
Можеш ли да срещнеш любовта в сайт за запознанства? Кет
Донован, която е детектив от нюйоркската полиция, не вярва в
случайности, но все пак решава да си опита късмета. И попада на
профила на бившия си годеник Джеф. Дали съдбата не е решила да я
събере отново с мъжа, който я е зарязал преди 18 години? В сърцето на
Кет се събуждат отдавна забравени чувства, но радостта й е
помрачена от зловещи събития.
Докато труповете се множат, а с тях и подозренията на Кет, тя се
оказва въвлечена в разследване, което ще промени чувствата й към
всички, които някога е обичала – не само към Джеф, но и към
собствените й родители. Защо баща й е бил убит малко преди
годеникът й да я напусне? И кой е Джеф в действителност?
За да намери отговор на тези въпроси, Кет ще трябва да се спусне
дълбоко в мрака и да провери дали ще има сили да преживее онова, което
ще открие.
ПЪРВА ГЛАВА
Кет Донован се завъртя върху столчето пред бара, на което преди години
редовно седеше баща й, и се накани да си върви от пъба на О’Мали, но в
този момент Стейси й каза:
— Няма да одобриш онова, което направих.
Дори тонът й беше достатъчен да спре Кет в крачка.
— Какво?
„О’Мали“ беше навремето пъб, в който се срещаха полицаите от по-
старото поколение. И дядото на Кет беше сред някогашните редовни
посетители, после към тях се беше присъединил и баща й, и колегите му от
нюйоркското полицейско управление. В по-ново време обаче се беше
превърнал в бар за минали през подготвителните колежи юпита със
самочувствието на господари на вселената, в свърталище на наперени
позьори с прясно огладени бели ризи под черните костюми, небръснати от
два дни и дотам максимално обезкосмени, че да имат вид на нещавени.
Много виреха носове тези мекушави мъже с коси, омазани с мус до точката
на свръхзализване, а водката, която консумираха, беше „Кетел Уан“ вместо
„Грей Гус“ само защото някаква телевизионна реклама им беше втълпила,
че това било напитката на истинския мъж.
Очите на Стейси взеха да шарят из бара. За да избегнат погледа й. На
Кет това никак не й хареса.
— Какво си направила?
— Тпруу!
— Моля?
— Кандидат за пестник на позиция „пет часа“.
Кет се извърна надясно и хвърли кос поглед.
— Видя ли го?
— Ъхъ.
Интериорът в пъба на О’Мали не се беше променил особено през
годините. Е, бяха подменили старите стенни телевизори с куп плазми, по
които вървяха прекалено много състезания –на кого ли му пукаше докъде
са я докарали „Едмънтън Ойлърс“ в професионалната лига по
американски футбол? – но във всички останали отношения О’Мали се
беше постарал да запази някогашната полицейска атмосфера – елементът,
който най-много привличаше младите позьорчета: фалшивата
автентичност, блъсканицата да влезеш, а после да излезеш, вдъхващи
усещането за буен живот в заведението, но и превръщащи го в нещо като
Дисни вариант на някогашната му същност.
Освен Кет в бара вече не идваха полицаи. Колегите й или се прибираха
след работа по домовете си, или посещаваха събранията на „Анонимните
алкохолици“. Но Кет не се отказваше. Стремеше се да седи кротко върху
някогашната табуретка на баща й на бара и да я споделя с призраците.
Особено във вечери като днешната, когато споменът за убийството на баща
й захващаше наново да не й дава мира. В такива моменти просто й се
приискваше да дойде тук, да усети присъствието на баща си и – колкото и
шаблонно да звучеше – да усети как то й вдъхва свежи сили.
Всички тия смотльовци обаче й лазеха по нервите.
В случая конкретният кандидат за пестник – описание отнасящо се до
всеки, който заслужаваше да му бъде изтресен един по физиономията –
беше извършил класически грях, който се наказваше с юмрук: носеше
черни очила. В единадесет през нощта. В слабо осветен бар. Другите
наказуеми в сурата деяния включваха провесен на верижка портфейл,
мрежичка за косата, незакопчана догоре копринена риза, свръхизлишък
от татуси (със специална подкатегория за перчещите се с отборна
символика), лични знаци по врата на неслужил във въоръжените сили и
подчертано голям бял ръчен часовник.
Тъмноочилатия се направи на важен и пренебрежително поздрави Кет и
Стейси с вдигане на чашата.
— Харесал ни е – отбеляза Стейси.
— Престани да шикалкавиш. Кое нямало да одобря?
В мига, в който Стейси се обърна отново към нея, Кет мярна над рамото
й как на лъсналото от прескъп лосион лице на кандидата за пестник се
изписа разочарование. Поглед, който Кет бе виждала поне милиард пъти
до този момент. Мъжете си падаха, меко казано, по Стейси. Защото Стейси
беше мацка, та дрънкаше – буквално ти вземаше акъла, караше да ти се
разтреперят мартинките и да ти се стопят и зъби, и кокали, и метални
протези. В присъствието на Стейси мъжете губеха почва под краката си и
изглупяваха. Най-вече изглупяваха. Ама истински – до затъпяване.
И Кет сигурно правеше грешка, че седеше тук в компанията на жена като
Стейси. При нейната външност, много мъже отписваха предварително
шансовете си. Струваше им се недостижима.
Далеч по-недостижима от Кет.
Тъмноочилатият премести мерника си върху Кет и започна кампанията.
Приближи се към нея с нещо, което не беше точно походка, а по-скоро
плъзгане върху собствените му лиги.
— Сега вече ще стане готино – едва сдържа кикота си Стейси.
А Кет го изгледа с пълно безразличие и се намръщи презрително с
надеждата да го възпре. Нищо обаче не бе в състояние да укроти устрема
му. Подходи с танцова стъпка, сякаш слушаше някакво парче, което
дънеше единствено в неговата глава.
— Здравей, кукло – каза Тъмноочилатия. – Да не би да се казваш Уай
Фай?
Кет изчака да чуе „гвоздея“.
— Понеже усещам как се заформя връзката ни.
Стейси прихна да се смее.
Кет обаче не преставаше да го гледа втренчено. Онзи продължи:
— Страшно си падам по ситните мацки като тебе. Обожавам ви. Връткате
се, а? Знаеш ли какво би ми отивало най-много? Ти.
— Тия лафове минават ли изобщо някога? – попита го Кет.
— Чакай. Не си чула всичко. – Тъмноочилатия се изкашля в свитата си
длан, извади айфона си и го навря под носа на Кет. – Поздравявам те,
кукло: ти току-що оглави списъка ми с неща за оправяне.
Стейси направо изпадна във възторг.
— Как ти е името? – попита Кет.
— Ти как го предпочиташ, маце? – вдигна вежда оня.
— Хайде да е „Тъпогъз“ – предложи Кет, после разтвори блейзъра си
така, че да се види запасаното на кръста й оръжие. – Не ме карай да го
вадя, Тъпогъз.
— Ама ти си страшна, бе, мацко. Ти ли ще си новият ми шеф? Щото току-
що ми вдигна заплатата. – И посочи чатала си.
— Изчезвай.
— Любовта ми към е теб като диарията – не млъкваше Тъмноочилатия. –
Все напира да излезе.
Кет го гледаше с ужас.
— Прекалих ли? – попита онзи.
— Това вече е гадно.
— Да, ама бас държа, че за пръв път го чуваш.
На път беше да спечели баса.
— Махай се. Моментално.
— Сериозно?
Стейси само дето не се търкаляше по пода от смях.
Тъмноочилатия се извърна да си върви.
— Чакай сега. Вие двете да не ме подлагате на някакъв тест, а? Това
„Тъпогъз“ да не е някакъв комплимент всъщност?
— Чупка.
Той вдигна рамене, завъртя се, забеляза Стейси, каза си „защо пък не“.
Огледа дългото й тяло от глава до пети и постанови:
— Думичката за деня е „крака“. Давай да вървим у вас и да се задълбаем
в смисъла й.
Възторгът на Стейси изобщо не отслабваше.
— Вземи ме, Тъпогъзчо. Тук – на мига, на място.
— Ама ти сериозно ли?
— Не.
Тъпогъз пак погледна Кет. А тя сложи длан върху ръкохватката на
пистолета. Той вдигна ръце и се изниза.
— Стейси? – каза Кет.
— Мм?
— Защо всички тия типове си мислят, че имат някакъв шанс с мен?
— Защото си със сладка и наперена външност.
— Не съм наперена.
— Може и да не си, но видът ти е наперен.
— Най-сериозно те питам: на такъв голям лузър ли приличам?
— Имаш вид на увреден човек – каза Стейси. – Не ми се ще да ти го
изтъквам, обаче с тази твоя увреденост… излъчваш някакъв феромон,
който смотльовците намират за неустоим.
Отпиха и двете от чашите си.
— Та кое, казваш, нямало да одобря? – попита Кет.
Стейси погледна подир Тъпогъз.
— Жал ми е за оня. Дали да не му извъртя една набързо?
— Стегни се.
— Моля? – Стейси кръстоса главозамайващо дългите си нозе и пусна
лъчезарна усмивка на Тъпогъз. Ответната му физиономия напомни на Кет
за куче, което е било оставено прекалено дълго в кола. – Как ти се струва
тая пола? Прекалено ли е къса?
— Коя пола? – зачуди се Кет. – Това не ти ли е коланът?
Стейси оцени високо лафа. Умираше да й обръщат внимание, както и да
забърсва мъж след мъж, понеже си внушаваше, че и една нощ, прекарана в
леглото й, е достатъчна да промени коренно представите им за живота. Да
не говорим, че го вършеше и заради работата си. Заедно с още две
разкошни дами, Стейси беше собственик на частна детективска агенция.
Специализирана в какво? В залавяне (и по-точно –в примамване в
капана) на изневеряващи съпрузи.
—Стейси?
—Мм?
—Кое, казваш, нямало да одобря?
—Това.
И без да престава да дразни Тъпогъз, Стейси подаде на Кет листче. А
като видя написаното на листчето, Кет се намръщи.
KD8115
HottestSexEvah
—Какво ще рече това?
—„D8115“ е потребителското ти име.
KD –от Кет Донован, следвано от изписания на ревера й служебен
номер.
—А „ottestSexEvah“ –НевъобразимоЩурСекс –ти е паролата.
Главните букви са задължителни, между впрочем.
—И закъде ще ми послужат?
—За уебсайта YouAreJustMyType.com –Ти си точно моят тип.
—Какво?
—Сайт за онлайн запознанства.
—Моля ти се: кажи ми, че се шегуваш –направи гримаса Кет.
—Само за преуспели клиенти е.
—Те и стрипклубовете така се рекламират.
—Абонирах те –допълни Стейси. –За една година.
—Престани да ме будалкаш.
—Няма майтап. От време на време от фирмата им ми дават по някоя
поръчка. Стабилна фирма е. А и няма защо да се лъжем. На теб ти трябва
мъж. Имаш нужда от мъж. А такъв в тоя бар няма да намериш.
Кет въздъхна, изправи се и кимна на бармана –мъж на име Пит с вид на
второстепенен актьор, който вечно играе ролята на барман ирландец – какъвто всъщност си беше. Пит й кимна на свой ред, което пък
означаваше, че ще мине напитките по сметката й.
—Казва ли ти някой нещо? –коментираше Стейси. –Току-виж си
срещнала най-после човека, който търсиш.
—По-вероятно е да срещна господин Тъпогъз –подхвърли през рамо
Кет и се отправи към изхода.
Кет набра на клавиатурата „ouAreJustMyType.com“, на-тис-на „eturn“,
а след това попълни новото си потребителско име и доста неприличната
парола. Накрая се намръщи, понеже най-отгоре на профила й се появи
прякорът, който Стейси й беше избрала:
Cute and perky! – Сладка и наперена!
Пропуснала е „и увредена“, измърмори под носа си Кет.
Полунощ беше отминала, но Кет не си падаше особено по спането.
Жилището й беше далеч по-скъпо, отколкото можеше да си позволи – на
ъгъла на Западна 67-а улица до Западен Сентръл Парк, в прочутото
„Ателие“, което преди сто години било обитавано заедно със съседните му
сгради, включително и легендарният „Хотел на художниците“, от
писатели, живописци и интелектуалци – все хора на изкуствата.
Просторните апартаменти в стила на Стария свят гледаха към улицата, а
по-малките студиа – към задната част. По някое време старите студиа били
преобразувани в едностайни апартаментчета. И бащата на Кет – полицай,
чиито приятели забогатели пред очите му единствено като спекулирали с
недвижими имоти – се опи-тал да се напъха в играта. Накрая купил
сегашното й апартаментче евтино от един, чийто живот бил спасил.
Кет се нанесе там още докато следваше в Колумбийския университет. За
образованието си в „Бръшлянената лига“ плащаше със стипендия от
нюйоркското полицейс-ко управление. Жизнените й планове предвиждаха
оттам да завърши право и да влезе в някоя голяма нюйоркска юридическа
кантора, с което да се откъсне от проклетата фамилна полицейска
традиция.
Уви, руслото на живота я отведе в друга посока.
До клавиатурата й стоеше чаша червено вино. Кет пиеше повече,
отколкото трябва. Даваше си сметка, че пиещият прекалено много
полицай е клише, но в същото време се утешаваше, че клишетата не се
появяват току-тъй. Иначе с работата си се справяше прекрасно. В работно
време не пиеше. Така че алкохолът не се отразяваше кой знае колко
отявлено на живота й, макар да й се налагаше да признае пред себе си, че
когато трябваше късно нощем да провежда разговори или да взема
решения, обикновено не бяха от… най-удачните, така да се каже. Затова с
годините си беше създала навика след десет вечерта да изключва
мобилния си телефон и да не се занимава с електронна поща.
Но ето че късно през сегашната нощ беше седнала да разглежда разни
типове в някаква онлайн служба за запознанства.
Стейси беше ъплоуднала четири снимки на Кет на страницата й.
Профилната й снимка – само глава – бе изрязала от групова снимка на
шаферките на една сватба предишната година. Кет се помъчи да прецени
обективно образа си, но не успя. Направо я ненавиждаше тази снимка.
Излязла беше неуверена, а лабилната й усмивка оставяше впечатлението,
че очаква всеки миг някой да я цапардоса. А като се впусна в болезнения
ритуал да оглежда всичките, установи, че до една са изрязани от групови
фотографии, и че на всички Кет е направила някаква полуболезнена
физиономия.
Окей. Стига се е занимавала със собствения си профил.
В работата си контактуваше единствено с мъже полицаи. А на нея
полицай не й трябваше. Полицаят е добър човек, но лош съпруг. Това поне
беше до болка известно. След като баба й се повали на смъртно легло, дядо
й не можа да се примири и взе че избяга. И не се върна дотогава, докато не
стана… прекалено късно, да си го речем нап-раво. После до последния си
дъх не можа да си го прости. Поне такава беше теорията, която Кет си беше
изградила. Чувствал се е самотен и въпреки че беше герой в очите на сума
ти народ, дядо й се бил изсулил във възможно най-неподходящия момент,
мисълта за станалото не му давала покой, а пък служебният му револвер си
бил на мястото, на най-горната лавица в кухнята, където открай време го
държал, така че една нощ дядо й се пресегнал, свалил желязото от
етажерката, седнал сам-самичък до кухненската маса и…
Тряс…
И баща й го хващаха мътните, та изчезваше понякога по цели дни, при
което майка й възприемаше особено весел вид –което правеше нещата
още по-страшни и гадни –и се преструваше, че баща й е или на някаква
мисия под прикритие, или че отсъствието му няма никакво значение – далеч от очите, далеч от ума, както се казва, нали –докато след около
седмица, седмица и нещо баща й не довтасваше гладко обръснат и с дузина
рози за мама и всички се държаха така, сякаш това си е в реда на нещата.
„Ти си точно моят тип точка ком.“ Ето че и сладката и наперена Кет
Донован се беше озовала в онлайн служба за запознанства. Какво беше
казал там поетът за „най-добрите помисли на мишките и хората“? Вдигна
тост с чашата вино към компютърния екран, после отпи прекомерно
голяма глътка.
За съжаление, светът беше престанал да я насочва към търсенето на
партньор за цял живот. Сексът не беше проб-лем, напротив – удаваше й се
лесно. И по-точно казано, сексът се предполагаше да се случи; сексът беше
очевадната цел на срещите, но макар да ценеше плътските удоволствия не
по-малко от всяка друга млада жена, Кет си даваше сметка, че легнеше ли
си с някого прекалено бързо, това се отразяваше сериозно върху шансовете
за дългосрочна връзка с този човек, независимо дали беше справедливо,
или не. Не осъждаше това състояние на нещата от морална гледна точка.
Просто ги възприемаше като даденост.
Компютърът й звънна, а на екрана изскочи балонче със съобщение:
Намерихме подходящи партии за вас. Кликнете тук да видите човека,
който може би ви съответства идеално!
Кет допи виното. Размисли дали да не си налее нова чаша, но реши, че
за тази вечер й стига. Даде си кратка равносметка и стигна до отявлената,
но никога неизказана истина: в действителност се нуждае от мъж в живота
си. Имай смелостта поне да си го признаеш, окей? Колкото и да се
напъваше да е независима, на Кет й се щеше да има все пак мъж, партньор,
с когото да споделя нощем леглото си. Не ставаше дума за копнеж, за нещо
належащо, нито за полагане на някакви усилия. Но много добре си даваше
сметка, че не й е в психиката да живее сама.
Започна да кликва подред профилите. За да спечелиш от лотарията,
трябва първо да си купиш билет, нали така?
Жалка работа.
Някои от мъжете подлежаха на елиминиране от раз – достатъчно й беше
да види профилните им снимки. То, като се замисли човек, профилната
снимка си е ключ към душата на човека. Всеки подбира най-старателно
коя снимка да сложи за профилна, тъй като тя създава първоначалното (и
силно контролирано) впечатление. И по тази причина може да ти разкаже
много за човека зад снимката.
Значи: ако умишлено си решил да се снимаш с борсалино,
автоматичният отговор е „не“. Ако си се снимал без риза, независимо
колко красив е торсът ти, и ти получаваш автоматично „не“. Ако пък си с
блутут слушалка в ухото – леле, колко сме важнииии! – и на теб
автоматично „не“. За минибрадичка под долната устна, за снимка по елече,
за намигване, за жест с ръка, за риза в мандаринов цвят (лично
предубеждение) или ако си качил тъмните очила над челото си – за всичко
това пак автоматично „не, не, не“. Същото важи и за прякори от рода на
„Мъжа жребец“, „Секси усмивка“, „Богат красавец“ и „Полов атлет“ –
изобщо ясна ви е идеята.
Кет кликна върху няколко, на които мъжът й се стори… „неотблъскващ“,
би го определила тя. Но в биографичните бележки на всичките установи
наличието на някаква тъжна, потискаща еднаквост. На този уебсайт
нямаше мъж, който да не обича разходките по плажа, вечерите в
ресторант, фитнеса, екзотичните пътешествия, дегустациите на вина,
посещенията на театри и музеи, активния живот, рисковете и
приключенията – но в същото време нямаше нищо против да си седи у
дома, да гледа филм по телевизора, да пие кафе и да разговаря, да готви,
да чете книга и изобщо да се отдава на най-дребни удоволствия. Всички до
един обявяваха, че най-важното качество у една жена било чувството й за
хумор – да бе, да – до такава степен, че Кет взе да се пита дали пък
„чувството за хумор“ не е евфемизъм за „големи цици“? Да не говорим, че
всеки един от мъжете беше писал, че предпочита жена с атлетично,
стройно и добре оформено тяло.
Което май беше по-близо до истината, макар и прекалено оптимистично.
Нито един от профилите не отразяваше действителността. Вместо да
описват човека такъв, какъвто е, всички бяха прекрасни, но същевременно
и напразни упражнения на тема как самият той си се представя или как би
желал да изглежда в очите на потенциалната партньорка – а още по-
вероятно беше (ох, защо не е психоаналитик, че да се позабавлява до
насита) профилите просто да отразяваха онова, което човекът би желал да
е.
При резюметата на възгледите пък фантазиите се бяха хептен
отприщили, макар да беше склонна да ги обобщи с една-единствена
думичка: „боза“. Първото гласеше: „Всяка сутрин животът е празно
платно, очакващо да почнеш да рисуваш отгоре му“. Клик. Други се
стремяха към честност като повтаряха непрестанно „честно казано“. Трети
имитираха откровеност. Имаше и надути, и превзето смешни, и неуверени,
и копнеещи за съчувствие. Точно като в живота всъщност, рече си по някое
време Кет. Но в повечето си личеше, че авторът им се е престарал. Екранът
буквално излъчваше несигурни, зловонни вълни на отчаяние.
Постоянното натякване, че се търси „сродна душа“, по-скоро я
отблъскваше. В реалния живот, разсъждаваше Кет, много рядко ще
срещнеш някой, с когото би излязла втори път, което обаче не ни пречи да
вярваме, че в сайт от рода на YouAreJustMyType.com моментално ще
попаднем на онзи, до когото ще искаме да се събуждаме всяка сутрин,
докато сме живи.
Заблуда – или негаснеща никога надежда?
Точно това беше обратната страна на медала. Лесно е да си циничен и да
се подиграваш, но щом отстъпи крачка назад, Кет осъзна нещо, което я
прободе право в сърцето: зад всеки един профил се криеше нечий живот.
Елементарно, но все пак не и невярно: зад всеки бъкащ от клишета „виж
ме колко съм готин“ профил стоеше човешко същество със своите си
мечти, стремежи и желания. Нито един от тези хора не се беше записал, не
си беше платил абонамента, нито беше попълнил въпросника просто хей
така, от любопитство. Напротив, каза си: всеки самот-ник е стигнал до
този уебсайт – абонирал се е и е взел да кликва върху чуждите профили – с
надеждата, че този път ще му се случи нещо по-различно; че все още
съществува искрицата надежда този път да срещне тъкмо онази, която в
крайна сметка ще се окаже най-важната личност в живота му.
Ужас! Самата мисъл направо я размаза.
Все още обладана от мисълта, Кет взе да прещраква все по-бързо по
профилите, лицата на мъжете, дошли в сайта с надеждата да попаднат на
„избраницата“, взеха да се преливат в някакъв високоскоростен
кинокадър, докато в един момент пред очите й не се появи неговата
снимка.
За секунда – или може би за две – умът й отказваше да повярва на онова,
което очите й бяха регистрирали. Потрябва й още една секунда, за да
престане да кликва с мишката, трета или четвърта секунда, за да спре
прелитащата поредица от профилни образи. Кет се облегна на стола и пое
дълбоко въздух.
Не може да бъде.
Скоростта, с която сърфираше, беше станала неимоверна, а в същото
време умът й разсъждаваше за хората зад снимките – що за живот живеят,
от какво се нуждаят и на какво се надяват. Мисълта й – става дума както за
силната, така и за слабата страна на Кет като полицайка – се рееше, без да
се смята длъжна да се съсредоточава върху онова, което беше право пред
очите й, но затова пък успяваше в същото време да си създаде представа за
нещата в по-общ план. В качеството й на служител в областта на
правоприлагането, това означаваше, че е способна да вижда различните
варианти, пътища за оттегляне, възможни сценарии, а така също и
криещата се зад разните препятствия, димни завеси и заблуждаващи
действия фигура.
Но в същото време означаваше, че понякога Кет пропускаше
очебийното.
И тя взе бавно да кликва върху стрелката за връщане назад.
Изключено беше да е той.
Образът му й се мярна само за частица от секундата. След всичките
размисли за истинска любов, за сродни души, за прекарване на живота си
с някого – толкова ли е чудно, че въображението й й беше изиграло
номер? След всичките осемнадесет години оттогава. Беше го гугълнала
няколко пъти на пияна глава, но не беше намерила нищо, освен някоя и
друга стара негова статия. Нищо по-ново. Това я беше изненадало и
заострило любопитството й – Джеф се беше проявил вече като
великолепен журналист, – но какво друго можеше да направи в тази
насока? Изкушаваше се да му пусне едно по-подробно проучване. При
нейното служебно положение нямаше да се затрудни кой знае колко. Но
пък не обичаше да използва връзките си в полицията за лични цели. И
Стейси можеше да помоли да свърши тая работа, но какво щеше да
постигне?
Джеф вече го нямаше.
Да гониш, че дори и да гугълваш бивш любовник беше достойно за
съжаление. Добре де: Джеф й беше нещо много повече от любовник. Далеч
повече. Кет пип-на разсеяно левия си безименен пръст. Там вече нямаше
нищо. За разлика от едно време. Джеф беше поискал ръката й така, както
следва да се прави. Беше получил благословията на баща й. Беше
коленичил пред нея. Но без сантиментални глупости: нито беше скрил
годежния пръстен в парче торта, нито беше отправил предложението си
посредством електронното табло на спортната арена „Медисън Скуеър
Гардън“. Постъпил беше съвсем изискано, романтично и традиционно,
понеже усещаше, че тя точно това желае.
Очите й се напълниха със сълзи.
Стрелката за връщане назад я преведе през поредица лица и прически –
истинска Организация на обединените нации от свободни ергени, – докато
в един момент показалецът й замръзна. Остана за секунда вцепенена, не
смееща да помръдне, да поеме дори въздух.
След което от устните й излезе слаб стон.
Някогашната сърдечна болка нахлу с пълна сила. Прониза я така, сякаш
беше от днес, все едно Джеф току-що беше излязъл през вратата й преди
секунда, а не преди осемнадесет години. С разтреперана ръка се пресегна и
взе че докосна изображението му.
Джеф.
И досега дяволски красив. Малко поостарял, прошарил се около
слепоочията, но дори и това му отиваше. Още навремето беше усетила, че
такива като Джеф с годините се разхубавяват. Погали го по лицето. От
едното й око прокапа сълза.
Е, стига съм се втелявала, каза си.
Напъна се да се овладее, да направи крачка назад, че да придобие по-
добра перспектива, но стаята бе взела вече да се върти и не виждаше как
поне засега ще може да я спре. Не преставащата да трепери ръка хвана
наново мишката и кликна върху профилната снимка да я уголеми. Джеф
се появи на съседната страница – по бархетна тениска и дънки, пъхнал
ръце в джобовете, а очите му толкова сини, че неволно почваш да търсиш
очертанията на контактни лещи. Хубавец. Проклет красавец. Видът му
беше втален и спортен, та въпреки отминалите години тя пак усети как
чувствата се надигат отвътре й. За съвсем кратък миг рискува да хвърли
поглед към спалнята си. Живееше в същия апартамент и навремето, когато
бяха заедно. След него през спалнята й бяха минали и други мъже, но така
й не бяха успели да я докарат до онзи екстаз, който изпитваше навремето с
годеника си. Колкото и изтъркано да звучеше, Джеф караше всяка частица
от тялото й да жужи и да пее. И не беше въпрос нито на техника, нито на
големина или нещо подобно. А по-скоро нещата опираха – колкото и
нееротично да звучеше – до доверие. Тъкмо на доверието помежду им се
дължеше онзи влудяващ секс. Защото с него Кет се чувстваше сигурна.
Чувстваше се самоуверена, красива, безстрашна и свободна. Той понякога
я дразнеше, контролираше я, налагаше й се, но в нито един момент не я
беше накарал да се чувства уязвима или притеснена.
Оттогава насетне Кет не беше успявала да се отпусне по този начин с
нито един друг мъж.
Преглътна и кликна върху линка към цялостния му профил. Резюмето
на възгледите му се оказа кратко и –поне така се стори на Кет – безупречно: „Пък да видим какво ще излезе“.
Без напрежение. Без грандиозни планове за бъдещето. Без
предварителни условия, без каквито и да било гаранции и без волни
очаквания.
„Пък да видим какво ще излезе.“
Прехвърли се към статуса му. През изминалите осемнадесет години Кет
редовно се беше питала как ли е минал животът му, така че първият й
въпрос сега беше и най-логичният: Какво ли се е случило да накара Джеф
да се появи в сайт за запознанства?
Макар че със същия успех можеше да се запита: ами със самата нея
какво се беше случило?
На статуса му пишеше „Вдовец“.
Нова изненада.
Напъна се да си представи как Джеф се жени за друга, как живее с нея,
как я обича и как по някое време тя умира в ръцете му. Не се получаваше.
Поне засега. Съзнанието й отхвърляше образите. Няма страшно. И така ще
го преживее. Няма какво толкова да му мисли.
Вдовец, значи.
А по-надолу, нов удар: „Едно дете“.
Не се уточняваше нито възрастта, нито пола на детето, което, естествено,
за нея нямаше никакво значение. Всяко разкритие, всеки нов факт по
отношение на мъжа, когото някога бе обичала от все сърце, разбиваше за
пореден път устоите й. Какво излизаше: че е преживял целия си живот без
нея. Това пък защо я учудва? А тя какво очакваше? Разривът им беше
внезапен, но и неизбежен. При все че през вратата беше излязъл той,
вината беше изцяло у нея. Затова и изчезна той така – на мига, а заедно с
него – и целият живот, който беше живяла и който се надяваше да
изживее.
Но ето че той се беше върнал – един от стотината, или може би двестате
мъже, чиито профили току-що беше прегледала.
Оставаше само да си отговори на въпроса: и сега какво?
ВТОРА ГЛАВА
На Джерард Ремингтън му оставаха само няколко часа до момента, в
който щеше да поиска ръката на Ванеса Моро, когато целият му свят
угасна.
Като повечето неща в живота на Джерард Ремингтън и предложението
му за женитба беше предварително обмислено. Първа стъпка: след
обширно проучване Джерард закупи платинен годежен пръстен с диамант
2,93 карата с квадратна форма „принеса“, с чистота VVS1 – трудно
доловими дефекти, безцветен – клас F, обграден с по-малки камъчета.
Намери го при известен бижутер в диамантения район на Манхатън на
Западна 47-а улица – но не от някой голям магазин с надути цени, а в
дюкянче зад тях, близо до пряката с Шесто Авеню.
Втора стъпка: полетът им, номер 267 на авиолинията ДжетБлу, трябваше
да излети рано сутринта в 7:30 от бостънската аерогара „Лоугън“ и да
кацне в 11:31 преди обед в Сейнт Маартен, където двамата с Ванеса щяха да
се прехвърлят на някакво местно самолетче, с което да пристигнат в
Ангуила в 12:45.
Трета, четвърта и пр. стъпки: да се настанят в двуетажна вила в
хотелския комплекс „Вайсрой“ над залива Мийдс, да се топнат в
безкрайния басейн, да се налюбят, да си вземат душ, да се облекат и да
отидат да обядват в „Бланшардс“. Запазил беше маса за седем часà и беше
поръчал бутилка от любимото вино на Ванеса – „Шато О’Байи Гран Кру
Класѐ 2005 г.“ – бордо от района с контролирано наименование Песак-
Леонян. А след вечерята щяха да се разходят боси и хванати за ръка по
плажа. Вече беше проверил календара с фазите на луната и знаеше, че по
това време ще е почти пълнолуние. Точно на сто деветдесет и девет метра
надолу по плажа (беше премерил разстоянието) се намираше колиба със
сламен пок-рив, където през деня даваха под наем шнорхели и водни ски.
Нощем обаче беше свободна. На един местен цветар беше поръчано да
застеле предната веранда с двадесет и една (за всяка седмица от
запознанството им) бели калии (любимото цвете на Ванеса). Щеше да ги
чака и струнен квартет. По знак от Джерард, квартетът щеше да изсвири
„Местенце, което само ние си знаем“ на Кийн – песента, която, по взаимно
решение, щеше да си остане „тяхната“ за цял живот. След което, понеже и
двамата бяха почитатели на традиционното, Джерард щеше да коленичи
пред нея. Той отсега си представяше реакцията на Ванеса. Щеше да ахне от
изненада. Щеше да се просълзи. Да скрие в длани лицето си от почуда и
щастие.
„Ти влезе в моя живот и го промени завинаги, щеше да й каже Джерард.
Действайки като най-неочаквания катализатор, ти взе това обикновено
тяло от глина и го превърна в нещо много по-могъщо, много по-щастливо
и жизнерадостно, отколкото съм смятал, че е възможно. Обичам те.
Обичам те с цялата си същност. Обичам всичко в теб. Усмивката ти дарява
и колорит, и текстура на живота ми. Ти си най-красивата и най-страстна
жена на този свят. Моля те, направи ме най-щастливия човек на света,
като се омъжиш за мен!“
Джерард обмисляше всяка отделна думичка – искаше посланието му да
е съвършено, – когато светът му угасна. Но нямаше нито една дума, която
да не беше вярна. Обичаше Ванеса. Обожаваше я от все сърце. Никога не се
беше възприемал като истински романтик. Откакто се помнеше, хората
непрестанно го разочароваха. За разлика от науката. Ако трябваше да е
честен, открай време беше предпочитал да е сам, да се бори с микробите и
организмите, да разработва нови лекарства и контрагенти за победата в
борбата му с тях. Най-добре се чувстваше в лабораторията си във
фармацевтичната фирма „Бенести“, докато изчисляваше на черната дъска
някое уравнение или формула. В това отношение колегите му съвсем
основателно го смятаха за старомоден. Но той обичаше черната дъска. Тя –
с всичкия онзи аромат на тебешир, на прах, на омазаните в бяло пръсти, на
лекотата, с която я изтриваше – му помагаше да мисли, пък и в науката
малко са онези неща, които истински заслужават да останат вечни.
Да, тъкмо в тези изгубени моменти на усамотяване беше намирал най-
голямо задоволство Джерард.
Задоволство, но не и щастие.
Ванеса беше първото нещо в живота му, което му донесе щастие.
И ето че сега Джерард отвори очи и се сети пак за нея. При Ванеса
всичко беше вдигнато на десета степен. Не познаваше друга жена,
способна колкото Ванеса да го раздвижи умствено, емоционално и –
разбира се – във физическо отношение. Не, не беше срещал жена, която да
се сравни с нея.
Отвори очи, но тъмата не се разсея. В началото се запита дали пък не е
останал някак си у дома, но усети колко студен е въздухът наоколо.
Цифровият му термостат бе вечно настроен на 22°С. Постоянно. Ванеса
понякога го занасяше заради тази му прецизност. Откакто се помнеше
Джерард, хората смятаха, че придържането му към строг ред е едва ли не
анално, граничещо с обсесивно-компулсивно разстройство. За разлика от
Ванеса, която го разбираше. Не само това, ами и ценеше точността му и
дори я възприемаше като допълнителен плюс. „Точно заради нея ти си
велик учен и грижовен мъж“, каза му веднъж. И му сподели личната си
теория, че хората, които в наше време се възприемали като „част от
аутистичния спектър“, някога са били гениите в областта на изкуствата,
науката и литературата, но с помощта на днешните лекарства и
диагностика сме ги превърнали в плоски личности – по-еднакви, с
притъпени сетива.
— Гениалността произтича от необичайността – обясни му Ванеса.
— И аз ли съм необичаен?
— По най-добрия възможен начин, съкровище мое.
Но докато усещаше как сърцето му се надува при тези спомени, Джерард
неволно забеляза и някаква странна миризма. На влага, на нещо старо, на
плесен и…
На почва. На рохка пръст.
И изведнъж го обзе паника. Заобиколен все още от непрогледния мрак,
Джерард понечи да вдигне длани към лицето си. Но не успя. Китките му
бяха вързани. С някакво въже. Не, с нещо по-тънко от въже. По-скоро с
жица. Опита се да размърда нозе. И те се оказаха вързани. Стегна
коремните си мускули и се напъна да вдигне едновременно и двата си
крака във въздуха, но нещо им попречи. Нещо дървено. Току отгоре му.
Все едно беше в…
Конвулсии от страх обзеха цялото му тяло.
Къде е? И къде е Ванеса?
— Ей! – провикна се. – Ей!
Опита се да седне, но и гръдният му кош беше обвързан с някакъв ремък.
Изобщо не можеше да помръдне. Изчака очите му да свикнат с тъмното,
но без какъвто и да било резултат.
— Ей! Чува ли ме някой? Помощ!
Този път долови някакъв шум. Точно над себе си. Някакво стържене,
някакво местене. Или…
Дали пък не бяха човешки стъпки?
Дали някой не ходеше отгоре му?
Прецени какво може да означава заобикалящия го мрак. Даде си сметка
и за миризмата на рохката пръст. И колкото и очевиден да беше отговорът,
толкова му се стори и безсмислен.
Заровен съм, рече си. Под земята.
И взе да пищи.
ТРЕТА ГЛАВА
Кет не толкова заспа, колкото изпадна в несвяст.
И както ставаше през всеки друг делничен ден, в шест сутринта я събуди
алармата на айпода й с произволно подбрана любима нейна песен: в
днешния ден – „Бронебойни седмици“ на Мат Нейтънсън. Без да ще, си
даде сметка, че е спала върху същото онова легло, на което бяха спали с
Джеф преди толкова много години. Стаята и досега беше с някогашната си
тъмна ламперия. Предишният й собственик бил цигулар в нюйоркската
филхармония и искал целият му апартамент върху петдесет и шест
квадратни метра да прилича на вътрешността на старовремски кораб –
тъмен дървен материал и илюминатори вместо прозорци. Двамата с Джеф
все се майтапеха по този повод и подмятаха двусмислия от рода на това, че
не бивало да люлеят лодката, за да не потънела, че им трябвал спасителен
сал и изобщо каквото им дойдеше наум.
Когато човек е влюбен, намира оригиналност и в най-изтърканите
лафове.
— Това място – все подчертаваше Джеф – изобщо не ти пасва.
В неговите очи годеницата му беше изглеждала далеч по-светла и по-
весела от заобикалящата я обстановка, но сега, осемнадесет години по-
късно, всички посетители на жилището й смятаха, че отговаря идеално на
характера й. Както разправяха, че с годините съпрузите почвали все повече
да си приличат, така и тя беше взела да се сраства с апартамента си.
Мина й през ум да подремне още малко, преди да стане, но оставаха
само петнадесет минути до началото на заниманието. Единствено някоя
директна заплаха за живота можеше да оправдае нечие отсъствие пред
инструктора й Аква – страдащ от шизофрения миниатюрен травестит. Да
не говорим, че там щеше да е и Стейси, а Кет изгаряше от желание да
сподели с нея новината за Джеф. Навлече долнището на анцуга и бодито,
грабна бутилка вода и се устреми към вратата. Пътьом обаче окото й се
спря на монитора върху бюрото й.
Е, колко ще й трябва да му хвърли само един бегъл поглед?
На екрана все още стоеше началната страница на
YouAreJustMyType.com, макар след два часа бездействие да беше
прекратила сеанса й. Новопоявилият се сплаш скрийн предлагаше
„вълнуваща първоначална оферта“ за „новодошлите“ (то за кого ли друг
може да е предназначена една първоначална оферта?): едномесечен
неограничен достъп (каквото и да означаваше това) само за $5,74,
„дискретно удържани“ (ъ?) от сметката по кредитната ви карта. За щастие
на Кет, Стейси я беше абонирала за цяла година. Ура!
Кет изписа наново името и паролата си в съответните полета и натисна
„Return“. Получила беше няколко съобщения от мъже. Не им обърна
внимание. Отиде направо на страницата на Джеф. Беше я маркирала вече.
Кликна на бутона „Отговори“. И пръстите й застинаха върху
клавиатурата.
Какво да му пише?
Нищо. Поне засега. По-добре да го обмисли предварително. Времето
минаваше. Закъсняваше за заниманието. Тръсна глава, стана и излезе от
апартамента. И както през всеки друг понеделник, сряда и петък, пое в лек
бяг по Седемдесет и втора улица, откъдето влезе в Сентръл Парк. Кметът
на „Ягодовите полета“ – пърформанс артист, който се прехранваше от
подаяния от туристите – вече полагаше цветята си върху мозайката
„Имаджин“ в памет на Джон Ленън. Не че не го правеше и всеки друг ден,
но рядко подраняваше колкото днес.
— Здравей, Кет – подаде й роза.
— Добро утро, Гари – пое тя цветето.
И отмина забързана към горната тераса с фонтана „Бетезда“. Долу
езерото беше все ще притихнало – лодките тепърва щяха да наизлязат, –
но водата от фонтана блещукаше като мънистена завеса. Кет свърна по
пътеката наляво, която я изведе при гигантската статуя на Ханс Кристиан
Андерсен. И както винаги, вечните бездомници Тиръл и Били (ако
наистина бяха такива: не би се учудила, ако живееха в Сан Ремо, а само
така се обличаха) вече пляскаха картите.
— Хубаво дупе, маце – подкачи я Тиръл.
— И твоето – отвърна Кет.
Тиръл изпадна във възторг. Изправи се, развъртя похотливо ханша си и
шляпна дланта на Били, като същевременно разпиля картите му. За което
Били му направи забележка.
— Веднага ги вдигни! – кресна му Били.
— Не се нерви, де – отвърна му Тиръл, а на Кет каза: – Пак ли на йога?
— Ъхъ. Колко минаха?
— Осем.
— И Стейси ли?
Щом чуха името, двамата мъже снеха шапки и ги прилепиха към
сърцата си в знак на уважение. А Били освен това измърмори:
— Опазил ни бог.
Кет се смръщи.
— Още не – каза Тиръл.
Тя се отправи надясно покрай езерото Консърватори Уотър. Още от
сутринта корабомоделистите си бяха устроили състезание. Завари Аква
седнал в поза лотос зад хангара за лодки „Кърбс“. Очите му бяха
затворени. Кръстоска от афроамерикански баща и майка еврейка, Аква
описваше себе си като „макиато с малко сметана“. Беше дребен и гъвкав и
в момента седеше в покой – в пълен контраст с маниакалния младеж, с
който се беше сприятелила преди толкова години.
— Закъсняваш – обяви Аква, без да отваря очи.
— Как го правиш тоя номер?
— Кой? Да те виждам със затворени очи ли?
— Ъхъ.
— Стара тайна на майсторите на йога – обясни Аква. – Викат му
„надничане през миглите“. Сядай.
Само минута след като седна, към тях се присъедини и Стейси. На нея
обаче Аква не направи забележка. До някое време Аква провеждаше
часовете си на Голямата мера – но престана след като в групата се включи
и Стейси и взе да демонстрира публично своята гъвкавост. Изведнъж сума
ти мъже започнаха да проявяват интерес към йога упражненията на чист
въздух. Това никак не се хареса на Аква и той ограничи участието в курса
си само за жени и го премести на тукашното скришно място, зад хангара за
лодките. „Запазеното място“ на Стейси беше досами стената, така че
кибиците да не я виждат от разстояние.
Аква ги накара да направят поредица от асани. Водеше заниманията
неизменно на това място всяка сутрин, независимо дали валеше сняг, или
печеше слънце. Не вземаше определена такса. Курсистите сами
определяха колко според тях заслужава. Но беше страхотен учител –
знаеше как да ти предаде знания, как да те насърчи и мотивира, беше
искрен и с чувство за хумор. Коригираше със съвсем леко докосване позата
ти „куче с муцуната надолу“ или „воин II“, но и то беше достатъчно, за да
размести всичките ти вътрешности.
През повечето дни Кет се унасяше напълно в позите си. Натоварваше
докрай тялото. Дишането й се забавяше. Мозъкът й се отнасяше. В
ежедневието си Кет пиеше, от време на време запалваше по някоя пура и
не обръщаше внимание на това с какво се храни. Животът й можеше
спокойно да се превърне в непрекъснат прилив от токсини. Тук обаче, под
съпровода на успокоителния глас на Аква, отровите обикновено се
отцеждаха от тялото й.
Но не и днес.
Опита се да се отпусне, да се потопи в мига и изобщо да постигне всички
изисквания на дзен, които й се струваха пълна глупост, освен ако не
излизаха от устата на Аква, но лицето на Джеф – онова, което познаваше, и
другото, което току-що беше видяла – не й даваше мира. Аква забеляза, че
е разстроена. Огледа я внимателно и посвети повече време на това да
коригира позата й. Но нищо не й каза.
В края на всеки урок, докато курсистите отмаряха в позата „труп“, Аква
ги поставяше изцяло под хипнозата си за разтоварване. Всяка част на
тялото ти се предаваше. Усещаше как мисълта ти се рее нанякъде. И тогава
той ти пожелаваше денят ти да е благословен, специален. Оставяше те да
полежиш още няколко секунди, да дишаш дълбоко, да усетиш как
пръстите ти изтръпват. После клепачите ти почваха да примигват – както
запримигваха сега и тези на Кет, – след което Аква изчезваше.
Кет се завърна бавно към реалността. Същото сториха и останалите
курсисти. Мълчаливо навиха постелките си, почти неспособни да
приказват. Стейси си тръгна заедно с Кет. Повървяха няколко минути
покрай Консърватори Уотър.
— Помниш ли го оня, дето бях взела да излизам с него? – попита Стейси.
— Кой? Патрик ли?
— Същия.
— Много е симпатичен, мен ако ме питаш – каза Кет.
— Да, ама му връчих отпускното. Оказа се, че се е замесил в доста
неприятна история.
— А именно?
— Ходи на спининг – каза Стейси.
Кет забели очи.
— Сериозно ти говоря, Кет. На занимания по спининг ходи, представи
си. Какво още му остава? Упражненията на доктор Кегел?
Толкова весело й е да върви със Стейси. Стига да свикнеш по някое
време с похотливите погледи и подвикванията. Да престанеш да им се
връзваш и напълно да ги пренебрегваш. Все едно изобщо ги няма. По-
добър камуф-лаж от това да вървиш със Стейси, Кет не познаваше.
— Кет?
— Кажи.
— Няма ли да споделиш какво те мъчи?
Някакъв мощен тип с напомпани във фитнеса мускули, от ония с
изпъкналите вени и с пригладена назад коса, се спря пред Стейси и сведе
поглед към гърдите й.
— Леле, на това му се вика балкон.
Стейси също спря и сведе поглед към чатала му.
— Еха, ама и на това му се вика дребна пишка.
И пак поеха по пътя си. Добре де, не беше като хич да ги няма. Но в
зависимост от подхода, Стейси реагираше по различен начин на
предизвикателствата. Най мразеше фукльовците и подсвиркващите –
простаците, да ги наречем. Затова пък по-срамежливите – онези, които
просто се радваха на гледката, – то и Стейси им се радваше: усмихваше им
се, на някои дори и махваше с ръка, едва ли не като някоя известна
личност, която жертва мъничко от себе си, понеже не й изисква особени
усилия, а носи радост на околните.
— Снощи влязох в оня уебсайт – каза Кет.
— Успя ли вече? – захили се Стейси.
— Ъхъ.
— Не си си губила времето. И забърса ли нещо?
— Не съвсем.
— Защо? Какво стана?
— Видях моя бивш годеник.
— Моля?! – закова се намясто с ококорен поглед Стейси.
— За Джеф Рейнс става дума.
— Ама ти наистина ли си била сгодена?
— Преди куп години.
— Ама истински сгодена? Ти? С пръстена му и всичко останало?
— Кое те изненадва толкова?
— Не знам. Ама като си помислиш откога сме приятелки…
— От десет години.
— Точно така. И през това време не си и помирисвала любов, доколкото
ми е известно.
— Тогава бях на двадесет и две – леко сви рамене Кет.
— Нямам думи – каза Стейси. – Ти. Сгодена.
— Може ли да приключим вече с тази тема?
— Добре. Окей. Извинявай. Та снощи, викаш, му видя профила в оня
уебсайт?
— Да.
— И какво каза?
— На кой?
— На кого – подчерта Стейси.
— Какво?
— Какво каза на кого. Не на кой? Падежна форма.
— Ох, що не съм с пистолета си – изпъшка Кет.
— Та какво му писа на… ъъ… Джеф?
— Нищо.
— Моля?
— Нищо не му писах.
— Защо?
— Защото той ме заряза навремето.
— Годеник. – И Стейси пак завъртя глава. – И как така досега не си
споменавала за него? Чувствам се измамена.
— В какъв смисъл?
— Де да знам. В смисъл, че когато става дума за любов, винаги съм
смятала, че и ти като мен си циник.
— А на какво отдаваш този мой цинизъм?
— Едно на нула за тебе.
Намериха свободна маса в „Льо пен котидиен“ в Сентръл Парк близо до
Западна 69-а улица и си поръчаха кафета.
— Страшно съжалявам – каза Стейси.
Кет махна успокоително с ръка.
— Записах те в този сайт с надеждата някой да те оправи. Бог ми е
свидетел, че от всичките ми познати ти май най се нуждаеш някой да ти
обере луфта.
— Ама че извинение – каза Кет.
— Но в никакъв случай не съм искала да съживявам лоши спомени.
— Няма страшно.
— Искаш ли да споделиш подробности с мен? – изгледа я скептично
Стейси. – Разбира се, че искаш. А и самата аз изгарям от любопитство.
Давай. Разправяй всичко от игла до конец.
При което Кет й описа цялата история с Джеф. Как се запознали в
Колумбийския университет, как се влюбили, как имала чувството, че ще й
е за цял живот, колко леко и хубаво било да се живее с него, как й поискал
ръката, как всичко се променило, след като убили баща й, как все повече се
затваряла в себе си, докато накрая Джеф я зарязал, а тя – дали от слабост,
или от гордост – не си направила труда да го върне.
— Уау! – отбеляза Стейси, след като Кет свърши.
Кет отпи от кафето си.
— И сега, почти двадесет години по-късно, виждаш своя някогашен
годеник на уебсайт за запознанства?
— Да.
— Неженен?
— Малцина в сайта са женени – отбеляза кисело Кет.
— Е, да, де. Та какво му е положението, викаш? Разведен? Или седял си
през цялото време у дома и също гаснел от мъка, като теб?
— Отдавна не гасна от мъка – заяви Кет. И добави: – Вдовец е.
— Уау.
— Стига с това „уау“. Като някоя седемгодишна.
Стейси не обърна внимание на миниизбухването й.
— И как казваш, че му е името? Джеф ли беше?
— Да.
— Та когато Джеф те заряза, ти още ли го обичаше?
— Разбира се – преглътна Кет.
— Как смяташ? Дали и той още те е обичал?
— Явно не е.
— Стига с тия заключения. Мисли върху въпроса ми. Забрави за секунда,
че те е зарязал.
— Лесно ти е да го кажеш. Докато аз смятам, че действията говорят по-
силно от думите.
Стейси се приведе към нея.
— Малко хора познават колкото моя милост обратната страна на
любовта и брака. Това го отчиташ и ти, нали?
— Да.
— Когато работата ти в определен смисъл е да разрушаваш хорските
взаимоотношения, няма как да не ги опознаеш. Истината обаче е, че в
почти всяка връзка между двама души има точки на скъсване. Всяко
взаимоотношение си има своите пукнатини и слаби места. Това ни най-
малко не го прави безсмислено, нито лошо, а още по-малко пък
неправилно. Знаем, че в живота всичко е сложно и сиво. И въпреки това
очакваме връзката ни с някого да е вечно семпла и чиста.
— Всичко това е вярно – отчете Кет, – но не виждам накъде води
мисълта ти.
Стейси се приведе още повече към нея.
— Когато скъсахте с Джеф, той все още ли те обичаше? И не ми
пробутвай лафове от рода на този, че действията говорели по-силно от
думите. Обичаше ли те още, питам те.
И тогава, без много да се замисли, Кет отвърна:
— Обичаше ме.
А Стейси онемя, вперила поглед в приятелката си.
— Кет?
— Кажи.
— Досега по какъв ли не начин съм ти доказала, че не съм вярваща –
поде Стейси. – Но в случая имам чувството, че става дума за… не знам как
точно да го кажа… за съдба, късмет или нещо такова.
Кет отпи наново от кафето си.
— Ето че и ти, и Джеф сте свободни. Без брак. След като и двамата сте
минали през изстисквачката.
— Увредени – уточни Кет.
Стейси обмисли казаното.
— Не, нямах точно това… Всъщност, да, и това е част от всичко
отминало, разбира се. Но не си толкова увредена, колко си… как да кажа…
реалистка. – Тук Стейси се засмя и извърна поглед. – Боже мой, представи
си!
—Кое?
Все още усмихната, Стейси срещна погледа й.
—Не усещаш ли каква приказка може да се получи?
Кет мълчеше.
—По-хубаво и отпреди. На вас с Джеф нали и тогава ви беше хубаво?
Кет продължаваше да мълчи.
—Не разбираш ли какво искам да ти кажа? Този път ще подходите към
нещата с отворени очи. Хем ще ви е като в приказка, хем ще е
действителност. Ще виждате пукнатините и слабите места. Ще носите със
себе си и всичкия натрупан багаж, и насъбрания опит, и искрените си
очаквания. Плюс съзнанието за това къде сте сбъркали и двамата
навремето. Слушай какво ти казвам, Кет –протегна ръка през масата
Стейси и сграбчи дланта на Кет. Очите й се бяха напълнили със сълзи. – Този път може да се получи нещо хубаво, ама адски хубаво.
Кет и сега не й отговори. Нямаше доверие на гласа си. Не смееше дори
да си помисли по въпроса, но разбираше. Разбираше идеално какво иска
да й каже Стейси.
—Кет?
—Щом се прибера, ще му изпратя съобщение.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Докато си вземаше душ, Кет обмисляше какво точно да напише в
посланието до Джеф. Прехвърли наум десетина възможности, всяка една
по-неадекватна от предишната. Ненавиждаше това чувство. Мразеше това
чудене какво точно да пише на някой мъж, сякаш беше още в гимназията
и се канеше да му остави тайно бележчица в гардеробчето. Уф! Не ги ли
надраснахме тия емоции най-после!
Приказка, беше й обещала Стейси. Само че този път в действителност.
Навлече се в униформата си на цивилен полицай – дънки и блейзър – и
се навря в чифт обувки „Томс“. Събра косата на тила в конска опашка. Така
и не намери смелост да се подстриже късо, но обичаше косата й да е
прибрана, че да й се вижда лицето. И Джеф така я харесваше. За разлика
от повечето мъже, които предпочитат падащите коси. „Обожавам лицето
ти – разправяше й. – И скулите, и очите ти…“
Заповяда си да престане.
Време беше да върви на работа. Пък после ще му мис-ли какво точно да
му напише.
На минаване покрай монитора й се стори, че той подигравателно я пита
дали й стиска да се изсули току-така. Спря се отпреде му. Скрийнсейвърът
изпълняваше плавния си танц. Тя погледна часовника.
Я вземи да свършиш тая работа овреме, рече си.
Седна и пак влезе в YouAreJustMyType.com. И още с влизането установи,
че я чакат „вълнуващи нови предложения“. Не я интересуваха. Намери
профила на Джеф, кликна върху снимката му и си преговори резюмето на
възгледите му:
Пък да видим какво ще излезе.
Колко ли време му е трябвало на Джеф, за да измисли нещо толкова
просто, но в същото време и тъй привлекателно; тъй неангажиращо, а и
тъй предизвикателно? Без да те притеснява. Най-обикновена покана,
нищо повече. Кет кликна върху иконката за съставяне на частно
съобщение. Отвори се прозорче. Курсорът нетърпеливо запримига.
Кет натрака: Хубаво, да видим какво ще излезе.
Уф!
И моментално го изтри.
Направи още няколко опита. Познай кой; Отдавна не сме се чували; Как
си, Джеф?; Приятно ми е отново да те видя. Изтрий, изтрий, изтрий.
Каквото и да напишеше, струваше й се смотано на ента степен. Дали пък
това не е нормалното състояние на нещата, запита се? Възможно ли е
човек да изпитва лекота, самоувереност или непринуденост, докато е в
сайт, в който търси да намери любов-та на своя живот?
Сети се за нещо, което я накара да се усмихне замислено. Навремето
Джеф страшно си падаше по жалките видеоклипове от осемдесетте
години. Ставаше дума за времената, преди да се появи Ютюб и да ти
предложи на практика неограничен избор на мига. В ония години човек
трябваше да следи кога по VH1 ще пуснат някое специално предаване или
нещо от тоя род. И изведнъж си представи как Джеф сега уплътнява
времето си: сигурно кисне пред компютъра и гледа стари видеозаписи с
Тиърс фор Фиърс, Спандау Балей, Пол Янг или Джон Уейт.
Джон Уейт.
В ранния период на МТV Уейт имаше един хит – квазиню уейв поп
парче, което всеки път й въздействаше – дори и сега, ако случайно го
хванеше по радиото или попаднеше в бар, в който пускаха хитове от
осемдесет-те години. Щом чуеше Джон Уейт да пее „Липсваш ми“,
моментално се сещаше и за тъпия видеоклип, в който Джон вървеше по
безлюдна улица и непрестанно повтаряше „Ама хич не ми липсваш“ с
измъчен глас, от който следващата строфа („Да се самозалъгвам поне
знам“) ставаше съвсем ненужна и ясна от само себе си. Други кадри
показваха как Джон Уейт седи сам в бара и дави очевидната си мъка на
фона на явяващите му се спомени за жената, която му било писано да
обича цял живот, макар да не пропускаше да припява, че хич не му
липсвала. Да де, ама беше съвсем очебийно, че се залъгва. Лъжата се
навираше на очи от всяка негова стъпка, от всеки жест. Към края на клипа
самотният Джон се прибира у дома, слага си слушалките и се захваща да
дави болката в музика, а не в пиене, без да се усети за почти
шекспировската трагедия, която се разиграва зад гърба му с леки примеси
от някаква скапана ситуационна комедия: изобщо не чува как – ужас! –
любимата му пристига и почуква на вратата му. И вече на самия финал
великата му любов, която е трябвало да бъде вечна, чука повторно на
вратата, долепва ухо и си отива, оставяйки зад себе си Джон Уейт със
завинаги разбитото му сърце да си внушава за цял живот лъжата, че тя не
му липсва.
Изобщо иронията на собственото й минало.
Макар навремето клипът да се беше превърнал в повтаряща се задявка
между тях двамата с Джеф. Случеше ли се да се разделят, дори и за кратко,
Джеф неминуемо й пращаше съобщения „Ама хич не ми липсваш“, в
отговор на които тя понякога отбелязваше, че е свободен да се
самозалъгва.
Мда – романтиката невинаги е приятна.
Но когато Джеф изпаднеше в по-сериозно настроение, завършваше
съобщенията си със заглавието на песента, което Кет сега едва ли не
подсъзнателно набра в прозорчето за текст:
ЛИПСВАШ МИ.
Погледна го за секунда и се поколеба дали да не кликне „Изпрати“.
Нямаше ли да е прекалено, в сравнение с неговото толкова недоизказано
„Пък да видим какво ще излезе“, тя да му отвърне с „Липсваш ми“? Не
става. Изтри написаното и направи нов опит, цитирайки действителната
строфа от припева:
„Ама хич не ми липсваш.“
Това пък й се стори прекалено лековато. Хайде пак трий.
Добре, стига вече.
Тук на Кет й хрумна нова идея. Отвори друг прозорец с браузър и намери
линк към стария видеоклип на Джон Уейт. Не го беше гледала от кога? От
двадесетина години, да речем, но и сега успя да я разчувства. Да, кимна на
себе си Кет, това ще е идеално. Копира и пейстна линка в прозорчето за
текста. До линка изскочи и фотография от сцената в бара. Само че на Кет
вече й беше писнало да разсъждава.
Кликна върху бутона „Изпрати“, скочи на нозе и едва ли не на бегом
излезе от къщи.
Домът на Кет се намираше на 67-а улица в Горен Уест Сайд. А работното
й място – 19-и полицейски участък – беше на същата улица, но на
източната й страна, в близост до университета Хънтър. Много обичаше
маршрута си до и от работа – разходка право през Сентръл Парк.
Отделе-нието им обитаваше стара забележителна сграда от 80-те години
на ХІХ век, в стил известен като „неоренесанс“, както й беше споменал
някой някога. Самата тя беше на длъжност „детектив“ и офисът й се
намираше на третия етаж. В телевизионните сериали детективите
обикновено са специалисти в определена област като „убийства“, но в
действителност тези специализации отдавна не съществуваха. През
годината, в която загина баща й, бяха станали близо четиристотин
убийства. От началото на настоящата година бройката им беше достигнала
до дванадесет. С други думи, шестчленните групи детективи по убийствата
и тем подобни отдавна бяха изживели времето си.
В мига, в който премина покрай дежурните, ръководителят на смяната –
сержант Кийт Инчиерка – й обяви:
— Капитанът заръча моментално да му се явиш.
И я насочи с дебелия си палец, сякаш тя си нямаше представа къде е
кабинетът на шефа. Взе през едно стъпалата до втория етаж. Въпреки
всичко, което я свързваше лично с капитан Стагър, рядко й се случваше
той да я вика в офиса си.
Почука леко на вратата му и чу:
—Влез.
Отвори вратата. Кабинетът му беше тесен и сив като мокър асфалт.
Капитанът седеше приведен над бюрото си, с провесена глава. На Кет
моментално й пресъхна устата. Стагър й се беше явил с провесена глава и
тогава, преди осемнадесет години, след като беше почукал на вратата на
апартамента й. И Кет не беше разбрала за какво е дошъл. Поне в началото.
Защото винаги си беше мислила, че ако някой ден се стигне до такова
почукване, ще усети някакво предчувствие. Поне сто пъти си беше
представяла наум тази сцена: как ще е късно през нощта, навън ще вали
проливен дъжд, а на вратата ще издумкат. И тя ще отвори, знаейки какво
да очаква. Ще срещне пог-леда на дошлия полицай, ще завърти невярващо
глава, ще види как той бавно й кимва, след което тя ще се свлече на пода и
ще закрещи „Не!“.
Но когато в действителност се почука на вратата й, когато се появи
Стагър да й съобщи вестта, която щеше да е вододелът в живота й – една
личност до този миг, съвсем друга след това, – слънцето най-безгрижно си
печеше навън. А тя се канеше да ходи до библиотеката в кампуса на
Колумбийския университет, за да подготвя домашно на тема „План
Маршал“. И досега го помнеше. Тоя проклет „План Маршал“. Отвори на
почукването, готова да се запъти към станцията на метрото, но на прага
стоеше Стагър с провесена глава, точно както днес, а тя се беше оказала
напълно неподготвена. Той не пожела да я погледне в очите. И ако
трябваше да си признае истината – онази странна, срамна истина, – като
видя Стагър на прага, реши че е дошъл заради самата нея. Защото имаше
подозрението, че Стагър е леко влюбен в нея. Младите полицаи, особено
онези, които виждаха в татко й нещо като бащинска фигура, редовно
хлътваха по нея. Така че при първата поява на Стагър на вратата й точно
това си беше помислила: че е дошъл да й се пусне леко, при все че знаеше
за годежа й с Джеф. Съвсем леко и тактично, без капка нахалство. Стагър –
чието истинско име беше Томас, но никой не му викаше така – не беше от
нахалните. Сигурно щеше да е мил и внимателен.
Дори при вида на кръвта по ризата му беше присвила очи, но и тогава не
прозря истината. Тъкмо тогава той й каза три думи, три прости думи,
които се събраха и се взривиха в гърдите й, разбивайки на парченца целия
й свят:
— Лоша работа, Кет.
Сега Стагър наближаваше петдесетте, женен мъж с четирима синове. По
бюрото му имаше куп снимки, включително и стара фотография на Стагър
с покойния му партньор – детективът по убийствата Хенри Донован,
известен й и като „татко“. Така ставаха тия работи. Загиваш в изпълнение
на служебния си дълг и снимката ти се появява навсякъде. Мил спомен за
едни. Болезнено напомняне за други. На стената зад капитана висеше
портрет в рамка на най-големия му син по време на мач по лакрос в
предпоследната година от гимназията. Стагър и жена му живееха в
Бруклин. И вероятно добре си живееха.
— Искал си да ме видиш, капитане?
Извън участъка му викаше „Стагър“, но по служба някак си не можеше
да си пречупи езика. Стагър вдигна глава и тя с изненада установи, че
лицето му е пепеляво сиво. И неволно направи крачка назад, едва ли не
готова да чуе пак онези три думи, само че този път успя да го изпревари.
— Какво е станало? – попита го.
— Монти Лебърн – отвърна Стагър.
Името буквално изсмука кислорода от помещението. Живял по
възможно най-безполезен начин и сял разрушение по пътя си, Монти
Лебърн в момента излежаваше доживотна присъда за убийството на
детектива по убийст-вата Хенри Донован от нюйоркското полицейско
управление.
— Какво му е?
— Умира.
Кет кимна не за друго, а за да спечели малко време да възвърне почвата
под нозете си.
— От?
— Рак на панкреаса.
— От кога го има?
— Нямам представа.
— Защо тъкмо сега реши да ми го кажеш?
Тонът й излезе по-остър, отколкото искаше. Той я изгледа. Тя с жест
помоли да я извини.
— И аз току-що научих – каза й.
— Направих няколко опита да му отида на свиждане.
— Знам.
— До някое време ме приемаше. Но напоследък…
— И това знам – каза Стагър.
Мълчание.
— Той в Клинтън ли е още? – попита тя. Клинтън беше затвор с
извънредно строг режим в северната част на щата Ню Йорк, в близост до
границата с Канада – вероятно най-самотното и най-студено място на
земята. С кола от града Ню Йорк дотам се стигаше за шест часа. Колко
пъти беше минавала тоя маршрут Кет – прекалено много.
— Не. Преместили са го във Фишкил.
Хубаво. Значи, са го докарали по-наблизо. Дотам ще й трябват
деветдесет минути.
— Колко му остава?
— Не много.
Стагър стана и понечи да заобиколи бюрото си – може би да я утеши или
да я прегърне, но се спря в крачка.
— Това е добра вест, Кет. Той заслужава да умре. Даже още по-лошо.
— Не – завъртя глава тя.
— Кет…
— Искам още веднъж да си поговоря с него.
— Очаквах точно това да кажеш – бавно кимна той.
— И?
— Пуснах молба от твое име. Но Лебърн отказва да те види.
— Това си е негов проблем – рече тя. – Но аз пък служа в полицията. А
той е осъден престъпник на път да умре, съхранявайки голяма тайна.
— Кет.
— Кажи.
— Дори и да го принудиш да ти отговори – а няма защо да се лъжем,
след като и двамата знаем, че няма да стане, – той няма да устиска до
завеждането на нов процес.
— Но можем да го запишем. Предсмъртна изповед.
Стагър запази скептичния си израз.
— Длъжна съм да опитам.
— Той обаче не желае да те вижда.
— Ще ми отпуснеш ли една от служебните коли?
Капитанът затвори очи, но нищо не й отговори.
— Стагър? Много ти се моля!
Дотук с принципа й да го нарича „капитане“ по служебна линия.
— Партньорът ти ще се навие ли да те замества?
— Разбира се – излъга тя. – Иска ли питане.
— Ами то аз комай нямам кой знае какъв избор – въздъхна той в знак, че
се предава. – Върви, като си рекла.
ПЕТА ГЛАВА
Най-после Джерард Ремингтън видя дневна светлина.
Изгубил беше престава колко беше прекарал на тъмно. Внезапната
светлина избухна в очите му като някоя супернова. Стисна клепачи.
Прищя му се и да закрие очите си с ръце, но се оказа, че още са вързани.
Помъчи се да примига и очите му се насълзиха от светлината.
Някой стоеше право над него.
— Не мърдай – заповяда му нечий глас.
Джерард не помръдна. Чу щракане и осъзна, че онзи срязва ремъците
му. И за кратък миг гърдите му се изпълниха с надежда. Току-виж човекът
е дошъл да ме освободи.
— Стани! – нареди му онзи. В говора му се прокрадна лек акцент,
изглежда от Карибския басейн или Южна Америка. – Държа пистолет.
При първото внезапно движение моментално ще те убием и ще те
погребем тук. Разбра ли?
Устата на Джерард беше пресъхнала, но успя криво-ляво да каже „да“.
А мъжът излезе от… сандъка? И едва сега Джерард Ремингтън успя да
види къде беше прекарал всичките минали… часове. В нещо, чиито
размери бяха между ковчег и стаичка, към метър и двайсет на ширина и
дълбочина и два метра и половина на дължина. След като се изправи,
Джерард забеляза, че се намира сред гъста гора. Самата стаичка като да
беше вкопана в земята. Нещо като скрита землянка. Вероятно убежище в
случай на буря или склад за зърно. Трудно му беше да определи.
— Излизай! – нареди му онзи.
Джерард присви очи. Мъжът – не, младежът, по-скоро – беше едър и
мускулест. Този път акцентът му прозвуча малко като португалски, най-
вероятно бразилски, макар Джерард да не беше изобщо специалист по
езиците. Гъс-тите му къдрици бяха късо подстригани. Обут беше в съдрани
дънки и впита в тялото тишъртка, която едва ли не стягаше като турникет
раздутите му бицепси.
Освен всичко друго имаше и пистолет.
Джерард излезе от сандъка и застана насред гората. Някъде в
далечината мярна куче –лабрадор с шоколадова козина може би, –което
притича по някаква пътека. Мъжът затвори капака на бункера и той
изчезна безследно. Останаха да се виждат единствено двете големи
метални халки, веригата и катинарът –всички те принадлежащи към
капака.
На Джерард му се зави свят.
—Къде съм?
—Вониш –каза младежът. –Зад онова дърво има маркуч. Измий се,
свърши си работата и облечи това.
И подаде на Джерард гащеризон в камуфлажни краски.
—Не разбирам защо съм тук –каза Джерард.
Мускулестият младеж с пистолета моментално се лепна до него и взе да
помпа гръдните и триглавите си мускули.
—А искаш ли да те сритам по задника?
—Не.
—Тогава прави каквото ти казвам.
Джерард се напъна да преглътне, но гърлото му беше прекалено
пресъхнало. Тръгна към маркуча. Какво ти миене? Умираше за вода.
Понечи да се затича, но коленете му се подкосиха и насмалко да падне.
Прекалено дълго беше лежал в оня сандък. Успя да се задържи на нозе
точно толкова, колкото да се добере до маркуча. Завъртя крана. Щом
водата потече, взе жадно да пие. Е, вкусът й беше като… от стар маркуч, да
речем… но важното беше, че е вода.
Очакваше оня всеки момент да му кресне, но младежът изведнъж
прояви търпение. Нещо, което незнайно защо притесни Джерард. Огледа
се. Къде ли се намира в момента? Завъртя се около оста си с надеждата да
мерне полянка, улица или нещо такова. Но не видя нищо освен гора.
Ослуша се да чуе някакви шумове. Пак нищо.
И къде ли е Ванеса? Дали го чака на аерогарата –объркана, но в
безопасност?
Или са успели и нея да отвлекат?
Притули се зад дървото и съблече мръсните дрехи. Онзи не го изпускаше
от очи. Джерард се опита да се сети кога за последен път е стоял гол пред
чужд човек. Май за последно му се беше случило в часовете по физическо
в гимназията. Странно, че в сегашната ситуация се замисли тъкмо за
благоприличието.
Но къде ли е Ванеса? Дали е добре?
Естествено, нямаше никаква представа. Нищо не знаеше. Нито къде се
намира, нито какъв е онзи човек, нито защо е тук. Джерард си наложи да
действа по-бавно, за да обмисли рационално следващия си ход. Явно ще
трябва да им играе по гайдата, но в същото време не бива да губи
самообладание. Джерард беше умен мъж. И тъкмо сега намери за
необходимо да си припомни този факт. И ето че моментално се почувства
по-добре.
Умен мъж е. Има жена, която обича, великолепна работа и прекрасно
бъдеще пред себе си. Онзи може да има пистолет, но не можеше да се
сравнява с Джерард Ремингтън по интелект.
Най-после онзи проговори:
—По-живо.
Джерард се обля с маркуча.
—Да ви се намира кърпа? –попита.
—Няма.
Навлече гащеризона така, както си беше мокър. И взе да трепери.
Съчетанието от страх, изтощение, объркване и лишения си казваше
думата.
—Виждаш ли тая пътека?
И Мускулестия му посочи просеката, през която беше прибягало кучето.
—Да.
—Вървиш по нея, докато стигнеш до края й. Ха си мръднал и една
крачка встрани, ха съм те застрелял.
Джерард изобщо не седна да разсъждава по заповедта, ами тръгна по
тясната пътека. Засега май беше изключено да се опитва да избяга. Дори и
да не го гръмнеше оня, къде щеше да бяга? Да се скрие в гората,
евентуално. И да се надява, че ще тича по-бързо от другия. Но накъде да
поеме, като си няма представа дали ще е към път, или още по-навътре в
гората.
Явно щеше да е пълна глупост.
Плюс това, ако онези искаха да го убият –а те сигурно бяха повече от
един, понеже младежът беше казал „ще те убием“, –отдавна да го бяха
направили. Не му оставаше друго, освен да е нащрек, да наблюдава
внимателно какво става наоколо му и най-важното –да остане жив.
Да намери Ванеса.
Знаеше, че една негова крачка е около 81 сантиметра. И взе да брои
крачките си. Когато стигна до двеста, което правеше приблизително 162
метра, забеляза пролука в пътеката. Почти беше стигнал до някаква
полянка. Само след още дванадесет крачки Джерард излезе от гъстата гора
и видя пред себе си бяла фермерска къща. Огледа я отдалеч и му направи
впечатление, че пердетата на горния етаж са тъмнозелени. Огледа се за
жици, които да стигат до къщата. Не видя такива.
Странно.
На предната веранда стоеше мъж, облегнал се нехайно върху една от
подпорите. Ръкавите му бяха навити, ръцете –кръстосани. Носеше черни
очила и работни ботуши. Косата му беше мръсноруса и дълга до раменете.
Щом видя Джерард, мъжът му направи знак да влезе. После се шмугна
през вратата и изчезна.
Джерард продължи да крачи към фермата. И пак отбеляза
тъмнозеления цвят на пердетата. Вдясно имаше хамбар, а отпреде му
седеше кучето –да, наистина беше шоколадов на цвят лабрадор –и
търпеливо чакаше. Стори му се, че мерна зад кучето крайчеца на сива
конска карета. Хм! Забеляза и вятърната мелница. Това вече означаваше
нещо. Беше някаква подробност. Какво точно означаваше съвкупността от
всичките тези подробности или още не можеше да си представи, или
знаеше, но от това положението ставаше ще по-объркано. Затова реши
поне на първо време само да събира улики, без да ги обмисля.
Изкачи двете стъпала до верандата и се поколеба пред отворената врата.
Пое дълбоко дъх и влезе в преддверието. Вляво се намираше
всекидневната. Дългокосият седеше в голямо кресло. Беше снел тъмните
очила. Очите му бяха кафяви и кръвясали. Ръцете му между лактите и
китките бяха покрити с татуировки. Джерард се опита да ги запамети и
евентуално да открие в тях някакво указание откъде е този човек. Но
татусите бяха с прост дизайн. И нищо не му говореха.
—Казвам се Тайтъс –изрече с леко напевен тон мъжът. В гласа му
имаше нещо сребърно, меко и почти чуп-ливо. –Седнете, ако обичате.
Джерард влезе в помещението. Така нареклият се Тайтъс го прикова с
очи. Джерард се видя принуден да седне. В стаята влезе втори мъж, с вид
на хипи –пъстра африканска риза, плетена шапка и очила с розови
стъкла. Седна пред бюрото в единия ъгъл и отвори лаптоп. Всички лаптопи
на Епъл от серията макбук еър изглеждат абсолютно еднакво, разбира се,
поради която причина Джерард беше белязал своя с черна лепенка върху
капака.
Лепенката си беше на мястото.
Джерард се намръщи.
—Какво означава всичко това? Къде е Ванеса…
—Шшшт –предупреди го Тайтъс.
Звукът изсвистя като коса във въздуха.
Тайтъс се извърна към хипито с лаптопа. А онзи кимна и каза „Готово“.
Джерард насмалко да попита „Кое е готово?“, но след онова шъткане не
посмя да гъкне.
Тайтъс се обърна наново към Джерард и му се усмихна. По-страшна
гледка Джерард Ремингтън не беше виждал през живота си.
— Искаме да ти зададем някои въпроси, Джерард.
ШЕСТА ГЛАВА
Първоначално изправителното заведение Фишкил се казвало „Щатска
болница за криминално луди Матеауан“. Това било до 90-те години на XIX
в. И си останало, малко или много, щатска болница за криминално лудите
до 70-те години на ХХ в., когато съдебната система усложнила процедурата
за произволно затваряне на онези, които били считани за психично болни.
В най-ново време Фишкил се наричаше официално затвор с умерено строг
режим, при все че си имаше всичко – от отделение с облекчен режим за
излизащи навън работещи затворници до така наречения „Блок Ес“, на
максимално строг режим.
Намираща се в Бийкън, в щата Ню Йорк, сгушена в китно кътче между
реката Хъдсън и планинската верига Фишкил, някогашната тухлена сграда
и досега приемаше новодошлите посетители. Но оградата с бодливата тел
и занемарения й вид придаваха на мястото атмосферата на кампус на
университет от „Бръшлянената лига“, повлиян силно от Аушвиц.
Разчитайки на служебното си положение и златната си значка, Кет
премина с лекота през повечето охранителни постове. В нюйоркското
полицейско управление патрулиращите по улиците полицаи имат
сребърни значки. Златни се полагат само на детективите. Номерът на
значката й –8115 –навремето беше принадлежал на баща й.
Облечена в бяло от горе до долу възрастна медицинска сестра със
старовремска сестринска касинка на главата я спря на входа на
болничното отделение. Силният й грим –плътни тъмносини сенки и
неоново червено червило –моментално биеше на очи и създаваше
впечатление, че върху лицето й са разтапяли пастелни боички.
Сладникавата й усмивка беше пресилена, а червилото беше омазало
зъбите й.
—Господин Лебърн изрично отказа да приема посетители.
Кет отново показа значката си.
—Искам просто да го видя –и успя да разчете табелчицата с името на
другата, „мс Силвия Стайнър“, – сестра Стайнър.
Медсестрата Стайнър дръпна значката от ръката й, бавно и внимателно
прочете гравирания надпис, после се взря в лицето на Кет. Кет се помъчи
да запази неутрална физиономия.
— Не разбирам какво ви води тук.
— Той уби баща ми.
— Ясно. И сега искате да видите как се мъчи.
В тона на сестра Стайнър нямаше нищо осъдително – по-скоро като че
ли за нея това беше най-нормалното желание на света.
— Не. Искам само да му задам някои въпроси.
Сестра Стайнър хвърли последен поглед на значката и й я върна.
— Насам, мила.
Гласът й беше мелодичен, но и злокобен. Сестра Стайнър я въведе в стая
с четири легла. Три от тях бяха свободни. На четвъртото, в най-
отдалечения десен ъгъл, лежеше със затворени очи Монти Лебърн.
Личеше си, че някога е бил як побойник, едва ли не дежурен, щом е
потрябвало някой да бъде пребит или заплашен. Бивш боксьор от тежка
категория, понесъл несъмнено прекалено много удари по главата, Лебърн
използвал юмруците си (плюс ред други неща) при събирането на
неизплатени борчове, изнудвания, борби между различни банди за
териториално надмощие и разбиване на работнически стачки – и всичко
друго, което може да ви дойде наум. Но след като от една противникова
фамилия го пребили по особено жесток начин, шефовете на неговата
банда – които ценели верността му за това, че буквално граничела с тъпота
– го обзавели с пистолет и му възложили не толкова натоварващата
физиката му задача да разстрелва противниците им.
Казано най-накратко, Монти Лебърн се превърнал в наемен убиец на
средно ниво. Не беше нито умен, нито прозорлив, но като се замисли
човек, то пък и колко акъл ти трябва, за да гръмнеш някого?
— Идва понякога в съзнание, но бързо го губи – каза сестра Стайнър.
Кет се приближи към леглото. Сестра Стайнър остана на няколко крачки
зад нея.
— Ще можете ли да ни оставите насаме? – попита Кет.
И пак сладникавата усмивка. И онзи зловещ, мелодичен глас:
— Няма начин, мила.
Кет погледна Лебърн, после, макар и само за миг, се опита да открие в
себе си поне капчица състрадание за убиеца на баща й. И да я имаше, беше
скрита някъде много на дълбоко. Понякога изпитваше адска омраза към
този човек, но в други дни осъзнаваше, че то е равносилно на това, да
мразиш пистолет. Самият той не беше нищо повече от оръжие.
Не че и оръжията не подлежат на унищожение, нали така?
Хвана Лебърн за рамото и леко го побутна. Онзи примига и отвори очи.
—Здрасти, Монти.
Нужна му беше секунда, за да фокусира върху лицето й. Но в мига, в
който я разпозна, тялото му се вдърви.
—Нямаш работа тук, Кет.
Кет бръкна в джоба си и извади снимка.
—Този човек беше баща ми.
Лебърн беше виждал тази снимка десетки пъти. Кет му я показваше при
всяко свое посещение. И тя не знаеше защо всъщност го прави. Една част
от нея се надяваше да успее да влезе под кожата му, но много рядко се
случва палач да страда от угризения на съвестта. По-вероятно я носеше
заради самата нея си –да й вдъхва решимост, да има някак си духовната
подкрепа на баща си.
—Кой нареди убийството му? Козоун ли?
Лебърн не отлепваше тила си от възглавницата.
—Защо вечно ми задаваш едни и същи въпроси?
—Защото ти така и не ми даваш отговорите.
Монти Лебърн се захили насреща й с острите си като колчета зъби. И
въпреки разстоянието, което ги делеше, тя усети гнилия му дъх.
—На какво разчиташ? На предсмъртна изповед ли?
—Не виждам причина да не можеш вече да ми кажеш истината, Монти.
—Да, но тя съществува.
Имаше предвид собственото си семейство. Това беше определената от
него цена. Трай си и ние ще се погрижим за близките ти. Но отвориш ли
уста, ще ги накълцаме на парченца.
Морков и тояга пар екселанс.
Точно тоя й беше проблемът от самото начало. Тя нищо не можеше да
му предложи насреща.
Не беше нужно да разбира от медицина, за да прецени, че на Монти
Лебърн малко му остава на този свят. Смъртта беше успяла вече да се
намести удобно и сега драпаше към неизбежната си победа. Цялата
същност на Монти се беше свила дотам, че човек очакваше той буквално
да изчезне в леглото, после през пода, докато –пуф! –се изпареше
напълно. А тя впери поглед в десницата му –в ръката, с която беше
държал пистолета –с дебелите, изпъкнали вени, приличащи на градински
маркучи. Червото от системата бе пъхнато в близост до китката му.
Монти стисна зъби при поредния пристъп на болката.
—Върви си –успя да каже.
—Никъде няма да вървя –отвърна Кет, усещаща как и последната й
възможност се изплъзва. –Много те моля –рече, стараейки се тонът й да
не звучи умолително. –Нужно ми е да знам.
—Махай се.
Кет се приведе към главата му.
—Слушай какво ще ти кажа. Само за себе си питам, окей? Не разбираш
ли? Осемнадесет години изминаха оттогава. Не мога да живея, ако не знам
истината. Само това. Да приключа веднъж завинаги с тая работа. Той защо
ти нареди да убиеш баща ми?
—Остави ме на мира.
—Ще кажа, че си проговорил.
—Какво?
Кет кимна и си наложи да запази твърдия си тон.
—В мига, в който умреш, ще го вкарам зад решетките. Ще кажа, че ти си
го накиснал. Че съм получила от теб пълно признание.
Монти Лебърн пак се засмя.
—Не ти минава номерът.
—Съмняваш се, че ще го направя ли?
—Не знам какво можеш да направиш. Само знам, че никой няма да ти
повярва. –И погледна покрай нея към сестра Стайнър. –При това си имам
свидетел, нали, Силвия?
Сестра Стайнър кимна.
—Тук съм неотлъчно, Монти.
Нов прилив на болката го накара да направи гримаса.
—Съвсем без сили останах, Силвия. Става все по-зле.
Сестра Стайнър се приближи моментално към леглото му.
—При теб съм, Монти. –И го хвана за ръка. Иззад крещящия й грим
усмивката й буквално приличаше на изрисувана, като върху лицето на
плашещ клоун.
—Моля те, кажи й да си върви, Силвия.
—Тя вече си тръгва. –И сестра Стайнър взе да стиска помпичката, за да
вкара някакъв наркотик във вените му.
—Не й позволявай да остане.
—Шшшт. Ще ти мине –изгледа тя злокобно за пореден път Кет. –Ето я,
излиза.
Кет понечи да й възрази, но сестра Стайнър междувременно натисна
няколко копчета върху контролния пулт на системата, при което спорът
им стана излишен. Миглите на Лебърн запърхаха. След няколко секунди
изпадна в безсъзнание.
Абсолютна загуба на време.
Но пък и какво друго беше очаквала Кет? Дори и умиращият се беше
надсмял на идеята й за предсмъртна изповед. Козоун знаеше как да си
осигури мълчанието на своите подчинени. Излежаваш си присъдата, а ние
имаме грижата за семейството ти, докато са живи. Но ха си проговорил – всички ще умрат. Нямаше нищо, което да стимулира Лебърн да се
разприказва. И никога не беше имало. Още по-малко пък точно сега.
Кет тъкмо се канеше да се върне при колата си, когато чу зад гърба си
гадния сладникав глас.
—Много непохватно подхванахте нещата, мила.
Извърна се и видя застаналата зад нея сестра Стайнър с вид на нещо от
филм на ужасите в сестринска униформа и нанесен с блажна боя грим.
—Да, така е. Но ви благодаря за помощта.
—Не бихте ли желали да ви помогна?
—Моля?
—Той не изпитва почти никакви угризения, така да се каже. Когато при
него се отбие свещеникът, произнася необходимите думи. Но изобщо не е
искрен. По-скоро гледа да се набута с измама в рая. Господ обаче не се
лъже толкова лесно. –И пак се захили с гадната усмивка и омазаните с
червило зъби. –Монти бая народ е избил, нали?
—Призна си за трима. Но са били много повече.
—Включително и татко ви ли?
—Да.
—А татко ви също беше полицай, така ли? Като вас?
—Да.
Сестра Стайнър изцъка с език в знак на съчувствие.
—Безкрайно съжалявам.
Кет не й отговори.
Сестра Стайнър предъвка за миг начервената си долна устна.
—Последвайте ме, ако обичате.
—Моля?
—Нуждаете се от сведения, доколкото разбирам?
—Да.
—В такъв случай не се показвайте. Оставете ме аз да се оправя.
При което сестра Стайнър се извъртя и тръгна обратно към отделението.
Кет се забърза да я настигне.
—Почакайте. Какво сте намислили?
—Знаете ли какво е упойка за обезболяване при раждане? –попита я
сестра Стайнър.
—Съвсем бегло.
—Първата ми работа беше в родилно отделение. Навремето за упойка
използвахме морфин и скополамин. А те причиняваха едно
полунаркотично състояние –родилката оставаше будна, но почти нищо не
запомняше. Според някои, успокоявали болката, но аз лично не съм
убедена. Според мен родилката по-скоро забравяше агонията, която е
преживяла. –И килна глава, като куче, дочуло необичаен звук. –Смята ли
се за преживяна болка, която не помните?
Кет реши, че въпросът й е риторичен, но сестра Стайнър спря и зачака да
чуе отговора й.
—Не знам.
—Помислете си. Няма значение какво е преживяното –добро или лошо.
Ако не го помните веднага, след като ви е сполетяло, брои ли се за
изживяно?
И пак зачака да чуе отговор. А Кет за втори път каза „Не знам“.
—И аз самата не знам. Но въпросът е интересен, нали?
Накъде, по дяволите, отиваше разговорът им?
—Предполагам –каза Кет.
—Всички желаем да изживеем мига. Дотук всичко е ясно. Но ако не си
спомняте самия миг, имало ли го е всъщност, или не? В това вече не съм
убедена. Обезболяващите упойки при раждане са измислени от немците.
Искали са да направят родилните болки по-поносими за майките. Но се
оказало, че грешат. И ние съответно престанахме да ги използваме.
Понеже бебетата се раждаха с наркоза. Това беше основната причина – или поне така твърдяха докторите. –И заговорнически склони глава към
Кет. –Между нас казано обаче, не съм убедена, че тъкмо това ги отказа.
—Ами кое?
—Влиянието им върху бебетата не беше толкова важно –спря сестра
Стайнър на входа. –По-страшно беше онова, което ставаше с майките.
—И какво беше то?
—И спрямо тях процедурата се оказа неудачна. Защото упойката
възпираше болките –това е така, –но в същото време им пречеше да
изживеят и самото раждане. Вкарваха ги в стаята, а като дойдеха на себе
си, вече държаха в обятията си бебето. В емоционално отношение не
изпитваха никаква близост към това свое дете, не го възприемаха като
свое. И това им действаше отчуждаващо. Носиш бебето в утробата си в
продължение на девет месеца. Почват родилните ти болки и изведнъж – пуф! –и…
Сестра Стайнър щракна с пръсти да демонстрира какво има предвид.
—И почваш да се питаш дали наистина е станало –довърши вместо нея
изречението Кет.
—Именно.
—И какво общо има това с Монти Лебърн?
—Досещате се.
Нищо не се досещаше. Или всъщност се досещаше, но…
—Смятате да му поставите такава упойка ли?
—Да, разбира се.
—И предполагате, че той… че той ще проговори пред мен, но няма да му
остане никакъв спомен, така ли?
—Не съвсем. Що се отнася до спомена, сто на сто няма да го има. Но
морфинът не се различава особено от нат-риевия тиопентал. Знаете той за
какво служи, нали?
Кет знаеше, макар съединението да й беше известно под названието
„натриев пентотал“. Или „серумът на истината“.
