[Картинка: _1.jpg] Harlan Coben STAY CLOSE Copyright© 2012 by Harlan Coben За автора Xарлан Коубън (роден 1962 г.) е автор на 16 трилъра, сред които преведените на български „Господари на нощта“, „Не казвай на никого“, „Само един поглед“, „Под прикритие“, „Погрешен удар“, „Гората“, „Няма втори шанс“, „Дръж се здраво“. „Изгубена завинаги“ е вторият му роман след „Дръж се здраво“, изкачил се на първо място в най-престижната селекция на Съединените щати – класацията на бестселърите на вестник „Ню Йорк Таймс“. Той е лауреат на литературните награди за криминални книги „Едгар“, „Шеймъс“ и „Антъни“ и е първият в историята, спечелил и трите. През 2009 г. Коубън е първият чуждестранен писател, който получава най-престижното британско отличие за криминална литература „Бестселърна кама“. Тази награда е особено ценна поради факта, че се присъжда не от жури, а чрез директно гласуване на публиката. Коубън влиза и в списъка на 50-те най- велики криминални писатели на всички времена. Медал на Париж за особени заслуги в световната култура Анотация Меган е типичната американска майка и домакиня от предградията, макар че навремето в младежките си години е била доста буйна. Рей пък е бил талантлив фотограф документалист, но днес е принуден да си изкарва хляба, доколкото може, като папарак. А Брум е детектив, който продължава да се занимава със случай, отдавна отпратен в забвение и обявен за „студен”. Всеки от тях води живот, какъвто никога не е искал, и крие тайни, за които и най- близките му хора дори не подозират. И докато се изправят лице в лице с тъмната страна на американската мечта – скуката от осигурения живот в предградието, непреодолимото изкушение, отчаянието и неосъществимия копнеж, потулени зад красиви фасади, те ще се сблъскат с нелицеприятната истина и ще прозрат, че разделната черта между един живот и друг е тънка като едва доловим шепот или удар на сърцето. Харлан Коубън те подмамва от първата страница, за да те шокира при прочита на последната. Дан Браун, автор на „Шифърът на Леонардо“ 1 Понякога, за части от секундата, когато правеше снимки и светът за миг се изгубваше в бялата светлина на светкавицата, Рей Ливайн виждаше кръвта. Разбира се, знаеше, че това се случва единствено в съзнанието му, но от време на време, също като сега, видението бе толкова реално, че трябваше да наклони камерата надолу и внимателно и продължително да огледа земята пред себе си. Ужасният миг – мигът, в който животът на Рей изцяло се промени и той се превърна от човек с бъдеще и стремежи в настоящия Несретник номер едно в собствените си очи – никога не го навестяваше в сънищата му или когато седеше сам в мрачината. Опустошителните видения го чакаха да се събуди напълно, заварваха го заобиколен от хора, зает с нещо, което някои биха назовали със саркастична нотка в гласа „работа“. Виденията проявиха милост и избледняха, докато Рей правеше снимки на момчето, празнуващо своя бар мицва. – Погледни насам, Айра – крещеше Рей иззад обектива. – Към кого си се обърнал там? Вярно ли е, че Джен и Анджелина още се карат за теб? Някой срита Рей по пищяла. Друг го сръга в ребрата. Рей продължаваше да снима Айра. – Къде ще е купонът, Айра? Коя щастливка ще поканиш на първия си танц? Айра Едълстийн се начумери и закри лицето си от обектива. Рей неустрашимо се втурна напред, като щракаше с фотоапарата под всякакъв ъгъл. – Махни се от пътя ми! – изкрещя някой. Друг го сръга. Рей се помъчи да застане здраво на краката си. „Щрак, щрак, щрак.“ – Проклети папараци! – извика Айра. – Нямам ли право на миг покой? Рей подбели очи. Не отстъпи. Видението с кръвта отново се появи пред обектива. Той се опита да го отпъди, ала то не се помръдна. Рей държеше пръста си готов да натисне копчето. Айра, който празнуваше своя бар мицва, се задвижи в бавен каданс в блясъка на светкавицата. – Паразити! – изписка момчето. Рей се запита дали бе възможно да падне още по-ниско. Новото сритване в пищяла му даде отговор на въпроса: Не! „Охранителят“ на Айра – огромен мъж с обръсната до голо глава на име Фестър – избута Рей встрани с ръката си, напомняща ствол на дъб. Той прояви малко повече ентусиазъм от необходимото, като едва не го събори на земята. Рей погледна Фестър в стил „Какви ги вършиш?“. Фестър раздвижи устни, за да се извини. Той беше шеф и приятел на Рей, както и собственик на „Работа със знаменитости: тук се наемат папараци“ и наименованието на фирмата му напълно отговаряше на дейността й. Рей не дебнеше знаменитостите с надеждата да направи компрометиращи фотографии, които да продаде на таблоидите, както правеха истинските папараци. Не, всъщност Рей беше под въздействието на Бийтълманията – предлагаше „части от живота на знаменитостите“ на онези, които бяха готови да платят за това. С една дума, клиенти с изключително високо самомнение, което най-вероятно нямаше нищо общо с действителността, наемаха папараци, които да ги следват навсякъде, постоянно да ги фотографират и да им предоставят снимките за брошурата „Последната знаменитост със собствения си изключителен папарак“. Рей предполагаше, че би могъл да падне и още по-ниско, ала не и без изключителното Божие благоволение. Семейство Едълстийн бе купило МегаПакета от А списъка на фирмата – два часа с трима папараци, един охранител, един журналист, един микрофон с широк обхват за сензационни материали, всичко това подчинено на човека знаменитост и неговите фотографии, сякаш беше Чарли Шийн, който се промъква в някой манастир. МегаПакетът излизаше и с подарък – дивиди плюс лицето ти върху корицата на някое от евтините клюкарски списания с поръчаното заглавие най-отгоре. Цената на МегаПакета? Четири хиляди долара. Да отговорим и на налагащия се от този факт въпрос: Да, Рей се мразеше. Айра профуча край него и изчезна в салона. Рей наведе фотоапарата си и хвърли поглед към другите двама папараци. Никой от тях не носеше началната буква „Н“ на думата „несретник“ на челото си, защото би било напълно излишно. Рей погледна часовника си. – По дяволите – изруга той. – Какво? – Остават ни петнайсет минути по часовник. Колегите му – и двамата достатъчно умни, за да напишат имената си с пръст в калта – изпъшкаха. Цели петнайсет минути. Това означаваше да влязат и да работят по уводната част. Рей ненавиждаше работата по уводната част. Тържеството се провеждаше в Уингфийлд Манър, пошла до глупост банкетна зала, която, ако върнем съвсем малко поглед назад, бихме могли да объркаме с някой от дворците на Саддам Хюсеин. В нея имаше полилеи и огледала, слонова кост и дърворезба, както и голямо количество ослепително златна мазилка. Видението с въображаемата кръв отново се върна пред очите му. Той попремига, за да го прогони. Събитието изискваше от гостите да са с фракове. Мъжете изглеждаха уморени и богати. Жените бяха добре поддържани и допълнително разкрасени с помощта на хирургията. Рей си проправяше път сред тълпата, облечен в сините си джинси, омачкания си сив блейзър и черните си обувки. Неколцина от гостите го загледаха така, сякаш току-що бе повърнал в салатите им. Оркестърът се състоеше от осемнайсет музиканти плюс един аниматор, който трябваше да окуражава гостите да се забавляват по всякакъв начин. Нещо като бездарен домакин на телевизионно шоу с игра. Или нещо като Гай Смайли от „Мъпет Шоу“. Аниматорът грабна микрофона и каза: – Дами и господа, добре дошли на празненството по случай посвещаването в Тора и превръщането в истински мъж на единствения сред нас... Айра Едълстийн! Айра се появи с две... Рей не бе сигурен в правилната терминология, но може би най- вярната фраза в случая беше „стриптийзьорки от висока класа“. Двете сексапилни мацки придружиха малкия Айра и тримата заедно влязоха в стаята до разделителната линия. С готов за снимки фотоапарат Рей се втурна напред, като поклащаше глава. Хлапето бе на тринайсет. Ако жени с външност като на тези двете са близо до него, когато е на тринайсет, ерекцията му сигурно щеше да продължава по цели седмици. Ах, младост. Последваха екзалтирани ръкопляскания. Айра помаха с ръка на тълпата като крал. – Айра! – повика го Рей. – Това ли са новите ти богини? Вярно ли е, че може да добавиш още една към харема си? – Моля – отвърна Айра с тренирана превзетост, – нека запазя тайните си! Рей едва успя да се въздържи и да не се издрайфа. – Но публиката ти иска да знае. Фестър, бодигардът със слънчеви очила, обърна широкия си гръб към Рей и позволи на Айра да профучи покрай него. Рей натисна копчето и се увери, че светкавицата сътворява чудеса. Оркестърът гръмна – кога пък на сватби и празненства по случай бар мицва са започнали да вдигат децибелите като на стадион, пълен с рокаджии? – в изпълнение на новия празничен химн „Не можете да ме манипулирате с тояга“. Айра заигра мръсни танци с двете си наети асистентки. После към него се присъединиха и тринайсетгодишните му приятели и запълниха дансинга с подскоци нагоре и надолу като стикове за пого1. Рей се „пребори“ с Фестър, за да направи още няколко снимки, и погледна часовника си. 1Изключително динамичен спорт, развиващ се през последните години. – Б. пр. Оставаше само една минута. – Папарашка измет! Друго сритване по пищяла от някакъв недорасъл кретен. – Ох, по дяволите! Заболя ме! Кретенът набързо изчезна. Да си отбележа, помисли си Рей: започни да носиш предпазители за пищяли. Той хвърли поглед към Фестър, сякаш го молеше за пощада. Фестър му кимна с глава да го последва към един от ъглите. Там бе твърде шумно и те се изнизаха през вратата навън. Фестър посочи назад към салона с огромния си палец. – Хлапето свърши голяма работа по случай навлизането си в живота, не мислиш ли? Рей мълчаливо се пулеше насреща му. – Утре ще имам работа за теб – заяви Фестър. – Страхотно. Каква работа? Фестър отклони поглед встрани. На Рей това не му се понрави. – Уф! – Джордж Куелър. – Милостиви Боже! – Да. И желае обичайното. Рей въздъхна. Джордж Куелър държеше да направи впечатление още на първите си срещи с жени, като ги втрещи и накрая ги доведе до ужас. Наемаше папараци от фирмата им, за да се тълпят около него и приятелката му – миналия месец например жената се казваше Нанси, – докато двамата влизат в малко романтично бистро. Щом приятелката се озовеше по живо, по здраво в бистрото, предоставяха й – не, честна дума! – предварително поръчано меню с надпис: „Първата от многото бъдещи срещи между Джордж и Нанси“, а под него бяха вписани адресът, месецът, датата и годината на събитието. Когато излизаха от ресторанта, наетите папараци бяха навън, щракаха с фотоапаратите си и подвикваха намеци как Джордж бил отхвърлил предложението да прекара края на седмицата на Бахамските острови с Джесика Алба2 заради хубавата и вече напълно ужасена Нанси. 2Джесика Алба – американска актриса. – Б. пр. Джордж гледаше на тези романтични маневри като на предварително условие за постигането на задоволителен резултат. Нанси и подобните на нея гледаха на тези романтични маневри като на прелюдия към някоя голяма шмекерия и зов за усамотение. Втора среща никога нямаше. Най-подир Фестър свали тъмните си очила. – Искам да си железен в изпълнението на задачата. – Железен папарак – каза Рей. – Тогава да се обадя на майка ми, за да се изфука пред партньорите си на маджонг. Фестър се изкикоти. – Обичам те и ти го знаеш. – Свършихме ли тук? – Свършихме. Рей внимателно прибра апарата си в калъфа, като най-напред откачи обектива, и метна калъфа на рамо. Закуцука към вратата и това не бе в резултат на ритниците по пищяла, а от парчето шрапнел в бедрото – онзи шрапнел, с който бе започнало плъзгането му по нанадолнището. Не, това бе твърде просто казано. Шрапнелът служеше като извинение. В своя мизерен живот навремето Рей имаше безгранични възможности. Бе завършил Колумбийския университет със специалност журналистика и един от професорите го бе нарекъл „почти свръхестествен талант“ (който сега се пропиляваше) в областта на фотожурналистиката. Ала накрая се оказа, че животът не се бе подредил в негова полза. Някои хора просто привличат неприятностите. Независимо колко лесен живот им се предоставяше, те все ще намерят как да объркат всичко. Рей Ливайн бе от тях. Навън беше тъмно. Рей се чудеше дали да се прибере веднага и да си легне, или да влезе в бара, който бе западнал до такава степен, че го наричаха „Тетанус“. Труден избор, при положение че разполагаш с толкова много възможности. Отново си спомни за трупа. Виденията го нападнаха едно след друго в яростна последователност. Напълно разбираемо, помисли си той. Днес бе годишнината от деня, в който всичко свърши, когато всяка надежда за щастие угасна като... Е, обичайната метафора в случая би включила виденията в съзнанието му, нали така? Той се намръщи. Хей, Рей, не си ли малко мелодраматичен? Надяваше се днес работата да обсеби вниманието му и да го отвлече от мрачните мисли. Но не стана. Спомни си собствения си бар мицва, мига на амвона, когато баща му се наведе към него и зашепна в ухото му. Спомни си как баща му лъхаше на „Олд Спайс“, как нежно го погали по главата и със сълзи на очи простичко изрече: „Много те обичам“. Рей отпъди мислите си. Да си спомня за мъртвото тяло бе далеч по-безболезнено. Слугите поискаха от него да си плати – липса на каквото и да е уважение към професията му, каза си той, – така че Рей бе открил едно местенце на три преки в страничната уличка. Взе завоя и я видя – неговата дванайсетгодишна таратайка, старата хонда сивик, която беше без броня и със счупено странично стъкло, чиито части бяха скрепени с тиксо. Рей потърка брада. Не бе обръсната. Небръснат четирийсетгодишен мъж със стара таратайка, с апартамент в мазето на сградата, който при сериозно обновяване би могъл да мине за тясна мръсна дупка, мъж без перспективи, при това пиеше твърде много. Би изпаднал в самосъжаление, ала това щеше да включи и загриженост. Рей тъкмо вадеше ключовете от колата си, когато нещо тежко се стовари отзад на тила му. – Какво, по дя...? Той се отпусна на едно коляно. Светът пред очите му притъмня. Кожата на главата му изтръпна. Рей изгуби ориентация. Помъчи се да разтърси глава, да я проясни. До слепоочието му се стовари още един удар. Нещо вътре в главата му избухна и блесна бяла светлина. Рей се строполи на земята, широко разперил ръце и крака. Възможно бе да е изпаднал в безсъзнание – не бе сигурен, – но внезапно усети, че някой го дърпа за дясното рамо. За миг той остана да лежи, без да може, нито да иска да се съпротивлява. Главата му се виеше като в агония. Примитивната част от мозъка му, базовият животински сектор, премина в режим на борба за оцеляване. Избегни по- нататъшни удари, съветваше го той. Свий се на кълбо и се прикрий. Още едно болезнено дръпване едва не измъкна раменната му става. Дърпането стана по-слабо и постепенно изчезна напълно, а с изчезването му Рей осъзна нещо, което го накара тутакси да отвори очи. Някой искаше да му отмъкне фотоапарата. Фотоапаратът му беше класическа „Лайка“ с наскоро обновена дигитална система. Усети как някой повдига ръката му във въздуха и изхлузва каишката на калъфа от нея. Само след секунда, не повече, фотоапаратът му щеше да изчезне. Рей не притежаваше много неща. Фотоапаратът бе единствената вещ, която истински ценеше. Той бе не само неговото препитание, а и единствената му връзка със стария Рей, с живота, който Рей познаваше, преди да зърне кръвта, и да бъде проклет, ако сега се предаде без бой. Твърде късно. Каишката бе вече изхлузена от ръката му. Той се чудеше дали ще му се предостави друга възможност, дали крадецът ще бръкне в портфейла му за четиринайсетте долара и така ще даде шанс на Рей. Но не можеше да чака, за да разбере. С все още размътена глава и треперещи колене Рей извика: – Не! И се опита да се хвърли върху нападателя си. Улучи нещо – може би краката му – и се опита да ги обгърне с ръце. Не успя, ала въздействието на акта му се оказа достатъчно. Нападателят падна. Падна и Рей, като се приземи по корем. Рей чу тропота от падащ предмет и трескаво се надяваше да не е закачил с ръка собствения си апарат. Помъчи се да отвори очи, успя да прогледне през тесните цепки между клепачите си и зърна фотоапарата на около метър и половина от себе си. Опита се да се довлече до него, но докато се напъваше, забеляза две неща, от които кръвта му се смрази. Първото беше бата за бейзбол, захвърлена на паважа. Второто – което бе и по-интересното в случая – беше една ръка в ръкавица, която вдигаше батата. Рей се опита да повдигне поглед, ала напразно. Спомни си за миг летния лагер, организиран от баща му, когато Рей беше хлапе. Татко – всички лагеруващи го наричаха Чичо Бари – обикновено водеше щафетата, на която се носеше баскетболна топка точно над главата и носещият се въртеше колкото е възможно по-бързо, като се взираше в топката, а после, невероятно бързо, трябваше да дриблира по цялата дължина на игрището и да постави топката в коша. Проблемът се състоеше в това, че ти се завиваше свят от въртенето и носещият топката падаше на една страна, докато топката политаше на другата. Ето така падна и той сега – сякаш се катурна наляво, а останалият свят се наклони надясно. Крадецът на фотоапарата вдигна бейзболната бата и тръгна към него. – Помощ! – викна Рей. Никой не се появи. Рей се паникьоса. Паниката тутакси бе последвана от примитивна инстинктивна реакция за оцеляване. Да избяга. Помъчи се да стане, но не, това просто не бе възможно в момента. Рей представляваше разпльоскана на земята каша. Още един опит, още един силен удар с бейзболната бата... – Помощ! Нападателят направи две крачки към него. Рей нямаше избор. Както бе все още по корем, той пълзешком се отдалечаваше като ранен рак. О, това щеше да се получи със сигурност. Щеше да е достатъчно бързо, за да увеличи разстоянието между себе си и проклетата бата. Увитата в мръсна хартия бата бе практически над него. Той нямаше никакъв шанс. Рамото на Рей се опря в нещо и той осъзна, че това е автомобилът му. Зърна батата да се приближава във въздуха към него. Делеше го секунда, може би две от това батата да разбие главата му. Имаше само една възможност и той се възползва. Обърна главата си така, че дясната му буза се опря върху паважа, прилепна върху него колкото е възможно повече и се плъзна под колата. – Помощ! – извика отново той. После се обърна към нападателя си: – Хайде, вземи фотоапарата и изчезвай! Нападателят направи точно това. Рей чу как стъпките му заглъхват надолу по улицата. Ужасен студ. Опита се да се измъкне изпод колата. Главата му попречи, ала накрая той успя. Седна на улицата, облегнал гръб на предната дясна врата на автомобила си. Поседя известно време така. Невъзможно беше да прецени колко дълго бе останал в това положение. Възможно бе дори да е изгубил съзнание. Щом усети малко сили в себе си, Рей започна да проклина света, промъкна се в колата си и включи двигателя. Странно, помисли си той. Днес е годишнината от появата на онова кърваво петно, а той проля цял тон кръв от своята собствена. За малко да се усмихне на съвпадението. Щом потегли, усмивката започна да слиза от лицето му. Съвпадение. Аха, просто съвпадение. Дори не е чак толкова голямо, като си помислиш. Нощта на пролятата кръв беше преди седемнайсет години – днес едва ли е сребърната му годишнина, нищо подобно. И преди го бяха ограбвали. Миналата година пияният Рей бе претарашен в два след полунощ, когато излезе от един стриптийз бар. Слабоумникът бе откраднал портфейла му и бе изчезнал с общо седем долара и картата му за намаление. И все пак. Той намери местенце на улицата пред една от къщите, която Рей наричаше свой „дом“. Държеше апартамент под наем в сутерена. Къщата бе собственост на Амир Балок, пакистански имигрант, който живееше в нея с жена си и четирите си доста шумни деца. Да предположим за миг, само за част от секундата, че това не бе съвпадение. Рей се измъкна от автомобила. Главата му тежеше. Утре щеше да е още по-зле. Той слезе надолу по стълбите покрай кофите за боклук и пъхна ключа в ключалката на вратата към сутерена. Напрегна парещия си от болка мозък и се опита да направи някаква връзка – най- малката, най-слабата, най-незначителната дори – между онази трагична нощ преди седемнайсет години и днешното нападение. Не успя. Днешното нападение бе чисто и просто свързано с обир. Цапардосваш човека по главата с бата за бейзбол, грабваш му фотоапарата и дим да те няма. Само че – е, нима няма да му вземеш и портфейла, освен ако не си същият, който събори Рей и го обра, за да види, че в портфейла му има само седем долара? По дяволите, може пък тъкмо в това да е съвпадението. Забрави за датата и за годишнината. Може би нападателят е бил същият онзи крадец, който го бе обрал преди година. Господи, но в това нямаше никакъв смисъл. Къде, по дяволите, бе този викодин? Той включи телевизора и се запъти към банята. Щом отвори домашната аптечка, в мивката изпадаха десетина шишенца и какво ли още не. Той бръкна с ръка в купчината и напипа шишенцето с викодин. Поне се надяваше вътре да има таблетки от обезболяващото. Беше ги купил на черно от един човек, който твърдеше, че ги е внесъл тайно от Канада. Рей знаеше само, че това са „Витамините на Флинтстоун“. Предаваха местните новини, показваха избухнал пожар и питаха съседите какво мислят за пожара, тъй като подобни въпроси винаги ни позволяват да проникнем в същността на нещата. Мобилният му телефон звънна. На екранчето се появи номерът на Фестър. – Какво е станало? – попита Рей, като се отпусна на дивана. – Звучиш ми ужасно. – Нападнаха ме на излизане от празненството на Айра. – Наистина ли? – Аха. Удариха ме по главата с бата за бейзбол. – Взеха ли ти нещо? – Фотоапарата ми. – Чакай, чакай, значи днешните снимки ги няма, така ли? – Не, не, не се тревожи – отвърна Рей. – Добре съм, наистина. – Умирам от притеснение. Страхувам се за снимките. Успокой ме. – У мен са – каза Рей. – Как така? Главата го болеше твърде много, за да тръгне да обяснява, пък и викодинът бе започнал да го отнася в света на сънищата. – Не се притеснявай за тях. На сигурно място са. Преди няколко години, когато се учеше за „истински“ папарак, Рей бе направил някои чудесни компрометиращи фотографии на много известен актьор, заловен да изневерява на своя приятел с – поемете си дъх... – с жена. Телохранителят на актьора насилствено бе взел фотоапарата на Рей, както и прилежащата му карта. Оттогава Рей носеше специално устройство върху фотоапарата си – нещо подобно на онова, което повечето хора поставят на видеотелефоните си и което автоматично изпраща снимките до имейлите им на всеки десет минути. – Затова ти звъня – каза Фестър. – Искам ги веднага. Избери пет от тях и довечера ми ги изпрати по имейла. Бащата на Айра иска куба на новия комплект от празненството по случай бар мицва веднага. Телевизионните новини продължиха с „метеоролога“ – сексапилно маце с впит в плътта червен пуловер. Стръв за високи рейтинги. Когато сексапилното чудо завърши с фотография от сателита и камерата се върна към твърде зализания водещ, очите на Рей започнаха да се затварят. – Рей? – Пет фотографии за един рекламен куб. – Точно така. – Кубът има шест страни – забеляза Рей. – Виж ти какъв математически гений! Шестата страна е за името, датата и звездата на Давид. – Ясно. – Искам ги колкото е възможно по-бързо. – Разбрано. – Значи всичко е желязно – каза Фестър. – Освен... без фотоапарат утре не можеш да обслужиш Джордж Куелър. Но не се тревожи. Ще изпратя някой друг. – Сега ще спя по-спокойно. – Много си забавен, Рей. Изпрати ми фотографиите. После си почини. – Трогнат съм от загрижеността ти, Фестър. Те затвориха телефоните си. Рей отново се отпусна на дивана. Лекарството му действаше великолепно. Той дори се усмихваше. Водещият по телевизията повика най-трагично звучащия си глас и обяви: „Карлтън Флин, местен жител, е изчезнал. Колата му бе открита изоставена с отворена врата близо до кея... “. Рей отвори едно око и погледна към екрана. Показваха мъж заедно с едно момче, връхчетата на щръкналата му коса бяха заскрежени, на ухото си носеше халка на обица. Мъжът даваше въздушни целувка в обектива, а надписът под него гласеше: „Изчезнал“, когато всъщност би трябвало да гласи: „След душа“. Рей се намръщи, през него премина смътна, неясна тревога, ала в момента не можеше да я определи. Цялото му същество копнееше за сън, но ако не изпратеше петте снимки, Фестър щеше пак да му позвъни, а кой имаше нужда от това? С огромно усилие Рей успя отново да се изправи на краката си. Залитна към кухненската маса, отвори преносимия си компютър, за да се увери, че фотографиите са пристигнали. Бяха дошли. Нещо човъркаше съзнанието му, ала Рей не можеше да определи какво точно. Може би го тревожеше нещо съвсем незначително. А може би си спомняше нещо от изключителна важност. Или пък, което беше и най-вероятно, ударът от бейзболната бата бе причинил дребни травми по черепа, които сега буквално дразнеха мозъка му. Фотографиите от празненството по случай бар мицва бяха дошли в обратен ред – последната снимка сега беше на първо място. Рей бързо ги прехвърли и избра една с танцуващите гости, една с юдейската Тора, една с равина, една с бабата на Айра, когато целува внука си по бузата. Станаха пет. Прикачи ги и ги изпрати по електронната поща на адреса на Фестър. Готово. Рей бе толкова уморен, че не вярваше, че може да стане от стола и да стигне до леглото си. Тъкмо се канеше да подпре глава на кухненската маса и да подремне, когато си спомни за другите снимки, онези, които бе направил по-рано същия ден, преди да заснеме бар мицва. В гърдите му нахлу мощно чувство на тъга. Рей бе отишъл в онзи проклет парк и бе снимал. Тъпо, но го правеше всяка година. Не знаеше защо. А може би знаеше и от тази мисъл му стана още по-зле. Обективът създаваше дистанция, даваше перспектива, караше го да се чувства малко по-сигурен. Може би в това се криеше тайната. Може би, като видеше онова ужасяващо място от този странно успокояващ ъгъл, онова, което никога нямаше да се промени, все пак се видоизменяше по някакъв начин. На монитора Рей погледна снимките, които бе направил по-рано през деня – и сега си спомни още нещо. Човек със заскрежени връхчета на косата и с обица във формата на халка. Две минути по-късно той откри онова, което търсеше. Целият се смрази, когато го осени една мисъл. Нападателят му не искаше да открадне фотоапарата, а снимката в него. Тази снимка. 2 Меган Пиърс изживяваше елементарната фантазия на майката на футболист и това не й харесваше. Тя затвори фризера и погледна към двете си деца през еркерния прозорец над кътчето за закуска. Прозорците осигуряваха „съвършена утринна светлина“ в помещението. Такава бе идеята на архитекта. Наскоро обновената кухня разполагаше и с викингска печка, уреди на „Мийл“, мраморно островче в средата и отличен преход към всекидневната стая с телевизора с огромен екран, удобни дивани с поставки за чаши и достатъчно мощни тонколони, за да могат дори „Ху“ да изнесат концерт. Навън в задния двор Кайли, нейната петнайсетгодишна дъщеря, се заяждаше с по-малкия си брат Джордан. Меган въздъхна и отвори прозореца. – Престани, Кайли. – Нищо не съм направила. – Виждам те, виждам те. Кайли постави ръце на кръста си. Петнайсет години – този тревожен житейски кръстопът между зрелостта и детството, когато хормоните в тялото ти започват да бушуват. Меган добре си ги спомняше. – И какво видя? – предизвикателно попита Кайли. – Видях, че се закачаш с брат си. – Вътре си. Не можеш нищо да чуеш. Ако искаш да знаеш, аз му казах: „Много те обичам, Джордан“. – Не беше така – провикна се Джордан. – Знам – отвърна Меган. – Нарече ме „нещастник“ и ми заяви, че нямам нито един приятел! – Кайли... – въздъхна Меган. – Не съм го нарекла така! Меган само я погледна начумерено. – Неговата дума срещу моята – възпротиви се Кайли. – Винаги вземаш неговата страна! Всяко дете, помисли си Меган, е като объркан адвокат, който търси вратички, изисква невъзможни доказателства, атакува дори най-малките подробности и от най-незначителните факти. – Довечера имаш тренировка – каза Меган на Кайли. Главата на Кайли клюмна на една страна, тялото й се прегърби. – Трябва ли да отида? – Имаш ангажимент към този отбор, млада госпожице. Дори когато го изричаше – както бе изричала подобни думи милиард пъти преди това, – Меган все не вярваше, че думите излизат от собствената й уста. – Но на мен не ми се ходи – захленчи Кайли. – Много съм уморена. А по-късно трябва да изляза с Джинджър, нали помниш, да... – Може би Кайли бе казала и още нещо, ала Меган се извърна, незаинтересувана от думите й. В стаята с телевизора съпругът й Дейв се бе изтегнал по сив потник. Дейв гледаше последния изпаднал филмов актьор, който се фукаше в някакво безвкусно интервю с многото жени, които бе свалил, и с годините, прекарани в стриптийз клубове. Актьорът си беше чист маниак с опулени очи и явно се нуждаеше от лекар с незапълнена докрай рецептурна книжка. От мястото си на дивана Дейв с отвращение поклати глава. – Накъде отива светът? – възмути се Дейв и посочи към екрана. – Можеш ли да повярваш на този нещастник? Какво говедо. Меган само кимна и потисна усмивката си. Преди години тя доста добре познаваше това говедо. Дори в библейския смисъл на думата. Всъщност Говедото беше симпатичен мъж, който даваше добри бакшиши, харесваше му да участва в тройки и когато се напиеше, плачеше като бебе. – Хей! Дейв все още го правеше – усмихваше й се, сякаш я виждаше отново за първи път и тя усети за пореден път, че е късметлийка, че трябва да е благодарна за това. Животът на Меган сега бе такъв. Старият й начин на живот – онзи, за който никой в този щастлив крайградски квартал, състоящ се от алеи и улички без излаз, добри училища и огромни тухлени къщи, не знаеше – бе мъртъв и погребан в недълбока яма. – Искаш ли да откарам Кайли на футбол? – попита Дейв. – И аз мога да го направя. – Сигурна ли си? Меган кимна. Дори Дейв не знаеше истината за жената, с която делеше леглото през последните шестнайсет години. Дейв не знаеше дори, че истинското име на Меган, колкото и да беше странно, звучеше по същия начин, но се изписваше различно, а компютрите и Интернет откликваха на имената по техния правопис. Трябвало е да попита майка си за странното изписване на името си, ала майка й бе починала, преди Меган да проговори. Тя не познаваше баща си, дори не знаеше кой е. Осиротяла още като малка, тя имаше трудно детство, събличаше се в заведенията на Вегас, а после Атлантик Сити я приюти, издигна я на едно стъпало по-високо и тя го заобича. Да, заобича го. Беше весел и вълнуващ, пълен с живот град. Все нещо се случваше, появяваше се усещане за опасност, възможности и страст. – Мамо? Беше Джордан. – Да, скъпи. – Госпожа Фридман казва, че не си подписала разрешението за училищната екскурзия. – Ще й изпратя имейл. – Тя каза, че срокът бил до петък. – Не се притеснявай за това, скъпи, става ли? Джордан похленчи още миг-два, но накрая се укроти. Меган знаеше, че трябва да е благодарна. При стария й начин на живот момичетата умираха млади. Всяко чувство, всяка секунда в този свят са твърде наситени – животът, повдигнат на десета степен, – а това не се съвместяваше с дълголетието. Човек изгаряше. И в това имаше нещо опияняващо. Съществуваше и непосредствена опасност. Когато нещата излязоха от контрол, когато внезапно самият живот на Меган бе застрашен, тя не само намери начин да избяга, но и да започне съвсем начисто, ако щете, роди се отново с любещ съпруг до себе си, с красиви деца, с къща с четири спални и басейн в двора. По някакъв начин, може да се каже по една случайност, Меган Пиърс бе прескочила от дълбините на нещо, което хората биха нарекли мизерно съществуване, право в лелеяната американска мечта. За да се спаси, тя бе играла рисково и почти бе убедена, че това бе най- добрият възможен свят. И защо не? Филмите и телевизията бяха внушили на Меган, както и на всички нас, че предишният й живот е бил неправилен, неморален и пред пълен провал, докато настоящият й семеен живот, къщата с дървената ограда, бе за завиждане, беше напълно подходящ, направо божествен. Ала истината бе, че Меган тъгуваше за предишния си живот. А не биваше. Тя трябваше да е благодарна и радостна, че от всички, поели по разрушителния житейски път, единствено тя бе получила онова, за което мечтае всяко момиченце. Но истината си оставаше истина: през изминалите години тя призна сама пред себе си, че с удоволствие си представя тъмните стаи; лъстивите и жадни погледи на непознатите; екота на пулсиращата музика; щурите светлини; адреналина в кръвта. А сега? Дейв, докато сменяше каналите: – Значи нямаш нищо против да шофираш? Защото реактивните двигатели вече са включени. Кайли, докато преглеждаше торбата си със спортни принадлежности: – Мамо, къде ми е екипът? Изпра ли го, както те бях помолила? Джордан, докато отваряше компютърната си игра: – Може ли да ми направиш сандвич със сиренце в новия тостер? Но не с пълнозърнест хляб. Обичаше ги. Наистина ги обичаше. Но понякога, като например днес, тя осъзнаваше, че, преживяла младостта си по хлъзгава повърхност като на ледена пързалка, сега следва рутината на домакиня, която й създава все едни и същи преживявания, че всеки ден й се налагаше да извършва едни и същи действия със същите играчи от предишния ден, само че остарели с още 24 часа. Меган се питаше защо трябва да е така, защо сме принудени да избираме само един модел на живот. Защо беше нужно да настояваме, че съществува едно- единствено „ние“, един-единствен начин на живот, който изгражда нашата цялостност. Защо не можем да имаме и друга идентичност. И защо се налага да разрушаваме единия си начин на живот, за да си създадем друг. Твърдим, че копнеем да се превърнем във „всестранно развит“ ренесансов тип мъж или жена, и в същото време единствената промяна у нас е козметична. В действителност правим всичко възможно да прикрием и унищожим този наш дух, да станем конформисти, да бъдем дефинирани и да се поберем в еднакви рамки. Дейв отново включи интервюто с актьора. – Ама че тип – поклати глава той. Но само като слушаше гласа на известния маниак, Меган се върна назад във времето – ръката му се уви около колана, лицето му се притисна в гърба й, покрито с пърхот и мокро от сълзи. „Само ти ме разбираш, Каси... “ Да, това й липсваше. Нима този факт бе толкова ужасен? Тя бе на друго мнение, ала тази мисъл непрекъснато я преследваше. Нима бе сгрешила? Спомените, животът на Каси, тъй като никой не използва истинското си име в нейния предишен свят, а през всичките тези години той бе останал скрит и залостен в малка стаичка в задната част на съзнанието й. И сега, само преди няколко дни, тя бе дръпнала резето на вратата и я бе открехнала съвсем леко. После бързо я бе затръшнала и отново я бе залостила. Ала бързото надникване през цепнатината в онзи свят, разположен между двете личности на Меган – защо ли я караше да бъде толкова сигурна, че ще последва отзвук? Дейв се изтърколи от дивана и се запъти към банята с вестник под мишницата. Меган загря тостера за сандвичи и затърси белия хляб. Когато отвори долапа, телефонът звънна с електронно чуруликане. Кайли стоеше досами апарата, но не му обърна внимание, защото набираше някакъв текст на мобилния си. – Искаш ли да вдигнеш? – попита я Меган. – Не е за мен. Кайли можеше да извади мобилния си телефон и да отговори със скорост, на която би завидял Уайът Ърп3, но домашният им телефон, чийто номер бе съвършено неизвестен на младежкото общество в Касълтън, изобщо не я интересуваше. 3Легендарен стрелец, герой във филми и литературни произведения. – Б. пр. – Вдигни го, моля те. – Какъв е смисълът? Ще го дам на теб. Джордан, който в неговата незряла възраст – единайсет години – винаги се стараеше да запази спокойствието в дома им, грабна слушалката. – Ало? Заслуша се за миг, после каза: – Сгрешили сте номера. И добави нещо, което накара Меган да застине на място: – Тук нямаме човек на име Каси. Като се извини, задето хората непрекъснато бъркат името й, и със съзнанието, че децата й са толкова вглъбени в собствените си истории, че изобщо нямаше да се усъмнят в нищо, Меган взе телефонната слушалка от сина си и изчезна в другата стая. Вдигна слушалката до ухото си и един глас, който не бе чувала от седемнайсет години, изрече: – Извинявай, че ти се обаждам по този начин, но мисля, че трябва да се срещнем. Меган хвърли Кайли на тренировката. Като се има предвид бомбата по телефона, тя бе доста спокойна и ведра. Остави колата на паркинга и с навлажнени очи се обърна към дъщеря си. Кайли попита: – Какво? – Нищо. В колко часа свършвате? – Не знам. Може после да изляза с Габи и Чъки. „Може“ означаваше „ще“. – Къде? Вдигане на рамене. – В града. Хубавият неясен отговор на едно момиче на петнайсет. – Къде в града? – Не знам, бе, мамо – отвърна тя, като си позволи нотка на досада в отговора. Кайли искаше да прекрати този разговор, ала не й се щеше да ядоса майка си и тя да не й разреши да излезе. – Просто ще се пошляем малко, става ли? – Написа ли си всички домашни? Меган се намрази още в мига, в който зададе въпроса. Толкова заприлича на досадна майка. Вдигна ръка и каза на дъщеря си: – Не ми обръщай внимание. Излез. Забавлявай се. Кайли погледна към майка си така, сякаш внезапно на челото й бе поникнало малко дръвче. После сви рамене, слезе от колата и се затича. Меган гледаше след нея. Винаги. Нищо, че дъщеря й бе достатъчно голяма да излезе сама на игрището. Меган трябваше да я наблюдава, докато се увери, че нищо не я застрашава. Десет минути по-късно Меган намери място за колата си зад кафене „Старбъкс“. Погледна часовника си. Петнайсет минути до срещата. Грабна чаша кафе с мляко и си намери маса в дъното. Вляво бяха насядали млади майки – недоспали, с лекета по дрехите, в щастлив унес и с бебета на ръце, – които неуморно бърбореха. Говореха за качествата на новите колички, кои преносими люлки се сгъват най- лесно и докога да кърмят децата си. Обсъждаха детските кедрови площадки с гумени уплътнители и на каква възраст да спрат да дават биберони на децата си, най-сигурните детски седалки в автомобилите и избираха между задното и предното прехвърляне на ремъка на детското кенгуру, между това и страничното прехвърляне на ремъка. Едната се хвалеше със сина си Тоди, който бил толкова „чувствителен към нуждите на другите деца, въпреки че е само на осемнайсет месеца“. Меган се усмихна и пожела отново да бъде като тях. Бе обикнала ролята на току-що родила майка, но при многото различни житейски роли в един миг тя се обръщаше назад и се чудеше кога са й направили лоботомия. Знаеше какво ще стане с тези майки – щяха да изберат подходящото подготвително училище така, сякаш правят избор на живот и смърт, щяха да се редят на опашка, за да вкарат децата си в елитните групи, в паралелките по гимнастика, по карате или лакрос, в курсовете по френски език. Съпругът, който доскоро те е разбирал тъй добре, става заядлив, защото вече не желаеш толкова секс, колкото преди да родиш бебето. И двамата, те, които преди това гледаха да се изнижат и да изпълняват съпружеските си задължения където им попадне, вече едва се поглеждаха дори когато бяха голи. Мислят си, че това не е от значение, че е естествено и неизбежно, ала така се отдалечават един от друг. Обичат се, в някои отношения дори повече отвсякога, ала се дистанцират и или не се съпротивляват на това, или изобщо не го забелязват. Превръщат се в бавачки, светът им се стеснява и приема размерите и ограничителите на техните потомци, а всичко става твърде възпитано, сбито и топло – направо влудяващо, душно и сковано. – Виж ти, виж ти. Добре познатият глас накара Меган автоматично да се усмихне. Гласът все още съдържаше в себе си сексапилна дрезгавина от уиски, цигари и късно лягане, глас, в който всяка дума извикваше смях, а при произнасянето й усещаш дъха на двойна порция алкохол. – Здравей, Лорейн. Лорейн й отвърна с кривата си усмивчица. Косата й бе боядисана с евтина боя и представляваше огромна руса грива. Самата Лорейн бе висока, пълна и някак изкривена и наблягаше на това. Дрехите й сякаш бяха с два номера по-малки, ала това бе в нейна полза. След толкова години Лорейн продължаваше да прави впечатление. Дори майките преустановиха брътвежа си, за да я огледат с необходимото за случая негодувание, но не повече от това. Лорейн отвърна на погледите им с подходящото изражение на лицето – знам какво си мислите, но заврете мислите си, знаете къде. Майките извърнаха поглед. – Изглеждаш добре, хлапе – каза Лорейн. Тя седна с подходящия за този акт ритуал. Бяха изминали – да, наистина! – цели седемнайсет години. Лорейн беше съдържателка / управител на хотел, сервитьорка на коктейли/ барманка. Лорейн бе живяла живота си, бе го живяла трудно и без каквито и да било закрилници. – Липсваше ми – каза Меган. – Да, личи си от многото пощенски картички, които ми изпращаше. – Съжалявам. Лорейн махна с ръка, сякаш й бе додеяло от чувства. Тя затършува из чантата си и извади една цигара. Майките, които седяха наблизо, ахнаха, сякаш бе измъкнала огнестрелно оръжие. – Господи, трябваше да запаля това нещо и да ги видя как бягат оттук. Меган се наведе напред. – Ако нямаш нищо против, отговори ми на въпроса, как ме откри? Кривата усмивчица отново се появи на лицето на Лорейн. – Хайде, сладурче. Винаги съм знаела как. Навсякъде имам очи и уши, нали знаеш? Меган искаше да й зададе още въпроси, но нещо в тона на Лорейн я накара да не го прави. – Погледни се само – продължи Лорейн. – Омъжена, с деца, с голяма къща. С много бели кадилаци на паркинга. Твой ли е единият? – Не. Аз съм с черната акадия. Лорейн кимна с глава, сякаш отговорът й означаваше много. – Радвам се, че си намерила стабилност, макар, честно казано, винаги да съм мислела, че си по живота, нали разбираш? Като мен. Лорейн се изкикоти леко и поклати глава. – Знам – каза Меган. – Като че ли дори аз съм изненадана. – Разбира се, не всички момичета, които се връщат към порядъчния живот, избират точно това. Лорейн извърна поглед, сякаш коментарът бе унизителен. И двете знаеха, че не е така. – Голяма веселба падаше, нали? – Голяма. – При мен още е така – каза тя. – Това – и тя красноречиво погледна към майките, – искам да кажа, че много ми харесва. Наистина. Но не знам. Не е за мен – сви рамене тя. – Може би съм твърде егоистична. Имам нужда от нещо, което да ме стимулира. – Децата дават стимул на човека, повярвай ми. – Така ли? – отвърна тя, очевидно невъзприемаща твърдението й. – Е, радвам се да го чуя. Меган не знаеше как да продължи. – Значи още работиш в „Ла Крим“? – Да, през по-голямата част от времето като барманка. – И защо е това внезапно обаждане? Лорейн повъртя незапалената цигара между пръстите си. Майките отново се върнаха към своя безсмислен разговор, макар и не тъй въодушевено, както преди. Непрекъснато поглеждаха крадешком към Лорейн, сякаш бе някакъв вирус, вкаран в живота на богатия жилищен квартал с цел да го разруши. – Както вече казах, винаги съм знаела къде се намираш. Но никога няма да те издам. Ясно ти е, нали? – Да. – И сега не исках да те безпокоя. Ти избяга и последното нещо, което бих желала, е да те дръпна обратно. – Но? Лорейн я погледна в очите. – Някой те е разпознал. Разпознал те е като Каси. Меган се размърда на стола си. – Ти продължи да посещаваш „Ла Крим“, нали? Меган мълчеше. – Хей, разбирам. Повярвай ми. Ако и аз по цял ден се шляех с тези сладурчета – Лорейн посочи с палец към крякащите като ято гъски майки, – щях от време на време да жертвам селскостопанските прелести срещу една нощ навън. Меган хвърли поглед към кафето си, сякаш търсеше отговор. Тя наистина се бе върнала в „Ла Крим“, но само веднъж. Преди две седмици, около годишнината от нейното бягство, тя бе отишла в Атлантик Сити, за да присъства на някакъв семинар и търговско изложение. Тъй като децата й бяха вече пораснали, Меган бе решила да опита да си намери работа в някое имение. Бе посветила последните няколко години на това да открие следващото интересно нещо – нае си личен треньор, посещаваше курсове по йога и керамика, после се записа в групата за писане на мемоари, което в случая бе курс по белетристика. Всяка една от дейностите бе отчаян опит от страна на Меган да намери изхода за бягство, мечтан от онези, които имаха всичко. В действителност те гледаха нагоре, вместо да погледнат надолу и да потърсят просветената духовност, докато Меган знаеше, че отговорът най-вероятно можеше да се намери на по-долно и примитивно равнище. Ако я бяха попитали, Меган щеше да твърди, че не го е планирала предварително. Беше й хрумнало на мига, нищо кой знае какво, ала втората нощ, отседнала в „Тропикана“, на две пресечки от „Ла Крим“, тя облече най-впитата в тялото си рокля и отиде в клуба. – Ти ли ме видя? – попита Меган. – Не. И подозирам, че не си търсила мен. В гласа на Лорейн се усети болка. Меган бе зърнала зад бара старата си приятелка, но не се бе приближила. Клубът бе голям и тъмен. В такива места хората се стремят да останат незабелязани. Лесно е да го направиш. – Нямах предвид... – започна Меган и млъкна. – Тогава кой? – Не знам. Но си идвала, нали? – Дойдох само веднъж – отвърна Меган. Лорейн не каза нищо. – Не разбирам. Какъв е проблемът? – Защо се върна? – Има ли значение? – Не и за мен – каза Лорейн. – Но едно ченге разбра. Същото, което те търсеше през всичките тези години. Тъй и не се отказа. – И ти си мислиш, че ще ме открие? – Да – отговори Лорейн. – Мисля, че има доста добра възможност да те намери. – Значи това посещение е предупреждение? – Нещо такова. – И какво още е? – Аз не знам какво се случи онази нощ – каза Лорейн. – А и не искам да знам. Щастлива съм. Харесвам живота си. Правя каквото си искам с онези, които искам. Не навлизам в чужди територии, ако разбираш какво искам да кажа. – Разбирам. – Може и да греша. Искам да кажа, нали знаеш как е в клуба. Лошо осветление. А и оттогава минаха – колко? – седемнайсет години? Така че може и да съм сгрешила. Стана за миг, но, доколкото знам, по същото време ти беше там. Но ти се върна, а сега и друг изчезна... – За какво говориш, Лорейн? Какво си видяла? Лорейн вдигна поглед и преглътна. – Стюарт – отвърна тя, като продължаваше да си играе с незапалената си цигара. – Мисля, че зърнах Стюарт Грийн. 3 С дълбока въздишка детектив Брум се приближи към усамотената къща и позвъни на вратата. Сара отвори и с отсъстващ поглед в очите рече: – Влезте. Брум изтри краката си с глупав вид. Той свали стария си тренчкот и го прехвърли през ръката си. В къщата нищо не се бе променило през изминалите години. Старомодната скрита светлина, белият кожен диван, старото разтегателно кресло в ъгъла си бяха все същите. Дори снимките върху полицата над камината не бяха сменени. От дълго време, поне от пет години, Сара държеше чехлите на съпруга си до старото кресло. Сега бяха изчезнали, ала столът си бе на мястото. Брум се запита дали изобщо някой го използва. Сякаш къщата отказваше да се променя с времето, сякаш стените и таванът скърбяха и продължаваха да чакат. Или може би това беше някаква проекция. Хората се нуждаят от отговори. Нуждаят се от завършек. Брум знаеше, че надеждата е удивително нещо. Ала тя може и да те убива по малко всеки Божи ден. Надеждата може да бъде най-жестокото нещо на света. – Пропусна годишнината – каза Сара. Брум кимна с глава, ала все още не бе готов да й обясни защо. – Как са децата? – Добре. Всъщност децата на Сара вече бяха пораснали. Сузи бе приета в „Бъкнел“. Брандън беше в гимназията. Когато баща им изчезна, откъснат насила от семейното огнище, и обичното му семейство повече не го видя, те бяха почти бебета. Брум не успя да разреши този случай. Ала никога не го забрави. Не биваше да се въвлича лично. Знаеше го. Но се бе въвлякъл. Посещаваше продукциите по балет на Сузи. Бе помогнал на Брандън да се научи да хвърля бейзболната топка. За свой голям срам преди дванайсет години правеше компания на Сара в чашката и, ами да, бе останал цяла една нощ с нея. – Как е новата работа? – попита я Брум. – Добре. – Сестра ти скоро ли ще идва? – Да – въздъхна Сара. Сара бе все още привлекателна жена. Покрай очите си имаше бръчици от типа „пачи крак“ и с годините резките край устата й бяха станали по-дълбоки. Стареенето се отразяваше благосклонно на някои жени. Сара бе от тях. Беше се преборила и с рака. Преди двайсет и няколко години. Беше казала на Брум още на първата им среща и това стана в същата тази стая, когато той бе дошъл да разследва изчезването на съпруга й. Била диагностицирана, обясняваше му Сара, докато била бременна със Сузи. Ако не бил съпругът й, заяви му тогава Сара, тя нямало да оцелее. Искаше Брум да го разбере. Когато й дали лоша прогноза, когато, подложена на химиотерапия, Сара непрекъснато повръщала, когато косата й окапала и тя погрозняла, когато тялото й започнало да се разпада, когато всички, в това число и Сара, загубили надежда – отново тази дума! – той, единствено той бил около нея. Което отново доказвало, че нито объркаността, нито лицемерието на човешката природа могат да бъдат обяснени. Той останал с нея. Държал челото й до късно през онази нощ. Донесъл й лекарствата, целунал я по бузата, прегърнал треперещото й тяло и я накарал да се почувства обичана. Тя бе погледнала Брум право в очите и му бе разказала всичко това, защото искаше той да продължи с разследването на случая, да не обяви, че съпругът й е избягал, лично да се ангажира, да намери най-близкия й човек, тъй като тя просто не можеше да живее без него. Седемнайсет години по-късно, въпреки че бе научил някои тежки истини, Брум бе все още тук. А местонахождението на Сариния съпруг и най-близък човек бе все още неразгадана загадка. Брук вдигна поглед към нея. – Това е добре – каза той, като тутакси забеляза безсмислието на собствената си реплика. – Имам предвид пристигането на сестра ти. Знам, че искаш сестра ти да дойде. – Да, страхотно е – отвърна Сара с толкова равен тон, че спокойно можеше да се плъзне под вратата. – Брум? – Да? – Говориш несъществени неща. Брум сведе поглед към ръцете си. – Просто се опитвах да бъда мил. – Не. Виждаш ли, Брум, ти не просто искаш да си мил. При това никога не говориш несъществени неща. – Добро попадение. – И така? Въпреки всички уловки – светложълтата боя на стените, свежите цветя във вазата – Брум виждаше едно-единствено нещо: разруха. Времето в неизвестност беше пагубно за семейството. Децата бяха преживели няколко тежки години. Два пъти бяха хванали Сузи да шофира след употреба на алкохол. Брандън се бе замесил с наркотици. Брум бе помогнал и на двамата да избегнат неприятностите. Къщата все още имаше вид, като че ли баща им бе изчезнал предишния ден – застинала във времето, очакваща завръщането му. Сара широко отвори очи, сякаш бе осъзнала болезнена истина. – Намери ли...? – Не. – Тогава какво? – Може и нищо да не е – отвърна Брум. – Но? Брум седеше, опрял ръце на бедрата си, с глава между дланите. Той си пое дълбоко въздух и надникна в нейните излъчващи болка очи. – Изчезнал е още един от местните хора. Може би си гледала новините. Казва се Карлтън Флин. Сара се смути. – Кога, каза, е изчезнал? – Също като... – Той млъкна. – Както си живеел спокойно, Карлтън Флин в един миг изчезнал – хоп! – и готово. Изчезнал без следа. Сара се опита да обмисли думите му. – Но... както сам ми каза още в самото начало. Хората понякога изчезват, нали така? Брум кимна. – Понякога по свое собствено желание – продължи тя. – Друг път не. Но се случва. – Така е. – Значи, седемнайсет години след изчезването на съпруга ми друг човек, на име Карлтън Флин, също изчезва. Не виждам връзката. – Може и да няма такава – съгласи се Брум. Тя се приближи до него. – Но? – Но ето защо пропуснах годишнината. – Какво означава това? Брум не знаеше докъде да й разкаже историята. Той дори още не знаеше доколко сигурни са известните му факти. Работеше върху една теория, която го разяждаше отвътре и не му даваше покой през нощта, но в момента разполагаше само с нея. – Денят, когато Карлтън Флин изчезна – каза той. – Какво за него? – Затова не бях тук. Той изчезна точно в деня на годишнината. Осемнайсети февруари – точно седемнайсет години от деня, в който изчезна съпругът ти. За миг Сара се слиса. – Седемнайсет години от деня. – Да. – Какво означава това? Седемнайсет години. Може да е просто съвпадение. Ако бяха пет или десет, но седемнайсет? Той замълча, като я остави няколко секунди сама да си помисли. Сара каза: – Предполагам, че си проверил кой още е изчезнал? За да видиш дали в това се придържат към някакъв модел? – Направих го. – И? – Двамата бяха единствените, за които бяхме сигурни, че са изчезнали на осемнайсети февруари – твоят съпруг и Карлтън Флин. – За които бяхме сигурни? – повтори тя. Брум изпусна дълбока въздишка. – На четиринайсети март миналата година бе съобщено за изчезването на още един местен жител – Стивън Кларксън. Три години преди това, на двайсет и седми февруари, изчезна още един. – И никой не беше намерен? – Точно така. Сара тежко преглътна. – Тогава, значи, не става дума за датата. Може би става въпрос за февруари и март. – Не мисля. Или поне тогава не го мислех. Виждаш ли – другите двама – Питър Бърман и Грег Уагман – биха могли да изчезнат доста по-рано. Единият бе скитник, другият шофьор на камион. И двамата не бяха семейни. Ако подобен тип мъже не се приберат у дома си цяло денонощие, кой би разбрал? Ти, естествено, ще разбереш. Но ако мъжът е ерген или разведен, или пък непрекъснато е на път... – Ще минат дни, дори седмици, преди да докладват за изчезването им – довърши изречението му Сара. – Дори повече. – Така че тези двамата също може да са изчезнали на осемнайсети февруари. – Не е толкова просто – отвърна Брум. – Защо? – Защото колкото повече разглеждам случаите по този начин, толкова по-трудно определям модела на действие. Уагман например е от Бъфало – не е местен. Никой не знае къде и кога е изчезнал, но аз успях да проследя движението му и разбрах, че е могъл да мине през Атлантик Сити някъде през февруари. Сара се замисли. – Спомена петима, в това число и Стюарт, изчезнали през последните седемнайсет години. Има ли още? – И да, и не. Като цяло открих деветима мъже, които долу-горе пасват на модела. Ала в някои случаи теорията взема превес. – Например? – Преди две години някакъв мъж на име Клайд Хорнър, който живеел с майка си, бил обявен за изчезнал на седми февруари. – Е, не е на осемнайсети февруари. – Вероятно не. – Може би става дума за месец февруари. – Може би. Това е проблемът с теориите и моделите. Нужно е време. Продължавам да събирам доказателства. Очите й се напълниха със сълзи. Тя премига, за да ги отпъди. – Не разбирам. Как никой не го е забелязал, след като са изчезнали толкова много хора? – Какво да забележат? – попита Брум. – По дяволите, дори аз не го виждам съвсем ясно още. Непрекъснато изчезват хора. Повечето бягат от дома си. По-голямата част от тях се разоряват, или не притежават нищо, или пък кредиторите са по петите им, така че те бягат и започват нов живот. Пътуват из страната. Понякога променят имената си. Друг път – не. Мнозина от тези мъже... е, никой не ги търси. Никой не иска да ги намери. Една жена, с която разговарях, ме помоли да не търся съпруга й. Имаше три деца от него. Тя мислеше, че той е избягал с някоя – както се изрази самата тя – „вносна курва“ и че това е най-хубавото нещо, което се е случвало някога на семейството й. Известно време и двамата мълчаха. – А преди? – заинтересува се Сара. Брум знаеше какво искаше да каже тя с този въпрос, ала въпреки това попита: – Преди ли? – Преди Стюарт. Някой изчезвал ли е преди съпруга ми? Той прокара пръсти през косата си и вдигна глава. Погледите им се срещнаха. – Не открих такова нещо – отвърна Брум. – Ако говорим за модел, то той започва със Стюарт. 4 Рей се събуди от тропане по вратата. Той отвори едно око и тутакси съжали. Светлината му подейства като удар с нож. Той хвана главата си с ръце, защото се опасяваше, че черепът му ще се разцепи на две от ударите, които усещаше отвътре. – Отвори, Рей. Беше Фестър. – Рей? Хлопането продължаваше. Всяко почукване проникваше в слепоочието му като „две-и-две- четири“. Той спусна крака от леглото и със замаяна глава успя да задържи тялото си в седнало положение. Досами десния му крак се търкаляше празна бутилка „Джак Даниълс“. Ух! Беше изпаднал в несвяст – не, уви, той отново бе получил „бели петна“ – на дивана, без да си направи труда да издърпа леглото под него. Нямаше одеяло. Нито възглавница. Вероятно и вратът го болеше, ала му беше трудно да разбере поради пулсиращата болка в главата. – Рей? – Секунда – отговори той, защото наистина не можеше да се съвземе повече от това и да се раздвижи. Чувстваше се като махмурлия, повдигнато на десета степен. За миг, може би два Рей изпадна в пълна забрава – не си спомняше какво се бе случило предишната нощ, нито какво бе предизвикало този общ дискомфорт на тялото му. Вместо това той си мислеше за последния път, когато се бе чувствал по същия начин, много, много отдавна, преди всичко да бе свършило за него. Тогава беше фоторепортер и работеше за Асошиейтед Прес, пътуваше из Ирак с Двайсет и четвърта дивизия на морската пехота по време на първата война в Персийския залив, когато избухна мината. Чернилка – после болка. Известно време нещата изглеждаха така, сякаш щеше да загуби крака си. – Рей? Хапчетата бяха до леглото му. Хапчета и алкохол – идеалният среднощен коктейл. Питаше се колко ли бе изпил и кога точно, а после изпрати всичко по дяволите. Гаврътна още две глътки, насили се да стане и залитна към вратата. Щом Рей я отвори, Фестър възкликна: – Леле! – Какво? – Изглеждаш така, сякаш два огромни орангутана са те използвали за свой сексуален слуга. Ох, този Фестър. – Колко е часът? – Три. – Кога, следобед ли? – Да, Рей, следобед. Виждаш ли светлината навън? – И Фестър посочи зад него. После изрече с глас на учител в детска градина: – В три следобед навън е светло. В три сутринта е тъмно. Ще ти го обясня с чертеж, ако ще ти помогне. Сякаш само сарказмът му липсваше. Странно. Той никога не се успиваше до след осем, а сега беше вече три? Белите петна трябва да са били доста тежки. Рей се плъзна на една страна и пропусна Фестър вътре. – Има ли причина за посещението ти? Фестър, който бе огромен на ръст, се сви, когато влезе в стаята. Той чу въпроса, кимна и отвърна: – Леле, какво бунище. – Да – каза Рей. – С парите, които ми плащаш, мислиш, че съм си купил голяма къща в затворен комплекс, така ли? – Ха! – посочи с пръст Фестър. – Ето го! – Нещо ти трябва ли? – Тук. Фестър бръкна в чантата си и подаде на Рей фотоапарат. – Използвай го, докато си купиш нов. – Трогнат съм – отвърна Рей. – Е, свърши добра работа. Ти си също така единственият ми служител, който не употребява наркотици, само алкохол. И това те прави най-добрия ми работник. – Миг на нежност, така ли, Фестър? – Да – кимна с глава Фестър. – Не успях да намеря никой друг, който да може да свърши работата на Джордж Куелър довечера. Леле-мале, какво виждат очите ми? – посочи към таблетките Фестър. – Дотук с хвалбите относно дрогата. – Това са болкоуспокояващи. Не си ли спомняш, че снощи ме нападнаха? – Да. Но все пак... – Това означава ли, че съм изгубил приза „Служител на месеца“? – Не и ако не открия и иглите наоколо. – Не съм в състояние да работя довечера, Фестър. – Какво, нима се каниш да останеш цял ден на легло? – Да, планът ми е такъв. – Промени плановете си. Имам нужда от теб. При това плащам надница и половина. Той се огледа и се начумери. – Не че имаш нужда от парите, нищо подобно. Фестър си тръгна. Рей сложи да топли вода. Кафе. Отгоре идваха високи гласове на деца, говорещи на урду. Звучаха така, сякаш хлапетата се връщаха от училище. Рей се запъти към душа и остана под топлата струя до изчерпване на горещата вода. От магазина за деликатеси на Майло на ъгъла се носеше подло ухание. Рей бързо се запъти натам, сякаш се страхуваше, че магазинът можеше и да избяга. Мъчеше се да се съсредоточи върху текущата задача, без да мисли занапред – попита Майло как смогва да държи гърба си изправен цял ден, бръкна в джоба си за парите, усмихна се на следващия клиент и купи местния вестник. Опита се да практикува дзен и да мисли само за мига, да не гледа в бъдещето, защото не желаеше да си спомня за кървавото петно. Прегледа вестника. Статията за изчезването бе придружена със същата снимка, която бе видял по новините вечерта. Устата на Карлтън Флин бе готова за целувка. Класически задник. Косата му бе тъмна и стърчеше високо; на гладката му като на бебе кожа, покриваща тренирана мускулатура, се виждаха татуировки; приличаше на човек, участвал в някое от противните телевизионни риалити програми в Джързи, посветени на самомнителни, спрели да се развиват дървеняци, които наричат момичетата „пожарогасители“. Карлтън Флин имаше досие – три нападения. Беше на двайсет и шест, разведен и „работеше за бащината си популярна фирма“. Рей сгъна вестника и го пъхна под мишница. Не му се мислеше за случая. Не му се мислеше за снимката на Карлтън Флин в компютъра си, нито му се щеше да се попита защо някой би се опитал да го нападне, за да я открадне. Искаше да остави това зад гърба си, да продължи живота си, ден по ден, миг след миг. Блокира и оцелява – също като през последните седемнайсет години. Как ти се бе отразило това, Рей? Той затвори очи и се остави по течението на спомените си за Каси. Беше отново в клуба, омаян от алкохола, гледаше я как танцува сластно с някакъв клиент – изцяло и страстно влюбен с всяка клетка на съществото си, – ала въпреки това без капчица ревност. Каси го погледна над рамото на партньора си с поглед, който би събудил и мъртвец, а той просто й се бе усмихнал в очакване да остане сама, защото знаеше, че в края на деня (или нощта) тя щеше отново да е негова. Въздухът около Каси бе винаги наелектризиран. Имаше веселие, страсти, спонтанност, както и топлина, нежност, интелигентност. Тя те караше да й разкъсаш дрехите и да я хвърлиш на най-близкото легло, докато в същото време съчиняваш любовен сонет в нейна чест. Внезапни образи, тлеещ огън, топъл дъх – всичко това бе по възможностите на Каси, и то наведнъж. Жена като нея, е, понякога трябваше и да дава, нали така? Той си спомни за онази снимка при проклетите развалини в парка. Би ли могъл нападателят да е търсил тъкмо нея? Не му се струваше така. Извика в главата си всички възможни сценарии и накрая реши. Беше се крил достатъчно дълго. От голямата фотожурналистика той бе стигнал до този ужасен преустроен център, до радостите в Атлантик Сити, до това да загуби всичко. Беше се преместил в Лос Анджелис, работеше като истински папарак, замеси се в друга бъркотия и се върна отново тук. Защо? Защо се бе преместил отново на мястото, където бе загубил всичко, освен ако... освен ако нещо не го теглеше назад. Освен ако нещо не го караше да се върне и разбере истината. Каси. Той попремига, за да отпъди образа й, върна се в колата и потегли към парка. Заведението, което посещаваше почти всеки ден, беше още отворено. Рей със сигурност не можеше да изрече с думи какво точно го водеше насам. Толкова неща се бяха променили в него, с изключение на едно – необходимостта му да държи фотоапарата си в ръце. Много неща изграждат фотографа, но в неговия случай ставаше дума за необходимост и тя бе много повече от желание. В действителност той не виждаше, нито възпроизвеждаше нещо, докато не го фотографира. Виждаше целия свят през обектива. За повечето хора онова, което не можеха да видят, чуят, помиришат или вкусят – то не съществуваше. За него нещата стояха тъкмо обратно – нищо не бе реално, докато той не го уловеше с фотоапарата си. Ако тръгнеш по дясната страна на пътеката, можеш да стигнеш до ръба на канарата и на фона на небето да видиш силуета на Атлантик Сити. Нощем океанът светеше като лъскава тъмна завеса. Гледката, ако рискуваш да минеш под издатината, спираше дъха ти. Щом пое нагоре по отдалечената пътека, Рей направи няколко снимки, като се криеше зад обектива, сякаш той му осигуряваше закрила. Развалините на старата мелница за желязна руда се намираха на ръба на Пайн Барънс, най-голямото трасе в Ню Джързи, пресичащо гората. Веднъж, преди много години, Рей се бе отклонил от пътя и бе навлязъл дълбоко навътре. Бе попаднал на необитаема циментова хижа, покрита с графити, някои от които му се видяха сатанински. Пайн Барънс още изобилстваше с руини на обезлюдени градове. Бродеха слухове за извършени злодеяния дълбоко в гората. Ако сте гледали мафиотски образи на кино, със сигурност сте видели и онези кадри, в които те погребват някой труп в Пайн Барънс. Рей твърде често се връщаше към тези си мисли. Някой ден, казваше си той, ще измислят уред, който да показва какво е заровено в пръстта под краката ти, като прави разлика между кости и пръчки, между корени и камъни, и кой знае какво може да откриеш. Рей преглътна и отпъди тази мисъл от главата си. Когато стигна до старата пещ за желязна руда, той извади снимката на Карлтън Флин и я заразглежда. Флин бе застанал вляво на път за тази пътека, същата, на която преди седемнайсет години стоеше и Рей. Защо? Какво е правил Карлтън Флин на това място? Добре, може да е бил поредният планинар или любител на приключения. Но защо се е намирал на същото това място седемнайсет години, след като Рей е бил тук, и защо после е изчезнал? Накъде е тръгнал от тук? Нямаше представа. Куцукането на Рей вече едва се забелязваше. Ако се загледаш отблизо, непременно ще го видиш, ала Рей се бе научил как да го прикрива. Щом се заизкачва по възвишението и застана точно там, откъдето бе заснел Карлтън Флин, болката от старата травма се събуди отново. Останалата част от тялото му все още го болеше от нощното нападение, но засега Рей бе в състояние да не обръща внимание. Нещо привлече погледа му. Той се спря и с присвити очи погледна назад по пътеката, която слизаше надолу. Слънцето блестеше. Може би бе тъкмо това. Както и странният ъгъл на наклона на малкия хълм. Не би го видял, ако е на пътеката, но нещо там се отразяваше, нещо точно където започваше гората, точно срещу големия речен камък. Рей се намръщи и пристъпи към него. Какво, по...? Когато се приближи още повече, той се наведе да го огледа. Протегна ръка, ала се отдръпна, преди да го докосне. Не си зададе никакъв въпрос. Извади фотоапарата си и започна да снима. Там, на земята, току зад камъка, имаше струйка засъхнала кръв. 5 Меган лежеше на леглото и четеше списание. Дейв бе легнал до нея и гледаше телевизия с дистанционно в ръка. За мъжете дистанционното управление на телевизора бе като умиротворител или защитен плащ. Те просто не можеха да гледат телевизия, без да стискат дистанционното, което бе винаги в готовност. Беше малко след десет часа вечерта. Джордан вече спеше. Кайли бе друга работа. Дейв каза: – Ти ли ще имаш честта, или оставяш на мен? – Ти го направи последните две нощи – въздъхна Меган. Дейв се усмихна, без да откъсва очи от телевизора. – Последните три нощи. Но кой ли ги брои? Тя остави списанието. Кайли си лягаше винаги точно в десет, но никога не тръгваше към стаята си, докато родителите й не настоят за това. Меган се изтърколи от леглото и тръгна по коридора. Можеше да се провикне: „Лягай си ВЕДНАГА!