Том Нокс
	Тайната на сътворението


	Зловеща тайна, скрита в продължение на хилядолетия.
	И по-добре да си остане неразбулена…

	В опалените от слънцето пустини на Източна Турция археолози разкриват каменен храм — мегалитен комплекс, който заплашва да промени гледната ни точка към човешката история и произхода на религиите, като наред с това разбули истината за местоположението на Райската градина. Журналистът Роб Лътрел, пратен да напише статия за разкопките, с изненада разбира, че храмът е умишлено затрупан с пръст преди 10 000 години. Но защо? Шокиращата тайна е известна само на един човек, наследник на древен род. Свръхинтелигентен и неконтролируемо жесток, той е решен да унищожи доказателствата, преди да са видели бял свят. Каквото и да му струва това.


	Роман, в който се смесват елементи от „Шифърът на Леонардо“ и „Похитителите на изчезналия кивот“. Истинско предизвикателство, което ще постави на изпитание вашата психическа издръжливост.
	„Индипендънт“




	И Авраам простря ръката си та взе ножа да заколи сина си.
	Битие 22:10


	Бележка на автора

	„Тайната на сътворението“ е художествено произведение. По-голямата част от религиозните, историческите и археологическите препратки обаче са обосновани на факти и са точни.
	Например:
	Гьобекли Тепе е археологически обект на около 12 000 години. Намира се в Югоизточна Турция, близо до град Шанлъурфа. Целият комплекс от камъни, колони, фигури и барелефи е нарочно затрупан през 8000 г. пр.н.е. Никой не знае защо.
	В района около Гьобекли Тепе, сред кюрдите от Южна Турция и Северен Ирак, съществува група древни религии, позната като „Култ към ангелите“. Някои от последователите му почитат бог Мелек Таус.

	С признателност към…

	Бих искал да благодаря на Клаус Шмит, както и на останалите служители на Германския археологически институт в Гьобекли Тепе; на моите редактори и колеги Ед Гренби, Дейвид Сътън, Андрю Колинс и Роб Коуън, както и на всички в „Уилям Морис Лондон“. Особено съм благодарен на агента ми Юджийн Фърнис, както и на Джейн Джонсън от „Харпър Колинс Великобритания“.
	Бих искал да благодаря и на дъщеря си Люси — за това, че все още ме познава, макар да бях изчезнал за няколко месеца, за да напиша тази книга.

	1

	Алън Грийнинг беше мъртвопиян. Беше се наливал цялата нощ в „Ковънт Гардън“. Започна в „Пънч“, където изпи три или четири бири със стари приятели от колежа. След това отидоха в „Агнето и знамето“ — приятната стара лондонска кръчма надолу по усойната уличка, до клуб „Гарик“. Колко ли дълго киснаха там, поръчвайки бира след бира? Не можеше да си спомни. Защото по-късно отидоха в „Раундхаус“, където срещнаха още двама души от офиса. По някое време минаха от халби със светло пиво към концентрати — шотове водка, джин с тоник и уиски на екс с бира за разредител.
	А след това допуснаха фатална грешка. Тони подметна: „Хайде да отидем да погледаме момичета“. И всички се засмяха, съгласиха се и се завлякоха нагоре по „Сейнт Мартин стрийт“, подкупиха контролата, за да влязат в стриптийз клуб „Стрингфелоус“. Охраната не искаше да ги пусне, поне в началото — шестимата млади мъже, очевидно пийнали и доста буйни, изглеждаха притеснително.
	Проблем.
	Но Тони извади няколко банкноти от тлъстия си бонус от лондонското Сити — стотина лири, може би повече и охраната цъфна в усмивка: „Но, разбира се, сър…“. А след това…
	Какво се случи след това?
	Всичко му е като в мъгла. Вихрушка от прашки, бедра и питиета. И усмихващи се голи латвийски момичета, неприлични шеги за руските шуби, едно полякинче с изумителни гърди… А купищата мангизи, дето потрошиха по тях и за какво ли още не.
	Алън простена. Момчетата се разотидоха по различно време — срутваха се в таксита направо от клуба. Накрая остана само той, последен в цялото заведение, пъхаше десетачки в прашките на една латвийка, тя извиваше финото си дребно тяло, а той я гледаше безпомощно, с боготворение, тъпо и идиотски.
	В четири сутринта момичето спря да се усмихва, лампите светнаха внезапно, а охраната сграбчи Алън за раменете и непоколебимо го отведе до вратата. Не го изхвърлиха на улицата като каубой от салон в старомоден уестърн, но почти.
	Вече беше пет сутринта и първите признаци на махмурлука пробождаха Алън точно зад очите. Трябваше му такси. Само да се прибере. Беше на „Стренд стрийт“ и искаше да си е в леглото.
	Дали имаше достатъчно пари? Беше оставил кредитната си карта у дома, но след като пребърка замаяно джобовете си, установи, че да, има пари. В портфейла си откри трийсет лири, които стигаха за такси до Клапъм.
	Или по-скоро би трябвало да стигнат. Но таксита не се виждаха. Това беше най-мъртвият час на нощта. Пет сутринта по „Стренд“. Беше твърде късно за купонджии. И твърде рано за чистачите по офисите.
	Алън огледа улицата. По лъскавите широки тротоари на централен Лондон ръсеше лек априлски ръмеж. Голям червен нощен автобус отиваше в обратната посока — към катедралата „Сейнт Пол“.
	Накъде да тръгне? Алън се бореше с алкохолната мъгла в мозъка си. Имаше едно място, където винаги можеш да хванеш такси — крайбрежната на Темза. Там винаги има таксита.
	След като се поосвести, свърна наляво към пресечката. Никога не беше минавал по тази улица. Все още ръмеше. Небето над старите комини вече просветляваше от първите намеци за пролетното утро. Наоколо нямаше жив човек.
	И тогава го чу.
	Шум.
	Но не точно шум. Звучеше като стон. Човешки стон. Но някак приглушен или променен. Зловещ.
	Дали не му се бе сторило? Алън огледа тротоара, вратите, прозорците. Малката уличка бе все още пуста. Всички сгради наоколо бяха офиси. Или много стари къщи, превърнати в офиси. Кой би могъл да е тук по това време на нощта? Наркоман? Или бездомник? Да не е някой стар пияница, легнал в канавката ей там в сенките?
	Опита се да не обръща внимание. Това правиш, ако си лондончанин — не обръщаш внимание. В този голям, безумен, мръсен, шумен, объркващ град животът ти е борба и без да добавяш към дневния стрес разследване на странни стонове през нощта. А освен това Алън беше пиян. Само му се е сторило. И тогава го чу отново. Ясно. Ужасен стон на болка, от който те побиват тръпки. Звучеше почти сякаш някой казва „помощ“. Само че думата се чу като „омоооошш“.
	Боже господи. Какво, по дяволите, е това? Алън се потеше. Вече беше изплашен. Не искаше да знае кой или какво би могло да стене така.
	Но трябваше да разбере. Всичките морални рефлекси му подсказваха, че трябва да се притече на помощ. Както стоеше под лекия дъжд, помисли за майка си. Какво би казала тя. Би му припомнила, че няма избор. Това е морален императив. Някой Изпитва Болка — Затова Му Помагаш.
	Погледна наляво. Гласът май идваше от редица стари сгради от времето на крал Джордж III с тъмновиолетови тухли и елегантни стари прозорци. На фасадата на една от тях имаше голям фирмен знак, лъскав от дъжда на светлината на лампите.

	Музей „Бенджамин Франклин“.

	Алън нямаше идея кой е Бенджамин Франклин. Някакъв американец. Писател или нещо такова. Но това нямаше значение. Беше почти сигурен, че стонът идва от тази къща. Защото вратата беше отворена. В пет часа. Събота сутринта.
	Зад полуотворената врата той зърна слаба светлина. Стисна юмруци, още веднъж, за да си вдъхне кураж. После отиде до вратата и я бутна.
	Тя се плъзна навътре и се отвори изцяло. Коридорът зад нея беше мъртвешки тих. В ъгъла имаше шкафче, маса, затрупана с брошури, а под една стрелка пишеше „Към видеопрезентациите“. Мъждукаха нощни лампи. Музеят изглеждаше непокътнат. Вратата беше отворена, но всичко вътре беше абсолютно спокойно. Не изглеждаше като сцена на обир.
	„Ъъъънг…“
	Ето го отново. Смразяващ стон. И този път беше пределно ясно откъде идва — от мазето. Етажът точно под този.
	Алън почувства как страхът сграбчва сърцето му. Но овладя нервите си и го направи — тръгна решително към края на залата, където странична врата водеше към стъпала.
	Стълбището се спускаше към мазето. Той заслиза по скърцащите дървени стъпала и се озова в ниско помещение.
	От тавана висеше гола крушка. Светлината беше мъждива, но достатъчно силна. Алън се огледа. В стаята нямаше нищо необичайно… освен едно — разкопан ъгъл на пода. Пръстта беше натрупана встрани и сега там, в тъмната лондонска почва, зееше голяма черна дупка, дълбока повече от метър.
	Тогава Алън видя кръвта.
	Не би могъл да не я забележи. От мястото, където стоеше, голямото червено петно блестеше ярко и алено. Открояваше се на фона на нещо бяло. Бяла купчинка.
	Това пък какво е? Пера? Лебедови пера? Какво е?
	Алън коленичи и погледна. Побутна бялото нещо с върха на обувката си. Оказаха се косми, може би човешка коса. Купчинка обръсната бяла човешка коса. А отгоре й плисналата кръв, като черешов сироп върху лимоново сорбе. Сякаш овца беше пометнала на снега.
	„Омооогрш!“
	Сега стонът идваше от съвсем близо. От съседното помещение. Алън се пребори с ужаса си, потисна го още веднъж. И побутна малката ниска врата, която водеше към другата стая.
	Вътре беше тъмно като в рог, единственото светло петно бе ивицата на вратата. Злокобният стон отекна в помещението. Източникът на този ужасен звук лежеше в средата на помещението.
	Алън се нуждаеше от повече светлина. Трябваше да разбере какво стене в мрака. Като опипа стената настрани, чукна ключа, в стаята плисна ярка светлина и той се обърна.
	Насред пода лежеше гол възрастен мъж — може би наближаваше седемдесетте. Главата му беше обръсната. Много грубо обръсната, ако се съди по ожулванията и порязванията. Ясно откъде е косата отвън — обръснали са му главата, които и да са били.
	Внезапно старецът помръдна. Лицето му беше извърнато от вратата, но при светването на лампата тялото трепна, главата се обърна и човекът погледна Алън. Гледката беше страшна. Алън потрепери. Ужасът в погледа на нещастника беше неописуем. Широко отворени и червени, очите му изпъкваха, обезумели от болка. Алън откри причината за агонията му. По гърдите на човека с нож бяха прорязани знаци. По бялата, мека, старческа, сбръчкана кожа имаше издълбана цяла скица.
	Но защо стоновете звучаха толкова странно? Тъй приглушени? Мъжът изохка за пореден път. Алън едва не припадна от гледката. Буквално цялата уста на онзи беше пълна с кръв, която се процеждаше от устните му, сякаш човекът се давеше с ягоди. Алената течност се стичаше от устата и капеше по пода. При поредния стон още кръв бликна на мехури и потече с гъргорене навън. Цялата брада на стареца беше покрита със съсиреци.
	Но имаше и още един последен ужас.
	Човекът държеше нещо в дясната си ръка. Той бавно отвори шепата си и я протегна в ням жест, сякаш предлагаше дар.
	Алън погледна към пръстите му. В тях имаше изтръгнат човешки език.


	2

	Пазарът „Кармел“ беше оживен. Пълен с продавачи на подправки от Йемен, спорещи с канадски ционисти, израелски домакини, оглеждащи агнешки ребра, и сирийски евреи до лавици с компактдискове на ливански певци. Тълпата се буташе между масите с пикантни червени подправки и камари метални кутии със студено пресован зехтин, а на голяма сергия за алкохол се продаваше добро вино от Голанските възвишения. Сред навалицата беше и Роб Лътрел, който си проправяше път към далечния край на претъпкания пазар. Искаше да си вземе бира от бирарията „Бик Бик“ — любимото му място в Тел Авив. Харесваше му да оглежда израелските знаменитости, сложили слънчеви очила в опит да измамят папараците. Имаше една особено хубава млада звезда, която дори веднъж се усмихна на Роб. Може би знаеше, че той е журналист.
	Освен това чешката бира в „Бик Бик“ му беше любима. Сервираха я в пластмасови халби и беше удоволствие да я пиеш с нарязан домашен салам и люти кюфтенца.
	— Шалом — поздрави Самсон, турчинът, който продаваше саламите.
	Роб му кимна в отговор и побърза да си поръча бира. След това си припомни правилата за добро поведение и додаде „моля“ и „благодаря“. Имаше подозрения, че го е налегнала скуката. Вече шест седмици беше тук, в малкия си апартамент, и си клатеше краката след шестте месеца в Ирак. Дали не му идваше в повече? Може би.
	Да, имаше нужда от почивка. Да, харесваше му да е отново в Тел Авив — оживеният и драматичен ритъм на града му допадаше. А и редакторът му в Лондон щедро му даде почивка „да се възстанови“. Но вече беше готов за действие. Може би още една командировка в Багдад. Или в Газа — там обстановката винаги беше гореща.
	— Благодаря, Сам…
	Роб отпи от пластмасовата халба, след което излезе в откритата предна част на бара и се загледа през крайбрежния път към сиво-синьото Средиземно море. Бирата беше студена, златиста и вкусна. Роб проследи с поглед как един легнал върху дъската си сърфист гребе с ръце през вълните навътре в морето.
	Дали пък редакторът му няма да се обади? Провери мобилния си телефон. Погледът му бе посрещнат от дигитална снимка на русата му дъщеря. Прониза го остър пристъп на вина. Не я беше виждал от… от кога? Януари или февруари? От последното си пътуване до Лондон? Но какво да направи? Бившата му съпруга постоянно си променяше плановете. Сякаш искаше съвсем да го лиши от тези срещи. А така копнееше да види дъщеря си. Толкова силно, че чак изпитваше физическа болка. Обърна се.
	— До утре, Сам. И не изпивай цялата бира!
	Самсон се засмя. Роб плати с шекели, излезе от бара и тръгна към морето. Пребяга през натоварения поток на четвъртъчния трафик, като се надяваше, че енергичните еврейски шофьори, които постоянно се опитваха да се избутат един друг във водата, няма да го премажат.
	Това беше любимото му място за размисъл — плажовете на Тел Авив с небостъргачите зад гърба му и с вълните и галещия топъл ветрец в лицето му. А сега искаше да помисли за съпругата и детето си. За бившата си съпруга и шестгодишната си дъщеря.
	Когато от вестника му казаха да напусне Багдад, му се прииска тутакси да се качи на самолета за Лондон. Но жена му внезапно си намери ново гадже и му съобщи, че има нужда от „пространство“. Затова в крайна сметка Роб реши да остане в Тел Авив. Не му се стоеше в Англия, ако няма да може да вижда детето си. Би било истинска агония.
	Но чия беше вината? Роб се запита доколко той е виновен за развода. Да, тя беше имала странични връзки… но пък него го нямаше през цялото време…
	Да, такава е работата му! Той е кореспондент в чужбина. Така печели парите си. И за тази работа се бори напористо цели десет години в Лондон. И сега беше осъществил целта си — на 30-годишна възраст отразяваше събитията из целия Близък изток. Беше събрал повече материали, отколкото би могъл да използва.
	Почуди се дали да не се върне до „Бик Бик“ за още една бира. Погледна наляво. Големият сив хотел „Дан Панорама“ се издигаше в синьото небе — огромна буца бетон с лъскав стъклен атриум. Зад него беше паркинг зоната. Цели акри паркоместа, странно разположени в центъра на града.
	Той си спомни историята за тези паркинги. Когато през 1948 г. избухнала Арабско-израелската война, там бил основният фронт на градския конфликт между израелския Тел Авив и арабския Яфа. След победата си израелците изравнили със земята разрушените от снаряди съборетини. И сега това бе огромен паркинг.
	Роб взе решение. След като не може да вижда дъщеря си, поне да изкара малко пари. Затова най-добре да се върне направо в малкия си апартамент в Яфа и да направи някои проучвания. Да открие още няколко гледни точки за материала със самоубийствения бомбен атентат. Или да се разрови за онези деца от „Хамас“, дето се бяха крили в църквата.
	Да. Идеите гъмжаха в главата на Роб, докато отиваше към извивката на плажа и древните къщи, обърнати към пристанището на стария град Яфа.
	Точно тогава телефонът му звънна. Роб погледна екрана с надежда. Определено беше английски номер, но не беше нито на бившата му съпруга, нито на дъщеря му, нито пък на някой приятел.
	_Беше на редактора му в Лондон._
	Почувства прилив на адреналин. Ето. Това беше моментът, който най-много обичаше в работата си — неочакваното обаждане от редактора. Иди в Багдад, иди в Кайро, иди в Газа, иди и рискувай живота си. Роб обожаваше този момент, когато и да се случеше. Вечното неведение къде ще се озове. Ужасяващото чувство на импровизирания театър точно като в живите предавания по телевизията.
	Нищо чудно, че не успя да задържи връзката си. Или да направи една жена щастлива за по-дълго време. Вдигна.
	— Роби!
	— Стив?
	— К’во ста’а?
	В първия миг тежкият кокни акцент на редактора му го порази — както винаги. Роб все още не беше изгубил дотолкова американското в себе си, че да допусне, че редакторите в лондонския „Таймс“ може и да не говорят на автентичен оксфордски английски. Редакторът на чуждестранните кореспонденти говореше като докер от Тилбъри, а ругаеше дори още по-зле. Понякога Роб се чудеше дали Стив малко не преиграва с кокни акцента си, за да се отличава от останалите префърцунени възпитаници на Оксфорд и Кеймбридж. Всеки в журналистиката се конкурира с останалите.
	— Роби, приятелю. К’ви ги вършиш сега?
	— Стоя на плажа и си говоря с теб.
	— Мамка му. Ще ми се да имах твоята работа.
	— Имаше я. Но те повишиха.
	— А, да. — Стив се засмя. — Както и да е, искам да кажа… след това какво ще правиш? Да нямаш нещо предвидено?
	— Не.
	— Хубаво, хубаво. Възстановяваш се от оная шибана… история с бомбите.
	— Вече съм наред.
	Стив подсвирна.
	— Там си беше страшна работа. В Багдад.
	Роб не искаше да се сеща за бомбите.
	— Та… Стив… Къде…?
	— Кюрдистан.
	— Какво? Леле!
	Роб бе обзет от прилив на ентусиазъм. Кюрдистан в Ирак. Мосул! Никога не беше ходил там и сигурно беше пълно с истории за описване. _Кюрдистан в Ирак!_
	Но Стив го прекъсна.
	— Не. Успокой топката.
	Роб усети как ентусиазмът му спада. В гласа на Стив имаше нещо. Май нямаше да бъде статия за война.
	— Стив?
	— Роб, приятелю. Какво знаеш за археологията?
	Роб погледна към морето. Над вълните се рееше делтапланер.
	— За археологията ли? Нищо. Защо?
	— Ами има едни… разкопки… в Югоизточна Турция. При кюрдите.
	— Разкопки?
	— Мда. Доста интересно. Онези немски археолози са…
	— Пещерни рисунки? Стари кокали? Пълни глупости!
	Роб почувства остро разочарование.
	— Айде, айде. Стига сега — изкиска се Стив.
	— Какво?
	— Не може винаги да се занимаваш с Газа. А и не искам да си някъде на опасно място. Не и тоя път.
	В тона на Стив имаше нещо непознато. Звучеше загрижено, почти братски. Да не повярва човек.
	— Ти си един от най-добрите ми репортери. А онова в Багдад беше гадна работа. Засега толкова гнусотии ти стигат. А?
	Роб чакаше. Знаеше, че Стив не е свършил.
	— Затова те моля, много учтиво при това, да отидеш и да хвърлиш едно око на шибаните разкопки в Турция. Ако нямаш нищо против.
	Роб улови сарказма, не беше трудно.
	— Добре, Стив. Ти си шефът! Ще отида да разгледам въпросните камънаци. Кога заминавам? — засмя се той.
	— Утре. Ще ти пусна мейл с подробностите.
	_Утре?_ Няма много време. Роб започна да мисли за самолети и приготвяне на багажа.
	— Поемам случая, Стив. Мерси.
	Редакторът се умълча за момент, но след това отново заговори.
	— Виж… Роб…
	— Какво?
	— Задачата е сериозна. Не са просто някакви… скучни стари камънаци.
	— Моля?
	— Изтече в новините. Явно си го пропуснал.
	— Не чета археологическа преса.
	— Аз чета. Много е модерно…
	— И?
	Морският въздух беше топъл. Стив продължи да говори.
	— Искам да кажа… Това място в Турция. А онези германци са открили…
	Роб чакаше Стив да набере инерция.
	Редакторът млъкна и добави само:
	— Ами… Не са само кокали и глупости, Роб. Има нещо наистина доста странно.


	3

	На борда на самолета за Истанбул Роб отпиваше от воднистия джин-тоник в прозрачна пластмасова чаша с малка клечка вътре. Прочете разпечатката на имейла от Стив и някои други неща, които беше открил в интернет за разбунилите духовете разкопки в Турция.
	Обектът, който разкриваха, се наричаше Гьобекли Тепе. В началото се беше заблудил, че се произнася „тееп“, но после откри точното произношение из разпечатаните листове.
	Правилното беше „те-пе“. Гьобекли… Тепе. Роб си го повтори няколко пъти на глас и захапа геврече.
	Продължи да чете.
	Очевидно ставаше въпрос за едно от многото древни поселища, откривани в последно време на територията на Турция, населена с кюрди. Невалъ Чори, Чайоню, Карахан Тепе. Някои от тях изглеждаха невероятно стари. На 8000 години и повече. Какъв ли паралел можеше да се направи с друго древно място? Роб нямаше идея. Колко стар е Сфинксът? А Стоунхендж? Пирамидите?
	След като джин-тоникът свърши, той се облегна назад и се замисли колко слаба е общата му култура. Защо не знае отговорите на тези въпроси? Очевидно, защото не е получил университетско образование. За разлика от колегите си, които имаха дипломи от Оксфорд, Лондон, Париж, Мюнхен, Киото, Остин или от където и да е, Роб нямаше нищо, освен ума си и способността да „чете бързо“ — да осмисля и анализира информация за нула време. Затова му липсваше обща култура или поне така му се струваше на моменти. Де да имаше диплома… Приятелите му сигурно знаеха разни подобни неща.
	Роб приключи с образованието си на 18 години. Въпреки отчаяните вопли на майка си отхвърли предложенията на няколко колежа и университета и се захвана направо с журналистика. Но кой би могъл да го обвини? Сдъвка още едно геврече. Нямаше избор. Майка му живееше сама, баща му беше останал в Америка, мръсникът му неден. Роб израсна в мизерия из най-затънтените и отдалечени части на лондонските предградия. И затова от най-ранна възраст си постави за цел да се сдобие с пари и обществено положение, при това колкото е възможно по-скоро. Никога нямаше да бъде като онези богаташки деца, на които завиждаше като малък. Те можеха да си позволят четири години безделие, за да пушат трева, да ходят по купони, а след това безметежно да започнат хубава кариера, без да се напрягат особено. Той винаги беше изпитвал нужда да се развива.
	Същото желание за бързо развитие беше управлявало и емоционалния му живот. Когато се появи Сали, усмихната, фина и умна, той се вкопчи в щастието и стабилността, които тя му предлагаше. Раждането на дъщеря им скоро след прибързаната сватба изглеждаше като знак, че са предприели „много правилна стъпка“. Но след време той осъзна, че забързаният ритъм на неговата кариера навярно противоречи на уседналото семейно спокойствие.
	Креслата в икономичната класа на Ел Ал бяха както винаги неудобни. Роб се облегна и потри очи. След това помоли стюардесата за още един джин-тоник. За настроение и за да забрави кошмарите на миналото.
	Пресегна се към чантата под седалката и измъкна две книги, купени от най-добрата книжарница в Тел Авив. Едната беше за археологическите обекти в Турция, а другата — за древните хора. Имаше три часа престой в Истанбул, а след това още един полет до Шанлъурфа, доста навътре в дивия изток на Анадола. Цял половин ден за бързо четене…
	При пристигането си в Истанбул вече беше доста пиян, но и напълно наясно със скорошната история на археологията в Анадола. Изглежда, някакво място, наречено Чаталхьоюк, е особено важно. Произнасяше се Ча-тал-хьо-юк. Открито през 50-те години на миналия век, то било едно от най-старите селища в света — може би на 10 000 години. Стените на древното поселище били покрити с рисунки на биволи, леопарди и хищни птици. Множество хищни птици. Много стари религиозни символи. Много странни изображения.
	Роб разгледа снимките от Чаталхьоюк. Разлисти още няколко страници и дойде време за кацане в Истанбул. Той натовари багажа на количка и си запробива път през тълпата развеселени турски бизнесмени. Отби се в един павилион, откъдето купи американски вестник с последните новини около Гьобекли Тепе, след което се насочи право към гейта за следващия си полет. В залата за чакащи прочете още малко за разкопките.
	Съвременната история на Гьобекли Тепе, пишеше в статията, датира от 1964 г., когато група американски археолози изследвали далечна провинция в Югоизточна Турция. Археолозите попаднали на няколко странно изглеждащи хълмчета, покрити с хиляди кремъчни отломъци — сигурен белег за древна човешка дейност. Но американските учени си тръгнали и така и не започнали разкопки. Както се беше изразил авторът — „сега тези момчета сигурно се чувстват като издател, отказал да публикува първия ръкопис за Хари Потър“.
	Роб продължи да чете, като не обръщаше внимание на хъркането на туркинята, заспала на седалката до него.
	Три десетилетия след недоглеждането на американците местен овчар забелязал нещо необичайно, докато пасял стадото си. Няколко странно оформени камъка, подаващи се от напечената от слънцето пръст, привлекли вниманието му. Това били камъните на Гьобекли Тепе. Те-пе, повтори си Роб, те-пе. Стана, отиде до машината и си купи диетична кола, след това се върна на мястото си и продължи да чете. Новината за „преоткриването“ на обекта стигнала до ушите на музейните уредници в отдалечения на около 50 км град Шанлъурфа. Ръководството на музеите се свързало със съответното министерство, което пък на свой ред установило контакт с немския археологически институт в Истанбул.
	И така, през 1994 г. „опитният немски археолог Франц Брайтнер“ приема поръчката на турските власти. Да копае.
	Роб дочете статията по диагонал и разгърна страниците, за да вижда по-добре. В американския вестник имаше снимка на Брайтнер. А под нея беше цитиран самият учен.

	Бях заинтригуван. Мястото вече имаше емоционално значение за местните селяни. Самотното дърво на най-високия хълм е свещено. Помислих си, че може би сме попаднали на нещо.

	Въоръжен с това прозрение, Брайтнер излязъл от колата си и се огледал по-добре.

	Още от първата минута разбрах, че ако не си тръгна веднага, ще остана тук до края на живота си.

	Роб се взря в снимката на учения. Изглеждаше доволен като котарак, докопал непокрито гърне със сметана. Ухилен до ушите. Така изглеждат щастливците, уцелили шестица от тотото.
	_Турските авиолинии канят пътниците за полет ТА628 до Шанлъурфа…_
	Роб сграбчи паспорта и бордната си карта и се качи на самолета. Салонът беше полупразен. Очевидно нямаше много желаещи да посетят Шанлъурфа. Насред затънтения и див изток на Анадола. Насред опасния, прашен и метежен Кюрдистан.
	По време на полета Роб прочете останалите документи и книги за археологическата история на Гьобекли Тепе.
	Необичайните камъни, намерени от овчаря, се оказали плоските и продълговати върхове на „мегалити“. Тези жълтеникави камъни често били гравирани със странни изящни изображения — основно на животни и птици. На грабливи птици, лешояди и причудливи насекоми. Друг често срещан мотив бил навити змии. Самите камъни напомняли човешки фигури, а според експертите имали и стилизирани „ръце“, разположени под ъгъл от двете страни.
	До момента били разкрити четирийсет и три камъка. Те били подредени в кръгове с диаметър от пет до десет метра. Около кръговете имало пейки от скални отломъци, малки ниши и стени от кирпичени тухли.
	Роб се замисли над прочетеното. Всичко беше доста интересно. Но най-вълнуващото беше възрастта на това място. Гьобекли Тепе беше поразително древно поселище. Според Брайтнер въглеродното датиране на органични материали, намерени до мегалитите, показвало, че комплексът е на поне 10 000 г. Тоест някъде от около 9000 — 8000 г. пр.н.е.
	На 10 000 г.? На 11 000 г.? Звучеше невероятно древно. Но дали наистина беше така?
	Роб отвори отново историческия справочник, за да сравни тези години с възрастта на други обекти. Стоунхендж е датиран към 2000 г. пр.н.е. Сфинксът навярно съществува от около 3000 г. пр.н.е. Преди откриването и датирането на Гьобекли Тепе се е смятало, че най-древният комплекс е в Малта — около 3500 г. пр.н.е. С други думи, Гьобекли Тепе е с пет-шест хиляди години по-стар от всяка друга археологическа находка, с която би могъл да бъде сравнен.
	Роб пътуваше към една от най-старите конструкции, дело на човешка ръка. Може би най-старата.
	Усети тръпката от попадането на следа. Най-старата сграда да е намерена в Турция? Хм. Може би няма да стане за първа страница, но поне за трета… твърде е възможно. Хубава, голяма статия. Още повече че въпреки писанията в пресата явно нито един западен журналист не беше отишъл до Гьобекли. Всички статии ползваха информация втора или трета ръка, получена от турските агенции. Роб щеше да бъде първият журналист, отишъл на място.
	Най-накрая пътуването свърши. Самолетът направи заход, кацна и спря на летището в Шанлъурфа. Беше тъмна, ясна нощ. Толкова ясна, че през люка изглеждаше дори хладна. Но когато вратата се отвори и стълбичката се спусна, го заля вълна от тежък, горещ въздух. Сякаш някой току-що беше отворил вратата на пещ. Тук беше горещо. Нажежено. Но в крайна сметка се намираха на прага на голямата Сирийска пустиня.
	Летището беше малко. Роб се усмихна. Харесваше малки летища. Те винаги имаха интригуващо и загадъчно излъчване, което липсва в огромните и безлични съвременни аерогари. А летището на Шанлъурфа беше особено любопитно. Чантите и куфарите се пренасяха в залата на пристигащите на ръка от дебел мъж с брада и захабено елече, а паспортният контрол се осъществяваше от полузаспал служител зад разнебитено бюро.
	Роб се развълнува. Извън летището топлият прашен вятър поклащаше листата на редките палмови дървета.
	Няколко таксиджии го наблюдаваха от пътя. Роб ги огледа и избра един от тях.
	— Шанлъурфа… — каза той на младия мъж.
	Наболата брада на мъжа се разтегна в усмивка. Дънковата му риза беше протрита, но чиста. Изглеждаше приятелски настроен. По-приятелски от останалите, които се прозяваха и плюеха. А най-хубавото беше, че говореше английски. След няколко бързи реплики за цената и адреса на хотела двамата си стиснаха ръцете, шофьорът взе чантите на Роб, метна ги в багажника, седна зад волана и поклати глава.
	— Урфа! Не Шанлъурфа. Урфа! — каза той.
	Роб се разположи на задната седалка. Вече беше много уморен. Пътуването от Тел Авив се беше оказало много дълго. А утре щеше да отиде да види тези толкова странни разкопки. Но сега трябваше да поспи. Но шофьорът не спираше да говори.
	— Искате ли бира? Знам едно хубаво място.
	Роб сподави недоволството си. Край пътя бягаха тъмни полета.
	— Не, благодаря.
	— Жена? Знам хубава жена!
	— Ъ-ъ, не. Всъщност не.
	— Килим? Искаш килим. Имам брат…
	Роб въздъхна шумно и погледна в огледалото за обратно виждане. И забеляза, че шофьорът на таксито също го гледа. Човекът се усмихваше. Шегуваше се.
	— Много смешно — каза Роб.
	Онзи прихна.
	— Шибани килими! — След това се обърна и протегна ръка, без да отлепя очи от пътя. Роб я стисна.
	— Казва се Радеван — представи се шофьорът. — А ти?
	— Робърт. Роб Лътрел.
	— Здравейте, мистър Робърт Лътрел.
	Роб се засмя и също го поздрави. След това погледна през прозореца. Вече бяха в покрайнините на града. Лампи и гумаджийници се редяха край пустата и осеяна с боклуци улица. В знойната вечер просветваше мътночервеният знак на бензиностанция „Коноко“. От двете страни на платното се издигаха панелни блокове. Всичко излъчваше жега. Но през кухненските прозорци Роб виждаше, че домакините са със забрадки.
	— Трябва ти шофьор? Ти тука бизнес? — запита Радеван.
	Роб се замисли. Защо не. Човекът е приятелски настроен, има и чувство за хумор.
	— Става. Имам нужда от шофьор и преводач. За утре? Може и за повече…
	Радеван радостно заудря волана с длан, докато с другата ръка си палеше цигара. Не му остана свободна ръка да управлява. Роб се стресна, когато видя да летят към малка, осветена с неонови лампи джамия, но в следващия миг Радеван стисна волана и се върнаха на платното. Между дръпванията от лютивата си цигара турчинът се разговори.
	— Аз добър шофьор, добър преводач. Говори кюрдски, английски, турски, японски… немски.
	— Говориш немски?
	— Найн.
	Роб се засмя отново. Радеван започваше да му харесва не на последно място и за това, че беше взел 15 км за 10 минути, при това без да катастрофира, и вече бяха в центъра на града. Навсякъде имаше разкривени сергии за дюнери и отворени магазинчета за баклава. Мярна се мъж в костюм и друг в типично арабско облекло. Две деца с мотопеди се стрелнаха край тях. На ъгъла се смееха няколко млади жени с дънки и шарени забрадки в ярки цветове. Трафикът се сгъсти. Хотелът на Роб беше точно в центъра.
	— Мистър Роб, ти англичанин? — запита Радеван, като гледаше в огледалото за обратно виждане.
	— Може да се каже… — отвърна Роб. Не му се искаше да навлиза в подробни обяснения относно точния си произход. Не и сега, беше твърде уморен. — Англичанин съм, почти.
	— Харесва англичани — усмихна се Радеван и потри палеца и показалеца на дясната си ръка в недвусмислен жест. — Англичани богати. Много богати.
	— Е… Някои от тях — сви рамене Роб.
	— Долари и евро! Долари и лири! — въодушеви се Радеван. — Окей, утре те взема. Къде отива?
	— Гьобекли Тепе. Знаеш ли го?
	Мълчание. Радеван не каза нищо и дръпна колата малко напред. Посочи с ръка от таксито към хотела.
	— Тука стоиш — каза той на Роб. Безцеремонно. Усмивката му внезапно беше изчезнала.
	— Ти ме посрещаш утре? — попита Роб, преминавайки на развален английски. — Радеван? Ей?
	Онзи кимна и сви рамене. Поклати глава, помогна на Роб да извади багажа си и се върна в таксито. След това въздъхна.
	— Ти каза… Гьобекли Тепе? — запита той.
	— Да.
	Радеван се намръщи.
	— Гьобекли Тепе лошо място, мистър Роб.
	Роб стоеше пред вратата на хотела. Почувства се сякаш като във филм по „Дракула“ на Брам Стокър.
	— Това са просто разкопки, Радеван. Можеш ли да ме закараш, или не?
	Радеван се изплю на улицата. След това се качи в таксито и се надвеси от прозореца.
	— Утре 9 часа. Вземам те.
	После таксито потегли с превъртане на гуми и изчезна в горещата и задушна глъч на градския трафик.
	На следващата сутрин Роб се качи в таксито след закуска от твърдо сварени яйца, овче сирене и три фурми. Колата се насочи извън града. Докато пътуваха, Роб попита Радеван защо има такова отношение към Гьобекли Тепе.
	В началото Радеван го гледаше намусен. Свиваше рамене и отвръщаше едносрично. Почти отказваше да говори. Постепенно, щом трафикът се поразреди, а отстрани се ширнаха обработваеми поля, той се разприказва.
	— Не хубаво.
	— Кажи ми защо.
	— Гьобекли Тепе може бъде богато. Може направи кюрдски народ богат.
	— Но?
	Радеван дръпна ядосано от третата си цигара, откакто бяха потеглили.
	— Виж това място, тези хора.
	Роб погледна през прозореца. Минаваха край малко селце. Къщите бяха кирпичени, нечистотиите се стичаха в открити ями, а мърляви деца си играеха в боклуците. Хлапетата помахаха на колата. Зад селото имаше поле с памук. В прахта, мръсотията и изпепеляващата жега над реколтата превиваха гръб жени, забрадени със светлолилави като цъфнала лавандула кърпи.
	Роб погледна отново към шофьора си. Радеван изпухтя шумно.
	— Кюрдски народ беден. Аз шофьор на такси. Говори езици. Но шофьор на такси и толкоз.
	Роб кимна. Той знаеше колко нещастни са кюрдите. И борбата им за отделяне.
	— Турско правителство. Държи ни бедни.
	— Да, ясно — каза Роб. — Но не разбирам какво общо има това с Гьобекли Тепе?
	Радеван хвърли цигарата си през прозореца. Отново караха през полетата и разбитата тойота се тресеше по чакълестия черен път. Далеч напред сини планини се мержелееха през маранята.
	— Гьобекли Тепе може бъде като пирамиди… или Стоунхендж. Но покриват работата. Тук може има много, много туристи, плаща пари на кюрдски народ, но не, турско правителство казва не. Дори няма знаци, няма път. Като тайна.
	Радеван се закашля и плю през прозореца. След това го затвори, за да не влиза в купето прахоляк.
	— Гьобекли Тепе лош място…
	Шофьорът се умълча.
	Роб сви рамене наум. Не знаеше какво да каже. Ниските жълто-кафяви хълмове пред него продължаваха към Сирия. От колата се виждаше поредното кюрдско село, а над кривите метални покриви се извисяваше тънко кафяво минаре. Като наблюдателна кула в затвор. Роб искаше да отбележи това, да каже, че ако нещо дърпа кюрдите назад, то това най-вероятно са техните традиции, техният консерватизъм и религията им. Но не смяташе, че Радеван е в настроение за подобна тирада.
	Продължиха да пътуват в мълчание. Пътят стана още по-лош, ако въобще беше възможно, а покрайнините на пустинята — още по-враждебни. Най-накрая Радеван излезе от още един завой и Роб погледна нагоре.
	Видя самотна черница, ясно откроила се на фона на безоблачното небе. Радеван кимна, каза „Гьобекли“, спря рязко, обърна се назад и се усмихна. Явно доброто му настроение се беше върнало. Младият турчин излезе от колата и отвори вратата на Роб като личен слуга. Роб се почувства леко смутен. Не искаше личен слуга и шофьор.
	Радеван затвори вратата след клиента си, качи се обратно в колата и разгърна вестник с голяма снимка на футболист. Очевидно възнамеряваше да седи и да чака. Роб каза довиждане, а след това уточни — три часа. Радеван се усмихна.
	Роб се извърна и закрачи нагоре по хълма. Прехвърли билото и спря. Зад него имаше 30 км пустош, заспали селца и обжарени от слънцето памукови полета. Сцената пред него беше изумителна. Посред безплодната равнина се издигаха седем могили. Дузина работници и археолози се бяха разпръснали около най-голямата. Копачите и работниците изнасяха кошници с камъни и се ровеха в земята. Имаше палатки, булдозери и теодолити.
	Роб продължи напред внимателно, като се чувстваше като натрапник. Някои от работниците бяха спрели да копаят, бяха се извърнали и го гледаха. Точно когато Роб се притесни сериозно, към него се приближи петдесетинагодишен мъж с вид на европеец.
	Роб разпозна Франц Брайтнер.
	— Wilkommen! — поздрави го ученият приветливо, сякаш бяха стари познайници. — Вие сте журналистът от Англия, нали?
	— Да.
	— Наистина сте голям късметлия.


	4

	Фоайето на болницата „Сейнт Томас“ беше както винаги пълно с хора. Главен инспектор Марк Форестър си проправи път през суетящите се медицински сестри, през обменящите клюки роднини на болните и през стариците в инвалидни колички със системи, окачени на метални стойки. За трети път тази сутрин се зачуди дали ще се справи с това, което беше длъжен да направи.
	Трябваше да отиде и да види един осакатен човек. Това беше трудно. Беше виждал доста неприятни неща — вече беше на 42 и детектив от 10 години. Но в този случай имаше нещо особено отблъскващо.
	Форестър забеляза табелата за интензивното отделение, бързо се изкачи по стълбите, отиде до рецепцията, размаха служебната си карта в лицето на хубавото младо момиче. Казаха му да почака.
	Няколко секунди по-късно излезе лекар с вид на китаец, който тъкмо сваляше гумените ръкавици от ръцете си.
	— Доктор Синг?
	— Инспектор Форестър?
	Полицаят кимна. Акцентът на лекаря беше безупречно британски въпреки азиатската физиономия. Двамата се здрависаха, но ръкостискането на Синг беше предпазливо, сякаш се канеше да съобщи лоши новини.
	Форестър усети лека паника.
	— Жив ли е?
	— На ръба.
	— Какво се е случило?
	Лекарят погледна някъде зад рамото на Форестър.
	— Тотална глосектомия.
	— Извинете?
	Онзи въздъхна.
	— Отрязали са целия му език. С остри клещи или ножици. Или нещо друго, подобно на инструмент за подстригване на овце…
	Форестър погледна към плексигласовата врата на коридора.
	— Господи… Чух, че е зле, но…
	Някъде там, зад вратата, беше единственият му свидетел. Все още жив. Но без език.
	Докторът поклати глава.
	— Загубил е много кръв. Не само от… езика. Гърдите му са нарязани на ивици. Главата му е обръсната.
	— Значи, мислите, че…?
	— Мисля, че ако не са ги били прекъснали, е щяло да бъде още по-лошо. — Той изгледа Форестър и продължи: — Искам да кажа, че… ако алармата на онази кола не се е била включила, сигурно са щели да го убият.
	Форестър издиша шумно.
	— Опит за убийство.
	— Вие сте полицаят.
	Лицето на доктора вече изразяваше нетърпение. Форестър кимна.
	— Мога ли да го видя? — попита.
	— Стая №37. Но бъдете кратък, моля.
	Форестър кимна, стисна отново ръката на доктора, макар че не знаеше защо точно го прави. После мина през плексигласовите врати, заобиколи масичка на колелца, отрупана с чашки с урина, и почука на вратата на стая №37. Отвътре се чу само стон. Какво да направи? След това осъзна, че езикът на мъжа е отрязан. Надали би се провикнал „влезте, влезте“, нали?
	Форестър бутна вратата. Озова се в стандартна болнична стая с телевизор на метална поставка в единия ъгъл, който беше изключен. Миришеше на цветя, но и на нещо неприятно. В леглото лежеше доста възрастен мъж, втренчил обезумелия си поглед във Форестър.
	Главата му беше обръсната, при това по най-брутален и драстичен начин. Голият скалп беше покрит с белези и порязвания. Форестър си помисли, че му прилича на железопътна карта. Устата на мъжа беше затворена, но в ъгълчетата на устните личеше съсирена кръв. Като кафяв сос, засъхнал по гърлото на стара бутилка. Вратът на музейния уредник беше бинтован, белезите от ножа по гърдите му също не се виждаха.
	— Дейвид Лоримър? — запита Форестър.
	Човекът кимна. И продължи да се взира в него.
	Точно този подивял поглед бе накарал Форестър да се сепне. В работата си той беше виждал много уплашени лица, но неподправеният ужас, изписан в дълбоките очи на мъжа, беше нещо различно.
	Дейвид Лоримър измънка към Форестър. След това се закашля, тънки струйки кръв се процедиха през стиснатите му устни и Форестър почувства пристъп на вина.
	— Моля ви. — Полицаят вдигна ръка. — Не искам да ви притеснявам. Просто… просто искам да проверя нещо…
	Мъжът кимна отново. Очите му бяха пълни със сълзи като на дете в беда.
	— Бил сте подложен на ужасни мъчения, господин Лоримър. Ние само… Искам да ви уверя, че ще положим всички усилия да хванем тези хора.
	Думите прозвучаха жалко и неадекватно. Човек беше измъчван жестоко, хвърлен в див ужас, езикът му бе изтръгнат. Драли са го безпощадно. Форестър се почувства като пълен идиот, искаше му се да го успокои, че „ще пипнем копелетата“, но в тази ситуация подобно изявление му се стори неуместно.
	Накрая Форестър седна на пластмасовия стол до долния край на леглото и се усмихна топло на мъжа, като се опитваше да го успокои.
	Сякаш подейства. След минута или две очите на стареца вече не изглеждаха толкова уплашени. Вместо това той махна с трепереща ръка към някакви листове на масичката до леглото. Форестър стана, отиде да ги вземе. Оказаха се изписани на ръка бележки.
	— Ваши ли са?
	Мъжът кимна, но устата му остана плътно затворена.
	— Описание на нападателите?
	Мъжът кимна отново.
	— Благодаря ви, господин Лоримър.
	Форестър се пресегна и потупа човека по рамото, но се почувства смутен от жеста си. Старецът сякаш щеше да се разплаче всеки момент. Форестър прибра листовете в джоба си и излезе от стаята максимално бързо. Слезе по стълбите и бутна двойната външна врата на болницата. Вдиша дълбоко и с облекчение, когато усети въздуха, натежал от дъжда на късната пролет край Темза. Атмосферата на ужас в малката стая, очите на онзи човек — всичко това му дойде в повече.
	Докато вървеше енергично към другия бряг на Темза, с жълтата готическа сграда на Парламента от лявата му страна, Форестър прочете нахвърляните на ръка бележки.
	Дейвид Лоримър се оказа портиер в музея „Бенджамин Франклин“. На 64 години. Близо до пенсия. Живеел сам в апартаментче над музея. В нощта на нападението се събудил около 4 часа сутринта от приглушен звън на счупено стъкло. Обитавал приспособено таванско помещение и затова се наложило да се спусне по стълбите чак до мазето. Там се натъкнал на пет-шест непознати мъже. Имали по-скоро младежки вид и носели скиорски маски и качулки. Били влезли с взлом, при това доста бързо, и копаели в пода на мазето. Единият имал „префърцунен глас“.
	Това беше всичко. Всичко, разказано от Лоримър в няколко абзаца. Докато режели знаци по гърдите и врата му, внезапно се включила автомобилна аларма — като по чудо. Онези избягали.
	Портиерът извадил невероятен късмет, че оживял. Ако онзи младеж не бил влязъл в сградата, Лоримър щял да умре от загуба на кръв.
	В главата на Форестър се въртяха всякакви хипотези. Детективът зави надясно по „Стренд“ и тръгна към музея „Бенджамин Франклин“ по тихата странична уличка. Сградата беше отцепена с бяло-сини найлонови ленти. Отвън бяха паркирани две полицейски коли, до вратата стоеше униформен полицай, а под козирката на една от бизнес сградите стояха мъж и жена с еднократни чашки за кафе и диктофони. Журналисти.
	Форестър забърза към музея, но жената тръгна към него.
	— Инспекторе, вярно ли е, че езикът на жертвата е отрязан?
	Форестър се обърна, усмихна се разсеяно и не отвърна.
	Младата и красива журналистка опита отново.
	— Има ли нещо общо с неонацистки прояви?
	Това накара Форестър да спре. Той се обърна и изгледа момичето. Русата й коса се развяваше от дъждовния пролетен бриз откъм реката.
	— Пресконференцията е утре.
	Това беше лъжа, но щеше да свърши работа. Форестър се приведе под ограждащата лента и пристъпи към къщата. Униформеният веднага му отвори вратата и Форестър усети острата и всепроникваща миризма на химикалите, с които криминалистите обработват местопрестъпление. На праха за снемане на отпечатъци, посипан навсякъде. На силиконовия гел и суперлепилото. Форестър стигна до дъното на аристократичната зала с портрети на Бенджамин Франклин по стените и заслиза по тясното стълбище към мазето.
	Там кипеше трескава активност. В единия ъгъл имаше две следователки, облечени със зелени еднократни дрехи и с маски на лицата. Кървавите петна на пода се виждаха ясно, бяха тъмни и лепкави. Сержант Бойер махна за поздрав от другия край на помещението. Форестър се усмихна в отговор на жеста на помощника си.
	— Копали са тук — посочи Бойер.
	Форестър забеляза, че русата му коса е с нова подстрижка. Форестър завиждаше на помощника си заради неговата младост.
	Главният инспектор хвърли око на пръстта по пода. Имаше нещо особено в това престъпление.
	— Какво са търсели?
	Бойер сви рамене.
	— Идея нямаме, сър. — Сержантът махна с ръка към изкъртените от пода плочи. — Но добре са се постарали. Сигурно са им трябвали поне два часа да махнат всичко това и да стигнат толкова дълбоко.
	Форестър се приведе към пода и прецени с поглед извадената пръст и дълбоката влажна и тъмна дупка в пода.
	— Видяхте ли се с портиера? — продължи да бъбри зад гърба му Бойер.
	— Да. Нещастникът…
	— Лекарят ми каза, че са се опитали да го умъртвят бавно.
	— И на мен ми каза същото. И май е прав. Искали са кръвта му да изтече. Ако алармата на колата не се е била задействала и ако е нямал късмета онова хлапе да се отбие… — отвърна Форестър, без да се обръща.
	— Щял е да умре от загуба на кръв — кимна Бойер.
	Форестър се изправи.
	— Значи имаме опит за убийство. По-добре говори с Олдридж. Той ще иска някой официално да поеме случая и т.н. Подгответе стая за възстановка на престъплението.
	— А белезите по гърдите на стареца?
	— Моля?
	Форестър се обърна. Бойер потрепваше и държеше снимка.
	— Не ги ли видяхте?
	— Какво да видя?
	Бойер му подаде листа и обясни:
	— Лекарят направил снимка на белезите по гърдите. Прати я на мейла на управлението тази сутрин, нямаше как да ви я покажем по-рано.
	Форестър пое разпечатката от Бойер. И я погледна. Голите и беззащитни гърди на портиера бяха обърнати към обектива.
	Кървавите белези образуваха Звездата на Давид. Нямаше как да се сбърка. Плътта беше брутално разрязана, но знакът личеше ясно. Два вплетени триъгълника. Еврейската Звезда на Давид. Знак, изрязан в плът и кръв.


