.
Светофарът светна зелено. Мая настъпи газта.
 След като убиха Клеър, защо не пусна поне онова, което ти е дала?
 Както казах, не беше достатъчно. Но освен това исках да разбера каква
е връзката с Том Дъгласс. Честно казано, Клеър изглеждаше по-загрижена
за него, отколкото за фалшивите лекарства. Така че, ако разкриех каквото
знам, те можеха просто да потулят всичко. Трябваше да науча повече.
 И след като Клеър е мъртва, си накарал мен да започна да ровя. Кори не възрази.
 Бива си те, Кори.
 Манипулатор съм, признавам.
 Доста любезна дума за онова, което си.
 За справедлива кауза е.
 Да бе. И защо ми го казваш сега?
   Защото има смъртен случай от фалшивите лекарства. Тригодишно момче от Индия. Имало треска от някаква инфекция. Започнали да го лекуват с версията на амоксилицин на ЕАК. Изобщо не помогнало. Когато докторът сменил антибиотика, вече било късно. Момченцето изпаднало в кома и умряло.
   Ужас – рече Мая. – Как разбра за това?
   От човек от болницата. Анонимен лекар, решил да стане изобличител. Запазил е подробни графики, има аудио и визуални записи, дори разполага с тъканни образци. Това заедно с нещата, които ми каза Клеър... Пак не е достатъчно, Мая. Бъркит ще обвинят индийците, които са начело на фармацевтичните компании. Ще се скрият зад скъпи адвокати, които знаят как да размътват водата. Може да ги ощипе малко. Сигурно ще им струва милиони, може би дори стотици милиони. Но...
   Мислиш, че Том Дъгласс е слабата им страна.
   Да, точно. – В гласа му се долавяше оживление. – Клеър също мислеше така.
   Това ти харесва – отбеляза Мая.
   На теб понякога не ти ли харесва да влизаш в сражение?
Мая не отговори.
 Това не означава, че не го приемам сериозно. Но да, възбуждам се. Мая даде десен мигач и зави.
   Така ли се почувства, когато гледа записа от хеликоптера? Възбуди ли се?
   Честно ли? Да.
  Двамата се умълчаха. Мая караше. Кори се заигра с радиото. След около половин час излязоха от магистрала „Айзенхауер“. Според джипиеса им оставаше около километър.
 Мая?
 Да.
   Още си приятел с много от другарите ти от армията. Като Шейн Тесиър.
   Под око ли ме държиш?
   Донякъде.
   Какво искаш да кажеш, Кори?
   Някои от тях знаят ли какво има на аудиозаписа? Имам предвид...
   Знам какво имаш предвид – озъби се тя. И добави: – Не.
Той се канеше да попита още нещо, но Мая го сряза.
 Стигнахме.
  Когато зави наляво по черен път, Мая започна да оглежда за охранителни камери. Нямаше такива. Тя спря колата на една пресечка от сервиза.
Кори й даде маска за ски. Мая поклати глава.
   Без тях няма да се набиваме на очи. Тъмно е. Просто сме двойка, която идва да си вземе колата след работно време или нещо такова.
   Трябва да вземам допълнителни мерки за сигурност – каза той.
   Знам.
   Не мога да позволя да ме забележат.
   Пуснал си брада, носиш бейзболна шапка. Всичко ще бъде наред. Вземи резачката и си дръж главата наведена.
Той я погледна колебливо.
 Или чакай тук и аз ще го направя.
  Мая отвори вратата на колата и слезе. На Кори не му харесваше, но взе резачката и я последва. Вървяха мълчаливо. Вече бе тъмно, но Мая не включи фенерчето. Продължаваше да се оглежда. Нямаше камери. Нямаше охрана. Нямаше къщи.
 Интересно – рече тя.
 Кое?
 Че Том Дъгласс е избрал да държи склад точно тук.
 Какво искаш да кажеш?
   Малко по-нататък по улицата има „Кюб Смарт“. Както и „Пъблик Сторидж“. Те имат камери, лесен достъп и всичко останало. Но Том Дъгласс е избрал друго.
   Защото е от старата школа.
   Възможно е – рече Мая. – Или не е искал никой да знае за него. Помисли си. Хакнал си кредитните му карти. Ако плащаше с чек или карта в нормален склад, със сигурност щеше да го засечеш. Явно не го е искал.
  Сервиз „Дж. Р.“ Беше от бетон с цвета на молив „Тайкондерога“. Двете гаражни врати бяха затворени. Дори от това разстояние Мая виждаше катинарите. Тревата наоколо не бе косена от доста време, ако изобщо бе виждала косачка. Из целия имот се търкаляха ръждясали автомобилни части. Мая и Кори заобиколиха отзад. Гробище за коли препречи пътя им. Мая забеляза смачкан олдсмобил „Кътлас Сиера“ от средата на деветдесетте, който някога е бил бял. Баща й също имаше такава кола и за миг споменът от онзи ден оживя – татко й завива на ъгъла, всички го очакват, той натиска клаксона с характерната си крива усмивка, мама сяда отпред, а Клеър и Мая се настаняват отзад. Далеч не беше лъскава кола, но татко я обичаше и Мая, колкото и глупаво да изглеждаше, погледна стария олдсмобил и се запита дали не е същият, който бе направил баща й толкова щастлив онзи ден. После се замисли как всяка кола в тази купчина отпадъци някога е била подкарвана за първи път чисто нова и блестяща, с вълнение, надежда и очаквания и как сега всичките ръждясваха и умираха част по част в стария сервиз край шосе 10.
 Добре ли си? – попита Кори.
  Тя продължи напред, без да му отговори. Включи фенерчето. Гробището заемаше между хектар и хектар и половина и в задния му десен ъгъл, почти скрити от стар шевролет, Мая зърна две бараки от онези, които хората използват, за да държат в тях лопати, гребла и други градинарски инструменти.
  Посочи ги с лъча на фенерчето си. Кори присви очи и кимна. Продължиха мълчаливо, като прекрачваха ауспуси, части от двигатели и врати, търкалящи се по земята.
  Бараките бяха малки, високи около метър и двайсет и също толкова широки. Мая предположи, че са направени от някакъв вид здрав найлон, издържащ на всякакво време. Подобни неща човек можеше да сглоби сам за около час. И двете бяха заключени с катинари.
  Продължиха напред, но когато стигнаха на десетина метра от бараките, Мая и Кори доловиха едновременно миризмата.
С растящ ужас на лицето Кори се обърна към Мая. Тя само кимна.
 О, не – промълви той.
* * *
Кори искаше да се обърне и да побегне на мига.
 Недей – каза Мая.
Кори спря.
 Ще стане по-лошо, ако побегнем – каза тя.
 Дори не знаем каква е тази миризма. Може да е някакво животно.
 Възможно е.
 Така че просто си тръгваме.
 Ти си тръгвай, Кори.
 Какво?
 Аз оставам. Ще отворя. Аз мога да се оправя. Ти не. Разбирам го. Вече
си издирван. Така че тръгвай. Няма да кажа на никого, че си бил тук.
 Какво ще им кажеш?
 Не се безпокой за това. Тръгвай.
 Искам да разбера какво си намерила.
На Мая й писна от нерешителността му.
 Тогава изчакай още малко.
  Резачката премина през веригата на катинара като нажежен нож през масло. Когато вратата се отвори, навън падна човешка ръка.
 Господи – изстена Кори.
  Вонята го задави, накара го да отстъпи назад и да започне да повръща на сухо. Мая не помръдна от мястото си.
  Тялото започна да се свлича навън. Мая виждаше, че трупът е в лоша форма. Лицето беше започнало да гние, но съдейки по снимките, които беше видяла, по размерите и косата, това бе Том Дъгласс. Тя пристъпи към тялото.
 Какво правиш?
  Мая не си направи труда да му отговори. Не че труповете не я притесняваха, защото се е нагледала на тях. Просто вече не я шокираха. Надникна в бараката зад тялото. Беше празна.
Кори отново започна да се напъва на сухо.
 Върви – каза тя.
 Какво?
   Повърнеш ли тук, ченгетата ще го видят. Махай се. Веднага. Върни се на магистралата и намери някое заведение. Обади се на Лулу или някой да те вземе.
   Не искам да те оставям сама тук.
   Аз не се намирам в опасност. За разлика от теб.
Той погледна наляво. После надясно.
 Сигурна ли си?
 Тръгвай.
Мая отиде при другата барака, сряза веригата, надникна вътре. Също празна.
  Когато погледна назад, Кори залиташе между автомобилните останки към изхода. Изчака да се скрие от погледа й. Погледна часовника. Избърса отпечатъците от резачката и я скри в олдсмобила. Дори да я намереха, нямаше да им послужи като доказателство. За всеки случай изчака още двайсет минути.
После се обади на 911.
27.
Мая имаше версия и се придържаше към нея.
   Получих сигнал да дойда тук. Когато пристигнах, катинарът беше разбит. Навън стърчеше ръка. Отворих вратата още малко. И веднага се обадих на деветстотин и единайсет.
  От полицията я попитаха какъв е бил този „сигнал“. Каза им, че бил анонимен. Попитаха я каква е връзката й с Том. Тя избра истината, защото, така или иначе, щяха да я научат от вдовицата на Том Дъгласс – убитата й сестра Клеър бе разговаряла с него малко преди смъртта си и Мая искаше да разбере защо.
  Въпросите продължиха в различни форми. Мая каза, че трябва да уреди някой да вземе дъщеря й от детския център. Ченгетата й позволиха. Тя се обади на Еди и бързо му обясни ситуацията.
 Добре ли си? – попита той.
 Да.
 Свързано е с убийството на Клеър, нали?
 Несъмнено.
 Отивам да взема Лили.
  Мая се свърза с детския център по скайп и, заобиколена от полицаи, обясни на госпожица Кити, че Лили ще бъде взета от чичо й Еди. Госпожица Кити не го прие с особен ентусиазъм. Накара Мая да даде всички гаранции и накрая настоя да се обажда по телефона, за да е сигурна, че всичко е наред. Мая нямаше нищо против прекалените мерки за сигурност.
Часове по-късно вече й дойде до гуша.
 Арестувате ли ме?
  Главното ченге, детектив от окръг Есекс с къдрава коса като шлем и дълги мигли, започна да мънка и въздиша.
 Можем да ви арестуваме за проникване в чужда собственост.
   Тогава го направете – каза тя и протегна напред ръце. – Наистина трябва да се прибера при дъщеря си.
   Вие сте заподозряна.
   В какво точно?
   В какво мислите? В убийство.
   На какво основание?
   Как се озовахте тук?
   Вече ви казах.
   Научили сте за изчезването на жертвата от съпругата, нали така?
   Точно така.
   И после неизвестен източник ви е казал да проверите тази барака.
   Да.
   Кой беше този неизвестен източник?
   Не си каза името.
   По телефона ли получихте сигнала? – попита Къдрицата.
   Да.
   Домашен или мобилен?
   Домашен.
 Ще проверим разпечатката.
   Добре. Вече стана късно. – Тя понечи да се изправи. – Така че ако това е всичко...
   Момент.
Мая позна гласа и изруга под нос.
  Детектив Роджър Киърс вървеше към тях с онази олюляваща се походка на пещерен човек. Ръцете му стърчаха настрани от набитото му тяло.
 Кой сте вие? – попита Къдрицата.
Киърс му показа значката си и се представи.
   Разследвам убийството на Джо Бъркит, съпруга на госпожа Стърн. Знаете ли каква е причината за смъртта?
Къдрицата погледна предпазливо към Мая.
 Няма ли да е по-добре да говорим насаме?
   Стори ми се, че гърлото му е било прерязано – каза Мая. Двамата я погледнаха. – Вижте, наистина трябва да тръгвам. Опитвам се да спестя време на всички ни.
Киърс направи кисела физиономия и погледна към Къдрицата.
   Има нещо, което прилича на рана от нож на гърлото – каза Къдрицата, – но засега знаем само толкова. Окръжният съдебен лекар ще ни представи резултатите утре сутринта.
  Киърс придърпа стола до Мая, обърна го с облегалката напред и го яхна театрално. Мая го загледа, като си мислеше за казаното от Клеър – че Киърс получава пари от Бъркит. Вярно ли беше? Съмняваше се, но истина или не, повдигането на въпроса точно сега не й се виждаше разумно.
   Мога да се обадя на адвоката си още сега – каза тя. – И двамата знаем, че нямате основания да ме задържате.
   Оценяваме съдействието ви – без грам искреност отвърна Киърс, – но преди да си тръгнете... Ами мисля, че всички възприемаме съвсем погрешно това.
   Какво възприемаме погрешно, детектив? – попита Мая, като нарочно наблегна на думата.
Киърс постави ръце върху облегалката на стола.
 Все се натъквате на трупове, а?
  Думите на Еди отново прозвучаха в главата й: Смъртта те следва, Мая...
Той й се усмихна.
 Какво намеквате, детектив?
   Просто казвам. Първо, срещате се със съпруга си в парка. Убиват го. После идвате тук да търсите бог знае какво. Том Дъгласс е убит. Кой е общият знаменател във всичко това?
   Нека позная – каза Мая. – Аз?
Киърс сви рамене.
 Просто няма как да не се забележи.
 Да, няма. И каква е теорията ви, детектив? Аз ли съм убила и двамата? Киърс отново сви рамене.
 Вие ми кажете.
Мая вдигна подигравателно ръце, сякаш се предава.
   Да, пипнахте ме. Значи какво, убила съм Том Дъгласс преди седмици, ако се съди по състоянието на тялото. После съм напъхала трупа му в онази барака, измъкнала съм се незабелязано, после неясно защо съм отишла при жена му да го търся, а накрая – помогнете ми тук, Киърс – съм се върнала да разкрия тялото и да хвърля подозренията върху себе си, така ли?
Той продължи да седи, без да каже нито дума.
   И да, виждам очевидната връзка между това и съпруга ми. Май съм достатъчно тъпа да се мотая около местопрестъпления, защото имам чудната дарба да ми се разминава, нали? О, а в случая с Джо дори – леле, колко съм добра – по някакъв начин съм проследила оръжието, с което някой е убил сестра ми, макар че дори не съм била в страната по време на смъртта й, и съм го използвала срещу мъжа си. Това ли е, детектив Киърс? Пропуснах ли нещо?
Киърс премълча.
   И докато се опитвате да докажете, че съм извършила две... Момент, или съм убила и сестра си? Не, вече ми казахте, че не бих могла да го направя, защото съм служила на страната си в чужбина... Но докато докажете всичко това, може би няма да е зле да се вгледате в собствените си връзки с фамилията Бъркит.
Това привлече вниманието му.
 Какво искате да кажете?
   Няма значение. – Мая стана и тръгна към изхода. – Вижте, губете си времето, както си искате. Аз отивам да взема дъщеря си.
* * *
Бяха конфискували колата й.
 Нима вече имате разрешително? – попита Мая.
Къдрицата й го показа.
 Доста сте бързи – каза тя.
Къдрицата сви рамене.
 Ще ви откарам – каза Киърс.
 Не, благодаря.
  Мая повика такси със смартфона си. То пристигна след десет минути. Когато стигна до къщата си, тя взе другата кола – колата на Джо – и потегли към дома на Клеър и Еди.
Еди отвори вратата още преди тя да стигне до нея.
 Е?
  Мая остана на прага и му разказа за вечерта. Виждаше зад Еди как Алекса си играе с Лили. Помисли си за нея и Даниел. Такива добри деца. Мая беше ориентирана към резултатите. Ако имаш добри деца, сигурно те имат добри родители. Дали всичко това се дължеше единствено на Клеър? На кого Мая би могла да се довери най-много да отгледа дъщеря й?
