[Kodirane UTF-8]

|	Фредерик Форсайт
|	Измамникът


A>
	Не случайно в тайните служби четат романите на Форсайт като справочници — той знае всичко за търговията с живота и смъртта… След падането на Желязната завеса световните карти се пренареждат и Сам Маккрийди, известен като Измамника и безспорен ас в английското разузнаване, е пенсиониран! Старите коне ги „убиват“ с почести, нали? Зад гърба му са епични битки с КГБ и ЩАЗИ, с главорезите на Кадафи, с полудели терористи и наркобарони, обладани от маниакални идеи…
A$


>	ПРОЛОГ

	През лятото на 1983 шефът на британските тайни служби нареди да се създаде нова служба, независимо от вътрешното противопоставяне срещу нея.
	Съпротивата дойде от утвърдените служби, които имаха териториални сфери на влияние по целия свят, докато за новата служба традиционните граници не съществуваха.
	Две бяха причините, предизвикали това решение. Едната беше бурното настроение в Уестминстър и Уайтхол, и особено сред управляващото консервативно правителство, след британския успех във войната за Фолклендските острови от предишната година. Независимо от военния успех, събитието остави след себе си един от онези объркани и понякога ругателни аргументи над спорния въпрос: _защо бяхме така изненадани, когато войските на генерал Галтиери дебаркираха в Порт Стенли?_
	Спорът между ведомствата продължи да ги измъчва повече от година, неизбежно превърнат в обвинения и контраобвинения на нивото на: _ние не бяхме предупредени — напротив вие бяхте._ Външният министър, лорд Карингтън, се почувства задължен да подаде оставката си. Няколко години по-късно Америка щеше да бъде обхваната от подобна суматоха, последвала взривяването на самолета на Пан Американ над Локърби, при което една от агенциите твърдеше, че е изпратила предупреждение, а другата претендираше, че не го е получила.
	Втората причина беше идването на власт като генерален секретар на Комунистическата партия на Съветския съюз на Юри Андропов, който от петнайсет години беше председател на КГБ. Като насърчаваше своята бивша служба, той доведе до подем все по-агресивния шпионаж и активните мерки на КГБ срещу Запада. Сред активните мерки Юри Андропов високо ценеше използването на дезинформацията — разпространяването на песимизъм и деморализация чрез използването на лъжи, на агенти с влияние, чрез политически убийства и сеене на раздори между съюзниците.
	Госпожа Тачър, наричана от Съветската държава _Желязната лейди,_ възприе гледната точка, че _на тази игра могат да играят двама_ и показа, че не би имала нищо против, ако британските разузнавателни служби възприемат подобни методи.
	Дадоха на новата служба тромавото название: _Измами, дезинформация и психологически операции._ Разбира се, името беше веднага съкратено на Д-Д и Пси-Оп, а след това само на Д-Д.
	Назначиха шеф на новата служба. Както завеждащият отдел „Снабдяване“ беше известен като Интенданта, а завеждащият отдел „Правен“ като Адвоката, така и новият шеф получи от някакъв шегобиец в лавката прякора Измамника.
	Ръководителят на секретните служби, сър Артър, не прояви особена предвидливост в своя избор, за което можеше да бъде критикуван (и по-късно наистина го критикуваха). Той не се спря на висш чиновник от кариерата, приучен на благоразумието, изисквано от истински цивилен служител, а на бивш действащ агент, изтеглен от отдела за Източна Германия.
	Този мъж се казваше Сам Маккрийди и в продължение на седем години ръководи тази служба. Но на всяко хубаво нещо му идва краят. В късната пролет на 1990 в сърцето на Уайтхол започваше разговор…


	Младият помощник се изправи зад бюрото си във външния офис с тренирана усмивка.
	— Добро утро, сър Марк. Помощник-секретарят помоли да бъдете въведен веднага.
	Той отвори вратата на кабинета на пожизнения помощник-секретар на външното министерство и въведе посетителя през нея, след което я затвори. Помощник-секретарят, сър Робърт Инглиш, се изправи с доброжелателна усмивка.
	— Марк, скъпи приятелю, колко се радвам, че дойде.
	Не е възможно, дори и отскоро да сте шеф на СИС, да не развиете чувство за предпазливост, когато един сравнително непознат човек ви посрещне с такава топлина, като че ли сте кръвни братя. Сър Марк се подготви за труден разговор.
	След като го покани да седне, висшият чиновник от външното министерство отвори означената с червено куриерска чанта, която лежеше на бюрото му, и извади кожена папка с отличителен диагонален кръст, стигащ до края на ъглите.
	— Направил си приблизителна сметка за броя на служебните лица, от които имаш нужда, и без съмнение ще споделиш преценката си с мен — заяви той.
	— Разбира се, Робърт — по съответния ред.
	Сър Робърт Инглиш прехвърли вниманието си от свръхсекретната папка към книга, обвита с черна пластмасова подвързия.
	— Прочетох — започна той — твоите предложения _СИС през деветдесетте години_ във връзка с най-новия бюджет, изготвен от Координатора на разузнавателните служби. Изглежда си се справил с неговите изисквания напълно.
	— Благодаря ти, Робърт — каза шефът на СИС. — Тогава мога ли да разчитам на подкрепата на външното министерство?
	Усмивката на дипломата можеше да спечели награда на някое състезание в американско шоу.
	— Скъпи мой Марк, нямаме затруднения с нивото на твоите предложения. Но тук има няколко пункта, които бих желал да обсъдя с теб.
	Ето че започна, помисли си шефът на СИС.
	— Мога ли да приема, например, че тези допълнителни постове в чужбина, които предлагаш, са обсъдени с министъра на финансите и необходимите пари са заделени в нечий бюджет?
	И двамата мъже добре знаеха, че бюджетът на разузнавателните служби не се попълва изцяло от външното министерство. Само малка част от парите идваха от там. Действителните разходи на почти невидимата СИС се разпределяха между всички министерства в правителството.
	Понеже бюджетът й е добре прикрит, СИС не е толкова зависима от заплахите на външното министерство да не отпуска средства, в случай, че не са удовлетворени желанията му. Сър Марк кимна.
	— Тук няма проблем. Координаторът и аз се срещнахме с министъра на финансите, обяснихме положението (което бяхме изяснили с кабинета) и министърът отпусна необходимите пари, добре завоалирани в бюджетите за изследване и развитие на най-неподходящите министерства.
	— Отлично — засия помощник-секретарят, независимо дали мислеше така или не. — Нека тогава се обърнем към нещо, което влиза в моята компетентност. Не знам какво е положението с твоите кадри, но ние срещаме някои трудности, свързани с увеличаването на службите след края на Студената война и освобождаването на Централна и Източна Европа. Знаеш какво имам предвид, нали?
	Сър Марк знаеше точно какво имаше предвид. Фактическото сгромолясване на комунизма през изминалите две години промени бързо дипломатическата карта на света. Дипломатическият корпус се опитваше да увеличи своите възможности в Централна Европа и на Балканите, ако е възможно дори с минипосолства в Латвия, Литва и Естония, в случай че добият независимост от Москва. Той предполагаше, че след Студената война, поставена сега в моргата, положението на неговите колеги в разузнавателните служби щеше да бъде точно обратно.
	— Ние, като вас, нямаме друг избор, освен да набираме нови хора. Да оставим вербуването настрана, самата подготовка е шест месеца, преди да доведем нов човек тук и да освободим опитен мъж за службите в чужбина.
	Усмивката изчезна от лицето на дипломата и той се наведе напред със сериозен вид.
	— Скъпи Марк, точно това е същността на разговора, който исках да проведа с теб. Разкриване на места в нашите посолства и за кого.
	Сър Марк въздъхна едва чуто. Кучият син се насочваше към слабото място. Външното министерство не можеше да се справи със СИС на бюджетна основа, но винаги държеше в ръка едно асо, готово за игра. Голямото мнозинство от разузнавачите в чужбина вършеше своята работа под прикритието на посолствата. Това превръщаше посолствата в техен домакин.
	— И какво е най-общо мнението ти за бъдещето, Робърт? — попита той.
	— В бъдеще, страхувам се, ще бъде над нашите възможности да предлагаме длъжности на някои от вашите по-… колоритни кадри. Длъжностни лица с формално прикритие. Фактори, чиито имена са изписани на месинговите табелки на вратите. По време на Студената война беше допустимо; в нова Европа ще стърчат само възпалени палци. Ще дразнят. Сигурен съм, че разбираш това.
	И двамата мъже знаеха, че агентите в чужбина се делят на три категории. _Нелегалните_ агенти не действат под прикритие на посолствата и не можеха да бъдат засегнати от сър Робърт Инглиш. Офицерите, служещи в посолства, бяха както _явни,_ така и _неявни._
	Явните офицери бяха тези, чиито действителни функции бяха добре известни. В миналото имаше голяма полза от тях. Дисидентите и бунтарите от комунистическите държави и Третия свят знаеха точно при кого да отидат и да излеят своята мъка като пред изповедник. Това донесе богата реколта от информация.
	Сър Робърт искаше да каже, че не желае повече такива офицери и няма да им предлага места в посолствата. Беше се посветил на продължаването на добрите традиции в неговото ведомство да задоволяват всеки, който не е роден англичанин.
	— Чувам какво казваш, Робърт, но аз не мога и няма да започна работата си Като шеф на СИС с чистка на старши офицери, които са служили дълго, предано и добре.
	— Намери други места за тях — предложи сър Робърт. — Централна и Южна Америка, Африка…
	— Не мога да ги изгоня в Бурунди, докато не им дойде времето за пенсия.
	— Чиновническа работа, тогава. Тук, у дома.
	— Имаш предвид непривлекателен труд — каза сър Марк. — Повечето от тях няма да приемат.
	— Тогава трябва да напуснат по-рано — изрече спокойно дипломатът. Той отново се наведе напред. — Марк, скъпи приятелю, по това не може да има спор. Съветът на петимата мъдреци ще бъде на моя страна, можеш да си сигурен в това. Ще се съгласим на прилична компенсация, но…
	Петимата мъдреци са доживотните помощник-секретари на кабинета, на външното министерство, на вътрешното министерство, на министерството на отбраната и на министерството на финансите. Тази петорка има огромна власт в коридорите на правителството. Освен останалото, те избират (или препоръчват на министър-председателя, което е почти същото) шефа на СИС и генералния директор на службата за сигурност MI–5. Сър Марк беше много нещастен, но достатъчно добре познаваше силата на властта. Трябваше да отстъпи.
	— Много добре, но ще се нуждая от ръководство по процедурите.
	Неговите подчинени трябваше да видят, че е принуден да изпълнява нарежданията на по-висшестоящи. Сър Робърт Инглиш откликна сърдечно, нещо, което можеше да си позволи.
	— Ръководството ще бъде готово веднага — заяви той. — Ще помоля другите мъдреци да ме изслушат и ще утвърдим нови правила при новите условия. Моето предложение е да подготвиш при новите правила, които ще се приемат, това, което юристите наричат _прецедентно_ дело и така да въведеш в правилника точки за образец.
	— Прецедентно дело? Точки за образец? За какво говориш? — попита сър Марк.
	— Прецедент, скъпи Марк. Единичен прецедент, който след това ще се приложи за цялата група.
	— Имаш предвид да набележим жертва?
	— Твърде неприятна дума. Ранна оставка с щедра пенсия трудно може да се нарече изгонване. Вземаш един офицер, чието ранно напускане може да се представи без възражение, организираш разглеждане на въпроса и така установяваш своя прецедент.
	— Един офицер? Имаш ли някого предвид?
	Сър Робърт изпъна пръстите си и се втренчи в тавана.
	— Е добре, винаги имаш под ръка Сам Маккрийди.
	Разбира се. _Измамника._ След последната му проява на енергична, макар и без пълномощия, инициатива в Карибите преди три месеца, сър Марк съзнаваше, че вътрешното министерство го възприема като някакъв Чингис хан, пуснат на свобода. Странно наистина. Толкова… смачкан човек.


	Сър Марк беше потънал в дълбок размисъл, докато колата го отвеждаше обратно, преминавайки над Темза към главната му квартира, наречена Сенчъри Хаус. Знаеше, че висшият служител във външното министерство не просто _предложи_ напускането на Сам Маккрийди — той настояваше за това. От гледна точка на шефа на СИС не можеше да се изпълни по-трудно изискване.
	През 1983, когато избраха Сам Маккрийди да ръководи Д-Д, сър Марк беше помощник-инспектор, стоящ само с един ранг над него. Харесваше чудноватия, непочтителен агент, когото сър Артър назначи на новия пост, но тогава така възприемаше всички.
	Малко по-късно сър Марк беше изпратен в Далечния изток за три години (той говореше свободно книжовен китайски) и се завърна през 1986, за да го издигнат като помощник-шеф. Сър Артър се пенсионира и нов началник седна на горещото място. Сър Марк го наследи миналия януари.
	Преди да отпътува за Китай, сър Марк мислеше, подобно на другите, че Сам Маккрийди няма да остане задълго. Измамника, както смятаха всички, беше твърде прям, за да се справи с вътрешните игри в Сенчъри Хаус.
	От една страна, никой от регионалните отдели не можеше да се отнася любезно с новия човек, който се опитваше да действа в техните ревниво пазени територии. В съревнованието се водеха истински войни, с които можеше да се справи някой съвършен дипломат, а каквито и други способности да притежаваше, Маккрийди никога не се беше показвал като такъв.
	От друга страна, неугледният на външен вид Сам трудно можеше да се впише в компанията на елегантно облечените висши служители, повечето от които бяха завършили първокласни британски колежи.
	При завръщането си, за своя изненада, сър Марк намери Сам Маккрийди процъфтяващ като зелено лаврово дърво. Изглеждаше способен да вдъхва абсолютна лоялност сред своите подчинени и в същото време, даже най-непримиримите шефове на териториалните отдели не се дразнеха, когато ги молеше за услуга.
	Можеше да разговаря на жаргон с действащите агенти, когато се връщаха в отпуск или за инструктаж и събираше разнообразна информация, повечето от която, без съмнение, никога не би се разкрила при формален подход.
	Техническите кадри го приемаха като свой човек и това близко приятелство, не винаги достъпно за старшите служители, му помагаше лесно да се справя с подслушването на телефонни разговори, залавянето на писма и изготвянето на фалшиви паспорти, докато шефовете на другите отдели се бавеха с формалностите.
	Всичко това, както и други дразнещи постъпки като нарушаване на правилника и самоволно напускане на работа, трудно можеше да очарова Министерството. Търпяха го на това място по една-единствена причина — работата му носеше реални резултати, операциите, които ръководеше, създаваха неразрешими проблеми за КГБ.
	Сър Марк въздъхна, слезе от ягуара в подземния паркинг на Сенчъри Хаус и се изкачи с асансьора до канцеларията си на последния етаж. Не беше необходимо да предприема нищо в този момент. Сър Робърт Инглиш щеше да се посъветва със своите колеги и да представи правилник, който щеше да даде възможност на затруднения шеф на СИС да каже искрено, но със свито сърце:
	— Нямам друг избор.
	В началото на юни правилникът, или по-точно заповедта, пристигна от Външното министерство. Сър Марк извика двамата си заместници в своята канцелария.
	— По дяволите, това не е справедливо — каза Базил Грей. — Не можеш ли да се противопоставиш?
	— Този път не — отряза шефът. — Инглиш си е навирил носа, и както виждаш, останалите Четирима мъдреци го подкрепят.
	Документът, който даде на двамата си съветници за проучване, беше образец на яснота и безпогрешна логика. В него се изтъкваше, че след 3 октомври Източна Германия, управлявана някога от най-твърдия и ефективен комунистически режим, ще престане официално да съществува. Нямаше да има повече посолство в Източен Берлин. Стената беше вече фарс, страшната тайна полиция ЩАЗИ беше разпусната напълно, а съветските войски се изтегляха. Област, която някога беше арена на широкомащабни операции от страна на СИС, щеше да загуби своето значение.
	Освен това, в _ръководството_ пишеше, че Вацлав Хавел скоро щеше да вземе властта в Чехословакия и да реорганизира тамошните разузнавателни служби. Като се прибави и сгромолясването на комунистическите режими в Полша, Унгария и Румъния, наближаващото падане на властта в България, човек можеше приблизително да проумее облика на бъдещето.
	— Добре — въздъхна Тимъти Едуардс, — трябва да се примирим, че няма да развиваме операциите, които бяхме свикнали да правим в Източна Европа и да използваме толкова хора там. Техните доводи са разумни.
	— Колко любезно от твоя страна е да го кажеш — усмихна се шефът.
	Първата му заповед, когато го назначиха на този пост през януари, беше да издигне Базил Грей за свой заместник. Тимъти Едуардс му остана в наследство от предишния шеф. Знаеше, че Едуардс се стреми отчаяно да заеме мястото му след три години; знаеше също, че няма никакво намерение да го препоръчва. Не че Едуардс беше глупав. Точно обратното; той се справяше блестящо, но…
	— Те не споменават за другите опасности — промърмори Грей. — Нито дума за международния тероризъм, за търговията с наркотици, за частните армии… И нито дума за разпространението на оръжията за масово поразяване.
	В своя доклад, _СИС през деветдесетте години,_ който сър Робърт Инглиш беше прочел и без съмнение одобрил, сър Марк постави ударението върху промяната на глобалните заплахи, а не върху отслабването им. Най-опасна бе пролиферацията — диктатори от Третия свят, някои от които психически неуравновесени, трупаха огромни арсенали от оръжие; не остарели единици, както в предишните години, а високотехнологично модерно оборудване, ракети, химически и бактериологични бойни глави, дори и ядрени заряди. Документът на външното министерство предателски повърхностно засягаше тези проблеми.
	— Какво ще стане сега? — попита Тимъти Едуардс.
	— Става това — отвърна тихо шефът, — че сме изправени пред смяна на хората — _нашите_ хора.
	Искаше да каже, че опитните войници от Студената война, ветераните, които ръководеха операциите на СИС, нейните активни действия, мрежите от агенти вън от посолствата на изток от Желязната завеса, трябваше да се върнат обратно без работа. Щяха да ги сменят, разбира се, но с по-млади професионалисти, които можеха да се смесят с персонала на посолствата, без да дразнят появяващите се демокрации отвъд Берлинската стена. Вербуването на нови хора щеше да продължи, но проблемът с ветераните оставаше. Какво да правят с тях? Имаше само един отговор — да ги пенсионират.
	— Ще трябва да създадем прецедент — каза сър Марк. — Един прецедент, който да разчисти пътя за безболезнено пенсиониране на останалите.
	— Имаш ли някой предвид? — попита Грей.
	— Сър Робърт Инглиш има. Сам Маккрийди.
	Базил Грей се вторачи в него с отворена уста.
	— Шефе, не можеш да уволниш Сам.
	— Никой няма да уволнява Сам — отвърна сър Марк.
	Той повтори думите на Робърт Инглиш:
	— Ранна оставка с щедра компенсация — трудно може да се нарече изгонване.
	Питаше се колко ли са тежали онези тридесет сребърника, дадени от римляните.
	— Тъжно е наистина, защото всички обичаме Сам — каза Едуардс. — Но шефът трябва да си гледа службата.
	— Точно така. Благодаря ти — отвърна сър Марк.
	Докато седеше там, за първи път осъзна защо нямаше да препоръча Тимъти Едуардс да го наследи някой ден. Като шеф, той предприемаше тези мерки, дори да ги мразеше, защото нямаше избор. Едуардс щеше да ги изпълни, за да не попречи на кариерата си.
	— Ще трябва да му предложим три различни служби — посочи Грей. — Може би ще се съгласи на някоя.
	Тайно в себе си, Грей искрено се надяваше на това.
	— Може би — промърмори сър Марк.
	— Какво имаш предвид, шефе? — попита Едуардс.
	Сър Маркс отвори една папка, която съдържаше резултата от консултацията с директора на отдел „Личен състав“.
	— Свободни са следните длъжности: комендант на учебната школа, административен шеф и шеф на централния регистър.
	Едуардс се усмихна едва забележимо. Номерът щеше да мине, помисли си той.


	Две седмици по-късно субектът на всички тези разговори крачеше из канцеларията си, докато неговият заместник, Денис Гоунт, гледаше навъсено листа хартия пред себе си.
	— Не е толкова лошо, Сам — каза той. — Те искат да продължиш. Става въпрос просто да смениш работата.
	— Някой иска да ме изгони — Маккрийди беше категоричен.
	Лондон беше клюмнал под горещата вълна през това лято. Прозорецът на канцеларията стоеше отворен, а двамата мъже бяха свалили саката си. Гоунт носеше елегантен светлосин костюм на Търнбул & Асър, докато Маккрийди — конфекция на Виела, която се бе развлачила от честото пране. Освен това копчетата на сакото му не бяха зашити на точните места и то се надигаше от едната страна. Гоунт предположи, че през обедната почивка някоя от секретарките щеше да забележи грешката и да я поправи с много мърморене. Момичетата в Сенчъри Хаус винаги изглеждаха готови да направят нещо за Сам Маккрийди.
	Отношенията между Маккрийди и жените объркваха Гоунт. Той, Денис Гоунт, с височината си от шест фута, надвишаваше своя началник с два инча. Имаше руса коса, привлекателна външност и като ерген не проявяваше срамежливост към дамите.
	Шефът му беше среден на ръст с оредяваща кестенява коса и дрехи, които винаги изглеждаха така, като че ли спи в тях. Знаеше, че Маккрийди е вдовец от няколко години, но не се е оженил, явно предпочитайки да живее сам в малкия си апартамент в Кенсингтън.
	Трябва да има някой, чудеше се Гоунт, който да почиства апартамента му, да измива съдовете и да пере. Чистачка може би. Но никой не бе посмял да го попита и никой не получи отговор на този въпрос.
	— Сигурно можеш да се заловиш с някоя от тези работи — каза Гоунт. — Това ще отнеме почвата под техните крака.
	— Денис — отвърна тихо Маккрийди, — аз не съм учител, аз не съм счетоводител, не съм и проклет библиотекар. Ще накарам кучите синове да ме изслушат.
	— Това може да обърне нещата — съгласи се Гоунт. — Комисията едва ли ще е съгласна с тези глупости.


	Съвещанието в Сенчъри Хаус започна както винаги в понеделник сутринта и се проведе в залата за конференции един етаж под канцеларията на шефа.
	Председателското място зае заместник-шефът на СИС, Тимъти Едуардс, безупречен както винаги с тъмния си костюм и колежанска вратовръзка. От двете му страни се намираха инспекторът на Отдела за вътрешни операции и инспекторът на Отдела за Западното полукълбо. Директорът на отдел „Кадри“ седеше в единия край на стаята до един млад мъж от „Архиви“, пред когото се издигаше висока купчина папки.
	Сам Маккрийди влезе последен и седна на стола срещу масата. На петдесет и една години изглеждаше все още слаб и в добра форма. Иначе беше от този вид хора, които можеха да минат незабелязани. Това му помогна да стане толкова добър на времето. Това, както и интелекта, който притежаваше.
	Всички познаваха правилника. Като отхвърли трите непривлекателни служби, те имат правото да го задължат да си подаде преждевременно оставката. Но той имаше право да бъде изслушан, да се опита да промени мнението им.
	Доведе със себе си дългогодишния си помощник Денис Гоунт, за да говори от негово име. Смяташе, че Денис с брилянтната си усмивка и безупречен външен вид би се справил по-добре от него.
	Всички мъже в стаята се познаваха и се обръщаха един към друг на малките си имена, дори чиновникът от архива. Традиционно е в Сенчъри Хаус, може би заради затворения му характер, служителите да си говорят на малки имена. Изключение прави шефът на СИС, към когото почтително се обръщат със „сър“ или „шефе“.
	Вратата се затвори и Едуардс се изкашля, за да въдвори ред.
	— Нека да започнем. Тук сме, за да разгледаме молбата на Сам за промяна на заповедта на Главното управление, което не е равнозначно на компенсация на несправедливост. Съгласни ли сте?
	Всички се съгласиха. Беше установено, че Сам Маккрийди не се жалва, доколкото правилникът е бил спазен.
	— Денис, приемам, че ти ще говориш от името на Сам?
	— Да, Тимъти.
	СИС е създадена в съвременния си вид от адмирал Мансфийлд Къминг и в много от вътрешните й традиции се усеща смътно морската жилка. Една от тях е правото на служител да избере познат офицер, който да говори вместо него при подобно изслушване.
	Директорът на отдел „Кадри“ беше кратък и ясен. Ръководството предложи на Сам Маккрийди да се прехвърли от Д-Д на друга служба. Сам отказа да приеме и трите предложения. Това е равносилно на избор на предсрочна оставка. Маккрийди е помолил, след като не може да продължава работата си в Д-Д, да бъде върнат като редови разузнавач или изпратен в отдел, занимаващ се с разузнавателни операции. Такава служба не се е предлагала.
	Денис Гоунт се изправи.
	— Вижте, всички знаем правилника. Но всички знаем и реалността. Истина е, че Сам помоли да не бъде назначен в учебната школа, в счетоводството или в регистъра. Защото той е разузнавач — по професия и по призвание. И е един от най-добрите, ако не и най-добрият.
	— Безспорно — промърмори инспекторът на Отдела за Западното полукълбо.
	Едуардс го стрелна с предупредителен поглед.
	— Работата е там — предположи Гоунт, — че ако наистина желаеше, службата можеше вероятно да намери място за Сам. Русия, Източна Европа, Северна Америка, Франция, Германия, Италия. Предлагам на ръководството да се опита да направи това усилие, защото…
	Той се доближи до мъжа от архива и взе една папка.
	— Защото му остават още четири години, за да се пенсионира…
	— Предложена е достатъчна компенсация — намеси се Едуардс, — някои биха казали, че е изключително щедра.
	— Заради — започна отново Гоунт — годините на предана служба, често свързана с неудобства и понякога извънредно опасна. Не става дума за парите. Въпросът е в това, дали ръководството е готово да направи усилие за един от своите хора.
	Той, разбира се, нямаше представа за разговора, който проведоха миналия месец сър Марк и сър Робърт Инглиш във външното министерство.
	— Бих желал да обсъдим няколко операции, проведени от Сам през последните шест години. Нека започнем с тази…
	Човекът, за когото говореха, гледаше безизразно от мястото си към задната част на стаята. Никой от присъстващите не можеше да види гнева и отчаянието, скрити зад това потъмняло лице.
	Тимъти Едуардс погледна часовника си. Беше се надявал да приключат с този случай до края на деня. Сега изпитваше съмнение в това.
	— Нека всички да си го припомним — повтори Гоунт. — Случаят, свързан с бившия съветски генерал Евгений Панкратин…


>	ПЪРВА ЧАСТ
>	ГОРДОСТ И ИЗВЪНРЕДНИ ПРЕДРАЗСЪДЪЦИ

>>	1.

>>>	Май 1983 г.

	Руският полковник излезе от сянката бавно и внимателно, независимо че бе видял и разпознал сигнала. Всички срещи с британската връзка бяха опасни и при възможност трябваше да се избягват. Но за тази среща сам беше изявил желание. Имаше въпроси за обсъждане, които не можеше да пусне като съобщение в конспиративната пощенска кутия. Едно разхлабено парче ламарина на покрива на депото до железопътната линия се блъскаше и скърцаше под напора на ранния утринен вятър. Той се обърна, установи източника на шума и отново се вгледа в тъмното място близо до обръщача на локомотивите.
	— Сам?
	Сам Маккрийди също наблюдаваше. От час стоеше в тъмнината на изоставената разпределителна станция в крайните предградия на Източен Берлин. Той видя или по-скоро чу пристигането на руснака, но все още изчакваше, за да се увери, че други стъпки не се движат по чакъла. Независимо че го бе правил много пъти, свитата топка в стомаха му не го напускаше.
	В уречения час, доволен че са сами, той драсна една кибритена клечка на нокътя на палеца си, така че тя пламна за кратко и изгасна. Руснакът видя това и се показа иззад старата ремонтна барака. И двамата мъже предпочитаха мрака, защото единият беше предател, а другият — шпионин.
	Маккрийди излезе от тъмнината, за да даде възможност на другия да го види, спря, за да установи, че той също е сам и след това тръгна напред.
	— Евгений, толкова време мина, скъпи приятелю.
	След пет крачки те можеха да се видят ясно и да се уверят, че няма никаква измама. Опасността от провал винаги грозеше подобни срещи. Руснакът може да е бил заловен и пречупен в стаята за разпити, давайки възможност на КГБ и източногерманската ЩАЗИ да поставят клопка на елитния британски разузнавач. Или съобщението може да е било разкрито и той сам да попадне в клопката, след което го очакваха дългите нощи със следователите и куршумът в тила. Майка Русия не знаеше пощада за своите изменници.
	Маккрийди не се прегърна с него и дори не се ръкува. Човешкият контакт имаше някои предимства. Но Евгений Панкратин, полковник от Червената армия, свързан служебно с ГСВГ, беше студен тип: сдържан и надменен със своята арогантност.
	Той беше забелязан най-напред в Москва през 1980 от едно аташе към британското посолство на дипломатически прием. По време на любезния, банален разговор, руснакът изведнъж направи язвителна забележка за своето общество. Дипломатът не реагира. Но отбеляза този факт и изпрати съобщение. След два месеца направиха първия пробен опит да го вербуват. Полковник Панкратин се държа уклончиво, но не отхвърли предложението. Оцениха това като положителна реакция. След това той беше назначен в Потсдам, към групата съветски войски в Германия, ГСВГ — тристахилядната армия с двадесет и две дивизии, която поддържеше както дисциплината на източногерманците и властта на марионетния режим на Хонекер, така и ужаса в Западен Берлин и НАТО в пълна готовност срещу евентуално съкрушително нахлуване през централната германска равнина.
	Маккрийди се зае със случая, защото той беше в неговата област. През 1981 се срещна с Панкратин и го вербува. Нямаше суетене, нито излияния на чувства, с които трябваше да се съгласява… Само ясни претенции за пари.
	Хората предават отечеството си по много причини: обида, идеология, липса на подкрепа, омраза към някой висшестоящ, срам от сексуалните си предпочитания, страх да не изпаднат в немилост, когато трябва да се върнат в родината си. При руснаците измяната беше свързана обикновено с дълбокото им разочарование от корупцията, лъжите и семействеността, които виждаха навсякъде около себе си. Но Панкратин беше истински наемник — той просто искаше пари. Казваше, че един ден ще избяга и ще се разкрие, но дотогава възнамеряваше да стане богат. Беше поискал тази среща в Източен Берлин, за да повиши цената си.
	Панкратин бръкна в тренчкота си и извади обемист кафяв плик, който подаде на Маккрийди. Без емоции описа съдържанието на плика, който Маккрийди скри във вътрешната част на сакото си. Имена, места, синхронизация, дивизионна готовност, оперативни заповеди, придвижвания, постове, модернизиране на оръжията. Най-важна, разбира се, беше информацията за СС–20, ужасяващата мобилна съветска ракета със среден радиус на действие, чиито ядрени бойни глави бяха насочени към западноевропейските градове. Според Панкратин, ракетите се местеха в горите на Саксония и Тюрингия, по-близо до границата, с обхват, описващ дъга от Осло пред Дъблин до Палермо. Там, където на запад гъсти колони от честни, но наивни хора маршируваха със социалистическите знамена, искайки от своите правителства да намалят разходите за отбрана в знак на добра воля за мир.
	— Има си цена, разбира се — каза руснакът.
	— Разбира се.
	— Двеста хиляди лири стерлинги.
	— Дадено.
	Това не беше съгласувано, но Маккрийди знаеше, че неговото правителство щеше да ги намери отнякъде.
	— Има и нещо друго. Разбрах, че съм обявен за повишение в чин генерал-майор. Ще бъда прехвърлен в Москва.
	— Моите поздравления! Като какъв, Евгений?
	Панкратин направи пауза, за да подчертае значението на това, което щеше да каже.
	— Заместник-директор на Обединения щаб за планиране към Министерството на отбраната.
	Маккрийди беше поразен. Да има човек в сърцето на улица „Фрунзе“ 19 в Москва щеше да бъде превъзходно.
	— Когато изляза от играта, искам сграда с апартаменти в Калифорния, с нотариален акт на мое име. Може би в Санта Барбара. Чувал съм, че там е хубаво.
	— Наистина — съгласи се Маккрийди. — Нямаш ли желание да се установиш в Британия? Ще се погрижим добре за тебе.
	— Не, нуждая се от слънцето на Калифорния. И един милион щатски долара на моя сметка, открита там.
	— Апартамент може да се уреди — каза Маккрийди. — И един милион долара. Стига информацията да си заслужава.
	— Не апартамент, Сам, а сграда с апартаменти, за да живея от рентата.
	— Евгений, ти искаш между пет и осем милиона щатски долара. Не мисля, че моите хора имат такава сума пари. Дори за твоята информация.
	Зъбите на руснака пробляснаха под военния му мустак в къса усмивка.
	— Когато бъда в Москва, информацията, която ще ти донасям, ще надхвърли най-смелите очаквания. Ти ще намериш парите.
	— Нека изчакаме първо твоето повишение, Евгений. Тогава ще говорим за апартаментите в Калифорния.
	Те се разделиха след пет минути: руснакът, за да се върне с униформа в канцеларията си в Потсдам, а англичанинът, за да се промъкне през Стената в Западен Берлин. Щяха да го претърсят на Чекпойнт Чарли*. Пакетът щеше да прекоси Стената по друг, по-сигурен, но по-бавен маршрут. Едва когато го получеше, щеше да отлети обратно за Лондон.
	[* Пропускателен пункт между двете зони. — Б.ред.]


>>>	Октомври 1983 г.

	Бруно Моренц почука на вратата и влезе в отговор на жизнерадостното „влез“. Началникът му беше сам в офиса в претенциозния си въртящ кожен стол зад претенциозното си бюро. Той внимателно разбъркваше първото си кафе за деня в порцеланова чашка, приготвено от грижливата фройлайн Кепел — спретнатата стара мома, която обслужваше всяка негова законна нужда.
	Подобно на Моренц, господин директорът беше от поколението, което можеше да си спомни края на войната и годините след това, когато германците пиеха цикориев екстракт и само американските окупатори и понякога англичаните се снабдяваха с истинско кафе. Това отдавна беше забравено. Дитер Ауст се наслаждаваше на сутрешното си колумбийско кафе, без да предложи на Моренц от него.
	И двамата мъже гонеха петдесетте, но с това приликата свършваше. Ауст беше нисък, пълен, добре подстриган и облечен, директор на управлението в Кьолн. Моренц беше по-висок, плещест, с посивяла коса. Но той ходеше прегърбен, влачейки краката си, небрежно облечен в грубия си вълнен костюм. Освен това, той беше служител от нисък ранг, който никога нямаше да се домогне до титлата директор, нито да има собствен претенциозен офис с някоя, като фройлайн Кепел, която да му поднася колумбийско кафе в порцеланова чашка преди работа.
	Сцената с началника, който вика своя подчинен за разговор, се разиграваше вероятно в много немски канцеларии през тази сутрин, но областта на занимание на тези двама мъже нямаше да бъде отразена на много други места. Нито разговорът, който последва. Защото Дитер Ауст беше шеф на Кьолнското управление на Западногерманските тайни служби.
	Централата, обградена от здрави стени, се намираше в околностите на градчето Пулах, на шест мили южно от Мюнхен, на брега на река Исар, което може да изглежда странен избор, имайки предвид, че федералната столица от 1949 година е Бон, отдалечена на стотици мили от това място. Причината е историческа.
	Веднага след войната американците основаха Западногерманската разузнавателна служба, за да противодействат на усилията на новия враг — Съветския съюз. Те избраха за ръководител на новата служба Райнхард Гелен, бивш шеф на германското разузнаване по време на войната, и дълго време организацията беше известна като _службата на Гелен._ Американците искаха Гелен да действа от тяхната окупационна зона, която обхващаше Бавария и юга.
	Кметът на Кьолн, Конрад Аденауер, беше тогава твърде неизвестен политик. Когато съюзниците основаха Федерална република Германия през 1949 година, Аденауер, като неин първи канцлер, установи неочаквано столицата в своя роден град Бон, намиращ се на петнадесет мили от Кьолн. Почти всички федерални институции се преместиха там, но организацията на Гелен, новата Западногерманска тайна служба, остана в Пулах, където се намира и до ден днешен. Разузнавателната служба обаче поддържа свои управления във всяка провинциална столица на Федералната република и едно от най-важните е Кьолнското управление. Независимо че Кьолн не е столицата на Северен Рейн-Вестфалия, която е Дюселдорф, той е най-близо до Бон, а като столица на републиката, Бон е нервният център на правителството.
	Моренц прие поканата на Ауст да седне, като се питаше дали не е направил нещо нередно.
	— Скъпи Моренц, няма да говоря със заобикалки. — Ауст внимателно избърса устните си с чиста ленена кърпичка. — Другата седмица нашият колега Дорн ще се пенсионира. Ти знаеш за това, разбира се. Неговите задължения ще бъдат поети от наследника му. Той е много по-млад мъж, който ще напредне, помни ми думата. Има обаче една работа, която изисква по-зрял мъж. Бих желал ти да се заемеш с нея.
	Моренц кимна, сякаш разбираше за какво става въпрос, макар че нищо не му беше ясно. Ауст опъна закръглените си пръсти и погледна навън през прозореца, свивайки чертите на лицето си в гримаса на съжаление за прищевките на своите хора. Той подбра внимателно думите си.
	— Непрекъснато в тази страна има посетители, чужди сановници, които в края на деня, отрупан с преговори или официални срещи, имат нужда от разсейване… развлечение. Разбира се, нашите министри са щастливи да организират посещения в добри ресторанти, на концерт, на опера или на балет. Разбираш, нали?
	Моренц кимна отново. Беше ясно точно като в мъгла.
	— За съжаление, има някои, обикновено от арабските държави или от Африка, по-рядко от Европа, които съвсем ясно дават да се разбере, че биха предпочели да се радват на женска компания. Платена женска компания.
	— Кол-гърлс — кимна Моренц.
	— Накратко казано, да. И така, вместо важните чужденци да се обръщат към портиери и шофьори на таксита, да обикалят край витрините с червени фенери на Хорнщрасе или да се забъркват в неприятности в някой бар или нощен клуб, правителството предпочита да им предложи определен телефонен номер. Повярвай ми, скъпи Моренц, това се прави във всички столици по света. Ние не сме изключение.
	— Ние ръководим проститутки? — попита Моренц.
	Ауст беше шокиран.
	— Ръководим? Разбира се, че не. Ние не ги ръководим. Ние не им плащаме. Клиентът прави това. Нито, трябва да подчертая, използваме каквато и да е информация, която бихме могли да получим, отнасяща се до навиците на някои от нашите важни посетители. Така нареченият _сладък капан._ Нашите конституционни закони и правила са съвсем ясни и не могат да се нарушават. Нека оставим тези капани на руснаците и… — той изсумтя — на французите.
	Той взе три тънки папки от бюрото си и ги подаде на Моренц.
	— Има три момичета. Различен физически тип. Моля те да се заемеш с тази работа, защото си зрял семеен мъж. Просто ги наглеждай бащински. Проверявай дали вземат редовно лекарства и поддържат външния си вид приличен. Информирай се дали не отсъстват или са в почивка. Накратко, дали са на разположение. И последно. При определени обстоятелства ще ти се обажда хер Якобсен. Не обръщай внимание на това, че гласът по телефона се променя, това винаги ще бъде хер Якобсен. Избери една от трите според вкусовете на клиента, които Якобсен ще ти разкрие, увери се, че е на разположение и установи време за визитата. След това Якобсен ще ти се обади отново за мястото и времето, което ще предаде и на клиента. После оставяме всичко на момичето и нейния посетител. Не е чак толкова тежка задача, нали? Няма да попречи на останалите ти задължения.
	Моренц се надигна и се заклати тежко с папките в ръка. Чудесно, мислеше си той, след като напусна канцеларията. Тридесет години вярна служба, пет години до пенсия и накрая да се занимава с проститутки, служещи като примамка за чужденци, на които им дошло желанието да погуляят.


>>>	Ноември 1983 г.

	Сам Маккрийди седеше в една затъмнена стая, дълбоко в подземието на Сенчъри Хаус в Лондон, Главната квартира на Британската разузнавателна служба, или СИС, често бъркана от пресата с MI–6 и наричана от посветените _Фирмата._ Той наблюдаваше трепкащия екран, на който масираната мощ (или част от нея) на Съветския съюз преминаваше в безкрайни редици по Червения площад. По традиция два големи парада се провеждаха на този площад: единият на Първи май, а другият по време на честването на Великата октомврийска социалистическа революция. Тя се празнуваше на седми ноември, а днес беше осми. Камерата остави боботещите танкове и показа редицата от лица на мавзолея на Ленин.
	— Забави — каза Маккрийди.
	Техникът от едната му страна протегна ръка към копчетата и панорамните кадри се забавиха. _Империята на злото_ на президента Рейгън (той щеше да използва фразата по-късно) изглеждаше по-скоро като дом за престарели хора. В ледовития вятър изкривените старчески лица почти бяха изчезнали в яките на балтоните, чиито обърнати нагоре краища достигаха до сивите меки шапки.
	Самият генерален секретар не беше там. Юрий В. Андропов, председател на КГБ от 1963 до 1978 година, който взе властта през 1982 година след продължителната агония на Леонид Брежнев, сам умираше бавно в клиниката на Политбюро край Кунцево. Не беше се показвал публично от предишния август и никога нямаше да се появи отново.
	Черненко (който щеше да наследи Андропов след няколко месеца) стоеше най-отпред, заедно с Громико, Кириленко, Тихонов и партийния теоретик със строго лице Суслов. Министърът на отбраната, Устинов, се беше увил в маршалския шинел, окичен с медали от брадичката до кръста, достатъчни, за да послужат като преграда срещу вятъра. Имаше и няколко по-млади — Гришин, ръководителят на Московската партийна организация, и Романов, шефът на Ленинград. В единия край стоеше най-младият от всички, все още аутсайдер — един набит мъж, който се казваше Горбачов.
	Камерата се надигна, за да докара във фокус групата офицери зад маршал Устинов.
	— Задръж — каза Маккрийди. Картината замръзна. — Онзи там, третият отляво. Можеш ли да го увеличиш? Да го докараш в по-близък план?
	Техникът внимателно започна да настройва апаратурата. Групата офицери идваше все по-близо и по-близо. Някои излязоха от кадър. Този, който Маккрийди беше посочил, попадаше твърде много вдясно. Техникът върна обратно три или четири кадъра, докато фигурата не застана в центъра, след което продължи с уголемяването. Офицерът беше полускрит зад един армейски генерал от Стратегическите ракетни войски, но мустакът му, необичаен сред съветските офицери, реши окончателно въпроса. Пагоните на шинела показваха, че има чин генерал-майор.
	— Дяволите да го вземат — прошепна Маккрийди, — той е успял. Той е там. — Обърна се към безчувствения техник. — Джими, как по дяволите можем да вземем сграда с апартаменти в Калифорния?


	— И така, краткият отговор, скъпи Сам — каза Тимъти Едуардс след два дена, — е, че няма да вземем. Не можем. Знам, че е жалко, но аз поставих въпроса на шефа и на финансовата служба и отговорът беше, че е твърде скъпо, за нас.
	— Но неговата информация е безценна — запротестира Маккрийди. — Той струва повече от злато. Той е залеж на чиста платина.
	— Без съмнение — каза Едуардс спокойно. Той беше с десетина години по-млад от Маккрийди, целеше се високо в кариерата, имаше елитно образование и лично богатство. Едва в края на своите тридесет години беше стигнал до поста заместник-шеф. Повечето мъже на негова възраст се гордееха, че ръководят отдел, стремейки се да достигнат до длъжността инспектор. А Едуардс се намираше вече точно под върха.
	— Виж — каза той, — шефът беше във Вашингтон. Там е споменал за твоя човек, с цел да получи подкрепа. Нашите братовчеди винаги са ползвали неговата информация, откакто го въведе в играта. Те винаги са били във възторг от нея. Сега, изглежда, са готови да го поемат и сами да се разплащат с него.
	— Той е раздразнителен и мъчен. Мене ме познава. Може да не иска да работи за някой друг.
	— Хайде де, Сам. Ти си първият, който ще се съгласи, че той е наемник. Ще отиде там, където са парите. А ние ще ползваме информацията. Моля те да осигуриш гладкото предаване.
	Той направи пауза и показа най-очарователната си усмивка.
	— Между другото, шефът иска да те види. Утре сутринта в десет часа. Не мисля, че нарушавам правилата, като ти съобщя, че те очаква ново назначение. Стъпка нагоре, Сам. Нека погледнем фактите, нещата понякога завършват по най-добрия начин. Панкратин е в Москва, което затруднява връзката ти с него; ти покриваше Източна Германия твърде дълго време. Братовчедите са готови да поемат ръководството му, а ти получаваш заслужено повишение. Отдел, може би.
	— Аз съм редови разузнавач — навъси се Маккрийди.
	— Защо не се вслушаш в това, което шефът иска да каже — предложи Едуардс.
	Двадесет и четири часа по-късно Сам Маккрийди беше назначен за ръководител на Д-Д отдела. ЦРУ пое ръководството и заплащането на генерал Евгений Панкратин.


>>>	Август 1985 г.

	Това лято в Кьолн настъпиха големи горещини. Онези, които можеха, бяха изпратили съпругите и децата си към езерата, планините, горите и дори във вилите си по Средиземноморието, където по-късно щяха да се присъединят към тях. Бруно Моренц нямаше ваканционно жилище. Той се отдаваше изцяло на работата си. Заплатата му не беше голяма и нямаше перспектива да нарасне, тъй като през трите години, оставащи му до пенсия, по-нататъшно повишение беше малко вероятно.
	Той седеше на терасата на едно кафене и отпиваше наливна бира от висока халба. Връзката му беше разхлабена, а сакото му метнато на гърба на стола. Никой не му обръщаше внимание. Беше сменил зимното си вълнено сако с лятно, което изглеждаше още по-безформено. Седеше прегърбен над бирата и от време на време прокарваше ръка през гъстата си посивяла коса, докато не я разбърка. Той беше мъж, който не се интересуваше от външния си вид, иначе би прекарал един гребен през косата си, би се обръснал малко по-добре, би използвал свестен одеколон (в края на краищата живееше в града, който му беше дал името си) и би си купил елегантен, добре скроен костюм. Би захвърлил ризата с леко протритите маншети и би изправил раменете си. Тогава щеше да изглежда съвсем авторитетно.
	Бруно Моренц нямаше никакво самочувствие.
	Той имаше своите мечти. Или по-точно, беше имал мечти. Някога, много отдавна. Но те не се сбъднаха. На петдесет и две години, женен, баща на две големи деца, Бруно Моренц се взираше тъжно в минувачите по улицата. Той не подозираше, че страда от това, което германците наричат Torschlusspanik. Тази дума не съществува в другите езици, но означава _паника от края._
	Зад фасадата на големия добродушен мъж, който си вършеше работата, получаваше скромната си заплата в края на месеца и се прибираше вкъщи всяка вечер при скъпото си семейство, Бруно Моренц беше дълбоко нещастен човек.
	Той беше обвързан в един брак без любов със своята съпруга Ирмтрауд, жена, притежаваща волска тъпота и очертания на картоф, която вече дори не се оплакваше от ниската му заплата и липсата на повишение. За него знаеше само, че е заангажиран на държавна служба към една от правителствените агенции и повече не се интересуваше. Ако той ходеше размъкнат, с протрити маншети и провиснал костюм, то се дължеше отчасти на факта, че Ирмтрауд беше престанала и от това да се интересува. Тя поддържаше техния малък апартамент на една невзрачна улица в Порц малко или много спретнат и вечерята му се поднасяше на масата десет минути след като се прибереше вкъщи.
	Дъщеря му Уте обърна гръб на своите родители почти веднага, след като напусна училище, присъедини се към различни леви движения (той трябваше да понесе разпит за благонадеждност в службата заради политическата дейност на Уте). Тя живееше незаконно в Дюселдорф с разни хипита, дрънкащи на китара — Бруно никога не успя да разбере с кого.
	Синът му Лутц беше все още вкъщи, пропаднал завинаги пред телевизионния екран. Пъпчив младеж, който се беше провалял на всеки изпит, той сега мразеше образованието и света, предпочитайки да носи пънкарска прическа и дрехи като личен протест срещу обществото, но не приемаше никаква работа, която това общество беше готово да му предложи.
	Бруно смяташе, че е дал всичко от себе си за своето семейство. Работеше здраво, плащаше си данъците и изпита твърде малко радост през живота си. След три години, само след тридесет и шест месеца, щяха да го пенсионират. Щеше да има малко празненство в службата, Ауст щеше да произнесе реч, щяха да се чукнат с чаши искрящо вино и той щеше да си отиде. _Къде?_ Щеше да има пенсията и спестяванията от своята _друга работа,_ които внимателно съхраняваше в различни малки сметки в Германия под различни псевдоними. Щеше да има достатъчно пари в тях, повече, отколкото някой мислеше или предполагаше; достатъчно, за да си купи къща и да прави това, което наистина желае…
	Зад добродушната си фасада Бруно Моренц беше също много потаен човек. Никога не каза на Ауст или на който и да е друг от службата са своята _друга работа_ — във всеки случай това бе строго забранено и щеше да доведе до незабавното му уволнение. Никога не спомена на Ирмтрауд за своите тайни спестявания. Но той не виждаше в това истинския си проблем.
	Истинският му проблем бе в това, че искаше да бъде свободен. Желаеше да започне отново, и като при подсказана реплика тази възможност започна ясно да се очертава. Защото Бруно Моренц, отдавна навлязъл в средна възраст, се беше влюбил до уши. Хубавото бе, че и Ренате, очарователната, хубава и млада Ренате, го обичаше също така искрено, както той нея.
	Там, в това кафене, през този горещ летен следобед, Бруно окончателно се реши. Той щеше да й направи предложение. Ще й каже, че възнамерява да напусне Ирмтрауд, добре осигурена, ще напусне работата и ще я отведе със себе си към мечтания дом, който ще имат в родния Север край брега на морето.
	Истинският проблем на Бруно Моренц, който той не виждаше, беше в неговата напреднала възраст. Като професионален лицемер, той не разкри намеренията си на никого и никой не му помогна в тази криза.
	Ренате Хаймендорф беше на двадесет и шест години, висока брюнетка с хубави пропорции. На осемнадесет години тя стана любовницата и играчката на богат бизнесмен, три пъти по-възрастен от нея. Връзката им продължи пет години. Когато мъжът почина от инфаркт, предизвикан вероятно от преяждането, алкохола, цигарите и Ренате, той егоистично не остави нищо за нея в своето завещание, независимо че отмъстителната му съпруга не би могла да промени това.
	Момичето успя да плячкоса съдържанието на скъпо мебелираното им любовно гнездо, което заедно с бижутата и дреболиите, получавани от него през годините, й донесе при разпродажбата прилична сума.
	Но не достатъчна, за да се оттегли; не достатъчна, за да й позволи да продължи начина на живот, с който беше свикнала, а тя нямаше намерение да го остави, за да работи като секретарка с малка заплата. Реши да се захване с бизнес. Опитна в ласките, с които възбуждаше затлъстелите, излезли от форма мъже на средна възраст, в действителност имаше само един бизнес, в който можеше да влезе.
	Тя плати дългосрочен наем на апартамент в тихия и почтен Ханвалд, предградие на Кьолн. Къщите тук бяха със солидна тухлена или метална конструкция, в някои случаи преобразувани в апартаменти, подобни на този, в който живееше и работеше. Тя представляваше четириетажна каменна постройка с по един апартамент на всеки етаж. Нейният беше на първия.
	След като се премести, тя направи известни промени в него. В апартамента имаше всекидневна, кухня, баня, две спални, преддверие и коридор. Всекидневната се намираше от ляво на преддверието, а кухнята беше до нея. От другата страна на коридора, който тръгваше надясно от преддверието, бяха едната спалня и банята. По-голямата спалня се намираше в края на коридора, така че банята беше между тях. Точно преди вратата на по-голямата спалня, имаше шкаф за връхни дрехи, вграден в стената отляво.
	Тя спеше в по-малката спалня, използвайки по-голямата в края на коридора като работна стая. Освен шкафа за дрехи, ремонтът, който предприе, включи звукоизолирането на голямата спалня с коркови блокчета, наредени по вътрешните стени, декорирани с тапети, за да не се виждат, както и двойното остъкляване и поставянето на дебела врата. Малко звуци от вътрешността на стаята можеха да проникнат навън, за да разтревожат и алармират съседите. Стаята, с нейния необикновен декор и снаряжения, се държеше винаги заключена.
	Шкафът в коридора поместваше само обикновени зимни дрехи и дъждобрани. Други шкафове в работната стая съдържаха голямо количество еротично бельо, разнообразни екипи на ученичка, домашна прислужница, младоженка, сервитьорка, медицинска сестра, гувернантка, учителка, стюардеса, полицайка, надзирателка в нацистки лагер и водачка на скаути; заедно с обикновените принадлежности от кожа и пластмаса, високите до коляно ботуши, пелерините и маските.
	От един скрин можеха да се извадят по-малък брой одежди за клиенти, които не бяха донесли със себе си нищо. Имаше дрехи на скаут, ученик и римски роб. Натикани в ъгъла бяха столът за изтезания заедно с опорите, докато в един куфар се поместваха веригите, белезниците, ремъците и камшиците, нужни за сцените за наказание.
	Тя беше добра проститутка; във всеки случай имаше успех. Много от нейните клиенти се връщаха редовно. Отчасти актриса — всички проститутки трябва да бъдат в известна степен актриси, — тя можеше да влезе с пълно отдаване в мечтаната фантазия на своя клиент. Въпреки това, част от нейното съзнание винаги оставаше недокоснато, наблюдаващо, отчитащо, презиращо. Нищо в нейната професия не я вълнуваше — във всеки случай нейните лични предпочитания бяха съвсем различни.
	Тя беше в професията от три години и след още две смяташе да се откаже, да си уреди нещата и да заживее в лукс от своите спестявания някъде надалеч оттук.
	В този следобед на вратата й се позвъни. Тя беше станала късно и все още беше по пеньоар. Намръщи се; клиентите идваха само по предписание. Един поглед през шпионката на външната врата разкри, като в купа със златна рибка, разчорлената посивяла коса на Бруно Моренц, нейния пазител от Външното министерство. Тя въздъхна, отигра една лъчезарна усмивка на възторжено посрещане и отвори вратата.
	— Бруно, скъпи…


	Два дена по-късно Тимъти Едуардс покани Сам Маккрийди на обяд в Брукс клуб в Лондон. Сред няколкото мъжки клуба, в които Едуардс членуваше, Брукс беше предпочитаният от него за обяд. Там съществуваше винаги шансът да се срещне и да размени няколко любезности с Робърт Армстронг, секретар на кабинета, смятан за вероятно най-влиятелния мъж в Англия и очевидно председател на Петимата мъдреци, които един ден щяха да предложат за одобрението на Маргарет Тачър новия шеф на СИС.
	Там, в библиотеката, след като свършиха с кафето, Едуардс започна разговора по същество.
	— Както казаха долу, Сам, всички са много доволни. Но идват нови времена, Сам. Времена, чийто лайтмотив трябва да бъде изразът _точно, като по книга._ Някои от старите начини на действие, нарушаването на правилата, трябва да бъдат, как да го кажа… възпирани?
	— Възпирани звучи добре — съгласи се Сам.
	— Отлично. Обаче едно прелистване на досиетата показва, че ти все още задържаш, да приемем с някаква цел, определени активни агенти, от които няма повече полза. Стари приятели, може би. Няма проблем, освен ако те не изпаднат в деликатно положение… Освен ако тяхното разкриване от собствените им господари не създаде на Фирмата реални проблеми…
	— Например? — попита Маккрийди. В това се състоеше проблемът на досиетата: те винаги бяха там, в папките. В момента, в който заплатиш на някой, за да изпълни твоята поръчка, сумата се регистрира в някое досие.
	Едуардс продължи:
	— _Полтъргайст,_ Сам. Не знам как е бил пропуснат толкова време. Полтъргайст е на редовен щат към Германската разузнавателна служба. Истинска буря ще се разрази, ако в Пулах открият, че той е шпионирал за тебе. Това е срещу абсолютно всички закони. Ние не ръководим разузнавачи от приятелски служби. Можем да бъдем поставени в неудобно положение. Освободи се от него, Сам. Прекрати договора. Незабавно.
	— Той е приятел — каза Маккрийди. — Нашите отношения водят началото си от далечното минало. От времето, когато построиха Берлинската стена. Справяше се тогава добре, изпълняваше опасни задачи за нас, когато се нуждаехме от хора като него. Бяхме изненадани и имахме малко хора, които можеха да преминават отвъд Стената като него.
	— Това не е въпрос, по който можем да преговаряме, Сам.
	— Аз имам доверие в него. Той вярва в мене и никога няма да ме измами. Тези неща с пари не се купуват. Те се създават с години. Малкият хонорар, който получава, е нищожна цена за работата му.
	Едуардс се изправи, извади носната си кърпичка от ръкава и леко избърса устните си.
	— Освободи се от него, Сам. Страхувам се, че трябва да го кажа като заповед. Полтъргайст трябва да изчезне.


	В края на седмицата майор Людмила Ванавская въздъхна, протегна се и се облегна на стола. Чувстваше се изморена. Доста дълго време се занимаваше с тази работа. Посегна към пакета съветско марлборо, забеляза препълнения пепелник и натисна един звънец на бюрото си.
	От външната канцелария влезе един млад ефрейтор. Тя не се обърна към него, само посочи с пръст пепелника. Той бързо го взе, напусна канцеларията и след няколко секунди го върна почистен. Тя кимна. Той напусна отново и затвори вратата.
	Нямаше празни приказки, нито шеги. Майор Ванавская оказваше такова въздействие върху хората. В по-ранните години някои от младите глупаци обръщаха внимание на сияещата късо подстригана руса коса над чистата униформена риза и на стройните крака под зелената пола. Те пробваха безуспешно късмета си. На двадесет и пет години тя се омъжи от кариеристични подбуди за един полковник и след три години се разведе. Неговата кариера затъна, докато нейната тръгна нагоре. На тридесет и пет години тя не носеше вече униформи, само строгия костюм от сив плат върху бялата блуза с увиснала панделка на шията.
	Някои все още мислеха, че могат да спечелят нейната благосклонност, докато не срещнеха ледения поглед на сините й очи. В КГБ, която не е организация на либерали, майор Ванавская имаше репутацията на фанатичка, а фанатиците плашат.
	Нейният фанатизъм беше работата й… и — предателите. Абсолютно предана комунистка, идеологически чиста от всякакви съмнения, тя се бе посветила на преследване на предателите. Мразеше ги със студена страст. Тя издейства да я прехвърлят от Второ главно управление, където обектите бяха някой случаен, бунтарски настроен поет или оплакващ се работник, в независимото Трето управление, занимаващо се с Въоръжените сили. Тук предателите, ако имаше такива, щяха да бъдат от по-висок ранг, по-опасни.
	Преместването в Трето управление, уредено от нейния съпруг — полковник в последните дни на брака, когато той все още отчаяно се опитваше да й угоди, я доведе в този анонимен служебен блок, намиращ се точно на Садовая Спаская — околовръстния път на Москва; и до това бюро и папката, която сега лежеше отворена пред нея.
	Две години работа отлетяха заради тази папка, въпреки че трябваше да вмества тази работа между другите задължения, докато по-висшестоящите започнаха да й вярват. Две години на проверки на фактите, на молби за съдействие от другите отдели, на непрекъсната борба срещу объркването, създавано от онези кучи синове от армията, които винаги се подкрепяха един друг; две години на съпоставяне на малките фрагменти от информация, докато картината започна да излиза наяве.
	Заниманието на майор Людмила Ванавская се състоеше в откриването на ренегати, диверсанти и понякога на истински предатели в армията, флота или военновъздушните сили. Загубата на ценно държавно оборудване заради нехайство беше зло, липсата на мощ в Афганистанската война — още по-голямо зло, но папката на нейното бюро разкриваше съвсем друга история. Тя беше убедена, че някъде в армията се подвизаваше служител с дяволски високо положение, от когото преднамерено изтичаше информация.
	На най-горната страница от папката пред нея имаше списък с осем имена. Пет бяха зачеркнати. Пред две имаше поставени въпросителни. Но нейният поглед винаги се връщаше на осмото. Тя вдигна телефонната слушалка и поръча един номер, след което я свързаха със секретаря на генерал Шаляпин, шефа на Трето управление.
	— Да, другарю майор. Личен разговор? Никой друг да не присъства? Разбирам… Проблемът е в това, че другарят генерал е в Далечния изток… Не по-рано от другия вторник. Много добре тогава, значи другия вторник.
	Майор Ванавская постави обратно телефонната слушалка и се намръщи. Четири дни. Добре, тя беше чакала две години, може да почака още четири дни.


	— Мисля, че се реших окончателно — каза Бруно на Ренате с детински възторг на следващата сутрин. — Спечелих достатъчно, за да го купя целия, да го украся и ремонтирам. Това е един чудесен малък бар.
	Намираха се в леглото в нейната спалня — понякога тя му оказваше тази чест, защото той мразеше работната спалня, както мразеше и професията й.
	— Разкажи ми отново — изгука тя. — Обичам да слушам за това.
	Той се ухили. Видя го само веднъж, но се влюби в него. Беше точно това, за което мечтаеше. Намираше се до морето, където хладните северни ветрове щяха да поддържат въздуха свеж и чист. Студено през зимата, разбира се, но имаше централно отопление, което се нуждаеше от ремонт.
	— Нарича се бар „Фар“ и рекламата му е един стар корабен фар. Намира се на открития кей, точно пред пристанището на Бремерхафен. От прозорците на горния етаж можеш да видиш остров Мелум — ако нещата се развиват добре, бихме отишли с една лодка дотам през лятото. Долу има един старомоден пиринчен бар — ще стоим зад него и ще приготвяме напитките, — а на горния етаж е хубавият уютен апартамент. Не толкова голям като този, но ще ни бъде удобно, след като се нанесем. Споразумяхме се за цената и платих депозита. Ремонтът ще продължи до края на септември. Тогава ще мога да те махна от всичко това.
	Тя трудно се сдържаше да не се изсмее на глас.
	— Нямам търпение, скъпи. Ще бъде чудесен живот… Искаш ли да опиташ отново? Този път може би ще успеем.
	Ако Ренате беше друг човек, тя щеше да се отнесе коректно с възрастния мъж, като му обясни, че няма намерение да се маха от _всичко това,_ най-малко пък заради някакъв пуст и брулен от вятъра кей в Бремерхафен. Но тя се забавляваше да удължава неговата заблуда, за да бъде нещастието му накрая по-голямо.


	Един час след разговора в Кьолн, един черен ягуар профуча по шосе М–3 и се устреми към по-спокойните селски пътища на Хемпшир. Личната кола на Тимъти Едуардс се управляваше от служебния му шофьор. На задната седалка седеше Сам Маккрийди, който трябваше да остави обичайните си неделни занимания в своя апартамент в Абингдън Вилас, Западен Лондон, след телефонното повикване на заместник-шефа.
	— Съжалявам, но нямаш избор, Сам. Спешно е.
	Телефонът иззвъня, когато се намираше във ваната, наслаждавайки се от дълго време на горещата вода. Вивалди се въртеше в музикалния шкаф, а по целия под на всекидневната бяха разпръснати неделните вестници. Успя набързо да си сложи една спортна риза, кадифени джинсови панталони и яке, когато Джон, който беше взел ягуара от паркинга, застана на входната врата.
	Ягуарът влезе величествено в посипания с пясък преден двор на солидна провинциална къща в джорджиански стил. След като спря, Джон слезе от колата и тръгна да отваря задната врата, но Маккрийди го беше изпреварил. Мразеше да го третират като важна личност.
	— Наредиха ми да ви предам, че те ще бъдат отзад, сър, на терасата — докладва Джон.
	Маккрийди огледа замъка. Преди десет години Тимъти Едуардс се ожени за дъщерята на един дук, който прояви достатъчна деликатност да зареже на средна възраст високото си положение, оставяйки значително имущество на двамата си наследници — новия дук и лейди Маргарет. Тя получи около три милиона лири стерлинги. Маккрийди прецени, че около половината от сумата беше инвестирана в този първокачествен хемпширски парцел. Той обиколи отстрани къщата и стигна обградения с колонади вътрешен двор.
	Три от четирите плетени кресла, намиращи се в двора, бяха заети. Малко по-нататък, на бяла чугунена маса, имаше сложен обяд за трима. Без съмнение, лейди Маргарет щеше да остане вътре, без да обядва с тях. Той също смяташе да откаже. Двамата мъже се надигнаха от креслата.
	— А, Сам — каза Едуардс, — радвам се, че успя да дойдеш.
	Това е малко множко, помисли си Маккрийди. Никакъв друг избор не му беше оставен.
	Едуардс гледаше Маккрийди и се чудеше не за първи път, защо неговият изключително способен колега продължаваше да идва на хемпширските сбирки облечен като някой, който току-що е оставил работата в градината си. Той самият беше с великолепни туристически обувки, светлокафяви памучни панталони с остър ръб и жилетка, наметната над копринената риза и шалчето.
	Маккрийди се вгледа в своя домакин и си зададе въпроса защо Едуардс винаги носеше носната си кърпичка в левия ръкав. Това беше армейски навик, дошъл от кавалерийските полкове. По време на вечеринка кавалерийските офицери са носели толкова стегнати панталони, че една смачкана носна кърпа, извадена от джоба, би създала превратна представа у дамите за нейната чистота. Но Едуардс никога не беше служил в кавалерията, нито в който и да е друг полк. Той дойде в СИС направо от Оксфорд.
	— Не мисля, че се познавате с Крис Епълярд — рече Едуардс, при което високият американец протегна ръката си. Изглеждаше като жилав тексаски каубой. В действителност беше от Бостън. Каубойския вид му придаваха цигарите Кемъл, които пушеше една след друга. Ето защо обядваха навън, помисли си Сам. На Едуардс нямаше да му се хареса ценните старинни картини да бъдат опушени с никотин.
	— Струва ми се, че не — каза Епълярд. — Радвам се да се срещна с тебе, Сам. Известна ми е твоята репутация.
	Маккрийди го знаеше по име и от снимките: помощник-шеф на Европейския отдел на ЦРУ. Жената, която седеше в третото кресло, се наведе напред и протегна ръка.
	— Здравей, Сам, как я караш напоследък?
	Клаудия Стюарт все още изглеждаше великолепно за своите четиридесет години. Тя задържа погледа и ръката му малко повече, отколкото беше необходимо.
	— Благодаря, добре, Клаудия. Чувствам се отлично.
	Очите й говореха, че не му вярва. Никоя жена не може да си представи, че мъжът, с когото е споделяла някога леглото, е в състояние да се оправи от преживяното.


	Години преди това в Берлин Клаудия се беше влюбила сериозно в Сам Маккрийди. Тя остана озадачена и разстроена, когато не постигна нищо. Тогава не знаеше за съпругата на Сам, Мей.
	Клаудия служеше във филиала на ЦРУ в Западен Берлин, а той беше на посещение там. Никога не й каза с какво се занимаваше. По-късно научи, че всъщност е вербувал тогавашния полковник Панкратин. Тя беше тази, която го пое от него.
	От погледа на Едуардс не убягна особеният начин, по който двамата се поздравиха. Лесно се сети какво се крие зад това. Никога не престана да го учудва фактът, че жените харесваха Сам. Той беше толкова… смачкан. Говореше се, че някои от момичетата в Сенчъри Хаус биха се радвали, ако могат да оправят връзката му, да зашият някое копче или нещо друго. Намираше това за необяснимо.
	— Съжалявам за Мей — каза Клаудия.
	— Благодаря — отвърна Маккрийди. Мей, сладката, любеща и обичана негова съпруга. Три години откакто тя почина. Мей, която беше чакала през всичките дълги нощи в ранните години, винаги на мястото си, когато той се завръщаше у дома от Желязната завеса. Мей, която никога не задаваше въпроси, нито се оплакваше. Множествената склероза може да се развие бързо или бавно. При Мей тя настъпваше бързо. След година беше на количка, след още две си отиде. Оттогава той живееше сам в апартамента в Кенсингтън. Благодареше на Бога, че синът му учеше в колеж и го извикаха вкъщи само за погребението. Той не видя болката, нито отчаянието на своя баща.
	Един иконом — би трябвало да си вземе иконом, помисли си Маккрийди — се появи с поднос, на който стърчеше висока тясна чаша шампанско. Маккрийди повдигна веждите си. Едуардс прошепна нещо на ухото на иконома и той се върна с халба бира. Маккрийди отпи. Наблюдаваха го. „Лагер“. Известна бира. Той въздъхна. Би предпочел горчива английска бира, не толкова студена, ухаеща на шотландски малц и кентски хмел.
	— Имаме проблем, Сам — рече Епълярд. — Клаудия, кажи му ти.
	— Панкратин — каза Клаудия. — Спомняш ли си го?
	Маккрийди опита бирата и кимна.
	— В Москва контактуваме с него главно чрез тайници с дължина колкото една ръка. Няма почти никакъв допир. Информацията му е фантастична, а нашите възнаграждения за нея — твърде високи. Само в краен случай осъществяваме лични срещи с него. Последния път той ни изпрати съобщение със спешна поръчка.
	За един момент настъпи тишина. Маккрийди повдигна очи и се втренчи в Клаудия.
	— Пише, че е попаднал на нерегистрирано копие на военния план на Съветската армия, в който е описан цялостният ред за водене на военни действия на Западния фронт. Ужасно се нуждаем от този план, Сам.
	— Тогава идете и го вземете — каза Сам.
	— Този път той няма да използва тайник. Пише, че материалът е твърде обемист и няма да се побере. Ще бъде твърде забележим. Ще го предаде на някой, когото познава и на когото вярва. Иска това да бъдеш ти.
	— В Москва?
	— Не, в Източна Германия. Той започва скоро инспекция в тамошните гарнизони, която ще продължи седмица. Иска предаването да стане дълбоко на юг в Тюрингия, близо до границата с Бавария. Неговата обиколка ще го отведе на юг и на запад през Котбус, Дрезден, Карлмарксщат и ще продължи към Гера и Ерфурт. След това обратно към Берлин в сряда вечерта. Иска да предаде материала във вторник или в сряда сутринта. Пише, че не познава добре тези места. Иска да използва глухите релси на някоя железопътна гара. С изключение на това, останалото — как ще се измъкне и ще го направи — е обмислил в най-малки подробности.
	Сам отпи от бирата и погледна към Едуардс.
	— Обясни ли им, Тимъти?
	— Споменах го бегло — каза Едуардс, след което се обърна към гостите.
	— Вижте, трябва да изясня, че Сам в действителност не може да отиде. Споменах това… Споменах това на шефа и той е съгласен. За Сам има спуснато черно знаме от ЩАЗИ.
	Клаудия повдигна вежди.
	— Това означава, че ако ме заловят отново там, няма да има удобна размяна на границата.
	— Ще го разпитват и ще го застрелят — добави ненужно Едуардс.
	Епълярд подсвирна.
	— Човече, това противоречи на правилата. Трябва здраво да си ги раздрусал.
	— Всеки прави, каквото може — каза тъжно Сам. — Между другото, щом аз не мога да отида, има един човек, който може. Тимъти и аз говорихме за него миналата седмица в клуба.
	Едуардс едва не се задави с шампанското.
	— Полтъргайст? Панкратин пише, че ще предаде материала само на някой, когото познава.
	— Той познава Полтъргайст. Спомняш си когато ти разправях как ми беше помагал в ония години. През осемдесет и първа, когато вербувах Панкратин, Полтъргайст трябваше да поддържа връзката с него, докато аз успеех да се добера дотам. В действителност той харесва Полтъргайст. Ще го познае отново и ще му предаде материала. Той не е глупак.
	Едуардс оправи шалчето на врата си.
	— Много добре, Сам. За последен път ще го направим.
	— Опасно е и залогът е висок. Искам награда за него. Десет хиляди лири стерлинги.
	— Съгласен — кимна Епълярд без колебание. След това извади лист хартия от джоба си. — Ето детайлите, които Панкратин предвижда за начина на предаване. Нужни са две алтернативни места за срещата. Едно основно и едно резервно. Можеш ли да ни уведомиш в срок от двадесет и четири часа за твоя избор, за да можем да му го предадем?
	— Не мога да принудя Полтъргайст да отиде — предупреди Маккрийди. — Той е наемник, а не на щат при нас.
	— Моля те, опитай, Сам — каза Клаудия.
	Сам се изправи.
	— Между другото, този _вторник_ кога се пада?
	— По-следващият — рече Епълярд. — След осем дена.
	— Исусе Христе — въздъхна Маккрийди.


>>	2.

	Маккрийди прекара по-голямата част от следващия ден, понеделник, разглеждайки внимателно широкомащабни карти и фотографии. Срещна се с някои от старите си приятели от отдела за Източна Германия и ги помоли за помощ. Те пазеха своята територия, но не му отказаха, защото той имаше авторитет сред тях.
	До средата на следобеда беше избрал две подходящи места. Едното представляваше закътана глуха линия точно край източногерманския главен път №6, който се движи от изток на запад успоредно на шосе Е–40. По-малкият път свързва индустриалния град Йена с по-пасторалния Ваймар и оттам продължава към Ерфурт. Първото място, което избра, се намираше точно на запад от Йена. Второто беше на същия път, но на половината разстояние между Ваймар и Ерфурт, на не повече от три мили от съветската база край Нора.
	Ако руският генерал се намираше по време на своята инспекция някъде между Йена и Ерфурт следващия вторник или сряда, щеше да му е необходимо съвсем кратко отклонение до уречените места. В пет часа Маккрийди предложи своя избор на Клаудия Стюарт, намираща се в Американското посолство на Гросвийнър скуеър. Оттам замина шифровано съобщение за главната квартира на ЦРУ в Ленгли, Виржиния; те одобриха и предадоха съобщението на определения за осъществяване на връзката с Панкратин човек в Москва. Информацията попадна в един тайник, скрит зад разхлабена тухла в Новодевическото гробище рано сутринта на следващия ден, а четири часа по-късно генерал Панкратин я взе оттам по пътя си към министерството.
	Преди залез слънце в понеделник Маккрийди изпрати шифровано съобщение до шефа на филиала на СИС в Бон, който го прочете, унищожи го, вдигна слушалката и проведе телефонен разговор по градската линия.


	Същата вечер Бруно Моренц се прибра вкъщи в осем часа. Беше преполовил вечерята си, когато жена му се сети нещо.
	— Зъболекарят ти се обади. Доктор Фишер.
	Моренц надигна глава и се вторачи в студеното ястие пред себе си.
	— Аха.
	— Каза, че трябва да прегледа отново онази пломба утре. Помоли да отидеш в неговия кабинет в шест часа.
	Тя се извърна, погълната отново от вечерното забавно състезание по телевизията. Бруно се надяваше, че е запомнила вярно съобщението. Доктор Фишер не беше неговият зъболекар. Имаше два бара, където Маккрийди уреждаше срещите си с него. Единия наричаха _кабинета,_ другия — _клиниката._ А шест часът означаваше средата на деня, по време на обяд.


	Вторник сутринта Маккрийди взе Денис Гоунт да го откара до Хийтроу за сутрешния полет до Кьолн.
	— Ще се върна утре вечер — каза му той. — Имай грижата за отдела, докато ме няма.
	В Кьолн, само с една чанта, той се придвижи бързо през паспортния и митническия контрол, взе такси и беше оставен пред сградата на операта малко след единадесет часа. Четиридесет минути той обикаля безцелно около площада, надолу по Кройцгасе и по оживената пешеходна алея на Шилдергасе. Спираше до витрините на много магазини, внезапно се обръщаше в обратна посока, влизаше в някой универсален магазин през предния вход и излизаше от задния. В дванадесет без пет, доволен, че няма опашка след себе си, свърна в тясната Кребсгасе и се насочи към старомодния, облицован наполовина с дърво бар със златен готически надпис на входа. Малките прозорци от цветни стъкла правеха вътрешността мрачна. Той седна в едно сепаре в далечния ъгъл, поръча халба бира и зачака. Едрата фигура на Бруно Моренц се плъзна незабелязано в стола срещу него след пет минути.
	— Толкова време мина, стари приятелю — каза Маккрийди.
	Моренц кимна и отпи от бирата си.
	— Какво искаш, Сам?
	Отне му десет минути, докато му обясни. Моренц поклати глава.
	— Сам, аз съм на петдесет и две години. Скоро ще се пенсионирам. Имам си планове. В старите времена беше различно, вълнуващо. Сега, честно да ти кажа, онези мръсници там ме плашат.
	— Те плашат също и мен, Бруно. Аз щях да отида, ако можех. Но съм персона нон грата там, докато ти си чист. Работата е бърза — преминаваш оттатък сутринта и се връщаш по свечеряване. Даже ако първата среща се провали, ще се върнеш на следващия ден по обяд. Предлагат десет хиляди лири стерлинги в брой.
	Моренц го погледна втренчено.
	— Това са много пари. Трябва да има други, които биха се заели. Защо избрахте мен?
	— Той те познава и те харесва. Ще види, че не съм аз, но няма да се върне обратно. Мразя да моля по този начин, но това е наистина заради мене. За последен път, кълна се. Заради старите времена.
	Бруно свърши бирата си и се изправи.
	— Трябва да се връщам… добре, Сам. Заради тебе. Заради старите времена. Но след това, кълна се, излизам от играта. За мое добро.
	— Имаш моята дума, Бруно. Никога повече. Повярвай ми. Можеш да разчиташ на мене.
	Споразумяха се да се срещнат отново идния понеделник, на зазоряване. Бруно се върна в своята служба. Маккрийди изчака десет минути, бавно се разходи по редицата от таксита на Тунищрасе и взе едно такси за Бон. Прекара остатъка от деня, както и срядата в обсъждане на своите нужди с филиала в Бон. Имаше много работа и твърде малко време, за да я свърши.


	През два часови пояса, в Москва, точно след обяда, майор Людмила Ванавская провеждаше своята среща с генерал Шаляпин. Той седеше зад бюрото си, мрачен сибирски селянин с обръсната до голо глава, който излъчваше сила и лукавство, и четеше внимателно от нейната папка. Когато свърши, я бутна обратно към нея.
	— Косвени улики — каза той. Обичаше да кара подчинените си да защитават своите твърдения. В старите времена — и генерал Шаляпин се върна в старите времена — това, което съдържаше папката, щеше да е достатъчно. В Лубянка винаги имаше място за един повече. Но времената се промениха и продължаваха да се променят.
	— Все още, другарю генерал — призна Ванавская. — Но има много факти. Онези ракети СС–20 в Източна Германия преди две години — янките разбраха твърде бързо.
	— Източна Германия гъмжи от шпиони и предатели. Американците имат спътници, РОРСАТ…
	— Движенията на Червенознаменния флот от северните пристанища. Онези кучи синове в НАТО винаги изглеждат осведомени…
	Шаляпин се усмихна на яростта на младата жена. Той никога не подценяваше бдителността на своите подчинени: точно затова бяха там.
	— Може от някого да изтича информация — допусна той. — Или от няколко души. Нехайство, безотговорни разговори, редица от дребни агенти. Но ти мислиш, че това е само един човек…
	— Този мъж. — Тя се наклони напред и почука по фотографията, стояща отгоре на папката.
	— Защо? Защо той?
	— Защото той е винаги там.
	— Наблизо — поправи я той.
	— Наблизо. В съседство, в същия район. Винаги на разположение.
	Генерал Шаляпин беше оцелявал дълго време и смяташе да издържи още на своя пост. През март той забеляза, че нещата отиват към промяна. Михаил Горбачов беше избран бързо и единодушно за генерален секретар след смъртта на поредния болен старец, Черненко. Той беше млад и енергичен, можеше да се задържи дълго. Искаше реформа и вече бе започнал да прочиства партията от сухите клони.
	Шаляпин знаеше правилата. Дори генералният секретар не можеше да се противопостави едновременно на повече от един от трите стълба на съветската държава. Ако се захванеше със старата партийна гвардия, трябваше да остави на мира КГБ и армията. Той се наведе над бюрото и насочи косматия си показалец към зачервената Ванавская.
	— Не мога да заповядам да арестуват висш щабен офицер от министерството на базата на това. Не още. Необходимо ми е нещо твърдо, макар и само един дребен факт.
	— Нека го поставя под наблюдение — настоя Ванавская.
	— Дискретно наблюдение.
	— Добре, другарю генерал, дискретно наблюдение.
	— Тогава съм съгласен, другарю майор. Ще ви дам хора на разположение.


	— Само няколко дена, господин директор. Кратка почивка вместо цялата лятна отпуска. Бих желал да напуснем града с жена ми и сина ми за няколко дена. Уикенда плюс понеделник, вторник и сряда.
	Беше сряда сутринта и Дитер Ауст имаше добро настроение. Освен това, като добър служител, знаеше, че неговият персонал има право да ползва лятната отпуска. Винаги се учудваше, че Моренц взема толкова малко почивни дни. Може би не можеше да си позволи повече.
	— Скъпи Моренц, нашите задължения в службата са обременителни. Винаги сме щедри с отпуските за персонала. Пет дена не са проблем. Може би, ако ни бяхте предупредил малко по-рано… но добре, съгласен съм, ще помоля фройлайн Кепел да пренареди разписанието за дежурствата.
	Вечерта, вкъщи, Бруно Моренц съобщи на жена си, че трябва да замине по работа за пет дни.
	— Само за уикенда, плюс следващия понеделник, вторник и сряда — каза той. — Господин директорът Ауст желае да го придружа при неговата обиколка.
	— Хубаво — кимна тя, погълната от предаването по телевизията.
	В действителност Моренц планираше да прекара един дълъг и романтичен уикенд с Ренате за собствено удоволствие, да остави понеделника за Сам Маккрийди и инструктажа, който щеше да продължи цял ден, и да премине източногерманската граница във вторник. Даже, ако трябваше да прекара нощта в Източна Германия, за да осъществи втората среща, щеше да се върне на Запад сряда привечер и да кара през нощта, за да се прибере навреме за работа в четвъртък. Тогава щеше да връчи предупреждението си за напускане, да изкара срока до края на септември, да се раздели с жена си и да замине с Ренате за Бремерхафен. Съмняваше се, че Ирмтрауд щеше да има нещо против: тя едва забелязваше неговото присъствие вкъщи.


	В сряда майор Ванавская претърпя първия си сериозен неуспех, изрече една доста неприлична ругатня и тресна обратно слушалката. Нейната група за наблюдение беше на място, готова да започне следенето на обекта. Но, първо, трябваше приблизително да научи какви щяха да бъдат неговите ежедневни задължения и придвижвания. За да го разбере, тя се свърза с един от хората от Трето управление на КГБ във военното разузнаване, наречено ГРУ.
	Въпреки че КГБ и неговият двойник в армията, ГРУ, са често на нож, няма съмнение за това кой е главата и кой опашката. КГБ е много по-могъщо, едно върховенство, засилено в началото на шейсетте години, когато полковник Олег Пенковски от ГРУ издаде толкова много съветски тайни, че се превърна в най-вредния предател, който СССР някога е имал. Оттогава Политбюро разрешаваше на КГБ да инфилтрира голям брой от своите собствени хора в ГРУ. Въпреки че те носеха военна униформа и се смесваха ден и нощ с военните, си оставаха на служба към КГБ. Истинските офицери от ГРУ ги знаеха и се опитваха да ги изолират колкото е възможно повече, но това не винаги беше лесна работа.
	— Съжалявам, другарю майор — каза младият човек на КГБ в ГРУ по телефона. — Предписанието за придвижването е тук, пред мене. Вашият човек отлита утре, за да инспектира нашите главни гарнизони в Германия. Да, разполагам с неговото разписание.
	Той й го продиктува преди тя да затвори телефона. За малко потъна в дълбок размисъл, след което попълни молбата си за разрешение да посети щаба на Трето управление в главната квартира на КГБ в Източен Берлин. Два дена минаха, докато се утвърди молбата. Трябваше да отлети за военното летище край Потсдам в събота сутринта.


	Бруно реши да пооправи набързо канцеларията си в петък и да се измъкне рано от работа. Понеже знаеше, че ще връчи предупреждението си за напускане веднага след като се върне в средата на идната седмица, той дори прочисти някои от чекмеджетата. Последната му грижа беше малкият канцеларски сейф. Документацията, с която боравеше, беше толкова маловажна, че той рядко използваше сейфа. Чекмеджетата на бюрото му можеха да се заключват, вратата на канцеларията му стоеше винаги заключена през нощта, а сградата се охраняваше сигурно. Въпреки това, той подреди няколко документа в сейфа. Под тях, на дъното се намираше служебният му пистолет.
	Автоматичният Валтер ППК беше потънал в прах. Не беше го употребявал след проверовъчни стрелби на полигона в Пулах, проведени преди години. Сметна за необходимо да го прочисти преди да го върне идната седмица. Можеше да използва почистващия кит, който се намираше у дома му в Порц. В пет без десет прибра пистолета в страничния джоб на лятното си сако и напусна.
	Докато слизаше с асансьора към приземния етаж, той се блъскаше толкова силно в бедрото му, че го мушна в колана и закопча сакото над него. Усмихна се при мисълта, че щеше да го покаже за първи път на Ренате. Може би тя щеше да повярва колко е важна работата му. Не че имаше някакво значение за него. Тя и така го обичаше.
	Той напазарува в центъра на града преди да поеме с колата към Ханвалд — малко телешко, пресни зеленчуци, бутилка истинско френско бордо. Щеше да им приготви вкусна вечеря вкъщи — обичаше да прекарва времето си в кухнята. Последната покупка, която направи, беше голям букет цветя. Както винаги паркира своя опел кадет зад ъгъла на нейната улица и измина останалото разстояние пеш. Не й се обади предварително от телефона в колата, защото искаше да я изненада с букета цветя. Тя щеше да хареса това. Когато приближи входната врата, една жена излезе от сградата, така че не беше необходимо да звъни на Ренате от входния звънец. Толкова по-добре, изненадата щеше да бъде истинска. Имаше ключ за нейния апартамент.
	Промъкна се безшумно, за да направи изненадата още по-приятна. В антрето беше тихо. Отвори уста, за да извика _Ренате, скъпа, ето ме…,_ когато чу силния й кикот. Усмихна се. Сигурно гледаше анимационни филмчета по телевизията. Надзърна във всекидневната. Беше празна. Смехът дойде отново от дъното на коридора откъм банята. Той осъзна, стреснат от своята глупост, че тя можеше да има клиент. Не беше се обадил предварително, за да провери. Тогава се сети, че ако беше с клиент, щеше да е в _работната_ спалня, чиято звукоизолирана врата винаги стоеше затворена. Приготви се отново да извика, когато някой друг се изсмя и този смях беше мъжки. Моренц прекрачи от антрето в коридора.
	Вратата на голямата спалня стоеше отворена няколко инча, а пролуката беше засенчена от разтворените крила на шкафа, връхните дрехи от който осейваха пода.
	— Какъв задник — рече мъжкият глас. — Той наистина ли мисли, че ще се ожениш за него?
	— Оглупял от любов. Тъп кучи син. Само го погледни. — Нейният глас.
	Моренц остави цветята и покупките и тръгна към дъното на коридора. Беше просто в недоумение. Затвори вратите на шкафа, за да може да мине и открехна с върха на обувката вратата на спалнята.
	Ренате стоеше на края на голямото легло с черните чаршафи, пушейки цигара с марихуана. Въздухът ухаеше на канабис. На леглото имаше излегнат мъж, който Моренц никога преди това не беше виждал — слаб, млад, жилав, в джинси и рокерско кожено яке. Те и двамата забелязаха отварянето на вратата и станаха от леглото — мъжът с единствен скок, който го изправи на крака зад Ренате. Той имаше подли очи и мръсна руса коса. В своя личен живот Ренате обичаше грубия занаят, а този неин постоянен приятел приличаше наистина на грубиян.
	Очите на Моренц бяха все още приковани във видеофилма, трепкащ на телевизионния екран от другата страна на леглото. Никой мъж на средна възраст не изглежда особено горд, когато прави любов, а още по-малко, когато има несполука. Моренц наблюдаваше собствения си образ на екрана с нарастващо чувство на срам и отчаяние. Ренате се намираше в леглото заедно с него, поглеждайки от време на време зад гърба му, за да прави презрителни мимики към камерата. Очевидно те бяха причината за смеха.
	Ренате стоеше почти гола пред него, но бързо дойде на себе си от изненадата. Лицето й пламна от ярост. Когато заговори, гласът й не приличаше на този, който познаваше, а по-скоро на крясъка на продавачка на риба.
	— Какво, по дяволите, търсиш тук?
	— Исках да те изненадам — смотолеви той.
	— Как не, страшно ме изненада. Сега изчезвай оттук. Върви вкъщи при твоя проклет чувал с картофи в Порц.
	Моренц пое дълбоко въздух.
	— Това, което наистина наранява — каза той, — е, че можеше да ми го кажеш. Не беше необходимо да ме правиш на такъв глупак. Защото аз наистина те обичах.
	Лицето й се изкриви съвсем. Тя плюеше думите.
	— Да ти кажа? Ти не се нуждаеш от никаква помощ. Ти си глупак. Дебел стар глупак. В леглото и вън от него. Сега изчезвай.
	Тогава той я удари. Не с юмрук, а с шамар отстрани по лицето. Нещо засече в него и той я удари. Това я изкара от равновесие. Бруно беше едър мъж и шамарът му я събори на пода.
	За какво мислеше русият мъж, Бруно не можеше да реши. Така или иначе, той беше тръгнал да напуска стаята. Но сводникът бръкна под якето си. Изглежда беше въоръжен. Моренц извади своя ППК от колана. Мислеше, че предпазителят е сложен. Искаше да изплаши сводника да го накара да вдигне ръце и да го остави да си отиде. Но сводникът продължи да измъква своя пистолет. Моренц натисна спусъка. Може да е бил потънал в прах, но валтерът гръмна.
	На полигона Моренц не можеше да улучи вратата на хамбар. А не беше ходил на полигон от години. Добрите стрелци практикуват почти всеки ден. Това, което се случи сега, беше просто късмет на начинаещ. Куршумът улучи сводника право в сърцето от петнадесет фута. Мъжът отскочи рязко, с изражение на недоумение на лицето. Но, като конвулсивна реакция или не, дясната му ръка продължи да се мести, стискайки здраво своята берета. Моренц стреля отново. В този момент Ренате се надигна от пода. Вторият куршум я улучи в тила. Ватираната врата се беше затворила по време на кавгата: нито един звук не напусна стаята.
	Моренц стоя няколко минути, гледайки двете тела. Беше вцепенен и леко замаян. Накрая напусна стаята и затвори вратата след себе си, без да я заключи. Преди да прекрачи разхвърляните дрехи, му дойде наум — даже в състоянието в което се намираше — да се запита защо бяха там. Погледна в шкафа и забеляза, че задният панел беше разхлабен. Той дръпна панела към себе си…
	Бруно Моренц прекара още петнадесет минути в апартамента преди да излезе. Взе със себе си касетата, на която беше заснет, цветята, пакета с покупките и една черна брезентова чанта. По-късно не можеше да обясни защо направи всичко това. На две мили от Ханвалд той изхвърли касетата и пистолета в Рейн от моста Северин, обърна се в посоката обратна на Кьолн, остави на депозит брезентовата чанта и накрая се запъти към дома си в Порц. Когато влезе във всекидневната в девет и половина, жена му не му обърна никакво внимание.
	— Моето пътуване с господин директора беше отложено — рече той. — Ще замина рано сутринта в понеделник.
	— Хубаво — кимна тя.
	Понякога си мислеше, че може да се върне някоя вечер от службата и да каже: _Днес прескочих до Бон и застрелях канцлера Кол,_ и тя щеше да му отвърне по същия начин.
	За всеки случай тя му беше приготвила вечеря. Храната нямаше никакъв вкус и той я остави настрана.
	— Ще изляза да пийна някъде — каза. Тя взе поредния шоколад, предложи част от него на Лутц и двамата продължиха да гледат телевизия.
	Тази вечер той се напи сам, без компания. Забеляза, че ръцете му трепереха, а от тялото му продължаваше да избива пот. Помисли, че е хванал лятна настинка. Или грип. Не беше психиатър, нито имаше такъв около него. Затова никой не му каза, че вече са го обхванали симптомите на пълна нервна криза.


	В събота майор Ванавская кацна на летище Шьонефелд в Берлин и беше откарана с кола без регистрация до главната квартира на КГБ в Източен Берлин. Тя провери веднага местоположението на човека, когото дебнеше. Той се намираше в Котбус, на път за Дрезден, движейки се във военен конвой, в обкръжението на офицери от армията и беше извън нейния досег. В неделя щеше да достигне Карлмарксщат, в понеделник — Цвикау, а във вторник — Йена. Нейната заповед за наблюдение не включваше Източна Германия. Тя можеше да се разшири, но това изискваше допълнителни преписки. Вечно тази проклета бумащина, помисли си тя сърдито.


	На следващия ден Сам Маккрийди пристигна обратно в Германия и прекара сутринта в разговор с шефа на Бонския филиал. Вечерта му доставиха една БМВ и необходимите документи, след което се отправи към Кьолн. Той се настани в хотел „Холидей ин“ до летището, където предплати стая за две нощи.


	В понеделник преди зазоряване Бруно Моренц стана много преди своето семейство и тихо се измъкна. Той пристигна в „Холидей ин“ около седем часа в ясната ранна септемврийска утрин и се срещна с Маккрийди в неговата стая. Англичанинът поръча закуска за двама и след като сервитьорът си отиде, разгърна огромната пътна карта на Германия — Западна и Източна.
	— Най-напред ще разучим маршрута — каза той. — Утре сутринта ще потеглиш оттук в четири часа. Пътят е дълъг, така че не се преуморявай, направи няколко почивки. Хвани тук Е–35 покрай Бон, Лимбург и Франкфурт. Той се свързва с Е–41 и Е–45, минаващи край Вюрцбург и Нюрнберг. На север от Нюрнберг завий наляво по Е–51 покрай Байройт, а след това продължи нагоре към границата. Това е точката, където ще я преминеш — близо до Хоф. Пропускателният пункт се нарича Заал Бридж. Пътуването няма да ти отнеме повече от шест часа, така че около единадесет часа трябва да си на границата. Аз ще съм там преди тебе и ще наблюдавам от прикритие. Не се ли чувстваш добре?
	Моренц се потеше, даже след като беше свалил якето си.
	— Тук е горещо — каза той.
	Маккрийди усили струята въздух от климатичната инсталация.
	— След границата поеми направо на север към Хермсдорфер Кройц. Завий наляво по Е–40, отиващ обратно в западна посока. При Мелинген напусни аутобана и се насочи към Ваймар. Вътре в града намери главен път №7 и потегли отново на запад. На четири мили от града, от дясната страна на пътя, се намира една глуха линия…
	Маккрийди извади голяма увеличена снимка на тази част от пътя, направена от значителна височина, но под ъгъл, тъй като самолетът се е намирал във въздушното пространство на Бавария. Моренц можеше да види малката глуха железопътна линия, няколко къщички и дори дърветата, които хвърляха сянка върху чакълестия участък, предназначен за първата среща. Внимателно и педантично Маккрийди му обясняваше процедурата, която трябва да следва и, ако първият опит пропадне — къде и как да прекара нощта, както и къде и кога да отиде на втората, резервна среща с Панкратин.
	Към десет часа направиха почивка за едно кафе.


	В девет часа сутринта фрау Попович пристигна да си изпълни задълженията в апартамента в Ханвалд. Тя беше чистачка — югославска емигрантка, която идваше всеки ден от девет до единадесет. Имаше собствен ключ от входната врата на къщата и от вратата на апартамента. Знаеше, че фройлайн Хаймендорф обича да спи до късно, затова винаги влизаше вътре и започваше с останалите стаи, така че нейната работодателка можеше да стане в десет и половина. След това почистваше спалнята на дамата. Тя никога не влезе в заключената стая в дъното на коридора. Беше й казано и тя го прие, че това е една малка стая, използвана за съхраняване на мебели. Нямаше представа за това как госпожицата изкарва своята прехрана.
	Тази сутрин тя започна с кухнята, след това продължи с антрето и коридора. Когато стигна с прахосмукачката до вратата в дъното на коридора, забеляза нещо, което взе за кафяв копринен слип, изпуснат до заключената врата. Опита се да го вземе от пода, но не беше копринен слип, а голямо кафяво петно, съвсем сухо и твърдо, което изглежда беше дошло изпод вратата. Тя замърмори за допълнителната работа, тъй като трябваше да го изтърка и отиде да вземе кофа с вода и четка. Заработи с колене и ръце, опрени на пода, когато ритна без да иска вратата. За нейна изненада, тя поддаде. Натисна дръжката и откри, че не е заключена.
	Петното продължаваше да се съпротивлява на нейните опити да го изтърка и тя си помисли, че може отново да се образува, затова отвори вратата, за да види откъде изтича.
	Секунди по-късно тя тичаше с писъци надолу по стълбите, за да заблъска по вратите на апартамента от приземния етаж и да разбуди смутения пенсиониран книжар, който живееше там.
	Той не се качи горе, а се обади на спешния телефонен номер 110 и повика полицията.
	Обаждането беше прието в полицейския президиум, намиращ се на Вайдмаркт в 9.51 часа. Първа трябваше да пристигне, според неизменния ред на германската полиция, патрулна кола с двама униформени полицаи. Тяхната работа се състоеше да установят дали наистина е извършено престъпление, в коя категория попада то и след това да сигнализират на съответните отдели.
	Единият от полицаите остана долу при фрау Попович, която беше успокоявана от възрастната съпруга на книжаря, а другият се качи горе. Той не се докосна до нищо, само отиде до дъното на коридора и погледна през полуоткрехнатата врата, подсвирна от учудване и слезе обратно долу, за да използва телефона на книжаря. Не беше необходимо да е Шерлок Холмс, за да разбере, че това престъпление беше за отдел „Убийства“.
	Според процедурата, той се обади най-напред на лекаря за спешни случаи, в Германия винаги съпровождан от пожарната команда. След това позвъни в полицейския президиум и помоли да го свържат с централата на отдел „Тежки престъпления“. Каза на телефониста къде се намира, какво беше открил и поиска да изпратят още двама униформени полицаи. Съобщението стигна до Групата за убийства, известна като Първа К, на десетия и единадесетия етаж на грозната, функционална, зелена бетонна сграда, заемаща една от страните на площад Вайдмаркт. Директорът на Първа К възложи задачата на един комисар и двама помощници. От документите по-късно можеше да се види, че те са пристигнали в апартамента в Ханвалд в 10.40 часа преди обяд, точно когато лекарят е напускал.
	Той огледа по-отблизо труповете, провери за признаци на живот, не се докосна до нищо друго и тръгна, за да напише официалния си доклад. Комисарят, чието име беше Петър Шилер, го срещна на стълбите. Шилер познаваше отпреди този лекар.
	— С какво разполагаме? — попита. Не влизаше в задълженията на лекаря да прави аутопсия, той просто трябваше да установи факта на смъртта.
	— Две тела. Едно мъжко и едно женско. Едно облечено и едно голо.
	— Причина за смъртта? — попита Шилер.
	— Огнестрелни рани, бих казал.
	— Време?
	— Аз не съм патолог. Но може би от един до три дена. Вкочаняването на телата е добре изразено. Всъщност, това е неофициално становище. Аз си свърших работата. Трябва да тръгвам.
	Шилер се качи горе с единия помощник. Другият се зае да записва свидетелските показания на фрау Попович и книжаря. Съседи започнаха да се събират нагоре-надолу по улицата. Пред къщата имаше вече три полицейски коли.
	Подобно на своя униформен колега, Шилер подсвирна, когато видя обстановката в голямата спалня. Ренате Хаймендорф и нейният сводник все още лежаха там, където бяха паднали, главата на почти голата жена се намираше близо до вратата, под чийто праг беше изтекла кръвта навън. Сводникът беше проснат до телевизора от другата страна на стаята, с изражение на лицето, запазило все още своята изненада. Телевизорът беше изключен. Леглото с черните копринени чаршафи още носеше вдлъбнатините на две тела, които някога са лежали в него.
	Стъпвайки внимателно, Шилер отваряше с един пръст едно след друго шкафовете и чекмеджетата.
	— Проститутка — каза той. — Кол-гърл или нещо по-добро. Питам се дали не са знаели на долния етаж. Ще трябва да узнаем. Всъщност, нуждаем се от показанията на всички наематели. Състави списък с имената им.
	Помощник-комисарят Викерт беше готов да тръгне, когато спря:
	— Виждал съм този мъж някъде преди… Хопе. Бернхард Хопе. Грабеж на банка, мисля. Закоравял престъпник.
	— Отлично — изрече иронично Шилер, — това е всичко, от което се нуждаем. Разчистване на сметки между бандитите.
	Имаше два телефона в апартамента, но Шилер дори и с ръкавици на ръцете не ги използва. По тях можеше да има отпечатъци от пръсти. Той слезе долу и се обади от телефона на книжаря. Преди това постави на пост двама униформени полицая пред вратата на къщата, друг в антрето и четвърти пред вратата на апартамента.
	Свърза се със своя началник Райнер Хартвиг и му предаде, че може би в убийството е въвлечен престъпния свят. Хартвиг реши, че е по-добре да се обади на шефа на Криминалната служба. Ако Викерт беше прав и тялото е на гангстер, тогава трябваше да се консултират с експерти от други отдели — например тези, които се занимаваха с грабежи и изнудвания.
	Междувременно Хартвиг изпрати група съдебни технически лица; един фотограф и четири човека за снемане на отпечатъци от пръстите. Апартаментът щеше да бъде на тяхно разположение в продължение на часове, докато не вземеха за анализ и последния отпечатък или драскотина, последното влакънце или частица, които можеха да представляват някакъв интерес. Хартвиг отдели още осем човека от техните задължения. Щеше да има много чукане по вратите в търсене на свидетели, които да са забелязали някой да влиза или да излиза от къщата.
	От документите по-късно можеше да се види, че техническите лица са пристигнали в 11.31 преди обяд и са останали почти осем часа.


	В този час Сам Маккрийди остави втората си чаша кафе и сгъна картата. Той бе разяснил внимателно на Моренц подробностите за двете срещи с Панкратин, показа му последната фотография на съветския генерал и го предупреди, че мъжът ще бъде в неугледната униформа на руски ефрейтор с войнишко кепе на главата и ще пристигне с джип ГАЗ. Така беше писал руснакът в своето съобщение.
	— За съжаление той предполага, че ще се срещне с мен. Трябва да се надяваме, че ще си спомни за теб от Берлин и ще предаде пакета. Сега, за колата. Тя се намира долу на паркинга. Ще излезем да покараме следобед, за да свикнеш с нея. Черна лимузина БМВ, с Вюрцбургска регистрация, понеже ти си родом от Рейнска област, но сега живееш и работиш във Вюрцбург. Ще ти дам по-късно легендата ти и съответстващите документи. Кола с този номер наистина съществува. Тя наистина е черна лимузина БМВ. Но колата, която ще караш, е собственост на нашия филиал. Тя е пресичала няколко пъти границата при Заал Бридж и да се надяваме, че няма да им направи впечатление. Шофьорите винаги са били различни, защото колата е фирмена. Тя винаги е ходила в Йена, очевидно за да посети заводите „Карл Цайс“. В нея никога не е имало тайници. Но сега ще бъде различно. Под акумулатора има плоска преграда, невидима на пръв поглед. Тя е достатъчно голяма, за да побере пакета, който ще получиш от Смоленск.
	(От изискване за секретност Моренц никога не научи истинското име на Панкратин. Той дори не знаеше, че са го повишили в чин генерал-майор и са го преместили в Москва. Последния път, когато го видя, Панкратин беше полковник в Източен Берлин с кодовото име Смоленск.)
	— Хайде да обядваме — завърши Маккрийди.
	Моренц жадно пиеше вино, докато се хранеха, а ръцете му трепереха.
	— Наистина ли си сигурен, че се чувстваш добре? — попита Маккрийди.
	— Добре съм. Знаеш как е с летните настинки. Малко съм нервен. Това е нормално.
	Маккрийди кимна. Нервността беше нормална. Както при актьорите, преди да излязат на сцената. Или при войниците, преди да започне битката. Също и при агентите, преди да започнат конспиративна акция в Съветския блок. Въпреки това, не ми хареса състоянието, в което се намираше Моренц. Рядко беше виждал толкова нервен човек. Оставаха обаче само двадесет и четири до първата среща и той нямаше друг избор.
	— Нека да слезем долу, при колата — предложи.


	Малко неща се случват в Германия, до които пресата да не може да се добере и същото важеше за Западна Германия през 1985 година. Ветеран и ас на криминалните репортажи в Кьолн беше и си оставаше Гюнтер Браун от „Кьолнер Щадт-Анцайгер“. Един познат полицай спомена, че нещо се е случило в Ханвалд, докато обядваше с него. Браун пристигна пред къщата със своя фотограф Валтер Шистел точно преди три часа. Опита се да разговаря с комисаря Шилер, но той се намираше в апартамента, изпрати отговор, че е зает и насочи Браун към пресслужбата на Президиума. Това също не беше малко. Браун щеше да вземе изчистеното от подробности и факти полицейско комюнике по-късно. Той започна да разпитва наоколо. След това позвъни на няколко телефона. Рано вечерта, точно навреме за първите публикации, вече беше стъкмил своя репортаж. Разбира се радиото и телевизията щяха да го изпреварят със схематичното изложение на случая, но той знаеше, че е попаднал на следа.
	На горния етаж групата технически лица беше свършила работата си. Фотографът засне труповете от всякакъв възможен ъгъл плюс декора на стаята, леглото, голямото огледало зад предната табла на леглото, съдържанието на шкафовете и скриновете. Положението на телата беше очертано с линии, след което ги напъхаха в чували и изпратиха в моргата, където съдебният патолог започна пък своята работа. Детективите се нуждаеха спешно от времето на настъпване на смъртта и от куршумите в телата.
	В целия апартамент откриха деветнадесет цели и частично запазени отпечатъка от различни хора. Три бяха елиминирани: на двете жертви и на фрау Попович, която се намираше сега в Президиума. Оставаха непроверени още шестнадесет.
	— Вероятно са на клиенти — промърмори Шилер.
	— Но един от тях е може би на убиеца — предположи Викерт.
	— Съмнявам се. Твърде професионално е действал. Сигурно е носил ръкавици.
	Главният проблем, размишляваше Шилер, не беше в липсата на мотив, а в наличието на твърде много. Дали момичето е било предвидената жертва? Обиден клиент, бивш съпруг, отмъстителна съпруга, съперница в бизнеса, разярен предишен сводник? Или истинската цел е бил нейният сводник. Беше потвърдено, че Бернхард Хопе е бивш мошеник и гангстер, участвал в обири на банки, истински представител на утайката на обществото. Разчистване на сметки, измама в сделка с наркотици, съперничество в рекета? Подозираше, че разследването ще бъде дълго и трудно.
	Показанията на наемателите и съседите разкриха, че никой не е знаел за тайната професия на Ренате Хаймендорф. Имало е мъже посетители, но те са били винаги порядъчни хора. Никакви празненства в късните вечери, никаква шумна музика.
	След като техническите лица свършиха работата си в някои части на апартамента, той можеше да оглежда и да мести предмети по-свободно. Шилер отиде до банята.
	Имаше нещо странно наоколо, но той не можеше да реши какво е.
	Едва след седем часа техническите лица свършиха и му се обадиха, че напускат. Той прекара един час, въртейки се из опустошения апартамент, докато Викерт се оплакваше, че е време за вечеря. В осем и десет Шилер вдигна рамене и реши да прекрати огледа. Щеше да продължи със случая на следващия ден в полицейското управление. Запечата апартамента, остави един униформен служител в коридора, в случай, че някой се върне на местопрестъплението — такива неща бяха ставали — и се прибра вкъщи. Имаше нещо, което не му даваше мира относно този апартамент.
	Той беше много интелигентен и схватлив млад детектив.


	Маккрийди прекара остатъка от следобеда, завършвайки инструктажа на Бруно Моренц.
	— Твоето име е Ханс Граубер, на петдесет и една години, женен, с три деца. Като всеки щастлив семеен мъж, ти носиш снимки на семейството. Ето ги тук, на почивка. Хайди, твоята съпруга, заедно с Ханс младши, Лоте и Урсула, на която викате Уши. Ти си на работа към предприятието за оптически изделия БКИ във Вюрцбург — то съществува и колата е тяхна. За твой късмет, навремето си работил в подобно предприятие и можеш да използваш специфичните термини, ако се наложи.
	Имаш определена среща с директор, отговарящ за продажбите в чужбина на заводите Цайс и Йена. Ето неговото писмо. Хартията и човекът са истински. Неговият подпис изглежда като този, но е фалшифициран от нас. Срещата трябва да се проведе утре в три часа следобед. Ако всичко протече нормално, ти можеш да дадеш поръчка за изработка на прецизни лещи и да се върнеш същата вечер в Западна Германия. Ако възникне необходимост от някои доуточнявани, може да се наложи да останеш за една вечер. Всичко това е в случай, че на границата те разпитват с такива големи подробности.
	Почти невероятно е хората от граничния контрол да направят проверка в Цайс. Има достатъчно много западни бизнесмени, които търгуват с Цайс и един в повече едва ли ще е причина за подозрение. И така, ето твоя паспорт, писма от твоята съпруга, използван билет от Вюрцбургската опера, кредитни карти, шофьорска книжка, връзка с ключове, в която се намира ключът на БМВ-то. Ето и провисналия дъждобран — това е всичко.
	Ще се нуждаеш само от коженото куфарче за книжата и от една чанта с вещи за пренощуване. Разучи внимателно съдържанието на куфарчето. Секретната заключалка се отваря на цифрите на твоя фиктивен рожден ден, 5 април 1934 година, или 5434. Всички документи са свързани с желанието ти да закупиш изделия от Цайс за твоята фирма. Твоят подпис е Ханс Граубер, направен със собствения ти почерк. Дрехите и тоалетните ти принадлежности са закупени във Вюрцбург, прани и използвани, с етикети от Вюрцбургски перални. Сега, стари приятелю, нека хапнем нещо за вечеря.
	Дитер Ауст, директор на Кьолнското управление на Германските разузнавателни служби, изпусна вечерните новини по телевизията. Той беше излязъл да вечеря някъде навън. По-късно щеше да съжалява за това.
	В полунощ Кит Джонсън, човек за свръзка от филиала на СИС в Бон, взе Маккрийди с един рейндж роувър. Те отпътуваха заедно, за да стигнат до Заал Бридж в Северна Бавария преди Моренц.
	Бруно Моренц остана в стаята на Маккрийди, поръча си уиски и пи твърде много. Той спа лошо около два часа и се събуди, когато будилникът край леглото иззвъня в три часа. В четири сутринта той напусна „Холидей ин“, запали БМВ-то и се насочи в тъмнината на юг към аутобана.
	В същия час Петер Шилер се събуди в Кьолн до спящата си съпруга и се сети какво беше това, което го бе озадачило в ханвалдския апартамент. Той звънна по телефона и събуди ядосания Викерт, като го помоли да се срещнат в седем часа пред къщата в Ханвалд. Служителите на германската полиция трябваше да бъдат придружавани при провеждане на разследване.
	Бруно Моренц беше малко напред с времето. На юг от границата той уби двадесет и пет минути във франкенвалдския районен ресторант. Поръча си едно кафе и не пи алкохол, но напълни плоската си джобна бутилка.
	В единадесет без пет сутринта Сам Маккрийди, с Джонсън до себе си, стоеше скрит сред боровите дървета на един хълм, южно от река Заал. Рейндж роувърът беше паркиран навътре в гората, замаскиран от чужди погледи. От края на редицата дървета двамата можеха да наблюдават западнорерманския граничен пост, намиращ се долу, на около половин миля пред тях. Оттатък поста имаше пролука в хълмовете и през пролуката се виждаха покривите на източногерманския граничен пост, отдалечен на още половин миля.
	Тъй като източногерманците бяха построили своя граничен пункт доста навътре в собствената си територия, шофьорите попадаха в Източна Германия веднага след като напуснеха западногерманския пост. По-нататък следваше двупосочен път, ограден от двете страни с високи, свързани с вериги заграждения. Зад тях се издигаха наблюдателните кули. Иззад дърветата, използвайки мощен бинокъл, Маккрийди можеше да види граничарите как оглеждат терена на запад със собствените си бинокли. Той можеше да види и автоматите им. Причината за съществуването на този коридор от половин миля навътре в източногерманска територия беше, че всеки, който се втурнеше през източен пост, можеше да бъде насечен на парчета между загражденията, преди да достигне Западна Германия.
	Две минути преди единадесет часа Маккрийди разпозна черното БМВ, което се движеше спокойно през повърхностния контрол на западногерманската гранична служба. След това то избръмча напред в коридора, водещ към страната, контролирана от най-професионалната и страшна тайна полиция в Източна Европа — ЩАЗИ.


>>	3.

>>>	Вторник

	— Това е банята, трябва да бъде банята — каза комисарят Шилер малко след седем часа, докато въвеждаше сънливия и съпротивляващ се Викерт обратно в апартамента.
	— Струва ми се, че там всичко е наред — възропта Викерт. — Така или иначе, момчетата от техническата служба са преровили всичко.
	— Те търсеха отпечатъци, а не са гледали за размери — каза Шилер. — Погледни този шкаф в коридора. Той е два метра широк, нали?
	— Приблизително толкова.
	— Далечният край стига до вратата на спалнята. Вратата започва от стената с огледалото, което е над предната част на леглото. Сега, след като вратата на банята е от другата страна на вградения шкаф, какво заключение можеш да направиш?
	— Че съм гладен — каза Викерт.
	— Млъкни. Виж, когато влезеш в банята и се обърнеш надясно, би трябвало да има два метра до стената. Ширината на шкафа отвън, нали така? Опитай.
	Викерт влезе в банята и погледна вдясно от себе си.
	— Един метър — изломоти той.
	— Точно така. Ето кое ме озадачи. Между огледалото зад ваната и огледалото над леглото има един метър липсващо пространство.
	Търсейки пипнешком в шкафа, Шилер загуби тридесет минути, докато намери приспособлението за отваряне — хитро скритата дупка от чеп в чамова дъска. Когато задният панел на шкафа се отвори, Шилер едва успя да забележи в тъмнината един ключ за осветление. Леко перна с молив ключа и вътрешността се освети от единствената лампа, висяща на тавана.
	— По дяволите — възкликна Викерт, надничайки над рамото му.
	Тайното отделение беше дълго десет фута, толкова, колкото банята, но бе широко само три. От дясната им страна се намираше задната част на огледалото над леглото — прозрачно стъкло, през което се виждаше цялата спалня. На един триножник, който се издигаше до средата на огледалото, бе закрепена видеокамера, обърната към спалнята. Скъпата камера явно представляваше последен вик на техниката и със сигурност можеше да заснеме филми с такава яснота на образите въпреки стъклото и недостатъчното осветление. Звукозаписващата техника също бе от най-високо качество. Отсрещната стена беше покрита с рафтове от тавана до пода и на всеки рафт имаше подредени кутии с видеокасети. Всички те имаха поставени етикети, с отбелязан номер на тях. Шилер се оттегли назад.
	Телефонът можеше да се използва, понеже техническите лица го бяха почистили предния ден. Той позвъни в Президиума и се свърза директно със своя шеф Райнер Хартвиг.
	— По дяволите — каза Хартвиг, когато научи подробностите. — Добре измислено. Останете там. Ще ви изпратя двама души да снемат отпечатъците.


	В 8.15 сутринта Дитер Ауст се бръснеше. Включеният телевизор в спалнята показваше сутрешното предаване. Четяха новините от предния ден, които Ауст можеше да слуша от банята. Почти не обърна внимание на двойното убийство в Ханвалд до момента, в който говорителят произнесе:
	— Една от жертвите, луксозната проститутка Ренате Хаймендорф…
	Точно тогава Ауст се поряза твърде зле по розовата буза. След десет минути той се намираше в своята кола и караше бързо към службата, където пристигна почти един час по-рано. Това обърка фройлайн Кепел, която винаги се появяваше в офиса един час преди него.
	— Този номер — кака Ауст, — телефонния номер, който Моренц ни даде за контакт с него по време на почивката. Дай ми го, ако обичаш.
	Когато го набра, чу сигнал на изключена линия. Опита се отново да се свърже чрез телефонистката от централата в Шварцвалд — известно ваканционно място, но тя му съобщи, че вероятно нещо не е наред. Той не можеше да знае, че един от хората на Маккрийди беше наел дървената вила и я бе заключил след като остави телефона отворен. Като човек с дълъг опит, Ауст набра домашния номер на Моренц в Порц и с изненада чу гласа на фрау Моренц от другата страна. Трябва да са се върнали по-рано от почивка, помисли си той.
	— Мога ли да говоря с вашия съпруг? Обажда се неговият директор Ауст от службата.
	— Но той е с вас, господин директор — отвърна тя спокойно. — В командировка вън от града. Ще се върне утре вечер.
	— Аха, да, разбирам, благодаря ви, фрау Моренц.
	Затвори телефона силно разтревожен. Моренц беше излъгал. Какво беше решил да прави? Уикенд с някое момиче в Шварцвалд? Възможно е, но не му харесваше. Обади се в Пулах и помоли да го свържат със заместник-директора на оперативния отдел. Гласът на доктор Лотар Херман беше леденостуден, но той изслуша своя подчинен внимателно.
	— Убитата проститутка. И нейният сводник. Как са били убити?
	Ауст провери в „Шадт-Анцайгер“, лежащ на неговото бюро.
	— Били са застреляни.
	— Притежава ли Моренц личен пистолет? — попита гласът от Пулах.
	— Аз… мисля, че притежава.
	— Откъде му е даден, от кого и кога? — попита доктор Херман, след което добави — няма значение, трябва да е оттук. Останете там, ще ви се обадя след малко.
	След десет минути той звънна по телефона.
	— Той притежава Валтер ППК, зачислен служебно от нас. Бил е изпробван на полигона и в лабораторията преди да му го дадем. Преди десет години. Къде се намира сега?
	— Трябва да е в неговия личен сейф — избъбра Ауст.
	— Там ли е? — попита студено Херман.
	— Ще проверя и ще ви се обадя — изрече Ауст с лошо предчувствие. Той имаше ключ за всеки сейф в учреждението.
	Пет минути по-късно той отново говореше с Херман.
	— Няма го — докладва. — Може да го е занесъл вкъщи, разбира се.
	— Това е строго забранено. Също и подвеждането на висшестоящ служител, по каквато и да е причина. Мисля, че ще бъде по-добре да дойда в Кьолн. Моля ви да ме посрещнете при приземяването на следващия самолет от Мюнхен. Който и да е той, аз ще съм в него.
	Преди да напусне Пулах, доктор Херман проведе три телефонни разговора. В резултат, няколко шварцвалдски полицаи щяха да посетят посочената вила, да влязат вътре, използвайки ключа на стопанина, и да установят, че телефонната слушалка е свалена от вилката, а в леглото никой не е спал. Такива бяха фактите, които щяха да докладват.


	Бруно Моренц навлезе в комплекса от бетонни сгради, които се намираха в източногерманския пропускателен пункт, след което някой му махна с ръка да влезе за проверка в един отвор между две коли. Един служител от граничния контрол, облечен в зелена униформа, се появи на прозореца от неговата страна.
	— Слезте, моля. Вашите документи.
	Той излезе навън и подаде паспорта си. Други служители започнаха да заобикалят колата, което си беше съвсем нормално.
	— Отворете предния капак, моля, също и багажника.
	Отвори ги и двата; те започнаха претърсването. Провериха с подвижно огледало под колата. Един мъж разгледа внимателно двигателя. Застави се да не гледа, докато служителят разглеждаше акумулатора.
	— Каква е целта на вашето посещение в Германската демократична република?
	Погледна мъжа пред себе си. Сини очи зад очила без рамки се взираха изпитателно в него. Той обясни, че отива в Йена, за да обсъди закупуването на оптически лещи от заводите „Карл Цайс“, че ако всичко върви добре, трябва да се върне същата вечер; ако не, ще трябва да проведе втора среща с директора, отговарящ за продажбите в чужбина на следващата сутрин. Безстрастни лица. Повикаха го в митницата.
	Всичко е съвсем нормално, каза си той. Остави ги сами да намерят документите, беше споменал Маккрийди. Не им давай твърде много информация. Претърсиха коженото му куфарче и внимателно прегледаха кореспонденцията между Цайс и БКИ във Вюрцбург. Моренц се молеше марките и печатите да бъдат напълно автентични. Наистина бяха. Затвориха чантите и Моренц ги прибра в колата. Проверката на колата беше приключила. Един граничар с огромно куче вълча порода стоеше наблизо. Зад прозорците двама мъже в цивилни дрехи наблюдаваха. Тайната полиция.
	— Приятно прекарване в Германската демократична република — изрече старшият служител от граничната контрола. Видът показваше, че не го пожелава искрено.
	В този момент от редицата коли, опитващи се да напуснат ГДР, се чуха един писък и няколко отривисти команди. Всички се извърнаха, за да видят какво става. Моренц застина в ужас зад кормилото. Имаше едно синьо комби със западногерманска регистрация в началото на колоната. Двама граничари теглеха от задната му част едно младо момиче, което бяха намерили да се крие под пода в малка ниша, направена за тази цел. Момичето пищеше. Западногерманският младеж, който караше колата, беше измъкнат и заобиколен от муцуните на настървени кучета и дулата на автоматите. Той вдигна ръцете си, пребледнял като платно.
	— Оставете я на мира, мръсници — извика момчето. Някой го ритна в стомаха. Той се преви на две.
	— Тръгвай — нареди троснато граничарят, намиращ се в близост до Моренц. Той натисна съединителя и БМВ-то се втурна напред.
	Премина бариерите и спря край сградата на Народната банка, за да обмени дойче марки за нищо не струващите източногермански марки при курс едно към едно и за да подпечатат валутната му декларация. Банковият касиер изглеждаше унил. Ръцете на Моренц трепереха. Когато влезе в колата, той погледна в огледалото за обратно виждане и забеляза как влачеха момчето и момичето към една от бетонните постройки.
	Той пое на север, като се потеше обилно, с напълно разстроени нерви. Крепеше го единствено дългогодишната професионална подготовка. И съзнанието, че няма да измени на своя приятел Маккрийди. Макар да знаеше, че употребата на алкохол в ГДР по време на шофиране беше абсолютно забранена, той посегна към плоската бутилка и пое една глътка. Почувства се много по-добре. Караше в избраната посока равномерно — нито много бързо, нито много бавно. Погледна часовника си. Имаше време. Беше точно по пладне, а срещата щеше да се проведе в четири часа следобед. Само след два часа щеше да стигне до уреченото място. Но страхът, разяждащият страх, който обхващаше всеки разузнавач, впуснал се в _черна_ мисия, за което при залавяне го очакваха десет години робски труд в лагерите, продължаваше да действа върху разбитата му нервна система.
	Маккрийди го видя как навлезе в коридора между двата гранични поста, след това го изгуби от полезрението си. Той не успя да види инцидента с момичето и младежа. Извивката на хълма му даваше възможност да наблюдава само покривите на сградите, намиращи се в източногерманската страна, и големия флаг с чука, пергела и житния сноп, развяващ се над тях. Точно преди дванадесет часа той разпозна в далечината черното БМВ, поело своя път към Тюрингия.
	На задната седалка на рейндж роувъра Джонсън беше оставил нещо, което приличаше на куфар. Вътре имаше портативен телефон, отличаващ се от нормалните. Апаратът можеше да изпраща или получава съобщения от главната квартира на британските правителствени комуникационни служби близо до Челтнъм в Англия; или от Сенчъри Хаус в Лондон, или от филиала на СИС в Бон. Той приличаше на обикновен портативен телефон, с номерирани бутони за набиране. Маккрийди беше поискал да го вземат със себе си, за да поддържа връзка с базата и да ги информира, когато Полтъргайст се върне благополучно обратно.
	— Той премина — отбеляза Маккрийди. — Нищо друго не ни остава, освен да чакаме.
	— Искаш ли да съобщя в Бон или в Лондон? — попита Джонсън.
	Маккрийди поклати отрицателно с глава.
	— Те нищо не могат да направят — каза той. — Никой с нищо не може да помогне в този момент. Всичко зависи от Полтъргайст.