	5

	— Значи това са новите знаци, за които се споменаваше в статията?
	— Ja.
	Роб стоеше с Брайтнер насред разкопките. Двамата бяха на ръба на един от изкопите и гледаха към кръга от високи, Т-образни камъни. Това бяха мегалитите. Около тях разкопките продължаваха усърдно — турските работници четкаха находките, копаеха с лопати, спускаха стълби, други изнасяха ръчни колички с пръст по тесни дървени мостчета.
	Слънцето припичаше.
	Изображенията бяха странни, но Роб вече ги беше видял на снимките във вестника и му изглеждаха познати. Върху един от камъните имаше изображения на лъвове. Ерозията беше повредила част от птиците, може би бяха патици. На другия камък имаше нещо, което приличаше на скорпион. Около половината от мегалитите имаха подобни барелефи, много от тях бяха сериозно ерозирали, други не чак толкова. Роб нахвърли някои впечатления в бележника си и направи снимки с камерата на телефона си. Прекопира странната Т-образна форма на мегалитите колкото можа по-точно.
	— Но това, разбира се, не е всичко — каза Брайтнер. — Komm.
	Двамата тръгнаха покрай ръба на изкопа към друго разкритие. В него имаше още три жълтеникави колони, заобиколени от кирпичена стена. Между тях проблясваха останки от нещо, което напомняше керамична облицовка. Руса германка каза „Guten Tag“ на Роб и отмина, стиснала найлоново пликче с дребни камъчета.
	— Тук има много студенти от Хайделберг…
	— А другите работници?
	— Всички са кюрди — съобщи Брайтнер. Примигна с очи и за момент свъси лице зад очилата. — Разбира се, имам и други експерти. Палеоботаници и двама-трима други специалисти.
	Брайтнер извади кърпичка и изтри потта от оплешивялата си глава.
	— А това е Кристин…
	Роб се обърна. Откъм палатките, където се бяха установили ръководителите на разкопките, се задаваше дребна, но енергична фигура с панталони в цвят каки и забележително чиста бяла риза. Всички останали на обекта изглеждаха мърляви от всепроникващия кафеникав прах. Не и тя. Роб се стегна както винаги, когато го запознаваха с привлекателна млада жена.
	— Кристин Майер. Разбира от скелети.
	Тя протегна ръка и се усмихна на Роб.
	— Остеоархеолог.
	Роб примигна, докато се здрависваха.
	— Занимавам се с биологическа антропология, човешки останки и т.н. Не че сме намерили нещо особено. — Пак му се усмихна.
	Роб долови съвсем слаб намек за френски акцент. Брайтнер се намеси, сякаш предугадил мислите на журналиста.
	— Кристин специализира в Кеймбридж при Изобел Превен… но е от Париж. Тук сме интернационална компания.
	— Да, французойка съм. Но живея в Англия от доста години.
	Роб се усмихна.
	— Роб Лътрел. Имаме нещо общо. — Той стисна ръката й по-сърдечно. — Имам предвид, че съм американец, но живея в Лондон от десетгодишен.
	— Тук е, за да пише за Гьобекли! — Брайтнер се изкиска. — Затова ще му покажа вълка!
	— Крокодилът — каза Кристин.
	Брайтнер се изсмя високо, след това се обърна и закрачи. Роб се вгледа объркан в двамата учени. Брайтнер махна с ръка да го последват.
	— Komm, ще ви покажа.
	Докато вървяха по ръба на изкопите и заобикаляха купчините извадена пръст, Роб се огледа. Навсякъде имаше мегалити. Някои все още бяха заровени наполовина, други се привеждаха под опасен ъгъл.
	— Много по-голямо е, отколкото очаквах… — каза Роб.
	Вървяха един зад друг.
	— Дълбочинното георадарно сканиране показва, че под тези могили има около 250 мегалита. Може и повече — отвърна Кристин зад гърба му.
	— Леле-мале!
	— Невероятно място.
	— И, разбира се, е невероятно старо, нали?
	— Точно така…
	Продължиха да вървят бързо. Брайтнер ги беше изпреварил доста. Роб си помисли, че немецът е като дете, нетърпеливо да покаже на родителите си новото си скривалище.
	— В действителност беше много трудно да датираме обекта, тъй като няма органични останки — обясни Кристин и застана до Роб. — Ето, минете по тази стълба, така.
	Тя изпревари Роб и се спусна стремително по металната стълба. Очевидно нямаше нищо против да се поизцапа въпреки бялата си риза.
	Роб я последва, като повтори движенията й. Намираха се на дъното на един от изкопите. Мегалитите се издигаха около тях като мрачни стражи. Роб се почуди какво ли е усещането да си тук посред нощ? Отхвърли тази мисъл и извади бележника.
	— Та какво казвахте за датирането?
	— Да — усмихна се Кристин, — доскоро не можехме да бъдем сигурни колко старо е това място. Искам да кажа, знаехме, че е много старо… Но дали е от ранния или от късния неолит…
	— Какво?
	— Миналата седмица най-после успяхме да направим радиовъглеродно датиране на въглени, които открихме по един от мегалитите.
	Роб си записа информацията и погледна към учените.
	— И е на 10 000 години, нали? Така пишеше в статията в „Трибюн“.
	— Всъщност тя не е много точна. Дори въглеродното датиране дава само приблизителната възраст. За да получим по-сигурна дата, съпоставихме радиовъглеродния анализ с някои от кремъчните остриета, които открихме — върхове тип Немрик и тип Библос. Това са върхове на стрели. — Кристин се усмихна. — Като имаме предвид тези, а и други данни, смятаме, че всъщност Гьобекли е на възраст между 11 000 и 12 000 години.
	— И затова е цялото вълнение?
	Кристин го изгледа и отметна черната си коса от блесналите си очи. След това се засмя.
	— Мисля, че Франц иска да видите гущера му.
	— Вълкът — пресече я той.
	Стоеше пред тях до поредната наполовина вкопана в земята Т-образна колона. В основата й, върху отвесната част на камъка, имаше барелеф на животно с дължина около шейсет сантиметра, ясно и фино издълбан с длето, едва ли не като наскоро изработен. Роб погледна към Брайтнер и към турския работник точно зад него. Турчинът се взираше в Брайтнер сякаш с гняв, дори с омраза. Изглеждаше шокиращо.
	Мъжът видя, че Роб го гледа, обърна се и бързо се изкачи по стълбата. Роб се обърна към Брайтнер, който не беше забелязал нищо.
	— Намерихме го едва вчера. На 12 000 години е — обясни немецът.
	— Какво е това?
	— Ако съдя по лапите, е вълк.
	— Според мен е крокодил — вметна Кристин.
	— Виждате ли? — каза Брайтнер и си сложи отново очилата.
	Стъклата проблеснаха под лъчите на палещото слънце. Роб изпита възхищение към този човек, който умееше да те прави съпричастен, понеже наистина се наслаждаваше на работата си и я смяташе за много важна.
	— Ние с вас и тези работници… сме първите, които виждат това нещо от… от края на ледниковия период.
	Роб се развълнува. Беше наистина внушително.
	— Този барелеф ни е непознат — намеси се Кристин. — Никой не знае какво е. Вие сте сред първите, които виждат нещо толкова важно. Няма кой да ви обясни какво е. Вашето предположение би било също толкова вярно, колкото и на всички останали…
	— Колкото на всички останали? — Роб се вгледа в челюстта на каменното създание. — На мен ми прилича на котка. Или на полудял заек.
	Брайтнер потърка брадичката си.
	— От семейство котки? Знаете ли, не съм мислил по този въпрос. Някакъв вид дива котка…
	— Мога ли да включа това в статията?
	— Ja. Да. Naturlich — одобри Брайтнер без усмивка. — А сега дали не е време за чай?
	Роб кимна, беше жаден. Брайтнер ги поведе обратно към палатките през лабиринта от окопи, ями, покрити с брезент изкопи и редиците работници, понесли кофи. След като изкачиха последното възвишение, се озоваха на по-равно място, където бяха опънати палатки, постлани с червени килими. От самовара в ъгъла си наляха сладък турски чай в три кафени чаши. Вдигнатите платнища на палатките откриваха забележителна гледка към безкрайните жълти полета околовръст и ниските прашни хълмове, които продължаваха към Сирия и Ирак.
	Няколко минути просто седяха и бъбреха. Брайтнер обясняваше как районът около Гьобекли някога бил много по-плодороден, не бил пустиня.
	— Преди 10 000 г. тази област не е била толкова суха. В интерес на истината тук е било рай — типичен пасторален пейзаж. Цели стада диви животни, гори с плодни дървета… реките пълни с риба… Затова по камъните има изображения на животни. Но днес вече не са тук.
	Роб си записа. Искаше да разбере повече, но двама турски работници се приближиха и попитаха Брайтнер нещо на немски. Роб разбираше езика точно толкова, колкото да схване смисъла — работниците искаха да направят по-дълбок изкоп, за да стигнат до нов мегалит. Брайтнер очевидно се притесняваше за сигурността на хората при толкова сериозно разкопаване. Накрая археологът въздъхна, сви рамене към госта и отиде да се разпореди на място. Роб забеляза как един от турците се намръщи — странно, мрачно изражение — и пак го обзе същото чувство. Определено се усещаше напрежение, но защо?
	Роб се почуди дали да сподели подозренията си. Сега двамата с Кристин бяха сами край дългата маса. Шумът от разкопките беше приглушен от разстоянието, чуваше се само почукването на лопатите и кирките, горещият пустинен вятър разнасяше звуците.
	— И какво мислите за Гьобекли? — попита Кристин.
	— Невероятно е, разбира се.
	— Но наясно ли сте колко точно е невероятно? — усмихна се тя.
	— Мисля, че да… Или не съм?
	Тя го изгледа скептично.
	Роб се облегна и се усмихна.
	— Вие ми кажете.
	Кристин сръбна замислено от чая си.
	— Важно е да запомните едно за това място, Робърт — че е на 12 000 години.
	— И…?
	— Сетете се какво са правили хората тогава.
	— Какво имате предвид?
	— Това място е толкова старо — Кристин погледна към разкопките, — че хората, които са го построили, са били ловци събирачи.
	— Пещерни хора?
	— Да, горе-долу. — Тя погледна Роб открито, право в очите. — Виж, Роб… нали може на ти… Преди да разберем за Гьобекли Тепе, преди най-накрая да го датираме миналата седмица, не сме и допускали, че примитивният човек е бил способен да построи нещо подобно. Че е можел да прави изображения от камък, да създава изкуство и сложна архитектура. И да изпълнява религиозни ритуали.
	— Защото тогава е имало само пещерни хора.
	— Точно така. Гьобекли Тепе е революция в догмите и схващанията до момента. Тотална революция.
	Кристин допи чая си.
	— И това променя напълно схващанията ни по отношение на човешката история. Това са може би най-важните разкопки в целия свят за последните 50 години. Съизмерими са по значение с рисунките в пещерата Ласко във Франция. Едно от най-великите археологически открития в историята.
	Роб кимна. Беше искрено заинтригуван и много впечатлен. И се почувства като ученик пред учителя си.
	— Как са го направили? Хора с лъкове и стрели? Хора, които са нямали дори керамика. Не са обработвали земята. Как са построили този огромен храм?
	— Храм ли?
	— Да, храм. — Кристин затвори очи, а след това погледна Роб директно. — Не сме открили никакви доказателства, че тук са живели хора. Няма и следа дори от най-примитивно селище. Намерихме стилизирани изображения на животни в чест на успешен лов или с ритуална цел. Може би сме открили ниши за кости, за погребални обичаи. Затова Брайтнер смята, че е храм. Първата религиозна сграда в света, построена в чест на лова и за отдаване на почит към мъртъвците. И аз се присъединявам към това мнение.
	Роб остави химикала си и помисли за щастливото изражение на немеца и веселите пламъчета в очите му.
	— Веселяк е, а?
	— А ти нямаше ли да си, ако беше на негово място? Той е най-щастливият археолог в света. Разкрива най-невероятния обект. Тук е от много години, но резултатите стават само по-добри. От седмица на седмица.
	Роб кимна и нахвърли още бележки. Ентусиазмът на Кристин беше заразителен почти колкото този на Брайтнер, а обясненията й бяха по-ясни. Роб все още не споделяше идеята, че Гьобекли Тепе е „революция“, но предусещаше, че статията ще стане напрегната и драматична. Без проблем щеше да влезе на втора страница на основното издание на вестника. А още по-добре би стояла като голям материал в цветното приложение. Текстът му имаше нужда от хубави цветни фотографии, за да се развие и да стане още по-силен. Притъмнени снимки на мегалитите по залез, кадри на изцапаните с прах работници. С точните фотоси статията щеше да стане великолепна.
	След това Роб се замисли за гневния поглед на турския работник. И за леката промяна в настроението на Брайтнер, когато говореха за статията. И за напрежението край изкопите.
	Роб вдигна поглед към Кристин. Тя беше до самовара и сипваше още от горещия сладък черен чай. Той се запита дали въобще да споменава нещо. После реши да намекне за изблика на Радеван.
	— Случи ми се нещо странно, Кристин. Знам, че тези разкопки са изключителни и прочее. Но дали всички смятат така?
	— Какво имаш предвид?
	— Ами… поговорих с местните… и тяхното отношение… не е така добро. Това място предизвиква гневни реакции. На шофьора ми например.
	Кристин видимо се стегна. Тя седна и се загледа в чашите.
	— Продължавай.
	— Таксиджията, който ме докара… — Роб почука с химикала по брадичката си. — Казва се Радеван. Избухна, когато снощи споменах Гьобекли. А и не само той. Усеща се и тук. А Брайтнер е… в двете крайности. Имам предвид, че когато тази сутрин с него говорехме за статията ми, на него сякаш въобще не му харесваше, че съм тук. Въпреки че се смее постоянно.
	Роб погледна Кристин право в очите и продължи:
	— Би трябвало да се предполага, че един археолог ще иска светът да узнае за разкритията му, нали така? Да се разчуе какво се случва тук, какво точно е намерил. Но на Брайтнер това очевидно не му харесва.
	Кристин мълчеше. Роб също се умълча. Стар журналистически трик, който сработи безотказно. Смутена от тишината, Кристин се размърда и се наведе напред.
	— Добре. Прав си… Има… тук има… — започна тя и отново млъкна.
	Кристин се замисли, сякаш водеше разговор със самата себе си. Ветрецът от пустинята беше станал още по-горещ, ако това въобще беше възможно. Роб чакаше и отпиваше от чая си. Кристин въздъхна.
	— Тук си една седмица, нали? Пишеш сериозен материал.
	— Да.
	Французойката кимна.
	— Добре. Нека те върна с колата до Шанлъурфа. Работата тук спира в един на обед, тъй като е твърде горещо, и много хора се прибират по домовете си. Обикновено и аз се прибирам.
	Тя се втренчи в Роб и се намръщи.
	— Можем да поговорим в колата ми. Насаме.


	6

	На прашната площадка до разкопките, която служеше за паркинг, Роб даде на Радеван щедър бакшиш и му обясни, че ще се прибере сам. Радеван го погледна, сведе очи към сгънатите банкноти в ръката си, след това забеляза и застаналата зад гърба на журналиста Кристин. Шофьорът пусна широка разбираща усмивка и обърна колата. Докато натискаше газта, се подаде от прозореца и извика:
	— Може би утре, мистър Роб?
	— Може би утре.
	Радеван потегли бързо. Кристин махна на Роб към своя ръждив ленд ровър. Отвори му вратата от вътрешната страна, бързешком разчисти седалката от купчината документи, тетрадки и научни списания, които метна небрежно отзад. След това запали двигателя и автомобилът полетя с доста висока скорост към главния път, като остави зад себе си каменистите възвишения и се насочи към опърленото от слънцето жълто поле.
	— Та… какво става?
	Роб трябваше да изкрещи въпроса си, за да надвика шума от мотора и хрущенето на камъните под гумите.
	— Основният проблем е политиката. Не бива да забравяш, че тук е Кюрдистан… — отвърна тя.
	— Знам…
	— Кюрдите смятат, че турците крадат наследството им. Че взимат най-ценните неща за музеите в Истанбул и Анкара… Не съм сигурна, че е точно така.
	Роб се загледа как водата в един напоителен канал проблясваше под слънцето. Беше чел, че цялата област е част от огромна селскостопанска кампания — големия проект „Анадола“, който целеше да съживи пустинята, като използва водите на Ефрат. Проектът провокираше противоречив отклик, тъй като предполагаше да бъдат наводнени и потопени десетки древни и уникални археологически обекти. Но във всеки случай не и Гьобекли.
	Роб погледна към Кристин, която рязко сменяше предавките.
	— Но е истина, че правителството няма да остави местните да печелят от Гьобекли Тепе — добави тя.
	— Защо?
	— Поради напълно основателни археологически причини. Както навярно си подразбрал от намека ми — Кристин се усмихна, гледайки пътя пред себе си, — това са най-значимите археологически разкопки в света. Последното, от което Гьобекли Тепе има нужда, са тълпи туристи. И правителството не слага знаци, оставя пътищата разбити. Което пък означава, че можем да работим на спокойствие.
	Тя завъртя рязко волана и натисна газта.
	— Не че аз лично имам много какво да правя, при положение че не сме намерили нито един скелет. Да, занимавам се с обща работа, като администратор…
	Кристин пое дъх и продължи:
	— Но разбирам и гледната точка на кюрдите. Погледни селата наоколо, сигурна съм, че си ги забелязал на идване.
	— Минахме през две села — кимна Роб.
	— Нямат дори течаща вода. Канализация. Едва ли имат и училища. Покъртително бедни са. А при добър маркетинг Гьобекли Тепе може да се превърне в машина за пари. И да вкара много пари в района.
	— А Франц е между чука и наковалнята?
	— Направо ще го разкъсат. Притискат го от всички страни. Да води разкопките както трябва, да побърза, да наема местни. Опитват се дори да му отнемат ръководния пост.
	— Заради това ли има особено мнение за публичността?
	Кристин кимна и продължи да гледа напред.
	— Разбира се, той е горд с откритията си. Би искал светът да узнае за тях. Работи тук от 1994 г. — Кристин намали, за да пропусне една коза, а след това отново ускори. — Археолозите пътуват доста. Откакто напуснах Кеймбридж преди шест години, съм работила в Мексико, Израел, Франция. Изследвах човешки останки. Но Франц е прекарал тук повече от половината си професионален живот. Така че, да, той би искал да каже всичко на света! Но ако го направи и Гьобекли стане известен обект, както наистина би трябвало да бъде, тогава някой голям шеф в Анкара може да реши, че трябва да го ръководи турчин. И да обере всички лаври.
	Роб се облегна. Сега разбираше ситуацията по-добре. Но това все пак не обясняваше странната атмосфера на разкопките и яда на работниците. А може би просто си въобразяваше?
	Смяната на шума от настилката под гумите подсказа, че са излезли на главния път. Двамата посрещнаха гладкия асфалт с облекчение и забързаха към Шанлъурфа през натоварения трафик. Докато изпреварваха бусове с плодове и армейски камиони, се заговориха за интереса на Кристин към човешките останки. Разказа му за работата си с човешки жертвоприношения в Теотихуакан, за командировките си в Тел Гезер и Мегидо в Израел и за неандерталските находки във Франция.
	— Древните хоминиди са обитавали Южна Франция стотици хиляди години. Те са били хора като нас, но не съвсем. Хоминиди.
	— Неандерталци ли имаш предвид?
	— Да. Но може да се нарече и Homo erectus и Homo antecessor. Дори и Homo heidelbergensis. Има и други теории.
	— Добре, добре…
	— Пак ли ти е безинтересно? Тогава нека ти покажа нещо наистина добро. Ако и то не те впечатли, значи наистина си безнадежден случай — засмя се Кристин.
	Тя насочи ленд ровъра към центъра на града. Бетонните къщи се трупаха в пълен безпорядък по околните хълмове, а големите магазини и офиси се редуваха покрай прашните и напечени от слънцето булеварди. Другите улици бяха по-стари и сенчести и докато си пробиваха път през трафика, Роб видя арки с колони на входа на оживен покрит пазар, а старите джамии се криеха зад рушащи се каменни стени. Очевидно Шанлъурфа беше разделен на стар квартал и нови комплекси, които се разпростираха чак до полупустинята.
	Отляво Роб забеляза сенчест парк с проблясващи езерца и канали и малки китни чайни. Това беше като очарователен оазис в суматохата и мръсотията на големия кюрдски град.
	— Това са градините Гьолбашъ — каза Кристин. — А онова там е рибарникът на Аврам. Наричат го Балъклъ Гьол. Местните хора вярват, че пророк Аврам сам е пуснал шаран в езерото. Този град е удивителен… ако обичаш историята. А на мен ми е от любимите…
	Колата се промуши през най-тесните улички на стария град. Кристин зави наляво и тръгна по широк път нагоре по хълма. След това намали и паркира ловко пред вратите на засенчена от околните дървета сграда. На табелата пишеше „Музей на Шанлъурфа“.
	Във фоайето пиеха чай трима мъже с наболи бради. Те станаха и поздравиха топло Кристин, а тя се пошегува приятелски с тях. Говореше на турски, кюрдски или на местния диалект курманджъ, но във всеки случай на език, от който Роб нямаше и понятие.
	След размяната на любезности Кристин продължи напред. Зад вътрешните врати пред тях се разкри централната зала на малкия музей и археоложката заведе Роб до една статуя. Високата около два метра човешка фигура бе издялана от кремав камък, само очите й бяха черни.
	— Това — започна Кристин — е изкопано в самия Шанлъурфа преди десет години, когато са полагали основите на някаква банка. Намерили са я близо до езерото с рибата сред останките от неолитен храм на около 11 000 години. Може да се предполага, че това е най-старата статуя, откривана някога. Където и да било. Това е най-старият каменен човек в световната история. И просто си стои тук до пожарогасителя.
	Роб погледна статуята и отново усети как го пробожда вълнение. Лицето й изразяваше безгранична тъга или може би ужасно съжаление.
	— Очите са от обсидиан — посочи Кристин.
	— Права си. Възхитително е.
	— Ето, заинтригувах те!
	— Но какво, по дяволите, прави тя тук? — избухна Роб. — Щом е толкова стара и ценна, защо не е в Истанбул, защо вестниците не пишат за нея? За пръв път чувам за нея.
	Кристин сви слабите си рамене. Под ризата си носеше сребърен кръст, който контрастираше на почернялата й от слънцето кожа.
	— Може би кюрдите са прави. Може би турците не искат те да се гордеят с наследството си. Кой знае…
	Роб реши да се възползва от момента и отново да отвори темата за враждебната атмосфера, витаеща около разкопките. Докато вървяха през зелената градина на музея, той разказа за странния поглед на турския работник и за омразата по лицата на другите.
	Кристин не отвърна и няколко минути остана намръщена, сякаш усилено обмисляше нещо. След това ускори крачка и показа на Роб различните експонати, разпръснати из градината — римски надгробни плочи и османски барелефи. Близо до колата тя посочи странна статуя на човек с разперени крила. Лицето беше тясно и изпито, а очите — присвити. Излъчваше злоба и жестокост.
	— Това е открито близо до Гьобекли. Статуя на асирийския дух на пустинята. Демонът на вятъра Пазузу.
	Кристин направи пауза, но след това продължи:
	— Асирийците и месопотамците са имали стотици демони, теологията им е доста плашеща като цяло. Лилит е женски демон на разрушението, Адраммелек е демонът на жертвоприношението… Много от тях са се свързвали с пустинния вятър и с птиците от пустинята.
	Роб беше сигурен, че тя увърта и печели време. Затова просто чакаше отговора на въпроса си. Внезапно Кристин се обърна към него.
	— Добре, имаш право. На разкопките… — Археоложката търсеше думите си — има определена атмосфера. Нелепо е. Никога не съм усещала нещо подобно, а съм била по целия свят. Работниците сякаш са ни обидени. Даваме им добри пари, те имат нужда от тях, но въпреки това… са ни обидени. Няма друга дума.
	— Да не се дължи на отношенията между турци и кюрди?
	— Не. Не мисля, че е това. Или поне не е само това. — Кристин стигна до паркирания под една смокиня ленд ровър. — Има и нещо друго. Постоянно се случват някакви странни инциденти. Стълбите падат, на хората им прилошава и губят съзнание. Това е нещо повече от съвпадение.
	— Предположения?
	— Понякога си мисля, че местните не искат да правим разкопки тук — започна Кристин с крива усмивка. — Сякаш искат да прекратим и да се махнем. Сякаш…
	— Сякаш крият нещо?
	Французойката кимна и леко се изчерви.
	— Глупаво е. Но да. Сякаш се опитват да скрият нещо.
	Роб се замисли над новата информация. Не знаеше какво да прави с нея. Журналистическият инстинкт му подсказваше да задълбае в историята, но имаше само една седмица на разположение.
	— Има и още нещо — сепна го Кристин.
	— Какво? — Роб задържа вратата на колата полуотворена.
	— Франц. Прави свои разкопки. През нощта.
	Двамата седнаха в колата и Роб погледна Кристин объркано.
	— Излиза и копае през нощта. Само с двама работници. — Тя сви рамене и запали двигателя. — И нямам абсолютно никаква идея защо го прави.


	7

	Главен инспектор Форестър седеше зад разхвърляното си бюро в Ню Скотланд Ярд. Пред него бяха разпилени още снимки на осакатения музеен портиер Дейвид Лоримър.
	Фотосите бяха ужасяващи. В гърдите на мъжа бяха брутално и грубо изрязани две звезди.
	Звездата на Давид?
	Форестър прехвърли в ума си името на портиера. Лоримър. Чисто шотландско име, в никакъв случай еврейско. Защо тогава нападателите го бяха измъчвали по този начин? Нима са мислили, че е евреин? Или пък те самите са били евреи? Или нацисти? Това ли беше надушила журналистката? Неонацистка следа.
	Детективът се замисли и отново се загледа в снимките от мястото на престъплението в мазето. Изровената от кирките и лопатите пръст беше лъскаво черна, сякаш полята с глазура. Дупката беше доста дълбока, нападателите определено са търсили нещо, при това усилено. Дали са го намерили? Но ако само са търсили нещо, защо са нападнали и измъчвали бедния портиер, когато ги е прекъснал? Защо не са го отстранили тихо — да го свалят в безсъзнание, да го вържат или евентуално да го убият бързо и чисто, ако това е била целта им? Защо са проявили толкова изобретателна ритуална жестокост?
	Форестър поклати глава. Наистина имаше нужда от едно хубаво питие. Вместо това отпи черен чай от керамична чаша с английския флаг, стана и отиде до прозореца си на десетия етаж. От тази височина се откриваше приятна гледка към Уестминстърското абатство и към централен Лондон. Виждаше се огромното стоманено колело на „Лондонското око“ с футуристичните му стъклени кабини, както и островърхите готически кули на сградата на Парламента. Във „Виктория“ строяха нова сграда и детективът се опита да разпознае в какъв стил е. Винаги беше мечтал да стане архитект. Даже като тийнейджър кандидатства архитектура, но се отказа, когато разбра, че се учи цели седем години. Седем години без нормална заплата? Родителите му не одобриха идеята, Форестър също не я хареса и постъпи в полицията.
	Но се ласкаеше от мисълта, че има добри, макар и базисни познания по архитектура. Можеше да разпознае сграда, проектирана от сър Кристофър Рен, и знаеше разликата между Рен и Ренесанс. Можеше да отличи постмодернизъм от неокласицизъм. Харесваше Лондон заради архитектурното му богатство и смяташе, че си заслужава да се живее и работи в този град въпреки объркания му ритъм.
	Форестър се върна на бюрото си и проучи доклада на старшия следовател. На записите от уличните камери нямаше подозрителни лица, нямаше и други очевидци. Първите 24 часа винаги са златни за едно разследване. Ако през това денонощие не се появяха следи, случаят неминуемо щеше да се затегне.
	Точно това ставаше в момента. Криминалистите удряха на камък — нападателите бяха заличили внимателно дори отпечатъците от обувките си. Престъплението беше умно замислено и професионално изпълнено. И въпреки това нападателите бяха отделили време да измъчват и осакатят един стар човек.
	Защо?
	Форестър отвори „Гугъл“ и се зачуди какво би могъл да потърси. Замисли се за архитектурния стил на „Крейвън стрийт“, където беше музеят на Бенджамин Франклин. По тъмночервените и виолетовите тухли си личеше, че сградите са от ранните години на управлението на крал Джордж III. Най-вероятно са били построени не по-късно от 1750 г. Доста стари сгради.
	Дали нямаше улики, свързани с архитектурата на музея? Защо са копали точно в тази къща? Форестър затрака бързо по клавиатурата и скоро попадна на описание на сградата.
	Била е построена между 1730 и 1740 г., което според детектива я правеше една от най-старите къщи в района. Облицовката й, узна Форестър, бе автентична, корнизите също, а голямата зала на първия етаж бе със зъборез. Стълбите бяха с гравирани парапети, поддържани от дорийски колони.
	Форестър отвори нов прозорец, за да разбере какво представляват дорийските колони и зъборезът.
	Нищо интересно.
	Останалата част от описанието беше горе-долу същата. „Крейвън стрийт“ беше наистина стара улица. Просто една тясна пряка в хаоса на Лондон от XVII в., когато всички масово са пиели джин. Уличката е била затънтена и е оставала встрани от градската суматоха, създавана от огнегълтачи от Словения, оперни певци от Нова Зеландия, шляещи се наркомани, над които се извисявали дрезгавите викове на файтонджиите около мръсната „Чаринг Крос“.
	Тази информация не вършеше особена работа на Форестър. Затова той се запита какъв точно е бил Франклин и дали пък няма връзка между самия него и престъпниците.
	Форестър взе чашата си, но се оказа празна, затова я остави и пусна ново търсене, този път с „Бенджамин Франклин“.
	Общо взето, знаеше това-онова за него. Че бил важна фигура в историята на САЩ и май открил електричеството с хвърчило или нещо такова.
	„Гугъл“ му даде останалото.

	Бенджамин Франклин (1706–1790 г.) е един от най-известните основатели на Съединените американски щати. Той е сред водещите за времето си автори, политически теоретик, политик, издател, учен и изобретател. Като учен ще остане в историята на физиката за откритията и теориите си за електричеството.

	Форестър зачете надолу, като се чувстваше леко замаян.

	Роден в Бостън, Масачузетс, Франклин изучава печатното дело при по-възрастния си брат и след това става редактор във вестник, издател и търговец във Филаделфия. Прекарва много години в Англия и Франция, владее пет езика. До края на живота си е масон и привлича към своя либерален кръг ботаника Джоузеф Банкс и британския канцлер сър Франсис. В продължение на много години е таен агент…

	Форестър въздъхна и затвори страницата. Значи този човек е бил личност с разностранни интереси и дейности. Е, и? Какво от това? Защо е трябвало да копаят в мазето му? И защо 300 години след смъртта му портиерът на музея му е осакатен?
	Форестър погледна часовника на компютъра си. Имаше нужда да хапне на обяд, а все още не беше свършил почти нищо. Мразеше това чувство — цялата сутрин беше минала без никакъв резултат. Подобни дни го дразнеха много.
	Окей, помисли си Форестър, тогава да опита друг подход. Да погледне ситуацията от различен ъгъл. Да потърси по нов начин, да мисли нестандартно.
	Детективът написа в „Гугъл“ първото, което му хрумна: „Бенджамин Франклин“, „музей“ и „мазе“.
	Ето го, излезе почти веднага. Да!
	Форестър настръхна от адреналина. Пред него се отвори сканирана страница от „Таймс“ от 11 февруари 1998 г.

	Откриха кости в основите на къщата на основателя на САЩ
	Работници направиха зловещо откритие под плочите на пода на избата в къщата на Бенджамин Франклин на „Крейвън стрийт“. В дома, обитаван някога от един от основателите на САЩ, са открити осем човешки скелета.
	Първите изследвания сочат, че костите са на около 200 г., а телата са били заровени в мазето по времето, когато Франклин е живял в къщата. Той е пребивавал в нея от 1757 до 1762 г. и от 1764 до 1775 г. По повечето от костите има следи от дисекция, от остриета и триони. Един от черепите е пробит сякаш с бургия на няколко места. Пол Напман от полицейския участък в Уестминстър заяви: „Не мога напълно да изключа възможността за извършено престъпление. Все още е вероятно да започна разследване“.
	От организацията „Приятели на Музея на Бенджамин Франклин“ твърдят, че костите не са свързани с криминална или окултна дейност. Според тях телата са заровени в мазето от Уилям Хюсън, който живял в къщата в продължение на две години и имал малка лаборатория по анатомия в задната й част. „Приятелите“ смятат, че Франклин може би е знаел за действията на Хюсън, но не е участвал в дисекциите, тъй като е бил преди всичко физик, а не медик.

	Форестър се облегна в стола си. Мазето е било разкопавано и преди, при това с изненадващи резултати. Нима същите хора са се върнали? А какво ли е онова за „криминална или окултна дейност“?
	Окултна…
	Усмихна се. Сега щеше да се наобядва с удоволствие.
	Беше попаднал на първата следа.


	8

	В Шанлъурфа беше мека и топла вечер. Роб се срещна с Кристин във фоайето на хотела си. Тя се беше разположила в един кожен фотьойл и се опитваше да не вдишва дима от пурите на тримата турски бизнесмени, които седяха наблизо.
	Както винаги изглеждаше шик — елегантни дънки, сандали, бяла блуза без ръкави и светлосиньо елече. Когато видя Робърт се усмихна, но журналистът забеляза следи от стрес в ъгълчетата на очите й.
	Отиваха на гости на Франц Брайтнер за няколко питиета. Археологът вдигаше вечерен купон по случай големия успех на разкопките през този сезон и датирането на Гьобекли Тепе.
	— Далече ли е?
	— На 20 минути пеша — отвърна Кристин. — И на около 30 минути с колата. Точно след пазара е.
	Ресторантите и кафенетата жужаха от народ след мъртвилото следобед. Ароматът на печено агнешко от въртящите се шишове се разнасяше по прашните улици. Шофьорите на таксита надуваха клаксоните, инвалид в количка разнасяше вчерашните вестници от Анкара, а продавачите на ядки изкарваха покритите си със стъкло колички. Роб алчно вдъхна екзотичния привкус на сцената.
	— Да купим ли вино за партито при Франц?
	— В Шанлъурфа? — изсмя се Кристин.
	Вървяха край часовниковата кула в началото на стария град. Роб огледа древните колонади, павилиончетата с крещящо оцветени пластмасови играчки и безкрайната редица магазинчета за мобилни телефони. Откритите кафенета бяха пълни с достолепни мъже, пушещи наргилета и хапващи бял рахат локум. Всички гледаха Кристин строго. Никой не пиеше алкохол.
	— Защо не продават пиене? Никъде ли няма?
	Роб усети, че настроението му се скапва. От три дни не беше близвал бира или вино. Да, съзнаваше, че пие твърде много, но така се справяше със стреса от работата. Особено след Багдад. А три дни без грам алкохол беше твърде дълъг период и това само потвърди подозренията, за които отдавна знаеше, че са основателни — не беше трезвеник.
	— Всъщност мисля, че в покрайнините на града има едно-две места, където се продава алкохол. Но това е все едно в Англия да продаваш дрога, всичко е много потайно. — Кристин сви рамене. — Казват, че в един-два ресторанта може да си поръчаш бира. Но никога не съм го виждала с очите си. Нито веднъж.
	— Господи.
	— Какво очакваш? Това е мюсюлмански град.
	— Бил съм в такива градове, Кристин. Но смятах, че Турция е по-светска държава…
	— Хората мислят, че кюрдите някак си се поддават на западното влияние — усмихна се тя. — Не е така. Особено местните кюрди. Някои от тях са изключително консервативни…
	Тя помръкна.
	— Явно твърде много съм свикнал с Палестина и Ливан… — простена Роб. — Дори в Египет може да си купиш бира, да му се не види.
	Кристин го прегърна успокоително през рамо. Усмивката й беше саркастична, но приятелска.
	— Добрата новина е, че Франц има много пиене. Носи си го от Истанбул.
	— Слава богу!
	— Разбира се. Знам ви вас, журналистите. Особено британците.
	— Аз съм американец, Кристин.
	— Виж! Езерцата с рибите.
	Бяха стигнали до свежия зелен оазис в сърцето на стария град. Малките чайни павилиончета проблясваха под лъчите на залязващото слънце. По пътеките сред дърветата вървяха млади хора, хванати ръка за ръка. Красивите каменни арки на джамията зад езерцата сякаш бяха от потъмняло злато.
	Кристин и Роб се загледаха в група от няколко семейства. Мъжете бяха с шалвари, а жените забулени с черни фереджета. Роб се зачуди как издържат на жегата с тези плътни покривала и в същото време го обзе негодувание. Кристин не изглеждаше впечатлена.
	— В Библията пише, че тук са родени Йов и Аврам.
	— Моля?
	— В Урфа.
	Кристин посочи към стръмния хълм зад градините. На върха му имаше стара крепост с огромно турско знаме, опънато между две коринтски колони, сега увиснало безжизнено в горещото безветрие.
	— Някои учени смятат, че това е Ур, градът, за който се споменава в Битие. Тук са живели акади, шумери, хити… Това е най-старият град в света.
	— Мислех, че е Йерихон.
	— Да-да! — изкикоти се Кристин. — Йерихон! Той е просто пъпчив юноша в сравнение с Ур. Това място е много по-старо. В стария град зад пазара все още има хора, които живеят в пещери, издълбани в скалите.
	Французойката се обърна отново към езерцата. Забулените жени хранеха събралите се черни шарани с хляб.
	— Рибите са черни, защото се смята, че са пепелта от Аврам… Казват, че ако видиш бяла риба в езерото, ще отидеш в Рая!
	— Фантастично! Сега може ли да отидем да ядем?
	Кристин се засмя отново. Роб харесваше нейния добродушен смях. Всъщност харесваше самата нея — академичния й ентусиазъм, ума й и приятното й чувство за хумор.
	— Къщата на Брайтнер е точно зад пазара, нагоре по този хълм. Можем да разгледаме пазара, ако искаш… тук има истински автентичен кервансарай от XVI в., построен от Абасидите, но с някои по-стари елементи и… — Кристин се обърна към Роб с кикот. — А може и да идем направо на купона и да пием по бира.
	Изкачването беше кратко, но стръмно. Отгоре се спускаха мъже с големи сребристи подноси с чай и маслини. Всички гледаха Кристин осъдително. На отсрещния тротоар кой знае защо беше изкаран оранжев диван. Ароматът на горещ безквасен хляб изпълваше по-тесните улички. По средата на хълма се издигаше много стара и красива къща с балкони и капаци на прозорците в средиземноморски стил.
	— Брайтнер живее тук. Жена му ще ти хареса.
	Кристин се оказа права. Роб наистина хареса съпругата на Брайтнер. Беше на тридесет и няколко години, от Истанбул, пъргава, жизнена и със светски мироглед. Не носеше фередже, не беше забулена и говореше отличен английски. Когато не се шегуваше с Франц заради плешивото му теме и маниакалния му интерес към менхирите, обслужваше чевръсто Роб, Кристин и другите археолози. Брайтнер беше поканил целия си екип на вечерята, а менюто беше забележително — студени агнешки салами, лозови сарми с ориз, невероятни орехови сладки, дебели парчета баклава, натежали от захарен сироп, и розово-зелени резени диня.
	И както беше обещала Кристин, на масата имаше леденостудена турска бира и дори няколко бутилки съвсем прилично вино от Кападокия. След два часа Роб се отпусна, развесели се и с удоволствие се заслуша в спора на археолозите за Гьобекли Тепе. Говореха основно на английски и Роб предположи, че го правят заради него. Компанията беше от трима немци, един руснак и Кристин.
	Роб се опита да следи разговора, докато дъвчеше лениво третото си парче баклава и го преглъщаше с бира „Ефес“. Ханс, един от археолозите, разпитваше Франц за липсата на човешки останки.
	— Ако е погребален комплекс, къде са му костите?
	— Ще ги намерим, казах ти! — усмихна се добродушно Брайтнер.
	— Франц, ти каза същото и в края на миналия сезон.
	— И в края на по-миналия — намеси се другият археолог от удобното си място до платото със зелени маслини и овче сирене.
	— Знам. — Франц жизнерадостно сви рамене. — Знам!
	Директорът на разкопките се беше разположил в най-големия кожен стол в собствената си дневна. Отворените прозорци зад гърба му гледаха към улиците на Шанлъурфа. Роб долавяше звуците отвън — някой на другия тротоар викаше на децата си, чуваше се дори глъчта от кафенето малко по-надолу. Ако се съди по виковете и ругатните, даваха мач от турското първенство. Може би „Галатасарай“ срещу някой от местните отбори, сигурно „Диарбекир“. Турци срещу кюрди. Нещо като мач между „Реал Мадрид“ срещу „Барселона“, но доста по-ожесточен.
	Дерия остави на масата още една сребриста картонена кутия баклава, току-що донесена от сладкарницата. Роб се зачуди дали пък няма да умре от преяждане.
	— Ако не е погребален комплекс или храм, какво е тогава? Ja? — ръкомахаше срещу подчинените си от другия край на масата Франц. — Няма селище, няма белези за доместикация, нищо. Това трябва да е храм, по този въпрос сме единодушни. Храм, посветен на прадедите, на какво друго? Със сигурност е в чест на починалите ловци. Или не?
	Другите двама археолози свиха рамене и замълчаха.
	— А нишите за какво са? — добави Франц. — Могат да са само за кости.
	— Съгласна съм — намеси се Кристин. — Според мен телата на мъртвите ловци са били пренасяни в комплекса и след това са били екскарнирани.
	— Моля, не разбрах. Екскарнирани? — намеси се вежливо Роб и сложи ръка пред устата си, за да прикрие оригването си.
	— Това означава… почистени. Зороастрийците все още го практикуват. А някои смятат, че зороастрийците произлизат оттук.
	— На практика всички религии произлизат от тук — отсече Кристин. Тя се усмихна и се обърна към Роб: — Екскарнацията е погребален процес, при който тялото се отнася на специално място и се оставя, за да бъде изядено от дивите животни като хищници и лешояди. Както каза Франц, това все още се наблюдава в религиозните практики на зороастрийците в Индия. Там ги наричат небесни погребения, а телата се предават на боговете на небето. Всъщност много от ранните религии в Месопотамия боготворят хищни птици като мишелови, ястреби и орли. Понякога култът се изразява чрез идоли на хора с крила. Като асирийския демон, който видяхме в музея.
	— Екскарнацията е много хигиенична форма на погребение — намеси се в разговора Иван, най-младият учен, палеоботаникът. Той се изчерви, сякаш беше казал нещо глупаво.
	— Както и да е. Кой знае, може би след това костите са били отнасяни другаде — впусна се в нови теории Франц. — Или са били взети, когато са покрили Гьобекли Тепе с пръст. Това би обяснило отсъствието на скелети.
	— Какво имате предвид? — обърка се Роб. — Как така „покрили с пръст“? Кой го е заровил?
	Франц остави празната чиния до стола си върху полирания паркет и огледа гостите си. На лицето му грееше доволната усмивка на клюкар, който ей сега ще сподели пикантни подробности.
	— Това, приятелю, е най-голямата загадка! И не се споменава в статията, която си чел!
	— Ето ти ексклузивна новина, Роб… — засмя се Кристин.
	— През или около 8000 г. пр.н.е. — Франц махна с ръка и направи драматична пауза — цялото Гьобекли Тепе е било погребано. Закопано. _Напълно покрито с пръст и превърнато в могила._
	— Но… откъде знаете?
	— Това не подлежи на съмнение. Могилите и хълмовете не са естествени. Почвата не се е натрупала сама. Целият храмов комплекс е бил умишлено зарит с тонове пръст и кал през 8000 г. пр.н.е. Бил е скрит.
	— Майчице. Това е безумно.
	— Разбира се. Още по-удивителен е обемът на работата по покриването. И той само подчертава безсмислието на цялото заравяне.
	— В смисъл…
	— Само помисли колко труд е хвърлен първо само за изграждането на комплекса! Да се вдигнат камъните, да се подредят в кръгове, да се покрият с барелефи и фризове, да се направят скулптурите. Това е отнело десетилетия, може би дори векове. И всичко това по време, когато средната продължителност на живота е била около 20 години. — Франц изтри устата си със салфетка. — Според нас ловците събирачи са живеели в този район в нещо като шатри, направени от кожи. И са строили Гьобекли Тепе. Прехранвали са се с дивеч. Поколение след поколение, при положение че са нямали керамични съдове, нямали са земеделие, а всичките им инструменти са били просто кремъчни отломъци.
	— Мисля, че вече досадих на Робърт с подобни обяснения… — наведе се през масата Кристин.
	— Не, моля ви се — вдигна ръка Роб, — това в никакъв случай не е досадно. Наистина! Франц, моля те, продължавай.
	Журналистът наистина беше погълнат от историята. Статията му трупаше материал и щеше да бъде уникална.
	— Та значи. И след всичко това се случва нещо мистериозно. Непонятна загадка. Ако изграждането на този храм е струвало на тези несъвършени човешки същества стотици години… Нека е храм на мъртвите, погребален комплекс… — Франц хвърли закачлив поглед към колегите си, — тогава защо, по дяволите, е трябвало две хиляди години по-късно да го покрият с тонове пръст? През 8000 г. пр.н.е. Струпването на могилите е било също толкова непосилно, колкото и построяването на храма, нали така?
	— Да. Защо тогава са го направили?
	Франц се плесна по бедрата и се засмя.
	— Ами не знаем! Това е. Никой не знае. Получихме доказателствата за този факт едва този месец и засега не сме имали възможност да помислим върху тях. — Немецът се усмихна саркастично. — Фантастично, ja?
	Дерия предложи на Роб още една бира. Той я прие и благодари. Забавляваше се. Никога не беше очаквал, че археологията може да бъде забавна, нито пък секси. Замисли се върху мистерията на погребания комплекс, а след това се загледа в Кристин, която разговаряше с колегите си. Усети лек, но настойчив прилив на ревност, но го потисна яростно.
	Той беше тук, за да си напише статията, а не да се влюбва безнадеждно. А статията явно щеше да бъде много по-интересна, отколкото си беше представял. Най-старият храм в света, открит до най-стария град в света. Издигнат от пещерни хора от каменната ера, построен от хора, още неоткрили колелото, но със странен артистичен талант…
	И изведнъж се появява тази велика катедрала на неолита, кюрдският Карнак, турският Стоунхендж. Роб вече виждаше текста си, параграфите се подреждаха един след друг в главата му. След това целият проклет храм изведнъж е заровен под хиляди тонове древна пръст, закрит и погребан до края на света, сякаш е някаква ужасна тайна. _И никой не знае защо._
	Роб се огледа. Беше се унесъл в мисли за около десет минути. Беше изпаднал в онова особено журналистическо състояние, което го поглъщаше изцяло. Работата го поглъщаше изцяло и той си я обичаше. Беше щастлив човек.
	Малкият купон набираше инерция. Някой извади стара китара и всички изпяха няколко песни. На масата се появи турска _ракъ_, гостите обърнаха по чаша уж преди тръгване, след това по още една… Роб осъзна, че се напива, и реши наистина да си ходи, преди да се е посрамил и да е заспал на пода. Американецът се облакъти на перваза на прозореца, за да глътне чист въздух, да събере мислите си и да измисли подходящо оправдание пред домакините.
	Улиците вече бяха притихнали. Шанлъурфа будуваше до късно, тъй като почиваше през горещия следобед, но часът вече беше почти два през нощта. Дори тук бе време за сън.
	Единственият по-силен шум идваше точно под елегантните прозорци на къщата на Франц Брайтнер. Трима мъже стояха на улицата и пееха. Беше странен напев, нисък и монотонен. Почти като заклинание. Още по-необичайно беше, че пред тримата беше разпъната малка дървена сгъваема масичка, върху която трепкаха пламъчетата на свещи.
	Роб остана втренчен в играещите светлинки около половин минута, сякаш изпаднал в транс. След това се обърна и забеляза, че Кристин е в далечния край на всекидневната, увлечена в разговор с Дерия, съпругата на Франц. Той я повика с жест.
	Кристин се приближи, надвеси се през перваза, погледна пеещите мъже и не каза нищо. Роб се заслуша пак в тихото напяване и се усмихна на Кристин.
	— Очарователно, нали? Сигурно е химн или религиозна песен. Какво правят? — запита той.
	Кристин не отвърна. Дори в профил лицето й изглеждаше бледно и напрегнато. Ужасът беше опънал чертите й.


