[Kodirane UTF-8]

	Харлан Коубън
	Под прикритие


	1.

	— Просто се дръж прилично.
	— Аз? — запита Майрън. — Аз винаги съм идеален.
	Майрън Болитар вървеше по коридора на затъмнения стадион „Медоуландс“, воден от Калвин Джонсън, новия генерален управител на „Драконите“ от Ню Джърси. Официалните им обувки тропаха по плочките и звукът отекваше в празните сергии за бърза закуска „Хари Стивънс“, количките за сладолед „Карвел“ и сувенирните будки. Миризмата на хотдог — онзи вид гумен, химически и все пак носталгично приятен аромат, просмукал се в стените — долиташе до тях. Тишината на мястото ги потискаше. Няма нищо по-мрачно и безжизнено от празна спортна зала.
	Калвин Джонсън спря пред врата, водеща към луксозна ложа.
	— Това може да ти се стори малко странно — каза той. — Но просто карай по течението, ясно ли е?
	— Добре.
	Калвин протегна ръка към дръжката на вратата и си пое дълбоко дъх.
	— Клип Арнстайн, собственикът на „Драконите“, е тук и ни чака.
	— А аз все още не съм разтреперан — отвърна Майрън.
	Калвин Джонсън поклати глава.
	— Не се дръж като задник.
	Майрън посочи към гърдите си.
	— Нося вратовръзка и всичко друго необходимо.
	Калвин Джонсън отвори вратата. Луксозната ложа гледаше към средата на игрището. Няколко работници настилаха баскетболния под над хокейния лед. „Дяволите“ бяха играли снощи. Тази вечер бе ред на „Драконите“. Ложата беше доста уютна. Двайсет и четири меки седалки. Два телевизионни монитора. Вдясно стоеше облицован с дърво щанд за храна — обикновено пържени пилета, хотдог, картофени кнедли, сандвичи с наденици и чушки и други подобни. Вляво имаше месингова количка с елегантно подреден бар и минихладилник. Ложата си имаше и собствена тоалетна, така че да не се налага на тузарите да уринират заедно с немитите простосмъртни.
	Клип Арнстайн ги чакаше, застанал с лице към тях. Носеше тъмносин костюм с червена вратовръзка. Беше плешив, само над ушите му стърчеше малко посивяла коса. Клип беше едър мъж, гръдният му кош приличаше на варел, макар да минаваше седемдесетте години. Огромните му ръце имаха кафяви петна и дебели сини вени като градински маркучи. Никой не проговори. Никой не помръдна. Клип се вторачи в Майрън за известно време, проучвайки го от глава до пети.
	— Харесва ли ви вратовръзката? — запита Майрън.
	Калвин Джонсън му отправи предупредителен поглед.
	Старият човек не помръдна.
	— На колко години си сега, Майрън?
	Интересен начален въпрос.
	— На тридесет и две.
	— Играеш ли баскетбол понякога?
	— От време на време — отговори Майрън.
	— Поддържаш ли се в добра форма?
	— Искате ли да ви покажа?
	— Не, това не е необходимо.
	Никой не предложи на Майрън да седне и никой друг не седна. Разбира се, единствените столове там бяха седалките за зрителите, но все пак изглеждаше странно да стърчиш прав на делова среща, където би трябвало да седнеш удобно. Стоенето внезапно стана трудно. Майрън усети, че се изнервя. Не знаеше какво да прави с ръцете си. Извади писалката си и я задържа, но му се стори неподходящо. Прекалено много напомняше за Боб Доул. Пъхна ръце в джобовете си и застана отпуснато като обикновен човек, зяпащ стоките на „Сиърс“.
	— Майрън, имаме интересно предложение за теб — каза Клип Арнстайн.
	— Предложение?
	Винаги използвай проучващи въпроси.
	— Да. Аз съм човекът, който те избра, нали знаеш?
	— Знам.
	— Преди десет-единайсет години. Тогава бях със „Селтикс“.
	— Знам.
	— Още при първия подбор.
	— Знам всичко това, господин Арнстайн.
	— Ти имаше страхотни перспективи, Майрън. Беше умен. Имаше невероятен удар. Беше претъпкан с талант.
	— Можех да стана състезател — каза Майрън.
	Арнстайн се намръщи. Това беше прочутата му гримаса, тренирана повече от петдесет години в професионалния баскетбол. За първи път бе видяна, когато Клип играеше за вече несъществуващите „Роялс“ от Рочестър през четиридесетте години. Гримасата стана прочута, докато Клип тренираше бостънските „Селтикс“, които спечелиха няколко купи. После се превърна в легендарна запазена марка, когато Клип* извърши страхотните си сделки (отрязвайки конкуренцията, от което получи и прякора си) като президент на отбора. Преди три години Клип стана главният собственик на „Драконите“ от Ню Джърси и сега гримасата му живееше в Ийст Ръдърфорд, малко след отбивка №16 на магистралата за Ню Джърси. Гласът му беше кисел.
	[* Clip — режа, окастрям. — Б.пр.]
	— Това на Брандо ли трябваше да прилича?
	— Зловещичко, нали? Все едно Марлон наистина е в стаята.
	Лицето на Клип Арнстайн внезапно доби по-мек вид. Той кимна бавно, поглеждайки към Майрън с бащински очи.
	— Шегуваш се, за да прикриеш болката — сериозно каза той. — Разбирам те.
	Доктор Джойс Брадърс.
	— Мога ли да направя нещо за вас, господин Арнстайн?
	— Ти никога не игра дори в един професионален мач, нали, Майрън?
	— Знаете много добре, че не играх.
	Клип кимна.
	— Първият ти мач преди сезона. Третата четвъртина. Вече имаше осемнайсет точки за този мач. Доста добре за начинаещ. И тогава съдбата се намеси.
	Съдбата бе приела формата на огромния Бърт Уесън от вашингтонските „Бълетс“. Имаше сблъсък, разкъсваща болка и после нищо.
	— Ужасно нещо — каза Клип.
	— Аха.
	— Винаги съм се чувствал зле заради това, което стана с теб. Такава загуба.
	Майрън погледна към Калвин Джонсън. Той гледаше встрани, меките черти на черното му лице напомняха за неподвижен басейн.
	— Аха — повтори Майрън.
	— Заради това искам да ти дам още един шанс.
	Майрън бе убеден, че е чул неправилно.
	— Моля?
	— Имаме свободно място в отбора. Бих искал да те взема.
	Майрън зачака. Погледна към Клип. После към Калвин Джонсън. Никой от двамата не се смееше.
	— Къде е? — попита Майрън.
	— Кое?
	— Камерата. Това е от онези номера със скритата камера, нали? Да не би да е шоуто на Ед Макмен? Аз съм сериозен почитател на работата му.
	— Това не е шега, Майрън.
	— Трябва да е, господин Арнстайн. Не съм се състезавал от десет години. Коляното ми беше смазано, не помните ли?
	— Дори прекалено добре. Но както сам каза, това беше преди десет години. Знам, че си минал през рехабилитация, за да се възстановиш.
	— Също така знаете, че опитах да се върна. Преди седем години. Но коляното не издържа.
	— Беше прекалено рано — отвърна Клип. — Преди малко ми каза, че играеш отново.
	— Да, любителски мачове през уикенда. Това е съвсем различно от НБА.
	Клип отхвърли довода му с махване на ръка.
	— Във форма си. Дори предложи да ми покажеш.
	Очите на Майрън се присвиха и пробягаха от Клип към Калвин Джонсън, после обратно. Израженията им бяха неразгадаеми.
	— Защо имам чувството — запита Майрън, — че изпускам нещо?
	Най-после Клип се усмихна и погледна към Калвин Джонсън, който се насили да се усмихне в отговор.
	— Вероятно трябва да съм по-малко — каза Клип и замълча за момент, търсейки подходящата дума — … загадъчен.
	— Да, това може да свърши работа.
	— Искам те в отбора. Не ми пука особено много дали ще играеш, или не.
	Майрън отново зачака. Когато никой не продължи, той каза:
	— Все още ми е малко мътно.
	Клип въздъхна дълбоко. Отиде до бара, отвори малкия хладилник и извади кутия „Ю-Ху“. Хладилник, зареден с „Ю-Ху“. Хм. Клип се беше подготвил.
	— Все още ли пиеш тая мътилка?
	— Да — отговори Майрън.
	Арнстайн му подхвърли кутията и наля нещо от гарафата в две чаши. Подаде едната на Калвин Джонсън. После посочи към местата до прозореца. Точно средата на игрището. Много хубаво. Имаше и достатъчно място за краката. Дори Калвин, който беше над два и десет, успя да се протегне. Тримата мъже седнаха един до друг. Всички гледаха в една и съща посока, което беше доста странно за делова среща. Хората трябваше да седят един срещу друг, за предпочитане около маса или бюро. Вместо това седяха рамо до рамо и наблюдаваха как екипът от работници разполага пода.
	— Наздраве — каза Клип.
	Той отпи от уискито си. Калвин Джонсън просто държеше своето. Майрън, подчинявайки се на указанията върху кутията, разклати питието си.
	— Ако не греша — продължи Клип, — сега си адвокат.
	— Член съм на колегията — отговори Майрън, — но не се занимавам много с право.
	— Спортен агент си.
	— Да.
	— Не се доверявам на агентите — отбеляза Клип.
	— Нито пък аз.
	— В по-голямата си част са просто смучещи кръв пиявици.
	— Ние предпочитаме термина „паразити“ — каза Майрън. — По-изискан е.
	Клип Арнстайн се наведе напред и прикова очи в него.
	— Как да съм сигурен, че мога да ти се доверя?
	Майрън посочи към лицето си.
	— Лицето ми — отвърна той. — То просто крещи, че можеш да ми имаш доверие.
	Клип не се усмихна, само се наведе по-наблизо.
	— Това, което ще ти кажа, трябва да остане поверително.
	— Добре.
	— Даваш ли ми думата си, че нищо няма да излезе от тази стая?
	— Да.
	Клип се поколеба, погледна към Калвин Джонсън и се намести по-удобно.
	— Разбира се, познаваш Грег Даунинг.
	Разбира се. Майрън беше израснал с Грег Даунинг. От времето, когато се бяха състезавали като шестокласници на по-малко от трийсет километра от мястото, където Майрън седеше сега, те бяха постоянни съперници. Когато влязоха в гимназията, семейството на Грег се премести в близкия град — Есекс Фелс — защото бащата на Грег не искаше синът му да дели баскетболната слава с Майрън. Тогава личното им съперничество започна да става наистина сериозно. В гимназията играха осем пъти един срещу друг, като всеки от тях спечели по четири мача. Майрън и Грег станаха най-желаните спортисти в Ню Джърси. И двамата завършиха известни баскетболни колежи, които също си съперничеха помежду си — Майрън в „Дюк“, а Грег — в Северна Каролина.
	Личното съперничество се засили.
	По време на годините в колежа и двамата се появиха на корицата на „Спортс илюстрейтид“. И двата отбора печелиха студентската купа по два пъти, но Майрън уцели националната титла. И двамата бяха избрани за националния отбор, и двамата на позиция гард. Докато завършат „Дюк“ и Северна Каролина, бяха играли един срещу друг дванайсет пъти. Воденият от Майрън „Дюк“ спечели осем от мачовете. Когато започна подборът в НБА, и двамата бяха приети от първия път.
	Личното съперничество се разгоря с пълна сила.
	Кариерата на Майрън приключи при сблъсъка с едрия Бърт Уесън. Грег Даунинг бе пощаден от съдбата и стана един от най-добрите гардове в НБА. По време на десетгодишната му кариера в „Драконите“ от Ню Джърси Даунинг бе избиран за отбора на звездите осем пъти. Четири пъти бе заемал водещо място в лигата. Появи се на три корици на „Спортс илюстрейтид“ и веднъж спечели шампионската титла на НБА.
	— Познавам го — каза Майрън.
	— Често ли говориш с него? — запита Клип Арнстайн.
	— Не.
	— Кога говорихте за последен път?
	— Не помня.
	— През последните няколко дни ли беше?
	— Мисля, че не сме говорили от десет години — отговори Майрън.
	— Аха.
	Клип отново отпи от чашата си. Калвин все още не бе докоснал питието си.
	— Е, сигурен съм, че си чул за контузията му.
	— Нещо с глезена му — отвърна Майрън. — Не е сериозно. Той се е оттеглил, за да се възстанови.
	Клип кимна.
	— Това е историята, която разказахме на медиите. Но не отговаря напълно на истината.
	— Така ли?
	— Грег не е контузен — отговори Клип. — Изчезнал е.
	— Изчезнал?
	Отново проучващият въпрос.
	— Да — кимна Клип и отпи отново.
	Майрън също отпи от кутията, което не е лесна задача с „Ю-Ху“.
	— Откога? — запита Майрън.
	— Вече пет дни.
	Майрън погледна към Калвин. Той остана спокоен, но пък неговото лице винаги беше непроницаемо. По времето, когато беше състезател, прякорът му беше „Фрости“*, защото никога не показваше никакви емоции. В момента изразът напълно отговаряше на прякора му.
	[* Frosty — Замразения. — Б.пр.]
	Майрън опита отново.
	— Когато казвате, че Грег е изчезнал…
	— Липсва — рязко отвърна Клип. — Изпари се. Във въздуха. Без никаква следа. Както искаш, така го наречи.
	— Обадихте ли се в полицията?
	— Не.
	— Защо не?
	Клип отново махна с ръка.
	— Познаваш Грег. Той не е от обикновените хора.
	Това беше най-солидното смекчаване на истината на века.
	— Той никога не върши това, което се очаква от него — каза Клип. — Мрази славата. Обича да е сам. И преди е изчезвал, макар и никога по време на сезона.
	— Е, и?
	— Значи може просто отново да е откачил — продължи Клип. — Грег може да е истинска мечта като играч, но нека погледнем фактите: смахнат е колкото си иска. Знаеш ли какво прави след мачовете?
	Майрън поклати глава.
	— Кара такси в града. Точно така. Проклето жълто такси в Ню Йорк. Казва, че това му помага да се чувства по-близо до обикновените хора. Грег не се появява по телевизията и не участва в реклами. Не дава интервюта. Дори не се занимава с благотворителност. Облича се като някой от комедийните образи от седемдесетте години. Той просто е откачен.
	— И всичко това го прави адски популярен сред почитателите му — отбеляза Майрън. — А това от своя страна продава билетите.
	— Съгласен съм — каза Клип, — но това просто подчертава думите ми. Ако се обадим на ченгетата, това може да навреди и на него, и на отбора. Можеш ли да си представиш какъв цирк ще устроят медиите?
	— Да, не би било добре — призна Майрън.
	— Точно така. Да предположим, че Грег виси някъде във Френч Лик или в някое от другите забутани градчета, където ходи след сезона, и лови риба или нещо подобно. Господи, никога няма да можем да се отървем от подигравките. От друга страна, да предположим, че се е захванал с нещо.
	— С нещо? — повтори Майрън.
	— По дяволите, не знам. Само си приказвам. Но нямам никаква нужда от някой проклет скандал. Не и сега. Не и когато наближават най-важните мачове. Разбираш какво искам да кажа, нали?
	Всъщност не, но Майрън реши да не се обажда засега.
	— Кой още знае за това?
	— Само ние тримата.
	Екипът от работници вкара баскетболните кошове. Два резервни стояха встрани, в случай че някой решеше да се прави на Дарил Доукинс и разбиеше таблото. После започнаха да подреждат допълнителни седалки. Както много други спортни зали „Медоуландс“ разполагаше повече седалки за баскетбол, отколкото за хокей — в този случай около хиляда повече. Майрън отпи нова глътка от „Ю-Ху“-то. Изчака течността да се плъзне надолу в гърлото му, преди да зададе очевидния въпрос:
	— Е, и какво е моето участие тук?
	Клип се поколеба. Дишаше дълбоко, почти затруднено.
	— Знам за годините ти с ФБР — каза той накрая. — Без подробности, разбира се. Всъщност без нищо съществено, но достатъчно, за да съм наясно, че имаш опит в подобни истории. Искаме да намериш Грег. Тихичко.
	Майрън не каза нищо. Изглежда, работата му под прикритие за ФБР беше най-лошо пазената тайна в Съединените щати. Клип отпи от чашата си. Погледна към пълната чаша на Калвин и после към самия него. Калвин най-после отпи. Клип се обърна към Майрън.
	— Грег е разведен сега — продължи Клип. — По принцип си е самотник. Всичките му приятели, по дяволите, всичките му познати са от отбора. Можеш да ги наречеш групата му за подкрепа. Семейството му. Ако някой знае къде е той, ако някой му помага да се крие, трябва да е човек от „Драконите“. Ще бъда откровен с теб. Тези типове са ужасни. Разглезени, капризни примадони, които мислят, че единствената ни цел в живота е да им служим. Но всички те имат едно общо нещо — виждат управата като врага. Ние срещу света и други подобни дивотии. Няма да ни кажат истината. Няма да я кажат и на репортерите. А ако ги приближиш като някой от „паразитите“, няма да говорят и с теб. Трябва да си от играчите. Това е единственият начин да проникнеш сред тях.
	— Значи искаш да се присъединя към отбора, за да намеря Грег.
	Майрън усети ехото от болката в гласа си. Не го направи нарочно, но видя, че и другите двама го бяха чули. Лицето му се зачерви от притеснение.
	Клип постави ръка на рамото му.
	— Наистина мислех това, което казах, Майрън. Ти можеше да станеш велик. Един от най-добрите.
	Майрън отпи голяма глътка от „Ю-Ху“-то. Нямаше да пие повече.
	— Съжалявам, господин Арнстайн. Не мога да ви помогна.
	Намръщената гримаса се появи отново.
	— Какво?
	— Имам си свой собствен живот. Спортен агент съм. Имам клиенти, за които да се грижа. Не мога да изоставя всичко.
	— Ще получаваш минималната за играчите заплата. Това са двеста хиляди долара. А до мачовете има само няколко седмици. Ще те задържим дотогава, каквото и да стане.
	— Не. Дните ми като спортист свършиха. А не съм и частен детектив.
	— Но ние трябва да го намерим. Може да е в опасност.
	— Съжалявам. Отговорът е не.
	Клип се усмихна.
	— Да предположим, че подсладя предложението.
	— Не.
	— Петдесет хиляди долара само за да подпишеш.
	— Съжалявам.
	— Грег може да се появи още утре, а ти ще си запазиш парите. Петдесет бона. Плюс дял от парите от мачовете.
	— Не.
	Клип се отпусна назад. Вторачи се в питието си, натопи пръст в него и го разбърка. Гласът му беше спокоен.
	— Казваш, че си агент, нали?
	— Да.
	— Аз съм в близки приятелски отношения с родителите на три момчета, които ще бъдат избрани в първия кръг. Знаеш ли това?
	— Не.
	— Да предположим — бавно каза Клип, — че ти гарантирам, че единият от тях ще подпише с теб.
	Майрън настръхна. Подбор първи кръг. Опита се да запази хладнокръвие и да прилича на Фрости, но сърцето му заби лудо.
	— Как можеш да го направиш?
	— Не се тревожи за това.
	— Не звучи етично.
	Клип издаде презрителен звук.
	— Майрън, не ми се прави на невинно хлапе от църковния хор. Ако ми направиш тази услуга, „Спортно представителство МБ“ ще получи един от най-желаните играчи. Гарантирам. Независимо как завърши историята с Грег.
	„Спортно представителство МБ“. Компанията на Майрън. Майрън Болитар — оттам „МБ“. Представляване на хора от спортния свят и оттам „Спортно представителство“. Събирате ги и се получава „Спортно представителство МБ“. Майрън измисли името на агенцията си сам, но все още никоя от големите рекламни компании не му бе предложила оферта за услугите му.
	— Направете премията за подписването сто хиляди — каза Майрън.
	Клип се усмихна.
	— Добре си се изучил, Майрън.
	Той сви рамене.
	— Седемдесет и пет хиляди — каза Клип. — Знам, че ще ги вземеш, затова не се опитвай да продаваш на краставичар краставици.
	Двамата мъже си стиснаха ръцете.
	— Имам още няколко въпроса относно изчезването — каза Майрън.
	Използвайки и двете облегалки за ръце, Клип се надигна и застана до Майрън.
	— Калвин ще отговори на въпросите ти — каза той, като кимна към генералния управител. — Аз вече трябва да тръгвам.
	— Е, кога искаш да започна с тренировките?
	Клип изглеждаше изненадан.
	— С тренировките?
	— Да. Кога искаш да започна?
	— Довечера имаме мач.
	— Довечера?
	— Разбира се — отговори Клип.
	— Искаш да изляза още довечера?
	— Ще играем със стария ни отбор — „Селтикс“. Калвин ще се погрижи да получиш екип, докато стане време за мача. В шест часа на пресконференцията ще обявя присъединяването ти към отбора. Не закъснявай — каза Клип и се отправи към вратата. — И носи тази вратовръзка. Харесва ми.
	— Довечера? — повтори Майрън, но Клип вече беше изчезнал.


	2.

	След като Клип напусна ложата, Калвин Джонсън си позволи лека усмивка.
	— Предупредих те, че ще бъде странно.
	— Наистина беше странно — съгласи се Майрън.
	— Свърши ли с хранителната си шоколадова напитка?
	Майрън остави кутията.
	— Да.
	— Хайде. Ела да те приготвим за дебюта.
	Калвин Джонсън вървеше плавно с изправен гръб. Беше черен, два и десет, слаб, но не кльощав или непропорционален. Носеше маслиненозелен костюм от „Брукс Брадърс“. Идеално скроен. Идеално завързана вратовръзка. Идеално лъснати обувки. Къдравата му коса оредяваше и правеше челото му прекалено високо и лъскаво. Когато Майрън постъпи в „Дюк“, Калвин завършваше Северна Каролина. Това означаваше, че бе на около тридесет и пет, макар да изглеждаше по-възрастен. Калвин се бе наслаждавал на солидна професионална кариера в продължение на единадесет сезона. Когато преди три години се оттегли, всички знаеха, че ще се озове начело на офиса. Започна като помощник-треньор, продължи нагоре към „Личен състав“, а наскоро бе повишен във вицепрезидент и генерален управител на „Драконите“. Генерални управители, вицепрезиденти, директори и дори старши треньори се огъваха под желязната му воля.
	— Надявам се, че нямаш проблеми с всичко това — каза Калвин.
	— Защо да имам проблеми?
	Калвин сви рамене.
	— Играех срещу теб — отговори той.
	— Е, и?
	— Ти беше най-амбициозният кучи син, пред когото някога съм заставал — каза Калвин. — Беше готов да размажеш нечия глава, за да спечелиш. А сега само ще топлиш пейките на резервите. Как ще го понесеш?
	— Ще се справя с това — отговори Майрън.
	— Аха.
	— Станах по-мек с годините.
	Калвин поклати глава.
	— Не мисля така — каза той.
	— Не?
	— Може да мислиш, че си станал по-мек. Може дори да си мислиш, че си прогонил баскетбола от системата си.
	— Направих го.
	Калвин спря, усмихна се и разпери ръце.
	— Разбира се, че си го направил. Само се погледни. Можеш да си рекламно лице за живота след приключване на спорта. Чудесен пример за колегите ти спортисти. Цялата ти кариера се срина, но ти не се отпусна пред предизвикателството. Върна се в училище, при това да учиш право в Харвард. Започна свой собствен бизнес — обещаваща компания в областта на спортното представителство. Все още ли ходиш с онази писателка?
	Имаше предвид Джесика. Връзката им често изглеждаше нещо нереално, но Майрън отговори:
	— Да.
	— Ето, имаш образование, работа и великолепна приятелка. Да, отстрани погледнато, си щастлив и отлично приспособил се.
	— Отвътре съм същият.
	Калвин поклати глава.
	— Не мисля така.
	Всеки се прави на доктор Джойс Брадърс.
	— Хей, аз не съм искал да ме включите в отбора.
	— Така е, но и не спори прекалено дълго, освен за да качиш цената си.
	— Аз съм агент. Това ми е работата. Качвам цената.
	Калвин спря и се вгледа в Майрън.
	— Наистина ли мислиш, че трябва да си в отбора, за да намериш Грег?
	— Клип мисли така.
	— Клип е прекрасен човек — отвърна Калвин, — но той често има скрити мотиви.
	— Какво например?
	Калвин не отговори, а тръгна напред.
	Стигнаха до асансьора. Калвин натисна копчето и вратите веднага се отвориха. Влязоха вътре и се спуснаха надолу.
	— Погледни ме в очите — каза Калвин. — Погледни ме в очите и ми кажи, че никога не мислиш как ще играеш отново.
	— Кой не мисли за това? — контрира го Майрън.
	— Да, но кажи ми дали не отиваш и по-напред. Кажи ми, че никога не мечтаеш как ще се завърнеш. Дори сега, когато гледаш някой мач по телевизията, не гориш ли отвътре? Кажи ми, че никога не гледаш Грег и не мислиш за несправедливостта на съдбата. Кажи ми, че никога не казваш: „Аз бях по-добър от него“. Защото това е истината. Грег е страхотен. Един от десетте най-добри играчи в лигата. Но ти беше по-добър, Майрън. И двамата го знаем.
	— Преди много време — отговори Майрън.
	Калвин се усмихна.
	— Да — каза той. — Точно така.
	— Какво искаш да кажеш?
	— Тук си, за да намериш Грег. След като той се появи, изчезваш. Новото и интересното ще свърши. Клип ще може да каже, че ти е дал шанс, но не си успял да се справиш с предизвикателството. А той ще остане добрият човек пред пресата.
	— Пресата — повтори Майрън, като си припомни наближаващата пресконференция. — Това ли е един от скритите му мотиви?
	Калвин сви рамене.
	— Няма значение. Важното е да разбереш, че нямаш шанс. Ще играеш само във второстепенните мачове, а ние рядко печелим или губим със значителен резултат там, така че дори ако играеш великолепно, и двамата знаем, че става дума само за второстепенен мач. А ти няма да играеш добре, защото си истински състезател, за теб точките трябва да имат значение за резултата на мача, иначе няма да дадеш всичко от себе си.
	— Разбирам — каза Майрън.
	— Надявам се, че е така, приятелю.
	Калвин погледна към светещите номера, обозначаващи етажите. Светлината се отрази в кафявите му очи.
	— Мечтите никога не умират. Понякога си мислиш, че са умрели, но те само спят като някоя голяма стара мечка. А ако мечтата ти спи от дълго време, тогава мечката ще се събуди нервна и мрачна.
	— Трябва да започнеш да пишеш кънтри песни — отбеляза Майрън.
	Калвин поклати глава.
	— Просто отправям справедливо предупреждение към приятел.
	— Много съм ти задължен. Сега защо не ми кажеш какво знаеш за изчезването на Грег?
	Асансьорът спря и вратите се отвориха. Калвин го поведе напред.
	— Няма много за казване — отвърна той. — Играхме във Филаделфия срещу „Сиксърс“. След мача Грег се качи в автобуса заедно с останалите. Когато се прибрахме тук, слезе от автобуса заедно с останалите. Последния път, когато го видяхме, той влизаше в колата си. Край.
	— Как изглеждаше Грег тогава?
	— Чудесно. Игра добре срещу Филаделфия. Направи двадесет и седем точки.
	— А настроението му?
	Калвин се замисли.
	— Не забелязах нищо особено — отговори той.
	— Нещо ново в живота му?
	— Ново?
	— Промени или нещо подобно.
	— Ами разводът — отвърна Калвин. — Неприятна работа. Доколкото разбрах, Емили е доста труден човек.
	Той отново спря и се усмихна на Майрън. Усмивката на чеширския котарак. Майрън също спря, но не отвърна на усмивката.
	— Какво имаш наум, Фрости?
	Усмивката се разшири.
	— Ти не ходеше ли с Емили по едно време?
	— Преди много години.
	— Доколкото си спомням, бяхте гаджета в колежа.
	— Както вече ти казах, това беше преди много години.
	— Значи — каза Калвин и отново тръгна напред — ти си бил по-добър от Грег дори по отношение на жените.
	Майрън не обърна внимание на коментара.
	— Клип знае ли за така нареченото ми „минало“ с Емили?
	— Той проучва всичко много подробно.
	— Значи затова сте избрали мен — отбеляза Майрън.
	— Взехме и това предвид, но не мисля, че е толкова важно.
	— Така ли?
	— Грег мрази Емили. Никога не би й се доверил. Но откак започна разправията за това кой ще вземе децата, у Грег определено настъпи промяна.
	— Какво например?
	— Първо подписа сделка за реклама на баскетболни кецове „Форте“.
	Майрън се изненада.
	— Грег? Реклама?
	— Всичко се пази в тайна — отговори Калвин. — Трябва да обявят сделката в края на месеца, точно преди мачовете.
	Майрън подсвирна.
	— Сигурно са му платили невероятна сума.
	— Повече от невероятна, както чух. Над десет милиона на година.
	— Звучи разумно — отбеляза Майрън. — Популярен играч, който в продължение на повече от десет години отказва да прави реклама, това е неустоима съблазън. „Форте“ се справя чудесно с маратонките и шпайковете, но в баскетболния свят не са особено прочути. А Грег моментално ще ги направи популярни.
	— Така е — съгласи се Калвин.
	— Имаш ли някаква представа защо си е променил решението след всички тези години?
	Калвин сви рамене.
	— Може да е осъзнал, че не става по-млад, и е искал да посъбере малко парици за старините си. Или пък цялата история с развода. Може пък да са го фраснали по главата и да се е събудил поумнял.
	— Къде живее Грег след развода?
	— В къщата в Риджууд. В областта Берген.
	Майрън я познаваше добре. Той поиска адреса и Калвин му го даде.
	— Ами Емили? — запита Майрън. — Тя къде живее?
	— Тя и децата са при майка й. Мисля, че е някъде около езерото Франклин.
	— Направихте ли някакви проверки вече? Къщата на Грег, кредитните му карти, банковите му сметки?
	Калвин поклати глава отрицателно.
	— Клип смяташе, че работата е прекалено дебела, за да се довери на някоя агенция. Затова се обадихме на теб. Минах няколко пъти покрай къщата на Грег, веднъж дори почуках. Не видях кола нито в гаража, нито на алеята за коли. Никъде не светеше.
	— Но никой не е проверявал вътре в къщата?
	— Не.
	— Значи, доколкото знаеш, той може да се е подхлъзнал във ваната и да си е ударил главата.
	Калвин го погледна внимателно.
	— Казах ти, че никъде не светеше. Да не мислиш, че се е къпал на тъмно?
	— Това звучи логично — призна Майрън.
	— Страхотен детектив си, няма що.
	— Бавно загрявам.
	Стигнаха до съблекалнята.
	— Изчакай тук — каза Калвин.
	Майрън извади мобифона си.
	— Имаш ли нещо против да се обадя по телефона?
	— Давай.
	Калвин изчезна зад вратата. Майрън включи мобифона и набра. Джесика отговори на второто иззвъняване.
	— Ало?
	— Ще трябва да отменя вечерята ни — каза Майрън.
	— Надявам се, че имаш добро извинение — отвърна Джесика.
	— Страхотно. Ще играя професионален баскетбол с „Драконите“ от Ню Джърси.
	— Това е чудесно. Пожелавам ти приятна игра, скъпи.
	— Говоря сериозно. Ще играя за „Драконите“. Всъщност „играя“ май не е най-точната дума. Може би ще е по-правилно да кажа, че ще си седя на задника за „Драконите“.
	— Абе ти истински ли си?
	— Това е дълга история, но да. Сега се водя официално като играч от „Драконите“.
	Тишина.
	— Никога не съм чукала професионален баскетболист — каза Джесика накрая. — Ще бъда точно като Мадона.
	— Като девица — допълни Майрън.
	— Уау. И това ако не е остаряла информация.
	— Е, какво мога да кажа? Аз съм старомоден човек от осемдесетте години.
	— Е, господин Осемдесетте, ще ми кажеш ли какво става?
	— Сега нямам време. Довечера. След мача. Ще ти оставя билет на гишето.
	Калвин подаде глава от съблекалнята.
	— Колко ти е талията? Осемдесет и пет?
	— Деветдесет. Или деветдесет и пет.
	Калвин кимна и се оттегли. Майрън набра личния телефон на Уиндзър Хорн Локуд III, президент на престижната инвестиционна фирма „Лок-Хорни Секюритис“, разположена в центъра на Манхатън. Уин отговори на третото позвъняване.
	— Говори — каза Уин.
	Майрън поклати глава.
	— Говори?
	— Казах „говори“, а не „повтори“.
	— Имаме случай — съобщи Майрън.
	— Ухааа — провлече Уин с изискания си акцент. — Очарован съм, омагьосан съм. Но преди напълно да се подмокря, трябва да ти задам един въпрос.
	— Давай.
	— Този случай едно от твоите любими благотворителни дела ли е?
	— Можеш напълно да се подмокриш — отговори Майрън. — Отговорът е не.
	— Какво? Няма ли вече благородни кръстоносни походи за смелия Майрън?
	— Не и този път.
	— Мили боже, разказвай.
	— Грег Даунинг е изчезнал. Нашата задача е да го намерим.
	— И какво ще получим за оказаната услуга?
	— Поне седемдесет и пет бона плюс сигурен клиент от първия кръг на подбора.
	Майрън реши, че сега не беше най-подходящият момент да уведоми Уин за временната промяна в кариерата си.
	— Боже, боже — каза Уин щастливо. — И с какво ще се захванем първо?
	Майрън му даде адреса на къщата на Грег в Риджууд.
	— Ще се видим там след два часа — каза той.
	— Ще взема автомобила на Батман — отвърна Уин и затвори.
	Калвин се върна. Държеше лилаво-син екип на „Драконите“.
	— Пробвай това — каза той.
	Майрън не се протегна веднага към екипа. Вторачи се в него и усети свиване в стомаха си. Когато заговори, гласът му беше мек.
	— Тридесет и четвърти номер ли е?
	— Да — отговори Калвин. — Старият ти номер в „Дюк“. Помня го.
	Тишина.
	Калвин я наруши след малко:
	— Иди го пробвай.
	Майрън почувства как очите му се насълзяват. Той поклати глава.
	— Няма нужда — каза той. — Сигурен съм, че е точният размер.


	3.

	Риджууд беше първокласно предградие, един от онези стари градове, които все още се наричат селца, където деветдесет и пет процента от учениците продължават в колеж и никой не позволява на децата си да се сприятеляват с останалите пет процента. Виждаха се няколко по-модерни къщи, образци на новото строителство от шейсетте години, но в по-голямата си част красивите къщи в Риджууд датираха от по-ранни, теоретически по-невинни времена.
	Майрън откри къщата на Даунинг без проблеми. Викториански стил. Много голяма, но не мрачна. Три етажа с идеално избелели кедрови греди. От лявата страна имаше закръглена куличка с остър връх. Просторен двор с всичко необходимо в него — двойната люлка, където Атикъс и Скаут* можеха да пият лимонада в горещите августовски нощи, преобърнато детско колело, пластмасова шейна, макар да не бе валяло поне от шест седмици. Баскетболният ринг, леко ръждясал, висеше на вратата на гаража. Лепенки от пожарната с надпис „Деца“ проблясваха в сребристо и червено на два от прозорците на горния етаж. Стари дъбове ограждаха пътеката като опитни стражи.
	[* Герои от „Да убиеш присмехулник“ на Харпър Ли. — Б.пр.]
	Уин още не беше пристигнал. Майрън паркира и свали прозореца си. Прекрасен ден в средата на март. Небето беше наситеносиньо. Птиците пееха. Той се опита да си представи Емили тук, но не успя. Много по-лесно му беше да я види в някой небостъргач в Ню Йорк, в един от апартаментите на новобогаташите, целият боядисан в бяло и украсен със скулптури, сребърни перли и прекалено много огледала. Но все пак той не беше говорил с Емили от десет години. Може и да се е променила. Или пък той не е имал реална представа за нея преди години. Нямаше да му е за първи път да сгреши.
	Стори му се странно, че отново е в Риджууд. Джесика беше израснала на това място. Тя не обичаше да се връща тук, но сега и двете любими жени в живота му — Джесика и Емили — имаха още нещо общо — градчето Риджууд. Това можеше да се прибави към списъка с общи неща между двете — запознанството с Майрън, ухажването, влюбването, разбиването на сърцето на Майрън. Обичайните неща.
	Емили му беше първата. Първата година в колежа изглеждаше малко позакъсняло време да загубиш девствеността си, ако се съдеше по хвалбите на приятелите. Но ако наистина е имало сексуална революция сред американските тийнейджъри в края на седемдесетте и началото на осемдесетте години, Майрън или я бе пропуснал, или някъде бе сбъркал. Жените винаги го бяха харесвали. Но докато приятелите му се отдаваха на многобройните си оргии, Майрън, изглежда, привличаше не тези момичета, които трябваше. Той привличаше добрите момичета, онези, които все още казваха „не“, или щяха да го кажат, ако Майрън беше набрал смелостта да опита.
	Това се промени в колежа, когато се запозна с Емили.
	Страст. Това е дума, с която често се прекалява, но Майрън смяташе, че тя чудесно може да се използва в този случай. Емили беше от типа жени, които мъжете наричат „съблазнителни“ вместо „красиви“. Виждаш истински красива жена и искаш да я нарисуваш или да напишеш поема за нея. Виждаш Емили и искаш веднага да разкъсаш дрехите й. Тя притежаваше невероятна сексуалност. Тежеше няколко килограма повече отколкото трябваше, но те бяха великолепно разпределени. Двамата с нея представляваха страхотна двойка. И двамата под двайсет години, и двамата вън от дома си за първи път, и двамата готови да експериментират.
	С една дума — взрив.
	Телефонът в колата му иззвъня. Майрън вдигна слушалката.
	— Предполагам — каза Уин, — че планираш да влезем с взлом в дома на Даунинг.
	— Да.
	— Тогава не е разумно да паркираш колата си пред същата тази къща, нали?
	Майрън се огледа.
	— Къде си?
	— Карай до края на улицата. Завий наляво, после по втората вдясно. Паркирал съм зад сградата с офиси.
	Майрън затвори и запали двигателя. Последва указанията и спря на паркинга. Уин стоеше облегнат на ягуара си с кръстосани ръце. Изглеждаше както винаги — сякаш позираше за корицата на списание „WASP“*. Русата му коса беше идеално подредена. Чертите му — порцеланови, изискани и малко прекалено идеални. Носеше панталон в цвят каки, син блейзър и крещяща вратовръзка „Лили Пулицър“. Уин изглеждаше точно така както бихте си представили, че изглежда човек, наречен Уиндзър Хорн Локуд III — елитен, погълнат от мисълта за себе си, разглезен.
	[* WASP — бял, англосаксонец, протестант. — Б.пр.]
	Е, поне две от трите не беше.
	В сградата с офиси се помещаваха разнородни фирми. Гинеколог. Рехабилитатор. Служба за връчване на призовки. Диетолог. Женски фитнес център. Типично за него, Уин бе застанал до входа на женския клуб. Майрън се приближи към него.
	— Откъде знаеш, че бях паркирал пред къщата?
	Държейки входа под око, Уин посочи с глава.
	— Онзи хълм горе. Можеш да видиш абсолютно всичко с помощта на бинокъл.
	Двайсетинагодишна жена, облечена в черен екип за аеробика от ликра, излезе от входа. Носеше бебе. Не й бе отнело дълго време да си възвърне фигурата. Уин й се усмихна. Жената се усмихна в отговор.
	— Обичам млади майки — каза Уин.
	— Обичаш жени в ликра — поправи го Майрън.
	Уин кимна.
	— Така си е — потвърди той и сложи тъмните си очила. — Ще започваме ли?
	— Мислиш ли, че проникването в къщата ще бъде проблем?
	Уин направи физиономия „ще се престоря, че не си попитал“. Друга жена излезе от фитнес центъра. Странно, но тази не си спечели усмивка от страна на Уин.
	— Разкажи ми историята — каза Уин. — И мръдни встрани. Искам да съм сигурен, че виждат ягуара.
	Майрън му разказа всичко, което знаеше. Осем жени излязоха през петте минути, които му бяха нужни, за да предаде историята. Само две от тях бяха наградени с усмивки. Едната носеше тигрово трико. Тя получи най-широката му усмивка — онази, която почти докосваше крайчеца на очите му.
	Лицето на Уин остана безизразно, сякаш не бе чул разказаното от Майрън. Дори когато му съобщи, че временно е заел мястото на Грег в „Драконите“, Уин продължи да гледа с надежда към вратата на фитнес центъра. Нормално за него поведение. Майрън завърши и запита:
	— Някакви въпроси?
	Уин докосна устната си с пръст.
	— Мислиш ли, че мадамата с тигровото трико носеше бельо?
	— Не знам — отговори Майрън, — но със сигурност носеше венчална халка.
	Уин сви рамене. Това нямаше значение за него. Той не вярваше в любовта или в сериозните връзки с противоположния пол. Някои хора можеха да приемат това за прост сексизъм. Но щяха да сгрешат. Жените не представляваха предмети за Уин. Предметите понякога получаваха неговото уважение.
	— Последвай ме — каза Уин.
	Намираха се на по-малко от километър от къщата на Даунинг. Уин вече я беше разучил и бе открил пътеката, където имаше най-малка възможност да ги видят и да събудят подозрения. Вървяха, потънали в удобното мълчание на двама мъже, които се познават от дълго време, и то доста добре.
	— Има нещо интересно, освен цялата тази история — каза Майрън.
	Уин зачака.
	— Помниш ли Емили Шафър? — запита Майрън.
	— Името ми говори нещо.
	— Ходих с нея в продължение на две години в „Дюк“.
	Уин и Майрън се бяха запознали в „Дюк“. Освен това бяха съквартиранти през всичките четири години. Уин бе човекът, който запозна Майрън с бойните изкуства, а после и с работата под прикритие за ФБР. Сега Уин беше най-важната личност в „Лок-Хорни Секюритис“, компания за търговия с ценни книжа, намираща се на Парк авеню, която бе собственост на семейството му от откриването на борсата. Майрън бе наел офис за собствената си фирма в сградата на Уин. Освен това Уин се разправяше с всички парични проблеми на клиентите на „Спортно представителство МБ“.
	Уин се замисли за момент.
	— Да не е онази, която имаше навика да издава маймунски звуци?
	— Не — отговори Майрън.
	Уин изглеждаше изненадан.
	— Тогава коя беше онази, която издаваше маймунските звуци?
	— Нямам представа.
	— Може да е някоя, с която аз съм бил.
	— Възможно е.
	Уин отново се замисли, после сви рамене.
	— И какво за нея?
	— Била е омъжена за Грег Даунинг.
	— Разведени ли са?
	— Да.
	— Спомням си я — каза Уин. — Емили Шафър. Добра фигура.
	Майрън кимна.
	— Никога не съм я харесвал — продължи Уин. — Само маймунските й звуци ми харесваха. Бяха доста интересни.
	— Тя никога не е издавала маймунски звуци.
	Уин се усмихна леко.
	— Стените бяха много тънки — каза той.
	— Ти да не си имал навика да подслушваш?
	— Само когато дръпнехте щорите и не можех да виждам нищо.
	Майрън поклати глава.
	— Ама че си прасе — каза той.
	— По-добре е от маймуна.
	Стигнаха до предната морава и продължиха напред към вратата. Тайната беше да изглеждаш така, сякаш точно тук ти е мястото. Ако човек се прокрадваше предпазливо, някой можеше да го забележи. Двама мъже, приближаващи се към вратата, обикновено не навеждаха хората на мисълта за крадци.
	До вратата имаше метална клавиатура с малка червена лампичка. Светеше.
	— Аларма — каза Майрън.
	Уин поклати глава.
	— Фалшива. Само лампичка. Сигурно е купена от някой евтин магазин.
	Той погледна към ключалката и презрително млясна с устни.
	— Такава скапана ключалка при заплата на професионален баскетболист — каза той очевидно отвратен. — Със същия успех можеше да затвори вратата с пластилин.
	— Ами резето? — запита Майрън.
	— Не е заключено.
	Уин вече беше извадил парчето целулоид. Кредитните карти са прекалено корави. Целулоидът върши много по-добра работа. За не повече време, отколкото би било нужно с ключ, вратата се отвори и те влязоха в коридора. На вратата имаше процеп за пощата и навсякъде из коридора се валяха пликове. Майрън провери набързо някои от датите. Нито едно от писмата не бе лежало на пода повече от пет дни.
	Домът беше обзаведен във фалшив селски стил ала Марта Стюарт. Мебелите бяха от така наречените „просто кънтри“, чийто вид наистина беше прост, но цените им — безумни. Много дървения, антики и сухи цветя. Миризмата на ароматизатор беше силна и натрапчива.
	Разделиха се. Уин се качи в домашния кабинет. Включи компютъра и започна да сваля цялата информация върху дискети. Майрън откри телефонния секретар в стаята, която навремето се наричаше дневна, а сега кръщаваха с разни измислени имена като „калифорнийска стая“ или „главната стая“. Телефонният секретар регистрираше датата и часа на всяко обаждане. Много удобно. Майрън натисна бутона. Касетата се превъртя и заговори. Още на първото съобщение, което според дигиталния глас бе получено в 9:18 вечерта, когато Грег изчезна, Майрън уцели бинго.
	Треперещ женски глас каза:
	— Карла е. Ще бъда в задното сепаре до полунощ.
	Майрън превъртя и се заслуша отново. На фона се чуваха много различни звуци — говор, музика, потракване на чаши. Обаждането вероятно беше направено от бар или ресторант, особено като се имаше предвид репликата за задното сепаре. Коя беше Карла? Приятелка? Вероятно. Кой друг щеше да се обади, за да си урежда среща за толкова късно вечерта? Разбира се, това не е било някаква обикновена вечер. Грег Даунинг беше изчезнал в интервала между обаждането и следващата сутрин.
	Странно съвпадение.
	Добре, къде са се срещнали, ако Грег въобще е отишъл на срещата? И защо Карла, която и да беше тя, звучеше толкова уплашена? Или това беше само във въображението на Майрън?
	Той изслуша касетата до края. Нямаше други съобщения от Карла. Ако Грег не се беше появил в посоченото задно сепаре, нямаше ли Карла да се обади отново? Сигурно. Засега Майрън можеше да приеме, че Грег Даунинг се е видял с Карла, преди да изчезне.
	Следа.
	Имаше и четири обаждания от Мартин Фелдър, агента на Грег. Той звучеше все по-притеснен с всяко обаждане. Последното гласеше:
	— За бога, Грег, не можеш ли да ми се обадиш? Сериозно ли е контузен кракът ти? Не се крий от мен сега, когато трябва да сключим сделката с „Форте“. Обади ми се, ясно ли е?
	Имаше и три обаждания от някакъв мъж на име Крис Дарби, който очевидно работеше за „Форте Спортс Инкорпорейтид“. Той също звучеше паникьосан.
	— Марти не иска да ми каже къде си. Мисля, че той си играе с нас, опитва се да вдигне цената или нещо подобно. Но вече се разбрахме, нали? Ето ти моя телефонен номер, Грег. Как е контузията ти все пак?
	Майрън се усмихна. Клиентът на Мартин Фелдър бе изчезнал, но той правеше всичко възможно да обърне това в своя полза. Агенти. Той натисна бутона няколко пъти. Накрая екранът разкри кодовия номер, който Грег бе нагласил, за да проверява съобщенията си. 317. Сравнително нов трик в занаята. Сега Майрън можеше да се обади по всяко време и да чуе какви съобщения са били оставени на машината. Той натисна бутона за повторно набиране. Още един сравнително нов трик. Да видим на кого Грег се е обадил за последен път. Телефонът звънна два пъти и беше вдигнат от жена, която каза:
	— Кимел Брадърс.
	Кои ли бяха те? Майрън затвори.
	Той се присъедини към Уин в кабинета на горния етаж. Уин продължаваше да копира, а Майрън се захвана да преглежда чекмеджетата. Нищо особено полезно.
	Преместиха се в спалнята. Огромното легло беше оправено. И двете нощни шкафчета бяха покрити с листа, химикалки и ключове.
	И двете.
	Странно за мъж, който живееше сам.
	Очите на Майрън огледаха стаята и се спряха на един стол, който служеше за закачалка. Дрехите на Грег бяха проснати върху облегалката и едната облегалка за ръце. Съвсем нормално. Всъщност доста по-спретнато отколкото при Майрън, но това нищо не доказваше. Той погледна отново и забеляза нещо по-особено на другата облегалка за ръце. Две дрехи. Бяла блуза и сива пола.
	Майрън погледна към Уин.
	— Може да принадлежат на госпожица Маймунски звуци — каза Уин.
	Майрън поклати глава.
	— Емили не живее тук от месеци. Защо дрехите й ще стоят на стола?
	Банята също се оказа интересна. Голяма вана с воден масаж вдясно, сауна, душ и две шкафчета. Първо провериха шкафчетата. Едното съдържаше пяна за бръснене, мъжки дезодорант, флакон афтършейв „Поло“ и самобръсначка „Жилет“. В другото шкафче имаше отворена кутия с гримове, парфюм „Калвин Клайн“, пудра и дамски дезодорант. На пода под шкафчето беше разпиляна малко пудра. В поставката за сапун до ваната лежаха две дамски самобръсначки — еднодневки.
	— Има си гадже — каза Майрън.
	— Професионален баскетболен играч, който си живее с някое готино маце — отбеляза Уин. — Ама че разкритие. Сигурно някой от нас трябва да изкрещи „Еврика“.
	— Да, но това повдига интересен въпрос — каза Майрън. — Ако гаджето й внезапно е изчезнало, тъй наречената му любовница нямаше ли да съобщи за това?
	— Не — отговори Уин, — не и ако е с него.
	Майрън кимна. После разказа на Уин за загадъчното съобщение от Карла.
	Уин поклати глава.
	— Ако са планирали да избягат — каза той, — защо тя ще казва къде ще се срещнат?
	— Тя не каза къде. Каза само задното сепаре в полунощ.
	— Все пак — настоя Уин. — Това не е от нещата, които правиш точно преди да изчезнеш. Да речем, че по някаква причина Карла и Грег са решили да изчезнат за известно време. Грег нямаше ли да знае къде и кога да се срещне с нея?
	Майрън сви рамене.
	— Може пък тя да е променила мястото на срещата.
	— Как? От предното сепаре на задното сепаре?
	— Дяволите да ме вземат, ако знам.
	Огледаха останалата част от горния етаж. Нищо интересно. Спалнята на сина на Грег имаше тапети на състезателни коли и голям плакат на татенцето, изпреварващ Пени Хардуей към коша. Стаята на дъщерята беше обзаведена в стил „Барни“* — лилави динозаври. Никакви следи. Всъщност никъде нямаше никакви следи, докато не стигнаха до мазето.
	[* Динозавър — герой от детски телевизионни програми. — Б.пр.]
	Когато запалиха лампата, Майрън веднага забеляза всичко.
	Мазето беше обзаведено добре и превърнато в ярко оцветена стая за игра на децата. Имаше много колички, конструктори „Лего“ и пластмасова къщичка. По стените се виждаха сцени от „Аладин“, „Цар Лъв“ и други филмчета на Дисни. Имаше телевизор и видео. Виждаха се и неща за времето, когато децата ще пораснат — флипер и джубокс. Около стените бяха подредени малки люлеещи се столове, матраци и канапета.
	Освен това имаше кръв. Солидно количество капки кръв по пода. И малко кръв размазана по стената.
	В гърлото на Майрън се надигна горчилка. Беше виждал кръв много пъти в живота си, но все още се отвращаваше от нея. Уин не реагираше по същия начин. Той се доближи до карминените петна с нещо като изненада на лицето си. Наведе се, за да ги огледа по-добре. После се изправи.
	— Погледни откъм оптимистичната страна — каза Уин. — Временното ти място в „Драконите“ може да стане постоянно.


	4.

	Нямаше труп. Само кръв.
	Използвайки найлонови пликове за сандвичи, които бе намерил в кухнята, Уин взе няколко образеца. Десет минути по-късно излязоха навън, вратата беше отново заключена. Син олдсмобил „Делта 88“ мина покрай тях. Двама мъже седяха на предната седалка. Майрън хвърли поглед към Уин, който леко кимна в отговор.
	— Второ минаване — каза Майрън.
	— Трето — поправи го Уин. — Видях ги още когато пристигнах тук.
	— Не са експерти в това отношение — отбеляза Майрън.
	— Не — съгласи се Уин. — Но, разбира се, не са знаели, че работата ще изисква експерти.
	— Можеш ли да провериш регистрационните номера?
	Уин кимна.
	— Ще проверя също така и трансакциите по телефонната и кредитната карта на Грег — каза той.
	Уин протегна ръка към ягуара и го отключи.
	— Ще се свържа с теб, когато узная нещо. Надали ще са ми нужни повече от няколко часа.
	— В офиса ли се връщаш?
	— Първо ще мина през учителя Куон — отвърна Уин.
	Учителят Куон беше инструкторът им по таекуондо. И двамата имаха черни колани — Майрън втора степен, а Уин — шеста, един от малкото бели спортисти в света с толкова висока степен. Уин беше най-добрият боец, когото Майрън някога бе виждал. Изучаваше няколко бойни изкуства, включително бразилско жиу-жицу, животинско кунгфу и джит-кун-до. Уин Противоречивия. Когато го погледнеш, си мислиш за разглезено богаташко синче, а всъщност беше унищожителна сила. Виждаш Уин и си мислиш за нормален, добре приспособен човек, а всъщност беше всичко друго, освен това.
	— Какво ще правиш довечера? — запита Майрън.
	Уин сви рамене.
	— Не съм сигурен.
	— Мога да ти осигуря билет за мача — предложи Майрън.
	Уин не отговори.
	— Искаш ли да дойдеш на мача?
	— Не.
	Без да каже и дума повече, Уин се плъзна зад волана на ягуара си, запали двигателя и потегли напред с изсвистяване на гумите. Майрън остана и го загледа как се отдалечава, изненадан от резкостта на приятеля си. Но пък защо днес трябваше да бъде ден, по-различен от всички останали?
	Майрън погледна часовника си. Все още имаше няколко часа до пресконференцията. Достатъчно време да се върне до офиса и да разкаже на Есперанца за промяната в кариерата си. Включването му в „Драконите“ щеше да я засегне повече от всекиго другиго.
	Той пое по шосе 4 към мост „Джордж Вашингтон“. Не му се наложи да чака пред будките за такси. Това си беше истинско доказателство, че Бог съществува. „Хенри Хъдсън“ обаче беше задръстен. Майрън зави покрай презвитерианския медицински център, за да стигне до Ривърсайд Драйв. Типовете с гъби в ръка — бездомници, които чистеха предните стъкла на колите с някаква смесица от мазнина, сос „Табаско“ и урина — не се виждаха никъде. Майрън предположи, че това бе дело на кмета Джилиани. Бездомниците бяха заменени от латиноамериканци, продаващи цветя и нещо, което приличаше на шарена хартия. Веднъж Майрън попита какво е това и получи отговор на испански. Доколкото успя да разбере, хартията миришеше приятно и освежаваше всеки дом. Може би Грег също бе дезодорирал дома си с нея.
	Ривърсайд Драйв беше сравнително спокоен. Майрън пристигна на паркинга на Четиридесет и шеста улица и хвърли ключовете на Марио. Марио не паркира форда отпред заедно с ролсовете, мерцедесите и ягуара на Уин. Всъщност той обикновено успяваше да намери някое уютно кътче в дъното под местата, където гълъбите правеха гнездата си. Дискриминация по отношение на колите. Грозно нещо, но къде бяха групите за подкрепа?
	Сградата на „Лок-Хорни Секюритис“ се намираше на Парк авеню и Четиридесет и шеста улица, перпендикулярно на сградата на Хелмсли. Район с доста високи наеми. Улицата кипеше от оживени финансисти. Няколко дълги лимузини бяха паркирани незаконно в две редици пред сградата. Грозната модерна скулптура, която приличаше на усукани черва, стоеше на обичайното си място. Мъже и жени в делови костюми седяха на стъпалата, ядяха сандвичите си прекалено забързано, всеки потънал в собствените си мисли. Някои си говореха сами, репетирайки за важно следобедно събрание или припомняйки си сутрешните грешки. Хората, които живееха в Манхатън, бързо се научаваха как да остават сами със себе си, макар и заобиколени от други хора.
	Майрън влезе във фоайето и натисна бутона за асансьора. Кимна на трите служителки от „Лок-Хорни Секюритис“, известни като „гейшите на Лок-Хорни“. Всичките бяха красавици с желание за кариера в киното или на модния подиум, наети, за да придружават тузарите до офиса на „Лок-Хорни Секюритис“ и да изглеждат привлекателни, докато го правят. Уин беше донесъл тази идея след едно пътуване до Далечния изток. Майрън предполагаше, че може и да съществува нещо по-сексистко, но не знаеше къде.
	Есперанца Диас, безценната му помощничка, го поздрави на вратата.
	— Къде, по дяволите, беше? — запита тя.
	— Трябва да поговорим — отвърна Майрън.
	— По-късно. Имаш милион съобщения.
	Есперанца носеше бяла блуза. Изглеждаше страхотно на фона на черната й коса, тъмни очи и мургавата кожа, която блестеше като луната върху Средиземно море. Есперанца бе открита от фотограф на модели, когато беше на седемнадесет години, но кариерата й се разви по странен начина и в крайна сметка тя се озова начело на класацията в света на професионалния рестлинг*. Да, професионален рестлинг. Беше позната като Малката Покахонтас, смелата индианска принцеса, бижуто на асоциацията „Прекрасните дами на рестлинга“ (ПДР). Костюмът й се състоеше от велурени бикини и тя винаги играеше ролята на доброто момиче във високоморалната пиеса, която представляваше професионалния рестлинг. Беше млада, дребна, със стегнато тяло, красива и макар от латиноамерикански произход, достатъчно мургава, за да мине за индианка. Всъщност расовият произход нямаше никакво значение в ПДР. Истинското име на госпожа Саддам Хюсеин, злата ханъма в черен воал, беше Шари Уайнберг.
	[* Борба, в която всички хватки са позволени. — Б.пр.]
	Телефонът звънна. Есперанца вдигна слушалката.
	— „Спортно представителство МБ“. Изчакайте един момент, той е тук — каза тя и хвърли поглед към Майрън. — Пери Маккинли. Това е третото му обаждане за днес.
	— Какво иска?
	Тя сви рамене.
	— Някои хора не обичат да се разправят с подчинените.
	— Ти не си подчинена.
	Есперанца го погледна безизразно.
	— Ще се обадиш ли, или не?
	Да си спортен агент означаваше, ако използваме компютърната терминология, да си сложен апарат със способността да изпълнява солиден брой задачи само като натиснат бутона му. Работата беше нещо повече от просто преговаряне. От агентите се очакваше да изпълняват ролята на счетоводители, финансови плановици, агенти по недвижими имоти, утешители, лични икономи, пътнически агенти, семейни съветници, брачни съветници, шофьори, момчета за всичко, съюзници на родителите, лакеи, подмазвачи и какво ли не още. А ако ти не си съгласен да направиш всичко това за клиента си, да се превърнеш в „агенция за всички услуги“, следващият агент щеше да се съгласи.
	Единственият начин да се справиш с конкуренцията беше да имаш способен екип. Майрън смяташе, че е събрал малък, но страхотен екип. Уин например ръководеше всички финансови въпроси на клиентите на Майрън. Беше изготвил специален файл за всеки играч, срещаше се с тях поне пет пъти годишно, за да се увери, че разбират какво се прави с парите им и защо. Помощта на Уин се оказа адски полезна за Майрън, за да подложи крак на конкуренцията. Уин беше почти легенда във финансовия свят. Репутацията му беше безупречна (поне във финансовия свят), а списъкът с успехите му — несравним. Това даваше на Майрън възможността да разчита на доверието на клиентите си в един бизнес, където доверието беше рядко и ценно нещо.
	Майрън беше директор, Уин — администратор, а Есперанца — незаменим играч за всички постове, невъзмутим хамелеон, който можеше да се справи с всичко. Работата вървеше.
	— Трябва да поговорим — отново каза той.
	— Добре, ще поговорим — отвърна тя небрежно. — Първо обаче поеми това обаждане.
	Майрън влезе в кабинета си, който гледаше към Парк авеню. Страхотна гледка. На едната стена висяха плакати от бродуейски мюзикли. На другата — кадри от някои от най-любимите филми на Майрън — братя Маркс, Уди Алън, Алфред Хичкок, също и от някои класики. На третата стена се виждаха снимките на Майрън с някои от клиентите им. Стената с клиентите обаче не бе така запълнена, както му се искаше. Майрън си я представи как би изглеждала със снимката на играч от първия кръг на подбора в средата.
	Добре, реши той. Много добре.
	Сложи си слушалките.
	— Здрасти, Пери.
	— Господи, Майрън, опитвам се да те открия цял ден.
	— Добре, Пери, какво има?
	— Ей, не искам да съм нетърпелив, но това е важно. Има ли нещо ново за лодката ми?
	Пери Маккинли беше състезател по голф, от по-неизвестните. Беше професионалист и правеше малко пари, а името му можеше да бъде разпознато само от най-запалените почитатели на този спорт. Пери обичаше да плава и имаше нужда от нова лодка.
	— Да, има нещо — отговори Майрън.
	— Коя фирма?
	— „Принс“.
	Пери не звучеше особено развълнуван.
	— Лодките им не са лоши — изхленчи той, — но не са и нищо особено.
	— Ще ти позволят да размениш старата си лодка за нова. При това ще трябва да направиш само пет лични появи.
	— Пет?
	— Да.
	— За осемнайсетфутова лодка на „Принс“? Това е прекалено много.
	— В началото искаха десет. Но все пак решението си е твое.
	Пери се замисли за момент.
	— По дяволите, добре, уреди сделката. Но първо искам да се уверя, че лодката ми харесва. Значи наистина е осемнайсет фута, нали?
	— Така казаха.
	— Да, добре. Благодаря ти, Майрън, ти си най-добрият.
	Затвориха. Бартерът беше важна част от работата на агента. Никой никога не плащаше за нищо в този бизнес. Разменяха се услуги. Търговия на продукти срещу някакъв вид реклама. Искаш ли безплатна риза? Добре, но ще я носиш публично. Искаш безплатна кола? Добре, но ще се ръкуваш с клиентите на няколко автоизложби. Големите звезди изискваха огромни суми срещу рекламираните от тях продукти, а по-малките с радост се възползваха от безплатните стоки.
	Майрън се вторачи в купчината съобщения и поклати глава. Да играе за „Драконите“ и да поддържа агенцията в ред, как, по дяволите, щеше да се справи с всичко това?
	Той звънна на Есперанца.
	— Ела тук, моля те — каза той.
	— В момента съм по средата…
	— Веднага.
	Мълчание.
	— Господи — промълви Есперанца, — страхотен мъжкар си.
	— Престани да ме тормозиш, а?
	— Не, наистина съм изплашена. Май ще е по-разумно да изоставя всичко и веднага да се втурна към теб.
	Телефонът й заглъхна. Тя се втурна в кабинета му, преструвайки се на уплашена и задъхана.
	— Достатъчно бърза ли бях?
	— Да.
	— Е, какво има?
	Майрън й разказа. Когато стигна до участието си в „Драконите“, се изненада, когато не видя никаква реакция. Това беше странно. Първо Уин, после Есперанца. Те двамата бяха най-близките му приятели. И двамата живееха само за да се ебават с него. И все пак никой не се бе възползвал от очевидния повод за майтап. Мълчанието им относно връщането му към баскетбола му действаше изнервящо.
	— Клиентите ти няма да харесат това — каза Есперанца.
	— Нашите клиенти — поправи я той.
	Тя направи гримаса.
	— По-добре ли се чувстваш, когато се държиш снизходително?
	Майрън не обърна внимание на забележката й.
	— Трябва да превърнем това в нещо положително.
	— Как?
	— Не съм сигурен — бавно каза той и се облегна на стола си. — Можем да ги убедим, че известността ми ще им помогне.
	— Как?
	— Мога да установя нови контакти — отговори Майрън и усети, че още докато говореше, започнаха да му идват нови идеи. — Мога да се сближа с някои спонсори, да науча повече за тях. А и повече хора ще чуят за мен и непряко и за клиентите ми.
	Есперанца издаде презрителен звук.
	— Мислиш ли, че ще се хванат?
	— Защо не?
	— Защото това са глупости. „Непряко и за клиентите ми.“ Звучи, сякаш по друг начин не можеш да уредиш работите на клиентите си.
	Може би Есперанца имаше известно право.
	— Какво толкова има всъщност? — запита той, като вдигна ръце към тавана. — Баскетболът ще ми отнема само два-три часа на ден. През останалото време ще си бъда тук. Мобифонът ще стои у мен през цялото време. Просто ще трябва да подчертаем, че няма да се задържа там прекалено дълго.
	Есперанца го изгледа скептично.
	— Какво? — запита той.
	Тя поклати глава.
	— Не. Искам да знам. Какво има?
	— Нищо — отговори тя.
	После го погледна право в очите и скръсти ръце.
	— Какво казва кучката по този въпрос? — сладко запита тя.
	Така наричаше Джесика.
	— Би ли престанала, моля те, да я наричаш така?
	Есперанца направи гримаса, но за първи път не започна спор. Далеч в миналото имаше време, когато Джесика и Есперанца поне се понасяха една друга. Но после Джесика го напусна, а Есперанца видя какво причини това на Майрън. Някои хора са злопаметни, но Есперанца надминаваше всички. За нея нямаше никакво значение, че Джесика се върна.
	— Е, какво мисли тя? — повтори въпроса си Есперанца.
	— За кое?
	— За възможностите за мир в Близкия изток — рязко отговори тя. — Какво мислиш, че имам предвид? За това да започнеш нова баскетболна кариера.
	— Не знам. Нямахме възможност да говорим. Защо?
	Есперанца отново поклати глава.
	— Ще имаме нужда от помощ тук — каза тя, сменяйки темата. — Някой трябва да вдига телефоните, да пише на машина и разни други подобни.
	— Имаш ли някого предвид?
	Тя кимна.
	— Синди.
	Майрън се втрещи.
	— Голямата Синди?
	— Тя може да вдига телефона, а и други неща. Добър работник е.
	— Дори не знаех, че може да говори — каза Майрън.
	Голямата Синди беше навремето партньорката на Есперанца в отбора. Бореше се под името „Голямата Мама — Индианския вожд“.
	— Тя изпълнява заповеди. Готова е да върши всякаква работа. Не е амбициозна.
	Майрън се опита да не се намръщи, когато се замисли за нея.
	— Не работи ли вече като бияч в стриптийз клуб?
	— Не е стриптийз клуб, а бар за хора, които се обличат в кожени дрехи.
	— Моя грешка — каза Майрън.
	— А и тя е барманка сега.
	— Синди е получила повишение?
	— Да.
	— Е, не бих искал да провалям обещаващата й кариера, като я помоля да работи тук.
	— Не се дръж като задник — каза Есперанца. — Тя работи там нощем.
	— Какво? — престорено се учуди Майрън. — „Кожа и похот“ не събира ли много хора на обед?
	— Познавам Синди. Ще бъде идеална.
	— Тя плаши хората — каза Майрън. — И мен ме плаши.
	— Тя ще стои в залата за конференции. Никой няма да я вижда.
	— Не знам.
	Есперанца се надигна грациозно.
	— Добре, ти намери човек. Искам да кажа — ти си шефът. Знаеш най-добре. Аз съм просто една секретарка. Не бих и посмяла да се питам как ще се справиш с „нашите“ клиенти.
	Майрън поклати глава.
	— Долен удар — каза той, като се наведе напред и подпря лакти на бюрото. — Добре — съгласи се Майрън накрая и въздъхна дълбоко. — Ще я пробваме.
	Майрън зачака. Есперанца се вторачи в него. Минаха няколко секунди и тя каза:
	— Сега ли е моментът, когато трябва да заподскачам от радост и да се разсипя от благодарности?
	— Не, сега е моментът, когато аз тръгвам — отвърна Майрън и погледна часовника си. — Трябва да поговоря с Клип за онези кървави петна преди пресконференцията.
	— Приятно прекарване — каза Есперанца и се отправи към вратата.
	— Почакай — извика Майрън.
	Есперанца се обърна и го погледна въпросително.
	— Имаш ли часове довечера? — запита той.
	Есперанца учеше право вечерно в нюйоркския университет.
	— Не.
	— Искаш ли да дойдеш на мача? — предложи Майрън и се прокашля. — Можеш да доведеш и Луси, ако искаш.
	Луси беше последната любов на Есперанца. Преди Луси тя ходеше с някакъв мъж на име Макс. Сексуалните й предпочитания не бяха строго определени.
	— Ние се разделихме — съобщи му Есперанца.
	— О, съжалявам — измърмори Майрън, който не знаеше какво друго да каже. — Кога?
	— Миналата седмица.
	— Не си ми казвала нищо по въпроса.
	— Може би защото не е твоя работа.
	Той кимна. Това си беше вярно.
	— Добре, можеш да доведеш някой нов приятел, ако искаш. Или пък можеш да дойдеш сама. Ще играем със „Селтикс“.
	— Ще откажа любезната покана — каза тя.
	— Сигурна ли си?
	Есперанца кимна отново и излезе от стаята. Майрън взе сакото си и се отправи към паркинга. Марио му хвърли ключовете, без да погледне към него. Майрън мина през тунел „Линкълн“ и се качи на шосе 3. Мина покрай огромния и прочут магазин за електроника, наречен „Топс“. На рекламното табло се виждаше гигантски нос, увиснал над шосе 3. Надписът гласеше: „Топс е точно под носа ви“. Носът изглеждаше прекалено реален. Липсваха единствено стърчащи от него гигантски косми.
	Вече се намираше на около километър от стадиона, когато телефонът в колата му иззвъня.
	— Имам известна информация — съобщи Уин.
	— Давай.
	— Никоя от сметките или кредитните карти на Грег Даунинг не е била използвана през последните пет дни.
	— Нищичко?
	— Нищичко.
	— Да е теглил пари в брой от банката?
	— Не и през последните пет дни.
	— А по-рано? Може да е изтеглил доста пари, преди да изчезне.
	— Работим по въпроса, но засега не знам нищо.
	Майрън пое по отбивката към „Медоуландс“. Зачуди се какво ли означаваше всичко това. Засега не много, но всъщност новините не бяха добри. Кръв в мазето. Никаква следа от Грег. Никаква финансова дейност. Не изглеждаше обещаващо.
	— Нещо друго? — запита Майрън.
	Уин се поколеба.
	— Вероятно скоро ще узная къде любимият ни Грег е изпил питието си в компанията на прекрасната Карла.
	— Къде?
	— След мача — отговори Уин. — Тогава ще знам повече.