	В апартамента в Ханвалд двамата специалисти по снемане на отпечатъци завършиха работата си в тайната ниша. Те успяха да вземат от вътрешността три различни отпечатъка.
	— Дали са от тези, които намерихте вчера? — попита Шилер.
	— Не знам — отвърна по-старшият от двамата. — Ще трябва да проверя в лабораторията. Ще ви се обадя. Така или иначе, сега може да влезете вътре.
	Шилер влезе и огледа лавиците с видеокасети. Освен номерата, нямаше нищо, което да разкрива тяхното съдържание. Той произволно взе една, влезе в голямата спалня и я постави във видеокасетофона. С помощта на дистанционното управление включи едновременно телевизора и видеото, след което натисна бутона за пускане на касетата. Седна в края на оголеното легло. Две минути по-късно, поразен от видяното, той стана и изключи апаратурата.
	— Дяволите да го вземат — прошепна Викерт, който се беше опрял до вратата и дъвчеше пица.
	Сенаторът от Баден-Вюртемберг може и да е просто един провинциален политик, но той беше добре известен в цялата страна с честите си появявания по националната телевизия, от която проповядваше завръщане към истинските морални ценности и забрана на порнографията. Неговите избиратели можеха да го видят в различни пози — потупвайки деца по главата, целувайки бебета, откривайки църковни празненства, произнасяйки речи пред консервативни дами. Едва ли обаче го бяха виждали да пълзи гол в една стая с кучешки нашийник на врата, воден на каишка от млада жена на високи токчета, която размахваше над гърба му камшик за езда.
	— Остани тук — нареди Шилер. — Няма да мърдаш никъде. Аз се връщам в Президиума.


	Беше два часът.
	Моренц погледна часовника си. Намираше се доста на запад от Хермсдорфер Кройц, главното кръстовище, където аутобанът от Берлин за граничния пункт при река Заал пресичаше главния път от Дрезден за Ерфурт. Беше напред с времето. Искаше да стигне до мястото на срещата със Смоленск не по-рано от четири без десет, за да не изглежда подозрителен, ако паркира там за дълго време кола със западногерманска регистрация.
	В действителност, дори ако спреше за малко някъде, можеше да предизвика подозрение. Западногерманските бизнесмени имаха склонност да отиват право на местоназначението, да си вършат работата и да се връщат обратно, без да се отбиват никъде. По-добре да не спира. Той реши да премине през Йена и Ваймар, да стигне до Ерфурт, да завие по обиколния път и да се върне във Ваймар. Това щеше да убие времето. Един полицейски вартбург в зелено и бяло мина покрай него по външното платно окичен с две сини лампи и сирена на покрива. Двамата униформени патрулиращи се загледаха в него с безизразни лица.
	Той стисна здраво кормилото, опитвайки се да подтисне надигащата се паника. Те знаят — повтаряше предателски глас в него, всичко е само капан. Смоленск е разкрит и ще те очакват на срещата. В момента просто проверяват, защото отмина отклонението.
	— Не бъди глупав — настоя здравият разум. След това си помисли за Ренате и черното отчаяние подсили неговия страх.
	— Слушай, глупако — обади се разумът му, — ти наистина направи нещо необмислено. Но не ти беше виновен за това. Тогава успя да запазиш самообладание. Телата няма да бъдат открити в продължение на седмици. Дотогава ти ще си напуснал страната със спестяванията си в държава, където ще те оставят на мира. Това е всичко, от което се нуждаеш сега — спокойствие. А те няма да те закачат, защото ще ги държиш в ръце с касетите.
	Патрулната кола забави скорост и двамата мъже вътре го заоглеждаха. Започна пак да се поти. Страхът се надигаше отново, подтискайки здравия разум. Той не знаеше, че двамата полицаи бяха запалени по автомобилите и все още не бяха виждали последния модел БМВ.


	Комисарят Шилер прекара тридесет минути с директора на отдела за убийства, обяснявайки какво бе открил. Хартвиг прехапа устната си.
	— Значи е била мръсница — промърмори той. — Не знаем дали не е започнала да ги изнудва или е смятала да използва касетите след като се оттегли.
	Той вдигна телефонната слушалката и се свърза с лабораторията.
	— Искам фотографиите на куршумите и на отпечатъците — деветнайсетте от вчера и трите от тази сутрин, след един час в моята канцелария.
	След това се надигна и се обърна към Шилер:
	— Хайде да тръгваме. Искам да видя мястото.
	В действителност именно директорът беше този, който намери тетрадката. Защо някой бе проявил такава предпазливост, за да скрие тази тетрадка в едно умело замаскирано помещение, трудно можеше да се каже. Но тя стоеше прикрепена с лента под най-долния рафт, където се съхраняваха видеокасетите.
	Списъкът беше писан с почерка на Ренате Хаймендорф. Без съмнение, тя е била много хитра жена и е замислила всичко сама: от изкусните промени в апартамента до безобидно изглеждащото дистанционно управление, с което можеше да се включва или изключва камерата зад огледалото.
	Хартвиг прегледа набързо имената в тетрадката, чиито номера съответстваха на тези, които бяха сложени на касетите. Някой познаваше, други не. Тези, които не познаваше, сигурно нямаха кой знае какво обществено положение, но навярно бяха важни хора. Познатите в списъка включваха двама сенатори, един депутат от правителствената партия, един финансист, местен банкер, трима индустриалци, наследникът на голяма пивоварна, съдия, прочут хирург и един известен в цялата страна коментатор от телевизията. Осем имена изглеждаха англосаксонски (Дали бяха на англичани или на американци? Или на канадци?). Имаше и две френски. Той преброи останалите.
	— Осемдесет и едно имена — каза. — Господи, ако тези касети видят бял свят, ще паднат няколко провинциални правителства, а може би и федералното в Бон.
	— Странно — промърмори замислено Шилер. — Има само шестдесет и една касети.
	И двамата се заловиха да ги броят. Шестдесет и една.
	— Ти каза, че оттук са взели три отпечатъка от пръсти?
	— Да, сър.
	— Да приемем, че двата са на Хаймендорф и Хопе, тогава третият е вероятно на нашия убиец. Имам лошото предчувствие, че той е взел двадесет касети със себе си. Трябва да докладвам на президента. Нещата са много по-сериозни от едно вулгарно убийство.


	Доктор Херман привършваше обяда със своя подчинен Ауст.
	— Скъпи Ауст, все още нищо не знаем. Просто имаме една причина за безпокойство. Полицията може бързо да арестува и обвини някой гангстер, а Моренц да се върне навреме след греховния уикенд, прекаран с някое момиче на друго място, а не в Шварцвалд. Трябва да спомена, че незабавното му уволнение без право на пенсия е вън от всякакво съмнение. Но в този момент искам да се опиташ да го намериш. Остави една служителка от оперативния отдел при жена му, в случай, че той се обади по телефона. Избери какъвто искаш претекст за това. Аз ще се опитам да узная в какво състояние се намира полицейското му досие. Знаеш в кой хотел съм отседнал. Обади ми се, когато получиш новини.


	Сам Маккрийди седеше на задния капак на рейндж роувъра, огрян от топлото слънце над река Заал и отпиваше кафе от плоска бутилка. Джонсън остави телефона. Беше провел разговор с Челтнъм, мощната подслушвателна станция в западната част на Англия.
	— Нищо — подхвана той, — всичко е нормално. Никакви извънредни радиосъобщения в който и да е сектор: руския, на ЩАЗИ или на народната милиция. Само обичайните разговори.
	Маккрийди погледна часовника си. Четири без десет. Бруно трябваше вече да се приближава към отбивката на запад от Ваймар. Беше му казал да отиде там с пет минути по-рано и да не чака повече от двадесет и пет минути, ако Смоленск не се появи. Трябваше да приеме това като отказ от срещата. Маккрийди се държеше спокойно пред Джонсън, но мразеше това очакване. Въображението му си правеше лоши шеги с него, изграждайки цяла поредица от събития, които биха могли да се случат на Моренц. За стотен път пресметна разписанието. Пет минути в очакване; руснакът предава пакета; десет минути, докато изчака руснакът да се измъкне. В четири и петнадесет — напускане. Пет минути, за да се прехвърли пакетът от вътрешността на якето в преградата под акумулатора; един час и четиридесет и пет минути път — трябваше да се появи около шест часа… Нова глътка кафе от бутилката.


	Президентът на полицейското управление в Кьолн, Арним фон Щарнберг, слушаше мрачно доклада на младия комисар. Той беше придружен от Хартвиг от отдела за убийства и от Френкел, директор на криминалната полиция. И двамата старши служители бяха сметнали за необходимо да се обърнат направо към него. След като чу подробностите, той се съгласи, че са постъпили правилно. Този случай не беше просто нещо повече от убийство; той надхвърляше мащабите на Кьолн. Вече възнамеряваше да го предаде по-нагоре. Младият Шилер завърши.
	— Ще пазите абсолютно мълчание относно всичко това, хер Шилер — погледна го фон Щарнберг. — Вие и вашият колега, помощник комисар Викерт. Разбирате, че кариерите ви зависят от това, нали? — Той се обърна към Хартвиг. — Същото се отнася за двамата специалисти по пръстови отпечатъци, които са видели помещението с камерата.
	Той освободи Шилер и се обърна към двамата детективи.
	— Докъде точно стигнахте с разследването?
	Френкел кимна на Хартвиг, който извади едно тесте големи, силно контрастни фотографии.
	— Ето, хер президент, сега разполагаме с куршумите, които са убили проститутката и нейния приятел. Трябва да намерим пистолета, от който са изстреляни тези куршуми. — Той почука две от фотографиите. — Само два куршума, по един във всяко тяло. На второ място, пръстовите отпечатъци. Имаше три различни отпечатъка в помещението с камерата. Два са от момичето и нейния сводник. Вярваме, че третият е на убиеца. Предполагаме също така, че той трябва да е бил този, който е откраднал двайсетте липсващи касети.
	Никой от тримата не знаеше, че в действителност липсващите касети са двадесет и една. Моренц беше хвърлил двадесет и първата, тази с неговото участие, в Рейн в петък вечерта, а името му не присъстваше в списъка, тъй като представляваше твърде незначителен обект за изнудване.
	— Къде са останалите шестдесет и една касети? — попита Фон Щарнберг.
	— В моя личен сейф — отвърна Френкел.
	— Моля да ги прехвърлите тук. Никой не бива да ги вижда.
	Когато остана сам, фон Щарнберг проведе няколко разговора по телефона. Този следобед отговорността за случая се прехвърли нагоре по официалната йерархия по-бързо от скачаща маймунка по дърво. Кьолн предаде случая на провинциалната криминална полиция, намираща се в Дюселдорф, откъдето веднага го прехвърлиха на федералната криминална полиция във Висбаден. Охранявани лимузини, пренасящи шестдесетте и една касети и бележника, профучаваха от град на град. Във Висбаден процесът спря за малко, докато висши държавни служители обмисляха как да информират министъра на правосъдието в Бон — той беше следващото стъпало по стълбата. До този момент беше установена самоличността на всичките шестдесет и един сексуални атлети. Половината бяха само богати; другата половина бяха както заможни, така и с положение в обществото. Още по-лошо — между тях имаше шест сенатори и депутати от управляващата партия, плюс двама от опозицията, двама висши държавни служители и един армейски генерал. Това бяха само германците. Имаше двама чуждестранни дипломати на служба в Бон (единият от съюзническа държава), двама чуждестранни политици, посетили Германия, и един чиновник от Белия дом, близък до Роналд Рейгън.
	Онези, чиито касети със заснетите лудории липсваха, също бяха идентифицирани. Списъкът включваше член на ръководството на управляващата партия, още един депутат (федерален), съдия (от Апелативния съд), друг висш офицер от армията (този път от военновъздушните сили), бирен магнат, разпознат от Хартвиг, както и един издигащ се млад министър. Отделно от тях присъстваше част от гордостта на индустриалния и търговският свят.
	— Бизнесмените могат да бъдат подложени на присмех — каза мнението си един старши детектив от федералната криминална служба във Висбаден. — Ако те се опозорят, това засяга само тях. Но тази кучка се е специализирала в привличане на клиенти от върхушката.
	Вътрешната разузнавателна служба беше информирана в късния следобед, както се изискваше от правилника. Не им разкриха всички имена, само историята на разследването и състоянието, до което бе достигнало. По ирония на съдбата главната квартира на вътрешното разузнаване се намира в Кьолн, там, откъдето всичко започна. Меморандумът по случая попадна на бюрото на висш офицер от контраразузнаването на име Йохан Принц.


	Бруно Моренц караше бавно на запад по главен път №7. Намираше се на четири мили западно от Ваймар и на една миля от големите съветски казарми край Нора. Стигна до един завой, когато видя отбивката — точно там, където Маккрийди обясни, че се намира. Погледна часовника си; оставаха осем минути до четири часа. Пътят беше пуст. Намали скоростта, отби вляво в разширението и спря.
	Според инструкциите, той слезе от колата, отвори багажника и извади комплекта с инструментите. Разтвори комплекта и го остави до предното ляво колело, така че да може да се вижда от преминаващите коли. След това освободи предния капак и го повдигна. Започна да му се гади. Край пътя имаше храсти и дървета и във въображението си той си представяше дебнещите агенти на ЩАЗИ, които очакваха да извършат двойния арест. Устата му беше пресъхнала, но потта се стичаше на ручейчета надолу по гърба.
	Взе един гаечен ключ с необходимия размер и се наведе над двигателя. Маккрийди му бе показал как да разхлаби гайката, крепяща водната помпа към радиатора. Тънка струя вода започна да се процежда от помпата. Смени гаечния ключ с друг, който имаше различен размер и се опита безрезултатно да затегне отново гайката.
	Минутите отминаваха. Хвърли поглед на часовника. Четири часът и шест минути. _Къде се бавиш, по дяволите?,_ изхърка. Почти веднага чу как изскърцаха колелетата на спиращо превозно средство. Не се надигна. Руснакът трябваше да се приближи до него и да каже с акцент: _Ако сте затруднен, може би аз имам по-добър комплект инструменти,_ след което да му подаде плоската дървена кутия, извадена от джипа. Съветският план за водене на бойни действия трябваше да се намира под гаечните ключове, в червено пластмасово покритие.
	Залязващото слънце се покри от сянката на някой, който приближаваше. Човекът спря до него. Мълчеше. Моренц се изправи. Видя полицейска кола, паркирана няколко метра по-нататък. Един полицай в зелена униформа стоеше до отворената й врата. Другият се намираше до Моренц и разглеждаше с любопитство двигателя на БМВ-то.
	Моренц изпита желание да повърне. Стомахът му отделяше интензивно киселина в организма. Почувства как му омекват коленете. Опита се да се стегне и почти залитна. Полицаят го погледна в очите.
	— Някаква повреда ли има? — попита.
	Разбира се, че това бе номер; с учтивост да се прикрие триумфът, въпросът дали нещо не е наред да предшества крясъците и виковете при арестуването. Моренц усети езика си залепнал за небцето.
	— Мисля, че тече вода — каза.
	Полицаят се наведе над радиатора и започна да го оглежда. Взе гаечния ключ от ръката на Моренц, посегна към комплекта с инструменти и се изправи с друг ключ.
	— Този ще стане — каза.
	Моренц го взе и затегна отново гайката. Водата спря да тече.
	— Грешен номер ключ сте избрал — констатира полицаят. Гледаше с интерес вътрешното устройство на колата. Изглеждаше така, като че ли погледът му е насочен право в акумулатора. — Хубава кола — допълни. — Къде сте отседнал?
	— В Йена — отвърна Моренц. — Трябва да се срещна с директора по продажбите в чужбина на „Цайс“ утре сутринта. Искам да закупя изделия за моята компания.
	Полицаят кимна одобрително.
	— Имаме много добри стоки, които произвеждаме в ГДР — каза той.
	Това не беше вярно. Само едно предприятие в Източна Германия имаше продукция, която отговаряше на западните стандарти — заводите „Карл Цайс“.
	— Какво правите тук?
	— Исках да видя Ваймар… мемориала на Гьоте.
	— Запътил сте се в погрешна посока. Ваймар е натам.
	Полицаят посочи пътя зад Моренц. Един сиво-зелен съветски джип приближаваше към тях. Шофьорът, с очи засенчени от фуражката, погледна към Моренц, срещна погледа му за секунда, видя паркираната патрулна кола и отмина. Провал. Смоленск нямаше да се приближи повече.
	— Да, така е. Взех погрешен завой вън от града. Търсех място, където да обърна, когато видях, че нещо не е наред с помпата.
	Патрулната кола го последва до Ваймар. Там, при влизане в града, полицаите изчезнаха от погледа му. Моренц продължи към Йена, където отседна в хотел „Черната мечка“.


	В осем часа Сам Маккрийди, който чакаше на хълма зад река Заал, прибра бинокъла си. Сгъстяващият се мрак направи невъзможно наблюдаването на източногерманския граничен пост и пътя зад него. Почувства се изтощен. Нещо непредвидено се беше случило оттатък минните заграждения и бодливата тел. Можеше да е нещо маловажно — спукана гума, задръстване на пътя… Малко вероятно. Може би неговият човек все още пътува на юг към границата. Може би Панкратин не се е появил на първата среща, лишен от възможност да намери джип или да се измъкне… Очакването винаги беше най-неприятната задача: да чакаш, без да знаеш дали не се е случило нещо лошо.
	— Връщаме се долу на пътя — каза той на Джонсън. Така или иначе, оттук нищо не може да се види повече.
	Той остави Джонсън в паркинга на франкенвалдската сервизна станция, от южната страна, но обърнат на север към границата. Джонсън щеше да седи там цяла вечер, очаквайки да се появи БМВ-то. Маккрийди спря един шофьор на камион, който отиваше в южна посока, обясни му, че колата му се е повредила, качи се и пропътува с него шест мили. Слезе на кръстовището при Мюнхберг, вървя около миля до малкия град и отседна в Брауншвайгер хоф. Носеше безжичния телефон в случай, че Джонсън пожелае да се свърже с него. Поръча си такси за шест часа сутринта.


	Доктор Херман имаше един близък познат във вътрешното разузнаване. Преди години, работейки по скандала с личния секретар на канцлера Вили Бранд, който бе разкрит като източногермански агент, те се бяха запознали и си сътрудничеха. Същата вечер, в шест часа, доктор Херман позвъни в управлението на вътрешноразузнавателната служба в Кьолн и помоли да го свържат.
	— Йохан? Обажда се Лотар Херман… Не, не съм. Намирам се в Кьолн. По работа, нали знаеш… Надявах се, че мога да те поканя на вечеря. Отлично. Добре, виж, отседнал съм в „Дом“. Защо не дойдеш тук в бара? Около осем часа? Ще те чакам.
	Йохан Принц затвори телефона и се замисли какво ли беше довело Херман в Кьолн. Служебна проверка? Вероятно…


	Херман и Принц седнаха на маса в ъгъла и поръчаха вечеря. До този момент те внимателно отбягваха сериозния разговор. След порцията раци Херман се приближи малко по-близо до целта.
	— Предполагам, че са ти съобщили за случая с проститутката?
	Принц остана изненадан. Кога беше успяло външното разузнаване да научи? Той получи папката в пет часа. Херман му се обади в шест, и то от Кьолн.
	— Да — каза той. — Получих папката днес следобед.
	Сега Херман се изненада. Защо бяха прехвърлили едно двойно убийство на контраразузнаването? Беше очаквал, че трябва да обясни случая на Принц, преди да го помоли за съдействие.
	— Отвратителна история — промърмори той, когато донесоха печеното.
	— Която се развива все по-зле — съгласи се Принц. — Бон не желае онези секскасети да излязат наяве.
	Херман запази безразлично изражение на лицето си, но стомахът му се сви. Секскасети? Боже Господи, какви секскасети? Той си даде вид на леко изненадан и наля още вино.
	— Нещата са отишли доста далеч, нали? Трябва да съм бил вън от офиса, когато са пристигнали последните подробности. Имаш ли нещо против да ме информираш?
	Принц изпълни молбата му. Херман изгуби апетита си. Той усещаше не толкова благоуханието на бордото, колкото вонята на скандал с катастрофални размери.
	— И все още никакви улики — промърмори той унило.
	— Не много — съгласи се Принц. — Отделът за убийства получи заповед да изтегли всички свои хора от останалите дела, за да ги ангажира в този случай. Търсят, разбира се, пистолета и собственика на пръстовите отпечатъци.
	Лотар Херман въздъхна.
	— Питам се дали извършителят не може да бъде чужденец? — намекна той. Принц изгреба до дъно своя сладолед и остави лъжичката. Ухили се.
	— Аха, сега ми става ясно. Нашето външно разузнаване проявява интерес?
	Херман сви рамене пренебрежително.
	— Скъпи приятелю, и двамата изпълняваме почти една и съща задача. Да пазим нашите работодатели — политиците…
	Подобно на всички висши държавни служители, двамата мъже имаха мнение за своите политически господари, което рядко споделяха със самите политици.
	— Имаме, разбира се, някои собствени данни — каза Херман. — Отпечатъци от пръсти на чужденци, които са попаднали на нашето внимание… Уви, нямаме копия от отпечатъците, които нашите приятели от криминалния отдел са открили…
	— Можете да ги поискате официално — посочи Принц.
	— Да, но защо да си отвличаме вниманието с неща, които вероятно няма да ни доведат доникъде? Сега, неофициално…
	— Не обичам думата неофициално — намръщи се Принц.
	— Нито аз, скъпи приятелю, но… нека сега отново… в името на старото приятелство. Имаш моята дума — ако открия нещо, то ще стигне право при тебе. Нека обединим усилията на двете ведомства. Ако не постигнем нищо, поне няма да сме причинили и вреда на следствието.
	Принц се изправи.
	— Добре, съгласен съм. В името на старото приятелство. Но само този път.
	Напускайки хотела, той се чудеше какво по дяволите знае Херман или подозира, че не знае.


	Сам Маккрийди седеше в бара на Брауншвайгер хоф в Мюнхберг и пиеше сам, втренчен в тъмната ламперия. Беше силно разтревожен. Отново и отново се питаше дали трябваше да изпраща Моренц. Нещо не беше наред с този човек. Лятна настинка? По-скоро грип. Но старият му приятел изглеждаше толкова нервен. Да е загубил самообладание? Не, не и старият Бруно. Той го беше правил много пъти преди това. Освен това бе чист — доколкото Маккрийди знаеше. Опита се да се оправдае. Не му остана време да намери по-млад човек. Но и Панкратин не би се показал пред някой, когото не познава. Той също залагаше живота си на карта. Ако беше отказал да изпрати Моренц, щяха да изгубят съветския план за водене на бойни действия. Нямаше избор… Но и не можеше да преодолее своята тревога.
	Седемдесет мили по на север Бруно Моренц се намираше в бара на хотел „Черната мечка“ в Йена. Той също пиеше сам, и то твърде много.
	Оттатък улицата можеше да се види главният вход на създадения преди векове Шилеров университет. Отпред имаше бюст на Карл Маркс. Надписът поясняваше, че Маркс е преподавал във философския факултет на университета през 1841 година. Моренц си представи какво би станало, ако брадатият философ беше умрял тогава. След това нямаше да може да отиде в Лондон и да напише „Капиталът“, а Моренц нямаше да преживява своята мъка толкова далеч от своя дом.


>>>	Сряда

	В един часа сутринта, в хотел „Дом“ пристигна един подпечатан кафяв плик, предназначен за доктор Херман. Той бе все още буден. Пликът съдържаше три големи фотографии — две на различни деветмилиметрови куршуми и един на комплект отпечатъци от палец, показалец и длан. Той реши да не ги изпраща в Пулах, а да ги вземе сутринта със себе си. Ако малките драскотини по куршумите и линиите по отпечатъците съответстваха, щеше да изпадне в голямо затруднение. Ако само онзи кучи син Моренц можеше да се появи отнякъде… В девет часа преди обяд той взе първия самолет за Мюнхен.


	В десет часа майор Ванавская, която се намираше в Берлин, провери отново местонахождението на човека, когото следеше. Казаха й, че се намира в гарнизона край Ерфурт. В шест часа вечерта ще отпътува за Потсдам, а на следващата сутрин ще лети обратно за Москва.
	_И аз ще бъда с теб, кучи сине,_ помисли си тя.


	В единадесет и половина Моренц се надигна от масата в кафе-бара, където убиваше времето, и се запъти към колата. Беше небръснат, с разхлабена вратовръзка. Сива набола брада покриваше бузите и брадичката му. Нямаше вид на бизнесмен, който се е запътил да води преговори за оптически лещи в заседателната зала на заводите „Цайс“. Излезе внимателно от града, поемайки на запад към Ваймар.
	Отбивката се намираше на три мили по-нататък. Тя беше по-голяма от вчерашната, засенчена от листати букови дървета, които се редуваха от двете страни на пътя. Срещу отбивката, разположено сред зеленината на дърветата, се намираше кафенето Мюлталперле. Наоколо бе безлюдно. Явно кафенето не гъмжеше от гости по това време. Той се отби в разширението в дванадесет без пет, извади комплекта с инструментите и отвори отново предния капак. Две минути след дванадесет часа се появи руският джип и спря до него. Мъжът, който слезе от колата, носеше провиснала памучна униформа и ботуши, високи до колената. Имаше нашивки на ефрейтор, а на главата си бе нахлупил фуражка. Той се запъти бавно към БМВ-то.
	— Ако сте затруднен, може би аз имам по-добър комплект инструменти — каза. Постави дървената кутия върху цилиндровия блок и чукна със зацапания си палец кукичката, за да я отвори. Вътре се чу тракане на гаечни ключове.
	— Е, Полтъргайст, как я караш напоследък? — промърмори той.
	Устата на Моренц отново бе пресъхнала.
	— Добре — бе отговорът.
	След това събра ключовете в единия край. Пъхнатият в червено пластмасово покритие наръчник лежеше под тях. Руснакът взе един от ключовете и затегна разхлабената гайка. Моренц извади книгата и я напъха под лекия си дъждобран, притискайки я с лявата си ръка към тялото. Руснакът върна гаечните ключове на мястото им и затвори кутията.
	— Трябва да тръгвам — каза тихо. — Дай ми десет минути, докато се измъкна. И покажи своята благодарност. Някой може да наблюдава.
	Той се изправи, махна с дясната си ръка и се запъти обратно към джипа. Не беше изключил двигателя и той продължаваше да боботи. Моренц се надигна и махна след него.
	— Благодаря — се провикна той. Джипът потегли обратно в посока към Ерфурт.
	Изведнъж Моренц почувства слабост. Искаше да се махне от там колкото може по-скоро. Нуждаеше се от глътка алкохол. По-късно щеше да съблече дъждобрана и да постави книгата в преградата под акумулатора. Точно сега, обаче, се нуждаеше от глътка алкохол. Стискайки книгата под мишница, той пусна предния капак, хвърли инструментите в багажника, затвори го и се качи в колата. Плоската бутилка се намираше в жабката. Извади я и отпи жадно. Пет минути по-късно, с подобрено самочувствие, той обърна колата и потегли към Йена. Бе забелязал друга отбивка оттатък града, точно преди пътят да се свърже с аутобана, водещ към границата. Смяташе да спре там и да прехвърли книгата.
	Катастрофата стана внезапно, не по негова вина. В предградието Щадтрода, на юг от Йена, един трабант изскочи ненадейно от страничен път, скрит от високите и грозни блокова на жилищния комплекс. Спря почти навреме, но рефлексите му бяха бавни. Мощното БМВ се вряза в задната част на малката кола.
	Моренц бе обхванат от паника. Не е ли капан? Дали шофьорът на трабанта не е човек на ЩАЗИ? Мъжът излезе от колата, погледна смачканата задница и се запъти побеснял към БМВ-то. Имаше изпито лице и зъл поглед.
	— Какво, по-дяволите, мислиш, че правиш? — закрещя той. — Проклети западняци, смятат, че могат да карат като луди…
	На ревера на якето му се виждаше малката кръгла значка на Германската единна социалистическа партия. Партиен член. Моренц притисна с лявата си ръка книгата, за да не падне, излезе и извади пачка източногермански марки. Около тях започнаха да се събират хора.
	— Вижте, съжалявам — каза той, — ще ви платя за щетите. Това трябва да е повече от достатъчно. Но аз наистина закъснявам много…
	Разгневеният източногерманец погледна към парите. Пачката наистина беше дебела.
	— Не е там работата — каза той, — трябваше да чакам четири години за тази кола.
	— Парите ще стигнат за ремонта — обади се някакъв мъж, който стоеше наблизо.
	— Не, изобщо няма да стигнат — отвърна пострадалият. — Ще трябва да се носи обратно в завода.
	Тълпата около тях наброяваше вече двадесет човека. Животът тече скучно в един индустриален жилищен комплекс. А новото БМВ си заслужаваше да се види. В този момент пристигна полицейската кола. Обичайна проверка, но Моренц започна да трепери. Един от полицаите огледа щетите.
	— Ще се оправи — каза той. — Не предпочитате ли да вземете парите?
	Шофьорът на трабанта започна да отстъпва.
	— Ами…
	Другият полицай се приближи до Моренц.
	— Документите, моля — нареди късо.
	Моренц използва дясната си ръка, за да извади паспорта. Ръката му трепереше. Полицаят погледна към ръката, помътнелите очи, необръснатата брада.
	— Вие сте пил — каза той. Подуши и потвърди съмненията си. — Идвате с нас, в участъка. Хайде, влизайте в колата…
	Той започна да бута Моренц към полицейската кола, чийто двигател все още работеше. Вратата на шофьора стоеше отворена. В този момент Бруно Моренц окончателно рухна. Той все още държеше книгата под мишницата си. В полицейския участък щяха да я намерят във всички случаи. Замахна яростно със свободната си ръка назад и удари полицая по лицето, събаряйки го на земята.
	След това скочи в патрулната кола, включи на скорост и потегли. Насочи се в погрешна посока — на север, обратно към Йена. Другият полицай, зашеметен, успя да даде четири изстрела с пистолета си. Три от тях пропуснаха целта. Патрулната кола свърна напосоки зад един ъгъл и изчезна. От резервоара, улучен с четвъртия куршум, изтичаше гориво.


>>	4.

	Двамата полицаи реагираха бавно, смаяни от случилото се. Нито подготовката, нито предишният им опит ги бяха приучили на такова гражданско неподчинение. Те бяха публично нападнати и унижени пред цяла тълпа от хора и се намираха вън от себе си от ярост. Размениха си доста крясъци, преди да решат какво да правят.
	Офицерът, който не бе пострадал, остави своя колега на местопроизшествието и се запъти към полицейския участък. Двамата не разполагаха с лични радиостанции, защото бяха свикнали да осъществяват връзка с управлението по радиостанцията в колата. Призивите към тълпата да им се помогне с домашен телефон, срещнаха отказ. Представителите на работническата класа не притежаваха телефони.
	Партийният член със смачкания трабант попита дали е свободен и бе арестуван незабавно от пострадалия полицай, който възприемаше всички наоколо като възможни участници в заговора.
	Неговият колега, който крачеше по пътя за Йена, забеляза един вартбург, махна му да спре с пистолета и му заповяда да го отведе право в полицейския участък, намиращ се в центъра на града. Една миля по-нататък те забелязаха полицейска кола, която идваше срещу тях. Полицаят във вартбурга замаха като обезумял на колегите си да спрат, след което им обясни какво се бе случило.
	С помощта на радиостанцията в полицейската кола се свързаха с преките си началници и обясниха естеството на извършените престъпления. Заповядаха им да докладват незабавно в полицейското управление. Междувременно, като подкрепление на мястото на катастрофата, бяха изпратени други полицейски коли.
	Разговорът с управлението бе регистриран в 12.35 часа. Той бе засечен високо в планините Харц, намиращи се от другата страна на границата, от британска подслушвателна станция с кодовото наименование Архимед.


	В един часа следобед доктор Лотар Херман вдигна телефона от своето бюро в Пулах и получи очакваното съобщение от балистичната лаборатория в съседната сграда. Лабораторията се намираше близо до арсенала и стрелбището и имаше практиката не само да отбелязва серийния номер на оръжието, което зачисляваха на някой оперативен работник, но и да стрелят два пъти от него в една изолирана стая, след което да приберат и да съхраняват куршумите.
	Техникът би предпочел да получи истинските куршуми, извадени от труповете в Кьолн, но трябваше да се примири с фотографиите. Цевите от един вид оръжие се различават значително една от друга. При изстрелването на куршум всяка цев оставя миниатюрни драскотини по него. Те са подобни на пръстовите отпечатъци. Техникът сравни драскотините по двата куршума, които все още пазеше от пистолета Валтер ППК, зачислен преди десет години, с тези от получените фотографии.
	— Пълно съвпадение? Разбирам. Благодаря ви — изрече доктор Херман. Той позвъни на секцията за пръстови отпечатъци — външното разузнаване съхраняваше пълен комплект отпечатъци от собствените си служители — получи същия отговор. Нищо друго не можеше да направи; трябваше да доложи за това на самия генерален директор.
	Последва една от най-трудните срещи в неговата кариера. Генералният директор държеше много на ефективността и имиджа на своята служба както в коридорите на властта в Бон, така и сред общността на западните разузнавателни служба. Новината, която Херман донесе, му подейства като удар с юмрук. Той пофлиртува малко с идеята да загубят куршумите-образци и отпечатъците на Моренц, но бързо се отказа. Рано или късно полицията щеше да залови Моренц и лабораторните техници щяха да бъдат призовани в съда — това би направило скандала още по-голям.
	Външноразузнавателната служба в Германия отговаря за своите действия само пред кабинета на канцлера. Генералният директор знаеше, че рано или късно ще трябва да докладва там новината за скандала. Тази мисъл не му харесваше.
	— Намерете го — заповяда той на Херман. — Намерете го бързо и вземете обратно онези касети.
	Когато Херман се обърна, за да излезе, генералният директор, който говореше свободно английски, добави още една забележка:
	— Доктор Херман, англичаните използват един израз, който искам да ви препоръчам. _Не го убивай, но не е нужно излишно да се мъчиш да го оставиш жив._
	Той каза римувания цитат на английски. Доктор Херман разбра неговия смисъл, но бе озадачен от думата _излишно._ В своята канцелария той провери в речника и реши, че _излишно_ е вероятно най-добрият превод. Не бе получавал по-явен намек в цялата си кариера като офицер от разузнаването. Свърза се с централния регистър към отдел „Личен състав“.
	— Изпратете ми биографичните данни на един от нашите служители, Бруно Моренц — заповяда той.


	В два часа Сам Маккрийди се намираше все още на хълма, където бяха пристигнали с Джонсън в седем сутринта. Той подозираше, че първата среща край Ваймар се е провалила, но нищо не се знаеше със сигурност: Моренц можеше да пристигне на зазоряване. Но той не се появи. Маккрийди отново разчете наум неговото време: среща в дванадесет часа, потегляне в дванадесет и десет, час и четиридесет и пет минути път — всеки момент Моренц трябваше да се появи. Той насочи отново бинокъла към далечината оттатък границата.
	Джонсън четеше някакъв местен вестник, купен от франкенвалдската сервизна станция, когато телефонът тихо иззвъня. Той вдигна слушалката и след малко я подаде на Маккрийди.
	— Правителствените комуникационни служби — докладва късо, — искат да говорят с теб.
	Някакъв приятел на Маккрийди се обаждаше от Челтнъм.
	— Виж, Сам — каза гласът, — мисля, че знам къде се намираш. Интензивността на радиосъобщенията в близост до теб изведнъж нарасна. Препоръчвам ти да се свържеш с Архимед. Те имат по-добри възможности от нас.
	Линията прекъсна.
	— Свържи ме с Архимед — каза Маккрийди на Джонсън. — С дежурния офицер от източногерманската секция.
	Джонсън започна да набира телефона.
	В средата на петдесетте години британското правителство, действайки чрез британската армия на Рейн, закупи един порутен стар замък, намиращ се високо в планините Харц, недалеч от живописното историческо градче Гослар. Харц представляват верига от гористи планински възвишения, през които се извива източногерманската граница — понякога по склона на някой хълм, понякога край някое скалисто дефиле. Това бе предпочитаното място, където потенциалните източногермански бегълци опитваха своя късмет.
	Шлос Льовенщайн бе възстановен от британците привидно като място, предназначено за база на военни оркестри — една уловка, поддържана от непрестанните звуци на репетиращи музиканти, които се разнасяха от замъка с помощта на магнетофони и усилватели. Но при ремонта на покрива инженерите от Челтнъм монтираха няколко доста сложни антени, които бяха подобрявани технологично с годините. Въпреки че канеха в замъка от време на време местните германски големци на истински концерти, изнасяни от повикани за случая военни състави, Льовенщайн представляваше в действителност филиал на Челтнъм с кодово име Архимед. Оттук се подслушваха безкрайните разговори на източногерманците и руснаците по радиоефира оттатък границата. Мястото бе идеално за тази цел — височината даваше възможност за безукорно получаване на сигналите.
	— Да, ние току-що говорихме с Челтнъм — каза дежурният офицер, когато Маккрийди се представи. — Казаха, че може да се обърнете направо към нас.
	Когато затвори телефона след краткия разговор, Маккрийди беше пребледнял.
	— Полицията в Йена е побесняла — обясни той на Джонсън. — Несъмнено вън от Йена е станала някаква катастрофа. В южната част. Западногерманска кола, чиито отличителни белези не са съобщили, се е сблъскала с един трабант. Западногерманецът е ударил един от полицаите, които са проверявали инцидента, и е избягал с патрулната кола. Разбира се, това може да не е нашият човек.
	Джонсън отзивчиво поклати с глава, но и той не вярваше на това предположение повече от Маккрийди.
	— Какво ще правим сега? — попита той.
	Маккрийди седна на задния капак на рейндж роувъра, стиснал с ръце главата си.
	— Ще чакаме — каза. — Нищо друго не можем да направим. Архимед ще ни се обади, ако научи нещо повече.


	В същото време черното БМВ беше откарано в двора на полицейското управление в Йена. Никой не мислеше за отпечатъци от пръстите — знаеха кого търсеха да арестуват. Полицаят със счупения нос даваше подробни показания заедно със своя колега. Шофьорът на трабанта беше разпитан, подобно на цяла дузина свидетели на случая.
	На бюрото на районния полицейски началник лежеше паспортът на името на Ханс Граубер, изтърван на пътя от нападнатия полицай. Други детективи ровеха из вещите и документите в коженото куфарче и чантата. Доведоха за разпит директора по продажбите в чужбина на „Цайс“, който заяви, че никога не е чувал за Ханс Граубер, независимо, че в миналото е поддържал делови отношения с БКИ във Вюрцбург. Когато му показаха препоръчителните писма с неговия подпис, той отрече подписът да е негов, независимо от приликата. Неговият кошмар тепърва започваше.
	Тъй като паспортът беше западногермански, началникът на полицията се обади по установения ред на местния филиал на ЩАЗИ. След десет минути те му позвъниха:

	_Колата да се пренесе с автовлекач до главния гараж на Ерфурт, разпоредиха безапелационно. Престанете да я пипате и да оставяте отпечатъци от пръсти по нея. Искаме също да получим всички вещи, взети от колата, както и копия от изявленията на всички свидетели. Незабавно._

	Полковникът от полицията знаеше с кого си има работа. Когато ЩАЗИ заповядваше, той трябваше да се подчини.
	Черното БМВ пристигна в главния гараж на ЩАЗИ в Ерфурт на ремарке и механиците на тайната полиция започнаха работа.
	Полицейският началник трябваше да признае, че хората от ЩАЗИ имаха право. Постъпката на западногерманеца беше нелогична. Вместо да плати солидна глоба за шофиране в пияно състояние, сега го заплашваха дълги години затвор. _Защо_ бе избягал? Във всеки случай, каквото и да искаха да правят с колата, неговата работа бе да го залови. Той заповяда на всички полицейски коли и патрулиращи двойки в града да си отварят очите за Граубер и откраднатата кола. Описанието достигна по радиото до всички участъци — на север от Йена до Аполда и на запад до Ваймар. Полицията не се обърна чрез пресата за помощ от гражданството. Обществената помощ за полицията е рядък лукс в една полицейска държава. Но интензивните радиосъобщения бяха засечени от Архимед.


	В четири часа следобед доктор Херман се обади в Кьолн на Дитер Ауст. Той не му съобщи резултата от лабораторните тестове, нито какво бе получил предишната вечер от Йохан Принц. Не беше нужно Ауст да знае всичко това.
	— Искам да говорите лично с фрау Моренц — каза той. — Изпратихте ли жена от службата при нея? Добре, задръжте я там. Ако полицията се появи, за да разпита фрау Моренц, не им създавайте пречки, но ме уведомете. Опитайте се да измъкнете от нея някаква следа къде би могъл да отиде — някоя ваканционно селище, апартамента на някое момиче, при роднини — всичко, което може да помогне. Използвайте наличните хора, за да проучат всяка насока, която тя може да ви даде. Докладвайте ми всякакви резултати.
	— Той няма никакви роднини в Германия — започна в отговор Ауст, който също бе проучвал досието на Моренц, — освен съпругата си, сина и дъщерята. Мисля, че дъщеря му е хипи; живее незаконно в Дюселдорф. Ще трябва да я посетя, в случай че се наложи.
	— Направете го — нареди Херман и затвори телефона.
	Въз основа на един факт, който забеляза в досието на Моренц, той изпрати за незабавна проверка кодиран сигнал до Волфганг Фитцау, агент на външното разузнаване в състава на германското посолство в Лондон.


	В пет часа телефонът, намиращ се в рейндж роувъра, звънна. Маккрийди вдигна слушалката. Мислеше, че е Лондон или Архимед. Гласът, който чу, бе тънък, тенекиен, като че ли този, който говореше, се задушаваше.
	— Сам, това ти ли си, Сам?
	Маккрийди настръхна.
	— Да — отвърна отсечено, — аз съм.
	— Съжалявам, Сам. Ужасно съжалявам. Всичко обърках…
	— Добре ли си? — каза настойчиво Маккрийди. Моренц прахосваше ценни секунди.
	— Провалих се, Сам. С мене всичко е свършено. Нямах намерение да я убивам. Обичах я, Сам. Обичах я…
	Маккрийди хлопна слушалката, прекъсвайки връзката. Никой не можеше да проведе телефонен разговор със западна държава от източногерманска телефонна кабина. Всички контакти бяха забранени от източногерманците. Но СИС държеше една безопасна квартира в района на Лайпциг, обитавана от местен агент, който работеше за Лондон. Сигналът при набиране на този телефонен номер от Източна Германия преминаваше през специална апаратура, която го излъчваше към сателит и оттам се препредаваше обратно на Запад. Но разговорите не можеха да продължат повече от четири секунди, за да не бъде засечен източникът на сигнала и открито неговото местонахождение. Празните приказки на Моренц продължиха девет секунди. Въпреки че Маккрийди не знаеше това, подслушвателната станция на ЩАЗИ успя да засече сигнала в района на Лайпциг, когато връзката бе прекъсната. Още шест секунди и те щяха да стигнат до тайната квартира и нейния обитател. Моренц знаеше, че трябва да използва телефона само в краен случай и да говори съвсем кратко.
	— Той е рухнал — подхвърли Джонсън, — загубил е самообладание.
	— За Бога, той плачеше като дете — изрече Маккрийди.
	— Изпаднал е в пълна нервна криза. Каза ми нещо, което не разбирам. Какво по дяволите означаваше това _нямах намерение да я убивам?_
	Джонсън се замисли.
	— Той е от Кьолн, нали?
	— Знаеш, че е оттам.
	В действителност Джонсън не го знаеше. Известно му бе единствено, че взе Маккрийди от хотел „Холидей ин“, намиращ се до кьолнското летище. Той никога не беше виждал Полтъргайст. Нямаше нужда. Взе местния вестник и посочи един от двата главни материала на първа страница. Беше препечатка на статията на Гюнтер Браун от неговия кьолнски вестник. Заглавието, написано с големи букви, гласеше: ПРОСТИТУТКА И СВОДНИК УБИТИ В ЛЮБОВНО ГНЕЗДО. Маккрийди я прочете, остави обратно вестника и се загледа на север.
	— О, Бруно, бедни приятелю, какво по дяволите си направил?
	Пет минути по-късно се обади Архимед.
	— Чухме това — каза дежурният офицер, — а също, предполагам, и всички останали. Съжалявам, той се е провалил, нали?
	— Какви са последните новини? — попита Сам.
	— Използват името Ханс Граубер — каза Архимед, — претърсват навсякъде в Южна Тюрингия. Употреба на алкохол, физическо насилие и кражба на полицейска кола. Колата, която е карал, е черно БМВ, нали? Пренесли са я в главния гараж на ЩАЗИ в Ерфурт. Изглежда всички останали негови вещи са конфискувани и предадени на ЩАЗИ.
	— Точно по кое време е станала катастрофата? — попита Сам.
	Дежурният офицер се посъветва с някого.
	— Първото обаждане до полицията в Йена е дошло от минаваща патрулна кола. Докладвал е полицаят, който не е бил нападнат. Използвал е фразата преди пет минути. Записано е в 12.35.
	— Благодаря ви — каза Маккрийди.


	В осем часа в ерфуртския гараж един от механиците откри кухината под акумулатора. Други трима механици около него се трудеха над това, което бе останало от БМВ-то. Неговите седалки и тапицерия бяха нахвърляни по земята, колелата бяха измъкнати, а гумите обърнати с вътрешностите навън. Оставаше само шасито и именно там бе открита кухината. Механикът се обади на един мъж в цивилни дрехи, майор от ЩАЗИ. Двамата огледаха кухината и майорът кимна с глава.
	— Шпионска кола — установи той.
	Работата продължи, въпреки че нямаше вече много за търсене. Майорът се качи на горния етаж, откъдето се обади до управлението на Държавна сигурност в Източен Берлин. Свързаха го с Втори отдел, занимаващ се с контрашпионажа. Там случая пое самият директор на отдела, полковник Ото Вос. Той заповяда всичко, свързано със случая, да се пренесе в Източен Берлин. Всеки, който е виждал БМВ-то или неговия собственик, откакто са влезли в страната, започвайки с граничарите, да бъде доведен и разпитан подробно. Това по-късно щеше да включи персонала на хотел „Черната мечка“, патрулиращите, които бяха разглеждали черното БМВ, карайки успоредно с него по аутобана, двамата полицаи, които със своята намеса провалиха първата среща, и онези, чиято патрулна кола бе открадната.
	Последната заповед на Вос бе свързана с прекратяването на всякакво споменаване на случая по радиостанции или незащитени телефонни линии. След като свърши тази работа, Вос се свърза по вътрешния телефон с Шести отдел „Гранични пунктове и летища“.


	В десет часа вечерта Архимед телефонира за последен път на Маккрийди.
	— Страхувам се, че всичко свърши — осведоми дежурният офицер. — Не, още не са го хванали, но ще го сторят. Изглежда, че са открили нещо в ерфуртския гараж. Интензивни радиосъобщения се предават кодирани между Ерфурт и Източен Берлин. Прекъснати са всякакви свободни разговори по радиоефира. А и всички гранични пунктове са в пълна готовност — броят на граничарите е удвоен, прожекторите по граничната полоса работят извънредно. Съжалявам.
	Дори от хълма, където се намираше, Маккрийди можеше да види, че през последния час светещите фарове на колите, идващи от Източна Германия, ставаха все по-малко и по-раздалечени един от друг. Сигурно ги задържаха с часове под прожекторите, докато претърсваха всяка кола и камион така, че и мишка да не може да се скрие.
	В десет и половина се обади Тимъти Едуардс.
	— Виж, всички съжаляваме, но случаят приключи — каза той. — Трябва да се върнеш в Лондон веднага, Сам.
	— Все още не са го заловили, трябва да остана тук. Мога да помогна с нещо. Още нищо не е свършило.
	— Като изключим суматохата, мисля, че свърши — настоя Едуардс. — Тук има неща, които трябва да обсъдим. Провалът на операцията едва ли ще остане на последно място. Нашите американски братовчеди не изглеждат никак радостни. Моля те, вземи първия самолет от Мюнхен или от Франкфурт, който от тях е първи за деня.
	Оказа се, че е от Франкфурт. Джонсън откара в късната вечер Маккрийди до летището, след това въпреки своята умора потегли с рейндж роувъра и апаратурата обратно към Бон. Маккрийди открадна няколко часа сън в хотела на летището и взе първия полет за Хийтроу на следващия ден, приземявайки се, като се има предвид часовата разлика, малко след осем часа. Денис Гоунт го посрещна и отведе с колата право в Сенчъри Хаус. Той прочете папката с подслушаните разговори в колата.


	Майор Людмила Ванавская се събуди рано сутринта в четвъртък и поради липса на гимнастическа зала направи физическите си упражнения в собствената си стая, намираща се в сградата на КГБ. Тя знаеше, че полетът за Москва е предвиден за обедните часове, но възнамеряваше да се отбие в управлението на КГБ за последна проверка на маршрута на човека, когото следеше.
	Знаеше, че той се е върнал с конвой от Ерфурт в Потсдам предишната вечер и е прекарал там нощта в офицерските жилища. И двамата трябваше да летят с един и същи самолет от Потсдам за Москва. Той щеше да седне на някое от предните места, запазени за привилегированите. Тя се представяше като скромна стенографка от огромното съветско посолство, намиращо се на Унтер ден Линден — истинският център на властта в Източна Германия. Той едва ли щеше да я забележи, но когато навлязат в съветското въздушно пространство, щяха да го поставят отново под наблюдение.
	В осем часа тя влезе в щабквартирата на КГБ, отстояща на половин миля от посолството, и се отправи към комуникационната служба. Оттам можеха да се обадят до Потсдам и да потвърдят, че времето за полета остава непроменено. Докато чакаше отговора, си поръча кафе и сподели компанията на един твърде изморен млад офицер, който често се прозяваше.
	— Будували сте цяла нощ? — попита тя.
	— Да. Нощна смяна. Швабите бяха като побъркани през цялото време.
	— Защо? — попита.
	— Заловили са една западногерманска кола и са намерили тайник в нея. Смятат, че е използван от някой от техните агенти.
	— Тук, в Берлин?
	— Не, на юг, в Йена.
	— Къде се намира Йена… по-точно?
	— Виж, скъпа, моята смяна свърши. Отивам да поспя.
	Офицерът се държеше фамилиарно с Ванавская, защото тя носеше цивилни дрехи. Тя се усмихна мило, отвори дамската чантичка и извади червената служебна карта. Лейтенантът спря да се прозява и пребледня. Званието майор от Трето управление му подейства като студен душ. Стана и й показа града на картата, окачена на една от стените в дъното на лавката. Тя го освободи и остана да гледа маршрута. Цвикау, Гера, Йена, Ваймар, Ерфурт… всички на една линия, следвана от конвоя на човека, когото преследваше. Вчера… Ерфурт. А Йена е на четиринадесет мили по-нататък. Близо, дяволски близо.
	Десет минути по-късно един съветски майор й докладваше накратко случая, по който работеха източногерманците.
	— Сигурно са го предали на техния Втори отдел — предположи той. — Това е полковник Вос. Ото Вос. Той трябва да е поел делото.
	Тя използва служебния телефон, свърза се с някакъв служител от Втори отдел и уговори среща с полковник Вос в щабквартирата на ЩАЗИ в десет часа.


	В десет часа лондонско време Маккрийди зае мястото си на масата в съвещателната зала, намираща се един етаж под канцеларията на шефа в Сенчъри Хаус. Клаудия Стюарт седеше срещу него с обидено изражение. Крис Епълярд, който бе пристигнал в Лондон, за да съпроводи лично ценния документ обратно до Ленгли, пушеше и гледаше тавана. Позата му издаваше неговото отношение към случая: това е ваша работа, на англичаните. Вие проведохте операцията, вие доведохте нещата до този край. Тимъти Едуардс, подобно на арбитър, зае председателското място. В дневния ред имаше само една негласно определена точка: оценка на щетите. Възможното ограничаване на тези щети можеше да се дискутира по-късно. Никой не се нуждаеше от информация по случая; те бяха прочели папката с подслушваните разговори и докладите за ситуацията, в която се намираха.
	— Нека да започнем — каза Едуардс. — Оказа се, че твоят човек Полтъргайст е отстранен от играта и е провалил мисията. Нека да видим дали не можем да спасим нещо в тази бъркотия…
	— Защо, по дяволите, го изпрати, Сам? — попита ядосана Клаудия.
	— Знаете защо. Защото искахте да се свърши тази работа — каза Маккрийди. — Защото не можехте да я свършите сами. Защото трябваше да я претупаме. Защото ми забраниха да отида сам. Защото Панкратин настояваше да се срещне с мене. Защото Полтъргайст беше единствения приемлив заместник. Защото той се съгласи да отиде.
	— Сега обаче се изяснява — провлачи Епълярд, — че той е убил своята приятелка проститутка и е бил накрая на силите си. Нищо ли не забеляза?
	— Не. Той се държеше нервно, но контролираше себе си. Нормално е да си нервен преди такава операция. Нищо не ми каза за своя проблем, а аз не съм ясновидец.
	— Най-лошото нещо е — намеси се Клаудия, — че той се е срещнал с Панкратин. Когато ЩАЗИ го залови и започне да го обработва, ще проговори. Ще хванат Панкратин и само Господ знае колко още вреди ще ни донесе неговият разпит в Лубянка.
	— Къде се намира сега Панкратин? — попита Едуардс.
	— Според неговото разписание, в този момент трябва да се качва на самолета, отлитащ от Потсдам за Москва.
	— Не можете ли да се доберете до него и да го предупредите?
	— Не, по дяволите. Когато се приземи, той ще излезе в седмичен отпуск. С приятели от армията някъде в провинцията. Не можем да го предупредим с нашия код за спешни случаи, докато не се върне обратно в Москва… ако въобще се върне.
	— А какво е станало с плана за военните операции на руснаците? — попита Едуардс.
	— Мисля, че Полтъргайст го е получил — каза Маккрийди.
	Той привлече тяхното внимание. Епълярд спря да пуши.
	— Защо?
	— Разчетът на времето — отвърна Маккрийди. — Срещата беше в дванадесет. Да приемем, че е напуснал отбивката в дванадесет и двадесет. Катастрофата е станала в дванадесет и половина. Десет минути или пет мили по-нататък от другата страна на Йена. Мисля, че ако беше скрил книгата в тайника под акумулатора, дори в неговото положение, той щеше да съобрази да приеме наказанието за шофиране в нетрезво състояние, да прекара нощта в ареста и да плати глобата. Едва ли полицията щеше да претърсва щателно колата.
	Ако книгата се е намирала в колата, мисля, че някакъв намек за повишеното настроение на полицията щеше да си пробие път в засечените радиосъобщения. Щяха да се свържат с ЩАЗИ след десет минути, а не след два часа. Мисля, че я е носил със себе си, може би пъхната под якето. Ето защо не е можел да отида в полицейския участък. За да му вземат проба от кръвта, там щяха да го накарат да съблече якето. Затова е предпочел да избяга.
	За няколко минути настъпи тишина.
	— Всичко пада на гърба на Полтъргайст — каза Едуардс. Въпреки че те знаеха сега истинското име на агента, предпочитаха да използват кодовото му наименование. — Той трябва да се намира някъде. Къде би могъл да отиде? Има ли приятели там наблизо? Конспиративна квартира? Място, където да може да се скрие?
	Маккрийди поклати глава.
	— Има една конспиративна квартира в Източен Берлин. Той я знае от старите времена. Опитах да се свържа, но никой не се обади. На юг той не познава никой. Никога дори не е бил там.
	— Дали не може да се скрие в горите? — попита Клаудия.
	— Районът не е такъв. Не прилича на Харц с нейните гъсти гори. Открита хълмиста селскостопанска област, градове, села, ферми…
	— Значи няма скривалище за един беглец на средна възраст, който е загубил своето самообладание — отбеляза Епълярд.
	— В такъв случай сме го загубили — въздъхна Клаудия. — Него, книгата и Панкратин. Всичко.
	— Така изглежда — кимна Едуардс. — Народната полиция ще използва своята тактика на свиване на обръча. Ще блокират всички пътища. Страхувам се, че, без убежище, ще го заловят до обяд.
	Срещата завърши с това мрачно заключение. Когато американците си отидоха, Едуардс задържа Маккрийди на вратата.
	— Сам, знам, че е безнадеждно, но ще продължиш да се занимаваш със случая, нали? Помолих Челтнъм, източногерманската секция, да удвоят усилията си и да те уведомят веднага, когато чуят нещо. Когато заловят Полтъргайст, а те ще го направят, искам незабавно да ме информираш. Бог знае как ще успеем да успокоим нашите братовчеди.
	В своята канцелария Маккрийди се хвърли на стола си, обхванат от дълбоко униние. Той сне слушалката от вилката и се загледа в стената.
	Ако си падаше по алкохола, щеше да посегне към бутилката. Ако не бе отказал преди години цигарите, щеше да потърси някой пакет.
	Беше се провалил и знаеше това. Въпреки натиска, който му оказаха, той бе този, който взе грешното решение да изпрати Моренц.
	Не успя да получи ценния документ, вероятно бе провалил и Панкратин. Би се учудил, ако знаеше, че той е единственият човек в това учреждение, който не приема тези загуби за най-важните.
	Най-лошото за него бе, че изпрати един приятел на сигурна смърт, защото не успя да забележи предупредителните сигнали, които сега, твърде късно, бяха толкова ясни. Въпреки своето състояние, Моренц бе отишъл само за да не разочарова своя приятел Сам Маккрийди.
	Измамника знаеше, че в останалите дни от своя живот щеше да вижда в малките часове, когато сънят не иска да идва, измъченото лице на Бруно Моренц в онази хотелска стая…
	Опита се да прогони мисълта за своята вина и да насочи вниманието си към проблема какво става с един човек, когато претърпи пълно нервно разстройство. Никога не бе виждал подобен случай. Как би изглеждал сега Бруно Моренц? Как ще реагира на ситуацията? Логично? Като луд? Помоли да го свържат с психиатъра, който консултираше службата. Откри Алън Кар в неговия апартамент на Уймпоул стрийт. Доктор Кар заяви, че е зает цялата сутрин, но ще се радва да обядва с Маккрийди и да му даде консултация на място. Маккрийди определи срещата за един часа в хотел „Монткалм“.


	Точно в десет часа майор Людмила Ванавская влезе през главния вход на щабквартирата на ЩАЗИ на Норманенщрасе 22 и бе насочена към четвъртия етаж, заеман от Втори отдел. Полковник Вос я очакваше. Той я съпроводи до своята канцелария и я покани да седне на стола срещу неговото бюро. След това зае мястото си и поръча кафе. Когато сервитьорът излезе, той попита любезно:
	— Какво мога да направя за вас, другарю майор?
	Учудваше се за причината на посещението в този изключително натоварен за него ден. Молбата бе дошла от командващия щаба на КГБ генерал, а полковник Вос Много добре знаеше кой в действителност заповядва в Германската демократична република.
	— Вие се занимавате с един случай в района на Йена — започна Ванавская. — Западногермански агент, който е избягал след катастрофа и е изоставил своята кола. Може ли да ме запознаете подробно с разследването?
	Вос обясни детайлно случая.
	— Да предположим — каза Ванавская, когато той завърши, — че този агент, Граубер, е дошъл, за да вземе или предаде нещо… Намерихте ли някакъв материал, който е скрил или е имал намерение да извади от тайника?
	— Не, нищо. Всичките документи са му служили за прикритие. Тайникът беше празен. Ако е криел нещо вътре, той го е предал преди инцидента.
	— Или се е намирало в него.
	— Да, възможно е. Ще разберем това, когато го разпитаме. Мога ли да зная коя е причината за вашия интерес към това дело?
	Ванавская подбра внимателно своите думи.
	— Съществува вероятност, може би съвсем малка, един случай, върху който работя, да има допирни точки с вашия.
	Запазвайки безразличното изражение на лицето си, Ото Вос с нищо не показа своето любопитство. Значи тази хубава рускиня подозираше, че западногерманецът е дошъл на изток, за да се свърже с _руски,_ а не с източногермански предател. Интересно.
	— Имате ли някакво предположение, полковник, дали Граубер е дошъл, за да осъществи личен контакт или просто да остави нещо в някой тайник?
	— Допускаме, че е трябвало да осъществи лична среща — каза Вос. — Въпреки че катастрофата стана вчера в дванадесет и половина, той е минал границата в единадесет часа във вторник. Ако е трябвало просто да остави или вземе някакъв пакет от тайник, това не му би отнело повече от двадесет и четири часа. Можел е да го направи още във вторник. В действителност във вторник той е пренощувал в хотел „Черната мечка“ в Йена. Сигурни сме, че е дошъл за лична среща.
	Сърцето на Ванавская ликуваше. Лична среща, някъде в района Йена — Ваймар, вероятно край пътя, по който се движеше почти в същото време нейният човек. Това си бил _ти,_ с когото е трябвало да се срещне, _ти_ кучи сине.
	— Идентифицирахте ли Граубер? — попита тя. — Това сигурно не е неговото истинско име.
	Прикривайки своя триумф, Вос отвори една папка и й подаде нарисувания образ на западногерманеца. Той бе направен по впечатленията на двамата полицаи от Йена, на двамата патрулни, които помогнаха на Граубер да затегне гайката западно от Ваймар, и персонала на „Черната мечка“. Без да каже нито дума, Вос й подаде и една голяма фотография. Рисунката и фотографията бяха идентични.
	— Неговото име е Моренц — каза Вос. — Бруно Моренц. Офицер на редовна служба към западногерманското външно разузнаване, работещ в Кьолн.
	Ванавская остана изненадана. Излиза, че това е западногерманска операция. Винаги бе подозирала, че нейният човек работи за ЦРУ или за англичаните.
	— Не сте ли го заловили още?
	— Не, другарю майор. Трябва да призная, че съм изненадан от това забавяне. Но ще го пипнем. Полицейската кола бе намерена изоставена, късно предната вечер. В докладите се съобщава, че резервоарът й е улучен от куршум. Трябва да е бягал с нея не повече от десет до петнадесет минути, след като я е откраднал. Намерили са я тук, близо до Аполда, точно на север от Йена. В момента нашият човек се придвижва пеша; имаме пълното му описание — висок, плещест, с посивяла коса, облечен в омачкан дъждобран. Той е без документи, с рейнски акцент, физически не е в добра форма. Ще изпъква като възпален палец.
	— Искам да присъствам на разпита — каза Ванавская. Тя не се гнусеше от разпитите. Имаше опит с тях.
	— Ако това е официално искане на КГБ, аз, разбира се, ще се подчиня.
	— Ще бъде — каза Ванавская.
	— Тогава стойте наблизо, другарю майор. Вероятно ще го заловим до обяд.
	Майор Ванавская се върна в сградата на КГБ, отмени своя полет от Потсдам и се свърза по защитената линия с генерал Шаляпин. Той даде своето съгласие.
	В дванадесет часа по обяд транспортен самолет „Антонов 32“ на Съветските военновъздушни сили отлетя от летището в Потсдам за Москва. На борда се намираха генерал Панкратин и други старши офицери от армията и военновъздушните сили. По-задните места бяха заети от няколко младши офицери, придружаващи чувалите с пощата. Облечената в тъмен костюм секретарка от посолството липсваше от тяхната компания по обратния път за родината.


	— Той ще се намира — каза доктор Кар след ордьовъра от пъпеш и авокадо — в състояние, което наричаме дисоциация на личността или бягство от действителността.
	Той изслуша внимателно описанието, което Маккрийди направи на един безименен мъж, претърпял пълно нервно разстройство. Не попита нищо относно задачата, която този мъж е изпълнявал, нито къде го е сполетяло това нещастие. Вдигнаха от масата празните чинии и на тяхно място сервираха обезкостена писия.
	— Може ли да обясните по-подробно? — помоли Маккрийди.
	— Бягството от действителността — погледна го спокойно доктор Кар — е един от класическите симптоми на този синдром. Той вече може да е показвал признаци на самозаблуда, преди да рухне окончателно.
	Интересно как, помисли си Маккрийди. Заблуждавайки се, че очарователната проститутка действително се е влюбила в него или, че може да се измъкне, след като е направил двойно убийство.
	— Разбира се — продължи доктор Кар, набучвайки на вилицата едно парче от крехкото месо, — това е бягство преди всичко от грубата, неприятна действителност. Мисля, че вашият човек изглежда твърде зле в този момент.
	— Какво всъщност ще предприеме? — попита Маккрийди. — Къде ще отиде?
	— Ще опита да намери някое убежище, някъде, където ще се чувства в безопасност, където няма да има проблеми и хората ще го оставят на мира. Той дори може да започне да се държи като малко дете. Имах веднъж един сломен от проблеми пациент, който се уедини в своята стая, сви се като ембрион в леглото, пъхна палеца в устата си и остана така. Никога няма да излезе от това положение. Нали разбирате, отново се превръщаш в дете. Безопасност, сигурност. Никакви проблеми. Между другото, писията е великолепна. Да, още малко вино, ако обичате… Благодаря.
	Което не е съвсем зле, помисли си Маккрийди, но Бруно Моренц няма убежище, в което може да избяга. Роден и израснал в Хамбург, живял в Берлин, Мюнхен и Кьолн, за него районите на Йена или Ваймар бяха напълно непознати. Той наля още вино и попита:
	— Да предположим, че не съществува убежище, към което да се насочи?
	— Тогава, страхувам се, той просто ще обикаля объркан, без да е в състояние да си помогне. От собствен опит мога да кажа, че ако има определено място, което знае, той ще действа разумно и ще се опита да се добере до него. В противен случай… — докторът сви рамене — той ще бъде заловен. Вероятно вече са го намерили. Ако не, това ще стане най-късно до вечерта.


	Но безплодните усилия в тази насока продължаваха. С всеки изминал част яростта и чувството на безсилие на полковник Вос нарастваха. Повече от двадесет и четири часа на всеки уличен ъгъл стояха полицаи и цивилни детективи, всички пътища в района Аполда — Йена — Ваймар бяха блокирани, а големият, тромав, болен, объркан и заблуден западногерманец сякаш се беше изпарил.
	Вос кръстосва канцеларията си цяла нощ. Ванавская седеше на ръба на походното легло в едно от помещенията на КГБ. Дежурните в замъка Льовенщайн и в Челтнъм седяха надвесени над радиоприемниците. Всички превозни средства по пътищата на Южна Тюрингия бяха спирани за проверка. Маккрийди пиеше кафе след кафе в своя офис в Сенчъри Хаус.
	И… нищо.
	Бруно Моренц беше изчезнал.


>>	5.

	Майор Ванавская не можа да заспи. Опита се, но остана да лежи будна в тъмнината, чудейки се как за Бога източногерманците, прочути с ефикасния си контрол над собственото население, можеха да изпуснат човек като Моренц в един толкова малък участък. Дали не се е измъкнал, взимайки кола на автостоп? Или може би е откраднал някое колело? Не се ли свиваше все още в някой ров? Какво, по дяволите, правеше полицията?
	До три часа сутринта тя се убеди, че нещо липсваше, някакъв дребен факт в мистерията как един полулуд беглец можеше да остане неразкрит в една област, гъмжаща от полицаи.
	В четири часа тя стана и се върна в управлението на КГБ, внасяйки смут сред нощната смяна със своето искане да я свържат с щабквартирата на ЩАЗИ. До този момент полковник Вос не бе напускал своята канцелария. Разговорът, който тя проведе с него, бе кратък.
	— Онази снимка на Моренц — каза тя, — скоро ли е правена?
	— Преди около година — отвърна Вос озадачен.
	— Откъде я получихте?
	— От ХВА — обясни Вос. Ванавская му благодари и затвори телефона.
	Разбира се, _ХВА_ — ръката на източногерманското външно разузнаване, което по очевидни езикови причини се бе специализирало в изграждане на свои мрежи от шпиони в Западна Германия. Негов шеф беше легендарният Маркус Волф. Дори КГБ, известно със своята надменност спрямо сателитните разузнавателни служби, изпитваше уважение към него. Маркус, _Миша_ Волф бе нанесъл няколко блестящи удари назападногерманците, най-известен от които бе вербуването на личния секретар на канцлера Бранд.
	Тя събуди по телефона местния шеф на Трето управление и отправи своята молба, цитирайки името на генерал Шаляпин. Това свърши работа. Полковникът смотолеви, че ще види какво може да направи. Той звънна обратно след половин час.
	— Изглежда генерал Волф е ранобудник, — каза, — определи ти среща в неговия офис в шест часа.


	В пет сутринта отделът по криптография към комуникационните служби в Челтнъм завърши дешифрирането на последните материали с подслушани разговори, натрупани през предишните двадесет и четири часа. Вече в разбираема форма, те щяха да бъдат предадени по сигурни подземни линии на няколко получатели — част от тях на СИС в Сенчъри Хаус, други на MI–5 на Кързън стрийт, трети на министерството на отбраната в Уайтхол. Повечето от тях щяха да бъдат размножени при предполагаем интерес от страна на двете или дори на трите служби. Спешните разузнавателни донесения се изпращаха незабавно, но малките часове сутринта бяха добро време за предаване на по-маловажните материали до Лондон: линиите не бяха така заети.
	Сред засечените сигнали имаше един, изпратен в сряда вечерта от Пулах до техния служител в западногерманското посолство. Без съмнение Германия е един ценен и уважаван съюзник на Британия. Нямаше нищо осъдително в подслушването и дешифрирането на едно поверително съобщение от съюзническа държава до нейното посолство в Лондон. Кодът на германците бе изнесен безшумно преди известно време. Нищо оскърбително, просто такъв е установеният ред. Предадоха това специално съобщение на MI–5 и на отдела за НАТО в Сенчъри Хаус, който се занимаваше с връзките със съюзническите разузнавателни служби с изключение на ЦРУ, за което имаше друг отдел.
	Именно шефът на отдела за НАТО привлече първи вниманието на Едуардс към неудобното положение, което би създал Маккрийди с използването на офицер от германското разузнаване като свой личен агент. Независимо от това, той продължи да поддържа приятелски отношения с Маккрийди. Когато видя съобщението в десет сутринта, реши да запознае с него своя приятел Сам. Просто за всеки случай… Не успя обаче да намери време до обяд.


	В шест часа майор Ванавская бе въведена в канцеларията на Маркус Волф, два етажа над тази на полковник Вос. Източногерманският майстор на шпионажа мразеше униформите и носеше добре скроен тъмен костюм. Предпочиташе да пие чай пред кафе и притежаваше смес с отлично качество, изпратена за него от Фортнъм и Мейсън, Лондон. Той предложи от него на Ванавская.
	— Другарю генерал, интересува ме онази снимка на Бруно Моренц. Получили са я от вас.
	Миша Волф я наблюдаваше втренчено над ръба на чашата. Ако той имаше свои източници на информация в западногерманските служби, едва ли щеше да ги разкрие пред тази непозната.
	— Имате ли възможност да вземете копие от личното досие на Моренц? — попита тя.
	Маркус Волф се замисли над въпроса.
	— За какво ви трябва? — попита тихо.
	Тя обясни подробно случая, нарушавайки служебната тайна.
	— Знам, че е само съмнение — завърши. — Нищо конкретно. Изпитвам чувството, че липсва някакъв факт. Може би нещо от неговото минало.
	Волф кимна одобрително. Той ценеше интуитивното мислене. Някои от най-големите му успехи бяха произлезли от подозрението, че врагът има някъде слабо място, което той трябва да се опита да намери. Надигна се от бюрото, без да каже дума, отиде до шкафа с папките и извади един сноп от осем листа. В тях се намираше досието на Бруно Моренц, същото, което Лотар Херман проучваше в сряда следобед. Ванавская ахна от възторг. Волф се усмихна.
	Специализацията на Маркус Волф в света на шпионажа бе не толкова в подкупването и шантажирането на високопоставени западногерманци, колкото в намирането на педантични секретарки с безупречно поведение и чисто минало за важни клечки. Той знаеше, че частните секретарки знаят всичко, което техният шеф знае, а понякога и повече.
	През последните десетилетия Западна Германия бе разтърсена от поредица от скандали, при които частни секретарки на министри, държавни служители и оръжейни доставчици биваха или арестувани от службите за сигурност, или се измъкваха тихо в Източна Германия. Знаеше, че един ден ще се наложи да изтегли фройлайн Ердмуте Кепел от службата в Кьолн обратно в нейната любима Германска демократична република. Но дотогава тя щеше да продължава да пристига в офиса един час преди Дитер Ауст и да копира всичко, което представлява интерес, включително личните досиета на щатните служители. Всеки летен ден тя щеше да обядва с педантична последователност в тихия парк със своите сандвичи със салата, да храни гълъбите с трохите, събрани в шепата и да изхвърля накрая празната книжна кесия в най-близката кофа за смет. Няколко мига по-късно джентълменът, който разхождаше своето куче, щеше да взема кесията от кофата. През зимата тя щеше да обядва в топлото кафе и да оставя вестника, който четеше, в кофата край вратата, веднага след което щеше да се появява уличният чистач.
	Когато пристигнеше на Изток, фройлайн Кепел щеше да бъде посрещната с държавни почести, с лично приветствие от шефа на службите за сигурност Ерих Милке или дори от самия Ерих Хонекер. Щяха да й дадат медал, държавна пенсия и уютен дом край езерата Фюрстенвалде.
	Разбира се, дори Маркус Волф не беше ясновидец. Той не можеше да знае, че през 1990 година Източна Германия ще престане да съществува, че Милке и Хонекер ще изпаднат в немилост и ще бъдат съдени, че самият той ще бъде пенсиониран и ще пише мемоарите си за тлъсти хонорари, а Ердмуте Кепел ще прекара остатъка от живота си в едно уединено място, което предлагаше много по-малко удобства от дома край Фюрстенвалде.
	Майор Ванавская вдигна поглед от досието.
	— Той има сестра — каза тя.
	— Да — кимна Волф. — Мислите ли, че тя може да знае нещо?
	— Не е много вероятно — каза рускинята, — но ако все пак можех да отида и да се срещна с нея…
	— Ако можете да вземете разрешение от вашите началници — напомни й тактично Волф. — Уви, не работите за мене.
	— Но ако можех, ще се нуждая от фалшиви документи. Нито руски, нито източногермански…
	Волф сви рамене.
	— Имам сигурни _легенди,_ готови за употреба. Разбира се. Това е част от нашия странен занаят…


	Самолет на полските авиолинии ЛОТ 104, с междинно кацане на летище Берлин-Шьонефелд, излиташе в десет часа сутринта. Той бе задържан десетина минути, за да дадат възможност на Людмила Ванавская да се качи на борда. Както бе посочил Волф, нейният немски не бе достатъчно добър, за да заблуди англичаните. Малко хора в Лондон обаче говореха полски. Тя имаше документи на полска учителка, отиваща на гости на свой роднина. В това отношение Полша бе с много по-либерален режим.
	Полският самолет се приземи в единадесет часа лондонско време. Майор Ванавская премина през паспортния и митническия контрол в разстояние на тридесет минути, направи две телефонни обаждания от кабинка на летището и взе такси за един район в Лондон, наречен Примроуз хил.


	Телефонът на бюрото на Сам Маккрийди звънна на обяд. Той току-що бе сложил обратно телефонната слушалка след поредния разговор с Челтнъм. Отговорът оттам бе един и същ — няма никакви новини. След четиридесет и осем часа Бруно Моренц продължаваше да е в неизвестност. Този път му се обади човекът от отдела за НАТО на долния етаж.
	— Пристигна едно съобщение сутринта — каза той. Може да е без значение, ако е така, изхвърли го. Така или иначе, изпращам ти го по куриер.
	Незначителното съобщение пристигна след пет минути. Когато прочете съдържанието и забеляза времето на получаване, Маккрийди шумно изруга.
	Правилата за разпространяване на информация в тайните служби се спазват безпогрешно. Всички знаят толкова, колкото им е необходимо, за да изпълнят своите задължения. По този начин, ако отнякъде изтече съзнателно или поради небрежност информация, вредата разумно се ограничава. Но това понякога има и обратен ефект. Информацията, която би могла да промени събитията, не се предава по етапния ред, защото никой не мисли, че е важна.
	На дежурните от подслушвателната станция Архимед в планините Харц, както и на онези, които отговаряха в Челтнъм за Източна Германия, бе наредено да изпращат незабавно на Маккрийди съобщенията, свързани с имената Граубер или Моренц. Никой не бе помислил обаче да предупреди онези, които подслушваха дипломатическия и военен радиообмен на съюзническите държави.
	Съобщението, което държеше в ръка, имаше отбелязано време 4.22 часа, сряда следобед. Неговото съдържание бе:
L>
	От Херман
	За Фитцау
	Незабавно. Свържете се с мисис А. Фаркуарсън, по баща Моренц, с предполагаемо местожителство Лондон. Попитайте дали е видяла или чула нещо за или от своя брат през последните четири дена. Край.
L$
	Той никога не ми е казвал, че има сестра в Лондон. Никога не ми е казвал, че има въобще сестра, помисли си Маккрийди. Започна да се пита дали няма други неща в миналото на неговия приятел Бруно, които той да не знае. Измъкна телефонния указател от един рафт и затърси на името Фаркуарсън.
	За щастие тази фамилия не се среща често. Имаше четиридесет абонати с нея, но нито един не бе означен с Мисис А. Започна да телефонира по реда на изписаните имена. От първите седем, пет отговориха, че не познават мисис Фаркуарсън. Двама не се обадиха. Постигна успех с осмия; в указателя името му бе Робърт Фаркуарсън. От отсрещната страна чу женски глас.
	— Да, аз съм мисис Фаркуарсън.
	Не се ли усещаше слабо немският акцент?
	— Вие мисис А. Фаркуарсън ли сте? — Да.
	— Извинете за безпокойството, мисис Фаркуарсън. Аз съм от имиграционната служба в Хийтроу. Случайно да имате брат на име Бруно Моренц?
	Последва дълга пауза.
	— Той там ли се намира? На летище Хийтроу?
	— Забранено ми е да казвам, мадам. Освен ако не сте неговата сестра.
	— Да, аз съм Аделхайд Фаркуарсън. Бруно Моренц е мой брат. Мога ли да говоря с него?
	— Страхувам се, че в този момент не можете. Ще бъдете ли на този адрес, след, да кажем, петнадесет минути. Много е важно.
	— Да, тук съм.
	Маккрийди се обади по телефона, за да поръча служебна кола и шофьор и се спусна надолу към първия етаж.
	Жилището представляваше голям апартамент-студио, намиращо се на най-горния етаж на солидно построена вила, закътана зад Риджънтс парк роуд. Той се изкачи догоре и натисна звънеца. Мисис Фаркуарсън го посрещна, облечена в художническа рубашка и го въведе в разхвърляното студио, чийто под бе осеян със скици, а на няколко триножника имаше поставени недовършени картини.
	Тя бе привлекателна жена, с побеляла като на брат си коса. Маккрийди прецени, че е по-възрастна от Бруно. Мисис Фаркуарсън почисти едно място, покани го да седне и посрещна със спокойствие неговия поглед. Маккрийди забеляза две чаши за кафе, намиращи се на съседната маса. И двете бяха празни. Той успя да докосне една от тях, докато мисис Фаркуарсън сядаше. Чашата бе още топла.
	— Какво мога да направя за вас, мистър…
	— Джоунс. Мога ли да ви задам няколко въпроса относно вашия брат, хер Бруно Моренц?
	— Защо?
	— Свързано е с моите задължения в имиграционната служба.
	— Вие ме лъжете, мистър Джоунс.
	— Така ли мислите?
	— Да, брат ми няма намерение да идва тук. А ако пожелае, не би имал проблеми с имиграционните служби. Знаете, че е западногермански гражданин. Вие полицай ли сте?
	— Не, мисис Фаркуарсън. Но съм приятел на Бруно. Нашата съвместна работа води началото си от далечното минало. Моля ви да ми повярвате, защото това е самата истина.
	— Той има неприятности, нали?
	— Да, страхувам се, че е така. Бих се опитал да му помогна, ако мога. Няма да е лесно.
	— Какво е направил?
	— Изглежда е убил своята любовница в Кьолн. След това е избягал. Успя да се свърже с мене и каза, че не е имал намерение да го прави. След това изчезна.
	Тя се изправи и отиде до прозореца. Остана загледана известно време в пожълтяващите листа на парка Примроуз хил.
	— О, Бруно, каква глупост си направил… Бедният ми, наплашен Бруно.
	Обърна се и го погледна.
	— Тук идва един човек от германското посолство. Вчера сутринта. Звънял е преди това в сряда вечерта, докато ме е нямало. Той не ми каза какво се е случило — просто попита дали Бруно се е обаждал. Отговорих му, че не знам нищо. На вас също не мога да помогна, мистър Джоунс. Вие сигурно знаете повече от мене, след като е говорил с вас. Имате ли представа къде е отишъл?
	— Там е проблемът. Мисля, че е пресякъл границата и е избягал в Източна Германия. Някъде в околностите на Ваймар. Може би се е скрил там при приятели. Но доколкото знам, той през целия си живот не е ходил във Ваймар.
	Тя изглеждаше озадачена.
	— Какво искате да кажете? Той живя там две години.
	Маккрийди остана смаян, но не издаде чувствата си.
	— Съжалявам. Не знаех. Никога не ми е казвал.
	— Мога да го разбера. Той мразеше това място. Там преминаха двете най-нещастни години от неговия живот. Никога не би го споменал.
	— Мислех, че сте се родили и израснали в Хамбург.
	— Живяхме в Хамбург до 1943 година. Тогава градът бе разрушен от РАФ* по време на голямата бомбардировка, наречена Огнена буря. Чувал ли сте за нея?
	[* Британските военновъздушни сили. — Б.пр.]
	Маккрийди кимна. Бе на пет години, когато Кралските военновъздушни сили бомбардираха центъра на Хамбург с такава сила, че градът беше обхванат от пламъци. Пламъците поглъщаха кислород от крайните предградия, докато не се превърнаха в огнен ад, при който стоманата течеше като вода, а бетонните сгради гърмяха като бомби. Адът помете града, изпарявайки всичко по пътя си.
	— Онази вечер двамата с Бруно останахме сами. — Тя замлъкна за момент и се загледа някъде зад Маккрийди, спомняйки си отново пожара, бушуващ в родния й град, превърнатите в пепел родители, съученици и приятели — най-скъпите хора в нейния живот. След няколко секунди се опомни и продължи да говори тихо с лек немски акцент. — Когато всичко свърши, властите се погрижиха за нас и ни евакуираха. Аз бях на петнадесет години, Бруно на десет. Разделиха ни. Мене ме настаниха при едно семейство край Гьотинген, а Бруно бе изпратен при един фермер близо до Ваймар. Потърсих го след войната и Червеният кръст ни помогна отново да се съберем. Върнахме се обратно в Хамбург. Бруно не обичаше да говори за Ваймар. Започнах да работя в един стол за британски войници, за да го издържам. Знаете, че времената бяха много тежки.
	Маккрийди кимна:
	— Да, съжалявам.
	Тя сви рамене:
	— Такава е войната. Така или иначе, през 1947 година срещнах един британски сержант Робърт Фаркуарсън. Оженихме се и дойдохме да живеем тук. Преди осем години той почина. Когато напуснахме с Робърт Хамбург през 1948 година, Бруно започна да чиракува в една фирма, произвеждаща оптически лещи. Оттогава съм го виждала три или четири пъти и нито веднъж през последните десет години.
	— Казахте ли това на човека от посолството?
	— На хер Фитцау? Не, той не разпитва за детството на Бруно. Но разказах тази история на дамата.
	— На дамата?
	— Тя си отиде минути преди да дойдете. Бяха я изпратили от пенсионния отдел.
	— От пенсионния отдел?
	— Да. Каза, че Бруно все още работи в оптическата индустрия за една фирма на име БКИ във Вюрцбург. Изглежда БКИ е собственост на английската компания „Пилкингтън Глас“ и предвид скорошното му оттегляне, тя се нуждаеше от някои подробности, за да определи пълния размер на пенсията. Мислите, че не е имала нищо общо с работодателите на Бруно?
	— Съмнявам се. Вероятно е била изпратена от западногерманската полиция. Страхувам се, че те също издирват Бруно, но не за да му помогнат.
	— Съжалявам. Излиза, че съм постъпила глупаво.
	— Не сте можела да знаете, мисис Фаркуарсън. Тя добре ли говореше английски?
	— Да, перфектно. С лек акцент, може би полски.
	Маккрийди не се съмняваше откъде е изпратена тази дама. Много хора преследваха Бруно Моренц, но само Маккрийди и едно друго разузнаване знаеха за БКИ във Вюрцбург. Той се изправи.
	— Направете всички усилия да си спомните малкото, което той ви е казал в онези години след войната. Съществува ли там някой, при когото може да отиде сега, когато се нуждае спешно от помощ? Някой, който може да му предостави убежище?
	В стаята настъпи дълго мълчание, докато тя мислеше усилено.
	— Имаше едно име, което спомена, някаква жена, която се е отнесла добре с него. Неговата начална учителка. Фройлайн… дяволите да го вземат… Фройлайн Нойберг… Не, сега си спомням — фройлайн Нойман. Така беше. Нойман. Разбира се, тя едва ли е между живите. Той е учил при нея преди четиридесет години.
	— Един последен въпрос, мисис Фаркуарсън. Казахте ли това на дамата от пенсионния отдел?
	— Не, сега си го спомних. На нея споменах само, че Бруно е престоял като евакуиран две години в една ферма на десетина мили от Ваймар.
	Щом се върна в Сенчъри Хаус, Маккрийди взе от отдела за Източна Германия телефонния указател на Ваймар. Имаше вписани няколко души с фамилията Нойман, но само една от тях с _фрл,_ съкратено от фройлайн, пред нея. Някоя стара мома. Младо момиче не би могло да има собствен апартамент и телефон, не и в Източна Германия. Стара мома, може би жена с професия. Твърде малко доказателства имаше в подкрепа на своето предположение. Можеше да се обади на някой от агентите на отдела за Източна Германия оттатък Стената. Но хората на ЩАЗИ бяха навсякъде, подслушвайки всички разговори. Един-единствен въпрос: Била ли сте някога учителка на едно малко момче на име Моренц и дали той не се е появил отново? Това бе достатъчно, за да провали всичко. Той реши да отиде в една от службите в Сенчъри Хаус, специализирала се в изготвянето на фалшиви документи за самоличност.
	Потърси съдействието на Бритиш Еъруейс, но те не можаха да му помогнат. Затова пък Луфтханза имаше полет в 17.15 часа за Хановер. Той помоли Денис Гоунт отново да го откара до летище Хийтроу.


	Понякога и най-добре разчетените планове се объркват и провалят. Самолетът на полските авиолинии, който се връщаше във Варшава през Източен Берлин, трябваше да излети в 15.30 часа. Но когато пилотът включи системите, осигуряващи полета, светна една червена предупредителна лампичка. Оказа се, че е дефектирал един от соленоидите, което отложи полета до шест часа. В чакалнята майор Людмила Ванавская погледна на телевизионния екран информацията за отлитащите самолети, забеляза отлагането по оперативни причини. Изруга тихо и отново отвори книгата си.


	Маккрийди излизаше от офиса, когато телефонът звънна. Поколеба се, но реши да отговори. Можеше да е важно. Чу гласа на Едуардс.
	— Сам, един човек от службата за фалшиви документи идва при мен. Виж сега, Сам, ти не можеш да получиш моето разрешение да отидеш в Източна Германия. Това ясно ли е?
	— Безусловно, Тимъти, по-ясно не може да бъде.
	— Добре — каза помощник-шефът и затвори телефона. Гоунт успя да чуе техния разговор.
	Маккрийди започваше да харесва Гоунт. Той бе постъпил в отдела едва преди шест месеца, но показа, че е умен и може да държи устата си затворена. Докато преодоляваше разстоянието по обиколния път, избягвайки наситения в петъчния следобед трафик по директния път за Хийтроу, Гоунт реши да не мълчи.
	— Сам, знам, че си се справял с много трудни ситуации, но ти фигурираш в черния списък на източногерманците и шефът ти забрани да се връщаш там.
	— Да ти се забрани е едно — каза Маккрийди, — да ти се попречи е нещо друго.
	Докато крачеше през чакалнята на втори терминал, за да хване самолета на Луфтханза за Хановер, той не обърна внимание на елегантната млада жена с блестяща руса коса и проницателни сини очи, която седеше зачетена в една книга на няколко метра от него. Тя също не вдигна поглед, за да забележи разчорления мъж с оредяваща кестенява коса, който премина покрай нея, облечен в сив дъждобран.
	Самолетът на Маккрийди излетя навреме и се приземи в Хановер в 20.00 часа местно време. Майор Ванавская отлетя в 18.00 и се приземи на източноберлинското летище Шьонефелд в 21.00. Маккрийди нае кола и подкара по пътя край Хилдесхайм и Залцгитер към горите край Гослар. Ванавская бе посрещната от автомобил на КГБ и откарана до Норманенщрасе №22. Тя трябваше да чака един час, за да се срещне с полковник Ото Вос, който бе останал насаме с шефа на държавна сигурност Ерих Милке.
	Маккрийди бе телефонирал от Лондон на своя домакин; човекът го очакваше. Посрещна го на входната врата на солидния дом — чудесно приспособена ловна хижа, разположена на извивката на един склон, с изглед към долина, покрита с иглолистни дървета. Само пет мили по-нататък светлинките на Гослар блещукаха в мрака. Ако денят не бе отминал, Маккрийди би могъл да види в далечината покрива на висока кула на един от върховете на Харц. Някой можеше да я вземе за ловна наблюдателница, но нейното предназначение не бе гонитбата на диви прасета, а на мъже и жени. Човекът, когото Маккрийди посещаваше, бе избрал да се оттегли в тази уютна хижа, за да бъде близо до самата граница, станала причина преди години за неговото богатство.
	Докато го въвеждаше във всекидневната, Маккрийди забеляза промените във външния вид на стопанина. Еленови рога и глави от глигани украсяваха облицованите в дърво стени на стаята. В камината пращеше запаленият огън: дори в ранния септември се усещаше вечерният планински хлад.
	Мъжът бе напълнял значително, а някогашната слаба фигура бе придобила повече тежест. Кръглото розово лице, обрамчено с бяла като копринени нишки коса, го правеше да изглежда още по-безвреден от всякога. Докато не се вгледаш в очите му. Хитри, коварни очи, видели толкова много, направили толкова сделки, играейки си с живота и смъртта. Зло дете на Студената война, което някога е било некоронованият крал на подземния свят в Берлин.
	В продължение на двадесет години, от издигането на Берлинската стена през 1961 година до своето оттегляне през 1981, Андре Курцлингер се препитаваше като Grenzganger: дословно _човек, който пресича границата._ Именно чрез Стената той направи своето богатство. Преди да я издигнат, източногерманците, желаещи да избягат на Запад, отиваха просто в Източен Берлин, откъдето преминаваха в Западен Берлин. Тогава, през нощта на 21 август, големите бетонни блокове бяха стоварени на определеното място и Берлин се превърна в разделен град. Много се опитваха да прескочат Стената. Някои успяваха. Други бяха залавяни и изпращани за дълги години в затворите. Автоматични откоси покосяваха трети върху жиците и те оставаха да висят, докато не ги сваляха. За повечето от тях преминаването на Стената беше еднократен подвиг. За Курцлингер, дотогава само един от берлинските черноборсаджии и гангстери, това се превърна в професия.
	Той прехвърляше хора оттатък — за пари. Изготвяше фалшиви документи или изпращаше емисари, които преговаряха за цената. Някои плащаха с източни марки, но повечето — със западни. С тези пари Курцлингер можеше да купи трите ценни стоки, продавани в Източен Берлин: унгарски куфари от свинска кожа, дългосвирещи чешки грамофонни плочи с класическа музика и кубински пури. Те бяха толкова евтини, че дори с разходите за тяхната контрабанда на Запад, Курцлингер получаваше големи печалби.
	Други бегълци се съгласяваха да му платят в западногермански марки, след като ги прехвърли и започнат работа. Малко от тях отстъпваха от своята дума. Курцлингер педантично събираше дълговете; той ръководеше няколко големи сдружения, които пазеха неговите интереси.
	Носеха се слухове, че работи за западните разузнавателни служби. Това не беше вярно, въпреки че от време на време извеждаше някого по споразумение със СИС или ЦРУ. Според други слухове обслужвал ЩАЗИ или КГБ — също малко вероятно, имайки предвид вредите, които бе нанесъл на Източна Германия. Със сигурност обаче бе подкупил повече гранични служители и комунистически чиновници, отколкото можеше да си спомни. Говореше се, че може да усети от хиляда метра склонните на рушвети длъжностни лица.
	Въпреки че неговият район беше Берлин, той действаше по цялата граница, между двете германски държави — от Балтика до Чехословакия. Когато окончателно се оттегли, реши да се засели в Западна Германия, а не в Западен Берлин. Но не можа да забрави границата. Имението му се намираше само на пет мили от нея, високо в планините Харц.
	— И така, хер Маккрийди, Сам, приятелю, отдавна не сме се виждали.
	Стоеше с гръб към огъня, пенсиониран джентълмен с кадифен жакет, твърде малко приличащ на онова улично момче, което се измъкна от мизерията през 1945 година, започвайки да продава момичета на чуждите войници срещу цигарите Лъки Страйк.
	— И ти ли си в оставка?
	— Не, Андре, все още трябва да работя, за да изкарвам насъщния си. Виждаш, че не съм умен като теб…
	Курцлингер хареса това. Той натисна звънеца и един прислужник влезе с освежително мозелско вино в кристални чаши.
	— Тогава — попита Курцлингер, докато наблюдаваше пламъците през виното, — какво може да направи един стар човек за могъщата шпионска служба на Нейно величество?
	Маккрийди му каза. Възрастният мъж продължи да седи загледан в огъня, но този път сви устни и поклати глава.
	— Не се занимавам вече с това, Сам. Оттеглих се. Сега са ме оставили на мира. И двете страни. Но ти знаеш, че ме предупредиха, както са предупредили и тебе. Ако започна отново, те ще дойдат тук. Светкавична операция през границата, за да се върнат обратно преди зазоряване. Ще ме убият точно тук, в моя собствен дом. Имат причина да го направят. Нанесох им доста вреди преди време.
	— Знам — кимна Маккрийди.
	— Освен това, нещата се промениха. Едно време в Берлин, да, можех да те прехвърля. Дори в провинцията си имах своите коридори. Впоследствие обаче всичко бе разкрито. Смениха мините, които бях обезвредил. Преместиха подкупените граничари — знаеш ли, че никога не ги държат дълго на тази граница? Постоянно ги прехвърлят от едно място на друго. Загубих всичките си контакти. Идваш твърде късно.
	— Трябва да отида оттатък — каза бавно Маккрийди, — защото там имаме наш човек. Той е много болен. Но ако успея да го изведа, сигурно ще унищожа кариерата на човека, който сега ръководи Втори отдел. Ото Вос.
	Курцлингер не помръдна, но погледът му стана студен. Преди години, както Маккрийди знаеше, той бе имал приятел. Всъщност много близък приятел, може би най-близкия, който някога бе имал. Заловили го, докато се опитвал да премине през Стената. По-късно разправяха, че си вдигнал ръцете, за да се предаде. Но Вос го застрелял. Стрелял последователно в капачките на колената, след това в лактите и в рамената. Накрая в стомаха. С куршуми с тъп връх.
	— Ела — каза Курцлингер, — ще вечеряме. Искам да те представя на сина си.
	Русият млад мъж, който се присъедини към тях на масата, не беше негов син. Но Курцлингер го бе приел формално за такъв. От време на време възрастният мъж му се усмихваше, докато осиновеният го гледаше с преклонение в очите.
	— Доведох Зигфрид от Изтока — поясни Курцлингер, като че ли разговаряше с някого. — Нямаше къде да отиде, затова… сега живее тук при мен.
	Маккрийди продължи да се храни. Подозираше, че има нещо друго.
	— Чувал ли си някога — каза Курцлингер след гроздето, — за граничната работна група?
	Маккрийди знаеше за тях. Като част от ЩАЗИ, но без да се числи към никой от отделите, тя бе малка единица с твърде странна специализация.
	В повечето случаи, ако Маркус Волф желаеше да изпрати агент на Запад, той можеше да го направи през някоя неутрална държава, където агентът приемаше своята нова легенда по време на престоя. Но понякога ЩАЗИ изпращаше свой човек през границата, за да свърши някоя черна работа. За да осъществят това, източногерманците разчистваха проход през техните собствени защитни съоръжения от изток на запад. Повечето такива проходи през границата се прокарваха от запад на изток, за да се изведат хора, които искаха да избягат. Когато ЩАЗИ поискаше проход за нейните собствени цели, използваха експертите от граничната работна група. Тези инженери, работещи в малките часове на нощта (тъй като западногерманската гранична служба също наблюдаваше границата), прокопаваха тунел под бодливата тел, проправяха тясна пътека през минното поле и не оставяха никаква следа подир себе си.
	Оставаше да бъде преодоляна разораната ивица с ширина около двеста ярда, където един истински беглец щеше да бъде хванат вероятно в светлината на прожекторите и покосен от автоматичните изстрели. Накрая, на западната страна, се намираше живият плет. Хората от граничната работна група прорязваха дупка през него и след като агентът преминеше оттам, отново го съединяваха. Светлините на прожекторите се обръщаха в друга посока в нощите, когато се промъкваше техен човек, а разораната ивица бе обрасла обикновено е гъста трева, особено през лятото. До сутринта тревата се изправяше, заличавайки всички следи.
	Граничните служби оказваха пълно съдействие на работната група. Опитите за бягство през подобни коридори обаче бяха друга работа: при тях нямаше съдействие от източногерманците.
	— Зигфрид работеше за граничната работна група — продължи Курцлингер. — Докато не използва един от собствените проходи. Разбира се, хората от ЩАЗИ го закриха незабавно. Зигфрид, нашият приятел иска да отиде оттатък. Можеш ли да помогнеш?
	Маккрийди се питаше дали бе преценил правилно своя човек. Сега разбра, че бе успял с подхода си. Курцлингер мразеше Вос заради стореното от него, а скръбта му не биваше да се подценява.
	Зигфрид не мисли твърде дълго.
	— Трябва да има един — каза той накрая. — Направих го за себе си. Готвех се сам да го използвам, затова не го отбелязах в доклада. В деня на бягството си минах по друг път.
	— Къде се намира? — попита Маккрийди.
	— Не много далеч оттук — каза Зигфрид. — Между Бад Закса и Елрих.
	Той разтвори една карта и посочи двете малки градчета в южен Харц, Бад Закса в Западна Германия и Елрих на изток.
	— Мога ли да видя документите, които смяташ да използваш? — попита Курцлингер.
	Маккрийди му ги подаде. Зигфрид ги разгледа подробно.
	— Добри са — промърмори той, — но ще се нуждаете от железопътен пропуск. Имам един, който е все още валиден.
	— Кое е най-доброто време, за да преминем? — попита Маккрийди.
	— Четири часа. Преди зазоряване. Тогава е най-тъмно, а граничарите са изморени и претърсват разораната ивица по-рядко. Ще се нуждаем от маскировъчни дрехи в случай, че попаднем в светлината на прожекторите. Маскировката може да ни спаси.
	Те обсъждаха подробностите още един час.
	— Нали разбирате, хер Маккрийди — каза Зигфрид, — минали са пет години. Може да не си спомня къде се намираше. Оставих рибарска корда на земята, където прокарах пътечка през минното поле. Може да не я намеря. Ако не успея, връщаме се обратно. Да навлезем в минното поле, без да знаем пътечката, която прокарах, е равносилно на смърт. Възможно е бившите ми колеги да са намерили прохода и да са го закрили. В този случай се връщаме обратно — ако все още можем да направим това.
	— Разбирам — кимна Маккрийди, — много съм ви благодарен.
	Зигфрид и Маккрийди потеглиха в един часа за бавния, двучасов преход с кола през планините. Курцлингер стоеше на стъпалото на входната врата.
	— Пази момчето ми — каза той, — правя това само заради едно друго момче, което Вос ми отне преди много години.
	— Ако успееш да преминеш — каза Зигфрид, докато пътуваха, — извърви пеша шестте мили до Нордхаузен. Заобиколи Елрих — там е пълно с граничари и техните кучета ще лаят. Вземи влака от Нордхаузен на юг за Ерфурт и оттам автобуса за Ваймар. С тях пътуват много работници.
	Те преминаха тихо през спящото градче Бад Закса и оставиха колата в покрайнините. Зигфрид стоеше в тъмнината с компас и фенерче. Когато се ориентира, той се гмурна в боровата гора, насочвайки се на изток. Маккрийди го последва.


	Четири часа по-рано майор Ванавская се изправи лице в лице с полковник Вос в неговия кабинет.
	— Според сестра му има едно място край Ваймар, където би могъл да се скрие.
	Тя разказа за евакуацията на Бруно Моренц по време на войната.
	— Ферма? — каза Вос. — Коя ферма? Има стотици в тази област.
	— Тя не знаеше името. Каза само това, че отстои на не повече от десет мили от Ваймар. Свийте вашия обръч, полковник. Доведете войски. До края на деня ще го заловите.
	Полковник Вос се обади на Отдел тринадесети — разузнавателната и контраразузнавателна служба на народната армия, съкратено НВА. От щабквартирата на НВА край Карлсхорст реагираха бързо и преди зазоряване камионите започнаха да се придвижват на юг към Ваймар.
	— Кръгът е очертан — каза Вос в полунощ. — Войските ще тръгнат от Ваймар и ще се движат навън, разпръсквайки се по сектори. Ще претърсят всяка ферма, краварник, хамбар, склад и кочина, докато не достигнат границите на десетмилната зона. Надявам се да излезете права, майор Ванавская. Твърде много хора ангажирахме в тази работа.
	В малките часове на нощта той потегли с личния си автомобил в южна посока. Майор Ванавская го придружаваше. Претърсването трябваше да започне на зазоряване.


>>	6.
>>>

	Зигфрид лежеше по корем до последната редица дървета и изучаваше тъмните контури на горския масив, който бе отдалечен на триста ярда и маркираше източногерманската граница. Маккрийди лежеше до него. Бяха стигнали дотам в три часа сутринта.
	Пет години по-рано Зигфрид бе прокарал в тъмнината своя проход от основата на един много висок бор, намиращ се в източната страна, в посока към светлеещата бяла скала, разположена високо на хълмистия склон от западната страна. Той бе виждал скалата от изток, бледо очертаваща се в мрака преди зазоряване. Не бе предвидил, че някога ще се връща по обратния път. Сега скалата се намираше високо над него, скрита от дърветата. Можеше да я види само ако навлязат дълбоко в граничната полоса. Той прецени по най-добрия начин местоположението на прохода, измина с пълзене последните десет ярда на западногерманската територия и започна да прорязва тихо дупка в телената мрежа.
	Когато свърши, се обърна и махна на Маккрийди с ръка. Той също излезе пълзешком от прикритието на дърветата, насочвайки се към мрежата. Петте минути бе прекарал в изучаване местоположението на източногерманските наблюдателници и движението на техните прожектори. Зигфрид беше избрал това място добре — по средата между две от вишките. Допълнително преимущество им даваха израсналите сред тревата с няколко фута борови дръвчета, които препречваха пътя на светлината на единия от прожекторите.
	Другият прожектор осветяваше ясно пътечката, по която възнамеряваха да минат, но човекът зад него бе или изморен, или отегчен, защото го изключваше в продължение на минути. Когато светлината се появяваше отново, тя винаги се насочваше в противоположна страна. След това бавно обхождаше пространството до тяхната пътечка, връщаше се обратно и изчезваше. Ако операторът запазеше тази последователност, те щяха да имат неколкосекундно предупреждение.
	Зигфрид направи рязко движение с главата си и се провря в дупката. Маккрийди го последва, дърпайки зебловия си сак. Германецът се обърна и придърпа срязаните краища на мрежата. Пролуката можеше да се забележи от близко разстояние, но граничарите никога не пресичаха тясната ивица, за да проверяват мрежата, освен ако не са видели отдалеч някой отвор. Те също не обичаха минните полета.
	Изкушаващо бе да пробягат през неколкостотинте ядра разорана полоса, сега гъсто обрасла с трева, магарешки бодили и коприва. Но можеше да има опънати жици за препъване, свързани с алармена система. По-сигурно бе да се пълзи. Те започнаха да пълзят. По средата на разстоянието дръвчетата ги прикриха от светлината на прожектора отляво, но този от дясната им страна се включи и лъчът започна да приближава към тях. Двамата мъже замръзнаха на място в своите зелени маскировъчни дрехи и легнаха по корем. Бяха почернили лицата и ръцете си, Зигфрид с паста за обувки, а Маккрийди — с пепел от корк, която щеше да се измие по-лесно от другата страна.
	Бледият лъч стигна до тях, задържа се известно време, след това тръгна обратно и отново изчезна. Десет ярда по-нататък Зигфрид видя една опъната жица, направи знак на Маккрийди да пропълзи край нея. След още четиридесет ярда те достигнаха минното поле. Тук магарешките бодили и тревата достигаха до гърдите. Никой не се бе опитвал да ги разчисти или окоси.
	Германецът погледна назад. Високо над дърветата Маккрийди можеше да види бялата скала — бледо петно сред мрака на боровата гора. Зигфрид обърна глава и сравни положението на гигантското дърво спрямо скалата. Линията между тях се намираше на десет ярда вляво от него. Запълзя отново, този път успоредно на минното поле. Когато спря, започна да опипва внимателно сред избуялата трева. След две минути Маккрийди го чу как пое дълбоко дъх от възторг. Държеше нишка от рибарска корда между палеца и показалеца. Опъна я внимателно. Ако беше скъсана от другия край, тяхната мисия свършваше. Нишката се обтегна.
	— Следвай кордата — прошепна Зигфрид. — Тя ще те отведе през минното поле до пролуката под телените заграждения. Пътечката е широка само два фута. Кога ще се върнеш обратно?
	— След двадесет и четири часа — отвърна Маккрийди. — Или четиридесет и осем. След това не ме чакай. Няма да се върна. Ще светна с моето фенерче от основата на голямото дърво точно преди да тръгна обратно. Остави открит отвора в мрежата.
	Пълзейки по корем, той изчезна в минното поле, без да е напълно скрит от високата трева и плевели. Зигфрид изчака лъча на прожектора да мине за последен път над него, след което запълзя обратно на запад.
	Маккрийди напредваше през мините, следвайки найлоновата нишка. От време на време той я проверяваше, за да е сигурен, че стои все още опъната. Знаеше, че в действителност няма да види нищо, ако… Тези не бяха от големите плоски мини, които можеха да хвърлят цял камион във въздуха. Бяха малки, пластмасови и не можеха да се открият от металотърсачите, използвани от бегълците. Стояха закопани в земята и при натиск избухваха. Нямаше да експлодират, ако върху тях мине заек или лисица, но щяха да реагират на човешка тежест. Имаха достатъчно сила, за да разкъсат някой крайник, червата или гръдния кош. Често неуспелите бегълци, попаднали на мина, не умираха бързо, а се мъчеха дълго, огласявайки нощта със своите писъци. Граничарите идваха с водачи след изгрев слънце, за да махнат телата.
	Маккрийди видя кълбетата телена мрежа, мержелееща се пред него в края на минното поле. Найлоновата корда го отведе до един плитък ров, издълбан под телта. Обърна се по гръб и започна да се тласка с крака, бутайки със сака мрежата над себе си. Инч след инч той се плъзгаше бавно под нея. Можеше да види над себе си проблясващите като бръснач остриета, които правеха този вид мрежа много по-болезнена от бодливата.
	Тя беше широка десет ярда и се издигаше осем фута над него. Когато се измъкна на източната страна, намери найлоновата нишка прикрепена към малко колче, почти излязло от земята. Още едно дръпване и то щеше да остане без опора, проваляйки тяхната мисия. Заби колчето и го покри с борови иглички, отбеляза неговата позиция точно пред боровото дърво, взе компаса в ръка и запълзя по-нататък.
	Напредваше в посока деветдесет градуса, докато не стигна до една пътека. Тук съблече маскировъчната одежда, сви я на вързоп около компаса и я зарови под борови иглички десет ярда навътре в гората. Кучетата можеха да преминат по пътеката и със сигурност да подушат дрехата. До края на пътеката той пречупи един клон на височина около човешки бой и го остави да виси на кората. Никой друг освен него нямаше да го забележи.
	На връщане трябваше да намери пътеката, счупения клон и да вземе маскировъчната дреха и компаса. Посока двеста и седемдесет градуса щеше да го отведе обратно до гигантския бор. Обърна се и тръгна на изток. Докато вървеше, запомняше всеки отличителен белег — паднали дървета, отрупани дънери, завои и чупки. След около миля той излезе на един път и видя пред себе си острия връх на лютеранската църква на градчето Елрих.
	Той го заобиколи както бе инструктиран, вървейки през полета от ожъната пшеница, докато не излезе на пътя за Нордхаузен. Беше още пет часа. Продължаваше да се движи встрани от пътя, готов да скочи в някоя канавка, ако се появи превозно средство. Надяваше се, че по на юг неговите протрити полушубка от груб син плат, кадифени панталони, обувки и фуражка, носени от толкова много работници по фермите, нямаше да предизвикат подозрение. Но тук хората бяха толкова малко, че всички се познаваха. Не изпитваше желание да го питат къде отива, а още по-малко откъде е дошъл. Нямаше откъде другаде да дойде, освен от градчето Елрих или от границата.
	Вън от Нордхаузен го споходи неочаквано късметът. Оттатък оградата на потънала в мрак къща видя опрян на едно дърво велосипед. Ръждясал, но годен за употреба. С него можеше да покрие разстоянието по-бързо. Прецени риска и реши, че ако не открият липсата му до тридесет минути, кражбата си заслужаваше. Взе го, вървя пеша около сто ярда, след това се метна и продължи към железопътната гара. Беше шест без пет. Първият влак за Ерфурт се очакваше след петнадесет минути.
	Няколко дузини работници чакаха на перона, за да отидат на работа. Той даде известна сума пари, получи билет и влакът пристигна — остарял парен локомотив, но точно навреме. Остави велосипеда във вагона за багаж и зае мястото си на една от дървените седалки. Влакът спря последователно в Зондерхаузен, Гройсен и Щраусфурт, преди да навлезе в Ерфурт в 6.41. Взе велосипеда и потегли с него към източните покрайнини на града, откъдето започваше началото на главен път №7 за Ваймар.
	Малко след седем и половина, няколко мили на изток от града, бе застигнат от един трактор. Тракторът имаше прикачено ремарке и се връщаше обратно към фермата от Ерфурт, където бе разтоварил захарно цвекло. Възрастният мъж зад кормилото забави и спря.
	— Качете се — подвикна той сред грохота на разнебитения двигател, който бълваше гъст черен пушек. Маккрийди кимна в знак на благодарност, хвърли колелото в ремаркето и се качи в кабината. Шумът на двигателя пречеше на всякакъв разговор, което бе добре дошло, тъй като Маккрийди, макар и говорещ свободно немски, не владееше странния акцент на Южна Тюрингия. Така или иначе, възрастният селянин бе щастлив да смуче празната лула и да върти кормилото. На десет мили от Ваймар Маккрийди забеляза стената от войници.
	Няколко дузини от тях се намираха на пътя, а останалите бяха разпръснати в полето отляво и отдясно. Можеше да види главите им, покрити с каски сред царевичните стебла. Имаше един селски път, който се отделяше надясно от шосето. Маккрийди погледна нататък. Войниците бяха наредени на десет ярда един от друг по него, с лица обърнати към Ваймар. Тракторът забави пред блокирания участък и спря. Един сержант кресна на шофьора да изключи двигателя. Възрастният мъж извика в отговор. Това, което каза, имаше следния смисъл: _ако направя това, вероятно няма да мога отново да го запаля. Твоите момчета ще ударят ли едно рамо?_ Сержантът размисли, сви рамене и поиска документите. Погледна ги, върна ги обратно и мина от страната на Маккрийди.
	— Документите — каза той. Маккрийди му подаде своята лична карта. В картата пишеше, че той е Мартин Хан, селскостопански работник, а тя е издадена от Ваймарския административен окръг. Сержантът, който бе градско чедо от северния град Шверин, започна да души.
	— Какво е това? — попита той.
	— Захарно цвекло — каза Маккрийди. Нямаше желание да разправя, че се е качил в трактора пътьом, а и никой не го питаше.
	Сержантът сбърчи нос, върна документите обратно и махна на шофьора да продължава. Към тях идваше по-интересен камион от Ваймар, а на него му бяха казали да обръща внимание на хора или на човек с побеляла коса и рейнски акцент, опитващ се да излезе навън от обръча, а не на някакъв зловонен трактор, опитващ се да влезе вътре.
	Три мили преди града тракторът свърна по един селски път, спря и изгаси двигателя. Маккрийди скочи долу, сне велосипеда на земята, махна за благодарност на възрастния селянин и завъртя педалите към града.
	Когато навлезе в покрайнините, той се опита да кара съвсем в края на пътя, заради камионите, извеждащи войници на народната армия в сиво-зелени униформи. Тук-там разпръснати сред тях се виждаха по-светлозелените униформи на полицаите. По ъглите на улиците стояха групички от ваймарски граждани, които гледаха с любопитство. Някой предположи, че това е военно учение; никой не се опита да му противоречи. Военните често правеха маневри. Това бе нормално, но не и в центъра на града.
	Маккрийди би желал да има карта на Ваймар, но не можеше да си позволи да я разглежда насред улицата. Той не беше турист. Успя да запомни своя път от взетата назаем от отдела за Източна Германия карта, която бе разучил в самолета за Хановер. Навлизайки в града по Ерфуртерщрасе, той се насочи право към древния градски център и пред него се появи с внушителни размери Националният театър. Павираният път свърши, настилката стана със заоблени камъни. Зави наляво по Хайнрих Хайне щрасе и продължи към площад Карл Маркс. Тук слезе и забута колелото с наведена глава, тъй като покрай него профучаваха полицейски коли в двете посоки.
	На Ратенау плац той се огледа за Бренерщрасе и я намери в отдалечения край на площада. Доколкото си спомняше, Бокщрасе трябваше да се намира отдясно. Номер 14 беше стара, нуждаеща се от ремонт сграда, както повечето в _рая на хер Хонекер._ Боята и мазилката бяха олющени, а имената на осемте звънеца избледнели. Но той успя да разчете името Нойман, записано срещу апартамент №3. Вкара велосипеда през голямата входна врата, остави го в застланото с каменни плочи преддверие и се заизкачва по стълбите. На всеки етаж имаше по два апартамента. Трябваше да се качи на втория, за да намери трети номер. Свали фуражката, поопъна полушубката и натисна звънеца. Беше девет без десет.
	Известно време нищо не се случи. След две минути се чу шум от тътрещи се крака и вратата бавно се отвори, Фройлайн Нойман беше много възрастна, в черни дрехи, с побеляла коса и се подпираше на два бастуна. Маккрийди прецени, че наближава деветдесетте. Тя погледна нагоре към него:
	— Да?
	Той се усмихна широко, сякаш я бе познал.
	— Да, това сте вие, фройлайн. Променила сте се. Но не повече от мен. Едва ли ще си спомните за мене. Мартин Хан. Учихте ме в началното училище преди четиридесет години.
	Тя го гледаше спокойно с ясни сини очи зад очилата с позлатени рамки.
	— Случи се да дойда във Ваймар. Иначе живея в Берлин. Чудих се дали сте още тук. В телефонния указател намерих вашето име. Отбих се просто, за да проверя. Мога ли да вляза?
	Тя се сви настрана и той прекрачи прага. Тъмно преддверие, мухлясало от старост. Тя го въведе, накуцвайки с болните си от артрит крака, във всекидневната стая, чиито прозорци гледаха към улицата. Изчака я да седне, след това зае място в един стол.
	— Значи някога съм ви учила в старото начално училище на улица „Хайнрих Хайне“… Кога е било това?
	— Ами, трябва да е било 1943–44 г. Бях евакуиран от Берлин с останалите. Трябва да е било лятото на четиридесет и трета. Учих в един клас с… ах, имената… всъщност спомням си Бруно Моренц. Седяхме на един чин.
	Известно време тя го гледаше изпитателно, след това се надигна на крака. Той се изправи. Тя закуцука към прозореца и погледна надолу. Един пълен с полицаи камион премина по улицата. Те всички стояха прави, с унгарски пистолети АП9 в кобури, окачени на коланите.
	— Винаги униформи — каза тя тихо, като че ли говореше на себе си. — Първо нацистите, сега комунистите. И винаги униформи и пистолети. Преди Гестапо, а сега ЩАЗИ. О, Германийо, какво сме сторили, че заслужихме тази участ?
	Тя се извърна от прозореца.
	— Вие сте британец, нали? Моля ви, седнете.
	Маккрийди го стори с радост. Той разбра, че въпреки възрастта, умът й все още сечеше като бръснач.
	— Защо приказвате такива странни неща? — попита той с негодувание.
	Тя не се впечатли от неговия престорен гняв.
	— По три причини. Спомням си всяко момче, което някога съм учила в това училище по време на войната и след нея. Сред тях нямаше Мартин Хан. Второ, училището не се намираше на улица „Хайнрих Хайне“. Хайне беше евреин. Нацистите заличиха името му от всички улици и паметни плочи.
	Маккрийди прехапа устни. Трябваше да се сети, че името на Хайне, един от най-великите германски писатели, е възстановено след войната.
	— Ако се развикате или вдигнете тревога — изрече той тихо, — аз няма да ви направя нищо лошо. Но те ще дойдат за мен, ще ме отведат и ще ме застрелят. Изборът е ваш.
	Тя закуцука към мястото си и седна. Подобно на всички възрастни хора започна да разказва спомените си:
	— През 1934 година бях професор в Хумболтовския университет в Берлин. Единствената жена с тази титла, при това най-младата. Нацистите дойдоха на власт. Презирах ги. Казах това открито. Предполагам, че щях да бъда щастлива, ако ме бяха изпратили в лагер. Но те проявиха снизходителност: изпратиха ме тук, за да преподавам в началното училище на децата на работниците от фермите. След войната не се върнах обратно в Хумболт. Отчасти защото разбрах, че децата тук имат същото право на обучението, което можех да им дам, както интелигентната младеж на Берлин; отчасти, защото не можех да преподавам комунистическите лъжи. И така, _мистър Агент,_ нямам намерение да вдигам тревога.
	— А ако ме заловят по една или друга причина и аз ви издам.
	За първи път тя се усмихна.
	— Млади човече, когато си на осемдесет и осем години, не могат да ти направят нищо повече от това, което милостивият Господ ще ти стори в най-скоро време. Защо дойдохте при мен?
	— Бруно Моренц. Спомняте ли си за него?
	— О, да, помня го. Неприятности ли има?
	— Да, фройлайн, намира се в много тежко положение. Той е тук, някъде наблизо. Дойде да изпълни една задача по моя молба. Но се разболя от мъка и разочарование. Пълно нервно разстройство. Сега се крие някъде навън, в този район. Нуждае се от помощ.
	— Полицията, всички тези войници… Бруно ли търсят?
	— Да. Ако мога да достигна първи до него, може би ще успея да му помогна. Да го отведа навреме.
	— Защо дойдохте при мене?
	— Неговата сестра в Лондон каза, че й е разправял твърде малко за двете си години тук по време на войната. Само това, че е бил много нещастен и единственият му приятел е била неговата учителка, фройлайн Нойман.
	Тя заклати тялото си напред-назад и за известно време в стаята се възцари тишина.
	— Бедният Бруно — промълви тя накрая, — бедният, наплашен Бруно. Винаги така наплашен. От виковете и от болката.
	— Защо бе такъв, фройлайн Нойман?
	— Той дойде от социалдемократическо семейство в Хамбург. Баща му бе загинал при бомбардировките, но трябва да е направил някоя отрицателна забележка за Хитлер в своя дом преди да умре. Бруно бе настанен при един фермер вън от града — брутален мъж, който пиеше много. Освен това ревностен нацист. Една вечер Бруно трябва да е казал нещо, което е чул от своя баща. Фермерът свалил колана и жестоко го набил. След това го е наказвал още много пъти. Бруно често бягаше от него.
	— Къде се криеше той, фройлайн? Моля ви, кажете.
	— В плевника. Веднъж ми го показа. Бях отишла във фермата, за да се опитам да омилостивя стопанина. Имаше един плевник в далечния край на ливадата, встрани от къщата и останалите плевници. Бе направил дупка в сламените бали най-отгоре, до тавана. Беше свикнал да се катери там и да чака, докато фермерът не се укроти в пиянския си сън.
	— Къде точно се намираше фермата?
	— Селцето се нарича Марионхайм. Мисля, че е все още там. Представлява четири ферми, събрани на едно място. Сега всичките са колективизирани. Намира се между селата Обер и Нидер Грюнщат. Тръгнете по пътя за Ерфурт. Четири мили преди града завийте наляво. Там има пътепоказател. Едно време на него бе записано Мюлерова ферма, но сега може да са променили надписа. Възможно е да има само номер. Потърсете един плевник, отдалечен от останалите постройки на двеста метра, в края на ливадата. Мислите ли, че можете да му помогнете?
	Маккрийди се изправи.
	— Ако е там, фройлайн, ще се опитам. Кълна се, че ще се опитам. Благодаря ви за помощта.
	Когато стигна до вратата, той се обърна.
	— Казахте, че е имало три причини, за да ме сметнете за англичанин, но ми разкрихте само две от тях.
	— О, да. Облечен сте като селянин, а споменахте че идвате от Берлин. Доколкото знам, там няма никакви ферми. Така че вие сте шпионин. Или работите за тях… — тя кимна с глава към прозореца, край който премина е грохот още един камион, — или… или за другата страна.
	— Можех да бъда агент на ЩАЗИ.
	Тя се усмихна отново.
	— Не, мистър англичанин, спомням си британските офицери от 1945 година, малко преди да дойдат руснаците. Вие бяхте много по-учтиви.


	Селският път, отделящ се от главното шосе, се намираше точно там, където тя посочи — наляво към плодородната селскостопанска земя между главния път №7 и аутобана Е–40. На малка табелка бе написано: ОБЕР ГРЮНЩАТ. Маккрийди зави с колелото по него и след една миля стигна до кръстопът.
	Тук пътят се разделяше. Отляво лежеше Нидер Грюнщат. Можеше да види редицата от зелени униформи, които го заобикаляха. От двете му страни се простираха ниви с неприбрана царевица, висока пет фута. Наведе се ниско над кормилото на велосипеда и продължи надясно. Той заобиколи Обер Грюнщат и видя пред себе си още по-тесен път. След като измина половин миля по него, забеляза покривите на селски къщи и плевници, построени в стила, характерен за Тюрингия — с островърхи кули и големи врати, даващи достъп на каруците със сеното вътре в празните квадратни складове. Марионхайм.
	Не искаше да минава през селцето. Някои работници от фермите можеха да го забележат като непознат човек. Той скри велосипеда в царевицата и се покатери на една порта, за да огледа по-добре. От дясната му страна се виждаше висок плевник, направен от тухли и насмолени греди, стоящ настрана от главната група. Заобикаляйки селцето, Маккрийди започна да се провира през царевицата към него.


	Доктор Лотар Херман също работеше тази сутрин. Отговорът на шифрованото съобщение до Фитцау в германското посолство в Лондон не доведе до никакви резултати. Издирването на изчезналия Бруно Моренц навлезе в задънена улица. Херман не работеше обикновено в събота, но сега се нуждаеше от нещо, което можеше да отклони вниманието му от затрудненото положение. Предния ден бе вечерял с генералния директор. Разговорът не бе от най-приятните.
	Полицията не извърши нито един арест по случая с убийството на Хаймендорф. Дори не публикуваха съобщение за търсенето на определена личност, която искаха да подложат на разпит.
	Няколко много уважавани личности в частния и обществения сектор бяха привикани дискретно в полицията и почервенели от неудобство, даваха своите показания. Снемаха се отпечатъци от пръсти, изпробваха се личните оръжия, проверяваха се алибита. И в резултат… нищо.
	Генералният директор беше разочарован, но оставаше непреклонен. Липсата на съдействие спрямо неговото ведомство бе продължила твърде дълго. В понеделник сутринта трябваше да се срещне с държавния секретар, който носеше политическата отговорност за разузнавателната служба. Разговорът щеше да бъде много труден, а на него това никак не му харесваше.
	Доктор Херман отвори дебелата папка, в която се намираха засечените оттатък границата радиосъобщения, покриващи периода от сряда до петък. Забеляза, че са твърде много. Една част от тях представляваха незначителни приказки между полицаите от района на Йена. Ненадейно погледът му попадна на една фраза, използвана в разговор между патрулна кола и полицейско управление. _Едър, с побеляла коса, рейнски акцент…_ Той се замисли. Това му звучеше познато…
	Един помощник влезе и остави някаква телеграма пред своя шеф. Щом хер докторът настояваше да работи в събота сутринта, той трябваше да получава съобщенията в момента на тяхното пристигане. Телеграмата бе любезно изпратена от контраразузнавателната служба. В нея бе записано, че оперативен работник е забелязал на Хановерското летище едно лице под името Майтланд, пристигнало със самолета от Лондон. Като бдителен служител, той проверил своята картотека и изпратил документите за самоличност в Кьолн. От Кьолн ги препратили в Пулах. Този Майтланд се оказал мистър Самюъл Маккрийди.
	Доктор Херман се почувства оскърбен. Проява на най-голямо неуважение бе висш офицер от съюзническа разузнавателна служба да влезе в страната под чуждо име. И твърде странно. Освен ако… той погледна съобщението от Йена и телеграмата от Хановер. Той не би се осмелил, помисли си. Тогава друг глас в него се обади: да, като нищо би го направил. Доктор Херман вдигна телефонната слушалка и започна да дава своите разпореждания.