	9

	Роб се сбогува с домакините и останалите гости. От изражението на Кристин съдеше, че би искала да повърви с него, може би за да обясни защо реагира така на гледката с пеещите мъже. Той остана леко изнервен, но и заинтригуван.
	Когато излязоха на улицата пред старата къща, тримата мъже вече си тръгваха. Бяха угасили свещите, прибрали масичката и се спускаха надолу по хълма. Единият се обърна и изгледа Кристин. Лицето му беше непроницаемо.
	А може пък само да изглежда така заради липсата на достатъчно светлина, помисли си Роб. В сумрака под мъждивите лампи беше трудно да се различи каквото и да било, камо ли мимика.
	Улицата беше притихнала и тъмна. В далечината се изви самотен кучешки вой и заглъхна. Луната се беше закачила на върха на най-високото минаре и мътната й светлина едва досягаше земята. Роб усети неприятния полъх от откритата канализация.
	Кристин промуши ръката си под неговата и го поведе по тъмния паваж, докато не излязоха на по-широка и по-добре осветена улица. Роб чакаше обяснението й.
	Двамата продължиха да вървят, без да проговорят и дума. Пътят се спускаше към старите езерца в градините Гьолбашъ. Роб се обърна и видя, че пустинята започва току зад последните блокове на града. Тъмна, безкрайна, древна и мъртва.
	Той се замисли за каменните колони на Гьобекли Тепе, някъде там зад хълмовете. Обелиските се възправяха срещу лунните лъчи след цели 10 000 г. под могилите пръст. Камъни, покрити със заплетени барелефи на змии и хищни птици. Потръпна от студ за първи път, откакто беше пристигнал в Шанлъурфа — откъм безжизнената равнина полъхна студен бриз.
	Мълчанието продължаваше вече твърде дълго.
	— Добре. — Роб измъкна ръката си от тази на Кристин. — Какво беше всичко това? Пеенето и целият спектакъл.
	Беше наясно, че се поддава на гнева, но беше уморен, раздразнителен и усещаше първите пристъпи на махмурлук.
	— Обясни ми, Кристин. Изглеждаш, сякаш си видяла… онзи асирийски демон на вятъра.
	Това трябваше да прозвучи като шега и да разпръсне напрежението, но не се получи. Тя продължаваше да е намръщена и видимо бледна дори и под слабата светлина на уличните лампи.
	— Пулса Динура.
	— Какво?
	Тя сви рамене.
	— Това пееха мъжете. Молитва.
	— Пулса… ди…
	— Нура. Огнен бич.
	— Моля?
	— Това означава. Пулса Динура.
	— На какъв език?
	— На арамейски.
	— Откъде знаеш? — изуми се Роб за пореден път.
	— Говоря арамейски. Поне дотолкова.
	Вече бяха стигнали до езерцата. Старата джамия беше неосветена и потънала в сенките. По пътеките нямаше млади двойки. Роб и Кристин тръгнаха наляво към неговия хотел. Апартаментът на французойката беше точно зад него.
	— Пеели са значи, химн на арамейски. Улични изпълнители! Страхотно!
	— Това не е химн. И тези мъже не са някакви шибани улични музиканти!
	— Какво… — стъписа се Роб от яростното й избухване.
	— Пулса Динура е древно проклятие. Магия от пустинята. От пустошта на Месопотамия.
	Кристин избърза напред и продължи да говори през рамо.
	— Има го в някои от вариантите на Талмуда, свещената книга на евреите, написани по времето на вавилонското пленничество. Когато евреите са били затворени в Ирак. Роб, това е много зловещо и много древно проклятие.
	— Добре де…
	Той не знаеше как да реагира. Вървеше след Кристин, а вече наближаваха хотела му.
	— И какво причинява това Пулса Ди… нура.
	— То призовава ангела на разрухата. Бичовете от пламък. Сигурно са го насочили срещу Франц. Иначе защо ще пеят под прозорците му?
	— Окей, Кристин — Роб отново усети, че се дразни, — значи са го омагьосвали. И какво? Проклели го, голяма работа, сигурно не им плаща достатъчно шекели или каквото там им плаща. На кого му пука — това е просто някаква ала-бала! Нали така?
	Внезапно Роб се сети за кръстчето на врата на Кристин. Може би я обиждаше по някакъв начин. Не знаеше колко е религиозна. Или пък колко суеверна. Що се отнасяше до него, той беше пълен атеист. Смяташе религиозните вярвания и суеверия за ирационални и неприемливи, дори дразнещи. Но пък харесваше Близкия изток, родното място на всички тези ирационални вярвания и пустинни обреди. А разгорещените дебати, породени от различните вери, също му допадаха. Странен парадокс.
	Кристин мълчеше. Роб се опита да я провокира отново.
	— Какво значение има?
	— За някои хора има голямо значение — обърна се тя. — В Израел например.
	— И?
	— Пулса Динура е използвано няколко пъти през последните години. От евреи.
	— Да бе…
	— От някои ултрафанатизирани равини например. Те призоваха ангела на смъртта срещу Ицхак Рабин, израелския лидер, през октомври 1995 г. — Кристин млъкна. Роб се опитваше да си спомни откъде му беше позната тази дата. Французойката го изпревари: — А Рабин беше убит още същия месец.
	— Интересно съвпадение.
	— Някои други равини използваха Пулса Динура срещу Ариел Шарон, следващия премиер, през 2005 г. Няколко месеца по-късно той изпадна в кома след мозъчен кръвоизлив.
	— Шарон беше на 77 години. И беше дебел.
	Кристин погледна Роб право в очите.
	— Сигурно. Разбира се… просто съвпадение.
	— Мда. Така е.
	Вече бяха пред фоайето на хотела и почти се караха. Роб съжаляваше за това. Той харесваше Кристин. Много. Не искаше да я обижда и й предложи настоятелно да я изпрати до апартамента й, който беше на около 500 метра, но тя отказа не по-малко твърдо. Двамата се измериха с очи, след това се прегърнаха внимателно за секунда и Кристин се обърна да си ходи, но внезапно се спря.
	— Робърт, ти твърдиш, че това е само съвпадение. Но кюрдите смятат, че Пулса Динура действа. Много хора в Близкия изток вярват, че действа. Това е много лошо проклятие. Провери в „Гугъл“. Така че, щом го използват… — Кристин се намръщи, — това означава, че някои хора, някои местни хора, наистина и съвсем сериозно искат Франц Брайтнер да умре.
	Французойката си тръгна. Роб продължи да гледа след нея още малко. Наблюдаваше как фигурата й потъва в тъмнината и отново потрепери. Вятърът от пустинята продължаваше да духа и нощта ставаше все по-студена.


	10

	Детектив Форестър се отпусна на дивана. Намираше се в уютна стая току до Мъзуел Хил в северните предградия на Лондон. Беше на сеанс с терапевта си.
	Ситуацията му се виждаше леко клиширана — полицаят с неврозите, прецаканото ченге — но не му пукаше. Тези сесии му помагаха.
	— Как мина седмицата ти? — Доктор Джанис Едуардс беше прехвърлила шейсетте, стилна и леко консервативна, но по приятен начин.
	Възрастта й му действаше добре, предразполагаше го да си сподели болката, да изплюе камъчето, да постигне катарзис и да говори, без да се отвлича емоционално. А имаше нужда да говори. Беше му добре и искаше да говори дори и при цена от 50 лири на час — да говори и да не млъква.
	Понякога идваше тук и обсъждаха работата му, друг път ставаше дума за жена му или за съвсем странични неща. За по-неприятни и сериозни теми. Но никога не стигна до сърцевината на проблема. Никога не спомена дъщеря си. Може би един ден щеше да го направи. Все някога…
	— И така… — Д-р Едуардс се обади някъде зад главата му, — разкажи ми за седмицата си.
	Форестър нямаше и идея какво да каже. Не искаше да зачеква неща, които бяха тежки и много лични. Седмицата така и така беше достатъчно натоварена със случая с човека без език. Може би трябваше да разкаже точно за него.
	Отпусна ръце върху корема си, остави погледа си да блуждае някъде навън през прозореца и започна да говори за случая на „Крейвън стрийт“. За портиера, за мъченията и осакатяването и за непонятната жестокост.
	— Нямаме свидетели, измъкнали са се чисто. Използвали са кожени ръкавици, криминалистите не могат да открият никаква чужда ДНК. Раната от ножа… не води наникъде. Съвсем обикновено острие. Няма и нито един отпечатък. — Форестър разтри главата си.
	Терапевтът промърмори нещо в знак на интерес и той продължи.
	— Въодушевих се, когато сам попаднах на нещо. Мазето, където са копали… преди няколко години там са открити стари кости. Но се оказа, че не е следа, а просто съвпадение, поне така мисля. Все още нямам идея какво са търсили. Може и да е било просто идиотска шега. Може някакви студенти да са се правили на мъже, но всичко да се е объркало, може да са били дрогирани… — Форестър осъзна, че сигурно говори глупости, но не се спря.
	— Това е, доникъде съм. Имам мъж без език в болницата, улики липсват и… ами, беше доста скапана седмица. Общо взето… знаете как е…
	Той млъкна. В терапевтичните сеанси понякога ставаше така — не казваш нищо съществено, но изведнъж разбираш, че няма и какво повече да споделиш.
	Внезапно Форестър усети остър пристъп на тъга и гняв. Дойде сякаш от нищото. Може би беше провокиран от падащия навън мрак или пък от тишината в стаята. Или от спомена за онзи беден, измъчван и осакатен човечец. Но сега вече наистина искаше да говори за нещо по-дълбоко, много по-тежко. Беше време да разкрие истината, да разкаже за Сара.
	Вместо това стаята сякаш притихна.
	Форестър се замисли за дъщеря си. Затвори очи и се облегна.
	Видя отново пронизващо сините й очи, чу лудешкия й смях, първите й думи. Ябълка. А-бъу-ка. Първото им дете. Прекрасна дъщеря. И след това… след това… Сара… _О, Сара._
	Форестър потри очите си с пръсти. Доктор Едуардс просто седеше и го чакаше да каже нещо. Но той мълчеше, не можеше да говори. Мислеше за дъщеря си, постоянно мислеше за нея, но не можеше да говори за нея. Поне все още.
	Тя беше на пет и през една ветровита нощ излязла навън. Просто отворила вратата, без никой да забележи, и излязла. След това я търсиха, всички я търсиха, полицията я издирваше, съседите също се включиха.
	Най-накрая я намериха. Насред шосето, под моста на детелината. Не можеха да установят дали е било убийство, или детето просто е паднало от моста. Тялото й беше премазано, прегазено в тъмнината от толкова много коли. Шофьорите на камионите и на бусовете сигурно са мислили, че минават върху гума.
	Форестър се потеше. Не беше мислил толкова отдадено за Сара от месеци, може би от години. Знаеше, че трябва да се освободи от тази мъка, да я изкара от себе си. Но не можеше.
	— Съжалявам, докторе. Не се получава. Все още ми е непосилно. Мисля за това постоянно, всеки божи ден, знаете ли…? Но… — Детективът преглътна тежко и отново изтри очите си. Думите просто не излизаха от устата му.
	В главата му беше хаос. Всеки ден, дори сега, се питаше как се беше случило всичко? Дали някой маниак не я беше отвлякъл, изнасилил и след това хвърлил от моста? Ако просто е паднала — как е станало? Понякога си мислеше, че знае. Понякога дълбоко в сърцето си беше убеден, че е била убита. Той беше ченге, знаеше как стават тези неща. Но нямаше свидетели, нямаше доказателства. Сигурно никога нямаше да разберат истината.
	Той въздъхна и погледна доктор Едуардс. Тя беше спокойна. Беше на 65 години, с прошарена коса, усмихваше се кротко.
	— Няма значение. Някой ден…
	Форестър кимна и се усмихна на ключовата фраза _Може би някой ден_…
	— Трудно ми е. Жена ми изпада в депресия и се отвръща от мен през нощта. Не правим секс с месеци, но поне сме живи.
	— И имате син.
	— Да. — Форестър се усмихна наум. — Имаме син. Предполагам, че би трябвало да сме благодарни за нещата, които имаме, а не да страдаме за тези, които сме изгубили. Какво казват в клубовете на анонимните алкохолици — трябва да се преструваш, за да повярваш и да успееш. Всякакви такива глупости. Сигурно и ние трябва да правим така. Да се правим, че всичко е наред.
	Детективът млъкна и тишината отекна из топлата стая. Форестър сви рамене и се изправи. Часът му беше свършил. Двамата продължаваха да мълчат. Чуваше се само шумът от трафика, приглушен от затворените прозорци и завесите.
	— Благодаря, доктор Едуардс — тръсна глава полицаят.
	— Моля. И както ти казах, наричай ме Джанис. Идваш тук вече шест месеца.
	— Благодаря, Джанис.
	— Ще се видим следващата седмица, може би? — усмихна се тя.
	Стиснаха си ръцете и Форестър се усети пречистен и с малко по-бодър дух. Беше доволен, че се беше разкрил, макар и съвсем мъничко. Беше му помогнало и се чувстваше по-добре.
	Детективът се сбогува и излезе в дъждовната вечер в Мъзуел Хил. Докато караше до дома си в Хендън, беше в умиротворено и леко тъжно настроение. Беше минал още един ден. Още ден без пиене или викане.
	Къщата го посрещна със звуците от играта на сина му, а жена му беше в кухнята и гледаше новините по телевизията. Носеше се миризма на спагети и песто. Всичко беше наред. Жена му го целуна, той й каза, че е бил на сеанс при терапевта си, и тя сякаш беше доволна.
	Преди вечерята Форестър излезе в градината и си сви тънка цигара с трева. Не чувстваше вина, че го прави. Стоеше в дворчето, пушеше, издухваше дима към осеяното със звезди небе и усещаше как мускулите на врата му се отпускат под въздействието на марихуаната. След това се върна в къщата, легна на пода на дневната и помогна на сина си да нареди един пъзел. Точно тогава телефонът звънна.
	Форестър влезе в кухнята, където жена му тъкмо отцеждаше спагетите. Над мивката се кълбеше гореща пара и миришеше на песто.
	— Да, моля.
	— Инспекторе?
	Форестър веднага разпозна финландския акцент на младшия си помощник.
	— Бойер, тъкмо се канех да ям.
	— Съжалявам, сър, но… получих странно обаждане.
	— Да?
	— Звънна ми моят приятел Скелдинг, знаете го, нали? Найъл.
	Форестър се замисли за секунда, след това се сети. Въпросният приятел работеше в полицията и се занимаваше с базите данни по случаите с убийства. Веднъж тримата бяха излезли на по питие.
	— Да, знам го. Работи в информационната система.
	— Точно той — потвърди Бойер. — Ами, обади се, че има ново убийство. На остров Ман.
	— И?
	— Убили са някакъв човек. Много жестоко. В някаква голяма къща.
	— Остров Ман е доста далече…
	Бойер се съгласи, но Форестър почти не го слушаше. Гледаше как съпругата му полива спагетите с яркозеленото песто. Малко приличаше на сок от жлъчка, но миришеше чудесно. Детективът се изкашля нетърпеливо.
	— Бойер, както вече ти казах, жена ми току-що приготви чудесна вечеря и…
	— Да, сър, съжалявам, но проблемът е, че преди да убият онзи човек, нападателите са изрязали символ върху гърдите му.
	— Имаш предвид…
	— Да, сър. Точно така. Звездата на Давид.


	11

	Роб звънна в дома на бившата си съпруга на сутринта след купона у Франц. Вдигна дъщеря му Лизи, въпреки че все още не беше наясно как точно се държи телефонната слушалка.
	— Мила, хвани я от другия край.
	— Тати?
	— Говори на другия край на слушалката.
	— Здрасти, тате. Здравей.
	— Миличка…
	Роб почувства остър пристъп на вина само при звука на гласа на Лизи. Но в същото време изпита едва ли не физическо задоволство, че има дъщеря. И го обзе яростно желание да я пази и защитава. После отново се почувства виновен, че не е в Англия, за да е до нея. Но от какво да я пази? Тя беше на сигурно място в предградията на Лондон. Беше добре.
	Когато Лизи установи от кой край се държи телефонната слушалка, баща и дъщеря говориха цял час и Роб обеща да й прати по мейла снимки от местата, където е бил. След това затвори с нежелание и реши, че е време да се захваща за работа. Често ставаше така, след като е говорил с дъщеря си — беше като инстинкт, нещо генетично заложено. Припомнянето на семейните му задължения активираше работния му рефлекс — иди, спечели малко пари и нахрани детето.
	Беше време да напише статията си. Но бе изправен пред дилема. Как да я напише? Просто като репортаж от разкопките или да задълбае в проблема? Премести телефона от леглото на земята и се замисли. Историята се беше оказала доста по-сложна, отколкото беше очаквал. Многопластова и интересна. Първо, имаше политически елемент — съперничеството между кюрди и турци. Да не забравяме за атмосферата на разкопките и твърде любопитното раздразнение на местните. А онази молитва на смъртта? Ами тайното копаене на Франц през нощта? За какво беше всичко това?
	Роб стана и отиде до прозореца. Стаята му беше на последния, осми етаж на хотела. Журналистът отвори прозореца, надвеси се навън и се заслуша в зова на мюезина, раздаващ се от минарето на някоя близка джамия. Песента беше рязка за западния слух, дори варварска, но в същото време някак хипнотична. Това беше неподражаемият звук на Близкия изток. Към първия мюезин се присъединиха още гласове. Призоваването към молитва отекваше из града.
	Та, какво да напише за вестника? Част от него желаеше силно да остане и да се зарови още по-дълбоко в историята. Да стигне до дъното. Но имаше ли смисъл? Не беше ли това поредното пренапрягане? Нямаше нужда да го прави вечно. А ако включеше и тези странни и объркани неща в статията, само щеше да я съсипе. Най-малкото щеше неимоверно да я натовари като наратив и да я направи трудна за възприемане. Читателите щяха да останат озадачени и недоволни. Значи отговорът на въпроса какво да напише беше очевиден. Ако просто се придържаше към наистина изумителните археологически факти, всичко щеше да е наред. „Откриха най-стария храм в света.“ _Мистериозно погребан преди 2000 години…_ Това стигаше. Това беше жесток материал. И с няколко хубави снимки на колоните, на барелефите, на ядосаните кюрди, на Франц с очилата и на Кристин в елегантните й панталони, всичко щеше да стане перфектно.
	Кристин. Роб се зачуди дали едва потисканото му желание да продължи разследването не се дължи именно на французойката. На с мъка овладяното му желание по нея. Зачуди се дали тя се досеща за чувствата му. Най-вероятно да, жените имат непогрешим нюх. А Роб обикновено си нямаше и понятие. Дали Кристин го харесва? Прегърнаха се веднъж… пък и начинът, по който го хвана под ръка миналата нощ…
	Стига толкова. Нахвърля в раницата бележници, химикали и моливи, сложи си слънчевите очила и излезе от стаята. Искаше да посети разкопките за последен път, да зададе още няколко въпроса и да допълни материала. Така или иначе беше тук вече пет дни и беше крайно време да продължи напред.
	Пред хотела Радеван се беше облегнал на таксито и спореше яростно с другите шофьори за футбол или политика. Когато Роб излезе от хотела, той го погледна и се усмихна. Роб кимна, след това размениха по няколко празни приказки.
	— Искам да отида на лошото място.
	— Лошото място? Да, мистър Роб! — засмя се Радеван.
	После му отвори вратата с театрален жест и Роб скочи на седалката, като се чувстваше пълен с енергия и решен да приключи всичко час по-скоро. Беше взел правилното решение. Да си напише статията, да вземе фактура за служебните разходи, да се върне в Англия и да настоява да прекара известно време с дъщеря си.
	Нищо не се случи, докато караха към Гьобекли. Радеван си чоплеше носа и се оплакваше на висок глас от турците. Робърт гледаше ширналата се към Ефрат пуста равнина, а далеч към хоризонта се синееше планината Торос. Пустинята го плашеше и изнервяше, но въпреки това той беше започнал да я харесва. Толкова стара, зловеща, отмъстителна и силна. Пустинята на демоните на вятъра. Какво ли друго се криеше под ниските й хълмове? Странна мисъл. Роб продължи да се взира в пустошта.
	Пристигнаха бързо. Радеван паркира със свирене на гуми и се надвеси през прозореца, докато Роб тръгваше към разкопките.
	— Три часа, мистър Роб?
	— Да… — засмя се той.
	Днес на разкопките кипеше френетично оживление. Роб за пръв път виждаше такава активност. Бяха се появили нови изкопи, нови траншеи се врязваха в хълмовете и разкриваха още колони. Роб осъзна, че благоприятният сезон беше към края си и Франц бързаше да свърши колкото се може повече работа. Сезонът на разкопките беше удивително кратък. През лятото мястото беше твърде горещо, а през зимата — твърде открито. А и археолозите имаха нужда от деветте месеца лабораторни изследвания и анализиране на находките от трите месеца копаене. Такава беше археологическата работа — три месеца с лопатата, девет месеца мислене.
	Доста спокойно занимание всъщност.
	Франц, Кристин и палеоботаникът Иван спореха в сянката на навесите. Те махнаха за поздрав към Роб и той се настани до тях. Поднесоха чай. Роб харесваше непрекъснатото пиене на турски чай, ритуалното подрънкване на лъжичките в керамичните чаши и сладкия вкус на тъмната местна напитка. А и горещият черен чай беше странно ободряващ под палещото слънце на пустинята.
	Докато пиеше първата си чаша, Роб съобщи новостите. Каза на археолозите, че привършва работата си и че това е последното му посещение. Докато говореше, следеше лицето на Кристин. Дали пък не мярна сянка на съжаление, че си тръгва? Може би. Сърцето му заби по-силно, но той си напомни за какво е дошъл — да зададе още няколко последни въпроса. За това беше тук и за нищо друго.
	За материала си Роб имаше нужда да постави Гьобекли в историческия контекст. Беше чел още някои книги за най-ранната история на човечеството и искаше да разбере къде е мястото на Гьобекли в нея. Да види как тези разкопки допълват мозайката на човешкото минало, на еволюцията и цивилизацията. Франц откликна с удоволствие.
	— Всичко е започнало ето тук. — Немецът махна с ръка към жълтите хълмове наоколо. — Люлката на цивилизацията. Първите писмени паметници са с клиновидно писмо и са намерени недалеч оттук. Топенето на медта произлиза от Месопотамия. А първите истински градове са построени в Турция. Изобел Превен може да ти разкаже много за това.
	Роб се обърка за миг, но след това се сети за името. Изобел Превен беше преподавателката на Кристин в Кеймбридж. Роб я беше срещал сред авторите на различни книги по история, Превен беше работила с великия Джеймс Меларт, английския археолог, разкопал Чаталхьоюк. Роб обичаше да чете за Чаталхьоюк, най-вече защото там са разкопавали бързо. Почти всичко е било разкрито само след три години усърден труд с лопатите. Това е било героичното, холивудското време на археологията през 50-те години на XX век.
	В наши дни обаче всичко ставаше по-бавно. Сега имаше експерти в най-различни области — археометалурзи, зооархеолози, етно историци, геоморфолози и всичко беше много по-сложно. За разкриването на един голям и богат комплекс отиваха буквално десетилетия.
	Гьобекли Тепе беше типичен пример. Франц копаеше на него от 1994 г. и Кристин беше подхвърлила, че той ще прекара остатъка от професионалния си живот тук. Един-единствен обект, едно-единствено място и цял професионален живот.
	Но пък това беше най-изумителното археологическо откритие в света. Сигурно затова през повечето време Франц се държеше грубо, но точно сега се усмихваше и обясняваше на Роб за ранната история на грънчарството и земеделието, възникнали наблизо, след като комплексът Гьобекли Тепе вече бил заровен.
	— Първите признаци за обработване на земята са открити в Сирия — разказваше Франц и гледаше някъде над рамото на Роб. — Гордън Чайлд нарича това „Неолитна революция“, а се е случило недалеч от тук в южна посока по места като Абу Хурейра и Тел Асуад. Така че, както виждаш, люлката наистина е тук. Металообработване, грънчарство, земеделие, топене, писменост… всичко е започнало около Гьобекли. Ja?
	— Да, но… — намеси се Кристин — всъщност има някои доказателства за отглеждане на ориз в Корея. През тринайсетото хилядолетие преди Христа. Но това е загадка.
	Иван, който до момента пазеше мълчание, също се включи в разговора.
	— Има и някои странни доказателства, че грънчарството може да се е появило за пръв път… а след това някак си е спряло… още по-рано. В Сибир.
	— Моля? — обърна се към него Роб. — Продължавайте — подкани го, въпреки че Франц изглеждаше леко раздразнен от намесата на колегите си.
	— Ъъъъ… — Иван се изчерви — има доказателства от източната част на Сибир, а може би и в Япония, че е съществувала по-ранна цивилизация. Северен народ. Може би е измрял, тъй като доказателствата изчезват. Нямаме идея къде са се дянали.
	Франц се намръщи като футболен запалянко, дочул обида за любимия си отбор, и лицето му се наля с кръв, сякаш се беше нажулил с коприва.
	— Ja, ja, ja, Иване. Но все пак… но все пак всичко е започнало наистина в тази област. В Близкия изток! Тук! — Германецът подчертаваше думите си, като удряше с длан по масата и лъжичките в чашите и чинийките дрънчаха. — Всичко е започнало тук. Първите пещи за производство на керамични съдове. Открити са в Сирия и в Ирак. Хитите са произвели първото желязо. В Анадола. Първите домашни свине са в Чайоню, първите села са в Анадола, а… разбира се, първият храм…
	— Е Гьобекли Тепе!
	Всички се засмяха, мирът беше възстановен и разговорите продължиха. Около десет минути Роб старателно преписваше бележките си, а археолозите бъбреха за първото одомашняване на животни и разпространението на „микролити“. Репликите им бяха пълни с научни термини и оставаха неясни за Роб, но на него това не му пречеше. Вече имаше последното парченце от пъзела. Цялостната картина оставаше в тайна, но това само правеше статията по-интересна и това беше достатъчно. А и той беше журналист, а не историк. И беше пратен тук не да доказва теории, а да пресъздаде живо впечатленията си, при това бързо. Как наричаха понякога журналистиката? „Първата скица на историята“, нали така? Ето това правеше Роб и това трябваше да прави — да нахвърля първите груби щрихи на историята.
	Роб се огледа. Вече половин час си водеше бележки и обмисляше написаното. Учените го бяха оставили сам и се бяха разотишли по обичайните си дела или по каквото там правеха, когато не се караха и не спореха. Сигурно изследваха пръстта и ронещите се камъни или се бяха затворили във фургоните си и водеха нови спорове.
	Роб се изправи и разтри схванатия си врат. Реши, преди да си тръгне, да се разходи наоколо. Метна раницата на гръб, излезе под слънцето и заобиколи най-близката могила, като вървеше покрай изкопите и колоните.
	Зад основния терен на разкопките имаше обширно пусто поле, осеяно с кремъчни отломъци. Кристин му беше показала мястото при предишното му посещение. Роб се изуми, като видя, че кремъчни остриета от каменната епоха отпреди 10 000 години просто се въргаляха наоколо. Имаше буквално хиляди такива. Можеше просто да коленичи, да потърси няколко минути и да си намери стар връх на стрела или режещ инструмент.
	Роб реши сега да направи точно това. Имаше слабост към сувенирите и коленичи в прахта, въпреки че слънцето изгаряше безмилостно гърба му. След няколко минути му провървя, макар че на това място не беше нужен голям късмет, за да откриеш каквото търсиш. Роб огледа находката си, като внимателно я въртеше между пръстите си. Беше връх на стрела от каменната ера, умело, дори изкусно оформен. Роб си представи човека, който го е изработил преди 12 000 години — дребен, с набедрена препаска и клекнал под палещото слънце. С лък, преметнат през мускулестия му гръб. Примитивен човек. Но точно той беше построил голям храм и го беше гравирал с орнаменти. Това беше парадокс. Пещерен човек, построил катедрала. Но пък беше и добър увод за статията на Роб, чудесна, жива картина.
	Роб се изправи и пусна върха на стрелата в един страничен джоб на раницата си. Най-вероятно крадеше древен артефакт и нарушаваше стотици турски закони, но, от друга страна, Гьобекли Тепе надали в скоро време щеше да изпита остър дефицит за кремъчни отломъци. Роб метна раницата на рамо и огледа за последен път вълнообразната равнина. Беше гола, без нито едно дърво и мержелееше под палещото слънце. Някъде там, не чак толкова далеч, беше Ирак. Роб се зачуди дали да не каже на Радеван да го закара до границата. Щяха да стигнат за няколко часа. Но споменът за Багдад проблесна през съзнанието му и лицето на атентатора самоубиец изникна сякаш пред него. Роб преглътна сухо. Изживяването съвсем не беше приятно.
	И тогава, точно когато се обръщаше, за да се върне, чу писъка.
	Беше ужасен и страшен, сякаш виеше измъчвано животно, сякаш разпаряха с нож жива маймуна.
	Роб ускори крачка и чу още викове. Какво ставаше? Някой изпищя отново. Роб се затича, а раницата го удряше по гърба. Беше се отдалечил повече, отколкото си мислеше. Къде ли се падаше основната част на разкопките? Всички могили изглеждаха еднакви. В чистия пустинен въздух гласовете се разнасяха надалеч. Гласове и викове.
	Господи! Нещо се случваше. Роб се озърна наляво и надясно и се изкачи на върха на един хълм. И точно надолу видя разкопките и тълпа от хора, събрала се около новия изкоп. Той беше по-тъмен от останалите и доста дълбок. Работниците се бутаха един друг.
	Роб се спусна бързо по склона, обувките му се плъзгаха в праха и камъчетата. Стигна до струпалите се хора и си проправи път напред. Подушваше миризмата на пот и страх. Роб изблъска грубо последния човек настрани и погледна в изкопа. Всички се бяха втренчили в траншеята.
	В края на рова имаше една от онези смъртоносни на вид пики, жалон, който използваха, за да придържат брезентите. Франц Брайтнер беше нанизан на него и лежеше по очи. Беше прободен през горната лява част на гръдния си кош и от раната шуртеше кръв. Кристин стоеше до него и му говореше нещо. Зад нея Иван крещеше истерично по мобилния си телефон. Двама работници се опитваха да изровят стоманения прът от земята.
	Роб погледна Франц. Той сякаш беше още жив, но раната беше страшна, точно през белия дроб. Пробождането беше фатално. В Ирак Роб беше виждал много рани, включително и такива като тази. При взрив на бомба ударната вълна разпращаше настрани летви, греди и метални парчета, а те се забиваха в гърдите и главите на хората, нанизваха ги като на шишове.
	Роб знаеше, че Франц няма да оцелее. На линейката щеше да й отнеме поне час, докато пристигне. Едва ли имаше и медицински хеликоптери до Анкара. Франц Брайтнер щеше да умре. Да умре тук, в изкопа, заобиколен от мълчаливите колони на Гьобекли Тепе.


	12

	В езерцата в градините на Аврам шараните пляскаха по водата и се боричкаха за късчетата хляб, които Роб им подхвърляше. Журналистът ги гледаше като хипнотизиран. Дивото бутане на рибите беше отблъскваща гледка.
	Беше дошъл тук да се поуспокои — това беше единственото тихо и зелено място в претъпкания град, което знаеше. Но тишината не му въздействаше. Докато наблюдаваше шараните, Роб прехвърляше през ума си събитията от предишния ден. Ужасната гледка на Франц, нанизан на жалона. Истеричните обаждания по телефона. И накрая съдбоносното решение да прережат стоманения прът на две и да откарат Франц, все още пронизан с пиката в гърдите, с колата на Кристин до Шанлъурфа.
	Роб ги последва с Радеван. Разнебитената тойота не изостана от ленд ровъра през хълмовете и равнината до болницата на университета „Харан“ в новия квартал на града. Там, в сумрачните коридори Роб изчака заедно с Кристин, Иван и разплаканата жена на Франц. Беше все още там, когато лекарите излязоха с неизбежната новина — Франц Брайтнер беше издъхнал.
	Шараните се биеха за последната хапка и се удряха един друг. Роб се извърна и видя въоръжен с автомат турски войник, който се шляеше около джип, спрян на края на зелената площ. Войникът го изгледа смръщено.
	Градът се намираше в извънредно положение, но това нямаше нищо общо със смъртта на Брайтнер. Атентатор самоубиец се беше взривил в Диарбекир, град с турско и кюрдско население и център на кюрдския сепаратизъм на около 320 прашни километра на изток. Нямаше убити, но десет души бяха ранени и това за пореден път беше повишило напрежението в района. Този следобед полицията и армията бяха излезли на показ и бяха навсякъде.
	Роб въздъхна тежко. Понякога му се струваше, че насилието е вездесъщо. Не можеш да избягаш от него, а Роб искаше точно да избяга.
	Той мина по дървено мостче над тесен канал и седна на дървена масичка. Сервитьорът на чайната пристигна, бършейки ръцете си в кърпа, запасана на кръста му. Роб си поръча вода, чай и малко маслини. Наистина му се щеше да опита за момент да не мисли за Франц. Нито пък за кръвта по седалките на колата на Кристин и за металния прът, стърчащ противно от тялото на Франц…
	— Сър?
	Сервитьорът донесе чая на Роб, лъжичката потракваше в чашата, а бучката захар се разтваряше в тъмночервената течност. Слънцето просветваше през дърветата в малкия парк. На ливадата малко момче с тениска на „Манчестър Юнайтед“ риташе топка. Майка му беше забулена в черно.
	Роб допи чая си. Трябваше да започне да действа — провери колко е часът в Лондон, извади телефона си и набра номер.
	— Да! — Стив беше неучтив както винаги.
	— Здрасти, обажда се…
	— Роби! Моят археологически кореспондент. Как са камънаците?
	Веселият кокни акцент повиши малко настроението на Роб. Зачуди се дали въобще да разваля всичко, като каже на Стив какво се е случило. Преди да вземе решение, редакторът го прекъсна.
	— Бележките, които прати, ми харесаха. Очаквам с нетърпение цялата статия. Кога е крайният ти срок?
	— Ами, беше утре, но…
	— Добро момче! Файлът да е при мен до 5 следобед.
	— Да, но…
	— И прати малко снимки. Хубави кадри на…
	— Стив, има проблем.
	От другата страна на връзката се възцари мълчание. Най-после. Роб улови възможността и се хвърли с главата напред. Разказа му всичко — за странната тайнственост и трудностите при разкопките, за неприязънта на работниците, за зловещото смъртно заклинание, за напрежението в областта и необяснимите нощни експедиции на Франц. Обясни, че досега не е споменавал нищо от това, тъй като не е бил сигурен дали въобще има отношение към материала.
	— А сега вече има отношение, така ли? — засече го Стив.
	— Да. Защото… — Роб погледна към старата крепост на отсрещното възвишение и към червеното турско знаме върху нея. След това си пое дълбоко дъх и разказа на Стив за ужасната смърт на Франц.
	— Боже господи. Що за човек си ти? — попита Стив.
	— Моля?
	— Пращам те на тези разкопки, защото си мислех, че имаш нужда от почивка. Да идеш някъде на тишина и спокойствие. Сред купчина камънаци, да му се не види. Без драми. Без да се буташ между шамарите.
	— Да, предполагам… но…
	— Но се озоваваш насред гражданска война, заобиколен от пеещи дяволски свещеници, а след това някакъв хун става на шишче. — Стив се захили. — Съжалявам, приятел, не биваше да се шегувам. Сигурно е било отвратително. Сега какво ще правиш?
	Роб се замисли. Не знаеше какво иска да прави.
	— Не съм сигурен. Май имам нужда от малко редакторски напътствия. — Роб се изправи с телефона до ухото си. — Стив, ти си шефът. Объркан съм. Кажи ми какво да направя и ще го направя.
	— Вслушай се в инстинктите си.
	— Какво имаш предвид?
	— Довери се на себе си. Ти имаш страхотен нюх за статии. Същинска хрътка си, да му се не види. — Стив звучеше твърдо. — Затова ми кажи: има ли материал за статия?
	Роб нямаше никакво съмнение по този въпрос. Обърна се към сервитьора и направи знак за сметката.
	— Да, смятам, че има.
	— Действай тогава. Разрови се. Остани още най-малко две седмици.
	Роб кимна. Усети прилив на професионално вдъхновение, но зад него се криеше тъга. Смъртта на Брайтнер беше толкова ужасна, а и вече жадуваше да се върне и да види дъщеря си. Затова реши да си признае.
	— Но, Стив, искам да видя Лизи.
	— Дъщеричката ти?
	— Да.
	— Мекушав си. — Стив се засмя. — На колко години е?
	— Пет.
	Редакторът замълча. Роб се загледа в старата джамия зад блестящата повърхност на рибните езерца. Кристин му беше разказала, че някога сградата е била църква, църква на кръстоносците.
	— Добре, Роб. Ако свършиш тази работа, те връщам у дома веднага след това. С бизнес класа, разбрахме ли се?
	— Мерси.
	— Ние в „Таймс“ насърчаваме добрите родители. Но междувременно искам нещо от теб.
	— Какво?
	— Прати ми основната статия за камъните. Трябва ми за четвъртък. Но ще пусна в нея и малко стръв, ще подскажа, че ще има още. Можем да направим поредица. Специално от „нашия човек в каменната ера“. С демоните в пустинята.
	На Роб не му беше смешно, но въпреки това прихна. Стив винаги успяваше да го развесели с неприкрития си цинизъм от „Флийт стрийт“ и с безпощадния си хумор.
	— Уговори ме, Стив.
	Роб пусна телефона в джоба си. Вече се чувстваше много по-добре. Имаше работа за вършене, трябваше да пише, а имаше и следа, която да разследва. И след това щеше да си тръгне и да отиде да види дъщеря си.
	Роб напусна тихия оазис на парка и излезе на шумната кюрдска улица. Шофьорите на таксита викаха един срещу друг, а някакъв човек дърпаше за оглавника магаре, впрегнато в натоварена с дини каруца. Насред цялата суетня и шум Роб не чу звъна на телефона си, но долови вибрацията му.
	— Да?
	— Робърт?
	Беше Кристин. Роб се спря на средата на прашния тротоар. Бедната Кристин. Тя трябваше да закара Франц до болницата. Не позволи на никого другиго да го направи. Роб видя, че цялата й кола е в кръв, кръвта на приятеля й. Беше жестоко и тежко изпитание.
	— Добре ли си? Кристин?
	— Да, да, благодаря ти. Добре съм…
	Но не звучеше добре. Роб се опита да изрази съчувствие, да поддържа неангажиращ разговор, не знаеше какво друго да направи. Кристин беше разсеяна. Отговорите й бяха накъсани, едносрични, сякаш потискаше емоциите си.
	— Все още ли смяташ да хванеш полета тази вечер?
	— Не — отвърна Роб, — имам още да пиша. Ще остана още седмица-две.
	— Добре. Може ли да се видим? На кервансарая.
	— Добре, но… — Роб се обърка.
	— Можеш ли да дойдеш веднага?
	Все още озадачен, той се съгласи. Връзката прекъсна. Роб тръгна наляво, изкачи хълма и хлътна в блъсканицата на покрития пазар.
	Това беше класически арабски пазар от изчезващия в Близкия изток тип. Беше пълен със затънтени улички, входове към малки джамии, навъсени ковачи и продавачи на килими, хвалещи стоката си. Светлината проникваше на снопове през отвори в покрива от гофрирана ламарина. По тъмните, древни ъгли точилари въртяха брусове и ножовете хвърляха шепи златни искри в наситения с аромати на подправки въздух. А насред всичко това имаше истински старомоден кервансарай — хладен и просторен вътрешен двор с масички за кафе и красиви каменни арки. Място за търговия и клюки, където сигурно от хиляда години насам продавачите се пазаряха за цената на топовете коприна, а мъжете женеха синовете си.
	Роб влезе в двора и огледа масичките и хората около тях. Не беше трудно да забележи Кристин, тя беше единствената жена там.
	Роб седна срещу нея и видя, че лицето й е изпито. Тя се вгледа дълбоко в очите му, сякаш търсеше нещо, но той нямаше и идея какво. Кристин не продумваше и мълчанието ставаше неудобно.
	— Виж, Кристин, толкова… съжалявам за Франц. Знам колко близки бяхте и…
	— Не. Моля те. — Кристин гледаше надолу и се опитваше да възпре сълзите или гнева си. — Стига толкова. Много мило от твоя страна, но стига.
	Тя вдигна поглед и Роб се почувства притеснен от големите й тъжни очи, кафяви като топаз. Красиви и пълни със сълзи. Тя се прокашля, за да прочисти гърлото си.
	— Мисля, че Франц беше убит — рече.
	— Какво?
	— Бях там, Роб. Видях. Имаше спор.
	Плясъкът на крилете на излитащите гълъби отекна от стените на двора. Мъжете сърбаха турско кафе и седяха върху яркочервени черги.
	— Спор не значи убийство — погледна я той.
	— Видях го, Роб. Те го бутнаха.
	— Господи!
	— Точно така. И не беше случайно, че го бутнаха нарочно точно върху онзи жалон.
	— Ходи ли до полицията? — намръщи се Роб.
	Кристин махна с ръка в отговор, сякаш пъдеше досадна муха.
	— Ходих. Не искат и да знаят.
	— Сигурна ли си?
	— На практика бях изхвърлена от полицейския участък. Все пак съм просто жена.
	— Глупаци.
	— Може би. — Кристин се усмихна насила. — И на тях не им е лесно. Работниците на разкопките са кюрди, а полицаите са турци. Положението в момента изключва всякаква политическа намеса. А вчера имаше и бомба в Диарбекир.
	— Видях по новините.
	— Е — продължи Кристин, — лесна работа. Колко му е да нахлуят и да арестуват цяла група кюрди за убийство… Точно сега това не е толкова просто. О, боже…
	Кристин облегна глава върху сгънатите си на масата ръце.
	Роб се зачуди дали тя ще се разплаче. Зад нея над арките на кервансарая се издигаше минаре с голям черен високоговорител най-отгоре. Сега обаче той беше тих.
	Кристин се съвзе и се облегна.
	— Искам да разбера. Да проведа… разследване.
	— Какво имаш предвид?
	— Искам да знам всичко. Защо Франц копаеше посред нощ, защо са искали да го убият? Франц ми беше приятел и искам да разбера защо умря. Ще дойдеш ли с мен? Искам да ида до Гьобекли и да разгледам записките му, материалите му, разработките му…
	— Не са ли иззели всичко? Турските полицаи…
	— Той пазеше много от нещата си в тайна — прекъсна го Кристин. — Но аз знам къде ги криеше — в едно малко шкафче във фургона си на разкопките.
	Кристин се приведе напред към Роб, сякаш искаше да му довери тайна.
	— Трябва да влезем с взлом. И да ги откраднем.