	5.

	— Спортът е фолклор — каза Клип Арнстайн на пълната с репортери зала. — Това, което завладява въображението ни, не е само победата или загубата. Това са историите. Истории за упоритост. Истории за силна воля. Истории за тежък труд. Истории за чудеса. Истории за триумфи и трагедии. Историите на завръщания.
	Клип погледна надолу от подиума към Майрън с подходящо овлажнели очи и усмивка като на добър дядо. Майрън настръхна. Едва успя да се пребори с желанието си да се пъхне под масата и да се скрие там.
	След уместна, не много дълга пауза Клип отново се обърна напред. Репортерите мълчаха. От време на време проблясваше нечия светкавица. Клип преглътна няколко пъти, сякаш призоваваше на помощ всичките си вътрешни сили, за да продължи.
	Адамовата му ябълка подскачаше нагоре-надолу. Той вдигна влажни очи към публиката.
	Малко тромаво, помисли си Майрън, но като цяло — добро представление.
	На пресконференцията имаше повече хора, отколкото Майрън бе очаквал. Нямаше нито едно свободно място и много от репортерите стояха прави. Сигурно днес нямаше интересни новини. Клип не си даваше много зор, възстановяваше уж изпуснатия си самоконтрол.
	— Преди малко повече от десет години избрах един изключителен млад мъж. Вярвах, че този играч го очаква невероятна слава. Беше страхотен спортист, имаше идеално чувство за игрището, психическа издръжливост и на всичко отгоре беше прекрасен човек. Но боговете имаха други планове за този младеж. Всички ние знаем какво се случи с Майрън Болитар в онази съдбовна нощ в Лендоувър, Мериленд. Няма причини да разравяме миналото. Но както вече казах, когато открих пресконференцията, спортът е фолклор. Днес „Драконите“ дават на този млад мъж шанс да създаде своята собствена легенда в хрониките на спорта. Днес „Драконите“ позволяват на този младеж да се опита да си върне онова, което му бе отнето толкова жестоко преди години.
	Майрън се сгърчи. Бузите му се изчервиха. Очите му се стрелнаха наоколо, търсещи безопасно място, но ненамиращи такова. Той се вторачи в лицето на Клип точно както очакваха медиите. Съсредоточи се в една бенка на бузата му и се загледа толкова усърдно, че зрението му се замъгли.
	— Няма да е лесно, Майрън — каза Клип, като се обърна директно към него.
	Майрън не отмести погледа си от бенката. Не можеше да погледне в очите на Клип.
	— Не сме ти обещавали нищо. Не знам какво ще стане занапред. Не знам дали това е кулминацията на историята ти, или началото на смела нова глава. Но онези от нас, които обичат спорта, не могат да не се надяват. Това е в природата ни. Това е в природата на всички истински бойци и запалянковци.
	Гласът на Клип затрепери.
	— Това е действителността — продължи той. — Трябва да ти напомня за това, Майрън, макар да не искам да го правя. От името на „Драконите“ от Ню Джърси те приветствам с „Добре дошъл“ в отбора. Желаем ти всичко най-хубаво. Знаем, че независимо какво ще стане с теб на игрището, ти ще си чест за цялата ни организация.
	Клип замълча, стисна устни и добави набързо:
	— Благодаря ти.
	После Клип протегна ръка на Майрън, който също изигра ролята си. Надигна се и разтърси ръката на Клип. По-възрастният мъж обаче имаше други идеи. Той обви ръце около Майрън и го привлече към себе си. Светкавиците проблясваха като в дискотека. Когато Клип най-после се отдръпна назад, той избърса очи с ръка. Господи, тоя тип можеше да засрами и Ал Пачино. Клип протегна ръка и повика Майрън на подиума.
	— Как се чувства човек, когато се завръща? — извика един от репортерите.
	— Уплашен — отговори Майрън.
	— Наистина ли мислиш, че притежаваш нужното, за да играеш на такова високо ниво?
	— Не, всъщност не.
	Моментът на откровеност ги спря за секунда. Но само за секунда. Клип се засмя и всички други в залата го последваха. Решиха, че това е шега. Майрън не си направи труда да ги поправи.
	— Вярваш ли, че все още имаш стария обхват на стрелба? — запита някой.
	Майрън кимна.
	— Имам го — отговори той. — Само не съм сигурен, че обхваща и способностите ми.
	Открадната шега, но какво пък, по дяволите.
	Последваха нови смехове.
	— Защо се завръщаш толкова късно, Майрън? Какво те убеди да се завърнеш точно сега?
	— Предсказанията на врачките.
	Клип се изправи и отхвърли останалите въпроси с вдигане на ръка.
	— Съжалявам, хора, няма повече засега. Майрън трябва да се подготви за мача довечера.
	Майрън последва Клип навън. Забързаха надолу по коридора към кабинета на Клип. Калвин беше вече там. Клип затвори вратата. Преди да седне, се обърна към Майрън и попита:
	— Е, какво става?
	Майрън му разказа за кръвта в мазето. Клип пребледня. Пръстите на Фрости се стегнаха около облегалката на креслото.
	— Какво се опитваш да кажеш? — рязко запита Клип, когато Майрън приключи.
	— Да кажа?
	Клип сви рамене.
	— Не схващам.
	— Няма какво да се схваща — отговори Майрън. — Грег е изчезнал. Никой не го е виждал от пет дни. Не е използвал кредитната и телефонната си карта. А в мазето му има кръв.
	— В стаята за игра на хлапетата, нали? Ти самият каза така. Стаята на хлапетата.
	Майрън кимна.
	Клип погледна въпросително към Калвин, после вдигна ръце нагоре.
	— И какво, по дяволите, означава това?
	— Не съм сигурен.
	— Не става задължително дума за убийство, нали? — продължи Клип. — Помисли, Майрън. Ако Грег е убит, къде е тялото му? Да не би убиецът или убийците да са го взели с тях? И как мислиш, че е станало? Убийците са изненадали Грег? Сам? В стаята за игра на децата му, където той си е играел с куклите? А после? Убиват го там долу и го извличат вън от къщата, без да оставят и следа от кръв никъде, освен в мазето? — завърши Клип и разпери ръце. — Това звучи ли ти логично?
	Този сценарий не се виждаше реален и на Майрън. Той хвърли бегъл поглед към Калвин, който изглеждаше потънал в мисли. Клип се надигна.
	— Доколкото знаем — започна отново Клип, — едно от хлапетата на Грег може да си е порязало пръста, докато си е играело там.
	— Ама че порязване — отбеляза Майрън.
	— Или пък носа му е кървял. Господи, понякога от носа изтича адски много кръв. Точно така, сигурно не е било нищо друго, освен кървящ нос.
	Майрън кимна.
	— Или пък са клали пилета — каза той. — Може и така да е било.
	— Не се нуждая от сарказъм, Майрън.
	Майрън изчака за момент. Погледна към Калвин. Нищо. После хвърли поглед към Клип. Нищо.
	— Тук отново става мътно — каза той.
	— Моля?
	— Наехте ме, за да открия Грег. Вървя по страхотна следа. И все пак на вас не ви се иска да чуете за нея.
	— Ако имаш предвид, че не искам да чуя идеята ти, че Грег е бил убит…
	— Не, нямам това предвид. Страхуваш се от нещо и не само от това, че Грег може да е бил убит. Бих искал да знам от какво.
	Клип погледна към Калвин, който му кимна почти незабележимо. Клип седна отново. Пръстите му забарабаниха по бюрото. Тракането на часовника в ъгъла се чу отчетливо.
	— Разбираш — каза Клип, — че сме загрижени за интереса на Грег. Наистина.
	— Аха.
	— Знаеш ли нещо за „скритите превземания“?
	— Бях вече роден през осемдесетте — отвърна Майрън. — Всъщност някой наскоро отбеляза, че направо съм си момче от осемдесетте години.
	— Добре, в момента аз съм изправен пред такова нещо.
	— Мислех, че ти си основният собственик.
	Клип поклати глава отрицателно.
	— Четиридесет процента. Никой друг не притежава повече от петнадесет процента. Но няколко от дребните акционери са се сдружили и се опитват да ме избутат.
	Клип сви ръцете си в юмруци и ги положи на бюрото си. Напомняха на тежки преспапиета.
	— Казват, че аз мисля прекалено много за баскетбола, но не и за бизнеса. Трябвало да се занимавам с играчите и работата на стадиона. Ще гласуват след два дни.
	— Е, и?
	— Гласуването е прекалено наблизо. Един скандал и съм свършен.
	Майрън погледна към двамата мъже и зачака. После каза:
	— И искате да оставя нещата така?
	— Не, разбира се, че не — бързо отвърна Клип. — Въобще не искам да кажа подобно нещо. Просто не искам медиите да откачат заради нещо, което може да се окаже пълна нула. Не мога да си позволя сега да се разкрие нещо неприятно.
	— Неприятно?
	— Да.
	— Какво например?
	— Дяволите ме взели, ако знам — отговори Клип.
	— Но Грег може да е мъртъв.
	— Ако е така, един или два дни няма да помогнат, колкото и студено да звучи това. А ако нещо се е случило с Грег, сигурно има причина за това.
	— Причина?
	Клип отново вдигна ръце.
	— Не знам, по дяволите. Вдигаш някакъв труп или дори човек, който се крие, и червеите изпълзяват навън. Знаеш какво имам предвид, нали?
	— Не — отговори Майрън.
	Клип обаче продължи, без да обърне внимание на отговора му.
	— Не се нуждая от това, Майрън. Не и сега. Не и докато не мине гласуването.
	— Значи ми нареждаш да си трая — каза Майрън.
	— Въобще не. Просто не искаме ненужна паника. Ако Грег е мъртъв, бездруго не можем да му помогнем. Ако е изчезнал, тогава ти си най-голямата надежда да избегне погледа на медиите или да бъде спасен.
	Все още не му казваха всичко, но Майрън реши да не ги притиска засега.
	— Имате ли някаква представа защо някой би наблюдавал дома на Грег?
	Клип изглеждаше изненадан.
	— Някой наблюдава дома му?
	— Така мисля, да.
	Клип погледна към Фрости.
	— Калвин?
	— Нямам представа — отговори Калвин.
	— Аз също не знам, Майрън. Имаш ли някакви идеи?
	— Засега не. Още един въпрос. Грег имаше ли приятелка?
	Клип отново погледна към Калвин, който сви рамене.
	— Хойкаше доста, но не мисля, че имаше нещо по-особено.
	— Познаваш ли някои от жените, с които се е забавлявал?
	— Не и по име. Разни почитателки или нещо подобно.
	— Защо? — запита Клип. — Мислиш, че е изчезнал с някоя мадама?
	Майрън сви рамене и се изправи.
	— Май ще е по-добре да отивам в съблекалнята. Почти е време за мача.
	— Почакай.
	Майрън спря.
	— Моля те, Майрън, знам, че звуча като адски студен човек, но аз наистина се тревожа за Грег. Много. Искам да го намерим и той да е добре.
	Клип преглътна тежко. Бръчките му изглеждаха по-дълбоки, сякаш някой изведнъж ги бе вдлъбнал на лицето му. Тенът му също не беше добър.
	— Ако можеш да ми кажеш честно, че е най-добре да разкрием онова, което знаем засега, ще се съглася. Независимо какво ще ми струва това. Помисли по въпроса. Искам да направя онова, което е най-добро за Грег. Наистина държа на него. Държа и на двама ви. И двамата сте чудесни млади мъже. Наистина го мисля. Дължа много и на двама ви.
	Клип изглеждаше, сякаш щеше да се разплаче всеки момент. Майрън не беше сигурен какво да мисли за всичко това. Реши да кимне и да не казва нищо. Отвори вратата и излезе.
	Докато приближаваше към асансьора, чу познат дрезгав глас, който каза:
	— И това ако не е Завръщащото се хлапе?
	Майрън видя Одри Уилсън. Тя носеше обичайното за спортен репортер облекло: тъмносин блейзър, черен пуловер, избелели джинси. Гримът й беше съвсем лек или въобще не съществуваше, ноктите — къси и нелакирани. Единственото цветно петно, което можеше да се открие у нея, бяха маратонките — яркосини „Чък Тейлър“. Видът й беше абсолютно обикновен. В чертите й нямаше нищо нередно, но и нищо хубаво. Просто си ги имаше. Правата й черна коса беше подстригана късо на бретон.
	— Долавям ли следа от цинизъм? — запита Майрън.
	Одри сви рамене.
	— Не мислиш наистина, че съм се вързала на всичко това, нали?
	— На кое?
	— Внезапното ти желание да… — тя погледна за момент към бележките си — … да създадеш собствената си легенда в спорта.
	Одри вдигна поглед и поклати глава.
	— Клип със сигурност го бива да дрънка дивотии, нали?
	— Трябва да се облека, Одри.
	— Какво ще кажеш първо да ми дадеш информацията?
	— Информацията? Господи, защо не каза направо „сензацията“? Страхотно обичам репортери, които говорят така.
	Тя се усмихна на думите му. Усмивката й беше хубава. Широка и открита.
	— Май заемаш отбранителна позиция, а, Майрън?
	— Аз? Никога.
	— Тогава какво ще кажеш за — да употребим още едно клише — кратко изявление за пресата?
	Майрън кимна и сложи ръка на гърдите си артистично.
	— Победителят никога не напуска, а напускащият никога не побеждава.
	— Ломбарди?
	— Феликс Ънгър. Чух го в „Странната двойка“, в оня епизод, където участваше и Хауърд Козуел.
	Той се завъртя и тръгна към съблекалнята. Одри го последва. Вероятно тя беше най-способната жена спортен репортер в страната. Правеше репортажи за „Драконите“ за най-големия вестник на Източното крайбрежие. Имаше собствено радиошоу по радиостанция WFAN в най-желаното време, което беше слушано от много хора. Имаше и шоу в неделя сутрин по ESPN. И все пак, също като почти всяка друга жена в тази доминирана от мъже професия, в позата й имаше нещо колебливо, а кариерата й винаги се намираше една крачка преди срива, независимо колко известна беше станала.
	— Как е Джесика? — попита Одри.
	— Добре.
	— Не съм говорила с нея от цял месец — каза тя с мелодичния си тон. — Вероятно ще трябва да й звънна. Да седнем и да си поприказваме от сърце, нали разбираш?
	— Да бе, това въобще не е намек.
	— Опитвам се да направя нещата по-лесни за теб, Майрън. Тук става нещо странно. Знаеш, че ще открия какво е. Затова направо можеш да ми кажеш.
	— Наистина не знам за какво говориш.
	— Първо Грег Даунинг напуска отбора при загадъчни обстоятелства…
	— Какво загадъчно има в една контузия на глезена?
	— После ти, старият му съперник, заемаш мястото му, след като си бил вън от играта повече от единадесет години. Не намираш ли това за странно?
	Страхотно, помисли си Майрън. Пет минути на работа и вече някой започва да изразява подозрения. Майрън Болитар, майстор на работата под прикритие. Стигнаха до вратата на съблекалнята.
	— Трябва да вървя, Одри. Ще говорим по-късно.
	— Можеш да се обзаложиш в това — отвърна тя. Одри му се усмихна с престорена нежност и кротост. — Късмет, Майрън. Смажи ги.
	Той кимна, пое си дълбоко дъх и отвори вратата на съблекалнята.
	Време за шоу.


	6.

	Никой не го поздрави, когато влезе в съблекалнята. Никой не наруши спокойствието си. Никой дори не погледна към него. Стаята не потъна в тишина като по старите уестърни, когато някой шериф бутва скърцащата врата и нахлува в кръчмата. Може би това беше проблемът. Може би вратата трябваше да скърца. Или пък Майрън трябваше да нахлуе вътре.
	Новите му съотборници се бяха проснали из стаята като чорапи из студентска стая. Трима лежаха по пейките, полуголи и дремещи. Двама бяха на пода, протегнали крака към масажистите, които се грижеха за мускулите им. Двама други дриблираха с топките. Четирима куцукаха към шкафчетата си, след като ги бяха превързали. Почти всичките дъвчеха дъвка. Почти всички слушаха уокмени. Мъничките слушалки бяха натъпкани в ушите им и гърмяха толкова силно, че звучаха като конкуриращи се колони в музикален магазин.
	Майрън откри лесно шкафа си. Всички други имаха бронзови табелки, на които бяха гравирани имената на играчите. Шкафчето на Майрън нямаше. Върху него беше залепена проста лепенка, на която с черен маркер беше надраскано „М. Болитар“. Лепенката не вдъхваше увереност в собствените сили.
	Майрън се огледа, търсейки някого, с когото да си поговори, но уокмените идеално разделяха хората един от друг. Всеки си стоеше на мястото. Майрън забеляза Тери „ТС“ Колинс, прочутата скандална звезда на отбора, който седеше сам в един ъгъл. ТС беше най-новата идея на медиите за разглезен спортист, момчето, което „съсипваше“ прекрасния свят на спорта „какъвто ние го познаваме“, каквото и да означаваше това. ТС беше с невероятна физика. Два и десет, мускулест и жилав. Гладко избръснатата му глава проблясваше на флуоресцентната светлина. Слуховете твърдяха, че е черен, но беше трудно да се забележи каквато и да била следа от кожа под творбите на художника, който го бе татуирал. Странните мастилени образи покриваха почти всички възможни места. Обиците също така изглеждаха въпрос на стил на живот, отколкото на хоби при ТС. Човекът приличаше на кошмарна версия на Мистър Клийн.*
	[* Мускулест тип с гладко обръсната глава и обици, реклама на препарат за почистване. — Б.пр.]
	Майрън улови погледа на ТС, усмихна се и му кимна за поздрав. ТС го изгледа мрачно и се извърна настрани. Бързо си създаваше приятели.
	Екипът на Майрън висеше в шкафа му. Името му беше избродирано на гърба с големи букви. БОЛИТАР. Той се вторачи в нея за момент. После бързо я свали от закачалката и я облече. Внезапно Майрън се върна в миналото. Докосването на памучната фланелка. Връзките на шортите му. Стягането на ластика около кръста му, когато ги обу. Несъзнателните, опитни движения, с които напъха фланелката в шортите. Връзването на кецовете. Всичко това му причини болка. Стана му трудно да диша. Очите му се насълзиха. Той седна и зачака емоциите му да заглъхнат.
	Майрън забеляза, че само няколко от момчетата носеха бандажи. Останалите предпочитаха стегнатите шорти от ликра. Майрън се придържаше към старомодния бандаж. Господин Старомоден. После постави превръзка на коляното си. Имаше чувството, че не е обикновена превръзка, а метална шина. Накрая облече анцуга си. Долната му част имаше дузина закопчалки, така че да може играчът драматично да свали дрехата от себе си, когато го повикаха на игрището.
	— Хей, хлапе, какво става?
	Майрън се изправи и се ръкува с Кип Корован, един от помощник-треньорите на отбора. Кип носеше карирано сако, около три номера по-малко от необходимото. Ръкавите му бяха прекалено къси, шкембето му стърчеше напред. Приличаше на фермер, издокаран за ежегодните танци.
	— Всичко е наред, треньоре.
	— Браво, браво. Наричай ме Кип. Или Кипър. Повечето хора ме наричат Кипър*. Седни, отпусни се.
	[* Пакостник (жарг.). — Б.пр.]
	— Добре.
	Кипър?
	— Браво, радвам се, че си при нас.
	Кипър си придърпа стол, обърна го с гръб към Майрън и го възседна като кон. Шевовете на панталоните му не изглеждаха доволни от тези действия.
	— Ще бъда откровен с теб, Майрън. Дони не се зарадва много на появата ти. Нищо лично, разбира се. Просто Дони обича сам да си подбира играчите. Не обича намеса отгоре. Знаеш какво искам да кажа, нали?
	Майрън кимна. Дони Уолш беше главният треньор.
	— Добре, чудесно. Все пак Дони е свестен тип. Помни те от старите дни и много те харесва. Но отбора ни го чакат плейофи и ако имаме късмет, можем да постигнем доста. Отне ни доста време да оправим платната. Баланс, нали разбираш? Платната трябва да са в идеално състояние. Контузията на Грег наистина усука платната, но най-после успяхме да ги оправим. А сега се появяваш ти. Клип не ни казва защо, но настоява да те включим в екипажа. Добре, Клип е големият шеф, няма спор. Но се тревожим дали ще успеем отново да се приготвим за плаване.
	Многобройните метафори замаяха Майрън.
	— Разбира се, не искам да създавам никакви проблеми — каза той.
	— Знам.
	Кипър се изправи и върна стола на мястото му.
	— Ти си готин тип, Майрън. Винаги си бил свестен човек. А сега се нуждаем точно от това. От човек, за когото отборът е на първо място. Прав ли съм?
	Майрън кимна.
	— Идеално изпънато платно.
	— Страхотно. Ще се видим навън. И не се тревожи. Няма да те вкараме в игра, освен ако наистина не се наложи.
	С тези думи Кипър повдигна колана на панталона над шкембето си и излезе от съблекалнята.
	Три минути по-късно Кипър извика:
	— Хайде, момчета, съберете се около таблото.
	Никой не му обърна внимание. Той повтори думите си няколко пъти, като потупваше по раменете унесените от уокмените играчи, за да могат да го чуят. Нужни му бяха пълни десет минути, за да накара дванайсетте професионални спортисти да мръднат на по-малко от три метра. Треньорът Дони Уолш влезе с важен вид, застана в средата и започна да повтаря изтъркани клишета. Това не означаваше, че е лош треньор, но когато имаш повече от сто игри на сезон, трудно е да измислиш нещо ново.
	Разговорът продължи две минути. Някои от играчите въобще не си направиха труда да изключат уокмените. ТС бе зает със свалянето на бижутата си, задача, която налагаше сериозно съсредоточаване и екип от добре обучени техници. Минаха още една-две минути и най-после вратата на съблекалнята се отвори. Всички свалиха уокмените и потеглиха. Майрън осъзна, че отиват към игрището.
	Време за мача.
	Той застана в края на редицата. Пое си дълбоко дъх. Заля го студена вълна. Докато вървеше след съотборниците си, чу глас от високоговорителя:
	— А сега вашите любими „Дракони“!
	Засвири музика. Спортистите затичаха по-енергично.
	Овациите бяха гръмотевични. Играчите автоматично се разделиха на две за разгряването. Майрън го беше правил милиони пъти преди, но за първи пъти наистина мислеше за това. Когато си звезда или начинаещ, разгряваш, без да бързаш, съвсем спокойно. Няма причина да се натягаш. Имаш пред себе си целия мач, където ще покажеш на тълпата какво можеш. Резервите — роля, която Майрън никога не бе изпълнявал, разгряваха по два начина. Някои изскачаха напред, дриблираха енергично и забиваха. С една дума — показваха се. Майрън винаги бе намирал това поведение за отчаяно. Другите се въртяха около звездите, подаваха им топката, играеха ролята на защитници, също като спаринг-партньори в бокса.
	Майрън стигна до предната част на редицата. Някой му подаде топката. Когато разгряваш, подсъзнателно си убеден, че всички очи са приковани в теб, макар че в това време повечето хора се настаняват, приказват си, поръчват си закуски или оглеждат тълпата, а онези, които гледат, въобще не се интересуват какво правиш. Майрън дриблира и прибързано хвърли топката към коша. Господи, помисли си той, играта още не е започнала, а аз вече не знам какво да правя.
	Пет минути по-късно играчите започнаха да се упражняват в стрелба към коша. Майрън погледна към публиката, търсейки Джесика. Не беше трудно да я открие. Стори му се, че е огряна от някакво сияние, сякаш тълпата отстъпваше назад, а тя изпъкваше. Все едно че тя бе произведение на Да Винчи, а останалите лица — просто рамка. Джесика му се усмихна и той почувства как в тялото му се разлива топлина.
	Майрън изненадано осъзна, че сега за първи път Джесика щеше да го види как играе. Бяха се запознали три седмици преди контузията му. Мисълта го накара да спре и да си спомни. За момент мислите му го върнаха назад във времето. Заляха го вина и болка. Внезапно една топка отскочи от таблото и го удари по главата. Но мисълта си остана: длъжен съм на Грег.
	Звънецът иззвъня и играчите се настаниха на пейките. Треньорът Уолш избърбори още няколко клишета и се увери, че всеки играч знае кого точно от противниковия отбор ще покрива. Спортистите кимнаха разсеяно, без да го доизслушат. ТС все още гледаше мрачно. Поза, помисли си Майрън, но не беше напълно убеден в това. Също така държеше под око и Леон Уайт, най-близкия приятел на Грег в отбора и съквартиранта му, когато гостуваха навън. Разговорите приключиха. Играчите от двата отбора застанаха в центъра на игрището и започнаха да се поздравяват със здрависване и пляскане на ръце. След това се замотаха наоколо, опитвайки се да разберат кой кого ще покрива, тъй като никой не бе слушал треньора си трийсет секунди по-рано. Треньорите на двата отбора стояха нервно и крещяха към играчите, докато най-после топката милостиво бе хвърлена във въздуха.
	Обикновено баскетболът е игра на внезапни промени и резултатът се решава през последните минути. Не и тази вечер. „Драконите“ водеха с дванайсет точки след първата четвъртина, с двайсет след втората и с двайсет и шест в края на третата. Майрън започна да се изнервя. Водеха с достатъчно точки, за да го вкарат в игра. Не беше разчитал на това. Част от него безмълвно се молеше за „Селтикс“, надявайки се те да поизравнят резултата, за да може той да остане на алуминиевия стол. Желанието му не се изпълни. Оставаха четири минути, а „Драконите“ водеха с двайсет и осем точки. Треньорът Уолш погледна към резервната скамейка. Девет от дванайсетте играчи вече бяха влезли в игра. Уолш прошепна нещо на Кипър, който кимна, приближи се до скамейката и застана пред Майрън. Майрън усети лудешкото биене на сърцето си.
	— Треньорът иска да освободим скамейката — каза Кипър. — Пожела да узнае дали искаш да влезеш.
	— Каквото той каже — отговори Майрън, като се опитваше да внуши по телепатичен път на Уолш отрицателния отговор.
	Но не можеше да им го каже направо. Не беше в природата му. Трябваше да играе ролята на добрия боец, на господин „Хвърли се върху гранатата, ако треньорът иска това“. Не знаеше по какъв друг начин да се справи.
	Спряха играта за момент. Уолш отново погледна към скамейката.
	— Гордън, Райли! Влизате на местата на Колинс и Джонсън.
	Майрън въздъхна успокоено. После се ядоса на себе си за това, че изпита подобно облекчение. Какъв състезател си, каза си той. Какъв човек иска да остане на скамейката? После истината го удари право в лицето.
	Той не беше тук, за да играе баскетбол.
	Какво, по дяволите, си мислеше? Беше тук, за да намери Грег Даунинг. Това си беше просто работа под прикритие и толкова. Също като в полицията. Само защото едно ченге работи под прикритие и се преструва, че е търговец на наркотици, това не го прави наистина търговец на наркотици. Същият принцип се прилагаше и тук. Само защото Майрън се преструваше, че е баскетболист, това не го правеше такъв.
	Мисълта обаче не го утеши.
	Трийсет секунди по-късно се започна. Това изпълни сърцето на Майрън с ужас.
	Началото сложи един глас. Глас на подпийнал, който се извисяваше ясно над останалите. Един-единствен глас, който беше достатъчно силен и достатъчно различен, за да надделее над обичайната какофония.
	— Хей, Уолш — извика гласът. — Защо не вкараш Болитар?
	Майрън усети свиването на стомаха си. Знаеше какво ще последва. И преди го беше виждал, макар никога да не се бе случвало на него. Искаше му се да потъне в пода.
	— Да! — изкрещя и друг глас. — Хайде да видим новото момче!
	Още викове на съгласие.
	Случваше се. Тълпата заставаше зад новака, но не по приятелски начин. Не с положително отношение. А по най-грубия и подигравателен начин. „Бъди готин с леваците.“ Спечелихме мача. Сега можем да се посмеем.
	Още няколко крясъка за Майрън, а после — настояванията. Започнаха сравнително кротко, после набраха сила.
	— Искаме Майрън! Искаме Майрън!
	Майрън се опита да не се сгърчи. Престори се, че не чува, а е съсредоточен върху това, което ставаше на игрището. Надяваше се да не се е изчервил прекалено много. Виковете ставаха все по-силни. Постепенно се сляха в една дума, изпълнена с подигравки:
	— Майрън! Майрън! Майрън!
	Трябваше да ги обезвреди. Това беше единственият начин. Майрън погледна към часовника. Оставаха три минути. Трябваше да влезе. Знаеше, че това няма да е краят, но поне щеше да успокои тълпата за известно време. Погледна към другия край на скамейката. Кипър отвърна на погледа му. Майрън кимна. Кипър се наведе към Уолш и прошепна нещо. Уолш не стана. Просто извика:
	— Болитар. На мястото на Камерън.
	Майрън преглътна и се надигна. Тълпата побесня. Той се отправи към масата на съдиите, сваляйки анцуга си. Усещаше краката си сковани. Махна на съдията, който кимна и звънна на звънеца. Майрън пристъпи на игрището и посочи към Камерън, който се оттегли.
	— Крейвън — каза Камерън.
	Така се казваше играча, когото Майрън трябваше да покрива.
	— На мястото на Боб Камерън — заговори високоговорителят, — номер 34, Майрън Болитар.
	Тълпата напълно откачи. Викове, подсвирквания, смехове. Човек можеше да си помисли, че му пожелават успех, но не беше така. Желаеха му успех по начина, по който се насърчава клоунът в цирка. Надяваха се да се посмеят и Болитар беше подходящият човек, който да им осигури забавлението.
	Майрън влезе в игра. Внезапно осъзна, че това беше дебютът му в НБА.
	Докосна топката пет пъти, преди мачът да свърши. Всеки път това се посрещаше с крясъци. Стреля само веднъж. Почти не му се искаше да го направи, защото знаеше как ще реагира тълпата, независимо от резултата, но някои неща се вършат напълно автоматично. Нямаше съзнателна мисъл. Топката влезе елегантно в коша. Вече бяха останали само трийсет секунди и, слава богу, повечето хора се отправяха към колите си. Саркастичните овации бяха минимални. Но в онзи кратък момент, когато хвана топката, сгъна лакътя си и изпъна ръката си напред, когато китката му се изви, а пръстите му затанцуваха по повърхността на топката, Майрън беше сам. Очите му бяха приковани в коша и не се отклониха, докато топката летеше към него. В онези няколко минути съществуваха само Майрън и кошът и това му се стори прекрасно.
	Настроението в съблекалнята беше по-оживено след мача. Майрън успя да се запознае с всички играчи, освен ТС и приятеля на Грег — Леон Уайт, човекът, с когото най-много искаше да се сближи. Нищо чудно. Но не можеше да насилва събитията. Може би утре. Щеше да опита отново.
	Майрън се съблече. Коляното го заболя, сякаш някой бе затегнал прекалено много сухожилията му. Той сложи пакет с лед върху него и го закрепи с ластичен бинт. Изкуцука до душовете, изкъпа се, изсуши се и тъкмо привършваше с обличането, когато осъзна, че ТС стои до него.
	Майрън вдигна очи. ТС си беше сложил всичките бижута. На ушите, разбира се. Три обици на едното, четири на другото. Една в носа. Носеше черен кожен панталон и черен мрежест потник, който позволяваше да се види обицата на лявото му зърно и другата на пъпа му. Майрън не можеше да разбере какво означават татуировките му. Просто му приличаха на драсканици. ТС носеше слънчеви очила.
	— Твоят бижутер сигурно ти изпраща страхотни картички за Коледа — отбеляза Майрън.
	ТС отговори, като му се изплези и показа друга обица на езика си. Майрън едва не се задави. ТС изглеждаше доволен от реакцията му.
	— Ти си нов, нали? — запита ТС.
	— Точно така — отговори Майрън и протегна ръка. — Майрън Болитар.
	ТС не обърна внимание на ръката му.
	— Трябва да бъдеш изчукан.
	— Моля?
	— Изчукан. Ти си новият. Трябва да бъдеш изчукан.
	Няколко от другите играчи се захилиха.
	— Изчукан? — повтори Майрън.
	— Да. Ти си новият, нали?
	— Да.
	— Тогава трябва да бъдеш изчукан.
	Още смехове.
	— Добре — каза Майрън. — Изчукан.
	— Точно така.
	ТС кимна, щракна с пръсти, посочи към Майрън и си тръгна.
	Майрън привърши с обличането. Изчукан?
	Джесика го чакаше пред вратата на съблекалнята. Усмихна му се, когато се приближи към нея, а той й се усмихна в отговор, чувствайки се като глупак. Тя го прегърна и го целуна набързо. Той помириса косата й. Амброзия.
	— Аха — каза някакъв глас. — Не е ли това наистина сладко?
	Беше Одри Уилсън.
	— Не говори с нея — каза Майрън. — Тя е Антихриста.
	— Прекалено късно — отвърна Одри и хвана Джесика под ръка. — Джес и аз сега отиваме да изпием по няколко питиета и да си поговорим за старите времена.
	— Господи, ти си абсолютно безсрамна — каза Майрън и се обърна към Джесика. — Не й казвай нищо.
	— Аз и не знам нищо.
	— Така си е — призна Майрън. — Е, къде отиваме?
	— Ние не отиваме никъде — отговори Джесика и посочи с пръст зад себе си.
	Уин стоеше облегнат на стената, напълно отпуснат и спокоен.
	— Уин каза, че ще си зает — допълни тя.
	— Аха.
	Майрън хвърли поглед към Уин, който му кимна. После се извини и отиде при него. Без предисловия Уин каза:
	— Последната трансакция, която Грег е направил, е била от банков автомат в единадесет часа и три минути в нощта, когато е изчезнал.
	— Къде?
	— Манхатън. Кемикъл Банк близо до Осемнадесета улица.
	— Изглежда логично — каза Майрън. — Грег получава обаждане в девет и осемнадесет от Карла. Тя му казва да се срещнат в задното сепаре. Той отива в града и взима малко пари, преди да се види с нея.
	Уин го изгледа безизразно.
	— Благодаря за този анализ на очевидното.
	— Това си е направо талант.
	— Да, знам — отвърна Уин. — Да караме нататък. Има осем кръчми в радиус четири пресечки от онзи банков автомат. Ограничих търсенето си до тях. От осемте само две имат тъй наречените задни сепарета. Другите имат само маси. Ето имената.
	Майрън отдавна вече не питаше как Уин се справя със задачите.
	— Искаш ли аз да шофирам?
	— Не мога да отида там — отговори Уин.
	— Защо?
	— Трябва да замина за няколко дни.
	— Кога?
	— Летя от летище Нюарк след един час.
	— Това е неочаквано.
	Уин не си направи труда да отговори. Двамата тръгнаха към входа. Пет хлапета изтичаха към Майрън и го помолиха за автограф. Той изпълни желанието им. Едно от хлапетата, което изглеждаше около десетгодишно, взе обратно листа, вторачи се в подписа му и каза:
	— Кой, по дяволите, е тоя?
	Друго от хлапетата отговори:
	— Някакъв от резервите.
	— Хей — намеси се Уин. — За теб това е господин Резерва.
	Майрън го погледна.
	— Благодаря ти — каза той.
	Уин небрежно махна с ръка.
	Първото хлапе погледна към Уин.
	— А ти кой си? — запита то.
	— Дуайт Айзенхауер — отговори Уин.
	— Кой?
	Уин разпери ръце.
	— Нашата благословена младеж — ухили се той и си тръгна, без да каже и дума повече.
	Уин не си падаше по сбогуванията. Майрън отиде до колата си. Когато вкара ключа в ключалката, усети плясване по гърба. Беше ТС. Той посочи към Майрън с пръст, на който имаше повече бижута, отколкото на прием на семейство Габор.
	— Не забравяй — каза ТС.
	Майрън кимна.
	— Изчукан.
	— Точно.
	После и той изчезна.


	7.

	Майрън пристигна в кръчмата „Макдугъл“, първия бар в списъка. Задното сепаре беше свободно, затова той го зае. Поседя там за малко, като се надяваше, че някаква ясновидска сила ще му каже дали това е мястото, където Грег се беше срещнал с Карла. Не почувства абсолютно нищо. Може би трябваше да проведе спиритически сеанс.
	Келнерката се приближи бавно, сякаш усилието да прекоси помещението се равняваше на тътрене през дълбок сняг и тя би трябвало да бъде възнаградена за него. Майрън й поднесе една от прочутите си усмивки модел Крисчън Слейтър — приятелска, но и дяволита. Да не се бърка с модел Джак Никълсън, която също беше приятелска, но и дяволита.
	— Здрасти — каза той.
	Келнерката остави картоненото меню на масата.
	— Какво да ти донеса? — запита тя, опитвайки се безуспешно да говори с приятелски тон.
	В Манхатън рядко можеше да се намери дружелюбна келнерка, с изключение на преродените сервитьорки във вериги като „ТГИ“ или „Бенигън“, където ти съобщават името си и факта, че те ще бъдат твоите сервитьорки, като че ли можеш да ги сбъркаш с нещо друго, като например твоя „правен съветник“ или „домашен лекар“.
	— Имате ли „Ю-Ху“? — попита Майрън.
	— Какво?
	— Няма значение. Какво ще кажеш за една бира.
	Тя го изгледа мрачно.
	— Какъв вид?
	Деликатността нямаше да свърши работа тук.
	— Обичаш ли баскетбол? — запита Майрън.
	Тя сви рамене.
	— Знаеш ли кой е Грег Даунинг?
	Кимване.
	— Той ми разказа за това място — каза Майрън. — Грег ми каза, че е бил тук оня ден.
	Примигване.
	— Беше ли на работа в събота вечер?
	Кимване.
	— В същия район? Имам предвид в това сепаре?
	По-бързо кимване. Ставаше нетърпелива.
	— Видя ли го?
	— Не. Трябва да се грижа за масите си. Та каква бира искаш?
	Майрън погледна часовника си и се престори на изненадан.
	— Я, колко късно станало. Трябва да вървя — каза той и й подаде два долара. — Благодаря ти за помощта.
	Следващият бар в списъка се наричаше „Швейцарската хижа“. Нищо общо. Скапана дупка. Тапетите трябваше да те накарат да повярваш, че по стените има дървена ламперия. Ефектът можеше да е по-силен, ако тапетите не се белеха на толкова много места. В камината коледни лампички проблясваха около една цепеница, но не успяваха да придадат на мястото желания вид на алпийска скиорска хижа. По някаква неясна причина в средата на бара се виждаше една от покритите с огледалца диско топки. Нямаше дансинг. Нито светлини. Само огледалната топка. Още една от характеристиките на истинските швейцарски хижи, подсмихна се Майрън. Кръчмата излъчваше застоялата миризма на разлята бира и повръщано, онзи вид миризма, която се просмуква в стените и напомня за умрели и гниещи плъхове.
	От джубокса гърмеше „Малка червена корвета“ на Принс. Или пък беше на Артиста Познат Преди Като Принс? Не се ли наричаше самият той така сега? Но все пак „Малка червена корвета“ бе написана, когато все още беше Принс. Та кое от двете беше? Майрън се опита да реши тази важна дилема, но тя започна да го обърква като един от онези парадокси на времето в „Завръщане в бъдещето“, затова той се отказа.
	Мястото беше почти празно. Някакъв тип с бейзболна шапка и гъсти мустаци беше единственият клиент, седнал на бара. До маса в средата на помещението седяха мъж и жена, които се целуваха страстно. Никой не им обръщаше внимание. Още един клиент се спотайваше в задната част на бара, сякаш се намираше в секцията за порнофилми в местната видеотека.
	Майрън отново се настани в задното сепаре. Отново започна разговор с келнерката, която бе много по-оживена от първата. Когато стигна до момента с разказа на Грег Даунинг, който уж му бе съобщил за кръчмата, тя каза:
	— Така ли? Да не се шегуваш? Виждала съм го тук само веднъж.
	Бинго.
	— Това в събота вечер ли беше?
	Тя се намръщи замислено.
	— Хей, Джо — извика келнерката към бармана. — Даунинг беше тук в събота, нали?
	— Кой, мамка му, иска да знае? — изкрещя Джо в отговор откъм бара.
	Джо приличаше на невестулка с миша коса. Невестулка и мишка. Страхотна комбинация.
	— Ние с това момче. Просто си говорим.
	Джо Невестулката ги погледна с малките си, лъскави очички. След секунда очите му се разшириха.
	— Хей, ти си новият, нали? В „Драконите“? Видях те по новините. С тъпото име.
	— Майрън Болитар — представи се Майрън.
	— Да, точно така. Майрън. Вие, момчета, да не започнете да идвате тук?
	— Не знам.
	— Имаме страхотна клиентела — каза Джо, бършейки бара с нещо, което приличаше на използван в бензиностанция парцал. — Знаеш ли кой беше тук веднъж? Братовчеда Бруси. Диджеят. Много готин тип.
	— Съжалявам, че съм го пропуснал — каза Майрън.
	— Да, но имаме и други знаменитости, нали, Боун?
	Мъжът с бейзболната шапка и гъстите мустаци кимна.
	— Като онзи тип, който приличаше на Соупи Сейлс. Помниш ли го?
	— Да. Знаменитости.
	— Само дето не беше наистина Соупи. Просто приличаше на него.
	— Все тая.
	Майрън се намеси:
	— Познаваш ли Карла?
	— Карла?
	— Момичето, с което беше Грег.
	— Така ли се казва? Не, нямах възможност да се запозная с нея. Не се запознах и с Грег. Той просто се напъха тук инкогнито. Не ги притеснявахме.
	Барманът се изпъчи наперено, сякаш щеше да отдаде чест.
	— В това заведение защитаваме знаменитостите — каза той и посочи към Майрън с парцала. — Кажи го и на другите момчета, а?
	— Ще го направя — обеща Майрън.
	— Истината е, че отначало не бяхме сигурни дали това въобще беше Грег Даунинг.
	— Също като със Соупи — добави Боун.
	— Точно така. Само дето този път наистина беше той.
	— Онзи също приличаше на Соупи. Страхотен актьор е този Соупи.
	— Да, и какъв прякор.
	— Целият си е талант — съгласи се Боун.
	— Идвал ли е тук и преди? — запита Майрън.
	— Онзи, дето прилича на Соупи ли? — попита Боун.
	— Глупак — изруга Джо, размахвайки парцала към Боун. — Защо, по дяволите, би искал да знае за него? Той говори за Грег Даунинг.
	— Откъде, мамка му, мога да знам? Да не би да ти приличам на врачка?
	— Приятели — обади се Майрън.
	Джо вдигна ръка.
	— Съжалявам, Майрън. Повярвай ми, това обикновено не се случва тук в „Швейцарската хижа“. Всички се разбираме чудесно, нали, Боун?
	Боун разпери ръце.
	— Кой с кого не се разбира? — запита той.
	— Точно това исках да кажа. Не, Майрън, Грег не е от редовните ни клиенти. Това беше първото му идване тук.
	— Същото като с Братовчеда Бруси — добави Боун. — И той дойде само веднъж.
	— Да, но му хареса, сигурен съм.
	— Поръча си второ питие. Това трябва да ти говори нещо.
	— Така си е. Две питиета. Можеше да пийне само едно и да си тръгне. Е, пи само диетична кола, но все пак.
	— Ами Карла? — запита Майрън.
	— Кой?
	— Жената, която беше с Грег.
	— Какво за нея?
	— Тя идвала ли е тук преди?
	— Никога преди не съм я виждал. Боун?
	Боун поклати глава отрицателно.
	— Никога. Щях да я запомня.
	— Какво те кара да мислиш така?
	Джо отговори без колебание:
	— Сериозни цици.
	Боун сви ръце и ги постави пред гърдите си…
	— Огромни.
	— Не че беше хубава или нещо такова.
	— Въобще не — съгласи се Боун. — Малко старичка за него.
	— Колко стара? — запита Майрън.
	— По-стара от Грег Даунинг със сигурност. Бих казал към края на четиридесетте. Боун?
	Боун кимна.
	— Но със страхотни цици.
	— Огромни.
	— Мамутски.
	— Да, мисля, че това го схванах — намеси се Майрън. — Нещо друго?
	Те изглеждаха озадачени.
	— Цвят на очите? — опита Майрън.
	Джо примигна и погледна към Боун.
	— Тя имаше ли очи?
	— Дяволите да ме вземат, ако знам.
	— Цвят на косата? — запита Майрън.
	— Кестенява — отговори Джо. — Светлокестенява.
	— Черна — възрази Боун.
	— Може и да е прав — призна Джо.
	— Не, може пък и да беше по-светла.
	— Но да ти кажа, Майрън, циците й бяха невероятни. Огромни.
	— Оръдията на Навароне — обади се Боун.
	— Тя и Грег заедно ли си тръгнаха?
	Джо погледна към Боун, който сви рамене.
	— Така мисля — отговори Джо.
	— Знаеш ли в колко часа?
	Джо поклати глава.
	— Боунс, ти помниш ли? — опита Майрън.
	Козирката на бейзболната шапка се завъртя към Майрън рязко.
	— Не Боунс, по дяволите! — изкрещя той. — Боун! Няма „с“ на края. Боун! Б-О-У-Н! И на какво, да ти го начукам, ти приличам? На Биг Бен ли?
	Джо удари с парцала по бара.
	— Не обиждай знаменитостите, глупако.
	— Знаменитост? Мамка му, Джо, той е само резерва. Не е Соупи или нещо такова. Той е никой, пълна нула.
	Боун се обърна към Майрън. Враждебността му беше изчезнала напълно.
	— Не се обиждай, Майрън.
	— Защо пък трябва да се обиждам?
	— Слушай — каза Джо. — Нямаш ли някоя твоя снимка? Можем да я сложим на стената. Да дадеш автограф на приятелчетата си от „Швейцарската хижа“. Можем да сложим началото на стена от знаменитости.
	— Съжалявам — каза Майрън. — Нямам никаква снимка у себе си.
	— Не можеш ли да ни изпратиш една? С автограф. Или да я донесеш следващия път, когато идваш тук.
	— Да, следващия път.
	Майрън продължи да ги разпитва, но не научи нищо повече, освен рождения ден на Соупи Сейлс. Тръгна си и се отправи към следващата пресечка. Подмина китайски ресторант, на чиято витрина бяха закачени умрели патици. Патешки трупове, идеалното средство за възбуждане на апетита. Вероятно „Бъргър Кинг“ би трябвало да си окачат заклани крави по витрините. Това наистина ще привлече хлапетата.
	Майрън се опита да сглоби малкото парченца от мозайката. Карла се обажда на Грег по телефона и го кара да се срещнат в „Швейцарската хижа“. Защо? Защо там от толкова други места? Не са искали да ги видят? Защо не? И коя, по дяволите, е Карла? Какво общо има всичко това с изчезването на Грег? Ами кръвта в мазето? Върнали ли са се в дома на Грег, или той се е прибрал сам? Карла ли е жената, с която е живял? И ако е така, защо са се срещнали тук?
	Майрън беше толкова потънал в мисли, че не забеляза човека, докато едва не се спъна в него. Разбира се, да го наречеш човек, беше прекалено меко казано. Приличаше повече на тухлена стена. Стоеше на пътя на Майрън. Носеше една от онези раирани фланелки, показващи гърдите, и незакопчана риза на цветя. Златно рогче се люлееше на гърдите му. Мускули. Майрън се опита да мине покрай него отляво. Тухлената стена блокира пътя му. Майрън се опита да мине вдясно. Тухлената стена пак блокира пътя му. Майрън се отдръпна назад и опита още веднъж. Тухлената стена го последва.
	— Хей — каза Майрън, — знаеш ли ча-ча-ча?
	Тухлената стена реагира точно така, както човек би очаквал една тухлена стена да реагира. Но и репликата на Майрън не бе от най-духовитите. Човекът беше огромен. Имаше размерите на лунно затъмнение. Майрън чу стъпки. Друг мъж, също едър, но с по-човешки вид, застана зад Майрън. Вторият носеше маскировъчен панталон, популярна тенденция в градската мода.
	— Къде е Грег? — запита Защитният панталон.
	Майрън се направи на стреснат.
	— Какво? О, не те видях.
	— А?
	— В този панталон — каза Майрън. — Просто се сливаш с фона.
	Защитният панталон не хареса това.
	— Къде е Грег?
	— Грег?
	Тъп въпрос.
	— Да. Къде е?
	— Кой?
	— Грег.
	— Грег кой?
	— Да не се опитваш да се правиш на смешен?
	— Какво? Ти да не мислиш, че това е смешно?
	Защитният панталон погледна към Тухлената стена. Тухлената стена остана мълчалив. Майрън усети, че съществува сериозна възможност за физическо насилие. Знаеше, че е добър в тези неща. Но предположи, че двамата главорези също бяха добри. Макар филмите на Брус Ли да говореха друго, почти невъзможно беше сам човек да победи двама или повече добри опоненти. Опитните побойници не бяха глупави. Работеха като екип. Никога не нападаха един по един.
	— Е — каза Майрън. — Вие, момчета, искате ли да пийнем по една бира? Можем да си поговорим.
	Защитният панталон издаде презрителен звук.
	— Приличаме ли ти на хора, които обичат да си говорят?
	Майрън посочи към Тухлената стена.
	— Той прилича.
	Имаше три начина да излезе от подобна ситуация неувреден. Единият беше да побегне, което винаги бе добра възможност. Проблемът беше, че двамата му противници бяха достатъчно близо и все пак достатъчно раздалечени, за да го спънат или поне забавят. Прекалено рисковано. Втора възможност: противниците ти те подценяват. Правиш се на уплашен и тогава ги изненадваш. Не твърде вероятно за Майрън. Главорезите рядко подценяват човек висок два метра и тежащ около сто килограма.
	Трета възможност: удряш първи и силно. Правейки това, увеличаваш вероятността да изкараш единия от действие, преди другият да успее да реагира. Това действие обаче изискваше деликатен баланс. Докато някой не удари, не можеш да си сигурен, че физическата разправа не може да бъде напълно избягната. Но ако чакаш някой да удари, тази възможност изчезва. Уин харесваше третата възможност. Но той я харесваше дори когато имаше само един противник.
	Майрън въобще не получи шанс да направи избора си. Тухлената стена го фрасна с юмрук в кръста. Майрън усети приближаването на удара. Отдръпна се достатъчно бързо, за да избегне сериозно увреждане. В същото време се завъртя и удари с лакът носа на Тухлената стена. Чу се задоволителен хрущящ звук.
	Победата беше съвсем за кратко. Както Майрън се опасяваше, тези типове знаеха какво правят. Защитния панталон удари в същия момент, успявайки там, където приятелят му се бе провалил. В бъбрека на Майрън избухна болка. Коленете му се подгънаха, но успя да се задържи прав. Отскочи към Тухлената стена и го срита. Кракът му изфуча напред като бутало. Липсата на баланс обаче му попречи да уцели целта. Ударът бе нанесен върху бедрото на Защитния панталон. Не нанесе много щети, но беше достатъчно силен, за да го отхвърли назад. Тухлената стена започваше да се съвзема. Протегна ръце и хвана Майрън за косата. Дръпна главата му нагоре. Майрън покри ръката му със своята и заби ноктите си в меките места между пръстите. Тухлената стена изпищя. Защитния панталон се върна и удари Майрън в стомаха. Заболя го. Много. Майрън знаеше, че е изправен пред сериозен проблем. Приведе се и после подскочи, готов за саблен удар. Уцели гениталиите на Тухлената стена, който подбели очи и се срина, сякаш някой бе издърпал стола изпод него. Защитния панталон фрасна главата на Майрън странично. Черепът му изкънтя. Още един удар. Очите на Майрън започнаха да губят фокус. Опита се да остане прав, но краката му не позволяваха. Усети ритник в ребрата си. Светът се завъртя около него.
	— Хей! Хей, какво правите? Хей, вие!
	— Престанете! Какво, по дяволите…
	Макар и със замъглено съзнание, Майрън разпозна гласовете. Джо и Боун от бара. Майрън се възползва от възможността да се измъкне настрани на четири крака. Нямаше нужда. Защитният панталон вече бе вдигнал Тухлената стена на крака. Двамата мъже побягнаха.
	Джо и Боун бързо се приближиха и се вторачиха в Майрън.
	— Добре ли си? — попита Джо.
	Майрън кимна.
	— Няма да забравиш да ни изпратиш снимка с автографа си, нали? Братовчеда Бруси никога не ни изпрати такава.
	— Ще ви изпратя две — отвърна Майрън.


	8.

	Майрън убеди Джо и Боун да не се обаждат на ченгетата. Не беше нужно да ги увещава прекалено дълго. Повечето хора не си падат по дейности, които включват намесата на представителите на закона. Двамата мъже помогнаха на Майрън да се качи в едно такси. Шофьорът носеше тюрбан и слушаше кънтри музика. Мултикултура. Майрън едва изрече адреса на Джесика в Сохо и се отпусна на вехтата седалка. Шофьорът не захвана разговор с него. Слава богу.
	Майрън прегледа наум тялото си. Нищо счупено. Ребрата бяха само натъртени. Бързо щеше да се оправи. Главата беше друг въпрос. Тайленол с кодеин щеше да му помогне тази вечер, после на сутринта щеше да мине на адвил или нещо по-силно. Относно травмите по главата човек не можеше да направи много повече, освен да си даде време за оздравяване и да контролира болката.
	Джесика го посрещна на вратата, облечена в халат. Майрън се почувства така, както често се чувстваше около нея — леко задъхан. Тя преглътна упреците си, напълни му ваната, помогна му да се съблече и се настани във ваната зад него. Усещането от водата по кожата му беше великолепно. Той се облегна на Джесика, докато тя обвиваше кърпи около главата му. Майрън въздъхна дълбоко и доволно.
	— Кога си посещавала медицинското училище? — запита той.
	Джесика го целуна по бузата.
	— По-добре ли се чувстваш?
	— Да, докторе. Много по-добре.
	— Искаш ли да ми разкажеш за това?
	Той го направи. Джесика слушаше мълчаливо, пръстите й нежно масажираха слепоочията му. Докосването й го успокояваше. Майрън си помисли, че вероятно в живота има по-приятни неща от това да лежи във ваната, облегнат на жената, която обичаше, но в никакъв случай не можеше да си представи какви бяха те. Болката започна да изчезва.
	— Кои мислиш, че са били тези типове? — запита Джесика.
	— Нямам представа — отговори Майрън. — Смятам, че са наети бандити.
	— И искаха да знаят къде е Грег, така ли?
	— Така изглежда.
	— Ако двама подобни бандити търсеха мен — каза тя, — аз също щях да изчезна.
	Същата мисъл се бе появила и в главата на Майрън.
	— Да — съгласи се той.
	— Е, каква е следващата ти стъпка?
	Той се усмихна и затвори очи.
	— Какво? Няма ли да има лекции? Няма ли да ми кажеш, че това е прекалено опасно?
	— Досадно клише — отвърна тя. — Освен това тук има и нещо друго.
	— Какво имаш предвид?
	— Нещо в цялата тази история, което не ми казваш.
	— Аз…
	Тя докосна устните му с пръст.
	— Просто ми кажи какво възнамеряваш да правиш.
	Той отново се отпусна назад. Ужасяващо беше с каква лекота Джесика прочете мислите му.
	— Трябва да започна да говоря с хората.
	— Например?
	— Агентът му. Съквартирантът му — един тип на име Леон Уайт. Емили.
	— Емили. Това е голямата ти любов от колежа, нали?
	— Аха — отговори Майрън и побърза да смени темата, преди Джесика отново да разчете мислите му. — Как мина вечерта ти с Одри?
	— Чудесно. Говорихме си най-вече за теб.
	— Какво за мен?
	Джесика започна да гали гърдите му. Докосването скоро отмина фазата на успокояващото. Върховете на пръстите й го докосваха като перца. Нежно. Прекалено нежно. Настройваше го както Перелман цигулката си.
	— Джес…
	Тя го прекъсна с мек глас.
	— За задника ти — каза тя.
	— Задникът ми?
	— Да, за това си говорихме — отвърна Джесика и за да наблегне на думите си, го погали там. — Дори Одри трябваше да признае, че е адски съблазнителен, докато тичаш нагоре-надолу из игрището.
	— Аз имам и душа — каза Майрън. — Мозък. Чувства.
	Джесика приближи устата си към ухото му. Когато устните й го докоснаха, той потръпна.
	— На кого му пука? — запита тя.
	— Джес…
	— Шшт — каза тя и плъзна и другата си ръка надолу по гърдите му. — Аз съм докторът тук, не помниш ли?


	9.

	Звънящият телефон сякаш прободе нервите в черепа му. Майрън примигна и отвори очи. През процепа между завесите проникваше слънчева светлина. Той провери мястото в леглото до себе си — първо с ръце, после с поглед. Джесика не беше там. Телефонът продължаваше да звъни. Майрън протегна ръка към него.
	— Ало.
	— Ето къде си бил.
	Той затвори очи. Болката в главата му се усили десетократно.
	— Здрасти, мамо.
	— Вече не спиш ли в собствения си дом?
	Домът му се намираше в мазето на къщата на родителите му, същата къща, в която беше израснал. Но Майрън прекарваше нощите си все по-често у Джесика. Това вероятно беше добре. Той беше на тридесет и две години, нормален, имаше достатъчно пари. Нямаше никаква причина все още да живее с мама и татко.
	— Как върви пътешествието ви? — запита той.
	Майка му и баща му пътуваха из Европа. Едно от онези пътешествия с автобус, при които минаваш през дванайсет града за четири дни.
	— Мислиш ли, че ще се обадя от „Хилтън“ във Виена, за да си приказваме за пътешествието ни?
	— Предполагам, че не.
	— Знаеш ли колко струва да се обадиш от хотел във Виена? С всичките техни такси и данъци?
	— Сигурен съм, че е много скъпо.
	— Тук пред мен са цените. Ще ти кажа точно. Почакай малко. Ал, къде оставих онези цени?
	— Мамо, това не е важно.
	— Преди секунда бяха пред мен. Ал?
	— Защо не ми разкажеш за това, когато се приберете у дома? — предложи Майрън. — Така и аз ще имам какво да очаквам.
	— Запази духовитите си забележки за приятелите си. Знаеш много добре защо се обаждам.
	— Не знам, мамо.
	— Чудесно, тогава аз ще ти кажа. Един от хората от групата ни, от семейство Смелтман, много приятна двойка. Той е в бижутерския бизнес. Мисля, че името му е Марвин. Имат магазин в Монтклер. Минавахме оттам доста често, докато ти беше малък. Намира се на Блумфилд авеню близо до киното. Помниш ли?
	— Аха.
	Нямаше и представа за какво говори майка му, но така беше по-лесно.
	— Та семейство Смелтман говорили със сина си по телефона снощи. Той им се обадил, Майрън. Знаел разписанието им. Просто се обадил на родителите си, за да се увери, че прекарват добре.
	— Аха.
	Майка му не беше в добро настроение. И нямаше начин да я спре. Можеше за секунди от модерната, интелигентна жена да се превърне в нещо сякаш излязло от „Свирача на покрива“. В момента явно се намираше в една от тези си фази.
	— Както и да е. Семейство Смелтман се хвалили, че пътуват заедно с родителите на Майрън Болитар. Голяма работа. Кой вече те познава? Не си играл от години. Но те са големи почитатели на баскетбола. Иди, че ги разбери. Синът им те гледал как играеш, нещо такова, не знам точно. Та синът — мисля, че името му е Хърб или Хърби, или Ралф — та той им казал, че играеш професионален баскетбол. Казал им, че са те взели в „Драконите“. Казал, че си се завърнал в спорта. Поне така разбрах. Баща ти е ужасно засрамен. Имам предвид, напълно непознати говорят за това, а твоите собствени родители дори не знаят. Помислихме си, че семейство Смелтман са откачили.
	— Не е каквото си мислиш — каза Майрън.
	— Кое не е каквото си мисля? — запита тя. — От време на време играеш в двора. Добре, няма нищо лошо. Но не разбирам. Никога не си ми споменавал, че ще играеш отново.
	— Няма да играя.
	— Не ме лъжи. Снощи си направил две точки. Баща ти се обади на „Спортна линия“. Знаеш ли колко струва да се обадиш оттук на „Спортна линия“?
	— Мамо, не е кой знае какво.
	— Слушай, Майрън, познаваш баща си. Той се преструва, че това не означава нищо. Знаеш, че те обича, независимо от всичко. Но не е спрял да се усмихва, откак чу за това. Иска да се приберем у дома веднага.
	— Моля те, не го правете.
	— Не го правете — повтори тя раздразнено. — Ти му го кажи, Майрън. Знаеш, че човекът не е с всичкия си. Луд. Така че кажи ми какво става.
	— Дълга история, мамо.
	— Но е вярно? Играеш отново?
	— Само временно.
	— Какво означава това „само временно“?
	Втората телефонна линия на Джесика се обади.
	— Мамо, трябва да вървя. Съжалявам, че не ти казах по-рано.
	— Какво? Това ли е всичко?
	— Ще ти разкажа повече по-късно.
	За негова изненада тя се примири без повече борба.
	— Внимавай с коляното си.
	— Ще внимавам.
	Той се обади на другата линия. Беше Есперанца. Тя не си направи труда да му каже „здрасти“.
	— Не е кръвта на Грег — съобщи Есперанца.
	— Какво?
	— Кръвта, която сте открили в мазето — поясни тя. — Група АБ положителна. Кръвната група на Грег е 0 отрицателна.
	Майрън не беше очаквал да чуе това. Опита се да измисли някакво обяснение на нещата.
	— Може Клип да е бил прав. Може да е била кръвта на някое от хлапетата на Грег.
	— Невъзможно — възрази Есперанца.
	— Защо?
	— Не си ли учил биология в училище?
	— В осми клас. Но бях прекалено зает да се заглеждам по Мери Ан Палмиеро. Какво?
	— АБ е рядка група. За да бъде едно хлапе с такава група, родителите му трябва да са А или Б или е невъзможно. С други думи, ако Грег има нулева, хлапетата му не могат да бъдат с АБ.
	— Може да е кръвта на някое приятелче. Може децата да са поканили на гости някой съученик.
	— Разбира се — отвърна Есперанца. — Сигурно е точно така. Хлапетата си канят гости. Един от тях залива с кръв цялата стая и никой не почиства след това. О, и по странно съвпадение точно тогава Грег изчезва.
	Майрън усука телефонната жица с пръсти.
	— Не е кръвта на Грег — повтори той. — И сега какво?
	Есперанца не си направи труда да отговори.
	— Как, по дяволите, мога да разследвам нещо подобно, без да възбудя ничии подозрения? — продължи Майрън. — Трябва да задавам въпроси на хората, нали? А те ще искат да узнаят защо.
	— Наистина ми е жал за теб — каза тя с тон, който говореше, че чувства всичко друго, но не и съжаление, — но трябва да отида в офиса. Ти ще дойдеш ли?
	— Вероятно следобед. Сутринта ще отида да видя Емили.
	— Това да не е старото гадже, за което Уин ми каза?
	— Да — отговори Майрън.
	— Не рискувай. Сложи си презерватив още отсега — посъветва го Есперанца и затвори.
	Не е кръвта на Грег. Майрън не разбираше. Докато се унасяше снощи, беше измислил спретната малка хипотеза, която гласеше нещо такова: бандитите са търсили Грег. Може да са го понабили малко и той да е прокървил. Просто за да му покажат, че сериозно са се заели с него. Грег е реагирал, като е избягал.
	Това звучеше правдоподобно. Обясняваше кръвта в мазето. Обясняваше защо Грег внезапно е изчезнал. Да, чудесно и спретнато уравнение: един побой плюс една смъртна заплаха равно на човек, който бяга и се крие.
	Проблемът беше, че кръвта в мазето не принадлежеше на Грег. Това направо разбиваше хипотезата му. Ако Грег е ял бой в мазето, тогава това щеше да е неговата кръв. Грег щеше да кърви със собствената си кръв, а не с нечия чужда. Всъщност беше доста трудно да кървиш с чужда кръв. Майрън поклати глава. Имаше нужда от душ. Ако още малко поразмишляваше по въпроса, сигурно теорията за закланите пилета щеше да му се види реална.
	Той се сапуниса, после застана с гръб към душа и остави водата да тече по раменете и надолу по гърдите му. След малко се избърса и се облече. Джесика седеше пред компютъра в другата стая. Беше се научил да не я безпокои, когато чуе тракането на клавиатурата. Остави й бележка и излезе. Хвана влака до центъра и отиде до паркинга на 46-а улица. Марио му хвърли ключовете, без да вдигне поглед от вестника си. Майрън пое на север по ФДР. Пътят беше стеснен заради строителните работи по него, но Майрън успя да стигне до моста „Джордж Вашингтон“ сравнително бързо. Пое по шосе 4 през едно място, наречено Парамус, което всъщност представляваше нещо като гигантски универсален магазин, претендиращ да е град. Зави надясно и мина покрай сградата на Набиско на шосе 208.
	Когато спря пред къщата на Емили, усещането, че преживява същото нещо за втори път, го стресна също като предупредително плясване от добронамерен баща. Беше идвал тук и преди, разбира се, по време на ваканциите, докато ходеше с Емили. Къщата беше тухлена, модерна и доста голяма. Намираше се в дъното на сляпа улица. Задният двор беше ограден. Майрън си спомни, че там имаше плувен басейн. Спомни си също, че имаше и зимна градина. Спомни си как се любеше с Емили там с дрехи, усукани около глезените, а влагата покриваше кожите им с фин слой пот. Сладки младежки спомени.
	Той паркира колата, угаси двигателя, но остана да седи вътре. Не беше виждал Емили повече от десет години. През изминалото време се бяха случили много неща, но той все още се страхуваше от нейната реакция, когато го види. Мисълта как Емили отваря вратата, изкрещява „Копеле!“ и после я затръшва в лицето му, беше една от причините, поради която не я предупреди по телефона за посещението си.
	Майрън погледна през прозореца на колата. По улицата нямаше никакво движение. Но пък и къщите бяха само десет.
	Той се замисли как да подходи най-добре, но не му дойде никаква идея. Погледна часовника си, но дори не забеляза времето. Въздъхна. Едно нещо беше сигурно. Не можеше да седи тук цял ден. Това беше хубав квартал, от онези, където някой можеше да го забележи, да реши, че е подозрителен, и да се обади в полицията. Време беше да се задвижи. Майрън отвори вратата и излезе от колата. Кварталът беше поне на петнадесет години, но все още изглеждаше нов. Всички дворове бяха доста голи. Нямаше достатъчно дървета и храсти. Тревата напомняше за мъж с лошо присадена коса.
	Майрън пое по тухлената пътечка. Усети, че дланите му са потни. Звънна на звънеца. Част от него се върна в миналото, припомняйки си познатата мелодия на звънеца. Вратата се отвори. Емили застана пред него.
	— Добре, добре — каза тя.
	Майрън не беше сигурен дали тонът й е изненадан или саркастичен. Емили се беше променила. Изглеждаше малко по-слаба и в по-добра форма. Лицето й също беше отслабнало и скулите й изпъкваха. Косата й беше подстригана късо и добре направена.
	— И ако това не е човекът, когото оставих да ми се измъкне — каза тя.
	— Здрасти, Емили.
	Страхотен специалист беше по разговорите, няма що.
	— Да не си тук, за да ми направиш предложение?
	— Бях тук преди и го направих.
	— Но всъщност не го желаеше много, Майрън. Тогава исках искреност.
	— А сега?
	— Сега осъзнах, че искреността е прекалено възвеличавана — усмихна се тя.
	— Изглеждаш много добре, Емили.
	Подкараше ли веднъж, тъпите реплики следваха една след друга.
	— Ти също — отговори тя, — но няма да ти помогна.
	— В какво да ми помогнеш?
	Тя направи гримаса.
	— Влизай — покани го Емили.
	Майрън я последва вътре. Къщата беше с високи като в църква тавани и боядисани в бяло стени. С много въздух. Предното фоайе беше застлано със скъпи плочки. Емили го въведе във всекидневната. Майрън седна на бяло канапе. Подовете бяха от буково дърво. Съвсем същото като преди десет години. Или си бяха купили същите мебели, или къщата беше невероятно добре поддържана. Никъде нямаше петънце. Единствената неразбория беше купчина вестници в ъгъла. Най-вече таблоиди, като се съди по вида им. Огромното заглавие на първа страница на „Ню Йорк Поуст“ гласеше: „СКАНДАЛ!“. Адски точно.
	Старо куче влезе в стаята със сковани крака. Изглеждаше, сякаш се опитваше да завърти опашка, но резултатът беше плачевен. Кучето успя да близне ръката на Майрън със сух език.
	— Я гледай — каза Емили. — Бени те помни.
	Майрън настръхна.
	— Това Бени ли е?
	Тя кимна.
	Семейството на Емили беше купило свръхактивното кученце за нейния по-малък брат Тод, когато Майрън започна да се среща с нея. Той седеше тук, когато родителите й донесоха кученцето. Малкият Бени се клатеше из стаята и примигваше и после се изпишка на пода. Никой не се ядоса. Бени бързо свикна с хората. Поздравяваше всички, като скачаше върху тях, вярвайки, че никой никога не би го наранил. Но Бени вече не скачаше. Изглеждаше много стар. Изглеждаше прекалено близо до смъртта. Внезапна тъга заля Майрън.
	— Изглеждаше добре снощи — каза Емили. — Приятно ми беше да те видя обратно на игрището.
	— Благодаря.
	— Жаден ли си? — запита тя. — Мога да ти направя малко лимонада. Също като в пиесата на Тенеси Уилямс. Лимонада за джентълмена посетител. Само се съмнявам, че Аманда Уингфилд е използвала смес „Кристъл лайт“.
	Преди Майрън да успее да отговори, тя изчезна от стаята. Бени погледна към него, опитвайки се да го види със замъглените си от старостта очи. Майрън го погали по ухото. Опашката замаха по-енергично. Майрън тъжно се усмихна на кучето. Бени се премести по-близо до него, сякаш разбираше чувствата на Майрън и благодареше за тях. Емили се върна с две чаши лимонада.
	— Заповядай — каза тя, като му подаде чашата и седна.
	— Благодаря — отвърна Майрън и отпи.
	— Е, какво е следващото в графика ти, Майрън?
	— Следващото?
	— Още едно завръщане?
	— Не разбирам.
	Емили отново се усмихна.
	— Първо заменяш Грег на игрището — каза тя. — Може би после ще поискаш да го замениш в спалнята.
	Майрън едва не се задави с лимонадата, но успя да сподави кашлицата си. Винаги с желание да шокира хората. Класическата Емили.
	— Не е смешно — каза той.
	— Просто реших да се позабавлявам.
	— Да, знам.
	Емили облегна лакът на канапето и подпря главата си с ръка.
	— Чувам, че ходиш с Джесика Кълвър — каза тя.
	— Да.
	— Харесвам книгите й.
	— Ще й кажа.
	— Но и двамата знаем истината.
	— Коя истина?
	Тя се наведе напред и бавно отпи от чашата си.
	— Сексът с нея не е толкова добър колкото беше с мен.
	Пак класическата Емили.
	— Сигурна ли си в това? — запита Майрън.
	— Абсолютно — отговори тя. — Не се правя на прекалено отворена. Убедена съм, че твоята мис Кълвър е доста опитна. Но с мен беше ново. Беше откритие. Беше невероятно горещ секс. Нито един от нас не би могъл да преживее същото с друг човек. Невъзможно е. Все едно да се върнеш обратно във времето.
	— Не сравнявам — каза Майрън.
	С усмивка и поклащане на глава Емили каза:
	— Глупости.
	— И ти не би искала да сравнявам.
	Усмивката не изчезна.
	— Хайде стига, Майрън. Няма да започнеш да ми дрънкаш всички онези емоционални глупости, нали? Няма да ми кажеш, че с нея е по-добре, защото споделяте силна и прекрасна връзка и следователно сексът е над чисто физическото? Това никак не би ти отивало.
	Майрън не отговори. Не знаеше какво да каже и не се чувстваше твърде удобно поради разговора.
	— Какво имаше предвид преди? — запита той, променяйки темата. — Когато каза, че няма да ми помогнеш?
	— Точно каквото казах.
	— С какво няма да ми помогнеш?
	Отново прочутата усмивка.
	— Била ли съм някога глупава, Майрън?
	— Никога — отговори той.
	— Мислиш ли наистина, че вярвам на тази история със завръщането? Или на другата — че Грег бил „в уединение“ поради контузия на глезена? Посещението ти тук само потвърждава подозрението ми.
	— Какво подозрение?
	— Грег е изчезнал. Ти се опитваш да го откриеш.
	— Какво те кара да мислиш, че Грег е изчезнал?
	— Моля те, Майрън, не си играй с мен. Дължиш ми поне това.
	Той кимна бавно.
	— Знаеш ли къде е?
	— Не. Но се надявам, че копелето е мъртво и гние в някоя дупка.
	— Спри да ми поднасяш тежки думи — каза Майрън. — Кажи ми как наистина се чувстваш.
	Този път усмивката беше по-тъжна. Майрън почувства болка. Грег и Емили се бяха влюбили. Бяха се оженили. Имаха две деца. Какво бе съсипало всичко това? Беше ли нещо скорошно… или нещо в миналото им, нещо, което не е било наред от самото начало? Майрън усети как гърлото му пресъхва.
	— Кога видя Грег за последен път? — запита той.
	— Преди един месец.
	— Къде?
	— В съда.
	— Вие двамата говорите ли си?
	— Имах предвид точно онова, което казах преди. За това, че ми се иска той да е мъртъв и да гние някъде.
	— Ще приема това като отрицателен отговор на въпроса ми.
	Емили кимна.
	— Ако той се крие, имаш ли някаква представа къде може да е?
	— Не.
	— Няма ли вила? Или някое местенце, където обича да прекарва свободното си време?
	— Не.
	— Знаеш ли дали си има приятелка?
	— Не. Но бих съчувствала на горката жена.
	— Чувала ли си някога името Клара?
	Тя се поколеба. Показалецът й започна да почуква по коляното й, стар жест, толкова познат, че почти го болеше да я гледа.
	— Нямаше ли една Клара, която живееше на моя етаж в „Дюк“? — запита тя. — Да, Клара Андерсън. Красиво момиче.
	— А нещо от по-скоро?
	— Не — отговори Емили, като седна по-изправено и кръстоса крака. — Как е Уин?
	— Същият си е.
	— Едно от вечните неща в живота. Той те обича много, нали знаеш. Чудя се дали не е латентен хомосексуалист.
	— Двама мъже могат да се обичат един друг и без да са педали — каза Майрън.
	Емили повдигна вежди.
	— Наистина ли мислиш така?
	Отново започваше да го дразни. Грешка.
	— Знаеш ли, че Грег се е подготвял да подпише сделка за реклама? — попита той.
	Това привлече вниманието й.
	— Сериозно ли говориш?
	— Да.
	— Голяма ли?
	— Огромна, доколкото знам — отговори Майрън. — С „Форте“.
	Емили стисна ръце. Сигурно щеше да ги свие в юмруци, ако ноктите й не бяха толкова дълги.
	— Мръсно копеле.
	— Какво?
	— Изчака разводът да приключи, за да не мога да получа нищо. После подписва сделката. Гадно копеле.
	— Какво искаш да кажеш с това „нищо“? Грег си е бил богат и преди подписването на сделката.
	Емили поклати глава отрицателно.
	— Агентът му загуби всичко. Или поне така твърдяха в съда.
	— Мартин Фелдър?
	— Да. Грег нямаше и стотинка на свое име. Копеле!
	— Но Грег все още работи с Фелдър. Защо би останал при човек, който е загубил всичките му пари?
	— Не знам, Майрън — отговори тя с раздразнен глас. — Вероятно копелето е излъгало. Не му е за първи път.
	Майрън зачака. Емили го погледна. В очите й напираха сълзи, но тя успя да ги преглътне. Изправи се и отиде в другия край на стаята. Сега стоеше с гръб към него. Гледаше през стъклената врата към оградения двор. Басейнът беше покрит с найлон. Появиха се две деца. Момченце на около десетина години гонеше момиченце, което изглеждаше на осем. И двете деца се смееха весело. Лицата им изглеждаха зачервени от студа или от тичането. Момченцето спря, когато видя майка си. Усмихна се и й махна. Емили вдигна ръка и му махна в отговор. Децата продължиха забавленията си. Емили обви ръце около себе си, сякаш й беше студено.
	— Той иска да ми ги отнеме — съобщи тя със забележително спокоен глас. — Готов е да направи всичко, за да ги вземе.
	— Какво например?
	— Най-гадните неща, които можеш да си представиш.
	— Колко гадни?
	— Не ти влиза в проклетата работа.
	Емили все още стоеше с гръб към него. Майрън видя, че раменете й потрепват.
	— Изчезвай — каза тя.
	— Емили…
	— Ти искаш да му помогнеш, Майрън.
	— Искам да го намеря. Има разлика.
	Тя поклати глава.
	— Не му дължиш нищо — каза тя. — Знам, че си мислиш точно това. Такъв си. Видях чувството за вина, изписано на лицето ти преди години, видях го и сега, когато отворих вратата. Всичко е свършено, Майрън. Това няма нищо общо със станалото между нас. Той никога не узна за това.
	— Това трябва ли да ме накара да се чувствам по-добре? — запита Майрън.
	Емили се завъртя към него.
	— Не е предназначено да те кара да се чувстваш по-добре — рязко каза тя. — Не става дума за теб. Аз съм онази, която се омъжи за него. Аз съм онази, която го предаде. Не мога да повярвам, че все още обвиняваш себе си за това.
	Майрън преглътна тежко.
	— Той ме посети в болницата. След като бях контузен. Седя при мен и си говорихме с часове.
	— И това го прави свестен тип?
	— Не трябваше да го правим.
	— Я порасни — каза тя. — Това беше преди повече от десет години. Минало и забравено.
	Мълчание.
	Мина известно време и Майрън погледна към нея.
	— Можеш ли наистина да загубиш децата си? — запита той.
	— Да.
	— Докъде би стигнала, за да ги запазиш?
	— Толкова далеч, колкото се наложи.
	— Би ли убила, за да ги запазиш?
	— Да — без никакво колебание отговори тя.
	— И направи ли го?
	— Не.
	— Имаш ли представа защо някакви бандити търсят Грег?
	— Не.
	— Не си ли ги наемала?
	— Ако го бях направила — отговори Емили, — нямаше да ти кажа. Но ако тези бандити искат да наранят Грег, ще направя всичко, което мога, за да им помогна да го намерят.
	Майрън остави чашата с лимонада.
	— Май ще е по-добре да тръгвам — каза той.
	Емили го изпрати до вратата. Преди да я отвори, тя сложи ръка на рамото му. Докосването й сякаш прогори плата на сакото му.
	— Всичко е наред — нежно каза тя. — Забрави. Грег никога не узна.
	Майрън кимна.
	Тя си пое дълбоко дъх и се усмихна отново. Гласът й се върна към нормалния си тон.
	— Беше хубаво да те видя отново, Майрън.
	— На мен също.
	— Ела пак някой път.
	Емили се опитваше да говори съвсем небрежно, но Майрън знаеше, че всичко е преструвка. Беше го виждал и преди.
	— Може да си позволим един бърз сеанс в името на старите времена. Няма да ни заболи, нали?
	Последен опит да го шокира. Майрън се отдръпна от нея.
	— Така си казахме и последния път — отвърна той. — А все още боли.