— Той обаче не действа така, както го дават във филмите – продължи
сестра Стайнър. – Но когато човек е под влиянието му… казано най-
просто, майките ставаха приказливи. Стигаха дори до изповеди. При доста
раждания, докато съпругът крачеше нервно в съседната стая, майката си
признаваше, че бебето не било от него. Не че ги питахме, разбира се.
Напротив, ако кажеха подобно нещо, ние се правехме, че не сме ги чули.
Но с течение на времето установих, че всъщност човек може да води цели
разговори с тях. Питаш ги, научаваш какви ли не работи, а после
родилката нищичко не си спомня.
И сестра Стайнър погледна Кет право в очите. От което на Кет тръпки й
полазиха по гръбнака. Сестра Стайнър отмести погледа си и отвори
вратата.
— Тук му е мястото да наблегна, че все пак е налице сериозен проблем:
достоверността. Сума ти пъти съм наблюдавала такова явление и при
морфина. Пациентът разправя най-убедително нещо, което няма начин да
е истина. Като например последният, който умря в това отделение.
Кълнеше се, че щом го оставя сам, някой го отвличал и го мъкнел по разни
котешки погребения. При това изобщо не лъжеше. Напротив, беше убеден,
че точно това му се случвало. Разбирате ли ме какво искам да кажа?
— Да.
— Ами щом сте на ясно, да продължим, а?
Кет не беше сигурна. Израсла бе в семейството на полицаи. И много
добре знаеше колко опасно е да си играе човек с правилата.
Но пък какъв друг избор имаше в момента?
—Казвайте.
—Давайте –рече Кет.
Усмивката се разшири.
—Ако Монти ви чуе гласа, ще се стегне. Затова предлагам да оставите
нещата в мои ръце и да разчитате аз да ви изкопча някое и друго полезно
сведение.
—Окей.
—Но ще ми трябва известна предварителна информация за убийството
на баща ви.
На сестра Стайнър й бяха нужни двадесетина минути, за да добави към
системата скополамин, да провери жизнените функции на пациента и да
направи необходимите корекции. Движенията й бяха толкова уверени, че
Кет се запита за миг дали й е за пръв път да върши подобно нещо по не
чисто медицински причини. И се замисли в същото време за евентуалните
приложения на този вид упойки и за възможностите за злоупотреба с тях.
Оптимистичното на пръв поглед оправдание, което сестра Стайнър й беше
предложила –че щом не го помниш, нима се е случило наистина? –й
звучеше прекалено лековато.
Жената не беше съвсем в ред –това беше несъмнено. Но в момента на
Кет й беше, общо взето, безразлично.
Сви се в далечния ъгъл така, че Монти да не може да я види. А Монти
Лебърн беше дошъл току-що в съзнание и въртеше глава насам-натам
върху възглавницата. И взе да нарича сестра Стайнър „Каси“ – името на
собствената му сестра, която починала, когато бил на осемнадесет. И да й
разправя колко искал да я срещне след смъртта си. Кет бе поразена от
умението на сестра Стайнър да го води все по-нататък по пътеката, по
която искаше да мине той.
— О, обезателно ще ме видиш, Монти – каза сестра Стайнър. – Ще те
чакам в отвъдното. Само се боя да няма проблеми с хората, които си убил.
— С мъжете – каза той.
— Моля?
— Само мъже убивах. Не бих убил жена. За нищо на света. Никакви
жени, никакви деца, Каси. Само мъже убивах. Лоши мъже.
Сестра Стайнър хвърли бърз поглед към Кет.
— Но нали и полицай уби.
— Най-калпавия от всичките.
— В смисъл?
— Ченгета. Същите са като другите. Няма значение всъщност.
— Не те разбирам, Монти. Обясни ми.
— Никога не съм убивал ченге, Каси. Много добре знаеш.
Кет се смрази. Не можеше да повярва на ушите си.
Сестра Стайнър се прокашля.
— Ама, Монти…
— Каси? Искрено съжалявам, че не те защитавах. – И Монти Лебърн се
разплака. – Оставих го да ти причинява болка и с нищо не ти помогнах.
— Забрави за това, Монти.
— Как да забравя, като не мога. Бранех всички останали освен теб, нали?
Всички освен теб.
— Това е в миналото, Монти. На по-добро място съм. И нямам търпение
и ти да дойдеш при мен.
— Сега вече браня семейството си. Извлякох си поуката. Баща ни беше
гад.
— Знам, Монти. Но какво значеше това, че никога не си убивал ченге?
— Много добре го знаеш.
— Ами детектива Хенри Донован?
— Шшшт.
— Моля?
— Шшшт – повтори той. – Да не те чуят. Това пък беше най-лесното. И
без това вече бях пътник.
— В какъв смисъл?
— Вече ме бяха осъдили за убийствата на Лазлоу и Грийн. Без капка
съмнение. Така или иначе, щях да получа доживотна присъда. Колко му
беше да поема и трети, след като това щеше да донесе повече сигурност,
нали ме разбираш?
Някаква студена ръка обви сърцето на Кет и силно го стисна.
Дори сестра Стайнър се затрудни да запази равномерния си тон.
— Пак ми го обясни, Монти. Защо трябваше да простреляш детектива
Донован?
— Ти това ли мислиш, че съм направил? Просто поех вината. Така или
иначе, влизах в дранголника. Кое му е неясното?
— Значи, не си го застрелял ти, така ли?
Никакъв отговор.
— Монти?
Започваше да й се изплъзва.
— Не си ли ти убиецът му, Монти?
— На кого? – запита той с някакъв далечен глас.
— Кой уби Хенри Донован?
— Отде да знам? Дойдоха едни. На другия ден, след като ме арестуваха.
И ми казаха да взема парите и да поема вината.
— Кои бяха те?
— Страшно ми се спи – притвори очи Монти.
— Кой ти каза да поемеш вината, Монти?
— Не трябваше да позволявам на баща ни да се държи така с теб, Каси.
Знаех какво ти прави. И мама знаеше. Но нищо не предприехме. Прости
ми.
— Монти?
— Изморих се…
— Кой те накара да поемеш вината?
Но Монти Лебърн вече спеше дълбоко.
СЕДМА ГЛАВА
На връщане Кет шофираше с двете ръце върху волана. Следеше
съсредоточено пътя – прекалено внимателно, но това беше единственият
начин да не й се завие свят от многото мисли. Оста, около която се беше
въртял светът й, изведнъж се оказа силно изместена. Вярно, сестра
Стайнър я беше предупредила, че Монти Лебърн вероятно е
дезориентиран от лекарствата и че приказките му следва да се приемат с
голяма доза скептицизъм. И Кет кимаше през цялото време, докато
сестрата й говореше. Всичко това – и за дезориентацията, и за
недостоверността, та дори и за въображението – й беше известно, но в
полицейската си кариера беше установила и нещо друго: истината излъчва
своя си мощна миризма.
И точно сега Монти Лебърн буквално вонеше наистина.
Включи радиото и се помъчи да се заслуша в някакво гневно токшоу.
Водещите на този вид предавания винаги намираха какви ли не
елементарни решения на всичките световни проблеми. Простотата им пък
изкарваше Кет извън нервите й и колкото и да е странно, много успешно
отклоняваше вниманието от собствените й ядове. Независимо дали идеха
отляво, или отдясно, постоянните притежатели на лесни решения нито
веднъж не се оказваха прави. Светът е прекалено сложен, за да се вмести в
подобни предложения в стил „един размер за всички ръстове“.
Още с връщането си в 19-и участък се отправи към кабинета на Стагър.
Той обаче беше излязъл. Можеше да попита кога се предполага да се
върне, но за момента не й се щеше да привлича прекалено много
внимание върху себе си. Задоволи се с това да му изпрати кратък есемес:
Трябва да поговорим.
Не получи незабавен отговор, но и не беше очаквала такова нещо. Качи
се по стълбите един етаж по-горе. Сегашният й партньор, Чарлс Феърклоф,
когото всички наричаха „Чаз“, седеше в ъгъла с други трима полицаи. С
влизането й Чаз пусна едно проточено „Охоо, ето я и нашата Кет“, та
всички да усетят сарказма в тона му. И понеже Чаз се смяташе за
остроумен, добави „Какво влачиш, бе, коте?“.
Колкото и жалко да беше, онези тримата дори се засмяха.
— Много смешно – каза тя.
— Благодаря. Напоследък обръщам особено внимание на
своевременността на лафовете ми.
— Личи си.
Уф, ама хич не й беше до занасяния тъкмо сега.
Чаз се беше изтупал в скъп, лъскав, идеално скроен костюм от онези,
дето блестят така, сякаш са мокри, възелът на вратовръзката му явно беше
връзван от някой страдащ от излишък на свободно време, а обувките му,
на „Ферагамо“, подсещаха за някогашната поговорка, че човек си личи по
това как са му лъснати обущата. Което си беше пълна глупост. Човек, който
винаги ходи с лъснати чепици, обикновено е някой самовлюбен дрисльо,
убеден, че външността е по-важна от характера.
Самият Чаз поначало се отличаваше с култивираната напереност на
хубавец и с едва ли не свръхестествената харизма на… на социопат, да
речем –а Кет открай време подозираше, че е точно такъв. В
действителност беше от рода Феърклоф –да, точно от онзи род Феърклоф,
–заможната връзкарска фамилия, чиито мъже често се хващаха за
известно време на полицейска служба, понеже правеше добро впечатление
в политическите им биографии. Все още държейки я под око, Чаз
прошепна някаква шегичка на другите трима, вероятно по неин адрес,
след което гостите се разотидоха със смях.
—Закъсняваш –каза й Чаз.
—Действах по задача от капитана.
—Така ли му викат вече? –изви въпросително вежда той.
Пълен гъз.
Всичко казано от Чаз съдържаше някаква двусмисленост, граничеща със
сексуален тормоз. Не че толкова се заяждаше с жените. Просто целият му
характер беше ориентиран в тази насока. Има такива мъже, които
контактуват с жените по такъв начин, сякаш току-що са се запознали в бар
за неженени. Дори когато описваше каква е била закуската му, от думите
му можеше да се заключи, че току-що е преспал случайно с теб и ти лично
си му я приготвила.
—Е, казвай какво са ни възложили –рече Кет.
—Не се притеснявай. Прикрих отсъствието ти.
—Благодаря за което, но няма да е лошо да ме вкараш в течение.
Чаз посочи бюрото й, демонстрирайки в движение новите си
изумрудени копчета за ръкавели.
—Всичките преписки са там. На твое разположение. –Хвърли поглед на
възголемия си и възлъскав ролекс. –Аз отлитам.
И си излезе с отметнати назад рамене, подсвирквайки си някаква
смотана мелодийка за гърлите в клуба. Кет вече беше поставила пред своя
непосредствен началник Стивън Сингър въпроса да й назначат нов
партньор. Вест-та за това й искане първоначално шокира Чаз –не толкова,
понеже много държеше на Кет, а просто защото не можеше да си
представи как тази жена –и изобщо която и да било жена –е устояла на
чара му. В отговор на този неин ход Чаз утрои усилията си, убеден, че в
свободния свят няма жена, която да не се поддаде на желанията му.
Все още с гръб към Кет, Чаз махна с ръка и рече:
—До скив, маце.
„Да върви да пасе“, каза си тя.
В момента я вълнуваха далеч по-сериозни проблеми. Като например:
възможно ли е Монти Лебърн да е казал истината?
Нима са грешали през всичките тези години? Нима убиецът на баща й е
все още на свобода?
Мислите бяха толкова тежки, че буквално я затрупваха. Имаше нужда да
се разтовари, да сподели с някого, който познава всичките играчи и
ситуации, а първото име, което й дойде наум – първият човек, за когото се
сети, бог да й е на помощ, – беше Джеф Рейнс.
Погледна компютъра на бюрото си.
Дай да карам по реда на нещата, рече си. И изнамери всички файлове
свързани с Монти Лебърн и убийството на детектива Хенри Донован. Цял
тон материали. Хубаво, ще си ги чете довечера за домашно. Не че не ги
беше чела вече поне сто пъти, но беше ли подходила поне веднъж към тях
с предположението, че Монти Лебърн може да е и само изкупителна
жертва? Не. Нов поглед. Ще ги прег-леда с нов поглед.
И взе да се пита дали Джеф е отговорил вече на съобщението й в
YouAreJustMyType.com.
Бюрата от двете й страни бяха свободни. Огледа се и зад себе си. И там
нямаше никой. Чудесно. Оставаше само някой да я види, че е влязла в
сайта на онлайн служба за запознанства, и щяха да я спукат от майтап.
Седна пред компютъра и за всеки случай пак се озърна. Свободно. Натрака
набързо „ouAreJustMyType.com“ и натисна клавиша „eturn“.
Сайтът е блокиран. Необходимият ви за влизане код можете да
получите от непосредствено висшестоящия над вас служител.
Ъъ! Явно и полицейското управление вземаше пример от фирмите,
които масово се стремяха да повишат производителността на труд, като не
позволяват на служителите си да пилеят време по лични уебсайтове и
социални мрежи. Ето че тази мода беше стигнала и до тук.
По някое време й беше минало през ум да качи сайта
YouAreJustMyType.com на мобилния си телефон, но реши, че това би
издало колко е настоятелна по въпроса. Ами щом трябва, ще изчака.
Голяма работа. Само дето наистина беше голяма.
През вратата се появяваха най-различни случаи. Кет се справяше с всеки
един. Някакъв таксиметров шофьор се оплакваше, че богатата му клиентка
се опитала да се измъкне, без да плати. Жена се оплака, че съседът й
отглеждал марихуана в саксии. Все дреболии. Провери клетъчния си
телефон. Никакъв отговор от Стагър. И не можеше да си обясни каква
може да е причината. Поради това му изпрати нов есемес:
Трябва да те видя спешно.
Още докато прибираше телефона, го усети да вибрира. Получи отговор
от Стагър:
Отн. посещението в затвора?
Да.
Този път отговорът му се забави повече от обичайното.
Зает съм до осем. Да се отбия ли след това или да го оставим за
сутринта?
От страна на Кет забавяне нямаше.
Отбий се довечера.
Кет дори не си направи труда да се престори, че й е все едно дали Джеф
й е отговорил, или не.
В края на смяната се преоблече в екипа си за джогинг, прекоси на бегом
парка, мина с усмивка и кимване покрай портиера, изкачи стъпалата през
едно (не щеше да разчита на бавния асансьор) и с непрекъснато движение
отключи вратата на апартамента.
Компютърът й беше в режим на заспиване. Помръдна леко мишката и го
зачака да се събуди. Пясъчното часов-ниче се появи и взе да се върти
около оста си. Божичко, крайно време беше да се сдобие с нов компютър.
От тичането беше ожадняла и тъкмо се накани да стане за чаша вода,
пясъчното часовниче престана да се върти.
Отиде на YouAreJustMyType.com. Понеже дълго беше отсъствала,
наложи се наново да набере името и паролата, после кликна „Продължи“.
Появи се първоначалният екран с шест думи – едри, ярки, зелени:
Един отговор в пощенската ви кутия!
Сърцето й се разтуптя. В действителност усещаше бав-ното, равномерно
помпане, което нямаше начин да не е видимо и с просто око. Кликна върху
зелените букви. Появи се кутията заедно с дребната профилна снимчица
на Джеф.
Сега или никога.
На реда за темата на съобщението нищо не пишеше. Мина с курсора
отгоре му и кликна да отвори имейла. Появи се писмото от Джеф:
ХА! Готин клип. Винаги съм го харесвал. Знам, че мъжете все
разправят как обичали жените с чувство за хумор, но не мога да не
отчета оригиналността на опита ви да установите контакт. Силно
ме привличат и снимките ви. Очевидно е, че имате красиво лице, но в
него виждам и… и още нещо. Приятно ми е да се запознаем!
И толкоз. Нито подпис, нито име.
Нищо.
Чакай! Та това си е направо шамар по физиономията! Джеф изобщо не
се сеща коя е!
Нима е възможно? Как може да не я помни? Оставй телефона, не
избързвай. Пое дълбоко въздух и се опита да осмисли положението. Окей.
Като начало, Джеф най-малкото не я е познал. Толкова ли се е променила?
Доста, вероятно. Косата й сега беше по-тъмна и по-къса. Беше поостаряла.
Мъжете, разбира се, са късметлии в това отношение. Джеф изглеждаше
още по-хубав сега, с посребрелите слепоочия, дяволите да го вземат.
Обективно погледнато, годините не се бяха отнесли толкова благосклонно
към самата нея. Ако трябваше да е честна със себе си. Кет стана, закрачи
напред-назад, огледа се в огледалото. Не забелязваш тези неща у себе си,
разбира се. Не забелязваш промените с годините. Но ето че сега, като се
разтърси из чекмеджетата за стари свои фотографии – със смотаните
прически, с пухкавите бузки, цъфтяща от младост, – почти успяваше да му
влезе в положението. Ами че той последно я беше видял като ококорена,
макар и съсипана двадесет и една годишна. А сега е вече на четиридесет.
Огромна разлика. Профилът й не съдържаше никакви сериозни лични
сведения. Не упоменаваше нито адреса й, нито дипломата й от
Колумбийския университет, нито каквото и да било друго, по което той да
се досети, че става дума за Кет.
Така че в определен смисъл беше логично Джеф да не я е разпознал.
Като се позамисли по-дълбоко обаче, разсъжденията й взеха… е, не
точно да се разпадат, но поне да не издържат на критика. Та нали се
обичаха. И се бяха сгодили. Тази песен – това видео – не беше за тях
просто „готино“, достойно да бъде подминато, забравено или…
Нещо привлече погледа й и го задържа.
Приближи се до монитора и забеляза, че до профилната снимка на
Джеф пулсираше сърчице. Според легендата на долния край на екрана,
това означаваше, че той в момента е онлайн и е в състояние да получава в
реално време съобщения от „онези, които вече са комуникирали“ с него.
Седна, отвори прозорчето за съобщения и натрака:
Аз съм Кет.
За да го изпрати, достатъчно щеше да е да чукне клавиша „Return“. Този
път нито седна да разсъждава, нито да се разкандърдисва, ами натисна
клавиша и съобщението замина.
Курсорът замига нетърпеливо. Кет седеше и чакаше той да й отговори.
Десният й крак заподскача нервно нагоре-надолу. Досега не й бяха
поставяли диагноза „нервен крак“, но явно беше на границата да го
придобие. И на баща й кракът подскачаше. И то много. Натисна с длан
коляното си да го спре. Очите й обаче оставаха приковани в екрана.
Мигащият курсор изчезна. На негово място се появи облаче.
А това означаваше, че в момента Джеф пише отговора си. Текстът се
появи на екрана й след секунда:
Без имена. Поне засега.
Лицето й се смръщи. Това пък какво ще рече, по дяволите? А някъде в
подсъзнанието й се появи споменът за нещо, което беше прочела при
първоначалната си „ориентировка“ в сайта YouAreJustMyType.com –
някакво предупреждение, че не се препоръчва на потребителите да
използват истинските си имена, докато не се убедят, че наистина биха
желали да се срещнат лично с лицето насреща.
Какво означаваше това? Че Джеф още не е убеден ли?
Какво изобщо ставаше? Пръстите й напипаха клавиатурата и започнаха
да пишат:
Джеф, ти ли си? Аз съм Кет.
Курсорът примига точно дванадесет пъти – преброи ги, – след което
пулсиращото червено сърчице изчезна.
Джеф беше излязъл от интернета.
ОСМА ГЛАВА
Ако това изобщо беше Джеф.
Тъкмо тази мисъл й мина изведнъж през ума. Какво пречеше вдовецът в
профила изобщо да не е Джеф? А да е някой друг, който случайно прилича
на бившия й годеник. Сега, след като разгледа по-отблизо снимките,
забеляза, че са едрозърнести. Повечето бяха правени на открито, и то – от
доста голямо разстояние. Една беше в гората, друга – на безлюден плаж с
изпотрошена ограда, трета – на нещо като игрище за голф. На някои беше
с бейзболна шапка, на други беше и с тъмни очила (слава богу, че поне в
затворени помещения ги махаше). И той, като Кет на нейните снимки, на
нито една не изглеждаше напълно отпуснат и създаваше усещането, че
едва ли не се крие, или са го снимали, без да очаква, или че е искал да
избегне определен фотограф, който, така или иначе, го е заснел.
От работата в полицията се беше убедила лично в силата на внушението,
на желанието, в ненадеждността на зрението, когато ставаше дума за
самоубеждение. Присъствала бе на случаи, в които свидетел избираше от
редицата представени му за очна ставка лица тъкмо онова, което
полицаите желаеха да посочи. Никак не е трудно да внушиш елементарни
неща на човешкия мозък.
И какъв избор имаше нейният при цялото това желание, което я
тласкаше?
Предната вечер бе преровила набързо някакъв уебсайт с надеждата да си
намери партньор в живота. Нима не беше много по-вероятно да си е
представила тъкмо онзи мъж, с когото бе изживяла най-голяма близост,
отколкото в действителност отново да го е видяла?
Иззвъня домофонът от портиерската стая.
Натисна копчето.
— Кажи, Франк.
— Твоят капитан дойде.
— Пусни го да се качи.
Остави вратата открехната, та Стагър да влезе, без да чука. Най-малко
имаше нужда от повторение на онзи момент отпреди осемнадесет години.
Излезе от сайта YouAreJustMyType.com и за всеки случай изчисти
историята на браузъра.
Цялото тяло на Стагър излъчваше преумора. Очите му бяха зачервени и
хлътнали. Нормалната му набола брада съвсем беше почерняла. Раменете
му бяха провиснали като на лешояд, който няма повече сили да се спусне
към плячката.
— Добре ли си? – попита го.
— Тежък ден.
— Нещо за пиене?
Той само завъртя глава.
— Какво има?
Кет реши да скочи направо в дълбокото.
— До каква степен си сигурен, че тъкмо Монти Лебърн е убиецът на
Хенри?
Каквото и да беше очаквал да чуе от нея – каквато и догадка да беше
направил за причината, поради която тя искаше незабавно да го види, – явно не беше познал.
—Сериозно ли питаш?
—Да.
—Значи, все пак успя да го посетиш днес, а?
—Да.
—И той какво? Изведнъж отрече да е убил баща ти ли?
—Не съвсем.
—Ами?
Тук вече Кет трябваше да стъпва внимателно. Стагър не беше просто
човек, който се придържа стриктно към правилниците: той беше направо
олицетворение на правилниците, като се почне от самия устав,
подвързията му, страниците, печатарската преса, каквото ти дойде там
наум. Само да чуеше за сестра Стайнър и за упойките по време на раждане,
моментално щеше да пощурее, и то –яко.
—Хубаво. Искам от теб да ме изслушаш най-внимателно само за секунда
–подхвана тя темата. –Но да го направиш с открито съзнание, без
предубеждения, окей?
—Кет, така като ме гледаш, смяташ ли, че изгарям от желание да играя
разни игрички?
—Ни най-малко.
—Да чуем тогава какво имаш да ми казваш.
—Разбирам те, но имай мъничко търпение, ако обичаш. Позволи ми да
почна малко по-отдалеч.
—Кет…
Пренебрегна протеста му.
—Става дума за Монти Лебърн, следиш ли ми мисълта? Федералните
власти доказват, че именно той е натис-нал спусъка при убийството на
двама души. И го натискат да посочи за поръчител Козоун. Той обаче
отказва. Не му е в характера. Може и от глупост да е. Или от страх да не
пострадат близките му. Но, така или иначе, Лебърн млъква.
Изчака го да я подсети да кара по кратката процедура. Той обаче нищо
не каза.
—В същото време вие издирвате убиеца на баща ми. Не разполагате с
кой знае колко улики, само слухове и няколко непотвърдени версии, и в
този момент –воалà –Лебърн прави самопризнание.
—Не беше точно така –обади се Стагър.
—Напротив. Точно така е било.
—Разполагахме с известни улики.
—Но нищо необоримо. Така че искам да чуя от теб: защо той изведнъж
си признава?
—Много добре знаеш защо –направи гримаса Стагър. –Защото беше
убил ченге. Подложихме на голям натиск дейността на Козоун. Нямаше
как да не пожертва някоя фигура.
—Точно така. И кой се явява изкупителната жертва? Монти Лебърн.
След което оставяте Козоун на мира. Адски удобно: още една доживотна
присъда за някой си, който, така или иначе, ще прекара живота си зад
решетките.
—Много добре знаеш, че с години наред се мъчихме да спипаме Козоун.
—Но без никакъв успех. Не разбираш ли накъде бия? Невъзможно беше
да обвържем Козоун с Лебърн по това дело. И знаеш ли защо?
—Само не ми казвай, че и ти си станала привърженик на
конспиративните теории, Кет –въздъхна Стагър.
—Не съм.
—Неуспехът ни се дължеше на най-елементарна причина: просто така е
устроен светът. Системата не е никак идеална.
—Или пък –поде Кет, мъчейки се да запази равномерния си тон –не
сме успели да докажем връзката, понеже баща ми не е бил убит от Монти
Лебърн. При другите две убийства успяхме да докажем убедително, че са
били дело на Лебърн. Но в случая с баща ми ударихме на камък. Защо? И
какво стана с онези отпечатъци, които така и не разбрахме чии са? Не си
ли се запитвал някога кой друг е присъствал на местопрестъплението?
Стагър не каза нищо, само я изгледа.
—Какво стана във Фишкил?
Кет си даваше сметка колко внимателно следва да пристъпва.
—Много е зле.
—Лебърн ли?
Тя кимна.
—Остават му не повече от една-две седмици.
—Значи, ти отиде дотам –каза Стагър –и той се съгласи да те види.
—Донякъде.
—Това пък какво ще рече? –изгледа я той.
—Беше в отделението. Успях да си изврънкам да ме пуснат. Без да
прибягвам до нередности. Само размахах значката и говорех най-общи
приказки.
—Е, и?
—Когато влязох в стаята, заварих Лебърн в много тежко състояние.
Току-що му бяха инжектирали силна доза болкоуспокояващи. Морфин,
предполагам.
—И какво? –присви очи Стагър.
—И той започна да бълнува. Никакви въпроси не му задавах. Беше
почти напълно изключил. Но взе нещо да халюцинира. Сбърка
медицинската сестра със собствената му покойна сестра Каси. Взе да я
моли за прошка затова, че позволявал навремето на баща им да я
малтретира и неща все от този род. Разплака се и й каза, че скоро щял да
бъде при нея. Такива ми ти работи.
Стагър я прикова с поглед. Май не й вярваше, но и тя, изглежда, не беше
съвсем убедителна в приказките си.
—Давай нататък.
—След което каза, че никога не бил убивал ченге.
Хлътналите очи вече се поококориха. Казаното от Кет не беше самата
истина, но за целите на разговора им й се струваше достатъчно близо до
нея.
—Твърди, че бил невинен –продължи тя.
—За всичко ли? –не можеше да повярва на ушите си Стагър.
—Напротив. Отчете, че за другите две убийства го били осъдили
напълно справедливо, така че какво пречело да признае и за третото, щом
щяло да донесе повече сигурност?
—Повече сигурност ли?
—Точно така се изрази.
—Но това е лудост –завъртя глава Стагър. –Осъзнаваш го и ти, нали?
—Изобщо не е. Ами звучи съвсем логично. Осъден си до живот. Какво
като ти лепнат още една присъда към сегашната? –Кет направи крачка
към него. –Да предположим, че вече сте били съвсем близо до
разкриването на истинския убиец. Нужни са ви били само още няколко
дни, а може би и часове, за да го докажете. И изведнъж се намира някой,
когото вече сте изловили и го чака доживотна присъда, и той прави
самопризнание. Не схващаш ли логиката?
—И кой по-точно е уредил тая работа според теб?
—Де да знам. Най-вероятно Козоун.
—Да използва неговия си човек?
—Човек, за когото е бил сигурен –а и ние сме били убедени, –че никога
няма да проговори? Ами да, защо пък не?
—Но не забравяй, че държахме в ръцете си оръжието, с което е било
извършено.
—Не съм забравила.
—Пистолетът, с който е бил застрелян баща ти, намерихме точно там,
където Монти Лебърн ни беше казал да го търсим.
—Естествено, че е знаел къде е. Научил го е от истинския убиец.
Помисли си само! Откога наемни убийци като Лебърн крият пистолета?
Първата им работа е да се отърват от него. Да не би за другите две убийства
да сме намерили оръжието? И изведнъж, след като е застрелял ченге, той
решава да го запази. За какво му е? За спомен ли? И пак те питам: ами
отпечатъците? Съучастник ли е имал? Сам ли е действал? Ти ми кажи.
Стагър я хвана за раменете.
—Чуй ме добре, Кет.
Тя усети какво предстои. Предварително го беше очак-вала. И нямаше
как да й се размине.
—Преди малко спомена, че Лебърн бил упоен, нали така? С морфин?
—Да.
—И че имал халюцинации. Пак ти го рече. Приеми, че просто е говорел
някакви щуротии. Нищо повече.
—Не ме третирай като малко дете, Стагър.
—Не ми и минава през ум.
—Точно това правиш. Много добре ти е известно, че не си падам по
глупости от рода на „приключване на въпроса“ – и изобрази с пръсти във
въздуха кавичките. – Де да беше толкова лесно. И до крак да изловим
всички, които са били замесени в това убийство, баща ми няма да оживее.
Нищо няма да промени този факт. Така че всички тези приказки за
„приключване на въпроса“ са си живо поругаване с паметта му, не знам
дали ме разбираш?
Той бавно кимна.
— Но лично аз така и не се убедих, че… сте арестували правилния човек.
Винаги съм имала едно наум, че нещата не свършват дотам.
— И най-после успя да ги разръчкаш.
— Моля?
— Стига вече, Кет. Не забравяй, че си имаме работа с Монти Лебърн.
Нима смяташ, че той не е усетил присъствието ти? Та той просто те води за
носа. Знае, че открай време те гризат съмненията. И че искаш да видиш
нещо, което не съществува. Ето че сега ти го е дал.
Тя тръгна да спори с него, но внезапно се сети за „предполагаемия
Джеф“ на компютъра. Желанието може да изопачи възприятията ти. Нима
и в този случай се е получило същото? Нима водена от желанието си да
намери разрешение – да „приключи въпроса“, – не е започнала да си
въобразява разни сценарии?
— Не е точно така – рече Кет, но вече с не толкова голяма убеденост.
— Сигурна ли си?
— Длъжен си да ме разбереш. Не мога да оставя тези неща на мира.
— Много добре те разбирам – кимна бавно той.
— Пак ме третираш, все едно съм хлапачка.
Той се насили да се усмихне въпреки умората си.
— Монти Лебърн е убил баща ти. Не е ясно като бял ден, нито е доказано
безпрекословно. Такива неща са рядкост. И много добре го знаеш. При
случай като този – напълно нормален, обичаен и лесно обясним –
въпросите могат, въпреки всичко, да те побъркат. Но идва момент, в който
си длъжна да се предадеш. Иначе ще полудееш. Задълбаеш ли прекалено
надълбоко, ще изпаднеш в депресия и…
Гласът му затихна.
— И аз като дядо ми ли?
— Не съм казал такова нещо.
— Но се подразбра.
Стагър улови погледа й и го задържа в продължение на дълга секунда.
— Баща ти най-много би желал да не се вторачваш излишно.
Тя нищо не каза.
— Знаеш, че това, което ти говоря, е самата истина.
— Знам.
— Тогава?
— Не мога да се откажа. Баща ми и това щеше да разбере.
Кет си наля поредния шот „Джак Даниълс“ и се зае да разпечати
някогашната преписка за убийството на баща й.
Не ставаше дума за официалното полицейско досие. Него, разбира се, го
беше изчела десетки пъти. А за онова, което лично тя беше създала,
включващо не само всичко от официалното – и двамата детективи, които
бяха водили разследването, бяха приятели със семейството й, – но и
всичко останало, дори и слуховете, които сама беше успяла да подочуе.
Следствието беше доста категорично, основаващо се на два ключови
факта: първо, на самопризнанията на самия Лебърн, и второ, на
намерения скрит в дома на Лебърн пистолет, с който е било извършено
убийството. Повечето неясноти бяха старателно изяснени, с едно
набиващо се на очи изключение, което открай време не даваше мира на
Кет: на местопрестъплението бяха намерили отпечатъци от пръсти, които
и до ден-днешен не се знаеше на кого са. Лаборантът беше намерил
няколко съвсем ясни отпечатъка върху бащиния й колан, но притежателят
им не фигурираше в системата.
Кет така и не се примири напълно с официалното обяснение, макар да се
съгласи с всички останали, според които съмненията й са най-вероятно
плод на личната й връзка с жертвата. Най-точната формулировка й беше
предложил Аква, когато го бе заварила в парка в един от по-ведрите му
дни: „Ти търсиш в този случай нещо, което никога няма да намериш“.
Аква.
И още нещо й се струваше странно. Със Стейси разговаряха надълго и
нашироко за убийството на баща й, при все че Стейси изобщо не го беше
виждала. Не само това, ами Стейси не познаваше и „някогашната Кет“,
„старата Кет“ – онази, която беше ходила навремето с Джеф, която вечно
се смееше и която беше съществувала до убийството на Хенри Донован.
Затова вероятно първото име, което й идваше наум – на единствения
човек, който повече от всеки друг би проумял точно какво й е, – беше…
ами беше това на Джеф.
Надали най-умната мисъл, която можеше да й мине, нали?
Никак. Поне ако й се беше явила в шест сутринта или в десет вечерта. Но
сега, в три след полунощ и след няколкото шота „Джак“, които
циркулираха из кръвоносната й система, Кет реши, че това е най-
блестящата идея в историята на човечеството. Погледна навън през
прозореца на апартамента. Разправят, че град Ню Йорк никога не
заспивал. Глупости. В други градове, дори и в по-малките от рода на Сейнт
Луис и Индианаполис, беше забелязала, че хората стоят до още по-късно,
макар да го правеха най-вече от отчаяние. Нали не сме Ню Йорк Сити,
налага се да полагаме повече усилия да се веселим. Нещо от този род.
А пък улиците на Манхатън в три след полунощ? Истинско гробище.
Отиде залитайки до компютъра. Едва на третия път успя да влезе в
YouAreJustMyType.com – и пръстите й, като езика й, бяха надебелели от
алкохола. Провери да не би случайно и Джеф да е онлайн. Нямаше го. Е,
то не може пък всичко да ти е наред. Кликна върху линка за изпращане на
лични съобщения.
Джеф,
Имам нужда да разговарям с теб. Случи ми се нещо, по което бих
искала да чуя мнението ти.
Кет
Една част от разсъдъка й съзнаваше, че постъпва ужасно глупаво – че
пише нещо като есемес на пияна глава, само че не по телефона, а онлайн.
И че от пиянски послания никога не е имало полза. Ама абсолютно никога.
Въпреки всичко изпрати съобщението, после успя полу да припадне,
полу да заспи. А когато алармата я събуди в шест, се презря напълно още
преди да беше усетила махмурлука, който изпълни черепната й кухина с
мълнии от болка.
Провери дали има някакви съобщения. Нищо от Джеф. Или от така
наречения „евентуален Джеф“. Добре де, нали по някое време си беше дала
сметка, че това може и да не е самият Джеф, а само някой, който прилича
на него? Няма значение. Пука ми! Къде, по дяволите, се е запилял онзи
свръхсилен „Тайленол“?
Курсът по йога при Аква. Ъъ. В никакъв случай. Не и днес. Главата й
няма да издържи. Пък и нали вчера ходи. Не е задължително да участва и
днес.
Само че…
Чакай, задръж така за секунда. Хукна обратно към компютъра и влезе в
профила на Джеф. Като се изключи Стагър, единственият човек, който все
още беше част от живота й, който я познаваше от времето й с Джеф и
докато баща й беше жив и помнеше старата Кет, беше… ами беше Аква.
Покрай нея Аква и Джеф се бяха сприятелили дотам, че по някое време
живееха в обща квартира – в онова смотано двустайно апартаментче на
Сто седемдесет и осма улица. Кликна на „Разпечати“, навлече екипа си,
пробяга маршрута до източната част на парка и, както винаги, пристигна,
когато другите вече медитираха със затворени очи.
— Закъсня – отбеляза Аква.
— Извинявай.
Аква се намръщи и от изненада отвори очи. Кет за пръв път искаше да я
извинят. Явно нещо се мъти.
Две десетилетия преди това Аква и Кет бяха състуденти в Колумбийския.
Запознали се бяха още в първи курс. Казано най-просто, Аква беше най-
блестящата личност, която Кет беше срещала през живота си. Оценките му
на тестовете летяха до небесата. Мозъкът му работеше на фантастични
обороти и му позволяваше да прави за минути домашни, над които
колегите му се потяха по цели нощи. Изобщо Аква поглъщаше знанията
така, както други поглъщат храната във фаст-фуд заведенията. Вземаше
изпити по допълнителни предмети, работеше на две места, тренираше
лека атлетика и нищо не беше в състояние да озапти вманиачеността му.
Докато по някое време двигателят на Аква прегря. Или поне Кет така си
обясняваше нещата. И той рухна, макар всъщност да се беше разболял. От
психическо заболяване. Не че имаше кой знае каква разлика от
заболяването от рак, да речем, от възпаление на съединителната тъкан или
нещо от тоя род. Оттогава редовно влизаше в психиатрични заведения,
лекарите се оказваха безсилни, и умственото му заболяване, като вече
споменатите физически такива, се оказа ако не смъртоносно, то поне
хронично. Кет нямаше представа къде точно живее в момента Аква. Но
предполагаше, че е някъде из парка. Понякога, като го обземеше по-яко
манията, се случваше Кет да го среща и извън сутрешните занимания. В
едни случаи Аква биваше облечен като мъж. В други – е, в повечето
случаи, честно казано – се обличаше като жена. А имаше дни, в които дори
не разпознаваше Кет.
В края на часа, докато другите бяха в позата „труп“ със затворени очи,
Кет седна с изправен гръбнак и се втренчи в Аква. А той – или тя, трудно й
беше да реши кое точно по отношение на човек, който поне през част от
времето беше травестит – отвърна на погледа й, а през лицето му премина
гневна сянка. В часовете на Аква се спазваха определени правила. А тя в
момента нарушаваше едно от тях.
— Искам да отпуснеш лицето си – изрече Аква с приспивателния си глас.
– Отпусни очите. Усети ги как потъват. Отпусни устата…
През цялото това време погледът му не се откъсваше от нейния. Накрая
Аква кандиса. С плавно, леко и безшумно движение се изправи от позата
„лотос“. И Кет стана. И тръгна подире му по една от водещите на север
задни пътеки.
— Ето къде идваш след заниманията, значи – каза му.
— Не.
— Не?
— Нямам намерение да ти показвам къде ходя. Какво искаш?
— Да ми помогнеш.
Аква продължи да крачи.
— Не се занимавам с оказване на помощи. Преподавам йога.
— Знам.
— Тогава защо ме безпокоиш? – И стисна двата си юмрука като дете,
което се кани да избухне. – Йога е въпрос на рутина. А мен ме бива по
рутината. Това, дето ме викаш настрана и искаш да разговаряме, не е
изобщо част от рутината. За мен е вредно да излизам извън обичайното ми
поведение.
— Нуждая се от помощта ти.
— Помагам на хората като ги уча на йога.
— Знам.
— И ме бива за инструктор, нали?
— Няма по-добър от тебе.
— В такъв случай ме остави да си гледам работата. Именно по този
начин съм полезен. И по този начин оставам съсредоточен върху себе си.
Това е личният ми принос към обществото.
Кет изведнъж се почувства сразена. Толкова отдавна се бяха
сприятелили. И бяха добри приятели. Близки приятели. Седяха с часове в
библиотеката и разговаря за всичко, което им дойдеше наум. И не усещаха
как е отлетяло времето. Ето такъв приятел й беше той.
Беше разправила на Аква как е минала първата й среща с Джеф. А той
беше влязъл в положението й. Мигновено. После се беше сближил и с
Джеф. Наеха си обща квартира извън кампуса, макар Джеф да прекарваше
повечето нощи при Кет. Но сега, като гледаше озадаченото лице на Аква,
Кет изведнъж осъзна колко много е загубила. Останала беше без баща. По
това спор нямаше. И без годеник беше останала. И това беше несъмнено.
Но след психическото рухване на Аква май беше изгубила и друго, – не
толкова очебийно – нещо истинско и дълбоко.
— Божичко, колко си ми липсвал – промълви.
Аква забърза крачката си.
— Няма полза от такива приказки.
— Знам. Извинявай.
— Трябва да вървя. Имам си работа.
Тя обаче го хвана под лакътя в желанието си да го задържи.
— Би ли погледнал първо нещо?
Той се намръщи, но не забави видимо ход. А тя му подаде разпечатката
от профила на Джеф в YouAreJustMyType.com.
— Това пък какво е? – попита Аква.
— Ти ми кажи.
Личеше му, че се е подразнил. Цялото това нарушаване на рутината му
никак не му се нравеше. Не това беше целяла да постигне. И си даваше
сметка, че ако сега го ядоса, може да стане опасно.
— Само хвърли един поглед, Аква. Моля ти се.
Той погледна. Разгледа подадените му листа. Тя се опита да прочете по
погледа му какво мисли. Но изражението му си остана невъзмутимо, макар
да й се стори, че видя някакъв блясък в очите му.
—Аква?
В гласа му се появиха нотки на страх.
—Защо ми показваш тези неща?
—Не ти ли прилича на някого?
—Не –отвърна.
Тя усети как сърцето й се свлече в петите. А Аква тръгна да се отдалечава
с бърза крачка.
—Не прилича на Джеф, Кет. Ами е самият Джеф.
ДЕВЕТА ГЛАВА
Кет едва успя да остави телефонната слушалка и да си преговори наум за
не знам кой път думите на Монти Лебърн, когато компютърът дрънна и на
екрана се появиха думите „YouAreJustMyType.com. Имате съобщение!“.
От профилната снимчица разбра моментално, че съобщението е от
Джеф. Застина за миг намясто, изпитваща едва ли не ужас от нуждата да
кликне на бутона „Прочети“, сякаш прибързаното действие от нейна
страна би могло да скъса оръфаната нишка, поддържаща крехката и
неуловима връзка с този човек.
Върху иконката със сърчицето до профилната му снимка се мъдреше
въпросителна, тоест очакваше се тя да се съгласи да започнат разговор.
През последните три часа Кет се беше трудила върху случая с баща й.
Нищо ново не научи от преписката, но си преговори всички висящи от
онова време въпроси. Хенри Донован бил застрелян от упор в гърдите с
малък пистолет „Смит енд Уесън“. Факт, който открай време я мъчеше.
Защо не са го гръмнали в главата? Обичайната практика не е ли убиецът
да се приближи изотзад, да опре пистолета в тила му и да дръпне два пъти
спусъка? Нали точно такъв беше и методът на Монти Лебърн. Защо му е
притрябвало изведнъж да го променя? Защо е стрелял в гръдния кош?
Нещо не се връзваше.
Да не говорим за отговора, който Монти Лебърн даде на сестра Стайнър,
след като тя го попита кой е убиецът на Хенри Донован: „Отде да знам?
Дойдоха едни. На другия ден, след като ме арестуваха. И ми казаха да
взема парите и да поема вината“.
Очевадният въпрос: кои „едни“?
Току-виж обаче отговорът се съдържал в думите на Монти. Дошли
„едни“ в килията му. И дошли не кога да е, а в деня след арестуването му.
Хм!
Грабна телефона и звънна на стария си приятел Крис Харъп в
Управлението на изправителните заведения.
— Радвам се да те чуя, Кет. Какво става?
— Имам нужда от твоята помощ.
— Ха! Изненадваш ме. Аз пък мислех, че ме търсиш да правим пламенен
потен секс.
— От което само аз губя, Крис. Можеш ли да ми намериш дневник за
свижданията на конкретен затворник?
— Не би трябвало да ме затрудни. Дай ми само името и къде излежава
присъдата си.
— Монти Лебърн. Допреди време е бил в Клинтън.
— Коя дата те интересува?
— Ами… трябва да е било на двадесет и седми март.
— Хубаво. Дай ми известно време да се поровя.
— Преди осемнадесет години.
— Моля?
— Трябва ми дневникът за свижданията му. Отпреди осемнадесет
години.
— Нали не ме будалкаш нещо?
— Никак.
— Уау.
— Ъхъ.
— Това обаче ще ми отнеме повече време – каза Харъп. – Тези неща са
вкарвани в компютър след 2004 г. Но дотогавашните архиви би трябвало
да се съхраняват в щатската столица Олбъни. Колко спешно ти трябва?
— Колкото за пламенен потен секс – отвърна Кет.
— Моментално почвам.
Остави слушалката и чак тогава видя как пред очите й изскочи
балончето за съобщения в реално време по YouAreJustMyType.com. Кликна
с трепереща ръка върху въпросителната, потвърди с „Да“ и само след
секунди се появиха думите от Джеф:
Здравей, Кет. Получих съобщението ти. Как я караш?
Сърцето __________й спря.
Прочете съобщението от Джеф още два пъти, ако не и три пъти. Не й
беше до броене. Забеляза също, че сърцето пулсира до името му, а това
означаваше, че и той е онлайн в същия този миг и я чака да му отговори.
Едва налучка с пръсти клавиатурата: Здрасти, Джеф…
И запецна, чудейки се какво още да добави, преди да кликне на
„Изпрати“. Реши, че най-добре ще е да му каже направо кое я мъчи:
Здрасти, Джеф. Ти май не ме позна в началото.
И зачака отговора – най-вероятно обяснение, изпълнено с тъпи
оправдания от рода на „Понеже си се разхубавила оттогава“ или „Новата
ти прическа ме подведе“, или кой знае какво от този род. Голяма работа.
На нея пък хич не й пука. Защо изобщо трябваше да подхваща тази тема?
Глупаво постъпи.
Отговорът му обаче я изненада:
Напротив. Веднага те познах.
Сърцето до снимката му не преставаше да бие. Какво ли означаваше тази
иконка, или аватар, или каквото й викаха там? Биещото червено сърце би
следвало да символизира романтика или любов, но ако Джеф тъкмо в този
момент решеше да се изключи, сърцето щеше да престане да тупти и щеше
да се изгуби. А ти – клиентката и потенциалната му партньорка, не би
желала точно това да се случи.
Защо не ми каза?, написа __________Кет.
Още пулсиране на сърцето:
Знаеш защо.
Тя се смръщи и отдели цял миг да обмисли прочетеното. След което
натрака: Май не знам. Но след като го допремисли, добави:
Защо не реагира по никакъв начин на клипа с „Липсваш ми“?
Сърце. Примигване. Сърце. Примигване.
Защото вече съм вдовец.
Опаа! На това пък как да отговори?
Забелязах. Съжалявам.
Идеше й да го засипе с въпроси – къде живее, как е детето му, кога и как
е починала жена му, сещал ли се е през това време изобщо за Кет, – а
вместо това тя седеше едва ли не парализирана пред екрана и го чакаше да
й отговори.
Той: Доста неловко ми е да съм в такъв сайт.
Тя: И на мен.
Той: Някак си инстинктивно ставам по-предпазлив и затворен.
Разбираш ли какво имам предвид?
Една част от душата й искаше да му отговори „Ама да, иска ли питане.
Съвсем обяснимо е“. Но друга, още по-голяма част настояваше да му
натрака: „Предпазлив? Затворен? Спрямо мен?“.
Накрая му отговори: Май да.
Равномерно биещото сърце я хипнотизираше. Имаше чувството, че и
нейното сърце се стреми да спазва ритъма на екранното, до профилната
снимка на Джеф. Зачака. Наложи се да почака по-дълго, отколкото
очакваше.
Той: Според мен не е редно да разговаряме повече.
Думите му я задавиха, все едно огромна вълна я беше застигнала на
брега.
Той: Би било грешка да се върнем назад. Имам нужда от ново начало.
Разбираш ли ме?
За миг възневидя Стейси за това, че си беше набутала гагата там, където
не й е мястото, и й беше създала тъпия акаунт. После се напъна да
преодолее това чувство, да си спомни, че от самото начало ставаше дума за
някаква там глупава фантазия, че навремето той нея я беше зарязал, беше
й разбил сърцето и че тя беше готова по-скоро да умре, отколкото да му
даде възможност да стори същото втори път.
Тя: Ами хубаво. Влизам ти в положението.
Той: Грижи се за себе си, Кет.
Примигване. Сърце. Примигване. Сърце.
От окото й се откъсна сълза и се стече надолу по бузата й. Не си отивай,
рече наум, а в същото време написа: И ти за себе си.
Сърцето на екрана престана да тупти. От червено стана сиво, после
побеля и накрая изчезна.
ДЕСЕТА ГЛАВА
Джерард Ремингтън губеше разсъдъка си.
Буквално усещаше как от мозъка му се къса тъкан, сякаш под влиянието
на някаква необичайна центробежна сила. Повечето време се намираше
сред пълен мрак и изпитваше страшни болки, но въпреки всичко усещаше
как през мъглявината го обзема и някаква внезапна яснота. Ако „яснота“
беше изобщо думата, която му трябваше. По-скоро, нещата почваха да
идват на фокус.
Мускулестия с акцента му посочи пътеката.
— Пътят ти е познат.
А това беше истина. На Джерард му предстоеше четвърто ходене до
фермата. А там щеше да го чака Тайтъс. За кой ли път Джерард обмисли
дали да не побегне, но пак си даде сметка, че няма да успее да стигне
далеч. Храната, която му даваха, беше достатъчна, за да остане жив, но не
и за нещо повече. Макар че не правеше нищо по цял ден, освен да седи
заключен в този проклет подземен сандък, чувстваше се изтощен и без
сили.
„Няма смисъл“, рече си.
Все още хранеше някаква надежда да го спасят по чудо. Добре, тялото му
му беше изневерило. Но с мозъка нещата стояха съвсем другояче. Беше
внимавал и полека-лека бе успял да си състави някакво макар и бегло
понятие за заобикалящата го обстановка.
Държаха го пленник в селската част на щата Пенсилвания, на около
шест часа път с кола от аерогара „Лоугън“, откъдето го бяха отвлекли.
По какво съдеше ли?
По простоватата архитектура на фермата, по липсата на електрически
проводници (Тайтъс си имаше свой генератор за ток), по старата мелница,
сивата карета и горско зелените пердета – все признаци, че територията,
на която се намира, е собственост на амиши. Освен дето му беше ясно, че
различните области се отличаваха и по цветовете на двуколките им.
Сивият цвят например беше характерен за окръга Ланкастър в
Пенсилвания, оттам и изводът относно местонахождението му.
Но не проумяваше на какво може да се дължи всичко това. А може би
пък се досещаше.
Слънцето напичаше през зеленината на дърветата. А небето имаше
такъв син цвят, какъвто можеше да му нарисува само някое божество.
Красотата винаги се крие сред грозното. Нима изобщо беше възможно
красотата да съществува в отсъствието на грозното? И как може да има
светлина, ако няма мрак?
Почти беше стигнал до поляната, когато чу автомобила.
За миг си позволи да се заблуди, че се е явил спасителят му. И че след
него ще долетят и полицейските коли. Ще завият сирените. Мускулестия
ще посегне да извади оръжието, но ще падне прострелян от полицай. Вече
виждаше всичко във въображението си: и как арестуват Тайтъс, и как
полицията започва да претърсва фермата, и как целият този кошмар става
достояние на света, независимо дали ще го проумее, или не.
Защото и самият Джерард не можеше все още да го проумее докрай.
Но пикапът не беше дошъл с намерението да освобождава когото и да
било. Напротив.
Дори оттам, където стоеше, Джерард забеляза жената в каросерията.
Облечена беше в яркожълта плажна рокля. Поне дотолкова успя да я
разгледа. Самата рокля му се стори толкова не на място в тази ужасна
обстановка, че чак окото му се насълзи. Представи си Ванеса в такава
яркожълта плажна рокля. Как я облича, как се извръща към него и му се
усмихва така, че сърцето му задумква лудо в гърдите. А щом си представи
Ванеса в яркожълтата плажна рокля, се сети и за всички други красиви
неща на света. За това как бе израснал във Върмонт. За това как, като беше
малък, баща му обичаше да го взема със себе си на риба. И как баща му
почина, когато Джерард беше само на осем годинки, и как това промени и
всичко останало в живота им, но най-вече –как съсипа майка му. Сети се
за всичките й приятели –за ония мръсни отвратителни мъже, които до
един смятаха Джерард за ненормален хлапак, че и за нещо още по-лошо.
Спомни си как съучениците му го тероризираха, как винаги оставаше
последен да го изберат в отбора за някоя игра, как му се надсмиваха,
подиграваха и обиждаха. Сети се как се научи да се крие в таванската си
стаичка, как я затъмняваше и просто лежеше на леглото, как тукашният
сандък не беше чак толкова по-различен и как, като поотрасна, се
премести със същата цел в училищния кабинет по физика. Спомни си как
майка му остаря и изгуби хубостта си, след което и мъжете изчезнаха, та тя
дойде да живее при него, да му готви, да го носи едва ли не на ръце и да
играе такава важна роля в живота му. И как преди две години се спомина
от рак и го остави сам-самичък на този свят, но след това го намери Ванеса
и внесе в живота му красота –направи го цветен, като онази яркожълта
плажна рокля, –и как съвсем скоро и това ще изгуби.
Пикапът изобщо не спря, а се изгуби в облак от прахоляк.
—Джерард?
Тайтъс никога не повишаваше глас. Нито се ядосваше, нито го
заплашваше със сила. Не му се налагаше. И в миналото Джерард беше
срещал мъже, които налагаха респект и още с влизането си в някое
помещение моментално овладяваха обстановката. И Тайтъс беше от тях.
Самият му равномерен тон сякаш те сграбчваше за реверите и те
принуждаваше да изпълняваш.
Джерард се извърна по посока на гласа.
—Ела тук.
След което Тайтъс се скри във фермата. А Джерард го последва.
Час по-късно Джерард се отправи обратно по пътеката. Походката му
беше нестабилна. Целият трепереше. Не желаеше да се връща повече в
този проклет сандък. Не че не му бяха обещали някои неща. Както му беше
споменал вече Тайтъс, завръщането му при Ванеса зависело изцяло от
това, дали ще им съдейства. Самият той вече не знаеше на какво да вярва,
но пък и какво значение имаше всъщност?
Пак му мина мисълта за бягство. И за сетен път я прогони като глупост.
Когато се върна на поляната, Мускулестия престана да си играе с
шоколадовия си лабрадор и нещо го изкомандва на език, който Джерард
реши, че е португалски. Кучето се затича по пътеката и изчезна нанякъде.
А Мускулестия насочи пистолета си към Джерард. Това упражнение го
бяха проиграли многократно. Мускулестия го държеше на мерник, докато
Джерард не се прибереше в сандъка. След което Мускулестия затваряше
вратата и щракаше катинара.
И мракът отново го обгръщаше.
Този път обаче ставаше нещо друго. Джерард го прочете в погледа на
другия.
—Ванеса –промълви почти безгласно на себе си. Бе взел да повтаря
името й, все едно беше някаква мантра, която го успокояваше и
утешаваше, както майка му в последните си дни се утешаваше с
молитвената си броеница.
—Насам –заповяда му Мускулестия.
—Къде отиваме?
—Насам.
—Къде отиваме? –попита втори път Джерард.
Мускулестия се приближи плътно до него и запъна пистолета в главата
му.
—Насам!
И го подкара надясно. Джерард и преди беше идвал тук –на мястото,
където се беше облял с маркуча и се беше преоблякъл в сегашния
гащеризон.
—Не се спирай.
—Ванеса…
—Да. Продължавай да вървиш.
Джерард мина покрай маркуча. Мускулестия го следваше на две крачки
разстояние и не сваляше мерника от гърба на Джерард.
—Не спирай. Още малко и сме там.
Напред Джерард видя по-малка полянка. Намръщи се, не знаейки какво
да мисли. После направи още една крачка, видя какво има на полянката и
замръзна намясто.
—Върви.
Не помръдна. Не примига. Дори не пое дъх.
Вляво от себе си –до дебелия дъб –видя купчина дрехи. Много дрехи,
сякаш струпани за пране. Трудно му беше да прецени на колко души бяха.
На десет, може би. Ако не и на повече. Мярна му се дори сивият костюм, с
който беше отишъл до аерогара „Лоугън“.
Колко ли от нас…
Но в крайна сметка погледът му не беше привлечен нито от сивия
костюм, нито от самата височина на камарата. Не това го накара да се
закове намясто и да изчака истината да го изтресе по главата. Не
количеството на дрехите. А един определен артикул, който се мъдреше
най-отгоре като украшение върху торта и който разби света му на милиони
парченца.
Яркожълтата плажна рокля.
Джерард затвори очи. Животът му успя да премине пред очите му – животът, който беше изживял, животът, който почти беше успял да
изживее, –преди изстрелът да му възвърне мрака, този път завинаги.
Е ДИ НА ДЕ СЕ ТАГ ЛА ВА Две седмици след това Кет тъкмо довършваше попълването на някакви
формуляри, когато Стейси влетя в участъка като истински ураган. То не
беше извръщане на глави, не бяха оплезени езици. Повечето умствена
дейност бе прекъсната на мига. Казано по простому, нищо не понижава
толкова рязко мъжката интелигентност, колкото една добре оформена
жена. Чаз Феърклоф, който, за жалост, продължаваше да си партнира с
Кет, оправи идеално правата си вратовръзка. Запъти се към Стейси, но при
погледа, който тя му хвърли, се принуди да направи крачка назад.
—Идвай да те водя на обяд в „Карлайл“ –каза Стейси. –Аз черпя.
—Дадено.
Кет тръгна да излиза от компютърната система.
—И как мина снощната ти среща? –заинтересува се Стейси.
—Мразя те –отвърна Кет.
—И въпреки това идваш на обяд с мен.
—Нали каза, че ти черпиш.
И тримата мъже, с които беше излизала на среща до този момент по
линия на YouAreJustMyType.com, бяха безупречно учтиви, добре облечени
и… изобщо бла-бла. Никакви искри, никакви волтови дъги, само… едното
нищо. Снощната й четвърта среща за двете седмици, откакто Джеф я беше
полу-повторно-отрязал, в началото породи известни надежди. Двамата със
Стан Незнамкойси –нямаше смисъл да запомня фамилията му поне до
засега непостижимата Втора среща –вървяха по Западна 69-а улица на
път за ресторант „Телепан“, когато Стан я попита:
— Почитателка ли си на Уди Алън?
Кет усети как сърцето й изпърха. Обожаваше Уди Алън.
— Категорично да.
— А на „Ани Хол“? Гледала ли си „Ани Хол“?
Случайно – един от най-любимите й филми.
— Разбира се.
Стан се засмя и спря намясто.
— Помниш ли оная сцена, в която Алви излиза на първа среща с Ани и
предлага да се целунели още преди срещата, че да се отпуснат?
Кет насмалко да припадне. Уди Алън спира малко преди двамата с Даян
Кийтън да са стигнали до ресторанта, горе-долу както и Стан току-що се
беше спрял, и й казва: „Хей, я вземи да ме целунеш“. При което Даян
отговаря: „Сериозно ли?“. А Уди обяснява: „Ами да, защо не? Така или
иначе, после ще отидем у нас и ще се чувстваме ужасно неловко, понеже
дотогава няма да сме се целували, и аз непрестанно ще се чудя кога да
пристъпя към това действие и така нататък. Така че давай да се целунем
сега, пък после ще вървим да вечеряме. Хем по-хубаво ще ни се смели
храната“.
Ох, как обожаваше тази сцена! Засмя се и зачака Стан да поеме
инициативата.
— Хей – каза Стан, имитирайки доста нескопосано Уди, – дай да се
отдадем на секса, преди да отидем да вечеряме.
— Моля? – запримигва ситно Кет.
— Хубаво, де. Знам, че репликата не е точно така, но пък и ти си
помисли. И аз няма да знам кога да пристъпя към действие и колко пъти
ще трябва да излизаме, докато стигнем до кревата, та като си помислиш,
май ще е най-добре да започнем от хоризонталното мамбо, защото ако не
си пасваме в леглото, какъв смисъл има във всичко останало, нали ме
разбираш?
Тя го изчака да почне да се смее. Но той не започна.
— Чакай. Ама ти сериозно ли говориш?
— Напълно. Хем по-добре ще ни се смели храната, нали така?
— А пък аз усещам как последното нещо, което изядох, вече ми се качва
обратно към гърлото – отвърна му Кет.
По време на вечерята се постара да се придържа към сравнително
безопасната тема за филмите на Уди Алън, но много бързо й стана ясно, че
Стан всъщност не е сред почитателите му, макар да беше гледал „Ани Хол“.
— Да ти кажа ли какъв ми е номерът? – прошепна й доверително Стан. –
Първо изнамирам в сайта жени, които обичат този филм. А що се отнася
до репликата – при теб не подейства, но повечето почитателки на Уди
моментално навирват нозе.
Страхотно.
Стейси изслуша най-внимателно описанието на Стан, което Кет й
предложи, като едва се сдържаше да не се разсмее.
— Голям смотльо е излязъл, май.
— Ъхъ.
— Ама и ти не преставаш да им придиряш. Онзи от втората ти среща, да
речем, ми се стори доста свестен според описанието ти.
— Вярно е. Поне не ми развали впечатлението от някой любим филм.
— Защо имам чувството, че тук следва някакво „но…“
— Но в ресторанта взе че си поръча „Дасани“. Не каква да е бутилка вода.
А „Дасани“.
Стейси се намръщи.
— С други думи, проявил се е като истински гъз.
Кет изпъшка на глас.
— Прекалено големи претенции имаш, Кет.
— Подозирам, че ми е нужно още време.
— За да преживееш Джеф ли?
Кет не й отговори.
— Да преживееш някой, който те е зарязал преди… двадесет години, ако
не се лъжа?
— Престани, ако обичаш. – И след малко добави: – Осемнадесет години
са.
В мига, в който прекрачваха прага на външната врата, Кет чу иззад гърба
си как някой я вика. И двете спряха и се извърнаха. Беше Чаз.
— Трябваш ми за секунда – каза Чаз.
— Отиваме на обяд.
Чаз я привика с пръст, но без да отлепя очи от Стейси. Кет въздъхна и се
върна при него. Чаз се обърна на другата страна и с палеца си скришом
посочи приятелката й.
— Кое е сочното първокачествено чистокръвно парче?
— Не е твоят тип.
— Изглежда точно като моя тип.
— Способна е на мисловни процеси.
— Ъ?
— Какво всъщност искаш, Чаз?
— Чака те посетител.
— В обедна почивка съм.
— И аз това му казах на хлапака. Предложих аз да му помогна, но той
каза, че ще те изчака.
— Какъв хлапак?
— Имам ли вид на твоя секретарка? Върви си го питай сама. Седнал е до
бюрото ти.
Кет даде знак на Стейси да я изчака още една минутка и се изкачи на
горния етаж. На стола до бюрото й седеше някакъв тийнейджър. В смисъл,
седеше точно така, както седят тийнейджърите: размазал се върху стола,
все едно някой му е извадил костите и го е подпрял да не падне. Ръката му
беше прехвърлена през облегалката на стола като нещо, което всъщност не
му принадлежеше. Дългата му коса явно целеше да му придаде вид на
член на момчешка вокална група или на колежански гъзар, но в
действителност образуваше пред лицето му завеса от ресни.
— С какво мога да съм ви полезна? – попита с влизането си Кет.
Онзи стана и отмести завесата от физиономията си.
— Детектив Донован.
Беше по-скоро изявление, отколкото въпрос.
— Същата. С какво мога да ви помогна?
— Казвам се Брандън – протегна ръка младежът. – Брандън Фелпс.
— Приятно ми е, Брандън – ръкува се с него тя.
— И на мен.
— Та какво мога да направя за вас.
— Дойдох заради майка ми.
— В какъв смисъл?
— Изчезна. И искам от вас да я намерите.
Наложи се Кет да отложи обяда си със Стейси. После се върна на бюрото
си и седна срещу Брандън Фелпс. И зададе първия въпрос, който й дойде
наум.
— Защо точно аз?
— Ъ? – преглътна с усилие Брандън.
— Защо тъкмо при мен идвате? Партньорът ми каза, че сте били готов да
ме чакате.
— Да.
— Защо?
Очите на Брандън зашариха из участъка.
— Чух, че сте най-добрата.
Лъжа.
— От кого?
Брандън вдигна рамене по тийнейджърски – хем мързеливо, хем
мелодраматично.
— Какво значение има? Исках вие да свършите тая работа, а не оня там.
— Системата ни не позволява сам да си избирате следователя.
Той изведнъж придоби вид на дете, което се готви да ревне.
— Не желаете ли да ми помогнете?
— Не съм казала такова нещо. – Кет не схващаше напълно какво става,
но нещо не й харесваше. – Да започнем отначало: какво точно се случи?
— За майка ми става дума.
— Добре.
— Няма я.
— Добре. Дайте да караме по ред на нещата. – И Кет извади химикалка и
лист. – Казахте, че се казвате Брандън Фелпс?
— Да.
— А името на майка ви?
— Дейна.
— Фелпс?
— Да.
— Омъжена ли е?
— Не е. – И взе да гризе нокътя си. – Баща ми почина преди три години.
— Съжалявам – каза тя; не за друго, а защото така е прието да се казва. –
Братя и сестри имате ли?
— Нямам.
— Значи, сте само вие двамата с майка ви?
— Точно така.
— На колко сте години, Брандън?
— Деветнайсет.
— Адрес?
— Трето Авеню 1279.
— Номер на апартамента?
— Ъ… 8J.
— Телефон?
Даде й номера на мобилния си. Тя записа още някоя и друга подробност,
но след като видя нарастващото му нетърпение, попита:
— И какъв всъщност е проблемът?
— Няма я.
— Какво точно имате предвид под това, че я няма.
— Не знаете ли какво значи да го няма някой? – вдигна вежди Брандън.
— Друго имах предвид… – тръсна тя глава. – Добре, да започнем оттук:
от колко дни я няма?
— От три.
— Няма ли да ми разкажете точно какво се случи?
— Мама каза, че отива на пътешествие с приятеля си.
— Добре.
— Но според мен не е с него. Звънях й на клетъчния. Не се обади.
Кет си наложи да не се намръщи. Заради това ли трябваше да се лиши от
обяда в „Карлайл“?
— Къде каза, че отиват?
— Някъде из Карибите.
— И по-точно?
— Според нея щяло да е изненада.
— Може и телефонната мрежа там да е лоша.
— Съмнявам се – намръщи се младежът.
— Или пък тя да е заета.
— Обеща най-малкото да ми текства всеки ден. – А като забеляза
изражението й, добави: – Обикновено не правим така. Но на нея това й
беше първото пътуване, откакто татко почина.
— Опитахте ли се да звъннете в хотела?
— Нали ви казах, че не ми спомена къде ще отседнат.
— А и вие не я попитахте?
— Очаквах да си текстваме – сви рамене той.
— Не потърсихте ли приятеля й?
— Не.
— А защо?
— Не го познавам. Започнали да излизат заедно, докато бях в
университета.
— Къде учехте?
— В Кънектикътския университет. Какво значение има?
Логичен въпрос.
— Просто искам да добия обща представа за нещата, окей? Кога започна
майка ви да излиза с този човек?
— Нямам представа. Тя обикновено не споделя такива неща.
— Но все пак ви е казала, че ще пътува с него.
— Да.
— Кога?
— Кога ми каза, че ще пътуват ли?
— Да.
— Не помня. Преди седмица трябва да беше. Много ви моля, не можете
ли просто да я издирите?
Кет го прикова с поглед. Той трепна.
— Брандън?
— Да?
— Каква е всъщност цялата тази работа?
Отговорът му я изненада.
— Ама вие наистина ли не знаете?
— Затова питам.
Брандън я изгледа невярващо.
— Ей, Донован?
Кет се извърна към познатия й глас. На стълбищната площадка беше
застанал капитан Стагър.
— В офиса ми – каза.
— В момента…
— Няма да ти отнема много време.
Тонът му не оставяше място за пазарлъци. Кет изгледа Брандън.
— Изчакайте ме за секунда, ако обичате.
Брандън погледна някъде встрани, после кимна.
Кет стана. Стагър не я беше изчакал. Забърза нагоре по стълбите и го
последва в кабинета му. Стагър затвори вратата зад гърба й. Не отиде зад
бюрото си, нито се опи-та да печели време.
— Монти Лебърн е починал тази сутрин.
— Проклятие – облегна се на стената тя.
— Е, моята реакция не е точно такава, но си помислих, че е редно да
знаеш.
През изминалите две седмици беше правила няколко опита да се
приближи отново към него. Но нищо не се получи. А сега времето беше
изтекло.
— Благодаря.
Двамата постояха няколко секунди в неловко мълчание.
— Друго ще има ли? – попита Кет.
— Не. Просто си помислих, че е редно да ти го съобщя.
— За което съм благодарна.
— Предполагам, че си проверила онова, което ти е казал.
— Да.
— И?
— И нищо, капитане. – отвърна Кет. – Нищо не успях да открия.
Той бавно кимна.
— Окей, можеш да си вървиш.
На път за вратата тя се обърна.
— Ще има ли погребение?
— На кого? На Лебърн ли?
— Да.
— Нямам представа. Защо питаш?
— Просто така.
Но може би имаше нещо предвид. Лебърн беше семеен човек. Близките
му си бяха сменили фамилията и се бяха преселили в друг щат, но може би
щяха да проявят интерес към тленните му останки. Току-виж се оказало,
че все пак знаят нещо. И че сега, след смъртта на скъпия им Монти, току-
виж се захванели да доказват, че е невинен – поне за едно от убийствата.
Мизерни шансове.
Излезе от кабинета на Стагър цялата изтръпнала и с объркани чувства.
Огромна част от живота й се беше превърнала в съвкупност от въпроси,
които очакваха отговорите си. А тя е полицейски служител. Обича ясните
дела. Случва се нещо нередно. Стигаш до заключения кой го е направил и
защо. И може да не намериш отговор на всички въпроси, но успяваш поне
с повечето.
А ето че изведнъж животът й заприлича на огромно неприключено
следствие. От онези, които ги ненавиждаше.
Карай да върви. По-късно ще се отдаде на самосъжаление. Сега обаче
трябва да се върне и да се съсредоточи върху Брандън и случая с
липсващата му майка. Но когато слезе на своя етаж, установи, че столът
пред бюрото й е празен. Първо си помисли, че младежът може да е
отскочил до тоалетната, и едва след това видя бележката:
НАЛАГА СЕ ДА СИ ВЪРВЯ. МОЛЯ ВИ ОТКРИЙТЕ МАЙКА МИ. ИМАТЕ
МИ ТЕЛЕФОНА, АКО ТРЯБВА ДА СЕ СВЪРЖЕТЕ С МЕН. БРАНДЪН.
Прочете повторно бележката. Нещо в целия този случай й идеше
накриво – и изчезналата майка, и това, че конкретно нея я бяха
потърсили, и всичко останало. Имаше нещо, което й убягваше. И Кет взе
да разглежда направените до момента записки.
Дейна Фелпс.
Нищо не й пречи да пусне името за бърза проверка.
Телефонът на бюрото й иззвъня.
— Донован – рече във вдигнатата слушалка.
— Здрасти, Кет. – Търсеше я Крис Харъп от Изправителните. –
Извинявай, че толкова се забавих, но както вече ти споменах, дневниците
не са компютризирани, та се наложи да командировам човек до
хранилището в Олбъни. А освен това трябваше и да изчакам.
— Кое да изчакваш?
— Да умре твоят човек Монти Лебърн. Сложно е да ти го обяснявам, но
по принцип това, че ти показвам тези неща, се явява нарушение на
правата му, освен ако той доброволно не се съгласи, или не получа
разрешение от съда и изобщо бла-бла, няма какво да ти разправям. Но
сега, след като почина…
— В теб ли е списъкът?
— В мен е.
— Можеш ли да ми го пуснеш по факса?
— Факс ли? Чакай бе, Кет, ти да не живееш още в 1996 година? Остава да
поискаш и телекс да ти изпратя. Току-що ти го изстрелях като имейл. Да
не говорим, че в него няма нищо, което да ти е от помощ.
— В смисъл?
— На датата, която те интересува, го е посетил единствено адвокатът му,
някой си Алекс Ховайло.
— Само той ли?
— Да. А, и двама федерални агенти. Тук съм си записал имената им. И
един от нюйоркското полицейско управление, на име Томас Стагър.
ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
Стагър не беше в кабинета си.
Застанала пред вратата му, Кет му прати текст, че иска моментално да го
види. Колкото и да й трепереха ръцете, успя все пак да налучка бутона
„Изпрати“. После стоя втренчена неподвижно в екранчето цели две
минути.
Отговор не дойде.
Пак й се губеше логиката. Монти Лебърн го бяха арестували от
Федералното бюро за разследване и по-точно – от отдела РИКО, действащ
по силата на закона за борба с рекета и корупцията. Нюйоркското
полицейско управ-ление нямаше никакъв пръст в задържането му.
Именно федералните ченгета го бяха заподозрели в убийството на двама
от вражеска престъпна фамилия. А няколко дни по-късно бяха се сдобили
и с информация, че Лебърн е натиснал спусъка и при убийството на баща
й.
За какво му е трябвало в такъв случай на Стагър да посещава
междувременно Лебърн в деня след задържането му?
Взе да не й стига въздух. Леката болка в главата й пък я подсети, че
изобщо не беше обядвала. А прескачането на часовете за хранене никога
не й се отразяваше добре. Ставаше разсеяна и заядлива. Слезе забързана
по стълбите и помоли Кийт Инчиерка на рецепцията да й се обади веднага,
щом Стагър се върне. Инчиерка се намръщи.
— Да ти приличам на твоя секретарка?
— Много смешно.
— Моля?
— Аз ти се моля в случая. Много ми е важно, окей?
Махна й с ръка да изчезва.
Намери на Трето Авеню сергийка, на която продаваха фалафел, после се
сети за адреса на Брандън Фелпс и си рече „защо пък не?“. И тръгна в
северна посока. След няколко преки стигна до доста невзрачна жилищна
кооперация. На партера имаше аптека „Дюейн Рийд“ и магазин с табела
„Скуп“, за който погрешно прецени, че е сладоледаджийница, а то се оказа
моден бутик. Входът за кооперацията беше откъм 74-а улица. Кет размаха
значката си пред очите на портиера.
— Търся Дейна Фелпс. От апартамент 8J.
Портиерът се втренчи в значката, после каза:
— Сбъркали сте сградата.
— Няма ли при вас Дейна Фелпс?
— Не само Дейна Фелпс няма, ами и апартамент 8J нямаме. Нашите не
са с букви. На осмия етаж са от номер 801 до номер 816.
Кет прибра значката.
— Тук не е ли Трето Авеню номер 1279?
— Не е. Тук е Източна 74-а улица номер 200.
— Но нали сте на ъгъла с Трето Авеню?
— Е, та? – изгледа я с безразличие портиерът.
— Отвън на сградата пише Трето Авеню номер 1279.
Портиерът направи гримаса.
— Вие сега, какво? Мислите, че ви лъжа за адреса ни ли?
— Ни най-малко.
— Добре бе, госпожо детектив. Заповядайте. Качете се и намерете този
апартамент 8J, щом толкова настоявате. Имате пълната ми благословия.
Типичен нюйоркчанин.
— Вижте какво: на мен ми трябва апартамент 8J на Трето Авеню номер
1279.
— Е, не мога да ви помогна.
Кет излезе на тротоара и свърна покрай ъгъла. На брезентовия навес над
входа в действителност пишеше Източна 74-а улица номер 200. Върна се
на Трето Авеню. Номер 1279 се оказа точно входа на аптеката. По
дяволите. Влезе, намери управителя и го запита:
— Държите ли някакви апартаменти над аптеката?
— Ъъ… ние сме си аптека.
Типичен нюйоркчанин.
— Това го виждам, но ми трябва да се кача до един от апартаментите над
вас.
— Вие колко души познавате, дето минават през аптека, за да стигнат до
апартамента си? Входът е покрай ъгъла, на Седемдесет и четвърта улица.
Не си направи труда да му задава допълнителни въпроси. Отговорът
вече й се блещеше в очите. Брандън Фелпс, ако наистина се казва така, й
беше дал грешен, а още по-вероятно – фалшив адрес.
След връщането на Кет в участъка, Гугъл й предостави някои от
отговорите, но от тях нещата не й станаха кой знае колко по-ясни.
Дейна Фелпс със син Брандън съществуваше, но изобщо не живееха в
манхатънския Горен Ист Сайд, а в сравнително заможна част на град
Грийнуич в щата Кънектикът. Бащата на Брандън бил виден мениджър на
хедж фонд. Beaucoup мангизи. Починал на четиридесет и една годишна
възраст. В съобщението не ставаше дума за причината за смъртта.
Погледна дали не е упоменато някое благотворително дружество –хората
често изказваха предпочитания съболезнованията да се изказват под
формата на вноски в някоя фондация за борба с инфарктите, рака или
друга подобна кауза –но и такова не се споменаваше.
Кое тогава беше накарало Брандън да търси конкретно нея в
нюйоркското полицейско управление?
Кет проучи и дали семейство Фелпс не е притежавало и други жилища.
Не беше ни най-малко изключено заможно грийнуичко семейство да има
имот и в Горен Ист Сайд, но на екрана й не излезе нищо в която и да било
част на Манхатън. Прекара телефонния номер на Брандън през системата.
Опаа! Оказа се с предплатена симкарта –нещо нетипично за богаташките
синчета от Грийнуич. Такива номера се ползваха най-вече от хора със слаб
кредитен рейтинг или такива, които… ами които не искат някой да им
влезе в следите. Добре че повечето хора не подозираха, че и този вид
телефони могат лесно да се проследят. Особено откакто американски
касационен съд беше постановил, че дори за пингване на нечие
местонахождение не се иска съдебна заповед. Не че се канеше чак дотам да
стигне. Поне не засега.
Засега щеше да се задоволи само да действа по инстинкт. Всички
предплатени номера са регистрирани в база данни. Натрака номера и
установи къде точно беше закупил Брандън телефона със симкартата.
Отговорът никак не я изненада: от аптеката „Дюейн Рийд“, намираща се не
къде другаде, а тъкмо на номер 1279 на Трето Авеню.
А това вероятно обясняваше и защо точно този адрес й беше дал.
Донякъде – да, но евентуално обясняваше само това и нищо повече.
Можеше и по други дири да тръгне, но те щяха да й отнемат повече
време. Брандън Фелпс имаше и акаунт във фейсбук, но с настройка
„ограничен само за приятели“. Надали щяха да са й нужни повече от едно-
две обаждания, за да разбере от какво е починал татко му, но каква работа
щеше да й свърши подобна информация? Малкият й се беше явил, понеже
майка му била забягнала с някакъв там тип.
И точно в това беше проблемът: каква работа щяха да й свършат такива
знания?
Не беше изключено цялата работа да беше някаква тъпа шега. Защо
изобщо си губи времето с тия глупости? Няма ли си други, по-полезни
занимавки? Ами май няма. Честно казано, в службата беше заспал ден. И
проблемите на Брандън Фелпс бяха приятна разтуха до връщането на
Стагър.
Чудесно. Да видим тогава докъде можем да стигнем.
Да приемем първо, че е шега. Но ако самият Брандън е авторът на
шегата, то тя си е направо жалка, без да е никак смешна, нито остроумна.
Нито се отличаваше с поразителен „гвоздей“, нито личеше да носи някому
някаква определена полза.
Не е това отговорът.
Ченгетата открай време си внушаваха създадения от самите тях мит, че
притежават вродена способност да „четат мислите“ на хората – че са живи
детектори на лъжата, способни да различат истината дори по езика на
тялото или тембъра на гласа. Кет поне беше наясно, че всичко това е пълна
глупост. А което беше още по-лошо –че прекалено често ставаше причина
за катастрофи, които тотално променяха нечий живот.
Но въпреки всичко казано дотук, ако Брандън не беше съвършен
социопат или току-що завършил школата по актьорско майсторство на
Лий Страсбърг, наистина създаваше впечатление за сериозно притеснен
младеж.
Сега пък възникваше въпросът: притеснен от какво?
А отговорът гласеше: престани да се мотаеш и му се обади.
Вдигна слушалката и набра номера, който Брандън й беше казал. Почти
беше подготвена той да не й отговори, тъй като се е отказал от сценария – действителен или не, –който изпълняваше, и се е завлякъл обратно я в
Кънектикътския университет, я в Грийнуич. Той обаче я опроверга, като
вдигна още на второто позвъняване.
—Ало?
—Брандън?
—А, детектив Донован.
—Точно така.
—Бас държа, че още не сте открили майка ми.
Тя реши, че няма смисъл да хитрува.
—Не съм, но затова пък посетих аптеката „Дюейн Рийд“ на Трето Авеню
номер 1279.
Мълчание.
— Брандън?
— Слушам.
— Готов ли сте вече да ми кажете какво точно става?
— Неправилен въпрос, госпожице детектив.
Тонът му внезапно се беше изострил.
— В смисъл?
— По-скоро трябва да попитаме – каза Брандън – дали вие сте готова?
Кет прехвърли слушалката от дясното на лявото ухо, че да й е свободна
ръката да води записки.
— Какво искате да кажете с това, Брандън?
— Намерете майка ми.
— Говорите за майка ви, която живее в Грийнуич, в Кънектикът?
— Да.
— Аз съм от нюйоркското полицейско управление. Ще трябва да се
обърнете към полицията в Грийнуич.
— Вече говорих с някой си детектив Шуорц.
— Е?
— Отказа да ми повярва
— И защо решихте, че аз ще ви повярвам? Защо избрахте тъкмо към мен
да се обърнете? За какво бяха всички ония лъжи?
— Вие сте Кет, нали?
— Моля?
— Нали така ви викат, искам да кажа? Кет.
— Това пък откъде го знаете?
Брандън затвори.
Кет остана втренчена в телефона. Този пък откъде знае, че й викат Кет?
Дали е чул някой от участъка да я назовава така? Възможно е. Или просто
я е проучил подробно, преди да дойде. Та нали се беше обърнал лично към
нея този грийнуички младеж с молбата именно тя да изнамери майка му.
Ако изобщо Дейна Фелпс му е майка. И ако той в действителност се казва
Брандън Фелпс. Не беше открила снимки на тези двама души в интернет.
Но, така или иначе, не виждаше никаква логика в случилото се дотук.
Какво следваше да направи?
Да му се обади втори път. Или, още по-добре, да го пингне къде се
намира в момента. И да уреди да го приберат на топло.
По какви обвинения?
Ами фалшиво оплакване, да речем. Заблуждаване на полицейски
служител. Току-виж се оказал някой откачалник. Дето е направил не се
знае какво на майка си или на Дейна Фелпс, или на…
Премислянето на възможните й ходове бе прекъснато от звъна на
телефона върху бюрото й.
— Донован – изрече в слушалката.
— Секретарката ви безпокои – съобщи от другия край сержант
Инчиерка. – Поръчахте да ви се обадя, щом се завърне капитанът, нали?
— Да.
— Отговорът е „току-що“.
— Благодаря.
Всички мисли около Брандън и евентуално липсващата му майка
мигновено се изпариха, Кет скочи от стола и хукна надолу по стъпалата.
Още с пристигането си на долния етаж видя Стагър да влиза в кабинета си
с още двама полицаи. Единият беше прекият й началник Стивън Сингър –
човек, който беше толкова кльощав, че можеше да се скрие и зад пилон за
танци. А другият беше Дейвид Карп – шефът на патрулиращите по
улиците ченгета.
Стагър тъкмо затваряше вратата, когато Кет успя своевременно да спре
движението й с ръка. И се насили да се засмее.
— Капитане?
Стагър гледаше ядно спрялата вратата ръка, сякаш му беше нанесла
лична обида.
— Получи ли ми съобщението? – попита Кет.
— Зает съм в момента.
— Въпросът не търпи отлагане.
— Ще се наложи да изчакаш. Имам съвещание с…
— А пък аз получих дневника на посещенията в деня след задържането
на Лебърн – обяви тя, без да го изпуска от поглед, да проследи реакцията
му. Хубаво де, и тя понякога си позволяваше да разчита на езика на
тялото. Но поне не го правеше самонадеяно. – И безкрайно разчитам на
помощта ти.
Реакцията на Стагър беше не по-слаба от неонова реклама в Лас Вегас.
Сви юмруци. Изчерви се. Пред очите на всички, включително и на
недоволния шеф на Кет.
— Донован? – Едва процеди Стагър през стиснати зъби.
— Слушам?
— Казах, че в момента съм зает.
И двамата началници, най-вече Сингър, когото тя уважаваше, бяха
видимо възмутени от неподчинението й. Зашеметена донякъде от
реакцията им, Кет се изсули от кабинета и затвори след себе си вратата.
Десет минути по-късно получи есемес от телефона с предплатената
симкарта на Брандън:
Съжалявам.
Хайде стига. Грабна слушалката и набра номера му. Още щом телефонът
зазвъня, Брандън се обади, макар и с несигурен глас:
— Кет?
— Какво, по дяволите, става, Брандън?
— Намирам се в книжарницата на „Хънтър Колидж“ на ъгъла до
участъка. Можеш ли да дойдеш дотам?
— Почва да ми писва да ме разиграваш.
— Всичко ще ти обясня. Обещавам ти.
— Идвам – въздъхна тя.
Брандън я чакаше на пейка на ъгъла с Парк Авеню. Съвсем изглеждаше
на място тук, заобиколен от връстници, които щъкаха насам-натам с
раници, якета с качулки и изтощен вид. Самият той се беше свил така,
сякаш му беше студено. Видя й се млад, уплашен и уязвим.
Седна до него. Но нищо не го попита. Само продължи да го измерва с
поглед. Той беше поискал срещата. Нека пръв проговори. Потрябва му
известно време, през което разглеждаше съсредоточено дланите си.
Наложи й се да изтърпи продължителното му мълчание.
— Баща ми почина от рак – поде Брандън. – Адски бавно. Болестта
просто го разяждаше отвътре. Мама не се откъсваше от него. Двамата се
залюбили още в гимназията. И обичаха да са заедно, нали разбираш?
Щото, като ходя у мои приятели, родителите им са все в отделни стаи. А
моите не бяха такива. Смъртта на баща ми ме съсипа. Но далеч не толкова,
колкото съсипа мама. Все едно беше умряла половината от самата нея.
Кет отвори уста, после я затвори. Измъчваха я милион въпроси, но щяха
да почакат.
— Мама редовно ми се обажда. Знам какво можеш да си помислиш. Но
факт е, че постоянно ми се обажда. И тъкмо оттам тръгнаха подозренията
ми. Защото двамата с нея сме сам-самички на този свят. А тя умира от ужас
да не ме изгуби и мен. Затова и ме търси непрестанно, един вид да се
убеди, че все още съм жив.
И извърна глава.
— Мъчела я е самотата, Брандън – проговори най-сетне Кет.
— Знам.
— А сега е с друг мъж. Разбираш какво й е, надявам се.
Той не отговори.
— Отдавна ли се познава с този…
— Не, не бих казал. Но за пръв път заминава за някъде с някого.
— Ами възможно е точно това да е обяснението – каза Кет.
— Кое „това“?
— Нищо чудно да се притеснява от реакцията ти.
— Но аз от сума ти време й говоря, че трябва да си намери някого –
завъртя глава Брандън.
— Наистина ли? Току-що каза, че двамата сте сам-самички на този свят.
Нищо чудно да е било вярно до време. Но и това да се променя в момента.
Постави се за миг на нейно място и си представи колко й е трудно.
Представи си, че изпитва нужда малко да се пооткъсне.
— Не е там работата – упорстваше Брандън. – Тя щеше обезателно да ми
се обади.
— Разбирам. Но може би не точно сега, в тази ситуация. Мислиш ли, че
може да се е влюбила?
— Мама ли? Напълно възможно. – След това: – Да, сигурно е влюбена в
този човек. Не би заминала на никъде с човек, когото не обича.
— Любовта ни прави разсеяни, Брандън. Човек просто започва да
обръща повече внимание на самия себе си.
— Но и това нищо не обяснява. За тоя човек ме питаш. Та той си е най-
обикновен бройкаджия. А тя отказва да го проумее.
— Бройкаджия ли? – усмихна се Кет, проявявайки може би известно
разбиране. Брандън се мъчеше да оправдае майка си. Много мило от
негова страна, така да се каже. – Тогава най-много да разбие сърцето на
майка ти. Но какво можеш да направиш ти? Та тя не е малко дете.
Брандън повъртя още известно време главата си.
— Не ме разбираш.
— Какво стана, след като се обърна към полицията в Грийнуич?
— Какво мислиш? И те казаха същото, което казваш и ти.
— Но кое те накара точно към мен да се обърнеш? Ето това още не мога
да го проумея.
— Надявах се да ти стане ясно – сви рамене той.
— Но защо аз? Откъде изобщо си чул за мен, имам предвид? И кой ти
каза, че ми викали Кет? – Опита се да улови погледа му. – Брандън? – Той
обаче не се поддаваше. – Кое те кара да мислиш, че точно аз съм способна
да ти помогна?
Не й отговори.
— Брандън?
— Ама наистина ли не се досещаш?