	13

	Полетът до остров Ман над Ирландско море беше с чести раздрусвания заради въздушни ями, но продължи кратко. На летище „Роналдсуей“ Форестър и Бойер бяха посрещнати от заместник-началника на местното полицейско управление и от униформен сержант. Форестър се усмихна и се ръкуваха, като се представяха един на друг. Заместник-началникът се казваше Хейдън.
	Когато излязоха на паркинга, Форестър и Бойер си кимнаха и размениха разбиращ поглед към доста странния бял шлем на сержанта. Във Великобритания нямаше такива.
	Форестър вече беше запознат със специалния статут на остров Ман. Той беше колония на Короната, но имаше собствен парламент, собствен флаг, наследство от старите традиции на викингите, и собствени полицейски сили. Ман официално не беше част от Обединеното кралство. Тук например наказанието с бичуване беше отменено едва преди няколко години. В Лондон Форестър беше инструктиран за леко необичайните формалности при посещението на остров Ман.
	Паркингът беше студен, във въздуха се носеше намек за дъжд. Четиримата се качиха бързо в голямата кола на Хейдън и се понесоха през равнината към предградията на главния град Дъглас, разположен на западния бряг на острова. Форестър смъкна прозореца си и погледна навън. Опитваше се да усети мястото, да почувства къде е.
	Тучните зелени поля, мокрите от дъжда дъбови гори и малките сиви параклиси изглеждаха типично британски и келтски. В покрайнините на Дъглас притиснатите една в друга къщи и лъскавите офис сгради напомниха на Форестър за шотландските Хебриди. Единственият белег, че се намират извън властта на Великобритания, беше флагът на остров Ман с трите крака върху яркочервен фон, развяван над някои от къщите от примесения с дъжд вятър.
	Тишината в колата се нарушаваше от разменени откъслечни реплики. В един момент Хейдън се извърна, погледна Форестър и каза:
	— Разбира се, оставихме тялото на местопрестъплението. Не сме аматьори.
	Това беше странна забележка. Форестър си даде сметка, че тези полицаи са от малко управление с не повече от 200 служители и сигурно не са доволни от присъствието на такъв като него. Голямата клечка от града. Лондончанин, който си пъха носа, където не му е работа.
	Но Форестър имаше една много важна задача и нямаше търпение да види местопрестъплението. Искаше да се захване за работа веднага, без значение дали ще спази условностите.
	Колата се измъкна от града и пое по тесен път. Отдясно платното беше оградено от високи дървета, а отляво оставаха вълните на Ирландско море. Форестър забеляза вълнолом, фар, няколко малки лодки, които се поклащаха върху сивите вълни, и още един хълм. Точно тогава автомобилът прекоси висока порта и излезе пред голяма, подобна на замък стара сграда.
	— Форт Ан — оповести Хейдън. — Сега тук се помещават офиси.
	Мястото беше оградено с полицейска лента. Форестър видя, че на предната поляна е издигната шатра, а един полицай тъкмо носеше към къщата стар фотоапарат „Кодак“. Форестър се измъкна от колата, като се чудеше доколко местните власти могат да се справят с нещо подобно. Последното убийство тук беше станало преди колко — пет години? Петдесет години? Сигурно полицията си уплътняваше времето с акции срещу пушенето на марихуана и продажба на алкохол на лица под допустимата възраст. Май преследваха и гейовете. Тук хомосексуализмът все още беше незаконен.
	Влязоха в къщата направо през главния вход. Двама по-млади мъже с респираторни маски на лицата изгледаха Форестър. Единият държеше кутия с алуминиев прах. Влязоха в друго помещение. Форестър тръгна след криминалистите, но Хейдън го докосна по ръката.
	— Не — спря го той. — В градината.
	Къщата беше огромна, но вътре изглеждаше безлична. Беше брутално превърната в офиси. Някой беше изхвърлил стария интериор, беше сложил луминесцентни пури и беше оградил бюрата и кабинетите със сиви паравани. По някои от работните места имаше модели на кораби и фериботи. На стената висяха две морски карти, офисите най-вероятно бяха на транспортна компания или на студио за дизайн на плавателни съдове.
	Форестър последва заместник-началника на полицията в широк вестибюл, а оттам през големите стъклени врати се излизаше в просторна задна градина. Тя беше обградена от висок жив плет, а в дъното имаше залесено възвишение. На места градината беше грубо разкопана, а по средата на изпотъпканите тревни площи имаше жълта палатка, прикриваща местопрестъплението. Ципът й беше плътно затворен, всичко вътре явно беше запечатано.
	Хейдън отвори вратите и всички изминаха последните няколко метра до жълтата палатка.
	— Готови ли сте? — обърна се заместник-началникът на полицията към двамата лондончани.
	— Разбира се — отвърна с нетърпение Форестър.
	Хейдън дръпна покривалото.
	— Мамка му! — възкликна Форестър.
	Според него тялото беше на мъж на тридесетина години. Беше обърнато с гръб към тях и чисто голо. Но не това го накара да изругае. Главата на мъжа беше заровена в ливадата, а останалата част от трупа стърчеше навън. Позицията му беше едновременно странно комична, разтърсваща и можеше да извади всекиго от равновесие. Форестър веднага се досети, че нещастникът е починал от задушаване. Убийците първо са изкопали дупка, след това са натиснали главата на човека в нея, заринали са я с пръст и са го задушили. Отвратителен, зловещ и студен начин да умреш. Защо, по дяволите, някой го беше направил?
	Бойер обикаляше около тялото видимо ужасен. В палатката беше сякаш по-студено, отколкото във ветровитата градина, но въпреки това от трупа се разнасяше характерна миризма. На Форестър му се прииска да има и той маска подръка, за да не усеща вонята на разлагаща се плът.
	— Ето я и Звездата — посочи Бойер.
	Беше прав. Форестър заобиколи тялото и го погледна отпред. Върху гръдния кош беше изрязана Звездата на Давид, а раната изглеждаше още по-дълбока и по-отвратителна, отколкото върху гърдите на бедния портиер в музея.
	— Мамка му! — повтори Форестър.
	Стоящият до него Хейдън се усмихна за пръв път от началото на сутринта.
	— Е — каза той, — радвам се, че изпитвате същите чувства. Мислех, че само на нас ни е неприятно.
	Три часа по-късно Форестър и Бойер пиеха кафе от пластмасови чаши в голямата шатра пред имението. Местните полицаи бяха организирали пресконференция в „замъка“. Двамата лондончани бяха сами. След 36 часа тялото най-после беше преместено в лабораторията по криминалистика в града.
	— Не съм сигурен, че местните са приятелски настроени — обърна се Бойер към Форестър.
	— О, според мен те са говорели на различен език до… до миналата година — усмихна се детективът.
	— И котките им са различни. Нали тук котките бяха без опашки? — запита Бойер.
	— Да, породата котки от остров Ман, така е.
	Бойер погледна през отгърнатото чергило на шатрата към голямата бяла къща.
	— Чудя се какво ли е търсила нашата банда тук?
	— Един господ знае. И защо пак същият символ? — Форестър отпи от кафето. — Какво още знаем за жертвата? Ти нали говори с криминалистите?
	— Бил е дизайнер на яхти. Работил е на горния етаж.
	— В неделя?
	— Да — кимна Бойер. — Обикновено през уикендите тук няма никого. Но човекът си е отработвал почивен ден.
	— Значи просто е нямал късмет?
	Бойер отметна русата си финландска коса от сините си финландски очи.
	— Точно както на „Крейвън стрийт“. Сигурно е чул шум.
	— И е слязъл долу. А нашите момчета са решили да го понакълцат, а след това да забучат главата му в земята като флагче за голф, докато умре.
	— Не е много хубаво.
	— Нещо от камерите за наблюдение?
	— Нищо — сви рамене Бойер. — Онези нехранимайковци ми казаха, че убийците са закрили обективите на всички камери. На всички.
	— Разбира се. А отпечатъци от пръсти и обувки? Нищо няма да намерят. Тези типове са луди, но не са глупави. Всъщност са точно обратното.
	Форестър излезе от шатрата и се загледа към къщата, като присвиваше очи през лекия ръмеж. Сградата беше поразително бяла. Току-що боядисана и доста ясен ориентир за тукашните моряци. Висока, бяла, подобна на замък и разположена високо точно над вълнолома и пристанището. Детективът плъзна поглед по бойниците и огледа критично рамките на прозорците. Опитваше се да разбере какво е общото между сградата от XVIII в. в Лондон с тази на остров Ман. Тя също приличаше на постройка от XVIII в. Но в един момент нещо го порази. Може би не беше от XVIII в. Имаше нещо объркано в тази сграда. Не беше в цялостния облик, Форестър разбираше достатъчно от архитектура, за да отхвърли подобна догадка. Но тухлите бяха твърде равни, а прозорците бяха поставяни наскоро, преди не повече от десет или двадесет години. Сградата очевидно беше реплика, имитация, при това не особено добра. И беше напълно възможно убийците да са били наясно с това, предположи Форестър. Модерният интериор на модерната къща беше недокоснат, само градината беше разкопана. Очевидно бандата отново беше търсила нещо. Но не бяха търсили в къщата, а само в градината. Явно са знаели къде да търсят и, още по-явно, са знаели къде да не търсят.
	Тоест знаели са твърде много.
	Форестър вдигна яката си срещу пронизващия студен бриз.


	14

	Когато се качиха в ленд ровъра на Кристин, точно се стъмваше. Час пик. След няколкостотин метра колата спря на място в мъртво задръстване.
	Кристин се облегна на седалката и въздъхна. Пусна радиото, след това го изключи и погледна към Роб.
	— Разкажи ми повече за Робърт Лътрел.
	— Какво например?
	— Работа. Живот. Сещаш се…
	— Няма нищо кой знае колко интересно.
	— Пробвай.
	Той й разказа накратко за последните си десет години. Как със Сали се бяха втурнали в брака и в това да са родители, как беше открил, че тя има друга връзка и за последвалия неизбежен развод.
	Кристин го слушаше заинтригувано.
	— Все още ли й се сърдиш?
	— Не. Всъщност това се случи и заради мен. Искам да кажа, че отчасти вината беше и моя. Постоянно ме нямаше. И тя се е почувствала самотна… А и все още някак си й се възхищавам.
	— Моля?
	— Възхищавам се на Сали. Тя учи, за да стане адвокат. Да промениш кариерата си на тридесет години е нужна смелост, но и ум. Възхищавам й се. Не я мразя… — Той сви рамене. — Ние просто се разделихме. И се оженихме твърде млади.
	Кристин кимна и го попита за американското му семейство. Той спомена набързо за ирландските и шотландските корени на рода си, за имигрирането в Юта през 1880 г. и за мормонизма.
	Ленд ровърът най-после мръдна напред и Роб я погледна.
	— А при теб?
	— Аз съм френска еврейка.
	Той вече се беше досетил за това от фамилията Майер.
	— Половината ми род е загинал по време на Холокоста. — Тя натисна педала на газта, движението най-после проредяваше. — Но другата половина не е. Френските евреи са се оправяли сравнително добре през войната.
	— А майка ти и баща ти?
	Кристин обясни, че майка й е била академичен работник в Париж, а баща й е бил акордьор на пиана, но починал преди петнадесет години.
	— Всъщност — добави тя — не съм сигурна, че докато беше жив, е акордирал и едно пиано. Просто стоеше в апартамента в Париж и се караше.
	— Звучи точно като моя баща. С изключение на това, че той беше и мръсно копеле.
	Кристин му хвърли бърз поглед. В красивия пустинен здрач небето в рамката на прозореца зад нея беше виолетово и сапфиреносиньо. Вече бяха далеч извън Шанлъурфа.
	— Казваш, че баща ти е бил мормон?
	— И все още е.
	— Веднъж ходих до Солт Лейк Сити.
	— Вярно?
	— Да, когато бях в Мексико и работих в Теотихуакан. Направих си една ваканция в Щатите.
	— В Солт Лейк Сити? — засмя се Роб.
	— В Юта. — Тя се усмихна. — Сещаш се, каньоните, паркът „Арчис“.
	— А — кимна той, — това звучи по-смислено.
	— Страхотни пейзажи. Но така или иначе полетът ни беше през Солт Лейк Сити…
	— Това е най-скучният голям град в Америка.
	Един армейски камион изпревари ленд ровъра. В каросерията се возеха турски войници, фигурите им почти се губеха в сенките. Един от тях видя Кристин, махна й и се усмихна, но тя не му обърна внимание.
	— Е, не беше като в Ню Йорк, но доста ми хареса.
	Роб се замисли за Юта и за Солт Лейк Сити. Единствените му спомени от града бяха от отегчителните недели, когато ходеха в голямата мормонска катедрала. Табернакула.
	— Забавно е — добави Кристин. — Хората се присмиват на мормоните, но знаеш ли какво?
	— Какво?
	— Солт Лейк Сити е единственият голям град в Америка, където се чувствах в безопасност. Можеш да излезеш по улиците в 5 часа сутринта и никой няма да те нападне и да те обере. Мормоните не нападат и не обират хора. Това ми харесва.
	— Но пък ядат ужасна храна… и носят дрехи от полиестер.
	— Да, да. В някои градове в Юта не можеш да си купиш дори кафе, напитката на дявола. — Кристин се усмихна кротко. — Но ти казвам съвсем сериозно. Мормоните са хубави хора. Приятелски настроени. Религията им ги прави такива. Защо атеистите се надсмиват над вярващите, ако вярата им ги прави по-добри?
	— Ти вярваш в Бог, нали?
	— Да.
	— А аз не.
	— Досетих се.
	Двамата се засмяха. Роб се облегна и огледа хоризонта. Минаваха край панелните блокове, които беше забелязал и по-рано. Бяха облепени с плакати на турски политици.
	— Вече не сме ли близо до отбивката?
	— Да, точно пред нас е.
	Колата намали скоростта преди разклонението на пътя. Роб мислеше за религията на Кристин. Тя беше казала, че е католичка, и това все още го объркваше. Объркваха го и още много неща около Кристин Майер. Като например фактът, че харесва Шанлъурфа въпреки дълбоко патриархалното отношение на местните към жените.
	Ленд ровърът слезе от асфалта и сега се друсаха по чакълестия път в тъмницата. Фаровете осветяваха отделни храсти и голите скали. Някъде отстрани сякаш подскочи газела. Край хълма до пътя имаше малко селце с няколко мъждиви лампи. Роб едва различи силуета на минарето в сгъстяващия се мрак. Луната изплуваше на небето.
	Роб попита Кристин директно за мнението й за исляма. Тя обясни, че се възхищава на някои негови аспекти. Особено на мюезините.
	— Наистина ли? — изненада се Роб. — С цялото им виене? Понякога го намирам доста натрапчиво. Искам да кажа, че не го мразя, но… понякога…
	— Според мен е вълнуващо. Плачът на душата, възнесен като молитва към Бога. Трябва да слушаш по-внимателно!
	Завиха за втори път край последното притихнало кюрдско селце. След още няколко километра щяха да видят ниските могили на Гьобекли, очертани под лунната светлина. Ленд ровърът изръмжа, когато Кристин зави и спря. Роб не знаеше какво да очаква на разкопките след „нещастния случай“. Може би полицейски коли? Бариери? Или просто нищо.
	Наистина една нова синя бариера беше сложена на пътя. С надписи „Полиция“ и „Преминаването забранено“ на турски и английски. Роб излезе от колата и отмести преградата. Кристин дръпна колата напред и паркира.
	Обектът беше пуст и Роб почувства облекчение. Единственият белег, че разкопките са били сцена на подозрителен смъртен случай, беше новият брезент, опънат върху траншеята, в която Франц беше бутнат върху стоманения прът. Навесите и шатрите бяха празни, а повечето вещи бяха изнесени. Голямата маса я нямаше, беше преместена или разглобена. Разкопките със сигурност бяха приключили за този сезон.
	Роб огледа изправените колони. И преди се беше чудил какво е усещането да застанеш между тях през нощта. Ето че, макар и без да го е планирал, правеше точно това. Камъните хвърляха сенки в изкопите, луната се беше издигнала напълно и светлината й размътваше мрака. Роб изпита странно желание да слезе в изкопите и да докосне мегалитите. Да отпусне глава върху хладните древни камъни, да прокара пръсти по барелефите. Всъщност искаше да направи това още от първия момент, в който ги беше видял.
	Кристин се доближи до него.
	— Всичко наред ли е?
	— Да!
	— Хайде тогава да побързаме. През нощта това място… доста ме плаши.
	Роб забеляза, че тя нарочно избягваше да гледа към траншеята, където беше убит Франц, и осъзна колко тежко е това посещение за нея.
	Двамата бързо изкачиха хълмчето. Отляво имаше син пластмасов фургон — личният офис на Франц. На вратата имаше новичък катинар.
	— По дяволите! — въздъхна Кристин.
	Роб се замисли за секунда, после изтича до ленд ровъра, отвори багажника и затършува в тъмнината. Върна се с крика в ръка. Пустинният ветрец беше топъл, а катинарът отразяваше лунната светлина. Роб провря рамото на крика през халките, завъртя рязко и катинарът падна на земята.
	Фургонът беше малък и сравнително празен. Кристин светна с фенерче и лъчът му освети малкото предмети. На празна полица лежеше резервен чифт очила, върху бюрото бяха разхвърляни тетрадки, вече покрити с дебел слой прах. Полицаите бяха взели почти всичко.
	Кристин коленичи и въздъхна отново.
	— Изнесли са и скапаното шкафче.
	— Наистина ли?
	— Беше скрито ето тук отдолу до малкия хладилник. Няма го.
	— И това ли е всичко? — Роб почувства остро разочарование. Пътуването им беше провалено и безсмислено.
	Кристин изглеждаше дълбоко натъжена.
	— Хайде — подкани го тя. — Да се махаме, преди някой да ни е забелязал. Така или иначе, нахлухме с взлом на местопрестъпление.
	Роб взе крика и тръгна към колата. Като минаваше край потъналите в сенки изкопи, отново усети желание да слезе долу и да докосне колоните. Да легне до тях.
	Кристин отвори шофьорската врата и плафониерата светна. Роб тъкмо оставяше крика в багажника и под плисналата светлина видя малък тефтер, паднал току до задната седалка. Беше с черна подвързия и изглеждаше скъп. Роб се пресегна и отгърна корицата. На първата страница с дребен, ясен почерк беше изписано името на Франц Брайтнер. Роб бързо заобиколи колата, надвеси се вътре през дясната предна врата и показа находката си на Кристин.
	— Господи! — викна тя — Това е! Това е бележникът на Франц. Това търсех. Тук той записваше всичко.
	Роб й подаде тефтера. С напрегнато изражение тя започна да разлиства страниците и да си мърмори под носа.
	— Той записваше всичко в бележника си. Виждала съм го, но се криеше. Това беше голямата му тайна. Браво на теб!
	Роб се настани на седалката.
	— Но какво прави в колата ти?
	Още докато задаваше въпроса, се почувства глупаво. Отговорът беше очевиден. Тефтерът явно бе паднал от джоба на Франц, докато Кристин го е карала към болницата. А може би Франц е разбирал, че умира, и докато е кървял на задната седалка, го е извадил от джоба си и нарочно го е пуснал. Защото е знаел, че Кристин ще го намери.
	Роб поклати глава. Ето че вече се поддаваше на теорията на конспирацията. Трябваше да се стегне. Той се протегна, хвана дръжката на вратата и я блъсна толкова силно, че цялата кола се разтресе.
	— Опа-а… — прошепна Кристин.
	— Какво?
	— Нещо падна.
	— Моля?
	— Когато затръшна вратата. Нещо падна от бележника.
	Кристин опипваше под краката си, ръката й шареше между педалите да намери падналия предмет. Накрая се изправи, стиснала нещо между пръстите си.
	Беше сухо стръкче трева. Роб се втренчи в него.
	— Защо, за бога, Франц го е взел и го е скрил?
	Кристин не отвърна. Само гледаше напрегнато сухата сламка в ръцете си.


	15

	На връщане към града Кристин караше по-бързо от обикновено. В покрайнините, където прашните талази вятър откъм пустинята се удряха в панелните блокове, видяха малко крайпътно кафене с пластмасови масички, изнесени на тротоара. Край тях седяха шофьори на камиони и пиеха бира с виновно изражение на лицата.
	— По бира? — предложи Роб.
	— Добра идея — съгласи се Кристин, след като хвърли поглед към заведението.
	Отби вдясно и паркира. Шофьорите я изгледаха, докато слизаше от колата и се провираше между столовете към една свободна маса.
	Вечерта беше топла. Около голите крушки, окачени край кафенето, се въртяха насекоми и мухи. Роб поръча два ефеса и се заговори с Кристин за Гьобекли. По пътя минаваха големи камиони, понесли товари към Дамаск, Рияд или Бейрут. Грохотът им прекъсваше разговорите, фаровете заслепяваха хората, а лампите на кафенето се клатеха и примигваха. Кристин прехвърли няколко страници от бележника. Беше погълната в заниманието си, едва ли не трескава. Роб отпи глътка топла бира от надрасканата чаша и я остави да чете.
	Тя разлистваше напред-назад, но изглеждаше недоволна. Накрая хвърли тефтера на масата и въздъхна.
	— Не знам… Пълна бъркотия е…
	— Какво? — Роб остави бирата си.
	— Абсолютен хаос — изпухтя Кристин. — А това е странно, защото Франц не беше разхвърлян. Беше педантичен. Викаше му „тевтонска ефективност“. Беше взискателен и точен. Винаги. Винаги… беше…
	Кафявите й вежди се свъсиха за секунда. Тя се пресегна решително за бирата, отпи дълбока глътка и подаде бележника на Роб.
	— Виж сам.
	Роб погледна първите страници.
	— На мен ми изглежда добре.
	— Ето — посочи тя. — Да, започва много прегледно. Това са диаграми на разкопките, микролитите са отбелязани… Но тук… погледни…
	Роб отгърна още няколко страници, докато тя не го спря.
	— Виждаш ли, ето от тук всичко се разбърква. Почеркът става на драсканици, а скиците и малките завъртулки са… хаотични. А тези числа тук какви са?
	Роб се вгледа в написаното. Почти всичко беше на немски. Отначало почеркът беше четлив, но към края ставаше трудноразбираем. На последната страница имаше списък с числа и един ред за някоя си Ора Келер. Роб се сети, че някога познаваше момиче на име Ора. Еврейка. Коя ли е тази Ора Келер? Той запита Кристин, но тя просто сви рамене. Попита я и за числата, но тя повтори същия жест, този път още по-изразително. Роб забеляза нахвърляна рисунка — скица на поле с дървета.
	Журналистът върна бележника на Кристин.
	— Какво пише вътре? Не разбирам много немски.
	— Повечето не се чете. — Кристин отгърна тефтера към края. — Но тук става дума за пшеница. И за река, която се разлива в няколко реки. Ето, виж.
	— Пшеница? Но защо?
	— Един господ знае. А тази скица прилича на карта. Така си мисля. С планини или поне така пише. Пише „планини“ с въпросителен знак накрая. Има и реки, но може и да са пътища. Пълна бъркотия.
	Роб допи бирата си и махна към бармана за още две. Още един сребрист камион прогърмя по пътя към Дамаск. Небето над Шанлъурфа беше оранжево-черно и мръсно.
	— А тревата?
	— Да — кимна Кристин, — това е необичайно. Защо му е било да я пази?
	— Смяташ ли, че е бил уплашен? Може би бележките са така объркани заради това?
	— Възможно е. Нали си спомняш Пулса Динура.
	— Едва ли ще мога да я забравя — потръпна Роб. — Мислиш ли, че е знаел за това?
	Кристин бръкна в чашата си и извади една мушица от пяната.
	— Да, мисля, че е знаел. — Тя погледна Роб право в очите. — Сигурно е чул напева под прозореца си, а Франц беше експерт по религиите в Месопотамия, по демоните и проклятията. Това беше една от специалностите му.
	— Значи е бил наясно, че е в опасност?
	— Най-вероятно. А това може би обяснява хаоса в записките му. Бил е ужасен. Но въпреки това… — Кристин задържа бележника затворен в шепата си, сякаш преценяваше колко тежи. — Това е делото на цял един живот…
	Тъгата й буквално разчувства Роб.
	— Това място е ужасно. — Археоложката остави тефтера настрани. — Все ми е тая, че сервират бира. Може ли да си тръгваме?
	— С удоволствие.
	Пуснаха по няколко монети в чинийките, качиха се в ленд ровъра и тръгнаха към града.
	— Не вярвам причината да е само в страха — каза след малко Кристин. — Просто не се връзва.
	Тя завъртя волана, за да заобиколи колоездач — старец в арабски дрехи. Пред него, настанило се напречно на рамката на велосипеда, седеше смугло момченце. То махна към ленд ровъра и се усмихна на светлокожата жена.
	Роб забеляза, че Кристин минава по странични улички и избягва главните артерии по обичайния маршрут към центъра на града.
	— Франц беше безпрекословно отдаден на работата си — изплю камъчето тя. — Не мисля, че едно проклятие би го извадило от равновесие. Нищо не може да го разстрои чак толкова.
	— За какво става дума тогава? — запита Роб.
	Вече бяха в по-новите квартали на града, които имаха почти европейски вид с хубавите си, чистички жилищни блокове. По улиците се разхождаха жени, като не всички бяха с фереджета или забрадени. Роб забеляза ярко осветен супермаркет с реклами на сирене на немски и турски. До него беше вратата на интернет кафе, пълно със светещи монитори, а срещу тях се очертаваха приведени тъмни силуети.
	— Според мен той е имал някаква теория. Често се увличаше по теории.
	— Забелязах.
	Кристин се усмихна, без да откъсва поглед от пътя.
	— Мисля, че е имал теория за Гьобекли. Тези записки за мен означават точно това.
	— Теория за какво?
	— Примерно защо мястото е било заринато. В крайна сметка голямата загадка се крие точно в това. Ако Франц е смятал, че има обяснение, това би го развълнувало силно.
	Роб не беше удовлетворен от отговора.
	— Защо тогава просто не я е записал или не е казал някому?
	— Добър въпрос — съгласи се Кристин.
	Тя спря двигателя и извади ключа.
	— Много добър въпрос. Да видим дали можем да намерим отговора. Хайде.
	— Къде ще ходим?
	— Тук живее един приятел. Той може и да успее да ти помогне.
	Бяха паркирали пред нов жилищен комплекс с голям пурпурночервен билборд на „Тюркю Кола“ на фасадата. Кристин изкачи стълбите на бегом и натисна бутона на един от звънците. Почакаха малко, след това интеркомът изжужа и вратата се отвори. Взеха асансьора и без да говорят, се качиха на десетия етаж.
	Когато стъпиха в коридора, вратата на апартамента вече беше полуотворена. Роб последва Кристин, надникна в апартамента и едва се удържа да не отскочи назад. Току зад вратата стоеше Иван, палеоботаникът, с когото се бяха запознали на партито у Франц. Беше се свил зад вратата и надничаше крадешком.
	Домакинът кимна учтиво, но изражението му си остана неприветливо и едва ли не подозрително. Руснакът ги въведе в основната стая на апартамента си. Обзавеждането беше аскетично — маса, бюро, няколко картини и купчини книги. На бюрото беше поставен лаптоп, а скрийнсейвърът беше снимка на мегалитите на Гьобекли Тепе. На единствената полица стоеше красива каменна скулптурка, наподобяваща демоните от Месопотамия. Роб се улови, че се чуди дали Иван не я е откраднал.
	Тримата седнаха, без да проронят и дума. Иван не предложи нито чай, нито вода, просто се настани срещу тях и се вторачи в Кристин.
	— Да? — каза тежко той.
	Тя извади бележника и го остави на масата. Иван го погледна и вдигна глава към Кристин. Младото му славянско лице беше като маска на безизразността, сякаш умишлено потискаше емоциите си. Или просто беше свикнал да го прави.
	Кристин бръкна в джоба си, извади стръкчето трева и много внимателно го положи върху корицата на тефтера. Роб не откъсваше поглед от лицето на Иван от мига, в който прекрачиха прага на жилището му. Не знаеше какво ще види, но имаше чувството, че реакцията на Иван ще му даде ключа.
	Палеоботаникът трепна едва доловимо, щом видя растението.
	— Хей! Моля! Какво става? — Роб вече не можеше да издържа тишината. — Какво има?
	Кристин го погледна, сякаш се опитваше да му внуши да прояви търпение. Но Роб нямаше никакво намерение да си кротува, просто искаше да разбере какво става. В крайна сметка за какво дойдоха тук посред нощ? Само за да седят край масата, да мълчат и да се взират в някакво стръкче трева?
	— Дива пшеница — каза най-накрая Иван.
	— Това е, нали? — усмихна се Кристин. — Дива пшеница. Да.
	— Това ли искаше да ти кажа, Кристин? — поклати глава Иван.
	— Ами… не бях сигурна. Ти си експертът.
	— Ето, вече си сигурна. А аз съм много уморен.
	Кристин взе стръкчето пшеница.
	— Благодаря ти, Иване.
	— Няма за какво. — Руснакът вече се беше изправил. — Довиждане.
	Иван ги изпрати до вратата, а на прага се спря и се огледа набързо вляво и вдясно по коридора, сякаш очакваше да види някого, когото не искаше да среща. След това тръшна вратата.
	— Е, на това му викам истински приятел — отбеляза Роб.
	— Нали разбрахме това, за което дойдохме.
	Повикаха асансьора и се спуснаха надолу. Роб започваше да се дразни от цялата тази мистерия.
	— Добре — започна той, след като излязоха на улицата и вдъхнаха от наситения с изгорели газове въздух, — Кристин, кажи ми. Дива пшеница. Какво, по дяволите, става?
	— Това е най-старата форма на пшеница в света. Протопшеницата. Първичната пшеница. От нея започва мюслито в чинията ти, ако така ще ти стане по-ясно — отряза го тя, без да го погледне.
	— И?
	— Расте само тук и е от ключово значение за прехода към земеделие, когато човекът е започнал да се занимава с обработване на посеви.
	— И?
	Кристин се извърна рязко към него, а кафявите й очи проблясваха.
	— Франц е мислел, че това е следа, сигурна съм. И по тази причина и аз смятам, че е следа.
	— Следа към какво?
	— Може да ни разкрие защо са заровили и погребали храма.
	— Е, как може едно стръкче трева да ни каже такова нещо?
	— Ще говорим за това по-късно. Хайде, тръгваме. Нали видя как Иван затвори вратата? Бързо, давай!
	— Мислиш… че някой ни следи?
	— Не, по-скоро ни наблюдават. Не знам, може и да е просто параноя.
	Роб се сети за Франц, за набучения на кол Франц, и бързо скочи в колата.


	16

	Форестър се събуди, облян в трескава пот. Погледна към опърпаните завеси на хотелската си стая в Дъглас, докато кошмарът все още го държеше. Сънят придаваше на предметите в стаята осезаем, но и някак абсурден оттенък на ужас — зад полуотворената врата гардеробът тъмнееше зловещо, а в ъгъла грозният ъгловат телевизор сякаш го наблюдаваше.
	Какво беше сънувал? Детективът потри очи, за да прогони остатъците от съня, и си спомни. Сънува обичайното, разбира се. Едно малко тяло. Мост. И друсането на колите, прегазващи наподобяващата автомобилна гума фигура.
	Друс-друс.
	Друс-друс.
	Детективът стана, отиде до прозореца и дръпна пердетата. За негова изненада навън беше светло, много светло. Небето беше бяло и чисто, а улиците вече бяха оживени. По дяволите, щеше да закъснее за пресконференцията.
	Успя да стигне точно навреме. Голямата зала вече беше пълна с хора. Пресконференцията беше назначена от полицията в най-големия салон на Форт Сейнт Ан. Към шепата местни журналисти се бяха присъединили десетина драскачи от национални медии. В дъното се мотаеха два новинарски екипа с цифрови камери, големи слушалки и дълги сиви микрофони. Форестър забеляза една позната руса глава, беше дошла и лондонската кореспондентка на Си Ен Ен. Беше я срещал на няколко предишни пресконференции.
	Но какво прави Си Ен Ен тук? Явно някой беше изпял пред лондонските медии, че има още едно брутално убийство. Детективът отиде в дъното на залата и огледа помещението. Отпред имаше трима полицаи. В средата беше заместник-началникът Хейдън, а от двете му страни седяха двама по-млади колеги. На големия син екран над главите им пишеше „Полицейско управление на остров Ман“.
	— Ако може вече да започваме… — вдигна ръка заместник-началникът.
	Той обясни на журналистите какво е престъплението, разказа кой е намерил тялото и лаконично спомена, че главата на трупа е била заровена в земята.
	Един от журналистите ахна шокиран.
	Хейдън направи пауза, за да позволи на аудиторията да осъзнае жестоките подробности. След това помоли, ако някой е видял нещо подозрително, да се обади в полицията, завърши изявлението си и огледа залата.
	— Има ли въпроси?
	Няколко ръце се стрелнаха във въздуха.
	— Младата дама в дъното.
	— Анджела Дарвил, Си Ен Ен. Сър, смятате ли, че има връзка между това убийство и скорошния случай в „Ковънт Гардън“?
	Това беше неочаквано. Хейдън видимо трепна и хвърли бърз поглед към Форестър. Той само сви рамене. Полицаят от Скотланд Ярд не знаеше какво да посъветва колегата си. Ако журналистите вече бяха узнали за връзката, нямаше какво да се направи. Трябваше да помолят медиите да запазят подробностите в тайна, за да не позволят на убийците да разберат, че полицията свързва двата случая. Но не можеш да отречеш нещо току-що казано.
	Хейдън улови жеста на Форестър и отново се обърна към американската журналистка.
	— Мис Дарвил, да, има някои общи странни подробности. Но всичко извън това за момента е чиста спекулация. Повече не бих искал да коментирам. Оценяваме вашата дискретност, сигурен съм, че ме разбирате.
	Полицаят огледа салона за още желаещи да зададат въпроси, но Анджела Дарвил вдигна ръка отново.
	— Смятате ли, че има религиозен елемент?
	— Съжалявам, не ви разбрах?
	— Звездата на Давид е изрязана върху гърдите на жертвите и в двата случая.
	Местните журналисти се извърнаха и изгледаха Анджела Дарвил. Констатацията ги потресе и цялата зала зашумя. Хейдън не беше споменал „дизайна“ на раните от нож.
	Всички замълчаха, когато полицаят започна да говори.
	— Мис Дарвил, разследваме много сериозно и брутално престъпление. Времето тече, така че ще позволя и на други да зададат въпросите си. Да?
	— Брайън Дийли, „Дъглас Стар“…
	Местните писачи разпитваха за евентуалните мотиви, но Хейдън отвърна, че засега мотивът е неясен. Още двама души попитаха нещо и получиха отговори. След това един новинар от национална медия се изправи и поиска да узнае подробности за жертвата. Хейдън обясни, че убитият е местен, всички са го харесвали, имал жена и дете, които живеят в града. Бил и запален моряк. Хейдън огледа залата, като се спираше на всяко едно лице.
	— Някои от вас сигурно знаят и платноходката му „Ламантин“. Излизал е в морето със сина си Джони. — Полицаят се усмихна тъжно. — Момчето е само на десет години.
	За няколко секунди никой не пророни и звук.
	Форестър си помисли, че полицията на остров Ман си върши добре работата. Безсрамните нахалници обикновено бяха доста натрапчиви, но това беше един от начините да ги спреш. Да помолиш за съдействие и да се насочиш към сърцата на хората, не към разума им. Имаха нужда да се появи някой свидетел. За момента нямаха нищо — нито ДНК, нито улики, нито отпечатъци. Нищо.
	Хейдън махна към един оплешивяващ мъж с анорак.
	— Господинът в ъгъла? Да?
	— Харнаби. Алисдер Харнаби от радио „Трискел“.
	— Да?
	— Смятате ли, че престъплението е свързано с необикновената история на сградата?
	Хейдън потропа с пръсти по бюрото.
	— Не съм запознат с каквато и да било необичайна история.
	— Имам предвид начина, по който замъкът е бил построен. Може би това е важно. Знаете, легендите…
	Полицаят спря да барабани по бюрото.
	— Мистър Харнаби, към настоящия момент проследяваме и разследваме всички възможни нишки. Но се надявам да не започнем да проверяваме легенди. Мога да ви кажа само това. А сега… — Хейдън се изправи — смятам, че всички имаме работа за вършене. Моля да ни извините, в шатрата отвън има кафе.
	Форестър се огледа. Пресконференцията беше изнесена професионално и беше минала добре, но нещо го притесняваше и не му даваше мира. Той се озърна към Харнаби. За какво говореше този човек? „Необичайната история“ на сградата съвпадаше с мислите на Форестър. Тук нещо не беше наред. Архитектурата, общото впечатление за имитация… нещо куцаше.
	Алисдер Харнаби тъкмо се пресягаше под стола си за синята пластмасова торбичка, с която беше дошъл, когато Форестър го заговори.
	— Мистър Харнаби?
	Човекът се обърна, тънките рамки на очилата му проблеснаха на светлината.
	— Аз съм главен инспектор Форестър. От Лондон.
	Харнаби не изглеждаше впечатлен.
	— От Скотланд Ярд. Може ли да ми отделите минутка?
	Мъжът остави торбичката на земята и Форестър седна до него.
	— Това, което казахте за необичайната история на сградата, ме заинтригува. Може ли да ми обясните?
	Харнаби кимна, а в очите му проблесна искрица. После посочи към празната зала.
	— Това, което виждате, е всъщност доста грубо копие на предишната сграда.
	— Ясно. И?
	— Първият форт, Форт Сейнт Ан, е разрушен през 1979 г. Беше известен и като Уейлис Фоли.
	— От кого е бил построен?
	— От Джерусалем Уейли. Един бандит и развратник.
	— Какъв?
	— Гуляйджия и женкар. Бандит от висша класа. Знаете ги тези.
	— Нещо като плейбой?
	— И да, и не. — Харнаби се усмихна. — Тук става дума за истински садизъм, предаден през поколенията.
	— Например?
	— Бащата на Уейли се казвал Ричард Чапъл Уейли. Но ирландците го наричали Палежа.
	— Защото…
	— Той бил от англо-ирландската аристокрация. Протестант. И палел ирландските католически църкви. С поклонниците в тях.
	— Зададох глупав въпрос.
	— Е, да. — Харнаби се подсмихна. — Това е доста гнусна история! А Уейли Палежа бил и член на ирландския „Клуб на адския огън“. Сбирщина от хулигани, дори по някогашните стандарти.
	— Добре. А с какво се е прочул синът му, Джерусалем Уейли?
	Харнаби се намръщи. В залата беше толкова тихо, че Форестър можеше да чуе ромоленето на дъждеца по стъклата на прозорците.
	— Том Уейли? И той бил бандит. Брутален и безмилостен като баща си. Но след това нещо се случило. Върнал се в Ирландия след дълго пътешествие на изток към Йерусалим. От там произлиза и прякорът му — Джерусалем Уейли. Пътуването сякаш го променило. Нещо в него, изглежда, се било пречупило.
	— Как така? — сбърчи чело Форестър.
	— Знае се само, че Джерусалем Уейли се върнал съвсем различен човек. Построил този странен замък Форт Сейнт Ан, пишел си мемоарите. Доста се кае в книгата, между другото. И след това починал, като оставил зад себе си замъка и доста дългове. Но животът му е невероятен. Абсолютно невероятен!
	Харнаби млъкна за момент.
	— Прощавайте, мистър Форестър, сигурно говоря твърде много. Понякога се увличам, но местният фолклор ми е страст. Водя радиопредаване за местната история.
	— Не се извинявайте, това е много интересно. Всъщност искам да ви задам още един въпрос. Останало ли е нещо от старата сграда?
	— О, не. Не, не, не. Тя беше съборена — въздъхна Харнаби. — Това се случи през 70-те години. Тогава биха съборили и катедралата „Сейнт Пол“, стига да можеха. Срамота е наистина. Само няколко години по-късно сградата можеше да бъде реставрирана.
	— Значи нищо не е останало.
	— Нищо. Макар че… — През лицето на Харнаби мина сянка. — Може и да има нещо оцеляло…
	— Какво?
	— Често съм се чудил… Има още една легенда. Доста странна наистина. — Харнаби хвана синята си торбичка и се изправи. — Елате, ще ви покажа.
	Възрастният човек излезе с накуцване от вратата и Форестър го последва в градината отпред. Навън духаше вятър, ръмеше и беше студено. Вляво детективът забеляза Бойер, застанал до шатрата на полицията. Край нея вървеше журналистката от Си Ен Ен с екипа си. Форестър махна на Бойер и му посочи Анджела Дарвил. Жестът означаваше „говори с нея и разбери какво знае“. Бойер кимна и тръгна.
	Харнаби прекоси с мъка прогизналата трева пред голямата къща, стигна до края, където поляната свършваше и започваха живия плет и стените, и опря коляно в земята, сякаш се канеше да сади нещо.
	— Вижте.
	Форестър клекна до него и се вторачи в тъмната мокра пръст.
	— Погледнете! — усмихна се Харнаби. — Виждате ли? Тук почвата е по-тъмна, отколкото там.
	Вярно беше. Почвата сякаш леко променяше цвета си. Пръстта по поляната пред имението беше с торфен оттенък и определено по-тъмна, отколкото зад оградата.
	— Нищо не разбирам. Какво е това?
	— Ирландска е — поклати глава Харнаби.
	— Моля?
	— Пръстта. Не е от тук. Може би е от Ирландия.
	Форестър примигна озадачен. Отново започваше да вали, този път по-силно, но детективът не забелязваше. Плетеницата на случая се въртеше в ума му и нещо сякаш се напасваше.
	— Бихте ли обяснил?
	— Онзи бандит Уейли е бил импулсивен човек. Веднъж се обзаложил, че ще скочи с кон от втория етаж на някаква сграда и ще оживее. Той оживял, но не и конят — подсмихна се Харнаби. — Както и да е. Легендата разправя, че Уейли се влюбил в ирландско момиче точно преди да се премести тук, на остров Ман. Но тази любов му създала голям проблем.
	— Какъв?
	— В брачния договор на булката пишело, че тя може да живее само на ирландска земя. Това се случило през 1786 г., а Уейли тъкмо бил купил мястото и строял къща. И бил твърдо решен да доведе жена си тук въпреки договора.
	В очите на Харнаби отново присветнаха искрици. Форестър се замисли над думите му.
	— Искате да кажете, че е пренесъл тонове ирландска пръст, за да може съпругата му да живее тук? На ирландска земя?
	— Да, като в клетка. Точно това направил. Натоварил цял кораб с пръст и я докарал на остров Ман, за да изпълни желанието си. Или поне така се говори…
	Форестър положи дланта си върху тъмната влажна пръст, която бързо попиваше дъжда.
	— Значи цялата къща е построена върху почва от Ирландия. Тази почва тук.
	— Твърде вероятно.
	Форестър се изправи и се зачуди дали убийците са знаели тази удивителна история. Нещо му подсказваше, че са знаели, тъй като не бяха обърнали никакво внимание на къщата, а се бяха насочили веднага към последните истински останки от старото имение Уейли Фоли — почвата, върху която е било построено.
	Форестър имаше още един въпрос.
	— Добре, мистър Харнаби, откъде може да е взета тази пръст?
	— Никой не може да каже със сигурност. Но… — Журналистът смъкна очилата си и изтри няколко дъждовни капки от стъклата. — Моята теория е, че е изкопана от имението Монпелие.
	— А то какво е?
	Харнаби примигна.
	— Главната квартира на ирландския „Клуб на адския огън“.


	17

	Роб и Кристин се върнаха в нейния квартал и паркираха рязко на ъгъла на улицата. Докато французойката слизаше от колата, Роб се огледа наляво и надясно. В дъното на улицата имаше джамия, минаретата й бяха тънки и високи, целите окъпани в яркозелената светлина на прожектори. Надолу по тротоара двама мустакати мъже в костюми спореха край спряло голямо черно беемве. Те огледаха за кратко Роб и Кристин и подновиха ожесточената си размяна на реплики.
	Кристин въведе Роб в прашния коридор на модерния блок. Асансьорът беше зает или може би не работеше, затова двамата изкачиха пеша стълбите до третия етаж. Апартаментът беше голям, просторен и светъл, без почти никакви мебели. Книгите бяха натрупани на купчини направо върху лакираното дюшеме, а едната стена беше от горе до долу в лавици с още стотици томове. В единия край на дневната имаше голямо метално бюро и кожен диван. В другия ъгъл стоеше плетен стол.
	— Не обичам да се затрупвам с вещи. Къщата е просто място, което обитаваш.
	— Това звучи като казано от Льо Корбюзие.
	Кристин се усмихна и кимна. Роб също се усмихна. Апартаментът му харесваше. Приличаше много на самата Кристин — изчистен, елегантен и интелектуален. На стената имаше голяма и мистериозна фотография на някаква много странна кула. Беше построена от златистооранжеви тухли, наоколо имаше разпилени руини, а зад тях се ширеше пустиня.
	Двамата седнаха един до друг на дивана, Кристин отново извади бележника и започна пак да прелиства изписаните с нечетлив почерк страници.
	— И какво за тази дива пшеница? — прекъсна я Роб.
	Кристин обаче не го слушаше, а беше вдигнала тефтера много близо до лицето си.
	— Тази карта… — промърмори тя като че на себе си — и тези числа… и това тук… Ора Келер. Хм… може би…
	Роб чакаше отговор, но такъв не последва. В стаята се усещаше ветрец, прозорците към улицата бяха отворени и гласовете отвън се долавяха. Роб стана, отиде до прозореца и погледна надолу.
	Мустакатите типове все още се мотаеха навън, но сега стояха точно под блока на Кристин. Друг мъж с черно поларено горнище гледаше през витрината на сградата отсреща, беше шоурум на мотори „Хонда“. Роб се надвеси от прозореца и двамата мустакати вдигнаха глави. Гледаха го, без да кажат и дума. Човекът от другата страна на улицата също не откъсваше поглед от Роб. Трима души се бяха вторачили в него и той се зачуди дали това не вещае опасност, но в крайна сметка реши, че го гони параноя. Не можеше да ги следи цяла Шанлъурфа, тези хора отвън бяха… просто хора. Роб сметна, че всичко е съвпадение, дръпна се от прозореца и се огледа из стаята.
	Може би някоя от многото книги по рафтовете щеше да се окаже от полза. Журналистът плъзна пръст по гръбчетата на томовете и се зачете в заглавията. „Сирийските епипалеолитни…“, „Съвременен електронен микроанализ…“, „Доколумбова антропофагия…“. Е, това определено не бяха бестселъри. Най-сетне намери нещо по-разбираемо — „Енциклопедия на археологията“. Измъкна я, отвори направо на индекса и откри каквото му беше нужно: „дива пшеница, стр. 97“.
	Нощният ветрец облъхваше стаята, Кристин се беше задълбочила в четене на бележника и Роб прегледа набързо статията.
	Оказа се, че дивата пшеница всъщност е вид трева, която според книгата расте натурално в югоизточната част на Анадола. На страницата имаше карта и на нея се виждаше, че това е областта точно около Шанлъурфа. Всъщност това растение не се срещаше почти никъде другаде. Роб продължи да чете.
	Дивата пшеница, пишеше в енциклопедията, е вид тревисто растение, характерно за хълмистите области и предпланините. Като вид е с основно значение за първото земеделие и за прехода на хората от ловци събирачи към обработването на земята. Заедно с фарото най-вероятно е „първата одомашнена от човека култура“. А първите следи от одомашняване са също от източната част на Анадола, точно около Шанлъурфа.
	Страницата го прехвърли към друга статия за произхода на земеделието. Ако се съди по дивата пшеница, този въпрос беше важен за разгадаването на мистерията около Гьобекли, затова Роб прегледа набързо и следващите редове. Одомашняване, прасета и пилета, кучета, добитък, пшеница… последният параграф прикова погледа му.

	Голямата загадка на ранното земеделие се крие във въпроса „Защо?“, а не във въпроса „Как?“. Има ясни доказателства, че преходът към обработване на земята е създал огромни трудности на първите земеделци, особено ако сравним живота им с относително свободните и по-щедри дни на ловците събирачи. Откритите скелети сочат, че първите фермери са страдали от повече болести, отколкото прадедите си ловци, а животът им е бил по-кратък и по-труден. Одомашнените животни в началото също са били с по-слаба физика, отколкото дивите си предшественици…

	Роб се сети за мъничкото стръкче пшеница и продължи да чете.

	Съвременните антрополози смятат, че ловците събирачи са имали сравнително неангажиран начин на живот и са отделяли за прехраната си не повече от два-три часа на ден, докато земеделците е трябвало да работят почти през цялата светла част на деня, особено през пролетта и лятото. Огромната част от примитивното земеделие е убийствен и монотонен труд.