	10.

	— Беше вечерта, преди те да се оженят — започна Майрън.
	Преди малко се беше върнал в офиса. Есперанца седеше срещу него. Гледаше го внимателно, но той не усещаше. Седеше вторачен в тавана, кръстосал ръце на гърдите си. Столът му беше леко наклонен назад.
	— Искаш ли да чуеш подробностите?
	— Само ако ти искаш да ми разкажеш — отвърна Есперанца.
	Разказа й. Разказа й как Емили му се обади. Как дойде в стаята му. Как и двамата пиха прекалено много. Последното прозвуча като оправдание и бързият поглед към Есперанца му показа, че е било излишно да се оправдава. Тя го прекъсна с един въпрос.
	— Колко време след подбора стана това?
	Майрън се усмихна към тавана. Есперанца беше толкова дяволски проницателна. Нямаше смисъл да й отговаря.
	— Предполагам — продължи Есперанца, — че този малък флирт се е състоял по време на периода между подбора и контузията ти?
	— Правилно предполагаш.
	— Аха — каза тя и кимна леко. — Да видим дали съм схванала правилно. Последната ти година в колежа. Отборът ти печели студентската купа — точка за теб. Ти губиш Емили, а тя се сгодява за Грег — точка за него. Идва подборът. Грег е седми, а ти — осми — точка за Грег.
	Майрън затвори очи и кимна.
	— Чудиш се дали съм се опитвал да изравня резултата.
	— Не се чудя — поправи го Есперанца. — Отговорът е очевиден.
	— Не ми помагаш.
	— Ако искаш помощ — иди на психиатър. Ако искаш истината — говори с мен.
	Беше права. Майрън свали ръце от гърдите си и ги постави зад главата си. После качи крака на бюрото.
	— Тя изневерявала ли ти е с него? — запита Есперанца.
	— Не.
	— Сигурен ли си?
	— Да. Запознаха се, след като ние скъсахме.
	— Лошо — каза тя. — Това щеше да ти осигури добър изход.
	— Да. Жалко.
	— Значи затова се чувстваш задължен към Грег? Защото си спал с годеницата му?
	— Това е сериозна причина, но има и повече.
	— Какво?
	— Ще ти прозвучи идиотски, но между нас винаги е имало някаква връзка.
	— Връзка?
	Очите на Майрън се загледаха в покритата с плакати стена. Уди Алън и Даян Кийтън се наслаждаваха на Манхатън в „Ани Хол“. Боги и Бергман стояха облегнати на пианото на Сам в дните, когато Париж е бил техен.
	— Грег и аз навремето бяхме вечните съперници — каза Майрън. — А между съперниците винаги съществува особена връзка. Също като Меджик Джонсън и Лари Бърд. Сякаш зависите един от друг. Същото беше с Грег и мен. Никога не сме говорили по въпроса, но връзката си съществуваше.
	Той млъкна. Есперанца зачака търпеливо.
	— Когато си контузих коляното — продължи той, — Грег ме посети в болницата. Появи се още на следващия ден. Събудих се и той беше там. Седеше с Уин. Внезапно разбрах. Уин също трябва да е разбрал, защото иначе сигурно щеше да го изхвърли навън.
	Есперанца кимна.
	— Грег идваше редовно при мен. Помогна ми с рехабилитацията. Това наричам връзка. Беше съсипан, защото когато бях контузен, сякаш и част от него получи контузия. Опита се да ми обясни защо това означава толкова много за него, но не можа да намери подходящите думи. Нямаше значение. Аз знаех. Той просто трябваше да бъде там.
	— Колко време, след като спа с булката му, си контузи коляното?
	— Около месец.
	— Това, че го виждаше непрестанно, помогна ли ти, или те нарани още повече?
	— Да.
	Есперанца го изгледа озадачено, но не каза нищо.
	— Разбираш ли сега? — запита Майрън. — Схващаш ли защо не мога да не се захвана с това? Вероятно си права. Сигурно съм спал с Емили, за да си върна за това, че Грег бе избран преди мен. Още една глупава битка. Но това не беше най-подходящият начин за започване на брак. Длъжен съм на Грег Даунинг. Съвсем просто е.
	— Не — възрази Есперанца. — Не е толкова просто.
	— Защо?
	— Защото прекалено голяма част от миналото ти излиза на повърхността. Първо Джесика…
	— Не започвай с това.
	— Не започвам — спокойно отвърна тя.
	Гласът й рядко оставаше спокоен, когато говореше за Джесика.
	— Просто излагам фактите. Джесика те съсипа, когато си отиде. Никога не успя да се съвземеш.
	— Но тя се върна.
	— Да.
	— И какво искаш да кажеш?
	— Баскетболът също те съсипа, когато приключи с него. И това не успя да превъзмогнеш.
	— Разбира се, че го превъзмогнах.
	Тя поклати глава.
	— Първо прекара три години, опитвайки всичко възможно да оправиш коляното си.
	— Просто исках да се чувствам добре — прекъсна я той. — В това няма нищо лошо, нали?
	— Няма. Но беше ужасен. Просто отблъсна Джесика. Не й прощавам това, което ти причини. Не си искал да те напусне. Но и ти имаш вина за това.
	— Защо заговори за всичко това?
	Есперанца отново поклати глава.
	— Ти си човекът, който връща миналото. Цялото ти минало. Джесика, а сега и баскетбола. Искаш да видим как отново ще преминеш през всичко това, но ние няма да го направим.
	— Да премина през какво?
	Есперанца не отговори, а вместо това запита:
	— Искаш ли да научиш защо снощи не дойдох да те гледам как играеш?
	Той кимна, все още без да я погледне. Чувстваше бузите си зачервени и сгорещени.
	— Защото с Джесика поне има шанс да не бъдеш наранен отново. Има шанс, ако онази вещица е поумняла. Но с баскетбола няма шанс. Не можеш да се върнеш.
	— Мога да се справя с това — каза той, чувайки същите думи за кой ли път.
	Тя не каза нищо.
	Майрън се вторачи в стената. Едва чу звъна на телефона. Нито един от двамата не помръдна, за да вдигне слушалката.
	— Мислиш ли, че би трябвало да изоставя тази история?
	— Да. Съгласна съм с Емили. Тя е онази, която го е предала. Ти просто си й бил подръка. Ако случилото се е навредило на връзката им по някакъв начин, то тя е виновна за това. Решението е било нейно. Ти не дължиш абсолютно нищо на Грег Даунинг.
	— Дори ако това, което казваш, е вярно, връзката все още съществува.
	— Глупости — каза Есперанца раздразнено. — Това са само тъпи мъжкарски дивотии. Вече няма никаква връзка, ако въобще някога е имало такава. Баскетболът не е част от живота ти от повече от десет години. Единствената причина да мислиш, че има връзка, е, защото отново играеш.
	На вратата се почука силно. Рамката се разтресе и едва не се откърти. Майрън подскочи стреснато.
	— Кой отговаря на обажданията? — запита той.
	Есперанца се усмихна.
	— О, не.
	— Влез — каза Есперанца.
	Вратата се отвори. Краката на Майрън се спуснаха на пода. Макар и да я беше виждал много пъти преди, челюстта му все още увисваше, когато застанеше пред очите му. Голямата Синди влезе в стаята. Тя беше истински мамут. Метър и деветдесет и над сто и петдесет килограма. Синди носеше бяла тениска с отпрани ръкави. Хълк Хоган можеше спокойно да завиди на бицепсите й. Гримът й беше по-крещящ отколкото на ринга. Косата й представляваше лилави остриета. Спиралата й също беше лилава, макар и в по-тъмен нюанс от косата. Червилото й беше яркочервено петно. Синди приличаше на нещо, извадено от филм на ужасите. Беше най-страшното нещо, което Майрън някога бе виждал.
	— Здрасти, Синди — опита Майрън.
	Тя изръмжа. Вдигна средния си пръст, обърна се, излезе от стаята и затръшна вратата след себе си.
	— Какво, по дя…
	— Казва ти да вдигнеш линия едно — обясни Есперанца.
	— Тя ли отговаря на телефона?
	— Да.
	— Но тя не говори!
	— Лично. По телефона е много добра.
	— Исусе Христе!
	— Вдигни телефона и престани да хленчиш!
	Майрън го направи. Беше Лиза, връзката им в телефонната компания. Повечето хора мислят, че само полицаите могат да се сдобият с телефонни записи. Не е вярно. Почти всеки частен детектив в страната има връзка в местната телефонна компания. Просто трябва да платиш на някого. Едномесечен запис може да ти струва между хиляда и пет хиляди долара. Майрън и Уин се бяха запознали с Лиза по времето, докато работеха за ФБР. Тя не взимаше пари, но винаги се грижеха за нея по един или друг начин.
	— Имам това, което Уин искаше — съобщи тя.
	— Давай.
	— Обаждането в девет и осемнайсет вечерта е било от обществен телефон, намиращ се в един ресторант близо до улица „Дайкман“ и „Бродуей“.
	— Това не е ли близо до улица 200?
	— Така мисля. Искаш ли телефонния им номер?
	Карла се беше обадила на Грег от ресторант на улица 200? Все по-странно.
	— Ако го знаеш.
	Лиза му го даде.
	— Надявам се това да ти помогне — каза тя.
	— Помага ми. Благодаря ти, Лиза.
	Майрън протегна листа към Есперанца.
	— Виж какво си имам — каза той. — Истинска следа.


	11.

	Ако човек беше справедлив, можеше да признае, че ресторант „Паркова гледка“ отговаряше на името си. На отсрещната страна на улицата наистина се намираше парк „Лейтенант Уилям Тай“. Той беше по-малък от средностатистическия заден двор, с толкова високи храсти, че градината зад тях въобще не се виждаше. Паркът беше ограден с телена ограда. В горната й част на няколко места бяха поставени надписи с големи букви, които гласяха: „Не хранете плъховете“. Без майтап. С по-малки букви предупреждението бе повторено и на испански: „No Les Comida a Las Ratas“. Надписите бяха закачени тук от някаква група, която се наричаше „Зона с високо качество на живот“. Майрън поклати глава. Само в Ню Йорк това можеше да е проблем — хора, които не могат да се въздържат да не се поддадат на съблазънта да хранят плъхове. Той погледна отново към надписа, после към ресторанта. Плъхове. Ама че апетитно.
	Майрън пресече улицата. Две нива над ресторант „Паркова гледка“ някакво куче промуши главата си през решетките на противопожарната стълба и започна да лае преминаващите пешеходци. Зелената тента на ресторанта бе прокъсана на няколко места. Надписът беше толкова избелял, че почти не можеше да се разчете, а опорният стълб бе така изкривен, че Майрън трябваше да се наведе, за да мине през вратата. На витрината имаше плакат със сандвич. Според таблото на същата витрина днешният специалитет включваше патладжан със сирене „Пармиджано“ и пиле по кралски. Супата беше телешко варено. На вратата бяха залепени разрешителни от нюйоркския архитектурен отдел.
	Майрън влезе и бе посрещнат от познатата и все пак неопределена миризма на манхатънски ресторант. Из въздуха витаеше мазнина. Поеми си дълбоко дъх и някоя от артериите ти ще се запуши. Келнерка с коса, изрусена до такава степен, че приличаше на слама, му предложи маса. Майрън я попита за управителя. Използвайки молива си, тя посочи през рамо към мъжа зад плота.
	— Това е Хектор — каза тя. — Той е собственикът.
	Майрън й благодари и се настани на високо столче пред бара. Поиска му се да се завърти на столчето, но реши, че ще изглежда прекалено незряло. Два стола по-нататък, небръснат, вероятно бездомен мъж с черни маратонки „Макан“ и вехто палто му се усмихна и кимна. Майрън кимна и се усмихна в отговор. Мъжът се върна обратно към кафето си. Повдигна рамене и се сви над чашата си, сякаш подозираше, че някой може да му я отнеме.
	Майрън взе протърканото меню. Отвори го, но всъщност не се зачете. В пластмасовите отделения имаше овехтели картички, съобщаващи различните специалитети. „Овехтял“ беше подходящо определение за заведението, но не предаваше изцяло общото впечатление. В това място имаше нещо приканващо и дори чисто. Тезгяхът блестеше. Също така блестяха приборите, сребърният шейкър и автоматът за безалкохолни. Повечето посетители четяха вестници или си говореха един с друг, сякаш обядваха у дома. Знаеха името на келнерката си, макар човек да можеше да заложи и последния си долар, че не им се е представяла и не е съобщавала, че тя ще ги обслужва.
	Собственикът — Хектор — беше зает с грила. Почти два следобед. Не беше най-оживеният час, но бизнесът все още вървеше усилено. Хектор излая няколко заповеди на испански, без и за секунда да сваля поглед от храната. После се обърна с учтива усмивка, избърса ръцете си и попита Майрън дали може да му помогне. Майрън го попита дали имат обществен телефон.
	— Не, господине, съжалявам — отговори Хектор.
	Испанският акцент не беше изчезнал напълно, но човекът се беше погрижил по въпроса.
	— На ъгъла има телефон. Вляво.
	Майрън погледна номера, който Лиза му бе дала. Прочете го на глас. Хектор направи няколко неща в същото време. Обърна хамбургерите, сгъна един омлет, провери пържените картофи. Очите му бяха навсякъде — касата, клиентелата по масите и на бара, кухнята вляво.
	— О, това ли — каза собственикът. — Той е отзад. В кухнята.
	— Кухнята?
	— Да, господине.
	Все още с учтив глас.
	— Обществен телефон в кухнята?
	— Да, господине.
	Хектор беше нисък и изглеждаше доста слаб под бялата си престилка и черен полиестерен панталон. Носът му беше чупен няколко пъти. Ръцете му приличаха на стоманени въжета.
	— Този телефон е за персонала ми.
	— Нямате ли бизнес телефон?
	— Разбира се, че имаме — отвърна Хектор с повишен тон, сякаш въпросът го бе обидил. — Ние правим доставки по домовете. Много хора си поръчват храна от нас. Имаме и факс. Но не искам линиите да се заемат от персонала ми. Когато чуете заето, давате поръчката си някъде другаде, нали? Затова поставих обществен телефон отзад.
	— Разбирам — каза Майрън и внезапно го осени нова идея. — Клиентите ви никога ли не го използват?
	— Е, господине, ако клиентът настоява много, никога не бих му отказал — отговори Хектор с любезността на добър бизнесмен. — Клиентът е на първо място при нас. Винаги.
	— Някой от клиентите ви настоявал ли е някога?
	— Не, господине. Дори не мисля, че някой от клиентите ни знае за този телефон.
	— Можете ли да ми кажете кой е използвал телефона в девет и осемнайсет вечерта миналата събота?
	Въпросът прикова вниманието на собственика.
	— Извинете?
	Майрън започна да повтаря въпроса си, но Хектор го прекъсна.
	— Защо искате да знаете това?
	— Казвам се Бърни Уорли — представи се Майрън. — Аз съм контрольор в „АТ & Т“*. Някой се опитва да ни мами, а ние никак не се радваме на това.
	[* Една от най-големите телефонни компании в САЩ. — Б.пр.]
	— Да ви мами?
	— У511.
	— Какво?
	— У511 — повтори Майрън.
	Хванеш ли веднъж бика за рогата, трябва да продължиш да го дърпаш.
	— Това е електронно контролно устройство, създадено в Хонконг. Ново на пазара, но вече сме наясно с него. Продава се по улиците. Някой е използвал такова устройство на вашия телефон в девет и осемнайсет вечерта на осемнадесети март тази година. Набрали са Куала Лумпур и са говорили близо двайсет минути. Цената на разговора е двайсет и три долара и осемдесет и два цента, но глобата за използване на У511 ще бъде поне седемстотин долара, като дори съществува възможност и за затвор до една година. Освен това ще трябва да вземем и телефона.
	Хектор се паникьоса.
	— Какво? — възкликна той ужасено.
	Майрън не изпитваше удоволствие от това, което правеше — да плаши един честен, трудолюбив емигрант по този начин — но знаеше, че страхът от правителството или едрия бизнес би свършил работа в подобна ситуация. Хектор са завъртя и извика нещо на испански на един тийнейджър, който приличаше на него. Хлапакът пое грила.
	— Не разбирам това, господин Уорли.
	— Това е обществен телефон, господине. Току-що признахте пред контрольор, че използвате обществен телефон за лични нужди, т.е. за нуждите на служителите ви, а отказвате достъп до него на други хора. Това нарушава нашия кодекс, раздел сто двайсет и четири Б. По принцип не бих докладвал за това, но като се прибави и използването на У511…
	— Но аз не съм използвал У511!
	— Ние не знаем това, господине.
	Майрън играеше ролята на бюрократ идеално. Нищо не караше един човек да се чувства така безпомощен, както сблъсъка с някой противен бюрократ. В света не съществува по-черна дупка от празния поглед на бюрократ.
	— Телефонът е във вашето заведение — продължи Майрън с отегчен монотонен глас. — Току-що ми обяснихте, че го използват само служителите ви.
	— Точно така! — извика Хектор. — Служителите ми! Не и аз!
	— Но вие сте собственикът на това заведение. Отговорността е ваша.
	Майрън се огледа наоколо с най-доброто си отегчено изражение. Беше го научил, докато чакаше на опашка в отдела за моторни превозни средства.
	— Ще трябва да проверим и статута на всичките ви служители. Може да открием измамника по този начин.
	Очите на Хектор се разшириха. Майрън си знаеше, че този удар щеше да го довърши. В целия Манхатън нямаше ресторант, където да не работи поне един незаконен емигрант. Челюстта на Хектор се отпусна.
	— И всичко това само защото някой е използвал обществен телефон? — запита той.
	— Това, което някой е направил, господине, е, че е използвал незаконно електронно устройство, познато като У511. А това, което вие направихте, беше да откажете да сътрудничите на контрольор, разследващ толкова важен въпрос.
	— Да откажа да сътруднича? — извика Хектор, като се хвана за спасителния пояс, подхвърлен му от Майрън. — Не, господине, никога не бих го направил. Искам да сътруднича. Много искам.
	Майрън поклати глава.
	— Не мисля така — каза той.
	Хектор достигна незнайни висоти в учтивостта си.
	— Не, господине — каза той. — Много искам да ви помогна. Искам да сътруднича на телефонната компания. Кажете ми какво да направя, за да помогна. Моля ви.
	Майрън въздъхна и замълча за известно време. В ресторанта кипеше оживена дейност. Касовият апарат издрънча, докато мъжът, който приличаше на бездомен, вадеше мазни монети от джоба си с мръсни ръце. Грилът цвърчеше. Ароматите на различни храни се надпреварваха кой ще надделее, но засега нямаше победител. Лицето на Хектор добиваше все по-уплашен вид. Достатъчно, помисли си Майрън.
	— За начало можете да ми кажете кой е използвал обществения телефон в девет и осемнайсет вечерта миналата събота.
	Хектор вдигна ръка и извика нещо на испански към жената (вероятно госпожа Хектор) зад касата. Тя му изкрещя нещо в отговор, затвори касата и се приближи. Докато вървеше към тях, Майрън забеляза, че Хектор внезапно го поглежда странно. Дали беше започнал да прозира истината през дрънканиците му? Може би. Майрън отвърна строго на погледа му и Хектор бързо сведе очи. Може и да имаше подозрения, но очевидно не достатъчно, за да рискува да обиди всесилния бюрократ.
	Хектор прошепна нещо на жената. Тя настоятелно зашепна в отговор. Той издаде неясен звук, погледна към Майрън и поклати глава.
	— Работата е ясна — каза Хектор.
	— Какво?
	— Била е Сали.
	— Кой?
	— Поне аз мисля, че е била Сали. Жена ми я видяла да говори по телефона по това време. Но казва, че е говорила само минута-две.
	— Сали има ли фамилно име?
	— Гуеро.
	— Тук ли е сега?
	Хектор поклати глава.
	— Не е идвала тук от миналата събота вечер. Затова имам предвид, че работата е ясна. Набутва ме в неприятности, а после изчезва.
	— Не се ли е обадила, че е болна?
	— Не, господине. Просто напусна.
	— Имате ли адреса й? — запита Майрън.
	— Мисля, че да. Нека да видя.
	Хектор извади голяма картонена кутия, на която пишеше „Ябълков чай Снапъл“. Зад него грилът изцвърча, когато прясното тесто за палачинки се докосна на нажежения метал. Папките в кутията бяха спретнато подредени и с цветни кодове. Хектор извади една от тях и я отвори. Прелисти я, намери листа, който търсеше, и се намръщи.
	— Какво има? — запита Майрън.
	— Сали никога не ни е давала адрес — отговори Хектор.
	— А телефонен номер?
	— Не.
	Хектор вдигна поглед, очевидно припомняйки си нещо.
	— Каза, че нямала телефон. Затова толкова често използваше онзи отзад.
	— Можете ли да ми кажете как изглежда госпожа Гуеро? — опита Майрън.
	Хектор внезапно погледна с неудобство. Хвърли бегъл поглед към жена си и се изкашля.
	— Ами имаше кестенява коса — започна той. — Висока около метър и шестдесет. Среден ръст.
	— Нещо друго?
	— Мисля, че очите й бяха кафяви — отговори той. — Май това е всичко.
	— На колко години беше според вас?
	Хектор отново погледна в папката.
	— Според това тук на четиридесет и пет. И така изглеждаше.
	— Колко време работи тук?
	— Два месеца.
	Майрън кимна и разтърка брадичката си.
	— Звучи като една измамничка, която действа под името Карла.
	— Карла?
	— Прочута телефонна мошеничка — продължи Майрън. — Следим я от известно време.
	Той погледна наляво, после надясно. Опита се да си придаде вид на конспиратор.
	— Чували ли сте я някога да използва името Карла или пък някой да я нарича Карла?
	Хектор погледна към жена си, която поклати глава отрицателно.
	— Не, никога.
	— Имала ли е някакви посетители? Приятели?
	Собственикът отново се обърна към жена си, която отново поклати глава.
	— Не, никога не сме виждали никого. Тя се държеше настрани от другите през повечето време.
	Майрън реши да изпробва късмета още веднъж и да потвърди онова, което вече знаеше. Ако Хектор се отдръпнеше в този момент, какво пък толкова? Нищо нямаше да спечели, но и нищо нямаше да загуби. Майрън се наведе напред. Хектор и жена му направиха същото.
	— Това може да прозвучи малко грубо — прошепна Майрън, — но тази жена с големи гърди ли беше?
	Веднага последваха две утвърдителни кимвания.
	— Много големи — отговори Хектор.
	Подозрението беше потвърдено.
	Майрън зададе още няколко въпроса, но цялата полезна информация вече бе получена. Преди да си тръгне, им съобщи, че няма да имат проблеми и могат да продължат да нарушават раздел 124 Б от кода. Хектор едва не целуна ръката му. Майрън се почувства отвратително. Какво прави днес, Батман? Е, Робин, започнах деня, тероризирайки един трудолюбив емигрант. Господи, Батман, ти си най-страхотният! Майрън поклати глава. Какво трябваше да направи сега? Да започне да хвърля празни бирени бутилки по лаещото куче на противопожарната стълба?
	Той излезе от ресторанта. Зачуди се дали да не отиде до парка отсреща, но какво щеше да прави, ако изведнъж го обземеше непреодолимата нужда да храни плъхове? Не, не можеше да рискува. Трябваше да стои далеч оттам. Тъкмо тръгваше към станцията на метрото на улица „Дайкман“, когато някакъв глас го спря.
	— Ти търсиш Сали, нали?
	Майрън се обърна. Беше бездомникът с маратонките „Том Макан“. Седеше насред улицата, облегнал гръб на тухлената сграда. В ръката си държеше празна чаша от кафе. Просеше.
	— Познаваш ли я? — запита Майрън.
	— Тя и аз — примигна просякът и кръстоса пръсти. — Запознахме се заради онзи проклет телефон.
	— Наистина ли?
	Използвайки стената за опора, мъжът се изправи. Космите по лицето му бяха посивели, но все още не образуваха старческа брада. Дългата му коса беше черна като въглен.
	— Сали непрестанно използваше телефона. Това направо ме влудяваше.
	— Твоят телефон?
	— Общественият телефон там отзад — отговори просякът, облизвайки устни. — Намира се точно до задната врата. Аз обикновено седя в уличката отзад, затова мога да го чуя, нали разбираш? Той е нещо като мой бизнес телефон.
	Майрън не можа да отгатне възрастта на мъжа. Лицето му беше момчешко, но поостаряло. Дали от изминалите години, или от тежкия живот, не можеше да се разбере. Липсваха му няколко предни зъба и това напомни на Майрън за чудесната коледна песничка „Всичко, което искам за Коледа, са двата ми предни зъба“. Наистина хубава песен. Без играчки, без видеоигри. Хлапето просто искаше зъби.
	— Преди си имах собствен мобифон — продължи бездомникът. — Даже два. Но ми ги откраднаха. А и проклетите неща са толкова ненадеждни, особено около високи сгради. Плюс това всеки, който има подходящото оборудване, може да те подслушва. А аз трябва да пазя в тайна това, което върша. Шпионите са навсякъде. Пък и те ти причиняват мозъчен тумор. Електроните им. Мозъчен тумор с размера на плажна топка.
	Майрън успя да запази лицето си безизразно.
	— Аха — промърмори той.
	— Така че Сали също започна да използва моя телефон. Побъркваше ме. Имам предвид, аз съм бизнесмен. Получавам важни обаждания. Не мога да позволя линията да е заета. Прав ли съм?
	— Напълно — отговори Майрън.
	— Нали разбираш, аз съм холивудски сценарист — обясни просякът и протегна ръка. — Норман Лоуенстайн.
	Майрън се опита да си припомни фалшивото име, което бе използвал при Хектор.
	— Бърни Уорли — представи се той.
	— Радвам се да се запознаем, Бърни.
	— Знаеш ли къде живее Сали Гуеро?
	— Разбира се. Ние бяхме… — усмихна се Норман Лоуенстайн и отново кръстоса пръсти.
	— Да, това го схванах. Можеш ли да ми кажеш къде живее?
	Норман Лоуенстайн стисна устни и почеса мръсния си врат с показалец.
	— Не съм много добър в помненето на адреси — каза той. — Но мога да те заведа там.
	Майрън се зачуди каква ли загуба на време щеше да бъде това.
	— Имаш ли нещо против да ме заведеш?
	— Не, разбира се. Няма проблем. Да вървим.
	— Накъде?
	— Влак А — отговори Норман. — Надолу към Сто двайсет и пета улица.
	Тръгнаха към метрото.
	— Често ли ходиш на кино, Бърни? — запита Норман.
	— Предполагам, че както повечето обикновени хора.
	— Нека да ти обясня нещо за правенето на филми — започна Норман оживено. — Не всичко е лъскаво и прекрасно. Това е кучешки бизнес, който създава мечти за хората. Всички онези удари в гърба, пари, цялата слава и внимание… това кара хората да се държат странно. В момента пиша един сценарий за „Парамаунт“. Говорят с Брус Уилис за главната роля. Брус Уилис. Той наистина се интересува от сценария.
	— Пожелавам ти късмет с него — каза Майрън.
	Норман кимна.
	— Благодаря ти, Бърни, много мило от твоя страна. Наистина мило. Бих искал да ти разкажа за какво става дума в сценария, но ръцете ми са вързани. Знаеш как е. Холивуд и всички онези кражби там. Студиото иска да държи всичко в тайна.
	— Разбирам — съгласи се Майрън.
	— Не че ти нямам доверие, Бърни. Но студиото настоява. Всъщност не мога да ги обвинявам. Трябва да пазят интересите си, нали?
	— Точно така.
	— Става дума за екшън, поне това мога да ти кажа. Но има и душа. Не само стрелби. Харисън Форд искаше да участва, но той е прекалено стар вече. Предполагам, че Брус Уилис ще свърши работа. Не е първият ми избор, но какво да се прави?
	— Аха.
	Сто двадесет и пета улица не беше най-приятната спирка в града. Майрън реши, че все пак през деня е достатъчно безопасно, но фактът, че носеше пистолет, го караше да се чувства доста по-сигурен. Не обичаше да носи оръжие и рядко го правеше. Не се чувстваше удобно. Презраменният кобур се впиваше в мишницата му и му причиняваше сърбежи, сякаш носеше презерватив от туид. Но след снощния купон със Защитния панталон и Тухлената стена щеше да е тъпо да се движи невъоръжен.
	— Накъде сега? — запита Майрън.
	— Към центъра.
	Тръгнаха на юг по „Бродуей“. Норман продължи да го забавлява с истории от Холивуд. Майрън кимаше и вървеше напред. Колкото по на юг отиваха, толкова по-добър ставаше районът. Минаха покрай познатите железни порти на Колумбийския университет на 114 улица. Две пресечки по-късно завиха наляво към Кълъмбъс авеню.
	— Точно тук — каза Норман. — В средата на улицата.
	Улицата се състоеше от ниски кооперации, в които живееха най-вече стипендианти и професори от „Колумбия“. Странно за една келнерка да живее тук, помисли си Майрън. Но пък и нищо друго, което се отнасяше до участието й в тази история, не изглеждаше логично. Защо тогава да се чуди, че бе избрала да живее тук? Ако въобще живееше тук, а не с Брус Уилис в Холивуд.
	Норман прекъсна мислите му.
	— Опитваш се да й помогнеш, нали?
	— Какво?
	Норман закова на място. Вече не беше толкова оживен.
	— Всички онези дрънканици за телефонната компания. Това беше пълна лъжа, нали?
	Майрън не отговори.
	— Слушай — каза Норман и постави ръка на рамото на Майрън. — Хектор е добър човек. Скъсва си задника от бачкане в оня ресторант. Той, жена му и синът му робуват там всеки ден. Няма почивка. Всеки ден той се страхува, че някой може да му отнеме всичко това. А всички тези тревоги замъгляват мисленето. Аз лично нямам какво да губя и затова не се страхувам от нищо. Така че по-лесно ми е да забележа някои неща. Нали знаеш какво имам предвид?
	Майрън кимна леко.
	Блесналият поглед на Норман се замъгли леко, когато част от действителността проникна в съзнанието му. Майрън го погледна внимателно за първи път. Осъзна, че зад лъжите и илюзиите лежаха мечтите на всеки човек, надеждите, желанията и нуждите, които са запазени единствено за човешкия род.
	— Тревожа се за Сали — продължи Норман. — Може би това замъглява мисленето ми. Но знам, че не би си тръгнала, без да се сбогува с мен. Сали не би постъпила така.
	Той замълча и срещна погледа на Майрън.
	— Ти не си от телефонната компания, нали?
	— Не, не съм.
	— Искаш ли да й помогнеш?
	— Да — отговори Майрън. — Искам да й помогна.
	Норман кимна и посочи.
	— Тук е. Апартамент 2Е.
	Майрън се качи на площадката, а Норман остана на улицата. Майрън натисна черния звънец, на който пишеше 2Е. Никой не отговори. Не беше изненадващо. Опита входната врата, но беше заключена.
	— По-добре ще е да останеш тук — каза той на Норман.
	Норман кимна разбиращо. Заключените врати, които се отваряха чрез домофон, не представляваха солидна пречка за крадци. Истинската им цел беше да не позволят на бездомните да се настанят във фоайето. Майрън реши да почака. Все някога някой от обитателите щеше да излезе или влезе в сградата. А когато същият този обитател отвореше вратата, Майрън щеше да влезе спокойно, сякаш живееше тук. Никой не би разпитвал човек, облечен в каки панталон и закопчана догоре риза „Беги“. Но ако Норман стоеше до него, същият обитател щеше да реагира по различен начин.
	Майрън слезе две стъпала надолу. Когато видя две млади жени да се приближават към вратата, той започна да рови из джобовете, сякаш си търсеше ключовете. После тръгна уверено към вратата, усмихна се и ги изчака да отворят. Нямаше нужда от целия този театър. Двете жени — студентки според него — минаха през вратата, без да вдигнат очи към него или пък да прекъснат разговора си. И двете говореха, без да спрат, като не се слушаха една друга. Не му обърнаха абсолютно никакво внимание. Страхотно самообладание. Разбира се, от този ъгъл не можеха да видят задника му, така че самоконтролът им беше напълно разбираем.
	Майрън погледна обратно към Норман, който му махна благодарно.
	— Влизай сам — каза Норман. — Не искам да причинявам проблеми.
	Майрън остави вратата да се затвори. Коридорът беше точно такъв, какъвто бе очаквал. Боядисан в мръснобяло. Никакви шарки или райета. По стените не висеше нищо, освен огромно табло за обяви, което напомняше за шизофреничен политически манифест. Дузини брошури рекламираха всичко от танци, спонсорирани от американското гей общество, до литературни четения на една група, която се наричаше „Ръш Лимбо“. Ех, колежански живот.
	Майрън се качи по стълба, осветена от две голи крушки. Дългото ходене и катерене по стълби започваха да се отразяват на болното му коляно. Ставата беше стегната като ръждясала панта. Майрън усети, че влачи крака зад себе си. Използва парапета за опора и се зачуди какво ли щеше да е коляното му, когато наближи възрастта на артрита.
	Планът на сградата беше всичко друго, но не и симетричен. Вратите изглеждаха разхвърляни случайно. В края на коридора, доста далеч от останалите апартаменти, Майрън откри врата с надпис 2Е. Разположението на апартамента беше странно, като че ли някой беше забелязал малко свободно място отзад и бе решил да добави една-две стаи. Майрън почука. Никакъв отговор. Не беше изненадващо. Огледа коридора. Не видя никого. Благодари на Бога, че Норман го нямаше, защото не искаше някой да го види как влиза с взлом.
	Не беше особено добър в отварянето на ключалки. Беше понаучил малко през годините, но тази работа му напомняше на видеоигра. Трудиш се усърдно и се придвижваш едно ниво по-нагоре, но после става все по-трудно. Майрън не си падаше по тези неща. Нямаше природен талант за тях. В повечето случаи разчиташе на Уин да се справи с техническите проблеми.
	Той огледа вратата и усети как сърцето му се свива. Дори за Ню Йорк резетата бяха впечатляващи. Три от тях поставени заплашително на около петнайсет сантиметра от топката и три на петнайсет сантиметра под горната рамка. Чисто нови, ако се съди по блясъка и липсата на драскотини. Това беше странно. Дали Сали/Карла беше прекалено предпазлива, или имаше по-сериозна причина да си осигури подобна защита? Добър въпрос. Майрън отново се вгледа в ключалките. Уин щеше да се зарадва на това предизвикателство. Майрън обаче знаеше, че опитите му щяха да са безплодни.
	Зачуди се дали да не срита вратата, когато забеляза нещо. Приближи се и се намръщи към вратата. Отново нещо му се стори странно. Резетата не бяха пуснати. Какъв беше смисълът да си купуваш подобни скъпи резета и после да не се възползваш от тях? Той натисна бравата. Беше заключена, но с нея можеше да се справи лесно.
	Извади картата. Не можеше да си спомни последния път, когато я бе използвал. Изглеждаше непокътната. Може пък и никога да не я беше използвал. Вкара я в цепнатината. Въпреки че ключалката изглеждаше стара, бяха му нужни пет минути, за да я отвори. Натисна бравата и вратата започна да се отваря.
	Беше се открехнала едва десетина сантиметра, когато миризмата го нападна. В коридора нахлу сладникава миризма на кръв. Майрън усети как стомахът му се преобръща. Почувства тежест в гърдите си. Познаваше този мирис и той го изпълваше с ужас. Затърси носна кърпа из джобовете си, но не намери. Запуши носа и устата си с лакът. Не искаше да влиза. Не го биваше за такива неща. Знаеше, че каквото и да лежи зад вратата, то щеше да остане с него, да тормози нощите, а често и дните му. Щеше да остане с него като скъп приятел и да го потупва по рамото от време на време, когато решеше, че е сам и на спокойствие.
	Майрън отвори вратата широко. Кошмарната воня проникна през мизерното му прикритие. Опита се да диша през устата, но мисълта за това, което вдишваше, беше непоносима.
	За щастие не му се наложи да обикаля много, за да открие източника на миризмата.


	12.

	— Ей, Болитар, нов одеколон, а?
	— Много смешно, Димонти.
	Детектив Роланд Димонти от отдел „Убийства“ на нюйоркската полиция поклати глава.
	— Господи, каква смрад!
	Беше без униформа, но никой никога не би го нарекъл „цивилен“. Носеше зелена копринена риза и прекалено тесни и прекалено тъмносини джинси. Крачолите бяха затъкнати в лилави ботуши от змийска кожа. Цветът избледняваше и се засилваше при всяка смяна на ъгъла като в някакъв психеделичен плакат на Хендрикс от шейсетте години. Димонти дъвчеше клечка за зъби. Според Майрън детективът бе придобил този навик случайно — погледнал се в огледалото, докато го прави, и решил, че изглежда адски мъжествено.
	— Докосна ли нещо? — запита Димонти.
	— Само бравата — отговори Майрън.
	Освен това беше огледал и останалата част от апартамента, за да се увери, че няма други зловещи изненади. Нямаше.
	— Как влезе?
	— Вратата не беше заключена.
	— Така ли?
	Димонти повдигна вежди и хвърли поглед към вратата.
	— Нагласена е така, че да се заключва автоматично, когато я затвориш.
	— Да не би да казах отключена? Исках да кажа открехната.
	— Да бе.
	Димонти подъвка клечката още малко и поклати глава. Прокара ръка през мазната си коса. Сплъстените кичури отказаха да помръднат.
	— Е, коя е тя?
	— Не знам — отговори Майрън.
	Димонти намръщи лице. Искаше скептицизмът му ясно да проличи. Финото изразяване не беше една от силните му страни.
	— Не е ли малко рано да започнеш да се ебаваш с мен, Болитар?
	— Не й знам името. Може да е Сали Гуеро. А може и да е Карла.
	— Аха.
	Още дъвкане на клечката.
	— Стори ми се, че те видях по телевизията снощи. Казаха, че отново ще играеш.
	— Да.
	Съдебният лекар се приближи към тях. Беше висок и слаб, а очилата с телени рамки изглеждаха прекалено големи за удълженото му лице.
	— Мъртва е от известно време — съобщи той. — Поне от четири дни.
	— Причина?
	— Трудно е да се каже със сигурност. Някой я е пребил с тъп предмет. Ще знам повече, когато я сложа на масата за аутопсии.
	Той погледна към трупа с професионална незаинтересованост, после обратно към Димонти.
	— Между другото не са истински.
	— Какво?
	Лекарят махна към трупа.
	— Гърдите й. Силиконови са.
	— Мили боже — изохка Димонти. — Сега с трупове ли се забавляваш?
	Дългото лице на доктора се удължи още повече, челюстта му се отпусна едва ли не до пъпа.
	— Дори не си позволявай да се шегуваш с това — прошепна той артистично. — Знаеш ли какво могат да причинят на човек от моя бизнес подобни слухове?
	— Да го повишат? — запита Димонти.
	Лекарят не се засмя. Погледна с обидени очи към Майрън, после към Димонти.
	— Мислиш, че това е смешно, а? По дяволите, ебаваш се с кариерата ми!
	— Успокой се, Перети. Играя си само с теб.
	— Играеш си? Мислиш, че кариерата ми е някакъв шибан виц? Какво, по дяволите, ти има?
	Димонти присви очи.
	— Нещо си прекалено чувствителен на тая тема, а, Перети?
	— Трябва да си на мое място, за да разбереш — отвърна докторът, като се изправи и изпъна рамене.
	— Щом така казваш.
	— Какво, по дяволите, означава това?
	— „Дамата протестира прекалено много, мисля си.“
	— Какво?
	— Това е Шекспир — отговори Димонти. — От „Макбет“ — допълни той и погледна към Майрън.
	Майрън се усмихна.
	— „Хамлет“ — поправи го той.
	— Не ми пука кой го е казал — възропта Перети. — Не трябва да се ебаваш с репутацията на хората. Не мисля, че това е смешно.
	— Като че ли на мен ми пука ти какво мислиш — каза Димонти. — Има ли нещо друго?
	— Носи перука.
	— Перука? Без майтап, Перети. Този случай е вече разрешен. Всичко, от което се нуждаем, е да намерим убиец, който мрази перуки и фалшиви цици. Страхотно, Перети. А какви бикини носеше жертвата? Помириса ли ги вече?
	— Аз просто…
	— Направи ми една голяма услуга, Перети — каза Димонти, като се изпъчи и повдигна панталона си, сигнализирайки важност с присъщия си фин маниер. — Кажи ми как е умряла. Кога точно е умряла. А после ще говорим за модните й аксесоари, а?
	Перети вдигна ръце в знак, че се предава, и се върна при трупа. Димонти се обърна към Майрън, който каза:
	— Силиконът и перуката може да са важни. Той имаше право да ти каже.
	— Да, знам. Просто обичам да го дразня.
	— А цитатът е: „Мисля, че дамата се зарича много“*.
	[* „Хамлет“, трето действие, втора сцена. — Б.пр.]
	— Аха — изръмжа Димонти и смени клечката за зъби.
	Онази, която извади от устата си, приличаше на рошава конска грива.
	— Ще ми кажеш ли какво, мамка му, става, или ще трябва да те влача до участъка?
	Майрън се ухили.
	— Да ме влачиш в участъка?
	— Не ме дразни, Болитар.
	Майрън се насили да погледне към окървавения труп. Стомахът му се преобърна. Започваше да свиква с миризмата, мисълта за която беше почти толкова неприятна, колкото и самата миризма. Перети клечеше до жертвата и правеше малък разрез на гърдите й, за да стигне до черния дроб. Майрън отмести очи. Екипът от криминалисти правеше снимки, взимаше отпечатъци и въобще се забавляваше с разни подобни неща. Партньорът на Димонти, едно хлапе на име Крински, кротко обикаляше наоколо и си водеше бележки.
	— Защо ги е направила толкова големи? — зачуди се Майрън на глас.
	— Какво?
	— Гърдите й. Мога да разбера желанието й да ги увеличи. Всички тези дивотии за женската привлекателност. Но защо ги е направила толкова големи?
	— Ебаваш се с мен, нали? — запита Димонти.
	Крински се приближи към тях.
	— Всичкият й багаж е в онези куфари — каза той и посочи към двата куфара на пода.
	Майрън се беше срещал с Крински поне десетина пъти. Говоренето не беше силната му страна. Изглежда го правеше толкова често, колкото Майрън проникваше някъде с взлом.
	— Бих казал, че е смятала да се изнесе.
	— Установи ли самоличността й вече? — запита Димонти.
	— Документите й твърдят, че се казва Сали Гуеро — продължи Крински с мек глас. — Същото твърди и един от паспортите й.
	Майрън и Димонти зачакаха Крински да продължи. Когато не го направи, Димонти извика:
	— Какво искаш да кажеш с това „един от паспортите й“? Колко паспорта е имала?
	— Три.
	— Господи, Крински, говори.
	— Единият е на името на Сали Гуеро. Един на името на Робърта Смит. И един на името на Карла Уитни.
	— Дай ми ги.
	Димонти заразглежда паспортите. Майрън надничаше през рамото му. На трите снимки беше една и съща жена, макар и с различна коса. Това обясняваше перуката. Номерата на социалните застраховки също бяха различни. Съдейки по многобройните печати, жената доста беше попътувала.
	Димонти подсвирна.
	— Фалшиви паспорти — каза той. — При това много добри — допълни детективът и прелисти няколко страници. — Освен това няколко пъти е посещавала Южна Америка. Колумбия, Боливия.
	Паспортите се затвориха с драматично шляпване.
	— Добре, добре. Струва ми се, че имаме работа с наркотици.
	Майрън се замисли върху тази информация. Наркотици. Можеше ли това да е част от отговора? Ако Сали/Карла/Робърта е търгувала с дрога, това можеше да обясни връзката й с Грег Даунинг. Тя е била източникът му. Срещата в събота вечер е била с цел покупко-продажба. Келнерската работа е била прикритие. Това също обясняваше и защо е използвала обществен телефон и си е поставила толкова скъпи резета. Занаятът на търговеца на наркотици го изискваше. Имаше логика. Разбира се, Грег Даунинг не приличаше на наркоман, но нямаше да е първият, който е успял да заблуди околните.
	Димонти каза:
	— Крински, има ли още нещо?
	Хлапето кимна.
	— Намерих пачка пари в чекмеджето на нощното й шкафче — отговори той и отново млъкна.
	Димонти го изгледа отчаяно.
	— Преброи ли ги? — запита той.
	Ново кимване.
	— Колко?
	— Малко над десет хиляди долара.
	— Десет бона в брой, а? — доволно се ухили Димонти. — Дай да ги видя.
	Крински му подаде парите. Нови банкноти, придържани от ластик. Майрън наблюдаваше как Димонти ги преглежда. Всичките бяха стотачки. Серийните номера бяха последователни. Майрън се опита да запомни някои от тях. Когато Димонти свърши, той метна пачката обратно на Крински. Усмивката не напусна лицето му.
	— Да — каза Димонти. — Струва ми се, че става дума за дрога.
	Той замълча за момент, после добави:
	— Има само един проблем.
	— Какъв?
	Той посочи към Майрън.
	— Ти, Болитар. Намесваш се в случая ми. Какво, по дяволите, правиш…
	Димонти млъкна изведнъж и щракна с пръсти.
	— Мили боже…
	Гласът му заглъхна. Той се плесна по челото. Очите му заискриха.
	— Боже господи!
	— Мисъл ли имаш, Роли? — запита Майрън.
	Димонти не му обърна внимание.
	— Перети! — изкрещя той.
	Лекарят вдигна поглед от трупа.
	— Какво? — запита той.
	— Онези пластмасови цици — каза детективът. — Майрън отбеляза, че са огромни.
	— Е, и какво?
	— Колко големи?
	— Какво?
	— Колко са големи?
	— Искаш да кажеш като номер на сутиена?
	— Да.
	— Да не ти приличам на производител на бельо? Откъде, по дяволите, мога да знам?
	— Но са големи, нали?
	— Точно така.
	— Наистина големи.
	— Абе ти нямаш ли очи?
	Майрън наблюдаваше размяната на реплики мълчаливо. Опитваше се да проследи логиката на Димонти, но това се оказа прекалено сложна задача.
	— Би ли казал, че са по-големи от балон? — продължи Димонти.
	Перети сви рамене.
	— Зависи от балона.
	— Никога ли не си си играл с балони като дете?
	— Играл съм, разбира се — отговори Перети, — но не помня колко големи бяха. Тогава бях дете. Всичко изглежда по-голямо, когато си дете. Преди няколко години отидох в началното си училище, за да посетя учителката ми от трети клас. Тя все още работи там, ако можеш да повярваш. Казва се госпожа Тансмор. Кълна се в Бога, сградата ми заприлича на проклета кукленска къщичка. А когато бях дете, ми се струваше огромна. Беше като…
	— Добре, глупако, ще ти обясня по-просто — изруга Димонти и си пое дъх дълбоко. — Възможно ли е да ги е използвала за контрабандиране на дрога?
	Тишина. Всички в стаята спряха да се движат. Майрън не беше убеден дали е чул най-идиотското нещо в живота си или най-умното. Обърна се към Перети. Докторът погледна объркано, отворил уста широко.
	— Е, Перети? Възможно ли е?
	— Кое да е възможно?
	— Възможно ли е да е криела дрогата в циците си? Да я е прекарвала през митниците в тях?
	Перети погледна към Майрън, който сви рамене. Докторът се обърна обратно към Димонти.
	— Не знам — каза той бавно.
	— Как можем да разберем?
	— Ще трябва да я огледам.
	— Тогава какво, да ти го начукам, си се вторачил в мен? Направи го.
	Перети се зае с работа. Димонти се ухили на Майрън и веждите му затанцуваха. Горд от откритието си.
	Майрън замълча.
	— Не, няма начин — обади се Перети.
	Димонти не беше доволен от чутото.
	— Защо не, по дяволите?
	— Няма никакви белези — отговори Перети. — Ако контрабандираше дрогата по този начин, щеше да се наложи да я разпарят, а после да я шият. После, когато влезе в Щатите, трябваше да повтори същата операция. Няма никакви следи от подобно нещо.
	— Сигурен ли си?
	— Абсолютно.
	— Мамка му — изруга Димонти.
	После се вторачи в Майрън и го дръпна в един ъгъл.
	— Всичко, Болитар. Веднага.
	Майрън бе обмислял как да постъпи, но всъщност нямаше избор. Трябваше да разкаже. Не можеше повече да пази изчезването на Грег Даунинг в тайна. Можеше единствено да се надява, че историята няма да се разчуе прекалено много. Внезапно си спомни, че Норман Лоуенстайн чакаше отвън.
	— Секунда — каза Майрън.
	— Какво? Къде, по дяволите, отиваш?
	— Веднага ще се върна. Просто стой тук.
	— Да бе.
	Димонти го последва надолу по стълбите и към площадката. Норман не беше там. Майрън огледа улицата. Никаква следа от бездомника. Това не беше изненадващо. Вероятно Норман бе побягнал, когато е видял ченгетата. Виновни или не, бездомните бързо се научават да изчезват, когато се появят органите на реда.
	— Какво има? — запита Димонти.
	— Нищо.
	— Тогава започвай да говориш. Цялата история.
	Майрън му разказа по-голямата част от историята. Разказът му почти изкара клечката от устата на детектива. Димонти не си направи труда да задава въпроси, макар че когато и да прекъснеше Майрън, издаваше възклицания като: „Мамка му!“ и „Боже господи!“. След като Майрън свърши, Димонти седна на стъпалата. Очите му загледаха нефокусирано за момент. После детективът се овладя, но му беше нужно известно време.
	— Невероятно, мамка му — успя да каже той.
	Майрън кимна.
	— И искаш да ми кажеш, че никой не знае къде е Даунинг?
	— Ако знаят, то поне не говорят.
	— Просто е изчезнал?
	— Така изглежда.
	— А в мазето му има кръв?
	— Да.
	Димонти отново поклати глава. Протегна ръка и я постави върху десния си ботуш. И преди Майрън го беше виждал да прави това. Сякаш обичаше да гали ботуша си. Майрън нямаше представа защо. Вероятно намираше докосването до змийската кожа успокояващо. Може би му напомняше за майчината утроба.
	— Да предположим, че Даунинг я е убил и се крие — каза той.
	— Това е сериозно предположение.
	— Да, но обяснява нещата.
	— Как?
	— Според това, което ми каза, Даунинг бил видян заедно с жертвата в събота вечер. На колко си готов да се обзаложиш, че след като Перети я сложи на масата, ще установи, че смъртта е настъпила някъде по това време?
	— Това не означава, че Даунинг я е убил.
	Димонти загали ботуша още по-усилено. Някакъв мъж на ролкови кънки мина покрай тях с кучето си. Кучето изглеждаше задъхано. Сигурно защото упорито се опитваше да не изостава от стопанина си. Идея за нов продукт: кучешки кънки.
	— В събота вечер Грег Даунинг и жертвата се виждат в някакъв бар. Тръгват си около единадесет. А след това научаваме, че тя е мъртва, а той е изчезнал — каза Димонти и погледна към Майрън. — Това навежда на мисълта, че той я е убил и е избягал.
	— Обаче може да сочи още дузина неща.
	— Какво например?
	— Например Грег е станал свидетел на убийството, уплашил се е и е побягнал. Или пък е станал свидетел на убийството и са го отвлекли. Или пък е бил убит от същите хора.
	— Добре, къде тогава е трупът му? — запита Димонти.
	— Може да е навсякъде.
	— Защо просто не са го оставили заедно с нейния?
	— Може да са го убили на друго място. Или пък са прибрали тялото му, защото е прочут, и не искат да ги преследват за убийството му.
	Димонти го изгледа презрително.
	— Престараваш се, Болитар.
	— Ти също.
	— Може и така да е. Има само един начин да разберем — каза Димонти и се изправи. — Трябва да издадем съобщение за издирването на Даунинг.
	— Ей, почакай малко — възпротиви се Майрън. — Не мисля, че това е добра идея.
	Димонти го изгледа, сякаш Майрън бе нещо, пуснато в клозета.
	— Съжалявам — с фалшива учтивост каза детективът. — Сигурно ме бъркаш с някой, който се интересува какво мислиш.
	— Предлагаш да се издаде заповед за издирването на любим на публиката спортен герой.
	— А ти предлагаш да си играя на любимци, защото публиката си пада по този герой.
	— Въобще не — отвърна Майрън, като мислеше усилено. — Представи си какво ще стане, когато издадеш подобна заповед. Пресата ще научи това. Ще започнат да се занимават с него като с О. Дж. Симпсън. Но тук има разлика. Нямаш нищичко срещу Даунинг. Няма мотив. Няма доказателства. Нищо.
	— Все още нямам — каза Димонти. — Но е рано…
	— Точно така, рано е. Изчакай малко, само това искам да ти кажа. Подходи внимателно към тази история, защото целият свят ще наблюдава това, което правиш. Кажи на онези клоуни горе да записват на видео всяка стъпка. Не оставяй нищо на случайността. Не позволявай на никого да се появи тук по-късно и да каже, че си нагласил уликите. Вземи съдебно нареждане, преди да влезеш в дома на Даунинг. Направи всичко според правилата.
	— Мога да направя и това и да издам заповед за издирване.
	— Роли, предположи, че Грег Даунинг наистина я е убил. Знаеш ли какво ще стане, когато издадеш заповедта за издирване? Първо, ще изглеждаш предубеден. Сякаш си си набил в главата, че Даунинг е убиецът, и това е. Второ, пресата ще застане срещу теб. Ще наблюдава всяка твоя стъпка, ще се опитва да те изпревари в откриването на улики, ще коментира всичко, което вършиш. Трето, ако докараш Грег тук сега, знаеш ли кой ще е с него?
	Димонти кимна и направи кисела гримаса.
	— Шибани адвокати — каза той.
	— Най-скъпо платените адвокати, които ще защитават любимеца на публиката. Още преди да си открил нещо, те ще подадат жалби и ще попречат на случая ти. Знаеш как става.
	— Мамка му — изруга Димонти.
	Майрън кимна.
	— Разбираш какво имам предвид, нали?
	— Да — отговори детективът. — Но има нещо, което забравяш, Болитар — каза той и задъвка клечката ожесточено. — Например, ако издам заповед за издирването на Даунинг, твоята детективска работа отива на кино. Губиш.
	— Може и така да е — съгласи се Майрън.
	Димонти го изгледа с крива усмивка.
	— Това, разбира се, не означава, че не си прав. Просто не искам да мислиш, че не виждам каква е целта ти.
	— Направо четеш мислите ми — каза Майрън. — Също както Васко де Гама чете географски карти.
	Димонти го изгледа кръвнишки за момент. Майрън едва устоя на желанието си да завърти очи в престорен ужас.
	— Добре, ето как ще действаме. Ти ще останеш в отбора и ще продължиш малкото си разследване. Аз ще се опитам да държа в тайна онова, което ми разказа, докато случаят има полза от него — каза Димонти, като вдигна пръст, за да наблегне на думите си. — Ако открия достатъчно, за да докарам Даунинг в управлението, ще издам заповед за издирване. А ти ще ми докладваш абсолютно всичко. Няма да укриваш никаква информация от мен. Някакви въпроси?
	— Само един — отговори Майрън. — Откъде си купуваш ботушите?


	13.

	По пътя към тренировката Майрън звънна по телефона от колата си.
	— Хигинс — отговори някакъв глас.
	— Фред? Обажда се Майрън Болитар.
	— Хей, отдавна не съм те чувал. Как си, Майрън?
	— Не мога да се оплача, а ти?
	— Всяка минута имаме по някое приключение тук, в Министерството на финансите.
	— Да, обзалагам се, че е така.
	— Как е Уин? — запита Хигинс.
	— Както винаги — отговори Майрън.
	— Този тип направо ми изкарва акъла, ако разбираш какво имам предвид.
	— Да — съгласи се Майрън. — Знам.
	— На вас двамата липсва ли ви работата за ФБР?
	— На мен не — отговори Майрън. — Не мисля, че и на Уин му липсва. Ограниченията бяха прекалено много за него.
	— Ясно. Хей, прочетох във вестника, че отново играеш баскетбол.
	— Да.
	— На твоята възраст и с това коляно? Как стана така?
	— Дълга история, Фред.
	— Разбирам. Следващата седмица вашият отбор идва тук, за да играе с „Бълетс“. Можеш ли да ми намериш билети?
	— Ще направя всичко възможно.
	— Страхотно, благодаря. Е, от какво имаш нужда, Майрън?
	— Всичко, което можеш да научиш за определени десет бона в стодоларови банкноти. Опаковани поотделно. Сериен номер Б028856011А.
	— Колко бързо се нуждаеш от информацията?
	— Веднага щом я получиш.
	— Добре, ще се постарая. Грижи се за себе си, Майрън.
	— Ти също, Фред.


	Майрън даде всичко от себе си по време на тренировката. Чувстваше се прекрасно. Влезе в собствената си зона. Когато забиваше, сякаш невидима ръка пренасяше топката до коша. Когато дриблираше, топката ставаше част от ръката му. Възприятията му бяха засилени като на вълк в гората. Струваше му се, че е попаднал в някаква черна дупка и се е измъкнал от нея десет години по-късно. Дори коляното му беше добре.
	Основната част на тренировката се състоеше от мелета между петима от активните играчи и петима от онези, които обикновено заемаха скамейките на резервите. Майрън игра чудесно. Отскокът му беше без грешка. Във всеки момент бе готов за стрелба. Два пъти дори влезе в схватка с най-добрите и излезе победител и двата пъти.
	Имаше моменти, в които напълно забрави за Грег Даунинг и окървавения труп на Карла/Сали/Робърта, за кръвта в мазето, бандитите, които го нападнаха, и Джесика. Възбуждаща треска изпълваше вените му — треската на спортист във върховна форма. Хората говорят за опияненото състояние на бегачите, еуфория, получена от някакви хормони, когато тялото е напрегнато до крайност. Майрън не беше съвсем наясно с това, но разбираше невероятните висоти и зловещите бездни на това да си спортист. Ако играеш добре, цялото ти тяло трепти и очите ти се изпълват със сълзи от радост. Трептенето продължава и през нощта, когато лежиш в леглото, не можеш да заспиш и си преповтаряш най-прекрасните моменти, подобно на запален коментатор, който връща кадъра забавено. Когато играеш лошо, си тъжен и депресиран и оставаш така в продължение на дни. И двете крайности изглеждаха преувеличени в сравнение със значението на това да вкараш топката в металния кош или да удариш топката с бухалка, или да хвърлиш топката с невероятна сила. Когато играеш лошо, се опитваш да си напомниш колко е глупаво да се връзваш до такава степен на нещо толкова незначително. Когато играеш хубаво и достигнеш до онова опиянено състояние, вътрешният ти глас мълчи.
	Докато Майрън хвърчеше напред-назад по игрището, една мисъл се промъкна през задната врата на съзнанието му. Той се опита да я прогони, но тя остана някъде там, появявайки се от време на време. Ти можеш да правиш това, дразнеше го мисълта. Можеш да играеш с тях.
	Късметът на Майрън продължи. Трябваше да пази Леон Уайт, най-добрия приятел на Грег. Майрън и Леон се посближиха, докато тренираха, по начина, по който често това става между съотборници и дори противници. Прошепваха си бързи шеги на ухо, потупваха другия по гърба, когато направеше добър удар. Леон беше от изисканите типове на игрището. Не дрънкаше мръсотии и не псуваше. Дори когато Майрън го изпревари и отбеляза точка, Леон му каза само окуражаващи думи.
	Треньорът Дони Уолш свирна.
	— Това е, момчета. Направете по двайсет коша и се прибирайте у дома.
	Леон и Майрън вдигнаха ръце и ги удариха в онзи жест, присъщ само на децата и професионалните спортисти. Майрън винаги беше обичал тази част от играта — другарските отношения като при войници. Не беше изпитвал това от години. Стори му се много приятно. Играчите се разделиха на групи по двама — единият стреляше, а другият довкарваше. Майрън отново извади късмет — партньор му беше Леон Уайт. И двамата си взеха кърпите и по една бутилка с минерална вода и тръгнаха покрай пейките. Там стояха няколко репортери и наблюдаваха тренировката. Одри също беше там, разбира се. Тя изгледа Майрън с усмивка. Той едва устоя на изкушението да й се изплези. Калвин Джонсън също наблюдаваше тренировката. Носеше елегантен костюм и стоеше облегнат на стената, сякаш позираше за снимка. Майрън се опита да разчете мислите му, но изражението на Калвин остана непроницаемо.
	Майрън стреля първи. Застана на линията с разтворени крака, приковал очи напред. Топката влезе в коша леко.
	— Предполагам, че ще бъдем съквартиранти — каза Майрън.
	— И аз така чух — потвърди Леон.
	— Вероятно няма да е за много дълго — каза Майрън и отново вкара топката в коша. — Кога смяташ, че ще се върне Грег?
	С бързо движение Леон грабна отскачащата топка и я подхвърли на Майрън.
	— Не знам — отговори той.
	— Как се чувства Грег? Добре ли е вече глезенът му?
	— Не знам — отговори Леон отново.
	Майрън стреля отново. Отново сполучлив удар. Фланелката му беше мокра от пот. Той грабна кърпата и попи лицето си.
	— Говорил ли си въобще с него?
	— Не.
	— Странно.
	Леон подаде топката на Майрън.
	— Какво е странно? — запита той.
	Майрън сви рамене и направи четири дрибъла.
	— Чух, че вие двамата сте много близки — каза той.
	Леон се усмихна леко.
	— Къде чу това?
	— Струва ми се, че го пишеше по вестниците.
	— Не вярвай на всичко, което четеш — посъветва го Леон.
	— Защо?
	— Пресата обича да представя близко приятелство между бял и черен играч. Винаги търсят идилия като онази между Гейл Сейърс и Брайън Пиколо.
	— А вие двамата не сте ли близки?
	Леон го изгледа странно.
	— Защо толкова се интересуваш?
	— Просто си приказвам. Грег е единствената ми истинска връзка с този отбор.
	— Връзка?
	Майрън отново започна да дриблира.
	— Ние с него бяхме съперници навремето.
	— Е, и?
	— Сега ще бъдем съотборници. Това е странно.
	Леон погледна към Майрън, който спря да дриблира.
	— Мислиш ли, че на Грег му пука за някакво старо колежанско съперничество? — запита той с глас, в който се долавяше липса на вяра.
	Майрън осъзна колко тъпо звучеше.
	— Това беше сериозно нещо — обясни той. — В онези години.
	Още по-тъпо. Майрън не погледна към Леон, а се приготви да стреля.
	— Надявам се, че няма да нараня чувствата ти — каза Леон, — но от осем години съм с Грег. Никога не съм го чувал да споменава името ти. Дори когато сме говорили за колежа и разни подобни неща.
	Майрън спря точно преди да хвърли топката. Погледна към Леон, като се опитваше да запази лицето си безизразно. Колкото и да не му се искаше да го признае дори пред себе си, думите на Леон наистина нараниха чувствата му.
	— Стреляй — каза Леон. — Искам да изчезвам оттук.
	ТС пристъпи към тях. Във всяка ръка държеше по една топка с лекотата, с която повечето възрастни държат грейпфрути. Пусна една от топките и плесна ритуално ръката на Леон. После погледна към Майрън. На лицето му се изписа широка усмивка.
	— Знам, знам — каза Майрън. — Изчукан, нали?
	ТС кимна.
	— Какво точно е това? — запита Майрън.
	— Довечера — отговори ТС. — Купон у нас. Всичко ще се разкрие тогава.