— Разбира се.
Той пак нищо не каза.
— Брандън? За какво, по дяволите, ме размотаваш?
— Те се запознаха в интернет – каза Брандън.
— Кои?
— Мама и приятелят й.
— Не са първите, които се запознават чрез интернет.
— Знам, но… – тук Брандън млъкна. После избъбри: – „Сладка и
наперена“.
Кет се облещи.
— Какво беше това?
— Нищо.
През ума й проблесна профила й в YouAreJustMyType.com. И прякорът,
който Стейси й беше избрала: Сладка и наперена!
— Ти да не… – И усети изведнъж как й се смрази кръвта. – Ти да не ме
дебнеш онлайн или нещо такова?
— Какво? – стресна се Брандън. – Не си права! Не ме ли разбираш?
— Кое да разбирам?
Той бръкна в джоба си.
— Ето с кого замина майка ми. Снимката му е от същия уебсайт.
И Брандън й подаде фотографията. А когато Кет видя изображението,
сърцето й полетя надолу като в минна шахта.
На снимката беше Джеф.
ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Ето как в началото си намираше момичета Тайтъс:
Обличаше си костюм и си слагаше вратовръзка. Анцузите и ниско
изрязаните дънки оставяше на конкуренцията. Ходеше с дипломатическо
куфарче. Очилата му бяха с рогови рамки. Поддържаше косата си къса и
прилежно подстригана.
И винаги сядаше на една и съща пейка на втория етаж на автогарата до
пристанищното управление. Ако случайно на нея имаше някой бездомник,
щом видеше, че Тайтъс се приближава, моментално се изпаряваше. Не
беше нужно Тайтъс изобщо да отваря уста. Местните хора се бяха научили
да се пазят от него. Тази си беше неговата пейка. От нея наблюдаваше
идеално всичко, което ставаше долу, на изходите към автобусите с номера
226 до 234. Виждаше всички слизащи от рейсовете, без те него да го
виждат.
Защото в собствените си очи Тайтъс беше жив хищник.
Гледаше как заминават разни момичета, все едно беше лъв, очакващ
появата на куцукащата газела.
Ключът към успеха беше да е търпелив.
Не му трябваха момичета от големите градове. Очакванията му бяха по-
скоро насочени към автобусите от Тулса, Топика и евентуално от Де Мойн.
Бостън беше безперспективен. Същото можеше да се каже и за Канзас
Сити и Сейнт Луис. Най-многообещаващи бяха избягалите от дома от така
наречения „Библейски пояс“, които пристигаха със смесица от надежда и
бунт в очите. Колкото по-силен беше бунтът – колкото по-дълбоко искаха
да го наврат на татенцето, – толкова по-добре. Тук пред тях се разкриваше
големия град – родното място на големите мечти.
Момичетата пристигаха решени на промяна и развълнувани –
задължително беше нещо да им се случи. Но в действителност слизаха от
автобусите гладни, уплашени и каталясали. Влачеха възтежък куфар, а
още по-хубаво беше, ако заедно с него мъкнеха и китара. Не че Тайтъс
можеше да обясни защо. Но попаднеше ли на някоя с китара, шансовете
му автоматично се увеличаваха.
Никога не насилваше нещата.
Окажеше ли се, че не потръгват – че момичето не е идеална жертва – се
оттегляше. Тъкмо в това беше ключът към успеха: в търпението. Хвърлиш
ли достатъчно много мрежи – изчакаш ли пристигането на достатъчно на
брой автобуси, – нямаше начин да не намериш онова, което търсиш.
Така че Тайтъс изчакваше на пейката и щом видеше някое узряло за
целите му момиче, предприемаше своя ход. В повечето случаи късметът му
не сработваше. Но и в това нямаше лошо. Беше шлифовал приказките си
до съвършенство с помощта на своя наставник – падащ си по насилието
сутеньор на име Луис Кастмън. Номерът беше да се държиш учтиво. Да
молиш и предлагаш, а не да заповядваш или настояваш. Да манипулираш
момичето така, че да му се струва, че то командва.
За предпочитане, разбира се, беше да са хубавички, но не беше
задължително.
В повечето случаи Тайтъс прилагаше разработения монолог. Поръчал си
беше солидни визитки с впечатляващ скъп вид. За да печелиш, трябва да
вложиш. Шриф-тът на картичките беше релефен и изискан и гласеше
„Манекенска агенция „Елитизъм“. Отдолу стоеше неговото име, следвано
от служебен, домашен и мобилен телефонен номер (търсенето и на трите
се препредаваше на мобилния) и напълно редовен адрес на Пето Авеню. Е,
ако случайно някое момиче сбъркаше „Елитизъм“ с прославената „Елит“,
значи, това му бил късметът.
Никога не нахалстваше. Обясняваше на момичето, че пътувал всеки ден
до работата си от заможното предградие на Ню Джързи Монтклеър,
случайно го мярнал на автогарата и му минало през ум, че можело и да
преуспее в манекенския бизнес, „ако вече нямало договор с нито една
агенция“. Създаваше внушението, че не би желал да прави сечено на
конкуренцията. И в крайна сметка правеше добро впечатление на
момичетата, които бяха готови да му повярват. А това също беше от полза.
Всички бяха чували как разни манекенки и актриси били открити в
местния им мол или докато работели като сервитьорки в „Деъри Куийн“
или друго някое заведение.
Какво пречеше тогава тях пък да ги открие някой на автогарата в
Манхатън?
Обясняваше на всяка една, че трябва да има „бук“ със снимки, и ги
канеше на фотосесия с водещ моден фотограф. Точно тук някои от
момичетата се запъваха. Тоя лаф го бяха чували и друг път. И питаха колко
ще им струва. В отговор Тайтъс се подсмиваше и казваше: „Да ви светна на
истината: при истинските агенции не вие плащате, а те на вас“.
Ако проявяха прекалена подозрителност или притеснения, оставяше ги
да си вървят по пътя и се връщаше на пейката си. Задължително беше да
може да ги отреже в даден момент. Това също беше част от ключа към
успеха. В случай че се окажеше например, че не са избягали, ами са
пристигнали за кратка ваканция, ако поддържаха пос-тоянна връзка с
някой член на семейството или… щом изникнеше някой фактор от този
порядък, той просто продължаваше нататък.
Търпение.
А онези, които оставаха, имаха различна съдба. Зависи.
Луис Кастмън например обичаше да причинява болка. За разлика от
Тайтъс, когото насилието не го притесняваше особено – можеше както с
него, така и без него. Много по-важно му беше да намери най-печелившия
път. Но по принцип Тайтъс се придържаше към методиката на Кастмън:
каниш момичето на фотосесия. Щракаш му няколко снимки – Кастмън
дори притежаваше известни фотографски заложби – и след това го
нападаш. Елементарна работа. Опираш му нож в гърлото. Отнемаш му
телефона и портмонето. Закопчаваш го с белезниците към леглото. Ако се
наложи, го изнасилваш.
Но задължително го дрогираш.
И това трае няколко дни. Веднъж, когато попаднаха на особено красиво,
но волево момиче, го държаха в това състояние цели две седмици.
Наркотиците не бяха от евтините – Тайтъс най-много си падаше по
хероина, – но отчитаха това като режиен разход. Рано или късно
момичетата се пристрастяваха. Обикновено не им трябваше много време.
При хероина привързването става много лесно. Изпуснеш ли духа от
бутилката – връщане няма. На Тайтъс това обикновено му стигаше. Луис
обаче обичаше да заснема на видео изнасилванията, да подготвя
момичетата така, че да изглежда като че става с тяхно съгласие, и накрая,
за да угаси и последната искрица надежда, която е могла да остане у
момичето, го зап-лашваше да изпрати записа на обикновено религиозните
му, придържащи се към традициите родители.
В много отношения ситуацията беше идеална. Имаш си работа с
момичета, които вече са наранени дълбоко и бягат от обичайната за тях
обстановка, в която са страдали от лоши бащи, а някои са били и
малтретирани. Нап-раво са си ранени газели. Вземаш ги и ги очистваш от
всичко друго, което може да им е останало. Причиняваш им болка.
Внушаваш им страх. Привързваш ги към някоя дрога. А след като изгубят
и последната капка надежда, им предоставяш спасител.
Самият ти.
Докато дойдеше моментът да ги пусне по улиците или в някой по-скъп
бардак – а Тайтъс работеше и по двете нап-равления, – те бяха вече готови
на всичко, само и само той да е доволен. Някои успяваха да избягат и да се
върнат у дома – режиен разход, – но не бяха много на брой. Две от
момичетата дори подадоха оплаквания в полицията, но беше въпрос на
тяхната дума против неговата, а те вече бяха пристрастени към крàка (или
хероина) проститутки, така че никой нито им вярваше, нито се вълнуваше
от съдбата им.
Всичко това обаче беше останало зад гърба му.
В момента Тайтъс се прибираше от следобедната си разходка. Много
обичаше тази част от деня, когато оставаше сам в гората зад хамбара,
заобиколен от буйната зеленина на листата и тъмносиньото небе. То не
преставаше да го изненадва. Тайтъс беше родом от Бронкс, само на десет
преки от бейзболния стадион на „Янкис“. През детството му представата
му за живота извън дома се ограничаваше до металната противопожарна
стълба на блока им. Познаваше само лудницата и шума на града, смяташе,
че му е в кръвта и че не може да си представи да живее в отсъствието на
тухли, хоросан и бетон. Беше едно от осемте деца в семейството, обитаващо
занемарен двуетажен блок на Джероум Авеню, и нямаше спомен да е
оставал сам или да е прекарвал на тишина повече от една-две секунди през
живота си. Не знаеше какво значи спокойствие. Не ставаше дума да го
желае или не. Просто нямаше представа, че подобно нещо съществува.
При първото му посещение във фермата Тайтъс реши, че не е в
състояние да живее сред подобна тишина. Но постепенно се беше влюбил
в самотата.
По някое време стигна до по-малката поляна, където на страж стоеше
Рейналдо – младеж с прекалено големи мускули, който му служеше вярно.
Зает да хвърля пръчка на кучето си, което да му я връща, Рейналдо само
кимна на Тайтъс. И Тайтъс му кимна в отговор. Първоначалният
собственик на фермата –човек от общността на амишите –беше издълбал
на това място зимници за кореноплодни –складове за съхраняване на
храни при по-ниски температури, представляващи най-обикновени дупки
в земята с врата отгоре им. Почти изключено беше човек да ги види, ако не
се вглеждаше специално за тях.
На фермата имаше четиринадесет такива зимника.
Тайтъс мина покрай купчината дрехи. Жълтата плажна рокля и сега
беше най-отгоре.
—Как се държи тя?
—Както винаги –сви рамене Рейналдо.
—Готова ли е според теб?
Въпросът му беше абсолютно излишен. Най-малко Рейналдо щеше да
знае. Той дори не си направи труда да отговори. Тайтъс се беше запознал с
Рейналдо преди шест години в Куинс. По онова време Рейналдо беше
кльощав гей-проститут, когото пребиваха поне два пъти седмично. Тайтъс
си даде сметката, че на младежа не му остава повече от месец живот. А
единственото, което притежаваше и можеше да мине за нещо като
семейство или приятел, беше Бо –бездомен лабрадор, който беше
намерил близо до Ист Ривър.
Така че Тайтъс „спаси“ Рейналдо, като му осигури дрога и
самочувствието, че е полезен някому.
Взаимоотношението им в началото беше в рамките на класическата
измама, на която биваха подложени и момичетата. Рейналдо се беше
превърнал в негов най-верен лакей и бияч. Но с течение на годините
настъпи някаква промяна – някакво развитие, ако може така да се нарече.
Колкото и да е странно, Тайтъс откри в себе си, че не е безразличен към
Рейналдо. Не, не в този смисъл.
По-скоро взе да възприема Рейналдо като член на своето семейство.
— Доведи ми я довечера – заръча. – В десет.
— Късно – каза Рейналдо.
— Да. Ще те затрудни ли?
— Ни най-малко.
— И още нещо – каза Тайтъс, вперил поглед в яркожълтата плажна
рокля.
Рейналдо чакаше.
— Тая купчина с дрехи. Вземи да я изгориш.
ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Парк Авеню сякаш изведнъж замръзна.
С периферното си зрение Кет все още виждаше как покрай тях се влачат
разни студенти, чуваше сегиз-тогиз нечий смях или клаксон, но всичко
вече беше някъде много надалеч.
Държеше снимката в ръката си. Онзи кадър с Джеф на фона на пясъка,
със строшената ограда зад гърба му и разбиващите се в далечината вълни.
И заради плажа на снимката или по някаква друга причина, изведнъж й се
стори, че някой е притиснал два рапана към ушите й. Имаше усещането, че
се носи нанякъде, стиснала с изтръпнали пръсти образа на някогашния си
годеник, втренчила се в него така, сякаш там се съдържаше обяснението на
всичко, което я мъчеше.
Брандън се изправи. За миг се ужаси да не вземе да хукне нанякъде и да
я остави сам-сама с тая проклета снимка и с купищата висящи въпроси.
Пресегна се и го сграбчи за китката. Ей така, за всеки случай. Да не му
скимне да изчезне.
—Познаваш го, значи? –попита той.
—Какво, по дяволите, си намислил, Брандън?
—Нали си ченге.
—Е, и?
—Преди да ти кажа каквото и да било, ще трябва да ми обещаеш
имунитет или каквото там му викат.
—Моля?
—Затова досега си мълчах. Нали според Петата поправка на
Конституцията мога да мълча, за да не инкриминирам себе си.
—Това, че се обърна към мен, е всичко друго, но не и случайност – отбеляза Кет.
—Така е.
—Как ме намери?
—Точно това не съм убеден, че трябва да ти призная –отвърна той. – Именно в светлината на Петата поправка и прочее.
—Брандън?
—Кажи.
—Престани с глупостите. Кажи ми какво става. Веднага.
—Ами… –подхвана бавно Брандън –това как точно те намерих, е малко
незаконно.
—Няма значение.
—Как така?
—Така –прикова го с поглед Кет. –Понеже след секунда ще извадя
пистолета си и ще ти го навра в устата. Престани да увърташ, Брандън.
—Искам първо да чуя –запъна се той и посочи снимката в ръката й. – Познаваш го, нали?
—Едно време –сведе тя поглед надолу.
—Кой е?
—Беше ми гадже –промълви тя.
—Дотолкова и на мен ми стана ясно. Имам предвид…
—Какво значи „и на теб ти е станало ясно“? – изгледа го тя. Някаква
сянка пробяга през лицето му. Как ли я беше открил? Откъде можеше да
знае, че Джеф й е бил някога гадже? Как е успял…
И изведнъж отговорът я удари по главата.
— Ти да не си хакнал нечий компютър?
И по физиономията му разбра, че е улучила. Сега вече всичко се
връзваше. Брандън не е искал да се обърне към полицията с признанието,
че е извършил нещо незаконно. Затова е съчинил оная история, че чул
какъв добър детектив била тя.
— Говори спокойно, Брандън. Това никак не ми влиза в работата.
— Сериозно ли?
Кет завъртя глава.
— Кажи ми само какво става, окей?
— Обещаваш ли да си остане между нас си?
— Обещавам.
Той пое дълбоко дъх и заразправя. А очите му се насълзиха.
— Основната ми специалност в Кънектикътския университет е
компютри. Имам си няколко приятелчета, с които много ни се отдава
програмирането, дизайна и така нататък. Така че тоя уебсайт за
запознанства изобщо не ни затрудни. Няма никакви защитни стени или
други системи за сигурност. Такива се срещат само в сайтовете с по-ценни
операции. От сайт за запознанства нищо не можеш да добиеш, освен някоя
информацийка за кредитната карта на човека. Затова и цялата им
сигурност е съсредоточена върху тоя вид подробности. Всичко останало е
сравнително леснодостъпно.
— Искаш да кажеш, че си хакнал YouAreJustMyType.com?
Брандън кимна.
— Без финансовите данни, както вече ти споменах. За тях щеше да ми
трябва купища време. Другите страници обаче ни отнеха не повече от
някакви си два часа. Във файловете им е записано най-подробно чии
страници си посетила, с кого си си разменяла съобщения, по кое време.
Дори съобщенията в реално време. Всичко това се пази на сайта.
— И ти си видял моите контакти с Джеф? – взе да схваща Кет.
— Ъхъ.
— Значи, оттам си научил галеното ми име „Кет“. От съобщенията, които
сме си писали в реално време.
Той мълчеше. Но на нея все повече й се избистряше. Върна му снимката.
— Най-добре е да се прибереш у дома, Брандън.
— Моля?
— Джеф е свестен човек. Или поне беше такъв навремето. Двамата са
попаднали един на друг. Майка ти е вдовица. И той е вдовец. Току-виж
излязло нещо сериозно. Може и да са се заобичали. Но, така или иначе,
майка ти е зряла жена. И не бива да я шпионираш.
— Изобщо нямах намерения да я шпионирам – заоправдава се Брандън.
– Поне не в началото. Но след като не ми се обади…
— Заминала е с мъж. Затова не ти се е обадила. Време е да възмъжееш.
— Но той не я обича.
— Това пък откъде ти дойде наум?
— Дал й е името „Джак“. Защо? След като истинското му име е Джеф?
— В интернет много хора не се представят с истинските си имена. Това е
нещо съвсем нормално.
— Освен дето е разговарял и с куп други жени.
— Защо да не говори? Та нали точно затова са създадени тези сайтове?
Да разговаряш с многобройни потенциални партньорки. Имам чувството,
че търсиш пословичната игла в купа сено.
„Та Джеф дори и с мен разговаря – мина й през ум. – Естествено, не му
стискаше да ми каже, че е срещнал нова жена. А взе да ми разправя
баналните глупости как искал да не закача миналото и как се нуждаел от
ново начало. А вече е въртял любов с тази, новата.“
Кое пък му пречеше толкова да изплюе камъчето?
— Виж какво – каза Брандън. – Искам от теб единствено да ми кажеш
истинското му име и адреса му.
— Тук вече не мога да ти помогна, малкия.
— Защо?
— Защото не ми влиза в работата. – Завъртя глава и добави: – Изобщо
си нямаш представа до каква степен не ми влиза в работата.
Клетъчният й телефон избръмча. Погледна съобщението. От Стагър
беше:
Фонтан Бетезда. Десет минути.
— Трябва да вървя – стана Кет от пейката.
— Къде отиваш?
— Това пък на теб не ти влиза в работата. Въпросът е приключен,
Брандън. Върви си у дома.
— Само името и адреса му ми дай, моля ти се. Какво толкова пък? Поне
името.
Една част от нея беше на мнение, че прави грешка. Друга част от нея все
още страдаше мъничко от това, че я беше зарязал. О, майната му. А нима
малкият няма правото да знае с кого се чука майка му?
— Джеф Рейнс – каза му, после му го издиктува буква по буква. – Но
нямам никаква представа къде живее.
Фонтанът „Бетезда“ задава пулса на Сентръл Парк. Извисяващата се
отгоре му статуя изобразява ангел с лилии в едната му ръка, а другата
благославя водата, която струи отпреде му. Каменното му лице е толкова
ведро, че чак навява скука. А водата, която постоянно благославя, се
нарича просто Езерото. Кет открай време си беше харесала това семпло
име. Езерото. Толкова непревзето. И същевременно точно.
Под ангела четири херувимчета олицетворяваха Умереност, Чистота,
Здраве и Мир. Шадраванът е построен през 1873 г. През 60-те години беше
окупиран денонощно от хипита. Около него е снимана началната сцена на
филма „Годспел“. Там е заснета и една от основните сцени в „Коса“. През
70-те терасата „Бетезда“ се превръща в център на търговията с наркотици
и на проституцията. От баща си Кет беше чувала, че по онова време дори
полицаите се бояли да се навъртат тъдява. В нейно време, особено в
летните дни като днешния, направо не й се вярваше, че е възможно това
място да е нещо друго, освен кътче от самия рай.
Стагър я чакаше на пейка с изглед към Езерото. Пред него минаваха
лодки с говорещи на всевъзможни езици туристи, които по някое време се
уморяваха да се борят с греблата и се оставяха на капризите на почти
несъществуващото водно течение. Вдясно се беше оформила голямшка
тълпа около „Акробатите“ – трупа улични (дали пък не трябваше да ги
нарече „паркови“?) изпълнители, състояща се от чернокожи тийнейджъри,
чието шоу представляваше съчетание от акробатика, танци и комедия.
Друг уличен изпълнител се разхождаше с табела, на която пишеше
„ВИЦОВЕ ЗА ПО $1. ГАРАНЦИЯ ЗА СМЯХ“. Навсякъде се виждаха и хора
статуи – хора, които стояха неподвижно като статуи и позираха за снимки
с туристите. Кой ли пръв е измислил пък тази професия? Някакъв с
физиономията на чичо добряк дрънкаше ентусиазирано на хавайска
китара, а друг, с опърпан халат, се правеше на магьосник от Хогуортс.
Черната бейзболна шапка на главата придаваше момчешки вид на
Стагър. Погледът му отскачаше като плоско камъче по водната повърхност
насред тази, общо взето, типична манхатънска сцена –хем си заобиколен
от народ, хем си самотен; намерил си усамотяване сред хорския
водовъртеж. Стагър гледаше с озадачен поглед Езерото, а Кет се оказа
неспособна да определи собствените си чувства.
Докато тя се приближаваше към него, той дори не се извърна. А когато
тя се извиси отгоре му, изчака за миг, преди да му каже само „Здрасти“.
— Какво ти стана днес, по дяволите? – попита я той, без изобщо да
измести поглед от водната повърхност.
— Моля?
— Много добре знаеш, че не може току-така да нахлуваш в кабинета ми.
Най-сетне Стагър се извърна към нея. Дори и да бяха гледали до този
момент спокойно към водата, очите му бяха изгубили спокойствието си.
— Не исках да изглежда като непокорство.
— Глупости говориш, Кет.
— Просто най-сетне се бях добрала до дневника с посетителите на
Лебърн.
— И какво? Изгаряше от нетърпение да чуеш моето мнение по въпроса
ли?
— Да.
— Толкова силно, че не можеше да изчакаш да си свърша съвещанието?
— Мислех… – Зад тях тълпата избухна в смях по повод шегата на
Акробатите, че направо ги обирали. – Нали знаеш отношението ми към
случая.
— Вманиачено.
— Става дума за родния ми баща, Стагър. Защо отказваш да възприемеш
тази подробност?
— Напълно съм я възприел, Кет – извърна се той наново към водата.
— Стагър?
— Слушам те.
— Досещаш се какво открих, нали?
— О, да – бавно се захили той. – Не е чак толкова трудно.
— Е, и?
Погледът му откри някаква лодка и се закова върху нея.
— За какво ти трябваше да посетиш Лебърн в деня след арестуването му?
– попита го тя.
Стагър не й отвърна.
— Задържали са го федералните, а не нюйоркското полицейско
управление. Нямал си нищо общо с целия случай. Дори не си бил назначен
да разследваш убийството на баща ми, тъй като той беше партньорът ти и
именно ти беше открил тялото му. Защо си ходил, Стагър?
Въпросът й му се стори едва ли не забавен.
— Да чуем твоята теория, Кет.
— Честно?
— За предпочитане.
— Нямам такава – призна си тя.
Стагър се извърна към нея.
— Да не би да си мислиш, че имам някаква връзка със случилото се с
Хенри?
— Е как? Разбира се, че не.
— Тогава?
Прищя й се да има по-подходящ отговор.
— Не знам.
— Нима смяташ, че аз съм наел Лебърн или нещо от тоя род?
— Според мен Лебърн няма нищо общо със случая. За мен Лебърн е
просто изкупителната жертва.
— Хайде стига, Кет? – намръщи се той. – Пак ли почваш?
— За какво трябваше да ходиш?
— А пък аз пак те питам: „Ти какво мислиш?“. – Стагър затвори за миг
очи, вдиша дълбоко и се извърна отново към Езерото. – Почвам да
разбирам защо не разрешават на хора да разследват случаи с техни
близки.
— В смисъл?
— Защото им липсва не само обективност, ами и изобщо някаква яснота.
— За какво си ходил там, Стагър?
— По-очевидно не би могло и да бъде.
— Аз поне не го виждам.
— Точно това имах предвид. – И очите му пак се заковаха в лодката с
бясно и непохватно гребящите тийнейджъри. – Спри се за секунда.
Осмисли положението. По времето, когато го убиха, баща ти беше на
крачка от това да повали една от видните престъпни фигури в града.
— Козоун.
— Козоун, я. И изведнъж го разстрелват. Каква, значи, беше теорията ни
по онова време?
— Никога не е била моя теория.
— Не се обиждай, Кет, но ти тогава все още не служеше в полицията.
Ами беше весело студентче в Колумбийския. Та каква беше официалната
ни теория, питам?
— Официалната теория – каза Кет – гласеше, че баща ми представлявал
заплаха за Козоун, поради което Козоун наредил да го елиминират.
— Точно така.
— Козоун обаче си е давал сметка колко опасно е да убиеш ченге.
— Не се подлъгвай по така наречените закони на престъпниците. В
крайна сметка те постъпват така, както им диктуват дългосрочните им
интереси и нуждата им да оцелеят. А баща ти им беше пречка и в двете
насоки.
— Следователно според теб Козоун е наел Лебърн да убие баща ми. Това
го знам. Но то не ми обяснява защо в крайна сметка си ходил при Лебърн.
— Хайде сега. Федералните арестуват един от най-активните
изпълнители на мокри поръчки на Козоун. Какво друго да правим, освен
да проследим какво следва от този им ход. Нима не схващаш?
— Но защо точно ти?
— В смисъл?
— Следствието се е ръководело от Боби Съгс и Майк Рински. Защо
именно ти е трябвало да ходиш?
Той пак се засмя, само че без капчица радост.
— Защото и аз бях същият като теб.
— В смисъл?
— В смисъл, че баща ти ми беше партньор. Много добре знаеш каква
роля играеше той в живота ми.
Мълчание.
— Не ме свърташе да чакам нюйоркското полицейско управление и ФБР
да си изясняват пикливите им претенции за териториалност и
юрисдикция върху случая. Това щеше да предостави сума ти време на
Лебърн да се наобиколи с адвокати и прочее. Исках да се набутам в
следствието. Нямах търпение. Обадих се на приятел във Федералното бюро
и го помолих за услуга.
— Значи, си отишъл да разпиташ Лебърн.
— Горе-долу така може да се каже. Бях тъп младок, изгарящ от желание
да отмъсти за своя наставник, докато не е станало късно.
— В какъв смисъл „късно“?
— Нали ти казах? Докато не се е наобиколил с адвокати. И още по-важно
– страх ме беше Козоун да не го очука, преди да е проговорил.
— И успя да говориш с Лебърн, така ли?
— Да.
— И?
Стагър вдигна рамене. И пак, по бейзболна шапка и с това свиване на
раменете, й заприлича на учениче от началното училище. Кет положи
внимателно длан върху рамото му. И тя не знаеше защо. Може би за да го
подсети, че са от един и същ отбор. Или да даде поне мъничко утеха на
своя стар приятел. Стагър страшно обичаше баща й. Е, не колкото самата
тя, естествено: смъртта не измъчва непрестанно приятелите и колегите.
Страдат, каквото страдат, после се завръщат към нормалния живот.
Смъртта остава единствено с близките. Неговата скръб обаче беше
истинска.
— И доникъде не стигнах – каза Стагър.
— Лебърн взе да отрича ли?
— Не. Просто седеше насреща ми и мълчеше.
— Да, но впоследствие направи самопризнание, нали?
— Разбира се. Адвокатът му сключи споразумение. Да не искат смъртна
присъда.
Акробатите завършиха с гвоздея на програмата: един от тях прескочи
доброволно подредилите се в редица зрители. Тълпата избухна в
аплодисменти. След това взе да се разотива пред очите на Кет и Стагър.
— Значи, така се развиха нещата – каза Кет.
— Така беше.
— Не си ми го казвал досега.
— Вярно.
— Защо?
— Какво по-точно очакваш да съм ти казал, Кет? Че съм посетил
арестанта, но не съм стигнал доникъде ли?
— Да.
— Ами че ти тогава следваше и се канеше да се жениш.
— Е, и?
Тонът й май се изостри повече, отколкото й се искаше. Погледите им се
засякоха и нещо премина помежду им. Той се извърна настрана.
—Не ми харесват намеците ти, Кет.
—Нищо не съм намекнала.
—Напротив. –Изправи се. –Но не те бива в пасивно-агресивния изказ.
Не ти приляга. Така че дай да сложим картите на масата, окей?
—Окей.
—До самия край Лебърн твърдеше, че той лично е решил, че баща ти
следва да бъде убит. Но и двамата знаем, че това е лъжа. Знаем, че
разстрела му е бил нареден от Козоун и че Лебърн просто се стремеше да
защити Козоун.
Кет мълчеше.
—Колко години се мъчихме да го накараме да се отметне и да ни
признае истината, но той не щя. Така си и замина на оня свят, без да
предаде своите хора, и ето че сега вече не знаем как да постигнем
справедливост в името на татко ти. Тази мисъл ни измъчва и ни изнервя.
—Нас ли?
—Да.
—Кой сега си служи с пасивно-агресивния изказ, а?
—Ти какво си мислиш? Че мен не ме боли ли?
—О, не. Знам, че те боли. Но нали искаш да играем с открити карти?
Ами да играем тогава. Истината е, че и аз в продължение на сума ти
години се придържах към теорията, че убийството на баща ми е било
поръчано от Козоун и изпълнено от Лебърн. Но така и не се убедих докрай
в нея. Вечно долавях нещо фалшиво. Така че, когато Лебърн –без да има
причина да излъже –каза на онази медицинска сестра, че няма нищо
общо със случая, аз му повярвах. Колкото и да ме убеждаваш, че бил упоен
или че лъжел, аз все пак бях там. И думите му най-после ми прозвучаха
убедително. Така че все пак държа да знам защо си го посетил преди
всички останали. Защото, ако трябва да сложа карти на масата, ще ти
кажа, че изобщо не ти вярвам, Стагър.
Нещо скрито зад очите му избухна. Личеше му, че едва успява да запази
равен тон:
—Добре, Кет. Ти ми кажи за какво съм бил там.
—И аз не знам. Затова разчитах сам да ми кажеш.
—В лъжа ли ме обвиняваш?
—Питам те какво точно се случи.
—Казах ти вече –отвърна й и се измъкна покрай нея. Извърна се назад.
Погледът му в действителност беше яден, но съдържаше и още нещо.
Терзание. А може би и известна доза страх. –Полагат ти се няколко дни
отпуск. Вече проверих. Използвай ги, Кет. Не желая да те виждам в моя
участък, докато не съм пуснал искане да те преместят другаде.
П ЕТ НА ДЕ СЕ ТАГ ЛА ВА Кет грабна лаптопа си и се запъти към пъба на О’Мали. Седна на
някогашното бащино столче. Барманът Пит застана насреща й. Кет
оглеждаше подметките на прашните си обувки.
—Какво има? –попита я.
—Повече трици ли сте посипали по пода от нормалното? –попита тя.
—Нов чистач. Престарал се е в приложението на концепцията за
долнопробен шик. Какво ще поръчаш?
—Средно препечен чийзбургер, пържени картофи и една „Бъдуайзър“.
—А една ангиограма след това няма ли да си поръчаш?
—Едно на нула за теб, Пит. Следващия път задължително ще опитам
някое от безглутеновите ти вегански ястия.
Посетителите бяха най-разнородни. На ъгловите маси неколцина от
господарите на вселената си пиеха коктейлите след работно време. По бара
висяха няколкото самотници, без каквито нито един бар не може –забили
празни погледи в чашите, с прегърбени рамене, жадуващи единствено за
безчувствието, което само кехлибарената течност може да предостави.
Доста твърдо се беше държала със Стагър, но нямаше място за
тактичности. И въпреки всичко не знаеше как точно да възприеме Стагър.
Нито как да възприеме Брандън. А още по-малко пък Джеф.
И какво следваше от всичко това?
Любопитството й надделя, тя отвори лаптопа и взе да търси, най-вече
като снимков материал и в социалните мрежи, какво има за майката на
Брандън и съответно –новата любовница на Джеф Дейна Фелпс. През
цялото време се самоубеждаваше, че просто допроучва случая, че иска да
го приключи и най-вече да докаже на себе си, че онзи младеж е наистина
синът на Дейна, Брандън Фелпс, а не някой мошеник или нещо по-лошо.
При все че имаше поне десет свободни столчета, някакъв тип с брадичка
под долната устна и посребрени връхчета на косите си се цвъкна току до
нея. Прокашля се.
—Здравей, малката.
—Здрасти.
Първата снимка на Дейна намери в сайт, отразяващ „Събития във
висшето кънектикътско общество“ –от ония, дето правят снимки на
богаташи на толкова префърцунени купони, че им викат „балове“, след
което въпросните богаташи, водещи толкова интересен живот, изгарят от
нетърпение да кликнат, за да се убедят, че сайтът не е пропуснал да качи
снимката им.
Предишната година Дейна Фелпс беше устроила бал в помощ на приют
за бездомни животни. Никак не беше трудно да установи с какво точно е
привлякла Джеф.
Дейна Фелпс беше зашеметяваща красавица.
Облечена беше в дълга сребриста бална рокля, която се впиваше и
падаше по тялото й така, както Кет не можеше дори да си се представи.
Дейна Фелпс направо излъчваше аристократизъм. Беше висока, руса и
притежаваше почти всички качества, които липсваха у Кет.
Кучка, изсмя се на глас Кет. Сребристите връхчета прие това като
покана.
— Нещо смешно?
— Да. Физиономията ти.
Чак барманът Пит се намръщи на изтъркания й отговор. Кет сви рамене.
Пит беше прав, но и отговорът й подейства. Сребристия се запиля
нанякъде. Тя продължи да се налива с бира, с надеждата да започне да
излъчва повече враждебност. Почти се получаваше. Разтърси се за снимка
на Брандън Фелпс и установи, че зад това име стои същият онзи кльощав,
несресан младеж, който я беше посетил. Дявол да го вземе. Щеше да е
далеч по-лесно, ако я беше излъгал за самоличността си или нещо такова.
Почваше да усеща влиянието на алкохола –онова състояние, в което
почваш да пращаш пиянски есемеси на някое старо гадже, само дето
изобщо нямаше представа какъв може да е сегашният телефонен номер на
Джеф. Затова реши да прибегне до другото най-досадно нещо, което
вършат бившите любовници –да го дебне из киберпространството. Вкара
името му в няколко търсачки, но нищо не й излезе. Абсолютно нищо. Не
че не го очакваше –не й беше за пръв път да го гугълва в пияно състояние
–и въпреки всичко се почувства донякъде изненадана. Появиха се
няколко интернет реклами, които предлагаха да й намерят Джеф, че и
нещо повече: да проверят дали има криминално досие.
Пас.
Реши да се върне на профилната страница на Джеф в
YouAreJustMyType.com. Вероятно вече я е закрил, след като е запрашил
към някое екзотично кътче с изваяната блондинка. Сигурно сега се
разхождат ръка за ръка по плажа –Дейна по сребристи бикини на фона на
лунната пътека.
Кучка.
Профилната му страница си беше на място. Погледна статуса му. Все
още гласеше „Активно търсещ“. Хм. Нищо незначещо. Най-вероятно е
забравил да го промени. Толкова се е вълнувал около вкарването на
аристократичната блондинка в леглото, че най-малко му е било до
кликване върху копчето, с което да съобщи на останалите потенциални
ухажорки, че повече не се предлага на пазара. Или пък красавецът Джеф
си е оставил и резервен вариант – така наречения „План Б “, в случай че
Дейна не се отзовеше (или съответно не му бутнеше) според мечтите му.
Колко му е добрият стар Джеф да се остави един куп мацки да го чакат със
затаен дъх, да не би случайно да му потрябва заместничка или…
Клетъчният й телефон имà добрината да я извади от унеса й. Включи го,
без да погледне кой й се обажда.
— Нищо няма.
Прозвуча й като гласа на Брандън.
— Моля?
— За Джеф Рейнс. Абсолютно нищо не се намира.
— Ами че аз това можех от самото начало да ти го кажа.
— И ти ли си търсила?
— Гугълвах го на пияна глава.
— Какво?
Тя вече заваляше думите.
— За какво се обаждаш, Брандън?
— Нищо не намирам за Джеф Рейнс.
— Разбрах. Не го ли обсъдихме вече тоя въпрос?
— Но това е невъзможно. За всекиго има по нещо.
— Може би поддържа нисък профил.
— Проверих всички бази данни. В Съединените щати живеят трима с
името Джеф Рейнс. По един в Северна Каролина, в Тексас и в Калифорния.
Но нито един от тях не е нашият Джеф Рейнс.
— И какво очакваш да ти кажа, Брандън? Хората, които поддържат
нисък профил, не са един или двама.
— Вече не е така. Най-сериозно ти говоря. Никой не поддържа толкова
нисък профил. Наистина ли не схващаш? Нещо тук не е като света.
От джубокса се чу „О, толкова млад“ на Кет Стивънс. Потискаше я това
парче. Кет – донякъде неин адаш – пееше как всеки искал баща му да е
вечно млад, но „знаеш, че не става така“, че обичаният от теб човек ще
избелее като най-хубавите си джинси от син деним. Уф, тая песен винаги я
разстройваше.
— Струва ми се, че с нищо повече не мога да съм ти полезна, Брандън.
— Искам само още една услуга от теб.
Тя въздъхна.
— Проверих кредитните карти на мама. През последните четири дни е
теглила пари само веднъж. От банкомат, в деня, в който изчезна.
— Не е изчезнала, ами…
— Дори и така да е. Но банкоматът се е намирал в Паркчестър.
— Е, та?
— Ние за летището минаваме по моста Уайтстоун. А Паркчестър е чак
след още един или два изхода от магистралата. За какво й е било да ходи
чак дотам?
— Какво толкова странно е станало? Може да е изпуснала изхода, който
й е трябвал. Или се е отбила до бутик за луксозно бельо, за който ти дори
не подозираш, за да си купи нещо по-секси за пътешествието.
— Бутик за бельо?
Кет тръсна глава, дано се попроясни мозъкът й.
— Виж какво, Брандън. Всичко това е извън моята юрисдикция. Редно
ще е да се обърнеш към оня полицай в Грийнуич. Как му беше името…
— Детектив Шуорц.
— Същият.
— Много те моля. Не можеш ли ти?
— Кое да мога?
— Да провериш тегленето на парите.
— И какво очакваш, че ще открия, Брандън?
— Мама никога не тегли пари от банкомати. Ама изобщо. Подозирам, че
дори не знае как става. Винаги аз съм я зареждал с кеш. Няма ли начин да
хвърлиш око на записа от охранителната камера, или нещо такова?
— Късно стана – каза Кет, сещайки се за собственото си правило да не
разсъждава много на пияна глава. – Дай да довършим разговора си
сутринта, а?
И кликна бутона „Край“, без да изчака отговора му. Кимна леко на Пит
да й мине пиенето по сметката и тръгна да излезе на чист въздух. Направо
обожаваше Ню Йорк. Колко ли приятели не се мъчиха да я направят
пок-лонник на скитането из планините или на плажовете, но само след
някой и друг ден й писваше, особено ходенето по баирите. Не че всичките
там растения, дървета, храсталаци и фауни не бяха интересни, но нима
можеха да се сравняват с хорските лица, тоалетите, шапките, обувките,
витрините, амбулантните търговци и всичко останало?
Над главата й се издигаше полумесецът. Още от малка беше попаднала
под магията на луната. Спря се и сега, вдигна поглед и усети как очите й се
насълзиха. Споменът буквално я ослепи. Когато беше само на шест, баща й
монтира стълба в градината. Изведе я в двора, посочи й стълбата и й каза,
че специално в нейна чест е закачил там горе луната. А тя взе че му
повярва. И си остана убедена, че точно така се появява луната на небето
всяка нощ, чак докато порасна достатъчно голяма, за да вярва в подобни
неща.
Беше на двадесет и две, когато баща й загина –съвсем млада, безспорно.
Но пък Брандън Фелпс беше останал без баща още на шестнадесет.
Нищо чудно, че толкова се беше привързал към майка си.
Стигна до апартамента си в късен час, но пък и кой е чул и полицейските
участъци да спазват стриктно работното време. Намери номера на
грийнуичкото управление, позвъни, съобщи длъжността си в нюйоркското
и се канеше да остави съобщение за детектива Шуорц, но диспечерът я
изненада.
—Изчакайте за момент. Джо е тук. Сега ще ви свържа.
Телефонът иззвъня два пъти.
—Детектив Джоузеф Шуорц. С какво мога да ви помогна?
Учтив човек.
Кет му съобщи името и длъжността си.
—Днес ме посети млад мъж на име Брандън Фелпс.
—Момент. Нали казахте, че работите в нюйоркското полицейско
управление?
—Да.
—А това ще рече, че Брандън ви е посетил в самия град Ню Йорк?
—Точно така.
—Семейна близка ли сте, или нещо от този род?
—Не съм.
—Не ви разбирам.
—Той смята, че майка му е изчезнала –поясни Кет.
—Това го знам.
—И поиска от мен аз да се занимая със случая.
Шуорц въздъхна.
—От какъв зор точно към вас се е обърнал Брандън?
—По тона ви съдя, че го познавате.
—Разбира се, че го познавам. Нали казахте, че сте от Ню Йорк. За какво
е трябвало към вас да се отнесе?
Кет не беше никак сигурна, че следва да се разпростира върху
хакърските деяния на Брандън, нито върху факта, че самата тя членува в
онлайн служба за запознанства.
—Не знам точно, но той спомена, че първо се е обърнал за помощ към
вас. Така е, нали?
—Вярно е.
—Знам, че твърдението му звучи леко налудничаво –продължи Кет, – но в същото време се питам дали пък не може да го успокоим някак си.
—Детектив Донован?
—Кет за по-кратко.
—Добре. А на мен ми викайте Джо. Не знам как точно да се изразя в
случая, но… –Замисли се за миг. После добави: –Имам чувството, че не
сте запозната докрай с нещата.
—Ами да чуя останалото, в такъв случай.
—Позволете ми да ви предложа нещо друго. Защо не прескочите утре
сутрин до Грийнуич?
—Защото ми е далеч.
—С кола от центъра ще ви отнеме не повече от четиридесет минути. А
ми се струва, че ще е полезно и за двама ни. Аз ще съм в управлението до
обяд.
* * *
Кет беше готова да тръгне и на мига, но беше попрекалила с пиенето.
Сънят й беше неспокоен, после реши, че докато изчака движението да се
поразреди, ще отиде на курса по йога. Но Аква, който обикновено се
явяваше най-пръв от всички, този ден изобщо не дойде. Курсистите си
заразменяха притеснени реплики. Някаква по-възрастна и възкльощава
жена предложи тя да ръководи занятието, но нещо не се получи.
Участниците полека-лека се разотидоха. Кет се повъртя още някоя и друга
минута с надеждата Аква да цъфне отнякъде, но така и не го дочака.
Реши, че трафикът вече трябва да е понамалял, и в девет и петнадесет
нае кола от „Зипкар“. Както й беше обещал колегата, пътуването й отне
точно четиридесет минути.
Потъналото в зеленина кънектикътско градче Грийнуич отговаряше
напълно на определението „китно“. Да не говорим, че малко остава да
издадат и федерален закон, че ако ръководиш хедж фонд, чиято стойност
надвишава милиард долара, задължително трябва да си жител на
Грийнуич в Кънектикът. Грийнуич има най-големия процент заможни
жители на глава от населението в целите САЩ и веднага си му личи.
Детективът Шуорц предложи на Кет кока-кола, тя прие и седна насреща
му пред покритото с гетинакс бюро. А то, като всичко останало в участъка,
имаше модерен, скъп и неупотребяван вид. Шуорц носеше засукан нагоре
мустак със съответните му напомадени връхчета. И тиранти върху
официалната си риза.
— Любопитно ми е как самата вие се намесихте в този случай – каза
Шуорц.
— Брандън дойде в участъка. И ме помоли за помощ.
— Това обаче не ми обяснява защо.
Кет все още не беше готова да му сподели всичко.
— Понеже според него вие тук не сте му повярвали.
— И това го навело на мисълта, че първото случайно срещнато
нюйоркско ченге ще му повярва повече ли? – изгледа я със скептичен
полицейски поглед Шуорц.
Кет направи опит да отклони разговора в друга посока.
— Той нали в действителност се е обърнал първо към вас?
— Да.
— А вие по телефона споменахте, че го познавате от по-рано?
— Да, може и така да се каже. – И Джо Шуорц се приведе над бюрото. –
Градчето ни е от малките, нали разбирате какво имам предвид? Не че е
толкова малко, но стилът на живот е като в малко градче.
— Тоест разчитате на моята дискретност.
— Точно така.
— Гарантирам ви я.
Той се облегна на стола си и положи длани върху бюрото.
— Брандън Фелпс е стар познат на полицията.
— В смисъл?
— Вие как мислите?
— Вече проверих – каза Кет. – Брандън няма досие.
Шуорц разпери ръце.
— Май пропуснахте онази част, дето ви споменах, че сме малко градче.
— А!
— Гледали ли сте филма „Китайски квартал“?
— Разбира се.
При което той се прокашля и направи опит да имитира Джо Мантел.
— „Забрави тая работа, Джейк. Тук е Грийнуич.“ Не ме разбирайте
погрешно. Задържали сме го единствено за дреболии. На няколко пъти
влиза с взлом в гимназията, кара с превишена скорост, дребни прояви на
вандализъм, продажба на някоя и друга цигара с марихуана, все неща от
тоя калибър. А и ако трябва да сме обективни, всички тези случаи са от
времето след смъртта на баща му. Баща му беше известен и обичан човек, а
и майка му, Дейна Фелпс, и тя е от свестен сой. Отзивчиви хора. Винаги
готови да помогнат. Обаче малкият… Не знам. Открай време не е като
света.
— В какъв смисъл „не е като света“?
— Нищо особено, като се замисли човек. И моят син е на неговите
години. Брандън не се сдушва особено с връстниците си, но и да живееш в
град като нашия никак не е лесно.
— Добре. В крайна сметка се е обърнал към вас преди няколко дни,
понеже се тревожел за майка си.
— Точно така. – Шуорц взе кламер от бюрото си и започна да го извива и
изправя. – Но в същото време ни и излъга.
— Как?
— На вас как точно ви представи изчезването на майка му?
— Била се запознала с някакъв по интернет и заминала нанякъде с него,
но не му се обаждала, което не било в стила й.
— Да, същото като на нас – констатира Шуорц. – Само дето истината е
друга. – Пусна кламера и отвори чекмеджето на бюрото си, откъдето
извади протеиново блокче. – Вземете си. Имам много.
— Не, благодаря. Та каква, казвате, е истината?
Той взе да рови из купчинка листа.
— Приготвих я, понеже знаех, че ще ме питате. А, ето я. Разпечатка с
провежданите от клетъчния телефон на Брандън разговори. – И й подаде
листа. – Обърнете внимание на пожълтените.
Тя погледна. С жълт маркер бяха отбелязани два есемеса. Получени от
един и същ номер.
— Брандън е получил два текста от майка си. Единият – преди две
вечери. Другият – рано вчера сутринта.
— Това на майка му ли е мобилният номер?
— Ъхъ.
Кет усети как лицето й се изчерви.
— А знаете ли какво е било съдържанието им?
— При първото му идване разполагах само със сведение за първия.
Поставих му ребром въпроса и той ми го показа. Беше нещо от рода на
„Пристигнах, кефя се, липсваш ми“. В този смисъл.
— И той какво обяснение даде? – попита Кет, без да откъсва очи от
листа.
— Не било писано от майка му. Макар да бил нейният номер, както личи
и от разпечатката.
— Не се ли обадихте?
— Позвънихме. Но никой не отговори.
— Това не ви ли се стори подозрително?
— Ни най-малко. Съвсем грубо казано, според нас тя е на някакъв остров
и се чука за пръв път от три години насам. Невероятно ли ви се струва?
— Никак – отвърна Кет. – Напротив. Просто исках да спомена и
противната гледна точка.
— Това, естествено, не е единственото обяснение.
— В смисъл?
— В смисъл – сви рамене Шуорц, – че Дейна Фелпс може и наистина да е
изчезнала.
Кет изчака да чуе повече. Шуорц излезе по-търпеливия от двамата.
Накрая Кет не издържа.
— Брандън спомена ли ви за изтеглените пари от банкомата?
— Не, колкото и странно да е.
— Може още да не е знаел, когато е бил тук.
— Възможно е, на теория.
— Защо? Вие и други теории ли имате?
— Да. Или ако трябва да съм точен, имах. И най-вече заради това ви
накарах да дойдете дотук.
— О?
— Поставете се на мое място. Явява ви се разтревожен тийнейджър.
Твърди, че майка му липсва. Есемесите сочат, че ни лъже. В същото време
от банкомат са изтеглени пари. Ако има нещо гнило, кой би бил първият
заподозрян от вас?
— Разтревоженият тийнейджър – кимна утвърдително тя.
— Браво! Познахте!
И на Кет й беше минала през ум същата мисъл, но така и не беше
задълбала в тази насока. Вярно, до преди малко нямаше представа от
миналото на младежа – но пък, от друга страна, и Джо Шуорц не знаеше
нито че Брандън е влязъл в сайта YouAreJustMyType.com, нито за нейната
връзка със случая. От трета страна пък Брандън беше скрил от нея за
есемесите. Безспорно. И какво излизаше от всичко това?
— И заподозряхте, че Брандън може да е сторил нещо на майка си? –
попита Кет.
— Е, чак дотам не стигнах. Но и в изчезването й не бях убеден. Затова за
всеки случай предприех допълнителна крачка.
— А именно?
— Изисках видеозаписа от банкомата. Предполагам, че и вие ще искате
да го видите. – Завъртя монитора върху бюрото си така, че да го вижда и
тя. Натисна поредица от клавиши. Мониторът оживя. Видеото предлагаше
два едновременни изгледа, от две камери. По най-новата методика.
Публична тайна беше, че отпред на банкомата е монтирана камера и
много хора закриваха обектива й с длан. Картината вляво беше типичното
„рибешко око“ от вграденото устройство. Вторият кадър, вдясно на екрана,
беше отвисоко, каквито се виждат на записите от обирите на местни
магазинчета. На Кет й беше пределно ясно, че монтирането на камера
близо до тавана е по-лесно, но ползата почти винаги беше нулева.
Престъпниците или носеха бейзболни шапки с козирки, или стояха с
опряна в гърдите брадичка. Отдолу трябва да се снима, не отгоре.
Записите бяха цветни, а не черно-бели. И това се срещаше все по-често.
Шуорц се пресегна за мишката.
— Готова ли сте?
Тя кимна. И той кликна на бутона „Play“.
Първите няколко секунди екранът остана празен. После се появи
образът на жена – безспорно беше Дейна Фелпс.
— Вижда ли ви се особено разтревожена?
Кет завъртя глава. Красотата на Дейна й личеше дори и на охранителна
камера. Нещо повече: и цялата й външност говореше, че заминава на
почивка с нов любовник. Кет усети как за миг я прободе нещо като завист.
Дейна имаше вид на току-що излязла от фризьорския салон. И маникюрът
й беше чисто нов – видимо от едрия план на пръстите, които набираха
личния й код. Да не говорим за тоалета й – идеален за романтично
пътешествие до карибските острови:
Яркожълта плажна рокля.
ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Аква крачеше напред-назад пред дома на Кет.
Краченето му беше във формат „две къси стъпки – завъртане на 180
градуса – две къси стъпки – завъртане на 180 градуса“. Кет се спря на ъгъла
и го наблюдава в продължение на секунда-две. В ръката му имаше нещо,
което Аква непрекъснато поглеждаше. Лист хартия? И не преставаше да му
говори – или, по-скоро, прецени Кет, спореше с него, та дори му се молеше
за нещо.
Хората поначало изобикаляха отдалеч Аква, но в Ню Йорк и това се
правеше с известен такт. Кет се запъти насреща му. Аква от десет години,
че и повече, не беше идвал у дома й. Какво го водеше насам сега? Едва като
се приближи на три метра от него, успя да види какво има на стиснатия в
дясната му длан лист.
Снимката на Джеф, която му беше дала преди повече от две седмици.
— Аква?
Той се спря насред крачка и се извъртя към нея. Гледаше я облещено, с
поглед само на милиметри от лудостта. И друг път го беше излавяла да си
говори сам, виждала го беше да крачи нервно и да жестикулира, но за пръв
път й се стори толкова… притеснен? Не. Направо го мъчеше някаква
болка.
— Защо? – възкликна Аква и вдигна снимката на Джеф.
— Защо кое, Аква?
— Обичах го – проплака жално той. – И ти го обичаше.
— Знам. И на двама ни беше скъп.
— Защо?
И се разрида. Пешеходците взеха да го заобикалят още по-отдалеч. А
Кет дойде по-близо. Разтвори ръце и Аква се свлече в обятията й, положи
глава на рамото й и продължи да ридае.
— Успокой се – зашепна му тихо тя.
Аква обаче не преставаше и тялото му се тресеше при всяко поредно
хлипане. Не биваше да му показва тази снимка. Та той беше толкова
податлив. Разчиташе на рутината. На повторяемостта на нещата. А тя си
нямаше работа, та взе че му даде фотографията на човек, по когото той и
досега страдаше, но вече не срещаше.
Чакай. Откъде е сигурна, че Аква е престанал да се вижда с Джеф?
Това, че Джеф я беше зарязал преди осемнадесет години, трябваше ли
да означава, че е скъсал и с всички останали свои приятели и познати? Кое
му е пречело да продължи да се вижда с Аква, да поддържа с него
приятелски отношения, да киснат заедно, да пият по някоя и друга бира,
да изгледат по някой и друг мач, както правят приятелите? Само дето Аква
май си нямаше нито компютър, нито телефон, та дори и установен адрес.
Можеше ли това да е пречка пред евентуалните им контакти?
Надали, като се замислеше човек. Кет го остави да се наплаче там,
където си беше – на улицата. Потрябва му известно време, но в крайна
сметка Аква се успокои. Тя не преставаше да го тупа по гърба и да му гука
утешителни слова. И в миналото й се беше налагало да успокоява Аква,
особено след като Джеф се махна, но това беше толкова отдавна. В ония
времена тя хем го беше съжалила, хем се вбесяваше от реакцията му. Та
нали Джеф нея я беше зарязал, а не Аква. Не следваше ли от това по-скоро
Аква нея да я утешава, а не обратното?
Но пък колко много й беше липсвала връзката помежду им! Отдавна
беше прежалила загубата на този свой приятел и се беше примирила, че от
него не може да очак-ва друго, освен взаимоотношението на учител по
йога с ученичката си. В момента обаче, прегърнала го плътно, изведнъж й
домъчня за всичко онова, което беше изгубила преди осемнадесет години.
— Гладен ли си? – попита го.
Аква кимна и вдигна глава. Лицето му беше омазано със сълзи и сополи.
В подобно състояние беше и блузата на Кет. Все едно. Плачът се надигаше
и в нейните гърди – не само заради загубата на Джеф и на някогашната й
близост с Аква, но и заради самото изживяване да утешаваш човек, който
никак не ти е безразличен. Колко отдавна беше станало всичко. Прекалено
отдавна.
— Май съм малко гладничък – призна си Аква.
— Искаш ли да хапнеш някъде?
— Да си вървя ли?
— Не, не. Имах предвид заедно да похапнем, окей?
— Не държа толкова, Кет.
— Не мога да те разбера. За какво тогава си дошъл?
— Утре ще имаме занимание – каза Аква. – Трябва да се подготвя.
— Хайде престани – задържа ръката му тя, мъчейки се да не му говори с
умолителен тон. –Остани известно време с мен, окей?
Той не й отговори.
—Нали каза, че си гладен.
—Казах.
—Дай тогава да вървим да ядем, окей?
—Окей –обърса лице с ръкава си Аква.
Тръгнаха хванати за ръка по тротоара. Кой знае колко странна двойка
сме в очите на минувачите, мина й през ум, но пък човек какво ли не
среща в Ню Йорк. Известно време нищо не си казаха. Аква престана да
реве. Кет нямаше никакво желание да го ръчка, но пък и не можеше да
остави нещата такива, каквито бяха.
—Той ти липсва, нали? –рече му.
Аква стисна очи, сякаш искаше да прогони мисълта.
—Не говори. И така те разбирам.
—Нищо не разбираш –каза Аква.
Тя не беше сигурна какъв отговор се очаква от нея, затова реши да не
рискува.
—Обясни ми, в такъв случай.
—Липсва ми –каза Аква. Закова се на място и се обърна право към нея.
Облещеният му преди поглед сега беше изпълнен с нещо като съжаление.
–Но не както ти липсва на теб, Кет.
И се забърза напред. Наложи й се да се затича, за да го настигне.
—На мен нищо ми няма –каза му.
—Не трябваше така да стане.
—А как?
—Вие двамата с Джеф –рече Аква. –Трябваше да останете заедно.
—Трябваше, но не се получи.
—Вие сякаш бяхте вървели цял живот по два различни пътя –два пътя,
на които им беше писано да се слеят в един. Длъжни сте да го проумеете. И
двамата.
—Е, очевидно няма да можем и двамата –поправи го тя.
—Вървите по тези свои житейски пътища. Избирате откъде да минете,
но понякога животът ви принуждава да променяте маршрутите си.
На нея в този момент най-малко й беше до йогистки философщини.
—Аква?
—Кажи.
—Срещал ли си се с Джеф?
Той пак се закова намясто.
—Откакто той ме напусна, имам предвид. Виждали ли сте се?
Аква стисна ръката й. И пак се устреми напред. Този път обаче тя не го
изпусна. На Кълъмбъс Авеню свиха надясно и поеха на север.
—Два пъти –рече.
—Виждали сте се цели два пъти?
Аква вдигна лице към небето и затвори очи. Кет го остави да се успокои.
И по време на следването им го правеше този номер. Разправяше как
слънцето галело лицето му и му помагало да се отпусне и съсредоточи.
Тогава в много случаи май му беше помагало. Но лицето му вече се беше
състарило. Лошите години му личаха по бръчките около очите и устата.
„Макиатото“ на кожата му беше придобило напуканата повърхност на
човек, който прекалено дълго е живял на улицата.
—Той се върна в квартирата –каза Аква. –След като беше скъсал с теб.
—О –успя да промълви само тя. Не беше очаквала точно този отговор.
Поради специфичния си характер, Аква поначало беше живял сам в
кампуса. От университета се бяха опитвали да му намерят съквартирант,
но винаги безрезултатно. Едни изперкваха от склонността му да се облича
понякога в женски дрехи, но в действителност онова, което ги прогонваше,
беше фактът, че Аква изобщо не спеше. Учеше. Четеше. Работеше в
лабораторията, в студентския стол, а нощем се трудеше в клуб за
фетишисти в Джързи Сити. Някъде в предпоследния курс му отнеха
самостоятелната стая. От администрацията настояха да съжителства с още
трима студенти. Изключено беше да се получи. Междувременно Джеф
беше намерил някакъв двустаен апартамент на 178-а улица и го беше
кръстил „Находката“.
Очите на Аква пак се насълзиха.
— Не знам дали си даваш сметка, но Джеф беше съсипан.
— Благодаря. Добре си се сетил да ми го съобщиш след осемнадесет
години.
— Не се заяждай, Кет.
Колкото и объркан да беше, Аква успя да долови сарказма й.
— И кога го видя за втори път?
— На двадесет и първи март – отвърна й.
— Коя година?
— Как „коя година“? Тази година.
Кет замръзна намясто.
— Какво? Искаш да кажеш, че си видял Джеф за пръв път след раздялата
ни само преди шест месеца?
На Аква нещо му стана неудобно.
— Аква?
— Преподавам йога.
— Знам, представи си.
— И съм добър инструктор.
— Най-добрият си. И къде точно срещна Джеф?
— И ти беше там.
— Това пък какво значи?
— Ти беше на заниманието. На двадесет и първи март. Не си най-добрата
ми курсистка. Но се стараеш. Съзнателна си.
— Аква, пак те питам: къде видя Джеф?
— На курса – отвърна Аква. – На двадесет и първи март.
— Тази година?
— Да.
— Искаш да кажеш, че Джеф е присъствал на твое занимание преди
шест месеца?
— Не беше на заниманието – поясни Аква. – Беше се скрил зад едно
дърво. Да те наблюдава. Едва понасяше болката.
— Разговаряхте ли двамата?
— Трябваше да водя заниманието – завъртя глава Аква. – Но
предположих, че може да е разговарял с теб.
— Няма такова нещо – отвърна тя. После се сети, че насреща й не е
някой от най-надеждните мозъци в свободния свят, и реши да смени
темата. Изключено беше Джеф да е присъствал в Сентръл Парк преди
шест месеца, за да наблюдава иззад дърво курса им по йога. Това
противоречеше на всякаква логика.
—Най-искрено съжалявам, Кет.
—Добре, престани да се измъчваш по този въпрос.
—Оттам всичко тръгна наопаки. Но тогава не знаех, че така ще стане.
—Забрави го.
Бяха на половин пресечка път от пъба на О’Мали. Навремето там им
беше сборен пункт –за Кет, Джеф, Аква и неколцина други приятели.
Човек би могъл да си помисли, че в ония времена травестит надали би си
избрал точно „О’Мали“ за свое заведение. Така си и беше. В началото Аква
ходеше там облечен по мъжки, но и това не спираше подигравките от
околните. И баща й отчаяно въртеше глава. Не беше толкова
нетолерантен, колкото останалия народ от махалата, но и той не
изпитваше особен афинитет към „обратните“.
— Престани да се движиш с такива типове – не спираше да й напилва
баща й. – Нямаш работа с тях.
Тя обаче само клатеше глава и забелваше очи насреща му. И пред
другите. Напоследък бяха взели да наричат тогавашните полицаи „старата
школа“. Което си беше самата истина. Но невинаги беше казано с
одобрение. Ченгетата от „старата школа“ бяха тесногръди и
самоизолирани. Сегиз-тогиз в тяхна защита се чуваше и по някое
оправдание, но в крайна сметка си бяха „коне с капаци“. Симпатяги, до
известна степен, но въпреки това – ограничени във възгледите си. Гледаха
с презрение на гейовете и презрението им, макар и в по-слаба степен, се
прехвърляше и на всякакви други групи и националности. Личеше си и по
изразите, които използваха. Ако някой се запънеше в пазарлъците,
веднага му лепваха етикета „евреин“. Всяка „немъжествена“ дейност
биваше описвана като „педалска“. За изложил се на терена бейзболист се
казваше, че играел като „негрò“. Кет не оправдаваше подобни изрази, но
на младини не им и обръщаше особено внимание.
Аква обаче проявяваше достатъчно самообладание (а дали пък не беше
търпение?), за да не им се връзва. „Не знам да има друг начин за
еволюиране на възгледите“, разправяше. Дори възприемаше подигравките
като предизвикателство. Влизаше наперено в „О’Мали“, демонстрирайки
някакъв непукизъм –или по-скоро насилвайки се да не реагира –спрямо
подхилкванията и подсвиркванията. След време на повечето полицаи взе
да им писва и престанаха да обръщат внимание на появата му. Баща й и
колегите му просто пазеха дистанция.
Кет страшно им се дразнеше, най-вече на баща си. Аква само свиваше
рамене и отбелязваше: „Прогрес“.
Но сега, щом стигнаха до входа на „О’Мали“, Аква изведнъж наби
спирачките и очите му отново се облещиха.
— Какво има? – попита Кет.
— Предстои ми занимание с курса.
— Добре, де. Нали се разбрахме, че е чак утре.
— Трябва да се подготвя – завъртя глава той. – Аз съм йога. Учител.
Инструктор.
— И то от най-добрите.
Аква не преставаше да върти глава. Сълзите му напираха да бликнат.
— Не мога да се върна.
— Никъде не ти се налага да вървиш.
— Той толкова много те обичаше.
Не й се налагаше да пита за кого става дума.
— Няма страшно, Аква. Само ще хапнем набързо, окей?
— Нали ме бива да преподавам?
— Няма по-добър от теб.
— Остави ме тогава да правя онова, което ми се удава. Това е моят начин
да помагам. Така успявам да пазя самообладанието си. И да допринасям
към обществото.
— Но и да се храниш трябва.
Във вратата към „О’Мали“ имаше вградена неонова реклама на
„Бъдуайзър“. И тя видя отражението на червената й светлина в очите на
Аква. Хвана дръжката и дръпна вратата към себе си.
— Не ща да се връщам! – изпищя Аква.
Кет пусна дръжката.
— Хубаво. Разбирам те. Да вървим другаде тогава.
— Не! Остави ме на мира! И него го остави на мира!
— Аква?
Посегна да го хване, но той я отблъсна.
— Остави го на мира – повтори й, но по-скоро й го изсъска. После хукна
по улицата, обратно към парка.
СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
Стейси я завари в „О’Мали“ след около час.
Кет й разправи всичко, което й се беше случило. Стейси я изслуша и
завъртя глава.
— Ох, а пък аз просто исках да ти помогна да си намериш някой да те
изчука.
— Знам. Успокой се.
— Няма добро дело, което да остане ненаказано – не откъсваше упорито
погледа си от бирата Стейси. И по някое време взе да отлепва етикета.
— Какво ти е? – попита Кет.
— Ами… позволих си и аз да проведа свое скромно следствие.
— В смисъл?
— Проверих из основи бившия ти годеник Джеф Рейнс.
— И какво установи? – преглътна притеснено Кет.
— Нищо особено.
— Тоест?
— Знаеш ли къде е заминал, след като сте се разделили?
— Не.
— И не си изгаряла от любопитство?
— Любопитно ми беше – призна Кет. – Но той ме заряза насред път.
— Разбирам те.
— Та къде, казваш, отишъл?
— В Синсинати.
Кет гледаше право пред себе си.
— Нищо чудно. Той е родом оттам.
— Хубаво. Но само три месеца след раздялата ви участвал в сбиване в
някакъв бар.
— Кой, Джеф?
— Да.
— В Синсинати?
Стейси кимна.
— Не знам подробности. Но дошла полиция. Арестували го за
хулиганство. Платил глоба. И край.
— Окей. А после?
— После – нищо.
— Какво искаш да кажеш?
— Никакви други сведения няма за Джеф Рейнс. Не е плащал с кредитна
карта. Не си е вадил задграничен паспорт. Не е откривал банкова сметка.
Нищо.
— Чакай малко. Това са само предварителни данни, нали така?
— Нищо подобно – завъртя глава Стейси. – Пълно проучване му
направих. Отвял го е вятърът.
— Не може да бъде. Има го на YouAreJustMyType.com.
— Твоят приятел Брандън не спомена ли, че се казвал другояче?
— Джак. Знаеш ли какво всъщност? – плесна с длан Кет по бара. – Вече
не ми пука. Всичко това е минало-заминало.
— Само така! – засмя се Стейси.
— Стигат ми толкова призраци за една вечер.
— Браво, браво!
Чукнаха се с бутилките. Кет се напъваше да изглежда безразлична.
— В профила му пише, че бил вдовец – каза. – С едно дете.
— Знам.
— Но не си попадала на подобна информация.
— Почти нищо не намирам след онова сбиване в бара преди близо
осемнадесет години.
— Нещо не ми се връзва – завъртя глава Кет.
— Но и не ти пука, нали?
— Правилно – кимна категорично Кет.
— А бе, аз ли си внушавам, или тук тая вечер е извънредно смотано? –
огледа се из бара Стейси.
„Мъчи се да ме разсее“, рече си Кет, и в това няма нищо лошо. Но и
Стейси май не си внушаваше, ами в „О’Мали“ цареше атмосфера като в
ООН-то на смотаняците. Някакъв с каубойска шапка беше наклонил леко
периферията й в знак на поздрав към тях двете и дори беше попитал: „Как
сте, мадам“ – при това с бруклински акцент. Друг, който си въобразяваше,
че е страхотен танцьор (а такъв се намира във всеки бар – прави роботски
движения или лунната походка на Майкъл Джаксън под ободряващите
подвиквания на приятелчетата си), се потеше от усилия до джубокса.
Трети пък се беше накиприл с фланелка за американски футбол – дреха,
която Кет мразеше да вижда по мъжете, но буквално ненавиждаше, когато
биваше облечена от жена, особено ако онази беше някоя вресла, мъчеща се
да докаже, че разбира играта не по-зле от мъжете. Такива жени направо й
се струваха безнадеждни. Двама с издути от стероиди мускули се пъчеха в
самия център на бара. Такива като тях никога не сядаха в тъмните ъгли на
заведението, ами искаха да са на показ пред всички посетители. И
задължително носеха фланелки от един и същ размер – „възтесни“. Тук-
там имаше вмирисани на хашиш кандидат-наркоманчета. Типове с изцяло
татуирани ръце. Дежурният таралясник, прегърнал някого през рамото да
му обяснява колко го уважава, независимо че се познавали само отпреди
малко, и как щял да му е най-добрият приятел за цял живот.
Някакъв мераклия да става рокер, облечен от горе до долу в черна кожа
и с червена кърпа около врата – категоричен сигнал, че за нищо не става, –
се опита да ги свали. Държеше в ръката си четвърт долар.
— Здравей, мацко – рече, загледан право между двете им. Опит за два
заека с един куршум, моментално определи Кет. – Ако ми се падне „ези“,
ще ми пуснеш ли да ти го тура? – попита и вдигна вежда.
— Дай да се махаме оттук – предложи Стейси на Кет.
— Време е за вечеря. Ходи ми се на готин ресторант – съгласи се Кет.
— Какво ще кажеш за „Телепан“?
— Идеално.
— Ще си поръчаме блюдото с мостри от всички ястия.
— Със съответстващите им вина.
— Да изчезваме!
Тъкмо се забързаха по тротоара, телефонът на Кет иззвъня. Търсеше я
Брандън от нормалния си клетъчен телефон – вече нямаше нужда да
използва предплатени симкарти. Запита се дали да се направи, че не го е
чула – в момента не желаеше нищо, освен хапките от всички ястия на
„Телепан“ със съответстващите им вина, – но в крайна сметка се обади:
— Ало?
— Къде си? – попита Брандън. – Трябва да обсъдим нещо.
— Изобщо не е нужно, Брандън. Познай къде ходих днес.
— Ммм. Не знам.
— В грийнуичката полиция. Да си поприказвам с нашия приятел Шуорц.
А той ми каза за есемеса, който си получил.
— Не е това, което си мислиш.
— Ти ме излъга.
— Не съм те лъгал. Просто не ти споменах за текстовете. Но мога да ти
обясня защо.
— Не е необходимо. Вече не се занимавам с твоя случай, Брандън.
Приятно ми беше да се запознаем и така нататък. Всичко най-добро в
бъдеще.
Палецът й вече се канеше да натисне бутона „Край“, когато чу Брандън
да казва:
— Открих нещо за Джеф.
Пристисна апарата към ухото си.
— Кое? Че преди осемнадесет години се е сбил в някакъв бар ли?
— Моля? Не. Нещо много по-скорошно.
— Всъщност никак не ме интересува. – След което запита: – Той с майка
ти ли е?
—Нещата не са такива, каквито ги мислехме.
—И кое точно не е такова, каквото сме го мислили?
—Всичко.
—Какво искаш да кажеш?
—За Джеф най-вече.
—Кое „за Джеф“?
— Изобщо не е такъв, какъвто го мислиш. На всяка цена трябва да се
видим, Кет. Имам нещо, което задължително трябва да ти покажа.
* * *
Рейналдо се убеди, че блондинката – имената им изобщо не го
интересуваха – е заключена здраво, и чак тогава пое по същата пътека към
фермата. Стъмнило се беше, затова осветяваше пътя си с фенерчето.
Едва след като дойде тук, на деветнадесетгодишна възраст, Рейналдо
установи, че се бои от тъмното. От онова – тъмното тъмно. От истинското
тъмно. В града изобщо не настъпва действителен мрак. Навън или има
улично осветление, или пада светлина от прозорци и витрини. Така че
човек е лишен от представата за истинската черна тъмнина. А ето че тук, в
гората, не можеш да видиш дори дланта, която си вдигнал пред очите си.
И изобщо не знаеш какво те дебне в мрака. А то може да е какво ли не.
Едва когато стигна до полянката, видя, че лампата на верандата е
запалена. Изправи се и се огледа в заобикалящия го нощен покой. Преди
да дойде тук, през живота си не беше виждал нищо, което да му прилича
на тукашната ферма. На кино – да, но изобщо не можеше да повярва, че
такива места има, както не вярваше в съществуването на Звездата на
смъртта във филма „Междузвездни войни“. Фермите, от които децата
можели да се отдалечават на километри, да си играят в пясъчници, после
да се приберат при мама и татко и да помогнат в къщната работа, си бяха
чиста измишльотина. Сега обаче се беше убедил, че такива земи в
действителност ги има. Измислени оставаха единствено приказките за
щастлив живот върху тях.
Знаеше какво точно му беше възложено, но реши да мине първо през
хамбара, да види как е Бо – шоколадовия лабрадор. Както винаги, Бо
изтича и го посрещна с такава радост, сякаш цяла година не беше идвал.
Рейналдо се захили, почеса го зад ушите и се убеди, че паничката му с вода
е пълна.
И едва след като приключи с грижите по кучето, се отправи към
фермата. Отвори вратата. Тайтъс седеше вътре с Дмитри. А Дмитри беше
компютърният им факир – хлапак, който се обличаше в пъстри ризи и
носеше на главата си плетена шапка. Рейналдо не беше наясно с
причините, но знаеше, че Тайтъс е решил да украси фермата в стила на
амишите. Че какво им имаше и така на мебелите – всичките бяха от
висококачествен дървен материал, яки, солидни, без украшения.
Семплостта им създаваше атмосфера на безмълвна сила.
В една от стаите на горния етаж беше монтирана лежанка с щанги. В
началото я бяха сложили в мазето, но по някое време никой не желаеше
повече да слиза по какъвто и да било повод под земята. Та се наложи да я
качат горе.
Рейналдо вдигаше тежести всеки ден, без изключение. А в хладилника и
един от шкафовете държеше постоянни запаси от подсилващи вещества.
Повечето си ги инжектираше сам в бутовете. Доставката им осигуряваше
Тайтъс.
Тайтъс беше попаднал на Рейналдо преди шест години на някакво
сметище. В буквалния смисъл на думата. Дотогава Рейналдо се беше
подвизавал като проститут в едно кътче на Куинс, където подбиваше
цената, пускайки на желаещите за по петнадесет долара на тек. Боят тогава
си изяде не от клиент, а от конкурентите. Писнало им беше да им прави
сечено на тяхната си територия. Така че в мига, в който Рейналдо слезе от
колата – шестата му за тази нощ, – двама му скочиха и го съсипаха от бой.
Тайтъс се спъна после в проснатото на земята тяло, което продължаваше
да кърви. Единственото, което Рейналдо помнеше оттогава, беше езикът на
Бо по лицето му. Тайтъс го почисти, заведе го в зала за фитнес, научи го
как да вдига железата, как да се боде със стероиди и да не позволява
никому да се отнася с него като с кучка.
Иначе казано, Тайтъс не само му беше спасил живота, но му и дари нов,
истински живот.
Рейналдо тръгна към стълбите.
— Рано е – спря го Тайтъс.
Рейналдо го изгледа неразбиращо. Дмитри беше се забил в екрана на
компютъра, съсредоточен повече, отколкото беше необходимо.
— Проблем? – попита Рейналдо.
— Нищо, което да не може да се разреши.
Рейналдо зачака. Тайтъс дойде при него и му връчи пистолет.
— Ще чакаш да ти дам знак.
— Окей.
Рейналдо натика оръжието под пояса си и го покри с ризата. Тайтъс го
огледа в продължение на няколко секунди, после кимна одобрително.
— Дмитри?
Дмитри погледна стреснато над розовите си очила.
— Да?
— Ходи да хапнеш.
Не се наложи да му повтаря заповедта. Дмитри моментално се изпари и
двамата с Рейналдо останаха сами. Тайтъс застана на прага. Рейналдо видя
как лъчът на фенерче се движи из гората. По някое време светлината
излезе на полянката, след това се заизкачва по стълбите.
— Здравейте, момчета.
Беше Клод, изтупан в луксозния си черен костюм – един от двамата
шофьори, които Тайтъс държеше на свое разположение.
— Какво става? – захили се насреща им Клод. – Да няма някоя нова
доставка за получаване?
— Още не – отвърна му Тайтъс с онзи благ тон, от който на Рейналдо му
настръхваха дори космите по тила. – Първо трябва да си поговорим.
Усмивката на Клод взе да помръква.
— Някакъв проблем ли има?
— Свали си сакото.
— Моля?
— Костюмът ти е прекрасен. А вечерта е топла. Нямаш нужда от него.
Съблечи го, ако обичаш.
Макар и с усилие на волята, Клод успя да свие небрежно рамене.
— Ама, разбира се.
И съблече сакото.
— Хайде сега и панталона.
— Какво?
— Събуй го, Клод.
— Ама ти какво си намислил? Нищо не разбирам.
— Направи ми това удоволствие, Клод. Свали панталона.
Клод хвърли бърз поглед на Рейналдо. Рейналдо го изгледа безизразно.
— Е, защо пък не? – престори се на неучуден от нищо Клод. – Като ви
гледам, и вие двамата сте по къси панталонки. Какво пречи и аз да се
поразхвърлям?
— Точно така, Клод.
Той изу панталона и го подаде на Тайтъс, а Тайтъс го преметна грижовно
върху облегалката на най-далечния стол. После пак се обърна към Клод,
останал по риза, вратовръзка, боксерки и чорапи.
— Чакам да чуя подробностите около последната доставка.
Усмивката на Клод запримига, но успя да се задържи.
— Какво толкова има за разправяне? Всичко мина гладко. Нали ти я
доставих?
И Клод се насили да се засмее. Разпери ръце и пак потърси някаква
подкрепа от Рейналдо. Онзи обаче си оставаше истукан като от камък.
Знаеше как ще свърши целия разговор. Само не беше сигурен по кой точно
път щяха да стигнат дотам.
Тайтъс пристъпи напред и се спря само на сантиметри от Клод.
— Разкажи ми за банкомата.
— За кое? – И като видя, че не му се връзват: – А, за това ли.
— Слушам те.
— Ами да ти кажа, всичко си е наред. Знаеш, че се придържам към мои
си правила, Тайтъс, и че не ги нарушавам, освен когато е абсолютно
неизбежно.
Тайтъс го чакаше така търпеливо, сякаш разполагаше с всичкото време
на света.
— Та, тръгнах аз, значи, но по едно време съзнах, като пълен идиот – е,
не точно „като“. Осъзнах, че съм идиот. Истински идиот. Никакво „като“.
Хем идиот, хем заплес. Защото си бях забравил портфейла у дома. От
глупост, нали разбираш? Но нямаше как да мина целия този път обратно
без никакви пари, нали? Все пак доста дълго се пътува, знаеш. Нали
знаеш, Тайтъс? Прав съм, нали?
Млъкна да чуе отговора на Тайтъс. Но Тайтъс нищо не каза.
— Та спряхме, значи, на оня банкомат. Но всичко си беше така, както
следва, нали разбираш? Не бяхме се отдалечили на повече от трийсет
километра от дома й. Изобщо не си подадох носа от колата, така че няма
начин да са ме заснели с охранителната камера. Само я държах на прицел
и й казах, че ха се е опитала да ме изиграе, ха ще си го изкарам после на
сина й. При което тя изтегли парите…
— Колко?
— Моля?
Тайтъс му се захили.
— Каква сума я накара да изтегли?
— Ъъ… максималната.
— Което колко прави, Клод?
Усмивката примига за последно и изчезна.
— Хиляда долара.
— Много пари – отбеляза Тайтъс – за едно пътуване.
— Ама чакай сега. Така или иначе, беше тръгнала да тегли кеш, защо,
викам си, да не изтегли максимума, нали разбираш?
Тайтъс не откъсваше погледа си от него.
— О, да, гледай колко съм разсеян само. Да ме пита човек защо нищо не
ти казах. Канех се да ти кажа, честна дума. Но ми излезе от главата.
— Много разсеян си станал, Клод.
— Да, де, ама ако погледнеш нещата в по-общ план, това не е никаква
сериозна сума.
— Точно това имам и аз предвид. Изложил си ни всичките на риск за
една шепа дребни пари.
— Извинявай. Честно ти го казвам. Парите са у мен. В джоба на
панталона са. Провери, щом не вярваш. Вземи ги всичките, ако трябва. Не
биваше да допускам тая грешка. И обещавам повече да не се повтаря.
Тайтъс прекоси стаята до стола, върху който беше провесил панталона.
Бръкна в джоба и извади банкнотите. Видът му беше доволен. Кимна –
давайки по този начин сигнала – и пъхна парите в джоба си.
— Приключихме ли? – попита Клод.
— Да.
— Чудесно. Сега мога ли… ъъ… да се облека?
— Не – сряза го Тайтъс. – Костюмът ти никак не е евтин. Не ща да го
лекясвам с кръв.
— С каква кръв?
Рейналдо вече беше минал зад гърба на Клод. Без никакво
предупреждение опря дулото в главата на Клод и дръпна спусъка.
ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
Брандън я чакаше на пейка край „Ягодовите полета“, близо до 72-ра
улица. Двамина дрънкаха с китари и пееха песни на Бийтълс, борейки се за
вниманието (и подаянията) на минувачите. Единият залагаше на
очевидното – „Ягодови полета завинаги“, – но въпреки това не насмогваше
да надделее на другия, в тишъртка „Егмън“, който изпълняваше „Аз съм
моржа“.
— Чакай първо да ти обясня за оня текст, дето според детектив Шуорц
бил изпратен от майка ми – каза Брандън.
Кет зачака. С нея беше и Стейси. Кет имаше чувството, че е задълбала
прекалено дълбоко в цялата история и имаше нужда някой не толкова
навътре в нещата да й даде известна перспектива.
— Всъщност най-добре ще е да ти го покажа. – Брандън се наведе и взе
да чопли нещо по телефона. – Ето, виж го сама.
Кет пое телефона и прочете есемеса:
Здравей. Пристигнах благополучно. Много се радвам. Липсваш ми!
Кет го подаде на Стейси. Прочете го и тя и върна апарата на Брандън.
— Подаден е от номера на майка ти – констатира Кет.
— Така е. Но не го е писала тя.
— По какво съдиш?
Брандън направо се обиди от въпроса й.
— Мама никога не казва „Липсваш ми“. Абсолютно никога. Винаги
накрая пише „Обичам те“.
— Ти, какво, будалкаш ли ме?
— Напротив. Напълно сериозно ти го казвам.
— Брандън, колко пъти досега майка ти е заминавала някъде на подобно
пътешествие?
— За пръв път й е.
— Именно. Какво й пречи в този случай да завърши с „Липсваш ми“?
— Друго имам предвид. Мама винаги се подписва с х-ове и о-та и с
думата „Мама“. Това ни е нещо като задявка. Винаги уточнява, че е тя.
Когато ми звъни, да кажем, независимо че на телефона ми се изписва
името й, всеки път обявява „Брандън, мама се обажда“.
Кет погледна Стейси. А Стейси леко сви рамене. Момчето за всичко си
имаше готов отговор.
— Видях и видеото от охранителната камера – каза Кет.
— Каква охранителна камера?
— На банкомата.
— Ама наистина ли? Къде? – ококори се младежът.
— Детектив Шуорц се оказа по-действен и от мен. Беше се сдобил със
записа.
— И какво има на него?
— Ха познай, Брандън.
— Предавам се. Майка ми ли?
— Да.
— Не ти вярвам.
— Смяташ, че те лъжа ли?
— В какво беше облечена?
— В жълта плажна рокля.
И видя как лицето му провисна. Оня по тениската „Егмън“ приключи с
изпълнението на „Аз съм моржа“. Чуха се вяли ръкопляскания. Мъжът се
поклони дълбоко и пак подхвана „Аз съм моржа“.
— При това изглеждаше прекрасно – добави Кет. – Много красива майка
имаш.
Брандън отклони комплимента по адрес на майка му с махване на ръка.
— Сигурна ли си, че беше сама?
— Несъмнено. Снимана е и отдолу, и отгоре. Сама е.
Брандън се тръшна на облегалката.
— Нищо не разбирам. – После добави: – И не ти вярвам. Ти просто
искаш да ме спреш. А за жълтата рокля си научила от другаде.
Тук Стейси вече се намръщи.
— Достатъчно, малкия.
Но той не преставаше да върти глава.
— Не може да бъде.
Стейси го шляпна по гърба.
— Радвай се, бе, момче, че майка ти е жива и здрава.
Той повъртя глава още известно време. После стана и закрачи напред-
назад по мозайката „Имаджин“. „Ей!“, провикна се недоволно някакъв
турист, понеже му се беше наврял в кадъра. Кет забърза подире му.
— Брандън?
Той се спря намясто.
— Каза, че си открил нещо за Джеф.
— Името му изобщо не е Джеф.
— Това вече го знам. Нали спомена, че в интернет се бил представил
като Джак.
— Но и така не се казва.
Кет хвърли кос поглед на Стейси.
— Не схващам накъде биеш.
Брандън извади от раницата си лаптопа и го отвори. Екранът оживя.
— Нали ти казах по-рано. Пуснах името му в Гугъл и нищо не открих. И
досега не мога да си обясня как не се сетих по-рано, а трябваше.
— Кое е трябвало?
— Чувала ли си за търсене на изображения? – попита Брандън.
Току-що беше извършила такова търсене за майка му, но не виждаше
смисъл да му го съобщава.
— Имаш предвид търсене на нечия снимка ли?
— Не, не точно това – прекъсна я Брандън с нотка на нетърпение. – Това
е лесно. Искаш да намериш своя снимка, да речем, при което кликваш на
„Образ“ и изписваш името си. Това, за което говоря, е малко по-сложно.
— В такъв случай чакам да ми обясниш – каза Кет.
— Търсиш не по текст, а по конкретно изображение – заобяснява й
Брандън. – Качваш, да кажем, снимка на уебсайта, а той почва да търси
къде другаде има такава снимка. Някои по-усъвършенствани програми са
способни да открият лицето на въпросния човек дори и на други снимки. В
такъв смисъл говоря.
— И ти какво направи? Качи снимка на Джеф ли?
— Точно така. Запазих изображенията от профилната му страница в
YouAreJustMyType.com, после ги пуснах в търсачката на изображения на
Гугъл.
— Така че, ако тези снимки ги е имало и другаде в интернет…
— Търсачката би трябвало да ги открие.
— И успя ли?
— Първоначално не. Нищо не намери. Но тук вече има друг номер.
Повечето търсачки преглеждат само нещата, които в момента са в
интернет. Нали си чувала как родителите все ни плашат, че качиш ли
веднъж нещо онлайн, то си остава там за вечни времена?
— Това съм го чувала.
— И е напълно вярно. Защото каченото се запомня в така наречен „кеш
файл“. Не знам дали ще мога да ти обясня технологията, но когато
изтриеш нещо, то не се губи всъщност. Да вземем например
пребоядисването на къща. Новата боя я нанасяш върху старата. Но ако
остържеш новата, пак стигаш до старата боя. –Позамисли се и допълни: – Не е съвсем същото, но предполагам, че схващаш идеята.
—И ти, какво? Остърга новата боя ли?
—Нещо от тоя сорт. Намерих начин, който ми позволява да ровя из
изтрити страници. Имам приятел, който ръководи компютърната
лаборатория към Кънектикътския университет. Той е съставил такава
програма, макар да е още в бета-версия.
—И какво откри?
—Това –завъртя компютъра към нея Брандън.
На екрана се виждаше страница от фейсбук със същата профилна
снимка, която Джеф беше ползвал в YouAreJustMyType.com.
С тази разлика, че името над нея гласеше „Рон Кочмън“.
Съдържанието на страницата не се отличаваше с нищо особено. Същите
снимки като на страницата на Джеф. Никакви постинги, никаква размяна
на съобщения, откакто някой я беше създал преди четири години. Тоест и
снимките бяха с четиригодишна давност. И евентуално това беше
причината Джеф, известен още и като Джак, известен и като Рон, да
изглежда толкова дяволски млад и хубав. Последните четири години
сигурно яко са го състарили, мина й през ум на Кет.
Да, бе, като нищо.
Само дето оставаше по-важният въпрос: кой, по дяволите, е този Рон
Кочмън?
— Позволено ли ми е да направя една волна догадка? – обърна се към
нея Стейси.
— Казвай.
— Сигурна ли си, че този е тъкмо някогашният ти годеник, а не някой,
който случайно прилича на него?
— Допускам възможността да не е – кимна Кет.
— Изключено е – възпротиви се Брандън. – Нали каза, че си му писала
по чата? И той веднага се сетил коя си? След което ти казал, че има нужда
да започне отначало?
— Вярно – съгласи се Кет. – Така беше. А и Стейси усеща, че не е точно
това, нали, Стейси?
— Права си – каза Стейси.
— В какъв смисъл? – попита Брандън.
Кет реши засега да не му обърне внимание, а се зае да умува заедно със
Стейси.
— Значи, преди осемнадесет години Джеф се премества в Синсинати.
Участва в някакво сбиване в бар. Променя името си на Рон Кочмън…
— Не е така – прекъсна я Стейси.