	Накрая статията заключаваше:

	Промяната на жизнените условия е толкова шокираща, че някои теоретици смятат, че началото на обработването на земята може да се приеме като тъжния преход от свободата на ловеца в Райската градина към тежкия ежедневен труд на земеделеца. Подобни съждения, разбира се, излизат извън рамките на науката и на тази статия, но въпреки това…

	Роб затвори книгата. Хладният, навяващ черни мисли вятър откъм пустинята се беше усилил и се чуваше как пердетата шумолят. Роб върна книгата на мястото й и затвори очи за миг. Беше уморен и му се щеше да легне и да заспи, унесен от бриза. Полъхът беше лек и галещ.
	— Робърт! — Кристин щателно изследваше последната страница от бележника.
	— Какво?
	— Виж тези числа. Нали си журналист, може да разбереш нещо, да ги разшифроваш. Какво мислиш?
	Роб седна до Кристин и погледна последната страница от записките. Имаше нещо като карта. Една крива линия се разделяше на четири и така приличаше на река. Или на четири реки. Другите черти сякаш очертаваха планини. Или море? По-скоро бяха планини, защото имаше и нещо, което сякаш беше дърво. А отстрани и някакво животно. Кон или прасе. Брайтнер определено не можеше да мине за Рембранд. Роб се надвеси над листа. Числата бяха странни. На едната страница имаше съвсем обикновена колонка цифри, но много от тях се повтаряха и на картата. В горния край на листа имаше нарисуван компас, а до стрелката за „изток“ беше написано 28. До една от вълнообразните линии имаше 211, а до дървото личеше 29. Имаше и още — 61, 62, срещаха се и по-големи числа като 1011 и 1132. А последният ред беше за Ора Келер. След това нямаше нито цифри, нито каквото и да било друго. Записките свършваха непоследователно на средата на страницата.
	Какво ли значеше това? Роб се загледа в числата и започна да ги събира наум, но скоро престана, защото нямаше никакъв смисъл. Може би бяха свързани с разкопките и представляваха някакъв код на находките, а пък картинките сочеха местата, където бяха намерени. Роб вече беше обмислил теорията, че това е карта на Гьобекли, звучеше толкова логично. Но не се връзваше, тъй като до Гьобекли имаше само една река — Ефрат, която на всичкото отгоре минаваше на поне 50 километра от разкопките. А и на картата нямаше никакъв символ за Гьобекли, не беше показан нито един от мегалитите.
	Роб осъзна, че мисли усилено вече няколко минути, а Кристин го гледа.
	— Добре ли си?
	— Заинтригуван съм — усмихна се Роб. — Силно заинтригуван.
	— Нали? Като пъзел е.
	— Чудех се дали тези числа не означават находки и разни неща, които сте намерили на Гьобекли. Спомням си, че някои от торбичките, в които слагахте върхове на стрели и други подобни, бяха номерирани.
	— Не. Идеята е добра, но не е това. Находките се номерират, когато отидат в хранилищата на музея. И заедно с числата има и букви.
	Роб усети, че я е разочаровал.
	— Е, добре. Беше само предположение.
	— Теорията е хубава, макар и да е погрешна.
	Роб се прозя отново. Беше свършил достатъчно неща за деня.
	— Имаш ли нещо за пиене?
	Простият въпрос накара Кристин да подскочи.
	— Боже мой! — изправи се тя. — Толкова съжалявам. Не съм особено гостоприемна. Искаш ли уиски?
	— Би било чудесно.
	— Малцово?
	— Още по-добре.
	Той я гледаше как отива към кухнята. След малко тя излезе с поднос, върху който имаше купа с лед, две чаши от дебело стъкло, бутилка минерална вода и висока бутилка скоч. Кристин остави чашите на масата, отвори бутилката „Гленливет“ и наля по сериозна доза. Кафеникавият алкохол проблясваше под светлината на лампата.
	— Лед?
	— Вода.
	— Типично по английски.
	Тя доля в чашата малко минерална вода, подаде питието на Роб и седна до него. Чашата беше студена, сякаш също е била държана в хладилника. Роб все още долавяше гласовете на хората отвън. Спореха вече цял час, но за какво? Той въздъхна и притисна студеното стъкло до челото си.
	— Уморен ли си?
	— Да. Ти не си ли?
	— И аз съм уморена — призна тя и замълча. — Искаш ли да останеш да спиш тук? Диванът е много удобен.
	Роб се замисли и се сети за мустакатите мъже отвън и за тъмните им фигури до входа. Внезапно почувства силно желание да не остава сам, а и определено не му се вървеше близо километър до хотела.
	— Да, бих останал, ако няма да е проблем.
	— Разбира се, че няма да е.
	Кристин бързо глътна уискито си и отиде да донесе възглавници, чаршафи и завивки.
	Роб беше толкова уморен, че заспа в мига, в който Кристин угаси лампата. Заспа и засънува числа, после в съня му се появи Брайтнер заедно с някакво куче. Черно куче, тичащо по пътека под горещото слънце. Куче. Лице.
	Куче.
	Сънят му беше прекъснат внезапно от силен бумтеж. Той се сепна. Скочи от дивана и установи, че е светло. Колко ли дълго беше спал и какви бяха тези гърмежи? Все още замаян, погледна часовника — беше 9 часът сутринта. Апартаментът беше тих, но откъде се чуваха тези гърмежи?
	Той се спусна към прозореца.


	18

	Роб се надвеси над улицата. Градът беше оживен и забързан. Продавачи на хляб кръстосваха пълните с народ улици, понесли на главите си големи тави със сладкиши, кифли и сусамени гевречета. По тротоарите бръмчаха мотопеди, като заобикаляха мургави ученички с чанти на гърба.
	Роб отново чу гърмежа и се озърна. Пред магазина отсреща някакъв човек режеше баклава с нож за пица. И още веднъж: „Бам!“.
	Изведнъж видя мотоциклета. Стар, омазан с машинно масло британски „Триумф“, който гърмеше с ауспуха си. Собственикът му беше слязъл и ядно блъскаше двигателя с лявата си обувка. Роб вече се канеше да се върне в стаята, когато забеляза още нещо.
	Полицията. Надолу по улицата трима полицаи излизаха от две спрели коли. Двама бяха в униформи с петна от пот по тях, а третият носеше елегантен син костюм и бледорозова вратовръзка. Полицаите стигнаха до входната врата на блока на Кристин и спряха. Почакаха малко и натиснаха някакъв бутон.
	Звънецът в апартамента избръмча силно. Кристин, вече напълно облечена, беше излязла от стаята си.
	— Кристин, полицията…
	— Знам, знам — каза тя. — Добро утро, Робърт!
	Лицето й беше напрегнато, но не и изплашено. Отиде до интеркома и отвори вратата.
	Роб нахлузи обувките си. Няколко секунди по-късно полицаите бяха в дневната и стояха лице в лице с Кристин.
	Мъжът с елегантния костюм беше на около тридесет години, любезен, изразяваше се добре, но имаше леко заплашителен вид. Той се вгледа любопитно в Роб.
	— Вие сигурно сте…
	— Роб Лътрел.
	— Британският журналист?
	— Ами, американец съм, но живея в Лондон…
	— Чудесно. Това е невероятно добро съвпадение. — Полицаят се усмихна широко, сякаш току-що му бяха връчили тлъст чек. — Тук сме, за да разпитаме мис Майер за ужасното убийство на приятеля й Франц Брайтнер. Но бихме искали да поговорим и с вас по същата причина. Може би след това?
	Роб кимна. Той очакваше среща с полицията, но изпита смътно чувство за вина, задето го бяха хванали натясно точно тук, в апартамента на Кристин, в 9 часа сутринта. Полицаят сигурно усещаше притеснението му и го използваше. Усмивката му беше властна и намекваше, че се досеща за някои неща. Той се приближи внимателно до бюрото и хвърли още един високомерен поглед към Роб.
	— Казвам се полицай Кирибали. Тъй като бихме желали да поговорим с мис Майер насаме, бихте ни помогнали много, ако излезете навън за около час.
	— Да… добре.
	— Но не се отдалечавайте. Само за час. След това ще продължим с вас — усмихна се лукаво полицаят. — Така съгласен ли сте, мистър Лътрел?
	Роб погледна към Кристин. Тя кимна нещастно и журналистът се почувства още по-виновен, че трябва да остави археоложката сама с този гаден тип. Но нямаше избор, затова грабна якето си и излезе.
	Прекара следващия час, като се потеше върху пластмасов стол в шумно интернет кафе. До него някакъв човек с дрехи на пекар сумтеше и открито сърфираше из сайтове с лесбийско порно. Роб се опитваше да не му обръща внимание.
	Американецът умуваше върху числата от бележника на Брайтнер. Пусна ги във всяка възможна търсачка, пробваше различни комбинации и сменяше последователността. Какво означаваха тези числа? Със сигурност бяха следа, дори ключът към загадката. Един от вариантите беше да са страници от книга, но от коя? А и бяха доста големи — 1013-а страница?!
	Турският пекар беше свършил с ровенето из нета и се измъкна край Роб с кисело изражение. Роб надзърна в екрана му и отново се втренчи в числата. Какви ли бяха? Може би географски координати или календарни години? Данни от въглеродно датиране? Роб нямаше никаква представа.
	Той знаеше, че най-добрият начин да решиш подобен ребус е просто да го заложиш в мозъка си и да оставиш подсъзнанието да си свърши работата. Точно като компютър, който си жужи тихо в другата стая. Идеята имаше интересна обосновка. Роб беше чел за един учен, Кекуле, който се опитвал да намери структурната формула на бензена. Кекуле работил упорито месеци наред без никакъв успех, но една нощ му се присънила змия, захапала опашката си — древният символ, наречен уроборос.
	Кекуле се събудил, спомнил си съня и разбрал, че подсъзнанието му е намерило отговора. Структурната формула на бензена била като кръг, като змия, стиснала опашка между зъбите си, като уроборос. Кекуле се втурнал към лабораторията си, за да провери тази хипотеза, и установил, че е безспорно вярна.
	Ето, това беше силата на подсъзнанието. Може би Роб трябваше да остави проблема да отлежи в избата на мозъка, да ферментира там и изведнъж решението на тайнствените числа на Брайтнер щеше да изскочи в ума му, докато си мисли или върши нещо друго. Докато се къпе, бръсне, спи, шофира или го разпитва полицията…
	Полицията! Роб погледна часовника си и установи, че е минал точно един час. Избута стола си назад, плати и закрачи забързано към апартамента на Кристин.
	Вратата му отвори един от униформените полицаи. Кристин седеше на дивана и търкаше очи, другият полицай й подаваше кърпички. Роб настръхна.
	— Не се притеснявайте, мистър Лътрел. — Кирибали беше зад бюрото, кръстосал акуратно крака при глезените. Тонът му беше формален и арогантен. — Все пак ние не сме иракчани. Но мис Майер явно… доста се разстрои от разговора за смъртта на приятеля й.
	Кристин изгледа полицая с ненавист, която Роб долови ясно. След това се прибра в спалнята си и затръшна вратата.
	Кирибали изпъна искрящо белите си маншети и махна с ръка към дивана. Роб разбра, че жестът го приканва да седне. Маникюрът на турчина беше безупречен. Другите двама полицаи гледаха отнесено из стаята, мълчаливи и бдящи.
	— Значи, вие пишете? — усмихна се Кирибали към Роб.
	— Да.
	— Колко очарователно. Рядко срещам истински автори. Това е толкова примитивен град. Заради кюрдите, нали знаете… — Той въздъхна и потупа брадичката си с молива. — Те не са точно… учени. Следвах английска литература в Анкара. Това е моето съкровено удоволствие, мистър Лътрел.
	— Е, аз съм просто журналист.
	— И Хемингуей е бил просто журналист.
	— Не, наистина. Аз съм само драскач.
	— Вие сте твърде скромен. Вие сте джентълмен на буквите. На английските букви при това. — Очите на Кирибали бяха толкова наситено тъмносини, че Роб се зачуди дали не носи цветни лещи. От цялото му същество лъхаше суета. — Винаги съм харесвал американските поети. Особено жените. Емили Дикинсън, Силвия Плат, знаете ли ги?
	Кирибали изгледа Роб с непроницаемо изражение.
	— „Като двигател, двигател, който ме отблъсква с пара като евреин… И мисля, ами ако съм еврейка.“* — Кирибали се усмихна изискано. — Нима това не са сред най-ужасяващите стихове в литературата?
	[* Из „Татко“ на Силвия Плат, прев. Христо Боев. — Бел.прев.]
	Роб не знаеше какво да каже. Не възнамеряваше да обсъжда поезия с полицай.
	— Може би друг път. — Кирибали въздъхна и разклати молива между пръстите си. — Имам само няколко въпроса. Знам, че не сте бил пряк свидетел на предполагаемото убийство. Следователно…
	Разпитът продължи, но беше кратък и повърхностен. Почти безсмислен. Кирибали почти не записваше отговорите на Роб, един от униформените полицаи апатично включваше и изключваше диктофон. Кирибали завърши с няколко по-лични въпроса, явно по-скоро го интересуваха взаимоотношенията между Роб и Кристин.
	— Тя е еврейка, нали?
	Роб кимна. Кирибали се усмихна доволно, сякаш най-големият проблем беше решен, и остави молива, като го изравни прецизно с ръба на бюрото. След това щракна с пръсти, униформените полицаи се надигнаха и тримата тръгнаха към вратата. Кирибали се спря на прага и помоли Роб да каже на Кристин, че може да я повикат отново на разпит „след известно време“. После си тръгна и след него остана само нездрав полъх от одеколона му.
	Роб се обърна. Кристин стоеше на вратата на спалнята си и изглеждаше спокойна. Отново беше с бяла риза и къси панталони в цвят каки, дрехите й стояха добре.
	— Смотаняк!
	— Може би — сви рамене Кристин в знак на съгласие. — Просто си вършеше работата.
	— Разплака те.
	— С разговора за Франц, да… Не бях говорила за него от няколко дни.
	Роб взе якето си, но после го остави и погледна бележника на Брайтнер върху бюрото. Не знаеше какво да прави, не знаеше какво го очаква и накъде ще се обърне всичко. Знаеше само, че се е забъркал в тази история и може би дори бе в опасност. Или пак го обхващаше параноята? Роб се загледа във фотографията на странната кула на стената. Кристин проследи погледа му.
	— Харан.
	— Къде е това място?
	— Не е чак толкова далече, на около час път. — Очите й проблеснаха. — Знаеш ли, имам идея. Искаш ли да я видиш? Да излезем от Урфа, по-скоро бих искала да съм някъде другаде, а не тук.
	Роб кимна нетърпеливо. Колкото повече стоеше в кюрдската част на Турция, толкова повече пустинята го привличаше. Тъмните сенки на пустошта и тишината на празните долини му харесваха. А точно сега безлюдната пустиня беше доста по-примамлива алтернатива, отколкото да прекара горещия ден в спотайване из Урфа, където беше под наблюдение.
	— Да вървим.
	Пътуването се оказа дълго. Пейзажът на юг от Урфа беше дори още по-неприветлив от пустинята около Гьобекли. Обширната жълта равнина се простираше чак до мержелеещия се сив хоризонт. Порутените кюрдски села бяха заобиколени от безплодни пясъци, а слънцето изгаряше всичко. Роб смъкна прозореца на колата до долу, но вятърът беше горещ, сякаш към ленд ровъра бяха насочени няколко калорифера.
	— През лятото тук може да стигне до 50°С — отбеляза Кристин, докато сменяше предавка. — На сянка.
	— Вярвам ти.
	— Невинаги е било така. Климатът се е променил преди 10 000 години. Както ти каза Франц…
	Около 50 минути двамата говориха за бележника на Брайтнер, за картата и за нечетливите драсканици и, разбира се, за числата. Но нито един от двамата нямаше нови идеи. Подсъзнанието на Роб беше излязло в отпуск, хрумването му за метода на Кекуле не беше проработило.
	Минаха край армейски пътен пост. Кървавочервеното турско държавно знаме беше увиснало под обедното слънце. Един от войниците се изправи, провери с досада паспорта на Роб, погледна бегло Кристин през прозореца на колата и им махна да продължават.
	Половин час по-късно Роб внезапно видя странната кула да се възправя пред тях. Беше като счупена колона от седеметажна сграда, построена от изпечени на слънце тухли от кал. Беше огромна, но прекършена към върха.
	— Какво е това?
	Кристин отби от главния път и подкара към кулата.
	— Принадлежи на най-стария ислямски университет в света. Харан. Поне на хиляда години е, но сега е изоставен.
	— Изглежда като Кулата от картите Таро. Кулата, ударена от мълния.
	Кристин кимна разсеяно, докато паркираше и гледаше през прозореца към редица къщурки с куполи от спечена кал вместо покриви. На двора между къщите три деца ритаха парцалена топка, а козите врещяха в жегата.
	— Виждаш ли ги?
	— Кирпичените къщи ли? Аха…
	— Те са тук от третото хилядолетие преди Христа. Харан е невероятно стар. Според легендата Адам и Ева са дошли тук, след като са били изгонени от Рая.
	Роб се замисли върху името Харан. То събуждаше някакви далечни спомени за баща му, четящ Библията.
	— Споменава се в Битие.
	— Какво?
	— Книгата Битие — повтори Роб. — Глава 11, стих 31. Аврам е живял тук, в Харан.
	— Впечатлена съм — усмихна се Кристин.
	— Аз не. Ще ми се да не помнех нищо от тези глупости. Както и да е, как са могли да бъдат сигурни?
	— За кое?
	— Как са могли да бъдат сигурни, че това е градът, където Адам и Ева са живели след грехопадението? Защо да не е Лондон или Хонконг?
	— Не знам… — Тя се засмя на сарказма му. — Но е доста ясно, както и сам казваш, че ранните Аврамови традиции водят началото си от това място. Аврам е тясно свързан с Шанлъурфа, а е бил призован от Господ в Харан.
	Роб се прозя, излезе от колата и се взря през облаците прах. Кристин застана до него и двамата се загледаха как една дръглива черна коза се чеше от краста в ръждив стар автобус. Едната от страните му необяснимо защо беше покрита с кръв. Роб се зачуди дали местните фермери не ползват возилото като кланица. Това място беше странно.
	— Значи — започна той, — установихме, че Аврам е дошъл от тук. А той е бил основателят на… три монотеистични религии, нали така?
	— Да. Юдаизъм, християнство и ислям. Той е положил началото им. И когато е напуснал Харан, е отишъл надолу към Ханаанската земя, като е разпространявал новото слово Божие, единият Бог от Библията, Талмуда и Корана.
	Роб изслуша Кристин със смътно, но натрапчиво чувство на неудобство. Опря се на колата и се замисли. Сещаше се за все повече моменти от детството си. Баща му, четящ Книгата на мормоните, чичовците му, цитиращи Еклесиаста — „Весели се младежо, в младостта си“. Това беше единственият ред от Библията, който някога му беше харесвал истински. Той го произнесе на глас и добави:
	— Ами жертвоприношението? Заколението на собствения му син. — Той потърси потвърждение в интелигентното лице на Кристин.
	— Спомням си, заколението на Исак — кимна археоложката. — Пророкът Аврам щял да заколи собствения си син като жертвоприношение. Жертвоприношение, изискано от Йехова. Но Бог възпрял ножа му.
	— Виж ти. Доста добра постъпка от страна на стареца.
	Кристин се засмя.
	— Тук ли искаш да стоим, или да те заведа на още по-необичайно място?
	— Хей, та ние сме тръгнали да скитаме!
	Двамата скочиха в колата, Кристин включи на скорост и потеглиха бързо. Роб се отпусна в седалката и се загледа в пейзажа, който бързо потъваше в облака прах. Редицата ерозирали хълмове често се прекъсваше от странни полуразрушени сгради или от разпадащите се стени на някой османски замък. Понякога се вдигаше прашна вихрушка и като малък смерч се понасяше самотно из пустошта. След това пейзажът опустя още повече. Пътят стана по-каменист, синьото пустинно небе потъмня и придоби тъмновиолетов оттенък. Жегата беше почти непоносима. Колата се тресеше през избледнелите жълти възвишения и по горещите дълбоки коловози. Безкрайната равнина нарядко се нарушаваше от някое дърво.
	— Согматар — каза най-после Кристин.
	Наближаваха малко село, просто няколко каменни постройки, изгубени в тиха, пуста долина насред ожарената от слънцето, но величествена пустиня. Пред една от постройките нелепо беше паркиран голям джип, имаше и още няколко коли. По пътищата и дворовете обаче хора нямаше. Мястото веднага напомни на Роб — по някакъв странен начин — за Лос Анджелис — големи коли и вечно слънце. Но не се виждаше жив човек. Като град, поразен от чума.
	— Някои богати жители на Урфа имат вили тук — каза Кристин. — Но иначе живеят кюрди.
	— Защо, по дяволите, някой би искал да живее тук?
	— Атмосферата е поразителна. Ще се убедиш.
	Те излязоха от колата и прашната топлина ги лъхна като отворена пещ. Кристин поведе, като се катереше през рушащи се стени и намираше пътека покрай разпилени мраморни блокове, покрити с барелефи. Някои от тях приличаха на латински букви.
	— Да — изпревари следващия му въпрос тя, — римляните са били тук, асирийците също. Всички са минали по реда си.
	Приближиха се до голяма тъмна дупка в стара и много ниска сграда, буквално изсечена в повърхността на скалата. Влязоха в схлупената постройка и очите на Роб свикнаха със сумрака едва след няколко секунди.
	Вътре вонеше на кози тор. Миризмата беше остра, въздухът — влажен, всичко излъчваше кошмарна воня.
	— Това е езически храм. На боговете на луната — обясни Кристин и посочи към няколко грубо издялани фигури по стените, едва видими в сенките. — Това е лунният бог. Ето и рогата му, виждаш ли? Извити са като сърпа на новата луна.
	Силно ерозиралото изображение имаше нещо подобно на шлем — два рога описваха полукръг върху главата му. Роб положи длан върху каменното лице. Беше топло и странно лепкаво. Той дръпна ръката си. Разлагащите се изображения на мъртвите богове го гледаха с изронените си очи. Вътре беше толкова тихо, че Роб чуваше как бие собственото му сърце. Шумът на света навън едва се долавяше, дочуваше се само дрънченето на звънците на козите и свиренето на пустинния вятър. Горещите слънчеви лъчи биеха във вратата и от тях мрачната стая изглеждаше още по-тъмна.
	— Добре ли си?
	— Да, да. Добре съм…
	Тя пристъпи към отсрещната стена.
	— Храмът датира от второто столетие след Христа. Християнството е превземало района, но тук все още са почитали старите богове с рогата. Това място ми харесва.
	Роб се огледа.
	— Много е хубаво. Трябва да си купиш имот.
	— Винаги ли си саркастичен, когато се чувстваш дискомфортно?
	— А кафе със сметана ще си поръчаме ли?
	Кристин се изкикоти.
	— Искам да ти покажа още нещо.
	Тя го изведе от храма и Роб изпита сериозно облекчение, когато излязоха от лепкавия смрадлив мрак. Тръгнаха нагоре по един сипей, покрит с гореща прах. Роб се обърна за миг, за да си поеме дъх, и видя, че от една от къщичките ги гледа дете. Мъничко тъмно личице надничаше иззад счупеното стъкло на прозореца.
	— Храмът на Венера — обяви Кристин, щом се изкатери по последната стръмнина.
	Роб издрапа по последните метри от сипея и се изправи до нея. Тук горе вятърът беше по-силен, но също така изпепеляващо горещ. Виждаше се на километри наоколо. Пейзажът беше потресаващ — километри и километри безкрайна пустош, изтляла под лъчите на слънцето. Умиращи хълмове от струпани мъртви скали. Възвишенията бяха белязани от черните отвори на пещери. Роб предположи, че това са още храмове и езически светилища, кое от кое по-запуснати и разрушени. Той погледна към повърхността, на която бяха стъпили, и видя, че това е под на храм, останал под открито небе.
	— И кога е било построено всичко това?
	— Най-вероятно от асирийците или от ханаанците. Никой не знае със сигурност. Много е старо. Гърците са го завладели, след тях и римляните. Със сигурност е било място за човешки жертвоприношения. — Тя посочи към улеи, издълбани в скалата под краката им. — Виждаш ли. Това е, за да се оттича кръвта.
	— Ясно…
	— Всичките ранни религии от Леванта са били големи почитатели на жертвоприношенията.
	Роб погледна към хълмистата пустиня и селцето долу. Детето зад счупеното стъкло го нямаше, прозорецът зееше празен. Едната от колите се движеше по пътя и излизаше от Согматар. Пътят се виеше край стара, сега пресъхнала река, край руслото на една мъртва река.
	Роб си представи какво е да те принесат в жертва на това място. Краката ти са завързани с груб сезал, ръцете извити зад гърба, а в лицето си усещаш смрадта от дъха от свещеника. А след това острата болка от ножа, който се забива между ребрата ти…
	Той пое дълбоко дъх и с китка изтри потта по челото си. Беше време да си ходят. Махна по посока на колата, Кристин кимна и двамата се спуснаха към чакащия ги ленд ровър. По средата на склона Роб спря и се втренчи в хълма.
	И внезапно разбра. Беше открил какво значат числата.
	Числата от бележника на Брайтнер. Знаеше какви са.


	19

	Времето все още беше мрачно. Оловносивото небе беше навъсено като зеленото, брулено от вятъра поле под него. Бойер, Форестър и Алисдер Харнаби седяха в голяма, тъмна на цвят кола и се носеха на юг през остров Ман. Пред тях се движеше друг тъмен автомобил, в него бяха заместник-началникът на полицията Хейдън и колегите му.
	Форестър беше неспокоен. Времето минаваше и изтичаше като пясък от шепите му. А всяка загубена минута ги приближаваше към следващия ужас и неизбежното следващо убийство.
	Той въздъхна тежко, почти ядосано. Но поне работеха по нещо и имаха добра следа. Някакъв фермер забелязал нещо необичайно в затънтеното ъгълче на острова доста по на юг, близо до Касълтаун. Форестър нетърпеливо убеди Алисдер Харнаби да дойде с тях за разпита, тъй като усещаше, че човекът може да им даде още информация. Да им покаже историческата гледна точка, която явно беше важна.
	Но преди всичко го интересуваше какво знае журналистката от Си Ен Ен, Бойер нямаше търпение да му разкаже. Финландецът обясни, че Анджела Дарвил дочула за случая от „Крейвън стрийт“ от някакъв драскач от „Ивнинг Стандарт“.
	— И свързала нещата — кимна Форестър. — Звучи правдоподобно.
	— Да, така е, сър. Но тя спомена и още нещо. Явно е имало още един подобен случай в щата Ню Йорк и в Кънектикът. В Нова Англия.
	— Колко подобен?
	— Същия вид жестоко мъчение.
	— Звездата на Давид?
	— Не точно, но е имало разрези по кожата. И одиране. Тя го определи като един от най-жестоките случаи, които е отразявала.
	Форестър се облегна назад и погледна през прозореца. От всички страни се простираха ниски, матовозелени хълмове. Провинциалната пустош се накъсваше от малки ферми и от ниски, прегърбени дръвчета. Клоните им бяха превити, огънати в причудливи форми от постоянния вятър. Пейзажът го върна към спомена за един уикенд, прекаран някога в Скай. В тези гледки имаше меланхолична красота, която навяваше тежка и постоянна тъга. Форестър помисли за дъщеря си и попита:
	— Кой е извършил онези убийства?
	— Така и не е установено. Но е странно — имам предвид съвпаденията и…
	Пред тях пътят се стопи в дълбоки коловози, които ги изведоха до брулен от вятъра жив плет край една ферма. Двете коли паркираха и петимата полицаи и любителят историк закрачиха към ниската бяла сграда на фермата. Бойер сведе поглед към обувките си, вече потънали в кал, и изпухтя по младежки суетно.
	— По дяволите, само погледнете.
	— Трябваше да дойдеш с галоши, Бойер.
	— Нямах представа, че ще се правим на туристи, сър. Мога ли да пиша обувките като служебен разход?
	Форестър беше доволен, че може да се засмее.
	— Ще видя какво мога да направя.
	Един от полицаите с бели шлемове, които придружаваха Хейдън, почука на вратата на фермата. Отвори им изненадващо млада жена. Форестър се зачуди защо думата „фермер“ винаги се свързва с образа на човечец на средна възраст, нарамил мотика или двуцевка. Домакинът им сега бе симпатяга на няма и двадесет и пет години.
	— Здравейте, здравейте. Заместник…
	— Заместник-началник на полицията — допълни Хейдън. — Да. А вие трябва да сте Гари?
	— Аха, Гари Спелдинг. Говорихме по телефона. Влизайте, момчета. Времето е ужасно!
	Всички се натъпкаха в топлата, гостоприемна кухня с чамова ламперия. На масата имаше голяма чиния със сладкиши и Бойер захапа един с ентусиазъм.
	Форестър внезапно се притесни от хората, които беше довел със себе си. Петима души бяха твърде голяма група, но пък всички искаха да разберат каква е следата и какво е видял Спелдинг. Докато той заразказва с охота, съпругата му поднесе с усмивка два чайника чай. През следобеда на убийството Гари поправял порта във фермата. Свършил си работата и тъкмо щял да се връща вкъщи, когато видял „нещо необичайно“. Форестър остави чая си да изстине, докато слушаше.
	— Беше голям, лъскав автомобил, 4Т4. Един от онези фукливи джипове за богаташи.
	— Къде точно го видяхте? — живо се наклони над масата Хейдън.
	— На пътя в края на фермата. „Роуд Баладул“.
	— Знам го — намеси се Харнаби.
	— Разбира се, тук понякога идват и туристи. Плажът е точно отзад. Но тези типове бяха различни…
	Спелдинг завъртя чая в чашата си и се усмихна към Хейдън.
	— Петима млади мъже. С якета на мобилния оператор.
	— Моля? — не разбра Бойер.
	— Всички носеха широки зелени якета със знака на „Манкс Телеком“. Това е местният мобилен оператор.
	— И какво правеха? — пое разпита Форестър.
	— Просто се мотаеха около нивите ми. И си помислих, че това е странно. Доста странно, да. — Спелдинг сръбна малко чай. — Най-малкото, защото тук, долу, няма антени и мобилни клетки и затова няма и покритие. Това е мъртва зона за мобилните телефони. Затова се почудих какво ли правят тук. А и петимата бяха млади. Младежи. Но беше почти тъмно, а и доста студено, значи не бяха дошли да карат сърф.
	— Говорихте ли с тях?
	— Ами, щях, но… — Спелдинг леко се изчерви. — Като за начало, вървяха през фермата ми. Но когато се приближих, така ме изгледаха, че…
	— Как ви изгледаха?
	— Лошо. Някак… — Фермерът пламна. — Някак лошо. Втренчиха се в мен. Затова реших, че ще е по-добре да съм дискретен. Постъпих доста страхливо, съжалявам. Но след това видях пресконференцията по новините и се зачудих…
	Заместник-началникът на полицията Хейдън допи чая си и погледна Форестър. После отново насочи вниманието си към Спелдинг.
	През следващия половин час получиха от фермера и останалата информация. Описание на мъжете — всичките високи и млади. Описание на колата — черна, високопроходима „Тойота Ленд круизер“, но Спелдинг не успя да се сети за регистрационния номер. Но поне сега имаха следа. Най-после бяха направили пробив. Форестър знаеше, че най-вероятно точно това са хората, които търсят. Да се преструват на работници от телекомуникационната компания беше добро прикритие. Телефонни антени и клетки има навсякъде, всеки иска да има покритие двадесет и четири часа в денонощието и седем дни в седмицата. Може да работиш и късно през нощта, без да предизвикаш ничие подозрение — „Имаме повреда в мрежата“.
	Но бандата беше слязла на място, където няма покритие. Защо? Дали пък това не беше първата им грешка? Форестър се почувства обнадежден. В тази работа е нужен и малко късмет и може би точно сега му беше провървяло.
	Разпитът беше завършен, а чайниците — празни. Навън свъсените сиви облаци се бяха поразкъсали и по мокрото поле се виждаха бегли слънчеви отблясъци. Полицаите се запътиха заедно с фермера към „Баладул Роуд“, като внимателно повдигаха крачолите си, за да не се изкалят.
	— Ето тук беше — каза Спелдинг. — Тук ги видях.
	Всички огледаха неравното кално поле, оградено от тесен черен път. Една крава наблюдаваше Бойер с типичния си тъжен поглед. Зад нея се виждаха сивият пясък и студените сиви вълни на морето, тук-там присветваше слънчев отблясък.
	— Накъде води? — посочи Форестър към пътя.
	— Към морето. Това е.
	Форестър прескочи оградата, последван от Бойер и останалите, които все пак проявиха далеч по-малка пъргавина и готовност. Детективът сега стоеше точно на мястото, където колата беше паркирала. Странно беше да спреш тук, ако отиваш към залива. До водата оставаха още няколкостотин метра. Тогава защо не са ги изминали с колата, а са я оставили тук? Да не би да са искали да се поразходят? Очевидно не, следователно бандата беше търсила нещо друго.
	Форестър се покатери върху дървената ограда, за да огледа от високо. Наоколо се виждаха само поля, песъчливи ливади, някакви каменни стени и начумереното море. Единственото по-интересно нещо беше в полето от другата страна на пътя, където Форестър забеляза няколко ниски могилки пръст и изправени камъни.
	Форестър слезе от оградата и отиде до Харнаби, който все още дишаше тежко.
	— Какви са онези могили? — запита детективът.
	— Ами… — усмихна се несигурно Харнаби. — Щях да го спомена така или иначе. Много хора не знаят, но това е гробището „Баладул“. Тук през XI в. са погребвани викинги. Разкопавано е през 40-те години на миналия век. Намерили обичайните неща като брошки и украшения, но имало и още нещо…
	— Какво?
	— Намерили и скелет.
	Харнаби се впусна в подробности и разказа за разкопките по време на войната, когато учените открили цял запазен викингски кораб, пълен с бижута, украшения и мечове. Натъкнали се и на скелет на викингски воин.
	— Имало и доказателства за човешко жертвоприношение. В краката на воина археолозите открили тялото на младо момиче. Тя най-вероятно е била жертвата.
	— Как са разбрали?
	— Защото е била погребана без никакви дарове за отвъдното. И е била удушена. Викингите доста си падали по жертвоприношенията и имали обичай да убиват млади робини, за да почетат някой велик воин.
	Форестър усети как застава нащрек и започва да мисли по-бързо. Погледна Бойер, взря се в далечните сиви вълни и отново се обърна към помощника си.
	— Ритуално жертвоприношение — каза той най-после. — Бойер, това е! Ритуално човешко жертвоприношение.
	Бойер изглеждаше объркан.
	— Помисли само — започна да обяснява Форестър, — имаме човек, погребан жив с главата надолу в земята. Имаме и още един, чиято глава е била обръсната, а езикът му е бил отрязан. И по двете тела с нож са изрязани ритуални знаци…
	— А сега и Баладул — допълни Харнаби.
	Форестър кимна в съгласие. После прескочи отново оградата и отиде при могилките и камъните в полето отсреща. Обувките му бяха съсипани от калта, но не му пукаше. Чуваше шума на вълните откъм плажа и усещаше острия вкус на солта от океана. Под краката му викингите бяха заровили млада жена, която е била ритуално удушена. А онези мъже, онези убийци, бяха дошли точно тук само няколко часа преди сами да убият и да принесат жертва.
	Умът на Форестър работеше трескаво, частите на пъзела започваха да идват на местата си. Детективът дишаше дълбоко в тежкия влажен въздух, а над главата му облаците се гонеха, носени от вятъра над развълнуваното и тъмно Ирландско море.


	20

	Ленд ровърът ускори по черния път от Согматар към главното шосе за Шанлъурфа. Около 20 минути караха в мълчание покрай старото корито на потока, а Кристин не отлепяше очи от пътя и ръце от волана.
	Роб не сподели с нея прозрението си за смисъла на числата. Първо искаше да намери доказателството за себе си, но за това щеше да му е нужна книга, а може би и компютър.
	Докато се върнаха в града, денят почти бе отминал и до смрачаване оставаше не повече от час. Шанлъурфа видимо се беше оживил. Щом навлязоха в центъра, веднага спряха пред апартамента на Кристин, хвърлиха прашните якета върху плетения стол и се настаниха на дивана.
	— Смяташ ли, че трябва да хвана самолета за вкъщи? — запита изведнъж Кристин без никакви предисловия.
	— Какво? Защо?
	— Разкопките приключиха. След месец ще ми спрат и заплатата. Вече мога да си ходя.
	— Без да разбереш какво се е случило с Франц?
	— Да. — Тя погледна през прозореца. — Той е… мъртъв. Дали просто да не приема този факт?
	Навън слънцето залязваше. Из древния Урфа се носеше призивът на мюезините. Роб стана, отиде до прозореца, отвори го и погледна към улицата. Продавачът на краставици караше колелото си по тротоара и гръмогласно хвалеше стоката си. До шоурума на „Хонда“ отсреща се бяха събрали група забулени жени, които говореха по мобилните си телефони през фереджетата. Изглеждаха като сенки, като духове. Скърбящите съпруги на смъртта.
	Той се върна до дивана и погледна Кристин.
	— Не мисля, че трябва да си тръгваш. Все още не.
	— Защо не?
	— Мисля, че знам какво означават числата.
	Лицето на Кристин не трепна.
	— Покажи ми.
	— Имаш ли Библия? Английска.
	— На онази полица.
	Роб отиде до рафтовете и огледа гръбчетата на томовете — поезия, изкуство, политика, археология, история… Още археология. Ето я. Роб извади голямата стара черна Библия. Хубаво издание с одобрен от църквата превод.
	В същото време Кристин се пресегна, взе бележника на Брайтнер от бюрото и го отвори.
	— Така — каза Роб, — надявам се, че съм прав. Мисля, че съм прав. Сега ще видим. Казвай ми числата от бележника и ми обяснявай до какво са написани.
	— Добре, значи… двадесет и осем. Стои до стрелка на компас, сочи на изток.
	— Не, казвай числата отделно. Две-осем.
	Кристин погледна Роб объркано, но и някак развеселено.
	— Добре. Две-осем. До стрелка, сочеща на изток.
	Роб отвори Библията на „Битие“, разгърна тънките, почти прозрачни листове, намери точната страница и проследи с пръст плътните колони с текст.
	— Глава 2, стих 8. 2:8 „Битие“. „И Господ Бог насади градината на изток, в Едем, и постави там човека, когото беше създал.“
	Роб зачака. Кристин се втренчи в Библията.
	— На изток, в Едем? — прошепна тя след малко.
	— Кажи друго число.
	Кристин разгледа тефтера на Брайтнер.
	— Две-девет. До едно дърво.
	Роб се върна на същата страница от Библията и прочете:
	— Книга „Битие“. Глава 2, стих 9. 2:9 „И Господ Бог направи да произраства от земята всяко дърво, що е красиво наглед и добро за храна, както и дървото на живота всред градината и дървото на познаване доброто и злото.“
	— Две-едно-нула. Две-десет. До криволицата, която прилича на река.
	— Линията, която се превръща в четири реки?
	— Да.
	Роб погледна в Библията.
	— Глава 2, стих 10. „И река изтичаше от Едем да напоява градината, отдето се разклоняваше и стана на четири главни реки.“
	— Господи! — възкликна Кристин. — Прав си!
	— Да опитаме още нещо, за да сме сигурни. Кажи някое друго число, от по-големите.
	Кристин обърна на последната страница от бележника.
	— Така, ето, някои от големите числа са в края. Единадесет-тридесет и едно?
	Роб прелисти страниците и зачете, като се чувстваше като свещеник зад амвона.
	— „Битие“. Глава 11, стих 31. „И Тара взе сина си Аврама и внука си Лота, Аранови син, и снаха си Сара, жената на сина си Аврама, та излязоха заедно от Ур Халдейски, за да отидат в Ханаанската земя, и дойдоха в Харан, дето се и заселиха.“
	— Харан?
	— Харан. — Роб замълча и седна до Кристин. — Да опитаме с още някое число, някое от онези до рисунките.
	— Ето тук има едно до рисунка, прилича на куче или на прасе… или на нещо друго…
	— Кое е числото?
	— Двеста и деветнадесет. Значи, две-деветнадесет.
	Роб откри съответния текст.
	— „И Господ Бог създаде от земята всички полски зверове и всички въздушни птици; и ги приведе при човека, за да види как ще ги наименува; и с каквото име назовеше човекът всяко одушевено същество, това име му остана.“
	Апартаментът потъна в тишина. Роб чуваше как продавачът на краставици вика по прашните улици под прозорците. Кристин напрегнато се взря в журналиста.
	— Брайтнер е мислел, че разкопава…
	— Да. Райската градина.
	Двамата се втренчиха един в друг.


	21

	В лондонския си офис Форестър търсеше информация за човешките жертвоприношения. Кафето му стоеше на бюрото до снимките на децата му. На едната синът му беше хванал плажна топка, а на другата дъщеря му, пясъчноруса, грееше от щастие. Тази снимка беше направена точно преди смъртта й.
	Понякога, когато черното куче на депресията сякаш го давеше за гърлото, Форестър обръщаше снимката на дъщеря си или я захлупваше върху бюрото. Болката беше твърде силна, пробождаше го. Дори мисълта за дъщеря му понякога караше Форестър да изпитва остра болка в гърдите, сякаш беше счупил ребро и то се забиваше в белите му дробове. Болката го обземаше и му се искаше да вие от нея.
	Но през повечето време нещата не бяха толкова зле. Обикновено успяваше да превъзмогне своята болка и да се занимава с болките на другите хора. Тази сутрин снимката си стоеше на бюрото недокосната, а щастливата жива усмивка на детето сякаш озаряваше наоколо. Форестър беше погълнат от екрана на монитора си и търсеше в „Гугъл“ „човешко жертвоприношение“.
	Четеше за евреите, за ранните израилтяни, които изгаряли децата си. Живи. Форестър научи, че правели това в една долина на юг от Йерусалим. Наричали я Бен Хином, а „Уикипедия“ разкри, че другото й име било Геена. Долината Геена била адът за ханаанците, буквално долината на „сянката на смъртта“, спомената в Библията.
	Форестър продължи да чете.
	Според историците в древни времена израилтяните отвеждали първородните си деца в долината извън портите на Йерусалим и там оставяли ревящите бебета в кухия пиринчен търбух на грамадна статуя в почит на ханаанския демон бог Молох.
	Форестър продължи да чете.
	Пиринчената купа в центъра на статуята служела и като мангал. След като оставели децата и бебетата в нея, палели огън под статуята, пиринчът се нагрявал и изпепелявал децата до смърт. Те пищели и ревели, молели за спасение, но жреците биели големи тъпани, за да заглушат виковете и да спестят на майките огромното страдание да слушат как децата им горят живи.
	Форестър се облегна назад, а сърцето му биеше като тъпан от обредите на израилтяните. Как е възможно някой да е вършел подобно нещо? Неволно помисли за собствените си деца, за дъщеря си, за мъртвата си дъщеря. Първородната в семейството.
	Детективът потри очи и прегледа още няколко интернет страници.
	Оказа се, че принасянето на първородното дете в жертва е било често срещано в древната история. Всякакви племена — келти, маи, готи, викинги и скандинавци, хиндуисти, шумери, скити, американски индианци, инки и още редица други принасяли хора в жертва, а много от тях и първородните си деца. Често това било т.нар. „вграждане в основите“, когато започвал строежът на сграда със стратегическо или религиозно значение. Преди да се издигне основната конструкция, общността принасяла в жертва дете, обикновено първородно, като погребвали тялото под носеща колона, арка или под прага на вратата.
	Форестър пое дълбоко дъх, издиша и чукна върху друг линк. Навън небето беше синьо с цвета на късната пролет, но детективът беше твърде ангажиран със злокобното си проучване и нито забелязваше небето, нито му обръщаше внимание.
	Жертвоприношенията на ацтеките били особено кръвожадни. Хомосексуалистите били ритуално убивани, като изтръгвали червата им през ректума. Сърцата на вражеските воини били изтръгвани още биещи от гръдния кош, а жертвите били толкова много, че жреците се обливали от глава до пети в кръв и парчета органи.
	Форестър продължи да чете. Великата китайска стена се оказа построена върху хиляди трупове. Японците почитали хитобашира — колона с барелефи на човешки тела, като под нея погребвали живи девствени момичета. Маите в Мексико давели девици или деца в сеноти или в големи цистерни. Имаше и още. Келтите пробождали смъртоносно жертвата си, най-често пленник, и гадаели бъдещето по конвулсиите на органите. Финикийците избивали буквално хиляди деца и ги погребвали в „тофет“ — голямо детско гробище.
	И още, и още… Форестър се облегна в стола си, гадеше му се. Но в същото време чувстваше, че напредва. Ритуалното убийство на остров Ман и опитът за убийство на „Крейвън стрийт“ навярно бяха свързани с жертвоприношенията не само защото убийците са отишли на място, където е исторически доказано, че човек е бил принесен в жертва. Но какво още ги свързваше?
	Детективът си пое дълбоко дъх, сякаш се канеше да скочи в много студена вода, и написа в „Гугъл“ „Звездата на Давид“.
	Откри каквото му трябваше след около 40 минути ровене из еврейската история. Информацията беше от някакъв налудничав американски сайт, най-вероятно сатанистки, но Форестър така или иначе водеше налудничаво разследване. В сайта пишеше, че Звездата на Давид е известна още като Звездата на Соломон, тъй като древният еврейски владетел я бил използвал като магически символ. Впоследствие знакът бил отхвърлен от някои съвременни висши представители на равинското духовенство, тъй като се асоциирал с окултизъм. А Соломон бил използвал звездата в храма, който построил в чест на Молох, ханаанския демон. Там принасяли в жертва хора и животни.
	Форестър прочете страницата отново, а след това я прегледа и за трети път. Убийците не са изрязвали по телата на жертвите си Звездата на Давид, а Звездата на Соломон. Символ, тясно свързан с човешките жертвоприношения.
	А обръсването на главата?
	Това му отне само три минути търсене. В много култури преди ритуала жертвите били пречиствани по различни начини. Били къпани или заставяни да постят, понякога обръсвали и всички косми от телата им. На някои отрязвали и езиците.
	Теорията на Форестър се потвърди — убийците бяха обсебени от идеята за човешко жертвоприношение. Но защо го правеха?
	Той стана и разтри мускулите на врата си. Четеше вече три часа, мозъкът му бръмчеше, а от монитора пред очите му се мержелееха петна. Всичко, което беше разбрал, беше от полза за разследването, но нямаха никакви реални следи към самата банда. Всички пристанища на остров Ман се наблюдаваха, летището също се следеше, но Форестър не хранеше особени надежди, че така ще хванат престъпниците. Те със сигурност се бяха разделили и бяха напуснали острова веднага след убийството. Десетки кораби, фериботи и самолети тръгваха от Ман по всяко време на деня и най-вероятно бандата беше изчезнала от Дъглас още преди тялото да бъде открито. Единственият реален шанс беше да проследят черната тойота по записите от пътните камери. Но преглеждането на всички щеше да отнеме седмици.
	Форестър седна отново зад бюрото си и придърпа въртящия стол по-близо до монитора. Трябваше да провери още три неща.
	Джерусалем Уейли е бил член на аристократичен клуб, прочут с шумните си забави — ирландския „Клуб на адския огън“, както му обясни историкът от остров Ман. Но как беше свързан този факт с жертвоприношенията и убийствата? И беше ли свързан въобще?
	А какви бяха онези кости в мазето в къщата на Бенджамин Франклин на „Крейвън стрийт“? Двете нишки водеха към третия въпрос — бандата беше разкопавала и търсила нещо навсякъде, където беше минала. Но какво?
	Първото му търсене в „Гугъл“ даде мигновен резултат. Написа „Бенджамин Франклин“ и „Адския огън“ и още първият линк му донесе отговор. Бенджамин Франклин, един от основателите на САЩ, бил близък приятел със сър Франсис Дешуд, който пък основал „Клуба на адския огън“. И според някои авторитети самият Бенджамин Франклин също членувал там.
	Пъзелът се нареждаше. „Клубът на адския огън“ явно беше ключов. Но що за организация е бил той и какви хора са участвали в него?
	Форестър отново пусна търсене в „Гугъл“ и видя, че според най-популярните източници този клуб е бил тайно общество както в Ирландия, така и в Англия. Членовете му били богати безделници от висшата класа. И с това се изчерпваше всичко. Сигурно са били замесени в мръсни истории и са били опасни, със сигурност са обичали да задоволяват прищевките си и са се отдавали на удоволствия. Но чак сатанисти и убийци? Повечето историци допускаха, че сбирките на клуба са прераствали в пиянски нощи и понякога са били непристойни, но слуховете за почитане на дявола по правило се отхвърляха.
	Но имаше един експерт, който не мислеше така. Форестър си записа името в бележника. Професор Хюго дьо Сейвъри от Кеймбриджкия университет беше на мнение, че членовете на „Адския огън“ са били сериозни окултисти. Но колегите му осмиваха гледната му точка.
	Но дори Дьо Сейвъри да беше прав, това не даваше отговор на останалите заплетени въпроси. Какво търсеше бандата? Защо разкопаваха навсякъде? По какъв начин това беше свързано с „Адския огън“? Какъв беше смисълът да се прекопават цели поляни и мазета? Съкровище ли търсят, някакви демонични предмети, стари кости или прокълнати диаманти? Или деца, принесени в жертва? Главата на Форестър бучеше. Беше свършил достатъчно работа за сутринта, при това резултатите бяха добри. Успя да напасне основните парчета от пъзела или поне събра всички в шепите си. Проблемът беше, че загуби капака с картинката и не можеше да види какво всъщност трябва да се нареди. И затова му се губеше смисълът на отделните парченца от мозайката. Форестър потисна прозявка, грабна якето си от облегалката на стола и пъхна ръце в ръкавите. Беше време за обед, а той заслужаваше да хапне добре — нещо италианско може би. В ресторантчето надолу по улицата правеха страхотна паста с пикантни подправки. После щеше да си вземе тирамису и да се отдаде на приятно продължително четене на спортните страници.
	Докато излизаше от кабинета си, хвърли поглед към бюрото и видя снимката на дъщеря си. Нейното невинно лице му се усмихна в отговор и засия от щастие. Форестър спря и усети остро пробождане отвътре. Погледна снимката на сина си, след това отново тази на дъщеря си. Спомни си гласа й, първите й истински думи… „А-бъу-ка… А-бъу-ка, тати! А-бъу-ка…“
	Болката беше пронизваща. Форестър захлупи снимката върху бюрото и прекрачи през прага.
	В коридора се сблъска с Бойер, останал без дъх, превъзбуден.
	— Сър, мисля, че намерихме нещо!
	— Какво?
	— Тойотата. Черната тойота.
	— Къде?
	— В Хейшъм, сър. В Ланкашър.
	— Кога…
	— От два дни е там.