 Еди?
 Да?
 Спестих ти нещо.
Той я погледна.
   Филаделфия ми говореше нещо. Там е учил Андрю Бъркит. – Тя разказа на Еди и за тази връзка. Помисли си дали да не направи още една стъпка и да му каже, че е видяла Джо на записа от скритата камера, но засега просто не виждаше какво значение има това.
   Значи имаме три убийства – каза Еди, когато тя приключи. Имаше предвид Клеър, Джо и открития неотдавна Том Дъгласс. – И единствената връзка между тях, доколкото мога да преценя, е Андрю Бъркит.
   Да – каза Мая.
  Очевидно е, нали? На онази лодка се е случило нещо. Нещо толкова лошо, че продължава да убива хора след всичките тези години. Мая кимна.
  Кой друг е бил там онази нощ? – попита Еди. – На лодката? Тя си помисли за имейла до Кристофър Суейн. Засега не й беше отговорил.
  Само някои от семейството и приятели.
  Кои Бъркит са били на борда?
  Андрю, Джо и Каролайн.
Еди разтърка брадичка.
 Двама от тях са мъртви.
 Да.
 Значи остава...?
   Каролайн е била хлапе. Какво може да е направила? – Мая надникна зад него. Лили изглеждаше сънена. – Става късно, Еди.
   Да, добре.
   И ще трябва да те включа в списъка за прибиране в детския център – каза Мая. – Няма да ти позволят да я вземеш отново, освен ако не го направим лично.
   Да, онази госпожица Кити ми каза. Ще трябва да отидем заедно, да се снимаме и тъй нататък.
   Можем да го направим утре, ако си свободен.
  Еди погледна към Лили, която сънено играеше някаква игра на пляскане с ръце с Алекса.
 Става.
 Благодаря ти, Еди.
  Тримата – Еди, Алекса и Даниел – изпратиха Мая и Лили до колата. Лили отново се опита да протестира, но беше прекалено уморена, за да го направи с обичайната за двегодишните деца енергия. Очите й се затваряха, когато Мая закопчаваше предпазния й колан.
  На връщане към дома Мая се опита да се отърси от мисълта за мъртвите, но беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Еди беше прав. Случващото се сега имаше пряка връзка със случилото се на онази яхта
преди седемнайсет години. Нямаше логика, разбира се, но нещата стояха така. Тя отново закопня за простотата на Бръснача на Окам, но може би по-подходящата философия идваше от сър Артър Конан Дойл, изказана от героя му Шерлок Холмс: „Когато елиминираш невъзможното, останалото, колкото и невероятно да изглежда, трябва да е истината“.
  Казват, че не можеш да погребеш миналото. Може би беше вярно, но смисълът всъщност бе, че травмата продължава да създава вълнички, да отеква и по някакъв начин да остава жива. Не беше много по-различно от онова, което все още изживяваше самата Мая. Травмата от въздушната атака отекваше и оставаше жива, макар и само в нея.
  Така че да се върнем назад. Каква е била травмата, поставила началото на всичко това?
  Някои биха казали, че причината е на онази яхта, но нещата не са започнали там.
Къде тогава?
  Върни се колкото се може по-назад. Именно там се крие отговорът. И в този случай Мая можеше да го проследи до кампуса на „Франклин Бидъл“ и смъртта на Тео Мора.
  Къщата изглеждаше изненадващо самотна, когато се прибра. Обикновено Мая копнееше за самота. Но тази сутрин Лили беше много повече спяща, отколкото будна, докато Мая я къпеше и преобличаше. Тайничко се надяваше, че дъщеря й ще се разсъни, че ще могат да прекарат известно време заедно, но това така и не се случи. Очите на Лили си останаха затворени. Мая я отнесе в леглото и я зави.
— Миличка, искаш ли приказка?
Чуваше собствената си нужда в гласа си, но Лили така и не помръдна.
  Остана до леглото, загледана в дъщеря си. За момент се почувства възхитително нормално. Искаше да остане тук, в тази стая, с детето си. В момента не можеше да каже дали това желание беше на храбър страж, или на майка, която се страхува да бъде сама. А и имаше ли някакво значение? Тя придърпа един стол и седна до гардероба при вратата. Дълго време просто се взираше в Лили. Различни емоции се надигаха и разбиваха в нея като вълни на плаж. Мая не се опитваше да ги спре или преценява. Просто ги остави да минат през нея, като се стараеше да не им пречи.
Чувстваше се в покой, колкото и странно да й се виждаше.
  Нямаше смисъл да заспива. Направеше ли го, звуците щяха да оживеят. Знаеше го. Нека си стоят притихнали още известно време. Така че беше по-добре просто да си седи и да гледа Лили. Нима така нямаше да си почине по-добре, отколкото ако се хвърли в онзи ад, който се разразяваше всяка нощ в главата й?
  Не беше сигурна колко време е минало. Може би около час. Или два. Не й се излизаше дори за секунда от стаята, но трябваше да вземе бележника си и химикалка. Направи го бързо, внезапно уплашена, че ще остави дъщеря си сама, пък било то и за малко. Когато се върна в стаята на Лили, седна отново до вратата и започна да пише писма. Усещаше химикалката
странно в ръката си. Вече рядко пишеше. Кой го правеше? Днес съставяш съобщенията си на лаптопа и после натискаш бутона за изпращане. Но не и тази нощ. Не и за това.
  Приключваше, когато мобилният й телефон избръмча. Мая погледна екрана и побърза да отговори, когато видя, че я търси сестрата на Джо.
 Каролайн?
Гласът от другата страна шепнеше:
 Видях го, Мая.
Мая усети как кръвта й се смразява.
 Върнал се е. Не знам как. Каза, че скоро ще се види с теб.
 Каролайн, къде си?
 Не мога да ти кажа. Не казвай на никого, че съм се обаждала. Моля те.
 Каролайн...
  Връзката прекъсна. Мая веднага набра номера. Включи се гласова поща. Не остави съобщение.
Дишай дълбоко. Вдишване, издишване. Стегни, разпусни...
  Нямаше да изпада в паника. Просто нямаше да помогне. Седна отново, опита се да анализира рационално обаждането и може би за пръв път от много време нещата започнаха да се изясняват.
Но тази яснота не продължи дълго.
Мая чу кола на алеята.
  Гласът на Каролайн прозвуча в главата й: Каза, че скоро ще се види с теб...
Забърза към прозореца, очаквайки да види...
Какво по-точно?
  Два автомобила влязоха в алеята и спряха. Роджър Киърс слезе от своята кола без опознавателни знаци. Къдрицата слезе от патрулната кола на окръг Есекс.
  Мая се извърна от прозореца. Погледна отново дъщеря си и заслиза по стълбите. Умората започваше да опъва нервите й, но я преодоля. Краят вече се виждаше. Може и да беше далеч, но най-сетне се виждаше.
  Не искаше полицаите да звънят и да събудят Лили, така че отвори вратата, докато приближаваха.
 Какво има? – попита тя по-троснато, отколкото бе възнамерявала.
 Попаднахме на нещо – отвърна Киърс.
 Какво?
 Ще трябва да дойдете с нас.
28.
Госпожица Кити успя да запази лъчезарната си изкуствена усмивка, макар да разпозна необозначената полицейска кола от първото
посещение. Преди Мая да успее да каже нещо, госпожица Кити вдигна ръка.
 Не е нужно да обяснявате.
 Благодаря.
  Както бе станало от почти самото начало, Лили отиде при госпожица Кити без никакви колебания. Госпожица Кити отвори вратата към онази слънчева жълта стая. Веселият смях сякаш погълна дъщеря й цяла. Лили изчезна, без дори да погледне към майка си.
 Тя е чудесно момиче – каза госпожица Кити.
 Благодаря.
  Мая остави колата на паркинга на детския център и се качи при Киърс. По време на пътуването той се помъчи да завърже разговор, но Мая не прояви интерес. Продължиха мълчаливо към Нюарк. Половин час покъсно Мая беше затворена в класическа стая за разпити в окръжния участък. На масата имаше видеокамера върху малък триножник. Къдрицата я нагласи така, че да гледа към нея, и я включи. Попита я дали желае да отговори на няколко въпроса. Тя каза да. Той я помоли да подпише съгласието си. Тя го направи.
  Киърс имаше големи ръце с космати кокалчета. Постави ги на масата и се опита да й се усмихне, сякаш й казваше „спокойно, всичко е наред“. Мая не отговори на усмивката му.
 Нещо против да започнем от самото начало? – попита той.
 Да.
 Моля?
 Казахте, че разполагате с нова информация – каза Мая.
 Точно така.
 Тогава защо не започнете от нея?
 Хайде да започнем отначало, става ли?
Мая не отговори.
   Когато застреляха съпруга ви, вие идентифицирахте двама мъже и заявихте, че са се опитали да ви оберат.
   Заявила?
   Това е просто терминология, госпожо Бъркит. Нещо против да ви наричам госпожо Бъркит?
   Не. И какъв е въпросът ви?
   Открихме двама мъже, които отговарят на описанията ви. Емилио Родриго и Фред Кейтън. Помолихме ви да ги идентифицирате и вие го направихте според възможностите ви, но според показанията ви те са носили маски за ски. Както знаете, не можехме да ги задържим, макар да отправихме обвинение на Родриго за незаконно притежание на оръжие.
   Добре.
   Преди убийството на съпруга ви познавахте ли Емилио Родриго или Фред Кейтън?
Еха. Какво ставаше тук?
 Не.
 Никога ли не сте се срещали с някой от тях?
  Тя погледна Къдрицата. Лицето му беше като изсечено от камък. Обърна се отново към Киърс.
 Никога.
 Сигурна ли сте?
 Да.
   Защото една от версиите е, че не е било обир, госпожо Бъркит. Възможно е вие да сте ги наели да убият съпруга ви.
Мая отново погледна към Къдрицата, после към Киърс.
 Знаете, че това не е вярно, детектив Киърс.
 Нима? И защо?
   По две причини. Първо, ако бях наела Емилио Родриго и Фред Кейтън, дали щях да ги идентифицирам в полицията?
   Може да сте искали да им направите мръсно.
   Изглежда доста рисковано за мен, не мислите ли? Доколкото разбирам, единствената улика, с която разполагахте за онези двамата, бяха моите показания. Ако не бях казала нищо, нямаше как да ги преследвате. Така че защо ми е да ги идентифицирам? Нямаше ли да е в мой интерес да си затварям устата?
Той нямаше какво да й отговори.
   И ако по някаква странна причина – продължи тя – сте решили, че съм ги наела и после съм ги натопила, защо ми е да казвам, че са имали маски за ски? Нямаше ли да е по-добре просто да ги разпозная, за да ги арестувате?
  Киърс отвори уста, но Мая използва примера на госпожица Кити и вдигна ръка, за да го спре.
   И преди да ми пробутате някакво кретенско обяснение, и двамата знаем, че не това е причината да съм тук. И преди да ме попитате откъде го знам, намираме се в Нюарк, а не в Ню Йорк. Тук сме в юрисдикцията на Къдрицата – съжалявам, не помня името ви.
   Детектив Деметриос Маврогенос от полицията на окръг Есекс.
   Чудесно, нещо против да ви наричам Къдрицата? Хайде да престанем да си губим времето. Ако ставаше дума за убийството на Джо, щяхме да бъдем във вашия участък, детектив Киърс. Вместо това сме в Нюарк, който се намира в окръг Есекс, под чиято юрисдикция е Ливингстън, Ню Джърси, където снощи бе намерено тялото на Том Дъгласс.
   Намерено от вас – каза Киърс, мъчейки се да възстанови позициите си.
   Е, това не е нова информация, нали?
Тя млъкна и зачака.
 Не – най-сетне отстъпи Киърс. – Не е.
 Чудесно. И не съм арестувана, нали?
 Не, не сте.
   Тогава спрете с игричките, детектив. Кажете ми каква е причината в момента да съм тук.
Киърс погледна към Къдрицата. Онзи кимна.
 Моля, погледнете екрана от дясната ви страна.
  На стената имаше голям телевизор с плосък екран. Къдрицата взе дистанционното, включи го и екранът оживя. Показваше картина от охранителна камера на някаква бензиностанция. Виждаше се една от колонките, а на заден план беше улицата и светофар. Мая не можеше да каже къде точно се намираше бензиностанцията, но имаше доста добра представа накъде вървят нещата. Погледна крадешком Киърс. Той я наблюдаваше, за да види реакцията й.
   Ето тук – каза Къдрицата. Той натисна паузата. Увеличи образа и Мая видя колата си на червения светофар, обърната надясно. Образът се насочи към задницата на автомобила. – Можем да различим само първите две букви, но те отговарят на номера ви. Това вашата кола ли е, госпожо Бъркит?
  Мая можеше да възрази и да каже, че сигурно има и други беемвета, чиито номера започват с тези букви, но какъв беше смисълът?
 Така изглежда.
  Киърс кимна на Къдрицата. Къдрицата взе дистанционното и натисна копчето. Образът се придвижи към мястото до шофьора. Очите на двамата детективи се обърнаха към нея.
 Кой е мъжът до вас? – попита Киърс.
  Отблясъците по стъклото бяха твърде силни, за да се види нещо повече от бейзболна шапка и петно, което несъмнено беше човек.
Мая не отговори.
 Госпожо Бъркит.
Тя продължи да мълчи.
   Снощи ни казахте, че сте била сама, когато сте открила тялото на господин Дъгласс, нали?
Мая погледна екрана.
 Не виждам нищо, което да противоречи на думите ми.
 Очевидно не сте сама.
 И очевидно не съм при сервиза, където беше намерено тялото.
 Да не искате да кажете, че този мъж...
 Сигурен ли сте, че е мъж?
 Моля?
   Аз виждам петно и бейзболна шапка. Жените също носят бейзболни шапки.
   Кой е това, госпожо Бъркит?
  Нямаше да им каже за Кори Рудзински. Беше се съгласила да дойде тук, защото искаше да разбере какво са открили. Вече знаеше. И затова попита отново:
 Арестувана ли съм?
 Не.
 Тогава мисля, че е време да си вървя.
Киърс й се ухили. Усмивката му не й хареса.
 Мая?
Дотук с „госпожо Бъркит“.
 Не е това причината да ви доведем тук.
Мая остана на мястото си.
   Разговаряхме с вдовицата, госпожа Дъгласс. Тя ни каза, че сте я посетили.
   Това не е никаква тайна. Още снощи ви казах.
  Наистина ни казахте. Госпожа Дъгласс ни каза, че сте отишли при нея, защото смятате, че сестра ви Клеър е разпитвала съпруга й. Вярно ли е? Мая не виждаше причина да отрича.
  Както вече ви казах.
Киърс наклони глава настрани и я погледна.
 Откъде разбрахте, че сестра ви е посетила Том Дъгласс?
На този въпрос не искаше да отговаря. Киърс очевидно го очакваше.
   Да не би да сте получили друг анонимен сигнал от мистериозен източник?
Мая не отговори.
   И тъй, ако съм разбрал правилно, получавате сигнал от мистериозен източник, че Клеър се е свързала с Том Дъгласс. А после получавате сигнал от мистериозен източник за склада на Том Дъгласс. Кажете ми, Мая, намерихте ли потвърждение на тези сигнали?
   Какво искате да кажете?
   Имахте ли някакви доказателства, че вашият мистериозен източник казва истината?
Мая направи кисела физиономия.
 Зная, че Клеър наистина е посетила Том Дъгласс.