	Маккрийди напусна прикритието на царевичната нива, огледа се наоколо и прекоси няколкото ярда трева до плевника. Ръждясалите панти на вратата изскърцаха, когато влезе вътре. Светлината проникваше в мрака през процепите на гредите, като караше прашинките да играят във въздуха и разкриваше очертанията на струпани стари каруци, бъчви, конски такъми и ръждясали корита. Той погледна нагоре. Една вертикална стълба водеше до втори етаж, натрупан със слама. Изкачи се по стълбата и извика тихо:
	— Бруно.
	Никой не му отговори. Обиколи край струпаната слама, оглеждайки за скорошни следи от човешко присъствие. В края на плевника забеляза подаващо се между две бали парче от дъждобран. Внимателно вдигна една от балите настрана.
	Бруно Моренц лежеше в своето скривалище на едната си страна. Очите му бяха отворени, но не помръдваше. Когато светлината проникна в неговата дупка, той трепна.
	— Бруно, това съм аз. Сам. Твоят приятел. Погледни към мен, Бруно.
	Моренц извърна погледа си към Маккрийди. Лицето му бе посивяло и брадясало. От три дена не беше ял и пиеше единствено застояла вода от една от бъчвите.
	Опита се да разпознае Маккрийди.
	— Сам?
	— Да, Сам. Сам Маккрийди.
	— Не им казвай, че съм тук, Сам. Те няма да ме намерят, ако не им кажеш.
	— Няма да им кажа, Бруно. Никога.
	През една пролука между дъските той видя редицата от зелени униформи, напредваща сред царевичните ниви към Обер Грюнщат.
	— Опитай се да седнеш, Бруно.
	Той помогна на Моренц да се облегне върху сламените бали.
	— Трябва да побързаме, Бруно. Ще се опитам да те измъкна оттук.
	Моренц поклати унило глава.
	— Остани тук, Сам. Тук е безопасно. Никой не може да ме намери тук.
	Не, помисли си Маккрийди, един пиян фермер никога не би могъл. Но петстотин войници ще те намерят. Опита се да изправи Моренц на крака, но беше безнадеждно. Тежеше твърде много и краката му не помръдваха. Бруно сви ръце пред гърдите си. Нещо се издуваше изпод лявата му мишница. Маккрийди го остави да се отпусне обратно на сламата. Моренц отново се сви. Маккрийди разбра, че никога няма да го върне обратно до границата край Елрих, да го прекара под телените заграждания и през минното поле. С него беше свършено.
	През пролуката, оттатък жълтеещите се на слънцето царевични кочани, зелените униформи се тълпяха около къщите и плевниците на Обер Грюнщат. Марионхайм чакаше своя ред.
	— Бях на гости при фройлайн Нойман. Спомняш ли си фройлайн Нойман? Тя е добра жена.
	— Да, добра жена. Тя може да знае къде съм, но никога няма да им каже.
	— Никога, Бруно. Никога. Каза, че ти е дала домашна работа. Иска да я види, за да ти постави оценка.
	Моренц разкопча дъждобрана и извади една дебела, сложена в червен калъф книга. На калъфа имаше нарисувани позлатени сърп и чук. Вратовръзката на Моренц беше разхлабена, а около шията му на едно парче канап висеше някакъв ключ. Маккрийди взе книгата.
	— Жаден съм, Сам.
	Маккрийди извади от вътрешния си джоб малка плоска бутилка и му я подаде. Моренц жадно отпи от уискито. Маккрийди погледна през пролуката. Войниците бяха привършили с Обер Грюнщат. Някои се приближаваха по пътя, други вървяха ветрилообразно през нивите.
	— Ще остана тук, Сам — заяви Моренц.
	— Добре — кимна Маккрийди, — така да бъде. Довиждане, стари приятелю. Спи непробудно. Никой повече няма да ти причинява болка.
	— Никога повече — промърмори мъжът и заспа. Маккрийди се надигаше, когато забеляза пробляскващия ключ на гърдите на Моренц. Дръпна го с връвта оттам, пъхна книгата в сака, спусна се надолу по стълбата и потъна в царевичната нива. Две минути по-късно обръчът се затвори. Беше точно по обяд.
	Отне му дванадесет часа, за да се добере обратно до гигантския бор на границата край Елрих. Той се преоблече в маскировъчната дреха и изчака скрит под дърветата до три и половина. Тогава светна с фенерчето три пъти по посока на бялата скала оттатък границата и запълзя под телените заграждения, през минното поле и разораната полоса. Зигфрид го очакваше до телената мрежа.
	По пътя обратно за Гослар Маккрийди извади ключа, който бе взел от Бруно Моренц. На обратната му страна имаше надпис: ЛЕТИЩЕ КЬОЛН.
	Сбогува се с Курцлингер и Зигфрид след кратка закуска и пое с колата в югозападна посока, вместо на север към Хановер.


	В един часа следобед войниците се свързаха с полковник Волф, който пристигна в служебна кола заедно с една дама в цивилно облекло. Те се качиха по стълбата и огледаха тялото в сламата. Войниците обърнаха всичко в плевника, но не откриха никаква следа от някакъв писмен документ, още по-малко от дебела книга. Но така или иначе, тогава те не знаеха какво търсят.
	Един от тях измъкна малка плоска бутилка от ръката на мъртвеца и я подаде на полковник Вос. Той я помириса и промърмори: цианид. Майор Ванавская я взе и я обърна обратно. На гърба беше написано: ХАРОДС, ЛОНДОН. Тя използва един твърде неприличен израз. Въпреки че слабо знаеше руски език, той разбра смисъла му, като _мамка ти…_


>>>	Неделя

	По обяд Маккрийди влезе в Кьолнското летище, точно навреме за полета от един часа. Той смени билета за полета Хановер-Лондон, остави багажа си на гардероб и се запъти към металните шкафчета, наредени в единия край на голямата зала. Извади стоманения ключ и го мушна в номер четиридесет и седем. Вътре имаше черна брезентова чанта. Издърпа я оттам.
	— Смятам да взема чантата, благодаря ви, хер Маккрийди.
	Той се обърна. Заместник-шефът на оперативния отдел на германската разузнавателна служба стоеше на десетина фута от него. Двама едри мъжаги се навъртаха малко по-нататък. Единият чоплеше ноктите си, а другият разглеждаше тавана, сякаш търсеше пукнатини в него.
	— Но това сте вие, доктор Херман. Колко се радвам да ви видя отново. И какво ви носи в Кьолн?
	— Чантата… ако обичате, мистър Маккрийди.
	Чантата премина в неговите ръце. Херман я подаде на единия от помощниците. Можеше да си позволи да бъде сърдечен.
	— Елате, мистър Маккрийди, ние, германците, сме гостоприемни хора. Нека да ви придружа до самолета. Не бихте желал да го изпуснете, нали?
	Те се запътиха към паспортния контрол.
	— Някакъв мой колега… — намекна многозначително Херман.
	— Той няма да се върне, доктор Херман.
	— Ах, горкият човек. Но може би така е по-добре.
	Стигнаха до пропуска. Доктор Херман извади една карта, показа я на служителите и те бяха пропуснати да преминат. Маккрийди бе придружен до самолетната врата.
	— Мистър Маккрийди…
	Той се обърна преди да влезе. Херман се усмихна за последен път.
	— Ние също знаем как да подслушваме радиосъобщения. Приятен път, мистър Маккрийди. Моите поздрави на Лондон.


	Новината пристигна в Ленгли седмица по-късно. Генерал Панкратин бе преместен на друга служба. В бъдеще той щеше да командва комплекс от затворнически лагери за интернирани военни в Казахстан. Клаудия Стюарт научи новината от нейния човек в посолството в Москва. Тя все още се радваше на похвалите от нейните началници, докато военните аналитици разучаваха съветския план за водене на бойни действия. Тя се отнесе философски към съдбата на Панкратин, както спомена на Крис Епълярд:
	— Той си спаси кожата и военния чин. По-добре, отколкото в оловните мини в Якутия. Що се отнася до нас, това е по-евтино от блок с апартаменти в Санта Барбара.


>>	АНТРАКТ

	Съвещанието продължи на следващата сутрин, във вторник. Тимъти Едуардс спазваше формалната учтивост, но тайно в себе си се надяваше да приключат с въпроса в най-скоро време. Той, подобно на двамата инспектори, които присъстваха, трябваше да си гледа своята работа.
	— Благодаря ви, че ни припомнихте събитията от 1985 година — каза той, — но може би трябва да се посочи, че що се отнася до разузнаването, тази година представлява едно отминало в историята време.
	Денис Гоунт не обърна внимание на тази реплика. Негово право бе да избере епизод от кариерата на своя шеф, който щеше да убеди съвета да препоръча на шефа на СИС промяна на решението. Знаеше също така, че шансът Тимъти Едуардс да направи тази препоръка бе нищожен. Изборът обаче щеше да се вземе с мнозинство в края на съвещанието и той искаше да спечели подкрепата на двамата инспектори. Изправи се, отиде до служителя от архивната служба и поиска от него друга папка.
	Сам Маккрийди се чувстваше отегчен. За разлика от Гоунт, той знаеше, че шансовете му са нищожни. Бе настоял за този съвет, само защото искаше да покаже своето несъгласие с взетото решение. Облегна се назад и отклони вниманието си от разискванията. Денис Гоунт не можеше да каже нищо, което да не му е известно.
	Повече от тридесет години той живя в малкия свят на Сенчъри Хаус и Интелиджънс сървис. Чудеше се къде би могъл да отиде сега, когато го изхвърлят. Той дори се питаше, не за първи път, какво го бе накарало да влезе в този странен и потаен свят. Нищо от неговия работнически произход не можеше да предскаже, че един ден ще бъде висш офицер от СИС.
	Той бе роден в семейството на млекар от Южен Лондон през пролетта на 1939 година, когато започна Втората световна война. Съвсем смътно, от един или два ретроспективни кадъра, можеше да си спомни своя баща.
	Когато Луфтвафе започна набезите си над британската столица през лятото на 1940, бяха евакуирани от Лондон заедно с майка му. Нищо не можеше да си спомни за онова време. По-късно тя му бе разказала, че са се върнали обратно в малката къща на бедната, но спретната Норбъри стрийт през есента на 1940, но преди това баща му бе заминал на фронта.
	Имаше една снимка на неговите родители от сватбата им — спомняше си я много често. Майка му беше в бяло, с букет в ръка, а скованият, благовъзпитан едър мъж до нея носеше тъмен костюм, закичен с карамфил. Снимката стоеше до полицата над камината в сребърна рамка, която тя почистваше всеки ден. По-късно, на другия край на полицата се появи още една снимка с усмихнат едър мъж в униформа и сержантски нашивки на ръкава.
	Майка му излизаше всеки ден, вземайки автобуса за Кройдън, където търкаше стълбищата и коридорите на заможните хора от средната класа. Тя носеше вкъщи и за пране: можеше да си спомни как малката кухня се изпълваше с пара, докато майка му работеше нощем, за да привърши до сутринта.
	Веднъж, трябва да е било през 1944, едрият усмихнат мъж се върна вкъщи, вдигна го и го задържа високо във въздуха, докато той пищеше. После отново замина, за да се присъедини към войските, които дебаркираха в Нормандия, и да загине в атаката на Каен.
	Сам си спомняше колко много плака майка му през онова лято и как той се опитваше да й каже нещо, но не знаеше какво, затова просто плачеше като нея, без наистина да знае защо.
	Следващият януари той започна да ходи на забавачница, така че майка му отиваше всеки ден в Кройдън, без да го оставя на грижите на леля Ви. Съжаляваше за това, защото леля Ви притежаваше една сладкарница малко по-надолу по улицата и му даваше да си топи пръстта в някой от бурканите със сироп. Същата пролет германските ракети Фау–1 започнаха да падат над Лондон, изстрелвани от техните установки в Холандия и Белгия.
	Спомняше си много ясно деня, точно преди рождения си ден, когато униформеният отговорник на местната противовъздушна отбрана дойде в тяхната забавачница, с каска на главата и газова маска, която се полюляваше отстрани на тялото му.
	Имаше въздушна тревога и децата прекараха цяла сутрин в мазето, превръщайки урока във весели закачки. След като прозвуча сирената за отбой, те се върнаха в класната стая.
	Мъжът проведе шепнешком един разговор с директорката, тя го взе от стаята, водейки го за ръка до нейната приемна, където го нагости с анасонов кейк. Той остана да чака там, засрамен и объркан, докато един добър мъж от приюта за сираци „Доктор Бернардо“ не пристигна, за да го отведе. По-късно му казаха, че ги нямало вече снимката в сребърната рамка и фотографията на големия, усмихнат мъж със сержантските нашивки.
	Справяше се добре в приюта, издържа всичките си изпити и напусна, за да отиде в армията като момче-войник. Когато навърши осемнадесет години, го изпратиха на служба в Малайзия, където продължаваше необявената война между англичаните и комунистическите терористи в джунглата. Там бе преведен в щаба на разузнавателния корпус като секретар.
	Един ден се яви пред своя полковник с идея, която сам бе измислил. Полковникът, офицер от кариерата, му нареди незабавно „Представите го в писмен вид“, което той изпълни.
	Хората от контраразузнаването бяха заловили с помощта на местните китайци един от изявените терористи. Маккрийди предложи да пуснат информация сред китайската общност, че е започнал да издава своите другари и се предвижда да бъде преместен от Ипох в Сингапур в точно определен ден.
	Терористите нападнаха от засада конвоя, но се оказа, че затворническата кола е бронирана отвътре и е въоръжена с картечници, за чиито дула имаше прорязани отвори. След престрелката откриха в храстите телата на шестнадесет мъртви и дванадесет тежко ранени комунисти, а малайските скаути свършиха останалото.
	Сам Маккрийди остана да служи в Куала Лумпур още една година, след което напусна армията и се върна в Англия. Неговото писмено предложение сигурно бе потънало в някой архив, без обаче да остане незабелязано.
	Той чакаше своя ред на опашката на трудовата борса, когато някой го потупа по рамото. Един мъж на средна възраст с вълнено сако и кафява мека шапка му предложи да го почерпи в съседната кръчма. Две седмици по-късно, след като проведоха с него още три разговора, той започна работа във Фирмата. Оттогава, в продължение на тридесет години, Фирмата представляваше единственото му семейство…
	Чу да споменават неговото име и се отърси от спомените. Може би ще е по-добре да се съсредоточи, реши той: става въпрос за твоята кариера.
	Денис Гоунт отново се бе изправил с обемиста папка в ръцете.
	— Джентълмени, мисля, че можем да обсъдим с предимство поредицата от събития през 1986 година, които сами могат да оправдаят едно преразглеждане на случая с преждевременната оставка на Сам Маккрийди. Събития, които започнаха, или по-точно, в които ние се намесихме, в една пролетна сутрин в полето край Солзбъри.


>	ВТОРА ЧАСТ
>	ЦЕНАТА НА БУЛКАТА

>>	1.

	Над ивицата гориста местност от дясната им страна известна като Лисичия лес, продължаваше да се стеле лека мъгла, която предвещаваше ясен и топъл ден.
	На могилата, доминираща над хълмистата местност и позната на поколения войници като Жабешката могила, интернационалният състав офицери заемаше своето място, за да наблюдава предстоящите военни маневри които щяха да имитират битка между две противникови групи батальони. В тях участваха британски войници, разделени дипломатично на сини и зелени, а не на британците и врагът. Дори възприетото наименование „червените“ на една от групите, бе променено от уважение към офицерите от хълма.
	Сред откритата местност, разположена в северната част на равнината Солзбъри — любимо място за маневри на британската армия, наподобяваща Централната германска равнина, където се очакваха бойни действия при евентуално избухване на Трета световна война — имаше разпръснати арбитри, които щяха да присъждат точки, за да оценят изхода на битката.
	Зад групата офицери се намираха превозните средства, с които се бяха изкачили дотам: няколко служебни автомобила и повече на брой не толкова комфортни лендроувъри, покрити с масленозелени маскировъчни ивици. Дневални от тиловата служба бяха разположили походни кухни, за да осигурят необходимото количество топъл чай, и кафе, които щяха да се консумират през деня. Те започнаха да разопаковат студените закуски.
	Офицерите се въртяха наоколо или стояха неподвижно, заемайки позите, характерни за наблюдаващи офицери по целия свят. Някои разузнаваха картите, защитени от пластмасово покритие, върху които по-късно щяха да нанасят с рапидографи своите забележки. Други оглеждаха терена в далечината с помощта на мощни бинокли. Трети разговаряха помежду си със сериозен вид.
	В центъра на групата се намираше старшият британски генерал, командващ Южния военен окръг. До него стоеше личният му гост, най-старшият по чин генерал от чужденците. Леко изнесен зад тях, помежду им бе застанал един млад и интелигентен офицер, току-що завършил езиков институт, който превеждаше последователно думите на двамата мъже.
	Групата британски офицери бе по-голяма — малко над тридесет човека. Те всички си придаваха важност, осъзнавайки необичайността и значението на това събитие. До известна степен изглеждаха и предпазливи, неспособни да се отърсят съвсем от предишните си навици. Все още не бе изминала първата година от _перестройката_ и въпреки че съветски офицери и преди бяха канени да наблюдават британски маневри в Германия, сега за пръв път идваха в сърцето на Англия като гости на британската армия. Старите навици умират трудно.
	Руснаците се държаха също така важно като британците. Наброяваха седемнадесет души, всеки от които бе внимателно проучван и подбиран. Неколцина от тях владееха приемливо английски и го използваха в разговорите; петима го владееха отлично, но се правеха, че нищо не разбират.
	Владеенето на английски не бе обаче най-важното качество при техния подбор. На първо място бе преценен техният опит. Всеки съветски офицер беше специалист в своята област, добре запознат с въоръжението на британската армия, нейната тактическа подготовка и структури. Бяха ги инструктирали не просто да слушат какво им се казва, още по-малко да го приемат за вярно; а внимателно да проучват, без да изпускат нищо и да докладват обратно каква е подготовката на британците, каква бойна техника са използвали, как са я използвали и, ако има такива, къде са слабите им места. Те пристигнаха предната вечер, след като прекараха по-голяма част от деня в своето посолство в Лондон. Първата вечеря в офицерската столова на Тидуъртската военна база протече твърде официално, дори малко напрегнато, но без инциденти. Шегите и песните щяха да дойдат по-късно, може би на втората или на третата вечер от техния престой. Руснаците съзнаваха, че сред тях има най-малко петима, които наблюдаваха останалите, а вероятно се следяха и помежду си.
	Никой не спомена това на британската група, нито британците сметнаха за уместно да изтъкват, че сред техните собствени тридесет души присъстват четирима, които са в действителност от контраразузнаването. Те се намираха там само, за да наблюдават руснаците, а не своите съграждани.
	Руската група включваше двама генерали, единият с отличителни знаци на моторизираните войски, а другият — от бронирания корпус; един полковник от генералния щаб; полковник, майор и капитан от военното разузнаване, които бяха явни, т.е. признаваха, че са от военното разузнаване; един полковник от военновъздушните сили, под чиято разгърдена куртка можеше да се види фланелка на сини и бели райета — отличителен белег на специалните войски; полковник и капитан от пехотата, както и двама офицери със същия чин от бронетанкови войски. В добавка присъстваха един подполковник от оперативния щаб, заедно с един майор и двама капитани, както и полковник и майор от свързочните войски. Съветското военно разузнаване е известно като ГРУ и тримата обявени офицери от ГРУ носеха отличителните знаци на своята служба. Само те знаеха, че майорът от свързочните войски и един от капитаните от оперативния щаб също бяха от военното контраразузнаване. Никой от останалите руснаци, нито британците го знаеха.
	Британците от своя страна не сметнаха за необходимо да известят руснаците, че двадесет оперативни работници от службата за сигурност се намираха в офицерската столова на Тидуърт и щяха да останат, докато съветската делегация не отлети от Лондон за Москва на третата сутрин от своето пребиваване. Тези филери в момента се грижеха за тревните площи и цветните лехи или лъскаха месинговите плотове на полевите кухни. През нощта щяха да наблюдават на смени офицерската сграда, разпръснати на удобни позиции в широк кръг около нея. Както шефът бе споменал на Генералния щаб на командващия Южен военен окръг на министерския брифинг няколко дена преди това: „Наистина предпочитаме да не изтървем някой от кучите синове“.
	Играта на война започна по разписание в девет часа и продължи целия ден. Десантът на Втори парашутен батальон бе извършен точно след обедната закуска. Един майор от парашутния батальон стоеше точно до съветския полковник от военновъздушните сили, който наблюдаваше с изострено внимание.
	— Виждам — отбеляза руснакът, — че все още отдавате предпочитание на двуинчовите минохвъргачки.
	— Полезно оръжие — съгласи се британецът, — ефективно и все още надеждно.
	— Моето мнение е същото — изрече руснакът бавно с акцент. — Използвах ги в Афганистан.
	— Наистина! Аз ги използвах на Фолклендските острови — каза майорът от Втори парашутен. Той си помисли: _Но разликата е, че ние спечелихме за кратко време на Фолклендите, а вие понасяте големи загуби в Афганистан._
	Руснакът си позволи една неприветлива усмивка. Британецът също се усмихна. _Кучи син,_ изруга наум руснакът, _иска да намекне колко зле вървят нашите работи в Афганистан._
	Двамата мъже продължиха да се усмихват. Те не можеха да знаят, че след две години забележителният нов генерален секретар в Москва щеше да заповяда на съветската армия да прекрати афганистанската авантюра. Но времената бяха още други, а старите навици умират трудно.
	Втората вечеря в Тидуъртските казарми протече по-спокойно. Лееше се вино; водката, която в британската армия рядко се консумира, този път беше в изобилие. Независимо от езиковата бариера, разговорите станаха по-духовити. Руснаците последваха примера на техния най-старши офицер — генерала от моторизираните войски. Той изглеждаше развеселен от разговора си с британския генерал и те се отпуснаха. Майорът от оперативния щаб за малко не избухна в смях, преди да се сети, че не бива да показва познанията си по английски и трябва да изчака превода.
	Майорът от парашутния батальон бе седнал до майора от съветското военно разузнаване. Той реши да изпробва оскъдните си познания по руски език.
	— Говоритя-ви па-англеески? — попита той. Руснакът бе очарован.
	— Очен малинко — отвърна той, след което продължи със запъване на английски. — Много малко, страхувам се. Упражнявам се с учебници вкъщи, но не мога да го науча добре.
	— Сигурен съм, че е по-добре, от моя руски — каза парашутистът. — Да ви се представя, казвам се Пол Синклер.
	— О, извинете — рече руснакът. Той се наведе настрани и протегна ръка. — Павел Кученко.
	Вечерята завърши с песни, преди двете групи офицери да се разотидат по стаите в единадесет часа. Една част от тях оценяваха със задоволство, че на следващата сутрин щяха да си позволят да останат малко по-дълго в леглата — ординарците бяха инструктирани да се появят с чашите чай в седем часа.
	В действителност майор Кученко се събуди в пет часа и прекара безмълвно два часа зад дантелените завеси, покриващи прозорците на неговата спалня. Той седеше на изгасено осветление и разучаваше пътя, който минаваше пред офицерската столова в посока към входния портал на казармата и оттам продължаваше към Тидуъртското шосе.
	Забеляза трима души в полумрака на ранната утрин, които бяха по всяка вероятност филери.
	Забеляза също така, точно в шест часа, как от входната врата почти под него се появи полковник Арбътнот и се затича по пътя, нещо, което очевидно правеше всяка сутрин. Имаше причина да вярва, че това е редовен навик — бе видял възрастния полковник да прави същото предишната сутрин.
	Полковник Арбътнот лесно се познаваше по липсващата лява ръка. Той я бе загубил преди много години по време на патрул със своите новобранци в онази странна, почти забравена война по хълмовете на Дхофар — акция, проведена от специалните британски части и омански мобилизирани войници, за да се попречи на комунистическата революция да смъкне султана на Оман и да сложи ръка на Ормузкия пролив. От сантименталност военната комисия му разреши да остане в армията и оттогава той служеше като офицер по снабдяването в Тидуъртската офицерска столова. Всяка сутрин поддържаше стегнато телосложението си, не пропускайки да пробяга своите пет мили надолу по пътя и обратно — позната фигура, облечена в бял спортен костюм с качулка и сини кантове, чийто свободен ляв ръкав бе елегантно закачен отстрани.
	Вече втора сутрин майор Кученко го наблюдаваше замислено.
	Вторият ден от маневрите премина без инцидент и в края им офицерите от двете националности се съгласиха, че арбитрите справедливо са присъдили победата на зелените, които прогониха сините от техните позиции на Жабешката могила и опазиха Лисичия лес от контранастъпление. Третата вечер в столовата премина много весело, с непрекъснати тостове и едно бурно аплодирано изпълнение на песента „Калинка“ от младия руски капитан от оперативния щаб, който не беше шпионин, но този имаше чудесен баритон. Руската група трябваше да се събере в главното фоайе след закуска в девет часа на следващата сутрин и да се качи на автобуса за Хийтроу. Автобусът щеше да пристигне от Лондон с двама души от посолството, за да ги отведе право до летището. Никой не забеляза по време на изпълнението на „Калинка“, как някой влезе без много шум в отключената стая на полковник Арбътнот и след шестдесет секунди я напусна все така тихо, за да се присъедини към групата на бара, идвайки от посока на мъжките тоалетни.
	В шест без десет минути на следващата сутрин една фигура в бял спортен костюм с качулка и сини кантове, чийто празен ляв ръкав бе закачен отстрани, се спусна надолу по стълбите пред офицерската сграда и пое към входния портал. Фигурата бе забелязана от един филер, скрит зад прозореца в една от стаите, която се намираше на горните етажи на другата сграда, отдалечена на двеста ярда. Той я взе под внимание, но не предприе нищо.
	На портала ефрейторът на охраната излезе от караулното помещение и отдаде чест на фигурата, която се промъкна под бариерата. Бегачът, без шапка на главата, само вдигна ръката си за поздрав, обърна се в обичайната посока и продължи да тича към Тидуърт.
	В шест и десет ефрейторът отново погледна навън, вторачи се учудено, след което се обади на своя сержант.
	— Току-що видях да минава полковник Арбътнот — докладва той.
	— Е? — попита сержантът.
	— За втори път — каза ефрейторът.
	Сержантът се чувстваше изморен. Очакваше да ги сменят след двадесет минути и да отиде на закуска. Сви безразлично рамене.
	— Трябва да е забравил нещо — каза той. По-късно пред дисциплинарната комисия щеше да съжалява за тази си забележка.
	След половин миля майор Кученко се пъхна сред някакви дървета край пътя, смъкна от себе си откраднатата спортна дреха и я скри дълбоко в шубрака. Когато се върна отново на пътя, той носеше малко широки сиви вълнени панталони и вълнено сако върху риза и вратовръзка. Единствено маратонките „Адидас“ не подхождаха на облеклото. Подозираше, без да е сигурен, че една миля след него тича ядосаният полковник Арбътнот, който бе изгубил десет безплодни минути в търсене на спортното си облекло преди да стигне до заключението, че ординарецът му трябва да го е занесъл за пране и все още не го е върнал. Бе облякъл резервния, без да забележи, че му липсват една риза, вратовръзка, сако и чифт маратонки.
	Кученко лесно можеше да поддържа дистанцията пред британския полковник, докато Арбътнот не завие, за да се върне, но един минаващ край него автомобил му спести усилието. Шофьорът спря до него и Кученко се наведе на отсрещния прозорец.
	— Ужасно съжалявам — каза той, — но изглежда колата ми се, повреди. Ей там, малко по-нататък. Чудих се дали не мога да потърся помощ от някой автосервиз в Норт Тидуърт?
	— Малко е рано — каза шофьорът, — но мога да ви закарам дотам. Качвайте се.
	Майорът от парашутния батальон щеше да остане изненадан от неочаквано добрия английски на Кученко. Но чуждият акцент се чувстваше.
	— Не сте тукашен, нали? — попита шофьорът, за да завърже разговор. Кученко се засмя.
	— Не, идвам от Норвегия. Обикалям вашите британски катедрали.
	Кученко бе оставен от любезния шофьор в центъра на сънливия Норт Тидуърт в седем без десет. Шофьорът продължи към Марлборо. Той никога нямаше да се сети да разправя за този случай, нито някой някога щеше да го попита.
	В центъра на града Кученко намери една телефонна кабина и точно в седем без една минута набра някакъв лондонски телефонен номер, поставяйки петдесетцентова монета, за да започне разговора. От отсрещната страна вдигнаха на петото иззвъняване.
	— Бих желал да говоря с мистър Рот, мистър Джо Рот — каза Кученко.
	— Да, на телефона е Джо Рот — отвърна гласът от другия край.
	— Съжалявам — каза Кученко. — Виждате ли, аз всъщност се надявах, че ще говоря с Крис Хейс.
	В своя малък, но елегантен апартамент на Мейфеър, Джо Рот настръхна, а професионалният му усет събуди неговата бдителност. Бе станал преди двадесет минути и се разхождаше все още по пижама, необръснат, приготвяйки ваната и първото кафе за деня. Когато телефонът иззвъня, той се бе запътил към всекидневната с чаша сок в едната ръка и кафе в другата. Беше твърде рано, дори за него, а той не обичаше да става късно, макар работата му като помощник по обществените въпроси към американското посолство, намиращо се на четвърт миля по-нататък на Гросвийнър скуеър, да не изискваше присъствието му преди десет часа.
	Джо Рот работеше за ЦРУ, но не той заемаше поста шеф на Лондонския филиал. Тази чест се падаше на Уилям Карвър, а Карвър, подобно на всички шефове на филиали, се числеше към отдела за Западното полукълбо. Като такъв, Карвър бе _явен агент,_ което означаваше, че всеки, който се интересува, може да научи с какво се занимава и какъв пост заема. Карвър работеше в Обединения британски разузнавателен комитет — официалният представител на ЦРУ в Лондон.
	Рот дойде от отдела за специални проекти — служба, формирана преди шест години, за да се занимава, както името й подсказваше, с проекти и активни действия, смятани от Ленгли като достатъчно компрометиращи, за да се заангажира с тях шефът на филиала, което по-късно му даде възможност да поддържа своята невинност, дори пред американските съюзници.
	Всички офицери от ЦРУ, независимо от кой отдел идваха, имаха истинско и оперативно (или професионално) име. Истинското име в приятелските посолства е действително истинско: Джо Рот бе наистина Джо Рот и бе записан така в списъка на дипломатите. Но за разлика от Карвър, той бе _неявен агент,_ освен за малка група британски разузнавачи в Интелиджънс сървис. Само те и някои от колегите му знаеха професионалното му име в САЩ. Да му го споменат по телефона в седем часа сутринта и то с чужд акцент звучеше като предупредителна сирена.
	— Съжалявам — каза той предпазливо, — но тук е телефонът на Джо Рот. Кой се обажда?
	— Слушайте внимателно, мистър Рот или мистър Хейс: Моето име е Пьотр Александрович Орлов. Аз съм полковник от КГБ…
	— Вижте, ако това е някаква шега…
	— Мистър Рот, споменаването на вашето оперативно име не е никаква шега за вас. Моят опит за дезертиране в САЩ не е никаква шега за мене. А именно това е моето желание. Искам да се добера до Америка — незабавно. Много скоро ще стане невъзможно да се върна обратно при моите хора. Няма да бъде прието никакво извинение. Имам огромно количество информация от голяма ценност за вашето управление, мистър Рот. Трябва да решите бързо, в противен случай ще съм принуден да се върна, докато все още има време…
	Рот записваше бързо на един бележник, който успя да сграбчи от масичката за кафе във всекидневната. Бележникът все още носеше резултатите от покера със Сам Маккрийди, завършил късно предната вечер. По-късно си спомняше, че си помисли: _Боже, ако Сам можеше да чуе това сега, сигурно би се побъркал._ Прекъсна мълчанието си.
	— Къде точно се намирате сега, полковник?
	— В една телефонна кабина в малък град близо до равнината Солзбъри — каза гласът.
	От граматична гледна точка, английският му бе почти перфектен. Но ясно се усещаше чуждият акцент. В обучението на Рот влизаше и разпознаването на акценти. Този имаше славянски, може би руски произход. Все още се чудеше дали това няма да се окаже някоя от ненормалните шеги на Сам Маккрийди, дали няма да екне изведнъж в ушите му неговият смях. По дяволите, бяха минали два дни след първи април.
	— От три дни — продължи гласът — се намирам с група съветски офицери, присъстващи на британските военни маневри в равнината Солзбъри. Настанени сме в Тидуъртските казарми. Сред тях съм известен като майор Павел Кученко от военното разузнаване. Успях да се измъкна преди един час. Ако до още един час не се върна обратно, няма да мога въобще да се върна. Ще ми е необходим половин час, за да сторя това. Вие имате на разположение тридесет минути, за да ми съобщите вашето решение, мистър Рот.
	— Разбрах, полковник. Ще се заема с вашия случай. Искам да ми се обадите след петнадесет минути. Линията ще бъде свободна. Тогава ще получите моя отговор.
	— Петнадесет минути. След това се връщам — отряза гласът и сигналът прекъсна.
	Рот мислеше усилено. От дванадесет години работеше за ЦРУ. Никога преди това не бе изпадал в такава ситуация. Но тогава хората като него прекарваха целия си живот в управлението и никога не бяха помирисвали съветски изменник. Независимо от това, той знаеше за тях, всички оперативни агенти получаваха инструкции за постоянната възможност да се сблъскат с такива случаи.
	Повечето идваха след първоначални, пробни разговори. Те се подготвяха предварително и обмисляха добре всичко. След това изпращаха съобщения до известния им човек на ЦРУ в областта. Искаха да се срещнат, да преговарят. Обикновено молеха потенциалния изменник да остане на работното си място, за да предаде определено количество информация, преди окончателното му преминаване на _другата страна._ Ако откажеше, той бе увещаван да се яви поне с чанта пълна с документи. От количеството на документите, които носеха със себе си или предаваха предварително, зависеше по-късно тяхното заплащане и положение на Запад. В професионалните среди това се наричаше _цената на булката._ Понякога, много рядко, някои от тях просто се явяваха, изгорили всички мостове след себе си, без никакви шансове да се върнат обратно. Това даваше малка възможност за избор: или приемаха човека, или го връщаха в лагерите за бежанци. Последното се правеше рядко, дори в случаите с моряци от търговския флот или с обикновени войници, които нямаше какво да предложат. Тази стъпка се предприемаше само когато резултатите от проверката с детектора на лъжата уличаваха агента в неговите истински намерения. Тогава Америка отказваше да го приеме. Руснаците преглъщаха провала и прибираха обратно своя агент от бежанския лагер.
	Само веднъж, доколкото Рот знаеше, КГБ проследи един върнат изменник и го ликвидира в бежанския лагер. Човекът се бе провалил на полиграфния тест, въпреки че казваше истината. Машината бе интерпретирала неговото вълнение погрешно. Дяволски лош късмет. Но това се случи преди години; детекторите на лъжата бяха усъвършенствани и сега се справяха по-добре.
	Ето че тук се явяваше един мъж с претенциите, че е полковник от КГБ, който просто искаше да избяга. Без предупреждение. Без пазарлъци. Без куфар с нови документи от резиденцията на КГБ. При това точно в сърцето на Англия, а не в Близкия изток или в Латинска Америка. С желание да контактува с американците, а не с британците. Или той бе направил вече своето предложение на британците? И е получил отказ? Рот обмисляше бързо различните възможности, а минутите отминаваха.
	Седем и пет, значи два и пет през нощта във Вашингтон. Отдавна всички са заспали по домовете си. Трябваше да се обади на Калвин Бейли — неговия шеф, оглавяващ Отдела за специални проекти. Той без съмнение спеше дълбоко в Джорджтаун. Но _времето…_ нямаше на разположение никакво време. Отвори един стенен шкаф, където се намираше личният му компютър. Включи го и бързо се свърза с главния компютър, помещаващ се в подземията на посолството на Гросвийнър скуеър. Премина в секретен режим и насочи главния компютър към имената на старшите офицери от КГБ известни на Запад. След това попита: кой е Пьотр Александрович Орлов.
	Едно от странните неща в света на агентите бе съществуването на почти клубна атмосфера в него. Пилотите споделят подобен вид другарство, но на тях това им е позволено. Същото се отнася за парашутистите и специалните войски.
	Професионалистите са склонни да се уважават един друг, дори през бариерите на съперничеството, противопоставянето или омразата. По време на Втората световна война бойните пилоти на Луфтвафе и РАФ рядко са изпитвали омраза един към друг, оставяйки подобни чувства на фанатиците и на цивилните. Професионалистите служат лоялно на своите политически господари и на бюрократите, но предпочитат да изпият чаша бира в компанията на свои колеги, дори те да са от другия лагер.
	В агентурния свят внимателно се следят промените в конфигурациите на останалите служби. Повишенията и преместванията в съюзническите, съперническите и вражеските агенции се записват и регистрират старателно. Във всяка столица резидентът на КГБ вероятно знае кои са шефовете на американския и британския филиал и обратно. Веднъж в Дар ес Салам по време на някакъв коктейл местният шеф на КГБ се приближил до шефа на тамошния филиал на СИС с уиски в ръка.
	— Мистър Чайлд — произнесъл той тържествено, — вие знаете кой съм аз и аз знам кой сте вие. Нашата професия не е лека. Не би трябвало така да се пренебрегваме.
	Пили по този повод.
	Главният компютър на ЦРУ в Лондон е свързан директно с Ленгли, Вирджиния, и в отговор на запитването на Рот започна да обхожда списъка с имената на офицерите от КГБ, известни на централата. Сред тях стотици бяха потвърдени и хиляди заподозрени. В по-голямата си част тази информация идваше от самите изменници, тъй като при пристигането си те бяха подробно разпитвани за това кой каква длъжност има в настоящия момент, кой е повишен в службата, преместен на ново място или понижен. Информацията растеше с всеки нов изменник.
	Рот знаеше, че през последните четири години британците оказаха голяма помощ в това отношение, доставяйки стотици имена, много от които нови, а други като потвърждение на вече заподозрените. Те дължаха своята информираност от една страна на подслушването на радиоефира, от друга на добре проведен анализ, и от трета — на изменници като Владимир Кузичкин, човека от управлението за нелегални операции, когото измъкнаха тайно от Бейрут. Откъдето и да бе дошла в паметта на компютъра оригиналната информация, той не си губеше времето. Зелени букви започнаха да просветват една след друга на малкия екран пред Рот.

	ПЬОТР АЛЕКСАНДРОВИЧ ОРЛОВ. КГБ. ПОЛКОВНИК.
	ПРЕДПОЛАГАЕМО МЕСТОНАЗНАЧЕНИЕ ПРЕЗ ПОСЛЕДНИТЕ ЧЕТИРИ ГОДИНИ В ТРЕТО УПРАВЛЕНИЕ. ВЕРОЯТНО СЕ ПРИКРИВА КАТО МАЙОР ОТ ГРУ В ОБЕДИНЕНИЯ ЩАБ ЗА ПЛАНИРАНЕ НА ЧЕРВЕНАТА АРМИЯ В МОСКВА. ПРЕДИШНИ ИЗВЕСТНИ ПОСТОВЕ В ЦЕНТЪРА ЗА ОПЕРАТИВНО ПЛАНИРАНЕ В МОСКВА И В ПЪРВО ГЛАВНО УПРАВЛЕНИЕ (ВЪНШНО РАЗУЗНАВАНЕ) В ЯСЕНЕВО.

	Рот подсвирна, когато компютърът свърши с изписването на информацията за Орлов и го изключи. Това, което каза гласът по телефона, имаше смисъл. Трето управление на КГБ имаше за задача да следи за лоялността на въоръжените сили. От една страна, офицерите от армията негодуваха срещу него, но от друга властите го толерираха. Служителите на този отдел проникваха във въоръжените сили дегизирани като офицери от военното разузнаване. Това обясняваше тяхната възможност да бъдат навсякъде и да задават въпроси, държейки под наблюдение всички. Ако Орлов действително се е представял като майор от ГРУ към Обединения щаб за планиране на съветското министерство на отбраната, той трябваше да представлява подвижна енциклопедия. Имаше значение и неговото присъствие в групата съветски офицери, поканени в резултат на скорошно споразумение между НАТО и Варшавския договор да наблюдават британските военни маневри в равнината Солзбъри.
	Погледна часовника си. Седем и четиринадесет. Никакво време, за да позвъни до Ленгли. Само шестдесет секунди, за да вземе решение. Твърде рисковано. _Кажи му да се върне обратно в казармата, да се прибере тихо в своята стая и да приеме от британския ординарец дежурната чаша чай. След това обратно към Хийтроу и Москва. Опитай се да го убедиш да избяга от групата по време на престоя в Хийтроу, за да имаш време да се свържеш с Калвин Бейли във Вашингтон._ Телефонът иззвъня.
	— Мистър Рот, пред телефонната кабина има автобус. Първият за тази сутрин. Мисля, че ще качи цивилния обслужващ персонал на Тидуъртските казарми. Мога да се върна с тях точно на време, ако трябва да…
	Рот пое дълбоко въздух. _Може да платиш с кариерата си за това,_ помисли си.
	— О’кей, полковник Орлов, ще ви вземем. Ще се свържа с моите британски колеги — до тридесет минути ще бъдете в безопасност…
	— Не. — Гласът бе рязък, нетърпящ противоречие. — Ще дойда единствено при американците. Искам незабавно да ме отведете оттук в Америка. Такава е сделката, мистър Рот. Няма да приема други условия.
	— Вижте сега, полковник…
	— Не, мистър Рот. Искам вие сам да ме вземете. До два часа. Ще чакам пред Андоверската гара. След това ще ме отведете до военната база на Съединените щати в Апър Хейфорд. Ще ми осигурите транспорт до Америка. Това е единствената сделка, на която ще се съглася.
	— Добре, полковник. Ще стане това, което желаете. Тръгвам незабавно.
	Трябваха му десет минути, за да си сложи някакви дрехи, да грабне паспорта, служебната карта от ЦРУ, малко пари и ключовете на колата и да се спусне по стълбите към гаража.
	Петнадесет минути след като бе затворил телефона, той си проправи път през Парк Лейн и зави надясно към Марбъл Арч и Бейзуотър роуд, предпочитайки този маршрут пред блъсканицата по Найтсбридж и Кенсингтън.
	Премина край Хийтроу преди осем часа и зави на юг по М–25, а после пое на югозапад по М–3, който го свърза с А–303, водещ към Андовер. Влезе на площада пред гарата в девет и десет. Една след друга колите минаваха оттам, за да оставят пътниците и да потеглят незабавно. Пътниците от своя страна забързано се отправяха към гарата. Само някакъв мъж стоеше неподвижно облегнат на една стена, облечен с вълнен костюм, сиви панталони и маратонки. В ръцете си държеше сутрешен вестник. Рот се приближи до него.
	— Мисля, че вие сте човекът, с когото трябва да се срещна — каза той тихо.
	Мъжът вдигна поглед от вестника. Имаше спокойни сиви очи и сурово лице, по което можеше да се съди, че е на около четиридесет и пет години.
	— Това зависи от вашите документи за самоличност — каза той. Гласът бе същият като този по телефона.
	Рот му подаде служебната си карта. Орлов я разгледа и кимна. Рот посочи към своята кола, която стоеше със запален двигател и пречеше на няколко други зад нея да преминат. Орлов се огледа около себе си, като че ли искаше да се сбогува с един свят, който познаваше. Без да каже дума, той влезе в колата.
	Рот се бе обадил на дежурния офицер в посолството да предупреди в Апър Хейфорд, че ще пристигне с един гост. Близо два часа му трябваха, за да прекоси разстоянието до военната база. Спря колата точно пред офиса на командира. Оттам проведе два телефонни разговора с Вашингтон, след което Ленгли уреди въпроса с Пентагона и командирът на базата получи необходимите инструкции. Военният самолет, който излетя в три часа следобед на същия ден от Апър Хейфорд за военновъздушната база Андрюс, Мериленд, имаше на борда двама непредвидени пътници.
	Пет часа преди това новината за изчезването на руския офицер загря телефонните връзки между Тидуърт и Лондон. Много преди излитането на самолета започна да набира скорост най-внушителният скандал, в който бяха намесени британската армия, министерството на отбраната, Службата за сигурност и руското посолство.
	Съветската група се събра за закуска около осем часа в офицерската столова. Дотогава офицерите бъбриха спокойно със своите британски колеги. До осем и двадесет те наброяваха шестнадесет души. Отсъствието на майор Кученко бе забелязано, но без чувство за безпокойство. Около десет минути преди девет часа шестнадесетте руснаци се събраха със своя багаж в главното фоайе и отново забелязаха отсъствието на майор Кученко. Един камериер бе изпратен до неговата стая, за да го помоли да побърза. Автобусът стоеше в очакване пред вратата.
	Камериерът се върна с новината, че стаята на майора е празна, но личните му принадлежности се намират все още в нея. Делегация от двама британски офицери и двама руснаци се качи горе, за да го потърси. Те установиха, че някой е спал в леглото, хавлията за баня е мокра и всичките дрехи на Кученко очевидно са налице, навеждайки на мисълта, че трябва да е някъде наблизо. Погледнаха в общата баня на коридора (само двамата руски генерали имаха баня в стаите си), но не можаха да го открият там. Провериха и в тоалетните, но и те бяха празни. Лицата на двамата руснаци, единият от които бе полковник от ГРУ, загубиха всяка следа от сърдечност.
	Британците също започнаха да се тревожат. Цялата сграда бе претърсена, без това да доведе до някакъв резултат. Един капитан от разузнаването излезе, за да говори с невидимите филери от службата за сигурност. Те бяха отбелязали, че двама офицери в спортни облекла са излезли да бягат сутринта, но само един от тях се е върнал. Веднага се свързаха с караулното на главния портал. Техният дневник показваше, че само полковник Арбътнот е излизал от казармата, след което се е върнал.
	За да се внесе някаква яснота в противоречивите показания, извикаха ефрейтора на охраната, вдигайки го от леглото. Той спомена за двойното напускане на полковник Арбътнот, който категорично отрече при разпита да е излизал два пъти през портала. Претърсиха неговата стая и откриха, че липсва белият му спортен костюм, плюс сако, риза, вратовръзка, панталони. Капитанът от разузнаването, притеснен от резултатите, докладва шепнешком на старшия британски генерал, който с мрачно лице покани в своя офис водача на руската група.
	Руският генерал излезе оттам пребледнял от гняв и поиска незабавно служебна кола, за да го откара до посолството в Лондон. Мълвата се разнесе сред останалите руснаци и те започнаха да се държат студено и неприветливо. Беше станало десет часа. Скандалът набираше скорост.
	Британският генерал се върна с шефа на Генералния щаб в Лондон и му докладва за възникналата ситуация. Друг доклад бе направен от старшия на групата филери до неговите началници в щаб-квартирата на Службата за сигурност, намираща се на Кързън стрийт, Лондон. Те от своя страна известиха за случилото се заместник-директора на службата, който веднага заподозря в това ръката на ОБОР — приятелския акроним, с който Службата за сигурност понякога споменаваше Интелиджънс сървис. ОБОР означаваше съкратено: Онези Боклуци Оттатък Реката.
	На юг от Темза, в Сенчъри Хаус, Тимъти Едуардс получи запитване по телефона от Кързън стрийт, но отрече СИС да има пръст в тази работа. Когато сложи обратно телефонната слушалка, той натисна един звънец на бюрото и излая:
	— Бихте ли казали на Сам Маккрийди да се качи веднага тук?
	Руският генерал заедно с полковника от ГРУ, който го придружаваше, стоя до обяд в съветското посолство на Кенсингтън Палас Гардънс насаме с военния аташе, който се представяше за генерал-майор от пехотата, но в действителност имаше същия ранг в ГРУ. Никой от тримата не знаеше, че майор Кученко е всъщност полковник Орлов от КГБ — информация, достъпна за твърде малко висши офицери от Обединения щаб за планиране в Москва. Всъщност и тримата мъже щяха да приемат този факт с облекчение: малко са нещата, които създават такова удоволствие на руските военни, както унижаването на КГБ. В Лондон те си мислеха, че са изпуснали майор от ГРУ и очакваха с дълбоко безпокойство реакцията на Москва.
	Подслушвателната станция в Челтнъм докладва за внезапно френетично нарастване на радиосъобщенията между Москва и съветското посолство, кодирани както с дипломатическия, така и с военния шифър.
	По време на обяда съветският посланик Леонид Замятин отправи енергичен протест пред британското министерство на външните работи, обвинявайки англичаните в отвличане на майор Кученко и изиска незабавна среща с него. Протестът отскочи обратно от Форин офис към всички разузнавателни агенции, които като един вдигаха чистите си ръце и отговаряха: _ние не сме замесени в това._
	Много преди това гневът на руснаците започна да се съпровожда от все по-нарастващата обърканост сред британците. Изчезването на Кученко (все още го наричаха така) бе най-малкото странно. Изменниците не бягаха просто за да изпият бира в някой бар; те се отправяха обикновено към предварително подготвено убежище. Ако Кученко бе офейкал в полицейски участък — имаше такива случаи — уилтшайрската полиция щеше да уведоми незабавно Лондон. При условие, че всички британски служби отричаха своето участие в аферата, оставаше възможността да са замесени останалите агенции, намиращи се на британска земя.
	Бил Карвър, шефът на лондонския филиал на ЦРУ, се намираше в скандално положение. Рот се бе принудил да осъществи връзка с Ленгли от военновъздушната база, за да направи възможно прехвърлянето на Орлов със следобедния полет. Ленгли информира за това Карвър. Карвър знаеше правилата на англо-американското споразумение при подобни случаи — щеше да се приеме като твърде оскърбително от страна на американците да отвлекат тайно от Англия руснак под носа на британците, без да ги уведомят. Но Карвър бе предупреден да отложи изясняването на случая, докато самолетът не напусне британското въздушно пространство. Той се извини под предлог, че сутринта не е бил на разположение и помоли за спешна среща с Тимъти Едуардс в три часа следобед, което бе прието.
	Карвър закъсня — той научи по телефона от колата, след като бе изминал няколко пресечки, че самолетът се намира във въздуха. Преди още да се види с Едуардс, в три часа и десет минути, американският самолет бе оставил зад себе си Бристълския проток и южната част на Ирландия, насочвайки се към последната си спирка — Мериленд.
	Когато се изправи лице с лице с Едуардс, Карвър вече бе получил подробен доклад от Рот, изпратен от военновъздушната база до Лондон. Рот обясняваше, че не е имал друг избор, освен да вземе Кученко/Орлов без предварителна подготовка или да го върне обратно; и че Орлов е настоявал да остане единствено при американците.
	С тези обяснения Карвър се опита да оневини постъпката на своите колеги пред британците. Едуардс отдавна бе сверил данните с Маккрийди и знаеше кой точно е Орлов — информацията, която Рот получи малко след седем сутринта, бе постъпила най-напред от СИС. Собствено Едуардс знаеше, че при подобна възможност и той би действал като Рот, но се държа хладно и засегнато по време на срещата. След като получи формалните обяснения на Карвър, той незабавно информира министерството на отбраната, Форин офис и Службата за сигурност. Кученко (все още не виждаше причина да разгласява на всеки, че истинското му име е Орлов) се намираше на американска суверенна територия вън от британски контрол.
	Един час по-късно посланик Замятин пристигна във Форин офис на Кинг Чарлс стрийт и бе въведен направо при външния секретар. Въпреки че претендираше да приема извиненията със скептицизъм, той бе готов да повярва на сър Джефри Хау, когото познаваше като почтен човек. Демонстрирайки своята обида, руснакът се върна обратно в посолството и предаде новината на Москва. Късно същата вечер съветската военна делегация отлетя обратно за родината. Офицерите бяха подтиснати от перспективата на безкрайни разпити, които ги очакваха.
	В самата Москва бушуваше шумна кавга между КГБ, който обвиняваше ГРУ в липса на достатъчен контрол, и ГРУ, който обвиняваше КГБ в инфилтрирането на предателите в неговите редици. Смутената съпруга на Орлов, която твърдеше, че е невинна, бе разпитана, както и всички колеги на Орлов, неговите началници, приятели и хора, с които някога е влизал във връзка.
	Във Вашингтон държавният секретар, който бе получил телеграма по случая от сър Джефри Хау, в която последният не криеше своето огорчение, се свърза с директора на ЦРУ и ядосан поиска обяснения по телефона. Когато остави обратно слушалката, директорът на ЦРУ погледна към двамата мъже, които стояха пред неговото бюро: заместник-директора и шефа на отдела за специални проекти Калвин Бейли. Обърна се към последния.
	— Вашият подчинен, мистър Рот, този път е бръкнал право в гнездото на осите. Казвате, че е действал на своя глава?
	— Да. Така е. Доколкото разбрах, руснакът не му е оставил време да се свърже с нас. Трябвало е или да го вземе, или да го остави.
	Бейли бе слаб, строг мъж, не особено склонен да завързва близки приятелства в управлението. Хората го смятаха за студен и надменен. Но той си вършеше добре работата.
	— Предизвикали сме силна тревога сред британците. Би ли поел същия риск? — попита директорът.
	— Не знам — сви рамене Бейли. — Не можем да знаем, докато не говорим с Орлов. Трябва да го разпитаме.
	Директорът кимна. В техния агентурен свят, както и във всички останали, правилата бяха прости. Ако предприемеш някоя рискована игра и спечелиш от нея големи дивиденти, ти си умен човек с обещаващо бъдеще. Ако се провалиш, чака те преждевременна оставка. Директорът искаше да обвърже с това Бейли.
	— Ще поемете ли отговорността за Рот? Независимо дали ще успее или ще се провали?
	— Да — отряза Бейли, — ще я поема. Не можем да върнем нещата обратно. Трябва да видим какво ще получим.
	Когато самолетът се приземи в базата Андрюс малко след шест часа вашингтонско време, на пистата чакаха пет коли на Управлението. Преди служебният персонал да успее да слезе, двамата мъже, които никой от тях не познаваше и никога нямаше да види повече, бяха съпроводени до автомобилите с тъмни стъкла, чакащи долу. Бейли се приближи до Орлов, кимна хладно и се погрижи да го настанят във втората кола. След това се обърна към Рот.
	— Давам го на теб, Джо. Ти го измъкна оттам, ти ще го разпиташ.
	— Аз не съм следовател — каза Рот. — Това не е моята специалност.
	Бейли сви рамене.
	— Той потърси тебе. Ти го измъкна оттам. Задължен ти е за всичко. Може би ще се почувства по-спокоен с теб. Ще ти осигурим необходимите помощници — преводачи, анализатори, специалисти във всички области, които той засегне. И, разбира се, полиграф. Започнете с полиграфния тест. Отведи го до _Ранчото_ — там ви очакват. И, Джо — искам всички резултати незабавно. Записани на ръка, без да бъдат коригирани. Никой друг не бива да ги вижда. О’кей?
	Рот кимна. Седемнадесет часа по-рано, когато надяна белия спортен екип в една спалня в Англия, Пьотр Орлов, наречен Павел Кученко, бе все още безупречен съветски офицер, който имаше дом, съпруга, кариера и родина. Сега той представляваше един вързоп, един пакет, свит на задната седалка на седана в една чужда страна, предопределен да бъде изстискания докрай и без съмнение изпитваше, както всички в неговото положение, първите признаци на съмнение и може би паника. Рот се обърна, за да се качи в колата при руснака.
	— Още нещо, Джо. Ако Орлов, чието кодово име сега е _Минстрел,_ не носи важна информация, директорът ще ме уволни. А тридесет секунди преди това аз ще уволня тебе. Желая ти късмет.
	_Ранчото_ беше и си оставаше едно добре защитено място на ЦРУ, истинска ферма в южна Вирджиния — край, който се славеше с отглеждането на коне. Не много отдалечено от Вашингтон, то е скрито навътре в една гориста местност, заобиколено от всички страни с огради и охранявано от здрави мъже, които бяха минали с отличие курсовете по ръкопашен бой и обучението по употреба на огнестрелно оръжие в Куонтико. Достъпът до ранчото бе възможен по един дълъг път през гората.
	Орлов бе настанен в двустаен апартамент, боядисан в успокояващи цветове, с баня и обикновените аксесоари, които могат да се срещнат в един добър хотел — телевизор, видео, радиокасетофон, фотьойли, малка кухненска маса.
	Сервираха му първото ястие от пристигането в Америка и Джо Рот вечеря заедно с него. По време на полета двамата мъже се разбраха да се наричат Питър и Джо. Както се оказваше, сега трябваше да продължат своето опознаване.
	— Няма да е лесно, Питър — каза Рот, докато наблюдаваше как руснакът се справя с един голям хамбургер. Той сигурно си мислеше за непробиваемите прозорци, които не можеха да се отварят, за огледалата, през които можеше да се гледа в стаите, за скритите микрофони, долавящи всяка изречена дума в апартамента, и за щателния разпит, който предстоеше.
	Руснакът кимна с глава.
	— Утре трябва да започнем, Питър. Трябва да говорим, наистина да говорим. Най-напред ще те подложим на полиграфния тест. Ако се справиш добре, ще трябва да ми разкажеш… много неща. Всъщност всичко. Всичко, което знаеш или подозираш. Ще се връщаме на едни и същи въпроси много пъти.
	Орлов постави на място вилицата и се усмихна.
	— Джо, ние сме мъже, които са прекарали своя живот в този странен занаят. Не е необходимо да… — той започна да търси фразата — говориш със заобикалки. Длъжен съм да оправдая риска, който пое заради мене, когато ме измъкна. Трябва да платя това, което наричате _цената на булката,_ нали?
	Рот се засмя.
	— Да, Питър, точно от това се нуждаем сега. От _цената на булката._


	В Лондон СИС не стоеше със скръстени ръце. Тимъти Едуардс бързо научи името на липсващия човек от министерството на отбраната — Павел Кученко. От личния си архив той разкри, че под това име се крие полковник Пьотр Орлов от Трето управление на КГБ. След това извика при себе си Сам Маккрийди.
	— Притиснах нашите американски братовчеди по възможно най-твърдия начин. Възприех позата на дълбоко обиден, въобще оскърбен по всички показатели. Бил Карвър е също силно огорчен — вижда своето положение тук дискредитирано. Както и да е, той ще притисне Ленгли да ни дадат голяма част от информацията — така, както са я получили, без да я забавят. Искам да организираме малка група, която да се запознава с показанията на Орлов, когато стигат до нас. Бих желал ти да отговаряш за това… под мой контрол.
	— Благодаря — каза Измамника. — Но аз бих отишъл по-далеч. Бих настоявал да имам достъп. Възможно е Орлов да знае неща, които са специфични за нас. Тези неща може да не са толкова важни за Ленгли. Бих желал да се срещна лично с него.
	— Това може да се окаже трудно — погледна замислено Едуардс. — Сигурно са го прибрали някъде във Вирджиния. Напоследък им дадохме прекалено много информация…
	Думите увиснаха във въздуха. И двамата знаеха много добре откъде бе дошла по-голямата част от информацията през последните четири години. Най-ценно от всичко бе съветският план за водене на бойни действия, който предадоха на Ленгли предишната година.
	— Още нещо — каза Сам, — бих желал да направя проверка за Орлов. С помощта на Кийпсейк.
	Едуардс погледна сурово Маккрийди. Кийпсейк беше британски _актив_ — руснак, който работеше за СИС, но имаше такова високо положение и бе толкова значим, че само четирима души в Сенчъри Хаус бяха осведомени за него, а по-малко от дузина знаеха, че той съществува. Четиримата посветени бяха самият шеф на СИС, Едуардс, инспекторът на отдела за Съветския блок и Маккрийди — офицерът, занимаващ се пряко с него.
	— Това разумно ли е? — попита Едуардс.
	— Мисля, че е редно да се направи.
	— Бъди внимателен.


	На следващата сутрин една черна кола бе спряла на двойната жълта линия и полицаят по уличното движение не се подвоуми да напише квитанция за глоба. Тъкмо свърши и докато я пъхаше под чистачката на предното стъкло един строен, добре облечен мъж в сив костюм се появи от съседния магазин, видя бележката и започна да протестира. Сцената бе толкова тривиална, че никой от минувачите, дори по тази лондонска улица, не им обърна внимание.
	Отдалеч някой случаен свидетел можеше да отбележи типичните жестикулации от страна на шофьора и безразличното свиване на рамене от страна на полицая. Като дърпаше пазителя на реда за ръкава, шофьорът го принуди да мине зад колата и да погледне регистрационния номер. Когато стори това, полицаят забеляза табелката с означение CD на дипломатическия корпус в съседство с регистрационния номер. Беше пропуснал да я види, но и това не промени ситуацията. Чуждите дипломатически служители можеха да бъдат освобождавани от глобите, но не и от квитанциите за тях. Той взе да се отдалечава.
	Шофьорът грабна бележката от предното стъкло и я размаха под носа на полицая. Блюстителят на реда му зададе някакъв въпрос. За да докаже, че наистина е дипломат, шофьорът започна да рови в джоба си и извади карта за самоличност, карайки насила полицая да погледне в нея. Полицаят хвърли един поглед, сви отново рамене и продължи по своя път. Обхванат от ярост, шофьорът смачка бележката и я хвърли в колата, преди да се качи и да потегли.
	Това, което случайният наблюдател не можеше да види, бе листчето хартия залепено на картата за самоличност. На него пишеше: ЧИТАЛНЯТА НА БРИТАНСКИЯ МУЗЕЙ, УТРЕ, ДВА ЧАСА СЛЕДОБЕД. Той не би могъл да види как след една миля шофьорът приглади бележката и прочете на нейния гръб: ПОЛКОВНИК ПЬОТР АЛЕКСАНДРОВИЧ ОРЛОВ ИЗБЯГА ПРИ АМЕРИКАНЦИТЕ. ИМАШ ЛИ НЯКАКВА ИНФОРМАЦИЯ ЗА ТОВА?
	Измамника току-що бе осъществил контакт с Кийпсейк.


>>	2.

	_Филтрацията_ на един изменник се променя в широки граници при различните случаи, което зависи както от емоционалното състояние на беглеца, така и от възприетата практика на разузнавателната служба, провеждаща разпита. Единственият обединяващ фактор е в сложността и чувствителността на това занятие.
	Най-напред изменникът трябва да бъде поставен в среда, която, без да изглежда застрашителна, може да направи невъзможно неговото бягство, често за собственото му добро.
	Две години преди Орлов американците направиха грешка с Витали Юрченко, друг съветски дезертьор. Опитвайки се да създадат нормална атмосфера, те го заведоха на вечеря в един джорджтаунски ресторант. Мъжът промени своето решение, измъкна се през прозореца на мъжката тоалетна, върна се обратно в съветското посолство и се предаде. Това не му донесе добро: върнат обратно в Москва, той бе подложен на брутален разпит и разстрелян.
	Освен от възможните опити за самоубийство, беглецът трябва да бъде предпазван и от възможните репресивни мерки срещу него. СССР и особено КГБ са известни със своята непримиримост към предателите и имат обичай да ги преследват докрай и да ги ликвидират, ако им се удаде възможност. Колкото по-висок е рангът на дезертьора, толкова по-голямо е предателството, а висшите офицери от КГБ се възприемат като най-голяма заплаха в това отношение. Те заемат най-високото положение в обществото, предоставят им се всички привилегии и възможности за лукс в една страна, в която повечето хора не живеят добре. Смелостта да отхвърлят този начин на живот е равносилно на неблагодарност, за която заслужават смърт. Ранчото очевидно предлагаше защита от подобни посегателства.
	Основният фактор, който може да създаде усложнения, е душевното състояние на самия беглец. След като премине първоначалната еуфория, много от тях биват обхващани от угризения на съвестта. Те осъзнават значимостта на тази стъпка, невъзможността повече да видят своята съпруга, семейство, приятели, родина. Това може да ги доведе до депресия, подобно на кризата, която изпитва наркоманът след еуфоричното състояние. За да се противодейства на подобни тенденции, много разпити започват със спокоен разговор за миналото на беглеца, от когото се изисква пълно описание на неговия живот — от раждането и детството до последните дни на родна земя. Споменът за първите години — описанието на бащата и майката, училищните приятели, пързалянето в парка през зимата, излетите в провинцията през лятото — вместо да усили носталгията и депресията, има обикновено успокоителен ефект. Всичко от техния разказ, и най-незначителният детайл или жест, се записва.
	Едно нещо, от което следователите винаги се интересуват, е мотивацията. _Защо_ реши да минеш на наша страна? (Думата _измяна_ никога не се използва. Тя намеква по-скоро за нелоялност, отколкото за разумно решение, свързано с промяна на възгледите.)
	Понякога беглецът заблуждава относно истинските причини. Той може да разправя, че е загубил напълно своите илюзии, заради корупцията и цинизма на системата, която е обслужвал. За мнозина това е действителната причина; всъщност тя е най-общоприетата. Но не във всички случаи това бе истината. Възможно е той да се е облагодетелствал материално и да е знаел, че го очаква сурово наказание от КГБ. Или може би е бил изправен пред отзоваване в Москва, заради любовни афери. Или истинската причина да е била свързана с понижение в службата или омраза към някой началник. Разузнавателната служба трябва да има ясна представа _защо наистина_ човекът е избягал. Неговите оправдания се изслушват внимателно и отзивчиво, дори ако се знае, че са неискрени. И се записват. Човекът може да лъже за своите мотиви от суета, но това не означава задължително, че ще предаде невярна информация от разузнавателен характер.
	Или едното може да следва от другото…
	Други заблуждават от тщестлавие, като украсяват своята значимост в предишния си живот, опитвайки се да впечатлят своите домакини. Всичко се проверява и рано или късно домакините научават истинската причина, действителното положение. Но за момента всички показания се изслушват отзивчиво. Истинският кръстосан разпит като в съда идва по-късно.
	Когато най-после започне да се обсъжда информация от поверителен характер, пред разпитваните се поставят много уловки. Следователите задават въпроси, на които знаят вече отговорите. И ако те не знаят, анализаторите, работещи върху касетите по цели нощи, бързо откриват нужното чрез съпоставяне и кръстосана проверка. В края на краищата има твърде много бегълци и западните разузнавателни служби разполагат с огромно количество информация за КГБ, ГРУ, Съветската армия, флота и военновъздушните сили, дори за Кремъл, която могат да използват.
	Ако се установи, че разпитваният започва да лъже относно неща, за които според служебното си положение трябва да знае истината, той незабавно става подозрителен. Може да лъже от перчене, за да направи впечатление; или защото не е имал достъп до тази информация, въпреки че претендира за това; или защото е забравил; или…
	Не е лесно да се крие истината по време на продължителния и щателен разпит. Той може да отнеме месеци, дори години, в зависимост от количеството информация, която не може да се провери.
	Ако нещо, което новият изменник казва, е в противоречие с предполагаемата истина, може да се окаже, че приетото за истина не е вярно. В този случай анализаторите отново проверяват оригиналния източник на своята информация. Възможно е да са грешели през цялото време, а новодошлият да е прав. Въпросът се оставя настрана, докато не се направят проверките, за да се върнат по-късно пак на него за обсъждане. Отново и отново.
	Често разпитваният не може да осъзнае важността на някой дребен детайл от информацията, която е готов да даде. Но за неговите домакини тази привидна дреболия може да се окаже последният липсващ щрих към някоя загадка, чието решение дълго им е убягвало.
	Измежду въпросите, чиито отговори са вече известни, попадат въпроси, отговорите на които са наистина ценни. Това е рудоносната жила. Може ли новият беглец да каже нещо, което все още не е известно и ако е така, колко е значимо то?
	В случая с Пьотр Александрович Орлов след четириседмичен разпит ЦРУ стигна до заключението, че непредвидено е попаднало на мина от чисто злато. Неговият _продукт_ бе фантастичен.
	Той се държа много хладно и спокойно от самото начало. Описа историята на своя живот от раждането си в скромна барака край Минск малко след края на войната до онзи ден преди шест месеца в Москва, когато решил, че повече не може да търпи обществото и режима, които е започнал да презира. Той нито веднъж не отрече, че е запазил своята дълбока любов към родината и показваше естествено вълнение при мисълта, че я е напуснал завинаги.
	Той заяви, че бракът му с Гая, директорка на преуспяващ театър в Москва, е продължавал формално през последните три години и сподели с гняв няколкото й любовни истории с хубави млади актьори.
	Премина с детектора на лъжата три различни теста, отнасящи се до неговия произход, кариера, личен живот и промяна на политическите убеждения. Веднага след това започна да разкрива първокласна информация.
	Първо, неговата кариера бе претърпяла значителни изменения. По време на четирите години служби в Трето управление, докато работил в Централния щаб за планиране, представяйки се като майор Кученко от ГРУ, той бе събрал богата информация за много висши офицери от армията, за разположението на сухопътните дивизии, на военните летища и на бойните кораби.
	Той анализира проницателно загубите, понесени от Червената армия в Афганистан, разказа за неподозираната от никого деморализация на съветските войски там и нарастващото разочарование на Москва от нейната марионетка, диктатора Бабрак Кармал.
	Преди да се премести в Трето управление, Орлов работил в Управлението за нелегални операции, което е включено към Първо главно управление и отговаря за ръководството на _нелегалните_ агенти по целия свят. Нелегалните са най-законспирираните от всички агенти, които шпионират срещу собствената си страна (ако са нейни поданици) или живеят в чужда страна под дълбоко прикритие. Това са агентите, които нямат дипломатическо прикритие и за които разобличаването и залавянето нямат за последица само неудобството от обявяването им за персона нон грата и тяхното екстрадиране, а много по-болезнената терапия, включваща арест, груб разпит и понякога екзекуция.
	Въпреки че не се бе занимавал с работата в това управление в продължение на четири години, той изглежда притежаваше енциклопедична памет и започна да разкрива мрежите от агенти, които някога бе създавал и ръководил главно в Южна и Централна Америка.
	Когато пристигне изменник, чиято информация се оказва спорна, обикновено сред офицерите на разузнавателната служба се появяват два лагера: на тези, които вярват и подкрепят новопристигналия, и на онези, които се съмняват и застават срещу него. Най-известният подобен случай в историята на ЦРУ бе този с Голицин и Носенко.
	През 1960 година Анатоли Голицин избяга в САЩ и превърна в свой бизнес предупрежденията към ЦРУ, че КГБ е стояла почти зад всички събития, които са се развивали в погрешна посока след Втората световна война. Според Голицин не съществуваше такава низост, до която КГБ да не прибегне и дори в момента да не се подготвя да извърши. Това прозвуча като музика за ушите на фракцията от хардлайнери в ЦРУ, водена от шефа на контраразузнаването Джеймс Енгълтън, който бе предупреждавал своите началници за почти същото в продължение на години.
	През 1963 година президентът Кенеди беше убит, очевидно от човек от левицата на име Ли Харви Осуалд, чиято съпруга бе рускиня и който бе живял някога в СССР малко повече от година. През януари 1964 година Юри Носенко избяга от Съветския съюз и обяви, че той е бил офицерът, ръководил Осуалд в Русия, и че след като КГБ е установила, че Осуалд е жива напаст, прекъснала всички връзки с него и няма нищо общо с убийството на Кенеди.
	Голицин, подкрепян от Енгълтън, незабавно отхвърли твърденията на своя съотечественик, който, макар и разпитван изключително сурово, не се отказа от думите си. Спорът раздели Управлението на два лагера в продължение на години. В зависимост от това накъде се накланяха везните, кариерите на едни тръгваха нагоре, а на други се проваляха, защото бе аксиоматично да напредват в службата онези, чието предположение се приема за вярно.
	В случая с Пьотр Орлов подобна враждебна група не се образува и славата споходи шефа на Отдела за специални проекти Калвин Бейли.


	В деня, след който Джо Рот започна да споделя своя живот с полковник Орлов във Вирджиния, Сам Маккрийди тихо мина през портала на Британския музей, разположен в сърцето на Блумсбъри, и се отправи към голямата овална читалня под купола на сградата.
	Двама по-млади мъже го съпровождаха: Денис Гоунт, към когото Маккрийди изпитваше все по-голямо доверие, и един друг, на когото викаха Патън. Никой от неговите помощници нямаше да види лицето на Кийпсейк — това не им бе необходимо, а и можеше да се окаже опасно. Тяхната задача се състоеше в това, просто да се навъртат около входовете, докато прелистват оставените вестници, за да пазят своя шеф от натрапници.
	Маккрийди се отправи към една маса, обградена от лавици с книги, и любезно попита мъжа, който вече бе седнал, дали има нещо против, ако и той се установи там.
	Мъжът, навел глава над един том, от който си водеше от време на време бележки, посочи тихо с ръка стола отсреща и продължи да чете. Маккрийди зачака без да вдига шум. Той бе избрал за четене някаква книга и след няколко минути един от служителите на читалнята я остави пред него, след което излезе също тъй тихо, както бе дошъл. Мъжът от другата страна на масата продължи да седи, улисан в своето занимание. Когато останаха сами, Маккрийди заговори.
	— Как си, Николай?
	— Добре — промърмори мъжът, записвайки нещо в своя бележник.
	— Има ли някакви новини?
	— Очакваме посещение следващата седмица. В Резиденцията.
	— От Центъра в Москва?
	— Да. Самият генерал Дроздов.
	Маккрийди не каза нищо. Той продължи да чете своята книга и устните му едва помръдваха. Никой вън от анклава, образуван от наредените полици с книги, не би могъл да чуе тихия шепот. Никой не можеше да влезе в него без Гоунт и Патън да го забележат. Той обаче бе учуден от името. Дроздов, нисък и набит мъж, който приличаше изненадващо на бившия президент Айзенхауер, бе шеф на управлението за нелегални операции и рядко се осмеляваше да излиза от Съветския съюз. Да пристигне право във вълчата бърлога в Лондон бе съвсем необичайно и можеше да има голямо значение.
	— Това добре ли е или зле? — попита той.
	— Не знам — каза Кийпсейк. — Със сигурност е странно. Той не е мой пряк началник, но не би могъл да дойде, освен ако не е изяснил нещата с Крючков.
	(Генерал Владимир Крючков, председател на КГБ от 1988 година, тогава бе шеф на Първо главно управление, занимаващо се с външното разузнаване.)
	— Ще обсъди ли с тебе своите _нелегални,_ внедрени в Британия?
	— Съмнявам се. Той предпочита да ги ръководи пряко. Може би е нещо, свързано с Орлов. Ужасни неприятности се създадоха около него. Другите двама офицери от ГРУ в делегацията вече са подложени на разпит. Най-малкото, с което ще се измъкнат от военния съд, е обвинението в нехайство. Или може би…
	— Има ли друга причина за неговото пристигане?
	Кийпсейк въздъхна и вдигна очите си за пръв път. Маккрийди го погледна. С течение на годините той се беше сприятелил с него, вярваше му и му имаше доверие.
	— Само усещане — каза Кийпсейк. — Може би ще извърши проверка в тукашната Резиденция. Нищо конкретно, просто нещо се носи във въздуха. Може би подозират някого.
	— Николай, това не може да продължи вечно. Знаехме го. Рано или късно частиците ще се съединят в едно цяло. Твърде много изтичане на информация, твърде много съвпадения. Искаш ли сега да избягаш? Само кажи и аз ще го уредя.
	— Не още. Може би скоро, но не сега. Все още има какво да ви дам. Ако наистина започнат да ровят в Лондонската операция, ще разбера, че имат нещо. Навреме. Навреме, за да избягам. Но не сега. Между другото, ще ви моля да не пречите на Дроздов. Ако вече има подозрения, той ще го приеме като още едно доказателство.
	— По-добре ми кажи като какъв се представя, в случай на истински инцидент на Хийтроу — каза Маккрийди.
	— Като швейцарски бизнесмен — каза руснакът. — От Цюрих. Пристига със самолета от Бритиш Еъруейс във вторник.
	— Ще осигуря безпрепятственото му преминаване — обеща Маккрийди. — Нещо за Орлов?
	— Все още нищо — каза Кийпсейк. — Никога не съм го виждал, само съм чувал за него. Изненадан съм обаче от неговото бягство. Той имаше там всичко на разположение.
	— Както и ти — каза Маккрийди.
	Руснакът се усмихна.
	— Разбира се. Всеки си има свой вкус. Ще намеря това, което мога за него. Защо те интересува толкова?
	— Нищо конкретно — каза Маккрийди. — Както ти каза, само предчувствие. Начинът, по който осъществи бягството, без да даде никакво време на Джо Рот за проверка. За един моряк, оставящ кораба, това е нормално. За полковник от КГБ е странно. Можеше да направи по-добра сделка.
	— Съгласен съм — кимна руснакът. — Ще направя каквото мога.
	Положението на руснака в посолството бе толкова деликатно, че рискованите срещи на четири очи се провеждаха рядко. Уговориха се да се видят отново в началото на следващия месец, май, в едно малко и западнало кафене на Шоредич в лондонския Ийст Енд.


	В края на април директорът на ЦРУ се срещна в Белия дом с президента. Нямаше нищо необичайно в това, те се срещаха редовно както с останалите от Националния комитет за сигурност, така и насаме. Но в този случай президентът се изказа необикновено ласкаво за ЦРУ. Благодарността, която голям брой служби и отдели отправяха към ЦРУ, в резултат на информацията, идваща от ранчото в Южна Вирджиния, бе достигнала до Овалния кабинет.
	Шефът на разузнавателната служба бе суров мъж, чиято кариера водеше своето начало от Втората световна война. Освен това той бе справедлив човек и не виждаше причини да не осведоми за похвалите ръководителя на Отдела за специални проекти, благодарение на който Орлов се намираше на американска земя. Когато се върна в Ленгли, той извика при себе си Калвин Бейли. Бейли го завари до панорамните прозорци, които покриват единия край на неговия кабинет, намиращ се на най-горния етаж на Централата. Той гледаше навън към долината, където пролетната премяна на разлистващите се дървета бе засенчила окончателно зимния изглед на реката Потомак. Когато Бейли влезе, той се обърна със сърдечна усмивка.
	— Какво повече мога да кажа? Поздравленията чакат на опашка, Кал. Военноморският департамент е във възторг, иска да продължаваме да ги снабдяваме с информация. Мексиканците са възхитени: те току-що са разкрили мрежа от седемнадесет агенти, с камери, радиоапарати за връзка, всичко.
	— Благодаря ти — изрече Калвин Бейли внимателно. Той бе известен като предпазлив човек, който не обичаше да показва своите чувства.
	— Всички знаем — продължи директорът на разузнавателната служба, — че Франк Райт ще се пенсионира в края на годината. Ще се нуждая от нов заместник по операциите. Може би, Калвин, само може би, мисля, че знам кой трябва да заеме това място.
	За няколко мига мрачният, прикрит поглед на Бейли се проясни. От три десетилетия директорът на ЦРУ бе политическо лице, назначавано отгоре. Под негов контрол се намираха двата главни отдела на Управлението: оперативен, оглавяван от заместник-директора по операциите, и разузнавателен (за анализи), оглавяван от заместник-директора по разузнаването. Това са двата най-високи поста, към които един професионалист може разумно да се стреми. Заместник-директорът по операциите отговаря за дейността на Управлението, свързана със събиране на информация, а заместник-директорът по разузнаването отговаря за анализа на суровата информация и преобразуването й във вид, подходящ за използване в разузнавателната дейност.
	След като премина хвалебствената част, директорът на разузнавателното управление се върна към по-земните въпроси.
	— Виж, става въпрос за британците. Както знаеш, Маргарет Тачър си подаде оставката.
	Калвин Бейли кимна. Близкото приятелство между британската министър-председателка и американския президент бе известно на всички.
	— Тя доведе със себе си Кристофър… — Директорът на ЦРУ спомена името на тогавашния шеф на СИС. — Имахме няколко години на ползотворно сътрудничество. Той ни изпрати действително ценна информация. Ние сме им длъжни, Кал. Искам да се освободя от старите задължения, като им направя една услуга. Те имат две молби към нас. Казват, че са много благодарни за информацията на Минстрел, която сме им изпратили, но посочват, че що се отнася до съветските агенти в Англия, материалът съдържа само кодови имена. Може ли Минстрел да си спомни истинските имена или заеманите длъжности… нещо, с помощта на което да идентифицират вражеските агенти на тяхна територия?
	Бейли помисли по въпроса.
	— Той е бил питан за това преди — каза той. — Изпратихме на британците всичко, което ги засяга. Ще помоля отново Джо Рот да разбере дали Минстрел може да си спомни някое истинско име. О’кей?
	— Добре, добре — съгласи се припряно директорът. — Има още нещо. Те продължават да настояват за среща с него. Оттатък, при тях. Този път съм готов да удовлетворя молбата им. Мисля, че можем да си го позволим.
	— Бих предпочел да го пазим тук. При нас той е на сигурно място.
	— Можем да осигурим охраната му и там. Виж, можем да го оставим в някоя от американските военновъздушни бази. Апър Хейфорд, Лейкънхийт, Алкънбъри. В която и да е от тях. Те ще могат да се срещнат с него и да го разпитат под наш контрол, след което ще го върнем обратно.
	— Това не ми харесва — каза Бейли.
	— Кал… — В гласа на директора на ЦРУ прозвучаха метални нотки. — Аз дадох своето съгласие. Просто се заеми с тази работа.
	Калвин Бейли отпътува до ранчото за личен разговор с Джо Рот. Уединиха се в апартамента на Рот, намиращ се над централния портал на сградата. Бейли намери своя подчинен изпит и уморен. Разпитът на един изменник е изморително дело, включващо дълги часове насаме с изменника, последвани от безсънни нощи над листа с подготвяните въпроси за следващия ден. Почивката обикновено не се включва в програмата и когато, както често се случва, разпитваният установи лични отношения със своя следовател, не е толкова лесно да му осигурят малко отдих, като изпратят някой заместник.
	— Във Вашингтон са доволни — каза му Бейли. — Повече от доволни: възхитени са. Всичко, което той казва, съвпада. Разположението на съветските бойни части, летища и кораби съвпада с данните, получени от сателитите. Ниво на въоръжение, бойна готовност, бъркотията в Афганистан — Пентагонът е във възторг. Ти се справи добре, Джо. Много добре.
	— Има още много работа да се върши — каза Рот. — Могат да се получат още много сведения. Не може да няма друго. Този човек е истинска енциклопедия. Феноменална памет. Понякога се затруднява с някой детайл, но обикновено рано или късно си го спомня. Но…
	— Но какво? Виж какво, Джо, той унищожава години упорита работа на КГБ в Централна и Южна Америка. Нашите приятели там разкриват една след друга техните мрежи от агенти. Всичко е наред. Знам, че си изморен. Просто недей да спираш.
	Той продължи по-нататък, като спомена на Рот за намека, който директорът на ЦРУ му бе направил относно предстоящото освобождаване на мястото на заместник-директора по операциите. Обикновено не обичаше да се доверява, но не виждаше причина защо да не лансира своя подчинен при очакваното повишение.
	— Ако кандидатурата бъде одобрена, Джо, ще се освободи ново място — мястото на шеф на Отдела за специални проекти. Моята препоръка ще има голяма тежест. Тя ще бъде за тебе, Джо. Исках да знаеш това.
	Рот изрази благодарност без особено въодушевление. Той изглеждаше повече от изморен. Имаше нещо, което го безпокоеше.
	След като премина хвалебствената част, директорът на разузнавателното управление се върна към по-земните въпроси.
	— Виж, става въпрос за британците. Както знаеш, Маргарет Тачър си подаде оставката.
	Калвин Бейли кимна. Близкото приятелство между британската министър-председателка и американския президент бе известно на всички.
	— Тя доведе със себе си Кристофър… — Директорът на ЦРУ спомена името на тогавашния шеф на СИС. — Имахме няколко години на ползотворно сътрудничество. Той ни изпрати действително ценна информация. Ние сме им длъжни, Кал. Искам да се освободя от старите задължения, като им направя една услуга. Те имат две молби към нас. Казват, че са много благодарни за информацията на Минстрел, която сме им изпратили, но посочват, че що се отнася до съветските агенти в Англия, материалът съдържа само кодови имена. Може ли Минстрел да си спомни истинските имена или заеманите длъжности… нещо, с помощта на което да идентифицират вражеските агенти на тяхна територия?
	Бейли помисли по въпроса.
	— Той е бил питан за това преди — каза той. — Изпратихме на британците всичко, което ги засяга. Ще помоля отново Джо Рот да разбере дали Минстрел може да си спомни някое истинско име. О’кей?
	— Добре, добре — съгласи се припряно директорът. — Има още нещо. Те продължават да настояват за среща с него. Оттатък, при тях. Този път съм готов да удовлетворя молбата им. Мисля, че можем да си го позволим.
	— Бих предпочел да го пазим тук. При нас той е на сигурно място.
	— Можем да осигурим охраната му и там. Виж, можем да го оставим в някоя от американските военновъздушни бази. Апър Хейфорд, Лейкънхийт, Алкънбъри. В която и да е от тях. Те ще могат да се срещнат с него и да го разпитат под наш контрол, след което ще го върнем обратно.
	— Това не ми харесва — каза Бейли.
	— Кал… — В гласа на директора на ЦРУ прозвучаха метални нотки. — Аз дадох своето съгласие. Просто се заеми с тази работа.
	Калвин Бейли отпътува до ранчото за личен разговор с Джо Рот. Уединиха се в апартамента на Рот, намиращ се над централния портал на сградата. Бейли намери своя подчинен изпит и уморен. Разпитът на един изменник е изморително дело, включващо дълги часове насаме с изменника, последвани от безсънни нощи над листа с подготвяните въпроси за следващия ден. Почивката обикновено не се включва в програмата и когато, както често се случва, разпитваният установи лични отношения със своя следовател, не е толкова лесно да му осигурят малко отдих, като изпратят някой заместник.
	— Във Вашингтон са доволни — каза му Бейли. — Повече от доволни: възхитени са. Всичко, което той казва, съвпада. Разположението на съветските бойни части, летища и кораби съвпада с данните, получени от сателитите. Ниво на въоръжение, бойна готовност, бъркотията в Афганистан — Пентагонът е във възторг. Ти се справи добре, Джо. Много добре.
	— Има още много работа да се върши — каза Рот. — Могат да се получат още много сведения. Не може да няма друго. Този човек е истинска енциклопедия. Феноменална памет. Понякога се затруднява с някой детайл, но обикновено рано или късно си го спомня. Но…
	— Но какво? Виж какво, Джо, той унищожава години упорита работа на КГБ в Централна и Южна Америка. Нашите приятели там разкриват една след друга техните мрежи от агенти. Всичко е наред. Знам, че си изморен. Просто недей да спираш.
	Той продължи по-нататък, като спомена на Рот за намека, който директорът на ЦРУ му бе направил относно предстоящото освобождаване на мястото на заместник-директора по операциите. Обикновено не обичаше да се доверява, но не виждаше причина защо да не лансира своя подчинен при очакваното повишение.
	— Ако кандидатурата бъде одобрена, Джо, ще се освободи ново място — мястото на шеф на Отдела за специални проекти. Моята препоръка ще има голяма тежест. Тя ще бъде за тебе, Джо. Исках да знаеш това.
	Рот изрази благодарност без особено въодушевление. Той изглеждаше повече от изморен. Имаше нещо, което го безпокоеше.
	— Знаеш ли коя е тя? — попита Орлов.
	— Това е англичанка, нали? — каза Рот.
	— Не, не. Не певицата, а мелодията. Мислиш, че е британска мелодия, може би нещо от Бийтълс…
	— Така предполагам — каза Рот, който сега също се усмихваше.
	— Грешиш — каза Орлов триумфално. — Това е стара руска песен._ Дорогой длинной да ночкой лунаю. По дългия път през лунната вечер._ Не знаеше за нея, нали?
	— Не, наистина не знаех.
	Изслушаха жизнерадостната мелодия докрая и Орлов изключи касетофона.
	— Искаш отново да поговорим? — попита Орлов.
	— Не — каза Рот. — Просто наминах да видя дали си добре. Смятам да си лягам. Денят бе твърде изморителен. Между другото, скоро ще се върнем в Англия. Трябва да дадем възможност на англичаните малко да поговорят с тебе. Не се притесняваш от това, нали?
	Орлов се намръщи.
	— Уговорката бе да дойда тук. Само тук.
	— Всичко е наред, Питър. Ще останем там съвсем за кратко в някоя военновъздушна база. Във всички случай, тя е американска територия. Аз ще бъда там с тебе, за да те защитя от големите лоши британци.
	Орлов не се усмихна на шегата.
	Рот стана сериозен.
	— Питър, съществува ли причина да не искаш да се върнеш в Англия? Нещо, което не знам?
	Орлов сви рамене.
	— Нищо конкретно, Джо. Предчувствие, може би. Колкото по-далеч се намирам от Съветския съюз, толкова по-сигурен се чувствам.
	— Нищо няма да се случи с теб в Англия. Обещавам ти. Сега ще си лягаш ли?
	— Ще остана още малко. Ще почета, ще послушам музика — каза руснакът.
	Всъщност стаята на Орлов продължи да свети до един и половина след полунощ.
	Няколко минути преди три часа в сградата проникнаха убийците на КГБ.
	По-късно Орлов разбра, че те са премахнали двама души от охраната, стреляйки с арбалети от разстояние, след това незабелязано са прекосили тревната площ зад къщата и са влезли вътре през прозорците на кухнята.
	Първото, което чуха Рот и Орлов на горния етаж, бе откос от карабина в преддверието под тях, последван от шума на стъпки, бягащи нагоре по стълбите. Орлов се събуди, скочи като котка от леглото и прекоси всекидневната за не повече от три секунди. Той отвори вратата към площадката на стълбището и мярна гърба на един от нощната охрана на Куонтико, който се спускаше надолу. Една фигура в черен котешки костюм със скиорска маска, която бе стигнала по средата на стълбите, даде кратък откос. Американецът бе улучен в гърдите. Той се свлече върху перилата, облян в кръв. Орлов тръшна вратата и хукна към спалнята.
	Знаеше, че прозорците не могат да се отварят; нямаше как да избяга през тях. Нито бе въоръжен. Той влизаше в спалнята, когато мъжът, в черно се втурна през входната врата, следван от един американец. Последното, което Орлов видя преди да тръшне вратата на спалнята, бе как убиецът от КГБ се обърна и застреля американеца зад себе си. Убийството даде възможност на Орлов да заключи вратата.
	Но това му осигури само кратка отсрочка. Миг след това ключалката бе отнесена с автоматичен откос и вратата отворена с ритник. На слабата светлина, проникваща от коридора оттатък всекидневната, Орлов видя как човекът от КГБ хвърля празното оръжие и вади един деветмилиметров Макаров от колана си. Не беше в състояние да види лицето зад маската, но можеше да разбере руската дума и презрението, с която тя бе произнесена.
	Фигурата в черно насочи с две ръце пистолета право в лицето на Орлов и просъска: _Предател._
	На масата до леглото имаше стъклен пепелник. Орлов никога не го бе използвал, тъй като за разлика от повечето руснаци, той не пушеше. Но пепелникът все още се намираше там. С последно отчаяно движение той го грабна и изпрати в лицето на руснака-убиец. В същото време изкрещя: _Отрепка._
	Човекът в черно се отмести встрани, за да избегне покосяващия удар от тежкото стъкло в лицето. Това му коства частица от секундата. В същия момент шефът на охраната влезе във всекидневната и стреля два пъти със своя тежкокалибрен Колт 44 Магнум в гърба на черната фигура, намираща се на входа на спалнята. Руснакът бе изхвърлен напред, а от гърдите му бликна кръв, която опръска чаршафите и завивките на леглото. Орлов направи крачка напред, за да изрита пистолета от ръката на падащия мъж, но това бе ненужно. Никой не може да продължи да се бие с два куршума от Магнум в себе си.
	Крол, човекът, който бе стрелял, прекоси всекидневната и отиде до вратата на спалнята. Той бе пребледнял от ярост и дишаше тежко.
	— Добре ли сте? — попита задъхано той.
	Орлов кимна.
	— Някой е успял да нахлуе тук — каза американецът. — Имаше двама от тях. Двама от моите хора са убити долу, може би има и други навън.
	Джо Рот, потресен от случилото се, влезе, все още облечен с пижама.
	— Господи, Питър, съжалявам. Ще трябва да се изнесем оттук. Незабавно.
	— Къде ще отидем? — попита Орлов. — Ти ме увери, че тук съм в безопасност.
	— Да, но очевидно не съвсем. Тук вече не е сигурно. Ще разследваме случая. По-късно. Сега се обличай. Опаковай си нещата. Крол, остани с него.
	Имаше една военна база, отстояща на двадесет мили от ранчото. Ленгли уреди въпроса с тамошния командир. За по-малко от два часа Рот, Орлов и останалите от охраната заеха целия етаж на една от казармените постройки. Помещението бе обкръжено от военна полиция. Рот дори не успя да стигне дотам по пътя; те отидоха с хеликоптер, който кацна точно на тревната площ пред офицерския клуб, събуждайки всички в казармата.
	Това бе само временно убежище. Преди да падне нощта, те се преместиха в друго безопасно помещение на ЦРУ, намиращо се в Кентъки и много по-добре защитено.


	Докато групата с Рот и Орлов се намираше във военната база, Калвин Бейли се върна в ранчото. Той искаше обстоен доклад. Вече бе разговарял по телефона с Рот, за да чуе неговата версия за събитията. Най-напред изслуша Крол, но човекът, чиито показания наистина му трябваха, бе маскираният в черно руснак, който се бе изправил лице с лице срещу Орлов, насочвайки пистолета си към него.
	Младият офицер от зелените барети държеше наранената китка, където Орлов бе ритнал падащия мъж, за да избие оръжието. Фалшивата кръв отдавна бе изтрита от него и той бе сменил черния котешки екип с двете дупки отпред и бе свалил ризницата, в която се намираха двата малки куршума и торбичките с кръвта, опръскала цялото легло.
	— Мнението ти? — попита Бейли.
	— Той е истински — каза рускоговорящият офицер. — Или е такъв, или не му пука от смъртта. В което се съмнявам. На повечето хора им се живее.
	— Не те ли заподозря? — попита Бейли.
	— Не, сър. Видях го в очите му. Беше сигурен, че ще умре. Просто започна да се бори за живота си. Страхотен човек.
	— Някакви други възможности? — попита Бейли.
	Офицерът сви рамене.
	— Само една. Ако е подставено лице и си е помислил, че собствените му хора се опитват да го ликвидират, той щеше да изкрещи нещо, за да ме спре. Ако приемем, че му е мил животът, това би означавало той да е най-големият смелчага, който някога съм срещал.
	— Мисля — каза Бейли на Рот по-късно по телефона, — че ние получихме нашия отговор. Той е о’кей и това е официално. Накарай го да си спомни някое име — за британците. Ще летите следващия вторник с военен самолет за Алкънбъри.
	Рот прекара два дена с Орлов в техния нов дом, връщайки се отново към несвързаните факти, които руснакът си бе спомнил от своята служба в управлението за нелегални операции, отнасящи се до съветските агенти в Британия. Тъй като се бе специализирал по отношение на Южна и Централна Америка, Британия нямаше първостепенно значение за него. Независимо от това, той напрегна паметта си. Всичко, което можеше да си спомни, бяха кодови имена. Неочаквано, в края на, втория ден, той се сети нещо.
	Един държавен служител от министерството на отбраната в Уайтхол. Неговите пари бяха винаги превеждани по сметка в банката Мидланд на Кройдън Хай стрийт.
	— Не е много — каза човекът от Службата за сигурност MI–5, когато получи новата информация. Намираше се в канцеларията на Тимъти Едуардс в главната квартира на срочната служба СИС. — Може отдавна да е напуснал. Възможно е да е открил сметката си под фалшиво име. Но ще опитаме.
	Той се върна на Кързън стрийт в Мейфеър и задвижи работата. Британските банки са лишени от правото да пазят във всички случаи своята тайна, но те отказват да дават информация за личните сметки на всеки. Една институция, която осигурява винаги тяхното сътрудничество, по закон, е данъчната служба.
	Данъчната служба се съгласи да окаже съдействие, и с управителя на Мидланд в Кройдън, краен квартал на Южен Лондон, бе проведен поверителен разговор. Той се намираше отскоро на този пост, но в паметта на неговия компютър имаше запазена много информация.
	Един човек от Службата за сигурност, който придружаваше действителния данъчен инспектор, се зае с проверката. В него имаше списък на всички държавни служители, работили в министерството на отбраната и многобройните му филиали през последните десет години. Изненадващо, разследването приключи много бързо. Само един служител от министерството си държеше парите в Мидланд на Кройдън Хай стрийт. Изпратиха да вземат копия от неговите сметки. Той имаше две: една текуща и една депозитна с по-висок лихвен процент.
	С течение на годините депозитната му сметка бе набъбнала на 20 000 лири, внасяни редовно винаги от него и винаги в брой. Името му бе Антъни Милтън-Райс.


	Вечерта на съвещанието в Уайтхол присъстваха директорът и заместник-директорът на MI–5, както и помощник-комисарят на столичната полиция, който отговаряше за Специалния отдел. MI–5 в Британия няма право да извършва арести. Само полицията има такива пълномощия. Когато Службата за сигурност иска да залови някого, тя координира своите усилия със Специалния отдел. Срещата се ръководеше от председателя на Междуведомствения комитет по разузнаването. Той започна разискванията.
	— Кой точно е мистър Милтън-Райс?
	Заместник-директорът на MI–5 погледна своите записки.
	— Второстепен чиновник на служба към снабдяването.
	— Достатъчно маловажна ли е неговата длъжност?
	— Мисля, че е така, но работата му е доста специфична. Оръжейни системи, оценка на новите въоръжения.
	— Мммм — погледът на председателя стана замислен. — И така, какво смятате да предприемете?
	— Работата е там, Тони — погледна го директорът, — че имаме твърде малко доказателства, за да продължим. Внасяне на необяснимо големи суми в продължение на години в неговата сметка. Не е достатъчно, за да го арестуваме, а още по-малко да го обвиним. Той може да заяви, че е печелил парите си от залагания на конни надбягвания. Разбира се, може и да си признае, но може и да отрече всичко.
	Полицаят кимна в съгласие. Без признание щеше да загуби времето си в напразни опити да убеди Кралската прокуратура да започне следствие. Съмняваше се, че човекът, разобличил Милтън-Райс, който и да бе той, щеше да се яви пред съда като свидетел.
	— Бихме желали да го поставим най-напред под наблюдение — продължи директорът. — Денонощно. При първия контакт с руснаците той е вътре, със или без признания.
	Съгласиха се с това предложение. Филерите на MI–5, тази група от агенти, които се смятаха от всички западни служби за най-добрите в своята област, бяха известени да поставят под денонощно наблюдение Антъни Милтън-Райс, започвайки от следващата сутрин по неговия път до министерството на отбраната.
	Антъни Милтън-Райс, подобно на много хора с постоянна работа, имаше установени навици. Той бе човек, който спазваше своите привички. В работните дни напускаше дома си в Адискомб точно в осем без десет и извървяваше пеш половината миля до гара Ийст Кройдън, освен ако валеше силно, в който случай старият ерген вземаше автобус. Качваше се на един и същ влак всеки ден, показваше абонаментната си карта и отиваше до Лондон, където слизаше на гара Виктория. Оттам продължаваше с автобус краткия път до площада на Парламента по Виктория стрийт. Там слизаше и прекосяваше Уайтхол до сградата на министерството.
	Сутринта след съвещанието, на което обсъждаха неговия въпрос, той потегли по обичайния си маршрут. Не забеляза групата черни младежи, които се качиха на Норуудския железопътен възел. Забеляза ги едва когато влязоха в общия вагон, където се намираше, и започнаха да притискат пътниците. Чуха се женски писъци и мъжки викове за помощ, докато тийнейджърите, обхванати от оргията на безцеремонен грабеж и физическо насилие, префучаха през вагона, изтръгвайки дамските чанти и бижута и прибирайки мъжките портфейли, като заплашваха с нож всеки, който се опитваше да се съпротивлява.
	Когато влакът спря на следващата гара по линията, бандата от две дузини млади гангстери, все още изливащи с крясъци омразата си към света, напусна вагона и се разпръсна, като младежите прескочиха бариерата и изчезнаха по улиците на Кристъл Палас, оставяйки след себе си жени, изпаднали в истерия, разтреперани мъже и объркана транспортна полиция. Нито един арест не бе извършен; грабежът префуча бързо и незабелязано.
	Влакът бе спрян, причинявайки хаос в разписанието на останалите, идващи след него, докато транспортната полиция се качи, за да вземе показания. Едва в момента, когато потупаха пътника в светлосивия дъждобран, клюмнал в ъгъла опрян на своето рамо, човекът се свлече бавно на пода. Чуха се нови писъци, щом кръвта от пронизаното му с остра кама сърце започна да изтича изпод сгърчената фигура. Мистър Антъни Милтън-Райс бе съвсем мъртъв.


	Кафенето на Айвън*, с подходящо име за среща с руснак, се намираше на Крондал стрийт в Шоредич и както винаги Сам Маккрийди влезе втори, въпреки че бе пристигнал първи вън на улицата. Той спазваше този ритуал, защото смяташе, че е много по-вероятно да има опашка след Кийпсейк, отколкото след него. Ето защо винаги оставаше в продължение на тридесет минути в своята кола, за да види как руснакът идва на срещата и след това си даваше още петнадесет минути, докато се убеди, че никой не е вървял по петите му.
	[* „Иван“, произнесено на английски език — Б.пр.]
	Когато Маккрийди влезе в кафенето, той взе чаша чай от тезгяха и се запъти небрежно към стената, където се намираха една до друга две маси. Кийпсейк заемаше тази в ъгъла и бе погълнат от четенето на „Спортинг Лайф“. Маккрийди отвори своя „Ивнинг Стандарт“ и започна да го разглежда.
	— Как е нашият добър генерал Дроздов? — попита той тихо, с глас, който се губеше сред шума от приказките в кафенето и съскането на самовара с чай.
	— Приветлив и загадъчен — каза руснакът, четейки за физическото състояние на конете, участващи в надбягванията в 3.30 в Сендаун. — Страхувам се, че може да ни проверява, ще знам повече, ако от К-отдела решат да ни посетят или собственият ми човек от К-отдела стане прекалено активен.
	К-отделът е вътрешната контраразузнавателна служба на КГБ, заета не толкова с шпионаж, колкото с наблюдение над останалите офицери от КГБ и търсене на причини за изтичане на информация.
	— Чувал ли си някога за човек на име Антъни Милтън-Райс? — попита Маккрийди.
	— Не. Никога. Защо?
	— Не си ли го ръководил ти от твоята резидентура? Един държавен служител в министерството на отбраната.
	— Никога не съм чувал за него. Никога не съм боравил с негова информация.
	— Е, той вече е мъртъв. Твърде късно е да го питаме кой го е ръководил. Ако въобще съществува такъв. Може ли той да е бил ръководен директно от Москва, чрез управлението за нелегални операции?
	— Ако е работил за нас, това е единственото обяснение — промърмори руснакът. — Той никога не е работил за лондонската резидентура. Както ти казах, никога дори не сме се докосвали до негова информация. Трябва да е контактувал с Москва, чрез специален офицер, намиращ се тук, вън от посолството. Защо е умрял?
	Маккрийди въздъхна.
	— Не знам.
	Но много добре знаеше, че някой трябва да е уредил неговото убийство, освен ако не ставаше въпрос за удивително съвпадение. Някой, който е знаел обичайния му маршрут, който е можел да насочи гангстерите към влака, да им опише външния му вид… и да се разплати с тях след това. Възможно е Милтън-Райс никога да не е работил за руснаците. Тогава, коя е причината за неговото изобличаване? Защо бе извършено това необяснимо убийство — за пари? Или може би Милтън-Райс наистина е шпионирал за Москва, но е контактувал със страничен човек, неизвестен на Кийпсейк, който от своя страна е докладвал директно на управлението за нелегални операции в Москва. И генерал Дроздов тъкмо в този момент се намира тук. А той ръководи нелегалните операции…
	— Той бе разкрит — каза Маккрийди. — На нас. След това умря.
	— Кой го издаде? — попита Кийпсейк. Той разбъркваше своя чай, въпреки че нямаше намерение да пие сладката, млекообразна смес.
	— Полковник Пьотр Орлов — каза спокойно Маккрийди.
	— Аха — промърмори тихо Кийпсейк. — Имам нещо за теб по този въпрос. Пьотр Александрович Орлов е предан офицер на КГБ, посветен на работата си. Неговото бягство е фалшиво като тридоларова банкнота. Той е подставено лице, агент, който ще ви дезинформира. И е много добре подготвен за своята мисия.
	Сега това, помисли си Маккрийди, ще ни създаде големи главоболия.


>>	3.

	Тимъти Едуардс слушаше внимателно. Изложението и оценките на Маккрийди продължиха тридесет минути. Когато завърши, Едуардс попита спокойно:
	— И си съвсем сигурен, че вярваш на Кийпсейк?
	Маккрийди бе очаквал този въпрос. Въпреки че Кийпсейк работеше за британците от четири години след онази първа среща с офицер от СИС в Дания, когато предложи услугите си като агент, това бе свят на сенки и подозрения. Винаги съществуваше възможността, колкото и малка да бе тя, Кийпсейк да е двоен агент, все още истински лоялен към Москва. Точно с това можеше да е свързано неговото обвинение към Орлов.
	— Минаха вече четири години — каза Маккрийди. — В продължение на четири години информацията на Кийпсейк бе проверявана по всички възможни канали. Тя е достоверна.
	— Да, без съмнение — съгласи се Едуардс някак успокоен. — За съжаление, ако само една дума от това отиде при нашите братовчеди, те ще кажат точно обратното — че нашият човек лъже, а техният казва истината. Проблемът е, че Ленгли е очарован от този Орлов.
	— Не мисля, че трябва да им се казва за Кийпсейк — възрази Маккрийди. Той се грижеше твърде много за сигурността на руснака в посолството в Кенсингтън Палас Гардънс. — Освен това Кийпсейк чувства, че времето му може би свършва. Той инстинктивно усеща, че в Москва са възникнали подозрения за изтичане на информация. Ако се убедят в това, ще бъде само въпрос на време преди да се насочат към своята резидентура в Лондон. Когато Кийпсейк окончателно излезе от играта, тогава можем да изясним нещата с братовчедите. В този момент може да се окаже много опасно да разширяваме кръга от хора, които знаят за него.
	Едуардс взе своето решение.
	— Съгласен съм с това, Сам. Но искам да се консултирам с шефа по този въпрос. Тази сутрин той е горе в кабинета. Ще говоря с него по-късно. Остани на разположение.


	През обедния час, който Едуардс прекара със своя шеф в неговия офис, намиращ се на най-горния етаж, един военен вариант на Груман Гълфстрийм III се приземи във военновъздушната база на САЩ Алкънбъри, разположена малко по на север от пазарния център Хънтингтън в графство Кембриджшир. Той бе излетял в полунощ от военновъздушната база на Националната гвардия край Трентън, Ню Джърси, с пътници, пристигнали от Кентъки и качени на борда под прикритието на мрака, далеч от помещенията на базата.
	Калвин Бейли бе направил добър избор с Алкънбъри. В базата се намираше 527-и ескадрон на Военновъздушните сили на САЩ, чиито пилоти летят на изтребители F–5. Наричат ги Агресорите, защото F–5 имат конфигурация подобна на руските Миг–29 и по време на военновъздушни учения Агресорите играят ролята на атакуващи съветски изтребители срещу бойните самолети на своите британски и американски колеги. Те изучават и са експерти по всички съветски тактики за водене на въздушния бой и се толкова вживяват в своята роля, че приказват помежду си на руски, когато са във въздуха. Техните оръжия и ракети могат така да се приспособят, че да отбелязват само електронни попадения и пропуски, но останалото — отличителни знаци, бойни униформи, маневри във въздуха и жаргон — е неподправено руско.
	Когато Рот, Орлов, Крол и останалите слязоха от Грумана, те бяха екипирани в бойните униформи на Агресорите. Преминаха незабелязани и скоро бяха настанени в предназначена за тях едноетажна сграда, разположена настрана от другите и обзаведена с жилищни помещения, кухня, зали за съвещания и една, снабдена с електронна апаратура стая, в която щяха да разпитват Орлов. Рот се консултира с командира на базата и бе решено да се позволи на британски екип достъп до базата на следващата сутрин. След това, до известна степен заточена, американската група се оттегли за малко сън.


	Телефонът на Маккрийди звънна в три часа следобед и Едуардс го повика отново при себе си.
	— Предложенията са приети и съгласувани — осведоми го Едуардс. — Ние поддържаме нашата преценка, че Кийпсейк казва истината, а американците имат от своя страна дезинформиращ агент. По тази причина, проблемът е, че за каквото и да се намира тук Орлов, ние все още не знаем. Изглежда, че за момента той дава ценна информация, което прави малко вероятно нашите братовчеди да ни повярват, още повече, че шефът се съгласи да не разкриваме съществуването, а още по-малко самоличността на Кийпсейк. И така, как предлагаш да процедираме?
	— Нека да поговоря с него — каза Маккрийди. — Имаме право на среща. Можем да задаваме въпроси. Джо Рот отговаря за него, а аз познавам Джо. Той не е глупак. Може би мога да притисна Орлов, здраво да го притисна, преди Рот да извика: _Достатъчно._ Да посея няколко семена на съмнение. Да накарам братовчедите да започнат да размишляват върху идеята, че той може да не е това, за което се представя.
	— Добре — каза Едуардс. — Заеми се с това.
	Каза го така, сякаш бе негово собствено решение, негова собствена проява на великодушие. В действителност обядът му с шефа, който щеше да се оттегли в края на годината от своя пост, протече твърде трудно.
	Амбициозният помощник-шеф, който се гордееше със своите превъзходни лични връзки с ЦРУ, предполагаше, че един ден одобрението на Ленгли за неговата кандидатура можеше да бъде полезно за назначаването му за шеф на СИС.
	По време на обяда Едуардс предложи един много по-малко опитен, но не толкова неудобен следовател като Сам Маккрийди да се занимае с неудобния въпрос, свързан с разобличаването от страна на Кийпсейк на новото съкровище на ЦРУ.
	Неговото предложение бе отхвърлено. Сър Кристофър, бивш редови разузнавач, настоя Измамника, когото сам бе назначил, да се заеме с разпита на Орлов.
	Маккрийди потегли рано на следващата сутрин с кола за Алкънбъри. Шофираше Денис Гоунт. Едуардс уреди молбата на Маккрийди Гоунт също да присъства на разпита с руснака. На задната седалка на колата седеше една дама от MI–5. Службата за сигурност настойчиво поиска също да има свой представител на срещите с руснака, тъй като специфичната поредица от въпроси щеше да засегне съветските агенти, работещи срещу Британия на нейна територия, а именно с тях се занимаваше MI–5.
	Алис Далтри бе в началото на тридесетте си години, хубава и много умна. Тя все още изглеждаше обхваната от страхопочитание към Маккрийди. В техния непроницаем, затворен свят, въпреки принципа за ограничаване на информацията, бяха изтекли някои сведения за случая с Панкратин от предишната година.
	Колата бе снабдена със специален телефон. Приличащ на обикновените автомобилни телефони, само малко по-голям, той можеше да се превключва в шифрован режим за осъществяване на връзки с Лондон. Можеха да възникнат въпроси по време на разговора с Орлов, които да се нуждаят от съгласуване с Лондон.
	През по-голямата част от пътуването Маккрийди седеше тихо, гледайки през предния прозорец сменящите се картини на провинциалната природа в ранната лятна утрин, наслаждавайки се отново на красотата на Англия в края на пролетта.
	Припомни си разговора с Кийпсейк. Според руснака, преди години в Лондон той е бил свързан странично с първите етапи от подготовката на заблуждаваща операция, чието последно осъществяване може би бе свързано с Орлов. Била наречена с кодовото име _Планът Потемкин._
	Иронично наименование, помисли си Маккрийди, един намек за черния хумор на КГБ. Почти със сигурност не бе свързано с броценосеца Потемкин, нито с името на маршал Потемкин, а с Потемкинските села.
	Преди години императрица Екатерина Велика, най-безжалостната диктаторка, изтърпяна от многострадална Русия, посетила новозавладения Крим. Ужасен от възможността тя да види треперещите от студ хора в техните бараки, нейният главен министър Потемкин изпратил дърводелци, мазачи и художници да издигнат и да нарисуват красиви фасади на спретнати, солидни къщи, с усмихнати и махащи за поздрав селяни от прозорците. Късогледата стара императрица била очарована от картината на селската идилия и се върнала обратно в двореца. По-късно работниците свалили фасадите, за да открият отново мизерните бараки зад тях. Тези измамни фасади били наречени Потемкински селища.
	— Целта е ЦРУ — бе казал Кийпсейк. Той не знаеше коя точно ще бъде жертвата, нито как ще бъде нанесен ударът. Планът не бил даден за разработка от неговия отдел, от който поискали само незначителна помощ.
	— Но това трябва да е последното действие на _Потемкин_ — бе казал той. — Доказателството ще бъде в две части. Нито едно от сведенията на Орлов няма да предизвика сериозно и необратимо накърняване на съветските интереси. Второ, вие ще станете свидетели на значителна деморализация в редиците на ЦРУ.
	В момента последното със сигурност още не можеше да се разследва, размишляваше Маккрийди. Възстановявайки се от несъмненото неудобство след случая с Юрченко, неговите американски приятели се носеха на високо, главно благодарение на своя нов _актив._ Той реши да се концентрира върху другата възможност.
	На входния портал на военновъздушната база Маккрийди показа карта за самоличност (не с истинското си име) и помоли по телефона да извикат Джо Рот. След няколко минути Рот се появи в джип на военновъздушните сили.
	— Сам, радвам се да те видя отново.
	— Радвам се, че си се върнал, Джо. Доста голяма ваканция си взе.
	— Хей, съжалявам. Не ми беше даден никакъв избор, никакъв шанс да обяснявам. Въпросът бе да взема ли човека и да бягаме или да го върна обратно.
	— Това е о’кей — каза Маккрийди спокойно. — Всичко е обяснено. Всичко е замазано. Позволи ми да ти представя моите двама колеги.
	Рот се наведе към колата и се здрависа с Гоунт и Далтри. Имаше отпуснат и доволен вид. Не предвиждаше никакви проблеми и се радваше, че британците щяха да участват в подялбата на тортата. Той уреди техния пропуск с командира на наряда и двете коли прекосиха една след друга базата до изолирания блок, където бе настанен екипът от ЦРУ.
	Подобно на много служебни сгради, тази не представляваше архитектурен бисер, но бе функционална. Единичен коридор я разделяше по цялата дължина, а вратите от двете му страни отвеждаха към стаи, кухни, столова и зали за съвещания. Една дузина полицаи от военновъздушните сили обграждаха сградата. Оръжието им се виждаше.
	Маккрийди се огледа наоколо преди да влезе. Забеляза, че докато той и двамата му колеги не предизвикаха никакво внимание, много от минаващите наблизо служители на базата наблюдаваха с любопитство кръга от въоръжената охрана.
	— Всичко, което са успели да постигнат — измърмори той на Гоунт, — е да посочат проклетото място на всеки екип от КГБ, въоръжен с чифт бинокли.
	Рот ги въведе в една стая в центъра на сградата. Нейните прозорци бяха затворени, а капаците спуснати; единственото осветление бе електрическо. Няколко удобни фотьойла образуваха кръг около масата за кафе в центъра на стаята; обикновени столове и маси бяха наредени край стените за тези, които щяха да си водят бележки.
	Рот сърдечно покани с ръка британската група да се настани във фотьойлите и поръча кафе.
	— Ще отида да доведа Минстрел — каза той, — освен ако не искате да се поосвежите преди това.
	Маккрийди поклати с глава.
	— По-добре да се захванем с работа, Джо.
	Когато Рот излезе, Маккрийди кимна на Гоунт и Далтри да се преместят на столовете край стената. Посланието му бе: _гледайте и слушайте, не изпускайте нищо._ Джо Рот бе оставил вратата отворена. От дъното на коридора Маккрийди чуваше натрапчивата мелодия на „Мост над развълнуваната вода“. Звукът спря, след като някой изключи касетофона. След това Рот се върна. Той въведе в стаята един набит, як мъж, облечен с поло и памучни панталони.
	— Сам, позволи ми да ти представя полковник Пьотр Орлов. Питър, това е Сам Маккрийди.
	Руснакът се загледа в Маккрийди с безизразен поглед. Той бе чувал за него. Всички високопоставени офицери от КГБ бяха чували по това време за него. По нищо обаче не можа да се разбере, че името му е направило впечатление. Маккрийди прекоси килима в центъра на стаята с протегната ръка.
	— Скъпи полковник Орлов, много ми е приятно, че ви виждам — каза той с топла усмивка.
	Кафето бе сервирано и те се наместиха, Маккрийди срещу Орлов, Рот от едната му страна. На странична маса до тях един магнетофон започна да се върти. Нямаше микрофони на масата за кафе. Те щяха да предизвикат отвличане на вниманието. Магнетофонът не би изпуснал нищо.
	Маккрийди започна внимателно, с комплименти и така продължи през първия час. Отговорите на Орлов идваха бързо и без затруднения. Но след първия час, Маккрийди ставаше все по-озадачен или така изглеждаше.
	— Всичко това е много добре, чудесни сведения — каза той. — Имам просто този незначителен проблем — всъщност, сигурен съм, че всички го имаме. Не ни дадохте нищо друго, освен кодови имена. Имаме агента Уайлдфаул някъде във външното министерство; агента Кестрел, който може би служи като офицер във военноморския флот или е цивилен, работещ за флота. Както виждате, полковник, моят проблем е, че нищо не може в действителност да ни доведе до разкриване или арест.
	— Мистър Маккрийди, както обясних много пъти, тук и в Америка, работата ми в Управлението за нелегални операции приключи преди повече от четири години. Освен това, аз се бях специализирал с Централна и Южна Америка. Нямах достъп до досиетата на агентите в Западна Европа, Британия или Америка. Те бяха строго охранявани, както съм сигурен, че ги охранявате и тук.
	— Да, разбира се, колко глупаво от моя страна — смотолеви Маккрийди. — Но аз мислех повече за вашата работа в Московския център за планиране. Доколкото разбирам, тя е била свързана с изготвянето на истории, служещи за прикритие, легенди за хората, които трябва да бъдат внедрени или просто наети. Също така системи за създаване на контакт, предаване на информация… разплащане с агентите. То включва банките, които се използват, платените суми, периодите, през които се извършват изплащанията, текущи сметки. Всичко това вие изглежда сте… забравил.
	— Моята служба в Планирането бе дори преди работата ми в управлението за нелегални операции — възрази Орлов. — Преди осем години. Банковите сметки са осемцифрени, невъзможно да се запомнят всичките.
	Чувстваше се, че говори с крайно усилие. В гласа му се усещаше раздразнение. Рот започна да се мръщи.
	— Поне един номер — каза Маккрийди, като че ли мислеше на глас. — Или поне една банка.
	— Сам! — Рот се наведе напред енергично. — Накъде биеш?
	— Опитвам се просто да установя дали нещо, което полковник Орлов ни е дал през последните шест седмици, действително ще причини сериозно и необратимо накърняване на съветските интереси.
	— Какво искате да кажете? — Бе Орлов, изправен на крака, явно разгневен. — Час след час съм издавал факти от съветското военно планиране, разположението на бойните части, нивото на въоръжение, нивата на бойна готовност, личности. Подробности от Афганистанската война. Мрежи от агенти в Централна и Южна Америка, които сега са разтурени. А вие ме третирате като… като престъпник.
	Рот също се изправи на крака.
	— Сам, мога ли да поговоря с тебе? Насаме. Да излезем.
	Той се отправи към вратата. Орлов седна отново и се загледа печално в пода. Маккрийди се изправи и тръгна след Рот. Далтри и Гоунт останаха на своите маси, без да помръднат. Младият служител на ЦРУ, боравещ с магнетофона, го изключи. Рот не спря да върви, докато не стигна откритата тревна площ вън от сградата. Тогава той се обърна към Маккрийди.
	— Сам, какво по дяволите мислиш, че правиш?
	— Опитвам се да установя искреността на Орлов — каза. — Затова съм тук.
	— Нека изясним този въпрос — тросна се Рот. — Ти не си тук, за да установяваш искреността на Минстрел. Това вече е направено. От нас. Много пъти. Ние сме доволни, че той е истински и дава всичко от себе си, за да си спомни каквото може. Ти си тук в резултат на отстъпка, направена от директора на ЦРУ, за да споделим информацията на Минстрел. Това е всичко.
	Маккрийди гледаше унесено развълнуваните полета с младо жито оттатък оградата на базата.
	— И колко мислиш, че наистина струва тази информация, Джо?
	— Много. Точно както той каза, разположение на съветските военни бази, ниво на въоръжение, планове…
	— Които всички могат да бъдат променени — измърмори Сам, — твърде бързо и лесно. При условие, че знаят какво той ви издава.
	— А Афганистан? — каза Рот.
	Маккрийди се смълча. Не можеше да сподели със своя колега от ЦРУ това, което Кийпсейк му бе казал в кафенето двадесет и четири часа по-рано, но можеше отново да чуе в себе си шепнещия глас:

	_Сам, този нов човек в Москва, Горбачов. Ти знаеш все още малко за него. Но аз го познавам. Когато беше тук на посещение при мисис Тачър, преди да стане генерален секретар, когато бе все още член на Политбюро, аз се занимавах с организирането на неговата охрана. Поприказвахме си. Той е необикновен, много открит, много прям. Тази перестройка, за която говореше, тази гласност. Знаеш ли какво означават те, приятелю? Преди да изминат две години, до 1988, може би 1989, всички тези военни сведения ще загубят своето значение. Той няма намерение да напада през Централната германска равнина. Той ще се опита наистина да преустрои цялата съветска икономика и общество. Ще се провали, разбира се, но ще се опита. Ще изтегли войските от Афганистан, ще ги върне обратно и от Европа. Всичко това, което Орлов разправя на американците, ще влезе в архивите след две години. Но Голямата лъжа, когато дойде, тя ще бъде важна. В продължение на десетилетие, приятелю. Очаквайте Голямата лъжа. Останалото е пресметната незначителна жертва от КГБ. Моите бивши колеги умеят да играят добре шах._

	— А мрежите от агенти в Южна Америка — настоя Рот. — Дяволите да го вземат, Мексико, Чили и Перу са във възторг. Те заловиха голям брой съветски агенти.
	— Всички наети сред местните — процеди Маккрийди. — Нито един етнически руснак между тях. Изморени и изоставени групички, алчни агенти, информатори от ниско равнище. Подлежащи на отстраняване.
	Рот го гледаше сурово.
	— Господи — пое той въздух, — мислиш, че той е фалшив, нали? Мислиш, че е двоен агент. Откъде получи тази информация, Сам? Имаш ли някой източник, някой _актив,_ за когото да не знаем?
	— Не — отряза категорично Маккрийди. Той не искаше да заблуждава Рот, но заповедите си бяха заповеди. Всъщност ЦРУ винаги бе получавало цялата информация на Кийпсейк, но прикрита и приписана на седем различни източника.
	— Искам само да го притисна здраво. Мисля, че той крие нещо. Ти не си глупак, Джо. Вярвам, че дълбоко в себе си си останал със същото впечатление.
	Тази стрела улучи целта. Дълбоко в себе си Рот все още мислеше същото. Той кимна.
	— Добре. Ще му извадим душата. В края на краищата не е дошъл тук на почивка. А и той е жилав. Да се връщаме.
	Те започнаха разпита отново в дванадесет без петнадесет. Маккрийди се върна на въпроса за съветските агенти в Британия.
	— Един вече ви дадох — каза Орлов. — Ако можете да го откриете. Човекът, когото наричаха агент Юно. Оня, който внасяше парите си в Мидландската банка в Кройдън.
	— Издирихме го — каза Маккрийди спокойно. — Неговото име е или по-скоро беше Антъни Милтън-Райс.
	— Ето че не съм ви подвел — каза Орлов.
	— Какво имаш предвид с това… _беше?_ — вметна Рот.
	— Той е мъртъв.
	— Не знаех — каза Орлов. — Минали са няколко години.
	— Това е още един от моите проблеми — изгледа го тъжно Маккрийди. — Той не е умрял преди няколко години. Умря вчера сутринта. Убит, ликвидиран, точно един час преди да започнем наблюдението над него.
	Всички замълчаха слисани. След това Рот отново се изправи на крака с оскърбен вид. Намериха се вън от сградата след две минути.
	— На какво по дяволите мислиш, че си играеш. Сам? — кресна той. — Можеше да ми го кажеш.
	— Исках да видя реакцията на Орлов — каза Сам, без да увърта. — Мислех си, че ако ти спомена, можеш сам да съобщиш новината. Видя ли неговата реакция?
	— Не, аз гледах към тебе.
	— Нямаше никаква такава — каза Маккрийди. — Мислех си, че той ще се смае. Дори ще се разтревожи. Имайки предвид заключенията, които могат да се направят.
	— Нервите му са от стомана — каза Рот. — Той е абсолютен професионалист. Ако не иска да покаже нещо, не го показва. Между другото, това истина ли е? Човекът мъртъв ли е? Или беше номер?
	— О, той е мъртъв, Джо. Убит с нож от банда тийнейджъри на път към службата си. По време на грабеж. Което ни създава проблем, нали?
	— Информацията би могла да е изтекла при вас.
	— Няма за кога. Иска се време, за да се организира подобно убийство. Ние успяхме да идентифицираме мъжа преди две вечери, след двадесет и четири часа детективско разследване. Убиха го вчера сутринта. Прекалено бързо. Кажи ми, как процедирате със сведенията на Минстрел?
	— Най-напред ги предаваме на Калвин Бейли, директно, на ръка. След това ги получават анализаторите. След това клиентите.
	— Кога Орлов си спомни за шпионина в нашето Министерство на отбраната?
	Рот го информира.
	— Пет дена — замислено процеди Маккрийди. — Преди да стигне до нас. Време достатъчно…
	— Спри за момент… — протестира Рот.
	— Което ни дава три възможности — продължи Маккрийди. — Или това е необикновено съвпадение, а в нашата професия не можем да си позволяваме да вярваме в повечето от тях, или някой между теб и оператора на телетайпа е издал информацията. Или е било обмислено предварително. Имам предвид, убийството е било подготвено за определен час в точно определен ден. Известен брой часове преди това Орлов има внезапно проясняване на паметта. Преди добрите момчета да започнат да действат заедно, разкритият агент е мъртъв.
	— Не вярвам да имаме предател в Управлението — тросна се Рот, — а и не вярвам, че Орлов ни заблуждава.
	— Тогава защо той не излиза чист? Хайде да се върнем при него — предложи Сам спокойно.
	Когато се върнаха, Орлов изглеждаше сломен. Новината, че британският агент, разкрит от него, е бил ликвидиран точно навреме, го бе разстроила. С промяна на тона, Маккрийди започна да говори много тихо.
	— Полковник Орлов, вие сте чужденец в тази страна. Безпокоите се за вашето бъдеще. Ето защо желаете да укриете определена информация, за застраховка. Ние разбираме това. Щях да направя същото, ако се намирах в Москва. Всички се нуждаем от застраховка. Но Джо тук ме информира, че вашето положение сега в Управлението е така непоклатимо, че повече не се нуждаете от нея. Кажете, има ли някои други действителни имена, които можете да ни предложите?
	В стаята настъпи абсолютна тишина. Орлов кимна бавно. Всички въздъхнаха с облекчение.
	— Питър — започна да го увещава Рот, — сега е времето да ги извадиш на бял свят.
	— Ремиантс — каза Пьотр Орлов, — Генади Ремиантс.
	Раздразнението на Рот бе почти видимо.
	— Знаем за Ремиантс — каза той. Вдигна поглед към Маккрийди. — Представител на Аерофлот във Вашингтон. Това е неговото прикритие. ФБР попадна на него и го вербува преди две години. Оттогава работи непрекъснато за нас.
	— Не — каза Орлов и погледна нагоре. — Грешиш. Ремиантс не е двоен агент. Неговото демаскиране бе организирано от Москва. Разкриването му бе преднамерено. Съгласието да бъде вербуван — фалшиво. Всички сведения, които доставя, се фалшифицират внимателно в Москва. На Америка ще й струва милиони, за да възстанови щетите някой ден. Ремиантс е майор от КГБ към управлението за нелегални операции. Той ръководи четири отделни мрежи от агенти в САЩ и знае самоличността на всички.
	Рот подсвирна.
	— Ако това е вярно, тогава той е истинска находка. _Ако е вярно…_
	— Има само един начин да се разбере — предложи Маккрийди. — Хванете Ремиантс, натъпчете го с пентатол и чакайте да видите какво ще излезе. А аз мисля, че е дошло време за обяд.
	— Две хубави идеи в разстояние на десет секунди — съгласи се Рот. — Момчета, трябва да прескоча до Лондон, за да говоря с Ленгли. Нека да прекъснем за двадесет и четири часа.
	Джо Рот се свърза директно с Калвин Бейли в осем часа вечерта лондонско време, три часа след обяд във Вашингтон. Той потъна дълбоко в помещението за шифроване под посолството на САЩ на Гросвийнър скуеър; Бейли се намираше в своя офис в Ленгли. Гласовете им се чуваха ясно, леко тенекиено, поради шифровъчната технология, с която се обработваха, за да преминат защитено през Атлантика.
	— Прекарах сутринта с британците горе в Алкънбъри — каза Рот. — Тяхната първа среща с Минстрел.
	— Как протече тя?
	— Зле.
	— Шегуваш се. Неблагодарни кучи синове. Кое не бе наред?
	— Калвин, следователят беше Сам Маккрийди. Той не е против нас, нито е глупак. Вярва, че Минстрел е фалшив, подставено лице.
	— Е, майната му на това. Каза ли му през колко теста е минал Минстрел? Че ние сме удовлетворени, защото всичко с него е наред?
	— Да, с подробности. Но той държи на своето.
	— Представи ли твърди доказателства за тази измишльотина?
	— Не. Каза, че това е резултат от британския анализ на информацията на Минстрел.
	— Господи, това е лудост. Информацията на Минстрел в продължение на цели шест седмици бе великолепна. Какви са основанията на Маккрийди?
	— Засегнахме три области. За военната информация на Минстрел той каза, че Москва може да промени всичко, доколкото там знаят какво ни разкрива той, което би трябвало да е така, ако не са го изпратили.
	— Глупости. Продължавай.
	— За Афганистан остана безмълвен. Но аз познавам Сам. Почувствах, че знае нещо, което ми е неизвестно, но не може да го каже. Всичко, което успях да измъкна от него, бе: _предполагам._ Той загатна, че британците имат сведения за съвсем скорошно изтегляне на Москва от Афганистан. Че всичко казано от Минстрел за Афганистан ще отиде в архивите, ако това се случи. Имаме ли направен подобен анализ?
	— Джо, нямаме доказателства, че руснаците възнамеряват да се изтеглят от Кабул, скоро или когато и да е. Какво друго не задоволи мистър Маккрийди?
	— Смята, че съветските групи от агенти, разкрити в Централна и Южна Америка, са били изоставени и всички техни членове били местни наемници, без нито един етнически руснак сред тях.
	— Виж какво, Джо, Минстрел издаде една дузина групи, ръководени от Москва в четири държави на юг от нас. Вярно е, че агентите са били местни хора. Разпитвали са ги, трябва да призная, не особено любезно. Естествено, всички са получавали инструкции от съветските посолства. Една дузина руски дипломати са изгонени обратно. Той унищожи години работа на КГБ там долу. Маккрийди говори глупости.
	— Той има една основателна причина. Всичко, което Минстрел е дал на британците, отнасящо се до съветските агенти тук, са кодови имена. Нищо, чрез което да се идентифицира поне някой руски шпионин в Британия. С изключение на един. И той е мъртъв. Чу ли за това?
	— Естествено. Лош късмет. Нещастно съвпадение.
	— Сам мисли, че това не е съвпадение. Мисли, че или Минстрел е знаел за предварително подготвеното за определен ден покушение и е издал неговата самоличност твърде късно, за да не успеят британците да го пипнат, или че при нас има предател.
	— И двете са глупости.
	— Той отдава предпочитанията си на първото предположение. Смята, че Минстрел работи за Москва.
	— Мистър Сам Умника Маккрийди предложи ли ти някакви твърди доказателства за това?
	— Не. Попитах го определено дали има агент в Москва, който е разобличил Минстрел. Той отрече. Каза, че всичко се дължи само на анализа на информацията от страна на неговите хора.
	За малко настъпи мълчание, като че ли Бейли бе започнал да мисли усилено. Което той наистина правеше. После рече:
	— Повярва ли му?
	— Честно казано, не. Мисля, че лъжеше. Подозирам, че ръководят някой, за когото не знаем нищо.
	— Тогава защо британците не изяснят този въпрос с нас?
	— Не знам, Калвин. Ако имат агент, който е разобличил Минстрел, те отричат това.
	— О’кей, слушай, Джо. Предай на Маккрийди от мене, че трябва да представи доказателства или да млъкне. Имаме значителен успех с Минстрел и аз няма да оставя една недобросъвестна кампания, идваща от Сенчъри Хаус, да разруши всичко. Не без наличието на твърди доказателства. Имам предвид, да са _наистина_ непоклатими. Ясно ли е, Джо?
	— Да.
	— Още нещо: дори да са предупредени, че Орлов е подставено лице, това може да е последица от обичайната практика на Москва. Москва го изпусна, ние го приехме, а британците останаха настрана. Разбира се, че Москва ще се опита да пробута на британците сведения, според които нашият триумф е бил фалшив и безполезен. И британците ще са податливи към тази мръсна пяна, водени от своето раздразнение, че самите те не са пипнали Минстрел. Доколкото това засяга мене, тяхната информация не е достоверна. Ако те имат агент, той е, който лъже. Нашият е на ниво.
	— Добре, Калвин, ако възникне отново проблем, мога ли да кажа на Сам това?
	— Несъмнено. Това е официалната гледна точка на Ленгли и ние ще я поддържаме.
	Никой от двамата не си направи труда да напомни, че от сега нататък застъпничеството за Орлов бе свързано с развитието на техните кариери.
	— Сам сполучи в едно — добави Джо Рот. — Притисна Минстрел много здраво — трябваше да го измъкваме на два пъти оттам, но той принуди Минстрел да издаде едно ново име. Генади Ремиантс.
	— Ние ръководим Ремиантс — възрази Бейли. — От две години информацията му пристига на моето бюро.
	Рот продължи с разкритията, които Орлов бе направил относно лоялността на Ремиантс към Москва и предложението на Маккрийди, че най-простият начин да се изясни това, бе да заловят Ремиантс и да го разпитат. Бейли остана мълчалив. Накрая рече: — Може би. Ще го обмислим. Ще говоря със заместник-директора по операциите и с Федералното бюро. Ако решим да се заемем с него, ще те уведомя. Междувременно, дръж настрана Маккрийди от Минстрел. Дай и на двамата почивка.
	Джо Рот покани на закуска Маккрийди на следващата сутрин, покана, която Маккрийди прие. Щяха да се срещнат в апартамента на Рот.
	— Не се безпокой за това — каза Рот. — Знам, че наблизо има няколко добри хотела и Чичо Сам може да си позволи закуска за двама, но и аз мога да приготвя нещо скромно. Сок, хемендекс, вафли и кафе задоволяват ли те?
	Маккрийди се засмя по телефона.
	— Сок и кафе ще са предостатъчни.
	Когато той пристигна, Рот се намираше в кухнята с престилка върху ризата, демонстрирайки гордо своя талант с хемендекса. Маккрийди се съблазни и си взе.
	— Сам, бих желал да промениш своето мнение за Минстрел — каза Рот след кафето. — Снощи говорих с Ленгли.
	— Калвин?
	— Да.
	— Неговата реакция?
	— Той бе оскърбен от твоето отношение.
	— Колко възпитано се изразяваш — ухили се Маккрийди. — Обзалагам се, че е използвал няколко интересни старинни англосаксонски думи за мене.
	— О’кей, използва ги. Не е доволен. Смята, че сме ви предоставили щедро възможността за достъп до Минстрел. Имам поръчение. Становището на Ленгли е следното: ние сложихме ръка на Минстрел и в Москва са извън себе си от ярост. Опитват се да дискредитират Минстрел, подхранвайки умело Лондон с информация, че Минстрел в действителност е подставено лице. Такова е становището на Ленгли. Съжалявам, Сам, но този път не си прав. Орлов казва истината.
	— Джо, тук не работят пълни глупаци. Ние няма да се подведем от някаква закъсняла дезинформация, за което намекваш. Ако имаме определени сведения, източникът на които не можем да разкрием, те трябва да са дошли преди бягството на Орлов.
	Рот остави чашата кафе и се вторачи в Маккрийди с отворена уста. Извъртанията не го бяха заблудили нито за минута.
	— Господи, Сам, вие имате агент някъде в Москва. За Бога, изяснете това с нас.
	— Не мога — каза Сам — и няма да го направим в никакъв случай. Ако имаме някой в Москва, не бихме ви споменали за това.
	Строго погледнато, той дори не лъжеше.
	— Тогава съжалявам, Сам, но Орлов остава. Неговата информация е добра. Нашето мнение е, че вашият човек — този, дето не съществува — лъже. Не ние, а вие сте тези, които са така ужасно подведени. Това е официално. Орлов се справи с три полиграфни теста, за Бога. Това е достатъчно доказателство.
	В отговор Маккрийди извади лист хартия от вътрешния си джоб и го сложи пред Рот. На него пишеше:

	_Ние открихме, че има някои източноевропейци, които могат да се справят с полиграфа по всяко време. Ние, американците, се проваляме, защото сме възпитавани да казваме истината и когато лъжем, това лесно се открива. Но се срещат много европейци… могат да се оправят с полиграфа без да им мигне окото… Един случаен индивид, живеещ в тази част на света, който е прекарал своя живот, лъжейки за едно или друго и следователно е станал толкова добър в това отношение може да премине полиграфния тест._

	Рот изсумтя и хвърли обратно листа.
	— Някакъв глупав академик, който няма представа от работата в Ленгли — каза той.
	— В действителност — рече кротко Маккрийди, — казано е от Ричард Хелмс преди две години.
	Ричард Хелмс беше легендарен директор на ЦРУ. Рот изглеждаше поразен.
	Маккрийди се изправи.
	— Джо, едно нещо, за което Москва винаги е мечтала, е да насъска британците и янките един срещу друг. Точно към това отиваме, а Орлов е в страната само от четиридесет и осем часа. Помисли си за това.