— Защо да не е?
— Ама ти наистина ли ме смяташ за най-загубения частен детектив на
божия свят? Защото проверих всички бази данни. Така че, ако Джеф се е
прекръстил на Рон Кочмън, не го е направил по официалния ред.
— Не е задължително преименуването да е официално – засече я Кет. –
Всеки може по всяко време да си смени името.
— Но в момента, в който ти се наложи да се сдобиеш с кредитна карта
или да си откриеш банкова сметка…
—Може и да не са му трябвали.
—Но няма логика в цялата работа, не съзнаваш ли? Помисли си само:
Джеф се прекръства на Рон. Жени се. Има дете. Жена му умира. И той
изведнъж тръгва да търси запознанства с жени на YouAreJustMyType.com?
—Отде да знам. Възможно е.
Стейси се замисли.
—Дай ми възможност да направя цялостна проверка на миналото на
този Рон Кочмън. Ако наистина е бил женен и има дете, няма начин да не
ми се появи отнякъде.
—Идеята ти е добра –отчете Брандън. –И аз почнах да ровя да го търся
с Гугъл, но не намерих кой знае какво. Само няколко негови статии.
—Статии ли каза? –усети как задумка сърцето й Кет.
—Да –отвърна Брандън. –Рон Кочмън се оказа журналист.
Кет посвети следващия час на четенето на статиите му.
Вътрешно беше напълно убедена: Рон Кочмън и Джеф Рейнс са едно и
също лице. И по стила си личеше. И по речниковия запас. Всяка статия на
„Рон“ започваше с великолепно първо изречение. След което те въвличаше
в материала бавно, но неотразимо. Дори ежедневните неща се вплитаха в
завладяващо повествование. Материалът му беше винаги най-внимателно
проучен, цитираха се по няколко независими източника, всички данни
бяха проверени докрай. Рон работеше на свободна практика. Негови
авторски статии се срещаха в почти всички основни новинарски издания –
и печатни, и в интернет.
Някои от изданията съпровождаха материалите си със снимки на автора,
но така и не видя никъде снимка на Рон Кочмън. Не само това, ами
колкото и старателно да се разрови, не откри нито един материал за Рон
Кочмън. Биографичните бележки само изброяваха предишни негови
публикации, но никъде не ставаше дума за семейното му положение или
местоживеенето му, нито къде е завършил, къде е работил. Не
поддържаше активен акаунт нито във фейсбук, нито в туитър и в нито един
от станалите стандартни сайтове, чрез които журналистите държаха света
в течение на творчеството им.
Преименувал се от Джеф на Рон Кочмън.
Защо?
В апартамента й Брандън тракаше унесено по лаптопа си. А когато тя се
изправи, я попита:
— Нали Рон и годеникът ти Джеф са един и същ човек?
— Да.
— Проверих няколко бази данни. Но засега не намирам нищо за това
кога и как си е сменил името.
— Много е трудно да откриеш подобно нещо, Брандън. Не е
задължително преименуването да стане по официален път. Остави тая
работа на Стейси, чуваш ли?
Той кимна, а дългата му коса падна пред очите му.
— Детектив Донован?
— Нали се уговорихме да ми викаш Кет?
— Много важно е да разбереш – не откъсваше той очи от обувките си.
— Кое да разбера?
— Майка ми. Тя е боец. Не знам как другояче да ти я опиша. За разлика
от баща ми, който моментално се предаде, щом се разболя. Но мама…
мама е като природна стихия. Благодарение на нея той живя още сума ти
време. Това й е в характера.
Най-сетне вдигна очи.
— Миналата година с мама ходихме в Мауи. – Очите му се насълзиха. –
Навлязох много навътре. Хем ме бяха предупредили, че имало мъртво
вълнение. Да не съм се отдалечавал от брега. Но аз не им обърнах
внимание. Вироглав съм си. – Хвърли й полуусмивка и завъртя глава. – Та
като ме подбра това мъртво вълнение – боря се с него, ама без никаква
полза. Усетих, че много малко ми остава така, както ме тегли все надолу и
навътре. И изведнъж виждам до себе си мама. Тя през цялото време
плувала наблизо, да ме наглежда за всеки случай. Дума не ми е казвала
оттогава за случая. Това си е в стила й. Та тогава ме хвана и ми рече да се
държа за нея. Нищо повече, вика, само се дръж. А вълнението взе и двама
ни да тегли навът-ре. Паникьосах се и я избутах. Мама обаче само затвори
очи и се вкопчи в мен. Не ми даде да гъкна. И постепенно ни насочи към
някакво островче.
Една сълза се отрони по бузата му.
— Тогава ми спаси живота. Тя си е такава. Има силен характер. В
никакъв случай нямаше да ме пусне, та дори ако това означаваше да
потъне и тя с мен. Така че в момента е мой ред аз да не я пусна. Разбираш
ли ме?
— Разбирам те – кимна бавно Кет.
— А ти извинявай. Трябваше веднага да ти покажа есемесите. Но ако ти
ги бях показал, изобщо нямаше да ме изслушаш.
— Та докато сме на думата…
— Моля?
— Досега си ми показал само единия текст. А са били два.
Той натисна няколко бутона върху телефона си и й го подаде. Текстът
гласеше:
Прекарвам чудесно. Нямам търпение да ти разкажа подробности.
Приготвила съм ти и голяма изненада. Телефонната връзка е
отвратителна. Липсваш ми.
Кет му върна телефона.
— „Голяма изненада“. Имаш ли представа за какво може да става дума?
— Не.
В този миг иззвъня нейният. На това му се вика идеално прекъсване –
мина й през ум, като видя, че я търси майка й.
— Сега се връщам – каза и се мушна в спалнята, чудейки се колко ли
време би издържала майка й срещу едно мъртво вълнение.
— Здравей, мамо.
— Уф! Отвратително нещо – заоплаква се майка й.
— Кое ма, мамо?
— Това, че още преди да вдигнеш, знаеш, че съм аз. – Гласът й беше
дрезгав от дългогодишното пушене.
— Нали ти обясних вече, че ми излиза на екрана?
— Знам, знам, но нямаше да е зле някои неща да си остават неизвестни.
Наистина ли е нужно всичко да знаем?
Кет преглътна въздишката, но си позволи да забели очите. Представи си
как майка й стои права в оная стара кухня с балатум на пода и говори по
онзи древен стенен телефон, чийто цвят „слонова кост“ отдавна беше
пожълтял. Сто на сто е затиснала слушалката с брадичката си. В едната си
ръка държи полупразна чаша с евтино вино „Шабли“, а гарафата е в
хладилника, да не се стопли. Масата е застлана с мушама, поръбена с
найлонови дантели. А отгоре й – задължителният стъклен пепелник.
Отлепващите се тапети бяха с цветен десен, но и техните цветя бяха
станали бледожълти с годините.
В една къща с пушач всичко постепенно пожълтява.
— Та идваш ли, или какво? – попита майка й.
Кет долови алкохола в гласа й – звук, който отдавна познаваше.
— Къде да идвам, мамо?
Хейзъл Донован – двамата с баща й си викаха „Х & Х“ – от Хейзъл и
Хенри – и подписваха и писмата си с тези инициали, сякаш бяха най-
остроумното нещо на света – не си направи труда да прикрие въздишката
си.
— На партито по случай пенсионирането на Стив Шрейдър.
— О, да.
— Полага ти се да отсъстваш от работа за подобни случаи, нали знаеш?
От участъка са длъжни да те пуснат.
Изобщо не бяха длъжни – майка й открай време живееше с някакви
особени представи за хлабавата полицейска дисциплина, създадени по
времето на службата на нейния баща и на съпруга й, – но Кет не виждаше
смисъл да я поправя.
— Страшно много работа имам, мамо.
— Всички ще дойдат. Целият квартал. Аз ще ходя с Фло и Теси.
Троицата полицейски вдовици.
— Възложиха ми много важно разследване – каза Кет.
— А Тим Макнамара ще доведе сина си. Нали знаеш, че е доктор?
— Хиропрактор е.
— Какво значение има? Нали му викат „доктор“. А и не забравяй каква
добра работа вършеше онзи хиропрактор на вуйчо ти Ал. Нали помниш?
— Помня.
— Вуйчо ти целият се беше схванал. Нали помниш?
Помнеше. Вуйчо й Ал беше пенсиониран по болест заради увреждането,
което беше придобил във фабриката за матраци „Ориндж“. Онзи
хиропрактор успя само за две седмици да го вдигне на крака. Направо чудо
на чудесата.
— Пък да видиш какъв красавец е синът на Тим! Прилича на оня от
„Това е цената“.
— Много благодаря за поканата, мамо, но няма да успея, окей?
Мълчание.
— Мамо?
Този път на Кет й се стори, че може би чува приглушени хлипания.
Зачака. Майка й се обаждаше винаги късно през нощта – пияна, заваляща
думите. Разговорите им включваха какво ли не. Понякога сарказъм. Друг
път горчивина или гняв. Редовно се стигаше до признаване на виновност в
отношенията майка–дъщеря.
Но Кет нямаше спомен да я е чувала друг път да хлипа.
— Мамо? – опита наново, този път с много по-мек тон.
— Умря най-после, нали?
— Кой?
— Онзи човек. Дето ни съсипа живота.
Монти Лебърн.
— Ти откъде го чу?
— Боби Съгс ми се обади.
Съгс. Един от двамата водещи следователи по делото. Пенсионер,
живеещ близо до майка й. Вторият – Майк Рински – беше починал от
внезапен инфаркт преди три години.
— Дано се е мъчил в страшни болки – каза майка й.
— Гарантирано. Беше болен от рак.
— Кет?
— Кажи, мамо.
— От теб трябваше да го науча, не от чужди хора.
Основателна забележка.
— Права си. Извинявай.
— Редно беше да се съберем двете. Да седнем в кухнята, както едно време
– както когато научихме новината. Баща ти би искал така да постъпим.
— Знам. Прости ми. Скоро ще мина да те видя.
В този момент Хейзъл Донован окачи слушалката. И това беше нещо
като традиция. Никога не казваше „дочуване“. Просто окачваше
слушалката.
Дейна Фелпс я е нямало ден-два, докато синът й забележи отсъствието й
и започнал да се тревожи. Колко ли време трябваше да липсва собствената
й майка, за да й направи впечатление, запита се Кет. Сигурно поне
няколко седмици. И не Кет щеше да обърне внимание на липсата й, а Фло
или Теси.
Звънна на Джо Шуорц в Грийнуич и го помоли да й прати по
електронната поща видеозаписа от банкомата.
— Остави тия глупости – каза Джо. – Не ща повече да се занимавам с
тях. Шефът и така ме направи на нищо, че толкова време съм им отделил.
— Нищо друго не искам, освен видеото. Да види Брандън майка си, че
дано да миряса.
Шуорц обмисли думите й в продължение на няколко секунди.
— Добре, но нищо повече, окей? И не мога да ти го приложа към имейл.
Ще ти изпратя сигурен линк, който да можеш да ползваш през следващия
един час.
— Благодаря ти.
— Няма защо.
Кет се върна във всекидневната.
— Извинявай – каза на Брандън. – Нямаше как да не проведа този
разговор.
— Кой те търсеше?
Беше й на езика да му отговори, че не му влиза в работата, но реши да
промени тангентата.
— Искам да ти покажа нещо.
— Какво?
Даде знак на Брандън да дойде до нейния компютър и влезе в
пощенската си кутия. Само след две минути пристигна и мейла от Джо
Шуорц. Тема: По твоя молба. А самото съобщение представляваше линк.
— Това какво е? – попита Брандън.
— Видеото с майка ти от банкомата.
Кликна на линка, после на бутона „Play“. Този път посвети повече
внимание на реакцията на Брандън, отколкото на самото съдържание на
записа. Щом майка му се появи пред банкомата, Брандън зяпна. Не отлепи
пог-лед от екрана дори за част от секундата. Престана дори да мига.
Кет познаваше психопати, които можеха да сложат в малкия си джоб и
актьора Сесил Дей-Люис, когато им се наложеше да лъжат пред
полицията. Но сега можеше да се закълне, че е изключено този младеж да
е сторил нещо лошо на майка си.
— Какво ще кажеш? – попита Кет.
Той само завъртя глава.
— Не те разбирам.
— Има уплашен вид. И е пребледняла.
Кет насочи вниманието си към екрана. Уплашена, бледа – трудно й беше
да прецени. На записите от охранителни камери към банкоматите всеки
изглеждаше притеснен. Образите излизаха по-грозни, отколкото и на
снимките за шофьорски книжки. Как другояче, след като човекът се е
съсредоточил върху някакво миниатюрно екранче, набира тайния си код,
борави с пари и в крайна сметка е изправен срещу стена. Надали има жена,
която би излъчвала нормалната си красота при подобни обстоятелства.
Записът продължаваше. Само че Кет го наблюдаваше вече с повишено
внимание. Вярно, Дейна налучка тайния си код едва на третия опит, но и
това не доказваше почти нищо. При изтеглянето на банкнотите Дейна пак
се затрудни, но някои машини прищипваха прекалено силно парите, които
подаваха.
Друго й направи впечатление, но едва след като Дейна взе парите и
тръгна да се отдалечава от банкомата. Кет се пресегна и кликна бутона
„Пауза“.
— Какво има? – изгледа я Брандън.
Може и да не значеше нищо, но пък и никой не беше изучавал толкова
подробно записа. Не бяха счели за необходимо. За всички основното беше
да докажат, че Дейна Фелпс е изтеглила лично сумата. Кет кликна върху
бутона за бавно връщане назад. При което Дейна тръгна заднешком към
банкомата.
Ето!
Забелязала беше някакво движение в горния десен ъгъл на кадъра.
Някъде далеч на заден план едва се виждаше нещо – или някой. Не беше
кой знае колко изненадващо, но нещото се движеше в синхрон с
движенията на Дейна.
Растерът на записа беше достатъчно ситен, че да позволи на Кет да
увеличи фигурата, докато тъмното петънце прерасна в образ.
На мъж в черен костюм с черна фуражка.
— Как, предполагаш, е стигнала майка ти до летището?
— Няма начин този да я е закарал – посочи Брандън мъжа в черния
костюм.
— Друго имах предвид.
— Винаги ползваме таксиметровата служба „Бристъл“.
— Знаеш ли им телефонния номер?
— Да. Един момент. – И Брандън взе да чука клавишите на телефона си.
– Ползвах ги няколко пъти по време на следването ми, когато исках да се
прибера у дома за някой уикенд. Понякога беше по-удобно, отколкото да
чакам мама да ме вземе. Ето го.
Издиктува й номера. Кет го набра на своя телефон и натисна зеления
бутон. Телефонният секретар отсреща й предложи два варианта: „За
задаване на поръчка натиснете едно. За да говорите с диспечер натиснете
две“. Избра диспечера. На мъжа, който вдигна, се представи като
полицейски служител. Понякога обадилият се стряскаше и искаше
доказателство, че е настина такава. Но в повечето случаи опростяваше
нещата.
А когато човек е едновременно и нащрек, и любопитен, обикновено
надделява любопитството.
— Интересува ме – каза Кет – дали сте приемали наскоро заявка от жена
на име Дейна Фелпс да я закарате до някое близко летище.
— О, да, госпожа Фелпс ни е редовен клиент. Много мила дама.
— Търсила ли е напоследък услугите ви?
— Да, преди около седмица. До аерогара „Кенеди“.
— Ще можете ли да ме свържете с шофьора, който я е закарал?
— О.
— О?
— Ъъъ… изчакайте за секунда. Въпросът ви беше дали е поръчвала кола
до аерогара „Кенеди“.
— Точно така.
— За поръчване – поръча я. Но така и не я използва.
Кет прехвърли слушалката от лявата ръка в дясната.
— Което ще рече?
— Госпожа Фелпс се обади да анулира заявката някъде около два часа
преди уговореното време. Лично аз разговарях с нея. И разговорът беше
доста особен, ако мога така да кажа.
— Особен в какъв смисъл?
— Ами първо тя се заизвинява обилно за това, че се обаждала в
последния възможен момент. Но в същото време ми прозвуча и доста
развеселена.
— Развеселена ли?
— Ами да. Не преставаше да се кикоти, така да се каже.
— А спомена ли кое я кара да анулира поръчката?
— Да, де. Точно това имах предвид, като казах, че беше развеселена.
Приятелят й щял да изпрати да я вземе собствената му черна стреч-
лимузина. Нещо като изненада, един вид.
ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
С надеждата по-здравият разум да надделее – а и поради
необходимостта да подаде официално полицейско искане, – Кет се яви на
работа в участъка още на следващата сутрин. Продължаващият да е неин
партньор Чаз (отврат!) се беше изтупал в толкова бляскав костюм, че Кет
буквално посегна за слънчевите си очила. Чаз я чакаше изправен до
бюрото й, с юмруци на кръста. И видимо се изненада от появата й.
— Здрасти, Кет. Търсиш ли нещо?
— Не – отвърна му.
— Шефът каза, че си в отпуск.
— Бях, ама промених намеренията си. Трябва да свърша една спешна
работа, после ще чакам да чуя от теб новините.
Седна пред компютъра си. Предната вечер беше ползвала Гугъл Земя да
изчисли кои съседни охранителни камери можеха да й предоставят по-
подробни кадри от улицата в близост до Дейниния банкомат. Надяваше се
да види от тях в каква кола се е качила Дейна, евентуално номера й или
нещо друго, което да я насочи нанякъде.
Чаз надникна над рамото й.
— Това във връзка с онзиденшния младеж ли е?
Не благоволи да му отговори, натрака искането за информация, след
това вкара потребителското си име и паролата, а накрая натисна „Return“.
НЯМАТЕ ДОСТЪП
Повтори процедурата. Пак същото. Извърна се към Чаз, който я
наблюдаваше с кръстосани пред гърдите си ръце.
— Това пък как да го разбирам, Чаз?
— Шефът каза, че си в отпуск.
— Откога блокират компютрите на хората в отпуск?
— Ами ти така си го пожела – сви рамене Чаз. – Нали това искаш?
— Кое да искам?
— Да те преместят. Май ти се урежда въпросът.
— Никакво преместване не съм искала.
— Така поне ми каза капитанът. Дала си била заявка за нов партньор.
— Поисках да ми сменят партньора. Не съм искала да ме местят.
— Не мога да разбера защо го правиш – каза Чаз с обидено изражение.
— Защото си ми неприятен, Чаз. Груб си, мързелив си, не носиш
службата по устав…
— Ей, нямам ли право на собствен метод на работа?
Никакво желание нямаше точно в такъв спор да навлиза.
— Детектив Донован?
Обърна се назад. Беше Стивън Сингър, прекият й началник.
— В отпуск си по свое желание.
— Нищо подобно.
Сингър се приближи.
— Отпускът по лични причини не се отразява в досието ти, за разлика от
неподчинението към старши офицер.
— Не съм…
Сингър я отряза, като вдигна ръка и затвори очи.
— Приятна почивка, Кет. Заслужила си си я.
И се отдалечи. Кет изгледа Чаз. Той обаче нищо не каза. И без думи й
стана ясно какво искат да й внушат: трай си, поеми шамара, всичко ще се
размине. И може би това щеше да е най-разумното. Единственото, което
всъщност й остава. Изправи се и посегна да изключи компютъра.
— Недей – обади се Чаз.
— Какво?
— Сингър каза да изчезваш. Действай. Моментално.
Погледите им се засякоха. Възможно беше Чаз да й беше кимнал съвсем
леко – не беше сигурна, че го е видяла, – но се въздържа да не изключи
компютъра. На слизане по стълбите хвърли око към кабинета на Стагър.
Него пък какво го мъчи? Не че не знаеше за маниакалното му придържане
към устава и правилниците и наистина можеше да прояви малко повече
уважение към него, но и той май този път беше прекалил.
Погледна часовника си. Денят й вече се беше освободил до значителна
степен. За да стигне до станцията „Мейн Стрийт“ на седма линия за
Флъшинг й се наложи три пъти да сменя влаковете на метрото. Залата
„Рицарите на Колумб“ беше облицована с дървена ламперия и украсена с
какви ли не американски флагове, орли и звезди, плюс всякакви други
емблеми, които се връзваха малко или повече с темата за патриотизма.
Иначе вътре цареше пълна лудница. Подобно на училищните
физкултурни салони и в залите „Рицарите на Колумб“ не се предполага да
цари тишина. Стив Шрейдър, който излизаше в пенсия на крехка петдесет
и три годишна възраст, беше застанал до бъчвичка с бира и посрещаше
новодошлите като някакъв младоженец.
Кет мярна пенсионирания детектив Боби Съгс на ъглова масичка
отрупана с бутилки „Бъдуайзър“. Полиестерната материя на карираното му
спортно сако и сивия му спортен панталон така си личеше, че чак я
засърбя. Проправяйки си път към него, Кет се вглеждаше в лицата на
присъстващите. Познаваше сума ти народ. Масово я спираха, прегръщаха
я и й пожелаваха всичко най-доб-ро. Не пропускаха да отбележат – както
правеха открай време, – че е одрала кожата на покойния й татко, бог да го
прости, и да я попитат кога най-сетне ще се задоми. Нап-рави всичко по
силите си да кима и да им се усмихва. Но не й беше никак лесно.
Приведените към нея лица, за да преодолеят заобикалящия ги шум,
буквално я задушаваха и имаше чувството, че белезите от шарка и
напуканите кръвоносни съдове по физиономиите ще я погълнат цялата.
Воден от свирача на туба, четиричленният оркестър за полка засвири.
Залата вонеше на изветряла бира и запотени танцьори.
— Кет? Тук сме, миличка.
Извърна се към познатия й дрезгав глас. Майка й отсега беше зачервила
гребенчето. Покани с жест Кет да се присъедини към масата, която бяха
заели с Фло и Теси. Фло и Теси не пропуснаха също да й махнат – така, за
всеки случай, да не би да не е разбрала поканата на майка й.
Попаднала в клопката, Кет нямаше как да не се отправи към тях. Целуна
майка си по бузата и поздрави Фло и Теси.
— Е как така? – възмути се Фло. – А леля си Фло и леля си Теси няма ли
да цункаш?
Нито една от двете не й беше леля. Бяха просто близки на семейството,
но Кет все пак ги целуна. Бездарно боядисаната в червено коса на Фло на
места преливаше в лилаво. Теси поддържаше косата си в сиво, което също
клонеше към лилавото. И двете ухаеха на сухи ароматизирани листа върху
стар диван. И двете „лели“ сграбиха лицето й между дланите си, преди да я
целунат по бузата. Фло си беше сложила плътно ярко рубинено червило.
Кет се зачуди как най-дискретно да го избърше от лицето си.
И трите вдовици я огледаха най-откровено от глава до пети.
— Много си отслабнала – каза Фло.
— Стига пък и ти – прекъсна я Теси. – Много добре си изглежда
момичето.
— Мислиш ли? Искам само да кажа, че мъжете обичат жени с повечко
месо по кокалите. – И за да подчертае мисълта си, Фло надигна без
капчица свян едрия си бюст. Тя поначало си имаше навика да намества
постоянно циците си, сякаш бяха две непослушни деца.
Майка й продължи да я изучава с не особено прикрито неодобрение.
— Смяташ ли наистина, че тази прическа ти отива?
Кет я изгледа безмълвно.
— Щото имаш хубава муцка.
— Направо си красива – намеси се Теси – вечно несъгласната, но и най-
нормалната от трите. – А и косата ти е идеална.
— Благодаря, лельо Теси.
— Ти заради доктора – сина на Тим ли дойде? – полюбопитства Фло.
— Не.
— Още го няма. Ама ще дойде.
— Ще ти хареса – добави Теси. – Хубавец е.
— Прилича на оня от „Това е цената“ – допълни Фло. – Не мислите ли?
Майка й и Теси закимаха ентусиазирано.
— На кой „оня“? – попита Кет.
— Как на кой?
— На сегашния водещ на шоуто ли, или на предишния.
— „На кой „оня“ – повтори Фло. – Няма значение, мис Каприз. Нито
единият от двамата ли не ти е по вкуса? – И Фло пак надигна циците. –
„Кой „оня“!
— Престани – сряза я Теси.
— Моля?
— Стига си ги размятала тия цици. Ще извадиш някому очите.
— Де да имам тоя късмет – намигна Фло.
Фло беше едра палавница и още си мечтаеше да си намери мъж. Не че не
ловеше око – напротив, прекалено често й се случваше, – но никога за
дълго. Въпреки изобилието от примери в противен смисъл през живота й,
Фло си оставаше безнадеждна романтичка. Влюбваше се мигновено и до
уши, но всички освен самата Фло моментално съзираха наближаващата
катастрофа. С майка й бяха гъсти дружки още от началното училище
„Сейнт Мери“. И бяха неразделни, ако не се брои онзи кратък период,
докато Кет учеше в гимназията, през който двете жени не си бяха
проговорили в продължение на половин или една година, понеже се бяха
скарали по повод на някакъв гостенин или нещо от тоя род.
Фло имаше шест пълнолетни вече деца и шестнадесет внучета. Теси
имаше осем деца и девет внучета. Хич не им беше лек животът и на двете –
да отгледат толкова дечурлига под командата на напълно
незаинтересованите си съпрузи и прекалено навиращата носа си църква.
Деветгодишната Кет се беше прибрала веднъж по-рано от училище и
завари Теси да реве. Майка й седеше до Теси насред смълчаната кухня,
държеше я за ръка и й разправяше колко й било мъчно и как всичко щяло
да се оправи. А Теси само подсмърчаше и въртеше глава. Деветгодишната
тогава Кет така и не разбра каква трагедия е сполетяла семейството на
Теси – дали не се беше случило нещо с дъщеря й Мери, която страдаше от
системно възпаление на съединителната тъкан, или са уволнили мъжа й,
чичо Ед, или са изключили от училище оня хулиган сина им Пат.
А причината беше съвсем друга.
Теси плачеше, понеже установила, че пак е бременна. Ридаеше, мачкаше
хартиените салфетки и повтаряше неп-рестанно, че не можела повече, а
майка й я слушаше и я галеше по ръката, докато по някое време не дойде и
Фло, която също я изслуша, а накрая ревнаха и трите.
Децата на Теси вече бяха отрасли. След като Ед почина преди шест
години, Теси, която през живота си не беше стъпвала по-далеч от едно
казино в Атлантик Сити, започ-на да пътува надлъж и нашир. Първо отиде
в Париж, три месеца след кончината на Ед. От години беше вземала от
библиотеката в Куинс записи с уроци по френски и сега реши да приложи
на практика събраните знания. Водеше си подробни дневници по време на
пътешествията и ги държеше в кожени папки във всекидневната си.
Никого не назорваше да ги чете – и почти не отваряше дума за тях, – но
Кет ги поглъщаше с огромно удоволствие.
На бащата на Кет нещата му бяха ясни още от ранна възраст. „За
момичетата – разправяше баща й, докато гледаше майка й приведена над
фурната – този живот си е чиста клопка.“ Всички момичета, с които Кет
израсна и които имаха неблагоразумието да си останат в махалата,
забременяха отрано. Останалите – за добро или зло – бяха успели да
избягат.
Кет се извърна и погледът й се зарея към масата, на която седеше Съгс. И
той гледаше право в нея, дори не отмести очи, когато видя, че тя го
забеляза. Само вдигна бутилката си за далечен, тъжен тост. Тя му отговори
с кимване. Съгс отметна глава и отпи дълга, мощна глътка от шишето, а
адамовата му ябълка подскачаше нагоре-надолу.
— Ей сега се връщам – каза Кет и се запъти към него.
Съгс се изправи й тръгна насреща й. Беше нисък, набит мъж, с походката
на човек, който току-що е слязъл от коня си. Климатиците в залата не
можеха да насмогнат на тълпата и топлината вече се усещаше. Кожата на
всички беше взела да лъщи от пот, в това число и лицата на Съгс и Кет.
Двамата се прегърнаха, без да си разменят и дума.
— Предполагам, че знаеш – каза Съгс, докато я пускаше.
— За Лебърн ли? Чух вече.
— Не знам какво би следвало да кажа в случая, Кет. Но „съжалявам“ ми
се струва най-неподходящо.
— Напълно те разбирам.
— Исках просто да разбереш, че не ми излизаш от главата. И че много се
радвам да те видя тук.
— Благодаря.
Съгс вдигна бутилката.
— Ще пиеш ли една бира?
— Иска ли питане – съгласи се Кет.
Мокър бюфет на практика нямаше – само няколко хладилни кутии и
кегове в ъгъла. Джентълмен, както винаги, Съгс й отвори капачката с
брачната си халка. Чукнаха се с шишетата и отпиха. При цялото й
уважение към двойника на телевизионните водещи Боб Баркър, съответно
Дрю Кери, Кет беше дошла дотук единствено за да има възможността да
разговаря именно със Съгс. Само че не беше сигурна откъде да го подхване.
Съгс й подаде начална реплика:
— Разбрах, че си посетила Лебърн, преди да умре.
— Ъхъ.
— И как мина?
— Заяви, че не го бил извършил той.
— Не думай! – усмихна се Съгс така, все едно току-що му беше пуснала
шега, която уж му се беше сторила забавна.
— Беше нафрашкан с какви ли не лекарства.
— Значи, се опита да ти пробута поредната си и последна лъжа.
— Напротив. Веществата по-скоро му въздействаха като серум на
истината. Призна, че е убил другите двама. Но поел вината за убийството
на баща ми единствено защото, така или иначе, вече излежавал доживотна
присъда.
Съгс отпи дълга глътка от бирата си. Беше мъж на шестдесет и немного
години, с буйна, макар и посивяла коса, но онова, което най-много я
впечатляваше – заедно с повечето други хора, – беше доброто му лице. Не
красиво, не привлекателно, а просто добро. Изключено е да не ти е
симпатичен човек с такова лице. Има хора с вид на гадняри, макар в
действителност да са най-милите личности на този свят. При Съгс се беше
получило точно обратното – не можеш да допуснеш, че човек като него
може да е ненадежден.
Налагаше се да си напомняш, че просто изражението му е такова.
— Кет, лично аз намерих пистолета.
— Знам.
— Скрит у тях. В скривалище в дюшемето под леглото му.
— И това знам. Но никога ли не си се замислял? Тъкмо този човек, който
винаги е бил толкова внимателен. Който винаги се е отървавал от
оръжието си, след като го е използвал? И изведнъж – хоп! – ето ти
инструмента на убийството, прибран най-внимателно сред
неизползваните му пищови.
Привидно веселата му усмивка се задържа върху устните му.
— Знаеш ли колко много приличаш на твоя старец?
— И друг път съм го чувала.
— Нито подозирахме друг, нито имахме други теории.
— Което не изключва съществуването на такива.
— Козоун поръчва разстрела. Намираме оръжието, с което е извършен.
Сдобиваме се и със самопризнание. Лебърн е разполагал и със средства, и с
възможности. Изловили сме го най-честно и почтено.
— В никакъв случай не искам да кажа, че не се справихте блестящо с
работата си.
— Но така излиза.
— Просто има детайли, които не се връзват.
— Хайде пък и ти сега, Кет. Много добре знаеш как стават тези работи.
Нещата никога не съвпадат точ в точ. Затова и всички тези дела се гледат в
съда, където адвокатите на защитата не спират да ни повтарят, дори и при
най-безспорните случаи, че са налице пробойни и несъвършенства, или че
позицията на прокуратурата не „пасва“ – и направи знак за кавички с
пръстите си.
Квартетът спря да свири. Някой се добра до микрофона и подхвана
многословно приветствено слово. Съгс се извърна да го гледа. А Кет се
приближи по-плътно до него и попита:
— Мога ли да ти задам само още един въпрос?
Той не отлепяше очи от говорещия.
— Нямаше да мога да те спра, дори и да имах някогашния си пищов.
— Защо Стагър посети Лебърн в деня след задържането му?
Съгс примига няколко пъти и чак тогава се обърна към нея.
— Я повтори, ако обичаш.
— Видях дневника за свижданията – обясни Кет. – Стагър е разпитал
Лебърн на другия ден, след като федералните са го арестували.
Съгс премисли чутото.
— Бих ти отговорил с нещо от рода на „дълбоко се лъжеш“, но
подозирам, че вече си намерила потвърждение на случилото се.
— Беше ли ти известен този факт?
— Не.
— Стагър никога ли не го е споменал?
— Нито веднъж – потвърди Съгс. – Ти пита ли го?
— Каза ми, че отишъл сам, защото се бил вманиачил по случая. И че
действал прибързано.
— Прибързано – повтори Съгс. – Хубава думичка.
— Освен това твърди, че Лебърн отказал да разговаря с него.
Съгс се захвана да отлепва етикета на бирата си.
— И в какво точно ти е проблемът, Кет?
— Може би в нищо – отговори му тя.
Замълчаха и двамата, преструвайки се, че слушат говорещия по
микрофона.
По едно време Съгс попита:
— И кога точно, казваш, отишъл Стагър?
— В деня след задържането на Лебърн.
— Интересно.
— Защо?
— Защото ние научихме за Лебърн може би седмица след това, че и по-
късно.
— Значи Стагър ви е изпреварил.
— Може да го е водило някакво шесто чувство.
— Каквото явно не се е появило у вас с Рински.
— Наистина ли очакваш да захапя стръвта, Кет? – намръщи се Съгс.
— Не. Просто така ми дойде думата. Но е необичайно, нали?
Съгс направи неопределен жест, в смисъл „може да е, но може и да не е“.
— Стагър беше много нахъсан, но в същото време ни остави тактично да
работим самостоятелно. Прояви уважение към Рински и мен като към
водещи разследването. Оставихме му единствено да провери чий е оня
отпечатък, но и без него вече бяхме доказали напълно вината на Лебърн.
Кет усети лек гъдел в основата на гръбнака си.
— Чакай, чакай. За какъв отпечатък става дума?
— Няма значение. Оказа се задънена улица.
Тя положи длан върху ръкава му.
— За кое по-точно става дума? За отпечатъка, който сте намерили на
местопрестъплението ли?
— Ъхъ.
Кет буквално не можеше да повярва на ушите си.
— А аз защо винаги съм мислела, че така и не сте установили чий е?
— Не знаехме поне докато вървеше следствието, а после и делото. Но
това не даде никакво отражение, Кет. Установихме кое е лицето няколко
месеца след като Лебърн беше направил самопризнанието си, а тогава вече
цялата история беше приключена.
— И вие не предприехте нищо в тази насока?
Въпросът й сякаш го смаза.
— Е, аз смятах, че имаш по-добро мнение за нас с Рински. Не оставяме
никакви висящи въпроси, нали знаеш?
— Знам.
— Казах ти, че оставихме Стагър да допроучи случая. И се установи, че
отпечатъкът бил на някакъв бездомник, който междувременно се беше
самоубил. Задънена улица.
Кет стоеше като гръмната.
— Никак не ми харесва изражението ти, Кет.
— Отпечатъците – каза тя. – Би трябвало да са все още в преписката,
нали?
— Предполагам. Всъщност сигурен съм, че са там. Може да са предали
всичко в хранилището, но е възможно…
— Ще трябва пак да ги проверим – каза Кет.
— Нищо няма да намериш, повярвай ми.
— Направи го заради мен тогава, окей? Като лична услуга. Най-малкото
– за да ми затвориш устата веднъж завинаги.
В другия край на залата ораторът приключи със словото си. Публиката
изръкопляска. Тубата отново забуча, следвана от останалите трима
членове на квартета.
— Съгс?
Не й отговори. Остави я да стои там сама, а той взе да си проправя път
през тълпата. Не обърна внимание на приятелите, които подвикваха
подире му, а се упъти към изхода.
ДВАДЕСЕТА ГЛАВА
Брандън си наложи да походи пеш, за да се успокои.
Е, по този повод майка му сигурно щеше да изпита гордост от него. И тя
като всички родители все се оплакваше колко време прекарвало детето й
пред всякаквите там екрани – компютри, телевизори, смартфони,
видеоигри и прочее. И водеше непрестанна битка в това отношение. Баща
му като че пò му влизаше в положението. „Всяко поколение си има своя
слабост“, утешаваше той майка му. А тя вдигаше отчаяно ръце: „И какво
сега, да се предадем ли? Да го оставим да си виси по цял ден в тъмната му
килия ли?“. „Не – отговаряше баща му, – но все пак следва да гледаме на
нещата от правилната перспектива.“
Баща му много го биваше по тая работа – да поставя нещата в
перспектива. Да влияе успокоително и на приятели, и на роднини. В
конкретния случай беше дал на Брандън следното обяснение: навремето
родителите обвинявали в мързел детето, което все стояло със заврян в
книгите нос, и непрекъснато му натяквали да излиза повече навън и да
изживява живота, вместо да го изучава от книгите.
— Не ти ли звучи познато? – питаше той Брандън.
А Брандън кимаше глава в знак на съгласие.
А когато самият той бил млад, разправяше баща му, неговите родители
непрестанно му крещели да спре тоя телевизор и или да излезе навън, или
– а това е особено смешно предвид на някогашното минало – да вземе да
прочете някоя книга.
При което Брандън си спомняше усмивката, с която баща му му
разправяше тези работи.
— А ти, Брандън, разбираш ли къде е разковничето?
— Не. Къде е?
— В равновесието.
В ония времена Брандън беше едва на тринадесет и не проумяваше
напълно думите му. Ако беше могъл да предположи, че само след три
години вече няма да има баща, сигурно щеше да го разпита по-подробно.
Но станалото – станало. Сега вече разбираше за какво става дума. Не е
полезно да посвещаваш почти всичкото си време на едно конкретно нещо,
та дори то да е любимото ти занимание.
В този смисъл дългите разходки на открито и всички останали
природосъобразни дейности бяха… ами бяха жива скука. Световете в
интернет можеха да са виртуални, но стимулираха постоянно сетивата по
най-различни начини. Виждаш нещо, изживяваш го, реагираш му. И
никога не ти доскучава. Нито пък остарява, понеже постоянно се мени. И
през цялото време те поглъща.
И обратното: разходки като сегашната – в гористата част на Сентръл
Парк, известна като Лъкатушката – си бяха чиста загуба на време.
Оглеждаше се да види някоя птица – според интернета Лъкатушката „се
гордеела“ (точно така пишеше на уебсайта) с някъде около 230 вида птици.
Но в момента явно бяха сведени до нула. И чинари имаше, и дъбове, и
всякакви цветя и фауна. Но нито едно пиле. Какво пък толкова намират
хората в ходенето между дърветата?
Разходките по градските улици някак си му бяха по-обясними. Там поне
има какво да видиш – и магазини, и хора, и коли, а при повечко късмет – и
как някои се сдърпват кой да се качи в таксито или кой е в правото си да
паркира на определено място. Екшън, дето му викат. А в гората, какво?
Зелени листа, цветенца? За една-две минути вършат работа, но след това –
пълна скука.
Така че Брандън се разхождаше през този манхатънски лес не защото
изведнъж се беше влюбил в природата, в чистия въздух или в нещо
подобно. Правеше го, понеже му беше скучно до затъпяване.
Тоест уравновесяваше постоянните стимули върху сетивата си.
Освен всичко друго, скуката се явяваше и нещо като килия за размисъл.
Подтикваше те да мислиш. В този смисъл Брандън се разхождаше из
гората не за да се успокои или да се вглъби в природата, а затова, защото
скуката го принуждаваше да се вглъби в себе си, да напъне мозъка си и да
се съсредоточи единствено върху собствените си мисли, тъй като нищо
друго наоколо не заслужаваше вниманието му.
Има проблеми, които не можеш реши, ако не се забавляваш или
разсейваш постоянно.
Но, така или иначе, на Брандън не му оставаше друго. Взел си беше
смартфона. Звънна на Кет, но стигна до гласовата й поща. Никога не
оставяше съобщения в гласова поща – това беше присъщо само на
възрастните, – затова й изпрати есемес да му се обади при първа
възможност. Нищо спешно. Поне на този етап. Нужно му беше време да
смели онова, което току-що беше научил.
Придържаше се към виещите се пътечки. И беше учуден, че среща
толкова малко хора. Намираше се все пак в сърцето на Манхатън, между
73-а и 78-а улица (пак според въпросния уебсайт – не че имаше реална
представа къде е), а на практика беше постигнал пълно усамотяване.
Изпускаше някоя и друга лекция, но нямаше друг избор. Уведомил беше
партньорката си в лабораторията Хайме Ратнър, че за известно време няма
да е в обръщение. Тя го прие като нещо нормално. Предишният й
партньор в лабораторията беше получил миналия семестър някакво
нервно разстройство, та в случая се зарадва, че не става дума за душевно
здраве, каквито проблеми напоследък измъчваха половината им
приятели.
Клетъчният му телефон иззвъня. На екранчето се изписа „Борк
Инвестмънтс“. Отговори на повикването:
— Ало?
— С господин Брандън Фелпс ли разговарям? – заинтересува се женски
глас.
— Да.
— Свързвам ви с господин Мартин Борк.
В ухото му зазвуча инструментална версия на „Размазани линии“, след
това чу гласа:
— А, здравей, Брандън.
— Здрасти, чичо Марти.
— Радвам се да те чуя, моето момче. Как върви следването?
— Всичко е наред.
— Чудесно. Намислил ли си какво ще правиш през лятото?
— Не още.
— Така, де. За къде да бързаш? Радвай се на свободата, която имаш.
Докато се усетиш, ще си затънал в света на възрастните. Чуваш ли какво ти
говоря?
Мартин Борк беше симпатяга, но и той като всички възрастни
възприемаше поучителен тон, щом почнеше да ти дава акъл за бъдещето.
—Слушам.
—Та получих съобщението ти, Брандън –премина към изцяло делови
тон чичото. –С какво мога да ти помогна?
Пътеката се заспуска към езерото. Брандън излезе извън нея и се
приближи към брега.
—Става дума за сметката на майка ми.
На отсрещната страна на линията цареше тишина. Брандън продължи:
—Видях, че е изтеглила значителна сума.
—Как така го видя? –попита Борк.
Промяната в тона му стресна Брандън.
—Моля?
—Нито потвърждавам, нито отричам казаното дотук от теб. Искам обаче
да знам как си видял тази операция?
—В интернет.
Пак мълчание.
—Тя ми даде паролата си, ако това те притеснява.
—Брандън, имаш ли някакви въпроси по собствената ти сметка?
Той се отдалечи от езерото и тръгна по пътеката над рекичката.
—Нямам.
—Боя се, в такъв случай, че ще трябва да прекратим разговора ни.
—Но от сметката на майка ми липсва близо четвърт милион долара.
—Аз пък те уверявам, че нищо не липсва. Но ако все пак имаш някакви
въпроси по отношение на сметката на майка ти, най-добре ще е да й ги
зададеш на самата нея.
—Искаш да кажеш, че си разговарял с нея ли? И че тя е одобрила
операцията?
—Не мога да навлизам в повече подробности, Брандън. Надявам се да
ме разбереш. А ти вземи да поговориш с майка си. Довиждане.
И Мартин Борк остави слушалката.
Все още замаян, Брандън премина неусетно по старата каменна арка и
навлезе в по-усамотен и по-гъсто залесен участък. И най-после видя птица
–червен кардинал. Беше чел някъде, че според индианците чероки
кардиналите били деца на слънцето. Ако птицата се вдигнела по посока на
слънцето, било на хубаво. Но ако полетяла надолу, очевидно важало
обратното.
Брандън се закова като омагьосан намясто и зачака да види накъде ще
поеме кардиналът.
Вероятно затова и не чу приближаващия се отзад дебнещ го мъж, докато
не беше вече прекалено късно.
* * *
Клетъчният телефон на Кет иззвъня. Търсеше я бъдещият й бивш
партньор Чаз.
—Дойде.
—Кое?
Кет току-що беше излязла от несъмнено вонящата на пикня станция на
метрото „Линкълн Сентър“, на 66-а улица, която почти толкова несъмнено
ухаеше на разцъфтели вишни. Кет ♥ Ню Йорк. Очакваше я есемес от
Брандън. Звънна му, но никой не й отговори, затова му остави кратко
съобщение на гласовата му поща.
— Нали се мъчеше да пуснеш искане за видео от охранителна камера –
поясни Чаз. – Та то дойде.
— Чакай! Това пък как стана?
— Много добре знаеш как е станало, Кет.
Което си беше истина, колкото и необичайно да й се струваше. Чаз явно
е пуснал искането от нейно име. От опит беше установила, че единственото
постоянство у хората се заключаваше в това да са вечно непостоянни.
— Да не закъсаш заради мен – каза Кет.
— „Закъсалия“ е второто ми име. Не, в интерес на истината, второто ми
име е „Надарения жребец“. Успя ли да споменеш на готината си приятелка
колко съм богат?
Да. Типичното му постоянство.
— Чаз.
— Права си. Извинявай. Да ти пратя ли видеото по електронната поща?
— Идеално. Ще съм ти благодарна.
— Ти какво искаше да видиш: в каква кола се е качила дамата ли?
— Ама ти изгледа ли го вече?
— Надявам се да нямаш нищо против. Все още сме партньори, нали?
Така е, рече си Кет.
— И коя е въпросната дама?
— Казва се Дейна Фелпс. А онзиденшният младеж е синът й. Според
него, тя е изчезнала. Но никой не му вярва.
— Включително и ти ли?
— Аз съм с малко по-широки възгледи по въпроса.
— И би ли ми казала защо?
— Дълга история – рече Кет. – Ще поизчакаш ли малко?
— Щом се налага.
— Та Дейна Фелпс в кола ли се качва?
— Да. И по-конкретно – в черна стреч-лимузина линкълн таункар.
— Шофьорът в черен костюм и с фуражка ли е?
— Да.
— Номерът на автомобила?
— Точно тук е проблемът. Видеокамерата на банката не е заснела номера
на колата. Оня е чакал на отсрещната страна на улицата. Дори модела да
установя не ми беше лесно.
— По дяволите.
— Е, не съвсем, де – каза Чаз.
— В смисъл?
Чаз се прокашля, по-скоро за ефект, отколкото по необходимост.
— Проверих с Гугъл Земя и се оказа, че през два магазина в посоката, в
която оня заминава, има бензиностанция на „Ексон“. Звъннах на двама-
трима души. Охранителната камера на бензиностанцията е насочена към
улицата.
Повечето хора имат някаква представа, че навсякъде бъка от
охранителни камери, но малцина са онези, които схващат истинския
мащаб на наблюденията. Само в Съединените щати работят четиридесет
милиона охранителни камери и бройката им постоянно нараства. Не
минава ден, в който някоя от тях да не те е снимала.
—Пуснал съм искане –рече Чаз. –Ще се наложи вероятно да
поизчакаме някой и друг час, но като го получим, би трябвало да можем да
разчетем номера.
—Чудесно.
—Щом дойде, ще ти звънна. Ако ти трябва и друго, казвай.
—Ще ти кажа –отвърна Кет. А след това: –Чаз?
—Слушам те.
—Много съм ти благодарна, между другото. Нали ме разбираш?
—Заслужих ли вече да ми дадеш номера на готината си приятелка?
Кет прекъсна разговора. Телефонът й иззвъня повторно. На екранчето
излезе името на Брандън Фелпс.
—Здравей, Брандън.
Гласът отсреща обаче не беше неговият.
—Мога ли да знам с кого разговарям?
—Вие ми позвънихте –напомни му Кет. –Ей, кой се обажда? Какво
става?
—Джон Глас от полицията ви безпокои –отговори й мъжът. –Обаждам
се по повод на Брандън Фелпс.
Триста и четиридесетте хектара площ на Сентръл Парк се охраняват от
22-ри полицейски участък –най-старият в града, известен повече като
„Участъка „Сентръл Парк“. През 70-те бащата на Кет беше прослужил там
осем години. По онова време самият участък „Двете двойки“ се
помещаваше в бивша конюшня. И още си беше там, в известен смисъл,
въпреки основния ремонт за 61 милиона долара, който беше придал на
мястото може би излишен блясък. След него участъкът заприлича много
повече на музей на съвременното изкуство, отколкото на каквото и да
било, свързано с приложението на закона. И в типичен нюйоркски стил –
тоест да се чудиш дали на сериозно, или на шега – доста внушителното
преддверие беше облицовано с непробиваемо от куршуми стъкло. По
проект ремонтът трябваше да струва почти двадесет милиона по-малко, но
в нещо като допълнителна проява на типичния манхатънски стил,
строителите се бяха натъкнали най-неочаквано на някогашно трамвайно
трасе.
Старите призраци така и не изчезват напълно от този град.
Кет се приближи забързано към рецепцията и попита как може да види
полицая Глас. Дежурният служител й посочи слабия черен мъж зад гърба
й. Полицаят беше в униформата си. Възможно беше да го е виждала и друг
път – участъкът „Сентръл Парк“ беше съвсем близо до нейния, 19-и, – но
не можеше да каже със сигурност.
Глас разговаряше с двама възрастни господа с вид на хора току-що
пристигнали от турнир по джин ръми в Маями Бийч. Единият беше с
борсалино и бастун, другият – в светлосиньо сако и панталон с цвят на
оранжево манго. Глас си записваше нещо в бележника. Приближавайки
се, Кет го чу как казва на двамата старци, че могат вече да си вървят.
— Нали си записахте номерата ни? – заинтересува се Борсалиното.
— Записах ги. Благодаря.
— Обадете се, ако ви потрябваме – добави Панталона с цвят манго.
— Обезателно. И още веднъж ви благодаря.
След като те си тръгнаха, Глас забеляза Кет.
— Здравей, Кет.
— Познаваме ли се?
— Не пряко, но баща ми работеше тук с твоя. А баща ти беше легендарна
личност.
Легендарна личност ставаш след като загинеш в изпълнение на
служебния си дълг. В това поне Кет беше сигурна.
— Та къде, казваш, е Брандън?
— В една от задните стаи, заедно с лекаря. И дума не даде да се издума за
преместване в болница.
— Ще мога ли да го видя?
— Разбира се. Да вървим.
— Лошо ли е пострадал?
Глас вдигна рамене.
— Щяло е да бъде още по-зле, ако не са се намесили ония двамата, които
преживявали отново младините си. – И посочи Борсалиното и Панталона
с цвят манго, които бавно излизаха от преддверието.
— Те пък как са се озовали там?
— Не си ли чувала за буйното минало на Лъкатушката?
Кимна да му покаже, че знае. Дори в официалния уебсайт на „Сентръл
Парк“ Лъкатушката беше описана като „икона сред гейовете“ и „популярно
място за дискретни хомосексуални срещи през целия двадесети век“. В
ония времена гъстата растителност и мижавото осветление го правели
идеално гейско „стъргало“. В по-ново време Лъкатушката се беше
превърнала не само в най-красивата гора в парка, но и в нещо като
историческа забележителност за цялата ЛГБТ общност.
— Ония двамата май се запознали преди петдесет години в Лъкатушката
– разправяше й Глас. – Та днес решили да отпразнуват годишнината като
се скрият в храсталака и се отдадат на малко… ъъ… носталгия.
— Посред бял ден?
— Ъхъ.
— Уау!
— Разправяха, че на тяхната възраст ставало все по-трудно да се
задържат до късните часове. И изобщо да се задържат, мен ако ме питаш.
Та правели те там, каквото се прави, докато в един момент не чули
патърдия. Изскочили от шубрака – не ща и да знам до каква точно степен
разсъблечени – и видели как някакъв „бездомник“ напада твоето момче.
— По какво са разбрали, че е бездомник?
— Те така го описаха, не аз. Според тях извършителят издебнал изотзад
Брандън и го ударил с юмрук по лицето. Без предупреждение, без нищо да
каже. Единият от свидетелите твърди, че бил видял и нож. Според другия
нож нямало, така че не мога да твърдя със сигурност. Нищо не било
откраднато – явно не му е стигнало времето на оня, – но изобщо не
прилича нито на грабеж, нито на нападение от изкрейзил наркоман. По-
вероятно е да е бил някой хомофоб, макар и в това да се съмнявам.
Колкото и често да се срещат там двойки като Ромео и… ъъ… Ромео, такива
нападения отдавна не се извършват в Лъкатушката, поне не през деня.
Полицаят Глас отвори вратата. Брандън седеше върху някаква маса и
разговаряше с лекаря. Върху носа си имаше лепенка. Видя й се блед и
кльощав, но той поначало така си изглеждаше.
— Вие майка му ли сте? – попита я лекарят.
При което Брандън се разсмя. Кет се почувства засегната, но моментално
съобрази, че, първо, на нейните години като нищо би могла да има син на
тази възраст – ужас, каква потискаща мисъл само! – и второ, че истинската
му майка всъщност изглеждаше по-млада от Кет. Двойно по-потискащо.
— Не. Негова позната съм.
— Ще ми се да влезе в болница – каза й лекарят.
— Нищо ми няма – обади се Брандън.
— Като начало, има счупен нос. А според мен при нападението вероятно
е получил и някакво сътресение на мозъка.
Кет погледна към Брандън, който само завъртя глава.
— Аз ще се погрижа за него – обяви Кет.
Докторът сви рамене в смисъл, че се предава, и се запъти към вратата.
Глас им помогна да дооформят необходимата документация. Брандън така
и не беше успял да види нападателя. А и това никак не го вълнуваше.
Гледаше само колкото се може по-скоро да приключат с бумащината.
— Имам да ти казвам нещо страшно важно – прошепна на Кет, когато
Глас излезе за минутка.
— Дай първо да изясним какво точно ти се случи, окей?
— Нали чу какво каза полицаят Глас. Случайно нападение е било.
Кет обаче никак не желаеше да приеме тази гледна точка. Случайно ли?
Тъкмо сега, когато са се захванали с…
С какво?
Дотук нямаше дори една улика за каквото и да било престъпление. А и
какви други теории можеха да изградят след нападението? Че шофьорът в
черния костюм и фуражката се е преоблякъл като бездомник и е последвал
Брандън в Лъкатушката ли? Напълно възможно, само дето нямаше
никаква логика.
След като Глас ги изпроводи до преддверието с непробиваемите от
куршум стъкло, Кет го помоли да й се обади веднага, щом научи нещо
ново.
— Обезателно – обеща й Глас.
Ръкува се и с двамата. Брандън му изказа благодарностите си,
независимо че нямаше търпение да излезе навън. Щом мина през изхода,
хукна напред, а Кет го последва до брега на просторното водно тяло, което
заема една осма от територията на парка и е известно като „резервоара
Жаклин Кенеди-Онасис“. Без майтап.
— Има още време – погледна Брандън часовника си.
— За какво?
— Да слезем до Уолстрийт.
— Защо?
— Защото някой краде парите на майка ми.
ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
Кет нямаше никакво желание да ходи дотам.
„Борк Инвестмънтс“ се помещаваше в строен супернебостъргач на Веси
Стрийт досами реката Хъдсън във финансовия район на Манхатън, на един
хвърлей камък от новия Световен търговски център. През онова ярко,
слънчево утро Кет беше доста млада полицайка, но това изобщо не я
оправдаваше. Когато удариха първата кула в 8:46 сутринта, тя все още
отспиваше махмурлука си само на осем преки оттам. Докато се събуди,
дойде на себе си и се завлече до мястото, бяха поразили и двете кули и вече
с нищо не можеше да се помогне на загиналите – особено на онези из
редовете на полицията. Много от загиналите бяха пристигнали
самостоятелно, от много по-отдалечени места. Тя чисто и просто беше
закъсняла.
Не че щеше да бъде полезна с нещо.
В крайна сметка се оказа, че никой не е можел да е полезен. Остана й
обаче за цял живот чувството за вина, присъщо за оцелелите. Присъства на
всички възможни полицейски погребения, стоеше мирно в униформата си
и се терзаеше от мисълта, че е една фалшива никаквица. И кошмарите не й
се разминаха. Кошмари измъчваха всеки, който беше присъствал този ден
на катастрофалното събитие. Човек много неща може да си прости в
живота, и то – все по причини, които изобщо нямат нищо общо с логиката,
но страшно трудно е да си простиш, че си бил сред оцелелите.
Всичко това беше останало в далечното минало. Все по-рядко се сещаше
за събитието, най-вече около годишнините. И това още повече я
вбесяваше, на съвсем друго ниво: излизаше, че времето наистина е
способно да лекува раните. Но, така или иначе, оттогава Кет избягваше да
ходи там; не че имаше нещо, което да я води нататък. За нея това си
оставаше земя на загиналите, на призраците и на костюмираните
богаташи с големите пари. Тя там нямаше никаква работа. Сума ти
момчетии от старата й махала – че и доста момичета, макар далеч не
толкова многобройни – ходеха дотам. През детството си се бяха
възхищавали и плашели от своите бащи полицаи и пожарникари и в
крайна сметка бяха порасли с убеждението, че не желаят изобщо да са като
тях. Завършваха подготвителния колеж „Сейнт Франсис“, после следваха я
в „Ноутър Дейм“, я в „Холи Крос“, ставаха търговци на рискови облигации
и финансови деривати, печелеха купища пари и се откъсваха максимално
от своето детство и корени – по същия начин, по който и бащите им бяха
избягали преди това от своите бащи, трудили се във фабрики или
гладували в далечни земи.
Прогрес.
Ние, американците, хем притежаваме чувството за приемственост и
носталгия, хем всяко поколение се стреми да избяга от предходното. И
колкото и да е странно, в повечето случаи избягва на по-добро място.
Ако се съдеше по луксозния му кабинет, Мартин Борк вече беше успял
да се добере до по-добро място. Кет и Брандън влязоха в заседателна зала с
махагонова маса с размерите на самолетна писта. А на масата беше
сервирано изобилие от храни – мъфини, донъти, плодова салата.
Прегладнелият Брандън още с влизането взе да се тъпче.
— Та откъде, казваш, го познаваш? – попита Кет.
— Той е семейният ни финансов съветник. Работеха заедно с баща ми в
един хедж фонд.
Кет изобщо не знаеше какво е „хедж фонд“, но от израза винаги се
стряскаше. Провери какъв е изгледът към реката Хъдсън и виждащия се в
далечината Ню Джързи. Някакъв мегаогромен кораб за круизи плаваше в
северна посока към кейовете до Дванадесето Авеню и Петдесет и не знам
кои си улици. Хората махаха от палубите. Макар да й беше ясно, че няма
как да я видят вътре в сградата, помаха им и Кет.
Мартин Борк влезе в залата и ги поздрави с неприветливо „Добър ден“.
Кет си го беше представяла като шишко с дебели пръстчета, стегната яка
и зачервено като пред инфаркт лице. Оказа се, че и в това бърка: Борк
беше нисък и жилест, почти колкото боксьор от категория „петел“, с
маслинен тен на кожата. Определи възрастта му като петдесетгодишен, но
младеещ. Гъзарските му дизайнерски очила вероятно щяха да изглеждат
по-удачно на по-младежка физиономия. Гладкостта на лицевата му кожа
подсказваше, че се е подлагал на някаква козметична процедура, а
диамантената обичка на лявото му ухо в началото й се стори модна, но
после я наведе на мисълта за отчаяност.
При вида на Брандън ченето на Борк провисна.
— Боже мой, какво са ти направили?
— Нищо ми няма – отвърна Брандън.
— Чак пък нищо! Бил ли те е някой?
— Нищо му няма – намеси се Кет, за да удържи разговора в
предначертаното русло. – Малка неприятност само.
Борк, изглежда, не й повярва съвсем, но нямаше как да задълбава
повече.
— Заповядайте, седнете.
И се настани начело на масата. Кет и Брандън заеха най-близките
столове от двете му страни. Много странно беше това усещане – трима
души на маса за най-малко трийсетима.
Борк се обърна първо към Кет:
— Не ми е съвсем ясно вие за какво сте тук, госпожице…?
— Донован. Детектив Донован от нюйоркското полицейско управление.
— Да. Извинявайте. Мисълта ми беше, че не виждам каква връзка имате
със случилото се. В официална роля ли се явявате в момента?
— Все още не – отговори му тя. – Засега в неофициална.
— Разбирам. – Борк събра длани като за молитва. И изоб-що не си
направи труда да погледне Брандън. – Предполагам, че присъствието ви
има някаква връзка със сутрешния ми телефонен разговор с Брандън.
— Доколкото разбираме, от сметката на майка му са изтеглени четвърт
милион долара.
— Имате ли разрешение от съда, детектив Донован?
— Нямам.
— В такъв случай не само не съм длъжен да разговарям с вас, но и би
било неетично да кажа каквото и да било.
Кет в действителност не беше обмислила предварително постъпката си.
Дойде, защото Брандън я беше увлякъл с ентусиазма си вследствие на
откритието му за липсващата сума. След изтеглените от банкомата пари не
се беше случило никакво движение нито по кредитната й карта, нито по
разплащателната й сметка. Но ето че през вчерашния ден Дейна Фелпс бе
наредила да направят „телеграфен превод“ – точно така пишеше в
банковото й извлечение онлайн – за приблизително $250,000.
— Доколкото разбирам, вие се познавате със семейство Фелпс.
Той не беше променил молитвената си поза. Но сега опря в нея носа си,
сякаш му бяха задали труден въпрос.
— Много добре.
— И сте били приятел на бащата на Брандън.
По лицето му пролази сянка. Гласът му изведнъж омекна.
— Да.
— Казано накратко – продължи Кет, мерейки внимателно думите си,
преди да ги изрече, – от всички възможности, семейство Фелпс е избрало
именно вас, за да ви довери финансовите си дела. Това е свидетелство не
само за деловите ви способности – защото, дайте да не се лъжем, в този
град е пълно с какви ли не финансови гении, – но най-вече за факта, че са
имали лично доверие във вас. Защото сте се грижели за тяхното добруване.
Мартин Борк най-после премести плавно погледа си върху Брандън, но
младежът го гледаше безизразно.
— Чувствам ги като много близки хора.
— А това ще рече, че осъзнавате и огромната близост между Брандън и
майка му.
— Вярно. Но това не означава, че тя споделя с него всичко по отношение
на финансовите си дела.
— Е, как да не споделя? – намеси се Брандън, полагайки особено
старание да не допусне умолителна нотка в гласа си. – Нали тя ми даде
всичките си пароли и номера на сметките. Помежду ни няма такива тайни.
— Той е прав всъщност – добави Кет. – Ако майка му е искала да преведе
пари без негово знание, нямало ли е да използва друга сметка?
— Не мога да знам – каза Борк. – Може би няма да е зле Брандън да й се
обади?
— А вие не й ли се обадихте? – попита Кет.
— Моля?
— Преди да извършите превода. Не се ли обадихте на госпожа Фелпс?
— Тя ми се обади.
— Кога?
— Нямам правото да обсъждам…
— Бихте ли й позвънили в момента? – попита Кет. – Хей така, за
повторно потвърждение.
— Какво искате да кажете?
— Нищо. Просто й се обадете, окей?
— И какво ще докажа с това?
— Чичо Марти? – И двамата се извърнаха към Брандън. – От пет дни не
съм я чул. Имам чувството, че е изчезнала.
Борк изгледа Брандън уж със съчувствие, но погледът му си беше
направо покровителствен.
— Не смяташ ли, че е време да се откъснеш от полите й, Брандън? Майка
ти доста време живя сама.
— Знам – прекъсна го Брандън. – Защо смяташ, че това не ми е
известно?
— Съжалявам – понечи да стане Борк, – но не мога да съм ви полезен
както от правни, така и от етични съображения.
Явно по-нататък с добро доникъде нямаше да стигне.
— Седнете, господин Борк.
Той се спря в полуизправено положение и невярващ на ушите си.
— Извинявайте?
— Брандън, изчакай ме навън в коридора.
— Ама…
— Заминавай – заповяда му Кет.
Не се наложи да му потретва. Брандън излезе и я остави на четири очи с
Мартин Борк. Онзи все още беше в полуседнала поза, с провиснало чене.
— Казах да седнете.
— Вие да не полудяхте нещо? За такова поведение ще настоя да ви
уволнят.
— О, да, страхотна заплаха. Да ме уволнят. Да ми отнемат значката. И на
кого ще се обадите да се оплачете? На кмета или на прекия ми началник?
И аз много ги обичам тия приказки. Обадете се моментално на Дейна
Фелпс – посочи му телефона.
— Командвате ли ме?
— А вие да не би да смятате, че съм дошла тук само защото сина й ми е
симпатичен? В момента провеждам разследване в поредица от опасни
престъпления.
— Покажете ми съдебното си разрешение в такъв случай.
— За вас ще е по-добре да няма такова, повярвайте ми. Защото за
издаването на разрешение е необходим съдия, след което ще се наложи да
преровим всичко в офиса ви – всяка преписка, всяка сметка…
— Нямате право.
Така си беше. Блъфът й не мина, но майната му. По-добре да му се стори
леко откачена, малко налудничава. Кет вдигна слушалката.
— Искам от вас само да се обадите по телефона.
Борк се поколеба за миг. После извади смартфона си, намери мобилния
номер на Дейна Фелпс и го набра. Кет чу как още след първото
позвъняване се включи гласовата поща. Жизнерадостният глас на Дейна
Фелпс прикани онзи, който я търси, да остави кратко съобщение. Борк
изключи линията.
— Сигурно е на плажа – каза.
— На кой плаж?
— Нямам правото да обсъждам тези неща.
— Вашата клиентка е превела зад граница четвърт милион долара.
— Което е нейно право.
И изведнъж Борк пребледня, давайки си сметка, че е казал повече,
отколкото трябва. Кет отчете грешката му с кимване. Чак сега научаваше,
че парите са били преведени в чужбина.
— Всичко стана при спазване на съответните правила – взе да обяснява
забързано Борк. – При превода на такива значителни суми фирмата ни се
придържа към определен протокол. Превод на пари само с няколко
чуквания по клавиатурата на компютъра става само по филмите. Но не и
при нас. Дейна Фелпс даде заявка. Аз лично я приех от нея по телефона.
— Кога?
— Вчера.
— Имате ли представа откъде ви се обади?
— Не. Но ми позвъни от личния си клетъчен телефон. Не мога да
разбера: какво толкова мислите, че е станало?
Кет не беше сигурна как точно следва да му отговори, та каза:
— Не ми е позволено да ви разкрия докрай обхвата на провежданото от
мен разследване.
— А пък аз нямам правото да ви съобщя каквото и да било без
разрешение от Дейна. Получих изричното й нареждане да пазя
операцията в тайна.
— И това не ви ли се стори необичайно? – килна глава Кет.
— Кое? Пазенето на тайна ли? – Борк се замисли какво да каже. – В
конкретния случай – не.
— Защо?
— Не е моя работа да преценявам. Длъжен съм да спазя искането на
клиента. А сега, ако обичате…
На Кет обаче й оставаше още един мощен коз.
— Предполагам, че вече сте уведомили ФинСЕН за сделката?
Борк се втрещи. Спипах го, рече си Кет. ФинСЕН беше общоприетото
съкратено наименование на Мрежата за контрол върху финансовите
престъпления – всяващото ужас подразделение на Министерството на
финансите, следящо всички подозрителни финансови операции с
надеждата да сложи край на прането на пари, тероризма, финансовите
измами, укриването на данъци и тем подобни дейности.
— Не смятате ли, че операция от такъв мащаб не би вдигнала червено
флагче? – допълни въпроса си Кет.
Борк се насили да запази хладнокръвие.
— Лично аз не виждам причини да заподозра Дейна Фелпс в каквато и
да било незаконна дейност.
— Окей. В такъв случай, предполагам, няма да възразите да се обадя на
Макс.
— Кой Макс?
— Мое приятелче във ФинСЕН. След като твърдите, че всичко е ясно и
законно…
— Но то е!
— Прекрасно. – Извади клетъчния си телефон. Пак блъфираше, само че
този път успешно. Никакъв Макс не познаваше от ФинСЕН, но пък колко
ли трудно щеше да е да им съобщи за подобно нарушение на
Министерството на финансите? И пак се ухили, да му внуши отново, че не
е съвсем с всичкия си. – След като до друго не се добрах, поне това…
— Не е необходимо.
— О?
— Дейна… – и Борк погледна към вратата. – Ще се наложи да наруша
конфиденциалността по отношение на клиента.
— Ами можете да ми го обясните на мен – каза Кет, – или, ако
предпочитате – на Макс и екипа му. Както желаете.
Борк задъвка маникюра си.
— Дейна ме помоли да държа нещата в тайна.
— С цел прикриване на престъпление?
— Моля? А, не. – Борк се приведе към нея и тихичко заобяснява: –
Неофициално, нали?
— Разбира се.
Неофициално. Тоя за журналистка ли я смята?
— Признавам, че разпоредената от нея операция е доста необичайна. И
че може би ще се наложи да внесем СПД в законния тридесетдневен срок.
СПД беше съкратено от „сигнал за подозрителна дейност“. Би било
редно или финансовата институция, или извършителят да уведоми
Министерството на финансите за всяка сделка от такъв мащаб. Не че го
пише изрично някъде, но повечето почтени институции постъпват именно
така.
— Но Дейна ме помоли да изчакам известно време.
— В какъв смисъл?
— Пак нищо незаконно.
— Тогава?
— Това не бива да го споделяте с Брандън – погледна към коридора
Борк.
— Окей.
— Най-сериозно ви го казвам. Дейна Фелпс изрично заръча да не
споделям с никого плановете й, най-вече със сина й.
— Гроб съм – приведе се още по-близо към него Кет.
— Нямаше да ви съобщя всичко това – а в интерес на истината и не
биваше да го правя, – но съм длъжен освен всичко друго да защитавам
интересите на моите клиенти и на моя бизнес. Не знам какво би казала
Дейна, но имам силното предчувствие, че не би желала конфиденциалния
й телеграфен превод – който синът й изобщо не е следвало да види, между
нас казано – да бъде разследван от Министерството на финансите. Не
защото е незаконен. А защото би могъл да породи ред проблеми и
нежелано внимание.
Кет само го слушаше. В момента Борк дори не говореше на нея, а по-
скоро на себе си, търсейки оправдание да й сподели информацията.
— Дейна Фелпс купува къща.
Кет не беше сигурна какво точно очакваше да чуе от него, но не и това.
— Моля?
— В Коста Рика. Петстайна вила на плажа на полуостров Папагайо.
Невероятен изглед. На самия тихоокеански бряг. А човекът, с когото
пътува? Вече й е направил предложение да се оженят.
Кет седеше като препарирана. Думичката „предложение“ се превърна в
камък, пуснат в нещо като минен забой в душата й. Всичко й се яви пред
очите: и разкошният плаж, и кокосовите палми (дали в Коста Рика изобщо
растат кокосови палми? Кет нямаше никаква представа). И разхождащите
се за ръка Джеф и Дейна, разменящи си нежни целувки, излегнали се един
до друг на хамака, докато слънцето залязва някъде там, на далечния
хоризонт.
— Надявам се да разберете – продължи Борк, – че животът на Дейна не
беше никак лесен след смъртта на съпруга й. Наложи й се сама да
възпитава Брандън. А той не е от лесните за гледане деца. Смъртта на
татко му… му дойде прекалено. Не е нужно да навлизам в повече
подробности, но сега, след като Брандън вече следва, Дейна може да си
позволи да води самостоятелен живот. Сигурен съм, че поне дотолкова
вниквате в нещата.
На Кет й се виеше свят. Напъна се да прогони мислите за живота в
плажна вила и да се съсредоточи върху непос-редствената цел на
посещението си. Какво пишеше все пак в оня, последния есемес, който
Дейна беше изпратила на сина си? Че прекарвала чудесно и му била
приготвила голяма изненада…
—Та, така или иначе, Дейна се готви да се омъжи. Не бих се учудил, ако
двамата с новия й съпруг решат да се преместят там за постоянно. И това,
естествено, е новина, която не би желала да съобщи на Брандън по
телефона. Така че имаме обяснение за „нелегалното“ й поведение.
Кет мълчеше, мъчейки се все още да смели чутото. Предложение.
Плажна вила. Не щяла да го съобщава на сина си по телефона. Връзваше
ли се всичко това в крайна сметка?
Връзваше се.
— Преводът, който Дейна Фелпс направи, до собственика на къщата ли
беше?
— Не. Тя ги преведе на своя сметка. Сделката с имота пораждала
известни спорни въпроси на местно ниво, които я принуждавали да е
подчертано дискретна. Не ми влиза в работата да разпитвам за повече
подробности. Дейна си отвори напълно законна сметка в Швейцария и
преведе оттук парите, за да я захрани.
— Открила е сметка в швейцарска банка на свое име?
— Което е напълно законно. – Но след това добави: – Но, не – не на
нейното име.
— А на чие?
Борк пак се захвана с маникюра на палеца си. Невероятно е как всички
мъже, дори и най-преуспелите, продължават цял живот да страдат от
несигурност, сякаш са още деца. Накрая уточни:
— На ничие.
— Шифрована сметка? – взе да схваща Кет.
— Не е толкова драматично, колкото може да ви се стори. Повечето
сметки в Швейцария са шифровани. Имате ли някакви познания в тази
област?
— Да си представим, че нямам – облегна се тя на стола си.
— По своята същност шифрованите сметки не са нищо особено, като се
изключи фактът, че се водят на някакъв номер на сметката, а не на името
на притежателя им. По този начин притежателят запазва до голяма степен
своята анонимност. Не само престъпниците, но и най-почтени хора има,
които не желаят да разгласяват своето финансово състояние. По този
начин успяват да държат парите си на сигурно място.
— И в тайна.
— Да, до определена степен. Но вече не е като едно време. Днес
правителството на САЩ не само може, но и наистина знае чия е сметката.
Всяка банка е длъжна да си отваря очите за престъпна дейност и е длъжна
да я докладва. Така че тайната се запазва само донякъде. Битува масовата
заблуда, че никой не знае чии са шифрованите сметки. А това, разбира се,
е пълна глупост. Дори в самата банка има служители, макар и малцина, на
които тези неща са известни.
— Господин Борк?
— Слушам ви.
— Моля ви да ми дадете името на банката и номера на сметката.
— Никаква работа няма да ви свършат. И аз самият не знам на чие име
се води сметката с този номер. Дори да успеете да се сдобиете със съдебно
решение, даващо ви право на такава информация, швейцарската банка ще
ви размотава в продължение на години. Така че, ако сте си наумили да
съдите Дейна Фелпс за някое дребно закононарушение…
— Нямам ни най-малкото желание да подлагам Дейна Фелпс на съдебно
дирене. За това поне ви давам думата си.
— За какво е целият този шум, в такъв случай?
— Дайте ми номера, господин Борк.
— Ами ако откажа да ви го дам?
— Никога не е късно да се обадя на Макс – вдигна тя телефона си.
ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
На излизане Кет звънна на Чаз и му издиктува името на швейцарската
банка и номера на сметката. Стори й се, че буквално чу по телефона как
той се намръщи.
— И как, по дяволите, очакваш да използвам тази информация?
— Нямам идея. Сметката е отскоро. Може би ще успеем да установим
дали напоследък е имало някакво движение по нея.
— Ти се шегуваш, естествено. Как си представяш нюйоркски полицай да
изисква сведения от водеща швейцарска банка?
Прав беше, като се замисли човек. Шансовете бяха от минимални по-
минимални.
— Изпрати номера на Министерството на финансите. Там имам свой
източник. Казва се Али Оскар. Ако случайно се появи някой СДП, може
пък да ни излезе късметът.
— Окей. Разбрано.
В метрото на излизане от центъра Брандън беше необичайно
умърлушен. Кет очакваше да я врънка до безкрай, да пита защо е трябвало
да излиза и какво точно й е казал Мартин Борк. Той обаче седеше
потиснат и мълчеше, отпуснал рамене. Не се мъчеше дори да спре тялото
си да не се люлее и друса от движението.
Кет седеше редом с него. И на нейното тяло езикът не беше по-
словоохотлив. Премисляше бавно новините: Джеф е направил
предложение за брак. Дали пък не трябваше вече да го нарича Рон?
Отвратително име. Джеф си е Джеф. Никакъв Рон не може да бъде. Ама
хората наистина ли вече му викат Рон? Като например „Здрасти, Рон“, или
„Ха, ето го и Рони“, или „Глей, пристига Рони, Ронстера, Рономамата…“
За какво му е било, по дяволите, да се спира на име като Рон?
Тъпи мисли, реално погледнато, но поне не даваха на мозъка й да се
съсредоточи върху очебийното. Осемнадесет години не са никак малко.
Навремето Стария Джеф беше абсолютен антиматериалист, но ето че
Новия Рон беше хлътнал до уши в супербогатата вдовица, която му купува
къща в Коста Рика. Гримасата се появи неволно на лицето й. Станал е
нейна играчка, занимавка. Уф!
Когато се запознаха, Джеф живееше под наем в оня отвратителен
нужник с изглед към площад „Вашингтон“. Матракът му бе сложен
направо на пода. Шумът не преставаше. Когато не течаха, вградените в
стените тръби пищяха. Квартирата му вечно имаше вид на място, където
само преди малко е паднала бомба. Седнеше ли Джеф да пише някой
материал, издирваше всички налични фотографии по темата и ги
забождаше безредно по стените. В действията му липсваше и капка
организираност. Самото безредие го вдъхновявало, разправяше. На Кет
пък й напомняше на сцена от телевизионен сериал, в която ченгетата
влизат в тайната стая на убиеца и намират пръснатите в безпорядък
снимки на всичките му жертви.
И въпреки това с него й беше идеално. Всичко – от най-дребната, най-
незначителна ежедневна дейност до кресчендото, ако може така да се
каже, което постигаха, докато се любеха – й се струваше истинско и
безупречно. Много й липсваше оня прекрасен някогашен нужник с цялата
му бъркотия и всичките снимки по стените.
Божичко, колко силно го беше обичала.
Слязоха на 66-а улица в близост до Линкълн Сентър. Нощта беше
мразовита. Брандън продължаваше да тъне в своите си мисли. Реши, че ще
е най-добре да го остави с тях. Като стигнаха до апартамента й – имаше
чувството, че няма да е полезно да го остави сам със себе си точно в този
момент, – го попита:
— Гладен ли си?
— Май да – отвърна Брандън.
— Ще поръчам пица. Пеперони устройва ли те?
Брандън кимна, тръшна се на стола и се зазяпа през прозореца. Кет се
обади на пицарията „Ла Травиата“ и даде поръчката, после седна на другия
стол срещу него.
— Какво толкова си се умълчал?
— Мисля.
— За?
— Погребението на баща ми.
Кет зачака да чуе още, но след като той продължи да мълчи, леко го
подбутна.
— И какво по-точно?
— Сетих се за чичо Марти – така наричам господин Борк – и за
надгробното му слово. Не толкова за самите думи, които всъщност бяха
много мили, а за това, което ми направи най-голямо впечатление. Щом го
произнесе, моментално хукна нанякъде от параклиса или каквото му викат
там. Тогава тръгнах подире му. Не знам защо. Мозъкът ми все още
отказваше да възприеме станалото. Все едно се намирах на чуждо
погребение, което изобщо не ме засягаше. Разбираш ли какво имам
предвид?
— Безспорно – отвърна Кет, сещайки се за вцепенението, което я беше
обзело по време на бащиното й погребение.
— Та тогава го заварих в някаква задна стая. На тъмно. Едва го виждах в
мрака, но поне го чувах. Изглежда, беше успял да се владее, докато
произнасяше словото си, но за повече нервите му не бяха издържали. Беше
се свлякъл на колене и ревеше с все сила. Останах да го гледам от вратата,
но той изобщо не ме усети. Мислеше си, че е сам.
Брандън изгледа Кет.
—Чичо Марти нали ти каза, че мама му се обадила?
—Каза ми.
—За такова нещо не би те излъгал.
Несигурна как да реагира на тези му думи, Кет заложи на:
—Хубаво е да го знае човек.
—А обясни ли ти защо е превела онези пари?
—Да.
—Но ти няма да ми кажеш.
—Наблегна, че майка ти държала много на конфиденциалността на
сделката.
Брандън не откъсваше очи от прозореца.
—Брандън?
—Преди време майка ми излизаше с един друг. Но не го познаваше от
интернет. Той живееше в Уестпорт.
—За кое време говориш?
—Трябва да беше към две години, след като се спомина татко –сви
рамене Брандън. –Казваше се Чарлс Рийд. Разведен, с две деца, които
живееха при майка си в Стамфорд. Вземаше ги за уикендите, а понякога и
за по някоя нощ през седмицата. Не си спомням подробности.
—И какво стана после?
—Аз „станах“ – пусна някаква особена усмивка Брандън. – Детектив
Шуорц не ти ли каза, че ме бяха арестували?
— Спомена, че имало някакви инциденти.
— Честно казано, доста добре се отнесоха с мен. Но аз бях против това
майка ми да излиза с друг мъж. Все си представях как новият ще замести
напълно баща ми – ще се нанесе в бащината ми къща, ще спи от неговата
страна на спалнята, ще му ползва гардероба и скриновете, ще паркира
колата си на мястото на неговата. Нали ме разбираш? Тъкмо тогава взех да
„буйствам“ – направи знак за кавички във въздуха, – както се изразяваше
моят психотерапевт. Отстраниха ме временно от училище. Нарязах гумите
на съседа. Но когато полицаите ме откарваха у дома, влизах нахилен, за да
я заболи повече. И не преставах да й напилвам, че тя е виновна за всичко.
И че се държа по този начин заради това, че поругава паметта на баща ми.
– Примига силно и взе да разтрива брадичката си. – Една вечер я нарекох
„курва“.
— И тя как реагира?
— Никак – засмя се занесено Брандън. – Дума дори не каза. Само
застана насреща ми и ме загледа. Никога няма да забравя изражението й.
Но и то не успя да ме възпре. Не промених държането си дотогава, докато
Чарлс Рийд не се махна.
— Защо ми разправяш всички тези неща точно сега? – приведе се напред
Кет.
— Защото аз й провалих връзката им. Той беше, общо взето, свестен
човек. Може би с него щеше да е щастлива. Та искам да те питам, Кет: пак
ли й излизам със същия номер? –Брандън се извърна и я загледа в очите.
–Пак ли ще объркам живота на мама като предния път?
Кет се опита да погледне на въпроса по-абстрактно, като… като детектив,
да речем. С какво разполагаше дотук? Майка, която е заминала и оттогава
не се е обаждала на сина си. Но ако това е необичайно и не в нейния стил,
нали Мартин Борк все пак й го обясни? Що се отнасяше до тегленето на
сумата от банкомата и видеото от охранителната камера, открила ли беше
нещо съществено в тази насока? Черна лимузина с шофьор, който я чака – покриващо се напълно с обяснението, което Дейна Фелпс беше дала на
обичайната си таксиметрова служба: приятелят й щял да изпрати
лимузината си да я вземе.
Сега да направи още една крачка назад, колкото и да й е трудно, и да се
запита: с какви улики разполагат, че Дейна Фелпс е била сполетяна от
някакви неприятности?
Никакви.
Брандън просто беше уплашил се младеж. Обожавал баща си и сега
смята, че щом майка му излиза с други мъже, значи се гаври с паметта му.
Съвсем естествено е да вплете изживяванията си в някаква конспирация.
Та по кой начин оправдава Кет собствената си намеса в тези събития?
Да почнем оттам, че някои аспекти от поведението на Джеф й се
струваха необясними. Е, и? Сменил си бил името и сега живеел нормален
живот. Нали лично й каза, че не желае да се връща към миналото. Вярно,
че това я жегна. И съответно я тласна и тя да търси конспирация, а не най-
обикновен отказ. Ето че и тя беше попаднала във водовъртежа на
миналото, свързано с баща й и с бившия й годеник.
Нямаше какво повече да умува. Крайно време беше да се откачи от тази
история. Ако Дейна Фелпс беше заминала с друг, а не тъкмо с Джеф,
отдавна щеше да престане да се занимава със случая. Проблемът й –и то
проблем, който отдавна отбягваше да погледне в очите –всъщност беше в
това, че така и не се беше отърсила от Джеф. Колкото и да се правеше на
възмутена от самата мисъл за него, поне в сърцето си (ако не в ума си)
хранеше мисълта, че им е било писано да са заедно и че независимо от
странните житейски криволици, един ден, някак си –не, тя никога
съзнателно не си го мислеше –тя и Джеф ще се съберат отново. Но както
си седеше на пода и ядеше с Брандън пица, Кет изведнъж си даде сметка,
че не е само това. Вярно, ставаше дума за период от живота й, изпълнен с
резки и решителни промени, с болезнени и силно концентрирани емоции,
но друго май беше далеч по-важно: всичко беше приключило внезапно,
преди да му беше дошло времето. И й беше оставило усещането за
незавършеност.
И влюбването й, и убийството на баща й, и раздялата с Джеф, и
залавянето на убиеца –до едно бяха събития, които изискваха да
приключи в един момент с тях, да ги остави в миналото. Но при нея такъв
момент не се беше получил. Ако се вгледаше отвъд всички жалки лъжи,
които сама си беше внушавала, Кет трябваше да признае пред себе си, че
така и не беше проумяла защо Джеф я заряза. Още по-малко пък беше
проумяла защо бяха застреляли баща й и защо така и не се беше
примирила с мисълта, че убийството на баща й е било поръчано от Козоун
и изпълнено от Лебърн. Животът й не се беше отклонявал в странични
коловози, нито беше излитал от релсите. Ако трябваше да е точна, отдавна
я беше оставил изобщо без релси.
Човек се нуждае от отговори. Човек има нуждата да вижда определен
замисъл в нещата.
Изгълтаха пицата за нула време. Брандън все още беше замаян от
преживяното наскоро нападение. Приготви му надуваемия дюшек и му
даде болкоуспокояващите от аптеката, покрай която бяха минали. Той
бързо заспа. Тя го погледа известно време, питайки се как ли ще
възприеме той предстоящите разтърсващи новини по отношение на майка
му.
По някое време Кет се пъхна под своите си завивки. Опита се да почете,
но нямаше смисъл. Печатните думи плаваха в нещо като мъглявина пред
очите й. Остави книгата и остана да лежи на тъмно. Съсредоточи се върху
възможното, заповяда си. Дейна Фелпс и „Рон Кочмън“ бяха извън обсега
й.
Независимо че оттогава бяха изминали осемнадесет години, все още
никой не беше извадил на бял свят истината за убийството на баща й.
Върху това се съсредоточи, нареди си.
Затвори очи и изпадна в дълбок, черен сън. След звъна на телефон й
потрябва известно време да изплува обратно до повърхността на
съзнанието. Пресегна се невиждайки за слушалката и я прилепи към ухото
си.
—Ало?
—Здравей, Кет. Обажда се Джон Глас.
Тя все още беше гроги. Дигиталният часовник показваше 3,18 след
полунощ.
—Кой се обажда?
—Полицаят Глас от участъка „Сентръл Парк“.
— О, да, извинявай. Не можах да включа. Надявам се да си даваш
сметката, че е три сутринта?
— Да, но аз страдам от безсъние.
— Аз пък не – каза Кет.
— Хванахме извършителя на нападението срещу Брандън Фелпс. Както
и подозирахме, оказа се бездомник, без никакъв документ за самоличност.
И не желае да отговаря на никакви въпроси.
— Много съм благодарна за спешната сводка, но все пак си мисля, че
можеше да изчака до сутринта.
— При нормални обстоятелства бих се съгласил и аз – рече Глас, – ако
нямаше една много загадъчна подробност.
— И коя е тя?
— Онзи, бездомният.
— Какво „бездомният“?
— Държи да те види.
Кет навлече екипа си за тренировки, драсна бележка на Брандън, в
случай че се събудеше, преди да си е дошла, и взе на бегом двадесетте
преки от дома й до участъка „Сентръл Парк“. Все още по униформа, Джон
Глас я чакаше на входа.
— Не искаш ли първо да ми обясниш? – попита я.
— Кое да обяснявам?
— Защо точно с теб иска да се срещне?
— Няма ли да е по-добре първо да видя за кого става дума?
— Върви след мен – каза Глас, след като разпери ръце.
Стъпките им отекваха по почти безлюдното непробиваемо от куршуми
преддверие. От описанието, което Глас й беше дал по телефона, Кет имаше
поне известна представа кой може да е човекът в килията за задържаните.
С пристигането си завариха Аква да марширува напред-назад. Пръстите му
опъваха долната му устна. Но имаше нещо необичайно. Кет се напъна да
си спомни кога за последно беше виждала Аква в друго, а не в клин за йога
или поне в женски одежди. И не можа да се сети. Но ето че в килията Аква
беше по дънки без колан, които му висяха като на страдащ от несигурност
тийнейджър. Горнището му беше от съдран бархет. Някога белите му
гуменки бяха с оттенък на кафявото, който се придобива единствено, ако
ги държиш заровени в кал в продължение най-малко на месец.
— Познаваш ли го? – попита Глас.
Кет кимна.
— Истинското му име е Дийн Ванеч, но на всички е известен като Аква.
Аква не преставаше да крачи и да спори под сурдинка с някакъв
невидим враг. По нищо не личеше да ги е чул, че влизат.
— Някаква идея за какво може да се е нахвърлил на твоя човек?
— Абсолютно никаква.
— А Джеф кой е? – попита Глас.
— Моля? – извърна рязко глава Кет.
— Непрекъснато мърмори по адрес на някакъв си Джеф.
Кет завъртя глава в знак на отрицание, после преглътна.
— Ще ме оставиш ли насаме с него за няколко минути?
— Като за разпит ли, имаш предвид?
— Той е стар мой приятел.
— Тоест поемаш ролята на негов адвокат?