	14.

	Димонти го чакаше на паркинга на „Медоуландс“. Той се наведе през прозореца на червената си корвета.
	— Влизай — нареди детективът.
	— Червена корвета — отбеляза Майрън. — Защо ли не съм изненадан?
	— Просто влизай вътре.
	Майрън отвори вратата и се плъзна на черната кожена седалка. Макар колата да беше паркирана и двигателят — угасен, Димонти стискаше волана с две ръце и гледаше право напред. Лицето му беше бяло като чаршаф. Клечката за зъби висеше от устата му. Непрестанно клатеше главата си. Отново фините му маниери.
	— Нещо не е ли наред, Роли? — запита Майрън.
	— Какъв човек е Грег Даунинг?
	— Какво?
	— Ти да не си глух бе? — извика Димонти. — Какъв човек е?
	— Не знам. Не съм говорил с него от години.
	— Но навремето си го познавал, нали? В училище. Какъв беше тогава? Дружеше ли с перверзни типове?
	Майрън го изгледа озадачено.
	— Перверзни типове?
	— Просто ми отговори на въпроса.
	— Какво, по дяволите, означава това? Перверзни типове?
	Димонти стартира двигателя. Звукът беше доста силен. Натисна педала за газта и моторът изрева. Корветата беше форсирана като състезателна кола. Звукът беше оглушителен. Мъжкарски. Не можеше някоя жена в околността да чуе този мъжки зов и да не започне да се съблича. Димонти най-после подкара колата.
	— Къде отиваме? — запита Майрън.
	Димонти не му отговори. Потегли по пътя, който водеше от „Медоуландс“ към стадион „Джайънтс“ и хиподрума.
	— Да не си ми приготвил някоя изненада? — запита Майрън. — Много си падам по изненадите.
	— Престани да се ебаваш и ми отговори на въпроса.
	— Какъв въпрос?
	— Какъв човек е Даунинг? Трябва да знам всичко за него.
	— Питаш не когото трябва, Роли. Не го познавам толкова добре.
	— Добре, разкажи ми всичко, което знаеш.
	Гласът на детектива подсказваше, че говори сериозно. Тонът му не беше така престорено мъжкарски както обикновено, а се долавяше и леко треперене. Майрън не хареса това.
	— Грег израсна в Ню Джърси — започна Майрън. — Той е страхотен баскетболист. Разведен с две деца.
	— Ходил си с жена му, нали?
	— Преди много време.
	— Би ли казал, че тя бие наляво?
	— Роли, тази история става прекалено странна.
	— Просто ми отговори на проклетия въпрос.
	Тонът беше на ядосан и нетърпелив човек, но май страхът преобладаваше над всичко.
	— Би ли я нарекъл политически радикална?
	— Не.
	— Тя дружеше ли с перверзни типове?
	— Чудя се дали въобще тази дума съществува. Перверзни?
	Димонти поклати глава.
	— Нямаш ли чувството, че не съм в настроение за дивотиите ти, Болитар?
	— Добре, добре.
	Майрън вдигна ръце в знак, че се предава. Корветата мина покрай празния стадион.
	— Не, Емили не дружеше с перверзни типове, каквито и да са те.
	Минаха покрай хиподрума и поеха по обратния път към „Медоуландс“. Майрън реши, че просто ще обикалят около безкрайните паркинги на стадиона.
	— Добре, тогава да се върнем на Даунинг.
	— Току-що ти казах, че не съм говорил с него от години.
	— Но знаеш някои неща за него, нали? Разследваш го. Вероятно си чел разни истории за него. Би ли казал, че е революционер?
	Майрън не можа да повярва на ушите си.
	— Не, господин председател.
	— Знаеш ли с кого дружи?
	— Всъщност не. Би трябвало да е близък със съотборниците си, но Леон Уайт — съквартирантът му, когато са на път — не изглежда особено влюбен в него. О, ето нещо, което може да те заинтересува: след мачовете Грег кара такси в града.
	Димонти изглеждаше изненадан.
	— Искаш да кажеш, че качва клиенти?
	— Да.
	— Защо, мамка му, върши подобни неща?
	— Грег е малко… — Майрън затърси подходящата дума. — Странен.
	— Аха.
	Димонти яростно разтърка лице, сякаш лъскаше калник. Продължи да го върши няколко секунди, без да поглежда към пътя. За щастие се намираха по средата на празен паркинг.
	— Това да не го кара да се чувства обикновен човек или нещо такова? Възможно ли е? Сигурно иска да се приближи към масите, а?
	— Предполагам, че е така — отговори Майрън.
	— Продължавай. Какво ще кажеш за интересите му? Хобитата му?
	— Обича природата. Пада си по лов, риболов, лодки и разни подобни.
	— Човек на природата, а?
	— Нещо такова.
	— Като хипитата, дето живеели в комуни сред природата.
	— Не. Обича природата, но е самотник.
	— Имаш ли представа къде може да е?
	— Абсолютно никаква.
	Димонти даде газ и заобиколи стадиона. Спря пред форда на Майрън и паркира.
	— Добре, благодаря ти за помощта. Ще говорим по-късно.
	— О, чакай малко. Мислех, че работим заедно по тази история.
	— Грешно си мислил.
	— Няма ли да ми кажеш какво става?
	Гласът на детектива внезапно се смекчи.
	— Не.
	Мълчание. Останалите играчи вече си бяха тръгнали. Фордът стоеше самичък на празния паркинг.
	— Толкова ли е лошо? — запита Майрън.
	Димонти запази застрашителното си мълчание.
	— Знаеш коя е тя, нали? — продължи Майрън. — Установил си самоличността й, нали?
	Детективът се облегна назад и отново разтърка лицето си.
	— Нищо не е потвърдено — промърмори той.
	— Трябва да ми кажеш, Роли.
	Димонти поклати глава.
	— Не мога — отвърна той.
	— Няма да кажа нищо на никого. Знаеш…
	— Изчезвай от колата ми, Майрън — извика Димонти, като се наведе през Майрън и му отвори вратата. — Веднага.


	15.

	ТС живееше в палат от червени тухли, датиращ от началото на века, заобиколен от висока два метра тухлена ограда. Домът му се намираше на една от най-хубавите улици в Енгълуд, Ню Джърси. Еди Мърфи живееше малко по-надолу. Там живееха и трима от директорите на „Форбс 500“ и няколко японски банкери. До портата имаше кабинка с пазач. Майрън му съобщи името си. Пазачът провери списъка с поканените.
	— Моля, паркирайте на пътя пред къщата. Купонът е отзад.
	Мъжът повдигна жълто-черната бариера и му махна да мине. Майрън паркира до черно БМВ. Имаше около дузина други коли, всички блеснали от скорошното миене и полиране, или пък всичките бяха нови. Най-вече мерцедеси. Няколко БМВ-та. Бентли. Ролс-ройс. Сред тях фордът на Майрън стоеше като пъпка в козметична реклама.
	Предната морава беше безукорна. Великолепно планирани храсти сякаш охраняваха тухлената фасада. В рязък контраст с величествената гледка беше силният рап, гърмящ от тонколоните. Ужасно. Храстите изглеждаха като попарени от шума. По принцип Майрън не мразеше рап. Знаеше, че има и по-лоша музика — Джон Теш и Яни го доказваха всеки ден. Майрън намираше някои от рап песните за хубави и дори интересни, но признаваше, че рап музиката не е създадена за него. Не я разбираше, но вероятно така и трябваше да бъде.
	Купонът се провеждаше в добре осветения район около басейна. Тълпата от трийсетина човека се размотаваше наоколо сравнително кротко. Майрън носеше син блейзър, раирана риза, вратовръзка на цветя и мокасини „Дж. Мърфи“. Болитар — студентът от елитен университет. Уин щеше да се гордее с него. Но Майрън се чувстваше твърде лошо облечен в сравнение със съотборниците си. Макар и с риск да прозвучи расистки, черните момчета от отбора (в „Драконите“ имаше само двама други бели играчи) знаеха как да се обличат със стил. Не стила на Майрън, но определено със стил. Изглеждаха така, сякаш се подготвяха за ревю в Милано. Великолепно скроени костюми. Закопчани до врата копринени ризи. Без вратовръзки. Обувки, лъснати като огледала.
	ТС се беше отпуснал в един шезлонг до плиткия край на басейна. Беше заобиколен от група бели момчета, които приличаха на колежани. Смееха се на всяка негова дума. Майрън забеляза Одри в присъщите й репортерски дрехи. За случая беше добавила перли. Страхотно докарване. Тъкмо реши да се присъедини към тях, когато една жена в края на трийсетте или началото на четиридесетте застана до него.
	— Здрасти — каза жената.
	— Здрасти.
	— Ти трябва да си Майрън Болитар. Казвам се Маги Мейсън.
	— Здрасти, Маги.
	Ръкуваха се. Здраво ръкостискане, хубава усмивка.
	Беше облечена консервативно в бяла блуза, тъмносив блейзер, червена пола и черни обувки. Косата й беше пусната и леко разрошена, сякаш току-що я беше освободила от кок. Беше слаба и привлекателна. Щеше да е идеална за роля на адвокат в „Законът на Ел Ей“.
	Маги му се усмихна.
	— Не знаеш коя съм, нали?
	— Съжалявам, не знам.
	— Наричат ме Тъмпър*.
	[* Чукачката. — Б.пр.]
	Майрън зачака. Когато тя не добави нищо повече, той каза:
	— Аха.
	— ТС не ти ли разказа за това?
	— Спомена нещо, че трябва да бъда изчу…
	Майрън замълча по средата на думата. Тя му се усмихна и разпери ръце. След известно време той каза:
	— Не разбирам.
	— Няма нищо за разбиране — спокойно отвърна тя. — Правя секс с всички момчета от отбора. Ти си новият. Твой ред е.
	Майрън отвори уста, затвори я и опита отново.
	— Не приличаш на фенка.
	— Фенка — повтори тя и поклати глава. — Господи, колко мразя тази дума.
	Майрън затвори очи и докосна носа си.
	— Чакай да видим дали съм схванал.
	— Давай.
	— Спала си с всеки от „Драконите“?
	— Да.
	— Дори с женените?
	— Да — отговори Маги. — С всеки, който е бил в отбора от 1993. Тогава започнах с „Драконите“. Преди това, през 1991, бях с „Джайънтс“.
	— Чакай малко. Значи си фенка и на „Джайънтс“, така ли? На футболния отбор?
	— Казах ти вече. Не харесвам термина фенка.
	— С коя дума би се чувствала по-удобно?
	Маги наклони леко глава и запази усмивката си.
	— Слушай, Майрън, аз съм инвестиционен банкер на „Уолстрийт“. Работя адски много. Посещавам курсове по готварство и съм луда по степ аеробиката. Като цяло съм сравнително нормална според стандартите на този откачен свят. Не наранявам никого. Не искам да се омъжвам или да имам сериозна връзка. Но си имам този малък фетиш.
	— Да правиш секс с професионални спортисти?
	Тя вдигна ръка.
	— Само с момчета от „Джайънтс“ и „Драконите“.
	— Хубаво е човек да види лоялност към отбора в тези времена — отбеляза Майрън.
	Тъмпър се засмя.
	— Това беше добре казано.
	— И искаш да ми кажеш, че си спала с всеки от „Джайънтс“?
	— С почти всеки. Имам билети за всеки мач. След мача правя секс с двама играчи — един от защитата и един от нападението.
	— Все едно че си взимаш трофей, а?
	— Нещо такова.
	Майрън сви рамене.
	— Сигурно е по-добре, отколкото да получиш топката.
	— Да — бавно каза тя. — Определено е по-добре.
	Майрън разтърка очи. После я загледа за момент. Тя също го изучаваше с поглед.
	— Е, как получи името Тъмпър? — запита той.
	— Не е каквото си мислиш.
	— Какво не е каквото си мисля?
	— Начинът, по който получих името. Всеки предполага, че е, защото се перкам като заек.
	— А не е ли така?
	— Не — отговори тя и се загледа настрани. — Как да ти обясня това деликатно?
	— Ти се тревожиш за деликатност?
	Тя го изгледа неодобрително.
	— Не се дръж така.
	— Как?
	— Като някакъв крайнодесен, ограничен неандерталец. Имам чувства.
	— Не съм казвал, че нямаш.
	— Не, но се държиш по този начин. Не наранявам никого. Честна съм. Откровена. Директна. Контролирам това, което правя, и с кого го правя. И съм щастлива.
	— Да не споменаваме и пълна с болести.
	Майрън осъзна какво е казал и веднага съжали. Думите просто му се бяха изплъзнали. Това му се случваше понякога.
	— Какво?
	— Съжалявам — каза той. — Това не беше честно.
	Беше успял да я нарани.
	— Мъжете, с които правя секс, винаги носят презервативи — рязко каза тя. — Аз се изследвам редовно. Чиста съм.
	— Съжалявам. Не трябваше да казвам нищо.
	Маги не спря.
	— Не спя с хора, за които мисля, че може да са болни от нещо. Внимавам.
	Майрън прехапа езика си този път. Нямаше смисъл да спори.
	— Грешката е моя — каза той. — Не исках да кажа подобно нещо. Моля те, приеми извиненията ми.
	Гърдите й все още се надигаха развълнувано, но вече беше по-спокойна.
	— Добре — каза тя, като си пое дъх. — Извиненията ти са приети.
	Очите им отново се срещнаха. Усмихнаха се един на друг. Майрън се почувства като участник в телевизионна игра. Една мисъл за щастие прекъсна полутранса му.
	— Спала ли си с Грег Даунинг? — запита той.
	— През 1993 — отговори Маги. — Той беше един от първите „Дракони“.
	Интересно дали това изпълваше гърдите на Грег с гордост.
	— Виждаш ли се още с него?
	— Разбира се. Ние сме добри приятели. Аз съм приятелка с повечето от момчетата, с които съм спала. Не с всички, но с повечето.
	— Вие двамата говорите ли често?
	— Понякога?
	— Наскоро?
	— Не и през последните месец-два.
	— Знаеш ли дали има приятелка?
	Тъмпър го погледна с любопитство.
	— Защо искаш да знаеш това?
	Майрън сви рамене.
	— Просто си говоря.
	Завръщането на господин Тъпака.
	— Темата изглежда малко странна — каза Маги.
	— Струва ми се, че напоследък доста си мисля за Грег. Всички тези разговори за включването ми в отбора му и нашата история заедно. Те ме накараха да мисля за него.
	— И те те карат да мислиш за любовния живот на Грег?
	Очевидно Маги не му вярваше.
	Майрън отново сви рамене и промърмори нещо, което и самият той не разбра. От другата страна на басейна се чу силен смях. Група от новите му съотборници се кефеше на някаква шега. Леон Уайт беше един от тях. Той срещна погледа на Майрън и му кимна приятелски. Майрън кимна в отговор. Осъзна, че макар никой да не изглеждаше вторачен в тях, всички от отбора знаеха защо Тъмпър бе спряла при него. Почувства се, сякаш се бе върнал в колежа, но този път чувството не му донесе същата приятна носталгия.
	Тъмпър отново го разучаваше с леко присвити очи. Майрън се опита да изглежда спокоен, но се чувстваше като пълен глупак. Винаги се чувстваше така, когато някой го разглеждаше така открито. Опита се да срещне погледа й.
	Внезапно Тъмпър се усмихна широко и разпери ръце.
	— Загрях — каза тя.
	— Какво?
	— Очевидно е.
	— Кое е очевидно?
	— Искаш отмъщение.
	— Отмъщение за какво?
	Усмивката стана още по-широка.
	— Грег е откраднал Емили от теб. Сега ти искаш да откраднеш някого от него.
	— Той не я открадна от мен — бързо каза Майрън. Усети отбранителния тон в гласа си и не го хареса. — Ние с Емили се разделихме, преди те да се запознаят.
	— Щом казваш така.
	— Така е.
	Тъмпър се засмя и сложи ръка на рамото му.
	— Успокой се, Майрън, само се шегувам.
	Тя отново се вторачи в него. Този контакт с очи започваше да му причинява главоболие, затова се загледа в носа й.
	— Е, ще го направим ли? — запита тя.
	— Не — отвърна Майрън.
	— Ако е заради страха от болести…
	— Не е. Имам приятелка.
	— Е, и?
	— Не искам да й изневерявам.
	— Кой те кара да изневеряваш? Аз просто искам да правя секс с теб.
	— И мислиш, че тези две неща взаимно се изключват?
	— Разбира се — отговори Тъмпър. — Сексът между мен и теб не може да има абсолютно никакъв ефект върху връзката ти. Не искам да спреш да обичаш приятелката си. Не искам да стана част от живота ти. Дори не искам да сме интимни.
	— Господи, правиш нещата да звучат толкова романтично — каза Майрън.
	— Точно там е работата. Това не е романтично. То е просто физически акт. Също като ръкостискането.
	— Ръкостискането — повтори Майрън. — Ти би трябвало да пишеш поздравителни картички.
	— Просто ти обяснявам как стоят нещата. Отминалите цивилизации, които са били много по-напреднали в интелектуално отношение от нас, са разбирали, че плътските удоволствия не са грях. Свързването на секса с вината е модна, абсурдна идея. Цялата концепция за свързването на секса с притежанието е нещо, наследено от скованите пуритани, които са искали да имат контрол върху най-основното си притежание — съпругата.
	Сигурно беше изкарала задълбочен курс по история в университета, помисли си Майрън. Чудесно.
	— Къде е написано — продължи тя, — че двама души не могат да достигнат физически екстаз, без да са влюбени? Искам да кажа, помисли само колко абсурдно е това. Глупаво, нали?
	— Възможно е — отвърна Майрън. — Но все пак не мога да приема поканата ти.
	Тя сви рамене небрежно.
	— ТС ще бъде много разочарован.
	— Ще го преживее — отговори Майрън.
	Мълчание.
	— Е — каза Тъмпър, като плесна с ръце. — Мисля, че е време да се смеся с останалите гости. Беше ми приятно да си поговоря с теб.
	— Страхотно преживяване — съгласи се Майрън.
	Той също се раздвижи сред гостите. Поговори си известно време с Леон. Съотборникът му го представи на жена си — руса сексбомба на име Фиона. Приличаше на модел от „Плейбой“. Имаше леко дрезгав глас и беше една от онези жени, които правят дори най-обикновения разговор да прилича на флирт. Беше толкова свикнала да използва физическия си чар, че не знаеше кога трябва да спре. Майрън си поприказва с тях малко и се извини.
	Барманът го уведоми, че нямат никакво „Ю-Ху“. Майрън си взе „Оранжина“. Не просто оранжада, а „Оранжина“. Европейско. Отпи. Напитката беше доста добра.
	Някаква ръка го плесна по гърба. Беше ТС. За разлика от повечето си съотборници той беше пренебрегнал елегантния костюм и носеше бял кожен панталон и бяла кожена жилетка. Без риза. Надянал бе и тъмни очила.
	— Добре ли прекарваш? — попита той.
	— Интересно е — отговори Майрън.
	— Ела. Ще ти покажа нещо.
	Тръгнаха мълчаливо нагоре по хълма, отдалечавайки се от купона. Наклонът ставаше все по-стръмен, а музиката — по-тиха. Рапът беше заменен от алтернативна група, която се наричаше „Кранберис“. Майрън харесваше музиката им. В момента пееха „Зомби“. Долорес О’Райърдън пя „в главата ти, в главата ти“, докато се измори, и започна да повтаря думата „зомби, зомби“ около хиляда пъти. Добре, „Кранберис“ можеха да поработят върху текстовете си, но песента все пак беше приятна. Хубава музика.
	Наоколо нямаше никакви лампи. Единственото осветление идваше от лампите около басейна. Стигнаха до малкото плато и ТС посочи напред.
	— Там — каза той.
	Майрън погледна напред и гледката почти го зашемети. Бяха достатъчно високо, за да видят без пречки великолепната панорама на нощното небе над Манхатън. Морето от светлини проблясваше като огърлица. Мостът „Джордж Вашингтон“ изглеждаше достатъчно близо да бъде докоснат. Двамата мъже застанаха мълчаливо за няколко секунди.
	— Хубаво, нали? — запита ТС.
	— Много.
	ТС свали очилата си.
	— Често идвам тук. Сам. Хубаво място за мислене.
	— И аз така смятам.
	Отново се загледаха напред.
	— Тъмпър успя ли вече да говори с теб? — запита Майрън.
	ТС кимна.
	— Разочарован ли си?
	— Не — отговори ТС. — Знаех, че ще откажеш.
	— Откъде знаеше?
	Той сви рамене.
	— Просто имах такова чувство. Но не се оставяй да те заблуди. Тъмпър е готин човек. Тя май е най-близкото нещо до приятел, което имам.
	— Ами всички онези типове, с които си обграден?
	ТС се усмихна накриво.
	— Имаш предвид белите момчета ли?
	— Да.
	— Не са приятели. Ако утре спра да играя, ще ме гледат така, сякаш пробивам дупка на канапето им.
	— Поетично.
	— Това си е истината, човече. Когато си в моето положение, нямаш приятели. Факт. Бял или черен — няма значение. Хората се мотаят около мен, защото съм суперзвезда. Знаят, че могат да получат нещо безплатно. Това е всичко.
	— И ти нямаш нищо против?
	— Няма никакво значение дали имам нещо против, или не. Просто си е така. Не се оплаквам.
	— Не си ли самотен? — запита Майрън.
	— Наоколо има прекалено много хора, за да се чувствам самотен.
	— Знаеш какво имам предвид.
	— Да, знам какво имаш предвид.
	ТС завъртя главата си от едната на другата страна, сякаш се опитваше да раздвижи врата си преди мача.
	— Хората винаги говорят за цената на славата, но искаш ли да знаеш каква е истинската цена? Забрави онези дивотии за уединението. Е, вече не ходя толкова често на кино. Голяма работа. Там, откъдето съм, бездруго не можеш да си позволиш да ходиш често на кино. Истинската цена е, че вече не си личност. Ти си просто нещо. Лъскаво нещо като онези мерцедеси там. Бедните братя мислят, че съм златна стълба с хубавини на всяко стъпало. Богатите бели момчета мислят, че съм скъпо животинче. Като О. Дж. Помниш ли онези типове, които висяха в съблекалнята му?
	Майрън кимна.
	— Виж сега, не се оплаквам. Не ме разбирай погрешно. Това е много по-добро, отколкото да наливаш бензин, или да работиш в мина, или нещо подобно. Но винаги помня истината — единственото нещо, което ме отделя от всеки негър из улиците, е играта. Това е. Ако с коляното ми стане нещо, както се случи на теб, връщам се там долу. Винаги ще помня това. Винаги.
	ТС замълча за момент и изгледа Майрън със сериозен поглед.
	— Знам, че когато някоя страхотна мацка се държи така, сякаш съм нещо специално, тя всъщност не се интересува от мен. Разбираш какво искам да кажа, нали? Тя просто е заслепена от мангизите и славата. Всички са така, независимо дали мъже, или жени.
	— Значи ние с теб никога не можем да бъдем приятели, така ли? — запита Майрън.
	— Щеше ли да ми зададеш същия въпрос, ако бях просто някой невеж глупак, наливащ бензин?
	— Може би.
	— Глупости — отвърна ТС с усмивка. — Хората вечно мрънкат заради поведението ми. Казват, че се държа така, сякаш всички са ми длъжни. Като че ли съм примадона. Но всъщност ми се ядосват, защото знаят, че са прозрачни за мен. Знам истината. Всички смятат, че съм някакъв невеж негър — собствениците, треньорите, кой ли не — така че защо пък аз трябва да ги уважавам? Единствената причина, поради която въобще говорят с мен, е, че мога да вкарам топката в коша. Аз съм просто една маймуна, която прави пари за тях. Спра ли — край. Ще бъда само поредното лайно от гетото, което не трябва да полага черния си задник на тоалетните им.
	ТС спря изведнъж, сякаш бе останал без дъх. Погледна към хоризонта. Гледката като че ли го съживи.
	— Срещал ли си се някога с Исая Томас? — запита той.
	— От детройтските „Пистънс“? Да, веднъж.
	— Веднъж слушах едно интервю с него. Трябва да е било по времето, когато спечелиха шампионската титла. Някакъв тип го попита какво щял да прави, ако не бил станал баскетболна звезда. Знаеш ли какво отговори Исая?
	Майрън поклати глава отрицателно.
	— Каза, че щял да бъде сенатор.
	ТС се изсмя високо и грубо. Звукът отекна в тихата нощ.
	— Искам да кажа, смахнат ли е тоя брат, или какво? Исая наистина вярва в тези дивотии. Сенатор! Кого, по дяволите, залъгва? — попита той и се изсмя отново, но този път смехът му звучеше насилено. — Аз си знам какъв щях да съм. Щях да работя в завода за стомана от полунощ до десет сутринта. Или пък щях да съм в затвора или мъртъв. Не знам — каза ТС и поклати глава. — Сенатор. Лайна.
	— Ами играта? — запита Майрън.
	— Какво за играта?
	— Не обичаш ли да играеш баскетбол?
	ТС изглеждаше развеселен.
	— Ти я обичаш, нали? Вярваш на всички онези тъпотии: „заради любовта към играта“, нали?
	— Ти не вярваш ли?
	ТС поклати глава. Луната се отрази в бръснатата му глава и й придаде почти мистичен блясък.
	— При мен никога не е ставало дума за това — каза той. — Баскетболът беше просто средство за правене на пари. За уреждане на живота.
	— Някога обичал ли си играта?
	— Разбира се, предполагам, че съм я обичал. Игрището беше хубаво за мен място. Не съм си падал по тичането и скачането и другите простотии. Просто единственото нещо, за което ставах, беше баскетболът. Навсякъде другаде бях само едно тъпо негърче, но на игрището бях страхотен. Герой. Невероятно удоволствие е, когато започнат да се отнасят с теб като с герой. Знаеш какво имам предвид, нали?
	Майрън кимна. Знаеше.
	— Мога ли да ти задам още един въпрос? — попита той.
	— Давай.
	— Каква е историята с татуировките и бижутата?
	ТС се ухили.
	— Притесняват ли те?
	— Не. Просто съм любопитен.
	— Приеми, че просто обичам да ги нося — каза ТС. — Това достатъчно ли е?
	— Да — отговори Майрън.
	— Но не ми вярваш, нали?
	Майрън сви рамене.
	— Май не.
	— Истината е, че аз ги харесвам донякъде. А по-сериозната истина е, че това е бизнес.
	— Бизнес?
	— Баскетболен бизнес. Правене на пари. Много пари. Знаеш ли колко получавам от рекламите? Безумни суми. Защо? Защото скандалността се продава. Погледни Деон и Родман. Колкото повече безумия вършат, толкова повече им плащат.
	— Значи всичко е само роля?
	— Голяма част е. Обичам да шокирам. Но го правя най-вече заради пресата.
	— Но пресата винаги те разкъсва на парчета — каза Майрън.
	— Няма значение. Пишат за мен, а това ми носи повече пари. Съвсем просто е — усмихна се ТС. — Нека ти изясня нещо, Майрън. Пресата е най-тъпото животно на тая земя. Знаеш ли какво ще направя някой ден?
	Майрън поклати глава.
	— Един ден ще се отърва от обиците и другите неща и ще започна да се обличам хубаво. Ще започна да говоря учтиво, да казвам „да, госпожо“ и „да, господине“, да дрънкам глупостите за благото на отбора, които обичат да чуват. Знаеш ли какво ще стане тогава? Същите кретени, които казват, че съсипвам достойнството на играта, ще започнат да целуват черния ми задник и да говорят как съм преминал през чудотворна промяна. Как сега съм герой. А единственото нещо, което ще се промени, е поведението ми — широко се усмихна ТС.
	— Голям чудак си, ТС — каза Майрън.
	ТС застана с гръб към водата. Майрън го загледа мълчаливо. Не беше повярвал на всичките му думи. Тук имаше и още нещо. ТС не лъжеше, но и не казваше цялата истина. Или пък не искаше да признае истината дори пред себе си. Беше наранен. Вярваше, че никой не го обича, а независимо кой си, от това боли. Прави те неуверен. Кара те да се криеш и да издигаш огради. Тъжното беше, че отчасти ТС имаше право. Кой щеше да се интересува от него, ако не играеше професионален баскетбол? Ако не беше способността му да играе прекрасно една детска игра, къде щеше да се намира? ТС приличаше на красиво момиче, което иска да надникнеш дълбоко в душата му, но единствената причина, поради която го правиш, е, защото тя е красива. Махни физическата красота, стани грозотия и никой няма да иска да проникне под повърхността, за да търси вътрешната красота. Махни физическите възможности на ТС и ще стане същото.
	В крайна сметка ТС не беше толкова смахнат, колкото изглеждаше пред публиката, но не беше и толкова разумен, колкото му се искаше Майрън да мисли. Майрън не беше психолог, но бе уверен, че в татуировките и обиците има повече от правенето на пари. Бяха прекалено болезнени за подобно обяснение. Тъй като самият той беше бивша баскетболна звезда, Майрън разбираше ТС отчасти, но понеже произхождаха от съвсем различен свят, имаше неща, които не можеше да схване.
	ТС прекъсна мислите му.
	— Сега аз имам въпрос към теб — каза той.
	— Давай.
	— Защо всъщност си тук? — запита ТС.
	— Тук? В дома ти…
	— В отбора. Виж, човече, гледах те как играеш, когато бях в гимназията. Беше страхотен. Но това беше преди много време. Знаеш, че вече не можеш да го правиш. Не може да не си го забелязал днес на тренировката.
	Майрън се опита да прикрие изненадата си. Те с ТС в една и съща тренировка ли бяха участвали? Да, разбира се. И, разбира се, ТС беше прав. Не помнеше ли дните, когато той беше звездата на отбора? Не помнеше ли играта срещу петте резерви, които си скъсваха задниците от усилие, докато фаворитите се мотаеха и играеха без стимул? Не помнеше ли как резервите се самозаблуждаваха да вярват, че са добри като първите петима, които просто си почиваха, уморени от истински мачове? Тогава Майрън беше в колежа. Играеше около двайсет и пет мача на сезон, а тези момчета играеха почти сто, и то срещу страхотна конкуренция. Достатъчно добър, за да играе с тях? Кого заблуждаваше?
	— Просто реших да опитам — меко каза Майрън.
	— Не можеш да забравиш, а?
	Майрън не отговори. Отново потънаха в мълчание.
	— Хей, почти щях да забравя — каза ТС. — Чух, че си близък приятел с шефа на „Лок-Хорни Секюритис“. Вярно ли е?
	— Да.
	— Той ли беше оня бял, с когото говореше след мача?
	Майрън кимна.
	— Името му е Уин — каза той.
	— Знаеш, че Тъмпър работи на „Уолстрийт“, нали?
	— Да, тя ми каза — отговори Майрън.
	— Тя иска да си смени работата. Мислиш ли, че приятелят ти ще се навие да поговори с нея?
	Майрън сви рамене.
	— Ще го попитам.
	Уин определено щеше да оцени възгледите й върху секса в древните цивилизации.
	— За кого работи в момента? — попита Майрън.
	— Малка фирма. Нарича се „Кимел Брадърс“. Но има нужда от промяна, нали разбираш? Те не искат да я направят партньор, макар да си скъсва задника от бачкане заради тях.
	ТС каза още нещо, но Майрън вече не го слушаше. „Кимел Брадърс“. Веднага си спомни името. Когато беше натиснал копчето за повторно набиране на телефона в дома на Грег, на обаждането му беше отговорил женски глас с думите: „Кимел Брадърс“. А Тъмпър преди малко му каза, че не е говорила с Грег от месец-два.
	Съвпадение? Надали, помисли си Майрън.


	16.

	Тъмпър си беше отишла.
	— Тя дойде заради теб — каза ТС. — Решила е, че е по-добре да си тръгне, когато нищо не се е случило. Трябва да работи утре сутрин.
	Майрън погледна часовника си. Единадесет и половина. Дълъг ден. Време за сън. Сбогува се с останалите и тръгна към колата си. Одри стоеше облегната на капака, скръстила ръце пред гърдите си. Съвсем небрежно.
	— У Джесика ли отиваш? — запита го тя.
	— Да.
	— Имаш ли нещо против да ме закараш?
	— Влизай.
	Одри му се ухили със същата усмивка, която беше забелязал по време на тренировката. Тогава си беше помислил, че е впечатлена от играта му, сега му беше ясно, че забавлението й се е дължало по-скоро на присмех, отколкото на възхищение. Майрън мълчаливо отвори вратите. Одри свали синия си блейзер и го остави на задната седалка. Майрън направи същото. Тя носеше яркозелен пуловер под сакото. Оправи яката му, свали перлите си и ги пъхна в предния джоб на джинсите си. Майрън запали двигателя.
	— Започвам да загрявам — каза Одри.
	Майрън не хареса начина, по който му го каза. Гласът й звучеше прекалено авторитетно. Вече беше сигурен, че Одри не е имала нужда някой да я закара до дома й. Просто е искала да поговори с него насаме. Това го разтревожи. Той й се усмихна добродушно и запита:
	— Това няма нищо общо със задника ми, нали?
	— Какво?
	— Джесика ми довери, че вие двете сте обсъждали задника ми.
	Одри се засмя.
	— Е, не ми е приятно да го признавам — каза тя, — но наистина е доста съблазнителен.
	Майрън се опита да изглежда прекалено поласкан.
	— Значи ще пишеш история за него?
	— За задника ти?
	— Да.
	— Разбира се — каза тя. — Мислех, че можем да му отделим доста място.
	Майрън изстена.
	— Опитваш се да смениш темата — каза Одри.
	— Каква тема?
	— Казах ти, че започвам да загрявам.
	— Това тема ли е?
	Той погледна към нея. Одри седеше, положила лявото си коляно на седалката и сгънала левия си глезен под себе си, така че цялото й тяло беше обърнато към него. Тя имаше широко лице и няколко лунички, макар Майрън да беше готов да се обзаложи, че като дете е имала много повече. Спомнете си мъжкараната от класа ви в началното училище, която все пак беше сладка. Ето я сега пораснала. Не беше красавица в класическия смисъл, но у Одри имаше нещо привлекателно, което те караше да поискаш да я прегърнеш и да се затъркаляте из листата в някой хубав есенен ден.
	— Все пак можех да загрея и по-бързо — продължи тя. — Съвсем очевидно е.
	— Трябва ли да знам за какво говориш?
	— Не — отговори тя. — Трябва да продължиш да се правиш на ударен още няколко минути.
	— Това ми е специалитетът.
	— Добре, тогава слушай и карай.
	Ръцете й се движеха постоянно заедно с гласа й.
	— Бях заблудена от цялата поетична ирония. Върху нея се концентрирах. Но миналото ви като съперници е второстепенно. Не е толкова важно, колкото връзката ти с Емили.
	— Нямам представа за какво говориш.
	— Не играеш в любителски отбор. Не играеш в лятната лига. Играеш веднъж седмично в двора на университета. Тренираш най-вече при учителя Куон заедно с Уин, а там няма баскетболно игрище.
	— Е, и? Какъв е смисълът на всичко това?
	Одри разпери ръце учудено.
	— Не тренираш уменията си. Не си играл никъде, където Клип, Калвин или Дони да те видят как играеш. Защо тогава те взимат в „Драконите“? Няма логика. Да е ставало дума само за добър имидж пред обществото? Не е особено вероятно. Положителните страни ще са прекалено малко, а ако се провалиш, което е твърде вероятно, добрата реклама ще отиде на кино. Продажбата на билети е солидна. Отборът се справя чудесно. Не се нуждаят от реклама в момента. Значи трябва да има друга причина.
	Одри замълча за момент и се нагласи по-удобно на седалката.
	— Обърни внимание и на времето — допълни тя.
	— На времето?
	— Да — отговори тя. — Защо сега? Защо те взимат толкова късно след началото на сезона? Отговорът наистина е очевиден. Има и още нещо, което се откроява.
	— И какво е то?
	— Внезапното изчезване на Даунинг.
	— Той не е изчезнал — поправи я Майрън. — Контузен е. Толкова за идеите ти. Грег е бил контузен. Отвори се място в отбора и аз го запълних.
	Одри се усмихна и поклати глава.
	— Все още се правиш на луд, а? Добре, продължавай. Прав си. Даунинг би трябвало да е контузен и да се лекува в уединение. Знаеш, че съм добра в работата си, Майрън, но не успях да открия къде се е уединил. Свързах се с най-добрите си информатори, обаче не научих нищо. Не намираш ли това за малко странно?
	Майрън сви рамене.
	— Може би, ако Даунинг наистина искаше уединение, за да излекува контузения си глезен (контузия, която не личи от никой от записите на мачовете), би могъл да намери начин. Но ако единственото, с което се занимава, е да лекува крака си, защо си дава толкова труд да се покрие?
	— За да не го тормозят досадници като теб — отговори Майрън.
	Одри се засмя.
	— Толкова убедително го каза, Майрън. Сякаш го вярваш.
	Майрън не отговори.
	— Нека да добавя още няколко неща и тогава ще можеш да спреш да се правиш на ударен. Първо, знам, че си работил за ФБР. Това ти е дало известен опит в следователската работа. Второ, знам, че Даунинг има навика да изчезва. Правил го е и преди. Трето, знам какво е положението на Клип в момента. Идва голямото гласуване. Четвърто, знам, че вчера си посетил Емили, и се съмнявам, че си й гостувал, за да възобновиш любовта си с нея.
	— Откъде знаеш за това? — попита Майрън.
	Одри просто се усмихна и не отговори.
	— Събери всичко това и стигаш само до един извод: ти търсиш Грег Даунинг. Той е изчезнал отново. Този път обаче изчезването му е по-сериозно, защото идва време за гласуването и за важните мачове. А твоята работа е да го намериш.
	— Имаш страхотно въображение, Одри.
	— Така е — съгласи се тя. — Но и двамата с теб знаем, че съм разбрала нещата, така че престани да се правиш на луд. Искам и аз да участвам.
	— Искаш да участваш — повтори Майрън и поклати глава. — Вие репортерите с вашия смахнат език.
	— Не искам ти да се отказваш — продължи Одри.
	Тя все още седеше с коляно върху седалката. Лицето й беше оживено и изпълнено с очакване като на хлапе, което чака последния училищен звънец през май.
	— Мисля, че трябва да се съюзим — каза Одри. — Мога да ти помогна. Имам страхотни източници на информация. Мога да задавам въпроси, без да се тревожа, че ще си съсипя прикритието. А и познавам отбора адски добре.
	— И какво точно искаш за тази помощ?
	— Цялата история. Искам да съм първият репортер, който да научи къде е Грег, защо е изчезнал, абсолютно всичко. Обещаваш да кажеш само на мен.
	Минаха покрай няколко евтини мотела и бензиностанции по шосе 4. Мотелите с лоша репутация винаги биваха кръщавани с величествени имена, които издаваха социалния им статут. В момента например минаваха покрай мотел „Любезност“. „Финото“ заведение не само ви оказваше любезност, то ви я оказваше и на час само срещу $19,82. Не двайсет долара, а 19,82. Майрън реши, че са определили цената съобразно годината, в която за последен път са сменяли чаршафите. Бар „Евтина бира“ — крещеше друг надпис отдясно на Майрън. Истината в рекламата. Чудесно нещо. Мотел „Любезност“ можеше да се поучи от тези тук.
	— И двамата знаем, че мога да напиша историята още сега — каза Одри. — Все пак ще стане добра статия, в която ще разкажа, че Даунинг всъщност не е бил контузен, а ти си включен в отбора, за да го намериш. Но съм готова да я разменя срещу по-сериозната история.
	Майрън се замисли, докато плащаше пътната такса. Погледна към изпълненото с очакване лице. Одри изглеждаше рошава и с див поглед като емигрантките, слизащи от кораба в Палестина във филма „Екзодус“. Готова да се бори за родната си страна.
	— Трябва да ми обещаеш нещо — каза Майрън.
	— Какво?
	— Независимо как ще тръгнат нещата, независимо колко невероятна изглежда историята, няма да пишеш абсолютно нищо. Няма да кажеш и дума, докато Грег не бъде намерен.
	Одри почти скочи от мястото си.
	— Какво имаш предвид? Колко невероятна?
	— Забрави, Одри. Пиши каквото искаш.
	— Добре, добре. Готова съм на сделка — бързо каза тя, вдигайки ръце в знак, че се предава. — Трябваше да знаеш, че подобни думи ще възбудят интереса ми.
	— Обещаваш ли?
	— Да, обещавам. Е, какво става?
	Майрън поклати глава.
	— Първо ти — каза той. — Защо Грег би изчезнал?
	— Кой знае? — отвърна Одри. — Човекът е напълно откачен.
	— Какво можеш да ми кажеш за развода му?
	— Само че е бил ужасяващ.
	— Какво си чула?
	— Имат разправии заради децата. И двамата се опитват да докажат, че другият не става за родител.
	— Някакви подробности за това?
	— Не. Всичко се пази в тайна.
	— Емили ми довери, че Грег измислил няколко доста мръсни номера — каза Майрън. — Знаеш ли нещо за това?
	Одри задъвка долната си устна и се замисли.
	— Чух един слух — каза тя. — Неподкрепен с нищо слух. Грег бил наел частен детектив, който да следи Емили.
	— Защо?
	— Не знам.
	— За да я снима? Да я хване с друг мъж?
	Одри сви рамене.
	— Това е само слух. Не знам.
	— Знаеш ли името на частния детектив, или за кого работи?
	— Това е само слух, Майрън. Разводът на един професионален баскетболист не е кой знае каква сензация. Не съм го проследила отблизо.
	Майрън си напомни, че трябва да провери документите на Грег, за да потърси сметки от детективската агенция.
	— Какви са отношенията на Грег с Марти Фелдър?
	— Агентът му? Добри, предполагам.
	— Емили ми каза, че Фелдър загубил милионите на Грег.
	Тя сви рамене.
	— Никога не съм чувала нищо по въпроса.
	Мостът „Джордж Вашингтон“ беше сравнително празен. Останаха в лявото платно и поеха на юг по „Хенри Хъдсън“. Вдясно от тях река Хъдсън проблясваше като одеяло от черни пайети. Вляво се виждаше рекламно табло с лика на Том Брокоу, показващо дружелюбната му, но сериозна усмивка. Надписът под снимката гласеше: „Новините на NBC — сега повече откогато и да било преди“. Драматично. Какво ли, по дяволите, означаваше?
	— А какво знаеш за личния живот на Грег? — продължи Майрън. — Приятелки или нещо такова?
	— Сериозна приятелка ли имаш предвид?
	— Да.
	Одри прекара пръсти през гъстите си къдрави кичури, после разтърка врата си.
	— Имаше едно момиче. Той го държеше в тайна, но мисля, че живяха заедно известно време.
	— Как се казва?
	— Никога не ми е казвал. Веднъж ги видях в един ресторант. Грег не се зарадва на срещата ни.
	— Как изглеждаше тя?
	— Нищо особено, доколкото си спомням. Брюнетка. Седеше, така че не можах да определя височина или тегло.
	— Възраст?
	— Не знам. Предполагам около трийсетте.
	— Какво те кара да мислиш, че са живели заедно?
	Въпросът изглеждаше съвсем лесен, но Одри спря и вдигна глава.
	— Леон се изпусна веднъж — отговори тя.
	— И какво каза?
	— Вече не помня. Нещо за приятелка. Но после замълча категорично.
	— Преди колко време беше това?
	— Преди три-четири месеца. Може и да са повече.
	— Леон ми намекна, че той и Грег всъщност не са толкова близки. Според него пресата раздувала прекалено много.
	Одри кимна.
	— Сега там има някакво напрежение, но мисля, че е само временно.
	— Защо има напрежение?
	— Не знам.
	— Кога забеляза това?
	— Неотдавна. Може би през последните две седмици.
	— Да се е случило нещо между Леон и Грег напоследък?
	— Не. Те са приятели от дълго време. Приятелите имат недоразумения понякога. Затова не приех историята сериозно.
	Майрън въздъхна. Приятелите наистина имат недоразумения, но съвпадението във времето беше интересно.
	— Познаваш ли Маги Мейсън? — попита той.
	— Тъмпър? Разбира се.
	— Тя беше ли близка с Грег?
	— Ако имаш предвид дали са се чукали…
	— Не, нямам предвид това.
	— Е, чукали са се. В това поне съм сигурна. Въпреки онова, което Тъмпър твърди, не всеки от отбора е спал с нея. Някои я отхвърлиха. Не много, признавам. Но някои. Тя нападна ли те вече?
	— Преди няколко часа.
	Одри се усмихна.
	— Предполагам, че си се присъединил към няколкото горди момчета, неизчуканите.
	— Правилно предполагаш. Но какво ще кажеш за отношенията й с Грег? Близки ли са?
	— Доста близки бих казала. Но Тъмпър е най-близка с ТС. И не става дума само за секс. Не ме разбирай погрешно. Сигурна съм, че ТС и Маги се забавляват сексуално от време на време. Но те са като брат и сестра. Странно е.
	— А как се разбират ТС и Грег? — запита Майрън.
	— Не лошо за суперзвездите на отбора. Но не и идеално.
	— Ще ми обясниш ли?
	Одри замълча за момент, събирайки мислите си.
	— От пет години ТС и Даунинг си делят славата. Предполагам, че съществува взаимно уважение на игрището, но не говорят за това. Поне не много. Не казвам, че се мразят, но играенето на баскетбол е работа като всяка друга. Можеш да работиш до даден човек, но не искаш да се виждаш с него извън работата — каза тя и погледна напред. — Отбий към Шейсет и девета улица.
	— Все още ли живееш на Осемдесет и първа?
	— Да.
	Майрън зави в отбивката и спря на светофара на Ривърсайд Драйв.
	— Сега е твой ред, Майрън. Защо те наеха?
	— Както ти каза. Искат да намеря Грег.
	— И какво научи досега?
	— Не много.
	— Защо тогава преди малко се тревожеше, че ще се раздрънкам?
	Майрън се поколеба.
	— Обещах ти, че няма да кажа и дума никому — напомни му Одри. — Имаш честната ми дума.
	Справедливостта си е справедливост. Майрън й разказа за кръвта в мазето на Грег. Устата й се отвори широко. Когато й разказа за намирането на трупа на Сали/Карла, Майрън се уплаши, че сърцето й ще се пръсне.
	— Мили боже — каза Одри, когато той свърши. — Мислиш, че Даунинг я е убил.
	— Не съм казвал подобно нещо.
	Тя се облегна на седалката. Главата й се залюля, сякаш вратът й не можеше повече да я поддържа.
	— Господи, каква история! — възкликна Одри.
	— Да, но история, която не можеш да разкажеш.
	— Не ми напомняй — отвърна Одри и отново седна изправена. — Мислиш ли, че скоро ще изтече някаква информация?
	— Възможно е.
	— Защо аз да не бъда получателят на тази информация?
	Майрън поклати глава.
	— Не още. Засега държим нещата в тайна. Не можеш да провалиш всичко.
	Кимването й беше враждебно.
	— Вярваш ли, че Даунинг я е убил и е избягал? — запита тя.
	— Няма доказателства за това.
	Майрън спря пред дома й и каза:
	— Един последен въпрос. Беше ли замесен Грег в нещо мръсно?
	— Какво например?
	— Искам да знам защо го преследват бандити?
	Възбудата й отново се усили. Тази жена беше като електрически ток.
	— Какво искаш да кажеш? Какви бандити?
	— Двама бандити наблюдаваха къщата на Грег.
	Лицето й направо засия.
	— Бандити? Имаш предвид професионални гангстери?
	— Вероятно. Още не знам със сигурност. Можеш ли да се сетиш за нещо, което да свързва Грег с бандити или с убийството на онази жена? Например дрога?
	Одри незабавно поклати глава отрицателно.
	— Не може да става дума за наркотици.
	— Какво те прави толкова сигурна?
	— Даунинг е смахнат на тема здраве.
	— Ривър Финикс също беше такъв.
	Тя отново поклати глава.
	— Не са наркотици. Сигурна съм.
	— Провери все пак — каза Майрън. — Виж какво ще можеш да откриеш.
	— Разбира се — съгласи се тя. — Ще проверя абсолютно всичко, за което си говорихме.
	— Опитай се да бъдеш дискретна.
	— Няма проблеми — отговори Одри и излезе от колата. — Лека нощ, Майрън. Благодаря, че ми се довери.
	— Нямах избор.
	Одри се усмихна и затвори вратата на колата. Майрън я загледа как влиза в сградата. После подкара колата и се отправи обратно към Седемдесет и девета улица. Върна се на магистралата и продължи на юг към дома на Джесика. Тъкмо щеше да вземе мобифона и да й се обади, когато телефонът иззвъня. Часовникът на таблото показваше 12:07 през нощта. Сигурно беше Джесика.
	— Ало?
	Не беше Джесика.
	— Дясното платно. Три коли зад теб. Следят те.
	Беше Уин.


	17.

	— Кога се върна? — запита Майрън.
	Уин не обърна внимание на въпроса.
	— Колата зад теб е същата, която забелязахме пред къщата на Грег. Регистрирана е на името на някакъв склад в Атлантик Сити. Не се знае дали имат връзки с мафията, но предполагам, че можем да се обзаложим за това.
	— Откога ме следят?
	Уин отново не отговори на въпроса му.
	— Мъжете, които те нападнаха по` миналата нощ. Как изглеждаха? — запита той.
	— Едри — отговори Майрън. — Единият беше направо огромен.
	— Късо подстриган?
	— Да.
	— Той е в колата, която те следи. Седи до шофьора.
	Майрън не си направи труда да пита откъде Уин знае, че са го нападали. Имаше сравнително добра представа за това.
	— Доста често говорят по телефона — продължи Уин. — Смятам, че координират действията си с някой друг. Телефонната активност започна след спирането ти на Осемдесет и първа улица. Изчакай една секунда. Ще ти звънна пак — каза Уин и затвори.
	Майрън погледна в огледалото за обратно виждане. Колата все още го следеше. Намираше се точно там, където му бе казал Уин. След минута телефонът звънна отново.
	— Какво? — запита Майрън.
	— Говорих пак с Джесика.
	— Какво искаш да кажеш с това „отново“?
	Уин въздъхна нетърпеливо. Мразеше да обяснява.
	— Ако планират да те нападнат тази вечер, логично е да приемем, че това ще стане на нейния паркинг.
	— Така е.
	— Затова й се обадих преди десет минути. Казах й да наблюдава улицата за нещо подозрително.
	— И?
	— Бял ван, паркиран на отсрещната страна на улицата — отговори Уин. — Никой не излиза от него.
	— Изглежда, сякаш са твърдо решени да нападнат — каза Майрън.
	— Да — съгласи се Уин. — Да предотвратя ли удара?
	— Как?
	— Мога да обезвредя колата, която те следи.
	— Не — възрази Майрън. — Остави ги действат. Трябва да видим къде ще ни отведе ходът им.
	— Моля?
	— Просто ме подкрепяй. Ако ме отвлекат, може да успея да се добера до шефа им.
	Уин издаде неопределен звук.
	— Какво? — запита Майрън.
	— Усложняваш простите неща — каза Уин. — Няма ли да е по-лесно просто да пипнем онези двамата в колата? Можем да ги накараме да ни разкажат за шефа си.
	— Имам малък проблем с тази част „ще ги накараме да разкажат“.
	— Разбира се — презрително каза Уин. — Хиляди извинения за липсващата ми етика. Очевидно е много по-разумно да рискуваш собствения си живот, вместо да накараш един скапан бандит да почувства моментно неудобство.
	Уин имаше навика да излага нещата по доста логичен, но и заплашителен начин. Майрън си напомни, че логичното често е много по-ужасяващо от нелогичното, особено когато ставаше дума за Уин.
	— Те са просто наемници — каза Майрън. — Сигурно няма да знаят нищичко.
	Пауза.
	— Това е твърде възможно — призна Уин. — Но да предположим, че просто решат да те застрелят.
	— Това вече не е логично. Причината, поради която се интересуват от мен, е, защото смятат, че знам къде е Грег.
	— А мъртвите не говорят — добави Уин.
	— Точно така. Те искат да ме накарат да говоря. Затова просто ме следвай. Ако ме заведат на някое добре охранявано място…
	— Ще успея да проникна — прекъсна го Уин.
	Майрън не се съмняваше в това. Той стисна волана. Пулсът му се ускори. Лесно е чрез логичен анализ да отхвърлиш възможността, че могат да те застрелят, но друго е да трябва да паркираш колата си близо до хора, които искат да ти причинят зло. Уин щеше да наблюдава вана. Майрън също. Ако се появеше пистолет, преди да се появи човек, щяха да успеят да се справят със ситуацията.
	Майрън слезе от магистралата. Предполагаше се, че улиците на Манхатън образуват точна, лесна за следване схема. Вървяха в посока север-юг и изток-запад. Бяха номерирани. Прави. Но когато човек стигнеше до Гринич Вилидж и Сохо, схемата изглеждаше като рисувана от Дали. Номерираните улици липсваха, освен когато завиваха сред улиците с истински имена. Липсваше всякаква претенция за права или систематизация.
	За щастие Спринг стрийт беше права отсечка. Велосипедист профуча покрай Майрън, но освен него по улицата нямаше никакви хора. Белият ван беше паркиран на отсрещната страна на улицата. Точно както бе казала Джесика. Прозорците бяха затъмнени, така че човек не можеше да надникне вътре. Майрън не видя колата на Уин, но пък и не трябваше да я вижда. Подкара бавно надолу по улицата. Мина покрай вана. Когато го подмина, ванът незабавно запали двигателя си. Майрън отби на едно място в края на улицата. Ванът потегли.
	Време за купон.
	Той паркира колата и угаси двигателя. Прибра ключовете в джоба си. Ванът забърза напред. Майрън извади револвера си и го пъхна под седалката. Бездруго сега нямаше да му свърши никаква работа. Ако го хванеха, щяха да го претърсят. Ако започнеха да стрелят, отвръщането на стрелбата щеше да е само загуба на време. Уин или щеше да е премахнал заплахата, или не.
	Майрън се протегна към дръжката на вратата. Страх стисна гърлото му, но не спря. Отвори вратата и излезе навън. Беше тъмно. Уличните лампи в Сохо не вършеха почти никаква работа. Все едно се опитваш да осветиш черна дупка с фенерче играчка. Светлината, долитаща от близките прозорци, осигуряваше повече призрачно сияние, отколкото истинско осветление. По улицата лежаха черни найлонови чували за боклук. Повечето бяха разкъсани. Вонята на развалена храна се носеше из въздуха. Ванът бавно приближи към него. Някакъв мъж излезе от близката кооперация и без колебание също се приближи. Носеше черно поло под черно палто. Той насочи пистолет към Майрън. Ванът спря и страничната врата се отвори.
	— Влизай вътре, задник — заповяда мъжът с пистолета.
	Майрън посочи към гърдите си.
	— На мен ли говориш? — запита той.
	— Веднага, задник. Мърдай!
	— Това поло ли е или жабо? — попита Майрън.
	Мъжът с пистолета пристъпи по-наблизо.
	— Казах вече. Веднага!
	— Няма защо да се ядосваш — каза Майрън, като пристъпи към вана. — Ако е жабо, въобще не си личи. Изглежда съвсем спортно.
	Когато се нервираше, устата му не спираше да мели. Знаеше, че така вреди на себе си, Уин му го беше казвал няколко пъти. Но просто не можеше да спре. Беше едва ли не като някаква болест.
	— Движи се — отново му нареди мъжът с пистолета.
	Майрън се качи във вана. Онзи направи същото. В задната част на вана седяха още двама мъже, а отпред — шофьорът. Всички бяха в черно, освен мъжа, който приличаше на началник. Той носеше син раиран костюм. Жълтата му вратовръзка „Уиндзор“ беше придържана от златна игла. Европейски шик. Имаше дълга изрусена коса и тен, който изглеждаше прекалено идеален, за да е получен от слънцето. Приличаше повече на застаряващ сърфист, отколкото на мафиот.
	Вътрешността на вана беше подредена по не особено приятен начин. Всички седалки бяха махнати, освен онази на шофьора. До едната стена отзад имаше кожено канапе, на което сам седеше Раирания костюм. Лимоненозелен килим, който дори Елвис би намерил за прекалено крещящ, покриваше пода и леко се вдигаше по стените като бръшляна на бедняк.
	Мъжът в раирания костюм се усмихна. Седеше удобно със скръстени ръце. Ванът се задвижи.
	Онзи с пистолета бързо претърси Майрън.
	— Сядай, задник — каза той.
	Майрън седна на пода и прокара ръка по килима.
	— Лимоненозелено — каза той. — Хубаво.
	— Евтина работа — отвърна Раирания костюм. — Но по този начин не се тревожим за петната от кръв.
	— Да премислиш всичко предварително — каза Майрън спокойно, макар устата му да бе пресъхнала. — Така трябва да се работи.
	Раирания костюм не си направи труда да отговори. Погледна към мъжа с пистолета, който се стресна и се прокашля.
	— Това тук е господин Барън — каза той на Майрън и посочи Раирания костюм. — Всички го наричат човека Б.
	Той отново се изкашля и заговори, сякаш бе репетирал малката си реч, което според Майрън бе твърде вероятно.
	— Наричат го човека Б*, защото му прави удоволствие да троши кости.
	[* Bone — кост. — Б.пр.]
	— Ей, това сигурно направо подлудява жените — ухили се Майрън.
	Човекът Б се усмихна с изкуствените си зъби, бели като в стара реклама на паста за зъби.
	— Хвани му крака — каза той.
	Мъжът с полото притисна пистолета до слепоочието на Майрън достатъчно силно, за да му остави отпечатък. Обви другата си ръка около врата на Майрън, наклони глава и прошепна:
	— Дори не трепери, задник.
	Накара Майрън да легне. Другият седна върху гърдите на Майрън и притисна крака му към пода. Майрън едва дишаше. Обхвана го паника, но остана неподвижен. На този етап всяко движение щеше да бъде погрешно. Трябваше да им се подчинява и да види докъде ще доведе това.
	Човекът Б бавно се надигна от коженото канапе. Очите му не напускаха и за момент контузеното коляно на Майрън. Усмивката му беше доволна.
	— Ще си сложа едната ръка на бедрената ти кост, а другата на пищяла — обясни той с тон на хирург. — Палците ми тогава ще бъдат върху средната част на капачката на коляното ти. Когато ги бутна силно напред, ще счупя капачката ти.
	Той прикова очи в Майрън.
	— Това ще разкъса няколко от сухожилията ти. Страхувам се, че ще бъде доста болезнено.
	Майрън дори не се опита да прояви духовитост.
	— Хей, чакай малко — бързо каза той. — Няма поводи за насилие.
	Човекът Б се усмихна и сви рамене.
	— Защо пък трябва да има причина?
	Очите на Майрън се разшириха. Стомахът му се сви от ужас.
	— Чакай — каза той. — Ще говоря.
	— Знам, че ще говориш — отвърна Раирания костюм. — Но първо ще се опиташ да ни разиграваш…
	— Не, няма.
	— Моля те, не ме прекъсвай. Много грубо е да прекъсваш хората.
	Усмивката беше изчезнала.
	— Докъде бях стигнал?
	— Първо ще ни разиграва — подсказа му шофьорът.
	— Точно така, благодаря ти.
	Той отново насочи усмивката си към Майрън.
	— Първо ще ни бавиш. Ще ни мотаеш. Ще се надяваш да те заведем някъде, където партньорът ти да може да те спаси.
	— Партньор?
	— Все още си приятел на Уин, нали?
	Човекът познаваше Уин. Това не беше хубаво.
	— Кой Уин?
	— Точно така — каза господин Б. — Точно това имах предвид, когато казах, че ще ни разиграваш. Достатъчно.
	Той се приближи. Майрън започна да се бори, но въоръженият набута пистолета си в устата му. Майрън се задави. Вкусът беше студен и металически.
	— Първо ще унищожа коляното ти. После ще говорим.
	Другият мъж опъна крака на Майрън, а въоръженият извади пистолета от устата му и отново го притисна в слепоочието му. Хванаха го по-здраво. Господин Б протегна ръце към коляното му. Пръстите му приличаха на ноктите на орел.
	— Чакай! — изкрещя Майрън.
	— Не — спокойно отвърна Б.
	Майрън се загърчи. Сграбчи една от дръжките на пода. Задържа я здраво и се стегна. Не му се наложи да чака дълго.
	Катастрофата ги раздруса здраво. Майрън беше подготвен за нея. Но никой от другите не беше. Всички полетяха настрани. Издрънчаха разбити стъкла. Писъкът на метал, удрящ се в метал, изпълни въздуха. Изскърцаха спирачки. Майрън се задържа, докато ванът намали. После се сви на кълбо и се дръпна далеч от вратата. Чуха се викове и вратата се отвори. Чу се и изстрел. Шофьорът се измъкна през предната врата. Господин Б го последва, подскачащ като скакалец. Страничната врата се отвори. Майрън вдигна очи и видя Уин, който влизаше във вана с изваден пистолет. Мъжът с полото се беше съвзел. Той бързо грабна пистолета си.
	— Пусни го — нареди Уин.
	Мъжът не го послуша. Уин го простреля в лицето. После насочи пистолета си към другия, който беше седял на гърдите на Майрън.
	— Пусни оръжието — заповяда Уин.
	Мъжът го направи. Уин му се усмихна.
	— Бързо учиш — каза той.
	Очите му спокойно огледаха обстановката. Той се движеше ловко, сякаш се плъзгаше, а не ходеше. Движенията му бяха икономични. После спря очи на пленника. Онзи, който все още дишаше.
	— Говори — каза Уин.
	— Не знам нищо.
	— Лош отговор — каза Уин.
	Говореше авторитетно и спокойно, с тон, който бе по-заплашителен от какъвто и да е вик.
	— Ако не знаеш нищо, тогава си безполезен за мен. А ако си безполезен, ще свършиш като него.
	Той махна към убития на пода.
	Мъжът вдигна ръце. Очите му бяха разширени от страх.
	— Хей, чакай една секунда. Няма тайни. Твоят приятел бездруго чу името на шефа. Барън. Казва се Барън. Но всички го наричат Човека Б.
	— Човека Б работи в Средния запад — каза Уин. — Кой го е докарал тук?
	— Не знам, кълна се.
	Уин приближи пистолета към него.
	— Отново си безполезен.
	— Това е истината. Щях да ти кажа, ако знаех нещо повече. Всичко, което знам, е, че господин Б долетя късно снощи.
	— Защо? — запита Уин.
	— Има нещо общо с Грег Даунинг. Това е всичко, което знам, кълна се.
	— Колко му дължи Даунинг?
	— Не знам.
	Уин пристъпи още по-близо към него. Притисна цевта на оръжието между очите на мъжа.
	— Рядко пропускам от такова разстояние — каза той.
	Мъжът падна на колене. Уин го последва с пистолета.
	— Моля те — изстена мъжът умолително. — Не знам нищо друго.
	Очите му се изпълниха със сълзи.
	— Кълна се в Бога, не знам.
	— Вярвам ти — каза Уин.
	— Уин — обади се Майрън.
	Очите на Уин не напуснаха бандита.
	— Успокой се — каза той. — Просто исках да се уверя, че нашият приятел тук си е признал всичко. Изповедта е добра за душата, нали?
	Мъжът бързо кимна в съгласие.
	— Всичко ли си призна?
	Още кимания.
	— Сигурен ли си?
	Ново кимване.
	Уин свали оръжието.
	— Тръгвай тогава — каза той. — Веднага.
	Мъжът не изчака да му го кажат втори път.


	18.