	Във Вашингтон директорът на ЦРУ се споразумя с ФБР, че за да се разбере дали има истина в твърдението на Орлов относно Ремиантс, единственият начин е да го заловят. Планирането на операцията се проведе в деня, в който Маккрийди и Рот закусиха заедно, а арестът бе определен за същата вечер, когато Ремиантс напусне офиса на Аерофлот в търговската част на Вашингтон, около пет часа местно време.
	Руснакът се появи от сградата малко след пет и тръгна надолу по улицата, преди да пресече една алея до мястото, където бе оставил колата си.
	Офисите на Аерофлот бяха под наблюдение и Ремиантс не забеляза шестимата агенти от ФБР, всички въоръжени, които го следваха, докато той прекосяваше пешеходната алея. Агентите възнамеряваха да го арестуват в момента, в който влиза в колата. Щяха да го направят бързо и дискретно. Никой нямаше да забележи.
	От алеята се разклоняваха поредица от пътеки между занемарени и осеяни с боклуци тревни площи, а на нея бяха разположени пейки, предназначени за порядъчните граждани на Вашингтон, които можеха да поседят там на слънце или да обядват със своите пакетирани сандвичи. Основателите на града не бяха предвидили, че малкият парк ще се превърне в място за срещи между пласьори на наркотици и техните клиенти. На една от пейките, докато Ремиантс пресичаше алеята, запътил се към паркинга, един тъмнокож и един кубинец уговаряха някаква сделка. Всеки от търговците се охраняваше от мъже, намиращи се наблизо.
	Престрелката бе провокирана от внезапен гневен възглас на кубинеца, който се изправи и извади нож. Един от бодигардовете на чернокожия измъкна пистолет и го застреля. Най-малко осем души от двете банди извадиха оръжие и започнаха да стрелят по противната страна. Няколко случайни граждани, намиращи се наблизо, нададоха изплашени викове и се разбягаха. Агентите на ЦРУ, зашеметени за секунда от неочакваността на престрелката, реагираха както бяха обучавани в Куантико — скочиха на земята, претърколиха се и измъкнаха своето оръжие.
	Ремиантс получи един куршум в тила и рухна по лице. Неговият убиец бе застрелян незабавно от един от агентите на ФБР. Двете банди чернокожите и кубинците, се разпръснаха в различни посоки. Цялата престрелка продължи седем секунди и след нея останаха двама мъртви — един кубинец и руснакът, убити при кръстосания огън.
	Начинът, по който американците процедират, зависи твърде много от техническите средства. Понякога те биват критикувани за това, но никой не може да отрече резултатите, когато техническите средства се използват ефикасно.
	Двамата мъртъвци бяха занесени в най-близката морга, където ФБР пое в свои ръце нещата. Пистолетът, използван от кубинеца, замина за анализ, но не наведе на никаква улика. Той бе един невъзможен за проследяване Чех стар, вероятно внесен от Централна или Южна Америка. Отпечатъците от пръстите на кубинеца дадоха по-добър резултат. Той бе идентифициран като Гонзало Апио и имаше вече досие във ФБР. Проверката с помощта на компютър бързо разкри, че е познат също на Агенцията за борба срещу търговията с наркотици, както и на столичния полицейски отдел, отговарящ за Маями.
	Беше известен като търговец на наркотици, уреждащ тайни сделки за продажбата им. В по-раншния си окаян живот, той бе един от Мариелитосите — онези кубинци, освободени така щедро от Кастро, когато той изпрати от пристанището Мариел за Флорида всички криминални престъпници, хомосексуалисти, психопати и дегенерирали типове, задръстващи неговите затвори и приюти, а Америка бе подмамена да ги приеме.
	Единственият недоказан, но подозиран от ФБР факт относно Апио бе, че той е наемен убиец на ДГИ — управляваната от КГБ Кубинска тайна полиция. Данните се базираха на предполагаемото участие на Апио в убийството на двама известни с ефективната си пропаганда срещу Кастро радиоговорители, работещи в Маями.
	ФБР изпрати досието на Ленгли, където то причини дълбоко безпокойство. Самият заместник-директор по операциите Франк Райт се свърза директно с Рот в Лондон, без да уведомява Бейли.
	— Трябва да разберем, Джо. Незабавно. Ако има някаква причина за британската сдържаност относно Минстрел, трябва да я научим. Никаква милост, Джо. Детектор на лъжата и всичко останало. Надигни се там, Джо, и открий защо нещата продължават да вървят по крив път.
	Преди да отпътува за Алкънбъри, Рот се видя отново със Сам Маккрийди. Срещата не протече весело. Той беше язвителен и ядосан.
	— Сам, ако наистина знаеш нещо, трябва да го споделиш с мене. Ще те държа отговорен, ако сме направили голяма грешка тук, защото ти не искаш да ни сътрудничиш. Ние ти сътрудничехме. Изясни сега с какво разполагаш.
	Маккрийди се вгледа в своя приятел с безизразно лице. Той бе играл твърде много покер, за да даде нещо, което не искаше да дава. Беше раздвоен. Лично той не би имал нищо против да разкаже на Джо Рот за Кийпсейк, разкривайки му твърдите доказателства, от които се нуждаеше, за да загуби доверието си в Орлов. Но Кийпсейк вървеше по твърде опънато въже и нишка по нишка това въже скоро щеше да бъде прекъснато от съветското контраразузнаване, веднага след като то се задейства, убедено, че от някой в Западна Европа изтича информация. Той не би могъл, не би посмял да издаде съществуването на Кийпсейк, а още по-малко неговото служебно положение и ранг.
	— Ти имаш проблем, Джо — каза той. — Недей да обвиняваш мене за това. Отидох толкова далеч, колкото мога. Мисля, че и двамата сме съгласни, че станалото с Милтън-Райс може да е било съвпадение, но не може да има съвпадение и в двата случая.
	— Тук при вас би могло да има предател — каза Рот и веднага съжали, че го е казал.
	— Невъзможно — изрече Маккрийди спокойно. — Би трябвало да знаем времето и мястото на удара във Вашингтон. Не ги знаехме. Или е организирано предварително и съгласувано с Орлов, или информацията изтича от ваша страна. Знаеш какво е моето мнение: това е Орлов. Между другото, колко души от ваша страна имат достъп до сведенията на Орлов?
	— Шестнадесет — каза Рот.
	— Господи. Бихте могли да пуснете реклама в „Ню Йорк Таймс“!
	— Аз, двама помощници, операторите на магнетофоните, анализатори — натрупват се. ФБР знаеше за залавянето на Ремиантс, но не и за Милтън-Райс. Шестнадесет души биха знаели и за двете — навреме. Страхувам се, че при нас някой се е разприказвал — вероятно някой низш чиновник, криптограф или секретар.
	— А аз мисля, че имате изменник-лъжец.
	— Каквото и да е, ще го открия.
	— Мога ли да дойда? — попита Сам.
	— Съжалявам, приятелю, но този път вече не. Сега това е вътрешна работа на ЦРУ. Довиждане, Сам.


	Полковник Пьотр Орлов забеляза промяната в държането на хората около него веднага след като Рот се върна обратно в Алкънбъри. За няколко минути шеговитата фамилиарност бе изчезнала. Служителите на ЦРУ в сградата станаха въздържани и неприветливи. Орлов чакаше търпеливо.
	Когато Рот зае своето място срещу него в стаята за разпити, двама души от помощния персонал внесоха на количка една машина. Беше я виждал преди това. Полиграфа. Погледът му се върна обратно на Рот.
	— Нещо не е наред ли, Джо?
	— Да, Питър, нещо съвсем не е наред.
	С няколко кратки изречения Рот информира руснака за фиаското във Вашингтон. Нещо проблесна в очите на Орлов. Страх? Вина? Машината щеше да го открие.
	Рот не протестира, когато техниците започнаха да закрепват дисковете на неговите гърди, китки и чело. Рот не оперираше с машината — за това имаше техник, — но той знаеше въпросите, които искаше да зададе.
	Полиграфът изглежда и действа приблизително като електрокардиографите, които могат да се намерят във всяка болница. Той записва честотата и формата на сърдечния пулс, изпотяването — всички симптоми, проявявани от някой, който лъже, когато е поставен на тясно, а душевното притеснение се осъществява просто чрез подлагането на някакъв тест.
	Рот започна както винаги с елементарни въпроси, предназначени да установят обичайното ниво на отговаряне и писецът започна да се мести мързеливо по движещата се хартия, описвайки умерени пикове в двете посоки. Три пъти Орлов бе подлаган на подобен тест и нито веднъж не показа видими симптоми на човек, който лъже. Рот му задаваше въпроси относно неговия произход, годините в КГБ, бягството, информацията, която бе издал досега. След това той премина към такива, които можеха да затруднят Орлов.
	— Не си ли двоен агент, работещ за КГБ?
	— Не.
	Писецът продължи да се мести бавно нагоре и надолу.
	— Информацията, която даде дотук, вярна ли е?
	— Да.
	— Има ли още някаква жизненоважна информация, която да не си ни дал?
	Орлов замлъкна. Той се хвана здраво за дръжките на своя стол.
	— Не.
	Писецът се отклони бурно нагоре и надолу няколко пъти, преди да се успокои. Рот погледна към оператора, който кимна в знак на потвърждение. Той се изправи, отиде до машината, погледна хартията и каза на оператора да я изключи.
	— Съжалявам, Питър, но това беше лъжа.
	В стаята настъпи тишина. Петима души се втренчиха в руснака, който гледаше към пода. Накрая той вдигна своите очи.
	— Джо, приятелю, мога ли да говоря с тебе насаме? Наистина да ни оставят сами. Без микрофони, само ти и аз?
	Това бе противно на правилата и рисковано. Рот го обмисли. Защо? Какво искаше да каже този загадъчен мъж, провалил се за пръв път с детектора на лъжата, какво толкова, че дори надеждните служители не биваше да го чуят? Той кимна рязко.
	Когато останаха сами и всички технически средства бяха изключени, само рече:
	— Е?
	Руснакът изпусна една дълга и бавна въздишка.
	— Джо, замислял ли си се някога върху начина, по който избягах? Бързината, с която го направих? Без да ти дам възможност да провериш във Вашингтон?
	— Да, замислял съм се. Питах те затова. Честно казано, никога не останах напълно доволен от обясненията. Защо избяга по този начин?
	— Защото не исках да свърша като Волков.
	Рот седна, като че ли някой го бе ударил в корема. Всички в _бизнеса_ знаеха за злощастния случай с Волков. В началото на септември 1945 година Константин Волков, съветски вицеконсул в Истанбул, се появи в Генералното консулство на Британия и съобщи на един учуден служител, че той всъщност е заместник-шефът на КГБ в Турция и че иска да избяга. Той предложи да издаде 314 съветски агенти в Турция и 250 в Британия. Най-важното от всичко бе неговото заявление, че има двама британски дипломати във Форин офис, които работят за Русия, и още един мъж с висок пост в Интелиджънс сървис.
	Новината бе изпратена в Лондон, докато Волков се е връщал в консулството. В Лондон случаят бе предаден на шефа на Руската секция. Този агент предприе необходимите действия и отлетя за Истанбул. Последното, което са видели от Волков, е била една здраво овързана фигура, блъскана на летището към съветски транспортен самолет, отлитащ за Москва, където той умрял след ужасни мъчения в Лубянка. Британският шеф на Руската секция пристигна твърде късно — не е учудващо, тъй като той бе информирал Москва от своята служба в Лондон. Неговото име е Ким Филби, същият съветски шпионин, когото показанията на Волков щяха да разкрият.
	— Какво точно се опитваш да ми кажеш, Питър?
	— Трябваше да избягам по този начин, защото знаех, че мога да ти имам доверие. Ти не беше достатъчно високопоставен.
	— Не достатъчно високопоставен за какво?
	— Не достатъчно високопоставен, за да бъдеш той.
	— Не мога да те разбера, Питър — каза Рот, въпреки че му беше ясно.
	Руснакът заговори бавно и ясно, като че ли се освобождаваше от дълго носен товар.
	— От седемнадесет години КГБ има свой човек в ЦРУ. Смятам, че досега той се е издигнал твърде високо.


>>	4.

	Джо Рот лежеше на походното легло в своята спалня в изолираната сграда на военновъздушната база и размишляваше какво да предприеме. Една задача, която преди шест седмици изглеждаше очарователна и способна да ускори кариерата му със скок, се бе превърнала в същински кошмар.
	В продължение на четиридесет години от създаването си през 1948, ЦРУ имаше една натрапчива грижа: да се запази чисто от проникването на съветски _къртици._ В името на това бяха изразходвани милиарди долари за вземането на предпазни мерки от страна на контраразузнаването. Всички служители бяха проверявани многократно, подлагани на тестове с детектора на лъжата, разпитвани и проучвани отново и отново.
	Резултатите бяха налице. Докато британците се оказаха разтърсени в началото на петдесетте години от предателството на Филби, Бърджис и Маклийн, Управлението остана чисто. Докато аферата с Филби продължи да раздвижва духовете, след като изгоненият от британската СИС агент отиде да живее в Бейрут, преди окончателното си отпътуване за Москва през 1963, Управлението остана незасегнато.
	Когато Франция бе разтърсена от аферата с Жорж Паке, а Британия отново от Джордж Блейк в началото на шестдесетте години, все още никой не бе успял да проникне в ЦРУ. През всичкото това време контраразузнавателната служба на Управлението — службата за сигурност, бе ръководена от един забележителен човек, Джеймс Джийзъс Енгълтън, самотен и потаен маниак, който живееше и дишаше само за едно: да запази Управлението чисто от съветско проникване.
	Накрая Енгълтън стана жертва на собствената си вродена подозрителност. Той започна да вярва, че въпреки неговите усилия, в ЦРУ наистина има агент, лоялен на Москва. Въпреки всички тестове и разпити, той оставаше убеден, че има предател, който е успял да се промъкне по някакъв начин. Неговите аргументи изглеждаха така: даже и да няма _къртица,_ би следвало да има. Ето защо трябва да има; следователно има. Преследването на съмнителния _Саша_ отнемаше все повече време и усилия.
	Параноидният руски беглец Голицин, който поддържаше, че КГБ е отговорно за всичкото зло на планетата, бе на същото мнение.
	Това прозвуча като музика в ушите на Енгълтън. Преследването на _Саша_ напредна. Разнесоха се слухове, че неговото име започва с _К._ Животът на офицерите, чиито имена започваха с _К,_ се превърна в ад. Една част от тях си подадоха оставката отвратени; други бяха уволнени, защото не можеха да докажат своята невинност — може би благоразумна мярка, но не особено добра за морала, който започна да пада. В продължение на още десет години преследването продължи. Накрая директорът Уилям Колби се видя принуден да пенсионира Енгълтън.
	Службата за сигурност премина в други ръце. Нейните задължения да пази Управлението чисто от съветско проникване продължиха да се изпълняват, но не по толкова агресивен начин.
	По ирония на съдбата британците, освободили се от своята по-стара генерация идеологически предатели, не пострадаха от други шпионски скандали, идващи от техните разузнавачи. Тогава положението се промени. В Америка, запазила се толкова дълго време незасегната от предатели, изведнъж се появи голям брой от тях. Те бяха нещастници, които изменяха на своята родина не по идеологически причини, а за пари. Бойс, Лий, Харпър, Уокър и накрая Хауърд, които бяха вътре в ЦРУ и предаваха американски агенти, работещи в тяхната родна Русия. Разкрит от Юрченко, преди неговото странно повторно бягство, Хауърд успя да се измъкне в Москва, преди да бъде арестуван. Аферите с предателството на Хауърд и повторното бягство на Юрченко, случили се предната година, силно накърниха репутацията на Управлението.
	Но всичко това бе нищо в сравнение с потенциалния ефект от твърдението на Орлов. Ако то бе вярно, самото преследване можеше да разедини Управлението. Ако то бе вярно, оценката на щетите щеше да отнеме години, преустройството на хиляди агенти, кодове, чуждестранни мрежи от шпиони и съюзи щеше да продължи цяло десетилетие и да струва милиони.
	Въпросът, който Рот яростно си задаваше, докато гонеше съня от очите си бе: _При кого, по дяволите, мога да отида?_ Точно преди зазоряване той взе своето решение, стана от леглото, облече се и си приготви куфарчето. Преди да потегли, хвърли един поглед в стаята на Орлов, който спеше дълбоко и нареди на Крол:
	— Грижи се за него вместо мене. Никой не бива да влиза или излиза оттук. Животът на този човек стана изключително ценен.
	Крол не разбираше защо, но кимна. Той бе човек, който изпълняваше заповедите и никога не задаваше въпроси. По думите на поета: трябва да изпълни дълга си или да умре.
	Рот стигна с кола до Лондон и без да се отбие в посолството, отиде направо в своя апартамент, откъдето взе един паспорт на чуждо име. Успя да резервира едно от последните места на частен британски самолет за Бостън и направи връзка на летище Логан за Вашингтон. Дори със спестените пет часа, вече бе сумрачно, когато пристигна с наета кола в Джорджтаун, паркира и тръгна пеша по К стрийт надолу към далечния й край, близо до двора на Джорджтаунския университет.
	Къщата, която търсеше, представляваше хубава постройка от червени тухли, отличаваща се от останалите близо до нея с многобройните системи за сигурност, наблюдаващи внимателно улицата и всички лица, приближаващи се към нея. Той бе спрян до портала и извади служебната карта от ЦРУ. Помоли за среща с човека, заради когото бе дошъл и му бе съобщено, че джентълменът е на обяд, така че е нужно да изпрати съобщение. Няколко минути по-късно той бе пуснат и въведен в една облицована библиотека, ухаеща на подвързани в кожа книги и съвсем слабо на тютюнев дим. Седна и зачака. Тогава вратата се отвори и директорът на ЦРУ влезе.
	Въпреки че нямаше навика да приема млади и сравнително нископоставени служители на ЦРУ в частния си дом, освен когато сам не ги извикаше, той се намести в едно кожено кресло, махна с ръка на Рот да седне срещу него и го попита тихо за причината за неговото посещение. Рот разказа внимателно всичко.
	Директорът на ЦРУ бе преминал седемдесетте, необичайна възраст за този пост, но и той бе необикновен човек. На времето бе служил в ОСС, разузнавателната служба по време на Втората световна война, като ръководеше агенти в окупираните от нацистите Франция, Белгия и Холандия. След войната, с разтурването на ОСС, той се върна към нормалния живот, приемайки от своя баща управлението на малка фабрика, която превърна в огромен конгломерат. Когато се създаде ЦРУ като наследник на ОСС, му бе предложена възможността отново да се присъедини към нея от тогавашния директор Алън Дълес, но той отказа.
	Години по-късно, станал богат мъж и един от главните дарители на Републиканската партия, той забеляза и се привърза към един издигащ се бивш актьор, който се бореше за губернаторското място в Калифорния. Когато Роналд Рейгън спечели президентските избори, той помоли верния си приятел да оглави ЦРУ.
	Директорът на Управлението беше католик, останал вдовец от дълги години, пуритан със стриктен морал, известен в коридорите на Ленгли като _опасния стар кучи син._ Той възнаграждаваше таланта и интелекта, но най-високо уважаваше лоялността. Спомняше си добри приятели, попаднали в килиите на Гестапо, защото бяха предадени, а предателството бе единственото нещо, което не би простил при никакви обстоятелства. Към изменниците изпитваше вътрешно отвращение. За тях, в неговото съзнание, не можеше да съществува никаква пощада.
	Той слушаше внимателно изложението на Рот, гледайки към газовата камина, където в тази топла вечер не гореше огън. Не показа никакъв външен признак на това, което чувстваше, освен свиването на мускулите по отпуснатите бузи край брадичката.
	— Направо тук ли дойде? — попита той, когато Рот свърши. — Говори ли за това с някой друг?
	Рот обясни как бе пристигнал в собствената си страна като нощен крадец, с фалшив паспорт по обиколен маршрут. Възрастният мъж кимна: някога той се бе промъквал в хитлеристка Европа по същия начин. Изправи се и отиде да напълни една чаша от гарафата с бренди, намираща се на античната странична маса, спирайки по своя път, за да потупа успокоително Рот по рамото.
	— Добре си направил, момчето ми — каза той. Предложи бренди на Рот, който поклати с глава. — Седемнадесет години, казваш?
	— Според Орлов. Всички мои по-старши офицери, включително Франк Райт, са служили толкова в Управлението. Не знаех към кого да се обърна.
	— Не, разбира се, че не.
	Директорът на ЦРУ се върна до своя стол и седна, потънал в размисъл. Рот не му пречеше. Накрая възрастният мъж каза:
	— Трябва да се обърнем към Службата за сигурност. Но не към шефа. Не се съмнявам в неговата абсолютна лоялност, но той е там от двадесет и пет години. Ще го пусна в отпуск. Има един много умен млад мъж, който работи като негов заместник. Бивш юрист. Съмнявам се да е при нас от повече от петнадесет години.
	Директорът на ЦРУ повика един помощник и му нареди да проведе няколко телефонни разговора. Потвърди се, че заместник-шефът на службата за сигурност е на четиридесет и една години и е постъпил на работа в Управлението направо от юридическия факултет преди петнадесет години. Той беше извикан от дома си в Александрия. Казваше се Макс Келог.
	— Добре, че не е работил при Енгълтън — каза директорът на ЦРУ. — Името му започва с К.
	Макс Келог, разтревожен и изпълнен с предчувствия, пристигна малко след полунощ. Тъкмо се бе приготвил да си ляга, когато чу иззвъняването на телефона и остана слисан, че това бе самият директор на Управлението.
	— Разкажи му — рече възрастният мъж. Рот повтори историята.
	Юристът я изслуша цялата без да мигне, не изпусна нито дума, зададе два допълнителни въпроса и не си записа нищо. Накрая попита своя директор:
	— Защо мене, сър? Хари е в града.
	— Ти си на работа само от петнадесет години — каза директорът.
	— Ах…
	— Реших да оставя Орлов-Минстрел, както и да го наричаме, в Алкънбъри — каза директорът. — Вероятно той има същата сигурна защита, дори по-голяма, отколкото тук. Залъжи нещо британците, Джо. Предай им, че Минстрел е издал допълнителна информация, засягаща само американските интереси. Кажи им, че ще получат отново достъп, веднага след като я проверим.
	— Ще летите утре сутринта… — той погледна часовника си — … тази сутрин, с директен полет за Алкънбъри. Никакви хватки вече не са забранени. Твърде късно е за това. Залогът е твърде висок. Орлов ще разбере. Изолирайте го. Впрегнете всички сили за тази работа. Искам да разбера две неща, незабавно. Истина ли е, и ако е, _кой е._
	— Отсега нататък вие двамата работите за мене, само за мене. Ще ми докладвате директно. Никакви странични лица не бива да знаят. Никакви въпроси. Отнасяйте ги към мене. Аз ще доведа нещата до техния край.
	Огънят на битката бе пламнал отново в очите на възрастния мъж.
	Рот и Келог се опитаха да откраднат малко сън на борда на Грумана, връщащ се обратно от Андрюс към Алкънбъри. Когато пристигнаха, бяха все още изморени и в неугледен външен вид. Пътуването от запад на изток е винаги по-неприятно. За щастие и двамата избягнаха да употребяват алкохол, а пиха само вода. Малко се забавиха, докато се измият и избръснат, преди да отидат в стаята на полковник Орлов. Когато влязоха, Рот чу познатия глас на Арт Гарфинкъл, идващ от магнетофона.
	Подходящо, помисли си Рот безжалостно; отново идваме да поприказваме с теб. Но този път няма да има мълчание.
	Но Орлов бе готов да им окаже пълно съдействие. Той изглеждаше примирен с факта, че бе разкрил последния дял на своята скъпоценна застраховка. _Цената на булката_ бе предложена в пълния си размер. Оставаше въпросът, дали щеше да е приемлива за сватовниците.
	— Никога не съм знаел неговото име — каза той в стаята за разпити. Келог бе решил да изключи магнетофоните и микрофоните. Той имаше собствен преносим касетофон и в добавка си водеше сам записки. Не искаше нито един друг магнетофон да записва, никой друг от персонала на ЦРУ да присъства. Техниците бяха отпратени: Крол и още двама пазеха пред защитената със звукоизолация врата. Последната работа на техниците бе да проверят стаята за скрити микрофони и да потвърдят, че е чиста. Те бяха явно озадачени от новия режим.
	— Кълна се в това. Той бе известен само на агент _Спароухоук_ и бе ръководен лично от генерал Дроздов.
	— Къде и кога бе вербуван?
	— Предполагам във Виетнам през 68-а или 69-а.
	— Предполагаш?
	— Не, знам, че беше във Виетнам. Работех в Планирането и водехме голяма операция там долу, главно в Сайгон и около него. Местна помощ ни оказваха виетнамците, разбира се — виетконгци; но ние имахме и наши хора. Един от тях докладва, че виетконгците са довели при него някакъв американец, който бил разочарован. Нашият местен резидент го разработи и вербува. В края на 1969 година генерал Дроздов лично отиде в Токио, за да говори с американеца. Именно тогава той получи кодовото си име Спароухоук.
	— Как научихте това?
	— Трябваше да се предприемат определени приготовления, да се установят комуникационни връзки, да се прехвърлят суми. Аз отговарях за това.
	Продължиха с разпита цяла седмица. Орлов си спомни банките, в които са били изплащани сумите в продължение на години, както и месеците (дори и точните дни), когато са прехвърляли тези суми. Сумите нарастваха с всяка изминала година, вероятно за да съответстват на по-високото служебно положение и по-добрата информация.
	— Когато се преместих в Управлението за нелегални операции и преминах под директното ръководство на генерал Дроздов, моята връзка със случая Спароухоук продължи. Но вече нямаше отношение към банковите преводи, а стана по-оперативна. Ако Спароухоук ни разкриеше агент, работещ срещу нас, аз трябваше да информирам съответния отдел, обикновено Екзекуторския, който да ликвидира вражеския агент, ако се намираше вън от нашата територия, или да го залови, ако бе при нас. По този начин хванахме четирима кубинци, борещи се срещу режима на Кастро.
	Макс Келог бе записал всичко и прослуша отново своите касети през нощта. Накрая каза на Рот:
	— Има само една кариера, която отговаря на всички твърдения. Не знам чия е тя, но документите ще потвърдят. Всичко сега е въпрос на проверка. Очакват ме часове и часове проверка на досиетата. Мога да свърша това само във Вашингтон, в Централния регистър. Трябва да се върна обратно.
	Той отлетя на следващия ден, прекара пет часа с директора на ЦРУ в неговото жилище в Джорджтаун, след което се уедини с документите. Имаше издаден картбланш по личната заповед на директора на Управлението. Никой не смееше да откаже нещо на Келог. Въпреки секретността, в Ленгли започнаха да се носят слухове. Нещо се готвеше. Обикаляха приказки, че то трябва да е свързано с вътрешната сигурност. Духът започна да пада. Тези неща никога не могат да бъдат държани наистина в тайна.


	На Голдърс хил в северен Лондон има един малък парк, придатък на много по-големия Хампстед хийт, в който се намира менажерия с елени, кози, патици и други диви птици. Маккрийди се срещна там с Кийпсейк в деня, когато Макс Келог отлетя обратно за Вашингтон.
	— Нещата не вървят съвсем добре в посолството — каза Кийпсейк. — Човекът от К-отдела, по заповед от Москва, започна да иска папки, връщайки се с години назад. Мисля, че разследването по сигурността, по всяка вероятност във всички наши посолства в Западна Европа, вече е започнало. Рано или късно обръчът ще се свие около лондонското посолство.
	— Има ли нещо, с което можем да помогнем?
	— Вероятно.
	— Предложи го — каза Маккрийди.
	— Би могло, ако можех да им дам нещо наистина полезно; някои добри новини относно Орлов, например.
	Ако един агент като Кийпсейк бъде вербуван от другата страна, би било подозрително да престане да дава информация години наред. Ето защо, обичайно е за новите му господари да му предоставят автентична информация, с което да докаже колко добре се справя със задълженията си.
	Кийпсейк вече бе издал на Маккрийди всички съветски агенти в Британия, за които знаеше, а те бяха повечето от тях. Британците не ги залавяха — това щеше да провали играта. Някои биваха лишавани от достъп до класифициран материал, но не по явен начин, а бавно, в хода на административните промени. Други биваха издигани в ранг, но така, че да нямат повече възможност да се занимават със секретни дела. Трети получаваха материалите на своите бюра така фалшифицирани, че те бяха по-скоро вредни, отколкото полезни.
	На Кийпсейк дори му бе позволено да _вербува_ няколко нови агенти, за да докаже своята цена на Москва. Един от тях работеше като чиновник в Централния регистър на самата СИС — човек напълно лоялен на Британия, той щеше да предава това, което му бъде казвано. Москва бе доста зарадвана от вербуването на агент Улвърин. Споразумяха се след два дена Улвърин да предаде на Кийпсейк копие от проектомеморандум, написан с почерка на Денис Гоунт, чието съдържание да подсказва, че Орлов се намира на сигурно място в Алкънбъри, а американците, както и англичаните, са останали много въодушевени от него.
	— Как вървят нещата с Орлов? — попита Кийпсейк.
	— Всичко изведнъж стихна — каза Маккрийди. — Имах възможност да се срещна с него за половин ден, но не стигнах доникъде. Мисля, че посях няколко зрънца съмнение в съзнанието на Рот, тук и в Лондон. Той се върна обратно в Алкънбъри, приказва отново с Орлов, след което се изстреля за Щатите с чужд паспорт. Мислеше си, че не сме го забелязали. Изглеждаше ужасно припрян. Не се е появил отново, поне не през обикновено летище. Може да е отлетял директно за Алкънбъри с военен самолет.
	Кийпсейк престана да хвърля трохи на патиците и се обърна към Маккрийди.
	— Говорили ли са с тебе оттогава, канили ли са те отново при него?
	— Не. Мина цяла седмица. Пълно мълчание.
	— Тогава той е изфабрикувал _голямата лъжа,_ това, за което е дошъл тук. Ето защо ЦРУ са заети със себе си.
	— Някаква идея за какво може да се отнася?
	Кийпсейк въздъхна.
	— Ако бях на мястото на генерал Дроздов, бих мислил като човек на КГБ. Има две неща, които КГБ винаги е желало силно. Едното е да провокира голям сблъсък между ЦРУ и СИС. Започнаха ли да водят борба с вас?
	— Не, държат се много любезно. Само са необщителни.
	— Тогава е другото. Другата мечта е да разедини ЦРУ отвътре. Да съсипе духа на неговите служители. Да ги противопостави един срещу друг. Орлов сигурно ще изобличи някой като агент на КГБ вътре в ЦРУ. Това обвинение ще бъде ефективно. Предупредих те: Потемкин е операция, планирана да действа дълго.
	— Как да го забележим, ако не ни кажат?
	Кийпсейк се упъти бавно към колата си. Обърна се и подхвърли през рамо:
	— Очаквайте оня, към когото ЦРУ изведнъж ще започне да се отнася студено. Това ще бъде човекът и той ще е невинен.


	Макс Келог се затвори сред архивите и остана там десет дена. На съпругата му в Александрия бе съобщено, че е вън от града и тя не се усъмни в това. Келог получаваше храна на работното си място, но главно я караше на диета от кафе и твърде много цигари.
	Имаше на лично разположение двама архивари. Те не знаеха нищо за неговото разследване и просто му носеха една след друга папките, които искаше. Измъкваха се фотографии от папки, отдавна заровени някъде поради липсата на актуалност в материалите, съдържащи се в тях. Както във всички секретни служби, в ЦРУ никога не изхвърляха нищо, колкото и остаряло и маловажно да изглеждаше то; никога не се знаеше дали някой ден този малък детайл, този фрагмент от вестник или фотография няма да се окаже нужен. Много от тях бяха необходими сега.
	По средата на разследването двама агенти бяха изпратени в Европа. Единият посети Виена и Франкфурт; другият — Стокхолм и Хелзинки. Всеки от тях носеше лична карта на агент от Комисията за борба срещу търговията с наркотици и лично писмо от министъра на финансите, молещ за съдействие от страна на банките. Ужасени от мисълта, че са използвани за пране на пари от наркотици, след съвещание между техните директори, посетените банки откриха своите сметки.
	На касиерите, привиквани от техните места, беше показвана една фотография. Споменаваха им номерата на банковите сметки и датите; един от касиерите не можа да си спомни, но останалите трима потвърдиха. Агентите взеха фотокопия от вложените суми, сметките, направените преводи. Те прибраха със себе си и образци от подписи под цяла поредица от имена за графологичен анализ в Ленгли. Когато получиха това, за което бяха дошли, се върнаха във Вашингтон и поставиха своите трофеи на бюрото на Макс Келог.
	От първоначалната група, включваща повече от двадесет офицери на ЦРУ, които бяха служили във Виетнам през съответния период — а Келог разшири периода с по две години преди и след датите, цитирани от Орлов — първите дванадесет бързо бяха елиминирани. Един след друг останалите също излизаха вън от подозрение.
	Те или не се намираха в посочения град през точно определеното време, или не биха могли да издадат дадена информация, защото никога не са я знаели, или не можеха да присъстват на определена среща, защото са се намирали на другия край на света. С изключение на един.
	Преди агентите да се завърнат обратно в Европа, Келог знаеше, че е открил своя човек. Доказателствата от банките пристигнаха просто като потвърждение. Когато свърши работата и държеше всичко в ръцете си, Келог отиде отново при директора на ЦРУ в Джорджтаун.


	Три дни преди това Калвин и мисис Бейли заедно с дъщеря си Клара отлетяха от Вашингтон за Лондон. Бейли обичаше Лондон; всъщност той бе заклет англофил. Имаше нещо в историята на тази държава, което го бе запалило.
	Обичаше да обикаля старите дворци и внушителните замъци, строени в една отминала епоха, да се скита из прохладните манастири на древните абатства и в центровете на науката.
	Настани се в един апартамент на Мейфеър, ангажиран от ЦРУ като квартира за идващите тук високопоставени служители, нае кола и потегли към Оксфорд, криволичейки по страничните пътища вместо по главното шосе, обядвайки на открито в „Бика“ край Бишъм, чиито дъбови греди помнеха времето преди рождението на кралица Елизабет I.
	На втората вечер от посещението му Джо Рот се отби при него на чашка. За пръв път се срещна с изключително неугледната мисис Бейли и Клара, непохватно момиче на осем години, с остри рижи плитки, очила и издадени зъби. Никога не се бе срещал със семейството на Бейли преди това; неговият шеф не бе от този сорт хора, свързани с креватни истории и празненства по поляните. Студенината на Калвин Бейли изглеждаше обаче по-омекнала; но дали това бе в резултат от почивката, придружена с посещения на опери, концерти и художествени галерии, които толкова обичаше, или от перспективата за повишение, Рот не можеше да каже.
	Искаше му се да разправи на Бейли за напрежението, причинено от _бомбата_ на Орлов, но заповедите на директора на ЦРУ бяха непреклонни. Никой, нито дори Калвин Бейли, шефът на отдела за специални проекти, не биваше да знае — все още. Когато се окажеше, че обвиненията на Орлов са неверни или правотата им се обосновеше с твърди доказателства, висшият ешелон от офицери, които ръководеха ЦРУ, щяха да бъдат уведомени лично от самия директор. Но дотогава — мълчание. Зададените въпроси не биваше да получат отговори и, естествено, нищо не биваше да се съобщава самоволно.
	Ето защо Джо Рот лъжеше.
	Той каза на Бейли, че разпитът на Орлов върви добре, но с по-бавно темпо. Естествено, информацията, която Орлов си спомняше, явно била вече получена. Сега става въпрос да се извлекат от неговата памет все по-дребни и по-дребни детайли. Той бил на висота в своето сътрудничество и британците са останали доволни от него. Тези въпроси, които вече били разглеждани, сега се преминавали отново и отново. Това отнема време, но всяко връщане към дадена информация разкривало нови дребни детайли — дребни, но ценни.
	Когато Рот започна да си сипва в чашата, на вратата се появи Сам Маккрийди. Съпровождаше го Денис Гоунт. Двамата бяха представени на съпругата на Бейли. Рот се възхити от държанието на своите британски колеги. Маккрийди бе безупречен, като поздрави Бейли за забележителния успех с Орлов и представи менюто от предложения, с които СИС се явяваше, за да разнообрази почивката на Бейли в Британия.
	Бейли остана очарован от билетите за опера в Ковънт Гардън и Глиндебоурн. Те щяха да се превърнат в кулминацията на дванадесет дневната семейна визита в Лондон.
	— И след това обратно в Щатите? — попита Маккрийди.
	— Не. Ще посетим за кратко Париж, Залцбург и Виена, след това ще се върнем вкъщи — каза Бейли.
	Маккрийди кимна. В Залцбург и Виена имаше опери, които бяха сред най-добрите в целия свят.
	Вечерта премина весело. Твърде пълната мисис Бейли се движеше тромаво наоколо, приготвяйки питиетата; преди да си легне, се появи Клара, за да се запознае с гостите.
	Тя бе представена на Гоунт, Рот и Маккрийди, който й се ухили със своята малко крива усмивка. Тя се усмихна срамежливо в отговор; в продължение на десет минути той я забавляваше с фокуснически номера.
	Взе една монета от своя джоб, подхвърли я нагоре във въздуха и я хвана. Но когато Клара се опита да отвори със сила стиснатия му юмрук, тя бе изчезнала. След това я извади от лявото й ухо. Момиченцето изпищя от възторг. Мисис Бейли засия.
	— Къде сте се научил да правите това? — попита Бейли.
	— Просто един от моите по-представителни таланти — каза Маккрийди.
	Рот бе наблюдавал в мълчание. Разтревоженият агент на ЦРУ си мислеше дали Маккрийди не би могъл да направи така, че обвиненията на полковник Орлов да изчезнат със същата лекота. Съмняваше се в това.
	Маккрийди улови неговия поглед и прочете мислите му. Поклати внимателно глава. _Не сега, Джо, не още._ Върна отново своето внимание към новата си поклонничка.
	Тримата посетители си тръгнаха след девет часа. На тротоара Маккрийди измърмори на Рот:
	— Как върви разследването, Джо?
	— Твоите твърдения са пълни с глупости — погледна го загрижено Рот.
	— Бъди внимателен — каза му Маккрийди, — оставяте се да ви заблуждават. Водят ви за носа.
	— Точно това мислим за теб, Сам.
	— Към кого насочи вниманието той, Джо?
	— Стой настрана — тросна се Рот. — Отсега нататък Минстрел засяга само нас. Няма нищо общо с тебе.
	Той се обърна и закрачи бързо към Гросвийнър скуеър.


	Две вечери по-късно Макс Келог седеше с директора на ЦРУ в библиотеката на възрастния мъж заедно със своите папки и записки, банкови ордери и фотографии. Той започна да говори.
	Беше изморен до смърт, изтощен от работа, която нормално можеше да се свърши от екип от хора за два пъти повече време. Около очите му имаше тъмни кръгове.
	Директорът на ЦРУ седеше от другата страна на старинната дъбова масичка, която бе наредил да се сложи между тях за документите. Възрастният мъж изглеждаше прегърбен в своя кадифен жакет, светлината се отразяваше от плешивата му и набръчкана глава, а очите под веждите наблюдаваха Келог и примигваха над предлаганите документи като очите на стар гущер. Когато най-накрая Келог свърши, той сухо попита:
	— Може ли да има някакво съмнение?
	Келог поклати глава.
	— Минстрел ни предостави двадесет и седем улики. Двадесет и шест съвпаднаха.
	— Всички ли са косвени?
	— Неизбежно. С изключение на показанията на тримата банкови касиери. Те удостовериха неговата самоличност — разбира се само от фотографиите.
	— Може ли някой да бъде обвинен само по косвени доказателства?
	— Да, сър. Има достатъчно много прецеденти, които са добре документирани. Не винаги се нуждаете от тяло, за да направите обвинение в убийство.
	— Не са ли необходими самопризнания?
	— Не е задължително. И почти със сигурност няма да ги получим. Този тук е един хитър, способен, опасен и много опитен ръководител.
	Директорът на Управлението въздъхна.
	— Върви си вкъщи, Макс. Върви при твоята съпруга. Запази мълчание. Ще те повикам, когато отново имам нужда от теб. Недей да се връщаш в службата, докато не ти се обадя. Вземи си почивка. Отдъхни си.
	Той махна с ръка към вратата. Макс Келог се изправи и излезе.
	Възрастният мъж извика един помощник и нареди да се изпрати поверителна телеграма на Джо Рот в Лондон. В нея имаше само следните думи:
C>
	ВЪРНИ СЕ НЕЗАБАВНО. СЪЩИЯТ МАРШРУТ. ДОКЛАДВАЙ ЛИЧНО НА МЕНЕ. НА СЪЩОТО МЯСТО.
C$
	Подписана бе с кодово име, което щеше да разкрие на Рот, че е дошла от директора на ЦРУ.
	Сенките на Джорджтаун се сгъстиха в лятната нощ, както се сгъстиха те и в съзнанието на възрастния мъж. Той седеше сам и мислеше за старите времена, за приятели и колеги, умни млади мъже и жени, които бе изпращал отвъд Атлантика и които умираха от мъченията, предадени от някой информатор. В онези дни нямаше прошка, нямаше такива като Макс Келог да проучват основно показанията и да представят необорими доказателства. Нямаше пощада в онези дни — не и за информаторите. Той загледа втренчено фотографията пред себе си.
	— Кучи син — промълви тихо, — долен, закоравял предател.


	На следващия ден един куриер влезе в канцеларията на Сам Маккрийди и остави бележка, получена в шифровъчното помещение. Маккрийди бе зает; той махна с ръка на Денис Гоунт да я отвори. Гоунт я прочете, подсвирна и му я подаде. Тя представляваше молба, изпратена от ЦРУ в Ленгли:
C>
	ПО ВРЕМЕ НА НЕГОВАТА ПОЧИВКА В ЕВРОПА НА КАЛВИН БЕЙЛИ ДА НЕ СЕ ОСИГУРЯВА ДОСТЪП ДО КЛАСИФИЦИРАНА ИНФОРМАЦИЯ.
C$
	— Орлов? — попита Гоунт.
	— Обзалагам се — кимна Маккрийди. — Какво, по дяволите, мога да направя, за да ги убедя?
	Той бързо взе своето решение. Използва тайник, за да предаде съобщение на Кийпсейк, в което молеше за незабавна среща.
	По време на обяда бе информиран по обичайния начин от Службата за наблюдение на летището, която представляваше подразделение на MI–5, че Джо Рот е напуснал Лондон отново за Бостън, използвайки същия фалшив паспорт.


	Същата вечер, спечелил пет часа от прекосяването на Атлантика, Джо Рот седна до дъбовата масичка в къщата на директора на ЦРУ. Директорът седна срещу него, Макс Келог — от дясната му страна. Възрастният мъж изглеждаше мрачен, а Келог бе просто нервен. В своя дом в Александрия той бе спал повечето време от двадесет и четирите часа между пристигането му там предишната вечер и телефонното повикване да се върне в Джорджтаун. Бе оставил всичките си документи при директора, но сега те отново се намираха пред него.
	— Започни отново, Макс. От самото начало. Така, както го разправи на мен.
	Келог погледна към Рот, намести очилата и взе най-горния лист от папката.
	— През 1967 година Калвин Бейли е бил изпратен като провинциален офицер, Г–12, във Виетнам. Ето назначението. Бил е прехвърлен, както виждаш, към Програмата Феникс. Трябва да си чувал за нея, Джо.
	Рот кимна. През най-усилните години на Виетнамската война американците предприеха акция, целяща да парира драстичното въздействие сред местното население, което си осигуряваха виетконгците с помощта на селективни, публични и садистични убийства. Намерението бе да се използва контратерор срещу терористите, да се откриват и елиминират виетконгските активисти. Това се съдържаше в Програмата Феникс. Никога не се установи точно колко заподозрени виетконгци бяха изпратени на небето без доказателства и съд. Някои представяха цифрата двадесет хиляди, ЦРУ — осем хиляди.
	Колко от заподозрените бяха наистина виетконгци остава още по-проблематично, защото скоро стана практика за виетнамците да изобличават всеки, на когото имат зъб. Хората бяха издавани на основата на семейни вражди, войни между клановете, разправии за земя и дори за да не върнат заемите, в случай, че кредиторът загине.
	Обикновено изобличените лица бяха предавани на виетнамската тайна полиция или на армията. Разпитите, на които ги подлагаха, и начините, по които умираха, засенчваха дори ориенталската изобретателност.
	— Имаше млади американци, току-що излезли от Щатите, които виждаха там такива неща, каквито никой не би желал да гледа. Някои напускаха, други се нуждаеха от професионална помощ. Един от тях обаче е приел в съзнанието си самата философия на хората, срещу които е бил изпратен да се бори. Този човек е бил Калвин Бейли, така, както Джордж Блейк преминал на другата страна в Корея. Нямаме доказателство за това, защото то е станало в неговата глава, но фактите, които следват, правят предположението напълно разумно. През март 1968 година е дошло това, което смятаме за повратна точка. Бейли се оказал в селцето Ми Лай само четири часа след клането. Спомняш ли си Ми Лай?
	Рот отново кимна. Всичко това бе част от неговата младост. Спомняше си го много добре. На 16 март 1968 година една американска пехотна рота се натъкна на малко селце на име Ми Лай, в което подозирали, че може да има криещи се виетконгци или симпатизанти. Точно защо са загубили контрол и са обезумели, по-късно се установи само отчасти. Започнали да стрелят, след което не получили отговор на въпросите си, а след като веднъж започнали, не спрели, докато най-малко четиристотин и петдесет невъоръжени цивилни — мъже, жени и деца, не паднали мъртви в обезобразени купчини.
	Осемнадесет месеца бяха необходими, за да се появи новината в Америка и почти три години до деня, в който лейтенант Уилям Кели бе осъден от военен съд. Но Калвин Бейли стигнал до мястото след четири часа и видял всичко.
	— Ето негов доклад от това време — продължи Келог, пропускайки няколко листа, — писани от собствената му ръка. Както виждаш, писано е от силно развълнуван човек. За съжаление, това преживяване изглежда е превърнало Бейли в симпатизант на комунистите. Шест месеца по-късно Бейли докладва, че е вербувал двама виетнамски братовчеди, Нгуен Ван Трок и Во Нгуен Кан, които успели да проникнат в разузнавателното формирование на виетконгците. Това е бил голям успех, първият от много други. Според Бейли, той ръководил тези шпиони в продължение на две години. Според Орлов, се случило обратното. Те са го ръководили. Погледни това.
	Той подаде две фотографии. На едната се виждаха двама виетнамци, заснети на фона на джунглата. На лицето на единия имаше кръст, значещ, че е мъртъв. На другата фотография, заснета много по-късно на една веранда с плетени столове, се виждаха виетнамски офицери по време на почивка, в момента, в който им поднасят чай. Сервитьорът гледаше към камерата и се усмихваше.
	— Прислужникът с чая свършил като бежанец в някакъв лагер в Хонгконг. Фотографията представлявала най-ценната му вещ, но британците се заинтересували от групата офицери и я взели. Погледни мъжа вляво от него.
	Рот погледна. Това бе Нгуен Ван Трок, десет години по-възрастен, но все още същия. И не мъртъв. Носеше пагони на старши офицер.
	— В момента той е заместник шеф на виетнамското контраразузнаване — каза Келог. — Едно от доказателствата.
	И продължи:
	— След това, имаме твърдението на Минстрел, че Бейли е бил прехвърлен на КГБ именно в Сайгон. Минстрел спомена името на един шведски бизнесмен, вече покойник, като резидент на КГБ в Сайгон през 1970 година. От 1980 година знаем, че бизнесменът не е този, за когото говори. Шведското контраразузнаване отдавна разкри неговата _легенда._ Той никога не е излизал от Швеция, ето защо вероятно е дошъл от Москва. Бейли би могъл да се среща с него, когато пожелае.
	Късче тишина и отново равният тон:
	— След това идва Токио. Минстрел заявява, че самият Дроздов е отишъл там през същата 1970 година и е поел ръководството над Бейли, давайки му името Спароухоук. Не можем да докажем, дали Дроздов е бил там, но Минстрел бе абсолютно точен с датите. А Бейли се е намирал там на тези дати. Ето неговата заповед за преместване от Еър Америка — въздушната линия, която ползваме. Всичко съвпада. Той се е върнал в Америка като верен агент на КГБ. След това Калвин Бейли е служил на две места в Централна и Южна Америка и на три в Европа, континент, който също е посещавал много пъти с напредването си в йерархията, за да инспектира тамошните резидентури.
	— Вземи си нещо за пиене, Джо — изръмжа директорът на ЦРУ. — Ще стане още по-зле.
	— Минстрел спомена четири банки, в които неговият отдел от Москва е превеждал парични суми за предателя. Той дори знаеше датите, на които са правени преводите. Ето четирите сметки, по една във всяка от банките; във Франкфурт, Хелзинки, Стокхолм и Виена. Ето депозитните бележки — големи суми и то в брой. Всички изплащания са правени не по-късно от месец след откриването на сметката. На четиримата касиери бе показана една фотография; трима познаха в нея човека, който е открил сметките. Това е фотографията.
	Келог плъзна снимката на Калвин Бейли към Рот. Той се загледа в лицето, като в лице на непознат. Не можеше да повярва. Бе ял с този човек, пил заедно с него, срещал се с неговото семейство. Лицето от снимката гледаше безизразно.
	— Минстрел ни даде пет сведения, притежавани от КГБ, които никога не би трябвало да стигат до тях. Също и времето, когато са научавали за тях. Всяко от тези сведения се е знаело от Калвин Бейли и ограничен кръг други хора. Дори победите на Бейли, неговите успехи, които са осигурили израстването му в службата, са били подхранвани от Москва — истински саможертви на КГБ, за да укрепят положението на своя човек при нас. Минстрел спомена за четири успешни операции, проведени от Бейли. И е прав. Но той твърди, че всички те са били разрешени от Москва и аз се страхувам, че е прав, Джо. Точно двадесет и четири пункта, получени от Орлов, от които двадесет и един съвпадат. Остават още три, много по-отскоро. Джо, когато Орлов ти се обади в Лондон, с какво име се обърна към тебе?
	— Хейс — каза Рот.
	— Твоето кодово име. Откъде го е знаел?
	Рот сви рамене.
	— Накрая стигаме до убийствата на двамата агенти, разкрити от Орлов. Бейли ти нареди да му предаваш сведенията на Орлов най-напред на него лично, нали?
	— Да. Но това е нормално. Работата се ръководеше от Отдела за специални операции и бе свързана със сериозни разкрития. Той искаше да ги преглежда пръв.
	— Когато Орлов посочи британеца, Милтън-Райс, Бейли разбра за това пръв, нали?
	Рот кимна.
	— А британците пет дена по-късно?
	— Да.
	— И Милтън-Райс бе мъртъв, преди британците да го открият. Същото се случи и с Ремиантс. Съжалявам, Джо, има твърде много доказателства.
	Келог затвори последната папка и остави Рот да гледа материала пред себе си: фотографиите, банковите документи, самолетните билети, заповедите за преместване. Приличаше на ребус, който е бил нареден парче по парче, без нещо да липсва. Дори мотивът, онези ужасни преживявания във Виетнам, бе логичен.
	Келог получи благодарност и бе освободен. Директорът на ЦРУ втренчи поглед в Рот.
	— Какво мислиш, Джо?
	— Знаете, че британците смятат Минстрел за лъжец, нали? — каза Рот. — Споменах ви за мнението на Лондон първия път, когато дойдох.
	Директорът махна раздразнено с ръка, сякаш искаше да го отхвърли.
	— Доказателства, Джо. Ти им поиска твърди доказателства. Те представиха ли ти нещо?
	Рот поклати глава.
	— Казаха ли ти, че имат високопоставен агент в Москва, който е разобличил Минстрел?
	— Не, сър. Сам Маккрийди отрече това.
	— Значи, техните твърдения са пълен боклук — каза директорът. — Те нямат доказателства, Джо, а са озлобени хора, които са пропуснали възможността сами да сложат ръка на Минстрел. Ето, това са доказателствата, Джо. Страници и страници от тях.
	Рот се втренчи безмълвно в документите. Да разбере, че е работил рамо до рамо с човек, който постоянно и с преднамерена злоба е предавал своята държава в продължение на много години, бе все едно да му изкарат въздуха с удар в диафрагмата. Почувства се зле. Тихо попита:
	— Какво ще наредите да направя, сър?
	Директорът се изправи и започна да крачи в своята изискана библиотека.
	— Аз съм директор на Централното разузнавателно управление. Назначен от самия президент. Като такъв ми е възложено да пазя тази страна по най-добрия начин. От всички врагове. Вътрешни, и външни. Аз не мога и няма да застана пред президента, за да му съобщя, че имаме още един сериозен скандал, пред който всички предишни предателства, стигащи до Бенедикт Арнолд, изглеждат като евтина булевардна история. Не и след последните нарушения на сигурността. Няма да го изложа на жестокостта на пресата, нито на присмеха на останалите нации. Не може да има арест и съд, Джо. Съдът бе тук, вината е установена, а присъдата ще дойде от мене. Господ да ми е на помощ.
	— Какво ще наредите да направя? — повтори Рот.
	— При последния анализ, Джо, аз бих могъл да се абстрахирам и да не се влияя от предадената вяра, разкритите тайни, загубата на доверие, съсипания дух, долнопробната преса, присмиващите се чужди държави. Но аз не мога да изгоня от съзнанието си образите на предадените агенти, вдовиците и сираците. За изменника може да има само една присъда, Джо. Той няма да се върне повече тук. Кракът му никога повече няма да стъпи на тази земя. Ще бъде оставен в чуждия свят. Ще се върнеш в Англия и преди той да успее да отиде до Виена, а оттам през границата да се прехвърли в Унгария, което без съмнение е подготвял, откакто Минстрел дойде при нас, ще изпълниш своя дълг.
	— Не съм сигурен, че мога да направя това, сър.
	Директорът се надвеси над масата и повдигна с ръка брадичката на Рот така, че гледаше право в очите на младия мъж. Неговите собствени бяха твърди като обсидиан.
	— Ще го направиш, Джо. Защото това е моя заповед като директор, защото чрез нашия президент аз говоря от името на тази страна. И защото ти ще го направиш за своята родина. Върни се в Лондон и изпълни своя дълг.
	— Слушам… сър — промълви Джо Рот.


>>	5.

	Корабът се отдели от Уестминстърския пристан точно в три часа и започна своето бавно пътешествие по реката, надолу към Гринуич. Тълпа от японски туристи се наредиха на перилата, камерите защракаха подобно на приглушени картечници, за да хванат образа на отминаващата сграда на Парламента.
	Щом параходът доближи средата на реката, един мъж в лек сив костюм се надигна и тръгна към кърмата, където спря до бакборда, гледайки надолу към разпенената диря. Няколко минути по-късно друг мъж в лек летен шлифер се изправи от друга пейка и се приближи до него.
	— Как вървят нещата в посолството? — попита тихо Маккрийди.
	— Зле — каза Кийпсейк. — Предположението за сериозна контраразузнавателна операция се потвърди. Засега проверяват поведението на моите подчинени. Но много усилено. Когато свършат с тях, фокусът на разследването ще се насочи по-нагоре — към мен. Аз прикривам следите дотолкова, доколкото мога, но има някои неща, липсата на папките за които ще причини повече вреда, отколкото полза.
	— Колко време мислиш, че имаш още?
	— Най-много няколко седмици.
	— Пази се, приятелю. Стой нащрек. Не искаме да се повтори случаят Пенковски.
	В началото на шейсетте години полковник Олег Пенковски от ГРУ бе издавал сведения на британците в продължение на две и половина години. Той се превърна в най-ценния агент, който някога е бил вербуван, а действията му нанесоха неизмерими щети на Съветския съюз. През този кратък период Пенковски предаде повече от пет хиляди съвършено секретни документа, достигайки кулминационната точка с жизненоважната информация относно съветските ракети в Куба, информация, която даде възможност на президента Кенеди да изиграе добре своите политически ходове срещу Никита Хрушчов. Но той сгреши с времето. Подканван да напусне и да намери закрила при англичаните, той настоя да остане още няколко седмици, бе разобличен, подложен на разпит и мъчения и накрая разстрелян.
	Кийпсейк се усмихна.
	— Не се безпокой, няма да има нов случай Пенковски. А при теб как стоят нещата.
	— Зле. Смятаме, че Орлов е разобличил Калвин Бейли.
	Кийпсейк подсвирна.
	— Толкова високо? Боже мой, самият Калвин Бейли. Значи той е бил целта на плана Потемкин. Сам, трябва да ги убедиш, че са тръгнали по грешен път, че Орлов лъже.
	— Не мога — сви рамене Маккрийди. — Опитах се. Те здраво са налапали въдицата и не искат никой да им се меси.
	— Трябва да опиташ отново. Животът на този човек е поставен на карта.
	— Не мислиш наистина, че…
	— О, да, стари приятелю, мисля — натърти руснакът. — Директорът на ЦРУ лесно изпада в ярост. Не смятам, че ще позволи още един внушителен скандал, по-голям от всички останали, взети заедно в този етап на президентската кариера. Той ще реши да покрие всичко в мълчание. Завинаги. И, разбира се, няма да постигне нищо. Ще си мисли, че когато го премахне, това никога няма да излезе наяве. Но ние знаем по-добре, нали? Слуховете ще започнат да се носят веднага, защото КГБ ще ги раздуха. В това отношение те са много добри. Колкото и иронично да звучи, но Орлов вече е спечелил. Ако арестуват Бейли и го изправят пред съда, което влече след себе си дискредитиращата публичност, той печели. Ако убият Бейли и новината излезе на бял свят, удряйки по морала на ЦРУ, той пак ще спечели. Ако изхвърлят Бейли без право на пенсия и той започне да претендира за своята невинност, спорът ще продължи с години. Отново Орлов печели. Трябва да ги разубедиш.
	— Опитах се. Те продължават да мислят, че неговата информация е изключително ценна и достоверна. Вярват му.
	Руснакът се загледа в разпенената вода зад кърмата, докато преустройващата се Докландска зона, тогава все още купчина от кранове и полусрутени изоставени складове, отминаваше назад.
	— Разправял ли съм ти някога за моята теория за пепелника?
	— Не — поклати глава отрицателно, — не мисля, че си я споменавал.
	— Когато преподавах в подготвителната школа на КГБ, давах за пример на моите курсисти, какво би станало, ако счупят стъклен пепелник на три парчета. Ако вземат едно от тях, ще знаят, че имат просто парче стъкло. Ако съберат двете, ще знаят, че имат две-трети от един пепелник, но няма да могат да си изгасят в него цигарата. За да имат целия годен за използване предмет, те се нуждаят и от трите парчета.
	— Следователно?
	— Следователно всичко, което Орлов издава, възстановява по едно или две парчета от цяла поредица пепелници. Той в действителност никога не е дал на американците цял пепелник. Някой истински секрет, който Съветският съюз е пазил от години и няма желание да разкрива. Помоли ги да поставят Орлов на сериозно изпитание. Той ще се провали. Но аз, когато се прехвърля при вас, ще донеса целия пепелник. Тогава те ще повярват.
	Маккрийди потъна в размисъл. Накрая попита:
	— Би ли могъл Орлов да знае името на _Петия човек?_
	Кийпсейк се замисли.
	— Почти сигурно, макар аз да не го знам — отвърна. — Орлов е бил с години в Управлението за нелегални операции. Аз никога не съм работил там. Винаги съм действал от посолствата. И двамата сме били в _Паметната зала_ — това е стандартен етап от обучението. Но само той би могъл да види _Черната книга._ Да, той трябва да знае името.
	Дълбоко в сърцето на площад Дзерджински №2, щабквартирата на КГБ, се намира Паметната зала, място подобно на светилище, в една безбожна сграда, където се пази споменът за големите предшественици на сегашното поколение офицери от КГБ. Между почетените, чиито портрети висят там, се намират тези на Арнолд Дойч, Теодор Мали, Анатоли Горски и Юри Модин, които последователно са вербували и ръководили най-разрушителната шпионска група, вербувана някога от КГБ сред британците.
	Вербуването се е извършвало главно сред млади студенти в Кембриджкия университет в средата и в края на трийсетте години. Всички те флиртували с комунизма, подобно на много други, които по-късно го зарязали. Но петима не са отказали и продължили да служат на Москва така блестящо, че и до днес са известни като _Великолепната петорка,_ или _Петте звезди._
	Единият е Доналд Маклийн, който напуснал Кембридж и започнал работа във Форин офис. В края на четиридесетте години като служител на британското посолство във Вашингтон той способствал при предаването на стотици документи за новата атомна бомба, които Америка предоставяла на Британия.
	Другият във Форин офис бил Гай Бърджис, заклет пушач, алкохолик и хомосексуалист, който успявал по някакъв начин да избегне дълго време уволнението. Той служил като връзка между Маклийн и техните московски господари. И двамата били разкрити през 1951 година, избегнали ареста, след като били предупредени, и успели да избягат в Москва.
	Третият бил Антъни Блънт, също хомосексуалист, човек с изключителен интелект, който търсел способни хора да работят за Москва. Той напредвал със своите занимания по история на изкуствата и се издигнал до уредник на личната колекция от художествени произведения на Кралицата и станал Рицар на Кралството. Именно той предупредил Бърджис и Маклийн за очакващия ги арест. Нагло отричал с успех своето участие при поредица от разследвания, накрая бил разкрит, лишен от титлата си и опозорен едва през осемдесетте години.
	Най-големи успехи постигнал Ким Филби, който започнал работа в СИС и се издигнал до ръководител на отдела за Съветския съюз. Бягството на Бърджис и Маклийн насочило следите и към него; той бил разпитан, отрекъл всичко и бил изгонен от Интелиджънс сървис, за да избяга накрая от Бейрут за Москва през 1963 година.
	Портретите на четиримата висят в Паметната зала. Но е имало и пети човек, а петият портрет е все още черен квадрат. Истинската самоличност на Петия човек би могла да се намери единствено в Черната книга. Причината е ясна.
	Объркването и деморализирането на врага е една от основните задачи в света на тайните служби и причината, която подтикна закъснялото формиране на отдела, ръководен от Маккрийди. От началото на петдесетте години британците знаеха, че трябва да има пети човек в тази група, вербувана толкова отдавна, но никога не успяха да докажат кой е той. Всичко това наливаше вода в мелницата на Москва.
	В продължение на всичките тридесет и пет години, за голяма радост на Москва, загадката съсипваше британското разузнаване, подпомагана от гладната преса и цяла поредица от книги.
	Повече от дузина лоялни офицери с дълъг стаж попаднаха под подозрение, което попречи на техните кариери и опропасти живота им. Главният заподозрян беше сър Роджър Холис, бившият генерален директор на MI–5. Той стана прицел на един друг маниак като Джеймс Енгълтън — Питър Райт, който се опита да забогатее от една отегчителна книга, в която извади на показ още веднъж своето егоистично оплакване от малката пенсия (същата като на всички останали) и обвини Роджър Холис, че е Петия човек.
	Други също бяха подозирани, включително двама от заместниците на Холис и дори искреният патриот лорд Виктор Ротшилд. Всичко се оказваше празни приказки, но мистерията продължи. Беше ли Петият човек все още жив, може би бе все още на служба, издигнат високо в правителството, в някое държавно учреждение или в разузнаването? Ако е така, би било катастрофално. Този въпрос може да бъде оставен на мира само когато Петият човек, служил на руснаците през всичките тези години, бъде окончателно идентифициран. КГБ, разбира се, бе пазило ревниво тайната в продължение на тридесет и пет години.
	— Кажи на американците да питат Орлов за името — предложи Кийпсейк. — Той няма да ви го каже. Но аз ще го открия и ще го донеса със себе си, когато избягам.
	— Остава въпросът с времето — каза Маккрийди. — Колко още можеш да се задържиш?
	— Не повече от няколко седмици, може би по-малко.
	— Възможно е да не чакат, ако си прав относно реакцията на директора на ЦРУ.
	— Няма ли друг начин, по който можеш да ги убедиш да не го закачат?
	— Има. Но трябва да взема твоето съгласие.
	В продължение на няколко минути Кийпсейк слушаше. След това кимна.
	— Ако този Рот даде своето тържествено обещание. И ако ти му вярваш, че ще запази тайната. Тогава съм съгласен.


	Джо Рот не бе в най-доброто си настроение, когато излезе от летището на следващата сутрин, след като бе летял цяла вечер от Вашингтон.
	Този път той бе пил много на борда на самолета и не му стана никак забавно, когато един насмешлив ирландски глас заговори в ухото му.
	— Върховно утро за вас, мистър Кейси, и добре дошли отново при нас.
	Той се обърна. Сам Маккрийди се намираше до лакътя му. Проклетникът сигурно е знаел през цялото време за паспорта му с името Кейси и е проверявал списъците на пътниците, идващи от Вашингтон, за да улови самолета.
	— Качвай се — каза Маккрийди, когато стигнаха тротоара, — ще те откарам до Мейфеър.
	Рот сви рамене. Защо не? Чудеше се какво друго знаеше или бе отгатнал Маккрийди. Британският агент поддържаше разговор на маловажни теми, докато не навлязоха в предградията на Лондон. Тогава, без никакво предупреждение, той засегна сериозния въпрос.
	— Каква бе реакцията на директора на ЦРУ? — попита той.
	— Не знам за какво говориш.
	— Хайде, Джо, Орлов е разобличил Калвин Бейли. Това е невероятна глупост. Не го приемате на сериозно, нали?
	— Намираш се далеч от истината, Сам.
	— Получихме бележка от Сенчъри Хаус. Дръжте Бейли настрана от всякаква класифицирана информация. Значи той е заподозрян. Искаш да кажеш, че това не е, защото Орлов го е обвинил като съветски агент?
	— Просто рутинна мярка, за Бога. Нещо свързано с факта, че има твърде много любовници.
	— Хайде де — изхили се Маккрийди. — Калвин може да е всичко друго, но донжуан не е. Опитай нещо друго.
	— Не ме насилвай. Сам. Недей да злоупотребяваш с нашето приятелство. Казах ти и преди: сега това е наша работа. Стой настрана.
	— Джо, за Бога! Нещата отидоха твърде далеч. Излязоха от контрол. Орлов ви лъже и аз се страхувам, че ще направите нещо ужасно.
	Джо Рот загуби търпението си.
	— Спри колата — изкрещя той. — Спри проклетата кола.
	Маккрийди сви с ягуара към бордюра. Рот се протегна назад за своето куфарче и отвори вратата. Маккрийди сграбчи ръката му.
	— Джо, утре в два и половина. Имам нещо, което ще ти покажа. Ще те чакам пред твоя блок в два и половина.
	— Смятам да го пропусна — каза американецът.
	— Само няколко минути ще ти отнема. Толкова много ли искам? Заради старите времена, Джо, в името на нашето приятелство!
	Рот слезе от колата и пое надолу по тротоара, търсейки такси.
	Но на следващия ден в два и половина той се появи пред жилищния блок. Маккрийди чакаше в колата, докато той влезе вътре, след което потегли, без да каже и дума. Приятелят му все още беше сърдит и подозрителен. Пътуването продължи по-малко от половин миля. Рот мислеше, че ще бъде отведен до неговото посолство — толкова близко стигнаха до Гросвийнър скуеър, — но Маккрийди спря малко преди това на Маунт стрийт.
	На половината път надолу по Маунт стрийт се намира един от най-добрите рибни ресторанти в Лондон, ресторантът на Скот. Точно в три часа един издокаран в светлосив костюм мъж излезе оттам и спря точно до входната врата. Една черна лимузина на съветското посолство потегли надолу по улицата, за да го вземе.
	— Два пъти ме пита дали имаме агент, работещ в централата на КГБ в Москва — започна Маккрийди тихо. — Аз отрекох. Всъщност не бях далеч от истината. Той не работи в Москва, той е тук, в Лондон. В момента го виждаш.
	— Не вярвам на това, което виждам — прошепна Рот. — Та това е Николай Городов. Той е шеф на цялата проклета резидентура на КГБ в Лондон.
	— Самият той. И работи за нас, правил го е цели четири години. Вие получавахте неговата информация под прикритието на други източници, но непроменена. Той твърди, че Орлов лъже.
	— Докажи го — изхърка Рот. — Ти винаги караш Орлов да доказва своите твърдения. Сега ти го докажи. Докажи, че той наистина е ваш агент.
	— Ако Городов се почеше по лявото ухо с дясната ръка преди да се качи в колата, значи е наш човек — каза Маккрийди.
	Черната лимузина се изравни с портала на ресторанта. Городов не погледна нито веднъж към ягуара. Той просто вдигна дясната си ръка пред гърдите, леко подръпна долната част на лявото си ухо и влезе в колата, която потегли.
	Рот се наведе напред и скри лице в ръцете си. Пое няколко пъти дълбоко въздух, след това вдигна лицето си.
	— Трябва да съобщя на директора на ЦРУ — промълви той. — Лично. Мога да отлетя обратно.
	— Не съм съгласен — намръщи се Маккрийди. — Дадох на Городов моята дума, а преди десет минути ти ми даде твоята.
	— Трябва да съобщя на директора на ЦРУ. В противен случай жребият е хвърлен. Сега няма връщане обратно.
	— Тогава отложи. Можеш да получиш друго доказателство или най-малкото основания да задържиш нещата. Искам да ти разкажа за „пепелника“.
	Той разказа на Рот това, което Кийпсейк му бе разправил два дни по-рано на речното корабче.
	— Попитай Орлов за името на Петия човек. Той го знае, но няма да ти го каже. Кийпсейк обаче ще го открие и ще ни го представи, когато избяга.
	— Кога ще стане това?
	— Скоро. Най-много след няколко седмици. В Москва вече се надигат подозрения. Примката се затяга.
	— Една седмица — уточни Рот. — Бейли потегля за Залцбург и Виена след една седмица. Той не бива да стига до Виена. Директорът на Управлението мисли, че ще избяга в Унгария.
	— Извикайте го обратно по неотложна работа. Извикайте го във Вашингтон. Ако се съгласи, това ще задържи още нещата. Ако откаже, ще се призная за победен.
	Рот обмисли предложението.
	— Ще опитам — кимна накрая. — Най-напред ще отида в Алкънбъри. Утре, когато се върна, в случай, че Орлов е отказал да назове името на Петия човек, ще изпратя съобщение на директора на ЦРУ, споменавайки просто, че британците са представили нови доказателства за вероятността Орлов да лъже и ще помоля за незабавното връщане на Бейли в Ленгли. Като проверка. Мисля, че директорът ще се съгласи поне на това. Това ще доведе до забавяне от няколко седмици.
	— Достатъчно, стари приятелю — въздъхна Маккрийди. — Повече от достатъчно. Дотогава Кийпсейк ще е избягал и ние ще имаме възможност да уредим всичко с вашия директор. Имай ми доверие.


	Рот пристигна в Алкънбъри малко след залез слънце. Намери Орлов в неговата стая. Руснакът лежеше на леглото, четеше и слушаше музика. Бе изчерпал Саймън и Гарфинкъл — Крол каза, че бодигардовете почти запомнили наизуст всяка дума от двадесетте топ хита — и бе преминал на Дъ Сийкърс. Той изключи Морнингтаун, когато Рот влезе и скочи от леглото с усмивка.
	— Връщаме се обратно в Щатите? — попита. — Умирам от скука тук. Дори в ранчото беше по-добре, въпреки рисковете.
	Бе напълнял от излежаването и от липсата на възможност за спортуване. Споменаването на ранчото беше шега. Известно време след бутафорния опит за убийство Рот поддържаше измамата, че то е било планирано от КГБ и че Москва е научила подробности за ранчото от Юрченко, който е бил разпитван там преди да избяга глупаво обратно при КГБ. След това обаче призна на Орлов, че всичко е било инсценирано от ЦРУ, за да изпитат реакциите на руснака. Орлов в началото се разсърди — „Кучи синове, мислех си, че ще умра!“ — бе извикал той, но по-късно започна да се шегува с инцидента.
	— Скоро — каза Рот. — Скоро ще приключим с престоя тук.
	Същата вечер той вечеря с Орлов и го попита дали знае за Паметната зала в Москва. Орлов кимна.
	— Наистина съм я виждал. Всички млади офицери ги водят там. Да видят героите и да ги почетат.
	Рот насочи разговора към портретите на Великолепната петорка. Дъвчейки с пълна уста парче месо, Орлов поклати глава.
	— Четворка — каза той. — Само четири портрета. Бърджис, Филби, Маклийн и Блънт. Четири звезди.
	— Но казват, че имало пета рамка, покрита само с черна хартия? — подсказа Рот.
	Орлов дъвчеше много по-бавно.
	— Да — съгласи се той, докато преглъщаше. — Рамка, но без портрет.
	— Значи е имало пети човек?
	— Очевидно.
	Тонът на Рот не се промени, но той наблюдаваше Орлов над върха на вилицата.
	— Но ти си бил майор в управлението за нелегални операции. Трябва да си виждал името в Черната книга.
	Нещо проблесна в очите на Орлов.
	— Никога не са ми показвали никаква Черна книга — отвърна той спокойно.
	— Питър, кой е бил Петият човек? Кажи неговото име.
	— Не знам, приятелю. Кълна ти се. — Той се ухили отново със своята широка и обичлива усмивка. — Искаш ли да ме провериш с детектора на лъжата за това?
	Рот се усмихна в отговор, но си помисли: _не, Питър, по-скоро смятам, че когато пожелаеш можеш да се справиш с детектора на лъжата._ Реши да се върне в Лондон сутринта и да изпрати своята телеграма, молейки за отсрочка и за повикването на Бейли във Вашингтон — като проверка. Ако съществуваше и най-малкото съмнение, а въпреки смазващите доводи на Келог, той изпитваше сега съмнение — той нямаше да изпълни заповедта, дори и заради директора на ЦРУ, нито пък заради собствената си кариера. Цената на някои неща е твърде висока.
	На следващата сутрин пристигнаха чистачките. Те бяха местни жени от Хънтингтън, същите, които обслужваха останалата част на базата. Всяка от тях беше проверявана и имаше пропуск за охраняваната сграда. Рот закусваше, седнал срещу Орлов в столовата, опитвайки се да надвика шума от ротационната полировъчна машина, лъскаща коридора отвън. Постоянният шум на машината се усилваше и намаляваше, докато полировъчният диск обикаляше по коридора.
	Орлов избърса кафето от устните си, спомена, че трябва да отиде до тоалетната и излезе. В по-нататъшния си живот Рот никога не би се шегувал отново с възгледа за шестото чувство. Секунди, след като Орлов излезе, Рот долови промяна в шума на полировъчната машина. Той излезе в коридора, за да види коя е причината. Машината стоеше сама, четките й се въртяха, а моторът издаваше пронизителен вой.
	Той бе забелязал чистачката, когато отиваше за закуска — слаба жена в престилка от басма, с ролки в косата и забрадка, която ги покриваше. Тя се бе отдръпнала настрана, за да му направи път и след това продължи с черната работа, без да вдигне поглед. Сега бе изчезнала. В дъното на коридора вратата на мъжката тоалетна все още се полюляваше. Рот изкрещя с всички сили „Крол“ и хукна надолу по коридора. Тя бе клекнала на колене в средата на тоалетното помещение. Край нея бяха захвърлени парцали и пластмасова кофа с почистваща течност. В ръката си държеше Зиг Зауер със заглушител. Очевидно го бе крила преди това в парцалите. В далечния край на помещението се отвори вратата на една от кабинките и Орлов се показа навън. Коленичещата атентаторка вдигна оръжието си.
	Рот не говореше руски, но знаеше няколко думи. Той изкрещя с всички сили „Стой“. Тя се извърна както бе на колене, Рот се хвърли на пода, чу се приглушен изстрел и Рот усети ударните вълни близо до главата си. Все още лежеше на плочките, когато зад него изтрещя втори изстрел и той усети отново около себе си отразените вълни. Затворените тоалетни помещения не са места, предназначени за Магнум 44.
	Крол стоеше на вратата зад него, стиснал своя Колт с двете ръце. Нямаше нужда да стреля повторно. Жената лежеше по гръб на плочките, а едно червено петно се разрастваше, съперничейки на розовите цветчета. По-късно щяха да открият истинската чистачка завързана и със запушена уста в дома й в Хънтингтън.
	Орлов все още стоеше пребледнял до вратата на кабинката.
	— Пак шегички — кресна той. — Писна ми от уловките на ЦРУ.
	— Никакви шеги — промълви Рот, след като се изправи, — това не беше номер. Това е КГБ.
	Орлов погледна отново и видя, че тъмната червена локвичка, разпространяваща се по плочките, не бе холивудска хватка. Не и този път.
	На Рот му трябваха два часа, за да осигури незабавното прехвърляне на Орлов и останалите от групата обратно в ранчото в Америка. Орлов напусна с радост, вземайки ценната си колекция от балади със себе си. Когато транспортният самолет отлетя за Щатите, Рот се качи в колата и потегли за Лондон. Беше много ядосан.
	Отчасти обвиняваше себе си. Би трябвало да знае, че след разобличаването на Бейли Алкънбъри не може повече да се смята за сигурно място. Но британското вмешателство така бе приковало вниманието му, че той бе изключил този факт от съзнанието си. Всеки прави грешки. Чудеше се защо Бейли не е предупредил Москва да организира по-рано ликвидирането на Орлов, преди още полковникът от КГБ да има възможност да посочи неговото име. Може би се е надявал, че Орлов никога няма да го назове, защото не е знаел тази информация. Грешка на Бейли. Всички правят грешки.
	В случай, че беше някой друг, Рот щеше да е убеден сто процента, че британците не са прави и Орлов казва истината. Но понеже бе Маккрийди, Рот беше готов да допусне поне пет процента възможност приятелят му да е прав, а Бейли — лоялен. Топката сега лежеше в полето на Маккрийди.
	Когато стигна до посолството, той вече знаеше какво ще направи. Ако наистина искаше да подкрепи своето твърдение, че Городов е истинският изменник, а Орлов е лъжец и следователно Бейли е чист — един невинен мъж, към когото са насочили изкусно подозренията — имаше само един начин да го направи: Маккрийди трябваше да изтегли Городов сега, така че Ленгли да има възможност да говори с него и да установи веднъж завинаги истината. Запъти се към своята канцелария, за да се обади на Маккрийди в Сенчъри Хаус. Неговият шеф го пресрещна в коридора.
	— О, между другото — каза Бил Карвър, — нещо току-що пристигна. Услуга от Сенчъри. Изглежда нашите приятели от Кенсингтън Палас Гардънс са се разшетали. Техният резидент Городов излетял обратно за Москва тази сутрин. Оставих го на твоето бюро.
	Рот не проведе телефонния разговор. Той седна зашеметен на бюрото си. Чувстваше се оправдан — той, неговият директор и неговото Управление. Дори изпита съжаление към Маккрийди. Да си имал такива грешни преценки, да си бил така жестоко мамен в продължение на четири години, трябва да е жесток удар. Що се отнася до него, той се чувстваше облекчен по един странен начин, въпреки това, което сега го очакваше. Не изпитваше вече никакви съмнения. Двете събития сутринта бяха помели и последните от тях. Щеше да стори това, което бе длъжен да направи.
	Все още съжаляваше за Маккрийди. Оттатък, в Сенчъри, сигурно се разкъсват на парчета.


	В Сенчъри Хаус наистина се бяха захванали с него; или по-скоро Тимъти Едуардс се бе заловил с неприятната задача.
	— Неприятно ми е да го кажа, Сам, но това е пълно фиаско. Току-що имах разговор с шефа и приетото решение е, че трябва сериозно да обмислим възможността Кийпсейк да е бил през цялото време подставено лице на Москва.
	— Не е бил — отряза категорично Маккрийди.
	— Така казваш ти, но фактите изглежда насочват към явната възможност нашите американски братовчеди да са прави, а ние да сме били измамени. Знаеш ли какви ще бъдат последиците от това?
	— Мога да предположа.
	— Ще трябва да преценим отново всяко проклето сведение, което Кийпсейк ни е давал през четирите години. Това е тежка задача. Още по-лошо, братовчедите получаваха всичко, така че ще трябва да им съобщим, за да направят и те своите проверки. Преценката на щетите ще отнеме години. Шефът не е доволен.
	Сам въздъхна. Винаги се получаваше така. Докато информацията на Кийпсейк се оценяваше високо, заслугата за това падаше върху Интелиджънс сървис. Сега тази операция се възприемаше като негова грешка.
	— Даде ли ти той някакъв знак, че възнамерява да се връща в Москва?
	— Не.
	— Кога се очакваше да избяга и да дойде при нас?
	— След две-три седмици. Възнамеряваше да ме уведоми, когато положението му стане безнадеждно и тогава да избяга.
	— Както виждаш, не го е направил. Върнал се е у дома. По всяка вероятност доброволно. Филерът на летището докладва, че е преминал през Хийтроу без никакво насилие. Ще трябва да приемем, че Москва е истинският му дом. А сега и тази проклета работа с Алкънбъри. Какво по дяволите те е прихванало? Твърдиш, че е било проверка. Е добре. Орлов я премина блестящо. Кучите синове се опитаха да го убият. Трябва да се радваме, че никой, освен атентаторката, не е мъртъв. Ето нещо, което не можем да кажем на братовчедите. Никога. Забрави го.
	— Все още не мога да повярвам, че Кийпсейк е бил подставено лице.
	— Защо не? Той се върна обратно в Москва.
	— Може би, за да вземе последния куфар с документи за нас.
	— Прекалено опасно. Трябва да е луд. В неговото положение.
	— Вярно. Може би е грешка. Но той е такъв. Обеща да донесе една последна пратка, преди да избяга. Мисля, че се е върнал за нея.
	— Някакво доказателство за тази удивителна проява на доверие?
	— Предчувствие.
	— Предчувствие — повтори ядно Едуардс. — Не можем да постигнем нищо с предчувствия.
	— Колумб е постигнал. Имаш ли нещо против да говоря с шефа?
	— Ще обжалваш пред Цезар, а? Добре. Но не мисля, че ще промениш нещо.
	Но Маккрийди постигна своето. Сър Кристофър изслуша неговото предложение внимателно, след което запита:
	— А ако се окаже лоялен към Москва, въпреки всичко?
	— Ще го разбера незабавно.
	— Могат да те заловят — изгледа го.
	— Не мисля. Мистър Горбачов не изглежда настроен да започва дипломатическа война в момента.
	— Той няма да я започне — каза убедено шефът. — Сам, нашето приятелство води началото си от далечното минало. От Балканите, Кубинската криза, първите дни на Берлинската стена. Ти беше ужасно добър тогава и все още продължаваш да бъдеш. Но, Сам, мисля, че направих грешка като те издигнах за шеф на отдел. Тази работа трябва да се свърши от редови разузнавачи.
	— Кийпсейк няма да се довери на никой друг. Знаете го.
	Шефът въздъхна.
	— Така е. Ако някой трябва да отиде, това си ти. Това ли е единственото решение?
	— Страхувам се, че да.
	Шефът започна да претегля рисковете. Загубата на Кийпсейк щеше да представлява ужасен удар. Ако съществуваше и една десета вероятност Маккрийди да е прав и Городов да не е подставено лице, Интелиджънс сървис трябваше да се опита да го измъкне оттам. Но политическият резонанс от голям скандал, предизвикан от залавянето на Измамника на местопрестъплението в Москва, щеше да го съсипе. Той въздъхна и се обърна от прозореца.
	— Добре, Сам. Можеш да отидеш. Но отиваш сам. Оттук нататък никога не съм чувал за теб. Предприемаш го на своя глава.
	Маккрийди започна да се готви при тези условия. Надяваше се мистър Горбачов никога да не е чувал за него. Трябваха му три дена, за да планира всичко.


	На втория от тях Джо Рот позвъни на Калвин Бейли.
	— Калвин, току-що се върнах от Алкънбъри. Мисля, че трябва да поговорим.
	— Разбира се, Джо, намини…
	— В действителност, не е чак толкова наложително. Защо да не ти предложа да вечеряме някъде утре?
	— Ах, виж сега, това е добра идея, Джо. Но Гуен и аз имаме твърде много ангажименти. Днес съм на обяд в Камарата на лордовете.
	— Наистина ли?
	— Да. С шефа на Генералния щаб.
	Рот бе поразен. В Ленгли Бейли се държеше резервирано и скептично. Оставен на свобода в Лондон, той беше като дете в сладкарница. Защо не? След шест дена той щеше да е в безопасност оттатък границата на Будапеща.
	— Калвин, знам една чудесна странноприемница нагоре по Темза край Итън. Сервират великолепни рибни ястия. Казват, че Хенри Осми обичал да му водят с лодка Ан Болейн там, за да се среща тайно с нея.
	— Наистина ли? Толкова ли е стара?… О’кей, виж, Джо, утре вечер сме на опера в Ковънт Гардън. В четвъртък съм свободен.
	— Значи, в четвъртък, Калвин. Уговорихме се. Ще те чакам пред твоя апартамент в осем часа. Да не забравиш.


	На следващия ден Сам Маккрийди приключи с приготовленията и легна да спи. Това можеше да се окаже последната му нощ в Лондон.


	На следващата сутрин трима мъже пристигнаха в Москва с различни полети. Първият беше равинът Бирнбаум. Той долетя от Цюрих със Суисеър. Офицерът от паспортния контрол в Шереметиево служеше към управлението за гранична охрана на КГБ и беше млад мъж с пшеничено руса коса и студени сини очи. Той огледа равина от главата до петите, след това се зае да проверява паспорта. Паспортът беше американски, издаден на името на Норман Бирнбаум, на възраст петдесет и шест години.
	Ако офицерът бе по-възрастен, той щеше да си спомни дните, когато в Москва, а и в цяла Русия имаше много ортодоксални евреи, които изглеждаха като равина Бирнбаум. Беше як мъж в черен костюм, бяла риза и черна вратовръзка. Имаше дълга бяла брада и мустаци. На главата си бе нахлупил черна мека шапка, а очилата покриваха очите му с толкова дебели лещи, че зениците губеха очертанията си, щом мъжът започваше да се оглежда. Разрошени побелели къдрици се спускаха под шапката надолу покрай двете страни на лицето му. Снимката в паспорта му показваше същото лице, но без шапка.
	Всичко бе наред и с визата, издадена от Съветското генерално консулство в Ню Йорк. Офицерът отново вдигна поглед.
	— Целта на вашето посещение в Москва?
	— Искам да остана за малко при моя син. Той работи в тукашното американско посолство.
	— Един момент, моля — каза офицерът. Той стана и се оттегли. Можеше да се види как се консултира зад една стъклена врата с по-старши офицер, който разглеждаше паспорта. Ортодоксалните равини са рядкост в една страна, където последните училища за равини са били премахнати преди десетилетия.
	Младшият офицер се върна.
	— Изчакайте, моля — той махна с ръка на следващия от редицата да се приближи.
	Отправиха запитване по телефона. Някой в Москва провери списъка с дипломатите. Старшият офицер се върна с паспорта и прошепна нещо на по-младия си колега. Бяха открили някой си Роджър Бирнбаум на работа към икономическата секция в американското посолство. В списъка на дипломатите не бе записано, че неговият баща се е оттеглил във Флорида и за последен път е влязъл в синагога преди двадесет години. Махнаха с ръка на равина, че всичко е наред.
	В митницата провериха куфарчето. То съдържаше обичайните ризи, чорапи и долно бельо за смяна, още един черен костюм, бръснарски принадлежности и едно томче от Талмуда, написано на иврит. Митничарят го прелисти неразбиращо. След това пусна равина да си ходи.
	Мистър Бирнбаум взе автобуса на Аерофлот, привличайки по целия път към центъра на Москва няколко любопитни и развеселени погледа. От крайната спирка той отиде пеш до Националния хотел на Манежния площад, влезе в мъжката тоалетна, използва писоара, докато единственият друг посетител не излезе и се вмъкна в една кабинка.
	Разтворителят за лепилото се намираше в шишенцето му за одеколон. Когато се появя отново, все още носеше черното сако, но панталоните, които можеха да се обръщат, имаха сега сив цвят. Шапката се намираше вътре в куфара, заедно с гъстите вежди, брадата и мустаците, ризата и вратовръзката. Косата му вече бе кестенява, а под сакото носеше кенарено жълто поло, което бе прикривал под ризата. Той напусна незабелязано хотела, взе такси и бе оставен пред вратите на Британското посолство, намиращо се на укрепения бряг срещу Кремъл.
	Двама милиционери стояха на пост пред вратите. Те поискаха документите за самоличност. Той им показа британския си паспорт и се усмихна престорено на този от тях, който започна да го проверява. Младият милиционер се смути и го върна бързо обратно. С раздразнение посочи към гърба на сбъркания англичанин, намиращ се вече на територията на своето посолство и повдигна изразително вежди към своя колега. Секунди по-късно англичанинът изчезна зад вратите.
	Всъщност равинът Бирнбаум не беше нито равин, нито американец, нито хомосексуалист. Истинското му име бе Дейвид Торнтън, един от най-добрите гримьори в британските филми. Разликата между гримирането на сцената и това, което е необходимо за филмите, е, че на сцената осветлението е силно, а разстоянието до публиката голямо. Във филмите също има осветление, но камерата може да се доближи съвсем близко, на няколко инча от лицето. Следователно филмовият грим трябва да бъде по-изкусно направен, по-реалистичен. Дейвид Торнтън работеше от години във филмовите студия край Пайнууд, където никога не оставаше без ангажимент. Той бе и един от онзи корпус експерти, които Британската разузнавателна служба често привличаше за своите нужди.
	Вторият мъж, който пристигна, долетя директно от Лондон с Бритиш Еъруейс. Той беше Денис Гоунт, почти непроменен с изключение на побелялата коса и факта, че изглеждаше с петнадесет години по-възрастен, отколкото бе в действителност. Носеше малко кожено куфарче, прикрепено дискретно с верига към лявата му китка. На синята му вратовръзка се виждаше образът на хрътка, показващ, че е куриер от Кралския дипломатически корпус.
	Всички държави имат дипломатически куриери, които прекарват своя живот, пренасяйки документи от едно посолство в друго, след което се връщат у дома. Те се третират според Виенското споразумение като дипломатически персонал и техният багаж не се претърсва. Паспортът на Гоунт бе на друго име, но бе британски и напълно валиден. Той го показа и беше пропуснат, без да се налага да преминава през формалностите на митническата служба.
	Един ягуар на посолството го чакаше отпред и той бе отведен незабавно в сградата на посолството, пристигайки само час след Торнтън. Предаде на Торнтън всички инструменти и материали, необходими за професията на един гримьор, които бе донесъл в своето куфарче.
	Третият, който пристигна, беше Сам Маккрийди, долетял със самолет на Финнеър от Хелзинки. Той също имаше британски паспорт, издаден на фалшиво име и също бе дегизиран. Но топлината в самолета бе увредила неговата дегизировка.
	Рижавата му перука стоеше леко изкривена и под нея се показваше кичур по-тъмна коса. Разтвореното в спирт лепило, с което се крепеше единият край на рижия му мустак, изглежда се бе разтопило и част от мустака под горната устна бе отлепен.
	Офицерът от паспортната служба се вгледа в паспортната снимка и след това обратно към мъжа, който стоеше пред него. Лицата бяха същите, както и мустаците, косата и всичко останало. Няма нищо противозаконно да се носи перука, дори и в Русия; много плешиви мъже го правят. Но мустак, който стои разлепен? Шереметиево е голямо летище и офицерът не бе същият, който посрещна равина Бирнбаум, но и той стана и отиде да се консултира с друг, по-старши от него. По-старшият офицер започна да наднича през прозрачното от неговата страна огледало.
	Зад същото огледало една камера щракна няколко пъти, отдадоха се заповеди и няколко души, стоящи наблизо, поеха своите задължения. Когато Маккрийди излезе от сградата на летището, два необозначени москвича чакаха отпред. Той също се качи в кола на британското посолство, но от по-малка класа в сравнение с ягуара и бе откаран до посолството, следван по целия път от двете коли на КГБ, които докладваха по определения ред на своите началници от Второ главно управление.
	Късно следобед фотографиите на странния посетител пристигнаха в Ясенево, щабквартирата на Първо главно управление на КГБ. Те бяха оставени на бюрото на заместник шефа генерал Вадим Кирпиченко. Той ги разгледа, прочете съпътстващия ги доклад относно перуката и разлепения мустак и ги занесе във фотографската лаборатория.
	— Вижте дали ще можете да махнете перуката и мустака — нареди той. Техническите лица се заловиха за работа с фотографската четчица. Когато генералът видя крайния резултат, той едва не се разсмя на глас.
	— Да пукна, ако това не е Сам Маккрийди — промърмори той.
	След това информира Второ главно управление, че неговите хора ще се заемат с наблюдението незабавно. Той отдаде съответните заповеди.
	— Двадесет и четири часа в денонощието. Ако осъществи контакт, заловете ги и двамата. Ако вземе нещо от тайник, заловете него. Ако се насочи към мавзолея на Ленин, приберете го.
	Остави обратно слушалката и прочете отново подробностите от паспорта на Маккрийди. Той се представяше за специалист по електроника, пристигащ от Лондон през Хелзинки, с цел да претърси посолството за подслушвателни устройства — работа, която се извършваше редовно.
	— Но какво по дяволите наистина ще правиш тук? — попита той лицето на снимката, гледащо нагоре към него.


	Маккрийди, Гоунт и Торнтън вечеряха сами в посолството. Посланикът не бе особено доволен да има трима гости като тях, но молбата пристигна от канцеларията на кабинета и той бе уверен, че те ще останат не повече от двадесет и четири часа. Що се отнасяше до Негово превъзходителство, колкото по-скоро се махнеха тези ужасни призраци, толкова по-добре щеше да бъде.
	— Надявам се, че ще успее — подхвърли Гоунт след кафето. — Руснаците са изключително добри в шаха.
	— Така е — каза трезво Маккрийди, — утре ще видим колко са добри с фокуса с трите карти.


>>	6.

	Точно в осем без пет в топлата юлска утрин една лимузина остин монтего излезе бавно през портала на британското посолство в Москва, премина по моста над река Москва и се отправи към центъра на града.
	Според доклада на КГБ Сам Маккрийди се намирал зад кормилото, шофирайки сам. Въпреки че рижите му перука и мустак стояха сега безупречно на своето място, те можеха ясно да се видят от филерите, наблюдаващи иззад предните стъкла на своите автомобили. Телефотографски снимки бяха направени и изпратен незабавно и още няколко бяха осигурени по-късно, в хода на деня.
	Британският агент премина внимателно през Москва и се насочи към Парка на техническите постижения на север от града. По пътя той направи няколко опита да се отърве от опашката, която може би го следваше, но не постигна успех. Той така и не успя да установи кой го следва. КГБ използваше шест коли, всяка от които сменяше останалите така, че никой да не се движи зад монтегото повече от неколкостотин ярда.
	След като навлезе в огромния парк, човекът от СИС остави колата и продължи нататък пеша. Две от машините на КГБ останаха на място близо до паркираното монтего. Пътниците от останалите четири коли слязоха и се разпръснаха сред научните експонати така, че англичанинът бе заобиколен от всички страни от невидим щит.
	Той си купи сладолед и остана да седи през по-голямата част от сутринта на една пейка, правейки се, че чете вестник, докато в същото време поглеждаше често своя часовник, като че ли очакваше някой да се появи. Никой не се приближи до него, с изключение на една възрастна дама, която го попита за часа. Той й показа своя часовник, без да промълви дума, тя погледна, благодари му и продължи по-нататък.
	Жената бе незабавно арестувана, претърсена и разпитана. До утрото на следващия ден КГБ стигна до заключението, че тя е една възрастна дама, която е поискала да разбере колко е часът. Продавачът на сладолед също бе задържан.
	Малко след дванадесет часа агентът от Лондон извади пакет със сандвичи от своя джоб и започна бавно да яде. Когато свърши, той се изправи, хвърли амбалажната хартия в едно кошче за боклук, купи си още един сладолед и седна отново.
	Кошчето за боклук остана под наблюдение, но никой не взе хартията, докато хората по поддръжка на хигиената в парка не пристигнаха с една количка, за да изпразнят кошчето. Преди още да успеят да изхвърлят боклука, амбалажната хартия бе прибрана от КГБ и подложена на щателен технически анализ. Изследванията включваха проверки за невидимо съобщение, микроскопични шифровани знаци или микрофилм, скрит между два листа от хартията. Нищо подобно не бе намерено. Затова пък имаше следи от хляб, масло, краставица и яйце.
	Много преди това, малко след един часа следобед, лондонският агент стана и напусна парка с колата си. Първата му среща явно се бе провалила. Той влезе в един валутен магазин, очевидно, за да проведе втората или резервна среща. Двама агенти на КГБ хлътнаха след него и започнаха да обикалят край рафтовете, наблюдавайки дали англичанинът няма да остави съобщение сред скъпите стоки, изложени там, или да вземе нещо скрито в тях. Ако направеше покупка, щеше да бъде арестуван на основанието, че покупката му може би съдържа съобщение, а магазинът е бил използван като тайник.
	Той не купи нищо и бе оставен да напусне безпрепятствено.
	След това той се върна с колата обратно в британското посолство. Десет минути по-късно излезе отново, разположен този път на задната седалка на един ягуар, каран от шофьор на посолството. Когато ягуарът напусна града, насочвайки се към летището, отговорникът на групата филери се свърза директно с генерал Кирпиченко.
	— Той се приближава към летището, другарю генерал.
	— Никакви контакти ли не осъществи? По какъвто и да е начин?
	— Не, другарю генерал. С изключение на възрастната жена и продавача на сладолед, които сега са задържани, не е говорил с никой друг, нито някой е говорил с него. Захвърленият вестник и амбалажната хартия от сандвича се намират при нас. Иначе той не се е докоснал до нищо.
	_Значи е провалена мисия,_ помисли си Кирпиченко. _Той ще се върне. А ние ще чакаме._
	Знаеше, че Маккрийди, под прикритието на експерт към британското външно министерство, носеше дипломатически паспорт.
	— Оставете го да си отиде — каза той. — Наблюдавайте да не осъществи бърз контакт с някого в сградата на летището. След това го проследете в чакалнята и внимавайте за него, докато не влезе в самолета.
	По-късно генералът щеше да разгледа телефонографските снимки, да изиска по-силен микроскоп, да ги погледне отново и да се изправи с почервеняло от гняв лице, крясвайки:
	— Глупави дръвници, това не е Маккрийди.
	В осем и десет същата сутрин един ягуар, каран от Бари Мартинс, шефът на СИС в Москва, напусна посолството и потегли спокойно към стария квартал Арбат, известен с тесните улици и елегантните къщи край тях, притежавани преди много години от отдавна забравени проспериращи търговци. Зад колата се залепи един Москвич, но това си беше просто по установения ред. Британците наричат тези агенти на КГБ, които ги следват навсякъде из Москва, изпълнявайки една от най-скучните дейности в живота, с името _втори отбор._ Ягуарът се движеше безцелно из Арбат, а неговият водач отбиваше от време на време край бордюра, за да погледне в картата на града.
	В осем и двадесет един мерцедес лимузина напусна посолството. Зад кормилото, със синьо яке и кепе на главата, седеше един от шофьорите на посолството. Никой не погледна към задната седалка и по този начин никой не видя другата фигура, свита ниско долу на пода, покрита отгоре с одеяло. Още един Москвич потегли зад колата.
	Навлизайки в Арбат, мерцедесът премина край паркиралия ягуар. В този момент Мартинс, все още преглеждайки картата на града, взе своето решение и зави от бордюра, вмествайки се между мерцедеса и следващия го Москвич. Конвоят сега се състоеше от мерцедес, ягуар и два москвича, подредени един след друг.
	Мерцедесът навлезе в тясна, еднопосочна улица, следван от ягуара, чийто двигател изведнъж се повреди, кихна, изпусна черен дим от ауспуха и колата залитна към средата на улицата, след което спря. Двата москвича се струпаха зад нея и от тях заизскачаха агентите на КГБ. Мартинс освободи отвътре капака на двигателя, излезе навън и го повдигна. Незабавно бе заобиколен от протестиращи мъже в кожени якета.
	Мерцедесът изчезна надолу по улицата и сви на следващия ъгъл. Развеселени московчани започнаха да се събират по тесните тротоари, за да чуят как шофьорът на ягуара казва на ръководителя на групата от КГБ:
	— Виж сега, добри човече, ако мислиш, че можеш да вдигаш скандал, давай направо.
	Нищо не е така забавно за един московчанин, както видът на чекистите, оплескали някоя работа. Един от хората на КГБ влезе отново в своята кола и се обади по радиостанцията.
	Напускайки Арбат, Дейвид Торнтън, намиращ се на кормилото на мерцедеса, започна да получава указания от Сам Маккрийди, който се появи изпод одеялото без никаква маскировка.
	Двадесет минути по-късно, навлизайки в един самотен път, затулен от дървета в центъра на парка Горки, мерцедесът спря. Маккрийди свали задната табелка с надпис CD, закрепена с лесен за освобождаване клипс, и постави нова табелка, намазана отзад със силно адхезивно лепило, върху британския номер. Торнтън направи същото от предната страна. Маккрийди извади кутията с гримьорските принадлежности на Торнтън от багажника и се качи на задната седалка. Торнтън смени своята тъмносиня фуражка с имащо по-руски вид черно кожено кепе и се върна зад кормилото.
	В девет и осемнадесет полковник Николай Городов излезе от своя апартамент на улица Шаболовски и пое пеша към площад Дзержински и щабквартирата на КГБ. Той изглеждаше изпит и бледен; причината за това скоро се появи зад него. Двама мъже излязоха от един вход и без да се крият, тръгнаха подире му.
	Той бе изминал двеста ярда, когато един черен мерцедес се приближи към бордюра до него и забави ход. Чу съскането на свалящ се с електрическо задвижване прозорец и един глас каза на английски:
	— Добро утро, полковник. Да не би да сте се запътили в моята посока?
	Городов спря и загледа втренчено. Ограден като в рамка на мястото на прозореца, скрит с помощта на задните завески от двамата агенти на КГБ, стоеше Сам Маккрийди. Городов бе поразен, но не и тържествуващ.
	Това, помисли си Маккрийди, е изражението, което исках да видя.
	Городов дойде на себе си и каза достатъчно силно, за да могат копоите на КГБ да чуят:
	— Благодаря, другарю, колко сте любезен.
	След това влезе в колата, която потегли бързо нататък. Двамата агенти на КГБ се забавиха за три секунди… и загубиха. Причината за тяхното краткотрайно объркване беше, че на табелките на мерцедеса имаше буквите МОС и след тях още две цифри.
	Изключително редките МОС табелки могат да се носят само от колите на членовете на Централния комитет и щеше да бъде прекалено самонадеяно обикновени агенти на КГБ да се опитат да спрат или да обезпокоят човек от Централния комитет. Но те записаха номера и незабавно се свързаха със своите шефове с помощта на радиотелефоните, за да съобщят новината.
	Мартинс бе направил добре своя избор. Специалният регистрационен номер на мерцедеса принадлежеше на един кандидат-член на Политбюро, който се намираше в Далечния изток, някъде край Хабаровск. Бяха необходими четири часа, за да го открият и да научат, че той има чайка, а не Мерцедес и че колата му е оставена на гараж в Москва. Но тогава бе твърде късно; мерцедесът бе прибран обратно в Британското посолство, а британското знаменце жизнерадостно се развяваше на своя вимпел.
	Городов се облегна на седалката, изгорил всички мостове след себе си.
	— Ако ти си отколешна съветска _къртица,_ с мене е свършено — отбеляза Маккрийди.
	Городов помисли върху това.
	— А ако ти си отколешна съветска _къртица_ — отвърна той, — тогава с мене е свършено.
	— Защо се върна? — попита Маккрийди.
	— Както се оказва, това беше грешка — въздъхна Городов. — Бях ти обещал нещо и разбрах, че не мога да го открия в Лондон. Когато дам дума, аз държа на нея. Тогава от Москва ме повикаха обратно за неотложни консултации. Да не изпълниш заповедта би означавало да избягаш незабавно на Запад. Никакви извинения нямаше да се приемат, в случай че не се върна, а остана в посолството. Мислех си, че бих могъл да си дойда за една седмица, да открия това, от което се нуждаех, и след това да получа разрешение да се върна в Лондон. Едва когато пристигнах тук, разбрах, че е твърде късно. Бях дълбоко заподозрян, апартаментът и канцеларията ми се подслушваха, следяха ме навсякъде, забраниха ми да ходя в Ясенево, ограничиха заниманията ми до с незначителна работа в Московския център. Между другото, имам нещо за теб.
	Той отвори коженото си куфарче и подаде на Маккрийди една тънка папка. Вътре имаше пет листа, всеки със снимка и име под него. Под първата снимка пишеше: _ДОНАЛД МАКЛИЙН,_ а под втората _ГАЙ БЪРДЖИС._ И двамата бяха мъртви и погребани в Москва. Третият лист показваше познатото лице и име на _КИМ ФИЛБИ,_ тогава все още жив в Москва. На четвъртия се виждаха фините, аскетични черти и името на _АНТЪНИ БЛЪНТ,_ изпаднал по него време в немилост в Англия. Маккрийди обърна на петата страница.
	Фотографията беше много стара. Тя показваше слаб млад мъж с буйна къдрава коса и големи очила, които му придаваха вид на кукумявка. Под фотографията имаше две думи. _ДЖОН КЕЪРНКРОС._ Маккрийди се облегна назад и въздъхна.
	— По дяволите, самият той.
	Знаеше името. Кеърнкрос е бил висш държавен служител по време на войната и след нея, независимо от своята младост. Той е заемал различни длъжности — частен секретар на министъра във военния кабинет лорд Ханкей; в разузнавателната служба на свързочни войски, намираща се на Блетчли парк, в министерството на финансите и в министерството на войната. Беше имал достъп до ядрените секрети в края на четиридесетте години. В началото на петдесетте бе попаднал под подозрение, не бе признал нищо и бе освободен. Нищо не е могло да се докаже, ето защо бе получил разрешение да продължи работа в Организацията за изхранване и селско стопанство в Рим. От 1986 година се бе уединил във Франция. _Петият човек._ Кийпсейк бе изпълнил добре своето обещание. Тридесет и пет годишното преследване приключи. Нямаше да се обвиняват повече невинни хора.
	— Сам — попита кротко Городов, — къде всъщност отиваме?
	— Моят хороскоп — отвърна Маккрийди, — казва, че аз ще пътувам днес на запад. Твоят също.
	Торнтън отново паркира сред дърветата на парка Горки, смени мястото си с един от мъжете на задната седалка и се захвана за работа. Другият мъж седна отпред, представяйки се за шофьор. Никой не би посмял да прояви любопитство какво става в лимузината на член на Централния комитет, дори да я забележеше. Старшите партийни ръководители винаги покриваха задното стъкло на своите коли с вътрешни завески, а тези в момента бяха спуснати. Торнтън работеше върху своя клиент — той винаги се отнасяше към онези, които гримираше, като към свои клиенти — използвайки слънчевата светлина, проникваща през завеските.
	Най-напред отдолу поставиха една изпълваща фланела, за да направят по-слабата фигура да изглежда по-масивна, като тази на равина Бирнбаум. След това го преоблякоха с бялата риза, черните панталони, вратовръзката и сакото. Торнтън постави пищната бяла брада и мустаци, боядиса косата на клиента в същия цвят и прикрепи белите къдрици на ортодоксалния равин към неговите слепоочия. С прибавянето на черната мека шапка и куфарчето равинът Бирнбаум изглеждаше точно така, както бе пристигнал предния ден. С изключение на това, че бе различен човек. Накрая смениха табелките на колата с тези на британското посолство.
	Оставиха равина пред входа на Националния хотел, където той се подкрепи с един обяд, плати в щатски долари и взе такси за летището. Той бе ангажирал място за следобедния полет за Лондон. Билетът му показваше, че това е междинна спирка по пътя за Ню Йорк.
	Торнтън върна обратно колата в Британското посолство с другия си клиент, свит под килимчето отзад. Той се залови почти незабавно за работа, разполагайки с идентични рижа перука и мустаци, кремове за основа, колоранти, цветни контактни лещи и зъбна политура. Десет минути по-късно Денис Гоунт, изпитващ топлина и сърбеж под рижата перука, която бе носил целия ден заради КГБ, се върна обратно със своето монтего, а другият мъж потегли за летището с ягуара, каран от истински шофьор. След още един час самият Торнтън, дегизиран като кралския куриер, бе откаран до Шереметиево от Бари Мартинс.
	Равинът привлече обичайните любопитни погледи, но неговите документи бяха наред и той премина през формалностите за петнадесет минути, след което отиде в чакалнята. Там седна и започна да чете своя Талмуд, мърморейки от време на време молитви на неразбираем език.
	Мъжът с рижите перука и мустак бе почти ескортиран до вратата на чакалнята, толкова многоброен бе екипът на КГБ, опитващ се да не допусне предаването или получаването от негова страна на някое съобщение или пакет.
	Последният, който пристигна, бе кралският куриер. Неговото кожено куфарче бе закрепено с верижка към лявата му китка. Този път ценната кутия с принадлежности на Торнтън се намираше вътре — той не се нуждаеше от някой друг да я носи вместо него, тъй като куфарчето му не можеше да се претърсва.
	Денис Гоунт остана в посолството. Три дена по-късно той щеше да се измъкне, след като друг агент на СИС, представяйки се за куриер, щеше да пристигне в Москва и да предаде на Гоунт паспорт на същото име, като неговия собствен — Мейсън. Точно в един и същ момент двама души на име Мейсън щяха да преминат през паспортния контрол на различни места в летището, а Бритиш Еъруейз щяха да бъдат инструктирани да чакат на борда на своя самолет двама души на име Мейсън, представящи се за един.
	Но следобеда пасажерите за Лондон бяха качени навреме и самолетът на Бритиш Еъруейс напусна съветското въздушно пространство в 17.15. Малко след това равинът се надигна тромаво на крака, отиде до отделението за пушачи и каза на мъжа с рижите перука и мустаци:
	— Николай, приятелю, вече си на Запад.
	След това поръча шампанско за двамата, както и за кралския куриер. Хитростта бе успяла, защото Маккрийди бе забелязал, че той, Городов и Гоунт имат почти една и съща височина и телосложение.
	С печалбата от време, получена от летенето в западна посока, те се приземиха на Хийтроу малко след седем часа. Една група от Сенчъри Хаус, предупредени от Мартинс от Москва, се намираше там, за да ги посрещне. След като напуснаха самолета, те бяха обкръжени и отведени тайно от летището.
	Като отстъпка Тимъти Едуардс позволи на Маккрийди да прибере за вечерта Николай Городов в своя собствен апартамент на Абингдън Вилас.
	— Съжалявам, полковник, но истинският разпит ще започне утре сутринта. Подготвена е доста удобна къща в провинцията. Няма да ти липсва нищо, уверявам те.
	— Благодаря ти. Разбирам — кимна Городов.
	Малко след десет часа пристигна Джо Рот, повикан по телефона от Маккрийди. Той видя двама души от СИС да се въртят пред входа и още двама в коридора пред непретенциозния апартамент на Маккрийди, което го изненада.
	След като чу звънеца, Маккрийди се появи на вратата, облечен с памучни панталони и пуловер, държащ в ръка чаша с уиски.
	— Благодаря ти, че дойде, Джо. Влизай. Има някой, с когото отдавна исках да те срещна. Не можеш да си представиш какво голямо желание имах за това.
	Той въведе госта във всекидневната. Мъжът до прозореца се обърна и се усмихна.
	— Добър вечер, мистър Рот — каза Городов. — Радвам се най-после да се срещна с вас.
	Рот стоеше като парализиран. След това се отпусна тежко на един стол и взе предложеното му от Маккрийди уиски. Городов се настани срещу Рот.
	— По-добре ти да му разкажеш — предложи Маккрийди на руснака, — знаеш всичко по-добре от мене.
	Руснакът си сипа алкохол, докато обмисляше откъде да започне.
	— Планът Потемкин започва преди осем години — заговори бавно. — Първоначалната идея идва от някакъв младши офицер, но генерал Дроздов се залавя лично с делото. То се превръща в негово собствено творение, Целта е да се разобличи старши офицер на ЦРУ като съветски агент, но по толкова убедителен начин и с такова многообразие от несъкрушими доказателства, че никое от тях да не може да се отхвърли.
	Дългосрочната цел е била да се посее вражда вътре в Управлението, за да се деморализира персоналът за дълъг период от време и да се съсипят отношенията с британската СИС.
	В началото не е имало набелязан за целта офицер, но след като били обсъдени половин дузина кандидати, изборът пада върху Калвин Бейли. Имало е две причини за това. Едната е в известната на КГБ информация, че той не е бил много обичан в ЦРУ, поради личното си поведение. Втората е, че е служил във Виетнам — подходящо място за вербуване.
	Това, че Калвин Бейли е бил разкрит като агент на ЦРУ във Виетнам, е чисто рутинна операция. Знаете, че се опитваме да определим самоличността на всички служители от чуждите разузнавателни служби и когато направим това, тяхната работа и израстването в кариерата внимателно се отбелязват. Понякога липсата на повишение предизвиква възмущение, което може да се използва при вербуването. Всъщност това, както знаете, всички го правим.
	Също както ЦРУ, КГБ не изхвърля нищо. Всяко късче информация, всеки фрагмент внимателно се прибира и пази. Окончателното решение на Дроздов идва, след като отново проверява материала, изпратен ни от виетнамците след падането на Сайгон през 1975 година. Повечето от вашите документи са били изгорени, но в бъркотията някои са оцелели. В един от тях се споменавало за някой си Нгуен Ван Трок, който работил за американците.
	Този документ означавал смъртна присъда за Ван Трок. След като не успели да избягат, той и неговият братовчед били заловени. Братовчедът бил екзекутиран, но Ван Трок, въпреки бруталните инквизиции, бил изпратен накрая в северовиетнамски концентрационен лагер. Именно там го намира все още жив през 1980 година Дроздов. По време на мъченията той признал, че е работил за Калвин Бейли във Виетконг.
	Правителството в Ханой дава своето съгласие да окаже съдействие, след което започва подготовката за снимките. Извеждат Ван Трок от лагера, започват да го хранят със силна храна, един ден го обличат в униформата на полковник от Виетнамската разузнавателна служба. Фотографиите го показват как пие чай с други офицери точно след нахлуването в Камбоджа. Използвани са трима различни прислужници, всичките агенти на Ханой, които по-късно са изпратени на Запад заедно с фотографиите. След това ликвидират Ван Трок.
	Един от прислужниците се представил за беглец от Виетнам и показвал гордо ценната снимка на всеки британски офицер в Хонконг, който искал да я види. Накрая тя била конфискувана и изпратена в Лондон, както било и предвидено.
	— Ние изпратихме копие на Ленгли — вметна Маккрийди, — просто като проява на любезност. Сметнахме, че няма никаква ценност.
	— Дроздов вече е знаел, че Бейли е бил включен в Програмата Феникс — продължи Городов. — Той е бил разкрит от нашия резидент в Сайгон — един човек, представящ се за шведски вносител на алкохол за чуждестранната колония. Дроздов научава също, че Бейли е бил в Ми Лай, когато Бейли дава показания пред военния съд относно онзи млад офицер. Вие сте твърде открити с вашите публикации в печата. Хората на КГБ ги преглеждат жадно.
	Както и да е, това е изглеждало като подходящ сценарий, за да се изфабрикува промяната в лоялността на Бейли. Неговото посещение през 1970 година в Токио е било забелязано и записано, просто като проява на чисто рутинни задължения. Дроздов е трябвало само да инструктира Орлов да каже, че самият той, Дроздов, е бил в Токио на определена дата, за да поеме ръководството на регент от ЦРУ и когато вие сте направили проверката, сте установили просто същите дати. Разбира се, Дроздов не е бил там въобще през 1970 година. Това се добавя по-късно.
	Оттук нататък свидетелствата срещу Бейли се фабрикуват — тухла по тухла. Избират Пьотр Орлов като дезинформиращ агент през 1981 година; оттогава той постоянно е готвел и репетирал своята роля. Юрченко, когато се връща глупаво обратно и малко преди да умре, осигурява ценна информация относно това как точно вие, американците, третирате изменниците. Орлов е могъл да се подготви така, че да избягва капаните, да се справя с полиграфа и винаги да ви казва това, което искате да чуете. Не чак толкова много, но достатъчно, за да се потвърди всичко, когато започнете да проверявате.
	След като Дроздов набелязва Бейли като жертва, Бейли попада под усилено наблюдение. Където и да отиде, това се отбелязва. След като израства в длъжност и започва да пътува до Европа и до останалите части на света, за да извършва проверки на местните резидентури, започват да се появяват банковите сметки. Бейли е забелязан в някой европейски град — веднага се открива банкова сметка, винаги на име, което той би избрал, като това на омъжената сестра на неговата съпруга или на неговата баба.
	Дроздов подготвя един актьор, двойник на Бейли, който отлита незабавно, за да открива тези сметки, така че по-късно банковите касиери да разпознаят в негово лице Бейли като клиента. По-късно в тези сметки се внасят големи суми, винаги в брой и винаги от човек със силен централноевропейски акцент.
	Информацията, научена от различни източници — невнимателни разговори, радиозасичания, подслушвания на телефони, технически публикации (а някои от вашите технически публикации са изключително открити), се приписват на Бейли. Дори разговорите в собственото ви посолство в Москва се подслушват — знаехте ли това? Не? Добре, за това по-късно.
	Това, което Дроздов прави, е да променя датите. Сведения от разузнавателен характер, научени едва в началото на осемдесетте, според Орлов, са получени в средата на седемдесетте и се приписват на Бейли. Всичко е лъжа, но хитро скроена. И, разбира се. Орлов запаметява всичко.
	Успехите, постигнати от КГБ срещу ЦРУ, се приписват на Бейли. Провалените операции на ЦРУ се приписват на Бейли. И винаги датите се променят така, че да изглежда, че сме ги открили по-рано, отколкото бихме имали възможност да го направим без предател в ЦРУ.
	Но преди две години Дроздов все още се е нуждаел от нещо. Липсвали са му вътрешни клюки от Ленгли, кодови имена, известни само на ЦРУ, вашето професионално име Хейс, мистър Рот. Тогава Едуард Хауърд избяга в Русия и Дроздов вече разполага с всичко. Той дори може да посочи известни дотогава успехи, постигнати от Бейли, и да подготви Орлов да казва, че те са били допуснати от КГБ, за да се осигури издигането на техния агент Спароухоук. Разбира се тези успехи не са били постигнати с позволението на Москва — те са били спечелени с труд от Бейли.
	Накрая Орлов получава разрешение да избяга и то по толкова странен начин, че да има възможност по-късно да се оправдава със своя страх от възможността да бъде спрян или предаден от Спароухоук, ако го е сторил другояче. По същата причина той отива при американците, а не при британците. Британците биха могли да го разпитват за други неща.
	След като го прехвърляте тук, той разобличава двама агенти на КГБ, точно преди да бъдат ликвидирани. Всичко е било нагласено предварително. Но е изглеждало така, сякаш във Вашингтон е имало изменник, предаващ сведения от неговия разпит на Москва. Накрая, когато клиентът е бил готов да лапне стръвта, той излиза с новината за съветска _къртица_ с висок ранг в ЦРУ. Така ли е?
	Рот кимна. Той изглеждаше измъчен.
	— А опитът за убийство на Орлов в Алкънбъри. Защо? — попита той.
	— Презастраховка на Дроздов. Разбира се, той не знаеше за мене. Искаше да натрупа още малко доказателства. Атентаторката беше една от най-добрите — изключително опасна жена. Тя е била инструктирана да не го убива, а само да го нарани; след това да се опита да избяга.
	В стаята настъпи тишина. Джо Рот гледаше втренчено в своята чаша. След това се изправи.
	— Трябва да вървя — каза кратко той.
	Маккрийди го придружи навън по коридора и надолу по стълбите. В преддверието потупа американеца по гърба.
	— Горе главата, Джо. По дяволите, всички в тази игра допускат грешки. Моята фирма направи няколко истински шедьоври в миналото. Можеш да се върнеш обратно в посолството и да изпратиш съобщение на директора на ЦРУ, че всичко вече е наред. Бейли е чист.
	— Смятам да отлетя обратно и да му кажа това сам — промърмори Рот и тръгна. Маккрийди го придружи до вратата на сградата, озадачен от мълчанието на своя приятел.
	Когато Маккрийди се върна до входната врата на апартамента, двамата бодигардове се отместиха, за да му направят път и затвориха вратата след него. Във всекидневната той завари Городов да седи, вторачил се в един брой на „Ивнинг Стандарт“, който бе прехвърлял, докато чакаше. Без да каже дума, той го плъзна по масата и посочи към една колона на страница пета.
C>
	Водолази на полицията извадиха днес тялото на един американски турист от водите на Темза край Тедингтън Лок. Според официален говорител, предполага се, че тялото е паднало във водата близо до Итън вчера вечерта. Мъртвият човек е бил идентифициран като някой си Калвин Бейли, американски държавен служител на почивка в Лондон.
	Според посолството на САЩ, мистър Бейли е бил на вечеря в Итън заедно с един приятел, втори секретар в посолството. След вечерята на мистър Бейли му прилошало и той излязъл, за да поеме глътка свеж въздух. Приятелят му се забавил, за да плати сметката. Когато излязъл и потърсил мистър Бейли, не успял да го намери. След като почакал един час, той предположил, че мистър Бейли е взел решение да се върне сам в Лондон. Когато установил по телефона, че това не е така, приятелят се обърнал към полицията в Итън. Градът бил претърсен в тъмнината, но без резултат.
	Тази сутрин полицейски говорител в Итън заяви, че изглежда мистър Бейли е тръгнал да се разхожда в тъмнината по пътеката край брега, неволно се е подхлъзнал и паднал в реката. Мистър Бейли не е умеел да плува. Не успяхме да се срещнем с мисис Гуен Бейли за коментар. Тя се намира под въздействието на успокоителни средства в наетия от двамата апартамент.
C$
	Маккрийди остави вестника и погледна към вратата.
	— Кучи син — прошепна той, — жалък кучи син.