— Просто те моля за услуга, Глас. Бъди спокоен – няма да нарушавам
никакви правила.
Както желаеш, съобщи й с вдигане на раменете Глас и излезе. Килиите
за задържаните нямаха решетки, а бяха от плексиглас. И изобщо целият
участък беше нещо като от филмите – прекалено футуристичен, за да е
истински. Кет направи крачка напред и почука, за да привлече
вниманието му.
— Аква?
Той увеличи скоростта, сякаш се стремеше да й избяга.
— Аква? – викна тя по-силно.
Той се закова намясто и се извърна към нея.
— Извинявай, Кет.
— Какво е станало, Аква?
— Сигурно ме ненавиждаш.
И се разплака. Което тя възприе като знак, че или трябва да подходи към
случая полека-лека, или съвсем ще му изтърве края.
— Няма страшно. Не те ненавиждам. Просто искам да разбера какво
става.
Аква затвори очи и вдиша мощно и продължително. После издиша, след
това повтори процедурата. Дишането, разбира се, е основен елемент в
йога. Той като че се мъчеше да се съсредоточи. И едва по някое време рече:
— Проследих те.
— Кога?
— След разговора ни. Нали помниш? Ти влезе в „О’Мали“. Искаше и аз
да вляза с теб.
—Но ти не пожела –добави тя.
—Точно така.
—Защо?
—Препълнено е с призраци, Кет –завъртя той глава.
—Но и хубави времена бяха, Аква.
—Отдавна умрели и заминали –за жалост. И сега само спомените ни
преследват.
Кет усети нуждата да не го изпуска да излезе от руслото.
—Та ти, казваш, ме проследи.
—Да. Видях те като си тръгна със Стейси. –И за миг се усмихна. –На
мен Стейси ми харесва. Много надарена курсистка ми е.
„Браво, бе! – рече си Кет. – Докъде стигнахме: дори шизофреничните
травестити да се опияняват от Стейси!“
— Та ти, значи, ме следеше? – подсети го.
— Ъхъ. Преоблякох се и ви изчаках на известно разстояние по улицата.
Не мога да кажа дали защото исках още малко да си поговорим, или
просто исках да се убедя, че си си тръгнала жива и здрава от там.
— От „О’Мали“ ли?
—Разбира се.
—Аква, в „О’Мали“ ходя пет дни седмично. – И се спря. Руслото. Не
излизай от руслото. – И ти, викаш, ни следеше.
Аква се засмя и изпя с красивия си фалцет:
— „Ай ем дъ уолръс, ку-кук-качу.“
Тук на Кет се наложи да се поразрови в спомените си.
— Аха, тръгнал си подире ни през парка. Към „Ягодовите полета“. И си
ме видял да разговарям с Брандън.
— И не само ви видях – отбеляза той.
— В какъв смисъл?
— В това ми облекло съм най-обикновен черен мъж, чийто поглед никой
не желае да срещне. И всеки гледа настрана. Дори и самата ти, Кет.
На езика й беше да го обори – да обяви, че не страда от никакви
предубеждения и е добронамерено настроена към всички – но се подсети
за кой ли път да не му позволява да излиза от руслото на разговора.
— И какво направи тогава, Аква?
— Седяхте на пейката на Елизабет.
— Чия?
А той изрецитира по памет: „Най-хубавите дни в живота ми – на тази
пейка, с шоколадов сладолед и татко – Вечно ще ми липсваш. Елизабет.“
— Аха.
Чак сега включи и усети как въпреки всичко очите й се насълзиха. Един
от начините за издръжка на Сентръл Парк е програмата му „Осинови си
пейка“. Срещу седем хиляди и петстотин долара върху пейката ти
монтират възпоменателен плакет. Кет беше прекарала сума ти време да
чете надписите по тях и да си представя какво точно увековечаваха. Като
онзи например, който гласеше „На тази пейка някой ден Уейн ще поиска
ръката на Ким“. (Дали го е направил, не преставаше да се чуди Кет. И дали
тя му е отговорила с „Да“?) Друг любим неин надпис, близо до сектора за
разхождане на кучета, обявяваше: „В памет на Лео и Ласло –
великолепният човек и благородното му куче“, а трети просто предлагаше:
„Спри тук и дай отмора на кътните си зъби. Всичко ще се оправи“.
Понякога и най-обикновеното може да те затрогне.
— Така че ви чух – повиши тон Аква. – Целият разговор чух. – Нещо
пробяга през лицето му. – Кой е този младеж?
— Казва се Брандън.
— Това го знам! – провикна се той. – За толкова ли глупав ме имаш, Кет?
Питам те кой е той?
— Момчето е студент.
— И какво общо имаш ти с него? – тресна той с юмруци плексигласа. –
А? Защо се мъчиш да му помагаш?
— Опаа! – отстъпи крачка назад Кет, поразена от агресивността му. –
Недей да извърташ нещата, Аква. Тук става дума за теб. За това, че ти си го
нападнал.
— Е, как няма да го нападна? Да не искаш да го оставя и той да му
причини болка?
— На кой да причини болка? – попита тя, а някакво далечно гласче в
съзнанието й – защото в тоя шантав живот и такива неща се случват, –
гласче, като онова на Стейси, много нежно и внимателно я поправи: „кому
да причини“.
Аква не й отговори.
— На кого иска да навреди Брандън?
— Много добре знаеш.
— Не, не знам. – Но изведнъж си помисли, че може пък и да знае.
— Бях се скрил точно зад вас. А вие седяхте на пейката на Елизабет. Така
че чувах всяка ваша дума. Казах ти вече да не го закачаш. Защо не ме
послуша?
— Аква?
Той затвори очи.
— Погледни ме, Аква.
Той отказа да я погледне.
Задължително трябва да го накара да го произнесе. Не бива да приема
отговора му за даденост, без да го е чула.
— Кой да не закачаме? Кой се мъчиш да опазиш?
Все още със затворени очи. Аква й отговори:
— Той мен ме пазеше. И теб те пазеше.
— За кого говориш, Аква?
— За Джеф.
Ох! Най-после Аква го произнесе. Кет беше очаквала тъкмо този отговор
– дори се беше стегнала, преди да го чуе – и въпреки това от удара отстъпи
крачка назад.
— Кет? – притисна лице към стъклото Аква, а очите му шареха насам-
натам, да се убедят, че никой няма да го чуе. – На всяка цена трябва да го
спрем. Той търси Джеф.
—И ти затова ли го нападна?
—Не исках да го нараня. Исках само да го възпра. Не ме ли разбираш?
—Изобщо не те разбирам –отвърна Кет. –Какво толкова се боиш да не
научи?
—Че той и досега не е спрял да те обича, Кет.
Направи се, че не го чува.
—Знаеше ли, че Джеф си е сменил името?
Аква се извърна настрана.
—И че вече се казва Рон Кочмън? Това известно ли ти е?
—Толкова много смърт –промълви Аква. –С мен трябваше да се случи.
—Кое да се случи, Аква?
—Трябваше аз да умра. –И сълзите рукнаха по лицето му. –Тогава
всичко щеше да е наред. И ти щеше да си с Джеф.
—Какви ги приказваш, Аква?
—Говоря за онова, което направих.
—И какво е то, Аква?
—За всичко аз бях виновен –не преставаше да ридае той.
—Ти изобщо нямаше нищо общо с това, че Джеф скъса с мен.
Още сълзи.
—Аква? Какво си направил?
А той взе че запя:
—„Циганският вятър ми го нашепва, че нещата не са такива, каквито
изглеждат. Трябвало било да се пазя.“
— Моля?
Усмихна й се през сълзи.
— Нали помниш тая стара песен? За демоничния любим? Момчето
умира, тя се оженва за друг, но не престава да го обича, единствено него да
обича, докато в един ден призракът му се връща, двамата тръгват на път и
пламъците ги поглъщат.
— Изобщо нямам представа за какво говориш, Аква.
Макар в песента да имаше нещо познато, само дето не се сещаше какво
точно…
— Заключителните строфи – каза Аква. – Вслушай се в заключителните
строфи. След като пламъците са ги обзели. Вслушай се в
предупреждението им.
— Не си го спомням – рече Кет.
Аква се прокашля. После с красивия си плътен глас изпя края на
песента:
— „Пази се от хората от твоето минало. Не ги допускай обратно в живота
си.“
ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
След което Аква тотално престана да комуникира, а само непрекъснато
си припяваше: „Пази се от хората от твоето минало. Не ги допускай
обратно в живота си“.
Пусна по телефона си текста в Гугъл и изведнъж се сети за какво ставаше
дума – финалът на песента „Демоничен любим“ на Майкъл Смит. Гледали
го бяха на живо в някакво смотано клубче в Гринидж Вилидж преди
двадесет години. Билетите намери Джеф, понеже го бил гледал две години
преди това в Чикаго. Аква дойде с колега травестит на име Йелоу –
Жълтия. По някое време двамата играеха в някакъв клуб в Джързи Сити
сценка за драгкуинс, а когато дуетът им се разпадна, Аква най-естествено
обясни, че „Аква не върви с жълто“.
Самият текст на песента не й донесе никаква допълнителна
информация. Намери я онлайн и я изслуша – загадъчно и прекрасно
парче, по-скоро поема, отколкото песен, разкриващо историята на Агнес
Хайнс, която била влюбена в Джими Харис, загинал млад в автомобилна
катастрофа и завърнал се при нея със същата кола след много години,
когато тя била вече омъжена. Посланието на песента беше недвусмислено:
„Не допускай в настоящето любов от минали времена“.
Възможно ли беше Аква просто да се е поддал на внушението от тази му
любима песен? Нима е чул песента и тя му е подсказала, че ако Кет не се
откаже да търси своя демоничен любим, накрая и двамата ще изгорят в
пламъците като Агнес и Джими? Или има и още нещо?
Замисли се за това как напускането на Джеф и завръщането му в
Синсинати се беше отразило на Аква. Състоянието на Аква, така или
иначе, бе взело вече да се влошава, но заминаването на Джеф го беше
съсипало окончателно. Не го ли бяха взели в психиатрията, след като
Джеф отпътува? Напъна се да се сети. Не, по-късно беше.
Нямаше значение. То, като погледнеше, нищо всъщност нямаше
значение. В каквато и каша да се е бил забъркал Джеф – а се предполагаше
да е имало някаква каша, тъй като човек не си сменя току-така името – то
си оставаше негов проблем, без да я засяга нея лично. При всичката му
лудост, Аква си оставаше най-брилянтният мозък, който беше срещала
през живота си. И тъкмо това беше причината да се увлече до такава
степен по йога – заради малките истини, които той произнасяше по време
на медитирането, онези дребни винетки, които се загнез-дваха дълбоко в
съзнанието ти, заради нестандартния начин, по който ти внушаваше някоя
мисъл.
Както сега, да речем: като ти изпее куплет от някаква на практика
забравена песен, която не си чувала от близо двадесет години.
Макар да идваше от болния му мозък, съветът на Аква беше съвсем
разумен.
Когато се върна от участъка, завари Брандън вече станал. Заради
счупения нос имаше черни кръгове около очите си.
— Къде ходиш? – попита я.
— Ти първо ми кажи как си?
— Като пребит.
— Вземи нещо за болките. Купила съм ти и два мъфина. – Подаде му
плика от пекарната „Магнолия“, където се беше отбила на връщане от
участъка „Сентръл Парк“. – Но искам да те помоля за нещо.
— Казвай.
— Хванали са човека, който те е нападнал. Затова трябваше да отида до
участъка.
— И кой се оказа?
— Точно по този повод е молбата ми. Човекът ми е близък приятел. И е
действал от подбудата, че ме защитава. Така че искам да оттеглиш
оплакването си.
По-мъгляво обяснение от това надали беше възможно.
— Все още нищо не разбирам – каза Брандън.
— Просто го направи заради мен. Като лична услуга.
— Окей – сви рамене Брандън.
— Освен всичко друго, Брандън, струва ми се, че е време да се откажем
от тази история. Ти как мислиш?
Брандън разчупи мъфина на две половини и бавно задъвка едната.
— Мога ли да попитам нещо?
— Казвай.
— По телевизията постоянно говорят за предчувствията на полицаите и
как действали по интуиция.
— Така е.
— На теб случвало ли ти се е?
— На всеки полицай му се е случвало. На всеки човек му се е случвало,
ако трябва да сме точни. Но когато интуицията противоречи на фактите,
обикновено води до грешки.
— Значи, ти смяташ, че моята интуиция противоречи на фактите.
Тя се замисли, преди да му отговори:
— Не, не им противоречи. Но и не се връзва с тях.
Брандън се засмя и отхапа от мъфина.
— Да, ама ако съвпада с фактите, тогава няма да е интуиция, нали?
— Много си прав. Аз обаче предпочитам да се съобразявам с аксиомата
на Шерлок Холмс.
— А тя е?
— Не мога да я цитирам точно, но в най-общи линии Шерлок
предупреждава да не теоретизираш, преди да си проучил фактите, в
противен случай изопачаваш фактите да ги пригодиш към теорията си,
вместо да нагодиш теорията си към съществуващите факти.
— Хубаво казано – кимна Брандън.
— Обаче?
— Обаче си оставам неубеден.
— След всички онези приказки, че не искаш да развалиш живота на
майка си?
— Няма. Ако любовта им се окаже истинска, няма да им се меся.
— Не е твоя работа да решаваш каква е любовта им – каза Кет. – Майка
ти има правото да допуска нейни собствени грешки, нали така? Не по-
малко от правото да му позволи да разбие сърцето й.
— Като в твоя случай ли?
— Ъхъ – каза Кет. – Като в моя случай. Той беше моят демоничен
любим. И ще се наложи да го оставя в миналото си.
— Демоничен любим ли?
Тя се засмя и грабна морковен мъфин с глазура от извара и орехи.
— Няма значение.
Решила веднъж да се откаже, Кет изпита страхотно облекчение. В
продължение на двадесетина минути. След което двама души й се обадиха
по телефона.
Първа беше Стейси.
— Намерих следа към Джеф Рейнс, известен също под името Рон
Кочмън.
Късно. Кет не желаеше повече да слуша. Безпредметно беше.
— Е, и?
— Джеф не си е сменил името официално.
— Убедена ли си?
— Абсолютно. Направих си даже труда да се обадя във всичките петдесет
щатски служби. Личната му карта е фалшива. Майсторски изработена.
Професионално. Пълна промяна на самоличността. Дори се питам да не
би да са го включили в някоя програма за защитени свидетели.
— Възможно ли е това според теб? Да е в такава програма, имам
предвид?
— Съмнявам се. Не се предполага човек включен в подобна програма да
се саморекламира в онлайн сайтове за запознанства, но и не го изключвам
напълно. В момента чакам да ми позвъни мой източник. Засега мога само
най-категорично да заявя, че Джеф нито си е сменил официално името,
нито иска да бъде намерен. Никакви кредитни карти, никакви банкови
сметки, никакъв адрес на местоживеене.
— Но той работи като журналист – възрази Кет. – Все някъде трябва да
си плаща данъците.
— Точно това проверявам в момента. Източникът ми е от федералната
данъчна служба. И очаквам скоро да се сдобия с адреса му. Освен ако.
— Освен ако кое?
— Освен ако не ми наредиш моментално да се откажа – рече Стейси.
— Чакай, де – заразтърква очи Кет. – Нали ти ми разправяше как с
Джеф ни чакал приказен край?
— Помня. Ама ти чела ли си ги внимателно тези приказки? Червената
шапчица? Хензел и Гретел? Само кървища и страдания.
— Значи, ти смяташ, че трябва да оставя нещата на мира, така ли?
— Не, по дяволите – отрече Стейси.
— Но нали току-що каза…
— А бе какво значение има какво съм казала? В никакъв случай не
трябва да се отказваш, Кет. Не си от хората, които се примиряват с
неизяснените неща. А в момента какво е твоят годеник? Един як неизяснен
край. Така че, майната му. Дай да разберем какво е станало с него и
веднъж завинаги да преживееш тоя глупак, имал неблагоразумието да те
тръшне върху разкошното ти задниче.
— Е, след като така описваш нещата… – примири се Кет. И добави: –
Много добра приятелка си ми ти.
— Най-добрата – съгласи се Стейси.
— Но знаеш ли какво? Предлагам да зарежем тази работа.
— Ама ти сериозно ли?
— Да.
— Сигурна ли си?
Не, мина й през ум на Кет. Не, господи.
— Категорично.
— Леле-леле, като те гледам каква си смела и прочее! – рече Стейси. –
Ще се видим ли да пием по едно довечера?
— Аз черпя – каза Кет.
— Обичам те.
— И аз те обичам.
След като изяде мъфина, Брандън се почувства достатъчно добре, че да
си тръгне. Кет остана сама, съблече се и тъкмо пусна душа преди
планираното целодневно излежаване пред телевизора, телефонът иззвъня
за втори път.
— У вас ли си?
Търсеше я Стагър. И нещо хич не беше на кеф.
— Да.
— До пет минути съм там.
Пристигна доста по-рано. Сигурно й беше позвънил докато се е намирал
пред самия вход на блока й. Нито тя го поздрави при влизането му, нито
той отвърна на поздрава й. Направо нахлу и я запита:
— Познай кой ми се обади току-що.
— Не мога.
— Съгс!
Кет нищо не каза.
— Как можа да отидеш точно при Съгс, за бога!
Кет дори леко я досмеша. При последната им среща си беше дала сметка
до каква степен Стагър не беше изгубил вида си на малко момченце. А днес
създаде у нея тъкмо обратното впечатление: на застаряващ мъж. Челото
му олисяваше, косата му оредяваше и си стоеше несресана. Бузите му бяха
провиснали. Шкембенцето му, макар и не голямо, успяваше все пак да му
придаде стареещ и отпуснат вид. Знаеше, че децата му са вече големи и че
пътуванията до Дисни Уърлд постепенно се заменяха с посещения в
университетите. А това, мина й през ум, можеше да е и нейната съдба. Ако
се беше оженила за Джеф, дали изобщо щеше да се хване на работа в
полицията? И дали щеше да е вече застаряваща футболна майка,
обитаваща лъскава богаташка тухлена къща в Горен Монтклеър?
— Как можа да го направиш, Кет?
— Ти занасяш ли се с мен?
Стагър завъртя глава.
— Погледни ме. Окей? Ама хубаво ме огледай. – Дойде току до нея и
положи длани върху раменете й. – Нима наистина мислиш, че съм можел
да причиня зло на баща ти?
Тя изпълни молбата му, след което отвърна:
— Не мога да преценя.
Все едно му зашлеви шамар.
— Сериозно ли говориш?
— Лъжеш ме, Стагър. И двамата го усещаме. Криеш нещо.
— Поради което ти решаваш, че съм свързан някак си с убийството на
баща ти, така ли?
— Не. Просто усещам как лъжеш. И че го правиш не от вчера.
Стагър затвори очи и отстъпи една крачка.
— Имаш ли нещо за пиене?
Тя отвори барчето и му показа бутилката „Джак Даниълс“. Той кимна:
чисто. Сипа му чаша, после си рече защо пък не и наля и на себе си. Не се
чукнаха. Стагър поднесе бързо чашата към устните си и отпи мощна
глътка. Тя не го изпускаше от очи.
— Какво има? – попита я той.
— Май за пръв път те виждам да пиеш.
— Е, то какво излиза? Че и двамата бъкаме от изненади.
— Или, че не се познаваме толкова добре, колкото сме си мислили.
— И това може да е вярно – съгласи се Стагър. – Нашето
взаимоотношение, така да се каже, открай време е базирано върху татко
ти. А след като той си отиде, изгуби се и връзката ни. Да, вярно е, че съм ти
началник, но не си приказваме кой знае колко.
Стагър отпи повторно, тя – за пръв път.
— Да не говорим – продължи Стагър, – че когато дадена връзка е плод
на някоя трагедия, когато е базирана на минало като нашето… – Извърна
се и впери поглед във вратата й, все едно, че току-що се беше появила. –
Помня абсолютно всичко от онзи ден. Но най-силно си спомням мига, в
който ми отвори. Без да си даваш ни най-малко сметка, че съм дошъл да
съсипя твоя свят.
И пак се обърна към нея.
— Не можеш ли да оставиш всичко това на мира?
Тя отпи едра глътка. Но не си направи труда да му отговори.
— Никога не съм те лъгал – каза Стагър.
— Лъгал си ме. И то в продължение на всичките тези осемнадесет
години.
— Постъпвах така, защото Хенри точно това щеше да очаква от мен.
— Баща ми е мъртъв – напомни му Кет. – И няма вече глас по тези
въпроси.
Нова солидна глътка.
— Това няма да ни го върне. Нито ще промени фактите. А те са, че
убийството е станало по поръчка на Козоун. И че е извършено от Монти
Лебърн.
— Ти как успя толкова бързо да се прицелиш в Лебърн?
— Вече ми беше в прякото полезрение.
— Защо?
— Защото знаех, че убийството на баща ти се дължи на Козоун.
— А Съгс и Рински са пропуснали този момент?
Със следващата глътка Стагър изпразни чашата си.
— И те бяха като теб.
— Тоест?
— И те бяха убедени, че Козоун не би посмял да пречука ченге.
— Ти обаче беше на коренно противоположно мнение.
— Ъхъ.
— Защо?
Той си наля.
— Защото Козоун не възприемаше баща ти като ченге.
— Ами като какво? – направи кисела гримаса тя.
— Като свой служител.
Лицето й пламна.
— Какво, по дяволите, искаш да кажеш?
Той не сне погледа си от нея.
— Да не намекваш, че е бил подкупен?
Стагър огледа апартамента й така, сякаш за пръв път го виждаше.
— Хубаво апартаментче, между другото – отбеляза и килна глава. – Ти
колко полицая познаваш, дето могат от раз да купят такова жилище в
Горен Уест Сайд?
— Тясно е – отвърна тя, но долови оправдателната нотка в гласа си. –
Пък и го е взел на специална цена от човек, на който е помогнал.
В усмивката на Стагър не се съдържаше и капчица радост.
— Какво искаш да кажеш, Стагър?
— Нищо. Нищо не се мъча да кажа.
— А защо посети Лебърн в затвора?
— Ти как мислиш?
— Нищо не мисля.
— Тогава слушай внимателно. Защото знаех, че именно Лебърн е убил
баща ти. И знаех, че му е било поръчано от Козоун. Все още ли не
схващаш?
— Не, не схващам.
Той завъртя глава от отчаяние.
— При Лебърн отидох не за да го накарам да направи самопризнание –
рече. – А за да получа гаранции, че няма да разкаже защо го е направил.
И Стагър гаврътна цялата чаша на екс.
— Налудничава история – запъна се Кет, макар да усещаше вече как
подът под нозете й се клати мощно.
— Ъ?
— Ами намерените на местопрестъплението пръстови отпечатъци? Нали
ти си ги проверил от името на Съгс и Рински?
— Ще си вървя – притвори очи той.
— Продължаваш да лъжеш – не го оставяше тя.
— Бяха на някакъв бездомник.
— Глупости.
— Кет, остави тия работи.
— Цялата ти теория е напълно лишена от логика. Ако баща ми е вземал
подкупи, за какво му е притрябвало на Козоун да го убива?
— Защото скоро щеше да престане да взема подкупи.
— Искаш да кажеш, че се е канел да се обърне срещу Козоун?
— И без това много се разприказвах.
— Чии бяха отпечатъците, намерени на местопрестъплението?
— Ничий. Казах ти вече.
Стагър вече заваляше думите си. Права беше: нямаше спомен да го е
виждала друг път да пие. Не че се беше лъгала. Просто не носеше на пиене.
Много бързо го ловеше.
Той понечи да се отправи към вратата, но Кет му препречи пътя.
— Продължаваш да криеш нещо.
— Нали искаш да знаеш кой е убил баща ти? Казах ти вече.
— Но изобщо не ми обясняваш какво точно е станало.
— Или може би не следва точно към мен да адресираш въпроса си.
— А към кого?
На лицето му изгря странен израз – някакво пиянско задоволство.
— Ти никога ли не си се питала защо баща ти редовно отсъстваше за по
няколко дни от дома?
Тя спря зашеметена. За миг стана неспособна да прави каквото и да било
друго, освен да примигва безпомощно и да се чуди къде се намира. Стагър
се възползва от объркването й да се добере до вратата и да я отвори.
— Моля? – едва се отрони от устните й.
— Чу какво те питах. Ти хем искаш да се добереш до истината, хем си
заравяш главата в пясъка. За какво му беше на Хенри да изчезва
постоянно? И защо никой у вас не желаеше да повдига въпроса?
Тя зина, затвори уста, пак се напъна.
— Какво, по дяволите, намекваш, Стагър?
— Не е моя работа да приказвам, Кет. Точно това отказваш да проумееш.
Не съм аз този, когото трябва да разпитваш.
ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Кет взе метрото по линия „В“, прехвърли се на „Е“, а оттам на седма
линия за старата й махала – Флъшинг. По Рузвелт Авеню се спусна към
булевард „Парсънс“. Приближаваше някогашния си дом без каквито й да
било съзнателни мисли, както човек подхожда към местата от своето
детство. Просто е уверен във всяка своя стъпка. Годините, прекарани в
Манхатън, бяха повече на брой, а в известни отношения познаваше по-
добре Горен Уест Сайд, но нищо не можеше да се сравни с тукашното
усещане. Не точно, че си си у дома. Ами нещо дори по-осезаемо. Махалата
сякаш беше буквално част от самата нея. Все едно беше вложила част от
собствената си ДНК в сините дървени къщи, в кремавите вили в стил
„Кейп Код“, в напукания асфалт на тротоарите и миниатюрните ливадки;
все едно я бяха телепортирали нанякъде като в сериала „Стар Трек“, но
беше успяла да остави зад себе си някои свои частици. Цял живот нямаше
да се отърси от усещането за Дните на благодарността, отпразнувани в
дома на чичо Томи и леля Айлийн, където я слагаха на „детската маса“,
която всъщност беше маса за пинг-понг, покрита с чаршаф, изпълняващ
функцията на покривка. Разрязването на пуйката по правило се
поверяваше на баща й – немислимо беше друг някой да я пипне. Чичо Том
наливаше чашите. Настояваше и на децата да се сипе мъничко винце.
Започваше от една лъжица разредена в спрайта ти, като всяка година леко
увеличаваше дозата дотогава, докато порастеше достатъчно, за да
напуснеш изобщо масата за пинг-понг и да ти се полага пълна чаша с
вино. Чичо Том се беше пенсионирал след тридесет и шест години трудов
стаж в търговската верига „Сиърс“, където поправяше електроуреди, след
което с леля Айлийн се преместиха във Форт Майърс във Флорида. Къщата
им сега се обитаваше от семейство корейци, които избиха задната стена,
направиха пристройка и я облицоваха с алуминий, тъй като, докато там
живееха чичо Том и леля Айлийн, боята се лющеше така видимо, сякаш
постройката страдаше от силен пърхот.
И въпреки всички промени, ДНК-то от Кет все още си беше там.
В тяхното каре къщите открай време бяха струпани съвсем близо, а сега
–още по-подчертано благодарение на всички правени оттогава
пристройки. Над повечето покриви все още стърчаха антени, макар голяма
част от хората да бяха преминали напоследък към кабелна телевизия или
сателитни чинии. Миниатюрните градинки се охраняваха от статуи на
Дева Мария –някои от камък, но в мнозинството си –пластмасови. Тук-
там личеше как някоя къща е била тотално разрушена, за да вместят на
нейно място свръхпищна новобогаташка резиденция от избелели тухли с
еркерни прозорци, но те винаги й приличаха на напъхал се в тясно кресло
дебелак.
Малко преди да стигне до някогашния си дом, телефонът й избръмча.
Имаше есемес от Чаз:
Засякох номера от видеото на бензиностанцията.
При което тя моментално запита: Нещо интересно.
Черен линкълн таункар собственост на Джеймс Ишъруд от Айс-лип –
Ню Йорк. Никакво досие. Почтен гражданин.
Това ни най-малко не я изненада. Не се учуди, че новото гадже е наело
лимузина с шофьор без полицейско досие. Поредната задънена улица. И
поредната причина да престане да се интересува от Дейна и Джеф.
Както винаги, задната врата към кухнята беше отключена, а майка й и
леля й Теси седяха на масата, осеяна с купони от местната бакалница и
тесте карти за игра. Пепелникът беше пълен с фасове с червило около
филтрите. Около масата си стояха същите пет стола, които помнеше от
детството си. Онзи на баща й беше с облегалки за ръцете, нещо като трон;
останалите нямаха. Кет обикновено сядаше между двамата си братя. И те
бяха успели междувременно да се измъкнат от махалата. По-големият –
Джими, завърши Фордамския университет и сега живееше с жена си и
трите им деца в пищна резиденция в Гардън Сити на Лонг Айланд и
работеше в някаква пренаселена брокерска фирма. Поне сто пъти й беше
обяснявал в какво точно се състоеше работата му на търговец с облигации,
но за нея тя си оставаше тъмна Индия. По-малкият й брат замина да
следва в ЮКЛА и си остана там. Говореше се, че правел документални
филми и пишел сценарии, които така и не стигали до реализация.
— Два дни подред! – възкликна майка й. – Това трябва да е нов световен
и олимпийски рекорд.
— Не се заяждай – сряза я Теси. – Радвай се, че е дошла.
Майка й махна с ръка да я накара да млъкне. Теси стана и целуна Кет по
бузата.
— Трябва да си вървя. Брайън ми е на гости и съм обещала да му направя
от моите прочути сандвичи с риба тон.
Кет отвърна на целувката й. Още помнеше рибата тон на леля си Теси. А
тайната й се състоеше в картофените чипси, с които я поръсваше. От тях
рибата може и да не ставаше по-питателна, но придобиваше хрупкавост и
аромат.
Когато останаха само двете, майка й я попита:
— Ще пиеш ли кафе?
И посочи старата си кафеварка с кутията смляно кафе „Фолджърс“ до
нея. За предишната Коледа Кет й беше подарила кафемашина „Куизинарт“
от неръждаема стомана, но майка й заяви, че кафето от нея не било „като
света“, което в нейния случай означаваше, че има вкус на хубаво кафе.
Майка й открай време си беше такава. Не признаваше скъпите неща.
Вместо бутилка вино за двадесет долара предпочиташе да й подарят някоя,
която струваше само шест. А вместо марков парфюм – имитацията, която
предлагаха в местната дрогерия. Дрехи пазаруваше единствено от
„Маршалс“ и „Т. Дж. Макс“, и то – само от разпродажбите. Отчасти това се
дължеше на пестеливостта й. Иначе се дължеше на друга, много по-
значима причина.
— Не ми се пие – отвърна Кет.
— А сандвич искаш ли да ти направя? Знам, че моите не могат да се
сравняват с онези на леля ти Теси, при все че и те са от консерва „Бъбмъл
Бий“, но от Мел купих чудесно пуешко филе.
— С удоволствие.
— Ти все още ли го предпочиташ с бял хляб и майонеза?
Не че Кет точно това предпочиташе, но беше сигурна, че у майка си няма
да намери обогатен едрозърнест хляб, затова се съгласи:
— Слагай, каквото имаш там.
Майка й се надигна бавно, театрално, с помощта на облегалката на стола
и ръба на масата. Очакваше да предизвика коментара на Кет. Кет не си
направи труда. Майка й отвори стария хладилник „Кенмор“, закупен
някога от чичо й Томи на фабрична цена, и извади пуешкото филе и
майонезата.
През това време Кет се чудеше как да подхване темата. Толкова добре се
познаваха двете, че никакви хитрости и недомлъвки нямаше да минат.
Затова реши да действа праволинейно.
— Къде ходеше татко, когато изчезваше от дома?
Докато Кет задаваше въпроса, майка й беше с гръб към нея и тъкмо
отваряше чекмеджето с хляба. Кет я наб-людаваше да види реакцията й. А
тя се изрази в мигновено забавяне на движенията й.
— Смятам да препека хляба. Става по-вкусен.
Кет чакаше.
— И какво искаш да кажеш с това „като изчезнеше“? Баща ти никога не е
изчезвал.
— Ами. Изчезваше.
— Сигурно имаш предвид излетите му с приятели. Ходеха на лов в
Катскилс. Помниш ли го Джак Кайли? Много свестен човек. Имаше там
някаква вила ли, лоджия ли. И баща ти с голямо удоволствие му ходеше на
гости.
— Помня, че веднъж ходи. А изчезваше най-редовно.
— Ти май преувеличаваш – вдигна вежда майка й. – Изчезвал, губел се.
Човек като те слуша, ще реши, че баща ти е бил фокусник.
— Добре, де. И къде ходеше?
— Не ме ли слушаш? Току-що ти казах.
— Във вилата на Джак Кайли ли?
— Е, поне в някои случаи. – Кет долови нарастващото раздразнение в
гласа на майка си. – Веднъж ходи и на риба с чичо ти Томи, но не помня
къде точно. Някъде към Норт Форк. Сещам се и че пътува някъде с
колегите си да играят голф. На такива места изобщо. Пътуваше с
приятели.
— Но нямам спомен да те е вземал и теб поне веднъж.
— Как да не ме вземаше.
— До къде?
— Какво значение има вече? Баща ти обичаше да се разпуска в
компанията на приятелите си. На голф, на лов. Мъжки занимавки.
Майка й размазваше майонезата така силно, сякаш остъргваше боя.
— Къде ходеше, те питам?
— Нали ти казах! – извика тя и изтърва ножа. – По дяволите, виж какво
направих заради теб.
Кет понечи да стане да вдигне ножа.
— Не се хаби, госпожице. Взех го вече. – Майката грабна ножа, хвърли го
в мивката и се пресегна за друг. На перваза на прозореца стояха подредени
пет сувенирни чаши от „Макдоналдс“ от 1977 г. – „Гримаса“, „Роналд
Макдоналд“, „Майър Макчийз“, „Биг Мак“ и „Кептън Крук“. Липсваше
шестата, за да е пълен комплектът. Фаръл строши „Хамбърглър“-а с
хвърлено в стаята фризби, когато беше на седем години. След много време
майка й купи от Ибей друг оригинален „Хамбърглър“, но така и не го
нареди до останалите.
— Мамо?
— Кажи. – И пак се захвана със сандвича. – И за какво си седнала да
разпитваш за тия работи точно сега, след като звярът, който го уби, най-
после умря? Зарежи ги. Всичко свърши.
— Татко работел ли е за Козоун?
— Моля?
— Подкупен ли беше баща ми?
За жена, нуждаеща се от помощ при ставане, майка й изведнъж разви
главозамайваща скорост.
— Как не те е срам! – Извъртя се и без изобщо да се замисли, зашлеви
Кет по лявата буза. Звукът от плът върху плътта й беше отвратителен,
почти оглушителен насред тихата кухня. Кет усети как очите й се
насълзиха, но нито се обърна настрана, нито посегна да пипне удареното
място.
— Извинявай. Не трябваше… – загледа я съсипано майка й.
— Работил ли е за Козоун?
— Престани, ако обичаш!
— Оттам ли са парите, с които е купил апартамента в града?
— Какво? О, не, не. Не помниш ли, че му го предложиха на много добра
цена? Понеже беше спасил живота на онзи човек.
— На кой човек?
— Какво значи „на кой човек“?
— Точно това: как се казваше човекът?
— Че отде да го помня?
— Знам, че баща ми си вършеше много добре работата като полицай, но
нямам спомена да е спасявал живота на някой магнат по недвижими
имоти. А ти? Защо сме се подлъгали да приемем тази версия? Защо не го
питахме за повече подробности?
—Да сме го питали –повтори майка й. Завърза наново престилката,
опъвайки връзките по-силно от необходимото. –Имаш предвид това,
което ти правиш в момента ли? Да сме го подложили на разпит ли? Все
едно баща ти е бил някакъв лъжец? Ти би ли се отнесла така към човека?
Към родния си баща? Би ли седнала да му задаваш въпроси и да го
изкарваш лъжец в собствения му дом?
—Нямах това предвид –каза Кет, макар и с много отслабнал глас.
—А какво имаш предвид, тогава? Хората обичат да преувеличават, Кет.
Най-вече мъжете. Хубаво. Може и да не му е спасил живота на оня. Нямам
представа. Може просто да е хванал крадеца, който го е обрал, или да му е
помогнал с някой фиш за глоба. Де да знам. Той, баща ти разправяше, че
му бил спасил живота. Коя съм аз да се съмнявам в думите му. Помниш ли,
че Ед –мъжът на Теси –куцаше? И разправяше наляво-надясно, че му
било от шрапнел, който го улучил през войната. А той бил писар заради
слабото си зрение. Кракът си осакатил при падане по стълбите към
метрото, когато бил на шестнайсет. И ти какво си мислиш: че Теси биеше
тъпана какъв лъжец е Ед всеки път, като разправяше за пустия му шрапнел
ли?
Сложи сандвича на масата и понечи да го разреже по диагонал –както
го обичаше брат й, за разлика от Кет, която, само за да е наопаки, държеше
сандвичите й да са нарязани на два правоъгълника. Пак водена от силата
на навика, майка й се сети в последния миг, измени ъгъла на ножа и го
сряза на две идеални половинки.
—Не си се женила –рече кротко майка й, –та нямаш представа.
—За кое нямам представа?
—Всеки има своите си демони. Само че онези на мъжете са много по-
мъчителни. Светът им внушава непрестанно, че те го ръководят, че са
велики личности, че пращят от мачизмо, че трябва да са яки и смели, да
печелят купища пари и да живеят в блясък и разкош. Което никак не им се
удава, като погледнеш. Виж ги съседите. До един са се блъскали
денонощно. След което са се прибирали в изпълнени с шум и мизерия
домове. Вечно е имало нещо, което трябвало да се поправи. И винаги са
закъснявали с вноските за жилището. На нас, жените, това ни е пределно
ясно. За нас животът е изпълнен с робски труд. Приучени сме да не се
надяваме и да нямаме големи претенции. Къде обаче си виждала мъж,
който да е проумял това?
—Къде ходеше той, мамо?
Тя затвори очи.
—Яж си сандвича.
—Поръчки на Козоун ли е изпълнявал?
—Може би. –Но след това: –Не ми се вярва.
Кет издърпа стола назад, за да седне майка й. А майка й се тръшна на
стола така, сякаш някой я беше подсякъл под коленете.
—С какво се е занимавал? –попита Кет.
—Ти Гари помниш ли го?
—Кой? Мъжът на Фло ли?
—Същият. Нали помниш, че все киснеше по хиподрума? И проиграваше
парите им до последно. Фло с часове ревеше. Твоят чичо Томи пък пиеше
яко. Всяка вечер се прибираше, но не преди единайсет. Отбил се уж само за
едно в пъба, а то се проточило с часове. Мъжка им работа. Всеки от тях се
нуждаеше от нещо такова. Едни пиеха, други проиграваха парите си. Трети
ходеха по курви. По-големите късметлии опираха до църквата, но пък те
можеха да те усмъртят с лицемерната си набожност. Общото у всички беше
това, че истинският живот не им стигаше. Казвала ли съм ти какво викаше
дядо ти –моят баща?
Кет завъртя глава.
—Че ако мъжът разполагал с достатъчно храна, щял да поиска да му
поникне още една уста. Имаше и един по-неприличен вариант, ама ще ти
го спестя.
Кет се пресегна и хвана майка си за ръка. Напъна се да си спомни кога за
последен път й се беше случвало да посегне да погали собствената си
майка, но паметта й отказа да й услужи.
—Та какво за татко?
—Ти винаги си си въобразявала, че баща ти е онзи, който искаше ти да
се измъкнеш от тукашния живот. Но не беше той, а аз. Аз бях тази, която
си мечтаеше да види как се махаш оттук.
—Толкова ли ти е било писнало?
—Не. Това си беше моята орисия. Друг живот не съм имала.
—Не те разбирам, в такъв случай.
Майката стисна дланта на дъщеря си.
—Не ме карай да се връщам към неща, за които не желая да си спомням.
Каквото било –било. Миналото не можеш го промени. Но пък можеш да
го оформиш със спомените си. За моя живот аз си избирам кое да помня, а
не ти.
Кет си наложи да говори спокойно.
—Мамо?
—Кажи.
—Като те слушам, имам чувството, че твоето не са спомени, а илюзии.
—Какво значение има? –усмихна се майка й. –Нали и ти живя тук, Кет?
Кет се опря на облегалката си.
—Моля?
—Беше още малка наистина, но беше голяма умница, много зряла за
възрастта си. Обичаше баща си безпрекословно, но и ти забелязваше, че
изчезва. Забелязваше и фалшивостта в усмивките и милувките ми, когато
се прибереше. Но и ти извръщаше глава, нали?
—Само че вече не я извръщам –протегна отново ръка Кет. –Кажи ми,
моля ти се, къде ходеше той?
—Истината ли? И аз не я знам.
—Но знаеш неща, които не желаеш да ми кажеш.
—Татко ти беше добър човек. Грижеше се добре за теб и братята ти.
Учеше ви кое е добро и кое не. Работеше извънредно само за да ви осигури
възможността да следвате.
—Ти обичаше ли го? –попита Кет.
Майката изведнъж си намери работа: взе да плакне някаква чаша в
мивката, да прибира майонезата в хладилника.
—Ох, баща ти да знаеш какъв хубавец беше, като се запознахме. Нямаше
момиче, което да не копнееше да излиза с него. –Погледът й изведнъж се
отнесе нанякъде. –И аз не изглеждах съвсем зле в ония времена.
—Ти и сега си си хубава.
Майка й не обърна внимание на забележката.
—Обичаше ли го?
—Доколкото можех –отвърна тя и примига да прогони замечтания
поглед. –Но това никога не е достатъчно.
Д ВА ДЕ СЕ Т ИП ЕТ А Г ЛА ВА Кет тръгна обратно към станцията на седма линия. Последният
училищен звънец за деня, изглежда, току-що беше бил. Покрай нея
влачеха нозе млади хора с огромни раници, със забити надолу погледи,
вперени най-вече в смартфоните им. Размина се с две момичета в
униформи на мажоретки от подготвителния колеж „Сейнт Франсис“. За
ужас на всички свои познати, във втори курс и Кет беше кандидатствала за
екипа мажоретки в същото училище. И още помнеше как скандираха
отколешния призив: „Ние сме „Сейнт Фран“ и сме страшно стилни. А ако
не се чуваме, ще викаме по-силно“. Този лозунг се скандираше
многократно с все по-голяма и по-голяма сила, докато по някое време
почваше да звучи съвсем безсмислено. Спомни си с усмивка, че имаха и
един друг, за онези случаи, в които противниковият отбор сгафеше нещо.
След кратко ритмично припляскване извикваха: „Няма страшно, случва се.
Така и така ще ви бием“. Преди няколко години, когато попадна на мач на
колежанския отбор, й направи впечатление, че мажоретките вече не
викаха „ще ви бием“, а използваха политически по-коректното „ще ви
победим“.
Прогрес?
Тъкмо минаваше покрай къщата на Теси, когато клетъчният й телефон
иззвъня. Търсеше я Чаз.
— Получи ли ми текста?
— За номера на автомобила ли? Да. Благодаря ти.
— И според теб ли е задънена улица?
— Май така ще излезе.
— Щото на мен нещо ми се стори съмнително.
— Кое? – присви очи срещу слънцето Кет.
— Това, че в регистрацията ставаше дума за черен линкълн таункар. А не
за стреч-лимузина. Схващаш ли разликата?
— Боя се, че не.
— Стречовете се изработват по поръчка. Вземаш серийна кола, сваляш
всичко отвътре и буквално я срязваш на две. Дърпаш задницата назад,
монтираш фабрично изработеното удължение, след което я обзавеждаш
наново отвътре с бар, телевизия и всичко друго, което душата ти иска.
Покрай нея продължаваха да се точат млади хора на път към дома след
училище. Това пак й напомни за нейните младини, когато при излизане от
училище вдигаха страхотна гълчава. А тези, днешните деца, и дума не
обелваха. Само гледаха втренчено в телефоните си.
—Окей –каза Кет. –А това ще рече?
—Ще рече, че в регистрацията на колата на името на Джеймс Ишъруд
никъде не пише „стреч“. Може и на недоглеждане да се дължи, няма да е
за пръв път. Но аз все пак реших да позадълбая. И се оказа, че колата няма
и разрешително за луксозни превози. И това не е фатално. В случай че е
притежание на частно лице, подобно разрешително не е задължително.
Доколкото схващам обаче, гаджето не се казва Ишъруд. Прав ли съм?
— Прав си – потвърди Кет.
— Поради което задълбах още по-дълбоко. Колко му е? И взех че
позвъних на Ишъруд у дома му.
— И?
— Не го намерих. Чуй обаче най-същественото, окей? Ишъруд живее в
Айслип, но работи в някаква енергийна фирма, чието управление е в
Далас. И му се налага да лети често дотам. Дори в момента е в
управлението. Да не говорим, че е оставил колата си на летищния паркинг
за дълъг престой.
Кет усети как по гръбнака й бавно се спусна черен, ледовит мраз.
— При което някой е откраднал табелите му.
— Позна!
Само аматьорите крадат коли, с които да извършат престъпление.
Глупава работа. Полицията бива уведомена незабавно за всеки откраднат
автомобил. Но я вземи да откраднеш номер – особено пък преден – от
кола в гараж за дълготраен престой – ще минат дни, ако не и седмици,
докато се получи оплакване за липсата му. Да не говорим, че открадната
табела се открива много по-трудно в сравнение с открадната кола. Колата
винаги бива от определена марка и модел. Докато откраднатият номер –
особено ако си имал предвидливостта да го задигнеш от автомобил от
същата марка…
— Кет? – подсети я Чаз.
— Налага се веднага да проверим всички налични данни за Дейна
Фелпс. Да се опитаме и да пингнем телефонния й номер, за да установим
местонахождението му. И да се доберем до последните й есемеси.
— Това е извън юрисдикцията ни. Живеят в Кънектикът.
Предната врата на къщата на Теси се отвори и оттам излезе леля й Теси.
— Знам – каза Кет. – Я вземи да пратиш по електронната поща всичко, с
което разполагаш, на детектив Шуорц от грийнуичкото полицейско
управление. Аз ще му се обадя след малко.
И прекрати разговора. Какво става, по дяволите? Мина й през ум да
позвъни на Брандън, но реши, че е прекалено рано. Първо да дообмисли
нещата. Чаз в едно беше прав – случаят не е на тяхна територия. По това
спор няма. Да не говорим, че Кет се беше озовала междувременно и пред
куп лични проблеми, които й създаваха предостатъчно главоболия. Ще
прехвърлят всичко на Джо Шуорц, пък той да му мисли.
Теси се приближаваше с пълна пара към нея. А Кет се сети пак за оня
случай, когато беше на девет, беше се скрила зад кухненската врата и
слушаше как Теси плаче затова, че наново била бременна. Теси беше от
онзи вид хора, които маскират всичките си проблеми зад усмивка. Родила
беше осем деца за дванадесет години в ера, в която съпрузите бяха готови
от отходна яма да пият, нежели да сменят нечии пелени. Сега децата й се
бяха запилели из цялата страна, сякаш разхвърляни от сеяч великан. Едни
се местеха непрестанно. Поне едно продължаваше да живее в дома, в който
беше израсло. На Теси й беше безразлично. Нито имаше нужда от
компания, нито й беше неприятно. Приключила беше напълно с
майчинството –поне с трудоемката му част. Който иска –да стои, който не
ще –прав му път. Можеше да направи от време на време някой сандвич с
риба тон на Брайън, но не беше длъжна. Беше й все едно.
—Да нямаш ядове? –попита Теси.
—Всичко е наред.
В погледа на Теси се изписа недоверие.
—Що не поприседнеш за малко?
—С най-голямо удоволствие –съгласи се Кет.
От всички приятелки на майка й открай време най-много обичаше Теси.
При всичкия хаос и умора около себе си, Теси винаги намираше свободна
минута да си побъбри с малката тогава Кет. Кет все се притесняваше, че
само тя липсва на леля си Теси, докато по някое време взе да осъзнава, че
изобщо не е тегоба или задължение, а че на леля й Теси наистина й е
приятно да са заедно. Теси много трудно намираше общ език със
собствените си дъщери, а Кет, естествено, изживяваше същия проблем по
отношение на майка си. Човек можеше да си помисли, че помежду им е
налице някаква специална връзка –че Кет е трябвало да бъде дъщеря на
Теси или нещо такова –но по-вероятното обяснение май беше, че не бяха
родственици, което пък им позволяваше да се отпуснат в присъствието на
другата.
Току-виж се оказало, че фамилиарността –с ударение върху общия
корен с фамилия –наистина поражда през-рение.
Домът на Теси беше застаряла постройка в тюдориански стил – достатъчно просторна на вид, но пукаща се по шевовете, когато се
обитаваше от десет души. Алеята към гаража беше пресечена от ограда.
Теси отвори портичката и двете минаха в задния двор, където се намираше
скромната й градинка.
—Пак лоша година –оплака се Теси и посочи доматите. –С това
глобално затопляне не мога да улуча датите за разсада.
Кет приседна на пейката.
—Искаш ли да пиеш нещо?
—Не, благодаря.
—Хубаво –каза Теси и разпери ръце. –Разправяй тогава.
Кет взе, че й разправи.
—Малкият Уили Козоун –поклати глава Теси, след като Кет изчерпа
разказа си. –Знаеш, предполагам, че и той е от махалата. Израсна на
Фарингтън Стрийт, близо до автомивката.
Кет кимна.
—Беше съученик на по-големия ми брат Тери в „Бишъп Райли“. Козоун
беше кльощаво дете. Повърнал в първи клас, докато учели в „Сейнт Мери“.
Издрайфал се посред час право върху монахинята. И усмърдял цялата
класна стая. След тоя случай другите момчета взели да му се подиграват.
Да му викат Смръдльо, Вонливко и тем подобни прякори. А бе,
оригиналност, какво да ти разправям. – И завъртя глава. – А знаеш ли той
как сложил край на това?
— На кое?
— На подигравките.
— Не. Как?
— В пети клас пребил някакво дете до смърт. Отишъл на училище с чук и
му смял главата. Разцепил му черепа откъм тила с козия крак.
Кет се помъчи да не разкриви лицето си в гримаса.
— Това не го пише в досието му.
— Преписката я засекретили, или пък не успели да го осъдят – нещо
такова е станало. Изобщо всичко се потулило най-успешно.
Кет завъртя глава, не вярвайки на ушите си.
— Появеше ли се тъдява Козоун, из махалата настъпваше мор на кучета
и котки. От време на време намираха в боклука по някоя лапа. Само
толкоз. Нали знаеш, че цялото му семейство стана жертва на насилие.
— Знам – рече Кет. – И именно заради всичко, което казваш, не мога да
повярвам, че баща ми е работел за Козоун.
— Нямам представа кое как е било – отвърна Теси, пос-ле си намери
работа из градинката: да привързва растенията към прибодките.
— А какво ти е известно, Теси?
Тя заразглежда някакъв неоткъснат домат – все още не наедрял и
недозрял. После го пусна.
— Ти си живяла тук през цялото време – подсети я Кет. – И си била в
течение на изчезванията на баща ми.
— Бях. Само дето майка ти се правеше, че всичко е наред. Лъжеше ни
дори нас двете с Фло.
— Ти имаш ли представа къде може да е ходил?
— Конкретна представа нямам.
— Но все някакви идеи са ти идвали наум.
Теси престана да се занимава с доматите и се изправи в целия си ръст.
— Нещо силно ме смущава.
— А именно?
— Очевидното. От една страна, не ми влиза в работата. Не е и твоя
работа. Всички тези неща са станали много отдавна. И следва да се
съобразяваме с желанията на майка ти.
— Напълно разбираемо – кимна Кет.
— Благодаря.
— А от другата страна?
Теси седна до нея.
— Когато си млад, мислиш си, че всичко ти е ясно. Независимо дали си с
леви, или с десни възгледи, задължително смяташ противната страна за
идиоти. И едва когато поостарееш, почваш все повече и повече да
забелязваш и сивите оттенъци. Едва сега си давам сметка, че истинските
идиоти са онези, които са убедени, че знаят всички отговори. Нещата
никога не са толкова прости. Разбираш ли ме какво искам да ти кажа?
— Много добре.
— В никакъв случай не твърдя, че няма „добро“ и „лошо“. Имам само
предвид, че което е добре за един, невинаги е добре за друг. Одеве ми се
оплака, че майка ти смесвала спомените с илюзиите. Но и в това няма
нищо лошо. Тъкмо това й позволява да оцелее. Има хора, дето не могат без
илюзии. И хора като теб, които се нуждаят от отговори.
Кет чакаше.
—Освен това трябва да прецениш и болката –каза Теси.
—Коя болка?
—Ако споделя с теб онова, което знам, ще ти причиня болка. И то
вероятно –голяма. Но аз те обичам. И не желая да страдаш заради мен.
Кет си даваше сметка, че за разлика от Фло и майка й, Теси не е склонна
към мелодрама. И че такова предуп-реждение от нейна страна не биваше
да се възприеме лековато.
—Ще понеса страданието –рече.
—Не се и съмнявам. Да не говорим, че и тази болка трябва да поставя на
кантара срещу неяснотата на незнанието, която вечно ще те мъчи. Понеже
и тя не е никак лека.
—Бих казала, че дори е по-силната –допълни Кет.
—Не бих спорила по този въпрос –въздъхна издълбоко Теси. –Но има и
още един проблем.
—Да го чуем.
—Моите сведения. До едно се основават на чутото. Някакъв приятел на
Гари –ти нали го помниш Гари?
—Мъжът на Фло.
—Същия. Та някакъв приятел разправил на Гари, пък Гари разказал на
Фло, а Фло ми го снесе на мен. Така че кой знае каква глупост е стигнала до
ушите ми.
—Ти обаче не я възприемаш за глупост –вметна Кет.
—Така е. За мен не е глупост. Ами си е самата истина.
Теси май се канеше да изплюе камъчето.
—Не ме е страх –изрече Кет с най-благия тон, който можа да изкопчи от
себе си. –Кажи ми я.
—Баща ти си имаше любовница.
Кет примига двукратно. Не че Теси не я беше предупредила колко ще я
заболи от вестта. Но Кет имаше усещането, че досега думите по-скоро се
плъзгаха по повърхността и че тепърва им предстоеше да проникнат под
кожата й.
Теси не откъсваше погледа си от Кет.
—Мен ако ме питаш –чудо голямо! Та то поне половината женени мъже
в тоя град кръшкат –но случаят с баща ти беше по-специален по няколко
причини.
—От какъв род? –едва успя да преглътне Кет, докато се мъчеше да
подреди мислите си.
—Сигурна ли си, че не щеш нищо за пиене?
—Не, лельо Теси. Нищо ми няма. –Кет изправи гръбнак и се насили да
продължи: –Та в какво се различаваше случаят с баща ми?
—Първо на първо, май беше нещо постоянно. Баща ти прекарваше доста
време с нея. При повечето мъже връзките са за по една нощ, за някой и
друг час, я в стрипклуба, я някоя кратка свалка с колежка. С баща ти
нещата стояха много по-сериозно. Поне така се говореше, де. И затова от
време на време изчезваше. Предполагам, че са пътували някъде заедно,
макар да не знам със сигурност.
—А мама знаеше ли?
—Нямам представа, миличка. –Но после добави: –Според мен –да.
—Защо не се е разделила с него в такъв случай?
—И къде щеше да отиде, скъпа? Майка ти отглеждаше три деца. Той
беше главата на семейството, той изкарваше хляба. В ония години пред нас
нямаше никакъв избор. Да не говорим, че на всичко отгоре майка ти го и
обичаше. А и той нея.
—Ти, какво? Шегуваш ли се? –изпръхтя Кет.
—Ето, виждаш ли колко си млада –завъртя глава Теси. –Всичко ти се
струва толкова просто. И моят Ед си имаше приятелки. Ама да ти кажа ли
най-честно? На мен не ми пукаше. По-добре нея, отколкото мен, виках си.
Не стига, че бях заобиколена с деца, ами и все бременна бях, та най-
откровено казано, радвах се, като ме оставеше на мира. На млади години
надали можеш да си представиш подобно нещо, но и дотам се стига.
„Ясно – рече си Кет. – Баща ми си е имал любовница.“ В главата й
рикошираха какви ли не емоции. Но благодарение на придобитите умения
по йога, след като отбеляза наличието им, реши, че засега й е по-важно да
запази самообладание, поради което се отърси от тях.
— И още нещо има – разправяше Теси.
Кет вдигна глава и я изгледа.
— Недей да забравяш къде живеем. И какви сме. В какви времена
живеехме.
— Не те разбирам.
— За любовницата на баща ти говоря – рече Теси. – И пак ти повтарям:
така го разправил приятелят на Гари. Та ставаше дума за женен мъж с
чужда жена, нали? Нищо особено, в края на краищата. Никой е нямало да
го укори. Приятелите на Гари дори нямало да му обърнат внимание, ако не
било това, че приятелката на баща ти била… ъъ… черна.
При тези думи Кет пак примига, не знаейки как да ги възприеме.
— Черна? Афроамериканка, един вид, така ли?
Теси кимна.
— Според клюката – и пак ти казвам, тази клюка може да се дължи
единствено на расистките възгледи – някой бил споменал, че била
проститутка, която той преди това бил арестувал. И така се били
запознали, един вид. Не знам, хич не ми се вярва.
На Кет й се зави свят.
— Мама знаеше ли за това?
— Ако имаш предвид дали от мен го е чула – никога.
— Друго исках да кажа. – При което в ума й се появи нова мисъл: –
Чакай, казала й го е Фло, познах ли?
Теси не си направи труда нито да потвърди, нито да отрече
предположението й. Но ето че Кет си беше изяс-нила най-после друга
истина – за целогодишното мълчание между Фло и майка й. Явно Фло й е
казала за черната проститутка, а мама мигновено е изпаднала в
отрицание.
Но колкото и убийствена за емоциите й да беше тази вест – а Кет не
можеше да опише чувствата, които изпитваше в момента, освен това, че й е
тъжно – тя всъщност не беше свързана по никакъв начин с въпроса, който
я измъчваше. Ако трябваше да поплаче заради тази вест, можеше да го
стори по-нататък. Засега друго я вълнуваше: каква връзка е можело да има
всичко това с убийството на баща й.
—Знаеш ли как се е казвала жената? –попита.
—Не. Май не.
—Как така „май не“? – смръщи се Кет.
— Миличка, хайде стига толкова.
— Много добре знаеш, че не мога да спра дотук – каза Кет.
Теси гледаше навсякъде другаде, но не и в очите на Кет.
— Според Гари, на улицата работела под името Шугър.
— Като „захар“?
Теси сви рамене.
— Нямам идея доколко е вярно.
Ударите се сипеха един подир друг. На Кет й идеше да се свие на кълбо и
да ги изчака да отминат, но не разполагаше с подобен лукс.
— И имаш ли представа какво е станало с Шугър след като убиват баща
ми?
— Не – отвърна Теси.
— Тя да…
— Нищо повече не знам, Кет. И няма какво повече да се знае. – При
което Теси пак подхвана растенията. – Е, сега, след като ти разправих
всичко, какво смяташ да правиш?
Кет помисли, преди да отговори:
— Не съм много сигурна.
— Сега знаеш истината. Понякога и това трябва да ти е достатъчно.
— Понякога – съгласи се Кет.
— Но не и в този случай ли?
— Нещо такова – потвърди Кет.
— Истината може да е за предпочитане пред лъжата – заключи Теси, –
но невинаги те освобождава.
По това Кет не можеше да спори. Но и не очакваше да се чувства
освободена. Още по-малко очакваше пък да се почувства малко по-
щастлива. Просто очакваше…
Какво всъщност очакваше?
Тук нямаше какво повече да постигне. Майка й щеше да страда. Стагър,
макар и вероятно да е действал в името на дългогодишната му дружба с
баща й, се беше изложил на опасността да го подведат под отговорност за
възпрепятстване на правосъдието затова, че е убедил Монти Лебърн да
мълчи или да промени показанията си. Истината й беше вече ясна. Поне в
достатъчна степен.
— Благодаря ти, лельо Теси.
— За кое?
— За разказа ти.
— За разлика от друг път, надали ще мога да кажа „За мен беше
удоволствие“ – наведе се леля й Теси да си вземе лопатката. – Но ти няма
да оставиш тая история неразнищена, доколкото те познавам, нали, Кет.
— Няма начин.
— Дори с риск да причиниш страдания на куп народ?
— Дори тогава.
Теси кимна, после заби лопатката в рохкавата пръст.
— Взе да става късно, Кет. Може би ще е най-добре да си вървиш у дома.
* * *
Взе да осмисля наученото едва в метрото към къщи.
Никак нямаше да й е трудно да се почувства гневна, предадена,
отвратена.
Баща й открай време беше нейният герой. Тя, разбира се, си даваше
сметка, че той не е идеален, но за нея той си оставаше човекът, който се
беше покатерил на стълбата да й закачи луната. Тя най-искрено му беше
повярвала, че е извадил стълбата от гаража и е окачил луната специално
заради нея – но, като се замислиш, разбира се, си даваш сметката, че и
това е било лъжа.
Понякога си беше представяла, че баща й изчезва, за да спаси живота на
някакви хора; че работи под прикритие и върши велики, смели дела. И
едва сега беше научила, че баща й е зарязвал и е докарвал до ужас цялото
си семейство не за друго, а за да живее тайно с някаква проститутка.
И тъкмо в тази посока можеше най-лесно да насочи чувствата си – към
отвращението, гнева, чувството за измяна, дори и към омразата.
Но, както я беше предупредила Теси, животът почти никога не е толкова
елементарен.
Преобладаващото й чувство обаче беше мъката. Мъката по баща, за
когото семейният живот е бил толкова нещастен, че се е принудил да
живее в измислена от него лъжа. Мъка и за майка й – най-вече по
очебийните причини: че е била принудена и тя да живее в тази лъжа; а
след като внимателно обмисли въпроса – мъка и заради факта, че
новината не я беше шокирала нея, Кет, толкова, колкото в момента й се
искаше да вярва. Вероятно в подсъзнанието си Кет беше подозирала за
наличието на точно такава гадост. Нищо чудно именно на това да се
дължаха напрегнатите й отношения с майка й – на някакво тъпо,
подсъзнателно убеждение, че майка й не правеше достатъчно, за да е
щастлив баща й, заради което той щеше да се махне, а Кет умираше от
ужас при мисълта, че той може повече да не се върне и че за всичко ще е
виновна майка й.
Запита се и дали поне Шугър – ако това й е било името – е успявала да
носи щастие на баща й. Бракът му не се отличаваше с буйни страсти.
Личеше си уважението, сплотеността и задружността, но дали пък баща й
не беше постигнал с другата нещо граничещо с романтичната любов?
Какво му е пречело да се чувства щастлив с другата, забранената жена? И
какво би трябвало да е отношението на Кет в такъв случай? Гняв и чувство
за измаменост ли да изпитва – или един вид радост за това, че баща й е
намерил нещо, което му е било присърце?
Най-вече изпитваше желанието да се прибере и да се нареве.
Телефонът й се включи в мрежата едва след като Кет излезе от тунела на
метрото. Имаше три пропуснати повиквания от Чаз. Щом излезе на
нивото на улицата, Кет моментално му се обади.
— Какво става? – попита го.
— Адски скапано звучиш.
— Тежък ден.
— Може още да ти се стежни.
— Какво искаш да кажеш?
— Получих нещо във връзка с швейцарската сметка. И ми се струва, че
няма да е лошо да го видиш.
ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
На Тайтъс взе да му писва от сводничеството.
Светът ставаше все по-опасен, по-коварен, та дори и по-досаден. Щом
човек се захване с някое добро предприятие, веднага му се лепват куп
прекомерно склонни към насилието тъпанари. На първо място мафията,
която се натискаше да му стане съучастник. За мързеливите това си беше
начин за лесно печелене на пари: гаври се с някое отчаяно момиче,
принуждавай я да изпълнява всичко, което й кажеш, и само събирай
мангизите. Духовният му наставник Луис Кастмън отдавна го нямаше.
Сигурно се беше оттеглил на някой тихоокеански остров. По същия начин,
по който лиши от значимост куп търговци на дребно и посредници,
интернетът направи и сутеньорите далеч по-малоценни. Връзката
„проститутка–клиент“ беше станала много по-гладка и ефективна
благодарение на мрежата и на по-едромащабните оператори, които
погълнаха дребните сводници така, както веригата „Хоум Депо“ бе
ликвидирала кварталните магазинчета за железария и електроматериали.
Проституцията бе престанала да осигурява необходимия размах на
Тайтъс. Рисковете бяха взели да надделяват над изгодите.
А и както и във всеки друг бизнес, щом някой негов аспект станеше
демоде, най-предприемчивите му представители моментално откриваха
нови насоки за развитие. Докато вредеше на местната търговия, в същото
време техниката разкриваше нови светове онлайн. Известно време и
самият Тайтъс се изявяваше в консолидационния бизнес, но и тази
дейност навлезе в някаква рутина, не му влезе под кожата – омръзна му по
цял ден да виси пред компютъра и да урежда срещи и сделки. Оттам се
прехвърли към интернет измамите в комбина с неколцина съдружници от
Нигерия. Но не се отдаде на лесно откриващите се спам имейли,
призоваващи за помощ за длъжник или предлагащи на получателя да
преведе огромна сума зад граница срещу тлъсто възнаграждение. Тайтъс
открай време специализираше в областта на съблазънта – взаимната
обвързаност между секса и любовта. Известно време поддържаше своята
„най-романтична“ измама – превъплътил се бе в ролята на военнослужещ
в Ирак или Афганистан. Създаваше в социалните мрежи фалшиви
профили на военни, после се залавяше да ухажва по интернет отзовалите
се неомъжени жени. Едва след известно време ги молеше „с най-голяма
неохота“ да му помогнат да си купи лаптоп или самолетен билет, та да
могат да се срещнат лично, или за да си плати физиотерапията след
получено в хода на бойните действия нараняване. Потрябваше ли му
спешно някоя сума, Тайтъс се превъплъщаваше във военен, когото
изпращат внезапно в театъра на бойните действия, което го принуждавало
да продаде по спешност автомобила си на извънредно изгодна цена;
изпращаше на заинтересувалите се фалшиви регистрационни документи и
сведения и изискваше от тях да преведат парите по сметки, които не бяха
на неговото име.
И при тези измами го измъчваха проблеми. Първо, сумите бяха
прекалено скромни за усилията, които влагаше, за да ги изкара. Хората
бяха наивни, но, за жалост, бързо поумняваха. И второ, както при всеки
друг печеливш бизнес, щом се разчуеше, аматьорите моментално
нахлуваха. Криминално-следственият отдел на въоръжените сили взе да
издава редовни предупреждения и най-сериозно да преследва
извършителите. За съдружниците му в Западна Африка това можеше и да
не е голям проб-лем. Но по отношение на Тайтъс можеше да се окаже
съвсем сериозен.
Но най-важното е, че беше „мижава работа“, написано с възможно най-
ситното „м“. А бидейки истински бизнесмен, Тайтъс търсеше начини да се
развива и да капитализира дейността си. Вярно, измамите представляваха
известна крачка в сравнение със сутеньорското му минало, но достатъчно
голяма ли беше тя? Нуждаеше се от нови хоризонти – от нещо по-
мащабно, по-бързо, по-печелившо и абсолютно безопасно.
Тогава Тайтъс вложи почти всичките си спестявания в ново
предприятие. А то, веднъж потръгнало, взе да му носи баснословни
печалби.
Във фермата влезе Клем Сайсън – новият шофьор, облечен в черния
костюм на Клод.
— Добре ли ми стои?
Малко му висеше на раменете, но щеше да върши работа.
— Надявам се да си наясно с инструкциите.
— Напълно.
— И никакви отклонения от набелязания план – натърти Тайтъс. –
Разбра ли ме?
— Разбира се. Карам я директно тук.
— Отивай да я вземеш, в такъв случай.
* * *
Смяната на Чаз беше изтекла, та с Кет се срещнаха в апартамента му в
елегантния Лок-Хорн Билдинг на ъгъла на Парк Авеню и 46-а улица. Кет
беше идвала тук на служебно парти две години по-рано, по времето, когато
Стейси излизаше с оня плейбой, който се явяваше собственик на сградата.
Плейбоят, който се казваше Уилсън, или Уиндзър, или нещо подобно –
подчертано богаташко фамилно име, – беше поразително богат и красив,
но впоследствие, ако можеше да се вярва на клюката, беше откачил а ла
Хауард Хюз и започнал да живее в пълна изолация от света. Съвсем
наскоро част от офис етажите на сградата бяха преустроени в жилищни.
Та именно тук живееше Чаз Феърклоф. Моменталният, макар и очебиен
извод: никак не е зле да произхождаш от много богат род.
Чаз й отвори по бяла риза, разкопчана с едно копче в повече, отколкото
бе необходимо, за да разкрива така идеално обезкосмените му мишци, че в
сравнение с тях и бебешко дупе би изглеждало брадясало. Захили й се с
идеалните си зъби.
— Заповядай.
Тя огледа апартамента.
— Пиши ме „изненадана“.
— Моля?
Кет беше очаквала да попадне в мъжка пещера или ергенска квартира, а
се озова в едва ли не прекалено стилен апартамент, обзаведен със
старовремска ламперия, антики, гоблени и ориенталски килими,
намекващи скромно за финансовите възможности на обитателя му.
— Декора – уточни Кет.
— Харесва ли ти?
— Да.
— Знам. Майка ми го напълни със семейни реликви и какво ли не. Канех
се да го осъвременя, за да отговаря повече на характера ми, нали ме
разбираш, но впоследствие установих, че мацките страшно си падат по
такъв интериор. Прави ме да изглеждам по-префинен и въобще.
Е, вече можеше да не е изненадана.
Чаз мина зад бара и извади бутилка 25-годишен скоч „Макалън“. Кет се
облещи.
— Ти пиеш скоч, доколкото знам – каза той.
Тя направи усилие да не оближе устни.
— Мисля, че точно сега не е моментът.
— Кет?
— Кажи.
— Зяпнала си в това шише така, както аз се заплесвам по пищните цици.
— Пищни ли? – намръщи се тя.
Чаз се нахили с равномерно подредените си зъби.
— Опитвала ли си 25-годишното?
— Не, но веднъж пробвах 21-годишното.
— И?
— И бях готова да се омъжа за него.
Чаз грабна две чаши за уиски.
— Това го продават за към осемстотин долара шишето.
Наля в двете чаши и й подаде едната. Кет я държеше нежно в дланите
си, сякаш беше пърхащо пиленце.
— Наздраве.
Тя отпи съвсем малко. Със затворени очи. Не можеше да си представи да
вкусва такава напитка и да гледа.
— Как ти се струва? – попита я той.
— Не се учудвай, ако те застрелям, за да си тръгна с бутилката.
— Ами дай тогава да отметнем първо работата – разсмя се Чаз.
Кет насмалко да завърти глава и да му каже, че работата може и да
почака. Нямаше никакво желание да слуша за швейцарската банкова
сметка. Онова, което съвсем наскоро беше научила за живота си – и за
живота на родителите й, – тепърва започваше да руши умствените й
блокади. Всяка къща на всяка улица не е нищо повече от фамилна фасада.
Оглеждаме я, представяме си какво има зад нея, но всъщност никога
нямаме и най-малката представа. Нищо чудно, че и тя се беше подлъгвала
по същия начин. Такава грешка можеше да се прости. Но това, да е била от
вътрешната страна, да е живяла зад фасадата, без да е добила поне
мъничко представа за мъката, за разбитите мечти, за лъжите и заблудите,
които са били буквално под носа й – нищо чудно, че на Кет й идеше да не
прави нищо друго, освен да се отпусне на безупречния кожен диван, да
отпива от суперпървокласното питие и да се остави във властта на
прекрасното претръпване.
—Кет?
—Слушам те.
—Каква е тая история между теб и капитан Стагър?
—Не ти трябва да се навираш в нея, Чаз.
—Скоро ли ще се връщаш на работа?
—Не знам. И няма значение.
—Сигурна ли си?
—Абсолютно. –Време беше да смени темата. –Останах с убеждението,
че искаш да ме видиш във връзка с шифрованата швейцарска банкова
сметка.
—Така е.
—Е, и?
Чаз остави чашата си.
—Изпълних молбата ти. Свързах се с твоя човек в Министерството на
финансите. Помолих го само да я включи в техния списък на наблюдавани
сметки. А той е огромен, между нас казано. Имам чувството, че
федералната данъчна служба преследва тайните швейцарски сметки с
пълна сила, а швейцарците яко се опъват. Обръщат внимание само ако
нещо намирисва силно на тероризъм, а останалите са оставени на
изчакване. Така че се съмнявам да са се задействали точно по тази.
—Какво значи „да са се задействали“?
— Ти нали каза, че била нова?
— Да. Предполага се Дейна Фелпс да я е открила съвсем отскоро.
— По-точно?
— Не знам. Според финансиста й го направила само преди два дни,
когато прехвърлила средствата по нея.
— Не може да бъде – възрази Чаз.
— Защо мислиш така?
— Защото някой вече е успял да пусне сигнал за подозрителна дейност.
Сега вече и Кет остави чашата.
— Кога?
— Преди седмица.
— И имаш ли представа какво гласи сигналът?
— Че жител на щата Масачузетс е превел по същата сметка над триста
хиляди долара.
Чаз отвори лаптопа върху масичката за кафе и взе да пише.
— Името на човека, който е направил превода? – попита Кет.
— Не е упоменато в сигнала.
— А името на подалия СПД-то?
— Някой си Асгар Чубак. Съдружник в инвестиционна компания,
наричаща се „Парсънс, Чубак, Митник енд Бушуел Инвестмънтс енд
Сикюритийз“, със седалище в Нортхамптън, Масачузетс.
И Чаз завъртя лаптопа към нея. Уеб страницата на „Парсънс, Чубак,
Митник енд Бушуел“ беше дигитален вариант на ръчно изработените
върху картон слонова кост визитки и гравираните емблеми – опулентен –
пищен, луксозен, буржоазен – дизайн, който обявяваше на всеки с по-
малко от осемцифров портфейл изобщо да не си прави труда да влиза.
— Съобщи ли на детектив Шуорц? – попита Кет.
— Още не. Честно казано, откраднатият номер на автомобила изобщо не
го впечатли.
Сайтът предлагаше линкове към управление на лични състояния,
институционални услуги, глобални инвестиции. Под път и над път се
споменаваше за конфиденциалност и дискретност.
— Тия изобщо няма да пожелаят да разговарят с нас – отбеляза Кет.
— Грешиш.
— В смисъл?
— И аз си помислих същото, но взех че им звъннах – каза Чаз. – Той
няма нищо против. Дори ти уговорих среща.
— С Чубак?
— Ъхъ.
— За кога?
— По всяко време тази вечер. Секретарката му каза, че щял да работи
цяла нощ със задграничните пазари. И което е най-странното, имам
чувството, че той изгаря от желание да говори. Пътуването не би трябвало
да ти отнеме повече от три часа. – Затвори лаптопа и се изправи. – Ще те
откарам.
Това вече не се понрави особено на Кет. Вярно е, че имаше доверие в Чаз
и така нататък, но все още не му беше споменала куп подробности, най-
вече за личната си връзка с Джеф-Рон. Само това оставаше да се разчуе из
участъка. Да не говорим, че въпреки всичкия напредък, който беше
белязал, цели три часа в автомобил с Чаз – шест с връщането – все пак
щяха да й дойдат прекалено.
— Ще отида с моята кола – каза. – А ти стой тук, в случай че ни потрябва
поддръжка.
Очакваше той да се запъне. Но не позна.
— Окей – рече. – Но все пак с моята ще стигнеш много по-бързо. Да
вървим. Гаражът ми е на съседната пряка.
* * *
Марта Паке примъкна куфара си до вратата. Самият куфар беше стар:
или навремето още са ги правели без колелца, или Харолд още тогава се е
проявил като циция. Харолд поначало мразеше да пътува, ако не се
смятаха ходенията му до Лас Вегас два пъти в годината с приятелите му по
чашка – пътувания, от които участниците обикновено биваха масово
посрещани с двусмислени намигвания и подхилквания. На тези си
„излети“ ходеше със специалната си ръчна чанта „Тъми“ – която била само
за негово лично ползване, – но той и нея я беше отнесъл заедно с почти
всичко друго ценно от апартамента им преди години, когато тръгнаха
окончателно да се развеждат. Харолд реши да не си губи времето със
съдилища, ами нае под наем камион от „Ю-Хол“, натовари где що докопа
от апартамента и й се озъби:
— Ха да те видя как ще си го върнеш, кучко.
Много вода изтече оттогава.
Марта погледна навън през прозореца.
— Пълна лудост – рече на сестра си Санди.
— Веднъж се живее.
— А бе, знам, ама…
— Пък и ти си си го заслужила – прегърна я през раменете Санди. –
Мама и татко щяха да се зарадват.
— Е, в това вече се съмнявам – вдигна вежда Марта.
Родителите й бяха силно вярващи хора. След годините домашен тормоз
от ръцете на Харолд – не му е тук мястото да навлизаме в подробности –
Марта се беше принудила да се върне у дома, за да помага на баща си в
грижите за смъртно болната й майка. Но както често се случва, първи се
спомина здравият й баща – от инфаркт преди шест години. Майка й най-
после си отиде миналата година. Макар да беше категорично убедена, че
ще отиде в рая при баща й и непрестанно питаше кога най-после ще дойде
този ден, майка й се бори докрай – драпаше и понасяше какви ли не
болезнени лечения, само и само да не се измъкне от „бренната обвивка“.
През цялото време Марта не се отдели от майка си, а живя с нея като
нейна болногледачка и събеседник. Нямаше нищо против. Майка й дума
не даваше да се издума по въпроса да постъпи в приют или старчески дом,
нито дори да наемат някой да я гледа, а на Марта, която толкова силно я
обичаше, сърцето не й даваше да спомене подобно нещо.
— Достатъчно дълго се лишава от свой собствен живот – напомни й
Санди. – Време ти е и ти да се повеселиш.
Което си беше самата истина, съгласи се наум Марта. На няколко пъти
след развода се беше опитвала да завърже нова връзка, но покрай грижите
по майка й, а и заради притесненията след Харолд, нищо не се получи.
Никой обаче не чу Марта да се оплаква. Не й беше в характера. Напротив,
доволна беше от житейския си път. Нито беше искала, нито беше очаквала
нещо повече. Не че не си беше позволявала да мечтае.
— Един-единствен човек е способен да промени живота ти – каза Санди.
– Самата ти.
— Така е.
— Не можеш да отвориш нова страница в живота си, ако все
препрочиташ предходната.
Санди страшно си падаше по всякакви житейски мъдрости. И всеки
петък качваше по някой и друг афоризъм на стената си във фейсбук,
обикновено придружени със снимки на цветя, прекрасни залези и тем
подобни. И макар да не беше авторът на нито един, заглавието над тях
гласеше „Мъдростите на Санди“.
Пред дома й спря черна лимузина. И Марта усети как нещо я стегна за
гърлото.
— О, Марта, виж каква прекрасна кола те взема! – изписука Санди.
Марта се беше заковала намясто. И не помръдна дори след като
шофьорът слезе и тръгна към входната врата. Преди месец, след сума ти
кандърми от страна на Санди, най-после се беше записала в служба за
запознанства в интернет. И за своя най-голяма изненада, почти
моментално поде онлайн флирт с прекрасен мъж на име Майкъл Крейг. От
самото начало беше сметнала всичко за пълна лудост – съвсем не в неин
стил – и се беше присмяла на цялата тази детинщина, на тези днешни
младежи, дето не биха разпознали истинската романтична връзка дори
ако същата ги ухапеше по задниците, понеже прекарваха цялото си време
пред екраните и така и не виждаха човека насреща лице в лице и така
нататък, и бла-бла-бла.
А ето че и самата тя се беше натресла на подобна ситуация.
Не че не отчиташе предимствата на зачеването на една връзка по
интернет. В началото няма никакво значение как изглеждаш (освен на
снимките си). Може да си несресана, негримирана, да имаш храна по
зъбите –нищо от тези неща не се вижда. А това ти позволява да се
отпуснеш, да не се натягаш. Освен това не виждаш и разо-чарованието,
изписано върху лицето на ухажора ти, и приемаш, че той се смее на всяка
твоя дума и действие. И ако накрая нищо не се получи, поне няма да ти се
налага да се притесняваш, че може да го срещнеш някой ден в кварталната
бакалница или в крайградския мол. С една дума, осигурява ти дистанция,
така че да бъдеш онова, което си, и да свалиш гарда.
Кара те да се чувстваш в безопасност.
Колко сериозна може да е в крайна сметка една такава връзка?
Потисна появилата се на лицето й усмивка. Връзката им се беше
разгорещила –не му е тук мястото да навлизаме в подробности –и се беше
разпростряла върху все пòи по-интимни области, докато в един момент
Майкъл Крейг не се беше предал и не й написа частно съобщение: Дай да
зарежем тая работа и да се срещнем лично!
И сега се сещаше Марта Паке как при това послание остана вкаменена
пред компютъра в режим „пълно изчервяване“. Ох как беше закопняла за
истински допир, за онази физическа близост с мъж, за която открай време
си беше мечтала. Толкова години беше прекарала в самота и страх, но ето
че най-сетне беше срещнала такъв човек. Но смееше ли да предприеме
следващата стъпка? Затова отговори доста уклончиво на Майкъл. Не й се
щяло да рискува онова, което е възникнало дотук помежду им – но пък и
нали той я подтикна, запитвайки я с разбиране посвоему: а какво толкова
беше възникнало помежду им?
Нищо, като се замислиш. Пушек и огледала. Ами ако се срещнеха лице в
лице и химията помежду им се окажеше толкова силна, колкото беше
онлайн…
А ако не беше? Ами ако – както сигурно се случваше в повечето случаи –
при срещата си изпитаха пълно разо-чарование един от друг? Точно това
разочарование, от което тя най-много се боеше?
Марта предпочиташе да не насилват нещата. Помоли го да прояви
търпение. Той се съгласи, но при интимната връзка това много трудно се
получава. Интимната връзка не търпи застой. Тя или става още по-близка,
или се влошава. И тя взе да усеща как Майкъл бавничко и полека започна
да охладнява. Ами да, разсъждаваше тя. Той е мъж със своите си нужди и
желания, така както и тя е жена.
И колкото и странно да й се струваше сега, тогава Марта посети фейсбук
страницата на сестра си и на фона на разбиващи се в брега морски вълни
прочете следния афоризъм:
„Не съжалявам за стореното, а за онова, което не сторих, когато имах
възможност.“
Никъде не се споменаваше кой е авторът на тази мъдрост, но тя прободе
Марта право в сърцето. Знаеше си тя от самото начало: интернет връзката
за нищо не струва. Може и да свърши работа за първоначално
запознанство, а то може после и да пламне. Да ти носи и радост, и болка.
Но цялата тази фалшива реалност е до време. В крайна сметка се оказва
театро.
От нея зависеше дали ще изгуби нещо дребно, или ще спечели нещо
огромно.
Тъкмо заради това Марта се беше спряла на вратата и гледаше
приближаващия се шофьор с ужас и вълнение едновременно. Освен дето
на стената на Санди беше прочела и друга мисъл –за поемането на
рискове и необходимостта всеки ден да правиш по нещо, което те плаши.
Ако в това се криеше по някакъв начин смисълът на живота, то Марта
беше прекарала своя, без да изживее дори един-единствен миг.
За пръв път изпитваше подобен страх. И никога досега не се беше
чувствала толкова жизнена.
Санди я награби в обятията си. Марта отвърна на прег-ръдката.
—Обичам те –каза й Санди.
—И аз.
—Пожелавам ти най-разкошното преживяване на света, чуваш ли?
Марта кимна, усещайки как още малко и ще се разплаче. Шофьорът
почука на вратата. Марта му отвори. Онзи се представи с името Майлс и
взе куфара й.
—Заповядайте, мадам.
Марта го последва до колата. Подире й дойде и Санди. Шофьорът
положи куфара в багажника и й отвори вратата. Санди пак я прегърна.
—Обаждай се, ако има нещо –заръча й.
—Обезателно.
—Ако нещо не ти хареса или поискаш да се върнеш…
—Ще ти се обадя, Санди. Обещавам ти.
—Толкова хубаво ще ти е, че няма и да се сетиш –каза й през сълзи
Санди. –Но напълно заслужаваш щастието си.
Марта се насили да не ревне и тя.
—До ново виждане след два дни.
И се настани на задната седалка. Шофьорът затвори вратата. Седна на
мястото на водача и я подкара към новия й живот.
ДВАДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА
Чаз притежаваше ферари 458 „Италия“ с цвят, който той упорито
определяше като пчелножълт.
— Пиши ме „неизненадана“ – намръщи се Кет.
— Викам й мацоловката – обяви Чаз и й подаде ключодържателя със
Супермен.
— По-добре да я беше нарекъл „свръхкомпенсаторката“.
— Ъ?
— Няма значение.
Три часа по-късно, когато женският глас на джипиеса обяви „Стигнахте
до крайната точка на пътуването си“, Кет можеше да се обзаложи, че е
станала някаква грешка.
Провери двукратно адреса. Точно тук трябваше да е: Търнбул Роуд,
номер 909, Нортхамптън, Масачузетс. Адресът – и според интернет, и
според онлайн указателя „Жълти страници“ – на главната кантора на
„Парсънс, Чубак, Митник енд Бушуел Инвестмънтс енд Сикюритийз“.
Паркира на улицата между две заведения – „Събуей“ и фризьорски
салон на някоя си Пам. Очаквала беше да попадне на някакво подобие на
„Лок-Хорн Инвестмънтс енд Сикюритийз“, макар и в умален
провинциален мащаб, а се озова пред сграда, наподобяваща по-скоро на
непод-държан пансион във викториански стил, с присъщата за този тип
заведения врата в цвят розова сьомга и с вехнещ бръшлян по бяло дървено
скеле.
На верандата за отдих се полюляваше възрастна дама по пеньоар.
Разширените вени на нозете й можеха да служат за градински маркучи.
— Да ви помогна? – попита дамата.
— Имам среща с господин Чубак.
— Той се спомина преди четиринадесет години.
Кет изобщо не беше очаквала подобен отговор.
— Асгар Чубак?
— А, вие Чуи ли търсите? Като казахте „господин“, си помислих за баща
му, нали ме разбирате? За мен той си остава „малкия ми Чуи“. – Засили
леко люлеенето на стола, че да може да стане. – Елате с мен.
За нула време й мина мисълта, че май трябваше да вземе Чаз със себе си
за подкрепление. Възрастната дама я въведе в сградата и отвори вратата
към мазето. Кет не посегна за пистолета си, но си даде точна сметка къде
точно се намира той и – както редовно й се случваше – отработи мислено
движението, с което щеше да го извади.
— Чуи?
— Какво пак, мамо? Имам си работа.
— Търсят те.
— Кой?
Възрастната дама погледна към Кет, а Кет се провикна:
— Детектив Донован от нюйоркското полицейско управление.
Огромен колкото канара мъж се измъкна изпод стълбите към мазето.
Оредялата му коса беше вързана на малка опашчица. Лицето му беше
кръгло и запотено. Обут беше в торбести карго шорти, а на тениската му
пишеше „Отбор по туъркинг – капитан“.
— А, вие ли сте. Заповядайте.
— Искате ли портокалов сок?
— Не, благодаря – заслиза Кет по стълбите.
Чубак я чакаше в долния им край. Обърса длан о ризата си, преди да й
подаде месестата си лапа.
— Всички ми викат Чуи.
Беше на около тридесет-тридесет и пет, с шкембенце колкото топка за
боулинг и с мощни, бледи нозе, приличащи на мраморни колони. В ухото
му беше напъхана слушалка за блутут. Облицованият в ламперия сутерен с
картините на клоуни и високите кантонерки й напомни за кабинета на
Майк Брейди. За бюро служеха три подредени П-образно дърводелски
тезгяха, отрупани с какви ли не екрани и компютри. Върху големи бели
пиедестали стояха два огромни кожени фотьойла, по чиито облегалки за
ръцете бяха монтирани разноцветни копчета.
—Значи, вие сте Асгар Чубак –констатира Кет.
—Предпочитам да ми викате Чуи.
—И сте старши съдружник в „Парсънс, Чубак, Митник енд Бушуел“?
— Същият.
Кет се озърна.
— А кои са Парсънс, Митник и Бушуел?
— Три приятелчета, с които играех баскетбол в пети клас. Просто
включих имената им в названието на фирмата. За да звучи по-тежкарско,
нали ме разбирате?
— Тоест цялата ви инвестиционна компания…
— … се състои от мен. Точно така. Задръжте за секунда. – И чукна по
слушалката за блутут. – Да, Тоби. Не, засега не бих ги продал. Погледна ли
движението на стоковите акции във Финландия? Имай ми доверие. Окей, в
момента съм с друг клиент. Ще ти се обадя по-късно.
И пак чукна блутута, да приключи разговора.
— А секретарката, с която партньорът ми е разговарял, майка ви ли е
била?
— Не, пак аз. В телефона ми има вградено устройство за промяна на
гласовете. Така че при нужда, ако клиентът ми иска да се посъветва
допълнително с друг, мога да съм и Парсънс или Митник, или Бушуел.