	22

	Роб и Кристин седяха в чайната до езерата на Аврам. Светложълтите камъни на джамията „Мевлид Халил“ просветваха на утринната светлина, а светлите им очертания се отразяваха във водата.
	Двамата бяха прекарали предишната вечер, като проучваха теорията за Едемската градина поотделно. Кристин беше зад лаптопа в апартамента си, а Роб се настани в интернет кафето. Така щяха да си разпределят времето и задачите и да намерят повече материали. Сега се срещаха, за да обсъдят новите си предположения. Бяха избрали да дойдат тук заради анонимността, сред тълпите се чувстваха по-сигурни. Около тях се разхождаха групи приятели и войници отпускари, а децата държаха майките си за ръка, трупаха се около езерото да гледат шараните и ядяха кюфтета от овче месо. Единственото дразнещо нещо беше паркираната наблизо полицейска кола, но тя беше спряла дискретно встрани, почти в ъгълчето на чайната градина.
	Роб си припомни как стигна до прозрението. Докато бяха в Харан и Согматар, разговаряха за библейската книга „Битие“, а Кристин спомена и легендата за Адам и Ева. Роб осъзна, че тази комбинация сигурно беше извикала в главата му спомените за баща му, четящ Библията, и това му беше помогнало да изтълкува подредбата на числата. Глава _x_, стих _y_. Едното число следва другото. Но сега трябваше да проверят това хрумване по-цялостно и да сравнят бележките си от проучванията с предположенията.
	— Така — Роб отпи глътка чай, — нека повторим. Знаем, че селското стопанство води началото си от тук. По тези места са първите в света данни за земеделие. Точно около Гьобекли, около 8000 г. пр.н.е., нали?
	— Да. И знаем приблизително къде и кога за пръв път се е обработвала земята.
	— Поради археологическото доказателство — „одомашняването е шок за организма“. Това го прочетох в онази книга в твоя апартамент. Костната структура на човека се променя, те стават по-дребни и не така здрави…
	— Да — съгласи се колебливо Кристин, — човешкото тяло се адаптира към режим на хранене с по-малко протеини и към по-трудния живот. Вследствие от това скелетът се променя, а физиката вече не е така груба. Наблюдавала съм подобни примери из много обекти.
	— Значи ранното одомашняване е изпитание. Опитомените животни в началото също са по-мършави.
	— Да.
	— Но… — Роб се наведе през масата. — Когато 8000 г. пр.н.е. започва първото одомашняване на животните, местният пейзаж и климат точно по тези места също започват да се променят, прав ли съм?
	— Да, дърветата са изсечени, почвата ерозира и е отнесена от водата и вятъра, а районът става много сух, какъвто е и сега. А преди това е бил… райски. — Кристин се усмихна, сякаш се отнесе нанякъде. — Помня как Франц говореше за Гьобекли такова, каквото е било. Веднъж го нарече prachtvolle Schafferegion — тучна пасторална област. Тук е имало гори, поляни и ливади, пълни с дивеч и ядливи диви треви. Но след това земеделието започва да се налага и климатът се променя. И мястото е запустяло, което е налагало дори още по-тежка работа.
	Роб извади бележника си и прочете:
	— „… то проклета да бъде земята поради тебе; със скръб ще се прехранваш от нея през всичките дни на живота си.“ Битие, глава 3, стих 17. Три-седемнадесет.
	Кристин разтри слепоочията си с пръсти, изглеждаше уморена, а това за нея беше необичайно. Но след това се съвзе, отърси се и продължи нататък.
	— И преди съм чувала тази теория — че историята за грехопадението и райската градина всъщност е спомен, останал в паметта на народите.
	— Един вид метафора?
	— Да, според някои е така. Ако погледнеш от определен ъгъл, историята за Едем описва нашето минало на ловци събирачи, когато сме имали време да бродим сред дърветата, да берем плодове и да събираме ядливи треви… Като голите Адам и Ева в Рая. Но след това сме започнали да обработваме земята и животът е станал по-тежък. И сме били изгонени от Едем.
	Роб хвърли поглед към двама мъже, хванали се за ръка, които вървяха по мостчето над поточето и идваха към чайната.
	— Но защо в крайна сметка сме започнали да обработваме земята?
	— Никой не знае — сви рамене Кристин. — Това е една от големите загадки. Но със сигурност е започнало тук, в това ъгълче на Анадола. Първото одомашняване на свине е в Чайоню, на около 110 километра от тук. Говедата са одомашнени в Чаталхьоюк, в западна посока.
	— Но как се вписва Гьобекли в тази картина?
	— Труден въпрос. Цяло чудо е, че ловци са създали такъв комплекс. Но, от друга страна, това показва, че животът преди земеделието е бил много по-лек. Тези хора, ловците, са имали време да овладеят изкуството, да ваят скулптури, да правят изкусни гравюри и барелефи. Това е огромна крачка напред. Но в същото време не са знаели как да изработват гърнета от глина. — Кристин се замисли, а сребърното разпятие на врата й проблясваше под слънчевите лъчи. — Странно е. Разбира се, сексуалността също търпи развитие. В Гьобекли има много еротични изображения. На животни и мъже с уголемени фалоси, барелефи на жени, на голи жени с разтворени крака…
	— Може би са яли от плода на Дървото на познанието? — предположи Роб.
	— Може би — усмихна се вежливо Кристин.
	Двамата замълчаха за момент. Край тях мина мургав полицай, радиостанцията му пукаше и Кристин го изгледа нервно. Роб се зачуди защо и двамата са така параноично притеснени, при положение че не бяха направили нищо лошо. Но пък инспектор Кирибали беше толкова злонамерен. А онези двамата, които наблюдаваха апартамента онази нощ, това пък за какво беше? Роб се постара да пренебрегне страховете си, трябваше да обсъдят още някои неща.
	— Да не забравяме и географията.
	— Да — кимна Кристин, — топографията. Това също е важно.
	— Край Гьобекли няма четири реки.
	— Не, няма. Има само една — Ефрат.
	— А учените смятат, че Едемската градина, ако въобще я е имало, трябва да се търси между Ефрат и Тигър — сети се какво беше чел в интернет Роб, — това е полумесецът на плодородието, люлката на най-ранните цивилизации. А в интерес на истината в „Битие“ се споменава, че от Райската градина извира река, която дава началото на Ефрат.
	— Така е. Да не забравяме и планините на картата.
	— Таврийските планини.
	— В бележника са посочени като източник на Ефрат, на изток от Едем — потвърди Кристин. — Има доста легенди, че Едемската градина всъщност е била в планините на изток. А Таврийскийте планини са на изток от Гьобекли.
	Кристин извади собственото си тефтерче и прочете някои от записките си.
	— Така, има и още нещо. В древни асирийски текстове се споменава за Бет Еден или т.нар. „Еденски дом“.
	— Какво е това?
	— Това е, или по-скоро е било, дребна арамейска държавица. Намирала се е на големия завой на Ефрат, точно на юг от Кархемиш, а това е на 80 километра от Шанлъурфа.
	Роб кимна впечатлен. Проучванията на Кристин бяха по-добри от неговите.
	— Нещо друго намери ли?
	— Знаем за Адам и Ева и Харан. Но Едемската градина не е описана само в „Битие“, споменава се и в „Царе“. В четвъртата книга „Царе“ се казва — Кристин обърна страницата в бележника си и прочете цитата: — „Боговете на народите избавиха ли ония, които бащите ми изтребиха, Гозан, Харан, Ресеф и еденяните, които бяха в Теласар?“.
	— Пак Харан?
	— Да. Харан. — Тя сви рамене. — А Теласар най-вероятно е град в Северна Сирия, наречен Русафа.
	— Това колко далече е?
	— На около 320 километра на югозапад.
	Роб кимна ентусиазирано.
	— А това означава, че Гьобекли се пада точно на изток. На изток, в Едем. А името? Какво означава думата „Едем“? На иврит означава „наслада“…
	— Всъщност шумерският корен е „еддин“. Това е плато или равнина.
	— Като… равнината на Харан?
	— Кажи-речи. Като равнината на Харан, където откриваме…
	— Гьобекли Тепе. — Роб почувства как по гърба му се стича струйка пот. Сутринта беше много гореща, дори и в прохладата на чайната. — Добре, последната нишка е действителната връзка с Библията.
	— Казва се, че Аврам е живял тук. В „Битие“ той определено е свързан с Харан. Повечето мюсюлмани вярват, че Урфа е Ур Халдейски, а този град също се споменава в „Битие“. В този малък регион има повече препратки към „Битие“, отколкото където и да било другаде в Близкия изток.
	— Значи, това е. — Роб се усмихна с чувство на удовлетворение. — Като вземем предвид библейските препратки, историята и легендите, добавим топографията на района и доказателствата за ранното одомашняване, както, разбира се, и данните от самите разкопки, стигаме до решението на загадката. Нали? Или поне до решението на Франц…
	Роб вдигна ръце в заклинателна поза като магьосник.
	— Гьобекли Тепе е Райската градина!
	— Метафорично казано — усмихна се Кристин.
	— Може да е метафорично, но е убедително. Тук е станало грехопадението — от свободата на лова към тежкия труд на земеделието. И тази история е записана в „Битие“.
	Двамата замълчаха за момент.
	— Макар че по-добре би било да кажем, че Гьобекли Тепе е само храм в Райската градина, а не самата градина.
	— Така е — усмихна се Роб. — Не се притеснявай, Кристин, аз всъщност не смятам, че Адам и Ева са се разхождали около Гьобекли Тепе и са ядели праскови. Но наистина мисля, че Франц е бил убеден, че е намерил Едем. В алегоричния смисъл.
	Той се загледа към блестящите на слънцето води на езерото и се почувства много по-щастлив. Разговорът за тези неща беше полезен, а и Роб усещаше, че в тази тема има голям журналистически потенциал. Историята сама по себе си беше странна, но със сигурност щеше да бъде много четена. Учен, който е вярвал, че води разкопки в Едемската градина, дори и в метафоричния и алегоричния смисъл на думата? Това като нищо щеше да излезе със заглавие на две страници.
	Кристин не изглеждаше толкова доволна от достоверността на хипотезата им. Очите й за миг се замъглиха и върху тях пробяга сянката на емоцията.
	— Да… Да кажем, че си прав. Най-вероятно си. Това определено обяснява значението на числата. А и мистериозното поведение на Франц накрая, когато ходеше да копае сам през нощта и отнасяше всичко намерено. Сигурно наистина е бил въодушевен. Просто кипеше от енергия точно преди… преди да се случи.
	Настроението й трогна Роб и той се скара сам на себе си, че мисли за работата си, а пред тях все още имаше и неразкрито убийство.
	— Но все още остават много въпроси — намръщи се Кристин.
	— Защо са го убили.
	— Точно това.
	— Ами… дявол знае. Може би… може би някакви американски евангелисти са разбрали на какво е попаднал Франц. Имам предвид разкопките в Рая.
	— И са наели убиец — засмя се Кристин. — Сигурно е така, някои методисти са страшно докачливи.
	В чашата й не беше останало нищо. Тя я вдигна от масата, остави я обратно и каза:
	— Другият проблем е следният — защо ловците са погребали Гьобекли? Това не се обяснява от теорията за Едемската градина. Сигурно им е отнело десетилетия да заровят цял храм. Защо да го правят?
	Роб потърси вдъхновение в синьото небе над Урфа.
	— Може би защото това е мястото на грехопадението? Може би дори в тази ранна епоха то е било символ на грешката на човечеството да започне да обработва земята и да попадне в робството на земеделието. Затова и са го заровили — от срам, яд, ненавист…
	Кристин му отвърна с доста пренебрежителна гримаса.
	— Добре де — усмихна се Роб. — Това е доста скапана теория. Но защо наистина са го направили?
	— C’est un mystère — сви рамене Кристин, — загадка…
	Над масичката отново се възцари мълчание. Само на няколко метра зад розовите храсти децата развълнувано сочеха рибите в езерото. Роб се загледа в едно момиченце. То беше на около единадесет години, с руси къдрици. Но майка й беше забулена с черно фередже и роба, напълно скрита. Роб усети тъга — това красиво дете скоро щеше да бъде скрито от света точно като майка си и завинаги щеше да остане обвито в черно.
	Тогава вината го прониза като светкавица. Остро чувство на вина към собствената му дъщеря. От една страна, настоящата мистерия го беше погълнала напълно, но все пак вътре в себе си той искаше да се върне у дома. Жадуваше да се прибере вкъщи и да види Лизи.
	Кристин отвори бележника на Брайтнер и го остави на масата до записките си. Шарените сенки от листата на лимоните в градинката на чайната играеха по малката масичка.
	— И последно. Преди не ти казах всичко. Спомняш ли си последното име в бележника?
	Тя обърна тефтерчето към Роб, за да може да вижда, и му посочи един ред: _Черепите от Чайоню, cf Orra Keller._
	— Преди не го споменах, защото беше твърде объркващо. Не изглеждаше да има някакво значение. Но сега… Добре, погледни. Имам идея…
	Той се наведе към масата и прочете написаното още веднъж, но отново не схвана нищо.
	— Но коя е Ора Келер?
	— Това не е име! — каза Кристин. — Предположихме, че е име, тъй като започва с главни букви. Но според мен Франц просто е смесвал двата езика.
	— Пак не разбирам.
	— Смесвал е английски и немски. А…
	Роб внезапно погледна над рамото на Кристин.
	— Господи!
	— Какво? — замръзна тя.
	— Не се обръщай. Инспектор Кирибали. Видя ни и идва насам.


	23

	Кирибали сякаш беше сам, но Роб все още виждаше паркираната полицейска кола, притихнала в очакване на края на градините Гьолбашъ.
	Турският детектив беше с друг изискан костюм, този път от кремав лен. Носеше британска вратовръзка на сини и зелени райета. Докато минаваше по малкото мостче и се приближаваше към масата, усмивката му стана по-широка и някак змийска.
	— Добро утро. Моите полицаи ми казаха, че сте тук.
	Той се наведе, целуна ръка на Кристин и си придърпа стол. След това се обърна към чакащия сервитьор и поведението му веднага от раболепно стана заповедно и доминиращо.
	— Локум!
	Сервитьорът трепна стреснато и кимна. Кирибали се усмихна към масата.
	— Поръчах малко локум. Турско лакомство. Тук, в градините Гьолбашъ, трябва да го опитате задължително. Тук е най-добрият локум в Шанлъурфа. Истинските турски сладкиши са нещо специално. Вие, разбира се, знаете историята как е измислен локумът.
	Роб каза, че не знае. Това явно достави удоволствие на Кирибали, който обърна стола си към масата и сложи ръцете си с добре поддържан маникюр върху покривката.
	— Историята разказва, че някакъв османски владетел бил вечно уморен от постоянните спорове на многото си жени. В харема му царял безпорядък. Затова заповядал на придворния сладкар да измисли сладкиш, който да е толкова хубав, че да накара жените да млъкнат. — Кирибали се облегна за момент назад, тъй като сервитьорът донесе чиния, пълна с поръсени с пудра захар парчета локум. — Сладкарят се справил. Жените така се запленили от новия деликатес, че мирът и спокойствието се завърнали в харема. Но от калоричните сладкиши наложниците станали толкова дебели, че в тяхната компания владетелят ставал напълно импотентен. Затова наредил да кастрират сладкаря.
	Кирибали се засмя гръмогласно на собствения си разказ, вдигна чинията и предложи на Кристин.
	Роб отново изпита противоречиви чувства към Кирибали. Полицаят беше очарователен, но в него се таеше и някаква злост. Ризата му беше прекалено чиста, вратовръзката му беше твърде британска, красноречието му беше твърде книжовно, заучено и добре овладяно. Но очевидно беше много умен мъж. Роб се зачуди дали Кирибали е близо до разрешаването на случая с убийството на Брайтнер.
	Локумът беше много вкусен. Кирибали отново започна да ги гощава с познанията си.
	— Нали сте чели „Хрониките на Нарния“?
	Кристин кимна и Кирибали продължи.
	— Това със сигурност е най-известната литературна отпратка към турския локум. Когато Снежната кралица предлага сладкиши…
	— Да, в „Лъвът, вещицата и дрешникът“.
	— Точно така! — Полицаят се изкикоти и сръбна превзето чай от стъклената си чаша. — Често се чудя защо британците са такива специалисти в детската литература. Това е една доста странна дарба на тази островна раса.
	— Имате предвид в сравнение с американците.
	— В сравнение с когото и да било, мистър Лътрел. Преценете сам. Най-известните детски автори са британци — Луис Карол, Беатрис Потър, Роалд Дал, Толкин… Че дори и онази безвкусица за Хари Потър. Всички автори са британци.
	През розовите храсти в градините Гьолбашъ най-после полъхна дългоочакван ветрец. Кирибали сякаш не го забеляза и продължи:
	— Този успех според мен се дължи на факта, че британците не се страхуват да плашат децата си. А децата обичат да бъдат плашени. Някои от най-известните детски приказки са наистина злокобни, не смятате ли? За луд шапкар, отровен с живак, за самотен майстор на шоколад, който наема на работа малки негърчета…
	— Инспектор Кирибали! — вдигна ръка Роб.
	— Да?
	— Има ли някаква конкретна причина, поради която дойдохте да говорите с нас?
	Кирибали изтри женствените си устни с чисто ъгълче на салфетката.
	— Искам да си заминете. И двамата, веднага.
	— Защо? — запита непокорно Кристин.
	— Заради собствената ви сигурност. Защото се забърквате в неща, които не разбирате. Това е… — Кирибали махна широко с ръка, като обхвана старата крепост с коринтските колони, скалите зад тях и тъмните пещери в ниското. — Това е толкова древно място. Тук има твърде много тайни и тъмни страхове, които не можете да проумеете. Колкото повече се замесвате, толкова по-опасно ще става.
	— Няма да се оставя да бъда прогонена! — поклати глава Кристин.
	— Вие сте много глупави хора — намръщи се Кирибали. — Свикнали сте със… „Старбъкс“ и… лаптопи и… дивани. С удобния живот. Това е древният изток. Той е отвъд вашите разбирания.
	— Но нали споменахте, че може да се наложи да ни разпитате пак…
	— Вие не сте заподозрени! — Гримасата на детектива стана заплашителна. — Не ми трябвате.
	— Съжалявам, но няма да търпя заповеди. — Кристин стоеше невъзмутима. — Нито от вас, нито от когото и да било.
	— Тогава трябва да призова на помощ мъжката логика — обърна се Кирибали към Роб. — Знаем, че жените понякога са…
	— Искам да знам какво има в трезора на музея! — внезапно скочи Кристин.
	Този изблик накара турския инспектор да замълчи. По лицето му се изписа необичайно и объркано изражение. Той се огледа, сякаш очакваше някой приятел да дойде на масата, но терасата на чайната беше почти празна. Бяха останали само двама дебели мъже в костюми, които пушеха наргилета в един сенчест ъгъл. Те погледнаха апатично към Роб и се усмихнаха.
	Кирибали се изправи рязко. Извади турски лири от хубав кожен портфейл и много внимателно остави парите върху покривката.
	— Ще го кажа ясно, така че да го разберете. Миналата седмица сте били забелязани, че сте нахлули с взлом на разкопките на Гьобекли Тепе.
	Мрачно предчувствие обзе Роб. Ако Кирибали наистина знаеше, значи ги чакаха неприятности.
	— Имам приятели в кюрдските села — продължи полицаят.
	— Но ние просто търсехме… — опита се да обясни Кристин.
	— Вие просто сте търсили Дявола. И една еврейка би трябвало да е по-наясно с тези неща.
	Кирибали произнесе последното изречение през стиснати устни и думата „наясно“ прозвуча като змийско съскане.
	— Моето снизхождение… и въздържаност не са безкрайни. Ако до утре не напуснете Шанлъурфа, ще се озовете в килиите на турски затвор. А там може би ще откриете, че някои от моите колеги в съдебната система на републиката на Ататюрк не споделят моите хуманитарни възгледи към вашето добруване.
	Той им се усмихна по възможно най-неискрения начин и след това си тръгна, като пътьом закачи розовите храсти. Цветовете се приведоха и отрониха няколко алени листенца.
	Около минута двамата стояха в мълчание. Роб усети надвисналата опасност, буквално чуваше как предчувствието му натиска клаксона. В какво се забъркваха? Това беше материал за добра статия и журналистическо разследване, но дали си заслужаваше истинската заплаха? Мислите на Роб го отведоха към Ирак и той си спомни за самоубийствения бомбен атентат в Багдад. Виждаше лицето на жената. Терористката беше красива млада жена с дълга тъмна коса, а устните й бяха намазани с яркочервено червило. Терорист с червило. А след това тя му се усмихна едва ли не прелъстително и посегна към детонатора на бомбата, за да избие всички.
	Роб потръпна от спомена. Но този ужасен спомен донякъде му даде и решение — беше му писнало постоянно да го заплашват и да го гонят. Може би този път трябваше да остане и да преодолее страховете си.
	Кристин очевидно беше на същото мнение.
	— Аз няма да си тръгна.
	— Ще ни арестува.
	— За какво? Че сме карали през нощта?
	— Наистина нахлухме с взлом на разкопките.
	— Не може да ни хвърли в затвора за такова нещо. Това беше абсолютен блъф.
	Роб все още не беше убеден.
	— Наистина не знам…
	— Но пък колко се е изчерпал вече! Това е просто игра…
	— Изчерпал? Кирибали? — Роб категорично поклати глава. — Не, не е така. Поразпитах малко за него, проучих го. Хората го уважават, дори се страхуват от него. Казват, че стреля майсторски, истински снайперист. Съвсем не е безобиден враг.
	— Но ние не можем да си тръгнем. Не и преди да разбера още нещо!
	— Какво имаше предвид с този трезор на музея, за какво ставаше дума?
	Сервитьорът се въртеше наоколо и ги чакаше да си тръгнат, но Кристин поръча още две чаши от сладкия, тъмночервен чай.
	— Последният ред от бележника — каза тя. — Там пише _Черепите от Чайоню, cf Orra Keller_. Спомняш ли си черепите от Чайоню?
	— Не — призна си Роб, — разкажи ми.
	— Чайоню също е известен археологически обект, стар е почти колкото Гьобекли. Намира се на около 160 километра оттук. Там за първи път са одомашнени прасета.
	Сервитьорът донесе на масата още две чаши чай и две сребърни лъжички. Роб се зачуди дали може да получи отравяне от прекаляване с чай.
	— Чайоню е разкопан от американски екип — продължи Кристин. — Преди няколко години откриха пласт от черепи и разчленени човешки скелети под едно от основните помещения на разкопките.
	— Човешки черепи?
	Кристин кимна.
	— Също и животински кости. Тестовете показаха, че на мястото е пролята и много човешка кръв. Сега наричат обекта „Стаята на черепите“. Франц беше захласнат по Чайоню.
	— И?
	— Доказателствата сочат, че е имало човешко жертвоприношение. Това обаче поражда спорове, тъй като кюрдите не искат да се смята, че предците им са били… кръвожадни. Никой не би искал другите да си мислят подобно нещо за неговите прародители! Но повечето експерти вярват, че костите в стаята на черепите са останки от множество човешки жертвоприношения. Хората в Чайоню са построили къщите си върху основи от кости, костите на техните жертви.
	— Чудничко.
	Кристин си сложи захар в чая и го разбърка с лъжичката.
	— Оттук и връзката с последния ред в бележника. „Трезорът Едеса“.
	— Моля?
	— Така уредниците в музея в Шанлъурфа наричат най-старите и тайни архиви на музея, посветени на времената преди приемането на исляма. Тази секция от подземията се нарича „Трезорът Едеса“.
	— Съжалявам, Кристин, губя ти мисълта — направи гримаса Роб.
	— Шанлъурфа е имал много имена — започна да пояснява археоложката. — Кръстоносците са го наричали Едеса, така го е нарекъл и Селевк I Никатор през 303 г. пр.н.е. Кюрдското му име е Риха, на арабски е Ал-Руха. Това е градът на пророците. Друго име, с което е бил известен, е Орра, което е транслитерация от ранни гръцки текстове. Значи „Едеса“ означава „Ора“.
	— А Келер?
	— Това не е име — усмихна се тържествуващо Кристин. — На немски _Keller_ означава „мазе“, „изба“ или „трезор“. Франц го е написал с главна буква, защото е съществително име, а на немски съществителните имена се пишат с главни букви.
	— Аха… Сега сякаш разбирам…
	— Когато е написал „Ора Келер“, той е имал предвид трезора Едеса в мазето под музея в Урфа!
	Кристин се облегна в стола си, а Роб се наведе напред.
	— Значи, той ни казва, че в трезора Едеса има нещо. Но на нас това не ни ли беше вече известно?
	— Но защо го е записал в бележника? Явно е искал да си припомни нещо, нещо специално. Пък и какво означава _cf_?
	— Ами, сигурно означава…
	— Идва от латински, от _confer_, и означава „сравнявам“. А _cf_ е просто академично съкращение. Франц ни казва да сравним известните черепи от Чайоню с нещо в трезора на музея. Но там долу няма, или поне нямаше, нищо важно. Когато дойдох тук за първи път, сама проверих цялото хранилище и всички архиви. Но нека не забравяме — Кристин размаха пръст като учителка, — че Франц копаеше нещо на Гьобекли тайно и през нощта. При това точно преди да бъде убит.
	Лицето й беше почервеняло от възбуда или може би от гняв.
	— И смяташ, че той е оставял находките си там, в трезора с експонатите от времената преди исляма?
	— Това е идеалното място — най-прашната част от мазето на музея, в най-далечните клетки. То е сигурно, запечатано и на практика забравено.
	— Добре — каза Роб. — Но това е доста груба теория. Като съшита с бели конци.
	— Може би. Но пък…
	На Роб изведнъж му просветна.
	— Ти нарочно провокираше Кирибали!
	— И ти го видя как реагира! Права съм. В онези клетки има нещо.
	Чаят беше почти изстинал. Роб пресуши чашата си и погледна към Кристин. Тази жена беше като тихата вода — не знаеш какво се крие отдолу. А и можеше да бъде лукава.
	— Искаш ли да отидем и да погледнем?
	Тя кимна.
	— Да, но е заключено. А вратата се отваря с код.
	— Да влезем пак с взлом? Не, твърде опасно е.
	— Знам.
	Ветрецът шепнеше в листата на лимоновите дръвчета. На мостчето изцяло забулена жена държеше бебето си на ръце и целуваше пухкавите му пръстчета едно по едно.
	— Защо ти е всичко това, Кристин? Защо да стигаме чак дотам само заради едно предчувствие?
	— Искам да знам как и защо той умря.
	— И аз искам. Но на мен ми плащат за това. Такава ми е работата. Тук съм, за да пиша статии, докато ти поемаш твърде голям риск.
	— Правя го… — въздъхна Кристин. — Правя го, защото и той би го направил заради мен.
	В ума на Роб се появи смътна, полуоформена идея.
	— Кристин, прощавай, но… Вие с Франц бяхте ли…
	— Любовници? Да. — Французойката се извърна настрана, сякаш за да скрие емоциите си. — Преди няколко години. Той ми даде първия ми истински шанс в археологията. Гьобекли Тепе е невероятен обект. Тогава нямаше никакви кости и Франц нямаше нужда от остеоархеолог. Но ме покани, защото се възхищаваше на работата ми. И няколко месеца след като пристигнах, се влюбихме. Но всичко свърши. Аз се чувствах виновна, но разликата във възрастта ни беше просто твърде голяма.
	— Ти ли сложи край?
	— Да.
	— Той обичаше ли те още?
	Кристин кимна и се изчерви.
	— Мисля, че още ме обичаше. Но беше благороден и внимателен, никога не позволи на чувствата да се намесят в работата. Можеше да ме помоли да напусна разкопките, но не го направи. Сигурно му е било доста трудно да ме вижда постоянно наоколо и все още да има чувства към мен. Той беше прекрасен археолог, но беше дори още по-прекрасен човек. Един от най-добрите хора, които някога съм познавала. Когато срещна жена си, вече беше по-лесно, слава богу.
	— И смяташ, че му дължиш това разкритие?
	— Да, смятам.
	Няколко минути двамата седяха, без да говорят. Войниците хранеха шараните в езерото, а Роб гледаше един продавач на вода, яхнал магарето си, което подтичваше по пътеката. После му хрумна идея.
	— Мисля, че знам как да получим кода за вратата на трезора.
	— Как?
	— От уредниците в музея, познатите ти.
	— Казъм и Бешет? Кюрдите?
	— Да, по-точно от Бешет…
	— Но…
	— Той страшно си пада по теб.
	Тя се изчерви отново, този път до алено.
	— Не е възможно.
	— О, да, да, възможно е. — Роб се наведе през масата. — Повярвай ми, Кристин, знам как изглежда сляпото мъжко обожание. Видях го как те гледа, като кокер шпаньол.
	Кристин изглеждаше потресена. Роб се изсмя.
	— Не съм убеден, че съзнаваш как действаш на мъжете.
	— Но това какво значение има?
	— Иди при него и го помоли да ти каже кода! Бас държа, че ще ти го даде!
	Забулената жена беше спряла да целува бебето си. Сервитьорът ги гледаше и ги чакаше да станат, за да предложи масата на други клиенти. Роб извади пари от джоба си и ги остави върху покривката.
	— Така че иди и вземи кода, а след това ще отидем в музея и ще видим какво има там. И ако няма нищо, си тръгваме, съгласна ли си?
	— Съгласна съм — кимна Кристин. — Утре е празник — добави тя.
	— Още по-добре.
	И двамата станаха, но французойката изглеждаше притеснена и объркана.
	— Какво? — запита Роб. — Какво още има?
	— Уплашена съм, Робърт. Какво е било толкова важно, че Франц да го крие в трезора, без да ни каже? Какво е било толкова ужасяващо, че е трябвало да остане скрито? Какво е толкова страшно, че да трябва да се сравнява с черепите от Чайоню?


	24

	Дали отново бяха закъснели и дали отново бяха изпуснали бандата?
	Детектив Форестър погледна към каменния кръг в кафяво-зелените полета на Къмбрия и си спомни за още един случай, в който беше търсил улики на място като това. Тогава един убиец беше погребал съпругата си край Корнуол, а подробностите бяха потресаващи — главата на трупа така и не беше намерена. Но дори и онова ужасно престъпление не можеше да се мери с изтънчената злост на настоящата мистерия. Тази банда принасяше жертви и беше наистина опасна, понеже съчетаваше склонността към насилие на психопат с ясно изразена интелигентност. А това бе коварна комбинация.
	Форестър прекрачи през ниските дървени заграждения и се съсредоточи върху последните сведения. Знаеше, че бандата е напуснала остров Ман само часове след убийството. Знаеше, че са хванали първия ферибот от Дъглас към Хейшъм на ланкашърското крайбрежие, при това доста преди да се вдигне тревога и летищата и пристанищата да бъдат поставени под наблюдение. Полицаят знаеше всичко това, понеже един наблюдателен докер в Хейшъм си беше спомнил, че преди два дни е видял черна „Тойота Ленд круизер“ да слиза от ферибота рано сутринта. Забелязал беше и че петима млади мъже са се качили в колата при терминала на ферибота и цялата компания отишла да закусва. Докерът също решил да хапне нещо и в кафенето седнал до бандата.
	Форестър пристъпи до един сив и елегантен изправен камък, целият покрит с филигранна оплетка от зелен мъх. Полицаят бръкна в джоба си за бележника и прегледа записките си от разговора. Човекът беше подчертал, че мъжете били млади и високи. Имали скъпи дрехи, но някак не изглеждали както трябва. Необичайният развой на събитията породил любопитството на докера. Дъглас-Хейшъм не била от най-оживените линии и рано сутринта от ферибота обикновено слизали фермери, дребни бизнесмени и евентуално туристи. Но петима мълчаливи високи мъже с много скъпа „Тойота Ленд круизер“? Това било странно и той се опитал да ги заговори, докато всички похапвали яйца с бекон. Но нямал късмет.
	Форестър продължи да прехвърля бележките си. Мъжете не искали да говорят. Единият му пожелал „Добро утро“ и на докера му се сторило, че долавя чуждестранен акцент. Може би френски, но било напълно възможно да е бил и италиански. Друг от групичката имал много нафукан английски говор. Внезапно мъжете станали и си тръгнали, все едно нечаканият гост им бил провалил закуската.
	Докерът не беше запомнил регистрационния номер, но чул, че докато излизали от кафенето в бледата сутрин и отивали към колата, един от бандата казал нещо от рода на „Кесълиг“. Форестър и Бойер веднага разровиха за място на име Кесълиг, но се оказа, че такова не съществува. Но пък имаше _Кесълриг_ и при това недалеч от Хейшъм и доста добре известно.
	Кесълриг се оказа добре запазен каменен кръг. Състоеше се от тридесет и осем камъка с различни размери и форми, датировката беше от 3200 г. пр.н.е. Мястото беше добило популярност и с десетте камъка, които образуваха правоъгълно ограждение, чиято функция засега оставаше „неизвестна“. В офиса си в Скотланд Ярд Форестър пусна в „Гугъл“ „Кесълриг + човешки жертвоприношения“ и откри, че има много общи неща между двете. През 80-те години на XIX в. в Кесълриг била открита каменна брадва и някои изследователи предположили, че с нея са били извършвани друидски ритуали с умъртвяване на жертви. Тази теория била оспорена от много учени, но антиквари и фолклористи продължавали да твърдят, че няма и доказателство, което да опровергава жертвоприношенията. А традицията на ритуалните убийства била стара и е спомената дори от известния местен поет Уърдсуърт в началото на XIX в.
	Форестър се обърна с гръб към вятъра и прочете стиховете на поемата, която беше копирал в библиотеката в Хейшъм.

	В среднощ поех към поляните скрити,
	сред обредни гори и във тъма обвити.
	Където суеверията носят страх,
	студен и мрачен ужас ражда се от тях.
	Глава привела и покрита със воал,
	с ръката черна тя загърна се със самурен шал.
	И арфата със струните прозвънна тихо,
	и ето — синовете й, друидите, се появиха.
	Защо очите й блестят и тъй са вперени във мен?
	Защо показват, че съм за жертва отреден?

	Сред хълмовете на Къмбрия беше топъл пролетен ден. Късното априлско слънце хвърляше ярка светлина върху околните голи зелени възвишения, върху покритата с капчици вода трева и върху еловата гора в далечината. Но нещо в тази поема накара Форестър да потрепери.
	— „В среднощ поел към поляните скрити…“ — каза на глас.
	Бойер, който крачеше из тревата, спря и се обърна озадачен.
	— Сър?
	— Това е от поемата на Уърдсуърт.
	— А, да — усмихна се Бойер. — Трябва да си призная, че не я познах.
	— Аз също не успях първия път — отвърна Бойер и затвори бележника си.
	Детективът си спомни учителката си по литература в гимназията. Амбициозна и млада, тя се опитваше да натъпче „Макбет“ в главите на хлапета, които много повече се интересуваха от това как да се напият тайно, къде да се съберат да слушат реге и какво да задигнат от магазина. Цялото литературно упражнение беше напълно безсмислено, със същия успех преподавателката би могла да се опитва да научи космонавти на латински.
	— Красиво място — рече Бойер.
	— Да.
	— Сър, сигурен ли сте, че са дошли тук, на това място?
	— Да — потвърди Форестър. — Къде другаде!
	— Може би в Ливърпул?
	— Не.
	— В Блекпул?
	— Не. Ако са отивали на друго място, са щели да вземат ферибота до Бъркънхед, защото от там се излиза право на магистралата. Но те са дошли в Хейшъм, откъдето на практика не се тръгва за никъде, освен към Езерната област и насам. А не мога да повярвам, че са си направили просто приятна разходка край езерата. На остров Ман отиват на викингско гробище, пряко свързано с жертвоприношение, а след това идват тук, в Кесълриг. Това също е място, свързано с жертвоприношения. А и, разбира се, докерът ги е подслушал. Дошли са тук.
	Форестър и Бойер се приближиха до един от най-големите менхири. Камъкът беше изпъстрен с петната на лишеите, което беше признак за чист въздух. Детективът положи длан върху колоната. Тя беше леко топла, сгрята от планинското слънце и стара, толкова стара. Стоеше тук още от 3200 г. пр.н.е.
	— Но защо търсят все руини и кръгове? — въздъхна Бойер. — Какво ги привлича, какъв е смисълът?
	Форестър изсумтя неопределено. Въпросът беше добър и той все още не можеше да му отговори. Край реката в долината под високите плата на Кесълриг бяха спрели коли на местната полиция. Четири от тях бяха на отбивка за пикник, а две други пъплеха по тесен път, за да разпитат във фермите и селата за нещо необичайно. Току-виж се намерили хора, видели бандата. Засега обаче нямаха късмет и не бяха научили нищо ново. Но Форестър беше убеден, че убийците са били в Кесълриг. Това се връзваше идеално с историята. Каменният кръг определено беше място с атмосфера, при това доста наситена. Който и да беше издигнал този висок и самотен кръг насред люлката от околните хълмове, определено е имал понятие от естетика или дори от фън шуй. Целият кръг, стъпил върху росната трева, беше подреден като амфитеатър. Като театър със сцена в центъра. Хълмовете са били трибуните, ложите и балконите, а каменният кръг е бил сцената. Но каква ли пиеса се е играла тук?
	Радиостанцията на Бойер изпука, той натисна бутона и поговори с един от местните полицаи. Форестър се заслуша, но от изражението на Бойер и от формалната размяна на реплики му стана ясно, че нова следа все още няма. Може пък в крайна сметка бандата наистина да не е идвала тук.
	Форестър продължи да върви. В полето се прокрадваше лисица и тъкмо минаваше покрай някакъв шубрак. Мяркаше се пред очите като потайна червеникава сянка. Внезапно лисицата спря, обърна се и погледна зад себе си точно към Форестър. В погледа й имаше животински страх и жестокост. След това се стрелна в гъсталака и изчезна.
	По небето отново се събираха облаци и тъмните им сенки запълзяха по голите хълмове.
	— Знаете ли, сър, във Финландия преди няколко години също имаше подобен заплетен случай — започна Бойер, когато настигна началника си. — Може би има нещо общо?
	— Какъв случай?
	— Нарекоха го „Убийството от сметището“.
	— Защото са заровили тялото в боклука?
	— Нещо такова. Всичко започна през октомври 1998 г. Доколкото си спомням, първо намериха един човешки крак на сметище до малко градче на име Хивинкаа. На север от Хелзинки.
	— Че по това време ти вече не си ли живеел в Англия? — обърка се Форестър.
	— Да, но редовно гледах новините от дома. И вие така бихте направил. Особено вестите за по-жестоките убийства.
	Форестър кимна в знак на съгласие и продължи да любопитства.
	— Какво стана по-нататък?
	— Ами, отначало полицията нямаше никакви следи. Единствената улика беше човешкият крак. Но след това започнаха да се появяват и заглавията… От полицията съобщиха, че са арестували трима заподозрени в убийството, а освен това имало белези от сатанински култ.
	Изведнъж се надигна вятър и поривите му засвириха из каменния кръг.
	— През април 1999 г. случаят отново превзе вестниците, тъй като делото влезе в съда. Бяха обвинени три хлапета, млади хора. Но най-странното беше, че съдията нареди съдебните записи и стенограми да се засекретят за 40 години, а всички останали детайли да се пазят в тайна. Това е доста необичайно за Финландия. Но някои от подробностите така или иначе излязоха на бял свят. Ужасна работа. Мъчения, осакатяване, некрофилия, канибализъм… Каквото се сетиш.
	— Кой е бил жертвата?
	— Младеж на 23 години. Трима от приятелите му са го измъчвали и убили. Мисля, че всички обвиняеми бяха около 20-годишни. — Бойер смръщи чело и се опита да си спомни. — Имаше момиче на 17 години, тя беше най-младата. Както и да е. Убийството станало в разгара на запой. Неколкодневен запой с домашен шнапс. В Исландия му казват бренивин. Черната смърт.
	— Опиши ми убийството — поинтересува се Форестър.
	— Бил е бавно осакатяван и измъчван с ножове и ножици. Бяха рязали парчета от тялото. Съдията го нарече „продължително жертвоприношение“. След като човекът починал, тримата изверги го изнасилили, еякулирали в устата му и т.н. После му отрязали главата, ръцете и краката, изрязали някои от вътрешните му органи като бъбреците и сърцето и на практика го разфасовали целия. Изяли и част от тялото.
	Форестър гледаше как един фермер крачи по пътечка на около 800 метра от тях.
	— А това на какви изводи те навежда? Искам да кажа, защо смяташ, че има общи черти с това убийство?
	Бойер сви рамене.
	— Онези хлапета са боготворили дявола, били са фенове на дет метъл музиката. А и са били задържани за оскверняване на гробове, палеж на църкви, оскверняване на гробници и т.н.
	— И?
	— Били са запалени по езичеството и по древните обекти като този.
	— Да, но са заровили тялото в боклука, а не на Стоунхендж.
	— Да, във Финландия нямаме Стоунхендж.
	Форестър кимна. Фермерът се беше скрил зад едно възвишение в полето. Облаците закриха слънцето и древните побити камъни станаха по-сиви и по-тъмни. Типично време за Езерната област — за половин част яркото пролетно слънце се смени с мрачен зимен студ.
	— Какви бяха убийците? От какви социални кръгове?
	— Определено от средната класа, дори бих казал богати хлапета. Не бяха от маргиналните кръгове. — Бойер дръпна ципа на якето си срещу вятъра. — Деца на елита.
	Форестър задъвка стръкче трева и погледна младия си помощник. Яркочервеното яке на Бойер породи неочакван образ в съзнанието му — на изкормено тяло, сякаш със смъкнат през корема цип, потънало в кръв. Детективът изплю тревичката.
	— Липсва ли ти Финландия, Бойер?
	— Не. Е, понякога… Може би малко ми липсва.
	— Какво ти липсва?
	— Безлюдните гори, истинските сауни. И… дивите къпини.
	— Дивите къпини?
	— Финландия не е много интересна страна, сър. В езика ни има хиляди думи за „напивам се“. Зимите са твърде студени и само седиш и пиеш. — Вятърът духна русия перчем на Бойер върху очите му и той го отметна назад. — Има даже един виц, разказват го в Швеция.
	— Давай.
	— Швед и финландец се уговарят да пият заедно. Взимат няколко бутилки много силна финландска водка, сядат един срещу друг в пълно мълчание и започват да се наливат с цели чаши. Три часа по-късно шведът пълни чашите за пореден път и казва „Skol“, наздраве. Финландецът му хвърля възмутен поглед и процежда: „Какво сега, ще пием или ще си бъбрим?“.
	Форестър прихна. После попита Бойер дали е гладен и младият полицай кимна нетърпеливо. Форестър го освободи и финландецът седна в колата, за да изяде обичайния си сандвич с риба тон.
	Детективът продължи да върви сам, в мрачно настроение и оглеждаше околностите. Горите край Кесълриг бяха държавни, засадени от Комисията по горите. Строги квадрати от чисти ели маршируваха по пейзажа като войници от Наполеоновите полкове. Взводове брези се промъкваха като на разузнаване в пълна тишина. Форестър се замисли върху разказа на Бойер за „Убийството от сметището“ в Хивинкаа. Беше ли възможно бандата с жертвоприношения да копае не защото търси нещо, а защото иска нещо да зарови? На „Крейвън стрийт“ не намериха нищо заровено, нито път във Форт Сейнт Ан. Но пък дали бяха проверили както трябва?
	Форестър отново стигна до каменния кръг. Вляво и вдясно дъгата от сиви менхири се извиваше и се отдалечаваше от полицая. Някои от камъните сякаш бяха заспали, някои се бяха проснали на земята като могъщи воини, паднали в битка, но други стояха твърдо изправени и непреклонни. Детективът си спомни какво беше чел за Кесълриг и за квадратното вътрешно очертание, което било с „важно, но неясно предназначение“. Ако някой беше дошъл чак дотук, за да зарови нещо, със сигурност щеше да го направи точно там, в най-символичното място на комплекса. Ако Кесълриг беше важен за някого, то целта му щеше да бъде точно квадратът.
	Детективът огледа внимателно кръга и не след дълго откри вписаната в него фигура с прави ъгли. Тя беше маркирана с по-ниски камъни и се падаше встрани от най-ерозиралите мегалити.
	Форестър оглежда камъните около двадесет минути, като потупваше земята с ръка и забиваше пръчка в тъмната влажна почва. Заваля лек дъждец и детективът усети студените капки по врата си. Може би това беше просто поредната задънена улица в разследването.
	Изведнъж забеляза нещо във високата мокра трева — тънка линия открита пръст, сякаш изрязана с нож. Някой беше вдигнал цял чим, а след това го беше върнал на мястото му майсторски, така че почти не се виждаше, освен ако не търсиш точно такова нещо. Форестър коленичи и започна да копае направо с голи ръце. Знаеше, че така не се прави, че не е професионално и криминалистите ще бъдат бесни, но трябваше на всяка цена веднага да узнае какво се крие отдолу.
	След секунди пръстите му докоснаха нещо студено и твърдо, но не беше камък. Той измъкна предмета от тесния му гроб и го почисти от пръстта. Беше малка стъкленица. А в нея имаше гъста течност с цвят на тъмночервен ром.