	Джо Рот хвана първия сутрешен полет за Вашингтон и отиде в Джорджтаун. Подаде своята оставка, влизаща в сила двадесет и четири часа по-късно. Той остави директора на ЦРУ поумнял и отрезвял. Преди да си тръгне, отправи една-единствена молба. Директорът даде своето разрешение.
	Рот пристигна в ранчото късно вечерта.
	Полковник Орлов бе все още буден, сам в своята стая, увлечен в играта на шах с миникомпютър. Той се справяше добре, но компютърът бе още по-добър. Компютърът играеше с белите фигури. Орлов местеше другите, които вместо обичайния черен цвят бяха тъмночервени. Касетофонът въртеше албума на Дъ Сийкърс от 1965 година.
	Крол влезе пръв, направи крачка встрани и зае позиция до стената. Рот го последва и затвори вратата след себе си. Орлов вдигна поглед озадачен.
	Крол гледаше към него с пуст поглед и безизразно лице. Нещо се издуваше под лявата му мишница. Орлов схвана какво е то и погледна въпросително към Рот. Никой не продумваше. Рот просто се бе вторачил в него със студен поглед. Объркването на Орлов отмина, за да отстъпи място на чувство на примирение. Никой не продумваше.
	Чистият, ясен глас на Джудит Дюръм изпълваше стаята.
C>
	Сбогом на теб, моя истинска любов, това е нашето последно прощаване…
C$
	Ръката на Крол се насочи към касетофона.
C>
	Защото карнавалът свърши…
C$
	Пръстът на Крол натисна бутона за изключване и в стаята отново настъпи тишина. Орлов произнесе една дума, почти единствената на руски, откакто бе пристигнал в Америка. Той каза „Кто?“. Това означаваше: — Кой?
	Рот каза:
	— Городов.
	Това подейства като удар в стомаха. Орлов затвори очи и заклати глава, сякаш не можеше да повярва.
	Той погледна към дъската пред себе си и сложи крайчеца на показалеца върху короната на своя цар. Бутна го. Червеният цар политна настрани и падна. Шахматистът бе признал своето поражение. Цената на булката бе платена и приета, но сватба нямаше да има. Червеният цар се търкулна веднъж и остана неподвижен.
	Крол извади револвера.
	— Да тръгваме — каза той.
	И тогава полковник Пьотр Александрович Орлов, безумно смел мъж и патриот, стана и пое към мрака, за да се срещне с могъщия бог, който го бе сътворил.


>>	АНТРАКТ

	— Е добре, всичко това е много хубаво, Денис, и много впечатляващо — поклати глава Тимъти Едуардс, когато комисията се събра отново в сряда сутринта. — Но ние трябва да си зададем въпроса: ще имаме ли нужда в бъдеще от тези удивителни способности?
	— Не мисля, че мога да се съглася с теб, Тимъти — каза Денис Гоунт.
	Маккрийди се облегна назад, доколкото правата облегалка му позволяваше, и ги остави да се наддумват. Приказваха за него, сякаш вече се бе превърнал в някаква мебел, нещо, което идваше от миналото, тема за дискусия, върху която можеше да се размишлява, докато сервират портвайна в клуба.
	Погледна навън, към ясното синьо небе на летния ден. Цял един свят се намираше там, друг свят, където скоро щеше да отиде и в който щеше да се справя без помощта на неговата собствена група от хора, офицерите от разузнаването, сред които бе прекарал по-голямата част от съзнателния си живот.
	Той помисли за своята съпруга: ако тя бе все още жива, щеше да поиска да се оттегли с нея, да намери някоя малка къщичка край морето в Девън или Корнуол. Понякога мечтаеше за собствена рибарска лодка, поклащаща се край някой каменностенен пристан, защитена от зимните бури, очакваща да бъде изкарана през лятото в открито море, за да се върне с вечерята от треска, камбала или мазна, проблясваща скумрия.
	В своя блян той щеше да бъде просто мистър Маккрийди от къщата над пристана, или Сам, когато пиеше бирата си, разположен удобно в местната кръчма заедно с рибарите и ловците на раци от града. Това бе само блян, разбира се, и той го спохождаше понякога в тъмните, заливани от дъждовен порой улички на Чехословакия или Полша, докато чакаше за среща или наблюдаваше някой тайник, за да разбере дали няма поставена засада, преди да се приближи до него и да извади съобщението отвътре.
	Но Мей си отиде и той остана сам в живота, заобиколен единствено от приятелството в този най-малък от малките светове, от другите мъже, които бяха избрали да служат на своята родина и да прекарат своя живот по потайните места, където гибелта идваше не с блясъка на славата, а с проблясването на фенерче в лицето и тропота на войнишки ботуши. Той бе надживял всичко това, но знаеше, че няма да надживее бюрократите.
	При това, той щеше да живее самотно долу в югозападната част на страната, далеч от останалите бойни ветерани, които пиеха своя джин в клуба на Специалните войски, намиращ се на края на Хърбърт Кресънт. Както повечето мъже, които прекарваха своя живот в службата, той бе самотник по душа, който завързваше трудно нови приятелства, предпочитащ, подобно на стара препатила лисица, познатите скривалища пред откритото поле.
	— Искам да кажа просто — беше гласът на Тимъти Едуардс, — че дните на тайното промъкване в Източна Германия са безвъзвратно отминали. През октомври Източна Германия ще престане да съществува — дори сега тя съществува само на име. Отношенията със Съветския съюз се променят; няма да има повече бегълци, а само почитани гости…
	Дяволите да го вземат, помисли си Маккрийди, той наистина е налапал тая въдица. А какво ще стане, човече, когато гладът обхване Москва и хардлайнерите оградят в боен ред Михаил Горбачов? Няма значение, ще видиш…
	Той отклони вниманието си и започна да мисли за своя син. Беше добро момче, чудесен младеж, току-що излязъл от колежа с намерение да стане архитект. Щеше да е добре за него. Имаше хубава руса приятелка, която живееше при него — изглежда всички в днешно време правеха така… И Дан се отбиваше често при него. Бе много любезно от негова страна. Но момчето си имаше свой живот, кариера; към която да се стреми, приятелства, които да завързва, места, които да посещава, и той се надяваше, че те ще бъдат по-светли, по-безопасни места от онези, които бе виждал.
	Искаше му се да бе прекарвал повече време със своя син, когато той беше малък, искаше му се да е имал повече време да се търкаля с него на килима във всекидневната и да му чете приказки преди заспиване. Твърде често бе оставял това на Мей, защото се намираше на някоя забравена от Бога граница, взирайки се в бодливата тел, очаквайки своя агент да се промуши с пълзене през нея, ослушвайки се за сирените, които щяха да означават, че мъжът никога повече нямаше да се появи.
	Беше правил и виждал толкова много неща и бе посещавал такива места, които никога не би обсъждал с младия мъж, който все още му викаше татко.
	— Много съм ти благодарен, Тимъти, за твоето внушение, което в определена степен лишава от смисъл това, което ще кажа.
	Денис Гоунт вършеше добра работа, карайки останалите да слушат, като придобиваше увереност, докато приказваше. Той бе добър човек, от дирекцията наистина, но свестен.
	— Защото — Гоунт продължи, — Сам разбира както всеки от нас, че не можем постоянно да живеем в миналото, предъвквайки Студената война отново и отново. Работата е там, че все повече нарастват другите опасности, които заплашват нашата страна. Разпространението на високотехнологично оръжие сред твърде неуравновесените диктатори в Третия свят — всички знаем какво точно продаваше Франция на Ирак — и, разбира се, тероризма.
	— В това отношение… — той взе една кожена папка от чиновника от архива и я отвори, — позволете ми да ви припомня аферата, която започна през април 1986 година и приключи — ако наистина някога Ирландският въпрос бъде приключен, — през късната пролет на 1987. Подобни афери вероятно ще се случват отново и отново. Фирмата ще има за задача да възпрепятства тяхното развитие. Да се лишим от Сам Маккрийди? Да си кажа прямо, джентълмени, това би било твърде глупаво.
	Инспекторите на отделите за Западното полукълбо и за вътрешните операции кимнаха, докато Едуардс ги погледна намръщено. Той не се нуждаеше от подобен вид съгласие. Но Гоунт прочете на глас за събитията, случили се през април 1986 година, които бяха предизвикали аферата, по-голямата част от която се разви през пролетта на 1987 година.
	— На 16 април 1986 година бомбардировачи, излетели от американски самолетоносачи в пролива Сирте, и изтребители-бомбардировачи, дошли от британски бази, нанесоха удар по частния жилищен квартал на полковник Кадафи извън Триполи. Резиденцията на добрия полковник бе улучена от изтребител на самолетоносача Ексетър, с кодово наименование Айсман 4.
	Кадафи оцеля, но преживя нервна криза. Когато дойде на себе си, той даде клетва, че ще си отмъсти на Британия, както и на САЩ, защото сме позволили на ударните бомбардировачи F–111 да излетят от нашите бази край Апър Хейфорд и Лейкънхийт.
	В ранната пролет на 1987 година ние научихме как Кадафи възнамерява да извърши своето отмъщение срещу Британия и случаят бе предаден на Сам Маккрийди…


>	ТРЕТА ЧАСТ
>	ПРОИЗШЕСТВИЕ ПО ВРЕМЕ НА ВОЙНА

>>	1.

	Отец Дърмот О’Брайън получи съобщението от Либия по обичайния начин при подобни първоначални контакти — чрез пощата.
	То бе съвсем обикновено писмо и ако някой го бе отворил — което не би могло да стане, защото в Република Ирландия личната кореспонденция не се проверява, — той нямаше да намери нищо, представляващо интерес. Печатът показваше, че идва от Женева, както бе в действителност, а надписът встрани от марката посочваше, че подателят работи в Световния църковен събор, което не бе истина.
	Отец О’Брайън го откри в своята преграда за писма в главната зала, намираща се до трапезарията, една сутрин рано през пролетта на 1987 година, тъкмо когато се появи след закуска. Той прегледа останалите четири писма, адресирани до него, но погледът му се връщаше обратно към това, изпратено от Женева. То носеше на гърба си леко забележим белег от молив, подсказващ му, че не бива да го отваря, нито пък да го оставя на обществено място.
	Свещеникът кимна приветливо на двама колеги, които отиваха към трапезарията и се върна в своята стая на първия етаж.
	Текстът бе напечатан на обикновената тънка хартия за писма. Звучеше топло и приятелски, започвайки със _Скъпи Дърмот…_ и продължаваше в приповдигнатия тон на стар приятел, описващ обичайните си занимания. Въпреки че Световният църковен събор е протестантска организация, никой случаен наблюдател не би намерил нищо странно в това, че лютерантски пастор пише писмо на приятел, който е католически свещеник. Бяха дошли дните на предпазлив екуменизъм, особено в международните отношения.
	Приятелят от Женева му желаеше всичко най-добро, надяваше се, че е в отлично здраве и описваше непринудено работата на Световния църковен събор в Третия свят. Съдържателната част се намираше в третия параграф на изложението. Подателят споменаваше, че неговият епископ си е спомнил с удоволствие предишната среща с отец О’Брайън и би желал отново да се види с него. Писмото завършваше просто с _твоят добър приятел, Хари._
	Отец О’Брайън го остави замислено и се загледа през прозореца към зелените ливади на графство Уиклоу в посока към Брей и оттатък него, към сивите води на Ирландско море. Морето бе скрито от вълнообразните хълмове и дори острите върхове на кулите в Брей се виждаха неясно в далечината от старата господарска къща, в която се помещаваше щабквартирата на неговия Орден. Но слънцето огряваше яркозелените поляни, които той обичаше толкова силно, колкото силно мразеше големия враг, намиращ се оттатък морето.
	Писмото го заинтригува. Много време бе минало, почти две години, откак посети Триполи за лична аудиенция с полковник Муамар Кадафи, Великия ръководител на Либийската Джамахирия, Пазителя на словото на Аллах, човека, който бе споменат в писмото като _епископа._
	Това бе рядък случай, предназначен само за привилегировани, но въпреки цветистия език, мекия глас и екстравагантните обещания, не се получи никаква помощ. Нито пари, нито оръжие за ирландската кауза. Накрая срещата се превърна в едно разочарование и човекът, който я бе уредил, Хаким Ал-Мансур, шеф на разузнаването в Либийската тайна служба, поднесе своите извинения.
	И сега тази призовка, защото точно това представляваше писмото. Въпреки че не бе предложено време за срещата с _епископа,_ отец О’Брайън знаеше, че то не е необходимо. _Хари_ означаваше _незабавно._ Макар че арабите могат да се бавят с години, когато са склонни към разтакаване, щом Кадафи пращаше известие по този начин, ако някой очакваше неговата щедрост, трябваше да отиде.
	Отец О’Брайън знаеше, че неговите верни другари от Каузата наистина се нуждаеха от тази щедрост. Сумите от Америка бяха прекратени; непрекъснатите молби на правителството в Дъблин, хора, смятани от отец О’Брайън за предатели, да не се изпраща оръжие и пари за Ирландия, бяха оказали своя ефект. Нямаше да е умно да се пренебрегне призовката от Триполи. Единственото препятствие беше да намери основателна причина, за да пътува отново след скорошното си завръщане.
	Ако всичко бе наред, отец О’Брайън можеше да се задоволи с неколкоседмично прекъсване на работата си. Но той се бе върнал преди три дена от Амстердам, отишъл там привидно на семинар на тема „Войната срещу Нуждата“.
	По време на престоя си в Европа той бе успял да се измъкне от Амстердам и, използвайки пари, които по-рано бе спестил в Утрехт, да наеме дългосрочно под фалшиви имена един апартамент в Роермонд, Холандия, и още един в Мюнстер, Германия. По-скоро те щяха да бъдат използвани от младите герои, които щяха да се крият в тях, за да продължат войната срещу врага там, където най-малко очакваше.
	Пътуванията на Дърмот О’Брайън представляваха част от неговия живот. Неговият Орден се занимаваше с мисионерска и общоцърковна дейност, а той бе външния му секретар. Това бе идеалното прикритие за войната. Не Войната срещу Нуждата, а войната срещу англичаните, превърнала се в негово призвание и съдба от деня, в който бе държал в ръце главата на умиращия младеж в Дери преди толкова много години и бе дал тържествен обет, за който Орденът и неговият епископ не знаеха нищо.
	Оттогава той подхранваше и точеше своята вътрешна ненавист спрямо хората отвъд морето и предлагаше своите услуги на Каузата. Те бяха добре дошли и в продължение на десет години той бе основната международна фигура, човекът, който уреждаше делата на ИРА-извънредни. Той събираше сумите, прехвърляше парите от една дълбоко прикрита банкова сметка в друга, осигуряваше фалшивите паспорти.
	С негова помощ бомбите в Риджънтс парк и Хайд парк бяха разкъсали младите оркестранти и конете; с неговото съдействие подострените лостове на закрития автомобил бяха покосили хората по улицата вън от Хародс, като разпаряха вътрешностите и прерязваха крайниците. Съжаляваше, че това бе необходимо, но знаеше, че е справедливо. След това щеше да чете репортажите във вестниците и да гледа заснетите кадри по телевизията, седнал до ужасените си колеги; и щеше да отиде по работа в енорията, поканен от някой колега, и да слуша литургията със спокойна душа.
	Неговият проблем в онази пролетна утрин бе случайно решен от едно малко обявление в „Дъблин Прес“, един брой от който все още лежеше на леглото, където го бе чел, докато пиеше сутрешния си чай.
	Стаята му служеше и като канцелария и той имаше собствен телефон. Отправи две телефонни запитвания и по време на второто получи сърдечна покана да се присъедини към групата, чието предстоящо посещение на Светите места бе обявено във вестника. След това отиде да говори със своя игумен.
	— Нуждая се от преживяването, Франк — каза той. — Ако остана в канцеларията, телефонът няма да спре да звъни никога. Ако можеш да минеш без мене, бих желал да отида.
	Игуменът погледна към маршрута и кимна.
	— Върви с моята благословия, Дърмот. Моли се за нас през цялото време, докато си там.
	До поклонението оставаше една седмица. Отец О’Брайън знаеше, че няма нужда да се свързва с Военния съвет, за да иска и от тях разрешение. Ако носеше новини, когато се завърнеше, толкова по-добре. Ако не, не бе необходимо да тревожи Военния съвет. Той изпрати писмо до Лондон, плащайки допълнителната сума, за да обезпечи доставянето му в двадесет и четири часов срок, знаейки, че то би достигнало до Либийското народно бюро — термин, използван от либийското правителство за неговите посолства — в срок от три дена.
	Поклонението започна с литургия и молитви в ирландското светилище Кнок, след което продължи към летище Шанън и оттам с наетия самолет към Лурд, намиращ се в подпланинския район на Френските Пиренеи. Тук отец О’Брайън се измъкна от тълпата послушници и послушнички, монахини и свещеници, от които се състоеше групата на пилигримите, и се качи на борда на малък чартърен самолет, очакващ го на летището в Лурд. Четири часа по-късно самолетът го остави в Ла Валета, Малта където го поеха либийците. Техният необозначен с опознавателни знаци самолет се приземи в една малка военна база край Сирте, двадесет и четири часа след като ирландският свещеник бе отпътувал от Шанън. Хаким Ал-Мансур, изискан и благосклонен, се намираше там, за да го посрещне.
	Поради неотложността на връщането му обратно в Лурд и присъединяването му към групата на пилигримите, не бе предвидена среща с полковник Кадафи. Всъщност тя не се и предвиждаше. Това бе операция, която Ал-Мансур имаше заповед да проведе самостоятелно. Двамата мъже проведоха своя разговор в едно помещение на базата, подготвено за тях и обградено от личната охрана на Ал-Мансур. След като свършиха и ирландецът открадна няколко часа сън, той отлетя отново за Малта и Лурд. Беше развълнуван. Ако се сбъднеше това, което бе научил, то щеше да се превърне в голям пробив за неговата Кауза.
	Хаким Ал-Мансур успя да проведе своя личен разговор с Великия ръководител три дена по-късно. Той бе известен, както винаги, да се яви незабавно на мястото, където в момента се намираше Кадафи. След бомбардировката от предишната година либийският ръководител променяше по-често от всякога местонахождението на своята квартира, прекарвайки все повече и повече време в пустинята, на един час път от Триполи.
	Неговото настроение в този ден бе това, което Ал-Мансур наричаше за себе си бедуинско. Излегнал се отпуснато на купчина възглавници в една голяма и богато украсена палатка в пустинния лагер, облечен с бял кафтан, той изглеждаше както винаги апатичен, докато слушаше докладите на двама неспокойни министри, които седяха с кръстосани крака пред него. Министрите, граждани по рождение, явно биха предпочитали да се намират зад своите бюра. Но щом прищявката на Великия ръководител бе да клечат на възглавници върху килима, те щяха да клечат на възглавниците.
	Кадафи посрещна влизането на Ал-Мансур, като му махна с ръка да седне в единия край и да изчака своя ред. Когато освободи министрите, Кадафи отпи глътка вода и поиска да му се докладва за развитието на нещата.
	По-младият офицер съобщи своите сведения без ненужни превземки и преувеличения. Както повечето от обкръжението на либийския ръководител, той изпитваше донякъде страхопочитание пред Муамар Кадафи. Този човек представляваше загадка, а хората винаги изпитват страхопочитание пред една загадка, особено пред такава, която с едно махване на ръката можеше да заповяда незабавната ти екзекуция.
	Ал-Мансур знаеше, че много чужденци, особено американците, и то заемащи най-високите постове, смятаха Кадафи за луд. Той, Ал-Мансур, знаеше, че няма нищо умопомрачително в постъпките на Муамар Кадафи. Този човек не би оцелял, упражнявайки осемнадесет години върховна и неоспорима власт над размирната, разпокъсана и дива земя, ако бе побъркан.
	В действителност той бе ловък и опитен политически играч. Беше допускал грешки и бе имал илюзии, особено за света вън от неговата собствена страна и своето положение в този свят. Искрено вярваше, че е самотна суперзвезда, заемаща центъра на световната сцена. Наистина вярваше, че неговите дълги, несвързани речи се слушат с почит от милионите маси оттатък границите на собствената му държава, докато ги убеждаваше да свалят собствените си лидери и да приемат неговото неизбежно върховенство в името на пречистването на Исляма, според посланията, които лично получаваше, за да доведе тази задача докрай.
	Но в Либия той бе на практика необорим. Разчиташе на съветите на малък кръг доверени лица. Министрите идваха и си отиваха, но кръгът от тези хора, освен ако не заподозреше някой от тях в предателство, имаше силно влияние над него и упражняваше действителната власт. Малко от тях знаеха нещо за онова странно място, наречено чужбина. В тази област Хаким Ал-Мансур, обучаван и възпитаван в британско държавно училище, бе специалистът. Неговото положение бе оправдано; шефът на разузнаването на либийските тайни служби, наричани Мухабарат, бе доказал в началото на своята кариера лоялността си, ликвидирайки лично трима от политическите противници на Кадафи в техните европейски бърлоги.
	Независимо от това, с бедуинския диктатор трябваше да се отнася внимателно. Някои вършеха това с бомбастични изрази и суетене. Ал-Мансур подозираше, че Кадафи допуска това действително, но го приема винаги с щипка сол. Неговият собствен подход бе почтителен, но без украсяване на истината. Редактираше истината внимателно и несъмнено не я предлагаше цялата — това би било самоубийствено, — но подозираше, че зад мечтателната усмивка и почти женствените жестове, Муамар Кадафи искаше да му се казва истината.
	Същия ден, през април 1987 година, Хаким Ал-Мансур разправи на своя ръководител за посещението на ирландския свещеник и за техните преговори. Докато говореше, един от личната кохорта лекари на Кадафи, който бе приготвял някаква доза лекарство на масата в ъгъла, се приближи и предложи малката чаша на Кадафи. Либийският ръководител преглътна течността и махна с ръка на доктора да излезе. Мъжът прибра своите медикаменти и няколко минути по-късно напусна палатката.
	Въпреки че бе изминала една година, откакто американските бомбардировачи разрушиха жилищния му квартал, Муамар Кадафи още не се бе възстановил напълно. Той все още страдаше от кошмари и от последиците от свръхнапрежението. Докторът му бе дал леко успокоително средство.
	— Разделянето на материала поравно — това прие ли се? — попита той.
	— Свещеникът ще докладва за това условие — обясни Ал-Мансур. — Уверен съм, че Военният съвет ще се съгласи.
	— А въпросът с американския посланик?
	— Това също.
	Кадафи въздъхна така, както би въздъхнал някой, на чиито рамене лежат твърде много от световните проблеми.
	— Не е достатъчно — изрече той замечтано. — Трябва да има нещо повече. В самата Америка.
	— Сондирането продължава, Ваше превъзходителство. Проблемът остава същият. В Британия се подвизава ИРА-извънредни, която ще изпълни точно вашето справедливо отмъщение вместо вас. Неверниците ще унищожат неверниците по ваша повеля. Тази идея бе чудесна…
	Идеята да се използва ИРА-извънредни като начин и средство за отмъщение на Кадафи срещу Британия в действителност се роди в мозъка на Ал-Мансур, но Кадафи сега вярваше, че хрумването е било негово, внушено от Аллаха. Ал-Мансур продължи:
	— В Америка, уви, няма партизанска мрежа, която може да бъде използвана по същия начин. Проучването продължава. Средствата за вашето отмъщение ще бъдат намерени.
	Кадафи кимна няколко пъти, след това махна с ръка, че разговорът е приключил.
	— Ще видим — промърмори той тихо.


	Събирането на разузнавателна информация е особен бизнес. Рядко един сполучлив удар може да даде отговор на всички въпроси, а още по-малко да разреши проблемите. Търсенето на едно-единствено, чудесно решение е характерна черта на американците. В повечето случаи картината се появява както при внимателното подреждане на пъзел — детайл по детайл. Обикновено последната порция детайли винаги липсва; само един добър анализатор може да разпознае цялостния образ от съпоставянето на фрагментите.
	Понякога самите детайли не идват от подложения на изследване ребус, а произлизат един от друг. Понякога те са фалшиви. И никога не се съединяват толкова точно, както при истинския ребус, чиито фигурки са така назъбени, че да пасват с останалите.
	В Сенчъри Хаус, сградата в която се помещава британската тайна разузнавателна служба, работят хора, които са специалисти по ребусите. Те рядко напускат своите бюра; редовите агенти са тези, които събират и донасят отделните сведения. Анализаторите се опитват да ги съберат в едно цяло. Преди края на април две сведения от един нов ребус пристигнаха в Сенчъри Хаус.
	Едното дойде от либийския доктор, който се намираше в палатката, когато Кадафи взе своето лекарство. Някога човекът имал син, когото силно обичал. Студентът бил в Англия, за да учи и да стане инженер. Веднъж хора на Мухабарат се срещнали с него и му внушили, че ако наистина обича своя баща, той трябва да изпълни една задача за Великия ръководител. Бомбата, която му дали да постави, избухнала предварително. Бащата скрил добре своята мъка и приел съболезнованията, но неговото сърце се изпълнило с омраза и той започнал да предава на британците всяко сведение, до което можел да се добере, използвайки своето положение в двореца на Муамар Кадафи.
	Съобщението му за част от разговора, чут в палатката преди да бъде освободен, не бе изпратено посредством Британското посолство в Триполи, понеже то се намираше под наблюдение ден и нощ. То извървя пътя до Кайро и пристигна с една седмица закъснение. От Кайро бе предадено незабавно в Лондон, където сметнаха, че е достатъчно важно, за да се съобщи на най-висшата инстанция.
	— _Какво_ е решил да прави той? — попита шефът, когато го уведомиха.
	— Изглежда, че е предложил подарък от експлозиви и оръжие на ИРА — каза Тимъти Едуардс, който се бе издигнал същия месец от помощник-шеф в заместник-шеф. — Това поне изглежда е единствената интерпретация на подслушания разговор.
	— Как е било направено предложението?
	— Очевидно посредством някакъв ирландски свещеник, долетял до Либия със самолет.
	— Знаем ли кой е бил той?
	— Не, сър. Може и да не е истински свещеник. Би могло да е прикритие за човек от Военния съвет. Но изглежда предложението е дошло най-напред от Кадафи.
	— Правилно. Добре, трябва да открием кое е това мистериозно духовно лице. Ще предадем на _Кутията_ и ще видя дали те разполагат с нещо. Ако се намира на север, значи е техен. Ако е на юг или където и да е другаде, ще го поемем ние.
	_Кутия Петстотин_ е прякорът, който се използва в Сенчъри Хаус за MI–5, Британската служба за сигурност, занимаваща се с контраразузнаване. MI–5 имаше за задача да се бори срещу тероризма в Северна Ирландия като британска територия. В прерогативите на СИС влизаха разузнавателните и офанзивни контраразузнавателни операции навсякъде другаде, включително в Република Ирландия, така наречения Юг.
	Същия ден шефът обядва със своя колега, генералния директор на MI–5. Третият мъж на масата бе председателят на Обединения комитет по разузнаването; негово бе задължението да уведоми канцеларията на кабинета. Два дни по-късно операция на MI–5 доведе до откриването на второто сведение за ребуса.
	Това бе просто една от онези щастливи случайности, които правят живота по-лесен. Някакъв младеж на ИРА, карайки кола с винтовка в багажника, се приближил до неочаквана барикада на пътя, устроена от хора на Кралската полиция в Ълстър. Тийнейджърът се подвоумил, помислил за винтовката в колата, която би му гарантирала изтърпяването на неколкогодишна присъда в затвора в Мейз, и се опитал да разбие блокадата.
	Той почти успял. Ако бе имал малко повече опит, е щял да се справи. Сержантът и двамата полицаи, намиращи се на пътя, трябвало да се хвърлят настрана, когато откраднатата кола се втурнала внезапно напред. Но имало и четвърти служител, стоящ малко по-назад, който извадил своето оръжие и изстрелял четири куршума към набиращата скорост кола. Един от тях улучил младежа в главата.
	Той бил само куриер, но ИРА решила, че заслужава погребение с пълни военни почести. Погребението се извършило в родното селце на мъртвия младеж, намиращо се в Южен Армаг. Скърбящото семейство било утешавано от президента на Шин Фейн Джери Адамс, който ги помолил за една услуга: Да позволят на гостуващ свещеник, представен като дългогодишен приятел на семейството, да извърши погребалната служба вместо енорийския свещеник. Семейството, в което всички били твърдолинейни републиканци, с още един син лежащ в затвора с доживотна присъда за убийство, се съгласило без колебание. Службата се извършила както подобава от отец Дърмот О’Брайън.
	Малко известен факт относно погребенията на хора от ИРА, извършвани в Северна Ирландия, е че те осигуряват място за среща и разговор на лидерите на ИРА. Церемониите се контролират изключително строго от главорезите на ИРА. Всеки един от оплаквачите — мъже, жени и деца — обикновено е верен привърженик на ИРА. В някои от малките селца на Южен Армаг и Ферманаг, както и в Южен Тирон, всички до последния жител са фанатични привърженици.
	Въпреки телевизионните камери, които често наблюдават церемониите, шефовете на ИРА, прикривани дори от четене по устните от тълпата, могат да провеждат шепнешком съвещания, да обсъждат планове, да вземат решения, да обменят информация или да уговарят бъдещи операции — една задача, която не винаги може лесно да се постигне от хора, намиращи се под постоянно наблюдение. За един британски войник или човек на Кралската полиция в Ълстър само приближаването до погребението може да предизвика размирици или дори убийство на войника, което се е случвало. Ето защо, наблюдението се извършва с камери, но те не могат да уловят разговорите, извършени шепнешком с половин уста. По този начин хората на ИРА използват предполагаемата святост на смъртта, за да планират по-нататъшните кръвопролития.
	Британците не се забавиха да реагират, когато за пръв път узнаха за това. Някога бе казано, че най-важното нещо, което научава през живота си един английски джентълмен, е кога да престане да бъде такъв. И така, британците започнаха да подслушват ковчезите.
	Вечерта преди погребението в Баликрейн двама войници от Специалната служба на военновъздушните сили, САС, действайки преоблечени в цивилни дрехи, се вмъкнаха в погребалната зала, където се намираше празният ковчег, подготвен за сутринта. Тялото, по ирландска традиция, все още беше изложено във входната приемна на неговото семейство. Единият от войниците бе електронен специалист, а другият — опитен френски дърводелец и полировчик. В течение на един час _бръмбарът_ бе поставена в дървесината на ковчега. Тя щеше да има кратък живот, тъй като още на следващия ден преди пладне щеше да се намира на шест фута под земята.
	Добре прикрити на склона на хълма над селото, на следващия ден хората от САС поддържаха наблюдение над погребението, фотографирайки всички присъстващи лица с камера, чийто обектив наподобяваше цев на базука. Друг човек записваше звуците, издавани от устройството в дървесината на ковчега, докато преминаваше през селската улица и влезе в църквата. Устройството записа цялата погребална служба, след което войниците забелязаха как ковчегът се появи отново и се приближи към отворения гроб.
	Свещеникът, чието расо се издуваше от утринния бриз, произнесе напевно последните слова и хвърли няколко буци пръст върху спускащия се надолу ковчег. Звукът от пръстта, удряща дървесината, бе толкова силен, че накара войника, който подслушваше, да потрепери от болка. Отец О’Брайън стоеше над отворения гроб до един човек, известен на британците като помощник-шеф на щаба на Военния съвет на ИРА. С наведени глави и прикрити устни те започнаха да мърморят под носа си.
	Това, което си казаха, бе записано от магнетофона на хълма. Оттам записът бе изпратен в Лурган, след това до летище Алдергроув и накрая до Лондон. Тази операция бе рутинна, но нейният резултат се оказа чисто злато. Отец О’Брайън бе докладвал с пълни подробности предложението на полковник Кадафи.
	— Колко? — попита сър Антъни, председателят на Обединения комитет по разузнаването, два дена по-късно в Лондон.
	— Двадесет тона, Тони. Това е офертата.
	Генералният директор на MI–5 затвори папката, която неговият колега току-що бе прочел, и я върна в куфарчето си. Оригиналната касета не бе представена. Сър Антъни е твърде зает човек; едно писмено резюме бе всичко, от което се нуждаеше.
	Касетата остана в MI–5 в Лондон малко повече от един ден. Специалистите работиха по нея бързо. Качеството на звука, неизбежно, не бе от най-добрите. От една страна подслушвателното устройство трябваше да долавя думите, покрито с половин сантиметър дървесина, а и когато разговорът започна, то бе спуснато на дъното на гроба. От друга страна, имаше странични шумове; риданията на намиращата се наблизо майка на убития терорист, шумоленето на свежия вятър над отворения гроб и през издуваното от него свещеническо расо, пукотът от трите залпа във въздуха, дадени от почетната стража на ИРА, чиито членове носеха черни каски.
	Един радиопродуцент би възприел записа като неразбория. Но тази касета не бе предназначена за предаване по радиото. Освен това, технологията за електронно изчистване на шумовете е твърде напреднала. Звукоинженерите внимателно дефазираха съпътстващите шумове, измествайки изречените думи в различен честотен код, отделяйки ги от всичко останало. Гласовете на свещеника, извършващ богослужението, и на намиращия се до него представител на Военния съвет никога не биха спечелили награда за дикция, но това, което казваха, бе достатъчно.
	— А условията? — попита сър Антъни. — За тях не съществуват ли съмнения?
	— Никакви — каза генералният директор. — Измежду двадесетте тона ще се намират обичайните картечници, пушки, минохвъргачки, пистолети, часовникови механизми, гранати и базуки — вероятно чешките RPG–7. Плюс два метрични тона от Semtex-H. От всичко това половината трябва да се използва за бомбена кампания на територията на Британия, насочена към селективни политически убийства, включително това на американския посланик. Очевидно либийците са били твърде настойчиви за това.
	— Боби, искам да предадеш цялата налична информация на СИС — постанови сър Антъни в заключение. — Моля те да няма никакво междуведомствено съперничество. Пълно сътрудничество през цялото време. Изглежда това ще бъде отвъдморска операция — това е тяхна грижа. Искам да им окажете своето пълно съдействие, ти и всички твои подчинени.
	— Нямам възражения — кимна генералният директор. — Ще го получат.
	Преди да падне нощта шефът на СИС и неговият заместник Тимъти Едуардс бяха поканени да присъстват на един твърде проточил се брифинг на Кързън стрийт — щабквартирата на сродната на СИС служба. По изключение шефът бе готов да приеме, че би могъл отчасти да подкрепи информацията от Ълстър с доклада на либийския доктор. Нормално, той не би издал при никакви обстоятелства секретите на СИС, свързани с нейните агенти в чужбина, но това не бе нормална ситуация.
	Той помоли и получи съдействието, което желаеше. MI–5 щеше да увеличи средствата за наблюдение, както физически, така и електронни, над членовете на Военния съвет на ИРА. Докато отец О’Брайън оставаше на север, същото щеше да се прилага спрямо него. Когато се завърнеше в Ирландската република, СИС щеше да поеме грижата за него. Наблюдението щеше да се удвои и над другия човек, споменат в разговора край гроба, който беше добре известен на британските служби за сигурност, но никога досега не бе попадал под обвинение или в затвора.
	Шефът заповяда на своите агенти в Ирландската република да внимават кога ще се завърне отец О’Брайън, да го следят и, преди всичко, да предупредят Лондон, ако потегли за чужбина по въздух или по море. Залавянето щеше да е много по-лесно в Европа.
	Когато се върна в Сенчъри Хаус, шефът извика Сам Маккрийди при себе си.
	— Спри това, Сам — завърши той. — Спри го още в Либия или по време на превоза. Тези двадесет тона не трябва да проникнат тук.
	Сам Маккрийди остана с часове в затъмнената кинозала, наблюдавайки заснетия филм с погребението. Докато магнетофонната лента възкресяваше звука от службата в църквата, камерата преброждаше гробището отвън, хващайки в кадър малобройната охрана на ИРА, оставена там, за да не допусне никой да се приближи. Всички те бяха неузнаваеми в своите черни вълнени маски.
	Когато кортежът се появи от портала на църквата, за да продължи към отворения гроб с шестима маскирани души, който носеха покрития с плащеница ковчег, той помоли техниците да синхронизират звука и образа. Нищо подозрително не бе казано до момента, в който свещеникът застана с наведена глава до гроба заедно с човека от Военния съвет на ИРА до себе си. Свещеникът вдигна веднъж главата си, за да утеши ридаещата майка на младежа.
	— Спри кадъра. Дай образа в едър план.
	Щом лицето на отец О’Брайън изпълни екрана, Маккрийди го гледа внимателно в продължение на двадесет минути, запомняйки всяка черта, за да бъде готов да го разпознае навсякъде.
	Той прочете неколкократно преписа от доклада на свещеника за неговото посещение в Либия. По-късно седна усамотен и започна да разглежда фотографиите в своята канцелария.
	На едната се виждаше Муамар Кадафи, с къдрава черна коса, подаваща се изпод военната шапка, хванат с полуотворена уста в момент, в който произнасяше реч. Другата показваше Хаким Ал-Мансур, слизащ от кола в Париж, облечен в елегантни дрехи, шити при Савил Роу — спокоен, изтънчен, говорещ английски език като роден, владеещ перфектно френски, образован, чаровен, космополитен и смъртоносно опасен. На третата беше началникът на щаба на Военния съвет на ИРА, произнасящ реч пред публично събрание в Белфаст в другата си роля като хрисим и отговорен правителствен съветник от политическата партия Шин Фейн. Имаше и четвърта снимка: тази на мъжа, споменат край гроба като човека, когото Военния съвет вероятно щеше да избере, за да ръководи операцията, същият, когото отец О’Брайън трябваше да представи и препоръча с писмо на Хаким Ал-Мансур. Британците знаеха, че той е бил предишният командир на Южноармагската бригада на ИРА, преместен сега от изпълнението на локални задачи, за да оглави Специалните проекти — изключително интелигентен, опитен и безжалостен убиец. Неговото име беше Кевин Махони.
	Маккрийди разглежда фотографиите в продължение на часове, опитвайки се да добие някаква представа за разума, който се крие зад лицата. Ако искаше да спечели, трябваше да се научи да мисли като тях. Дотук те бяха с една крачка напред. Знаеха вероятно не само това, което щяха да направят, но и начина, по който ще го постигнат. А така също и времето. Той знаеше първото, но не и второто или третото.
	Но пък имаше две предимства. Знаеше какви са намеренията, а те не знаеха, че той знае. Освен това, можеше да ги разпознае, а те не го познаваха. Или може би Ал-Мансур бе виждал неговото лице? Либиецът работеше в сътрудничество с КГБ; руснаците познаваха Маккрийди. Дали са предоставили сведения на либийците относно външния вид на Измамника?
	Шефът не бе готов да поеме риска.
	— Съжалявам, Сам, но ти забранявам категорично да ходиш там. Не ме интересува дали вероятността да имат твоето лице в картотеката е само един процент, отговорът е: „Не“. Знаеш, че нямам лично отношение. Но ти не можеш, при никакви обстоятелства, да си позволиш риска да бъдеш заловен жив. Не възнамерявам да се стига до нов случай Бъкли.
	Уилям Бъкли, шефът на ЦРУ в Бейрут, бе заловен жив от хората на Хизбула. Неговата смърт е била бавна и ужасяваща. Фанатиците изпратиха накрая видеокасета на ЦРУ, съпроводена със звуков запис, на която се е виждало как го дерат жив. И разбира се той бе проговорил, бе издал всичко.
	— Трябва да намериш някой друг — нареди шефът. — И нека Господ го пази.
	И така, Маккрийди започна да рови из папките, ден след ден, напред и назад, като пресяваше и сортираше, обмисляше и отхвърляше. В края на краищата той се яви с едно приемливо име. Представи го на Тимъти Едуардс.
	— Ти си луд, Сам — каза Едуардс. — Знаеш, че е абсолютно неприемлив. В MI–5 го мразят. Ние опитваме да си сътрудничим с тях, а ти представяш този… ренегат. Дяволите да го вземат, той е чист ренегат, черен неблагодарник. Никога не бихме могли да го наемем.
	— Това е въпросът — каза тихо Сам.
	Едуардс промени своята позиция.
	— Както и да е, той никога не би работил за нас.
	— Би могъл.
	— Дай ми една основателна причина.
	Маккрийди я назова.
	— Добре — рече Едуардс, — доколкото може да се разбере от сведенията, човекът е аутсайдер. Използването му е забранено. Абсолютно забранено. Ясно ли е?
	— Напълно — каза Маккрийди.
	— От друга страна — допълни Едуардс, — ти вероятно ще следваш своите инстинкти, независимо от всичко.
	Когато Маккрийди напусна канцеларията, Едуардс се протегна зад бюрото, за да изключи скрития магнетофон. С изключение на последното изречение, той бе подсигурен. Ето как се създават дългите и блестящи кариери.
	Маккрийди, който бе предупреден за магнетофона от един стар приятел — инженера, който го постави — мърмореше, докато вървеше надолу по коридора: _Добре, задник такъв, можеш да започнеш вече с редактирането._
	Той не хранеше илюзии относно ИРА-извънредни. Онези журналисти от сензационните вестници, които изобразяваха ирландските терористи като тайфа тъпи идиоти, които от време на време идват на себе си, просто не знаеха какво говорят.
	Може да е било така в старите времена, в края на шейсетте и началото на седемдесетте години, когато ръководството на ИРА се състоеше от идеолози на средна възраст, облечени в тренчкоти, които носеха малокалибрени пистолети и изработваха бомбите в гаражите на страничните улички с помощта на градински торове. Това бяха времената, когато те можеха да бъдат отстранени и спрени по техния път. Но, както обикновено, политиците сгрешиха, подцениха опасността и приеха, че бомбаджиите са просто един придатък към движението за граждански права. Тези времена отдавна бяха отминали. От средата на осемдесетте години ИРА се промени, превръщайки се може би в най-ефективната терористична организация на света.
	Те имаха на разположение четирите условия, без които нито една терористична структура не може да оцелее в продължение на двадесет години, както те бяха успели.
	Първо, те разполагаха с местна подкрепа, от чието младо поколение можеха до попълват редицата на загиналите и попадналите в затвора. Въпреки че никога не разполагаха с повече от 150 активни терористи и може би не повече от два пъти по толкова активни поддръжници, готови да предоставят своите къщи за скривалища, за тайни складове на оръжие и техническа подкрепа; и въпреки че загубите им се оценяваха на доста повече от сто загинали и неколкостотин попаднали в затвора, техните места се заемаха от младото попълнение, идващо от непримиримата републиканска общност от Севера и Юга. Изворът на нови членове за организацията никога нямаше да пресъхне.
	Второ, те разполагаха със сигурна пролука, през която можеха да избягат на юг — Ирландската република, от която да предприемат операции в управлявания от британците Север. Въпреки че повечето живееха постоянно на Север, Югът винаги беше на разположение и в него лесно можеше да се измъкне някой търсен терорист и да изчезне. Ако шестте графства на Северна Ирландия бяха на остров, с ИРА отдавна щеше да е свършено.
	Трето, те така се бяха посветили на своя дълг и притежаваха такава жестокост, че не можеха да спрат пред никакви зверства. С течение на годините старата генерация от края на шейсетте отстъпи своето място, все още лелееща идеалистичния плам за общо демократично управление на техния остров в една-единствена Обединена Ирландия. Те бяха заменени от опитни и хитри фанатици, с достатъчно образование и интелект, за да замаскират своята жестокост. Новата генерация също се бе посветила на делото за Обединена Ирландия, но под тяхно управление и според принципите на Маркс, посвещение, което все още трябваше да се прикрива от техните американски парични донори.
	Последно, те бяха създали постоянен резерв от парични средства, реалният източник на енергия за една терористична или революционна кампания. В предишните години това бе въпрос на дарения, постъпващи от баровете в Бостън или от случайния обир на някоя местна банка. От средата на осемдесетте ИРА-извънредни контролираше разпространена в цялата страна мрежа от питейни заведения, покровителстваше организирания рекет и нормалните криминални начинания, носещи значителен годишен доход, с който се подкрепяше терористичната кампания. Както се бяха научили за парите, така бяха разбрали и начините за постигане на вътрешна сигурност — правилото за ограничаване на достъпа до информация и стриктното разпределение на задачите. Старите времена, когато приказваха твърде много и пиеха твърде много, бяха отдавна отминали.
	Ахилесовата пета представляваше набавянето на оръжие. Да имаш пари, за да го купиш, бе едно. Да вложиш спечелените средства в закупуването на картечници М–60, минохвъргачки, базуки или ракети земя-въздух, бе съвсем друго. В това отношение те имаха своите успехи — и своите провали. Пробваха много начини да внесат оръжие от Америка, но обикновено ФБР се изпречваше на пътя им. Успявали бяха да си набавят оръжие от комунистическия блок, през Чехословакия, с дискретната подкрепа на КГБ. Но след идването на Горбачов на власт съветската готовност да подпомага тероризма на Запад бе намаляла и накрая съвсем изчезна.
	Те се нуждаеха от оръжие, Маккрийди знаеше това; и ако такава стока наистина се предлагаше, те щяха да изпратят най-способните и най-добрите, за да я вземат. Такива мисли го вълнуваха, докато се насочваше с колата навън от малкото градче Криклейд и през неотбелязаната гранична линия на графството към Глоусестершайр.
	Преобразуваният плевник се появи там, където му бе обяснено, че се намира, закътан край един страничен път, старата котсуълдска каменна постройка, която някога бе приютявала говеда и слама. Който и да бе извършил приспособяването й в тиха провинциална къща, бе работил здраво и майсторски. Тя бе заобиколена от каменна стена, върху която бяха поставени каруцарски колелета, а градината сияеше с пролетните си цветя. Маккрийди мина с колата през портата и спря пред дървената врата. Една хубава млада жена, която чистеше от плевели цветна леха, остави градинските принадлежности и се изправи.
	— Здравейте — каза тя, — килим ли сте дошли да вземате?
	Значи, помисли си той, той продава килими като странична дейност. Може би информацията за книгите, които не се продаваха много добре, беше вярна.
	— Не, страхувам се, че не — каза той. — В действителност, дойдох да видя Том.
	Нейната усмивка угасна и в очите й се появи подозрение, сякаш бе виждала други мъже като него да се появяват в живота на нейния съпруг преди и знаеше, че това означава неприятности.
	— Той пише. В своята барака в дъното на градината. Ще свърши след около час. Можете ли да изчакате?
	— Разбира се.
	Предложи му чаша кафе в слънчевата, грееща с басмените си завеси всекидневна и започнаха да чакат. Разговорът вървеше трудно. След около час чуха шума от тежки стъпки, приближаващи се към тях през кухнята. Тя се изправи бързо.
	— Ники…
	Том Рауз се появи на вратата и спря. Погледът му попадна на Маккрийди и стана твърде внимателен.
	— Скъпи, този джентълмен е дошъл да те види. Чакахме те. Искаш ли кафе?
	Той не я погледна, просто продължи да стои с очи, вперени в посетителя.
	— Естествено, бих желал чаша кафе.
	Тя излезе. Маккрийди се представи. Рауз седна. В документите пишеше, че е на тридесет и три години. В тях не се споменаваше, че изглежда изключително добре физически. Нямаше нужда от това.
	Том Рауз служеше като капитан в Специалната служба на военновъздушните сили. Преди три години той напуснал армията, оженил се за Ники и закупил един разнебитен плевник, западно от Криклейд. Сам извършил преустройството, изливайки своята ярост през дългите дни занимания с тухли и хоросан, мертеци и греди, прозорци и водопроводни тръби. Разбил бе неравната повърхност на ливадата, превръщайки я в гладка тревна площ, оформил цветните лехи и издигнал оградата. Това вършеше през деня, а през нощта пишеше.
	Трябваше да бъде роман, защото документалното повествование бе забранено от Наредбата за неиздаване на официална секретна информация. Дори като роман, неговата книга предизвика ярост на Кързън стрийт — щабквартирата на MI–5. Книгата беше за Северна Ирландия, видяна през погледа на офицер от специалните служби, който бе представил като нелепи контраразузнавателните мерки на MI–5.
	Британските ведомства могат да останат изключително лоялни към онези, които се държат лоялно с тях; и твърде отмъстителни към онези, които са се обърнали срещу тях. В края на краищата романът на Том Рауз намери издател и се появи с умерен успех за дебют на неизвестен писател. Издателите му възложиха да напише втора книга, върху която в момента работеше. Но от Кързън стрийт излезе приказката, че Том Рауз, бивш капитан от САС, е аутсайдер, социално неприемлив, човек, с когото не бива да се поддържат никакви контакти или да му се оказва някаква помощ. Той не даваше пет пари за това. Бе започнал нов живот с новата си къща и новата си жена.
	Ники сервира кафето, разведри малко атмосферата и излезе. Тя бе първата жена на Рауз, но той не беше първият й съпруг. Четири години по-рано Рауз, свит зад една кола на някаква малка уличка в Западен Белфаст, бе наблюдавал как Найджъл Куейд се клатушка бавно напред като гигантски брониран морски рак към червения форд сиера, намиращ се на стотина ярда по-надолу.
	Рауз подозираше, че в багажника на колата има поставена бомба. Една контролирана експлозия можеше да свърши работа, но по-старшият офицер искаше бомбата обезвредена. Британците знаят самоличността на всеки производител на бомби за ИРА в Ирландия и всеки оставя своя личен почерк в начина, по който сглобява бомбата. Този почерк би изчезнал, ако бомбата избухнеше, но ако можеше да се възстанови след обезвреждане, би осигурил богата реколта от информация. Откъде е дошъл експлозивът, запалителният фитил, детонаторът, може би и пръстови отпечатъци. Но, дори без пръстови отпечатъци, ръцете, които са я сглобили, ставаха известни.
	Ето защо Куейд, негов приятел от училищните години, тръгна напред, целият покрит в метални брони, така че едва можеше да върви, за да отвори багажника и да се опита да демонтира взривното устройство. Той се провали. Капакът се отвори, но устройството бе закрепено от вътрешната му страна. Куейд гледа надолу половин секунда повече от необходимото. Когато слънчевата светлина попадна върху фоточувствителната клетка, бомбата избухна. Въпреки бронята, взривът откъсна главата му.
	Рауз изпълни своя дълг, подкрепяйки и утешавайки младата вдовица. Утехата прерасна в привързаност, а привързаността в любов. Когато й предложи да се омъжи за него, тя постави едно условие. Да напусне Ирландия и армията.
	Когато видя Маккрийди, тя заподозря нещо, защото бе виждала мъже като него преди това. Те бяха винаги потайни и мълчаливи. Един такъв бе дошъл при Найджъл през онзи ден и го бе помолил да отиде на забутана уличка в Западен Белфаст. Тя копаеше ядосана в градината, докато нейният съпруг приказваше с мълчаливия посетител.
	Маккрийди говори в продължение на десет минути. Рауз слушаше. Когато по-възрастният мъж завърши, бившият военен само каза:
	— Погледни навън.
	Маккрийди погледна. Плодородната селскостопанска земя се простираше до хоризонта. Една птичка пропя.
	— Започнах нов живот тук. Далеч от онази мръсотия и от отрепките. Аз съм вън от играта, Маккрийди. Окончателно. Не те ли казаха това от Кързън стрийт? Превърнах се в парий. Нов живот, съпруга, дом, дори прилично съществуване, благодарение на книгите. Защо, по дяволите, да се връщам обратно?
	— Трябва ми човек, Том. Човек, който е наясно с нещата. Способен да обикаля в Близкия изток с добро прикритие. Лице, което те не познават.
	— Намери някой друг.
	— Ако този метричен тон Semtex-H попадне в Англия, разделен на петстотин двукилограмови пакета, ще има още сто такива като Найджъл Куейд. И още хиляда като Мери Фийни. Опитвам се да предотвратя неговото пристигане, Том.
	— Не, Маккрийди. Без мене. Защо, по дяволите, трябва да се захващам?
	— Те определиха кой ще ръководи операцията от тяхна страна. Мисля, че го познаваш. Кевин Махони.
	— Той ще бъде там? — попита той.
	— Смятаме, че той ще бъде отговорен. Ако се провали, това ще го съсипе.
	Рауз гледа дълго време пейзажа навън. Но той виждаше една друга селска околност, по-тъмнозелена, но не така обработена; и една бензиностанция; и едно захвърлено край пътя малко тяло, което е било някога момиченце на име Мери Фийни.
	Изправи се и излезе навън. Маккрийди чу приглушените гласове и плача на Ники. Рауз се върна обратно и започна да приготвя куфара си.


>>	2.

	Инструктажът на Рауз, проведен лично от Маккрийди, продължи една седмица. И дума не можеше да става за неговото въвеждане в Сенчъри Хаус, а още по-малко в сградата на Кързън стрийт. Маккрийди нае една от трите тихи провинциални къщи, намиращи се на не повече от един час път от Лондон, които СИС държи за такива цели, и получава материалите за инструктажа, изпратени от Сенчъри Хаус.
	Имаше писмен материал и филм, по-голямата част от който бе твърде неясен, тъй като бе сниман от голямо разстояние или от странична пролука в някоя кола, или измежду клонките на някой храст, отдалечен много от мястото на събитието. Но лицата се виждаха достатъчно ясно.
	Рауз видя филма и чу касетата със сцената на гробището в Баликрейн, разиграла се една седмица по-рано. Той разгледа лицата на ирландския свещеник, който бе действал като куриер, и на човека от Военния съвет до него. Но когато фотографиите бяха наредени една до друга, погледът му непрекъснато се връщаше към студеното и фино лице на Кевин Махони.
	Преди четири години той почти бе успял да ликвидира убиеца на ИРА. Махони се криеше и операцията по неговото залавяне отне седмици търпелива конспиративна работа. Накрая обаче бе подмамен да напусне убежището си край Дъндалк, намиращо се в Юга, и да рискува с преминаването в Северна Ирландия. Неговата кола се караше от друг човек на ИРА и те спряха за бензин край една бензиностанция близо до Мойра. Рауз караше след него, поддържайки добра дистанция, получавайки радиосъобщения от наблюдатели край пътя и от въздуха. Когато чу, че Махони е спрял за гориво, той реши да действа.
	В момента, в който навлезе в площадката с бензиноколонките пред бензиностанцията, шофьорът от ИРА бе напълнил резервоара и се бе върнал на мястото си. До него нямаше никой. Рауз помисли, че е изпуснал плячката. Той нареди на своя партньор да покрие шофьора от ИРА и излезе от колата. Занимаваше се с помпата на бензиноколонката, когато вратата на мъжката тоалетна се отвори и отвътре се появи Махони.
	Рауз бе въоръжен със зачислен му от САС браунинг, намиращ се отзад в кобура под синьото дънково яке. Вълнената шапка покриваше по-голямата част от главата му, а по лицето му бе набола неколкодневна брада. Изглеждаше като ирландски работник, което бе и неговото прикритие.
	Когато Махони се появи, Рауз приклекна зад бензиноколонката, извади оръжието, хвана го с две ръце и кресна:
	— Махони! Стой на място.
	Махони бе бърз. Още докато Рауз насочваше оръжието, той посегна да извади своето. По закон Рауз можеше да свърши с него незабавно. Искаше му се да го бе направил. Но той извика отново:
	— Хвърли оръжието или си мъртъв?
	Махони държеше в ръка своя револвер, но все още не бе успял да го вдигне. Той погледна към мъжа, полускрит зад бензиноколонката, видя браунинга и разбра, че не може да спечели. Хвърли колта на земята.
	В този момент един фолксваген с две възрастни дами се придвижи към бетонната площадка. Те нямаха представа какво става и застанаха точно между Рауз, намиращ се до бензиноколонката, и Махони, застанал до стената. Това бе достатъчно за човека от ИРА. Той се хвърли като подкосен и взе обратно своя револвер. Неговият партньор се опита да подкара колата, за да го избави, но колегата на Рауз се намери зад него, с револвер насочен право през прозореца на колата към слепоочието на мъжа.
	Рауз не можеше да стреля заради двете дами, които се бяха запънали на това място и седяха, надавайки писъци. Махони изскочи иззад фолксвагена, изплъзна се ловко край задната част на един паркиран камион и излезе на шосето. Докато Рауз заобиколи камиона, Махони се намираше на средата на главния път.
	Възрастният шофьор на морис минора натисна спирачките, за да не сгази бягащия мъж. Държейки мориса между себе си и Рауз, Махони издърпа за якето стареца, повали го с колта на земята, скочи на шофьорското място и потегли.
	В колата имаше един пътник. Старецът бе тръгнал със своята внучка на цирк. Рауз застана на пътя и видя как срещуположната врата на шофьора се отвори и детето бе изхвърлено навън. Той чу слабия писък, видя как дребното телце се удари в пътната настилка, видя как то бе премазано от връхлитащата отзад кола.
	— Да — промълви тихо Маккрийди, — знаем, че е бил той. Въпреки осемнадесетте свидетели, които заявиха, че се е намирал в един бар в Дъндалк по това време.
	— Все още пиша на нейната майка — каза Рауз.
	— Военният съвет също й писа — каза Маккрийди. — Те изразиха своето съжаление. Казаха, че е било нещастен случай.
	— Тя беше изхвърлена — рече Рауз. — Видях неговата ръка. Наистина ли той ще ръководи тази операция?
	— Така мислим. Не знаем дали прехвърлянето ще бъде по суша, по море или по въздух, нито къде ще се появи. Но мислим, че той ще ръководи начинанието. Чу касетата.
	Маккрийди инструктира Рауз относно неговите легенди. Той щеше да има две, не една. Първата щеше да е съшита с бели конци. При малко повече късмет онези, които щяха да я проучват, щяха да прозрат лъжата и да открият втората легенда. При повече късмет (отново) те щяха да останат доволни от нея.
	— Откъде да започна? — попита Рауз, когато наближи края на седмицата.
	— Откъде би желал да започнеш? — попита Маккрийди.
	— Всеки, разследващ международния трафик на оръжие за своя следващ роман, скоро би открил, че двете европейски бази за този трафик са Антверпен и Хамбург — каза Рауз.
	— Така е — рече Маккрийди. — Имаш ли някакви връзки в някой от тези градове?
	— Има един, когото познавам в Хамбург — каза Рауз. — Той е опасен, луд, но може би има контакти в международния престъпен свят.
	— Името му?
	— Клайст. Улрих Клайст.
	— Господи, ти познаваш някои странни приятелчета, Том.
	— Отървах му веднъж задника — подсмихна се Рауз. — В Могадишу. Тогава той не бе луд. Това стана по-късно, когато някой направи сина му наркоман. Момчето умря.
	— А, да — кимна Маккрийди, — това може да има ефект. Добре, значи избираме Хамбург. Ще бъда с теб през цялото време. Ти няма да ме виждаш, нито ще ме виждат лошите момчета. Но аз ще съм там, някъде наблизо. Ако нещата тръгнат зле, ще съм под ръка, заедно с двама бивши твои колеги от САС. Ти ще си о’кей; ще ти се притечем на помощ, ако играта загрубее. Ще ми е необходимо да поддържам връзка с теб от време на време за сверяване на часовника.
	Рауз кимна. Знаеше, че това е лъжа, но тя галеше слуха. Маккрийди щеше да се нуждае от неговите редовни отчети, така че ако Рауз внезапно напусне този свят, СИС да знае точно докъде е стигнал. Защото Рауз притежаваше онова толкова любимо за работодателите на шпионите качество. Той бе от тези, без които спокойно можеше да се мине.
	Рауз пристигна в Хамбург в средата на май. Пристигна инкогнито и сам. Знаеше, че Маккрийди и двамата пазачи са тръгнали преди него. Не ги видя, нито се огледа за тях. Разбираше, че може би ще познае двамата от САС, придружаващи Маккрийди, макар да не му бяха съобщили техните имена. Това нямаше значение; те го познаваха и тяхното задължение бе да стоят близо и незабележимо. Това бе тяхната специалност. И двамата вероятно владееха добре немски. Щяха да се намират на летището в Хамбург, по улиците, близо до неговия хотел, просто наблюдавайки и докладвайки на Маккрийди, който също щеше да е някъде наблизо.
	Рауз отмина луксозните хотели от рода на „Фир Яресцайтен“ и „Атлантик“, избирайки един по-скромен хотел близо до железопътната гара. Нае малка кола от Авис. Придържаше се към скромния си бюджет, поддържайки представата за не особено успял романист, който прави разследване за следващата си книга. След два дни откри Улрих Клайст, работещ като шофьор на мотокар на пристанището.
	Големият германец загаси двигателя и слезе от кабината, когато Рауз го повика. За момент Клайст се озърна наоколо, готов да се защитава, но после разпозна Рауз. На лицето му, едро като канара, се появи усмивка.
	— Том, Том, стари приятелю…
	Рауз бе притиснат в задушаваща мечешка прегръдка. Когато се освободи, той се отдръпна назад и заоглежда бившия войн от Специалните сили, когото бе видял за последен път преди четири години и когото бе срещнал за пръв път на едно жежко сомалийско летище през 1977 година. Рауз бе тогава на двадесет и четири години, а Клайст — с шест години по-голям. Но сега изглеждаше по-възрастен от своите четиридесет години, много по-възрастен.


	На 13 октомври 1977 година четирима палестински терористи отвлякоха самолет на Луфтханза, пътуващ от Майорка за Хамбург, заедно с осемдесет и шестте пътници и петте души екипаж. Следен от властите, отвлеченият самолет кацна последователно в Рим, Ларнака, Бахрейн, Дубай и Аден, преди окончателно да се приземи, свършил горивото, в Могадишу, пустинната столица на Сомалия.
	Тук, няколко минути след полунощ на 17 октомври, той бе щурмуван от западногерманските специални части — GSG–9, които ревностно подражаваха на САС и бяха подготвени до голяма степен от нея. Това бе първата чуждестранна екскурзия за елитните части на полковник Улрих Вегенер. Бяха добри, много добри, но въпреки всичко двама сержанти на САС ги съпровождаха. Единият се казваше Том Рауз — това се случи преди още той да бъде произведен в офицерски чин.
	Имаше две причини за участието на британците. Те притежаваха голям опит в отварянето на херметически затворени самолетни врати за част от секундата; знаеха също така как да действат с разработени от британците зашеметяващи гранати, които произвеждаха три ефекта, предназначени да парализират даден терорист за две жизненоважни секунди. Единият се състоеше в излъчването, което заслепява невъоръженото око, другият в ударната вълна, която причинява загуба на ориентация, третият в гърмежа, който разтриса мозъка през ушните тъпанчета, водейки до парализа на реакциите.
	След успешното освобождаване на самолета канцлерът Хелмут Шмит награди с медали своите воини от името на признателната нация. Двамата британци се изпариха преди политиците и пресата да успеят да се появят.
	Въпреки че двамата сержанти от САС се намираха там само като технически съветници — а британското лейбъристко правителство твърдо настояваше за това — в действителност се случи друго.
	Британците се качиха по стълбата първи, за да отворят задната пасажерска врата. Тъй като бе невъзможно да започнат да си разменят местата на върха на алуминиевата стълба в мрака, двамината от САС проникнаха през зейналата дупка първи и хвърлиха своите зашеметяващи гранати. След това отстъпиха настрани, за да дадат възможност на групата от GSG–9 да мине покрай тях и да довърши работата. Първите двама германци бяха Ули Клайст и още един негов колега. Те стъпиха на централната пътека и се проснаха ничком с насочено оръжие към мястото, където им бе казано, че могат да се намират терористите.
	Те наистина бяха там, изправени до предната преграда, възстановявайки се от експлозията. Зохаир Юсеф Акаче, наричан още капитан Махмуд, който вече бе застрелял пилота на самолета Юрген Шуман, се надигаше с автомат в ръце. До него една от двете жени, Надя Хинд Аламех, се изправяше на крака с гранати в едната ръка, протягайки другата към жилото. Ули Клайст никога преди това не бе стрелял от упор, ето защо Рауз стъпи на пътеката от страничната ниша и направи това вместо него. След това хората от GSG–9 довършиха останалата работа, като унищожиха втория терорист, Наби Ибрахим Хард, и раниха другата жена, Сухейла Салех. Цялата операция продължи осем секунди.
	Десет години по-късно Ули Клайст стоеше на припек край един пристанищен кей и се хилеше на стройния млад мъж, който бе изстреля онези два куршума над главата му в тясната самолетна кабина преди толкова години.
	— Какво те носи към Хамбург, Том?
	— Нека те поканя на вечеря и ще ти кажа.
	Те ядоха пикантни унгарски ястия в една чарда, намираща се на една от страничните улички на Санкт Паули, далеч от ярките светлини и изисканите ресторанти по Реепербан, подкрепяйки храната с Бича кръв. Рауз приказваше, Клайст слушаше.
	— Да, звучи добре — каза той накрая. — Не съм чел още твоите книги. Преведени ли са на немски?
	— Все още не — каза Рауз. — Моят рекламен агент се надява да сключи договор с германците. Това би помогнало, Германия е голям пазар.
	— Значи, може да се изкарва хляба с писане на детективски романи?
	Рауз сви рамене:
	— Докарва се нещо.
	— А този новият, дето ще е за терористи, търговци на оръжие и Белия дом, имаш ли заглавие за него?
	— Още не.
	Германецът помисли малко.
	— Ще се опитам да ти предоставя малко информация, само за изследователски цели, нали? — Той се засмя и се почука по носа, сякаш искаше да каже разбира се, има и нещо повече от това, но всички трябва да си вадим хляба. — Дай ми двадесет и четири часа, за да поговоря с някои приятели. Да видя дали знаят откъде можеш да получиш такива сведения. Значи, добре си се справял откакто напусна армията. Аз… не толкова добре.
	— Чух за твоите проблеми — каза Рауз.
	— Ах, две години в Хамбургския затвор. Дребна работа. Още две и щях да стана онбашията там. Както и да е, заслужаваше си.
	Клайст, макар и разведен, бе имал един син. Той бил едва на шестнадесет години, когато някой го направил зависим от кокаина, а после от крека. Момчето умряло от свръхдоза. Яростта направила Ули Клайст твърде груб. Той открил имената на колумбийския търговец на едро и на германския дистрибутор на пратката, която убила неговия син, влязъл в един ресторант, докато вечеряли и пуснал два куршума в главите им. Когато полицията дошла, Клайст дори не се съпротивлявал. Единият съдия от старата школа, който имал свое виждане за трафикантите на наркотици, се вслушал в пледоарията на защитата за наличие на подстрекателство и дал на Клайст четири години. Той излежал две и излязъл шест месеца по-рано. Разнесъл се слух, че имало някакво споразумение за него. Клайст пет пари не давал за това. Някои казваха, че е луд.
	Те се разделиха в полунощ и Рауз взе такси, за да се върне в своя хотел. Един мъж на мотор се движеше отзад през цялото време. На два пъти мотоциклетистът каза нещо по ръчния радиопредавател. Когато Рауз плати на шофьора и освободи таксито, Маккрийди се появи от своето прикритие.
	— Няма опашка след тебе — каза той. — Във всеки случай още не са почнали да те следят. Да ти се пийва нещо преди лягане?
	Те пиха бира в един нощен бар близо до гарата и Рауз разправи докъде е стигнал.
	— Той смята това, което си му казал за бабини деветини? — попита Маккрийди.
	— Подозира.
	— Много добре, нека се надяваме, че ще пусне слуха. Съмнявам се ти да се добереш до истинските лоши момчета в този сценарий. По-скоро се надявам, че те ще дойдат при тебе.
	Рауз спомена, че се чувства като сиренето в капан за мишки и слезе от стола край бара.
	— В добре направения капан за мишки — отбеляза Маккрийди, докато вървеше подир него навън от бара, — сиренето остава недокоснато.
	— Знам това, ти знаеш това, но го кажи на сиренето — рече Рауз и отиде да спи.
	Той се срещна с Клайст на следващата вечер. Германецът поклати глава.
	— Разпитах наоколо — каза той, — но това, което спомена, е твърде сложно да се уреди в Хамбург. Този вид стока се произвежда в държавни лаборатории и фабрики за оръжие. Няма го на черния пазар. Но има един човек, за когото се носи такъв слух…
	— Тук — в Хамбург?
	— Не, във Виена. Руското военно аташе там е някой си Виталий Карягин. Както без съмнение знаеш, Виена е главният пазар за чешкия производител Омнипол. Те имат разрешение да изнасят голяма част от своята продукция самостоятелно, но част от стоката и някои купувачи се определят от Москва. Пълномощникът за издаване на тези разрешителни е Карягин.
	— Защо ще ми помага?
	— Говори се, че си пада по сладкия живот. Той е от ГРУ, без съмнение, но дори офицерите от съветското военно разузнаване имат своите вкусове. Изглежда, че харесва момичета, скъпи момичета, от онези, на които трябва да се дават скъпи подаръци. Ето защо, той самият взема подаръци, парични подаръци в пликове.
	Рауз помисли върху това. Знаеше, че корупцията е по-скоро правило, отколкото изключение в съветското общество, но тук ставаше въпрос за майор от ГРУ. Светът на оръжията е твърде странен: всичко е възможно.
	— Между другото — каза Клайст, — в този… твой роман. Може ли да има някой от ИРА в него?
	— Защо питаш? — каза Рауз. Той не бе споменавал за ИРА.
	Клайст сви рамене.
	— Те си имат група тук. Ходят в един бар, собственост на палестинци. Там осъществяват връзки с други терористични групи от интернационалната общност и говорят за оръжие. Искаш ли да ги видиш?
	— Защо, за Бога?
	Клайст се разсмя малко по-шумно от необходимото.
	— Може да е забавно — каза той.
	— Тези палестинци знаят ли, че си ликвидирал четирима от техните хора? — попита Рауз.
	— Може би. В нашия свят всеки знае за другите. Особено за враговете. Но аз въпреки всичко ходя да пия в техния бар.
	— Защо?
	— Забавлявам се. Дърпам лъва за опашката.
	_Ти наистина си луд,_ помисли си Рауз.
	— Мисля, че трябва да отидеш — каза Маккрийди по-късно същата вечер. — Можеш да научиш нещо, да забележиш нещо. Или те могат да те видят и да се запитат защо си тук. Ако започнат да се интересуват, легендата за писателя, правещ проучване за нов роман, ще излезе на бял свят. Няма да й повярват, ще заключат, че ти в действителност си тръгнал да купуваш оръжие, което ще се използва в Америка. Слухът ще се разнесе. Ние искаме да се разнесе. Просто изпий няколко бири и не си развързвай езика. След това се дистанцирай от онзи луд германец.
	Маккрийди не сметна за необходимо да споменава, че той знае за въпросния бар. Наричаше се Маузехьоле или Миша дупка. Настойчиво се приказваше, че някакъв германски агент, работещ за британците, е бил демаскиран и застрелян там в една от стаите на горния етаж преди година. В действителност човекът бе изчезнал безследно. Нямаше достатъчно улики за германската полиция, за да извърши обиск на мястото, а германското контраразузнаване предпочете да остави палестинците и ирландците там, където бяха. Унищожаването на тяхната щабквартира би означавало те просто да я установят някъде другаде. Въпреки това, слуховете останаха.
	На следващата вечер Ули Клайст се разплати за тяхното такси на Реепербан и поведе Рауз нагоре по Давидщрасе, премина край стоманения портал, осигуряващ достъп до Хербертщрасе, където проститутките седяха ден и нощ край своите прозорци, премина край портала на пивоварната и продължи надолу към далечния край, където Елба блещукаше под лунната светлина. Той зави надясно към Бернхард Нохщрасе и след двеста ярда спря до една украсена с ковани гвоздеи дървена врата.
	Натисна дискретно поставен звънец и едно малко зарешетено прозорче се плъзна надолу. Някакво око погледна към него, вътре се чуха шепнешком разменени думи и вратата се отвори. Портиерът и облеченият в смокинг мъж до него бяха араби.
	— Добър вечер, мистър Абдула — каза Клайст бодро на немски. — Жаден съм и бих искал да пийна.
	Абдула погледна към Рауз.
	— О, с него всичко е наред, той е приятел — обясни Клайст.
	Арабинът кимна на портиера, който отвори широко вратата, за да ги пусне. Клайст бе едър, но портиерът, бе масивен, с обръсната глава и не от онези, с които можеш да се шегуваш. Преди години, в лагерите на Ливан, той бе привеждал в сила решенията на ООП. В известен смисъл сега продължаваше да върши същата работа.
	Абдула ги поведе към една маса, повика келнера, щраквайки с пръсти и нареди на арабски да се погрижат за неговите гости. Две едрогърди момичета, и двете германки, слязоха от бара и седнаха на тяхната маса. Клайст се захили.
	— Казах ти. Никакви проблеми.
	Започнаха да пият. От време на време Клайст танцуваше с някое от момичетата. Рауз въртеше в ръка чашата и оглеждаше помещението. Въпреки невзрачната улица, на която се намираше, Мишата дупка бе богато украсена, музиката — жива, а напитките — неразредени. Дори момичетата бяха привлекателни и добре облечени.
	Някои от клиентите бяха араби от чужбина, останалите бяха германци. Те изглеждаха заможни и заети единствено с мисълта да си прекарат добре времето. Рауз си бе сложил костюм; единствено Клайст носеше кафяво кожено яке и разгърдена риза. Ако той не беше това, което беше, с репутацията, която имаше, мистър Абдула можеше спокойно да не го допусне, представяйки като претекст неговото облекло.
	С изключение на страховития портиер, Рауз не можа да забележи никакъв признак, че това е свърталище за нещо друго, освен че бизнесмени, готови да се разделят с много от своите пари с надеждата, която почти сигурно щеше да бъде осуетена, да отведат някое от момичетата на бара вкъщи. Повечето пиеха шампанско. Клайст си бе поръчал бира.
	Над бара имаше голямо огледало, което доминираше над пространството, заето от масите. От другата си страна то бе прозрачно, зад него се намираше канцеларията на управителя. Двамата мъже стояха и гледаха надолу.
	— Кой е твоят човек? — попита единият тихо с дрезгав глас и гърлено произношение, характерно за Белфаст.
	— Германец на име Клайст. Идва от време на време. Някога е бил в GSG–9. Вече не е там. Лежал е две години за убийство.
	— Не този — каза първият, — другият, онзи, който е с него. Британеца.
	— Нямам представа, Сиймъс. Просто влезе.
	— Разбери — нареди първият. — Мисля, че съм го виждал някъде преди.
	Те се появиха, когато Рауз посети мъжката тоалетна. Той бе използвал писоара и миеше ръцете си, когато двамата мъже влязоха. Единият се приближи до писоара и застана пред него. Той бе здравенякът. По-слабият, добре изглеждащ ирландец, застана до вратата. Той измъкна малък дървен клин от джоба на сакото, пусна го на пода и го бутна с единия си крак под вратата. Вече нямаше как някой да ги безпокои.
	Рауз видя неговите движения в огледалото, но се престори, че не ги забелязва. Когато здравенякът се извърна от писоара, той бе готов. Обърна се, наведе се бързо, за да избегне големия юмрук, идващ към лицето му, и ритна с носа на обувката по чувствителното сухожилие под лявата колянна капачка на мъжа.
	Едрият мъж бе изненадан и изгрухтя от болка. Левият му крак се огъна, сваляйки главата му до нивото на кръста. Коляното на Рауз се изстреля с всичка сила нагоре, намирайки челюстта. Чу се хрускането на счупени зъби и от устата на мъжа бликна кръв. Болката от нараненото коляно се надигаше нагоре към бедрото. Боят приключи след третия удар на Рауз — четири корави кокалчета в основата на гърлото на здравеняка. Той се обърна към мъжа до вратата.
	— Спокойно, приятелю — каза мъжът, на когото викаха Сиймъс. — Той само искаше да поговори с теб.
	Имаше широката усмивка на славно момче, която сигурно правеше чудеса сред момичетата. Погледът остана студен и бдителен.
	— Какво става тук? — попита Рауз на френски. При влизането си в клуба той се бе представил за гостуващ швейцарец.
	— Оставете това, мистър Рауз — каза Сиймъс. — Всичко у вас говори, че сте британец. Второ, вашата снимка се намира на гърба на вашата книга, която прочетох с голям интерес. Трето, вие сте бил човек на САС преди години в Белфаст. Сега си спомням къде съм ви виждал.
	— Е, и какво? — каза Рауз. — Аз съм вън от играта. Сега пиша романи, за да си изкарвам хляба. Това е всичко.
	Сиймъс О’Кеефе помисли малко.
	— Може и да е така — съгласи се той. — Ако британците смятаха да изпратят хора в моя бар, те едва ли щяха да използват човек, чието лице покрива толкова много книги. Или може би щяха да го направят?
	— Биха могли — кимна Рауз, — но не и мене. Защото аз не бих работил повече за тях. Нашите пътища се разделиха.
	— И аз така чух, разбира се. Е, добре тогава, приятелю от САС, ела да се почерпим. Да си спомним старите времена.
	Той ритна настрана клина от вратата и я отвори. Здравенякът се влачеше по плочките на ръце и колене. Рауз мина през вратата. О’Кеефе спря, за да прошепне нещо на ухото на мъжагата.
	Ули Клайст все още чакаше на масата в бара. Момичетата си бяха отишли. Управителят и огромният портиер застанаха до него. Когато Рауз се приближи, той повдигна едната си вежда. Ако Рауз наредеше, той щеше да се бие, въпреки че нямаше никакви шансове. Рауз поклати глава.
	— Всичко е наред, Ули — каза той. — Успокой се. Прибери се вкъщи. Ще ти се обадя.
	О’Кеефе го заведе в собствения си апартамент. Наляха си Джеймсън с вода.
	— Разкажи ми за това разследване, приятелю от САС — изрече тихо О’Кеефе.
	Рауз знаеше, че има двама други в коридора, готови да се появят при обаждане. Нямаше нужда от повече буйство. Той описа в общи черти сюжета на следващия роман, който бе замислил.
	— Значи няма да е за момчетата от Белфаст? — изгледа го О’Кеефе.
	— Не мога да използвам същия сюжет за втори път — рече Рауз. — Издателите няма да го приемат. Този ще бъде за Америка.
	Те приказваха цяла вечер. И пиеха. Рауз издържаше на уиски, което бе добре дошло. О’Кеефе го пусна да си върви на зазоряване. Той се върна обратно в хотела, за да изтрезнее.
	Другите обработваха Клайст в изоставения склад, където го бяха замъкнали, след като Рауз напусна клуба. Там бе масивният портиер, който го държеше на земята и един друг палестинец, боравещ с инструментите. Ули Клайст бе много твърд мъж, но палестинците се бяха научили в Южен Бейрут как да причиняват болка. Клайст издържа, доколкото можеше, но проговори преди разсъмване. Оставиха го да умре, когато слънцето започна да изгрява. Смъртта дойде като избавление. Ирландецът от мъжката тоалетна наблюдаваше и слушаше, докосвайки леко от време на време кървящата си уста. Заповедите, получени от О’Кеефе, бяха да разбере какво знае германецът относно присъствието на Рауз в Хамбург. Когато свършиха, той докладва това, което бе научил. Местният шеф на ИРА кимна.
	— Мислех си, че трябва да има нещо повече в тази работа от един роман — каза той. По-късно изпрати телеграма до един човек във Виена. Думите в нея бяха внимателно подбрани.
	Когато Рауз напусна апартамента на О’Кеефе и тръгна пеша през събуждащия се град към хотела край гарата, един от неговите пазачи се залепи тихо зад него. Другият остана да наблюдава изоставения склад, но не се намеси.
	На обяд Рауз изяде един голям братвурст, дебело гарниран с вкусна немска горчица. Той го купи от Шнелимбис — една от онези сергии по ъглите на улиците, където се приготвят вкусни сандвичи с наденички за онези, които бързат. Докато ядеше, той говореше с крайчеца на устата на мъжа, застанал до него.
	— Мислиш ли, че О’Кеефе ти е повярвал? — попита Маккрийди.
	— Може да се е хванал. Версията е достатъчно правдоподобна. В края на краищата, авторите на детективски романи трябва да проучват някои странни неща на някои странни места. Но може да изпитва съмнения. Той не е глупак.
	— Мислиш ли, че Клайст ти е повярвал?
	Рауз се засмя.
	— Не, Ули не. Той е убеден, че съм станал ренегат, нает да търси оръжия за някой клиент. Беше твърде любезен да го каже, но версията за писателските проучвания не го заблуди.
	— Аха — изръмжа Маккрийди. — Добре, може би предната вечер бе допълнителна премия. Със сигурност започваш да привличаш вниманието към себе си. Нека да видим дали Виена ще те насочи по-нататък по следата. Между другото, имаш резервирано място за полета утре сутринта. Трябва да платиш на летището.
	Самолетът за Виена, с междинно кацане във Франкфурт, излетя точно навреме. Рауз се намираше в първа класа. След излитането стюардесата раздаде вестници. Тъй като полетът бе вътрешен, сред тях нямаше издания на английски. Рауз можеше да говори немски със запъване и да разчита заглавията. Онова, което покриваше по-голямата част от долната половина на предната страница на „Морген пост“, не се нуждаеше от разчитане.
	Лицето на снимката бе със затворени очи, заобиколено от боклуци. Заглавието бе с големи букви УБИЕЦ НА НАРКОБАРОНИ НАМЕРЕН МЪРТЪВ. Текстът отдолу информираше, че двама боклукчии са открили тялото близо до кофа за боклук в една уличка край пристанището. Полицията третираше случая като отмъщение на гангстерите. Рауз обаче знаеше по-добре и подозираше, че една намеса от страна на неговите пазачи от САС би спасила германския му приятел.
	Той се изправи, мина през завесите и се отправи по пътеката към тоалетните. Близо до задната част на самолета пусна вестника в пазвата на някакъв смачкан мъж, който четеше взетото за из път списание.
	— Кучи син — изсъска той.


	Донякъде изненадващо за Рауз, майор Карягин вдигна слушалката още при първия му опит да се свърже с него в съветското посолство. Рауз заговори на руски.
	Бойците на САС и по-специално офицерите, трябва да бъдат същества с много таланти. Тъй като основната бойна единица на САС се състои само от четири души, необходим е широк спектър от умения. Вътре в четиричленната група всички трябва да имат добра медицинска подготовка, да могат да боравят с радиоапаратура и да владеят няколко езика, освен разнообразните бойни умения. Доколкото полкът провеждаше операции в Малайзия, Индонезия, Оман и Централна и Южна Америка, освен предвидената му роля в НАТО, предпочитаните езици винаги са били малайски, арабски и испански. Разбира се и на един от двата съюзнически езика. Рауз говореше френски, руски и ирландско-галски.
	Не бе толкова странно някой абсолютно непознат да телефонира на Карягин в посолството, имайки предвид неговата допълнителна задача да държи под око потока от оферти, отправяни към пласментната централа на чешките оръжейни заводи Омнипол.
	Междуправителствените заявки се отправяха директно към правителството на Хусак в Прага. Те не го засягаха. Други, от по-съмнителни източници, пристигаха до чуждестранния офис на Омнипол, намиращ се в неутрална Виена. Карягин преглеждаше всичките. Някои одобряваше, други отнасяше за решение до Москва, трети отхвърляше без да разглежда. Това, което не казваше на Москва, бе, че неговото решение можеше да се повлияе от щедър бакшиш. Той се съгласи да се срещне с Рауз същата вечер в ресторант Захер.
	Карягин не приличаше на руснака от карикатурите. Той бе елегантно облечен, добре подстриган и обръснат. В известния ресторант го познаваха. Оберкелнерът го поведе към една маса в ъгъла, далеч от оркестъра и от гласовете на останалите посетители. Двамата седнаха и поръчаха шницел с леко сухо австрийско червено вино.
	Рауз обясни своята нужда от информация за следващия си роман. Карягин слушаше любезно.
	— Тези американски терористи… — каза той, когато Рауз свърши.
	— Измислени терористи — каза Рауз.
	— Разбира се, тези измислени американски терористи какво оръжие биха очаквали да получат?
	Рауз подаде един напечатан лист, който извади от вътрешния джоб на сакото. Руснакът прочете листа, повдигна вежди и го върна обратно.
	— Невъзможно — каза той, — сбъркали сте адреса. Защо дойдохте да се срещнете с мен?
	— Един приятел в Хамбург каза, че сте изключително добре информиран.
	— Нека да поставя въпроса по друг начин: защо изобщо идвате да се срещате с някой? Защо не го измислите? Става въпрос за роман, в края на краищата.
	— Автентичност — въздъхна Рауз. — Съвременният писател не може да представя нещата в невярна светлина. Твърде много читатели в днешно време не могат да се заблудят от ученически бисери в текста.
	— Въпреки това се страхувам, че сте сбъркал адреса, мистър Рауз. Този лист съдържа някои разновидности, които просто не могат да се причислят към конвенционалните оръжия. Чанти със скрити бомби, клейморски мини… просто не се произвеждат в социалистическия блок. Защо не използвате по-прозаични оръжия във вашия… роман.
	— Защото терористите…
	— Измислените терористи — промърмори Карягин.
	— Разбира се, измислените терористи, очевидно… Така възнамерявам да ги представя в книгата… искат да осъществят престъпление, включващо Белия дом. Обикновени пушки, които могат да се купят в някой тексаски магазин за оръжие, няма да свършат работа.
	— Не мога да ви помогна — каза руснакът, бършейки устните си. — Сега е времето на гласността. Оръжие от типа на клейморските мини, които във всеки случай са американски и не могат да се намерят…
	— Има източноевропейски вариант — каза Рауз.
	— Просто не се доставят, освен по междуправителствени споразумения и то само за легитимни цели на отбраната. Моето правителство никога не би помислило да достави подобен материал или санкционирането на неговата доставка от приятелска държава.
	— Като Чехословакия…
	— Както казвате, като Чехословакия.
	— Въпреки това тези оръжия се появяват в ръцете на определени терористични групи — настоя Рауз. — Палестинците, например.
	— Вероятно, но аз нямам и най-малка представа по какъв начин — рече руснакът. Той се накани да става. — А сега, ако може да ме извините…
	— Зная че искам много — възпря го Рауз, — но заради преследването на автентичност имам стъкмен скромен изследователски фонд.
	Той повдигна крайчеца на сгънатия вестник, който лежеше на третия стол на масата. Тънък бял плик се показа между страниците. Карягин седна отново, измъкна плика и хвърли един поглед към банкнотите от дойче марки, намиращи се вътре. Замисли се, след това мушна плика във вътрешния джоб на сакото си.
	— Ако бях на ваше място и исках да получа определен вид материал за продажба на група американски терористи — всичките измислени, разбира се — мисля, че бих отишъл до Триполи и бих се опитал да се срещна с някой си полковник Хаким Ал-Мансур. А сега наистина трябва да тръгвам. Лека нощ, мистър Рауз.
	— Дотук всичко е наред — каза Маккрийди, докато те стояха един до друг в мъжката тоалетна на един бар край реката. Двамата сержанти от САС бяха потвърдили, че никой от тях все още не е следен, в противен случай срещата не би се състояла. — Мисля, че трябва да отидеш там.
	— А как ще уредя визата?
	— В Либийското народно бюро в Ла Валета може да има най-добри изгледи за успех. Ако ти издадат виза без да се бавят, значи са съобщили предварително за теб.
	— Мислиш, че Карягин ще предупреди Триполи? — попита Рауз.
	— О, така мисля. Иначе защо да те съветва да ходиш там? Да, Карягин предлага на своя приятел Ал-Мансур шанса да ти хвърли един поглед, да провери малко по-сериозно твоята странна история. Поне никой не вярва повече на приказките за писателско проучване. Ти прескочи първото препятствие. Лошите момчета наистина започват да си мислят, че ти си ренегат, опитващ се да направи бърз удар, работейки за някоя нелегална група американски терористи. Ал-Мансур ще иска много повече от това, разбира се.
	Рауз излетя от Виена за Рим и оттам за столицата на Малта. Два дни по-късно — не е нужно да ги караш да си чупят краката, бе казал Маккрийди — той подаде молбата си в Народното бюро за виза, откриваща му възможност да посети Триполи. Като причина представи желанието си да направи проучване и да напише книга за изумителния прогрес на Народната джамахирия. Визата бе издадена в срок от двадесет и четири часа.
	На следната сутрин Рауз излетя със самолета на Либийските авиолинии от Ла Валета за Триполи. Когато охренокафявият бряг на Триполитания се показа отвъд искрящата синева на Средиземно море, той си припомни за полковник Дейвид Стърлинг и другите — Пади Мейн, Джон Люис, Рейли, Алмъндс, Купър и останалите, първите бойци на САС, малко след формирането на групата, които бяха атакували и хвърлили във въздуха германските бази край този бряг повече от едно десетилетие преди той да бъде роден.
	Спомни си и думите на Маккрийди на летището в Ла Валета, докато двамата пазачи чакаха в колата.
	— Съжалявам, но Триполи е място, където не мога да те последвам. Ние те поддържахме дотук. Когато отидеш там, ти ще бъдеш сам.
	Подобно на своите предшественици от 1941 година, някои от които все още лежаха погребани долу в пустинята, той щеше да открие, че в Либия ще бъде напълно сам.
	Въздушният лайнер наклони едното си крило и започна да се спуска към летище Триполи.


>>	3.

	В началото изглеждаше, че няма да има никакви проблеми. Рауз се намираше в първа класа и бе един от последните, които слязоха от самолета. Той последва останалите пътници надолу по стълбите под изгарящото слънце на либийската утрин. Чифт студени очи го забелязаха от наблюдателната тераса на модерното бяло летище и един бинокъл се насочи за кратко към него, докато пресичаше асфалтовата настилка към вратата с надпис „Пристигащи“.
	След няколко секунди бинокълът бе оставен настрана, действие, последвано от няколко неясно измърморени думи на арабски.
	Рауз влезе в поддържаната с климатична инсталация прохлада на сградата и се нареди на опашката, чакаща за проверка на паспортите. Наблюдателните офицери от имиграционната служба проучваха внимателно всяка страница от паспортите, оглеждайки лицето на всеки пътник, като го сравняваха дълго със снимката в документа и проверяваха в един наръчник, скрит под бюрата. Притежателите на либийски паспорти се намираха на отделна опашка.
	Двама американски петролни инженери, които бяха в отделението за пушачи в самолета и се намираха зад Рауз, оформяха края на опашката. Минаха двадесет минути, докато Рауз стигна до паспортното гише.
	Офицерът в зелената униформа взе неговия паспорт, отвори го и погледна към някаква бележка, оставена под решетката. Той вдигна безизразния си поглед и кимна на някой зад Рауз. Рауз усети потупване по рамото. Обърна се. Още един в зелена униформа, по-млад, вежлив, но непоколебим. Двама въоръжени войници стояха малко по-нататък.
	— Ще бъдете ли така любезен да ме придружите — изрече младият офицер на приемлив английски.
	— Нещо не е наред ли? — попита Рауз. Двамата американци млъкнаха. В една диктаторска държава отстраняването на пътник от опашката за проверка на паспортите води до прекратяване на всякакви разговори.
	Младият офицер, стоящ плътно до него, протегна ръка под решетката и взе паспорта на Рауз.
	— Оттук, ако обичате — нареди той. Войниците се приближиха и застанаха от двете му страни. Офицерът тръгна, Рауз го последва, войниците вървяха след него. Те свърнаха настрана от главната зала и продължиха надолу по дълъг бял коридор. В далечния му край, от лявата страна, офицерът отвори една врата и махна с ръка на Рауз да влезе. Войниците застанаха на пост от двете страни на вратата.
	Офицерът влезе след Рауз и затвори. Беше бяла, гола стая с решетки на прозорците. Вътре нямаше нищо друго, освен една маса в центъра и два обърнати към нея стола. Портрет на Муамар Кадафи висеше на стената. Рауз се разположи на единия стол; офицерът седна с лице към него и започна да разглежда паспорта.
	— Не разбирам какво не е наред — каза Рауз. — Визата ми беше издадена вчера от вашето Народно бюро в Ла Валета. Нима са нарушени процедурните правила?
	Офицерът просто махна апатично с ръка, внушавайки на Рауз, че трябва да пази тишина. Рауз млъкна. Чу се бръмченето на някаква муха. Минаха пет минути.
	Рауз чу зад себе си как вратата се отваря. Младият офицер погледна, скочи на крака и отдаде чест. След това, без да промълви нито дума, той излезе.
	— И така, мистър Рауз, ето ви и вас най-после…
	Гласът бе плътен и модулиран, а английското произношение на такова ниво, което може да се постигне само в някое от добрите британски държавни училища. Рауз се обърна. Нито следа от това, че позна човека пред себе си, не мина по лицето му, но той бе разглеждал снимките с неговия образ в продължение на часове, докато Маккрийди го инструктираше.
	— Той е ловък и високообразован от нас — бе казал Маккрийди. — Той е също безмилостен и смъртоносно опасен. Пази се от Хаким Ал-Мансур.
	Шефът на либийското външно разузнаване изглеждаше по-млад, отколкото го показваха снимките, малко по-възрастен от самия Рауз. В досието пишеше, че е на тридесет и три години.
	През 1969 година Хаким Ал-Мансур бе петнадесетгодишен ученик, посещаващ държавното училище в Хароу в покрайнините на Лондон, син и наследник на изключително богат царедворец и близък довереник на либийския крал Идрис.
	През същата година група радикално настроени млади офицери, водени от неизвестен полковник от бедуински произход на име Кадафи, извърши преврат, докато кралят се намираше в чужбина и го свали от власт. Те незабавно обявиха създаването на Народната Джамахирия, на социалистическата република. Кралят и неговият двор намериха убежище заедно с тяхното значително богатство в Женева и поискаха от Запада помощ, за да възстановят властта си. Никой не им помогна.
	Без да бъде известно това на неговия баща, младият Хаким бе очарован от обрата на събитията в собствената му страна. Той вече бе осъдил баща си и неговата политика, тъй като само година преди това младежкото му въображение се бе запалило от бунтовете и от почти извършената революция на радикалните студенти и работници в Париж. Не е рядкост някой пламенен младеж да възприеме радикални политически убеждения, а ученикът от Хароу им се бе отдал със сърце и душа. Той бомбардираше необмислено либийското посолство в Лондон с молби да му бъде разрешено да напусне Хароу, за да се върне в своята родина и да се присъедини към социалистическата революция.
	Неговите писма бяха забелязвани и отхвърляни. Но един дипломат, поддръжник на стария режим, предупреди Ал-Мансур старши в Женева. Между баща и син избухна кавга. Момчето отказа да промени възгледите си. На седемнадесет години, с прекратена парична издръжка, Хаким Ал-Мансур напусна Хароу преждевременно. В продължение на една година той обикаля из Франция, опитвайки се да убеди Триполи в своята лоялност и винаги бе отхвърлян. През 1972 година се престори, че е променил убежденията си, помири се с баща си и се присъедини към двора в изгнание в Женева.
	Докато се намираше там, той научи подробности за заговор, планиран от определен брой бивши офицери от британските специални сили, спонсорирани от финансовия министър на крал Идрис, чиято цел бе да се създадат условия за контрапреврат срещу Кадафи, чрез извършване на диверсионна акция срещу либийската брегова линия с кораб на име Леонардо да Винчи, с който щяха да потеглят за Генуа. Целта им бе да проникнат в главния затвор в Триполи, така наречения Триполи Хилтън, и да освободят всички вождове на пустинните кланове, които поддържаха крал Идрис и ненавиждаха Муамар Кадафи. Те щяха да се разпръснат, да вдигнат племената и да свалят от власт узурпатора. Хаким Ал-Мансур незабавно разкри целия план на либийското посолство в Париж.
	Всъщност планът вече бе „издаден“ от ЦРУ (което по-късно отрече да е сторило това) и той бе предотвратен от италианските сили за сигурност по молба на американците. Но с постъпката си Ал-Мансур заслужи дълга беседа в парижкото посолство.
	Той вече бе запомнил повечето от несвързаните речи и смахнатите идеи на Кадафи и неговият ентусиазъм впечатли достатъчно офицера, който водеше беседата, за да разреши на лудата глава да се завърне у дома. Две години по-късно той премина в разузнавателния корпус, така наречения Мухабарат.
	Самият Кадафи се срещна с младежа и се привърза към него, съдействайки за неговото издигане в службата, което не съответстваше на възрастта му. Между 1974 и 1984 година Ал-Мансур извърши серия от мръсни операции по заповед на Кадафи в чужбина, преминавайки без усилия през Британия, Америка и Франция, където лекотата, с която говореше, и неговата изтънченост бяха високо оценени, както и през терористичните гнезда в Близкия изток, където можеше да се превърне в истински арабин. Той лично ликвидира трима от политическите противници на Кадафи в чужбина и изгради широко взаимодействие с ООП, като стана близък приятел и почитател на създателя и ръководителя на движението Черния септември, Абу Хасан Саламех, на когото много приличаше по своите възгледи.
	Единствено трезвомислието го предпази да се присъедини към Саламех в неговата последна игра на скуош през оня ден на 1979 година, когато Мосад най-после се добра до човека, организирал касапницата на израелските атлети на Мюнхенската олимпиада и го прати в небитието. Кидоните на Тел Авив никога не разбраха колко са били близо до ликвидирането на две сходни птички с една и съща бомба.
	През 1984 година Кадафи го назначи да ръководи всички терористични операции в чужбина. Две години по-късно Великият ръководител бе доведен до състояние на нервен шок от американските бомби и ракети. Той искаше отмъщение и задачата на Ал-Мансур бе да го осъществи колкото се може по-скоро. В Британия нямаше да имат проблеми; хората на ИРА, които лично за себе си смяташе за животни, щяха да оставят подире си потоци от кръв и смърт, ако получеха необходимата сума. Проблемът бе в планирането на група, която щеше да стори същото в Америка. И ето, тук се намираше този млад британец, който можеше да се окаже ренегат, но можеше и да не е такъв.
	— Моята виза, повтарям, е в пълна изправност — каза Рауз с негодувание, — така че мога ли да попитам какво става тук?
	— Разбира се, мистър Рауз и отговорът е прост. Вашата входна виза е анулирана.
	Ал-Мансур прекоси стаята и се загледа навън през прозорците към ремонтните хангари на летището.
	— Но защо? — попита Рауз. — Тя бе издадена вчера в Ла Валета. С нея всичко е наред. Нищо друго не искам да правя, освен да проуча няколко въпроса за моя следващ роман.
	— Моля ви, мистър Рауз, спестете ми позите на объркана невинност. Вие сте бивш войник на Британските специални сили, станал очевидно писател. Сега пристигате тук и казвате, че искате да опишете нашата страна в следващата си книга. Честно казано, съмнявам се, че вашето описание на моята страна ще бъде особено ласкателно, а либийците, уви, не споделят вашия британски вкус на самоосмиване. Не, мистър Рауз, вие не можете да останете. Елате, ще ви придружа обратно до самолета за Малта.
	Той кресна заповеднически нещо на арабски и вратата се отвори. Двамата войници влязоха. Единият взе куфарчето на Рауз. Ал-Мансур вдигна паспорта от масата. Другият войник застана встрани, за да пусне покрай себе си двамата цивилни.
	Ал-Мансур поведе Рауз по друг коридор, откъдето излязоха на слънчева светлина. Либийският пътнически самолет стоеше готов за излитане.
	— Моят куфар — каза Рауз.
	— Вече е на борда, мистър Рауз.
	— Мога ли да знам с кого говорих? — попита Рауз.
	— Все още не, скъпи приятелю. Просто ми викайте… Мистър Азис. Оттук нататък къде ще ходите за вашето проучване.
	— Не знам — сви рамене. — Изглежда стигнах до задънена улица.
	— Тогава си починете — усмихна се двусмислено Ал-Мансур. — Вземете си кратък отпуск. Защо не отлетите за Кипър? Прекрасен остров. Лично аз винаги предпочитам прохладния въздух на планината Троодос по това време на годината. Вън от Педхоулас в долината Маратхаса има един очарователен стар хан на име Аполония. Препоръчвам ви го. Толкова интересни хора имат склонност да отсядат там. Спокоен път, мистър Рауз.
	По щастлива случайност един от сержантите на САС го забеляза при пристигането на летището в Ла Валета. Не го очакваха да се върне толкова скоро. Двамата разделяха една стая в хотела на летището, като поддържаха постоянно наблюдение в залата за пристигащите пътници, сменяйки се на четири часа. Този, който бе на пост, четеше спортно списание, когато забеляза Рауз да се появява от митническия контрол, носейки багажа в двете си ръце. Без да вдигне глава, той остави Рауз да мине покрай него и го проследи с поглед как се приближава към бюрото на Кипърските авиолинии. След това се обади от един телефон, за да събуди своя колега в хотела. Колегата вдигна на крака Маккрийди, намиращ се в централната част на Ла Валета.
	— По дяволите — изруга Маккрийди. — Защо по дяволите се е върнал толкова рано?
	— Не знам, шефе — каза сержантът, — но според Дани той се отправил към бюрото на Кипърските авиолинии.
	Маккрийди мислеше бързо. Той се бе надявал Рауз да остане в Триполи няколко дена, а легендата, под която се представяше като търсач на модернизирано оръжие за шайка фиктивни американски терористи, да доведе до неговото арестуване и разпит от самия Ал-Мансур. Нещата сега изглеждаха така, сякаш той бе изхвърлен. Но защо Кипър? Да не би Рауз да е излязъл вън от контрол? Трябваше да се добере до него и да разбере какво се е случило в Триполи. Но Рауз не отседна в някой хотел, където можеха да се свържат тайно с него, за да изяснят ситуацията. Той продължаваше своя път. Може би си мисли, че лошите момчета го следят…
	— Бил — нареди той по телефона, — кажи на Дани да остане с него. Когато видиш, че обстановката е чиста, иди до бюрото на Кипърските авиолинии и се опитай да разбереш къде са отишли. След това купи два билета за нас за същия полет и още два за следващия полет, в случай че не мога да стигна там навреме. Ще дойда по най-бързия начин.
	Движението в търговската част на Ла Валета е много интензивно при свечеряване и когато Маккрийди пристигна на летището, самолетът за Никозия бе излетял — с Рауз и Дани на борда. Следващият полет бе на другия ден. Маккрийди също отседна в хотела на летището. Дани се свърза по телефона с тях в полунощ.
	— Здравей, чичо. Намирам се в хотела на летището в Никозия. Леля отиде да спи.
	— Трябва да е изморена — каза Маккрийди. — Хотелът добър ли е?
	— Чудесен е. Нашата стая е върха. №610.
	— Много се радвам. Вероятно ще отседна там, когато пристигна. Как върви почивката?
	— Чудесно. Леля нае една кола за утре. Мисля, че ще ходи в планините.
	— Много добре — каза Маккрийди на своя племенник по телефона. — Защо не запазите една стая за мене? Ще дойда при вас по възможно най-бързия начин. Лека нощ, скъпо момче.
	Той затвори телефона.
	— Нашият човек ще се качва в планините утре — изрече мрачно. — Какво, по дяволите, е научил по време на своя престой в Триполи?
	— Утре ще разберем, шефе — опита се да го успокои Бил. — Дани ще остави съобщение на обичайното място.
	Не смеейки да губи ценното време, определено за сън, Бил се обърна на другата страна и след тридесет секунди спеше дълбоко. В неговата професия човек никога не знае кога ще се появи отново възможност за сън.
	Самолетът на Маккрийди от Ла Валета кацна на летището на кипърската столица малко след единадесет часа, губейки един час, поради смяната на часовите пояси. Шефът се движеше отделно от Бил, въпреки че слязоха от един и същи самолет и преминаха по еднакъв маршрут на уреждане на формалностите до хотела на летището. Маккрийди се настани в бара на фоайето, докато Бил се качи в стая 610.
	Вътре имаше една прислужница, която почистваше, Бил кимна и се усмихна, обясни, че е забравил ножчето за бръснене и влезе в банята. Дани бе оставил своя доклад, закрепен под капака на казанчето на тоалетната, така че след секунди кимна отново на прислужницата, показа ножчето, което бе извадил от джоба си, получи в отговор една усмивка и слезе долу по стълбите.
	Предаде материала на своя шеф в мъжката тоалетна на приземния етаж. Маккрийди се уедини в една кабинка и прочете доклада.
	Рауз е постъпил добре, като не се е опитал да се свърже с тях. Според Дани, малко след като Рауз се появил от митническото помещение на летището, неговата опашка го последвала — блед младеж в сиво-бежов костюм. Либийският агент вървял по петите на Рауз докато самолетът на Кипърските авиолинии не отлетял за Никозия, но не се качил с него. Друг агент, вероятно повикан от Либийското народно бюро в Никозия, чакал на летище Никозия и вървял подир Рауз до хотела, в чието фоайе останал през нощта. Рауз може да е забелязал и двамата, но не е дал признак за това. Дани ги забелязал и поддържал добра дистанция.
	Рауз помолил на рецепцията да му поръчат кола под наем за седем часа на следващата сутрин. Много по-късно Дани направил същото. Рауз помолил също за карта на острова и обсъдил с администратора най-добрия маршрут до Троодос.
	В последния пасаж на доклада Дани пишеше, че щял да напусне хотела в пет часа, да паркира на място, откъдето може да се наблюдава единственият път, излизащ от автомобилния паркинг, и да чака, докато Рауз не се появи. Той не знаеше дали либийският резидент ще следва Рауз по целия път или само ще отбележи неговото заминаване. Той, Дани, щял да се държи колкото се може по-близо и да се обади до рецепцията на хотела, щом Рауз спре някъде и в случай, че намери обществен телефон. Щял да помоли да го свържат с мистър Мелдръм.
	Маккрийди се върна във фоайето и се свърза по един от телефоните с британското посолство. Минути по-късно той говореше с шефа на местния филиал на СИС — важен пост, имайки предвид британските бази в Кипър и близостта на Ливан, Сирия, Израел и палестинските твърдини оттатък морето. Маккрийди познаваше своя колега от службата в Лондон и скоро получи това, което искаше — кола без опознавателни знаци с шофьор, който говори добре гръцки. До един час тя щеше да пристигне.
	Телефонното обаждане за мистър Мелдръм дойде в два и десет. Маккрийди взе слушалката от ръката на администратора. Отново използваха приетите обръщения.
	— Здравей, скъпо момче, как си? Радвам се отново да те чуя.
	— Здравей, чичо. Леля и аз спряхме за обяд в един чудесен хотел високо в планината близо до село Педхоулас. Казва се Аполония. Мисля, че можем да останем тук, толкова е хубаво. С колата се случи малък проблем на края на пътя, ето защо я оставих в един гараж, собственост на мистър Деметриу.
	— Не са тревожи. Как са маслините?
	— Тук горе няма маслини, чичо. Има ябълкови и черешови градини. Маслините могат да растат само долу в равнината.
	Маккрийди сложи обратно телефонната слушалка и се запъти към мъжката тоалетна. Бил го последва. Те изчакаха, докато единственият друг посетител не напусна, провериха кабинките и едва тогава заговориха.
	— Добре ли е Дани, шефе?
	— Сигурно. Проследил е Рауз до един хотел, намиращ се високо в планината. Изглежда Рауз се е нанесъл в него. Дани ще ни чака в селото в гаража на някой си Деметриу. Либийският агент, оня с мургавата кожа, останал тук, доволен очевидно, че Рауз ще отиде там, където се очаква, да отиде.
	— Колата ще пристигне скоро. Искам да вземеш твоето куфарче и да излезеш. Чакай ни на пътя, на половин миля оттук.
	Тридесет минути по-късно колата на Мелдръм наистина се появи — форд орион с няколко вдлъбнатини, единствените истински белези на необозначена кола в Кипър. Шофьорът бе буден млад служител от филиала на СИС в Никозия. Името му беше Берти Маркс и говореше добре гръцки. Взеха Бил, който ги чакаше под сянката на едно дърво край пътя, и се отправиха към планината в югозападна посока. Пътуваха дълго. Здрачи се преди да влязат в живописното село Педхоулас, център на черешовото производство в Троодос.
	Дани ги очакваше в едно кафене срещу гаража. Бедният мистър Деметриу още не бе поправил наетата кола — когато я повреди умишлено, Дани смяташе, че ремонтът няма да отнеме повече от половин ден.
	Той посочи към хотел „Аполония“ и двамата с Бил огледаха в спускащия се мрак околностите с професионално око. Те се спряха на планинския склон от другата страна на долината срещу разкошната тераса на хотела, вдигнаха куфарчетата и потънаха безшумно в черешовите градини. Единият от тях взе портативната радиостанция, която Маркс донесе от Никозия. Другата щеше да остане при Маккрийди. Двамата с шофьора намериха по-малка и по-непретенциозна таверна в селото и отседнаха в нея.


	Рауз пристигна от хотела на летището по време на обяд, след едно спокойно и приятно шофиране. Той допускаше, че пазачите от САС са го проследили и искрено се надяваше да е така.
	Предишната вечер в Малта той нарочно се залиса по митническите и паспортните формалности. Всички останали пътници преминаха през тях преди него. Единствено бледият младеж от либийската Мухабарат остана назад. Именно тогава той разбра, че Хаким Ал-Мансур е наредил да го следят. Не се огледа в сградата на летището за сержантите от САС, надявайки се те да останат настрана.
	Агентът от Триполи не се качи на самолета за Никозия, ето защо той предположи, че там ще го очаква друг. Предположението му се сбъдна. Рауз се държа съвсем естествено и спа добре. Видя как либиецът го остави да продължи по пътя, излизащ от летищния комплекс в Никозия, и се надяваше, че има човек на САС, който се движи след него. Имаше достатъчно време, но нито веднъж не се огледа, нито спря, за да осъществи контакт. Можеше да има друг либиец, пуснат подир него в планините.
	В „Аполония“ имаше една свободна стая, която той зае. Може би Ал-Мансур бе уредил да е свободна, но можеше либиецът и да няма пръст в тази работа. Стаята бе приятна, със зашеметяващ изглед към хълма над долината, покрит със започващи да цъфтят черешови дръвчета.
	Той обядва леко, но достатъчно с агнешко на фурна, подкрепено от леко червено вино Омходос и пресни плодове за десерт. Хотелът представляваше стара таверна, подновена и модернизирана с допълнителни пристройки като издаваща се тераса, закрепена с помощта на пилони над долината; масите бяха раздалечени една от друга под сенници на райета. Дори да имаше други, отседнали в хотела, малко се бяха появили за обяд. Един самотен възрастен мъж, седнал на ъглова маса, който се обръщаше към келнера, мънкайки на английски, и няколко двойки, които бяха чисти кипърци, дошли може би просто да се наобядват. Една много привлекателна млада жена напускаше терасата, когато той се появи на нея. Рауз се обърна да я огледа в гръб; ослепителната й хубост сигурно караше много мъже да се обръщат след нея. Пшениченозлатистата й дълга коса навеждаше на мисълта, че тя едва ли е от Кипър. Той забеляза как и тримата келнери я съпроводиха с любезности на излизане от ресторанта, преди един от тях да се появи до неговата маса.
	След обяда се върна в стаята си и легна, за да подремне. Ако намекът на Ал-Мансур означаваше, че той вече е влязъл в играта, той не можеше да направи нищо друго, освен да чака и да наблюдава. Бе сторил това, което го посъветваха. Следващият ход, ако имаше такъв, трябваше да дойде от либийската страна. Само се надяваше, че неговите хора се намират някъде наблизо, готови да се притекат на помощ, в случай, че играта загрубее.