— Това не представлява ли измама?
— Не виждам защо. Пък и ако трябва да съм откровен, при печалбите,
които реализират, на клиентите ми им е абсолютно безразлично. – Чуи
освободи широките фотьойли от оставените отгоре им джойстици и
игрални конзоли. – Седнете.
Кет се покачи на пиедестала и седна.
— Имам чувството, че това кресло ми е познато отнякъде.
— Това са креслата на капитан Кърк от сериала „Стар Трек“. Дубликати
са, за съжаление. Не успях да се сдобия с оригиналните. Харесват ли ви?
Сериозно? Не съм голям фен на „Стар Трек“. Повече ми харесваше
„Бойната звезда „Галактика“. Но иначе са адски удобни като кресла, не сте
ли съгласна?
Кет остави въпроса му без последствие.
— Доколкото разбирам, наскоро сте пуснали сигнал за подозрителна
дейност по отношение на определена банкова сметка в Швейцария.
— Така е. Но какво общо имате вие с тази работа?
— Моля?
— Казахте, че сте от нюйоркското полицейско управление, нали? А СПД-
та се изпращат до Мрежата за контрол върху финансовите престъпления и
попадат под юрисдикцията на Министерството на финансите на САЩ, а не
на градските полиции.
Кет положи ръце върху страничните облегалки, като внимаваше да не
натисне случайно някое копче.
— Въпросната сметка се появи в случай, който аз разследвам.
— По какъв начин?
— Засега не възнамерявам да обсъждам този аспект.
— Жалко – стана от фотьойла си Чуи и слезе от пиедестала. – Позволете
ми да ви изпратя.
— Все още не сме свършили, господин Чубак.
— Чуи – поправи я той. – Аз пък смятам, че няма за какво повече да
разговаряме.
— Мога да подам сигнал за фирмата ви.
— Никой не ви спира. Аз съм правоспособен финансов съветник, който
сътрудничи на банкова институция, зас-трахована към Федералната
корпорация за гарантиране на депозитите. А това ми дава пълна свобода
по отношение на названието на фирмата ми. Сигнала за подозрителна
дейност внесох, понеже спазвам закона и имах определени съмнения, но
нямам никакво намерение да издавам безпричинно нито клиентите си,
нито финансовите им тайни.
— От какъв род бяха съмненията ви?
— Съжалявам, детектив Донован. Или ще ми кажете за какво точно сте
дошли, или ще съм принуден да ви помоля да си вървите.
Кет обмисли какъв ход да предприеме, но зрелият мъж с детинското име
Чуи не й беше оставил голям избор.
— Разследвам друг случай, при който лице е депозирало солидна сума в
шифрована швейцарска банкова сметка.
— И то по сметката, за която аз съм сигнализирал? – попита Чубак.
— Да.
Той пак седна и забарабани с пръсти по многоцветния пулт на капитан
Кърк.
— Хмм.
— Както съвсем основателно изтъкнахте преди малко, аз не съм
служител на Министерството на финансите. Така че изобщо не ме
интересува дали вашият клиент пере пари, или укрива данъци.
— И какво по-точно разследвате?
Кет реши да заложи всичко с надеждата да го шокира дотам, че да й
открехне някоя подробност.
— Изчезнала жена.
Чубак зяпна насреща й.
— Сериозно ли говорите?
— Напълно.
— И смятате, че моят клиент е замесен по някакъв начин?
— Честно казано, не разполагам с никаква улика. Но точно такава търся.
Финансовите нарушения ни най-малко не ме вълнуват. Но ако
възнамерявате да прикривате ваш клиент, който може да е участвал в
отвличане…
— Отвличане?
— … или в похищение, не знам…
— О, не. В никакъв случай. Ама вие сериозно ли говорите?
Кет се приведе към него.
— Моля ви да ми разкажете онова, което ви е известно.
— Нещо никак не ми се връзва в цялата тази работа – каза Чубак. И
посочи тавана. – Тази стая е пълна с охранителни камери. И те записват
всичко казано от нас. Така че искам да ми дадете думата си – като си давам
сметка, че възможностите ви са ограничени, – че ще помогнете на клиента
ми и няма да го подложите на агресивно съдебно дирене.
„Да го.“ Е, поне вече знаеше от кой пол е клиентът му. И не взе изобщо
да шикалкави. Така или иначе, записът му нямаше да бъде приет за
доказателство от нито един съд.
—Имате думата ми.
—Клиентът ми се казва Джерард Ремингтън.
Претърси съхранената в мозъка й база данни, но името нищо не й
говореше.
—С какво се занимава?
—Химик-фармацевт е.
Пак нищо.
—И какво точно се случи?
—Господин Ремингтън ми нареди да прехвърля почти всички средства
от сметката му във въпросната швейцарска сметка. Което, между другото,
не е незаконно.
Пак стигнахме до незаконното.
—В такъв случай защо подадохте сигнала?
—Защото самото действие може да се стори някому подозрително.
Вижте какво, Джерард не ми е само клиент. Той ми е и братовчед. Майка
му е сестра на моята майка –дамата, която ви въведе. След като майка му
почина преди много години, ние останахме комай единствените му
роднини. Та Джерард попада до известна степен в спектъра, така да се
каже. Ако беше по-млад, сигурно щяха да го диагностицират като страдащ
от аутизъм, или от болестта на Аспергер –нещо от този род. В много
отношения е направо гениален –страхотен учен е, –но с общуването
никакъв го няма. –Тук Чубак разпери ръце и се захили. –Представям си
как само ви звучи всичко това от устата на зрял мъж, който живее с майка
си и седи в кресла от „Стар Трек“.
— И какво стана всъщност?
— Ами Джерард ми се обади и ме помоли да преведа пари по тази
швейцарска сметка.
— Спомена ли кое го налага?
— Не.
— Какви точно бяха думите му?
— Подчерта, че парите били негови, поради което не бил длъжен да ми
дава обяснения. Опитах се да го притисна повечко. И тогава ми заяви, че
започвал нов живот.
Леден вятър я лъхна по врата.
— И на вас какво впечатление ви направиха тези му думи?
Чубак поразтърка още малко брадичката си.
— Прозвучаха ми необичайно, но когато става дума за пари, повечето
хора са чудаци. Освен това имам задължение за поверителност спрямо
него. Щом настоява за конфиденциалност, длъжен съм да се съобразя с
желанието му.
— И въпреки това нещо не ви се понрави – констатира Кет.
— Никак даже. Изобщо не беше в неговия стил. Но нямах почти никаква
свобода за действие.
Кет усети накъде върви разговорът им.
— А вие, естествено, имате обязаности за поверителност и към закона.
— Точно така.
— И затова пуснахте СПД-то, с надеждата, че все някой може да прояви
интерес към случая. –Той сви рамене, но Кет усети, че е бръкнала дълбоко
в раната.
—И ето че изведнъж се появявате вие.
—Къде е Джерард Ремингтън в момента?
—Нямам представа. Някъде в чужбина.
Кет пак усети ледени тръпки по кожата си. И той в чужбина. Като Дейна
Фелпс.
—Сам?
Чубак завъртя глава, извърна се върху креслото и чукна клавиатурата.
Всички екрани се оживиха и по тях се появи образ, който Кет реши, че му
служи за скрийнсейвър –сочна жена, сякаш току-що излязла от
порнографските сънища на петнайсетгодишен хлапак. Или, ако трябва да
го кажем по малко по-различен начин –едно от предизвикващите полети
на фантазията изображения, каквито виждаме при почти всяко влизане в
интернет. Усмивката на жената беше приканваща, устните й –пълни, а
бюстът й достатъчно голям, че да има право на финансови помощи.
Кет го изчака да чукне друг клавиш, та скрийнсейвъра с кифлата да
изчезне. Но и това не се случи. Погледна към Чубак. А Чубак само й кимна.
—Искате да кажете, че братовчед ви е отпътувал с тази жена?
—Така поне е обяснил на майка ми.
—Шегувате се, предполагам?
—И моята първоначална реакция беше същата. Не че и Джерард не е
готин посвоему, но чак пък с такава кифла! Дето изобщо не му е в
категорията. Да не говорим, че братовчед ми поначало си пада доста
наивен. Така че изпитах известни притеснения.
—В какво отношение по-конкретно?
—Ами в началото си помислих да не би да го използват по някакъв
начин. Чел съм как някой се запознава с някоя онлайн, а тя го пуска да
пренася дрога за Южна Америка или друга подобна глупост. Човек като
Джерард би бил идеална жертва в това отношение.
—Но сега изключвате тази възможност?
—И аз не знам какво вече да мисля –каза Чубак. –Когато ми се обади
за превода обаче, ми призна, че се бил влюбил сериозно. И искал да
започне нов живот с нея.
—Но не подозряхте да е жертва на измама?
—Естествено, че подозрях, но какво можех да направя?
—Да уведомите полицията, да речем.
—И какво да им кажа? Че моят чудат клиент иска да прехвърля парите
му в швейцарска банкова сметка ли? Хайде, стига. А и къде отива цялата
финансова тайна?
—Той ви накара да се закълнете, че няма да го издадете –констатира
Кет.
—Точно така. А в моята професия това е равносилно на изповед пред
свещеник.
—И вие нищо не предприехте –завъртя глава невярвайки Кет.
—Не съвсем нищо. Пуснах сигнала за подозрителна дейност. И ето че
сега и вие сте тук.
—Знаете ли името на тази жена?
—Ванеса нечия си.
—Къде живее братовчед ви?
—На десет минути път оттук с кола.
—Имате ли ключ от дома му?
—Мама има.
—Да вървим.
Чубак отключи и се приведе да мине през вратата. Кет го последва,
оглеждайки внимателно обстановката. Домът на Джерард Ремингтън беше
неприлично чист, спретнат и организиран –по-скоро достоен за витрина
експонат, отколкото човешка обител.
—Какво всъщност търсим? –попита Чубак.
Преди време се почваше с претърсване на чекмеджета и шкафове. В
ново време беше много по-просто.
—Компютъра му.
Преровиха бюрото му. Нищо. Минаха през спалнята му. Пак нищо,
включително под леглото и на нощното му шкафче.
—Той ползваше само лаптоп –каза Чубак. –Вероятно го е взел със себе
си.
По дяволите.
Кет захвана постарому: да проверява чекмеджета и шкафове. Но дори и
те се оказаха подредени до идеалност. Чорапите бяха навити на кълба –по
четири в редичка, в четири редички. Всичко беше най-прилежно сгънато.
Никакви зарязани хартийки, химикалки, монети, кламери или кибритчета
–всичко си беше по местата.
—Вашето виждане по случая какво е? –попита Чубак.
Кет не щеше да се впуска в предположения. Все пак липсваше каквато и
да било конкретна улика за наличието на престъпление, най-много
нарушение на някакъв там смътен финансов закон, отнасящ се до
прехвърлянето на големи суми в задгранични сметки. Не че нямаше някои
странни подробности и действия, които биха могли да се сторят
подозрителни, разбира се, но засега не бяха достатъчно, за да й развържат
ръцете.
Вярно, ако научеше нещо повече, винаги можеше да просондира
мнението на малкото си връзки във ФБР. И да ги хване да погледнат по-
сериозно на случая, но пък и те ли кой знае какво щяха да открият?
Изведнъж й хрумна нова мисъл.
—Господин Чубак?
—Наричайте ме Чуи.
—Добре, Чуи. Бихте ли ми пратили в имейл онази снимка на Ванеса?
—И вие ли си падате по тая част? –смигна й той.
—Как познахте?
—Е, нещастен опит за шега. Но пък той ми е братовчед –рече, сякаш
това обясняваше всичко. –А в тоя задънен край и аз почвам да изперквам.
—Просто ми я изпратете, окей?
Върху бюрото на Джерард стоеше само една рамка със снимка –черно-
бяла зимна фотография. Взе я и се зае да я проучва.
Чубак се приближи откъм гърба й.
—Малкият е Джерард. А онзи с него е баща му. Починал, когато
Джерард бил на осем. Явно са обичали зимния риболов или нещо такова.
И двамата бяха в парки и огромни, космати ушанки. Земята беше
покрита със сняг. Малкият Джерард държеше във вдигната си ръка риба и
гордо се смееше.
—Знаете ли какво ми идва наум в момента? –рече Чубак. –Че не съм
виждал никога Джерард да се смее по този начин.
Кет остави снимката и пак взе да се рови из чекмеджетата. В най-
долното лежаха папки, надписани старателно с почерк, неразличаващ се
особено от компютърен шрифт. Попадна на сметките за кредитната му
карта „Виза“ и извади най-новата.
—Какво търсите? –заинтересува се Чубак.
Тя заразглежда колонките данни. Първото задължение, което й се наби
в очи, беше за 1458 долара в полза на „ДжетБлу Еъруейс“. Нямаше
информация докъде е билетът и за коя дата, но това можеше лесно да се
провери. Снима с телефона си извлечението и го изпрати по електронната
поща на Чаз да види какво може да научи. Доколкото й беше известно,
„ДжетБлу“ не предлагаха първа класа, така че най-вероятно сумата щеше
да се окаже стойността на два двупосочни билета.
За Джерард и едрогърдата Ванеса сигурно?
Сред останалите му задължения по сметката нищо друго не биеше на
очи: от кабелната компания и от телекома му (тази информация можеше
да й потрябва евентуално), от доставчиците на ток, газ и прочее. Посегна
да върне извлечението в чекмеджето и едва тогава забеляза нещо сред
последните пера на страницата.
Задължението беше от фирмата „TMJ Services“.
В самото име нямаше нищо особено. И сигурно нямаше да му обърне
внимание, ако не беше сумата.
$5,74.
Чак тогава се замисли върху названието. TMJ. Или прочетено отзад
напред – JMT. Върхът на дискретността.
Сметка от JMT за пет долара и седемдесет и четири цента.
Излизаше, че по подобие на Дейна Фелпс, Джеф Рейнс, та и самата Кет
Донован, и Джерард Ремингтън е бил абонат на YouAreJustMyType.com.
* * *
На връщане с пчелножълтото ферари Кет позвъни на Брандън Фелпс.
— Ало? – обади се той с несигурен глас.
— Как си, Брандън?
— Окей съм.
— Имам нужда от твоята помощ.
— Къде си в момента?
— Връщам се от Масачузетс.
— Какво си търсила там?
— После ще ти обяснявам. Сега-засега ти пращам снимката на доста
едрогърда мадама.
— Ъ?
— Мацката е по бикини. Ще я видиш. Помниш ли онзи номер с
търсенето на изображенията, дето го направи със снимката на Джеф?
— Разбира се.
— Направи, моля ти се, същото и с нейната снимка. Виж дали ще
намериш нещо за нея в интернет – име, адрес, каквото ти попадне.
— Окей – провлече той. После попита: – Да не би да има някаква връзка
с майка ми, а?
— Възможно е.
— По какъв начин?
— Не мога сега да ти обяснявам.
— Защото, ако още издирваш майка ми, може би ще трябва да
престанеш.
Това пък съвсем й дойде изневиделица.
— Защо?
— Защото вече ми се обади.
— Майка ти ли?
— Да.
Кет отби върху банкета и спря ферарито.
— Кога?
— Преди час.
— И какво каза?
— Вече имала достъп до интернет, получила всичките ми мейли и искала
да ме успокои, че всичко е наред. Да съм престанел да се притеснявам,
много хубаво й било и нищо чудно да удължала престоя си с още някой и
друг ден.
— А ти какво й отговори?
— Попитах я за паричния превод.
— А тя?
— Малко се поядоса. Каза, че не било моя работа и че съм нямал правото
да си завирам гагата в нейните дела.
— Спомена ли й, че си се оплакал в полицията?
— Казах й за детектив Шуорц. И подозирам, че му се е обадила веднага
след разговора си с мен. Но за теб не й казах.
Кет съвсем не знаеше как да възприеме цялата тази информация.
— Кет?
— Казвай.
— Обеща да се върне скоро и спомена, че имала голяма изненада за мен.
Имаш ли идея за какво може да става дума?
— Евентуално.
— Има ли нещо общо с някогашното ти гадже?
— Възможно е.
— Понеже мама ми каза да не се бъркам там. Имам чувството, че това с
парите не е съвсем законно и че ако вдигнем много шум, може да закъса.
Кет седеше в колата, сбърчила чело. Втасахме я. До преди съвсем скоро
нямаше почти никакви признаци за незаконни действия. А сега, след като
Дейна Фелпс се беше обадила на сина си, а много вероятно – и на детектив
Шуорц, излизаше, че всичко е било най-паче смахната параноична
конспиративна теория в главата на служителка в нюйоркската полиция,
изпратена преди време в отпуск от началника й не за друго, а защото си
позволила да формулира и друга смахната параноична конспиративна
теория.
— Кет?
— Моля ти се, Брандън, пусни ми това търсене на изображения, ако
обичаш? Нищо друго не искам от теб. Само пусни търсачката.
Усети краткото колебание по гласа му.
— Ами окей…
Получи сигнал, че я търсят от друг номер, така че се сбогува набързо с
Брандън и превключи.
— Къде си? – попита я Стейси.
— В Масачузетс съм, но съм на път към дома. Защо?
— Намерих Джеф Рейнс.
ДВАДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА
Тайтъс се беше излегнал върху тревата, вперил поглед в идеалното
нощно небе. Преди да заживее на фермата, беше склонен да вярва, че
звездите и съзвездията съществуват единствено в приказките. И сега се
чудеше звездите ли не светят над големия град, или самият той просто не е
отделял време да се излегне като сега със сключени зад тила пръсти и да
погледне нагоре. Откри в интернет карта на звездното небе и я разпечати.
Известно време я носеше със себе си, като излизаше, но вече не се
нуждаеше от нея.
Дейна Фелпс се беше прибрала в сандъка си.
Оказала се беше по-непреклонна от повечето други, но в крайна сметка,
след като някой отказваше да се подчини напълно въпреки обработката с
лъжи, изопачавания, заплахи и объркване, достатъчно беше Тайтъс да му
покаже снимката на негово дете, за да си осигури послушанието му.
Дейна проведе телефонния разговор. Рано или късно, всички го
провеждаха. Един само се беше опитал да предупреди насрещната страна.
Но Тайтъс успя да прекъсне мигновено линията. Идеше му да убие човека
на място, но в крайна сметка реши да го прати в хамбара при Рейналдо, да
го обработи със старото амишко трионче за подрязване на дърветата.
Нищо, че не беше наточено – това само засилваше изпитваното от
Рейналдо удоволствие. Рейналдо му върна човека след три дни. Онзи на
колене молеше да им се подчини. Щеше и длани да допре като за молитва,
ако му бяха оставили някой и друг пръст на ръцете.
Такива ми ти работи.
Тайтъс чу приближаващите се стъпки. Но не отмести поглед от звездите,
докато отгоре му не застана Рейналдо.
— Всичко ли е наред с новодошлата? – попита Тайтъс.
— Да, вече е в сандъка си.
— Носи ли си лаптопа?
— Не.
Нищо чудно. Марта Паке бе проявила повече въздържаност от
останалите. За да я докарат до фермата, не я бяха подлъгали с
едноседмична почивка в уютно усамотено курортно кътче. По-смилаемо в
нейния случай се беше оказало предложението за две нощувки в семеен
пансион в Ефрата в щата Пенсилвания. В началото им се стори, че Марта и
на това няма да клъвне – голяма работа, отрязваш влакното с кукичката и
продължаваш нататък, – но по някое време и тя кандиса.
Много щеше да улесни нещата, ако си беше донесла лаптопа. На
повечето хора целите им биографии са в лаптопите им. Дмитри щеше да го
претърси за номера на банкови сметки и пароли. Това можеха и с помощта
на смартфона й да установят, но Тайтъс избягваше да държи клетъчните
телефони включени за прекалено дълго: макар и нищожни, все пък
съществуваха шансове някой да установи местонахождението на
включеното устройст-во. Тъкмо по тази причина той не само им отнемаше
телефоните, но им вадеше и батериите.
Другото затруднение, разбира се, се дължеше на това, че Тайтъс
разполагаше с много по-малко време от обичайното за обработката й.
Марта нямаше кой знае колко роднини – само една сестра, която през
цялото време я беше насърчавала да се възползва от офертата им. Не се
предполагаше да е трудно сестрата да повярва, че Марта е решила да
продължи почивката си с още някой и друг ден, но все пак му се налагаше
поне малко да побърза.
Някои от новодошлите на фермата Тайтъс държеше под ключ в
подземния им сандък в продължение на часове, че и на цели дни. В други
случаи – Тайтъс все още експериментираше в това отношение – по-удачно
беше да се възползва почти незабавно от обзелия ги шок. Марта бе
излязла от дома преди осем чàса, убедена, че е на път да срещне
истинската любов. През това време беше пътувала заключена в кола, бита
при проявата на неподчинение, съблечена гола и заровена в тъмен сандък.
Безнадеждността е много по-осезаема, когато е започнала като надежда.
Помислете си само: колкото по-силно искате нещо да падне и да се счупи,
толкова по-високо трябва да го вдигнете, преди да го пуснете.
Или казано по-просто, за да отнемеш някому надеждата, той трябва
първо да я притежава.
Тайтъс се изправи с плавно движение.
— Прати я по пътеката.
И се прибра към фермата, където го чакаше Дмитри с включен
компютър. Дмитри беше спец по компютрите, но не играеше кой знае
каква важна роля в цялата операция. Извличането на самата информация
– номера на сметки, имейли, пароли – си беше работа на Тайтъс. А
сдобиеше ли се с нея, оставаше му само да я предоставя, щом съответната
страница я поискаше.
Рейналдо трябва в момента да вади Марта Паке от сандъка й. Ще я
накара да се облее с маркуча, после ще й даде гащеризона. Тайтъс
погледна часовника си. Имаше още десетина минути. Грабна от кухнята
любимите си оризови крекери с бадемово масло и сложи чайника на
печката да кипне.
Тайтъс разполагаше с най-разнообразни начини за източване на своите
„гости“. Като правило, гледаше да го постига бавно и постепенно, за да
стане неусетно и жертвата да не стегне преждевременно турникета, ако
трябва да се придържаме към метафората. През първите няколко дни ги
караше да превеждат суми малко под десет хиляди долара по различни
открити от него за целта сметки в чужбина. Щом парите пристигнеха,
Тайтъс мигновено ги прехвърляше по друга сметка, оттам – по трета, след
нея – в четвърта. И парите ставаха на практика непроследими.
И пак като едно време, когато наблюдаваше слизащите от автобусите
девойки на автогарата, Тайтъс залагаше най-вече на търпението. Седиш,
пропускаш някои цели и дочакваш появата на по-идеалните. На
автогарата Тайтъс разчиташе да срещне една, най-много две потенциални
жертви седмично. Развитието на интернет разкри пред него безбрежни
перспективи. Да разчита например на постоянен приток от мишени чрез
различните сайтове за запознанства. Голяма част биваха отхвърляни на
мига, но това ни най-малко не го притесняваше – новодошли щеше да има
в изобилие. Просто трябваше да изчаква. Да проявява търпение. Първо
следваше да се убеди в липсата на роднини, та да няма след това много
скърбящи по загубата. На второ място следваше да се убеди, че разполагат
с достатъчно средства, за да е печелившо предприятието му.
Някои от набелязаните захапваха стръвта. Други отказваха. C’est la vie.
Да вземем Марта например. Съвсем наскоро беше наследила пари от
покойната си майка. И беше споделила единствено със сестра си за
Майкъл Крейг. И тъй като срещата им беше планирана само за уикенда, не
й се наложи да съобщи за нея дори на шефовете си в
електроснабдителната компания „Ен Ар Джи“. Тук щеше да се наложи
намеса от негова страна, разбира се, но щом се сдобиеше с паролата й, за
Тайтъс нямаше да бъде никакъв проблем „Марта“ да уведоми своя
работодател за намерението си да ползва няколкодневен отпуск. С
Джерард Ремингтън пък беше още по-лесно. Той поначало възнамеряваше
да отиде на десетдневен отпуск и сватбено пътешествие с Ванеса. И вече
беше уведомил фармацевтичната фирма, че ще ползва част от натрупалия
се през годините полагаем му се отпуск. Джерард беше стар ерген и на
практика нямаше роднини. Никак не му беше трудно да обясни защо ще
прехвърля повечето си парични средства и въпреки че финансовият му
съветник беше задал куп въпроси, сериозна трудност така и не възникна.
А веднъж постигнал своето – тоест отнел всичко, което имаше за
отнемане от Джерард или от друга своя мишена, – Тайтъс нямаше повече
нужда от тях. Бяха точно толкова ценни, колкото кората на току-що изяден
портокал. Естествено, не можеше да ги пусне да си вървят. Прекалено
рисковано беше. И какво най-сигурно и най-чисто решение беше намерил
Тайтъс? Да заличи завинаги съществуването на съответното лице. Как?
Като им пръсне черепа и ги зарови в гората.
Живият човек оставя след себе си куп следи. И трупът съдържа известни
улики. Но напълно изчезналият човек – привидно жив и преследващ
житейските удоволствия – не оставя на практика и минимална следа.
Нищо, по което да тръгнат да го търсят, хеле пък претоварените служители
на закона.
Е, по някое време най-близките на човека можеше да започнат да се
питат и притесняват. А след седмици или месеци дори да се обърнат към
властите. А властите щяха да започнат разследване, докато не стигнеха до
извода, че става дума за „изчезнали“ зрели хора със здрав разум, които
просто са избрали да започнат нов живот.
Признаци да им се е случило нещо лошо нямаше. Въп-росните зрели
хора бяха оставили след себе си и логични обяснения кое налагало на
практика да изчезнат – чувствали се тъжни и самотни, влюбили се и
решили да започнат живота отначало.
Толкова трудно ли е човек да проумее фантазиите им?
Дори да приемем, че в много редки случаи някой би се усъмнил – че
някой полицай или роднина решеше да проведе по-задълбочено
разследване, – какво щеше в крайна сметка да намери? Следа, която е
оставена преди сума ти седмици. При това следа, която е изключено да го
отведе в тази амишка ферма в селски район на Пенсилвания, която дори и
в момента се води собственост на Марк Кадисън – амишкия фермер,
комуто бяха платили в брой.
Тайтъс се изправи в рамката на вратата. И мярна в мрака познатото му
вече движение отляво. След секунди се дотътри и самата Марта.
Тайтъс беше непрестанно нащрек. Екипът му беше малоброен и добре
платен. И не допускаше грешки. Сбъркаше ли някой като Клод, да речем,
проявил идиотската си дребнава алчност при оня банкомат, Тайтъс
прекъсваше всички нишки и елиминираше заплахата. Може и да беше
прекалено жестоко, но всички негови служители научаваха правилата с
постъпването си.
Марта направи още една крачка. Тайтъс си наложи да й се усмихне
сърдечно и й даде знак да го последва. Тя се повлече към верандата
обгърнала се с ръце, разтреперана или от студ, или от страх, а най-
вероятно – от отровната комбинация от двете. Косите й бяха мокри. А
очите й – такива очи Тайтъс беше виждал многократно в миналото –
приличаха на две натрошени топчета за игра.
Тайтъс седна в големия фотьойл. Дмитри, с вечната си плетена шапка и
дашики, седеше пред компютъра.
— Казвам се Тайтъс – представи й се той с гальовен глас още с влизането
й. – Заповядайте. Седнете.
Тя прие поканата му. На това място мнозина започваха да задават
въпроси. Едни, като Джерард, се бяха вкопчили в идеята, че
новонамерената им любов е все още някъде наблизо. Не че на Тайтъс нещо
му пречеше и от това да се възползва. Джерард беше отказвал да се
подчини дотогава, докато Тайтъс не го заплаши, че ще си го изкара на
Ванеса. Други обаче моментално схващаха накъде вървят нещата.
Случаят с Марта Паке май беше тъкмо от тези.
— Готов ли си? – хвърли Тайтъс поглед на Дмитри.
Дмитри намести цветните си очила и кимна.
— Искаме да ви зададем някои въпроси, Марта. Очакваме да ни
отговорите.
По бузата на Марта се стече самотна сълза.
— Вече знаем имейл адреса ви от редовната ви кореспонденция с
Майкъл Крейг. Дайте ни паролата за акаунта.
Марта не му отговори.
Тайтъс запази своя благ и равномерен тон. Не се налагаше да го
повишава.
— Рано или късно ще ни я кажете, Марта. Някои хора държим в сандък с
часове и дни наред, та понякога и цели седмици. На други слагаме дланта
над газовия котлон в кухнята и я държим там, докато миризмата стане
непоносима. Но не ми се ще да стигаме дотам. Ако по човека останат
прекалено много белези, след това ще ни се наложи да се отървем от
уликите. Надявам се, че ме разбирате.
Марта не помръдваше.
Тайтъс се изправи и я доближи.
— Повечето хора – а това се е случвало доста пъти – се досещат за какво
са тук. Ще ви ограбим. Ако ни се подчините, ще се приберете у дома по-
бедна, но в прек-расно здраве. И ще продължите да си живеете живота
така, сякаш нищо не ви се е случило.
Приседна на страничната облегалка на стола й. Марта примига и
потръпна.
— В интерес на истината, точно по този начин постъпихме само преди
три месеца с една ваша позната. Няма да я споменавам поименно, тъй като
имаме договореност за конфиденциалност. Но ако се напънете, сама ще се
досетите за коя ваша позната става дума. Беше обявила на всички, че
заминава за уикенда, а всъщност беше тук. Даде ни веднага нужната ни
информация и я изпратихме по живо, по здраво.
Този ход беше почти безгрешен. Тайтъс се напъна да не му проличи
усмивката, когато видя как се завъртяха зъбните колелца в главата на
Марта. Чиста лъжа беше й казал, разбира се. Нямаше някой, който да си е
заминал жив от фермата. Но и номерът не беше просто да премажеш
човека. Първо трябваше да му вдъхнеш известна надежда.
— Марта?
Положи леко длан върху китката й. Тя едва се възпря да не изпищи.
— Кажи ми паролата на имейл акаунта си – подкани я с усмивка.
И Марта му я съобщи.
ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА
Понеже Кет, така или иначе, трябваше да върне „мацоловката“, двете със
Стейси се бяха разбрали да се срещнат във фоайето на Лок-Хорн Билдинг.
Стейси се беше издокарала в черно поло, пръскани сини джинси и
каубойски ботушки. Косите й се стелеха на идеални обработени леко с мус
къдрици, все едно се беше излюпила току-що от леглото, беше тръснала
глава и – воалà! – беше постигнала съвършенство.
Ако Кет не обичаше толкова Стейси, щеше да я ненавижда до дън душа.
Полунощ наближаваше. Двете жени – едната очарователно миньонче, а
другата възедра и в пищен тоалет – излязоха от асансьора. Единственият
друг човек във фоайето беше охранителят.
— Къде ще седнем да си поприказваме? – попита Кет.
— Върви след мен.
Стейси показа картата си за самоличност на охраната, а той я насочи към
самотния асансьор вляво. Отвътре беше облицован с кадифе, а по трите му
стени минаваше тапицирана пейка. Нямаше нито копчета за натискане,
нито светлинно табло да ги уведомява до кой етаж са стигнали. Кет
изгледа недоумяващо Стейси. Стейси просто сви рамене.
Асансьорът спря – Кет нямаше представа за етажа – и се озоваха в
просторна борсова зала със строени в редици десетки, ако не и стотици,
бюра. Лампите бяха угасени, но светлината от компютърните екрани
придаваше на помещението злокобен вид.
— Защо сме тук? – прошепна Кет.
— Не е нужно да шепнеш – каза Стейси и тръгна по коридора. – Съвсем
сами сме.
Стейси се спря пред врата с цифрова клавиатура. Наб-ра кода и бравата
щракна. Кет влезе в ъглов кабинет с внушителен изглед към Парк Авеню.
Стейси запали осветлението. Офисът беше обзаведен в стил „американски
елитизъм“ – кожени фотьойли в цвят бордо със златни кабари върху
горскозелен ориенталски килим; картини от лов на лисици окачени по
тъмната дървена ламперия; огромно дъбово бюро с голям античен глобус
до него.
— Някой разполага със сериозни пари – отбеляза Кет.
— Моят приятел – собственикът на сградата.
И през лицето й премина тъжна сянка. Медиите бяха разнищвали за
известно време личността на изпълнителния директор на „Лок-Хорн
Инвестмънтс енд Сикюритийз“, но поради липсата на новини и тази тема
постепенно се изчерпа и отмря.
— Какво всъщност стана с него? – попита Кет.
— Ами… – разпери ръце и вдигна рамене Стейси – просто изчезна
нанякъде.
— Нервен срив?
— Съмнявам се – отвърна Стейси със загадъчна усмивка.
— А след това?
— Нямам представа. Бизнесът му се разпростираше на шест от етажите.
Но след като той се махна и след последвалите съкращения, сега е само на
четири.
Кет се усети, че прекалява с въпросите, но реши да поупорства още
малко.
— Все още ти е на сърцето, нали?
— Така е. Но явно не ни е било писано.
— Защо?
— Той е красив, богат, очарователен, романтичен, страхотен ухажор.
— Долавям и някакво „но“.
— Но е недостижим. Досега нито една жена не е успяла.
— Но ето че ти си тук – подчерта Кет.
— След като с него бяхме… ъъ… заедно, той ме включи в списъка.
— В кой списък?
— Трудно е да ти го обясня. Но влезе ли жена в този списък, получава
достъп до определени места, където може да се усамоти и прочее.
— Будалкаш ме.
— Хич даже.
— И колко са жените в този списък, според теб?
— Не знам. Но доста трябва да са.
— Имам чувството, че той е някакъв откаченяк.
— Хайде, пак почна – завъртя глава Стейси.
— Моля?
— Да даваш оценки за хора, които не познаваш.
— Не е в мой стил.
— Така си мислиш. Какво беше първото ти впечатление от мен?
Куха кифла, сети се Кет.
— Добре де, а твоето първо впечатление от мен какво беше?
— Че си куул и умна – отвърна Стейси.
— Права си била.
— Кет?
— Казвай.
— Задаваш ми всички тези въпроси единствено за да печелиш време.
— А пък ти ми отговаряш, защото и ти гледаш да отлагаш.
— Едно на нула за теб – призна Стейси.
— Та къде, казваш, е Джеф?
— Доколкото успях да установя – в Монток.
На Кет й се стори, че някой я ритна право в сърцето.
— На Лонг Айланд?
— За друг Монток да си чувала? – После добави с по-благ тон: – Едно
питие не би ти се отразило зле.
— Нищо ми няма – отмести спомена в съзнанието си Кет.
Стейси отиде до античния глобус, отвори го и разкри съдържанието му –
гарафа и тумбести чаши.
— Коняк пиеш ли?
— Не ми е сред любимите напитки.
— Той се снабдява с най-добрите марки.
— Неудобно ми е някак си да му пия скъпия коняк.
И получи в отговор поредната тъжна усмивка. Стейси май наистина си
падаше по този човек.
— Мъчно ще му стане, ако разбере, че сме били тук, а не сме
консумирали.
— Сипи едно, в такъв случай.
Стейси й наля. Кет отпи и едва успя да не ахне от възторг. Конякът си
беше направо божи нектар.
— Е? – попита Стейси.
— Никога не съм стигала толкова близо до оргазъм в течна форма.
Стейси се разсмя. Кет поначало не смяташе себе си за материалистка,
нито за любителка на скъпите удоволствия, но след 25-годишното
„Макалън“ и този коняк май тази вечер беше на път да промени жизнената
си философия – поне на алкохолния фронт.
— Добре ли си? – попита Стейси.
— Съвсем.
— Когато казах Монток…
— Ходихме там навремето – прекъсна я Кет. – Не точно в Монток, но в
Амагансет. Разкошно прекарахме. Но това е вече минало, така че карай
нататък.
— Хубаво. Ето как са се развили нещата. Преди осемнадесет години
Джеф Рейнс напуска град Ню Йорк и се премества в Синсинати. Вече ни е
известно, че се замесва в пиянско сбиване в бар наречен „Лонгуърт“.
— И това място го помня. Веднъж ме води там. Навремето било пожарна.
— Уау, страхотна история – каза Стейси.
— Сарказъм ли дочувам?
— Да. Ще ми позволиш ли да продължа?
— Моля.
— Задържат Джеф, той се признава за виновен в хулиганство и му се
разминава единствено с парична глоба. Нищо особено. Но точно тук
нещата стават доста тревожни.
Кет отпи нова глътка. Кафявата течност стопли гърдите й.
—След признаването на вината от Джеф Рейнс няма и следа. Изключено
е смяната на името да не е била свързана с въпросното сбиване.
—А с кой се е бил?
—С кого!
—Престани, ако обичаш!
—Извинявай. Същата нощ били арестувани и други двама.
Предполагам, че са били приятели. Израснали заедно в град Андерсън. И
двамата се признали за виновни в хулиганство и си платили глобата.
Според доклада за задържането им и тримата са били пияни. И се
започнало оттам, че един от онези двамата взел да се отнася грубо с
приятелката си. Предполагам, че я е стиснал по-силно за ръката. От
показанията не става съвсем ясно. Но, така или иначе, Джеф се намесил и
му казал да кара по-полека.
—Истински рицар –подметна Кет.
—Ако позволиш да те цитирам: „Сарказъм ли дочувам?“.
— Май да.
— Понеже ми се стори, че долових и известна горчивина.
— Че каква е разликата?
— И ти си права. Както и да е, Джеф се намесил в защита на момичето.
Пияното й гадже, който имал и предишни задържания заради подобни
свади, обаче се изтъпанил с класическото „А бе, я си гледай работата, да не
ти…“ На което Джеф отговорил, че нямал нищо против да си гледа
работата, стига онзи да оставел момичето на мира. И знаеш какво става
оттам нататък.
Независимо от сарказма или горчивината в по-раншното й изказване,
Кет знаеше, че подобно неуместно кавалерство много често преминава в
сбивания.
— И кой посегнал пръв?
— Според полицията пияният приятел на момичето. При което Джеф се
нахвърлил бясно отгоре му. Та му счупил орбиталната кост и две ребра.
Това учудва ли те?
— Не особено. Нямало ли е след това граждански иск?
— Не. Но скоро след случая Джеф Рейнс напуска работата си във вестник
„Синсинати Поуст“ и, общо взето, изчезва тотално от хоризонта. Едва две
години по-късно в така нареченото списание „Вайб“ се появява за пръв път
материал под името Рон Кочмън.
— И казваш, че в момента живеел в Монток?
— Всички признаци сочат натам. Другата важна новина е, че си има
шестнадесетгодишна дъщеря.
Кет примига и пое по-мощна глътка.
— Но по нищо не личи да е женен.
— В YouAreJustMyType.com е обявил, че е вдовец.
— Може и да е вярно, но нямам доказателства. Знам единствено, че
дъщеря му се казва Мелинда. Благодарение на това, че учи в
истхамптънската гимназия, успях да се добера чрез тамошния архив до
домашния им адрес.
Кет и Стейси си стояха най-спокойно посред нощ сам-сами в пищния
кабинет на един от господарите на вселената. Стейси бръкна в джоба си и
извади от дъното му листче.
— Интересува ли те адресът му, Кет?
— Защо да не ме интересува?
— Защото той продължава най-упорито да се крие. Сменил си е не само
името, но е и с изцяло нова самоличност. Не ползва кредитни карти, нито
има банкови сметки.
— Но затова пък е във фейсбук и на YouAreJustMyType.com.
— С фалшиви имена, не забравяй.
— Не съвсем. Добре, приемам, че в YouAreJustMyType.com името му не е
неговото. Брандън твърди, че майка му го знаела като Джак. Но във
фейсбук се явява като Рон Кочмън. Това как ще го обясниш?
— Не знам.
Кет кимна.
— Което въпреки всичко не оборва твоята теза. Джеф не желае да бъде
намерен.
— Точно така.
— А когато му писах по YouAreJustMyType.com, заяви, че не желаел да
разговаря с мен и че искал да започне живота си отново.
— И това е така.
— В този смисъл, да му цъфна изневиделица в Монток би било крайно
нерационално.
— Абсолютно.
Кет протегна ръка.
— Защо, в такъв случай, тръгвам за там още щом се пукне зората?
Стейси й подаде адреса.
— Защото сърцето не знае какво значи „ирационално“.
ТРИДЕСЕТА ГЛАВА
След коняка и „Макалън 25“ Кет имаше чувството, че съдържанието на
бутилката от „Джак“ е било наливано през рибешки гъз.
Сън не я ловеше. А и не се опита дори да заспи. Както си беше легнала,
даде воля на всички въртящи се из ума й възможности. Помъчи се да ги
сортира, да долови някаква смислена нишка, но вземеше ли някакво
решение какво да предприеме по-нататък, затваряше очи и оставяше
водовъртежът да започне отначало, след което се отказваше от
намисленото.
Вдигна се от леглото още в пет. Можеше да почака още малко, след
което да отиде на сеанс с Аква – евентуално да проясни мислите си, – но
като се сети, че той напоследък съвсем беше взел да изкукуригва, се
притесни да не вземе още повече да размъти водата. В крайна сметка
отчете, че само бави топката. Защото вариантът й за действие всъщност
беше един-единствен.
Ще трябва да отиде с колата си до Монток и да разбере какво е станало с
Джеф.
Не че не можеше да изброи поне милион причини каква пълна глупост
ще е този неин ход. Но истината си беше, че няма да може да забрави за
Джеф, преди да си е изяс-нила всичко. И с месец да отложеше пътуването
си, че и с два, нямаше да се успокои, докато не разчешеше до кръв
пословичното място, където я сърбеше. Изборът се беше наложил от само
себе си. А нямаше нужната самодисцип-лина, за да се принуди да стои
настрана цял живот.
За нея случаят с Джеф така и не беше приключил. Както не беше
приключен и случаят с баща й. Просто ги беше оставила да отлежават в
продължение на осемнадесет години.
Повече не се търпеше.
А и нямаше повод да отлага. Още днес – веднага, ако трябва – е длъжна
да замине за Монток. Чаз се беше съг-ласил да й отстъпи пак колата си,
която я чакаше в гаража на 68-а улица. Нямаше представа на какво ще
попадне в Монток. Допускаше вероятността Джеф изобщо да не е там.
Можеше и да не предприема пътешествието, докато… докато какво? Ами
ако той изобщо не се върне? Нали щяха да се местят в Коста Рика?
Нищо чудно да беше изпаднала в режим на отрицание, но и в това не
беше напълно убедена. Все още й се губеше нещо.
Но и то нищо не значеше. Кет разполагаше с необходимото й време. Ако
Джеф наистина е заминал нанякъде с Дейна Фелпс, ще има възможността
да научи къде и съответно да си изясни и тази загадка. Грабна чаша кафе
от „Старбъкс“ на Кълъмбъс Авеню и пое. Чак на средата на пътя се усети,
че всъщност няма план за действие. Какво се кани да направи? Да отиде и
да почука на вратата му ли? Или ще го изчака да излезе на двора, или
нещо от тоя сорт?
Изобщо не беше разсъждавала по този въпрос.
Прекосяваше Истхамптън – с Джеф се бяха разхождали точно по тези
улици преди цял живот време, – когато телефонът й изчурулика. Включи
го на високоговорител и каза „Ало“.
— Направих онова търсене, за което ме помоли – докладва Брандън. –
Леле, ти тая мацка познаваш ли я лично?
Мъжка му работа. Или май по-скоро пак момчешка.
— Не.
— Защото тя… ъъ…
— Знам я как изглежда, Брандън. И какво научи от търсенето на
изображенията?
— Казва се Ванеса Моро. И е манекен. Специализирала се е в
моделирането на плажно облекло, най-вече бикини.
Върхът.
— Друго?
— Кое друго те интересува? Ръст метър и седемдесет и три, тегло
петдесет и един килограма, обиколки деветдесет и седем, шестдесет и
един, деветдесет и един, чашка на сутиена „D“.
Кет стискаше волана.
— Омъжена ли е?
— Не пише. Попаднах на манекенския й албум. Снимката, която ми
прати, е от уебсайт, наричащ се „Мучо Моделс“. Подозирам, че се
занимават с кастинг. Изброяват данните й, цвета на косата и дали е
съгласна да участва в голи фотосесии, или не –съгласна е, между
впрочем…
—Полезна информация.
—Има и специално място, в което манекенката описва биографията си.
—И в нейната какво пише?
—Че в момента се интересувала единствено от ангажименти срещу
заплащане. И била готова да пътува, стига да й се заплатят пътните.
—Друго?
—Толкова.
—Домашен адрес?
—Никъде не е споменат.
Е, поне името, което беше дала –Ванеса, –беше истинско. Не че самият
факт й говореше нещо на Кет.
—Мога ли да те помоля за още една услуга?
—Да чуем.
—Да влезеш пак в YouAreJustMyType.com и да хакнеш съобщенията на
Джеф?
—Няма да е толкова лесно.
—Защо?
—Този вид сайтове не позволяват да се задържаш продължително в тях,
без да си се логнал. Непрестанно си сменят паролите за достъп, за да се
пазят от хакери. Затова, когато вляза, хвърлям бърз поглед и изчезвам.
Никога не съм се задържал задълго. Най-трудното е да влезеш –да
откриеш първия портал. Техният изисква да имаш парола. При първото
влизане ни потрябваха няколко часа, за да пробием, но сега, след като съм
излязъл, ще трябва да почна от самото начало.
—Смяташ ли, че ще успееш?
—Мога и да опитам в крайна сметка, но самата идея нещо не ми харесва.
Ти май беше права. Че нарушавам самостоятелността на майка ми. Не съм
убеден, че бих желал да науча нещо ново в това отношение.
—Аз и не искам подобно нещо.
—А какво ти трябва, в такъв случай?
—Спомена ми, че когато Джеф разговарял за пръв път с майка ти, в
същото време общувал и с други жени.
—Сред които и ти –допълни Брандън.
—Точно така. Включително и аз. Интересува ме дали той продължава да
поддържа връзка и с други жени.
—Тоест да не би да изневерява на майка ми ли имаш предвид?
—Не те карам да четеш конкретните послания. Искам да знам само дали
си кореспондира и с други жени и как се казват те.
Мълчание.
—Брандън?
—Ти все още подозираш, че в цялата работа има нещо гнило, нали, Кет?
—Как ти звучеше майка ти по телефона?
—Като човек, който се чувства добре.
—Остана ли с впечатлението, че е щастлива?
—Е, чак до щастие не бих стигнал. Какво смяташ, че става, Кет?
—И аз не знам. И затова те карам да провериш тези неща.
—Започвам –въздъхна Брандън.
И приключиха разговора.
Монток е разположен на далечния връх на Саут Форк в Лонг Айланд. И е
по-скоро селце, а не град, и се явява нещо като част от Истхамптън. Кет
излезе на Дифорест Роуд и намали ход. Мина, без да спира, покрай
дадения й от Стейси адрес. В брошурите на агентите по недвижими имоти
този вид къща вероятно биваше описана като уютна вила в стил Кейп Код,
облицована с кедрови летви. На алеята бяха паркирани два автомобила – черен пикап додж рам, натоварен с нещо като риболовни
принадлежности, и синя тойота RAV4. Тоест нито единият не беше
пчелножълт. Едно на нула за семейство Кочмън.
Дъщерята на Джеф, Мелинда, била на шестнадесет. А в щата Ню Йорк
не ти дават пълноправно свидетелство за управление, докато не навършиш
седемнадесет. Защо автомобилите са два, в такъв случай? Нищо, разбира
се, не пречи и двата да са на Джеф. Пикапът за хобито му и за работа – възможно ли е той междувременно да е станал рибар? –а тойотата –за по-
далечни пътувания.
А сега накъде?
Паркира близо до следващата пряка и зачака. Помъчи се да си
представи по-неподходящ за тайно наблюдение автомобил от
пчелножълтото ферари, но така и не успя.
Още нямаше осем. Където и да прекарваше дните си Джеф, съответно
Рон, сравнително малко вероятно беше да е тръгнал вече за там. Ще
поизчака още малко и ще понаблюдава. Но пък защо й е потрябвало да
губи време? Дали да не излезе от „мацоловката“ и да не отиде у тях?
Предната врата се отвори.
Кет изведнъж се замисли какво да предприеме. Понечи да се сгуши на
седалката, но се отказа. От нея до къщата имаше поне стотина метра.
Надали при тези кòси слънчеви лъчи някой щеше да я забележи в колата.
Затова не отлепи погледа си от входната врата.
Отвътре излезе тийнейджърка.
Дали пък не беше…
Момичето се извърна към къщата, махна някому с ръка и заслиза по
алеята. На гърба си носеше червена раничка. Конската й опашка се
подаваше под бейзболната шапка. Кет изпита желанието да се приближи
до нея. Изгаряше от нетърпение да види дали ще открие някаква прилика
между момичето с тромавата походка и бившия си годеник.
Как обаче да го постигне?
Какво значение можеше да има всъщност? Без много да се замисля,
запали ферарито и тръгна към момичето.
Какво като се издаде. Не че в кола като тази не можеше да мине за мъж
на средна възраст с еректилна дисфункция. Да става каквото ще.
Крачките на момичето постепенно преминаха в танцови стъпки. Още с
приближаването си Кет установи, че Мелинда – какво й пречи поне наум
да я нарича така? – е напъхала в ушите си бели слушалчици. Кабелът се
спускаше до кръста й и изпълняваше свой си танц.
Изведнъж Мелинда се обърна и погледът й се засече с този на Кет. А Кет
затърси приликата, поне някакъв малък отзвук от Джеф, но дори и да
имаше такъв, като нищо можеше да е игра на собственото й въображение.
Момичето се спря, без да откъсва погледа си от нея.
Кет се напъна да си придаде невъзмутим вид.
—Ъъ, извинявайте –обади се. –Как мога да стигна от тук до морския
фар?
Момичето остана на безопасно разстояние.
—Ще се наложи да се върнете на главния път за Монток. Карайте по
него, докато стигнете до края му. Няма начин да сбъркате.
—Благодаря –усмихна се Кет.
—Хубава кола имате.
—Е, не е точно моя. На приятеля ми е.
—Трябва да е много богат.
—Горе-долу.
Момичето тръгна по пътя си. Кет изпадна в небрано лозе. Не искаше да
изпусне новата диря, но пък и бавното й успоредно движение с момичето
взе да го плаши. То ускори крачка. По-нагоре по пътя от пряката излезе
училищен автобус. Момичето се отправи съвсем забързано нататък.
„Сега или никога“, рече си Кет.
— Вие не сте ли дъщерята на Рон Кочмън, Мелинда?
Момичето изведнъж пребледня. Очите му се изпълниха с нещо като
паника. То се втурна на спринт към автобуса и скочи вътре без дори да се
обърне да й махне за довиждане. Автобусът затвори врати и я отнесе.
„Какво да се прави“, каза си Кет наум.
Автобусът се отдалечи по пътя, а Кет пак обърна ферарито по посока на
дома на Кочмън. Явно беше успяла да уплаши момичето. Макар да не й
беше ясно по каква причина: дали защото момичето имаше нещо за
криене, или се беше стреснало от очевидно преследващата го странна
жена.
Кет зачака с надеждата от къщата да се покаже и някой друг. Направи
още една крачка в тази насока: премести колата и я паркира право пред
Кочмънови. Изчака няколко минути.
Пак нищо.
Майната му на чакането.
Слезе от колата и тръгна право по алеята. Натисна веднъж звънеца, а за
всеки случай и почука силно. Прозорците и от двете страни на вратата
бяха с матово стъкло. Не можеше да се различи кой е вътре, но се видя
нечие движение.
Някой мина покрай вратата.
Пак почука силно и след като сви наум рамене в смисъл „Защо пък не?“,
се провикна:
— Детектив Донован от нюйоркското полицейско управление. Отворете,
ако обичате.
Стъпки.
Кет се отдръпна назад и се стегна. Несъзнателно оглади блузата си, та
дори – господ да я опази – приглади коси. Видя как някой завъртя топката
на бравата и отвори.
Не беше Джеф.
Насреща й се появи седемдесет и нещо годишен мъж.
— Коя сте вие?
— Детектив Донован, нюйоркско полицейско управление.
— Документът ви за самоличност?
Кет бръкна в джоба и извади портфейла със служебната значка.
Разтвори го да му я покаже. Това обикновено се оказваше достатъчно, но
старецът се пресегна и го взе. Заразглежда внимателно значката. Кет
чакаше. Той продължи да я изучава с присвити очи. Остава и да извади
някоя часовникарска лупа, мина й през ум на Кет. Накрая й го върна и я
изгледа с подобаващо пълно отвращение.
— Какво искате?
Беше по кафява бархетна риза с навити до лактите ръкави, дънки
ранглер и меки кафяви работни ботуши. Изглеждаше много добре за
годините си – мъж, който вероятно беше прекарал основната част от
живота си в работа на открито и тя му беше понесла. Ръцете му бяха
възлести. А мускулите под лактите бяха жилести, каквито се постигат с
работа, а не във фитнеса.
— Мога ли да ви попитам за името ви, сър? – каза Кет.
— Ха, че да не съм ви аз викал. Вие почукахте, не помните ли?
— Прав сте. И вече ви се представих. Много ще се радвам, ако ми
отвърнете със същата учтивост.
— Ще се радвате на задника ми.
— Бих му се порадвала, наистина, ама дънките ви са леко торбести.
— Вие да се заяждате с мен ли смятате? – ядоса се онзи.
— Не до степента, до която вие се заяждате с мен – отговори му Кет.
— Какво значение има как се казвам? – сряза я мъжът. – Какво искате?
Нямаше смисъл да се наддумва с тоя човек.
— Търся Рон Кочмън.
Изказването й ни най-малко не го смути.
— Не съм длъжен да отговарям на нито един ваш въпрос – заяви той.
Кет преглътна. Стори й се, че му говори с чужд глас.
— Нищо лошо няма да му направя.
— В такъв случай направо си вървете по пътя – рече старецът.
— Налага ми се да говоря с него.
— Много силно се съмнявам, детектив Донован.
Погледът му я прикова така категорично, че за миг си помисли дали пък
не знае коя точно е тя.
— Къде е той?
— Няма го. Това би трябвало да ви стига.
— Ще се върна, щом се налага.
— Нищо повече няма да намерите тук.
Тя понечи да каже още нещо, но думите отказаха да излязат. Едва
накрая успя.
— Кой, по дяволите, сте пък вие?
— Сега смятам да затворя вратата на моя дом. А ако не си тръгнете, ще се
обадя на Джим Гамбъл. Той е шеф на тукашната полиция. И съм сигурен,
че хич няма да се зарадва, задето някакъв нюйоркски полицай притеснява
местен жител.
— Не ви трябва да вдигате толкова шум около себе си.
— Може, но пък все някак си ще го понеса. Довиждане, детектив
Донован.
— Защо си мислите, че толкова лесно ще се отървете от мен?
— Затова, защото усещате, че сте нежелана. Затова, защото трябва да сте
наясно, че миналото си е минало. И затова, защото смятам, че не желаете
да причинявате повече щети.
— Какви щети? Какви ги приказвате изобщо?
— Време е да си вървите – хвана той дръжката на вратата.
— Аз само исках да разговарям с него – долови умолителните нотки в
гласа си Кет. – Никому нищо не желая да причинявам. Поне това му
предайте, моля ви се. Кажете му, че само искам да разговарям с него.
— Обещавам ви да му го съобщя – взе да затваря старецът вратата под
носа й. – А вие изчезвайте от моя имот.
ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
В унисон с начина на живот, възприет от амишите, фермата не беше
свързана с общественото електрозахранване. Тайтъс, естествено,
одобряваше това. Никакви сметки за ток, никакви проверки на
електромери, никаква поддръжка от външни лица. Каквито и причини да
бяха имали амишите да не разчитат на обществените източници на
енергия, а той беше чувал всякакви – от страха от непознати до
блокирането на достъпа до телевизията и интернет, – те съвпадаха с
целите на собствената му дейност.
Независимо от широко разпространеното мнение по въп-роса обаче
амишите не странят напълно от електричеството. На фермата всъщност
имаше вятърна турбина, която произвеждаше достатъчно ток за
скромните й нужди. Но и тя не задоволяваше Тайтъс. По тази причина
беше докарал генератор „Дуромакс“, който работеше на газ пропан.
Пощенската кутия на фермата беше до самия път, далеч от жилищната
сграда и от всички поляни. Портата, която монтира, не позволяваше да
влизат превозни средства. Не поръчваше нищо, така че и доставчици не го
безпокояха. Ако им потрябваше нещо, лично той или някой от хората му
пазаруваха, предимно от намиращия се на тринадесет километра оттам
магазин „Сам’с Клъб“ на веригата „Уолмарт“.
Гледаше да пуска хората си редовно на почивка извън фермата. Самият
той и Рейналдо обичаха самотата. Останалите обаче се изнервяха. На
двадесетина километра от фермата се намираше стрипклуба „Старбътс“, но
за по-сигурно Тайтъс караше хората си да изминават допълнителните
десет километра до следващия – „Лъмбър-ярд“ – „Дъскорезната“
(„Любимото място за надървяне“). Пускаше ги по веднъж на две седмици,
не по-често. Позволено им беше всичко, освен едно – да се замесват в
разправии. И винаги ходеха поотделно.
Тъй като сигналите за мобилни телефони и тем подобни не стигаха до
фермата, Дмитри разчиташе на спътниковите телефонни и интернет
услуги, които минаваха през виртуална частна мрежа, хоствана в
България. Почти никой не звънеше на акаунта им, така че когато чу в осем
сутринта сигнала, че някой го търси, Тайтъс моментално си даде сметка, че
не е на хубаво.
— Да?
— Грешка.
И от отсрещната страна прекъснаха връзката.
Това му служеше за сигнал. Всеобщо известно беше, че властите следят
електронната поща. Така че най-сигурният начин за връзка, без да
привличаш ничие внимание, беше да не пращаш имейли. Тайтъс имаше
акаунт в Gmail, но влизаше в него само за кратко, колкото да провери
кореспонденцията, а през останалото време излизаше офлайн. Сега зареди
началната страница и влезе в акаунта. Нови имейли нямаше, както и
трябваше да бъде.
Съобщението се появи едва когато отиде на папката „Чернови“. Именно
по този начин осъществяваше връзката със своя контакт. И двамата имаха
достъп до въпросния акаунт в Gmail. Който от двамата искаше да прати
съобщение на другия, само го написваше, но – и това беше най-важното –
не му го изпращаше, а го запазваше в папката за чернови. После излизаше
от акаунта, звънваше да сигнализира и отсрещният влизаше на свой ред.
Получателят – в случая Тайтъс – прочиташе текста в папката „Чернови“ и
го изтриваше.
Тайтъс поддържаше четири такива акаунта за връзка с четирима души.
Днешното съобщение беше от швейцарския му контакт:
Не ползвай повече 89787198. СПД, подаден от финансова кантора
„Парсънс, Чубак, Митник енд Бушуел“, в момента се разследва от
детектив Катарина Донован от нюйоркското полицейско управление.
Тайтъс заличи черновата и излезе от акаунта. И взе да размишлява
върху прочетеното. И в миналото бяха пускани сигнали за подозрителна
дейност по отношение на сметките му. Но почти никога не му бяха давали
поводи за притеснения. Подобни сигнали се пораждаха задължително при
всяко прехвърляне на големи суми в чужбина. Министерството на
финансите обаче се вторачваше единствено в онези, които можеха да са
свързани с финансирането на тероризма. След като се убедяха, че
собственикът на сметката е с чисто минало, рядко прибягваха към по-
нататъшни проверки.
За пръв път обаче му се случваше дадена сметка да привлече внимание
от две посоки. Не само от Министерството на финансите, ами и от някаква
нюйоркска полицайка. Защо? Как? Нито един от последните му гости не
беше от град Ню Йорк. Пък и каква връзка можеше изобщо да се направи
между химик от Масачузетс и дама от кънектикътския хайлайф?
Позволено му беше да зададе само единия от двата.
Опря за миг длани върху бюрото. После се приведе над клавиатурата и
влезе в търсачка. Изписа името на детектива и зачака да види какво ще
излезе.
А като видя снимката на детектив Донован, насмалко да се разсмее на
глас.
— Нещо смешно ли намери? – попита влизащият в този момент в стаята
Дмитри.
— Кет – отвърна Тайтъс. – Тръгнала е да ни издирва.
* * *
След като старецът затръшна в лицето й вратата, Кет се озова на
кръстопът.
Остана изумена за миг. Идеше й да отвори с ритник вратата и да тресне
стареца по главата с ръкохватката на пистолета, но какво щеше да
постигне по този начин? Ако Джеф искаше да влезе във връзка с нея,
разполагаше с оставените му от нея възможности. А ако желаеше да я
пренебрегва и в бъдеще, нима тя имаше правото, че и желанието, да го
насили?
Нямаш ли поне капка гордост бе, момиче?
Тръгна обратно към колата. Разрева се и усети, че се ненавижда. Каквото
и да му се е случило на Джеф в онзи бар в Синсинати, то с нищо не я
засяга. По абсолютно никакъв начин. Снощи Стейси й обеща да се разрови
по-нататък в това сбиване, да провери дали онези двама пияници нямат
по-стари полицейски досиета и дали не продължават да преследват Джеф,
което би могло да обясни изчезването му, но имаше ли смисъл, като се
замисли човек?
Ако онези двамата все още го търсят, защо толкова ще се страхува от
среща с Кет?
Няма значение. Джеф си има свой личен живот. Има си дъщеря и живее
при някакъв свадлив старец. Нямаше представа точно кой е този старец.
Знаеше само, че Джеф отдавна беше останал без баща. Джеф е избрал да се
запише в сайт за онлайн запознанства. Кет се беше опитала да влезе във
връзка с него, но той я беше пернал през пръстите. За какво тогава
продължава да си завира носа?
Но защо, въпреки всички улики в обратен смисъл, тя все още не е
убедена, че всичко е наред?
Върна се на монтокското шосе и пое на запад. Не стигна много далеч.
След няколко километра свърна вляво по Напиг Лейн. Интересно какви
неща може да помни човек дори и след двадесет години. Излезе на
булевард „Марийн“ и паркира в близост до Гилбърт Пат. Оттам тръгна пеш
по дървения тротоар към океана. Вълните се блъскаха в брега. Небето беше
притъмняло, подсказвайки приб-лижаващата се буря. Подмина жалката
ограда с разковани тараби, събу се боса и тръгна по пясъка към водата.
Къщата си беше същата, каквато я помнеше. Навремето беше съвсем
нова, в онзи изчистен съвременен стил, който Кет беше заобичала, макар
на мнозина да се струваше прекалено строг, кутийчест. Вилата беше
прекалено скъпа за тях, дори и само за уикенд да я наемеха, но се бяха
вредили благодарение на факта, че Джеф беше работил в Колумбийския
университет като асистент на собственика й и той им я отпусна в знак на
благодарност.
И при все че оттогава бяха изминали почти двадесет години, Кет и
досега беше в състояние да опише всеки отделен миг от прекарания там
уикенд. И ходенето до местния пазар на зеленчукопроизводителите, и
ленивите разходки из града, и трите пъти, когато ядоха в разширения
някогашен хамбар, превърнат в ресторант, който те на шега бяха нарекли
„Лънч“ – „Обяда“, понеже се бяха влюбили в рачешкото му руло, и как
точно на този плаж Джеф беше минал тайно иззад гърба й и я беше дарил
с най-нежната целувка на света.
И как именно по време на тази нежна целувка Кет осъзна, че би отдала
целия си живот на този човек.
Нима може такава нежна целувка да е лъжовна?
Намръщи се, пак се възненавидя заради тази проява на
сантименталност, но си и помисли, че може би няма да е лошо да не се
кори чак толкова. Ползвайки за ориентир самата къща, опита се да
установи на кое точно място беше стояла през въпросния ден: поотмести се
вляво, после вдясно, докато накрая можа да каже със сигурност: да, точно
тук се случи онази нежна целувка.
Чу шума на автомобилен двигател, а като се обърна, видя спрелия на
пътя сребрист мерцедес. Дали пък не е Джеф, мина й през ум? Идеално би
било, нали? Да я е последвал до тук и сега да я изненада иззад гърба, както
преди всичките онези години. Ще я прегърне и – а бе, може и да е тъпо,
шаблонно, че и болезнено, но факт е, че копнежът все още беше жив.
Малко са идеалните мигове в живота – моменти, които ти се ще да скъташ
в кутия и да я сложиш на най-горния рафт, а когато си сама, да свалиш
кутията и пак да я отвориш.
Мигът с целувката беше точно от тези.
Сребристият мерцедес си замина.
Кет пак се извърна към разбунения океан. Облаците съвсем се бяха
скупчили и всеки момент щеше да ливне дъжд. В момента, в който тръгна
да се прибира във ферарито, телефонът й иззвъня. Търсеше я Брандън.
— Копеле гадно! – викаше. – Измамно, продажно копеле мръсно!
— Моля?
— За оня Джеф ти говоря, или Рон, или Джак, или каквото му е името
там.
Кет се закова на място.
— Какво е станало?
— Продължава да сваля и други жени. Не успях да разчета съобщенията
му, но вчера се е свързал с две.
— За две жени ли става дума?
— Да, за две.
— Може пък да се е сбогувал с тях. Да им е казал за майка ти.
— Може, ама май не е така.
— Кое те навежда на тази мисъл?
— Защото щеше да го направи с едно, максимум две недвусмислени
съобщения. А той си е разменил с тях по двадесет, да не кажа тридесет.
— Чуй ме, Брандън. Имаш ли имената на двете жени?
— Имам ги.
— Би ли ми ги казал?
— Едната се казва Джули Уайц. И е от Вашингтон. Другата живее в Брин
Мор, в Пенсилвания. И се казва Марта Паке.
Първата работа на Кет беше да се обади на Чаз.
Да му каже да позвъни и на двете жени и да се убеди, че не са заминали
наникъде със своя интернет възлюбен. Но докато вървеше към колата – ще
се върне до оная къща в Монток и ще срита оня старец по топките, ако
откаже да разговаря с нея, – нещо пак я загложди отвътре. От доста време
я чоплеше –от самото начало на цялата тази история, ако трябваше да е
точна, –но и досега не можеше да схване кое точно.
Нещо я караше да не отклонява вниманието си от Джеф.
Преобладаващото мнение би го отдало на заслепяващата мощ на
глупавото й сърце. И Кет беше готова да се съгласи с подобна мисъл. Но
ето че положението започваше постепенно да се прояснява. Онова, което я
притесняваше, беше свързано с посланията, които тя лично беше
разменяла с Джеф чрез YouAreJustMyType.com.
Оттогава не беше преставала да си преповтаря думите му, да си
преговаря наум заключителните му фрази –всички онези глупости как
искал да се предпази и да внимава и как връщането към миналото щяло да
е грешка и колко силно искал да започне нов живот –дотам, че беше
пренебрегнала напълно най-ранната им размяна на мисли.
Всичко идеше от онзи стар музикален видеоклип, в който Джон Уейт
пееше „Липсваш ми“.
И как реагира той на него?
Оказа се, че не го помни.
Това пък направо не можеше да бъде! Хубаво, дори да приемеше, че
нейните спомени са многократно по-силни от неговите, предложението за
брак все пак беше дошло от него. Как е могъл да забрави този ключов
елемент от връзката им?
На всичко отгоре, Джеф й писа, че клипът бил „готин“, че харесвал
жените с „чувство за хумор“ и че снимките й силно го „привличали“.
Привличали го. Да ти се приповръща чак. Тогава, от болка и изненада, не
беше издържала и му написа:
Аз съм Кет.
Слаб мъж в тъмен костюм я чакаше, облегнат на жълтото ферари, със
скръстени пред гърдите ръце и кръстосал единия крак над глезена на
другия. Все още разтърсена от току-що осъзнатото, Кет се довлече до него
и попита:
— Мога ли с нещо да ви помогна?
— Хубава кола.
— Да, и друг път са ми го казвали. Ще имате ли нещо против да не се
облягате на нея?
— След секунда ще се махна. Стига вие да сте готова.
— Моля?
Отнякъде се появи сребристият мерцедес и спря до нея.
— Влизай отзад – заповяда й мъжът.
— Какво, по дяволите, сте намислили?
— Имаш избор: или да те разстреляме тук, на пътя. Или да се качиш,
след което ще си поприказваме.
ТРИДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
Рейналдо получи съобщението посредством онази функция на
смартфона му, която му позволяваше да го използва и като портативна
радиостанция.
— Базата търси сандъците – каза Тайтъс. – Приемам.
Рейналдо си играеше, като хвърляше топка на лабрадора си Бо. Верен на
породата си, Бо не искаше да престават и не му омръзваше да връща
обратно топката за тенис, независимо колко пъти и колко далеч я мяташе
Рейналдо.
— Слушам те – каза Рейналдо по телефона и отново запокити топката.
Бо я догони с леко накуцване. Остаряваше. Според ветеринаря, бил на
единадесет години. Все още беше в добра форма, но на Рейналдо му
домъчняваше, като си дадеше сметка, че спринтът му все по-често
преминаваше в тръс. Но Бо не мирясваше – все чакаше пак да му хвърли
топката, колкото и да му липсваше издръжливост и да го мъчеше
артритът. Рейналдо понякога понечваше да прекрати играта, за да не
претоварва стария пес, но Бо сякаш предугаждаше намеренията на
стопанина си и хич не ги одобряваше. Започваше да вие и лае дотогава,
докато Рейналдо не вземеше пак топката и не му я хвърлеше.
Но все по някое време Рейналдо успяваше да изпрати Бо нагоре по
пътеката да си почине върху мекото кучешко легло в хамбара. Рейналдо му
го беше купил специално, след като намери скитащия се Бо на брега на
Ист Ривър. Леглото се беше оказало дълготрайно.
Бо го погледна очаквателно, а Рейналдо го погали зад ушите, докато
слушаше как Тайтъс съобщава по радиото:
— Пращам ти ескорт номер шест.
— Прието.
На фермата никога не си общуваха по телефон или с текстове, само с
помощта на радиовръзката, тъй като не се поддаваше на проследяване. По
обясними причини не си служеха и с имена, а Рейналдо, така или иначе, не
ги и знаеше. За него всички бяха номера, съответстващи на мястото, което
обитаваха. „Номер шест“ – блондинката, пристигнала в жълтата плажна
рокля – беше настанена в шести сандък.
Дори самият Тайтъс смяташе, че се престарават с подобни мерки за
сигурност, но предпочиташе да не си играе с тези неща. В това се
заключаваше цялото му символ-верую.
Като видя, че Рейналдо се изправи, Бо го изгледа разочаровано.
— Скоро пак ще си поиграем, моето момче. Обещавам ти.
Кучето тихо изскимтя и побутна ръката на Рейналдо. А Рейналдо се
засмя и го погали. Песът разлюля плавно опашка в знак на удоволствие и
Рейналдо усети, че се просълзява.
— Бягай да вечеряш, моето момче.
Въпреки разочарованието си, Бо прояви и разбиране. Поколеба се само
за миг, после се затича бавно по пътеката. Но престана да размахва
опашка. Рейналдо го изчака да се скрие от погледа му. По някаква
непонятна причина не желаеше Бо да наднича в сандъците. Не че нещо му
пречеше да подушва намиращите се в тях хора, но когато жертвите
виждаха Бо, а още повече – когато се напъваха да се усмихнат на
дружелюбното куче, на Рейналдо му се струваше, че… просто не е редно.
Верижката с ключовете беше окачена на колана му. Рейналдо намери
нужния му ключ, отключи катинара и вдигна вратата от земята.
Внезапната светлина винаги принуждаваше жертвите да замижават и да
закриват очи. Дори нощем. Достатъчно беше да се вижда и най-тънкият
лунен сърп. В сандъка цареше пълна, абсолютна тъмнина. И най-мижавата
далечна звезда се усещаше като удар по зрителните органи.
— Излизай.
Жената изстена. Устните й бяха напукани. Бръчките по лицето й се бяха
удълбочили и потъмнели, все едно всяка гънчица се беше напълнила с
мръсотия. Вонята от изпражненията й го удари в лицето. Но Рейналдо
беше свикнал. Едни в началото се мъчеха да стискат, но като те държат на
тъмно по цели дни в нещо като ковчег, и този избор ти бива отнет.
На номер шест й беше нужна цяла минута, за да се изправи. Опита се да
оближе устни, но езикът й беше станал на раш-пила. Рейналдо се напъна
да се сети кога за последно й беше давал вода за пиене. Преди няколко
часа май. После й беше пуснал и чашката с ориз през изрязания във
вратата процеп като на пощенска кутия. Точно така ги хранеше – през
процепа. Понякога жертвите се мъчеха да проврат през дупката ръцете си.
Полагаше им се по едно предупреждение да не го правят. При следващото
нарушение Рейналдо направо им трошеше пръстите, настъпвайки ги с
ботуша си.
Номер шест се разрида.
— Не се бави – заповяда й.
Блондинката се мъчеше да се движи по-чевръсто, но тялото й почваше
да не я слуша. И това го беше виждал преди. Но неговата задача беше да ги
поддържа живи. Нищо повече. Да не умират, докато Тайтъс не му нареди:
„Време е“. Тогава Рейналдо извеждаше жертвата в полето. Понякога я
караше да изкопае сама гроба си. Но в повечето случаи не го правеше.
Само ги отвеждаше, опираше дулото на пистолета в главата и опъваше
спусъка. От време на време си правеше експерименти кой изстрел е най-
ефикасен. Опираше цевта в шията и стреляше нагоре или я натискаше в
короната на черепа и стреляше надолу. В трети случаи запъваше дулото в
слепоочието, както правят самоубийците на кино. Случваше се смъртта да
настъпи мигновено. Или да потрябва втори изстрел. А в един случай,
когато беше стрелял прекалено ниско под тила, в основата на гръбнака,
жертвата – мъж от Уилмингтън, в щата Делауеър – бе оцеляла, макар и
напълно парализирана.
Рейналдо го погреба жив.
Номер шест беше рухнала, предала се, пречупена. И такива случаи беше
наблюдавал немалко.
— Насам – нареди й.
— Вода – успя единствено да промълви жената.
— Тук. Преоблечи се първо.
Тя се напъна да се движи по-бързо, но краката й се влачеха като на
зомбитата, които Рейналдо беше гледал в онова телевизионно шоу. Съвсем
подходяща походка за случая: номер шест все още не беше мъртва, но не
беше и съвсем жива.
Без да чака повторна команда, жената съблече гащеризона си и остана
гола пред него. Преди няколко дни, когато й се наложи със сълзи и неохота
да си свали жълтата плажна рокля, го беше молила да се извърне или да й
даде тя да се скрие зад някое дърво, или поне да се прикрие с ръце. Тогава
му се видя значително по-привлекателна. Днес вече не я вълнуваше нито
благоприличието, нито срамът. Стоеше пред очите му в онова примитивно
състояние, до което я бяха докарали, и само с очи просеше за малко
водица.
Рейналдо вдигна за ръкохватката маркуча с пръскачката. Налягането
беше високо. Жената направи опит да се приведе, че да поеме част от
струята с уста, но той пусна спусъка на дюзата. Тя се извърна с гръб към
него, та да я облее, а гърбът й почервеня под биещата я водна струя.
След като я обля, й подхвърли друг гащеризон. Тя го навлече. Подаде й
вода в пластмасова чашка. Тя жадно я изгълта и му я върна, подсказвайки
му, че би направила почти всичко, само за да й даде още малко. Той се
притесни да не би да не й стигнат силите да извърви целия път до фермата,
та взе че й наля втора чаша. Тя и нея погълна с такава скорост, че едва не
се задави. След водата й подаде и шоколадовата закуска, закупена от
магазина за хранителни стоки „Джайънт“. Тя в бързината си насмалко да я
погълне заедно с опаковката.
— Пътеката – заповяда й.
И жената пое нагоре, все още влачейки нозе. Рейналдо тръгна подире й,
питайки се колко ли още пари щяха да изцедят от номер шест. Имаше
усещането, че е по-богата от останалите. За негова най-голяма изненада,
Тайтъс предпочиташе мъжките жертви пред женските, в съотношение
почти три към едно. Независимо че при жените рандеманът беше
значително по-висок. Тази например пристигна със скъпи бижута и със
самочувствието на член на висшето общество.
И от двете нищо не й беше останало.
Тя вървеше уплашена и през няколко крачки хвърляше поглед зад себе
си. Вероятно я изненадваше фактът, че и той идеше след нея. Не по-малко
изненадан беше и самият Рейналдо. Рядко му нареждаха да съпровожда
жертвата. По необясними за него причини, Тайтъс предпочиташе те да
идват самостоятелно до фермата.
И се запита дали, след като това беше второто й посещение за деня, то
няма да се окаже и последното. Дали Тайтъс няма да обяви ендшпила:
„Време е“.
Във фермата завариха Тайтъс в голямото му кресло и Дмитри на
компютъра. Рейналдо остана да чака до вратата. А номер шест – пак без да
я подсещат – се настани на твърдия дървен стол пред Тайтъс.
— Възникна проблем, Дейна.
„Дейна, значи, й е името“, заключи наум Рейналдо.
— Проблем ли? – замига ситно Дейна.
— Мислех да те пусна да си вървиш днес – продължи Тайтъс. Както
винаги, тонът му беше равномерен, сякаш иска да хипнотизира слушателя,
но на Рейналдо му се стори, че този път между равните фрази долови и
известна напрегнатост.
— Оказа се обаче, че полицията се е захванала да разследва твоето
изчезване.
Дейна го гледаше с пълна липса на разбиране.
— Следствието се води от детектив Катарина Донован от нюйоркската
полиция. Познаваш ли я?
— Не.
— По-известна е като Кет. Местоработата й е в Манхатън.
Дейна продължаваше да гледа недоумяващо.
— Не я ли познаваш? – повтори Тайтъс със значително по-остър тон.
— Не.
Тайтъс впи поглед в лицето й.
— Не – повтори тя.
Да, полумъртва е, мина му през ум на Рейналдо.
Тайтъс погледна към Дмитри и кимна. Дмитри нахлупи по-надолу
плетената си шапка и рязко завъртя монитора му така, че да се вижда от
Дейна. На екрана имаше изображение на някаква жена.
— Откъде я познаваш, Дейна?
Дейна само завъртя глава.
— Откъде я познаваш?
— Не я познавам.
— Не ти ли се обади преди заминаването ти?
— Не.
— И никога ли не си разговаряла с нея?
— Никога.
— Откъде я познаваш?
— Не я познавам.
— Никога ли не си я виждала? Напъни си мозъка.
— Изобщо не я познавам – разрида се Дейна. – И никога не съм я
виждала.
Тайтъс се облегна в креслото.
— За последен път те питам, Дейна. От отговора ти ще зависи дали ще се
върнеш у дома при сина си, или ще те върнем в сандъка сам-сама. Откъде
познаваш Кет Донован?
ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
Кет няколко пъти попита мъжете накъде я карат.
Слабият до нея само продължи да се усмихва и да не отмества дулото от
нея. А шофиращият не отклони погледа си от пътя. От задната седалка тя
виждаше единствено идеално обръснатата му глава и раменете с големина
на топки за боулинг. Тя обаче не млъкваше: къде отиват, кога ще стигнат,
кои са те?
Слабият до нея не преставаше да се усмихва.
Пътуването им се оказа доста кратко. Малко след като минаха през
центъра на Уотър Мил, сребристият мерцедес свърна вляво по Дейвидс
Лейн по посока към океана. Оттам свиха по Холси Лейн. Заможен квартал.
На Кет взе да й става ясно накъде горе-долу вървят.
Колата намали ход пред огромно имение, оградено с плътна стена от
висок жив плет, покрай която изминаха няколкостотин метра, докато
стигнаха до автомобилна алея, препречена от портал, през който нищо не
можеше да се види. Мъж в тъмен костюм, с тъмни очила и слушалка в
ухото взе да говори в скрит в ръкава му микрофон.
Портата се разтвори и сребристият мерцедес пое по алеята към
просторна каменна резиденция с червен керемиден покрив в стил
Великият Гетсби. От двете страни на алеята бяха подредени гръко-римски
статуи и кипариси. Пред главния вход имаше кръгъл шадраван с
високоструен фонтан.
—Заповядайте –обяви засменият слаб мъж.
Кет слезе от едната задна врата, Усмивката –от другата. Тя не можеше
да откъсне очи от олицетворяващата много ранна епоха резиденция.
Дотогава я беше виждала само на стари снимки. Вдигнал я през 30-те
години богат индустриалец на име Ричард Хефернан. Едва преди десетина
години фамилията му я беше продала на сегашния собственик, който я
преустроил отвътре, за което удоволствие похарчил според мълвата десет
милиона долара.
—Вдигнете ръце, ако обичате.
Тя изпълни заповедта, при което друг някакъв мъж в тъмен костюм и
тъмни очила така ентусиазирано я опипа, че й се прищя да си поиска и
пеницилинова инжекция. И тъй като Усмивката вече й беше отнел и
пистолета, и телефона, нямаше какво друго да намерят. Навремето баща й
винаги носеше резервен пистолет в единия си ботуш –и Кет се беше
питала дали да не стори и тя същото, –но този несъмнено щеше и него да
открие. А когато онзи свърши (като на практика пушеше и цигара, за бога),
кимна на Усмивката.
При което Усмивката я покани:
—Насам, ако обичате.
Минаха покрай тучна градина, излязла сякаш от някое лъскаво
илюстровано списание, което, мина й през ум, можеше да е и самата
истина. Пред очите им се разстла и океанът, едва ли не докаран по
поръчка за панорамната снимка. Носът й надуши соления въздух.
—Здравей, Кет.
Той я очакваше на обзаведената с тапицирана тикова мебел веранда.
Облечен беше в безупречно бял и прекалено старателно скроен костюм. На
някой млад и снажен мъж сигурно щеше да му стои добре. Но на този
набит, разпуснат мъж на седемдесет и кусур направо изглеж-даше
неприлично. Копчетата на ризата бяха готови да изхвърчат от шкембето
му. Поне онези от тях, които не бяха предварително разкопчани, че да
разкрият ивицата гръдни косми толкова дълги, че можеха да се накъдрят с
маша. На дебелите му пръсти бяха нанизани куп златни пръстени. Главата
му беше покрита или с буйна пясъчноруса коса, или с великолепна перука
–трудно й беше да прецени от раз.
—Срещнахме се най-после –каза мъжът.
Кет не беше сигурна как следва да реагира. След толкова много години,
след всички изчетени страници, след маниакалната омраза и заслуженото
демонизиране, най-сетне пред очите й се намираше самият Уили Козоун.
—Бас държа, че този момент си си го представяла от много отдавна – каза й Козоун.
—Така е.
—И точно в тази обстановка ли си го представяше? –разпери ръце към
океана Козоун.
—Не –отвърна Кет. –Представях си те в белезници.
Той се разсмя така, сякаш през живота си не беше чувал нищо по-весело.
Онзи, слабият –Усмивката –стоеше редом с нея със скръстени пред
гърдите ръце. Но не се разсмя. Само продължи да се подсмихва. Явно само
този номер беше научил.
—Остави ни насаме, ако обичаш, Лесли.
Лесли Усмивката се отдалечи с полупоклон.
—Няма ли да седнеш? –попита Козоун.
—Не ми се седи.
—Да ти предложа малко леден чай или лимонада? –И вдигна чашата
си. –Аз самият пия „Арнолд Палмър“. Нали знаеш какво съдържа?
— Знам.
— Не искаш ли и ти?
— Не – отвърна Кет. – И без да навлизам в излишни подробности, ще
спомена само, че законът забранява въоръженото отвличане на което и да
било лице, особено пък на полицейски служител.
— Моля ти се – прекъсна я Козоун, – дай да не си губим времето с
дреболии. Имаме да обсъждаме много по-важ-ни въпроси.
— Слушам.
— Сигурна ли си, че не желаеш да седнеш?
— Какво искаш от мен, господин Козоун?
Той отпи от чашата си, като не преставаше да я гледа.
— Май сбърках някъде.
Кет нищо не каза.
А той стана и тръгна да си върви.
— Ще кажа на Лесли да те върне при колата ти. Моля за извинение.
— Мога да ти предявя обвинение.
— О, ама разбира се, Кет – махна той с ръка към нея. – Нали ще ми
позволиш да те наричам Кет? Знаеш ли с колко по-страшни обвинения
съм се справил досега? В състояние съм да извадя поне дузина свидетели,
които да потвърдят къде съм бил. А така също да представя и видеозапис
от охранителните камери, с който да докажа, че кракът ти не е стъпвал тук.
Дай да не си губим времето с детски игри.
— Това важи и за двама ни – заяви Кет.
— В смисъл?
— В смисъл да не ми излизаш с тъпия номер „Ще кажа на Лесли да те
върне при колата ти“. Докарал си ме тук с определена цел. Така че държа
да знам с каква точно.
Думите й се понравиха на Козоун. Той направи крачка към нея.
Светлосиният цвят на очите му някак си й се стори черен.
— Текущото ти разследване няма да постигне нищо друго, освен да
причини големи неприятности.
— Разследването ми изобщо не е текущо.
— И това е вярно. Доста време мина, откакто умря баща ти.
— Ти ли поръча да го убият?
— Ако приемем, че съм аз, кое те кара да мислиш, че ще те пусна да
излезеш жива от тук?
Нямаше нещо, което Кет да не беше научила за Козоун от полицейските
архиви – и датата на раждането му, и семейното му минало, и различните
му задържания, и резиденциите му (включително и тукашната). Но по-
друго си е, когато видиш човека за пръв път. Впери поглед в светлосините
му очи. И си даде сметка за всички ужаси, които тези очи са виждали през
седемдесетте и повече години, откакто са се появили на този свят. И как, в
определен смисъл, никога не са осъзнавали същността на тези ужаси.
—От чисто теоретична гледна точка –продължи Козоун с гласа на едва
ли не скучаещ човек, –мога още тук да ти пръсна черепа. Все ще се намери
някоя от няколкото ми лодки да те изхвърли в океана. И двамата знаем, че
колкото и да те търсят след това колегите ти, нищо няма да намерят.
Кет се помъчи да не преглътне видимо.
—Не си ме довел тук, за да ме убиваш.
—Кое те кара да си толкова сигурна?
—Това, че все още дишам.
Козоун се засмя на думите й. Малките му остри зъб-ки приличаха на
загниващи ситни дъвки „Чиклетс“. А гладката кожа на лицето му
подсказваше за намесата на химически пилинг или ботокс.
— Да видим първо как ще потръгне разговорът ни, а?
Тръшна се върху тапицирания тик и потупа мястото до себе си.
— Седни, моля ти се.
Още със сядането тя потръпна от миризмата на одеколона му – нещо
задушаващо и прекалено силно. И двата стола гледаха към океана, а не
един към друг. За няколко секунди и двамата мълчаха, вперили поглед в
мощните вълни.
— Иде буря – каза Козоун.
— Заплашително – отвърна Кет, не успявайки съвсем да прокара
сарказма си.
— Задай въпроса си, Кет.
Нищо не му каза.
— От близо двадесет години очакваш тази възможност. Сега я имаш.
Питай.
Тя се извърна и заизучава лицето му.
— Ти ли поръча убийството на баща ми?
— Не.
Той не отместваше очите си от морето.
— И очакваш просто да ти повярвам, така ли?
— Нали знаеш, че съм от старата махала?
— Да. Живял си на Фарингтън Стрийт близо до автомивката. И си убил
твой съученик в пети клас.
Той завъртя глава.
— Ще ми позволиш ли да ти споделя една тайна?
— Да. Слушам те.
— Историята за мен и чука е градски мит.
— Разговарях с човек, чийто брат ти е бил съученик.
— Не е истина – повтори той. – Защо смяташ, че ще те лъжа? Аз
поначало обичам митовете. Дори съм участвал в разпространението им.
Понеже до известна степен улесняват живота ми. Не че той е бил лек. И не
че са ми чисти ръцете. Но страхът е прекрасен мотиватор.
— Това за изповед ли да го приема?
Козоун допря китките си, все едно чакаше белезниците. Тя прекрасно си
даваше сметка, че нищо от чутото тук няма да бъде прието в съда, нито би
й помогнало с нещо, но в никакъв случай не желаеше той да млъкне.
— С баща ти се знаехме – каза той. – И се разбирахме взаимно.
— Какво искаш да кажеш? Че е бил подкупен ли?
— Нищо не казвам. Само ти обяснявам, че нямам нищо общо със
смъртта на баща ти – че и двамата с него живеехме в един и същ свят.
— Ще рече ли това, че никога не си убил никого от Флъшинг?
— О, не, не бих казал такова нещо.
— Какво казваш, в такъв случай?
— С течение на годините ти беше причина няколко от предприятията ми
да „прекъснат дейността си“, ако мога така да се изразя.
Тя беше вкарала в ареста шефовете на всяко „предприятие“, за което
дори само се приказваше, че е свързано с Козоун. И несъмнено беше
принудила Козоун да извърши сума ти разходи.
— Мъчиш се да ми подскажеш ли нещо?
— Никак не желая тези времена да се завърнат.
— И затова си си наумил, че като ми кажеш, че не ти си убил баща ми,
всичко ще престане?
— Нещо такова. Смятах – или, по-точно казано, надявах се, – че ще
можем двамата с теб да стигнем до някакво разбирателство.
— Разбирателство.
— Точно така.
— Подобно на онова, което твърдиш, че си имал с баща ми.