	25

	Улиците бяха червени от кръвта. Роб вървеше през стария град, за да се срещне с Кристин в кервансарая. Вече се здрачаваше и накъдето и да обърнеше глава, виждаше големи кървави петна — по стените, по тротоара, точно пред магазин на „Водафон“. Местните колеха кози и овце, при това пред всички, направо на улицата. Роб предположи, че това е част от празника, за който беше споменала Кристин, но въпреки това му беше неприятно.
	Той се спря на един ъгъл до стара часовникова кула и се загледа как някакъв мъж се опитваше да задържи между краката си бяла коза. Мъжът носеше торбести черни шалвари, които бяха традиционно кюрдско облекло. Той остави димящата си цигара на ниско столче до себе си, взе дълъг, лъскав нож и заби острието в стомаха на козата.
	Животното изврещя остро. Мъжът се обърна, взе цигарата, дръпна и отново я остави на ръба. Кръвта се лееше от стомаха на ранената коза. Онзи се наведе по-напред, лицето му се присви и той дръпна ножа силно напред право към гръдния кош на животното. Кръвта шурна от раната и капки хвръкнаха чак до асфалта. Козата вече не врещеше, не се бореше, а издаваше само слаби жалостиви стонове. Умираше, а дългите мигли на клепките й потрепваха неравномерно. Мъжът разтвори широко прореза, вътрешностите се изсипаха навън и пастелно оцветените органи пльоснаха в предварително оставения на тротоара плитък леген.
	Роб отмина. Намери Кристин точно при арката, която водеше към кервансарая. Изуменото му и отвратено изражение й обясни всичко.
	— Курбан байрам — каза тя. — Последният ден от хаджа.
	— Но защо колят кози?
	— И овце колят.
	Кристин го хвана под ръка и двамата тръгнаха по пустите улички на пазара. Навсякъде се носеше миризма на готвено, на печено на жар и на фурна овче и козе месо.
	— Наричат го още Празник на жертвоприношението. В чест на Аврам, на арабски Ибрахим, и на сина му Исак, който той почти принесъл в жертва.
	— Да, курбан байрам. Отбелязва се също в Египет и в Ливан, наричат го Ейд. Но… — Роб поклати глава. — Не убиват животни по улиците. Правят го в домовете си, като им прерязват гърлата.
	— Да — съгласи се Кристин. — Но в Урфа това се празнува като специален местен фестивал, тъй като от тук произлиза Аврам. И е доста кръвожаден като честване.
	Стигнаха до малък площад с чайни и кафенета. Край масите бяха насядали мъже и пушеха наргилета. Много от тях за курбан байрам бяха обули и шалвари, а други носеха специални бродирани роби. Жените им бяха накичени с лъскави бижута или бяха увили главите си с виолетови шалове, поръбени със сребърни нишки. Някои бяха изрисувани с къна, като ръцете и краката им бяха покрити с великолепни шарки. От шаловете висяха сребърни украшения и цялата сцена пулсираше от цветове.
	Но Роб и Кристин не бяха дошли тук, за да наблюдават забележителностите.
	— Ето. — Археоложката посочи малка къщичка надолу по потъналата в сенки улица. — Бешет живее там.
	Жегата на деня вече се отцеждаше от улиците като вода след порой. Роб я стисна за ръката.
	— Успех!
	Тя пресече уличката и почука на вратата. Роб се зачуди колко ли необичайно и може би дори в противоречие с религията би било за Бешет да види на прага си западнячка. Когато кюрдът отвори, Роб видя как по лицето му се изписаха изненада и безпокойство, които обаче бързо отстъпиха на кучешко благоговение. Журналистът беше сигурен, че Кристин ще вземе кода.
	Той се върна на площадчето и се огледа. Минаха деца, понесли фойерверки, и го поздравиха.
	— Ей ти, американецо!
	— Здрасти!
	— Честит байрам!
	Децата се разсмяха, сякаш бяха подразнили някакъв екзотичен и малко опасен звяр в зоологическата градина, след това се затичаха нагоре по пътя. Тротоарите все още бяха червени от кръвта, но клането беше приключило. Мустакатите кюрди, които пушеха наргилета в кафенетата, го поздравиха с усмивка. Роб реши, че Шанлъурфа е най-странното място на света. Оригинално и автентично, но в същото време враждебно. И въпреки това хората тук бяха едни от най-приятелски настроените, които Роб беше срещал.
	Той не забеляза кога Кристин се беше прокраднала почти до него.
	— Здрасти — стресна го тя.
	— Взе ли го? — запита той нетърпеливо.
	— Взех го. Отначало не искаше да ми го каже, но накрая се съгласи.
	— Добре, сега…
	— Нека да почакаме, докато се стъмни.
	Двамата закрачиха бързо и скоро излязоха от стария град и се озоваха на главната улица. Едно такси ги откара до апартамента на Кристин, където прекараха няколко нервни часа в ровене из интернет, като се опитваха да не се притесняват, но в същото време стомасите им се бяха свили на топка. В единайсет вечерта се измъкнаха внимателно навън и отидоха до музея пеша. Улиците бяха много по-тихи, кръвта беше измита, а празникът беше към края си. Над главите им светеше кривата като ятаган луна, а звездите блещукаха като диадеми около върховете на минаретата.
	Когато стигнаха до вратите на музея, Роб се огледа нагоре и надолу по улицата. Наоколо нямаше никого, беше толкова тихо, че се чуваше звукът от телевизора от една къща чак на пресечката. Роб натисна вратата и тя се отвори. През нощта градината на музея беше призрачно място. Лунните лъчи посребряваха крилете на демона Пазузу и очертаваха бюстовете на римските императори, сега изпочупени и ерозирали, а асирийските пълководци бяха вовеки застинали в мрамора и ловът на лъвове никога нямаше да свърши. Тук, в градината, заспала под лунната светлина, беше събрана историята на Шанлъурфа. Шумерски демони бяха зинали в безмълвни писъци, каменните им клюнове отворени вече пет хиляди години.
	— Трябват ми два кода — уточни Кристин. — Бешет ми ги даде и двата.
	Тя тръгна към входа, а Роб се озърна още веднъж, за да се увери, че са сами.
	Наоколо сякаш нямаше жив човек. Под смокиновите дървета беше паркирана кола, но тя явно беше там от няколко дни, тъй като предното стъкло и капакът бяха покрити с размазани смокини.
	Вратата прищрака, Роб се обърна и видя, че музеят е отворен. Той претича по стъпалата и влезе вътре при Кристин. Въздухът вътре беше спарен, нямаше климатик. Роб изтри потта от челото си. Носеше яке, за да побере в джобовете всичко, което щеше да им трябва — фенерчета, телефони и бележници. В главната зала най-старата статуя на света се очертаваше смътно, а проблясващите обсидианови очи гледаха скръбно в тъмнината.
	— Надолу — посочи Кристин.
	В мъждивата светлина Роб забеляза малка врата в далечния край на залата. Зад нея имаше стълби, които водеха към мазето. Той подаде фенерче на Кристин и включи своето. Двамата заслизаха надолу, а тънките лъчи светлина играеха наоколо и едва разпръсваха прашния мрак.
	Хранилището беше изненадващо голямо, всъщност много по-голямо от музея над него. Във всички посоки водеха коридори с врати. Роб насочи фенерчето си по пълните рафтове и освети изпочупени керамични съдове, парчета от фигури, върхове на оръжия, кремъчни отломъци и вази.
	— Това място е огромно.
	— Така е. Шанлъурфа е построен върху стари пещери и те са превърнати в клетки за трезора.
	Роб се наведе напред и погледна една счупена фигурка, оставена легнала по гръб.
	— Това пък какво е?
	— Демонът Асаг. Причинява болести, шумерски е.
	— Ясно… — Роб потръпна въпреки задушаващата жега. Искаше му се вече всичко да е свършило. Студената заплаха от това, което се канеха да направят, ставаше все по-осезаема.
	— Давай да вървим, Кристин. Къде е трезорът Едеса?
	— Тук, надолу.
	Тръгнаха по друг коридор, целия в остри завои, заобиколиха една римска колона с грубо прекършен капител и минаха покрай още рафтове с вази и гърнета. Прахът беше плътен и задушлив, а Кристин водеше към най-старата част на катакомбите.
	Внезапно пътят беше преграден от стоманена порта. Кристин набра кода, но ръцете й трепереха.
	— По дяволите!
	Роб насочи лъча на фенерчето така, че тя да вижда по-добре, и най-после ключалката щракна и се отвори. Лъхна ги гореща вълна, сякаш трезорът Едеса избълва въздишка в лицата им. Във въздуха се усещаше и нещо неприятно, неопределено и едва доловимо, но със сигурност от органичен произход. И много старо.
	Роб се опита да не обръща внимание. Двамата влязоха. Обикновени железни рафтове потъваха в търбуха на просторната пещера. Повечето от находките бяха в пластмасови кутии, надписани с имена и цифри. Някои обаче бяха оставени просто така и Кристин ги посочваше, като минаваха край тях — сирийски и акадски богини, голяма глава на Анзу, парче от гола древногръцка статуя… Към тях се протягаха призрачни ръце и крила.
	Кристин вървеше край рафтовете и ги оглеждаше.
	— Тук няма нищо. — Гласът й звучеше почти с облекчение. — Всичко е старо, стои си тук още от първото ми посещение.
	— По-добре да си ходим тогава…
	— Почакай.
	— Какво?
	— Ето. Това е от Гьобекли — посочи някъде в тъмното Кристин.
	Роб спря. Усети как го обземат лоши предчувствия, същите като при бомбения атентат в Ирак. Никога нямаше да забрави лицето на жената терорист и погледа й миг преди експлозията.
	Почувства непреодолим порив да излезе, при това веднага.
	— Затвори вратата — каза Кристин.
	Той го направи с неохота. Бяха сами, стояха в най-затънтения край на трезора, изправени лице в лице с находката на Франц. Стояха до предмета, който според археолога трябваше да се сравни с ужасните черепи от Чайоню.
	— Роб, ела да видиш.
	Фенерчето й осветяваше необикновена статуетка. Жена с разтворени крака, с огромна дълбока вагина. Сякаш отворена рана в стомаха на коза.
	До жената имаше три животни, може би глигани. Всичките бяха с ясно изразени, еректирали пениси, бяха наобиколили жената, сякаш се канеха да я изнасилят групово.
	— Това е от Гьобекли — прошепна Кристин.
	— Това ли търсим?
	— Не. Спомням си, когато открихме това. Франц го остави тук. Сигурно е трупал най-странните находки на едно място. Значи, каквото и да е намерил, трябва да е тук. Някъде тук.
	Роб размаха лъча на фенерчето наляво, надясно и пак наляво. Прахът се кълбеше във въздуха и се завихряше от движенията им. Навъсените лица на боговете и злобните черти на демоните сякаш го поздравяваха, но щом Роб се отмести, отново потънаха в мрака. Нищо не виждаше, не знаеше дори какво да търси. Цялата работа беше безнадеждна. Но изведнъж фенерчето му освети голяма пластмасова кутия, върху която с маркер беше написано „Гьобекли“. Роб усети как сърцето му заби по-силно.
	— Кристин — изсъска той.
	Кутията беше натикана назад, почти до каменната стена на пещерата. Тя не можеше да я извади сама и Роб остави фенерчето на рафта зад тях, пресегна се и й помогна. Двамата измъкнаха кутията и я оставиха на пода. Роб взе фенерчето и въпреки че сърцето му препускаше бясно, успя да успокои ръцете си и да освети отгоре, докато Кристин махаше капака. Вътре имаше четири стари делви за маслини, високи около половин метър и увити в опаковъчна хартия с балончета. Роб почувства как го пробожда остро разочарование. Част от него искаше да намерят нещо ужасно и невероятно — това явно беше неговата журналистическа и по-приключенска същност.
	Кристин извади една от делвите.
	— От Гьобекли ли е?
	— Със сигурност. И ако наистина е така, значи трябва да е на десет хиляди години. Значи все пак са имали керамика…
	— Удивително добре запазена е.
	— Да. — Кристин обърна делвата, като я държеше много внимателно. Отстрани имаше странен знак, нещо като пръчка с птица в единия край.
	— Това някъде съм го виждала — прошепна тя.
	Роб извади мобилния си телефон и бързо направи няколко снимки. Светкавицата от камерата сякаш разкъса злокобния мрак и лицата на джиновете и императорите се изкривиха в заслепени гримаси.
	Роб пусна телефона в джоба си, пресегна се и сам взе една делва. Тя беше неочаквано тежка и той поиска да разбере какво има вътре. Може би беше някаква течност или зърно, или мед. Той я наклони и погледна гърлото, но то беше запушено с тапа и запечатано.
	— Да я отворим ли?
	— Внимавай…
	Предупреждението й дойде твърде късно. Роб усети как делвата внезапно хлътна под пръстите му, явно я беше обърнал твърде рязко и грубо. Гърлото на съда сякаш въздъхна и падна на парчета на пода. Древната глина започна да се рони като трохи и докато стигна до пода, вече се беше превърнала в прах.
	— По дяволите! — Миризмата беше ужасна и Роб закри носа си с ръкав.
	Кристин освети съдържанието на делвата с фенерчето.
	— О, боже!
	На пода лежеше мъничко телце. Беше човешко бебе, свито в ембрионална поза. Плътта беше наполовина мумифицирана, наполовина покрита с лепкава течност и след всичките тези столетия продължаваше да се разлага.
	Вонята удари Роб в лицето и той едва потисна спазъм да повърне. От малкия череп на трупа се изливаше течност.
	— Погледни му лицето! — изкрещя Кристин. — Погледни му лицето!
	Роб насочи лъча на фенерчето към лицето на бебето. То беше замръзнало в беззвучен писък. Писъкът на умиращо дете, отекващ през дванадесет хиляди години.
	Внезапно стаята се изпълни със светлина, с шум и с гласове. Роб се обърна и видя група мъже, застанали в дъното на трезора. Имаха пушки, пистолети и ножове и идваха да ги хванат.


	26

	Хюго де Сейвъри беше твърде елегантен за професор. Форестър очакваше да види някой занемарен учен с кожени кръпки на лактите на сакото и пърхот по раменете, но преподавателят от Кеймбриджкия университет се оказа изискан, весел, младолик, без излишни килограми. Излъчваше увереност и просперитет.
	Това най-вероятно се дължеше на пазарния успех на книгите му — изследвания и интерпретации на сатанизма, различните култове, канибализма и още цял списък готически теми. Затова Де Сейвъри беше отбягван от по-закостенелите членове на академичната общност или поне така предположи Форестър, предвид отзивите, които беше чел.
	Де Сейвъри предложи да се видят за обяд в този много моден японски ресторант в Сохо. Форестър му беше написал имейл с молба да се срещнат при следващото идване на професора в града. Де Сейвъри се съгласи с радост и дори предложи да плати обеда, което беше добре, тъй като ресторантът определено не беше от местата, които Форестър обикновено използваше за разговори и събиране на информация. Беше поне пет пъти по-скъп.
	Де Сейвъри ядеше малката си порция от черна треска с мисо с голям апетит. Седяха на дъбова пейка, обърната към голям бар, който заобикаляше откритата кухня с голяма черна скара в центъра на ресторанта. В нея японски майстори готвачи със свирепи гримаси кълцаха странни зеленчуци с обезпокоително големи ножове.
	— Криминалистите откъде са разбрали, че еликсирът е бил даму? — обърна се Де Сейвъри към Форестър.
	Професорът говореше за течността в бутилчицата от Кесълриг. Форестър се опита да хване парче сурова сепия с пръчиците, но не успя.
	— В Лондон имахме няколко случая на ритуални убийства мути. Жертвите бяха деца от африкански произход. Та, момчетата от лабораторията са се натъквали на даму и друг път.
	— Обезглавеното тяло на онова дете, дето беше намерено в Темза?
	— Да. — Форестър сръбна от топлото саке. — Даму било концентрат от кръвта на жертвите, това ми обясниха патолозите.
	— Да, прави са. — Точно пред тях един японски майстор готвач приготвяше синьо-розова риба със страхотна бързина и сръчност. — Мути действително е доста отвратително. В Африка убиват стотици деца годишно. Знаете ли какво точно им правят?
	— Знам, че отсичат крайниците…
	— Да, но докато децата са още живи. Отрязват и половите им органи. — Де Сейвъри отпи от бирата си. — Вярва се, че писъците на жертвите увеличават силата и мощта на мути. Да си вземем ли пържола от риба тон?
	— Моля?
	Явно идеята на този ултрамодерен ресторант беше постоянно да си поръчваш съвсем мънички порции. Не поръчваш всичко още в началото, а похапваш постепенно, докато се нахраниш. Беше забавно. Форестър никога не беше стъпвал на подобно място, а и се чудеше кой би могъл да си позволи цените. Суши от краб, докаран от Аляска. Раците току-що бяха сменили твърдите си обвивки, телата им бяха меки и можеха да се ядат буквално цели. Торо с аспержи и хайвер от севрюга. Какво ли беше торо?
	— Темпурата със скални скариди е невероятна — препоръча Де Сейвъри.
	— Знаете ли — измъкна се Форестър, — вие поръчвайте. И след това ми кажете какво мислите за тази банда.
	Де Сейвъри се усмихна тъжно.
	— Разбира се. Имам лекция от три часа, нека не губим време.
	— Какво мислите?
	— Вашата банда явно е вманиачена на тема човешки жертвоприношения.
	— Това го знаем.
	— Но смесицата от практики е доста ексцентрична.
	— Моля?
	— Извършват жертвоприношения от различни култури. Отрязването на езика е може би скандинавско, заравянето на главата в земята е японско или израелско. Обръсването определено е заимствано от ацтеките. А Звездата на Давид всъщност е Звездата на Соломон, както казахте.
	Млада тайландка се приближи до масата и Де Сейвъри поръча. Сервитьорката направи лек поклон и се отдалечи.
	— А сега имаме и даму, заровено на място, посветено на жертвоприношенията — продължи професорът. — Така правят африканските шамани преди голямо убийство мути. Заравят даму на свещено място. А след това започват да убиват и да принасят жертви.
	— Значи… смятате, че ще има още убийства?
	— Разбира се. Вие не смятате ли?
	Форестър въздъхна и се съгласи. Естествено, че бандата щеше да нанесе още удари.
	— Ами историята с „Клуба на адския огън“? Тя как се вмества в картинката?
	— Не съм съвсем сигурен. Убийците явно търсят нещо свързано с „Адския огън“. Но не е ясно какво точно.
	На дъбовия плот пред тях се появиха три чинии. Ароматът беше уникален и Форестър копнееше да опита.
	— За момента мога да ви кажа как се формират тези нови сатанински култове и какви са хората, които участват в тях. По правило са от средната или дори от висшата класа. Менсън и последователите му не са били отритнати от обществото боклуци, били са деца на богаташи. Най-ужасните престъпления се извършват от отегчени и богати хора. Може да направим паралел с бандата „Баадер-Майнхоф“ в Германия. Синове и дъщери на банкери, на милионери, на бизнесмени. Деца на елита.
	— Бин Ладен също…
	— Точно така! Бин Ладен е умният и харизматичен син на известен милиардер, но се е увлякъл по най-нихилистичния и психопатски клон на исляма.
	— Значи вие виждате паралел с „Клуба на адския огън“?
	Де Сейвъри умело прихвана парченце риба тон с пръчиците. Форестър успя като по чудо също да се справи. Вкусът беше божествен.
	— Още веднъж доста точно казано. „Клубът на адския огън“ е дал основата, поставил е началото на някои от най… най-изисканите, ако щете, култове към смъртта в наши дни. Група английски аристократи, много от тях безспорно талантливи писатели, учени, държавници, но въпреки това увлечени от актове на насилие. За да шокират средните класи, може би?
	— Но някои твърдят, че става въпрос просто за пиянски сбирки. Общество от гуляйджии.
	— Сър Франсис е бил сред най-изтъкнатите религиозни теоретици по онова време — поклати глава професорът. — Отишъл е в Далечния изток, за да прави проучвания, свързани с тайните му увлечения по религиозната езотерика. Един дилетант не би го направил. Бенджамин Франклин пък е един от най-брилянтните умове на века.
	— Тоест не са се събирали само да се наливат с джин и да се гонят с голи момичета.
	— Не, не мисля — засмя се Де Сейвъри.
	Японският майстор готвач пред тях използваше два ножа едновременно, за да филетира и нареже месото на хлъзгава змиорка. Тялото на рибата подскачаше върху дъската за рязане, сякаш беше живо. А може би наистина беше живо.
	— Има известни спорове какво точно са правели на сбирките си членовете на английския „Клуб на адския огън“. Знаем, че ирландците са били невероятно агресивни и със склонност към насилие. Те са поливали котки с алкохол и са ги палели. Писъците на умиращите животни не давали на половин Дъблин да заспи. Веднъж убили един слуга по същия начин. Заради облог. — Де Сейвъри замълча. — Смятам, че „Клубът на адския огън“ и някои други сатанински култове в Европа ще ни помогнат да разберем каква е и вашата банда. Йерархичната й структура, мотивацията, дори психологията й. Определено има едноличен лидер — харизматичен и много интелигентен. Най-вероятно от много богато семейство.
	— А последователите му?
	— Негови близки приятели, но по-слаби като личности. Също интелигентни, но изкушени от сатанинското обаяние на лидера. Най-вероятно също от семейства с отлични възможности.
	— Това се връзва с описанието на хората и с нафукания говор.
	Де Сейвъри взе чиния от плота, загледа се за момент в храната, помисли и продължи:
	— Но според мен водачът на вашата банда е абсолютно луд.
	— Моля?
	— Не забравяйте какво върши. Смесва практики на жертвоприношения от различни епохи и култури. Да, разбира се, самата идея на жертвоприношението е явно налудничава. Ако е търсил общи черти с „Клуба на адския огън“, е можел да го направи и далеч по-дискретно, а не да обикаля из околните острови и да трепе хора. Да, убийствата на бандата са планирани и извършени дори с известен финес. Както казвате, престъпниците прикриват следите си, но защо трябва да се извършва убийство, ако намерението ти е да си върнеш нещо, да намериш нещо скрито. Ето тук е разковничето. Това не е логиката на Франсис, това прилича повече на Чарлс Менсън. А той е бил психопат. Гений, но психопат.
	— Което означава?
	— Вие сте детективът. Според мен това означава, че бандата ще отиде твърде далеч и в лудостта си ще допусне грешка. Единственият въпрос е…
	— Още колко хора ще убият?
	— Именно. Сега опитайте този дайкон. Това е вид ряпа. Вкусът му е неповторим.
	Форестър се върна в Скотланд Ярд и се оригна доволно след хубавия обяд. Седна на въртящия се стол и се засили като дете. Беше леко замаян от сакето, но си имаше оправдание. Обядът с неговия нов приятел Хюго се оказа изключително полезен. Форестър вдигна телефона и набра Бойер.
	— Да, сър?
	— Бойер, трябва да започнем да търсим, при това старателно.
	— Какво да търсим?
	— Да сложим наблюдатели до всяко по-реномирано учебно заведение в страната.
	— Добре…
	— Започнете с „Итън“. После „Уинчестър“, „Уестминстър“… Не падайте по-долу от „Милфийлд“. Проверете и „Хароу“. Говорете с директорите.
	— И какво да ги питаме?
	— За изчезнали момчета, техни ученици. Вижте и в добрите университети — „Оксфорд“, „Кеймбридж“, „Лондон“, „Сейнт Андрюс“, „Дъръм“, знаеш списъка…
	— А „Бристол“?
	— Да, защо не? Също и „Екзитър“, както и колежът по селско стопанство в Сайрънстър. Трябва да открием студенти, които внезапно и наскоро са спрели да ходят на лекции или са прекратили следването си. Трябват ми нафукани хлапета с проблеми.


	27

	Разложеният полумумифициран труп на бебето лежеше на пода. Във въздуха се носеше воня на древна тлен. Около рафтовете и колоните на музейния трезор светеха голи крушки. Приближаващите се мъже бяха едри, въоръжени и ядосани. Роб си помисли, че разпознава някои от тях от разкопките. Бяха кюрди или поне изглеждаха като такива.
	Трезорът имаше само една врата, а пътеката към нея беше блокирана от злокобните фигури на новодошлите. Бяха осем-девет души. Някои имаха огнестрелни оръжия — стар пистолет, карабина и чисто нова ловна пушка. Останалите носеха големи ножове, един беше толкова огромен, че приличаше на мачете. Роб погледна Кристин извинително и безпомощно. Тя му се усмихна тъжно и отчаяно, след това пристъпи към него и го стисна за ръката.
	Мъжете ги хванаха и ги разделиха. Държаха Кристин за ръцете, а Роб за яката. Най-едрият, който явно беше и водачът им, погледна покрай редицата рафтове и видя счупената урна и жалкото малко телце с леещата се от него вонлива лигава течност. Той просъска нещо на останалите и двама кюрди незабавно се отделиха от групата и тръгнаха по пътеката, може би за да унищожат доказателствата и да направят нещо с осквернената разлагаща се плът.
	Нападателите изведоха Роб и Кристин от трезора, като продължаваха да ги държат здраво. Този, който беше хванал Роб, извади пистолет и натика дулото в бузата му. Студената цев миришеше на смазка. Други стиснаха Кристин за ръцете. Онзи с ловната пушка вървеше накрая заедно с още двама.
	Къде ли ги водеха? Роб усещаше, че кюрдите също са уплашени, може би дори колкото него и Кристин. Но наред с това тези мъже бяха изпълнени с решителност и не спираха да бутат и дърпат пленниците си покрай дългите лавици с находки, покрай демоните на пустинята, римските военачалници и ханаанските богове на бурите. Покрай Анзу, Ищар и Нимруд.
	Изкачиха стълбите и излязоха в главната зала на музея. Кристин ругаеше храбро на френски и Роб почувства порив да я защити и в същото време се засрами от себе си. Той беше мъжът, трябваше да направи нещо, нещо героично. Да изрита ножовете от ръцете на кюрдите, да се обърне, да събори нападателите на земята, да хване Кристин за ръката и да я издърпа навън към свободата.
	Но в истинския живот такива работи не се случваха. Вместо това ги влачеха като уловени животни към неизбежната им участ. Но каква беше тя? Дали ги бяха отвлекли за откуп, терористи ли бяха тези хора, какво се случваше? Роб се надяваше, че кюрдите са някакви полицаи, но едновременно с това съзнаваше, че не са. Това не беше арест, тези типове бяха потайни и с виновни изражения на лицата, но можеха да извършат и убийство. В съзнанието на журналиста изплуваха образите на обезглавени тела. На всичките онези нещастници в Ирак, Афганистан и Чечения, притиснати към земята, докато острието на ножа прерязваше сухожилия, артерии и трахея. В главата му ясно звучеше хъркането от предсмъртните, задавени с кръв хрипове на жертвите, телата им се гърчеха, докато най-накрая не се отпуснеха завинаги. Виковете _Аллах акбар! Аллах акбар!_, лошите записи в интернет и ужасът. Човешко жертвоприношение на живо по световната интернет мрежа.
	Кристин продължаваше да ругае, а Роб се дърпаше и се мъчеше да се отскубне, но мъжете го държаха здраво. Не можеше да бъде герой, но поне можеше да вика.
	— Кристин! — изкрещя той — Кристин!
	— Да! — дочу се зад него.
	— Добре ли си? Какво по…
	Един от кюрдите го удари през устата и той усети как по езика му се стича гореща солена кръв. Мъжът повдигна окървавеното лице на Роб и отсече:
	— Няма говори! Няма говори!
	Лицето на водача на групата не беше жестоко. Изражението му беше по-скоро примирено, сякаш това, което правеха, беше задължение, макар и неприятно и нежелано. Нещо наистина ужасно… Като екзекуция.
	Роб видя, че един от кюрдите внимателно и бавно отвори външната врата на музея. Очертанията на вратата някак провокираха съзнанието на Роб и пред очите му минаха спомените от последните няколко странни часа — избиването на овцете и козите по улиците на Урфа, мъжете с черните шалвари и как двамата с Кристин се прокраднаха в музея. Където видяха застиналото в беззвучен писък лице на бебето, живо погребано преди дванадесет хиляди години.
	Кюрдът до вратата кимна на останалите, че улицата и градината са чисти.
	— Върви! — викна водачът към Роб. — В колата!
	Мъжете забързано и грубо поведоха Роб към смътно осветения от луната паркинг. До изцапаната с паднали смокини кола стояха още три, но със сигурност не бяха полицейски. Това бяха стари, очукани и прашни автомобили, с каквито улиците на града бяха пълни. Роб усети, че и последните му надежди изчезват.
	Очевидно намерението на нападателите беше да откарат Роб и Кристин някъде далеч, може би дори извън града, до някаква усамотена ферма и там да ги приковат с вериги към седалките. Роб си представи как ножът се забива в гърлото му, чу виковете _Аллах акбар!_, но успя да се отърси от видението. Трябваше да запази самообладание, да спаси Кристин и себе си заради дъщеря си.
	Дъщеря му, неговата мъничка Лизи. Усети остър пристъп на вина. Предния ден й беше обещал, че до седмица ще се прибере, а ето че можеше да не я види никога повече. Постъпи глупаво, глупаво, глупаво…
	Една ръка натисна главата му надолу, за да се наведе и да седне на мръсната задна седалка. Той започна да се съпротивлява, все едно го водеха на смърт. Успя да се извърне и видя Кристин точно зад себе си, а до гърлото й беше опрян нож. Влачеха я към другата кола, а Роб не можеше да направи нищо.
	Изведнъж над паркинга проехтя вик.
	— Стой!
	Времето сякаш застина. Ярки светлини заляха колите с отблясъци.
	— На място!
	Светлините бяха заслепяващо силни. Роб усети присъствието на много хора, чу вой на сирени. Мярна синьо-червените буркани и разбра, че е полицията. Успя да измъкне едната си ръка от хватката на мъжа, заслони лице и се взря право в прожекторите.
	Беше Кирибали с двадесетина полицаи. Бягаха към паркинга, приклякаха, заемаха позиции и вземаха похитителите на прицел. Не бяха обикновени полицаи, тези носеха черни дрехи, имаха почти военно оборудване и дори автомати.
	Кирибали крещеше нещо на турски и кюрдски и нападателите на Роб и Кристин започнаха да отстъпват. Мъжът до Роб пусна пистолета си на земята и вдигна ръце. Роб видя как Кристин успя да се отскубне и се затича към полицията, където беше в безопасност.
	Самият той освободи и другата си ръка и тръгна през паркинга към Кирибали, чието лице беше безизразно и почти презрително.
	— Елате с мен! — заповяда инспекторът.
	Отведоха Роб и Кристин до голямо черно беемве, паркирано извън територията на музея. Кирибали седна отпред и се обърна към тях.
	— Ще ви закарам на летището.
	— Но… — започна Роб и потрепна от болка на мястото, където го бяха ударили.
	— Отидох до апартамента на мис Майер и до вашия хотел — прекъсна го Кирибали. — И на двете места нямаше никого. Знаех, че сигурно сте дошли тук. Толкова сте глупави! Толкова глупави хора!
	Колата набираше скорост по широкия, осветен от лампи булевард. Кирибали изстреля нещо на турски към шофьора, който му отвърна сервилно. Инспекторът изгледа Роб намръщено.
	— В багажника има две чанти с паспортите и преносимите ви компютри. По-късно ще ви изпратим и останалите вещи. Напускате Турция още тази нощ. Това са билетите ви. — Кирибали хвърли два плика на задната седалка. — До Истанбул и оттам до Лондон. Еднопосочни са и са за тази нощ!
	Кристин се опита да възрази, но гласът й беше неуверен и трепереше. Кирибали я изгледа с неприкрито пренебрежение и размени няколко думи с шофьора. Вече бяха в покрайнините на града. Полупустинята беше тиха и посребрена от лунните лъчи.
	Когато стигнаха до летището, шофьорът извади чантите от багажника и им ги подаде. Кирибали остана в малката зала, докато Роб и Кристин се чекират, а след това посочи към изхода за самолета.
	— Не очаквам да видя нито един от двама ви повече. Ако се върнете, кюрдите със сигурност ще ви убият. Дори и да не го направят, аз ще ви хвърля в затвора. При това за много дълго време.
	Кирибали чукна пети като пруски офицер при изпълнение на заповед, отново ги изгледа с яд и презрение и си тръгна.
	Роб и Кристин минаха през проверките за безопасност и се качиха в самолета. Машината рулира и излетя. Роб се облегна на мястото си, а цялото му тяло се тресеше от болката и адреналина. Сега вече можеше ясно да усети всичко — прилива на емоции, страха и яростта. Същото изпитваше и след атентата в Ирак. Стисна и отпусна мускулите на челюстта си, горната устна го болеше, а един от предните му зъби беше нащърбен. Опита се да се отпусне, но мислите в главата му препускаха. Статията не беше завършена. Той беше журналист, добър журналист и щеше да използва уменията си. Но първо трябваше да овладее гнева, безплодния си гняв и унизеното си мъжко достойнство. Ако някой си мислеше, че може да го уплаши и прогони с пистолети и ножове, просто бъркаше. Щеше да разплете историята и нямаше да се остави да го заплашват. Но първо трябваше да се успокои, нищо, че му идеше да вика. Роб се обърна към Кристин.
	Тя го погледна и го заговори директно за първи път след счупването на урната.
	— Ханаанци — тихо, но ясно каза тя.
	— Какво?
	— Древните ханаанци са правели така. Погребвали са децата си живи. — Тя се извърна и втренчи поглед право напред. — Живи и в делви.


	28

	Роб затвори телефона и се загледа в постоянната блъсканица на летището в Истанбул. Беше говорил цял час с дъщеря си, цял един щастлив, весел и пълен с обещания час. След това за десетина дразнещи минути се чу и с майка й. Оказа се, че бившата му съпруга щяла да вземе Лизи със себе си в провинцията за две седмици, при това още от утре. Нямаше да може да види дъщеря си дори ако хванеше самолета още в следващата минута.
	Роб потри уморено лице. Бяха кацнали посред нощ и успяха да дремнат на пресекулки за два-три часа върху неудобните пейки в чакалнята, но това не премахна стреса напълно. Последното денонощие беше изумително, наситено със събития. Но какво да прави сега?
	— Хей, войнико! — Кристин му подаде кутийка диетична кола. — Реших, че имаш нужда от това.
	Роб пое колата с благодарност и я отвори. Ледената газирана напитка щипеше наранената му устна.
	— Наред ли е всичко у дома, Робърт?
	— Да… — Той се загледа как китайски бизнесмен оглежда съдържанието на кошче за смет. — Не, всъщност не съвсем. Семейни работи…
	— Аха… — Тя обиколи с поглед залата. — Виж само. Всичко е толкова обикновено. — „Старбъкс“, „Макдоналдс“… Никога не би си помислил, че снощи за малко не ни отвлякоха.
	Роб разбираше какво има предвид Кристин. Въздъхна и изгледа таблото с разписанието на заминаващите полети с ненавист. До самолета им за Лондон оставаха още много часове. Наистина му беше омръзнало да стои тук и да се чуди как да убие времето, но и не му се щеше да се връща в Лондон, ако дъщеря му нямаше да бъде там. Просто не виждаше смисъл. Това, което наистина искаше, беше да разплете историята до край и да завърши случая. Вече беше говорил с редактора си и му беше разказал последните събития, макар че му спести някои от по-неприятните подробности. Стив изруга два пъти и чак тогава попита Роб дали е на сигурно място. Роб отвърна, че е в безопасност и че въпреки всичко се чувства добре. Едва тогава Стив колебливо даде съгласието си Роб да продължи разследването. „Стига да не те застрелят в главата“, завърши той и дори обеща да преведе малко пари по сметката на Роб. И така, всичко сочеше в една посока — не се отказвай, не се предавай, натисни и завърши статията.
	Но имаше един голям проблем — Роб не знаеше какво мисли Кристин. Преживяното в музея беше мъчително и стресът беше голям. За себе си журналистът знаеше, че може да се справи, тъй като беше привикнал към опасностите. Беше успял да се възстанови след Ирак, при това за доста кратко време. Но можеше ли да очаква, че и Кристин ще е толкова издръжлива? Тя беше учен, не журналист на лов за новини. Той допи колата си и се запъти към кошчето, за да изхвърли кутийката. Когато се върна, тя го изгледа критично и с лека усмивка.
	— Не ти се прибира у дома, нали?
	— Как позна?
	— Мръщиш се на таблото за заминаващите полети, сякаш е най-лошият ти враг.
	— Съжалявам.
	— Чувствам се точно по същия начин, Робърт. Твърде много работи останаха недовършени. Не можем просто да избягаме, нали?
	— И… какво ще правим?
	— Да отидем да се видим с една моя приятелка, Изобел Превен. Тя живее тук.


	Половин час по-късно двамата спряха такси, а десет минути след това вече бяха излезли на магистралата и караха към оживените улици на Истанбул. По пътя Кристин разказа на Роб коя е Изобел Превен.
	— Тя живя доста време в Коня, работила е с Джеймс Меларт на разкопките в Чаталхьоюк. И ми беше преподавател в Кеймбридж.
	— Да, спомням си, че си ми казвала.
	Роб се загледа през прозореца на таксито. Над надлезите и жилищните сгради се виждаше огромен купол, ограден от четири високи минарета. Беше „Света София“, великата престолна църква на Константинопол. Беше на петнадесет века, но сега беше джамия.
	Явно Истанбул беше любопитно и динамично място. Древните стени се сблъскваха с блестящи на слънцето небостъргачи, а улиците бяха пълни с хора, облечени по западен образец — момичетата носеха къси поли, а мъжете бяха в костюми, но имаше и стари квартали, където все още имаше ковачници, жените бяха забулени, а шарените дрехи висяха на простори, опънати през улицата. А всичко това беше заобиколено от могъщия Босфор, чиито води се виждаха зад офис сградите и блоковете. Протокът разделяше Азия и Европа, Изтока и Запада, варварите и цивилизацията. Зависи от коя страна гледаш, разбира се.
	Кристин звънна на приятелката си и от дочутите фрази Роб разбра, че тя се радва да чуе бившата си студентка, и изчака разговорът да приключи.
	— Къде живее Изобел? — запита той.
	— Има къща на един от Принцовите острови, може да хванем ферибот от пристанището — усмихна се Кристин. — Там е много красиво, а и Изобел ни покани да останем.
	Роб прие с доволна усмивка.
	— Тя може да ни помогне и с… археологическите загадки — добави Кристин.
	Роб се сети за ужасната малка мумия в делвата и помоли Кристин да му разкаже за ханаанците, докато шофьорът крещеше на шофьорите на камиони.
	— Работила съм на Тел Гезер. Това е обект на Юдейските възвишения, на половин час от Йерусалим, и представлява ханаански град.
	Колата вече се спускаше, слезе от магистралата и запъпли по претоварените, кипящи от енергия улици.
	— Ханаанците са погребвали първородните си деца живи в делви. Намерихме няколко такива на разкопките. Бебета в делви, точно като в хранилището на музея. И затова мисля, че в трезора се натъкнахме точно на това — жертвоприношение.
	Ужасният спомен за сбръчканото личице изпълни съзнанието на Роб. Замлъкналият писък, изписан върху него. Той потръпна. Кой, за бога, би погребал дете живо! В делва. И защо? Каква е била еволюционната причина, кое би могло да те накара да направиш нещо подобно? Що за бог би изисквал това и какво точно се беше случило в Гьобекли? Внезапно му хрумна още нещо, докато таксито излизаше на претъпканата крайбрежна улица.
	— Аврам не е ли бил свързан по някакъв начин с ханаанците?
	— Да — отвърна Кристин. — Когато напуснал Харан и Шанлъурфа, се заселил в земите на ханаанците. Или поне така пише в Библията. Хей, мисля, че пристигнахме.
	Бяха точно пред терминала на ферибота. Площадчето гъмжеше от хора, деца, момичета на велосипеди и мъже, понесли кутии със сусамови бисквити. Роб още веднъж усети разделителната линия на цивилизацията, която пресичаше града, чувството беше почти шизофренично. Мъже с дънки стояха редом до мъже с дълги мюсюлмански бради, момичета с къси поли говореха весело по мобилните си телефони, а до тях се чернееха мълчаливите им забулени връстнички.
	Купиха си билети и отидоха на най-горната палуба. Докато вървеше покрай парапета, Роб усети, че духът му се приповдига. Вода, слънце, свеж бриз и чист въздух, колко му липсваше това. Шанлъурфа беше град, заобиколен от пустиня, изнемогващ в котела на Кюрдистан.
	Корабчето се отдели от кея и Кристин започна да му сочи някои от забележителностите. Златният рог, Синята джамия, дворецът „Топкапъ“ и един бар, в който веднъж двете с Изобел така се напиха с йени ракъ. След това започна да разказва за Кеймбридж и за годините си в университета, а Роб се заливаше от смях на историите й. Оказа се, че е водила доста бурен студентски живот. Времето мина като миг; фериботът наду сирената си и още преди да се усетят, бяха пристигнали на острова.
	Малкият кей беше претъпкан с турци, но Кристин забеляза Изобел на секундата. Не беше трудно, възрастната жена с посребряла коса се открояваше сред морето мургави лица. Носеше свободни дрехи, оранжев копринен шал и държеше лорнет.
	Роб и Кристин слязоха по трапа, двете жени се прегърнаха и Кристин представи Роб. Изобел се усмихна приветливо и каза, че къщата й е на половин час път пеша.
	— Тук няма коли, разбирате ли. Не са разрешени и слава богу.
	Докато вървяха, Кристин разказа на Изобел цялата необикновена история от последните седмици — за ужасното убийство и невероятните находки. Изобел кимаше. Съчувстваше на Кристин заради Франц и Роб долови, че отношенията между тях двете бяха почти като между майка и дъщеря. Беше трогателно.
	Това отново му напомни за Лизи. Роб си помисли, че на малката би й харесало на острова. Беше красив, но и някак мистериозен с дървените си къщи, тамариксовите дървета, ерозиралите византийски църкви и дремещите на слънцето котки. Наоколо имаше само вода, а в далечината Истанбул едва се мержелееше. Беше великолепно и Роб твърдо реши един прекрасен ден да доведе дъщеря си тук.
	Домът на Изобел представляваше стара и величествена лятна вила, предлагала прохлада на османските принцове. Къщата от бял камък беше до сенчестия бряг и гледаше към морето и другите острови.
	Тримата се настаниха на дивани с меки възглавници и Кристин завърши разказа си за Гьобекли и последните седмици. Цялата къща се смълча, когато тя описа страшния край на историята и как се бяха озовали на косъм от отвличане.
	Тишината надвисна във въздуха и през притворените кепенци Роб дочу плисъка на вълните и шума от боровите клони.
	Изобел въртеше вяло лорнета из ръцете си, бяха си изпили и чая. Кристин сви рамене към Роб, сякаш искаше да му каже, че Изобел навярно няма да може да им помогне и загадката е твърде оплетена.
	Роб въздъхна и се почувства уморен. Но изведнъж домакинята се надигна, а очите й блестяха, изпълнени с живот. Тя помоли Роб да й покаже на телефона си снимките, които беше направил на символа върху глинените делви.
	Той бръкна в джоба си, извади телефона, а Изобел внимателно разгледа снимката и се замисли.
	— Да, както и предполагах. Това е санджак. Символ, който се използва в култа към ангелите.
	— Култ към какво?
	— Култът към ангелите, Йезиди — усмихна се тя. — По-добре да обясня. Отдалечената част на Кюрдистан около Шанлъурфа е забележително място. Това е люлката на много религии, корените на християнството, юдаизма и исляма също са там. Но по кюрдските земи живеят и други, още по-древни вери като ярсенизъм, алевизъм и йезидизъм. Заедно те се наричат Култ към ангелите. Тези религии са на по пет хиляди години, може би дори още по-стари, и се срещат само в тази част на света. А йезидизмът е най-старата и най-странната от тях. Обичаите на йезидитите са много интересни. Те почитат свещени дървета, жените не бива да режат косите си, а марулята е забранена за ядене. Избягват да носят тъмносини дрехи, защото според тях този цвят е свещен. Имат строго разделение на касти, като браковете между различни касти не са разрешени. Висшите касти са полигамни. Всеки от тази вяра, който се ожени за не-йезидит, рискува да бъде прогонен от общността или дори по-лошо. Затова никога не се женят за хора, които не са от тяхната вяра. Никога.
	— Култът към ангелите не е ли изчезнал в Турция? — намеси се Кристин.
	— Почти. Последните му последователи живеят главно в Ирак, останали са около половин милион. Но и в Турция има няколко хиляди йезидити. Разбира се, те са подложени на повсеместни гонения. От християните, от мюсюлманите, от различните диктатори…
	— Но в какво вярват? — запита Роб.
	— Йезидизмът е синкретична религия и комбинира елементи от различни вери. Те например вярват в прераждането като хиндуистите, принасят бикове в жертва като древните митраисти, вярват в кръщението като християните, а когато се молят, се обръщат към слънцето като зороастрийците.
	— Защо смяташ, че знакът върху делвата е йезидитски символ?
	— Ще ти покажа.
	Изобел стана, отиде до библиотеката край другата стена, и се върна с дебела книга в ръцете. Някъде по средата намери снимка на причудлива медна пръчка с птица, кацнала в единия край. В книгата пишеше, че знакът е „йезидитски санджак“. Това беше точно като символа върху делвата.
	Изобел затвори тома и се обърна към Кристин.
	— Така, кажи ми целите имена на работниците от разкопките, както и фамилията на Бешет от музея.
	Кристин затвори очи и се опита да си спомни. Като се запъваше малко, тя успя да изреди няколко имена, а след това се сети за още няколко.
	— Йезидити — кимна Кристин. — Работниците на разкопките са били йезидити, Бешет също. И предполагам, че мъжете, които са се опитали да ви похитят, също са от тях. Пазили са делвите в музея.
	— Звучи логично — включи се Роб, като бързо премисляше информацията. — Ако погледнем последователността на събитията… Имам предвид, че Кристин отиде при Бешет за кода, той й го даде. Но след това трябва да се е обадил на приятелите си йезидити и им е казал какво планираме. И те са дошли в музея, били са предупредени.
	— Сигурно — прекъсна го Кристин. — Но защо йезидитите ще се притесняват за няколко стари делви, колкото и ужасно да е съдържанието им. Какво общо имат те с тях сега, в наши дни? И защо, по дяволите, се опитваха толкова отчаяно да ни спрат?
	— Това е разковничето — каза Изобел.
	Кепенците бяха престанали да скърцат, слънцето проблясваше по тихите води на заливчето.
	— Има и още нещо — продължи тя. — Йезидитите имат много странно божество и го представят като паун.
	— Почитат птица?
	— Наричат го Мелек Таус. Ангелът паун. Другото му име е… Молох. Демонът, боготворен от ханаанците. А другото му име е Сатана. Според християните и мюсюлманите.
	— Искаш да кажеш, че йезидитите са сатанисти? — слиса се Роб.
	— Шейтан, демонът — кимна весело Изобел. — Ужасният бог на жертвоприношението. Да, по нашите разбирания йезидитите боготворят дявола.