“, ала и това бе точно толкова уморително, а и можеше да събуди Джордан. Меган открехна вратата и мушна глава в отвора. – Време е за сън. Кайли дори не отклони поглед от монитора. – Още само петнайсет минути, става ли? – Не. Лягаш си точно в десет. А вече е почти десет и четвърт. – Джен има нужда от помощ за домашното си. Меган се начумери. – На фейсбука си ли? – Само петнайсет минути, бе, мамо. И край. Но никога нямаше да са само петнайсет минути; след петнайсет минути лампите още щяха да светят, Кайли щеше да е още на компютъра, Меган отново трябваше да става, за да я накара да си легне. – Не. Веднага. – Но... – Искаш ли да се обоснова? – Господи, какъв ти е проблемът? Петнайсет минути! – ВЕДНАГА! – Защо крещиш? Непрекъснато ми крещиш. И така нататък. Меган си помисли за Лорейн, за посещението й, за това, че не бе създадена за деца, и за една от онези майки на ъгловата маса в кафенето на „Старбъкс“, за това как миналото ти винаги те преследва, и хубавото, и лошото, как го опаковаш в кутии и го складираш в някой килер, като си мислиш, че ще е като останалите кутии, складирани в дома ти – нещо, което пазиш, ала никога не отваряш – и един ден, когато реалността те притисне отвсякъде, влизаш в килера и отново го отваряш. Когато Меган се върна в спалнята, Дейв вече спеше, телевизорът работеше, а дистанционното беше в ръката му. Той лежеше по гръб. Бе съблякъл ризата си, гърдите му се повдигаха и спадаха с леко хъркане. Меган спря за миг и го загледа. Той беше едър мъж, все още във форма, ала годините си бяха казали думата. Косата му оредяваше. Шията му бе поувиснала. Стойката му не бе както преди. Работеше твърде много. Всеки ден през седмицата той се събуждаше в шест и половина, слагаше си костюм и вратовръзка и потегляше с колата към шестетажния си ъглов офис в Джързи Сити. Работеше като адвокат и пътуваше повече, отколкото трябва. Изглежда, харесваше доста работата си, ала живееше само за миговете, когато ще се прибере у дома при семейството си. Дейв обичаше да се грижи за децата си, да ги гледа на мачовете им и държеше да се представят добре на състезанията. Харесваше му да си бъбри с останалите родители около игрището и да посръбва бира с момчетата от Американския легион, както и да участва във футболната лига на своя старец, а рано сутрин да изиграе един рунд голф в клуба. Щастлива ли си? Никога не си бе задавала този въпрос. Всъщност как щеше да отговори? Сега усети, че й се появи желание да отговори. Щастлив ли беше той? Тя го криеше от него. Може би и той правеше същото. През последните шестнайсет години тя бе спала с този мъж и само с него, а го бе лъгала още от първия ден. Дали сега това щеше да има значение? Дали истината щеше да промени нещо? Той не знаеше нищо за миналото й, макар да я познаваше по-добре от всеки друг. Меган се приближи до леглото още малко, внимателно взе дистанционното от ръката му и изключи телевизора. Дейв се размърда и се обърна на една страна. В повечето случаи той спеше свит като в майчината утроба. Тя се намести на леглото до него и се сви във формата на лъжица. Тялото му бе топло. Тя мушна носа си в гърба му. Харесваше й ароматът му. Когато Меган надничаше в бъдещето си, когато се виждаше стара, да живее във Флорида или в някой старчески дом, или пък където и да й е отредено да свърши дните си, Меган знаеше, че ще бъде точно с този човек. Не можеше да си представи нищо друго. Тя обичаше Дейв. Беше си устроила живота с него и го обичаше – нима трябваше да се чувства зле от факта, че от време на време иска нещо повече или нещо по-различно? Това не бе правилно. Въпросът беше защо бе неправилно. Тя сложи ръка на бедрото му. Знаеше, че може да приплъзне пръсти под ластика, знаеше как точно ще реагира той, как леко ще простене в съня си. Тя се усмихна при тази мисъл, но по някаква причина реши да не го прави. Мислите й се зареяха назад във времето, когато посети „Ла Крим“. Беше прекрасно да влезе вътре, даусетиатмосферата там. Защо бе отворила затворената врата? И не толкова абстрактен и философски въпрос: можеше ли Стюарт Грийн наистина да се върне? Не. Поне тя не си го представяше. Или пък, като си помислиш, неговото завръщане би обяснило всичко. Внезапно вълнението й прерасна в страх. В миналото имаше хубави мигове, вълнуващи мигове, забавни мигове. Но имаше и много, много страховити мигове. Като си помислиш, нима всички те не вървяха ръка за ръка? Нима това не беше част от живота? Стюарт Грийн. Тя си мислеше, че това бе отдавна заровен дух. Но човек не може да зарови дух, нали? Меган потръпна, прегърна Дейв през кръста и се приюти още по-близо до него. За нейна изненада той взе ръката й в своята и я попита: – Добре ли си, миличка? – Нищо ми няма. Мълчание. След малко той каза: – Обичам те. Меган разбра, че никога няма да може да заспи, но заспа. Хвърли се в съня като от висока канара. В три след полунощ, когато мобилният й телефон звънна, тя все още бе прилепнала за съпруга си в постелята, а ръката й продължаваше да го прегръща през кръста. Без да се колебае, тя протегна ръка към телефона. Погледна на екранчето кой се обажда, макар че нямаше нужда. Все още в полудрямка, Дейв изруга и каза: – Не вдигай. Ала Меган просто не можеше да не вдигне. Вече се бе изтърколила от леглото и търсеше с крака чехлите си. Постави слушалката до ухото си. – Агнес? – Той е в стаята ми – прошепна старицата. – Всичко ще е наред, Агнес. Тръгвам. – Моля те, побързай. – Ужасът в шепота й не би могъл да бъде по-очевиден, дори ако бе изписан с премигваща неонова светлина. – Мисля, че има намерение да ме убие. Брум не си направи труда да освети служебната си значка, когато влезе в „Ла Крим“, в неговия „Салон за мъже“ – евфемизъм за толкова много неща, – ситуиран на две кратки пресечки от географска гледна точка (ала дълги в много други отношения) от Дъсчената пътека4 на Атлантик Сити. Бодигардът на име Лари, стар негов познайник, вече го бе видял. 4Историческата Дъсчена пътека – в курортния град Атлантик Сити, разположен по източното крайбрежие на САЩ, е изградена от дъски пешеходна пътека, свързваща хотелите с плажа. – Б. пр. – Здрасти, Брум. – Здрасти, Лари. – По работа или за удоволствие? – попита Лари. – По работа. Руди тук ли е? – В офиса си. Беше десет сутринта, но в клуба вече имаше няколко въодушевени посетители и доста въодушевени танцьори. Един от персонала приготвяше винаги популярния бюфет „всичко за хапване“ (само храна – ха-ха!), като размесваше върху подносите сухи мезета, останали от памтивека. Трябва да отбележим, че бюфетът бе истински развъдник на салмонела и епидемията чакаше да избухне всеки момент, но понякога служителите наистина нямаха избор – оставаше им само такава храна. Руди седеше зад бюрото си. Може да е работил допълнително по „Семейство Сопрано“5, освен ако директорът по кастинга не го бе натоварил твърде много с обичайните неща. Той беше едър мъж със златен синджир, толкова дебел, че да вдигне котвата на кораб за фестивали и круизи, носеше и розов пръстен, какъвто би могъл да се нахлузи на китките на повечето от танцьорките в бара. 5Американски драматичен сериал на сценариста Дейвид Чейс. – Б. пр. – Здрасти, Брум. – Какво става, Руди? – Мога ли да направя нещо за теб? – Знаеш ли кой е Карлтън Флин? – попита Брум. – Разбира се. Малък пикльо с меки мускули и изкуствен тен. – Знаеш ли, че е изчезнал? – Да, чух за това. – Недей да тъжиш много. – Изплаках си очите – отвърна Руди. – Нещо да ми кажеш за него? – Момичетата разправят, че пишката му била малка. – Руди си запали цигара и посочи с нея към Брум. – Стероиди, приятелю. Стой далеч от тях. Те те съсухрят и те сбръчкват като стафида. – Оценявам и здравния съвет, и образността ти. Нещо друго? – Вероятно е посещавал доста клубове – каза Руди. – Така е. – Защо тогава си се захванал с мен? – Защото е изчезнал. Като Стюарт Грийн. Думите му накараха Руди да опули очи. – И? Какво беше онова преди двайсет години? – Седемнайсет. – Преди много години. В град като Атлантик Сити това е цяла вечност. Господи, та това е съвсем логично. Тук живеем като псета. Всичко остарява много по-бързо, отколкото другаде. И, да, макар да не бе широко оповестено, Стюарт Грийн, изкуфелият баща на малките Сузи и Брандън, верен съпруг на раковоболната Сара, използваше с наслада алкохолните услуги на „Ла Крим“ и компанията на стриптийзьорките. Той поддържаше отделна кредитна карта със сметките, които пристигаха на адреса на офиса му. Накрая Брум го бе казал на Сара с най-безобидните думи, които намери, и реакцията й го бе удивила. – Мнозина семейни мъже посещават клубове – бе отвърнала Сара. – Какво от това? – Ти знаеше ли? – Да. Ала Сара лъжеше. Той бе зърнал болезнена искрица в очите й. – Но това няма значение – заяви тя. И, погледнато от определен ъгъл, наистина нямаше. Фактът, че един мъж може да изпитва удоволствие от невинни любовни погледи, или дори да изпита желание, нямаше нищо общо с важната задача да бъде намерен. От друга страна, когато Брум започна да разпитва шефовете и служителите в „Ла Крим“, оформи се доста тревожна и зловеща картина. – Стюарт Грийн – рече Руди. – Отдавна не съм чувал това име. Каква е връзката с него? – Само две неща, Руди. Защото Брум знаеше, че общото между Грийн и Флин е много малко. Стюарт Грийн бе женен, баща на две деца и работеше здраво. Карлтън Флин беше ерген, разглезен, неосъществен баща. – Първо: и двамата изчезват на една и съща дата, макар и със седемнайсетгодишна разлика. И второ – Брум махна с ръка, – от една и съща прослойка са. Във филмите хора като Руди никога не сътрудничат на полицията. В действителност те бягат от неприятностите, както и от неразрешените криминални случаи. – И как мога аз да помогна? – Флин имаше ли си любимка тук? – Имаш предвид като Стюарт и Каси? Брум замълча в очакване на тъмния облак да отмине. – Защото, виждаш ли, никое от момичетата ми не е изчезнало, ако това имаш предвид. Брум продължаваше да мълчи. Стюарт Грийн наистина си имаше любимо момиче тук. Тя също бе изчезнала, и то в същата нощ преди седемнайсет години. Когато федералните, които взеха случая от Брум и Полицейското управление на Атлантик Сити, разбраха, че става въпрос за високопоставени граждани, те видяха какво ще последва, затова бързо оформиха и приеха следната теория: Стюарт Грийн бе избягал със стриптийзьорка. Ала Сара не искаше и да чуе за това, а и Брум никога не го прие на сериозно. Грийн може и да е бил истински Нарцис с желание да кривне малко встрани, но да остави децата си и да напусне града? Не се връзваше. Нито една сметка на името на Стюарт Грийн не бе докосната. Никакви пари, никакви ценности не бяха пропилени. Не бе събрал багажа си, не бе продал нищо, в службата нямаше и следа от някакво негово намерение да бяга. Всъщност прибраният му кабинет, методично подреденото му бюро говореха за почти завършената кариера на Стюарт. Той имаше постоянен доход, добра работа, връзки в общността, обични родители и потомство. Ако е избягал, всички следи сочеха, че е било внезапно хрумване. – Добре, ще поразпитам тук-там. За да разбера дали Флин е имал по-специално отношение към някое момиче. Нещо друго? Досега Брум бе в състояние да назове десет души, които приблизително биха паснали на общия модел на изчезналите мъже. Бившата му жена и партньор Ирин Андерсън бе дори осигурила фотографиите на трима от тях. Трябваше още време, за да осигури снимки и на останалите. Той подаде фотографиите на Руди. – Познаваш ли някого от тези мъже? – Заподозрени ли са? Брум начумерено отмина въпроса. – Познаваш ли ги, да, или не? – Ееее, добре де, съжалявам, че попитах. – Руди разхвърля снимките на бюрото. – Не знам. Този ми изглежда познат. Питър Бърман. Безработен. Обявен за изчезнал на 4 март преди осем години. – Откъде го познаваш? Свиване на рамене. – Как се казва? – Не съм казал, че го познавам. Казах, че ми изглежда познат. Не знам откога и откъде. Може да съм го виждал преди години. – Преди осем години, а? – Не знам, може би, защо? – Покажи фотографиите из заведението. Виж дали някой ги познава. Не казвай за какво ти трябва. – По дяволите, аз самият не знам за какво. Брум бе проверил всички случаи. Засега – а бе още рано – единственият случай, придружен с изчезването на жена, бе, разбира се, този на Стюарт Грийн. По времето, когато е работила тук, я наричали Каси. Никой не знаеше истинското й име. Федералните, пък и повечето полицаи, се изпариха набързо, щом стриптийзьорката влезе в играта. Разнесоха се клюки, които стигнаха до квартала на Грийн. Децата могат да бъдат доста подли. Сузи и Брандън трябваше да чуят какви ли не подигравки по отношение на баща си, който бил избягал с екзотична танцьорка. Само едно ченге – едно, вероятно, доста тъпо ченге – не бе повярвало на това твърдение. – Нещо друго? – попита Руди. Брум поклати глава и се запъти към вратата. Вдигна поглед и видяното го накара внезапно да спре. – Какво има? – попита Руди. Брум посочи нагоре. – Охранителни камери? – Разбира се. В случай, че започнат съдебен процес срещу нас. Е, преди два месеца този човек изтегля дванайсет хиляди долара от кредитната си карта. Когато жена му разбира, той твърди, че някой е откраднал кредитната му карта, или пък, че е жертва на измама и други такива глупости. Заявява, че никога не е идвал тук. Иска си парите обратно. Брум се усмихна. – И? – И аз му изпратих снимка от охранителната камера, на която той танцува, притиснал партньорката до себе си, и аз му казах, че ще се радвам да изпратя цялата видеокасета на съпругата му. После предложих да даде допълнителен бакшиш на момичетата, защото те работеха усърдно онази нощ. – Колко време, преди да го презапишеш? – Да го презапиша ли? Коя година сме сега, 2008-а? Всичко вече е цифрово. Нищо не презаписвам. Пазя всеки факт от последните две години тук, вътре. – Мога ли да видя онова, което имаш за осемнайсети февруари? От тази, както и от миналата година. Рей пътуваше с колата си към офиса на „ФедЕкс“ в Нортфийлд. Включи компютъра си и принтира фотографията на Карлтън Флин, направена в Пайн Барънс. Знаеше, че ако просто я изпрати в Групата, отговорна за стандартизация на формата, фотофайлът можеше да покаже с чий фотоапарат е заснета. Ето защо той я принтира и й направи цветно копие. Хвана я за крайчеца, за да не оставя пръстови отпечатъци. Изтри плика с гъба, използва обикновена синя химикалка за надписа, който направи с печатни букви. Адресира писмото до Полицейското управление на Атлантик Сити и потегли към пощенската кутия, разположена на тиха уличка в Абсикън. Видението с кръвта отново се появи пред очите му. Беше се запитал дали това не е твърде рисковано, дали наистина ще се върне пак при него. Не виждаше как би станало и може би сега, след толкова много години, това дори не бе най- важното. Той нямаше избор. Каквото и да изровеха накрая, каквато и неприятност да произтичаше от това за него, какво губеше? Не му се мислеше за отговора. Рей метна плика в пощенската кутия и потегли. 6 Меган рязко спря колата и отвори вратата откъм мястото, отредено за пътника. Бързо прекоси фоайето, като мина покрай уморения от безсънната нощ портиер, който подбели очи, като я видя да свива вляво по другия коридор. Стаята на Агнес бе третата от дясната страна. Меган отвори вратата и чу тихо пъшкане откъм леглото. Вътре беше тъмно като в рог. По дяволите, къде е нощната светлина? Завъртя електрическия ключ, обърна се към леглото и усети, че сърцето й отново ще се разкъса от жалост. – Агнес? Възрастната жена седеше, завита до опулените си като пържени яйца очи, и приличаше на малко дете, което гледа страшен филм. – Меган е. – Меган? – Всичко е наред. Тук съм. – Той отново беше в стаята – прошепна възрастната жена. Меган бързо се доближи до леглото и прегърна свекърва си. Агнес Пиърс бе толкова отслабнала през последната година, че й се стори, че прегръща торба с кокали. Старицата бе студена и трепереше в широката си нощница. Меган остана така няколко минути, като я успокояваше по същия начин, по който бе успокоявала децата си, когато се събуждаха от кошмарен сън. – Извинявай – продума Агнес през сълзи. – Шшт, всичко е наред. – Не биваше да ти се обаждам. – Искам да ми се обаждаш – отвърна Меган. – Ако нещо те уплаши, винаги трябва да ми се обаждаш, разбра ли? Мирисът на урина не можеше да се сгреши. Щом Агнес се успокои, Меган й помогна да смени памперса – Агнес отказа да остави Меган сама да свърши това – и отново я сложи да си легне. Щом двете се настаниха една до друга в голямото легло, Меган рече: – Искаш ли да ми разкажеш? По страните на Агнес се затъркаляха сълзи. Меган надникна в очите й, тъй като очите разкриваха всичко. Симптомите на деменция започнаха преди три години с обичайното забравяне. Наричаше сина си Дейв „Франк“, не по името на покойния си съпруг, а на годеника си, който я бе изоставил пред олтара преди петдесет години. Отдадена на внуците си баба, Агнес внезапно започна да забравя имената на децата, не си спомняше дори кои са. Това бе стреснало Кайли. Параноята бе обичайният спътник на Агнес. Тя си мислеше, че телевизионните драми се случват в реалността, тревожеше се, че убиецът от сериала „От местопрестъплението: Маями“ се крие под леглото й. – Пак беше в стаята ми – каза й Агнес сега. – Каза, че ще ме убие. Това пък беше друга заблуда. Дейв се бе опитал, ала не му стигаше търпение за подобни неща. По време на последните финали на Националната футболна лига по футбол в САЩ „Супербол“, точно преди да разберат, че тя повече не може да живее самичка, Агнес продължаваше да настоява, че мачът не се предавал на живо, че тя вече го била гледала и знаела кой ще победи. Дейв започна весело с въпроса: – Кой печели? Ще предложа и пари за обзалагането. Агнес бе отговорила: – О, ще видиш. Ала Дейв не остави така въпроса. – Ами да, какво ще стане сега? – бе попитал той, като с всеки миг се вбесяваше все повече и повече. – Гледай – бе отвърнала Агнес и още щом мачът свърши, лицето й се озари и тя рече: – Видя ли? Нали ти казах? – Какво си ми казала? Меган: – Остави, Дейв. Агнес продължи да кима към сина си. – И преди съм гледала този мач. Казах ти. – Тогава кой победи? – Не искам да ти развалям изненадата. – Предаването е на живо, мамо. Не може да знаеш. – Разбира се, че знам. – Тогава, кой победи, а? Кажи ми кой победи. – И да разваля всичко? – Няма да го развалиш. Просто ми кажи кой победи. – Ще видиш. – Не може да си гледала мача, мамо. В момента го предават на живо. – Разбира се, че съм го гледала. Вчера го предаваха. И диалогът им продължи така, докато лицето на Дейв не стана мораво, а Меган не се намеси и не му напомни отново, че Агнес не е виновна. Толкова им беше трудно. Разболяваме се от рак или получаваме инфаркт, ала душевните болести са по дефиниция непонятни за нас. През изминалите месец-два Агнес стана жертва на друга заблуда – някакъв мъж нахлуваше в стаята й и я заплашваше. Дейв пак искаше да пренебрегне ставащото. – Остави телефона да звъни – уморено простенваше той. – Ще трябва да изискаме по-голям контрол над нея. Но Меган не можеше така. Във всеки случай още не. Лекарите я бяха предупредили, че положението на Агнес се влошава и че е почти готова за „третия етаж“, където настаняват пациентите с Алцхаймер. За външни хора това изглеждаше жестоко, ала сега Дейв повярва. Тъй като нямаше никаква надежда за излекуване, работещите на „третия етаж“ правеха всичко възможно, за да могат пациентите да се почувстват удобно, като използват „утвърждаваща терапия“, което в общи линии означаваше следното: „Щом вярваш, че е истина, значи е истина“. Така че, ако вярваш например, че си двайсет и две годишна майка на новородено, сестрите те оставяха да храниш и гушкаш „пеленачето“ (кукла) и му гугукаха като роднини, дошли да го видят. Друга една жена вярваше, че е бременна, така че непрекъснато питаше колко време й остава до термина, дали иска момиче или момче и други такива. Меган погледна уплашеното лице на Агнес. Само преди няколко години Агнес бе язвителна – забавна, рязка и удивително цапната в устата. Една вечер, когато двете жени си бяха пийнали достатъчно, Меган дори й разказа част от истината за миналото си. Не цялото. Само намекна, че е имало още нещо. А Агнес бе отвърнала: – Знам, сладурче. Всички си имаме тайни. Повече не издумаха и дума за това. Колчем Меган искаше да повдигне въпроса отново – е, тогава пък все ставаше твърде късно. – Вече съм добре – заяви Агнес. – Можеш да си тръгваш. – Имам още малко време. – Трябва да закараш децата на училище, нали? – Достатъчно големи са, за да се погрижат сами за себе си. – Наистина ли? – наклони на една страна главата си тя. – Меган? – Да? – Какво ще направиш, ако тази нощ той пак пристигне? Меган върна вниманието си към нощната лампа. – Кой я загаси? – Той. Меган се зачуди. Утвърждаваща терапия. А защо не, по дяволите? Може пък тя да предложи на ужасената жена успокоение. – Донесох нещо, което може да помогне. Тя бръкна в чантичката си и измъкна нещо, което напомняше на дигитален будилник. Агнес изглеждаше объркана. – Това е шпионска камера – каза Меган. Беше я купила от ТВ магазин за шпионски материали. Да, тя можеше дакаже,че е шпионска камера – утвърждаващата терапия нямаше нищо общо с честността, – но защо трябваше да се лъже, без да има нужда от това? – Така ще можем да хванем копелето на местопрестъплението. – Благодаря ти – отвърна Агнес с насълзени – може би от облекчение? – очи. – Много ти благодаря, Меган. – Няма нищо. Меган остави камерата така, че да гледа към леглото. Камерата работеше с индикатор за време и движение. Агнес винаги се обаждаше в три след полунощ. – Сега ще направя ето какво – заобяснява тя. – Ще наглася таймера, така че записът да започне в девет вечерта и да продължи до шест сутринта, съгласна ли си? – Ръцете ти – каза Агнес. – Моля? – Треперят. Меган погледна към тях. Агнес имаше право. Пръстите й едва уцелваха бутоните. – Щом дойде за мен – прошепна Агнес, – и моите ръце се разтреперват. Меган отново се приближи до леглото и пак прегърна свекърва си. – И ти, нали, Меган? – Какво и аз? – И ти си уплашена. Трепериш, защото се боиш от него. Меган не знаеше какво да отговори. – В опасност си, нали, Меган? И при теб ли идва? Меган понечи да каже „не“, да я успокои, че всичко е наред, ала се спря. Не искаше да я лъже. Защо Агнес да си мисли, че е единствената, която се страхува? – Аз... не знам – отвърна Меган. – Но ти се боиш, че е дошъл, за да те вземе? Меган преглътна и си помисли за Стюарт Грийн, за края на тяхната история. – Мисля, че е така. – Не би трябвало. – Не трябва ли? – Не. Меган се помъчи да кимне. – Добре. Да ти кажа ли нещо? Няма да се страхувам, ако и ти не се страхуваш. Ала Агнес се намръщи и отпъди с махване на ръка снизхождението в отговора й. – Има разлика. – Каква е тя? – Ти си млада – отвърна Агнес. – Силна си. Издръжлива. Сблъсквала си се със злощастието, нали? – Също като теб. Агнес го пропусна покрай ушите си. – Не си стара жена, прикована към леглото. Не трябва да лежиш безпомощна в мрака и да чакаш трепереща да дойде и да те прибере. Меган само я погледна и си помисли:Леле, ами сега? Кой е подложен на утвърждаваща терапия в момента? – Не чакай в мрака – развълнувано прошепна Агнес. – Никога не се чувствай безпомощна. Ще го направиш ли? Заради мен? Не искам да се чувстваш така. – Добре, Агнес. – Обещаваш ли? Меган кимна. – Обещавам. Говореше сериозно. Утвърждаваща терапия или не, Агнес бе изрекла универсална истина: Да си уплашен е лошо, но да се чувстваш безпомощен е още по-зле. И бездруго, откакто видя Лорейн, Меган се забавляваше с мисълта да осъществи голямата промяна. Това можеше да извади миналото й на показ по лош начин, ала Агнес бе подчертала, че така е по-добре, отколкото да лежиш безпомощна в мрака. – Благодаря ти, Агнес. Старата жена замига с очи, сякаш искаше да спре напиращите си сълзи. – Тръгваш ли? – Да. Но ще се върна. Агнес разтвори обятия. – Може ли да останеш близо до мен малко по-дълго? Не много. Знам, че трябва да тръгваш. Но няколко минути няма да те забавят кой знае колко, нали? Меган поклати глава. – Никак дори. 7 Брум тъкмо бе започнал да гледа заснетото от охранителните камери, да наблюдава разни идиоти, които излизаха през вратата с чаши в ръце, с мъниста, със смешни шапки и момичета, когато го повика Руди от „Ла Крим“. – Карлтън Флин е имал любимо момиче – рече Руди. – Коя? – Тони Алюър. Брум подбели очи. – Това истинското й име ли е? – Толкова истинско, колкото всичко по нея, ако разбираш накъде бия – отвърна Руди. – Ами да, ти си цар на деликатността. Тя кога ще дойде? – В момента е тук. – Ще намина към нея. Брум се канеше да изключи компютъра, когато Голдбърг, негов шеф, едър мъжага с библейски пропорции, попита: – Какво, по дяволите, е това? Голдбърг се наведе над него. Вонеше на бира, пот и риба. – Видеоматериалите на „Ла Крим“ от нощта, когато изчезна Флин. – Защо ги преглеждаш? Брум не искаше да се задълбочава в проблема, ала Голдбърг нямаше да го отмине току- така. Голдбърг носеше бежова дреха с копчета до долу, която най-вероятно в началото на жизнения си път е била чисто бяла. Той не говореше, а ръмжеше, като си мислеше, че така ще прикрие безинтересните си мисли. Засега успяваше. Брум стана. – Търся връзка между Стюарт Грийн и Карлтън Флин. И двамата изчезнаха на една и съща дата. Голдбърг кимна с глава, сякаш се бе замислил дълбоко. – И докъде те отведоха заключенията ти? – Обратно в „Ла Крим“. Флин е харесвал особено много една стриптийзьорка. – Хм – потърка брада Голдбърг. – Като Стюарт Грийн ли? – Може би. Брум измъкна флашката от компютъра. Може би щеше да помоли Ирин да ги погледне. Тя имаше око за такива неща. Можеше да й ги остави по пътя си. И бързо отмина Голдбърг. Щом зави зад ъгъла, той се обърна назад, притеснен, че Голдбърг може да е по следите му. Но не беше. Голдбърг се бе навел над телефона, прикрил с шепа микрофона на слушалката да не го чуват, сякаш това имаше голямо значение. Двайсет минути по-късно, след като бързо хвърли флашката в стаята на Ирин, Брум седеше срещу Тони Алюър в най-тихото сепаре на „Ла Крим“. Зад нея стоеше Руди, кръстосал ръце на гърдите. Тони позираше, цялата в импланти, и външността й сякаш говореше: „Татко не ме обичаше достатъчно“. Това бе клишето в места като това, а истината беше, че през по-голямата част от времето тук клишето добре се връзваше с човека. Тони беше млада и построена здраво като тухлена къща, с откровена хирургическа намеса, ала лицето й беше някак безчувствено, видяло многотията от типове, които сутрин се измъкват от клуба, а после сменят телефонните си номера. – Разкажи ми за Карлтън Флин – помоли Брум. – Карлтън ли? – Тя премига с клепачите си, които бяха тъй фалшиви, че приличаха на умиращи раци, припичащи се на слънце. – О, той беше сладурче. Отнасяше се към мен като към чисто злато. Винаги беше джентълмен. Тони не бе добра лъжкиня. Очите й шареха като подплашени птици. – Да ми кажеш нещо друго за него? – Всъщност не. – Как се запознахте? – Тук. – Как? – Поръча си танц с мен – обясни Тони. – Знаете, че е напълно законно. – И после какво, отведе те на масата си? – О, не. Не го правя тук. Тук всичко е легално. При тези й думи дори Руди подбели очи. Брум въздъхна. – Тони? – Да? – Аз не съм някакъв шеф, така че не ми пука дали замеряш маймунките с понички... – А? – При това смятам, че ти нямаш нищо общо със случилото се с Карлтън. Но ако продължиш да ме лъжеш... – Не лъжа! Брум вдигна ръка, за да я усмири. – Ако продължиш да ме лъжеш, Тони, ще те закопчая и ще те хвърля в затвора за лъжите ти. Ще те обвиня и ще наглася нещата така, че все едно ти си го убила, защото наистина ми писна от случая и ми се ще да го приключа. Така че или ще ми кажеш истината, или ще свършиш в затвора. Той, разбира се, й пускаше въдица. Брум не се чувстваше добре заради бъдещето на момичето, което бе твърде тъпо, за да намери изход от положението. Тя хвърли поглед зад себе си към Руди. Брум се чудеше дали да каже на Руди да си тръгне, ала Руди кимна с глава на момичето да продължи. Тони сведе поглед. Раменете й увиснаха. – Той ми счупи пръста. През цялото време тя държеше дясната си ръка под масата. Беше навлякла червена ръкавица, която да я прикрива – цветът си отиваше с цвета на сутиена й, – и когато я свали, Брум забеляза, че пръстът й бе наместен неправилно. Беше изкривен на една страна, костта почти се подаваше през кожата. Брум хвърли поглед към Руди. Руди сви рамене. – Нима мислиш, че тук разполагаме с добър здравен пункт? По бузата на Тони се търколи сълза. – Карлтън е подъл човек. Харесва му да ме наранява. Рече, че ако кажа на някого или се оплача, ще убие Ралфи. – Това гаджето ти ли е? Тя погледна към Брум, сякаш той бе чудовище с две глави. – Моят пудел. Брум погледна към Руди. – Знаеш ли нещо за това? – Нима мислиш, че съм направил картотека на домашните любимци на момичетата? – Не питам за кучето, тъпо копеле. Знаеше ли, че Карлтън Флин е садистичен маниак? – Ей, ако някой нарани момичетата ми, гоня го оттук. Но щом не знам нищо, какво бих могъл да направя, нали така? Все едно да падне дърво в гората или нещо подобно. Има ли значение, ако не съм го чул? Щом не знам, значи не знам. Руди, философът на Салона за мъже. – Наранявал ли те е по някакъв друг начин? – попита Брум. Тони кимна и стисна очи. – Ще ми разкажеш ли? – Не. – Значи си го мразела. – Да. – А сега е изчезнал. Изкуствените мигли на Тони се отвориха. – Нали каза, че нямам нищо общо с това? – Ти може би не – отвърна Брум. – Но може би някой друг, на когото му пука за теб. Може би някой, който е искал да те защити. Тя отново го погледна объркано. – Някое гадже, родител, близък приятел. – Правиш си майтап, нали? За жалост объркването й бе напълно оправдано. Тя нямаше никого, освен пудела на име Ралфи. Дотук. – Кога видя Флин за последен път? – попита Брум. – През нощта, преди да, ъъъ, да си тръгне или там каквото е станало. – Къде отидохте? – В началото бяхме тук. Той обичаше да ме гледа как танцувам. Мъжете рядко купуват танци на пилон и той ще се усмихне и ще гледа, а после ще ме отведе у дома, ще ме нарече курва, задето съм танцувала, и ще ме нарани. Брум се стараеше да не показва нищо с изражението на лицето си. Искаш да дойдеш тук, да си изпуснеш парата или нещо друго, каквото и да е, никой няма да те осъди. Но онова, което не се казваше, бе, че това никога не им бе достатъчно. Така че Карлтън Флин започва със съвсем дребни залози и дребни печалби, но не след дълго започва да мечтае за още. Винаги така става. Залаганията следват едно след друго. Най-добре го е казал дядото на Брум: „Ако непрекъснато се усещаш незадоволена, оглеждаш се за втори мъж“. – Възнамеряваш ли да го видиш пак? – попита Брум. – Трябваше да се срещнем вечерта, когато той, нали знаете, изчезна. – Какво стана? – Обади се и каза, че ще закъснее. Но изобщо не се появи. – Каза ли защо ще закъснее? – Не. – Знаеш ли къде е бил същия ден? Тони поклати глава. До ноздрите му стигна спарена воня от лак за коса и съжаление. – Да ми кажеш нещо за този ден? Отново поклащане на главата. – Не разбирам – заключи Брум. – Този тип непрекъснато те е наранявал, нали така? – Да. – И това е ескалирало. – Ъ? Брум потисна въздишката си. – Ставало е все по-лошо и по-лошо. – О! Да. Така е. Брум разпери ръце. – Как, мислеше, ще свърши това? Тони попремига, извърна поглед встрани, замисли се за миг. – По начина, по който свършваше винаги. Щеше да се умори от мен. Щеше да си хване следващата – сви рамене в добавка тя. – Или щеше да ме убие. 8 Думите „Кантора Хари Сътън“ бяха красиво изписани върху армираното стъкло. Старата школа. Меган леко почука на стъклото и Хари отговори с ехтящ глас: – Влез! Тя хвана топката на бравата. Преди няколко часа тя бе позвънила вкъщи и бе казала на Дейв, че ще се върне късно. Той искаше да узнае причината. Тя го бе посъветвала да не се тревожи и бе затворила. А сега бе тук, беше се върнала в Атлантик Сити, мястото, което познаваше твърде добре. Меган отвори вратата със съзнанието, че това й действие вероятно щеше да промени всичко. Офисът още представляваше запусната канцелария, състояща се от една стая с ниски секции, ала Хари можеше да я ползва и в такъв вид. – Здрасти, Хари! Хари не бе привлекателен мъж. Под очите му имаше толкова дълбоки торбички, че ако ги напълнеше с вода, в тях можеше да организира двайсетдневен круиз по море. Носът му бе подут като на карикатура. Косата му стряскаше с белотата си, която би изчезнала само под дулото на пистолет. Ала усмивката му, да, тя бе изпълнена с щастие. Усмивката му стопли Меган, върна я обратно и я накара да се почувства в безопасност. – Твърде дълго те нямаше, Каси. Някои наричаха Хари „уличен адвокат“, ала това не бе чистата истина за него. Преди четири десетилетия той бе завършил юридическия факултет в Станфърд и бе започнал сътрудничество в престижната юридическа фирма „Кронбърг, Райтър и Роузмън“. Една нощ няколко добронамерени колеги повлякоха свенливия и тих адвокат в Атлантик Сити да играят хазарт, да задяват момичета и изобщо да се потопят в разврат. Срамежливият Хари се отдаде на безпътица и повече не излезе от там. Напусна голямата фирма, написа името си върху вратата на точно тази кантора и реши да защитава онеправданите в града, които в много отношения се състояха от всички, започнали живота си от тук. Малцина от хората, които срещате, са с ореол на главите. Нито са красавци, нито са ангелчета, нито раздават благотворителност – в случая с Хари, той определено предпочиташе грешниците пред светците, – ала те носеха аура на доверие и доброта. Хари бе един от тях. – Здравей, Каси – поздрави я той. Гласът му бе остър. Той се размърда на стола си. – Как я караш, Хари? Ясните му сини очи я погледнаха по странен начин. Не беше в неговия стил, но оттогава бяха изминали близо две десетилетия. Хората се променят. Запита се дали идването й не бе грешка. – Благодаря, добре. – Благодаря, добре? Хари кимна и прехапа устни. – Какво става, Хари? Внезапно очите му се насълзиха. – Хари? – По дяволите – изруга той. – Какво? – Обещах да не казвам. Понякога съм такава порта. Тя мълчеше и чакаше. – Просто... Мислех, че не си между живите. Тя се усмихна, почувствала облекчение от факта, че, да, той си бе останал същият свръхемоционален човек, когото помнеше. – Хари... Той махна с ръка. – След като ти изчезна с онзи, дойдоха ченгетата. – Не съм изчезвала с онзи. – Самичка ли изчезна? – Нещо такова. – Е, ченгетата искаха да говорят с теб. Още го искат. – Знам – отвърна Меган. – Затова се върнах. Имам нужда от помощта ти. Когато видя за първи път усмихнатата млада двойка близо до входа, Тони Алюър въздъхна и поклати глава. Истинското име на Тони беше Алиса. Беше го използвала като сценичен прякор от „Алиса в Страната на чудесата“, но даденото й име се оказа по-лесно за хората, свързани с миналото й – така я разпознаваха. В момента, привършила работата си за деня, тя носеше свободен суичър. Беше сменила тънките си и остри токчета за чифт обувки за тенис. Беше изстъргала натрупания грим и си бе нахлузила чифт огромни слънчеви очила. Мислеше си, че изобщо не прилича на екзотичната танцьорка, каквато всъщност беше. Усмихнатата двойка сякаш бе току-що излязла от страниците на някое библейско изследване. Тони свъси вежди. Познаваше този тип хора. Добродетелни. Искаха да й дадат брошури и да спасят душата й. Ще използват някоя банална фраза като например: „Отърви се от дамските си прашки и ще откриеш Иисус“, а тя ще отговори: „Иисус дава ли големи бакшиши?“. Усмихнатото русокосо момиче бе младо, здраво и хубаво. Косата й бе завързана отзад на плътна конска опашка. Беше облечена с пуловер с поло яка и с пола, каквато обикновено носеха момичетата, задоволявайки фантазиите на посетителите, свързани с ученички; на краката си имаше къси чорапки. Кой се обличаше така в реалния живот? Очарователният мъж с нея имаше вълниста коса на политик, който се намира в лодка сред морето. Беше наконтен с дрехи в цвят „каки“, синьо сако с копчета до долу, а около врата си бе метнал пуловер. Тони не бе в настроение. Пръстът й пулсираше и я болеше. Тя се чувстваше слаба, разбита, победена. Искаше да влезе и да нахрани Ралфи. Посещението на онова ченге Брум и, разбира се, изчезването на Карлтън Флин не излизаха от ума й. Първия път, когато го срещна, той носеше впита тясна тениска с надпис: „Не съм гинеколог, но бих могъл да погледна там“. Ставаше дума за първокласен знак „Пази се от мен“, ала щом го прочете, глупавичката Тони се изкикоти. Като си спомни сега, стана й тъжно. Тони имаше прилични атрибути, ала гащите й сякаш сами се свличаха, когато опреше до мъже. Понякога – в повечето случаи – Тони смяташе, че лошият късмет сякаш вървеше на две крачки след нея, често я настигаше, потупваше я по рамото, като й напомняше, че е до нея, че е постоянен неин спътник. Не бе започнало по този начин. В началото обичаше работата си в „Ла Крим“. Беше й забавно и вълнуващо да танцува всяка нощ. При това не, Тони не бе насилвана сексуално като дете, нищо подобно, благодаря много, но тя наистина притежаваше друго качество, често срещано у хора, които практикуват нейната професия. Тони можеше да признае пред себе си, че бе мързелива по рождение и че всичко й доскучаваше много бързо. Непрекъснато говорят как момичетата стигат до развала, или им липсва самооценка и, уви, това бе самата истина, ала най-важното беше, че повечето момичета просто не искаха да се заловят за истинска работа. Че кой искаше такова нещо? Помислете само – какви бяха алтернативите на онова, което вършеше сега? Да вземем сестра й Бет. Откакто преди шест години бе завършила гимназия, Бет работеше върху данни за нуждите на застрахователна компания. Седеше във вмирисана задушна кабинка пред монитора и вкарваше в компютъра бог знае какви данни – час след час, ден след ден, година след година, напъхана в кабинка, която бе по-тясна от затворническа килия, докато накрая какво? Тя потръпна. Каза си:По-добре ме убий на мига. Ето с какви опции разполагаше тя при провал: първо, безсмислено да печата застрахователни данни в тясна вмирисана кабина... или, второ: да танцува всяка нощ и да пие шампанско с компании. Страхотен избор, нали? Ала работата й в „Ла Крим“ не протичаше по начина, по който очакваше. Бе разбрала, че тук можеше да си определя срещи с подходящи мъже по-успешно, отколкото на имейл адреса Match.com,ала най-близо до истинската връзка бе запознанството й с Карлтън. А какво бе направил той? Беше счупил пръста й и бе заплашил Ралфи. Някои момичета наистина си намират богати мъже, но в по-голямата си част те бяха хубавички, а щом се погледнеше по-внимателно в огледалото, Тони виждаше, че не е от тях. Не бе от хубавичките. Трябваше да си слага тонове грим. Кръговете под очите й ставаха все по-тъмни. Нуждаеше се от корекция на бюста и макар да бе само на двайсет и три, варикозните вени по краката й ги правеха релефни като географска карта. Наперената млада блондинка с полото едва забележимо помаха с ръка на Тони. – Госпожице, може ли да поговорим за малко? Тони усети нещо като завист към нахаканата блондинка с усмивка като за реклама на паста за зъби. Очарователният мъж вероятно беше приятелят й. Вероятно се отнасяше добре с нея, водеше я на кино, държеше й ръката в търговския център. Късметлийка. Със сигурност бяха разпространители на Библията, но изглеждаха щастливи и здрави, сякаш никога в живота си не бяха познали тъгата. Тони би заложила всичките си спестявания на своя мизерен живот, че всеки един от познатите на тези двамата бе още между живите. Родителите им бяха все още щастливо женени и имаха вид на здрави хора, също като тях, само малко по-възрастни и играеха тенис, организираха събирания на барбекю, както и големи официални вечери, на които роднините им скланяха глави и изричаха благодарствената молитва. Не след дълго те щяха да й съобщят, че разполагат с отговорите на всички нейни въпроси и, съжалявам много, но Тони просто не бе в настроение. Не и днес. Счупеният й пръст я болеше толкова много. Едно ченге току-що я бе заплашило, че ще я хвърли в затвора. А нейният склонен към садизъм, ненормален „приятел“ изчезна и може би по Божията воля бе вече мъртъв. Усмихнатото чаровно момче рече: – Искаме за миг да поговорим с вас. Тони бе на път да им каже да се махат, но нещо я накара да спре. Тези двамата не приличаха на стандартните разпространители на библейските истини, които стояха пред клуба и тормозеха момичетата с цитати от Светото писание. Тези изглеждаха по-... сякаш идваха от Средния запад? По-излъскани и с по-лъчист поглед. Преди няколко години бабата на Тони, лека й пръст, бе попаднала на телевизионни евангелисти по някаква мизерна кабеларка. Предаваха програма, наречена „Музикален час за здраве“, в която невръстни младежи пееха тихо с китари и пляскаха в такт с ръце. Така изглеждаха и тези двамата. Сякаш току-що бяха избягали от църковен хор, изпълняващ химни по някоя телевизионна кабеларка. – Няма да ви отнеме много време – увери я нахаканата блондинка. И ето ги сега тук, на прага й, и то точно днес. Не стояха пред задния вход на клуба. Не скандираха лозунги срещу грехопадението. Може би след цялостната разруха, след счупването на пръста й, който я болеше, както я боляха ходилата и всичко останало, а костите й бяха толкова уморени, че тя не можеше да направи и стъпка повече, тези две хлапета имаха причина да бъдат тук. Може би те наистина бяха изпратени да спасят Тони, когато тя се намираше в най-голяма нужда. Сякаш бяха двама ангели, паднали от небето. Възможно ли бе това? Самотна сълза се търкулна по бузата на Тони. Нахаканото русокосо момиче й кимна с глава, макар добре да разбираше през какво преминава Тони в момента. Може би, мислеше си Тони, докато вадеше ключа си, аз наистина се нуждая от спасение. Може би тези две хлапета, колкото и невероятно да звучеше, държаха нейния билет към един по-добър живот. – Добре – рече Тони, като преглътна хлипането си. – Можете да влезете. Но само за минутка, става ли? И двамата кимнаха. Тони отвори вратата. Ралфи се спусна през стаята към тях, ноктите му се забиваха в линолеума. Тони усети как сърцето й се свива от звука. Ралфи – единственото хубаво, приветливо, любещо нещо в живота й. Тя се наведе и пусна Ралфи да мине по нея. Изкикоти се през сълзи и почеса Ралфи на специалното място зад ушите, после отново се изправи. Тони се обърна към нахаканата блондинка, която продължаваше да се усмихва. – Колко красиво куче – забеляза нахаканата блондинка. – Благодаря. – Може ли да го помилвам? – Разбира се. Тони се обърна към очарователното момче. Той също й се усмихна. Ала усмивката му сега бе друга. Някак отвлечена... Чаровното момче продължи да се усмихва дори след като отдръпна свитата си в юмрук ръка от нея. Продължи да се усмихва и когато присви бедра и рамене и с всичка сила й нанесе внезапен удар право в лицето. Тони се сви на пода, от носа й бликна кръв, тя притвори очи от болка и последният звук, който чу, бе скимтенето на Ралфи. 9 Брум остави телефонната слушалка обратно на вилката. Все още се мъчеше да разбере, както пишеха всички местни вестници, „последното потресаващо събитие“. Голдбърг попита: – Кой беше това? Брум не бе осъзнал, че Голдбърг се навърта наоколо. – Хари Сътън. – Адвокатът мошеник? – Мошеник ли? – намръщи се Брум. – Какво става? Да не би да е 1958 година? Вече никой не нарича адвокатите мошеници. – Не се прави на задник – рече Голдбърг. – Това има ли нещо общо с Карлтън Флин? Брум стана, сърцето му галопираше. – Може би. – Е? Нещо общо с Карлтън Флин? Може би. Нещо общо със Стюарт Грийн? Определено. Брум все още си припомняше разговора. След седемнайсетгодишно издирване Хари Сътън твърдеше, че Каси, стриптийзьорката, изчезнала със Стюарт Грийн, е в офиса му. В момента тя стоеше пред него – ей така, материализирала се от нищото. Беше твърде хубаво, за да го повярва. Брум би казал за повечето адвокати, че са пълни боклуци. Ала Хари Сътън, въпреки издънките в личния си живот – а те бяха безброй, – не бе сред тях. Около него нямаше такава издънка, че да се налага да лъже заради нея. – Ще ти разкажа по-късно – отвърна Брум. Голдбърг постави ръце на хълбоците си, като полагаше всички усилия да изглежда непоколебим. – Не, ще ми кажеш веднага. – Хари Сътън може да е имал свидетел? – Какъв свидетел? – Заклех се да пазя тайна. – Какво? Брум не си направи труда да му отговори. Просто продължи да взема стъпалата, защото знаеше, че Голдбърг, който намираше за изтощително да протегне ръка за нещо друго, освен за сандвич, няма да го последва. Щом стигна до автомобила си, мобилният му звънна. Брум видя, че го търси Ирин. – Къде си? – попита го тя. – Тръгнах да видя Хари Сътън. С Ирин бяха полицейска двойка цели двайсет и три години, преди тя да се пенсионира миналата година. Тя бе не само негова партньорка, а и неговата бивша съпруга. Той й разказа за внезапната поява на Каси. – Леле! – възкликна Ирин. – Права си. – Неуловимата Каси – забеляза Ирин. – Дълго я издирваше. – Цели седемнайсет години. – Значи можеш да стигнеш до някои отговори. – Да се надяваме. Защо си дошла? – Охранителната камера на „Ла Крим“. – Какво има? – Възможно е да съм открила нещо – отвърна Ирин. – Искаш ли да намина, щом довърша със Сътън? – Да, ще имам време да преоценя нещата в ума си. Освен това ти можеш да ми разкажеш за срещата си с неуловимата Каси. После, тъй като не можеше да устои: – Ирин? – Какво? – Ти каза „да преоценя“. Ха-ха-ха! – Наистина ли, Брум? – изпъшка Ирин. – На колко си години? – Подобни реплики навремето работеха за теб. – Доста неща работеха за мен – добави тя и в гласа й сякаш се появи лека тъга. – Много отдавна. Той отвърна с далеч по-истински думи: – Ще се видим след малко, Ирин. Брум потисна мислите за бившата си и натисна газта. Няколко минути по-късно той почука с кокалчетата на пръстите си на армираното стъкло. Отвътре се обади раздразнен глас: – Влез! Той отвори вратата и влезе вътре. Хари Сътън приличаше на обичан но сериозно изостанал колежански професор. Брум зае цялата стая. Вътре нямаше никой друг освен Хари. – Радвам се да ви видя, детектив. – Къде е Каси? – Седнете. Брум седна. – Къде е Каси? – В момента не е тук. – Е, да, виждам. – Защото сте опитен детектив. – Старая се да не се самоизтъквам – отвърна Брум. – Какво става тук, Хари? – Наблизо е. Иска да говори с теб. Но преди това трябва да знаеш някои основни правила. Брум разпери ръце. – Слушам. – Преди всичко, това е извън протокола. – Извън протокола ли? Нима мислиш, че съм репортер, Хари? – Не, мисля, че си добро и по някакъв начин отчаяно ченге. Извън протокола означава тъкмо това. Не си водиш бележки. Не поставяш разговора ни в папка. Всеки ще знае, че никога не си разговарял с нея. Брум се замисли над думите му. – А ако откажа? Хари Сътън стана и му протегна ръка. – Приятно ми беше да ви видя отново, детектив. Приятен ден. – Добре, добре, няма нужда от театралничене. – Няма нужда – повтори Хари с лъчезарна усмивка, – но защо да не потеатралнича, щом мога? – Значи, извън протокола. Доведи я. – Най-напред правилата. Брум зачака. – Днес за първи и последен път Каси ще разговаря с теб в моя офис. Ще отговаря на въпросите ти най-подробно в мое присъствие. После отново ще изчезне. Ще я пуснеш. Няма да се опитваш да научиш новото й име и данните й – и което е най-важно, няма да се мъчиш да я откриеш след днешната ви среща. – А ти просто ще ми се довериш по последния пункт, така ли? – Да. – Ясно – отвърна Брум и се размърда на стола си. – Да предположим, че я смятам за виновна в престъпление? – Не е. – Но да предположим. – Яко. Щом свърши разговора си с теб, тя ще се прибере. Няма да я видиш повече. – Да предположим, че след като разследвам малко по-надълбоко, попадна на нещо, за което трябва да я попитам? – Същият отговор: яко. – Не мога ли да дойда при теб? – Можеш. И ако мога, ще ти помогна. Но тя няма да е задължена да го направи. Брум можеше да поспори по въпроса, ала не разполагаше с опорна точка. Той бе и апологет на принципа: „На харизан кон зъбите не се гледат“. Предишния ден той нямаше ни най-малка представа къде може да намери Каси. Сега, ако не подразни нито нея, нито Хари, той би могъл да разговаря с нея. – Добре – заяви Брум. – Съгласен съм да спазвам всичките правила. – Великолепно. Хари Сътън вдигна мобилния си телефон и каза: – Каси? Всичко е наред. Влизай. На заместник-началник Голдбърг вече изобщо не му пукаше. Оставаше му една година до пълна пенсия, която нямаше да му стига. Дори никак. Независимо че бе истинска клоака, Атлантик Сити бе скъп град. А той трябваше да плаща и издръжка на жена си. Жената, към която питаеше любовен интерес в момента, Мелинда, двайсет и осем годишна порно звезда (те винаги бяха порно „звезди“, никога „актриси“, или както беше в случая с Мелинда, „по- дребното момиче в тройката“), го изстискваше (и по двата начина). Но пък си струваше. Аха, откъдето и да го погледнеш, Голдбърг бе ченге за чудо и приказ. Обикновено той оправдаваше това твърдение с лекота. Лошите са като онези митични чудовища, при които, като отрежеш едната им глава, на нейно място поникват две нови. Или, по-добре да си имаш работа с дявола, който вече познаваш и по някакъв начин можеш да контролираш, който няма да напада хората и ще можеш да го формираш като тесто, отколкото с дявол, когото не познаваш. Или да отмиеш безпътицата от този град бе като да изпразниш океан с чаена лъжичка. Така или иначе, Голдбърг разполагаше с милиони сравнения от този род. Ала при настоящите обстоятелства оправданието бе още по-лесно. Така че, защо се колебаеше Голдбърг? Той набра телефонния номер. Отговориха на третото позвъняване. – Добър ден, г-н Голдбърг! Причина едно за колебанието му: гласът на мъжа опъваше нервите му. Човекът – по гласа се познаваше, че е наистина млад – неизменно бе вежлив и говореше с възклицателна интонация, сякаш се готвеше да участва в мюзикъл. Звукът на гласа му караше кръвта на Голдбърг да се смразява в жилите. Но имаше и нещо друго. Слуховете за този човек. Те бяха разкази за насилие и поквара, практикувани от него и неговия партньор, истории, които караха възрастни мъже – едри, яки, отегчени от света, видели всичко, досущ като Голдбърг – да не спят през нощта и да се завиват презглава. – Аха – каза Голдбърг. – Здрасти. Дори слуховете да бяха преувеличени, дори само една четвърт от тях да отговаряха на истината, Голдбърг бе попаднал на нещо, което не желаеше ни най-малко. И все пак най- доброто, което можеше да направи, бе да вземе парите и да си затвори устата. В смисъл, че нямаше друг избор. Ако се опиташе да се отметне или да върне парите, можеше да разгневи гласа от другата страна на телефонната линия. Гласът рече: – Какво мога да направя за вас, господин Голдбърг? Като фон в телефонната слушалка Голдбърг долови шум, от който кръвта в жилите му се вледени. – Какво, по дяволите, е това? – попита той. – О, не се притеснявайте, г-н Голдбърг. Та какво искахте да ми кажете? – Може би ще получа и друг резултат. – Може би? – Не съм съвсем сигурен, това е. – Г-н Голдбърг? – Да? Какъв, по дяволите, бе този звук в слушалката? – Моля ви, разкажете ми каквото знаете. Вече им бе издал всичко, което можеше, по случая с изчезването на Карлтън Флин. Че защо не? Той и партньорът му също имаха интерес да намерят изчезналия мъж, пък и заплащането бе доста добро, по дяволите. Последното нещо, което Голдбърг им бе издал, бе чутото от Брум: Карлтън Флин е имал приятелка стриптийзьорка в „Ла Крим“ На фона се дочу шепот. – Имате ли куче? – попита Голдбърг. – Не, господин Голдбърг, нямам. О, но когато бях дете, имах най-хубавото куче на света. Името й беше Джинджър Снапс. Очарователно, нали? Голдбърг не му отговори. – Не говорите с охота, г-н Голдбърг. – Заместник-началник Голдбърг. – Бихте ли желали да се срещнем лично, заместник-началник Голдбърг? Можем да обсъдим въпроса у вас, ако желаете. Сърцето на Голдбърг спря да бие. – Не, така е добре. – И така, какво можете да ми кажете, заместник-началник Голдбърг? Кучето продължаваше да скимти. Ала сега на Голдбърг му се стори, че чува и друг звук, може би глухо скимтене или нещо още по-лошо – ужасен звук, причинен от болка и толкова нечовешки, че колкото и парадоксално да изглеждаше, той можеше да идва само от друго човешко същество. – Заместник-началник Голдбърг? Той преглътна и се гмурна. – Става дума за онзи адвокат, Хари Сътън... 10 Вратата се отвори и в офиса на Хари Сътън влезе Каси. Тя почти не се бе променила. Такава бе първата мисъл, осенила Брум. В онези дни Брум дори я познаваше бегло, беше я виждал в клуба и сега си я спомни. Тя бе сменила цвета на косата си – ако си спомняше добре, преди косата й бе по-силно платинена, – но само толкова. Някои сигурно се питаха защо, щом не се бе променила чак толкова, защо Брум не е могъл да я открие през последните седемнайсет години. Истината бе следната: изчезването не бе тъй тежко престъпление, колкото може би ви се струва. В онези дни Руди дори не знаеше истинското й име. Накрая Брум го бе научил. Меган Рийли. Но всичко свърши дотук. Тя бе получила нова лична карта, а макар и оперативно интересна, от това не следваше, че биха я обявили за общонационално издирване. Другата промяна беше, че тя имаше вид на по-заможна и по-нормална – нямаше по- подходящ термин за външния й вид. Дори да облечеш една стриптийзьорка до шията, в нея винаги ще си личи стриптийзьорката. Същото се получава и с комарджията, пияницата, провинциалиста, ченгето. Докато Каси имаше вид на класическа майка от покрайнините на града. Може би малко по-забавна. Жена, която дава толкова, колкото и получава, която флиртува, щом има настроение за това, която се навежда към теб малко повечко, когато си е пийнала на междусъседска сбирка. Но все пак си оставаше майка от покрайнините. Тя седеше до него, обърна се и срещна погледа му. – Приятно ми е да ви видя пак, детектив. – Предполагам, че и аз. Търсех те, Каси. – Така разбрах и аз. – Седемнайсет години. – Почти като Валжан и Жавер6 – отвърна тя. 6Герои от романа на Виктор Юго „Клетниците“. – Б. пр. – Като в „Клетниците“. – Чели ли сте Юго? – Не – отговори Брум. – Бившата ми жена ме завлече на мюзикъла. – Не знам къде е Стюарт Грийн – каза тя. Страхотно, помисли си Брум. Пропуска предварителните въпроси. – Ти, разбира се, осъзнаваш, че изчезна по същото време, по което и той? – Да. – Когато изчезнахте и двамата, вие се виждахте, нали? – Не. Брум разпери ръце. – Така ми казаха. Тя се поусмихна и Брум видя сексапилното момиче от преди доста години. – Колко време живеете в Атлантик Сити, детектив? Той кимна с глава, тъй като знаеше накъде бие тя. – Четирийсет години. – Познавате живота. Аз бях проститутка. Обслужвах клубовете и се забавлявах с професията си. Така че, да, за известно време Стюарт Грийн беше част от забавленията ми. Малка част от тях. Ала накрая разруши всичко. – Забавлението ли? – Всичко – отвърна тя и сви устни. – Стюарт Грийн беше психопат. Дебнеше ме. Биеше ме. Заплашваше да ме убие. – Защо? – Коя част от думата „психопат“ не разбрахте? – Сега и психиатър ли стана, Каси? Тя пак му се поусмихна. – Не е нужно да си психиатър, за да разпознаеш един психопат – започна тя. – Не повече, отколкото да си ченге, за да разпознаеш един убиец. – Вълнуващо прозрение – отвърна Брум. – Но ако Стюарт Грийн е бил толкова луд, значи е успял да заблуди много хора. – За различните хора всички сме различни. Брум свъси вежди. – Малко е банално, не мислиш ли? – Така е. – Тя се позамисли. – Веднъж го чух да дава на приятел съвет как да предложи среща на момиче, което изглежда нормално, ала под нормалността му се крие дълбока рана. Нали знаете този вид хора? – Знам ги. – Така че човекът предупреждава другарчето си: „Не ти трябва да отваряш старата кутия на лудостта“. На Брум му хареса. – И ти направи тъкмо това със Стюарт? – Както вече казах, в началото беше страхотен. Но после бе обсебен. Предполагам, че с някои мъже става така. Аз винаги съумявам да се измъкна със смях от положението. Но не и от него.`Вижте, чета всички статии, публикувани след изчезването му, колко хубаво семейство имал, колко обичал жена си и я гледал, докато била болна от рак, какви невероятни били децата му. А там, където работех, аз виждах реалната стойност на нещата. Не осъждах женените мъже, които идваха в клуба да изпуснат малко пара или да си потърсят... както и да е. Три четвърти от посетителите на клуба бяха семейни. Дори не ми е хрумвало, че са лицемери – един мъж може да обича жена си и въпреки това да поиска да се забавлява извън семейството си, нали така? Брум сви рамене. – Предполагам. – Ала Стюарт Грийн не бе от тях. Той обичаше насилието. Беше луд. Само че не знаех докъде. Брум кръстоса крака. Онова, което тя му разказваше за побоищата и насилието, много приличаше на описанието, което Тони бе дала на Карлтън Флин. Може би това бе другата връзка между двата случая? – И какво стана? – попита той. За първи път Каси изглеждаше притеснена. Хвърли поглед към Хари Сътън. Хари седеше, преплел пръстите на ръцете върху корема си. Кимна й с глава. Тя погледна надолу към дланите си. – Знаете ли развалините на стария рудник до Уортън? Брум го знаеше. Бе приблизително на десет-петнайсет километра от Атлантик Сити – в началото на Пайн Барънс. – Навремето ходех там понякога. След работа или когато имах нужда да се размотая. „Да се размотая“, повтори си наум Брум, но успя да запази лицето си равнодушно. Лъжа? Дали беше първата? Не можеше да каже със сигурност. Тъкмо се канеше да продължи разговора с очевидния въпрос: „Защовсъщностси била там?“. Ала този път се отказа. – И една вечер – беше последната ми вечер в този град – бях горе в парка до руините. Била съм доста разсеяна, предполагам. Стюарт излизаше извън контрол и аз наистина не знаех как да се справям с него. Бях опитала всичко, за да го накарам да се отдръпне. Брум й зададе същия въпрос, който бе задал и на Тони: – Ти нямаше ли си гадже или нещо от този род? Сянка премина през лицето й. – Не. Още една лъжа? – Някой, към когото би могла да се обърнеш за помощ? Ами Руди или някой приятел от клуба? – Вижте, ние не работехме по този начин. Не и аз. Сама се грижех за себе си. Хората биха могли да подозират, че съм била хлътнала до шия по него, но аз бях голямо момиче. Можех да се оправя. Тя сведе поглед. – Какво се случи, Каси? – Странно е. Някой да ме нарича по този начин. Каси. – Предпочиташ Меган, така ли? Тя се усмихна. – Открихте името ми, а? Не. Продължете с Каси. – Добре. Загазила си, Каси. – Знам – отвърна тя. Пое си дълбоко въздух и отново се гмурна. – Бях започнала отчаяно да се мъча да се отърва от Стюарт, така че два дни по-рано му пуснах голямата атомна бомба. Заплаших го. Искам да кажа, че никога нямаше да изпълня заплахата си. Мислех си, че ще е достатъчно, ако я изрека на глас. Брум бе наясно накъде бие тя, но продължаваше да чака. – Във всеки случай, да, аз казах на Стюарт, че ако не ме остави на мира, ще кажа на жена му. Никога нямаше да го направя. Имам предвид, че щом бомбата падне, радиоактивността ще опърли лицето ти. Както казах, обикновено заплахата свършва работа. – Но не и в този случай – додаде Брум. – Така е – усмихна се отново тя, ала този път в усмивката й нямаше игривост. – За да перифразирам предупреждението на този тип, трябва да кажа, че подцених онова, което щеше да се случи, щом отворя старата кутия на лудостта. Брум хвърли поглед към Хари Сътън. Сътън се бе привел напред със загрижено лице. – Какво стана, когато го заплаши? – попита Брум. Очите й се насълзиха. Тя премига, за да отпъди сълзите. Когато гласът й отново се появи, тя тихо заговори: – Стана лошо. Мълчание. – Можеше да дойдеш при мен – каза Брум. Тя замълча. – Вие, ченгетата, винаги ни защитавате – нас, работещите момичета – от истинските граждани. – Не е честно, Каси. Ако те е наранявал, могла си да се обърнеш към мен. Тя поклати глава – Може би да, може би не. Но вие не разбирате. Той беше непоправимо луд. Каза, че ако промълвя и думичка, ще ме унищожи, ще ме накара да му издам адресите на приятелите ми, ще ги намери и ще ги убие. И аз му повярвах. След като зърнах онова в очите му – след онова, което ми направи, – аз повярвах на всяка негова дума. Брум млъкна за миг. После попита: – И какво направи ти? – Реших да се махна за известно време. Да изчезна за месец-два. Надявах се, че ще се умори от мен, ще продължи живота си, ще се върне при жена си, нещо такова. Но дори това ме плашеше. Не знаех какво ще направи, ако просто си тръгна без разрешението му. Тя млъкна. Брум й даде малко време. После й подсказа мъничко: – Каза, че си била в парка? Тя кимна с глава. – Къде точно в парка? Брум чакаше. Когато за първи път влезе в стаята – тиха и кротка, а Брум се мъчеше да си представи каква е била на младини, – около нея цареше атмосфера на спокойствие и доверие. Сега това вече го нямаше. Тя погледна надолу към ръцете си, които чупеше в скута си. – Аз се оказах на пътя му – обясни. – Беше се стъмнило. Бях сама. И тогава чух нещо отгоре и напред. Идваше иззад храста. Тя замълча и наведе глава. Брум се опита да я върне към разговора, като тихо рече: – Какъв бе звукът? – Шумолене – отвърна тя. – Сякаш там имаше животно. Но после шумът стана по-силен. И аз чух някой – беше човек – да плаче. Тя отново млъкна и извърна поглед встрани. – Какво направи после ти? – попита Брум. – Не бях въоръжена. Бях сама. Какво бих могла да направя? Тя го погледна така, сякаш очакваше отговор. Но той не й отговори и тя каза: – Отначало просто реагирах. Тръгнах да се обръщам, но стана нещо, което ме накара да спра. – Какво? – Всичко утихна. Сякаш някой бе врътнал електрическия ключ. Пълна тишина. Почаках няколко секунди. Но нищо не се случи. Чувах само собственото си дишане. Притиснах се до големия камък и бавно го обиколих, като се приближавах натам, откъдето бях чула шумовете. Най-после завих и го видях. – Стюарт Грийн ли? Тя кимна. Устата на Брум пресъхна. – Когато каза: „И го видях...“? – Лежеше по гръб. Очите му бяха затворени. Наведох се и го докоснах. Беше целият в кръв. – Стюарт ли? Тя кимна. Брум усети как сърцето му се свива. – Мъртъв ли беше? – Така си помислих. В гласа му се прокрадна нетърпелива нотка. – Какво искаш да кажеш с това „така си помислих“? – Аз не съм нито психиатър, нито лекар – изстреля в отговор тя. – Мога само да кажа какво си помислих. Помислих си, че е мъртъв. Но не проверих дали има пулс или дишане. Цялата бях обляна с неговата кръв, чувствах се така, сякаш бях в друга реалност. Бе тъй странно. За миг всичко наоколо сякаш замря и аз се почувствах почти щастлива. Знам как ще прозвучи, но аз го мразех. Нямате представа колко много го мразех. И моят проблем – е, бяха се погрижили за него. Стюарт бе мъртъв. Но после бързо отрезнях. Осъзнах какво ще се случи и, моля ви, не ми казвайте, че съм нечестна. Виждах ясно какво ще стане. Щях да изтичам до телефонната кабина – тогава още нямах мобилен телефон и никой нямаше! – и щях да позвъня и да съобщя за него, а вашите ченгета щяха да започнат разследване и щяхте да видите колко ме е тормозел, че и по-лошо. Всеки щеше да спомене колко е обичал семейството си и как тази курва, стриптийзьорката, го е използвала заради онова, което е притежавал, и тъй нататък, нали разбирате за какво говоря? Така че си плюх на петите. Бягах, без да се обръщам назад. – Къде отиде? Хари Сътън се прокашля в шепата си. – Извън темата е, детектив. Тук е краят на нейната история. Брум го погледна. – Шегуваш се, нали? – Имахме уговорка. Каси рече: – Това е истината, детектив. Той бе на път да й каже, че не, това не бе цялата истина, че в най-добрия случай това бе само част от истината, ала не искаше да я прогони. Опита се да попита за някои подробности с надеждата да научи нещо повече, или да установи кое какво е. Най-вече искаше да разбере доколко Стюарт Грийн бе травмиран (или направо си бе умрял), но дори да имаше още нещо, той не можеше да го схване. Накрая Хари Сътън каза: – Струва ми се, че научихте всичко, което можахте, детектив. Наистина ли беше така? И накрая какво разбра? Чувстваше се точно толкова объркан, колкото и преди, дори може би малко повече. Брум си помисли за другите мъже, за връзката между всички тях, изчезналите. Дали бяха убити? Дали пък бяха само ранени и после – какво? – бяха избягали? Стюарт Грийн беше първият. Брум бе сигурен поне в това. Дали се е съвзел от нападението и...? И какво? Къде, по дяволите, беше сега? И по какъв начин случаят му се свързваше с Карлтън Флин и останалите? Каси се изправи. Той я проследи с очи. – Защо? – попита Брум. – Какво защо? – Можеше да си останеш скрита, да запазиш новия си живот в безопасност. Той погледна към Хари Сътън, после върна поглед върху нея. – Защо се върна? – Вие сте Жавер, нали си спомняте? – отвърна тя. – Преследвали сте ме години наред. Накрая Жавер и Валжан трябва да се срещнат. – И ти реши да определиш времето и мястото? – По-добре е, отколкото да чакам да се появите на прага ми изневиделица, нали? Брум поклати глава. – Не разбирам. Тя сви рамене. – Не се и опитвам да ви накарам да разберете. – Значи така, Каси? Свършваш дотук? – Не съм сигурна, че схващам нещо. О, схващаше, и то добре. Той го виждаше в очите й. – И сега се връщаш отново към стриктно подредения си живот? Брум я попита: – Пречисти ли си душата? Срещата ни даде ли ти онова, от което се нуждаеше? – Мисля, че ми даде – отвърна тя. – Имате ли нещо против да ми отговорите на един въпрос? Опитва се да обърне разговора ни в друга посока, каза си Брум. Да се защити. Въпросът беше защо. Той й махна с ръка да продължи. – Какво правите с тази информация? – попита тя. – Добавям я към останалите доказателства, с които разполагам, и се опитвам да си направя някои заключения. – Съобщихте ли на жената на Стюарт Грийн истината за него? – Зависи за чия истина става въпрос. – Заигравате се със семантиката, детектив. – Така е честно. Досега чувах само слухове за Стюарт Грийн. Наистина не бях сигурен. – А сега, когато знаете всичко, ще разкажете ли на жена му? Брум се замисли над въпроса й. – Ако съм убеден, че това ще й помогне да разбере какво е станало с него, да, ще й спомена нещичко. Но аз не съм частен детектив, нает да изрови всичко мръсно в живота му. – Може пък да й стане по-лесно да продължи напред. – А може и да й стане по-трудно – отвърна той. – Моята грижа е да разрешавам криминални случаи. Точка. – Има логика – кимна тя и протегна ръка към дръжката на вратата. – Късмет при разрешаването на случая. – Хм, преди да си тръгнеш... Тя спря. – Има едно нещо, около което се въртяхме, споменавайки героите на Виктор Юго. – Какво е то? Брум се усмихна. – Времето на нашата кратка среща. – Какво имате предвид? – Защо точно сега? Защо избра да се върнеш след цели седемнайсет години? – Знаете защо. Той поклати глава. – Не, не знам. Тя погледна към Хари за помощ. Той сви рамене. – Научих за другия изчезнал. – Ясно. Кой ти каза за него? – Видях го в новините – отвърна тя. Още една лъжа. – И какво, забелязваш връзка между случилото се със Стюарт Грийн и изчезването на Карлтън Флин? – Друга, извън обичайната? – попита тя. – Не, наистина не забелязвам. – Значи, като чу новината, тя ти напомни за миналото? Миналото се е върнало по някакъв начин при теб? – Не е толкова просто. – Тя отново погледна надолу към ръцете си. Сега Брум се досети. Носела е пръстен на безимения си пръст. Забеляза следата, оставена от него. Беше го свалила, вероятно заради срещата им, и сега не се чувстваше удобно без него. Това обясняваше защо чупеше ръце в скута си. – Случилото се през онази нощ... винаги ще си го спомням. Избягах. Промених името си. Създадох си нов живот. Ала споменът за онази нощ ме преследваше навсякъде. И продължава. Казах си, че вече е време да престана да бягам. Рекох си, че може би е време да застана лице в лице с проблема и да го реша веднъж и завинаги. 11 Всички ги наричаха Кен и Барби. И така, заради собствената си безопасност – пък и тайната самоличност винаги е била ужасно вълнуваща, – ето защо и те започнаха да се наричат по този начин. Счупеният пръст на Тони бе направил тази специална задача невъобразимо лесна и неоспорима. Барби бе малко разочарована от това. Тя бе толкова добра в изтръгването на информация. Проявяваше творчество. Имаше нов поялник с по-тънък връх, който достигаше температура над хиляда градуса по Фаренхайт и искаше да го пробва. Ала творчеството означаваше импровизация. Кен тутакси бе забелязал, че пръстът на Тони е счупен и тя страда. Защо да не използва този факт? След като Кен фрасна Тони в лицето, Барби бе заключила вратата. Тони лежеше по гръб и се държеше за носа. Кен постави единия си крак между огромните й силиконови гърди и я закова на пода. Той вдигна дясната й ръка към тавана. Тони подскочи от болка. – Няма нищо – успокои я той. Като използва стъпалото си за опорна точка, Кен опъна ръката на Тони и я прегъна в лакътя. Тя не можеше да помръдне. Ръката със счупения пръст остана отстрани, неприкрита и напълно уязвима. Той кимна към Барби. Барби се усмихна и стегна ластика на конската си опашка. Кен обожаваше да я наблюдава, когато тя хващаше с една ръка косата си, опъваше я назад и откриваше част от нежната кожа на шията си. Барби се приближи до пръста й и го огледа за миг. Най-напред Барби перна счупения пръст със своя среден пръст. Не силно. Най-обикновено шибване. Ала очите й светнаха, когато Тони извика от болка. Барби бавно обви четирите си пръста около счупения пръст, свивайки ги в юмрук. Тони изстена. Барби спря, като леко се усмихваше. Може би усещайки какво ще стане по-нататък, кучето Ралфи се сви в отсрещния ъгъл и заскимтя. Барби хвърли поглед към Кен. Кен също се усмихна. Тя му кимна. – Моля ви – простена през сълзи Тони. – Моля ви, кажете ми какво искате. Барби погледна надолу и й се усмихна. После, без всякакво предупреждение, изви счупения пръст назад до такава степен, че той се удари в обратната страна на китката й. Кен беше готов. Той премести стъпало си от гърдите на Тони към устата й, като задуши с него продължителния й мрачен писък. Барби отново сграбчи пръста й. Започна да го дърпа напред-назад, сякаш беше лост за управление на курсора на компютър, а тя играеше някоя ужасна видеоигра, или бе заклещен в калта и тя искаше да го освободи. Най-после изпъкналият край на костта се показа, като разкъса кожата и превръзката. Едва тогава – не по-рано, а точно в този миг – те попитаха Тони къде се намира Карлтън Флин. Ала сега, четирийсет минути по-късно, след като на два пъти я свестяваха от припадъците, те бяха сигурни, че Тони не знае местонахождението му. Всъщност бяха разбрали малко по- рано, но Кен и Барби нямаше да са там, където се намираха същия ден, ако не си вършеха съвестно работата. Ала те бяха събрали потенциално полезна информация. Когато болката се увеличи неимоверно много – след като нормалността й бе застрашена, – Тони започна да бръщолеви като в делириум. Тя говореше за детството си, за сестра си Бет, за Кен и Барби, които според нея били ангели, дошли й на помощ. Тя им разказа за ченге на име Брум и за своя шеф Руди, както и за някои други хора от клуба. Разказа им за Карлтън Флин, как й счупил пръста, как не се появил последната нощ. Ала за жалост Тони не знаела къде се намира Карлтън Флин в момента. Тони лежеше на пода като съдрана парцалена кукла. Тя си мърмореше неразбираемо. Барби галеше кучето Ралфи и се опитваше да го успокои. Погледна към Кен и му се усмихна и той усети как по цялото му тяло се разля топлина. – За какво си мислиш? – попита я той. – За списъка с песни. Той не се учуди. Барби беше изумителна перфекционистка. – Какво за него? – Моля те, погледни по-широко на нещата – каза тя. – Ще погледна. – Обещаваш ли? – Обещавам. Барби въздъхна и отново стегна конската си опашка. – Според мен трябва да започнем програмата с „Остави реката да тече“, а после да преминем към „Какъв цвят е кожата на Господ?