	Уин погледна към трупа, сякаш беше торба с тор.
	— По-добре ще е да тръгваме — каза той.
	Майрън кимна. Бръкна в джоба на панталона си и извади мобифона. Сравнително нов трик в занаята. Нито той, нито Уин бяха затворили след разговора си. Линията беше оставена отворена. По този начин Уин беше чул абсолютно всичко, станало във вана. Това вършеше същата работа като микрофон или радиостанция.
	Излязоха навън в хладната нощ. Намираха се на улица „Вашингтон“. През деня мястото гъмжеше от камиони за доставка, но през нощта беше абсолютно тихо. Някой щеше да намери неприятна изненада на сутринта.
	Обикновено Уин караше ягуар, но бе ударил във вана вехт шевролет, модел 1983. Беше съвсем смачкан. Не че имаше значение. Уин държеше в Ню Джърси няколко коли, които използваше за следене или не напълно законни действия. Беше невъзможно да се проследи собственикът на колата. Регистрационните номера и документацията бяха фалшиви. Никога нямаше да отведат полицията до никого.
	Майрън погледна към партньора си.
	— Човек с твоя произход в шевролет? — запита той и цъкна с език.
	— Знам — отвърна Уин. — Едва не хванах уртикария от седенето в него.
	— Ако някой от клуба те види…
	Уин потръпна.
	— Дори не споменавай подобно нещо.
	Краката на Майрън все още бяха изтръпнали и схванати. Дори когато господин Б се беше протегнал към коляното му, Майрън знаеше, че Уин ще намери начин да стигне до него. Но мисълта колко близко бе стигнал до осакатяването за цял живот все още го тормозеше. Той непрестанно се навеждаше и докосваше болното си коляно, сякаш не можеше да повярва, че си е на мястото. Очите му се наляха със сълзи, когато погледна към Уин. Той забеляза това и се извърна настрани.
	Майрън тръгна зад него.
	— Откъде познаваш този господин Б? — запита той.
	— Действа в Средния запад — отговори Уин. — Страхотен майстор в бойните изкуства. Веднъж се срещнахме в Токио.
	— С какво се занимава?
	— Обичайните престъпления — хазарт, дрога, лихварство, рекет. Също и малко проституция.
	— Какво прави тук?
	— Изглежда, Грег Даунинг му дължи пари — отговори Уин. — Вероятно от хазарт. Господин Б специализира в хазарта.
	— Хубаво е човек да има специалност.
	— Наистина. Предполагам, че твоят господин Даунинг му дължи солидна сума пари — каза Уин и погледна към Майрън. — Това е добра новина за теб.
	— Защо?
	— Защото това показва, че Даунинг се крие, а не е мъртъв — отвърна Уин. — Господин Б не обича да губи пари. Не би убил човек, който му дължи голяма сума.
	— Мъртвите не плащат дългове.
	— Точно така — потвърди Уин. — Освен това той очевидно търси Даунинг. Ако го беше убил, нямаше да се нуждае от теб, за да го намери.
	Майрън се замисли за момент.
	— Това съвпада с нещата, които Емили ми съобщи. Тя ми каза, че Грег нямал пари. Хазартът е твърде правдоподобно обяснение.
	Уин кимна.
	— Любезно те моля да ми разкажеш какво стана по време на отсъствието ми. Джесика спомена нещо за откриване на убита жена.
	Майрън му разказа всичко. Докато говореше, в мислите му се завъртяха нови хипотези. Опита се да ги сортира. Когато свърши, се хвана за първата.
	— Да предположим — започна той, — че Даунинг дължи много пари на този господин Б. Това може да обясни защо се е съгласил да сключи сделката за реклама. Нуждае се от пари.
	Уин кимна.
	— Продължавай — каза той.
	— Да предположим също така, че господин Б не е глупав. Иска да си прибере парите, нали? Следователно никога не би наранил Грег истински. Грег изкарва парите си с тялото си. Счупени кости биха имали отрицателен ефект върху паричното му положение и възможността му да си изплати дълговете.
	— Вярно е — съгласи се Уин.
	— Така. Да кажем, че Грег му дължи много пари. Може би господин Б е искал да го сплаши по друг начин.
	— Как?
	— Като нарани негов близък. Предупреждение.
	Уин кимна отново.
	— Това би могло да свърши работа.
	— Да предположим, че са проследили Грег. Видели са го с Карла. Решили са, че Грег и Карла са близки — каза Майрън и вдигна поглед. — Убийството й би било страхотно предупреждение, нали?
	Уин замръзна.
	— Мислиш, че господин Б я е убил, за да предупреди Даунинг?
	— Смятам, че е възможно.
	— Защо просто не й е счупил кокалите? — запита Уин.
	— Защото той самият още не е бил лично на сцената. Спомни си, че е пристигнал тук снощи. Убийството трябва да е било работа на наемници.
	Уин не хареса идеята.
	— В най-добрия случай хипотезата ти е невероятна. Ако убийството е било предупреждение, къде е Даунинг сега?
	— Избягал е — отговори Майрън.
	— Защо? Защото се е страхувал за собствения си живот?
	— Да.
	— И е избягал веднага, след като е научил, че Карла е мъртва? — запита Уин. — В събота през нощта?
	— Това ми се струва най-логично.
	— Значи е бил уплашен? От убийството?
	— Да — отговори Майрън.
	— Аха — каза Уин, като спря и му се усмихна.
	— Какво? — запита Майрън.
	— Моля те, кажи ми — започна Уин с мек глас, — ако тялото на Карла е било открито днес, откъде Даунинг е знаел за убийството още миналата събота?
	Майрън замръзна.
	— За да издържи хипотезата ти — продължи Уин, — Грег Даунинг трябва да е направил едно от следните неща: първо, станал е свидетел на убийството. Второ, влизал е в апартамента й след убийството. Трето, самият той е извършил убийството. Освен това в апартамента й е имало много пари в брой. Защо? Какво са правили там? Дали са били част от дълга към господин Б? А ако е така, защо хората му не са ги взели? Или още по-добре, защо Даунинг не ги е взел, когато е бил там?
	Майрън поклати глава.
	— Толкова много пукнатини — каза той. — А и все още не сме разбрали каква е връзката между Грег и Карла или Сали, или каквото всъщност е името й.
	Уин кимна. Продължиха да вървят.
	— Още нещо — обади се Майрън. — Мислиш ли наистина, че мафиотите биха убили една жена само защото е седяла с Грег в някакъв бар?
	— Съмнително е — съгласи се Уин.
	— Значи в основата си тази хипотеза отива по дяволите.
	— Не в основата си — поправи го Уин. — Напълно.
	Продължиха да вървят.
	— Разбира се — каза Уин, — Карла може да е работила за господин Б.
	Ледено острие прободе Майрън. Схващаше какво има предвид Уин, но все пак запита:
	— И какво?
	— Може тази Карла да е била връзката на господин Б. Събирала е дълговете му. Срещнала се е с Даунинг, защото е дължал голяма сума. Даунинг обещал да плати, но нямал парите. Знае, че ще го пипнат. Размотавал ги е достатъчно дълго. Затова се връща в апартамента й, убива я и изчезва.
	Тишина. Майрън се опита да преглътне, но гърлото му беше пресъхнало. Хубаво беше да си поговорят по този начин за нещата. Помагаше. Все още усещаше краката си като гумени, но това, което наистина го притесняваше, беше колко лесно бе забравил за мъртвеца във вана. Наистина човекът беше професионален боклук. Наистина бе пъхнал пистолета си в устата му, а и не беше пуснал оръжието си, когато Уин му нареди да го направи. И наистина светът вероятно беше станал по-приятно място без него. Но в миналото Майрън щеше да чувства съжаление към мъртвото човешко същество. А сега не чувстваше. Опита се да му съчувства, но не изпита никакво съжаление.
	Достатъчно самоанализ. Майрън го пропъди от мислите си и каза:
	— С този сценарий също има проблеми.
	— Какви?
	— Защо му е на Грег да я убива? Защо просто не е изчезнал преди срещата в задното сепаре?
	Уин се замисли по въпроса.
	— Има логика. Освен ако по време на срещата им не се е случило нещо, което да го подлуди.
	— Какво например?
	Уин сви рамене.
	— Всичко ни води обратно към Карла — каза Майрън. — Не можем да си обясним нищо, свързано с нея. Имам предвид, дори търговец на дрога не действа като нея. Работи като келнерка, крие последователно номерирани банкноти, носи перуки и има няколко фалшиви паспорта. На всичкото отгоре трябваше да видиш Димонти днес следобед. Знае коя е тя и е в паника.
	— Свърза ли се с Хигинс в Министерството на финансите? — попита Уин.
	— Да. Каза, че ще проследи номерата на банкнотите.
	— Това може да ни помогне.
	— Трябва също така да се доберем до телефонните записи на ресторант „Паркова гледка“. Да видим на кого е звъняла Карла.
	Замълчаха отново и продължиха напред. Не искаха да хващат такси прекалено близо до мястото, където бяха зарязали вана.
	— Уин?
	— Да?
	— Защо не поиска да дойдеш на мача онзи ден?
	Уин не отговори. Майрън също ходеше до него мълчаливо. След известно време Уин каза:
	— Никога не си гледал записа на онзи мач, нали?
	Имаше предвид мача, когато Майрън контузи коляното си.
	— Не — отговори Майрън.
	— Защо не?
	Майрън сви рамене.
	— Няма смисъл — отговори той.
	— Не е вярно. Има смисъл — възрази Уин.
	— Имаш ли нещо против да ми кажеш какъв е смисълът?
	— Ако изгледаш онова, което ти се случи, ще можеш да се справиш с него. Може да успееш да приключиш веднъж завинаги с това.
	— Не разбирам — каза Майрън.
	Уин кимна.
	— Знам — каза той.
	— Помня, че ти изгледа мача — каза Майрън. — Помня, че го гледа няколко пъти.
	— Направих го, защото имаше причина — отвърна Уин.
	— За отмъщение.
	— За да видя дали Бърт Уесън те нарани нарочно — поправи го Уин.
	— Искаше да му отмъстиш.
	— Трябваше да ми позволиш да го направя. Тогава сигурно щеше да можеш да оставиш всичко зад себе си.
	Майрън поклати глава.
	— Насилието винаги е най-добрият отговор за теб.
	Уин замръзна.
	— Престани да звучиш толкова мелодраматично. Един човек извършва насилие над теб. Да станеш квит с него, би помогнало да забравиш всичко. Не става дума за отмъщение. А за баланс. За нуждата на един човек да поддържа баланс.
	— Това е твоя нужда — каза Майрън, — а не моя. Ако беше наранил Бърт Уесън, това нямаше да излекува коляното ми.
	— Но можеше да ти даде забрава.
	— Това пък какво означава? Беше просто случайна контузия. Това е всичко.
	Уин поклати глава.
	— Никога не си гледал записа.
	— Няма значение. Коляното ми е съсипано. Гледането на записа нямаше да го оправи.
	Уин не отговори.
	— Не те разбирам — продължи Майрън. — Продължих да живея и след тази контузия, нали? Никога не съм се оплаквал.
	— Никога — съгласи се Уин. — Никога не си бил бреме за никой от нас.
	— Защо тогава мислиш, че имам нужда отново да преживея всичко това?
	Уин спря и се загледа в него.
	— Ти сам си отговаряш на въпроса, но предпочиташ да не чуеш отговора си.
	— Спести ми конфуцианските философски дивотии — грубо отвърна Майрън. — Защо не дойде на мача?
	Уин отново тръгна напред.
	— Изгледай записа — повтори той.


	19.

	Майрън не изгледа записа, но сънува мача.
	В съня си видя Бърт Уесън, който фучеше към него. Видя ликуващото, почти шеметно и жестоко изражение на лицето на Бърт, който все повече се приближаваше към него. В съня си Майрън имаше достатъчно време, за да отстъпи назад. Всъщност дори прекалено много време. Но както се случва обикновено в сънищата, той не можеше да помръдне. Краката му стояха неподвижно като потънали в подвижни пясъци, докато неизбежното се приближаваше.
	В действителност Майрън въобще не видя приближаването на Бърт Уесън. Не получи никакво предупреждение. Тъкмо се завърташе на десния си крак, когато онзи се стовари върху него. По-скоро чу, отколкото усети някакво изпукване. Отначало нямаше болка, а само невероятна изненада. Изненадата сигурно бе продължила по-малко от секунда, а после дойде болката.
	В съня Бърт Уесън беше почти върху него. Бърт беше едър мъж, баскетболният еквивалент на хокеен грубиян. Нямаше много талант, но притежаваше невероятна сила и знаеше как да я използва. Беше го докарала надалеч, но тук вече ставаше дума за професионализъм и Бърт щеше да отпадне от голямата игра преди започването на сезона. Поетична ирония беше, че нито той, нито Майрън щяха да участват в истински професионален мач. Поне допреди две вечери.
	В съня Майрън гледаше приближаването на Бърт Уесън и чакаше. Някъде в подсъзнанието си знаеше, че ще се събуди преди сблъсъка. Винаги ставаше така. Сега се луташе между кошмара и будното състояние — онова малко прозорче, където все още спиш, но знаеш, че сънуваш, и макар да имаш кошмари, искаш сънят да продължи, за да видиш как ще завърши. Но реалността нямаше да задържи това прозорче отворено за дълго. Никога не го правеше. Когато Майрън изплува на повърхността, знаеше, че какъвто и да беше отговорът, нямаше да го открие в нощно пътуване към миналото.
	— Търсят те по телефона — каза Джесика.
	Майрън примигна и се търколи по гръб. Джесика вече беше облечена.
	— Колко е часът? — попита той.
	— Девет.
	— Какво? Защо не ме събуди?
	— Имаше нужда от сън — отговори тя и му подаде телефона. — Есперанца е — добави тя.
	Майрън взе телефона.
	— Ало?
	— Господи, никога ли не спиш в собственото си легло? — запита Есперанца.
	Майрън не беше в подходящо настроение за закачките й.
	— Какво има?
	— Фред Хигинс от Министерството на финансите те търси — съобщи тя. — Чака на другата линия. Мислех, че ще искаш да говориш с него.
	— Свържи ме.
	Чу се прещракване.
	— Фред?
	— Да. Как си, Майрън?
	— Добре. Научи ли нещо за онези серийни номера?
	Последва кратко колебание.
	— Набутал си се в сериозна история, Майрън. Много сериозна история.
	— Слушам.
	— Хората не искат това да се разчува, разбираш ли? Трябваше да премина през сума ти препятствия, за да се добера до това.
	— Ням съм.
	— Добре тогава — каза Хигинс и си пое дълбоко дъх. — Банкнотите са от Тъксън, Аризона. А по-специално от Фърст Сити Нешънъл Банк. Били са откраднати при въоръжен банков обир.
	Майрън скочи.
	— Кога?
	— Преди два месеца.
	Майрън си припомни заглавията по вестниците и кръвта му се смрази.
	— Майрън?
	— Бригадата „Рейвън“* — успя да изрече той. — Това беше един от техните удари, нали?
	[* Гарван. — Б.пр.]
	— Точно така. Работил ли си по техния случай с ФБР?
	— Не, никога.
	Но помнеше. Майрън и Уин бяха работили по случаи от особено естество: строго секретни и с нужда от работа под прикритие. Бяха идеални в подобни ситуации. Кой би заподозрял, че бивша баскетболна звезда и богат наследник са агенти под прикритие? Можеха да се движат из каквито кръгове си поискат и да не възбудят абсолютно никакво подозрение. Майрън и Уин не трябваше да си създават легенди — действителността беше най-добрата. Но Майрън никога не бе работил на щат във ФБР. Техният любимец беше Уин. Майрън беше повече помощник, когото Уин викаше, когато смяташе, че това е наложително.
	Но, разбира се, Майрън знаеше за бригадата „Рейвън“. Много хора, които помнеха екстремизма през шейсетте, ги познаваха. Основани от обаятелен лидер на име Коул Уайтман, Гарваните бяха една от революционните групи по онова време. Напомняха на Освободителната армия, отвлякла Пати Хърст. Гарваните също опитаха да извършат сериозно отвличане, но жертвата загина. Групата мина в нелегалност. Бяха четирима. Въпреки усилията на ФБР четиримата бегълци, включително Коул Уайтман, който с русата си като на Уин коса и тузарски произход никак не приличаше на екстремист, останаха неоткрити вече почти четвърт век.
	Странните въпроси на Димонти относно радикални политически възгледи и „перверзни типове“ вече не изглеждаха толкова странни.
	— Жертвата една от Гарваните ли е била? — запита Майрън.
	— Не мога да кажа.
	— Няма нужда — отвърна Майрън. — Знам, че е била Лиз Горман.
	Ново кратко колебание.
	— Откъде, по дяволите, знаеш това?
	— Огромните гърди — отговори Майрън.
	— Какво?
	Лиз Горман, пламенна червенокоса хубавица, беше една от основателките на бригадата. По време на първата им мисия — провален опит да изгорят химическата лаборатория в университета — полицията беше дочула кодовото й име: МД. По-късно се разбра, че членовете на бригадата са я наричали МД, съкратено от „мечтата на дърводелеца“, защото била „плоска като дъска и лесна за връткане“. Радикалите през шейсетте, въпреки така наречените им прогресивни идеи, бяха някои от най-големите сексисти. Сега вече огромните изкуствени гърди можеха да бъдат обяснени. Всички, които Майрън бе разпитвал, си спомняха поне едно нещо за Карла — размера на бюста й. Лиз Горман беше прочута с плоската си гръд. Каква по-добра маска от огромни гърди?
	— ФБР и ченгетата си сътрудничат по този случай — каза Хигинс. — Опитват се да задържат нещата в тайна за известно време.
	— Защо?
	— Поставили са квартирата й под наблюдение. Надяват се, че някой от другите членове на бригадата може да се отбие там.
	Майрън напълно занемя. Беше искал да научи повече за загадъчната жена и сега го научи: тя беше Лиз Горман, прочутата радикалка, която никой не бе виждал от 1975 година. Маскировките, многобройните паспорти, изкуствените гърди — всичко вече беше получило обяснение. Тя не е била търговец на дрога, а просто бегълка от правосъдието.
	Но ако Майрън се надяваше, че ако научи истината за Лиз Горман, това ще помогне за собственото му разследване, грешеше. Каква връзка можеше да съществува между Грег Даунинг и Лиз Горман? Как един професионален баскетболист се беше замесил с издирвана екстремистка, която беше минала в нелегалност, когато Грег беше още дете? Не можеше да се намери никакво обяснение.
	— Колко са свили по време на обира? — запита Майрън.
	— Трудно е да се каже — отговори Хигинс. — Около петнайсет хиляди в брой, но освен това са разбили и сейфовете на клиентите. С цел получаване на застраховки бяха декларирани над половин милион долара, но това са глупости. Някакъв тип бива обран и изведнъж се оказва, че е държал десет „Ролекса“ в сейфа си, а не един. Просто се опитват да вземат много мангизи от застрахователните компании. Знаеш как е.
	— От друга страна — каза Майрън, — всеки, който държи там незаконни пари, не декларирал загубата. Просто му се е наложило да я преглътне.
	Обратно към наркотиците и парите от продажбата им. Екстремисти, които се крият, се нуждаят от ресурси. Обират банки, изнудват бившите си последователи, търгуват с дрога и т.н.
	— Значи парите може да са били дори повече?
	— Да. Трудно е да се каже.
	— Имаш ли още нещо по въпроса?
	— Нищо — отговори Хигинс. — Всичко се пази в тайна, а аз не съм от посветените. Не мога дори да ти обясня колко трудно ми беше да се добера до това. Дължиш ми много, Майрън.
	— Вече ти обещах билетите, Фред.
	— Близо до игрището?
	— Ще направя всичко възможно.
	Джесика се върна в стаята. Когато видя лицето на Майрън, спря и го загледа въпросително. Той затвори телефона и й разказа историята. Тя го слушаше внимателно. Припомняйки си закачката на Есперанца, Майрън осъзна, че вече бе прекарал четири последователни нощи тук — живот след раздялата и олимпийски рекорд. Тревожеше се за това. Не че не обичаше да остава тук. Обичаше. Не че се страхуваше от задължения. Напротив — копнееше за тях. Но част от него все още се страхуваше. Старите рани не можеха да зараснат много бързо.
	Майрън имаше навика прекалено много да се раздава. Знаеше го. С Уин и Есперанца нямаше проблеми. Доверяваше им се напълно. Обичаше Джесика с цялото си сърце, но тя го беше наранила. Искаше му се да е по-сдържан, да не се открива толкова много, но сърцето не разбира от сдържаност. Тук се бореха две първични вътрешни сили: естественият му инстинкт да се отдаде изцяло на любовта срещу инстинкта за избягване на болката.
	— Цялата тази работа — каза Джесика, когато той свърши — е твърде странна.
	— Да — съгласи се Майрън.
	Снощи почти не бяха говорили. Майрън я беше уверил, че е добре, и бяха заспали.
	— Май трябва да ти благодаря — каза той.
	— За какво?
	— Обадила си се на Уин.
	Тя кимна.
	— След като онези бандити те нападнаха.
	— Струва ми се, каза, че няма да се намесваш.
	— Грешиш. Казах, че няма да се опитвам да те спра. Има разлика.
	— Вярно е.
	Джесика задъвка долната си устна. Носеше джинси и фланела от „Дюк“ с няколко размера по-голяма. Косата й беше все още мокра от душа.
	— Мисля, че трябва да се нанесеш тук — каза тя.
	Думите й го праснаха право в челюстта.
	— Какво?
	— Не исках да го изтърся просто така — каза тя. — Но не съм много добра в заобиколните разговори.
	— Това е моята специалност — каза Майрън.
	Джесика поклати глава.
	— Избираш най-особените моменти да се държиш грубо.
	— Да, съжалявам.
	— Виж, не съм добра в това отношение, Майрън. Знаеш го.
	Майрън кимна. Знаеше го.
	Джесика наклони глава настрани, потръпна и се усмихна нервно.
	— Просто ми е приятно да си тук. Чувствам, че така трябва.
	Сърцето му заби учестено.
	— Това е голяма стъпка — каза той.
	— Всъщност не е — отвърна Джесика. — Бездруго си тук през повечето време. А и аз те обичам.
	— Аз също те обичам.
	Паузата продължи по-дълго, отколкото трябваше. Джесика я прекъсна, преди нещата да станат непоправими.
	— Не ми отговаряй сега — бързо каза тя. — Искам да си помислиш по въпроса. Моментът не беше особено подходящ за думите ми, като се има предвид с какво си се захванал. Или пък точно затова съм го избрала, не знам. Но не казвай нищо. Само си помисли. Не ми се обаждай днес. Нито довечера. Ще дойда на мача, но после ще изляза да пийна с Одри. Днес е рожденият й ден. Спи си довечера у дома. Може да поговорим утре. Става ли?
	— Утре — съгласи се Майрън.


	20.

	Голямата Синди седеше зад бюрото си. Вероятно „седеше“ не беше най-подходящата дума. Напомняше за камилата, която се опитва да се провре през ухото на игла. Четирите крака на бюрото бяха във въздуха, а плотът лежеше на коленете на Голямата Синди. Чашата с кафе беше изчезнала в месестите ръце, които приличаха на възглавници. Късите остри кичури бяха в по-розов нюанс днес. Гримът й напомняше за детска веселба, включваща разтопени пастели. Носеше бяло червило като някоя от героините от документалните филми за Елвис. На гигантската й фланелка пишеше „Пий сода, а не тюлени“. Майрън се вторачи озадачено в надписа. Бяха му нужни няколко секунди, за да схване посланието. Правилно политически, но не неприятно.
	Обикновено Голямата Синди изръмжаваше, когато видеше Майрън. Днес му се усмихна сладко и му намигна. Гледката беше ужасяваща. Напомняше на Бет Дейвид в „Какво се случи на Бейби Джейн“, само че уголемена от стероиди. Голямата Синди вдигна средния си пръст и го раздвижи нагоре-надолу.
	— Линия първа? — опита Майрън.
	Тя поклати глава. Жестът стана по-забързан. Синди вдигна очи към тавана. Майрън проследи погледа й, но не видя нищо. Тя завъртя очи. Усмивката замръзна на лицето й като клоунска маска.
	— Не загрявам — призна Майрън.
	— Уин иска да те види — каза тя.
	Майрън чу гласа й за първи път и той го стресна. Голямата Синди звучеше като някоя от говорителките от програмата за покупки по телевизията, където хората се обаждат и описват подробно как животът им се е подобрил поради покупката на зелена ваза с формата на планината Ръшмор.
	— Къде е Есперанца? — попита Майрън.
	— Уин е готин.
	— Тя тук ли е?
	— Уин мисли, че това е важно.
	— Аз просто…
	— Ти ще се видиш с Уин — прекъсна го Синди. — Няма нужда да проверяваш безценната си служителка.
	Сладка усмивка.
	— Не я проверявам. Просто искам да знам…
	— Къде е кабинетът на Уин? Два етажа по-нагоре.
	Синди отпи от кафето си, издавайки звук, който не можеше да се определи точно като сърбане. Лосовете из целия щат сигурно вече потегляха да си търсят партньорката.
	— Кажи й, че ще се върна — каза Майрън.
	— Разбира се — отвърна Синди и запърха с мигли, които приличаха на две зловещи тарантули. — Приятен ден — добави тя.
	Ъгловият кабинет на Уин гледаше към Петдесет и пета улица и Парк авеню. Прекрасна гледка за златното момче на „Лок-Хорни Секюритис“. Майрън потъна в едно от виненочервените кожени кресла. На покритите с ламперия стени висяха няколко картини с ловни сцени. Дузини мъжествени мъже на коне, облечени в червени сака, черни шапки, бели панталони и черни ботуши, яздеха въоръжени с пушки и придружени от кучета, преследвайки малко космато същество, докато накрая го хващаха и убиваха. Страхотно спортсменство. Малко прекалено. Все едно да използваш огнехвъргачка, за да си запалиш цигарата.
	Уин печаташе нещо на компютъра, който изглеждаше самотен върху огромното пространство, което той наричаше бюро.
	— Открих нещо интересно на дискетата, която копирах в дома на Грег — съобщи той.
	— Така ли?
	— Изглежда нашият приятел господин Даунинг е имал адрес в Америка Онлайн — каза Уин. — Получил е тази електронна поща в събота.
	Уин завъртя компютъра, за да може Майрън да види екрана.

	Тема: Секс
	Дата: 3–11 14:51:36
	От: Сепбейб
	До: Даунинг22
	Ще се видим довечера в десет. Мястото, което обсъдихме. Ела. Обещавам ти най-великия екстаз, който можеш да си представиш.
	Ф.

	Майрън вдигна очи.
	— Най-великия екстаз, който можеш да си представиш?
	— Страхотна е в писането, нали? — ухили се Уин.
	Майрън направи гримаса. Уин постави ръка на сърцето си.
	— Дори ако не може да изпълни това обещание — продължи той, — човек трябва да се възхити на способността й да поема риск и на пълната й отдаденост на занаята й.
	— Аха — промърмори Майрън. — Коя е тази Ф?
	— Не открих Сепбейб на линията — отговори Уин. — Това не означава нищо, разбира се. Много потребители нямат профил. Не искат никой да знае истинското им име. Може да се приеме, че Ф е друг от псевдонимите на скъпата ни починала приятелка Карла.
	— Вече знаем истинското име на Карла — съобщи Майрън.
	— Така ли?
	— Лиз Горман.
	Уин повдигна вежди.
	— Моля?
	— Лиз Горман. От бригадата „Рейвън“.
	Той разказа на Уин за обаждането на Фред Хигинс. Уин се облегна на стола си и сплете пръсти. Както обикновено, лицето му не издаваше нищо.
	Когато Майрън свърши, Уин каза:
	— Става все по-любопитно.
	— Въпросът е следният — каза Майрън. — Каква връзка може да съществува между Грег Даунинг и Лиз Горман?
	— Силна — отговори Уин, като кимна към екрана. — Възможността за най-великия екстаз, ако човек си пада по преувеличенията.
	— С Лиз Горман?
	— Защо не?
	Уин звучеше почти отбранително.
	— Не би трябвало да дискриминираш въз основа на възраст или изкуствени гърди. Не е редно.
	Господин Равни права.
	— Не е това — каза Майрън. — Да предположим, че Грег си е падал по Лиз Горман, макар че никой не я е описвал като голяма красавица…
	— Толкова си плитък, Майрън — каза Уин с разочаровано поклащане на главата. — Не си ли помислял някога, че Грег може да е видял нещо под всичко това? Все пак тя е имала доста големи гърди.
	— Както винаги, когато обсъждаме секса — отвърна Майрън, — пропускаш смисъла.
	— Който е?
	— Как въобще са се запознали?
	Уин отново сплете пръсти и допря върховете им до носа си.
	— Аха.
	— Точно така, аха. Тук става дума за жена, която живее в нелегалност повече от двайсет години. Пътувала е из целия свят, вероятно никога не е оставала на едно място за дълго. Преди два месеца е била в Аризона и е обрала банка. Работи като келнерка в малък ресторант на улица „Дайкман“. Как тази жена се е свързала с Грег Даунинг?
	— Трудно — призна Уин, — но не е невъзможно. Има много доказателства в подкрепа на това.
	— Какви например?
	Уин посочи към компютъра.
	— Електронната поща говори за миналата събота. Същата вечер, когато Грег и Лиз Горман са се срещнали в нюйоркски бар.
	— В крайно скапан бар — поправи го Майрън. — Защо там? Защо не са отишли в хотел или в апартамента й?
	— Вероятно защото барът е на майната си. Както ти каза, Лиз Горман не би искала да се показва много по публични места. А подобен бар става за това.
	Уин леко потропа с пръсти по бюрото.
	— Но ти, приятелю, забравяш нещо друго.
	— Какво?
	— Женските дрехи в дома на Грег — отговори Уин. — Разследването ти ни накара да стигнем до извода, че Даунинг е имал любовница, която е пазил в тайна. Въпросът е защо? Защо трябва да пази в тайна любовните си връзки? Единственото възможно обяснение е, че любовницата е била прочутата Лиз Горман.
	Майрън не беше сигурен какво да мисли. Одри беше срещнала Грег в ресторант с някаква жена, която не подхождаше на описанието на Лиз Горман. Но това пък какво означаваше? Може да е била съвсем друга жена. Може да е било нещо съвсем невинно. Или пък друга любовна връзка, кой знае? Така или иначе Майрън не можеше да повярва в романтичната връзка между Грег Даунинг и Лиз Горман. Нещо не се връзваше.
	— Сигурно има начин да открием името от екрана и истинската самоличност на потребителя — каза той. — Да се убедим поне, че отговаря на Лиз Горман или някой от псевдонимите й.
	— Ще видя какво мога да направя. Нямам никакви контакти с Америка Онлайн, но сигурно познавам някого, който има.
	Уин се завъртя и отвори вратата на минибара. Подхвърли на Майрън кутия „Ю-Ху“, а на себе си сипа светла бира. Уин пиеше само светла бира.
	— Трудно ми беше да открия парите на Грег — каза той. — Не съм сигурен, че са много.
	— Това съвпада с казаното от Емили.
	— Както и да е — продължи Уин. — Открих едно солидно теглене.
	— Колко?
	— Петдесет хиляди в брой. Отне ми доста време, защото парите са изтеглени от една сметка, която Мартин Фелдър поддържа за него.
	— Кога ги е изтеглил?
	— Четири дни преди да изчезне — отговори Уин.
	— Дали е решил да си плати комарджийските дългове?
	— Възможно е.
	Телефонът на Уин иззвъня. Той го вдигна и каза:
	— Говорете. Добре, свържи ме.
	Две секунди по-късно подаде телефона на Майрън.
	— За мен ли е? — запита той.
	Уин го изгледа безизразно.
	— Не — отговори той. — Давам ти телефона, защото е прекалено тежък за мен.
	Всички са големи умници. Майрън взе слушалката.
	— Ало? — каза той.
	— Долу те чака полицейска кола — излая Димонти. — Веднага си заведи задника при нея.
	— Какво става?
	— Аз съм в шибания дом на Даунинг, това става. Само дето не направих свирка на съдията, за да получа разрешение за влизане там.
	— Страхотен си, Роли.
	— Не се ебавай с мен, Болитар. Каза ми, че в къщата имало кръв.
	— В мазето — поправи го Майрън.
	— Е, аз в момента съм в мазето — каза Димонти. — И то е чисто като бебешко дупе.


	21.

	Мазето наистина беше чисто. Нямаше кръв никъде.
	— Трябва да има все някакви следи — каза Майрън.
	Клечката за зъби на Димонти изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да се счупи между стиснатите му зъби.
	— Следи? — повтори детективът.
	— Да. С микроскоп или нещо такова.
	— С микро… — заекна Димонти със зачервено лице и разпери ръце. — Каква работа, по дяволите, ще ми свършат следи? Не доказват абсолютно нищо. Не можеш да изследваш следи.
	— Ще докажат, че е имало кръв.
	— Е, и какво? — изкрещя Димонти. — Мини с микроскоп из която и да е къща в Америка и със сигурност ще откриеш следи от кръв. На кого, мамка му, му пука?
	— Не знам какво да ти кажа, Роли. Кръвта си беше тук.
	Из къщата се ровеха пет ченгета от лабораторията. Бяха без униформи и в немаркирани коли. Крински също беше тук. Видеокамерата в ръката му не работеше в момента. Под мишницата си стискаше кафяв плик. Майрън му махна.
	— Това докладът на съдебния лекар ли е? — запита той.
	Роланд Димонти застана пред Майрън, за да блокира гледката му.
	— Това не е твоя работа, Болитар.
	— Знам за Лиз Горман, Роли.
	Клечката за зъби падна на пода.
	— Откъде, по дяволите, знаеш?
	— Не е важно.
	— Да бе, не е. Какво още знаеш? Ако криеш нещо от мен, Болитар…
	— Не крия нищо, но смятам, че мога да помогна.
	Димонти присви очи. Сеньор Подозрителност.
	— Как да помогнеш?
	— Просто ми кажи кръвната група на Горман. Това е всичко, което искам да знам. Кръвната й група.
	— Защо, по дяволите, да ти казвам?
	— Защото не си чак толкова тъп, Роли.
	— Не ми пробутвай тия глупости. Защо искаш да знаеш?
	— Помниш разказа ми за кръвта в мазето, нали? — запита Майрън.
	— Да.
	— Е, не ти разказах абсолютно всичко.
	Димонти се вторачи в него.
	— Какво?
	— Изследвахме малко от кръвта.
	— Ние? Кои, по дяволите, сте… — изръмжа детективът, после изохка. — Мили боже, само не ми казвай, че оня излъскан психопат участва във всичко това.
	Да познаваш Уин означаваше да го обичаш.
	— Бих искал да направя малка сделка — каза Майрън.
	— Каква сделка?
	— Ще ми кажеш каква е кръвната група в доклада от аутопсията. А аз ще ти кажа каква група е кръвта, която намерихме в мазето.
	— Майната ти, Болитар. Мога да арестувам скапания ти задник заради унищожаване на улики от полицейско следствие.
	— Какво унищожаване? А и тогава все още нямаше следствие.
	— Все пак мога да те арестувам за влизане с взлом.
	— Ако успееш да го докажеш. И ако Грег е наоколо, за да ме обвини. Виж, Роли…
	— АБ положителна — обади се Крински, пренебрегна мрачния поглед на Димонти и продължи: — Доста рядка група. Четири процента от населението.
	И двамата полицаи насочиха вниманието си към Майрън, който кимна и каза:
	— АБ положителна. Същата е.
	Димонти вдигна ръце и загледа объркано.
	— Я чакай малко. Какво, по дяволите, се опитваш да кажеш? Да не смяташ, че е била убита тук и после преместена?
	— Не смятам нищо — отвърна Майрън.
	— Защото нямаше никакви следи, че тялото е местено — продължи Димонти. — Абсолютно никакви. Не че сме търсили такива. Но кръвта… Имам предвид, ако е била убита тук, в апартамента й нямаше да има толкова много кръв. Видя какво беше там, нали?
	Майрън кимна.
	Очите на Димонти се въртяха безцелно. Майрън почти можеше да види препускането на мислите из главата му.
	— Знаеш какво означава това, нали, Болитар?
	— Не, Роли. Защо не ми обясниш?
	— Означава, че убиецът се е върнал тук след убийството. Това е единственото обяснение. И знаеш към кого сочи това, нали? Към твоя приятел Даунинг. Първо намираме отпечатъците му в апартамента на жертвата…
	— Това пък какво е?
	Димонти кимна.
	— Точно така. Отпечатъците на Даунинг бяха на касата на вратата.
	— Но не вътре?
	— Да, вътре. На вътрешната страна на касата.
	— Но никъде другаде?
	— Какво от това, по дяволите? Отпечатъците доказват, че е бил в апартамента. От какво още се нуждаеш? Както и да е, сигурно е станало така — каза Димонти, като пъхна нова клечка за зъби в устата си. — Даунинг я убива. Връща се в къщата си, за да си събере багажа или нещо такова. Бърза, затова оставя бъркотията в мазето. После изчезва. Няколко дни по-късно се връща и почиства.
	Майрън поклати глава.
	— Защо въобще е слизал тук, в мазето?
	— Пералното помещение — отговори Димонти. — Слязъл е тук, за да изпере дрехите си.
	— Пералното помещение е горе до кухнята — каза Майрън.
	Димонти сви рамене.
	— Е, може да е искал да си вземе куфар.
	— Куфарите са в гардероба в спалнята. Това е само детска стая, Роли. Защо му е да слиза тук?
	Това спря Димонти за момент, също и Майрън. Цялата история изглеждаше крайно нелогична. Възможно ли е Лиз Горман да е била убита тук и после завлечена в апартамента й в Манхатън? Не изглеждаше вероятно, особено като се имат предвид уликите. Може ли да е била наранена тук?
	Налагаше се сериозно мислене.
	Може нападението да е започнало тук. Може да е имало борба в мазето. По време на укротяването на Лиз Горман може да се е проляла малко кръв. А после? Дали убиецът я е напъхал в колата си, за да я закара до Манхатън? А после? На сравнително оживена улица убиецът паркира колата си, влачи нараненото тяло по стълбите, влиза в апартамента й и я убива?
	Имаше ли въобще някаква логика в това?
	Отгоре се чу вик.
	— Детектив! Намерихме нещо! Бързо!
	Димонти облиза устни.
	— Включи камерата — обърна се той към Крински.
	Искаше да запише важните моменти точно както Майрън го бе посъветвал.
	— Остани тук, Болитар — каза Димонти. — Нямам желание после да ми се налага да обяснявам защо грозната ти мутра е запечатана на филма.
	Майрън ги последва, но на дискретно разстояние. Крински и Димонти се качиха по стълбите към кухнята. Завиха наляво. Пералното помещение. Жълти найлонови тапети на бели пиленца покриваха стените. Вкусът на Емили? Надали. Познавайки Емили, човек би помислил, че тя най-вероятно дори не знае как изглежда пералното помещение.
	— Ето тук — каза някой.
	Майрън остана назад. Видя, че сушилнята беше дръпната напред от стената. Димонти се наведе и погледна зад нея. Крински се преви отгоре, за да се увери, че всичко се записва. Димонти се изправи. Опитваше се да си придаде сериозен вид — тържествуващата му усмивка нямаше да изглежда добре на филма, но му беше адски трудно. Той сложи чифт гумени ръкавици и вдигна предмета нагоре.
	Бейзболната бухалка беше покрита с кръв.


	22.

	Когато Майрън се върна в офиса, Есперанца седеше зад бюрото в приемната.
	— Къде е Голямата Синди? — запита Майрън.
	— Обядва.
	Пред очите на Майрън проблесна образът на колата на Фред Флинтстоун, преобръщаща се от тежестта на ребрата от динозавър.
	— Уин ми разказа какво става — каза Есперанца.
	Беше облечена в морскосиня блуза, отворена на врата. Златно сърце на тънка верижка висеше гордо на фона на тъмната й кожа. Вечно рошавата й коса се беше заплела леко в големите обици халки. Тя побутна косата си назад.
	— Е, какво стана в къщата?
	Майрън й разказа за почистеното мазе и бейзболната бухалка. Обикновено Есперанца обичаше да прави и други неща, докато слушаше. В момента обаче не правеше нищо. Седеше вторачена в очите му. Погледът й беше толкова напрегнат, че човек просто трябваше да отмести очи от него.
	— Не съм сигурна, че разбирам — каза тя. — Ти и Уин сте намерили кръв в мазето преди два дни.
	— Точно така.
	— След това някой е почистил кръвта, но е оставил оръжието, с което е извършено убийството?
	— Така изглежда.
	Есперанца се замисли за момент.
	— Може ли да е била прислужницата?
	— Полицията вече провери това. Прислужницата не е идвала от три седмици.
	— Имаш ли някаква идея?
	Майрън кимна.
	— Някой се опитва да натопи Грег. Това е единственото логично обяснение.
	Тя повдигна вежди скептично.
	— Като първо омаже всичко с кръв, а после го почисти?
	— Не. Хайде да започнем отначало — каза Майрън, като взе стол и седна срещу нея.
	Беше премислял историята през целия път и сега искаше и друг да я чуе. В левия ъгъл факсът изпищя. Майрън изчака звукът да затихне.
	— Добре — каза той. — Първо ще приемем, че убиецът е знаел за срещата на Грег с Лиз Горман в онази нощ. Може да ги е проследил, може да ги е чакал близо до апартамента й. Знаел е, че са заедно. Това е важното.
	Есперанца кимна и се изправи. Отиде до факса и провери пристигналия документ.
	— След като Грег си тръгва, убиецът убива Лиз Горман и тъй като знае, че Даунинг е подходящата изкупителна жертва, взима малко кръв от местопрестъплението и я занася в дома на Грег. Това би събудило подозрения. А за да довърши работата, взима и оръжието и го слага зад сушилнята.
	— Но ти току-що каза, че кръвта била почистена — напомни му Есперанца.
	— Да. Ето къде нещата се заплитат. Да предположим например, че аз искам да предпазя Грег Даунинг. Влизам в дома му и намирам кръвта. Не забравяй, че искам да го предпазя от обвинение в убийство. Как бих постъпил?
	— Ще почистиш кръвта — отговори Есперанца.
	— Точно така.
	— О, благодаря. Ще получа ли награда за досетливостта? Давай нататък.
	— Просто трябва да ме изтърпиш за малко, съгласна ли си? Значи виждам кръвта и я почиствам. Но ето сега е важната част — първия път, когато бях в къщата, не видях никаква бухалка. Това не е само пример. Това е действителността. Ние с Уин видяхме само кръвта в мазето. Никаква бейзболна бухалка.
	— Чакай малко — каза Есперанца. — Искаш да кажеш, че някой е почистил кръвта в мазето, за да предпази Грег от обвинение в убийство, но не е знаел за бухалката?
	— Да.
	— Кой?
	— Не знам.
	Есперанца поклати глава. Върна се до бюрото и натисна няколко клавиша на клавиатурата на компютъра.
	— Не се връзва — каза тя.
	— Защо не?
	— Представи си, че съм лудо влюбена в Грег Даунинг — каза тя, като тръгна отново към факса. — В къщата му съм. По някаква причина, която дори не мога да си представя, влизам в мазето. Всъщност няма значение къде съм. Може да съм в собствения си апартамент. Или пък в твоя. Може да съм навсякъде.
	— Добре.
	— Виждам кръв на пода или по стените или където и да е.
	Есперанца замълча за момент и го погледна.
	— Какъв е логичният извод, до който ще стигна? — добави тя.
	Майрън поклати глава.
	— Не разбирам какво искаш да кажеш.
	Тя се замисли за секунда.
	— Представи си, че сега си тръгваш оттук — започна тя. — Връщаш се в апартамента на кучката.
	— Не я наричай така.
	— Представи си, че влизаш вътре и намираш кръв по стените. Каква ще е първата ти реакция?
	Майрън кимна бавно. Сега разбра накъде отиват нещата.
	— Ще се притесня за Джесика — отговори той.
	— А втората ти реакция? След като разбереш, че тя е добре?
	— Предполагам, че любопитство. Чия е кръвта? Как се е озовала там? Нещо такова.
	— Да — съгласи се Есперанца. — Надали щеше да си помислиш: „О, господи, я да взема да почистя, преди да обвинят кучката, че е убила някого“.
	— Престани да я наричаш така.
	Есперанца махна с ръка пренебрежително.
	— Щеше ли да помислиш такова нещо, или не?
	— При тези обстоятелства — не — отговори Майрън. — Значи, за да може хипотезата ми да издържи…
	— Защитникът на Грег трябва да е знаел за убийството — довърши тя вместо него. — Той или тя трябва също така да е знаел, че Грег е намесен в това по някакъв начин.
	В главата на Майрън се завъртяха хиляди вероятности.
	— Мислиш, че Грег я е убил — каза той. — Смяташ, че се е върнал в дома си след убийството и е оставил следи от престъплението — например кръвта в мазето. После е изпратил защитника си в къщата, за да покрие следите.
	Есперанца направи гримаса.
	— Откъде, по дяволите, ти дойде това наум?
	— Аз просто…
	— Въобще не мисля подобно нещо — прекъсна го Есперанца.
	Тя взе телбода, закачи страниците от факса и продължи:
	— Ако Грег е изпратил някого, за да се отърве от уликите, оръжието също щеше да изчезне.
	— Така е. Добре де, какво тогава?
	Есперанца сви рамене и огради част от факса с червен маркер.
	— Ти си великият детектив. Ти трябва да откриеш отговора.
	Майрън се замисли. Още един отговор — и се молеше да не е верен — се появи в главата му.
	— Има и друга възможност — каза той.
	— Каква?
	— Клип Арнстайн.
	— Какво за него?
	— Разказах му за кръвта в мазето — отговори Майрън.
	— Кога?
	— Преди два дни.
	— Как реагира?
	— Доста се стресна. Той също има мотив — всеки скандал ще унищожи шансовете му да запази управлението на „Драконите“. По дяволите, нали точно затова ме назначи. За да се запазят в тайна проблемите. Никой друг не знаеше за кръвта в мазето.
	Майрън замълча, облегна се назад и отново се замисли.
	— Разбира се, нямах възможност да кажа на Клип за убийството на Лиз Горман. Той дори не знаеше, че кръвта не е на Грег. Знаеше само, че в мазето има кръв. Би ли стигнал чак дотам заради това? Би ли рискувал да покрие всичко, ако не е знаел за Лиз Горман?
	Есперанца се усмихна леко.
	— Може да знае повече, отколкото си мислиш — каза тя.
	— Какво те кара да кажеш подобно нещо?
	Тя му подаде факса.
	— Това е списък на телефонните обаждания, направени от обществения телефон в ресторант „Паркова гледка“ — каза тя. — Вече проверих в компютърния указател. Виж номера, който оградих с червено.
	Майрън взе факса. Обаждане, продължило двайсет минути, направено от ресторант „Паркова гледка“ четири дни преди изчезването на Грег. Телефонният номер на Клип.


	23.

	— Лиз Горман е звъняла на Клип? — Майрън погледна объркано към Есперанца. — Какво, по дяволите, става?
	Тя сви рамене.
	— Попитай Клип.
	— Знаех, че крие нещо от мен — продължи Майрън, — но не разбирам. Къде е мястото на Клип в това уравнение?
	— Аха — изсумтя Есперанца и подреди няколко документа на бюрото си. — Слушай, имам сума ти работа. Имам предвид работа като за спортни агенти. Ти имаш мач довечера, нали?
	Майрън кимна.
	— Можеш да попиташ Клип тогава. Бездруго тук само се въртим в кръг.
	Майрън отново огледа факса.
	— Набиват ли ти се някакви други номера? — запита той.
	— Не още — отговори Есперанца. — Но искам да поговорим за нещо друго за минута.
	— Какво?
	— Имам проблем с един клиент.
	— С кого?
	— Джейсън Блеър.
	— Какъв е проблемът?
	— Писнало му е — каза тя. — Не е доволен, че аз се занимавам с делата му. Каза, че е наел теб, а не „някаква оскъдно облечена секретарка с хубав задник“.
	— Така ли каза?
	— Да. Хубав задник. Въобще не забеляза краката ми — отвърна Есперанца и поклати глава.
	Майрън се усмихна.
	— И какво стана? — запита той.
	Зад тях издрънча звънецът на асансьора. Само един от асансьорите спираше на тази част от етажа. Вратата му се отваряше директно в приемната на „Спортно представителство МБ“. Елегантна работа. Или поне така казваха. Когато вратата се отвори, от асансьора излязоха двама мъже. Майрън веднага ги позна. Тухлената стена и Защитния панталон. И двамата бяха въоръжени. Насочиха пистолетите си към Майрън и Есперанца. Господин Б влезе след тях бавно, сякаш току-що го бяха поканили на шоуто на Джей Лено. Широка усмивка, махване към публиката.
	— Как е коляното, Майрън? — запита той.
	— По-добре от вана ти.
	Господин Б се усмихна.
	— Този Уин — каза той. — Този човек винаги е пълен с изненади. Откъде знаеше кога да ни удари?
	Нямаше причина да крие.
	— Мобифоните ни бяха включени — отговори Майрън.
	Бандитът се усмихна.
	— Умно наистина — каза той. — Впечатлен съм.
	Господин Б носеше прекалено лъскав костюм и розова вратовръзка. На ризата му имаше монограм „Г-н Б“. Очевидно доста си харесваше прякора. Дебела златна гривна, която приличаше на въже, украсяваше дясната му китка.
	— Как стигнахте дотук? — попита Майрън.
	— Мислиш ли, че няколко смотани пазачи могат да ни спрат?
	— Все пак бих искал да знам — настоя Майрън.
	Господин Б сви рамене.
	— Обадих се в „Лок-Хорни Секюритис“. Казах им, че търся нов финансов съветник за милионите ми. Нетърпелив млад селяндур ми каза веднага да се кача. Натиснах копчето за дванадесетия етаж вместо за петнадесетия. И ето ме тук.
	Той се усмихна на Есперанца.
	— И кое е това красиво същество? — запита той, като намигна.
	— О, боже — каза Есперанца, — коя жена не обича да я наричат същество?
	Господин Б отново се засмя.
	— Малката дама има кураж — каза той. — Това ми харесва. Наистина ми харесва.
	— Не ми пука дали ти харесва — каза Есперанца.
	Още смях.
	— Мога ли да ви помоля за нещо, госпожице…
	— Мъни Пени — довърши тя вместо него.
	Каза го с най-добрата си имитация на Шон Конъри.
	Нов смях от страна на господин Б. Този човек ужасно приличаше на хиена.
	— Бихте ли повикала Уин тук? И включете микрофона на телефона, ако нямате нищо против. Кажете му да дойде невъоръжен.
	Есперанца погледна към Майрън, който кимна. Тя набра номера.
	— Говорете — каза Уин от другата страна.
	— Някакъв изрусен кретен с изкуствен тен иска да те види — каза Есперанца.
	— А, очаквах го — отвърна Уин. — Здрасти, господин Б.
	— Здрасти, Уин.
	— Предполагам, че си в добре въоръжена компания.
	— Така е, Уин — отговори господин Б. — Ако се опиташ да направиш някоя дивотия, приятелите ти няма да излязат оттук живи.
	— Няма да излязат живи? — повтори Уин. — Очаквах нещо по-добро от теб. Наистина. Ще сляза след секунда.
	— Ела без оръжие, Уин.
	— Никакъв шанс. Но няма да има насилие. Обещавам ти.
	Телефонът изщрака. Няколко секунди всички се оглеждаха един друг, сякаш се чудеха кой ще заговори първо.
	— Нямам му доверие — каза господин Б и махна на Тухлената стена. — Заведи момичето в другата стая. Скрийте я зад бюро или нещо такова. Ако чуеш стрелба, пръсни й черепа.
	Тухлената стена кимна.
	Господин Б се обърна към Защитния панталон.
	— Дръж пистолета си насочен към Болитар — каза той.
	— Добре.
	Господин Б извади собствения си пистолет. Когато асансьорът пристигна, той приклекна и се прицели. Вратата се отвори, но не беше Уин. От асансьора, подобно на динозавър, който излиза от яйцето си, излезе Голямата Синди.
	— Мили боже — възкликна Защитния панталон. — Какво, по дяволите, е това?
	Голямата Синди изръмжа.
	— Коя е тя, Болитар? — запита господин Б.
	— Новата ми секретарка.
	— Кажи й да чака в другата стая.
	Майрън й кимна.
	— Всичко е наред. Есперанца е там — каза й той.
	Синди отново изръмжа, но го послуша. Мина покрай господин Б на път към кабинета на Майрън. Пистолетът му приличаше на детска играчка до нея. Тя отвори вратата, изръмжа още веднъж и влезе.
	Тишина.
	— Мили боже — повтори Защитния панталон.
	Минаха около трийсет секунди, преди асансьорът да издрънчи за пореден път. Господин Б отново приклекна и се прицели. Вратата се отвори. Уин излезе от асансьора. Доби леко раздразнен вид, когато видя насочения към него пистолет. Тонът му беше рязък.
	— Казах ти, че няма да има насилие — каза той.
	— Имаш информация, от която се нуждаем — каза господин Б.
	— Наясно съм с това — отговори Уин. — Сега прибери оръжието и да поговорим като цивилизовани хора.
	Бандитът продължаваше да държи Уин под прицел.
	— Въоръжен ли си? — попита той.
	— Разбира се.
	— Дай ми оръжието си.
	— Не — отговори Уин. — И не е оръжие, а оръжия. Множествено число.
	— Казах…
	— Чух те, Орвил.
	— Не ме наричай така.
	Уин въздъхна отегчено.
	— Добре, господин Б — каза той и поклати глава. — Правиш това много по-трудно, отколкото трябва да бъде.
	— Това пък какво означава?
	— Означава, че за интелигентен човек прекалено често забравяш, че грубата сила не е единственото решение. Има положения, които изискват ограничения.
	Уин изнася лекция относно ограниченията, помисли си Майрън. Какво щеше да е следващото? Ксавиера Холандер да изнася лекции по моногамия?
	— Помисли за това, което вече направи — продължи Уин. — Първо, хващаш двама аматьори да набият Майрън…
	— Аматьори! — извика Защитния панталон, очевидно засегнат от думата. — Кого наричаш…
	— Млъкни, Тони — каза господин Б.
	— Чу ли го как ме нарече? Аматьор!
	— Казах ти да млъкнеш, Тони.
	Но Тони още не беше свършил.
	— Ей, аз също имам чувства, господин Б.
	Господин Б го изгледа заплашително.
	— Ще ти счупя левия пищял, ако не млъкнеш.
	Тони затвори уста.
	Господин Б насочи вниманието си отново към Уин.
	— Съжалявам за прекъсването — каза той.
	— Извинението ти се приема.
	— Продължавай.
	— Както казах — продължи Уин, — първо се опитваш да набиеш Майрън. После се опитваш да го отвлечеш и осакатиш. И всичко това за нищо.
	— Не е за нищо — възрази господин Б. — Трябва да знаем къде е Даунинг.
	— И какво те кара да мислиш, че Майрън знае?
	— Вие двамата бяхте в дома на Даунинг. После внезапно Болитар е включен в отбора на Даунинг. Даже заема мястото му.
	— Е, и?
	— Не съм глупав. Вие двамата знаете нещо.
	— И какво, ако знаем? — запита Уин и разпери ръце. — Защо просто не попита? Помисли ли въобще върху тази възможност? Помисли ли, че най-разумният курс на действие щеше да бъде просто да попиташ?
	— Аз попитах! — намеси се Защитния панталон с отбранителен тон. — На улицата! Попитах го къде е Грег. Той не ми каза нищо.
	Уин го изгледа строго.
	— Бил ли си някога в армията? — попита той.
	Защитния панталон изглеждаше объркан.
	— Не — отговори той.
	— Тогава си скапан боклук — каза Уин със същия тон, който използваше, когато обсъждаше стоковата борса. — Жалък червей като теб, облечен във военни дрехи, е обида за всеки мъж или жена, които са участвали в истинска битка. Ако някога отново те срещна в същите дрехи, ще ти причиня сериозна болка. Ясен ли съм?
	— Хей…
	— Не познаваш този човек, Тони — намеси се господин Б. — Просто кимни и млъкни.
	Защитния панталон изглеждаше обиден, но изпълни нареждането.
	Уин се обърна към господин Б.
	— Можем да си помогнем един на друг в тази ситуация — каза той.
	— Как?
	— Ние също търсим изчезналия господин Даунинг. Затова искам да ти направя едно предложение.
	— Слушам.
	— Първо — каза Уин, — престани да насочваш оръжия към нас.
	Господин Б го изгледа подозрително.
	— Откъде да знам, че мога да ти се доверя? — запита той.
	— Ако исках да си мъртъв — отговори Уин, — щях да те убия снощи.
	Господин Б се замисли, кимна и свали пистолета. Махна на Защитния панталон, който постъпи по същия начин.
	— Защо не ме уби? — попита господин Б. — Аз вероятно щях да го направя в същата ситуация.
	— Това е, което имах предвид, когато ти говорих за грубата сила — каза Уин. — Ние се нуждаем един от друг. Ако те бях убил, днес нямаше да мога да ти направя това предложение.
	— Вярно е. Давай нататък.
	— Предполагам, че господин Даунинг ти дължи доста солидна сума.
	— Много голяма.
	— Добре. Кажи ни каквото знаеш. Ще го намерим, без да ни плащаш за това. Когато го намерим, обещаваш да не го нараниш, ако си плати.
	— А ако не си плати?
	Уин се ухили и вдигна ръце.
	— Кой съм аз, че да давам съвети как да ръководиш бизнеса си?
	Господин Б се замисли, но не за много дълго.
	— Добре, мога да го преживея. Но не мога да говоря в присъствието на наети помощници — каза той и се обърна към Защитния панталон. — Иди седни в другата стая.
	— Защо?
	— Защото, ако някой реши да те измъчва, няма да знаеш нищо.
	Отговорът очевидно се стори съвсем разумен на Защитния панталон. Той влезе в кабинета на Майрън, без да каже и дума повече.
	— Защо не поседнем? — предложи Уин.
	Направиха го. Господин Б кръстоса крака и започна:
	— Даунинг е откачен на тема хазарт. Имаше късмет дълго време. А това е лошо, когато човек е смахнат. Когато късметът му се промени, както винаги става в крайна сметка, той мислеше, че може да си върне обратно загубеното. Всички комарджии мислят така. Когато имат мангизи като Даунинг, ги оставям да правят каквото си искат. Оставям ги да си изкопаят собствения гроб. Това е хубаво за бизнеса. Но в същото време трябва и да ги държиш под око. Не искаш да копаят чак до Китай — каза той и се обърна към Майрън. — Знаеш какво искам да кажа, нали?
	Майрън кимна.
	— Китай.
	— Точно така. Както и да е, Даунинг започна да губи много. Говоря за здрави суми. Никога не си е плащал навреме, но пък винаги си плащаше. Понякога сметката му стигаше до двеста и петдесет или триста.
	— Триста хиляди? — запита Майрън.
	— Да — усмихна се господин Б. — Не познаваш никакви комарджии, нали?
	Майрън си замълча. Не възнамеряваше да разказва на този боклук историята на живота си.
	— Това е лошо като алкохола или хероина — продължи господин Б. — Не могат да се спрат. Дори в някои отношения е по-лошо. Хората пият и взимат наркотици, за да избягат от отчаянието. Хазартът също има този елемент, но освен това той ти предлага и дружелюбната ръка на надеждата. Винаги, когато играеш, се надяваш. Винаги вярваш, че следващият ти залог ще обърне нещата. Това е параграф двадесет и две. Ако имаш надежда, продължаваш да играеш. А ако играеш, винаги има надежда.
	— Много дълбоко — каза Уин. — Хайде да се върнем на Грег Даунинг.
	— Простичко казано, Грег престана да си плаща сметките. В момента дългът му е над половин милион. Започнах да го притискам. Каза ми, че е разорен, но да не се тревожа, защото щял да сключва някаква много изгодна сделка за реклама, която щяла да му донесе милиони.
	Сделката с „Форте“, помисли си Майрън. Внезапната промяна на мнението на Грег относно рекламата сега изглеждаше съвсем обяснима.
	— Попитах го кога ще пристигнат мангизите от рекламата. Каза ми след около шест месеца. Шест месеца? С половин милион дълг, който непрекъснато расте? Казах му, че това не е достатъчно. Че ще трябва да ми плати сега. Той отговори, че нямал парите. Затова поисках да ми покаже, че е добре настроен към мен.
	Майрън знаеше какво означава това.
	— Губил е точки нарочно — каза той.
	— Грешиш. Трябваше да загуби точки. Залозите бяха, че „Драконите“ ще спечелят с поне осем точки над Шарлът. Даунинг щеше да направи така, че да спечелят с по-малко от осем. Не беше кой знае какво.
	— Той съгласи ли се?
	— Разбира се. Мачът беше в неделя. Заложих цял тон на Шарлът. Цял тон.
	— А Грег не игра — завърши Майрън вместо него.
	— Точно така — потвърди господин Б. — „Драконите“ спечелиха с дванайсет точки. Добре, чух, че Грег се контузил. Така казват вестниците. Случайна контузия, която не е негова вина. Не ме разбирайте погрешно. Той все още е отговорен за онова, което загубих. Защо пък аз трябва да плащам заради контузията му?
	Господин Б замълча за момент, за да види дали останалите са съгласни с логиката му. Никой не си направи труда да му отговори.
	— Затова зачаках Даунинг да ми се обади, но той не го направи. Вече ми дължи близо два милиона. Уин, знаеш, че не мога просто да седя и да търпя подобно нещо, нали?
	Уин кимна.
	— Кога за последен път ти е плащал Грег? — запита Майрън.
	— Преди доста време. Не съм сигурен. Пет-шест месеца може би.
	— Нищо по-ново?
	— Нищо.
	Поговориха още малко. Есперанца, Голямата Синди, Защитния панталон и Тухлената стена се върнаха в стаята. Уин и господин Б смениха темата и заговориха за общи познати, които се занимават с бойни изкуства. Няколко минути по-късно господин Б и антуражът му си тръгнаха. Когато вратата на асансьора се затвори, Голямата Синди се обърна и се усмихна широко на Есперанца. После започна да подскача наоколо. Подът се разтресе.
	Майрън погледна въпросително към Есперанца.
	— Онзи едрият — каза Есперанца. — Който беше с нас в другата стая.
	— И какво за него?
	— Поиска телефонния номер на Синди.
	Голямата Синди продължаваше да подскача като радостно дете. Вероятно обитателите на етажа под тях вече търсеха укритие, уплашени от земетресение. Майрън се обърна към Уин.
	— Обърна ли внимание, че Грег не е плащал нищо от месеци? — запита той.
	Уин кимна.
	— Очевидно петдесетте хиляди долара, които е изтеглил преди изчезването си, не са отишли за изплащане на комарджийските му дългове.
	— За какво тогава са били?
	— За да се покрие някъде.
	— Значи поне четири дни преди изчезването си той е знаел, че ще се крие — отбеляза Майрън.
	— Така изглежда.
	Майрън се замисли за момент.
	— Тогава времето на убийството не може да бъде просто съвпадение. Ако Грег е планирал да изчезне, не е съвпадение, че е избягал в деня, когато Лиз Горман е била убита.
	— Да, съмнително е — съгласи се Уин.
	— Мислиш ли, че Грег я е убил?
	— Уликите сочат натам — отговори Уин. — Споменах ти, че парите идват от сметка, за която се е грижил Марти Фелдър. Вероятно той има някакъв отговор.
	Майрън се зачуди дали е така. Голямата Синди внезапно спря да подскача, прегърна Есперанца и затананика. Младежка любов.
	— Ако Фелдър е знаел, че Грег ще се крие — каза Майрън, — защо тогава е оставил всички онези съобщения на телефонния му секретар?
	— Вероятно за да ни насочи по фалшива следа. Или пък не е знаел за намеренията на Грег.
	— Ще му се обадя — реши Майрън. — Ще се опитам да си уредя среща за утре.
	— Имаш мач довечера, нали?
	— Да.
	— В колко часа?
	— Седем и половина — отговори Майрън и погледна часовника си. — Но трябва да тръгна скоро, за да мога първо да поговоря с Клип.
	— Ще те закарам — предложи Уин. — Бих искал да се запозная с този господин Арнстайн.


	След като мъжете излязоха, Есперанца провери съобщенията от електронната поща. После оправи бюрото си. Двете снимки отгоре — едната на колито й Клои, получаващо първа награда на конкурса за кучета в Уестчестър, а другата — тя като Малката Покахонтас и Голямата Синди като Голямата Мама Индианския вожд, хванали шампионската купа, бяха съборени от подскоците на Синди.
	Докато гледаше снимките, нещо от думите на Майрън продължаваше да я тормози. Той се тревожеше за времето. Времето на убийството. Времето на изчезването на Даунинг. Но как стояха нещата с времето на Лиз Горман? С времето на пристигането й в Ню Йорк? Банката в Тъксън беше обрана преди два месеца. Лиз Горман бе започнала работа като келнерка в ресторант „Паркова гледка“ също преди два месеца. Престъпник, който се крие от правосъдието, би искал да е колкото се може по-далеч от местопрестъплението. Но защо пък би се крил в толкова населен град като Ню Йорк?
	Колкото повече Есперанца се чудеше по въпроса, толкова повече се объркваха мислите й. Тук трябваше да има причина и следствие. Трябваше да има нещо в банковия обир, което е накарало Лиз Горман да дойде тук. Есперанца помисли още минута-две върху това. После вдигна телефона и се обади на една от връзките на Майрън и Уин в Бюрото.
	— Нуждаят се от всичко, което знаеш за банковия обир в Тъксън, извършен от бригада „Рейвън“ — каза Есперанца. — Можеш ли да ми изпратиш копие от досието?
	— Ще го имаш до утре сутрин.


	24.