	Когато се разбуди от дрямката, неговите пазачи вече бяха на своето място. Двамата сержанти откриха малка каменна колиба сред черешовите дървета, намиращи се на планинския склон срещу терасата на хотела. Внимателното преместване на един от камъните от стената, обърната към долината, им даде удобна пролука, от която можеха да наблюдават хотела от разстояние седемстотин ярда. Техният мощен армейски бинокъл приближаваше терасата на разстояние, което изглеждаше не повече от двадесет фута.
	Мракът се сгъстяваше, когато те се обадиха на Маккрийди и го упътиха как да се приближи до тяхното скривалище откъм другата страна на планината. Маркс излезе с колата от Педхоулас, и пое според техните инструкции по една пътека, докато не видяха Дани, който ги очакваше по техния път.
	Напускайки колата, Маккрийди последва Дани по планинската извивка, докато не потънаха в черешовата градина и не се добраха до колибата, без да бъдат забелязани от отсрещната страна. Бил подаде на Маккрийди своя бинокъл за нощно виждане.
	Терасата бе вече осветена с пръстен от цветни лампи, разположени по продължението й. На всички маси имаше свещи, поставени във високи свещници.
	— Утре ще се нуждаем от облекло на кипърски селяни, шефе — промърмори Дани. — Не можем да се движим наоколо, облечени в тия дрехи.
	Маккрийди си напомни да изпрати Маркс сутринта до едно село няколко мили по-нататък, за да купи от брезентовите панталони и рубашки, които бяха забелязали да носят селскостопанските работници. Едва ли някой щеше да ги безпокои в колибата; за късмет през май бе твърде късно да се пръска цветът и твърде рано да се берат черешите. Колибата бе съвсем запусната, а покривът й полусрутен. Навсякъде имаше прах; няколко мотики и кирки със счупени дръжки стояха опрени до една от стените. За сержантите от САС, които бяха лежали в продължение на седмици сред калищата по хълмовете на Ълстър, тя изглеждаше като хотел с четири звезди.
	— Здравей — промърмори Бил, който бе взел обратно бинокъла, — сочно парче. — Подаде бинокъла на Маккрийди.
	Някаква млада жена бе излязла на терасата от вътрешността на хотела. Един сияещ келнер я съпровождаше до масата. Тя носеше семпла, но елегантна бяла дреха, покриваща златистия загар на кожата. Русата й коса падаше на раменете. Седна и явно поръча нещо за пиене.
	— Не си отвличайте вниманието — промърмори Маккрийди. — Къде е Рауз?
	Сержантите се ухилиха.
	— О, да, Рауз. Една редица от прозорци над терасата. Третия прозорец вдясно.
	Маккрийди фокусира бинокъла. По никой от прозорците нямаше спуснати завеси. В някои от стаите светеше. Маккрийди забеляза една гола фигура с кърпа около кръста да се появява от банята и да пресича спалнята. Това бе Рауз. Дотук всичко добре. Но никое от лошите момчета не се бе показало. Други двама гости заеха своите места на терасата; закръглен левантийски бизнесмен с проблясващи пръстени по двете си ръце и един възрастен мъж, който седна в единия ъгъл на терасата и започна да разглежда листа с менюто. Маккрийди въздъхна. Животът му бе включвал ужасно много висене пред наблюдаваните обекти и той все още мразеше това. Върна обратно бинокъла и погледна часовника си. Седем и петнадесет. Щеше да остане още два часа, преди да се върне с Маркс в селото за вечеря. Сержантите щяха да продължат с наблюдението през нощта. В това те бяха най-добри — както и в уменията да прилагат физическо насилие.


	Рауз се облече и погледна часовника. Седем и двадесет. Той заключи стаята и слезе на терасата, за да пийне нещо преди вечеря. Оттатък терасата слънцето се бе скрило зад планините, оставяйки далечния край на долината потопен в гъст мрак, докато силуетът на хълмовете блестеше, огрян от слънчевата светлина.
	На терасата се бяха разположили трима души: един пълен мъж със средиземноморска външност, възрастният мъж с неправдоподобно черната коса и жената. Тя седеше с гръб към Рауз, гледайки хълмовете оттатък долината. Един келнер се приближи. Рауз кимна към масата, намираща се до балюстрадата на терасата, в съседство с тази на жената. Келнерът се ухили и се разбърза да го отведе до нея. Рауз поръча узо и гарафа с местна минерална вода.
	Щом той се настани на масата, тя се извърна настрана. Той кимна и промърмори:
	— Добър вечер.
	Тя кимна в отговор и продължи да гледа към смрачаващата се долина.
	Узото пристигна. Той също погледна към долината. Изчака малко и каза:
	— Ще ми разрешите ли да вдигна тост?
	Тя се сепна.
	— Тост?
	Той посочи с чашата към забулените в сянка планински възвишения наоколо и пламтящия в оранжево залез зад тях.
	— За тишината. И за вълнуващата красота.
	Тя се усмихна с половин уста.
	— За тишината — каза и отпи от сухото си бяло вино.
	Келнерът донесе две менюта. Двамата започнаха да ги разглеждат. Тя си поръча планинска пъстърва.
	— Едва ли мога да поискам нещо по-добро от това. Същото за мен, ако обичате — поръча Рауз. Келнерът се обърна и потегли. — Сама ли вечеряте? — попита той тихо жената, след като мъжът се отдалечи.
	— Да — изгледа го тя предпазливо.
	— Също и аз — рече той. — И това ме безпокои, защото съм човек, който се бои от Бога.
	Тя сви вежди в недоумение.
	— Какво общо има Бог с това?
	Той разбра, че произношението й не е британско. Изговаряше думите дрезгаво и носово; може би беше американка. Посочи към планините оттатък долината.
	— Гледката, спокойствието, хълмовете, залязващото слънце, вечерта. Той е създал всичко това, но сигурно не за да вечеряме самотни.
	Тя се засмя. Белите й зъби проблеснаха на фона на златистия тен на лицето. Опитай се да ги накараш да се смеят, го съветваше навремето баща му; те всички обичат да ги забавляват.
	— Мога ли да ви правя компания? Само за вечеря?
	— Защо не? Само за вечеря.
	Той взе своята чаша и се премести срещу нея.
	— Том Рауз — представи се.
	— Моника Браун — отвърна тя.
	Двамата поеха обичайния банален разговор. Той обясни, че е писател, написал един роман, който постигнал умерен успех и че в момента извършва проучване за следващата си книга, отнасяща се до политиката в Източното Средиземноморие и Близкия изток. Решил да приключи своето пътешествие с кратка почивка в този хотел, препоръчан му от един приятел, заради добрата храна и спокойствието.
	— А вие? — попита накрая.
	— Нищо особено. Аз отглеждам коне. Бях в района, за да купя три чистокръвни жребеца. Много време минава, докато се издадат документите за товаренето на един кораб. Ето защо… — тя сви рамене. — Просто убивам времето. Помислих си, че тук ще е по-приятно, отколкото край задушното пристанище.
	— Жребци? В Кипър? — учуди се той.
	— Не. В Сирия. На търга на едногодишни животни в Хама. Чистокръвни арабски. Знаете ли, че всички състезателни коне в Британия произхождат от три арабски коня?
	— Само от три? Не, не знаех.
	Тя говореше с възторг за своите коне. Той научи, че е омъжена за много по-възрастния майор Ерик Браун и че заедно притежават конюшня за развъждане на расови коне в Ашфорд. Тя била родом от Кентъки, откъдето придобила знанията си за расовите животни и за конните надбягвания.
	Той се сещаше смътно за Ашфорд — малък град в Кент, намиращ се на пътя от Лондон за Дувър.
	Донесоха пъстървата, вкусно опечена на скара върху мангал с дървени въглища. Тя бе сервирана с местно сухо бяло вино от долината Маратхаса. Вътре в хотела, от другата страна на вратата, водеща към терасата, група от трима мъже бе влязла в бара.
	— Колко време ще трябва да чакате? — попита Рауз. — За жребците?
	— Надявам се, че всеки момент ще пристигнат. Вече се тревожа. Може би трябваше да остана с тях в Сирия. Те са изключително своенравни. Но моят корабен агент тук е много добър. Ще ми позвъни, когато пристигнат, за да ги натоваря лично.
	Мъжете в бара свършиха уискито си и бяха заведени до една маса на терасата. Рауз долови техния акцент. Той поднесе спокойно към устата си парче пъстърва.
	— Кажи на твоя човек да донесе още едно от същото — каза единият от мъжете.


	От другата страна на долината Дани се обади тихо:
	— Шефе…
	Маккрийди скочи на крака и се приближи към малкия отвор на каменната стена. Дани му подаде бинокъла, отдръпвайки се назад. Маккрийди нагласи фокуса и изпусна една дълга въздишка.
	— Бинго — каза той. Върна обратно бинокъла. — Продължи да гледаш, аз се връщам обратно с Маркс, за да наблюдавам пред хотела. Бил, ела с мене.
	Толкова се бе стъмнило от тази страна на планинския склон, че те можеха да вървят до мястото, където колата все още ги чакаше, без страх, че ще бъдат забелязани от отсрещната страна.


	На терасата Рауз концентрира вниманието си изцяло върху Моника Браун. Един бърз поглед му бе разкрил всичко, което искаше да знае. Двама от ирландците не бе виждал никога преди това. Третият и очевидно лидерът на групата, бе Кевин Махони.
	Рауз и Моника Браун се отказаха от десерта и си поръчаха кафе. Заедно с него им сервираха малки лепкави бонбони. Моника поклати глава.
	— Не е добре за фигурата, въобще не е добре — изпъшка тя.
	— Едва ли нещо може да навреди на вашата фигура. Тя е великолепна — изрече галантно Рауз.
	Тя се засмя на комплимента, но не без удоволствие. Наклони се напред. На светлината на свещта Рауз хвърли бърз поглед към зашеметяващата вдлъбнатина между сочните й гърди.
	— Познавате ли онези мъже? — попита тя настойчиво.
	— Не, никога не съм ги виждал преди — каза Рауз.
	— Единият от тях дълго време ви гледа втренчено.
	На Рауз не му се искаше да се обръща, за да ги погледне, но след тази забележка щеше да бъде подозрително, ако не го стори. Тъмното привлекателно лице на Кевин Махони бе обърнато към него. Когато се извърна, Махони не си направи труда да погледне настрана. Очите им се срещнаха. Рауз познаваше този поглед. Озадаченост. Неловкост. Сякаш погледа на някой, който мисли, че е виждал човека пред себе си някъде, но не може да се сети къде. Рауз се обърна отново.
	— Не. Напълно непознати.
	— Тогава те са твърде невъзпитани непознати.
	— Можете ли да разпознаете този акцент? — попита Рауз.
	— Ирландски — каза тя. — Северна Ирландия.
	— Откъде сте се научила да разпознавате ирландското произношение? — попита той.
	— От конните надбягвания, разбира се. В този спорт е пълно с ирландци. Беше чудесно, Том, но ще ви помоля да ме извините. Отивам да си лягам.
	Тя се изправи. Рауз я последва. Мимолетното му вълнение се бе уталожило.
	— Съгласен съм — каза той. — Беше чудесна вечеря. Надявам се, че отново ще имаме възможност да седнем на една маса.
	Ослуша се за някакъв намек от нейна страна, но такъв не се появи — нито с дума, нито с жест. Тя бе зряла жена, прехвърлила тридесетте, при това съвсем не глупава. Ако го искаше, щеше да го подскаже по някакъв начин. Ако не, глупаво бе да се опитва да разваля нещата.
	Тя му се усмихна лъчезарно и се понесе към входа на терасата. Рауз си поръча още едно кафе, обърна се с гръб към ирландското трио и се загледа към тъмните възвишения. Скоро ги чу как се връщат в бара и засядат отново на тяхното си уиски.
	— Казах ви, че това е очарователно място — изрече един дълбок, модулиран глас зад него.
	Хаким Ал-Мансур, облечен елегантно както винаги, седна на свободния стол и направи жест с ръка да му донесат кафе. От другата страна на долината Дани свали бинокъла и се свърза незабавно по радиостанцията. В ориона, паркиран на пътя встрани от главния вход на „Аполония“, Маккрийди изслуша съобщението. Не бе забелязал либиецът да влиза в хотела, но той можеше да се намира там от часове.
	— Продължавай да ме информираш — нареди той на Дани.


	— Наистина ми казахте, мистър Азис — кимна спокойно Рауз. — И мястото е очарователно. Но ако искахте да говорите с мене, защо ме изгонихте от Либия?
	— О, моля ви, не ви изгоних — изговори провлечено Ал-Мансур. — Просто отклонихме влизането ви в страната. В действителност причината бе, че исках да говоря с вас насаме. Дори в моята родина съществуват формалности, необходимост да се записват разговорите, да се задоволява любопитството на началниците. Тук… нищо, освен тишина и спокойствие.
	И удобството, помисли си Рауз, да го ликвидират и да оставят кипърските власти да се занимават с тялото му.
	— И така — продължи гласно, — трябва да ви благодаря за вашата любезност да ми окажете съдействие в моето проучване.
	Хаким Ал-Мансур се засмя тихо.
	— Мисля, че времето за тези изключителни глупости свърши, мистър Рауз. Вижте, преди едни… животни… да сложат край на неговите мъки, вашият бивш приятел хер Клайст бе твърде разговорчив.
	Рауз се извърна към него с поглед, пълен с горчивина и гняв.
	— Във вестниците пишеше, че той е бил убит от наркомафията, като отмъщение за това, което им бе сторил навремето…
	— Уви, не. Хората, които свършиха това, наистина търгуват с наркотици. Но основното им занимание е да поставят бомби на обществени места, главно в Британия.
	— Но защо? Защо тези проклети ирландци са се интересували от Улрих?
	— Те не се интересуваха от него, скъпи Рауз. Те искаха да разберат за какво сте отишъл в действителност в Хамбург и мислеха, че вашият приятел може би знае нещо. Или поне подозира. И той наистина подозираше. Изглеждаше убеден, че вашите извъртания за измислените американски терористи прикриват съвсем други цели. Тази информация, комбинирана с други съобщения, получени от Виена, ме накара да си мисля, че разговорът с вас може да се окаже интересен. Надявам се това да е така, мистър Рауз; искрено се надявам на това заради вас. А сега дойде времето да поговорим. Но не тук.
	Двама мъже се появиха зад Рауз. Те бяха едри и мургави.
	— Мисля, че трябва да се поразходим малко — почти заповяда Ал-Мансур.
	— Да не би тази разходка да е от онези, от които хората не се завръщат? — попита Рауз.
	Хаким Ал-Мансур се изправи.
	— Зависи дали ще можете да отговорите задоволително на няколко прости въпроса — изрече сериозно той.


	Маккрийди, предупреден от Дани, очакваше колата, когато тя се появи от портала на „Аполония“ и излезе на пътя. Той видя как колата на либийците, в която се намираше Рауз, седнал отзад между две горили, завива и се отдалечава от хотела.
	— Ще ги последваме ли, шефе? — попита Бил от задната седалка на ориона.
	— Не — отряза Маккрийди. Да се опитат да ги проследят със загасени фарове, щеше да бъде самоубийство по тези остри завои. А ако пуснеха предните фарове, биха сложили край на играта. Ал-Мансур бе избрал добре терена. — Ако той се върне, ще ни каже какво е станало. Ако не се върне… Е, добре, поне влезе в играта. Сега неговата легенда ще бъде внимателно проверена. До сутринта ще разберем дали са налапали въдицата или са се усетили. Между другото, Бил, можеш ли да влезеш незабелязано в този хотел?
	Бил го погледна, сякаш му бе нанесена смъртна обида.
	— Пъхни това под вратата на неговата стая — каза Маккрийди и подаде на сержанта една туристическа брошура.


	Пътуването продължи един час. Рауз се насилваше да не гледа назад. Но на два пъти, след като либийският шофьор бе успявал да се справи с трудни завои, той имаше възможност да хвърли един поглед към пътя, по който идваха. След тях не се виждаха фаровете на друга кола. На два пъти шофьорът отбиваше встрани от пътя, загасяше светлините и изчакваше в продължение на пет минути. Никой не мина покрай тях.
	Малко преди полунощ пристигнаха пред една вила, явно притежавана от състоятелни хора, и влязоха през портал от ковано желязо. Рауз бе свален от колата и избутан през вратата, отворена от друг либиец с развито телосложение. Заедно с Ал-Мансур либийците ставаха петима. Твърде тежка компания.
	Имаше още един мъж, очакващ ги в големия салон, в който го избутаха — грубо скроен от природата мъж, наближаващ петдесетте, с квадратна челюст, отпуснат корем, брутално лице и големи червени ръце. Не приличаше на либиец. Всъщност Рауз лесно го разпозна, но не се издаде. Лицето му се намираше в колекцията от снимки на Маккрийди и му бе представено като човек, когото някой ден може да види, ако се съгласи да се потопи в света на тероризма и на Близкия изток.
	Франк Терпил беше ренегат от ЦРУ, уволнен от Управлението през 1971 година. Скоро след това той се отдаде на своето истинско призвание, което му носеше големи доходи — да доставя съоръжения за мъчения, оръжия за терористични операции и експертни съвети на режима на Иди Амин в Уганда. Когато угандийското изчадие бе свалено от власт и неговото Държавно бюро за разследване разтурено, той бе представен на Муамар Кадафи. Оттогава Терпил, понякога в сътрудничество с един друг ренегат, Едуин Уилсън, се бе специализирал в доставянето на богат асортимент от оръжие и технологии за най-радикалните терористични групи в Близкия изток, оставайки в същото време верен слуга на либийския диктатор.
	Въпреки че бяха изминали петнадесет години, откакто той бе изхвърлен от общността на западните разузнавателни служби, в Либия все още го приемаха като американския експерт. Това му помагаше да прикрие факта, че през последните години той бе изгубил напълно представа за живота на Запад.
	Наредиха на Рауз да седне на един стол в средата на стаята. Мебелите бяха в калъфи, по които сивееше равен слой прах. Очевидно вилата се притежаваше от заможно семейство, което я посещаваше по време на отпуските и я държеше заключена през зимата. Либийците просто се бяха настанили в нея за тази вечер, поради което и не си направиха труда да слагат на Рауз превръзка на очите.
	Ал-Мансур свали една покривка и се намести претенциозно в представителен стол с висока облегалка. Една крушка висеше над Рауз. Либиецът кимна на Терпил и той се приближи тромаво.
	— О’кей, момче, нека да започваме. Казват, че си обикалял в Европа, за да търсиш оръжия. Много специални оръжия. Какви, по дяволите, са истинските ти намерения?
	— Правя проучване за нов роман. Опитах се да обясня това хиляда пъти. Става въпрос за роман. Такава е моята професия, такива са моите занимания. Пиша детективски романи. За войници, шпиони, терористи — измислени терористи.
	Терпил го удари веднъж странично по лицето, не особено силно, но достатъчно, за да даде да се разбере, че ще последват още и много по-тежки удари.
	— Престани да говориш глупости — изрече той, без да влага ненавист в думите си. — Ще изтръгна истината независимо от всичко, по един или по друг начин. Можем да го направим и безболезнено — за мене е все едно. За кого работиш?
	Рауз започна да разправя историята бавно, както бе инструктиран, понякога припомняйки си фактите точно, понякога проявявайки колебание относно една или друга подробност.
	— В кое списание?
	— „Солджър ъф Форчън“.
	— Кой брой?
	— От април… май, миналата година. Всъщност да, от май, не от април.
	— Какво пишеше в обявата?
	— НУЖДАЕМ СЕ ОТ ОРЪЖЕЕН ЕКСПЕРТ, ЖИВЕЕЩ В ЕВРОПА, ЗА ВЪЗЛАГАНЕ НА ИНТЕРЕСНА ЗАДАЧА… нещо от този сорт. Имаше пощенска кутия.
	— Глупости. Получавам това списание всеки месец. Не съм виждал такава обява.
	— Имаше. Може да проверите.
	— О, той ще провери — промърмори Ал-Мансур от ъгъла на стаята. Той си водеше записки в един бележник с тънък златен химикал.
	Рауз знаеше, че Терпил блъфира. Такава обява имаше по страниците на „Солджър ъф Форчън“. Маккрийди я бе открил и с помощта на няколко телефонни разговора със своите приятели от ЦРУ и ФБР бе обезпечил, или поне така Рауз ревностно се надяваше, да прикрият подателя на обявата, който може да отрече, че някога е получавал отговор от мистър Томас Рауз от Англия.
	— Значи, ти им писа.
	— Да. Писах им открито. Пратих им моя адрес. Осведомих ги за моя опит и областите, в които можех да им бъда полезен. Дадох им указания как да се свържат с мене, ако желаят да ми отговорят.
	— Които бяха?…
	— Малка обява в лондонския „Дейли Телеграф“. — Той цитира нейното съдържание. Запомнил го бе наизуст.
	— Обявата появи ли се? Те осъществиха ли контакта?
	— Да.
	— На коя дата?
	Рауз каза датата. Предишният октомври. Маккрийди бе открил и тази обява. Тя бе избрана напосоки, една съвсем оригинална малка обява от някакъв невинен британски гражданин, но затова пък с текст, който подхождаше. Редакцията на вестника се съгласи да подправи данните, за да покаже, че подателят е американец, който е платил за съобщението в брой.
	Разпитът продължаваше. Рауз разказа за телефонното обаждане, което бе получил от Америка, след като публикувал на свой ред обява в „Дъ Ню Йорк Таймс“. (Това също бе открито след внимателно преглеждане, продължило часове — действителна обява с британски телефонен номер под нея. Личният телефонен номер на Рауз бе сменен, за да съответства на него.)
	— Защо използвахте този обиколен начин за осъществяване на контакт?
	— Нуждаех се от дискретност, в случай че подателят на оригиналната обява се окаже някой луд. Сметнах също така, че моята потайност може да го впечатли.
	— И направи ли му впечатление?
	— Очевидно. Техният представител каза, че им е допаднала. Уредиха среща.
	Кога? Миналия ноември. Къде? В хотел „Жорж Цинк“ в Париж. Как изглеждаше той?
	— Млад, добре облечен, с хубаво произношение. Не бе регистриран в хотела. Направих проверка. Представи се като Галвин Полард. Със сигурност фалшиво име. Изглеждаше като юпи.
	— Като какво?
	— Млад, действащ в името на успеха професионалист — изговори провлачено Ал-Мансур. — Започваш да губиш представа за живота оттатък.
	Терпил почервеня. Разбира се, срещал бе някъде този термин, но го бе забравил. Какво каза той? Той спомена, че представлява група от ултрарадикално мислещи хора, които са отвратени и уморени от Рейгъновата администрация, от неговата омраза към Съветите и към Третия свят и особено от използването на американски самолети и пари на данъкоплатците, за да се хвърлят бомби върху невинни жени и деца в Триполи.
	— И той ти показа списък с това, което търсеше?
	— Да.
	— Този списък?
	Рауз погледна бегло към листа. Беше копие от списъка, който бе показал на Карягин във Виена. Руснакът сигурно притежаваше изключителна памет.
	— Да.
	— Но това са Клейморски мини, за Бога! Semtex-H. Чанти със скрити бомби. Всички те се произвеждат по най-съвременна технология. Какво, по дяволите, искаха да правят с всичко това.
	— Каза, че неговите хора искат да нанесат удар. Истински удар. Спомена за Белия дом. И за Сената. Изглеждаше голям мераклия за Сената.
	След това се остави да измъкнат подробности за паричната страна на въпроса. Сметката в Кредитенанщалт в Аахен с половин милион долара в нея. (Благодарение на Маккрийди, там наистина имаше такава сметка, датирана обратно за съответния период. Знаеха, че банковата тайна не се пази толкова стриктно. Либийците биха могли да проверят сметката, ако искаха да сторят това.)
	— За каква сума се включи?
	— Предлагаха двадесет процента комисионна. Сто хиляди долара.
	— Дреболия.
	— Но не и за мене.
	— Нали пишеш детективски романи.
	— Те не се продават толкова добре. Като оставим настрана отзивите от издателя. Исках да спечеля някой и друг боб.
	— Боб?
	— Шилинги — промърмори Ал-Мансур. — Британският израз за зелено.
	В четири часа сутринта Терпил и Ал-Мансур прекратиха разпита и отидоха да се съвещават. Проведоха разговора в една съседна стая.
	— Може ли наистина да има радикална група в Щатите, готова да извърши терористична акция в Белия дом или в Сената? — попита Ал-Мансур.
	— Сигурно — каза плещестият американец, който мразеше своята страна. — В държава с такива размери могат да се намерят всякакви чудаци. Господи, една Клейморска мина в чанта, оставена на поляната пред Белия дом. Можеш ли да си го представиш?
	Ал-Мансур си го представяше. Клейморската мина е едно от най-унищожителните осколочни взривни устройства, което някога е било изобретявано. Оформена като диск, тя подскача нагоре, когато избухне, след което изстрелва хиляди сачмени лагери на нивото на човешки ръст. Една от тези летящи осколки може да премине през стотици човешки същества. Взривена в сградата на някоя железопътна гара, тя ще остави малко живи от хилядите пътници, намиращи се там. По тази причина продажбата на тези мини е строго забранена от американците. Но винаги могат да се намерят аналози…
	В четири и половина двамата се върнаха в салона. Макар Рауз да не го знаеше, съдбата бе благосклонна към него тази вечер. Ал-Мансур трябваше да представи без повече да отлага нещо на своя Ръководител, за да задоволи неговото настойчиво желание за отмъщение срещу Америка; на Терпил му бе необходимо да докаже на своите господари, че все още той е човекът, от когото се нуждаят за съвет относно Америка и Запада. В края на краищата двамата повярваха на тази история по причината, поради която много хора вярват в нещо — защото много им се иска да е така.
	— Свободен сте, мистър Рауз — изрече Ал-Мансур благо. — Ще направим проверка, разбира се, и ще поддържаме връзка с вас. Останете в „Аполония“, докато аз или някой друг, изпратен от мене, не ви се обади.
	Двете горили, които го доведоха, го върнаха обратно с колата и го оставиха пред вратата на хотела, преди да изчезнат. Когато влезе в своята стая, той включи осветлението, тъй като изгряващото слънце все още не бе разпръснало мрака в апартаментите със западно изложение. От другата страна на долината Бил, който беше дежурен, включи портативната радиостанция и събуди Маккрийди в неговия хотел в Педхоулас.
	Рауз се наведе да вземе нещо, подаващо се изпод килима в стаята. Беше рекламна брошура, канеща гостите да посетят историческия манастир Кикко и да почетат златната икона на Девата. Отстрани бе написано с молив: 10 преди обед.
	Рауз нави часовника да звънне след три часа.
	— Надзирателят Маккрийди — промърмори той и се унесе.


>>	4.

	Кикко, най-големият манастир в Кипър, е бил построен през дванадесети век от византийските императори. Те избрали добре мястото, като се има предвид, че животът на монасите трябва да бъде прекаран в уединение, съзерцание и самота.
	Огромната постройка се намира високо на един връх западно от долината Маратхаса и е така усамотена, че само два пътя водят към нея — по един от всяка страна. Малко под манастира двата пътя се съединяват в един, който се насочва нагоре към манастирската врата.
	Подобно на византийските императори, Маккрийди също бе избрал добре своята позиция. Дани бе останал в каменната колиба, оттатък долината, за да наблюдава прозорците на стаята, в Която бе отседнал Рауз, докато Бил бе потеглил към Кикко с един мотоциклет, нает за него от говорещия гръцки Маркс. Когато се зазори, сержантът от САС бе вече добре скрит зад боровите дръвчета над единичния път, който водеше към манастира.
	Той забеляза колата на Маккрийди да пристига, шофирана от Маркс, и се заоглежда, за да види дали не идва някой друг. Ако се появеше някой от ирландското трио или либийската кола (те бяха забелязали нейния номер), Маккрийди щеше да бъде предупреден от портативната радиостанция и щеше да се изпари. Но само обичайният поток от туристи, повечето от които гърци и кипърци, се носеше нагоре по пътя в тази майска утрин.
	През нощта шефът на СИС в Никозия бе изпратил един от младите си служители в Педхоулас с няколко съобщения от Лондон и с трета радиостанция. И двамата сержанти, както и Маккрийди сега имаха по една.
	В осем и половина Дани докладва, че Рауз се е появил на терасата и е закусил леко с кифличка и кафе. Не е имало никаква следа от Махони и неговите две приятелчета, нито от фустата на Рауз от предната вечер, нито от който и да е от останалите гости на хотела.
	— Той изглежда изморен — каза Дани.
	— Никой не е рекъл, че това ще бъде почивка за който и да е от нас — озъби се Маккрийди от неговото си място в двора на манастира двадесет мили по-нататък.
	В девет и двадесет Рауз напусна стаята. Дани осведоми за това. Рауз се отправи с колата вън от Педхоулас, преминавайки край голямата изрисувана църква на името на Архангел Михаил, която доминираше над планинското село, и зави на северозапад по пътя за Кикко. Дани продължи своето наблюдение върху хотела. В девет и половина прислужницата влезе в стаята на Рауз и дръпна завесите. Това направи по-лек живота на Дани. Други завеси бяха дръпнати от прозорците на хотела, обърнати към долината. Въпреки слънцето, което светеше право в очите му, сержантът бе възнаграден от Моника Браун, поемаща в продължение на десет минути дълбоко въздух съвсем гола пред своя прозорец.
	— По-добре е от Южен Армаг — промърмори благодарният ветеран.
	В десет без десет Бил докладва, че колата на Рауз се е появила, изкачваща се по стръмния и криволичещ път към Кикко. Маккрийди се изправи и влезе вътре, учудвайки се на робския труд, с който са били довлечени тези масивни камъни толкова високо в планината и на умението на майсторите, които бяха изрисували с тънки листа от злато фреските в червено и синьо, украсявайки с тях сладникаво окадения с тамян интериор.
	Рауз го откри пред прочутата златна икона на Девата. Отвън Бил се увери, че подир Рауз не идва никаква опашка и подаде на Маккрийди два двойни сигнала до портативната радиостанция, намираща се във вътрешния джоб на неговия началник.
	— Изглежда си чист — промърмори Маккрийди, когато Рауз се появи до него. Нямаше нищо странно в това да се говори на нисък глас; всички останали туристи около тях разговаряха шепнешком, сякаш се страхуваха да нарушат покоя на святото място. — И така, да започнем ли от началото — продължи Маккрийди. — За последен път те видях, когато излетя от летището на Ла Валета за твоята съвсем кратка визита до Триполи. Оттогава, ако обичаш, с всички подробности.
	Рауз започна от началото.
	— А, значи се срещна с прочутия Хаким Ал-Мансур — каза Маккрийди няколко минути по-късно. — Едва ли съм се надявал, че самият той ще се появи на летището. Съобщението на Карягин от Виена трябва наистина да е погъделичкало неговото любопитство. Продължавай.
	Част от изложението на Рауз можеше да се потвърди от наблюденията на Маккрийди и двамата сержанти — бледоликият млад агент, който бе следил Рауз обратно до Ла Валета и бе видял неговото излитане за Кипър, вторият агент в Никозия, който бе вървял по петите му, докато не потегли към планините.
	— Забеляза ли моите двама сержанти? Твоите бивши колеги?
	— Не, нито веднъж. Дори трябваше да се убеждавам, че те са някъде наблизо — каза Рауз. Двамата се втренчиха нагоре към Мадоната, която ги гледаше със спокойни състрадателни очи.
	— О, те се намират на мястото си — поклати глава Маккрийди. — Единият в момента е навън, за да гледа дали някой от нас двамата не е проследен. Всъщност твоите приключения им доставят доста голямо удоволствие. Когато всичко това свърши, можете да ги споделите на чашка. Но още не е дошло времето. И така… след като пристигна в хотела…
	Рауз изпусна незначителните подробности до момента, в който забеляза Махони и неговите приятели.
	— Почакай малко, а момичето. Коя е тя?
	— Просто случайна позната. Отглежда в Америка състезателни коне и в момента очаква пристигането на три арабски жребеца, които е закупила миналата седмица на пазара на едногодишни животни в Хама, Сирия. Моника Браун. С _е_ накрая. Няма проблеми, просто компания за вечерята.
	— Сигурен ли си?
	— Да, Сам, напълно. Най-обикновена жена. При това доста привлекателна, ако си забелязал.
	— Забелязахме го — промърмори Маккрийди. — Продължавай.
	Рауз описа пристигането на Махони и подозрителните погледи, които бе засякла неговата компаньонка.
	— Мислиш, че те е познал? От бензиностанцията?
	— Не би могъл да го направи — каза Рауз. — Аз имах вълнена шапка, смъкната до очи, неколкодневна брада по цялото лице и се намирах полускрит зад бензиноколонката. Не, той би гледал втренчено така всеки англичанин, докато не чуе акцента. Знаеш колко много ни мрази.
	— Може би. Продължавай.
	Внезапното появяване на Хаким Ал-Мансур и продължилият цяла вечер разпит от Франк Терпил бяха това, което наистина заинтересува Маккрийди. Той прекъсна Рауз десетина пъти, за да доизясни някои дребни подробности.
	Измамника носеше книга с твърди корици за кипърските църкви и манастири, строени във византийско време. Докато Рауз говореше, той си водеше пространни бележки, пишейки върху гръцкия текст. Никаква видима следа не се появяваше от върха на неговия молив — текстът щеше да се появи по-късно, след като го обработят с химикали. Всеки наблюдател би си помислил, че той записва своите впечатления за това, което виждаше наоколо.
	— Дотук добре — изрече замислено Маккрийди. — Тяхната операция за доставка на оръжие изглежда всеки момент ще започне, очаквайки нечие височайше разрешение. Появата на Махони и Ал-Мансур в един и същ хотел в Кипър едва ли може да означава нещо друго. Това, което ни е необходимо да знаем, е кога, къде и как. По суша, по въздух или по море? От къде до къде. И превозното средство. Дали ще го превозят по въздуха, с камион или товарен кораб?
	— Все още си сигурен, че осъществяват операцията? Няма да се откажат от всичко това?
	— Сигурен съм?
	Нямаше нужда да го казва на Рауз. Не бе необходимо той да знае. Но в СИС бяха получили ново съобщение от либийския доктор, който се грижеше за Муамар Кадафи. Когато пристигнеше, пратката щеше да съдържа оръжие за различни терористични организации. Една част от тях за баските сепаратисти в Испания, ЕТА. По-голямо количество за френската ултралява група Аксион Директ. Немалка партида за малобройните, но сеещи смърт белгийски терористи от ССС. Внушителен подарък за Фракция Червена армия в Германия, който без съмнение щеше да се използва по баровете, посещавани от американски военнослужещи. Повече от половината от пратката за ИРА.
	Бе докладвано, че една от задачите на ИРА щеше да бъде убийството на американския посланик в Лондон. Маккрийди подозираше, че ИРА, загрижена за своите операции за набиране на средства в Америка, щеше по всяка вероятност да прехвърли изпълнението на тази задача на германската фракция, наследила Баадер-Майнхоф, твърде намалена по числен състав, но все още готова да изпълнява поръчки в замяна на оръжие.
	— Попитаха ли те къде би желал да доставят пратката за американската терористична група, в случай, че се съгласят на сделката?
	— Да.
	— И ти им каза?
	— Където и да е в Западна Европа.
	— А твоят маршрут за прехвърлянето й в Америка?
	— Описах им го според твоите инструкции. Ще прехвърля пратката, която е съвсем малка по обем, от мястото на тяхната доставка до един нает гараж, известен само на мен. Ще се върна с туристически фургон със скрити прегради зад стените. Ще се прехвърля на север с фургона през Дания, с ферибота до Швеция, след това до Норвегия и оттам ще се кача на един от многобройните товарни кораби, прекосяващи Атлантика до Канада. Просто още един турист, решил да прекара почивката си сред девствената природа.
	— Те одобриха ли плана?
	— Терпил го одобри. Каза, че е умело скроен. Ал-Мансур възрази, че това би означавало да се прекосят няколко граници. Аз посочих, че в периода на отпуските туристическите фургони се стичат по пътищата на Европа и че на всяка граница бих могъл да казвам, че пътувам за летището на следващата столица, за да посрещна съпругата и децата си. Той кимна няколко пъти.
	— Добре. Ние направихме нашия ход. Сега ще трябва да изчакаме, за да видим дали си ги убедил. Другояче казано, дали тяхната жажда за отмъщение срещу Белия дом ще се окаже по-силна от обичайната предпазливост.
	— Какво ще стане по-нататък? — попита Рауз.
	— Ти се връщаш в хотела. Ако те се хванат на твоя план и включат твоето оръжие в пратката, Ал-Мансур ще се свърже с тебе лично или чрез куриер. Изпълнявай точно неговите нареждания. Аз ще осъществя среща с тебе за доклад по ситуацията само в случай, че обстановката е чиста.
	— А ако откажат? Ако не се хванат на плана?
	— Тогава ще се опитат да те накарат да замлъкнеш. Вероятно ще натоварят с тази работа Махони и неговите момчета като проява на доверие. Така ще имаш възможност да разчистиш сметките си с Махони. А и сержантите ще се намират наблизо. Те ще се намесят, за да те измъкнат жив.
	По дяволите с тази тяхна намеса, помисли си Рауз. Това би разкрило участието на Лондон в заговора. Ирландците щяха да го разгласят и пратката щеше да стигне до тях по друг маршрут, в друго време и на друго място. Така че щеше да бъде оставен сам, ако Ал-Мансур решеше да го ликвидира директно или чрез подставени лица.
	— Искаш ли портативна радиостанция, с която да ни предупредиш? — попита Маккрийди. — Нещо, което да ни вдигне на крака?
	— Не — каза кратко Рауз. Нямаше смисъл да взема радиостанция. Знаеше, че няма да дойдат.
	— Тогава се върни в хотела и чакай — каза Маккрийди. — И се опитай да не се изморяваш прекалено с хубавата мисис Браун. С _е_ накрая. По-късно може да се нуждаеш от силата си.
	Той се отдели от Рауз и потъна в множеството. Лично за себе си също знаеше, че не би могъл да се намеси, ако либийците или ирландците се опитат да ликвидират Рауз. Неговото решение, в случай че либийската лисица се усъмни в Рауз, бе да доведе много по-голяма помощна група, която да постави под наблюдение Махони. Щом пратката потеглеше, Махони щеше да започне да действа. Сега, след като го откри, бе по-добре да заложи на ирландеца като следа, по която щяха да стигнат до оръжието.
	Рауз завърши обиколката из манастира и се появи на ярката светлина, за да намери мястото, където бе оставил колата си. Бил, скрит зад борчетата на хълма под гробницата на бившия архиепископ Макариус, забеляза неговата поява на пътя и предупреди Дани, че техният човек се връща обратно. Десет минути по-късно Маккрийди и Маркс потеглиха. По пътя надолу по хълма те качиха един кипърски селянин, стоящ край пътя и по този начин върнаха обратно Бил в Педхоулас.
	Петнадесет минути след потеглянето от радиостанцията на Маккрийди се чу пращене. Обаждаше се Дани.
	— Махони и неговите хора току-що влязоха в стаята на нашия човек. Обръщат всичко. Да изляза ли на пътя, за да го предупредя.
	— Не — нареди Маккрийди, — остани на място и поддържай връзка.
	— Ако ускоря, можем да го изпреварим — предложи Маркс.
	Маккрийди погледна часовника си. Безсмислен жест. Той въобще не си правеше труда да пресмята оставащите мили до Педхоулас и скоростта, с която се движеха.
	— Твърде късно — каза, — няма да можем да го стигнем.
	— Горкият стар Том — рече Бил от задната седалка. Изненадващо за неговите подчинени, Сам Маккрийди изгуби контрол върху нервите си.
	— Ако се провалим, ако тази лайняна пратка мине, Бог да е на помощ на купувачите в Хародс, на туристите в Хайд парк, на жените и децата в тая наша проклета страна — озъби се той грубо.
	В колата владееше гробна тишина по целия оставащ път до Педхоулас.


	Ключът за стаята на Рауз все още висеше на мястото си в рецепцията. Той си го взе сам — зад бюрото нямаше никой — и се качи горе. Ключалката на стаята не бе разбита; Махони бе използвал ключа и го бе върнал обратно. Но вратата бе оставена незаключена. Рауз си помисли, че прислужничката може все още да оправя леглото, ето защо влезе без никакви предпазни мерки.
	Мъжът, скрит зад вратата, го тласна с всички сили напред, изваждайки го от равновесие. Вратата се затръшна обратно, а здравенякът застана там, препречвайки достъпа до нея. Фотографиите, направени от Дани от далечно разстояние, бяха изпратени до Никозия с помощта на куриер преди зазоряване, предадени по факса на Лондон и заснетите на тях лица идентифицирани. Здравенякът се казваше Тим О’Херлихи, убиец от Дерийската бригада, а мускулестият риж мъж до камината бе Иймън Кейн, изпълнител на присъди от името на ИРА в Западен Белфаст. Махони седеше на единствения стол в стаята близо до прозореца, чиито спуснати завеси прецеждаха ярката слънчева светлина.
	Без да каже и дума, Кейн сграбчи залитналия англичанин и го притисна с лице към стената. Опитни пръсти претърсиха светкавично ризата и късите ръкави и двата крачола на панталоните. Ако Рауз бе взел предложения му от Маккрийди радиопредавател, щеше да бъде открит и да сложи край на играта още на това място.
	В стаята цареше безпорядък, всички чекмеджета бяха отворени и изпразнени, а съдържанието на гардероба разхвърляно наоколо. За утеха на Рауз той не носеше нищо, което един писател, извършващ проучване, не би носил — бележници, схематично изложение на сюжета, туристически карти, брошури, портативна пишеща машина, дрехи и тоалетни принадлежности. Паспортът му се намираше в задния джоб на панталона. Кейн го измъкна и го подхвърли на Махони. Махони го прелисти набързо, но в него не видя нищо повече от това, което вече знаеше.
	— Е, приятелю от САС, може би сега ще ми кажеш какво, по дяволите, правиш тук.
	По лицето му играеше обичайната чаровна усмивка, но очите му не гледаха весело.
	— Не знам за какво говорите — изрече Рауз с глас, пълен с възмущение.
	Кейн замахна с юмрук и улучи Рауз в слънчевия възел. Можеше да го избегне, но О’Херлихи стоеше зад него, а Кейн от едната му страна. Шансовете му бяха незначителни, дори ако го нямаше Махони. Рауз изпъшка и се преви, като се подпря на стената, едва поемайки си дъх.
	— Не знаеш? Не знаеш? — Махони не помръдна от стола. — Е, добре, обикновено използвам други средства за обяснение вместо думи, но за теб, приятелю от САС, ще направя изключение. Един от моите приятели в Хамбург установи твоята самоличност преди няколко седмици. Том Рауз, бивш капитан от Специалния полк на Военновъздушните сили — добре известен на ирландския народ клуб от ентусиасти — който обикаля и задава забавни въпроси. Неочаквано се появява в Кипър, точно когато аз и моите приятели се опитваме да прекараме спокойно почивката си. И така, още веднъж, какво правиш тук?
	— Виж — започна Рауз. — О’кей, аз бях в полка. Но напуснах. Не можех повече да понасям работата там. Изобличих всичките кучи синове в него. Преди три години. Аз съм вън от играта. Британските служби дори не биха се изпикали върху мен, ако ми пламне главата. Сега пиша романи, за да си изкарвам хляба. Детективски романи. Това е.
	Махони кимна на О’Херлихи. Юмрукът отзад го улучи в бъбреците. Той изкрещя и се свлече на колене. Въпреки неравенството, Рауз би могъл да отвърне на ударите и да свърши поне с единия от тях, а може би и с двамата, преди той самият да издъхне. Вместо това той преглъщаше болката, рухнал на колене. Въпреки арогантността на Махони, подозираше, че шефът на терористите е объркан. Трябва да бе забелязал разговора между Рауз и Хаким Ал-Мансур на терасата предната вечер, преди да потеглят с колата. Рауз се бе върнал след продължилия цяла вечер разпит. А Махони очакваше да получи твърде голям подарък от Ал-Мансур. Не, човекът на ИРА нямаше намерение да го убива — все още. Той просто се забавляваше.
	— Лъжеш ме, приятелю от САС, а на мен това не ми харесва. Чувал съм и друг път тази просто-си-върша-моето-проучване история. Виждаш ли, ние ирландците сме литературно много добре образовани хора. А някои от въпросите, които си задавал, въобще не са литературни. В такъв случай какво правиш тук?
	— Трилъри — изхриптя Рауз. — Трилърите в днешно време трябва да са акуратно написани. Не можеш да минеш с неясни обобщения. Погледнете Льо Каре, Кланси — Мислиш, че те не проучват и най-дребния детайл? Това е единственият начин в днешни времена…
	— Нима? И онзи известен джентълмен от другата страна на морето, с когото вчера говори, сигурно е един от твоите съавтори.
	— Това е наша работа. По-добре питай него.
	— О, попитах го, приятелю от САС. Тази сутрин, по телефона. Той ме помоли да не те изпускам от очи. Ако зависеше от мен, щях да накарам момчетата да те хвърлят от най-високата планина. Но моят приятел ме моли само да не те изпускам от поглед. Което ще правя ден и нощ, докато не напуснеш. Но това бе всичко, което той ме помоли. А сега, само между нас, ето ти малко сгрявка заради старите времена.
	Кейн и О’Херлихи се нахвърлиха върху него. Махони гледаше. Когато краката на Рауз омекнаха, той се свлече на пода, превивайки се на две, опитвайки се да защити долната част на корема и гениталиите. Намираше се твърде ниско, за да го налагат с юмруци, ето защо го заритаха с крака. Той извиваше главата си, за да избегне сътресението на мозъка, усещайки как върховете на обувките се впиват с тъп звук в гърба, рамената, гърдите и ребрата, задушавайки се от болката, докато мракът не се смили над него след един удар с ритник в задната част на главата.
	Дойде в съзнание подобно на хората, които претърпяват автопроизшествие; най-напред осъзнавайки предпазливо, че не е мъртъв и чак после усещайки болката. Под ризата и панталона тялото му пламтеше от натъртвания.
	Лежеше по лице и известно време разглеждаше шарките по килима. След това се обърна по гръб: грешка. Прокара ръка по лицето си. Една подутина под лявото око, иначе горе-долу същото лице, което бе бръснал от години. Опита се да седне и потрепери от болка. Една ръка го прегърна зад раменете и облекчи усилията му да застане в седнало положение.
	— Какво, по дяволите, се е случило тук? — попита тя. Моника Браун бе коленичила до него, обхванала раменете му с едната си ръка. Хладните пръсти на дясната й ръка докоснаха подутината под окото му.
	— Минавах по коридора и видях вратата открехната…
	Доста голямо съвпадение, рече си той, но след това пропъди тази мисъл.
	— Трябва да съм загубил съзнание и да съм се ударил, когато съм паднал — продължи.
	— Кога стана това — преди или след като претършува стаята?
	Той се огледа наоколо. Бе забравил за обърнатите чекмеджета и разхвърляните дрехи. Тя разкопча ризата му отпред.
	— Господи, доста здраво си паднал — това бе всичко, което каза. После му помогна да се изправи и го заведе до леглото. Бутна го внимателно назад, повдигна краката му и ги намести на дюшека.
	— Недей да мърдаш оттук — разпореди тя ненужно. — Имам малко мехлем за разтриване в моята стая.
	Върна се след няколко минути, затвори вратата след себе си и обърна ключа. Разкопча памучната му риза и я издърпа от раменете, цъкайки при вида на синините, които украсяваха торса и ребрата му.
	Почувства се безпомощен, но тя изглежда знаеше какво върши. Корковата тапа на едно малко шишенце бе отпушена и пръстите й се заеха внимателно да разтриват мехлема по натъртените места. Започна да го смъди. Изохка.
	— Ще ти се отрази добре, ще смъкне подутините, ще помогне да се разнесат кръвоизливите. Обърни се обратно.
	Тя започна да разтрива с мехлема натъртените места на раменете и гърба.
	— Защо носиш мехлем със себе си? — измънка той. — Всичките ли твои кавалери, с които вечеряш свършват по този начин?
	— Той е за коне — обясни кратко тя.
	— Благодаря много.
	— Престани да суетничиш, има същия ефект и върху глупави мъже. Обърни се по гръб.
	Изпълни заповедта. Тя стоеше над него със златисто руса коса, падаща на раменете.
	— Ритаха ли те и по краката?
	— Навсякъде.
	Тя разкопча колана на панталоните му, дръпна ципа и ги смъкна, без да се суети. Тези действия не бяха непознати за една млада жена, чийто съпруг пие твърде много. Освен подутия десен глезен, по бедрата му имаше още половин дузина посинели петна. Разтри мехлема и по тях. След като отмина смъденето, усещането бе на истинско удоволствие. Напомняше му за дните, когато играеше ръгби в училище. Тя спря и остави шишето.
	— Да не би и това да е натъртено? — попита тя.
	Той погледна надолу към боксерките си. Не, това не бе подуто от натъртване.
	— Слава Богу — промърмори. Обърна се гърбом и посегна към ципа отзад на кремавата си шантунгова рокля. Процеждащата се през завесите светлина придаваше на стаята малко хладен отблясък.
	— Къде си се научила да масажираш така? — попита той.
	След побоя и масажа се чувстваше отпуснат. Приспа му се.
	— В Кентъки по-малкият ми брат участваше като аматьор в надбягвания с коне — обясни тя. — Няколко пъти го оправях.
	Кремавата рокля се свлече по тялото й и се събра на пода. Носеше миниатюрни дамски бикини. На гърба й не се виждаха презрамки от сутиен. Въпреки големината на гърдите й, тя не се нуждаеше от него. Обърна се. Рауз преглътна.
	— Но това — каза тя, — не съм го учила от никой брат.
	Помисли си смътно за Ники в Глоусестершайр. Никога не бе й изневерявал, откакто се ожени за нея. Но, увещаваше се той, един боец се нуждае от утеха от време на време и ако тя му се предлагаше, нямаше да е човешко да откаже.
	Протегна ръце към нея, когато тя го възседна, но тя го хвана за китките и ги притисна обратно към възглавницата.
	— Стой неподвижно — му прошепна. — Твърде си зле, за да участваш.
	В следващия час обаче тя изглеждаше доволна от неговите усилия да й докаже, че е сбъркала в преценката.
	Малко преди четири жената се изправи и прекоси стаята, за да дръпне завесите. Слънцето бе преминало зенита си и се движеше към планините. От другата страна на долината Дани, сержантът, нагласи фокуса на бинокъла и промърмори:
	— Том, дърти мръснико.
	Любовната история продължи три дни. Нито конете пристигаха от Сирия, нито Рауз получаваше съобщение от Ал-Мансур. Тя се обаждаше редовно на нейния агент на брега, но отговорът неизменно бе: Утре. Ето защо се разхождаха в планината и си правеха пикници високо над черешовите градини — там, където започваха иглолистните дървета и където правеха любов върху боровите иглички.
	Закусваха и обядваха на терасата, докато Дани и Бил наблюдаваха смълчани от отсрещната страна на долината, а Махони и неговите приятели се мръщеха от бара.
	Маккрийди и Маркс се намираха в техния хотел в Педхоулас, докато Маккрийди въвличаше в операцията хора, изпратени му от филиалите на СИС в Кипър и Малта. Доколкото Хаким Ал-Мансур не бе осъществил никакъв контакт с Рауз, за да покаже дали е приел или отхвърлил неговата измислена история, ключът се намираше в Махони и двамата му колеги. Те ръководеха опасното начинание на ИРА; докато стояха без да действат, пратката не би тръгнала. Двамата сержанти от САС щяха да продължат да се занимават с Рауз; останалите щяха да държат ирландците под непрекъснато наблюдение.
	На втория ден, след като Рауз и Моника правиха за първи път любов, екипът на Маккрийди бе заел позиция, разпръснат по хълмовете, покривайки всеки път, излизащ и влизащ в района с наблюдателни постове в планината.
	Телефонната линия до хотела бе прихваната, за да се подслушват разговорите. Дежурните по подслушването се настаниха в съседния хотел. Малка част от новодошлите можеха да говорят гръцки, но за щастие имаше достатъчно туристи, още една дузина сред които не предизвикваше подозрение.
	Махони и неговите хора не излязоха нито веднъж от хотела. Те също очакваха нещо; посещение или телефонно обаждане, или изпратено на ръка съобщение.
	На третия ден Рауз се събуди както винаги малко след зазоряване. Моника продължаваше да спи и Рауз бе този, който взе подноса със сутрешното кафе от келнера на вратата. Когато вдигна каничката с кафе, за да налее първата си чаша, забеляза сгънатия лист хартия под нея. Сложи листа между чашата и чинийката, наля кафето и се отправи към банята.
	Съобщението бе кратко: КЛУБ „РОЗАЛИНА“, ПАФОС, 11 ВЕЧЕРТА. АЗИС.
	Това създава проблем, мислеше си той докато пускаше водата върху накъсаните парченца от хартията, хвърлени в тоалетната чиния. Да се освободи от Моника за няколкото часа, които щеше да му отнеме отиването до Пафос и връщането обратно в среднощните часове, нямаше да бъде толкова лесно.
	Проблемът бе решен на обяд, когато съдбата се намеси под формата на корабния агент на Моника, обадил се, за да съобщи, че трите жребеца ще пристигнат от Латакия в пристанището на Лимасол същата вечер и ще бъде ли тя така любезна да присъства там, за да наблюдава тяхното разтоварване и настаняването им в конюшните вън от пристанището.
	Когато тя замина в четири часа, Рауз направи живота на двамата сержанти по-лек, като отиде до Педхоулас и позвъни на управителя на „Аполония“, за да му съобщи, че ще трябва да пътува за Пафос същата вечер и да го попита кой е най-добрият маршрут дотам. Съобщението бе записано от дежурните и предадено на Маккрийди.
	Клуб „Розалина“ се оказа едно казино в сърцето на стария град. Рауз влезе в него малко преди единадесет часа и скоро откри стройната, елегантна фигура на Хаким Ал-Мансур, заел място край една от игралните маси. Столът до него бе свободен. Рауз се разположи на него.
	— Добър вечер, мистър Азис, каква приятна изненада.
	Ал-Мансур кимна важно. „Faites vos jeux“* извика крупието. Либиецът постави няколко жетона с висока стойност в комбинация на по-големите числа. Рулетката се завъртя, танцуващото бяло топче избра да падне в жлеба с четворката. Либиецът не показа никакво раздразнение, когато прибираха чиповете му. Един-единствен удар би представлявал издръжката на семейството на някой либийски селянин в продължение на месец.
	[* Залагайте! (фр.) Термин, използван при рулетката. — Б.пр.]
	— Радвам се, че дойдохте — каза Ал-Мансур все така важно. — Имам новини за вас. Добри новини, ще бъдете доволен да ги чуете. Винаги е така приятно да съобщаваш добрите новини…
	Рауз почувства облекчение. Фактът, че либиецът бе изпратил съобщение, вместо заповед до Махони да се освободи от англичанина завинаги някъде сред планините, бе обнадеждаващ. Сега нещата изглеждаха още по-добре.
	Той наблюдаваше как либиецът загуби още една купчина жетони. Бе привикнал към изкушението на хазартните игри, смятайки рулетката за едно от най-глупавите и скучни творения на човека. Но по своята страст към хазарта арабите могат да се сравнят само с китайците и дори невъзмутимият Ал-Мансур бе омаян от въртящото се колело.
	— Радвам се да ви съобщя — продължи Ал-Мансур, докато поставяше още чипове, — че нашият славен ръководител отстъпи пред вашата молба. Съоръженията, които търсите, ще бъдат доставени — без изключение. Това е. Каква е вашата реакция?
	— Аз съм очарован — изрече Рауз. — Сигурен съм, че моите шефове ще ги използват… добре.
	— Ние всички трепетно очакваме това. Ще разполагате с, както вие британските войници казвате, обекта на изпълнението.
	— Как бихте предпочели да ви платим? — попита Рауз.
	Либиецът махна умолително с ръка.
	— Приемете го като подарък от Народната Джамахирия, мистър Рауз.
	— Много съм ви благодарен. Сигурен съм, че това ще споделят и моите шефове.
	— Съмнявам се, защото вие бихте бил глупак, ако някога им кажете. А вие не сте глупак. Наемник, може би, но не и глупак. Така че, след като сега ще направите комисионна не от сто хиляди долара, а от половин милион, може би ще я разделите с мене? Да кажем поравно?
	— Които ще влязат във фонда за борбата, нали така?
	— Разбира се.
	По-скоро капитал за неговото оттегляне, помисли си Рауз.
	— Мистър Азис, сър, имате моята дума. Когато взема парите от клиентите, половината ще дойдат при вас.
	— Надявам се — промърмори Ал-Мансур. Този път спечели и една купчина чипове бе избутана към него. Въпреки своята изисканост, той се зарадва. — Ръката ми е много дълга.
	— Имайте ми доверие — каза Рауз.
	— Това вече, скъпи приятелю, би било обидно… в нашата професия.
	— Нужна ми е информация относно пратката. Откъде ще я взема. Кога.
	— Ще научите. Скоро. Вие помолихте за пристанище в Европа. Мисля, че това може да се уреди. Върнете се в „Аполония“ и аз ще се свържа с вас много скоро.
	Той се изправи и подаде на Рауз оставащите му чипове.
	— Не напускайте казиното в следващите петнадесет минути — нареди. — Ето, забавлявайте се.
	Рауз изчака петнадесет минути, след това осребри чиповете. Предпочиташе да купи на Ники нещо хубаво.
	Напусна казиното и се отправи към колата. Заради тесните улички на стария град, възможността да се паркира някъде наблизо би дошла като награда дори в късните часове на нощта. Колата му се намираше две улици по-нататък. Той не забеляза Дани и Бил, които се криеха във входовете по неговия път. Когато доближи колата, един мъж в дрехи от син док метеше боклука от канавката с метла с дълга дръжка.
	— Kili spera* — изграчи старият уличен метач.
	[* Здрасти (гр.) — Б.пр.]
	— Kili spera — отвърна Рауз. Той се спря за малко. Старецът бе един от онези, окончателно победени от живота, които вършеха черната работа навсякъде по света. Спомни си за парите на Ал-Мансур, извади една банкнота с голяма стойност и я пъхна в горния джоб на стареца.
	— Скъпи мой Том — изгледа го отблизо уличният метач, — винаги съм знаел, че имаш добро сърце.
	— Какво, по дяволите, правиш тук, Маккрийди?
	— Просто продължавай да се мотаеш с ключовете за колата и ми разкажи какво се случи — нареди Маккрийди, като остави настрана метлата.
	Рауз му разказа.
	— Добре — рече Маккрийди. — Изглежда ще бъде кораб. Това вероятно означава, че ще добавят твоята малка пратка към много по-голямата, предназначена за ИРА. Да се надяваме, че ще е така. Ако изпратят твоята отделно по друг маршрут с друг контейнер, ще сме пак там, откъдето започнахме. Оставени с единствената надежда за Махони. Тъй като твоят товар е колкото за един туристически фургон, те могат да го натъпчат заедно с другия. Някаква идея за пристанището?
	— Не, просто в Европа.
	— Върни се в хотела и прави това, което е казал човекът — заповяда Маккрийди.
	Рауз потегли. Дани тръгна подир него с мотоциклет, за да бъдат сигурни, че никой друг не го следва. Десет минути по-късно Маркс пристигна с колата и Бил, за да вземе Маккрийди. По обратния път той седна на задната седалка и се замисли.
	Корабът, ако бъдеше кораб, нямаше да плава под либийски флаг. Твърде очевидно би било. Може би нает товарен кораб с капитан и екипаж, които не задават въпроси. Имаше голям брой такива, които плаваха по Източното Средиземноморие, а кипърският флаг бе за предпочитане.
	Ако го наемеха от този район, той трябваше да отплава до някое либийско пристанище, за да натовари оръжията, които щяха вероятно да бъдат скрити под напълно редовен товар, като опаковани в кашони маслини или фурми. Групата от ИРА сигурно щеше да отпътува с кораба. Когато напуснат хотела, щеше да е жизненоважно да ги проследят до товарния док, за да узнаят името на кораба.
	Планът по-нататък предвиждаше да се проследи плавателният съд с подводница, движеща се на дълбочина един перископ. Подводницата се намираше в очакване във водите около Малта. Самолет Нимрод на Кралските военновъздушни сили, излетял от Британската военна база край Акротири в Кипър, щеше да насочва подводницата до товарния кораб, след което щеше да изчезне.
	Подводницата щеше да свърши останалата работа, докато плавателни съдове на Кралските военноморски сили не пресекат пътя на кораба в Ламанша.
	Трябваше му името на кораба или поне пристанището, към което щяха да го насочат. Веднъж получил името на пристанището, той можеше да накара своите приятели от разузнавателната служба на Лойд да открият кои кораби са резервирали място и за кои дати. Това щеше да стесни избора. Не би се нуждаел повече от Махони, ако либийците кажеха това на Рауз.
	Съобщението за Рауз пристигна двадесет и четири часа по-късно по телефона. Гласът не бе на Ал-Мансур. По-късно инженерите на Маккрийди проследиха източника до Либийското народно бюро в Никозия.
	— Върнете се у дома, мистър Рауз. Много скоро с вас ще се осъществи контакт. Вашите маслини ще пристигнат на кораб в европейско пристанище. Ще се свържат с вас лично за подробностите по пристигането на пратката и нейното вземане.
	Маккрийди разглеждаше листа с подслушания разговор в своята хотелска стая. Дали Ал-Мансур не е заподозрял нещо? Дали не е разбрал истината, но е решил и той от своя страна да блъфира? Ако подозираше кои са истинските господари на Рауз, той щеше да знае, че Махони и неговата група се намират също под наблюдение. И така, връщайки Рауз обратно в Англия, той може би целеше да се снеме наблюдението от Махони. Възможно е.
	В случай че това бе не само вероятност, а истината, Маккрийди реши да играе и на двата фронта. Щеше да се раздели с Рауз, изпращайки го в Лондон, но филерите щяха да останат с Махони.
	Рауз реши да съобщи новината на Моника сутринта. Той се бе върнал в хотела от Пафос преди нея. Тя пристигна от Лимасол в три сутринта, ободрена и възбудена. Нейните жребци се намирали в отлично състояние, прибрани в конюшня вън от Лимасол, разправяше му тя, докато се събличаше. Нуждаеше се единствено от приключване на формалностите по превоза, за да потегли с тях към Англия.
	Рауз се събуди рано, но тя го бе изпреварила. Той погледна към празното място в леглото, след това тръгна по коридора, за да провери в нейната стая. Предадоха му съобщението от рецепцията — кратка бележка, пъхната в един плик с името на хотела.
L>
	Скъпи Том, всичко бе прекрасно, но свърши. Аз потеглям обратно при моя съпруг, при моя живот и моите коне. Мисли за мен с добри чувства, така, както и аз ще мисля за теб. Моника.
L$
	Той въздъхна. На два пъти през главата му бе минала набързо мисълта, че тя е нещо по-различно от това, за което се представяше. Четейки нейната бележка, разбра, че е бил прав от самото начало — тя бе просто една обикновена жена. Той също имаше своя живот със своя провинциален дом и своята писателска кариера. И своята Ники. Изведнъж му се прииска ужасно силно да види Ники.
	Карайки обратно към летището на Никозия, той предполагаше, че двамата сержанти се намират някъде зад него. Те наистина го следваха. Маккрийди не беше с тях. Използвайки шефа на СИС в Никозия, той се бе осведомил за полета на самолет от Кралските военновъздушни сили в посока Лайнъм, Уилтшайр, който щеше да пристигне преди полета на Бритиш Еъруейз, и вече се намираше на борда му.
	Малко преди обяд Рауз хвърли един поглед от самолетния люк и видя зелените масиви на Троодоските планини да се отдалечават назад под крилото. Той си помисли за Моника и за Махони, все още подпиращ бара, и за Ал-Мансур и бе щастлив, че се връща у дома. Поне зелените полета на Глоусестершайр щяха да бъдат много по-сигурно място от водовъртежа на Леванта.


>>	5.

	Рауз се приземи малко след обяд, като се вземе предвид времето, спечелено от пътуването в западна посока. Маккрийди бе пристигнал един час по-рано, въпреки че Рауз не знаеше това. Когато слезе от самолета и се отправи към сградата на летището, той видя една елегантна млада жена, облечена в униформата на Бритиш Еъруейз, която държеше табелка с надпис: МИСТЪР РАУЗ.
	Позна името си.
	— А, има оставено съобщение за вас на информацията, която ще откриете веднага щом излезете от митницата — каза тя.
	Макар и озадачен, той й благодари и продължи към сградата. Не беше казвал на Ники, че се прибира, искайки да я изненада. Съобщението гласеше: ПРИ СКОТ. ОСЕМ ВЕЧЕРТА. ЗА МЕНЕ ОМАРИ!
	Той изруга. Това означаваше, че не би могъл да се прибере до сутринта. Колата му се намираше на паркинг — без съмнение, ако не се бе завърнал, експедитивната Фирма щеше да я прибере оттам и да я върне на неговата вдовица.
	Той се оправи с формалностите, взе колата и ангажира стая в един от хотелите на летището. Имаше време да си вземе един душ, да се обръсне, да поспи и да си смени костюма. Тъй като възнамеряваше да погълне доста хубаво вино, щом Фирмата плащаше, той реши да отиде с такси до лондонския Уест Енд.
	Най-напред се обади на Ники. Тя изпадна във възторг, гласът й трепереше от радост и успокоение.
	— Всичко наред ли е с тебе, скъпи?
	— Да, добре съм.
	— И всичко свърши?
	— Да, проучването приключи, с изключение на няколко допълнителни подробности, които мога да науча тук в Англия. Как прекара?
	— О, чудесно. Всичко е наред. Познай какво се случи?
	— Изненадай ме.
	— Два дена след като тръгна, пристигна един мъж. Каза, че обзавежда голям апартамент за офис в Лондон и търси килими. Купи всичко, цялата наша стока. Плати в брой. Шестнадесет хиляди лири. Скъпи, ние сме богати.
	Рауз стисна слушалката и се втренчи в копието на Дега на стената.
	— Този купувач откъде беше?
	— Мистър Да Коста? Португалец. Защо?
	— Тъмнокос, с мургав цвят на кожата?
	— Да, така мисля.
	Арабин, каза си Рауз. Либиец. Което означаваше, че докато Ники се е намирала в плевника, където държаха стоката от килими, някой бе влязъл в къщата и вероятно поставил подслушвателно устройство в телефона. Мистър Ал-Мансур очевидно обичаше да изпипва добре своята работа. Ако се бе обадил на Ники от Виена, Малта или Кипър, както често се изкушаваше, щеше да издаде себе си и да провали операцията.
	— Добре — каза той весело, — не ме интересува откъде е бил. Щом е платил в брой, значи всичко е наред.
	— Кога ще си дойдеш? — попита тя възбудено.
	— Утре сутринта. Искам да си там около девет часа.
	В осем и десет той се появи в първокласния рибен ресторант на Маунт стрийт и бе придружен до една маса в ъгъла, на която се намираше Сам Маккрийди. Маккрийди обичаше ъгловите маси. На тях всеки посетител можеше да седи с гръб към стената, под прав ъгъл спрямо останалите, което е по-удобно за разговор, отколкото ако седят един до друг и при това всеки имаше възможност да гледа към ресторанта. Никога не оставяй гърба си оголен, му бе казал преди години един от офицерите, които го обучаваха. По-късно същият бе предаден от Джордж Блейк и си го получи в килията за разпити на КГБ. По-голямата част от своя живот Маккрийди бе прекарал с гръб, обърнат към стената.
	Рауз поръча омар и поиска към него „Нойберг“. Маккрийди пожела неговият да бъде приготвен студен, гарниран с майонеза. Рауз изчака, докато келнерът не им наля по чаша вино и не се отдалечи. Тогава спомена за мистериозния купувач на килимите. Маккрийди дъвчеше с пълна уста бенбекулския омар, преглътна го и каза просто:
	— По дяволите.
	— Звънял ли си на Ники от Кипър преди да започнем да подслушваме телефона на хотела.
	— Нито веднъж — каза Рауз. — Позвъних й за първи път от хотел „Пост хаус“ преди няколко часа.
	— Добре. Това е и хубаво, и лошо. Хубаво, че не си изпуснал нещо по невнимание. Лошо, че Ал-Мансур е стигнал до там.
	— О, той ще отиде по-далеч от това — каза Рауз, — не мога да бъда сигурен, но мисля, че ми се мярна един мотоциклет. Хонда. На паркинга, откъдето взех обратно колата си и пред хотела. Не го забелязах от таксито, но движението бе много интензивно.
	— Дяволите да го вземат — помърмори Маккрийди с тревога в гласа. — Мисля, че си прав. Има една двойка на другия край на бара, които непрекъснато надничат насам. И гледат към нас. Не се обръщай, продължавай да ядеш.
	— Мъж и жена, млади?
	— Да.
	— Познаваш ли ги?
	— Така ми се струва. Във всеки случай мъжът ми е познат. Обърни се и повикай келнера. Опитай се да го забележиш. Права коса, увиснали мустаци.
	Рауз се обърна и даде знак на келнера. Двойката се намираше на края на бара, разделен от ресторанта с преграда. Рауз бе преминал интензивно обучение за борба срещу тероризма. То включваше разглеждането на стотици албуми с фотографии, много от които не се отнасяха до ИРА. Обърна се обратно.
	— Познах го. Немски адвокат. Ултрарадикален. Защищавал е хората на Баадер-Майнхоф, по-късно е станал един от тях.
	— Разбира се. Волфганг Ройтер. А момичето?
	— Не я познавам. Но към Фракция Червена армия се числят много групировки. Сигурно е нова. Дали са изпратени от Ал-Мансур?
	— Не и този път — той би използвал свои хора, не германски екстремисти. Съжалявам, Том, иде ми да се ударя. Тъй като Ал-Мансур не те следеше в Кипър и понеже бях толкова зает да осигуря твоето преминаване през всички проверки на либийците, изпуснах за миг от съзнанието си оня проклет параноиден психопат Махони. Ако онези двамата в бара са от Фракция Червена армия, те изпълняват негова поръчка. Съжалявам, че допуснах грешка.
	— Какво ще правим сега? — попита Рауз.
	— Вече ни видяха заедно. Ако това излезе наяве, с операцията и с тебе е свършено.
	— Не би ли могъл да бъдеш мой агент или издател?
	Маккрийди поклати глава.
	— Няма да мине — каза той. — Ако изляза от задната врата, това ще бъде достатъчно за тях. Ако изляза от предната, като нормален посетител, обзалагам се, че ще бъда фотографиран. Някъде в Източна Европа снимката ще бъде идентифицирана. Продължавай да говориш спокойно, но слушай. Ето какво искам да направиш.
	Докато пиеха кафето, Рауз повика келнера и помоли да го упъти за мъжката тоалетна. Тя се намираше там, където Маккрийди предполагаше. Бакшишът, който прислужникът получи, бе повече от щедър — той бе безбожен.
	— Само за да се обадите по телефона? Нямате проблеми, началник.
	Обаждането до Специалния отдел на столичната полиция — лично обаждане до един от приятелите на Маккрийди — бе направено, докато Маккрийди подписваше сметката, използвайки своята кредитна карта. Момичето бе напуснало ресторанта веднага щом той повика келнера, за да се разплати.
	Когато Рауз и Маккрийди се появиха под осветения портал, момичето се намираше полускрито до един магазин за домашни птици малко по-нататък по улицата. Обективът на камерата й хвана лицето на Маккрийди и тя направи бързо две снимки. Нямаше светкавица, осветлението на портала бе достатъчно. Маккрийди забеляза нейните действия, но се направи, че не вижда.
	Двамата тръгнаха бавно към паркирания ягуар на Маккрийди.
	Ройтер се появи от ресторанта и прекоси улицата към мотоциклета си. Взе каската и я сложи със спуснато забрало. Момичето излезе от тясната уличка и яхна мотоциклета зад него.
	— Те получиха това, което искаха — каза Маккрийди. Могат да потеглят всеки момент. Нека се надяваме, че любопитството ще ги забави още малко.
	Телефонът в колата на Маккрийди издаде вибриращ звук. Той вдигна слушалката. На другия край беше неговият приятел от Специалния отдел. Маккрийди му даде необходимата информация.
	— Терористи, вероятно въоръжени. Бетърсийт парк, близо до Пагодата. — Той затвори телефона и погледна в огледалцето. — Все още ни следват.
	Като се изключи напрежението, пътят до Бетърсийт парк, достъпът до който се прекратяваше при залез слънце, премина без произшествия. Когато се приближиха до Пагодата, Маккрийди хвърли един поглед нагоре и надолу по шосето. Нищо. Не бе учудващо — паркът бе отново отворен след обаждането на Рауз.
	— Тренировките за избягване от преследване, спомняш ли си ги?
	— Да — каза Рауз и посегна към ръчната спирачка.
	— Действай?
	Рауз дръпна с всичка сила спирачката, докато Маккрийди направи остър завой. Задницата на колата се завъртя, гумите изскърцаха в знак на протест. За две секунди автомобилът бе сменил посоката си и потегли обратно. Маккрийди се насочи право срещу приближаващия единичен фар на мотоциклета. Две паркирани коли наблизо пуснаха своите фарове и запалиха двигателите.
	Ройтер се отклони, за да избегне сблъсъка с ягуара и успя. Мощната хонда изскочи от пътя, премина над бордюра продължи по тревната площ. Тя почти избягна пейката, но все пак закачи. Рауз забеляза салтото на мотоциклета, който изхвърли на тревата своите пътници. Останалите коли се приближиха до местопроизшествието и от тях изскочиха трима души.
	Ройтер бе задъхан, но невредим. Той седна и посегна към вътрешния джоб на якето.
	— Въоръжена полиция. Не мърдай — извика един глас зад него. Ройтер се обърна и погледна към дулото на служебния Уебли 38. Лицето над него се усмихваше. Разбира се, Ройтер бе гледал филма „Мръсния Хари“. Той реши да не доставя радост на някой, който би го застрелял, без да му мигне окото. Дръпна обратно ръката си. Сержантът от Специалния отдел отстъпи назад, насочил с две ръце оръжието към челото на германеца. Друг негов колега измъкна Валтер П38 Парабелум от вътрешния джоб на коженото му яке.
	Момичето бе в безсъзнание. Един едър мъж, облечен с леко сиво палто, тръгна от една от колите към Маккрийди. Това бе командирът Бенсън от Специалния отдел.
	— Какво знаеш за тях. Сам?
	— Фракция Червена армия. Въоръжени. Опасни.
	— Момичето не е въоръжено — каза Ройтер ясно на английски. — Това е грубо нарушение на закона.
	Командирът от Специалния отдел извади един малък пистолет от джоба си, отиде до момичето, пъхна го в нейната дясна ръка, след което го пусна в една торбичка.
	— Вече е — каза той спокойно.
	— Протестирам — надигна глас Ройтер. — Това е крещящо нарушение на нашите граждански права.
	— Колко сте прав — изрече тъжно командирът. — Какво искаш от мене, Сам?
	— Имат моята снимка в себе си, могат да узнаят името ми. Освен това ме видяха с него. — Той кимна с глава към Рауз. — Ако това излезе наяве, ще има ужасно много печал по улиците на Лондон. Искам да бъдат задържани и изолирани. Без следа, без снимки в печата. Трябва да са зле ударени след тази катастрофа. Може би в някоя охранявана болница?
	— Не бих се двоумил да ги оставя в изолационното отделение. Какво да правя с горките същества, изпаднали в кома и без документи… Само за да ги идентифицирам, ще са ми необходими седмици.
	— Моето име е Волфганг Ройтер — заяви германецът. — Аз съм адвокат от Франкфурт и искам да се срещна с моя посланик.
	— Интересно колко глух може да стане човек на средна възраст — оплака се командирът. — Качвайте ги в колата, момчета. Разбира се, веднага след като ги идентифицирам, ще трябва да ги изправя пред съда. Но това може да ми отнеме много време. Поддържай връзка, Сам.
	По закон, дори въоръжен и идентифициран член на терористична група, който е арестуван в Британия, не може да бъде задържан повече от седем дена, без да бъде изправен пред съда. Така пише в Наредбата за борба с тероризма. Но всяко правило си има изключения, дори и при демокрацията.
	Двете полицейски коли, които нямаха отличителни знаци, изчезнаха. Маккрийди и Рауз се качиха в ягуара. Трябваше да напуснат парка, за да могат отново да го затворят.
	— Когато това свърши — попита Рауз, — няма ли да посегнат на мен или на Ники?
	— Никога не са правили това досега — каза Маккрийди. — Хаким Ал-Мансур е професионалист. Също като мене, той приема, че в нашата игра можеш да спечелиш, но можеш и да загубиш. Ще свие рамене и ще се залови със следващата операция. Махони е по-пакостлив, но в продължение на двадесет години ИРА е отстранявала единствено своите информатори и високопоставени членове. Всъщност съм убеден, че той ще се върне в Ирландия и ще се опита да изглади нещата с Военния съвет. Те най-малкото ще го предупредят да не извършва акция за отмъщение. Така че, дръж се още няколко дни.


	Рауз се прибра в Глоусестершайр на следната сутрин, завръщайки се към обичайния си начин на живот и очаквайки обещаното съобщение от Хаким Ал-Мансур. Когато получеше информацията, свързана с мястото и датата на пристигане на кораба, той щеше да предупреди Маккрийди. Оттам нататък СИС щеше да открие кораба, да го идентифицира в Средиземно море и да го залови в източната част на Атлантика или в Ламанша с Махони и неговите хора на борда. Беше съвсем просто.
	Контакт бе осъществен седем дни по-късно. Едно черно порше се вмъкна в двора на Рауз и някакъв млад мъж изскочи от него. Той огледа около себе си зелената трева и цветните лехи в слънчевия майски ден. Беше тъмнокос, навъсен и очевидно идваше от страна с по-сух и суров климат.
	— Том — извика Ники, — някой е дошъл да те види.
	Том се появи от задната градина. Изражението му на любезно любопитство не се промени, когато видя мъжа, въпреки че го позна. Опашката, която вървеше по петите му от Триполи до Ла Валета и която го остави да отлети за Кипър преди две седмици.
	— Да? — каза той.
	— Мистър Рауз?
	— Да.
	— Имам съобщение за вас от мистър Азис. — Говореше английски разбираемо, но предпазливо, твърде предпазливо, за да може да се каже, че го владее добре. По-скоро рецитираше съобщението така, както го бе научил.
	— Вашият товар ще пристигне в Бремерхафен. Три дървени сандъка, всичките маркирани като канцеларско оборудване. Вашият подпис ще е достатъчен те да бъдат освободени. Отделение нула девет. Склад Нойберг Росманщрасе. Трябва да ги вземете оттам в срок от двадесет и четири часа след тяхното пристигане. В противен случай те ще изчезнат. Ясно ли е?
	Рауз повтори точния адрес, запаметявайки го. Младият мъж се качи обратно в колата.
	— Още нещо. Кога? В кой ден?
	— Ах, да. На двадесет и четвърти. Те пристигат по обяд на двадесет и четвърти.
	Той потегли, оставяйки Рауз с отворена уста. Минути по-късно той препускаше към селото, за да използва обществен телефон, проверявайки още веднъж, за да е сигурен, че след него няма опашка. Експертите бяха потвърдили, че собственият му телефон наистина се подслушва, но трябваше да го оставят така известно време.
	— Какво, по дяволите, искат да кажат с това двадесет и четвърти? — побеснял задаваше въпроса Маккрийди за десети път. — Това е след три дни. Три проклети дена.
	— Махони не е ли тръгнал? — попита Рауз. Той бе отишъл с колата до Лондон по настояване на Маккрийди, за да се срещнат в обезопасена квартира на Фирмата — един апартамент в Челси. Все още не можеше да доведе Рауз в Сенчъри Хаус — официално той бе персона нон грата.
	— Да, все още подпира бара в Аполония заедно със своите приятели, все още очаква знак от Ал-Мансур, все още е под наблюдение на моите филери.
	Той вече бе съобразил, че може да има само две възможности: или либиецът лъжеше относно датата, за да направи още една проверка на Рауз и да види дали полицията няма да направи обиск в склада. В този случай Ал-Мансур щеше да има време да насочи кораба в друга посока. Или той, Маккрийди, е бил подхлъзнат; Махони и неговите хора са послужили като примамка и може би самите не са знаели това.
	В едно нещо той бе сигурен: никой кораб не можеше да стигне от Кипър до Бремерхафен през Триполи или Сирте за три дена. Докато Рауз пътуваше към Лондон, Маккрийди се консултира със своя приятел от Дибен плейс, Колчестър — щабквартирата на разузнавателната служба на Лойд’с. Отговорът бе категоричен. Щеше да е необходим един ден, за да се преодолее разстоянието от, да кажем, Пафос до Сирте или Триполи. Един ден за товарене или по-скоро една вечер. Два дена до Гибралтар и още четири или пет до Северна Германия. Седем дена минимум; по-скоро осем.
	Така че това или бе проверка за Рауз, или корабът с оръжието се намираше вече в морето. Според човека от Лойд’с, за да застане на кей в Бремерхафен на двадесет и четвърти, той трябваше да се намира някъде на запад от Лисабон, насочвайки се на север, за да премине край Финистере.
	От Лойд’с бяха извършени проверки за имената на корабите, пристигащи според очакванията на двадесет и четвърти от средиземноморско пристанище в Бремерхафен. Телефонът звънна. Обаждаше се експертът от Лойд’с.
	— Няма такива — каза той. — Нищо от Средиземноморието не се очаква на тази дата. Трябва да са те подвели.
	Здравата, помисли си Маккрийди. В лицето на Хаким Ал-Мансур той бе срещнал истински майстор в играта. Обърна се към Рауз.
	— Освен Махони и неговите хора, имаше ли някой друг в онзи хотел, в който би се усъмнил, че е от ИРА?
	Рауз поклати глава.
	— Страхувам се, че ще трябва да се върнем към албумите с фотографиите — реши Маккрийди. — Прегледай ги всичките няколко пъти. Ако има някое лице, което си забелязал по време на пребиваването ти в Триполи, Малта или Кипър, трябва да ме уведомиш. Ще те оставя с тях. Искам да изпълня няколко поръчки.
	Той дори не обсъди със Сенчъри Хаус дали да поиска американска помощ. Нямаше никакво време, за да търси съдействие от висшестоящите. Отиде да се срещне с шефа на филиала на ЦРУ на Гросвийнър скуеър. Все още това бе Бил Карвър.
	— Всъщност не знам, Сам. Да се отклонява сателит не е толкова лесно. Не можете ли да използвате Нимрод?
	Самолетите Нимрод на Кралските военновъздушни сили могат да правят фотографии на кораби в морето с висока разделителна способност, но те летят достатъчно ниско, за да останат незабелязани. Без необходимата височина трябва да извършат много прелитания, за да покрият големите пространства на океана.
	Маккрийди размишляваше. Ако знаеше, че пратката е преминала и се намира в ръцете на ИРА, той би предупредил незабавно ЦРУ за опасността, която грози техния посланик в Лондон, така както им бе докладвал либийският доктор.
	Но в продължение на седмици той се бе занимавал със задачата да пресече пътя на въоръжената пратка. Нуждаейки се сега от помощта на ЦРУ, той пусна своята бомба.
	Бил Карвър подскочи от своя стол, сякаш изхвърлен от реактивен двигател. И двамата мъже знаеха, че освен катастрофата, предизвикана от убийството на американски посланик на британска земя, Чарлс и Керъл Прайс биха се превърнали в най-популярните пратеници на Америка от десетилетия. Мисис Тачър не би простила лесно на организация, която е позволила нещо да се случи на Чарли Прайс.
	— Ще получиш шибания си сателит — изръмжа Карвър, — но следващия път искам да ме предупреждаваш по-рано, отколкото в този случай.
	Бе почти полунощ, когато Рауз уморено се върна обратно към първия албум, онзи, в който се пазеха снимките на създателите на ИРА. Той седеше заедно с един експерт по фотографиите от Сенчъри Хаус. В стаяха бяха поставени проекционен апарат и екран, така че фотографиите можеха да се прожектират на екрана и да се правят промени по лицата.
	Малко преди един часа Рауз изпита колебание относно една от снимките.
	— Тази тук — каза той, — можете ли да я пуснете на екрана?
	Лицето изпълни почти цялата стена.
	— Не ставай малоумен — каза Маккрийди, — той е вън от организацията от години. Едновремешно величие, което отдавна е дезертирало.
	Лицето гледаше към тях — уморени очи зад очила с дебели лещи и посивяла коса, спускаща се над смачкано чело.
	— Махнете очила — каза Рауз. — Сложете му кафяви контактни лещи.
	Техникът направи промените. Очилата изчезнаха, очите промениха цвета си от сини на кафяви.
	— Кога е правена тази фотография?
	— Преди около десет години — каза техникът.
	— Състарете го с десет години. Направете косата по-рядка, прибавете повече бръчки и увиснала гуша под брадичката.
	Техникът стори това, което му бе казано. Мъжът сега изглеждаше на около седемдесет години.
	— Направете, косата съвсем черна. Боядисайте я.
	Цветът на оредялата коса стана черен. Рауз подсвирна.
	— Седеше сам в ъгъла на терасата — каза той, — в „Аполония“. С никого не говореше, странеше от останалите.
	— Стивън Джонсън беше началник на щаба на ИРА, на старата ИРА, преди двадесет години — каза Маккрийди. — Напусна организацията преди десет години, след като изпадна в остър конфликт с младото поколение относно политиката. Сега е на шестдесет и пет години. Продава селскостопанска техника в графство Клер.
	Рауз се ухили.
	— На времето бил ас, изпаднал в конфликт, напуснал с отвращение, станал известен с това, че е излязъл от играта, превърнал се в парий за онези от организацията — да ти напомня за някой, когото познаваш?
	— Понякога, млади господине, можеш дори да бъдеш умен — призна Маккрийди.
	Той се обади на един приятел от ирландската полиция, така наречената Гарда Сиохана. Официално контактите между полицаите от Гардата и техните британски колеги в борбата срещу тероризма се смятат за формални и не особено близки. В действителност между професионалистите тези контакти са често по-топли, отколкото някои по-твърдолинейни политици биха желали.
	Този път неговият приятел работеше към Специалния отдел на ирландската полиция и бе събуден в своя дом в Ранелаг рано сутринта.
	— Той е на почивка — каза Маккрийди. — Според местната Гарда той се пристрастил към голфа и от време на време прекарва свободното си време с игра на голф, обикновено в Испания.
	— Южна Испания?
	— Вероятно. Защо?
	— Спомняш ли си Гибралтарската афера?
	И двамата я помнеха доста добре. Трима убийци от ИРА, възнамеряващи да поставят огромна бомба в Гибралтар, бяха премахнати от САС — преждевременно, но завинаги. Терористите бяха пристигнали на Скалата като туристи от Коста дел Сол и испанската полиция и контраразузнавателната служба оказаха изключително голяма помощ за тяхното разкриване.
	— Носеха се постоянно слухове, че има четвърти човек в групата, някой който се е намирал в Испания — припомни си Рауз. — А в района на Марбеля е пълно с поляни за голф.
	— Мръсникът — пое си дъх Маккрийди. — Дъртият мръсник. Той отново е влязъл в играта.
	Бил Карвър се обади на Маккрийди към десет часа сутринта и те посетиха американското посолство. Карвър ги прие в големия салон, разписа се за тях и ги отведе в своята канцелария на приземния етаж, където той също имаше стая за разглеждане на фотографии.
	Сателитът бе свършил добре своята работа, обикаляйки кротко високо в космоса над източния Атлантик, насочил своите камери надолу, за да покрият водната ивица от португалските, испанските и френските брегове до около стотина мили навътре в океана.
	Изпълнявайки съвета на своя познат от Лойд’с, Маккрийди помоли да разгледат правоъгълника от вода от Лисабон до Бискайския залив. Постоянният поток от фотоизображения, изпращан до приемащата станция на Националната служба за сигурност, намираща се край Вашингтон, бе разделен на отделни снимки на всеки кораб, плаващ в този правоъгълник.
	— Птичката може да фотографира всичко, което е по-голямо от плаваща бутилка кока кола — отбеляза гордо Карвър. — Искате ли да започваме?
	В този воден правоъгълник имаше повече от сто и двадесет кораба. Почти половината бяха риболовни съдове. Маккрийди ги изключи, въпреки че можеше да поиска да се върне към тях по-късно. В Бремерхафен имаше пристанище и за рибарски кораби, но те щяха да са с германска регистрация и един чуждестранен кораб, появил се, за да разтоварва някакъв друг товар, а не риба, би изглеждал подозрителен. Той концентрира своето внимание върху товарните кораби и върху няколко големи и луксозни частни яхти, игнорирайки четирите пътнически лайнера. Неговият редуциран списък наброяваше петдесет и три съда.
	Една по една той искаше да уголемяват малките отломки от метал сред морската шир, докато всяка от тях не изпълнеше целия екран. Мъжете в стаята ги разглеждаха подробно. Някои от тях се бяха запътили в друга посока; тези, които пътуваха на север към Ламанша, наброяваха тридесет и един.
	В два и половина той нареди да спрат.
	— Този мъж — каза той на техника. — Оня, който стои на страничния мостик. Може ли да го увеличите?
	— Готово — кимна американецът.
	Товарният кораб бе фотографиран на излизане от Финистере малко преди залез слънце предния ден. Един от екипажа се занимаваше с някаква рутинна работа на палубата, докато друг мъж стоеше до мостика и го наблюдаваше. Маккрийди и Рауз гледаха как корабът на екрана става все по-голям и по-голям, докато изображението запазваше своята яснота. Форпикът и кърмата изчезнаха, а самотната фигура на мъжа се уголеми.
	— От каква височина е правена снимката? — попита Рауз.
	— От сто и десет мили — осведоми техникът.
	— Това се казва техника — въздъхна Рауз.
	— Може да хване ясно табелка с автомобилен номер — допълни гордо американецът.
	Имаше повече от двадесет кадъра с този кораб. Когато мъжът на мостика изпълни почти цялата стена, Рауз поиска да прожектират всичките със същото увеличение. Когато кадрите се заредиха един след друг, мъжът се раздвижи, подобно на онези сковани фигурки във викториански кинематографичен апарат.
	Той обърна глава от моряка и се загледа към морето. След това свали фуражката, за да прокара ръка по оредялата си коса. Може би чу крясъка на някоя морска птица над себе си. Каквото и да бе то, но той погледна нагоре.
	— Задръж кадъра — почти кресна Рауз, — по-близо…
	Техникът увеличи лицето, докато накрая не започна да става неясно.
	— Бинго — прошепна Маккрийди над рамото на Рауз. — Това е той. Джонсън.
	Изморените очи на старец под оредялата черна коса се бяха втренчили в тях от екрана. Възрастният мъж от ъгъла на терасата на „Аполония“. Едновремешното величие.
	— Името на кораба — каза Маккрийди, — трябва ни името на кораба.
	То се намираше на носа на кораба и сателитът все още снимаше, докато той продължи отвъд хоризонта на север. Имаше един-единствен кадър, заснет под малък ъгъл, който бе хванал надписа встрани от котвата — „Регина IV“. Маккрийди се протегна към телефонната слушалка и се обади на своя човек от разузнавателната служба на Лойд’с.
	— Не може да бъде — каза той, когато се обади обратно тридесет минути по-късно. — „Регина IV“ е с товароподемност повече от десет хиляди тона и се намира край брега на Венецуела. Трябва да си получил погрешна информация.
	— Няма грешка — каза Маккрийди. — Това е двехилядитонен кораб, насочил се на север. Сега трябва да е някъде край Бордо.
	— Чакай за момент — изрече бодрият глас от Колчестър. — Да не би да вършат нещо нередно?
	— Почти сигурно — каза Маккрийди.
	— Ще ти се обадя пак — обеща човекът от Лойд’с. Той се обади един час по-късно. Маккрийди прекара повечето от това време, водейки телефонни разговори с някои хора, чиято служба се намираше в Пуул, Дорсет.
	— „Регина“ — рече човекът от Лойд’с — е твърде популярно име. Като „Стела Марис“. Ето защо са номерирани с римски цифри след името. За да ги различават един от друг. Съществува „Регина VI“, регистриран в Лимасол, който се предполага, че стои закотвен в Пафос. Около двехилядитонен. Капитанът е германец, а екипажът е от кипърски гърци. Новите му собственици са една компания, регистрирана в Люксембург.
	Либийското правителство, помисли си Маккрийди. Уловката бе проста. Корабът напускаше Средиземно море като „Регина VI“; в Атлантика цифрата след V се покрива с боя, а преди нея се изписва друга. Сръчни ръце можеха да подправят корабните документи, за да съответстват на номерацията. Агентите щяха да запишат почтения „Регина IV“ в Бремерхафен, носещ офисоборудване и общ товар от Канада, и кой щеше да проверява, че „Регина IV“ в действителност се намира край бреговете на Венецуела?


	На зазоряване на третия ден капитан Холст се загледа през предните прозорци на мостика към проясняващото се море. Нямаше никакво съмнение за ярката светлина, която се разпукна в небето право пред него, задържа се за момент и падна обратно във водата. Фойерверк. Сигнална ракета за бедствие. Взирайки се в сумрака, той можеше да различи някакво очертание на миля или две пред него. Заповяда на вахтения в машинното отделение да намали скоростта наполовина, вдигна бинокъл пред очите си и повика един от своите пасажери, намиращ се долу в своята каюта. Мъжът пристигна при него след по-малко от минута.
	Капитан Холст посочи мълчаливо през предното стъкло. Върху спокойната вода пред тях една дванадесетметрова моторна рибарска лодка се клатушкаше като пияна. Тя очевидно бе претърпяла експлозия в машинния отсек; черни кълбета дим се разпръсваха над палубата, смесвайки се с оцветени в оранжево огнени езици. Целият борд на лодката над водната линия бе обгорен и почернял.
	— Къде се намираме? — попита Стивън Джонсън.
	— В Северно море, между Йоркшир и датския бряг — каза Холст.
	Джонсън взе бинокъла от капитана и го фокусира върху рибарската лодка пред тях. На носа й можеше да се различи надписът „Феър Мейд, Уитби“.
	— Трябва да спрем, за да им помогнем — каза Холст на английски. — Такъв е законът на море.
	Той не знаеше какъв точно товар носи и не искаше да знае. Неговите работодатели му дадоха своите нареждания и изключително голямо възнаграждение. Погрижиха се финансово и за екипажа. Опакованите в кашони кипърски маслини бяха натоварени на борда в Пафос и представляваха напълно легитимна стока. По време на двудневния престой в Сирте на либийския бряг част от товара бе снет и след това върнат обратно. Изглеждаше същия. Знаеше, че там някъде вътре трябва да има непозволен товар, но не можеше да го открие, а и нямаше желание да се опитва. Доказателството, че неговият товар е изключително опасен, се намираше в присъствието на шестте пътници — двама от Кипър и четирима от Сирте. Както и в смяната на цифрите веднага след като преминаха Херкулесовите стълбове*. След дванадесет часа той очакваше да му се махнат от главата. Щеше да се върне обратно през Северно море, да смени отново надписа на „Регина VI“ и да продължи спокойно към пристанището на Лимасол, превърнал се в много по-богат мъж отпреди.
	[* Гибралтар — Б.пр.]
	След това щеше да се оттегли. Годините на превозване на съмнителни товари от хора и сандъци към Западна Африка, странните заповеди, получени сега от неговите нови, люксембургски собственици — всичко това щеше да се превърне в част от миналото. Той щеше да се оттегли на петдесет години заедно със своите спестявания, достатъчни, за да открият с неговата гръцка съпруга Мария малък ресторант на някой от островите и да изживеят дните си в спокойствие.
	Джонсън проявяваше колебание.
	— Не можем да спрем — каза той.
	— Длъжни сме.
	Мракът се разпръскваше. Те забелязаха как една фигура, обгоряла и почерняла, излезе от кабината на щурвала, насочи се залитайки към предната част на палубата, опита се да махне с ръка, измъчена от болка, след което падна по лице.
	Още един офицер от ИРА се появи зад Холст. Той усети дулото на пистолет, опряно в неговите ребра.
	— Продължавай, без да спираш — изрече един лишен от емоции глас.
	Холст не пренебрегна оръжието, но погледна към Джонсън.
	— Ако продължим и те бъдат спасени от друг кораб, което ще стане рано или късно, ще докладват за нас. Ще бъдем спрени и разпитани защо не сме оказали помощ.
	Джонсън кимна.
	— Тогава мини през тях — изсъска мъжът с оръжието. — Няма да спираме.
	— Можем да им дадем първа помощ и да се обадим на датската брегова охрана — каза Холст. — Никой няма да се качи на борда. Когато датският катер се появи, ние ще продължим. Те ще ни махнат в знак на благодарност и ще забравят за нас. Ще ни струва не повече от тридесет минути.
	Това убеди Джонсън. Той кимна.
	— Прибери оръжието — нареди късо.
	Холст завъртя рязко щанбая и след звъна в машинното отделение скоростта на „Регина“ започна бързо да пада. Отдавайки заповед на гръцки на вахтения помощник-капитан, Холст напусна мостика, спусна се на палубата и се отправи към бака. Той погледна към приближаващия се рибарски съд, след това махна с ръка на мостика в сигнал стоп машина. Двигателят заглъхна и само инерцията на „Регина“ я отнесе бавно към пострадалия морски съд.
	— Здравей, „Феър Мейд“ — извика Холст, взирайки се надолу към приближаващата под носа рибарска лодка. Забеляза как рухналият на тясната палуба мъж се опита да се повдигне, след което отново припадна. „Феър Мейд“ се поклащаше край борда на много по-голямата „Регина“, докато не се изравни със средната част на кораба, където перилата на палубата бяха по-ниски. Холст пое към тая част на своя кораб и заповяда на гръцки на един от екипажа да хвърли въже на борда на „Феър Мейд“. Нямаше нужда от това.
	Щом рибарската лодка се изравни със средната част на „Регина“, пострадалият на палубата долу се изправи, подскочи с учудваща пъргавина за толкова зле обгорял човек, сграбчи една кука, намираща се до него, и я метна над перилата на „Регина“, закрепвайки я здраво за един клин на носа на „Феър Мейд“. Втори мъж изскочи от кабината на рибарската лодка и направи същото от мястото на кърмата. „Феър Мейд“ спря своя дрейф.
	Още четирима се появиха от кабината скочиха на нейния покрив и се прехвърлиха над перилата на „Регина“. Всичко стана толкова бързо и с такава координация, че капитан Холст успя само да изкряска на немски:
	— Какво става, по дяволите?
	Мъжете бяха облечени еднакво, с черни на цвят цели връхни дрехи, гумени ботуши с бутони и черни вълнени кепета. Лицата им също бяха черни, но не от сажди. Една здрава ръка уцели капитан Холст в слънчевия сплит и той се свлече на колене. По-късно той щеше да разправя, че никога преди, това не е виждал в действие хората на Специалния морски ескадрон — морският еквивалент на САС — и че никога не би желал да ги види отново.
	До този момент на главната палуба имаше четирима души от кипърския екипаж. Един от мъжете в черно им извика със заповеден тон нещо на гръцки и те се подчиниха. Проснаха се с лице надолу на палубата и останаха там. Не така реагираха четиримата ирландци, които изскочиха от страничната врата на надстройката. Всички те бяха въоръжени с револвери.
	Двама проявиха разума да осъзнаят бързо, че револверите ги поставят в твърде неизгодна позиция спрямо автоматите Хеклер и Кох МП5, вдигнаха ръце и хвърлиха оръжието на палубата. Двама се опитаха да използват оръжието си. Единият бе щастлив, че краткият откос го улучи в краката и той оцеля, за да прекара остатъка от живота си в инвалидна количка. Четвъртият нямаше този късмет и получи четири куршума в гърдите.
	На палубата на „Регина“ се бяха прехвърлили шестима облечени в черно мъже. Третият, който се качи на борда, беше Том Рауз. Той побягна към стълбата, водеща от палубата до мостика. Когато стигна до нея, Стивън Джонсън се появи от вътрешността. Виждайки Рауз, той вдигна ръце във въздуха.
	— Недей да стреляш, приятелю от САС. Всичко свърши — извика той.
	Рауз се отдръпна настрана и насочи дулото на своя автоматичен пистолет към стълбата.
	— Слизай долу — заповяда късо.
	Възрастният мъж започна да се спуска към главната палуба. Нещо се раздвижи зад гърба на Рауз, някой се появи на вратата на кабината на щурвала. Той усети движението, успя да се извърне и чу трясъка от изстрела на револвера. Куршумът мина покрай рамото му. Нямаше никакво време да спре или да извика. Стреля така, както го бяха обучавали — два куршума в серия един след друг и след това още два, за по-малко от половин секунда.
	В невероятно краткия отрязък от време успя да забележи как и четирите куршума попадат в гърдите на фигурата, застанала до вратата, как те я изхвърлят назад към страничната каса на вратата, която я отхвърля отново напред… и буйното мятане на пшеничнорусата коса. Тя се бе строполила мъртва на стоманената палуба. Тънка струйка кръв се стичаше от устата, която бе целувал.
	— Ама че работа — каза един глас до него. — Моника Браун. С _е_ накрая.
	Рауз се обърна.
	— Кучи син — процеди той бавно, — ти си знаел, нали?
	— Не знаех, а подозирах — уточни Маккрийди. Облечен в цивилни дрехи, той се бе прехвърлил спокойно на палубата на кораба, след като стрелбата приключи.
	— Нали разбираш. Том, трябваше да направим проверка за нея, след като тя осъществи контакт с тебе. Тя е — всъщност беше — наистина Моника Браун, но родена и отгледана в Дъблин. Първият й брак на двадесет години я отвежда в Кентъки, където остава в продължение на осем години. След развода се омъжва за майор Ерик Браун, много по-възрастен, но богат, който през мъглата на своето алкохолно опиянение без съмнение не е изпитвал никакво подозрение за фанатичната преданост на неговата млада съпруга към ИРА. Да, тя има ферма за коне, но не в Ашфорд, графство Кент, Англия. А в Ашфорд, графство Уиклоу, Ирландия.
	Групата изхаби два часа, за да оправи наоколо. Капитан Холст оказа своето съдействие. Той призна, че е имало едно прехвърляне на сандъци в открито море на рибарски кораб край Финистере. Даде името на кораба и Маккрийди изпрати съобщение до Лондон в помощ на испанските власти. Ако побързаха, щяха да заловят пратката оръжия за ЕТА, докато е все още на борда на траулера — добра възможност за СИС да каже своето благодаря за испанската помощ по време на Гибралтарската афера.
	Капитан Холст също така се съгласи, че се е намирал в британски териториални води, когато е станало завладяването на кораба. По-нататък случаят щеше да премине в ръцете на юристите, доколкото в Британия има правораздаване, засягащо подобни положения. Маккрийди не искаше ирландците да бъдат предадени на белгийското правосъдие и незабавно освободени като отец Райън.
	Двете тела бяха изнесени на главната палуба и положени едно до друго. Покриха ги с бели чаршафи, взети от каютите под палубата. С помощта на кипърския екипаж бяха свалени капаците на сандъците и товарът бе претърсен от командосите на Специалния морски ескадрон. След два часа лейтенантът, който ги командваше, рапортува на Маккрийди.
	— Нищо, сър.
	— Как така нищо?
	— Голямо количество маслини, сър?
	— Нищо друго, освен маслини?
	— Няколко сандъка, маркирани като канцеларско оборудване.
	— Съдържанието?
	— Канцеларско оборудване, сър. И трите жребеца. Те са доста подплашени, сър.
	— Майната им на конете, аз също съм разтревожен — изрече мрачно Маккрийди. — Ела да ми покажеш. — Двамата с Рауз слязоха след офицера долу.
	Лейтенантът ги разведе из четирите помещения на трюма. В първото от разбитите сандъци се виждаха японски копирни и пишещи машини. Във второто се валяха разпилени тенекиени кутии с кипърски маслини. Нито един от сандъците не бе останал непроверен. В четвъртото се намираха трите солидни отделения за конете. Във всяко едно от тях жребците се дърпаха и цвилеха от страх.
	Стомахът на Маккрийди започна да го присвива от онова ужасно усещане, че е измамен, че е предприел грешни действия и че ще трябва да плаща за това. Ако се окажеше, че товарът се състои само от маслини и пишещи машини, Лондон щеше да опъне одраната му кожа на вратата на някой плевник.
	Един млад командос се намираше с тях в помещението с конете. Изглежда разбираше от животни; говореше им тихо, успокояваше ги.
	— Сър? — попита той.
	— Да.
	— Защо ги пренасят с кораб?
	— О! Те са арабски. Чистокръвни, предназначени за конюшня с расови коне.
	— Не, не са — каза младият командос. — Те са най-обикновени коне, които се дават под наем за езда. Жребци, обаче кранти.
	С помощта на лостове разбиха дъските на стената на първата кошара. Щом разтрошената дървесина падна, претърсването приключи. Между вътрешната и външната стена на специално конструираното отделение имаше оставено достатъчно свободно пространство. Вътре забелязаха натрупаните блокчета Semtex-H, подредени в редица минохвъргачки РПГ–7, както и преносимите ракети земя-въздух. В другите кошари щяха да открият тежките картечници, амунициите, гранатите и мините.
	— Мисля — реши Маккрийди, — че вече можем да се обадим на военноморските сили.
	Те напуснаха трюма и се върнаха обратно на главната палуба, огряна от топлото утринно слънце. Военноморските сили щяха да поемат командването на „Регина“ и да я отведат до Харуич. Там щяха формално да я завладеят и да арестуват екипажа и пътниците.
	Раненият в краката ирландец, чиито колена бяха привързани изкусно от командосите с турникет от груб плат, седеше с пепелявосиво лице, опрял гръб на една преграда, и очакваше военния лекар, който щеше да пристигне с фрегатата, намираща се в момента само на половин миля от кораба. Другите двама бяха прихванати с белезници към един стълб под палубата. Ключът за белезниците се намираше в Маккрийди.
	Капитан Холст и неговият екипаж се спуснаха, без да се противят в един от трюмовете — не този, в който се намираше оръжието — и седнаха да чакат сред сандъците с маслините, докато моряците от военноморските сили не им спуснат стълба.
	Стивън Джонсън бе заключен в своята каюта под палубата.
	Когато свършиха, петимата от Специалния морски ескадрон скочиха върху кабината на „Феър Мейд“, след което изчезнаха вътре. Запалиха двигателя. Двамата командоси излязоха отвътре и я освободиха от въжетата. Лейтенантът махна за последно сбогом на Маккрийди и рибарската лодка потегли. Такива бяха бойците от Специалния ескадрон: свършили своята работа, те нямаха какво повече да висят наоколо.
	Том Рауз седна със свити рамене на коминга, водещ към един от трюмовете, близо до проснатото тяло на Моника Браун. От другата страна на палубата фрегатата застана на борд на „Регина“, завърза се с нея и изпрати първата група на кораба. Те започнаха да се съвещават с Маккрийди.
	Един полъх на вятъра отви края на чаршафа от лицето под него. Рауз се вторачи в красивото лице, толкова спокойно в смъртта. Морският бриз разпиля кичур от русата коса върху челото. Той се наведе, за да го отметне обратно. Някой седна до него и го прегърна през рамената.
	— Всичко приключи. Том. Ти не можеше да знаеш. Няма защо да се обвиняваш. Тя бе наясно какво върши.
	— Ако знаех, че тя е там, нямаше да стрелям по нея — промълви Рауз тъжно.
	— Тогава тя щеше да убие тебе. Тя си беше такава.
	Двама моряци освободиха ирландците от стълба и ги поведоха към фрегатата. Под наблюдението на лекаря двама санитари преместиха ранения на една носилка и тръгнаха да го носят.
	— Какво ще стане сега? — попита Рауз.
	Маккрийди се загледа към морето и към небето и въздъхна.
	— Сега, Том, юристите поемат случая. Те винаги поемат нещата в свои ръце, за да вкарат всичко в живота и смъртта — страст, алчност, смелост, похот и слава — параграфите на техните закони.
	— А ти?
	— О, аз ще се върна в Сенчъри Хаус и ще започна отново. И ще се прибирам всяка вечер в моя малък апартамент, ще слушам моята музика и ще вечерям с моя варен боб. А ти ще се върнеш обратно при Ники, ще се грижиш добре за нея, ще пишеш своите книги и ще забравиш за всичко това. Хамбург, Виена, Малта, Триполи, Кипър — забрави ги. Всичко свърши.
	Стивън Джонсън мина покрай тях, докато го водеха. Той спря и погледна надолу към двамата англичани. Произнесе думите неясно, с пресипнал глас.
	— Нашето време ще дойде! — Това бе лозунгът на ИРА-извънредни.
	Маккрийди погледна нагоре и поклати с глава.
	— Не, мистър Джонсън, вашето време отдавна мина.
	Двама санитари натовариха на носилка тялото на мъртвия ирландец и го изнесоха.
	— Защо тя направи това, Сам? Защо, по дяволите, го направи? — попита Рауз.
	Маккрийди се наведе напред и покри отново лицето на Моника Браун. Санитарите се върнаха, за да я вдигнат оттам.
	— Защото тя вярваше, Том. Не в това, в което трябва, разбира се. Но вярваше.
	Той стана, дърпайки Рауз със себе си.
	— Хайде, момче, връщаме се у дома. Да не мислим по-вече за това, Том. Нека оставим така нещата. Тя си отиде по собствено желание, по начина, който сама избра. Сега тя просто е още една жертва, дадена по време на война. Както ти можеше да бъдеш, Том… Както всички ние.


>>	АНТРАКТ

	В четвъртък комисията се събра отново за четвърти пореден ден — ден, който Тимъти Едуардс бе определил да бъде последен. Преди Денис Гоунт да може да започне, Едуардс реши да го изпревари. Той усещаше, че неговите двама колеги зад масата, инспекторите на отделите за Западното полукълбо и вътрешните операции, бяха готови да смекчат своето отношение и да направят едно изключение в случая с Сам Маккрийди, като го задържат по една или друга причина.
	След като съвещанието от предния ден приключи, те заведоха Едуардс в един тих ъгъл в бара на Сенчъри Хаус и разкриха ясно своите намерения, предлагайки да се запази по някакъв начин Измамника.
	Това категорично не влизаше в сценария на Едуардс. За разлика от останалите, той знаеше, че зад решението да се направи прецедент от случая с ранното пенсионираме на Измамника стоеше постоянният помощник-секретар на Форин офис, човек, който един ден щеше да участва заедно с още четирима души в тайното заседание, на което щеше да се избере новият ръководител на СИС. Глупаво бе да се опълчва срещу него.
	— Денис, всички изслушахме с най-голям интерес припомняните от твоя страна операции, проведени от Сам, и всички сме изключително впечатлени. Истината, обаче, е, че ние трябва да посрещнем предизвикателствата на деветдесетте, период, когато определени… как да го кажа?… активни мерки, погазването на приетите процедури, ще бъде недопустимо. Трябва ли да ти напомням за усложненията, предизвикани от избрания от Сам начин на действие в Карибите миналата зима?
	— Въобще не е необходимо, Тимъти — каза Гоунт. — Аз сам ще припомня този епизод, като последна илюстрация от моя страна за това, че Сам продължава да е необходим за службата.
	— Нямам нищо против — покани го Едуардс, чувствайки облекчение, че това ще е последната защитна реч, която трябва да изслуша, преди да пристъпи към своята неотменима присъда. Освен това, мислеше си той, двамата му колеги биха били повлияни от представата, че действията на Маккрийди са наподобявали повече тези на див каубой, отколкото на представител на Нейно Величество. За младежите, които посрещнаха Сам с аплодисменти в бара при неговото завръщане малко преди Нова година, всичко бе наред. Но трябваше той, Едуардс, да прекъсне веселието, да успокоява нервирания Скотланд Ярд, Вътрешното министерство и обидения Форин офис — събитие, което все още си спомняше с голямо раздразнение.
	Денис Гоунт прекоси без особено желание стаята до бюрото, където се намираше чиновникът от Архива и взе предложената папка. Въпреки това което каза, Карибската афера бе тази, която той най-много би желал да избегне. Дълбоко в себе си обаче изпитваше възхищение от своя шеф, знаеше, че Сам бе действал самостоятелно в този случай.
	Спомняше си твърде добре неофициалните писма, които валяха върху Сенчъри Хаус малко след Нова година и продължилата дълго среща на четири очи с шефа на СИС, на която Маккрийди бе извикан в средата на януари.
	Новият шеф бе избран само две седмици по-рано и неговият новогодишен подарък представляваше доклада за подвизите на Сам в Карибите, сложен на бюрото му. За щастие, сър Марк и Измамника се познаваха от много време и след официалните пукотевици последва новогодишен тост с любимата бира на Маккрийди и обещание от негова страна, че няма да нарушава повече правилата. Шест месеца по-късно, по причини, за които Маккрийди можеше само да се досеща, шефът бе станал много по-малко милостив.
	Гоунт погрешно смяташе, че шефът бе изчакал благоприятния случай до лятото, за да освободи Маккрийди. Той нямаше представа от колко високо бе получена в действителност заповедта.
	Маккрийди знаеше. Не беше необходимо да му се казва, нямаше нужда от доказателства. Но той познаваше шефа. Като всеки добър командир, сър Марк щеше да му каже в лицето, ако не можеше да се справя с работата си, да го наругае, ако заслужаваше това, и дори да го уволни, ако нещата бяха наистина толкова зле. Но той щеше да го направи лично. В противен случай той щеше да се бори като тигър срещу вмешателството отвън. Този път заповедта бе дошла отгоре, тя бе отменила решението на сър Марк.
	Когато Денис Гоунт се върна с папката на мястото си, Тимъти Едуардс срещна погледа на Маккрийди и се усмихна.
	Ти наистина представляващ голяма заплаха, Сам, помисли си той. Макар и много талантлив, ти просто вече не си подходящ. Колко жалко, наистина. Ако само бе проявил по-голяма гъвкавост и се бе придържал към правилата, би могло да се намери място за теб. Но не и сега. Не сега, когато наистина разтревожи хора като сър Робърт Инглиш. Друг ще бъде светът през деветдесетте, моят свят; свят за хора като мене. До три, може би четири години, аз ще стана шеф на СИС и тук няма да има място за такива като тебе. Бих могъл да започна отсега, драги Сам. Дотогава ще имаме ново поколение офицери; интелигентни млади служители, които ще изпълняват това, което им се нарежда, ще спазват законите и няма да тревожат никого.
	Сам Маккрийди се усмихна в отговор.
	Ти наистина си първокласен задник, Тимъти, мислеше си той. Ти наистина си мислиш, че за събирането на сведения са достатъчни срещите на комисиите, компютърните извадки и целуването на Ленгли по задните части, за да ни подхвърлят част от тяхната информация, получена с технически средства. Нямам нищо против, тази информация е добра — най-добрата в света. Те притежават технологията с техните сателити и подслушвателни устройства. Но те могат да бъдат измамени, драги Тимъти.
	Има една дума маскировка, за която едва ли някога си чувал. Тя е руска, Тимъти, изкуството да се изграждат фалшиви летища, хангари, мостове, цели танкови дивизии от тенекия и шперплат и това може да заблуди големите американски птички. Ето защо понякога трябва да се отиде на място, да се внедри агент дълбоко вътре в цитаделата, да се наеме някой недоволен, да се използват услугите на някой изменник от местните хора. От тебе никога не би излязъл истински разузнавач с всичките твои клубни връзки и с аристократичната ти съпруга. Точно за две седмици КГБ ще ти откъсне топките и ще си направи коктейл с тях.
	Гоунт започваше със своята последна защита, опитвайки се да оправдае това, което се беше случило на Карибите, опитвайки се да не отблъсва симпатията на двамата инспектори, които бяха показали предната вечер готовност да променят своето мнение и да препоръчат отмяна на решението. Маккрийди се загледа през прозореца.
	Нещата наистина се променяха; но не така, както мислеше Тимъти Едуардс. Светът тихо се побъркваше след края на Студената война — шумът щеше да се чуе по-късно.
	Небивалата реколта в Русия стоеше неприбрана поради липса на техника и до есента щеше да изгние край резервните коловози заради липсата на подвижен състав. Гладът щеше да дойде през декември, може би през януари, хвърляйки Горбачов обратно в ръцете на КГБ и на Висшето командване и те щяха да поискат да плати за своята ерес през това лято на 1990 година. 1991 въобще нямаше да е забавна.
	Близкият изток представляваше барутен погреб, а най-добре информираната служба в района, израелският Мосад, бе третиран като парий от Вашингтон, чийто пример следваше Едуардс. Маккрийди въздъхна. Да вървят по дяволите всички.
	— Това действително започна — каза Гоунт, отваряйки папката пред себе си — в началото на декември на един малък остров в северната част на Карибите.
	Маккрийди бе тласнат обратно към реалностите на Сенчъри Хаус. А, да, Карибите, помисли си той, проклетите Кариби.


>	ЧЕТВЪРТА ЧАСТ
>	ЛЪЧ СЛЪНЧЕВА СВЕТЛИНА

>>	1.

	„Гълф Лейди“ потегли обратно към своя пристан, порейки светлата и искряща повърхност на морето един час преди слънцето да залезе. Хулио Гомес седна в предната част, облегна широкия си гръб на кабината, простря обутите си с мокасини крака на бака и засмука със задоволство една от своите пуерторикански пури, чийто противен дим се отвяваше към търпеливите води на Карибско море.
	В този момент той бе истински щастлив човек. На десет мили зад него лежеше падината, образувана от срещата на Големите бахамски плитчини със Сантаренския проток. Там се въртят синьото рибарче и уахуу, а рибата тон гони своето бонито, което от своя страна се храни с балихуу и всички те биват преследвани от летящата риба и големия марлин.
	По нашарената с резки стара кърма на откритата палуба лежаха две хубави риби дорадо, една за него и една за шкипера, който сега държеше в ръце румпела и насочваше своя малък риболовен кораб към дома в Порт Плейсанс.
	Не че двете риби представляваха целия му улов за деня; имаше една чудесна летяща риба, която бе маркирана и върната обратно в океана, голям брой по-малки бонито, които бяха използвани за стръв, една жълтопера риба тон, чието тегло той прецени на седемдесет паунда, преди да се гмурне толкова силно и така дълбоко, че трябваше да среже кордата, и две големи кехлибарени щуки, с всяка от които се бе борил по тридесет минути. Бе ги върнал всичките обратно в морето, оставяйки само двете дорадо, една от най-вкусните риби на тропиците.
	Хулио Гомес не обичаше да убива; това, което го водеше всяка година сред тези води, бе тръпката от съскащата макара и потъващата корда, спъването на извитата въдица и истинската възбуда от съревнованието между човека и чудовищно силната, бореща се риба. Денят бе преминал чудесно.
	Далеч от неговата лява страна, отвъд Тортугските острови, невидими под хоризонта на запад, голямото червено кълбо на слънцето се спускаше, за да се срещне с морето, разделяйки се със своята обелваща кожата жар, отстъпвайки пред прохладата на вечерния бриз и настъпващата нощ.
	Островът се намираше на три мили пред „Гълф Лейди“. След двадесет минути щяха да стигнат до пристанището и да закотвят кораба. Гомес перна с нокът угарката от пурата към водната яма и разтърка ръцете си между китките и лактите. Въпреки естествения тъмен цвят на своята кожа, той щеше да се нуждае от крем срещу слънчево изгаряне, когато се върне обратно в пансиона.
	Джими Добс на румпела нямаше такъв проблем; той бе роден и израснал на острова местен човек, който притежаваше това корабче и го заемаше на гостуващите туристи, желаещи да ловят риба, и върху чиято кожа с цвят на абанос слънцето не оказваше никакъв ефект. Хулио Гомес сне крака от бака и се запъти към кърмата.
	— Аз ще поема управлението, Джими. Хвани се да почистиш.
	Джими Добс се ухили със своята широка усмивка, остави румпела в ръцете на Гомес, взе кофа и метла с дълга дръжка и започна да почиства рибешките люспи и вътрешности, изхвърляйки ги навън през отвора в борда. Половин дузина речни рибарки се появиха изневиделица и започнаха да се борят за плаващите в килватера остатъци. Нищо не се губи в океана, нищо което е от органичен произход.
	Имаше, разбира се, много по-модерни рибарски корабчета, правещи курсове из Карибите; корабчета със свързани към двигателя помпи и маркучи за миене на палубата, с коктейл-барове, телевизори и видеокасетофони; с електронни съоръжения за откриване на рибата и достатъчно навигационни приспособления, за да се обиколи целият свят. На „Гълф Лейди“ нямаше нищо от това; тя представляваше старо и издялано от застъпващи се дъски корито, задвижвано от димящ дизелов двигател Перкинс, но пък тя бе виждала повече вода, отколкото умните момчета във Флорида Кейс можеха да обходят с радарите. Имаше една малка кабина в предната част, бъркотия от рибарски пръти и корди, миришещи на риба и на нафта, една открита палуба с десет гнезда за прътите и с един-единствен стол, домашно издялан от дъбов материал.
	Джими Добс не притежаваше силиконови чипове, които да търсят рибата вместо него; той я откриваше сам, така както го бе учил баща му, забелязвайки и най-слабата промяна в цвета на водата, неочаквано появяващото се леко накъдряне на повърхността и с първичния си инстинкт долавяше къде се въртят тази седмица пасажите и с какво се хранят. Той умееше да ги открива всеки ден. Ето защо Хулио Гомес идваше всяка отпуска да лови риба с него.
	Скромният живот на островите и липсата на технически средства на борда на „Гълф Лейди“ доставяха удоволствие на Хулио. По-голямата част от своя професионален живот той прекарваше в боравене с модерна техника, в чукане по клавиатурата на компютър, в промъкване с колата през задръстения трафик в центъра на Маями. За своята отпуска той бленуваше единствено за морето, слънцето и вятъра, както и за рибата; Хулио Гомес изпитваше страст само към две неща в живота — работата и риболова. Той се бе занимавал с последното в продължение на пет дена и му оставаха само още два, преди да си тръгне — петък и събота. В неделя трябваше да лети обратно за Флорида и да се яви на работа пред Еди в понеделник сутринта. Въздъхна при мисълта за това, което го очакваше.
	Джими Добс също бе щастлив човек. Денят премина чудесно за него и за неговия клиент и приятел, в джоба му имаше няколко долара, за да купи рокля на жена си, а в лодката превъзходна риба, за да се нахранят заедно с челядта. Какво още, мислеше си той, можеше да иска от живота?
	Пуснаха котва малко след пет часа край стария разнебитен дървен кей, който трябваше да бъде съборен преди години, но така си и остана. Предишният губернатор бе заявил, че ще поиска субсидии от Лондон, за да построи нов кей, но след това го смени настоящият, а сър Марстън Мобърли не проявяваше никакъв интерес към риболова. Нито към жителите на острова, ако трябваше да се вярва на приказките в бара в Шантитаун, а те излизаха винаги верни.
	Децата затупуркаха по дървения кей, за да видят какъв е уловът и да помогнат да се пренесе рибата на брега. Откъм града се чуха обичайните с ритъм на весела песен закачки на островитяните, докато „Гълф Лейди“ бе приготвена бързо за нощта.
	— Утре свободен ли си, Джими? — попита Гомес.
	— Разбира се. Искаш отново да излезем?
	— Нали за това съм тук. Ще ти се обадя в осем.
	Хулио Гомес даде на един малчуган долар, за да носи рибата вместо него и двамата заедно напуснаха кея и навлязоха в обхванатите от спусналия се здрач улички на Порт Плейсанс. Пътят бе кратък, както бяха кратки всички разстояния в Порт Плейсанс. В действителност със своята големина градът приличаше повече на село.
	Той бе подобен на градовете, които се срещаха из по-малките Карибски острови — бъркотия от предимно дървени къщи, боядисани с ярки цветове, с дъсчени покриви и минаващи между тях тесни улички, покрити с натрошени мидени черупки. Близо до брега около малкото пристанище, ограничавано от извиващия се вълнолом от коралови блокове, до който всяка седмица пускаше котва търговски кораб, се издигаха по-представителните сгради — митницата, съдът и военният мемориал. Всички те бяха строени от коралови блокове, дялани и зидани с хоросан преди много години.
	По-навътре в града се намираха кметството, малката англиканска църква, полицейският участък и главният хотел, на име Куотър Дек. С изключение на тях и на един грозен, покрит с вълниста ламарина склад в единия край на пристанището, останалите постройки бяха основно от дърво. Вън от града близо до брега се издигаше резиденцията на губернатора, цялата в бяло и оградена с бели стени, с две старинни оръдия от наполеоново време до предния портал и със знаме, издигнато по средата на грижливо обработваната зелена тревна площ.
	През деня британското знаме се вееше от мачтата и докато Хулио Гомес си проправяше път през малкия град към пансиона, в който бе отседнал, един полицай го смъкваше церемониално в присъствието на адютанта на губернатора.
	Гомес можеше да отседне в „Куотър Дек“, но той предпочиташе домашната атмосфера в пансиона на мисис Макдоналд. Тя бе вдовица с шапка от снежнобяла къдрава коса, гъста като неговата, и приготвяше задушена риба с лук в раковина, от която можеш да си оближеш пръстите.
	Той свърна към уличката, където се намираше пансионът, без да обръща внимание на крещящите изборни плакати, нашарили по-голямата част от стената и оградите, и забеляза как тя се спусна в здрача по стъпалата на нейната спретната отделена от пансиона къща — ритуал, който извършваше няколко пъти на ден. Тя го посрещна с обичайната си лъчезарна усмивка.
	— Ах, мистър Гомес, тази риба е чудесна.
	— За нашата вечеря, мисис Макдоналд, и мисля, че ще стигне за всички нас.
	Гомес плати на момчето, което хукна през глава със своето току-що придобито богатство, и се качи в стаята. Мисис Макдоналд се върна в кухнята, за да приготви дорадото за грила. Гомес се изми, избръсна и смени облеклото си, като облече памучни панталони с кремав цвят и ярка плажна риза е къси ръкави. Реши, че би могъл да удари една голяма и много студена бира и измина обратно пътя през града до бара на „Куотър Дек“.
	Все още бе седем часа, но градът изглеждаше съвсем тъмен в спусналата се нощ, като се изключи мъждукащата светлина, излизаща от прозорците на къщите. Появявайки се от страничните улички, Гомес навлезе в площада на Парламента с разположената в центъра му ивица от палмови дървета и трите му страни, украсени съответно от църквата, полицейския участък и хотела „Куотър Дек“.
	Той премина край полицейския участък, където електрическите лампи, захранвани от бръмчащия в далечината край пристанището градски генератор, все още светеха. От тази малка, издялана от коралови блокове сграда главен инспектор Брайън Джоунс и безукорно облечените в своите униформи двама сержанти и осем полицаи представляваха закона и реда в един град с най-ниската криминална престъпност в западното полукълбо. Идващ от Маями, Гомес можеше само да се учудва на едно общество, което не познаваше наркотиците, гангстерите, престъпниците, проституцията, изнасилванията; в което имаше една банка (все още необирана) и половин дузина обявявани кражби годишно.
	Той въздъхна, мина пред затъмнената църква и влезе през входа на „Куотър Дек“.
	Барът се намираше вляво. Той седна на един висок стол в далечния ъгъл и поръча голямата си студена бира. Щеше да мине още един час преди да се приготви рибата, време достатъчно за още една бира след първата. Барът вече бе полупълен, тъй като представляваше любимата дупка, в която туристите и емигрантите можеха да изплакнат гърлата си. Сам, жизнерадостният барман с бялото сако, се разпореждаше с внушителната редица от пуншове, бири, сокове, коли, дайкирита и соди, с които се подкрепяха изгарящите гърлото глътки от чашите с Маунт Гей ром.
	В осем без пет Хулио Гомес посегна към джоба си, за да извади доларите и да плати сметката. Когато вдигна поглед, той спря, замръзна на място и се втренчи в мъжа, който току-що бе влязъл и си поръчваше питие в другия край на бара. След две секунди той се отпусна обратно на стола, така че фигурата на мъжа до него да го скрие от погледа на новодошлия. Трудно можеше да повярва на очите си, но знаеше, че не греши. Не можеш да прекараш четири дена и четири нощи от своя живот, седейки на маса срещу един човек, гледайки втренчено в очите му, виждайки в тях омразата и презрението, с които те заливат, и по-късно да забравиш това лице, дори да са изминали осем години. Не можеш да прекараш четири дена и четири нощи, опитвайки се да измъкнеш една-единствена дума от устата на един човек и да не измъкнеш нищо, нито дори име, така че да си принуден да го кръстиш с прякор, за да има какво да напишеш в досието и по-късно да забравиш това лице.
	Гомес направи знак с ръка на Сам да напълни отново чашата, плати и за трите бири и се премести на едно засенчено ъглово място. Щом този човек се намираше тук, значи имаше някаква причина за това. Ако бе отседнал в хотел, би могъл да научи името му. Гомес искаше да знае това име. Той седеше в ъгъла, чакаше и наблюдаваше. В девет часа мъжът, който пиеше сам и единствено ром Маунт Гей, се изправи и напусна бара. Появявайки се от своя ъгъл, Гомес тръгна подире му.
	На площада мъжът се качи в един открит японски джип, запали двигателя и потегли. Гомес се заоглежда отчаяно наоколо. Той нямаше собствено превозно средство. Близо до входа на хотела имаше паркиран един малък мотопед, чийто ключ все още стоеше на мястото си. Клатушкайки се несигурно, Гомес пое след джипа.
	Джипът напусна града и продължи с равномерен ход по крайбрежния път, единственият път, който обикаляше по целия остров. Всички имения, намиращи се в по-хълмистата вътрешност, се достигаха от единични прашни пътеки, слизащи долу до единственото главно шосе край брега. Джипът мина край другото населено място на острова, селото на име Шантитаун, а след това и край летището, чиято писта представляваше покрита с трева ивица.
	Той продължи своя път, докато не стигна до другия край на острова. Тук пътят завиваше край залива Тийч, наречен на името на Едуард Тийч — пиратът с черната брада, който някога пуснал котва там и се снабдил с хранителни продукти. Джипът се отклони от крайбрежното шосе и пое нагоре по една къса пътека, стигаща до портал от ковано желязо, който затваряше входа на обширно, оградено със стени имение. Шофьорът с нищо не показа, че е забелязал самотния клатушкащ се фар, който го следваше по целия път от „Куотър Дек“. Но без съмнение го беше забелязал. Някакъв човек се появи от мрака, за да отвори вратите за джипа, но той намали ход и спря пред тях. Шофьорът протегна ръка над главата си към подвижната решетка и отдели един мощен прожектор. Когато Гомес премина край мястото, откъдето се отклоняваше пътеката, лъчът от прожектора го заля и се задържа върху него, докато не излезе от видимост нататък по шосето.
	Тридесет минути по-късно Гомес върна мотопеда на мястото му пред хотела и се прибра в пансиона. Той бе потънал в размисли и дълбоко загрижен. Знаеше вече къде живее мъжът. Но и той бе забелязан. Молеше се, че след осем години за няколко секунди върху един мотопед в тъмнината на карибската нощ, е останал неразпознат.
	Мисис Макдоналд бе обезпокоена от закъснението му за вечеря с цели два часа и му го каза. Така или иначе, тя сервира на своя гост дорадото и го наблюдаваше как яде без апетит. Мълчеше, потънал в размисли и направи само една забележка.
	— Глупости, човече — сгълча го тя, — по тия острови дори не сме чували за такива неща.
	Хулио Гомес прекара нощта буден, обмисляйки своите възможности. Колко време щеше да остане тук мъжът, той не знаеше. Но мислеше, че британците биха искали да научат за неговото присъствие на острова и особено за неговото настоящо местонахождение. Дали това наистина бе от значение? Можеше да отиде при губернатора, но какво би могъл да стори този представител на официалните власти? Едва ли имаше причина, за да бъде арестуван мъжът. Сега не се намираше на територията на САЩ. Едва ли и главният инспектор Джоунс с неговите малобройни полицейски сили би имал по-голяма тежест от губернатора. За това трябваше да се получи заповед от Лондон, последвана от лична молба от Чичо Сам. Би могъл да се обади по телефона сутринта — веднага заряза тази мисъл. Съобщителното средство за обществено ползване на острова представляваше една остаряла открита телефонна линия, минаваща през Насау, Бахамските острови и оттам продължаваше до Маями. Не можеше да я използва; трябваше да се върне сутринта във Флорида.