Погледът му остана насочен към пенещите се вълни, но на ъгълчетата на
устата му заигра усмивчица.
— Нещо от тоя род.
Кет не беше съвсем сигурна как трябва да реагира на тези му думи.
— И защо точно сега? – попита.
Той вдигна чаша и я допря до устните си.
— Можел си, ако искаш, още преди години да ми кажеш същото, след
като си очаквал то да доведе до – кавички във въздуха с пръсти –
„разбирателство“. Защо точно сега, питам?
— Защото нещата се промениха.
— По какъв начин?
— Почина мой много добър приятел.
— За Монти Лебърн ли говориш?
Козоун пак отпи от напитката си.
— Суров човек си ти, Кет. Това ти признавам.
Тя не си направи труда да му отговори.
— Ти много обичаше баща си, нали?
— Не съм тук, за да си говорим за мен и моите чувства.
— Да приемем, че е така. Но ти ме питаш защо чак сега ти го казвам. А то
е, защото Монти Лебърн вече не е сред живите.
— Но той призна, че го е убил.
— Вярно е. И в същото време отрече аз да съм имал нещо общо с
деянието.
— Но той каза и друго: че си нямал нищо общо и с другите две убийства.
И за тях ли отричаш?
Той леко, съвсем леко извърна главата си към нея. Лицето му се втвърди.
— Нямам никакво намерение да говоря за другите две. По никакъв
начин. Разбираш ли какво искам да ти кажа?
Разбра го. Не признаваше, но за разлика от случая с баща й, не ги и
отричаше. Смисълът беше съвсем ясен: „Да, онези двама бяха мои, но не и
баща ти“.
А пък тя изобщо не беше длъжна да му повярва.
Козоун просто искаше тя да му се махне от главата. И точно затова сега
провеждаше този разговор. И щеше да извърта всякак нещата, за да
постигне целта си.
— Сега ще ти кажа нещо поверително – рече Козоун. – Приемаш ли това
условие?
Кет кимна, тъй като пак нямаше никакво значение. Ако той й дадеше
някаква информация, а на нея й се наложеше да я използва, най-малко
поетият уж ангажимент пред виден убиец щеше да й попречи.
Предполагаше, че това и на него му е известно.
— Дай да се върнем назад във времето. До деня, в който задържаха
Монти Лебърн. Не знам дали си даваш сметка, но когато федералните
арестуваха Монти, аз донякъде се притесних. Няма нужда да ти обяснявам
защо. Монте беше сред най-верните ми служители. И аз мигновено се
свързах с него.
— По кой начин? Та той е бил в изолатора.
— Моля ти се – намръщи се Козоун.
И беше прав. Разполагал е с необходимите връзки. Което нямаше нищо
общо със случая.
— Така или иначе, обещах на Монте, че ако продължи да ми служи
вярно, в което не се и съмнявах, семейството му ще бъде щедро
възнаградено.
Подкупено, сиреч.
— А ако откажеше да ти остане верен?
— Хайде да не залитаме към хипотези, Кет. Излишно е, не смяташ ли?
— Добре.
— Да не говорим, че дори и при наличието на сериозни заплахи, много
наши служители са продавали шефовете си, за да подобрят собственото си
положение. Аз чисто и просто се надявах да предотвратя подобно
поведение у Монти Лебърн по-скоро с моркова, отколкото с тоягата.
— И доколкото усещам, си успял.
— В определен смисъл, успях. Но не точно така, както възнамерявах.
— Тоест?
Козоун взе да върти единия от пръстените си около пръста.
— Известно ти е, че Монти Лебърн беше задържан първоначално по
обвинения свързани с онези две убийства.
— Да.
— Той ми поиска разрешение да си признае и за трето.
Кет остана за секунда прикована към мястото си. Изчака го да
продължи, но той сякаш се беше изчерпал.
— И за какво му беше да го признава?
— Защото за него то беше без значение. Вече имаше доживотна присъда.
— Хубаво. Но надали го е направил само за лично удов-летворение.
— Не, разбира се.
— Ами защо?
— Позволи ми да ти обясня първо защо едва сега разговаряме. Част от
договорката ми с Монти Лебърн гласеше, че това ще си остане само между
нас двамата. Не че ти пробутвам лафове за „чест между крадци“, но искам
да ме разбереш правилно. Бях се заклел да пазя тайна, така че не можех
нищо да кажа. Обратното щеше да е предателство спрямо мой верен
служител.
— Който на свой ред пък е можел да се отрече от твърденията си, че ти не
си замесен.
— Прагматичните съображения винаги играят определена роля –
съгласи се Козоун. – Но аз най-вече исках да демонстрирам на Монти и на
останалите ми подчинени, че държа на думата си.
— А сега?
— Сега него вече го няма – сви рамене Козоун. – А това прави
договорката ни недействителна и невалидна.
— Тоест ти вече си свободен да приказваш.
— Стига да искам. Аз, естествено, бих се радвал, ако това си остане между
нас. Ти открай време смяташ, че аз съм убиецът на баща ти. А пък аз ти
казвам, че не съм.
— А кой? – зададе тя очебийния въпрос.
— Не знам.
— Самият Лебърн имаше ли нещо общо с убийството?
— Нямаше.
— А имаш ли представа защо е признал, че го е извършил?
— За какво би направил човек подобно нещо? – разпери той ръце.
— За пари?
— Един вариант.
— За какво друго?
— Точно тук нещата се усложняват, Кет.
— Какво искаш да кажеш?
— Обещали са му изгодни условия.
— От какво естество?
— Ами по-добро отношение към него в затвора. По-хубава килия.
Допълнителни дажби. Помощ на племенника му да си намери работа.
— Тази услуга пък кой му я е оказал?
— Така и не ми спомена.
— Но това не ти пречи да подозираш някого?
— За мен не е никак полезно да обсъждаме хипотетични случаи.
— Да, вече стана дума. И на какво място назначиха племенника му?
— Не ставаше дума за работа, а по-скоро за образование.
— От какъв род?
— В полицейската академия.
И като по подадена реплика, небето се издъни. Дъждът започна над
океана и завихри течението. После бавно прекоси двора и се премести към
тях. Козоун стана и леко отстъпи, да е на сушина под стряхата. Кет се
изправи до него.
— Лесли ще те закара до колата ти – каза Козоун.
— Имам още въпроси.
— Вече ти казах предостатъчно.
— А ако откажа да ти повярвам?
— Продължаваме както досега – сви рамене Козоун.
— Без договореност?
— Така да е.
Тя се замисли върху всичко, което беше чула – за честта между
крадците, за договорености и сделки.
— Но договореността престава да важи след смъртта на единия от
двамата, нали?
Той не й отговори.
— Ти поне така се изрази. Каквато и сделка да си имал с Лебърн, вече не
важала.
— Правилно.
Лесли Усмивката се появи отнякъде. Но Кет не помръдна.
— Имал си договореност и с баща ми – каза Кет. Гласът й прозвуча
странно в собствените й уши.
— Нали това каза одеве?
Дъждът вече блъскаше по покрива, та й се налагаше да говори по-
високо, за да я чуе Козоун.
— Знаеш ли коя е Шугър? – попита го.
Козоун отмести погледа си настрани.
— Чула си вече за Шугър, така ли?
— До известна степен.
— Тогава защо мен ме разпитваш?
— Защото искам и с нея да разговарям.
Той килна въпросително глава.
— Ти може и да не знаеш кой е убил баща ми – рече Кет, – но пък Шугър
може да знае.
Стори й се, че Козоун кимна.
— Може.
— Поради това искам да се видя с нея – обясни Кет. – Логично е, нали?
— Донякъде – отвърна той, едва ли не прекалено завоалирано.
— Би ли ми помогнал да я открия?
Козоун погледна към Лесли. Лесли не помръдна. И въп-реки това
Козоун каза:
— Можем да опитаме, значи.
— Благодаря ти.
— А ти обещаваш да оставиш на мира дейността ми.
— Стига да не ме лъжеш за това, че не си бил замесен...
— Не те лъжа.
— Няма проблем в такъв случай – отвърна му тя.
Той й протегна ръка. Тя я пое с неохота, спомняйки си за всичката кръв,
с която някога е била омазана и която сега се връща и я плисва. Козоун
задържа десницата й.
— Кет, ти сигурна ли си, че точно това желаеш?
— Кое?
— Да се срещнеш с Шугър?
— Да, сигурна съм – издърпа тя ръката си.
Той пак се загледа в пенещите се вълни.
— Ами може би точно така и трябва. Май е дошло времето всички тайни
да излязат наяве, колкото и разрушителни да са.
— Това пък какво ще рече? – попита Кет.
Но Козоун вече се беше извърнал и влизаше у дома си. Само й каза през
рамо:
— Лесли ще те откара до колата ти. И ще ти се обади, щом открие адреса
на Шугър.
ТРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Тайтъс зададе същия въпрос на Дейна още десет пъти. И както
очакваше, тя не отстъпи от онова, което беше вече казала. Не познавала
Кет. Никога не я била виждала. Нямала представа защо ще разследва
каквото и да било свързано със собственото й изчезване.
Тайтъс реши, че може да й вярва.
Облегна се на креслото и затърка брадичка. Дейна не откъсваше поглед
от него. В очите й все още мъждукаше пламъчето на надеждата. Зад гърба
й Рейналдо се беше облегнал на рамката на вратата. Тайтъс се поколеба
дали да не използва Дейна за нов паричен превод, но реши да се придържа
към правилото, че търпението е най-печелившият ход. Не биваше да
проявява алчност. Дошло бе време да прекъсне веригата. Готов беше да се
обзаложи, че Кет все още никому не е съобщила за разследването си. Като
начало, разполагаше с все още незначителни улики. Освен това надали й
се щеше да си признае как точно е попаднала по следите на това конкретно
престъпление.
Преследвайки свое бивше гадже.
Претегли аргументите „за“ и „против“. От една страна, отървеше ли се от
Дейна Фелпс, следата щеше да се изгуби. Дейна щеше да потъне вдън земя,
без да остави след себе си никакви улики. Но пък от друга страна, Кет
Донован се беше приближила повече от всеки друг. Успяла бе да направи
връзка между изчезването на Джерард Ремингтън и това на Дейна Фелпс.
И вече имаше и личен залог в цялата история.
А това поставяше под съмнение вероятността да се откаже лесно.
Елиминирането на ченге е изключително рискован ход. Но в случая не
по-малко рисковано беше да я остави жива.
Налагаше се да извърши пълен анализ на печалбата и загубата, в случай
че я убиеше. Междувременно обаче се налагаше да обърне внимание и на
друг въпрос.
— Искаш ли малко чаец? – усмихна се той на Дейна.
Тя кимна с всичка сила, която не беше чак толкова много.
— Да, моля.
— Би ли направил чай за госпожица Фелпс? – обърна се Тайтъс към
Дмитри.
Дмитри остави компютъра и влезе в кухнята.
— Ей сега се връщам – каза Тайтъс на Дейна и се изправи.
— Истината ви казвам, господин Тайтъс.
— Знам, Дейна. Не се тревожи, моля ти се.
Тайтъс отиде при застаналия на вратата Рейналдо. Двамата излязоха.
— Време е – рече Тайтъс.
Рейналдо кимна.
— Окей.
— Ти вярваш ли й? – хвърли поглед през рамо Тайтъс.
— Да.
— И аз. Но трябва да сме абсолютно убедени.
— Значи ли това, че не искаш да я убивам? – присви очи Рейналдо.
— О, не – погледна към хамбара Тайтъс. – Убий я, но недей да бързаш.
* * *
Чаз позвъни на Джули Уайц.
— Ало? – отвърна му женски глас.
— Джули Уайц ли е на телефона?
— Да.
— Безпокои ви детектив Феърклоф от нюйоркското полицейско
управление.
Чаз й зададе няколко въпроса. Да, тя наистина контактувала с определен
мъж по интернет, дори не само с един всъщност, но не виждала кого засяга
това, освен самата нея. И не, нямала никакви планове да заминава с него
за където и да било. Но какво й влиза това в работата на полицията, в края
на краищата? Чаз й благодари и прик-лючи разговора.
Тази поне е сигурна. Или, ако трябваше да се изрази по-точно – тази
поне беше все още на сигурно място.
След това Чаз набра домашния телефон на Марта Паке.
— Ало? – отвърна му женски глас.
— Марта Паке ли е на телефона?
— Не – каза жената. – Сестра й Санди е.
* * *
Лесли Усмивката и сребристият му мерцедес оставиха Кет при жълтото
ферари на Чаз. Преди тя да слезе, Лесли й каза:
— Ще ти се обадя, щом науча адреса.
Кет насмалко да му благодари, но реши, че ще е крайно неподходящо.
Шофьорът й върна пистолета. По тежестта му прецени, че е извадил
патроните. След това й подаде и клетъчния телефон.
Кет слезе. Двамата заминаха.
Все още й се виеше свят. Не знаеше как да тълкува чутото от Козоун.
Всъщност – а това беше още по-лошо – съзнаваше какво точно искаше да й
каже той. Че Стагър е посетил Монти Лебърн веднага след задържането
му. И не е казал никому, дори на Съгс и Рински. Убедил Лебърн да поеме
вината за убийството на баща й.
Но защо?
Или и това вече ставаше очевадно?
Най-важният въпрос всъщност беше съвсем друг: какво може да направи
тя сега? Да изправи Стагър пред фак-тите, ще е безсмислено. Той просто
ще продължи да я лъже. Ако не предприеме и нещо още по-лошо. Не,
единственият й изход ще е да докаже, че той лъже. Но как?
С помощта на намерените на местопрестъплението отпечатъци.
Но Стагър нали беше замазал и тази улика? Ако са били неговите, щели
са да излязат наяве още при първата проверка, извършена от Съгс и
Рински. Базата данни включва отпечатъците на всички полицаи. С други
думи, не са били на Стагър.
Хубаво, но защо Стагър се е намесил в разследването в мига, в който са
попаднали на следа, и ги е заблудил (или вероятно ги е заблудил), че са на
някакъв неизвестен бездомник?
Явно ключът към загадката е в тези отпечатъци.
От клетъчния си телефон се обади на Съгс.
—Здрасти, Кет. Как си?
—Добре съм. А ти успя ли да хвърлиш поглед на онези стари
отпечатъци?
—Все още не.
—Не искам да ти досаждам, но са ми страшно важни.
—След толкова години? Не виждам каква работа ще могат да ти
свършат. Но, както и да е, вече пуснах молбата. Всички тези улики са в
хранилището. А оттам ми казаха, че ще са им нужни още няколко дена.
—Не можеш ли да им дадеш малко зор?
—Бих могъл да опитам, Кет, но те са заети с текущи разследвания, а
твоите не са толкова спешни.
—Напротив –каза тя. –Повярвай ми, че са адски спешни. Заради баща
ми.
От другата страна на линията настъпи мълчание. Накрая Съгс повтори
„Заради баща ти“ и прекъсна разговора.
Кет огледа проклетия му плаж и изведнъж се сети какво точно беше
занимавало мислите й, преди да забележи облегналия се на колата на Чаз
Лесли.
Аз съм Кет.
А това го беше написала самата тя в онова частно съобщение до
Джеф/Рон. Първо му изпрати линка към клипа „Липсваш ми“. А той беше
реагирал така, сякаш не се сещаше кой е насреща му. И именно тогава тя
взе че му написа…
Аз съм Кет.
Усети как тялото й се вледени. Не друг, а самата тя му беше съобщила
как се казва. Не беше го споменал той пръв. А взе да я нарича „Кет“, все
едно се познават, едва след като тя му беше писала как й е името.
Тук ставаше нещо лошо.
Нещо много, много лошо ставаше и с Дейна Фелпс, и с Джерард
Ремингтън, и с Джеф Рейнс, известен и като Рон Кочмън. Все още нямаше
доказателства, но ставаше дума за изчезването на трима души.
Поне на двама със сигурност – на Джерард и Дейна. Що се отнася до
Джеф…
Имаше начин да разбере. Пъхна се във ферарито и запали двигателя.
Никакво връщане в град Ню Йорк. Поне засега. Ще отиде пак до дома на
Рон Кочмън. Ще разбие проклетата врата, ако се наложи, но все някак си
ще се добере до истината.
Излезе на Дифорест Стрийт и установи, че на алеята все още са
паркирани онези два автомобила. Спря право зад тях и издърпа ръчната
спирачка. Докато посягаше да отвори вратата, иззвъня телефона й.
Търсеше я Чаз.
— Ало?
— Марта Паке е заминала снощи за уикенда. И оттогава никой не я е
виждал.
* * *
Тайтъс благодари на Дейна за помощта й.
—Кога ще ме пуснете да си вървя? –попита тя.
—Утре, ако всичко се развива по план. Рейналдо сега ще те заведе да се
наспиш в гостната стая в хамбара. Там има и душ, и легло. Ще можеш да
си починеш като хората.
Дейна цялата трепереше, но все пак успя да промълви:
—Благодаря.
—Моля. Можеш да вървиш.
—И никому дума няма да обеля –каза тя. –Вярвайте ми.
—Знам. Вярвам ти.
Дейна се повлече към вратата с походката на затънал в дълбока кал
човек. Рейналдо я чакаше. Щом вратата се затвори зад гърбовете им,
Дмитри се изкашля в шепата си и се обади:
—Ъъ… появи се проблем.
Тайтъс извърна рязко глава. Досега не бяха имали никакви проблеми.
Никога.
—Какво по-точно?
—Получаваме имейли.
Щом се сдобиеха с паролите на своите гости, Дмитри настройваше
електронната им поща така, че всичките им имейли да се препращат на
него. Това им позволяваше не само да следят, но и да отговарят на всички
имейли от загрижените им роднини и близки.
—От кого?
—От сестрата на Марта Паке. Имам чувството, че именно тя й звънеше и
по клетъчния й телефон.
—И какво пише в имейлите?
Дмитри вдигна глава и с показалец намести очилата върху носа си.
—Че детектив от нюйоркската полиция се обадил да пита къде е Марта.
И че много се притеснил, когато научил, че е заминала с приятеля си.
Заслепяваща мълния от гняв премина по цялото тяло на Тайтъс.
Кет.
Салдото на вътрешностопанската му приходно-разходна сметка –да я
убие ли, или да не я убива –окончателно се наклони на една страна.
Тайтъс грабна ключовете си и се устреми към вратата.
—Напиши имейл на сестрата, че си добре, прекарваш чудесно и се
прибираш утре. Ако дойдат и други съобщения, търси ме на клетъчния ми.
—А ти къде отиваш?
—В град Ню Йорк.
* * *
Кет заблъска по входната врата. Пак се опита да погледне през матовото
стъкло. Но не видя ничие движение. Старецът сто на сто си беше у дома. Та
надали беше минал и час, откакто си беше тръгнала оттук. И двете коли си
бяха на място. Поднови чукането.
Никой.
Старецът й беше заповядал да му се махне от имота. От неговия имот.
Тоест собственикът би трябвало да е той, а не Рон, съответно Джеф. Нищо
чудно Джеф и дъщеря му Мелинда да бяха просто наематели. Нямаше да
се затрудни да установи името на стареца по документи, но каква полза
щеше да има?
Чаз би трябвало вече да уведоми ФБР за случая, макар да не разполагаха
с почти никакви улики. Зрял човек да изчезне за ден-два се смяташе за
напълно в реда на нещата. Надеждата й беше да възбудят вниманието на
федералните с постоянно повтарящите се елементи в обстоятелствата, но и
на това не можеше да разчита. Факт беше, че Дейна Фелпс беше всъщност
разговаряла както със сина си, така и с финансовия си съветник. А Марта
Паке като нищо можеше да е забила някъде с новия си любовник.
Единственият проблем беше в това, че и двете жени се предполагаше да
са заминали с един и същ мъж.
Тръгна да обикаля къщата, да се мъчи да надникне през прозорците, но
всички пердета бяха спуснати. Най-после откри стареца, опънал се на
шезлонг в задния двор, зачетен в някакво романче от Парнел Хол, стиснал
го така здраво, сякаш книгата се мъчеше да му избяга.
—Здрасти –каза Кет.
—За какво, по дяволите, пак сте дошли?
—Почуках на вратата.
—Какво искате?
—Къде е Джеф?
—Не познавам човек с това име –изправи се той.
Тя отказа да му повярва.
—Къде е Рон Кочмън?
—Казах ви вече. Не е тук.
Кет се приближи до шезлонга и се извиси отгоре му.
—Изчезнали са две жени.
—Моля?
—Две жени са се запознали с него по интернет. И двете в момента
липсват.
—Нямам представа за какво говорите.
—Не възнамерявам да мръдна от тук, докато не ми кажете къде е.
Старецът мълчеше.
—Искате ли да викна полицията. И ФБР. И медиите.
—Не ви стиска –облещи се насреща й старецът.
Кет се приведе и поднесе лицето си само на сантиметри от неговото.
—Предизвиквате ли ме? Ще съобщя на цял свят, че Рон Кочмън
навремето се е казвал Джеф Рейнс.
Старецът продължаваше да седи неподвижно.
—Къде е той?
Старецът мълчеше.
Тя насмалко да посегне към пистолета си, но успя да се овладее. Но този
път изкрещя:
—Къде е?
—Оставете човека на мира.
Кет подскочи, като чу гласа. Извърна се към къщата. С отварянето на
противокомарната врата й се подкосиха нозете. Опита се да каже нещо, но
от устата й не се изтръгна звук.
От къщата излезе Джеф и разпери ръце.
—Тук съм, Кет.
Т РИ ДЕ СЕ Т ИП ЕТ А Г ЛА ВА Бо махаше с опашка и чакаше Рейналдо и Дейна пред вратата на
хамбара. После скочи към господаря си, а Рейналдо се свлече на коляно и
взе да го чеше зад ушите.
—Браво, моето момче.
Бо излая от радост.
Рейналдо чу как зад гърба му трясна противокомарната врата на
фермата. Тайтъс се спусна по стълбите от верандата и хукна към черния
джип. Заместникът на Клод, Клем Сайсън, се настани зад волана, а Тайтъс
се метна на седалката до него.
Джипът отпраши сред мощна пушилка.
Рейналдо се зачуди какво ли можеше да е станало. Бо излая и Рейналдо
усети, че в разсеяността си е престанал да го чеше. Засмя се и поднови
чесането. Бо възвърна доволното си изражение. Ето това харесваше той на
кучетата –винаги можеш да прочетеш по физиономиите им какво
чувстват в момента.
Дейна стоеше закована намясто. Докато ги наблюдаваше двамата с Бо,
на лицето й изгря лека усмивка. Това никак не се понрави на Рейналдо.
Изправи се и заповяда на Бо да върви при подземните сандъци. Кучето
заскимтя недоволно.
—Върви –повтори му Рейналдо.
Песът се отдалечи с неохота от хамбара и пое по пътеката.
С отдалечаването на стария пес и усмивката на Дейна избледня.
—И аз имам лабрадор –рече. –Казва се Клои. Но е черна, не кафява. На
колко години е твоят?
Рейналдо не й отвърна. Още от входа за хамбара видя окачения на
стената стар трион за подрязване на дърветата, останал от амишите.
Навремето се беше запитал дали ще може с него да пререже човешки
пръсти. Отне му доста време и по-скоро беше късал и дърпал, без да успее
да постигне чист срез, но така и успя да скълца пръстите един по един.
Мъжът –обитателят на сандък номер три –беше пищял неистово. И
понеже писъците му притесняваха Тайтъс, се беше наложило Рейналдо да
напъха в устата на номер три парцал и да го увие с изолирбанд. Успя все
пак да заглуши агонията му. Номер три взе да припада, когато острието се
впиваше в хрущяла. На първите два пръста Рейналдо прекъсваше
дейността си и лисваше отгоре му кофа вода да го свести. А след третия път
взе да приготвя предварително пълните с вода кофи.
—Искаш ли вода? –попита той сега Дейна.
—Да, моля.
Той напълни две кофи и ги остави в готовност до работния тезгях. Дейна
вдигна едната и захвана да пие от нея. Рейналдо намери малка кърпа за
ръце, която щеше да се побере в устата й, но не виждаше изолирбанда. В
краен случай щеше да я заплаши, че ако изплюе кърпата, нещата ще
станат още по-зле, но пък от друга страна, Тайтъс току-що беше заминал
нанякъде с джипа, така че нямаше да се притесни от писъците й.
Що пък да не я остави да си попищи?
—Къде е леглото? –попита Дейна. –А душът?
—Сядай –посочи й той стола.
Навремето беше вързал номер три с въже, а ръката, върху която
работеше, беше стиснал с голямото менгеме върху тезгяха. При вида на
въжетата номер три се беше опитал да се дърпа, но Рейналдо го принуди
да млъкне с помощта на пистолета си. И днес можеше да подходи по
същия начин, макар Дейна да му се струваше по-податлива. Но почнеше
ли да реже, нямаше да мине, без да я е вързал.
—Сядай –нареди й повторно.
Дейна моментално седна на стола.
Рейналдо отвори най-долното чекмедже с инструментите и извади
въжето, с което щеше да я върже. Не го биваше много по възлите, но ако не
се отдалечеше от жертвата и ако я увиеше многократно, възлите ставаха
безпредметни.
—Това за какво е? –запита Дейна.
—Трябва да ти приготвя леглото. Не мога да рискувам през това време
да побегнеш нанякъде.
—Никъде няма да бягам. Обещавам.
—Не мърдай.
Но когато я обви през гърдите с въжето, Дейна се разрева. Не му оказа
съпротива обаче. Рейналдо не беше сигурен дали липсата на съпротива го
радва, или не. Тъкмо да подхване втората намотка, чу познатото му
скимтене.
Бо.
Вдигна глава и видя застаналия току пред вратата на хамбара пес,
вперил тъжен поглед в своя господар.
—Махай се –заповяда му Рейналдо.
Бо не помръдна, а продължи да скимти.
—Махни се. Ще дойда само след няколко минути.
Кучето взе да рови земята с лапа и да гледа към леглото си. Рейналдо
трябваше по-рано да се сети. Бо обичаше леглото, което му беше направил.
И обичаше да седи в хамбара, особено когато там беше и Рейналдо.
Единственият път, когато се наложи да го заключи навън да не влиза,
беше, докато работеше върху номер три. И Бо остана крайно недоволен. Не
че имаше нещо против рязането на пръстите на онзи –за Бо от значение
беше единствено да е с Рейналдо, –но се възмути на заключената врата,
която не му позволяваше да стигне нито до леглото си, нито до своя
господар.
После в продължение на сума ти дни Бо душеше мястото, където се беше
проляла кръвта.
Рейналдо се изправи и тръгна към вратата на хамбара. Погали набързо
кучето зад ушите.
—Съжалявам, моето момче, но ще трябва да постоиш отвън.
Избута леко песа от вратата и се накани да я затвори. Бо понечи да се
върне.
—Седни –изкомандва му строго Рейналдо.
Животното изпълни заповедта.
В момента, в който хвана дръжката на вратата, Рейналдо усети как нещо
се стовари върху тила му и от удара се свлече на колене. Главата му
закънтя така, сякаш беше камертон. Вдигна поглед и видя Дейна, хванала
металния стол. А тя се засили и с гърлест вик замахна към лицето му.
Рейналдо успя да се свие овреме, та столът прелетя над главата му. Чу
как Бо излая тревожно. Рейналдо сграбчи стола и го издърпа от ръцете й.
Дейна хукна.
Както беше все още на колене, Рейналдо се опита да се изправи, но
болката в главата му го повали повторно. Бо се надвеси отгоре му и взе да
го ближе по лицето. Това му вля нови сили. Изправи се на нозе, извади
пистолета си и се втурна навън. Погледна надясно. Не я видя. Погледна
наляво. И там я нямаше.
Извъртя се назад в мига, в който Дейна потъна в гората. Рейналдо
вдигна пистолета, стреля и хукна подире й.
А Тайтъс толкова старателно беше обмислил всичко.
Хем условията за извършването на идеалното според него престъпление
не му бяха хрумнали с вик „Еврика!“, а бяха плод на еволюция, на
естествен подбор –идея, която беше развил вследствие на целия опит,
натрупан през дотогавашната му кариера. Защото тя съчетаваше любов със
секс, романтика и нега. Примитивна по отношение на инстинктите и
модерна в своето изпълнение.
И изобщо безупречна.
Поне до този момент.
Тайтъс беше наблюдавал как дребните мошеници разсъждаваха на
дребно. Качват на някой уебсайт обява за секс, уреждат си среща с човека,
после му обират дребните, които носи със себе си.
Това изобщо не му вършеше работа.
Затова Тайтъс се зае да обедини всички дотогавашни свои дейности – проституцията, изнудването, измамите и кражбите на самоличност –и да
ги издигне на съвършено нов етап. Като начало, създаваше идеални
фалшиви профили онлайн. Как ли? По няколко начина. С помощта на
Дмитри изнамираше „мъртви“ –„заличени“ или недейст-ващи акаунти в
социалните медии от рода на фейсбук, та дори и майспейс – акаунти на
хора, които са си създали страница, качили са някоя и друга снимка и след
това напълно са я зарязали. Повечето, които в крайна сметка използваше,
се оказваха от анулирани акаунти.
Като този на Рон Кочмън, да речем. Според кашираната му страница,
беше създал акаунта си само две седмици преди да го заличи. Идеална
работа. Или Ванеса Моро. Открили бяха албума й със снимки по бикини в
сайта „Мучо Моделс“, който се занимаваше с кастинг. Ванеса не само не
беше осъвременявала акаунта си в продължение на цели три години, ами
дори не отговори на поканата за „фотосесия“, изпратена й от Тайтъс от
името на някакво измислено списание.
Тоест и двата акаунта бяха „мъртви“.
Това беше само първата стъпка.
Установил веднъж потенциалните личности, които можеше да
експлоатира, Тайтъс провеждаше и по-подробно търсене в интернет,
каквото би извършил и всеки потенциален ухажор. В наше време това се
прави най-редовно. Запознаеш ли се с някого онлайн –та дори и лично, – пускаш името му в Гугъл, особено ако възнамеряваш да задълбочиш
връзката си с този човек. Именно по тази причина една изцяло фалшива
самоличност не би свършила никаква работа. Но ако лицето е истинско, а
на всичко отгоре и недостъпно за установяване на контакт…
Готово…
И за Рон Кочмън не беше намерил почти нищо на практика в интернет,
макар в неговия случай Тайтъс да беше взел и предохранителната мярка
да „накара“ Рон да се прекръсти на Джак. Ходът се беше оказал успешен
във всяко едно отношение. Същото беше станало и с Ванеса Моро. След
куп допълнителни проучвания – каквито средностатистическият юзър
никога не би постигнал без помощта на нает за целта частен детектив –
Тайтъс беше успял да установи, че Ванеса Моро е всъщност
професионалният псевдоним на някоя си Нанси Джоузефсън, която
междувременно се беше омъжила, родила две деца и пренесла в
английския град Бристол.
Следващият важен критерий беше външността.
Именно в този смисъл очакваше Ванеса да му създаде проблеми. Беше
точно от онези красавици, чиито снимки се срещат по списанията. Това
щеше да предизвика подозрения у мъжете. Но пък покрай дейността си в
областта на проституцията, Тайтъс беше установил и друго: че мъжете са и
ужасно тъпи, когато става дума за женския пол. Всеки си е внушил, че е
едва ли не божи дар за жените. Джерард Ремингтън дори беше взел да
обяснява на Ванеса как двама възвишени екземпляри като тях двамата –
той в умствено отношение, а тя със своята външност – напълно естествено
се привличат взаимно.
Специалните индивиди в крайна сметка се намират един друг,
разсъждаваше Джерард. И със създаването на потомство подобряват
човешкия род.
Да, бе. Наистина точно това й беше написал.
А Рон Кочмън се беше оказал идеална и рядко срещана находка.
Обикновено, в името на пълната безопасност, Тайтъс използваше всеки
профил за прихващането само на една-единствена цел. След това
изтриваше съответния акаунт и се превъплъщаваше в друга персона. Но
никак не беше лесно да попадне на такива идеални самоличности – на
лица, които хем съществуват реално в интернет, хем не могат да бъдат
открити. А при Кочмън и външността, и възрастта пасваха точно на
изискванията му. Ако беше прекалено млад, заможните жени щяха да се
усъмнят, че или е някой перверзен тип, който си пада по стръвници, или
че ги сваля заради парите им. Ако пък беше по-възрастен, нямаше да
подхранва романтичните им представи.
Кочмън хем беше вдовец (жените страшно си падат по такива), хем беше
„земен хубавец“. Дори снимките му създаваха впечатление за симпатяга –
ненапрегнат, самоуверен, доволен от себе си, с хубави очи и пленителна
усмивка.
Жените буквално се пребиват да тичат подир такива.
Оттам нататък нещата потръгваха. Снимките, които събираше от старите
им акаунти във фейсбук, „Мучо Моделс“ и прочее, Тайтъс качваше в
разните сайтове за онлайн запознанства. Стремеше се създадените нови
профили да са семпли и чисти. Човек като се занимава често с такива
неща, бързо изучава необходимите трикове. Не допускаше похотливи
подмятания по адрес на жените, нито отявлено сексуални намеци към
мъжете. Напротив, Тайтъс смяташе именно интернет общуването – прелъстяването –за своята най-силна страна. Изслушваше, и то най-
внимателно, ухажорите насреща и им даваше именно онова, което търсят.
Тази дарба беше развил още навремето, когато причакваше младите
момичета на автогарата до пристанищното управление. Не изпадаше
никога в самореклама. Избягваше в изразите си клишета от обявите за
търсене на партньори. И се стремеше по-скоро да внушава представа за
личните си качества (да се подиграва леко със себе си например),
отколкото да ги описва („накратко казано, аз съм голям веселяк и много
грижовен човек“).
В никакъв случай не разпитваше за лични сведения, при все че стигнеше
ли се до размяна на послания, отсрещната страна винаги му ги
предоставяше достатъчно. А щом научеше името, адреса или друга
съществена информация за жертвата, караше Дмитри да направи пълна
проверка на човека и да изчисли най-грубо с какви средства разполага.
Окажеше ли се, че лицето не разполага с активи близо до милион долара,
не виждаше смисъл да продължи да флиртува. Прекъсваше връзката и в
мига, в който установеше, че лицето има купища роднини, които биха
вдигнали шум след изчезването му.
По всяко време Тайтъс разполагаше с поне десет самоличности, които
флиртуваха със стотици потенциални мишени. От тях повечето отпадаха
по най-различни причини. Едни изискваха прекомерни усилия. Други
отказваха да пътуват, преди да са се видели първо на кафе. Трети
предприемаха свои си проучвания и ако самоличността беше не толкова
убедителна, колкото на Рон Кочмън или Ванеса Моро, усещаха измамата и
се оттегляха.
Въпреки това пороят от потенциални цели не намаляваше.
В момента Тайтъс държеше на фермата седмина – пет мъже и две жени.
Предпочиташе да работи с мъже. Някому може да се стори необичайно, но
факт е, че изчезването на неженен мъж от полезрението не прави почти
никому впечатление. Мъже се губят постоянно. Едни бягат. Други се
хващат с някоя жена и се преместват. Никой не се впечатлява, когато мъж
реши да прехвърли парите си в нова сметка. Но благодарение на все още
битуващия старомоден сексизъм, веднага възникват купища въпроси,
когато жена започне да върши „щуротии“ с финансите си.
Помислете си само. Колко пъти сте чули по новините полицията да
издирва изчезнал четиридесет и седем годишен неженен мъж?
Почти никога.
А ако мъжът продължава да изпраща имейли или есемеси, а при нужда
дори да се обажда по телефона, отговорът става „изобщо никога“. Тайтъс се
стремеше към изчистени и точни действия. Поддържаш целите живи
дотогава, докато имаш нужда от тях. Изцеждаш им финансите по начин,
който може и да предизвика леко повдигане на някоя вежда, но рядко по-
сериозна реакция. И ги цедиш дотогава, докато имаш изгода. След което
ги убиваш и те изчезват безследно.
Именно тук беше ключът: престанат ли да са ти полезни, престават и да
живеят.
На фермата се беше пренесъл преди осем месеца. В географско
отношение замяташе мрежата си в радиус, който му позволяваше да
стигне до фермата с автомобил в рамките на десет часа. По този начин
покриваше солидна част от източното крайбрежие на САЩ – от щата
Мейн до Южна Каролина, та дори и част от Средния запад. Кливланд
отстоеше само на пет часа от фермата, Индианаполис – на около девет, а
Чикаго беше почти на самата десетчасова граница. Стараеше се жертвите
му да не живеят прекалено близо една до друга и да нямат никакви връзки
помежду си. Джерард Ремингтън, да речем, беше от Хадли в щата
Масачузетс, а Дейна Фелпс – от Грийнуич в щата Кънектикът.
Останалото беше елементарно.
Повечето интернет връзки рано или късно водят до лична среща. За своя
най-голяма изненада обаче, Тайтъс беше установил колко интимно
можеше да стане едно взаимоотношение без двете страни изобщо да са се
виждали очи в очи. С над половината от жертвите си беше стигал до
някакъв секс онлайн или до така наречения „секстинг“ – размяна на
есемеси със сексуално съдържание. Беше правил и телефонен секс, за
която цел използваше еднократни мобилни телефони и понякога наемаше
жени, които си нямаха представа какво всъщност вършат, но в повечето
случаи прибягваше до най-обикновено устройство за промяна на гласа и
провеждаше сеанса лично. Но във всеки случай, без изключение,
довеждаше нещата до размяната на любовни думи, преди изобщо да стане
дума за персонална среща.
Странна работа.
А любовното пътешествие – било то за уикенд или за цяла седмица – се
беше оказало незаменим атрибут. Джерард Ремингтън например, който
очевидно имаше определени социални проблеми (и насмалко не му
провали плана с настояването си да пътува със собствената си кола, та се
наложи да импровизират – да го цапардосат по главата на паркинга до
аерогарата), беше тръгнал с предварително закупен годежен пръстен и с
готово предложение за брак, без да е виждал Ванеса на живо. А не беше и
първият. Тайтъс беше чел за взаимоотношения, при които двама души
бяха общували по интернет в продължение не само на месеци, но и на
цели години. Като онзи прословут играч от футболния отбор на
университета „Ноутър Дейм“, който се беше влюбил в „момичето“, без
изобщо да го е срещал, а след това беше дори повярвал, че е починало от
някаква странна комбинация от левкемия и автомобилна катастрофа.
Вярно е, че любовта заслепява, но не толкова, колкото желанието някой
да те обича.
Това беше един от основните уроци, които Тайтъс беше научил. Хората
са не толкова доверчиви, колкото отчаяни. Или, разсъждаваше Тайтъс,
може би става дума за двете страни на една и съща монета.
Но ето че безупречната му дейност се беше сблъскала със сериозно
препятствие. Обръщайки се назад, Тайтъс съзнаваше, че сам той си е
виновен. Беше се размързеливил. Нещата вървяха гладко толкова време,
че неусетно беше свалил гарда. Кет явно беше същата онази жена, която
беше се свързала с Рон Кочмън по YouAreJustMyType.com. И Тайтъс беше
сбъркал, че не беше преустановил връзката на мига. Допусна го по няколко
причини.
Първата беше, че малко му оставаше, за да хване и други две жертви с
този профил. Голям труд беше положил, докато стигне дотам. И никак не
му се щеше да ги изгуби заради нещо, което на пръв поглед му заприлича
на най-нормален контакт със стара любов. Второ, тогава и представа си
нямаше, че Кет служи в нюйоркската полиция. Не си направи труда да я
провери. Прие за даденост, че е най-обикновено страдащо от самота бивше
гадже и реши, че с приказката „дай да не се връщаме към миналото“ ще я
откаже. И тук се беше оказал неправ. Трето, Кет не се беше обърнала към
него с името Рон, а го беше нарекла Джеф, с което накара Тайтъс да се
замисли дали не го е сбъркала с някой друг, който прилича на Рон, или
пък Рон някога се е казвал Джеф, което от своя страна би затруднило още
повече изнамирането му, а това на свой ред правеше още по-качествен
фалшивия му профил.
И тук беше сбъркал.
Но дори ако приемеше, че човек гледа на миналото с идеално зрение,
пак не можеше да си обясни как Кет е успяла да сглоби пъзела? Как беше
успяла детектив Кет Донован благодарение единствено на кратката
размяна на съобщения по YouAreJustMyType.com да попадне както на
Дейна Фелпс, така и на Джерард Ремингтън, и на Марта Паке?
Ето това му трябваше да узнае!
Така че изключено беше просто да я намери, да я убие и с това да
приключи случая. Напротив: налагаше се да я отвлече и да я накара да
проговори, та оттам да прецени нивото на заплахата. Но в същото време
взе да се пита дали пък провежданата от него операция не е взела да се
изчерпва? И това не беше изключено. Ако разбере, че Кет вече е съвсем по
следите му или че е споделила сведенията с друг човек, щеше незабавно да
натисне клавиша „Изтрий“ на цялостната си дейност – тоест щеше да убие
останалите жертви, да ги зарови, да опожари фермата и да зачезне с
припечелените пари.
Но и в такива случаи човек е длъжен да запази душевно равновесие. Да
не се паникьосва в създалите се обстоятелства и да не проявява излишна
предпазливост. За да вземе окончателното решение, ще трябва да събере
повече факти. За тази цел първо ще гепи Кет Донован, за да разбере какво
точно й е известно. След което и тя да изчезне. Неизвестно по каква
причина битува някакъв мит, че ако убиеш човек, законът ще се стовари
отгоре ти с още по-голяма строгост. А истината е, че умрелият не говори.
Изчезналият не предоставя улики. Голям, далеч по-голям е рискът да
оставиш целта или врага ти да работят безнаказано.
Много по-добре ще е за теб да ги премахнеш окончателно и
безвъзвратно.
Тайтъс затвори очи и отметна назад глава. До град Ню Йорк имаше
около три часа път. Най-добре ще е да подремне, че да събере сили за
онова, което му предстои.
ТРИДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
Кет замръзна насред задния двор на тази най-обикновена монтокска
къща и усети как в това време земята се разтвори да я погълне.
Осемнадесет години след като Джеф беше заявил, че вече не желаел да се
жени за нея, ето че сега стоеше само на някакви си три метра от нея. През
следващите няколко секунди никой от двамата и дума не можа да обели.
Тя обаче забеляза мъката, болката и объркването, които се бяха изписали
на лицето му, и се запита дали и нейното не изразява същите чувства.
Когато Джеф най-сетне проговори, думите му бяха към стареца, а не към
Кет:
— Сам, ще се наложи да ни оставиш насаме за известно време.
— Колко му е.
Кет видя с периферното си зрение как старецът затвори книгата и влезе
в къщата. Двамата с Джеф не можеха да откъснат очи един от друг.
Приличаха или на двама изморени каубои, които се дебнеха кой пръв ще
посегне към револверите, или по-скоро на две невярващи души, които се
бояха, че ако погледнат настрани – ако само примигат дори, – другият ще
се изгуби сред осемнадесетгодишния прахоляк.
— Божичко, колко се радвам да те видя – изрече Джеф с насълзени очи.
— И аз теб – отвърна Кет.
Мълчание.
След което Кет попита:
— Ама аз наистина ли казах преди малко „и аз теб“?
— Навремето пò те биваше на духовити отговори.
— И за куп други неща пò ме биваше.
— Изглеждаш разкошно – поклати глава той.
— И ти – засмя се насреща му Кет. И добави: – Аз май се сдобих с нови
дежурни лафове: „и аз“, „и ти“.
Джеф тръгна към нея с разперени ръце. Идеше й да припадне в обятията
му. Копнееше той да я прегърне, да я притисне към гръдта си, после
евентуално да се поотдръпне и да я целуне нежно, след което просто да
изчакат осемнадесетте години да се разтопят по-бързо и от утринния
скреж. Но – вероятно като защитен маньовър – Кет отстъпи една крачка и
вдигна длан да го възпре. Той се закова намясто, но изненадата му трая
само секунда, преди да й кимне.
— За какво си дошла, Кет?
— Търся две изчезнали жени.
Изказването й помогна да стъпи на по-твърда почва. В смисъл, че не
беше преживяла всичко дотук само за да разпали наново пламъка, който
някогашният й годеник отдавна беше угасил. А че посещението й е във
връзка с конкретен случай.
— Не те разбирам – рече той.
— Казват се Дейна Фелпс и Марта Паке.
— За пръв път ги чувам.
Очакваше този му отговор. Още откакто всичко си беше дошло на място,
след като си даде сметка, че тя първа беше казала „Аз съм Кет“.
— Имаш ли лаптоп? – попита.
— Ами да. Защо ти е?
— Изнеси го, много ти се моля.
— Но аз все пак…
— Просто го донеси, Джеф. Окей?
Той кимна. А след като влезе, Кет в действителност се свлече на колене и
усети как тялото й рухна. Идеше й да потъне в земята, да забрави за двете
жени, просто да се отпусне и да ревне, и да се чуди защо животът ни
сервира вечно какви ли не неизвестности.
Но успя да се надигне секунди, преди той да се върне. Джеф включи
лаптопа и й го връчи. Тя седна на градинската масичка, а Джеф се настани
насреща й.
— Кет?
Този път чу болката и в неговия глас.
— Не сега, много те моля. Нека първо свърша с това нещо.
Влезе в страницата на YouAreJustMyType.com и потърси неговия
профил.
Нямаше го.
Някой замиташе следите си. Бързо отвори стария си имейл акаунт и
намери изпратения й от Брандън линк към дезактивираната страница на
Джеф във фейсбук. А щом тя се появи, завъртя екрана така, че той да го
види.
— Бил си във фейсбук?
Джеф присви очи и огледа страницата.
— Оттам ли ме намери?
— И с нейна помощ.
— Аз тази страница я изтрих малко след като разбрах, че съществува.
— Да, но в интернет нищо не се заличава окончателно.
— Видяла си се с дъщеря ми сутринта. Когато е отивала на училище.
Кет кимна. Явно дъщерята му се е обадила веднага след като беше
установила контакт с нея.
— Преди няколко години Мелинда – тя така се казва – решила, че
страдам от самота. Майка й беше починала преди доста години. И понеже
и на срещи не излизах, решила, че поне мога да имам своя страница във
фейсбук. Да намирам чрез нея стари приятели и да се запознавам с нови.
Знаеш как стават тези неща.
— Искаш да кажеш, че страницата е направена от дъщеря ти?
— Да. С цел да ме изненада.
— Тя знаеше ли, че до преди време си се казвал Джеф Рейнс?
— Точно тогава още не знаеше. А аз щом видях страницата, веднага я
закрих. И тогава се наложи да й обясня, че в миналото съм се казвал
другояче.
Кет пресрещна погледа му. Очите му и сега я пронизваха.
— А кое наложи да се преименуваш?
Той завъртя глава.
— Одеве спомена за някакви изчезнали жени.
— Да.
— И че заради тях си дошла.
— Точно така. Защото някой те е използвал за сом, така да се каже.
— За сом ли?
— Като в оня филм – „Сомът“*.
[*Според едно от действащите лица в американския документален
филм Catfish („Сомът“ – 2010 г.), разглеждащ основаната на измама
интернет връзка между двама млади хора, при транспортирането им
от Азия до Северна Америка рибите треска пристигали в окаяно,
отпуснато състояние. По някое време рибарите установили, че
пуснатите в хранилищата сомове предизвикват активност у
треската и по този начин я запазват жизнена и пъргава. Така и в
живота на всеки човек присъствал по някой, който постоянно го
държал нащрек и възбуждал енергията му. – Б.пр.]
— Не го знам.
— Сомът е човек, който в интернет се представя за съвсем различен от
това, което е, особено когато става дума за романтични връзки. – Говореше
му с равномерен, лишен от емоции тон. Точно от това се нуждаеше в
момента: да му цитира факти, числа и дефиниции, без нищичко да
чувства. – Така че някой се е добрал до снимките ти, създал е онлайн
профил с твоето име и те е включил в сайт за запознанства. Сега и двете
жени, които са лапнали по сома – тоест по теб, – се губят безследно.
— Но аз нямам нищо общо с това.
— Вече знам.
— И ти как попадна на цялата тази история?
— Работя в полицията.
— И на теб ти възложиха разследването ли? Някой ме разпозна ли?
— Не. И аз се включих в сайта YouAreJustMyType.com. Или, по-точно
казано, записа ме моя приятелка. Няма значение. Видях профила ти и се
свързах с теб. – Тук насмалко да се усмихне. – И ти изпратих онзи
видеоклип – „Липсваш ми“.
— На Джон Уейт – засмя се той.
— Същия.
— Обожавах го този клип. – И в погледа му просветна нещо като
надежда. – Ти, значи, все още си… ъъ… неомъжена?
— Ъхъ.
— И никога не си…
— Не съм.
Очите на Джеф наново се насълзиха.
— Майката на Мелинда забременя по време на поредния ми запой през
период, в който и двамата се бяхме отдали на саморазрушение. Аз успях да
изляза от този период. Но не и тя. Онзи човек в къщата е бившият ми тъст.
Живеем заедно тримата, откакто тя почина и ни остави Мелинда, която
беше само на годинка и половина.
— Горкият.
— Надживял съм го. Просто смятам, че е редно да знаеш.
— Не ми влиза в работата – опита се да преглътне Кет.
— Предполагам – съгласи се Джеф. Извърна глава наляво и запримигва.
– Много ми се ще да можех да ти помогна по отношение на двете
изчезнали жени, но нищо не знам по въпроса.
— Това вече ми е ясно.
— И въпреки това дойде чак дотук да ме намериш?
— Не е толкова далеч. Пък и исках да съм стопроцентово сигурна.
Джеф отново се извърна към нея. Божичко, все още пазеше някогашната
си хубост.
— И убеди ли се? – попита я.
Свят й се зави. Пак виждаше лицето му, пак чуваше гласа му – а беше
вярвала, че това е невъзможно да стане. Болката надмина далеч
очакванията й. На всичко отгоре красивото му, разтревожено, преследвало
я толкова време лице засилваше още повече жестокия спомен за
внезапната им раздяла.
Та тя и досега го обичаше.
Проклетите дяволи да го вземат. Майната му на всичко. Ох, как само се
ненавижда за това, че е толкова слаба и наивна.
И за това, че все още го обича.
— Джеф?
— Кажи.
— Ти защо ме заряза навремето?
* * *
Първият куршум се заби в дървото само на петнадесетина сантиметра от
главата й.
В лявото й око попаднаха тресчици от кората му. Дейна се приведе и се
отдалечи оттам на четири крака. Вторият куршум попадна някъде високо
над нея, третият – също. Само дето нямаше представа къде изобщо се
намира.
— Дейна?
В съзнанието й имаше една-единствена съзнателна мисъл: да се
отдалечи максимално от оня наркоман. Същият, който я държеше
заключена в проклетия му сандък. Който я караше да се съблича. И й
даваше да облече само гащеризона и чорапите.
Без никакви обувки, нито гуменки.
Та сега й се налагаше да бяга от този психопат през гората на бос крак,
само по чорапи.
Но на Дейна й беше все едно.
Беше осъзнала, че са я измамили още преди оня як наркоман да я
заключи под земята. И в началото беше изпитала не толкова болка или
страх, колкото унижение и презрение спрямо самата себе си за това, че се
беше подлъгала по няколко снимки и отработени лафове.
Божичко, как можа да падне толкова ниско?
Но с влошаването на състоянието й всички тези мисли излетяха от
главата й и оцеляването се превърна в единствената й цел. Ясно й беше, че
е безсмислено да се съп-ротивлява на оня, който наричаше себе си Тайтъс.
Той нямаше пред нищо да се спре, докато не изтръгне от нея необходимите
му сведения. Може и да не беше толкова силно пречупена, на колкото се
преструваше – понеже се надяваше да притъпи по този начин вниманието
им, – но жестоката истина беше, че доста силно я бяха разнебитили.
Дейна нямаше никаква представа колко дни е прекарала в сандъка.
Невъзможно й беше да прецени при липсата на изгреви и залези, на
часовник, на светлина, та дори и на мрак.
Само студената като камък чернота.
— Излез, Дейна. Излишно е да се криеш. Ние така и така се канехме да
те пуснем, нали чу?
О, да.
Съвсем ясно й беше, че ще я убият, а ако съдеше по действията на
наркомана, преди това щяха да я подложат на още ужаси. При първата им
среща Тайтъс я бе залял с куп многообещаващи приказки. Постарал се бе
да й вдъхне надежда, което в крайна сметка се беше оказало по-голяма
жестокост в сравнение с всичко, което сандъкът й предлагаше. Но не беше
успял да я излъже. Разчела бе намеренията по физиономията му. Както и
по оная на компютърния им специалист, на наркомана и на двамата
пазачи, които беше успяла да мерне.
И се беше чудила през всички онези прекарани в тъмното дни и часове
как точно възнамеряват да го направят. Веднъж дори чу изстрел. Дали
така щяха и с нея да постъпят? Или просто ще я зарежат в сандъка, но ще
спрат да й подхвърлят шепичките ориз?
Какво значение имаше всъщност?
Сега обаче, озовала се над земята, навлязла най-сетне сред великата,
прекрасната, очарователната природа, Дейна се почувства свободна. Дори
да умреше, щеше да го направи така, както тя иска.
Затова продължи да бяга. Вярно, беше сътрудничила с Тайтъс. Нима
щеше да има някаква полза да се опъва? Когато я принуждаваха да се
обажда, за да потвърди банковите преводи, все се надяваше Мартин Борк
да долови в гласа й нещо особено, дори си мислеше да му даде някакъв
таен знак. Но Тайтъс през цялото време държеше пръст върху копчето за
прекъсване на разговора, а другият му показалец бе върху спусъка на
пистолета.
Да не говорим, разбира се, за основната заплаха, която Тайтъс й беше
отправил…
— Безсмислено е да бягаш, Дейна – провикна се Наркомана.
И той вече беше в гората. Тя увеличи темпото, уверена, че ще
превъзмогне първоначалното усещане на умората. Засега дори успяваше
да се поотдалечи от него; промушваше се умело през шубраците,
привеждаше се под клоните и дърветата, Но изведнъж настъпи нещо и се
разнесе рязък сух звук на счупено.
Дейна успя да не изпищи.
Залитна на една страна, но не падна благодарение на дървото до нея.
Остана на един крак, обхванала с ръка лявото си ходило. Пръчката се беше
пречупила на две и единият остър край се беше забил в ходилото й. Опита
се да я измъкне, но проклетото нещо не помръдваше.
Наркомана взе да я настига.
Изпаднала в сляпа паника, Дейна отчупи, каквото можа, но част от
пръчката остана забита в крака й.
— Трима сме – викна й Наркомана. – И ще те хванем. Но дори да не
успеем, клетъчният ти телефон все още е у мен. Ще пратя от твое име
есемес на Брандън да чака стреч лимузината да го докара при майка му.
Тя се присви, затвори очи и се помъчи да не го слуша.
Точно това беше основната заплаха от страна на Тайтъс – че ако не им
изпълнява заповедите, ще спипат Брандън.
— И синът ти ще умре в твоя сандък – провикна се Наркомана. – Ако му
излезе късметът.
Дейна завъртя глава. По лицето й се стичаха сълзи от страх и бяс. Една
част от душата й искаше да се предаде. Не, не я слушай. Майната му на тоя
и на заплахите му. Дори да се върне, по никакъв начин няма да гарантира
сигурността на сина си.
Щеше да гарантира единствено това, че ще остане сирак.
—Дейна?
Той още повече се беше приближил.
Успя, накуцвайки, да се изправи. Лицето й се разкриви от болка, когато
кракът й се опря в земята, но нямаше друг избор. Дейна от години се
занимаваше с бягане –излизаше на джогинг всеки ден, без изключение.
Беше се състезавала на кросове от името на Уисконсинския университет,
където се беше запознала с Джейсън Фелпс –любовта на живота й. Той
непрекъснато я дразнеше за пристрастеността й към еуфорията на бегача.
И не спираше да й повтаря: „Аз пък съм пристрастен към небягането“. Но и
това не му пречеше да се гордее с нея. Придружаваше я за всеки маратон.
Чакаше я на финала и лицето му засияваше, щом тя пресечеше линията.
Дори когато беше съвсем зле, когато не можеше вече да се вдига от
леглото, Джейсън настояваше тя да участва и я чакаше седнал, завил с
одеяло все по-слабеещите си крака и вперил умиращите си очи да я види
как излиза на финалната права.
Откакто Джейсън почина, Дейна престана да бяга в маратоните. И
знаеше, че няма връщане назад.
Наслушала се бе на какви ли не афоризми за смъртта, но признаваше
само една универсална истина: смъртта е гадост. Най-вече защото
принуждава останалите живи да оцеляват. Смъртта не е толкова
милозлива, че да те прибере и теб. А вместо това непрестанно ти тика в
гърлото отвратителния урок, че животът наистина продължава –
независимо от всичко.
Опита се да се затича по-бързо. Но колкото и мускулите и белите й
дробове да го желаеха, кракът й отказваше да ги послуша. Насили се да
стовари цялата си тежест отгоре му – да преодолее пронизващата я болка,
но при всеки допир със земната повърхност имаше усещането, че през
ходилото й минава нож.
Той все повече скъсяваше дистанцията.
Пред погледа й се разстилаше безкрайната гора. Дори да тича, да не
спира, ще успее ли да излезе оттам? Колко още ще издържи с това дърво в
крака й пред догонващия я маниак?
Не много.
Отскочи настрана и се изтъркаля зад някаква скала. Той вече беше
съвсем наблизо. Чуваше го как си пробива път през храсталака. Но не й
оставаше никакъв избор. Край на тичането.
Ще се наложи да се бие и да отстоява позицията си.
ТРИДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА
— Ти защо навремето ме заряза?
Джеф направи болезнена гримаса, сякаш петте думи се бяха свили в
мощен юмрук. В това време, неизвестно защо, Кет се пресегна през масата
и го хвана за ръка. Той посрещна жеста й с облекчение. При допира им не
се получи никакъв шок, нямаше искри, нито грандиозна волтова дъга.
Напротив, и двамата се почувстваха удобно. И колкото и необичайно да им
се стори – добиха усещането за нещо познато. Чувството, че въпреки
изминалите години, въпреки страданията и изживяванията, всичко някак
си си идваше на място.
— Прости ми – каза й.
— Не търся извинения.
— Знам.
Сплете пръсти в нейните. Седяха хванати за ръка. Кет не насилваше
събитията. Остави ги на самотек. Нито им се опъваше. Прие с радост
допира с мъжа, който беше разбил сърцето й, колкото и да съзнаваше, че
би трябвало да го отблъсне.
— Много време мина оттогава – каза Джеф.
— Осемнадесет години.
— Точно така.
— Толкова отдавна ли ти се струва да е било? – килна глава Кет.
— Не – отвърна й той.
Поседяха така още известно време. Облаците се бяха разотишли.
Огряваше ги слънцето. Кет насмалко да го попита дали си спомня уикенда
им в Амагансет, но имаше ли смисъл? Хем й се струваше тъпо да седи с
този мъж, който първо й беше дал пръстен, а след това – отпускно
свидетелство, хем за пръв път от сума ти време нямаше усещането да я е
измамил. Може и да си внушаваше. Може би се самозалъгваше. Още
повече че знаеше колко е опасно да се доверяваш на инстинкта, а не на
фактите.
Но се чувстваше обичана.
— Криеш се – каза.
Той не й отговори.
— В програма за защитени свидетели ли си включен, или нещо от този
род?
— Не.
— Защо тогава?
— Имах нужда от промяна, Кет.
— Участвал си в сбиване в бар в Синсинати.
— А, и за това знаеш, значи – полуусмихна се той.
— Знам. Станало е малко след като се разделихме.
— В началото на периода ми на саморазруха.
— И скоро след сбиването си си сменил името.
Джеф погледна надолу, забелязал сякаш чак сега, че се държат за ръце.
— Защо това ми се струва толкова естествено? – попита.
— Какво всъщност се случи, Джеф?
— Нали ти обясних: изпитвах нужда от промяна.
— Няма ли да ми кажеш? – И усети как взе да се помпа. – Какво очакваш
сега? Да стана и да си тръгна ли? Да се върна в град Ню Йорк и да забравя
за всичко това и повече изобщо да не се видим ли?
Той не отместваше поглед от ръцете й.
— Обичам те, Кет.
— И аз те обичам.
Глупачка. Тъпачка. Откаченячка. Затова пък искрена.
Когато вдигна очи към нея и погледите им се срещнаха, на Кет й се
стори, че светът й наново ще рухне.
— Не можем да се върнем назад – каза той. – Нещата просто не стават
така.
Клетъчният й телефон отново избръмча. Кет до този момент не му
обръщаше внимание, но ето че сега Джеф леко издърпа ръката си от
нейната. Магията, ако можеше така да я нарече, се разпадна. По
изоставената й ръка полази студ.
Погледна екранчето. Търсеше я Чаз. Направи крачка встрани от
градинската масичка и опря телефона до ухото си. Прокашля се и каза:
— Ало?
— Марта Паке току-що е изпратила имейл на сестра си.
— Какво?
— Писала й, че всичко е наред. Че с приятеля й всъщност се нанесли в
друг хотел и си прекарвали прекрасно.
— Да, само че аз в момента съм тъкмо при този неин предполагаем
приятел. И всичко се оказва „сом“.
— Моля?
Обясни му как са използвали името на Рон Кочмън. Но му спести
подробностите за това, че Рон е всъщност Джеф и каква връзка има тя с
него. Не толкова от неудобство, колкото от нежелание да размътва
допълнително водата.
— Какво, по дяволите, излиза в такъв случай, Кет? – озадачи се Чаз.
— Излиза нещо лошо – много лошо. Ти обади ли се вече на
федералните?
— Говорих с тях, но те май си правят оглушки. Дано тая сомска история
ги поразмърда малко, макар че и в момента почти нямаме доказателства
за наличието на престъпление. Такива неща се случват най-редовно.
— Кои неща?
— Не си ли гледала телевизионния сериал „Сомът“, направен след
филма? Фалшиви акаунти по този вид уебсайтове се появяват непрестанно.
Хората използват снимки на други, по-красиви от тях. За разчупване на
ледовете, така да се каже. Което, да си призная, буквално ме вбесява. Щото
мацките все повтарят как най-важното било характерът, а накрая – бам! –
и се хвърлят на красавците. Няма да се учудя, ако и случаят с Марта се
окаже точно такъв, Кет.
Кет се намръщи.
— И какво става после, Чаз? Грозникът или грозничката принуждават
излъгания да прехвърли стотици хиляди долара в швейцарската им сметка
ли?
— Мартините пари са все още непокътнати.
— Засега. Виж какво, Чаз. Искам от теб да провериш всички пълнолетни,
за които се предполага, че са изчезнали през последните няколко месеца.
И тези, за които е постъпило оплакване в полицията, и онези, които са
заявили, че са избягали с любовник, съответно с любовница. Не очаквай да
се е вдигнал много голям шум, особено ако е имало есемеси, имейли и тем
подобни, като при тези тримата. Но засечи всички такива случаи с
присъствието на лицата в уебсайтовете за запознанства.
— Очакваш да попаднем на още жертви ли?
— Абсолютно.
— Окей. Разбирам те. Но се съмнявам, че и федералните ще проявят
разбиране.
В това отношение Чаз май беше прав.
— Опитай се да уредиш среща с тях – рече Кет. – Звънни на Майк
Кайзър – заместник-шефа на бюрото им в Ню Йорк. При среща очи в очи
можем пък да успеем.
— Да разбирам ли, че си на път да се върнеш в града?
Кет се извърна. Джеф стоеше зад гърба й по сини дънки и впита по
тялото му черна тениска. Гледката, звуците, емоциите и прочее – всичко
това буквално така мощно я заля, че чак я достраша.
— Да – рече. – Веднага тръгвам.
Не се стигна до сбогувания, обещания или прегръдки. Според Кет всеки
беше казал, каквото имаше да казва. И хем й се струваше достатъчно, хем
по-незавършено от всякога. Беше дошла с надеждата да се сдобие с
отговори, а както се случва постоянно в живота, си заминаваше
обременена с още повече въпроси.
Джеф я изпрати до колата. Направи физиономия при вида на
пчелножълтото ферари, при което Кет не успя да се сдържи и взе че се
разсмя.
— Твое ли е? – попита Джеф.
— Какво ще стане, ако кажа „да“?
— Ще си помисля, че откакто сме се разделили, ти е поникнала съвсем
дребна пишка.
Тук вече тя напълно изгуби контрол върху себе си. Прегърна го с всичка
сила. Той залитна леко назад, после възвърна равновесието си и на свой
ред я прегърна. Тя опря лице в гърдите му и се разрида. Мощната му длан
се уви около тила й и я придърпа. Той стисна очи. И двамата стояха
вкопчени един в друг, само от време на време преместваха по някоя ръка,
притегляха се все по-близо и по-отчаяно, докато в един миг Кет не го
отмести рязко, качи се, без да каже нито дума повече, в колата и потегли.
Не се обърна назад. Нито погледна в огледалото за обратно виждане.
Измина следващите петдесет километра като в мъгла, изпълнявайки
инструкциите на джипиеса така, сякаш машината бе тя, а не той. Когато
най-сетне се свести, насили се да се съсредоточи върху разследването и
върху нищо друго. Заразсъждава върху всичко ново, което беше научила –
и за сомовете, и за паричните преводи, и за имейлите, и за откраднатите
автомобилни номера, и за телефонните разговори.
И паниката взе да стяга гърдите й все по-силно.
Нямаше време да чака за съвещание очи в очи.
Захвана се да звъни и да се моли по телефона на куп народ да използва
наличните си връзки, докато по някое време се добра до Майк Кайзър –
заместник-директора на ФБР в Ню Йорк.
— С какво мога да съм ви полезен, детектив Донован? Имайте предвид,
че в момента разследваме инцидент, станал днес сутринта на аерогара „Ла
Гуардия“. Предстои ни да проведем арести и сред две банди
разпространители на наркотици. Общо взето – силно натоварена
програма.
—Напълно ви разбирам, сър, но съм изправена пред случай с най-
малкото трима изчезнали от поне три щата. Едното лице е от Масачузетс,
другото е от Кънектикът, а третото –от Пенсилвания. Освен това смятам,
че има и много други жертви, за които до този момент не знаем.
Докладвано ли ви е вече по случая?
—Да. Докладваха ми. Известно ми е дори, че и колегата ви, детективът
Феърклоф, дава зор да проведем съвместно съвещание, но от тази ситуация
в „Ла Гуардия“ буквално ми се е запалила главата. Очертава се като
проб-лем, засягащ националната ни сигурност.
— Но ако всичките тези хора, за които ви говоря, са задържани някъде
против волята им…
— За което нямате никакви доказателства. А и доколкото ми е известно,
всяка една от предполагаемите ви жертви е контактувала междувременно
със свои близки и роднини, нали така?
— Нито един обаче не отговаря на телефона си. Имам подозренията, че
всички тези имейли и разговори са били проведени по принуда.
— И на какво базирате това си подозрение?
— Да ви опиша цялостната картина – предложи Кет.
— Но по-накратко, ако обичате.
— Да започнем от двете жени. И двете са завързали връзка онлайн с
един и същ мъж…
— Който всъщност е друг мъж.
— Точно така.
— Просто някой се е възползвал от снимките му.
— Точно така.
— Което, доколкото ми е известно, не е никаква рядкост.
— Не е. Но останалото е. И двете жени заминават нанякъде с този човек
в разстояние на една седмица.
— Но нямате доказателства, че става дума за един и същи човек.
— Моля?
— Какво пречи въпросният фалшив профил да се използва от няколко
души едновременно?
Кет не беше обмисляла подобен вариант.
— Може и да сте прав, но факт е, че нито една от двете жени не се е
върнала досега.
— Което също не е изненадващо. Едната била удължила пътешествието
си. А другата е заминала кога? Вчера едва ли не.
— Сър, едната от жените е прехвърлила куп пари и е казала, че се мести в
Коста Рика или нещо такова, не знам точно.
— Но нали се е обадила на сина си?
— Да, но…
— Смятате, че го е направила по принуда?
— Именно. Да вземем и случая с Джерард Ремингтън. И той се е
запознал по интернет, и той е изчезнал. А и той е превел пари в същата
швейцарска сметка.
— И с какво според вас, детектив Донован, си имаме работа?
— Според мен някой ограбва хора, и то – много хора. Дотук случайно сме
налетели на три възможни жертви. Но имам чувството, че са много повече.
Изглежда, някой ги примамва с обещания за ваканция с евентуалния им
бъдещ партньор. После ги отвлича и ги принуждава някак си да му
сътрудничат. След което нито един не се връща. Джерард Ремингтън
например липсва от няколко седмици.
— Поради което смятате, че…
— Надявам се да е още жив, но не съм оптимист в това отношение.
— Сериозно ли предполагате, че всички тези хора са били… отвлечени,
да речем?
— Напълно. Извършителят в случая пипа много хитро и внимателно.
Използва крадени автомобилни номера. С едно-единствено изключение,
нито един от тримата не е използвал нито кредитна карта, нито банкомат
или нещо друго, което можем да проследим. Те просто се изпаряват.
Зачака.
— Вижте какво, трябва да вървя на съвещание по повод бъркотията на
„Ла Гуардия“, но едно ще ви призная – и на мен нещо ми мирише на
гнило. В момента не разполагам със свободни хора, но ще се заемем със
случая. Вече получихме от ваша страна имената на тримата. Ще държим
под око сметките им, ще им проверим кредитните карти и какви разговори
са провеждали по телефона. Ще извадим съдебно разрешение и ще
проучим въпросния уебсайт да видим какво ще ни кажат оттам за хората,
които откриват при тях свои профили. Не обещавам обаче, че ще се
доберем до каквото и да било. Престъпниците редовно използват
виртуални частни мрежи. Освен това ще се опитам да убедя сайта за
запознанства да поставят някакво предупреждение на началната си
страница, но тъй като това ще се отрази на оборота им, съмнявам се, че ще
се съгласят. Не пречи да опитаме и с Министерството на финансите, да ги
помолим да проследят пътя на превежданите суми. Доколкото знам, вече
има издадени две СПД-та, нали така? Това би трябвало да е достатъчно, за
да ги задейства.
Както слушаше набелязаните от заместник-директора Кайзър точки, Кет
стигна до следния ужасен, отвратителен извод:
Всичко това ще е напълно безполезно.
Схемата се изпълняваше безупречно. Създателят й беше предвидил дори
подробности от рода на тази, да открадне номера от друг автомобил от
модела линкълн таун кар. Но все пак федералните власти щяха да се
заемат със случая, макар и да не фигурираше още сред приоритета им.
Какво пък – ако имат късмет, може би ще попаднат на някоя диря.
След време.
А на самата нея какво й оставаше?
Заместник-директорът Кайзър изреди набелязаните мерки и каза:
— Трябва да тръгвам, детектив Донован.
— Благодаря ви, че ми повярвахте – отвърна Кет.
— За жалост, май наистина ви вярвам. Но и адски се надявам да не сте
права в подозренията си.
— И аз.
Приключиха с разговора. На Кет й оставаше само още една карта. Да се
обади на Брандън.
— Къде си? – попита го.
— Все още съм в Манхатън.
— А пък аз намерих онзи, с който майка ти трябваше да е заминала.
— Какво?
— Ще излезе, че от самото начало си бил прав. Имам чувството, че с
майка ти се е случило нещо лошо.
— Но аз съвсем наскоро разговарях с нея. Щеше да ми каже, ако има
неприятности.
— Не, ако с това е щяла да те изложи – или да изложи себе си – на
опасност.
— Това ли смяташ, че я е сполетяло?
Нямаше смисъл да подслажда повече нещата.
— Да, Брандън, точно това смятам.
— О, божичко.
— И ФБР вече се включиха в следствието. И ще използват всички
законни възможности да проучат какво се е случило. – И повтори думата,
върху която беше наблегнала: – Законни, казах.
— Кет?
— Слушам те.
— Намек ли е това от твоя страна пак да хакна уебсайта?
Майната им на завоалираните изказвания.
— Да.
— Виж какво. Аз съм в едно кафене близо до вас. Но ще ми трябва да съм
по-далеч от хорските очи и да разполагам с по-мощна уай-фай връзка.
— В моя апартамент ли предпочиташ да работиш?
— Да, това би ме улеснило.
— Ще звънна на портиера да те пусне. И аз скоро ще се прибера. Обади
ми се, ако научиш нещо – кой е създал профилите, качил ли е и други
профили, с кой друг се е свързал и тем подобни подробности. Ако е нужно,
включи и приятелите си да ти помогнат. Нужни са ни колкото се може
повече данни.
— Отивам.
Тя прекъсна разговора, обади се на портиера и натисна педала на газта,
независимо от усещането си, че се е забързала към някаква празнота.
Паниката постепенно я обземаше все по-силно. Колкото повече неща
научаваше, толкова по-безсилна се чувстваше. И в професионално, и в
лично отношение.
Когато телефонът й иззвъня отново, на екранчето се изписа „неизвестен
номер“.
— Ало? – включи се Кет.
— Лесли на телефона.
Кльощавият човек на Козоун. Гадната му усмивчица се долавяше дори
през ефира.
— Какво става? – попита го.
— Намерих Шугър.
ТРИДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА
Наркомана идваше все по-наблизо.
Скрилата се зад канарата Дейна Фелпс потърси с поглед някакво
средство за самоотбрана. Било то камък, или прекършен клон. Каквото и
да е. Разрови пръстта около нозете си, но напипа единствено камъчета и
клонки, които и за птиче гнездо не ставаха.
— Дейна?
Тембърът на гласа му й подсказа, че той безмилостно скъсява
дистанцията. Оръжие. Оръжие. Нищо не намираше. Дали пък камъчетата
нямаше да й свършат някаква работа? Ако ги смеси с пръст и ги хвърли в
лицето му да го заслепи поне за секунда-две, пък после…
После какво?
Идиотска глупост. Това, че успя да се откъсне от него, се дължеше до
голяма степен на елемента на изненадата, както и на щастливото
съчетание от поддържаната цял живот спортна форма и притока на
адреналин. Но сега, след като спря, взе да си дава сметка, че всички
предимства са на негова страна – и пистолета му, и ръста му, и силата му.
Беше охранен и здрав мъж, а не като нея – зак-лючена под земята от
незнайно колко време.
Шансовете й са нулеви.
Че то с какво разполагаше Дейна в тази битка между Давид и Голиат?
Дори прашка нямаше. Можеше евентуално да разчита отново само на
елемента на изненадата. Беше се свила зад тази скала. Той всеки миг щеше
да мине покрай нея. Дали да не му скочи, да го повали в крачка? Да му
бръкне в очите и да го изрита в чатала с онази ярост, на която само
борещият се за живота си е способен?
Но можеше ли дори и на това да разчита вече?
Не, няма да стане.
Чу го как той забави крачка. Но долови и нещо по-решително в стъпките
му. Прекрасно! И елементът на изненадата отиде на кино.
Какво друго й остава, тогава?
Нищо.
Усещаше как всяка частица от тялото й е останала без капчица сила.
Една част от нея беше готова да се просне още тук на земята, пък да става
каквото ще. Да прави каквото иска с нея. Току-виж я убил на място. Най-
вероятно. Ами ако я завлече пак в хамбара, за да я измъчва по начина,
който си беше намислил, с надеждата да измъкне от нея сведенията за
полицайката, от които Тайтъс толкова се интересуваше.
Дейна обаче му беше казала самата истина. Това, че изобщо нямаше
представа коя е Кет Донован, май никак не вълнуваше нито Тайтъс, нито
Наркомана. Тия двамата най-малко можеха да се трогнат от искреността й.
За тях тя не беше дори животно (сравнено с начина, по който Наркомана
се отнасяше с кучето си), а нещо неодушевено, безжизнено, не по-
различно от тази тук скала – нещо, което да махнат от пътя си, да разбутат
с булдозер или да разбият на парчета в зависимост от желанията и
намеренията си. Щеше да е много по-просто, ако бяха жестоки или
садистични в действията си. Но те бяха нещо далеч по-лошо.
Бяха само абсолютно прагматични.
Стъпките на Наркомана се чуваха вече съвсем наблизо. Дейна се опита
да премести центъра на тежестта си, да може да му скочи, след като я
подмине, но мускулите й отказваха да я слушат. Потърси поне мъничка
искрица надежда във факта, че онази Кет беше успяла да изкара акъла на
Тайтъс.
И че Тайтъс се плашеше от нея.
Дейна го беше усетила по променения му тон и по това, че я повери в
ръцете на Наркомана. Сети се как беше излетял през вратата и беше
запрашил нанякъде с колата си.
До каква ли степен се беше паникьосал?
Дали пък онази Кет Донован –детективката, която й беше показал на
компютърния екран, жената със симпатичното, открито лице –не е вече
наблизо и не се кани да спаси Дейна?
Наблизо беше единствено Наркомана –на по-малко от десет крачки от
нея.
Нищо не можеше да предприеме. Силите й се бяха изцедили докрай.
Кракът я болеше. Главата й тътнеше. Нямаше нито оръжие, нито сила,
нито опит.
На пет крачки.
Сега или никога.
Само след секунди ще я стигне…
Дейна затвори очи и избра… никога.
Сви се на кравай, закри глава с ръцете си и произнесе наум молитва.
Наркомана спря до скалата. Главата на Дейна беше приведена, лицето й – почти завряно в пръст-та. Приготви се за очаквания удар.
Но така и не го получи.
Наркомана продължи нататък, разбутвайки клоните по пътя си. Изобщо
не я видя. Дейна остана вкаменена. По-неподвижна и от канарата. Нямаше
представа колко време изкара така. Пет минути. Или може би десет.
Когато се осмели да надникне, Наркомана изобщо не се виждаше.
Промяна в плановете.
Дейна се отправи назад към фермата.
* * *
Адресът, който Лесли –човекът на Козоун –даде на Кет, беше на
двуетажен дом на ъгъла на улиците „Лоримър“ и „Ноубъл“ в бруклинския
квартал Грийнпойнт, близо до църквата „Юниън Баптист“. Всички къщи в
района бяха от червени тухли с бетонни веранди. Подмина порутена
сграда с временна табела „Хавайски тен“ и се затрудни да си представи по-
неуместно нещо от наличието на хавайски тен в Грийнпойнт – Бруклин.
Поради липсата на място за паркиране, запря пчелножълтото ферари
точно пред пожарен кран. Качи се на верандата. До звънеца за втория етаж
надписът върху жълта лепенка, гласящ „А. Паркър“, вече беше почнал да
се отлепва. Кет натисна бутона, чу звука и зачака.
Отгоре се довлече чернокож мъж с бръсната глава и отвори вратата. На
ръцете си имаше работни ръкавици, а на синия му гащеризон се мъдреше
логото на някаква кабеларка. Под мишницата си държеше жълта
строителна каска. Запречи рамката на вратата и попита:
— С какво мога да ви помогна?
— Търся Шугър – отвърна му тя.
— И кой да кажа, че я търси? – присви очи онзи.
— Казвам се Кет Донован.
Мъжът не помръдна, а продължи да я оглежда.
— Каква работа имате с Шугър?
— Да разговарям за баща ми.
— Какво за баща ви?
— Шугър го е познавала. Искам само да й задам няколко въпроса.
Той огледа над главата й улицата. Забеляза жълтото й ферари. А тя
зачака да види дали и той ще се опита да й излезе с някое остроумие.
Мъжът се въздържа. Само огледа улицата и в другата посока.
— Извинявайте, господин…?
— Паркър – рече мъжът. – Антъни Паркър.
И пак погледна наляво, но май не толкова да огледа повторно улицата,
колкото да спечели някоя и друга секунда. Изглежда, не беше сигурен как
да постъпи.
— Няма друг с мен – опита се да го успокои Кет.
— Виждам.
— И не желая да създавам никому никакви неприятности. Само искам да
попитам Шугър за някои неща.
Той спря погледа си върху й и се насили да се усмихне.
— Влезте.
Отвори докрай вратата и я задържа, докато тя мина през нея. В
преддверието тя посочи стълбите.
— На втория етаж ли? – попита.
— Да.
— Шугър там ли е?
— Ще дойде.
— Кога?
— Непосредствено след вас – отвърна Антъни Паркър. – Аз съм Шугър.
* * *
Дейна си наложи да не бърза.
В търсенето се бяха включили още двамина. Единият имаше пушка.
Другият беше с пистолет. Разговаряха с Рейналдо с помощта на нещо като
телефон с хендсфри или портативна радиостанция. И се придвижваха
дъговидно, така че нямаше как тя да се устреми право към фермата.
Понякога й се налагаше да се спотайва неподвижно по цели минути.
Колкото и да е странно, имаше усещането, че тъкмо лежането заровена
под земята я беше подготвило за това изпитание. Колкото и да я болеше
всяка частица от тялото й, тя се правеше, че не я забелязва. И да плаче
нямаше сили. Помисли си дали да не се пъхне в някое скришно местенце и
да остане там с надеждата, че все някой ще се появи и ще я спаси.
Но нямаше как да стане.
Като начало, трябваше да намери нещо за ядене. Още преди да избяга се
беше обезводнила напълно. И положението й ставаше все по-зле. Да не
говорим, че и тримата й преследвачи неспирно кръстосваха из гората, с
което я принуждаваха да не се застоява. По някое време единият се беше
приближил толкова, че чу как Наркомана му каза:
— Ако е стигнала чак дотам, ще умре, преди да е успяла да се върне.
Това й подсказа, че няма смисъл да се отдалечава от фермата в тази
посока. Там няма нищо да намери. Какво да прави в такъв случай?
Не й оставаше друг ход, освен да се върне във фермата.
Така че от… всъщност нямаше никаква представа от кога – времето беше
загубило напълно значението си, – Дейна не преставаше да напредва
полека с по метър-два. Движеше се приведена ниско към терена. И без
компас, изглежда, успяваше да се придържа към нужната й посока. Дотук
беше тичала, общо взето, по права линия. Връщането й беше по-скоро
зигзагообразно.
Гората беше толкова гъста, че разчиташе повече на слуха, отколкото на
зрението, но по някое време все пак й се стори, че мярна някъде пред себе
си полянка.
Или си въобрази, че я вижда.
Залази по войнишки нататък, изцеждайки до последно и малкото сили,
които беше успяла да събере. И така нямаше да стане – лазенето я
изтощаваше още повече. Осмели се да се изправи на крака, главата й се
замая от внезапния приток на кръв, но при всяко допиране на ходилото й о
земята по крака й се изстрелваше нов изблик на агония. Свлече се на нозе
и се опита да се придвижва на четири крака.
Ставаше, макар и много по-бавно.
След пет – може би след десет – минути успя най-сетне да се измъкне от
леса и да се добере до поляната пред фермата.
Сега накъде?
Успяла беше някак си да стигне точно до мястото, откъдето се беше
втурнала в гората. Право пред себе си видя задната стена на хамбара. А
вдясно от него – и фермата. Не биваше да се застоява, за да не я забележат.
Понесе се към хамбара.
Разчиташе непосредствено надвисналата смърт да й помогне да
надделее болката в крака. Но не се получи. Шишовете болка превърнаха
спринта й в еднокрако подскачане на паралитик. Ставите й пищяха.
Мускулите й се вкочаниха.
Но пък ако спреше, сто на сто щеше да умре. Поглед-нато от такъв ъгъл,
уравнението й се видя съвсем елементарно.
Буквално се тръшна о стената на хамбара и притисна тялото си към нея,
сякаш това щеше да я направи невидима.
Дотук – добре.
Още никой не я беше видял. Това беше най-важното. А следващата
крачка?
Да потърси помощ.
Но как?
Дали да не хукне по автомобилната алея? Тя задължително водеше към
някакъв изход, все пак. Но нито знаеше колко е отдалечен, нито можеше
да си позволи да излезе на такова открито място. Моментално щяха да я
забележат.
Но все пак си оставаше като вариант.
Изви врат с надеждата да зърне края на пътя. Прекалено далеч се оказа.
Какво тогава?
Възможностите бяха само две. Или да рискува и да изтича до пътя. Или
да се скрие някъде. И да се надява или някой да дойде да я отърве, или да
се измъкне под прикритието на нощта.
Явно вече не беше в състояние и да разсъждава като хората. Да изчака
нощта беше осъществимо, но в никакъв случай не биваше да разчита на
каквото и да било скорошно спасение. Умореният й, объркан мозък взе да
пресмята аргументите „за“ и „против“ и стигна до следния извод: сред
всички калпави варианти, най-сигурният беше да се опита да избяга.
Вярно е, че нямаше представа колко е разстоянието до пътя. Нито колко
още ще й остане оттам, докато стигне до други хора или коли.
Но беше изключено да остане тук и да дочака завръщането на
Наркомана.
Не беше изминала и десет метра по посока на пътя, когато зад нея се
отвори вратата на фермата. Онзи, компютърджията, излезе на верандата
по плетената си шапка, цветните очила и шарената риза. Дейна заскача на
куц крак наляво и плонжира през вратата на хамбара. Оттам на четири
крака успя да се добере до металния тезгях. И видя на пода въжето, с което
Наркомана се канеше да я връзва.
Изчака да види дали компютърджията е тръгнал към хамбара. Онзи не
се появи. След известно време реши да рискува. Прекалено открито беше
това й „скривалище“, Излази едва-едва изпод масата. По стената пред нея
висяха разни инструменти – няколко триона, дървен чук и шлифовъчна
машина.
Но и брадва.
Опита се да се изправи. И пак усети как кръвта нахлу в главата й.
Притъмня й пред очите, та се наложи да се опре на коляно.
По-бавно. Спокойно.
Да хукне по пътя вече не й се струваше най-примамливият вариант.
Дишай дълбоко.
Но трябва да се махне оттук. Наркомана и приятелите му всеки момент
ще се върнат. Изправи се с голямо усилие на нозе и сне брадвата от
стената. Не очакваше да е толкова тежка, та насмалко да падне по гръб на
пода. Успя да запази равновесие и стисна дръжката с две ръце.
Усещането беше крайно приятно.
А сега какво?
Надникна през вратата на хамбара. Компютърджията си допушваше
цигарата близо до алеята.
Тоест изключено беше да побегне навън.
А кой беше другият вариант? А, да: да се скрие!
Погледна зад себе си. Хамбарът не предлагаше нито едно подходящо за
криене място. Явно най-сигурно щеше да е да се добере до къщата. Огледа
задната й страна, където вече знаеше, че се намира кухнята.
А в кухнята – храна.
Зави й се свят от самата мисъл да вкара нещо в празния си стомах.
Но което беше още по-важно – в къщата имаше компютър. И телефон.
Средства за търсене на помощ.
Оня с плетената шапка все още беше с гръб към нея. По-добра
възможност надали скоро ще й се отвори. Държейки го под око, Дейна
залази към кухненската врата на фермата. Сега вече се озова съвсем на
открито, пристъпваща на пръсти на половината път между хамбара и
гърба на фермата. В този момент онзи с плетената шапка пусна фаса си на
земята, стъпка го и се заизвръща към нея.
Дейна наведе глава и с последни сили спринтира към задната стена на
къщата.
* * *
Тайтъс чакаше в колата до ъгъла с Кълъмбъс Авеню. Неприятно му беше
да се навърта в града, макар заможният Горен Уест Сайд да имаше точно
толкова общо с някогашния му живот, колкото един бездомен скитник
може да има с мениджъра на някой хедж фонд. И все пак нещо като че го
влечеше обратно към онзи стил на живот, който Тайтъс така старателно
беше загърбил.
Не биваше да е тук.
Клем Сайсън пресече улицата и се напъха на шофьорската седалка.
—Донован не си е у тях.
Клем беше влязъл в кооперацията на Кет Донован с „колет“, срещу който
тя трябваше да му се подпише. Портиерът обаче го осведоми, че в момента
не си била у дома. Клем му благодари и обеща да намине по-късно.
Тайтъс избягваше да се отделя от фермата за по-дълго, отколкото се
налагаше. Мина му през ум да се върне, като остави Клем да извърши
похищението, но си даде сметка, че Клем сам няма да се справи. Човекът
си беше силовак, владееше и пистолета, знаеше да изпълнява заповеди –
но дотам.
Какво да прави?
Задърпа долната си устна и запрехвърля в главата си възможните
варианти. Погледът му си стоеше прикован във входа на сградата, в която
живееше Кет Донован, когато видя нещо поразително.
През вратата премина не кой да е, а самият Брандън Фелпс.
Какво по…?
Чакай, чакай. Това не обяснява ли всъщност всичко случило се дотук?
Изключено ли е Брандън Фелпс да е в основата на всичко? Проблемът в
Кет Донован ли е всъщност, или в Брандън Фелпс – или и в двамата?
Тайтъс беше осъзнал от самото начало, че щеше да има известни ядове с
Брандън Фелпс. Маминото синче беше изпратило десетки имейли и
есемеси да й съобщи колко много му липсвала. И ето го сега в комбина с
Кет Донован – полицайката от Ню Йорк. И Тайтъс взе да преценява
следващите си ходове.
Възможно ли е Кет Донован да му е влязла по дирите много по-рано,
отколкото предполага?
Да не би Кет да се е преструвала на бивше гадже на Рон Кочмън само за
да го примами да се разкрие по някакъв начин? И кой към кого се е
обърнал пръв: Брандън към Кет, или Кет към Брандън?