“. Кен се позамисли. – А кога ще стигнем до „Свободата не е свободна“? – Точно преди края. – Ужасно късно е. – Мисля, че ще се получи. – Ще се получи само ако използваме джаз танцьори в хореографията – заяви той. Барби се намръщи. – Знаеш мнението ми за джаз танцьорите. Кен и Барби бяха съветници при „Камп СонЛит“. Буквата „Т“ в края бе изписана като кръст. Тъкмо там двамата се запознаха и за първи път... се свързаха. О, но не така. Всичко беше в рамките на приличието. Всъщност и двамата бяха положили клетва за въздържание, което според Кен ги правеше по-дисциплинирани и им помагаше да съсредоточат енергията си където трябва. Кен бе нещо като знаменитост в лагера, така че Барби имаше за цел да се запознае и сприятели с него. Не беше любов от пръв поглед, но се появи внезапно привличане, нещо дълбоко в тях ги привличаше един към друг. И двамата го почувстваха. Нито един от тях не знаеше какво е това, докато един друг съветник на име Дъг Уейтс не прекоси пътя им. Уейтс бе старши съветник, отговорен за момчетата на възраст между десет и дванайсет години. Една нощ, след като лагеруващите си легнаха, като казаха вечерните си молитви, Барби бе дошла при Кен да моли за помощ. Уейтс не я оставял на мира, оплака му се Барби. Уейтс я молил на няколко пъти да излезе с него. Надничал под блузката й, щом имал такава възможност. Говорел й неприлични неща и се отнасял към нея по начин, който тя намирала за срамен. Докато Кен я слушаше, ръцете му се свиха в юмруци. Щом Барби свърши разказа си за прегрешенията на Уейтс, Кен излезе с предложение. Каза й, че следващия път, когато Уейтс я покани да излязат, да му каже, че ще се срещне с него на усамотено място в гората в час, който двамата изберат. От очите на Барби изскочиха искри, които по-късно Кен щеше да заобича. Две нощи по-късно, след молитвите преди лягане, когато всички в лагера спяха дълбоко, Дъг Уейтс се запъти към мястото навътре в гората, където уж щеше да се състои срещата му с Барби. Кен я поде от там. Барби гледаше хипнотизирана, омагьосана. Винаги е била привлечена от болката. Тя си спомни, че по време на едно пътуване до Флоренция, Италия, когато бе малко момиче, тя посети известна катедрала в центъра на града. На стената на свода имаше фрески, изобразяващи най-ужасяващите сцени от ада. Вътре в свещената църква, където не се разрешаваше да се влиза с къси панталонки и рокли без ръкави, тя видя голи хора – грешници, – в чиито ректуми и интимни части бяха напъхани горещи железа. Без всякакво прикритие. Всеки турист ги виждаше. Повечето от децата бяха отвратени от гледката. Но други, като например Барби, не можеха да отлепят поглед от нея. Агонията, изписана по лицата на грешниците, я привличаше, омайваше я, разгорещяваше я. Когато Кен най-после развърза Уейтс, му каза само едно: – Ако разкажеш на някого, ще се върна и този път ще пострадаш много лошо. През идните два дни Дъг Уейтс изобщо не продума. На третия ден го отведоха. Нито Кен, нито Барби чуха нещо за него след това. Продължиха да работят като съветници, като от време на време дисциплинираха и други, щом възникнеше необходимост от това. Например отвратителното момче, което безжалостно малтретираше останалите. Или един друг съветник, който вкарваше алкохол в лагера и го раздаваше на младите. И двамата бяха отведени на същото онова място в гората. Веднъж Кен и Барби направиха нещо, което някои биха сметнали за грешка. Бяха измъчвали един мръсник – той се бе промъкнал в момичешка спалня и бе бръкнал в нечий сутиен, – ала те не знаеха, че бащата на мръсното момче е важен мафиот в Ню Йорк. Щом бащата научи какво се е случило – че са измъчвали сина му до напикаване, – той изпрати двамата си най-добри воини „да се погрижат“ за Кен и Барби. Ала Кен и Барби вече не бяха мекушави аматьори. Когато двамата мафиоти дойдоха за тях, Кен и Барби бяха готови. Нападнаха ги. Кен уби единия с голи ръце. Другият бе заловен и отведен в гората. Барби се позабави с него. Беше по-старателна от всякога. Накрая бяха пуснали другия жив, макар че в случая вероятно би било по-милосърдно, ако го бяха утрепали. Когато станалото дойде до ушите на бащата мафиот, който бе нанесъл първоначалния удар, той бе подобаващо впечатлен – а може би дори стреснат. Вместо да изпрати още бойци срещу тях, той предложи на двамата мир и работа. Кен и Барби се съгласиха. Осъзнаха, че това са лоши момчета, които нараняват други лоши момчета. Приеха го като своя съдба. Щом лагерът свърши, те напуснаха своите семейства, като заявиха на обичните си близки, че стават пътуващи мисионери, което в известен смисъл бе вярно. Мобилният телефон иззвъня. Кен го вдигна и рече: – Добър ден, г-н Голдбърг! Щом той привърши разговора, Барби се приближи до него. – Имаме ли нова следа? – Имаме. – Каква е? – Адвокат на име Хари Сътън. Защитник на курви. Барби кимна с глава. И двамата коленичиха на пода до Тони. Тони се разплака. – Сега разбираш – каза й Кен – колко вреден е за теб този живот. Тони продължи да плаче. – Ще ти дадем възможност – рече Барби с щастлива усмивка. Тя бръкна в чантичката си и извади нещо от нея. – Това е автобусен билет за заминаване от тук. – Ще го използваш ли? – попита Кен. Тони енергично закима. – Когато ни видя за първи път – каза Барби, – ти си помисли, че сме ангели, изпратени да ти помогнем. – Може би си била права – додаде Кен. Меган имаше намерение да се прибере право вкъщи. Това щеше да е най-благоразумното решение. Беше изпълнила задължението си – поне дотолкова, доколкото можа – и сега бе време да се напъха обратно в своя пашкул. Ала вместо това тя се запъти към „Ла Крим“. Седна на бара, онзи в най-отдалечения и тъмен ъгъл отзад. Обслужваше го нейната стара приятелка Лорейн. Когато влезе, Лорейн й каза: – Трябва ли да се изненадам? – Мисля, че не. – Какво да ти налея? Меган посочи към бутилката зад Лорейн. – „Грей Гус“ с лед с четири резенчета лайм. Лорейн се намръщи. – Какво ще кажеш вместо „Грей Гус“ да ти сервирам „Бранд Х“ с вода, налято от бутилка от „Грей Гус“? – Още по-добре. Докато Меган, както повечето възрастни, не обичаше да пише имейли и есемеси, сега това й се стори дори много удобно: бе изпратила есемес на Дейв, че ще се прибере късно през нощта, със съзнанието, че той нямаше да може да долови лъжата по тона й и няма да й задава твърде много въпроси. Тя взе чашата с питието между дланите си и разказа на Лорейн за срещата си с Брум. – Помниш ли го? – попита Меган. – Брум ли? Разбира се. Дори го виждам от време на време. Свестен мъж. Дадох му веднъж, преди колко беше, девет, десет години. – Шегуваш се. – Обичай ме заради щедрото ми сърце. – Лорейн избърса чашата в ръцете си със стар парцал и я дари с усмивката си. – Всъщност той ми харесваше. – На теб всички ти харесват. – Щедро сърце, какво да се прави. – Да не говорим за тялото. Лорейн разпери ръце. – Би било безобразие да го оставим без внимание. – Думите ти са верни. – И така – провлечено изрече Лорейн, – каза ли на Брум, че може би съм видяла Стюарт Грийн? – Не. – Защо? – Не знаех, че ще искаш. – Може да е нещо важно – каза Лорейн. – Може. Лорейн продължаваше да бърше същата чаша. После: – Вероятно онзи, когото видях, не е бил Стюарт. Меган мълчеше. – Искам да кажа, че вероятно ми е заприличал на него. Сега, като слушам разказа ти, така де, видяла си го мъртъв, нали? – Може би. – Значи, щом ти си го видяла мъртъв, аз не бих могла да го видя жив. Лорейн поклати глава. – Боже мой, нима съм казала такова нещо? Трябва да пийна нещо. Така или иначе, вероятно съм сгрешила. – Гадно нещо е да сгрешиш – рече Меган. – Е, да. – Лорейн остави чашата. – Но заради спора нека кажем, че наистина видях Стюарт Грийн. – Добре. – Къде е бил през последните седемнайсет години? Какво е правил през всичкото това време? – И още нещо – добави Меган, – защо се е върнал? – Правилно – каза Лорейн. – Може би трябва да съобщим на Брум. Лорейн се замисли. – Може би. – Искам да кажа, че щом се е върнал... – Аха, кажи му – отвърна Лорейн и хвърли парцала през бара. – Но не му казвай от кого си го чула, разбрано? – Няма да те замесвам. – Ето така ми харесва. – Въпреки щедрото ти сърце. Лорейн бършеше чашата твърде въодушевено. – И сега какво, сладурче? Меган сви рамене. – Прибирам се у дома. – Просто така? – Ако Стюарт Грийн наистина се е върнал... – Тя потръпна при мисълта. – Ще бъдеш в сериозна опасност – заяви Лорейн. – Така е. Лорейн се облакъти на бара. Парфюмът й ухаеше на жасмин. – Брум попита ли те защо си се върнала? – Аха. – И ти му наговори колко много искаш да откриеш истината? – Наговорила ли съм му? – Да – отвърна Лорейн, – наговорила си му. Та ти беше изчезнала в продължение на седемнайсет години! И внезапно ти се дощява да научиш истината? – Стой! За какво говориш? Ти дойде при мен, не помниш ли? – Не това имам предвид – отвърна Лорейн. Гласът й стана по-мил. – Вече си идвала насам, нали така? Меган се размърда на високото столче. – Веднъж. – Добре, веднъж. Защо? Дойде един от постоянните клиенти и си поръча. Лорейн му сервира питие и му обърна малко повече внимание. Клиентът се засмя и отнесе напитката на масата си. – Лорейн? – Какво, бонбонче? – Каква е тайната на щастието? – Малките неща. – Като например? – Да смениш завесите. Няма да повярваш колко е страхотно. Меган я погледна със съмнение. – О, миличка, и аз съм объркана като другите. Просто се научих да не се вживявам толкова. Знаеш ли? Ние водим битки за свобода и какво правим със завоюваната свобода? Обвързваме се с вещи и дългове, както и с разни хора. Ако ти изглеждам щастлива, то е, защото правя каквото поискам и когато поискам. Меган довърши питието си и направи знак за още. – Аз съм щастлива – рече Меган. – Но се чувствам незначителна. – Нормално е. Искам да кажа, че с всеки е така. Имаш добри деца, нали? – Най-добрите – отвърна Меган с чувството, че е озарена от щастие, без да иска. – Толкова много ги обичам, че чак ме боли. – Виждаш ли? Това е страхотно, но не е за мен. Меган огледа питието, като се наслаждаваше на топлината му вътре в себе си. – Знаеш ли кое му е лошото на това да си майка? – Пелените? – Е, да. Но имам предвид в настоящия момент. Сега, когато са пораснали и малко или много са се превърнали в истински човешки същества. – Кое? – Живееш заради усмивката им. Лорейн я чакаше да каже нещо повече. Когато тя замълча, Лорейн рече: – Искаш ли да ми обясниш? – Когато нещо е добре за тях, като например с Кайли, когато отбележи точки във футболния мач – искам да кажа, когато детето ти се усмихне, ти си на седмото небе. Толкова си щастлива, но после, когато престанат да се усмихват... – Чувстваш се нещастна – каза Лорейн. – Малко е по-сложно, но да. Тъкмо това ненавиждам: моето щастие изцяло зависи от техните усмивки. А аз не съм от родителите, които живеят чрез своите деца. Просто искам те да са щастливи. Но навремето бях самостоятелна личност със собствени чувства и емоции. А сега, като майка, щастието ми изглежда изцяло зависимо от техните усмивки. Те също са наясно. – Интересно – каза Лорейн. – Знаеш ли как ми звучи? – Как? – Като оскърбителна връзка. Като връзката с бившия ми. Започваш да живееш, за да му правиш удоволствие. Манипулират те с настроенията си. – Малко силно казано. – Да, вероятно – отвърна Лорейн, без да го разбира напълно, ала и без желание да спори по въпроса. – Ти все още не си ми обяснила защо всъщност се върна тук. Имам предвид идването ти, преди да те посетя. Отговорът беше прост: липсвало й е. Меган бе на път да й го заяви, ала Лорейн се взираше вдясно от нея. Меган проследи погледа й. Намръщи се, когато видя накъде гледа Лорейн. – Масата на Рей – рече Меган. – Аха. В момента масата бе празна, но това наистина бенеговатамаса – в ъгъла, където Рей обикновено седеше. Тя бе хлътнала по него. Господи, боже мой, как само беше хлътнала! Сега бе пуснала Рей обратно, само за миг. През годините бе превърнала в душата си тяхната връзка в нещо като провал, в дълбока и трудна любовна история, която никога не би могла да надживее светлината на реалността. Ала сега, само за миг, тя си позволи да си спомни страстта, с която Рей я гледаше, електрическия заряд в целувките им, дългите нощи, които прекарваше с него, почти останала без дъх от страст. Сега Лорейн се усмихваше. – Бе нежен – каза й Меган. – Да. – Помниш ли какво стана с него? Усмивката й се стопи. – Наистина ли искаш да знаеш? – Ти отвори тази врата. – Не, миличка, ти я отвори. Аз само се опитвам да ти помогна да я затвориш. В думите й имаше логика. – Тогава ми помогни. Добре ли е? Лорейн отново се зае да бърше чашите. – Лорейн? – За известно време... имам предвид след като ти избяга – той идваше всяка вечер. Сядаше на масата и пиеше. През деня висеше навън пред дома ти. Това продължи, не мога да кажа със сигурност, предполагам, два месеца. Може би година. Той стоеше и те чакаше да се върнеш. Меган мълчеше. – Стана лошо. Накрая спря да идва. Замина от Атлантик Сити. Мисля, че се премести в Калифорния. Пиеше все повече. После пак се върна. Тя се сви. Меган седеше на мястото си и слушаше. Дължеше му нещо повече. Беше млада и може би глупава, но пък имаше ли някаква алтернатива? Лорейн се вглеждаше в нея. Нищо не я попита, ала Меган виждаше въпроса в очите й: „Защо поне не му се обади?“. Тя извърна поглед встрани, за да не могат очите й да издадат отговора: „Защото не бях сигурна дали не е убиец.“ Разбира се, чак сега реалностите дойдоха на местата си. Стюарт Грийн може изобщо да не е мъртъв... Лорейн имаше странен израз на лицето. – Какво? – попита Меган. – Нищо. – И къде е Рей сега? – поинтересува се Меган. – Предполагам, че е наблизо. – Предполагаш ли? Хайде, Лорейн. Кажи ми с какво се занимава. Още ли работи като фотограф? Лорейн трепна. – Може и така да се каже. – Какво? О, почакай, нали не е в порно индустрията? – Не, миличка, порното стои на по-високо равнище от онова, което върши Рей. – Какво ще рече това? Какво работи сега? – Виж – отвърна Лорейн, – коя съм аз, че да го съдя? Ти искаш да съсипеш подреденото си животче, разбрах. Тя се отправи към чекмеджето и измъкна оттам продълговата метална кутия. Меган бе на път да се усмихне, когато си спомни вълшебния списък с контакти на Лорейн. – Още ли го пазиш? – попита Меган. – Разбира се. Дори съм ги подредила по приоритети. Да видим... Аха, его го. – Тя извади една картичка, обърна я отзад и надраска нещо на гърба. Меган взе картичката. Логото приличаше на звезда, поставена на Холивудската пътека на славата, а по средата имаше фотоапарат. На него пишеше: „Работа със знаменитости: тук се наемат папараци“. Господи! Тя обърна картичката отзад. Лорейн бе написала: „Уийк Сигнал Бар&Грил“. – На това място ли се шляе Рей? – попита Меган. – Не, но Фестър е там. – Кой? – Човекът, за когото работи Рей. Фестър. Навремето беше охранител в стария клуб надолу по улицата, не си ли го спомняш? – А трябва ли? – Всъщност не. Тъй или иначе, аз познавам Фестър от години. Записала съм го под названието „Любител на дебелани“. Едно от предимствата на възрастта – сега при мен се появи разделителна бразда. Вече съм твърде дебела, за да ме преследват за секс. Твърде съм стара, за да възбудя интереса и на младежи, които си падат по по-възрастни, но привлекателни жени, които обикновено наричат „стари чанти, ама лачени“. В това отношение съм истински чувал с картофи. Меган се взираше в картичката. – Искаш ли съвет от мен? – попита Лорейн. – Да се прибера и да сменя завесите ли? – До голяма степен, да. 12 Брум вкара автомобила в алеята за коли в асиметрично разположеното ниво на сградата близнак, оградена с тухли и алуминий. Паркира пред двуместния гараж под прозореца на спалнята и започна конкретните стъпки. Един велосипед с три колела бе полегнал на едната си страна, препречващ пътеката към вратата. Това най-обикновено жилище се намираше, където детектив Ирин Андерсън от полицейското управление в Атлантик Сити, единствената жена, която Брум бе обичал през живота си, живееше със своя съпруг – агент на недвижими имоти на име Шон. Колчем я посещаваше, Брум все си казваше: „Можеше да съм аз“. Човек би помислил, че това би довело до силен копнеж от негова страна. Беше и така, и не съвсем. Най- непосредствената му и силна реакция бе облекчението – бягството му по Божията милост от собствената му съдба. Ала тогава, е, той погледна лицето на Ирин и всички подобни мисли се изпариха от главата му. Преди години двамата с Ирин бяха започнали като партньори в полицията. Бързо се влюбиха един в друг, чувствата им бяха дълбоки и те се ожениха. Това сложи край на тяхното партньорство – женените двойки не служеха в една и съща полицейска кола, – както и началото на техните беди. Въпреки взаимната им любов бракът им се оказа пълен провал. Така ставаше понякога. В отношенията на едни бракът създава връзки. Докато при други разрушава всичко. Той почука на вратата.Четиригодишният Шемъс на Ирин отвори, разтопеният сладолед бе оцветил устата му в червено, бе боядисал и зъбите му. Хлапето бе отрязало главата на баща си и от този факт настроението на Брум се скапа. – Здравей, чичо Брум. Дори децата го наричаха Брум. – Здравей, хлапе. Къде е мама? – В кухнята съм – викна Ирин. След като двамата с Ирин се разведоха, те подадоха молба да станат отново партньори в една полицейска кола. Отне им известно време да получат отговор, но накрая им дадоха съгласието си. Равновесието бе възвърнато – поне тяхното разбиране за равновесие. Ала не се напуснаха един друг. Дори когато нерешително започнаха да се срещат с други хора, те продължиха да спят заедно. Живяха така дълго време. Твърде дълго. Опитаха да се спрат, но когато си в непосредствена близост час след час с другия, както казват, плътта е слаба. На няколко пъти се сближаваха по време на ухажването на Шон, дори когато Ирин и Шон започнаха сериозна връзка, като най-после спряха веднъж и завинаги, щом двамата с Шон си казаха „Да“ един на друг. Ала дори сега, дори след всичките тези години, чувствата си бяха все същите и стояха непокътнати като скрито подводно течение. Миналата година, когато трябваше да се грижи за двете си деца, след двайсет и пет годишна служба Ирин кандидатства за ранно пенсиониране. Е, за непълна пенсия при намалена работна седмица – един почивен ден, за да гледа децата. Брум остана част от живота й. Идваше при нея за съвет. Молеше я за помощ по разни случаи. Обръщаше се към нея, защото въпреки че тя очевидно се бе преместила и новият й брак я правеше щастлива, а той бе пропилял най-добрата си възможност за истинско щастие, Брум бе все още влюбен в нея. До компютъра стоеше фамилна фотография на Ирин, Шон, двете деца и кучето пред елхата. Брум се насили да не подбели очи. – Как мина срещата ти с Каси? – попита Ирин. – Странно. – Разкажи де. И той й разказа. Ирин носеше светлозелено поло и розова пола, която излагаше на показ краката й. Тя имаше великолепни крака. Погледна по начина, по който гледаше винаги, а той се опита да се престори, че погледът й няма никакъв ефект върху него. Ирин бе щастлива. Беше майка и бе влюбена в Шон. Брум бе захвърлен в миналото като някой, за когото все още й пукаше и когото обичаше по някакъв начин, ала нищо повече от това – никакви безсънни нощи заради него. Част от Брум бе доволна от положението. Ала в по-голямата си част той бе съкрушен. Когато свърши разказа си, Ирин каза: – И какво разбра от всичко това? – Не знам. – Някакъв ключ към загадката? Брум се замисли. – Тя не лъжеше, но според мен премълча част от истината. Трябва да го обмисля в дълбочина. – Той посочи с брадичка към лаптопа и файловете. – Какво откри? Усмивката й говореше, че е открила нещо голямо. – Видеоматериалите от охранителните камери на „Ла Крим“. – Какво има там? – Разглеждах ги. Ирин натисна едно копче върху клавиатурата. Коледната фотография на семейство Андерсън изчезна, слава на Бога, и се появи неподвижна рамка от видеото. Ирин удари друг клавиш. Видеото се раздвижи. Последваха две секунди тишина, а после група от очевидно пияни мъже залитнаха навън от вратата на клуба. – Видя ли Карлтън Флин на някое видео? – попита Брум. – Не. – Тогава какво? – Само погледай – отвърна Ирин с лека усмивка на лицето. – Какво виждаш на екрана? – Група пияни идиоти, които излизат от стриптийзьорския вертеп. – Погледни по-отблизо. Той въздъхна и присви очи срещу екрана. Тя натисна друг клавиш. Още една група излезе, залитайки, от вратата. Ирин отново чукна по клавиша. Друга група. Още едно натискане на клавиша. Този път излезе една двойка, също пияни. Жената внезапно спря, обърна се към мъжа, сграбчи мънистата около шията му и го дръпна към себе си, за да го целуне. Брум се намръщи. Тъкмо се канеше да я попита какво толкова има, но се спря. Нещо му щукна в главата. – Добре, върни един кадър назад. Все още усмихната, Ирин натисна бутона за връщане на картината. Брум отново присви очи. Пияните мъже също носеха мъниста. Тя върна още един кадър. Същата картинка. Брум си спомни собствената си работа с видеото. Толкова много пиене. Толкова много излизания. И толкова много мъниста. – Марди Гра7 – тихо изрече Брум. 7Марди Гра (фр.) – католически празник. В превод от френски: „Изобилният вторник“, последният ден, в който се блажи преди Великденските пости. В много страни се отбелязва с пищен карнавал. – Б. пр. – Бинго – каза Ирин. – На кой ден се падна Марди Гра тази година? – На осемнайсети февруари. – Правилен отговор. Всяка година Марди Гра се празнува на различна дата – в деня преди Пепелната сряда8, четирийсет и седем дни преди Великден. Проверих останалите в твоя списък. Например: когато преди три години, на четвърти март, Грег Уагман изчезна... 8Началото на Великите пости според католическата традиция. – Б. пр. – Било е Марди Гра? Ирин кимна с глава. – Да, същото може да се каже за всеки изчезнал мъж, от тези, които издирваш. За някои от тях е докладвано по-късно – дни или дори седмици след изчезването им, – ала когато прегледах файловете, стана ясно, че никой не е изчезналпредиМарди Гра. Не мога да докажа, че всичките са изчезнали на този ден – или в някои случаи след полунощ в същата нощ, – ала всичко отговаря на твоята простичка теория. – Значи не говорим за специален ден или месец – забеляза Брум. – Не. – Каквото и да става – рече Брум, – а ние не знаем какво е това – може да са убийци, или бегълци, или един бог знае какво, но каквото и да става... Ирин кимна с глава. – Случва се на Марди Гра. Мобилният на Брум звънна. Той погледна да види кой се обажда и разбра, че му звънят от полицейското управление. – Ало? – Детектив Брум? – Да? – Някакъв фотограф току-що дойде в управлението. Според мен ще поискате да го видите. От адвокатската кантора на Хари Сътън се откриваше идеален изглед към Атлантик Сити. В далечината – а под „далечина“ той разбираше едва три квартала разстояние в източна посока – се виждаха все още някакви грандхотели по протежение на Дъсчената пътека. Но помежду високите сгради и запуснатата постройка, в която се помещаваше кантората му, се простираше обширно пространство от занемарени здания. Каквато красота и блясък да издаваха хотелите и казината, те съществуваха самостоятелно и не променяха излъчването на съседните къщи. Хотелите бяха като цветя, натикани в центъра на обраслото с тръстики блато. Хари не просто обичаше секса, комара и останалите удоволствия в този град, макар да нямаше никакво съмнение, че те отравяха атмосферата. Работата беше там, че тези хора – местното население, ако така ви харесва повече – бяха безсилни срещу отровата. Когато работеше за най-старите и авторитетни адвокатски фирми, Хари помагаше на силните на деня, на онези, които от самото си раждане участваха в играта на живота, като шмекеруваха в своя собствена полза и все още изпитваха необходимост да лъжат. Хората тук бяха пълна тяхна противоположност. Те бяха несретници по природа. Имаха все лош късмет. И това не се променяше, освен ако от време на време не им падаше по някой долар. Онова, от което имаха нужда и което напълно заслужаваха, бе да разберат какво е – поне веднъж в живота си да видят какво е да имаш някого на своя страна. Да бъдат уважени. Само веднъж. Нищо повече. Да забравим кой е виновен и кой е невинен. Да забравим кое е правилно и кое неправилно. Каквото и да се е случило в техния в по- голямата си част трогателен живот, Хари Сътън искаше да се увери, че поне веднъж са познали това усещане. Ето защо Хари Сътън бе останал в Атлантик Сити. При това той обичаше секса, комара и живота на действието. Телефонът звънна. Той го вдигна и каза: – Хари Сътън, адвокат. – Трябва отново да се срещна с клиента ви. Обаждаше се Брум. – Престани да ме омайваш с чара си и премини на въпроса – отвърна Хари. – Трябва веднага да я видя. На Хари не му хареса паниката в гласа на ченгето. – Не съм сигурен дали е възможно. – Направи така, че да стане възможно. Сътън бе свикнал с нетърпението и заплахите на полицаите. Не го трогваха кой знае колко, но сега ставаше нещо странно. – Нещо не е наред ли? – Има ново развитие на нещата. – Като например? – Може да последват нови жертви. Мълчание. – Не разбирам по какъв начин това замесва моя клиент. – Получих една фотография. – От кого? – Не знам. Нямаше подател. Виж какво, просто ми повярвай. Трябва да разбера дали тя разпознава някого или нещо на нея. Сътън се двоумеше. – Хари? – Какво? – Виждаш, че не заплашвам никого. Не ти казвам например, че бих могъл да я проследя и да открия къщата й, да разкажа всичко на съседите й. Не казвам, че ще публикувам неин комбиниран портрет във всички вестници, нищо подобно. – Е, утешително е да науча, че държиш на думата си. – Нямам време за игрички, Хари. В случая може да си имаме работа със сериен убиец. Правя всичко възможно да я предпазя. Тя се върна и това беше правилно. Да я оставим да си свърши работата докрай. – Мога да й се обадя и да я помоля – каза Хари. – Много неща излизат от контрол, затова трябва да съм близо до полицейския участък. Можеш ли да я доведеш тук? – В участъка? Шегуваш ли се? – Ще бъде добре. – Не, няма. Ще се срещнем в закусвалнята. Тя беше само една пресечка по-надолу – не бе идеалното място, но ставаше. – Искам я тук, и то бързо. – В такъв случай нека изляза, за да й позвъня – отвърна Хари. – Ако не ти се обадя, ще приемем, че ще се видим в закусвалнята след половин час. Хари остави телефона на вилката и набра номера на мобилния й телефон. Тя вдигна на третото позвъняване. – Ало? Той долови шумове от отсрещната страна, които недвусмислено сочеха, че тя не бе на път към дома си. – Къде си? – В „Ла Крим“. Хари Сътън не бе учуден. Брум също го бе забелязал. Нещо друго я бе привикало тук, а не стремежът да поправи грешката си. – Тъкмо се канех да ти се обадя – каза тя. – О? – Искам да кажа нещо важно на Брум. – Е, тогава всичко ще бъде наред. – Защо? Какво е станало? Хари Сътън й разказа за обаждането на Брум и за желанието му да се срещнат в закусвалнята. – Удобно ли ти е? – попита той. – Мисля, че да – отговори Каси. Последва кратка пауза. – Имаш ли представа какво има на фотографията? – Не, но Брум е убеден, че е нещо важно. Спомена нещо за сериен убиец. Отсреща се чу смях на неколцина мъже. Хари държеше слушалката и чакаше. – Каси? – Добре – каза тя. – Ще бъда в закусвалнята след петнайсет минути. Хари Сътън затвори телефона. Извъртя стола си и хвърли още един поглед през прозореца към добре познатия му изглед към града. Някой почука на вратата. Той погледна часовника на ръката си. Късно. Тази вечер нямаше време за повече бизнес срещи, ала нямаше навика да отпраща посетителите. – Влез! – извика той с обичайния си приятен тон. Млада двойка, която не приличаше на останалите му клиенти, отвори вратата и влезе в кантората. Хубавичката блондинка каза: – Добър вечер, г-н Сътън! И двамата бяха добре сресани, усмихнати и прилично облечени и по някаква причина, която Хари не можеше за назове точно, но за която много скоро щеше да разбере, че е първична, инстинктивна и напълно истинска и от която се боеше повече, отколкото се е боял през живота си. 13 Все още в „Ла Крим“, Меган опипа картичката, на която пишеше: „Работа със знаменитости: тук се наемат папараци“. Обърна я от другата страна и прочете: „Уийк Сигнал Бар&Грил“. Телефонът й завибрира и прие изпратения до нея текст. Тя провери и видя, че е от Дейв: КЪДЕ СИ??? Помисли си да го отмине без внимание, ала си каза: колко пъти още ще трябва да го прави? С течение на времето това щеше да породи проблеми. Тя се зачуди как да постъпи, какво да му каже този път и какво ще бъде принудена да му обяснява през идните няколко дни. Фасадата, която си бе създала през всичките тези години, бе станала нейна собствена, и то повече, отколкото собствената й фасада. Ала това не означаваше, че Дейв ще я разбере. Тя отново хвърли поглед към простичкото му съобщение: КЪДЕ СИ??? Меган знаеше, че фасадата бе всъщност политически коректният термин за лъжа. Тя бе излъгала Дейв още първия път, когато се запознаха в бара на един хотел в Бостън, едва четири месеца след като бе избягала от Атлантик Сити. Беше сама, уплашена и нямаше пукната пара. Без каквито и да е перспективи, страхуваща се дори да работи в някой от местните клубове, Меган оцеляваше, като въртеше мъжете. Обличаше си всекидневните джинси като някоя ученичка („В горния курс на училище „Емерсън“ съм – заявяваше тя), висеше по баровете на хотелите, запознаваше се с мъже (за предпочитане женени), пиеше, понякога им пускаше нещо в напитката, водеше ги горе до стаите им, обираше ги и изчезваше в нощта. Точно в онази нощ тя бе решила да опита един хотел в центъра на града, където отиваше за първи път. Изборът на мъже в категорията „женени“ не бе богат. Група студенти в Харвардския университет се вмъкнаха в бара с викове и смехове. Тя се помъчи да не ги възненавиди заради самодоволните физиономии и меките им ръце. Каза си, че лесно ще спечели пари от тях, макар да знаеше, че колежанчетата рядко носят пари в брой, и тогава се случи нещо удивително. Кой би могъл да каже какво? Наречете го съдба, карма или каквото и да е друго, но тя започна да си бъбри с единия – мило свенливо момче на име Дейв Пиърс. Нещо в него я привлече. Стана й топло и уютно на душата. Не беше като с Рей. Не я удари гръм. Това щеше да стане по-късно. Ала имаше нещо друго, нещо дълбоко, силно, нещо истинско. Така че тя го излъга. Нямаше никакъв избор. Двамата разговаряха цяла нощ и се чувстваха прекрасно. Той завършваше Харвард. Тя му каза, че завършва „Емерсън“. Когато след седмица се видяха на първата си истинска любовна среща, тя дори бе предложила да се срещнат в библиотеката на колежа. Това беше по времето, когато студентите не се нуждаеха от студентски лични карти, за да влизат и излизат от сградите. Тя просто стовари купчина книги на масата и зачака. Лъжите продължиха. Тя познаваше кампуса доста добре. Каза му, че живее в Колониъл Резидънс Хол, ала твърдеше, че не можел да се отбие при нея, тъй като съквартирантката й имала труден характер и не обичала компании. Колкото до семейството си, тя му каза истината – била единствено дете и родителите й починали млади. Имала съвсем нормално, скучно детство в Мънси, щата Индиана, и се държеше така, сякаш поради спомена за загубата на родителите й обсъждането на тази тема й идваше в повече. Дейв й съчувстваше. Дори в историята й да се забелязваха някои дупки – а те наистина се забелязваха, – Дейв не им обърна голямо внимание. Той бе доверчив по природа, освен това беше влюбен. Ако тя криеше нещо от него, е, това още повече увеличаваше интереса му към нея и тя го привличаше все по-неудържимо. В неговия наивен свят това не би могло да е нещо важно. Какво значение имаха всъщност няколкото противоречащи си житейски факта? Плюс Меган-Каси-Меган бе ужасяващо добра лъжкиня. Сега пък и фасадата – разбирай „лъжите“ – бе сериозно застрашена и можеше да се срине всеки момент. След всичките тези години, след целия упорит труд, тя бе избрала да рискува всичко. И за какво? За да оправи миналото? Да се развълнува малко? Или подсъзнателно копнееше да бъде разкрита? Нима маската й бе твърде тежка, за да я носи през остатъка от живота си? Как ли щеше Дейв да реагира, като чуеше истината? Меган си пое дълбоко въздух и му написа: ДНЕС Е РЕД НА СЕМЕЙСТВО ПРИСИЪР ДА ОТКАРАТ КАЙЛИ С КОЛАТА СИ. ДЖОРДАН ИМА КОНТРОЛНО ПО МАТЕМАТИКА. ВИЖ ДАЛИ УЧИ. Последва кратка пауза, а после пристигна още един текст от Дейв: КЪДЕ СИ?!?!? За миг Меган се загледа в малкия екран. После написа: ИМАМ МАЛКО РАБОТА. НЕ СЪМ СИГУРНА КОГА ЩЕ СЕ ПРИБЕРА. ОБИЧАМ ТЕ. Отново пауза. Меган чакаше телефонът да звънне. Той мълчеше. Вместо това тя получи друго съобщение от съпруга си: НЕ РАЗБИРАМ. Тя бързо отговори: ВСИЧКО ЩЕ Е НАРЕД. САМО МИ ВЯРВАЙ. Ха! Тя говореше сериозно – като си помислиш, какъв абсурд.Вярвай ми.Чиста ирония. Не почака за отговор. Беше време отново да посети Брум. Затвори телефона и тръгна да става от високото столче. Тълпата се стичаше на бара и Лорейн бе заета. Кимна за довиждане на старата си приятелка и Лорейн повдигна едната си вежда в отговор. Отправи се към вратата, като си проправяше път през мъжете, които открито я зяпаха. В нормалното общество мъжете искат да зяпат по същия начин, ала ние ги караме да го правят скрито. Докато тук тарифата им даваше право да отхвърлят каквито и да било претенции. За миг се запита дали Дейв е бил някога на подобно място. Ако е бил, не й е казвал, но както добре знаеше, обикновено женените мъже не казват. Дали е посещавал подобен клуб преди? Дали и той се е наслаждавал на нежните женски погледи, дали си е поръчвал танц на пилон или нещо друго? Но нима имаше някакво значение? Петнайсет минути по-късно Меган влезе във въпросната закусвалня. Тя наподобяваше старо училище. Сепаретата все още разполагаха с познатите малки джубоксове, макар тя силно да се съмняваше, че работят. На касата работеше мъж с щръкнали от ушите гъсти косми. Сладкишите остаряваха под стъклени похлупаци. Стените бяха изпъстрени с подписите на местни телевизионни звезди. Сервитьорките носеха всяка своята униформа, както и всяка своето настроение. Брум стоеше прав, когато Меган влезе и се приближи. – Благодаря, че се съгласи да се срещнеш с мен – каза той. – Къде е Хари? – Още го няма. – Те се вмъкнаха в едно сепаре. – Искаш ли нещо за ядене? – Не, благодаря. Брум посочи към чашата си. – Взех си кафе. Искаш ли и ти? Меган поклати глава и хвърли поглед към вратата. – Хари трябва да дойде всеки момент. – Имаш ли нещо против да започнем? – попита Брум. – Нямам много време. – Без адвоката ми? – Нямаш нужда от адвокат. В нищо не те подозирам, а часовникът тиктака. И така, става ли? Тя не отговори и Брум просто се втурна напред. – Марди Гра означава ли нещо за теб? – попита той. – Мислех, че ще ми покажете снимка. – След секунда. Но най-напред исках да попитам за Марди Гра. – Дали означава нещо за мен? – Да. – Знаете, че означава. – Имаш ли нещо против да ми кажеш какво? – Мислех, че бързате. – Просто ми отговори, става ли? Меган въздъхна. – Нощта, за която ви разказах, нощта, в която избягах. Беше точно Марди Гра. Брум изглеждаше доволен. – Нещо друго? – Като например? – Каквото и да е. Например спомняш ли си нещо странно да е ставало на друг Марди Гра? Спомняш ли си някакви тайнствени хора да са се въртели около клуба в нощта на Марди Гра? Или нещо друго? Тя се замисли. – Не. Пред Брум имаше папка от кафява хартия. Той я потупа с показалеца си. Меган го чакаше да я отвори. Келнерката донесе каничка с кафе. – Да ти налея ли горещо кафе, сладурче? – попита тя. Брум я отпъди с глава. Щом тя си отиде, Брум отвори папката. Той плъзна снимката по повърхността на масата към нея. Меган си каза, че няма какво толкова да крие – така си помисли, – така че не се бе подготвила за никаква измама или, да кажем, за никаква фалшива фасада. Когато погледът й спря на фотографията, цялата се разтърси. Нямаше време да се прикрие. Той забеляза. Не попита нищо. Меган бавно протегна ръка и издърпа снимката по-близо до себе си. – Познаваш ли фотографията? – попита той. Печели време, помисли си тя. Контролирай се. – Ако питате дали съм виждала тази снимка преди, отговорът ми е „не“. – Но разпозна мястото, нали? Меган бавно кимна с глава. – Имаш ли нещо против да ми кажеш от къде? Тя преглътна. – Това е част от парка, за който ви разказах по-рано. Развалините на мината за желязна руда. – Където откри кървящия Стюарт Грийн? – Да. Мълчание. – Познаваш ли мъжа на снимката? В горния ляв ъгъл се виждаше мъж с руси връхчета на косата и впита в тялото тениска. Вероятно Брум заподозря, че Меган е разпознала мъжа и затова е подскочила. – Всъщност не мога да видя лицето му – каза тя. – И нямаш представа кой може да бъде? – Не. Никаква. – Но това определено е мястото, където за последен път си видяла Стюарт Грийн, нали? Тя се престори, че оглежда снимката отново, макар че нямаше никакво съмнение. – Да. Брум постави и двете си ръце върху масата с дланите надолу. – Ще ми кажеш ли нещо друго за тази снимка? Самият факт, че Брум имаше снимка на тази пътека в Пайн Барънс, бе учудващ, така беше, но не и шокиращ или смайващ. Кое я бе слисало – онова, което я бе накарало да се вцепени, да не може нито да се движи, нито да говори, не бе нито местността, нито мъжът със заскрежените връхчета на косата. Беше самата снимка. – Откъде я имате? – попита тя. – Защо? Трябваше много да внимава. Тя сви рамене с цялото равнодушие, на което бе способна, и изрече още една лъжа: – Просто се питах как ли сте направили снимка на същото място, което ви описах. Той изучаваше лицето й. Тя се опита да улови погледа му. – Получихме я анонимно в участъка. Всъщност някой си е взел голяма беля на главата, само и единствено за да се увери, че аз няма да разбера кой я е изпратил. Меган усети как тремор пробяга надолу по целия й гръбнак. – Защо? – Не знам. Да ти хрумва нещо? Хрумна й. Когато Меган си падна по Рей Ливайн за първи път, тя не знаеше нищо за занаята му. Но той я научи. Разказа й за светлината, за ъгъла, за апертурата, композицията и фокусирането. Беше я водил на любимите си места да снима. Той непрекъснато бе правил снимки на жената – т.е. на нея, – която очевидно обичаше. През изминалите години Меган вкарваше името на Рей в Гугъл с надеждата да види нови фотографии от него, ала намираше само снимки от преди да се срещнат, когато той беше важен фотожурналист. След това – нищо. Ала тя все още помнеше неговата работа. Знаеше какво му харесва да прави с фотоапарата си – ъгли, композиции, светлина, апертура и други такива, – така че сега, дори след толкова много години, тя хранеше съвсем малки съмнения: фотографията бе дело на Рей Ливайн. – Не – отвърна му Меган. – Нищо не ми хрумва. Тя чу Брум да казва под нос: – О, по дяволите, не сега. Тя се обърна с надеждата да зърне Хари Сътън, но не, това не беше той. В закусвалнята тъкмо влизаха двама мъже. По всичко си личеше, че единият бе старо ченге – стоманеносива коса, значка, която висеше от колана му, палци, натикани в колана на панталоните, сякаш задачата бе голяма и изключително значима. Другият мъж носеше невъзможно ярка хавайска риза. Горните три копчета бяха разкопчани и откриваха златни вериги и медальони, омотани в гъстите косми на гърдите му. Вероятно бе прехвърлил петдесетте, може би беше дори още по-възрастен, защото имаше вид на замаян и неориентиран човек. По-възрастното ченге избра едно сепаре и се вмъкна вътре. Хавайската риза се затътри подир него и се срина на мястото си като марионетка, чиито конци са били прерязани. Брум бе навел глава над кафето си и се опитваше да се скрие. Нямаше накъде да шавне. По-възрастното ченге присви очи. Стана и каза нещо на Хавайската риза. Дори хаваецът да го бе чул, лицето му остана безизразно. Просто остана да си седи и да се взира в масата, сякаш там бе скрита някаква изумителна тъмна тайна. По-възрастното ченге се запъти към тях. Брум бързо прибра снимката обратно в папката, далеч от взора на приближаващия се негов колега. – Брум – рече Възрастния и рязко кимна с глава. – Началник. Появи се напрежение. Голдбърг насочи поглед към Меган. – А кой може да е това? – Джейн – отвърна Брум. – Стара приятелка. – Не изглежда възрастна – забеляза Голдбърг, като се наведе и навлезе в личното й пространство, при което добре я огледа. – Какъв чаровник – обади се Меган с монотонен глас. На Голдбърг това не му хареса. – Ченге ли си? – попита я той. Господи, каза си Меган, значи наистина се бе променила много през последните години. – Просто приятелка. – Да, приятелка – ухили се Голдбърг и се обърна отново към Брум. – Какво правиш тук? – Пия кафе със стара приятелка. – Виждаш ли с кого съм? Брум кимна с глава. – Какво да му кажа? – Че се приближаваме – Нещо по-специално? – В момента не. Голдбърг се намръщи и се обърна. Когато той си тръгна, Меган изгледа Брум въпросително. Брум каза: – Човекът с него се казва Дел Флин, бащата на Карлтън. Страшничко, нали? – попита Брум. Тя замълча. – Нали виждаш какво се мъча да направя? Тя отново мълчеше. – И Стюарт Грийн е имал родители – продължи той. – Имал е жена и деца. Погледни мъжа отсреща. Представи си безсънните му нощи. Представи си го как чака да получи отговор. Представи си агонията му, която продължава дни наред. После седмици. След това месеци и дори години. Представи си това мъчение. – Разбрах – щракна с пръсти Меган. – Вие сте майстор на проницателността, Брум. – Само се старая да те накарам да разбереш – отвърна той и направи знак да им направят сметката. – Да кажеш още нещо за снимката? Рей, помисли си тя, ала нямаше начин да му го каже. Поклати глава. – Не, нищо. – Да кажеш още нещо по някакъв въпрос? Брум я погледна строго. Тя бе дошла с намерението да му съобщи нещо важно. Сега не бе много сигурна дали трябва. Меган извъртя глава. Искаше да си помисли, да си даде възможност да реши. Брум чакаше. – Личност, която трябва да остане неизвестна – започна Меган, – може би – и аз наблягам на това „може би“ – е видяла Стюарт Грийн тези дни. Сега беше ред на Брум да се слиса. – Сериозно ли говориш? – Не, току-що си го измислих. Разбира се, че говоря сериозно. Но източникът ми не бе съвсем сигурен във видяното. Би могло да е някой, който прилича на Стюарт. Изминали са седемнайсет години. – А ти няма ли да ми кажеш името на източника си? – Не, няма. Брум направи физиономия. – Искаш ли пак да ти покажа скърбящия баща? – Само ако държите да стана и да си тръгна на мига. – Добре де, добре – вдигна ръце той, сякаш се предаваше. – Кога източникът ти е видял Стюарт? – През последните няколко седмици. – Къде? – В града. – Къде по-точно? – В „Ла Крим“. А там е доста тъмно. Меган отвори уста и тъкмо да произнесе „тя“, но в последния миг се спря. – Източникът ми заяви, че го е зърнал за миг и дори може да не е бил той. – Този източник – каза той. – Може ли да се разчита на него, или на нея? – Да. – Ти мислиш ли, че той или тя е видяла Стюарт Грийн? – Не знам. – Отново те питам: какво още би могла да ми съобщиш? Меган поклати глава. – Това е всичко. – Добре тогава. Свършихме. – И Брум стана. – Трябва да бързам за местопрестъплението. – Почакай, не тръгвай. Той наведе поглед към нея. – Какво местопрестъпление? – Развалините на мината за желязна руда, не ги ли знаеш? Тя смръщи вежди. – Наистина ли мислиш, че може да е останала кръв, влакно или нещо друго след всичките тези години? – Кръв или влакно ли? – повтори той и поклати глава. – Гледаш твърде много полицейски филми. – Какво тогава? – Понякога историята се повтаря. – Какво имате предвид? – Мъжът от снимката, която ти показах. Тя зачака, ала вече знаеше. Погледът й се върна и се спря на сепарето в ъгъла. – Карлтън Флин е. 14 За миг Меган остана на мястото си. Тя крадешком поглеждаше към бащата на Флин, ала мисълта й определено се скиташе в миналото. Рей. Снимката не оставяше никакво съмнение. Рей се бе върнал. Но какво означаваше това? Защо Рей би изпратил тази фотография на Брум – ако предположим, че тъкмо той я е направил? И по-точно, защо изобщо я бе направил? Все още имаше толкова много въпроси. Истината беше, че Меган наистина вярваше на Лорейн. Тя не би сгрешила за толкова важно нещо. Така че въпросът бе: как се е върнал Стюарт Грийн? Къде е бил през последните седемнайсет години? Какво се бе случило онази нощ? Каква роля е играл Рей и как тя би могла да се отнесе към един млад мъж на име Карлтън Флин седемнайсет години по-късно? Нямаше никакво обяснение. Част от причините, поради които Меган никога не потърси Рей, бе да го предпази – както той се бе опитал да предпази нея. Но сега, седемнайсет години по-късно, когато имаше още един изчезнал в същата отдалечена част на парка... нещо не пасваше. Тя отново извади визитната картичка. Фестър бе в бара „Уийк Сигнал“. Меган все още бе в състояние да направи нещо умно. Да, тя бе открехнала вратата на килера, ала всъщност оттам не бе изпаднало нищо. Би могла просто да я затвори. Не бе сторила нищо нередно. Бе изпълнила своята роля. Можеше да отиде до автомобила си, да се върне у дома и да измисли друга история, която да разкаже на Дейв, можеше по пътя да купи новата скара „Уебър“, да му каже, че се е занимавала тъкмо с това и че е искала да го изненада. Можеше да го направи и всичко щеше да свърши. Бе обърнала гръб на този свят още преди седемнайсет години. Би могла да се обади на Хари Сътън, въпреки че той не се появи на срещата, и да му каже, че е свършила всичко. Не дължеше нищо на този град. А Рей? Бивше гадже. Нищо повече. Ала това неизменно бе проблем. По дефиниция ти късаш с бившия си. Можеш да го направиш лошо, може да го направиш и добре, тъй като единият, или двамата сте изгубили чувствата си един към друг, и край. Но не такъв бе случаят с тях. Тя бе луда по него. Той бе луд по нея. Двамата не толкова бяха скъсали, колкото бяха откъснати един от друг. Тя мразеше тази дума, но може би тогава се нуждаеха, както всяка друга двойка, от прекратяване на връзката. Рей можеше сериозно да загази. Рей можеше да накаранеясериозно да загази. Тя още веднъж крадешком погледна към бащата на Карлтън Флин, облечен в хавайска риза. Той гледаше към нея. Очите им се срещнаха. За кратко. За не повече от секунда-две, ала тя усети скръбта му, объркването му, неговата ярост. Би ли могла просто да се махне? Би ли могла отново да се махне и от Рей? Безкористната част от същността й бе сигурна, че няма да може, или поне не биваше. Другата, егоистичната й част също не искаше да затваря тази врата все още. Ако затвореше вратата, тя щеше да се върне към подредения си живот и да продължи така ден след ден. Трябваше да го приеме, ала точно сега тази мисъл, идеята просто да се върне завинаги към статуквото, я ужасяваше. В действителност тя нямаше никакъв избор. Трябваше да намери Рей. Трябваше да го попита за снимката. Трябваше да го попита за случилото се със Стюарт Грийн преди седемнайсет години. Като избягваше погледа на бащата на Карлтън Флин, Меган се измъкна от сепарето и се запъти към „Уийк Сигнал“, за да намери Фестър. Голямото откритие стана, когато Брум пристигна на развалините на мината. – Кръв – каза Саманта Баджрактари. Мястото бе отдалечено. Нямаше нито автомобили, нито други превозни средства. Докато им разказваше историята на осемнайсетвековната мина за желязна руда, горският лесничей от Ню Джързи (израз, който подозрително напомняше оксиморон), ги бе повел по доста тясна пътека. Групата се състоеше от Брум, старо ченге на име Кауънс, двама местни униформени полицаи, които Брум не познаваше, и двама криминалисти от техническия екип – едната от тях бе вече споменатата Саманта Баджрактари. Униформените и криминалистите водеха колоната. Кауънс, непоправим пушач, пъхтеше и сумтеше и накрая изостана от колоната. Брум се наведе до Баджрактари. Вече пет години тя бе водеща в екипа техници и несъмнено беше най-добрата в професията си, която Брум познаваше. – Какво количество е кръвта? – Още не знам. – Достатъчно ли е да причини нечия смърт? Баджрактари поклати глава, което означаваше нещо средно между „да“ и „не“. – От това, което виждам – не, но е трудно да се прецени. Изглежда ми така, сякаш част от нея е заровена под калта. – С лопата? – Или дори с обувка, не съм сигурна. Просто е прикрита. – Да не би да е кръвна група или ДНК, дето си пасват с тези на Карлтън Флин? Баджрактари свъси вежди. – Тук сме от пет минути, Брум. Къш. Освободи ми малко място, става ли? Двамата униформени оградиха мястото с жълта полицейска лента, която изглеждаше доста глупаво там, по средата на нищото. Свечеряваше се. Нямаше да могат да работят още дълго. Намираха се твърде далеч, за да довлекат огромните прожектори. Брум погледна към останките от онова, което е било пещ преди двеста години. Направи няколко крачки и осъзна, че може би е твърде близо до местопрестъплението и ще замърси уликите, затова тръгна назад по пътеката. Кауънс, здраво стиснал пурата между устните си, най-после ги настигна. Наведе се, опрял ръце на колене, като се мъчеше да поеме малко кислород. – Открихте ли труп? – успя да попита той. – Още не. – Господи, мразя да ходя толкова дълго без причина. – Ти принадлежиш на хората, Кауънс. – При това, ако намерят труп, ще изпратят някое превозно средство чак дотук. Не ми се връща пеша. Стъпалата ме болят до смърт. – Не биваше да идваш. Казах ти го още на паркинга. Кауънс махна с ръка и с мъка се изправи. Намести панталоните и приглади косата си. Брум не каза нищо. Кауънс се отправи към Баджрактари, като дръпна жълтата лента по пътя си. – Здрасти, Саманта – поздрави Кауънс с широка усмивка. – Тази вечер си много хубава. Баджрактари вдигна поглед към него. Очите й бяха безизразни. – Замърсяваш мястото на престъплението, Кауънс. – Тъкмо казвах, че дори в настоящия технически екип от криминалисти ти изглеждаш наистина много красива – усмихна се Кауънс малко повече от обичайното, после внезапно промени тона. – Ъъъ, не прилагам сексуално насилие, нито нещо друго. Само казвам. Брум поклати глава. Сега той разбра защо Кауънс искаше да дойде с тях. Имаше много мило отношение към Саманта Баджрактари. Човек просто да не повярва. – Отиди зад жълтата лента – озъби му се Баджрактари. Ала внезапно Кауънс престана да слуша. Той бавно завъртя глава от едната страна на другата. На лицето му се появи странно изражение. – Какво? – попита го Баджрактари. Кауънс присви очи. – Получавам нещо като „дежа вю“. – Гьоловете, където ловят риба с пръти, напомнят на това тук – отвърна Баджрактари. – Ха-ха! Саманта Баджрактари се върна на работа. Все още объркан, Кауънс залитна назад към полицейската лента. Междувременно на Брум му хрумна нещо. Като държеше снимката в дясната си ръка, той започна да обикаля, за да разбере откъде точно бе направена тя. Придвижи се малко по-нагоре по хълма, като на всеки две-три крачки се обръщаше назад и се опитваше да изчисли дали това бе мястото. Пътешествието му го накара да излезе извън пътеката. Той бавно пристъпи с очи, забити в земята и тогава... Бинго. – Баджрактари – викна й Брум. – Какво? – Тук открих нещо като следа от обувка. Мислиш ли, че можеш да намериш рохкава почва? Всъщност, момчета, вероятно ще трябва да прегледате цялото място и да видите дали няма още нещо. – Няма проблем, при положение че престанем да тъпчем наоколо като стадо тежкотоварни шотландски коне. Баджрактари каза нещо на другия техник – мъж, който изглеждаше като тринайсетгодишно момче. Техникът се отправи към мястото, където стоеше Брум. Брум му показа отпечатъка и предпазливо се върна на полянката. Застана до Кауънс и се помъчи да обмисли нещата. Преди седемнайсет години на Марди Гра Стюарт Грийн е дошъл на това доста отдалечено място и е бил – какво? – прободен, преди да изчезне завинаги. Сега Брум имаше снимка, за жалост без датата на заснемането й, на която се виждаше Карлтън Флин, друг човек, изчезнал в деня на Марди Гра на това отдалечено място. Освен това току-що бяха открили разплискана кръв, която не бе седемнайсетгодишна. И най-после, седемнайсет години след изчезването на Стюарт Грийн имаше още две странни случки. Едната, внезапната поява на Каси – защо се бе върнала и дали казваше истината? И втората – възможната внезапна поява на Стюарт Грийн. Беше ли завръщането му свързано с Каси? Ако не, съвпадението бе невероятно. Ако изобщо се бе върнал. Каси можеше просто да си измисля, а и „източникът“ й би могъл да греши. Така че, като съберем новите факти с... Брум не бе открил нито един факт. И тъкмо тогава се появи и голямото откритие от най-неочакван източник. – Сега си спомням – рече Кауънс. – Какво? – Онова „дежа вю“, за което споменах. Спомням си какво имах предвид. – Кауънс извади пурата от устата си. – Онова нашумяло убийство. Думите му привлякоха вниманието на Брум. – Кое нашумяло убийство? – Спомни си. Какво, по дяволите, бе името на онзи тип? Гънър, Гънтър, нещо такова. Брум се помъчи да си спомни и усети как пулсът му се ускори. – Беше наръган с нож, нали? – Да. Някакви планинари го бяха открили точно тук преди колко, може би преди двайсет години. Множество прободни рани. – И ти си сигурен, че мястото е същото? – Да, съвсем сигурен съм, щом виждам старата пещ и скалата. Да, това е мястото. – Спомняш ли си кога стана това? – Както вече казах, преди двайсет години. – Имам предвид датата. – Шегуваш се, нали? – По кое време на годината? Кауънс се замисли. – Беше студено. – Като сега ли? – Не съм сигурен. Предполагам. Брум можеше да провери, когато се върнеше в участъка. – Ти ли водеше разследването? – Не, още бях униформен. Но участвах като резерва. Не, всъщност бях резерва на резервата. Седях в патрулката. Извършителят лесно се предаде. – Случаят е изяснен, нали? – Да, много приличаше на забивка. Любовен триъгълник или нещо подобно, не помня точно. Спомням си, че извършителят се бе облял в сълзи и твърдеше, че дори не познавал жертвата, че неговото момиче никога не би го измамило, обичайните неща. – Има ли признание? – Не. Заловеният се кълнеше, че е невинен. Мисля, че продължава да се кълне. Но получи доживотна. Струва ми се, че я излежава в „Рауей“. 15 Артериите се втръдяваха, а белите дробове почерняваха само като се отвореше вратата на „Уийк Сигнал Бар&Грил“. Опърпаната тълпа навяваше доста цветисти термини на влезлия, ала „здравеопазване“ и „дълголетие“ не бяха сред тях. По телевизора зад бара вървеше предаването „Спортна централа“. В прозореца светеше неонова реклама на марка бира. Според написаното с тебешир върху дъската на входа днес в бара имаше „Женска вечер“, на която се предлагаха неща на жени само за един долар – пазарен „номер“, който, изглежда, привличаше особена женска клиентела. Някаква жена със сламена коса например, която се кикотеше в стил „вижте ме коя съм“, бе облякла жълта тениска, на която пишеше „Сантиментални мигове“ и която, уви, бе много уместна в случая. На Меган й се щеше да размаха ръка, за да пропъди дима пред себе си, въпреки че никой не пушеше. Мястото бе такова.Вътре имаше дъски за игра на дартс, детелини и снимки на спонсорирани спортни тимове. Тя бе облечена като майка от предградията, с палто от камилска вълна и това определено изпъкваше на подобно място, ала никой не я загледа. Това беше бар, който мнозина посещаваха, защото никойнезнаеше имената им. Вероятно тя не бе първата външно задоволена съпруга, забегнала тук от конвенционалния си живот, търсеща анонимност. Лорейн бе описала Фестър по следния начин: „Глава, плешива като билярдна топка, малко по-голяма от планета“. Доста странно, но тук имаше поне трима мъже, отговарящи на описанието, ала сега едва ли бе време да обръща внимание на свян или приличие. Тя бързешком се огледа с надеждата, че и Рей може да е тук. Това щеше да улесни нещата, нали така? Отхвърли мъжа в средата. Сърцето й направи два удара повече, когато си го помисли. Наистина ли бе готова да се срещне с Рей? И какво щеше да му каже, когато го види? Няма значение. Рей не беше тук. Един от вероятните Фестъри я огледа. Тя се приближи до него и попита: – Ти ли си Фестър? – Сладурче, бих станал всичко, което желаеш да бъда. – Ако разполагах с повече време, сигурно щях да припадна и да поискам да ме уловиш. Но времето ме притиска. Кой от вас, момчета, е Фестър? Мъжът свъси вежди и посочи с палец към най-едрия от вероятните Фестъри. Меган му благодари и се приближи към онзи. – Ти ли си Фестър? Бицепсите на мъжа бяха като мраморните колони на Акропола. Бирената халба приличаше на конячена чашка в огромната му лапа. – Кой се интересува? – Кой, мислиш? Аз. – А ти си? – Името ми няма значение. – В съда ли работиш? Меган се намръщи. – На такава ли ти приличам? Той я огледа: – Като че ли да. Господи, помисли си за втори път днес Меган, нима толкова се бе променила? – Търся ваш служител. – За да му връчиш призовка ли? – Не. Не работя в съда. – Кого търсиш? – Рей Ливайн. Ако Фестър познаваше това име, той по никакъв начин не се издаде. Вдигна халбата и отпи голяма глътка бира. – Че за какъв дявол ти е Рей? Добър въпрос. Тя се чудеше какво да му отговори и продължи направо с истината: – Стар приятел ми е. Фестър я огледа още веднъж. – Какво искаш от него? – Не искам да те обидя, но да не би да си работодателят или майка му? Стана му смешно. – Нека те почерпя едно питие. – Шегуваш се, нали? – Всичко е наред. Безобиден съм. С какво се тровиш? Меган въздъхна и пое дълбоко въздух. Телефонът й продължаваше да звъни. Тя бръкна в чантичката си и изключи звънеца. Не бързай, каза си тя. Не го притискай и може би ще получиш онова, което искаш. – Добре, с каквото и ти. Той й поръча някакво светло пиво с плодове в него. Тя мразеше светла бира, особено с плодове в нея, ала беше твърде късно. Отпи от чашата. – Как се казваш? – попита Фестър. – Каси. Фестър бавно поклати глава. – Ти си онази, същата, нали? – Същата какво? – Онази, която разби сърцето на Рей. Същата, която погуби душата му и го превърна в развалината, която е сега. Меган почувства, че нещо в гърдите й се пречупи. – Той ли ви го каза? – Не, но не е ли очевидно? Откъде знаеш, че иска да те види? – От никъде. – В момента е на работа – каза Фестър и присви очи. – Почакай, не те ли познавам? Преди си работила някъде тук, нали? Това вече не беше добре. – Бях охранител – продължи Фестър. – По онова време. Коя си ти, питам пак? Сигурен съм, че съм виждал лицето ти. – Просто търся Рей – отвърна тя. Фестър продължаваше да я изучава. Това не й хареса. Тъкмо се канеше да си тръгва, когато, без всякакво предупреждение, Фестър извади телефона си и я фотографира. – За какъв дявол го направи? – За порно колекцията ми. Огромните пръсти на Фестър пробягаха по клавиатурата. – Всъщност изпращам снимката на Рей. Ако иска да те види, ще ми съобщи и тогава аз ще ти кажа. Искаш ли да ми дадеш номера на мобилния си? – Не. – Какво ще кажеш за още една бира? Кен и Барби започнаха да разчистват. Барби с особена привързаност прибра любимата си нова играчка – желязото със запоена за него остра игла. Тя все още вонеше на изгоряла човешка плът. По метода „проба-грешка“ Барби бе изчислила мястото на най-чувствителните точки, нервните окончания, които, щом ги докоснеш, да не говорим за проникване с нажежена игла, причиняваха най-остра болка, а тя бе приложила наученото на един адвокат на име Хари Сътън. Барби съблече болничните си дрехи, свали хирургическата си шапчица, латексовите си ръкавици и ги прибра. Кен щеше да направи същото, ала не точно сега. Той бе убеден, че независимо колко си внимателен, зад теб винаги остава твоето ДНК. Просто нямаше начин да го избегнеш. В днешни дни лабораториите правеха чудеса и най-добрият начин да се справиш с този факт бе да го имаш предвид и да се съобразяваш с него. И така, какво да направи? Кен използваше фалшификации. Наслуки вземаше чужда ДНК – косми, частици от кожа, слюнка и други материали, пазени в контейнери на „Тапъруер“. Понякога намираше образците в обществени помещения, колкото и противно да му беше. Едно от много добрите места бе летният лагер. Мнозина от съветниците използваха оставените на разположение бръсначи, които той лесно можеше да задигне. От писоарите се снабдяваше със срамни косми. При душовете имаше още. Все още с ръкавици на ръцете, Кен отвори един контейнер и с помощта на пинсети взе малко косми и тъкан и постави образците близо – дори отгоре – върху Хари Сътън. Бяха достатъчно. Затвори контейнера и го върна в чантата си. Тъкмо повтаряше действията си с другите образци, когато мобилният телефон на Хари Сътън иззвъня. Барби погледна кой се обажда. – Каси е. Каси. Хари Сътън излезе много по-силен, отколкото човек можеше да си представи, или да издържи, – а може би не знаеше истината за нея. След дълго убеждаване, включващо желязото със запоената в него игла, както и пикочния му канал, Сътън им беше казал, че свидетелят, заместник-началникът Голдбърг, бе уведомил Кен за една бивша екзотична танцьорка на име Каси. Хари Сътън не бе издал нищо повече за нея, но те откриха телефонния й номер в неговия мобилен телефон. Барби отговори на повикването с най-сладкия си глас. – Офисът на Хари Сътън. – Здравейте. Там ли е Хари? – Мога ли да попитам кой се обажда? – Каси. – О, съжалявам. В момента не можете да се свържете с господин Сътън. Барби хвърли поглед към Кен. Той вдигна и двата си палци нагоре. – Може ли да ми продиктувате пълното си име и адреса си, за да му оставя съобщение с подробните ви данни? – Почакайте, това не е ли мобилният на Хари? – Телефонът на господин Сътън автоматично ми подава сигнал, когато той не може да отговори. Съжалявам, Каси. Не чух фамилното ви име. Връзката прекъсна. – Тя прекъсна – рече Барби и се намуси. Кен се приближи и я обгърна с ръка. – Не се притеснявай. – Наистина помислих, че звуча като секретарка. – Така беше. – Ала тя не ми повярва. – Което ни говори нещо – отвърна Кен. – Какво? – Че е много предпазлива. Барби се почувства по-добре и закима с глава. – Което пък означава, че е много важна за изпълнението на нашата задача. – Определено. – И сега какво? – Имаме номера на мобилния й телефон – каза Кен. – Лесно ще открием къде живее. 16 Под светкавицата на фотоапарата жената изглеждаше досущ като прословутия елен в светлината на автомобилните фарове. – Коя е щастливката, Джордж? – извика Рей. Джордж Куелър, може би най-редовният клиент на Фестър, прикри с ръка гаджето, с което бе излязъл. – Това е Александра Сейпърстийн. Светкавица, щрак, светкавица, щрак. – Как се запознахте вие двамата? – По интернета. В уебсайт за свободни мъже и жени – евреи. – Звучи ми като намеса на съдбата. Рей не наблегна на очевидното – Джордж не бе евреин. Александра Сейпърстийн сякаш се сви пред погледите на околните. Тя бе доста хубавичка, макар и безлична, ала премигваше твърде често и Рей го свързваше с наличие на насилие в миналото. Тук светкавицата не помагаше. Рей я изключи, продължи да снима и отстъпи крачка назад, за да даде на ужасената млада жена повече пространство. Джордж го видя и го стрелна със странен поглед. Когато наближиха ресторанта, церемониалмайсторът Морис, който говореше със забележим френски акцент – истинското му име беше Мани Шварц и най-вероятно бе задължен да присъства на срещата, – се приближи до вратата на бистрото, разпери широко ръце и извика: – Мосю Жорж, добре дошли! Вече съм приготвил любимата ви маса! Джордж погледна към Рей в очакване да изрече репликата си. Като криеше лице зад фотоапарата, за да скрие срама си, Рей викна: – Вие двамата ще съобщите ли на пресата менюто си? Едно малко парченце от душата на Рей умря. – Ще видим – високомерно отговори Джордж. Новата двойка влезе. Рей се престори, че иска да ги последва, а Морис се престори, че го изблъсква навън. Един сервитьор дойде при Александра и й подаде червени рози. Рей снимаше през прозореца. Джордж държеше стола за Александра. Тя седна, настани се удобно и най-сетне от много дълго време се почувства удобно. Но нямаше да е задълго. Рей насочи фотоапарата в лицето й. Трябваше. Част от него знаеше, че би трябвало да извърне поглед – като да намали скоростта си, за да види автомобилната катастрофа по пътя си, – ала артистичната му част искаше да запечата момента от зараждащия се в нея ужас. Щом Александра погледна надолу към менюто, Рей усети, че мобилният му телефон завибрира. Не му обърна внимание и намести окото на фокус. Зачака. Отначало на лицето на Александра Сейпърстийн се появи объркано изражение. Тя присви очи, за да се увери, че е прочела правилно. Рей знаеше, че Джордж бе повишил заплащането му – най-отгоре на менюто пишеше: „Първата среща на Джордж и Александра и тяхното меню. Да си го пазим, за да го покажем на внуците си!“ В същия миг на Александра й светна. Ококори очи още по-широко, но лицето й се сгърчи. Тя постави длани на бузите си. Рей засне всичко. Материалът можеше съвсем успешно да стане негова собствена версия на „Писъкът“ на Мунк. Наляха шампанско. Новият сценарий изискваше от Рей да се намеси и да заснеме тостовете на масата. Той тръгна към вратата. Телефонът му отново завибрира. Рей хвърли бърз поглед и видя, че Фестър му е изпратил някаква фотография. Странно. Защо, по дяволите, Фестър ще му изпраща някаква си снимка? Докато се движеше вътре в бистрото, Рей се наведе и натисна свързващия бутон. Той вдигна фотоапарата си в мига, в който Джордж вдигна чашата си. Александра погледна към Рей за спасение. Рей хвърли поглед към екрана на мобилния си и усети как сърцето му спира. Фотоапаратът клюмна на една страна. Джордж се сепна. – Рей? Рей се взираше надолу в появилата се на телефона му снимка. Очите му се напълниха със сълзи. Започна да тръска глава. Не можеше да бъде. Неизброими емоции рикошираха в него, като заплашваха да го смажат. Каси. Беше игра на светлината, някоя, която прилича на нея, но не, нямаше никаква игра. За седемнайсет години тя се бе променила, ала той по никакъв начин не можеше да забрави лицето й, помнеше го до най-малката подробност. Защо? Как? След всички тези години как... Той протегна ръка и нерешително погали образа й с пръст. – Рей? Рей не откъсваше очи от фотографията. – Александра? Той чу как тя се размърда на стола. – Всичко е наред. Можеш да тръгваш. Нямаше смисъл да повтаря. Тя стана и излезе през вратата. Джордж също стана и я последва. Рей тръгна след него. – Недей. – Не разбирам, Рей. Александра избяга. Джордж се върна и се строполи на стола си. Рей се взираше във фотографията. Защо ли Фестър я бе направил? Опитваше се да се успокои достатъчно, за да обмисли фактите. Бяха на бар. Вероятно в „Уийк Сигнал“. През ума му преминаха всички стари вертепи по целия свят, но, разбира се, тя не бе влязла в неговия. Бе отишла в свърталището на Фестър. И нямаше никакъв начин това да е съвпадение. – Защо, Рей? – Една секунда – отвърна на Джордж той. Натисна бутона за мигновена връзка с Фестър – колко патетично, каза си Рей, Фестър, неговият шеф, бе единственият, с когото той имаше мигновена телефонна връзка – и Фестър чу позвъняването. – Не мога да разбера, Рей – оплака се Джордж. – Не разбирам това момиче, Александра. По компютъра ми казва, че последното й гадже се отнасял с нея като с боклук, че не й обръщал внимание и никога не я извеждал. И ето сега, осигурявам й екстра обслужване, а тя се държи чудато. Защо? Рей вдигна пръст. Чу се гласът от пощата на Фестър. Съобщението гласеше: „Фестър. Би-бийп“. Рей каза: – Какво, по дяволите, става с тази снимка? Звънни ми веднага. Той затвори телефона и се запъти навън. Отново беше Джордж. – Изобщо не разбирам. Просто се старая да им организирам една специална вечер. Нима не го виждат? Онлайн всички твърдят, че им е нужна романтика. – Първо – започна Рей, – съществува много фина граница между романтиката и въздържанието в ресторанта. Ясно ли ти е? Джордж бавно кимна с глава. – Мисля, че да. Но пък всички твърдят... – Второ, жените винаги говорят глупости. Разправят, че искат романтика и да се отнасят с тях като с принцеси, но целият емпиричен опит говори друго. Те винаги избират онзи, който се отнася с тях като с боклуци. – И какво да правя аз? – попита Джордж, очевидно объркан. – И аз ли трябва да се отнасям с тях като с боклуци? Рей се замисли. Тъкмо се канеше да се впусне в дълга реч по даване на съвети, ала като погледна лицето на Джордж, рече само: – Не променяй нищо. – Какво? – Не би ми харесало да живея в свят, в който липсват момчета като теб. Така че, не се променяй. Ти ще се превърнеш в романтичния заместител на всеки нещастник. – Наистина ли мислиш така? – Е, не и ако искаш да спечелиш. Ако желанието ти е да спечелиш, тогава положението ти е безнадеждно. Джордж посрещна думите му с полуусмивка. – Аз не само искам да спечеля. Аз искам да си намеря добър другар. – Хубав отговор. Тогава не се променяй. Остани си същият. Рей направи още една стъпка, спря и се обърна назад. – Е, може би трябва да се поотдръпнеш. Надписаните менюта идват малко в повече. – Наистина ли? Така ли мислиш? Може би това е само началото. Мобилният телефон на Рей звънна. Беше Фестър. Рей бързо го вдигна. – Фестър? – Значи познаваш момичето на снимката, както и предполагах – каза Фестър. – Да, какво иска? – Какво, мислиш, иска? Иска да говори с теб. Рей усещаше как сърцето му бие в гърдите. – Още ли е в „Уийк Сигнал“? Идвам. – Току-що си тръгна. – По дяволите. – Но остави съобщение. – Какво? – Каза да се срещнете в „Луси“ в единайсет. 