 Наистина ли?
По тила на Мая полазиха тръпки.
   И макар да съм съгласен, че Том Дъгласс наистина е бил в бараката си – това определено е бил добър сигнал, – вашият мистериозен източник ви е оставил да оперете пешкира, нали ще се съгласите?
Киърс стана и отиде при екрана.
   Да приема ли – каза той, сочейки петното с бейзболната шапка, – че това е вашият мистериозен източник?
Мая не отговори.
   Да смятам ли, че този мъж – нека за забавление да кажем, че е мъж, защото май виждам нещо като брада – ви е отвел до бараката?
Мая постави ръце на масата.
 И какво, ако го е направил?
 Очевидно е бил във вашата кола, нали?
 И какво от това?
   Какво ли? – Киърс се върна, опря юмруци на масата и се наведе към нея. – Например това, че открихме кръв в багажника на колата ви, госпожо Бъркит.
Мая замръзна.
   Кръвната група е АВ положителна. Същата като на Том Дъгласс. Бихте ли ни казали как се е озовала там?
29.
  Имаха кръвната група, но резултатите от ДНК теста, които трябваше да потвърдят, че кръвта в багажника е на Том Дъгласс, още не бяха готови. Не разполагаха с достатъчно, за да я задържат.
Но бяха близо. Времето изтичаше.
  Киърс предложи да я откара до дома й. Този път Мая прие. През първите десет минути двамата не разговаряха. Накрая Киърс наруши мълчанието.
 Мая?
  Тя се взираше през прозореца. Мислеше си за Кори Рудзински, който в известен смисъл беше започнал всичко това. Кори бе пуснал видеозаписа от хеликоптера, предизвиквайки този хаос. Можеше да се върне още по-назад във времето, до действията си по време на онази мисия, до решението си да постъпи в армията, дори преди него. Но онова, което започна да руши света й, което бе довело пряко до смъртта на Клеър и Джо, беше пускането на проклетия запис.
Беше ли я изиграл Кори Свирката?
  Мая така бе желала да го накара да й се довери, че беше забравила, че може би не е разумно да вярва на човек, който бе направил толкова много, за да я унищожи. Припомни си думите му. Кори бе казал, че Клеър е отишла при него, че се е свързала с него през сайта му. Мая бе приела това. Но дали беше истина? Да видим. Донякъде беше логично Клеър да се свърже с Кори и да се опита да му попречи да пусне аудиозаписа. Но също толкова, ако не и по-логично бе Кори да се е свързал с Клеър и да е използвал записа, за да я манипулира или направо да я изнуди да започне да събира информация за Бъркит и ЕАК.
Дали Кори не бе манипулирал и Мая?
Дали не бе стигнал дотам, че да я натопи за убийството на Том Дъгласс?
 Мая? – повтори Киърс.
 Какво?
 Лъжете ме от първия ден.
Достатъчно, помисли си Мая. Беше време за контраатака.
 Каролайн Бъркит ми каза, че вземате подкупи от фамилията Бъркит. Киърс се усмихна или поне така й се стори.
 Това е лъжа.
 Дали?
   Да. Просто не знам дали Каролайн Бъркит е излъгала вас – той й хвърли бърз поглед и отново се съсредоточи върху пътя, – или вие ме лъжете, за да отклоните вниманието ми.
 В тази кола май няма много доверие, а?
   Така е – съгласи се Киърс. – Но времето ви изтича, Мая. Лъжите никога не умират. Можем да се опитваме да ги потулим, но те винаги намират начин отново да излязат наяве.
Мая кимна.
 Това беше дълбокомислено, Киърс.
Той се изкиска.
 Да, малко прекалено, нали?
  Влязоха в алеята пред къщата й. Мая посегна към дръжката, но вратата беше заключена. Тя погледна към Киърс.
   Ще намеря отговора – каза той. – Надявам се само да не ме отведе обратно при вас. Но ако го направи...
  Тя зачака щракването на ключалката. Когато го чу, отвори вратата и излезе, без да си направи труда да се сбогува или да му благодари. Прибра се и заключи след себе си, след което слезе по тъмното стълбище.
  Мазето бе започнало съществуването си като доста разкошна „мъжка пещера“ – три телевизора с плоски екрани, дъбов бар, хладилник за вино, маса за билярд, два флипера, – но Джо постепенно го превръщаше в място за игра на Лили. Тъмната ламперия беше махната и стените бяха боядисани в бяло. Джо беше намерил ваденки в естествен ръст на различни герои от „Мечо Пух“ и „Маделин“ и ги бе разлепил навсякъде. Дъбовият му бар още беше там, макар че бе обещал да махне и него. Мая нямаше нищо против и да остане. В отсрещния ъгъл на мазето имаше една от онези къщи за игра. Джо я бе купил от един магазин на шосе 17. Беше оформена като крепост („мъжката част“, както бе заявил той) с кухненски бокс (за малко да каже „женската част“, но инстинктът му за самосъхранение надделя), работещ звънец на вратата и прозорец с капаци.
  Мая тръгна към оръжейния сейф. Клекна, провери стълбите, макар да знаеше, че е сама, след което постави пръст върху стъклото. Механизмът можеше да запамети трийсет и два отпечатъка, но само тя и Джо имаха достъп до него. Мая бе мислила дали да не добави отпечатъците на Шейн, в случай че му притрябва някое от нейните оръжия или ако стане нещо непредвидено, но просто не бе имала време да го направи.
  Две изщраквания показаха, че отпечатъкът й е разпознат и сейфът се отключи. Тя завъртя дръжката и отвори металната врата.
  Извади своя „Глок 26“ и за всеки случай реши да се увери, че всичките й оръжия са си по местата – че никой не е идвал да бърка в сейфа.
  Не, не вярваше, че Джо е жив, но на този етап трябваше да е напълно луда, за да отхвърли категорично идеята.
  Извади оръжията едно по едно и макар да го бе правила неотдавна, отново ги отвори и ги почисти основно. Винаги го правеше. Всеки път, когато докосваше оръжие, тя го преглеждаше и почистваше. Тази педантичност към арсенала вероятно й беше спасила живота.
Или го беше съсипала.
Затвори очи за момент. Във всичко това имаше толкова много безумни
„ако“, толкова много съдбовни моменти. Дали всичко беше започнало в кампуса на „Франклин Бидъл“, или на онази яхта? Можело ли е всичко просто да приключи там, в миналото, или нейната бойна мисия над Ал Каим по някакъв начин го бе върнала към живот? Дали Кори беше виновникът, събудил тези призраци? Или Клеър? Дали причината не бе пускането на онзи запис? Дали всичко не беше дело на Том Дъгласс?
Или отварянето на този проклет сейф?
Вече не знаеше. Не беше и сигурна дали й пука.
  Оръжията пред очите й, оръжията, които бе показала на Роджър Киърс, бяха онези, които имаха законни регистрации в Ню Джърси. Те бяха налични и описани. Мая протегна ръка към задната част, намери мястото и натисна.
Тайно отделение.
  Неволно си помисли за сандъка на баба в къщата на Клеър, как идеята за фалшива стена и скривалище бяха започнали преди поколения в Киев и как тя беше продължила семейната традиция.
  Мая още държеше там две оръжия. Бяха купени извън щата и съответно не можеха да бъдат проследени до нея. В това нямаше нищо незаконно. И двете бяха тук, но какво друго можеше да очаква? Че Джо Призрака е дошъл и е отмъкнал едно от тях? Ха, призраците нямат пръстови отпечатъци, нали така? Джо Призрака не би могъл да отвори сейфа, дори да го е искал.
Господи, ама че смахнато се чувстваше.
  Избръмчаването на телефона я стресна. Погледна екрана, но номерът не й говореше нищо. Вдигна.
 Ало?
 С Мая Бъркит ли разговарям?
  Беше мъжки глас, плавен като на онези водещи от радиото, но с ясно доловим трепет.
 Да. Кой се обажда?
 Казвам се Кристофър Суейн. Изпратихте ми имейл.
Вторият капитан на футболния отбор на Джо.
 Да, благодаря за обаждането.
Мълчание. За момент Мая си помисли, че е затворил.
 Исках да ви задам някои въпроси – каза тя.
 За какво?
 За съпруга ми. И за брат му Андрю.
Мълчание.
 Господин Суейн?
 Джо е мъртъв. Нали така?
 Да.
 Кой друг знае, че сте ме търсили?
 Никой.
 Наистина ли?
Мая усети как стиска по-силно телефона.
 Да.
 В такъв случай ще говоря с вас. Но не по телефона.
 Кажете ми къде.
Той й даде адрес в Кънектикът.
 Мога да стигна за два часа – каза тя.
   Не казвайте на никого, че идвате. Ако сте с друг човек, няма да ви пуснат.
Суейн затвори.
Те?
  Мая провери дали глокът е зареден и затвори сейфа. Избра кожен кобур, който щеше да скрие пистолета, особено когато носеше определени джинси и тъмен блейзър. Харесваше й усещането да носи оръжие. В някакъв алтернативен свят не би трябвало да е така – беше неправилно, показваше склонност към насилие или нещо такова, – но в тежестта на оръжието имаше нещо примитивно и придаващо увереност. Разбира се, това можеше и да е опасно. Ставаш прекалено самоуверен. Започваш да се чувстваш малко по-неуязвим, малко по-самонадеян, малко по-храбър, малко по-мачо.
  Носенето на оръжие ти дава възможности. А това не винаги е добро нещо.
* * *
  Мая сложи скритата камера в задната част на колата. Вече не я искаше в къщата.
  Въведе адреса на Кристофър Суейн и приложението я информира, че пътуването при този трафик ще отнеме един час и трийсет и шест минути. Пусна с пълна сила плейлистата на Джо. Отново не можеше да каже защо го прави. Първата песен беше „Отвори“ на Рай, която започваше горещо с „Луда съм по движението на бедрата ти“, но малко по-нататък, след отминаването на момента започваш да усещаш растящата пукнатина между влюбените: „Зная, че те губя, но остани, не затваряй очи“.
  В следващата песен Лапсли запя предупредително: „Отдавна го чаках, но времето ми свършва“. Господи, колко подходящо.
  Мая се изгуби в музиката, пееше на глас, барабанеше по волана. В реалния живот, в хеликоптера, в Близкия изток, у дома и навсякъде другаде тя я изключваше или я пускаше тихо. Но не и тук. Не и когато е сама в проклетата кола. Сама в проклетите коли Мая надуваше музиката докрай и изпяваше всяка дума.
И още как.
  Последната песен зазвуча, докато излизаше на пътя за Дариън – прекрасно парче на Кокуун с шантавото име „Суши“, чието начало отново беше като удар в десетката: „На сутринта ще ида на гробището, за да се уверя, че си се махнал завинаги. ..“.
Това я отрезви.
Понякога ти се струва, че всяка песен е предназначена точно за теб,
нали?
И понякога текстът може да попадне много близо до целта.
  Продължи по тесен тих път. От двете му страни се издигаше гъста гора. Приложението на телефона показваше, че адресът се намира в края на задънена улица. Ако наистина беше така – а тя нямаше причини да се съмнява, – жилището беше доста уединено. В началото на алеята имаше будка на охрана. Порталът беше затворен. Мая спря и изчака пазачът да приближи.
 Мога ли да ви помогна?
 Имам среща с Кристофър Суейн.
  Пазачът се върна в будката и вдигна телефон. Секунди по-късно затвори и се върна при нея.
   Карайте към паркинга за гости. От дясната ви страна. Там ще ви посрещнат.
Паркинг за гости?
  Докато караше по алеята, Мая осъзна, че това не е жилище. Какво беше тогава? По дърветата имаше камери. Започнаха да се появяват постройки от тъмносив камък. Покрай уединеността, камъка и разположението имаше чувството, че е попаднала на място, много приличащо на „Франклин Бидъл“.
  На паркинга за гости имаше около десетина коли. Когато Мая спря, друг охранител се насочи към нея в количка за голф. Мая бързо извади пистолета си – не се съмняваше, че в някой момент ще мине през детектор на метал – и го напъха в жабката.
  Охранителят огледа колата и я покани да седне до него в количката за голф.
 Мога ли да видя някакъв документ за самоличност, моля?
Тя му даде шофьорската си книжка. Той я снима с телефона си и я върна.
 Господин Суейн е в „Брокълхърст Хол“. Ще ви откарам.
  Докато потегляха, Мая забеляза различни хора – повечето под трийсетте, мъже и жени, всичките бели. Бяха се скупчили странно на групички или се разхождаха по двойки. Много – твърде много – от тях пушеха. Повечето носеха джинси, кецове и най-различни анцузи или дебели пуловери. Мястото приличаше на двор на колеж, само че в центъра му имаше фонтан със статуя, която определено приличаше на Дева Мария.
Мая изрече на глас въпроса, който си задаваше.
 Какво е това място?
Охранителят посочи статуята.
  Ако искате вярвайте, но до края на седемдесетте е било метох. Тя повярва.
  Бил е пълен с монахини.
   Без майтап – каза Мая, като се помъчи да не прозвучи саркастично. С какво друго може да бъде пълен един метох?
Той се намръщи.
 Не знаехте ли?
 Не.
 При кого отивате?
 При Кристофър Суейн.
 Не е моя работа да казвам каквото и да било.
   Моля ви. – Каза го с глас, от който стомахът му несъмнено се сви. – Искам да знам къде съм.
Той въздъхна, колкото да се престори, че мисли, и каза:
 Това е център за възстановяване „Солемани“.
  „Възстановяване“. Евфемизъм за център за рехабилитация. Това обясняваше нещата. Иронично – богатите бяха сложили ръка на прекрасно изолирано място, подслонявало монахини, които вероятно са дали обет за бедност. Но пък от друга страна, виж само това място. Обет за бедност, как ли пък не. Може да не беше точно ирония, но все пак.
Количката спря пред нещо като спално помещение.
 Стигнахме. Входът е ето там.
  Беше пусната вътре от поредния охранител и както беше очаквала, мина през детектор на метал. От другата страна я посрещна усмихната жена, която стисна ръката й.
 Здравейте, аз съм Мелиса Лий. Фасилитатор* съм в „Солемани“.
  [* Човек, който осигурява успешна групова комуникация, като съблюдава правилата на срещата, улеснява работата на групата, организира я и я ръководи. – Б.пр.]
  „Фасилитатор“. Поредният евфемизъм, който може да означава какво ли не.
 Кристофър ме помоли да ви отведа в солариума. Насам, ако обичате.
  Токчетата на Мелиса Лий зачаткаха по пустия коридор. Като се изключеше звукът им, мястото беше притихнало като манастир. Ако го знаеш – а няма как да не го знаеш, щом работиш тук всеки ден, – защо ти е да нарушаваш спокойствието с токчетата си? Може би обувките бяха част от униформата? Нарочно ли бяха подбрани? Защо не носеше гуменки или нещо такова?
Защо всъщност си мислеше за такива банални неща?
  Кристофър Суейн стана да я посрещне, сякаш беше нервен младеж на първата си среща. Беше облечен с добре ушит черен костюм, бяла риза и тънка бяла вратовръзка. Беше си пуснал брада, която нарочно изглеждаше така, сякаш не я е планирал. Косата му бе като на скейтър, с руси кичури. Изглеждаше добре, макар да полагаше усилия за това. Каквото и да го бе довело на това място, беше оставило следите си по лицето му. Това сигурно не му харесваше. Вероятно щеше да прибегне до ботокс или силикон, но Мая смяташе, че бръчките по принцип му отиват.
 Мога ли да ви предложа нещо? – попита Мелиса Лий.