	Същата вечер самолет на Делта Еърлайнз, излетял от Вашингтон, се приземи на летището на Маями. Между пътниците се намираше един изморен британски държавен служител, чийто паспорт бе на името на мистър Франк Дилън. Той носеше и други документи, които нямаше нужда да показва при полета по вътрешните американски линии. С тях се установяваше, че той е на служба към британското външно министерство и се отправяше молба да му се оказва възможното съдействие от заинтересованите лица и служби.
	Нито паспортът, който нямаше нужда да показва, нито документите разкриваха, че неговото истинско име е Сам Маккрийди. Това бе известно на ограничен кръг от висши служители на ЦРУ в Ленгли, Вирджиния, в чиято компания той бе прекарал една наситена с работа седмица, присъствайки на семинар за ролята на разузнавателните служби на свободния свят в настъпващото последно десетилетие на нашия век. Беше изслушал голям брой професори и други подбрани университетски преподаватели, никой от който не предпочиташе да използва една обикновена дума, ако можеше да изрази същото с десет по-сложни и объркани.
	Маккрийди взе едно такси, спряло пред сградата на летището, и поиска да бъде закаран до хотел „Сонеста Бийч“, намиращ се в Кей Бискейн. Там ангажира стая и вечеря с омар, преди да се оттегли, за да се отдаде на един дълбок и необезпокояван от нищо сън. Той бе изправен, или поне така си мислеше, пред перспективата да се излежава седем дена на слънцето край басейна, да се справи с няколко леки детективски романа и от време на време да вдига поглед от леденото дайкири към някоя кръшна флоридска девойка, минаваща край него. Сенчъри Хаус се намираше далеч и работата на неговия отдел можеше да остане в способните ръце на новоназначения му заместник, Денис Гоунт. Дошло бе време, мислеше си той, докато се унасяше в дрямка, Измамника да получи малко слънчев загар.


	В петък сутринта Хулио Гомес напусна стаята си в пансиона на мисис Макдоналд, без да иска отстъпка в цената за неизползваните два дена и с щедри извинения. Той вдигна своето куфарче и се отправи към площада на Парламента, откъдето взе едно от двете градски таксита и помоли да бъде откаран до летището.
	Имаше билет за сутрешния полет в неделя на БВИА до Насау, с връзка до Маями. Въпреки че прякото разстояние до Маями бе по-кратко, полетите от острова се осъществяваха единствено през Насау. В града нямаше пътническо бюро — билетите се купуваха направо на самолетната площадка — ето защо, той можеше само да се надява, че и в петък сутринта има полет на БВИА. Не забеляза, че го наблюдават, докато се качваше в таксито на площада.
	Остана разочарован, щом стигна до самолетната писта. Постройката на летището, представляваща една-единствена дълга барака, в която нямаше почти нищо друго, освен гишето на митницата, не бе затворена, но беше почти безлюдна. Самотен офицер от паспортната проверка седеше на утринното слънце и четеше Маями Хералд, който някой, може би самият Гомес, бе оставил след себе си.
	— Не днес, човече — отвърна той жизнерадостно, — никога в петък.
	Гомес огледа тревната площ. Вън пред единствения метален хангар се намираше един Навахо Чийф, а до него някакъв мъж в дочени панталони и риза, който го преглеждаше. Гомес се запъти към него.
	— Днес ли ще летите? — попита той.
	— Да — каза пилотът, явно американец.
	— Ще можете ли да ме вземете?
	— Невъзможно — каза пилотът. — Това е частен самолет. Собственост е на моя работодател.
	— Закъде ще пътувате? Насау? — попита Гомес.
	— Не. Кей Уест.
	Сърцето на Гомес подскочи. От Кей Уест можеше да вземе един от многобройните полети до Маями.
	— Никаква възможност за разговор с твоя началник?
	— Мистър Клингър. Ще бъде тук след около час.
	— Ще почакам — каза Гомес.
	Той откри едно сенчесто място близо до стената на хангара, където се разположи. Някакъв човек, скрит в храстите, се оттегли назад, взе мотоциклета, оставен в шубрака, и пое с него към крайбрежния път.


	Сър Марстън Мобърли погледна часовника си, надигна се след обилната закуска от масата, намираща се в градината зад резиденцията, и потегли бавно към стъпалата, водещи до верандата, а по-нататък и до офиса. Онази досадна делегация се очакваше да пристигне всеки момент.
	Британия е запазила много малко от своите бивши колонии в Карибите. Колониалните времена отдавна отминаха. Днес дори не ги наричат колонии — твърде неприемливо понятие, — а зависими територии. Една от тях е Монсерат. Другите са Каймановите острови, известни със своите многобройни и твърде дискретни банкови дейности. По време на референдум, на който се постави въпросът дали да станат независими от Лондон, жителите на трите Кайманови острова гласуваха с голямо мнозинство да останат британска територия. Оттогава те процъфтяват подобно на вечнозеленото лаврово дърво, за разлика от много от своите съседи.
	Друга уединена група са британските Виржински острови, даващи убежище в сегашно време на много яхтсмени и въдичари. Съществува и един малък остров на име Ангила, чиито жители извършиха единствената известна в колониалната история революция, за да се запазят като британска територия, а не да бъдат насила обединени с два съседни острова, към чийто министър-председател изпитваха силни и основателни подозрения.
	Още по-затънтени са островите Търкс и Кайчос, където животът тече сънливо под палмовите дървета и британското знаме, необезпокояван от наркотрафиканти, тайна полиция, преврати и изборни шумотевици. На всички острови Лондон управлява с лека ръка, а в случая с последните три, неговата главна роля се състои в покриването на техния годишен бюджетен дефицит. В замяна на това местното население няма нищо против британското знаме да се издига и сваля два пъти на ден, а образът на кралица Елизабет да краси техните парични знаци и шлемовете на техните полицаи.
	През зимата на 1989 година последна остана групата от осемте малки Барклейски острови, намиращи се в западния край на Големите бахамски плитчини, западно от Бахамския остров Андрос, североизточно от Куба и съответно южно от Флорида Кейс.
	Малцина могат да си спомнят защо Барклейските острови не се обединиха с Бахамските, когато този архипелаг получи своята независимост. Един шегобиец от Форин офис предположи по-късно, че те може би просто са били пропуснати и може да се окаже прав. Групата малки островчета се населява от не повече от двадесет хиляди жители, само два от осемте въобще са населени, а главният остров, където се намира резиденцията на губернатора, се радва на името Съншайн* и представлява превъзходно място за риболов.
	[* Слънчева светлина (англ.) — Б.пр.]
	Тези островчета не са богати. Няма никаква индустрия, а доходите са нищожни. По-голямата част от него идва от възнагражденията на младите хора, които напускат островите, за да станат сервитьори, камериерки и пикола в модните хотели по другите места и се превръщат в любимци на гостуващите европейски и американски туристи, заради своя жизнерадостен характер и лъчезарни усмивки.
	Другата част от дохода идва от туризма, от малките риболовни корабчета, които могат да бъдат наемани, за да се отиде до Насау, от продажбата на техните редки марки и на омари и раковини на минаващите яхтсмени. Този скромен доход позволява да се внасят с помощта на пристигащия всяка седмица параход някои основни стоки за потребление, които не могат да се доставят от морето.
	Щедрият океан осигурява повечето от храната, заедно с плодовете, които се берат от горите и градините, обработвани по склоновете на двата хълма на Съншайн — Спайглас и Соубоунс.
	Тогава, в началото на 1989 година, някой във Форин офис реши, че Барклейските острови са узрели за своята независимост. Първият доклад-становище се превърна в теза, която по-късно бе доразвита, за да стане политика. Същата година британският кабинет се бореше срещу огромния търговски дефицит, спадащата популярност и колебанието на гражданите относно европейската политика. Дреболията, свързана с даването на независимост на някаква затънтена островна група в Карибите, мина на заседание на кабинета без дебати.
	Тогавашният губернатор се противопостави на решението и бе отзован по съответния ред и заменен със сър Марстън Мобърли.
	Висок и суетен мъж, който се гордееше със своята прилика с актьора Джордж Сандърс, той бе изпратен на Съншайн с една-единствена инструкция, изречена му буква по буква от помощник-главния секретар на Карибския департамент. Барклейските острови трябваше да приемат своята независимост. Необходимо бе да се поканят кандидати за премиер-министър и да се определи ден за общи избори. След демократичния избор на първия премиер-министър на Барклейските острови, между британското правителство и неговия кабинет щеше да се уговори срокът (да кажем три месеца) за предоставяне на пълна независимост. Сър Марстън трябваше да обезпечи осъществяването на тази програма и по този начин да свали още един товар от гърба на британското министерство на финансите.
	Той и лейди Мобърли пристигнаха в Съншайн през юли. Сър Марстън се зае със своите задължения с желание.
	Скоро бяха издигнати две потенциални кандидатури за поста премиер-министър. Мистър Маркус Джонсън, заможен местен бизнесмен и филантроп, завърнал се на родните острови, след като бе натрупал богатство в Централна Америка и чиято резиденция представляваше едно хубаво имение от другата страна на Соубоунс хил, формира Барклейския съюз за благоденствие, който обещаваше да развие икономически островите и да донесе богатство на хората. По-недодяланият и по-голям популист мистър Хорацио Ливингстън, живеещ в Шантитаун, от който притежаваше значителна част, създаде Барклейския фронт за независимост. До датата на изборите, 5 януари, оставаха три седмици. Сър Марстън бе доволен от провеждащата се бурна предизборна кампания, в която и двамата кандидати настойчиво агитираха населението за подкрепа с речи, памфлети и плакати, залепени по всички стени и дървета.
	Единственият недостатък, който разваляше настроението на сър Марстън, представляваше така нареченият Комитет на загрижените граждани, воден от онзи досаден мъж, преподобния Уолтър Дрейк — местния баптиски пастор. Именно делегация от този комитет сър Марстън бе дал съгласие да приеме в девет часа сутринта.
	Делегацията се състоеше от осем души. Англиканският викарий представляваше блед, мекушав и некадърен англичанин, с когото знаеше, че може да се справи. Шестима бяха местни знаменитости — докторът, двама магазинери, един фермер, един собственик на бар и съдържателката на пансиона мисис Макдоналд. Всички те бяха възрастни и слабо образовани. Не можеха да се сравняват с него във владеенето на английския език, нито в убедителното изложение на аргументите. На всеки един от тях той можеше да противопостави една дузина, които предпочитаха независимостта.
	Маркус Джонсън, кандидатът на благоденствието, се подкрепяше от директора на летището, от притежателите на малкото пристанище (на които обещаваше да построи ново, много по-оживено и процъфтяващо) и от повечето търговци, които очакваха да забогатеят от икономическото развитие. Ливингстън търсеше подкрепа от пролетариата, от безимотните, на които обещаваше чудодейно повишаване на жизнения стандарт, основаващо се на национализацията на собствеността и на придобитото богатство.
	Проблем представляваше ръководителят на делегацията, преподобният Дрейк, едър мъж, облечен в черни дрехи, който в момента бършеше потта от лицето си. Досадният пастор, чиито гръмогласни проповеди бяха водени на ясен и разбираем език, бе получил своето образование в Америка. На ревера му имаше малък символ на риба, в знак на това, че е новопокръстен. Сър Марстън си задаваше въпроса каква е била предишната му религиозна вяра, когато са го покръстили, но никога не му дойде наум да го попита.
	Преподобният Дрейк остави ядосано една купчина листи на бюрото на управителя. Сър Марстън се бе постарал да няма достатъчно седящи места за всички, така че те бяха принудени да стоят прави. Той самият също беше прав. Това би направило срещата по-кратка. Погледна купчината пред себе си.
	— Това, губернаторе — избумтя гласът на преподобния Дрейк, — е петиция. Да, сър, петиция. Подписана от повече от хиляда наши съграждани. Искаме тази петиция да се предаде на Лондон и да се представи на мисис Тачър. Или дори на Кралицата. Вярваме, че тези дами ще се вслушат в нашето желание, дори вие да не искате това.
	Сър Марстън въздъхна. Щеше да бъде… той потърси любимото си прилагателно… още по-досадно, отколкото бе очаквал.
	— Разбирам — кимна. — И какво искате с вашата петиция?
	— Искаме референдум, точно както британците поискаха за Общия пазар. Ще настояваме за референдум. Не искаме насила да ставаме независими. Искаме да продължим да живеем така, както винаги сме живели. Не искаме да бъдем управлявани от мистър Джонсън или мистър Ливингстън. Обръщаме се с апел към Лондон.


	Едно такси пристигна на летището и мистър Барни Клингър слезе от него. Той бе нисък и закръглен мъж, който живееше в състоятелна къща в испански стил в Корал Гейбълс, близо до Маями. Момичето, което го придружаваше, не беше нито ниско, нито закръглено; то притежаваше ослепителна хубост и бе достатъчно младо, за да бъде негова дъщеря. Мистър Клингър държеше една вила по склоновете на Спайглас хил, която използваше от време на време дискретно, далеч от мисис Клингър. Той възнамеряваше да лети до Кей Уест, да уреди полета на своята приятелка за Маями и да продължи сам с личния си самолет към дома, подобно на изморен бизнесмен, завръщащ се от търговски преговори, на които се е разисквал скучен и остарял контракт. Мисис Клингър щеше да го посрещне на летището в Маями и да забележи, че е сам. Трябваше да бъде внимателен. Мисис Клингър познаваше някои от най-добрите адвокати.
	Хулио Гомес се надигна на крака и се приближи.
	— Мистър Клингър, сър?
	Сърцето на Клингър подскочи. Частен детектив?
	— Какво искате?
	— Вижте, имам проблем, сър. Ползвах отпуската си тук, когато внезапно се обади жена ми. Случило се е някакво произшествие с детето. Трябва да се върна незабавно. За днес не са предвидени никакви полети, нито дори чартърни. Мислех си, дали няма да можете да ме вземете до Кей Уест? Ще ви бъда благодарен за цял живот.
	Клингър се колебаеше. Този мъж все пак можеше да бъде частен детектив, нает от мисис Клингър. Той подаде куфарчето си на един носач, който започна да качва багажа му в товарното отделение на самолета.
	— Всъщност — каза Клингър, — не знам…
	Около самолета се бяха насъбрали шест души; офицерът от паспортната служба, носачът, Гомес, Клингър, неговата приятелка и още един мъж, помагащ в пренасянето на багажа. Носачът мислеше, че шестият мъж е от компанията на Клингър, Клингър смяташе, че е от персонала на летището. Пилотът се намираше в своята кабина, а шофьорът на таксито си почиваше в тревата двадесетина ярда по-нататък.
	— Скъпи, това е ужасно. Трябва да му помогнем — каза момичето.
	— Добре — рече Клингър. — Побързайте, защото трябва да излетим навреме.
	Офицерът подпечата набързо трите паспорта, багажното отделение бе затворено, тримата пасажери се качиха на борда, пилотът пусна двата двигателя и след три минути самолетът полетя от Съншайн с документиран полет до Кей Уест, отстоящ на седемдесет минути път.


	— Скъпи мои приятели, а аз се надявам, че мога да ви нарека приятели — започна сър Марстън Мобърли, — моля ви да се опитате да разберете положението на правителството на Нейно Величество. В този критичен момент един референдум би бил съвсем неуместен. Неговата организация от административна гледна точка е почти невъзможна.
	Той не би станал висш държавен служител с цяла поредица от дипломатически постове в Британската общност зад гърба си, ако не се бе научил да се държи покровителствено.
	— Моля ви да обясните — избоботи Дрейк, — защо организацията на един референдум да е по-сложна, отколкото тази на общите избори? Искаме да ни се предостави правото да решим дали искаме въобще избори.
	Обяснението беше достатъчно просто, но нямаше как да се каже. Британското правителство трябваше да плаща, ако има референдум; кандидатите сами финансираха своята кампания, въпреки че как точно го правеха, сър Марстън не се бе интересувал. Той смени темата.
	— Кажете ми, щом сте толкова сигурен, защо сам не издигнете своята кандидатура за поста премиер-министър. Според вашите твърдения вие би трябвало да спечелите.
	Седмината от делегацията изглеждаха объркани. Преподобният Дрейк забучи пръст, подобен на наденица, в негова посока.
	— Знаете защо, губернаторе. Тези кандидатури използват печатарски машини, системи за комуникация с обществото, дори ръководители на техните кампании, доведени отвън. И пръскат много средства сред хората…
	— Нямам никакви доказателства за това — прекъсна го губернаторът, леко порозовял след последните думи.
	— Защото не излизате навън, за да видите какво става — изрева баптисткият пастор. — Но ние знаем. Това се прави на всеки уличен ъгъл. Както сплашване за онези, които им се противопоставят…
	— Когато получа доклад от главен инспектор Джоунс за подобни прояви, ще предприема необходимите мерки — прекъсна го грубо сър Марстън.
	— Наистина не е необходимо да се караме — намеси се англиканският викарий. — Всъщност нас ни интересува дали ще изпратите нашата петиция до Лондон, сър Марстън?
	— Разбира се, че ще я изпратя — каза губернаторът. — Това е най-малкото, което мога да сторя за вас. Но също така, страхувам се, е единственото нещо, което мога да направя. Моите ръце, за съжаление, са вързани. А сега, ако ме извините…
	Те се разотидоха, постигнали това, за което бяха дошли. Докато напускаха сградата, докторът, който се явяваше чичо на полицейски началник, попита:
	— Мислите ли, че той наистина ще я изпрати?
	— Разбира се — каза викарият. — Той каза, че ще го направи.
	— Да, с обикновена поща — изръмжа преподобният Дрейк. — Ще пристигне в Лондон по средата на януари. Трябва да се освободим от този губернатор и да си изберем нов.
	— Страхувам се, че няма да имаме такава възможност — каза викарият. — Сър Марстън няма да подаде оставката си.


	В своята продължаваща война срещу нашествието на наркотиците на южния бряг, американското правителство прибягваше до някои скъпи и остроумни технически средства за наблюдение. Сред тях са голямото количество балони, вързани на труднодостъпни места, притежавани, купувани или вземани под наем от Вашингтон.
	Окачени в гондолите, намиращи се под тези балони, свръхмодерни радарни скенери и радиомонитори покриват целия Карибски басейн от Юкатан на запад до Анегада на изток, от Флорида на север до бреговете на Венецуела. Всеки самолет, независимо от това дали е голям или малък, който излита от този район, се забелязва незабавно. Неговата посока, скорост и височина се контролират и докладват. Всяка яхта, крайцер, товарен кораб или пътнически лайнер, които напускат някое пристанище, се откриват и проследяват от невидимите очи и уши високо в небето. Техническите средства, използвани в тези гондоли, се разработват главно от Уестинг Хаус.
	Самолетът Навахо Чийф бе забелязан, когато излетя от остров Съншайн, от устройствата в един от тези балони. По установения ред той бе проследен по неговия път над океана към Кей Уест, държащ курс от 310 градуса, който заедно с дрейфа, предизвикан от южния вятър, щеше да го отведе точно до Кей Уест. Петдесет мили преди Кей Уест той се разпадна във въздуха и изчезна от екраните. Плавателен съд на Американската брегова охрана бе изпратен на мястото, но не откри никакви останки.
	В понеделник Хулио Гомес, детектив към полицейския департамент в Маями, не се появи на работа. Неговият колега Еди Фаваро беше много ядосан. Същата сутрин двамата бяха длъжни да се явят заедно в съда и Фаваро сега трябваше да отиде сам. Съдийката го нападна сурово и Наваро трябваше да понесе нейния сарказъм. Малко преди обяд той се върна в сградата на полицейския департамент, намираща се на 1320 Норт-уест стрийт 14 (точно тогава предстоеше преместването на службата в Дорал Дистрикт) и се обади на началника си, лейтенант Бродърик.
	— Какво става с Хулио? — попита Фаваро. — Не се появи в съда.
	— Питаш мене? Той е твой партньор — отвърна Бродърик.
	— Не се ли е обаждал?
	— На мене не — каза Бродърик. — Не можеш ли да се справиш без него.
	— Невъзможно. Работим по два случая и никой от обвиняемите не разбира друг език освен испански.
	В съответствие с етническия състав на населението, полицейският департамент, който отговаря за така нареченото Голямо Маями, приема на работа хора от различни народности. Половината от населението в Голямо Маями е от испански произход и много от жителите говорят съвсем слабо английски. Хулио Гомес произхождаше от семейство на пуерториканци и бе отгледан в Ню Йорк, където постъпи на работа в полицията. Преди десет години той отново се върна на юг, за да се присъедини към полицейския департамент в Маями. Никой тук не се отнасяше с него като към пуерториканец. В подобен етнически район това нямаше да бъде разумно. Неговият испански бе безценен.
	Партньорът му от девет години Еди Фаваро бе италоамериканец, чиито баба и дядо емигрирали от Катания като младоженци, търсейки по-добър живот.
	Лейтенант Клей Бродърик беше негър. Той сви рамене. Бе преуморен от работа, с недостатъчно персонал и голям брой недовършени случаи, които чакаха своя ред.
	— Открий го — каза той, — знаеш какви са правилата. Фаваро ги знаеше. Ако закъснееш от отпуска без достатъчно уважителна причина и без да се обадиш, можеш да се смяташ за уволнен.
	Фаваро провери в апартамента на своя партньор, но там нямаше никакъв признак, че някой се е върнал от отпуска. Знаеше къде бе отишъл Гомес — винаги отиваше на остров Съншайн, — ето защо провери списъците на пътниците от полетите от Насау от предната вечер. Успя да разбере от компютъра за резервацията, направена от Гомес, и за предварително платения билет, както и това, че не се е качил на този самолет. Фаваро се върна при Бродърик.
	— Може да му се е случило нещо — настоя той. — Риболовът не е безопасно занимание.
	— Има телефони — каза Бродърик, — той знае нашия номер.
	— Може да е в кома. Може да лежи в болница. Може да е помолил някой да се обади и никой да не му е обърнал внимание. Хората на ония острови не се интересуват от нищо. Бихме могли поне да проверим.
	Бродърик въздъхна. Не можеше да не мине без някой изчезнал детектив.
	— Добре — каза той, — дай ми телефонния номер на полицейския департамент на този остров, как му беше името? Съншайн? Господи, какво име. Дай ми местния полицейски началник и ще се обадя.
	Фаваро се добра до него след половин час. Толкова бе незначителен, че го нямаше записан дори в международния указател. Получи го от британското консулство, откъдето се обадиха до резиденцията на губернатора в Съншайн. Още тридесет минути минаха, докато лейтенант Бродърик успее да се свърже. Имаше късмет, улучи главния инспектор Джоунс на работното му място. Беше по обяд.
	— Главен инспектор, тук е лейтенант Клей Бродърик, който ви се обажда от Маями. Ало? Чувате ли ме?… Вижте, като колега си мисля дали не бихте могли да ми направите малка услуга… Един от моите хора беше на почивка в Съншайн и още не се е появил при нас. Надяваме се, че не е претърпял злополука… Да, американец. Името му е Хулио Гомес. Не, не знам къде е отседнал. Беше там, за да лови риба.
	Главен инспектор Джоунс се отнесе сериозно към телефонния разговор. Може и да разполагаше с незначителни полицейски сили, а полицейският департамент в Маями да е огромен. Но той нямаше да покаже на американците, че главен инспектор Джоунс дреме. Реши да поеме случая в свои ръце, извика при себе си един полицай и нареди да извадят ленд роувъра.
	Съвсем правилно той започна от хотел „Куотър Дек“, но удари на камък. Продължи с рибарския кей, където откри Джими Добс, човъркащ нещо по своето корабче. Добс си спомни, че Гомес не се бе появил за заплануваното излизане в морето в петък, което било странно и че бил отседнал в пансиона на мисис Макдоналд.
	Стопанката докладва, че Гомес напуснал преждевременно в петък сутринта и потеглил за летището. Джоунс отиде там и се срещна с директора на летището. Той извика офицера от паспортната служба, който потвърди, че мистър Гомес се е качил на самолета на мистър Клингър в петък сутринта. Той даде регистрационния номер на самолета на главен инспектор Джоунс. Джоунс телефонира на Бродърик в четири часа следобед.
	Лейтенант Бродърик се обади до полицията в Кей Уест, която извърши проверка в местното летище. Лейтенантът повика Фаваро малко след шест часа. Лицето му бе мрачно.
	— Еди, съжалявам. Хулио е решил внезапно да се върне в петък сутринта. По разписание не е имало полет, ето защо се е качил на частен самолет, пътуващ за Кей Уест. Самолетът не стигнал до летището. Паднал от петнадесет хиляди фута височина в морето на петдесет мили от Кей Уест. От бреговата охрана казват, че никой не е оцелял.
	Фаваро приседна. Поклати глава.
	— Не вярвам… на това…
	— И аз не искам да повярвам. Виж, ужасно съжалявам, Еди. Знам, че бяхте близки.
	— Девет години — прошепна Фаваро, — девет години той пазеше моя гръб. Какво ще стане сега?
	— Сега ще се задейства организационният апарат — каза Бродърик. — Ще съобщя сам това на директора. Знаеш каква е процедурата. Ако не може да има погребална служба, ще има паметна. С всички почести. Обещавам.


	Съмненията се появиха късно същата вечер и на следващата утрин.
	В неделя един шкипер на чартърно корабче на име Джо Фанели взе две английски момчета да ловят риба в открито море край Исламорада, курорт във Флорида Кейс на север от Кей Уест. Шест мили навътре оттатък Алигаторския риф, движейки се към Гърбицата, едно от момчетата хвана нещо голямо на своята въдица. Двамата братя, Стюарт и Шейн, започнаха да издърпват това, което се надяваха да бъде някоя голяма кралска риба или уахуу, или риба тон. Когато голямото нещо се появи на повърхността, Джо Фанели се наведе и го издърпа на борда. Оказаха се останките от спасителна риза, носеща все още върху себе си номера на самолета, към който някога е принадлежала, и няколко белега от обгаряне.
	Местната полиция изпрати извадената вещ в Маями, където техническата лаборатория установи, че тя е изпаднала от Клингъровия Навахо Чийф и че по обгорелите белези няма следи от бензин, а от пластичен експлозив. Разследването бе прехвърлено на отдел „Убийства“. Първото нещо, което отделът стори, бе да провери търговските сделки на мистър Клингър. Това, което откриха, ги накара да мислят, че вероятно случаят ще си остане нерешен. В края на краищата те нямаха право да действат на Съншайн, който представляваше британска територия и освен това много се съмняваха, че местната полиция ще стигне до дъното на това, което изглежда бе професионален удар.


	Във вторник сутринта Сам Маккрийди се отпусна на шезлонга си край басейна на хотел „Сонеста Бийч“ в Кей Бискейн, сложи второто си кафе след закуска на масичката до себе си и разгърна Маями Хералд.
	Без особен интерес прегледа набързо страницата за международните новини — такива имаше твърде малко и насочи вниманието си към местните събития. Вторият главен материал засягаше най-новите разкрития относно изчезналия над морето самолет югоизточно от Кей Уест.
	Копоите журналисти на „Хералд“ бяха узнали не само че самолетът е бил със сигурност разрушен от поставена вътре бомба, но и че мистър Барни Клингър е бил известен като некоронования крал на незаконната търговия с крадени резервни части за авиацията в Южна Флорида.
	След наркотиците тази скрита сфера от нелегалната търговия е може би най-доходната. Небето над Флорида гъмжи от самолети — пътнически лайнери, товарни и частни самолети. В щата се намират и някои от най-големите компании в света за доставка на резервни части. АВИОЛ и Инстрюмънт Локатор Сървис въртят търговия с резервни части в световен мащаб.
	Нелегалната индустрия се специализира както в извършването на кражби на подобни части и тяхната продажба на други (обикновено от Третия свят) спекуланти, които не задават въпроси за произхода им, така и в още по-опасната доставка на изхабени части, представяни като възстановени. За да се заблудят купувачите, документите се фалшифицират. Доколкото цената на някои части достига четвърт милион долара, печалбите, получавани от някой безмилостен спекулант, могат да бъдат огромни.
	Разпространи се хипотезата, че някой е искал да премахне мистър Клингър от сцената.
	— В разцвета на своя живот… — промърмори Маккрийди и обърна да прочете прогнозата за времето. Очакваха се слънчеви дни.


	Същата сутрин лейтенант Бродърик извика при себе си Еди Фаваро. Беше още по-мрачен от предната вечер.
	— Еди, преди да преминем към паметната служба с всички почести за Хулио, трябва да отчетем един нов тревожен фактор. Какво, по дяволите, е правил Хулио в един самолет с мошеник като Клингър?
	— Опитвал се е да се върне обратно — каза Фаваро.
	— Наистина ли? С какво се занимаваше той на онзи остров?
	— С риболов.
	— Нима? Как така е станало, че по същото време на Съншайн е пребивавал и Клингър? Дали не са обсъждали някоя сделка?
	— Флей, изслушай ме. Нищо на този свят не може да ме накара да мисля, че Хулио Гомес е бил корумпиран. Никога няма да повярвам на това. Той се е опитвал да се прибере. Видял е самолет, помолил е да го качат и това е всичко.
	— Надявам се да излезеш прав — изрече сдържано Бродърик. — Защо е решил да се връща два дена преди запланувания полет?
	— Ето кое не ми дава мира — призна Фаваро. — Той обичаше риболова и го чакаше цяла година. Никога не би прекъснал заниманието си без основателна причина. Искам да отида там и да открия тази причина.
	— Три причини, за да не те пусна — обяви лейтенантът. — Този департамент е претрупан от работа, твоето присъствие е необходимо тук и бомбата, ако е имало такава, е била предназначена без съмнение за Клингър. Момичето и Хулио са станали случайни жертви. Съжалявам, но вътрешната служба ще трябва да провери финансовото състояние на Хулио. Ако никога не се е срещал с Клингър преди петък, значи това е просто трагична случайност.
	— Полага ми се отпуск — запъна се Фаваро. — Искам да ми го дадеш, Флей. Искам го сега.
	— Да, наистина ти се полага малко отпуск. И аз не мога да ти откажа. Но, ако отидеш там, ще трябва да действаш на своя глава, Еди. Освен това, искам да ми дадеш оръжието си.
	Фаваро предаде служебния си автоматичен пистолет, излезе от службата и се запъти към банката. В три часа следобед той се приземи на самолетната писта в Съншайн, плати на пилота на четириместния чартърен самолет, който излетя обратно за Маями. Един служител от летището го качи на своята кола по пътя за Порт Плейсанс. Без да знае къде другаде може да отиде, той отседна в Куотър Дек.


	Сър Марстън Мобърли се настани удобно в един стол в градината и си сипа уиски със сода. Това бе любимият му ритуал за деня. Градината зад резиденцията беше малка, но затова пък твърде уединена. По голямата част от нея представляваше добре обработена поляна, а по стените висяха подобно на гирлянди със своите ярки цветове тропически храсти. Стените, които ограждаха градината от три страни — четвъртата страна представляваше самата къща — бяха високи осем фута и покрити отгоре със стъклени чирепи. В една от стените имаше стара стоманена врата, висока седем фута, но отдавна излязла от употреба. Тясна уличка от другата страна на вратата водеше право в централната част на Порт Плейсанс. Вратата бе затворена плътно още преди години и от външната й страна имаше две полукръгли стоманени скоби, заключени здраво с голям катинар. Всичко бе отдавна разядено от ръждата.
	Сър Марстън се наслаждаваше на вечерната прохлада. Неговият адютант се намираше някъде вътре в собственото си жилище в другия край на резиденцията; жена му излезе, за да посети по някаква поръчка местната болница; Джеферсън, главният готвач, сигурно приготвяше вечерята в кухнята. Сър Марстън отпи с одобрително изражение от уискито и почти се задави, когато скърцането на ръждясалата врата едва не проглуши ушите му. Обърна се. Имаше време да каже:
	— Какво по дяволите… Виж сега…
	Пукотът от първия куршум го разтресе и зашемети. Куршумът мина през ръкава на памучната му риза. Удари се в дяланата от коралови блокчета стена на резиденцията зад него и рикошира на пътечката, деформиран и изкривен. Вторият куршум го улучи право в сърцето.


>>	2.

	Въпреки пукота от двата изстрела в градината, в резиденцията не последва никаква реакция. В този час там имаше само двама души.
	Джеферсън беше на долния етаж, приготвяйки плодов пунш за вечерята — лейди Мобърли минаваше за пълна въздържателка — и по-късно щеше да заяви, че шумът от шейкъра е изпълвал цялата кухня и че той трябва да е бил включен, когато навън са ехтели изстрелите.
	Адютантът на управителя беше лейтенант Джереми Хейвърсток, голобрад млад офицер, служил в Кралската конна гвардия. Той се намираше в своята стая в другия край на резиденцията и беше затворил прозорците и пуснал докрай климатичната инсталация. По-късно той също щеше да каже, че е слушал музика по радио „Насау“. Той също не чу нищо.
	Когато Джеферсън излезе в градината, за да се консултира със сър Марстън относно начина на приготвяне на агнешките котлети, убиецът вече се бе измъкнал през стоманената врата и избягал. Джеферсън стигна до горната част на стълбите, водещи надолу към градината, и видя своя господар проснат по гръб с широко разперени ръце, тъй като вторият куршум го бе изхвърлил назад. Тъмното петно, образувано в предната част на тъмносинята риза, продължаваше да нараства.
	В първия момент Джеферсън си помисли, че господарят му е припаднал и хукна надолу, за да му помогне. Когато видя ясно дупката на гърдите, той се отдръпна назад, не вярвайки на очите си, и хукна отново обхванат от паника, за да доведе лейтенант Хейвърсток. Младият офицер пристигна няколко секунди по-късно все още по шорти.
	Хейвърсток не изпадна в паника. Той огледа тялото без да го докосва, установи, че сър Марстън е наистина мъртъв и седна на стола на бившия губернатор, за да обмисли какво да предприеме.
	Един от някогашните командири на младши офицер Хейвърсток бе писал за него: Добре възпитан, но не особено интелигентен, сякаш той бе кавалерийски кон, а не кавалерийски офицер. Но такива са приоритетите в кавалерията; добрият кон е незаменим, за разлика от младшия офицер.
	Хейвърсток седеше на няколко фута от тялото и мислеше, докато Джеферсън гледаше ококорен от горната част на стълбите. Младшият офицер реши, че:
	а) губернаторът е мъртъв;
	б) някой го е застрелял и е избягал;
	в) той трябва да докладва на по-висшестояща инстанция.
	Проблемът се състоеше в това, че именно губернаторът беше най-високата инстанция. В този момент лейди Мобърли се завърна.
	Джеферсън чу изскърцването на колелетата на представителната лимузина по предната алея, водеща към къщата, и се втурна през коридора, за да я посрещне. Начинът, по който поднесе новината, бе твърде разбираем, дори и да не бе много тактичен. Той я пресрещна в преддверието и каза:
	— О, лейди, губернаторът застрелян. Той е мъртъв.
	Лейди Мобърли забърза към верандата, за да види какво става и бе посрещната от лейтенант Хейвърсток, който се изкачваше по стълбите. Той я придружи до нейната спалня и се опита да я успокои. Тя изглеждаше по-скоро объркана, отколкото обхваната от мъка, сякаш се притесняваше за мерките, които Форин офис ще предприеме, за да съсипе кариерата на нейния съпруг.
	След като й помогна да се разположи в леглото и да се успокои, лейтенант Хейвърсток изпрати Джеферсън да повика единствения доктор на острова, който се явяваше и единственият коронер за установяване на смъртни случаи на острова, както и главен инспектор Джоунс. Той инструктира загубилия ума и дума иконом да не съобщава нищо, а просто да помоли двамата мъже незабавно да се явят в резиденцията на губернатора.
	Молбата му бе напразна. Бедният Джеферсън разправи за случилото се на главния инспектор Джоунс пред трима зяпнали от изненада полицаи и на доктор Карактакус Джоунс пред неговата икономка. Подобно на горски пожар новината започна да се разпространява още докато чичото и неговият племенник бързаха към резиденцията.
	Докато ги нямаше, лейтенант Хейвърсток обмисляше как да изпрати съобщение до Лондон — Резиденцията никога не е била оборудвана с модерни и сигурни средства за комуникация. Никога не се е мислело, че това ще бъде необходимо. Като се изключи обикновената телефонна линия, съобщенията на губернатора бяха изпращани до Лондон винаги посредством снабдения с много по-модерни средства Британски върховен комисариат, намиращ се в Насау на Бахамите. За тази цел се използваше един остарял апарат С2. Той се намираше на една странична маса в личната канцелария на губернатора.
	Всъщност той представляваше най-обикновен телекс от онзи познат на чуждестранните кореспонденти по целия свят тип, който ги хвърляше в ужас. Връзката с Насау се осъществяваше чрез изпращане на сигнал с обичайния код и получаване на потвърждение от отсрещната страна. След това телексът можеше да се превключи в режим на шифровъчно кодиране, посредством втори апарат, намиращ се до него. Всяко изпратено по този начин съобщение се декодираше автоматично в Насау.
	Трудността се състоеше в това, че за да се задейства кодиращият апарат, някой трябваше да постави в него специални гофрирани дискове, различаващи се помежду си според датата на месеца. Тези дискове се държаха заключени в сейфа на губернатора. Неговата секретарка Миртл знаеше комбинацията на сейфа, но се намираше на гости на родителите си в Тортола на Виржинските острови. По време на нейното отсъствие губернаторът беше свикнал сам да изпраща своите съобщения. За разлика от тях двамата, Хейвърсток не знаеше комбинацията на сейфа.
	В края на краищата Хейвърсток се обади на върховния комисариат в Насау по телефона и информира за случилото се устно. Двадесет минути по-късно твърде разтревоженият първи секретар се свърза с него за потвърждение, изслужа обяснението му и му нареди с отривист глас да запечата резиденцията и да задържи там положението, докато не пристигне подкрепление от Насау или от Лондон. След това първият секретар изпрати съвършено секретно кодирано съобщение до Форин офис в Лондон. Наближаваше шест часа вечерта и над Карибите се спускаше мрак. В Лондон бе единадесет вечерта и съобщението бе прието от дежурен офицер. Той незабавно се обади в дома на един старши служител от Карибския отдел, намиращ се в Чобам, и колелото се завъртя.
	На Съншайн новината се разпространи в Порт Плейсанс за около два часа и по време на своето редовно вечерно включване в ефира един радиолюбител я предаде на свой приятел-ентусиаст във Вашингтон. Любителят от американската столица, воден от високия си патриотизъм, се обади на Асошиейтед прес, които проявиха съмнение, но в крайна сметка пуснаха официално съобщение, което започваше така:
C>
	Губернаторът на Британската зависима територия в Карибско море, известна като Барклейските острови, по всяка вероятност е бил застрелян от неизвестно лице тази вечер, по непотвърдени съобщения, идващи от малката група острови…
C$
	Съобщението, подписано от един дежурен заместник-редактор, който бе погледнал в голяма карта с увеличителна лупа, за да открие малкия остров, продължаваше с обяснения къде се намира и какво представлява островната група.
	В Лондон Ройтер се запозна със съобщението на конкуриращата ги агенция и се опита да получи потвърждение от Форин офис в малките часове на новия ден. Малко преди зазоряване Форин офис призна, че са получили доклад със същата информация и че се предприемат необходимите мерки.
	Необходимите мерки включваха вдигането от сън на значителен брой хора, разпръснати по своите домове в Лондон и извън него. Сателитите, свързани с Националната разузнавателна служба, отбелязаха наличието на интензивни радиосъобщения между Лондон и неговия Върховен комисариат в Насау и послушните апарати уведомиха за това Националната служба за сигурност във Форт Мийд. Оттам уведомиха ЦРУ, които без друго знаеха, защото бяха прочели бюлетина на Асошиейтед прес. Апаратура, струваща милиарди долари, се бе задействала три часа след като един радиолюбител със собственоръчно направена радиостанция предаде съобщението от барака, намираща се на склона на Спайглас хил, на своя приятел в Чеви Чейз.
	В Лондон Форин офис сигнализира за случилото се вътрешното министерство, което, от своя страна, възложи на сър Питър Имбърт, комисар на столичната полиция, задачата да изпрати незабавно някой старши детектив. Комисарят събуди Саймън Кроушоу от отдела за специални операции, който се свърза с ръководителя на неговото подразделение за опасни криминални престъпления.
	Ръководителят на подразделението се обади на носещата двадесет и четири часово дежурство в денонощието служба за резервите и попита:
	— Кой е в списъка?
	Дежурният сержант от службата за резервите в Ню Скотланд Ярд погледна своя списък. Малочислената служба има задължението да държи в готовност списък от стари детективи, които са свободни и при възникнали обстоятелства могат спешно да окажат своето съдействие на полицейските власти вън от столичния район. Първи в списъка е детективът, който може да се яви на разположение в срок от един час след полученото съобщение. Следващият е този, който ще се яви след шест часа, а третият поред има възможност да окаже своето съдействие след двадесет и четири часа.
	— Групов началник Кредък, сър — докладва дежурният сержант. След това забеляза една бележка, прикрепена с кламер встрани от списъка. — Не, сър, съжалявам. Трябва да се яви да дава показания в Олд Бейли в единадесет часа сутринта.
	— Кой е следващият? — изръмжа ръководителят на подразделението за опасни криминални престъпления от своя дом в Уест Дрейтън, близо до летище Хийтроу.
	— Мистър Ханна, сър.
	— Кой е неговият помощник?
	— Уедъръл, сър.
	— Помолете мистър Ханна да ми се обади вкъщи. Незабавно — допълни ръководителят.
	Ето как в тази студена, мрачна декемврийска утрин, малко след четири часа телефонът, сложен на масичката край едно легло в Кройдън, звънна и събуди групов началник Дезмънд Ханна. Той изслуша указанието от службата за резервите и след това набра, както му бе наредено, телефонния номер в Уест Дрейтън.
	— Бил? Дес Ханна. Какво има?
	Той слуша в продължение на пет минути и след това попита:
	— Бил, къде по дяволите се намира Съншайн?


	На острова доктор Карактакус Джоунс извърши оглед на трупа и се произнесе за смъртта. Над градината се бе спуснал мрак и той работеше на светлината на фенерче. Едва ли можеше да стори нещо кой знае какво. Той бе лекар с обща практика, а не съдебен патолог. Грижеше се за здравословното състояние на островитяните по най-добрия възможен начин и разполагаше с малък хирургически кабинет за лекуване на рани и порязвания. Беше акуширал при раждането на повече бебета, отколкото можеше да си спомни и бе вадил десет пъти повече въдичарски куки. Като лекар той можеше да издаде смъртен акт, а като коронер — разрешение за погребение. Никога обаче не бе правил аутопсия на мъртъв губернатор и сега нямаше намерение да се занимава с това.
	По-сериозните наранявания и болести, нуждаещи се от сложни операции, се изпращаха винаги в Насау, където имаше модерна болница, съоръжена с всички по-мощни средства за операции и аутопсии. Той дори не разполагаше с морга.
	Щом докторът свърши с огледа, лейтенант Хейвърсток се върна от кабинета на губернатора.
	— Нашите хора от Насау казват, че ще бъде изпратен старши офицер от Скотланд Ярд — заяви той. — Дотогава трябва да запазим всичко така, както си е.
	Главен инспектор Джоунс бе поставил на пост един полицай на предната врата, за да държи настрана любопитните, чиито лица вече започваха да се появяват пред резиденцията. Той бе пребродил градината и открил стоманената врата, през която очевидно бе влязъл и излязъл убиецът. Тя бе оставена затворена от напускащия престъпник, ето защо Хейвърсток не й бе обърнал внимание. Той незабавно сложи на пост втори полицай пред вратата и му нареди да не допуска никого близо до нея. Можеше да има оставени отпечатъци, които щяха да бъдат от полза за човека от Скотланд Ярд.
	Оставен в мрака навън, полицаят седна на земята, опря гръб на стената и незабавно заспа.
	Вътре в градината главен инспектор Джоунс заяви:
	— Нищо не бива да се пипа до сутринта. Тялото не бива да се мести.
	— Не ставай глупав, момче — каза чичо му. — Дотогава ще се разложи. Вече е започнало.
	Беше прав. Заради горещината в Карибите, телата обикновено се заравят не по-късно от двадесет и четири часа. Алтернативата е неописуема. Пълчища от мухи вече бръмчаха над гърдите и очите на мъртвия губернатор. Тримата обсъдиха проблема. Джеферсън се грижеше за лейди Мобърли.
	— Трябва да го прехвърлим в хладилния склад — каза накрая доктор Джоунс. — Нищо друго не остава.
	Трябваше да се съгласят, че е прав. Хладилният склад, захранван от градския генератор, се намираше долу край пристанището. Хейвърсток хвана мъртвеца за раменете, а главен инспектор Джоунс за краката. С известно затруднение те си проправиха път с неподвижното отпуснато тяло нагоре по стълбите, след това минаха през всекидневната и край канцеларията и излязоха в преддверието. Лейди Мобърли подаде глава от вратата на спалнята, хвърли един поглед над перилата, докато изнасяха нейния бивш съпруг от преддверието, започна да охка и отново се оттегли.
	В преддверието те се сетиха, че не биха могли да носят сър Марстън по целия път до пристанището. Помислиха за момент за багажника на ягуара, но се отказаха, защото бе твърде малък и защото не бе особено прилично.
	Полицейският ленд роувър разреши затруднението. Направиха място отзад и бившият губернатор бе напъхан вътре. Дори с рамене, опрени на предните седалки, краката му стърчаха навън. Доктор Джоунс ги бутна навътре и затвори задния капак. Сър Марстън падна с глава напред, подобно на някой, който се връща съвсем пиян от дълго парти.
	С главен инспектор Джоунс на кормилото и лейтенант Хейвърсток до него, ленд роувърът потегли надолу към пристанището, следван от повечето жители на Порт Плейсанс. Там сър Марстън бе изваден с по-голяма официалност и оставен в хладния склад, където температурата е доста под нулата.
	Бившият губернатор на Нейно Величество на Барклейските острови прекара своята първа вечер в отвъдния свят, наместен между един голям марлин и един превъзходен екземпляр от риба тон. Сутринта изражението на трите лица бе почти едно и също.


	Зората се пукна както винаги в Лондон пет часа по-рано, отколкото на Съншайн. До седем часа, когато първите слънчеви лъчи на новия ден докоснаха покривите на Уестминстър Аби, групов началник Ханна разговаряше на четири очи с командир Брейтуейт в канцеларията на последния в Ню Скотланд Ярд.
	— Излиташ малко преди дванадесет с редовния полет на Бритиш Еъруейз от Хийтроу за Насау — каза командирът. — Уредени са билети за първа класа. Всички места бяха заети, наложи се да свалим една двойка.
	— А екипът? — попита Ханна, — те къде ще бъдат настанени?
	— Ах, да, екипът. Истината, Дес, е, че те ще бъдат осигурени в Насау. Форин офис урежда това.
	Дезмънд Ханна заподозря, че нещо не е съвсем наред. Той бе петдесет и една годишен старомоден ловец на крадци, който се бе изкачвал стъпало по стъпало по стълбата нагоре от обикновен патрулиращ полицай, проверяващ ключалките на вратите по улиците на Лондон, помагащ на възрастните дами да прекосяват пътя, и упътващ туристите, до поста групов началник. Оставаше му още една година преди да се пенсионира. След това вероятно щеше да приеме, подобно на много от своите колеги, някоя не толкова напрегната работа като офицер по безопасността в някоя от големите корпорации.
	Знаеше, че никога не би могъл да се издигне до поста командир, а преди четири години бе прехвърлен в групата за убийства към подразделението за опасни криминални престъпления, известна сред останалите колеги като слонското гробище. Влизаш като здрав як полицай в разцвета на силите си и от тебе остава купчина кокали.
	Но той обичаше нещата да се правят както трябва. При всяка възложена задача, дори и отвъд океана, един детектив от групата за убийства би очаквал да получи на разположение екип от най-малко четирима помощници; един придружаващ го в процеса на разследването офицер от криминалната; един сержант за свръзка с лабораторията, фотограф и специалист по пръстови отпечатъци. Както често се случваше, техническата страна на въпроса можеше да се окаже решаваща.
	— Искам екипът да се сформира оттук. Бил.
	— Невъзможно, Дес. Страхувам се, че Форин офис се е нагърбил с уреждането на този проблем. Всички разходи са за тяхна сметка, според вътрешното министерство. Изглежда имат големи ограничения в бюджета. Върховният комисар в Насау се е обърнал към полицията на Бахамските острови с молба да осигури необходимите експерти. Сигурен съм, че ще бъдат на ниво.
	— Аутопсия? И това ли могат да правят?
	— Не — каза командирът успокоително. — Изпращаме Ян Уейст в Насау да свърши тази работа. Тялото се намира все още на острова. След като извърши огледа, незабавно го изпрати в Насау. Ян ще излети двадесет и четири часа след теб. Щом той се добере до Насау, тялото трябва да е стигнало там, за да може да работи.
	Ханна изсумтя. Изглеждаше леко успокоен. Поне в лицето на доктор Ян Уест щеше да има един от най-добрите съдебни патолози в света.
	— Защо Ян не дойде на Съншайн и не извърши аутопсията там? — попита.
	— На Съншайн не разполагат с морга — обясни командирът търпеливо.
	— В такъв случай къде държат тялото?
	— Не знам.
	— Дяволите да го вземат, то ще бъде полуразложено, докато стигна дотам — измърмори Ханна. Той не можеше да знае, че в този час тялото на сър Марстън не беше полуразложено. То бе твърдо като скала. Доктор Уест не би могъл да вкара длето в него. — Искам балистичната експертиза да се направи тук — каза. — Щом изпратя куршума или куршумите, искам Алън да се заеме с тях. Куршумите биха могли да разплетат целия случай.
	— Добре — съгласи се командирът, — предай на хората от Върховния комисариат, че трябва да ги изпратят с дипломатически куфар. А сега защо не се подкрепиш с една свястна закуска? Колата ще дойде да те вземе оттук в девет часа. Твоят детектив-инспектор ще носи куфара с необходимите принадлежности. Ще се срещнете с него в колата.
	— А какво е положението с пресата? — попита Ханна на излизане.
	— Страхувам се, че са си наточили зъбите. Все още не е излязло във вестниците. Новината се появи в малките часове. Но всички агенции я разпространиха. Само Бог може да каже откъде са се добрали до нея толкова бързо. Може да има няколко влечуги на летището, опитващи се да се качат на същия самолет.
	Малко преди девет Дезмънд Ханна се появи във вътрешния двор, където един роувър с униформен сержант на кормилото го очакваше. Той се огледа за Хари Уедъръл, детектив-инспектора, с когото бе работил в продължение на три години. Нямаше го. Един розоволик млад мъж на около тридесет се приближи забързано. Той носеше малко куфарче, съдържащо разнообразните тампони, парцалчета, капсули, стъкленици, торбички за отпечатъци, стъргалки, бутилки, пинсети и сонди, основните подръчни средства, използвани при откриването, снемането и запазването на уликите.
	— Мистър Ханна? — осведоми се младият мъж.
	— Кой сте вие?
	— Детектив-инспектор Паркър, сър.
	— Къде е Уедъръл?
	— Боя се, че е болен. Азиатски грип или нещо подобно. От службата за резервите ме помолиха да го заместя. Винаги държа за всеки случай паспорта си в чекмеджето. Ужасно се радвам, че ще работя с вас.
	Дяволите да го вземат Уедъръл, помисли си Ханна. През повечето време по пътя за летището двамата бяха потънали в мълчание. Поне Ханна мълчеше. Паркър (всъщност можете да ми викате Питър) се впусна в подробности относно Карибите. Той бе ходил там два пъти с Клуб Медитеранее.
	— Бил ли сте някога на Карибите, сър? — попита той.
	— Не — изскърца Ханна и отново се умълча.
	На Хийтроу двамата бяха очаквани. Проверката на паспортите премина формално. Чантата с принадлежностите не мина през рентгена, където би предизвикала голям интерес. Вместо това едно служебно лице ги съпроводи през формалностите право до салона за първа класа.
	Хората от пресата вече бяха налице, въпреки че Ханна не ги забеляза, докато не се качи на самолета. Две организации, притежаващи излишни пари, бяха успели да убедят някои от пътниците да освободят своите места и да вземат по-късен полет. Други се опитваха да купят билети за двата сутрешни полета до Маями, докато техните служби уреждаха чартърни самолети от Маями за Съншайн. Към Барклейските острови се отправяха снимачни екипи от Би Би Си, Ай Ти Ви Нюз и Бритиш Сетълайт Броадкастинг, начело с репортери. В навалицата се намираха и репортерски и фотографски екипи от пет големи вестника.
	Един запъхтян млад мъж, представил се за служител на Форин офис, се приближи към Ханна в салона. Носеше обемиста папка.
	— Събрахме малко сведения за вас — докладва той, докато подаваше папката. — Става въпрос за география, икономика и население на Барклейските острови. И, разбира се, някои данни за сегашното политическо положение.
	Сърцето на Ханна се сви. Едно спретнато домашно убийство би било разкрито вероятно за няколко дена. Но ако беше политическо…
	Помолиха ги да се качат на самолета.
	След като излетяха, неукротимият Паркър взе шампанско от стюардесата и започна да отговаря на въпросите, свързани с неговата особа, с голямо удоволствие. Бил на двадесет и девет години, твърде млад за детектив-инспектор, и бил женен за посредничка по продажби и наемане на недвижими имоти на име Илейн. Двамата живеели в новия и моден Докландски район, съвсем близо до Канари Уорф. Неговата страст бил спортният Морган 4+4, но Илейн карала форд ескорт ГТИ.
	— Който може да бъде заменен, разбира се — добави Паркър.
	— Разбира се — промърмори Ханна. Попаднах на хубавец, помисли си той, от семейство с двоен доход без деца. От тези, дето хвърчат нависоко.
	Паркър продължил да учи без прекъсване след училище в един от елитните университети и започнал с политика, философия и икономика, след което се прехвърлил към правото. Оттам постъпил направо в столичната полиция и след задължителния стаж работил една година в предградията, преди да се включи в Брамшилския специален полицейски курс. След това изкарал четири години в плановия отдел към службата на комисаря.
	Намираха се над графство Корк, когато Ханна затвори папката от Форин офис и попита любезно:
	— И в колко разследвания за убийство сте участвал?
	— Всъщност, това е първото. Ето защо бях толкова доволен, че се намирах на разположение тази сутрин. Но в свободното си време изучавам криминология. Мисля, че е важно, за да се разбере психиката на престъпниците.
	Дезмънд Ханна обърна лице към илюминатора в пълно отчаяние. Разполагаше с мъртъв губернатор, все още не приключила избирателна кампания, екип експерти от Бахамските острови и един детектив новобранец, който искаше да проумее психиката на престъпниците.
	След като се наобядва, той дремна по пътя до Насау.


	Новината на Асошиейтед прес от предната вечер бе излязла твърде късно, за да се помести в сутрешните британски вестници, имайки предвид петчасовата разлика във времето, но съвсем навреме, за да стигне до „Маями Хералд“, преди вестникът да се достави на неговите читатели, намиращи се още в леглата.
	В седем сутринта Сам Маккрийди седеше на балкона на хотелската стая, отливаше от първото си кафе преди закуска и се наслаждаваше на изгледа към лазурното море, когато чу познатото шумолене на „Хералд“, идващо изпод вратата.
	Той прекоси стаята, взе вестника и се върна на балкона. Информацията на Асошиейтед прес бе публикувана най-долу на първа страница, откъдето един материал за рекордно голям омар бе снет, за да се направи място за нея. Статията повтаряше точно изнесеното от АП, което се основаваше на непотвърдени източници. Заглавието бе просто: УБИТ БРИТАНСКИ ГУБЕРНАТОР? Маккрийди я прочете няколко пъти.
	— Колко неприятно — промърмори той и се оттегли в банята, за да се измие, избръсне и облече.
	В девет часа освободи таксито, което го бе докарало до Британското консулство, влезе вътре и се представи като мистър Франк Дилън от Форин офис. Трябваше да изчака половин час до пристигането на консула, за да проведе среща на четири очи с него. До десет часа той получи това, за което бе дошъл; служебна телефонна връзка до посолството във Вашингтон. Двадесет минути продължи разговорът му с шефа на филиала на СИС, негов колега, когото познаваше добре от Лондон и при когото бе отседнал предната седмица, докато посещаваше семинара на ЦРУ.
	Вашингтонският му колега потвърди информацията и добави още няколко подробности, току-що пристигнали от Лондон.
	— Мисля си, че мога да прескоча за малко там — каза Маккрийди.
	— Всъщност не е от нашата компетенция, нали? — предположи шефът на филиала.
	— Вероятно, но може би си заслужава да се види на място. Ще се нуждая от малко налични средства и от портативна радиостанция.
	— Ще уредя това с консула. Можеш ли да ме свържеш с него?
	Един час по-късно Маккрийди напусна консулството с пачка долари, за които съответно се бе разписал, и с малко куфарче, съдържащо портативен телефон и кодиращо устройство, чийто обхват му даваше възможност да предава кодирани съобщения до консулството в Маями, които оттам щяха да стигат до Вашингтон.
	Върна се в хотела, опакова нещата си, освободи стаята и се обади на една компания за чартърни превози от летището. Споразумяха се наетият самолет да излети в два следобед. Пътят до Съншайн щеше да продължи деветдесет минути.


	Еди Фаваро също стана рано. Той вече бе решил, че има само едно място, от което би могъл да започне — рибарските лодки край кея. Каквото и да бе правил Хулио Гомес по време на отпуската си, голяма част от нея без съмнение бе преминала на това място.
	Лишен от превозно средство, той тръгна пеша. Не беше далеч. На почти всички стени и дървета, край които минаваше, имаше залепени плакати, агитиращи островитяните да гласуват за единия или за другия кандидат. Лицата на двамата, едното гладко и изтънчено, другото едро, кръгло и жизнерадостно, се усмихваха от плакатите.
	Някои бяха скъсани или обезобразени, но дали от децата или от привържениците на другата кауза той не знаеше. На стената на един склад близо до пристанището имаше грубо изрисуван друг надпис. Той гласеше: ИСКАМЕ РЕФЕРЕНДУМ. Докато минаваше край него, един черен джип с четирима души се насочи с пълна скорост нагоре по пътя.
	Спирачките на джипа изскърцаха и той спря. Четиримата носеха шарени ризи, лицата им имаха сурово изражение, а очите им се криеха зад черни очила. Четирите черни глави се втренчиха в надписа, след което се обърнаха към Фаваро, сякаш той носеше отговорност за него. Фаваро сви рамене, сякаш искаше да каже: нямам нищо общо с тази работа. Четирите безизразни лица го гледаха втренчено, докато той не сви зад един ъгъл. Фаваро чу как двигателят изрева и колата потегли нататък.
	Групички от мъже на кея обсъждаха същите новини, които занимаваха посетителите във фоайето на хотела. Той прекъсна разговора на една от групите, за да попита кой взема желаещи за риболов. Един посочи по-нататък към някакъв мъж, който чоплеше нещо по лодката си.
	Фаваро се наведе от кея и направи своята справка. Той показа на рибаря снимката на Хулио Гомес. Мъжът кимна с глава.
	— Без съмнение, той беше тук предната седмица. Но излизаше с Джими Добс. Лодката на Джими е ей там, онази с надписа „Гълф Лейди“.
	На „Гълф Лейди“ нямаше никой. Той седна на един кнехт и зачака. Знаеше, подобно на всички полицаи, какво означава да имаш търпение. Информация, събрана за няколко секунди, имаше само в телевизионните трилъри. В истинския живот по-голямата част от времето минаваше в очакване. Джими Добс се появи в десет часа.
	— Мистър Добс?
	— Аз съм.
	— Здравейте, казвам се Еди. Идвам от Флорида. Това ли е вашата лодка?
	— Да. Тук сте, за да ловите риба?
	— Такива са намеренията ми — кимна Фаваро. — Един приятел ви препоръча.
	— Радвам се.
	— Хулио Гомес. Спомняте ли си го?
	Откритото, честно лице на мургавия мъж помръкна. Той посегна към „Гълф Лейди“ и извади една въдица от нейното гнездо. За няколко секунди провери кукичката и примамката, закачена на нея, след което я подаде на Фаваро.
	— Обичате ли жълтоопашатата мексиканска риба? Доста добри екземпляри от нея се въртят под кея. Ще отидем там, накрая.
	Двамата стигнаха до края на вълнолома, където никой не би успял да чуе техния разговор. Фаваро не можеше да разбере защо.
	Джими Добс взе въдицата от него и я метна с опитно движение над водата. Той започна бавно да навива кордата на макарата, давайки възможност на ярко оцветената изкуствена примамка да се извива и обръща под водата. Една малка синя рибка се стрелна към стръвта и избяга обратно.
	— Хулио Гомес е мъртъв — каза мрачно Джими Добс.
	— Знам — рече Фаваро. — Бих искал да разбера защо. Мисля, че той често ловеше риба заедно с теб.
	— Всяка година. Добър човек бе…
	— Каза ли ти какво работи в Маями?
	— Да. Веднъж спомена.
	— Казвал ли си го някога на някой друг?
	— Не. Вие негов приятел ли сте или колега?
	— И двете, Джими. Кажи ми, кога за последен път видя Хулио?
	— Точно на това място в четвъртък вечерта. Цял ден бяхме в морето. Уговори се с мене да излезем в петък сутринта. Повече не се появи.
	— Не — кимна Фаваро, — отишъл е на летището. Опитвал се е да излети за Маями. Бързал е. Качил се е на фаталния самолет, който се взриви над морето.
	Джими Добс закачи една риба, тежка около килограм и подаде въдицата на Фаваро. Фаваро започна да навива макарата. Липсваше му опит. Рибата се възползва от отпуснатата корда и се изтръгна от кукичката.
	— Има лоши хора по тези острови — обясни лаконично Добс.
	Самият Фаваро можеше да усети страха, който витаеше из града. Това чувство му бе познато. Няма полицай от Маями, който да е чужд на неговия специфичен аромат. По някакъв начин страхът се бе настанил на райския остров.
	— Изглеждаше ли той щастлив, когато се разделихте?
	— Да. Носеше една превъзходна риба за вечеря. Беше щастлив. Нямаше никакви проблеми.
	— После къде отиде?
	Джими Добс изглеждаше изненадан.
	— В пансиона на мисис Макдоналд, разбира се. Винаги отсядаше там.
	Мисис Макдоналд отсъстваше от дома. Бе излязла да пазарува. Фаваро реши да се отбие по-късно. Би могъл да опита най-напред с летището. Върна се на площада на Парламента. Там имаше две таксита. Шофьорите им бяха на обяд. Нищо не можеше да направи; пресече площада и се отби в „Куотър Дек“, за да хапне нещо. Зае място до верандата, откъдето можеше да наблюдава такситата. Както и на закуска, навсякъде около него разговорите се отнасяха до убийството на губернатора предната вечер.
	— Изпращат старши детектив от Скотланд Ярд — заяви един от групата близо до Фаваро.
	Двама здравеняци влязоха в бара. Разговорите секнаха. Без да промълвят нито дума, новодошлите смъкнаха всички плакати, рекламиращи кандидатурата на Маркус Джонсън и сложиха на тяхно място други. На новите плакати пишеше: ГЛАСУВАЙТЕ ЗА ЛИВИНГСТЪН, НАРОДНИЯ КАНДИДАТ. Когато свършиха, те излязоха.
	Келнерът донесе порция печена на скара риба и една бира.
	— Кои бяха тези? — попита Фаваро.
	— Помощници на мистър Ливингстън за изборите — отвърна с безизразно лице келнерът.
	— Хората изглеждат изплашени от тях.
	— Не, сър.
	Келнерът се обърна с безизразен поглед. Фаваро бе виждал това изражение в стаите за разпит в полицейското управление. Посланието му бе: _няма никой вкъщи._


	Големият пътнически самолет с групов началник Ханна и детектив Паркър на борда се приземи на летището в Насау в три часа следобед местно време. Най-напред в самолета се качи един висш офицер от Бахамската полиция, откри двамата от Скотланд Ярд, представи им се и ги поздрави с добре дошли в Насау. Преди да слязат останалите пътници, той ги придружи до един очакващ ги ленд роувър. Първият порив на горещия, благоуханен въздух премина над Ханна. Дрехите, с които бе облечен от Лондон, залепнаха незабавно на гърба му.
	Бахамският офицер пое багажа и го подаде на един полицай, който щеше да отдели настрана двете куфарчета от останалите. Ханна и Паркър бяха отведени право в салона за важни гости. Там се срещнаха със заместника на Върховния комисар мистър Лонгстрийт и с един по-младши служител на име Банистър.
	— Ще дойда с вас до Съншайн — обяви Банистър. — Възникнал е някакъв проблем с комуникациите. Изглежда, че не могат да отворят сейфа на губернатора. Ще наредя да поставят нов апарат, така че да имате възможност да говорите с Върховния комисариат по пряка радиотелефонна връзка. Без съмнение, ще трябва да прехвърлим тялото тук, щом коронерът го освободи.
	Изглеждаше енергичен и способен. На Ханна това му допадна. Той се срещна с четиримата експерти от техническия екип, осигурени от Бахамската полиция в знак на любезност. Съвещанието продължи един час.
	Ханна погледна надолу от прозорците към площадката на летището. На тридесетина ярда по-нататък имаше един деветместен чартърен самолет, очакващ да отведе него и неговия разширен екип до Съншайн. Между сградата и самолета се бяха установили два снимачни екипа, за да уловят момента. Той въздъхна.
	Когато се изясниха и последните подробности, групата напусна ВИП-а и се отправи по стълбите надолу. Журналисти с микрофони се нахвърлиха върху него, готови да записват всяка дума.
	— Мистър Ханна, уверен ли сте, че бързо ще арестувате престъпника… може ли това да се окаже политическо убийство… свързана ли е смъртта на сър Марстън с избирателната кампания…?
	Той кимна и се усмихна, но не каза нищо. Обградени от бахамски полицаи, те излязоха от сградата, стъпиха на нагрятата от горещите слънчеви лъчи писта и се отправиха към самолета. Телевизионните камери заснеха всичко. Когато официалната група се качи на борда, журналистите се втурнаха към техните собствени самолети, наети срещу тлъсти пачки долари или договорени предварително още от Лондон. В пълно безредие започнаха да се качват на готовите за излитане въздушни таксита.
	Беше четири и двадесет и пет.


	В три и половина една малка Чесна наклони крило над Съншайн и направи завой, подготвяйки се за приземяване на тревната писта.
	— Доста диво място — викна американският пилот на мъжа до него. — Красиво, но да го гледаш отдалеч. Искам да кажа, че тук не разполагат с нищо.
	— Липсва им техника — съгласи се Сам Маккрийди.
	Той погледна през плексигласа към прашната писта, приближаваща се срещу тях. Вляво от пистата имаше три постройки: един Хангар, покрит с гофрирана ламарина, една ниска барака с покрив от червена ламарина (самата сграда на летището) и един куб, боядисан в бяло, върху който се вееше британското знаме — бараката на полицейската служба. Вън от постройката на летището една фигура, облечена в шарена риза с къси ръкави, говореше на някакъв мъж с шорти и по потник. Наблизо чакаше една кола.
	Палмовите дървета се изравниха от двете страни на Чесната и колесникът на малкия самолет докосна пистата. Постройките префучаха назад, докато пилотът успее да се справи с кормилото и да вдигне задкрилките. В края на пистата той направи завой и пое обратно.
	— Разбира се, че си спомням оня самолет. Почувствах се ужасно, когато по-късно чух, че онези хора са мъртви.
	Фаваро бе открил носача, който товареше багажа на четириместния Навахо Чийф предишния петък. Той се казваше Бен и никой друг на летището, освен него не се занимаваше с тази работа. Това бе неговата професия. Като повечето островитяни, той бе непринуден, откровен и отговаряше с готовност на зададените въпроси. Фаваро извади една фотография.
	— Видя ли този мъж?
	— Разбира се. Той молеше собственика на самолета да го вземе до Кей Уест.
	— Как разбра това?
	— Стоеше точно до мен — каза Бен.
	— Изглеждаше ли разтревожен или притеснен от нещо?
	— Всеки би се чувствал така на негово място. Каза на собственика, че съпругата му се обадила и че детето им било болно. Момичето каза, че това е наистина ужасно, че те трябва да му помогнат. Ето защо собственикът се съгласи да го качи с тях до Кей Уест.
	— Имаше ли някой друг наблизо?
	Бен помисли малко.
	— Единствено другият мъж, който помагаше да се товарят куфарите — каза той. — Мисля, че бе нает от собственика.
	— Как изглеждаше този друг мъж?
	— Никога не съм го виждал преди — каза Бен. — Чернокож, не от тукашните, с ярка риза и тъмни очила. Не промълви нито дума.


	Малката Чесна изтрополи пред бараката на летището. Двамата закриха очи от вдигнатия прах. Един разчорлен, не особено едър мъж слезе, взе две куфарчета от багажното отделение, отстъпи назад, махна на пилота и влезе в бараката.
	Фаваро стоеше замислен. Хулио Гомес не обичаше да лъже. Но той нямаше нито жена, нито дете. Трябва да се е опитвал отчаяно да се качи на онзи самолет, за да се върне в Маями. Но защо? Познавайки своя партньор, Фаваро бе убеден, че Хулио Гомес се е намирал под някаква заплаха. Бомбата не бе предназначена за Клингър; тя е била сложена заради Гомес. Той благодари на Бен и тръгна към таксито, което го очакваше. Докато влизаше, един глас зад него изрече на английски:
	— Знам, че ви създавам неудобство, но ще можете ли да ме вземете до града? Редицата от таксита изглежда празна.
	Беше мъжът от малката Чесна.
	— Разбира се — кимна разсеяно Фаваро. — Заповядайте.
	— Ужасно любезно от ваша страна — каза англичанинът, докато слагаше куфарите си в багажника. Двамата се запознаха по време на петминутния път до града.
	— Франк Дилън — обяви англичанинът.
	— Еди Фаваро — изрече американецът, — сигурно идвате тук, за да ловите риба?
	— Уви, не. Не си падам много по това. Просто искам да си почина на спокойствие и тишина.
	— Едва ли ще ви се удаде такава възможност — поклати глава Фаваро. — Тук цари хаос. В най-скоро време се очаква да пристигнат цяла тълпа детективи от Лондон и цял куп журналисти. Миналата вечер някой застрелял губернатора в градината му.
	— Боже мой — възкликна англичанинът. Той наистина изглеждаше шокиран.
	Фаваро се раздели с него на стъпалото на „Куотър Дек“, освободи таксито и измина пеша неколкостотинте ярда през страничните улички до пансиона на мисис Макдоналд. На площада на Парламента един едър мъж, изправил се върху каросерията на камион, произнасяше реч пред тълпа от унили граждани. Беше самият мистър Ливингстън. Фаваро успя да чуе част от неговото шумно красноречие.
	— Аз казвам, братя и сестри, че вие трябва да участвате в подялбата на богатството на тези острови. Трябва да участвате в подялбата на рибата, уловена в морето, трябва да вземете дял от хубавите къщи на малцината богаташи, които живеят горе на хълма, трябва да вземете дял от…
	Хората от тълпата не изглеждаха особено ентусиазирани. До камиона стояха двамата здравеняци, които бяха скъсали по време на обяда плакатите на Джонсън в бара на „Куотър Дек“ и бяха сложили на тяхното място тези на Ливингстън. Имаше няколко като тях, разпръснати из тълпата, които се мъчеха да въодушевят останалите с одобрителни възгласи. Тълпата обаче оставаше пасивна. Фаваро продължи по своя път. Този път мисис Макдоналд си беше вкъщи.


	Дезмънд Ханна се приземи в шест без двадесет. Мракът се бе сгъстил. Четири други, по-леки самолета успяха да пристигнат навреме и имаха възможност да отлетят обратно за Насау, преди да залезе слънцето. Техните пътници бяха от Би Би Си, Ай Ти Ви, Дъ Съндей Таймс заедно със Сънди Телеграф, и Сабрина Теннант и нейният екип от Би Ес Би.
	Ханна, Паркър, Банистър и четиримата бахамски офицери бяха посрещнати от лейтенант Хейвърсток и главен инспектор Джоунс, първият в кремав тропически костюм, вторият безупречен в своята униформа. Използвайки възможността да спечелят допълнително няколко долара, на летището се появиха двете таксита на Порт Плейсанс и още два малки автомобила. И четирите коли бяха незабавно наети.
	Докато се уредиха формалностите и процесията се настани в „Куотър Дек“, нощта се спусна над града. Ханна обяви, че няма смисъл да започват разследванията на светлината на фенерче, но в същото време помоли охраната да продължи да изпълнява своите задължения през нощта и главен инспектор Джоунс, силно впечатлен, че ще работи с истински групов началник от Скотланд Ярд, отдаде своите заповеди.
	Ханна се почувства изморен. Макар на острова да бе станало едва шест часът, неговият часовник показваше единадесет вечерта, а той бе на крак от четири сутринта. Вечеря сам с Паркър и лейтенант Хейвърсток, което му даде възможност да получи информация от първа ръка за това, което в действителност се бе случило предната вечер. След това си легна.
	Хората от пресата откриха бара със скорост, която издаваше техния непогрешим усет. Вътре алкохолът вдигна градуса на тяхното настроение и обичайните весели закачки станаха по-шумни. Никой не обърна внимание на един мъж в смачкан тропически костюм, който пиеше сам в края на бара и слушаше тяхното бърборене.


	— Къде отиде той, след като излезе оттук? — попита Еди Фаваро. Беше се разположил до кухненската маса на мисис Макдоналд, докато любезната съдържателка на пансиона му сервираше от своята задушена в раковини риба с лук.
	— Прескочи до „Куотър Дек“, за да изпие една бира — каза тя.
	— Беше ли в добро настроение?
	Нейният напевен глас изпълни стаята.
	— Бога ми, мистър Фаваро, той беше щастлив. Приготвях му за вечеря вкусна риба. Каза, че ще се върне обратно в осем часа. Помолих го да не закъснява, иначе дорадото ще се развали. Той се засмя и каза, че ще бъде тук навреме.
	— И върна ли се навреме?
	— Не, човече. Закъсня, с повече от час. Рибата не ставаше вече за ядене. А той говореше глупости.
	— Какви бяха те? Тези… глупости.
	— В началото мълчеше. Изглеждаше ужасно разтревожен. След това каза, че е видял скорпион. А сега изяж тази супа. Тази паница с Божия благодат в нея.
	Ръката на Фаваро, която държеше лъжицата, замръзна във въздуха.
	— Какво каза той по-точно: скорпион или скорпиона?
	Тя се намръщи от усилието да си спомни.
	— Мисля, че каза скорпион. Но може и да е казал скорпиона — призна тя.
	Фаваро изсърба супата, благодари за гостоприемството и се върна обратно в хотела. Врявата изпълваше бара. Той намери едно свободно място в дъното, далеч от тълпата журналисти. На крайния стол бе седнал англичанинът от летището, той вдигна чаша за поздрав, но не каза нищо. Слава Богу, помисли си Фаваро, смачканият англичанин изглежда поне умееше да мълчи.
	На Еди Фаваро му трябваше време за размисъл. Знаеше как бе загинал неговият приятел и партньор; мислеше, че знае и защо. По някакъв мистериозен начин тук, на тези райски острови, Хулио Гомес бе видял или си бе помислил, че вижда най-безжалостния убиец, който двамата някога бяха срещали.


>>	3.

	Дезмънд Ханна се зае с работа на следващия ден малко след седем часа, докато все още на острова се усещаше утринната прохлада. Започна от резиденцията на губернатора.
	Проведе дълъг разговор с иконома Джеферсън, който спомена за непоклатимия навик на сър Марстън да се оттегля всеки следобед в градината, за да изпие чаша уиски със сода преди залез слънце. Попита колко души биха могли да знаят за този ритуал. Джеферсън сбърчи вежди, опитвайки се да се съсредоточи.
	— Много хора, сър. Лейди Мобърли, лейтенант Хейвърсток, моя милост, секретарката мис Миртл, но тя е на гости при своите родители в Тортола. Гости на резиденцията, които са го виждали там. Много хора.
	Джеферсън описа точно къде бе открил тялото, но отрече да е чул изстрела. По-късно използването на думата изстрел щеше да убеди Ханна, че икономът казва истината. Но той все още не знаеше колко изстрели са били произведени.
	Техническият екип от Насау търсеше в тревата изхвърлените гилзи от оръжието на убиеца. Те ровеха в земята, защото нечии небрежни крака биха могли да са затъпкали малките месингови парченца в нея. Стъпките от краката на лейтенант Хейвърсток, главен инспектор Джоунс и неговия чичо, доктор Джоунс, бяха пребродили навсякъде наоколо, унищожавайки всички следи.
	Ханна огледа стоманената порта в градинската стена, докато бахамският дактилоскоп търсеше отпечатъци от пръсти по нея. Такива не бяха намерени. Ханна прецени, че ако убиецът е влязъл през портата, както се предполагаше, и е стрелял незабавно, то губернаторът би трябвало да се намира между портата и кораловата стена под стъпалата на приемната. Всеки куршум, преминал през тялото му, би следвало да рикошира от тази стена. Обърна внимание за това на екипа, който пълзеше по тревата, към пътечката от смачкани раковинени черупки, обикаляща около стените на къщата. След това влезе вътре, за да говори с лейди Мобърли.
	Вдовицата на губернатора го очакваше в приемната, където сър Марстън се бе срещнал с делегацията на Комитета на загрижените граждани. Тя бе слаба, бледа жена с пожълтяла от годините, прекарани на тропиците, кожа.
	Джеферсън се появи, носейки студена бира на поднос. Ханна се поколеба, но после я взе. В края на краищата утринта бе много гореща. Лейди Мобърли си услужи със сок от грейпфрут, макар че изгледа бирата с жаден поглед. Горката, помисли си Ханна.
	Тя не можеше да помогне с нищо съществено. Доколкото знаела, нейният съпруг нямал врагове. Политическите престъпления на тези острови били немислими. Естествено, избирателните кампании водели до някои дребни противоречия, но всичко се развивало в рамките на демократичния процес. Така мислеше тя.
	Тя самата се намирала на пет мили от резиденцията по време на убийството, на посещение на малка мисионерска болница на склоновете на Спайглас хил. Болницата се издържала от мистър Маркус Джонсън, много деликатен мъж и голям филантроп, след неговото завръщане на родните Барклейски острови преди шест месеца. Тя се съгласила да стане покровителка на това помощно заведение. Била с официалния ягуар, каран от шофьора на губернатора, Стоун.
	Ханна й благодари и се изправи. Паркър чукаше отвън по прозореца. Ханна излезе на терасата. Паркър беше много възбуден.
	— Бяхте прав, сър. Ето го.
	Той протегна дясната си ръка. В дланта му се намираше смачканият остатък от това, което някога е било оловен куршум. Ханна се втренчи сурово в своя подчинен.
	— Благодаря ти, че си го взел с ръка — отбеляза сухо. Да опитаме ли следващия път с пинсети и найлонов плик?
	Паркър пребледня, побягна изплашен обратно в градината, остави куршума върху раковинените черупки, отвори чантата с принадлежностите и извади пинсетите. Неколцина от бахамците се захилиха.
	Паркър прилежно повдигна смачкания куршум с пинсетите и го пусна в една неупотребявана торбичка.
	— Увий сега плика във вълнен плат и го пусни в стъклен буркан с винтова капачка — каза Ханна. Паркър направи това, което му бе наредено.
	— Благодаря ги, сега го прибери в куфарчето, докато имаме възможност да го изпратим за балистична експертиза — продължи Ханна. Той въздъхна. Щеше да се измъчи със своя помощник. Започваше да си мисли, че сам би могъл да се справи по-добре.
	Доктор Карактакус Джоунс пристигна по молба на Ханна. Старшият детектив се зарадва, че ще има възможност да говори с професионалист. Доктор Джоунс обясни как е бил повикан от своя дом и кабинет малко след шест часа преди две вечери от Джеферсън, изпратен от лейтенант Хейвърсток. Джеферсън му казал, че трябва да се яви незабавно, тъй като по губернатора било стреляно. Икономът не споменал, че изстрелите имали фатални последици, ето защо доктор Джоунс взел чантата си със себе си и отишъл да види какво може да стори. Както се оказало, отговорът бил един: нищо.
	Ханна въведе доктор Джоунс в бившата канцелария на сър Марстън и го помоли, в качеството му на коронер на острова, да подпише разрешение за прехвърляне на тялото същия следобед в Насау за извършване на аутопсия.
	Според британското правораздаване съдът с най-големи правомощия не е в действителност Камарата на лордовете, а този на коронера. Той има предимство пред всеки друг съд. За да се прехвърли тялото от Съншайн на територията на Бахамските острови, беше необходима коронерска заповед. Доктор Джоунс я подписа без възражение, след което прехвърлянето стана законно. Банистър, представителят на Върховния комисариат в Насау, напечата заповедта на хартия от резиденцията на губернатора. Той току-що бе монтирал новата система за комуникация. След това Ханна помоли доктор Джоунс да му покаже тялото.
	Хладилният склад в пристанището бе отворен и двама от полицаите на главния инспектор Джоунс извлякоха трупа на техния бивш губернатор, приличащ сега на замръзнал дънер, измежду двете риби и го занесоха до сянката на близко стоящия склад, където го положиха върху една врата, сложена на две подпори.
	За пресата, към която се бе присъединил екипът от Си Ен Ен, изпратен от Маями, и която преследваше Ханна цяла сутрин, това представляваше чудесен материал. Те заснеха всичко. Дори компанията на губернатора от предишните тридесет и шест часа — марлинът — намери място във вечерните новини на Си Ен Ен.
	Ханна заповяда да се затворят вратите на склада, за да се задържат настрана журналистите, и извърши толкова акуратен оглед на замръзналото тяло под слоя от заскрежения лед, колкото му позволяваха обстоятелствата. Доктор Джоунс стоеше отстрани. След като се взира известно време в замръзналата дупка в гърдите на губернатора, той забеляза едно добре оформено овално съдрано място в ръкава на лявата ръка.
	Започна бавно да разтрива с пръсти материята, докато топлината на неговата собствена ръка не направи ръкава по-пластичен. Ледът се разтопи. Имаше две идентични дупки на ръкава на ризата, един отпред и един отзад. Но по кожата нямаше белег. Той се обърна към Паркър.
	— Най-малко два куршума — каза той тихо. — Липсва ни вторият.
	— Вероятно е все още в тялото — допусна доктор Джоунс.
	— Без съмнение — кимна Ханна. — Проклет да съм, обаче, ако мога да видя някаква следа от входна и изходна рана. Кожата е твърде набръчкана от студа. Независимо от това, Питър, искам пространството над мястото, където е стоял или седял губернаторът, да се претърси отново. И отново. Просто, за да сме убедени, че го няма там.
	Той заповяда да върнат мъртвия губернатор обратно в хладилния склад. Камерите отново забръмчаха. Въпросите заваляха върху него. Той кимна, усмихна се и каза:
	— Всичко, когато му дойде времето, дами и господа. Все още е твърде рано.
	— Но открихме един куршум — заяви Паркър гордо. Всички камери се завъртяха към него. Ханна започна да си мисли, че убиецът е застрелял не този, когото трябва. Това се обръщаше в пресконференция. Все още не желаеше такава.
	— Тази вечер ще има официално изявление — каза той. — Но сега трябва да се връщаме на работа. Благодаря ви.
	Той бутна Паркър в полицейския ленд роувър, с който се върнаха обратно в резиденцията на губернатора. Ханна помоли Банистър да се обади в Насау и да поиска да изпратят самолет с носилка, количка, торба за тялото и двама санитари до ранния следобед. След това придружи доктор Джоунс до неговата кола. Бяха сами.
	— Кажете ми, докторе, има ли някой на този остров, който наистина знае за всичко, което става, и който познава всички, които живеят тук?
	Доктор Карактакус Джоунс се ухили.
	— Пред вас е — обяви той, — но не, не бих могъл да рискувам с предположение кой е сторил това. Така или иначе, аз се върнах от Барбадоските острови едва преди десет години. За истинската история на тези острови трябва да посетите мисис Колтрейн. Тя е като… майка на Барклеите. Ако искате някой да познае кой е извършил това, трябва да се обърнете към нея.
	Докторът потегли със своя очукан остин мейфлауър. Ханна се приближи до племенника на доктора, главен инспектор Джоунс, който стоеше неподвижно до ленд роувъра.
	— Бих желал да направите нещо, главен инспектор — каза той любезно. — Бихте ли отишъл до летището и да извършите проверка с офицера от паспортната служба. Напуснал ли е някой острова след убийството? Има ли въобще такъв? С изключение на пилотите, които пристигат, обръщат и излитат, без да напускат пистата.
	Главен инспектор Джоунс отдаде чест и потегли. Ягуарът се намираше в предния двор. Оскар, шофьорът, го лъскаше. Паркър и останалите от екипа се намираха зад къщата, търсейки липсващия куршум.
	— Оскар?
	— Сър — Оскар се усмихна широко.
	— Познаваш ли мисис Колтрейн?
	— О, да, сър. Тя е забележителна жена.
	— Знаеш ли къде живее?
	— Да, сър. В къщата на фламингото, на върха на Спайглас хил.
	Ханна погледна часовника си. Беше единадесет и половина и никакъв ветрец не раздвижваше нажежения от слънцето въздух.
	— Ще бъде ли тя там по това време?
	Оскар погледна учуден.
	— Разбира се, сър.
	— Ще бъдеш ли така добър да ме заведеш да я видя?
	Ягуарът излезе по лъкатушещия път от града и се заизкачва по склоновете на Спайглас хил, отстоящ на шест мили западно от Порт Плейсанс. Колата представляваше стар модел Марк IX, превърнал се вече в класика, със старомоден дизайн, ухаещ на ароматна кожа и полирана орехова облицовка. Ханна седеше на задната седалка и наблюдаваше пейзажа, минаващ покрай тях.
	Шубраците отстъпиха място на по-зелената растителност по планинските склонове. Отминаха малки парцели пшеница, манго и папая; дървени бараки се появиха встрани от пътя, заобиколени отпред с прашни дворове, в които ровеха кокошки. Малки деца с шоколадов тен чуха шума от приближаващата кола и хукнаха презглава на пътя, за да махат френетично. Ханна им махна отзад в отговор.
	Минаха край спретнатата бяла детска клиника, издържана от Маркус Джонсън. Ханна хвърли поглед назад и видя замрелия в жегата Порт Плейсанс. Той можеше да различи склада с червения покрив на пристанището, както и хладилния склад, намиращ се до него, в който спеше своя вечен сън замръзналият губернатор, песъчливия площад на Парламента, островърхата кула на англиканската църква и покрития с дървени дъсчици покрив на хотел „Куотър Дек“. На другия край на града, трептяща в маранята, се намираше заобиколената със стена губернаторска резиденция. Защо, по дяволите, чудеше се той, някой би искал да застреля губернатора?
	Минаха край една спретната едноетажна вила, която някога бе принадлежала на загиналия Барни Клингър, направиха още два завоя и излязоха на върха на хълма. Там се издигаше една розова вила — къщата на фламингото.
	Ханна дръпна верижката на звънеца от ковано желязо на вратата и някъде вътре се разнесе слаб звън. Едно момиче, чиито голи черни крака се подаваха под семплата памучна рокля, отвори вратата.
	— Бих искал да видя мисис Колтрейн — каза Ханна.
	Тя кимна и го пусна да влезе, въвеждайки го в просторна всекидневна. Отворени двойни врати водеха към един балкон с живописен изглед към острова и искрящото синьо море, което се простираше до Андрос на Бахамите, намиращ се далеч зад хоризонта.
	В стаята бе прохладно, въпреки липсата на климатична инсталация. Ханна забеляза, че в нея нямаше прокарано електричество. Три полирани месингови газени лампи стояха на ниски масички. Морският бриз полъхваше през отворените балконски врати към отворените прозорци от другата страна. Мебелировката показваше, че тази стая се обитава от възрастен човек.
	Ханна се заразхожда бавно, докато чакаше.
	Стената бе покрита с картини на птички от Карибските острови, нарисувани умело с водни бои. Единствената картина, на която нямаше изобразена птичка, беше портрет на мъж, облечен в пълната бяла униформа на британски колониален губернатор. Той стоеше, гледайки втренчено към стаята, с побелели коси и мустаци и със загоряло, покрито с бръчки, приветливо лице. Две редици от миниатюрни медали покриваха лявата част на неговата куртка. Ханна надникна да види малката табелка под картината. Надписът гласеше: СЪР РОБЪРТ КОЛТРЕЙН, КБЕ, ГУБЕРНАТОР НА БАРКЛЕЙСКИТЕ ОСТРОВИ, 1945–53. Той държеше своя бял шлем, украсен с бели пера от петел в дясната си ръка; лявата му ръка почиваше върху дръжката на сабята.
	Ханна се усмихна тъжно. Мисис Колтрейн беше в действителност лейди Колтрейн, съпругата на бившия губернатор. Малко по-нататък до стената имаше изложбен шкаф. Зад стъклото, закачени на табло, се намираха военните трофеи на бившия губернатор, събрани и изложени от неговата вдовица. Там се виждаше тъмночервената лента на Викторианския кръст, най-високия британски орден за храброст на бойното поле, както и датата на награждаването — 1917 година. От двете му страни се намираха Военният орден за храброст и Орденът за особени бойни заслуги. Други отличителни награди, получени от боеца по време на неговата служба, бяха закачени на таблото около медалите.
	— Той беше много смел мъж — изрече един ясен глас зад гърба му. Ханна се обърна. Почувства се неловко.
	Тя бе влязла тихо, не издавайки никакъв шум с гумените колелетата на своята инвалидна количка върху покрития с плочки под. Беше дребна и крехка жена с блестящи бели къдрици, покриващи главата й като шапка и с ясни сини очи.
	Зад нея стоеше прав един слуга, въвел я с количката от градината, гигант с вдъхващи страхопочитание размери. Тя се обърна към него.
	— Благодаря ти, Файърстоун, сега можеш да ме оставиш сама.
	Той кимна и се оттегли. Тя се придвижи още няколко фута по-навътре в стаята и покани с ръка Ханна да седне. Усмихна се.
	— Името? Той бе подхвърлено дете, открито в гума Файърстоун в едно бунище. А вие трябва да сте групов отговорник Ханна от Скотланд Ярд. Това е твърде висок ранг за тези бедни острови. С какво мога да ви бъда полезна?
	— Трябва да ви се извиня, че ви нарекох мисис Колтрейн пред вашата прислужница — каза той. — Никой не ми каза, че вие сте лейди Колтрейн.
	— Вече не съм — каза тя, — тук просто съм мисис. Всички ме наричат така. Предпочитам така да се обръщат към мен. Старите навици трудно умират. Както сигурно вече сте познал, аз не съм родена в Англия, а в Южна Каролина.
	— Вашият бивш съпруг… — Ханна кимна към портрета — … е бил някога губернатор тук.
	— Да. Срещнахме се по време на войната. Робърт бе участвал в Първата световна. Не е бил длъжен отново да се връща на бойното поле. Но отишъл като доброволец. Тогава го раниха отново. Аз бях милосърдна сестра. Влюбихме се, оженихме се през 1943 година и прекарахме десет чудесни години, преди той да умре. Между нас имаше двадесет и пет години разлика, но това нямаше никакво значение. След войната британското правителство го изпрати тук като губернатор. След като умря, аз останах на Съншайн. Беше само на петдесет и шест години, когато умря. Раните от войната бяха оказали своето въздействие.
	Ханна започна да смята наум. Сър Робърт би трябвало да е роден през 1897, за да получи своя Орден за храброст на двадесет години. Тя трябваше да е на шестдесет и осем, твърде млада за инвалидна количка. Изглежда бе успяла да разчете неговите мисли със своите ясни сини очи.
	— Подхлъзнах се и паднах — каза тя. — Преди десет години. Счупих си гръбнака. Но вие не сте пропътувал четири хиляди мили, за да обсъждате състоянието на една старица в инвалидна количка. С какво мога да ви помогна?
	Ханна обясни:
	— Истината е, че не мога да проумея какъв е мотивът. Този, който е застрелял сър Марстън, трябва да е изпитвал достатъчно силна омраза, за да го стори. Но сред жителите на тези острови аз не мога да забележа мотив за това. Вие познавате тези хора. Кой би искал да го извърши и защо?
	Лейди Колтрейн се придвижи с количката към отворения прозорец и се загледа навън.
	— Мистър Ханна, вие сте прав. Аз наистина познавам тези хора. Живея тук от четиридесет и пет години. Обичам тези острови и тукашните хора. Надявам се, мога да мисля, че и те ме обичат.
	Тя се обърна и втренчи поглед в него.
	— В световен мащаб тези острови нямат никакво значение. Но хората тук изглежда са открили нещо, което е убягнало на външния свят. Те са открили как да бъдат щастливи. Само това. Нито богати, нито могъщи, обаче щастливи.
	Сега Лондон иска да ни предостави независимост. Появиха се и двама кандидати, за да се съревновават за властта: мистър Джонсън, който е много богат и е давал големи суми като дарения за тези острови, независимо от какви съображения; и мистър Ливингстън, социалистът, който иска да национализира всичко и да го раздели между бедните. Много благородно, разбира се. Мистър Джонсън с неговите планове за развитие и благоденствие и мистър Ливингстън с неговите планове за равенство.
	Познавам ги и двамата. Познавах ги още когато бяха момчета. Познавах ги като юноши, когато напуснаха острова, за да постигнат успех някъде другаде. И сега те се върнаха обратно тук.
	— Подозирате ли някой от тях? — попита Ханна.
	— Мистър Ханна, подозирам хората, които доведоха със себе си. Погледнете мъжете, които ги заобикалят. Това са насилници, мистър Ханна. Местните жители знаят това. Имало е заплахи, побои. Може би трябва да огледате антуражите на тези двама господа, мистър Ханна…
	Дезмънд Ханна обмисляше нейните думи по обратния път надолу към града. Атентат по поръчка? Убийството на сър Марстън носеше всички отличителни белези за това. Реши, че би могъл да поговори с двамата кандидати след обяда и да обърне внимание на тяхното обкръжение.
	Ханна бе пресрещнат на вратата на губернаторската резиденция. Един въздебел англичанин с няколко гънки на гушата над свещеническата яка скочи от стола във всекидневната, щом Ханна влезе вътре. Паркър беше с него.
	— А, шефе, това е преподобният Саймън Принс, местният английски викарий. Има интересна информация за нас.
	Ханна се учуди откъде дойде това обръщение _шефе_ в устата на Паркър. Мразеше го. _Сър_ щеше да е съвсем на място.
	— Имахте ли късмет с втория куршум?
	— Ами, не, още не.
	— По-добре да продължиш с това — каза Ханна. Паркър изчезна през двойната стъклена врата на терасата. Ханна я затвори.
	— Е, мистър Принс, какво бихте желал да ми кажете?
	— Името ми е Куинс — поправи го викарият. — Куинс. Това е толкова печално.
	— Наистина е така. Особено за губернатора.
	— О, да, разбира се, всъщност имах предвид… е добре… моето идване при вас с информация за мой събрат по призвание. Не знам дали трябваше да го правя. Но сметнах, че може да е уместно.
	— Защо не ме оставите аз да преценя това? — предложи Ханна благо.
	Свещеникът се успокои и седна отново.
	— Всичко се случи миналия петък — каза той. След това разказа за делегацията на Комитета на загрижените граждани и студеното държане на губернатора към тях. Когато свърши, Ханна се намръщи.
	— Какво точно каза той? — попита Ханна.
	— Той каза — повтори Куинс, — _ние трябва да се отървем от този губернатор и сами да си изберем нов._
	Ханна се изправи.
	— Благодаря ви много, мистър Куинс. Мога ли да ви препоръчам да не споменавате повече за това, а да оставите нещата в мои ръце?
	Признателният викарий си тръгна бързо. Ханна помисли върху неговите думи. Той не обичаше доносниците, но сега трябваше да провери разгорещения баптист Уолтър Дрейк. В този момент се появи Джеферсън с поднос със студени опашки от омари в майонеза. Ханна въздъхна. Трябваше да има някои компенсации за това, че бе изпратен на четири хиляди мили от дома. И щом като Форин офис плащаше… Той си наля чаша ледено бяло бургундско вино и започна.
	По време на обяда главен инспектор Джоунс се завърна от летището.
	— Никой не е напускал острова — каза той, — не и през последните четиридесет часа.
	— Във всеки случай не по легален начин — уточни Ханна. — А сега, още една малка задача, мистър Джоунс. Водите ли списък на огнестрелните оръжия.
	— Разбира се.
	— Добре. Бихте ли го проверил вместо мене и бихте ли посетил всеки, който притежава регистрирано огнестрелно оръжие по тези острови? Търсим револвер с голям калибър. Особено револвер, който не може да се представи под предлог, че е изчезнал или който скоро е бил почистван и блести от прясна смазка.
	— Прясна смазка?
	— След като е стреляно от него — обясни Ханна.
	— А, да, разбира се.
	— И още нещо, главен инспектор. Притежава ли преподобният Дрейк регистрирано оръжие?
	— Не. За това съм сигурен.
	Когато той излезе, Ханна пожела да види лейтенант Хейвърсток.
	— Случайно да притежавате служебен револвер или пистолет? — попита той.
	— О, какво да кажа, вижте сега, нали наистина не мислите… — започна да протестира младият офицер.
	— Мина ми през ума, че може да е откраднат или присвоен и върнат после обратно на мястото.
	— Ах, да, разбирам. Всъщност, не. Нямам револвер. Никога не съм носил такова оръжие на острова. Имам обаче парадна сабя.
	— Ако сър Марстън беше съсечен, щях да се замисля дали да не ви арестувам — изрече успокоително Ханна. — Притежава ли въобще някой в резиденцията револвер?
	— Доколкото знам, не. Така или иначе, убиецът е дошъл отвън, нали? През градинската стена?
	Рано сутринта Ханна бе проверил разбития катинар на стоманената врата в градинската стена. От ъгъла, под който бяха разположени двете счупени скоби, и от натрошеното резе на катинара, без съмнение можеше да се предположи, че някой е използвал дълъг и много здрав лост, за да насили така ръждясалата стомана. Но му мина през ума, че разбиването на катинара би могло да представлява и уловка. Можеше да е сторено часове или дори дни по-рано. Никой никога не е проверявал вратата — бяха я намерили потънала в ръжда.
	Убиецът би могъл да разбие катинара и да остави вратата затворена, по-късно да проникне през резиденцията, за да убие губернатора и отново да се оттегли в къщата. Нуждаеше се от втория куршум, с надеждата, че е непокътнат, и от револвера, който го бе изстрелял. Погледна към блещукащата синева на морето. Ако се намираше там, никога не би го открил.
	Той стана, избърса устните си и излезе навън, за да открие Оскар и ягуара. Бе дошло време да размени няколко думи с преподобния Дрейк.


	Сам Маккрийди също се запъти за обяд. Когато излезе на откритата веранда на „Куотър Дек“, всички маси бяха заети. Вън на площада няколко мъже с ярки плажни ризи и тъмни очила наместваха един камион с открита каросерия, украсен със знамена и плакати на Маркус Джонсън. Забележителният мъж щеше да произнася реч в три часа.
	Сам се огледа на терасата и забеляза един свободен стол. Намираше се на маса, заета от друг посетител.
	— Днес е малко препълнено. Ще имате ли нещо против моята компания? — попита той.
	Еди Фаваро махна с ръка към свободния стол.
	— Няма Проблеми.
	— Сигурно сте дошъл тук за риболова? — попита Маккрийди, докато разглеждаше краткото меню.
	— Да.
	— Странно — рече Маккрийди, след като си поръча порция сурова риба, маринована в пресен лимонов сок. — Ако не знаех със сигурност, бих казал, че сте полицай.
	Той не спомена за справката, която бе извършил предната вечер, след като видя Фаваро в бара; телефонното обаждане до един приятел от службата на ФБР в Маями, както и отговора, който получи тази сутрин. Фаваро остави на масата бирата си и се втренчи в него.
	— Кой, по дяволите, сте вие? — попита той. — Британско ченге?
	Маккрийди махна с ръка в знак на несъгласие.
	— О не, нищо подобно. Просто един чиновник, опитващ се да намери малко спокойствие по време на своята отпуска далеч от службата.
	— Тогава какъв е този въпрос, дали съм полицай?
	— Интуиция. Държите се като полицай. Имате ли нещо против да ми кажете защо наистина сте тук?
	— Защо да ви казвам, по дяволите?
	— Защото — кротко намекна Маккрийди, — вие пристигнахте точно преди да убият губернатора. Както и заради това.
	Той подаде на Фаваро един лист хартия, носещ печата на Форин офис. В него се споменаваше, че мистър Франк Дилън е чиновник към тази служба и се отправяше молбата към тези, които това може да засяга, да окажат своето съдействие, доколкото им е възможно. Фаваро върна листа обратно и се замисли. Лейтенант Бродърик бе дал ясно да се разбере, че щом стъпи на британска територия, ще действа на своя глава.
	— Официално аз съм в отпуск. Но не, за да ловя риба. Опитвам се да разбера неофициално защо моят партньор беше убит миналата седмица и от кого.
	— Разкажи ми за това — предложи Маккрийди. — Бих могъл да ти помогна.
	Фаваро му разправи как бе умрял Хулио Гомес. Англичанинът дъвчеше своята сурова риба и слушаше.
	— Мисля, че може да е забелязал един човек в Съншайн и в същото време сам да е бил забелязан. Един човек, който в полицейското управление в Маями бе известен като Франсиско Мендес или _Скорпиона._
	Осем години преди това в Южна Флорида и особено в района, контролиран от полицията в Маями, бяха започнали гангстерските войни. Преди това в тази област кокаинът се доставяше от колумбийците, но кубинските гангстери го разпределяха. След това колумбийците решиха, че биха могли да изместят кубинските посредници и да продават директно на купувачите. Те започнаха да навлизат на кубинска територия. Кубинците реагираха и гангстерските войни започнаха.
	През лятото на 1984 година един мотоциклетист, облечен в кожени дрехи в червено и бяло, спря със своето Кавазаки пред магазин за спиртни напитки в центъра на Дейдлънд Мол, извади автомат марка Узи от една чанта и спокойно изпразни пълнителя в пълния с хора магазин. Трима души бяха убити, а четиринадесет ранени.
	При нормални обстоятелства убиецът щеше да избяга, но един млад моторизиран полицай, който издаваше квитанция за неправилно паркиране, се намираше двеста ярка по-нататък. Щом убиецът хвърли своя изпразнен Узи и потегли с бясна скорост, полицаят го последва, предавайки по радиостанцията посоката, в която се движат. По Норт Кендал Драйв убиецът с кавазакито забави, паркира до тротоара, измъкна един деветмилиметров Зиг Зауер, прицели се и улучи приближаващия се полицай в гърдите. Младият полицай се прекатури, убиецът отново се понесе с бясна скорост, според свидетелите, които дадоха пълно описание на мотоциклета и на кожените дрехи. Каската криеше лицето му.
	Въпреки че баптистката болница беше близо и полицаят бе незабавно оставен в интензивното отделение, той почина преди да настъпи сутринта. Беше на двадесет и три години и остави след себе си млада вдовица и малка дъщеричка.
	Неговите радиосъобщения бяха вдигнали по тревога две патрулиращи коли, които се насочиха към района. Една миля по-нататък по пътя от една от колите забелязаха движещия се с голяма скорост мотоциклетист, тръгнаха към него и го принудиха да направи толкова остър завой, че той падна. Преди да успее да се изправи, беше арестуван.
	По външния си вид мъжът приличаше на латиноамериканец. Случаят бе връчен на Гомес и Фаваро. Четири дена и четири нощи те седяха срещу убиеца, опитвайки се да измъкнат една-единствена дума от него. Той не каза нищо, абсолютно нищо, нито на испански, нито на английски. По ръцете му нямаше следи от барут, тъй като той беше стрелял с ръкавици. Но ръкавиците бяха изчезнали и независимо от претърсването на всички боклукчийски кофи в района, полицията не успя да ги открие. Решиха, че ги е хвърлил в каросерията на някой минаващ камион. Апелът към обществеността за съдействие помогна да се открие пистолетът, метнат в една от съседните градини. Това бе оръжието, с което бе застрелян полицаят, но по него нямаше отпечатъци от пръсти.
	Гомес предполагаше, че убиецът е колумбиец — магазинът за алкохолни напитки представляваше свърталище на кубинските търговци на кокаин. След четири дена той и Фаваро дадоха на заподозрения прозвището Скорпиона.
	На четвъртия ден неочаквано се появи един от най-скъпо платените адвокати. Той представи мексикански паспорт на името на Франсиско Мендес. Паспортът беше нов и валиден, но нямаше входни печати от американските власти. Адвокатът допускаше, че неговият клиент е може би нелегален имигрант и поиска да бъде пуснат под гаранция. Полицията се противопостави.
	Пред съдията по делото, известен със своите либерални възгледи, адвокатът протестира, че полицията е арестувала един мъж с кавазаки и кожено яке в червено и бяло, но не и мъжа с кавазакито, който бе убил полицая и останалите.
	— Този боклук, съдията, постанови да бъде пуснат под гаранция — завърши Фаваро. — Половин милион долара. За не повече от двадесет и четири часа Скорпиона изчезна. Поръчителят предаде огромната сума с усмивка.
	— И вие смятате…? — попита Маккрийди.
	— Той не е бил обикновен изпълнител; бил е един от техните най-опитни убийци. В противен случай те никога не биха хвърлили толкова усилия и разходи, за да го измъкнат. Мисля, че Хулио го е видял тук, може би е открил дори къде живее. Бързал е да се върне обратно, за да може Чичо Сам да поиска неговото екстрадиране.
	— За което ние щяхме да дадем разрешение — каза Маккрийди. — Мисля, че трябва да информираме човека от Скотланд Ярд. В края на краищата, губернаторът бе застрелян четири дена по-късно. Дори да се окаже, че двата случая не са свързани, съществуват достатъчно подозрения към него, за да се претърси островът. Разстоянията тук не са големи.
	— И ако бъде открит? Какво престъпление е извършил той на британска територия?
	— Е — провлачи Маккрийди, — като начало бихте могли да установите неговата самоличност. Това ще даде основание да бъде арестуван. Групов началник Ханна може да е от друга служба, но никой не обича убийците на полицаи. А ако той представи валиден паспорт, като длъжностно лице от Форин офис, аз бих могъл да обявя, че е фалшив. Ето още едно основание, за да бъде задържан.
	Фаваро се ухили и протегна ръка.
	— Франк Дилън, това ми харесва. Нека отидем да се видим с вашия човек от Скотланд Ярд.


	Ханна се измъкна от ягуара и тръгна пеша към отворените врати на скованата от дъски малка баптистка черква. Отвътре се носеше някаква песен. Той прекрачи прага на вратата и постоя известно време, докато очите му свикнат с полумрака. Над всички гласове се извисяваше дълбокият бас на преподобния Дрейк.
P>
	Хилядолетна скала, разцепи се заради мен…
P$
	Църковното пеене се извършваше без музикален съпровод. Баптиският пастор бе напуснал своя амвон и обикаляше нагоре-надолу по пътеката между редовете, махайки ръце подобно на големи черни крила на вятърна мелница, докато насърчаваше своето папство в посвещаването на Бога.
P>
	Позволи ми да се скрия в теб.
	Нека водата и кръвта…
P$
	Пасторът забеляза Ханна, стоящ в коридора до вратата, спря да пее и махна с ръце за тишина. Трепетните гласове замряха.
	— Братя и сестри — изрева пасторът, — днес без съмнение ни е оказана голяма чест. При нас е дошъл мистър Ханна, представителят на Скотланд Ярд.
	Богомолците се бяха извърнали и гледаха втренчено към мъжа до вратата. Повечето бяха възрастни мъже и жени, с тук-там разпръснати между тях млади майки и една групичка малки деца с огромни кръгли очи.
	— Ела при нас, братко. Пей с нас. Направете място за мистър Ханна.
	Една млада жена в рокля на цветя се усмихна широко на Ханна и се премести, предлагайки му своята книга с църковни песни. Ханна се нуждаеше от нея. Бе забравил думите. Толкова отдавна не бе стъпвал в църква. Заедно завършиха възторжения хорал. Когато службата свърши, богомолците се заизнизваха един след друг, приветствани от потящия се Дрейк на вратата.
	Щом и последният излезе, Дрейк покани Ханна да го последва до неговата църковна канцелария, малка стаичка, пристроена до една от стените на черквата.
	— Не мога да ви предложа бира, мистър Ханна. Но ще се радвам, ако пийнете с мене от моята студена лимонада.
	Той измъкна един термос и сипа в две чаши. Усещаше се ароматът на лимон.
	— Какво всъщност мога да направя за представителя на Скотланд Ярд? — попита пасторът.
	— Кажете ми къде сте бил в пет часа следобед във вторник.
	— Водех тук службата пред петдесет добродетелни мъже и жени — заяви преподобният Дрейк. — Защо?
	Ханна спомена за неговата забележка, която бе направил предишния петък на стъпалата пред губернаторската резиденция. Дрейк му се усмихна. Детективът не беше нисък, но проповедникът го надвишаваше с два инча.
	— А, вие сте говорил с мистър Куинс.
	Той произнесе името сякаш имаше в устата си кисел лимон.
	— Не съм казал това — погледна го хладно Ханна.
	— Не е необходимо. Да, изрекох тези думи. Мислите, че съм убил губернатора Мобърли? Не, сър, аз съм миролюбив човек. Не стрелям с револвери. Не погубвам човешки живот.
	— Тогава, какво сте искал да кажете, мистър Дрейк?
	— Исках да кажа, че не вярвам в намерението на губернатора да изпрати нашата петиция до Лондон. Исках да кажа, че трябва да отделим от нашите скромни средства и да изпратим наш човек в Лондон, за да помоли да изпратят нов губернатор, човек, който ще ни разбере и ще се вслуша в нашето желание.
	— Което е?
	— Референдум, мистър Ханна. Нещо лошо става тук. При нас са дошли чужденци, които искат да управляват нашите дела. Ние се чувстваме щастливи с този начин на живот, който сме водили досега. Ако проведем референдум, голямото мнозинство ще гласува да останем британска територия. Толкова ли е лошо това?
	— Според мен, не — призна Ханна, — но аз не съм политик.
	— Нито губернаторът беше такъв. Но той щеше да проведе изборите, заради своята кариера, дори да знаеше, че това не е правилно.
	— Не е имал избор — каза Ханна. — Изпълнявал е инструкциите.
	Дрейк кимна, гледайки към своята лимонада.
	— Точно това казали и мъжете, които приковали Христос, мистър Ханна.
	Ханна нямаше желание да бъде въвличан в политически или теологически спорове. Трябваше да довърши докрай разследването на убийството.
	— Не обичахте сър Марстън, нали?
	— Не, Бог да ми прости.
	— Някаква причина, освен служебните му задължения тук?
	— Той беше лицемер и прелюбодеец. Но не аз го убих. Господ дава и Господ взема, мистър Ханна. Господ вижда всичко. Вторник вечерта Господ повика при себе си сър Марстън Мобърли.
	— Господ рядко използва голямокалибрени револвери — намекна Ханна. За момент той си помисли, че вижда проблясък на одобрение в погледа на Дрейк. — Казахте прелюбодеец. Какво имате предвид?
	Дрейк го погледна остро.
	— Не знаете ли?
	— Не.
	— Миртл, отсъстващата секретарка. Не сте ли я виждал?
	— Не.
	— Тя е едро момиче, здраво и жизнено.
	— Без съмнение. Намира се при своите родители в Тортола — каза Ханна.
	— Не — рече тихо Дрейк, — намира се в болницата в Антигуа, за да ражда.
	О, горката, помисли си Ханна. Само бе чувал да се споменава нейното име. Не беше я виждал на снимка. Белите й родители също живееха в Тортола.
	— Тя дали не е… как да се изразя…?
	— Черна! — прогърмя гласът на Дрейк. — Да, разбира се, тя е черна. Едро тъмнокожо момиче. Точно по вкуса на сър Марстън.
	А лейди Мобърли е знаела, помисли си Ханна. Бедната измъчена лейди Мобърли, пристрастена към алкохола от всичките тези години в тропиците и от всичките тези тъмнокожи момичета. Примирена с това, без съмнение. Или може би не, може би този път е загубила търпението си.
	— Говорите с лек американски акцент — каза Ханна, когато излизаше. — Можете ли да ми кажете защо?
	— В Америка има много баптистки теологични колежи — отвърна преподобният Дрейк. — Там учих, за да стана пастор.
	Ханна се върна с колата обратно в губернаторската резиденция. По пътя прехвърляше през ума си имената на подозрителните лица. Лейтенант Джереми Хейвърсток, който без съмнение знаеше как се борави с револвер, стига да можеше да намери такъв, но му липсваше очевиден мотив. Освен ако не е бил бащата на бебето на Миртл и губернаторът не го е заплашвал с уволнение.
	Лейди Мобърли, докарана до отчаяние. Основателен мотив, но тя се нуждаеше от съучастник, за да разбие стоманения катинар. Освен ако не го е сторила, връзвайки верига зад ленд роувъра.
	Преподобният Дрейк, въпреки неговите твърдения, че е миролюбив човек. Дори такива хора понякога могат да стигнат далеч в своето отчаяние.
	Спомни си за съвета на лейди Колтрейн да обърне внимание на обкръжението на двамата кандидати. Да, щеше да го направи, щеше да огледа добре техните сподвижници. Но имаха ли те мотив? Сър Марстън беше на тяхна страна, неговите действия водеха островите към независимост с един от тях като нов премиер-министър. Освен ако една от групите не се съмняваше, че той поддържа другата…
	Порой от новини го очакваха в губернаторската резиденция.
	Главен инспектор Джоунс бе извършил проверка по водения списък на огнестрелните оръжия. На острова имаше само шест годни за употреба револвера. Три от тях бяха собственост на емигранти, оттеглили се в пенсия джентълмени — двама британци и един канадец. Дванадесет притежаваха ловджийски пушки, използвани за стрелба по изкуствени гълъби. Една винтовка, собственост на шкипера Джими Добс, за стрелба по акули, в случай, че някое от тези чудовища нападне неговата лодка. Един никога неупотребяван пистолет подарък, собственост на друг заселил се на Съншайн емигрант от Америка. Пистолетът все още се намираше в кутията си, а печатът бе непокътнат. И неговият собствен, държан под ключ в полицейския участък.
	— По дяволите — изсумтя Ханна. — Каквото и оръжие да бе използвано, то не беше регистрирано.
	Детектив Паркър докладва за разследването в градината. Тя бе усърдно претърсена из основи. Втори куршум липсваше. Или той се е отклонил от кост в тялото на губернатора, излязъл е под друг ъгъл и е прехвърлил градинската стена, за да бъде загубен завинаги; или, което бе по-вероятно, се намираше все още в тялото.
	Банистър донесе новини от Насау. Един самолет щеше да се приземи в четири часа, т.е. след час, за да отнесе за аутопсия тялото на Бахамските острови. Доктор Уест се очакваше да кацне до няколко минути и щеше да потегли незабавно към моргата в Насау.
	Имаше двама души, които очакваха да се срещнат с него в приемната. Ханна нареди да се приготви колата, която да отнесе тялото до летището в четири часа. Банистър, който щеше да се върне във Върховния комисариат заедно с тялото, излезе с главен инспектор Джоунс, за да упражнява надзор върху приготовленията. Ханна отиде в приемната, за да се срещне със своите нови гости.
	Мъжът, който се представи като Франк Дилън, обясни, че се намира случайно на острова по време на отпуската си и още по-случайно е срещнал на обяд американеца. Той извади своето писмо от Форин офис и Ханна го прочете без особено удоволствие. Дилън от Върховния комисариат в Насау беше едно длъжностно лице от Лондон, което случайно се оказва по време на своята почивка в разгара на разследване за убийство, беше толкова правдоподобно, колкото тигър-вегетарианец. След това му се представи американецът, който призна, че е детектив.
	Все пак Ханна промени своето отношение, когато Дилън разказа накратко за причината, довела ги с Фаваро тук.
	— Имате ли снимка на този Мендес? — попита той накрая.
	— Не, не я нося със себе си.
	— Можем ли да получим една от полицейските досиета в Маями?
	— Да, сър. Могат да я изпратят по телеграфа до вашите хора в Насау.
	— Направете го — каза Ханна. Той погледна часовника си. — Ще трябва да се прегледат всички регистрирани по паспорт имена през последните три месеца. Някой на име Мендес или с друго латиноамериканско име, който е пристигнал на острова. А сега моля да ме извините, но трябва да присъствам на качването на тялото в самолета за Насау.
	— Смятате ли да говорите с кандидатите? — попита Маккрийди, когато си тръгваха.
	— Да — каза Ханна, — това ще е първата ми работа сутринта. Докато очаквам да пристигне докладът за аутопсията.
	— Ще имате ли нещо против да ви придружа? — попита Маккрийди. — Обещавам да не се намесвам в разговора. Но в края на краищата и двамата са… политици, нали?
	— Добре — кимна Ханна неохотно. Чудеше се за кого наистина работи този Франк Дилън.
	По пътя за летището Ханна забеляза, че първите обяви, които бе поръчал, бяха поставени на все още свободните места по стените между плакатите на двамата кандидати. Градът изглеждаше залят от изобилното количество хартия.
	Официалните обяви, приготвени от местния печатар под покровителството на главен инспектор Джоунс и заплатени с пари от губернаторската резиденция, предлагаха награда от хиляда щатски долара на всеки, който даде някакви сведения за забелязано лице в уличката зад градинската стена на губернаторския дом в пет часа следобед в петък.
	Хиляда американски долара представляваше зашеметяваща сума за обикновените жители на Порт Плейсанс.
	Тя щеше да примами някой; някой, който е забелязал нещо или някоя личност. А на Съншайн всички се познаваха…
	На летището Ханна присъства на товаренето на тялото, придружен от Банистър и четиримата специалисти от Бахамския технически екип. Банистър щеше да се погрижи събраните от тях отпечатъци и мостри да бъдат предадени на зазоряване на една кола от Скотланд Ярд, за да бъдат отнесени до техническата лаборатория на вътрешното министерство в Ламбет. Ханна имаше слаби надежди, че те биха разкрили нещо кой знае какво; на него всъщност му трябваше вторият куршум, който доктор Уест може би щеше да извади при аутопсията на тялото.
	Тъй като се намираше на летището, той изпусна митинга, проведен от Джонсън на площада да Парламента. Изпуснаха го и представителите на пресата, които бяха започнали да записват речта в началото, но видяха полицейския конвой да минава покрай тях и го последваха до летището.
	Маккрийди обаче не изтърва събирането. По това време той се намираше на верандата на „Куотър Дек“.
	Неорганизирана тълпа от около двеста човека се бе събрала, за да чуе речта на своя благодетел. Маккрийди забеляза половин дузина мъже в плажни ризи с ярки краски и тъмни очила да раздават сред тълпата малки хартийки и знаменца. Знаменцата бяха в предпочитаните от кандидата син и бял цвят. Хартийките представляваха доларови банкноти.
	Точно в три и десет един бял форд фейърлейн, очевидно най-голямата кола на острова, зави към площада и се доближи до платформата. Мистър Маркус Джонсън изскочи отвътре и се изкачи по стъпалата. Вдигна високо своите ръце, поздравявайки тълпата със знака на победата. Чуха се аплодисменти, дирижирани от мъжете с ярките ризи. Някои развяха знаменцата. След няколко минути Маркус Джонсън започна своята реч.
	— Аз ви обещавам, приятели, а всички тук сте мои приятели… — на бронзовото лице се появи ослепителна усмивка, — … когато най-после се освободим, на тези острови да дойде благоденствието. Ще има работа — в хотелите, на новото пристанище, в баровете и кафенетата, в предприятието за консервиране на рибата, която ще се продава на континента — от всички тези неща ще потекат пари. И те ще потекат във вашите джобове, приятели, а няма да отидат в ръцете на ония от Лондон…
	Той използваше рупор, за да стига гласът му до всеки, намиращ се на площада. Речта му бе прекъсната от един мъж, който не се нуждаеше от рупор. Дълбокият бас дойде от другия крайна площада, но той заглуши словата на политика.
	— Джонсън — изрева Уолтър Дрейк, — ние не те искаме тук. Защо не се върнеш там, откъдето си дошъл и не отведеш със себе си своите момчета?
	Над площада настъпи тишина. Хората от тълпата бяха така слисани, сякаш небето над тях щеше да се продъни. Никой никога не бе прекъсвал Маркус Джонсън преди това. Небето не се продъни. Без да каже и дума, Джонсън остави мегафона и скочи обратно в колата. Нареди нещо на шофьора, който потегли, следван от втора кола с намиращите се в нея помагачи.
	— Кой е този? — попита Маккрийди келнера.
	— Преподобният Дрейк, сър — каза келнерът. Изглеждаше обхванат от страх, съвсем изплашен. Маккрийди се замисли. Чувал бе подобен глас някъде и се помъчи да си спомни. След това се сети; по време на военната повинност преди тридесет години в лагера Кетърик в Йоркшир. На парадния плац. Той се върна в своята стая и се обади до Маями.
	Преподобният Дрейк понесе с мълчание побоя, който му нанесоха. Четирима души го причакаха, когато си тръгна вечерта от своята църква към дома. Удряха го с бейзболни бухалки и с ритници. Удряха здраво, шибайки с дървените тояги свлеклия се на земята мъж. Оставиха го там, когато свършиха. Можеше да е мъртъв. Това не ги интересуваше. Но той все още бе жив.
	След половин час дойде в съзнание и се довлече до най-близката къща. Изплашеното семейство повика доктор Карактакус Джоунс, който отведе с ръчна количка свещеника до своята клиника и прекара остатъка от нощта, слагайки мехлеми и превръзки по тялото му.
	Вечерта имаше обаждане за Дезмънд Ханна. Той трябваше да излезе от хотела и да отиде до губернаторската резиденция. Обаждаше се доктор Уест от Насау.
	— Виж, знам, че се налага да бъдат консервирани — каза съдебният патолог. — Но този е корав като кокал.
	— Това е най-доброто, което са могли да направят тукашните хора — каза Ханна.
	— Аз също ще се постарая — каза докторът, — но ще ми отнеме двадесет и четири часа, докато трупът се размрази.
	— Трябва да свършиш колкото се може по-скоро — помоли Ханна. — Нуждая се от оня проклет куршум.