Имаше ли всъщност някакво значение?
Мобилният телефон в джоба му избръмча. Извади го и видя, че го търси
Рейналдо.
— Ало?
— Възникна проблем – докладва Рейналдо.
Тайтъс стисна зъби.
— Какво става?
— Номер шест избяга.
ТРИДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА
Диванът беше застлан с две плетени афганистански одеяла. Кет се
настани на свободното място между двете. Антъни Паркър метна жълтата
каска върху свободния стол. Сне първо едната работна ръкавица, после и
другата. Положи ги старателно върху масичката за кафе, сякаш
извършваше важен ритуал. Кет си позволи да огледа жилището му.
Цареше полумрак, дължащ се вероятно на факта, че Антъни Паркър беше
запалил само една мъждива крушка. Мебелите бяха стари, дървени. На
бюрото имаше телевизор върху въртяща се поставка. Тапетите бяха в
псевдокитайски стил, с преобладаващи сини тонове – чапли, дървета и
водни пространства.
— Майка ми живееше тук – опита се да обясни той.
Кет кимна.
— Почина миналата година.
— Моите съболезнования – каза Кет, понеже така е прието, пък и нищо
друго не й дойде наум.
Цялото й тяло беше като изтръпнало.
Насреща й седеше Антъни Паркър – по прякор „Шугър“: мъж накъм
шестдесет години. А когато срещна погледът му, съвсем се порази. Наложи
й се да се извърти съвсем лекичко, колкото да не се гледат очи в очи.
Понеже Антъни Паркър – Шугър? – изглеждаше дяволски нормален.
Такива като него в полицейските рапорти ги описват като хора със среден
ръст. Лицето му беше симпатично, но неотличаващо се с нищо. Не беше
дори женствено.
— Представяте си, предполагам, какъв шок изживях, като ви видях –
каза Паркър.
— Мда, макар в това отношение бих казала, че съм ви надминала.
— Да приемем, че е така. Значи, нямахте представа, че съм мъж?
Кет завъртя глава.
— Да приемем, че изживях мой личен момент на прояснение.
— Много приличате на татко си – усмихна се той.
— Не ми е за пръв път да го чуя.
— И говорите като него. Той също обичаше да отбива чуждите думи с
хумор. С което ме разсмиваше. – И Паркър пак се засмя.
— Кой, баща ми ли?
— Да.
— Значи, вие двамата с баща ми…? – завъртя глава тя.
— Да.
— Трудно ми е да си ви представя.
— Разбирам ви.
— Сиреч искате да ми кажете, че баща ми е бил гей?
— Не желая да го определям.
— Но вие двамата сте били…? – и почти плесна с длани.
— Да, заедно бяхме.
Кет затвори очи и се напъна да не направи физиономия.
— Близо двадесет години минаха оттогава – каза Паркър. – Защо ме
търсите сега?
— Защото чак сега научих за вас двамата.
— Откъде?
— Няма значение – отклони въпроса му тя.
— Не го корете. Той ви обичаше. Всички ви обичаше.
— Включително и вас – почти се озъби Кет. – Човекът направо е
преливал от любов.
— Знам, че изживявате шок. По-добре ли щеше да е, ако бях жена?
Кет премълча.
— Трябва да ви е ясно на него какво му беше – рече Паркър.
— Бихте ли просто отговорили на въпроса ми – каза Кет. – Той беше ли
гей, или не беше?
— Има ли значение? – намести се Паркър на стола си. – Ще ви падне ли
в очите, ако разберете, че беше?
Кет не беше съвсем сигурна как да отговори. Толкова много въпроси й се
бяха натрупали, а ето че май всичко щеше да се окаже несъществено.
— Той е изживявал една лъжа – каза.
— Да – килна леко глава Паркър. – Но си помислете колко ужасно е
това, Кет. Той ви обичаше. И братята ви обичаше. Та дори и майка ви. Вие
обаче познавате света, в който той е израснал. Борил се е против нещо,
което отдавна, много отдавна е знаел, докато накрая то го е обсебило. Но
това не променя човека, който беше. Не го прави нито по-немъжествен,
нито по-малко полицай, нито каквото друго може да ви дойде наум. Той
просто е нямал избор.
— Като начало е можел да се разведе с майка ми.
— Предложи й го.
— Моля? – не можа да повярва тя.
— Заради самата нея всъщност. Но майка ви му отказа.
— Момент, момент! Да не искате да кажете, че и майка ми е знаела за
вас?
Паркър сведе поглед към пода.
— Не знам. Когато става дума за такива неща, за някоя огромна тайна, в
която не можете да посветите околните, всички започват да изживяват
лъжата. Не отричам, че и вас ви е заблуждавал, но и вие не сте пожелали
да прозрете. Покварата става всеобща.
— Но въпреки всичко той й е поискал развод?
— Не. Само й го предложи, както вече казах. Заради самата нея. Но вие
познавате махалата ви. Къде щеше да отиде майка ви оттам? А и той къде е
можел да отиде? Нали не си представяте, че е можел да я зареже и да
оповести на света връзката ни? Днес нещата са по-добри, отколкото бяха
преди двадесет години, но можете ли да си го представите дори в сегашно
време?
Не можеше.
— И вие двамата колко време бяхте… – все още не можеше да го повярва
– … заедно?
— Четиринадесет години.
Нов шок. Значи, тя вече е била дете, когато е започнало.
— Четиринадесет години?
— Да.
— И успяхте да опазите тайната през цялото това време?
По лицето му премина тъмна сянка.
— Направихме каквото можахме. Баща ви имаше едно апартаментче на
Сентръл Парк Уест. Там се срещахме.
На Кет главата й се замая.
— На Шестдесет и седма улица ли?
— Да.
Тя затвори очи. Сегашният й апартамент. Измамата ставаше все по-
голяма и по-голяма, но можеше ли да я възприеме за още по-лоша само
заради това, че е била с друг мъж? Не. Кет открай време се гордееше със
свободомислието си, нали така? И когато беше приела, че баща й си има
любовница, беше страдала, но беше проявила и разбиране.
Защо сега трябваше да приеме това като нещо още по-лошо?
— После аз си намерих апартамент в Ред Хук – разправяше Паркър. – И
почнахме там да се срещаме. И често пътувахме заедно. Сигурно и вие си
спомняте. Той все разправяше, че отивал някъде с приятели или запивал
някъде.
— И вие сте се обличали като жена?
— Да. За него май така беше по-лесно. Все едно пътуваше с жена, един
вид. В неговия свят да си развратен беше за предпочитане пред това да си
педал, нали ме разбирате?
Кет не му отговори.
— Бях в женски дрехи и когато се запознахме. Разпердушиниха клуба, в
който работех. А той взе че ме наби. Беше бесен. Нарече ме изчадие. Но
помня, че докато ме блъскаше с юмруците си, в очите му избиха сълзи.
Стигне ли един мъж до такава степен на вбесяване, все едно бие себе си, не
знам дали ме разбирате?
Кет пак не му отвърна.
— Така или иначе, впоследствие ми дойде на свиждане в болницата.
Първо каза, че дошъл, за да е сигурен, че няма да се оплача. Да ме
заплаши, един вид. Но и двамата вече знаехме накъде вървят нещата. Те
не се развиха бързо. Но той непрекъснато страдаше, направо излъчваше
страданието си. Предполагам, че в този момент ви се ще да го
ненавиждате.
— Не го ненавиждам – изрече Кет с глас, който едва разпозна като своя.
– Само го съжалявам.
— Напоследък все се говори за борба за правата на гейовете и за
приемането им в обществото. Но според мен повечето от нас изобщо не се
стремят към такова нещо. А към свободата да са автентични. Да живеят
открито. Много е трудно да живееш живот, в който не можеш да си онзи,
който си. Баща ви целия си живот изживя под този ужасен облак. Хем най-
много от всичко се боеше да не го разкрият, хем не можеше да скъса с мен.
Изживяваше една лъжа, а в същото време трепереше от ужас някой да не
разкрие лъжата му.
На Кет изведнъж всичко й се изясни.
— Но все пак някои хора са научили, нали?
Шугър – Кет изведнъж започна да го възприема като Шугър, а не като
Антъни Паркър – кимна.
Вече съзираше очевидното. Явно и Теси е знаела. Засичали са ги на
разни места. Съседите го отдавали на някакво влечение на баща й към
чернокожи проститутки. Но някой по-печен, който е можел да се
възползва от информацията за собствена изгода, е разшифровал нещо
съвсем различно.
Тоест постигнал е някакво „разбирателство“.
— Адресът ви ми го даде един долен престъпник на име Козоун – каза
Кет. – Той ли всъщност ви разкри двамата?
— Той.
— Кога?
— Месец-два преди смъртта на баща ви.
Кет подскочи на стола си, отмести настрана факта, че е дъщеря, и
навлезе в ролята си на полицай.
— Значи, баща ми е бил съвсем на прага да закопчае Козоун. Дишал му е
вече във врата. И вероятно Козоун е пратил свои съгледвачи да го следят.
Да открият по възможност нещо, с което да го компрометират. С което да
го шантажират да прекрати следствието.
Шугър не кимна. Нямаше и нужда. Кет го изгледа.
— Шугър?
Погледът му бавно се вдигна и срещна онзи на Кет.
— Кой уби баща ми?
* * *
— Номер шест избяга – докладва Рейналдо.
Тайтъс стисна силно телефона. Нещо в гърдите му експлодира.
— Как, по дяволите…? – млъкна и затвори очи.
Самообладание. Търпение. Без тях Тайтъс беше за никъде. Потисна
гнева си и се насили да попита с възможно най-спокойния си тон:
— Тя къде е сега?
— Побягна на север откъм задната страна на хамбара. И тримата я
търсим.
„На север. Това е добре“, рече си Тайтъс. На север се простират
километрични гори. Няма да оцелее там при сегашното си състояние.
Досега никой не беше успявал да им избяга за повече от минута-две, а една
от красотите на фермата беше отдалечеността й и произтичащата оттам
сигурност. На север – гори и нищо друго. На юг трябваше да изминеш
някъде около километър и половина от фермата, за да се добереш до
главния път. Да не говорим, че ограда имаше както от двете страни на
портала, така и от източната, и от западната страна.
— Пусни я да бяга – нареди Тайтъс. – А ти се прибирай във фермата.
Остави за всеки случай Рик и Хулио на пост, в случай че реши да опише
полукръг и да се върне.
— Окей.
— От колко време я няма?
— Побягна минути, след като ти замина.
Преди три часа, значи.
— Добре. Дръж ме в течение.
И Тайтъс прекъсна разговора. Облегна се и взе да обмисля логично
новосъздалата се ситуация. Натрупаните до този момент пари
надминаваха и най-смелите му първоначални очаквания: шест цяло и два
милиона долара. Колко още са му нужни, за да спре?
Алчността е погубила повече хора в сравнение с всичко останало.
До ендшпила ли е стигнал, с една дума? И тази ли печеливша операция,
подобно на всички предшествали я, е към края си?
Не че Тайтъс не очакваше такъв ден да настъпи. Известно му беше, че
няма вечни делови предприятия. Все някой ден някой щеше да установи
липсата на прекалено много хора. Властите щяха да се принудят да се
вгледат по-внимателно, така че колкото и да се стараеше Тайтъс да
предвиди всички възможни ходове, щеше да е самонадеяно да очаква, че
никога няма да го хванат.
Обади се пак до фермата. Дмитри вдигна чак на четвъртото
позвъняване.
— Ало?
— Известно ли ти е, че имаме проблем? – попита Тайтъс.
— Рейналдо каза, че Дейна била избягала.
— Точно така. Дай ми всички данни за телефона й.
Тъй като не е никак трудно да се установи местонахождението на
включения мобилен телефон, Дмитри прехвърляше върху твърдия диск на
компютъра цялата съдържаща се в апарата на новодошлия „гост“
информация, така че по всяко време разполагаше с точно копие от
записаните в него сведения. После вадеше батерията и захвърляше
телефона в чекмеджето.
— Дейна Фелпс – съобщи Дмитри. – Готов съм. Какво точно те
интересува?
— Влез в контактите й. Трябва ми номера на сина й.
Чу как на отсрещната страна Дмитри чука по клавиатурата.
— Готово, Тайтъс. Брандън Фелпс. Мобилният му номер ли ти трябва,
или училищният?
— Дай ми мобилния.
Дмитри му го издиктува, след това попита:
— За друго ще ти трябвам ли?
— Изглежда, е време да се спасяваме – рече Тайтъс.
— Сериозно ли?
— Ъхъ. Подготви компютъра за самоунищожение, но не изпълнявай
засега командата. Смятам да спипам малкия и да го докарам там.
— Защо?
— Ако Дейна Фелпс все още се крие някъде, ще трябва да я прогоним от
дупката й. А тя щом чуе писъците му, сама ще излезе.
* * *
— Нищо не разбирам – каза Шугър. – Бях останал с впечатлението, че са
хванали убиеца на баща ти.
— Не. Човекът само е поел вината за престъплението.
Шугър се облещи, стана и закрачи напред-назад. Кет не го изпускаше от
очи.
— Козоун научи за вас двамата само няколко месеца преди смъртта му,
нали? – попита Кет.
— Точно така. – В очите на Шугър взеха да избиват сълзи. – И след като
Козоун взе да шантажира баща ви, всичко се промени.
— В какъв смисъл?
— Баща ви скъса с мен. Каза, че между нас всичко било свършило. Че се
бил отвратил от мен. И изобщо си възвърна онзи гняв от първата ни
среща. Удари ме. Но трябва да го разберете. Той насочи гнева си към мен, а
всъщност го беше яд най-вече на себе си. Когато живееш с една лъжа…
— Да, разбирам – прекъсна го Кет. – В момента най-малко имам нужда
от урок по популярна психология. Бил е самомразещ се гей мъж – пленник
на хетеросексуален мачо свят.
— Учудва ме леденият ви тон.
— Въобще не е леден – възрази Кет. Усети буцата в гърлото си и се опита
да я прогони. – След време, като обмисля всичко чуто днес, сърцето ми ще
се разбие. И когато това се случи – когато го възприема, – ще се съсипя
заради изживяната от баща ми болка и от собствената ми неспособност да
я усетя. Ще се свия на кравай в леглото, прегърнала някоя бутилка, и ще
изчезна за толкова, колкото е необходимо. Но не и в момента. Сега съм
длъжна единствено да направя всичко възможно да му помогна.
— Като установите кой е убиецът му ли?
— Да. Като изпълня ролята си на полицая, който той е отгледал. Така че
чакам да ми кажете кой го уби, Шугър.
— Щом не е бил Козоун, нямам представа кой може да е – завъртя глава
той.
— Вие кога за последно го видяхте?
— През нощта, в която загина.
Кет направи гримаса.
— Не казахте ли току-що, че сте скъсали?
— Така беше – спря да крачи Шугър и се засмя през сълзи. – Но той не
издържа без мен. Това е голата истина. Нито можеше да е с мен, нито без
мен. Изчака ме зад нощния клуб, където работех. – Погледът на Шугър се
зарея из спомените. – Държеше дузина бели рози. Любимите ми цветя.
Сложил си беше черни очила. Отначало помислих, че са за маскировка, но
като ги сне, видях, че очите му са червени от плач. – Сълзите вече се
стичаха обилно по бузите на Шугър. – Такъв прекрасен миг! Повече не го
видях. А по-късно същата нощ…
— … го застреляха – довърши вместо него изречението Кет.
Мълчание.
— Кет?
— Слушам.
— Така и не успях да го прежаля – каза Шугър. – Друг мъж не съм
обичал. Но една част от мен вечно ще го мрази. Имахме възможност да
избягаме. Щяхме да намерим начин да сме заедно. Вие и братята ви ще
трябва някой ден да проумеете това. Можехме да сме щастливи. Именно
затова останах с него през всичките онези години – понеже възможността
беше налице. Разбирате ли ме? Докато бяхме живи, и двамата, изглежда,
таяхме глупавата вяра, че ще намерим начин.
Шугър се свлече на колене и обхвана и двете длани на Кет.
— Всичко това ви го разправям с надеждата да ни разберете. И досега
адски ми липсва. Всеки ден си мисля, че всичко бих дал, всичко бих му
простил, само за да съм с него поне за няколко секунди.
Блокирай, заповяда си Кет. Поне засега, не сваляй гарда. Преодолей
мига.
—Кой го уби, Шугър?
—Не знам.
Кет обаче вече смяташе, че й е известно от кого ще може да научи
отговора. Стига да го принудеше най-после да й каже истината.
ЧЕТИРИДЕСЕТА ГЛАВА
Застанала пред участъка, Кет набра номера на клетъчния телефон на
Стагър.
— Струва ми се, че нямаме какво повече да си кажем – сряза я
капитанът.
— Бъркаш. Току-що разговарях с Шугър. Смятам, че имаме сума ти неща
за казване.
Мълчание.
— Ало?
— Къде си? – попита Стагър.
— След малко ще съм в кабинета ти, освен ако моментът пак не е
подходящ.
Завари Стагър седнал зад бюрото си. Само че беше преместил снимките
на жена си и децата пред себе си, сякаш се надяваше да му послужат за
щит. Кет му се нахвърли от вратата. Обвини го, че я е лъгал и в още куп
грехове. Стагър не се предаде, последваха крясъци и сълзи, но в крайна
сметка Стагър призна някои неща.
Да, знаел е за Шугър.
Да, обещал бил определени услуги на Монти Лебърн срещу
самопризнание от негова страна.
Да, направил всичко това, понеже се боял случаят да не стане
обществено достояние.
— Заради баща ти го направих – оправдаваше се Стагър. – Не исках да
позволя да стъпчат името му в калта. Заради самия него. Но и заради теб и
цялото ви семейство.
— И може би и заради себе си? – контрира Кет.
Жестът на Стагър беше в смисъл „възможно е, но може и да не е“.
— Трябваше да ми кажеш – рече Кет.
— Не знаех по кой начин.
— Кой го уби, в такъв случай?
— Моля?
— Кой е убиецът на баща ми?
— Ама ти наистина ли не разбираш? – завъртя глава Стагър.
— Никак.
— Монти Лебърн го уби. По заповед на Козоун.
— Още ли се мъчиш да ми пробуташ тая версия? – смръщи се Кет.
— Но това е самата истина, Кет.
— Козоун не е имал мотив. И без това е държал баща ми натясно.
— Изобщо не беше така – заяви Стагър със същия уморен тон.
— Но нали е знаел за…
— Да, знаеше. И за известно време баща ти беше под негов контрол.
Баща ти взе да отстъпва пред очите ми. Нищо не му казвах, може би
защото и аз рискувах да изгубя нещо. Баща ти се промени в мига, в който
Козоун научи за Шугър. Озова се в капан. И не виждаше как ще се измъкне
до мига, в който… – Гласът на Стагър затихна.
— „Мига, в който“ какво?
Стагър я погледна в очите.
— В който му писна, така да се каже. Толкова години беше живял Хенри
с тази измама, без тя да му пречи на работата. А ето че изведнъж, за да
опази лъжите си, му се наложи да прави компромиси в службата. Всеки
човек има точка, след която не може повече да издържа. Баща ти беше
стигнал до своята точка. И каза на Козоун да върви по дяволите. Вече му
беше все едно.
— И как реагира Козоун?
— Как очакваш да е реагирал?
Стояха и мълчаха.
— Това ли е всичко? – попита тя.
— Това е. Друго няма, Кет.
Тя не знаеше какво да каже.
— Почини си още някой и друг ден. После се върни на работа.
— Значи ли това, че няма да ме преместваш другаде?
— Значи. Искам те да останеш. А ти държиш ли още да ти дадем друг
партньор?
Тя завъртя глава.
— Не. Не съм била права.
— За кое?
— За Чаз Феърклоф.
Стагър взе химикалката си.
— Кет Донован току-що призна, че е сбъркала. Нямат ли край чудесата?
* * *
Кухненската врата не беше заключена.
С брадвата в едната й ръка Дейна Фелпс открехна леко
противокомарната врата, влезе и я затвори зад гърба си с леко щракване.
Спря се за миг да се съсредоточи.
Но само за миг.
Храна.
На масата я чакаше огромна кутия с овесени блокчета, каквито продават
в магазините с групови отстъпки. За пръв път в живота си усещаше какъв
ужас е гладът. Даваше си сметка, че щеше да е по-разумно първо да се
добере до телефон – и това щеше да стане, – но изкушението на храна под
самия й нос стана повече от непреодолимо.
Спри, заповяда си. Съсредоточи се върху най-важното.
Огледа кухнята. Телефон нямаше. Едва сега се сети, че и жици не беше
видяла. Беше чула единствено боботенето на генератора навън. Така ли се
сдобиваха с ток? Значеше ли това, че не е прокарван телефон?
Няма значение.
Знаеше, че в съседната стая има компютър с интернет. И по него може да
потърси помощ. Стига да успее да стигне до там. Нямаше представа колко
време още ще пуши навън компютърджията. Видя го как хвърли фаса и
понечи да се обърне към нея. Дали ще запали втора или…
Чу отварянето на предната врата.
По дяволите.
Огледа се за укритие. Кухнята беше тясна и обзаведена по спартански.
Долапи и маса. Да се скрие под масата е безсмислено. Веднага ще я видят
заради липсата на пок-ривка. Хладилничето беше малко, кафяво, като
онова, с което си беше служила в университета, преди да се запознае с
Джейсън. Тук нямаше къде да се скрие. Онази врата, изглежда, води към
зимника. Ако й остане време, май ще е най-добре там да се завре.
Стъпки.
В този миг я сполетя нова мисъл: майната му на криенето.
От всекидневната, където Тайтъс я разпитваше, за кухнята се минаваше
през летяща врата. Ако компютърджията дойде насам, ако реши да влезе в
кухнята, Дейна ще го чуе и ще го види. Тук не е като в гората. Вярно,
останала е без сила. И адски се нуждае от поне едно овесено блокче. Но по-
важното е, че ако компютърджията влезе сега в кухнята, тя разполага с
дяволски мощния елемент на изненада.
Освен дето е въоръжена и с брадва.
Стъпките се приближаваха.
Тя се оттегли зад рамката на вратата от страната на пантите. Така хем
щеше да има достатъчно пространство да замахне с брадвата, хем щеше да
е скрита до някое време, та когато онзи я види, ще е прекалено късно. Ох,
че е тежка тази проклета брадва. Опита се да си представи как точно ще
замахне. Трудно ще й е да я вдигне над главата си. Ако пък се насочи към
шията му да му отсече проклетата глава, ще разполага с доста малка
мишена. Тоест ще трябва да се прицели хубаво.
Стъпките стигнаха до отсрещната страна на вратата.
Дейна сграби дръжката с две ръце. Вдигна брадвата над рамото си като
бейзболист, очакващ да му хвърлят топката. Ето го най-подходящия ъгъл.
Замахваш така, все едно играеш бейзбол. Прицелваш се в средата на
гръдния кош с надеждата да го разсечеш и да стигнеш до сърцето. Но дори
и леко да се отклониш – било то малко нагоре или надолу, вляво или
вдясно, пак ще нанесеш страхотно поражение.
Стъпките спряха. Вратата заскърца.
Тялото на Дейна се разтрепери от напрежение, но тя беше готова.
Точно тогава иззвъня телефон.
Вратата замръзна неподвижна за миг. После човекът я пусна и тя се
затвори. Дейна отпусна брадвата покрай крака си. И за миг погледът й се
спря върху овесените блокчета.
Онзи оттатък ще е зает поне няколко секунди. Грабна блокче и се
помъчи да го разопакова колкото се може по-безшумно.
И чу как в съседната стая онзи каза: „Ало?“.
„Нов план – рече си. – Ще взема няколко блокчета. Ще се скрия с тях и с
брадвата в зимника. Да се свестя. Да набера сили. Ще си намеря скришно
място, откъдето ще виждам кой влиза и евентуално ще го съсека с
брадвата.“
Веднъж и на нея да й провърви: гащеризонът й имаше джобове. Както
дъвчеше, набута в тях няколко блокчета. Не бива да взема цялата кутия.
Веднага ще забележат. Но надали щеше да възбуди нечие подозрение
липсата на пет или десет блокчета от кутия с шестдесет.
Посегна да отвори вратата към зимника, когато чу компютърджията да
разправя по телефона: „Рейналдо каза, че Дейна била избягала“.
Замръзна и се вслуша. Чу тракането по клавиатурата, после
компютърджията пак проговори: „Дейна Фелпс. Готов съм. Какво точно те
интересува?“.
Остана с ръка върху дръжката на вратата. И пак чу клавиатурата.
„Готово, Тайтъс. Брандън Фелпс. Мобилният му номер ли ти трябва, или
училищният?“
Дейна натика юмрук в устата си да не изпищи.
Ръката й отново обхвана дръжката на брадвата. Чу как компютърджията
издиктува на Тайтъс клетъчния телефонен номер на сина й.
О, господи, само не Брандън…
Пристъпи към кухненската врата и се напъна да чуе какво говори онзи,
да разбере за какво му е на Тайтъс номерът на сина й.
Нима можеше да се съмнява?
Целта им е да отвлекат и сина й.
Уравнението престана да включва съзнателните й мисли. Нещата съвсем
се опростяваха. Никакво криене. Никакво слизане в зимника. Никакви
притеснения за собствената й безопасност. Една-единствена мисъл обзе
цялото съзнание на майката:
Да спаси Брандън.
В мига, в който онзи остави телефона, Дейна се втурна от кухнята право
към него.
— Къде е Тайтъс?
Компютърджията се стресна. При вида на връхлитащата го Дейна
отвори уста да изкрещи за помощ. Край! Изкрещеше ли, привлечеше ли
вниманието на останалите…
Дейна се устреми напред със скорост и жестокост, как-вито не
подозираше, че притежава. Брадвата беше вече във въздуха и все сила се
носеше към компютърджията.
Изобщо не се прицели в гръдния му кош. Беше прекалено ниско.
Острието на брадвата го разсече през устата, изби зъбите му и премина
през устните и устната му кухина. Фонтанът от кръв насмалко да я заслепи.
Онзи излетя от стола и главата му се тресна в пода. В същото време Дейна
дръпна брадвата да освободи острието. То излезе от лицето му с мляскащ
мокър звук.
Нямаше представа дали онзи е мъртъв, или не. Но и не усети никакво
двоумение, никаква погнуса. Кръвта беше се разплискала вече по лицето й.
С езика си усещаше ръждивия й вкус.
Пак вдигна брадвата, този път право над главата си. Той нито помръдна,
нито оказа някаква съпротива. Стовари брадвата с все сила и разсече
лицето му на две. Острието преряза с учудваща лекота черепа, сякаш сряза
динена кора. Цветните му очила се разцепиха на две и паднаха от двете
страни на онова, което допреди малко беше лицето му.
Дейна не се забави дори за миг. Пусна брадвата и взе да се бори с
телефона.
И точно тогава видя как предната врата се отваря.
На вратата стоеше старият пес, гледаше я и размахваше опашка.
Дейна вдигна пръст пред устата си, опита се да му се усмихне и да го
убеди, че всичко е наред.
Бо престана да върти опашката си. След това взе да лае.
Рейналдо се придвижваше нащрек през гората, когато чу кучия лай.
Бо!
Познаваше всички видове лай на Бо. В случая изобщо не ставаше дума
за радост от среща с познат. Този му лай издаваше страх и паника.
Следван по петите от другите двама, Рейналдо хукна към къщата с
пистолет в ръка.
ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
Брандън тъкмо се настани на едно от високите столчета в апартамента
на Кет, когато по мобилния телефон му позвъни неизвестен абонат.
Успял бе да мобилизира неколцина свои приятели да се заемат с
хакването на сайта YouAreJustMyType.com. Шестима от тях вече участваха
в конферентен разговор с него по скайп и лицата им го гледаха от екрана.
Там, в кампуса, приятелите му разполагаха с мощния университетски
компютър, което щеше да ги улесни в изпълнението на задачата. Брандън
щеше да участва от разстояние, координирайки действията си с техните.
— Ало? – включи той телефона.
— Брандън? – чу непознат глас.
— Аз съм. Кой се обажда?
— Слушай и не приказвай. Разполагаш с две минути време. Слизаш на
улицата и свиваш надясно. На ъгъла с Кълъмбъс Авеню ще видиш черен
джип. Качи се. Майка ти е на задната седалка.
— Какво…?
— Не дойдеш ли до две минути, ще я убием.
— Един момент. Кой се обажда?
— Минута и петдесет и пет секунди.
Щрак.
Брандън рипна от стола и хукна към вратата. Излезе в коридора и
натисна копчето на асансьора. Кабината беше на партера, а той – на
шестия етаж.
По-бързо ще е да слезе по стълбите.
Затича се надолу, по-точно казано – изтърколи се. Телефонът все още
беше в ръката му. Премина на спринт фоайето и излетя на верандата.
Скочи оттам на тротоара и полетя надясно по 67-а улица, почти поваляйки
блъсналия се в него мъж в делови костюм.
Изобщо не намали крачка. Летеше по тротоара, оглеждайки колите пред
себе си. Както му бяха казали по телефона, черният джип го чакаше на
ъгъла.
Почти стигна до него, когато телефонът отново иззвъня. Без да намали
темпото, погледна кой го търси.
Пак неизвестен абонат.
Вече беше почти до джипа. Задната врата се отвори. Опря телефона до
ухото си и чу кучешки лай.
— Ало?
— Чуй ме, Брандън.
Сърцето му спря.
— Мамо? Съвсем близо съм до колата.
— Не!
И чу някъде зад нея мъжки вик.
— Какво каза? Мамо?
— Не влизай в колата!
— Не те раз…
— Бягай, Брандън! Бягай оттам!
Брандън се спря, опита се да се върне назад, но от задната седалка две
ръце се протегнаха и го хванаха за ризата. Докато някой се мъчеше да го
вкара в джипа, изпусна телефона си.
* * *
Разходката през парка й дойде добре – даде й възможност да избистри
мисълта си. Но не намери обичайния покой сред познатите й места. Сети
се за намиращата се през няколко преки оттам Лъкатушка и си представи
как баща й е охранявал района и какви мисли са го измъчвали.
Сега, като си даваше сметка за някогашното поведение на баща й – и
пиенето, и яростта, и изчезванията му, – всичко добиваше съвсем друг,
патетичен смисъл. Толкова много неща е криел. Криел е сърцето си. Криел
е истинския си „аз“. И фасадата се е превръщала не само в жестоката му
действителност.
А и в негов затвор.
Горкият й татко.
Но като се замисли човек, всичко това вече нямаше значение. Всичко то
беше останало в миналото. Баща й поне е престанал да страда. А тя, за да
бъде възможно най-добрата му дъщеря, да почете паметта му или да
отдаде каквато може там утеха на покойника, е длъжна да е най-добрата
полицайка на света.
А това ще рече – да измисли начин да окошари Козоун.
На излизане от западната страна на парка чу звъна на телефона.
Търсеше я Чаз.
— Ти преди малко не беше ли в участъка?
— Бях. Извинявай. Имах среща с капитана.
— Той каза, че си щяла да се върнеш.
— Вероятно.
— Много ще се радвам.
— И аз.
— За друго те търся обаче – продължи Чаз. – Зарових се из ония
подробности за изчезналите, както ми заръча. Засега разполагам
единствено с предварителни данни.
— Е?
— Списъкът се състои от единадесет изчезнали пълнолетни, сред които и
Дейна Фелпс, Джерард Ремингтън и Марта Паке, от четири щата. Всички
до един наскоро се запознали с някого по интернет.
—Боже мили! –Тя усети как настръхнаха космите на тила й.
—На прав път съм, нали?
—Свърза ли се със заместник-директора Кайзър?
—Изпратих го на водещия му следовател. Те ще имат грижата да го
проучат по-подробно. Но като се замислиш, Кет: единадесет души…
И Чаз млъкна.
Нямаше нужда да говори повече. Федералните щяха да знаят какво да
предприемат по-нататък. Те двамата бяха свършили повече, отколкото им
се полагаше. Кет прибра телефона и тръгна да пресича 67-а улица. В този
миг забеляза, че на ъгъла с Кълъмбъс Авеню става някаква патаклама.
По дя…?
Хукна нататък. И още отдалеч видя как Брандън Фелпс се бори с някого.
С човек, който се мъчеше да го вмъкне на задната седалка на някакъв
джип.
* * *
Без да престава да лае по Дейна, старият пес се втурна в къщата и едва не
се хлъзна по разлялата се върху дюшемето кръв.
На нея, естествено, веднага й стана ясно какво означава това. Наркомана
–компютърджията, който току-що уби, го нарече „Рейналдо“ по телефона
– ще усети тревогата в кучешкия лай и моментално ще се върне.
Първата й мисъл беше да се скрие.
Но на мига я отхвърли.
Обзе я странно спокойствие. И съвсем ясното съзнание какво следва да
направи.
Да спаси сина си.
Никъде не видя мобилен телефон. Единственото устройство – най-
обикновен сив домашен апарат – беше свързано с компютъра. И не беше
преносимо. А това означаваше, че за да го използва, ще трябва да остане в
кухнята, където всеки можеше да я види.
Ами щом се налага.
Вдигна слушалката, допря я до ухото си и набра номера на сина си.
Ръката й така трепереше, че насмалко да сбърка номера.
— Бо! – долетя вик отвън.
Гласът на Рейналдо. От доста наблизо. Всяка секунда беше от значение.
Но нямаше избор. Нали чу, че Тайтъс се кани да отвлече и сина й. Длъжна
е да му попречи. На каквато и да било цена. Без повече въпроси, без
никакви угризения, без колебания.
Чу сигнала, че отсреща телефонът звъни. Стегна се, но когато синът й
каза „Ало?“, почти рухна.
Откъм верандата се чуха тежки стъпки. Бо млъкна и затича към
господаря си.
Времето й съвсем изтече.
— Чуй ме, Брандън.
Усети как дъхът му спря.
— Мамо? Съвсем близо съм до колата.
— Не!
— Бо! – провикна се отново Рейналдо.
— Какво каза? – попита Брандън. – Мамо?
Стисна с все сила слушалката.
— Не влизай в колата!
— Не те раз…
Рейналдо щеше всеки миг да влезе.
— Бягай, Брандън! Бягай оттам!
* * *
Кет извади пистолета и хукна по тротоара.
Някъде пред себе си видя как Брандън се съпротивлява и по едно време
за малко да се отскубне. Някакъв минувач му се притече на помощ, но след
това слезе и шофьорът на джипа.
А той беше въоръжен.
Пешеходци се разпищяха. Кет се провикна „Стой!“, но поради
разстоянието и писъците гласът й не стигна до ушите на участниците.
Добрите самаряни се отдръпнаха. А шофьорът се завтече към Брандън.
Кет го видя как вдигна пистолета и с все сила халоса Брандън по главата.
Борбата приключи.
Брандън се строполи в джипа. Задната врата се затвори с трясък.
Шофьорът се забърза към мястото си. Кет вече беше доста по-наблизо.
Накани се да стреля по него, но я възпря някакъв инстинкт. Рисковано
беше да предизвика престрелка при толкова минувачи, а дори и да го
улучеше, каква гаранция имаше, че и другият, на задната седалка, дето
беше вкарал вътре Брандън, не е също въоръжен?
Какво можеше да направи?
Черният джип се включи рязко в движението и сви наляво по Кълъмбъс
Авеню.
Кет мярна слизащ от сив форд фюжън мъж и му размаха значката си.
— Отнемам ви превозното средство.
— Майтап си правите, нали? – направи кисела физиономия мъжът. –
Как така ще ми отнемете колата…
Но без изобщо да забави крачка, Кет му размаха и пистолета си, при
което онзи вдигна ръце. Грабна ключовете от дясната му ръка и се пъхна
зад волана.
Минута по-късно фучеше по 67-а улица по дирите на джипа.
По клетъчния телефон се обади на Чаз:
— Преследвам черен джип, от Шестдесет и седма свивам надясно по
Бродуей.
Издиктува му номера на джипа и му описа накратко какъв е случаят.
— Предполагам, че някой минувач вече се обажда на девет-едно-едно –
отвърна Чаз.
— Чудесно. Но от теб искам да им предадеш да не пускат подир оня
никакви патрулки. Не ща да го подплашват.
— Нещо друго ли си намислила?
— Да – каза Кет. – Звънни на ФБР. Обясни им какво става. Да пратят
хеликоптер. А аз ще се движа подир тях.
* * *
На седналия на задната седалка на джипа Брандън още му се виеше свят
от удара по главата. Тайтъс беше насочил пистолета си право в него.
—Брандън?
—Къде е майка ми?
—Много скоро ще я видиш. Засега обаче искам да стоиш мирен.
Направиш ли нещо, което да не ми хареса, веднага ще убият майка ти.
Ясно ли ти е?
Брандън кимна и замръзна на мястото си.
Докато пресичаха моста „Джордж Вашингтон“, си личеше, че Тайтъс
силно се притеснява да не би някой свидетел на невъздържаното
поведение на Клем на 67-а улица да се е обадил в полицията и сега да ги
преследват. Но по магистралата Уест Сайд трафикът беше слаб, така че
само след петнадесетина минути щяха да стигнат. А за толкова малко
време, разсъждаваше Тайтъс, няма да успеят да обявят за всеобщо
издирване джипа им. Въпреки всичко, Тайтъс накара Клем да отбие в
паркинга на хотел „Мариот“ в Тийнек, досами шосе номер 95.
Първоначално възнамеряваше да открадне друг автомобил, но после
прецени, че ще е по-добре просто да подменят контролните номера.
Намериха паркиран зад хотела друг черен джип и с помощта на
електричес-ка отвертка на батерии за нула време Клем размени табелите.
Оттам не беше никакъв проблем да излязат на магистралата Ню Джързи
и да поемат на юг към фермата.
* * *
— Излетя ли хеликоптерът? – попита Кет.
— Трябвали им още пет минути.
— Хубаво. – Но след секунди: – Чакай, чакай!
— Какво става?
— Свърнаха в паркинга на „Мариот“.
— Може там да са отседнали.
— Предай на федералните.
Насочи се по изхода от шосето, гледайки между нея и джипа да има две
коли. Видя ги как отбиха в паркинга и заобиколиха изотзад. Самата тя
спря отстрани и леко-леко се премести напред, така че да ги вижда, но те
да не могат да я забележат.
Водачът слезе. Беше готова да предприеме ход, но прецени, че ще е
рисковано, щом не знае какво става с Брандън на задната седалка. Затова
остана да наблюдава и да изчаква.
Само след минута пак разговаряше с Чаз:
— Смениха номерата с откраднати и пак тръгнаха.
— Накъде?
— На юг. Май се упътиха към магистралата Ню Джързи.
* * *
Рейналдо се втурна с всичка сила към лая на Бо.
Само да е посмяла оная жена да му направи нещо. Дори косъм само да е
паднал от главата му…
И Рейналдо реши, че с удоволствие ще е свидетел на бавната й смърт.
Но когато стигна до полянката, му направи впечатление, че Бо не спира
да лае. Напъна се за последно в спринта си към къщата. Взе с прескок
стъпалата и се приземи тежко върху ограждащата сградата веранда.
Бо млъкна.
Божичко, божичко, само да не му се е случило нещо…
Тъкмо да стигне до предната врата и отвътре се показа Бо. Рейналдо се
свлече на колене от облекчение.
—Бо! –провикна се.
Кучето пристигна на подскоци. Рейналдо разпери ръце и го сграбчи, а Бо
го заблиза по лицето.
А от къщата Рейналдо чу писъка на Дейна: „Бягай, Брандън! Бягай
оттам!“.
Извади пистолета. До вратата му оставаха само няколко крачки.
Надигна се, готов да разреши проблема веднъж завинаги, но изведнъж го
обзе паника:
Лапите на Бо бяха целите в кръв.
Леле, ако е наранила кученцето ми – това сладко невинно кученце, което
никому никога не е сторило лошо…
Провери предните му лапи. Нямаше наранявания. Прегледа и задните.
И там нищо. Погледна Бо право в очите.
А кучето размаха опашка като да му каже, че всичко му е наред.
Рейналдо усети облекчение, но само докато му дойде следващата мисъл:
Чия ще е тая кръв, щом не е на Бо?
Запъна петлето на ударника. Опря гръб в стената до вратата. А когато
мина през рамката и влезе в помещението, за всеки случай приклекна, да
не би тя да го изненада.
Но нищо не помръдваше.
Едва тогава Рейналдо забеляза касапницата на пода – онова, което беше
останало от Дмитри.
Дейна ли го е заклала така жестоко?
Обзе го бяс. Мръсна кучка! Леле как само ще си плати за стореното!
Да де, как? Как е успяла да нареди така Дмитри? Отговор: явно вече е
въоръжена. Успяла е да грабне нещо от хамбара. Няма друго обяснение за
създалото се кръвопролитие.
А оттам, следващият въпрос: Къде е тя сега?
Забеляза кървавите следи по пода и това, че свършваха пред вратата на
кухнята. Грабна радиостанцията и потърси Хулио:
— Зад къщата ли си?
— Току-що дойдох.
— Има ли следи от кръв пред кухненската врата?
— Няма. Всичко отзад е наред.
— Хубаво – засмя се вече Рейналдо. – Зареди оръжието и го насочи
натам. Вероятно е въоръжена.
ЧЕТИРИДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
Аква седеше в поза лотос зад покрития с месингов обков хангар за лодки
„Кърбс“ в Сентръл Парк. Очите му бяха затворени. Езикът му бе притиснат
в небцето. С палците и средните пръсти беше описал два кръга. Ръцете му
бяха положени върху коленете.
До него седеше Джеф Рейнс.
— Успя да ме намери – каза Джеф.
Аква кимна. Днес си беше взел всичките лекарства. От тях се чувстваше
нещастен и потиснат, все едно се намираше под вода и не можеше да
мръдне. Направо го лишаваха от всякакъв живот. Аква често се
сравняваше с развален монетен автомат. Дори когато беше включен, човек
не знаеше какво ще получи от него. Можеше да иска студена вода, а да го
залее вряло кафе. Но, малко или повече, автоматът поне работеше.
Минеше ли обаче на лекарствата, все едно го изключваха от мрежата.
Но пък, от друга страна, избистрянето на мозъка се отразяваше добре на
Аква. Макар и не за дълго. Е, за няколко минути, все пак.
— Още ли я обичаш? – попита го Аква.
— Да. Много добре знаеш.
— И не си преставал да я обичаш?
— Нито за миг.
— А вярваш ли, че и тя продължава да те обича? – попита Аква без да
отваря очи.
— Ех, де да беше толкова просто – изпъшка Джеф.
— Осемнадесет години оттогава – рече Аква.
— Да не седнеш да ми обясняваш сега как времето лекувало раните.
— Няма. Но за какво си дошъл, Джеф?
Другият не му отговори
— Нима не е безсмислено да разговаряш с мен?
— Какво искаш да кажеш?
— Днес сте се срещнали.
— Така е – съгласи се Джеф.
— Веднъж вече скъса с нея. Смяташ ли, че ще намериш сили да го
направиш втори път?
Мълчание.
Най-после Аква отвори очи. И лицето му се разкриви от болка при вида
на онази, която беше изписана по лицето на приятеля му. Протегна ръка и
я положи под лакътя на Джеф.
— Сам си избрах пътя навремето – рече Джеф.
— И какво излезе от това твое решение?
— Не съжалявам. Ако не я бях оставил, сега нямаше да имам дъщеря си.
— И въпреки това много време е минало оттогава – кимна Аква.
— Така е.
— Вероятно е имало причина за всичко, което се е случило. Може пък
така да е било писано да се развие любовта помежду ви.
— Тя никога няма да ми прости.
— Нямаш представа какви препятствия е способна да преодолее
любовта.
— Да, бе: времето всичко лекува; за всичко си има причина, а на всичко
отгоре и любовта побеждава всичко! Това ли са ти клишетата за деня? –
изгледа го кисело Джеф.
— Джеф?
— Слушам те.
— Ефектът от лекарствата ми скоро ще мине. Само след няколко минути
ще рухна и пак ще изпадна в паника. Ще си мисля за вас двамата с Кет и
ще ми иде да се самоубия.
—Не говори така.
—Тогава чуй какво ще ти кажа: според Айнщайн лудост е да правиш
едно и също нещо отново и отново, и да очакваш различни резултати. И ти
какво се каниш да направиш, Джеф? Пак да избягаш и пак да разбиеш
сърцата и на двама ви ли? Или този път ще опиташ нещо по-различно?
* * *
На Рейналдо му беше съвсем ясно, че Дейна е попаднала в капана му.
Без да откъсва поглед от кървавата диря, си представи точно
разположението на кухнята: маса, столове, шкаф. Тя просто нямаше къде
да се скрие. Единствената й надежда щеше да е да го нападне при влизане.
Или…
И изведнъж, без никаква подготовка, блъсна с две ръце вратата към
кухнята.
Но не влезе след нея. Тя сигурно точно това очакваше. Ако дебнеше до
самата врата, ако смяташе да го изненада неподготвен при влизането му,
сега щеше да се издаде.
С жест, с глас, със стряскане –с нещо.
Затова и той при блъскането на вратата за всеки случай отстъпи крачка
назад.
Но вратата се блъсна в стената и пак се затвори. Рамката потрепери
неколкократно, преди да се успокои.
От другата страна не последва никаква реакция.
Но това не му попречи да забележи още кървави следи.
Влезе внимателно в кухнята с изваден пистолет. Насочи го първо
надясно, после наляво.
Нямаше никой.
Но пък кървавата диря по пода водеше право до вратата към зимника.
На Рейналдо му идеше да се удари по главата. Как не се сети по-рано! Но
нямаше значение. Единственият друг изход от зимника беше през
заключените с катинар външни кепенци.
Е, номер шест нямаше къде повече да мърда.
Клетъчният му телефон избръмча. Рейналдо го притисна към ухото си.
—Намерихте ли я? –заинтересува се Тайтъс.
—Май да.
—Какво значи „май да“?
А той му обясни набързо за кепенците с катинара.
— Ние скоро се връщаме – каза Тайтъс. – Предай на Дмитри да започне
да унищожава файловете на компютъра.
— Дмитри е мъртъв.
— Какво?
— Дейна го е убила.
— Как така?
— Ами май е набарала брадвата.
Мълчание.
— Тайтъс?
— В хамбара има бензин – каза Тайтъс. – Много бензин.
— Знам – отвърна Рейналдо. – Какво да го правя?
Но вече се досещаше за отговора. И никак не му харесваше. Отдавна
очакваше идването на този ден. Но фермата му беше дом. И на двамата с
Бо им беше хубаво да живеят на нея.
Затова още повече го доядя на оная кучка, заради която всичко отиваше
по дяволите.
— Започни да го разливаш из къщата – заръча Тайтъс. – Ще изгорим
цялата операция.
* * *
Кет нямаше представа накъде са тръгнали.
Два часа вече, откакто следваше джипа по магистралата Ню Джързи, от
която се бяха прехвърлили на пенсилванската магистрала и в момента се
движеха северно от Филаделфия. От ФБР пратиха хеликоптер. И той ги
следваше, от безопасно разстояние, но това не даваше на Кет правото да се
отпусне.
В резервоара на форд фюжъна имаше достатъчно бензин. Това беше
най-малката й грижа. Поддържаше и постоянна връзка с ФБР. Оттам не
постъпваше никаква нова информация, след като й потвърдиха, че и
първоначалните номера на черния джип са били крадени. От
YouAreJustMyType.com се опъвали и искали първо да им бъде представена
съдебна заповед. Чаз беше открил още две вероятни жертви, но нямаше
потвърждение. Ясно й беше, че ще му трябва време. Само по телевизията
полицаите приключваха разследванията си в рамките на един час. В
реалния живот винаги им отнемаше много повече.
Гледаше да не се отплесва с мисли нито за баща си, нито за Джеф, но й
ставаше все по-трудно. В ума й продължаваха да отекват думите на Шугър
колко много би пожертвал и как би простил сума ти неща, само да можеше
да прекара още няколко секунди с баща й. Убедила се беше, че Шугър
наистина го е обичал. Че не се преструваше. А това я накара да се запита:
баща й дали в действителност е бил щастлив с Шугър? Изпитвал ли е
страст и обич? Надяваше се да е било така. Стигнеше ли до същността на
нещата, преодолееше ли не толкова подсъзнателните си предубеждения –
все пак и тя беше рожба на същата махала, – Кет подозираше, че всъщност
трябва да е благодарна за онова, което той е преживял.
И взе да си представя като на игра „ами ако“: как щеше да реагира, ако
баща й изведнъж се появи на съседната седалка? И ако тя му каже, че вече
всичко й е ясно, а на него му се дава нова възможност, дали би постъпил по
същия начин? Смъртта очевидно отваряше очите ти. Ако можеше да
повтори живота си, щеше ли баща й да приз-нае всичко на майка й. И
щеше ли да посвети живота си на Шугър?
Точно такъв живот би му пожелала Кет. Не само заради самия него, но и
заради майка си.
В името на честността. Или как го нарече там Шугър? В името на
свободата да си автентичен.
Дали баща й е бил на границата да го осъзнае? Дали не му е било
писнало от всичките лъжи и криеници? Дали появата му в клуба с цветята
за Шугър не е било признак, че най-после е намерил сили да бъде
автентичен?
Надали щеше някога да узнае със сигурност.
Но много по-важният въпрос – стига да си позволеше да се замисли по
него, да се откъсне от далеч по-важната задача да спаси Брандън и майка
му от заплашващото ги неизвестно зло – се оказа и много по-злободневен.
Ами ако баща й наистина се появеше на съседната седалка. Ами ако й се
удаде възможност да му съобщи, че пак се е видяла с Джеф – че е убедена в
съществуващата възможност да опитат наново; че новата й среща с Джеф й
е отворила очите за смисъла на казаното от Шугър, за готовността да
пожертваш всичко останало само и само да можеш да прекараш с него още
няколко секунди?
Как щеше да я посъветва баща й да постъпи?
Отговорът му вече беше съвсем очевиден.
Нямаше значение защо Джеф е избягал, защо си е сменил името и
прочее. На Шугър щеше да му е все едно. И на баща й щеше да му е
безразлично. Тъкмо на това те учи смъртта. Че би дал всичко и всичко би
простил, само за още една-единствена секунда…
Така че щом приключи със сегашния случай, Кет моментално ще
запраши за Монток, да му каже как вижда нещата.
Залезът оцветяваше небето в тъмнопурпурно.
Пред нея черният джип най-после излезе от магистралата и пое по шосе
222.
Кет го последва. Явно скоро щяха да стигнат.
* * *
Брандън очевидно прекали с повтарянето на въпроса си: „За какво ви е
притрябвала майка ми?“.
Тайтъс го перна през устата с ръкохватката на пистолета. Счупи му
няколко зъба. От устата на Брандън шурна кръв. Брандън разкъса
тениската си и натисна парчето върху раната. И млъкна.
Щом отбиха по шосе 222, Тайтъс погледна часовника си. Оставаха им не
повече от четиридесет минути. Пресметна наум някои неща: големината
на пожара, от какво разстояние можеха да го забележат, за колко време
щеше да дойде местната пожарна, особено ако им се обадеше
предварително да ги успокои, че е овладял положението.
Най-малкото – час.
Предостатъчно.
Обади се на Рейналдо:
— Приключихте ли с разливането на бензина?
— Да.
— Тя още ли е в зимника?
— Да.
— А Рик и Хулио къде са?
— На двора. Единият отпред, другият отзад.
— Знаеш какво да правиш.
— Знам.
— Оправяй се. После подпали фермата. Ама така, че да изгори до основи.
Накрая отиди до сандъците и приключи с почистването.
Рейналдо остави слушалката. Бо чакаше до хамбара. Там щеше да е в
безопасност. Това в момента му беше най-важното. Рик стоеше на пост
пред сградата и Рейналдо се отправи нататък.
—Разговаря ли с Тайтъс? –попита го Рик.
—Да.
—Ще палим ли пожара?
Ножът беше скрит добре в дланта на Рейналдо. Намушка го бързо и
дълбоко, право в сърцето. Рик умря още преди да тупне на земята.
Рейналдо извади кибрита. Върна се при къщата. Запали клечка и я пусна
на предното стълбище.
Пламъците лумнаха и поеха по бърза синя линия.
Рейналдо изобщо не се спря. Отиде до задната врата. Пистолетът бе в
ръката му. Прицели се и прониза черепа на Хулио. После запали втора
клечка и я хвърли до задната врата. И пак се получи разкошна синя вълнà от пламъци. Отстъпи няколко крачки, че да вижда и двете врати.
Друг изход нямаше. На Дейна не й оставаше нищо друго, освен да се
овъгли в огъня.
Наблюдаваше как пламъците се вдигат все по-високо и по-високо. Не че
беше пироманиак, но мощният огън е в състояние да заплени и най-
нормален човек. Пожарът се разпространи за нула време из цялата къща,
поглъщайки всичко пред себе си. Рейналдо чакаше с надеждата да я чуе
как пищи. Но писъци не последваха. Не откъсваше очи от двете врати, най-
вече от задната, убеден, че огънят ще я подгони натам, че пред очите му ще
затанцува обгърнатата в пламъци нейна фигура, извършваща в агония
последните си предсмъртни пируети.
Но и това не се случи.
Рейналдо вдигна трупа на Хулио и го хвърли в пламъците. Макар и
изгорели, телата на двамата с Рик сигурно щяха да бъдат
идентифицирани. А това можеше да се окаже от полза. Кой по-добре да
поеме вината за случилото се, ако не мъртъвците.
Пожарът беше вече в разгара си.
Но Дейна нито се виждаше, нито се чуваше.
Взе да се чуди дали е загинала от огъня, или от дима. Надали ще узнае
някога. Но поне е сигурен, че е мъртва. Няма начин да се е измъкнала.
И въпреки това, като се отдалечаваше от опожарената сграда, изпитваше
някаква странна несигурност.
ЧЕТИРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
Щом видя пламъците, Дейна забърза по онази отвратителна пътека, по
която толкова пъти я бяха принуждавали да минава.
Къде най-малко би тръгнал да я търси оня, запита се?
При сандъците, разбира се.
Интересно е как хората постоянно разчитат на така наречения си
късмет, съдба, момент. Съпругът й Джейсън бе израснал в Питсбърг и бе
заклет привърженик на местните професионални отбори: „Стиълърс“ от
Националната лига по американски футбол, бейзболния „Пайрътс“ и
хокеистите „Пенгуинс“. Не пропускаше нито един от мачовете им у дома,
но много повече от мнозинството запалянковци си даваше сметка каква
огромна роля играе случайността. Ако през седемдесетте години беше
съществувало правилото за видеопреглед на положенията с помощта на
заснет с високочувствителни камери запис, дали щяха да отчетат, както
смятаха мнозина, че топката е тупнала на тревата, преди Франко Харис да
я улови? Защото, ако се установеше, че пасът към Харис не е завършил
безпогрешно, дали пък „Стиълърс“ нямаше да загубят онзи мач и да не
успеят да спечелят четвъртата си поредна шампионска титла?
Джейсън умираше да задава подобни въпроси. Не отдаваше почти
никакво значение на основните неща от рода на етиката на работното
място, образованието и трудовия стаж. Животът зависел прекалено много
според него от случайностите. Хората настойчиво си втълпяват, че всичко
опирало до упорит труд, учение и постоянство, докато истината е, че
решаващи се показват прищевките на съдбата. Колкото и да не желаем да
си го признаем, всички сме подвластни на късмета, на мига, на съдбата.
А в нейния случай ролята на късмета, на мига и на съдбата бе изиграна
от кръвта по лапите на Бо.
Рейналдо беше отделил за проверката дали Бо не е пострадал точно
онези няколко секунди, които й бяха необходими, за да остави слушалката,
да избяга в кухнята и да си даде сметка, че той веднага ще я проследи по
кървавата диря, която оставяше след себе си.
И какво направи тя тогава?
Нямаше време за хитри планове или алтернативи. Идеята беше вече в
ума й и – колкото и нескромно да звучеше от нейна страна – граничеше с
гениалното. Отиде право до вратата към зимника, отвори я и захвърли
надолу по стълбите окървавените си чорапи.
След което, на съвсем бос крак, успя да изспринтира на куц крак навън.
Добра се някак си до гората и се шмугна в шубраците. А Хулио се появи
само след няколко секунди.
В мига, в който лумна пожарът, щом пламъците полазиха по дървените
стени, Дейна си даде сметка, че те всъщност заличават следите й. И че
всичко е към края си. Засили се надолу по пътеката, но си спомни, че още с
пристигането си, когато я накараха да си съблече жълтата плажна
рокличка, беше забелязала нещо, което не преставаше да не й дава мира.
Други дрехи.
Слънцето бързо клонеше към залез. Докато стигне до полянката, вече се
стъмваше. Ето я малката палатка, в която Рейналдо се подслоняваше.
Надникна бързо и видя спален чувал и фенерче. Но не забеляза телефон.
И нищо, което да й послужи за оръжие.
Тя, разбира се, все още носеше със себе си брадвата.
Грабна фенерчето, но не посмя да го светне. Пред нея беше равната
полянка. Сандъкът, в който я бяха заврели в продължение на… и тя не
знаеше на колко време… беше замаскиран. Дори и тя не си спомняше къде
точно се намира. Тръгна наслуки, огледа се наоколо и най-сетне мерна
отключения катинар. Невероятно. Ако не беше катинарът, така и нямаше
да забележи вратата под нозете си.
През ума й премина щура идея – да се скрие обратно в сандъка. Кой
нормален човек щеше да се сети точно там да я търси? Но пък и кой
нормален човек дори в името на собствената си сигурност, би се наврял
доброволно пак под земята?
Друг може, но не и тя.
Пък и какъв смисъл имаше? Фермата вече гореше.
В падналия напълно мрак едва се ориентираше. Залази по тревата, без
сама да знае с каква именно цел. Но едва изминала и десетина метра,
ръката й се удари в нещо метално.
Друг катинар.
Разби го само с два удара с брадвата. Тежестта на вратата надмина
всичките й очаквания. Едва успя да я отдели от пръстта.
Надникна в тъмната дупка. Ни звук, ни движение.
Пожарът зад гърба й вилнееше. Няма друг избор. Налага се да рискува.
Светна с фенерчето. Насочи го надолу и ахна от изненада.
Ридаещата жена в сандъка я изгледа с ужасѐн поглед.
— Не ме убивай, моля ти се!
Дейна насмалко да ревне.
— Няма да те убивам. Дошла съм да те спася. Можеш ли да станеш?
— Мога.
— Излизай тогава.
Пролази още десетина метра и намери трети катинар. Още с първия
удар го разби. Този път попадна на мъж, също ридаещ, но нямащ сили сам
да излезе. Не седна да го чака. Продължи нататък, докато стигна до нов
катинар. Разби го, отвори вратата, но дори не си направи труда да
надникне в сандъка. Ами се отправи към следващия.
В мига, в който разби катинара му с брадвата, забеляза фаровете досами
фермата.
Някой беше пристигнал.
* * *
Клем отвори портите. После пак седна зад волана.
Изминаха половината път по алеята, преди Тайтъс да види пламъците.
Усмихна се. Всичко се развиваше идеално. Щом самият той не видя
пожара от шосето, надали някой щеше да се обади в пожарната. Значи,
разполага с предостатъчно време да прочисти всичко и да се измете.
Пред себе си видя как Рейналдо влачи нечие тяло към пламъците.
— Това не е ли Рик, по дяволите? – учуди се Клем.
Тайтъс най-спокойно опря дулото в тила на Клем и натисна спусъка.
Клем се свлече върху кормилото.
Тайтъс и Рейналдо бяха основоположниците. Така и щяха да приключат.
Брандън изкрещя от ужас. Тайтъс насочи отново пистолета към гърдите
му.
— Слизай!
Брандън се изсули от автомобила. Отвън го чакаше Рейналдо. Отдире му
идеше Тайтъс. Тримата се спряха за секунди с вперени в огъня очи.
— Майка му умря ли? – попита Тайтъс.
— Мисля, че да.
Брандън нададе изпълнен с болка примитивен вой. Вдигна ръце и се
хвърли към Рейналдо. Онзи обаче го посрещна с мощен юмрук в корема.
Изкара му въздуха и Брандън се строполи на земята.
Тайтъс насочи пистолета си в главата на младежа и се обърна към
Рейналдо:
— Защо само „мислиш“?
— Защото според мен беше в мазето. Нали ти казах.
— Обаче?
Лаят на Бо раздра мрака.
Тайтъс грабна фенерче и зашари с него, докато накрая откри вдясно от
себе си Бо. Старият пес гледаше по пътеката към сандъците и лаеше бясно.
— А може и да си сбъркал, като си решил, че е в зимника.
Рейналдо кимна.
Тайтъс му подаде фенерчето.
— Върви по пътеката. Дръж пистолета си в готовност. И я застреляй,
щом я мернеш.
— Може да се е скрила.
— Няма да е задълго.
— Не идвай насам, мамо! Бягай! – изкрещя Брандън.
Тайтъс го накара да млъкне, като навря дулото в устата му. И викна с
всичка сила:
— Дейна! Синът ти е тук. – Спря за миг, после добави: – Излез, ако не
искаш да пострада.
Пълна тишина.
Той повторно се провикна:
— Добре, Дейна. Чуй сега какво ще стане.
Извади дулото от устата на Брандън. Прицели се в коляното му и
натисна спусъка.
Писъкът на Брандън разцепи нощта.
* * *
Кет шофираше умело по пътя, стараейки се да не дава прекалено голям
аванс на джипа. Поддържаше вече и пос-тоянна телефонна връзка с ФБР.
Описа им местонахождението си и след стотина метра отби на банкета.
— Браво, детектив Донован – поздрави я заместник-директорът Кайзър.
– Нашите хора би трябвало да пристигнат до петнадесетина-двадесет
минути. Организирам голяма група, че да ги изловим всичките.
— Но те отвлякоха Брандън, сър.
— Знам.
— Боя се, че нямаме време за губене.
— Да, но и не можете просто да се втурнете с главата напред. При тях
има заложници. Най-добре ще е да изчакате нашият екип да установи с
тях диалог. Знаете как е по устав.
Кет се възмути.
— При цялото ми уважение, сър, не смятам, че разполагаме с толкова
много време. Затова настоявам да ми разрешите да навляза сама. Няма да
водя престрелка, освен при неизбежни обстоятелства.
— Идеята ви никак не ми харесва, детектив Донован.
Думите му можеха да се приемат и като отказ да й откаже.
Затова прекрати разговора, преди да е успял да добави още нещо и
изключи звука. Пистолетът й беше в кобура. Остави колата край пътя и
тръгна. Налагаше й се да внимава. За да избегне евентуалните
охранителни камери при портала, мина встрани и прескочи оградата. Вече
беше тъмно. Гората беше гъста. Извади айфона – слава богу, че
собственикът на форда беше монтирал захранващо устройство –и го
използва да осветява пътя си.
И както напредваше бавно през гората, по едно време видя пред себе си
пламъците.
* * *
Дейна успя да отвори още един сандък, преди да чуе крясъка на
Брандън: „Не идвай насам, мамо! Бягай!“.
Гласът на сина й я смрази.
После чу и Тайтъс: „Дейна! Синът ти е тук“. И цялата се разтрепери.
„Излез, ако не искаш да пострада.“
Дейна насмалко да изпусне тежката врата. Изведнъж усети до себе си
първата жена, която беше освободила. А тя пое вратата от ръцете й и я
пусна да се затвори. От сандъка долетя нечий стон.
Дейна тръгна към пътеката.
— Недей! – възпря я шепнешком жената.
Объркана, замаяна, Дейна се извърна към гласа й.
— Какво?
— Не го слушай. Мами те. Стой тук.
— Не мога.
Жената обхвана с две длани лицето й и я накара да я погледне право в
очите.
— Казвам се Марта? А ти?
— Дейна.
— Слушай, Дейна. На всяка цена трябва да отворим и останалите
сандъци.
— Ти чуваш ли се какво говориш? Синът ми е в ръцете му!
— Разбрах. Но щом се появиш, ще очука и двама ви.
— Няма – завъртя глава Дейна. – Ще го спася. Ще заема мястото му…
В този миг гласът на Тайтъс разцепи тъмата като с остра коса: „Добре,
Дейна. Чуй сега какво ще стане“.
И двете жени се извърнаха, а в това време изстрелът изтрещя в нощния
покой.
Писъкът на Брандън се смеси с нейния.
Но преди да реагира, преди да се предаде, че да спаси своя син, онази
жена, Марта, я събори на земята.
— Махни се!
Марта обаче не се отместваше. И с абсолютно спокоен глас й каза:
— Не!
Дейна се напъна да я отхвърли, но Марта не се предаваше.
— Ще убие и двама ви – шепнеше Марта в ухото й. – Много добре го
знаеш. Ако искаш синът ти да остане жив, в никакъв случай не му се
появявай.
— Пусни ме! – затръшка се панически Дейна.
След което чу гласа на Тайтъс:
— Окей, Дейна. Сега ще прострелям и другото му коляно.
* * *
Кет се прокрадваше между дърветата, спазвайки правилото да не се
показва на врага, когато чу как онзи мъж заплаши Брандън.
Усети, че трябва да побърза.
А като чу след секунди изстрела и писъка на Брандън, захвърли всички
правила по дяволите. Изскочи от гората и хукна по автомобилната алея.
Без съмнение, представ-ляваше лесна мишена за всеки, който я видеше, но
в момента това сякаш беше без значение.
Трябваше да спаси Брандън.
С дясната ръка стискаше пистолета. Дишането й отекваше в ушите,
сякаш някой беше притиснал към тях рапани.
Видя пред себе си джипа. А до него –мъж с пистолет в ръката. Брандън
се гърчеше по земята от болка.
—Окей, Дейна. Сега ще прострелям и другото му коляно –провикна се
мъжът.
Кет беше все още прекалено далеч за стрелба. Но изкрещя „Стой!“, без
да забавя спринтовото си темпо.
Мъжът се извърна към нея. За половин секунда – в никакъв случай за
по-дълго – придоби озадачен вид. Кет тичаше. Мъжът насочи пистолета си
към нея. Кет плонжира на една страна. Онзи обаче продължаваше да се
цели в нея. Но тъкмо когато щеше да дръпне спусъка, нещо го възпря.
Брандън се беше вкопчил в крака му.
Вбесеният мъж пренасочи дулото си към него.
За Кет това беше достатъчно. Дори не си направи труда да извика
отново.
Само опъна спусъка и видя как тялото на онзи полетя назад.
Застанал посред пътеката, Рейналдо слушаше писъците на стерео. Иззад
гърба му пищеше току-що простреляният младеж. А отпреде си чуваше
много по-тревожния писък на майката, която си плащаше за това, че се е
опитала да бяга.
А той вече знаеше със сигурност къде ще я намери.
При сандъците.
И ще направи така, че повече да не му бяга.
Втурна се към поляната, на която живееше от няколко месеца. Беше
тъмно, но пък той имаше фенерче. Разходи лъча му първо надясно, после
наляво.
И видя падналата на земята Дейна Фелпс на двадесетина метра пред
себе си. А отгоре й – друга жена. Заприлича му на номер осем.
Не се запита защо и как е излязла номер осем от сандъка си. Нито викна
да ги предупреди да не мърдат. Само вдигна пистолета и се прицели. В
мига, в който щеше да натисне спусъка, чу гърлест, примитивен рев.
И някой му се метна на гърба.
Рейналдо залитна, изпусна фенерчето, но успя да задържи скъпоценния
пищов. Посегна отдире си да свали от гърба нападателя. Но друг някой
вдигна фенерчето и го цапардоса по носа. Рейналдо взе да вие от болка и
страх. Очите му се насълзиха.
— Пусни!
Прегърби се, после се отметна назад да отхвърли човека от гърба си. Не
успя. Нечия ръка се прокрадна около мощния му врат и взе да го души.
Оказаха се неколцина и му наскачаха от всички страни.
Един го захапа за крака. Рейналдо усети как зъбите се впиха в плътта му.
Помъчи се да го отритне, но от движението само загуби равновесие.
Залитна, после рухна на земята.
Някой скочи върху гърдите му. Друг сграбчи ръката му. Стори му се, че
са го награбили някакви чудовища от мрака.
Или от сандъците.
Обзе го паника.
Пистолетът. Все още беше в ръката му.
Понечи да го вдигне, да запрати с изстрели тези демони обратно в ада,
но ръката му си оставаше притисната към земята.
Атаката им не преставаше.
Май бяха четирима. Или петима. Не можеше да каже. Знаеше само, че са
като зомбита.
— Не!
Успя малко или повече да различи физиономиите им. Плешивият от
номер две. Дебелият от номер седем. И оня от номер четири. Някой пак го
изтресе по носа с фенерчето. Кръвта рукна към устата му. Очите му взеха
да се забелват.
Рейналдо изрева отчаяно и взе да опъва спусъка на пистолета.
Куршумите се забиваха безпомощно в пръстта, но шокът и изненадата
накараха онзи върху ръката му да охлаби захвата си.
Последна възможност.
Напъна всичките си сили да се освободи.
Вдигна пистолета нагоре.
И видя на фона на луната как над него се надигна силуетът на Дейна
Фелпс. Опита да се прицели, но беше късно.
Брадвата вече летеше надолу.
Времето забави своя ход.
Някъде отдалеч до ушите на Рейналдо достигна лая на Бо.
След това всички шумове изчезнаха.
ЧЕТИРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
За доразследването на случая щяха да са им нужни още много седмици,
но още през първите три дни успяха да изяснят следното:
На различни места във фермата бяха изровили тридесет и един трупа.
Двадесет и два на мъже и девет на жени.
Най-възрастният беше на седемдесет и шест годишен мъж. Най-младият
– на четиридесет и три годишна жена.
Повечето бяха загинали от изстрел в черепа. Мнозина бяха
измършавели от недояждане. Неколцина освен пробойните в черепа бяха
понесли и други тежки наранявания, включително отрязани крайници.
По вестниците се появиха какви ли не остроумни заглавия. „Клубът на
мъртвите.“, „Среща в ада.“, „Убит на място Купидон.“, „Най-трагичната
свалка.“ Нито едно не предизвикваше смях. Нито успяваше да предаде
неподправения ужас, който бяха заварили на фермата.
ФБР отне делото от ръцете на Кет. Не че тя имаше нещо против.
Спасиха няколко души, сред които и Дейна Фелпс. Откараха ги в
местната болница, откъдето ги изписаха в рамките на следващите два дни.
Единствен остана там Брандън Фелпс, чието раздробено от куршума
коляно изискваше хирургична намеса.
Загинаха и всичките причинители на този ужас с едно забележително
изключение: куршумът на Кет беше пощадил живота на Тайтъс Монроу.
Но и той беше в критично състояние –в изкуствена кома и на
респиратор. Но все още беше жив. Кет не беше сигурна дали да се радва,
или да съжалява. Може би щеше да реши, след като Тайтъс Монроу
дойдеше в съзнание.
Няколко седмици след това Кет посети Дейна и Брандън в дома им в
Грийнуич, в Кънектикът.
Спря пред входната врата, а Брандън излезе да я посрещне на патерици.
Тя слезе от колата, двамата се прегърнаха и останаха така в продължение
на секунда-две. Дейна Фелпс им махаше засмяна от поляната пред къщата.
Да, още си я бива, реши Кет. Малко поотслабнала може би, но така както
беше с вързана на опашка коса, красотата й излъчваше по-скоро
издръжливост и сила, отколкото привилегировано обществено положение
или късмет.
Дейна вдигна топката за тенис в ръката й и се накани да я хвърли на
кучетата, с които си играеше. Едното беше черна лабрадорка на име Клои.
А другото беше стар лабрадор с шоколадов цвят на име Бо.
Кет се запъти към нея. И се сети как Стейси я укоряваше, че прибързано
преценявала хората. Оказала се беше права. Интуицията си е интуиция. А
предразсъдъците –по отношение на Дейна, на Чаз, на Шугър и на всеки
друг –бяха нещо съвсем друго.
—Изненадана съм –каза й Кет.
—От кое?
—Мислех си, че кучето ще ви напомня за неприятни неща.
—Единствената грешка на Бо беше, че обича не този, когото трябва – отвърна Дейна и хвърли топката върху моравата. –То кой ли не е допускал
подобна грешка? –поусмихна се.
—Така е –съгласи се с усмивка Кет.
Бо спринтира с колкото сили разполагаше подир топката. Захапа я и
отиде с тръс до Брандън. Облегнал се на едната патерица, Брандън се
приведе и го погали по главата. Бо пусна топката, махна с опашка и му
излая пак да му я хвърли.
Дейна засенчи очи от слънцето.
—Радвам се, че успяхте да дойдете, Кет.
—И аз.
Двете жени наблюдаваха как Брандън си играе с кучетата.
—Ще остане куц –рече Дейна. –Така казват лекарите.
—Жалко.
—Той вече свикна с тази мисъл –сви рамене Дейна. –Бих казала дори,
че се гордее.
—Герой е той –съгласи се Кет. –Ако не беше хакнал онзи уебсайт и ако
не беше усетил някак си, че сте закъсали…
Но не довърши мисълта си. Не се и налагаше.
—Кет?
—Да?
—А с вас какво стана?
—В какъв смисъл?
—Искам всичко да ми разкажете. Докрай.
—Окей –съгласи се Кет. –Но не съм сигурна, че всичко е приключило.
Прибирайки се у дома си на 67-а улица в деня след нападението срещу
фермата, Кет завари Джеф седнал на външното стълбище.
—Отдавна ли чакаш? –попита го.
—От осемнадесет години.
След това Джеф я помоли за прошка.
—Недей –каза му тя.
—Кое?
Как можеше да му обясни? Нали според Шугър и тя беше готова да даде
и да прости всичко. Беше се върнал. И това беше най-важното.
—Просто недей, окей?
—Хубаво –съгласи се той. –Окей.
Все едно някакъв невидим гигант беше хванал с една ръка времето
отпреди осемнадесет години, а с другата –днешния миг и ги беше събрал и
съшил едно за друго. Вярно е, че Кет продължаваше да търси отговорите
на куп въпроси. Копнееше да ги научи, макар да усещаше, че всъщност са
без значение. Джеф попълваше полека-лека празнотите. Преди
осемнадесет години в родния му град станала някаква неприятност, която
го принудила да се върне в Синсинати. Решил от глупост, че Кет няма да го
дочака или че няма да е справедливо от негова страна да иска от нея да го
чака –някакви такива рицарски глупости. А той все пак се надявал по
някое време да се върне при нея и да поиска прошка –точно така! –но
точно тогава станало онова сбиване в бара. Оня, пияният, чийто нос
строшил, бил член на някаква банда. И понеже искали да му отмъстят, той
бил принуден да бяга и да смени самоличността си. После майката на
Мелинда забременяла случайно от него и…
—И оттам май изтървах нишката на живота.
Кет обаче усещаше, че не й казва всичко, че по една или друга причина
таи нещо. Но нямаше смисъл да го назорва. За нейна най-голяма
изненада, действителността беше надминала всичките й очаквания. И
двамата бяха извлекли сериозни уроци през изминалите болезнени
години, а най-важният и може би най-простият от тях гласеше: кътай
онова, което цениш. Щастието е нещо чупливо. Радвай му се и го пази най-
грижовно.
Всичко останало в живота е нещо като шумов фон.
И двамата бяха страдали с разбити сърца, но сега осъзнаваха, че
вероятно така им е било писано –че не можеш да се качиш тъй високо, без
в даден момент да си бил съвсем ниско; че е трябвало да се разделят с
Джеф, за да могат, колкото и сюрреалистично да им се струваше сега, да се
съберат най-сетне на едно по-добро място.
—И ето ни сега заедно –каза тя и нежно го целуна.
Всяка целувка помежду им беше такава –нежна, като онази, която си
бяха разменили на плажа.
Останалият свят щеше да почака. Все някой ден Кет ще успее да отмъсти
на Козоун. Засега няма представа точно как или кога ще стане това. Но
някой ден ще почука на вратата на Козоун да приключи цялата история
заради баща си.
Но не точно сега.
Беше пуснала молба за отпуск. Стагър я одобри. Имаше нужда да се
махне от града. Нае някаква къща в Монток, близо до дома на Джеф. Той
настояваше тя да отседне у тях, но Кет имаше чувството, че не бива да
избързват. Въпреки това бяха неотлъчно заедно.
Мелинда в началото се притесняваше, но след като видя Кет и баща си
заедно, всичките й съмнения се разсеяха.
—Ти му даряваш щастие –каза просълзената Мелинда на Кет. –Той
напълно го заслужава.
Дори старецът –бившият тъст на Джеф –я прие в семейството.
Всичко си беше дошло на мястото. И всичко беше прекрасно.
Стейси им дойде на гости за уикенда. Вечерта, докато Джеф се
занимаваше с барбекюто в двора, а двете жени с чаши вино в ръка се
наслаждаваха на залеза, Стейси се засмя.
—Права излязох.
—За кое?
—За приказката.
Кет кимна, като си спомни казаните толкова отдавна думи от
приятелката й: „По-хубаво и от преди“.
Месец по-късно Кет се беше изтегнала върху леглото му и тялото й още
вибрираше от изживяното удоволствие, когато приказката стигна до своя
край.
Прегърнала беше следлюбовно възглавницата и се усмихваше доволно,
чувайки как Джеф си пее под душа. Самата песен се беше превърнала във
върховно удоволствие, но и във върховна постоянно въртяща се в ума
досада.
„Ама хич не ми липсваш.“
Джеф пееше неописуемо фалшиво. Божичко, завъртя отчаяно глава Кет.
Как може този толкова хубав мъж да има такъв ужасен глас.
Звънът на телефона прекъсна мързеливото й излежаване. Пресегна се,
натисна зеления бутон и каза:
— Ало?
— Здравей, Кет. Боби Съгс те търси.
Съгс. Старият семеен приятел. Онзи, който беше разследвал убийството
на баща й.
— Здрасти.
— Имаш ли минута да ме изслушаш?
— Разбира се.
— Нали ме беше помолила да проверя пак онези отпечатъци? Дето ги
бяха намерили на местопрестъплението.
— Да – стегна се напълно Кет.
— Честна дума, голям зор видяхме с тях. Затова и толкова време ни
отнеха. Резултатите ги нямаше никъде. Сигурно Стагър ги е изхвърлил
навремето. Наложи се да ги проверят повторно.
— Успя да намериш отпечатъците?
— Да, и вече знаем чии са. Само дето не знам дали името ще ти говори
нещо.
Душът вече беше спрян.
— Как се казва човекът? – попита тя.
И той й го съобщи.
Телефонът се изплъзна от ръката й. Падна върху леглото. Погледът й не
се отместваше от него. Съгс продължаваше да приказва. Кет го чуваше, но
не схващаше нито една негова дума.
Все още напълно дезориентирана, тя се извърна към вратата на банята.
Джеф стоеше с увита около кръста кърпа. Дори сега, след като вече беше
чула зловещата тайна, той пак й се видя красив.
Остави слушалката на мястото й.
— Нали чу? – обърна се към него.
— Достатъчно чух.
Тя зачака. Едва след малко каза:
— Джеф?
— Нямах намерение да го убивам.
Тя затвори очи. Думите му се стовариха отгоре й като унищожителен
удар. Той остана намясто и я остави да се свести, докато й отброят до осем.
— В клуба – каза Кет. – Вечерта, в която загина, той е ходил в някакъв
клуб.
— Точно така.
— И ти ли беше там?
— Не.
Тя кимна, тъй като едва сега й стана ясно. Травеститски клуб.
— Аква ли?
— Да.
— Аква го е видял.
— Да.
— И какво стана после, Джеф?
— Предполагам, че баща ти е влязъл в клуба заедно с Шугър. Били са…
не знам какво точно. Аква така и не пожела да ми сподели подробности.
Тъкмо там е работата. Аква никога никому и дума е нямало да обели. Но го
е видял.
— Видели са се взаимно, така ли?
Джеф кимна.
Баща й и Аква се познаваха от „О’Мали“. И сега чуваше неодобрителния
тон в думите на баща си, щом я видеше с Аква.
—После, Джеф?
—После баща ти побеснял. Обадил се на Стагър. Казал му на всяка цена
да издири този тип.
—Кой, Аква ли?
—Да. Баща ти нямаше представа, че с него сме съквартиранти, нали?
Кет не беше счела за необходимо да му го казва.
—Беше късно през нощта –някъде към два-три след полунощ. Бях долу
в пералното помещение. Баща ти влязъл с взлом. През това време аз се
върнах горе…
—И какво стана, Джеф?
—Баща ти го размазваше от бой. Лицето му беше станало… на каша. Не
можеше да гледа. Баща ти беше седнал върху гръдния му кош и просто го
млатеше. Викнах му да спре. Но той не ми обърна внимание. А продължи
да го блъска… –Джеф завъртя глава. –Реших, че Аква вече не е жив.
Кет се сети изведнъж, че след смъртта на баща й Аква беше постъпил в
болница. Навремето беше решила, че са го приели в психиатрията и едва
сега си даде сметка, че е имал и други здравословни проблеми. След време
физическите му страдания щяха да заглъхнат, но умствено той така и не
беше успял да се съвземе. И преди това беше имал психопроблеми. Но след
този побой, който баща й му е нанесъл…
Ето защо Аква не преставаше да повтаря, че за всичко той бил виновен.
Защо се укоряваше за раздялата им, защо искаше да си върне дълга и да
закриля Джеф до такава степен, че чак беше нападнал и Брандън.
—Хвърлих се отгоре му –разправяше Джеф. –Сборихме се. Той ме
повали на пода. Изправи се и ме изрита в корема. Сграбих го за ботуша.
Той посегна към кобура си. Аква дойде в съзнание и се метна към него. Аз
още го държах за ботуша. –Джеф отмести изпълнения с болка поглед. –И
изведнъж се сетих, че от теб бях чул как винаги носел пъхнат там резервен
пистолет.
Кет бавно завъртя глава: „Нееее!“.
— Ръката му все още беше върху кобура. Викнах му да спре. Той обаче не
ме послуша. Принудих се да посегна към ботуша му и да извадя втория му
пистолет…
Кет седеше като истукана.
— Стагър чул изстрела. Баща ти сигурно го е бил оставил на пост отвън.
Втурна се в квартирата. Беше изпаднал в паника. Ако не друго, поне
службата си можеше да изгуби. „Всички отиваме в дранголника – рече. –
Никой няма да ни повярва.“
— Значи, ти покри цялата история? – успя да намери гласа си тя.
— Аз.
— И след това се престори, че нищо не се е случило.
— Опитах се.
Въпреки целия шок тя успя да се усмихне.
— Ама ти изобщо не си като баща ми, нали Джеф?
— Какво искаш да кажеш?
— Той е бил в състояние да изживява лъжите. – И една сълза се стече по
бузата й. – За разлика от теб.
Джеф не й отговори.
— И затова ме заряза, така ли? Защото не можеше да ми признаеш
истината. Но и не можеше да ме гледаш в очите с тази лъжа през
останалата част от живота ни.
Той продължи да мълчи. Но на нея вече всичко й се изясни. Джеф беше
избягал и започнал онова, което наричаше „етапа на своето
самоунищожение“. Сбил се в оня бар. А след като го арестували и му взели
отпечатъците, веднага намерили връзката със следствието за убийството.
Стагър направил всичко възможно да го покрие, но и това щяло някой ден
да излезе наяве. Поради което на Стагър явно му се наложило да отиде до
Синсинати и да обясни на Джеф, че трябва да изчезне и да не се показва
пред никой, който го търси.
— Стагър ли ти помогна да се превъплътиш в Рон Кочмън?
— Той.
— И в крайна сметка се получи така, че ти се наложи и ти да изживееш
своя лъжа, нали?
— Не, Кет. Просто да живея под чуждо име.
— Сега обаче изживяваше лъжата, нали?
Джеф нищо не каза.
— Изживяваше я през последните няколко седмици с мен. И какво
мислеше да направиш в крайна сметка, Джеф? Какъв беше планът ти сега,
след като се събрахме отново?
— Нямах план – каза той. – В началото просто исках да съм с теб. Нищо
друго не ме вълнуваше. Нали знаеш?
Много добре го знаеше, но не желаеше да го чуе.
— Но след време – продължи той – взех да се чудя.
— За какво да се чудиш?
— Кое ще е по-добре: да изживея една лъжа с теб или една истина без
теб?
— И до какъв отговор стигна? – преглътна с мъка тя.
— До никакъв. Но вече не ми се и налага. Истината излезе наяве. Лъжите
ги няма.
— Просто ей така ли?
— Не, Кет. Между нас двамата нищо никога не е било „просто ей така“.
Приближи се до леглото и приседна до нея. Дори не направи опит да я
прегърне. Нито да се притисне към нея. И тя не потърси близост. Просто
седяха един до друг, вперили поглед в стената, оставяйки миналото да ги
залее с всичките му там лъжи и тайни, смърт, убийства и кървища,
всичките онези години на сърдечни мъки и самота. И чак по някое време
ръката му се премести към нейната. После нейната ръка съкрати съвсем
разстоянието и обхвана неговата. Седяха така дълго – замръзнали,
допрени един в друг, почти не смеейки да дишат. И само отнякъде – може
би от радиото на минаващ автомобил или просто във въображението си, на
Кет й се стори, че чува някой да пее „Ама хич не ми липсваш“.
БЛАГОДАРНОСТИ
Авторът желае да благодари на следните лица, изброени в произволен
ред, тъй като не може да си спомни кой точно с какво му е помогнал: Рей
Кларк, Джей Луис, Бен Севиър, Брайън Тарт, Кристин Бол, Джейми
Макдоналд, Лора Брадфърд, Майкъл Смит (да, наистина има такава песен
– „Демоничен любим“), Даян Диссеполо, Линда Феърстайн и Лиза Ербак
Ванс. За всички грешки те са виновни. Че иначе какви специалисти ще са!
Защо трябва аз да бера срам заради тях?
Ако случайно съм пропуснал вашето име в горния списък, обадете ми се
и ще ви включа в „Благодарностите“ към следващата ми книга. Нали ме
знаете какъв съм разсеян.
Освен това ми се ще да спомена набързо и на висок глас и следните
имена:
Ашгар Чубак
Майкъл Крейг
Джон Глас
Парнел Хол
Крис Харъп
Кийт Инчиерка
Рон Кочмън
Клементе Сайсън – „Клем“
Стийв Шрейдър
Джо Шуорц
Стивън Сингър
Силвия Стайнър
Всичките те (или техни близки) направиха щедри дарения на посочени
от мен благотворителни дружества заради това, че използвам имената им
в книгата ми. Ако желаете да участвате в бъдеще, посетете сайта ми
www.HarlanCoben.com или ми изпратете имейл на адрес
giving@harlancoben.com
За автора
Xарлан Коубън е роден през 1962 г. в Нюарк, Ню Джърси. Автор е на 27
романа, сред които преведените на български „Шест години“, „Остани“,
„Невинният“, „Не казвай на никого“, „Няма втори шанс“, „Гората“, „Само
един поглед“ и други. Всеки един от седемте последователно издадени
романа – „Липсваш ми“, „Шест години“, „Остани“, „Под напрежение“,
„Клопка“, „Дръж се здраво“ и „Изгубена завинаги“, е бил на първо място в
най-престижната селекция на Съединените щати – класацията на
бестселърите на вестник „Ню Йорк Таймс“.
Романът „Не казвай на никого“ има брилянтна екранизация –
едноименният филм на режисьора Гийом Кане с участието на Франсоа
Клузе и Кристин Скот Томас печели множество отличия, включително 4
награди „Сезар” през 2007 година.
Коубън е международно признат писател, лауреат на литературните
награди за криминални книги „Едгар“, „Шеймъс“ и „Антъни“, и е първият
в историята, спечелил и трите. Той е първият чуждестранен писател, който
през 2009 г. получава най-престижното британско отличие за криминална
литература „Бестселърна кама“. Тази награда е особено ценна поради
факта, че се присъжда не от жури, а чрез директно гласуване на публиката.
Коубън влиза и в списъка на 50-те най-велики криминални писатели на
всички времена. На 15 март 2011 г. той получи Медала на Париж, връчен
му на тържествена церемония в парижкото кметство от културния аташе
Кристоф Жирар. Медалът, сред чиито носители са Джейн Фонда, Кармен
Маура, Тони Морисън, Пол Остър, Чечилиа Бартоли, е френско отличие и
знак на висока почит към артисти, които имат специален принос към
културата на международно ниво.
Майсторски изпипаните романи на Харлан Коубън често се определят от
критиката като „изобретателни” (Ню Йорк Таймс), „затрогващи и мъдри”
(Лос Анжелис Тайм), „превъзходни” (Чикаго Трибюн) и „задължителни
четива” (Филаделфия Инкуайър).
Днес американският писател има в актива си 60 милиона отпечатани
книги в цял свят. Трилърите му са преведени на 43 езика и са бестселъри в
десетки страни. А той продължава да живее в Ню Джърси със съпругата си,
която е педиатър, и с четирите им деца.
Harlan Coben MISSING YOU
Харлан Коубън ЛИПСВАШ МИ
Превод: Венцислав К. Венков (2015)
Художник на корицата: Стефан Касъров
ИК „Колибри“, 2015
ISBN 978-619-150-403-9
Корекция и форматиране: bonbon4e (2018)__