Мая поклати глава.
Мелиса леко й се усмихна и погледна към Суейн.
   Сигурен ли си, че искаш да изляза, Кристофър? – с трогателна загриженост попита тя.
   Да, моля. – Тонът му бе колеблив. – Мисля, че това е важна стъпка за мен.
Мелиса кимна.
 Аз също.
 Бихме искали да останем насаме.
  Разбирам. За всеки случай ще бъда наблизо. Викни, ако има нещо. Мелиса отново се усмихна леко на Мая и излезе, като затвори вратата след себе си.
 Еха – каза Суейн, след като останаха сами. – Наистина сте красавица. Мая не знаеше как да отговори на това, затова премълча.
Той се усмихна и открито я огледа от глава до пети.
   Зашеметяваща и в същото време създавате впечатление за недостъпност. Сякаш сте над всичко останало. – Той поклати глава. – Обзалагам се, че Джо е хлътнал веднага щом ви е видял. Прав ли съм?
  Сега не беше време да се прави на феминистка или на обидена. Трябваше да го накара да се разприказва.
 В общи линии, да.
   Нека позная. Казал е нещо хапливо и забавно, но може би в същото време самокритично. Прав съм, нали?
   Да.
   Направо ви е забърсал.
   Да.
   Господи, този Джо. Беше три степени над харизматичен, когато искаше да бъде. – Суейн поклати отново глава и усмивката му започна да се топи. – Значи наистина е мъртъв? Джо имам предвид.
   Да.
   Не знаех. Тук няма никакви новини. Едно от правилата. Никакви социални медии, никакъв интернет, никакъв външен свят. Можем да проверяваме имейлите си веднъж дневно. Така открих съобщението ви. И щом го прочетох... Е, докторът каза, че мога да прочета и новините. Останах шокиран, когато научих за Джо. Желаете ли да седнете?
  Солариумът очевидно бе по-късно допълнение, което се опитваше да пасне на старите постройки, но без никакъв успех. Създаваше чувството, че е просто долепен. Покривът представляваше купол с имитация на стъклописи. Вярно, имаше растения, но по-малко, отколкото може да се очаква в помещение, наречено солариум. В средата имаше две кожени кресла, поставени едно срещу друго. Мая и Суейн се настаниха.
 Не мога да повярвам, че е мъртъв.
Да, помисли си Мая. Чуваше го непрекъснато.
 Били сте там, нали? Когато са го застреляли?
 Да – отвърна Мая.
 В новините пишеше, че не сте пострадали.
 Да.
 Как стана?
 Избягах.
Суейн я погледна, сякаш не й вярваше напълно.
 Сигурно много сте се уплашили.
Мая премълча.
 В новините го описват като опит за грабеж, превърнал се в убийство.
 Да.
  Но и двамата знаем, че не е така, нали, Мая? – Той прокара пръсти през косата си. – Нямаше да сте тук, ако е било просто грабеж. Поведението му започваше да я изнервя.
  Просто се опитвам да разбера какво стана – каза Мая.
  Невероятно – рече той. – Още не мога да повярвам.
На лицето му имаше странна усмивка.
 На какво да повярвате?
   Че Джо е мъртъв. Съжалявам, че непрекъснато го повтарям. Просто той беше... не знам дали би било подходящо да кажа „толкова пълен с живот“. Звучи малко изтъркано, нали? Но нека кажем, че Джо беше жизнена сила. Нали разбирате. Изглеждаше толкова силен, така могъщ, подобно на огън, който е излязъл от контрол и никога не можете да го изгасите. Знам, че звучи глупаво, но около него витаеше атмосфера на... безсмъртие...
Мая се размърда в креслото.
 Кристофър?
Той се взираше през прозореца.
 Били сте на яхтата в нощта, когато Андрю е паднал зад борда. Той не помръдна.
 Какво всъщност се случи с брат му Андрю?
  Суейн преглътна с мъка. От окото му се отрони сълза и се търкулна по бузата му.
 Кристофър?
 Не го видях, Мая. Бях на долната палуба.
В гласа му имаше хлад.
 Но знаете нещо.
Още една сълза.
 Моля ви, кажете ми. Андрю наистина ли е паднал?
Гласът му бе като камък, падащ в кладенец.
 Не зная. Но не мисля така.
 Тогава какво е станало с него?
   Мисля... – Кристофър Суейн пое дълбоко дъх, събра цялата си решителност и започна отново. – Мисля, че Джо го бутна от лодката.
30.
Суейн се бе вкопчил в дръжките на креслото си.
   Всичко започна, когато Тео Мора се появи във „Франклин Бидъл“. Или може би аз започнах да го виждам тогава.
  Бяха приближили столовете и коленете им почти се допираха, сякаш имаха нужда от физическа близост в това помещение, което ставаше все по-студено.
   Сигурно ще си помислите, че е старото клише, че богатите не искат бедните да цапат елитните им институции. Можете да си го представите, нали? Как ние, богаташките синчета, тормозим Тео и му се подиграваме. Но не беше така.
   А как? – попита Мая.
   Тео беше забавен и общителен. Не направи грешката да се свива в ъгъла и да страни от нас. Вписа се от самото начало. Всичките го харесвахме. В много отношения изобщо не изглеждаше различен от нас. Знам, че хората представят богатите по един начин, а бедните по друг, но когато си хлапе – а по онова време ние бяхме просто хлапета или аз си мислех така, – просто искаш да си част от компанията. – Той избърса очите си. – Още повече че Тео беше страхотен футболист. Не добър. Страхотен. Бях много развълнуван. Имахме шанс да спечелим всички първенства онази година. Не само щатското като гимназия, което и стана, но и да бием големите държавни и църковни училища. Толкова добър беше Тео. Можеше да вкара гол от всяка позиция. И може би в това беше проблемът.
   Защо?
   Той не беше заплаха за мен. Аз бях полузащитник. Не беше заплаха и за Андрю, който му беше съквартирант и най-добър приятел. Андрю беше вратар.
Суейн млъкна и погледна Мая.
 Но Джо също е бил нападател – каза тя.
Суейн кимна.
   Не казвам, че беше открито враждебен към Тео, но... Познавах Джо от първата година. Израснахме заедно. Винаги сме били капитани на футболния отбор. И когато прекараш толкова време с някого, започваш да виждаш как фасадата понякога изчезва. Как гневът се показва зад нея. Изблиците на ярост. В осми клас Джо вкара едно хлапе в болницата, като го цапардоса с бейзболна бухалка. Дори вече не помня каква беше причината. Помня само как трима от нас го издърпахме от горкото момче. Пукна му черепа. Година по-късно момичето, което Джо харесваше, Мариан Барфорд, щеше да ходи на танци с Том Мендибуру. Два дена преди това в лабораторията избухна пожар и Том едва успя да ни измъкне живи.
Мая преглътна надигналата се горчилка.
 Никой ли не е съобщил за това?
 Не познавате бащата на Джо, нали?
 Не.
 Будеше страх. Носеха се слухове, че си имал вземане-даване със
съмнителни клиенти. Както и да е, на някои хора им беше платено. Някои от по-неприятните, така да се каже, приятели на фамилията се отбиват и те съветват да си мълчиш. Пък и Джо беше добър. Не остави много доказателства. Вече стана дума за чара му. Можеше да се преструва на много разкаян. Извиняваше се. Увещаваше. Беше богат и влиятелен и определено можеше да крие тъмната си страна, когато е необходимо. Пак ви напомням, че го познавах много отдавна. И дори аз видях тази негова страна само няколко пъти. Но когато я виждах...
Сълзите потекоха отново.
 Сигурно се чудите какво правя на място като това.
Не си беше задавала въпроса. Беше решила, че е пристрастен към нещо
 е тук, за да получи помощ. Каква друга причина можеше да има? Искаше той да продължи да разказва, но ако имаше нужда от отклонение, сигурно щеше да е погрешно да го спира.
 Тук съм заради Джо – каза той.
Мая се опита да не направи кисела физиономия.
   Знам, знам, би трябвало сам да отговарям за себе си. Винаги казват така. И да, непрекъснато сменям едно пристрастяване с друго. Бил съм тук заради алкохол, заради хапчета, заради кокаин... и за какво ли не още. Но някога не бях такъв. В училище ме дразнеха, защото не можех да изпия повече от една бира. Вкусът й не ми харесваше. В последната си година опитах трева. Само ми призля от нея.
   Кристофър?
   Да.
   Какво е станало с Тео?
   Трябваше да бъде шега. Така ни каза Джо. Не зная дали му повярвах, но... бях толкова слаб. Поправка. Още съм слаб. Джо беше лидерът. Аз бях последовател. Андрю също. Пък и какво лошо можеше да стане? Просто една шега. Такива неща се случват постоянно в училища като „Франклин Бидъл“. И онази нощ му скочихме. Нали разбирате какво искам да кажа? Отидохме в стаята му – аз, Джо, Андрю вече беше там, – скочихме му и го замъкнахме долу.
Погледът му стана отнесен, на лицето му заигра странна усмивка.
 И знаете ли какво?
 Какво?
 Тео сякаш го разбра. Сякаш разбираше, че му правим номер. И че това
 част от него. Такъв беше той. Помня, че се усмихваше, нали разбирате, сякаш всичко е наред. И после го замъкнахме в онази стая и го сложихме на стола. Джо започна да го връзва. Помагахме му. Всички се смеехме, Тео се преструваше, че вика за помощ, такива неща. Помня, че оставих един възел разхлабен. Джо дойде и го стегна. И после, когато Тео беше вързан, Джо извади фуния. От онези за пиене, нали ги знаете? Напъха я в устата му и помня как погледът на Тео се промени. Не знам, сякаш започна да схваща. Имаше още две момчета. Лари Рая и Нийл Корнфелд. Всички се смеехме, а Андрю започна да сипва бира във фунията. Припявахме „гъл-
гъл“. И останалото ми е като в сън. Като кошмар. Още не мога да повярвам, че се случи, но в един момент Джо смени бирата с твърд алкохол. Помня как Андрю каза: „Чакай, Джо, спри...“.
Гласът му замря.
 Какво стана? – попита Мая, макар че вече бе ясно.
   Внезапно кракът на Тео започна да се мята, сякаш е получил пристъп или нещо такова.
  Кристофър Суейн се разплака. На Мая й се искаше да сложи ръка на рамото му и в същото време й идеше да го фрасне в лицето. Затова просто остана да седи и да чака.
   До вчера нито веднъж не бях разказвал тази история. На никого. Но след вашия имейл... сега докторът знае част от нея. Затова си помисли, че няма да е зле да говоря с вас. Но онази нощ нещата излязоха от релси. Бях много уплашен. Знаех, че ако кажа и една дума, Джо ще ме убие. Не само тогава. И сега. Дори сега. Още изпитвам....
Мая се помъчи да го накара да продължи.
 И какво, скрихте тялото в мазето ли?
 Джо го направи.
 Но вие бяхте там, нали?
Суейн кимна.
 Значи Джо не го е носил сам, нали?
Той поклати глава.
 Кой му помогна?
 Андрю. – Той вдигна очи. – Джо го накара да му помогне.
 Това ли пречупи Андрю?
   Не знам. Може би вече се беше пречупил. Андрю, аз... след този случай вече не бяхме същите.
  Хавиер Мора е бил прав. Причината не е била в мъката. А в чувството за вина.
 И какво стана после?
 Какво можех да направя?
  Можел е да направи много неща, но Мая не беше дошла да му повдига обвинение или да му дава опрощение. Тя искаше информация. Това беше всичко.
   Трябваше да пазя тайната, нали? Затова я зарових. Опитах се да продължа да живея както преди, но вече нищо не беше същото. Успехът ми се срина. Не можех да се съсредоточа. Тогава започнах да пия. Да, знам, че звучи като удобно извинение...
   Кристофър?
   Да?
   Всички сте били на онази яхта шест седмици по-късно.
Той затвори очи.
 Какво стана тогава?
   Какво според вас стана, Мая? Стига. Вече знаете. Вие ми кажете. Съберете две и две.
Мая се наведе напред.
   Значи всички се озовавате на онази лодка на път към Бермудите. Започвате да пиете. Особено вие. За първи път се събирате заедно след смъртта на Тео. Андрю е там. Бил е на терапия, но тя не му е помогнала. Чувството за вина го унищожава. Той взема решение. Не знам как точно е станало, Кристофър, така че може би вие ще ми кажете. Андрю заплаши ли ви?
   Не ни е заплашвал – рече Кристофър. – Изобщо даже. Той просто... Започна да ни умолява. Не можеше да спи. Не можеше да яде. Господи, изглеждаше ужасно. Все повтаряше, че трябва да си признаем, защото не знае колко време може да издържи с тази тайна. Бях толкова пиян, че почти не разбирах какво говори.
   И после?
   И после Андрю излезе на горната палуба. За да се махне от нас. Няколко минути по-късно Джо също излезе. – Суейн сви рамене. – Това е.
   На никого ли не казахте?
   На никого.
   Другите две момчета, Лари Рая и Нийл Корнфелд...
   Нийл трябваше да продължи в Йейл. Накрая размисли и влезе в Станфорд. Лари отиде да учи в чужбина, ако не се лъжа. Май в Париж. Избутахме последната си година като в мъгла и повече никога не се видяхме.
   И вие сте пазили тайната всичките тези години.
Суейн кимна.
   Защо точно сега? – попита Мая. – Защо решихте да ми кажете истината?
   Знаете защо.
   Не, не съм сигурна, че знам.
   Защото Джо е мъртъв – каза той. – Защото най-сетне се чувствам в безопасност.
31.
  Думите на Кристофър Суейн отекваха в ушите й, докато вървеше обратно към паркинга за гости.
Защото Джо е мъртъв...
  В крайна сметка всичко се свеждаше отново до онази скрита камера, нали?
  Време беше за аналитично мислене. Имаше три възможни обяснения на записа, който беше видяла.
Първото и най-вероятно обяснение бе, че някой е манипулирал записа с програма като Фотошоп. Технологията съществуваше. Мая беше видяла
видеото само за кратко. Би могло да се подправи съвсем лесно.
  Второто, почти също толкова вероятно обяснение бе, че Мая си е въобразила, имала е халюцинации или умът й е направил някакъв номер и е съживил образа на Джо. Айлийн Фин обичаше да й праща клипове с оптични измами, на които си мислиш, че виждаш едно, а след като камерата се премести съвсем мъничко, се оказва, че очите ти са се заблудили. А Мая имаше ПТСР, пиеше хапчета, сестра й беше убита, изпитваше вина за смъртта й, за онази нощ в парка, всичко останало... Можеше ли наистина да отхвърли тази възможност?
И третото, най-малко вероятно обяснение бе, че Джо е все още жив.
  Ако отговорът беше Две и всичко ставаше в главата й, нямаше какво да направи. Все пак трябваше да стигне до дъното, защото истината, макар и да не те освобождава, ти помага да поправиш света по някакъв начин. Но ако отговорът беше Едно (Фотошоп) или Три (Джо е жив), това несъмнено означаваше едно:
Някой я поднасяше жестоко.
  И ако отговорът беше Едно или Три, това със сигурност означаваше още нещо – Изабела беше излъгала. Тя също е видяла Джо на видеозаписа. Единствената причина да се престори, че не го е видяла, да напръска Мая, да отмъкне камерата и да изчезне, бе съвсем проста – тя беше замесена.
  Мая се качи в колата, запали двигателя и пусна музиката. „Имеджин Драгънс“ започнаха да я предупреждават да не приближава, че вътре е тъмно, че там се спотайват демоните й.
Нямаха си на идея колко са прави.