17 Брум позвъни на бившата си съпруга Ирин от местопрестъплението и я осведоми за откритата кръв и спомените на Кауънс. – Ще намина към участъка и ще започна разследването – каза тя. Когато Брум пристигна, Ирин седеше на бюрото му, а не на бюрото точно отсреща, което навремето бе нейно. Бюрото, което бе заемала в продължение на повече от десет години, сега се използваше от едно хубавичко момче с пригладена назад коса, което се обличаше в костюми на „Армани“. Брум непрекъснато забравяше името му и в пристъп на оригиналност бе започнал да го нарича „Армани“. Армани не бе тук, така че Брум се вмъкна на мястото му. Бюрото бе подредено като под конец и ухаеше на одеколон. – Не мога да повярвам, че съм го пропуснала – рече Ирин. – Търсехме изчезнали хора, не мъртви. Ти какво откри? – Името на жертвата беше Рос Гънтър, на двайсет и осем години. Ирин му подаде снимката, на която трупът му се бе проснал по гръб. Около шията му се бе насъбрала кръв, сякаш си бе завързал алена кърпа. – Гънтър е роден в Камдън, завършил е Камдънската гимназия, живял е в Атлантик Сити – каза Ирин. – Човек от никъде, живял живот на нищото. Бил е ерген, имал е дълъг списък от простъпки, характерни за истински несретник – побой, телесна повреда, престъпна измама. Известно време е давал заеми при голяма лихва. – Как е бил убит? – Клъцнали са му гърлото – доста агресивно. – Агресивно ли? – Брук отново хвърли поглед на снимката. – Изглежда така, сякаш е почти обезглавен. – От тук произлиза и думата, която употребих – агресивно. Както вече знаеш, случаят се водеше от Морис. Ако искаш да говориш с него, знай, че се намира във Флорида. – На каква възраст е понастоящем? – Морис ли? – Тя сви рамене. – Трябва да е на осемдесет – осемдесет и пет. – Беше вече старец, когато влязох в полицията. – Всъщност не мисля, че ще ти се наложи да разговаряш с него. – Заловил е заподозрения, нали? Ирин кимна с глава. – Гънтър бе започнал да се среща с едно момиче на име Стейси Парис. Проблемът бе, че Парис бе сгодена за една луда глава, наречена Рики Маниън. И двамата мъже бяха властни по характер, ако разбираш какво имам предвид. Брум добре разбираше какво имаше предвид тя. В кариерата си той бе срещал този тип мъже твърде често – прекалено ревниви, кибритлии, бъркат прекомерното контролиране с любовта, винаги държат ръката на момичето си на обществени места като кучета, маркиращи територията си, пълни с яростна несигурност, която искат да прикрият зад маската на мъжественост. Краят никога не е добър. – Значи Морис е получил заповед да обискира дома на Маниън – каза Ирин. – Откриха достатъчно улики, за да го отстранят. – Какви улики имаш предвид? – Като например оръжието на убийството. Тя му показа снимката на дълъг нож с назъбено острие. – Маниън го бе почистил, ала по него все още имаше останки от кръв. Те я бяха свързали с кръвта на жертвата. Още при първите изследвания на ДНК. И сякаш това не бе достатъчно, та бяха открили следи от кръвта на Гънтър в автомобила на Маниън, както и върху ризата, която бе оставил до пералнята. – Леле – каза Брум. – Да, този Маниън е същински Айнщайн. Никога няма да се досетиш какво е твърдял. – Почакай, нека отгатна. Хмм. Че е бил – не ми подсказвай – натопен? – Олеле, наистина си добър. – Не се стряскай толкова. Аз съм опитен детектив. – Тогава вероятно знаеш как свърши всичко това. Случаят бе отворен и после затворен. Маниън получи двайсет и пет години до доживотна присъда в „Рауей“. – Какво стана с момичето? Онази Стейси Парис? – Ти току-що откри трупа, кога беше, преди час ли? Все още работя по него. – А големият въпрос? – попита Брум. Ирин се усмихна. – Искаш да знаеш кога е станало убийството? – А си мислех, че съм опитен детектив. – Единайсети март преди осемнайсет години. При това тъкмо тогава беше Марди Гра. Или да уточня – беше на сутринта след Марди Гра. Виждаш ли, там е работата. Всъщност Марди Гра онази година се падаше точно на десети март, ала трупът на нашия приятел Гънтър бе открит след полунощ. – Значи, технически погледнато, не е било Марди Гра. – Точно така. Същото е положението и с някои други изчезнали хора. Това ни затруднява в установяването на определен модел. – Значи трябва да огледаме убийствата или изчезването на хора на или около тази дата; трябва и да потърсим убити или изчезнали в този парк или около него. Районът е доста отдалечен. Трупът е могъл да остане незабелязан с дни, дори седмици. – Ето го – каза Ирин. Брум се взря и загриза нокти. – Отвратително – каза Ирин. Той продължи: – Този Маниън. – Какво за него? – Ако сме били прави относно модела, че е имало – не знам – някой убиец около Марди Гра или дявол знае какво точно... Брум спря. – Маниън лежи колко? Осемнайсет години за престъпление, което не е извършил. – Да не избързваме, Брум. – Детектив? Брум се вторачи натам, откъдето идваше гласът. Обърна се и видя Дел Флин и шарената му хавайска риза. Около шията му имаше поне десет златни синджира. Брум забеляза и златен медал „Свети Антоний“, златна котва и златен силует на превито момиче във вид на ухо. Формите бяха най-разнообразни. – Господин Флин? Голдбърг стоеше на няколко метра зад него. Дел Флин – вече няколко пъти бяха напомняли на Брум – притежаваше много долари. Кметът и няколко други глупаци бяха телефонирали, сякаш Полицейското управление в Атлантик Сити имаше ВИП линия за изчезнали хора. Но пък можеше и да е така, кой знае? Брум нямаше нищо против човека. Ако синът ти изчезне, тутакси ставаш известен. Не се дърпаш. Брум го разбра. Брум представи Флин на Ирин. Ирин кимна и отново наведе глава. Не можеше да общува със семействата на жертвите. – Съкрушени са – беше му казала Ирин. Сега Брум надникна в очите на Флин и си помисли, че „разтърсени“ бе по-уместната дума. „Съкрушени“ предполагаше нещо чисто, нещо постоянно, нещо, което можеше да бъде фиксирано. Ала на тях им се бе случило нещо мръсно, нещо по-абстрактно, изпълнено с чирепите на счупено гърне, което нямаше надежда да бъде възстановено. – Открихте ли нещо ново? – попита Дел Флин. – Твърде рано е да се каже, господин Флин. – И все пак? Отчаянието в гласа му ясно се чуваше, дори нещо повече. То се бе превърнало в живо, дишащо, страховито нещо. Изпълваше цялата стая. Задушаваше всичко наоколо. Брум се огледа за Голдбърг. Голдбърг гледаше през него. Флин протегна ръка и стисна Брум за ръката малко по-силно. – Имате ли деца, детектив? През годините на служба Брум неведнъж бе чувал този въпрос. Винаги го бе намирал на ръба на снизхождението – и всъщност не бе кой знае колко различен, – но като видя колко е съсипан Флин, възприе го. – Не, господине, нямам. Но детектив Андърсън има. Аха, Брум бе хвърлил своята хубава бивша жена направо под автобуса. Флин премести поглед върху Ирин. Ирин продължаваше да седи с наведена глава. След няколко неловки секунди Брум състрадателно се изправи между тях. – Господин Флин – каза той, – уверявам ви, че правим всичко възможно, за да открием сина ви. Но ако трябва да спираме, за да ви осигуряваме докладни записки за напредъка в работата ни, ще се забавим. Разбирате, нали? Бих могъл да използвам това време, за да проучвам следите и да търсим сина ви. Или да ви обясняваме всяка наша стъпка. Разбирате ли какво искам да кажа? – Искам да помогна. – Тогава да започваме, съгласен? Разстроените очи на Флин светнаха при тези думи – кратък проблясък на гняв, после деструкцията отново нахлу в тях. В същия миг се включи и Голдбърг: – Според мен, детектив Брум, въпросът на господин Флин – Дел Флин постави ръка върху ръката на Голдбърг и го спря. – По-късно – рече Флин. Той тръгна надолу по коридора. Голдбърг хвърли един последен поглед към Брум, обърна се и го последва. – Помислих, че Голдбърг ще го обслужи и сексуално – обади се Ирин. – Флин сигурно има сериозни връзки. – Не ми пука – отвърна Брум. – Можеш ли да ми намериш номера на затвора в Рауей? Тя написа нещо на компютъра. Беше късно, ала там нямаха работно време като в изправителните домове. Брум набра номера, каза на диспечера, че се интересува от затворник на име Рики Маниън. Казаха му да почака на телефона. – Говори офицер Дийн Ванеч. – Казвам се Брум. Детектив в отдела за убийства в Полицейското управление на Атлантик Сити. – Приемам. – Обаждам се във връзка с един ваш затворник на име Рики Маниън. – Какво за него? – Познавате ли го? – Да. – Още ли твърди, че е невинен? – Всеки ден. Но знаете ли какво? Почти всеки затворник тук е невинен. Удивително е, наистина. Или всички ние сме абсолютно некомпетентни, или – ох, нека си поема дъх – гостите ни са пълни боклуци. – Как го преценявате? – В смисъл? – По-убедителен ли е от другите? – За невинността си ли? Кой, по дяволите, може да е сигурен? На това място съм виждал хора, които биха накарали дори Робърт Де Ниро да се засрами. Докато говореше с този Ванеч, Брум си даде сметка, че само си губи времето. – Бих желал да дойда и да посетя Маниън утре рано сутринта – каза Брум. – Удобно ли е? – Нека проверя в календара му за посещения. Боже, боже, първата дама трябваше да отмени срещата, така че Маниън е свободен. Да ви запиша ли за около седем часа? Всички се правеха на големи отворковци. Брум се записа за срещата. Тъкмо окачваше телефонния апарат, когато нещо привлече погледа му. Обърна глава и зърна Каси да се втурва в участъка. Тя забеляза Брум и се отправи към него. – Имаме проблем – рече Каси. – Ще го решим. Както обеща Кен, номерът на мобилния телефон бързо разказа всичко. Тъй като не бяха сигурни колко време ще отнеме тази операция, Кен и Барби бяха наели двустаен апартамент в лъскав небостъргач – хотел „Боргата“. Говореха, че „Боргата“ е най- хубавият хотел в Атлантик Сити, при това имаше и предимството да се намира далеч от Дъсчената пътека, клоаката на комарджии, наркомани, грешници, на лаещи псета и човешки нечистотии. И все пак, мислеше си Барби, „Боргата“ си имаше своя собствена мръсотия. Не можеш да избягаш от нея в Атлантик Сити, а истината беше, че тя и не искаше да бяга. Беше отвратена и едновременно с това развеселена. Щеше й се да се гмурне в нечистотиите и заедно с това да вземе вана. В детството си Барби беше закриляна, ала не израсна наивна. Тя разбираше, че човекът е нещо сложно. Привличаше го грехът, съблазняваше го силно, иначе едва ли щеше да има нужда да роптаем срещу него. Ключът бе да откриеш здравословен изход от положението. Сега тя усещаше, че двамата с Кен притежават този ключ. Техните жертви – ако можем да се изразим така – бяха отрепки. Кен и Барби ги нараняваха, да, ала нито една от тях не се отличаваше с чистота на помислите и всички заслужаваха съдбата си. Понякога болката дори отваряше очите на жертвата, служеше като вид изкупление. Да вземем Тони например. Барби се бе почувствала добре. Тони бе изпитала мигновена болка, която накрая можеше да спаси остатъка от живота й. Фактът, че са отседнали тук, в „Боргата“ – приютени за кратко в бърлогата на дявола, в самото сърце на изкушението, – й действаше добре. Обогатяваше познанията й. Беше като да се промъкнеш във вражеския лагер и да научиш тайните им. Когато Барби минаваше през казиното, виждаше лъстивите погледи на мъжете, ала в същото време като че ли очакваше някой да я посочи с пръст и да се провикне: „Тя не е от нашите!“. – Как проследи номера? – попита Барби. Беше седнала на мястото, обърнато към прозореца. В далечината се виждаха светлините на Дъсчената пътека. – В интернет – отвърна Кен. – Успял си да намериш мобилен телефонен номер в компютъра? – Да. – Как? – Написах в Гугъл „проследяване на мобилен телефон“. Тя поклати глава. – И това е всичко? – Е, взеха ми десет долара. Кен й хвърли поглед над клавиатурата и се усмихна. Барби почувства вълнението чак в пръстите на краката си. Над зеления му като лайм пуловер изпъкваше яката на розовата му риза. Панталоните му в цвят „каки“ бяха измачкани. Тя си помисли, че той е много красив. Когато вървяха из хотела, ръцете им бяха вечно сплетени една в друга. Харесваше й да усеща ръката му в своите ръце, ала понякога, когато нечий мъжки поглед се задържеше по-дълго върху нея, тя усещаше как той я стиска здраво. Тогава чувстваше топлината му, напора, огъня му. – И чий е този телефон? – попита тя. – На някой си Дейвид Пиърс. – Кой е той? – Не съм съвсем сигурен. Адвокат по трудово законодателство в Джързи Сити. Не виждам връзка с нашата работа тук. Той изглежда най-обикновен гражданин. Женен, две деца. – Една жена потърси Хари Сътън по мобилния – рече Барби. Кен кимна с глава. – На тази сметка се водят четири мобилни телефона. Предполагам, че има един за него, друг за жена му и по един за всяко от децата. Номерът, който проследихме, не беше главният номер – онзи, който се ползва обикновено от платеца на сметките. – На каква възраст е дъщерята? – Петнайсетгодишна. Казва се Кайли. – Жената, с която разговарях, беше, да де, жена. – Сигурно е съпругата му. Името й е Меган. – Как се вписва тя в картинката? Кен сви рамене. – Още не знам. Просто взех адреса им в Касълтън от търсачката. Оттук е на не повече от два часа път с кола. – Той се обърна към нея и тя улови блясъка в очите му. – Можем да отидем още сега и да намерим отговорите. Децата може дори да не са си легнали още. Барби захапа нокътя си. – Майка от предградията с две деца? Кен мълчеше. – Обикновено нараняваме онези, които го заслужават – продължи тя. – Ето защо работим точно в тази сфера. Кен потърка брадата си, докато мислеше върху думите й. – Ако тази Меган Пиърс е замесена в нещо с Хари Сътън, значи съвсем не е невинна. – Сигурен ли си? Той вдигна ръка с ключовете от автомобила и леко ги разклати. – Има само един начин да го разберем със сигурност. Барби поклати глава. – Работата е дебела. Първо трябва да съгласуваме действията си с нашия работодател. – И ако ни даде зелена улица? – Както сам ти каза – вдигна рамене Барби, – те живеят на по-малко от два часа път с кола. 18 Половин час по-рано Меган бе чула по телефона на Хари Сътън сладкия до нагарчане глас да казва: „Телефонът на господин Сътън автоматично ми звъни, когато той не е на разположение. Съжалявам, Каси. Не чух фамилията ви“. Меган прекъсна връзката. Фестър стоеше до нея на бара. – Нещо не е наред ли? Меган се вторачи в телефона си. Опита се да възпроизведе кабинета на Хари в съзнанието си. Имаше едно бюро, един прозорец, шкаф с папки, изтърбушен диван... Но нямаше място за секретарка. Кой ли бе вдигнал телефона току-що? Някъде дълбоко под лъжичката я разяждаше изключително лошо чувство. Фестър каза: – Ало? Тук ли си? – Трябва да тръгвам. – Стой, мислех, че търсиш Рей. Защо не го почакаме да отговори? – Предай му, че ще се срещнем при „Луси“. – Ъ? – Просто му кажи. „Луси“ в единайсет часа. Ако не успея, ще ти се обадя тук, на бара. – Почакай – рече Фестър. Ала тя не го послуша. Бързо излезе от „Уийк Сигнал“, като си проправяше път през тълпата, чието отчаяние се свличаше на талази. Когато излезе на улицата, тя спря за миг, за да вдиша малко кислород. Бързо се отправи към кантората на Хари Сътън, като отмина някаква млада двойка в коридора, но лампите бяха загасени, а вратата му бе заключена. Тъкмо тогава тя реши да потърси Брум. В участъка, след като партньорката на Брум – жена, представила се като детектив Ирин Андърсън – излезе от стаята, Меган му разказа всичко. Той слушаше, без да я прекъсва. Накрая Меган завърши с изречението: – Тревожа се за Хари. – О, аз не бих се тревожил – отвърна Брум. – Не и за това, че го няма. Нали го знаеш? Обича момичетата и не само – тойлюбижените, ако се сещаш какво искам да кажа. Вероятно някоя от тях е вдигнала телефона му. – И се е престорила, че е негова секретарка? – Ами да, защо не? Сигурно е искала да бъде забавна. – Да – смръщи чело Меган. – Голяма веселба. – Мислиш, че Хари ги избира според остроумието им? Меган поклати глава. – Имам лошо предчувствие. – Да му се обадим още веднъж. – Опитах. Не отговаря. – Ще изпратя патрулна кола до дома му, но има ли смисъл? Той излиза всяка нощ. Ти каза ли на някого, че излизаш да го видиш? – Не. – Не съм много сигурен, че те разбирам. Какво те кара да мислиш, че е в опасност? – Предполагам, нищо. Гласът на жената. Не знам. Звучеше толкова сладникаво. – О! – възкликна Брум. – Защо не започна с това? Меган се намръщи. – Бихте ли могли, как да се изразя, да бъдете малко по-снизходителен? – „Сладникав, та чак нагарча“? – Добре, схванах. – Не, Каси, или там както се казваш, мисля, че не разбираш. Брум се приближи до нея. – Може ли да бъда откровен? – Защото досега бяхте предпазлив? Разбира се. – Изглеждаш добре. Наистина много, ама много добре. – Хм, благодаря. – Не така. Искам да кажа, че годините сякаш са се отнесли приятелски към теб. Лъхаш на здраве и щастие и което е най-важно, имаш вид на човек, когото чакат у дома. Нали разбираш какво имам предвид? Тя не каза нищо. – Това е дефиницията на щастието. Повечето момичета тук никога няма да го изпитат. Някой да ги чака у дома. – Детектив Брум? – каза тя. – Да? – Чувствителен сте. Брум се усмихна на характеристиката й. – Аха, детектив философ. Впрочем защо не си направиш една услуга? Отиди там, където те очакват. – Хм, там, където ме очакват? – Да, у дома или където и да е. Мястото, където има хора, които те очакват. – Вие не ме слушате, детектив. – Напротив, слушам те. Но сега ти трябва да ме послушаш. Какво правиш още тук? За миг тя замълча. Той чакаше, наблюдаваше я. Въпреки нейния сарказъм истината беше, че Брум печелеше по точки. Какво правеше тя още тук? Помисли си за дома си, за „мястото, където я очакват“ – за Кайли и Джордан, за горкия Дейв, който вероятно крачеше напред-назад и прокарваше пръсти през косата си, както правеше, когато бе неспокоен и се питаше какво се е случило с жената, с която спеше през последните шестнайсет години. Меган изрече със слаб глас: – Мислех, че искате да съм наоколо в случай, че стане нещо. – Засега получих онова, което исках. Ако се нуждая от още нещо, ще се обадя на Хари. Обещах ти нещо относно анонимността. Мисля да спазя обещанието си. – Благодаря – отвърна тя. – Пак заповядай. А сега изчезвай, преди шефът да те е видял и да започне да задава въпроси. Тя понечи да запротестира. Чувстваше се зле, но така или иначе, нямаше да спечели нищо, ако останеше. Без да продума и дума, Меган се запъти навън. Беше паркирала зад ъгъла. Вмъкна се на предната седалка и се зачуди какво да направи. Отговорът бе очевиден. Брум имаше право. Но докато седеше в колата си, в очите й се появиха сълзи. Какво, по дяволите, й ставаше? Включи двигателя и се приготви да подкара право към къщи. Забрави всичко това, забрави за „Ла Крим“, Лорейн, Руди, забрави за Стюарт Грийн и Хари Сътън. Те бяха нещо, което тя бе зърнала в огледалото за обратно виждане, това е всичко. Ами Рей? Погледна часовника в автомобила. Защо ли бе избрала да се срещнат при „Луси“, а не някъде другаде? Ключовете й висяха от мястото за включване на двигателя. През всичките години, откакто тя познаваше Дейв, той никога не бе попитал за бронзовия, леко ръждясал ключ. Тя винаги го носеше у себе си. Съмняваше се, че все още може да отключва врати – вече бе почти на двайсет години, – ала този ключ бе единственият сувенир, единственият спомен, който си бе позволила да запази от своя предишен живот. Един ключ. Тя го докосна и си спомни за последния път, когато го бе използвала. Искаше да види Рей. Не искаше да го види. Едно бе да си поиграеш с огъня, съвсем друго да скочиш направо в пламъците. „Прибери се вкъщи, Каси, Меган или каквато си в действителност. Оценяваме информацията ти, целяща да разреши едно отдавнашно изчезване, ала вече е време да се върнем към обичайното русло на живота си.“ От една страна, целият днешен щур ден ги поставяше в патова ситуация. Можеше да си тръгне от тук невредима. От друга – тя все хвърляше поглед назад през рамо, сякаш някой я следеше. Усещаше как светът я похлупваше, защото Стюарт Грийн бе все още тук със своята ужасяваща и страховита усмивка, готов да се нахвърли върху плячката си. Да, най-добрият й шанс, умният й ход беше да се прибере вкъщи, но сега пък се питаше дали това би било от полза, или вече беше твърде късно. „Луси“. В единайсет вечерта. „Луси“ беше в Маргейт, на петнайсет километра от тук. Независимо колко усърдно се опитваше да се убеди в противното, независимо колко опасно или фатално бе това, тя знаеше, че няма да има покой, нито някаква яснота по въпроса, докато не види Рей. При това да забрави всичко останало, като например как може да е била целия път дотук, без да види „Луси“? Тя потегли на юг по Атлантик Авеню и продължи да кара, докато далеч напред не видя „Луси“ да се мержелее в тъмнината, а силуетът й да се откроява на фона на луната. Както ставаше винаги, независимо колко пъти я бе виждала, Меган се взираше в „Луси“ с поглед на дете, изпаднало в страхопочитание при вида й. „Луси“ беше гигантски слон – като „гигантски“ означаваше шест етажа височина. Построен през 1882 година, „Слонът Луси“ бе най-голямата и най-стара крайпътна атракция и чудо на архитектурата – близо двестаметрова постройка във формата на слон, в която първоначално се намираше, освен всичко друго, офис за недвижими имоти. По време на 130-годишното си царуване на брега на Ню Джързи „Луси“ е била и ресторант, и таверна (затворена по време на алкохолната забрана), и частна плажна резиденция, а сега – и туристически обект, където всеки плащаше по четири долара, за да влезе и да го разгледа. Деветдесеттонният дебелокож бозайник бе направен от милиони парченца дърво, а отвън бе обшит с ламарина. В „Луси“ се влизаше през двата дебели задни крака, посетителите се изкачваха по извитите стълби, водещи в главната стая, замазана с хоросан и оцветена като „Пепто-Бисмол“, или, тъй да се каже, като слонски корем. Можеше да се отиде до главата на „Луси“ и да се провери какво е вълнението в океана през слонските очи/прозорци. В областта на задницата му имаше още един прозорец, известен на онези, които се грижеха за него, като „вратата в задника“. Там имаше фотографии, видеошоу и дори баня. Ако се изкачиш по другите стълби, излизаш навън, на гърба на „Луси“, и пред очите ти се разкрива един от най- панорамните изгледи на Атлантическия океан. В ясен ден от корабите виждаха „Луси“ от разстояние трийсет километра, пък и повече. Меган винаги бе обичала „Луси“. Не можеше да каже защо точно. Преди двайсет години тя имаше навик да идва тук през почивните дни, вземаше си сандвич и пържени картофки от кафенето на открито пред сградата, сядаше на една и съща пейка недалеч от хобота на стария слон. Тъкмо там тя се бе запознала и бе започнала да се вижда с един от надзирателите и екскурзовод в „Луси“, сладко, макар и много бедно момче на име Боб Малинс. Връзката им не продължи дълго, ала преди да скъса с него, Меган скришом пребърка джобовете му и прибра ключа му за „Луси“, отнесе го в местна железария и си извади ключ. Това бе ключът, който все още държеше на своята връзка. Разбира се, Боб никога не научи за деянието й, но късно през нощта, когато Меган имаше нужда да излезе от клуба и от апартамента, който делеше с други четири момичета, тя използваше ключа, разгъваше едно одеяло и изчезваше в дълбините на „Луси“. Когато се влюби в Рей, двамата се срещаха тъкмо на това място. Не водеше други мъже тук, никога. Само Рей. Двамата използваха ключа, изкачваха се по извитата като спирала стълба и правеха най- сладостната, най-нежната любов. Тя паркира колата и се измъкна навън. Затвори очи и вдиша соления океански въздух. Всичко започна да се връща в съзнанието й. Очите й се отвориха. Тя погледна нагоре към „Луси“ и потрепери от спомените, които нахлуха в главата й. Зад нея един глас –онзиглас – изрече: – Каси? Тя не можеше да се помръдне. – Боже мой – прошепна с болка той. И отвори раната в сърцето й. – Каси. Дейв Пиърс се чувстваше така, сякаш гигантска ръка е сграбчила живота му и го е разтърсила като евтино кълбо, в което се разлетяват снежинки. Седеше пред компютъра в свободната спалня, която миналата година Меган бе превърнала в домашен кабинет. Болеше го коремът. Той мразеше вълненията. Не се справяше добре с напрежението. Когато се чувстваше така, когато стените сякаш го притискаха отвсякъде, Меган неизменно беше при него. Ще помасажира слепоочията или раменете му, тихо ще му говори нежни и успокоителни думи в ухото. Без нея той се чувстваше изгубен и уплашен. Никога преди Меган не бе правила така. Никога не бе отсъствала повече от час или два. Внезапното й безотговорно поведение би трябвало да го изненада, дори да го шокира, ала най-лошото беше, че не стана така. Може би това бе най-тревожното – колко лесно всяко дадено възприятие, всяко нещо, което бе взел за даденост, би могло да се промени. Пръстът му стоеше над мишката на компютъра. Дейв погледна към екрана. Не му се щеше да щракне за последен път, но пък наистина, какъв избор имаше отсега нататък? Джордан блъсна вратата и я отвори и Дейв се стресна. – Тате? – Какво ти казах да направиш, преди да нахлуеш в стаята? Да почукаш, нали така? – Извинявай... – Стотици пъти съм ти казвал – повтори той по-високо, отколкото възнамеряваше. – Най- напред ще почукаш. Толкова ли е трудно да го запомниш? – Не исках да... Очите на Джордан се напълниха със сълзи. Той бе чувствително дете. И Дейв беше такъв като малък. Затова бързо смени тона: – Извинявай, приятел. Много ми се струпа на главата, това е. Джордан кимна с глава и се помъчи да преглътне сълзите си. – Какво има, моето момче? – Къде е мама? Хубав въпрос, няма що. Той се вторачи в екрана. Само още едно щракване и ще получи отговора. На сина си отговори: – Върши някаква работа за баба. А ти не трябва ли да си в леглото? – Мама обеща да ми помогне по математика. – Защо не помоли мен? Джордан се намръщи. – По математика ли? Семейната шега беше, че на Дейв никак не му вървяла математиката. – Забележката е приета. Но въпреки това трябва да си лягаш. Стана късно. – Не съм довършил домашното си. – Ще ти напиша извинителна бележка за учителя ти. Трябва да поспиш, ясно? Момчето се приближи до баща си. Още не бе отвикнало от целувката за лека нощ. Сестра му бе престанала да участва в този ритуал още преди години. Сега, когато Джордан го прегърна, Дейв усети напора на сълзите в очите си. Той го задържа в прегръдките си малко по-дълго от обикновено. Когато се откъснаха един от друг, погледът на Джордан, естествено, се насочи към монитора. Дейв бързо намали размера му до минимум и го превърна в малка икона в долния ъгъл. – Лека нощ, приятелче. – Лека нощ, тате. – Ще затвориш ли вратата? Той кимна с глава и изпълни онова, за което го бяха помолили. Дейв изтри очи и щракна върху иконата. Изображението на екрана се върна. Той придвижи стрелката по линка. Още едно щракване и щеше да разбере къде точно е жена му. Когато получи мобилните телефони и подписа договор, който щеше да смути неговия брокер по ипотеката, продавачът му предложи букет от вцепеняващи ума опции, на повечето от които Дейв не бе обърнал внимание. Ала когато продавачът предложи идеята да активира GPSсистемата на телефоните само за пет долара на месец, Дейв бе приел. Навремето той си внушаваше, че го прави заради едното спокойствие – в случай, че стане нещо непредвидено. Ами ако Джордан изчезне? Ами ако Кайли не се обади часове наред? Ами ако отвлекат Меган? Истината обаче беше от такъв род, че Дейв не я бе споменал дори пред себе си: никога не се довери напълно на жената, която обичаше и в която напълно вярваше. Да, това нямаше никакъв смисъл. Тя имаше минало. Беше сигурен. Той също. Всеки имаше минало, мислеше си той. Започваш нови отношения, като събличаш кожата на старите. Това бе хубаво и здравословно. Ала при Меган имаше нещо повече. Много от нещата, които тя му бе разказала за миналото си, просто не си пасваха едно с друго. Не че не бе обърнал внимание, просто си бе казал: „Карай да върви“. Част от него не желаеше да застрашава благосклонната съдба. Дори сега, след толкова години, той все още не можеше да повярва, че Меган бе избрала тъкмо него. Тя бе толкова красива и умна и когато го погледнеше, когато му се усмихнеше, дори сега, дори след всичките тези години, той още се вълнуваше. Когато си такъв късметлия, че да изпитваш подобно чувство като неизменна част от всекидневието си, не се вглеждаш твърде дълбоко в причините за появата му. Дейв живееше в щастливо бездействие, завладян от онова, което смяташе за своята „сляпа неделя“, ала днешният ден яко го бе разтърсил. Тази гигантска ръка не спираше да разклаща и разтърсва неговия свят и когато той го върнеше обратно на рафта, светът му вече нямаше да е същият. Това бе онази част, за която винаги са те предупреждавали, че е невероятно крехка, ала ти никога не си го вярвал напълно. Нощта бе паднала отдавна. В къщата бе тихо. Той се попита дали някога се бе чувствал толкова самотен и реши, че отговорът е отрицателен. И така, без да му мисли повече, Дейв щракна върху иконката. Появи се една карта. Дейв Пиърс чукна върху бутончето „зуум“ веднъж, два пъти, три пъти, като бавно се приближаваше към мястото, където жена му се намираше в момента. 19 Меган и Рей се обърнаха с лице един към друг, деляха ги може би шест метра. За първи път от онази ужасна нощ преди седемнайсет години Меган гледаше мъжа, когото бе обичала и бе напуснала. Рей се взираше в нея като препариран, а хубавото му все още лице бе като маска на терзание и смущение. Емоциите нахлуха в душата й. Тя не помръдваше, не мислеше, не се мъчеше да ги разбере. Още не. Просто ги остави да я завладеят, да я съкрушат, да я възвеличаят. Бившите влюбени винаги поставят въпроса: „Ами ако... “, посочват пътя, по който не са поели, но при Рей нещата бяха още по-дълбоки. Повечето от двойките се разделят по най-различни причини. Единият надживява другия, или пък един от двамата изгубва интерес, изгуби онова чувство, променя целите и желанията си, намира някой друг. С Рей не стана нищо от това. Те бяха откъснати един от друг като от природно бедствие и когато стана така, нейните чувства към него – да, това си беше любов – бяха все тъй силни. Той, тя бе сигурна в това, чувстваше същото. Не последва нежна раздяла, нито гневни думи, сърцата им не охладняха едно към друго. Както си бяха заедно, свързани с любовта си, и двамата се озоваха в дълбока локва кръв. Без всякакво предупреждение Рей си плю на петите. Тя стори същото, сякаш внезапно освободена от някоя невидима порта. Те се сблъскаха един в друг и от удара залитнаха. Държаха се здраво, никой не проговори, тя бе опряла буза в гърдите му. Усещаше мускулите под ризата му. Предполагаше се, че щом мигът отмине, отива си завинаги, ала истината беше друга: тя се сепна от факта, че годините се разпаднаха с невероятна бързина, че и двамата тутакси се върнаха назад и намериха своето старо „аз“, истинското си „аз“, онова „аз“, което в действителност никога не ни напуска. Веднъж един приятел бе казал на Меган, че ние си оставаме винаги на седемнайсет години и че очакваме животът ни тепърва да започне. Сега, вкопчила се в този мъж, Меган разбра думите на приятеля си по-добре от всякога. Двамата не се пускаха. Близо минута те стояха прегърнати, преплели се един в друг под зоркото око на „Луси“. Най-после Рей каза: – Искам да те питам толкова много неща. – Знам. – Къде беше през всичките тези години? – Има ли значение? – попита тя. – Предполагам, че не. Прегръдката им за миг се поотпусна. Тя се отдръпна и вдигна поглед към лицето му. Брадата му бе на два, а може би на три дни. Косата му бе все тъй разрошена, макар и малко посивяла на слепоочията. Щом погледна в тъмносините му очи, тя едва не падна от изненада. Усети, че коленете й омекнаха. – Не разбирам – каза Рей. – Защо се върна? Тя се прокашля. – Изчезнал е още един човек. Искаше й се да прецени реакцията му, ала на лицето му зърна само болка и смущение. – Станало е в петък, осемнайсети – добави тя. – Денят, в който изчезна Стюарт Грийн. – Изчезна? – повтори Рей. – Да. Рей отвори уста и отново я затвори. Зад него се виждаше „Оранжерията на Вентура“, посещаван от мнозина ресторант, който наричаха „бирария на открито“ и който сега бе пълен с хора. Те ги гледаха. Меган взе ръката му и тръгна към отсрещния край на „Луси“, към стария магазин за подаръци, където нямаше да ги виждат. – И така – рече Рей със странна нотка в гласа, – след седемнайсет години ти се връщаш и изчезва още един мъж. Меган се обърна към него. – Не, върнах се след това. – Защо? – За да помогна. – С какво да помогнеш? – Да помогна да разберат какво става. Опитах се да избягам, но той се върна. Рей поклати глава с още по-смутен вид. – Кой се върна? – Стюарт Грийн. Сега гласът му шибаше като камшик. – Как можа да го кажеш? – Видели са го. – Кой? Тя поклати глава. – Няма значение. Рей бе смаян. – Нищо не разбирам. – Напротив, Рей, разбираш. – Какво говориш? – Видях снимката, която си изпратил на ченгетата. Той отново отвори уста. И отново от нея не излезе нито звук. Меган се обърна към оградата, която обикаляше около „Луси“. Постави стъпало върху стената на магазина за подаръци и се изправи над него. Извади стария ключ и му го показа. – Хайде. – Мислиш, че все още става? – Съмнявам се. Рей не се поколеба. Той също прескочи оградата. Тръгнаха под корема на „Луси“, където се помещаваше най-голямата зала на постройката, и се отправиха към задния крак на животното. Когато тя пъхна ключа в ключалката, Рей се приближи до нея. Тя усети топлината му. Той се помъчи да прикрие болката в гласа си, ала не успя. – Защо избяга през онази нощ? – Знаеш защо, Рей. – Ти ли го уби? Думите му я накараха да се спре. – Какво? – Ти ли уби Стюарт Грийн? – Не – отвърна тя. Премести се още по-близо до него и отново надзърна в очите му. – Никога не съм ти казвала колко грубо се държеше той. Как ме нараняваше. Рей смръщи вежди. – Мислиш, че не знаех? – Предполагах, че знаеш. Ключът не стана. – Само ми кажи защо избяга – повтори Рей. – Разкажи ми какво се случи онази нощ. – Тръгнах по пътеката към развалините. Дочух шум и изтичах до големия камък вдясно. Знаеш го. Той не намери за нужно да кимне. – Видях Стюарт да лежи в локва кръв. Тя млъкна. – И ти избяга? – Да. – Защото си помисли, че полицията ще обвини теб? По лицето й се търкулна сълза. – Отчасти. Меган чакаше с надеждата, че няма да се наложи да разкаже и другата част, защото той ще се досети. Изминаха една-две секунди и той опули очи. – Боже мой! – възкликна Рей. – Мислела си, че аз съм го направил. Тя нищо не каза. – Ти побегна – изрече бавно той, – защото си помислила, че аз съм убил Стюарт Грийн. – Да. – Страхуваше ли се от мен? Или си се опитала да ме защитиш? Тя се замисли. – Никога не мога да се страхувам от теб, Рей. В твое присъствие винаги съм се чувствала в безопасност. Рей поклати глава. – Това обяснява толкова много неща. Защо повече не се върна. Защо не протегна ръка към мен. – Те щяха да помислят, че съм го направила аз. Или ти. Нямаше друг начин. Рей взе ключа от ръката й и отново се опита да отключи. Вратата не се отвори. Той изглеждаше объркан, съкрушен. – Трябваше да дойда веднага след като ти избяга – каза той. – Стюарт още ли лежеше на онова място? Рей кимна с глава. – Кървеше. Помислих, че е мъртъв. – Той затвори очи и се извърна. – Побегнах надолу по хълма. Отидох у вас, страхувах се, не знам. Просто не знаех. Ала ти беше излязла. Дойдох тук, при „Луси“. Предположих, че може би се криеш вътре или нещо подобно. Чаках. Но, разбира се, ти не се появи. Търсех те. Години наред. Не знаех жива ли си, мъртва ли си. Виждах лицето ти на всяка улица, във всеки бар. – Той млъкна, премига с очи и отново улови погледа й. – Накрая тръгнах из страната. Отидох в Лос Анджелис – възможно най-далеч от тук. – Но си се върнал. – Да. – Защо? Рей сви рамене. – Нали знаеш колко ненавиждам цялата тази тайнственост? Меган кимна с глава. – Ала нещо ме тласкаше насам. Не знам какво. Не можах да устоя. Тя преглътна. Започна да разбира, осъзна го още докато говореше. – И когато си се върнал в Атлантик Сити, отишъл си право на онова място в парка. Той кимна с глава. – На осемнайсети февруари всяка година. – Направил си снимки – продължаваше тя. – Тъкмо това си направил, Рей. Ти виждаш света през фотографските лещи. Така преработваш всичко. И си заснел Карлтън Флин в нощта на изчезването му. – Откъде разбра, че бях аз? – Хайде, Рей. Не съм забравила начина ти на работа. – И какво си помисли, като я видя? – попита Рей с малко рязкост в тона си. – Че съм я направил аз, така ли? Убил съм Стюарт Грийн, а седемнайсет години по-късно, на годишнината от онази ужасна нощ, аз, какво? Убивам и този човек, Флин? – Не. – Защо пък не? – Защото си изпратил снимката в полицията – отвърна тя. – Не биваше да поемаш този риск. И ти правиш като мен. Опитваш се да им помогнеш. Мъчиш се да разбереш какво всъщност стана през онази нощ. Рей отново извърна поглед и сърцето й пак се сви. Очите й се напълниха със сълзи. – Сгреших – промълви тя. – През всичкото време си мислех... Толкова съжалявам, Рей. Той не можеше да я погледне. – Рей, моля те? – За какво ме молиш? – Говори с мен. Той си пое въздух няколко пъти, като с всяка глътка събираше част от себе си. – Продължавам да ходя на развалините всяка година. Сядам и си мисля за теб. Мисля си за всичко, което изгубихме през онази нощ. Тя се доближи до него. – И правиш снимки? – Да. Помага ми. Не ми помага. Знаеш какво имам предвид. Тя наистина знаеше. – Значи снимката, която си изпратил на полицията... – Беше открадната. Или поне някой се бе опитал да я открадне. – Какво? – Правех това за Фестър – папараци на бар мицва. Някой се нахвърли върху мен на улицата и открадна фотоапарата ми. Отначало помислих, че е най-обикновен грабеж. Но когато видях Карлтън Флин по телевизията, спомних си за снимката, която бях направил. Имах копие и в компютъра си. Тя каза: – Значи ти мислиш, че онзи, който те е нападнал на улицата... – Е убил Стюарт Грийн и Карлтън Флин. Да. – Каза „убил“. Но не сме сигурни. Те са изчезнали. – И двамата видяхме Стюарт Грийн през онази нощ. Мислиш ли, че е оцелял? – Възможно е. Не мислиш ли? Рей не каза нищо. Наведе поглед и поклати глава. Тя се доближи до него. Протегна ръка и отмести косата от челото му. Той все още бе дяволски хубав. Тя премести ръката си на бузата му. Докосването й го накара да затвори очи. – През всичките тези години – каза Рей и очите им се срещнаха – аз още търся лицето ти. Всеки ден. Представял съм си този миг хиляди пъти. – Приличаше ли на този сега? – тихо попита тя. Той посочи ръката върху бузата си. – Тогава не носеше брачна халка. Той бавно отмести ръката й. – Защо си още в този град, Рей, защо работиш за Фестър? Защо не се занимаваш с любимите си неща? – Това не те интересува, Каси. – Още ме интересува. – Имаш ли деца? – попита той. – Две. – Момичета, момчета? – Едно момиче и едно момче. – Хубаво – Рей зацъка с език и поклати глава. – Мислеше, че съм убил Стюарт, а? – Да. – Обзалагам се, че това ти е помогнало. – Какво искаш да кажеш? – Да се преместиш. С мисълта, че гаджето ти е убиец. Тя се запита дали бе прав. Рей заоглежда брачната й халка. – Обичаш ли го? – попита той. – Да. – Но все още изпитваш нещо към мен? – Разбира се. Рей кимна с глава. – Ала не искаш да прекосиш границата. – Не сега, не. – Значи фактът, че все още чувстваш нещо към мен – каза той, – трябва да е съвсем достатъчен. – Това означава много. – Наистина е много. Рей взе лицето й в дланите си. Той имаше големи ръце, прекрасни ръце и тя отново почувства как коленете й омекват. Той се помъчи да й се усмихне страдалчески. – Ако някога ти се прииска да прекосиш тази граница... – Ще ти се обадя. Рей отмести ръката си. Отстъпи крачка назад. Тя също. Меган се обърна, прескочи оградата и се върна при колата си. Включи двигателя и потегли. Известно време тя все още виждаше „Луси“ в огледалото за обратно виждане, ала не за дълго. Пое по скоростната магистрала към Гардън Стейт Паркуей и без да спира, измина цялото разстояние до дома си – целия път обратно към своето семейство. 20 Къщата на Дел Флин нямаше знак, на който да пише „Лепкав“, защото щеше наистина да бъде излишно. Главната характеристика беше „бяло“. Ослепително бяло. И интериорът, и екстериорът. Имаше колони от бял мрамор, голи статуи в бяло, тухлите бяха бели, плувният басейн също беше бял, върху белите килими, на фона на белите стени бяха поставени бели дивани. Единственият цветен акцент бе оранжевото в ризата на Дел. – Дел, миличък, идваш ли в леглото? Съпругата му Дарая – г-жа Дел Флин Номер Три – бе двайсет години по-млада от него. Беше пристегната като с турникет в белите си дрехи и имаше най-големите гърди, задник и устни, които можеха да се купят с пари. Да, изглеждаше нереална, но сега Дел харесваше тъкмо такива жени – като карикатури с множество извивки, неестествени черти и едри фигури. Някои го вземаха за чудатост. За Дел това бе върхът на сексапила. – Още не. – Сигурен ли си? Дарая носеше бяла копринена роба и нищо друго. Любимата й. Дел желаеше младежките вълнения – постоянните спътници в живота му, неговото проклятие, ако щете, които му бяха стрували обичната му Мария, майката на Карлтън, единствената жена, която бе обичал – да се завърнат без помощта на синьото хапче. Ала за първи път в живота си не изпитваше нито необходимост, нито желание за любов. – Лягай си, Дарая. Тя изчезна – вероятно с облекчение, тъй като си помисли, че би могла да гледа телевизия или да заспи като припаднала от препиване с комбинацията от вино и хапчета, с които ще изкара нощта. Впоследствие всички жени се оказват еднакви. С изключение на неговата Мария. Дел се върна в белия си кожен стол. Белият декор бе хрумване на Дарая. Тя заяви, че бялото означавало чистота или хармония на младата аура – някакви такива глупости от Новото време. Когато се запознаха, Дарая носеше бели бикини и той имаше само едно желание – да ги оскверни, ала вече наистина бе започнало да му писва от бялото. Липсваше му истински цвят. Липсваха му обувките, които винаги събуваше, щом влезеше в дома си.. Липсваше му старата тъмнозелена кушетка в ъгъла. Не бе възможно да се поддържа чисто бяла къща. Чисто бялата къща води към поражение. Дел се взираше през прозореца. Не беше кой знае какъв пияч. Баща му, ирландски имигрант първо поколение, е бил собственик на малка кръчма във Вентнор Хайтс. Всъщност Дел бе израснал там. Когато виждаш пияниците отблизо, и то всеки ден, унищожаващото пиянство поражда отвращение към пиенето въобще. Ала тъкмо в този момент той седеше с бутилка от любимото си малцово уиски в ръка, защото имаше нужда да се вцепени. Дел бе направил доста пари. Изучи ресторантьорството, как се влиза и как се излиза от него, осъзна, че е твърде гнусен начин да се правят долари. И така, той влезе в бизнеса като снабдител на ресторанти – покривки, чинии, сребърни прибори, чаши, каквото се сетиш. Бе започнал скромно, но накрая се превърна в най-големия доставчик в Южен Ню Джързи. Със спечелените пари закупи собственост, в по-голямата си част частните складове в покрайнините на града, и направи луди пари. Но всичко се оказа едно голямо нищо. Това, разбира се, беше клише, ала тъкмо сега Дел не виждаше нищо друго, освен Карлтън. Своето момче. Изчезването му тежеше на Дел, изсмукваше силите му, не му позволяваше да диша. Той погледна навън през прозореца. Басейнът бе покрит за зимата, но той виждаше сина си в него да плува с приятели, да ругае между другото и да флиртува с мацето, което се намира най-близо до него. Наистина, синът му – единственото му дете – бе изнежен. Прекарваше твърде много време в контене, твърде много време във физкултурния салон, мажеше тялото си с восък, скубеше веждите си, сякаш всички тези глупости бяха за мъже. Ала щом му се усмихнеше, щом синът му го прегърнеше и го целунеше по бузата, защото Карлтън го правеше винаги когато му се ходеше в някой нощен клуб, гърдите на Дел се пълнеха с нещо толкова истинско, толкова прекрасно и жизнеутвърждаващо, че той бе сигурен – просто беше сигурен, – че е роден на тази планета, за да се чувства именно по този начин. А сега – пуф! – синът му, единственото нещо в света, което наистина имаше смисъл, което наистина бе незаменимо, изчезна. Какво трябваше да направи Дел? Да седне и да чака? Да се довери на полицията, че ще се погрижи за единствения му наследник? Да се придържа към правилата на един град, който никога не е играл по правилата? Що за баща трябва да си, за да го направиш? Грижиш се за сина си. Закриляш сина си независимо от цената, която трябва да платиш. Беше полунощ. Дел си играеше със златната верижка около шията, с медала „Свети Антоний“, който Мария му бе подарила на десетата годишнина от сватбата им. Свети Антоний, му бе обяснила тогава тя, бил светецът на изгубените вещи. „Никога не ни загубвай, разбра ли? “ – беше му казала тя, когато окачи подаръка на врата му. После окачи същия и на врата на Карлтън. „Никога не изгубвай Карлтън, нито мен.“ Пророчески думи. Той чуваше звука на телевизора от спалнята. Дарая гледаше петдесет и три инчовия им 3D телевизор със стереозвук. Ето къде се намираше Дел – в тази бяла къща, разположил се сред разкош, ала обезсилен. Чувстваше се безпомощен и без всякакви сили, дебелак, седнал удобно у дома си, докато неговото момче бе някъде навън в студа и тъмнината. Кой знае къде бе Карлтън, и то сам-самичък. Можеше да е хванат в капан, да плаче, или да изпитва жестока болка. Можеше да кърви или да вика баща си да го спаси. Когато Карлтън бе четиригодишен, той се плашеше от пързалката с „голямото момче“ на детската площадка. Дел му се караше, дори отиде твърде далеч и го нарече „бебе“. Страхотно, нали? Карлтън се разплака. Това още повече ядоса Дел. Накрая, само за да достави удоволствие (или да усмири) своя старец, Карлтън започна да се катери по стълбата. По нея имаше твърде много деца, които се блъскаха, за да се качат първи най-горе. Карлтън, най-малкото дете на стълбата, изгуби равновесие. Дел още помнеше мига, в който наблюдаваше отдалече със скръстени ръце как единственият му син политна назад; тогава той осъзна, че нямаше как да стигне навреме, че той, бащата на момчето, не само бе засрамил сина си и причинил падането му, но също така бе безсилен да направи каквото и да е, за да го спаси. Малкият Карлтън се подпря накриво, ръката му се стрелна назад като крило на птица. Изпищя от болка. Дел никога не забрави този миг. Никога не забрави чувството на безсилие, нито онзи ужасяващ писък. Сега писъкът се бе върнал и го преследваше непрекъснато, разкъсваше вътрешностите му като горещ шрапнел. Дел отпи още една глътка от уискито. Някой зад него прочисти гърлото си. Обикновено Дел се сепваше при подобна намеса, беше от онези, които подскачат, стреснати от най- слабия шум. Мария често изказваше мнение по този въпрос. Сънят му беше лек, а нощите му бяха изпълнени с кошмари. Мария го разбираше. Ще обвие врата му с ръце и ще прошепне нещо в ухото му така, че да го успокои. Вече никой не правеше като нея. Дарая можеше да спи и по време на рок концерт. Сега Дел просто трябваше сам да се справя с мъките си. Господи, колко бе обичал Мария! В онези времена той бе изключително щастлив да обитава порутената къща на Дрексел Авеню, ала демоните го посетиха, а Мария не можеше да разбере това. Когато отстъпиш назад и се замислиш, нещата губят смисъла си. Човек може да е пристрастен към пиенето, към наркотиците или хазарта. Човек може да загуби къщата си, здравето си, парите си. Може да е войнствен, дори да злоупотребява – но ако причината е, да кажем, алкохолът или хапчетата, светът ще разбере болката ти. Истинската ти любов остава с теб и ти помага. Ала ако демонът ти се изразява в секса, ако се нуждаеш от онова, от което се нуждаеше Дел и на което всеки нормален мъж със силно либидо в края на краищата се предава, ако вършиш нещо, което ти е зададено в твоята ДНК, нещо, което всъщност не пречи на никого, за разлика от пиенето или хапчетата, а предизвиква единствено безумна ревност – тогава никой не те разбира и ти изгубваш всичко. Всъщност грешката бе нейна. На Мария. Отгледа хлапето без бащиното му присъствие в къщата. Не бе способна да прости или да разбере какво представлява мъжът. Той я бе обичал. Как не го бе разбрала? – Добър вечер, господин Флин. Гласът внесе хлад в стаята. Дел Флин бавно се обърна. Кен и Барби му се усмихнаха и температурата падна с още десет градуса. – Намерихте ли сина ми? Двамата стояха прави и изглеждаха така, сякаш тъкмо бяха свършили песента в шоуто за стария Лорънс, или... какво беше онова тъпо ваканционно шоу, което родителите му навремето гледаха всяка година? Семейство Кинг. – Още не, господин Флин. Какво, по дяволите, стана с тях? И защо, щом зърнеше тези двамата, непременно си спомняше за разни тъпи глупотевини? – Какво искате? – Изправени сме пред дилема, господин Флин – рече Кен. – Морална дилема – допълни Барби. Дел познаваше хората. Той живееше тук, работеше с ресторанти, занимаваше с доставките, срещаше се с мнозина. Един от най-добрите му приятели, с когото бе израснал, се казваше Роли Лембър и сега беше глава на организираната престъпност в района на Камдън. Дел бе отишъл при него да иска помощта му, за да открият сина му. Можеше да сключи сделка и с дявола. Изобщо не му пукаше. Лембър му бе казал, че ще предупреди хората си, ала би било по- добре за Дел да наеме двамина специалисти на свободна практика – най-добрите в този бизнес. Предупреди го да не се удивлява много на външния им вид. Дел стигна и до Голдбърг, ченге, добре известно с това, че продава вътрешна информация. Не, той нямаше намерение да остави въпроса само на полицаите. Дел знаеше, че по-рано същия ден Кен и Барби бяха проследили някаква стриптийзьорка, която Карлтън бе чукал. Името й беше Тоня или Тони, или нещо подобно. Преди това полицията бе разпитала момичето, ала тя не бе казала почти нищо. Кен и Барби успяха да изтръгнат още информация от нея. – Познавате ли град на име Касълтън? – попита Кен. Дел се замисли. – Намира се на север, нали? – Да. – Мисля, че никога не съм бил там. – А познавате ли някого с фамилно име Пиърс? Дейвид или Меган Пиърс? – Не. Имат ли нещо обща със сина ми? Кен и Барби разказаха на Дел последните новини. Не се впуснаха в подробности как са събирали информацията, а и Дел не ги попита. Той просто слушаше и усещаше как сърцето му се къса и едновременно с това се ожесточава. Ожесточаването му бе в по-голяма степен от другото. – Мислите ли, че ще има ответен удар? – попита Дел. Кен погледна към Барби, после към Дел. – От страна на Тони ли? Не. От страна на Хари Сътън? Да. Ала няма да могат да стигнат до нас. – Или до вас – додаде Барби. Дел пак не попита за подробностите. – И сега какво? – Обикновено следваме уликите – отвърна Барби с глас, сякаш бе репетирала, сякаш внезапно се бе превъплътила в ролята на много по-възрастна жена. – В такъв случай трябва да се разпитат г-н и г-жа Пиърс. Дел не каза нищо. – Това би означавало да заминем от Атлантик Сити за Касълтън, за да разширим кръга – допълни Кен. – И да добавим допълнителните щети и загуби – добави Барби. Дел не сваляше поглед от прозореца. – Значи сте дошли, за да получите моето одобрение? – Да. – Мислите ли, че семейство Пиърс знаят нещо? – Според мен жената знае, да – отвърна Кен. – Разбрахме, че детектив Брум днес се е срещнал с нея. Тя е поискала да присъства и адвокат – и този адвокат е бил Хари Сътън. – Което означава, че има нещо, което крие – додаде Барби. Дел се замисли над думите й, спомни си своето посещение в участъка. – Каквото и да му е казала тази Меган Пиърс, Брум се е задействал. Тази вечер в парка имаше криминалисти. Откриха кръв. Мълчание. – Семейство Пиърс имат ли деца? – попита Дел. – Две. – Опитайте се да не ги замесвате. От собствен опит Дел знаеше, че това е най-милосърдната постъпка, която можеше да си позволи. На Меган й отне два часа шофиране до вкъщи. Наскоро Дейв бе поставил сателитно радио в колата и тя се опита да послуша предаването на Хауард Стърн. Веднъж, когато двамата с Дейв останаха сами в автомобила и се заслушаха в него, Хауард си бе бъбрил с една стриптийзьорка на име Трипъл Ес и Меган едва не излезе от кожата си, когато разпозна гласа на Сюзън Шварц, момиче, което навремето работеше в „Ла Крим“. Двете дори бяха за известно време съквартирантки. Колкото и да е странно, Меган намираше Хауард Стърн за изумително безинтересен, докато неговото шоу бе доста провокативно. Много далеч от това да е стеснителна, Меган бе намерила по-живописните атракции – мръсния секс, движенията на тялото, странните приумици – култивирани, но попадаше изцяло под тяхно влияние, когато Хауард правеше интервюта със знаменитости или коментираше новините с Робин. Меган винаги се удивляваше колко често се съгласяваше с него, колко смисъл имаше в думите му – Хауард би могъл да бъде чудесен спътник по време на продължително шофиране, – ала тази вечер, след няколко безплодни минути, тя изключи радиото и остана насаме със своите мисли. А сега какво? Наближаваше един след полунощ, когато спря на алеята пред дома си. Къщата бе цялата тъмна, светеше само сигналната лампичка във всекидневната стая. Тя не се бе обадила на Дейв, за да го предупреди, че се прибира. Сама не знаеше защо. Просто не се сещаше какво да му каже и как ще отговори на въпросите му. Беше се надявала, че през двата часа, прекарани в колата, щеше да й хрумне нещо. Ала не стана така. Беше обмислила всичко от искрената измишльотина („Една приятелка – не мога да ти кажа коя – имаше личен проблем“) до самата истина („По-добре седни, за да ти разкажа всичко“), или до нещо средно („Отидох в Атлантик Сити, но не беше кой знае какво“). Така че Меган паркира на алеята пред къщата и щом пусна ключовете на автомобила в чантичката си, отвори вратата и тихо я затвори, защото бе много късно, а тя не искаше да събуди никого, все още нямаше представа какво ще каже на мъжа, за когото бе омъжена през последните шестнайсет години. В къщата бе тихо – както казват, твърде тихо, – сякаш чисто новите тухлени и каменни стени бяха стаили дъх. Тишината я изуми. Въпреки късния час Меган си даде сметка, че Дейв би стоял буден, за да я чака – може би щеше да стои и чака в мрака, а може би щеше да крачи из къщата. Ала вътре изобщо нямаше и следа от живот. Тя се качи на пръсти по стълбите и се обърна надясно. Стаята на Джордан беше отворена. Тя чуваше дишането му. Като повечето единайсетгодишни момчета, щом най-после си легнеше, Джордан заспиваше дълбоко и непробудно и трябваше да се намеси Господ, за да може момчето да се събуди. Джордан винаги оставяше вратата на стаята си отворена и въпреки че бе на единайсет, оставяше нощната си лампа да свети. Меган виждаше сглобената акула над главата му. По някаква неизвестна причина Джордан обичаше риболова повече от всичко друго. Нито тя, нито Дейв се бяха занимавали с риболов – нито обичаха да наблюдават как други ловят риба, – ала зетят на Дейв го вземаше на кратките си риболовни пътешествия, макар че когато се разведе със сестра му, това приключи. Така че сега поне два пъти в годината Дейв организираше момчешки риболовни дни в края на седмицата (някой би могъл да ги нарече „сексистки“, тъй като никакви жени не бяха допускани да участват, но Меган и Кайли предпочитаха думата „благодарни“) – в тези дни те практикуваха всичко от риболов на муха в Уайоминг до лов на костури в Алабама, а миналата година организираха дори лов на акули край бреговете на Северна Джорджия. Та тъкмо от такъв лов Джордан имаше този трофей. Както винаги, вратата на Кайли бе затворена. Тя не се боеше от тъмнината, само от нарушаване на личното й пространство. Наскоро Кайли бе стартирала кампания – нямаше друго наименование за това – да превърне завършеното вече мазе в своя спалня, т.е. да отдалечи собствената си персона колкото е възможно повече от останалите членове на семейството си и докато Меган строго се придържаше към отрицателния отговор, Дейв леко поддаваше. Обичайното оправдание за проявената слабост звучеше като молба: – И бездруго скоро ще ни остави... да не обръщаме внимание на дреболии... при краткото време, което ни остава да прекараме заедно, наистина ли трябва да се мъчим чак толкова? Меган пое риска да завърти топчестата брава и отвори вратата. Кайли лежеше в обичайната си поза за сън – на хълбок, притиснала до себе си натъпканото със слама пингвинче, недвусмислено наречено „Пингвин“. Кайли спеше с Пингвин от осемгодишна. Този факт неминуемо извикваше усмивка на лицето на Меган. Юношите може и да изглеждат като възрастни, може да копнеят за независимост от мама и татко, ала добрият стар Пингвин винаги й напомняше, че тя като родител имаше още много работа с нея. Почувства се добре у дома. Най-после, Меган не бе направила нищо лошо. Тя бе предала на Брум важна информация, от която той имаше нужда, и се бе върнала там, където й беше мястото, здрава и читава. Докато сновеше из дома си, Атлантик Сити се смаляваше все повече и повече в огледалото й за обратно виждане. Единственото, което я изхвърляше леко зад борда, бе фактът, че се видя с Рей при „Луси“. По пътя за дома тя непрекъснато усещаше болка – същата, която неизменно усещаше с Рей, – ала има неща, които можеш да направиш, и други, които не можеш. Идеята „да имаш всичко“ е чиста глупост. И все пак силното желание, това електричество, с което като че ли цялото ти същество се активира на десета степен, усещането, което изпитваше, да остане близо до Рей, после още по-близо и после да почувства, че не е достатъчно близо... разбира се, все още я преследваше. Тя, естествено, би могла да се опита да го отрече. Беше го направила и отново щеше да го стори. Но ако изпитваш подобно чувство, какво правиш с него? Така или иначе, то съществува. Нима ще се залъгваш? Не го ли контролираш, не го ли забравяш, не продължаваш ли нататък? И нима беше предателство да признае, че не се чувства така с Дейв – или пък нима е нормално да се чувстваш така с мъж, когото познаваш тъй добре? Към Дейв тя чувстваше нещо по-дълбоко и по-цялостно, нещо, породено с годините и задълженията един към друг, но може би това бе просто една фантазия. Този вид електричество – дали го бе изпитвала със съпруга си? Честно ли беше дори да го сравнява или да си мисли подобни неща? Самите й мисли нима не бяха предателство? Не можеш да получиш всичко. Никой не може. Тя обичаше Дейв. Искаше да прекара живота си с него. Без ни най-малко колебание залагаше живота си за него и за децата. Най-после, не беше ли това ясна дефиниция за истинската любов? А нима когато направеше стъпка назад, тя не виждаше само бляскавата страна на живота си в Атлантик Сити и преживяванията си с Рей? Всички го правим, не е ли така? Ние или идеализираме, или демонизираме миналото. Тя се приближи към вратата на семейната спалня. Лампите бяха загасени. Почуди се дали Дейв е вътре, или бе излязъл. Не се бе замислила досега. Сигурно ще е разтревожен. Имаше право да се тревожи. Може да е избягал. Може да е отишъл на бар, за да удави мъката си. Но щом влезе вътре, тя разбра, че случаят не е такъв. Дейв не би оставил децата си сами, особено в случай на криза. Отново я обля чувство за вина. Зърна силуета на съпруга си в леглото. Бе обърнат с гръб към нея. Докато наблюдаваше неподвижното му тяло, тя усети страх от неговата реакция, ала едновременно с това се отпусна. Внезапно почувства, че всичко бе свършило. Преди седемнайсет години Стюарт Грийн я бе заплашил с убийство. Тъкмо това я бе накарало да се върне в миналото, както впрочем и старите копнежи – страхът, че Стюарт е оцелял по някакъв начин, че се е върнал, – но най-вероятно Лорейн грешеше. Така или иначе, тя бе направила всичко по силите си. Бе постъпила правилно. Меган си беше вече у дома. Беше в безопасност. Всичко свърши. Или бе на път да свърши. Решението, което я измъчваше в автомобила през целия път до дома – всъщност цели шестнайсет години, – внезапно стана от ясно по-ясно. Тя не можеше повече, извинете за играта на думи, да танцува на своето минало като на пилон. Трябваше да излезе на светло. Трябваше да признае всичко на Дейв. И да се надява, че след всичките тези години любовта ще надделее над всичко. Или това бе само още една успокояваща лъжа? Така или иначе, Дейв заслужаваше да знае истината. – Дейв? – Добре ли си? Той не бе заспал. Тя преглътна тежко и усети как сълзите засмъдяха в очите й. – Добре съм. Все още с гръб към нея, той попита: – Сигурна ли си? – Да. Тя приседна на ръба на леглото. Боеше се да се приближи. Дейв продължаваше да лежи с гръб към нея. Намести си възглавницата, настани се по- добре. – Дейв? Той не отговори. Тя го докосна по рамото и той се отдръпна. – Искаш да знаеш къде бях? – попита тя. Той продължаваше да не я поглежда, да не й говори. – Не ме изолирай. Моля те. – Меган? – Какво? – Не бива да ми казваш какво да не правя. Най-после Дейв се извърна към нея и тя видя всичко в очите му – огромната и неизмерима болка. Олюля се. Разбра, че никакви лъжи не могат да й помогнат. Нито думи. Така че направи единственото възможно нещо. Целуна го. Той се отдръпна за миг, но после я хвана отзад за главата и отвърна на целувката й. Целуваше я страстно и я дръпна надолу към себе си. Любиха се. Дълго време се любиха, без да промълвят и дума. Когато свършиха, и двамата напълно изтощени, Меган заспа. Помисли си, че и Дейв стори същото, ала не можеше да бъде сигурна. Сякаш двамата обитаваха различни светове. 21 През 1988 година държавният затвор „Рауей“ официално промени името си на държавен затвор „Ню Джързи“ по искане на жителите на Рауей. Тяхното искане беше повече от разбираемо. Живущите там заявиха, че като го идентифицират с известния затвор, градът им незаслужено се опетнява и което е още по-лошо, това намалява цените на имотите им. Вероятно бяха прави. И все пак абсолютно никой, с изключение на живущите в Рауей, не го назоваваше държавен затвор „Ню Джързи“. Беше малко като наименованието на самия щат Ню Джързи. Щатът би могъл да е официално известен като Гардън Стейт, но хайде сега – та кой го наричаше така? Когато се насочи към Шосе 1-9, Брум видя огромния купол на затвора, гледка, която винаги му напомняше за някоя голяма базилика в Италия. В затвора със система за максимална сигурност (независимо от името му) имаше близо две хиляди затворници – всичките мъже и всичките пазени под ключ. В затвора са пребивавали боксьорите Джеймс Скот и особено Рубин „Урагана“ Картър – човекът, за когото Боб Дилън изпя песен и когото Дензъл Уошингтън изигра в киното. Известният документален филм за затворници от 1978 година, в който непълнолетни престъпници са реабилитирани чрез мъмрене от страна на осъдените на доживотен затвор, също е заснет в „Рауей“. След като премина през обичайните брътвежи за сигурността, Брум се озова на стола срещу Рики Маниън. Казват, че затворът кара хората да се свиват. Ако и тук бе така, на Брум нямаше да му хареса да види Маниън преди ареста. Маниън сигурно беше над метър и деветдесет и тежеше повече от сто и петдесет килограма. Беше черен, с гладко обръсната глава и ръце като дъбови клони. Брум очакваше да види стандартен мачо, ала от него се излъчваше тъкмо обратното. Очите на Маниън плувнаха в сълзи, щом се спряха на значката му. – Дошли сте, за да ми помогнете ли? – попита той Брум. – Тук съм, за да ви задам някои въпроси. – Но във връзка с моя случай, нали? Маниън не се намираше зад стъклена защита – двамата бяха седнали един срещу друг на масата, ръцете и краката му бяха в окови, – но въпреки това той приличаше на пословичното хлапе, сплескало нос в стъклото. – Става дума за убийството на Рос Гънтър – уточни Брум. – Какво открихте? Моля ви, кажете ми. – Господин Маниън... – Бях на трийсет и една, когато ме арестуваха. Сега наближавам петдесетте. Можете ли да си представите? Затворен съм за престъпление, което не съм извършил. Вие знаете, че съм невинен, нали? – Не съм казал такова нещо. Тогава Маниън се усмихна. – Помислете си какво е да изгубите толкова години, детектив. Трийсетте, четирийсетте, всички потъват в тази клоака, докато се мъчите да обясните на някого, всъщност на всички, че не сте го извършили вие. – Сигурно е мъчително – каза Брум. Самата сдържаност. – Това правя. Всеки ден. Говоря за своята невинност. Все още. Ала много отдавна хората престанаха да ме слушат. Тогава никой не ми повярва. Дори собствената ми майка. И сега никой не ми вярва. Пищя и роптая, ала се сблъсквам с все същата усмивка по лицата на хората. Дори да не подбелват очи, те все пак подбелват очи, ако разбирате какво имам предвид. – Разбирам какво имате предвид. Но не виждам логика в думите ви. Маниън понижи глас и прошепна: – Вие не подбелвате очи, детектив. Брум замълча. – За първи път през последните двайсет години при мен идва човек, който седи срещу мен и знае, че говоря истината. Не можете да скриете този факт от мен. – Леле! – Брум се облегна и свъси вежди. – Колко пъти сте предлагали на някого тези лъжи? Ала Маниън само му се усмихна. – Предпочитате да играете по този начин? Чудесно. Питайте каквото искате. Ще ви кажа истината. Брум започна: – Когато полицията ви е разпитала за първи път, вие сте казали, че никога не сте виждали Рос Гънтър. Това истина ли е? – Не. – Значи сте започнали с лъжа? – Да. – Защо? – Шегувате се, нали? Не исках да им давам мотив за престъпление. – Значи сте излъгали? – Да. – Казали сте на полицията, че не познавате Гънтър, въпреки че поне петима са ви видели да го нападате в един бар три дни преди убийството му? Маниън сви масивните си рамене и веригите издрънчаха. – Бях млад. И глупав. Но не съм го убил. Трябва да ми повярвате. – Господин Маниън, ще е по-добре за вас, ако прекратите да настоявате на невинността си и просто ми отговаряте на въпросите. Така ще свършим по-бързо. Съгласен ли сте? – Да, извинете. Просто рефлекс, това е. – Имали сте доста време да мислите за това престъпление, така ли е? Да речем, че ви вярвам. Как е попаднала кръвта на жертвата в дома и колата ви? – Много просто. Била е поставена там. – Значи някой е влязъл в автомобила ви? – Не го заключвам, когато е паркиран в алеята пред дома ми. – А домът ви? – Кръвта не бе намерена вътре в къщата. Бе открита до пералнята в гаража. Оставих вратата на гаража отворена. Мнозина го правят. – Имате ли доказателства, че работата е била нагласена? Маниън отново се усмихна. – На процеса нямах. – Но сега ги имате? – Тъкмо това се мъчех да им кажа. Че имам доказателство. Но те заявиха, че било много късно. И че не било достатъчно. – Какво доказателство, господин Маниън? – Панталоните ми. – Какво е станало с тях? – Полицията намери следи от кръвта на Гънтър в колата ми, нали така? – Така. – Откриха и цял тон кръв върху ризата ми. Видях снимки от местопрестъплението. Показаха ги в съда. Убиецът направо е отсякъл главата на Гънтър. Имаше много кръв. – Така е, но какво от това? Маниън разпери ръце. – Тогава как така не откриха и капка кръв по панталоните ми? Брум се замисли за миг върху думите му. – Може би сте ги скрили? – Значи, да си го кажем направо, по някакъв начин съм скрил панталоните си – както и гащетата, и чорапите, и, по дяволите, тъй като през онази нощ навън беше студено, скрил съм и шубата си, – но кой знае защо съм оставил ризата си, за да може полицията да я намери? О, и тъй като навън бе минус петнайсет градуса през нощта, защо пък да не си облека тениска с къс ръкав? Защо кръвта ще е върху нея, а не върху палтото или пуловера ми?! Въпросите бяха добри. Не достатъчно, че да преобърнат хода да следствието, но за Брум в тях имаше логика. Сега Маниън го гледаше с голяма надежда. Брум, жесток и непоклатим на вид, не отвърна на погледа му. – Нещо друго? Маниън премига: – Какво искате да кажете с този въпрос? – Това ли са всички нови доказателства, с които разполагате? Огромният мъж запремига още повече. Приличаше на малко момченце, готово да се разплаче. – Мислех, че човек е невинен до доказване на противното. – Но за вас вече е доказано, че сте виновен. – Не съм го направил аз. Нека ме подложат на тест с детектора на лъжата. – Пак да речем, че казвате истината. Кой би имал изгода от това? – Какво? – Твърдите, че сте били натопен, нали така? Кой би желал да ви види зад решетките? – Не знам. – Какво ще кажете за Стейси Парис? – Стейси ли? – направи гримаса Маниън. – Тя ме обичаше. Беше ми гадже. – И ви е изневерявала с Рос Гънтър. – Така каза той. – Маниън скръсти ръце. – Не беше истина. Брум въздъхна и понечи да стане. – Почакайте. Добре де, не беше точно така. – А как беше? – Двамата със Стейси. Имахме договорка. – Каква договорка? – За света, нали разбирате? – Не разбирам, господин Маниън. Защо не ми обясните? Маниън се помъчи да вдигне ръце, ала оковите не му позволиха. – Бяхме изключителни в личния си живот. Но професионално, е, средна работа, ако схващате какво имам предвид. – Нима казвате, че Стейси Парис е била проститутка, а вие сте й били сводник? – Не беше точно така. Беше ме грижа за нея. Дори много. – Но сте я изкарвали на улицата. – Не аз. Това беше просто, нали знаете, понякога го правеше. За да свържем двата края. Искам да кажа, че това бе част от работата й. – А каква беше другата част? – Тя танцуваше. – Танцуваше – повтори Брум. – Какво танцуваше, балет в център „Линкълн“? Маниън отново свъси вежди. – На пилон. – Къде? – Нарича се „Домокрушенците“. Брум знаеше това място. Табелата на фасадата гласеше: „Оголените Души на Домокрушенците – Тук не е Салон за Мъже“. Имаше и предупреждение: „Не сте Тук Заради Бюфета за Закуски“. Преди петнайсет години клубът затварял след десет. – Танцувала ли е и на друго място? – Не. – А в „Ла Крим“? – Не. Стигна до задънена улица. А може би не. – Сигурно ти е било писнало. – Кое? – Начинът, по който сте свързвали двата края. Той сви рамене. – И да, и не. Не че и аз не вземах участие. – Нямаше ли проблеми с това? – Всъщност, не. – Значи Рос Гънтър бе просто един от начините тя да свързва двата края. – Точно така. – И вас не ви интересуваше какво върши тя. Не сте били ревнив любовник. – Правилно. Брум разпери ръце. – Тогава защо сте се карали с него? – Защото – отвърна Маниън – Гънтър я малтретираше. Брум усети, че пулсът му запрепуска. Спомни си какво му бе казала Каси – че Стюарт Грийн я е биел. Спомни си и думите на Тони как Карлтън Флин се е държал грубо с нея. А сега говореха за Стейси Парис и Рос Гънтър. Ето го модела. Само че Рос Гънтър бе мъртъв. Разбира се, Стюарт Грийн и Карлтън Флин можеха също да са мъртви. И вероятно бяха. Ами останалите мъже, които бяха изчезнали? Къде, по дяволите, се бяха дянали? – Ами вие, Маниън? Някога обиждали ли сте я? – Какво имате предвид? – Да сте посягали на Стейси? И ако ме излъжете дори веднъж, ще си тръгна. Маниън извърна поглед, направи гримаса. – Само веднъж. Нищо особено. – Сигурен съм, че е било така. – Още един принц, каза си Брум. – А след процеса срещу теб какво стана със Стейси Парис? – Че откъде да знам? – отвърна Маниън. – Да не мислите, че... какво? Да не би да ми пише писма или нещо подобно? – Това ли е истинското й име? Стейси Парис? – Съмнявам се. Защо? – Трябва да я намеря. Имате ли някаква представа къде може да е? – Не. Беше от Джорджия. Не от Атланта. От онзи, другия град. Започваше със „С“. П?