	Уин и Майрън споделяха малко необичайната страст към бродуейски мюзикли. В момента от уредбата в ягуара на Уин гърмеше музиката от „1776“. Един от конгресмените извика:
	— Някой трябва да отвори прозореца!
	Това доведе до свиреп спор относно отварянето на споменатия прозорец. Едните твърдяха, че е „горещо като в ада във Филаделфия“, другите настояваха прозорците да са затворени, защото „тук има прекалено много мухи“. Заети със спора, хората казваха на Джон Адамс да седне. История.
	— Кой първи е играл Томас Джеферсън? — запита Уин.
	Той знаеше отговора. Животът с приятелите на Майрън представляваше един вечен тест.
	— Филмовата версия или на сцената?
	Уин се намръщи.
	— Не си падам по филмовите версии — каза той.
	— Кен Хауърд — отговори Майрън.
	— Точно така. А коя е най-прочутата роля на господин Хауърд?
	— Треньорът в „Бяла сянка“.
	— Отново си прав. А първият Джон Адамс?
	— Уилям Даниълс.
	— Най-добре познат като?
	— Невъзпитаният хирург в „Някъде другаде“.
	— А актрисата в ролята на Абигейл Адамс?
	— Бети Бъкли. Най-добре позната като Аби в „Осем е достатъчно“.
	Уин се усмихна.
	— Добър си — каза той.
	Майрън се загледа навън през прозореца към сградите и колите, които се сливаха в едно, и се замисли за Джесика. За преместването при нея. Нямаше причина да не го направи. Обичаше я. Тя го обичаше. А и нещо повече — тя беше направила първия ход. Никога досега не беше постъпвала по този начин. В повечето връзки единият партньор контролира нещата повече от другия. Това беше съвсем естествено. Трудно беше да се намери идеален баланс. В техния случай обикновено Джесика беше отгоре. Майрън го знаеше много добре, а дори и да не го знаеше, постоянните натяквания на Есперанца щяха да го уверят в това. Разбира се, това не означаваше, че той я обичаше повече или тя го обичаше по-малко. Или пък означаваше? Майрън вече не беше убеден. Това, което знаеше със сигурност, беше, че моментите, когато Джесика се откриваше напълно, бяха твърде редки. Той искаше да ги направи по-чести. Беше чакал дълго време да му каже тези думи. Но нещо го задържаше. Също като с ТС тук имаше много неща, върху които да помисли.
	Мозъкът му прехвърляше предимствата и недостатъците, но не стигна до никакъв извод. Това, което наистина искаше, бе да сподели мислите си с някого. Да помисли на глас пред близък приятел. Проблемът беше — с кого? Есперанца мразеше Джесика. Уин, когато се стигнеше до сърдечни връзки, не беше подходящият човек.
	И все пак Майрън се чу да казва:
	— Джесика ми предложи да се преместя при нея.
	За момент Уин не отговори. После каза:
	— Ще получиш ли пълен дял от парите от шампионата?
	— Какво?
	— Включи се в отбора доста късно. Знаеш ли каква част от парите ще получиш?
	— Не се тревожи. Погрижил съм се за това.
	Уин кимна. Очите му останаха приковани в пътя. Скоростомерът показваше около сто и двайсет, бързина, която шосе 3 рядко позволяваше. Уин непрестанно сменяше лентите. През годините Майрън беше свикнал с шофирането му, но все още не смееше да гледа през предното стъкло.
	— Ще останеш ли за мача? — попита Майрън.
	— Зависи.
	— От какво?
	— Дали онази Тъмпър ще бъде там — отговори Уин. — Каза ми, че търсела работа. Сигурно ще мога и да я поразпитам в същото време.
	— Какво ще кажеш?
	— Това е въпрос, който стои и пред двама ни — отговори Уин. — Ако ти я попиташ за обаждането на Даунинг, ще провалиш легендата си. Ако аз я попитам, тя ще поиска да знае защо. При всички положения, освен ако не е малоумна, ще се изпълни с подозрения. Освен това, ако знае нещо важно, най-вероятно ще излъже.
	— Е, какво предлагаш тогава?
	Уин наклони глава, сякаш бе потънал в дълбоки мисли.
	— Вероятно ще си легна с нея — заключи той. — Тогава мога да я накарам да говори, докато е обзета от дива страст.
	— Тя спи само с момчета от „Гигантите“ или „Драконите“ — каза Майрън, после се намръщи и добави: — Ще си легнеш с нея?
	Уин сви рамене.
	— Просто предлагам алтернатива на това да я набия с гумен маркуч. Освен, разбира се, ако не си пада по подобни неща.
	— Някакви други предложения?
	— Работя по въпроса.
	Поеха по отбивката към „Медоуландс“ в мълчание. От уредбата се чу гласът на Абигейл Адамс, която казваше на Джон Адамс, че жените в Масачузетс се нуждаят от карфици. Уин пригласяше на музиката. След малко той каза:
	— Що се отнася до Джесика, не съм човекът, когото да питаш.
	— Знам.
	— Първия път, когато те напусна, ти беше много нещастен — добави Уин. — Не разбирам защо рискуваш да минеш през всичко това отново.
	Майрън го погледна внимателно.
	— Ти наистина не знаеш, нали?
	Уин не отговори.
	— Това е тъжно, Уин.
	— Да — отговори той. — Направо трагично.
	— Сериозно говоря — каза Майрън.
	Уин драматично сложи ръка на челото си.
	— О, какъв ужас е, че никога не мога да изпитам дълбините на мъката, в които ти се гмурна, когато Джесика те остави. Съжалете мен горкия.
	— Знаеш, че има и нещо повече.
	Уин свали ръката си и поклати глава.
	— Не, приятелю, няма. Истинското нещо беше болката ти. А останалото е жестока самозаблуда.
	— Наистина ли вярваш в това?
	— Да.
	— За всички приятелства?
	Уин поклати глава.
	— Никога не съм казвал подобно нещо.
	— А какво смяташ за нашето приятелство? То също ли е жестока самозаблуда?
	— Не става дума за нас — каза Уин.
	— Просто се опитвам да разбера…
	— Няма нищо за разбиране — прекъсна го Уин. — Направи това, което смяташ за най-добро. Както ти казах, аз не съм подходящият човек за подобен разговор.
	Мълчание. Стигнаха до стадиона. В продължение на години той бе наричан „Брендън Бърн“ на името на един непопулярен бивш губернатор, управлявал по времето, когато строяха комплекса. Наскоро спортните власти трябваше да съберат малко пари, затова промениха името на „Континентал Еърлайнс Арена“. Не звучеше много музикално, но и старото име не те караше да запееш. Брендън Бърн и лакеите му се обидиха. „Какво безобразие — крещяха те със засегнато достойнство. — Това е наследство от губернатор Бърн. Как посмяха да изложат името му по този начин?“ Майрън не се вълнуваше от промяната на името. Кое е по-разумно — да накараш хората да платят двайсет и седем милиона, или да нараниш самочувствието на един политик? Нямаше спор, ако човек се замислеше по въпроса.
	Майрън хвърли поглед към Уин. Той шофираше бързо, приковал очи в пътя, а пръстите му стискаха здраво волана. Майрън си припомни онази сутрин преди пет години, когато Джесика го бе зарязала. Той се мотаеше нещастно из къщата, когато Уин почука на вратата. Майрън отвори.
	Без предисловия Уин каза:
	— Хайде, ела. Ще ти взема едно момиче. Трябва да си легнеш с някоя.
	Майрън поклати глава отрицателно.
	— Сигурен ли си? — запита Уин.
	— Да — отговори Майрън.
	— Направи ми една услуга тогава.
	— Каква?
	— Не отивай да се напиваш — каза Уин. — Това ще бъде ужасно клише.
	— А това да си легнеш с някоя друга не е ли клише?
	Уин стисна устни.
	— Да, но поне е добро клише.
	После Уин се обърна и си тръгна. Това приключи нещата. Никога вече не заговориха за отношенията му с Джесика. Беше грешка сега да занимава приятеля си с тях. Майрън трябваше да е наясно как стоят нещата.
	Имаше причини Уин да е такъв. Майрън погледна към приятеля си и наистина го съжали. От гледна точка на Уин животът бе един дълъг урок за това как да се грижиш за себе си. Резултатите невинаги бяха хубави, но обикновено вършеха работа. Уин не беше убил чувствата си или нещо друго толкова драматично, нито пък беше такъв робот за какъвто му се искаше да го мислят понякога. Просто се бе научил да не се доверява и да не зависи много от другите. Не се интересуваше от много хора, но онези, които го интересуваха, бяха обичани с такава силна обич, каквато малко хора изпитваха. Останалата част от света не означаваше почти нищо за него.
	— Ще ти осигуря място близо до Тъмпър — меко каза Майрън.
	Уин кимна и спря на паркинга. Майрън съобщи името си на секретарката на Клип. След малко бяха въведени в кабинета му. Калвин Джонсън беше вече там и стоеше от дясната страна на Клип, който седеше зад бюрото си. Днес изглеждаше по-стар. Бузите му бяха по-сиви, а кожата около челюстите изглеждаше по-отпусната. Когато се изправи, го направи със затруднение.
	Клип се вгледа в Уин за момент.
	— Това сигурно е господин Локуд.
	Знаеше за Уин. Отново беше добре подготвен.
	— Да — отвърна Майрън.
	— Той ни помага с нашия проблем, така ли?
	— Да.
	Представянията бяха извършени. Ръце бяха стиснати. Задници бяха настанени. Както беше обичайно за него в подобни ситуации, Уин запази мълчание. Очите му оглеждаха внимателно стаята от единия край до другия. Той обичаше да проучи хората, преди да говори с тях, особено в естествената им среда.
	— Е — започна Клип, като се насили да се усмихне. — Какво имаме?
	— Когато се свърза с мен първия път — започна Майрън, — ти се страхуваше, че може да открия нещо нечисто. Бих искал да знам какво е то.
	Клип се опита да си придаде развеселен вид.
	— Нищо лично, Майрън — започна той с усмивка. — Но ако знаех какво, нямаше да имам нужда от теб.
	Майрън поклати глава.
	— Не е достатъчно добро.
	— Какво?
	— Грег е изчезвал и преди.
	— Е, и?
	— Тогава не си подозирал нищо нечисто — отговори Майрън. — Защо сега подозираш?
	— Казах ти. Идва гласуването на собствениците.
	— Това единствената ти грижа ли е?
	— Разбира се, че не — отговори Клип. — Тревожа се и за Грег.
	— Но никога преди не си наемал човек, който да го търси. От какво се страхуваш сега?
	Клип сви рамене.
	— Вероятно от нищо. Просто покривам всичките си бази. Защо? Какво си научил?
	Майрън поклати глава.
	— Ти никога не си покриваш всичките бази, Клип. Ти си рисков играч. Винаги си бил такъв. Виждал съм те да разменяш популярни, доказали се ветерани за неизпробвани младоци. Виждал съм те да рискуваш да се впуснеш в нападение, вместо да се надяваш, че защитата ти ще издържи. Никога не си се страхувал да вървиш по ръба и да рискуваш абсолютно всичко.
	Клип се усмихна криво.
	— Проблемът с тази стратегия — каза той — е, че можеш и да загубиш. А понякога губиш много.
	— Какво изгуби този път? — запита Майрън.
	— Все още нищо — отговори Клип. — Но ако Грег не се върне, това може да струва шампионската титла на отбора ми.
	— Нямах предвид това. Има и още нещо тук.
	— Съжалявам. — Клип разпери ръце. — Наистина не знам за какво говориш. Наех те, защото това беше най-логичната постъпка. Грег изчезна. Вярно е, че е изчезвал и преди, но никога по това време на сезона и никога, когато сме толкова близо до шампионската купа. Това просто не му е присъщо.
	Майрън погледна към Уин, който изглеждаше отегчен.
	— Познаваш ли една жена на име Лиз Горман? — опита Майрън.
	С крайчеца на окото си Майрън видя как Калвин се стяга.
	— Не — отговори Клип. — Трябва ли да я познавам?
	— А някаква жена на име Карла или Сали?
	— Какво? Имаш предвид дали някога съм познавал жена на име…
	— Наскоро. Или някоя жена, която има нещо общо с Грег Даунинг?
	Клип поклати глава.
	— Калвин?
	Калвин също поклати глава, но отрицанието му изглеждаше пресилено.
	— Защо питаш? — поиска да узнае Клип.
	— Защото тя е била с него в нощта, когато е изчезнал.
	Клип седна по-изправено и заговори развълнувано.
	— Намери ли я? Къде е сега? Може да са заедно.
	Майрън отново хвърли поглед към Уин, който му кимна леко. Той също се беше усетил.
	— Тя е мъртва — съобщи Майрън.
	Цветът на лицето на Клип изчезна. Калвин запази мълчание, но кръстоса крака. Сериозно движение за Фрости.
	— Мъртва?
	— Убита, за да сме по-точни.
	— О, господи…
	Очите на Клип запрелитаха от лице на лице, сякаш търсеха някакъв отговор или успокоение. Не намериха нищо.
	— Сигурен ли си, че не знаеш имената Лиз Горман, Карла или Сали? — запита Майрън.
	Клип отвори уста и я затвори. Не излезе никакъв звук. Той опита отново.
	— Убита?
	— Да.
	— И е била с Грег?
	— Той е последният, за когото се знае, че я е видял жива. Отпечатъците му са намерени на местопрестъплението.
	— На местопрестъплението?
	Гласът на Клип затрепери, а очите му загледаха замаяно.
	— Мили боже, кръвта, която намерихте в мазето — каза той. — Трупът е бил в дома на Грег?
	— Не. Била е убита в апартамента си в Ню Йорк.
	Клип погледна объркано.
	— Мислех, че сте открили кръв в мазето на Грег. В детската стая.
	— Да. Но тази кръв я няма сега.
	— Няма я? — Клип звучеше едновременно озадачен и раздразнен. — Какво искаш да кажеш с това „няма я“?
	— Искам да кажа, че някой я е почистил — отговори Майрън и го погледна в очите. — Искам да кажа, че някой е влизал в дома на Грег през последните два дни и се е опитал да се измъкне от гнусен скандал.
	Клип се стресна от думите на Майрън. В очите му се появи оживление.
	— Мислиш, че съм бил аз?
	— Ти си единственият, на когото разказах за кръвта. Ти искаше да запазим откритието в тайна.
	— Оставих ти да вземеш решение по въпроса — възрази Клип. — Казах ти, че според мен това би било погрешно, но че ще се съобразя с твоето решение. Разбира се, че искам да избягна скандала. Кой не би искал? Но никога не бих направил нещо подобно. Познаваш ме достатъчно добре, Майрън.
	— Клип — каза Майрън, — имам записи от телефонните разговори на убитата. Тя ти е звъняла четири дни преди убийството.
	— Какво искаш да кажеш с това „звъняла ми е“?
	— Номерът на кабинета ти е на записа.
	Клип тръгна да казва нещо, спря, после опита отново.
	— Е, може и да е звъняла тук, но това не означава, че е говорила с мен — каза той с твърде неубедителен тон. — Може да е говорила със секретарката ми.
	Уин се прокашля. После заговори за първи път, откак бе влязъл в кабинета.
	— Господин Арнстайн? — каза той.
	— Да.
	— Въпреки цялото ми уважение към вас — продължи Уин — трябва да кажа, че лъжите ви вече ни изморяват.
	Челюстта на Клип увисна. Беше свикнал да му целуват задника, а не да го наричат лъжец.
	— Какво? — запита той невярващо.
	— Майрън много ви уважава — отвърна Уин. — Това е чудесно. Хората не си спечелват лесно уважението на Майрън. Но вие познавате убитата. Говорили сте с нея по телефона. Имаме доказателство.
	Клип присви очи.
	— Какво доказателство?
	— Първо, записите на телефонните разговори…
	— Но аз току-що ви казах…
	— И вашите собствени думи от друга страна — завърши Уин.
	Арнстайн доби разтревожено изражение.
	— За какво, по дяволите, говорите?
	Уин сплете пръсти.
	— В началото на разговора Майрън ви попита дали познавате Лиз Горман или една жена на име Карла или Сали. Спомняте ли си това?
	— Да. Отговорих му, че не.
	— Правилно. После той ви каза, цитирам точните му думи, защото са важни: „Тя е била с Грег в нощта, когато той изчезна“. Странно казано, признавам, но с цел. Спомняте ли си следващите два въпроса, господин Арнстайн?
	Клип изглеждаше объркан.
	— Не — отговори той.
	— Те бяха, и пак ще цитирам точните думи: „Намерихте ли я вече? Къде е тя сега?“.
	— Да, и какво от това?
	— Нарекохте я „нея“. После казахте „тя“. А Майрън ви попита дали познавате Лиз Горман, или Карла, или Сали. Не е ли по-логично да се приеме от думите му, че той говори за три различни жени? За „тях“, а не за „нея“? Но вие, господин Арнстайн, веднага стигнахте до извода, че тези три имена принадлежат на една и съща жена. Не намирате ли това за странно?
	— Какво? — Гневът на Клип се разрази с пълна сила. — Вие наричате това доказателство?
	Уин се наведе напред.
	— Майрън е доста добре компенсиран за усилията си тук — каза той. — Поради тази причина по принцип бих му препоръчал да продължи да работи за вас. Бих го посъветвал да си гледа собствената работа и да вземе парите ви. Ако искате да обърквате собственото си разследване, кои сме ние, че да се месим? Но Майрън не би ме послушал. Той е любопитен човек. По-лошо, той има силно развито чувство за справедливост дори когато то не е необходимо.
	Уин замълча, пое си дъх и отново се наведе напред. Вместо да сплете пръсти, той нежно докосна върховете им един в друг. Всички очи бяха приковани в него.
	— Проблемът е — продължи той, — че една жена е била убита. Освен това някой си е играл с важни улики. Някой е изчезнал и може да е убиец или също да е жертва. С други думи, в подобна ситуация е опасно да останеш с вързани очи. Потенциалната загуба надхвърля потенциалната изгода. Като бизнесмен, господин Арнстайн, вие би трябвало да разберете това.
	Клип не проговори.
	— Затова оставете ни да стигнем до същината — каза Уин и разпери ръце. — Знаем, че убитата е говорила с вас. Или споделяте с нас какво ви е казала, или си стискаме ръцете и се разделяме.
	— Тя говори първо с мен — обади се Калвин.
	Той се размърда неловко на мястото си. Избягваше очите на Клип, макар да нямаше нужда от това. Клип не изглеждаше раздразнен от намесата му. Той потъна дълбоко в креслото си, като балон, който продължаваше да изпуска въздух.
	— Използва името Карла — продължи Калвин.
	Уин кимна леко и се отпусна на мястото си. Беше изпълнил ролята си. Юздите отново бяха в ръцете на Майрън.
	— И какво каза? — запита Майрън.
	— Спомена, че имала нещо изобличаващо за Грег. Нещо мръсно. Каза, че можела да го унищожи.
	— Какво беше това мръсно нещо?
	Клип се намеси.
	— Никога не разбрахме — отговори той.
	Клип се поколеба за момент. Майрън не беше сигурен дали го направи, за да спечели време, или да си възвърне самообладанието.
	— Не исках да те лъжа, Майрън, съжалявам. Просто се опитвах да предпазя Грег.
	— Ти също ли говори с нея? — попита Майрън.
	Клип кимна.
	— Калвин дойде при мен, след като беше говорил с нея. Решихме, че следващия път, когато се обади, и двамата ще участваме в разговора. Тя каза, че искала пари за мълчанието си.
	— Колко?
	— Двайсет хиляди долара. Трябваше да се срещнем в понеделник вечер.
	— Къде?
	— Не знам — отговори Клип. — Тя щеше да ни съобщи мястото в понеделник сутрин, но не се обади.
	Вероятно защото вече е била мъртва, помисли си Майрън. Умрелите рядко звънят по телефона.
	— И въобще не ви каза тайната си?
	Клип и Калвин се спогледаха въпросително. Калвин кимна. Клип се обърна към Майрън.
	— Нямаше нужда да ни я казва — неохотно каза Клип. — Ние вече я знаехме.
	— Какво знаехте?
	— Грег играе хазарт. Дължи много пари на някои лоши хора.
	— Вече сте знаели за хазарта?
	— Да — потвърди Клип.
	— Откъде?
	— Грег ми каза.
	— Кога?
	— Преди около месец. Искаше помощ. Винаги съм бил нещо като бащинска фигура за него. Обичам го. Наистина.
	Той погледна към Майрън. В очите му се четеше болка.
	— Обичам и теб, Майрън. Това прави нещата толкова трудни.
	— Какво е трудно?
	— Исках да му помогна. Убедих го да потърси професионална помощ.
	— Той послуша ли те?
	— Започна да се вижда с доктора миналата седмица. Психиатър, който специализира в работа с комарджии. Говорихме и за подписването на договора за реклама — добави той. — За да си плати дълговете.
	— Марти Фелдър знаеше ли за хазарта? — попита Майрън.
	— Не мога да твърдя със сигурност — отговори Клип. — Докторът ми каза, че комарджиите правят всичко възможно, за да запазят страстта си в тайна. Но пък Марти Фелдър отговаряше за парите на Грег. Ако не знае за хазарта, бих се изненадал.
	Зад Клип се виждаше плакатът на отбора. Майрън се вгледа в него за момент. Двамата капитани — ТС и Грег — бяха клекнали най-отпред. Грег се усмихваше широко. ТС беше с типичната си мрачна гримаса.
	— Значи, когато ме нае — каза Майрън, — вече си подозирал, че изчезването на Грег може да има нещо общо с хазарта.
	— Не.
	Клип се замисли за момент, после добави:
	— Поне не по начина, по който си мислиш. Никога не съм смятал, че букмейкърът на Грег ще му причини нещо лошо. Вярвах, че сделката с „Форте“ му е спечелила известно време.
	— Тогава по какъв начин?
	— Тревожех се за разума му — каза Клип, като махна към плаката. — Грег не е най-уравновесеният човек. Чудех се до каква степен напрежението от комарджийските дългове се отразява на не особено здравия му разум. Той обичаше имиджа си, колкото и странно да звучи това. Обичаше да е любимец на запалянковците повече, отколкото парите. Но ако почитателите му научат истината, кой знае как биха реагирали? Затова се чудех дали напрежението не му е дошло прекалено. Да не е откачил напълно.
	— А сега, когато тази жена е мъртва — каза Майрън, — какво мислиш?
	Клип поклати глава енергично.
	— Познавам Грег по-добре от всеки друг. Когато се почувства в капан, той бяга. Не би убил никого. Вярвам това с цялото си сърце. Той не е жесток човек. Научил е опасностите от насилието преди много време.
	Известно време никой не проговори. Майрън и Уин чакаха Клип да продължи. Когато той не го направи, Уин каза:
	— Господин Арнстайн, имате ли да ни кажете още нещо?
	— Не. Това е всичко.
	Уин се надигна без повече думи или жестове и напусна кабинета. Майрън сви рамене и тръгна след него.
	— Майрън?
	Той се обърна към Клип. Възрастният човек стоеше прав. Очите му изглеждаха влажни.
	— Забавлявай се добре на мача довечера — меко каза той. — Това е само игра все пак. Запомни го.
	Майрън кимна, почувствал неудобство от поведението на Клип. Забърза напред и настигна Уин.
	— В теб ли е билетът ми? — попита Уин.
	Майрън му го подаде.
	— Опиши ми тази Тъмпър, моля те.
	Майрън го направи. Когато стигнаха до асансьора, Уин каза:
	— Твоят господин Арнстайн все още не ни казва истината.
	— Нещо конкретно ли имаш предвид, или просто усещане?
	— Не се занимавам с усещания — отговори Уин. — Ти вярваш ли му?
	— Не съм сигурен.
	— Харесваш господин Арнстайн, нали?
	— Да.
	— Макар да призна, че те е излъгал?
	— Да.
	— Тогава, позволи ми да ти представя един интересен сценарий — каза Уин. — Кой, освен Грег губи най-много, ако комарджийската му страст стане публично достояние? Кой, освен Грег има най-солидния мотив да запази мълчанието на Лиз Горман? И накрая, ако Грег Даунинг се превърне в срам за бизнеса, и то до степен, която да унищожи шансовете на Клип Арнстайн да запази контрол върху отбора, кой тогава би имал най-чудесния мотив да направи така, че Грег Даунинг да изчезне?
	Майрън не си направи труда да отговори.


	25.

	Мястото до Тъмпър беше свободно. Уин се настани и й се усмихна широко.
	— Добър вечер — каза той.
	Тя му се усмихна в отговор.
	— Здрасти.
	— Вие трябва да сте госпожица Мейсън.
	Тя кимна.
	— А вие сте Уиндзор Хорни Локуд III. Познах ви от снимката ви във „Форбс“.
	Ръкуваха се и очите им се срещнаха. Ръцете им се пуснаха, но очите останаха приковани едни в други.
	— Приятно ми е да се запозная с вас, госпожице Мейсън.
	— Моля, наричайте ме Маги.
	— Да, чудесно — отвърна Уин и се усмихна още по-широко.
	На игрището се чу звънецът. Първата четвъртина свърши. Уин забеляза как Майрън става, за да направи място на съотборниците си да седнат. Виждайки го в екип на НБА, Уин се впечатли по странен, неприятен начин. Не му се искаше да гледа. Той се обърна пак към Тъмпър. Тя го гледаше с очакване.
	— Разбрах, че търсите работа в моята фирма — каза Уин.
	— Да.
	— Имате ли нещо против да ви задам няколко въпроса?
	— Моля, направете го — отговори Маги и махна с ръка.
	— В момента работите за „Кимел Брадърс“, нали?
	— Да.
	— Колко търговци работят за тях в момента? — попита Уин.
	— По-малко от десет — отговори тя. — Ние сме малка фирма.
	— Разбирам.
	Уин сплете пръсти, преструвайки се, че обмисля думите й.
	— Работите ли там по време на уикендите?
	— Понякога.
	— А вечерите през уикендите?
	Очите й се присвиха леко.
	— Понякога — отговори тя.
	— А миналата събота вечер?
	— Моля?
	— Познавате Грег Даунинг, нали?
	— Разбира се, но…
	— Както без съмнение знаете — продължи Уин, — той липсва от миналата събота вечер. Интересно е, че последното обаждане, което господин Даунинг е направил от дома си, е до вашия офис. Спомняте ли си за него?
	— Господин Локуд…
	— Моля, наричайте ме Уин.
	— Не знам какво се опитвате да направите тук…
	— Всъщност е съвсем просто — прекъсна я Уин. — Снощи сте казали на приятеля ми, господин Болитар, че не сте говорили с Грег Даунинг от няколко месеца. Но както вече ви казах, имам информация, която противоречи на думите ви. Така че тук има несъвпадение. Несъвпадение, което може да накара хората да ви смятат за не особено честна. Не бих могъл да търпя подобно нещо в „Лок-Хорни Секюритис“. Служителите ми трябва да бъдат с идеална репутация. Поради тази причина бих искал да ми обясните това несъвпадение.
	Уин извади пакетче фъстъци от джоба на сакото си. Обели няколко, пусна люспите в друго малко пликче, после постави фъстъците един по един в устата си.
	— Откъде знаете, че господин Даунинг се е обаждал в офиса ми? — попита Тъмпър.
	— Моля ви — небрежно отвърна Уин, — нека не губим време с излишни неща. Обаждането му е установен факт. Вие го знаете. Аз също. Да минем нататък.
	— Не работих миналата събота вечер — каза тя. — Той сигурно се е обадил на някой друг.
	Уин се намръщи.
	— Почвам да се изморявам от тактиката ви, госпожице Мейсън. Както вече ми признахте, работите в малка фирма. Мога да се обадя на шефа ви, ако искате. Сигурен съм, че той с удоволствие ще каже на господин Уиндзор Хорни Локуд III дали сте били там, или не.
	Тъмпър се облегна на стола си, скръсти ръце пред гърдите си и се загледа в мача. „Драконите“ водеха с 24 на 22. Очите й проследиха топката по игрището.
	— Нямам какво повече да ви кажа, господин Локуд.
	— А, вече не се интересувате от работата, така ли?
	— Точно така.
	— Не ме разбрахте правилно — каза Уин. — Нямах предвид само „Лок-Хорни Секюритис“. Имам предвид всички останали, включително сегашния ви работодател.
	Тя се обърна към него:
	— Какво?
	— Има две възможности — каза Уин. — Нека ви ги изясня, така че да изберете най-удобната за вас. Първо, казвате ми защо Грег Даунинг ви се е обадил в събота вечер. Казвате ми защо излъгахте Майрън по въпроса. Казвате ми абсолютно всичко, което знаете за изчезването му.
	— Какво изчезване? — прекъсна го тя. — Мислех, че той е контузен.
	— Възможност номер две — продължи Уин, без да й обърне внимание. — Продължавате да мълчите или да лъжете, а в този случай аз ще пусна слух из нашите среди относно надеждността ви. По-точно ще разпространя, че федералните власти проверяват сериозни обвинения в присвояване.
	— Но — започна тя, спря и пак заговори. — Вие не можете да направите това.
	— Не мога? — запита Уин и направи учудена физиономия. — Аз съм Уиндзор Хорни Локуд III. Думата ми относно подобни неща няма да бъде поставена под съмнение. Вие, от друга страна, ще имате затруднения да си намерите работа дори като гардеробиерка в крайпътна закусвалня, когато свърша с вас.
	Той й се усмихна и й подаде плика.
	— Фъстъци?
	— Вие сте смахнат.
	— А вие сте нормална — каза Уин и погледна към игрището. — Я вижте, онова младо момче с кърпите попива потта на един от играчите от пода. Това сигурно си струва… о, не знам. Една свирка поне. Не мислите ли така?
	Той й се усмихна сладко.
	— Тръгвам си — каза тя и се надигна.
	— Ще спите ли с мен? — попита Уин.
	Тя го изгледа с ужас.
	— Какво?
	— Ще спите ли с мен? Ако сте много добра, може да си помисля за работата в „Лок-Хорни Секюритис“.
	Тъмпър стисна зъби.
	— Аз не съм проститутка — изсъска тя.
	— Не, не сте проститутка — каза Уин достатъчно високо, за да го чуят няколко човека от предния ред. — Но сте лицемерка.
	— За какво говорите?
	Уин махна към мястото й.
	— Моля ви, седнете.
	— Предпочитам да не го правя.
	— А аз предпочитам да не ми се налага да викам — каза той. — Моля ви.
	С тревожни очи Тъмпър изпълни нареждането му.
	— Какво искате?
	— Намирате ме за привлекателен, нали?
	Тя направи гримаса.
	— Мисля, че сте най-отвратителният мъж, когото някога…
	— Говоря само за външния вид — каза Уин. — За чисто физическото, помните ли? Както сте казали на Майрън едва снощи, сексът е само нещо физическо. Също като ръкуването, макар че с подобна аналогия бих поставил под съмнение мъжествеността на партньорите ви. Сега, с риск да изглеждам нескромен, знам, че не съм отблъскващ физически. Когато си помислите колко народ от „Гигантите“ и „Драконите“ сте изчукали през креватната си кариера, сигурно е имало поне един, който да е по-малко привлекателен физически от мен.
	Очите й примигнаха. Тъмпър изглеждаше заинтригувана и ужасена едновременно.
	— Вероятно — позволи си да отвърне тя.
	— И все пак не искате да спите с мен. Това, скъпа моя, е лицемерие.
	— Защо? — възрази Тъмпър. — Аз съм независима жена. Сама избирам с кого да спя.
	— Така казвате. Но защо избирате само хора от „Гигантите“ или „Драконите“?
	Когато Тъмпър се поколеба, той се усмихна и размаха пръст.
	— Трябва да сте честна поне относно това защо правите подобен избор.
	— Изглежда, знаете доста неща за мен — каза тя. — Защо вие не ми кажете?
	— Чудесно. Вие незабавно съобщавате за странното си правило с „Драконите“ и „Гигантите“. Виждате ограничения. Аз не. Ако намирам една жена за привлекателна, това ми е достатъчно. Но вие се нуждаете от това разграничение с отборите. Използвате го като ограда, с която се отделяте.
	— От какво се отделям?
	— Не от какво. От кого. От така наречените обикновени курви. Както преди малко отбелязахте, не сте проститутка. Вие избирате, по дяволите. Не сте курва.
	— Така е. Не съм.
	Той се усмихна.
	— Но какво е курвата? Жена, която се чука с кого ли не. О, не. Вие правите това. Не бихте критикували една от себеподобните си. Та какво точно е курва? Според вашето определение такова нещо не съществува. Само дето вие имахте нужда да отречете, че сте курва, когато ви разпитвах. Защо?
	— Не правете от мухата слон — каза Тъмпър. — Курва звучи крайно отрицателно. Това е единствената причина, поради която се държах отбранително.
	Уин разпери ръце.
	— Но защо трябва да звучи негативно? Ако според определението курва е така наречената жена, която се чука с този-онзи, защо не прегърнете термина и с двата крака? Защо издигате тези огради? Защо създавате изкуствени граници? Използвате връзките си с отборите, за да подчертаете независимостта си. Но това всъщност подчертава точно обратното. Показва, че сте неуверена и несигурна.
	— И затова съм лицемерка?
	— Разбира се. Да се върнем към предложението ми да спите с мен. Или сексът е чисто физически акт, в който случай поведението ми към вас няма нищо общо с него, или пък е нещо повече от физически акт. Кое от двете е?
	Тя се усмихна и леко поклати глава.
	— Вие сте интересен човек, господин Локуд. Може би ще спя с вас.
	— Не е достатъчно.
	— Какво?
	— Ще го направите просто за да докажете, че греша. А това, скъпа моя, е толкова жалко и неуверено, колкото това, което правите в момента. Но ние се отдалечихме от темата. Вината е моя. Извинете ме. Ще ми разкажете ли за разговора си с Грег Даунинг, или ще ми се наложи да унищожа репутацията ви?
	Тя го погледна замаяно. Уин точно това искаше.
	— Разбира се, има и трета възможност — продължи той. — Тя е твърде близка до втората. Тоест, освен че репутацията ви ще бъде съсипана, ще бъдете изправена и пред обвинение в убийство.
	Очите й се разшириха.
	— Какво?
	— Грег Даунинг е един от основните заподозрени в разследване на убийство. Ако се открие, че по някакъв начин сте му помогнали, това ще ви направи съучастничка.
	Уин замълча за момент и се намръщи.
	— Честно казано, не мисля, че окръжният прокурор ще успее да ви осъди. Няма значение. Ще започна с репутацията ви. А после ще видим накъде.
	Тъмпър го погледна сериозно.
	— Господин Локуд — каза тя.
	— Да?
	— Идете и си го начукайте.
	Уин се надигна.
	— Без съмнение това е по-добра възможност от сегашната ми компания — каза той.
	После се усмихна и се поклони. Ако имаше шапка, сигурно щеше да я свали.
	— Приятен ден.
	Уин се отдалечи с вдигната глава. В тази лудост, разбира се, имаше метод. Тъмпър не би проговорила. Той го осъзна почти веднага. Беше и хитра, и лоялна. Опасна, макар и достойна за възхищение комбинация. Но това, което Уин й каза, щеше да я тормози. Дори най-добрите се паникьосват или поне предприемат някакви действия. Той щеше да чака отвън и да я проследи.
	Провери таблото с резултата. Беше средата на втората четвъртина. Уин вече не се интересуваше от мача. Но когато стигна до вратата, от високоговорителя се чу глас, който съобщи:
	— На мястото на Трой Ериксън влиза Майрън Болитар.
	Уин се поколеба. После направи още една стъпка към изхода. Не искаше да гледа. Но спря отново и все още прав погледна към игрището.


	26.

	Майрън седеше в далечния край на пейката. Знаеше, че няма да играе, но в гърдите му все още гореше предстартовата треска. В младите си години той се бе радвал на напрежението на важните състезания дори когато треската му достигаше почти до парализа. Това вълнение не продължаваше прекалено дълго. След като хванеше случайна топка или вкараше почти невъзможен кош, напрежението изчезваше, а виковете на тълпата му звучаха като далечна музика.
	Тази треска не бе част от съществуването на Майрън от повече от десет години и сега той знаеше това, което винаги бе подозирал. Треската беше директно свързана с баскетбола. С нищо друго. Никога не беше изпитвал нещо подобно в бизнеса си или в личния живот. Мислеше, че това усещане ще изчезне с възрастта и зрелостта, когато щеше да проумее, че само един младеж може да вземе дребно нещо като баскетболен мач и да го превърне в събитие от библейска важност. Възрастният човек можеше да види това, което е почти безсмислено да обясняваш на децата — че една провалена училищна забава или един пропуснат кош не означава нищо в бъдещето. И все пак сега, вече в трийсетте си години, Майрън все още чувстваше същото напрежение като в младините си. Усещането не бе изчезнало с възрастта. То просто е спало дълбоко, точно както Калвин го бе предупредил, и е чакало възможността да се събуди. Възможност, която рядко се появяваше.
	Бяха ли приятелите му прави? Това наистина ли беше прекалено много за него? Не беше ли оставил цялата история зад себе си? Той забеляза Джесика в публиката. Наблюдаваше играта със съсредоточен поглед. Само тя не изглеждаше притеснена от завръщането му на игрището. Но пък тя не беше част от живота му, когато беше на върха на славата си. Дали жената, която обичаше, не го разбираше или…
	Той спря.
	Когато си на пейката, стадионът изглежда малко място. Майрън забеляза Уин, който говореше с Тъмпър. Видя Джесика. Видя и жените и приятелките на другите играчи. А после, влизащи през вратата право срещу него, видя родителите си. Очите му бързо се върнаха на игрището. Той плесна с ръце и извика няколко окуражаващи думи към съотборниците си, като се преструваше на силно заинтересуван от мача. Майка му и баща му. Сигурно бяха провалили цялото си пътешествие.
	Майрън рискува да хвърли бърз поглед. Родителите му вече седяха близо до Джесика, в сектора за роднини и близки приятели. Майка му гледаше право в него. Дори от това разстояние той успя да забележи объркания й поглед. Очите на баща му се стрелкаха наоколо, а челюстите му бяха здраво стиснати, сякаш събираше сили, за да погледне към игрището. Майрън ги разбра. Всичко това беше прекалено познато за тях. Той отново отмести поглед.
	Леон Уайт излезе от играта и седна на празното място до Майрън. Момчето с кърпите го наметна с анцуга му и му подаде пластмасова бутилка. Леон отпи малко „Геторейд“. Тялото му лъщеше от пот.
	— Снощи те видях да говориш с Тъмпър — каза Леон.
	— Да.
	— Спа ли с нея?
	Майрън поклати глава.
	— Не, останах си неизчукан.
	Леон се засмя.
	— Някой казвал ли ти е как е получила прякора си?
	— Не.
	— Когато прави секс и се въодушеви, има навика да си удря крака. Левият. Винаги левия. Та значи тя лежи на гърба си и ти се трудиш с всичка сила и изведнъж левият й крак започва да чука по леглото. А ти чуваш „тъмп-тъмп“. Загря ли?
	Майрън кимна. Беше загрял.
	— Та ако тя не направи това, ако не започне да удря с крак, значи не си свършил работата като хората. Не смееш да си покажеш физиономията пред останалите. Ходиш с наведена глава.
	Леон се замисли за момент, после добави:
	— Това си е сериозна традиция.
	— Като паленето на свещи на Коледа — каза Майрън.
	Леон се засмя.
	— Е, не съвсем същото.
	— Ти бил ли си с нея, Леон?
	— Естествено. Веднъж — отговори той, после бързо добави: — Но това беше, преди да се оженя.
	— Откога си женен?
	— Ние с Фиона сме заедно малко повече от година.
	Сърцето на Майрън прескочи. Фиона. Името на жената на Леон беше Фиона. Той погледна към публиката и към лъскавата, закръглена блондинка. Фиона започваше с Ф.
	— Болитар!
	Майрън вдигна поглед. Дони Уолш.
	— Да?
	— Влизаш на мястото на Ериксън — каза Уолш с груб тон, сякаш бързаше да изплюе думите си. — Поемаш Кайли.
	Майрън погледна към треньора объркано, сякаш му говореше на суахили. Беше втората четвъртина. Резултатът беше сигурен.
	— Какво, по дяволите, чакаш, Болитар? Влизай. Веднага. — Леон го плесна по гърба. — Върви, човече.
	Майрън се изправи. Краката му бяха сковани. В главата му мисли за убийство и изчезване се въртяха като прилепи на светло. Опита се да преглътне, но устата му беше пресъхнала. Изтича към масата на говорителя. Без да мисли, смъкна анцуга си като змия, която сменя кожата си. Кимна към говорителя.
	— На мястото на Ериксън — каза Майрън.
	Десет секунди по-късно звънецът иззвъня и говорителят съобщи:
	— На мястото на Трой Ериксън влиза Майрън Болитар.
	Майрън влезе и махна на Ериксън. Съотборниците му изглеждаха изненадани, че го виждат. Ериксън каза:
	— Заеми се с Уолъс.
	Реджи Уолъс. Един от най-добрите стрелци в НБА. Майрън застана до него и се приготви. Уолъс го погледна с развеселена усмивка.
	— Внимание ББМ — извика Реджи Уолъс подигравателно. — Всички нащрек за ББМ.
	Майрън погледна към ТС.
	— Какво е ББМ? — запита той.
	— Бавно бяло момче — отговори ТС.
	— Аха.
	Всички други дишаха тежко и бяха покрити с пот. Майрън се почувства скован и неподготвен. Очите му се заковаха върху Уолъс. Някакво движение в публиката привлече погледа му и той вдигна очи. Уин стоеше до един от изходите с кръстосани ръце. Очите им се срещнаха за миг. Уин му кимна леко. Чу се свирката. Играта започна.
	Реджи Уолъс веднага започна да се заяжда с него.
	— Сигурно се шегуваш — каза той. — Старче, ще те направя моята женичка.
	— Първо обаче вечеря и кино — отвърна Майрън.
	Уолъс погледна към него.
	— Кофти отговор, старче.
	Нямаше смисъл да спори.
	Уолъс се приведе и поклати глава.
	— Мамка му. Със същия успех можеше да ме покрива и баба ми.
	— Особено след като ти трябва нова жена — каза Майрън.
	Уолъс го изгледа сериозно и кимна.
	— Това беше по-добро — каза той.
	„Пейсърс“ поеха топката. Уолъс се опита да блокира Майрън под коша. Това беше хубаво. Физически контакт. Нищо не разчупваше стоманените окови така, както борбата за позиция. Телата им се удариха едно в друго с глух шум. Уолъс се опита да се освободи, бутайки се назад, но Майрън се държеше здраво, притиснал коляно в гърба му.
	— Леле — присмя се Уолъс, — колко си силен.
	След това направи движение, което Майрън почти не видя. Завъртя се покрай коляното му толкова бързо, че Майрън едва успя да обърне главата си. Използвайки го за опора, Уолъс скочи високо. Приличаше на ракета „Аполо“, отправила се стремително към космоса. Майрън се загледа безнадеждно в протегнатите ръце на Уолъс, който сякаш спря във въздуха и после продължи да се издига, като че ли гравитацията не съществуваше. Когато Реджи най-после започна да се спуска, той дръпна топката зад главата си, преди да я наниже с невероятна сила в коша.
	Забивка.
	Уолъс се приземи с разперени ръце, готов да приеме аплодисментите. Думите му преследваха Майрън по игрището.
	— Добре дошъл в НБА, бивш спортисте. Или никога не си бил спортист. Абе какъвто ще да си. Ей, човече, не беше ли това наистина красиво? Как изглеждах, докато се издигах нагоре? Бъди честен. Подметките на кецовете ми са страхотни, нали? Толкова съм хубав. Толкова ужасно хубав. Как се чувстваше, когато забих под носа ти? Хайде, старче, кажи ми.
	Майрън се опита да не обръща внимание на думите му. „Драконите“ изпуснаха следващия кош. „Пейсърс“ грабнаха топката. Уолъс се престори, че се връща назад, и ловко заобиколи Майрън. Хвана топката и стреля светкавично. Топката влезе в коша със свистящ звук. Три точки.
	— Уау, старче, чу ли този звук? — продължи Реджи. — Няма по-сладък звук на земята. Чуваш ли ме? Не съществува по-сладък звук. По-хубав е дори от вика на жена в оргазъм.
	Майрън го погледна.
	— Жените получават оргазъм? — запита той.
	Уолъс се засмя.
	— Туш, старче. Туш.
	Майрън погледна часовника. Беше в игра от трийсет и четири секунди, а неговият човек вече бе направил пет точки. Ако вървеше така, Майрън можеше да задържи Уолъс под шестстотин точки за игра.
	Неодобрителните викове започнаха малко след това. За разлика от младостта му сега крясъците на тълпата му правеха впечатление. Не бяха само неясен звук, окуражавания, върху които се възнасяш, както сърфистът се възнася върху вълните. Или обиди от страна на феновете на противника, които очакваш и дори им се радваш по някакъв перверзен начин. Но да чуеш собствените си фенове как те обиждат, да видиш как твоята агитка се обръща срещу теб, това бе нещо, което Майрън никога преди не бе изпитвал. Чуваше тълпата както никога преди. Долавяше ясно отделните крясъци.
	— Вониш, Болитар!
	— Изчезни оттам, по дяволите!
	— Разбий си и другото коляно и сядай!
	Той се опита да не им обръща внимание, но всеки вик го пронизваше като кинжал.
	Гордостта взе превес. Нямаше да позволи на Уолъс да направи друга точка. Беше твърдо решен. Искаше го с цялото си сърце. Но коляното му не беше на същото мнение. Майрън просто беше прекалено бавен. Реджи Уолъс направи още шест точки и общият резултат стигна до единадесет. Майрън направи само две. Започна да играе това, което навремето наричаше презрително „баскетболен апандисит“, тоест някои играчи са като апандисита ти — или са безвредни, или те нараняват. Опита се да стои встрани от играта. Продължи да тича и да се движи далеч от топката. Когато хвана топката и се понесе към коша, огромният център на „Пейсърс“ отби удара и прати топката в тълпата. Виковете бяха оглушителни. Майрън погледна към публиката. Майка му и баща му седяха неподвижно като статуи. Един ред по-нагоре група добре облечени мъже сложиха ръце пред устата си и закрещяха:
	— Болитар вони!
	Майрън видя как Уин бързо се придвижи към тях и протегна ръка към водача им. Водачът пое ръката и падна.
	Странното беше, че колкото и Майрън да се излагаше, колкото и да го побеждаваха и колкото и лошо да играеше, старата самоувереност оставаше. Той искаше да играе. Все още търсеше възможност за добър удар. Пренебрегваше доказателствата, които тълпата от 18 812 човека (според говорителя) виждаше ясно. Знаеше, че късметът му ще се промени. Просто не беше в най-добра форма, това бе всичко. Скоро щеше да се промени.
	Осъзна, че това страхотно приличаше на описанието на господин Б за разсъжденията на комарджията.
	Четвъртината завърши малко след това. Когато тръгна към пейката, Майрън отново погледна към родителите си. Те се изправиха и му се усмихнаха. Той също се усмихна и им кимна. После погледна към групата на добре облечените викачи. Не се виждаха никъде. Нито пък Уин.
	Никой не заговори с него през почивката и Майрън не участва в остатъка от мача. Подозираше, че Клип стои зад включването му в игра. Защо? Какво се опитваше да докаже Клип? Мачът завърши с победа на „Драконите“. Докато стигнат до съблекалнята и започнат да се преобличат, изпълнението на Майрън бе забравено. Пресата заобиколи ТС, който беше играл великолепно. ТС плесна Майрън по гърба, когато той мина покрай него, но не каза нищо.
	Майрън развърза кецовете си. Чудеше са дали родителите му ще го чакат. Вероятно не. Щяха да разберат, че иска да е сам. Въпреки вечните си намеси, те знаеха добре кога да изчезнат. Щяха да го чакат у дома. Да останат будни цяла нощ, ако се наложи. И до днес баща му седеше и гледаше телевизия, докато Майрън се прибере. След като чуеше ключа му в ключалката, баща му се преструваше на заспал. Тридесет и две годишен и баща му все още го чакаше. Господи, беше прекалено стар за това, нали?
	Одри надникна предпазливо иззад ъгъла и зачака. Приближи се чак след като Майрън й махна. Пъхна бележника и химикалката си в чантата и сви рамене.
	— Погледни към по-добрата страна — каза тя.
	— И тя е?
	— Все още имаш страхотен задник.
	— Това е заради шортите — отвърна Майрън. — Прилепват и поддържат.
	— Прилепват и поддържат?
	Той сви рамене.
	— Хей, честит рожден ден.
	— Благодаря — отвърна Одри.
	— „Пази се от Мартенските Иди“* — драматично произнесе Майрън.
	[* „Юлий Цезар“, първо действие, втора сцена. — Б.пр.]
	— Иди е на петнадесети — поправи го Одри. — Днес е седемнадесети.
	— Да, знам. Но никога не пропускам възможност да цитирам Шекспир. Това ме прави да изглеждам умен.
	— Ум и хубав задник — каза Одри. — На кого му пука дали се движиш добре?
	— Странно — отвърна Майрън. — Джес никога не се оплаква.
	— Поне не в лицето ти — усмихна се Одри. — Радвам се да те видя в такова добро настроение.
	Той отвърна на усмивката й и сви рамене.
	Одри се огледа, за да се увери, че никой не ги чува.
	— Имам малко информация за теб — съобщи тя.
	— Върху?
	— Частният детектив при развода.
	— Грег е наел такъв?
	— Или той, или Фелдър — отговори Одри. — Имам източник, който се занимава с електрониката на „Разследвания Протек“. Те вършат цялата работа на Фелдър. Моят източник не знае всички подробности, но е помогнал да поставят видеокамера в мотел „Гленпойнт“ преди два месеца. Знаеш ли мотела?
	Майрън кимна.
	— На шосе 80? На около седем километра оттук?
	— Точно така. Източникът ми не знае какво е имало на касетата. Знае само, че е била свързана с развода на Даунинг. Той потвърди и очевидното: подобно нещо обикновено се прави, за да бъде заловен единият от съпрузите в изневяра.
	Майрън се намръщи.
	— Това е било преди два месеца?
	— Да.
	— Но Грег и Емили вече са били разделени тогава — каза Майрън. — Разводът е бил практически приключен. Какъв е смисълът?
	— Разводът, да — съгласи се Одри. — Но битката за децата тъкмо е започвала.
	— Е, и какво? Емили е била разведена жена, която е имала сексуална връзка. Това нещо не доказва, че не ставаш за родител. Особено в наше време.
	Одри поклати глава.
	— Толкова си наивен — каза тя.
	— Какво искаш да кажеш?
	— Запис на мама, която се чука с някакъв жребец в мотел? Все още живеем в сексистко общество. Няма начин подобно нещо да не повлияе на съдията.
	Майрън се замисли, но не можеше напълно да го приеме.
	— Първо, приемаш, че съдията е едновременно от мъжки пол и е неандерталец. Второ, това са деветдесетте години, за бога. Жена, разделена от мъжа си, прави секс с друг мъж? Едва ли е нещо необичайно.
	— Не знам какво още да ти кажа, Майрън.
	— Имаш ли нещо друго?
	— Това е — отговори тя. — Но работя по въпроса.
	— Познаваш ли Фиона Уайт?
	— Жената на Леон? Достатъчно, за да си кажем „здрасти“. Защо?
	— Била ли е някога модел?
	— Модел? — захили се Одри. — Да, предполагам, че можеш да я наречеш така.
	— Била ли е на корицата на „Плейбой“?
	— Да.
	— Знаеш ли в кой месец?
	— Не. Защо?
	Той й разказа за електронната поща. Сега беше почти сигурен, че г-ца Ф е Фиона Уайт, а „Сепбейб“ е съкратено от „Септемврийско маце“. Септември трябва да е бил месецът, когато се е появила на корицата. Одри го слушаше внимателно.
	— Мога да проверя — каза тя, когато Майрън свърши. — Ще видя дали е било през септември.
	— Това ще ни помогне.
	— Да, и би обяснило доста неща — продължи Одри. — За напрежението между Даунинг и Леон.
	Майрън кимна.
	— Слушай, трябва да тръгвам — каза Одри. — Джес ме чака в колата. Дръж ме в течение.
	— Добре. Забавлявайте се.
	Майрън се избърса и започна да се облича. Замисли се за тайната приятелка на Грег, онази, която бе живяла в дома му. Възможно ли бе това да е Фиона Уайт? Ако е така, това би обяснило нуждата от дискретност. Възможно ли бе Леон Уайт да е научил за това? Изглеждаше логично, съдейки по отношението му към Грег. Добре, докъде води това? И каква беше връзката с комарджийството на Грег и с опита за изнудване от страна на Лиз Горман?
	Я чакай малко!
	Забрави` комарджийството за момент. Да предположим, че Лиз Горман е имала нещо друго за Грег Даунинг. Разкритие еднакво, ако не и потенциално по-опасно от губенето на известна сума. Да предположим, че някак си е научила за връзката на Грег с жената на най-добрия му приятел. Да предположим, че е решила да изнудва Грег и Клип с тази информация. Колко би платил Грег, за да не научат феновете и съотборниците му за предателството? Колко би платил Клип, за да не взривят тази бомба по средата на шампионата?
	Заслужаваше си да проучи по-внимателно това.


	27.

	Майрън спря на светофара, който разделяше Ливингстън авеню и магистралата „Джон Кенеди“. Това кръстовище почти не се бе променило през последните трийсет години. Познатата тухлена фасада на ресторант „Нерон“ се издигаше вдясно. Преди двадесет и пет години това беше „Къщата за пържоли на Джими Джонсън“. Същата бензиностанция заемаше другия ъгъл, малката пожарна — третия, а необработена земя — последния.
	Майрън зави по Хобарт роуд. Семейство Болитар се беше преместило в Ливингстън, когато Майрън беше на шест седмици. Тук малко се бе променило в сравнение с останалия свят. Познатите гледки сега бяха по-скоро досадни, отколкото успокояващи. Човек не забелязваше нищо. Гледаше, но не виждаше.
	Когато зави по улицата, където баща му го беше учил да кара колело, той се опита да обърне внимание на къщите, които го бяха заобикаляли през целия му живот. Имаше промени, разбира се, но му се струваше, че все още е 1970 година. Той и родителите му все още говореха за съседските домове, назовавайки предишните им собственици, сякаш това бяха южняшки плантации. Например семейство Рейкин не живееха в дома Рейкин от повече от десет години. Майрън не познаваше хората, които сега обитаваха дома на Киршнер или Паркър. Също като семейство Болитар семействата Рейкин и Киршнер се бяха нанесли тук, когато все още кварталът беше нов и Ливингстън беше смятан за отдалечено от Ню Йорк място. Тези семейства бяха преживели по-голямата част от живота си тук. Бяха пристигнали с бебетата си, бяха ги отгледали, бяха ги учили да карат колела на същата улица, където и Майрън се бе учил да кара. После изпратиха децата си в началното училище „Бърнет“, после прогимназията „Херитадж“ и накрая гимназията „Ливингстън“. Хлапетата бяха отишли в колежа и си идваха само за ваканциите. Не дълго след това започна изпращането на сватбени покани. Няколко от семействата започнаха да показват снимки на внуци, като клатеха глави, изненадани от това колко бързо лети времето. Накрая семействата Рейкин и Киршнер се почувстваха тук не на мястото си. Този град, създаден, за да се отглеждат деца, вече не съдържаше нищо за тях. Семейните им къщи изведнъж станаха прекалено големи и празни. Те ги продадоха на млади семейства с бебета, които скоро щяха да тръгнат в началното училище „Бърнет“, после прогимназията „Херитадж“ и накрая гимназията „Ливингстън“.
	Животът, заключи Майрън, не е много по-различен от онези потискащи реклами за застраховки.
	Няколко от старите семейства в квартала все пак бяха останали тук. Обикновено можеше да се разбере кои къщи принадлежат на тях. Въпреки факта, че децата вече бяха пораснали, те бяха направили пристройки и тераси и поддържаха моравите си в безукорен вид. Семействата Браун и Голдстайн бяха направили точно това. И, разбира се, Ал и Елън Болитар.
	Майрън отби форда си по алеята. Фаровете му осветиха предния двор като полицейски прожектори по време на бягство от затвора. Той паркира на асфалта недалеч от баскетболния кош. Загаси двигателя. За момент се загледа в коша. Пред очите му се появи образа на баща му, който го повдигаше, за да може да достигне обръча. Дали образът идваше от спомените, или въображението му. Не можеше да каже. Нито пък имаше значение.
	Докато вървеше към къщата, външните лампи се запалиха чрез детектора за движение. Макар че детекторите бяха инсталирани преди три години, те все още възхищаваха родителите му, които смятаха тази технологическа новост за изобретение равно на откриването на огъня. Когато поставиха детекторите, майка му и баща му бяха прекарали благословени часове в изпробване на механизма, като опитваха дали могат да се наведат под фотоклетката му, или да вървят адски бавно, за да не ги усетят детекторите. Понякога в живота има и простички удоволствия.
	Родителите му седяха в кухнята. Когато Майрън влезе, и двамата бързо се престориха, че вършат нещо.
	— Здрасти — каза той.
	Те го погледнаха със загрижени очи.
	— Здравей, скъпи — каза майка му.
	— Здрасти, Майрън — обади се и баща му.
	— Раничко се върнахте от Европа — отбеляза Майрън.
	И двете глави кимнаха, сякаш се признаваха за виновни в престъпление.
	— Искахме да те видим как играеш — обясни майка му.
	Каза го внимателно, сякаш ходеше по тънък лед с факел в ръка.
	— Е, как мина пътуването? — попита Майрън.
	— Чудесно — отговори баща му.
	— Великолепно — добави майка му. — Храната, която сервираха, беше направо прекрасна.
	— Само че порциите бяха малки — вметна баща му.
	— Какво искаш да кажеш „малки“? — възнегодува майка му.
	— Просто отбелязвам, Елън. Храната беше добра, но порциите бяха малки.
	— Какво, да не би да си ги мерил? Какво искаш да кажеш с това „малки“?
	— Мога да позная една малка порция, когато видя такава. Тези бяха малки.
	— Малки. Сякаш се нуждаеш от по-големи. Този човек яде като кон. Няма да умреш, ако свалиш няколко килограма, Ал.
	— Аз? Въобще не съм надебелял.
	— Така ли? Панталоните ти са станали толкова тесни, че човек би те помислил за актьор от мюзикъл.
	Баща му намигна на майка му.
	— Не ми се стори да имаш проблеми, когато ги сваляше по време на пътешествието.
	— Ал! — извика тя, но на лицето й се появи усмивка. — Пред собственото ти дете! Какво ти става?
	Бащата погледна към Майрън и разпери ръце.
	— Бяхме във Венеция — обясни той. — В Рим.
	— Не казвай нищо повече — отвърна Майрън. — Моля те.
	Засмяха се. Когато замълчаха, майка му заговори с приглушен тон:
	— Добре ли си, скъпи?
	— Чудесно — отговори Майрън.
	— Наистина ли?
	— Наистина.
	— Мисля, че се справи доста добре там — каза баща му. — Подаде на ТС няколко много добри паса. Наистина хубави. Игра доста умно.
	Разчитай на баща си да подслади горчилката.
	— Провалих се — каза Майрън.
	Баща му поклати глава и каза:
	— Да не мислиш, че ти казах това само за да те накарам да се почувстваш по-добре?
	— Знам, че го казваш, за да ме накараш да се почувствам по-добре.
	— Няма значение — каза баща му. — Никога не е имало значение. Знаеш го.
	Майрън кимна. Знаеше го. Беше гледал амбициозни бащи през целия си живот. Хора, които се опитваха да изживеят мечтите си чрез своите деца, като принуждаваха синовете си да носят бреме, каквото те самите никога не биха носили. Но не и баща му. Никога баща му. Ал Болитар никога не беше засипвал сина си с истории за великите си спортни постижения. Никога не беше го подбутвал напред. Ал притежаваше прекрасната способност да изглежда почти безразличен, като в същото време ясно показваше колко държи на сина си. Да, имаше противоречие, но баща му успяваше да се справи. За съжаление не беше присъщо на поколението на Майрън да признае подобно нещо. Поколението му бе останало неопределено — сбутано между хипитата от Удсток и „Поколение X“ по МТВ. Бяха прекалено млади, когато „Тридесетгодишните“ цареше по телевизионните екрани, а сега бяха прекалено стари за „Бевърли Хилс 90210“ или „Мелроуз Плейс“. Майрън смяташе, че той е най-вече част от „поколението на обвинението“, където животът представляваше серии от реакции и контрареакции. По същия начин, по който онези амбициозни бащи бяха вложили всичко в синовете си, сега синовете им се връщаха и обвиняваха бащите си за провалите си. Неговото поколение бе научено да се обръща назад и да посочва точните моменти, когато бащите са съсипали живота на децата си. Майрън никога не го беше правил. Ако погледнеше назад, то бе само за да узнае тайната на родителите си, за да я приложи след време към собствените си деца.
	— Знам как изглеждаха нещата тази вечер — каза Майрън, — но всъщност не се чувствам толкова лошо.
	Майка му подсмръкна.
	— Знаем — каза тя.
	Очите й бяха зачервени. Тя подсмръкна отново.
	— Няма да плачеш заради…
	Тя поклати глава.
	— Ти си голям човек. Знам го. Но когато излезе на игрището за първи път от толкова време…
	Гласът й заглъхна. Баща му отмести очи. Те тримата бяха еднакви. Носталгията ги привличаше, както папараците привличат начинаещите звезди.
	Майрън изчака, докато се увери, че ще заговори с твърд глас.
	— Джесика иска да се преместя при нея — съобщи им той.
	Очакваше протести. Поне от майка си. Майка му не беше простила на Джесика това, че веднъж го бе изоставила. Майрън се съмняваше, че въобще някога ще й прости. Баща му, както беше обичайно за него, се държеше като добър репортер — неутрален, но човек се чудеше какво мнение си съставя след внимателно зададените въпроси.
	Майка му погледна към баща му. Той отвърна на погледа й и сложи ръка на рамото й. После майка му каза:
	— Винаги можеш да се върнеш.
	Майрън едва не поиска пояснение, но се сдържа и кимна. Тримата седнаха около кухненската маса и заговориха. Майрън си направи сандвич с печено сирене. Майка му вярваше, че човек трябва да се грижи за кучетата, а не за хората. Вече не готвеше, което Майрън приемаше за нещо положително. Предаността й беше повече от очевидна и това напълно го задоволяваше.
	Разказаха му за пътешествието си. Той им обясни набързо и без подробности защо отново играе професионален баскетбол. Час по-късно Майрън се отправи към стаята си в мазето. Живееше тук, откакто стана на шестнайсет години, годината, когато сестра му отиде в колежа. Мазето беше разделено на две стаи — всекидневна, която той почти никога не използваше, освен за гости, и следователно поддържаше чиста, и спалня, която приличаше на бърлога на тийнейджър. Той легна на леглото и се загледа в плакатите по стените. Повечето бяха окачени там още през пубертета. Цветовете им бяха избелели, а краищата — прегънати.
	Майрън винаги беше харесвал „Селтикс“. Вероятно защото баща му беше израснал близо до Бостън. Двата му най-любими плаката бяха на Джон Хавличек — звездата на „Селтикс“ от шейсетте години, и Лари Бърд — звездата от осемдесетте. Майрън погледна от Хавличек към Бърд. Неговият плакат трябваше да е следващият на стената. Това беше момчешката му мечта. Когато „Селтикс“ го взеха в отбора, той почти не се изненада. Явно действаше някаква висша сила. Предопределено бе той да стане следващата легенда на „Селтикс“.
	После Бърт Уесън се блъсна в него.
	Майрън сложи ръце зад главата си. Очите му се приспособиха към светлината. Когато телефонът звънна, той разсеяно се протегна към него.
	— Имаме това, което търсиш — каза електронно променен глас.
	— Извинете?
	— Същото, което и Даунинг искаше да купи. Ще ти струва петдесет хиляди долара. Събери парите. Ще ти се обадим с инструкции утре вечер.
	Линията прекъсна. Майрън натисна звездичката, за да проследи обаждането, но то бе направено извън района. После положи глава на възглавницата. Вторачи се в двата плаката и зачака да заспи.


	28.

	Офисът на Мартин Фелдър се намираше на Медисън авеню, недалеч от офиса на Майрън. Агенцията беше наречена „Фелдър Инк.“. Името ясно показваше, че Марти не е на Медисън авеню в ролята на обикновен служител. Жизнерадостната секретарка весело поведе Майрън към кабинета му.
	Вратата вече беше отворена.
	— Марти, Майрън е тук, за да се види с теб — съобщи секретарката.
	Марти, Майрън. Очевидно това беше една от службите, където всеки наричаше всекиго с малкото му име. Всички бяха облечени в нови спортни дрехи. Фелдър, който според Майрън беше в средата на петдесетака, носеше синя джинсова риза с яркооранжева вратовръзка. Оредяващата му посивяла коса беше пригладена надолу. Панталонът му беше зелен, явно купен от „Бананова република“*, и идеално изгладен. Оранжевите му чорапи подхождаха на вратовръзката, а обувките му приличаха на „Хъш пъпис“.
	[* Верига магазини за спортни дрехи. — Б.пр.]
	— Майрън! — извика той и здраво разтърси ръката му. — Радвам се да те видя.
	— Благодаря, че се съгласи да се видиш с мен, Марти.
	Агентът махна с ръка.
	— Майрън, моля те. За теб съм готов по всяко време.
	Бяха се срещали няколко пъти на различни спортни събития. Майрън знаеше, че Фелдър има солидна репутация на упорит, но справедлив човек. Освен това Марти имаше способността да осигурява страхотна реклама за себе си и клиентите си. Беше написал няколко книги от типа „Как да преуспеем“, които допринасяха за популярността му. На всичкото отгоре Марти изглеждаше като любимия чичо. Хората веднага го харесваха.
	— Мога ли да ти предложа едно питие? — запита той. — Кафе с мляко например?
	— Не, благодаря.
	Марти се усмихна и поклати глава.
	— От дълго време се каня да ти се обадя, Майрън. Заповядай, седни.
	Стените бяха голи, с изключение на странните скулптури от неонови лампи. Бюрото му беше стъклено, а вградените шкафове — от фибростъкло. Никъде не се виждаха документи. Всичко блестеше като в космически кораб. Фелдър посочи на Майрън стола пред бюрото си, а той самият се настани на стола до него. Двама равнопоставени, които сядат да си побъбрят. Бюрото нямаше да служи като разделител.
	Фелдър започна веднага.
	— Няма нужда да ти казвам, Майрън, че бързо си създаваш име в нашата област. Клиентите ти напълно ти се доверяват. Собствениците и мениджърите те уважават и се страхуват от теб — каза той, като наблегна на думата „страхуват“. — Това се среща рядко, Майрън. Много рядко.
	Марти плесна с ръце по краката си и се наведе напред.
	— Приятно ли ти е да бъдеш спортен агент?
	— Да.
	— Добре — кимна сериозно Фелдър. — Важно е да харесваш това, с което се занимаваш. Изборът на професия е най-важното решение, което взима човек. По-важно дори от избора на съпруга.
	Той вдигна очи към тавана и продължи:
	— Кой беше казал, че можеш да се отегчиш от приятелството си с хората, но никога от работата, която обичаш?
	— Уинк Мартиндейл? — запита Майрън.
	Фелдър се засмя.
	— Предполагам, че не си дошъл тук, за да изслушаш личните ми философски размисли — каза той. — Затова, позволи ми да сложа картите си на масата. Би ли желал да дойдеш да работиш за „Фелдър Инк.“?
	— Да работя тук? — учуди се Майрън.
	Правило номер 1 при интервютата за работа: объркай ги с остроумни отговори.
	— Ето какво бих искал да направя — каза Фелдър. — Искам да те направя старши вицепрезидент. Заплатата ти ще бъде повече от щедра. Ще можеш да оказваш на всичките си клиенти прочутото внимание на Болитар, което те очакват, а освен това ще имаш ресурсите на компанията ми на свое разположение. Помисли за това, Майрън. При мен работят над сто човека. Имаме собствена туристическа агенция. Имаме и… е, да ги наречем такива, каквито са — леваци, които да се разправят с всички подробности, необходими в нашия бизнес, като по този начин те освобождават от тях и ти дават възможност да се занимаваш с важните задачи.
	Фелдър вдигна ръка, сякаш искаше да спре Майрън, който дори не бе помръднал.
	— Знам, че имаш сътрудничка — госпожица Есперанца Диас. Тя, разбира се, също ще се присъедини към нас. С по-висока заплата. Освен това научих, че тя завършва право тази година. Тук ще има голяма възможност за напредък — каза Марти и добави: — Е, какво мислиш?
	— Поласкан съм…
	— Не бъди — прекъсна го Фелдър. — За мен това е разумно за бизнеса решение. Познавам добрата стока, когато я видя.
	Той се наведе напред с искрена усмивка.
	— Остави някой друг да тича по поръчките на клиентите, Майрън. Искам да те освободя, за да правиш това, което вършиш най-добре — да набираш нови клиенти и да сключваш сделки.
	Майрън нямаше интерес да се отказва от собствената си компания, но човекът срещу него знаеше как да представи нещата в привлекателна светлина.
	— Може ли да помисля по въпроса? — попита Майрън.
	— Разбира се — отговори Фелдър, като вдигна ръце в знак, че се предава. — Не искам да те притискам, Майрън. Помисли на спокойствие. Естествено, не очаквам да ми отговориш още сега.
	— Благодаря ти за това — каза Майрън, — но всъщност исках да поговоря с теб по друг въпрос.
	— Моля. — Фелдър се облегна назад, скръсти ръце и се усмихна. — Давай — каза той.
	— Става дума за Грег Даунинг.
	Усмивката не изчезна, но светлината зад нея леко помръкна.
	— За Грег Даунинг?
	— Да. Имам няколко въпроса.
	Марти все още се усмихваше.
	— Осъзнаваш, разбира се, че не мога да разкрия нищо, което попада в категорията на поверителното, нали?
	— Естествено — съгласи се Майрън. — Чудех се дали можеш да ми кажеш къде е.
	Марти изчака за момент. Това вече не беше съвещание, на което се опитваш да продадеш или купиш нещо. Това бяха преговори. Добрият преговарящ винаги е ужасяващо търпелив. Също като добрия следовател той трябва да бъде добър слушател преди всичко. Трябва да накара опонента си да говори. След няколко секунди Фелдър попита:
	— Защо искаш да знаеш това?
	— Трябва да говоря с него — отговори Майрън.
	— Мога ли да попитам за какво става дума?
	— Страхувам се, че е поверително.
	Двамата се вгледаха един в друг с открити и дружелюбни лица, но сега приличаха на двама покерджии, които не искат да покажат картите си.
	— Майрън — започна Фелдър, — трябва да влезеш в положението ми. Не ми е удобно да разкривам подобна информация, без да имам абсолютно никаква идея защо искаш да се видиш с него.
	Време за разтърсване на противника.
	— Не се включих в „Драконите“, за да се върна към баскетбола — каза Майрън. — Клип ме нае, за да открия Грег.
	Фелдър сключи вежди.
	— Да го откриеш? Мислех, че се е уединил, за да лекува контузения си глезен.
	Майрън поклати глава.
	— Това е историята, съобщена от Клип на пресата.
	— Ясно — отвърна Фелдър, като подпря брадичката си с ръка и кимна бавно. — И ти се опитваш да го намериш?
	— Да.
	— Клип те нае? Той самият те избра? Идеята е била негова?
	Майрън отговори утвърдително. На лицето на Фелдър имаше лека усмивка, сякаш се наслаждаваше на някаква шега, която само той знаеше.
	— Сигурен съм, че Клип ти е казал, че и преди Грег е вършил подобни неща.
	— Да — отговори Майрън.
	— Затова не виждам защо си толкова загрижен — каза Фелдър. — Помощта ти е високо ценена, Майрън, но всъщност не е необходима.
	— Знаеш ли къде е?
	Фелдър се поколеба.
	— Отново те моля, Майрън, да се поставиш на мое място. Ако един от клиентите иска да се крие, би ли пренебрегнал желанието му, или би уважил правата му?
	Майрън усети блъфа.
	— Зависи — отвърна той. — Ако клиентът ми се е набутал в сериозни неприятности, вероятно ще направя всичко възможно, за да му помогна.
	— Какви сериозни неприятности? — попита Фелдър.
	— На първо място — комарджийството. Грег дължи много пари на някои крайно неприятни типове.
	Все още никаква реакция от страна на Фелдър. Този път Майрън го изтълкува като нещо положително. Ако повечето хора току-що са научили, че клиентът им дължи пари на мафиоти, щяха да покажат все някаква изненада.
	— Знаеш за хазарта, нали, Марти?
	Думите на Фелдър бяха бавни, сякаш претегляше внимателно всяка от тях.
	— Ти си все още нов в бизнеса, Майрън. Поради това изпитваш определен ентусиазъм, който невинаги е на място. Аз съм спортният представител на Грег Даунинг. Това ме натоварва с определени отговорности. Нямам картбланш да ръководя живота му. Това, което върши в свободното си време, е негова, а не моя работа. Ние се грижим за всичките си клиенти, но не сме родители или ръководители на живота им. Важно е отрано да научиш това.
	Очевидно Марти е знаел за хазарта.
	Майрън запита:
	— Защо преди десет дни Грег е изтеглил петдесет хиляди долара?
	Фелдър отново не реагира. Или не се изненадваше от думите на Майрън, или имаше способността да изключи връзката между мозъка и лицевите си мускули.
	— Знаеш, че не мога да обсъждам това с теб, нито дори да потвърдя, че е било извършено подобно изтегляне.
	Фелдър отново плесна с ръце по краката си и се насили да се усмихне.
	— Направи една услуга и на двама ни, Майрън — каза той. — Помисли за предложението и остави тази история. Грег ще се появи скоро. Винаги го прави.
	— Не съм толкова сигурен — отвърна Майрън. — Този път се е набутал в истински неприятности.
	— Ако говориш за онези комарджийски дългове…
	Майрън поклати глава.
	— Не.
	— За какво тогава?
	Засега Марти не бе казал нищо на Майрън. Намекна му, че е осведомен за хазарта, но го направи, защото осъзнаваше, че Майрън бездруго знае. Ако отречеше, щеше да изглежда некомпетентен или нечестен. Марти беше умен. Нямаше да направи погрешна стъпка. Майрън се опита да промени темата.
	— Защо си снимал на видео жената на Грег? — запита той.
	Фелдър примигна.
	— Моля? — запита той.
	— „Протек“. Това е името на агенцията, която си наел — отвърна Майрън. — Сложили са камера в мотел „Гленпойнт“. Бих искал да знам защо.
	Фелдър изглеждаше почти развеселен.
	— Помогни ми да разбера това, Майрън. Първо, казваш, че клиентът ми се е набутал в сериозни неприятности. Твърдиш, че искаш да му помогнеш. После започваш да сипеш обвинения за някаква видеокамера. Трудно ми е да те разбера.
	— Просто се опитвам да помогна на клиента ти.
	— Най-доброто, което можеш да направиш за Грег, е да ми разкажеш всичко, което знаеш. Аз съм неговият адвокат, Майрън. Наистина искам да направя най-доброто за него. А не най-доброто за „Драконите“ или Клип, или когото и да било друг. Каза ми, че Грег имал неприятности. Разкажи ми какви.
	Майрън поклати глава.
	— Първо ми разкажи за касетата — настоя той.
	— Не.
	Ето това е. Преговорите на високо ниво бяха сведени до детски разправии. Сигурно скоро щяха да започнат да се плезят един на друг, макар засега лицата им да оставаха дружелюбни. Играеха си на изчакване. Кой щеше да поддаде първи? Майрън обмисли положението. Първо правило на преговорите: не забравяй какво искаш и какво иска противникът ти. Добре. Какво знаеше Фелдър, което Майрън да иска? Информация за петдесетте хиляди долара, видеокасетата и може би и нещо друго. А какво имаше Майрън, което Фелдър да иска? Не много. Майрън беше възбудил любопитството му, когато спомена за сериозните неприятности. Фелдър може и да знаеше вече за неприятностите на Грег, но все пак би искал да разбере какво знае Майрън. Край на анализа. Майрън повече се нуждаеше от информация. Щеше да му се наложи да направи ход. Време за повишаване на залозите. Никаква деликатност повече.
	— Не е нужно аз да съм човекът, който задава въпросите — каза Майрън.
	— Какво искаш да кажеш?
	— Може вместо мен да ти ги зададе един детектив от отдел „Убийства“.
	Фелдър почти не помръдна, но зениците му се разшириха по странен начин.
	— Какво?
	— На определен детектив от отдел „Убийства“ му остава ей толкова — каза Майрън, като вдигна палеца и показалеца си и показа съвсем малко разстояние, — за да издаде заповед за издирването на Грег Даунинг.
	— Детектив от „Убийства“?
	— Да.
	— Кой е бил убит?
	Майрън поклати глава.
	— Първо касетата.
	Фелдър не беше от хората, които се палят лесно. Той вдигна ръце от скута си, вгледа се в тях, после потропа с крак. Обмисляше положителните и отрицателните страни, ползите и вредите и всичко друго. Майрън очакваше, че Марти ще започне да чертае диаграми.
	— Никога не си практикувал като адвокат, нали, Майрън? — запита Фелдър.
	Майрън поклати глава.
	— Изкарах изпита и това беше всичко.
	— Късметлия си. — Марти въздъхна и направи отегчен жест с ръка. — Знаеш ли защо хората смятат адвокатите за боклуци? Защото те са си такива. Вината не е тяхна. Виновна е системата. Тя окуражава измамите, лъжите и гнусното поведение. Представи си, че участваш в детски мач. Кажи на хлапетата, че днес няма да има рефери и те трябва да се оправят сами. Това ще доведе до доста неетично държане, нали? Вероятно. После обаче кажи на дечицата, че трябва да спечелят на всяка цена, независимо как. Кажи им, че единственото им задължение е да спечелят и трябва да забравят за неща като спортсменство и честна игра. Това е нашата съдебна система, Майрън. Допускаме измамата в името на някакво абстрактно добро.
	— Кофти аналогия — каза Майрън.
	— Защо?
	— Онази част за реферите. Адвокатите трябва да застанат пред съдии.
	— Не много от тях. Повечето случаи се уреждат преди съдията да се запознае с тях. Знаеш го. Системата окуражава адвокатите да лъжат и изкривяват нещата, под предлог, че е важен интересът на клиента. Тази дивотия за интереса на клиента стана извинение за какво ли не. Тя ръководи нашата съдебна система.
	— Наистина вълнуващо — каза Майрън. — Но всичко това свързано ли е с касетата?
	— Пряко — отговори Фелдър. — Адвокатката на Емили Даунинг изкриви истината и излъга. Стигна до неетична и ненужна крайност.
	— За разправията за попечителство над децата ли говориш? — попита Майрън.
	— Да.
	— Какво още е направила?
	Фелдър се усмихна.
	— Ще ти подскажа. Това обвинение сега се прави в един от всеки три случая в Съединените щати. Стана почти стандартна практика. Хвърлят го като ориз на сватба, макар то да унищожава живота на някои хора.
	— Тормоз над децата?
	Фелдър не си направи труда да отговори.
	— Смятахме, че трябва да смажем тези злобни и опасни лъжи. Да уравновесим везните, както се казва. Не се гордея с това. Никой от нас не се гордее. Но не се и срамувам. Не можеш да се бориш честно, ако противникът ти настоява да използва месингов бокс. Трябва да направиш всичко възможно, за да оцелееш.
	— И какво направихте?
	— Записахме Емили Даунинг в доста деликатно положение.
	— Какво точно имаш предвид, когато казваш „деликатно“?
	Фелдър стана и извади ключ от джоба си. Отключи един от шкафовете и извади видеокасета. После отвори друг шкаф. Откриха се телевизор и видео. Той вкара касетата във видеото и взе дистанционното.
	— Сега е твой ред — каза Марти. — Разкажи ми за сериозните неприятности на Грег.
	Беше време и Майрън да отстъпи малко. Друго важно правило на преговорите: не трябва само да взимаш. Това ще ти навреди в крайна сметка.
	— Смятаме, че една жена е изнудвала Грег — каза той. — Тя е имала няколко псевдонима. Обикновено Карла, но е използвала и имената Сали или Лиз. Била е убита миналата събота вечер.
	Това шокира Фелдър. Или поне така изглеждаше.
	— Не е възможно полицията да подозира Грег…
	— Възможно е — отвърна Майрън.
	— Но защо?
	Майрън отговори неясно:
	— Грег е последният човек, с когото са я видели в нощта на убийството. Отпечатъците му са намерени на местопрестъплението. А полицията намери оръжието в дома му.
	— Претърсвали са къщата му?
	— Да.
	— Не могат да направят това.
	Марти беше готов да влезе в ролята си на адвокат.
	— Имат заповед — каза Майрън. — Познаваш ли тази жена? Тази Карла или Сали?
	— Не.
	— Имаш ли някаква представа къде е Грег?
	— Абсолютно никаква.
	Майрън се вгледа внимателно в него, но не можа да разбере дали лъже. Освен в много редки случаи, не можеш да определиш дали един човек лъже, като наблюдаваш очите му, или езика на тялото, или нещо подобно. Нервните и неспокойни хора също казват истината, а един добър лъжец може да изглежда напълно искрен. Така наречените „специалисти по езика на тялото“ обикновено оставаха излъгани.
	— Защо Грег е изтеглил петдесет хиляди долара в брой? — попита Майрън.
	— Не го питах — отговори Фелдър. — Както вече ти обясних, не мога да отговарям за личния живот на клиентите си.
	— Мислел си, че е заради хазарта, нали?
	Фелдър отново не си направи труда да отговори. Той вдигна очи от пода.
	— Каза, че онази жена го е изнудвала.
	— Да — потвърди Майрън.
	Марти го погледна сериозно.
	— Знаеш ли какво е имала срещу него?
	— Не съм сигурен. Предполагам, че става дума за комарджийството.
	Фелдър кимна. Гледайки право напред, той насочи дистанционното към телевизора и натисна няколко копчета. Екранът проблесна. Появи се хотелска стая. Камерата очевидно снимаше от долу нагоре. В стаята нямаше никой. Дигитален брояч показваше часа. Сцената напомни на Майрън за касетите с Марион Бари, пушещ крек.
	Охо.
	Можеше ли да е това? Сексът трудно можеше да докаже, че някой не е подходящ за родител, но дрогата? Как по-добре да уравновесиш везните, както се бе изразил Фелдър, освен да покажеш една майка, която пуши или смърка, или си бие дрога в хотелска стая? Как подобно нещо би повлияло на съдията?
	Но скоро Майрън разбра, че греши.
	Вратата на хотелската стая се отвори. Емили влезе сама. Огледа се наоколо колебливо. Седна на леглото, после стана. Разходи се. Седна отново. Отново стана и се заразхожда. Погледна в банята, върна се и продължи да обикаля. Пръстите й взимаха всичко, което докосваха — хотелски брошури, меню от румсървис, телевизионен справочник.
	— Има ли звук? — попита Майрън.
	Марти поклати глава отрицателно. Все още не поглеждаше към екрана.
	Майрън гледаше като омагьосан как Емили продължава нервния си ритуал. Внезапно тя застина и се обърна към вратата. Сигурно някой беше почукал. Тя колебливо приближи към вратата. Търсейки господин Подходящия? Сигурно беше така, помисли си Майрън. Но когато Емили натисна бравата и вратата се отвори, Майрън осъзна, че отново е сгрешил. В стаята не влезе господин Подходящ.
	Влезе госпожица Подходяща.
	Двете жени поговориха известно време. Пиха по едно от минибара в стаята. После започнаха да се събличат. Стомахът на Майрън се сви. Докато стигнат до леглото, беше видял повече от достатъчно.
	— Спри го — обърна се той към Фелдър.
	Марти го направи, все още без да поглежда към екрана.
	— Наистина мислех това, което ти казах преди малко — каза Марти. — Не се гордея с постъпката си.
	— Какъв човек — отвърна Майрън.
	Сега вече разбираше свирепата неприязън на Емили. Тя наистина бе уловена в неудобна ситуация, но не с мъж, а с жена. Разбира се, нямаше закон срещу това. Но повечето съдии щяха да се повлияят. Такъв беше светът. И говорейки за света, Майрън си помисли, че познава госпожица Подходяща под друг прякор.
	Тъмпър.