  Пусна приложението, което й показваше къде е джипиесът, закрепен за колата на Хектор. Първо, ако Изабела беше замесена, тя не беше от хората, които действат сами. Майка й Роза, която е била на яхтата онази нощ, също би трябвало да участва. Както и брат й Хектор. Второ (господи, днес много си падаше по броенето), имаше вероятност Изабела да е отишла някъде далеч, но Мая се съмняваше. Беше наоколо. Трябваше просто да я открие.
  Извади пистолета от жабката, провери джипиеса и видя, че пикапът на Хектор в момента е паркиран в комплекса за прислугата във „Фарнуд“. Мая провери историята и видя всички места, до които беше пътувал през последните няколко дни. Единственото място, което не пасваше на работния график на един градинар, беше адрес, който посещаваше редовно – жилищен комплекс в Патърсън, Ню Джърси. Разбира се, можеше да има приятели или приятелка там. Но нещо не й се вярваше.
И сега какво?
  Дори Изабела да се криеше там, едва ли можеше просто да отиде на адреса и да започне да тропа по вратите. Трябваше да бъде по-активна. Сега всичко се свеждаше до активността. Разполагаше с повечето отговори. Трябваше да намери останалите и веднъж завинаги да сложи край на всичко това.
Телефонът й иззвъня. На екрана се изписа името на Шейн.
 Ало?
 Какво си направила?
Тонът му смрази кръвта й.
 За какво говориш?
 Детектив Киърс.
 Какво за него?
 Той знае, Мая.
Мая не отговори. Стените на купето сякаш започнаха да я притискат.
 Знае, че съм правил тест на онзи куршум.
 Шейн...
   Едно и също оръжие е убило Клеър и Джо, Мая. Как е възможно това, по дяволите?
   Шейн, чуй ме. Трябва да ми се довериш, нали?
   Продължаваш да го повтаряш. „Довери ми се.“ Станало ти е като мантра.
   Не биваше да го казвам. – Беше безсмислено. Нямаше начин да му обясни точно сега. – Трябва да вървя.
   Мая?
Тя прекъсна връзката и затвори очи.
Остави, помисли си.
 Потегли по тихия път, разсеяна от обаждането на Шейн, от разказа на Кристофър Суейн, от всички емоции и мисли, които се вихреха в главата й. Може би това обясняваше онова, което последва.
  Срещу нея се движеше ван. Трилентовият път беше тесен, така че Мая се измести леко вдясно, за да му направи място. Но когато приближи, ванът внезапно зави наляво и я засече.
  Мая наби спирачките, за да не го блъсне. Тялото й политна напред и докато предпазният колан я спираше, древната инстинктивна част от мозъка й осъзна:
Нападат я.
  Ванът препречваше пътя й напред и Мая посягаше към скоростите да превключи на задна, когато някой почука на прозореца й. Погледна и видя дулото на пистолет, насочен към главата й. С периферното си зрение зърна втори силует при прозореца от другата страна.
   Всичко е наред. – Гласът на мъжа трудно се чуваше през стъклото. – Не сме дошли да ви нараним.
  Как беше успял да стигне толкова бързо до колата й? Нямаше начин да е слязъл от вана. Просто нямаше време. Това бе внимателно подготвено. Някой се е досетил, че ще дойде на това място. Пътят беше тих. Нямаше почти никакъв трафик. Значи тези двамата са се криели зад някое дърво. Ванът я беше засякъл и те бяха изскочили.
Мая стоеше напълно неподвижно и обмисляше възможностите.
 Моля, слезте от колата и елате с нас.
Първа възможност – посяга към скоростите и превключва на задна. Втора възможност – посяга към пистолета на кръста.
  Проблемът и при двете възможности беше прост. Мъжът беше насочил пистолет към главата й. Може би същото се отнасяше и за приятеля му от другата страна. Мая не беше Уайът Ърп. Ако мъжът искаше да я застреля, тя нямаше никакъв шанс да стигне до пистолета или до скоростния лост.
Значи оставаше третата възможност – да слезе от колата...
И тогава мъжът с пистолета каза:
 Хайде. Джо чака.
  Страничната врата на микробуса започна да се плъзга настрани. Седнала в колата, с ръце на волана, Мая усети как сърцето й заби бясно в гърдите й. Вратата на вана спря по средата. Мая присви очи, но не успя да различи нищо вътре. Обърна се към мъжа с пистолета.
 Джо...?
   Да – каза той с неочаквано мек глас. – Елате. Искате да го видите, нали?
  Едва сега Мая погледна лицето му. После погледна другия мъж. Той не държеше оръжие.
Трета възможност...
Мая се разплака.
 Госпожо Бъркит?
 Джо... – през сълзи промълви тя.
   Да. – Мъжът започваше да губи търпение. – Отключете вратата, госпожо Бъркит.
  Продължавайки да плаче, Мая посегна към копчето за отключване. Натисна го. Мъжът отстъпи назад, за да може вратата да се отвори. Още държеше пистолета насочен към нея. Мая почти се свлече от колата. Мъжът посегна да я хване за ръката, но Мая, все още обляна в сълзи, поклати глава.
 Няма нужда.
  Изправи се и се запрепъва към вана. Мъжът я пусна. И това каза на Мая всичко.
Вратата на вана се отвори още мъничко.
  Четирима души, изчисли Мая. Шофьорът, онзи, който отваря вратата, онзи от другата страна на колата й и въоръженият.
  Докато приближаваше вана, цялото й обучение, всички часове в симулатора и на стрелбището започнаха да се задействат. Чувстваше се странно спокойна, сякаш на крачка от просветлението – чувството, което изпитваш, когато се озовеш в окото на ураган. Всичко щеше да се случи сега и независимо дали щеше да оживее, или да умре, тя беше активна. Не контролираше собствената си съдба – подобно мислене беше пълна глупост, – но когато си обучен и подготвен, можеш да действаш с увереност, която ти дава покой.
  Като продължаваше да залита, Мая завъртя съвсем леко глава – онова, което видеше сега, щеше да реши всичко. Мъжът с пистолета не я беше хванал, когато излезе от колата. Това беше причината да лее сълзи и да се преструва, че е на границата на истерията. Искаше да види реакцията му.
Той се бе вързал. Беше я пуснал.
Не я беше претърсил.
Това означаваше три неща...
  Озърна се назад. Мъжът наистина беше свалил пистолета. Беше отпуснат. Смяташе, че тя вече не представлява заплаха.
Първо, никой не го е предупредил, че ще бъде въоръжена...
Мая беше започнала да планира поредицата от действия от мига, в който се беше разплакала. Сълзите трябваше да подействат като оръжие –

да накарат похитителите й да се отпуснат, да я подценят, да й дадат време, преди да слезе от колата, да планира какво точно ще направи.
Второ, Джо щеше да знае, че ще бъде въоръжена...
  Ръката й вече беше на бедрото й, когато се затича. Има един забавен факт, който повечето хора не знаят. Точната стрелба с пистолет е трудна. Точната стрелба по движеща се цел е много трудна. В седемдесет и шест процента от случаите куршумите, изстреляни от обучени полицаи, пропускат мишената си с един до три метра. При цивилните процентът скачаше до деветдесет.
Затова винаги трябва да се движиш.
  Мая погледна напред към задната част на вана. Без да забави крачка и без никакво колебание тя се метна напред, направи кълбо, като извади в движение глока, и се озова директно срещу мъжа с пистолета. Той бе забелязал движението, бе започнал да реагира, но вече бе късно. Мая се целеше право в гърдите му.
  В реалния живот никога не стреляш, за да раниш. Насочваш оръжието в средата на гърдите, в най-голямата мишена, където е най-вероятно да улучиш нещо, ако не си се прицелил добре, след което просто продължаваш да стреляш.
И Мая направи точно това.
Мъжът падна.
Три, заключението – не бяха изпратени от Джо.
Няколко неща се случиха едновременно.
  Мая отново се претърколи, продължаваше да се движи, за да не бъде стационарна мишена. Обърна се към втория мъж, онзи от другата страна. Насочи пистолета към него, готова да стреля, но той се скри зад колата.
„Не спирай, Мая...“
  Вратата на вана се затръшна. Двигателят изрева. Мая се намираше зад него, използваше го като щит, ако онзи реши да стреля. Ясно беше, че не може да остане тук. Ванът всеки момент щеше да потегли, може би назад в опит да я смачка.
Решението й бе инстинктивно.
„Бягай.“
  Мъжът с пистолета беше свален. Онези във вана бяха паникьосани. Последният се беше скрил зад нея.
Когато се съмняваш, направи най-простото.
Използвайки вана като щит, Мая побягна към гората. Ванът полетя
назад и едва не я удари. Мая остана до него и после, напълно скрита от онзи до колата й, се обърна и пробяга последните няколко метра. „Не спирай...“
Гората бе твърде гъста, за да се оглежда, докато бяга, но в един момент се скри зад едно дърво и рискува да хвърли поглед назад. Мъжът до колата
й
  не я преследваше, а спринтира направо към вана и се метна вътре, докато той още се движеше. Ванът обърна и полетя напред със свистене на гуми.
Бяха зарязали онзи с пистолета до пътя.
  Целият епизод от претъркулването на Мая до този момент бе продължил по-малко от десет секунди.
Сега какво?
  Решението дойде почти мигновено. Реално нямаше избор. Ако се обадеше на полицията или останеше да чака, със сигурност щяха да я арестуват. Присъствието й в парка при убийството на Джо, намирането на Том Дъгласс, балистичните тестове, а сега и още един човек, убит от нейно оръжие – нямаше просто обяснение на всичко това.
 Забърза обратно към пътя. Мъжът лежеше по гръб с разперени крака. Може и да се преструваше, но Мая се съмняваше. Въпреки това държеше пистолета готов за стрелба.
Нямаше нужда. Той бе мъртъв.
Беше го убила.
  Нямаше време да мисли върху това. Всеки момент можеше да мине някоя кола. Мая бързо прерови джобовете му и взе портфейла. Нямаше кога да проверява документите му. Поколеба си дали да не вземе телефона – вече не можеше да използва своя, – но това изглеждаше твърде рисковано по очевидни причини. Накрая си помисли да вземе пистолета, който бе още в ръката му, но ако нещата загрубееха още повече, оръжието можеше да бъде единственото й доказателство, че е стреляла при самозащита.
Пък и тя беше въоръжена.
  Вече беше направила сметките. Тялото на стрелеца се намираше в края на пътя. Нямаше да е трудно да го избута още няколко стъпки и да го скрие в канавката.
Бързо се увери, че не приближават автомобили и направи точно това.
  Оказа се по-лесно, отколкото предполагаше, може би заради действието на адреналина. Отпуснатото тяло се плъзна право надолу и спря при едно дърво.
Беше скрит, поне временно.
  Разбира се, щяха да намерят тялото. Може би след час. Или след ден. Но сега Мая разполагаше с достатъчно време.
  Втурна се обратно към колата си и седна зад волана. Телефонът й беше полудял. Шейн я търсеше. Киърс вероятно също започваше да се чуди къде се е дянала. В далечината видя приближаваща се кола. Мая запази спокойствие. Запали двигателя и леко натисна газта. Тя бе просто
поредният посетител, който си тръгва от центъра за възстановяване „Солемани“. Ако наоколо имаше камери, щяха да заснемат бързо отдалечаващ се ван, а минута или две по-късно и нормално движещо се беемве, което имаше причини да е в района.
„Дишай дълбоко, Мая. Вдишване, издишване. Стегни, разпусни...“ Пет минути по-късно беше отново на магистралата.
* * *
Отдалечи се на достатъчно разстояние от трупа.
  Изключи телефона си и после, защото не беше сигурна дали не могат да го проследят и изключен, го счупи с удари по волана. След още петдесет километра спря на паркинга на крайпътен супермаркет и провери портфейла на мъжа. Нямаше документи, но намери четиристотин долара в брой. Идеално. Трябваше да се покрие и не искаше да използва банкомати.
  Купи с парите три предплатени телефона и бейзболна шапка. Погледна се в огледалото в тоалетната на магазина. Лицето й бе истински ужас. Изми се възможно най-добре и върза косата си на опашка. Нахлупи шапката и отново се огледа – вече изглеждаше по-приемливо.
Къде биха могли да отидат похитителите й?
  Вероятно вече не представляваха заплаха. Имаше вероятност да я причакат при дома й, но подобно нещо изглеждаше много рисковано. Ванът сигурно беше откраднат, взет под наем, с фалшиви номера или нещо такова, така че вероятно просто са се отказали.
Въпреки това Мая нямаше намерение да се връща в дома си.
  Позвъни на Еди. Той вдигна на второто позвъняване. Мая му каза къде да се срещнат. Той отговори, че тръгва веднага и за щастие не започна да задава въпроси. Това също бе риск, но не много голям. Все пак, докато наближаваше детския център, Мая се оглеждаше много внимателно. Едва сега си даде сметка, че центърът е разположен едва ли не като военна база. Човек не можеше да го приближи незабелязано. Имаше много нив~ на сигурност. Разбира се, някой би могъл да проникне със стрелба в него, но с всички електронни ключалки на входа и на всяка стая човек можеше да извика властите за нула време. А и полицейският участък се намираше само на няколко преки от центъра.
Направи още една обиколка. Нищо подозрително.
  Видя колата на Еди да влиза в паркинга и я последва. Глокът беше в кобура на кръста. Еди паркира. Мая спря до колата му, слезе и се настани на седалката до него.
 Какво става, Мая?
 Искам да се запишеш, за да можеш да вземаш Лили.
 Какъв беше онзи странен номер, от който ми се обади?
 Хайде просто да го направим, а?
Еди я погледна.
 Знаеш ли кой е убил Клеър и Джо?
 Да.
Той зачака. Накрая каза:
 Но няма да ми кажеш.
 Не, не сега.
 Защото...?
 Защото нямам време. Защото Клеър е искала да те защити.
 Може пък да не искам да бъда защитаван.
 Не става така.
 Как ли пък не. Може би е време да помогна.
   Точно сега можеш да помогнеш, като дойдеш с мен. – Тя отвори вратата си. Еди въздъхна тежко и направи същото. Когато се обърна с гръб към нея, Мая пъхна един плик в долния джоб на чантата му за лаптоп. После излезе.
  Госпожица Кити ги пусна и им помогна да попълнят документите. Докато снимаха Еди, Мая надникна в слънчевата жълта стая и видя дъщеря си. Гледката моментално я разведри. Лили беше облечена в една стара широка риза на Мая и ръцете й бяха омазани с боички. На малкото й личице бе цъфнала голяма усмивка. Мая стоеше на прага и почувства как някаква ръка бърка в гърдите й и стиска.
Госпожица Кити застана зад нея.
 Искате ли да влезете и да й кажете здрасти?
Мая поклати глава.
 Приключихме ли?
 Да. Вашият баджанак вече може да я взема по всяко време.
 И не е нужно да се обаждам и да давам съгласието си, така ли?
 Така поискахте, нали?
 Да.
 И така направихме.
  Мая кимна, без да откъсва очи от Лили. Накрая погледна за последен път дъщеря си и се обърна към госпожица Кити.
 Благодаря ви.
 Добре ли сте?
 Добре съм. – Тя погледна към Еди. – Да вървим.
  Когато излязоха на паркинга, Мая помоли Еди да й услужи с телефона си. Той й го подаде без възражения. Тя се свърза през уебсайта с джипиес проследяващото устройство.
Пикапът на Хектор отново се намираше в Патърсън.