на юг, казваше тя и имаше изключително секси акцент. – Савана ли? – Да, същият. – Добре, благодаря за помощта. Брум понечи да стане. Маниън го погледна с очите на куче, което се готвят да затворят. Брум се спря. Този човек бе държан в затвора цели осемнайсет години за престъпление, което най-вероятно не бе извършил. Наистина, Маниън не бе светец. Имаше доста дълго полицейско досие, което включваше домашно насилие и ако не бе заловен да отговаря за тази бъркотия, вероятно щеше да лежи по друго обвинение. Маниън нямаше да е извън затвора, нямаше да твори добрини, нямаше да работи в полза на бедните, нито щеше да направи света по-добро място за живеене за човечеството. – Господин Маниън? Маниън чакаше. – Мисля, че за това престъпление сте невинен. Още не разполагам с достатъчно доказателства, за да го докажа. И вероятно нямам достатъчно доказателства, за да ви издействам нов процес. Но ще продължа да работя по случая, става ли? По страните на Маниън се затъркаляха сълзи. Той не се опита да ги изтрие. Не издаде и звук. – Ще се върна – каза Брум и се запъти към вратата. Излизането му се стори по-продължително, отколкото влизането, коридорът като че ли бе по-дълъг и по-тесен. Охранителят, който го придружаваше, каза: – Измъчихте ли се с него? – Не, никак дори. Беше много отзивчив. Като стигна до контролния пункт, Брум си прибра ключовете и мобилния телефон. Щом отново го включи, телефонът му зазвъня като луд. Брум видя, че има поне десет съобщения, в това число едно от Ирин. Ох, това не беше на добро. Най-напред се обади на Ирин. Тя вдигна още на първото позвъняване. – Брум? – Колко е лошо? – попита той. – Много. 22 – Излез през следващия изход – каза Барби. Бяха тръгнали към дома на Дейв и Меган Пиърс в Касълтън. Когато наеха автомобила, момичето на касата бе пофлиртувало с Кен, което ядоса Барби. Кен се бе престорил, че това го е разстроило, но всъщност обичаше да наблюдава как Барби ставаше властна жена. За да успокои наранените й чувства, той я остави да избере колата – бяла мазда миата. – Първият изход или вторият? – попита Кен. – Вторият. После третият вдясно. Кен се намръщи. – Не разбирам защо да не ползваме системата за глобално позициониране. – Четох едно изследване – отвърна тя. – О? – В него се изтъкваше, че системите за глобално позициониране – т.е. джипиесите... – Знам – прекъсна я Кен. – Така че тези системи вредят на усета за определяне на посоките и оттам на мозъка – заяви Барби. – Как? – В изследването, което четох, се казваше, че когато изцяло се уповаваме на високите технологии, ние използваме пространствените си възможности в хипокампуса – това е част от мозъка ни... – И това ми е известно. – Така че, когато разчитаме на джипиеса, ние използваме хипокампуса си по-малко, в резултат на което той се свива. А ни е нужен за паметта и навигацията. Ако атрофира, може да настъпи деменция или ранен Алцхаймер. – И ти им вярваш? – попита Кен. – Вярвам – отвърна Барби. – Щом става дума за мозъка, аз вярвам в старата поговорка: „Или в работа го впрягай, или за отвъдното се стягай“. – Интересно – каза Кен. – Макар да не виждам как като чета упътванията, хипокампусът ми ще работи повече, отколкото като гледам джипиеса. – Така е. После ще ти покажа статията. – Добре, съгласен. Ще ми бъде приятно. Сега накъде? – Наникъде – отвърна Барби и посочи напред. – Това е къщата им. Първото усещане на Меган, щом се събуди: болка. Сякаш биеха с чук по черепа й. Устата й бе пресъхнала. Беше заспала като умряла и сега се събуди с усещането, че е махмурлия. Разбира се, че не беше. Досега не се беше събуждала с махмурлук, откакто – е, беше преди много време. Напрежение и стрес, каза си тя. Предишната нощ двамата с Дейв заспаха – по-скоро припаднаха в леглото – с неговата ръка под кръста й. Доста пъти бяха спали така. В един момент през нощта, ръката на Дейв винаги изтръпваше, заклещена в хралупата на талията й, и той внимателно я измъкваше. Сега протегна своята да докосне съпруга си, тъй като на някакво първично равнище тя се нуждаеше да го усети, ала той не беше там. Тя погледна над мястото, където мъжът й обикновено спеше, към новия дигитален будилник. Часът беше 8:17. Меган ококори очи. Извъртя краката си и стъпалата й докоснаха пода. Попита се кога за последен път бе спала до след осем часа в учебен ден, ала това вече щеше да се окаже ден, пълен със сравнения с далечното й минало. Плисна вода на лицето си и се наметна с хавлията. Когато слезе и от последното стъпало, дъщеря й Кайли й се ухили самодоволно и многозначително. – Много закъсняваш с момичетата, мамо. Тя хвърли поглед към кухнята. Дейв бе зает – правеше палачинки. Разумна постъпка. Децата щяха да искат да разберат къде е била майка им. Вероятно Дейв им бе обяснил, че е излязла на „среща с момичетата навън“. – Да, така излиза – отвърна Меган. Кайли издаде звук, приличащ на „цък-цък“. – Вие, момичетата, трябва да знаете кога да кажете „Стоп!“. Меган успя да изобрази усмивка на лицето си. – Многознайка такава. Дейв бе облякъл новия си тъмносин бизнес костюм със светлооранжевата вратовръзка. Той струпа цял куп палачинки в чинията на Джордан. Джордан потърка ръце и ги поля с такова количество сироп, което можеше да окъпе цяла тойота. – Леле, стига толкова – каза тя, но вече бе твърде късно. Меган вдигна очи и се усмихна на Дейв. Той бързешком й отвърна и се извърна настрана. Внезапно доброто настроение от предишната нощ избяга надалече. Странно колко бързо животът можеше да се превърне в разтърсваща драма. В много отношения нищо не се променя. Предишната нощ тя бе тъй близо до това да разкаже на Дейв всичко за лъжите, за измамите, за миналото си като Каси – всичко. Изпитваше желание да го направи, защото предишната нощ тя от все сърце вярваше, че истината няма да промени нищо. Тя все още го обичаше. Той все още я обичаше. Колко наивно й изглеждаше това сега, на дневна светлина. Като стоеше в ремонтираната си кухня с Дейв, Кайли и Джордан, струваше й се невероятно колко близо е била до това да разруши всичко. Дейв никога нямаше да може да разбере истината. Как би могъл? И от какъв зор й е притрябвало да му я казва? Имаше ли някакъв смисъл? Само щеше да го нарани. Кризата бе отминала. Да, той би могъл да й иска обяснение къде е била, така че тя щеше да му каже нещо. Ала онова откровение и катарзисът, които предишната нощ изглеждаха толкова логични, сега й се струваха по-близо до самоубийството и лудостта. Дейв се прокашля и погледна часовника си. – Трябва да тръгвам. – Ще се върнеш ли за обяд? – попита Меган. – Не съм сигурен. Дейв избягваше погледа й. Това не й хареса. – Трябва да свършим сума ти работа, за да се подготвим за казуса. – Добре. Дейв грабна работната си чанта, онази, скъпата, която тя му бе купила миналата година за рождения му ден – с отделение за лаптоп и джобче с цип за мобилния му телефон. Меган го придружи навън, като остави децата в кухнята. Когато Дейв отвори предната врата и пристъпи през прага навън, без да я целуне, тя постави ръка на рамото му. – Извинявай. Той я погледна и зачака. Слънцето блестеше и ярко осветяваше техния малък кокетен квартал. Надолу по улицата тя зърна децата на семейство Реале, които се бутаха да влязат в новия автомобил на майка си. В края на почти всички автомобилни алеи се виждаха вестници, сините гъвкави корици на „Ню Йорк Таймс“ или зелените на местния вестник. Пред къщата на семейство Кроули бе паркирала мазда миата – вероятно някой приятел на сина им Брадли е дошъл да го вземе, а по-надолу Сондра Рински дърпаше каишката на две кучета играчки. Сондра и Майк Рински бяха първите заселници в новия квартал още преди години. Двамата имаха пет деца, ала най-малкото от една година бе вече в колеж. Дейв все още чакаше. – Не беше кой знае какво – изрече готовата лъжа Меган. – Просто помогнах на една приятелка да реши своя личен проблем. Трябваше да съм при нея, това е всичко. – Коя приятелка? В тона му се усещаше остра нотка. – Ще се сърдиш ли, ако не ти кажа? Тя ме помоли да го пазя в тайна. – Дори от мен? Меган се опита да се усмихне и да свие рамене. – Приятелката ти наблизо ли живее? – попита Дейв. Колко странен въпрос, каза си тя. – Недалеч. – В града ли? – Да. – А защо беше в Атлантик Сити? Кен и Барби наблюдаваха къщата на семейство Пиърс. – Още не съм сигурна за реда на музикалните парчета – каза Барби. – Имам предвид, че обичам рап версията на „О, Йерусалим“, но чак като за бис? – Доста е опияняващо – каза Кен. Тя се усмихна. – Харесва ми, когато говориш като гангстер. – Думи. – И все пак. Като за бис ли? Според мен трябва да звучи някъде по средата, не мислиш ли? – До откриването на лагера ни остават цели четири месеца, а ти искаш да прецениш още отсега? – Обичам да организирам нещата отрано. Да намирам място за всичко и всичко да поставям на мястото му. Кен се ухили. – Може да е като твоя свръхразвит хипокамп. – Ха-ха. Говоря сериозно. Ако започнем с... Барби млъкна, като видя, че входът на къщата се отвори. Показа се мъж. Беше облечен в тъмен костюм за работа и в едната си ръка носеше чанта. Косата му бе оредяла. Имаше уморен вид, раменете му бяха отпуснати. На вратата зад него имаше някой – жена. Би могло да е неговата жена – не можеха да виждат добре от мястото си. – Той й е бесен – забеляза Кен. – Откъде знаеш? – Чета езика на тялото. – Преувеличаваш. Ала в същия миг жената протегна ръка към мъжа. Той се отдръпна, извъртя се и тръгна надолу по пътеката. Жената викна: – Почакай за минута. Той не й обърна внимание. Жената пристъпи навън, показа се цялата, така че сега Кен и Барби я видяха съвсем ясно. Тъкмо тогава Барби стисна Кен за ръката и от устата й прозвуча: – Тя не е ли...? Кен кимна с глава. – Да. – Снощи в адвокатската кантора? – Да, знам. Мълчание. Мъжът се качи в автомобила си и подкара надолу по улицата. Жената изчезна вътре в къщата. – Тя ни видя – забеляза Барби. – Може да ни разпознае. – Знам. – Трябва да скрием този факт. – Вече нямаме избор – отвърна Кен. – И как искаш да се справим с това? Кен се замисли за миг. – Съпругът – каза той. – Какво за него? – Току-що двамата се скараха. Вероятно някой съсед ги е видял. Може би ще можем да хвърлим вината върху него. Барби кимна с глава. Имаше логика. След няколко минути през вратата излезе момиче и се качи в училищния автобус. След още няколко минути жена с две хлапета мина по алеята пред къщата. Вратата на къщата на семейство Пиърс отново се отвори. Момче на десет-дванайсет години целуна майка си за довиждане и излезе. Кен и Барби почакаха улицата да опустее. – Сега е сама – каза Барби. Кен кимна с глава и отвори вратата на автомобила. – Да заемем позиции. – Та кога беше в Атлантик Сити? Думите на Дейв се стовариха върху нея като удар с юмрук. Меган стоеше слисана. Дейв не дочака отговора й. Обърна се с гръб към нея. Тя се отърси от смайването си и протегна ръка към него. – Дейв? Той се отдръпна и побърза да се отдалечи надолу по пътеката. – Стой, почакай за миг. Той продължи по пътя си. Тя си помисли да тръгне след него, ала чу зад себе си Кайли да я вика: – Мамо? Ще ми дадеш ли пари за закуска? В това време Дейв бе стигнал до края на пътеката. Когато той се вмъкна в колата си, Меган усети как сърцето й се сви. – Мамо? Отново Кайли. – Вземи десетачка от портмонето ми. Ще ми върнеш рестото. Колата бързо потегли и тръгна надолу по улицата, а гумите й изсвистяха. Звукът сепна децата на семейство Реале. Барбара и Антъни Реале се обърнаха едновременно и с неодобрителни погледи проследиха Дейв, чиято кола профуча по улицата. Същото направиха Сондра Рински и кучетата й. – Виждам само двайсетачки – каза Кайли. – Мамо? Мога ли да взема една от тях? Все още замаяна, Меган влезе отново вкъщи и затвори вратата. – Мамо? – Да – отговори тя, а гласът й звучеше някъде отдалече, – вземи двайсетачката. Ще ти е за цялата седмица. Тя тръгна да се връща в кухнята. Кайли се втурна навън, за да хване автобуса, и както винаги остави мръсните си чинии в мивката. Меган се запита колко ли човекочаса губят родителите да молят децата си да не оставят чиниите си в мивката, а да ги поставят в съдомиялната машина и се зачуди каква нация би могла да се създаде за тези човекочаса. Всяка сутрин Джордан ходеше на училище пеша с двама приятели, а родителите им се сменяха да ги водят дотам. Тази седмица ги водеше Колинс. Подобна организация винаги е изкарвала Дейв извън кожата му. Когато идваше неговият ред, той пъшкаше и охкаше – просто отиваш пеша на училище с приятелите си, не ти е нужен хеликоптер я! – През три пресечки е! – оплакваше се често Дейв. – Остави ги да станат самостоятелни. Но никой вече не го правеше. Децата бяха под непрекъснато наблюдение. Беше лесно да мърмориш и мърмориш, но Меган продължаваше да го прави, защото алтернативата бе твърде ужасна, за да се оставиш на нея. Откъде е разбрал Дейв, че е ходила в Атлантик Сити? Тя не бе използвала дори кредитната си карта. Откъде знаеше? А ако знаеше къде е била, какво още би могъл да знае? Ужас скова сърцето й. Щом Джордан излезе, тя позвъни на мобилния на Дейв. Никакъв отговор. Отново позвъни. Отново никакъв отговор. Тя разбра, че той просто не й обръща внимание. Колата му разполагаше с блутут и тя му бе звънила достатъчно, за да се сети, че услугата бе безпроблемна по целия му път. Позвъни още веднъж. Този път изчака, докато се появи гласовата му поща. – Обади ми се – каза. – Не се дръж така. Тя затвори телефона. От една страна, Меган осъзнаваше, че трябва да му даде пространство, да го остави да изпусне парата, нещо такова. Ала друга част от нея възропта. Дейв знаеше, че жена му ненавижда да се сърдят мълчаливо. Тя опита телефона му още веднъж. Но не, никакъв отговор. Ужасно. Значи така се канеше да играе той. В душата й пропълзя гняв. Направи си сметката. Снощи той бе самото разбиране. Вероятно се нуждаеше от това. Мъже. Независимо дали се намират в някой долнопробен нощен клуб или в уютна малка къща в предградията, мъжете си остават мъже. Хората се слисват, когато политици или знаменитости се надуят, но и обикновените мъже го правят. Това е константа, така че може би Дейв се държеше добре с нея, защото... Не, не беше честна. Не той, а тя беше изчезнала. Тя беше лъжкинята. И сега какво? Меган започна да чисти кухнята – от време на време Дейв наистина готвеше, но чистенето винаги се падаше на нея. Групата й по тенис трябваше да се събере след около час – двойки на закрито в Касълтънския тенис клуб. Повече от всичко й се искаше да го пропусне, но можеше ли да играеш по двойки, когато сте само трима, а вече беше късно да търсиш заместник. Колко странно. От клуба, наречен „Ла Крим“, до клуба на име „Касълтън Тенис“ – какъв скок! Тя тръгна нагоре по стълбите, за да отиде и облече белия си костюм за тенис. Клубът бе стар и в него бе наложено специално облекло – всички играчи трябваше да носят само бяло. Наистина забавно. Тя си спомни за свекърва си Агнес. Може би след тениса ще отиде да я види. Агнес бе толкова неспокойна по време на вчерашното й посещение. Леле, нима бе едва вчера? Струваше й се, че не бе виждала Агнес цял месец. Насочи мислите си към Рей. В нея се надигна нещо топло и тя ги отпъди с помощта на важен логицизъм: щом като Рей не е убил Стюарт Грийн, какво се бе случило през онази нощ? Забрави, какво значение има вече? Нямаше за какво да се тревожи. Трябваше да спре да мисли за това. Тя направи още една крачка, сякаш отбелязваше дистанцията, която поставяше между себе си и онази ужасна нощ, и в същия миг на вратата се позвъни. Спря се. Напоследък никой не отива ей така до вратите на хората. Ние звъним по телефона, изпращаме съобщения или пишем по електронната поща. Никой не се отбива просто така, с изключение може би на фирмите доставчици и на куриерските служби, ала те тръгваха по адресите по-късно. Звънецът се чу още един път и Мегьн разбра, просто го разбра, че независимо кой звъни, той ще й разкрие нещо страховито, че всичките й усилия да се установи комфортно са били чиста глупост, че сега, когато миналото й отново я откри, нямаше да се отърве толкова лесно. Позвъни се трети път. Който и да звънеше, той или тя нямаше търпение, нито искаше да чака. Меган се върна надолу по стълбите и протегна ръка към топката на бравата. 23 Позвъниха четвърти път. Меган погледна навън през прозореца до вратата, намръщи се и я отвори. – Как ме открихте? – попита тя. Той отговори, без да губи време: – По записаните разговори в телефона на Хари Сътън – каза Брум. – Може ли да вляза? – Обещахте. – Знам. – Последното нещо, което ми казахте, бе, че няма да ме проследите. – Знам. – Би трябвало да минете през Хари. – Би трябвало – потвърди Брум, – но Хари е мъртъв. Още един удар. Меган залитна назад. Брум не чакаше покана. Влезе в къщата и затвори вратата след себе си. Меган успя само да попита: – Как? – Още не сме получили рапорта с официалната причина, но прилича на сърдечен удар. – Значи не е бил... – Убит. Напротив. Искам да кажа, че технически може да е непредумишлено убийство, ала несъмнено някой е отговорен за него. – Не разбирам. – Хари е бил изтезаван. Стомахът на Меган отново се сви. – Как? – Няма защо да знаеш. Нищо крайно, но... – Брум поклати глава. – Напрежението е било твърде голямо. Сърцето му не е издържало. Странно как работеше мозъкът. В продължение на години тя вярваше, че Рей е убил Стюарт Грийн, за да се опита да я защити. Сега вече знаеше (или поне твърдо вярваше – и все пак нима не хранеше мъничко съмнение в душата си?), че това не бе истина. Но въпреки всичко първата мисъл, хрумнала й след новината за Хари Сътън, бе проста и страшна: Дейв е знаел, че е ходила в Атлантик Сити. Тя моментално отпъди тази мисъл. Това бе една от онези безобразни мисли, които изникват от нищото и ти тутакси разбираш, че тя е нелепа и не подлежи на по-нататъшно обсъждане. Втората мисъл – по-доминираща от първата – бе за Хари. Тя си спомни милата му успокояваща усмивка, простосърдечната му искреност, а после си помисли как са го измъчвали до смърт. Третата мисъл – мисъл, която тя не можеше да отхвърли – бе най-проста от всички: вината бе нейна. Прокашля се. – Къде го открихте? Брум се забави за миг, преди да отговори: – В кантората му. Беше намерен тази сутрин. – Почакай, почакай! Когато спрях пред неговата кантора и вратата бе заключена... – Не можем да твърдим със сигурност, но вероятно вече е бил мъртъв. Меган го погледна в очите. Брум се извърна. Вината бе нейна, така е, но тя видя, че и Брум се чувстваше виновен. Предишната нощ Меган бе дошла при него. Беше го предупредила, че Хари Сътън може да е в беда. Той не я бе послушал. – Интересно – каза Брум. – Кое? – Откъде разбра, че нещо не е наред? Стоп! Дотук с теорията й за чувството му за вина. Меган отстъпи крачка назад. – Чакайте, чакайте! Нали не мислите... – Не – побърза да отвърне той, ала тя не бе сигурна дали да му повярва или не. – Не на това наблягам. Просто се питам какво те е направило толкова подозрителна. – Първо, той не се появи на вечеря. – Да, съгласен съм, но това не е било единственото нещо, нали така? Ти спомена и за секретарката, която отговорила на мобилния му. – Правилно – отвърна Меган. – Нали знаете делата на Хари? – Банални. – Точно така. Той нямаше секретарка, особено такава, която да отговаря на мобилния му телефон. И гласът й, веселият й тон – накара ме да настръхна. – Значи по някакъв начин в това е замесена жена. – Предполагам. – Добре – каза Брум. – Тогава да разгледаме всичко едно по едно. Знаем, че Хари е разговарял с теб по телефона. – Правилно. Каза, че искате да ми покажете някаква фотография. – Добре, значи е трябвало да се срещне с нас. Никога не се е обаждал да отмени среща. Така че за момента можем да приемем, че някъде между обаждането ти до Хари и времето, в което се предполага, че е излязъл за вечеря, някой се е докопал до него. – Казахте, че е намерен в кантората си – забеляза Меган. – Да. – Значи който го е направил, най-вероятно се е докопал до Хари. Брум кимна с глава. – Има логика. Върни се малко назад. Когато Хари ти позвъни, ти къде се намираше? – Има ли някакво значение? – Направи ми удоволствието. Това не й хареса, но ако то щеше да помогне да намерят убиеца на Хари, тя бе готова да направи каквото и да е. – В „Ла Крим“. – Защо? – Да видя старите си приятели. Брум се намръщи. – Кого? Тя поклати глава. – Не е важно. – Не е така, по дяволите. Меган не можеше да му каже за Рей, но пък той не е ходил в „Ла Крим“. – Познавате ли Лорейн? – Да. Кой друг? – Само нея. Той я погледна недоверчиво. – Така, значи си била в „Ла Крим“. Разбра ли нещо? – Не. – А след вечеря? Къде отиде? – Отидох в един бар, наречен „Уийк Сигнал“. – Защо? Тя не обичаше да лъже, ала знаеше, че иначе няма да стане. – Бях тръгнала по често посещаваните от мен места. Пътешествах из миналото си. Има ли някакво значение? – И се намираше там, когато позвъни на Хари и онази секретарка отговори? – Да. Брум разтърка брадичката си. – Разкажи ми пак за секретарката. Не изпускай нищо. Меган отново преразказа телефонния разговор. Обясни, че жената отсреща звучала съвсем младежки, че се опитала да убеди Меган да й даде истинското си име и адреса си. При тези думи Брум повдигна вежди. – Какво? – Не искам да те плаша – каза Брум. – Лъжите ме плашат повече – отвърна тя, което бе чистата истина, подправена с достатъчно ирония. – Какво? – Е, помисли малко. Хари е бил изтезаван. Може би някой го е направил просто така, но най-вероятно в това е имало умисъл. – Каква например? – Например да получат информация от него. Може и да са я получили, преди той да умре, не знам. Но са взели телефона му, нали? – Предполагам. – А после ти се обаждаш и какво прави тази жена? Престорва се на секретарка и настоява да й дадеш информация за себе си. Иска да знае името ти и мястото, където живееш. Меган усети как острието на страха пробожда сърцето й. – Мислите, че са по следите ми? – Може би. – Защо? – Не знам, но си помисли. Появяваш се в града след цели седемнайсет години. В същия ден Хари е изтезаван, а после жената, откраднала телефона му, се опитва да те накара да й кажеш името си. – Брум сви рамене. – Сигурен съм, че си струва да се помисли по въпроса. – А щом мъчителите му имат неговия телефон, значи разполагат и с моя номер, записан в него. – Да. – Трудно ли ще им бъде да ме проследят? – Знаеш отговора. Тя наистина го знаеше. Всеки го знаеше. Щеше да е изключително лесно. Меган поклати глава. Беше помислила, че просто ще се появи в Атлантик Сити и после пак ще избяга. – Боже май! – възкликна тя. – Какво направих? – Искам да се съсредоточиш във въпросите ми за още няколко минути, ясно? Тя мълчаливо кимна с глава. – След телефонното обаждане ти отиде в кантората на Хари, нали? Преди да дойдеш да ме видиш. – Да. – Не искам да те плаша повече, но за миг си помисли за времевата граница. – Нима твърдите, че докато съм тропала на вратата, те са изтезавали Хари? – Възможно е. Тя отново потръпна. – Но сега искам да ми разкажеш всичко за посещението си в кантората му. Не пропускай нищо. Било е късно. Повечето кантори са били затворени. Така че най-важният въпрос е кого си видяла. Тя затвори очи и се помъчи да си спомни. – До стълбите пазеше охранител. – Как изглеждаше? – Висок, слаб, с дълга коса. Брум кимна с глава. – Добре. Обикновено е дежурен той. Друг? Меган се замисли. – Една млада двойка. – В коридора? До вратата на Хари? Къде точно? – Когато влизах, те излизаха. Мъжът задържа вратата, за да вляза. – Как изглеждаха? – Млади, хубави, елегантни. Тя беше русокоса. Той сякаш току-що бе излязъл от корта за скуош. – Наистина ли? – Да – отвърна тя. – Не приличаха на палачи. – Как изглеждат палачите? – Добър въпрос. Брум се позамисли за секунди. – Ти спомена, че на телефона му отговорила млада жена. – Така беше. – Би ли могла да бъде на възрастта на блондинката, която си видяла? – Предполагам. Някаква сянка прекоси лицето на Меган. – Какво? – попита Брум. – Ами като го споменахте, те не пасваха. Разбирате ли? Нали знаете кантората на Хари? – Бедна. – Точно така – съгласи се тя. – Какво правеше тази млада красива двойка там? – попита Брум. – Бихте попитали същото и за мен. – И ти не приличаш на онова, което си – потвърди той. – Така е. Може би и те имат някаква тайна? – Може би. Брум заби поглед в обувките си. Няколко пъти си пое дълбоко въздух. – Детективе? Брум отново вдигна очи. – Разпитахме всички в сградата на Хари. Млъкна. – И? – Единствените все още отворени кантори по това време бяха поръчителите за освобождаване под гаранция на третия етаж и консултантските услуги на втория. – Брум срещна погледа й. – Нито една от двете фирми не е имала клиенти като описаните от теб. – Сигурен ли сте? – Да. Което пък подсказва следния въпрос: Какво е правила тази двойка в онази сграда по това време на вечерта? И двамата млъкнаха. Брум се заоглежда, видя сводестите тавани, персийските килими, картините с маслени бои. – Хубава къща – рече той. Тя не отговори. – Как го направи, Меган? Тя знаеше какво точно имаше предвид той – как бе успяла да избяга. – Мислите, че тези светове са толкова далеч един от друг ли? – Мисля, да. Не бяха, ала на нея не й се обясняваше. Тя бе научила най-голямата разлика – тази между имащите и нямащите. Между късмета и правото по рождение. А колкото повече късмет имаш и колкото повече врати се отварят пред теб поради правото ти по рождение, толкова повече се нуждаеш да убеждаваш околните, че си го постигнал поради интелект и усърдна работа. Светът, най-подир, не се ли върти около лошата самооценка? – И сега какво? – попита тя. – На първо място, трябва да те отведа обратно със себе си, за да те срещна с художника. Нуждаем се от скица на младата двойка, която си видяла. Необходимо е да си напълно честна с мен. – Честна съм. – Не, не си. Всичко се връща отново до една и съща личност. И двамата го знаем. Тя мълчеше. – Всичко се върти отново и отново около Стюарт Грийн. Ти спомена, че някой го е видял наскоро. – Казах, че някойможе биго е видял. – Както и да е. Трябва да разбера кой. – Обещах да не казвам. – А аз обещах да не те следя. Но Хари е мъртъв. А Карлтън Флин изчезна. Ти се връщаш в града. Някой вижда Стюарт Грийн. Каквото и да става с тези мъже, всичко опира до едно- единствено нещо. Повече не можеш да бягаш. Не можеш да се криеш в тази голяма луксозна къща. Както и ти току-що каза, Меган, двата свята не са чак толкова далеч един от друг. Меган се помъчи да забави събитията, да обмисли нещата. Не искаше да сгреши. В случая Стюарт Грийн беше заподозрян. Брум трябваше да направи всичко възможно, за да го открие. – Меган? Тя го погледна. – Има и други. Студенина скова сърцето й. – Какво искате да кажете? – Всяка година на Марди Гра някой изчезва. Или умира. – Не разбирам. – Можем да поговорим за това в колата. А ти ще ми кажеш кой е видял Стюарт Грийн 24 Рей Ливайн седеше в „Уийк Сигнал“ и премисляше отново и отново случилото се през последните няколко часа. Под тъмното небе над „Луси“ Рей гледаше как единствената жена, която е обичал някога, се качва в колата си и потегля. Той не помръдна. Не извика след нея. Просто я остави да напусне живота му, без да й промълви и дума, без дори да изстене. Отново. Колата й изчезна от погледа му, но той продължаваше да се взира надолу по улицата. Част от него се надяваше, че Каси ще се съвземе, ще се обърне, ще потегли назад, ще отвори вратата на колата и ще изтича към него. И тук, под бдителното око на „Луси Слона“, Рей ще я вземе в прегръдките си, ще я притисне силно към себе си, ще заплаче и никога вече няма да я пусне. Това, разбира се, не стана. Любовта на живота му си бе отишла – за втори път, – а когато това се случи, когато един мъж, ударил с крак дъното, успее да пропадне още по-надолу, има само едно нещо, което може да направи. Да се напие. Фестър внимателно огледа Рей, когато онзи пристъпи прага на „Уийк Сигнал“. Огромният мъжага, който не се боеше от нищо, сега предпазливо се приближи към Рей. – Здравей, добре ли си? – попита го Фестър. – Нима виждаш чаша с напитка в ръката ми? – Не. – Ето това е отговорът ми. Фестър се смути. – Ъъъ? – Не, не съм добре. Но ще се почувствам по-добре, щом разкараш дебелия си задник от пътя ми и аз си взема нещо за пиене. – О! – отвърна Фестър и се плъзна надясно. – Разбрах. Рей седна на високото столче, а с езика на тялото си подсказа на бармана да побърза. Фестър зае стола до него. Няколко минути Фестър мълчеше, за да не притеснява Рей. Странно, но някъде по пътя на тяхното общуване Фестър се бе превърнал в най-добрия му приятел – може би дори беше единственият му другар, – ала точно в този момент споменатият факт оставаше малко или много извън настъпилата ситуация. В настоящия момент в главата му витаеше образът на една красива жена, контурите на лицето й, чувството, когато я прегръщаше, уханието на люляци и любов, трепетът в сърцето, щом срещнеше очите й, и единственият начин да се отърве от образа й бе да го удави в алкохол. Рей копнееше за забрава. Барманът му наля веднъж, после още веднъж, след това вдигна рамене и му остави цялата бутилка. Рей я надигна и усети как гърлото му пламна. Фестър се присъедини към него. След известно време Рей започна да усеща, че се вцепенява. Това и чакаше, затова пиеше, стараеше се да разчисти пътя си към забвението. – Спомням си я – обади се Фестър. Рей обърна уморен поглед към приятеля си. – Така де, когато влезе в бара, ми се стори позната. Танцувала е в „Ла Крим“, нали? Рей не му отговори. В онези дни Фестър бе скачал от клуб на клуб. Двамата с Рей бяха познати, ако не и приятели, ала Фестър имаше репутация на един от най-добрите в занаята си. Той знаеше кога да удари и което е още по-важно – как да се въздържи. Момичетата край него се чувстваха в безопасност. Рей също, по дяволите. – Гадно е, знам – каза Фестър. Рей отпи още една голяма глътка. – Аха. – И какво искаше тя? – Няма да говорим за това, нали така, Фестър? – Ще ти помогне. Напоследък всеки се мислеше за д-р Фил. – Няма, по дяволите. Просто млъкни и пий. Рей си наля още едно. Фестър не каза нищо. Или ако е казал, Рей не го чу. Остатъкът от нощта премина в призрачно-патетична мъгла. Той си мислеше за лицето й. Мислеше си за тялото й. За начина, по който го гледаше с онези свои очи. Мислеше си за всичко, което бе загубил, и което бе още по-болезнено – за всичко, което би могло да стане, ала не бе станало. И, разбира се, мислеше си за кръвта. Винаги се стигаше до това – до тази проклета кръв. После забравата милостиво го застигна. По някое време Рей отвори очи и тутакси разбра, че си е вкъщи в леглото и че е сутрин. Чувстваше се като нещо, забъркано в циментовоз. Всичко му изглеждаше тъй познато. Питаше се дали през изминалата нощ не му бе прилошало, дали по време на припадъка си не бе повръщал в порцелановото гърне в тоалетната. Куркането на червата му подсказваше, че може би е прав. Фестър бе заспал – по-вероятно е да бе припаднал – на дивана. Рей стана и здраво го раздруса. Фестър се събуди и скочи, после изръмжа и хвана с две ръце огромния си череп, сякаш се мъчеше да го задържи и да не му позволи да се разцепи на две. И двамата бяха още облечени с дрехите, с които бяха предишната нощ. И двамата воняха гадно, но на кого му пукаше? Те излязоха от вратата навън и с олюляваща се походка тръгнаха по улицата надолу към гостилницата. По-голямата част от постоянните клиенти изглеждаха като препили дори повече от тях. Сервитьорката с огромната коса на главата си им донесе пълна кана с кафе още преди да са й го поръчали. Тя бе пълничка, точно както ги харесваше Фестър. Той й се усмихна и рече: – Здравей, сладурче. Тя остави каната на масата, подбели очи и се изниза. – Тежка нощ – каза Фестър на Рей. – Имали сме и по-тежки. – Нее, не сме имали. Спомняш ли си нещо от снощи? Рей не каза нищо. – Пак ли изгуби съзнание? – попита Фестър. Рей не му отговори и този път, а засърба кафето си. И двамата пиеха черно кафе – поне тази сутрин. – Знам през какво преминаваш – каза Фестър. Фестър нямаше никакво доказателство, нищо истинско, но Рей не каза нищо. – Какво? Нима си мислиш, че си единственият, чието сърце са разбили? – Фестър? – Да? Рей постави показалеца на устните си. – Шшшт. Фестър се усмихна. – Не е нужно да се изговаря на глас? – Не е нужно да го изговарям на глас. – Може на мен да ми е нужно. Имам предвид случилото се снощи. То ми припомни нещо и на мен. – Когато и твоето сърце е било разбито? – Аха. Помниш ли Дженифър? – Не. – Дженифър Гудман Лин. Така се казва сега. Тя беше. Нали разбираш за какво говоря? – Разбирам. – Има момичета, които просто сваляш. Има други, които наистина желаеш, или харесваш, или с които искаш да се забавляваш. Има и други момичета – е, може да е едно-единствено момиче, – което те кара да мислиш за вечността. – Фестър се наведе напред. – Такава ли бе Каси за теб? – Ако потвърдя, ще ме оставиш ли на мира? – Значи разбираш за какво говоря. – Ами да – отвърна Рей. Фестър бе огромен мъж, но като всички мъже и той се смали и се разчувства, щом стана дума за сърдечни мъки. Рей си пое дъх и каза: – И какво стана с теб и Дженифър? Сервитьорката с голямата коса се върна. Попита ги какво ще желаят. Рей си поръча палачинки и нищо друго. Фестър поиска закуска, включваща всяка група ястия от менюто. Отне му близо две минути да поръча всичките. Рей се попита дали към поръчката е включен и препарат за понижаване на холестерола. Сервитьорката си тръгна и Рей се върна към кафето си. Фестър последва примера му. Рей си помисли, че вероятно моментът е отминал, че сега ще може да седи и да се цупи на спокойствие, но уви. – Някакъв боклук ми я отмъкна – каза Фестър. – Съжалявам. – Сега е омъжена за голям ве-и-ка предприемач в Синсинати. Имат двама синове. Видях снимките им във Фейсбук. Миналата година отплаваха на карнавален круиз. Привърженици са на отбора „Синсинати Геймс“. Тя наистина изглежда щастлива. – Във Фейсбук всички изглеждат щастливи. – Знам. И какво толкова? – Фестър се опита да се усмихне, ала не успя да надвие болката си. – Не бях достатъчно добър за нея, нали знаеш какво имам предвид? Бях само един обикновен бодигард. Може би сега, с новия си бизнес и всичко останало, вероятно правя толкова пари, колкото и водопроводчикът. Може би дори повече. Но вече е твърде късно, нали така? – Така. – Няма ли да ме окуражиш да тръгна след нея? Рей не каза нищо. – Трябва да видиш снимките й. Имам предвид във Фейсбук. Тя все още е красива като в първия ден, в който ме свали. Може би дори повече. Рей се вторачи за миг в кафето си. – Знаеш ли какво означава „бирени очила“? – Разбира се – отвърна Фестър. – Колкото повече пиеш, толкова по-красиво ти се вижда момичето. – Видял си снимките във Фейсбук през очилата на разбитото си сърце. – Така ли мислиш? – Да. Фестър се замисли. – Да, може би си прав. Или пък това не са очилата на разбитото ми сърце. Може би са очилата на истинската любов. Замълчаха. Кафето бе божи нектар и за двамата. Главоболието се бе превърнало в тъпо равномерно туптене. – Вероятно водопроводчикът я прави щастлива – рече Фестър. – Ще трябва да престана да мисля за това. – Добра идея. – Но – продължи Фестър, като вдигна пръст нагоре, – ако в момента тя влезе през тази врата, примерно – и той сви театрално рамене, – ако тя, да речем, дойде в „Уийк Сигнал“ да ме търси след толкова много години, аз не знам как бих постъпил. – Много хитро, Фестър. Той разпери ръце. – Кое от онова, което ти казах, ти прозвуча толкова хитро? Хубав въпрос. – Тя не се върна, за да започне всичко отначало. – Значи просто е искала да се позабавлява? Да се поотпусне за час-два? Разочароващо е. После, като си помисли още малко по въпроса, Фестър каза: – Но, по дяволите, аз бих се съгласил. – Не се върна и с тази цел. – Тогава защо изобщо дойде? Рей поклати глава. – Не е важно. Тръгна си. И няма повече да се върне. – Значи се е върнала само за да ти обърка главата? Рей си играеше със салфетката. – Нещо такова. – Доста нелюбезно. Рей не отговори. – Но знаеш ли кое е интересното, Рей? – Не, Фестър, хайде, кажи ми кое е „интересното“. – Дженифър ми разби сърцето, така е, ала не успя да съкруши мен. Нали разбираш какво искам да кажа? Аз все още функционирам. Имам си бизнес. Живея си живота. Продължавам напред. Да, понякога пия, ала не позволявам на пиенето да ме унищожи. – Отново проявяваш хитрост – забеляза Рей. – Знам, че има няколко неща, които са по-лоши от разбитото сърце, но те не са нещо, от което да не можеш да се съвземеш. Схващаш ли за какво говоря? Рей бе на път да се разсмее. Той схващаше. И в същото време не схващаше. Разбитото сърце е лошо нещо, ала разбира се, че имаше и по-лоши неща. Фестър си мислеше, че тъкмо разбитото сърце бе пречупило Рей. Така си беше, дума да няма. Но човек наистина можеше да се възстанови от разбито сърце. И Рей щеше да се съвземе, ако това бе всичко. Но както Фестър бе забелязал, имаше и много по-лоши неща, които оставят белези и които се преодоляват много по-трудно от разбитото сърце. Кръвта например. Брум не искаше да се довери на Меган. Той все още не вярваше, че е цялата чиста, а и целеше нещо по-важно – да я впечатли с пълните ужасни и страховити факти по случая. Така че по пътя за Атлантик Сити той й разказа достатъчно, за да й изкара ангелите – как е вярвал, че мнозина, а не само Стюарт Грийн и Карлтън Флин са изчезвали в деня на Марди Гра, как не бяха видели отново никого от тях. Когато свърши, Меган рече: – И така, тези мъже мъртви ли са, избягали ли са, някой отвлякъл ли ги е, или какво? – Не знам. Известна ни е съдбата само на един – Рос Гънтър. – А той е мъртъв. – Да. Един човек излежава присъда за неговото убийство. – И вие мислите, че този човек е невинен? – Да. Тя се замисли за миг. – Колко случая сте открили, които пасват на модела „Марди Гра“? – Още работим над това, но засега имаме четиринайсет. – Само по един на година? – Да. – И винаги стават около „Марди Гра“? – Да. – Освен, така де, сега, когато имаме още един труп в лицето на Хари Сътън. Той изобщо не се вписва в модела. – Мисля, че той не е част от групата „Марди Гра“. – Но сигурно има връзка – каза тя. – Да – съгласи се Брум. – Впрочем този празник означава ли нещо за теб? Имам предвид Марди Гра. Меган поклати глава. – Винаги е била една луда нощ за мен, но не повече, нищо друго. – А за Стюарт Грийн? – Не. Искам да кажа, че не знам такова нещо. – Стюарт Грийн е единственият, когото вероятно сме видели. Сега разбираш защо трябва да разговарям с всеки, който може да го е виждал. – Да. – И така? Тя се позамисли, но честно казано, в случая нямаше друга опция, освен самата истина. – Лорейн го е видяла. – Благодаря ти. Меган не каза нищо. Брум обясни как не иска Меган да я предупреди, че има намерение скоро да я посети. – Познавам Лорейн от дълго време – рече Брум. Меган се ухили, като си спомни как Лорейн й бе казала, че веднъж си е имала работа с него. – Аха, знам. Брум паркира автомобила и я вкара в участъка през страничната врата. Не искаше Голдбърг или някой друг да знаят, че тя е била тук. Той я настани в складовото помещение на приземния етаж. Там беше и Рик Мейсън, криминалният портретист и компютърен гений. – Какво става със секретността? – попита Мейсън. – Мисли за това като за защита на свидетелите. – От колегите ти полицаи ли? – Особено от тях. Довери ми се, става ли? Той сви рамене. Щом Меган се настани, Брум се върна при колата си. Побърза да се обади на Ирин. Малко преди това той я бе помолил да провери за охранителни камери около кантората на Хари Сътън, да разбере дали ще могат да видят снимка на младата двойка. Тя му каза, че все още работи по задачата. Беше я помолил също да открие местонахождението на Стейси Парис, момичето, заради което Маниън и Гънтър са се сбили. – Истинското име на Стейси Парис е Джейми Хемсли. Живее близо до Атланта. – Омъжена ли е? – Не. Атланта. Няма да има време да отиде дотам. – Може би ще успееш да я откриеш по телефона и да видиш какво може да ни каже за нощта, в която Гънтър е умрял. – Вече позвъних. Никой не ми отговори, но ще продължавам да работя. Брум? – Какво? – Ако Маниън е невинен – каза тя, – имам предвид, че ако е лежал осемнайсет години в затвора заради деянието на някой сериен... какъвто и да е там... въпросът със сигурност ще се раздуха. – Имаш шесто чувство, а, Ирин? – Е, ти не си падна по мен само заради горещата ми кръв. – Така беше – отвърна той. – Говори със Стейси. Разбери какво знае. Той затвори телефона. С кола до „Ла Крим“ му отне съвсем кратко време. Тълпата се стичаше през вратата за обяд, мнозина се редяха на опашка за бюфета, преди да отправят нежни погледи към момичетата, които пък се питаха: „Колко ли гладни са тези мъже?“. Лорейн не бе на обичайното си място зад бара. Преди много години двамата бяха прекарали една нощ заедно. Беше им много забавно и едновременно с това доста пусто в душите, като онези парадоксални положения, които те карат да се чувстваш и жив, и заедно с това да поискаш щото това никога да не се бе случвало – начинът, по който се чувстват всички, които си вземат жена само за една нощ, мислеше си Брум. И все пак, когато спиш с някого, дори когато си пиян и изглупял, или нямаш желание да го повториш, остава някаква връзка помежду ви. Той се надяваше сега да използва тъкмо тази връзка. Брум тръгна към задната част на клуба. Вратата на Руди беше затворена. Брум я отвори, без да почука. Руди се мъчеше да навлече твърде тясната си риза през твърде голямата си глава и да я смъкне върху корема си, напомнящ на топка за боулинг. Вътре имаше и едно момиче, което му помагаше да се облече. Беше младо. Вероятно бе твърде младо. Руди я изрита през страничния вход. – В рамките на закона е – обясни Руди. – Сигурен съм. Той покани Брум да седне. Брум отхвърли поканата му с поклащане на главата. – И така – захвана Руди, – тук си за втори пореден път. – Така е. – И какво, открил си нещо за някое от момичетата ли? – Не, Руди, открих нещо за теб. Дългата до раменете ти коса ме възбужда. Руди се усмихна и разтвори ръце. – Аз наистина имам тяло, податливо на всякакъв интерес. – Така е, прав си. Къде е Лорейн? – Трябва да се върне всеки момент. Какво искаш от най-добрата ми служителка? Брум направи жест с палеца си. – Ще я почакам отпред. – Предпочитам да си тръгнеш. – Или ще започна да проверявам дали момичетата ти са пълнолетни. – Давай – отвърна Руди. – Заведението ми е напълно легитимно. Нима си помисли, че имам нужда от подобни неприятности? – Няма да имаш никакви неприятности, ако ни съдействаш. – Същото каза и вчера. Нали си спомняш вчерашния ден? – Аха, какво за него? – Заплашил си едно от момичетата ми. Таня. – Тони. – Както и да е. – Не съм я заплашвал. Само разговаряхме. – Така де. И ти не си се придържал стриктно към тона на разговора и си станал малко по- убедителен? – За какво говориш? Руди имаше на бюрото си огромна чаша с M&M.Той потопи облечената си в ръкавица лапа в чашата. – Тони ми се обади снощи. Напусна. – И ти си помисли, че аз имам нещо общо с това? – А нямаш ли? – Може би разговорът ни й е отворил очите. Нали знаеш, това, както и побоят, който твоят клиент Карлтън Флин й е нанесъл, неща от този род. – Не мисля така. – И защо? – Едно друго от момичетата ми живее с нея. Разказа ми, че Тони си нахвърлила вещите в един куфар и избягала. Каза, че изглеждала така, сякаш някой здравата я е уплашил. – Че кой? Руди изля уискито от чашата в устата си. – Помислих си за теб. Брум се намръщи. – Къде е Тони сега? – Тръгна си. Скочи в един автобус. – Вече? – Аха. Снощи. Обади ми се от автогарата, че напуска. Брум се помъчи да премисли думите му. Може да е станало така, както първоначално бе казал. Тези момичета – те не бяха точно най-стабилните колони във Форума. Вече е била наранявана. Пръстът й беше счупен. Нейният груб псевдо-приятел бе изчезнал. Ченгетата я бяха разпитали. Вероятно тя просто бе решила да съкрати загубите си и да се прибере. – Момичето, с което е живяла Тони – забеляза Брум. – Няма я. При това нищо не знае. – Руди, сега не е моментът да се изхитряваш пред мен. Руди въздъхна. – Успокой се, нали ме познаваш – аз съм гражданин за пример. Ще я повикам, но междувременно... – Той махна с ръка над рамото на Брум към коридора. – Най-добрата ми служителка тъкмо пристига. Както винаги навреме. Никога не закъснява. Брум се обърна и видя Лорейн да върви към мястото си зад бара. – Здрасти, Брум. Той се обърна отново към Руди. Изразът на лицето му сега бе различен. Каквато и маска да си слагаше Руди за пред ченгетата, тя бе изчезнала. – Специална е. Имам предвид Лорейн. Разбираш, нали? – Какво искаш да кажеш, Руди? – Ако, каквото и да правиш тук, ти нараниш тази жена – посочи Руди още веднъж към мястото, където стоеше Лорейн и почистваше барплота, – пет пари не давам каква значка носиш. Няма да остане ни най-малка част от теб, за да ти направят ДНК анализ. 25 По-рано същия ден Кен бе поел към плъзгащата се стъклена врата на Меган Пиърс, водеща към дървената платформа. Барби бе минала през гаража – предпазна мярка, в случай че вратата е заключена. Но не бе необходимо. Плъзгащата се стъклена врата бе отключена. Кен тихо я отвори. Бе на път да влезе вътре, когато на входа се позвъни. Той се измъкна навън и се наведе надолу. В къщата влезе ченгето Брум. На Кен му се прищя да изпсува, ала той никога не псуваше. Вместо това използваше любимата си фраза за такива случаи: „Скатай се“. И толкова. Мъжката мярка не е колко пъти го събарят. Важното е колко пъти отново се изправя. Той изпрати съобщение на Барби да не шава. Опита се да подслушва, ала бе твърде рисковано. Няма значение. Кен се бе снишил и не се виждаше. В задния двор на семейство Пиърс имаше плюшени мебели с марката на „Браун Джордан“. В ъгъла имаше шадраван и комплект в пълен размер за футболна врата и люлка от кедрово дърво, която определено бе виждала и по-добри дни. Къщата бе наистина много хубава. Кен се чудеше как тази тъй обикновена на вид жена и майка се вписва в изчезването на Карлтън Флин, но всъщност това си бе негова работа. Той чакаше. Мислеше си за децата на Меган Пиърс. Почти ги виждаше как ритат топката във вратата, как се изтягат върху мебелите, докато сандвичите им се препичат в новата фурна. Питаше се как ли се чувства в това обкръжение главата на семейството. Хлапета. Семейни вечери. Барбекюта. В неделя на църква. Как красивата му жена се усмихва зад плъзгащата се стъклена врата, докато той учи сина си да играе кеч. Кен желаеше да води такъв живот. Искаше го за себе си и добре осъзнаваше, че го иска и за Барби. Можеше да я види през стъклото на вратата как му се усмихва, изпълнена с любов. Можеше да види как двамата слагат децата си да спят, след като се уверят, че са си измили зъбите и са си казали молитвите, а после си представяше как двамата изчезват в тяхната собствена спалня, като се държат за ръка. Как Барби затваря вратата и се обръща към него. Какво повече можеше да желае един мъж? Той, разбира се, знаеше, че няма да бъде толкова просто. Имаше натрапчиви импулси, ала дори тях можеше да сподели със своята любима. Какво още чакаше? Отново се обърна към къщата. Не изпитваше желание да остави тези деца без майка, но точно сега не виждаше никаква друга алтернатива. Изминаха петнайсет минути. Меган Пиърс придружи детектив Брум до колата му. След като те потеглиха, Кен и Барби се срещнаха до взетата под наем миата. – Какво според теб правеше тук този полицай? – попита Барби. – Не знам. – Трябваше да дойдем снощи. – Беше твърде рисковано. – И сега какво? Те потеглиха обратно към Гардън Стейт Паркуей в южна посока. Кен не се бе загрижил кой знае колко. Шансовете му бяха отлични – Брум и жената Пиърс пътуваха обратно към Атлантик Сити. Кен увеличи скоростта. Няколко километра надолу по пътя той зърна автомобила на Брум. Поизостана малко, като не си направи труда да ги следва. Нямаше съмнение. Те се връщаха в Атлантик Сити. Два часа по-късно Брум паркира на паркинга до полицейския участък. Брум въведе Меган Пиърс през страничния вход. – А сега? – попита Барби. – Обичам те – отвърна Кен. – Какво? Той се обърна с лице към нея. – Никога не съм ти го казвал. Но ти го знаеш. Тя кимна с глава. – И аз те обичам. Той се усмихна и взе ръката й в своята. – Защо ми го казваш сега? – попита Барби. – Ще сторя всичко, за да те защитя. Искам да го знаеш. – И това знам. Той извади мобилния си телефон и набра номера. Отсреща отговориха на третото позвъняване. – Голдбърг. Кен каза: – Здравейте, заместник-началник Голдбърг. От другата страна – мълчание. – Спомних си, че не искахте да ви наричам господин Голдбърг. Кен продължаваше: – Казахте, че предпочитате „заместник-началник Голдбърг“. – Аха – отвърна той с най-бдителния си тон. – Какво искаш? Зает съм в момента. – Нямам намерение да ви безпокоя, заместник-началник Голдбърг, но става въпрос за нещо спешно. – Слушам. – Вашият колега детектив Брум току-що влезе във вашия участък. – И? – С него е една жена на име Меган Пиърс. Мълчание. – Ние ще трябва да поговорим с нея. – По начина, по който разговаряхте с Хари Сътън ли? – Това не е ваша работа. – Не е, прав си. Защо, мислиш, съм толкова зает? – Заместник-началник Голдбърг, моля ви, намерете начин да стигнем до нея. – Да стигнете до нея ли? – Осведомете ни как и кога ще излезе от там. Най-добре ще е да я накарате да си тръгне сама. Мълчание. – Господин Голдбърг? Този път нямаше „заместник-началник“. Пропускът бе направен нарочно. – Разбрах – каза Голдбърг, преди да затвори телефона. Кен взе ръката на Барби. – Не трябва ли да се оженим? – попита той. – Това едва ли е подходящ начин за подобно предложение. Ала докато говореше, тя се усмихваше и той сякаш литна във въздуха. Седеше до жената, която означаваше толкова много за него, тя всъщност му бе партньорка във всичко, душата му се сливаше с нейната като ничия друга и той летеше високо, високо. – Права си. Ще подготвя подходящо предложение. – А аз ще подготвя подходящ начин да кажа „да“. Те се държаха за ръце, наблюдаваха вратата и се наслаждаваха на момента. Няколко минути по-късно детектив Брум излезе без жената. Барби пусна ръката му. – Трябва да се разделим – заяви тя. – Но ние току-що се сгодихме – леко се изкикоти той. – Не официално, господине. Знаеш, че съм права. Вземаш колата и тръгваш след детектива. А аз няма да откъсвам поглед от участъка. – Не я обработвай самичка – каза той. Тя поклати глава и го заслепи с усмивката си. – Какво? – Дори не сме женени още, а ти вече ме командваш, сякаш си ми съпруг. Тръгвай. Лорейн дърпаше ръчката за наливна бира, когато Брум се приближи. Тя вдигна поглед и го дари с лукавата си усмивка. – Леле-мале, какво виждат очите ми. – Здрасти, Лорейн. – Искаш питие, или се каниш да произнесеш класическата реплика за дежурството? Брум седна. – Дежурен съм. И, да, налей ми два пръста. Тя свърши с наливната бира и тръгна да се разтакава – Лорейн никога не вървеше, тя се шляеше – тръгна към ъгъла на бара, където държаха добрата стока. Брум се извъртя на стола си. На бюфета имаше опашка. Истинска опашка за храна. На сцената едно момиче танцуваше с въодушевлението на пациент, изпаднал в кома. Старото класическо парче на Нийл Даймънд „Момиче, скоро ще станеш жена“ се носеше от системата високоговорители. Лорейн му подаде питието. – Какво още да направя за вас, детектив? – Не ти ли хрумва нещо? Лорейн повдигна едната си вежда. – Предполагам, че не сте дошли за втори рунд? – Бих желал. – Лъжец. Брум не знаеше как да отвърне на последната реплика, така че удари направо: – Говорих със старата ти приятелка Каси, или Меган, или както искаш да я наречеш. – Аха. – Положението е лошо. Чу ли за Хари Сътън? Лорейн кимна с глава и по лицето й премина сянка. – Познаваше ли го, Брум? – Малко. – Той беше най-добрият. Хари привличаше хората, искам да кажа, че всички обичаха Хари. Дори вие, ченгетата. И знаеш ли защо? Защото беше истински. И винаги му пукаше. Имаше най-голямото сърце, което съм срещала. Вярваше на всекиго. Тук имаше някои момичета, които не можех да понасям. Като противна болка в задника, така е, но някои бяха съвсем зле. Ала Хари, той непрекъснато се стараеше да намери нещо добро в тях. Все искаше да помогне и не само се поставяше на тяхно място, о, господи, макар че понякога и това правеше. Кой може да устои на човек, който те гледа така – сякаш наистина имаш значение за него? – Лорейн поклати глава. – Защо му е на някой да нарани някого като Хари? – Тъкмо затова съм тук, за да разбера – каза Брум. – Банално е – рече тя, докато търкаше плота с парцал, – ала без него светът стана по-гаден. Усеща се. – Тогава ми помогни, Лорейн. Заради Хари. – Какво? Нима мислиш, че знам нещо? – Всичко е свързано – забеляза Брум. – Смъртта на Хари е едната част. В затвора има един човек, който е лежал там цели осемнайсет години, а може да е невинен. Карлтън Флин изчезна, изчезнали са и много други, може би дори са мъртви. Той млъкна. – В това число Стюарт Грийн – добави Лорейн. – Да. Лорейн потърка барплота още малко. – Значи Каси ти е казала, че съм го видяла. – Понасилих я, за да каже името ти. Лорейн отново му се ухили. – Такова яко копеле си, Брум. – Искаше първо да ти се обади, ала аз пожелах сам да ти кажа. – Заради нашето минало ли? Брум сви рамене и отпи голяма глътка. – Видя ли Стюарт Грийн? – Не съм съвсем сигурна. Погледът му се задържа върху нея малко по-дълго от обичайното. – Добре, добре – отвърна Лорейн. – Видях го. Двама мъже с посивели коси дойдоха при нея на бара. По-високият се наведе напред, премигна и рече: – Здрасти, Лорейн. Обичайното. – Отидете на другия бар – посъветва ги Брум. – Ъ? – Този бар не работи. – Но ти си седнал тук, нали? Брум отговори, като им показа значката си. Двамата мъже решиха да стигнат по-надалече, за да изглеждат по-яки, ала после премислиха. Обърнаха се и се отдалечиха. – Тези клиенти ми даваха едни от най-големите бакшиши – каза Лорейн. – Ще им се реваншираш. Каза, че си видяла Стюарт Грийн. – Да – отвърна тя и отмести косата от челото си. – Но той изглеждаше различно. – Кое му беше различното? – Целият беше различен. С обръсната глава и малка козя брадичка. Носеше на ушите си халки и имаше татуировка на бицепсите си. Бе облечен с джинси и впита тениска и очевидно бе успял в живота. Брум се намръщи. – Стюарт Грийн ли? Лорейн не си направи труда да му отговори. Брум си спомни за фотографиите върху лавицата над камината в дома на Сара Грийн. На тях Стюарт бе облечен или с поло и панталони в защитен цвят, или с бизнес костюм. На главата си имаше плешивина, която той бе започнал да прикрива с тънки косми от останалата си коса. Изглеждаше женствен и дебел. – Кога го видя? – попита той. Лорейн започна да почиства една стъклена чаша – търкаше я с твърде голям ентусиазъм. – Лорейн? – Виждала съм го неведнъж. Това вече го изуми. – Колко пъти? – Няколко. – Какво ще рече няколко? Повече от два пъти? Повече от пет пъти? – Не знам – отвърна Лорейн. Всеки намек за игривост бе изчезнал от поведението й. Тя изглеждаше уплашена. – Може би веднъж на годината, веднъж на всеки две години, нещо такова. Не съм си водила дневник. – Веднъж на година или на две години? – Да. Главата му се въртеше. – Почакай, кога го видя за първи път? – Не знам. Преди време. Преди десет, петнайсет години може би. – И не си си помислила да се свържеш с полицията? – Ъ? – Видяла си човек, който преди време е изчезнал. И не ти е хрумнало да ни се обадиш? – Какво точно да ви кажа? – Лорейн сложи ръце на кръста си и повиши тон. – Да не би да е криминален престъпник, когото издирвате? – Не, но... – И какво? Да не би да съм ви информатор или нещо такова? Работя в този бизнес от двайсет години. Човек бързо се научава да не вижда и да не чува нищо, ако разбираш за какво говоря. Той разбираше. – Не бих разговаряла с теб, само че... – Внезапно Лорейн се сви, депресира се. – Хари. Как би могъл някой да нарани Хари? Виж, както и да е, аз не желая да умират хора. Щом си клиент на бара, на мен не ми пука какви ги вършиш. Можеш да нарушаваш всякакви правила. Но ако започнат да умират хора... Тя се извърна встрани. – Кога за последно видя Стюарт Грийн? Лорейн не отговори. – Попитах... – Преди няколко седмици. – Можеш ли да бъдеш по-ясна? – Може да е било и по времето, когато изчезна онзи, другият, Флин. Брум се вцепени. – Лорейн, трябва да помислиш здравата: не стана ли това в деня на Марди Гра? – Марди Гра ли? – Да. Тя се замисли над думите му. – Не знам, може би. Защо? Брум усети как пулсът му набира скорост. – Всъщност, когато си го виждала през годините, пак ли е било Марди Гра? Тя направи физиономия. – Не знам. – Важно е. – Как, по дяволите, бих могла да си спомня такова нещо? – Помисли си. На Марди Гра си раздавате мъниста, нали така? – И? – Спомни си. Нали се досети, че Стюарт Грийн е носел халки на ушите си? Затвори очи. Представи си го когато е идвал тук. Може би и тогава е носел мънистата на Марди Гра? – Мисля, че не. Искам да кажа, че не знам. – Затвори очи и се опитай да си го представиш. – Шегуваш ли се с мен? – Хайде, Лорейн, важно е. – Добре, добре. Той виждаше как очите й се пълнят със сълзи. Тя бързо ги затвори. – Виждаш ли нещо? – Не. – Гласът й бе тих. – Съжалявам. – Добре ли си? Тя отвори очи и премига. – Нищо ми няма. – Имаш ли да ми казваш нещо друго за Стюарт Грийн? Тя все още говореше с тих глас. – Не. Трябва да се връщам на работа. – Още не. Брум се помъчи да обмисли нещата, после си спомни: Ирин държеше записите от охранителните камери. Тъкмо така бяха открили връзката с Марди Гра. Ирин би могла да прегледа всички кадри и да открие човека, когото Лорейн бе описала. Хрумна му да отведе Лорейн в участъка и Рик Мейсън да нарисува фоторобота, но Мейсън бе и специалист по определяне на възрастта в портрета по описание. Би могъл да работи по фактите, които вече знаеха – обръсната глава и козя брадичка? – а после да го донесе на Лорейн за разпознаване. – Не разбирам – каза Лорейн. – Защо ме питаш за Марди Гра? – Следваме модела. – Какъв модел? Той бързо премисли, защо пък не? Може би тя ще си спомни нещо. – Стюарт Грийн изчезна на Марди Гра. Карлтън Флин също. Един мъж на име Рос Гънтър бе убит на Марди Гра. Има и още изчезнали мъже. – Не разбирам. – Нито пък ние. Искам да ти покажа някои снимки на изчезнали хора. Може пък да разпознаеш някого. Той носеше папката със себе си. Тук, в ъгъла, нямаше други клиенти. Те седяха до главната сцена, а една стриптийзьорка, облечена като Ясмин от филма „Аладин“ на „Уолт Дисни“, започна да танцува на мелодията „Цял един нов свят“. Това действие придаде съвсем ново значение на израза „полет с Вълшебното килимче“. Брум извади снимките и ги подреди на бара. Той наблюдаваше лицето на Лорейн. Тя се загледа в най-скорошната фотография, онази, която му бяха изпратили анонимно. – Това е Карлтън Флин – заяви тя. – Познаваме го. Лорейн върна снимката обратно и заразглежда останалите. Сълзите се върнаха в очите й. – Лорейн? – Не познавам нито един. – Тя премига и се извърна настрана. – Трябва да си тръгваш. – Какво има? – Нищо. Брум чакаше. В първия миг Лорейн не каза нищо. Той я знаеше винаги весела, неизменно с онази нейна крива усмивчица, с гласа й на пушачка, с гърления й смях. Тя винаги е била пример за купонджийка, с която можеш да си прекараш времето приятно. – Аз умирам – рече Лорейн. Брум почувства как нещо в гърдите му пресъхва и се разпилява. – Тъкмо се връщам от преглед. Най-после гласът му се появи. – Какво ти е? – Рак. Вече е в напреднала фаза. Остава ми година, може би две. Брум усети как гърлото му се свива. – Не знам какво да кажа. – Не казвай на никого, нали? – Добре. Лорейн се помъчи да го дари със своята крива усмивка. – Вярваш или не, ти си единственият, на когото съм казала. Тъжно, нали? Брум протегна ръка през бара. В първия момент тя не помръдна. – Радвам се, че ми каза – рече той. Тя постави ръка върху неговата. – Хората не разбират избора, който съм правила, ала не съжалявам. Навремето бях омъжена и, да, той наистина се отнасяше оскърбително с мен. Но дори да не беше така, онзи живот просто не ми се нравеше. Ето кой ми се нрави – този тук. Харесваше ми да съм на това място. Имаше много смях, нали знаеш как е? Брум кимна с глава и срещна погледа й. В очите й отново се появиха сълзи. – Но това е разочароващата част – че нямам никого, нали разбираш? Искам... о, господи, говоря като малко бебе... Искам някой да е загрижен за мен. Искам някой да се съсипе от смъртта ми. Искам някой да държи ръката ми, когато си отивам. Той пак не бе сигурен какво да каже. Не искаше да звучи пренебрежително. Искаше му се да направи нещо, каквото и да е. Брум не обичаше да е зависим – емоциите го объркваха – той мразеше да се чувства безпомощен. – Ще бъда с теб, ако искаш. Ще държа ръката ти. – Много си сладък, но не. – Говоря сериозно. – Знам, но не това имах предвид. Наистина, бих могла да намеря хора, които ме съжаляват достатъчно, за да бъдат с мен в края на живота ми. Но аз говоря за друго – ти ще го направиш по задължение. А не защото си бил с човека в добро и зло и така много години, свързани чрез отношенията помежду ви. Не си задължен да го молиш за това едва накрая, ако разбираш за какво говоря. – Мисля, че разбирам. – Това е добре. Както казах, няма да променям нищо. Това е животът. Човек може да открие радостта и да бъде щастлив, ала не е задължително да има всичко. Простата мъдрост, наречена истина. Тя му се усмихна. Той отвърна на усмивката й. – Лорейн? – Да. – Красива си, знаеш ли? – Сваляш ли ме? – Може би. Тя повдигна едната си вежда. – От съжаление ли? – За теб или за мен? Тя се засмя. – Може би за двама ни. – Още по-добре – отвърна Брум. – В момента се занимавам с този случай, но още щом го разрешим... – Знаеш къде да ме намериш. После издърпа ръката си от неговата. Тя тръгна към противоположния край на бара. Брум тъкмо се канеше да тръгва, когато Лорейн каза: – Предполагам, че Каси ти помага? – Така е. Може дори да е зърнала убийците на Хари. – Как? – Снощи се върнала в кантората му. – Сама или с Рей? Брум се спря. – Рей ли? Лорейн ококори очи. Той видя, че тя искаше да върне думите си назад, ала не й позволи. – Кой, по дяволите, е Рей? 26 Естествено, първата грижа на Меган беше безопасността на семейството й. Преди да остави Брум да навлезе в подробности, тя се бе обадила на няколко незаети майки. Не искаше да предизвиква подозрения, затова започна разговор за обичайните дреболии в квартала: детския спорт, бащата треньор, който даваше преднина на собственото си дете, учителите, които ангажираха децата с твърде много/твърде малко домашни, новата система за поръчване на училищен обяд по Интернет. Брум само клатеше глава. Накрая Меган се реши да помоли майката за услуга, като се увери, че и Кайли, и Джордан имат извънкласни ангажименти и дори поощряваше нощуването у приятелчета, за да са на сигурно място далеч от къщата. В замяна обеща да извозва децата през почивните дни. Когато свърши, Меган се опита отново да се свърже с Дейв. Пак нямаше отговор. Написа му съобщение: „Остани в офиса, докато не проведем разговор“ – никакъв отговор, но дори при най-песимистичния сценарий той нямаше да се прибере в близките няколко часа. Тогава Брум започна да говори и нейният свят, вече изместен от своята ос, понесе още един удар. Ето сега тя седеше в полицейския участък в стая без прозорци и се мъчеше да даде описание пред полицейския художник на двама души, които едва бе зърнала. Опита се да се съсредоточи. Рик Мейсън й подсказа някои неща, които й помогнаха да си припомни онази млада двойка по-ясно. Меган се постара да подреди в главата си онова, което й бе казал Брум, но накрая, както и да се стараеше да го осъществи, нито един начин не оправда очакванията й. Брум се опитваше да свърже три привидно различни събития. Първо: убийството отпреди осемнайсет години. Второ: групата мъже като Стюарт Грийн и Карлтън Флин, които през последните седемнайсет години бяха изчезвали на или около всеки Марди Гра. Трето: снощната мъчителна смърт на горкия Хари Сътън. Ако излезеше прав, ако събитията бяха свързани по някакъв начин, Меган не можеше да си представи каква роля бе играла в това младата двойка например. Били са хлапета, когато е станало първото убийство и когато Стюарт е изчезнал. – Носът му беше по-тънък – каза тя на Мейсън. Той кимна и продължи да работи. Всички съмнения бяха започнали да надигат ужасните си глави. Ами ако Меган не бе избягала тогава? Ами ако бе останала, стоически бе понесла трудностите и бе видяла какво наистина се бе случило със Стюарт Грийн. Дали всичко щеше да е зад гърба й сега? Дали всичките „мъже от Марди Гра“ – хора, които видимо бяха изличени от лицето на земята и никой повече не ги бе видял – от Стюарт Грийн до Карлтън Флин, дали щяха да са още тук, при семействата си, дали щяха да продължават да живеят живота си? Ами ако тя бе останала с Рей? Не изпитваше съжаление – само съмнения. Не можеш да изпитваш съжаление, щом имаш деца – това е твърде чудовищно. Дали животът