	29.

	Майрън се върна в офиса си, като се чудеше какво означава всичко това. Първо, означаваше, че Тъмпър бе нещо повече от безвредно отклонение в тази история. Но какво пък точно беше? Беше ли подмамила Емили, или и самата тя не знаеше нищо по въпроса? Бяха ли те двете сериозни любовници, или ставаше дума само за една вечер? Фелдър твърдеше, че не знае. На записа двете жени не изглеждаха много близки, поне не в онази малка част, която Майрън изгледа, но той пък не беше експерт в тази област.
	Той зави на изток по 50-а улица. Албинос с бейзболна шапка и жълти шорти върху съдраните си джинси свиреше на индийска цитра. Пееше песента от седемдесетте години „Нощта, когато Чикаго загина“ с глас, който напомни на Майрън за възрастните китайки в обществената пералня. Пред албиноса имаше тенекиено канче и няколко касети. Надписът пред него гласеше: „Оригиналният Бени и неговата вълшебна цитра. Само 10 долара“. Оригинален. Олеле. Кой ли би си помислил, че някой може да имитира албиноса и цитрата му и музиката от седемдесетте години?
	Бени му се усмихна. Когато стигна до куплета, където синът научаваше, че сто ченгета са загинали и може би дори и бащата на момчето, Бени захлипа. Минавайки покрай него, Майрън пусна един долар в канчето му. Прекоси улицата. Мислите му непрекъснато се връщаха към касетата с Емили и Тъмпър. Чудеше се какво ли означава това. Отначало се бе почувствал като мръсен воайор, защото бе гледал касетата. Сега се чувстваше такъв, защото си я припомняше. Все пак това вероятно не беше нищо повече от случайна история. Каква възможна връзка можеше да има с убийството на Лиз Горман? Не виждаше абсолютно никаква. Освен това обаче все още не виждаше какво общо е имала Лиз Горман с комарджийството на Грег и въобще с цялата история.
	Касетата повдигаше няколко доста важни въпроса. Първо бяха обвиненията срещу Грег за тормоз над децата. Имаше ли нещо вярно в тях или, както Марти Фелдър каза, адвокатката на Емили е измислила всичко? Нали самата Емили бе казала на Майрън, че е готова на всичко, за да запази децата си. Дори да убие. Как е реагирала Емили, когато е научила за касетата? Докъде би стигнала, пришпорена от това ужасно накърняване на достойнството й?
	Майрън влезе в сградата на Парк авеню, където се помещаваше фирмата му. Размени лека асансьорна усмивка с млада жена в делови костюм. Асансьорът вонеше на евтин одеколон, от онзи вид, с който някой тип, решил, че няма време да се изкъпе, се пръска толкова щедро, че течността би стигнала за глазура на сватбена торта. Младата жена подуши и погледна към Майрън.
	— Не употребявам одеколон — каза той.
	Тя не изглеждаше убедена. Или пък просто изпитваше отвращение към целия мъжки пол заради миризмата. Разбираемо при тези обстоятелства.
	— Опитайте се да не дишате — предложи Майрън.
	Тя го погледна с позеленяло лице.
	Когато влезе в офиса, Есперанца се усмихна и каза:
	— Добро утро.
	— О, не — отвърна Майрън.
	— Какво?
	— Никога преди не си ми казвала „Добро утро“. Никога.
	— Трябваше да го кажа.
	Майрън поклати глава.
	— И ти ли, Есперанца?
	— За какво говориш?
	— Чула си какво стана снощи. Опитваш се да си мила към мен, ако мога да се изразя така.
	Очите й запламтяха.
	— Да не мислиш, че давам и пет пари за мача? Или пък ми пука за това, че те сритваха по задника на всяка стъпка?
	Майрън отново поклати глава.
	— Прекалено късно — каза той. — Пука ти.
	— Не. Ти игра скапано. Време е да се съвземеш.
	— Добър опит.
	— Какво искаш да кажеш с това „добър опит“? Ти вонеше. В-О-Н-Е-Ш-Е. Жалка история. Направо се срамувах, че те познавам. Фраснах се по главата от срам, когато пристигнах тук.
	Майрън се наведе и я целуна по бузата.
	Есперанца се избърса с опакото на ръката си.
	— Сега трябва да се ваксинирам — оплака се тя.
	— Съвсем добре съм — каза Майрън. — Наистина.
	— Въобще не ми пука. Наистина.
	Телефонът звънна. Есперанца вдигна слушалката.
	— „Спортно представителство МБ“. Да, Джейсън, тук е. Изчакай една секунда.
	Есперанца закри слушалката с ръка и се обърна към Майрън:
	— Джейсън Блеър.
	— Животното, което твърди, че имаш хубав задник?
	Тя кимна.
	— Напомни му за краката ми — каза тя.
	— Ще се обадя от кабинета — отвърна Майрън.
	Снимка, оставена върху купчината документи на бюрото, привлече погледа му.
	— Какво е това? — запита Майрън.
	— Досието на бригада „Рейвън“ — отговори Есперанца.
	Той взе мътната снимка на бригадата, направена през 1973 година. Единствената снимка, на която бяха и седемте членове. Бързо откри Лиз Горман. Не я беше огледал добре в апартамента й, но от това, което видя, по никакъв начин не би могъл да си помисли, че Карла и Лиз Горман са една и съща жена.
	— Имаш ли нещо против да задържа това за няколко минути? — попита Майрън.
	— Не. Забавлявай се.
	Той влезе в кабинета си и вдигна телефона.
	— Какво става, Джейсън?
	— Къде, по дяволите, беше?
	— О, доста добре съм. А ти?
	— Не ми се прави на хитър. Набута онази малката в договора ми и тя прецака всичко. Вече си мисля да напусна „МБ“.
	— Успокой се, Джейсън. Как те е прецакала?
	Гласът на клиента му се извиси ядосано.
	— Не знаеш ли?
	— Не.
	— Ние сме по средата на преговорите с „Ред Сокс“, нали така?
	— Така.
	— Искам да остана в Бостън. И двамата знаем това. Но трябва да вдигнем шум уж че съм готов да си тръгна. Ти каза да направим така. Да ги накараме да мислят, че искам да сменя отбора. За да ми вдигнат парите. Това трябваше да направим, нали?
	— Да.
	— Не желаем те да узнаят, че искам отново да съм в отбора, така ли е?
	— Така е. До известна степен.
	— Майната й на степента — рязко отвърна Джейсън. — Онзи ден съседът ми получил писмо от „Ред Сокс“, с което му предлагали билети за новия сезон. Познай чия снимка е на брошурата, в която казват, че аз се връщам? Опитай. Познай.
	— Твоята ли?
	— Точно така, мамка му! Моята. Затова се обадих на малката госпожица Хубав задник…
	— Тя има и страхотни крака — прекъсна го Майрън.
	— Какво?
	— Краката й. Не е много висока, затова не са прекалено дълги. Но са много хубаво оформени.
	— Няма ли да престанеш да се ебаваш, Майрън? Слушай ме. Тя ми каза, че „Сокс“ се обадили и попитали дали могат да използват снимката ми в рекламата, макар да не съм подписал договор с тях. Тя им казала да действат! Да действат, по дяволите! И какво ще си помислят сега онези задници? Ще ти кажа какво. Мислят, че ще подпиша с тях, независимо от всичко. Загубихме цялото си надмощие заради нея.
	Есперанца отвори вратата, без да чука.
	— Това дойде тази сутрин — каза тя и метна един документ на бюрото на Майрън.
	Беше договорът на Джейсън. Майрън започна да го чете.
	Есперанца каза:
	— Дай оня тъпак на високоговорителя.
	Майрън го направи.
	— Джейсън — каза тя.
	— О, господи, Есперанца, разкарай се от линията. Говоря с Майрън.
	Тя не му обърна внимание.
	— Макар да не заслужаваш да знаеш, приключих с договора ти. Получаваш всичко, което искаше, и даже повече.
	Това прикова интереса му.
	— Четиристотин хиляди на година повече?
	— Шестстотин хиляди. Плюс четвърт милион допълнително при подписването.
	— Как… какво?
	— „Ред Сокс“ се прекараха — отговори Есперанца. — След като отпечатаха снимката ти на брошурата, сделката беше повече от готова.
	— Не загрявам.
	— Съвсем просто е. Брошурата се появява с твоята снимка върху нея. Хората си купуват билети заради това. Междувременно аз се обадих и казах, че си решил да подпишеш с „Рейнджърс“ в Тексас. Казах им, че сделката е почти сключена. Сега, Джейсън, представи си, че ти си „Ред Сокс“ за момент. Какво ще направиш? Как ще обясниш на всички, които са си купили билети, че Джейсън Блеър, чиято снимка е била на брошурата, няма да играе, защото тексасците са му дали по-висока цена?
	Тишина.
	— Майната им на задника и краката ти — каза Джейсън. — Ти имаш най-страхотния мозък, който някога съм виждал.
	Майрън се намеси.
	— Още нещо, Джейсън?
	— Иди тренирай, Майрън. Като те гледах как играеш снощи, имаш нужда от това. Искам да поговоря за подробностите с Есперанца.
	— Ще се обадя от другата стая — каза Есперанца.
	Майрън закри слушалката.
	— Добър ход — каза й той.
	Тя сви рамене.
	— Някакво хлапе в маркетинговия отдел на „Сокс“ объркало нещата. Случва се понякога.
	— Много добре си се справила.
	Тонът й беше пресилено монотонен.
	— Гърдите ми са изпълнени с гордост.
	— Забрави, че съм казал нещо. Върви се обади.
	— Не, наистина. Целта в живота ми е да стана точно като теб.
	Майрън поклати глава.
	— Никога няма да имаш задник като моя — каза той.
	— Така си е — съгласи се Есперанца, преди да излезе от стаята.
	Останал сам, Майрън взе снимката на бригадата „Рейвън“. Откри тримата членове, които още бяха на свобода — Глория Кац, Сюзън Милано и загадъчния водач на групата и най-прочутия член — Коул Уайтман. Никой не беше привличал вниманието на пресата като него. Майрън беше още в началното училище, когато „Рейвън“ започнаха да се крият, но помнеше историите. Коул можеше да мине за брат на Уин — рус, с изискани патрициански черти, от богато семейство. Докато всички други на снимката бяха мърляви и дългокоси, Уайтман беше гладко обръснат и с консервативна прическа. Единствената отстъпка пред шейсетте бяха бакенбардите, които слизаха прекалено ниско. Не приличаше на типичния радикал с леви убеждения. Но както Майрън бе научил от Уин, външният вид често подвеждаше.
	Той остави снимката и набра телефона на Димонти в участъка. След като Димонти изръмжа „Здрасти“, Майрън го попита дали има нещо ново.
	— Да не мислиш, че сега сме партньори, Болитар?
	— Точно като Старски и Хъч* — отговори Майрън.
	[* Герои от популярен полицейски сериал. — Б.пр.]
	— Господи, тия двамата ми липсват — каза Димонти. — Онази страхотна кола. Веселбите с Фъзи Беър.
	Звучеше носталгично. Майрън се страхуваше, че детективът говори сериозно.
	— Няма време, Роли. Позволи ми да помогна, ако мога.
	— Ти първи. Какво научи?
	Отново преговори. Майрън му разказа за комарджийството на Грег. Тъй като вярваше, че и Роли има телефонните записи, му разказа и за подозираното изнудване. Не му спомена за касетата. Нямаше да е честно, преди да е говорил с Емили. Димонти му зададе няколко въпроса. Когато любопитството му беше задоволено, той попита:
	— Добре, какво искаш да знаеш?
	— Намери ли нещо друго в дома на Грег?
	— Нищо — отговори Димонти. — Ама съвсем нищо. Ти нали ми каза, че си открил някакви женски неща в спалнята? Дрехи, кремове, разни такива?
	— Да.
	— Е, някой е разкарал и тях. Няма никаква следа от женски принадлежности.
	Значи хипотезата за любовницата отново надига грозната си глава, помисли си Майрън. Любовницата се връща в къщата и почиства кръвта, за да предпази Грег. После покрива и собствените си следи, за да е сигурна, че връзката им ще остане в тайна.
	— Ами свидетели? — попита Майрън. — Някой в сградата на Лиз Горман да е видял нещо?
	— Не. Преровихме целия квартал. Никой нищо не е видял. Всички учели или се занимавали с нещо друго. А, още нещо. Пресата е надушила убийството. Историята е в сутрешните вестници.
	— Даде ли им истинското й име?
	— Ти луд ли си? Не, разбира се. Мислят, че е просто обикновен взлом и убийство. Но слушай сега. Тази сутрин получихме анонимно обаждане. Някой ни предложи да поогледаме дома на Грег Даунинг.
	— Шегуваш се.
	— Не. Женски глас.
	— Някой се опитва да го накисне, Роли.
	— Не може да бъде, Шерлок. Без съмнение някаква мадама. А убийството не се превърна в сериозна новина. Отделиха му само няколко реда на последните страници, като при всяко друго обикновено убийство в тази помийна яма. Отделиха му малко повече внимание, защото е станало толкова близо до университетското градче.
	— Ти провери ли тази връзка? — попита Майрън.
	— Коя връзка?
	— Близостта на университета. Половината от движенията през шейсетте са започнали тук. Сигурно екстремистите все още имат някои връзки там. Може някой от тях да е помогнал на Лиз Горман.
	Димонти въздъхна драматично.
	— Болитар, мислиш ли, че всички ченгета са кретени?
	— Не.
	— Да не смяташ, че си единственият, който се е сетил за това?
	— Е — отвърна Майрън, — някои хора ме смятат за надарен.
	— Не и днешните спортни вестници.
	Туш.
	— Е, и какво откри?
	— Взела е апартамента под наем от някакъв смахнат фанатик, крайно ляв, комунист. Професор в университета. Казва се Сидни Бауман.
	— Толкова си толерантен, Роли.
	— Да. Само понякога губя връзката, когато не отида на събранията в университета. Както и да е. Онзи кретен не иска да говори. Казва, че просто й дал апартамента под наем и тя платила в брой. Всички знаем, че лъже. Ония от ФБР го разпитваха сериозно, но той довлече цял екип от либерални адвокати педали. Нарекоха ни нацистки свини и разни подобни.
	— Това не е комплимент, Роли. Казвам ти го, ако случайно не знаеш.
	— Благодаря, че ме светна. В момента Крински го следи, но засега няма нищо. Искам да кажа, този Бауман не е малоумен. Трябва да знае, че го наблюдаваме.
	— Какво още научи за него?
	— Разведен. Няма деца. Преподава някакви екзистенциални дивотии, безсмислени в истинския живот. Според Крински прекарва повечето си време, помагайки на бездомните. Това е ежедневният му ритуал. Мотае се с бездомниците по парковете и приютите. Както ти казах, напълно откачен.
	Уин влезе в кабинета, без да чука. Отправи се към ъгъла и отвори вратата на гардероба, разкривайки огромното огледало. Огледа косата си и я пооправи, докато всяко косъмче застана на мястото си. После разтвори леко крака и спусна ръце право надолу. Престори се, че държи стик за голф, замахна и загледа движенията си в огледалото, за да се увери, че ръката му остава права, а хватката — свободна. Вечно го правеше. Понякога спираше дори пред витрините на магазините. Това беше голф — еквивалентът на културистите, които напрягаха мускули, когато мернеха отражението си някъде. Беше ужасно досадно.
	— Имаш ли още нещо, Роли?
	— Не. А ти?
	— Нищо. Ще се чуем по-късно.
	— Направо нямам търпение, Хъч — каза Димонти. — Знаеш ли, Крински е толкова млад, че дори не помни сериала? Тъжно, нали?
	— Днешната младеж няма никаква култура — съгласи се Майрън и затвори телефона.
	Уин продължаваше да проучва движенията си в огледалото.
	— Кажи новините, моля те — каза той.
	Майрън го направи. Когато свърши, Уин каза:
	— Тази Фиона, бившия модел на „Плейбой“. Звучи като идеален кандидат за разпит, проведен от Уиндзор Хорни Локуд III.
	— Аха — отвърна Майрън. — Но защо първо не ми разкажеш за разпита на Тъмпър, проведен от Уиндзор Хорни Локуд III?
	Уин се намръщи пред огледалото и оправи хватката си.
	— Тя е твърде прикрита — каза той. — Затова приложих определен метод.
	— И какъв е той?
	Уин му разказа за разговора им. Майрън поклати глава.
	— Значи си я проследил? — попита той.
	— Да.
	— И?
	— Няма много за докладване. Отиде в дома на ТС след мача. Спа там. От къщата не бяха направени никакви важни обаждания. Или не е била разтърсена от разговора ни, или не знае нищо.
	— Или — добави Майрън — знае, че са я следили.
	Уин отново се намръщи. Или не беше харесал думите на Майрън, или виждаше проблем в замахването си. Вероятно второто. Той обърна гръб на огледалото и погледна към бюрото на Майрън.
	— Това ли е бригадата „Рейвън“?
	— Да. Единият прилича на теб — отговори Майрън и посочи към Коул Уайтман.
	Уин разгледа снимката внимателно.
	— Макар човекът да е наистина хубав, липсват му моя стил и страхотната ми хубост.
	— Да не говорим и за скромността ти.
	Уин протегна ръка.
	— Значи разбираш.
	Майрън се вгледа в снимката. Спомни си думите на Димонти за ежедневния ритуал на професор Сидни Бауман. Изведнъж се сети. Кръвта му изстина. Промени леко чертите на Коул във въображението си, представи си промените от пластичната операция и двайсет години състаряване. Не съвпадаше съвсем точно, но беше достатъчно.
	Лиз Горман се беше укрила, променяйки най-отличителната си черта. Не беше ли логично и Коул Уайтман да постъпи по същия начин?
	— Майрън? — върна го към реалността Уин.
	Той вдигна поглед.
	— Мисля, че знам къде да намеря Коул Уайтман.


	30.

	Хектор не се зарадва, когато видя Майрън отново в ресторант „Паркова гледка“.
	— Вярваме, че сме открили съучастника на Сали — съобщи Майрън.
	Хектор чистеше плота с парцал.
	— Казва се Норман Лоуенстайн. Познавате ли го?
	Хектор поклати глава отрицателно.
	— Бездомен е. Мотае се отзад и използва обществения телефон.
	Хектор спря да чисти.
	— Мислите, че бих пуснал бездомен в кухнята? — запита той. — Ние дори нямаме задна алея. Вижте.
	Отговорът не изненада Майрън.
	— Той седеше на бара, когато идвах онзи ден — опита той. — Небръснат. Дълга черна коса. Вехто бежово палто.
	Все още чистейки плота, Хектор каза:
	— Мисля, че знам кого имате предвид. Черни маратонки?
	— Точно така.
	— Често идва тук, но не знам името му.
	— Виждали ли сте го да говори със Сали?
	Хектор сви рамене.
	— Може би. Когато тя го е обслужвала. Всъщност не знам.
	— Кога беше тук за последен път?
	— Не съм го виждал от деня, когато дойдохте вие — отговори Хектор.
	— Никога ли не сте се запознавали с него?
	— Не.
	— И не знаете нищо за него?
	— Не.
	Майрън записа телефонния си номер на лист хартия.
	— Ако го видите, моля, обадете се. Наградата е хиляда долара.
	Хектор погледна листчето.
	— Това служебният ви номер ли е? В „AT&T“?
	— Не, това е личният ми телефон.
	— Аха — отвърна Хектор и добави. — Обадих се в „AT&T“, след като си тръгнахте последния път. Няма такова нещо като У511 и няма служител на име Бърни Уорли.
	Той не изглеждаше особено раздразнен, но нямаше и радостен вид. Просто чакаше, наблюдавайки Майрън със сериозен поглед.
	— Излъгах ви — каза Майрън. — Съжалявам.
	— Как е истинското ви име? — запита Хектор.
	— Майрън Болитар — представи се той и подаде една от визитните си картички.
	Хектор я разгледа внимателно.
	— Вие сте спортен агент?
	— Да.
	— Какво общо може да има един спортен агент със Сали?
	— Това е дълга история.
	— Не трябваше да лъжете така. Не е редно.
	— Знам — съгласи се Майрън. — Нямаше да го направя, ако не беше много важно.
	Хектор прибра картичката в джоба си.
	— Имам клиенти — каза той и му обърна гръб.
	Майрън се зачуди дали да не му обясни как стоят нещата, но нямаше смисъл.
	Уин го чакаше на тротоара.
	— Е? — запита той.
	— Коул Уайтман е бездомник, който се нарича Норман Лоуенстайн.
	Уин махна на едно такси. Шофьор с тюрбан спря пред тях. Качиха се. Майрън му съобщи къде отиват. Шофьорът кимна и тюрбанът му докосна тавана на таксито. От предните колони гърмеше музика на цитра, която сякаш разкъсваше въздуха с остри нокти. Ужасно. Кошмарният шум правеше Бени и Вълшебната му цитра да звучат като Ицхак Перелман. Но все пак бе за предпочитане пред Яни.
	— Въобще не прилича на старата снимка — каза Майрън. — Правил си е пластична операция. Пуснал е дълга коса и я е боядисал катраненочерна.
	Спряха пред светофар. Син „Трансам“ закова до тях. Беше един от онези модели, които пружинират нагоре-надолу, докато уредбата в тях гърми с такава сила, че звукът може да стигне до центъра на земята. Таксито се разтресе от високите децибели. Светофарът светна зелено. „Трансам“-ът изфуча напред.
	— Започнах да мисля за това как Лиз Горман се е дегизирала — продължи Майрън. — Хванала е най-отличителната си черта и я е променила напълно. Коул е бил добре възпитаното, прилично подстригано, богато момче. Какъв по-добър начин да промениш образа си от това да се превърнеш в мърляв бездомник?
	— Мърляв еврейски бездомник — поправи го Уин.
	— Точно така. Та когато Димонти ми каза, че професор Бауман обичал да си прави компания с бездомните, нещо ми просветна.
	Тюрбанът излая:
	— Кой път?
	— Какво?
	— Път. По „Хенри Хъдсън“ или „Бродуей“?
	— „Хенри Хъдсън“ — отговори Уин и се обърна към Майрън. — Продължавай.
	— Мисля, че така е станало — започна Майрън. — Коул Уайтман е подозирал, че Лиз Горман си има неприятности. Вероятно не му се е обадила или не се е срещнала с него. Нещо такова. Проблемът му е бил, че не е можел да провери лично. Уайтман нямаше да оцелее в нелегалност толкова много години, ако беше глупав. Знаел е, че ако полицията я открие, ще му сложат капан. Точно както се опитват да направят сега.
	— Затова — обади се Уин — той те хваща ти да свършиш работата вместо него.
	Майрън кимна.
	— Мотае се около ресторанта и се надява да чуе нещо за Сали. Когато ме чува да говоря с Хектор, разбира, че съм най-добрата му възможност. Подхвърля ми онази откачена история за това как се познава с нея покрай използването на телефона в ресторанта. Твърди, че са били любовници. Историята ми се стори странна, но не си направих труда да я проверя. Както и да е. Той ме води до дома й. След като аз влизам вътре, той се скрива и чака да види какво ще стане. Вижда как пристигат ченгетата. Вероятно е видял и как изнасят трупа. Предполагам, че е наблюдавал някъде от безопасно разстояние. Това потвърждава подозренията му. Лиз Горман е мъртва.
	Уин се замисли за момент.
	— А сега мислиш, че професор Бауман се вижда с него, когато посещава бездомните?
	— Да.
	— Значи следващата ни цел е да намерим Коул Уайтман.
	— Да.
	— Сред мърлявите бездомници в някой забравен от бога приют?
	— Да.
	Уин погледна тъжно.
	— О, господи — изохка той.
	— Можем да му сложим капан — каза Майрън. — Но мисля, че ще ни е нужно прекалено много време.
	— Как да му сложим капан?
	— Смятам, че той е човекът, който ми се обади по телефона снощи — отговори Майрън. — Каквито и изнудвачески планове да е имала Лиз Горман, логично е да се предположи, че и Коул Уайтман е участвал.
	— Но защо се обажда на теб? — попита Уин. — Ако има нещо срещу Грег Даунинг, защо ти ще си мишената за изнудване?
	Това беше въпрос, който мъчеше и Майрън.
	— Не съм сигурен — бавно отвърна той. — Най-доброто, което можах да измисля, е, че Уайтман ме е познал в ресторанта. Вероятно е решил, че съм тясно свързан с Грег Даунинг. И когато не е успял да се свърже с него, решава да опита при мен.
	Мобифонът на Майрън звънна. Той го включи и каза „ало“.
	— Хей, Старски — каза Димонти.
	— Аз съм Хъч — поправи го Майрън. — Ти си Старски.
	— Както и да е — каза Димонти. — Мисля, че няма да откажеш да доведеш задника си в участъка колкото се може по-бързо.
	— Да не си открил нещо?
	— Само ако наричаш снимка на убиеца, напускащ дома на Горман, нещо — отговори Димонти.
	Майрън едва не изпусна телефона.
	— Наистина ли?
	— Да. И никога няма да се сетиш какво.
	— Какво?
	— Убиецът е жена.


	31.

	— Ето каква е работата — каза Димонти.
	Проправяха си път през лудницата от ченгета, свидетели и какви ли не още хора. Уин чакаше отвън. Не обичаше ченгетата, а и те нямаха желание да го поканят на по един сладолед. Най-добре за всички беше да стои по-далеч.
	— Имаме частичен образ на престъпничката на видеокасета. Проблемът е, че записът не е достатъчно добър, за да я идентифицираме. Мислех си дали ти няма да я познаеш.
	— Каква касета?
	— На „Бродуей“ между Сто и десета и Сто и единадесета улица има гараж на една експедиторска служба — каза Димонти.
	Той вървеше на крачка пред Майрън и се движеше бързо. Непрестанно се обръщаше, за да се увери, че Майрън не изостава.
	— Работят с електроника. Знаеш как е — всеки от работниците краде, сякаш това е негово конституционно право. Затова компанията разположила камери за наблюдение навсякъде. Записват абсолютно всичко — продължи той, като поклати глава и дари Майрън с широка усмивка. — Чудесно, старче. От време на време някой записва престъпление вместо група ченгета, които бият престъпник. Нали разбираш какво искам да кажа? — добави Димонти.
	Влязоха в малка стая за разпити. Майрън погледна към огледалото. Знаеше, че е еднопосочно. Всъщност всеки, гледащ телевизия, го знаеше. Майрън се съмняваше, че от другата страна има някой, но за всеки случай се изплези. Господин Зрялост. Крински стоеше до телевизора и видеото. За втори път днес Майрън щеше да гледа видео. Надяваше се, че този запис щеше да е по-приличен.
	— Здрасти, Крински — каза Майрън.
	Крински едва кимна. Господин Бъбривко.
	Майрън погледна към Димонти.
	— Все още не разбирам как камерата от гаража е хванала убиеца на записа — каза той.
	— Една от камерите е на входа за камиони — обясни Димонти. — За да са сигурни, че нищо не изпада от камионите, когато напускат гаража, ако се сещаш какво имам предвид. Камерата улавя част от тротоара. Можеш да видиш минувачите.
	Той се облегна на стената и направи знак на Майрън да седне.
	— Ще видиш какво искам да кажа — добави детективът.
	Майрън седна. Крински натисна копчето за включване. Отново в черно и бяло. Отново никакъв звук. Но този път беше снимано отгоре. Майрън видя предницата на камион и зад него част от тротоара. Не минаваха много хора, а единствените минувачи представляваха далечни силуети.
	— Как се сети за това? — попита Майрън.
	— За кое?
	— За касетата.
	— Винаги проверявам за подобни неща — отговори Димонти, като повдигна панталона си. — Гаражи, складове, всякакви подобни места. Всичките имат камери в наши дни.
	Майрън кимна.
	— Чудесна работа, Роли. Впечатлен съм.
	— Уау — отвърна Димонти. — Сега вече мога да умра щастлив.
	Всеки е умник. Майрън насочи вниманието си към екрана.
	— Колко дълга е всяка касета?
	— Дванадесет часа — отговори Димонти. — Сменят ги в девет сутринта и вечерта. Осем часа. Пазят всяка касета три седмици. После записват върху тях.
	Той посочи с пръст и каза:
	— Ето я идва. Крински.
	Крински натисна копчето и образът замръзна.
	— Жената, която току-що се появи на екрана. Вдясно. Отправя се на юг, тоест отдалечава се от местопрестъплението.
	Майрън видя размазан образ. Не можеше да различи лицето или дори да отгатне височината й. Жената носеше високи токчета и дълго палто с пухкава яка. Трудно беше да се отгатне и теглото й. Косата обаче изглеждаше позната. Майрън запази тона си спокоен.
	— Да, виждам я — каза той.
	— Погледни дясната й ръка — каза Димонти.
	Майрън го направи. В нея имаше нещо тъмно и дълго.
	— Не мога да видя какво е.
	— Имаме го и увеличено. Крински.
	Крински подаде на Майрън две големи черно-бели снимки. На първата главата на жената беше увеличена, но чертите на лицето все още не можеха да се различат. На втората снимка тъмният дълъг предмет в ръката й се виждаше по-ясно.
	— Смятаме, че е найлонов чувал за боклук, увит около нещо — каза Димонти. — Формата е доста особена, нали?
	Майрън погледна снимката и кимна.
	— Смяташ, че е покрила бейзболната бухалка.
	— Ти не мислиш ли така?
	— Да — отговори Майрън.
	— Намерихме найлонови чували точно като този в кухнята на Лиз Горман.
	— И вероятно в кухните на половин Ню Йорк — добави Майрън.
	— Това е вярно. Сега виж датата и часа на екрана.
	В лявата горна страна на екрана дигиталният часовник отчиташе 02:12:32 сутринта. Рано в неделя сутрин. Само часове след като Лиз Горман е била в бар „Швейцарска хижа“ с Грег Даунинг.
	— Камерата не я ли е записала и при идването й? — попита Майрън.
	— Да, но не е много ясно. Крински.
	Крински натисна копчето за превъртане. След няколко секунди спря и картината се върна. Този път часовникът показваше 01:41:12. Малко повече от трийсет минути преди следващата снимка.
	— Сега идва — каза Димонти.
	Образът прелетя покрай камерата. Майрън едва разпозна жената по дългото палто с пухкава яка. Този път тя не носеше нищо в ръка. Майрън каза:
	— Дай да видя пак другата част. Цялата.
	Димонти кимна на Крински, който натисна копчето. Макар Майрън все още да не можеше да различи лицето на жената, походката й беше друг въпрос. А походката на един човек може да бъде отличителна черта. Майрън усети как сърцето му се свива.
	Димонти го гледаше с присвити очи.
	— Познаваш ли я, Болитар?
	Майрън поклати глава.
	— Не — излъга той.


	32.

	Есперанца обичаше да прави списъци. Поставила досието на бригадата „Рейвън“ пред себе си, тя отбеляза трите най-важни фактора в хронологичен ред.

	1. Бригадата „Рейвън“ обира банка в Тъксън.
	2. След няколко дни поне един от членовете на бригадата (Лиз Горман) е в Манхатън.
	3. Скоро след това Лиз Горман осъществява контакт с известен професионален баскетболист.

	Нещо не се връзваше.
	Тя отвори досието и бързо прегледа историята на бригадата. През 1975 година „Рейвън“ бяха отвлекли Хънт Флутуърт, двайсет и две годишния син на вестникарския магнат Купър Флутуърт. Хънт бил съученик в Сан Франциско на няколко от Гарваните, включително Коул Уайтман и Лиз Горман. Прочутият Купър Флутуърт, който нямал навика да седи и да чака другите да оправят работите му, платил на наемници, за да освободят сина му. По време на нападението им младият Хънт бил застрелян от упор в главата от един от Гарваните. Никой не знаеше точно кой. От всички членове на бригадата само четирима успели да избягат.
	Голямата Синди влезе в офиса. Вибрациите събориха химикалката на Есперанца от бюрото.
	— Съжалявам — каза Синди.
	— Няма нищо.
	— Трими ми се обади — каза Синди. — Ще излизаме в петък вечер.
	Есперанца направи гримаса.
	— Името му е Трими?
	— Да — отговори Синди. — Не е ли сладко?
	— Възхитително.
	— Ще бъда в залата за конференции — съобщи Синди.
	Есперанца се върна към досието. Прелисти на обира на банката в Тъксън. Първата работа на бригадата от повече от пет години. Обирът се състоял, когато банката затваряла. Хората от ФБР смятаха, че един от пазачите на банката е замесен, но засега нямаха нищо срещу него, освен левите му убеждения. Били откраднати около 15 000 долара в брой, но крадците си направили труда да разбият и сейфовете. Рисковано. Според ФБР членовете на бригадата научили по някакъв начин, че тук се пазят и пари от търговия с наркотици. Банковите камери показваха двама души, облечени от глава до пети в черно и с черни ски маски. Нямаше никакви отпечатъци, косми или влакна. Нищичко.
	Есперанца прочете досието отново, но нищо ново не се появи. Опита се да си представи какви са били изминалите двайсет години за оцелелите Гарвани, постоянно бягащи, никога неспящи на същото място много дълго, напускащи и връщащи се в страната, разчитащи на стари симпатизанти, за които никога не си сигурен дали можеш да им се довериш напълно. Тя взе листа и отбеляза още няколко неща.
	_Лиз Горман — Банков обир — Изнудване_
	Добре, помисли си Есперанца, следвай стрелките. Лиз Горман и Гарваните са имали нужда от пари, затова са обрали банката. Обирът им е свършил работа. Това обясняваше първата стрелка. Истинският проблем беше втората връзка.
	_Банков обир — Изнудване_
	Простичко казано, какво в банковия обир беше довело Лиз Горман на Източното крайбрежие и схемата за изнудване на Грег Даунинг? Есперанца се опита да нахвърли възможностите.
	_1. Даунинг е бил замесен в обира._
	Тя вдигна поглед. Възможно беше, помисли си Есперанца. Той е имал нужда от пари, за да изплати дълговете си от хазарта. Може да е извършил нещо незаконно. Но тази хипотеза все още не отговаряше на най-сериозния въпрос: как са се запознали? Как въобще Лиз Горман и Грег Даунинг са се свързали?
	Това е ключът, помисли си тя.
	Есперанца записа номер две. И зачака.
	Каква друга връзка можеше да има?
	Нищо не й идваше наум, затова тя реши да тръгне от другия край. Да започне с изнудването и да се върне назад. За да изнудва Даунинг, Лиз Горман сигурно се е натъкнала на нещо уличаващо. Кога? Есперанца начерта друга стрелка.
	_Банков обир — Изнудване_
	Есперанца потръпна. Обирът. Нещо, което са намерили в банката, е довело до плана за изнудване.
	Тя бързо прелисти досието, но вече знаеше, че там няма да намери онова, което търси. Есперанца вдигна слушалката и набра един номер. Когато мъжът отговори, тя запита:
	— Имате ли списък на хората, които са наемали сейфовете?
	— Предполагам, че го имаме някъде — отговори мъжът. — Защо, имаш ли нужда от него?
	— Да.
	Дълбока въздишка.
	— Добре, ще започна да търся. Но кажи на Майрън, че ми дължи много за това. Адски много.


	Когато Емили отвори вратата, Майрън запита:
	— Сама ли си?
	— Ами да — отговори тя с хитра усмивка. — Какво имаш наум?
	Той мина покрай нея. Емили отстъпи назад с отворена от изненада уста. Майрън се отправи към гардероба в антрето и го отвори.
	— Какво, по дяволите, правиш? — запита Емили.
	Майрън не си направи труда да отговори. Ръцете му нервно бутаха закачалките наляво-надясно. Не му отне дълго време. Той извади дългото палто с пухкавата яка.
	— Следващия път, когато извършиш убийство — каза той, — изхвърли дрехите, които си носила тогава.
	Тя отстъпи две крачки назад, а ръката й се вдигна към устата.
	— Изчезвай — изсъска тя.
	— Давам ти един-единствен шанс да кажеш истината.
	— Не ми пука какво ми даваш. Изчезвай от къщата ми, по дяволите!
	Майрън вдигна палтото.
	— Да не мислиш, че аз съм единственият, който знае? В полицията има касета, на която си записана на местопрестъплението. Облечена си с това палто.
	Тялото й се отпусна. Лицето й изглеждаше така, сякаш бе получила удар в слънчевия сплит.
	— Ти си оставила оръжието на убийството в старата ви къща — каза той. — Ти си размазала кръвта в мазето.
	Той се обърна и влезе във всекидневната. Купчината таблоиди все още си стоеше там. Майрън посочи към тях.
	— Непрестанно си проверявала вестниците за тази история. Когато си прочела, че са намерили трупа, си се обадила анонимно в полицията.
	Той отново погледна към Емили. Очите й гледаха със стъклен, нефокусиран поглед.
	— Все се чудех за детската стая в мазето — каза Майрън. — Все се питах защо Грег би отишъл там след убийството. Но, разбира се, точно там беше работата. Той не би отишъл там. Кръвта можеше да остане неоткрита със седмици.
	Емили сви ръцете си в юмруци. Поклати глава и едва успя да промълви:
	— Не разбираш.
	— Тогава ми обясни.
	— Той иска децата ми.
	— Затова искаш да го натопиш за убийство.
	— Не.
	— Не е време за лъжи, Емили.
	— Не лъжа, Майрън. Не съм го топила.
	— Ти си оставила там оръжието…
	— Да — прекъсна го тя. — Прав си за това. Но не съм го топила.
	Очите й се затвориха и после се отвориха отново, сякаш медитираше.
	— Не можеш да топиш някого за нещо, което е извършил — каза тя.
	Майрън замръзна. Емили се вторачи в него с каменно лице. Ръцете й все още бяха свити в юмруци.
	— Да не искаш да кажеш, че Грег я е убил? — попита Майрън.
	— Разбира се.
	Тя пристъпи към него, за да спечели време, използвайки секундите както боксьор използва броенето след изненадващ удар. Емили взе палтото си от ръцете му.
	— Трябва ли наистина да го унищожа, или мога да ти се доверя? — попита тя.
	— Мисля, че първо трябва да ми обясниш.
	— Какво ще кажеш за малко кафе?
	— Не — отговори Майрън.
	— Имам нужда от кафе. Ела. Ще говорим в кухнята.
	Тя държеше главата си високо и вървеше със същата походка, която Майрън бе наблюдавал на записа. Той я последва в светлата бяла кухня, която блестеше с луксозните си плочки. Повечето хора вероятно биха си помислили, че едва ли не си заслужава да умреш заради подобен декор. Майрън смяташе обаче, че прилича на тоалетна в скъп ресторант.
	Емили вдигна машината за кафе.
	— Сигурен ли си, че не искаш? Кафето е „Старбъкс“. Хавайска смес.
	Майрън поклати глава. Емили вече се съвземаше. Възвърна си хладнокръвието. Щеше да я остави на спокойствие. Човек, който чувства, че има контрол над нещата, говори повече и мисли по-малко.
	— Опитвам се да реша откъде да започна — каза тя, като сипа вода в машината.
	Силният аромат веднага изпълни въздуха. Ако участваха в реклама за кафе, единият от тях в момента щеше да въздиша.
	— И не ми казвай да започна отначало, защото ще закрещя — добави тя.
	Майрън вдигна ръце, за да покаже, че няма да направи подобно нещо.
	Емили натисна цедката, усети съпротива и натисна отново.
	— Един ден тя дойде при мен в супермаркета — каза тя. — Съвсем изненадващо. Аз се протягам към някакви замразени кифли, а тази жена ми съобщава, че открила нещо, което можело да унищожи съпруга ми. Казва ми, че ако не й платя, ще се обади във вестниците.
	— А ти какво й отговори?
	— Попитах я дали има нужда от монети за телефона — засмя се Емили и се изправи. — Реших, че става дума за шега. Казах й да действа и да унищожи копелето. Тя просто кимна и ми отвърна, че ще поддържаме връзка.
	— И това беше всичко?
	— Да.
	— Кога стана това?
	— Не знам. Преди две-три седмици.
	— И кога се чу с нея след това?
	Емили отвори един от шкафовете и извади чаша за кафе. На нея имаше рисунка на герои от анимационни филми. Надписът под рисунката гласеше: „Най-страхотната майка в света“.
	— Правя достатъчно за двама — каза Емили.
	— Не, благодаря.
	— Сигурен ли си?
	— Да — отвърна Майрън. — Какво стана след това?
	Емили се наведе и надникна в машината за кафе, сякаш беше кристална топка за врачуване.
	— Няколко дни след това Грег ми направи нещо…
	Тя спря внезапно. Тонът й беше по-различен сега. Думите излизаха по-бавно и предпазливо.
	— Казах ти го последния път, когато беше тук. Той ми направи нещо ужасно. Подробностите не са важни.
	Майрън кимна, но не каза нищо. Нямаше смисъл да повдига въпрос за касетата и да я разсейва. Трябваше да я подтикне да говори — това беше ключът.
	— Когато тя ми се обади отново и каза, че Грег е готов да плати за мълчанието й, аз й предложих повече, ако проговори. Тя ми отвърна, че това ще струва доста много. Казах й, че не ми пука колко. Опитах се да споделя проблемите си с нея като с жена. Стигнах чак дотам, че й разказах за положението ми и за това как Грег се опитва да ми отнеме децата. Тя уж ми съчувстваше, но ми обясни, че не можела да си позволи да се държи като филантроп. Ако исках информацията, трябваше да платя.
	— Каза ли ти колко?
	— Сто хиляди долара.
	Майрън едва не подсвирна. Сериозно двойно изнудване. Стратегията на Лиз Горман вероятно беше да прибере парите и на двамата и да продължи да ги изнудва, докато се чувства в безопасност. Или пък е искала да направи бърз удар, защото е знаела, че отново ще трябва да се крие. И в двата случая от гледна точка на Лиз Горман изглеждаше логично да вземе пари от всички заинтересувани страни — Грег, Клип и Емили. Получаване на пари за мълчание. Получаване на пари, за да пропееш. Изнудваните имат лоялността на политици в годината на изборите…
	— Знаеш ли какво е имала срещу Грег? — запита Майрън.
	Емили поклати глава.
	— Не искаше да ми каже.
	— Но си била готова да й платиш сто хиляди долара?
	— Да.
	— Макар да не си знаела за какво става дума?
	— Да.
	Майрън вдигна ръце.
	— Откъде знаеш, че просто не е лъгала?
	— Всъщност не знаех. Но щях да загубя децата си, за бога. Бях отчаяна.
	Очевидно Емили беше показала отчаянието си и пред Лиз Горман, която с пълна сила се е възползвала от него.
	— Значи все още нямаш представа какво е имала срещу него?
	Емили поклати глава.
	— Никаква.
	— Може ли да е ставало дума за комарджийството на Грег?
	Очите й го загледаха объркано.
	— Какво за него?
	— Ти знаеше ли, че Грег играе хазарт?
	— Разбира се. И какво от това?
	— Знаеш ли на какви суми е играл? — попита Майрън.
	— Съвсем скромни — отговори Емили. — Пътуваше до Атлантик сити от време на време. Може да е залагал по петдесет долара на игра.
	— Така ли мислиш?
	Очите й се загледаха внимателно в лицето му, опитвайки се да прочетат мислите му.
	— Какво искаш да кажеш?
	Майрън погледна през прозореца. Басейнът беше все още покрит, но някои от червеношийките се бяха върнали от ежегодното си пътешествие на юг. Около дузина птички се беше струпала върху хранилката. Крилете им махаха щастливо като кучешки опашки.
	— Грег е страстен комарджия — каза Майрън. — През годините е изгубил на хазарт милиони. Фелдър не е присвоил парите му. Грег ги е проиграл.
	Емили поклати глава леко.
	— Не може да бъде — каза тя. — Живях с него почти десет години. Щях да усетя нещо.
	— Комарджиите се научават как да се крият — възрази Майрън. — Лъжат, мамят и крадат. Готови са на всичко, за да продължат да залагат. Това е страст като наркотика.
	Нещо проблесна в очите й.
	— Значи това е имала срещу Грег онази жена? Фактът, че е играл комар?
	— Така мисля — отговори Майрън. — Но не мога да твърдя със сигурност.
	— Но Грег със сигурност е играл хазарт, нали? И то така, че да загуби всичките си пари?
	— Да.
	Отговорът изпълни лицето на Емили с надежда.
	— Тогава никой съдия в света няма да му даде попечителство над децата — каза тя. — Аз ще спечеля.
	— По-вероятно е съдията да даде децата на комарджия, отколкото на убиец — каза Майрън. — Или на някой, който пробутва фалшиви улики.
	— Казах ти вече. Не са фалшиви.
	— Ти така твърдиш — каза Майрън. — Но нека да се върнем на случилото се с изнудвачката. Каза ми, че ти е искала сто бона.
	Емили се върна до машината за кафе.
	— Точно така — отговори тя.
	— Как щеше да й платиш?
	— Нареди ми да чакам до обществен телефон пред супермаркет „Гранд Юнион“ в събота вечер. Трябваше да отида там в полунощ и да съм приготвила парите. Обади ми се точно в полунощ и ми даде един адрес на Сто и единадесета улица. Трябваше да отида там в два сутринта.
	— Значи си потеглила към Сто и единадесета улица в два часа сутринта със стоте бона? — Майрън се опита да не звучи прекалено невярващ.
	— Успях да събера само шейсет хиляди — поправи го Емили.
	— Тя знаеше ли това?
	— Не. Слушай, знам, че това звучи откачено, но не разбираш колко бях отчаяна. Бях готова да направя абсолютно всичко в този момент.
	Майрън разбираше. Беше виждал отблизо докъде може да стигне една майка. Любовта изкривява. Майчината любов изкривява напълно.
	— Продължавай — каза той.
	— Когато завих зад ъгъла, видях Грег, който излизаше от сградата — продължи Емили. — Шашнах се. Беше вдигнал яката си, но успях да видя лицето му. — Тя погледна към Майрън и добави: — Бях омъжена за него доста време, но никога досега не го бях виждала с такова лице.
	— Какво?
	— Изпълнено с ужас — отговори тя. — Той буквално спринтира към Амстердам авеню. Изчаках, докато завие зад ъгъла. После отидох до вратата и натиснах копчето на звънеца за нейния апартамент. Никой не отговори. Започнах да натискам другите копчета. Най-после някой ми отвори. Качих се горе и почуках на вратата. После натиснах бравата. Не беше заключено. Отворих вратата.
	Емили спря. Поднесе чашата към устата си с трепереща ръка. Отпи предпазливо.
	— Ще ти прозвучи ужасно — продължи тя, — но не гледах на лежащия там труп като на човешко същество. Гледах на него като на последната ми надежда да запазя децата си.
	— Затова реши да нагласиш уликите.
	Емили остави чашата и го погледна. Очите й бяха ясни.
	— Да. А ти беше прав и за всичко друго. Избрах детската стая, защото той никога не слизаше долу. Реших, че когато се прибере у дома — не знаех, че е избягал — кръвта щеше да си остане там. Слушай, знам, че отидох прекалено далеч, но не съм лъгала. Той я уби.
	— Не знаеш със сигурност.
	— Какво?
	— Може да се е спънал в трупа по същия начин като теб.
	— Сериозно ли говориш? — запита тя с остър тон. — Разбира се, че Грег я е убил. Кръвта на пода беше съвсем прясна. Той беше човекът, който можеше да загуби всичко. Имал е и мотив, и възможност.
	— Също като теб — каза Майрън.
	— Какъв мотив?
	— Искала си да го накиснеш за убийство. Искала си да запазиш децата си.
	— Това е абсурдно.
	— Имаш ли някакво доказателство, че историята ти е вярна? — попита Майрън.
	— Какво да имам?
	— Доказателство. Не мисля, че ченгетата ще ти повярват.
	— Ти вярваш ли ми? — попита тя.
	— Бих искал да видя някакво доказателство.
	— Какво искаш да кажеш с това „доказателство“? — рязко каза тя. — Какво например? Не съм правила снимки.
	— Някакви факти, които да подкрепят историята ти?
	— Защо бих я убила, Майрън? Какъв мотив мога да имам? Имах нужда от нея жива. Тя беше най-добрата ми възможност да запазя децата си.
	— Нека да приемем за момент, че тази жена наистина е имала нещо срещу Грег — предложи Майрън. — Нещо конкретно. Като писмо, което е написал, или видеокасета — добави той и я загледа, за да види как ще реагира.
	— Добре — кимна тя. — Продължавай.
	— Да предположим, че те е измамила. Продала е уличаващите доказателства на Грег. Признаваш, че той е бил там преди теб. Може да й е платил достатъчно, така че тя да се откаже от споразумението ви. А после ти влизаш в апартамента й. Научаваш какво е направила. Осъзнаваш, че единствената възможност да запазиш децата си е изчезнала. Затова я убиваш и прикачваш убийството на човека, който, изглежда, най-много печели от смъртта й — Грег.
	Емили поклати глава.
	— Това е откачено — каза тя.
	— Мразела си Грег достатъчно — продължи Майрън. — Той ти е направил мръсотия. Сега ти му я връщаш.
	— Не съм я убивала.
	Майрън погледна отново към червеношийките, но бяха отлетели. Дворът изглеждаше гол, без никакъв живот в него. Той изчака няколко секунди, преди да се обърне пак към нея.
	— Знам за касетата с теб и Тъмпър — каза той.
	В очите на Емили проблесна гняв. Пръстите й стиснаха чашата за кафе. Майрън почти очакваше да бъде замерен с чашата.
	— Как, по дяволите…
	После пръстите й се отпуснаха. Тя отстъпи назад и сви рамене.
	— Няма значение — каза тя.
	— Сигурно си побесняла заради касетата — каза той.
	Емили поклати глава. Лека усмивка се появи на устните й.
	— Ти просто не загряваш, нали, Майрън?
	— Какво не загрявам?
	— Не търсех отмъщение. Единственото нещо, което имаше значение за мен, бе, че тази касета можеше да ми отнеме децата.
	— Не е така, разбирам — възрази Майрън. — Ти би направила всичко, за да запазиш децата си.
	— Не съм я убила.
	Майрън смени темата.
	— Разкажи ми за теб и Тъмпър — каза той.
	Емили се изсмя презрително.
	— Не мислех, че си от този тип, Майрън.
	— Не съм.
	Тя взе чашата с кафе и отпи солидна глътка.
	— Изгледа ли касетата от началото до края? — запита тя с разгневен и същевременно флиртаджийски тон. — Натисна ли копчето за забавен кадър няколко пъти? Изгледа ли някои части отново? Свали ли си панталона, докато гледаше?
	— На всичките ти въпроси отговорът е „не“.
	— Колко видя?
	— Достатъчно, за да разбера какво става.
	— И после спря?
	— Да, спрях.
	Тя го изгледа иззад чашата.
	— Знаеш ли, аз всъщност ти вярвам. Ти си такъв почтен добряк.
	— Емили, опитвам се да помогна.
	— На мен или на Грег?
	— Да помогна да се разкрие истината. Предполагам, че и ти искаш това.
	Емили сви рамене безразлично.
	— Та кога вие с Тъмпър…
	Тя се засмя на неудобството му.
	— Това беше първият път — отговори Емили. — Във всички отношения.
	— Не съдя…
	— Не ми пука дали съдиш, или не. Искаш да знаеш какво стана, нали? Беше ми за първи път. Тази малка курва ме вкара в капана.
	— Как?
	— Какво искаш да кажеш с това „как“? — попита тя. — Искаш да навляза в подробности ли? Да ти разкажа колко питиета изпих, колко самотна се чувствах или как ръката й се плъзна по крака ми?
	— Струва ми се, че не.
	— Тогава нека ти обясня набързо. Тя ме съблазни. Бяхме флиртували невинно няколко пъти в миналото. Тя ме покани в „Гленпойнт“ да пийнем по нещо. Беше нещо като предизвикателство за мен — бях привлечена и отвратена, но знаех, че няма да стигна до края. Едно нещо доведе до друго. Качихме се горе. Това е.
	— Значи според теб Тъмпър е знаела, че ви снимат?
	— Да.
	— Откъде знаеш? Тя ли ти каза нещо?
	— Тя не каза абсолютно нищо. Но знаех.
	— Как?
	— Майрън, престани да задаваш толкова много въпроси. Просто знаех, ясно ли е? Как иначе някой би сложил камера в стаята? Тя ме вкара в капана.
	Логично беше, помисли си Майрън.
	— Но защо го е направила?
	На лицето й се изписа досада.
	— Господи, Майрън, тя е курвата на отбора. Още ли не е изчукала и теб? О, не, позволи ми да отгатна. Отказал си й, нали?
	Емили се втурна във всекидневната и се просна на едно кресло.
	— Дай ми аспирина — каза тя. — В банята е. В шкафчето.
	Майрън взе две таблетки и напълни чаша с вода. Когато се върна при нея, каза:
	— Трябва да те питам още нещо.
	Емили въздъхна.
	— Какво?
	— Научих, че си отправила някои обвинения срещу Грег — каза той.
	— Адвокатката ми ги отправи.
	— Бяха ли верни?
	Тя лапна таблетките, отпи малко вода и ги глътна.
	— Някои от тях.
	— А онези за тормоза над децата?
	— Изморена съм, Майрън. Не може ли да поговорим по-късно?
	— Бяха ли истина?
	Тя го погледна в очите. Леден въздух нахлу в душата му.
	— Грег искаше да ми отнеме децата — бавно каза тя. — Имаше пари, власт, престиж. Нуждаехме се от нещо.
	Майрън отмести очи от нея. Тръгна към вратата.
	— Не унищожавай палтото — каза той.
	— Нямаш право да ме съдиш.
	— В момента — отвърна Майрън — дори не искам да съм близо до теб.


	33.

	Одри стоеше облегната на колата му.
	— Есперанца ми каза, че си тук — обясни тя.
	Майрън кимна.
	— Господи, изглеждаш ужасно — каза тя. — Какво стана?
	— Дълга история.
	— И в най-скоро време ще ми я разкажеш с пълни подробности — добави Одри. — Но аз ще започна първа. Фиона Уайт наистина е била Мис Септември през 1992, или както онзи скапан парцал нарича моделите си „Септемврийското маце“.
	— Шегуваш се.
	— Не. Любимите неща на Фиона включват разходки по плажа на лунна светлина и уютни нощи край камината.
	Майрън се усмихна въпреки лошото си настроение.
	— Леле, колко оригинално — каза той.
	— А нещата, които не харесва, включват мъже, интересуващи се само от външния вид. И мъже с косми по гърба.
	— Имаше ли и списък на любимите й филми?
	— „Списъкът на Шиндлер“ — отговори Одри. — И „Рали Кенънбол“.
	Той се изсмя.
	— Измисляш си.
	— Всичко друго освен това, че е била Мис Септември през 1992 година.
	Майрън поклати глава.
	— Грег Даунинг и съпругата на най-добрия му приятел — въздъхна той.
	Тази новина го успокои по странен начин. Приключението му с Емили преди десет години вече не изглеждаше толкова ужасно. Знаеше, че не би трябвало да се успокоява с подобна логика, но човек търси утеха навсякъде където може да я намери.
	Одри махна към къщата.
	— Е, какво става с бившата?
	— Дълга история.
	— Това вече ми го каза. Имам време.
	— Аз нямам.
	Одри вдигна ръка като ченге, контролиращо движението.
	— Не е честно, Майрън. Бях добро момиче. Върша работа за теб и си държа голямата уста затворена. Да не споменаваме и факта, че не получих нищо от теб за рождения ми ден. Моля те, не ме карай отново да започна да те заплашвам, че ще напиша статията.
	Беше права. Майрън й разказа историята посъкратено, като пропусна две части: записа с Тъмпър (нямаше причина още някой да знае за нея) и факта, че Карла е всъщност прочутата Лиз Горман (това просто беше прекалено голяма сензация и не можеше да се има доверие на никой репортер, че няма да се раздрънка).
	Одри слушаше напрегнато. Късата й коса беше станала доста дълга отпред. Бретонът висеше до очите й. Тя непрестанно дъвчеше долната си устна и духаше косите от челото си. Никога преди Майрън не беше виждал човек над единайсетгодишна възраст да прави подобно нещо. Беше сладък жест.
	— Вярваш ли й? — запита Одри, като отново махна към дома на Емили.
	— Не съм сигурен — отговори Майрън. — Историята й звучи логично. Не е имала мотив да убива Лиз Горман, освен за да набеди Грег, а това е само догадка.
	Одри наклони глава, сякаш искаше да каже: „Може би да, може би не“.
	— Какво? — попита Майрън.
	— Ами — започна тя — не е ли възможно да разглеждаме тази история от погрешен ъгъл?
	— Какво имаш предвид?
	— Приемаме, че изнудвачката е имала мръсотия срещу Грег Даунинг — отговори Одри. — Но може да е имала нещо срещу Емили.
	Майрън спря, погледна към къщата, сякаш там щеше да види отговора, после се обърна отново към Одри.
	— Според Емили — продължи Одри — изнудвачката се е свързала с нея. Защо? Тя и Грег вече не са заедно.
	— Карла не е знаела това — отговори Майрън. — Решила е, че Емили е негова съпруга и би искала да го предпази.
	— Възможно е — съгласи се Одри. — Но не съм сигурна, че това е най-добрият отговор.
	— Да не искаш да кажеш, че са изнудвали нея, а не Грег?
	Одри вдигна ръце.
	— Казвам само, че и това е възможно. Изнудвачката може да е имала нещо срещу Емили. Нещо, което Грег би искал да използва в битката за децата.
	Майрън скръсти ръце и се облегна на колата.
	— Ами Клип? — запита той. — Ако са имали нещо срещу Емили, защо той би се заинтересувал от това?
	— Не знам — сви рамене Одри. — Може да е имала нещо и срещу двамата.
	— И двамата?
	— Да. Нещо, което би могло да унищожи и двамата. Или пък Клип е вярвал, че каквото и да е било това, макар да е ставало дума за Емили, то би навредило на Грег.
	— Някакви идеи?
	— Нито една — отговори Одри.
	Майрън потъна в мисли за известно време, но не можа да се сети нищо.
	— Има шанс да разберем довечера — каза той.
	— Как?
	— Изнудвачът се обади. Иска да ми продаде информацията.
	— Довечера?
	— Да.
	— Къде?
	— Не знам още. Ще се обади. Свързал съм домашния ми телефон с мобифона.
	В същия момент мобифонът иззвъня. Майрън го извади от джоба си.
	Беше Уин.
	— Графикът на скъпия ни професор беше закачен на вратата на кабинета му — съобщи той. — Ще бъде в клас още един час. След това е в кабинета си, за да може да се види с хлапетата и да им даде възможност да мрънкат за оценките си.
	— Къде си?
	— В „Колумбия“ — отговори Уин. — Между другото жените тук са доста привлекателни. Особено като се има предвид, че са от „Бръшляновата лига“.
	— Радвам се, че не си загубил възможностите си за наблюдение.
	— Така си е — отвърна Уин. — Свърши ли разговора с нашето момиче?
	Нашето момиче беше Емили. Уин нямаше доверие на мобифоните и не назоваваше имена.
	— Да — отговори Майрън.
	— Добре. В колко часа да те очаквам тогава?
	— Тръгвам веднага.


	34.