  Добре. Трябваше да остане активна. Помисли си дали да не помоли Еди да задържи телефона, но някой можеше да се досети и да я проследи. Върна му апарата.
 Благодаря.
 Ще ми кажеш ли какво става?
  Когато стигнаха колите, Мая го спря, отвори багажника си, намери кутията с инструменти и извади отвертка.
 Какво правиш? – попита Еди.
 Сменям номерата.
  Не смяташе, че Киърс вече е издал заповед за ареста й, но малко повече предпазливост нямаше да навреди. Мая започна с предния номер. Еди намери монета вместо отвертка и се зае със задния. Две минути по-късно бяха приключили.
Мая отвори вратата на колата си. Еди стоеше и я гледаше.
  Тя спря за момент. Имаше милиони неща, които искаше да му каже – за Клеър, за Джо, за всичко. Отвори уста, но много добре знаеше, че от това няма да излезе нищо добро. Не днес. Не сега.
 Обичам те, Еди.
Той заслони с длан очите си от залязващото слънце.
 И аз те обичам, Мая.
Тя се качи в колата си и потегли за Патърсън.
32
  Откри пикапа на Хектор на паркинга на един жилищен блок на Фултън Стрийт в Патърсън.
  Паркира на улицата и мина през портала. Провери вратите на пикапа с надеждата, че някоя ще е отключена. Нямаше късмет. Зачуди се какво да прави. Нямаше начин да разбере къде точно в сградата се намира Хектор. Не знаеше и дали е с Изабела, или с някой друг. Беше късно да й пука за това. Сега целта й бе проста.
Щеше да накара Хектор да й каже къде е Изабела.
  Върна се в колата си и зачака. Следеше входа на блока, като от време на време поглеждаше към пикапа – Хектор можеше да дойде и от друга посока. Мина половин час. Искаше й се да има някакъв достъп до интернет
 Кори вероятно беше започнал да пуска някакви подробности около ЕАК,
 но беше счупила смартфона си, а еднодневките ставаха единствено за разговори и есемеси. Беше готова да се обзаложи, че Кори се е задействал. Това би могло да обясни опита да я отвлекат. Кори беше пуснал части от историята и сега някой, най-вероятно фамилията Бъркит, се опитваше да разчисти.
Хектор се появи на входа.
  Глокът беше в кобура й. Той вдигна ключодържателя си и натисна копчето. Светлините на пикапа примигнаха и вратите се отключиха. Хектор изглеждаше разтревожен, но пък по принцип не беше от найспокойните и весели хора.
 Планът на Мая бе съвсем прост. Да проследи Хектор. Да го издебне. Да тикне пистолета в лицето му. Да го накара да я отведе при Изабела. Не беше особено хитър план, но нямаше време за по-добър.
  Но когато тръгна към него, приближавайки зад пикапа, Мая осъзна, че дори този план няма да е нужен.
Изабела също излезе от блока.
Бинго.
  Мая се скри зад една кола. И сега какво? Да изчака ли Хектор да тръгне, преди да действа? Ако тикнеше пистолета в лицето на Изабела, докато брат й е още там, как щеше да реагира той? Едва ли особено добре. Той
имаше мобилен телефон. Можеше да повика помощ, да се разкрещи или... да направи някаква друга каша.
Не, трябваше да го изчака да се махне.
  Хектор се качи в пикапа си. Все така приведена, Мая се премести една кола по-напред. Криеше пистолета. Надяваше се, че никой няма да я види как се спотайва, но дори да я видеха, това само щеше да събуди подозрение, нищо повече. Съмняваше се, че някой ще да се обади на ченгетата, а и това беше риск, който трябваше да поеме.
Изабела се обърна наляво.
Момент, чакай малко.
  Мая беше решила, че Изабела е излязла да изпрати брат си или може би да му каже нещо. Но не беше така.
Изабела се качваше на мястото до шофьора.
  Мая имаше две възможности. Първо, да се върне при колата си и да проследи пикапа, но се страхуваше, че може да ги изгуби, а без смартфон нямаше как да ги проследи.
Второ...
Достатъчно.
  Завтече се към пикапа, отвори задната врата, пъхна се вътре и опря дулото на пистолета в тила на Хектор.
   Ръцете на волана. – Насочи за момент оръжието към Изабела, после отново го опря в главата на брат й. – Ти също, Изабела. Ръцете на таблото. Двамата я зяпнаха шокирани.
   Действайте.
  Те бавно поставиха ръце там, където им бе заповядано. Мая помнеше как бе подценила Изабела при предишния им сблъсък, затова се пресегна и взе чантата й. Надникна вътре.
Да, спреят бе там, заедно с телефона й.
  Телефонът на Хектор беше в стойката за чаша. Мая го взе и го метна в чантата на Изабела. Запита се дали Хектор не е въоръжен. Бързо го обискира на най-очевидните места, без да сваля оръжие от него. Нищо. Грабна ключа на пикапа и също го метна в чантата. Пусна чантата на пода пред себе си и тогава видя нещо, което я накара да замръзне.
Цветът привлече вниманието й...
 Какво искаш? – попита Изабела.
На пода зад седалката на шофьора имаше купчина дрехи.
 Не можеш просто да опираш оръжие...
   Млъквай – сряза я Мая. – Само да си гъкнала, ще пръсна главата на Хектор.
  Отгоре на купчината имаше сив анцуг. Мая го избута с крак. Под него беше познатата горско зелена риза – виждаше я толкова ясно, че едва не дръпна спусъка от ярост.
* * *
 Говори – нареди Мая.
Изабела я изгледа кръвнишки.
 Последен шанс.
 Нямам нищо за казване.
Мая заговори вместо нея.
   Хектор е горе-долу с ръста и телосложението на Джо. Предполагам, че той е изиграл ролята му пред камерата? Пуснала си го в къщата. Той е изиграл сцената. Лили го познава. Сама е отишла при него. После просто сте взели лицето на Джо от запис на.... – Усмивката. Онази, която видя на видеото. – Боже мой, от записа на сватбата ни?
   Нямаме какво да ти кажем – заяви Изабела. – Няма да ни убиеш.
  Достатъчно. Мая стисна по-здраво пистолета и заби металната дръжка в носа на Хектор. Хрущенето се чу ясно. Хектор изрева. Между пръстите му потече кръв.
   Може и да не те убия – каза Мая. – Но първият куршум ще бъде в рамото му. После в лакътя. После в коляното. Така че започвай да говориш.
Изабела се поколеба.
  Мая замахна и фрасна отново Хектор, този път зад ухото. Той изстена и залитна настрани. Изабела инстинктивно свали ръце от таблото и се опита да задържи брат си. Мая я цапардоса с пистолета през лицето – достатъчно силно, за да я заболи, но без да я нарани сериозно.
Въпреки това Изабела вече също кървеше.
Мая опря дулото в рамото на Хектор и започна да обира мекия спусък.
 Чакай! – извика Изабела.
Мая не помръдна.
 Направихме го, защото уби Джо!
Мая не отдръпна пистолета.
 Кой ти го каза?
 Какво значение има?
   Мислиш, че съм убила собствения си съпруг – каза Мая и кимна към пистолета в ръката си. – Защо тогава си мислиш, че няма да застрелям и брат ти?
   Майка ни беше – обади се Хектор. – Каза, че ти си убила Джо. И че трябва да й помогнем да го докаже.
   Как да й помогнете?
Хектор се надигна.
 Не си ли го убила ти?
 Как да й помогнете, Хектор?
   Както сама каза. Преоблякох се като Джо. Оставихме камерата да ме запише. Взех картата и я занесох във „Фарнуд“. Семейството беше наело някакъв компютърен специалист. Час по-късно се върнах с картата и Изабела я сложи в рамката.
 Момент – каза Мая. – Откъде знаехте, че имам скрита камера? Изабела изсумтя презрително.
 Най-ненадейно в деня след погребението се сдобиваш с нова цифрова
рамка с вече заредени снимки в нея? Я стига. Ти си единствената майка, която познавам и която не държи снимки на дъщеря си. Не окачваш по стените дори рисунките й. Така че щом видях рамката, веднага се сетих. За пълна глупачка ли ме смяташ?
  Мая си спомни колко добра беше Изабела на записите, винаги усмихната и заета с Лили.
 И какво, казала си на майка си, така ли?
Изабела не си направи труда да й отговори.
 И предполагам, че идеята да ме напръскаш със спрея е била нейна.
   Не знаех как ще реагираш, след като видиш записа. Трябваше просто да взема картата. За да не можеш да я покажеш на други.
Искали са да я изолират.
   Ако я покажеше на мен – продължи Изабела, – трябваше да се престоря, че не съм видяла нищо.
   Защо?
   Защо според теб?
Отговорът бе очевиден.
 Трябвало е да се объркам, да се усъмня в разсъдъка си...
  Гласът на Мая замря. Тя се взираше покрай тях, направо през предното стъкло на пикапа. Изабела и Хектор я погледнаха, после се обърнаха да видят какво е привлякло вниманието й.
Точно пред пикапа на Хектор стоеше Шейн.
* * *
 Мръднете ли, ще ви застрелям – каза Мая на Хектор и Изабела. Тя отвори задната врата, слезе и се пресегна да вземе чантата на
Изабела. Шейн продължаваше да стои и да я чака. Очите му изглеждаха
зачервени.
 Какво правиш? – попита той.
 Насадили са ме – каза Мая.
 Какво?
 Хектор се облякъл като Джо. После някой е редактирал записа.
 Значи Джо е...?
 Мъртъв. Да. Как ме намери, Шейн?
 По джипиеса.
 Телефонът ми не е у мен.
 Сложих проследяващи устройства на двете ти коли – каза Шейн.
 Защо ти е било да го правиш?
   Защото не действаш рационално – отвърна той. – Още преди онази история с камерата. Трябва да го разбереш.
Мая премълча.
   Така че да, аз се обадих на доктор Ву. Реших, че може да те убеди да подновиш терапията. И да, сложих проследяващото устройство в колата ти, ако случайно ти потрябва помощ. После, след като Киърс се свърза с мен за онези балистични експертизи и ти не отговаряше на обажданията
ми...
Тя погледна назад към пикапа. Двамата вътре не помръдваха. „Дишай дълбоко...“
 Трябва да ти кажа нещо, Шейн.
 За балистичната експертиза.
Тя поклати глава.
„Стегни, отпусни...“
 За онзи ден над Ал Каим.
Шейн я погледна объркано.
 Какво за него?
Тя отвори уста, после я затвори.
 Мая?
   Вече бяхме изгубили хора. Добри хора. Нямаше да позволя да губим още.
Очите й започнаха да се пълнят със сълзи.
 Знам – рече Шейн. – Това беше мисията ни.
   И тогава видяхме онзи джип. Слушах как нашите момчета викат за помощ, а джипът се носеше към тях. Прицелихме се. Обадихме се. Но те не ни разрешиха да нападнем.
   Да – рече Шейн, – искаха да са сигурни, че не са цивилни.
Мая кимна.
 И чакахме – каза Шейн.
 Докато онези момчета молеха за живота си.
Ъгълчето на устата му трепна.
   Трудно беше да се слуша. Знам. Но постъпихме правилно. Изчакахме. Следвахме протокола. Не сме виновни ние, че онези цивилни загинаха. Когато получихме потвърждение...
Мая поклати глава.
 Не получихме никакво потвърждение.
Шейн замря и я погледна.
 Аз изключих връзката.
 Какво... какво си...?
 От щаба се обадиха да изчакаме още.
Той поклати глава.
 Какви ги говориш?
   Не ни дадоха зелена светлина. Смятаха, че поне един от хората в джипа е цивилен, може би малолетен. Казаха ни, че има петдесет процента вероятност хората в джипа да не са врагове.
Дишането на Шейн стана накъсано.
 Но аз чух...
 Нищо не си чул, Шейн. Аз ти предадох съобщението, забрави ли? Шейн я зяпна.
   Мислиш, че аудиозаписът е лош, защото сме ликували след унищожаването на целта. Но не това е нещото, което Кори има срещу мен. Той разполага с обаждането, че в джипа може да има цивилни.
 И ти въпреки това стреля – рече Шейн.
 Да.
 Защо?
   Защото не ми пукаше за цивилните – отвърна Мая. – Пукаше ми за нашите момчета.
   Господи, Мая.
   Направих избор. Нямаше да позволя да изгубим някой от нашите. Не и докато аз съм на пост. Не и ако не можех да им помогна. И ако трябваше да умрат цивилни, ако трябваше да има косвени жертви, тъй да бъде. Вече не ми пукаше. Това е истината. Мислиш си, че имам онези ужасни пристъпи, защото изпитвам вина за мъртвите цивилни. Тъкмо обратното, Шейн. Имам ги, защото не се чувствам виновна. Смъртта им не ме преследва. Онова, което ме мъчи, Шейн, е знанието, че ако можех отново да се озова там, щях да постъпя по абсолютно същия начин.
В очите на Шейн имаше сълзи.
   Така че не ми трябваше психиатър, за да го проумея. Принудена съм всяка нощ да изживявам отново случилото се – но никога не мога да променя резултата. Затова онези спомени никога няма да ме оставят, Шейн. Всяка нощ се озовавам в хеликоптера. Всяка нощ се опитвам да намеря начин да спася онези войници.
   И всяка нощ убиваш онези цивилни – рече Шейн. – Господи...
  Той пристъпи напред с разперени ръце, но тя се дръпна. Нямаше начин да се справи с това. Бързо се обърна и погледна назад. Изабела и Хектор не бяха помръднали.
Време беше да тръгва.
 Какво ти каза Киърс?
   Че Джо и Клеър са били убити с едно и също оръжие – отвърна Шейн. – Знаеш го, нали? Киърс ти е казал.
Мая кимна.
 Но ти не каза на мен, Мая.
Тя не си направи труда да му отговори.
   Каза ми всичко с изключение на резултатите от балистичната експертиза.
 Шейн...
   Досетих се, че се опитваш сама да откриеш убиеца на Клеър. Ченгетата бяха безполезни. Досетих се, че си попаднала на нещо.
  Мая не откъсваше поглед от пикапа. Не защото искаше да държи под око Хектор и Изабела, а защото не можеше да погледне Шейн.
   Даде ми онзи куршум преди Джо да бъде застрелян – рече Шейн. – Помоли ме да видя дали е от същото оръжие, което е убило Клеър. Съвпадаше. Не ми каза как си се сдобила с него. И сега знам, че същото оръжие е убило и Джо. Как е възможно това?
   Има само едно обяснение.
Шейн поклати глава, но вече знаеше. Мая го погледна в очите.
 Аз го направих – каза тя. – Аз убих Джо.
33
  Мая беше нахлупила бейзболната шапка и караше пикапа на Хектор. Влезе във „Фарнуд“ през задния портал и продължи до основната сграда. Беше се стъмнило. Охраната още бе тук, но беше доста отпусната. Никой не си направи труда да спре познатата кола.
  Шейн държеше Хектор и Изабела, за да не предупредят някой за пристигането им в имението. Мая се обади по предплатения телефон в „Кожа и дантела“ и поиска да говори с Лулу.
 Вече не мога да ви помогна – каза Лулу.
 Мисля, че можеш.
  След като затвори, Мая паркира отстрани на сградата. Наоколо бе тъмно. Тя се промъкна отзад и опита вратата на кухнята. Не беше заключена. Къщата бе пуста и притихнала. Нямаше запалени лампи. Мая тръгна към камината и спря. Седна сама във фоайето и зачака. Минаха няколко минути. Очите й привикнаха с тъмнината.