на Меган щеше да е по-щастлив или по-тъжен, ако някое от тези съмнения се бе сбъднало? Това вече нямаше значение, доколкото което и да е от съмненията водеше до един свят, в който децата й нямаше да ги има, в който нито Кайли, нито Джордан щяха да бъдат родени, така че нямаше начин да предпочете другото свое съществуване. Най-после, независимо дали животът й е бил вълнуващ или не, забързан или не, весел или тъжен, тя никога нямаше да възприеме онзи сценарий, в който Кайли и Джордан не съществуваха. Не и майката в нея. Вратата широко се отвори и един едър мъжага със стоманеносива коса, облечен с риза, два номера по-малка от размерите му, се втурна в стаята. Лицето му бе пълно и червено на цвят. – Какво, по дяволите, става тук? – извика той. Рик Мейсън подскочи. – Началник Голдбърг... – Повтарям – какво, по дяволите, става тук? – Правя скици на двама вероятни заподозрени. – Защо ги правиш тук? Мейсън не каза нищо. – Нали си имаш кабинет? – Имам. – Тогава защо си дошъл тук? – Детектив Брум предложи да работя тук. Голдбърг сложи ръце на кръста си. – Сега ли го направи? – Каза, че не иска този свидетел да бъде компрометиран. Голдбърг пренесе вниманието си върху Меган. – Така, така. Това не е ли Джейни от ресторанта? На приятелско посещение ли? Меган отвърна: – Предпочитам да не отговарям. – Моля? Коя сте вие всъщност? – Длъжна ли съм да ви кажа името си? Това го стъписа. – По закон, мисля, че не... – Тогава няма да го кажа. Тук съм по свое собствено желание и по настояване на детектив Брум. – О, така ли? – Голдбърг се наведе до самото й лице. – Аз пък случайно съм непосредственият началник на детектив Брум. – Това нищо не променя. – Наистина ли, госпожо Пиърс? Меган затвори уста. Голдбърг вече знаеше името й. Това не може да е на добро. Той се приближи към екрана с рисунката. Рик Мейсън се опита да прикрие достъпа му до нея като ученик, който не желае другарчето му да преписва от него. Голдбърг го бутна настрана и си сложи очилата. Щом погледът му се спря върху скиците на младата двойка, тялото му се сви в конвулсии, сякаш бе улучено от огнестрелно оръжие. – Кои, по дяволите, са тези двамата? Никой не каза и дума. Голдбърг пренесе вниманието си към Мейсън. – Чу ли въпроса ми? – Не знам. Просто ми бе наредено да направя скиците. – По кой случай? Той вдигна рамене. Голдбърг отново се обърна към Меган. – Къде си виждала тези двамата? – Предпочитам да почакам детектив Брум. Голдбърг отново погледна към скиците. – Не. – Не? – Ще ми кажеш сега. Или се омиташ веднага оттук. – Сериозно ли говорите? – Да. Този Голдбърг сериозно подразни Меган. Тя наистина ще вземе да си тръгне. Щеше да се поразходи, може би щеше да отиде до ресторанта, а после щеше да се обади на Брум и силите щяха да се прегрупират. Със сигурност имаше причина, поради която Брум искаше да я скрие, и вероятно тук имаше нещо повече от закрила на идентичността й като свидетел. Може би съществуваше нещо общо с този носорог, началник Голдбърг. Тя бутна назад стола си. – Чудесно. Тръгвам си. – Не оставяй вратата да те удари по задника, когато излезеш от тук. Голдбърг се обърна разтревожен. Грубостта му я изненада. Сякаш той държеше тя да си тръгне. Вероятно това бе някаква игра на надмощие с Брум, но това не й хареса. Но все пак щеше да е по-добре да излезе от тук, за да не му каже нещо, което не бива. Меган стана. Тъкмо взе чантичката си, когато вратата отново се отвори широко. Беше Брум. Когато Брум влезе през вратата, тя забеляза нещо странно в израза на лицето му: гняв, още преди да зърне Голдбърг дори. Гневът му, колкото и странно да беше, бе насочен към нея. Тя разполагаше само със секунда, за да се попита за причината, дали нещо не се бе объркало при посещението му при Лорейн, ала преди да даде някакво обяснение, Брум зърна Голдбърг. Лицето му тутакси помръкна. За миг двамата мъже просто се погледнаха един друг. И двамата свиха ръце в юмруци и за миг Меган се попита кой ли ще удари пръв. После Брум направи крачка назад, сви рамене и рече: – Бутниколиба. Думите му отвориха шлюза. – Какво, по дяволите, става, Брум? Голдбърг питаше. – Тази жена, която ще остане анонимна, може да е видяла убийците на Хари Сътън. Челюстта на Голдбърг увисна. – Била е на местопрестъплението? – Видяла е тези двамата да излизат, когато тя е влизала. Няма никаква причина да са в сградата по това време. Не твърдя, че те са го извършили, разбира се, но привлякоха интереса ми. Голдбърг се замисли над чутото. Той метна поглед към Мейсън. – Готови ли са скиците? – Привършвам. – Приготви ги. Ти – и той посочи към Брум. – Искам да те видя в кабинета си след пет минути. Най-напред ще позвъня по телефона. – Добре. Голдбърг излезе. Когато изчезна, гневът се върна на лицето на Брум. Той се вторачи в Меган. – Какво? – попита тя. Докато се взираше в нея: – Мейсън? – Да? – Дай ни пет минути. – Ъъ, добре. Рик Мейсън тръгна да излиза. Очите на Брум не се отлепяха от нейните, но все пак вдигна ръка след Мейсън. – Всъщност искам да свършиш нещо за мен. Мейсън чакаше. – Върху Стюарт Грийн са нанесени възрастовите промени, нали? – Да. – Добави бръсната глава, козя брадичка и халка на ухото. Можеш ли да го направиш? – Разбира се, да, добре. За кога го искаш? Брум се намръщи. – Разбрах – каза Рик Мейсън. – За вчера. – Благодаря. Брум продължаваше да се взира в нея. Още щом Мейсън излезе, Меган реши да премине в атака. – Стюарт Грийн си е обръснал главата и си е пуснал козя брадичка? Лорейн ли ти го каза? Брум продължаваше да се взира. – Какъв ти е проблемът? – попита Меган. Той се наведе малко по-близо към нея и почака да се увери, че тя го гледа право в очите. – Ще продължиш ли да ме лъжеш? – попита я Брум. – Или ще ми разкажеш за стария си любовник Рей Ливайн? Дел Флин донесе червени рози в стаята на Мария – любимите й. Носеше й такива всеки ден. Показа ги на бившата си жена и целуна студеното й чело. – Здравей, Мария, как се чувстваш днес? Сестрата – така и не й запомни името – го погледна с безизразни очи и излезе от стаята. В началото, когато за първи път вкараха Мария на количка в тази стая, сестрите гледаха Дел Флин с уважение и възхищение. Ето го, бившият съпруг на изпадналата в кома жена, вижте само каква саможертва прави за нея. Какъв мъж, мислеха си те. Колко й е предан, посветен й е изцяло, любещ, разбиращ, какъв герой. Персоналът бе оставил една празна ваза, вече пълна с вода. След всичкото това време те бяха опознали навиците му. Дел постави букета във водата и седна до леглото на Мария. Погледна към вратата, за да се увери, че никой няма да го чуе. Наоколо нямаше никой. – Мария? По някаква причина той я чакаше да му отговори. Винаги правеше така. – Трябваше да ти го кажа по-рано, но новините са лоши. Той наблюдаваше лицето й да види поне малка промяна в нея. Не видя. От дълго време нямаше промяна. Очите на Дел заоглеждаха стаята. Ако външният вид означаваше нещо, никога нямаше да отгатнете, че се намираха в болница. Разбира се, от медицинската апаратура се носеше непрекъсната сигнализация на фона на глухия болничен шум. Ала Дел бе изцяло променил стаята. Бе донесъл всички любими стари вещи на Мария – мечето играчка, което бе спечелил за нея в „Шестте флага“, когато Карлтън бе на шест години, шарената черга от племето навахо, която бяха купили по време на почивката си в Санта Фе, дъската за игра на дартс, която бяха увесили в мазето на старата къща на Дрексел Авеню. Дел бе заобиколил Мария и със стари фотографии – снимка от техния годеж, първото им Рождество с Карлтън, завършването на Карлтън на подготвителното училище „Парквю“. Любимата му фотография бе направена в Атлантик Сити Мини Голф точно на Дъсчената пътека до Мисисипи Авеню. Двамата с Мария често ходеха там. По протежение на цялото авеню имаше бронзови статуи на играещи деца. На Мария й бе харесало – сякаш посещаваше едновременно музей и мини игрище за голф. Мария бе вкарала топката в последната дупка и касиерът, същият, който ги бе попитал какъв цвят топка предпочитат, бе излязъл да им направи тази снимка, а по начина, по който двамата се усмихваха, можеше да си помислиш, че са спечелили пътуване до Хаваите, а не просто някаква игра. Сега Дел се взираше в тази снимка, после бавно се обърна отново към Мария. – Става въпрос за Карлтън. Никакъв отговор. Преди осемнайсет месеца пиян шофьор бе минал на червено и се бе блъснал в автомобила на Мария. Случи се късно през нощта. Тя шофираше сама, за да вземе рецепта за Карлтън от денонощната аптека. Така постъпваха самотните жени, помисли си той. Ако все още бе омъжена за Дел, ако не беше толкова упорито безразсъдна и му бе простила, никога нямаше да кара самичка в късната нощ, сега щеше да е добре, всички те щяха да са добре, да ходят на игрището за миниголф, да изиграят няколко ръце в „Цезар“, да хапнат по стек в „Галахар“, или да си поделят парче торта на Дъсчената пътека. Ала той отдавна бе унищожил всичко това. – Изчезна – рече Дел и очите му се насълзиха. – Никой не знае какво е станало с него. Ченгетата разследват, но ти знаеш, че това не е достатъчно. Така че наех някои хора. Нали знаеш какво? Сигурно не би одобрила, но става въпрос за момчето ти, а за него би извършила убийство, нали? Пак никакъв отговор. Лекарите му бяха обяснили, че няма надежда. Тя се намираше в състояние на мозъчна смърт. Бяха го насърчили да я остави да си отиде. Други бяха сторили същото и с внимателен, и с насилствен тон. Мариината сестра дори се бе опитала да го осъди и да стане неин законен представител, ала Мария бе назовала неговото име и сестра й загуби. Всички искаха да изключат апаратурата. Твърдяха, че е жестоко да я кара да живее така ден след ден, месец след месец, дори година след година може би. Ала Дел не можеше да я остави да си отиде. Още не. Не и докато не му е простила. Той всеки ден я молеше за прошка. Молеше я да се върне при него, отново да станат каквито бяха, каквито винаги трябваше да бъдат. С една дума, той й каза всичко, което би трябвало да й каже преди катастрофата. Понякога Дел наистина си мислеше, че изкуплението е възможно. Понякога той си представяше как Мария отваря очи и вижда всичко, което бе направил за нея, цялата негова саможертва, предаността му. Трябваше да е чула всичките думи, които бе изрекъл по време на посещенията си при нея, край леглото й, така че непременно щеше да му прости. Но през по-голямата част от времето, като например в момента, той осъзнаваше, че това никога нямаше да стане. Осъзнаваше, че онова, което прави, е наистина жестоко и че трябва да я остави да си отиде, а той да продължи живота си. Двамата с Мария бяха разделени много по-дълго, отколкото съвместният им живот бе продължил. Оттогава Дел се бе женил два пъти. Сега беше с Дарая. Друг път – много рядко, но факт – Дел се питаше дали не се държеше нарочно за нея, от яд. Мария никога не му прости и това разруши всичко. Може би подсъзнателно й се сърдеше. Може би, като я поддържаше жива, той й отмъщаваше. Господи, надяваше се да не е така, но понякога не можеше да отпъди усещането, че всичко това не бе нищо друго, освен един огромен егоистичен жест. Дел не го биваше да изоставя хора. Той не можеше да изостави единствената жена, която обичаше. А не можеше – никога нямаше да го направи – да изостави сина си. – Ще го намеря, Мария. Ще го намеря и ще го доведа тук, а когато го видиш, имам предвид да го видиш наистина, когато момчето ти се върне здраво и читаво у дома... Нямаше какво повече да каже. Той седеше до нея и пръстите му докосваха медала „Свети Антоний“. Обичаше този медал. Никога не го сваляше. Няколко седмици по-рано той бе забелязал, че Карлтън не носеше своя медал. На негово място бе сложил връзка с метален накрайник, сякаш наистина е бил военен или е служил във войската и, господи, когато видя това, Дел побесня. Как смее? Идеята на сина му да смени медала „Свети Антоний“, който неговата свята майчица му бе дала, за тази проста връзка, напомняща войнишка плочка, бе разгневила Дел. Когато Карлтън вдигна рамене и заяви, че харесва военните медальони, че всичките му приятели ги носят и че изглеждат „страхотно“ с тях, на Дел му идваше да го цапардоса. – Дядо ти е носил военен медальон, когато е щурмувал Нормандия, и трябва да ми повярваш, че никога не го е смятал за „страхотен“! Истинското име на Дел бе всъщност Делано, по името на Франклин Делано Рузвелт, героя на неговите родители. Тогава Карлтън се отдалечи, но когато същата вечер излезе, Дел забеляза с известна гордост, че медалът „Свети Антоний“ бе отново на врата му заедно с военния медальон. Хлапето се учеше да прави компромиси. Когато мобилният му телефон звънна – наскоро Дарая бе направила мелодията „Имам усещането“ на групата „Чернооките грахчета“ сигнал за позвъняване на мобилния му телефон, – той бързо натисна копчето. Песента с известното хорово изпълнение на „Довечера ще е страхотна нощ“ звучеше съвсем не на място тук. Той постави телефона на ухото си и каза: – Флин. – Голдбърг е. Дел Флин долови странна нотка в гласа на полицая. Обикновено Голдбърг се държеше като досаден всезнайко, но този път той бе необичайно разстроен. – Новина ли имаш? – Знаеш ли какво са направили твоите ненормалници? – Не е твоя работа. – Така е, по дяволите. Едно е да напердашиш някоя курва, но твоят човек е бил... – Ей – прекъсна го Флин. – Наистина ли искаш да споделиш притесненията си по телефона? Мълчание. – Пълна каша – каза Голдбърг. На Флин не му пукаше кой знае колко. Интересуваше го само едно: да открие Карлтън. – Не се тревожи. Ще оправя кашата. – Тъкмо от това се боя. Двойката, която си наел... и двамата са луди, Дел. Извън контрол са. – Остави на мен да се тревожа за тях – отвърна Флин и взе ръката на жена си в своята. Тя бе студена като лед. – Просто ни помогни да намерим сина си. Последва кратка пауза. – Що се отнася до това... – отвърна Голдбърг. Вълнението от гласа му изчезна. На негово място се появи нещо друго, което накара сърцето на Флин да се вледени. – Какво? – Кръвта, която намерихме в парка. Помниш ли? – Помня. – Нямаме точен ДНК анализ, нищо такова. Това може да ни отнеме седмици. И наистина може да няма абсолютно никакво значение. Говоря сериозно. Така че нека не се надпреварваме със себе си. Топката, появила се в стомаха на Дел Флин, откакто Карлтън изчезна, стана по-голяма. – Но? – Но като се основаваме на предварителните улики – заяви Голдбърг, – мисля, че кръвта в парка е на сина ти. 27 Брум се наведе още повече. – Езика ли си прехапа, Меган? Попитах те за стария ти любовник Рей Ливайн. При споменаването на името му Меган почувства, че сърцето й падна в петите. – Ало? – Не е каквото си мислите – отвърна тя. – Боже, боже, не очаквах тази реплика. Но да се върна и да задам своята неочаквана реплика: Какво е онова, дето си мисля? Меган нямаше представа какво да каже, как да го обясни. Тя бързо се върна към предишната нощ, припомни си как се бе чувствала в прегръдките на Рей и как „Луси“ над тях се извисяваше почти като майка-закрилница. – Как можа да ме излъжеш така? – Не съм ви излъгала. Брум смачка някаква мушица върху масата. – Рей Ливайн ли е направил снимката? Говореше за анонимната фотография на Карлтън Флин, направена в парка. – Знам, че старата ти тръпка навремето бе известен фотожурналист, при това зърнах лицето ти, когато за първи път ти показах снимката. Така че нека престанем с лъжите, съгласна? Рей Ливайн е направил снимката, нали? Меган не отговори. – Кажи ми, дявол да го вземе. Ако е невинен, няма защо да се притеснява. – Така е, разбира се – отвърна Меган. – Също като онзи мъж на име Рики Маниън, за когото ми разказа. Колко време лежи в затвора? Брум седна до нея. – Осемнайсет години за нещо, което не е извършил. Искаш ли да му помогнеш да излезе? – Като си смени мястото с друг невинен ли? – Ей, Меган, знам, че ти е бил гадже, и, да ти кажа, всичко това е много симпатично, ала е нещо много по-голямо от вас или от вашето лятно любовно романче, както и от всяка игричка, която сте захванали със Стюарт Грийн. – Игричка ли? – Да, Меган, игричка. В нощта, когато Стюарт Грийн изчезва, Рей Ливайн е бил там, нали така? Тя дълго се колеба. – По дяволите – възкликна Брум. – Знаех си, че криете нещо, но не знаех какво. Така че нека проследим събитията. Рей Ливайн е бил в парка в нощта, когато Стюарт Грийн изчезва, и – стой, та гледай! – седемнайсет години по-късно той отново се появява, а Карлтън Флин изчезва. Такава ли е равносметката? Тя не можеше да защити Рей, не и с лъжа. – Не е каквото си мислите. – Да, вече го каза. Беше ли Рей там в нощта, когато Стюарт Грийн изчезна, или не? Меган се помъчи да се изрази по най-добрия начин. – Двамата трябваше да се срещнем там, да, но Рей дойде късно. – Късно, но кога? – След като избягах. Брум направи физиономия. – След като избяга ли? – Да. – Не разбирам. Откъде знаеш какво се е случило, след като си избягала? – Той ми каза. – Рей ли? – Да. – Кога? – Снощи. – Шегуваш се, нали? – Брум изглеждаше крайно недоверчив дори без намесата на пластичен хирург. – Да караме направо: Рей Ливайн ти казва, че се е появил, след като ти си видяла Стюарт Грийн да лежи там. – Да. Брум сви рамене. – Ами, по дяволите, това е достатъчно за мен. Мога да закрия бележките си за него. Очевидно е невинен. – Много смешно. – И той ти го каза сега, през последната нощ? – Да. – И ти какво? Просто му повярва? – Да, но... – Меган отново се запита как да се изрази така, че той да я разбере. – Истината ли искате? – Не, не, всъщност имам предвид, че сега, когато Хари е мъртъв и кръвта на Карлтън Флин е из целия парк, онова, което искам от теб, Меган, са още лъжи. Тя се помъчи да забави топката. Сърцето й се блъскаше в гърдите, умът й се мяташе във всички посоки. – Казах ти истината за нощта в гората. Видях Стюарт да лежи до онази скала. Помислих, че е мъртъв. Брум кимна с глава. – И трябваше да се срещнеш с Рей ли? – Да. – Но не го видя? – Точно така. – Продължавай. Меган си пое дълбоко въздух. – Е, бях доста оскърбена от Стюарт. И това ви казах. – Рей знаеше ли? – Предполагам, че знаеше. Но не там е въпросът. – А къде? – Стюарт Грийн бе лоша комбинация: жесток побойник и истински гражданин. Искам да кажа, че ако беше просто обикновен дегенерат, нима щяхте да се интересувате за местонахождението му след толкова много години? Нима щяхте да посещавате жена му на годишнините от неговото изчезване? Ако изчезнеше някой работяга, не знам, който няма нито жена, нито деца, нима вие, ченгетата, щяхте да бъдете толкова загрижени? Отговорът бе очевиден: не. Това подсети нещо Брум. То обясняваше защо никой не бе видял връзката с Марди Гра. Съпругата на Бърман го мразеше. Уагман бе шофьор на камион, който минаваше оттук. Обвиненията й бяха самата истина – и все пак заради вероятната роля на Рей Ливайн в тези събития, те бяха изцяло неуместни. – Ние, ченгетата, си имаме любимци – рече Брум и скръсти ръце. – Голяма новина, няма що. И какво? – Не в това е въпросът. – А в какво е въпросът? – Когато видях Стюарт Грийн да лежи на земята, когато си помислих, че е мъртъв, хрумна ми, че Рей има нещо общо с това. – Беше ли влюбена в Рей? – Може би. – Не ми отговаряй с „може би“. – Добре де, мисля, че бях. Брум закрачи из стаята. – Значи не си хукнала просто така, за да защитиш себе си? Избягала си, за да защитиш мъжа, когото обичаш. – Ченгетата щяха да го припишат на един от двама ни, това бе сигурно – каза Меган. – Ако бях останала, един от нас – или дори и двамата – щеше да свърши в затвора. Като Рики Маниън. Най-после Брум се усмихна. – Какво? – Думите ти звучат мелодраматично, Меган, с изключение на едно: мислела си, че Рей го е направил, нали така? Той е защитил теб и част от теб е била облекчена, че е свалил бремето от плещите ти. При това, като си помислиш, Стюарт Грийн си го е заслужил, прав ли съм? Тя не отговори. – Така че през онази нощ ти виждаш Стюарт Грийн. Мислиш, че е мъртъв. Чувстваш облекчение, ала в същото време си мислиш, че приятелят ти Рей Ливайн има пръст в убийството. Тогава бягаш, за да не позволиш да го заловят. Тя не знаеше как да отговори, затова продължи с: – Не го отричам. – И – Брум вдигна ръка – ти бягаш, защото всъщност не си искала за останеш с Рей и да се омъжиш за него, защото оправдано или не, ти си гледала на Рей Ливайн като на убиец. Избягала си и затова, нали така? Брум отстъпи назад. Видя, че е уцелил десетката. За миг останаха мълчаливи. Телефонът на Брум звънна. Той погледна към екранчето и видя, че Голдбърг го вика в кабинета си. – През всичките тези години – каза Брум – ти си мислела, че Рей е убил Стюарт Грийн. – Казах си, че е вероятно. Той разпери ръце. – И това ни води до големия въпрос: Какво те накара да промениш решението си? – Две неща – отвърна тя. – Слушам те. – Първо – тя посочи към масата, – Рей ви изпрати снимката. Брум махна с ръка. – За да си поиграе с мен. Доста серийни убийци го правят. – Не. Ако бе убивал хора през всичките тези години, щеше да започне да си играе с вас много отдавна. Нямаше доказателства, че Карлтън Флин е бил в парка. Без тази снимка нямаше да знаете нищо. Той ви я е изпратил, за да ви помогне да откриете истинския убиец. – Значи се е проявил като, какво, като добър гражданин? – Отчасти да – отвърна тя. – Отчасти, защото и той като мен се нуждае от истината за онази нощ. Помислете си. Ако Рей не бе изпратил фотографията, още щяхте да сте в началото. – Кажи, моля те, как стана така, че той успя да я направи? – Помислете и вие. Защо тази година? Защо не миналата или по-миналата? Ако Рей е убиецът, можеше да ви праща по една всяка година, не е ли така? Щеше да ги изпраща на Марди Гра. Но виждате, че големият ден за Рей е осемнайсети февруари. Тогава за последен път бяхме заедно. Тъкмо тогава всичко завърши тъй ужасно за нас. И така, Рей отива там – на годишнината, а не на Марди Гра. Прави снимки. Това прави. Така постъпва. Така не би заснел другите ви жертви – защото не е бил там на Марди Гра, освен когато празникът не е съвпадал с осемнайсети февруари. Щеше да има само снимките на Карлтън Флин. Брум за малко да се изкикоти. – Леле, наистина си проникновена. Брум виждаше, че теорията й е безобразна и пълна с празноти, и все пак, както се бе научил през годините, истината носеше по-уникално зловоние, отколкото лъжите. Ала той не трябваше да се опира на интуицията си. Дали Рей имаше снимки от всеки осемнайсети февруари? Това би подкрепило безумното й твърдение. И нещо още по-важно: ако Рей бе фотографирал жертвата, може би, просто може би, той щеше да е снимал и убиеца. – Каза две неща – рече Брум. – Какви? – Каза, че има две причини, поради които си променила виждането си за това дали Рей е убил Стюарт Грийн. Съобщи ми само едното. Кое е другото? – Най-простото от всички – отвърна Меган. – Стюарт Грийн не е мъртъв. На заместник-началник Голдбърг му се щеше да ревне. Разбира се, че нямаше да го направи; дори не си спомняше кога за последен път бе плакал, но внезапно му се появи такова желание. Седеше сам в кабинета си. Всъщност кабинетът му бе отделено със стъкло пространство от общата част и всеки би могъл да погледне вътре, освен ако той не затвори щорите, а винаги когато го правеше, всяко ченге в участъка, естествено подозрително по природа, ставаше изключително неспокойно. Голдбърт затвори очи и потърка лицето си. Сякаш светът се бе затворил около него и се готвеше да го смаже, както компресорът в „Междузвездни войни“ или в стария телевизионен епизод на „Батман“ стрива боклука, а покритата със заострени шишове стена на Жената котка за малко да прониже Енергичния дует. Разводът му струваше цяло състояние. Ипотеките на неговата и на бившата му жена собственост бяха абсурдно високи. Най- голямата му дъщеря Кари, най-страхотното хлапе и другарче, което можеше да се надява да има, искаше да стане тенис звезда, а това бе неимоверно скъпо удоволствие. Кари тренираше във Флорида със световноизвестен треньор, което струваше на Голдбърг повече от 6 хилядарки на месец, което се равняваше приблизително на заплатата, която носеше у дома си, без удръжките. Освен това, разбира се, Голдбърг имаше вкус към скъпите жени, а това не бе никак добре за банковата му сметка. Така че той трябваше да използва творчески похвати, за да свързва двата края. Как? Като продава информация. И какво? В по-голямата си част информацията не променяше абсолютно нищо. Нито прилагането на закона. Тъкмо се отървеш от италианците, нахлуват чернокожите. Тъкмо се отървеш от чернокожите, идват мексиканците и руснаците и т.н., и т.н. Така че Голдбърг играеше и на двата фронта. Никой не пострадваше, освен онези, които заслужават. Престъпниците на престъпниците, така да се каже. Що се отнася до новата ситуация – доставяне на информация по случая „Карлтън Флин“, – е, това изглеждаше още по-просто. Бащата искаше да открие сина си. Кой няма да откликне на желанието му? Според бащата единствено полицаите можеха да сторят толкова много и той би могъл да им помага в работата. Голдбърг хранеше съмнения, ала – и защо не? – се зае с това. Най-лошото бе, че бащата чувстваше, че дава всичко от себе си. Кой не би го разбрал? Но най-доброто бе, че ченгетата наистина имаха ограничения. Те трябваше да следват дадени правила, дори да са от тъпи по-тъпи. Някои от средите, намиращи се извън обсега на прилагането на закона, нямаха подобни ограничения. Така че кой знае? Това би било добре за всички. При това, да, Голдбърг получаваше пари. Печалба, печалба и пак печалба. По време на брака си сегашната бивша съпруга на Голдбърг, една от онези красавици, които все искат да ги приемеш на сериозно, ала единствената причина, поради която би си направил този труд, бе нейната хубост, е хвърлила доста недомислици от йога-дзен-будизъм върху него с предупреждението за опасността, която крие допълнителната му дейност за правене на пари. Тя говореше как лошите дела влизат в душата ти и те водят по наклонената плоскост, как могат да оцветят в червено чакрата му и всякакви подобни глупости. Говореше ли, говореше, докато той не посочеше, че ако я слуша, ще трябва да се пренесат в по-малка къща, да пропуснат лятната почивка и да забравят за тенис уроците на Кари. Ала може би по тази наклонена плоскост се срещаха и страшно много безсмислици. Някаква си стриптийзьорка била малко наранена – голяма работа! А може и да е голяма. Може би оттам започва всичко и малката снежна топка се разраства до лавина. А къде свършва всичко това? Меган Пиърс, съпруга и майка на две деца, която би могла да идентифицира двамината психопати на Дел Флин – ето къде. Трябваше да я накарат да замълчи. Ето го и проблема с прекосяването на границата. Прекрачваш я за миг, но след това линията се размазва и ти вече не знаеш къде е точно, а после научаваш, че трябвало да помогнеш на две маниакални хрътки да убият някаква жена. Мобилният телефон на Голдбърг иззвъня. Той погледна екранчето и видя, че е лудото момиче. – Голдбърг – обади се той. – Още ли е във вашия участък, заместник-началник Голдбърг? Въодушевеният й висок глас напомни на Голдбърг за най-първата мажоретка от годините в гимназията. – Да. Младата жена въздъхна. – Нямам търпение. И тогава Голдбърг каза нещо, което изненада дори самия него: – Няма нужда. – Моля? – Ще получа цялата информация за нея и ще я предам нататък. Така че няма нужда да, ъъ, да обсъждате нищо с нея. Просто я оставяте. Мълчание. – Ало? – повика я Голдбърг. – Не се тревожете. Тук съм – прозвуча напевен глас. Къде, по дяволите, Флин бе намерил тези двамата? Той реши да побутне малко нещата. – Освен това много е напечено – каза. – Напечено ли? – Наблюдават я. Ченгета. Няма да имате възможност да я срещнете насаме за повече от минута-две. По-добре оставете това на мен. Мълчание. Голдбърг се прокашля и се опита да я отклони от темата: – Кръвта край руините принадлежи на Карлтън Флин, просто за информация. Каква е другата страна, по която работите вие двамата? Мога ли да ви помогна? – Заместник-началник Голдбърг. – Да. – Кога Меган Пиърс ще излезе от участъка? – Не знам, но тъкмо ви казвах... – Тя видя някои неща, заместник-началник Голдбърг. Той си спомни за трупа на Хари Сътън – панталоните на горкия човек, навити около глезените, белезите от изгаряния, от нож, ужасните неща, които му бяха направени. На челото му се появиха капчици пот. Не беше се разбрал така с тях. Да подаде малко информация на притеснения баща – да. Но това? – Не, не е излязла. Младата жена пак повтори: – Моля? – Току-що бях с нея – отвърна Голдбърг със съзнанието, че говори доста забързано. – Тя каза, че е зърнала чернокож на местопрестъплението, това е всичко. Мълчание. – Ало? – Щом казвате, заместник-началник Голдбърг. – Това пък какво трябва да означава? Ала телефонната връзка бе вече прекъсната. 28 Докато отиваше в кабинета на Голдбърг, Брум преценяваше добрите и лошите неща в случая и бързо стигна до заключението, че няма никакъв избор. Голдбърг привършваше някакъв телефонен разговор. Той махна на Брум да седне. Брум погледна лицето на шефа си и направи две заключения. Като начало, Голдбърг не бе красавец, излъчващ добро здраве, но пък точно сега, седнал зад претрупаното си бюро, той имаше вид на нещо, измъкнато от дъното на пералнята. Нещо, което котката бе най-напред сдъвкала и изплюла. Нещо бледо, лепкаво и треперещо, което вероятно се нуждаеше от ангиопластика. Брум седна. Очакваше шефът да го захапе, ала Голдбърг изглеждаше напълно изтощен. Голдбърг остави телефонната слушалка на вилката. Той погледна към Брум с очи на лека жена, която с успех би танцувала на пилона в „Ла Крим“, и изрече със спокоен глас, който учуди Брум: – Кажи ми какво става. Тонът му изненада Брум. Той се помъчи да си спомни кога за последен път Голдбърг не се бе държал като идиотско мръсно копеле. Не можа. Нямаше значение. Брум бе вече решил, че трябва да излезе чист от положението и да сподели с Голдбърг своите подозрения. Нямаше да е възможно да се придвижи напред, без да получи незабавното одобрение на прекия си началник. Вероятно вече имаха достатъчно материал, за да предадат случая на федералните – вероятно и вчера са разполагали с достатъчно доказателства, ала Брум не искаше да прибързва. Не му се щеше да заприлича на глупак, ако бе сгрешил някъде, не искаше и да му отнемат случая, ако бе на прав път. Брум започна с убийството на Рос Гънтър, после мина към изчезналите мъже в деня на Марди Гра – досега Ирин бе открила четиринайсет случая за седемнайсет години, – а после се спря на Карлтън Флин. Накрая сподели подозренията си, че убийството на Хари Сътън предишната нощ е свързано с всичко това, но че няма представа как. – Все пак – заяви Брум и завърши – нашият свидетел ни описа много добре двамината край кантората на Хари Сътън по време на неговата смърт. Ще получим скиците възможно най- скоро. Голдбърг излезе от какъвто и ступор да го бе налегнал и каза: – Под свидетел разбираш жената, която току-що видях долу ли? – Да. – И я криеш, защото...? – Тя е същата Каси, за която ти бях споменал преди – отвърна Брум. – Онази, която се появи вчера? Бившата на Стюарт Грийн? – Всъщност не бившата, но да, момичето, с което Грийн е излизал, или там каквото е правил. Сега Каси има нова самоличност – със съпруг, деца и други такива – и ме помоли да я защитя. Обещах й, че ще се опитам да го сторя. Голдбърг не го поощри. Взе един кламер и го заогъва напред-назад. – Едно не разбирам – каза той. – Всяка година на Марди Гра някой изчезва, така ли? – Точно така. – И не сме намерили никакви трупове? – Нито един – отвърна Брум. – Освен ако не смяташ Рос Гънтър. Голдбърг заизвива кламера, докато той се счупи. После взе друг кламер. – Значи този Гънтър е убит в същия парк преди осемнайсет години точно на Марди Гра. А другият, какво му беше името? – Рики Маниън. – Рики Маниън. Той го отнася. Имали са солидни доказателства. Но Маниън продължава да твърди, че е невинен. На следващата година, точно на Марди Гра, изчезва и Стюарт Грийн. Тогава не го разбираме, ала той е бил в същата отдалечена част на парка и е, какво каза – кървял? – Точно така. – Но наскоро някой го е видял? – Така мислим, да. Голдбърг поклати глава. – Да пропуснем следващите седемнайсет години. Един друг мъж, на име Карлтън Флин, изчезва на Марди Гра, а предварителните лабораторни проби сочат, че и той е кървял на същото място в гората? – Да. – Защо научавам чак сега? – Голдбърг вдигна ръка, преди Брум да успее на каже нещо. – Остави. Нямаме време за това сега. – Той забарабани по писалището с върха на пръстите си. – Трима кървящи мъже на едно и също място – изрече той. – Трябваше да накараме момчетата от лабораторията да се върнат там. Трябва да огледат всеки сантиметър от терена, за да проверят дали няма петна и от нечия друга кръв. Ако – нямах представа, че цялата тази работа е толкова безумна, – но ако някой друг от изчезналите на Марди Гра мъже също е прободен на това място, можем да открием и стари следи от кръв. Идеята е добра, помисли си Брум. – Имаш ли нужда от нещо друго? – попита Голдбърг. – Заповед за обиск на апартамента на Рей Ливайн. – Остави това на мен. Да му наложим ли възбрана? – По-добре не – отвърна Брум. – Още нямаме достатъчно доказателства, за да го задържим, а аз не искам да го изплаша. – И какъв е планът ти? – Ще видя дали мога да го открия. Искам да поговоря с него насаме, преди да се обърне към адвоката си. На вратата се почука. Влезе Мейсън. – Разполагам с възрастовите промени на Стюарт Грийн. Подаде един лист на Голдбърг и един на Брум. Както бе обещал, той бе нанесъл предполагаемите промени и това бе Стюарт Грийн седемнайсет години по-късно с обръсната глава и козя брадичка. Голдбърг попита: – Довърши ли скиците по случая на Хари Сътън? – Към края съм. – Добре. Ще ми ги дадеш. – После се обърна към Брум: – Тръгни по стъпките на Рей Ливайн. Аз ще се погрижа за излизането на скиците. Кен намери едно тихо сепаре в задната част на „Ла Крим“, откъдето танцьорките се виждаха доста лошо, но пък се откриваше прекрасен изглед към по-възрастната барманка, която бе завела детектив Брум до тази дупка на греха. Малко по-рано Кен бе успял да се приближи достатъчно до тях, за да чуе части от разговора между детектив Брум и барманката, която той наричаше Лорейн. Очевидно тя знаеше много. Явно тя имаше доста емоционално отношение към разговора. Освен това, каза си той, тя не му казваше всичко. Кен бе тъй щастлив, почти замаян от радост поради приближаващата сватба. Той обмисляше различни начини да изстреля въпроса. Тази работа бе добре платена и той щеше да използва парите, за да й купи най-големия диамант, който намери. Ала големият въпрос беше: Как да зададе въпроса? Не искаше нещо пошло като мъжете, предлагащи брак на любимите си върху таблото на стадион. Искаше предложението му да е величествено и едновременно с това просто, значимо, но и забавно. Тя бе тъй прекрасна, толкова специална, че ако някое място заслужаваше той да й направи предложение, това бе тук, в този тъй наречен клуб за джентълмени. Жените на това място бяха гротескни. Той не разбираше как някой мъж би пожелал някоя от тях. Те всички изглеждаха нечистоплътни, болни и фалшиви, а част от Кен се чудеше дали мъжете не идват тук не по сексуални, а по други причини – да почувстват нещо различно, или защото този клуб вероятно ги привличаше също като някой чудат карнавал. Кен се питаше докога ли работи барманката Лорейн, дали би могъл да я хване в някоя от почивките й, или трябва да чака до края на смяната. Ако изобщо можеше да стане, Кен искаше да я завърже и да чака, докато любимата му пристигне. Тя обожаваше да участва, когато изтезават жени. Той усети вибрациите на мобилния си телефон. Погледна надолу и видя, че го търси любовта на живота му. Спомни си лицето й, тялото, чистотата й и се почувства щастлив, както никога досега. Вдигна телефона и каза: – Обичам те. – И аз те обичам. Но съм леко притеснена. – О? Тя му разказа за разговора си с Голдбърг. Когато свърши, той попита: – Какво мислиш? – Мисля, че нашият приятел, заместник-началник Голдбърг, лъже. – И аз. – Смяташ ли, че трябва да се погрижа за това? – попита го тя. – Не виждам никакъв друг начин. Меган свърши със скиците. Нямаше търпение да се прибере вкъщи, да говори с Дейв и да оправи цялата тази бъркотия. Брум се върна в стаята и каза: – Искаш ли някой да те откара вкъщи? – По-скоро ще наема кола и сама ще се прибера. – Можем да ти дадем един автомобил, а на сутринта да минем да си го приберем. – Това ще бъде добре. Брум прекоси стаята. – Знаеш, че трябва да разпитам Рей Ливайн, нали? – Да. Само че много внимавайте. – Че какво ми остана на мен, освен едното внимание? Имаш ли представа къде бих могъл да го открия? – Потърсихте ли го в дома му? – попита тя. – Отпред съм изпратил патрулна кола. Него го няма. – Не знам – сви рамене Меган. – Как го намери вчера? – попита Брум. – Дълга история. Брум се намръщи. – Чрез шефа му – отвърна Меган. – Казва се Фестър. – Чакай, чакай, аз го знам. Едър мъжага с обръсната глава? – Същият. – Собственик е на някаква фалшива фирма за папараци или нещо подобно. Брум седна пред един компютър и започна да пише. Намери телефонния номер на фирмата, която се намираше на Арктик Авеню в Атлантик Сити. Набра цифрите, разговаря с дежурния на рецепцията и бе прехвърлен на телефона на Фестър. Легитимира се като офицер от полицията и му каза, че иска да говори с Рей Ливайн. – Не знам къде е точно – каза Фестър. – Не е загазил. – Ъхъ. Не ми казвай. Спечелил е много пари и ти искаш да му помогнеш. – Просто трябва да говоря с него. Може да е станал свидетел на престъпление. На фона се чуваше шум. Фестър шътна на някого. – Виж какво ще ти кажа. Мога да позвъня на мобилния му телефон. – Виж какво пък аз ще ти кажа – контрира го Брум. – Дай ми номера на телефона му и аз сам ще му позвъня. Мълчание. – Фестър, или каквото ти е там името, не ти трябва да се замесваш в това. Повярвай ми. Дай ми номера му. Не му се обаждай, не го предупреждавай, не прави нищо. Ако провалиш нещата, няма да ти е никак добре, да знаеш. – Не обичам да ме заплашват. – Свиквай. Какъв е номерът на Рей? Фестър се поколеба една-две минути, но накрая се предаде. Брум си го записа, предупреди още веднъж Фостър да не казва нито дума и затвори. Дейв не можеше да мисли трезво. Взе си почивка от трудовия спор, върху който работеше, и отиде в кабинета си. – Имате ли нужда от нещо, господин Пиърс? – попита младата му асистентка. Наскоро тя бе завършила право в Станфърд, изглеждаше великолепно – толкова весела и жизнерадостна, че човек се питаше кога ли животът ще избие от душата й щастието, което изпитва. Накрая винаги става така. Подобен възторг не продължава дълго. – Добре съм, Шарън. Само да свърша тези дреболии, съгласна? Удивително е какво можем да скрием, само да поискаме, помисли си той. Никой – нито клиентите му, нито адвокатът на противниковата страна – нямаше представа, че докато снемаше показания под клетва, драскаше си бележки и даваше съвети, той се чувстваше напълно опустошен от лъжата на жена си. Видът му на адвокат го спасяваше. Сега се питаше дали всички не бяхме като него по всяко време, дали всеки в другата стая не си слагаше някаква маска, за да скрие вътрешната си болка, дали и останалите не бяха съкрушени още от сутринта и дали не го криеха също тъй успешно, както го криеше той. Дейв погледна изпълнения с паника текст, изпратен от жена му. Тя държеше да му обясни. Предишната нощ той бе тъй всеопрощаващ. Обичаше я. Вярваше й. Каквото и да имаше в нейния или неговия живот, нямаше значение – най-после всеки си имаше своя тайна, нали? Хората не са съвършени. Тази истина е неоспорима. Ала щом се съмна, среднощното блаженство изчезна и предишните мисли му се сториха погрешни. Сега се чувстваше изоставен на произвола на съдбата. Накрая ще трябва да говори с Меган, да чуе обясненията й. Питаше се какво ли щеше да му каже и дали той щеше да й повярва. Дейв се съблазняваше да й позвъни на мига, но предпочете да я остави да се пече на бавен огън през идните няколко часа. И защо не? Каквото и обяснение да му дадеше, тя го бе излъгала. Дейв хвърли поглед към монитора. Накрая се досети, че Меган ще иска да разбере откъде е научил за посещението й в Атлантик Сити. Той не бе сигурен, че държи да й каже. Предишната нощ бе отвратен от действията си – да я проследи с помощта на специалното устройство, монтирано в мобилния й телефон, ала най-неочаквано идеята всеки миг да знае къде се намира жена му му хареса. Това бе проблемът, когато веднъж преминеш границата. Същият проблем съществуваше и когато изгубиш доверие. Той щракна върху линка за проследяващото устройство в телефона й и почака да се зареди картата. Щом процесът завърши, той не повярва на очите си. Меган не си бе вкъщи, не плачеше, не преживяваше, нито бе отчаяна от постъпката си. Беше се върнала в Атлантик Сити. Какво, по...? Извади смартфона си и се увери, че може да види картата на него. Така беше. Което означаваше, че ако Меган бе в движение, той щеше да е в състояние да я проследи. Чудесно. Може би бе дошло време да види с очите си какви ги върши тя. Дейв грабна ключовете на автомобила си. Ставайки, натисна бутона на интеркома. – Шарън? – Да, господин Пиърс? – Не се чувствам добре. Моля те, отложи срещите ми до края на деня. Меган крачеше из стаята, докато Брум записваше телефонния номер на Рей. Миналата нощ тя не бе попитала за номера му – не й трябваше, – ала сега попоглеждаше над рамото на Брум, за да го запомни. Мислеше си да позвъни на Рей и да го предупреди за предстоящото посещение на Брум, но вътрешният й глас й нашепваше да не го прави. Нека следствието протече по естествен път, каза си тя. Не вярваше, че Рей е виновен за... всъщност за какво? Нападение? Отвличане? Изчезване? Убийство? Тя бе убедителна в аргументите, които бе представила пред Брум, като защитаваше Рей с всички сили, но имаше нещо, което все още я глождеше. Достатъчно по този въпрос, Стюарт Грийн, Карлтън Флин, изчезналите хора в деня на Марди Гра нямаха чак такова значение, но не можеше да разклати тежестта на усещането си, че Рей крие нещо от нея. Не се бе съкрушил само от едно нещо, имаше и друго; то бе повече от факта, че приятелката му бе избягала. Да, двамата бяха любовници и всичко от този род и кой знае къде биха могли да отидат. Но на първо място Рей бе фотожурналист. Тогава беше независим, саркастичен и умен. Ако любовницата му бе избягала от него, той щеше да бъде дълбоко наранен, щеше да го боли, а сърцето му щеше да бъде разбито. Ала не стана така. Мобилният й телефон звънна. Тя видя, че обаждането идва от свекърва й, която се намираше в старчески дом. – Агнес? Тя чу, че старата жена плаче. – Агнес? Свекърва й отговори през сълзи: – Снощи той се върна, Меган. Меган затвори очи. – Опита се да ме убие. – Добре ли си? – Не. Звучеше като уплашено дете. Приличаше малко на клише, но нали хората всъщност не остаряват, следвайки правата линия на времето. Ние остаряваме в кръг, връщаме се в детството, ала по съвършено погрешен начин. – Трябва да ме измъкнеш от тук, Меган. – Малко съм заета... – Моля те. Той има нож. Истински, голям нож. Същия, като онзи, който държиш в кухнята, нали се досещаш – онзи, който получи за Коледа от фирмата, предлагаща стоки онлайн? Същият модел. Провери в кухнята си. Ножът ти дали е още там? Господи, не мога да остана тук нито нощ повече... Меган не знаеше какво да каже. В слушалката се чу и друг глас: – Здравейте, госпожо Пиърс. Аз съм Миси Малек. Управителката на старческия дом. – Наричайте ме Меган, моля. – Така е. Вече ме бяхте помолили, извинете. – Какво става там? – Както знаеш, Меган, това поведение не е нещо ново за свекърва ти. – Днес като че ли е още по-лошо. – Това не е болест, която се лекува с времето. Агнес ще продължава да става все по- неспокойна, но има неща, които можем да направим, за да й помогнем в подобни ситуации. И друг път съм ти говорила за това, права ли съм? – Да, права си. Малек искаше да премести Агнес на третия етаж – от „самостоятелно обслужване“ на „етажа на спомените“, където настаняваха болните в напреднал стадий на Алцхаймер. Тя искаше също така разрешение да й дават по-силни успокоителни. – И преди съм била свидетел на подобно нещо – каза Малек, – макар и не в толкова остра форма. – Би ли било възможно в това да има нещо? – Моля? – В твърдението на Агнес. Тя все още има доста моменти на прояснение. Би ли било възможно това да подсказва нещо? – Дали мъж би могъл да влезе насила в стаята й с кухненския ви нож в ръце и да я заплаши с убийство? Това ли ме питаш? Меган не беше сигурна как да отговори. – Може би, не знам, може някой от персонала да си прави шеги, или пък тя е възприела нещо неправилно... – Меган? – Да? – Никой не си прави шеги. Това е жестоката страна на болестта й. Ние разбираме, когато страданието е физическо – загуба на крайник, заради което човекът се нуждае от трансплантация, нещо такова. Това тук е подобно. Вината не е нейна. В мозъка й става някаква химична реакция. И за жалост, както се опитах да подчертая, проблемът не е от онези, които могат да се разрешат. Ето защо двамата със съпруга си трябва сериозно да преоцените условията, при които живее Агнес. Внезапно Меган усети как телефонът натежава в ръката й. – Нека поговоря с Агнес, ако обичаш. – Разбира се. Няколко секунди по-късно тя отново чу уплашения глас в слушалката: – Меган? – Тръгвам, Агнес. Ще те прибера у дома. Само потърпи, разбра ли? 29 Когато за първи път излезеш на Дъсчената пътека в Атлантик Сити, оставаш слисан от запуснатата, макар и оживена предсказуемост на всичко около теб. Аркади за скибол, сладки бухтички, щандове за хотдог, пица, миниголф, магазини за тениски, за сувенири – и всички натъпкани по съвършен начин сред огромни хотели и игрални казина, притежание на Рипли, колкото и невероятно да ви се струва! Музей (тук е изложен „презерватив“ от Нова Гвинея, използван, според надписа, „като украса и защита от насекоми“, да не споменаваме, че е служил и за начало на разговори) и парвенюшки нови молове. С една дума, Дъсчената пътека в Атлантик Сити е точно това, което очаквате и вероятно желаете: пълен гювеч. Ала от време на време тя ви предлага изненада. Ако сте играли на играта „Монопол“, значи познавате географията, ала там, забутан в нишата, където Парк Плейс се среща с Дъсчената пътека, а мърлявата фасада на хотела казино на Боли, напомняща обикновена кръчма в Дивия запад, се извява зад него, там ще видите мемориала от Корейската война, който за някоя и друга минута поне е в състояние да засенчи безвкусицата и да ви накара да се замислите. Брум забеляза Рей Ливайн да стои до почти свръхестествената доминираща фигура – триметровата статуя на „Скърбящият воин“, дело на Томас Джей Уорън и Дж. Том Карило. Ръкавите на войника бяха навити, той държеше каската в дясната си ръка, но онова, което ви правеше впечатление, което ви караше да се спрете, бе начинът, по който бронзовата фигура гледаше надолу с очевидно скърбящ поглед, отправен към металните войнишки плочки, висящи от лявата му ръка. Виждате опустошението на храброто му хубаво лице, взиращо се в плочките на убитите му другари, преметнал пушка през рамо, докато камата все още стои прилепнала до бедрото му. Зад него група изтощени войници сякаш се материализираха от водната стена, като единият носеше на гръб ранения си или дори убит другар. До тях, под вечния огън, са гравирани имената на 822 граждани на Ню Джързи, убити или изчезнали в бойните действия. Ефектът би бил отрезвяващ и навяващ размишления, но тук, сред скитниците и отрепките по Дъсчената пътека на Атлантик Сити, той имаше дълбок смисъл. Няколко секунди двамата мъже – Брум и Рей Ливайн – останаха да стоят, мълчаливо вперили взор във войнишките медальони, които скърбящият воин бе стиснал в ръката си. Брум се придвижи малко по-близо до Рей Ливайн. Рей го усети, разбра, че е дошъл, ала не се обърна. – Често ли идваш тук? – попита Брум. – Понякога – отвърна Рей. – И аз. Сякаш да подредя мислите си. Туристите се разхождаха наоколо и проверяваха надписите на казиното за натрупания джакпот, както и евтиния бюфет. Повечето от тях не бяха виждали мемориала, или ако са го виждали, отклоняваха поглед встрани, сякаш някои бездомници просят милостиня. Брум разбираше. Те бяха дошли поради други причини. Мъжете от стената, които се бяха борили и паднали за тяхната свобода, вероятно също щяха да разберат. – Чух, че си се бил в Ирак през първата война – каза Брум. Рей се намръщи. – Не като войник. – Като фоторепортер, нали? Опасно занимание. Чух, че имаш шрапнел в крака. – Не е кой знае какво. – Храбрите винаги говорят така. – Брум забеляза раницата на Рей и фотоапарата в ръката му. – И тук ли правиш снимки? – Правех. – Но вече не? – Не. Вече не правя. – Защо? Рей сви рамене. – Това е само камък и бронз. Никога не се променя. – За разлика, да речем, от природата. Или, например, от нещата, растящи около руини. Там са по-интересните места за снимане, нали така? За първи път Рей се обърна с лице към него. Брум забеляза, че не се бе бръснал. Очите му бяха изцъклени и кръвясали. Меган му бе казала, че предишната нощ се е срещнала с бившия си любовник за първи път от седемнайсет години насам. Очевидно реакцията му е била да грабне бутилката, обичайно предположение за онези, които знаеха, че Рей Ливайн го правеше редовно. – Детектив Брум, предполагам, че не ми се обадихте, за да ме питате за теориите ми по въпросите на фотографията. – Може би причината е тъкмо тази. – Брум му връчи анонимната фотография на Карлтън Флин в парка. – Какво ще ми кажеш за това? Рей я погледна и не каза нищо. – Правена е от любител. Върна я на Брум. – Винаги сме толкова безмилостни критици на самите себе си, нали, Рей? Рей мълчеше. – И двамата знаем, че е твоя. Моля, не си прави труда да отричаш. Знам, че е твое дело. Знам, че си бил при развалините в деня, когато Карлтън Флин изчезна. Също така знам, че си бил там и преди седемнайсет години, когато изчезна Стюарт Грийн. Рей поклати глава. – Не и аз. – Така е, Рей, ти беше. Меган ми разказа всичко. Той се намръщи. – Меган ли? – Да, сега се казва така. Познаваш я като Каси. Тя е омъжена, знаеш ли? Каза ли ти го? А за двете си деца? Рей мълчеше. – Тя не искаше да те предава, ако това има значение за теб. Всъщност настоява, че си невинен. Каза, че си изпратил снимката, за да ни помогнеш. – Брум наклони глава на една страна. – Вярно ли е, Рей? Искаше ли да ни помогнеш да открием истината? Рей отстъпи встрани от статуята и тръгна към танцуващите светлини в Светлинния фонтан. Понякога фонтанът, който е бил на това място близо сто години, танцуваше високо във въздуха, ала в момента водната струя едва се виждаше и бълбукаше само на пет-шест сантиметра височина. – Има два начина, по които да реагирам на ситуацията – обади се Рей. – Първият е да поискам адвокат и да не кажа нито дума. – Да, можеш да го направиш. – Вторият е да разговарям с вас и да сътруднича с убеждението, че ще имам полза от това. – Признавам, че предпочитам второто – отвърна Брум. – Защото втората възможност е тъпа. Тя описва как човек като мен се замесва в кашата, но знаете ли какво? Ние се намираме в Атлантик Сити, така че възнамерявам да хвърля заровете. Да, аз направих снимката. Ходя в този парк веднъж в годината и правя снимки. Точно така. – Дяволско съвпадение. – Какво? – Присъствието ти там в деня, когато са отвлекли Карлтън Флин. – Бях там на осемнайсети февруари. Ходя в парка на всеки осемнайсети февруари, освен ако не съм заминал да прекарам известно време на запад. – Какво му е специалното на осемнайсети февруари? Рей се намръщи. – Сега кой играе игрички? Разговаряли сте с Каси, значи знаете. Така си е, каза си Брум. – Нещо като поклонение, или какво? – Нещо такова. Отивам. Сядам. Правя снимки. Размишлявам. – Размишляваш ли? – Аха. – Само защото приятелката ти е избягала от там? Рей не отговори. – Защото, ако нямаш нищо против, Рей, в момента се държиш като ощипана мома. Гаджето ти те е оставило – и какво от това? Намираш си друга и продължаваш да живееш. Вместо това ти се връщаш на мястото, където тя те е изритала по прочувствения ти задник, и започваш да снимаш? – Не ме е изритала. – Така ли? Значи Меган е прекарала времето си под измислено име, с богатия си съпруг и двете си деца и е чакала да направиш кариера като папарак? Рей се усмихна на думите му. – Наистина звучи прочувствено. – И така? – И така, аз съм прочувствен – сви рамене Рей. – Наричали са ме и с по-лоши имена. Мога ли да ви помогна с нещо друго, детективе? – Да се върнем седемнайсет години назад при развалините. – Добре. – Кажи ми какво се случи тогава. Гласът на Рей стана тенекиен. – Трябваше да се срещна с Каси. Видях Стюарт да лежи на земята. Помислих си, че е мъртъв, и избягах. – И това ли е всичко? – Аха. – Не повика линейка, не му помогна? – Не. – Леле, Рей, колко си милозлив. – Каси каза ли ви какъв беше Стюарт Грийн? – Да, каза ми. – В такъв случай разбирате. Дощя ми се да подскочи от радост, когато го видях. – Рей вдигна ръка. – Да, знам, че това ми дава важен мотив, но не аз го убих. – Сигурен ли си, че беше мъртъв? Рей се обърна към него. – Не съм се приближавал да проверя жизнените му показатели, ако това ме питате. – Значи не си сигурен? Рей се замисли. – Има и друго, което бихте искали да разберете. Не за онази нощ, а за осемнайсети февруари. – Продължавай. – През онази нощ имах работа. След като направих снимките в парка. – Работа ли? – Аха. Бар мицва, като наемен папарак. Брум поклати глава. – Бляскава професия. – Нямате представа колко. Знаете ли каква бе предишната ми професия? Голямото откриване на предприятие на „Форд“. Постлаха червен килим отпред и всеки трябваше да минава по него, а ние ги събрахме на едно място и ги фотографирахме, после те се опитаха да ги продадат на луксозните списания. Както и да е, когато напусках тържеството за бар мицва, бях нападнат. Някой открадна фотоапарата ми. – Оплака ли се в полицията? – Да, сякаш исках да пропилея цяла нощ за това. Но не там е въпросът. Отначало помислих, че е най-обикновен грабеж, но после се запитах как така са отмъкнали само фотоапарата ми, а не са се опитали да ми вземат поне портфейла. – Може крадецът да е бързал. – Може. Ала щом се прибрах, видях Карлтън Флин по телевизията. Тогава си спомних, че му направих снимка. Виждате ли, снимките бяха все още във фотоапарата ми, но имам специална връзка, която автоматично ги зарежда в компютъра ми на всеки десет минути. Ала крадецът не го знаеше. Брум разбра накъде бие Рей. – Значи си помислил, че може би целта на крадеца е била снимката? – Възможно е. – Затова си ми я пратил анонимно? – Исках да помогна, но държах да не споменавате името ми по очевидни причини. Както казахте, фактът, че съм бил на местопрестъплението и при двата случая, е достатъчно подозрителен. А по лицето ви разбирам, че все още си остава подозрителен. Това е причината. – Видя ли нападателя си? – Не. – Ръст, тегло, цвят на кожата, татуировки, каквото и да е? – Нищо. Удариха ме с бейзболна бата. Паднах на земята. Искам да кажа, че се помъчих да не изпускам фотоапарата си, но уви – помня само това. Рей го информира за целия инцидент, как е получил няколко удара, как се е борил да задържи фотоапарата си, как нападателят най-после е избягал. – Ти беше ли пиян? – Какво? Не. – Защото доста пиеш, нали? – Пълнолетен съм. Какво от това? – Чух, че имаш бели петна. Вярно ли е? Рей не си направи труда да отговори. Брум бръкна в джоба си и извади портрета на Стюарт Грийн с нанесените възрастови изменения по него, с обръснатата глава и козята брадичка. – Може ли сега човекът да изглежда по този начин? Щом Рей Ливайн зърна скицата, кръвясалите му очи се разшириха. Изглеждаше така, сякаш отново го бяха ударили с бейзболна бата. – Кой, по дяволите, е този? – Познаваш ли го, или не? – Аз... Не. Искам да кажа... не, не е човекът, който ме нападна. – Нали не си видял нападателя си? – Не се правете на хитрец, Брум. Знаете какво говоря. Брум вдигна портрета по-високо, почти го навря в лицето на Рей. – Виждал ли си този човек? – Не. – Защо тогава физиономията ти е стресната? – Не знам. Кой е той? – Не се притеснявай. – Стига глупости, Брум. Кой е той? – Заподозрян. Или го познаваш, или не. – Не го познавам. – Сигурен ли си? – Да. – Страхотно. Брум отстрани скицата, като се чудеше как да възприеме реакцията на Рей. Дали не бе видял Стюарт Грийн? По-късно щеше да се върне отново към този въпрос. Време бе да промени малко посоката, да наруши равновесието му. – Преди малко ти каза, че се качваш до развалините на мината за желязна руда на осемнайсети февруари всяка година. – Не, не казах това. Не всяка година, а през по-голямата част от отминалите години. – Правилно, така беше, забравих за годините, когато те е нямало тук. Имаш ли доказателства? – Доказателства, че съм бил край руините през различните години на тази дата? – Да. – Нима са ми нужни? – Шегуваш се. – Разследвате убийства и отвличания. Мисля, че не съм в настроение да се шегувам с вас. – Кой е споменал нещо за убийства? Рей въздъхна: – Леле, да не би някой да ви е подарил старите епизоди за Коломбо9? Не ви хрумва, че познавам тази Каси, или как я нарекохте? Меган ли? Не ви хрумва, че знам, че е посетила Хари Сътън? Той бе убит, нали така? Пише го по вестниците. 9Коломбо – главен персонаж от известен американски криминален сериал със същото наименование. – Б. пр. – О! Честен отговор. Така че, нека престанем с игричките. Можеш ли да докажеш, че си правил снимки в парка – и Брум изписа кавички с пръсти във въздуха – през по-голямата част от годините на датата осемнайсети февруари? Рей се позамисли. – Всъщност мисля, че мога. – Как? – Снимките. Когато правя снимки, поставям датата върху тях. – Не би ли могъл да ги нагласиш? Да ги направиш така, че да изглежда, сякаш си ги направил на друга дата? – Честно казано, не знам. Накарайте експертите си да ги проверят. Може би можете да проверите и прогнозите за времето на тези дати, да видите дали е валял дъжд, или е паднал сняг. Все още не разбирам. Какво значение има кога съм бил там? Много просто, макар че Брум не би го казал сега. Ако Рей Ливайн можеше да докаже, че е идвал на осемнайсети февруари – а не на Марди Гра, – ще подкрепи твърденията си. Брум, разбира се, ще призове всички фотографи, за да разбере на кои други дати е бил в тази част на парка. Но това щеше да е само началото. Краят приближаваше. Брум го усещаше. След седемнайсетгодишно преследване, търсене, присъствие в дневния ред на живота му, той до голяма степен се бе приближил до истината по този казус. Странно е, като си го помислиш. Всяка година – добре, през „повечето“ от годините – на осемнайсети февруари Рей Ливайн посещава парка и размишлява върху определен инцидент. Междувременно на същия този ден Брум посещаваше Сара Грийн, за да размишляват върху същия инцидент. Освен това „да размишляват“ не беше точната дума, нали така? От самото начало Брум бе обсебен от случая „Стюарт Грийн“. Докато останалите ченгета в града отминаваха този случай като още един любезничещ подлизурко, избягал от жена си с някаква си стриптийзьорка, Брум държеше на казуса тъй яростно, че сам се изненадваше. Да, фактът, че опозна семейството на Стюарт – Сара, Сузи и Брандън, – му бе помогнал да фокусира вниманието си, но още тогава той бе осъзнал, че Сара се самозалъгва по някакъв начин, в тази тъжна, самотна къща нещата нямаше да се оправят, ако възлюбеният й съпруг се върнеше жив и здрав. Всъщност още тогава Брум мислеше, че изчезването на Стюарт Грийн бе повече от онова, на което прилича, много повече, в него имаше нещо тъмно и зловещо, нещо извън границите на разбираемото. Сега той бе сигурен в това. – Свършихме ли тук, детективе? Брум провери мобилния си телефон. Голдбърг бе на път да му изпрати съобщение, когато получи повикването и направи необходимото. Той не желаеше Рей Ливайн да си тръгне към къщи преди него, за да не подправи или унищожи доказателствения материал. – Снимката, която ми изпрати анонимно – не бе единствената, която си направил през този ден, нали така? – Не, разбира се. – Къде са останалите снимки? – Вкъщи, в твърдия диск на компютъра, но аз ги запазвам и на облак. – На облак ли? – Така го наричат. Безопасно складиране. Като диск в небето е. Все едно изпращаш имейл до самия себе си. Получавам достъп до него от всеки компютър, щом разполагам с точния код. Уха! – каза си Брум. – В колата си имам лаптоп – каза той. – Имаш ли нещо против? – Сега ли? – Наистина би могло да ми помогне. Автомобилът ми е точно зад ъгъла. Брум бе паркирал на Саут Мичиган Авеню близо до дома на семейство Сизар. Докато компютърът се зареждаше, Рей каза: – Изпратих ви последната снимка. Щом на мястото дойде и друг човек, реших, че е време на тръгвам. – Значи това е единствената снимка на Карлтън Флин? – Точно така. – И на другите фотографии няма нито един човек? – Правилно. Преди това мястото бе само мое. Компютърът се съживи. Брум го подаде на Рей. Слънцето блестеше и се отразяваше в монитора, така че двамата се вмъкнаха в колата. Брум наблюдаваше хората, които излизаха от казината. Винаги го правеха по един и същи начин – залитаха, с една ръка засенчваха очите си и дълго премигваха. – Видя ли някого на връщане? – попита Брум. – Не, съжалявам. Рей влезе в Интернет и отиде на сайта на Мак Уеб. Написа на клавиатура името и паролата, щракна върху някакви папки, а после отново подаде лаптопа на Брум. Имаше осемдесет и седем снимки. Той започна с последната, със снимката, която Рей му бе изпратил анонимно. Внезапно нещо му хрумна. Първите няколко фотографии бяха от онези, които хората наричаха живописни пейзажи, ала нещо в композицията им му навяваше тъга. В повечето случаи фотографиите с пейзажи те карат да копнееш за дълги разходки на открито и усамотение сред природата. Ала тези тук бяха силни, самотни, потискащи – доста интересно, като се имаше предвид, че такова е било настроението и намерението на фотографа. Брум продължаваше да щрака върху снимките. Незнайно по каква причина, в главата му отекна мелодията на песента „Кон без име“: „Имаше треви и птици, скали и разни нещица“. Това доста добре сумираше всичко. Брум се бе надявал да намери, какво точно? Сам не знаеше. Ключ към загадката. Ала видя само сладникави, но все пак творчески направени и вълнуващи фотографии на мястото, където един мъж бе загубил сърцето си – а други бяха загубили... какво? – Бива те – откликна Брум. Рей не отговори. Сега Брум почти предусети как кумулативният ефект от работата на Рей започва да го изхабява. Почти привършваше разглеждането на снимките, когато нещо грабна погледа му. Брум се спря. – Можеш ли да го увеличиш? – Разбира се. Просто натисни „контрол“ и „+“. Фотографията бе една от първите, които Рей бе направил този ден, и то от различни ъгли, така че може би този факт обясняваше всичко. Разбира се, на снимката се виждаха дървета, голямата скала и коминът на старата пещ, ала оттук на Брум му се стори, че може да види и нещо друго, нещо зад руините на стария комин, който бе като фон на снимката. Той щракаше, като увеличаваше и непрекъснато приближаваше образа. За щастие качеството на снимката бе отлично, така че изкривяванията бяха съвсем леки. Брум усети как сърцето му се надига към гърлото. Рей погледна иззад рамото му. – Какво е това? Брум се приближи още малко. Иззад комина нещо се показваше. Беше зелен металик на цвят с черен гумен край. Брум можа да различи само петнайсетина сантиметра от него. Но това му бе достатъчно. След завършването на гимназиалното си образование, през лятото, той бе работил в една компания, така че макар да виждаше само дръжката, той добре разбра какво се показва там. – Ръчна вагонетка – рече Брум. – Някой е скрил ръчна количка близо до мястото, откъдето са изчезвали хората. 