	Уин седеше на пейка близо до входа на университета на 116 улица. Носеше бежов панталон „Еди Бауър“, мокасини без чорапи, синя оксфордска риза и вратовръзка.
	— Сливам се с околните — обясни Уин.
	— Като евреин на коледна служба в църквата — съгласи се Майрън. — Бауман все още ли е в клас?
	Уин кимна.
	— След десет минути трябва да излезе.
	— Знаеш ли как изглежда?
	Уин му подаде ежегодния сборник на университета.
	— Страница двеста и десет — каза той, после добави: — Е, разкажи ми за Емили.
	Майрън го направи. Висока брюнетка, облечена в черен, плътно прилепнал гащеризон, мина покрай тях. Носеше учебниците си притиснати до гърдите. Джули Нюмар от „Батман“. Уин и Майрън се вгледаха внимателно в нея. Мяу.
	Когато Майрън свърши, Уин не си направи труда да задава въпроси.
	— Имам среща в офиса — каза той и се надигна. — Нямаш нищо против, нали?
	Майрън поклати глава и седна. Уин си тръгна. Майрън прикова очи във вратата. Десет минути по-късно студентите започнаха да излизат. Две минути след това професор Сидни Бауман ги последва. Имаше същата рошава брада като на снимката. Беше почти плешив, но носеше остатъците си от коса доста дълги. Беше облечен в джинси, кубинки и червена фланела. Опитваше се да прилича на обикновен работник.
	Бауман вдигна нагоре очилата си и тръгна напред. Майрън изчака малко, преди да го последва. Нямаше закъде да бърза. Добрият професор наистина отиваше в кабинета си. Той пресече тревната площ и изчезна зад друга тухлена сграда. Майрън намери пейка и седна.
	Мина един час. Майрън наблюдаваше студентите и се почувства ужасно остарял. Трябваше да си донесе вестник. Да седиш в продължение на цял час, без да четеш, означаваше да мислиш. Мозъкът му непрестанно раждаше нови идеи и после ги отхвърляше. Знаеше, че изпуска нещо. Усещаше го. Но всеки път, когато се протегнеше към него, то изчезваше дълбоко под повърхността.
	Внезапно си спомни, че днес не бе проверил телефонния секретар на Грег. Извади мобифона и набра номера. Когато чу гласа му, натисна 317, кода, програмиран от Грег. На лентата имаше само едно съобщение, но то беше доста странно.
	— Не се ебавай с нас — каза електронно промененият глас. — Говорих с Болитар. Той е готов да плати. Това ли искаш?
	Край на съобщението.
	Майрън застина. Вторачи се в голата тухлена стена. Вслуша се в сигнала за няколко секунди, без да прави нищо друго. Какво, по дяволите…
	— Той е готов да плати. Това ли искаш?
	Майрън натисна звездичката, за да чуе съобщението отново. После го направи пак. Вероятно щеше да го изслуша и за четвърти път, ако професор Бауман внезапно не се бе появил на вратата.
	Бауман спря да поговори с двама студенти. Разговорът беше оживен. И тримата демонстрираха пламенен академичен интерес. Колеж. Продължавайки задълбочения си разговор, те излязоха от университета и тръгнаха по Амстердам авеню. Майрън прибра мобифона в джоба си и тръгна след тях. На 112 улица групата се раздели. Двамата студенти продължиха на юг. Бауман пресече улицата и се отправи към църквата „Свети Джон Божествения“.
	„Свети Джон Божествения“ беше масивна сграда и най-голямата катедрала в света в кубически метри („Свети Петър“ в Рим се смята за базилика, а не за катедрала). Сградата приличаше на града, в който се намираше. Възхитителна и овехтяла. Високите колони и великолепните изрисувани прозорци бяха оградени с надписи като „Носете каски“ (макар че датираше от 1892 година, катедралата все още не бе завършена), „Катедралата е патрулирана и се наблюдава електронно за вашата безопасност“. Дървени плоскости закриваха дупките в гранитната фасада. Вляво от това архитектурно чудо имаше две алуминиеви бараки. Вдясно се виждаше „Детската скулптурна градина“ с Фонтана на мира, огромна скулптура, навяваща различни мисли, никоя от които за мира. Образи на отрязани глави и крайници, ръце, издигащи се от праха, сякаш се опитваха да избягат от ада, мъж, извиващ врата на сърна, всичко това създаваше атмосфера по-подходяща за среща на Данте с Гоя, отколкото за състояние на лениво спокойствие.
	Бауман тръгна по алеята вдясно от катедралата. Майрън знаеше, че по-надолу се намира приютът за бездомни. Той пресече улицата и се опита да спазва дистанцията. Бауман мина покрай група бездомници, облечени в мизерни синтетични сака и прекалено широки панталони. Някои му махнаха и го поздравиха. Бауман им махна в отговор. После изчезна зад една врата. Майрън се зачуди какво да направи. Всъщност нямаше избор. Дори ако се наложеше да унищожи прикритието си, трябваше да влезе.
	Мина покрай мъжете, кимна и им се усмихна. Те кимнаха и също му се усмихнаха. Входът на приюта представляваше двойна черна врата с дантелени завеси. До нея имаше два надписа: „Внимание, деца. Забави“ и „Катедрално училище“. Приют за бездомни и училище — интересна комбинация. Само в Ню Йорк.
	Майрън влезе. Помещението беше пълно с вехти матраци и мъже. Тежка миризма на застояло изпълваше въздуха. Майрън се опита да не направи гримаса. Видя Бауман, който говореше с няколко човека в ъгъла. Никой от тях не беше Коул Уайтман, наречен още Норман Лоуенстайн. Майрън заоглежда небръснатите лица и кухите очи. Погледът му се местеше от ляво на дясно.
	Забелязаха се едновременно.
	Очите им се приковаха един в друг за секунда, но това беше достатъчно. Коул Уайтман се обърна и побягна. Майрън го последва, като си проправяше път през бездомните. Професор Бауман забеляза вълнението. С пламнали очи той застана на пътя на Майрън, който сви рамене и го блъсна, без да спре спринта си. Също като Джим Браун. Само дето Джим Браун трябваше да го прави срещу типове като Дик Бъткъс и Рей Нички, а не някакъв петдесетгодишен професор, който вероятно не тежеше и сто килограма въпреки отпуснатия си корем.
	Коул Уайтман изчезна през задната врата и я затръшна след себе си. Майрън мина през нея след секунди. Озоваха се навън, но само за миг. Уайтман изчезна нагоре по металната стълба към главния параклис. Майрън го последва. Вътрешността беше същата като външната част — великолепни образци на архитектура и изкуство, смесени с вехто и грозно. Скамейките например бяха евтини сгъваеми столове. По гранитните стени висяха луксозни драперии без никакъв ред. В дебелите колони бяха монтирани стълби.
	Майрън забеляза как Коул излиза от близката врата. Спринтира след него. Подметките му отекваха под високия сводест таван. Отново бяха навън. Коул се отправи към подземието на катедралата през тежката противопожарна врата. Надписът на нея гласеше „Програма А. Т. С.“ Приличаше на детска градина. Двамата мъже се затичаха по коридора, от двете страни на който бяха разположени вехти метални шкафове. Коул зави надясно и изчезна зад дървена врата.
	Когато Майрън отвори вратата, видя пред себе си тъмно стълбище. Чу стъпки под себе си. Тръгна надолу. Светлината, която идваше отгоре, намаляваше с всяка негова стъпка. Слизаше дълбоко в подземието на катедралата. Стените бяха бетонни и влажни. Майрън се зачуди дали влизаше в крипта или гробница, или нещо също така зловещо, ако въобще имаше толкова зловещо. Американските катедрали имаха ли крипти, или това беше само в Европа?
	Докато стигне до най-долното стъпало, наоколо вече бе съвсем тъмно. Светлината отгоре почти не се виждаше. Страхотно. Майрън пристъпи в черната дупка на някаква стая. Наклони глава и се заслуша като ловно куче. Нищо. Опипа стената за ключ на лампа. Отново нищо. В стаята беше ужасно студено. Миризма на влага тегнеше в помещението. Майрън не хареса обстановката. Никак не я хареса.
	Запристъпя бавно напред с протегнати ръце като чудовището на Франкенщайн.
	— Коул — извика той. — Искам само да поговоря с теб.
	Думите му отекнаха във влажната стая. Той продължи напред. Беше изминал около три метра, когато протегнатите му ръце напипаха нещо. Майрън опипа гладката, студена повърхност. Мрамор, помисли си той. Заопипва надолу. Беше някаква статуя. Усети рамото, ръката, мраморното крило. Зачуди се дали е надгробен паметник и бързо дръпна ръката си.
	Остана неподвижен и отново се опита да чуе нещо. Единственият звук беше бученето в ушите му, сякаш към тях бяха притиснати раковини. Зачуди се дали да не се върне горе, но нямаше начин да го направи. Коул вече знаеше, че е в опасност. Щеше да се скрие отново и никога вече да не се появи на повърхността. Това беше единственият шанс на Майрън.
	Той направи още една стъпка. Върхът на обувката му се удари в нещо твърдо. Пак мрамор, помисли си той. Заобиколи го. После някакъв звук, скърцащ звук, го накара да замръзне на място. Идваше от земята. Не беше мишка. Прекалено силен звук за мишка. Майрън наклони глава и зачака. Пулсът му се ускори. Очите му започваха да се приспособяват към тъмнината и успяха да различат няколко високи фигури. Статуи. Сведени глави. Майрън си представи израженията на религиозен екстаз по лицата им. Гледаха надолу към него с вид на хора, убедени, че отиват в по-добро място от това, което са обитавали доскоро.
	Майрън пристъпи напред и ледени пръсти сграбчиха глезена му. Той изпищя.
	Ръката го дръпна и той падна тежко на цимента. Зарита, освободи крака си и се отдръпна назад. Гърбът му се удари в поредния мрамор. Някакъв мъж се изкикоти дивашки. Майрън усети как космите по врата му настръхват. Друг мъж се засмя. После трети. Сякаш го заобикаляше група хиени.
	Майрън се опита да се изправи, но внезапно мъжете се хвърлиха върху него. Не знаеше колко бяха. Ръце го дръпнаха обратно на пода. Той размаха юмруци и фрасна някого в лицето. Чу се хрущящ звук и един от мъжете падна. Но другите достигнаха до целта си. Майрън се озова проснат на влажния цимент, размахвайки диво ръце и раздавайки удари напосоки. Чу стонове. Смесената воня на човешки тела и алкохол беше непоносима, задушаваща. Ръцете вече бяха навсякъде. Едната свали часовника му. Друга измъкна портфейла. Майрън отново замахна. Удари ребра. Нов стон и човекът падна.
	Някой светна фенер и насочи лъча към очите му. Стори му се, че към него се приближава влак.
	— Добре — каза някакъв глас. — Дръпнете се от него.
	Ръцете се плъзнаха като змии. Майрън се опита да седне.
	— Преди да ти дойдат някакви идеи — каза гласът зад фенера, — виж това.
	Пред лъча се появи пистолет. Друг глас каза:
	— Шейсет кинта? Това ли е всичко, по дяволите? Мамка му.
	Майрън усети как портфейлът пада върху гърдите му.
	— Сложи си ръцете зад гърба.
	Той изпълни нареждането. Някой го хвана за ръцете, дръпна ги една до друга грубо, опъвайки сухожилията му. На китките му изщракаха белезници.
	— Оставете ни — каза гласът.
	Майрън чу тътрене на крака. Въздухът се прочисти. Вратата се отвори, но насочената към очите му светлина му попречи да види нещо. Настъпи тишина. След известно време гласът каза:
	— Извинявай за това, Майрън. Ще те пуснат след няколко часа.
	— Докога ще бягаш и ще се криеш, Коул?
	Коул Уайтман се засмя.
	— Крия се от дълго време — отговори той. — Свикнал съм с това.
	— Не съм тук, за да те спра.
	— Представи си облекчението ми — отвърна той. — Е, как разбра кой съм?
	— Не е важно — отговори Майрън.
	— За мен е.
	— Нямам интерес да те унищожавам — каза Майрън. — Искам само малко информация.
	Отново мълчание. Майрън примигна.
	— Как се замеси във всичко това? — запита Коул.
	— Грег Даунинг изчезна. Бях нает, за да го намеря.
	— Ти?
	— Да.
	Коул Уайтман се изсмя дълбоко и сърдечно. Звукът отекна по стените заплашително, преди милостиво да спре.
	— Какво е толкова смешно? — запита Майрън.
	— Наша си шега — отговори Коул и се изправи. — Слушай, трябва да тръгвам. Съжалявам.
	Пак тишина. Коул загаси фенера и хвърли Майрън в пълна тъмнина. Той чу отдалечаващите се стъпки.
	— Не искаш ли да знаеш кой уби Лиз Горман? — извика Майрън.
	Стъпките спокойно продължиха напред. Майрън чу щракване. Светна малка крушка. Може би четиридесет вата. Не освети помещението, но все пак си беше подобрение. Майрън примигна и огледа стаята. Беше претъпкана с мраморни статуи, разхвърляни навсякъде без никаква логика или ред. Все пак не беше гробница. Само идиотски склад.
	Коул Уайтман се върна при него. Седна с кръстосани крака директно пред Майрън. Бялата брада си стоеше на мястото — някъде много гъста, другаде въобще липсваща. Косата му стърчеше във всички посоки. Уайтман отпусна пистолета.
	— Искам да знам как умря Лиз — меко каза той.
	— Пребита с бейзболна бухалка — отговори Майрън.
	Очите на Коул се затвориха.
	— Кой го направи?
	— Точно това се опитвам да разбера. В момента главният заподозрян е Грег Даунинг.
	Коул Уайтман поклати глава.
	— Той не беше вътре достатъчно дълго.
	Майрън усети как стомахът му се свива. Опита се да оближе устните си, но устата му беше пресъхнала.
	— Ти беше ли там?
	— На отсрещната страна на улицата, зад боклукчийска кофа. Като шибаното джудже Оскар.
	Устните му се разтеглиха в усмивка, но зад нея нямаше нищо.
	— Искаш никой да не те забележи? Направи се на бездомен — каза той и се изправи с леко движение като йога. — Бейзболна бухалка.
	Коул стисна носа си, обърна се настрани и сведе глава към гърдите си. Майрън чу леки хлипове.
	— Помогни ми да намеря убиеца й, Коул.
	— Защо, по дяволите, трябва да ти имам доверие?
	— На мен или на полицията — отвърна Майрън. — Зависи само от теб.
	Това прикова вниманието му.
	— Ченгетата няма да направят абсолютно нищо. Мислят, че тя е убиец.
	— Тогава ми помогни — настоя Майрън.
	Коул седна на пода и се приближи до него.
	— Ние не сме убийци. Правителството ни лепна този етикет и сега всеки го вярва. Но не е вярно. Разбираш ли?
	Майрън кимна.
	— Разбирам — отговори той.
	Коул го изгледа строго.
	— Да не се опитваш да се държиш снизходително с мен?
	— Не.
	— Не се дръж снизходително — каза Коул. — Искаш да остана и да говоря, затова не се дръж снизходително. Бъди откровен и аз ще се държа така.
	— Чудесно — отвърна Майрън. — Но тогава не ми пробутвай тия: „Ние не сме убийци, а борци за свобода“. Не съм в настроение за това.
	— За това ли мислиш, че говоря?
	— Вие не сте преследвани от корумпирано правителство — каза Майрън. — Отвлекли сте и сте убили един човек, Коул. Можеш да наречеш това с всички гръмки думи, които искаш, но то си остава убийство.
	Коул почти се усмихна.
	— Ти наистина вярваш в това.
	— Чакай, не ми казвай. Позволи ми да отгатна — каза Майрън и се престори, че потъва в дълбоки мисли. — Правителството ми е промило мозъка, нали? Цялата история е била план на ЦРУ да се отърве от дузина студенти, които са заплашвали да съсипят правителството.
	— Не — отвърна Коул. — Но ние не убихме Хънт.
	— Кой го уби?
	Коул се поколеба. Вдигна поглед и примигна, сякаш преглъщаше сълзите си.
	— Хънт се самоуби.
	Зачервените му очи погледнаха към Майрън, за да видят как ще реагира. Майрън не проговори.
	— Отвличането беше измама — продължи Коул. — Цялата история беше идея на Хънт. Искаше да нарани баща си. Реши, че най-добрият начин е да вземе парите му, а после да го изложи. Но онези задници ни изненадаха и Хънт избра друго отмъщение.
	Коул задиша тежко.
	— Той изтича навън с пистолета — продължи Коул. — Извика: „Майната ти, татко!“. После си пръсна главата.
	Майрън не каза нищо.
	— Погледни историята ни — каза Уайтман с умолителен глас. — Ние бяхме безвредна група хипита. Протестирахме по антивоенните демонстрации. Дрогирахме се. Никога не сме извършвали насилие. Никой от нас дори нямаше оръжие, с изключение на Хънт. Той беше мой съквартирант и най-добър приятел. Никога не бих могъл да го нараня.
	Майрън не знаеше какво да вярва. А най-вече нямаше време да се тревожи за двайсетгодишно убийство. Изчака Коул да продължи. Реши да го остави да поговори за миналото, но Коул не каза нищо повече. Накрая Майрън реши да смени темата.
	— Значи си видял Грег Даунинг да влиза в сградата на Лиз Горман? — запита той.
	Коул кимна бавно.
	— Тя изнудваше ли го?
	— Не само тя — поправи го той. — Това беше моя идея.
	— Какво имахте срещу Грег?
	Уайтман поклати глава.
	— Не е важно.
	— Тя вероятно е била убита заради това.
	— Вероятно — съгласи се Коул. — Но няма нужда да знаеш подробностите. Довери ми се.
	Майрън не беше в положение да настоява.
	— Разкажи ми за нощта на убийството.
	Коул потърка наболата си брада.
	— Както ти казах — започна той, — бях на отсрещната страна на улицата. Когато си в нелегалност, има определени правила, според които живееш. Правила, които ни помогнаха да останем живи и свободни през последните двайсет години. Едно от тях е, че след като извършим престъпление, никога не оставаме заедно. Ченгетата ни търсят като група, а не като отделни хора. Откак сме в града, ние с Лиз внимавахме никога да не сме заедно. Свързвахме се само чрез обществения телефон.
	— А Глория Кац и Сюзън Милано? — запита Майрън. — Те къде са?
	Коул се усмихна, без следа от веселие. Майрън видя липсващите зъби и се зачуди дали са част от маскировката или нещо по-зловещо.
	— Ще ти разкажа за тях друг път — каза Коул.
	Майрън кимна.
	— Добре, продължавай — каза той.
	Бръчките по лицето на Коул сякаш станаха по-дълбоки и тъмни на слабата светлина. Той мълча известно време, преди да продължи.
	— Лиз беше готова да тръгне — накрая каза той. — Възнамерявахме да приберем мангизите и да изчезнем от града. Чаках на улицата да ми даде сигнал.
	— Какъв сигнал?
	— След като прибереше всички пари, трябваше да запали лампата три пъти. Това означаваше, че щеше да слезе след десет минути. Щяхме да се срещнем на Сто и шестнадесета улица и да хванем влака. Но сигналът не се появи. Лампата й въобще не угасна. Страхувах се да отида да проверя какво става по очевидни причини. За това също си имаме правила.
	— От кого трябваше Лиз да прибере пари онази вечер?
	— От трима души — отговори Коул и започна да изброява на пръсти. — Грег Даунинг, съпругата му — как й беше името…
	— Емили.
	— Точно така. Емили — потвърди той. — И стареца, който притежава „Драконите“.
	Сърцето на Майрън се сви.
	— Чакай малко — каза той. — Клип Арнстайн също ли трябваше да се появи?
	— Не само трябваше — поправи го Коул. — Появи се.
	Черен лед скова костите на Майрън.
	— Клип беше там? — запита той.
	— Да.
	— А другите двама?
	— И тримата се появиха. Но планът не беше такъв. Лиз трябваше да се срещне с Даунинг в един бар. Там щяха да уредят сделката.
	— Бар на име „Швейцарска хижа“, нали?
	— Точно така.
	— Но Грег също се появи в апартамента й?
	— Да, по-късно. Клип Арнстайн пристигна първи.
	Майрън се сети за предупреждението на Уин относно Клип. „Харесваш го прекалено много. Не си обективен.“
	— Колко трябваше да плати Клип?
	— Тридесет хиляди долара.
	— Полицаите намериха само десет в апартамента й — каза Майрън. — А и те бяха от банковия обир.
	Коул сви рамене.
	— Или дъртакът не й е платил, или убиецът е взел парите. — Той се замисли за момент, после добави: — Или Клип Арнстайн я е убил. Но той ми изглежда малко старичък, не мислиш ли?
	Майрън не отговори.
	— Колко време остана Клип при нея? — запита той.
	— Десет-петнайсет минути.
	— Кой дойде след това?
	— Грег Даунинг. Помня, че имаше чанта. Реших, че парите са вътре. Влезе и излезе адски бързо. Не повече от минута. А и носеше чантата, когато излезе. Тогава започнах да се тревожа.
	— Грег може да я е убил — каза Майрън. — Не е нужно дълго време, за да удариш някого с бейзболна бухалка.
	— Но той не носеше бухалка — отвърна Коул. — Чантата не беше достатъчно голяма. А Лиз имаше бухалка в апартамента си. Мразеше пистолетите, но искаше да има някакво средство за защита.
	Майрън знаеше, че в апартамента на Лиз Горман не бе намерена бухалка. Това означаваше, че убиецът е използвал нейната бухалка. Възможно ли беше Грег да се качи горе, да влезе в апартамента й, да намери бухалката, да я убие и да излезе навън за толкова кратко време?
	Съмнително.
	— А Емили? — запита Майрън.
	— Тя дойде последна — отговори Коул.
	— Колко дълго остана вътре?
	— Пет минути. Нещо такова.
	Достатъчно време, за да вземе уликите, които после бе оставила в дома на Грег.
	— Видя ли някой друг да влиза или излиза от сградата?
	— Естествено — отговори Коул. — Там живеят много студенти.
	— Но можем да приемем, че Лиз Горман вече е била мъртва, когато Грег е пристигнал, нали?
	— Да.
	— Значи въпросът е следният: кого, освен Клип Арнстайн си спомняш да влиза в сградата в интервала между връщането на Лиз от „Швейцарска хижа“ и пристигането на Грег Даунинг?
	Коул се замисли за момент и сви рамене.
	— Най-вече студенти, предполагам. Имаше един много висок тип…
	— Колко висок?
	— Не знам. Много.
	— Аз съм един и деветдесет и пет. По-висок ли беше от мен?
	— Да, така мисля.
	— Черен ли беше?
	— Не знам. Бях на отсрещната страна на улицата, а и светлината не беше много добра. Не съм наблюдавал толкова внимателно. Може и да е бил черен. Но не мисля, че той е нашият човек.
	— Защо смяташ така?
	— Наблюдавах сградата до следващата сутрин. Той не излезе. Или живее там, или поне е останал при някого цялата нощ. Съмнявам се, че убиецът би се мотал там толкова време.
	Не може да се спори, помисли си Майрън. Опита се да огледа наум всичко, което беше чул, хладнокръвно като компютър, но релетата му започваха да прегряват.
	— Кого още видя? Някой, който да изпъква сред другите?
	Коул се замисли отново с разсеян поглед.
	— Имаше една жена, която влезе малко преди Грег да се появи. Сега се сещам и че си тръгна, преди той да дойде.
	— Как изглеждаше?
	— Не помня.
	— Руса, брюнетка?
	Коул поклати глава.
	— Помня я само защото носеше дълго палто. Всички студенти носеха якета или анцузи или нещо такова. Помня, че тя приличаше на възрастен човек.
	— Носеше ли нещо? Дали тя…
	— Слушай, Майрън, съжалявам, но трябва да вървя — прекъсна го Коул, като се изправи и погледна към Майрън с тъжно изражение. — Пожелавам ти късмет в търсенето на това копеле — каза той. — Лиз беше добър човек. Никога не е наранявала никого. Никой от нас не го е правил.
	Преди Коул да изчезне, Майрън попита:
	— Защо ми се обади снощи? Какво щеше да ми продадеш?
	Коул се усмихна тъжно и тръгна. Спря, преди да стигне до вратата, и се обърна.
	— Сега съм сам — каза той. — Глория Кац беше простреляна, когато ни нападнаха. Почина три месеца по-късно. Сюзън Милано умря при катастрофа през 1982 година. Лиз и аз запазихме смъртта им в тайна. Искахме ченгетата да издирват четирима души, а не двама. Мислехме, че това ще ни помогне да се укрием. Та както виждаш, сега остана само един от нас.
	Коул имаше изтощения вид на оцелял, който не е убеден дали мъртвите не са по` късметлии от него. Той се приближи до Майрън и отключи белезниците.
	— Тръгвай — каза Коул.
	Майрън се надигна и разтърка китките си.
	— Благодаря ти — каза той.
	Коул едва кимна.
	— Няма да кажа на никого къде си.
	— Да — отвърна Коул. — Знам.


	35.

	Майрън спринтира до колата си и набра номера на Клип. Секретарката му отговори и му съобщи, че господин Арнстайн го няма в момента. Майрън я помоли да го свърже с Калвин Джонсън. Тя го накара да изчака малко. След десет секунди го свърза.
	— Здрасти, Майрън — каза Калвин. — Какво става?
	— Къде е Клип?
	— Ще дойде тук след час-два. При всички положения ще е тук за мача.
	— Къде е сега?
	— Не знам.
	— Намери го — каза Майрън. — А когато го намериш, звънни ми.
	— Какво става? — запита Калвин.
	— Просто го намери.
	Майрън прекъсна. Отвори прозореца на колата и си пое дълбоко дъх. Беше малко след шест. Повечето от момчетата сигурно вече бяха на стадиона и загряваха. Той пое по Ривърсайд Драйв и прекоси мост „Джордж Вашингтон“. Набра номера на Леон Уайт. Отговори жена.
	— Ало?
	Майрън промени гласа си.
	— Госпожа Фиона Уайт ли е на телефона? — попита той.
	— Да.
	— Бихте ли желали да се абонирате за списание „Популярна механика“? Имаме специална оферта с намаление.
	— Не, благодаря ви — отговори тя и затвори телефона.
	Заключение: Фиона Уайт, Септемврийското маце, обещало нощ на небивал екстаз, си беше у дома. Време да я посети.
	Той пое по шосе 4 и отби по Киндермак роуд. Пет минути по-късно стигна до местоназначението си. Къщата беше построена като ранчо с оранжеви тухли и прозорци във форма на ромб. Този вид архитектура беше най-модерното нещо за около два месеца през 1977 година, а сега изглеждаше овехтял и смешен. Майрън паркира на частния път. От двете страни на бетонната алея имаше ниски огради от ковано желязо, по които се спускаше изкуствен бръшлян. Класика.
	Той звънна на звънеца. Фиона Уайт отвори вратата. Зелената й, изпъстрена с цветя риза висеше незакопчана върху бяло трико. Изрусената й коса беше вдигната на кок, който се разпадаше. Отделни кичури висяха към очите и ушите й. Тя погледна към Майрън и се намръщи.
	— Да?
	— Здрасти, Фиона. Аз съм Майрън Болитар. Запознахме се онзи ден в дома на ТС.
	Гримасата остана на мястото си.
	— Леон не е у дома.
	— Исках да поговоря с теб.
	Фиона въздъхна и скръсти ръце под пищната си гръд.
	— За какво? — запита тя.
	— Може ли да вляза?
	— Не. Заета съм в момента.
	— Мисля, че ще е по-добре да поговорим насаме.
	— Тук сме насаме — отговори тя решително. — Какво искаш?
	Майрън сви рамене, докара най-привлекателната си усмивка, но видя, че това не води доникъде.
	— Искам да знам за теб и Грег Даунинг.
	Ръцете на Фиона се отпуснаха. Внезапно тя доби ужасен вид.
	— Какво?
	— Знам за съобщението ти до него по електронната поща. Сепбейб. Трябвало е да се видите миналата събота вечер за „най-великата нощ на екстаз“ — каза Майрън. — Спомняш ли си?
	Фиона Уайт се опита да затвори вратата. Майрън я подпря с крак.
	— Нямам какво да ти кажа — каза тя.
	— Не се опитвам да те изложа.
	Тя бутна крака му.
	— Изчезвай.
	— Просто се опитвам да открия Грег Даунинг.
	— Не знам къде е.
	— Имаше ли любовна връзка с него?
	— Не. Изчезвай.
	— Видях съобщението ти, Фиона.
	— Мисли каквото си искаш. Няма да говоря с теб.
	— Чудесно — каза Майрън, като се отдръпна назад и вдигна ръце. — Ще поговоря с Леон вместо с теб.
	Бузите й почервеняха.
	— Прави каквото искаш — каза тя. — Не съм имала връзка с него. Не съм го виждала миналата събота вечер. Не знам къде е.
	С тези думи тя затръшна вратата.
	Господи, това мина страхотно.
	Майрън се отправи към колата си. Когато се протегна към вратата, черно БМВ със затъмнени прозорци профуча по улицата и спря на алеята. Вратата на шофьора се отвори и Леон изхвърча отвътре като пусната на свобода птица.
	— Какво, по дяволите, правиш тук? — извика той.
	— Спокойно, Леон.
	— Я не ме успокоявай — изкрещя той, изтича и се наведе към Майрън. — Какво, по дяволите, правиш тук?
	— Дойдох да те видя.
	— Глупости — изсъска Леон. — Трябва да сме на стадиона след двайсет минути — каза той и бутна Майрън в гърдите.
	Майрън отстъпи назад.
	— Защо си тук, а? — запита Леон и продължи да го бута. — Какво душиш?
	— Нищо.
	— Мислеше, че ще намериш жена ми сама, така ли?
	— Нищо подобно.
	Леон се приготви да го блъсне отново. Майрън беше готов. Когато ръката на Леон се протегна към него, дясната ръка на Майрън бързо се изстреля напред и прикова ръцете на Леон към гърдите му. Майрън се наведе и изви китките на Леон. Натискът принуди Леон да се отпусне на коляно. Дясната ръка на Майрън сграбчи лявата на Леон и го прикова в здрава хватка. Леон изръмжа.
	— Успокои ли се? — запита Майрън.
	— Да ти го начукам!
	— Това не ми звучи като думите на спокоен човек, Леон.
	Майрън натисна лакътя му по-силно. При този вид хватки ставаше дума за контролирана болка. Извиваха ставите по неприсъщ за тях начин. И колкото повече ги извиваха, толкова по-силна ставаше болката. Ако човек отидеше прекалено далеч, можеше да изкълчи става или да счупи кости. Майрън внимаваше.
	— Грег отново е изчезнал — каза Майрън. — Затова дойдох в отбора. Трябва да го намеря.
	Леон все още беше на колене с извити ръце.
	— Какво общо има това с мен?
	— Вие двамата сте си развалили отношенията — отговори Майрън. — Искам да знам защо.
	Леон вдигна очи към него.
	— Пусни ме, Майрън.
	— Ако ме нападнеш отново…
	— Няма. Просто ме пусни.
	Майрън изчака още една-две секунди, после го пусна. Леон разтри ръката си и се изправи. Майрън прикова очи в него.
	— Тук си, защото мислиш, че Грег и Фиона имат нещо общо — каза Леон.
	— Вярно ли е?
	Леон поклати глава.
	— Не. Но не поради липса на опити.
	— Какво искаш да кажеш?
	— Той би трябвало да бъде най-добрият ми приятел. Но не е. Той просто е още една шибана суперзвезда, която взима каквото си пожелае.
	— Включително и Фиона.
	— Опита се. Но тя не е такава.
	Майрън не каза нищо. Не беше особено подходящо.
	— Разни типове непрекъснато налитат на Фиона — продължи Леон. — Заради страхотния й външен вид. А и цялата расова история. Затова, когато те видях тук…
	Той замълча и сви рамене.
	— Карал ли си се някога с Грег? — запита Майрън.
	— Да — отговори Леон. — Преди една-две седмици.
	— Какво му каза?
	Леон сви очи и погледна разтревожено.
	— Какво общо има това с намирането на Грег? — запита той, изпълнен с подозрения. — Да не се опитваш да ми лепнеш това?
	— Какво да ти лепна?
	— Каза, че е изчезнал. Да не се опитваш да ми лепнеш изчезването му?
	— Просто се опитвам да го намеря.
	— Нямам нищо общо с това.
	— Не съм казвал, че имаш. Просто искам да знам какво е станало, когато сте се сдърпали.
	— Какво мислиш, че може да стане? — попита Леон. — Мръсникът отрече. Закле се, че никога не би спал с омъжена жена. Особено с жената на най-добрия си приятел.
	Майрън едва не се изсмя.
	— Но ти не му повярва? — каза той.
	— Той е суперзвезда, Майрън.
	— Това не го прави лъжец.
	— Не, но го прави нещо различно. Хора като Грег, Майкъл Джордан и Шак и ТС… те не са като нас останалите. Те са суперзвезди. Всеки друг им е шибан подчинен. Цялата планета съществува, за да удовлетворява капризите им. Разбираш какво искам да кажа, нали?
	Майрън кимна. В колежа и той бе един от тези, които дишаха въздуха на звездното небе. Сети се отново за връзката между суперзвездите. Той и Грег не бяха разменяли повече от пет думи, преди Грег да го посети в болницата, но между тях съществуваше връзка. И двамата го знаеха. Суперзвездите споделят въздуха си с много малко хора. Както ТС му каза, това наистина ги изолира по странен, често неприятен начин.
	При тези мисли внезапно пред очите му проблесна. Майрън отстъпи назад.
	Винаги бе мислил, че ако Грег имаше неприятности, той щеше да отиде за помощ при най-добрия си приятел. Но не беше така. Ако Грег наистина се е спънал в трупа и се е паникьосал, ако е видял всичките си проблеми — дълговете от хазарта, заплахата от изнудване, развода, борбата за децата, вероятността да го заподозрат в убийство, при кого щеше да отиде за помощ?
	Щеше да отиде при човека, който го разбира най-добре.
	Щеше да отиде при човека, който най-добре разбираше проблемите на суперзвездите.
	Щеше да отиде при човека, който споделяше този рядък въздух с него.


	36.

	Майрън не беше сигурен какво да прави сега.
	Всъщност той нямаше нищо повече от подозрение. Нямаше доказателство. Никаква истинска улика. Но това можеше да отговори на доста въпроси. Защо например Тъмпър беше помогнала да устроят капан на Емили? Всички твърдяха, че не е особено близка с Грег.
	Но беше много близка с ТС.
	Отново връзката между суперзвездите. Грег се бе страхувал, че ще загуби децата си в съдебната битка. Това е може би най-голямата тревога, която може да тормози един човек. Към кого се е обърнал за помощ?
	ТС.
	Когато Уин беше притиснал Тъмпър снощи и й бе показал, че търси Грег, кого бе предупредила тя?
	ТС.
	Нямаше доказателство, разбира се. Но му се струваше вярно.
	Сега Майрън можеше да сглоби всичко. Грег е бил под страхотно напрежение — не най-доброто нещо за човек с неговата съмнителна психическа стабилност. Какво ли бе преминало през ума му, когато бе видял мъртвото тяло на Лиз Горман, проснато на пода? Сигурно е знаел, че ще бъде основният заподозрян в убийството. Както Емили каза, Грег е имал мотив, възможност и е бил на местопрестъплението. Емили е видяла това. Точно поради тази причина се е опитала да го накисне. Грег сигурно също го е видял.
	И какво е направил?
	Побягнал е.
	Гледката на трупа на Лиз Горман е била последната сламка. Но Грег е знаел, че няма да успее да се справи сам. Хората щяха да започнат да го търсят. Нуждаел се е от помощ. Нуждаел се е от време и от място.
	Така че, към кого се е обърнал?
	Към човека, който го е разбирал най-добре. Който е познавал проблемите на звездите. Който е споделял онзи звезден въздух с него.
	Майрън спря пред червен светофар. Беше наблизо, толкова дяволски наблизо. ТС помагаше на Грег да се крие. Беше сигурен в това. Разбира се, ТС беше само част от въпроса. Нищо от цялата тази работа не отговаряше на най-важния въпрос.
	Кой е убил Лиз Горман?
	Майрън потъна в мисли и се опита да преразгледа нощта на убийството. Сети се, че Клип е пристигнал първи. В много отношения той беше най-подозрителният. Но Майрън все още имаше проблеми с този сценарий. Какъв беше мотивът на Клип? Да, информацията на Лиз Горман вероятно е щяла да навреди на отбора. Може дори да е била достатъчно кошмарна, така че Клип да загуби при гласуването. Но дали Клип бе способен да грабне бейзболната бухалка и да убие една жена заради това? Хората непрестанно убиват за пари и власт. Би ли постъпил така и Клип?
	Тук все още имаше солиден проблем, който Майрън не можеше да преодолее, независимо колко усърдно се опитваше. Емили беше онази, която бе поставила оръжието на убийството и кръвта в дома на Грег. Това беше установено и имаше логика. Добре, чудесно. Знаем кой е оставил уликите…
	… но кой се е освободил от тях?
	Имаше само три логични избора:
	1. Грег Даунинг.
	2. Някой, който се е опитвал да предпази Грег.
	3. Убиецът.
	Но не може да е бил Грег. Дори ако се приемеше, че Грег се е върнал в дома си след изчезването си, как е намерил кръвта? Просто така е слязъл в мазето? Надали. Беше абсурдно. Единственият начин Грег да слезе там беше, ако е знаел, че кръвта е в мазето.
	Майрън замръзна.
	Това беше. Който и да е почистил кръвта, е знаел какво е направила Емили. Не е видял кръвта случайно. Как е научил? От Емили? В никакъв случай. Тя беше последният човек, който щеше да спомене нещо по въпроса. Възможно ли бе да са я видели? Отговорът отново беше „не“. Ако я бяха видели, щяха да се освободят и от бухалката. Освен това щяха да почистят кръвта веднага. Преди Майрън и Уин да я открият. Времето на почистването беше решаващо. То бе извършено, след като Майрън и Уин бяха споменали откритието си. Това означаваше, че точно те двамата бяха объркали работата.
	На кого бяха казали?
	Пръстът отново сочеше Клип.
	Майрън зави по шосе 3 и влезе в „Медоуландс“. Стадионът се издигаше пред него като огромно НЛО на бяла писта. Възможно ли бе Клип Арнстайн да е убил Лиз Горман и да е почистил кръвта? Майрън обмисли тази възможност, но не я хареса. Как е влязъл Клип в дома на Грег? Нямаше никакви следи от взлом. Да е успял да отключи бравата? Съмнително. Да е имал ключ? Съмнително. Да е наел професионалист? Също съмнително. Клип дори не бе позволил на частен детектив да провери кредитните карти на Грег от страх, че историята може да се разчуе. На кого би се доверил да почисти кръвта на човек, когото е убил?
	Още нещо пробождаше Майрън с острия си връх: женските дрехи в спалнята. Те също бяха изчезнали. Защо Клип би премахнал всички следи от тайната приятелка? Защо въобще някой би го направил?
	Различните хипотези се въртяха в главата на Майрън като гумени патета във вана. Концентрира се отново върху загадъчната приятелка. Възможно ли е това да е била Фиона Уайт? Тя не искаше да говори, но Майрън вярваше, че не беше тя. Как можеше Фиона да живее с Грег и да крие това от съпруг, толкова ревнив като Леон? Може и да е имало нещо между Фиона и Грег — мимолетна история в някоя мотелска стая или нещо подобно, но Майрън вече не вярваше дори в това. Колкото повече мислеше за него, толкова повече се убеждаваше, че обещанието за „най-великата нощ на сексуален екстаз“ е повече закачка, отколкото разговор между двама любовници. По-логично изглеждаше, че Грег е бил съвсем искрен, когато е казал на Леон, че никога не би спал със съпругата на друг мъж. Тази мисъл събуди стария срам на Майрън.
	По радиото започнаха рекламите. Жизнерадостен мъж и още по-жизнерадостна жена се наслаждаваха на кафето си прекалено силно. Говореха с високи гласове и се смееха на тъпите си шеги. Майрън спря радиото.
	Все още въпросите бяха повече от отговорите. Но когато взе мобифона, за да провери телефонния секретар на Грег, пръстите му затрепериха. Нещо стегна гърдите му и затрудни дишането му. Чувството обаче доста се различаваше от обичайната треска преди мач. Всъщност нямаше абсолютно нищо общо с нея.


	37.

	Майрън профуча покрай секретарката на Клип.
	— Не е там — извика тя.
	Той не й обърна внимание и отвори вратата на кабинета. Лампите бяха изгасени и стаята — празна. Той се върна при секретарката.
	— Къде е?
	Секретарката — класическа бойна брадва, която вероятно служеше на Клип от времето на правителството на Кулидж сложи ръце на хълбоците си.
	— Нямам никаква представа — отговори тя.
	Калвин Джонсън излезе от съседния кабинет. Майрън се приближи към него. Изчака, докато влязат в офиса и затворят вратата зад себе си.
	— Къде е Клип? — запита той.
	Калвин вдигна ръце.
	— Не знам — отвърна той. — Търсих го в дома му, но никой не отговаря.
	— Има ли телефон в колата?
	— Не.
	Майрън поклати глава и се заразхожда.
	— Излъга ме — каза той. — Копелето ме излъга.
	— Какво?
	— Срещал се е с изнудвачката.
	Калвин повдигна вежди. Отиде до стола зад бюрото си и седна.
	— За какво говориш? — попита той.
	— Нощта, в която е била убита — отговори Майрън, — Клип е бил в апартамента й.
	— Но тя трябваше да се срещне с нас в понеделник — каза Калвин.
	— Ти чу ли я да казва подобно нещо?
	Калвин притисна брадичката си с палец и показалец. Светлината от лампата на бюрото се отрази в оплешивяващата му глава. Лицето му остана безизразно както винаги.
	— Не — бавно отговори той. — Клип ми каза.
	— Излъгал те е.
	— Защо?
	— Защото крие нещо.
	— Знаеш ли какво?
	— Не — отговори Майрън. — Но възнамерявам да разбера тази вечер.
	— Как?
	— Изнудвачът все още иска да продава — обясни Майрън. — Аз съм новият купувач.
	Калвин наклони глава.
	— Стори ми се, ти каза, че изнудвачката е мъртва.
	— Имала е партньор.
	— Ясно — бавно каза Калвин и кимна. — И ще се срещнете довечера?
	— Да. Но не знам кога и къде. Той трябва да се обади.
	— Разбирам — повтори Калвин, като сгъна ръка и се изкашля в нея. — Ако е нещо много лошо, имам предвид, ако може да повлияе на гласуването утре…
	— Ще направя това, което е правилно, Калвин.
	— Разбира се. Не исках да кажа нищо друго.
	Майрън се надигна.
	— Уведоми ме, когато Клип се появи — каза той.
	— Разбира се.


	Майрън влезе в съблекалнята. ТС седеше в обичайната си поза — проснат на един стол в ъгъла, а слушалките на уокмена — пъхнати в ушите му. Не обърна внимание на Майрън. Леон също беше там. Той също избягна погледа на Майрън. Не беше изненадващо.
	Одри се приближи към него.
	— Как мина с…
	Майрън поклати глава, за да я накара да замълчи. Тя кимна разбиращо.
	— Добре ли си? — попита тя.
	— Чудесно.
	— Мислиш ли, че могат да ни чуят?
	— Не поемам никакъв риск.
	Одри се огледа наляво, после надясно.
	— Откри ли нещо ново?
	— Много — отговори Майрън. — Сигурно ще имаш историята си довечера. Та и още нещо отгоре.
	Очите й заблестяха.
	— Знаеш ли къде е той?
	Майрън кимна. Вратата на съблекалнята се отвори. Калвин Джонсън надникна вътре. Наведе се и поговори с Кипър за момент. Когато си тръгна, Майрън забеляза, че зави надясно, което водеше към изхода, а не към кабинета му.
	Мобифонът в джоба на Майрън иззвъня. Той погледна към Одри, която отвърна на погледа му. Майрън отиде в ъгъла и извади мобифона.
	— Ало?
	Електронно променен глас каза:
	— Имаш ли парите?
	— Уцели кофти момент — отвърна Майрън.
	— Отговори на въпроса ми.
	Леон обу шортите си. ТС се изправи и започна да друса глава в ритъма на музиката.
	— Имам ги — отговори Майрън. — Но имам и мач довечера.
	— Забрави за мача. Знаеш ли парка „Оувърпек“?
	— Онзи в Леония? Да, знам го.
	— Завий надясно по шосе деветдесет и пет. Продължи половин километър надолу и отново завий надясно. Ще видиш глуха алея. Паркирай там и търси светлина от фенер. Приближи се с вдигнати ръце.
	— Трябва ли да кажа парола? — попита Майрън. — Много си падам по паролите.
	— Петнайсет минути. Не закъснявай. И не забравяй, че познавам партньора ти — супергерой. Мой човек наблюдава офиса му на Парк авеню. Ако той излезе оттам, сделката се проваля.
	Майрън изключи телефона. Краят наближаваше. След петнайсет минути всичко щеше да свърши.
	— Можа ли да чуеш? — попита той.
	Одри кимна.
	— По-голямата част.
	— Ще стават странни неща — каза Майрън. — Имам нужда от опитен журналист, за да запише всичко. Искаш ли да дойдеш с мен?
	Тя се усмихна.
	— Това беше реторичен въпрос, нали?
	— Ще трябва да седиш на пода отзад — продължи Майрън. — Не искам да рискувам да те забележат.
	— Няма проблеми — съгласи се Одри. — Това ще ми напомни за срещите в гимназията.
	Майрън тръгна към вратата. Нервите му бяха ужасно опънати. Опита се да си придаде хладнокръвно изражение, докато излизаха. Леон завързваше кецовете си. ТС стоеше неподвижно, но този път очите му ги проследиха.


	38.

	Валеше силен дъжд, който правеше улиците черни. Коли започваха да влизат на паркинга на стадиона. Майрън излезе през задния изход, пое на север и мина покрай последната будка за пътна такса. Зави надясно по шосе 95.
	— Е, какво става? — запита Одри.
	— Човекът, с когото ще се видя — отговори Майрън, — е убил Лиз Горман.
	— Коя е Лиз Горман?
	— Изнудвачката, която беше убита.
	— Мислех, че името й е Карла.
	— Това е било псевдоним.
	— Чакай малко. Лиз Горман не беше ли името на някаква екстремистка от шейсетте години?
	Майрън кимна.
	— Дълга история. Нямам време да навлизам в подробности. Достатъчно е да кажем, че човекът, с когото ще се срещнем, е участвал в плана за изнудване. Нещо се е объркало. И тя била убита.
	— Имаш ли доказателства? — запита Одри.
	— Всъщност не. Затова имам нужда от теб. Носиш ли си касетофона?
	— Естествено.
	— Дай ми го.
	Одри бръкна в чантата си и извади касетофона. Подаде го на Майрън.
	— Ще се опитам да го накарам да говори — обясни той.
	— Как?
	— Ще го попритисна.
	Одри се намръщи.
	— Мислиш ли, че той ще се хване?
	— Да, надявам се. Ако действам както трябва.
	Майрън взе телефона на колата и каза:
	— Имам два отделни телефона тук — телефона на колата и мобифона в джоба ми. Ще набера номера на телефона в колата с мобифона и ще оставя линията отворена. По този начин ще можеш да чуеш всичко. Искам да запишеш всяка дума. Ако нещо се случи с мен, отиди при Уин. Той ще знае какво да направи.
	Тя се наведе напред и кимна. Чистачките на предното стъкло хвърляха сянка по лицето й. Дъждът се засили. Пътят пред тях заблестя. Майрън сви в следващата отбивка. Надписът „Оувърпек парк“ изникна пред тях след около половин километър.
	— Смъквай се долу — каза Майрън.
	Одри изчезна от погледа му. Той зави надясно. Друг надпис му съобщи, че паркът е затворен. Той не му обърна внимание и продължи напред. Беше прекалено тъмно, за да види нещо, но знаеше, че вляво от него има гора, а напред — конюшни. Зави надясно. Фаровете на колата затанцуваха по мястото за пикник, осветявайки маси, пейки, кофи за боклук, люлка и пързалка. Майрън стигна до глухата алея и спря. Загаси фаровете, изключи двигателя и набра номера на колата с мобифона си. Одри вече можеше да слуша. После зачакаха.
	В продължение на няколко минути не се случи нищо. Дъждът биеше по покрива като дребни сачми. Одри седеше неподвижно отзад. Майрън постави ръце на волана и усети как го стиска. Чуваше неспокойните удари на сърцето си.
	Без предупреждение лъч светлина проряза нощта като скалпел. Майрън засенчи очи с ръка и се намръщи. Бавно отвори вратата на колата. Вятърът се усили и запрати дъжда в лицето му. Той се отдели от колата.
	Мъжки глас извика:
	— Вдигни си ръцете.
	Майрън ги вдигна над главата си.
	— Разкопчай си сакото. Знам, че носиш пистолет в презраменен кобур. Извади го с два пръста и го хвърли на седалката на колата.
	С една ръка, вдигната във въздуха, Майрън изпълни нареждането. Вече беше абсолютно мокър, косата му лепнеше на челото. Той извади пистолета си и го остави на седалката.
	— Затвори вратата.
	Майрън отново се подчини.
	— Носиш ли парите?
	— Първо искам да видя ти какво носиш — отговори Майрън.
	— Не.
	— Хей, бъди по-сговорчив. Дори не знам какво купувам.
	Леко колебание.
	— Ела по-близо — нареди гласът.
	Майрън пристъпи напред.
	— Каквото и да продаваш — каза той, — как мога да знам, че не си направил копия?
	— Не можеш — отговори гласът. — Трябва да ми се довериш.
	— Кой още знае за това?
	— Аз съм единственият, който е още жив.
	Майрън ускори крачка. Ръцете му бяха все още във въздуха. Вятърът биеше в лицето му. Дрехите му бяха прогизнали.
	— Откъде да знам, че няма да проговориш?
	— Пак не знаеш. Парите ти купуват мълчанието ми.
	— Докато някой не качи цената.
	— Не, след това изчезвам. Никога вече няма да ме чуеш.
	Светлината от фенера трепна.
	— Спри, моля те — каза гласът.
	На три метра от Майрън стоеше мъж с черна маска за ски. В едната си ръка държеше фенер, а в другата — кутия. Той кимна на Майрън и вдигна кутията.
	— Ето — каза той.
	— Какво е?
	— Първо парите.
	— Доколкото знам, кутията може и да е празна.
	— Добре. Тогава се върни в колата и тръгвай — каза мъжът с маската за ски и се обърна.
	— Не, чакай — извика Майрън. — Ще ти дам парите.
	Ски маската отново се обърна към Майрън.
	— Без игрички — каза той.
	Майрън тръгна обратно към колата. Беше изминал около двайсетина стъпки, когато чу изстрелите. Три. Шумът не го стресна. Той бавно се обърна. Мъжът в ски маската лежеше на земята. Одри тичаше към неподвижното тяло. Държеше пистолета на Майрън.
	— Щеше да те убие — извика тя. — Трябваше да стрелям.
	Тя продължи да тича. Когато стигна до трупа, дори не го погледна, а взе кутията. Майрън тръгна бавно към нея.
	— Отвори я — каза той.
	— Хайде първо да се махнем от дъжда. Полицията…
	— Отвори я.
	Тя се поколеба. Не последваха нито светкавици, нито гръмотевици.
	— Беше права преди — каза Майрън.
	Одри го погледна озадачено.
	— За какво?
	— Гледах на тази история от погрешен ъгъл.
	— За какво говориш?
	Майрън пристъпи към нея.
	— Когато се запитах кой знаеше за кръвта в мазето — започна той, — си спомних само Клип и Калвин. Забравих за теб. Когато се чудех защо любовницата на Грег е трябвало да пази в тайна самоличността си, си мислех за Фиона Уайт и Лиз Горман. Отново забравих за теб. Доста трудно е за една жена да си създаде име на добър спортен репортер. Кариерата ти щеше да бъде унищожена, ако някой бе научил за връзката ти с един от играчите, за които пишеш. Трябвало е да я пазиш в тайна.
	Одри го погледна с пребледняло лице.
	— Ти си единствената, която подхожда, Одри. Знаеше за кръвта в мазето. Трябвало е да пазиш връзката си с Грег в тайна. Имала си ключ от къщата му, така че влизането там не е било проблем за теб. И си била единствената, която е имала мотив да почисти кръвта, за да го предпази. Все пак ти си убила, за да предпазиш. Защо да не почистиш малко кръв?
	Тя махна косата от очите си и примигна в дъжда.
	— Не можеш сериозно да вярваш, че…
	— Онази нощ след купона у ТС — прекъсна я Майрън, — когато ми каза как си сглобила всичко. Трябваше още тогава да се зачудя. Разбира се, присъединяването ми към отбора беше необичайно. Но само човек с лична връзка, някой, който е знаел, че Грег е изчезнал и защо е изчезнал, щеше да се усети толкова бързо. Ти си била загадъчната любовница, Одри. А и ти не знаеш къде е Грег. Сътрудничеше ми не защото искаше историята, а защото искаше да намериш Грег. Влюбена си в него.
	— Това е абсурдно — каза тя.
	— Полицията ще огледа къщата адски внимателно този път, Одри. Ще намерят косми…
	— Това не означава нищо — прекъсна го тя. — Интервюирала съм го няколко пъти.
	— В спалнята му? В банята? Под душа? — Майрън поклати глава. — Освен това те отново ще огледат местопрестъплението, след като вече знаят за теб. Там също ще има улики. Косъм или нещо друго.
	Той пристъпи по-близо към нея. Одри вдигна пистолета с трепереща ръка.
	— „Пази се от Мартенските Иди“ — каза Майрън.
	— Какво?
	— Ти ми го посочи. Иди е на петнадесети март. Рожденият ти ден е на седемнадесети. Три-едно-седем. Кодът на телефонния секретар на Грег.
	Тя насочи пистолета към гърдите му.
	— Спри касетофона — нареди Одри. — И прекъсни телефона.
	Майрън бръкна в джоба си и изпълни нареждането. Дъжд и сълзи потекоха по бузите й.
	— Защо просто не можеш да си държиш устата затворена? — изхленчи Одри и посочи към неподвижното тяло на мократа трева. — Чу какво ти каза той. Никой друг не знае. Всички изнудвачи са мъртви. Можех да унищожа това нещо веднъж завинаги — каза тя, като вдигна кутията. — Нямаше да ми се наложи да те нараня. Всичко щеше да свърши.
	— А Лиз Горман?
	Одри издаде презрителен звук.
	— Тази жена беше просто една гадна изнудвачка — каза тя. — Не можеше да й се има доверие. Казах това на Грег. Какво можеше да я спре да направи копия и да го изцеди напълно? Дори в онази нощ отидох в дома й и се престорих, че съм бивша приятелка, която иска да му отмъсти. Казах й, че искам да купя копие. Тя се съгласи. Не виждаш ли? Плащането нямаше да свърши работа. Имаше само един начин тя да замълчи.
	Майрън кимна.
	— Трябваше да я убиеш — каза той.
	— Тя беше само една долнопробна престъпница, Майрън. Беше ограбила банка, за бога. Грег и аз… ние бяхме идеални заедно. Ти беше прав за кариерата ми. Трябваше да държа връзката ни в тайна. Но не за много дълго. Щях да поема друг спорт. Бейзбол. Тогава щяхме да можем да заживеем заедно открито. Всичко вървеше толкова добре, Майрън, и тогава се появи онази кучка…
	Гласът на Одри заглъхна и тя поклати глава.
	— Трябваше да мисля за бъдещето ни — каза тя. — Не само за бъдещето на Грег, не само за моето. Но и за бъдещето на детето ни.
	Майрън затвори очи тъжно.
	— Ти си бременна — каза той меко.
	— Разбираш ли сега?
	Ентусиазмът й се върна, макар вече да бе придобил доста изкривено измерение.
	— Тя искаше да го унищожи. Да унищожи нас. Какъв избор имах? Не съм убиец, но — или тя, или ние. Знам как изглежда това, че Грег изчезна и не ми каза. Но той си е такъв. Заедно сме от повече от шест месеца. Знам, че ме обича. Просто се нуждаеше от време.
	Майрън преглътна тежко.
	— Свършено е вече, Одри.
	Тя поклати глава и хвана пистолета с две ръце.
	— Съжалявам, Майрън. Не искам да го правя.
	— Няма значение — отвърна Майрън и пристъпи напред.
	Одри се отдръпна назад. Пистолетът в ръката й затрепери.
	— Халосни са — каза Майрън.
	Очите й примигнаха объркано. Мъжът в ски маската се надигна като Бела Лугоши в „Дракула“. Свали маската и показа значката си.
	— Полиция — извика Димонти.
	Уин и Крински се спуснаха по хълма към тях. Устата на Одри се отвори широко.
	Уин се беше представил за изнудвача по телефона. Майрън бе усилил звука на мобифона си, за да е сигурен, че Одри ще чуе разговора. Останалото беше лесно.
	Димонти и Крински извършиха ареста. Майрън наблюдаваше, без да усеща дъжда. След като вкараха Одри на задната седалка на полицейската кола, Майрън и Уин тръгнаха към колата.
	— Партньор супергерой? — запита Майрън.
	Уин сви рамене.


	39.

	Есперанца беше в офиса, когато факсът иззвъня. Тя прекоси стаята и загледа как хартията започна да излиза от машината. Документът беше адресиран до нея. Изпратен от ФБР.

	ОТНОСНО: Първа Национална банка — Тъксън, Аризона
	ТЕМА: Наематели на сейфове

	Есперанца беше чакала документа цял ден. Хипотезата й за изнудването й беше следната: бригадата „Рейвън“ обира банката. Отварят сейфовете. Хората държат какво ли не в тях. Пари, бижута, важни документи. Това обясняваше времето. Просто казано, Гарваните бяха намерили нещо в един от онези сейфове, което можеше да навреди на Грег Даунинг. После са направили плана си за изнудване.
	Имената бяха в азбучен ред. Тя зачете списъка още докато хартията излизаше от факса. Първата страница свършваше на „Л“. Нямаше познато име. Втората свършваше на „Т“. Тук също нямаше познато име. На третата страница, когато стигна до „У“, сърцето й прескочи. Ръката й се вдигна към устата и за момент Есперанца се уплаши, че ще изпищи.


	Бяха нужни няколко часа, за да оправят всичко. Трябваше да се вземат показания. Да се изслушат обяснения. Майрън разказа на Димонти практически цялата история. Пропусна да спомене касетата с Емили и Тъмпър. Това не му влизаше в работата. Също така пропусна срещата си с Коул Уайтман. Чувстваше, че му дължи нещо. Одри от своя страна отказа да говори. Само поиска адвокат.
	— Знаеш ли къде е Даунинг? — обърна се Димонти към Майрън.
	— Мисля, че да.
	— Но не искаш да ми кажеш.
	Майрън поклати глава.
	— Това не ти влиза в работата.
	— Вярно е — съгласи се Димонти. — Добре, тръгвай. Изчезвай оттук.
	Намираха се в полицейския участък в центъра. Майрън и Уин излязоха в нощта. Огромни обществени сгради заемаха квартала. Модерната бюрокрация в най-крайните си и заплашителни форми. Дори по това време на нощта човек можеше да си представи тълпите хора, излизащи от вратата.
	— Беше добър план — каза Уин.
	— Одри е бременна.
	— Чух.
	— Бебето й ще се роди в затвора.
	— Не си ти виновен.
	— Мислела е, че това е единственият й изход — каза Майрън.
	Уин кимна.
	— Според нея изнудвачката е пречела на мечтите й. Не съм сигурен, че аз бих постъпил по-различно.
	— Не можеш да извършиш убийство, за да избягаш от някои неудобства в живота — каза Майрън.
	Уин не започна да спори, но не се и съгласи. Продължиха да вървят. Когато стигнаха до колата, Уин каза:
	— Е, докъде ни доведе това?
	— До Клип Арнстайн — отговори Майрън. — Ще му се наложи да обясни някои неща.
	— Искаш ли да дойда с теб?
	— Не. Искам да говоря с него насаме.


	40.

	Докато Майрън стигне до стадиона, мачът беше свършил. Изходите бяха задръстени от коли и беше трудно да проникнеш вътре. Майрън едва успя да мине. Показа пропуска си на пазача и спря на паркинга за играчи.
	Изтича до кабинета на Клип. Някой извика името му. Той не му обърна внимание. Когато стигна до външната врата на офиса, натисна бравата. Беше заключено. Изкуши се да я разбие.
	— Ей, Майрън.
	Беше едно от момчетата с кърпите. Майрън не помнеше името на хлапето.
	— Какво има? — попита Майрън.
	— Това дойде за теб — каза хлапето и му подаде кафяв плик.
	— Кой го остави? — попита Майрън.
	— Чичо ти.
	— Чичо ми?
	— Така каза човекът.
	Майрън погледна плика. Името му беше написано с гигантски печатни букви. Той го разкъса и го обърна. Първо навън се изплъзна някакво писмо. Майрън разтърси отново и черна аудиокасета падна в ръката му. Той я остави и разгъна писмото.

	Майрън, трябваше да ти дам това в катедралата. Съжалявам, че не го направих, но прекалено много се интересувах от убийството на Лиз. Исках да се съсредоточиш в залавянето на убиеца, а не върху касетата. Страхувах се, че тя ще те разсее. Все още мисля така, но това не ми дава право да не ти я предам. Просто се надявам, че ще останеш достатъчно разумен, за да откриеш копелето, което уби Лиз. Тя заслужава справедливост.
	Исках също да ти кажа, че мисля да се предам. След като Лиз е мъртва, вече няма причина да продължавам да се крия. Говорих с някои стари приятели адвокати за това. Вече са започнали да установяват връзка с наемниците на бащата на Хънт. Сигурни са, че един от тях ще потвърди историята ми. Ще видим.
	Не слушай касетата сам, Майрън. Изслушай я с приятел.
	Коул

	Майрън сгъна писмото. Нямаше идея какво да мисли. Погледна надолу по коридора. Никаква следа от Клип. Затича се към изхода. Повечето играчи вече бяха напуснали стадиона. ТС също. Последен идва, първи си тръгва. Майрън се качи в колата си, пъхна касетата в касетофона и зачака.

	* * *

	Есперанца се опита да набере номера на телефона на Майрън в колата. Никакъв отговор. После опита мобифона му. Същата работа. Той винаги носеше мобифона си. Ако не вдигаше, то бе, защото не искаше да вдигне. Тя бързо набра номера на Уин. Той вдигна при второто звънене.
	— Знаеш ли къде е Майрън? — попита тя.
	— Отиде на стадиона.
	— Иди го намери, Уин.
	— Защо? Какво има?
	— Бригадата „Рейвън“ е обрала сейфовете в Тъксън. Оттам са взели информацията, с която са изнудвали Грег Даунинг.
	— Какво са открили?
	— Не знам — отговори Есперанца, — но имам списък на хората, които са наемали сейфовете.
	— Е, и?
	— Едната била наета от господин и госпожа Б. Уесън.
	Тишина.
	— Сигурна ли си, че става дума за същия Б. Уесън, който контузи Майрън? — запита Уин.
	— Вече проверих — отговори Есперанца. — „Б“ е за Бърт, вписан в документите като тридесет и три годишен баскетболен треньор. Той е, Уин. Същият Бърт Уесън.


	41.

	Нищо.
	Майрън завъртя копчето за звука. От колоните се чу само статичен шум. Той го намали за секунда, после отново го увеличи. Чу приглушени звуци, но нямаше представа какви са. После звуците замряха.
	Тишина.
	Минаха две минути без запис, преди Майрън най-после да чуе гласове. Той наостри уши, но не можа да долови много. Постепенно гласовете станаха по-силни и по-ясни.
	Той се наведе към колоната и внезапно чу груб глас с ужасяваща яснота.
	— Имаш ли парите?
	Някаква ръка сграбчи сърцето на Майрън и го стисна. Не беше чувал гласа от десет години, но веднага го позна. Бърт Уесън. Какво, по дяволите…
	Вторият глас го прободе като с нож.
	— Имам половината. Хиляда долара. Ще получиш другата половина, когато той падне…
	Цялото тяло на Майрън затрепери. Яростен огън, какъвто никога преди не бе усещал, се разгоря в гърдите му. Ръцете му се свиха в юмруци. Сълзите му потекоха. Спомни си как се чудеше защо изнудвачите се свързаха с него, за да му продадат мръсотията си срещу Грег. Спомни си смеха на Коул Уайтман и ироничната усмивка на Марти Фелдър, когато научиха, че е бил нает, за да намери Грег Даунинг. Спомни си гласа на телефонния секретар на Грег, който каза: „Той е готов да плати. Това ли искаш?“. А най-ясно си припомни изпълненото с болка лице на Грег в болницата преди години. Не връзката между тях беше докарала Грег до болничното легло на Майрън.
	Вината го беше докарала.
	— Не го наранявай прекалено силно, Бърт. Просто искам Болитар да не участва в няколко мача…
	Нещо в мозъка на Майрън прещрака. Без съзнателна мисъл той запали двигателя.
	— Слушай, наистина се нуждая от парите. Не можеш ли да ми дадеш още петстотин? Скоро ще ме изритат. Това е последната ми възможност и после ставам безработен…
	Майрън подкара напред. Кракът му натискаше педала за газта. Скоростта се увеличи. Лицето му беше изкривено от ярост. Сълзи течаха по бузите му, но от гърлото му не излизаше никакъв звук. Шофираше, без да вижда.
	Когато стигна отбивката към Джоунс роуд, той избърса лице с ръкава си. Зави по частния път на ТС. Портата блокира пътя му.
	Пазачът излезе от малката си кабина. Майрън му махна да се приближи към колата. Когато пазачът излезе от кабината, Майрън му показа пистолета.
	— Мръдни и ще ти пръсна главата — каза Майрън.
	Пазачът вдигна ръце. Майрън излезе от колата и отвори портата. Вкара пазача в колата си и подкара. Натисна спирачката, преди да се удари в предната врата. Изскочи от колата и без да се колебае, ритна вратата на ТС. После влетя във всекидневната.
	Телевизорът работеше. ТС вдигна очи стреснато.
	— Какво, по дяволите…
	Майрън прекоси стаята, сграбчи ръката на ТС и я изви зад гърба му.
	— Хей…
	— Къде е той? — запита Майрън.
	— Не знам какво…
	Майрън дръпна ръката му.
	— Не ме карай да я чупя, ТС. Къде е той?
	— Какво, по дяволите…
	Майрън го накара да замълчи, опъвайки още по-силно ръката му. ТС изкрещя. Огромното му тяло се сгъна в кръста, за да облекчи натиска.
	— Питам те за последен път — каза Майрън. — Къде е Грег?
	— Тук съм.
	Майрън пусна ТС и се обърна към гласа. Грег Даунинг стоеше до вратата. Майрън не се поколеба. Изръмжа и се хвърли.
	Грег вдигна ръце, но това беше все едно да се опитваш да угасиш вулкан с воден пистолет. Юмрукът на Майрън уцели Грег право в лицето. Грег се сви надве. Майрън се хвърли върху него и коляното му удари ребрата на Даунинг. Нещо изпука. Той възседна гърдите на Грег и го удари отново.
	— Спри! — изкрещя ТС. — Ще го убиеш.
	Майрън едва го чу.
	Сви другия си юмрук, но ТС се хвърли върху него, преди да успее да замахне. Майрън се извърна и фрасна ТС в слънчевия сплит с лакът. Удариха се в стената. ТС остана без въздух. Очите му изскочиха, докато се опитваше да си поеме дъх. Майрън се надигна. Грег се опитваше да избяга. Майрън прескочи канапето, хвана го за крака и го дръпна към себе си.
	— Ти изчука жена ми! — извика Грег. — Да не мислиш, че не знам? Ти изчука жена ми!
	Думите забавиха Майрън, но не го спряха. С насълзени очи той удари отново. Устата на Грег се напълни с кръв. Майрън отново сви юмрук. Желязна ръка хвана неговата и я задържа.
	— Достатъчно — каза Уин.
	Майрън вдигна поглед. Лицето му беше изкривено от объркване и ярост.
	— Какво?
	— Той получи достатъчно — отговори Уин.
	— Точно както ти каза — извика Майрън. — Уесън го е направил нарочно. Грег го е наел.
	— Знам — каза Уин. — Но той получи достатъчно.
	— За какво, по дяволите, говориш? Ако беше ти…
	— Вероятно щях да го убия — довърши Уин вместо него и в очите му проблеснаха искрици. — Но ти не би го направил.
	Майрън преглътна. Уин кимна и пусна китката му. Лявата ръка на Майрън се отпусна надолу. Той се отмести от Грег Даунинг.
	Грег седна и изкашля кръв в ръката си.
	— В онази нощ проследих Емили — каза той. — Видях ви двамата… Исках да си уредя сметките с теб. Това е всичко. Не трябваше да пострадаш толкова лошо.
	Майрън преглътна и си пое дълбоко дъх. Възбудата от притока на адреналин скоро щеше да премине, но засега беше още там.
	— От самото начало ли се криеш тук? — попита Майрън.
	Грег докосна лицето си, намръщи се и кимна.
	— Страхувах се да не си помислят, че аз съм убил онази жена — отговори той. — А и мафията ме преследваше. Борбата за децата също ме изтормози, а и приятелката ми е бременна. Просто се нуждаех от малко време.
	— Обичаш ли Одри?
	— Знаеш ли за нея? — попита Грег.
	— Да.
	— Да — отговори Грег. — Много я обичам.
	— Тогава й се обади — посъветва го Майрън. — Тя е в затвора.
	— Какво?
	Майрън не му обясни. Беше се надявал, че ще изпита перверзно удоволствие, когато съобщи тази новина на Грег, но не стана така. Това просто му напомни, че и той имаше вина в цялата тази история.
	После се обърна и си тръгна.


	Намери Клип сам в ложата, където бе започнало всичко. Той седеше и гледаше празното игрище с гръб към Майрън. Не помръдна, когато Майрън се изкашля.
	— Знаел си през цялото време — каза Майрън.
	Клип не отговори.
	— Отишъл си в апартамента на Лиз Горман онази нощ — продължи Майрън. — Тя ти пусна касетата, нали?
	Клип стисна ръце зад гърба си. После кимна.
	— Затова ме нае. Не е било само съвпадение. Искал си да науча истината.
	— Не знаех как иначе да ти кажа.
	Клип най-после се обърна и застана с лице към Майрън. Очите му гледаха замаяно. На лицето му нямаше никакъв цвят.
	— Не беше преструвка, разбираш ли? Емоцията на пресконференцията…
	Той сведе глава, овладя се и я вдигна отново.
	— Ние с теб не поддържахме връзка след контузията ти. Исках да ти се обадя хиляди пъти, но разбирах. Ти искаше да останеш настрана. Контузията никога не напуска великите, Майрън. Знам, че никога няма да те напусне.
	Майрън отвори уста, но от нея не излезе нито звук. Чувстваше се гол и наранен.
	Клип се приближи към него.
	— Мислех, че така ще можеш да научиш истината — каза той. — Надявах се, че това ще бъде нещо като пречистване. Макар и непълно. Както вече ти казах, то никога не напуска великите.
	В продължение на няколко секунди двамата стояха неподвижно, вторачени един в друг.
	— Ти нареди на Уолш да ме вкара в игра онзи ден, нали? — запита Майрън.
	— Да.
	— Знаеше, че не съм подходящ.
	Клип кимна бавно.
	Майрън усети как очите му се изпълват със сълзи. Примигна, за да ги пресуши.
	Клип стисна челюсти. Мускулите на лицето му потръпваха, но той остана неподвижен.
	— Исках да ти помогна — каза той. — Но причините да наема теб не бяха само алтруистични. Знаех например, че винаги си бил човек, който държи на отбора. Ти обичаше това в баскетбола, Майрън, да бъдеш част от отбора.
	— Е, и?
	— Планът ми беше да те накарам да се почувстваш като член на отбора. Истински член. До такава степен, че никога да не ни нараниш.
	Майрън разбра.
	— Решил си, че ако се сближа със съотборниците си, няма да надуя свирката, когато науча истината.
	— Не е в природата ти — каза Клип.
	— Но истината ще излезе наяве — отвърна Майрън. — Няма начин да я избегнеш сега.
	— Знам.
	— Можеш да загубиш отбора.
	Клип се усмихна и сви рамене.
	— Има и по-лоши неща — каза той. — Както ти вече знаеш, че има и по-лоши неща от това никога вече да не можеш да играеш.
	— Винаги съм го знаел — отвърна Майрън. — Може би просто имах нужда да ми бъде напомнено.


	42.

	Майрън и Джесика седяха на канапето в апартамента й. Той й разказа всичко. Джесика сви колене, обгърна ги с ръце и се залюля напред-назад. Очите й бяха изпълнени с болка.
	— Тя беше моя приятелка — каза Джесика.
	— Знам.
	— Чудя се.
	— Какво?
	— Какво бих направила аз самата в подобна ситуация? За да те защитя.
	— Не би убила.
	— Не — съгласи се тя. — Предполагам, че не бих.
	Майрън я наблюдаваше. Джесика изглеждаше на ръба на сълзите. Той каза:
	— Мисля, че научих нещо за нас двамата от всичко това.
	Тя изчака продължението.
	— Уин и Есперанца не искаха да играя отново. Но ти не се опита да ме спреш. Страхувах се, че може да не ме разбираш толкова добре, колкото ме разбират те. Но въобще не беше така. Ти видя това, което те не успяха.
	Джесика го загледа с проницателен поглед. Пусна краката си на пода.
	— Всъщност никога преди не сме говорили за това — каза тя.
	Майрън кимна.
	— Истината е, че ти никога не си оплаквал края на кариерата си — продължи Джесика. — Никога не показа слабост. Напъха всичко в някакъв вътрешен куфар и продължи напред. Зае се с какво ли не с пълно отчаяние. Не изчака. Сграбчваше това, което беше останало, и го притискаше към себе си, защото се страхуваше, че целият свят е крехък като коляното ти. Отиде в правния факултет. Затича се да помагаш на Уин. Държеше се фанатично за каквото можеше.
	Тя замълча.
	— Включително и за теб — довърши той.
	— Да. Включително и за мен. Не само защото ме обичаше. А защото се страхуваше, че може да изгубиш още нещо, освен това, което вече си загубил.
	— Обичах те — каза Майрън. — И все още те обичам.
	— Знам. Не се опитвам да те обвиня за всичко. Бях идиотка. Вината беше най-вече моя. Признавам го. Но любовта ти тогава граничеше с отчаянието. Ти канализира мъката си в нужда от мен. Задушавах се. Не искам да звуча като аматьор психиатър, но ти имаше нужда да потъгуваш. Имаше нужда да оставиш всичко зад себе си, а не да го потискаш. Но не искаше да погледнеш истината.
	— Мислела си, че ако играя отново, ще мога да видя истината — каза Майрън.
	— Да.
	— Това не беше пълно излекуване.
	— Знам — съгласи се Джесика. — Но според мен ти помогна да почувстваш известно облекчение.
	— И затова мислиш, че сега е подходящият момент да се преместя при теб?
	Джесика преглътна.
	— Ако искаш — каза тя. — Ако си готов.
	Майрън вдигна поглед и каза:
	— Ще имам нужда от повече място в гардероба.
	— Готово — прошепна Джесика. — Колкото искаш.
	Тя се сгуши в него. Майрън я прегърна, придърпа я по-близо към себе си и се почувства у дома.


	Беше гореща утрин в Тъксън, Аризона. Едър мъж отвори предната врата на къщата си.
	— Вие ли сте Бърт Уесън?
	Едрият мъж кимна.
	— Мога ли да ви помогна с нещо? — запита той.
	Уин се усмихна.
	— Да — отговори той. — Мисля, че можете.


	Harlan Coben
	Fade Away, 1996

	__Издание:__
	Харлан Коубън. Под прикритие
	Английска. Първо издание
	ИК „Атика“, София, 1999
	ISBN: 954-729-030-4

	Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/text/35322
	Последна корекция: 31 август 2015 в 22:04