  Беше видяла всичко като на отделни кадри, но първият – отварянето на оръжейния сейф – промени всичко. Беше се прибрала в страната за пръв път след смъртта на Клеър. Отиде на гробището. Джо я закара. Държеше се странно, но това не й направи особено впечатление. Все пак започна да си мисли за него, за това колко малко време прекарваха заедно, за бурната им връзка, за службата си в армията, за работата му, но това не помогна особено. Дали си е мислила, че всъщност не го познава толкова добре? Не. Мислеше си го едва сега, със задна дата.
Отварянето на оръжейния сейф промени всичко.
  Мая беше много педантична по отношение на оръжията си. Държеше ги безупречно чисти и в мига, в който извади своите револвери „Смит и Уесън“, разбра нещо със сигурност.
Единият от тях – онзи в скритото отделение – беше използван.
  Когато се премести при Джо, той все й повтаряше как мрази оръжията, как не желае да ходи с нея на стрелбището, как му се иска да не ги държи в къщата.
Иначе казано, бе протестирал твърде много.
  Като се замислеше сега, беше странно, че човек, който не проявява интерес към оръжията, въпреки всичко беше поискал пръстовите му отпечатъци да бъдат въведени в електронната ключалка на сейфа. „За всеки случай – беше й казал Джо. – Никога не знаеш какво може да стане.“
  В живота има моменти, когато всичко се променя. Като при онези оптични илюзии. Виждаш едно нещо, но като се преместиш съвсем мъничко, то се оказва друго. Точно така се бе почувствала Мая, докато държеше оръжието, което някой се беше опитал да почисти, без да знае как всъщност се прави.
  Това беше удар в корема. Предателство, от най-долните. Да спиш с врага – чувстваше се пълна глупачка, че и по-лошо. И в същото време в това имаше някаква ужасяваща логика.
Тя знаеше.
  Още докато минаваше през фазата на отричане, тя знаеше, че това оръжие, нейното собствено оръжие е убило сестра й. Знаеше го, преди да отиде на стрелбището, да стреля и да даде куршума на Шейн. Знаеше го, преди да го помоли тайно да направи експертиза на куршума, открит в черепа на Клеър.
Джо беше убил сестра й.
  Въпреки това имаше вероятност да греши. Имаше вероятност някой хитър наемен убиец да е проникнал в сейфа, да е използвал оръжието и да го е върнал на мястото му. Имаше вероятност Джо да не го е направил. Затова размени двата револвера, сложи използвания от Джо в тайното отделение, а на негово място постави другия, който бе регистриран в Ню Джърси. Погрижи се никое от другите оръжия да не е заредено и да няма муниции...
С изключение на револвера в тайното отделение.
  Започна да рови в нещата на Джо и нарочно да оставя следи, че го е правила. Искаше той да разбере, че го е надушила. Да види как ще реагира. Да събере достатъчно информация, за да го накара да й каже защо е убил Клеър.
  Да, Киърс беше прав. Мая се беше обадила на Джо онази нощ, а не обратното.
Знам какво си направил, беше му казала тя.
За какво говориш?
Имам доказателство.
  Каза му там, в Сентръл Парк. Пристигна по-рано и проучи района. Забеляза двама улични бандити – по-късно щеше да научи, че се казват Емилио Родриго и Фред Кейтън – да минават покрай фонтана Бетесда. По начина, по който се движеше Родриго, си личеше, че е въоръжен.
  Идеално. Набедени типове, които никога няма да могат да бъдат осъдени.
Когато се срещнаха, тя даде шанс на Джо.
Защо уби Клеър?
Нали каза, че имаш доказателства, Мая. С нищо не разполагаш.
Ще намеря доказателства. Няма да се спра. Ще превърна живота ти в ад.
  И тогава Джо извади заредения револвер, който бе намерил в тайното отделение на сейфа. Усмихваше й се. Или поне тя си мислеше така. Сигурно е било твърде тъмно, за да го види, а и погледът й беше насочен към оръжието. Но сега, докато преживяваше отново случилото се, Мая беше готова да се закълне, че Джо се усмихваше.
Той насочи револвера право в гърдите й.
  Всичко, което си беше мислила преди – всички приказки, че знае, – се изпариха на мига, когато видя как мъжът, когото се бе заклела да обича винаги, насочва заредено оръжие към нея. Беше знаела и въпреки това не беше повярвала, не го беше приела, беше смятала, че всичко е някаква грешка и че като го принуди да действа, ще разбере какво е пропуснала, как се е заблуждавала.
  Джо, бащата на детето й, не беше убиец. Не беше делила леглото и сърцето си с изверг, който е измъчвал и убил сестра й. Още имаше шанс, че всичко някак ще намери обяснение.
Докато той не дръпна спусъка.
Сега, седнала в тъмното фоайе, Мая затвори очи.
  Още можеше да види изражението на Джо, когато револверът не гръмна. Той дръпна спусъка отново. И отново.
Махнах ударника.
Какво?
Махнах ударника от чукчето, за да не може да стреля.
Няма значение, Мая. Никога няма да докажеш, че аз съм я убил. Прав си.
  И тогава Мая извади другия „Смит и Уесън“ – същия, който беше използвал Джо, за да убие Клеър, – и го простреля три пъти. Нарочно не го уби с първите два изстрела. Мая беше експерт в стрелбата. Повечето улични бандити не бяха такива. Смъртта от един-единствен изстрел щеше да е прекалено очевидна.
  Киърс: Първият куршум е улучил съпруга ви в лявото рамо. Вторият е попаднал в дясната му ключица.
  Носеше шлифер и ръкавици, които бе купила с пари в брой от магазин на Армията на спасението. Частиците барут попаднаха по тях. Мая свали дрехата и ръкавиците и ги изхвърли в кофа за боклук на Пето Авеню. Нямаше да ги намерят, но дори това да станеше и да откриеха барута, голяма работа – нямаше как да ги свържат с нея. После се наведе и прегърна умиращия Джо, за да изцапа с кръвта му ризата си. Прибра двата револвера в чантата. После тръгна със залитане към фонтана Бетесда.
Помощ... моля ви... някой... съпругът ми...
  Никой не я претърси. И защо да го правят? Тя беше жертва. Отначало всички бяха загрижени дали не е ранена и как да намерят убийците. Объркването се отплати. Мая беше готова да изхвърли чантата където и да е – в нея нямаше нищо освен оръжията, – но в крайна сметка не се наложи. Останаха у нея и накрая ги върна у дома. Изхвърли оръжието на престъплението в реката. Постави обратно ударника на регистрирания „Смит и Уесън“ и го върна в сейфа. Именно този револвер бе взел Киърс, за да го изследва.
  Мая знаеше, че балистичната експертиза ще потвърди нейната „невинност“ и ще обърка полицията. Едно и също оръжие беше убило Джо и Клеър. Мая имаше желязно алиби за смъртта на Клеър – тогава беше извън страната, – следователно нямаше начин тя да е убила някой от двамата. Не й харесваше идеята полицията да прибере двама невинни – Емилио Родриго и Фред Кейтън, – но единият от тях наистина носеше оръжие. Знаеше също, че заради собствените й показания, че са били с маски за ски, обвиненията срещу тях няма да издържат. Нямаше как да им припишат престъплението.
В сравнение със станалото в миналото тези косвени щети бяха
пренебрежимо малки.
  Случаят беше неразрешима каша, точно както искаше. Клеър беше убита и убиецът й бе наказан. Точка. Правосъдие, в известен смисъл. Мая не знаеше всичко, но достатъчно. Тя и дъщеря й щяха да са в безопасност.
А после видеозаписът от скритата камера отново промени всичко.
  Отвън спря кола. Мая не стана от мястото си. Предната врата се отвори. Чу Джудит да се оплаква колко досадна била вечерта. Нийл беше с нея. Каролайн също. Тримата влязоха заедно.
Джудит запали лампите и ахна.
Мая продължи да си седи на мястото.
   Боже мой – възкликна Джудит, – за малко да ми докараш инфаркт. Какво правиш тук, Мая?
   Бръсначът на Окам – каза Мая.
   Моля?
   „От хипотезите, обясняващи еднакво добре даден проблем, следва да се избере онази с най-малко предположения.“ – Мая се усмихна. – Иначе казано, най-простият отговор обикновено е най-вероятният. Джо не е оцелял при стрелбата. Просто сте искали да си го помисля.
Джудит погледна децата си и после се обърна отново към Мая.
   Ти си намислила номера с камерата, Джудит. Казала си на семейството на Роза, че съм убила Джо, но не е имало как да го докажеш. Затова си искала малко да ме пораздрусаш.
Джудит не си направи труда да отрича.
   И какво, ако съм го направила? – Гласът й бе като от чист лед. – Да не би да има закон, който забранява залавянето на убиец?
   Доколкото знам, не – съгласи се Мая. – Предположих го от самото начало, разбира се. Ти си манипулативна. Професията ти е да въртиш номера на умовете.
   Това са психологически експерименти.
   Въпрос на семантика. Но аз видях как Джо умира. Знаех, че не може да е жив.
   Да, но е било тъмно – каза Джудит. – Може и да си сбъркала. Измамила си Джо по някакъв начин. Накарала си го да отиде на онова място в парка. Той също би могъл да те измами. Да смени куршумите ти с халосни. Нещо такова.
   Но не го направи.
Нийл прочисти гърлото си.
 Какво искаш, Мая?
Мая не му обърна внимание, а продължи да гледа Джудит.
   Макар да не се вързах, че е жив, макар да не се пречупих под напрежението, че да си призная, ти знаеше как ще реагирам.
   Да.
   Знаела си, че ще се сетя, че някой ме разиграва. Че ще започна да търся. Че може би ще направя грешка и ще успеете да ме пипнете. Че ще се препъна. Освен това сте искали да разберете какво знам. И всички
изиграхте ролите си в малкия психологически експеримент на мама. Каролайн ми пробута лъжите, че си мисли, че братята й са живи и че Киърс е на заплата при вас. Пълни измислици. Но започнаха да ми се струпват много неща. Камерата, липсващите дрехи, телефонните обаждания. Всеки би могъл да се усъмни в здравия си разум. И аз се усъмних. Би било лудост поне да не си помисля, че може да губя разсъдъка си.
Джудит й се усмихна.
 Защо си тук, Мая?
 Имам един въпрос към теб, Джудит.
Тя зачака.
 Как разбра, че съм убила Джо?
 Значи го признаваш.
   Естествено. Но как разбра? – Мая погледна към Нийл, после към Каролайн. – Каза ли ти как е разбрала, Каролайн?
Каролайн се намръщи и се обърна към майка си.
 Просто го знаех – каза Джудит. – Една майка знае такива неща.
   Не, Джудит. Знаела си, че съм го убила, защото си знаела, че имам мотив.
   За какво става дума? – попита Каролайн.
   Джо е убил сестра ми.
   Не е вярно – заяви Каролайн с тона на нацупено дете.
   Джо е убил Клеър – каза Мая. – И майка ти го е знаела.
   Мамо?
Очите на Джудит горяха.
 Клеър открадна от нас – каза тя.
 Мамо...
   Нещо повече, Клеър се опита да ни унищожи, цялата фамилия и богатствата ни. Джо просто се опита да я спре. Опита се да се разбере с нея.
   Измъчвал я е – каза Мая.
   Изпаднал е в паника. Признавам го. Отказала да му каже какво е направила. Отказала да му върне информацията. Не одобрявам поведението му, но твоята сестра започна това. Опита се да унищожи тази фамилия. Ти би трябвало да го разбереш, Мая. Тя беше врагът. Трябва да атакуваш врага с всичките си сили. Биеш се с всичко, с което разполагаш. Без никаква милост.
Мая чувстваше яростта, но нямаше да й позволи да я погълне.
 Тъпа, зла жено.
 Хей! – Нийл реши да се застъпи за майка си. – Достатъчно.
 Не схващаш, нали, Нийл? Мислиш си, че Джо е защитавал богатствата
на фамилията? Че е свързано единствено с ЕАК „Фармасютикълс“?
Нийл погледна майка си така, че Мая разбра със сигурност, че е права.
Тя едва не избухна в смях. Обърна се към Джудит.
   Това ти е казал Джо, нали? Че Клеър е научила за схемата ви с лекарствата. И тъй като всичко е можело да рухне, ти, Нийл, си престанал
да вярваш в плана на мама. Изпаднал си в паника и си изпратил онези типове след мен. Искал си да разбереш какво знам. И си им казал за психичното ми състояние. Казал си им, че ако ми кажат, че Джо ме чака, ще рухна, така ли?
Нийл я изгледа с неприкрита омраза.
 Най-малкото щеше да омекнеш.
Джудит затвори очи.
 Тъпо – промърмори тя.
   „Джо чака“. Така каза онзи тип. И това беше грешката ти, Нийл. Разбираш ли, ако Джо беше зад всичко това, ако Джо беше пратил онези при мен, той със сигурност щеше да знае, че съм въоръжена. А онези не знаеха.
   Мая?
Беше Джудит.
 Ти уби сина ми.
 Той уби сестра ми.
   Той е мъртъв. Не може да бъде преследван от закона. Но трима свидетели чуха признанието ти. Ще те съдим.
   Не разбираш – каза Мая. – Джо не е убил само сестра ми. Убил е Тео Мора...
   Било е ученическа лудория, превърнала се в трагедия.
   Убил е Том Дъгласс.
   Нямаш доказателства.
   И е убил собствения си брат.
  Всички замръзнаха. За няколко секунди се възцари пълна тишина – от онези, когато имаш чувството, че и мебелите са затаили дъх.
 Мамо? – Беше Каролайн. – Това не е вярно, нали?
 Разбира се, че не е – каза Джудит.
 Вярно е – рече Мая. – Джо е убил Андрю.
Каролайн се обърна към Джудит:
 Мамо?
 Не я слушай. Това е лъжа.
Но гласът на Джудит потрепна.
   Днес бях при Кристофър Суейн, Джудит. Той ми каза, че Андрю не издържал, че на онази лодка казал на Джо, че ще издаде всички заради онова, което са сторили с Тео. После излязъл на горната палуба. И Джо го последвал.
Мълчание.
  Каролайн се разплака. Нийл погледна към майка си, сякаш я умоляваше за помощ.
   Това не означава, че Джо го е убил – каза Джудит. – Може и да вярваш, че го е направил в някаква ужасна фантазия на болния ти мозък, но ти самата ми каза какво се е случило. Каза ми истината.
   Че Андрю е скочил. – кимна Мая. – Че се е самоубил.
   Да.
 И че Джо го е видял. Той ми го каза.
 Да, разбира се.
   Само че не е станало така. Джо и Андрю са се качили на палубата в един след полунощ.
   Да.
   А за изчезването на Андрю е било съобщено едва на сутринта. – Мая наклони глава настрани. – Щом Джо е видял брат си да скача, защо не е вдигнал тревога на мига?
  Очите на Джудит се разшириха, сякаш някой беше забил юмрук в корема й. Мая разбра. Джудит също е била в режим на отричане. Знаела е и в същото време не е знаела. Изумително е как можем да заслепяваме сами себе си за такива очевидни истини.
Джудит рухна на колене.
 Мамо? – обади се Нийл.
Джудит зави като ранено животно.
 Не може да е истина.
   Истина е – каза Мая и се изправи. – Джо е убил Тео Мора. Убил е Андрю. Убил е Клеър. Убил е Том Дъгласс. Колко още души е убил, Джудит? Ударил е някакво хлапе по главата с бейзболна бухалка, когато е бил в осми клас. Опитал се е да изгори жив друго момче в гимназията заради момиче. Джоузеф Старши го е разбрал. И затова е прехвърлил ръководството на компанията на Нийл.