>>	4.

	Групов началник Ханна реши да разговаря първо с мистър Хорацио Ливингстън. Той му се обади в дома му в Шантитаун малко след изгрев слънце и политикът вдигна телефонната слушалка след няколко минути. Да, той щеше да приеме с удоволствие представителя на Скотланд Ярд до един час.
	Оскар потегли с ягуара с детектив Паркър до себе си. Ханна се намираше на задната седалка заедно с Дилън от Форин офис. Пътят им не мина през центъра на Порт Плейсанс, тъй като Шантитаун се намира край брега, отдалечен на три мили от същата страна на столицата като губернаторската резиденция.
	— Някакъв напредък във вашето разследване, мистър Ханна или това е въпрос на неспециалист, на който не бива да отговаряте? — попита Дилън любезно.
	Ханна не обичаше да обсъжда състоянието, в което се намира разследването, с друг освен със своите колеги. Все пак този Дилън беше от Форин офис.
	— Губернаторът е бил убит от един-единствен попаднал в сърцето куршум, който е бил изстрелян от голямокалибрен револвер — каза той. — Изглежда са били изстреляни два куршума. Единият не улучил и ударил стената зад него. Открихме това, което бе останало от него и го изпратихме в Лондон.
	— Силно деформиран? — попита Дилън.
	— Боя се, че е така. Другият куршум изглежда е останал в тялото. Ще знам повече, когато получа резултатите от аутопсията от Насау тази вечер.
	— А убиецът?
	— Изглежда е влязъл през вратата на градинската стена, тъй като катинарът й бе разбит. Стрелял е от около десет фута разстояние, след което е избягал. Както изглежда.
	— Както изглежда?
	Ханна обясни своята идея, че разбитият катинар може да представлява уловка, за да се отвлече вниманието на евентуален убиец, дошъл от самата къща. Дилън бе възхитен.
	— Никога не би ми минало през ума — каза той.
	Колата навлезе в Шантитаун. Както самото име говореше, отрупаните една до друга къщи в петхилядния град бяха дървени. Покривите им бяха покрити с гофрирана ламарина.
	Малки магазинчета, в които се продаваха зеленчуци и ризи, се бореха за място сред къщите и кръчмите. Тук явно се разпореждаше Ливингстън; никъде не се виждаха плакати на Маркус Джонсън, докато тези на Ливингстън бяха навсякъде.
	В центъра на Шантитаун, през който минаваше най-голямата (и единствена) улица, се издигаше една-единствена по-представителна постройка, оградена от стени. Оттатък стените можеше да се види покривът на единствената двуетажна къща в Шантитаун. Стените бяха от коралови блокчета, а входът представляваше портал, достатъчно широк, за да мине през него автомобил. Носеше се слух, че мистър Ливингстън притежава повечето от кръчмите в селото и взема данък от останалите, които имат други собственици.
	Ягуарът спря пред портата и Стоун натисна клаксона. Надолу по улицата барклейските жители стояха и гледаха лъскава лимузина с развяващия се вимпел отдясно пред предното стъкло. Губернаторската кола никога не се бе появявала в Шантитаун преди това.
	Едно малко прозорче в портата се отвори, едно око огледа колата и вратата се отвори. Ягуарът се придвижи напред в един прашен двор и спря до верандата на къщата. В двора имаше двама мъже, един до портата и един чакащ до верандата. Двамата носеха едни и същи светлосиви дрехи за сафари. Още един, трети мъж в същите дрехи, се показа на един прозорец на втория етаж. Щом колата спря, той се оттегли.
	Ханна, Паркър и Дилън бяха въведени във всекидневната, евтино, но функционално мебелирана и няколко секунди по-късно пред тях се появи Хорацио Ливингстън. Той беше едър, пълен мъж, с кръгло лице, цялото усмивка. Излъчваше сърдечност.
	— Господа, господа, каква чест. Моля, седнете.
	Покани ги с ръка да си вземат кафе. Самият той се разположи в един голям стол и малките му кръгли очички започнаха да се местят от лице на лице. Двама други мъже влязоха в стаята и седнаха зад кандидата. Ливингстън ги представи.
	— Двама от моите сътрудници, мистър Смит и мистър Браун.
	Двамата наведоха глави, но не казаха нищо.
	— Е, мистър Ханна, какво мога да направя за вас?
	— Трябва да знаете, сър, че аз се намирам тук, за да разследвам убийството на губернатора сър Марстън Мобърли, извършено преди четири дни.
	Усмивката изчезна от лицето на Ливингстън и той поклати глава.
	— Ужасна работа — избоботи той, — всички бяхме потресени. Такъв добър човек…
	— Боя се, че трябва да ви попитам какво правехте и къде бяхте във вторник в пет часа следобед.
	— Бях тук, мистър Ханна, тук сред моите приятели, които ще свидетелстват за това. Работех върху една реч за Асоциацията на дребните собственици, която щях да изнасям на следващия ден.
	— А вашите сътрудници, те тук ли бяха? Всичките?
	— Всеки един от тях. Наближаваше залез слънце. Всички се бяхме прибрали тук, за да си починем от тежкия ден.
	— Вашите сътрудници от Барклейските острови ли са? — попита Дилън. Ханна го погледна раздразнено; беше му обещал да не казва нищо. Лицето на Ливингстън засия.
	— А, не, боя се, че не. Аз и моите барклейски приятели имаме толкова малък опит в организирането на една избирателна кампания. Почувствах, че се нуждая от малко административна помощ… — той направи жест с ръка и отново засия, един разумен мъж, намиращ се сред разумни мъже — …Подготвянето на речи, плакати, памфлети, срещи с обществеността… Моите сътрудници са от Бахамските острови. Искате ли да им видите паспортите? Всички те бяха проверени, когато пристигнаха.
	Ханна махна с ръка, в знак, че отхвърля това предложение. Зад мистър Ливингстън мистър Браун бе запалил дълга цигара.
	— Имате ли някаква представа, мистър Ливингстън, кой може да е убил губернатора? — попита Ханна. Усмивката на дебелия мъж отново изчезна и изражението му стана сериозно.
	— Мистър Ханна, губернаторът помагаше на всички нас по пътя към нашата независимост, към нашето освобождение от Британската империя. Според политиката, водена от Лондон. Нито аз, нито който и да е от моите сътрудници бихме имали мотив, за да го убием.
	Зад него мистър Браун хвана своята цигара от едната й страна и чукна с твърде дългия нокът на своето кутре пепелта от нейния връх, така че пепелта падна на пода, а жаркият въглен не го опари. Маккрийди знаеше, че бе виждал този жест някъде преди.
	— Ще провеждате ли днес срещи с обществеността? — попита той тихо. Малките черни очички на Ливингстън се завъртяха към него.
	— Да, в дванадесет ще произнеса реч пред моите братя и сестри от общността на рибарите долу на пристанището — каза той.
	— Вчера речта на мистър Джонсън пред събраните хора на площада на Парламента бе прекъсната — каза Дилън. Ливингстън не показа, че е доволен от провалянето на срещата на неговия съперник.
	— Някакъв, който го апострофирал.
	— Задаването на неудобни въпроси също е част от демократичния процес — отбеляза Дилън.
	Ливингстън се втренчи в него, за първи път с безизразно лице. Зад гънките на брадичката той беше ядосан. Маккрийди осъзна, че бе виждал подобно изражение преди; на лицето на Иди Амин от Уганда, в момент, в който някой бе изказал противно мнение на неговото. Ханна го погледна намръщено и се изправи.
	— Няма да заангажирам повече вашето време, мистър Ливингстън — каза той.
	Политикът, отново излъчващ добро настроение, ги изпрати до вратата. Други двама със сиви облекла ги изпратиха навън от къщата. Значи, с онзи от горния прозорец броят им ставаше общо седем. Всички приличаха на негри, с изключение на мистър Браун, чиято кожа бе много по-светла като на квартерон, единственият, който си позволяваше да пуши, без да иска разрешение. Явно той отговаряше за останалите шестима.
	— Щях да ви бъда благодарен — каза Ханна в колата, — ако ме бяхте оставил аз да задавам въпросите.
	— Извинявайте — промърмори Дилън и продължи. — Странен човек, не мислите ли? Чудя се къде ли е прекарал годините между напускането на острова като тийнейджър и връщането му преди шест месеца.
	— Нямам представа — сви рамене Ханна. Едва по-късно в Лондон, премисляйки отново нещата, той щеше да обърне внимание на забележката, свързана с напускането на острова от страна на Ливингстън като младеж. Мисис Колтрейн бе споменала за това на него, Дезмънд Ханна.
	В девет и половина те стигнаха до портата на имението на Маркус Джонсън, намиращо се на северния склон на Стоубоунс хил.
	Стилът на Джонсън бе съвсем различен. Той очевидно представляваше заможен човек. Един помощник с плажна риза и черни очила отвори портата от ковано желязо, за да даде възможност на ягуара да се придвижи по заравнения чакъл до предната врата. Двама градинари се бяха заловили за работа, полагайки грижи за тревната площ, цветните лехи и глинените делви със здравец.
	Къщата представляваше просторна двуетажна постройка с покрив от зелени гланцирани керемиди. Тримата англичани слязоха пред направения в колониален стил портик с две колони и бяха въведени вътре. Те последваха своя гид, още един облечен с ярка риза помощник, през приемния салон, покрит с мраморни плочи и обзаведен с антики от европейски и испано-американски произход. Килими от Бухара и Кашан покриваха розовия мрамор.
	Маркус Джонсън ги посрещна на мраморната веранда, по която имаше разпръснати бели плетени столове. Под верандата се намираше градината, подстригани тревни площи стигаха до един осемфутов зид. Отвъд зида се извиваше крайбрежният път, едно от нещата, които Джонсън не можеше да купи, за да има пряк достъп до морето. В залива Тийч се виждаше каменният пристан, построен от него. До него се поклащаше бързоходна моторна лодка Рива 40. С достатъчно гориво моторната лодка можеше да достигне на пълна скорост Бахамските острови.
	Докато Хорацио Ливингстън беше пълен, с увиснала, нагъната брадичка, Маркус Джонсън бе строен и елегантен. Той носеше безупречен кремав копринен костюм. Чертите на лицето му показваха, че поне един от родителите му е бил бял. Маккрийди се питаше дали е виждал някога своя баща. Като момче той бе израснал в мизерия, отгледан от майка си в схлупена барака. Къдриците на тъмнокестенявата му коса бяха изкуствено изправени. Четири тежки златни пръстена украсяваха ръцете му, а ослепителните зъби, откриващи се при усмивка, бяха безупречни. Той предложи на своите гости избор между Дом Периньон и кафе Блу Маунтин. Избраха кафе и седнаха на столовете.
	Дезмънд Ханна зададе същите въпроси относно часа на убийството предишния вторник. Отговорът беше същият.
	— Произнасях реч пред ентусиазирана тълпа от много повече от сто души до англиканската църква на площада на Парламента, мистър Ханна. В пет часа тъкмо свършвах. Оттам се върнах право тук.
	— А вашият… антураж? — попита Ханна, използвайки произнесената от мисис Колтрейн дума, за да опише избирателния екип с ярките ризи.
	— Всички с мене, до един — каза Джонсън. Той махна с ръка и един от помощниците с ярките ризи наля кафето. Маккрийди си задаваше въпроса защо след като градинарите му бяха барклейци, той не допускаше персоналът в къщата да е от местни хора. На верандата бе сенчесто, но помощниците с ярките ризи никога не сваляха своите тъмни очила.
	От гледна точка на Ханна срещата бе приятна, но безполезна. Той вече знаеше от главен инспектор Джоунс, че кандидатът на Барклейския съюз за благоденствие се е намирал на площада, когато е било извършено убийството. Самият инспектор е гледал зрелището от стъпалата на полицейския участък. Изправи се, готов да тръгва.
	— Имате ли предвидена за днес друга реч пред обществеността? — попита Дилън.
	— Да. В два часа на площада на Парламента.
	— Вие бяхте там вчера в три часа. Спомням си, че речта ви бе прекъсната.
	Маркус Джонсън реагира много по-спокойно от Ливингстън. Той не показа никакъв признак, че е загубил доброто си настроение. Сви рамене.
	— Преподобният Дрейк произнесе няколко невъзпитани слова. Няма значение. Бях свършил речта си. Бедният Дрейк, без съмнение си мисли, че намеренията му са добри, но е наивен. Иска Барклейските острови да останат в миналия век. Но прогресът трябва да дойде, мистър Дилън, и заедно с него благоденствието. Имам разработени най-сериозни планове за развитие на нашите Барклеи.
	Маккрийди кимна. Туризъм, помисли си той, игрални казина, индустрия, замърсяване, малко проституция… и какво друго?
	— А сега, ако можете да ме извините, трябва да се подготвям за речта…
	Те бяха изпратени навън и се върнаха обратно в губернаторската резиденция.
	— Благодаря ви за гостоприемството — каза Дилън, докато слизаше от колата. — Срещата с кандидатите беше твърде поучителна. Чудя се как е направил Джонсън своите пари, докато не се е намирал тук, на острова?
	— Нямам представа — отвърна Ханна. — Представен е като бизнесмен. Желаете ли Оскар да ви върне обратно до „Куотър Дек“?
	— Не, благодаря ви. Ще вървя пеша.
	В бара представителите на пресата убиваха времето, като пиеха бира. Беше единадесет часа. Започваха да се отегчават. Цели два дена бяха минали, откак излетяха от Хийтроу, за да стигнат до Карибите и да отразят разследването по убийството на губернатора. Предишния ден, четвъртък, заснеха всичко, което можаха, и взеха интервю от всеки, до когото можеха да се доберат. Находките бяха малко; една интересна снимка на губернатора, изнасян от своето легло между рибите в хладилния склад, няколко снимки от далечно разстояние на коленичилия в градината на губернаторската къща Паркър; изпращането на сложеното в чувал тяло на губернатора за Насау, както и хвалбата на Паркър, че има открит куршум. Нищо обаче, което можеше да мине като интересна, сензационна новина.
	Маккрийди седна за пръв път между тях. Никой не му обърна внимание.
	— Хорацио Ливингстън ще говори на пристанището в дванадесет часа — каза той. — Може да е интересно.
	В бара изведнъж настъпи тишина.
	— Защо? — попита един от тях.
	Маккрийди сви рамене.
	— Вчера тук на площада някой прекъсна доста грубо оратора — обясни. — Вие се намирахте на летището.
	Лицата им се проясниха. Един хубав малък бунт щеше да свърши работа. Репортерите започнаха да си представят въображаеми заглавия. ИЗБОРНО НАСИЛИЕ ОБХВАЩА ОСТРОВ СЪНШАЙН — няколко удара с юмрук можеха да минат за доказателство. Или ако Ливингстън бъде посрещнат враждебно: ПАРАДАЙЗ КАЗВА НЕ НА СОЦИАЛИЗМА. Бедата бе, че населението изглежда не проявяваше никакъв интерес към перспективата да бъде освободено от британците. Два екипа, които се бяха опитали да направят документално предаване за отношението на местните жители към независимостта, не успяха да накарат нито един от интервюираните да говори. Хората просто изчезваха, докато камерите, микрофоните и бележниците се приближаваха към тях. Въпреки това, те взеха своите принадлежности и се отправиха към пристанището.
	Маккрийди използва времето, за да се обади до Британското консулство в Маями от портативния телефон, който държеше в куфарчето под леглото. Той поиска един седемместен чартърен самолет да се приземи в четири часа следобед на летището в Съншайн. Планът му се намираше още в зародиш, но той вярваше, че ще успее.
	Ливингстън пристигна заедно със своя екип в дванадесет без петнадесет. Гласът на един от помощниците му екна по мегафона:
	— Елате и чуйте Хорацио Ливингстън, народния кандидат.
	Останалите вдигнаха две подпори и една здрава дъска, за да издигнат народния кандидат над хората. По обяд едрото тяло на Ливингстън се изкачи по стъпалата до импровизираната платформа. Той заговори по високоговорител, който се държеше от един от неговите помощници. Четири телевизионни камери си бяха осигурили позиции над тълпата, от които можеха да заснемат кандидата или, както се надяваха, вероятните размирици.
	Операторът на Би Си Би се бе наместил върху покрива на каютата на „Гълф Лейди“. В добавка към телевизионната камера той бе преметнал на гърба си още една камера с обектив за далечно разстояние. Репортерката Сабрина Теннант стоеше до него. Маккрийди се качи при тях.
	— Здравейте — каза той.
	— Здрасти — рече Сабрина Теннант, без да му обърне внимание.
	— Кажете ми — попита той тихо, — искате ли да чуете една история, с която ще изхвърлите вашите колеги зад борда?
	Този път тя обърна глава към него. Операторът погледна любопитно.
	— Можете ли да използвате вашия Никон, за да направите снимки в едър план на кое да е лице в тълпата? — попита Маккрийди.
	— Разбира се — рече операторът. — Мога да заснема сливиците им, ако си отворят достатъчно широко устата.
	— Защо не заснемете анфас всички мъже, облечени в сиви облекла за сафари, които помагат на кандидата — предложи Маккрийди. Операторът погледна към Сабрина. Тя кимна: Защо не? Операторът откопча своя Никон и започна да го фокусира.
	— Започнете с по-бледоликия тъмнокож, стоящ сам до колата — предложи Маккрийди, — този, когото наричат мистър Браун.
	— Какво имате предвид? — попита Сабрина.
	— Влезте в каютата и ще ви кажа.
	Слязоха долу и Маккрийди й обясни.
	— Вие се шегувате — каза тя накрая.
	— Не, говоря съвсем сериозно и мисля, че мога да го докажа. Но не тук. Отговорът се намира в Маями.
	Известно време той отново й обяснява нещо. Когато свърши, Сабрина Теннант се качи обратно на покрива.
	— Хвана ли ги? — попита тя.
	Лондончанинът кимна.
	— Една дузина снимки на всеки, под всеки ъгъл. Те са седмина.
	— Добре, нека сега да заснемем цялата среща. Дай малко метраж за задния план и за рязане.
	Тя знаеше, че разполага вече с осем филма, в които бяха заснети образите на двамата кандидати, столичния град, плажовете, палмите, самолетната писта; напълно достатъчни, за да се скрои от тях, при внимателен подбор, петнадесетминутен документален филм. Нуждаеше се от интригуваща история и ако този мъж се окажеше прав, тя щеше да я има.
	Единствен проблем беше времето. Най-доброто място за нейния филм щеше да бъде в Каунтдаун, главното предаване на Британския сателитен канал за текущи събития, което се появяваше на телевизионния екран в неделя по обяд. Трябваше да изпрати от Маями своя материал по сателита не по-късно от четири часа следобед на следващия ден, събота. Ето защо трябваше да се добере до Маями тази вечер. Наближаваше един часа и нямаше почти никакво време, за да се върне в хотела и да наеме от Маями чартърен самолет, който да пристигне на Съншайн преди залез слънце.
	— Всъщност, аз самият трябва да потегля оттук следобед в четири — каза Маккрийди. — Поръчах самолет от Маями. Бих се радвал, ако се качите с мен.
	— Кой, по дяволите, сте вие? — попита тя.
	— Просто турист. Но познавам островите. И техните хора. Повярвайте ми.
	Никакъв друг избор не ми остава, помисли си Сабрина. Щеше да бъде жалко да изпусне това, ако се окажеше истина. Обърна се към своя оператор, за да му даде нарежданията си. Обективът на камерата бавно обхождаше тълпата, спирайки се на указаните места. Облегнат на колата, мистър Браун забеляза насочения към него обектив и влезе вътре. Камерата засне и това.


	Главен инспектор Джоунс докладва на Ханна по време на обяд. Паспортите на всички посетители на островите за последните три месеца бяха проверявани на летището. Нито един от новодошлите не отговаряше на описанието на латиноамериканец, нито името му беше Франсиско Мендес. Ханна въздъхна.
	Ако мъртвият Гомес не се е припознал, а той със сигурност не би сбъркал, неуловимият Мендес можеше да се измъкне по сто начина. Малкият параход, който пристигаше всяка седмица и водеше случайни пътници от другите острови, рядко биваше проверяван. От време на време в по-големите и по-малки заливи около Съншайн и останалите острови акостираха яхти, техните пътници и екипажи се забавляваха в кристалните води на кораловите рифове, докато не вдигнеха отново платна и не продължаваха нататък. Всеки може да се промъкне на брега — и отново да напусне. Подозираше, че този Мендес, след като веднъж е бил забелязан и е разбрал за това, е изчезнал от острова. Ако въобще някога е бил тук.
	Той се обади до Насау, но доктор Уест му заяви, че не би могъл да започне аутопсията преди четири часа следобед, когато тялото на губернатора щеше да върне своята нормална твърдост.
	— Обади ми се веднага щом извадиш куршума — настоя Ханна.


	В два часа представителите на пресата се събраха с още по-лошо настроение на площада на Парламента. От гледна точка на търсене на сензация, сутрешният митинг беше пълен провал. Речта бе наситена с обичайните националистически лозунги и презрително отношение към всичко, което Британия бе оставила на островите.
	Гласоподавателите се държаха апатично. Като материал, това само щеше да заема излишно място във вестниците. Ако Ханна не извърши в най-скоро време арест, те спокойно можеха да си опаковат багажа и да потеглят за дома.
	В два и десет Маркус Джонсън пристигна в своята дълга бяха лимузина. Облечен в син тропически костюм, той се качи на каросерията на камиона, която щеше да му служи за платформа. По-изискан от Ливингстън, той разполагаше с микрофон и два високоговорителя, закачени на близкостоящите палмови дървета.
	Когато започна да говори, Маккрийди се промъкна до Шон Уитъкър, независимия журналист, който отразяваше събитията в целия Карибски басейн от своята база в Кингстън, Ямайка, за лондонския Съндей Експрес.
	— Отегчително? — промърмори Маккрийди.
	Уитъкър го погледна.
	— Глупости — съгласи се той, — смятам утре да се върна обратно.
	Освен че пишеше материалите, Уитъкър сам правеше и снимките. Една Яшика с обектив за далечно разстояние висеше на гърдите му.
	— Какво ще кажете — попита Маккрийди — за една история, която би изхвърлила зад борда вашите конкуренти?
	Уитъкър се обърна и вдигна вежди.
	— Какво толкова знаете, което да е неизвестно на останалите?
	— След като речта е досадна, защо не дойдете с мен, за да разберете?
	Двамата прекосиха площада, влязоха в хотела и се качиха в стаята на Маккрийди, намираща се на първия етаж. От балкона те имаха изглед към целия площад под тях.
	— Пазачите, мъжете с шарените плажни ризи и тъмните очила — каза Маккрийди. — Можете ли да ги заснемете анфас в близък план оттук?
	— Разбира се — каза Уитъкър. — Защо?
	— Направете го и ще разберете.
	Уитъкър сви рамене. Имаше дългогодишен опит в получаването на сведения от източници, от които най-малко можеше да се очаква нещо. Той нагласи фокуса и изщрака два цветни и два черно-бели филма. Маккрийди го покани в бара, почерпи го една бира и разказа своята история в продължение на тридесет минути. Уитъкър подсвирна.
	— Това истина ли е? — попита той.
	— Да.
	— Можете ли да го докажете? — трябваше да се позове на сигурни източници, за да напише този материал, в противен случай Робин Есер, лондонският редактор, нямаше да го публикува.
	— Тук не мога — каза Маккрийди, — доказателствата се намират в Кингстън. Бихте могли да се върнете тази вечер, да приключите утре сутринта и да изпратите материала до четири следобед. Девет часа в Лондон. Точно навреме.
	Уитъкър поклати с глава.
	— Твърде късно. Последният полет от Маями за Кингстън е от седем и тридесет. Трябва да съм в Маями до шест часа. Никога не бих сварил, ако летя с междинно кацане в Насау.
	— Всъщност, поръчал съм самолет за себе си, който ще излети за Маями в четири — след седемдесет минути. Бих се радвал, ако ме придружите.
	Уитъкър се изправи, за да отиде до стаята си и да приготви куфара си.
	— Кой, по дяволите, сте вие, мистър Дилън? — попита той.
	— О, просто някой, който познава тези острови и тази част на света. Почти толкова добре, колкото и вие.
	— По-добре — изръмжа Уитъкър и излезе.
	В четири часа Сабрина Теннант пристигна на летището заедно със своя оператор. Маккрийди и Уитъкър вече се намираха там.
	Чартърният самолет от Маями се приземи десет минути по-късно. Когато бе готов да поеме по обратния път, Маккрийди заяви:
	— Боя се, че ще трябва да се откажа от полета. В последния момент ми позвъниха в хотела. Толкова съжалявам. Но така или иначе въздушното такси е платено. Не мога да си взема обратно парите. Твърде късно е. Така че, настанявайте се. Пожелавам ви късмет.
	Уитъкър и Сабрина Теннант се гледаха подозрително по време на полета. Никой от тях не спомена на другия с каква информация разполага, нито закъде пътува. От летището в Маями телевизионният екип се отправи към града; Уитъкър взе билет за последния полет за Кингстън.


	Маккрийди се върна в „Куотър Дек“, извади портативния телефон, програмира го в режим на кодиран сигнал и проведе няколко телефонни разговора. Едното обаждане бе до Британския върховен комисариат в Кингстън, където един негов познат обеща да използва своите връзки, за да обезпечи съответните срещи. Второто бе до щабквартирата на Американската служба за борба с наркотиците в Маями, с която поддържаше отколешни контакти, тъй като търговията с наркотици в международен мащаб е свързана с международния тероризъм. Третият разговор бе с шефа на ЦРУ в Маями. Когато приключи, той имаше основание да се надява, че на неговите нови приятели от пресата ще бъде оказано всякакво съдействие.


	Малко преди шест оранжевият глобус на слънцето се спусна към Тортугските острови на запад и мракът, както винаги на тропиците, настъпи с учудваща бързина. Здрачът продължава не повече от петнадесет минути.
	В шест часа доктор Уест се обади от Насау. Дезмънд Ханна проведе разговора, намирайки се в частната канцелария на губернатора, където Банистър бе установил телефон за връзка с Върховния комисариат.
	— Намери ли куршума? — попита Ханна нетърпеливо. Без веществени доказателства разследването тъпчеше на едно място. Имаше няколко заподозрени, но нито един свидетел на престъплението, нито една съмнителна организация, нито едно самопризнание.
	— Няма куршум — чу се далечният глас от Насау.
	— Какво?
	— Минал е през него — заяви съдебният патолог. Той бе свършил своята работа в моргата половин час по-рано и бе отишъл направо във Върховния комисариат, за да се обади.
	— Да използвам ли медицинския жаргон или да го обясня опростено? — попита докторът.
	— Обясни го опростено — помоли Ханна. — Какво се е случило?
	— Имало е един-единствен куршум. Влязъл е между второто и третото ребро от лявата страна, преминал е през мускулната тъкан, перфорирал горната лява камера на сърцето, причинявайки незабавна смърт, и излязъл през ребрата на гърба. Изненадан съм, че не си забелязал изходящата огнестрелна рана.
	— Не забелязах нито една от двете рани — изръмжа Ханна. — Плътта беше толкова замръзнала, че се бе свила над тях.
	— А сега — продължи доктор Уест по телефона, — добрата новина е, че по пътя си не е засегнал нито една кост. Голям късмет, но това е истината. Ако можете да го намерите, куршумът ще бъде без деформации.
	— Не се е отклонил от никоя кост?
	— Да.
	— Но това е невъзможно — възрази Ханна, — зад него е имало стена. Претърсихме стената инч по инч. По нея няма никакъв белег, като изключим вдлъбнатината от другия куршум, оня, който е минал през ръкава. Претърсихме пътечката от натрошени черупки под стената. Пресяхме всичко. Открихме единствено другия куршум, напълно деформиран от удара.
	— Така или иначе, той е излязъл — каза докторът. — Имам предвид куршума, който го е убил. Някой трябва да го е откраднал.
	— Би ли могъл да забави своята скорост до такава степен, че да падне на затревената площ между губернатора и стената? — попита Ханна.
	— На какво разстояние зад мъжа се е намирала стената?
	— На не повече от петнадесет фута — каза Ханна.
	— Според мене, не — каза патологът. — Не съм специалист по балистика, но смятам, че оръжието е било голямокалибрен револвер, от който е стреляно от повече от пет фута. Няма барутни изгаряния по ризата. Но вероятно разстоянието не е било по-голямо от двадесет фута. Раната е добре оформена и чиста, куршумът трябва да се е движел бързо. Сигурно се е забавил при преминаването през тялото, но не толкова, че да падне на земята на не повече от петнадесет фута. Трябва да се е ударил в стената.
	— Но не е — възрази Ханна. — Освен, разбира се, ако някой не го е откраднал. Тогава този някой трябва да е от намиращите се в къщата. Нещо друго?
	— Няма кой знае какво. Мъжът е бил обърнат с лице към своя убиец, когато е бил застрелян. Не е направил опит да се прикрие.
	Или голям храбрец, помисли си Ханна, или, което бе по-правдоподобно, просто не е можел да повярва на очите си.
	— Още нещо — продължи докторът. — Куршумът се е движел нагоре. Убиецът трябва да е пълзял или да е стоял на колене. Ако разстоянията са такива, каквито предполагам, то оръжието трябва да се е намирало на височина тридесет инча от земята.
	Проклятие, помисли си Ханна, със сигурност трябва да е минал над стената. Или е ударил къщата, но много по-високо, близо до улука. Сутринта Паркър трябваше да започне всичко отначало. С помощта на стълба. Той благодари на доктора и затвори телефона. Подробният писмен доклад щеше да пристигне с полета по разписание на следващия ден.


	Паркър бе изгубил своя екип от специалисти от Бахамската полиция, поради което трябваше да работи сам. Джеферсън, икономът, подпомаган от градинаря, държеше стълбата, докато Паркър се катереше край стената на къщата и търсеше отпечатък от втория куршум. Той се качи до улука, но не откри нищо.


	Ханна изяде своята закуска, сервирана му от Джеферсън, във всекидневната. Лейди Мобърли се вясваше от време на време, подреждаше цветята, усмихваше се неопределено и отново излизаше. Тя изглеждаше така, сякаш изобщо не я интересуваше дали тялото на нейния бивш съпруг или това, което бе останало от него, ще бъде донесено на Съншайн за погребение или ще бъде върнато във Англия. Ханна имаше чувството, че никой не се интересуваше особено от сър Марстън Мобърли. След това той разбра защо тя изглежда толкова безгрижна. Бутилката водка липсваше от таблата с хвърлящите сребрист отблясък напитки. За пръв път от години лейди Мобърли беше щастлива.
	Дезмънд Ханна не бе щастлив. Той се чувстваше объркан. Колкото повече време минаваше в напразно търсене на куршума, толкова повече вярваше на своята интуиция. Това е било работа на вътрешен човек, а разбитият катинар на стоманената врата е трябвало да отвлече вниманието. Някой е слязъл по стъпалата от всекидневната, където той сега се намираше, заобиколил е седящия губернатор, който забелязвайки револвера се е изправил на крака. След изстрелите убиецът открил единия от куршумите на пътечката и го взел. Той не успял да намери другия в здрача и избягал, за да скрие оръжието, преди някой да го забележи.
	Ханна свърши със закуската, излезе навън и погледна нагоре към Питър Паркър, намиращ се до улука.
	— Нещо ново? — попита той.
	— Не се вижда никакъв белег — извика надолу Паркър.
	Ханна отиде до градинската стена и застана с гръб към стоманената врата. Предната вечер той стъпи на една подпора и се загледа над вратата към уличката от другата страна. Хората, които пресичаха напряко от Порт Плейсанс за Шантитаун, минаваха по нея. Дребните собственици, които се връщаха от града до своите разпръснати домове зад дърветата, също минаваха по нея. Приблизително тридесет души минаха нагоре-надолу по нея в течение на един час. В нито един момент уличката не остана безлюдна. По едно време имаше седем души, които вървяха в някоя от двете посоки. Убиецът просто не можеше да дойде отвън, без да бъде забелязан. Защо трябваше вторник вечерта да се различава от останалите? Някой трябва да е забелязал нещо.
	Въпреки това, никой не се бе появил във връзка с обявата. Какво можеше да бъде по-силно за един островитянин от хиляда долара? Та това бе цяло богатство. Така че… убиецът е дошъл от къщата, както бе предположил.
	Зарешетеният преден портал на губернаторската резиденция е бил затворен по това време на вечерта. Той се самозаключваше отвътре. Джеферсън щеше да го отвори ако някой натиснеше звънеца. Но никой не можеше просто така да мине през портала, по чакъла на предния двор, през предната врата, преддверието, всекидневната и след това надолу по стълбите към градината. Предният портал представляваше сигурно препятствие пред неканените гости. Нямаше друго място, откъдето можеше да се мине. Освен ако някой атлет не скочеше над градинската стена, за да се приземи на тревата… Възможно.
	Но как ще се измъкне отново навън? През къщата? Отлична възможност да бъде забелязан. Отново да прескочи стената? За няколко минути мястото бе претърсено за драскотини, които би оставил някой, който се е катерил. Освен това зидът бе покрит със стъклени чирепи. Да се е измъкнал през стоманената врата, оставена предварително отворена? Още една отлична възможност да бъде забелязан. Не, изглежда убийството бе извършено от вътрешен човек. Оскар, шофьорът, твърдеше, че се е намирал с лейди Мобърли в болницата. Оставаха безобидният, простодушен стар Джеферсън и младият Хейвърсток от Кралската гвардия.
	Още един скандал сред бялото общество, подобен на кенийската афера преди войната или на убийството на сър Хари Оукс? Дали убийството бе извършено от един-единствен човек или всички са участвали в него? Какъв е мотивът? Омраза, страст, алчност, отмъщение, политически терор или заплахата за съсипване на нечия кариера? А какво можеше да се каже за убийството на Гомес? Дали наистина е видял някакъв южноамерикански наемен убиец на острова? Ако е така, откъде, по дяволите, е влязъл Мендес?
	Ханна застана с гръб към стоманената врата, направи две крачки напред и се отпусна на колене. Все още твърде високо. Той легна по корем и се опря на лакти с очи, намиращи се на тридесет инча над тревата. Погледна към мястото, където би трябвало да се намира сър Марстън, след като се е изправил от стола и е направил една крачка напред. Изведнъж скочи като ужилен и хукна.
	— Паркър — изкрещя той, — слизай от стълбата и ела тук.
	Паркър едва не падна, толкова гръмогласен бе викът. Никога не бе виждал така обезпокоен флегматичния Ханна. Когато стъпи на терасата, той хукна по стъпалата към градината.
	— Стой там — каза Ханна, сочейки към едно място в тревата. — Колко си висок?
	— Пет фута и десет инча, сър.
	— Не е достатъчно. Върви в библиотеката и ми донеси няколко книги. Губернаторът е бил висок шест фута. Джеферсън, донеси ми една метла с дълга дръжка.
	Джеферсън сви рамене. Щом белият полицай възнамеряваше да измете вътрешния двор, това си бе негова работа. Отиде да вземе метла.
	Ханна накара Паркър да стъпи върху четири книги на мястото, на което бе стоял сър Марстън. Лягайки в тревата, той насочи дръжката на метлата, подобно на винтовка, към гърдите на Паркър. Дръжката се наклони нагоре под ъгъл двадесет градуса.
	— Отмести се.
	Паркър се отмести и едва не падна от книгите. Ханна се изправи и отиде до стъпалата, които се издигаха, опрени до стената, от ляво на дясно, стигайки най-горе до терасата. Телената кошница все още висеше там на своята скоба от ковано желязо, както бе висяла през трите дена и през дните преди това. От нея, натъпкана с глинеста почва, се извиваше надолу превъзходен здравец. Толкова гъсти бяха стръковете, че някой трудно можеше да види кошницата, от която се спускаха. Търсейки по пътечката под стената, те бяха изпуснали от вниманието струящите надолу растения.
	— Свали онази кошница долу — нареди Ханна на градинаря. — Паркър, донеси ми куфарчето с принадлежностите. Джеферсън, ти един чаршаф от леглото.
	Градинарят изстена, когато грижливо отгледаните от него цветя бяха разпръснати върху чаршафа. Ханна измъкваше стръковете един по един, почистваше внимателно глинестата почва от корените и ги слагаше на една страна. Когато остана само пръстта, той започна да я вади с шепи и да дроби буците с помощта на шпатула. Най-после куршумът се появи.
	Той не само бе преминал непокътнат през тялото на губернатора, но дори не бе засегнал теления скелет на кошницата. Бе спрял точно по средата на глинестата почва. Намираше се в идеално състояние. Ханна използва пинсети, за да го пусне в един найлонов плик, уви плика и го пусна в буркан с винтова запушалка. След това се изправи.
	— Довечера, млади момко — каза той на Паркър, — ти се връщаш обратно в Лондон. Заедно с това. Алън Митчел ще го изследва в неделя, заради мене. Най-после намерих куршума. Скоро ще открия оръжието. Тогава убиецът ще ми падне в ръцете.
	Нямаше какво повече да прави в губернаторската резиденция. Нареди да повикат Оскар, за да го откара до хотела. Докато чакаше, той се изправи до прозорците на всекидневната, гледайки навън над градинския зид към Порт Плейсанс, към клюмащите палми и блещукащите води на морето. Островът спеше в жегата на късната утрин. Спеше или бе притихнал, обзет от черни мисли?
	Това не е рай, помисли си той, това е дяволско буре с барут.


>>	5.

	Същата сутрин Шон Уитъкър бе посрещнат по подобаващ начин в Кингстън. Той пристигна късно предната вечер и отиде направо в своя апартамент. На следващата сутрин малко след седем часа телефонът иззвъня. Гласът принадлежеше на американец.
	— Добро утро, мистър Уитъкър, надявам се, че не съм ви събудил.
	— Съвсем не. Кой се обажда?
	— Името ми е Милтън. Просто Милтън. Надявам се, че разполагате с едни фотографии, които не бихте имал нищо против да покажете.
	— Зависи кой се интересува от тях — каза Уитъкър.
	От слушалката се чу приглушен смях.
	— Защо не се срещнем?
	Милтън уговори да се видят на едно обществено място и те се срещнаха час по-късно. Американецът въобще не приличаше на човек, който можеше да бъде ръководител на филиала на службата за борба с наркотиците в Кингстън. Неговото небрежно държане по-скоро подхождаше на млад университетски преподавател.
	— Извинете ме за думите ми — каза Уитъкър, — но можете ли все пак да се легитимирате?
	— Нека се качим в моята кола — предложи Милтън.
	Отидоха до американското посолство. Службата на Милтън се помещаваше вън от посолството, но той бе добре дошъл и в него. Показа картата си за самоличност на дежурния, намиращ се зад едно бюро, и потърси някоя свободна канцелария.
	— Добре — рече Уитъкър, — вие сте американски дипломат.
	Милтън не го коригира. Той се усмихна и поиска да види неговите фотографии. Прегледа всичките, но само една задържа вниманието му.
	— Тъй, тъй — каза той, — значи ето къде се намира.
	Той отвори малко куфарче и извади няколко папки, отделяйки една от тях. Снимката на първата страница на досието бе правена преди няколко години с обектив за далечно разстояние, по всяка вероятност през пролуката на някоя завеса. Но човекът беше същият като на фотографията, лежаща на бюрото.
	— Искате ли да знаете кой е мъжът? — попита той Уитъкър.
	Въпросът бе ненужен. Британският репортер сравни двете фотографии и кимна.
	— Добре, нека да започнем от самото начало — каза Милтън и зачете на глас съдържанието на папката; не всичко, само това, което бе необходимо. Уитъкър записваше бързо.
	Милтън се стараеше. Разкритите факти засягаха бизнескариерата на мъжа, проведени от него срещи, открити банкови сметки, извършени операции, използвани псевдоними, изпратени с кораб товари, получени печалби. Когато свърши, Уитъкър се облегна на седалката.
	— Слава Богу — каза той с облекчение. — Мога ли да се позова на вас за тази информация.
	— Не бих се позовал на мистър Милтън — каза американецът. — По-скоро на високопоставени служители от Службата за борба с наркотиците… това би свършило работа.
	Той придружи Уитъкър до главния вход. На стъпалата се спря и го посъветва:
	— Защо не отидете в полицейското управление на Кингстън с останалата част от снимките? Там може да ви очакват.
	В сградата на полицейското управление слисаният Уитъкър бе въведен в канцеларията на комисар Фостър, който седеше сам в своята голяма, снабдена с климатична инсталация стая, обърната към търговската част на града. След като поздрави Уитъкър, комисарят натисна бутона на вътрешния телефон и нареди да повикат командир Грей. Шефът на криминалния отдел се появи след няколко минути. Той донесе със себе си връзка папки.
	Двамата започнаха да разглеждат снимките на осемте бодигарда с ярките плажни ризи. Въпреки тъмните очила, командир Грей не прояви колебание. Отваряйки последователно папките, той идентифицира един след друг мъжете. Уитъкър записа всичко.
	— Мога ли да се позова за тази информация на вас, господа? — попита той.
	— Разбира се — каза комисарят, — всички имат криминални досиета. Трима от тях търсим в момента. Можете да ме цитирате. Няма какво да крием. Тази среща ще бъде протоколирана.
	До обяд Уитъкър написа своя материал. Той предаде снимките и текста по обичайната връзка с Лондон, проведе дълъг телефонен разговор с редактора на новините в Лондон и получи уверенията, че материалът му ще бъде публикуван на видно място на следващия ден. Неговите разходи нямаше да се поставят под въпрос, не и в този случай.


	В Маями Сабрина Теннант отседна в хотел „Сонеста Бийч“, както бе посъветвана предишната вечер, и телефонът й иззвъня малко преди осем в събота сутринта. Срещата щеше да се проведе в една сграда с офиси в централната част на Маями. Там филиалът на ЦРУ държеше една от своите безопасни квартири.
	Тя бе въведена в безлична канцелария и посрещната от някакъв мъж, който я придружи до затъмнена малка кинозала. Там прожектираха три от нейните видеокасети пред други двама, седящи в полумрака мъже, които отказаха да се представят и не промълвиха нито дума.
	След прожекцията мис Теннант бе изведена от кинозалата в канцеларията, поднесоха й кафе и я оставиха за известно време сама. Когато първият офицер се върна при нея, той предложи да го нарича Бил и поиска фотографиите, направени край пристанището предния ден.
	На видеофилмите операторът не бе концентрирал камерата върху бодигардовете на Хорацио Ливингстън, ето защо там те се появяваха като периферни фигури. Снимките ги показваха в анфас. Бил разтвори няколко папки и й показа други фотографии на същите мъже.
	— Ето този — каза той, — дето се е опрял на колата. С какво име се обръщаха към него?
	— Мистър Браун — рече тя.
	Бил се засмя.
	— Знаете ли как е на испански кафяво? — попита той.
	— Не.
	— На испански е морено, в нашия случай това е Хернан Морено.
	— Телевизията е сред визуалните медии — каза тя, — заснетите кадри представят нещата по-добре от думите. Мога ли да взема вашите фотографии, за да направя сравнение с моите?
	— Ще накарам да извадят копия от тях — каза Бил, — а ние ще запазим копия от вашите.
	Нейният оператор трябваше да остане в таксито отвън. Той засне скришом няколко фотографии на сградата. Нямаше нищо нередно в това. Мислеше, че снима щабквартирата на ЦРУ в Маями. Нямаше откъде да знае, че това не е така.
	Когато се върнаха обратно в „Сонеста Бийч“, Сабрина Теннант подреди фотографиите, нейните и онези, така необичайно предоставени от секретните папки на ЦРУ, на една голяма маса в наетата банкетна зала и операторът ги засне на филм. Мис Теннант нареди да заснеме и стената на банкетната зала с портрета на Джордж Буш, взет за малко от управителя. Това щеше да е достатъчно, за да създаде впечатлението, че се намират в помещение на ЦРУ.
	Малко по-късно същата сутрин двамата откриха едно изоставено скалисто заливче, до което достигаше тесен път, отклоняващ се от магистралата и тя направи още един репортаж пред камерата на фона на белия пясък, палмовите дървета и синьото море, точно копие на някой плаж, намиращ се на Съншайн.
	По обяд тя установи своята сателитна връзка с Лондон и изпрати събрания материал до Би Ес Би в Лондон. Проведе и дълъг разговор със своя редактор за новините, докато монтажният екип правеше подбор на материала. От него излезе петнадесетминутен филм, който представяше така нещата, сякаш Сабрина Теннант бе изпратена на Карибите с една-единствена цел — разобличаването на Хорацио Ливингстън.
	Редакторът промени реда на излизащите новини в Каунтдаун и й се обади обратно във Флорида.
	— Това е истинска сензация — изкрещя в телефона той. — Браво, скъпа!


	Маккрийди също бе зает. Една част от сутринта той се свързваше по портативния телефон с Лондон, а другата — с Вашингтон.
	В Лондон откри директора на специалния въздушен полк, намиращ се в казармата на името на Йоркския дук в Кингс роуд, Челси. Младият генерал изслуша молбата на Маккрийди.
	— Всъщност, наистина мога да ти помогна — каза той.
	— Двама от тях в момента изнасят лекция във Форт Браг. Ще трябва да получа разрешение.
	— Няма време — каза Маккрийди. — Виж, полага ли им се някаква отпуска?
	— Мисля, че им се полага — каза директорът.
	— Отлично. В такъв случай предлагам и на двамата почивка и отмора тук на слънчевия остров. Като мои лични гости. Какво по-хубаво от това?
	— Сам — въздъхна генералът, — ти си неискрен стар мошеник. Ще видя какво мога да направя. Но те ще си почиват, нали? Само слънчеви бани и нищо друго.
	— Далеч съм от подобна мисъл — изхихика Маккрийди.


	Седем дена преди Коледа жителите на Порт Плейсанс започнаха да се подготвят за празничните дни.
	Въпреки жегата, прозорците на много от магазините бяха украсени с рисунки на борови клончета, камбанки, Бъдници и стиропорен сняг. Твърде малко от местните хора бяха виждали борови дръвчета, да оставим настрана снега, но според отколешната британска викторианска традиция, Исус бе един за всички, ето защо те надлежно изготвяха коледната украса.
	Пред англиканската църква мистър Куинс, подпомаган от рояк нетърпеливи девойчета, украсяваше една жива картина под сламен покрив. Малка пластмасова кукла лежеше в яслите и децата поставяха статуетки на волове, овце, магарета и пастири около нея.
	В покрайнините на града преподобният Дрейк водеше църковната служба с изпълнение на коледни песни. Дълбокият му басов глас не бе така силен и ясен, както преди. Под черното расо неговият торс бе бинтован в превръзките на доктор Джоунс, за да се облекчи болката от спуканите ребра и гласът му излизаше с хриптене, сякаш не можеше да си поеме въздух. Неговите енориаши се споглеждаха многозначително. Всички знаеха какво му се бе случило в четвъртък вечерта. Нищо не можеше да остане за дълго време тайна в Порт Плейсанс.


	В три часа една очукана кола навлезе в площада на Парламента и спря. От мястото на шофьора се появи огромната фигура на Файърстоун. Той заобиколи отзад, отвори вратата от другата страна, извади инвалидната количка и останалите принадлежности, и помогна на мисис Колтрейн да седне в количката. Бутайки я бавно надолу по главната улица, той се отправи към магазините, откъдето мисис Колтрейн щеше да пазарува. Наоколо не се виждаха представители на пресата. Повечето от тях, отегчени от липсата на новини, бяха отишли да поплуват в Конч Пойнт.
	Количката с възрастната дама, която получаваше безброй поздравления по улицата, напредваше бавно. Тя отговаряше на всички, обръщайки се към минувачите и магазинерите с техните имена, които никога не бе забравяла.
	— Добър ден, мисис Колтрейн.
	— Добър ден, Джаспър… Добър ден, Саймън… Добър ден Иманюел…
	Тя разпитваше за здравето млади съпруги и деца, поздрави един намиращ се в очакване сияещ бъдещ баща, изрази своето съчувствие по повод една счупена ръка. Направи своите обичайни покупки, като магазинерите изнасяха стоката до вратата, за да направи избор.
	Тя плащаше от малко портмоне, което държеше в скута си, докато от една по-голяма чанта раздаваше дребни сладкиши на дечурлигата, които предлагаха своите услуги да носят чантите с покупките, с надеждата да получат още една дажба.
	Купи пресни плодове и зеленчуци, газ за лампите, кибрит, подправки, месо и олио. Напредвайки по-нататък, тя стигна до кея, където поздрави рибарите и купи две едри мексикански риби и един гърчещ се омар, които бяха предварително поръчани от хотел „Куотър Дек“. Щом мисис Колтрейн поискаше нещо, тя го получаваше. Без възражения. „Куотър Дек“ щеше да получи скаридите и раковината.
	Когато се върна обратно на площада на Парламента, тя срещна групов началник Ханна, слизащ по стълбите на хотела. Придружаваше го детектив Паркър и един американец на име Фаваро. Смятаха да потеглят за летището, за да посрещнат пристигащия в четири часа самолет от Насау.
	Тя ги поздрави, въпреки че никога преди това не бе виждала двамата от тях. После Файърстоун я повдигна на ръце, постави я до торбите с покупките на задната седалка, прибра количката и потегли.
	— Коя е тя? — попита Фаваро.
	— Една възрастна дама, която живее на хълма — каза Ханна.
	— О, чувал съм за нея — кимна Паркър. — Смятат, че знае всичко за това място.
	Ханна се намръщи. Откакто разследването затъпка на едно място, мисълта, че мисис Колтрейн може да знае повече за това кой би могъл да изстреля онези куршуми във вторник вечерта, мина неведнъж през главата му. Нейният съвет относно антуражите на двамата кандидати бе повече от уместен. Той успя да види и двата екипа и полицейският му инстинкт му подсказваше, че твърде малко мисли за тях. Само да имаха някакъв мотив…
	Малкият транспортен самолет от Насау кацна точно в четири часа. Пилотът носеше пакет от полицейския департамент в Маями за мистър Фаваро. Детективът се легитимира и получи пакета. Паркър, носещ шишето с толкова важния куршум в джоба на сакото си, се качи на борда.
	— Една кола ще те чака утре сутринта на Хийтроу — подреждаше за кой ли път нарежданията си Ханна. — Оттам право в Ламбет. Искам този куршум да стигне до ръцете на Алън Митчел, колкото се може по-скоро.
	Когато самолетът излетя, Фаваро показа снимките на Франсиско Мендес, с прозвището Скорпиона, на Ханна. Британският детектив ги разгледа. Бяха общо десет на брой и показваха един жилест, намръщен мъж, със зализана назад черна коса и тънки устни. Очите, гледащи към камерата, нямаха никакво изражение.
	— Доста противно изглежда кучият син — съгласи се Ханна. — Нека да ги занесем на главен инспектор Джоунс.
	Шефът на Барклейската полиция се намираше в своя офис на площада на Парламента. От отворените врати на англиканската църква се носеха звуците на коледните песни, а от открития бар на „Коутър Дек“ се чуваше смях. Хората от пресата се бяха върнали. Джоунс поклати глава.
	— Не, никога не съм го виждал. Не на тези острови.
	— Не мисля, че Хулио може да го сбърка — каза Фаваро. — Седяхме срещу него в продължение на четири дни.
	Ханна бе готов да се съгласи. Може би грешеше, като мислеше, че убийството е вътрешно дело. Може би то бе работа на някой наемник. Но защо…?
	— Бихте ли пообиколил с тези снимки, мистър Джоунс? Да ги покажете на хората. Предполага се, че е бил забелязан в бара на „Куотър Дек“ миналия четвъртък. Може би някой друг също го е видял. Барманът или който и да е от останалите клиенти през онази нощ. Може би има някой, който е видял накъде се запътва, когато е излязъл, може би има някой, който го е забелязал в друг бар… вие знаете, какво трябва да направите.
	Главен инспектор Джоунс кимна. Той си знаеше работата. Щеше да обиколи наоколо със снимката.
	По залез слънце Ханна погледна часовника си. Паркър трябва да е пристигнал в Насау преди един час. Горе-долу по това време той трябваше да се качва на самолета за нощния полет до Лондон. Осем часа път и още пет часа от разликата във времето и щеше да се приземи малко след седем сутринта, лондонско време.
	Алън Митчел, блестящият учен, който ръководеше балистичната лаборатория на Вътрешното министерство в Ламбет, се съгласи да се откаже от своята неделя, за да поработи върху куршума. Той щеше да го подложи на всички известни тестове и да се обади на Ханна в неделния следобед със своите заключения. Тогава Ханна щеше да знае точно какво оръжие трябва да търси. Това би улеснило разследването. Някой трябва да е виждал оръжието, което е било използвано. Островът е толкова малък.
	Ханна бе обезпокоен по време на вечеря. Телефонно обаждане от Насау.
	— Боя се, че полетът бе отложен с един час — каза Паркър. — Излитаме след десетина минути. Помислих си, че може да предупредите Лондон.
	Ханна погледна часовника си. Седем и половина. Той изруга, затвори телефона и се върна обратно, за да продължи с вечерята. Беше изстинала.
	Намираше се в бара, за да изпие чашка преди лягане, когато в десет часа телефонът иззвъня.
	— Ужасно съжалявам за това — каза Паркър.
	— Къде по дяволите се намираш? — изрева Ханна.
	— В Насау, шефе. Вдигнахме се във въздуха в седем и половина, летяхме около четиридесет и пет минути над морето, след това стана някаква лека повреда в един от двигателите и се върнахме обратно. В момента го оправят. Няма да отнеме много време.
	— Обади ми се точно преди да излетиш — каза Ханна. — Ще предупредя Лондон за промяната на времето на пристигане.
	В три часа сутринта той бе събуден.
	— Механиците оправиха повредата — каза Паркър. Оказа се, че е бобината на предупредителната лампичка на левия външен двигател.
	— Паркър — изрече Ханна бавно и внимателно, — не ме е еня дали главният касиер не се е изпикал в резервоара с горивото. Оправена ли е работата?
	— Да, сър.
	— Значи, излитате?
	— Ами, не съвсем. Нали разбирате, докато стигнем до Лондон, разрешените часове летателно време без почивка за екипажа ще бъдат надхвърлени. Ето защо не могат да летят.
	— Добре, а другият екипаж? Този, който е долетял със същия самолет вчера следобед, преди дванадесет часа. Те трябва да са си починали.
	— Да, наистина, те бяха повикани, шефе. Само дето са си помислили, че ще имат тридесет и шест часов престой. Първият пилот отишъл на ергенски гуляй с някакъв приятел. Той също не може да лети.
	Ханна направи забележка за най-предпочитаната в света авиокомпания, която председателят, лорд Кинг, би приел по твърде голямо изключение, ако можеше да я чуе.
	— Какво ще стане сега? — попита.
	— Ще трябва да изчакаме, докато екипажът не си почине. След това излитаме — докладва гласът на Паркър.
	Ханна стана и излезе. Нямаше таксита, нито Оскар. Той извървя пеш пътя до губернаторската резиденция, събуди Джеферсън и бе пуснат вътре. Потъна в пот във влажната нощ. Свърза се по телефона със Скотланд Ярд и взе номера на личния телефон на Митчел. Позвъни в дома на учения, за да го предупреди. Човекът бе потеглил за Ламбет пет минути преди това. В Съншайн бе четири часа, а в Лондон девет. Той изчака един час, преди да позвъни на Митчел в лабораторията, за да му предаде, че Паркър няма да бъде там преди залез слънце. Алън Митчел не се зарадва. Трябваше да се връща обратно по целия този път до Уест Малинг в Кент в студения декемврийски ден.
	Паркър се обади отново в неделя по обяд. Ханна убиваше времето в бара на „Куотър Дек“.
	— Да — каза той отегчено.
	— Всичко е наред, шефе, екипажът си почина. Могат вече да летят.
	— Чудесно — каза Ханна. Погледна часовника си. Осем часа път, още пет от смяната на часовите пояси… ако Алън Митчел се съгласеше да работи през нощта, той можеше да получи неговия отговор рано сутринта в понеделник.
	— Значи излитате? — попита той.
	— Е, не съвсем — каза Паркър. — Нали разбирате, ако излетим сега, ще кацнем на Хийтроу след един вечерта. Това не е разрешено. Боя се, че има наложени ограничения, заради шума.
	— Какво, по дяволите, тогава ще правите?
	— Ами обикновено самолетите излитат оттук малко след шест вечерта и се приземяват на Хийтроу точно след седем сутринта. Смятат да спазят това разписание.
	— Но това означава два пътнически самолета да излетят едновременно — каза Ханна.
	— Да, така е, шефе. Но не се безпокойте. И двата ще бъдат пълни, така че авиокомпанията няма да понесе загуби.
	— Слава Богу — тросна се Ханна и затвори телефона. Двадесет и четири часа, помисли си той, двадесет и четири проклети часа. Има три неща в този живот, срещу които нищо не може да се направи: смъртта, данъците и авиокомпаниите.
	Дилън се качваше по стълбите на хотела с двама млади мъже. Изглеждаха доста яки. Вероятно по негов вкус, помисли си ядосано Ханна. Нямаше никакво настроение.
	От другата страна на площада енориаши от паството на мистър Куинс, мъжете в спретнати тъмни костюми, жените натруфени като птици с пъстри пера, излизаха в непрекъснат поток от църквата след сутрешната служба, държейки с бели ръкавици требниците. Беше (почти) обичайна неделна сутрин на Съншайн.


	Не така спокойно изглеждаха нещата в околните на Лондон графства. В Чекърс, провинциалната резиденция на премиер-министрите на Великобритания, разположена в хълмистата част на Бъкингамшир, мисис Тачър стана както обикновено рано и прегледа документите от четири червени куриерски куфара, преди да седне да закусва заедно с Денис Тачър пред запалената камина.
	Когато свърши, на вратата се почука и нейният секретар по печата, Бърнард Ингам, влезе. Носеше в ръка Съндей Експрес.
	— Помислих си, че има нещо, което бихте желала да видите.
	— Е, кой се заяжда сега с мене? — попита весело мисис Тачър.
	— Не — поклати глава йоркширецът с надвисналите вежди, — отнася се до Карибите.
	Тя прочете обширната статия в централната част на първа страница и се намръщи. Снимките бяха там: на Маркус Джонсън, намиращ се на трибуната в Порт Плейсанс, и другата, направена няколко години преди това през пролуката на едни завеси. Имаше фотографии на осемте му бодигарда, всички заснети на площада на Парламента и съответните снимки на същите хора, взети от досиетата на Кингстънската полиция. Обширни изявления на висши служители от Службата за борба с наркотиците на Карибите и комисар Фостър от Кингстънската полиция заемаха по-голямата част от придружаващия текст.
	— Но това е ужасно — изохка премиер-министърката. — Трябва да говоря с Дъглас.
	Държавният секретар на външните работи на Нейно Величество, мистър Дъглас Хърд, се намираше със семейството в своята официална провинциална резиденция Чевънинг, разположена в графство Кент. Той бе прелистил Съндей Таймс, Обзървър и Съндей Телеграф, но все още не бе стигнал до Съндей Експрес.
	— Не, Маргарет, още не съм го прочел — каза той, — но е тук, до мене.
	— На телефона съм — завърши мисис Тачър.
	Външният секретар, бивш писател с добра репутация, можеше да познае кога една история е добра. Тази изглежда се базираше на сигурни източници.
	— Да, съгласен съм, това е истински позор, ако нещата стоят така, както са написани. Да, да, Маргарет. Ще поработя върху това сутринта и ще накарам Отдела за Карибите да проверят.
	Но държавните служители също са човешки същества, мнение, което не винаги се споделя от обикновените хора. Те също имат съпруги, деца и домове. Пет дни преди Коледа Парламентът се намираше във ваканция и дори министрите трудно можеха да бъдат открити на работните си места. Все пак трябваше да има някой дежурен сутринта, към когото можеше да се отнесе въпросът за нов губернатор през новата година.
	Мисис Тачър и нейното семейство отидоха на утринна служба в Елесбъроу и се върнаха малко след дванадесет. В един седнаха да обядват с няколко приятели. Сред тях бе Бърнард Ингам.
	Нейният политически съветник Чарлс Пауъл включи телевизора, за да гледа програмата Каунтдаун, в един часа. Той харесваше това предаване. От време на време то излизаше с интересни новини от чужбина и като бивш дипломат, той проявяваше интерес към тях. Когато видя заглавието и чу обяснението, че се отнася до най-новия скандал на Карибите, той натисна бутона за запис на видеото, намиращо се под телевизора.
	В два часа мисис Тачър стана от масата — не обичаше да си губи напразно времето — и щом излезе от трапезарията, бе пресрещната от пристигналия Чарлс Пауъл. Той сложи касетата във видеокасетофона в нейния работен кабинет и я пусна. Тя гледаше мълчаливо. След това отново позвъни до Чивънинг.
	Мистър Хърд, отдаден на своето семейство мъж, бе излязъл заедно със своите невръстни син и дъщеря за една кратка разходка през полята. Току-що се бе върнал, огладнял за печения бифтек, когато мисис Тачър се свърза с него.
	— Не, изпуснал съм и това, Маргарет — призна той.
	— Имам касета — каза премиер-министърката. — Материалът е ужасен. Незабавно ще ти я изпратя. Моля те да го видиш, когато пристигне и да ми се обадиш след това.
	Изпратеният куриер стигна до Чивънинг в четири и половина. Външният секретар се обади в Чекърс в пет и петнадесет и бе незабавно свързан.
	— Съгласен съм, Маргарет, материалът е ужасен — потвърди Дъглас Хърд.
	— Предлагам да изпратим нов губернатор — каза мисис Тачър, — но не след Нова година, а сега. Трябва да покажем, че вземаме мерки, Дъглас. Знаеш кой още може да е видял тези материали.
	Външният секретар знаеше, че макар Нейно Величество да се намира в Сандрингам, не стоеше изолирана от световните събития. Тя жадно четеше вестници и гледаше предаванията за текущите новини по телевизията.
	— Ще се заловя с това незабавно — каза той.
	Постоянният помощник-секретар бе размърдан в своето кресло в Съсекс и се захвана да върти телефоните. В осем същата вечер изборът падна върху сър Криспиан Ратрей, дипломат в оставка и бивш върховен комисар в Барбадос, който изяви желание да отиде.
	Той се съгласи да се отбие във Форин офис на следващата сутрин, за да получи официалното си назначение, както и подробни инструкции. Щеше да вземе сутрешния полет за Насау, който се приземяваше там късно следобед. След това щеше да се консултира с Върховния комисариат, да прекара нощта в Насау и да пристигне на Съншайн с чартърен самолет във вторник сутринта, за да поеме управлението на островите в свои ръце.
	— Няма да бъде за дълго, скъпа — говореше той на лейди Ратрей, докато си стягаше багажа. — Проваля лова на фазани, но ще трябва да се примирим. Изглежда ще трябва да оттегля кандидатурите на тези двама мошеници и да изведа докрай изборите с двама нови кандидати. След това те ще получат независимост, аз ще смъкна Стария флаг, от Лондон ще изпратят върховен комисар, островитяните ще започнат сами да се грижат за себе си, а аз ще се върна у дома. Едва ли ще отнеме повече от месец или два. Жалко за фазаните.


	В девет часа сутринта на същия ден Маккрийди откри Ханна, който закусваше на терасата на хотела.
	— Бихте ли имал нещо против, ако използвам новия телефон в губернаторската резиденция, за да се обадя до Лондон? — попита той. — Трябва да говоря с моите хора за връщането в Англия.
	— Нямам нищо против — каза Ханна. Той беше изморен и необръснат, като някой, който е стоял буден половината нощ.
	В девет и половина Маккрийди се обади на Денис Гоунт. Това, което неговият заместник разказа за Съндей Експрес и програмата Каунтдаун, потвърди очакванията на Маккрийди, че това, което трябваше да се случи, наистина се е случило.
	От ранните часове на сутринта многобройни редактори за новините в Лондон се опитваха да се свържат със своите кореспонденти в Порт Плейсанс, за да получат нова информация за това, което бе публикувано в Съндей Експрес на първа страница и да поискат да им бъде изпратено незабавно продължение за скандалната история. След обяд, лондонско време, обажданията зачестиха — бяха гледали Каунтдаун по телевизията. Никой от редакторите не успя да се свърже със своите журналисти.
	Маккрийди бе дал указания на оператора на телефонния номератор, че всички господа от пресата са изключително изморени и не бива да бъдат тревожени при никакви обстоятелства. Той самият е бил избран да записва обажданията за тях, за да им ги предаде по-късно. Една стодоларова банкнота подпечата споразумението. Операторът надлежно съобщаваше на всеки, който се обаждаше от Лондон, че неговият екип в момента си почива, но съобщението ще му бъде изпратено незабавно. Съобщенията надлежно бяха предавани на Маккрийди, който надлежно ги игнорираше. Все още не бе дошъл моментът за по-нататъшно участие от страна на пресата.
	В единадесет преди обяд той се намираше на летището, за да посрещне двама млади сержанти от САС, пристигащи от Маями. Те изнасяха лекции на своите колеги от зелените барети във Форт Браг, Северна Каролина, когато получиха нареждане да вземат три дни отпуск и да се явят пред своя домакин на остров Съншайн. Бяха летели на юг до Маями, а след това наеха чартърен самолет до Порт Плейсанс.
	Съдържанието на багажа им бе оскъдно, но включваше всички необходими играчки, увити в плажни кърпи. ЦРУ любезно оказа своето съдействие, за да преминат с куфара необезпокоявано през митницата в Маями, а Маккрийди, показвайки своето писмо от Форин офис, изиска дипломатически имунитет за него в Порт Плейсанс.
	Маккрийди ги отведе до хотела и ги разположи в една съседна на неговата стая. Те бутнаха куфара с бонбоните под едно от леглата, заключиха вратата и отидоха да поплуват. Маккрийди вече им бе казал кога ще се нуждае от тях — в десет преди обяд на следващия ден в резиденцията на губернатора.
	След като обядва на терасата, Маккрийди отиде да се срещне с преподобния Дрейк. Той откри баптисткия проповедник в неговата малка къща, лежащ неподвижно, давайки покой на натъртеното си тяло. Представи се и попита пастора как се чувства.
	— Вие с мистър Ханна ли сте? — попита Дрейк.
	— Не точно с него — каза Маккрийди, — по-скоро… наблюдавам нещата, докато той напредва с разследването за убийството. По-скоро се интересувам от политическата страна на нещата.
	— Да не сте от Форин офис? — настоя Дрейк.
	— В известен смисъл — каза Маккрийди. — Защо питате?
	— Не обичам вашия Форин офис — нацупи се Дрейк. — Вие мамите моя народ.
	— А, това скоро може да се промени — кимна разбиращо Маккрийди и съобщи на проповедника какво искаше от него.
	Преподобният Дрейк поклати глава.
	— Аз съм човек на Бога — каза той. — Трябва да потърсите други хора за такава работа.
	— Мистър Дрейк, вчера се обадих до Вашингтон. Някой оттам ми каза, че само осем барклейци са служили някога в армията на Съединените щати. Само един от тях бе записан като У. Дрейк.
	— Това е някой друг — изръмжа преподобният.
	— Онзи от Вашингтон каза — продължи Маккрийди тихо, — че фигуриращият в техните списъци У. Дрейк е бил сержант в морската пехота на САЩ. Служил две години във Виетнам. Върнал се с Бронзова звезда и две Пурпурни сърца. Чудя се какво ли се е случило с него.
	Едрият пастор се надигна тежко на крака, прекоси стаята и погледна навън към дъсчените къщи, намиращи се на улицата, на която живееше.
	— Това е друг човек — изръмжа той, — живял по друго време, на друго място. Сега изпълнявам само Божията повеля.
	— Не мислите ли, че това, което искам от вас, може да се причисли към Божиите изисквания?
	Едрият мъж помисли върху тези думи, после кимна.
	— Може би.
	— Аз също мисля така — каза Маккрийди. — Надявам се, че ще ви видя там. Нуждая се от помощта на всички. Десет часа, утре сутринта, губернаторската резиденция.
	Той излезе и тръгна пеша през града към пристанището. Джими Добс работеше на „Гълф Лейди“. Маккрийди разговаря тридесет минути с него и се споразумя да наеме лодката за следващия ден.
	Беше плувнал в пот, когато пристигна в губернаторската резиденция в пет следобед. Джеферсън му сервира изстуден чай, докато чакаше завръщането на лейтенант Хейвърсток. Младият офицер бе играл тенис с други имигранти в една вила на хълмовете. Въпросът на Маккрийди беше прост.
	— Ще бъдете ли тук в десет утре сутринта?
	Хейвърсток помисли малко.
	— Да, предполагам, че ще бъда — беше отговорът.
	— Добре — кимна Маккрийди. — Разполагате ли тук с пълната тропическа униформа?
	— Да — каза кавалеристът, — наложи се да я обличам само веднъж. На един бал в Насау преди шест месеца.
	— Отлично — рече Маккрийди, — кажете на Джеферсън да я оглади и да лъсне гамашите и копчетата.
	Озадаченият Хейвърсток го придружи до предната врата.
	— Предполагам, че сте чул добрата новина — каза той. — Онзи детектив от Скотланд Ярд. Откри куршума вчера в градината. Абсолютно непокътнат. Паркър е на път за Лондон с него.
	— Бива си го — каза Маккрийди.
	В осем вечерта той вечеря с Еди Фаваро в хотела. След кафето го попита:
	— Какво ще правите утре?
	— Връщам се у дома — каза Фаваро. — Взел съм само една седмица отпуск. Трябва да се върна на работа във вторник сутринта.
	— Аха. Кога излита вашият самолет?
	— Наех чартър за обяд.
	— Не бихте ли могъл да отложите за четири часа?
	— Предполагам, че мога. Защо?
	— Защото ще се нуждая от вашата помощ. Да кажем, в губернаторската резиденция в десет сутринта? Благодаря, ще се видим тогава. Не закъснявайте. Понеделник ще бъде твърде напрегнат ден.


	Той се събуди в шест. Разпукващата се зора, предвещаваща още един жарък ден, докосваше върховете на палмите на площада на Парламента. Усещаше се приятна прохлада. Изми се и се избръсна, после излезе на площада, където го очакваше таксито, което бе поръчал. Първото му задължение бе да се сбогува с една възрастна дама.
	Той остана при нея един час, между седем и осем, пи кафе и хапна топли кифлички, след което си взе довиждане.
	— Да не забравите, лейди Колтрейн — каза той на тръгване.
	— Не се тревожете, няма да забравя. И запомнете, че съм мисис. — Тя протегна ръка. Той се наведе, за да я поеме.
	В осем и половина се намираше обратно на площада и се отби, за да навести главен инспектор Джоунс. Показа на шефа на полицията своето писмо от Форин офис.
	— Явете се, моля, в губернаторската резиденция в десет часа — каза. — Доведете със себе си двамата сержанти, четиримата полицаи, вашия личен ленд роувър и още две свободни коли. Имате ли служебен револвер?
	— Да, сър.
	— Вземете и него.


	По същото това време в Лондон бе един и половина, но в лабораторията за балистични изследвания към вътрешното министерство в Ламбет мистър Алън Митчел нямаше време да помисли за обяд. Той бе навел глава над един микроскоп.
	Под лещите, прихванат внимателно от двата края със скоби, се намираше оловният куршум. Митчел се взираше в резките, които се извиваха по дължината на куршума. Това бяха следи, оставени от витловия нарез на цевта, която го бе изстреляла. За пети път той внимателно обърна куршума под лещите, оглеждайки другите драскотини, браздите, които са така специфични за цевта на едно оръжие, както пръстовите отпечатъци на ръката. Накрая вдигна глава със задоволство. Подсвирна от изненада и отиде да вземе един от своите наръчници. Беше си направил цяла библиотека от тях. Не случайно Алън Митчел се смяташе за най-добре осведомения специалист по оръжията в Европа.
	Трябваше да се извършат и други тестове с изследвания куршум. Той знаеше, че на четири хиляди мили отвъд океана един детектив очаква нетърпеливо неговите изводи, но не възнамеряваше да избързва. Трябваше да бъде сигурен, абсолютно сигурен.
	Твърде много дела пред съда се губеха, защото други експерти, представени от защитата, правеха недействителни доказателствата на специалиста, работещ за обвинението.
	Трябваше да се изследват миниатюрните отломъчета от изгорял барут, които все още стояха полепнали към плоския край на куршума. Изследвания за състава и начина на производство на оловото, които бяха направени върху деформирания куршум преди два дена, трябваше да се повторят и върху новия. Лъчите на спектроскопа щяха да проникнат дълбоко в самия метал, разкривайки молекулната структура на оловото, определяйки неговата приблизителна възраст и понякога дори фабриката, в която е бил произведен.
	Алън Митчел взе наръчника, който търсеше, от лавиците, седна и започна да чете.


	Маккрийди освободи своето такси пред портала на губернаторската резиденция и натисна звънеца. Джеферсън го позна и го пусна да влезе. Маккрийди обясни, че трябва да проведе още един разговор по телефонната линия, инсталирана от Банистър, и че е получил за това разрешението на мистър Ханна. Джеферсън го въведе в работния кабинет и го остави.
	Маккрийди не обърна внимание на телефона, а се насочи към бюрото. В ранния стадий на разследването Ханна бе преровил чекмеджетата, използвайки ключовете на мъртвия губернатор, и след като се бе убедил, че в тях няма оставени веществени доказателства, водещи към разкриване на убийството, ги бе заключил отново. Маккрийди не разполагаше с ключове, но и не се нуждаеше от тях. Предишния ден бе отключил бравите с помощта на шперц и бе намерил това, което търсеше. Те лежаха на лявото чекмедже. Бяха два на брой, но той се нуждаеше само от един.
	Импозантният лист хартия беше стегнат на пипане и кремав на цвят. Приличаше на пергамент. В централната най-горна част се намираше релефно щампованият златен герб на Великобритания.
	Под него с получерен шрифт бяха изписани следните слова:
	НИЕ, ЕЛИЗАБЕТ ВТОРА, КРАЛИЦА НА ОБЕДИНЕНОТО КРАЛСТВО ВЕЛИКОБРИТАНИЯ И СЕВЕРНА ИРЛАНДИЯ, И НА ВСИЧКИ НЕЙНИ ТЕРИТОРИИ И ЗАВИСИМИ ЗЕМИ ОТВЪД МОРЕТАТА, ПО ВОЛЯТА НА БОГ И НА КРАЛИЦАТА, С НАСТОЯЩЕТО НАЗНАЧАВАМЕ… (тук имаше оставено празно място)… КАТО НАШ… (още едно празно място)… НА ТЕРИТОРИЯТА… (трето празно място) Под текста се намираше следният подпис-факсимиле: ЕЛИЗАБЕТ Р. Това бе кралска заповед. Непопълнена. Маккрийди взе писалка от поставката на мастилницата на сър Марстън Мобърли и я попълни, стараейки се с най-добрия си калиграфичен почерк. Когато свърши, той духна внимателно върху мастилото, за да изсъхне и го подпечата с губернаторския печат.
	Неговите гости се събираха отвън във всекидневната. Погледна отново към документа и сви рамене. Току-що се бе назначил за губернатор на Барклейските острови. За един ден.


>>	6.

	Във всекидневната имаше шестима души. Джеферсън им сервира кафе и излезе. Той не попита за какво се бяха събрали там. Не му влизаше в работата.
	Двамата сержанти от САС Нюсън и Синклер стояха прави до стената. Те бяха в кремави спортни анцузи и маратонки. Всеки носеше на кръста си закопчана с колан чантичка, от същите, които предпочитат много от туристите, за да слагат в тях своите цигари и плажни масла. Тези чантички обаче не съдържаха плажни масла.
	Лейтенант Хейвърсток все още не се бе преоблякал в своята униформа. Той седеше, кръстосал елегантно дългите си крака, в един от брокатените столове. Главен инспектор Джоунс стоеше до вратата със своята тъмносиня куртка, сребърни копчета и отличителни знаци. Маккрийди взе заповедта и я подаде на Хейвърсток.
	— Това пристигна от Лондон призори — каза той. — Усвои добре прочетеното.
	Хейвърсток прочете заповедта.
	— Щом е тъй, всичко е наред — каза той и я подаде нататък.
	Главен инспектор Джоунс я прочете, застана мирно и рапортува: Слушам, сър. Той я подаде на двамата сержанти. Нюсън изграчи: На вашите заповеди, а Синклер: Няма проблеми.
	Той я подаде на Фаваро, който я прочете и промълви: Господи, получавайки предупредителен поглед от преподобния Дрейк, който взе документа, прочете го и изръмжа: Слава на Бога.
	— Моята първа стъпка — каза Маккрийди, — е да ви упълномощя, с изключение на главен инспектор Джоунс, разбира се, с властта на цивилни полицаи. С настоящето устно нареждане вие можете да се смятате за такива. Второ, трябва да ви обясня какво ще предприемем.
	Той говори в продължение на тридесет минути. Никой не изрази несъгласие. След това повика Хейвърсток и двамата отидоха да се преоблекат. Лейди Мобърли се намираше все още в леглото, наслаждавайки се на закуската, в която преобладаваха течностите. Това не им пречеше. Тя и сър Марстън имаха отделни спални и тази на бившия губернатор бе свободна. Хейвърсток показа на Маккрийди къде се намира и излезе. Маккрийди откри това, което търсеше в дъното на гардероба; пълната униформа на британски колониален губернатор, макар и с два ръста по-голяма.
	Когато се появи отново във всекидневната, неугледният турист със смачканото сако от терасата на „Куотър Дек“ бе изчезнал. Ботушите с шпорите блестяха на краката му. Опънатите панталони, както и закопчаната до шията куртка, бяха бели. Златните копчета и позлатените ширити върху горния ляв джоб на куртката блещукаха на слънчевата светлина, заедно с наклонения шип и верижката на тропическата каска. Широкият платнен колан около кръста беше син.
	Униформата на Хейвърсток също бе бяла, но офицерската му шапка бе тъмносиня с черна козирка. Двуглавият орел на Кралската конна гвардия се намираше над козирката. Неговите ширити, както и сполетите, покриващи раменете му, също бяха позлатени. Към лъскавия черен кожен ремък, опасващ косо гърдите и гърба му, отзад имаше запасан кобур, също от черна кожа. Беше си закачил двата медала, получени по време на службата.
	— Е, мистър Джоунс, да тръгваме — подкани Маккрийди. — Трябва да изпълним заповедите на кралицата.
	Главен инспектор Джоунс изправи рамене. Никой преди това не му бе нареждал да изпълнява заповеди на кралицата. Начело на колоната, която излезе от предния двор, се движеше официалният ягуар. Заедно с Оскар, който караше, на предната седалка седеше един полицай. Отзад се бяха настанили Маккрийди и Хейвърсток. След тях се движеше ленд роувърът, каран от втори полицай, до когото се намираше Джоунс. На задната седалка бяха Фаваро и преподобният Дрейк. Преди да напуснат губернаторската резиденция, сержант Синклер бе мушнал незабелязано в ръцете на Фаваро един Колт Кобра, който в момента се намираше пъхнат под колана на американския детектив, покрит отгоре с пуснатата свободно риза. Сержантът бе предложил един и на преподобния Дрейк, но той само поклати глава.
	В двата фургона, карани от останалите двама полицаи, се намираха Нюсън и Синклер. Сержантите от полицията се возеха в последния фургон.
	Ягуарът навлезе необезпокояван в Шантитаун. Хората спираха и зяпаха колоната по дългата главна улица. Двете фигури на задната седалка седяха изправени и гледаха напред.
	Пред портала в оградата, която опасваше дома на мистър Хорацио Ливингстън, Маккрийди нареди на шофьора да спре колата. След това слезе. Същото направи и лейтенант Хейвърсток. Тълпата от неколкостотин барклейци се насъбра от страничните улички. Хората гледаха, зяпнали от изумление. Маккрийди не позвъни, за да го пуснат; той просто застана пред двойната врата.
	Сержантите Нюсън и Синклер се приближиха до стената. Нюсън подложи ръцете си на столче, Синклер стъпи с единия крак в тях и Нюсън го повдигна. По-лекият Синклер се прехвърли над стената, без да се опира по стъклените чирени, които бяха наредени отгоре. Порталът се отвори отвътре. Синклер се отдръпна назад, когато Маккрийди влезе, заедно с Хейвърсток, който вървеше встрани и малко по-назад от него. Автомобилите поеха подир тях.
	Трима от мъжете в сивите облекла за сафари се намираха по средата на предния двор, бягайки към портала, когато се появи Маккрийди. Те се заковаха на място и се втренчиха в двете фигури с белите униформи, които вървяха с решителна стъпка към входната врата на къщата. Синклер изчезна. Нюсън се втурна през отворения портал и също потъна някъде.
	Маккрийди се изкачи по стъпалата на верандата и влезе в къщата. Зад него Хейвърсток се спря на верандата и закова с поглед тримата със сивите облекла. Те не посмяха да се приближат. Фаваро и Дрейк, Джоунс, двамата полицейски сержанти и трима полицаи слязоха от колите и последваха Маккрийди. Един от полицаите остана при колите. Хейвърсток се присъедини към групата. Десет от тях в момента се намираха в къщата и един отвън.
	Влизайки в голямата приемна, полицаите заеха позиции до прозорците и вратите. Една врата се отвори и Хорацио Ливингстън влезе в помещението. Той огледа нашествениците с неприкрит гняв.
	— Нямате право да влизате тук. Какво означава всичко това? — изкрещя той.
	Маккрийди подаде своята заповед:
	— Бихте ли прочел това?
	Ливингстън я прочете и я захвърли презрително на пода. Джоунс я вдигна и я върна обратно на Маккрийди, който я прибра в джоба си.
	— Извикайте, ако обичате, всички ваши бахамски служители, и седмината, с техните паспорти, мистър Ливингстън.
	— По нареждане на кой орган на властта трябва да сторя това? — озъби се Ливингстън.
	— Аз съм върховната власт — каза Маккрийди.
	— Империалист — изкрещя Ливингстън. — След петнадесет дни аз ще взема властта тук и тогава…
	— Ако откажете да се подчините — каза спокойно Маккрийди, — ще помоля главен инспектор Джоунс да ви арестува за опит да се противопоставите на съдебно решение. Мистър Джоунс, готов ли сте да изпълните своите задължения?
	— Да, сър!
	Ливингстън ги гледаше с кръвнишки поглед. Извика един от своите помощници от някаква странична стая и му предаде заповедта. Един по един в стаята се появяваха мъжете със сивите дрехи. Фаваро ги обиколи и събра бахамските им паспорти. След това ги подаде на Маккрийди.
	Маккрийди ги прегледа един по един, подавайки ги на Хейвърсток. Лейтенантът им хвърляше по един поглед и свиваше неодобрително вежди.
	— Всички паспорти са фалшиви — обяви Маккрийди. — Изглеждат като истински, но са подправени.
	— Това не е вярно — изкрещя Ливингстън, — те са напълно валидни.
	Той беше прав. Паспортите не бяха подправени. Те бяха набавени срещу значителен подкуп.
	— Не — постанови Маккрийди, — тези мъже не са бахамци. Нито вие сте социалдемократ. Вие всъщност сте предан комунист, който работи от години за Фидел Кастро, а тези мъже с вас са кубински офицери. Мистър Браун, който стои там, в действителност е капитан Хернан Морено от Дирексион Женерал де Информасион, сходната на КГБ кубинска служба. Останалите, подбрани заради техните чисти негроидни черти и добро владеене на английски, са също кубинци, работещи в тази служба. Арестувам ги заради нелегално влизане в Барклейските острови, а вас — за подстрекателство и активно подпомагане.
	Първи Морено посегна към оръжието си. То бе пъхнато отзад под колана му, скрито от сивото яке. Той беше бърз и ръката му се плъзна зад гърба, преди останалите в приемната да реагират. Кубинецът беше спрян от силен вик, дошъл от горната част на стълбите, които водеха към втория етаж.
	— Fuera le mano, o seras fiambre.
	Хернан Морено чу заповедта точно навреме. Ръката му спря да се движи. Той замръзна на място. Останалите шестима, които бяха последвали, неговия пример, също застинаха в положението, в което се намираха.
	Синклер владееше отлично испански. Фиамбре е ястие от студено месо и на испански жаргон означава труп.
	Двамата сержанти, влезли през прозорците на втория етаж, стояха един до друг в горната част на стълбите. Всеки държеше в ръка един малък, но надежден автоматичен пистолет Хеклер и Кох МР5.
	— Тези мъже — изрече кротко Маккрийди — нямат навика да пропускат. А сега кажете на вашите хора да вдигнат ръце.
	Ливингстън остана безмълвен. Фаваро се промъкна зад него, прегърна го с едната си ръка, а с другата пъхна дулото на своя Колт в дясната му ноздра.
	— Три секунди — прошепна той, — след това ще се случи ужасен инцидент.
	— Изпълнявайте — изхриптя Ливингстън.
	Четиринадесет ръце се вдигнаха във въздуха и останаха така. Тримата полицаи минаха край тях, за да приберат седемте револвера.
	— Обискирайте ги — нареди Маккрийди.
	Сержантите от полицията обискираха всички кубинци. Намериха два ножа, пъхнати в кожени кании.
	— Претърсете къщата — продължи със заповедите си Маккрийди.
	Седемте кубинци бяха наредени един до друг с лице към стената и ръце на тила. Ливингстън седеше в своя стол, охраняван от Фаваро. Сержантите от САС стояха на стълбите, готови да реагират в случай на масов опит за бягство. Никой от арестуваните не посмя обаче да си опита късмета.
	Петимата местни полицаи претърсиха къщата. Те откриха голямо разнообразие от пазени в резерв оръжия, значителна сума американски долари, пачка с барклейски паунди и мощен радиопредавател на къси вълни с кодиращо устройство.
	— Мистър Ливингстън — започна Маккрийди, — мога да помоля мистър Джоунс да арестува вашите сътрудници по обвинение за различни престъпления, таксувани от британския закон — фалшиви паспорти, нелегално влизане в страната, притежаване на нерегистрирано оръжие… списъкът е дълъг. Вместо това, аз ще ги изгоня като нежелани чуждестранни поданици. Сега, веднага. Вие можете да останете тук сам, ако пожелаете. В края на краищата, вие сте барклеец по рождение. Но обвиненията за подстрекателство и активно подпомагане остават и, честно казано, според мен, вие бихте се чувствали по-сигурно там, откъдето сте дошли.
	— Подкрепям второто — изръмжа преподобният Дрейк.
	Ливингстън кимна.
	В редица един зад друг кубинците бяха отведени навън към втория от двата фургона, намиращи се в двора. Само един от тях пробва късмета си. В опита си да избяга, той събори един от полицаите, изпречил се на пътя му. Главен инспектор Джоунс реагира с учудваща бързина. Той мигновено извади късата си полицейска палка. Чу се силно избухване и дървената палка отскочи от главата на кубинеца. Той се свлече на колене, почти изгубил съзнание.
	— Не прави така — посъветва го главен инспектор Джоунс.
	Кубинците седнаха с ръце на тила заедно с Ливингстън на пода на фургона, докато сержант Нюсън седеше извърнат на предната седалка, с насочен към тях пистолет. Колоната отново се формира и се изниза бавно от Шантитаун, запътвайки се към рибарския кей в Порт Плейсанс. Маккрийди заповяда нарочно да се движат с ниска скорост, за да можеха стотиците барклейци да видят какво става.
	„Гълф Лейди“ чакаше на рибарския кей с работещ двигател. Зад нея имаше вързана на буксир една плоскодънна гемия за боклуци, съоръжена с два чифта новопоставени весла.
	— Мистър Добс — каза Маккрийди, — моля издърпайте на буксир тези джентълмени до кубинските териториални води или докато някой кубински патрулен катер не потегли към вас. След това отрежете въжето. Те могат да бъдат издърпани до кубинска територия от своите сънародници или да стигнат до там с гребане. — Джими Добс погледна подозрително към кубинците. Бяха седем на брой, плюс Ливингстън. — Лейтенант Хейвърсток ще ви придружи — допълни Маккрийди. — Той, разбира се, ще бъде въоръжен.
	Сержант Синклер подаде на Хейвърсток отказания от преподобния Дрейк Колт Кобра. Хейвърсток стъпи на палубата на Гълф Лейди, качи се на покрива на кабината и зае позиция, седнал с лице към плоскодънната гемия.
	— Не се тревожи, старче — успокои той Добс, — ако някой от тях мръдне, просто ще му пръсна черепа.
	— Мистър Ливингстън — каза Маккрийди, гледайки надолу към осемте мъже в гемията, — искам да запомните последните ми думи. Когато стигнете Куба, можете да кажете на сеньор Кастро, че вземането на властта в Барклеите с помощта на подставен кандидат на изборите и по-късното вероятно анексиране на островите към Куба или тяхното превръщане в международен лагер за подготовка на революционери, е чудесна идея. Но може също така да му кажете, че това няма да стане. Нито сега, нито в бъдеще. Ще му се наложи да спасява своята политическа кариера по друг начин. Сбогом, мистър Ливингстън. Не се връщайте повече тук.
	Повече от хиляда барклейци се бяха струпали на кея и видяха как Гълф Лейди се отдели от пристана и пое към открито море.
	— Остава ни още една дребна задача, джентълмени — обяви Маккрийди и закрачи обратно по кея към ягуара, проправяйки път със снежнобялата си униформа сред тълпата от присъстващи хора.
	Портата от ковано желязо, през която можеше да се влезе в имението на Маркус Джонсън, беше заключена. Нюсън и Синклер изскочиха от страничните врати на своите фургони и се прехвърлиха над зида, без да се докосват до стъклените чирепи над него. Минута по-късно отвътре се чу един приглушен удар, което винаги се чува, когато върхът на юмрука попадне върху нечия челюст. Електрическият мотор забръмча и двете крила на портата се отвориха.
	Зад зида, вдясно от портата, имаше малка колиба с контролно табло и телефон. Проснат на земята лежеше един от чернокожите с ярките плажни ризи. Строшените му тъмни очила се търкаляха до него. Той бе хвърлен в последния фургон, в който се намираха двамата полицейски сержанти. Нюсън и Синклер се прокраднаха в тревната площ и изчезнаха зад храсталаците.
	Когато Маккрийди влезе, Маркус Джонсън се спускате по стъпалата на облицованото с плочки стълбище към приемната. Беше увил тялото си в копринена хавлия.
	— Мога ли да попитам какво, по дяволите, означава всичко това? — запита остро домакинът.
	— Разбира се — отвърна Маккрийди, — моля приемете това.
	Джонсън върна заповедта обратно.
	— Е? Аз не съм извършил никакво престъпление. Вие нахълтвате в моя дом… Лондон ще бъде осведомен за това, мистър Дилън. Ще съжалявате за стореното тази сутрин. Аз имам адвокати…
	— Отлично — кимна небрежно, — ужасно много ще се нуждаете от тях сега. И така, искам да поразговарям с вашите служители, мистър Джонсън, с вашите изборни помощници или сътрудници. Един от тях бе достатъчно любезен да ни посрещне на портала. Доведете го.
	Двамата полицейски сержанти вдигнаха портиера, когото бяха подпирали помежду си и го пуснаха на едно канапе.
	— Останалите седем, ако обичате, мистър Джонсън, заедно с техните паспорти.
	Джонсън се отправи до един телефон от оникс и вдигна слушалката. Не се чуваше никакъв сигнал. Затвори телефона.
	— Възнамерявам да повикам полицията — каза той.
	— Аз съм полицията — отвърна язвително главен инспектор Джоунс. — Моля изпълнете заповедта на губернатора.
	Джонсън обмисли положението, после викна към горния етаж. Една глава се показа над перилата. Джонсън предаде заповедта. Двамина в ярки ризи се появиха откъм верандата и застанаха от двете страни на своя господар. Още петима слязоха долу от стаите на втория етаж. Чуха се няколко приглушени женски писъка. Очевидно горе е имало празненство. Главен инспектор Джоунс ги обиколи, прибирайки паспортите им. Паспортът на проснатия на леглото бе измъкнат от задния му джоб.
	Маккрийди ги проверяваше един по един, клатейки с глава.
	— Не са фалшиви — заяви Джонсън самоуверено. — И както виждате, всички мои сътрудници са стъпили на Съншайн легално. Фактът, че са от ямайска националност, няма никакво отношение.
	— Не е точно така — каза Маккрийди, — тъй като всички са забравили да декларират, че имат криминално минало, което е в разрез с раздел шести, подраздел Б–1 на Емиграционната наредба.
	Джонсън погледна втренчено. Току-що Маккрийди бе открил причината, поради която щеше да ги арестува.
	— Всъщност — продължи спокойно губернаторът, всички те са членове на една престъпна организация, известна под името Новобранците.
	Новобранците бяха започнали като улични банди в бедните квартали на Кингстън, получавайки името си от задните дворове, над които властваха. Те се занимаваха с рекет и бяха придобили печална репутация заради своята жестокост. По-късно станаха доставчици на хашиш и на кокаиновия дериват крек и се превърнаха в международна организация.
	Един от ямайците стоеше близо до бейзболна бухалка, опряна на стената. Ръката му бавно се плъзна към бухалката. Преподобният Дрейк забеляза движението.
	— Алилуя, братко — рече той тихо и го удари. Само веднъж. Много силно. Много неща се учат в баптистките колежи, но косият внезапен удар, като средство за убеждаване на безбожниците, не е едно от тях. Ямаецът облещи очи и се свлече на пода.
	Инцидентът подейства като сигнал. Четирима от останалите шестима новобранци посегнаха да бръкнат отзад под плажните ризи.
	— Не мърдай! Стой на място!
	Нюсън и Синклер бяха изчакали, докато горният етаж, с изключение на момичетата, се бе освободил, преди да проникнат през прозорците. Сега се намираха на горната площадка на стълбището, с автоматични пистолети, насочени към откритото пространство долу. Ръцете застинаха по средата на своя път.
	— Те няма да посмеят да стрелят — изръмжа Джонсън. — Трябва да ни улучат всичките.
	Фаваро светкавично прекоси мраморния под и се озова зад Маркус Джонсън. Обгърна с лявата си ръка шията на мъжа и забучи дулото на своя Колт в бъбреците му.
	— Може би — изсъска той, — но ти ще си първият.
	— Вдигнете ръце над главите, ако обичате — изрече почти благо Маккрийди.
	Джонсън преглътна и кимна. Шестимата ямайци вдигнаха ръце. Наредиха им да се приближат с лице към стената и да се опрат на нея, с ръце над главите. Двамата полицейски сержанти измъкнаха револверите им.
	— Предполагам — озъби се Джонсън, — че и мене ще причислите към новобранците. Аз съм гражданин на тези острови, уважаван бизнесмен…
	— Не — поклати спокойно глава Маккрийди, — не сте. Вие сте търговец на кокаин. Ето как сте направил своето богатство. Продавайки наркотици за сметка на Меделинския картел. Откакто сте напуснал тези острови като беден младеж, вие сте прекарал по-голямата част от времето в Колумбия или в основаването на фиктивни компании в Европа и в Северна Америка за пране на кокаиновите пари. А сега, ако обичате, бих желал да се срещна с вашия главен колумбийски помощник, сеньор Мендес.
	— Никога не съм чувал за него. Тук няма такъв човек — каза Джонсън.
	Маккрийди пъхна една фотография под носа му. Нещо трепна в погледа на Джонсън.
	— Този сеньор Мендес, или както и да се нарича сега…
	Джонсън не промълви нито дума. Маккрийди погледна нагоре и кимна на Нюсън и Синклер. Двамата вече се бяха запознали с фотографията. Сержантите изчезнаха от полезрение. Минута по-късно на втория етаж се чуха два кратки изстрела, последвани от женски писък.
	Три латиноамерикански момичета се появиха на горната част на стълбището и се спуснаха да бягат надолу. Маккрийди нареди на двама от полицаите да ги изведат на тревната площ и да ги охраняват. Синклер и Нюсън се появиха, тласкайки пред себе си един мъж. Той бе слаб и бледен, с права черна коса. Сержантите го бутнаха да върви надолу по стълбището, но останаха на старото си място.
	— Бих могъл да повдигна обвинения срещу вашите ямайци за различни престъпления, санкционирани от тукашния закон — обясни Маккрийди на Джонсън, — но в действителност резервирах девет места за следобедния полет до Насау. Там Бахамската полиция с най-голямо удоволствие ще ви ескортира до самолета, излитащ за Кингстън. В Кингстън ви очакват. Претърсете къщата.
	Останалите местни полицаи извършиха претърсването. Откриха още две проститутки криещи се под леглата, друго оръжие и голяма сума долари. В спалнята на Джонсън се натъкнаха на няколко унции от белия прашец.
	— Половин милион долара — изсъска Джонсън на Маккрийди, — пуснете ме да си вървя и те са ваши.
	Маккрийди подаде куфарчето на преподобния Дрейк.
	— Разпределете сумата за благотворителна дейност на острова — каза той.
	Дрейк кимна.
	— Изгорете кокаина.
	Един от полицаите взе пакетите и излезе навън, за да накладе огън.
	— Да тръгваме — подкани Маккрийди.


	В четири следобед малкият транспортен самолет от Насау, намиращ се на затревената писта, бе готов да излети. Осемте ямайци, всичките с белезници, бяха качени на борда от двамата сержанти от бахамската полиция, дошли, за да ги ескортират по пътя. Маркус Джонсън, със захванати с белезници зад гърба му ръце, стоеше до самолета, очаквайки своя ред.
	— След като от Кингстън ви екстрадират за Маями, вие може би ще имате възможност да изпратите съобщение на сеньор Очоа или на сеньор Ескобар, или на който и да е от тях, за когото работите — упъти го Маккрийди. — Предайте му, че вземането на властта на Барклеите с помощта на подставено лице е чудесна идея. Да имаш в ръцете си бреговата охрана, митницата и полицията на новата държава, да издаваш дипломатически паспорти, когато ти скимне, да си получаваш дипломатическия багаж, изпратен до Щатите, да строиш рафинерии и складове, необезпокояван от никого, да създаваш банки, в които безнаказано да можеш да переш парите — всичко е изключително умно намислено. И, разбира се, доходно, с казината за отбраното общество и с публичните домове… Но ако можете да предадете своето съобщение, кажете му от мое име, че това няма да стане. Не на тези острови.
	Пет минути по-късно приличащото на сандък туловище на транспортния самолет се издигна над пистата, наклони крила и се насочи към Андрос. Маккрийди се запъти към шестместната Чесна, паркирана зад хангара.
	На нейния борд, на задната седалка, със своя куфар с бонбони, пъхнат между краката им, се намираха сержантите Нюсън и Синклер, готови да потеглят обратно за Форт Браг. Пред тях седеше Франсиско Мендес, чието действително колумбийско име се оказа друго. Китките му бяха стегнати с белезници и прикачени за рамката на седалката. Той се наклони към отворената врата и се изплю на земята.
	— Не можете да ме екстрадирате — заяви на отличен английски. — Можете да ме арестувате и да чакате, докато американците не поискат моето екстрадиране. Това е всичко.
	— И то би отнело месеци — допълни разбиращо Маккрийди. — Скъпи приятелю, ние не те арестуваме, ние просто те гоним оттук.
	Той се обърна към Еди Фаваро.
	— Мисля, че няма да имате нищо против да откарате това приятелче в Маями — каза той. — Разбира се, когато кацнете там, вие неочаквано може да познаете в негово лице престъпник, търсен от полицията в Маями. Оттам нататък всичко е в ръцете на американското правосъдие.
	Те си стиснаха ръцете и шестместната Чесна се запъти към затревената писта, направи завой, спря за момент и включи двигателите на пълна мощност. Секунди по-късно тя се намираше над морето, завивайки на северозапад в посока към Маями.
	Маккрийди се върна бавно обратно до ягуара, където го очакваше Оскар. Дошло бе време да се прибере в губернаторската резиденция, да се преоблече и да закачи бялата униформа обратно в гардероба.
	Когато пристигна, групов началник Ханна се намираше в работния кабинет на сър Марстън Мобърли и водеше разговор с Лондон. Маккрийди се промъкна незабелязано на горния етаж и слезе обратно, облечен в смачкания си тропически костюм. Ханна бе изскочил от работния кабинет и търсеше Оскар, за да приготви ягуара за излизане.


	Алън Митчел бе работил до девет вечерта, преди да се свърже със Съншайн, където беше едва четири следобед. Ханна се обади нетърпеливо. Бе прекарал целия следобед в кабинета, в очакване на този разговор.
	— Невероятно — каза експертът по балистика. — Един от най-странните куршуми, които някога съм изследвал. Със сигурност никога не съм виждал друг, подобен на него, да е бил използван при убийство преди това.
	— Какво странно има в него? — попита Ханна.
	— Ами да започнем с оловото: То е изключително старо. Най-малко на седемдесет години. Олово с такова молекулно съдържание не е правено от началото на двадесетте години на нашия век. Същото се отнася и за барута. По куршума има останали малки частици от него. Химическият състав на този вид барут е бил въведен в употреба през 1912 година, но в началото на двадесетте години са прекратили производството му.
	— А какво можеш да кажеш за револвера? — настоя Ханна.
	— Именно това е същността на въпроса — продължи ученият от Лондон. — Оръжието съответства на използваните боеприпаси. Следите, оставени по куршума, не могат да бъдат сбъркани с ничии други, досущ като при отпечатък от пръст. Уникални. По него има точно седем бразди, оставени от цевта на револвера, които подсказват, че то е с десен нарез. Никое друго оръжие не може да остави такива следи. Забележително, нали?
	— Чудесно — каза Ханна. — Значи само един револвер би могъл да изстреля този куршум? Отлично. Кажи ми, Алън, за какъв точно револвер става въпрос?
	— Защо не, за Уебли 4.55, разбира се. Никой друг не е подобен на него.
	Ханна не бе специалист по оръжията. От пръв поглед не би направил разлика между Уебли 4.55 и Колт 44 Магнум.
	— Добре, Алън. Кажи ми сега, с какво е толкова специален Уебли 4.55?
	— Времето, когато е бил произвеждан — той е истинска антика. Първата серия е била пусната през 1912 година, а около 1920 са спрели производството. Отличителното при него е изключително дългата цев. Никога не са станали популярни, заради това прекалено дълго дуло. Но по същата причина са много точни. Снабдявали са с тях британските офицери като служебно оръжие по време на Първата световна война. Виждал ли си някога такъв револвер?
	Ханна му благодари и остави обратно слушалката.
	— О, да — прошепна той, — виждал съм такъв револвер. Той пресичаше забързано приемната, когато забеляза онзи чудак Дилън от Форин офис.
	— Можете да използвате телефона. Свободен е — извика той и се качи в ягуара.


	Когато бе въведен, мисис Колтрейн се намираше в своята инвалидна количка във всекидневната. Тя го поздрави с усмивка, като желан гост.
	— Мистър Ханна, нима това сте вие? Колко се радвам да ви видя отново — каза тя. — Защо не седнете и не изпиете чаша чай?
	— Благодаря ви, лейди Колтрейн, но предпочитам да остана прав. Боя се, че трябва да ви задам няколко въпроса. Виждала ли сте някога револвер марка Уебли 4.55?
	— Не мисля, че разполагам с такъв — каза тя хрисимо.
	— Склонен съм да се съмнявам в това, мадам. Всъщност имате точно такъв. Старият служебен револвер на вашия бивш съпруг. В онази витрина с трофеите. Боя се, че ще трябва да го взема като изключително важно веществено доказателство.
	Той се обърна и се отправи към стъклената витрина с трофеите. Всичко бе на мястото си — медалите, отличителните знаци, почетните грамоти, значките. Но наредени по друг начин. Върху плата зад тях едва можеха да се различат петна от смазка, оставени от един друг трофей, който някога е висял там. Ханна се обърна.
	— Къде е изчезнал той, лейди Колтрейн? — попита напрегнато той.
	— Скъпи мистър Ханна, сигурна съм, че не знам за какво говорите.
	Той мразеше да губи, но усещаше как този случай се изплъзва бавно от ръцете му. Оръжието или някой свидетел, той се нуждаеше от едно от двете. Отвъд прозорците синьото море започваше да потъмнява в припадащия здрач. Някъде там, дълбоко в неговата услужлива прегръдка, той знаеше, лежеше един Уебли 4.55. Петна от смазка не стават като доказателство пред съда.
	— Той беше там, лейди Колтрейн. В четвъртък, когато дойдох да ви видя. Намираше се във витрината.
	— Не знам, сигурно грешите, мистър Ханна. Никога не съм виждала някакъв… Уембли.
	— Уебли, мисис Колтрейн. На Уембли играят футбол.
	Чувстваше как губи този мач с шест на нула.
	— Мистър Ханна, в какво точно ме подозирате? — заинтересува се тя.
	— Аз не подозирам, мадам, аз знам. Знам какво се е случило. Доказателствата са съвсем друга работа. Миналия вторник, горе-долу по това време, Файърстоун ви е взел, вас и вашата количка с тези свои огромни ръце, и ви е поставил на задната седалка на вашия автомобил, така, както направи в събота, за да ви помогне да напазарувате. Мислех си, че може би никога не сте напускала тази къща, но с негова помощ, разбира се, това е напълно възможно.
	Той ви е откарал с колата до уличката зад губернаторската резиденция, снел ви е с инвалидната количка и със собствените си ръце е скъсал скобите на катинара, с който е била заключена стоманената врата. Мислех, че за тази работа ще са необходими ленд роувър и верига, но, разбира се, той би могъл да я оправи и сам. Трябваше да се сетя за това, когато го видях. Пропускът е мой.
	Бутнал ви е с количката през отворената врата и ви е оставил вътре. Сигурен съм, че сте държала револвера в скута си. Може и да е бил античен, но е бил смазван редовно, а куршумите все още са се намирали в барабана му. Ако имаше къса цев, вие никога не бихте улучила сър Мобърли, дори да сте стреляла с две ръце. Но този Уебли е с много дълго дуло и много точен.
	А и вие не сте била съвсем чужда на оръжията. Казахте, че сте срещнала съпруга си по време на войната. Той е бил ранен и вие сте се грижила за него. Но това е била болница в контролирана от френските партизани територии. Той е служил към Британската СОЕ, а вие, предполагам, сте била от Американската ОСС.
	Първият куршум не го улучил и се ударил в стената. Вторият свършил работа, но заседнал в една пълна с глинеста пръст кошница с цветя. Именно това беше мястото, където го открих. Днес от Лондон получих по телефона резултатите от изследването. Белезите по куршума са много характерни. Никое друго оръжие не би изстреляло този куршум, освен Уебли 4.55, същият като този, с който разполагахте във витрината.
	— О, скъпи, бедни мистър Ханна. Това е чудесна история, но можете ли да я докажете?
	— Не, лейди Колтрейн, не мога. Нуждаех се от револвера или от някой свидетел. Обзалагам се, че има поне една дузина хора, които са ви видели с Файърстоун на онази уличка, но никой от тях няма да свидетелства срещу вас. Никой не би дал показания срещу мисис Колтрейн. Не и на Съншайн. Но има две неща, които не мога да разбера. Защо? Защо убихте този нежелан губернатор? Искахте да дойде тук полицията?
	Тя се усмихна и поклати глава.
	— Пресата, мистър Ханна. Репортерите умеят да душат, да задават въпроси, да изследват обстановката. И винаги проявяват подозрение към политиците.
	— Да, разбира се, копоите от пресата.
	— А другата загадка, мистър Ханна?
	— Кой ви предупреди, лейди Колтрейн? Вторник вечерта вие сте върнала обратно оръжието във витрината. В сряда то беше там. Сега е изчезнало. Кой ви предупреди?
	— Мистър Ханна, поздравете сърдечно Лондон от мен, когато се върнете. Знаете, че не съм била там от войната. А сега никога не ще мога да го видя отново.
	Дезмънд Ханна нареди на Оскар да го откара до площада на Парламента. Той освободи Оскар до полицейския участък; Оскар трябваше да има време, за да лъсне ягуара, преди новият губернатор да пристигне на следващия ден. От Уайтхол реагираха бързо, помисли си той. Запъти се през площада към хотела.


	— Добър вечер, мистър Ханна.
	Той се обърна. Някакъв напълно непознат човек, който се усмихваше и го поздрави.
	— …Добър вечер.
	Двама младежи танцуваха в прашната улица пред хотела. Единият бе провесил на шията си касетофон. Мелодията бе в ритъма на калипсо. Ханна не можа да познае песента. Тя бе „Свободата идва, свободата си отива“. Той позна обаче „Жълтата птица“, чиято мелодия се носеше от бара на „Куотър Дек“. Сети се, че от пет дена не бе чувал музика.
	Вратите на англиканската църква бяха отворени; преподобният Куинс свиреше на своя малък орган. Той изпълняваше мелодията „Гаудеамус Игитур“. Докато се изкачи по стъпалата на хотела, осъзна, че по улиците на града цари безгрижно веселие. То не съответстваше на неговото собствено настроение. Трябваше да отдели няколко часа, за да напише доклада си. След като късно вечерта се свържеше с Лондон, щеше да потегли обратно на следващата сутрин. Мразеше да губи, но знаеше, че този случай ще остане в папките. Можеше да отлети за Насау със самолета, който щеше да доведе новия губернатор и оттам да продължи за Лондон.
	Пресече терасата на бара към стълбището. Там отново се намираше този Дилън, седнал на чаша бира пред барплота. Странен човек, помисли си, докато се качваше по стълбите. Винаги седи някъде наоколо, в очакване на нещо. Изглежда така, сякаш никога нищо не прави.


	Вторник сутринта един Хавиланд Девън излетя от Насау и забръмча над морето, насочил се към Съншайн. С него пристигна новият губернатор, сър Криспиан Ратрей. Скрит в сянката на хангара, Маккрийди наблюдаваше как възрастният дипломат, стегнат в кремави ленени дрехи и с побелели къдрици, спускащи се под панамената шапка, слиза от самолета, за да се изправи срещу група граждани, дошли да го посрещнат.
	Лейтенант Хейвърсток, върнал се от своята морска одисея, го представи на местните нотабили, сред които бяха доктор Карактакус Джоунс и неговият племенник, главен инспектор Джоунс. Оскар чакаше с лъснатия ягуар и след представянето малката колона потегли към Порт Плейсанс.


	Сър Ратрей щеше да открие, че почти няма какво да прави на този остров. Двамата кандидати изглежда бяха оттеглили сами кандидатурите си и бяха изчезнали от Барклеите, заедно със своите антуражи. Той щеше да се обърне към населението за представянето на други кандидати. Никой нямаше да откликне на неговия апел; преподобният Дрейк щеше да се погрижи за това.
	С принудителното отлагане на януарските избори, Британският парламент щеше отново да се събере и, под натиска на опозицията, правителството щеше да сметне за подходящо провеждането на референдум през месец март. Но всичко това предстоеше да се случи в бъдещето.


	Дезмънд Ханна се качи на празния Девън, за да отлети за Насау. От най-горното стъпало той хвърли прощален поглед към летището. Видя странния Дилън да седи в очакване с двете си куфарчета. Ханна не махна с ръка. Той възнамеряваше да спомене за мистър Дилън, когато се върне в Лондон.
	Десет минути по-късно от Маями пристигна чартърен самолет за Маккрийди. Трябваше да върне портативния телефон и да се сбогува със своите приятели във Флорида, преди да продължи за Лондон. Щеше да се прибере навреме за Коледа. Щеше да я прекара сам в своя апартамент в Кенсингтън. Може би щеше да отскочи до клуба, за да поговори на чашка с някои от старите другари.
	Самолетът се вдигна във въздуха и Маккрийди хвърли един прощален поглед към сънливия Порт Плейсанс. Той видя потъващия в далечината Спайглас хил и една розова вила, стояща самотно на неговия връх.


>	ЕПИЛОГ

	— Сигурен съм, че всички сме много благодарни — каза Тимъти Едуардс — на Денис за неговото отлично представяне. Тъй като времето напредна, бих предложил на колегите да обсъдим случая насаме, за да видим дали има възможност за промяна в решението на ръководството и да изложим нашето мнение утре сутринта.
	Денис Гоунт върна своята папка на чиновника от архивната служба. Когато се обърна. Сам Маккрийди бе изчезнал. Гоунт го откри десет минути по-късно в неговия кабинет.
	Все още по риза, Маккрийди се мотаеше из стаята. Измачканото му памучно сако бе метнато на един стол. На пода имаше два празни картонени кашона от вино.
	— Какво правиш? — попита Гоунт.
	— Прибирам си нещата.
	Имаше само две фотографии, които никога не бе държал на показ на бюрото, а в едно от чекмеджетата. Едната бе на Мей, а другата на сина му, който се усмихваше стеснително в черното академично наметало, в деня на дипломирането. Маккрийди ги постави в единия от кашоните.
	— Ти си луд — каза Гоунт. — Мисля, че успяхме да променим тяхното мнение. Не на Едуардс, разбира се, но двамата наблюдатели са готови да те подкрепят. Знаем, че те те харесват и искат да останеш.
	Маккрийди взе касетофона си с компактдиск и го постави в другия кашон. Когато бе дълбоко замислен, понякога обичаше да слуша лека класическа музика. Едва ли имаше достатъчно джунджурии, за да напълни и двата кашона. По стените не висяха снимки, показващи как се ръкува с разни знаменитости; няколкото копия от картини на импресионисти бяха собственост на службата. Той се изправи и погледна към двата кашона.
	— Не е много наистина за тридесет години — промърмори.
	— Сам, за бога, още нищо не е свършило! Те могат да променят своето мнение…
	Маккрийди се обърна и стисна Гоунт за раменете.
	— Денис, ти си чудесно момче. Свърши добра работа там. Даде всичко от себе си. Ще се обърна към шефа да те назначи за ръководител на отдела. Но трябва най-посде да разбереш от коя страна изгрява слънцето. Всичко свърши. Решението е било взето преди седмици в друг кабинет и от друг човек.
	Денис Гоунт седна отчаяно в стола на своя шеф.
	— Тогава за какво, по дяволите, беше всичко това?
	— Поисках да разгледат моя въпрос, защото ме боли за тази проклета служба и защото виждам, че са поели по погрешен път. Защото светът навън е несигурен и става все по-опасен. И защото хора като Едуардс ще бъдат оставени да се грижат за сигурността на тази страна, която наистина обичам, а това ужасно ме плаши. Знам, че нищо не бих могъл да променя с това обсъждане на моята оставка, но исках да измъча малко кучите синове. Съжалявам, Денис, трябваше да ти го кажа. Ще отскочиш ли някой път с тия кашони до моя апартамент?
	— Все пак, можеш да приемеш някоя от работите, които ще ти предложат. Просто, за да ги ядосаш — предложи Гоунт.
	— Денис, както поетът е казал: Един безумен, славен час от живота струва повече от всичките години на примирие. Не мога да се примиря да седя в библиотеката с архивите или да подавам сметките с разходите. Аз имах своя час, дадох всичко от себе си, но той свърши. Напускам. Навън ме чака един друг живот, Денис.
	Денис Гоунт погледна, сякаш присъстваше на погребение.
	— Те ще те повикат отново тук — почти изхлипа.
	— Не, няма да ме повикат.
	— Шефът ще организира прощално тържество.
	— Никакви тържества, Денис. Не мога да понасям евтините, шумни гуляи. Повдига ми се от тях. Не мога да понасям и любезностите на Едуардс. Ще ме изпратиш ли до главния вход?


	Сенчъри Хаус е едно малко градче. От неговия кабинет до асансьора и оттам до приземния етаж и облицованото с плочки фоайе колегите и секретарките го поздравяваха със „здравей, Сам“. Те не казваха „довиждане, Сам“, но именно това имаха предвид. Някои от секретарките се спираха, сякаш искаха да оправят за последен път вратовръзката му. Той кимаше, усмихваше се и продължаваше по-нататък.
	Главният вход се намираше в края на облицованото фоайе. Оттатък него беше улицата. Маккрийди се питаше дали да не използва парите от обезщетението, за да си купи една малка къщичка в провинцията, да отглежда рози и тиквички, да ходи на църква всяка неделна утрин и да стане един от уважаваните жители на селото. Но с какво щеше да запълва дните?
	Той съжаляваше, че никога не бе проявил интерес към някое увлекателно хоби, както колегите, които гледаха тропически рибки, колекционираха марки, или обикаляха по планините на Уелс. И какво щеше да каже на своите съседи? Добро утро, казвам се Сам, уволних се от Форин офис и, е, не мога да ви разправя нищо за моята работа там. На старите войни им е позволено да пишат мемоари и да отегчават туристите в утринните барове. Но не и на онези, които са прекарали своя живот под други имена и с друга самоличност. Те трябва да останат безмълвни за цял живот.
	Мисис Фой от отдела за пътнически документи, една вдовица с изваяно като статуя тяло, наближаваща четиридесетте, потрепваше със своите токчета по плочките, докато пресичаше фоайето. Доста от служителите на Сенчъри Хаус бяха опитвали своя късмет със Сюзън Фой, но тя нямаше славата на лекомислена жена.
	Пътищата им се засякоха. Тя спря и се обърна. По някаква причина възелът на вратовръзката на Маккрийди се бе смъкнал до средата на гърдите. Тя протегна ръце и го стегна до най-горното копче на ризата. Гоунт стоеше отстрани и наблюдаваше. Той бе твърде млад, за да е гледал Джейн Ръсел, ето защо не можеше да направи очевидното сравнение.
	— Сам, трябва да си вземеш някоя вкъщи, за да ти приготвя нещо питателно — каза тя.
	Денис Гоунт наблюдаваше как се полюляват бедрата й, докато пресичаше фоайето до вратите на асансьора. Той се питаше как ли може да се почувства човек, ако получи нещо питателно от мисис Фой. Или обратното.
	Сам Маккрийди отвори остъклената врата, водеща към улицата. Вълна от горещ летен въздух нахлу вътре. Той се обърна, посегна към вътрешния джоб на сакото и извади един плик.
	— Дай им това, Денис. Утре сутринта. В края на краищата, това е, което искат.
	Денис го взе и се втренчи в него.
	— Ти си го носил през цялото време — каза той. — Не си го писал днес. Проклет стар мошеник?
	Но той говореше на полюляващата се врата.
	Маккрийди сви надясно и тръгна бавно към отстоящия на половин миля Уестминстърски мост, преметнал сакото на рамо. Разхлаби вратовръзката и върна възела обратно до третото копче на ризата. Беше един от задушните следобеди на необичайно горещото лято на 1990 година. Автобусите с първите връщащи се от работа хора минаваха край него в посока към Олд Кент роуд.
	Сигурно щеше да е чудесно да се намираш край морето днес, помисли си той. В края на краищата, може би щеше да се реши да вземе онази къщичка в Девън с лодката в пристанището. Можеше дори да покани там мисис Фой. За нещо питателно.
	Уестминстърският мост се изправи пред него. От другата страна сградата на Парламента извисяваше своите кули към синьото небе.
	По средата на моста един вестникопродавец стоеше зад щанд с купчина броеве на „Ивнинг Стандарт“. До краката му имаше плакат. На него пишеше: БУШ — ГОРБИ — КРАЯТ НА СТУДЕНАТА ВОЙНА — ОФИЦИАЛНО. Маккрийди спря, за да си купи един вестник.
	— Благодаря, господине — каза вестникарят. Той посочи с ръка към плаката. — Всичко вече свърши, нали?
	— Свърши? — попита Маккрийди.
	— Да. Всички тези международни кризи. Вече са неща от миналото.
	— Каква чудесна идея — съгласи се Маккрийди и продължи по-нататък.


	Четири седмици по-късно Саддам Хюсеин окупира Кувейт. Сам Маккрийди чу новината, докато ловеше риба, отдалечен на две мили от Девънския бряг. Той помисли малко и реши, че е дошло време да смени стръвта.


	КРАЙ
I>
	© 1991 Фредерик Форсайт
	© 1993 Валентин Вълков, превод от английски

	Frederick Forsyth
	The Deceiver, 1991

	Сканиране, разпознаване и редакция: Dave, 2008

	__Издание:__
	ИК „Емас“ и ИК „Глобус“, 2000
	Художник: Борис Драголов, 2000

	Свалено от „Моята библиотека“ [http://purl.org/NET/mylib/text/9744]
I$