30 Меган тръгна към старческия дом на свекърва си. Мислите й не се отделяха от горкия Хари Сътън. Съществуваше вероятност времето на неговото убийство да е пълно съвпадение. Тя се бе върнала в Атлантик Сити по повод инцидент, станал преди седемнайсет години. Доколкото младата двойка бе издирвана от полицията, трябваше да се върнат – колко? – пет или може би десет години назад в онези времена. Най-вероятно ако тези двамата са го направили, Меган и нейното минало нямаха нищо общо с онова, което се бе случило с Хари. Мисълта й продължаваше чевръсто да обикаля около този факт, ала накрая истината излезе наяве: Тя бе докарала опасността и смъртта до вратата на Хари Сътън. Но все още не можеше да разбере как точно. Ала Меган разбираше със сърцето си, че е замесена в това. Две седмици по-рано тя се бе върнала в Атлантик Сити за първи път заради онова търговско изложение. Част от нея бе убедена, че не е извършила кой знае какво, че е направила това посещение единствено за да проучи възможностите за работа. Тя наистина вярваше, че пълният със съблазни град, който все още й липсваше, не я привлича. Ала това бе повече самозалъгване, отколкото истина. Можеше, например, да остане на семинара. Нека другите кандидати да се занимават с недвижими имоти – дори бяха планирали групова вечеря в кафене „Рейнфорест“, но Меган се бе измъкнала. Вместо на вечеря, тя бе отишла в „Ла Крим“. Кой би могъл да я укори? Кой не посещаваше любимите си места, когато се завръща в града, означавал толкова много за него? Тя реши отново да опита да се свърже с Дейв. Когато обаждането й бе прието от гласовата поща, Меган усети първите признаци на гнева. После изрече: „Достатъчно. Трябва да поговорим. Майка ти има сериозни проблеми. Порасни и ми се обади“. Меган затвори и захвърли телефона на предната седалка. От една страна, тя, естествено, разбираше поведението му. Бе сгрешила. Но може би тъкмо в това бе проблемът. В известен смисъл грешната бе винаги тя. През годините бе оставила вината за своята измама да оцветява всичко в техните отношения. Нейна ли бе грешката? Със сигурност. Но може пък Дейв да се е възползвал от това. Много пъти вината й я бе карала да приема всичко безропотно. Тя не се засягаше от децата за нищо. Не можеше да я замени, но... Но защо Дейв не й звънеше? През всички тези години той бе работил и, да, бе осигурявал храната на масата им и всички дреболии, използвани от мъжете, за да оправдаят онова, което вършат – но Дейв обичаше работата си. Той забогатя от труда си в късните часове на денонощието, от пътуванията си и от голфа в неделните утрини, а после се завръщаше у дома при своята сексуална, възбудена съпруга. Той гледаше на нея по този начин дори когато тя не желаеше да е така. Но не я разбирайте погрешно. Дейв никога не я бе тормозил. Никога не бе проявявал подлост, не я бе мамил, пък и защо да го прави? Жена му бе съвършена. Тя се бе отказала да прави кариера. Плащаше всички сметки, пазаруваше, уговаряше редуването на личните им автомобили, грижеше се за реда в домакинството. Полагаше грижи и за майка му, и то повече, отколкото той някога би могъл да полага и след всичко това, след всички жертви, които бе направила, как се отнасяше към нея той? Не обръщаше внимание на позвъняванията й – и по някакъв начин я шпионираше. Не че тя не го заслужаваше, но все пак. Меган искаше да поговори с него, да му разкаже за миналото си, за вътрешните си демони и да го накара да разбере, че жената, която той се бе заклел да закриля, бе в опасност, а той дори не откликва на отчаяните й обаждания и предпочита да се държи като капризно дете. Отново протегна ръка към телефона. Вече бе вкарала номера на Рей в него, за да го запомни. Натисна бутона за набиране, ала преди да получи сигнал, че отсреща са чули позвъняването, тя зърна знака за към старческия дом „Сънсет“. Не ставай глупава, Меган, каза си тя. Затвори телефона, паркира и все още неотърсила се от гнева, се запъти към входа. Барби седеше на две коли разстояние от нейната. Тя не се притесняваше много, че могат да я видят – Меган Пиърс нямаше вид на специалист по забелязване на „опашките“ след себе си, ала знае ли човек? Фактът, че тази на вид семпла домакиня бе по някакъв начин хваната във всичко това, показваше, че тя не е това, което изглежда. Същото, разбира се, можеше да се каже и за самата Барби. Докато караше, мислите на Барби непрекъснато се връщаха към внезапното предложение на Кен. То бе сладко и очарователно, да, но в същото време бе доста обезпокоително. Тя винаги бе приемала, че Кен преминава покрай илюзиите, които ни заслепяват, че техните отношения му бяха отворили очите за една нова и доста различна действителност. Но уви. Дори той не можеше да остане над сметката за стоки, които ни продават още от първите дни на тази планета. Нашите нещастни и потиснати родители, например, ни казват, че за да намериш радост в живота, трябва да живееш и да правиш точно това, което правят и те. Барби не разбираше тяхната логика. Какво говорят за дефиницията на безумието? Правиш едно и също и го повтаряш ли, повтаряш, като очакваш да получиш различен резултат. Поколение след поколение светът повтаря едни и същи неща. Бащата на Барби например мразеше да ходи на работа с един и същи костюм и вратовръзка всеки божи ден, да се връща вкъщи в шест следобед ядосан и разстроен и намираше класическа утеха в бутилката. Майка й ненавиждаше да е домакиня – бе влязла насила в ролята, която нейната майка бе изпълнявала цял живот, както и нейната майка преди нея – и какво? Какво искаше майка й за собствената си дъщеря накрая? Да си намери мъж и да се установи, да си роди деца – сякаш неприязънта и липсата на щастие са завещанието, което възнамерява да й остави. Що за разрушителна логика бе това? Сега Кен искаше да се ожени за нея. Искаше да има къща с дъсчена ограда и, разбира се, деца, макар че Барби много отдавна бе приела, че в нея не съществува майчински инстинкт. Погледна през предното стъкло на автомобила и поклати глава. Нима не разбира? Тя обичаше този начин на живот – бързането, вълнението, опасността – и твърдо вярваше, че тъкмо така е решил Господ. Той бе създал Барби такава. Защо ще го прави, щом е била създадена за още една безмозъчна домакиня, която да бърше сополите на хлапетата и да чисти лайната им? Тя щеше да помогне на Кен да разбере, че са се събрали заедно с определена цел. Тя го обичаше. Той бе нейната съдба. Знаеше, че ролята й е да го накара да прогледне. Той щеше да разбере. Дори щеше да изпита облекчение, че няма да изпълни онова, което се очаква от него. Меган даде десен мигач и взе изходната рампа. Барби тръгна след нея. Тя се освободи от мислите си за предложението и се съсредоточи върху чувствата си, върху нещата, които трябваше да направи на Меган. От една страна, намерението да убие жената не я привличаше. Ако вярваше на Голдбърг – а тя не му вярваше, – но ако вярваше, че жената не застрашава нито нея, нито Кен, толкова по-добре. Щеше да я остави да се върне в онази трогателна къща, при онзи съпруг и децата, без да му мисли много. Ала сега това не можеше да стане. Трябваше да го направи. Когато си в тази професия, няма да изкараш дълго, ако не се стегнеш. Далеч пред себе си Барби видя Меган да паркира автомобила си и да влиза в сградата, наречена старчески дом „Сънсет“. Хм. Барби паркира малко по-далеч от нея. Бръкна под седалката и издърпа ножа. Рей се отправи към дома си все още със замъглено съзнание. Брум бе повикал хора на местопрестъплението и без да промълви и дума, се бе втурнал към развалините в парка. Рей не напусна мястото си през следващите пет минути, очевидно не можеше да се помръдне. Нищо нямаше смисъл. Помъчи се да подреди нещата в главата си, ала това го обърка още повече. Когато залитна надолу по Дани Томас Булевард покрай неугледната имитация на Тадж Махал, Рей усети, че телефонът му вибрира. Протегна ръка да го вземе, ала я усети твърде голяма за джоба си и тромаво я дръпна. Вибрациите бяха престанали и се появи иконката за пропуснат разговор. Той провери кой го е търсил. Когато видя, че обаждането е от „Меган Пиърс“, сърцето му се разтуптя. Каси. Дали да не й позвъни? Не беше сигурен. Тя го бе потърсила, което със сигурност означаваше нещо, но после бе затворила телефона. Или връзката бе прекъснала. Но ако връзката бе прекъснала, нямаше ли да му позвъни пак, щом има покритие? Правилно, добре, ще почака следващото позвъняване. Той поклати глава. Какво, по дяволите, му става? Внезапно се бе превърнал в смутен юноша, който се опитва да разчете знаците на първото си разочарование. Рей се запита как ли е открила телефонния му номер. Всъщност нямаше значение. Само обаждането й бе от значение. Защо? Нямаше представа. Рей държеше телефона в ръка с желанието той да завибрира, провери батерията, за да се увери, че няма да се изтощи, провери и дали има покритие. Трогателно. Престани. Каси може да се обади, но може и да не се обади. Ами ако не се обади? Нима той искаше да се върне към... към какво? Алкохола и белите петна в паметта си? Щом взе последния завой към дома си, помещаващ се в мазето – възрастните наемат мазета, за да плачат на глас, – Рей тутакси спря. Пред дома му имаше четири полицейски коли. Оох! Сниши се зад телеграфния стълб. Още по-трогателно. Помисли си да изтича, но имаше ли смисъл? Освен това, ако Брум искаше да го арестува, щеше да го стори още преди десет минути. Пак надникна. Неговият хазяин, пакистанец на име Амир Балоч, стоеше пред къщата със скръстени на гърдите ръце. Рей предпазливо се приближи, като очакваше ченгетата да го заловят на мига. Нищо подобно. Те влизаха и излизаха от къщата с кутии в ръце. Амир клатеше глава. – Сякаш съм се върнал в старата си родина. – Какво се е случило? – попита Рей. Едно от ченгетата забеляза Рей и се приближи. На табелката бе изписано името му: „Хауард Додс“. – Реймънд Ливайн ли сте? – Да. – Аз съм офицер Додс – каза и му подаде лист хартия. – Имаме заповед да претърсим жилището. – Той живее само в мазето – изскимтя Амир. – Заповедта е за цялата сграда – отвърна Додс. Рей не си направи труда да прочете заповедта. – Мога ли да ви помогна в търсенето? – Не. – Мога да ви дам паролите за компютъра, ако това ще улесни работата ви. Додс се усмихна. – Добър опит. – Извинете? – Някои пароли служат за изтриване или повреждане на файловете. – Не знаех. – Просто искате да помогнете, а? – Ами – отвърна Рей, – така е. – Оставете ни да си вършим работата. Той се обърна и тръгна обратно към къщата. Рей хвърли поглед към хазяина си, чието лице бе придобило пепеляв цвят. – Съжалявам, Амир. – Имаш ли представа какво искат? – Дълга история. Амир се обърна към него. – Аз ще загазя ли? – Не. – Сигурен ли си? – Напълно. – Имах неприятности в Карачи. Хвърлиха ме в затвора за шест месеца. Затова се преместихме тук. – Съжалявам, Амир. – Какво ще намери? – Нищо – отвърна Рей. Беше убеден в това. Щяха да се поровят във фотографиите му, ала нищо нямаше да намерят. Той отново се върна в мислите си към онази нощ, към кървавите петна. Това бе картината, която никога не можеше да изтрие с помощта на алкохола – тя дори не избледняваше. Но не бе съвсем вярно. Образът на Каси също нямаше никога да избледнее. Сега Рей си спомни за онази странна снимка, която Брум му бе показал – на мъжа с обръсната глава и козя брадичка. Не го разпозна, но се почувства така, сякаш светът се стовари върху него. Гърдите го заболяха. Той тръгна, като остави Амир самичък пред собствената му къща. За миг на Рей му се доплака. Опита се да си спомни кога за последно го бе правил, наистина се бе разплакал така, както му се щеше да се разплаче и сега. Спомни си само два пъти по време на целия си живот като възрастен мъж. Първият бе, когато умря баща му. За втори път се случи преди седемнайсет години в онзи парк. Той тръгна към следващата пресечка. Там се намираше любимата му кръчма, ала не влезе в нея, дори не изпита желание. Рядко му се случваше. Копнееше за нещо друго – за онова, за което винаги копнееше и сега го осъзна – да се освободи от бремето. Това звучеше тъй измамнически, толкова новаторско и като че ли терапевтично, че може би накрая, ако споделеше с някого истината за онази нощ, щеше да се почувства ако не свободен, то поне щеше да се отклони от разрушителния път, по който бе поел. Може би тъкмо затова той бе изпратил на Брум онази фотография. Въпросът обаче беше с кого да сподели. Докато се взираше в телефона в ръката си, отговорът му бе очевиден. Мобилният не завибрира втори път, но какво от това? Тя бе направила крачката. Сега и той ще я направи. Рей натисна бутона да набиране на съответния номер, видя на екранчето да се появява името „Меган Пиърс“ и постави слушалката до ухото си. 31 Меган тъкмо слезе от стаята на Агнес в салона, когато чу позвъняването. Старческият дом „Сънсет“ се бореше със зъби и нокти да се представи като нещо различно от онова, което беше. Външният му вид се целеше във Втората викторианска империя, ала попадаше при сглобяемите къщи с алуминий отстрани, фалшива папрат и рампи за инвалидни колички на лимонадените веранди. Интериорът имаше прекалено зелени килими и твърде ярки репродукции на Реноар и Моне, но дори изкуството се набиваше като нещо, което ще си вземете от гаражна разпродажба или на някое прочистване на зала, където се излагат образци на стоки. Тя отмина Миси Малек, която я огря с практичното си загрижено лице и каза: – Може би скоро ще си поговорим? – След като се видя с Агнес. – Разбира се – отвърна Малек, като направи нещо, напомнящо поклон. Така че Меган току-що бе взела завоя надолу по коридора за към стаята на Агнес, когато телефонният номер, който тя разпозна като номера на Рей, се появи върху екранчето на нейния мобилен телефон. Тя замръзна на място, без да знае какво да направи, ала накрая разбра, че изборът за нея можеше да е само един. Натисна бутона за отговор и притисна слушалката до ухото си. – Ало? – Чух, че сега те наричат Меган – каза Рей. – Това е истинското ми име. – Би трябвало на направя очевидния коментар, че може би нищо, свързано с нас, не е било реално... – Но и двамата сме наясно, че това ще бъде лъжа – каза тя. – Така е. Мълчание. – Брум намери ли те? – попита тя. – Намери ме. – Извинявай. – Не, ти направи правилен ход, като му каза. – Какво му обясни? – Почти същото като на теб. – Повярва ли ти? – Съмнявам се. Полицията претърсва апартамента ми. – Добре ли си? – Добре съм. – Ако това ще ти помогне – рече Меган, – знай, че ти вярвам. Не последва отговор. – Рей? Когато заговори отново, гласът му бе различен – по-тих и със странен тембър. – В Атлантик Сити ли си? – Не. – Можеш ли да се върнеш тук? – Защо? Отново мълчание. – Рей? – Не ти казах истината – рече той. Меган усети студенината в душата си. – Не разбирам. – Върни се тук. – Не мога. Искам да кажа, не точно сега. – Ще те чакам вътре в „Луси“. Не ми пука колко време ще ти отнеме. Моля те, ела. – Не знам. Ала той вече бе затворил телефона. Тя стоеше и се взираше в апарата, докато сигналът не я сепна. Вдигна очи и зърна Агнес да излиза от стаята си, объркана и с празен поглед. Посивялата й коса бе в пълен безпорядък. Лицето й бе бледо, почти прозрачно, а сините й вени изпъкваха на бледия фон. Щом сестрата се запъти към нея, тя извика: – Не ме наранявайте! – И се отдръпна. – Няма да те нараня, Агнес. Само се опитвам да... – Спрете! – сви се сега Агнес, сякаш очакваше сестрата да я удари. Меган побърза към тях и пътьом избута сестрата с лакът. Погледна свекърва си в очите, постави ръце на раменете й и каза: – Всичко е наред, Агнес. Това съм аз. Меган. Тя присви очи. – Меган ли? – Да. Всичко е наред. Агнес вирна глава наляво. – Защо си дошла? Защо не си вкъщи с бебетата? – Вече не са бебета. Пораснаха. Дойдох, защото ти ме повика. – Така ли? – На лицето й се появи страх. – Кога? – Не е важно. Сега всичко е наред. Аз съм тук. Ти си в безопасност. Сестрата ги гледаше със съчувствие. Меган взе Агнес в обятията си и я поведе обратно в стаята. Зад тях се появи Миси Малек, ала Меган я отпрати с глава и затвори вратата. Отне й известно време, докато успокои Агнес, докато Агнес спре да се тресе и циври, а после, както ставаше и преди, яснотата отново се върна в очите на свекърва й. – Добре ли си? – попита я Меган. Агнес кимна. – Меган? – Да. – С кого беше на телефона? – попита Агнес. – Кога? – Току-що. Когато излязох от стаята си. Ти стоеше отсреща в салона и говореше по телефона. Меган не беше съвсем сигурна как да й отговори. – Мой стар приятел. – Нямах намерение да си пъхам носа. – Не, всичко е наред, просто... – Тя замълча и отпъди сълзите от очите си. Агнес я погледна толкова загрижено, че Меган усети как нещо вътре в нея поддаде. – Целият ми живот бе една лъжа. Агнес успя да се усмихне и я потупа по ръката. – О, аз не бих казала такова нещо. – Ти не разбираш. – Обичаш ли моя Дейви? – Да. – Меган? – Какво? – Знам – прошепна Агнес с глас, който внесе студ в стаята. – Какво? – Миналата седмица. – Какво за миналата седмица? – Денят, в който Дейви те доведе в нашата къща, аз се обадих в Емерсън Колидж. Каза, че си го била посещавала. Но, така де, нещо не си пасваше. Така че аз им се обадих. Не бяха чували за теб. Меган не знаеше какво да каже. – Няма да кажа – гласът се бе превърнал в шепот. – Всичко е наред, наистина. А аз излъгах Роланд за възрастта си. С три години съм по-възрастна от него, но той не знае. Истината е, че обичаш моя Дейви. Знам го. Ти си добра за него. Не си като онези богати сополанки от града. Ще пазя тайните ти, миличка. Ще те помоля само за едно. От очите на Меган се отрони сълза и се затъркаля по лицето й. – Какво? – Да ме дариш с внуци. От теб ще стане страхотна майка. Агнес е знаела, помисли си Меган. През всички тези години, през цялото това време Агнес е знаела за нейната лъжа. Едва понесе този факт. – Меган? – Обещавам. – Не, не това. – Очите на Агнес блеснаха. Тя погледна към вратата. – Искат да ме преместят на третия етаж, нали? – Да. Но щом не искаш да отидеш там, няма да се преместиш. – Това няма да помогне. – Тя снижи глас. – Той ще ме намери. Дори там. Ще ме намери и ще ме убие. – Кой? Агнес погледна наляво, после надясно. Наведе се по-близо до Меган и срещна погледа й. – Лошият човек, който идва през нощта. И тъкмо тогава Меган си спомни за камерата за наблюдение в дигиталния часовник. – Агнес? – Да? – Лошият човек беше ли тук снощи? – Разбира се. Нали затова те повиках. Понякога сякаш общуваше с човек телевизор, който непрекъснато сменяше каналите си. Меган посочи към часовника. – Помниш ли, когато дойдох при теб вчера? Агнес се усмихна. – Камерата за наблюдение! – Да. – Значи можеш да го видиш? Можеш да видиш лошия човек? – Можем да погледнем. Меган бе нагласила таймера на камерата да работи от девет вечерта до шест сутринта. Тя не записваше всичко – включваше се от детектор за движение, – така че нямаше да прегледат материал, дълъг цели девет часа. Меган провери задната част на часовника и видя, че там проблясва светлинка. Това означаваше, че в дигиталния твърд диск се съдържа нещо. – Веднага се връщам, Агнес. Тя побърза надолу по коридора към бюрото. Услужи си с един лаптоп и се върна право в стаята. Агнес бе още на леглото. Будилникът/камера работеше чрез хардуерен порт. Тя премести камерата към леглото и го включи в лаптопа. Агнес се приближи. Появи се иконката на камерата за наблюдение. Меган придвижи курсора върху нея. – Ако е бил в стаята ти – заяви Меган, – трябва да го видим. – Какво става тук? И двете погледнаха към вратата. Миси Малек бе влязла, бе сложила ръце на кръста си и бе свила устни. Тя бе съзряла цялата сцена – двете жени на леглото, будилникът/камера включен в лаптопа – и ококори очи. – Какво е това? – Камера за наблюдение – отвърна Меган. – Моля? – Скрита камера. Вградена е в цифровия будилник. Лицето на Малек пламна. – Не можете да го монтирате тук. – Вече го направих. – Имаме правила за личното пространство. Когато Агнес пристигна на това място, съпругът ви, в качеството си на неин настойник, подписа споразумение. Според него... – Аз не съм го подписвала – забеляза Меган. – Защото нямате законно право. – Точно така. А това е стаята на Агнес. Тя пожела да има камера тук, нали, Агнес? Агнес кимна. – Да, пожелах. – Не разбирам – рече Миси Малек – Записвали сте ни? – Мисля, че да. – Знаете ли какво нарушение е това? Меган сви рамене. – Щом няма какво да криете... – Разбира се, че нямаме! – Страхотно – отвърна Меган. – Искате ли да разгледаме материала заедно? Малек хвърли поглед към Агнес, после отново погледна към Меган. – Това е някаква грешка. – В такъв случай грешката е наша – каза Меган. Образите бяха зърнести, не толкова защото камерата имаше ниска резолюция, а защото бе нагласена да снима в тъмнината. Първото, което се появи, бе образът на Агнес, седнала на леглото. Нощните снимки придаваха на стаята призрачен зеленикав оттенък. Макар лещите да бяха поставени на широка основа, за да обхващат цялата стая, все още можеше да се види изплашеното изражение върху лицето на Агнес. В тъмнината очите й светеха в бяло. На снимката се виждаше стреличка за игра. Меган отново погледна към Миси Малек. Малек изглеждаше примирена. Меган щракна върху иконката. Видеото се завъртя и наистина разреши мистерията, ала не така, както очакваше Меган. Не бе записан никакъв звук, но може би така бе по-добре. На екрана се виждаше Агнес в седнало положение. Виждаше се, че тя пищи и плаче. Очевидно беше ужасена. Сграбчи възглавницата си, за да се защити. Беше се свила в отсрещния ъгъл на леглото в опитите си да избяга и бе свила колене до гърдите си. Тя се взираше в нападателя си, а с дясната ръка прикриваше лицето си. Но там нямаше никой. Сърцето на Меган се сви. Тя погледна крадешком към Миси Малек. Лицето й все още изразяваше покорство, но не защото се чувстваше виновна или бе уплашена. Тя е знаела. Меган погледна към свекърва си. Агнес наблюдаваше екрана с отворена уста. Отначало изглеждаше объркана, ала през мъглата Меган забеляза яснота. Агнес виждаше добре какво става. Част от мозъка й го приемаше, но по-голямата му част просто не можеше. Все едно да кажеш на някого, че горе е долу и ляво е дясно. – Става невидим – каза Агнес. Не и със сърцето си. След известно време, което й се видя цял час – всъщност бяха само две минути, – на екрана се втурна една сестра и започна да успокоява Агнес. Меган забеляза, че сестрата носи чаша в едната си ръка. В другата държеше хапчета. Агнес ги глътна с течността в чашата, която Меган прие, че е вода. После се облегна назад. Сестрата нежно я зави, почака за миг и излезе на пръсти през вратата. След още една минута записът спря. Трябва да признаем, че Малек не каза и дума. Агнес се взираше в екрана и чакаше да стане още нещо. Екранът оживя само още веднъж. Според дигиталния будилник в ъгъла беше с един час по-късно. Агнес и Меган се наведоха напред, за да виждат по-добре, ала видяха само как сестрата проверява Агнес. Екранът показваше, че Агнес спи. Това беше всичко. – Видя го, нали? – каза Агнес, като сочеше към екрана. – С ножа? Веднъж дойде с койот и шише отрова. Малек се измъкна от стаята, без да каже дума. – Меган? – обади се Агнес със слаб глас. – Всичко е наред – отвърна Меган, опустошена. По дяволите. Каква идиотка е била! Нима не усещаше със сърцето си какво ще покаже наблюдателната камера? Наистина ли бе повярвала, че някакъв мъж с нож в ръка (да не споменаваме койота и шишето с отрова) е дошъл през нощта, за да тероризира една старица? Що за пожелателно мислене! Агнес бе най-близо до жена като Меган – жена, живееща в лъжи през почти целия си зрял живот – като нейна довереница и най-добра приятелка. Днес тя бе научила колко близки са били – че през всичките тези години Агнес е знаела ако не истината, то поне нещо много близо до нея. Не й бе пукало. Агнес познаваше Меган по-добре от останалите и въпреки всичко я обичаше. – Трябва да си тръгваш – рече Агнес с глас, идващ някъде отдалече. – Трябва да се погрижиш за бебето. Бебето. В единствено число. Човекът телевизор отново бе сменил каналите или поне времевите зони. Но така или иначе, Агнес имаше право. Стига. Стига си преследвала миналото. Достатъчно живя в лъжа. Свекър й – покойният Роланд Пиърс, когото свекърва й бе лъгала за възрастта си – често казваше: „Младостта отлита като дихание“. Беше вярно, но нима не е така и с двайсетте ти години, със средната ти възраст, с всеки етап от живота ти? Като че ли това е единствената гаранция, която животът може да ти осигури. Кога започна да вехне Агнес? Кога ще започне Меган? Тя не желаеше да живее и ден повече в лъжа. Меган целуна свекърва си по челото, като задържа устни върху него и затвори очи. – Толкова много те обичам – изрече тихо тя. – Няма да позволя да ти се случи нещо. Обещавам. Тя излезе и тръгна надолу по коридора. Миси Малек й хвърли въпросителен поглед. Меган кимна с глава и каза: – Ще говоря със съпруга си, но нека започнем с приготовленията за преместването. – Там ще е по-щастлива. Сигурна съм. Меган продължи през претрупаното фоайе, като отмина кафетерията. Вратите се плъзнаха и се отвориха. Меган с удоволствие вдиша хладния въздух след задушната топлина в сградата. Затвори очи за миг и си пое дълбоко дъх. На мобилния й телефон все още нямаше съобщение от Дейв. Беше й тъжно, ядосваше се, чувстваше се изтощена и объркана. Рей я чакаше в „Луси“. Не искаше да си ходи. Беше част от нейното минало. Ако отвореше вратата, щеше да влезе в сферата на страданието. Беше време да тръгва. Тя си спомни думите на Рей: „Не ти казах истината“. Можеше ли да остави това да отмине ей така? А тонът му, отчаянието в гласа му... нима можеше да си тръгне и да го изостави? Не му ли дължеше нещо? А може би тъкмо това я бе докарало тук? Може би не възможността да съживи отминалата си младост, а тъкмо шансът да помогне на някой друг да намери опора под краката си. Тя спря пред вратата на автомобила си. Щом протегна ръка към дръжката, нещо привлече погледа й. Меган бързо се обърна и зърна ножа да се придвижва към нея. 32 Сърцето на Брум се сви. Нямаше я вече. Беше се върнал при развалините на старата пещ заедно със Саманта Баджрактари и младия експерт. Този път Кауънс бе отклонил поканата да тръгне с тях, така че Брум си помисли, че двамата със Саманта са се сдърпали. – Какво, мислиш, си видял на снимката? – попита тя. – Ръчна количка. – Ръчна количка ли? Като онези, с които се пренасят кутии? – Или трупове – уточни Брум и опря ръка в старата тухла. Щом отстъпиш крачка назад, усещаше се, че развалините на старата фабрика за желязна руда са всъщност доста хладни. Брум си спомни медения си месец с Ирин в Италия. Бяха прекарали две седмици в Неапол, Рим, Флоренция и Венеция. Видяха невероятно изкуство, така е, ала онова, което очарова и двамата – две старомодни ченгета по душа – бяха руините. Нещо от останките от смъртта, доказателствата за неща, които липсват, се настаниха дълбоко в душите им. Бяха очаровани от Римския форум, от Колизея и най-много от Помпей, града, погребан от един вулкан. Преди две хиляди години планината Везувий изригнала, покрила града и неговите жители с близо половин метър пепел. Помпей останал в този си вид цели хиляда и седемстотин години – местопрестъплението напълно изчезнало, скрито от погледа, преди да бъде случайно изровено и тайните му да бъдат малко по малко разкрити по невероятно болезнен начин. Сега Брум си спомни как се разхождаше по идеално запазените улици ръка в ръка с красивата си жена и тъй като бе съвършен идиот, тогава нямаше никаква представа, че това ще остане единственият голям миг в живота му. – Добре ли си? – попита Баджрактари. Брум кимна с глава. Знаеше, че околностите са пълни с развалини от осемнайсети и деветнайсети век. Не бяха туристически обекти, като изключим онези в Батстоу и Атшън. Повечето от тях, също както и тези, трудно се откриваха и изискваха доста дълги преходи. Всичко това сега представляваше изпотрошени реликви от отминали времена, но навремето тук, в горите на Ню Джързи, е имало цветущи села, в които произвеждали хартия, стъкло и добивали желязна руда. Накрая природните богатства свършили и повечето села опустели. Но на някои места станало нещо странно. Предния ден селата били населени, хората живеели своя живот и отглеждали децата си. На следващия, или поне така изглеждало, те си тръгвали, сякаш очаквали след време и те да бъдат изровени като в Помпей. Баджрактари оглеждаше тухлата от пещта, строена през 1780 година. – Помисли си, че си видял ръчна вагонетка, нали така? – Да. Тя потърка тухлата. – Какво? – Тук има нещо. Може да е ръжда. Не мога да кажа със сигурност, без да направя тест. – Сякаш до нея се е опирала ръчна вагонетка? – Би могло. Саманта се наведе до земята. Потърка с ръка пръстта. – Каква теория имаш относно ръчната количка? – В момента ли? – попита Брум. – Очевидно. – Което е? – Била е използвана да превозва нещо. – Като, да речем, нечий труп? Брум кимна с глава. – Да кажем, веднъж годишно – на Марди Гра – убиваш, или, не знам, изваждаш от строя мъже точно на това място. Удряш ги и те изпадат в безсъзнание. Да речем, че искаш да ги преместиш. Тя кимна. – Може да използваш количка. – Правилно. – Ако е станало така – каза Саманта, – трябва да има някакви следи. Вдлъбнатини в калта. Не знам колко големи биха могли да бъдат. По-старите, направени преди години, може и да са изчезнали отдавна, но ако преди няколко дни Карлтън Флин също е бил преместен, все ще забележим нещо. Тя се върна долу до големия камък, където бе открила кръвта. Брум я последва. Баджрактари коленичи и се опря с ръце на земята, като придвижваше лицето си на два-три сантиметра над пръстта като ловец от някой стар уестърн. Тя запълзя наоколо, сега малко по-бързо. – Какво? – попита Брум. – Виждаш ли това? Тя посочи към земята. – Слабо. – Това е следа. Има четири такива, които оформят четириъгълник. По мои изчисления е с размери шейсет на сто и двайсет сантиметра. – И какво означава това? – Ако искаш да преместиш тялото с ръчна вагонетка, ще оставиш количката на четирите й колела. Щом оставиш тялото върху нея, тежестта ще падне на това място тук. Тя вдигна поглед към него. – Накратко, ще остави следи като тези. – Стой. – Да? – Ще можеш ли, знам ли, да проследиш отпечатъците? – Не мисля – отвърна тя. – Почвата е твърде корава, но... Гласът й отлетя. Тя обърна глава и като куче следотърсач тръгна назад по пътеката. Спря се и се наведе към земята. – Нататък ли водят? – попита Брум. – Нищо определено, но погледни по какъв начин е счупен този шубрак. Брум се доближи. Клекна. Наистина изглеждаше, сякаш нещо тежко, вероятно ръчна количка, натоварена с труп, се е движила в района. Той се опита да открие дирята, ала диря нямаше. – Къде би могъл да отиде? – Вероятно недалеч. Може би да погребе трупа. Брум поклати глава. – През последните седмици бе твърде студено. – Тук има счупени клони. Да видим. Проследиха накъде водят следите. Те влизаха навътре в гората, далеч от пътеката. Започваха от един хълм. В района, където никой нямаше причина да се скита, откриха още счупени клонаци, още следи, които говореха, че нещо значително по размери е разорало земята, като се е движело с голяма скорост. Слънцето залязваше, с идването на нощта времето застудяваше. Докато вървеше, Брум дръпна ципа на винтягата до брадичката си. Шубраците се сгъстиха и фактът, че някой е минавал оттук, ставаше все по-очевиден. Брум знаеше, че трябва да върви по-бавно, че трябва да внимава да не замърси потенциалното място на престъплението, но краката му не спираха. Сега той вървеше най-отпред. Пулсът му се ускори. Косата му настръхна. Той знаеше. Просто знаеше. – По-бавно, Брум. Не я послуша. Дори започна да върви по-бързо, като отмяташе клоните встрани и се препъваше в дебелите коренища. Най-после, по-малко от минута след като се бяха спуснали по хълма, Брум излезе на малка полянка и се спря. Саманта Баджрактари вървеше току след него. – Брум? Той се взираше в разрушения строеж пред себе си. Руините представляваха ниска стена, не повече от метър висока, почти цялата покрита с асма. Така ставаше. Когато човек изостави нещо, намесва се природата и си го взема, защото то е по право нейно. – Какво е това? – попита Баджрактари. Брум тежко преглътна. – Кладенец. Той избърза напред и погледна в дупката. Чернилка. – Имаш ли фенерче? Ехото му подсказа, че дупката е дълбока. Стомахът му се сви. – Ето – отвърна тя. Брум взе фенерчето и го включи. Щом го насочи право в отвора – когато лъчът се вмъкна за първи път в кладенеца, – гледката спря дъха му за миг. Може би бе издал някакъв звук, нещо като дълбок стон, ала не бе съвсем сигурен. Саманта пристигна след него, погледна надолу и изохка. Кен седеше на последния стол и наблюдаваше барманката. Тя се казваше Лорейн и бе добра професионалистка. Доста се смееше. Докосваше мъжете по рамената. Усмихваше се и ако това бе просто игра, ако под действията й се криеше отвращение от онова, което вършеше, никога нямаше да го разберете. Останалите момичета – да, те също се опитваха. И те се усмихваха, но само с устни и често, твърде често, се забелязваше пустотата на лицата и омразата в очите им. Постоянните посетители се обаждаха на по-възрастната барманка Лорейн. Бяха редовни посетители на стриптийз клуба – Кен се помъчи да си представи нещо още по-жалко. И въпреки всичко той разбираше. Всъщност всички разбираме. Всички ние усещаме привличането. Сексът, разбира се, бе сред най-силните. Не можеше да се сравни със самоконтрола, ала повечето от тези мъже никога нямаше да го разберат. Нямаше да го приложат, така че щяха да си останат вечно невежи по въпроса какво е това, което разкъсва мъжката душа. Ала Кен се бе научил, че тайната да се бориш с нещо, привличащо те като това тук, бе да осъзнаеш, че не можеш да го спреш. Кен се смяташе за дисциплиниран човек, ала истината бе, че човешките същества не са създадени да отричат себе си. Това бе и причината за неефективността на всяка диета. Или на абстиненцията. Единственият начин да победиш привличането, бе да приемеш, че ти действа, и да го вкараш в рамки. Той погледна към Лорейн. Все някога трябваше да си тръгне. Щеше да я проследи, да я хване насаме и тогава... е, щеше да я вкара в рамки. Той се завъртя на столчето и опря гръб в бара. Момичетата бяха грозни. Човек почти усещаше болестите, които се излъчваха от самите им пори. Нито една от тях не можеше да се мери с Барби. Спомни си къщата в края на уличката без изход, за децата и барбекюто в задния двор, за това как щеше да учи момчето си как да хваща бейзболната топка и как да опъва одеялото за фойерверките по случай Четвърти юли. Знаеше, че Барби има сериозни резерви. Разбираше нейния песимизъм твърде добре, но пък безпогрешното привличане беше налице. Той се питаше защо, щом семейният живот не води до щастие, все още привлича всички нас? Бе мислил по въпроса и бе осъзнал, че не мечтата бе виновна, а самите мечтатели. Барби често твърдеше, че те са различни и не са родени за подобен живот. Да, те бяха различни, ала това им даваше възможност да водят този начин на живот. Нямаше да се включат в семейния живот като безмозъчни търтеи. Не че животът, за който хората копнееха, бе изначално лош или лишен от достойнства – проблемът бе в това, че този живот бе недостъпен за повечето от тях. – Какво да ти налея, хубавецо? Той се извъртя обратно. Пред него стоеше Лорейн. На рамото си бе метнала кърпа за обиране на бирата. От ушите й висяха обици. По строеж и цвят косата й приличаше на сено. Устните й изглеждаха така, сякаш между тях трябваше да виси цигара. Носеше бяла блузка, нарочно разкопчана дълбоко до деколтето. – О, мисля, че пих достатъчно – отвърна Кен. Лорейн му изпрати същата полуусмивка, която я бе видял да изпраща и на редовните посетители. – Намираш се в бар, хубавецо. Трябва да пиеш нещо. Поне една кока-кола, а? – Да, страхотно. Без да отлепва очи от него, Лорейн хвърли малко лед в празната чаша, взе автомата за сода и натисна едно копче. – Защо си дошъл, хубавецо? – За същото, за което са дошли и останалите мъже. – Наистина ли? Тя му подаде кока-колата. Той отпи. – Разбира се. Нямам ли такъв вид? – Приличаш също на бившия ми – твърде красив за негов късмет. – Лорейн се наведе, сякаш искаше да сподели някаква тайна. – Искаш ли да ти кажа нещо? Мъжете, които нямат вид за този бар – рече тя, – са най-добрите ни клиенти. Очите му бяха привлечени от цепката й. Когато погледна отново нагоре, той срещна очите й. Онова, което видя, не му хареса, стори му се, че старата барманка можеше по някакъв начин да чете мислите му. Представи си я завързана и гърчеща се от болка и усети как старото вълнение се върна при него. Той не изпускаше с поглед очите й и опита нещо. – Мисля, че сте права по отношение на мен – каза. – Я пак. – За това дали съм за това място. Влязох тук, за да размишлявам. И може би да поскърбя. Лорейн възкликна: – О? – Приятелят ми идваше тук. Вероятно сте прочели за него във вестниците. Името му е Карлтън Флин. Пламъчето в очите й му подсказа, че тя знае. Боже, боже, тя знаеше. Да, сега бе негов ред да я погледне така, сякаш виждаше вътре в нея и четеше всяка нейна мисъл. Тя знаеше нещо безценно. 33 Меган зърна ножа, вдигнат срещу нея. Нямаше познания по бойни изкуства, но дори да ги бе тренирала, вероятно нямаше да са й от полза. Нямаше време да се наведе, нито да блокира китката или каквото и да е друго, подходящо за подобна ситуация. Казват, че в такива мигове, когато над главата ти увисват насилието и разрушението, времето забавяло своя ход. Това не е съвсем вярно. За този кратък миг, когато върхът на острието се доближи до вдлъбнатинката под гръкляна й, Меган се превърна в нещо съвсем различно от човешко същество. Внезапно мозъкът й заработи само на базово равнище. Дори мравката, ако стъпиш близо до нея, дори тя се досеща да бяга в противоположната посока. В същността си ние всички сме програмирани да оцеляваме. Същото проработи и сега. Базисната част от мозъка на Меган, онази, която съществуваше много преди появата на познавателната мисъл, взе превес. Тя не мислеше, не планираше, нищо подобно. В нея не се роди съзнателна мисъл, не и в самото начало, но в нервната й система се появиха някои предварително узрели защитни механизми. Тя стрелна ръка нагоре към шията си, като се опита да попречи на острието да проникне в гърлото и да сложи край на живота й. Острието проряза дълбоко горната част на ръката й, като свободно навлезе през плътта и се удари в костта. Меган извика. Отново някъде дълбоко в недрата на мозъка си Меган всъщност успя да чуе скрибуцащия звук на метал, който остъргва костта, ала това не означаваше нищо за нея. Не и в този миг. Ставаше дума само за оцеляването й. Всичко останало, в това число разумът, оставаше на втори план, сред най-примитивните човешки инстинкти. Тя буквално се бореше за живота си и този факт доминираше над всички останали: Ако нападателят измъкнеше ножа от плътта й, Меган щеше да умре. Тя се бе съсредоточила изцяло върху този нож, ала някъде в крайчеца на мозъка си Меган, зърнала русата коса, осъзна, че нападателят й бе същата жена, която бе убила Хари Сътън. Не си направи труда да се попита каква беше причината – ако оживее, щеше да го направи по-късно, – ала почувства мощна вълна гняв, примесен със страх и паника. Не й давай да измъкне ножа. Не, времето все още не бе забавило своя ход. Откакто Меган зърна ножа, насочен към нея, бяха изминали само секунда, най-много две. И пак, като действаше чисто инстинктивно със забития докрай нож в мускулната тъкан на ръката й, Меган направи нещо, което при нормални обстоятелства би било немислимо. Със свободната си ръка тя прикри ножа, като плесна длан по собствената си ръка и наби острието му в собствената си плът. Не мислеше за това – не мислеше как всъщност се мъчи даоставиножа в ръката си. Знаеше само едно – че каквото и да се е случило, какъвто и порой или гняв да се излее на главата й, нямаше никакъв начин да остави жената да извади ножа от ръката й. Когато русокосата се опита да измъкне острието, което пък се подхлъзна на костта, пронизваща болка премина по тялото на Меган, коленете й се подкосиха и тя за малко да рухне на земята. За малко. Дотук с болката. Част от теб иска тя да спре, но ако те е грижа за живота ти – а кого не го е грижа? – това желание може да надвие над нервната система, контролираща поведението ти. Може да е някакво химическо вещество, като например адреналин. Може да е нещо по- абстрактно като например волята. Но в момента болката не означаваше нищо за Меган. Воля за оцеляване и гняв – сега само те имаха значение. Воля за живот, добре, това бе очевидно, но тя се гневеше на всичко – на убийцата, унищожила горкия Хари, на Дейв, задето я бе изоставил, на Рей, задето се бе отказал от всичко. Беше бясна на всяко божество, решило, че старци като Агнес трябва да бъдат възнаградени в края на живота си с мъките и унижението, причинени от факта, че са си загубили ума. Ядосваше се и на себе си, задето не бе оценила какво притежава, задето си пъхаше носа в миналото, задето не разбираше, че известна доза недоволство си е част от човешката същност – и най-вече тя се тресеше от нерви, че тъпата руса кучка искаше да я убие. Е, да оставим това. Меган наддаде писък – затрогващ, първичен, остър крясък. Както си беше с нож, забит в плътта на ръката й, тя се изви силно в кръста. Блондинката направи грешката да се опита да запази същата поза по отношение на Меган, ала неочакваното движение на жертвата й я извади от равновесие. Само мъничко. Колкото да я накара да залитне напред. Меган вирна лакътя си право нагоре. Острата кост удари с всичка сила носа на русокосата, като го пречупи нагоре към челото. Чу се изпукване. Лицето на блондинката се обля в кръв. Но това не бе краят. Блондинката, която също чувстваше остра болка, намери в себе си нови сили. Тя възстанови равновесието си и дръпна ножа с все сила. Острието простърга по протежение на костта, сякаш я одялваше. Меган все още се мъчеше да я спре, ала сега русокосата взе превес. Острието се плъзна навън, излезе от мускула с висок, всмукващ влагата звук. От раната бликаше кръв, изригваше като гейзер. Меган бе гнуслива от дете. Когато бе осемгодишна, един от небиологичните й бащи поиска да види последната част на „Петък, 13-и“ и тъй като не можа да намери бавачка, той помъкна Меган със себе си. Преживяването бе болезнено. Оттогава – дори сега – тя не можеше да гледа филми с насилие. Сега тези неща нямаха значение. Кръвта – и нейната, и тази на блондинката – не я караше да потръпва. Всъщност тя почти се радваше на гледката. За миг болката в ръката й изчезна, но после се върна с мощен изблик, сякаш нервните окончания са били блокирани подобно на превит маркуч за поливане, по който изведнъж потича вода. Болката премина в бурна ярост. С животинско ръмжене блондинката вдигна ножа и отново я нападна. И отново по силата на инстинкта си Меган си каза: пази жизненоважните си органи. Гърлото, сърцето, меките тъкани. Меган сви брадичка, като блокира достъпа до гърлото и гърдите си. Обърна се с рамо към удара. Върхът на острието удари върха на раменната й кост. Меган отново извика. Болката растеше, но ножът само одраска кожата й. Меган отпусна крак и срита блондинката, а ритникът попадна в свитото й коляно, като го изправи, но по неправилен начин. Кракът се усука. Блондинката падна и тутакси понечи да се изправи на крака. За миг на Меган й се дощя да избяга. Но не. Блондинката нямаше да остане на земята. Всъщност тя почти се бе изправила на крака. Блондинката беше по-млада и вероятно по-силна и по-бърза, но независимо от това – без да обръща внимание как щеше да свърши всичко – проклета да бъде, ако допуснеше да умре с нож в гърба, докато бяга. Не биваше да губи време. Меган скочи към нападателката си с една-единствена мисъл в главата: „Грабни. Ножа.“ Двете жени се катурнаха на паважа. Меган мислеше само как да й отнеме ножа. Сграбчи с две ръце китката на блондинката. Сега навсякъде имаше кръв, а те бяха оцветени в пурпурночервено. Дълбоко в себе си Меган осъзнаваше, че ще трябва да се движи бързо. Губеше много кръв, твърде много. Ако това продължеше, кръвта й просто щеше да изтече. Меган дръпна китката й надолу, но блондинката не пускаше ножа. Меган пречупи пръсти под такъв ъгъл, че ноктите й се забиха в тънката кожа от вътрешната страна на китката. Русокосата извика, ала не охлаби хватката си. Меган ги заби по-надълбоко. Помъчи се да одере с върха на ноктите си и да обели кожичката под големия й пръст, където обикновено се мери пулсът. Дали не бе над артерията? Блондинката отново извика, наведе глава напред и заби зъби в ранената ръка на Меган. Меган зави от болка. Блондинката стисна челюсти в плътта, зъбите й почти се срещнаха. От ухапаното също потече кръв – белите като перли зъби на блондинката бяха целите в кръв. Меган заби ноктите си още по-надълбоко в китката й. Ножът падна на паважа. И тъкмо тогава Меган направи грешка. Толкова се бе съсредоточила в желанието си да отнеме ножа и да ръга с него русокосата, докато нищо не остане от нея, че забрави всички оръжия, с които разполага едно човешко същество. За да й отнеме ножа, Меган трябваше да освободи китката й. Блондинката, осъзнала, че Меган се е съсредоточила единствено в ножа, тутакси реагира. На първо място сложи край на хапането, като разкъса със зъби плътта и я изплю на земята. Новата вълна от болки накара Меган да подбели очи. Докато Меган продължаваше да протяга ръка към ножа, блондинката промени центъра на тежестта си. Меган загуби равновесие. Заби глава надясно, без да има възможност да използва ръцете си, за да омекоти падането. Дясната страна на черепа й силно издрънча върху бронята на автомобила. Пред очите й се разлетяха звездички. „Вземи. Ножа.“ Блондинката подскочи по-близо до Меган и яростно срита главата й. Черепът на Меган отново издрънча в бронята. Меган усети как съзнанието този път я напуска. В първия миг тя наистина не знаеше къде е, нито кое време е станало. Не знаеше дори за блондинката, нито почувства следващия ритник. Беше й останала само една мисъл. „Вземи. Ножа.“ Русокосата стана и срита Меган в ребрата. Тя падна по лице, объркана и смаяна. Усети паважа на бузата си. Затвори очи. Ръцете й бяха разперени встрани, сякаш бе хвърлена от голяма височина. Нищо не й бе останало. Светлинен лъч премина по нея, може би от фенерче, може би от приближаващ се автомобил. Откъдето и да беше, светлината накара блондинката да се поколебае, и то достатъчно дълго. С все още затворени очи Меган прокара ръка по паважа. Бе запомнила къде е ножът. Блондинката изписка и се хвърли долу, за да довърши Меган. Ала сега вече Меган бе стиснала ножа в ръка. Тя се търколи по гръб, опря дръжката на гръдната си кост, а острието щръкна във въздуха. Блондинката падна върху върха на острието. Ножът потъна дълбоко в корема на русокоската. Меган не го изпускаше от ръцете си. Дръпна го, като разряза стомаха и спря едва когато острието се опря в гръдния кош. Нещо се изсипа от раната и тя усети лепкавата топлина по себе си. Блондинката отвори уста в тих писък. Очите й се разшириха и застинаха в очите на Меган. Между двете жени премина нещо, нещо дълбоко и силно, нещо фундаментално, което бе извън разумното обяснение. Меган щеше да си спомня този поглед много, много дълго след това. Щеше да проиграва сцената в паметта си и да се чуди какво видя тогава, ала никога нямаше да може да го сподели с никого. Очите на блондинката се поотвориха още малко, а после, докато наблюдаваше как очите на русокоската губеха блясъка си, Меган осъзна, че тя си бе отишла завинаги. Когато падаше отново на паважа, Меган дочу стъпки. Главата й беше вече досами земята, когато усети, че нечии ръце я сграбчват, придържат я леко във въздуха, а после нежно я слагат на земята. Тя вдигна поглед и зърна своя страх. – Меган? Боже мой, Меган? Тя почти се усмихна, като видя красивото лице на Дейв. Искаше да го приласкае, да му каже, че го обича, че ще се оправи – първичният й инстинкт, щеше да си спомни тя по-късно, я караше да обича и утешава този мъж, – ала от устата й не се отронваше и дума. Подбели очи. Дейв изчезна и тя потъна в тъмнина. 34 Брум потръпна от студ. Край кладенеца вече стояха още шестима полицаи. Единият му предложи одеяло. Брум се навъси и му каза да се разкара. В кладенеца имаше трупове. Много трупове. Бяха нахвърлени един върху друг. Първият, който извадиха, беше на Карлтън Флин. Неговият труп бе най-пресният, следователно изглеждаше най-ужасяващо. И вонеше от разлагането. Дребни животинки – плъхове и катерички – се бяха нахвърлили на мъртвата плът. Един от полицаите извърна глава. Брум не. Медицинският експерт би се опитал да открие времето и причината за смъртта, ала независимо какво предаваха по телевизията, нямаше никакви гаранции, че наистина ги е открил. Ами температурата на открито и животинките, които пируват с трупните органи – какво огромно объркване би настъпило. Брум, разбира се, не се нуждаеше от научни доказателства, за да се ориентира във времето. Карлтън Флин бе умрял на Марди Гра – беше сигурен. Когато трупът бе изваден със скрипец и въже, всички замръзнаха няколко секунди в тържествени пози. – Останалите са почти скелети – каза Саманта Баджрактари. Това не бе изненада за Брум. След всички тези години, след безкрайните промени и обрати, събития, случки и слухове всичко се свеждаше дотук. Някой бе убил тези мъже и ги бе хвърлил в кладенеца. Някой бе докарал мъжете в това отдалечено място, беше ги убил, а после с помощта на ръчна количка ги бе довлякъл до кладенеца на трийсетина метра от утъпканата пътека. Вече нямаше съмнение. Всичко беше дело на сериен убиец. – Колко са труповете? – попита Брум. – Още е трудно да се каже. Най-малко десет, може да са и двайсет. Мъжете, изчезнали на Марди Гра, не бяха избягали, нито бяха приели нова самоличност и бяха отпътували за някой далечен остров. Брум поклати глава. Трябваше да се знае. Винаги бе вярвал, че Дж.Ф.К. бе убит от самотен стрелец. Приемаше с присмех твърденията за съществуването на НЛО, за завръщането на Елвис, за фалшификацията на кацането на Луната, както и всяка тъпа теория за някаква конспирация. Дори като ченге той винаги е подозирал очевидното: годеницата, любовника, някого от семейството, тъй като в почти всички случаи най-краткото разстояние между две точки си остава правата линия. Стюарт Грийн вероятно щеше да бъде на самото дъно. – Ще трябва да уведомим федералните – рече Саманта. – Знам. – Искаш ли аз да се заема? – Вече е направено. Той си помисли за Сара Грийн, как през всичките тези години бе седяла в къщата, без да има възможност да действа, да скърби, а през всичкото това време съпругът й вероятно бе лежал мъртъв на дъното на кладенеца. Брум се бе вдал твърде много в случая. Това бе замъглило съзнанието му. Желанието му бе да спаси семейство Грийн. Беше се убедил, че има възможност да го стори; че независимо от несъответствията той ще намери Стюарт Грийн жив и невредим и ще го върне у дома. Тъпо. Разбира се, имаше още въпроси. Защо трупът на Рос Гънтър не бе захвърлен също в кладенеца? Съществуваха няколко възможности, ала Брум не хареса нито една. Труповете в кладенеца също не отговаряха на въпроса кой е убиецът на Хари Сътън, нито откриваха причината за неговата смърт, но вероятно времето на смъртта наистина е съвпаднало. Колкото до твърдението на Лорейн, че е видяла Стюарт Грийн жив, лесно можеше да се направи подобна грешка. Дори тя бе признала, че се съмнява. Вероятно е видяла някого, който много прилича на Стюарт. Ами обръснатата глава и козята брадичка, пък и седемнайсетте години, изминали от изчезването му – дори Брум не можеше да каже със сигурност, че промените от възрастта са нанесени върху неговата фотография. Освен ако Лорейн не бе сгрешила, разбира се. Освен ако Стюарт Грийн не е бил първата жертва, но извършителят... Той не мислеше така. Извадиха още един скелет. – Детектив Брум? Той се обърна. – Аз съм специален агент Гай Анджони. Благодаря, че ни повикахте. Двамата се ръкуваха. Брум бе твърде възрастен, за да си играе игрички с федералните за прилежащи територии. Той неистово желаеше да заловят това ненормално копеле. – Някаква следа за това кой е там долу? – Моята же... – Той за малко да каже „жена“. – Моята партньорка Ирин Андерсън прави списък на мъжете, които са изчезнали на или около Марди Гра. Можем да ви предоставим информацията, за да сравните имената с намерените трупове в кладенеца. – Много ще ни помогнете. Двамата наблюдаваха как скрипецът пускаше въжето надолу. – Чувам, че изглежда, имате заподозрян – рече Анджони. – Някой си Рей Ливайн. – Той е една от възможностите, но все още нямаме достатъчно доказателства. Вече си издействахме заповед за обиск на жилището му. – Страхотно. Може би ще координирате действията си с нашите хора? Брум кимна и извърна глава. Беше време да си тръгне от гората. Нямаше какво повече да прави тук. Щяха да работят часове, може би цели дни. Междувременно щеше да разбере какво са намерили хората му в мазето на Рей Ливайн, ако изобщо бяха намерили нещо. Помисли си за Сара Грийн и дали тя ще дочака да получат пълно потвърждение, че трупът му е в кладенеца, но не, медиите ще са съобщили вече всичко. Той не искаше Сара да го научи от някой агресивен репортер. – Мога да посрещна хората ви в дома на Ливайн – предложи Брум. – Ще съм ви благодарен. Искам да ви използвам, детектив. Нуждаем се от местен човек, който да работи с нас. – На ваше разположение съм. Двамата си стиснаха ръцете. С помощта на фенерчето си Брум тръгна по обратния път надолу по пътеката към автомобила си. Мобилният му телефон звънна. Видя, че обаждането идва от Меган Пиърс. – Ало? Ала не беше Меган Пиърс. Обаждаше се следовател от отдел „Убийства“ в областта Есекс, който му съобщи, че някой току-що се бе опитал да убие Меган Пиърс. На Ирин й отне известно време, ала накрая откри домашния номер на Стейси Парис, екзотичната танцьорка, с която Рос Гънтър и Рики Маниън се бяха занимавали и, поне в случая с Гънтър, всичко бе отмряло. Стейси Парис бе променила името си на Джейми Хемсли. Тя не се бе омъжила и притежаваше малък бутик за облекло в изисканото предградие Алфарета, щата Джорджия, на половин час път от Атланта. Ирин се питаше дали да й позвъни, но това не продължи дълго. Независимо от късния час тя взе телефона и набра номера. Обади се женски глас, леко провлачен по южняшки маниер, – Ало? – Джейми Хемсли? – Да, какво обичате? – Тук е детектив Ирин Андерсън от Полицейското управление в Атлантик Сити. Трябва да ви задам няколко въпроса. Последва кратко мълчание. – Госпожице Хемсли? – Не виждам как бих могла да ви помогна. – Не обичам да се обаждам без предупреждение като сега, но имам нужда от помощта ви. – Не знам нищо. – Добре, Джейми, или може би Стейси, разбирам – каза Ирин. – Както не знаеш и истинското си име, нали? – О, господи! – Южняшкият акцент бе изчезнал. – Моля ви. Умолявам ви. Оставете ме на мира. – Нямам интерес да ти навредя. – Изминаха близо двайсет години. – Разбирам, но открихме нови следи относно убийството на господин Гънтър. – За какво говорите? Рики уби Рос. – Не мислим така. Според нас направил го е някой друг. – Значи ще освободят Рики? – изхлипа тя. – Боже мой! – Госпожице Хемсли... – Аз не знам нищо, разбрахте ли? Бях боксова круша и за двамата психопати. Мислех... Мислех, че Господ ми е направил услуга. Нали знаете, с един куршум два заека? Той изолира и двамата от живота ми и ми даде възможност за ново начало. – Кой ти даде тази възможност? – Какво искате да кажете с този въпрос? Господ, съдбата, моят ангел пазител, знам ли? Двама мъже се караха кой да ме убие. И внезапно и двамата изчезнаха. – И вие бяхте спасена – каза Ирин повече на себе си, отколкото по телефона на свидетелката. – Да. Преместих се. Промених името си. Имам магазин за дрехи. Не е много, но си е мое. Разбирате ли какво говоря? – Разбирам. – А сега какво, Рики ще излезе от затвора ли? Моля ви, не му казвайте къде съм. Ирин премисли онова, което чуваше. Настоящата ситуация отговаряше на известен профил, появил се във връзка с изчезналите мъже – повечето от тях не бяха граждани за пример. Няколко от съпругите и приятелките им бяха реагирали по същия начин – бяха умолявали Ирин да не намира изчезналите им партньори. – Той няма да те намери, но аз трябва да попитам: Имаш ли представа кой може да го е направил? – Кой е убил Рос ли? – Да. – Освен Рики, никой друг. Мобилният телефон на Ирин звънна. Беше Брум. Тя благодари на Джейми Хемсли и й каза, че ако се нуждае от още нещо, ще й се обади. Обеща й да я извести, ако Рики Маниън излезе от затвора. След като и двете затвориха, Ирин отново вдигна мобилния си. – Ало? – Те са мъртви, Ирин – със странно монотонен глас изрече Брум. – Всички са мъртви. Ирин усети леда в гърдите си. – За какво говориш? Той й разказа за фотографията на ръчната количка, за връщането им при развалините, за труповете в кладенеца. Когато Брум свърши, Ирин рече: – Значи това е то? Всичко свърши? – За нас, предполагам. Федералните ще открият убиеца. Но някои части все още не си пасват. – Нито един случай не е съвършен, Брум. Знаеш го. – Да, така е, но там е работата. Току-що ми позвъни един следовател от полицията в Есекс. Тази вечер Меган Пиърс е била нападната от млада русокоса жена, чийто портрет си пасва с описанието на жената, забелязана в кантората на Хари Сътън. – Добре ли е? – Меган ли? Ранена е, но е жива. Обаче е убила нападателката си. Пробола я е в корема. – Леле. – Да. – Доказана самоотбрана? – Така ми каза тамошното ченге. – Откриха ли самоличността на русата жена? – Още не. – Как, мислиш, се вписва това? – Не знам. Може би няма връзка. Ирин не беше на това мнение. Нито Брум, знаеше го. – И какво искаш да направя? – попита тя. – Не можем да сторим много за Меган Пиърс. Когато местните полицаи се върнат с идентификацията на русата нападателка, може би ще можем да отлепим от тази точка и да продължим. – Съгласна. – Също така мисля, че все още трябва да помислим добре как точно убийството на Рос Гънтър е свързано с всичко това. – Току-що разговарях със Стейси Парис. – И? Ирин го информира за разговора си. – Не ни помага кой знае колко – каза той. – Нещо да отговаря на общия модел? – Мъже, които злоупотребяват с жените. – Правилно. – Така че съсредоточи се върху това. Злоупотребяващи приятели, годеници или нещо подобно. По някакъв начин Марди Гра е свързан с това. Този ден отприщва всичко. Така че поразширете кръга, вижте дали има и други изчезнали около Марди Гра, които сме пропуснали. – Добре. – И нещо още по-важно: федералните са горе при руините в момента и събират труповете. Ще имат нужда от помощта ти при определяне на самоличността им. Ирин го имаше предвид. – Няма проблем. Нека обработя подробностите и ще открия имената им. Ами ти? – Ще се отбия у Рей Ливайн, но после ще трябва да поговоря със Сара, преди медиите да се свържат с нея. – Ще бъде неприятно – забеляза Ирин. – А може би не. Може би тя ще приеме завършека. – Така ли мислиш? – Не. Мълчание. Ирин го познаваше доста добре. Тя премести слушалката от едното си ухо на другото и каза: – Добре ли си, Брум? – Добре съм. Лъжец. – Искаш ли да наминеш, когато свършиш? – Не, не мисля – отвърна той. А после: – Ирин? – Да? – Помниш ли медения ни месец в Италия? Беше странен въпрос, прозвуча като гръм от ясно небе, ала нещо в него, дори сред всичките мъртъвци около тях, накара Ирин да се усмихне. – Разбира се. – Благодаря ти. – За какво? Ала той бе затворил телефона. 35 „Слонът Луси“ бе затворен за през нощта. Рей почака да си тръгне и последният пазач. На отсрещния тротоар „Оранжерията на Вентура“, доста оживен ресторант и бар, бе във вихъра на забавленията. Което изключително затрудняваше влизането от тази страна. Рей заобиколи, отиде на обичайното място до магазинчето за подаръци и се прехвърли над него. Преди години, когато Каси бе задигнала ключа от бивше свое гадже, бе направила ключ и за него. Той го бе пазил през всичките тези години. Знаеше, че вече не му върши работа, ала това не го притесняваше кой знае колко. „Луси“ имаше по една врата във всеки от дебелите си задни крака. Посетителите ползваха едната. На другата имаше прост катинар. Рей взе един голям камък и с един удар го счупи. С помощта на фенерчето, вградено в ключодържателя си, Рей се заизкачва по спираловидната стълба, отвеждаща в търбуха на гигантския звяр. Вместо „вътрешности“ вътре имаше сводести стаи, които му придаваха усещането, че се намира в малка църква. Стените бяха боядисани в странен розов цвят, който претендираше за анатомично коректно оцветяване на стомашно-чревния тракт на животното. Рей се обзалагаше, че са целели тъкмо това. Преди години двамата с Каси бяха скрили спален чувал в килера. Изглежда, килерът е бил отстранен по време на ремонта на сградата. Рей се питаше дали някой не се бе препънал в стария спален чувал, какво си бяха помислили и какво бяха направили с него – после се зачуди защо, когато светът отново се затваряше над него, той си мислеше за нещо толкова тъпо. Беше глупаво да дойде тук. Не бе влизал в този пахидерм цели седемнайсет години, но ако коремът му би могъл да говори... Усмивка огря лицето му. Защо не? Защо, по дяволите, не? Достатъчно дълго се бе измъчвал. Сега онази ужасна нощ се връщаше в спомените му. Нямаше как да я спре. Бе на път да се срещне с онова тъй трудно време, така че защо да не си спомни възхитителните нощи? Както баща му винаги му бе напомнял, не можеш да се издигнеш, без да изпиташ и падението, няма ляво без дясно, така че не е възможно да имаш прекрасни преживявания, без да очакваш и лоши моменти. Ето го сега в корема на животното в очакване на единствената жена, която бе обичал някога – той осъзнаваше, че всъщност през изминалите седемнайсет години не се е радвал на добри преживявания. Имал е само лоши. Трогателно. Трогателно и глупаво. Какво ли щеше да си помисли баща му? Само една грешка. Една-единствена грешка, направена преди седемнайсет години, и той, дръзкият фоторепортер, който нямаше никакъв проблем да работи на фронтовата линия по време на въоръжени конфликти, бе допуснал тази единствена грешка да осакати душата му. Но такъв е животът, нали? Време. Решения. Късмет. Да плаче пред свършен факт. Колко атрактивно. Рей се изкачи по спираловидната стълба до обсерваторията, разположена на гърба на „Луси“. Нощният въздух беше свеж, откъм океана духаше силен вятър. Ухаеше прекрасно – на сол и пясък. Небето бе ясно и звездите блестяха над Атлантика. Гледката, помисли си Рей, спира дъха ти. Той извади фотоапарата си и започна да снима. Удивително, мислеше си той, с кое можеш да живееш и без кое не можеш. Когато свърши със снимките, Рей седна навън на студа да чака и се запита – отново колебания – как споделянето на истината с Меган щеше отново да промени изцяло нещата. Когато превърза ръката на Меган, лекарят измърмори нещо как на младини е работил при някакъв касапин, където опаковал мляно месо. Меган го разбра. Ръката й беше, меко казано, направена на кайма. – Но ще оздравее – добави докторът. През морфина тя все още усещаше пулсиращата болка. Болеше я и главата, вероятно като последица от сътресението на мозъка. Тя седна в леглото. Бяха накарали Дейв да остане в чакалнята, докато разпитваха Меган в леглото. Ченгето – тя се бе представила като районен следовател Лорън Мюз – прояви изненадващо здрав разум. Бе оставила Меган търпеливо да й разкаже за случилото се и дори не повдигна вежди, когато разказът й зазвуча като бълнуване на луд: – Да, вижте, излязох от дома на мои стари познати, когато тази елегантна блондинка се нахвърли върху мен с нож... Не, не знам името й... Не, нямам представа коя е, нито защо се опита да ме убие, освен че снощи я бях видяла да се навърта около кантората на Хари Сътън... Мюз я слушаше с опънато лице и рядко се намесваше в разказа й. Не задаваше снизходителни въпроси, не поглеждаше със съмнение в очите, нищо от този род. Когато Меган завърши, Мюз повика Брум в Атлантик Сити, за да потвърди разказа й. Сега, няколко минути по-късно, Мюз със замах затвори бележника си. – Добре, достатъчно за тази вечер. Сигурно сте капнали от умора. – Не можете да си представите. – Ще се опитам да разбера самоличността на блондинката. Мислите ли, че утре ще бъдете в състояние отново да поговорим? – Разбира се. Мюз се изправи. – Грижете се за себе си, Меган. – Благодаря. Ще ми направите ли една услуга? – Кажете. – Бихте ли помолили лекаря да пусне съпруга ми при мен? Мюз се усмихна. – Дадено. Когато остана сама, Меган опря гръб във възглавницата. Мобилният й телефон бе на нощното шкафче отдясно. Помисли си да изпрати съобщение на Рей, че няма да се появи на срещата – че всъщност никога повече няма да се появи, – ала се чувстваше твърде слаба. Само след миг Дейв се втурна в стаята със сълзи в очите. Внезапно Меган бе обзета от друг спомен от болница и дъхът й секна. Кайли бе на петнайсет месеца, тъкмо бе започнала да върви и те я бяха взели със себе си на празнична вечеря по случай Деня на благодарността в дома на Агнес и Роланд. Всички се въртяха в кухнята. Агнес тъкмо бе подала на Меган чаша чай, когато се обърна и видя препъващата се Кайли да се навежда силно от най-горното стъпало на стълбите за мазето. Роланд, научи по-късно тя, не бе заковал правилно парапета. Докато тя гледаше с нарастващ ужас в очите, парапетът поддаде и Кайли се търколи надолу по бетонните стъпала. Дори сега, когато си спомняше случката, станала преди четиринайсет години, Меган все още усещаше майчинската си паника. Спомни си, че в тази кратка секунда тя усети неизбежното: стъпалата на мазето бяха стръмни и тъмни, с назъбени ръбове. Бебето й щеше да падне с главата надолу върху бетона. Меган не можеше да направи нищо, за да я спре – бе твърде далеч, – освен да седи с чашата в ръка и вцепенена да гледа как бебето й пада. Винаги щеше да помни какво се случи после. Дейв, който седеше до нея, се гмурна в отворената врата. Гмурна се. Сякаш подът бе басейн. Без никакво колебание, нито време, за да помисли. Дейв не беше кой знае какъв атлет, нито притежаваше светкавични рефлекси. Не бе нито особено пъргав, нито ловък, но все пак той се гмурна на покрития с линолеум под със скорост, която никога не би постигнал, ако бе тренирал дори десет години. Когато Кайли започна да пада и да изчезва от очите им, Дейв се плъзна към отворената врата, протегна ръка напред и сграбчи падащата Кайли за глезена. Не успя да спре моментума на движението си и не можа да се задържи, а падна надолу по твърдите стъпала, но успя по някакъв начин да хвърли Кайли към вратата на кухнята и да я спаси. Дейв нямаше никакъв начин да предотврати собственото си падане. Той тежко рухна долу в основата на стъпалата и си счупи две ребра. Меган бе чувала за подобно геройство, тъй рядко срещано сред съпрузи и родители, които се жертват, без да помислят. Беше чела за престрелки, при които съпрузите прикривали с тяло съпругите си и спасявали живота им. Те невинаги са били добри мъже по класическата дефиниция на това понятие. Някои са били пияници, други – комарджии или крадци. Но на някакво равнище са били смели по рождение. В душата си те са били самопожертвователни и чисти. Карали са те да се чувстваш в безопасност, да усещаш, че се грижат за теб, че те обичат. Това не може да се научи. Или го имаш, или го нямаш. Още преди това да се случи, Меган знаеше, че Дейв притежава тези качества. Той седна до нея и взе ръката й в своята. Нежно я погали по косата, сякаш внезапно се бе превърнала в порцелан и можеше да се счупи. – Щях да те загубя – каза Дейв и в гласа му прозвуча страхопочитание. – Нищо ми няма – отвърна тя, а после, тъй като животът можеше да бъде и застрашително практичен в моменти на презрян ужас, попита: – Кой гледа децата? – При семейство Реалес са. Не се тревожи за тях, става ли? – Става. – Обичам те – каза той. – И аз те обичам – отговори тя. – Повече, отколкото можеш да си представиш. Но трябва да ти кажа истината. – Може и да почака – каза той. – Не, не може. – Ранена си. Господи, снощи едва не те убиха. Истината не ме интересува. Интересуваш ме само ти. Тя знаеше, че в този миг той говореше сериозно – също така знаеше, че с течение на времето той щеше да промени мнението си. Тя щеше да се излекува и да се върне вкъщи и тогава въпросите отново щяха да се натрупат. Може би той можеше да чака. Ала Меган не можеше. – Моля те, Дейв, остави ме да говоря, може ли? Той кимна. – Може. А после, докато ръката му бавно се отлепи от нейната, Меган му разказа всичко. Когато на вратата се позвъни, ръката на Дел Флин автоматично се стрелна към медала „Свети Антоний“. Дел седеше вкъщи и гледаше мач. Той се радваше за любимия си баскетболен тим, който играеше в момента, ала единственият отбор, когото семейство Флин обичаше истински, бе „Филаделфия Игълс“. Футболът беше играта на Дел. Три поколения от мъжете на семейство Флин – бащата на Дел; Дел; синът на Дел, Карлтън – бяха привърженици на „Орлите“10. Преди повече от двайсет години, когато Дел най-после бе започнал да прави сериозни пари, той започна да купува билети на петдесетметровата линия за целия сезон. Отне му две години да убеди своя старец да не отиде на работа в кръчмата поне една неделя и да присъства на мача. Беше велик ден, „Орлите“ победиха „Каубоите“ с три точки. Не след дълго бащата на Дел почина – рак на белите дробове; вероятно го бе получил поради дългите години работа в задимената кръчма, – така че работата му буквално го бе убила. Ала тази игра бе хубав спомен, такъв, какъвто Дел носеше у себе си и понякога го изваждаше в съзнанието си, когато искаше да си спомни за своя старец, преди проклетата болест да бе прояла вътрешностите му. 10„Игълс“ (от англ. „Eagles“) означава „орли“ на български. – Б. пр. Дел си припомни как взе Карлтън за първи път на мач, когато синът му беше само на четири години. „Орлите“ играеха с „Червенокожите“ и Карлтън бе пожелал да си купи вимпел на „Червенокожите“, макар да не ги обичаше. След това им стана нещо като традиция – Карлтън колекционираше вимпели на противниковите отбори и ги окачваше на стената над леглото си. Дел се учуди, когато това свърши, когато Карлтън престана да събира вимпели и когато накрая реши да ги свали от стената. По телевизията видя, че новият център-нападател на противника пропусна две свободни хвърляния. Дел вдигна ръце от възмущение и се извърна, сякаш да оплаче лошото подаване със своя син. Карлтън, разбира се, не беше в стаята. Нямаше да го заинтересува. И той беше за „Орлите“. Господи, това момче обичаше да ходи по мачове. Обичаше всичко, свързано с играта – да подритва топката, да я хвърля на паркинга, да купува вимпелите, да припява бойната песен на „Орлите“. От осемте домакинствания на мачове годишно Карлтън обикновено посещаваше само две-три, макар че се молеше на баща си да го вземе на повече. Но на останалите Дел вземаше приятели или бизнес съдружници, или пък даваше билетите на някого, комуто дължеше услуга. Господи, каква тъпа, безсмислена загуба. Колкото по-голям ставаше Карлтън, толкова по-малко искаше да ходи с баща си. Дел също. Карлтън предпочиташе да излиза с приятелите си, а след мача да се шляе и да се весели с тях. Така става обикновено, нали? Баща и син не могат да пишат една и съща страница в историята – също като в старата песен „Котката е в люлката“. Дел се чудеше в кой момент Карлтън бе започнал да се отклонява от пътя. През последната година в гимназията се случи инцидент: едно момиче бе обвинило Карлтън, че я изнасилил и й нанесъл побой след срещата им. Карлтън бе обяснил на Дел, че му се ядосала, защото след като прекарал нощта с нея, я бе изоставил. Дел му повярва. Че кой би изнасилил момиче, с което е на среща? Изнасилвачите се крият в храстите, изскачат ненадейно и така нататък. Момичето не ги кани в дома си. И все пак имаше охлузвания и следи от ухапвания, но Карлтън каза, че така му харесвало. Дел не знаеше, ала не се и интересуваше от неща като „тя каза“, „той каза“. Нямаше начин синът му да отиде в затвора поради някое недоразумение. Така че Дел направи някои плащания и всичко се размина. Така ставаше. Синът му бе добро хлапе. Може би преминаваше през някакъв особен етап на развитие. Ще премине. Но все пак нещо в момчето се бе променило и сега, когато разполагаше с толкова много свободно време, Дел се мъчеше да разбере какво. Можеше да е и футболът. Когато бе много млад, Карлтън бе изключителен защитник. В осми клас бе счупил всички рекорди за сезона. Но тогава Карлтън бе престанал да расте. Това страшно го разстрои. Карлтън не бе виновен. Чисто и просто виновна бе генетиката. Нищо не можеше да се направи. Когато Карлтън бе понижен в по-долна категория, той стана дори по-добър и Дел го заподозря, че взема стероиди. Ето откъде започна всичко. Вероятно. Кой може да е сигурен? Дел се опита да се съсредоточи върху мача и с изненада откри, че не му е възможно. Странно какво може да ти сервира животът. Всъщност пет пари не даваше, ако победи противниковият отбор, а не неговите любимци. И все пак. Независимо какво се случваше в живота му, Мария, разбира се, би се заляла от смях, ако го видеше до такава степен обладан от мача по телевизията. Щеше да посочи към телевизора и да каже: „Мислиш ли, че тези момчета биха дошли в службата ти да те окуражават?