Джудит клатеше глава.
 Отгледала си и си защитавала един убиец.
 А ти се омъжи за него.
 Да – кимна Мая.
 Наистина ли мислиш, че би могъл да те заблуди?
 Не мисля. Знам го.
Все още на колене, Джудит погледна нагоре към нея.
 Ти го екзекутира.
Мая не отговори.
 Не е било при самозащита. Можела си да го издадеш.
 Да.
 Но вместо това си избрала да го убиеш.
   Щеше да се опиташ да го защитиш отново, Джудит. Не можех да допусна това. – Мая направи крачка към изхода. Нийл и Каролайн отстъпиха назад. – Но сега всичко ще излезе наяве.
   Ако излезе – рече Джудит, – ще прекараш остатъка от живота си в затвора.
   Да, може би. Но ще се разбере и историята с ЕАК. Всичко приключи. Нищо не остана.
   Чакай – каза Джудит и се изправи.
Мая спря.
 Можем да се споразумеем.
 Мамо, какви ги говориш? – обади се Нийл.
   Млъкни. – Тя погледна към Мая. – Искаше справедливост за сестра си. Получи я. Сега всички сме заедно.
   Мамо?
   Изслушайте ме. – Тя постави ръце на раменете на Мая. – Приписваме скандала с ЕАК на Джо. Изказваме предположението, че вероятно това е довело до убийството му. Разбирате ли? Не е нужно никой да научава истината. Правосъдието е раздадено. И може би... може би си права, Мая. Аз... аз съм Ева. Отгледала съм Каин, за да убие Авел. Трябваше да се сетя. Не знам дали ще мога да живея със себе си, или да получа опрощение, но може би ако си замълчим, ще мога да спася другите си две деца. Както и теб, Мая.
   Късно е за сделки, Джудит – каза Мая.
   Права е, мамо.
  Беше Нийл. Мая се обърна към него и видя, че е насочил пистолет към нея.
   Но аз имам по-добра идея – каза й той. – Откраднала си пикапа на Хектор. Проникнала си с взлом в къщата ни. Сигурен съм, че си въоръжена. Призна, че си убила Джо, и сега ще убиеш и нас. Само че аз те застрелвам навреме и спасявам семейството си. Приписваме скандала с ЕАК на Джо и живеем живота си, без да трябва да се озъртаме през рамо.
  Нийл погледна към майка си. Джудит се усмихна. Каролайн кимна. Цялото семейство се беше събрало.
Нийл стреля три пъти.
Поетично, помисли си Мая. Толкова пъти беше стреляла и тя в Джо.
  Мая рухна на пода с разперени ръце и крака. Лежеше по гръб. Не можеше да помръдне. Очакваше да й стане студено, но не беше така. Гласовете достигаха до нея бързо и откъслечно:
 Никой няма да разбере...
 Провери джобовете й...
 Няма оръжие...
Мая се усмихна и погледна към камината.
 На какво се усмихва?
 Какво е онова над камината? Прилича ми на...
 О, не...
  Мая примигна и затвори очи. Зачака звуците – воят на турбините, стрелбата, писъците – да я връхлетят. Но те не дойдоха. Не и този път. Никога повече.
После настъпи мрак, тишина и най-сетне покой.
34.
Двайсет и пет години по-късно
  Вратата на асансьора започва да се затваря, когато чувам женски глас да вика името ми.
 Шейн?
Поставям ръка на сензора, за да задържа асансьора.
Тя се втурва усмихната вътре и ме целува по бузата.
 Отдавна не сме се виждали.
 От много отдавна.
 Изглеждаш добре, Шейн.
 Ти също, Айлийн.
 Чух, че са ти сменили коляното. Добре ли си?
Махам й с ръка да не се тревожи. Двамата се усмихваме.
Денят е добър.
 Как са децата? – питам я аз.
 Чудесно. Казах ли ти, че Миси преподава във Васар?
 Винаги е била умна. Също като майка си.
  Айлийн слага ръка върху моята и я оставя там. Двамата сме все още необвързани, макар че си имахме нашия момент навремето. Достатъчно по темата. Продължаваме пътуването в мълчание.
  Несъмнено всички сте виждали видеозаписа от онази камера за детегледачки, която Мая постави над камината във „Фарнуд“ (навремето казваха „мрежата прегря“, когато нещо ставаше толкова популярно), така че ще ви разкажа останалото от онова, което знам.
  Онази нощ, след като ме убеди да държа под око Хектор и Изабела, Мая се обади на някой, който работеше с Кори Свирката. Така и не научих името на човека. Никой не го научи. Пуснаха картина на живо през скритата камера. Иначе казано, светът можеше да гледа всичко, което ставаше в къщата на Бъркит. В реално време. Кори Свирката вече беше много нашумял – в онези времена този вид прозрачност бе в зародиша си, – но след онази нощ сайтът му стана един от най-посещаваните в мрежата. Естествено, аз самият му имах зъб, задето пусна записа от мисията ни. Но накрая Кори Рудзински използва известността, която му даде Мая, в името на доброто. Уплашени, ранени, безсилни хора, които се бяха страхували да кажат истината, изведнъж намериха кураж да излязат напред. Корумпирани правителства и корпорации се сринаха.
  В крайна сметка това беше идея на Мая – да покаже истината на света на живо. Просто никой не беше очаквал подобен край.
Убийство пред очите ви.
Вратата на асансьора се отваря.
 След теб – казвам на Айлийн.
 Благодаря, Шейн.
  Докато я следвам по коридора, все още накуцвайки заради новото коляно, усещам как в гърдите ми се разлива топлина. Признавам, че с възрастта ставам по-емоционален. По-склонен съм да плача в хубавите моменти в живота.
Когато завивам на ъгъла и влизам в болничната стая, виждам първо
Даниел Уолкър. Сега той е на трийсет и девет и висок близо метър деветдесет и пет. Работи три етажа по-нагоре като радиолог. До него е сестра му Алекса. Тя е на трийсет и седем и също стана майка. Алекса се занимава с цифров дизайн, макар че не знам какво точно означава това.
Двамата ме посрещат с прегръдки и целувки.
  Еди също е тук с жена си Селина. Еди беше останал вдовец близо десет години, преди да се ожени отново. Селина е чудесна жена и съм щастлив, че Еди намери щастие след Клеър. Двамата си стискаме ръцете и правим онази типично мъжка полупрегръдка.
Поглеждам към леглото, където Лили държи малкото си момиченце. Бум. Сърцето ми експлодира.
  Не зная дали онази нощ Мая отиде при Бъркит със съзнанието, че ще умре. Остави оръжието си в колата. Някои предполагат, че го е направила, за да не могат Бъркит да се позоват на правото си на самозащита. Може би. Мая ми беше оставила писмо, което написала в нощта преди смъртта си. Имаше писмо и за Еди. Мая искаше Еди да отгледа Лили, ако с нея се случи нещо. Той го направи по забележителен начин. Мая писа, че се надява Даниел и Алекса да бъдат добри по-големи брат и сестра на дъщеря й. Те бяха, и още как. Аз трябваше да съм дядото на Лили, а Айлийн – баба й. Мая искаше да останем в живота й. Двамата с Айлийн го направихме, но покрай Еди, Даниел и Алекса не мисля, че Лили имаше толкова нужда от нас.
  Останах – и все още съм тук, – защото обичам Лили с онази свирепост, която човек обикновено запазва за собственото си дете. И може би оставам заради нещо друго. Лили е като майка си. Прилича на майка си. Държи се като майка си. Да бъда около нея, да върша неща за нея е единственият начин, по който мога да задържа Мая при себе си. Може би звучи егоистично, не знам. Но Мая ми липсва. Понякога, например като оставях Лили след бейзболен мач или кино, почти ми идеше да се втурна някъде и да разкажа на Мая за изминалия ден и да я уверя, че Лили е добре.
Глупаво, нали?
  Лили повдига очи и ми се усмихва от леглото. Усмивката е на майка й, макар че рядко съм я виждал грейнала по този начин.
 Виж, Шейн!
Лили не помни майка си. Това ме убива.
 Справи се добре, хлапе – казвам аз.
  Хората говорят за престъпленията на Мая, разбира се. Тя наистина уби цивилни. Наистина екзекутира човек, както и да я оправдавате. Ако беше оцеляла, щеше да влезе в затвора. Несъмнено. Затова може би избра смъртта пред живот зад решетките. Може би избра да срине Бъркит и да не тежи в живота на детето си, като гние в килия. Вече не знам.
  Но Мая заяви пред мен, че никога не се е чувствала виновна за извършеното зад граница. И за това не знам. Онези ужасни пристъпи я разкъсваха всяка нощ. Хората, които не изпитват угризения, не са преследвани от собствените си постъпки, нали?
Тя беше добър човек. Не ми пука какво смятат другите.
  Веднъж Еди ми каза, че понякога имал чувството, че смъртта е част от Мая, че я следвала. Странно изказване. Но мисля, че го разбирам. След случилото се в Ирак Мая не можеше да накара гласовете да млъкнат. Смъртта беше останала с нея. Опитваше се да се втурне напред, но Смъртта я потупваше по рамото. Не я оставяше. Мисля, че може би Мая го разбираше. И мисля, че повече от всичко друго е искала да се погрижи смъртта да не следва Лили.
  Мая не остави писмо за Лили, което да бъде отворено, когато навърши определена възраст или нещо такова. Не беше казала на Еди как да я отгледа, нито защо беше избрала него. Тя просто знаеше. Знаеше, че той е правилният избор. И наистина беше така. Преди години ме попита какво да каже на Лили за биологичните й родители и кога. И двамата нямахме идея. Мая често казваше, че децата не вървят с наръчници за употреба. Беше ни оставила да се оправяме сами. Вярваше, че ще направим найдоброто за Лили, когато времето настъпи.
Накрая, когато Лили беше достатъчно голяма да разбере, й казахме. Решихме, че грозната истина е по-добра от разкрасената лъжа. Дийн Ванич, съпругът на Лили, се втурва в стаята и целува жена си.
 Здрасти, Шейн.
 Поздравления, Дийн.
 Благодаря.
Дийн е военен. Обзалагам се, че Мая щеше да хареса това. Щастливата

двойка седи на леглото и се възхищава на детето си по начина, който се очаква от млади родители. Поглеждам назад към Еди. Очите му са пълни със сълзи. Кимам.
 Дядо – казвам му.
  Еди не може да отговори. Заслужава този момент. Той осигури добро детство на Лили и съм му благодарен. Винаги ще съм на линия за него. Винаги ще съм на линия за Даниел и Алекса. Винаги ще съм на линия за Лили.
Мая го знаеше, разбира се.
 Шейн?
 Да, Лили.
 Искаш ли да я подържиш?
 Не знам. Малко съм непохватен.
Лили отказва да приеме подобни приказки.
 Ще се справиш чудесно.
Командва ме. Също като майка си.
  Отивам до леглото и тя ми подава бебето, като внимава да сложи малката й главичка в сгъвката на ръката ми. Взирам се в нея с нещо като благоговение.
 Кръстихме я Мая – казва Лили.
Кимам, защото не съм в състояние да говоря.
Мая – моята Мая, старата Мая – и аз сме виждали много хора да умират.
Повтаряхме си как мъртвите са си мъртви. Това е, казваше Мая. Умираш. Край. Но точно сега не съм сигурен. Точно сега поглеждам надолу и си мисля, че може би Мая не е била права.
Тя е тук. Знам го.
Благодарности
Авторът (тоест аз) би искал да благодари на:
  Рик Фридман, Линда Феърстийн, Кевин Марси, Пит Миша, подполковник Т. Марк Макърли от ВВС, Даян Дисеполо, Рик Кронберг, Бен Сивиър, Кристин Бол, Джейми Нап, Кери Суитоник, Стефани Кели, Селина Уолкър, Лиза Ербах Ванс, Елиани Бенисти и Франсоаз Трифо. Сигурен съм, че са правили грешки, но да не ги съдим прекалено.
  Авторът (все още аз) би искал да благодари и на Мариан Барфорд, Том Дъгласс, Айлийн Фин, Хедър Хауъл, Фред Кейтън, Роджър Киърс, Нийл Корнфелд, Мелиса Лий, Мери Маклауд, Джулиан Рубинщайн, Кори Рудзински, Кити Шъм и д-р Кристофър Суейн. Тези хора (или близките им) направиха щедри дарения за благотворителни начинания по мой избор в замяна имената им да се появят в романа. Ако желаете да участвате в бъдеще, посетете HarlanCoben.com или пишете на giving@harlancoben.com за подробности.
  И накрая, страшно се гордея, че съм ветеран от Организацията за подпомагане на ветерани. Неколцина скромни мъже и жени в униформи говореха свободно, при условие да не споменавам имената им, но ме помолиха да отдам дължимото на другарите им ветерани (и на семействата им), които продължават да страдат от психични наранявания от това, че са били част от армия, воюваща в продължение на повече от десетилетие.
За автора
  Xарлан Коубън е роден през 1962 г. в Нюарк, Ню Джърси. Автор е на 27 романа, сред които преведените на български „Шест години“, „Остани“, „Невинният“, „Не казвай на никого“, „Няма втори шанс“, „Гората“, „Само един поглед“ и други. Всеки един от седемте последователно издадени романа - „Липсваш ми“, „Шест години“, „Остани“, „Под напрежение“, „Клопка“, „Дръж се здраво“ и „Изгубена завинаги“, е бил на първо място в
най-престижната селекция на Съединените щати – класацията на бестселърите на вестник „Ню Йорк Таймс“.
  Романът „Не казвай на никого“ има брилянтна екранизация – едноименният филм на режисьора Гийом Кане с участието на Франсоа Клузе и Кристин Скот Томас печели множество отличия, включително 4 награди „Сезар“ през 2007 година.
  Коубън е международно признат писател, лауреат на литературните награди за криминални книги „Едгар“, „Шеймъс“ и „Антъни“, и е първият в историята, спечелил и трите. Той е първият чуждестранен писател, който през 2009 г. получава най-престижното британско отличие за криминална литература „Бестселърна кама“. Тази награда е особено ценна поради факта, че се присъжда не от жури, а чрез директно гласуване на публиката. Коубън влиза и в списъка на 50-те най-велики криминални писатели на всички времена. На 15 март 2011 г. той получи Медала на Париж, връчен му на тържествена церемония в парижкото кметство от културния аташе Кристоф Жирар. Медалът, сред чиито носители са Джейн Фонда, Кармен Маура, Тони Морисън, Пол Остър, Чечилиа Бартоли, е френско отличие и знак на висока почит към артисти, които имат специален принос към културата на международно ниво.
  Майсторски изпипаните романи на Харлан Коубън често се определят от критиката като „изобретателни“ (Ню Йорк Таймс), „затрогващи и мъдри“ (Лос Анжелис Тайм), „превъзходни“ (Чикаго Трибюн) и „задължителни четива“ (Филаделфия Инкуайър).
  Днес американският писател има в актива си 60 милиона отпечатани книги в цял свят. Трилърите му са преведени на 43 езика и са бестселъри в десетки страни. А той продължава да живее в Ню Джърси със съпругата си, която е педиатър, и с четирите им деца.
Harlan Coben FOOL ME ONCE
Харлан Коубън ИЗЛЪЖЕШ ЛИ МЕ ВЕДНЪЖ... Превод: Венцислав Божилов
Художник на корицата: Стефан Касъров ИК „Колибри“, 2016
ISBN 978-619-150-961-4
Обработка и форматиране: bonbon4e (2018)

??

??

??

??