“. В думите й имаше логика, но какво от това? И сякаш да покаже, че не му мисли злото, Мария тутакси ще му донесе нещо за хапване – я пържени картофки, я начос, я някаква друга вкуснотия. Тъкмо когато седеше на белия си диван и си мислеше за своята сладка Мария, а противниковият отбор побеждаваше с осем на нула, Дел чу, че на вратата се позвъни. Ръката му моментално сграбчи медала „Свети Антоний“ от Падуа. Когато изгубиш нещо, трябва да повтаряш името му, а Дел знаеше, че същото се отнася и за изчезналите хора. Когато бе по- млад, Дел считаше подобни неща за пълни глупости, ала с годините бе станал суеверен. Той се отлепи от бялата кожена седалка и отвори парадния вход. Голдбърг, ченгето, стоеше навън в студа. Не каза нищо. Нямаше нужда. Очите им се срещнаха и Голдбърг му направи най-лекото и унищожително кимване, което човек може да направи на друг човек. Дел почувства, че нещо в гърдите му се разтроши и стана на прах. Не получи опровержение. Не и в началото. В началото имаше само съкрушителна яснота. Дел Флин съвършено добре разбираше какво означава това. Момчето му си бе отишло завинаги. Никога повече нямаше да се върне. Синът му бе мъртъв. Младият му живот бе прекършен. Нямаше да има помилване, нямаше да се случи чудо, нямаше да стане нищо, което да го спаси. Дел нямаше вече да го прегърне, нямаше да го види, да говори с него. Край на мачовете с „Орлите“, Карлтън бе изчезнал, нямаше го вече и Дел знаеше, че никога нямаше да се върне. Коленете му се подкосиха. Той започна да рухва – всъщност това и желаеше, – ала Голдбърг го прихвана със силните си ръце. Дел клюмна на гърдите на огромното ченге. Болката бе твърде остра, неизмерима, непоносима. – Как? – попита накрая Дел. – Намерихме го близо до мястото, където открихме кървавите петна. – В гората ли? – Да. Дел си представи Карлтън в гората – сам, на открито в студа. – Имаше и други трупове. Според нас може би е дело на сериен убиец. – Сериен убиец ли? – Така мислим. – Искате да кажете, че е нямало никаква причина? Че са убили момчето ми случайно? – Все още не знаем. Дел се опита да отпъди болката, помъчи се да се съсредоточи върху онова, което казваше Голдбърг. Така прави човек, когато агонизира. Някои използваха отричането. Други – необходимостта от отмъщение. Така или иначе, човек не се съсредоточава върху смисъла, защото това би било непоносимо. Отклоняваш го и го заместваш с нещо неуместно, тъй като не можеш да промениш ужасната истина, нали така? Със сълзи на очи Дел попита: – Страдало ли е момчето ми? Голдбърг се замисли за миг. – Не знам. – Заловихте ли убиеца? – Още не. Но ще го заловим. Дел чуваше по телевизията как зрителите домакини ликуват. Противниковият отбор бе направил нещо. Синът му бе мъртъв, но хората ликуваха. На никого не му пукаше. В къщата все още имаше електричество. Автомобилите продължаваха да се движат. Хората продължаваха да се радват за любимите си отбори. – Благодаря, че ми го съобщи лично – Дел се чу да изрича. – Имаш ли с кого да бъдеш? – Жена ми скоро ще се прибере. – Искаш ли да остана с теб, докато тя си дойде? – Не. Добре съм. Благодаря, че намина. Голдбърг се прокашля. – Дел? Той вдигна поглед към лицето на Голдбърг. На него бе изписано истинско съчувствие, но и нещо друго. Голдбърг каза: – Не искаме и други невинни да пострадат. Нали разбираш какво ти говоря? Дел не отговори. – Отзови онези луди – рече Голдбърг, като му подаде мобилен телефон. – Достатъчно смърт за една нощ. През ослепяващата агония наистина се виждаше съкрушителна яснота. Голдбърг беше прав. Бе пролята твърде много кръв. Дел Флин взе телефона от ръката му и набра номера на Кен. Но никой не отговори. Брум позвъни на Сара Грийн. – Ще си бъдеш ли вкъщи след час? – Да. – Може ли да се отбия? – Нещо ново ли има? – Да. Последва кратка пауза. – Не ми звучи като добра новина. – Ще бъда там след час. Уличното осветление пред жилището на Рей Ливайн бе твърде ярко и твърде жълто и придаваше на всичко твърде жлъчен вид. Пред скромното жилище бяха паркирани четири полицейски коли. Когато Брум се приближи, един микробус, натоварен с федерални агенти, също спря отпред. Той побърза да влезе и намери Додс. – Нещо ново? – попита Брум. – Нищо изненадващо, ако това искаш да кажеш. Никакво оръжие. Никаква товарна количка. Нищо от този род. Вече разглеждаме фотографиите в компютъра му. Поне се уверихме, че по този въпрос човекът не ни е излъгал – снимките край старата фабрика за желязна руда са направени на осемнайсети февруари през различни години, а не на Марди Гра. Това доказваше казаното от Рей Ливайн по великолепен начин. Додс погледна през прозореца. – Федералните ли пристигнаха? – Аха. – Те ли поемат случая? Брум кимна с глава. – Сега той е техен. Брум погледна часовника на китката си. Нямаше защо да се шляе наоколо. Можеше да отиде в дома на Сара и да й обясни. – Ако няма друго... – Не, няма. Но едно нещо ми направи странно впечатление. – Какво е то? – Рей Ливайн. Това ли е истинското му име? – Да. Додс кимна с глава, този път повече на себе си. – Познаваш ли други хора с името Ливайн? – Няколко, защо? – Евреи са, нали? Имам предвид, че Ливайн е еврейско име. Брум огледа дупката, наречена мазе, и навъсено погледна към Додс. – Не всички евреи правят много пари. Знаеш го, нали? – Не това имам предвид. Не ги гледам стереотипно, нищо подобно. Виж, просто го забрави, става ли? Не е кой знае какво. – Кое не е кой знае какво? – попита Брум. – Нищо. Но добре, както казах, не открихме нищо инкриминиращо. Само това – сви рамене той. – Какво ли би правил един евреин с него? И той връчи на Брум малко найлоново пликче за съхраняване на доказателства. Брум погледна съдържанието му. Отначало не разбра какво е това, ала след секунди, когато най- после проумя, главата му се замая, сякаш падаше все по-надолу и по-надолу и не можеше да се спре. Светът му, който вече се бе разклатил, направи още един остър завой и той едва се задържа на краката си. – Брум? Той не обърна внимание на гласа. Попремига, погледна отново и усети как стомахът му се сви, защото вътре в найлоновата торбичка видя медал на Свети Антоний. От мястото си на отсрещната страна на улицата Кен гледаше как Лорейн излиза от „Ла Крим“ през задната врата. Отне й доста време да мине през паркинга. Излизането й бе цяло събитие. Всяко момиче, работещо на това място, се обръщаше към по-възрастната барманка и я даряваше с продължителна прегръдка. В отговор Лорейн приемаше прегръдката, а после даваше на всяка по нещо, което те желаеха да имат – я ще ги изслуша със съчувствие, я ще ги дари с крива усмивчица в стил „разбирам те“, я ще им каже по някоя мила дума. Беше им като майка. Когато накрая мина покрай всички и тръгна да се прибира, Кен я последва на безопасно разстояние. Домът й не беше далеч. Барманката живееше в къща, която, меко казано, бе видяла и по-добри дни, макар че вероятно бе мрачна още от първия си ден. Лорейн извади ключ, за да отвори вратата, и изчезна вътре. В задната част светнаха две лампи. Иначе в цялата къща бе тъмно. Това показваше, че беше сама. Кен обиколи къщата, като надничаше през прозорците. Откри Лорейн в кухнята. Помисли си, че изглежда изтощена. Бе свалила обувките си с високи токчета и бе вдигнала босите си крака на стола. Топлеше ръцете си с чаша чай, като леко отпиваше от нея със затворени очи. На по-силната светлина в стаята тя изглеждаше много по непривлекателна, много по-стара, отколкото я бе видял в мъждивата светлина на заведението. Това, разбира се, бе логично. Ама че живот си бе построила тази барманка, помисли си Кен. Ако я спаси от мизерния й живот, щеше да й направи огромна услуга. Кен усети как непреодолимото желание го обхваща отново, и то с пълна мощ. Ръцете му се свиха в юмруци. Погледна към кухненската маса и си каза: да, вероятно щеше да е доста яко преживяване. Време беше да се залавя за работа. Кен се приближи до вратата на Лорейн и в същия миг телефонът му завибрира. Провери от кой номер му звънят и като видя, че не е Барби, реши да не отговаря. Той почука, приглади косата си и зачака. Дочу шумолене, а после най-горната ключалка се отключи и дръпнаха резето. Странно е колко много хора правеха същото. Купил си най- скъпата ключалка, но я отключваш и отваряш вратата на всяко потропване. Лорейн отвори очи малко по-широко, когато зърна Кен, ала не затръшна вратата под носа му, нито каза нещо подобно на: „Така, така. Бас ловя, че е красивият опечален, който прилича на бившия ми“. Тя опита да се усмихне с онази усмивка, която той бе видял в клуба, ала не се получи много добре. Кен забеляза... страх може би? Да, страх. Обруленото й от времето лице леко се набръчка и това го развълнува. Кен й предложи най-милото изражение на лицето си. – Трябва да поговоря с вас за нещо. Лорейн не изглеждаше твърде въодушевена пред перспективата – може би се изплаши, – ала не бе от типа жени, които ще направят сцена или ще изгонят някого. – Много е важно, наистина – каза той. – Мога ли да вляза? – Не знам – отвърна Лорейн. – Късно е. – О, не се притеснявайте – той оголи всичките си зъби в усмивка. – Ще ви отнема не повече от секунда, обещавам. И тогава Кен влезе и затвори вратата след себе си. Навън застудяваше и затова Рей слезе по стълбите обратно в сводестата „стая в корема“ на „Луси“. Беше глупаво да дойде тук. Какъв бе смисълът всъщност? Да, той пазеше чудесни спомени от това място. Може би си мислеше, че и Каси има такива спомени. Но какво от това? Нима мислеше, че ще я накара да се върне в спомените си към онова време и място и така ще й помогне да разбере какво бе направил той? Тъпо. Да, някои неща можеха да станат по-хубави от декора и контекста, но нима бе толкова наивен да смята, че от факта, че е вътре в сградата, ще последва хормонален взрив и този взрив ще промени стореното от него и ще го направи по-приятно? Внезапно се почувства като лош търговец на недвижими имоти, който вярва, че местоположението, местоположението и само местоположението ще направи предложението му много по-приемливо. Рей погледна към телефона си. Никакво съобщение от Каси или Меган, или както й бе името. Хрумна му отново да я потърси, но нима имаше смисъл? Щеше да чака още един час, може би два и да си тръгне. Къде щеше да отиде? Ченгетата вероятно са привършили работата си в жилището му, но нима наистина искаше да се върне в онова мръсно мазе? Не. Беше време да се разкара. Ако Каси – нямаше да престане да я нарича Каси, а не Меган – не искаше да чуе онова, което той имаше да й каже, е, той просто трябваше да намери начин да се справи с проблема. Но нямаше смисъл да стои тук, а светът около него да се разпада. Беше твърде рисковано и макар през годините с лекота да бе намирал начини да опропасти живота си, той нямаше склонност към самоубийство. Когато Рей тръгна към стълбите в задния крак на „Луси“, отдолу дочу шум. Спря и се ослуша. Някой бе отворил вратата. – Каси? – Не е Каси, Рей. Сърцето му се сви, щом позна гласа. Той принадлежеше на детектив Брум. – Как ме откри? – попита Рей. – По сигнала на мобилния ти телефон. Лесно е, когато някой остави телефона си включен. – Да. Така е. – Свърши се, Рей. Той не каза нищо. – Рей? – Чувам те, детективе. – Няма смисъл да бягаш. Заобиколен си. – Добре. – Въоръжен ли си? – Не. – Дошъл съм да те арестувам, Рей. Разбираш ли? Без да е сигурен какво да отвърне на това, Рей се спря на: – Да, разбирам. – Тогава направи услуга и на мен, и на себе си – рече Брум. – Улесни нещата и ще сме в безопасност. Коленичи на пода и сложи ръце на главата си. Ще те закопчая и ще ти прочета правата. 36 На другия ден в осем сутринта Меган отвори очи и усети цялата болка на света. Нощта бе дълга в много отношения и не на последно място в това влизаше и емоционалното бреме да разкаже на Дейв цялата истина за своето минало – така че сега всяка частица на тялото й изпитваше още по-остри болки. Най-лоша от всички бе болката в ръката; сякаш бе нахапана от тигър, а после бе смазана от нещо тежко. Някакъв ковач безмилостно използваше черепа й за наковалня. Езикът и устата й бяха сухи като Сахара и тя ги усещаше като по време на най-тежък махмурлук. Меган бавно отвори очи. Дейв седеше на ръба на леглото, хванал с ръце главата си. Сякаш и него го болеше, макар да не чувстваше пулсиращата болка, която мъчеше нея. Косата му стърчеше във всички възможни посоки. Тя се досети, че той бе останал до нея през цялата нощ. Опита се да си припомни по кое време бе свършила разказа си – Дейв рядко се бе обаждал, – ала не можа. Тя бе говорила до пълно изтощение и не толкова заспа, колкото сякаш припадна от умора, от болката и морфина, който й поставиха. Ако Дейв бе изрекъл някакъв коментар върху думите й, тя не си го спомняше. Меган не бе чувствала такава жестока жажда. Когато протегна ръка към чашата с вода на нощното шкафче, сякаш цялото й тяло изпищя от недоволство. Тя тихо извика. Дейв вдигна глава и каза: – Нека ти я подам. Той се приближи до шкафчето и внимателно вдигна чашата към нея, като намести сламката между устните й. Тя жадно отпи. Водата бе чиста амброзия. Щом тя свърши, Дейв върна чашата на мястото й и седна до нея. – Как се чувстваш? – попита. – Сякаш съм се целувала с автобус. Той се усмихна и я погали по челото. – Да повикам лекаря. – Още не. Ръката му бе хладна. Тя затвори очи и се занаслаждава на допира му. По страната й се търкулна сълза. Не знаеше защо. – Мислех върху всичко, което ми каза – рече Дейв. – Все още се опитвам да го премисля. – Знам. Но говори с мен, съгласен? – Съгласен. Тя отвори очи и го погледна. – Тежко е – каза Дейв. – От една страна, каква си била в миналото като че ли всъщност няма значение. Обичаш ли ме? – Да. – Лъжеш ли ме? – Не, разбира се, че не. – Тогава какво има значение? Всички имаме минало. Всички имаме тайни. Или нещо за криене. – Той се премести от мястото си. – Това е от една страна. Тази част разбирам аз. – А от друга страна? Дейв поклати глава. – Все още обмислям. – Обмисляш – каза тя, – или преценяваш? Видът му стана объркан. – Не съм сигурен, че те разбирам. – Ако неизвестното ми минало се криеше в това, че преди да се запознаем съм била богата принцеса и девственица, мислиш ли, че щеше да ти е толкова тежко да премисляш? – Нима ме смяташ за плиткоумен? – Само питам – отвърна тя. – Въпросът е напълно логичен. – И ако кажа „да“, щеше да ти е по-лесно да смелиш този сценарий? – Щях да разбера, така е. Дейв премисли и това. – Искаш ли да чуеш една странна истина? Тя чакаше. – Никога не съм ти вярвал напълно, Меган. Не, почакай, това не е съвсем така. Имам предвид, че никога не съм ти вярвал. Аз ти се доверявах. Безусловно. Направих те моя жена, обичах те и знаех, че и ти ме обичаш. Живеехме един живот, спяхме в едно легло и имахме наши собствени деца. Дейв тежко преглътна, погледна встрани, обърна се с гръб към нея. – Щях да ти поверя живота си. Знаеш го. – Знам. – И все пак невинаги ти вярвах. Можеш да се довериш на някого и да знаеш, че в това има и нещо друго. Знаеш ли какво имам предвид? – Да. – Беше ли ти трудно да ме лъжеш през всичките тези години? – Не лъжех само теб, а всички. – Но най-вече мен. Тя не започна да го разубеждава. – Беше ли ти трудно? Меган се позамисли. – Не съвсем. Той отново седна. – Леле, колко сме честни. – Истината не бе реалната опция. Не виждах никакъв смисъл да ти разкажа за миналото си. Истината можеше само да влоши положението. – Значи трябва да ти е било трудно? На дадено равнище. – Според мен свикнах. Той кимна с глава. – Част от мен иска да научи подробности, защото иначе въображението ми няма да го издържи, ако разбираш какво имам предвид. Тя кимна. – Ала по-голямата част от мен е наясно, че по-добре е да не обръщаме внимание. – Беше много отдавна, Дейв. – Но все пак е част от теб. – Липсва ли ти? – Няма да се извинявам, ако е така. – Не това те питах. Попитах те дали ти липсва. Очите й отново се напълниха със сълзи. Тя нямаше намерение отново да го излъже, не и след като бе преминала през толкова много изпитания, за да му каже истината. – Когато си бил в гимназията, ти си бил член на театралната трупа, нали така? – Е? – И вие, както всички момчета, сте се шляели навън, сприятелявали сте се и сте пушели трева. Ти ми го каза. – Не виждам връзката – отвърна Дейв. – На теб това ти липсва, така ли е? Но не би се върнал в онези времена – те отдавна са отминали. Трябва ли да намразя миналото си, за да можеш ти да ме приемеш? Дейв сякаш се сепна и се облегна назад. – Наистина ли мислиш, че е едно и също? – Кое му е различното? Той потърка лицето си с длани.. – Не знам. Тъкмо това трябва да премисля. – Дейв се опита да се усмихне. – Мисля, че лъжите се отразяваха по-силно върху нас, отколкото си представяш. Породиха дистанция между двама ни. Нормално. Така че сега ще бъде друго. Може да стане по-хубаво. Телефонът на нощното шкафче издрънча. Дейв се намръщи. – Не биваше да те безпокоят. Меган протегна здравата си ръка към апарата. – Ало? – Чух, че си имала трудна нощ. Беше детектив Брум. – Ще се оправя. – Не си ли включила телевизора тази сутрин? – Не, защо? – Карлтън Флин е мъртъв. И други мъже са намерени мъртви. Открихме труповете им в един кладенец близо до старата пещ. – Какво? – Този път Меган успя да седне в леглото. – Не разбирам. И Стюарт Грийн ли е между тях? – Най-вероятно. Все още оглеждат труповете. Разговор за опитите да осмислиш нещата. – Почакайте, значи някой ги е убил? – После ще ти разкажа подробностите, но в момента имам нужда от помощта ти. – Как? – Знам, че много те боли, така че ако... – Какво ви е нужно, детектив? – Снощи арестувахме Рей Ливайн за убийствата. Тя отвори уста, ала от нея не излезе и дума. Светът й отново се преобърна с главата надолу. – Това някаква шега ли е? – Не... – Какво ви е? Полудяхте ли? Дейв я погледна укорително. Тя не му обърна внимание. – Брум! – извика тя. – Тук съм – отвърна Брум. Меган поклати глава, готова да му заяви, че това просто не е възможно, ала после си спомни за предишната нощ, за последните думи на Рей: „Не ти казах истината“. – Не, не, това е някаква грешка – заяви тя и усети как една сълза се отрони от очите и се търкулна по лицето й. – Чувате ли ме? Имате ли доказателства? – Не ми се ще да говоря за това в момента, но имам нужда от помощта ти. – Как? – Задържахме Рей. Той няма да разговаря с никого от нас. Ще говори само с теб, на четири очи. Знам, че искам много в сегашното ти състояние, а това със сигурност може да почака няколко дни, докато се съвземеш... – Какъв е адресът? – попита тя. Дейв я гледаше с широко отворени очи и мълчеше. Меган внимателно слушаше. После затвори телефона и се обърна към съпруга си. – Ще ме закараш ли до един затвор? Брум затвори телефона след разговора си с Меган и се върна обратно при Рей. Рей Ливайн бе облечен в оранжеви затворнически дрехи. И ръцете, и краката му бяха във вериги. Намираха се в стаята за разпити на Районния затвор в Атлантик Сити. Рей бе повикал единствения си приятел в областта, своя шеф Фестър, и Фестър му уреди адвокатска защита в лицето на Флеър Хикъри, който трябваше да представлява Рей. Хикъри бе известен като много добър и колоритен човек. Щом Брум влезе в стаята, Флеър Хикъри, чийто костюм с цвят на лавандула идваше малко пресилено за осем сутринта, попита: – Е? – Тръгва. – Чудесно. – И все пак бих искал да задам няколко въпроса на клиента ви. – А аз бих искал да съм в джакузито заедно с Хю Джакман – контрира Флеър, като махна два пъти с ръка. – Но пък можем да помечтаем, нали? Клиентът ми бе достатъчно ясен. Преди да ви каже и една дума, той желае да поговори на четири очи с Меган Пиърс. А сега – къш! Брум излезе от стаята. Специален агент Анджони сви рамене и рече: – Хапливата забележка бе съвсем заслужена. – Съгласен съм. – Ще й отнеме поне час да дойде дотук, дори да й изпратим полицейски ескорт. Защо не излезете на чист въздух? – Трябва да се върна в „Ла Крим“. – В нощния клуб ли? Защо? Брум не си направи труда да му обяснява. Той се отправи навън към автомобила си. Все още имаше липсващи брънки. Нощта бе наистина дълга. Федералните продължаваха да претърсват жилището на Рей Ливайн с надеждата да намерят и други трофеи. Труповете, извадени от кладенеца досега, наброяваха дванайсет, макар че колкото по-надълбоко слизаха, толкова по-трудно ставаше да определят веднага кои кости на кого принадлежат. С годините труповете се бяха изпочупили, натрупани накуп, като кладенецът се бе превърнал в последното им убежище. След като предишната нощ арестува Рей Ливайн, Брум се отправи към обречената къща, която в миналото бе семейният дом на Стюарт и Сара Грийн. Съобщи на Сара онова, което бе научил: че всички улики водят до факта, че Стюарт е на дъното на кладенеца и че е бил жертва на сериен убиец. Както винаги Сара внимателно го слушаше. Щом той свърши, тя каза: – Останах с впечатление, че наскоро някой е видял Стюарт. Така че ето накъде се бе запътил Брум сега – към „Съботна хапка и мръвка“ на „Ла Крим“. Отваряха за закуска точно по това време и учудващо бързо правеха доста оживена търговия. Той не мислеше, че от това пътешествие ще се роди нещо кой знае колко важно. Брум беше убеден, че Лорейн ще свие рамене и ще заяви: „Казах ти, че не съм сигурна. Но ти просто не ме послуша“. Ала истината беше – истина, която може би той щеше да започне сам да си признава, – че искаше да види Лорейн. Нощта бе ужасна, изпълнена с кръв и мъртви тела. Той, разбира се, имаше професионално извинение за посещението си при нея, но може би просто искаше да е с нея, да вижда познатото хубаво лице да отвърне на погледа му, лице на жена, която не бе омъжена за друг. Така я чувстваше – Лорейн, още един ранен от града ветеран, около когото той се чувстваше добре. Може би искаше само това. Може би искаше да потъне за известно време в нейната успокояваща крива усмивка и гърления й смях. А може би фактът, че тя умира, че може би след няколко месеца нямаше изобщо да бъде тук... може би това го караше да осъзнае дълбокото си нежелание отново да изпита, че още някой му липсва в този живот. Нима бе толкова нередно? Охранителите в „Ла Крим“ тъкмо отваряха вратите, когато той пристигна. Някои от редовните посетители се бяха наредили на опашка отрано, вероятно идваха направо от казината или от други нощни заведения. Това бе клиентелата за закуска – не хора, събудили се и дошли за сутрешно похапване, а такива, които са будували цяла нощ и желаят да започнат деня с шоуто на стриптийзьорките. Можеш да го погледнеш от която си страна искаш, но бе трудно да не направиш заключението, че те са, меко казано, доста отчаяни и странни. На влизане Брум кимна на облечените в черно охранители. Прекоси тъмните сепарета и се запъти направо към бара на Лорейн. Ала нея я нямаше. Тъкмо щеше да се обърне и да попита къде е, когато някой го бутна изотзад и той залитна. Беше червендалестият Руди. – Какво, по дяволите, искаш, Руди? Руди посочи с тлъстия си пръст към него. – Предупредих те. – За какво говориш? – Най-напред разговаря с Тони. Добре де, голяма работа. Такива като нея под път и над път. Добре. – Той отново го сръга. – Но аз те предупредих, нали? – За какво си ме предупредил? – Казах ти, че Лорейн е различна. Че е специална. Казах ти какво ще направя, ако нещо й се случи. Брум замръзна на място. Сякаш музиката внезапно зазвуча по-силно. Стаята се завъртя. – Къде е тя? – Не ме баламосвай с подобни въпроси – къде била тя. Знаеш много добре... Брум го сграбчи за реверите и го запрати към стената. – Къде е тя, Руди? – Това те питам и аз, боклук такъв. Не се е появявала тази сутрин. 37 Меган седеше срещу Рей в безличната и, независимо от това, сюрреалистична стая за разпити. По време на пътуването до града всички в колата бяха унили. Обади се федерален агент на име Гай Анджони и подробно я информира за убийствата и ареста. Беше неописуемо. Когато тя остави телефона, Дейв се опита да поговори с нея. Тя не му отговори. Дейв вече знаеше за миналите й отношения с Рей – не всички подробности, разбира се, но напълно достатъчно. Тя от своя страна знаеше, че никак няма да му е леко. Искаше да го успокои и да му вдъхне увереност. Дейв го заслужаваше, заслужаваше дори повече. Ала в момента бе потресена. Това щеше да почака. Меган бе преминала през метален детектор и цялостно претърсване, преди да й разрешат да влезе в полицейското управление. Вътре имаше петима души: специален агент Гай Анджони; двама полицаи; Флеър Хикъри, адвокатът на Рей, който я поздрави с топла усмивка на устните; и, разбира се, Рей. Флеър Хикъри повдигна малък свитък документи. – Това са клетвени декларации, според които разговорът ви с моя клиент няма да бъде донесен до знанието на някого, няма да бъде записан или използван по какъвто и да е начин – заяви той. – Всеки в тази стая е подписал такъв документ. – Добре. – Бих бил наистина много благодарен, ако и вие подпишете документа, с което да обещаете, че няма да разпространите каквото и да е, казано от моя клиент по време на този разговор. – Не е необходимо – обади се Рей. – То е и за нейно добро – обясни Флеър. – Макар ти да й вярваш, Рей, аз се опитвам да затрудня противната страна, за да не могат да я убедят да проговори. – Няма нищо – каза Меган. Пръстите на ранената й ръка все още функционираха добре и тя хвана писалката и драсна нещо като подпис. Флеър Хикъри събра документите. – Добре, господа, време е да си тръгвате. Специален агент Анджони се запъти към вратата. – Ще ви наблюдаваме, госпожо Пиърс. Ако попаднете в беда, само вдигнете здравата ръка над главата си и ние ще разберем, че имате нужда от нас. Моят клиент е със завързани ръце и крака – продължи Флеър. – Тя не е в опасност. – И все пак. Флеър подбели очи. Пръв излезе Гай Анджони, следван от двамата полицаи. Флеър излезе последен. Вратата се затвори след него. Меган се настани на отсрещния стол. Глезените на Рей бяха оковани за стола, а ръцете му – за масата. – Добре ли си? – попита я Рей. – Снощи ме нападнаха. – Кой? Тя поклати глава. – Не сме тук да разискваме моя милост. – Затова ли не можа да дойдеш при „Луси“? Меган не знаеше как да отговори на този въпрос. – И бездруго нямаше да дойда. Той кимна, сякаш бе разбрал. – Ти ли уби тези мъже, Рей? – Не. – Ти ли уби Стюарт Грийн? Той не отговори. – Разбра, че ме наранява, нали? – Да. – Беше те грижа за мен. Ти дори... Тя замълча, после продължи: – Ти дори ме обичаше. – Да. – Рей, сега трябва да ми кажеш истината. – Ще ти я кажа – отвърна той. – Но най-напред ти. – Какво? Щом Рей срещна погледа й, тя го усети навсякъде по себе си. – Каси – започна Рей. – Ти ли уби Стюарт Грийн? Брум не си направи труда да зададе на Руди допълнителни въпроси. Опита да не се паникьоса, ала не се получи. Каза на Руди да остане в клуба и ако Лорейн пристигне, да му се обади. Без да пророни нито дума повече, Брум изтича до автомобила си, грабна пистолета и бързо се отправи към дома на Лорейн. „Моля те, недей, моля те, недей, моля те, недей.“ Повика диспечера си за подкрепа, но нямаше начин да го дочака. Не спираше да тича. Гърдите му изгаряха. Дъхът му отекваше в собствените му уши. Очите му се навлажниха от утринния хлад. Но нищо нямаше значение. Освен едно. Лорейн. Ако нещо й се случеше, ако някой я наранеше... Хората на улицата залитаха на слънцето след нощта, която бяха прекарали на изкуствено осветление. Брум дори не ги погледна. „Не и Лорейн. Моля те, не и Лорейн...“ Брум зави надясно край ъгъла. В далечината зърна къщата на Лорейн. Спомни си предишния път, когато бе дошъл тук, когато остана за през нощта. Странно как човек пропуска очевидното. То не означаваше почти нищо за него, вероятно за нея още по-малко, а сега проклинаше глупостта си. С наплива на адреналин Брум ускори крачка, като взе предните стъпала по две наведнъж. Той едва не се блъсна във вратата й, готов да я откачи с едно рамо, ала се спря. Човек не се втурва през затворени врати току-така. Той знаеше най-добре. Но пък не можеше и да чака. Успокои се и опита топчестата брава на парадния вход. Беше отключена. Сърцето му пропусна един удар. Нима Лорейн щеше да сглупи да остави предната си врата отключена в квартал като този? Не мислеше така. Той бавно отвори вратата с пистолет в ръка. Тя изскърца на влажния сутрешен въздух. – Полиция! – изкрещя той. – Има ли някой тук? Никакъв отговор. Направи още една крачка навътре в къщата. – Лорейн? Долови страха в собствения си глас. Моля те, недей, моля те, недей, моля те, недей... Очите му огледаха предната стая. Бе съвсем обикновена. Имаше диван с подходящо място за приятни беседи, от онези, които можеха да се намерят в доста от мебелните магазини по автомагистралите. Телевизорът бе съвсем скромен по размери в сравнение със съвременните стандарти. Верен на истинския стил на Атлантик Сити, часовникът на стената имаше червени кубове вместо цифри. Кабинетната маса разполагаше с три пепелника, показващи стари сцени от Градската зала на Атлантик Сити, разположена на Дъсчената алея. Вдясно имаше малък бар с две високи столчета. Бутилка с водка „Смирноф“ и друга с лондонски сух джин „Гордънс“ стояха като двама стражи от двете му страни. Подвижните масички за сервиране на напитки бяха същите като тези в „Ла Крим“. – Има ли някой? Полиция. Излез с вдигнати ръце. Пак нищо. Картините по стените бяха блестящи репродукции на прекрасни хумористични афиши. Единият бе от „Рокси“ в Кливланд, другият бе от „Червените Люти“ от Кони Айланд и най- отпред, оцветен в светложълто бе „Г-ца Доброволно запалване“, Блейз Стар се появяваше в „Глоуб“ в Атлантик Сити. Домът на Лорейн не беше кой знае колко голям и луксозен, ала си бе неин. Брум знаеше, че спалнята й бе от лявата страна, банята – вдясно, кухнята – в дъното. Най-напред отвори спалнята. Тя бе малко разхвърляна, помисли си той, приличаше повече на гримьорна, отколкото на място за спане. Ярките работни дрехи на Лорейн бяха оставени главно върху манекени, а не на закачалки, ала стаята приличаше повече на шивалня. Леглото обаче бе оправено. Брум преглътна и се върна в главната стая. Нямаше време за губене. Той побърза да влезе в кухнята. Още отдалече зърна зеления като авокадо хладилник, осеян с магнитчета сувенири. Брум стигна до вратата и се спря. О, не... Погледна надолу към линолеума под масата и заклати глава. Вторачи се по-съсредоточено с надеждата, че нещо ще се промени, но, разбира се, всичко си остана както си беше. Кухненският под бе потънал в кръв. – Каси, ти ли уби Стюарт Грийн? Рей вдигна поглед, намери очите на Каси и се взря в тях. Искаше да види реакцията й на онова, което се канеше да изрече, да види, по жаргона на този проклет град, дали ще открие някаква „подсказка“. – Не, Рей, не го убих аз – отвърна тя. – А ти? Рей гледаше красивото й лице, ала то не изразяваше нищо, освен изненада от въпроса. Той я гледаше съсредоточено и й вярваше. – Рей? – Не, не съм го убивал. – Тогава кой? Това беше моментът. Рей трябваше да й каже истината. Бедата сега бе в това, че той бе убеден, че не е била тя, но как да го изрази с думи? Беше малко късно да се тревожи за това. – През онази нощ – започна Рей – ти вървя чак до онова място. Видя Стюарт Грийн да лежи до големия камък и си помисли, че е мъртъв. – Това вече го знаем, Рей. – Искам само да подкрепиш думите ми. – Да – заяви Каси. – Видях го и помислих, че е мъртъв. – И избяга, така ли беше? Уплаши се. Помисли, че ще обвинят теб. – Или теб. – Правилно – отвърна Рей. – Или мен. – Не разбирам, Рей. Защо съм тук? Какво искаше да ми кажеш? Той се чудеше как да я накара да разбере. – Защо отиде там онази нощ? Тя изглеждаше объркана. – Какво искаш да кажеш? – Защо отиде в парка онази нощ? – Какво имаш предвид с това „защо“? Получих бележката ти. В нея ти ми даваше доста подробни инструкции как да стигна до мястото. Рей поклати глава. – Никаква бележка не съм ти оставял. – Какво? Разбира се, че ми остави. – Не съм. – Тогава откъде знаеше, че трябва да отидеш там? Рей сви рамене. – Проследих те. – Не те разбирам. – Знаех какви ги вършиш със Стюарт Грийн. Дори те помолих да избягаш с мен. Исках да започнем на чисто, не помниш ли? На красивото й лице се появи тъжна усмивка. – Това бе мечта. – Може би. А може би, ако се бе вслушала в думите ми... – Да не минаваме отново по тези пътища, Рей. Той кимна. Тя имаше право. – Онази нощ те проследих. Ти остави колата на паркинга в Пайн Барънс и тръгна нагоре по пътеката. Нямах представа защо, нито с кого имаше среща. Предполагам, че съм ревнувал, не знам. Вече няма значение. Ти тръгна нагоре по пътеката. Аз не те проследих. Щом искаш да си с друг, добре, това наистина нямаше нищо общо с мен. Ние не се различавахме от останалите. Това бе част от забавлението, нали така? – Не те разбирам – рече тя. – Ти не си ми оставил онази бележка да се срещнем? – Не. – Тогава кой? – Много пъти премислях положението през последните двайсет и четири часа. Предполагам, че отговорът е очевиден. Сигурно е бил Стюарт Грийн. Той ти е заложил клопка, искал е да си сама. – Но когато стигнах до мястото... – Стюарт Грийн е бил мъртъв – продължи Рей. – Поне така си помислих. Рей си пое дълбоко въздух. Кръвта нахлу в главата му. – И си била права. Тя съвсем се обърка. – Какво? – Стюарт бе мъртъв. – Вече го беше убил? – Не. Казах ти. Не аз го убих. – Тогава какво стана? – попита тя. – Ти тръгна по онази пътека – каза Рей. – Видя тялото му. Помисли си, че е мъртъв, и хукна назад по пътеката. Аз те видях. Всъщност имах намерение да те спра, да се уверя, че си добре. Още едно от предположенията ми: „Ами ако?“. Ако те бях спрял. Ако те бях попитал какво става... Гласът му отлетя в пространството. Тя се наведе напред. – Какво стана, Рей? – Помислих си... Не знам... Помислих си, че Стюарт те е наранил или нещо подобно. Бях объркан, бях бесен, така че се колебаех. И тогава ти, така де, изчезна. Аз изтичах нагоре по пътеката. Към развалините. Меган наблюдаваше лицето му. Тя бе любопитна, това бе сигурно, но същевременно я бе грижа за него. Рей го виждаше. Той се приближаваше към края на разказа си и може би най-после тя бе започнала да вижда истината. – Когато се изкачих до мястото, видях Стюарт Грийн да лежи на земята. Беше мъртъв. Гръклянът му бе прерязан. – Рей се наведе още повече към нея, искаше да се увери, че тя вижда очите му и разбира какво е видял през онази нощ той. – Представи си, Каси. Представи си как тичам нагоре и намирам Стюарт с прерязано гърло. Сега тя си го представи. Всичко. – Ти си помислил... Помислил си, че съм го убила аз. Той не си направи труда да кимне. Наведе глава. – Какво направи после, Рей? По лицето му се затъркаляха сълзи. – Обзе ме паника... – Какво направи? Кръвта. Всичката тази кръв. – ... или е било тъкмо обратното. Може би внезапно съм прозрял логиката. Бях те видял да бягаш. Направих си най-очевидното заключение: дошло ти е до гуша от оскърбленията му. Той е примерен гражданин. Никой не може да ти помогне. Така че си направила каквото е трябвало. Уредила си среща с него в това отдалечено място, за да го убиеш, а после нещо те е накарало да избягаш. Може да си се стреснала. Може някой да те е видял. Не знам. Но остави следи. На паркинга имаше и други автомобили. Някой може да те е запомнил. Ще намерят трупа и полицията ще започне разследване, ще го проследят назад до „Ла Крим“ и накрая, така де, всичко ще се стовари на гърба ти. Сега тя разбра. Той се убеди по израза на лицето й. – Така че направих единственото нещо, което можах, за да те спася. Отървах се от трупа. Няма труп, няма престъпление. Тя започна да поклаща главата си. – Нима не ти стана ясно? Ако няма труп, хората ще си помислят, че Стюарт е забегнал. Някой може и да те заподозре, но щом тялото липсва, знаех, че ще бъдеш в безопасност. – Какво направи, Рей? – Завлякох го навътре в гората. После се върнах вкъщи и взех лопата, за да го заровя. Но беше февруари. Почвата бе твърде корава. Опитах се, ала калта не поддаваше. Изминаха часове. Зазоряваше се. Трябваше да се отърва от трупа. Ето защо се върнах отново у дома и взех триона... Ръката й политна към устата. Кръвта, помисли си отново Рей и затвори очи. Толкова много кръв. Искал да спре, ала щом трионът се задействал, Рей вече нямал избор. Трябвало да свърши тази работа. Той не си направи труда да й разкаже и останалото, какво чувствал, когато режел човешка плът и кости, когато нарязвал на парчета човешко същество, дори толкова жалко, колкото Стюарт Грийн, и когато ги напъхвал в черни найлонови торби за боклук. Единственото, което го подкрепяло, била мисълта, че ще спаси жената, която обича. Той взел торбите, допълнил ги за тежест с камъни и ги откарал до едно място близо до Кейп Мей. Хвърлил торбите във водата. После се върнал вкъщи, където очаквал да види Каси. Но нея я нямало. Позвънил й. Не отговаряла. Прекарал нощта треперещ в собственото си легло, като се мъчел за прогони образите от главата си. Но те не си отивали. На следващия ден и на п?следващия той търсел Каси. Никъде я нямало. Дните станали седмици, месеци, години. Ала Каси не се появявала. А за Рей останала само кръвта. Ирин Андерсън удари в целта. Бе прекарала по-голямата част от нощта с федералните, с които търсели самоличността на убитите. Бе твърде рано да се каже нещо определено, но тя вече бе събрала достатъчно информация за дрехите, ръчните часовници и бижутата им, за да получи представа кои кости на кого от изчезналите мъже принадлежат. За останалото разчитаха на ДНК анализа. Което можеше да отнеме известно време. Щом Ирин имаше свободна секунда, тя щракваше в участъковия компютър. Брум й бе казал да разгърне търсенето на по-широка основа, да издири което и да е насилие, което би могло да се свърже с Марди Гра. Няколко минути по-късно тя намери случай, който би могъл да бъде подходящ, макар всъщност да не бе пряко попадение. Най-накрая, а не в началото. Ирин бе търсила убити или изчезнали мъже. Ето защо точно този казус се бе промъкнал между капките. Накрая случаят бе квалифициран като смърт при самоотбрана, а не като убийство. Тъй като никой не бе обвинен в убийство, казусът не бе широко огласен. Някакъв човек на име Ланс Григс бе намушкан до смърт в дома си близо до Ег Харбър Тауншип, което не бе в самия Атлантик Сити. Григс имаше дълго досие за домашно насилие. Ето защо случаят привлече вниманието на обществеността. Не, той не бе изчезнал. Не бе захвърлен в кладенец. Ала подобно на мнозина други, въвлечени в този случай, Григс бе сериен насилник. Според доклада съпругата му е била многократно хоспитализирана. Съседите съобщили за постоянни побоища през последните години. Ченгетата многократно бяха посещавали жилището им. Ирин поклати глава. Тя се бе занимавала с много случаи на домашно насилие. Бе чувала всякакви оправдания, но някъде дълбоко в себе си тя така и не бе разбрала защо съпругите все оставаха в дома си. Изглежда, че Григс бе нападнал жена си с гаечния ключ, бе счупил крака й, а после бе притиснал врата й с лоста. Накрая жена му откачила, грабнала ножа и го намушкала. Предвид дългото досие от арести на името на Григс, тя имаше много снимки в полицейските архиви и Ирин ги вадеше една по една. В момента също се занимаваше с това. Когато открили трупа, арестували и съпругата. А Ирин извади снимката й и я постави досами фотографията на мъжа й. Щастливата двойка. – Върху какво работиш? Тя се обърна и видя Голдбърг. Страхотно, точно това й трябваше. Той също бе изпит и изтощен, бе разхлабил вратовръзката си до положение, в което можеше да изпълнява функцията и на колан. Нощта бе дълга за всички. – Вероятно нищо важно – отвърна Ирин, като протегна ръка да затъмни монитора. – Пак проучвах престъпленията на Марди Гра. – Спри. – Какво? – Върни го отново – рече Голдбърг. Ирин с нежелание го върна. Голдбърг се взря в екрана. – И тези двамата ли са замесени? – Да. Убила го е преди години. Той поклати глава. – Това няма смисъл. – Как така? Голдбърг посочи към екрана. – Познавам тази жена. Кръвта върху кухненския под въздейства на Брум като силен удар в корема. Той стисна пистолета по-здраво и започна да се моли и да обещава най-различни неща с надеждата, че Лорейн е още жива. Брум се прокле, задето бе говорил с нея, особено на място, видно от всички наоколо. Нима не бе научил нищо от случая с Тони и Хари Сътън? В случая бяха въвлечени и много опасни хора. Как е могъл да постъпи тъй лекомислено? Сърцето му се блъскаше в гърдите, ала той нямаше никакво време за губене. Трябваше да отиде при нея, трябваше да се опита да спре кръвотечението. Брум приклекна, търколи се надясно и отново усети силен шок. Това, което видя, не бе трупът на Лорейн. Беше тялото на мъж. Докато го оглеждаше отблизо, Брум си спомни описанието, което Меган бе дала на мъжа, когото бе срещнала в кантората на Хари Сътън. Можеше да е същият тип. Този мъж бе определено мъртъв. Гърлото му бе прерязано. Брум тъкмо щеше да извърне глава, когато усети пистолет, опрян във врата му. – Пусни оръжието, Брум – рече Лорейн. 38 Това разби сърцето на Меган по хиляди начини. Тя се бе учудила на изненадата, с която Рей бе посрещнал новината, че са видели Стюарт Грийн. Сега вече разбираше. Рей е знаел, че през всичките тези години Стюарт Грийн е бил мъртъв. Бе направил огромна саможертва, наистина огромна саможертва, за да запази тайната, която го е разяждала, потискала го е и го е тревожела, тайна, която най-вероятно е коствала здравето му. Някои могат да живеят с това. Правят каквото е нужно. Ала Рей бе твърде чувствителен. Не можеше да го стори. Особено като прибавим и факта, че е бил изоставен от любимата жена – жената, заради която бе направил огромна саможертва, за да я спаси – и дори е узнал какво е станало с нея чак сега, седемнайсет години по-късно. Последното, което Меган каза на Рей, преди да излезе от стаята за разпити, беше, че би направила всичко, на което е способна, за да се убеди, че ще го освободят. Говореше сериозно. Дължеше му го. Щеше да му помогне, а после, честно или не, щеше да изчезне завинаги. Ала първото нещо, което изрече, щом излезе от стаята, бе: – Къде е съпругът ми? – Надолу по коридора вляво. Тя бързо се запъти натам. Когато влезе в стаята, Дейв сепнато вдигна поглед, а Меган почувства как сърцето й се сви от истинска любов. Тя се втурна към него и се отпусна в обятията му. В този миг, подкрепена от мъжа си, тя се почувства в безопасност, и то в достатъчна степен, за да се запита как се бе озовала на пътеката през онази нощ. Не беше ли Лорейн човекът, който й бе предал съобщението да се срещне с Рей при руините? Не беше ли Лорейн човекът, който пусна слуха, че Стюарт Грийн е още жив, макар че сега бяха съвършено сигурни, че е мъртъв? Не беше ли Лорейн човекът, който твърдеше, че е знаела къде е била Меган през последните седемнайсет години, макар че това бе невъзможно? Тя изтича обратно при специален агент Анджони. – Къде е детектив Брум? – Не знам. Спомена нещо за клуб, наречен „Ла Крим“. Голдбърг посочи над рамото на Ирин към екрана на компютъра. – Това е Лорейн, барманка в „Ла Крим“. Какво е станало, по дяволите? – Убила е съпруга си насилник. – Какво? – Било е обявено за убийство при самозащита. Делото е закрито. – Къде, по дяволите, е Брум? – озъби се Голдбърг. – Той трябва да знае за това. Лорейн изкомандва: – Пусни оръжието. – За какво говориш? Тук съм, за да ти помогна, Лорейн. – Моля те, Брум – каза тя и натисна по-силно пистолета на шията му. – Нощта беше дълга. Пусни пистолета. Брум изпълни молбата й. – А сега повикай диспечера си. Кажи, че нямаш нужда от подкрепление, че тук е чисто. Все още смаян, Брум изпълни нареждането й. После посочи трупа на пода. – Кой е този? – Нает е от Дел Флин. – Какво искаше? – Да ме изтезава, докато му дам информация за местонахождението на Карлтън. Макар че е доста забавно. Беше от онези, които могат да дават, ала не могат да вземат. Има толкова мъже като него. Брум я погледна. Тя срещна очите му и кимна с глава, сякаш го поощряваше да види онова, което сега бе очевидно. – Господи... била си ти? – Аха – отговори тя. – Ти си убила всичките? – Улучи. По един всяка година. Винаги на Марди Гра, но не мислех, че някой ще се досети за модела. Повечето от тази измет бяха самотни, нямаше кой да се притесни за тях и да докладва в полицията за изчезването им. Ти свърза случаите с Марди Гра и това ми направи голямо впечатление. – Направи го партньорът ми – отвърна Брум. – Бившата ти съпруга, нали? Обзалагам се, че е умна жена. Поздравления. Той замълча. – О, не се тревожи, Брум. Нямам намерение да те убивам и да хукна да преследвам и нея, нищо подобно. – Лорейн му се усмихна с кривата си усмивка и се вторачи в пистолета, сякаш току-що се бе материализирал в ръката й. – Представях си хиляди начини, по които това би могло да свърши, но не и да насоча пистолет към теб и да ти обяснявам. – Тя поклати глава. – Всичко е толкова... Не знам... Опитваш се да печелиш време с надеждата, че някой ще дойде да те спаси ли? – Не е в стила ми. – Добре, защото ще е наистина нетактично от твоя страна. Но не се притеснявай. Скоро всичко ще се изясни. – Какво ще се изясни? – Планът ми. Искам да ти го кажа по моя си начин. Искам да слушаш, Брум. Ако някога си имал някакви чувства към мен, постарай се да ме разбереш, става ли? – Имам ли избор? – Мисля, че нямаш, какъв избор, щом като държа пистолет в ръка. Но аз се уморих, Брум. Досега бягах успешно, ала всичко си има край. Искам само... Искам да ме слушаш. Това е. Ще започна отначало и може би ще видиш какво искам да кажа с всичко това, става ли? Лорейн изглеждаше толкова искрена. Чакаше го да й отговори и той каза: – Става. – Знаеш, че навремето бях омъжена, нали? – Знам, да. – Омъжих се веднага след като завърших гимназията. Няма да те отегчавам с младежките си години в малкото градче с алкохолизирания ми баща. Това е стара история и ние сме свидетели на стотици резултати по тези улици, нали така? Брум си помисли, че въпросът й е риторичен, ала Лорейн отново млъкна, без да изпуска пистолета от ръката си. – Така е – каза той. – Но аз исках да съм различна. Имах мъж, който ме обичаше. Двамата избягахме, той си намери работа, после изгуби работата си и започна да си го изкарва на мен. Беше много лошо, Брум. Нямаш представа. Когато се събрахме за първи път, той ме удряше от време на време. Нищо сериозно, знаеш как стават тези неща. Случва се на всяка жена там, където бях израснала. Затова не му обърнах внимание. Ала мъжете се променят толкова бързо, знаеш какво имам предвид, нали? Брум кимна с глава, без да знае какво да прави по-нататък. – Животът започна да си играе лоши шеги със съпруга ми, сякаш той бе единственият несретник в клуба. И как реагираше моят човек? Изкарва си го на единствения човек, който все още му обръщаше внимание. Каква ирония, не мислиш ли? Брум мълчеше. Косата на Лорейн падна на лицето й. Тя я отстрани с пръст. – Ще отгатнеш ли какво стана с мен тогава, Брум? Хайде, ти си умен мъж. Какво става винаги при подобни случаи? – Забременяла си – каза Брум. – Динг-донг, правилно. И за няколкото месеца, когато бях бременна, около нас цареше мир и покой. Специалистите грешат, мислех си аз, едно бебе може и ще оправи отношенията между мъжа и жената. И тогава една нощ таткото на бъдещото ми бебе се оплака, че пържолата му е твърде жилава. Ядосва се, а аз казвам нещо глупаво и той ме сритва в корема, аз падам и той започва да ме тъпче с крака толкова лошо, че аз изгубвам бебето. Брум се вторачи в мъртвеца на пода, като продължаваше да се чуди какво да каже. – Толкова зле ме нарани ненормалникът, че всъщност матката ми се разкъса. Знаеш ли какво означава това, Брум? Има ли нужда да ти го обяснявам дума по дума? Бездетна. Никога нямаше да имам деца. Очите й се напълниха със сълзи. Тя попремига, за да ги скрие, очевидно разгневена на самата себе си. – Исках деца. Сега действам по друг начин и може би вече съм станала жена, която се е научила да използва в живота онова, което има. Но тогава мечтата ми бе да имам две дечица и малък двор. Трогателно, нали? Не се молех за голяма къща. Само съпруг, деца и място, което да наричаме свое, разбираш ли? Брум помръдна два сантиметра към нея, като се мъчеше да намери удобен ъгъл за движение. – Съжалявам, Лорейн. Съжалявам, че е трябвало да преминеш през всичко това. – Да, тъжна история, нали? – Тя повдигна пистолета и тонът й се промени. – Моля те, не хитрувай, Брум. Намерението ми е не ти, а мъжът на пода да остане последната ми жертва. Брум се спря. – Както и да е, нека се върнем няколко месеца назад. В нощта на Марди Гра. Господин Великолепни се напива като кретен и вдига гаечен ключ срещу мен. Аз го убивам. Просто така. И знаеш ли какво, Брум? – Какво? – попита той. – Това бе най-хубавото нещо, което съм направила някога. Почувствах се свободна и щастлива. – Никакви угризения? – Тъкмо обратното, Брум. Кое е обратното на угризения? Лорейн щракна с пръсти, когато се досети за отговора. – Чисто задоволство. Това почувствах. Преместих се в града, намерих си работа в „Ла Крим“ и оттогава всяка година на Марди Гра аз празнувах своята свобода, като помагах на някое друго момиче да се освободи. Останалото ти е известно. – Не съвсем. – О? – Не познавам онази част, в която си решила да отпразнуваш свободата си и чистото си задоволство, като се превърнеш в серийна убийца. Лорейн се изкикоти на думите му. – Серийна убийца. Ооо! Звучи така... не знам... Като Ханибал Лектър11 или нещо подобно. Но има логика. Бих могла да ти припомня, че всеки мъж, когото съм убила, го е заслужавал. Всички бяха боклуци, биеха момичетата в клубовете, съсипваха живота им. Така че, да, това бе част от поведението им. Бих могла да ти припомня също така, че като убивах тези нещастници, аз давах втори шанс на много момичета. Нехранимайковците не липсваха на никого. Две жени дори те молеха да не търсиш съпрузите им, нали така? 11Сериен убиец – художествен образ от романа на Томас Харис „Мълчанието на агнетата“. – Б. пр. – Това не е извинение за постъпките ти. – Не, не е, нали? Искам да кажа, че сигурно го използвам като оправдание. Убиваме невинни животни, така ли е? Тези мъже бяха по-лоши от животни. Аз си намерих отдушник. Но ти си прав. Това не е истинско извинение. Само това мога да ти кажа, Брум. Сигурно си мислиш, че е странно, но пък може и да го разбереш. Нарече ме серийна убийца, ала според моята теория – да, това ще ти прозвучи странно – сега тя зашепна – навън има много такива. Температурата в стаята падна с няколко градуса. – Мисли за тях като за мъртъвци, Брум. Милиони са. Обзалагам се. Мнозина са убийци по рождение, няма значение дали са серийни или не. Те просто не го знаят. Че как би го разбрал, ако никога не си извършвал подобно нещо? И аз нямах представа за себе си, но когато убих господин Великолепни, сякаш се отвори някакъв шлюз. Почувствах се изключително добре. Не само защото той го заслужаваше. А от самия акт. Полицейските сирени пронизаха сутрешния въздух. Лорейн въздъхна: – Нямаме много време, Брум. Мисля, че останалите отговори ще трябва да почакат. – Какво да почакат? Тя не отговори. Брум се запита какво ли означава това – какво възнамеряваше да направи тя. Нямаше да помогне, ако заобиколят къщата й с полицейски коли. Брум погледна надолу към мъртвеца. – Защо, Лорейн? – Не ме ли слушаше? – Защото са го заслужавали. – Да. И защото ми харесваше. Те трябваше да бъдат убити. Аз трябваше да убивам. Съвсем просто. Чу се мегафон: – Лорейн Григс? Полиция. Лорейн махна с ръка към прозореца. – Времето ни свърши. – И какво ще правиш сега? – Да правя ли? – Какъв е планът ти? – Брум разпери ръце. – Ще се насладиш ли на още едно убийство, преди да те арестуват? – А, Брум – отвърна Лорейн, като му се усмихна така, че сърцето му отново се разхлопа. – Никога не ще те нараня. Дори да изминат хилядолетия. Той я погледна, объркан. Отново мегафонът: – Лорейн Григс. Полиция... – Всичко съм планирала – каза му тя. – Краят дойде. И вчера ти казах. Аз умирам. Не искам да прекарам последните дни от живота си в бягство. Тя завъртя пистолета на пръста си. Дулото се обърна към нея. Брум каза: – Недей. – Какво? – погледна към цевта тя. – Помисли, че ще се самоубия ли? Колко си сладък, Брум. Но не, не това е планът ми. Лорейн му подаде пистолета и вдигна ръце. – Време за арести. – Това ли е всичко? Просто ще се предадеш? – Да, сладурче, това е. – И тя отново му се усмихна с кривата си усмивчица. – Провери ме с вилицата. Готова съм. Брум само я погледна. – Не знам какво да кажа, Лорейн. Очите й се отправиха към вратата, после се върнаха пак към него. – Помниш ли, като каза, че ще бъдеш при мен, когато умирам? Брум кимна с глава. – Да, помня. – В такъв случай това е големият ти шанс да докажеш, че не си лъжец. В очите й сега имаше сълзи. – Обещай ми, че няма да ме оставиш просто така. Обещай ми, че ще си наблизо. ЕПИЛОГ Две седмици по-късно – Готов ли си? – попита лекарят. Дел Флин кимна с глава. Той държеше ръката на своята красива Мария. Лекарят измъкна захранващата тръба и изключи дихателния апарат. Дел знаеше, че някъде извън стаята ченгетата затварят здраво кръга около него и Голдбърг, но така да бъде. Той вече бе загубил онова, което наистина имаше значение за него. Ето това – това, което ставаше тук в момента, – то имаше най-голямо значение. Дел не се отделяше от Мария. Не изпускаше ръката й от своята. В продължение на осем часа той говореше на Мария за първия път, когато я бе видял, как още тогава е знаел, че са определени един за друг. Той се смя на първата им среща, как се бе препънал на излизане от автомобила в бързината си да й отвори вратата. Спомена всеки миг от деня, в който се роди Карлтън, как едва не припадна при появата му, как никога не е била по-красива от мига, в който е държала на ръце малкото си момченце. И накрая, когато до края на живота й оставаха броени минути, той захлипа. Молеше я да му прости. Умоляваше я да не го оставя сам-самичък. Говореше екзалтирано и яростно, ала така и не й каза какво се бе случило с Карлтън. Мария почина, докато Дел й държеше ръката. Преди да бъде освободен от затвора, Рей Ливайн се съгласи за помогне на властите да се опитат да намерят останките на Стюарт Грийн. Адвокатът му Флеър Хикъри подготви документите. В замяна на помощта му Флеър настоя да не се повдигат никакви обвинения срещу клиента му. Районната прокуратура тутакси се съгласи. Накрая обвиниха Рей Ливайн само в това, че се е отървал от тялото на мъртвец – престъпление с отдавна изтекъл срок на давност. По искане на Сара Грийн, вдовицата на Стюарт Грийн, поставиха Брум начело на групата за издирване. Рей Ливайн ги поведе по друга скрита пътека – в този казус имаше толкова много скрити пътеки – към отдалечената скала, откъдето бе захвърлил натъпканите в торби, части от тялото в едно езеро. Гмуркачите откриха няколко торби, все още непокътнати. Така че сега всички бяха на гробищата и погребваха останките на Стюарт Грийн. Сара, вече официално обявена за вдовица, стоеше между дъщеря си Сузи и сина си Брандън. Брум наблюдаваше лицата им и се питаше какво ли ще последва. Сара бе живяла в състояние на потиснатост толкова дълго време, че той се боеше да не би да остане така цял живот. За други животът продължаваше. Рики Маниън например бе оправдан за извършване на убийство и бе освободен от „Рауей“. Когато излезе през портата, никой не го посрещна. Ковчегът се удари в дъното на ямата. Брум тъкмо се бе върнал от поредното посещение/разпит при Лорейн. Тя говореше само пред него – такова бе условието й, – но пък той имаше свободата да обсъжда онова, което бе научил, с другите. В началото се питаше каква ли игра играеше тя – във всеки случай тя като че ли нямаше нищо общо с изтощението и непрекъснатото криене; Лорейн се беше предала твърде лесно и той се чудеше какво ли бе цялото онова говорене за „плана“ й. Отне му известно време, но накрая разбра. Брум бе станал неин довереник и изповедник и макар да не желаеше да го признае, на него все още му харесваше да е с нея, което, разбира се, би могло да обясни затрудненията в отношенията му с жените. Лорейн знаеше, че той все още има въпроси, и правеше всичко възможно да му отговаря. По време на последната им частна среща той каза: – Разкажи ми за Рос Гънтър. – Беше първата ми жертва – отвърна Лорейн, облечена вече в оранжеви дрехи. След съпруга ми, естествено, аз бях малко по-амбициозна, но си струваше. – Какво имаш предвид с това „амбициозна“? – Виждаш ли, аз харесвах Стейси. Тя бе добро хлапе, страдала цял живот от мъжете. Имаше ужасен приятел на име Рики Маниън. Няма да повярваш какво й правеше. А после, тъй като понякога бедата не идва сама, Стейси привлече вниманието на друг ненормалник на име Рос Гънтър. Така че първоначалният ми план бе да убия и двамата. – И какво се обърка? Лорейн се усмихна и извърна очи. – За повечето мъже, които познавам, убийството може да е като, да речем, секса. След като го извършиш веднъж, може за известно време да изгубиш желание за това. Така че аз убих Гънтър и вместо да убия и Маниън, реших, че е много по-интересно да пришия убийството на него. Истината беше, че като убия само Гънтър, Стейси нямаше да се освободи. Трябваше да се отърва и от двамата. Странна логика, признавам, но подейства. – Това стана през първата година? – Да. Тогава Брум стигна до самата същност. – А Стююарт Грийн бе убит на втората година? – Аха. Така стоят нещата. Не знаех какво е станало с него. Знаех, че съм го убила. Изпратих Каси там, защото исках да разбере, че вече е свободна. Не мислех, че ще се уплаши. А трябваше да се досетя. Това бе грешка от моя страна и ми послужи за урок. Така или иначе, когато никой не откри тялото на Стюарт... е, аз също не узнах какво се е случило с него. Струва ми се, че се поуплаших. Помислих, че Каси е скрила трупа или нещо такова. Но после и тя изчезна. Дори по едно време си казах, че Рей може да я е убил и да е скрил и двата трупа, особено след като го видях около развалините преди няколко седмици, точно преди да се появи Карлтън Флин. – Почакай, ти си го видяла? Лорейн кимна. – Едва не отложих цялата работа, но си казах, че едва ли ще съм жива на следващия Марди Гра, така че по дяволите. – Значи ти си нападнала Рей с бата и си откраднала фотоапарата. Искала си да вземеш снимките, които е направил. – Виноват – каза Лорейн. – Няма да ме обвиниш и в нападение, нали? – Можем и да го пропуснем. – Няма да е кой знае какво в сравнение с всички тези мъртъвци, нали така? Както и да е, докъде бяхме стигнали? До Каси, нали? Брум кимна с глава. – Не исках да обърквам живота й, но трябваше да разбера какво става. Тази мисъл ме преследваше. Опитах се да я намеря, но тя наистина бе успяла да изчезне. Междувременно те наблюдавах, Брум, следвах те по твоя път, за да разбера какво се е случило със Стюарт Грийн. Ти нямаше никаква представа. Без труп нямаше престъпление. Виждаш ли, и аз понаучих нещо от това. Ама че объркване беше. Така че реших да променя начина си на действие. – Решила си да скриеш труповете – рече Брум. – Аха. – Направила си да изглежда така, сякаш мъжете са изчезвали или са избягали. – Точно така. Ако продължавах да оставям трупове там горе, ченгетата непрекъснато щяха да ги откриват. Щеше да се наложи всяка година да търся нови и нови места. Щеше да ми дойде твърде много, ако разбираш какво говоря. Ала с изчезванията, е, в много случаи нямаше за какво да се хванат. – Все още ми убягва едно нещо. – Тогава питай, хубавецо. Брум не би трябвало да изпита удоволствие от думите й. – Казала си на Меган – Каси, – че винаги си знаела къде е. Как? – О, това си беше чиста лъжа – отвърна Лорейн. – До съвсем скоро нямах представа къде може да е. Това го изненада. – Не разбирам. Как я откри накрая? – Истината е, че Каси – нека не я наричаме Меган, така я познавам, – Каси бе най-добрата. Обичах я. Истински. А тя обожаваше живота. Ето за това те не казват нищо, Брум. Чуваш за наркотици и проституция, за насилие, но това не е всичко. Нали си виждал клубовете, Брум? За някои момичета това е най-доброто, което могат да получат. Забавно е и е вълнуващо. Всяка нощ купон, а в мизерния наш живот какво лошо, ако се наслаждаваш? – И Каси бе едно от тези момичета? – О, разбира се. Знаех, че този живот ще й липсва. Ето защо дори седемнайсет години по- късно не се изненадах, когато тя посети клуба. Казала ти е, нали? – Каза ми – кимна Брум. – Уж идваше в Атлантик Сити по повод на някаква глупава конференция, но, разбира се, накрая все се отбиваше в „Ла Крим“. – И ти я позна? – Аха. Проследих я на връщане до „Тропикана“. Имам приятели на рецепцията. Та те ми дадоха истинското й име и адреса й. Отидох до дома й и измислих как да я докарам обратно тук. – Престорила си се, че си видяла Стюарт. Изиграла си го така, сякаш той има нещо общо с Карлтън Флин. – Точно така. А когато видях реакцията й, разбрах, че и тя не знае какво е станало с трупа му. А сега, Брум, е твой ред. Лорейн се приведе напред. – Разкажи ми за Стюарт Грийн. Той винаги е бил голяма загадка за мен. Кажи ми какво стана с трупа му. И той й каза. Разказа й цялата история за Рей Ливайн, който накълцал мъртвеца на парчета. Лорейн не изпускаше и дума. – Бедничкият сладък Рей – възкликна тя. – Което води до още един въпрос – продължи Брум. – Как медалът „Свети Антоний“, собственост на Флин, се озова в апартамента на Рей Ливайн? – Аз го поставих там – отговори Лорейн. – Как иначе? – Как влезе? – Шегуваш ли се? Рей живееше в едно мазе с тесни прозорци. Отворих единия и подхвърлих медала на пода. Толкова е просто. Макар че е много странно как Рей е накълцал трупа. – Какво му е странното? – Точно обратното на онова, което казах. – Не разбирам. – Когато упражнявах насилие, открих, че имам вкус към него. Когато горкият Рей го е правил, той е открил тъкмо обратното за себе си. Насилието ми даваше жизненост. А него го е съсипало. Всичко зависи от това как ни е вграден хардуерът, Брум. Той бе твърде мек. Той не се срути поради факта, че Каси го напусна. Причината беше, че той не можеше да живее с всичката тази кръв... Брум искаше да й зададе още въпроси, ала тя каза: – Достатъчно за днес, сладурче. Имам ангажимент към телевизията. И Брум го бе разбрал. Да, това бе нейният план. Скоро щяха да я хванат. Бяха намерили труповете. Бяха разбрали, че е убила съпруга си на Марди Гра. Бяха се включили и федералните. Беше въпрос на време и на нея не й бе останало много. Но в мига, в който се предаде, да, роди се звезда. Случаят с Лорейн се превърна в световна сензация. В началото Брум очакваше тъкмо това. Серийните убийци са рядко явление. Жените серийни убийци се срещат още по-рядко. Само това щеше да е достатъчно да привлече вниманието, но като се добави и професионалната й история – ето ти истинска сензация. Адвокат на Лорейн бе известният Хестър Кримстийн, специалист по манипулация на медиите. Внезапно Лорейн престана да бъде убийцата чудовище, както я бяха нарекли средствата за масова информация, а жертва на домашно насилие, станала по-късно „Ангел на отмъщението“. Жените и дъщерите на жертвите й излязоха пред обществото и всяка разказа своята ужасяваща история за насилие, за агонията и страха, придружавали живота им, за спасението, получено от единствената жена, която им се притекла на помощ. Лорейн. Така че сега Лорейн даваше телевизионни интервюта. Обаянието й бе безгранично. Изпъкваше естественият й чар, а на това не можеш да се научиш. Стратегията на Хестър Кримстийн бе проста: да обърка, да отплесне, да шикалкави. Федералните прокурори бяха доста добри в последното. Не изпитваха удоволствие да съдят умираща жена, която мнозина виждат като героиня. Брум си мислеше за кривата усмивчица, дадена му от Лорейн, преди да я арестува. Тя знаеше. Знаеше точно какъв ефект ще има тя за медиите. „Прах при прахта... “ На погребението на Стюарт Грийн, който бе убит от Лорейн, опечалените сведоха глави. – Казваме последно сбогом на нашия непрежалим... Сара Грийн се приближи до отворения гроб с роза в ръка. Тя я хвърли върху ковчега. Сузи последва примера й. После Брандън. Брум не се помръдна. Ирин, тъй красива в черно, бе в редицата зад него. Съпругът й Шон стоеше до нея. Честно казано, Шон бе добър човек. Брум се обърна към Ирин и срещна погледа й. Тя леко му се усмихна и Брум усети как познатата болка прониза гърдите му. Копнежът винаги щеше да си остане в душата му. Беше сигурен. Но Ирин си бе отишла от него. Трябваше да го разбере. Опечалените започнаха да се разпръсват. Брум бе тръгнал бавно към колата си, когато усети нечий допир по рамото. Обърна се и видя Сара. – Благодаря ти, Брум. – Много съжалявам – каза той. Сара засенчи с длан очите си и премига на слънцето. – Знам, че ще ти прозвучи странно, но това наистина отбеляза завършека на моята история. – Радвам се. – Трябва да продължим, нали? – Така е. Те останаха така за миг. – Сега, когато случаят е приключен – започна Сара, – ще наминаваш ли пак да ме виждаш? Той не знаеше какво точно да каже. – Не знам. – Защото би ми харесало, ако го правиш, Брум – каза тя. – Много би ми харесало. После се отдалечи. Брум гледаше след нея, докато тя се скри. Той си мислеше за Лорейн, за Дел Флин, Рей Ливайн и Меган Пиърс, дори за Ирин, която го бе напуснала, бе напуснала и работата, ала всъщност никога не си бе отишла. Може би, мислеше си Брум, Сара е права. Може би беше време всички да продължат напред. Фестър хвърли Рей на аерогарата. – Благодаря, Фестър – каза Рей. – А, няма да се изплъзнеш толкова лесно. Я ела насам. Фестър остави колата на паркинга и слезе от нея. Даде на Рей една мечешка прегръдка, а Рей, за своя изненада, отвърна на прегръдката му. Фестър каза: – Нали ще внимаваш? – Да, мамо. – Позволено ми е да се притеснявам. Ако се забъркаш в нещо, аз трябва да върна обратно най-добрия си служител. Рей бе позвънил на Стийв Коен, стария му шеф в Асошиейтид Прес с надеждата да получи съвет как да се опита да си пробие път и пак да влезе в бизнеса. Коен му бе казал: – Да си пробиеш път обратно ли? Шегуваш ли се? Можеш ли да тръгнеш за Дюран Лайн идната седмица? Линията на Дюран бе опасната и пропусклива граница между Пакистан и Афганистан. – Просто така? – попита Рей. – След всичките тези години? – Какво съм ти казвал винаги, Рей? Доброто си е добро. Ти си добър. Истински добър. Ще ми направиш услуга. Вътре в терминала Рей се нареди на опашката за контролния пункт на TSA. Две седмици преди това, когато Флеър Хикъри му бе обяснил за първи път, че след последното престъпление ще напусне работа, Рей бе поклатил глава. – Не може така, Флеър. – Как така? – Аз съм бягал достатъчно – бе отвърнал Рей. – Трябва да си платя цената за онова, което съм правил. Флеър се бе усмихнал, бе поставил ръка на рамото му и бе казал: – Ти си плати цената. Плати си за всичките седемнайсет години. Може би Флеър имаше право. Напоследък петната кръв не му се бяха появявали в съзнанието. Но Рей не се бе възстановил на сто процента. Вероятно това никога нямаше да стане. Продължаваше да пие много. Но вече бе започнал. Рей грабна чантата си от конвейерната лента и се запъти към ръкава за самолета си. На таблото пишеше, че все още разполага с петнайсет минути. Седна до входа и погледна към мобилния си телефон. Искаше му се да позвъни на Меган, да й съобщи, че си е намерил работа и че ще е добре, ала нарочно бе загубил номера й и дори да си го припомнеше, което нямаше как да стане, пак нямаше да й позвъни. Щеше да сипомисли.Щеше много да си помисли през идните години. Дори започна да набира номера й. Ала никога нямаше да позвъни и никога нямаше да види Меган – Каси отново. Меган Пиърс затвори фризера и погледна към двете си деца през еркерния прозорец на кухнята, където обикновено закусваха. В задния двор Кайли, петнайсетгодишната й дъщеря, се дърляше с по-малкото си братче Джордан. Меган искаше да отвори прозореца и за кой ли път да смъмри Кайли. Ала днес не й се щеше да го направи. Свада между брат и сестра. Ще се оправят. В стаята с телевизора Дейв се бе проснал по сив потник с дистанционно в ръка. – Кайли има футболна тренировка – каза тя. – Ще я откарам. – Мисля, че Ранди може да я върне у дома. – Много ще ми помогне – отвърна Дейв. – Не мога да я чакам да си получи шофьорската книжка, за да се оправя сама. – Чувам, че би могъл. Дейв седна и й се усмихна. Тя отвърна на усмивката му. Той потупа с ръка мястото до себе си. – Ще седнеш ли до мен? – попита. – Имам да свърша още милион неща. – Само пет минутки. Меган седна на дивана. Дейв я прегърна с ръка и я придърпа към себе си. Тя се сгуши в него и опря глава на гърдите му. По стар навик той прехвърляше каналите с дистанционното. Тя не му направи забележка. Картините бързо се редуваха една след друга. Бяха далеч от съвършенството, Меган го знаеше. В края на краищата можеха дори да не си подобрят отношенията. Но най-после помежду им се бе възцарила честността. Тя не знаеше докъде ще стигнат, но в този момент всичко изглеждаше доста добре. Копнееше за нормален живот. Харесваше й да участва в родителския график, да организира обеди, да помага на децата в домашните им упражнения, да гледа телевизия с мъжа, когото обича. Надяваше се, че чувствата й ще продължат дълго, ала историята на човешките отношения й казваше друго. Отново щеше да ги обхване безпокойство. Така трябваше. Скръб, страх, страст, най-тъмните тайни – нищо не продължаваше вечно. Може би обаче, ако тя си поемеше дълбоко дъх и го задържеше, щеше да накара това чувство да остане с нея поне още мъничко. * * * Document Outline Корица За автора Анотация 1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 11 12 13 14 15 16 17 18 19 20 21 22 23 24 25 26 27 28 29 30 31 32 33 34 35 36 37 38 ЕПИЛОГ Взято из Флибусты, http://flibusta.net/b/388135