	29

	Клонкъри. Това беше последното име в списъка и най-голямата им надежда. Форестър разгледа още веднъж документите и снимките в папката на коленете си, а дъждът росеше по предното стъкло. Двамата с Бойер бяха в Северна Франция и пътуваха към Лил с кола под наем. Бойер караше, а Форестър четеше и се надяваше, че най-после бяха попаднали на вярната следа. Със сигурност поне изглеждаше добра.
	Последните седмици бяха преминали в разговори с директори, ректори, психолози и в телефонни обаждания до различните университетски болници. Лекарите отговаряха неохотно и в крайна сметка списъкът на евентуалните заподозрени се скъси доста. Един прекратил следването си в „Крайст Чърч“, Оксфорд, двама изгонени от „Итън“ и „Марлборо“ и студент шизофреник от „Сейнт Андрюс“. Форестър остана изумен колко много студенти бяха диагностицирани като шизофреници. Бяха стотици в цялата страна.
	Но всички потенциални заподозрени започнаха да отпадат от списъка един по един. Богаташкото синче от Оксфорд беше в психиатрична клиника, студентът от „Сейнт Андрюс“ се оказа в Тайланд, а изключеният от „Итън“ беше починал. Остана едно име — Клонкъри.
	Той имаше всички предпоставки да се окаже техният човек. Семейството му беше невероятно богато и от аристократичен произход. Беше получил много скъпо образование в „Уестминстър“, където според възпитателя в общежитието поведението му било ексцентрично със склонност към насилие. Беше пребивал други ученици и често се беше оказвал на крачка от изключването, но брилянтните му постижения в академичната сфера му бяха осигурили втори шанс.
	След това Клонкъри беше отишъл в Имперския колеж в Лондон, за да следва математика. Това беше един най-добрите научни университети в света, но тази уникална възможност не беше решила проблемите на Клонкъри. Вместо това лудостта му беше набрала скорост, беше започнал да употребява твърди наркотици и го бяха засичали с проститутки в квартирата. Една от тях се беше обадила в полицията, за да подаде оплакване за насилствено и грубо отношение, но от прокуратурата не бяха дали ход на делото поради липса на сериозни доказателства. В крайна сметка ищцата беше проститутка, а обвиняемият — надарен студент в един от водещите университети.
	Но най-важното беше, че Клонкъри явно се беше обградил с близки приятели — италианци, французи и американци. Един от състудентите му беше нарекъл социалното обкръжение на Клонкъри „ненормална сбирщина, която го боготвори“. И както Бойер и Форестър установиха, през последните две-три седмици „сбирщината“ се беше изпарила във въздуха. Не ходеха на лекции, а една загрижена майка беше обявила отрочето си за изчезнало. Дори бяха разлепили обяви със снимка в кафенето на колежа. Изчезналият беше италианец, казваше се Лука Марзинели.
	Младежите не бяха оставили никакви следи. Никой сред състудентите им не знаеше къде са, а и на никого не му пукаше какво са направили. Никой не харесваше членовете на групичката. Малцината им познати и съседите даваха доста противоречиви и уклончиви показания.
	„Студентите се прибират и излизат по всяко време“, „Мислех, че се е прибрал в Милано“, „Каза, че излиза във ваканция“…
	В Скотланд Ярд това доведе до взимането на някои трудни решения. Екипът на Форестър не можеше да върви по всяка една следа, а и времето изтичаше. Скъпата „Тойота Ленд круизер“ беше открита изоставена в покрайнините на Ливърпул, бандата явно се беше досетила, че може да бъде проследена по колата. Престъпниците бяха изчезнали вдън земя, но Форестър знаеше, че ще направят нов удар, при това скоро. Въпросът беше къде. Затова нареди на хората си да се концентрират върху Клонкъри, предполагаемия лидер.
	Оказа се, че семейство Клонкъри живее в Пикардия в Северна Франция. Притежаваха наследствено имение в Съсекс, голям апартамент в Лондон и дори вила в Барбадос, но по някаква причина живееха в Пикардия, близо до Албер. И затова Форестър и Бойер хванаха първия влак под Ламанша, от гара „Сейнт Панкрас“ до Лил.
	Форестър гледаше широките поля на Северна Франция, изпъстрени нарядко с горички. Небето беше стоманеносиво, прихлупваше земята и сякаш притискаше британските военни гробища, които се мяркаха между хълмовете. Мраморните плочи участваха в лиричен, но и меланхоличен парад. Хиляди и хиляди гробове. Гледката беше депресираща, а дъждът я правеше още по-тягостна. Дърветата бяха покрити с майски цвят, но дори и цъфналите пъпки бяха посърнали, сякаш попарени от непрестанния ръмеж.
	— Не е най-хубавата част от Франция, нали, сър?
	— Отвратителна е — съгласи се Форестър. — С всички тези гробища.
	— Тук са се водили доста войни.
	— Да. А и икономиката замира, а това не е от полза на никого.
	Форестър замълча, но след това добави:
	— През ваканциите често идвахме тук.
	— Отличен избор — засмя се Бойер.
	— Не, не точно тук. Искам да кажа, че когато бях хлапе, ходехме на къмпинг в Южна Франция. Не можехме да си позволим да летим със самолет, затова трябваше да минем с колата през цяла Франция. Тръгвахме от Хавър и минавахме оттук, през Пикардия. Край Албер, през Сома и надолу. И всеки път ми се искаше да заплача, защото беше толкова ужасно грозно. Селата бяха грозни, защото бяха строени наново след Втората световна война и бяха от бетон. Бойер, по тези прогизнали поля са загинали милиони мъже. Милиони в полетата на Фландрия*.
	[* Освен към конкретното полесражение фразата се отнася и към стихотворението „В полетата на Фландрия“ от канадския автор и лекар Джон Макгрей. Писано е на фронта и добива огромна популярност в годините на Първата световна война. — Бел.прев.]
	— Предполагам.
	— По това време финландците май още са живеели в иглута.
	— Да, сър. И сме се хранили с мъхове и лишеи.
	Двамата мъже се засмяха, макар и доста пресилено. Форестър имаше нужда да се пошегува, да отпусне. Пътуването с „Юростар“ от Лондон до Лил също бе доста мрачно, използваха няколкото часа, за да прегледат доклада на патолога още веднъж, да проверят дали не са изпуснали нещо. Нищо не им беше убягнало, това беше просто трезв научен анализ на раните. Масивна кръвозагуба, прободна рана между пето и шесто ребро, смъртта е настъпила вследствие на асфиксия.
	— Мисля, че е това — каза Бойер.
	Форестър погледна табелата. Рибмон сюр Анкър, 6 км.
	— Прав си. Това е отбивката.
	Колата се плъзна по разклона, като вдигаше фонтани от вода през дъждовните локви. Форестър се зачуди защо в Североизточна Франция вали толкова много. Сети се за разкази от Първата световна война как войниците буквално са се давели в калта. Хиляди войници бяха намерили смъртта си в разкашканата кал. Що за начин да умреш.
	— Тук завий надясно.
	Форестър провери адреса на семейство Клонкъри. Беше позвънил едва преди ден и те се бяха съгласили да бъдат разпитани. По телефона гласът на майката звучеше студен и треперлив, но жената все пак ги беше инструктирала откъде да минат. Подминавате „Рю Волтер“ и карате още километър. След това завивате наляво към Албер…
	— Тук дай наляво.
	Бойер завъртя волана и колата нагази в кална локва. Пътят беше като разорана нива.
	Къщата беше голяма и внушителна, имаше капаци по прозорците и капандури, а покривът й падаше във френски стил под остър ъгъл. Но в същото време беше мрачна, намръщена и потискаща. Странно място за живеене.
	Майката на Джейми Клонкъри ги чакаше в дъното на широката алея, която завиваше току пред къщата. Говорът й беше ледено аристократичен, много английски. Съпругът й стоеше точно зад прага, беше облечен със скъпо сако от туид и кадифени панталони. Чорапите му бяха яркочервени.
	Седнаха във всекидневната и прислужницата им сервира кафе. Мисис Клонкъри се настани точно срещу двамата, коленете й бяха плътно прибрани.
	— И така, инспектор Форестър, споменахте, че бихте искали да поговорим за сина ми Джейми…
	Разговорът беше болезнено труден, скован и изтощителен. Родителите твърдяха, че били загубили контрол върху Джейми в средата на тийнейджърските му години. Към влизането му в университета бяха преустановили всякакви контакти с него. Когато започнаха да обсъждат „проблемите“ на Джейми, устните на майката се изкривиха съвсем леко.
	Тя хвърли вината върху наркотиците и приятелите му. Призна, че се е самообвинявала, защото го бяха пратили в общежитие. В „Уестминстър“ Джейми бил оставен на пансион, а това засилило отчуждението между младежа и семейството му.
	— Той се отдръпна от нас. Това е.
	Форестър беше объркан. Не знаеше какво да очаква от подобен разговор. Родителите не можеха да кажат нищо, те на практика се бяха отрекли от сина си.
	Бойер започна да задава въпроси, а детективът огледа голямата и тиха дневна. Имаше доста семейни снимки, но с дъщерята, сестрата на Джейми. Снимки как язди пони, на екскурзия и от завършването. Но нямаше снимки на сина, нито една. Имаше и портрети на най-значимите личности в рода. Някакъв военен Клонкъри от XIX в., някакъв виконт от Индийската армия, някакъв адмирал. От стените ги гледаха цели поколения велики прародители. А сега беше вероятно, или поне евентуално би могло да се окаже, че в семейството има убиец психопат. Форестър виждаше срама по лицата на двамата родители, усещаше болката на майката. Бащата запази мълчание по време на целия разговор.
	Двата часа минаха тягостно и бавно. Накрая мисис Клонкъри ги изпрати до вратата. Пронизващо сините й очи се взряха във Форестър. Тя не просто го погледна, а се втренчи вътре в него. Тясното й и изпито лице приличаше на Джейми Клонкъри от снимката, която детективът беше открил в студентското му досие от Имперския колеж. Младежът беше хубав, с високи скули. Едно време майка му сигурно е била красавица, но и сега беше елегантна като манекенка.
	— Инспекторе — подхвана тя, докато стояха на вратата, — бих искала да мога да ви кажа, че Джейми не е извършил онези… онези ужасни неща. Но… но…
	Тя млъкна. Съпругът й се очертаваше зад нея, а червените му чорапи сякаш светеха в мрачния коридор.
	Форестър кимна и стисна ръката на жената. Поне вече подозренията им бяха потвърдени, но, от друга страна, не бяха по-близо до залавянето на Клонкъри.
	Чакълът хрущеше под стъпките им, докато вървяха към колата. Дъждът най-после беше понамалял.
	— Значи знаем, че е той — отбеляза Форестър, качвайки се в автомобила.
	Бойер запали двигателя.
	— Така смятаме.
	— Да, но къде, по дяволите, е той?
	Колата прекоси мокрия чакъл и излезе на пътя с многото завои. За да стигнат до магистралата, трябваше да минат през уличките на селото. Докато прекосяваха Рибмон, Форестър забеляза малко френско кафене, скромна гостилничка, чиито светлини проблясваха примамливо в сивата пелена на дъжда.
	— Да влезем да хапнем нещо за обед, какво ще кажеш?
	— Да, с удоволствие.
	Паркираха на „Плас дьо ла Революсион“. Над тихия площад се извисяваше огромен и грозен паметник на загиналите в Първата световна война. Форестър предположи, че това малко селце е било по средата на фронтовата линия и си го представи по време на ожесточената офанзива при Сома. Английските войници са се мотаели около бардаците, линейките с ранените са бързали към платнищата на полевите болници, а непрестанният тътен на снарядите се е носел едва от няколко километра.
	— Странно място за живеене — отбеляза Бойер, — не мислите ли? Щом си толкова богат, защо да живееш тук?
	— Същото се чудех и аз. — Форестър се загледа във величавата фигура на ранен френски войник, обезсмъртен от мрамора във вечна агония. — Човек би си помислил, че ако искат да живеят във Франция, биха избрали Прованс или Корсика. Кан може би. Някъде, където е слънчево, а не в този кенеф.
	Двамата закрачиха към заведението.
	— Не вярвам на всичко това — отбеляза Бойер, докато отваряше вратата.
	— На кое?
	— Не вярвам на представлението със скърбящата майка. Според мен те не са толкова неосведомени, колкото се представят. Тук има нещо странно.
	Вътре беше на практика празно. Към масата се приближи сервитьор, като бършеше ръцете си в мръсна кърпа.
	— Искаш ли пържола с пържени картофи? — запита Форестър. Знаеше френски колкото да си поръча храна. Бойер кимна и детективът се усмихна към сервитьора.
	— Deux steak frites, s’il vous plait. И една бира… за теб…?
	— Пепси — въздъхна Бойер.
	Сервитьорът изръмжа едно кратко _merci_ и изчезна.
	Бойер заровичка нещо в своя „Блекбъри“. Форестър познаваше кога на младия му заместник му е хрумнало нещо интересно, защото тогава изплезваше връхчето на езика си като ученик, който решава трудна задача по математика. Детективът отпи от бирата си, а Бойер ровеше в интернет. Най-после финландецът се облегна на стола.
	— Ето. Това вече е интересно.
	— Кое?
	— Пуснах в „Гугъл“ търсене на Клонкъри и Рибмон сюр Анкър, а след това само на Клонкъри и Анкър.
	— И?
	Бойер се усмихна самодоволно и по лицето му мина победоносна сянка.
	— Вижте това, сър. Един лорд Клонкъри е бил генерал през Първата световна война и през 1916 г. е бил базиран близо в този район.
	— Да, знаем, че в семейството е имало военни…
	— Да, но… — Усмивката на Бойер стана още по-широка. — Само чуйте това.
	Той започна да чете от бележките си, които беше нахвърлял върху хартиената покривка на масата.
	— През лятото на 1916 г. лорд Клонкъри бил злощастно известен с ужасяващо безплодните си атаки срещу непробиваемите германски позиции. Процентно под негово ръководство загинали повече войници, отколкото под ръководството на който и да било британски генерал през цялата война. Впоследствие Клонкъри става известен като „Касапина от Албер“.
	Ставаше по-интересно. Форестър се вгледа в помощника си. Бойер вдигна пръст и продължи:
	— Под командването на Клонкъри клането е било неописуемо. Пращал вълна след вълна пехотинци срещу безмилостния картечен огън на добре обучената и добре въоръжена Хановерска дивизия. Някои историци наричат тактиката му „безсмислено човешко жертвоприношение“.
	В кафенето беше тихо като в гробница. Вратата хлопна и влезлият тръсна дъждовните капки от чадъра си.
	— Има и още — додаде Бойер. — Към тази информация имаше линк към статия в „Уикипедия“. Доста интересна.
	Сервитьорът остави на масата двете пържоли с пържени картофи. Форестър не обърна внимание на храната и продължаваше да гледа помощника си.
	— Слушам те.
	— През войната тук са копаели окопи или може би масови гробове… както и да е. Но се оказва, че докато копаели, са намерили стари останки от човешко жертвоприношение. Още от началото на желязната епоха, от времето на келтските племена. Намерили осемдесет трупа. „Всичките били обезглавени, а скелетите — струпани един връз друг заедно с оръжията. Телата били разкривени в неестествени пози. Това очевидно е едно от най-масовите човешки жертвоприношения във Франция.“
	— Къде се намира това място?
	— Тук, сър. Точно тук, в Рибмон сюр Анкър.


	30

	Роб се събуди пръв. Кристин беше до него, но все още спеше. През нощта беше изритала половината чаршафи от леглото. Той се полюбува на потъмнялата й от слънцето кожа, погали я по врата и целуна голото й рамо. Тя промърмори името му насън, обърна се на другата страна и тихо захърка.
	Беше почти обед и слънцето нахлуваше през прозореца. Роб стана от леглото и отиде в банята. Докато отмиваше съня от лицето и косата си, се замисли за Кристин и как се беше случило всичко между тях двамата.
	Никога преди не беше преживявал нещо толкова романтично. Първо бяха приятели, после започнаха да се държат за ръце, след това започнаха да се целуват, а накрая и да спят заедно, сякаш това беше най-естественото нещо на света. Съвсем проста и обикновена еволюция на отношенията им. Роб си спомни как преди време се ядосваше, че не може да разбере чувствата й. Сега това му се струваше нелепо.
	Връзката им може би изглеждаше обичайна и логична, но беше също така богата и прекрасна. Може би най-доброто сравнение беше с невероятна нова песен, която чуваш по радиото за първи път, реши в крайна сметка Роб. С мелодията на великите парчета е така, чуваш я и си казваш: „Ама защо никой не се е сетил за тази мелодия преди?“. Все едно само някой е трябвало да седне и да запише нотите.
	Роб плисна вода върху лицето си и се протегна слепешком за хавлията. Избърса се и излезе от душкабината. Отляво прозорецът на банята беше широко отворен и гледаше към Мраморно море и другите Принцови острови. Виждаха се Яссида и Седефадасъ, а в далечината се различаваха селата и горите на Анадола. По синьото море бавно се носеха яхти с бели платна. Малката баня беше изпълнена с миризмата на нагрети от слънцето борови иглици.
	Престоят им в къщата несъмнено беше подпомогнал развитието на връзката им, дори в известен смисъл я беше и предизвикал. Островът беше като райски оазис, пълна противоположност на смутната и агресивна Шанлъурфа. А старата къща на Изобел беше така тиха, спокойна и обаятелна. Винаги огряна от слънцето и задрямала на брега на Мраморно море. Тук нямаше дори коли, които да нарушават спокойствието.
	Роб и Кристин възстановяваха силите си тук вече десет дни. Ходиха до другите острови, видяха гроба на първия британски посланик в Османската империя, изпратен от Елизабет I, кимаха учтиво, докато местен гид им показваше дървената къща, в която е живял Троцки, смееха се над чаша кафе в обърнатите към морето кафенета на Буюкада, в ухаещата на рози градина на Изобел пиеха йени ракъ от тежки тумбести чаши, а слънцето залязваше над далечната Троя.
	В една такава мека, топла вечер под окиченото със звезди небе Кристин се наведе и го целуна. След това той я целуна, а три дни по-късно Изобел учтиво и деликатно помоли прислужницата да оставя хавлиите на гостите само в едната стая.
	Роб влезе на пръсти в стаята. Кепенците проскърцваха от бриза, но Кристин още спеше, а тъмната й коса се беше разпиляла върху възглавниците с калъфки от египетски памук. Роб се облече набързо, взе обувките си и слезе по стълбите бос.
	Изобел говореше по телефона. Тя се усмихна и махна на Роб да иде в кухнята, където прислужницата Андрея правеше кафе. Роб си дръпна стол, благодари за кафето, като седна до масата, разсеяно се загледа в розите, азалиите и бугенвилиите в градината. Чувстваше се щастлив.
	Котката Езекил, или „Ези“, както й викаше Изобел, гонеше някаква пеперуда по пода на кухнята. Роб се заигра с котката за няколко минути, а след това се облегна, взе вестника от масата, вчерашен „Файненшъл Таймс“, и прочете за кюрдски самоубийствени атентати в Анкара.
	Роб остави вестника. Не искаше да знае каквото и да било за подобни случаи. Не искаше и да чува за насилие, опасности и политика. Просто искаше тази идилия да продължава, да остане с Кристин тук завинаги и да доведе и Лизи.
	Но идилията нямаше да трае вечно. Стив, редакторът му, вече започваше да звъни притеснен и настояваше Роб или да напише статията, или да отиде в друга командировка. Роб му прати две-три новини от Турция, за да успокои нещата в офиса, но на всички беше ясно, че това е временна отстъпка.
	Роб излезе в градината и се загледа към морето. Имаше и друга алтернатива. Да напусне работа, да остане с Кристин, да наеме лодка, да вози туристи и да лови сепии като рибарите от Бургазада. Можеше и да отвори кафене на Яссида, там имаше няколко американци, които се занимаваха точно с това. А можеше и да се разхожда в градината, да зареже всичко и да доизживее дните си под слънчевите лъчи. И някак да доведе и Лизи. Ако дъщеря му беше тук, щеше да се смее и да тича по плажа, а той щеше да е заобиколен от жените, които обича, и животът щеше да е прекрасен.
	Роб въздъхна и се усмихна на собствените си разпалени фантазии. Любовта явно размътваше ума му. Той имаше работа и се нуждаеше от пари, значи трябваше да бъде практичен.
	Журналистът се загледа в някакъв катамаран в далечината. С вдигнатите си бели платна приличаше на лебед и се носеше плавно по водата.
	Усамотението на Роб беше прекъснато от шум. Той се обърна и видя, че Изобел идва откъм кухнята.
	— Току-що получих много интересно обаждане от един стар приятел от Кеймбридж. Професор Хюго де Сейвъри. Чувал ли си за него?
	— Не.
	— Пише доста, участва и в телевизионни предавания. Но въпреки това е много добър учен. Кристин го познава и мисля, че дори е ходила на някои от лекциите му. Даже сякаш бяха приятели. — Изобел се усмихна весело. — Къде е Кристин всъщност?
	— Все още спи дълбоко.
	— О, тази любов. — Тя хвана Роб за ръката. — Да идем на плажа, ще ти обясня какво ми каза Хюго.
	Плажът беше скалист и малък, но много красив и почти напълно изолиран. Двамата седнаха върху скалите и Изобел разказа за обаждането на Де Сейвъри. Историкът от Кеймбридж й беше споделил за срещата си с полицията и беше нахвърлял и собствените си теории за жестоките убийства из Великобритания, за вилнеещата банда, за връзката с „Клуба на адския огън“ и за доказателствата за човешки жертвоприношения при убийствата.
	— Защо Де Сейвъри е звъннал точно на теб?
	— Ние сме стари приятели. Аз също съм била в Кеймбридж, нали си спомняш?
	— Да, знам, но как всичко това се свързва с това, което открихме ние?
	— Хюго знае, че аз съм експерт по турска и шумерска история и по древните религии в Близкия изток. Като йезидитите например. Затова искаше да дам мнението си за една от неговите теории, която пък беше свързана с тях чрез едно странно малко съвпадение. А може и да не е така. — Изобел помълча секунда-две. — Хюго смята, че тази банда, убийците, търсят нещо, което е било от голямо значение за „Клуба на адския огън“.
	— Да, това го разбирам, копаели са на места, свързани по някакъв начин с клуба. Но какво са търсили и къде е мястото на йезидитите в тази история?
	— Това е само теория и Хюго дори не я е казал на полицията. Но според него може би става дума за Черната книга. Вероятно е бандата да търси точно това…
	— Черната книга? Би ли ми обяснила по-подробно?
	Изобел разказа накратко историята на Джерусалем Уейли. Като приятелка на Де Сейвъри тя знаеше доста пикантни случаи за „Клуба на адския огън“ и безкрай интересни подробности.
	— Когато се върнал от Светите земи, Томас Уейли, или Джерусалем Уейли, както бил известен от този момент нататък, донесъл със себе си една кутия. Сандъче със съкровище може би…
	— Какво е имало вътре?
	— Колкото знаеш ти, толкова знам и аз. Но е ясно, че го е ценял страшно много и е смятал, че потвърждава някаква теория. В писмата до приятелите си го е наричал „великото доказателство“. Предполага се, че е получил тези неща от стар йезидитски свещеник. Йезидитите имат свещеническа каста, които са носители на устните предания и на историята на народа си. Писмените свидетелства съвсем не са много.
	— И в Йерусалим този Уейли се срещнал със свещеника, който му дал нещо, така ли?
	— Най-вероятно. Не е сигурно, понеже мемоарите на Уейли са дразнещо неясни. Но някои учени смятат, че става дума за Черната книга на йезидитите. Тайната книга на Култа към ангелите.
	— Тоест те са имали нещо като Библия.
	— Вече нямат. Но устните им предания разказват, че някога имали голям том със свещени и тайнствени писания, с митовете и вярванията на йезидитите. Съвременните им легенди разказват, че единственото копие от тази книга било взето от някакъв англичанин преди стотици години. Може би Черната книга е била дадена на Уейли от някой низвергнат свещеник, за да я пази. Йезидитите винаги са били преследвани и може би са искали да скрият най-свещената си реликва някъде далеч, на сигурно място. Като например в далечна Англия. Но е факт, че при завръщането си от Леванта Уейли е донесъл със себе си нещо забележително. Още повече че този предмет му е повлиял умопомрачително, той се е пречупил и с нищо не е напомнял за предишния си образ.
	— Добре. А къде е Черната книга сега? Ако става дума за нея, разбира се.
	— Изчезнала е. Възможно е да е била унищожена или скрита.
	Умът на Роб превключи на високи обороти. Той се вгледа в бистрите сиви очи на възрастната жена и попита:
	— Как бихме могли да открием какво наистина търси бандата и как бихме могли да проследим тази връзка с йезидитите?
	— Лалеш — отвърна Изобел. — Това е единственото място, където би могъл да получиш истински отговори. Това е свещената столица на йезидитите. Лалеш.
	Роб потръпна. Знаеше, че трябва да отиде до това място, да получи отговорите и да довърши материала си. Стив го притискаше да напише втора, обобщаваща статия, а за да я завърши, Роб трябваше да събере всички нишки и да открие какво точно представлява Черната книга.
	Но също така знаеше и къде се намира Лалеш. Беше чувал това име преди време от други журналисти. И все по неприятни поводи.
	— Знам къде е Лалеш — каза той. — Намира се в Кюрдистан, нали? Южно от границата.
	Изобел кимна сковано и тъжно.
	— Да. На практика в Ирак.


	31

	Същата вечер Роб каза на Кристин, че трябва да отиде до Лалеш, и й обясни защо.
	Тя го погледна, без да отвърне нищо. Той повтори, че за да напише статията си, разследването очевидно трябва да завърши в Лалеш. Отговорите на повечето загадки се криеха в йезидитите, а свещената им столица беше единственото място, където би могъл да намери наистина просветени йезидити, учени, които биха могли да разкрият загадката. И очевидно най-добре би било Роб да отиде сам. Той познаваше Ирак, познаваше рисковете, имаше контакти в страната. Документите му биха покрили огромната сума по застраховката, но нямаше как да платят и за Кристин. Затова до Лалеш трябваше да отиде той, при това сам.
	Кристин явно се съгласи и прие становището му. След това се обърна и излезе в градината, без да каже и дума.
	Роб се смути. Не знаеше дали трябва да отиде при нея, или да я остави сама. Стоеше объркан и замислен, когато Изобел влезе в кухнята, като си тананикаше някаква песен. Възрастната жена погледна Роб, а след това отмести очи към фигурата на Кристин в градината.
	— Каза ли й?
	— Изглеждаше, че всичко е наред и разбира, но…
	— В Кеймбридж също беше такава — въздъхна Изобел. — Когато е разстроена, не започва да блъска и да хвърля предмети по стената, а се затваря в себе си.
	Роб се разкъсваше отвътре. Мразеше да кара Кристин да се чувства зле, но предстоящото пътуване беше необходимо, а и в крайна сметка беше чуждестранен кореспондент. Не можеше да избира местата, където го отвеждаха темите му.
	— Знаеш ли, леко съм изненадана — каза Изобел.
	— От какво?
	— Че тя те е харесала. Обикновено не си пада по мъже като теб — красиви и синеоки, които се хвърлят презглава в приключенията. Избира си по-възрастни мъже. Сигурно ти е казвала, че е загубила баща си още като малка. Тя просто е като всяко друго момиче с такава съдба — изпитва влечение към липсващия образ на бащата. Съветници, преподаватели… Защитници.
	Изобел погледна Роб в очите. Над водата се разнесе сирената на ферибот и Роб се заслуша как ехото постепенно заглъхваше. След това излезе от кухнята и тръгна към градината.
	Кристин седеше сама на пейката и гледаше облените в лунна светлина борове.
	— Изобел е голяма късметлийка. Тази къща е толкова красива — отбеляза тя, без да се обръща.
	Той седна до нея и я хвана за ръката. Под лунната светлина пръстите й изглеждаха неимоверно бледи.
	— Кристин, имам нужда от една услуга.
	Тя го погледна въпросително.
	— Докато съм в Лалеш… — започна да обяснява Роб. — За Лизи е. Наглеждай я, докато ме няма, дали би могла?
	Луната за миг се скри зад облак и върху лицето на Кристин падна сянка.
	— Не разбирам. Нали Лизи е с майка си.
	— Сали работи много — въздъхна Роб. — А освен това и учи, и се подготвя за изпитите си за адвокат. Просто искам някой, на когото наистина имам вяра, да хвърля по едно око на Лизи. Ще останеш при сестра си в Камдън, нали?
	Кристин кимна.
	— Това е на няма и пет километра от къщата на Сали. Като знам, че си там, или поне наблизо, ще ми бъде много по-лесно. А и би могла да ми пишеш мейли. Или да ми се обаждаш. Ще звънна на Сали, за да знае коя си. Тя може и да се зарадва на помощта. Може би…
	Боровете зашумяха. Кристин кимна отново.
	— Ще отида да я видя, добре. И ще ти пиша мейли всеки ден, докато си в Ирак.
	Когато Кристин каза „Ирак“, Роб усети, че потреперва от страх. Това беше истинската причина, поради която искаше Кристин да види дъщеря му и да се запознае с нея. Притесняваше се за себе си. Не знаеше дали ще се върне от това пътуване, не знаеше дали ще успее да се прибере и да бъде истински баща. Самоубийственият атентат от Багдад не го оставяше на мира и тровеше спомените му. Тогава беше извадил късмет, но дали щеше да му провърви още веднъж? А ако се случеше така, че не се върне… Е, тогава искаше поне дъщеря му да се е срещнала и запознала с жената, която е обичал.
	Ирак. Роб потрепери отново. Това име сякаш концентрираше в себе си всичките опасности, срещу които трябваше да се изправи. Градовете на смъртта и лобните места, където обезглавяваха хора. Това беше страната на заклинанията, на древните камъни и на ужасните открития. И на терористи самоубийци с алено червило.
	Кристин го стисна за ръката.
	На следващата сутрин Роб стана, без да буди Кристин. Остави бележка на масичката до леглото, а след това се облече, взе си довиждане с Андрея, прегърна Изобел, погали котката и закрачи по огряната от слънцето пътека към кея.
	Двадесет и четири часа по-късно, след като смени ферибот, два самолетни полета и направи ужасен преход с такси от летището в Мардин, Роб пристигна на граничния пост в Хабур. Там цареше истински хаос, а въздухът беше мръсен от изгорелите газове на тировете и военните бронирани машини. Пред бариерата между Турция и Ирак се виеше опашка от нетърпеливи бизнесмени и смутени пешеходци, понесли огромни пазарски торби.
	Пресичането на границата му отне пет часа потене в жегата. Турските войници го разпитваха два часа. Кой е, какъв е, защо иска да отиде в Ирак, има ли връзка с кюрдските бунтовници и ще взима ли интервюта от лидерите на Работническата партия на Кюрдистан? Глупав ли е, или е просто безразсъден турист? Но не можеха да го държат вечно. Имаше виза, всички нужни документи и факс от редактора си. Най-накрая го пуснаха, бариерата се вдигна и той прекрачи невидимата линия, разделяща двете държави. Първото, което видя, беше веещо се знаме в яркочервено, бяло и зелено със слънце по средата. Това беше флагът на свободен Кюрдистан. Беше забранен в Иран, а в Турция можеше да отидеш в затвора, ако си позволиш да го развееш, но тук, в автономната провинция на Иракски Кюрдистан, се вееше гордо и се издигаше в огряното от слънцето синьо небе.
	Роб се обърна на юг. На една дървена пейка седеше беззъб мъж и го гледаше. Куче беше вдигнало крак до стара гума. Пътят напред се провираше между опърлените от слънцето жълти хълмове и се виеше като змия към равнините на Месопотамия. Роб метна сака си на рамо и се приближи към раздрънкано и ръждиво синьо такси.
	Небръснатият шофьор го погледна непроницаемо, а едното му око беше закрито от превръзка. Единственият възможен вариант за транспорт беше да хване такси, карано от едноок шофьор. Стана му смешно, но вместо да се изхили, се надвеси към прозореца.
	— Селям алейкум. Трябва да отида до Лалеш.


	32

	От малката гара Хюго де Сейвъри хвана такси. Само няколко минути по-късно вече се носеше през провинцията на Дорсет в цялото й майско великолепие. Глогът беше разцъфтял, а ябълковите дървета бяха като бели и розови облаци в топлото и усмихнато небе.
	Таксито се спусна по алея между големи букове и спря пред голяма като замък къща. Капаците на прозорците й бяха стари, а на покрива грациозно се издигаха каменни комини. Около сградата полицаите прочесваха поляните в търсене на улики, а други хора току излизаха през вратите, като в движение смъкваха тънките си гумени ръкавици. Де Сейвъри плати таксито, слезе от колата и погледна табелата пред сградата. „Училище Кенфорд“. От проучването си, направено набързо във влака, бе научил, че сградата е учебно заведение от съвсем неотдавна, поне по мерките на собствената си история.
	Имението датираше още от саксонските времена, когато в неговите граници влизали големи части от близкото село Кенфорд Магна. От тези ранни години обаче бяха оцелели само норманската църква и кухнята от XIV в. Останалата част от съвременната сграда беше от края на XVIII или началото на XIX в., но въпреки това беше красива. Имението, което беше превърнато в училище през 20-те години на XX в., беше разположено сред красив парк до р. Стур. Денят беше прекрасен и топъл, но въпреки това Де Сейвъри усещаше свежестта във въздуха, очевидно реката минаваше съвсем наблизо.
	— Професор Де Сейвъри!
	Инспектор Форестър се беше появил отнякъде и крачеше към него.
	— Чудесно е, че успяхте да дойдете толкова бързо.
	— Не съм сигурен, че бих могъл да ви бъда от особена полза — сви рамене Де Сейвъри.
	Форестър се усмихна, но ученият забеляза, че лицето на полицая беше изпито и измъчено.
	Де Сейвъри се зачуди колко ли жестоко е последното убийство. Тази сутрин по телефона Форестър му каза само, че „има елементи на жертвоприношение“, и професорът се съгласи да дойде единствено поради тази причина. Професионалният интерес на Де Сейвъри беше събуден и той разсеяно се замисли дали пък от темата за човешките жертвоприношения в съвремието няма да излезе още една книга. А може би дори серия телевизионни предавания.
	— Кога е открито тялото? — запита той.
	— Вчера. Чист късмет. Сега е междусрочната ваканция и училището е затворено. Единственият човек тук е бил домакинът, точно той е и жертвата. Но имало и доставка на някаква спортна екипировка, никой не излязъл и едно хлапе решило, че в цялата работа има нещо гнило, и започнало да обикаля и да си търси белята.
	— То ли е намерило тялото?
	— Горкият несретник. Все още му помагат да излезе от шока и го разпитват. — Форестър погледна към професора. — Мистър Де Сейвъри…
	— … Хюго.
	— Гледката е ужасно неприятна. Аз съм следовател и съм виждал не едно и две жестоки убийства. Но това…
	— Тоест искаш да кажеш, че аз съм просто един недозрял академик — усмихна се Де Сейвъри. — Марк, моля те. Изучавам сатанинските култове и психотичните симптоми вече над десет години. Свикнал съм да работя с доста неприятна материя. Освен това притежавам завидно силно самообладание. По пътя насам дори изядох един сандвич със скариди от бюфета на гарата.
	Полицаят не се засмя. Не се и усмихна дори, а само кимна разсеяно. На Де Сейвъри още веднъж му направи впечатление измъченото изражение на Форестър. Детективът беше видял нещо наистина ужасно. Професорът усети как го бодна неприятно предчувствие.
	Форестър се изкашля, за да прочисти гърлото си.
	— Не ти казах какво ще видиш, защото не исках да те притискам. Повиках те, за да ми обясниш откровено какво смяташ, че се случва напоследък. Без никакви предварителни нагласи.
	Един услужлив униформен служител им отвори предната врата. Вътре всичко беше като обичаен вход в нормално английско училище. По стените бяха окачени почетни списъци на загинали във войната, на ученици, отдали живота си в битките. Имаше витрини с отличия и грамоти, както и няколко произволно поставени антики, вече доста надраскани и ожулени от поколенията нетърпеливи момчета, тичащи по коридора с преметнати през рамо обувки за ръгби. Тази картина изпълни Де Сейвъри с носталгия и той си спомни за своето ученичество в училището в Стоу.
	В дъното на коридора имаше огромна врата. В момента тя беше затворена и се охраняваше от друг полицай. Форестър погледна Де Сейвъри и му даде да нахлузи върху обувките си чифт найлонови терлици.
	— Има много кръв — каза тихо инспекторът и махна на полицая край вратата. Онзи козирува кратко и бутна вратата, за да влязат.
	Вътре обстановката беше като в дома на стар аристократ. Стените бяха с дървена ламперия, окичена с гербове. Това беше викторианска имитация на приемната зала в замъка на някой лорд, според Де Сейвъри доста сполучлива. Можеше да си представи как оркестърът на балкона на първия етаж свири в чест на празнуващия дук, седнал достолепно на високата маса в далечния край на залата. Но сега там не се виждаше нищо, тъй като полицаите го бяха закрили с голям екран.
	Форестър поведе Де Сейвъри напред. Дюшемето скърцаше под краката им. Колкото повече се приближаваха до екрана, толкова по-отчетлив звук издаваха стъпките им, но дървото вече не скърцаше, а по-скоро жвакаше. Де Сейвъри осъзна, че е заради процедилата се в процепите кръв. Полираният дървен под буквално лепнеше от кървави пръски и петна.
	Форестър дръпна подвижния екран и Де Сейвъри едва успя да си поеме дъх от потрес. Пред него имаше преносима малка футболна врата. Дървената рамка беше внесена от игрищата навън. Между страничните греди и напречната над тях, завързан с кожени каиши, беше разпънат човек.
	Или поне това, което беше останало от него. Жертвата беше гола и висеше с главата надолу, завързана за глезените. Ръцете бяха разперени, а китките — пристегнати към гредите. Ужасната гримаса на болка, запечатала се по увисналото до пода лице, показваше през какви мъчения беше преминал.
	Мъжът беше одран. Одран жив, при това очевидно много бавно и старателно. Кожата беше буквално белена от тялото или остъргвана на ивици, парче по парче, а болката се е засилвала от минута на минута. Кървавата, още тръпнеща плът е била оставяна открита, на места имаше слой жълта мас, другаде той беше остърган и червените влакна на мускулите се бяха оголили. На някои части по тялото се виждаха дори костите и вътрешните органи.
	Де Сейвъри притисна показалец до носа си. Усещаше миризмата на тялото, на мускулите и на мазнината. Виждаше как мускулите на врата се бяха сгърчили в спазъма на агонията, виждаше сиво-белите дробове през ребрата и извитите очертания на гръдния кош. Трупът беше като илюстрация на мускулите и сухожилията в човешкото тяло в учебник по биология. Половите органи разбира се, липсваха. На мястото на пениса и тестисите имаше тъмноален разрез. Де Сейвъри се досети, че са били натъпкани в устата на жертвата и човекът е бил принуден да ги изяде.
	Професорът обиколи трупа. Това, изглежда, беше работа на повече от един човек. За да се одере кожата толкова внимателно, без да се убие жертвата, бяха нужни познания и сръчност. Ако мъчителите са достатъчно умели, одирането може да трае часове, а човекът да е жив през цялото време, докато мускулите и органите му бавно изсъхват. Де Сейвъри знаеше, че жертвата може да припадне от болка, но да бъде свестена и всичко да продължи. Не искаше да прави възстановка на сцената, но трябваше. Уплашеният домакин е бил довлечен тук, завързан с главата надолу и оставен да виси за краката от напречната греда, докато са пристягали ръцете му към страничните стълбове. Като обърнато разпятие.
	Де Сейвъри си представи неописуемия ужас, завладял човека, когато е разбрал какво ще направят мъчителите му. Първият внимателен разрез до глезена или на стъпалото и непоносимата болка при дърпането и смъкването на цяла ивица кожа. Плътта е била оставена оголена, изложена на студа и топлината. Ако някой докосне живото месо, болката би била наистина непоносима. Човекът сигурно е викал и пищял, докато бандата е вършела зловещата си работа по тресящото се и агонизиращо тяло. Действали са като майстори касапи и постепенно са отделяли кожата от плътта. Може би писъците са станали твърде силни и пронизителни и тогава те са отрязали гениталиите и са натикали кървавите органи в устата му, за да заглушат виковете.
	После е дошъл ред на основната част от одирането — гръдния кош и ръцете. Технически това е доста трудно да се направи и за да усвоят нужните умения, убийците сигурно са се упражнявали върху овце, кози и може би котки.
	Де Сейвъри се извърна разтреперан.
	— Да, съжалявам. — Форестър сложи успокояващо ръка върху рамото на учения.
	— На колко години е бил? Трудно е да се познае, когато… върху лицето няма кожа.
	— На четиридесет и няколко. Да излезем ли навън?
	— Да, моля те.
	Детективът побърза да изведе учения от залата и двамата седнаха на пейка в градината. Де Сейвъри се отпусна с облекчение.
	— Просто е потресаващо — въздъхна той.
	Слънцето все още напичаше. Форестър смъкна найлоновите терлици от обувките си със сумтене. Двамата седяха в мълчание, но им се струваше, че свежият въздух на ранното лято е станал противен.
	— Мисля, че мога да помогна — каза след малко Де Сейвъри.
	— Можете ли?
	— Така да се каже, мисля, че разбирам психологичните им подбуди…
	— И?
	— Очевидно има мотиви от ацтеките. Ацтеките са използвали различни методи за човешко жертвоприношение. Най-известният, разбира се, е изтръгването на сърцето. Жрецът е правел разрез в гръдния кош с нож от обсидиан, разширявал е с ръце процепа между ребрата и е изтръгвал още биещото сърце.
	Двамата проследиха с поглед как една полицейска кола спира пред къщата. От нея слязоха двама униформени с метални куфарчета. Те кимнаха на Форестър и той им кимна в отговор.
	— Патолозите — поясни детективът. — Продължавай, Хюго. Ацтеките…
	— Хвърляли хора на ягуари, оставяли ги да им изтече кръвта… Връзвали пленените воини и стреляли по тях с мънички стрелички, докато ги убият. Но един от най-сложните методи бил точно одирането. Имали дори специален ден за него — Празникът на одирането на хора.
	— Имали са специален ден за одиране?
	— Смъквали кожите на пленниците, а след това танцували с тях по улиците. Ацтекските аристократи често носели одраните кожи като дрехи, в знак на голяма почит към жертвите. В интерес на истината има една история, която разказва, че веднъж ацтеките пленили принцеса от друго племе. Няколко седмици по-късно поканили баща й, вражеския владетел, на тържество, за да сключат мир. Владетелят предположил, че ще върнат дъщеря му жива като част от мирното споразумение. Но след като се нахранили, императорът на аптеките плеснал с ръце и в залата влязъл жрец, наметнат с кожата на принцесата. Ацтеките смятали, че така оказват огромна чест на врага си. Според мен обаче специално тези мирни преговори не са завършили особено успешно.
	Форестър беше пребледнял.
	— Смяташ, че носят кожата? Че Клонкъри си кара колата, облечен в кожата на онзи нещастен тип?
	— Възможно е. Ацтеките биха направили точно това — биха облекли кожата на жертвата си. Биха я носили като специален костюм, докато накрая тя буквално изгние и падне. Вонята трябва да е била отвратителна.
	— Все още не сме открили кожата. Повикахме екипа с кучетата.
	— Това е добра идея. Според мен е напълно възможно убийците да са взели кожата, ако наистина следват толкова стриктно обичаите на ацтеките.
	Двамата отново млъкнаха. Де Сейвъри се загледа към парка и към старите, надвесени над реката дървета. Всичко беше толкова тихо и спокойно, толкова английско. Трудно беше да се приеме, че само на няколко метра от тях онова… нещо виси завързано към футболната врата. Ужасен розов кадавър, обърнат с главата надолу и с гримаса на неописуема болка върху лицето.
	— Но какво са търсили? — изправи се на крака Форестър. — Проверих, но тук няма връзка с „Клуба на адския огън“.
	— Няма — съгласи се Де Сейвъри. — Но има любопитна връзка между училището и Близкия изток.
	— Каква по-точно?
	Де Сейвъри се усмихна колебливо.
	— Доколкото си спомням от прочетеното във влака, лавката би трябвало да е насам. — Де Сейвъри заобиколи предната фасада на сградата, а Форестър тръгна след него. На края на южното крило имаше необичайна по-малка постройка, прилепена към училището. Приличаше на параклис. Де Сейвъри спря.
	Форестър се вгледа във внушителните червено-черни врати. По тях бяха изрисувани крилати лъвове.
	— Това пък какво е?
	— Това е портикът от Ниневия. Връзката с Ирак и Шумерия е много силна. Ще проверим ли дали нашите момчета са стигнали дотук?
	Форестър кимна. Де Сейвъри бутна металната врата и тя се отвори с лекота. С изключение на няколко необичайни витражни прозореца, всичко вътре напомняше на съвсем обикновена лавка в училище за богати деца. Имаше си машина за пепси и касов апарат, но по пода в пълно безредие бяха разсипани кутии с десерти и пакети чипс. Хаосът не оставяше никакво съмнение, че мрачното помещение е било ограбено и разбито. При по-подробен оглед се виждаше, че един от дървените панели от ламперията на стената е изкъртен, имаше счупен прозорец. Някой беше идвал тук и отчаяно беше търсил нещо. Но дали бяха взели нещо, беше отделен въпрос. Де Сейвъри предположи, че нищо няма да липсва. Разрухата сякаш беше причинена от яд, от ярост и безсилие.
	Двамата излязоха под слънчевите лъчи навън и тръгнаха по пътеката. В топлия летен въздух се носеха прашинки полен. Де Сейвъри започна да разказва за портика от Ниневия.
	— Портите са били поръчани от лейди Шарлот Гест и съпруга й сър Джон около 1850 г. Самата сграда е по проект на архитекта Чарлс Бери, по-известен като създател на…
	— Парламента — намеси се Форестър с лека усмивка. — Архитектурата ми е хоби.
	— Точно така! Парламентът. Но портикът от Ниневия всъщност представлява лоджия, нещо като личен павилион. Едно от основните й предназначения е било да служи за хранилище на асирийски реликви, събрани при изследването на Месопотамия през викторианската епоха. Затова и самите врати са толкова странни и с асирийски лъвове по тях.
	— Ясно.
	— Реликвите, пазени в постройката, са били открити при разкопки от Остин Хенри Леърд, братовчед на лейди Шарлот Гест. Находките са били доста внушителни, всяка от тях е тежала по няколко тона. В миналото те са украсявали портали на важни здания в Нимруд.
	— И Леърд и Бери са ги поставили тук?
	— Да. И те останали тук заедно с други находки до края на Първата световна война и малко след това. Тогава цялата колекция е била обявена за продажба.
	— Значи тук няма нищо останало.
	— Секунда! Реликвите са били заменени от обикновени гипсови отливки. През 1923 г. Кенфорд Хол е била продадена от фамилията Гест на свой ред и е станала мъжко училище, а известната постройка с портика от Ниневия, вече лишена от реликвите си, била превърната в лавка. Вместо да бъде хранилище, е станала сергия за „Сникърс“ и сандвичи.
	— Но това би трябвало да е известно на нашите момчета. Тук е нямало нищо, защо тогава са дошли?
	— Краят на историята е изненадващ. През 1992 г. тук идват двама учени, експерти по древна Асирия. Отивали на конференция в Борнмът, но имали малко свободно време и решили да посетят това така важно за професионалните им интереси място. Не очаквали да намерят нищо, но разгледали рисуваните прозорци с мотиви от Шумерия и се възхитили на беглите асирийски детайли в архитектурата. След това надникнали зад машината за пепси и се натъкнали на оцеляла реликва.
	— Шегуваш се.
	— Не. Тук е трябвало да бъдат само отливките, но изведнъж — я виж, ти! Още една отломка. Била припозната като оригинал, макар да била покрита с пластове от бяла пластмаса. Находката била извадена и закарана в Лондон, където била предложена на търг в „Кристис“. Купил я японски играч, който явно действал от името на религиозна секта. Цената, ако не се лъжа, достигнала 8 милиона лири, а това е най-голямата сума, плащана някога в света за предмет с чисто антикварна стойност. Et voilà.
	Бяха стигнали до брега на реката. Пред тях бяха бързите води на Стур, а слънцето се мъчеше да пробие короната от листа над тях и да ги огрее.
	— И все пак нищо не разбирам — каза Форестър. Той се наведе, взе една пръчка от земята и я запокити в реката. — Това пък какво общо има с „Клуба на адския огън“?
	— Спомняш ли си какво ти казах по телефона онзи ден?
	— За йезидитите и Черната книга? Смяташ, че и тук са търсили точно нея?
	— Именно. Остин Хенри Леърд е бил един от първите западни хора, срещнали се с йезидитите. Това станало през 1847 г. Водел разкопки в Северен Ирак, в Ур и Ниневия. Това били ранните години на съвременната археология. Но чул за тази странна секта, чиито членове живеели близо до Мосул, около Дахук. Леърд осъществил контакти с йезидитите и бил поканен в свещената им столица Лалеш, която се намира в планините. Това място си остава враждебно към чужденците и до днес.
	— Какво е правил там?
	— Това е добър въпрос. Знаем, че е бил поканен да види някои от най-тайнствените им церемонии. А доколкото знам, подобна привилегия не е оказвана на нито един чужденец преди или след това.
	— Възможно ли е да са му дали Черната книга?
	— Детективе! Първокласна работа! — усмихна се Де Сейвъри. — Да, това е едната от теориите. Някои учени смятат, че за да се отнасят така с него, Леърд очевидно е бил в много близки отношения с йезидитите. Други са още по-смели и твърдят, че той е взел Черната книга със себе си и така е поставил началото на йезидитските легенди, че Книгата е в Англия.
	— Значи, ако я е взел със себе си, може да я е донесъл тук, в постройката, предназначена да съхранява най-ценните антики, онези, които е пазил за себе си. Нали така?
	— Именно.
	— Но аз мислех, че вече сме установили, че Джерусалем Уейли е взел Книгата — намръщи се Форестър. — Как изведнъж се намеси и Леърд?
	— Кой знае — сви рамене Де Сейвъри. — Може би Джерусалем Уейли само си е мислел, че Книгата е у него, но в действителност да не е било така. Може би е върнал Книгата на йезидитите, а век по-късно Леърд е отишъл при тях и я е взел отново. Може да са я разнасяли до Ирак и обратно. Моето лично мнение и предположение е, че Джерусалем Уейли е взел Книгата още тогава, а Леърд е просто маскировка и отвличаща информация. Но най-важното е, че можем да смятаме, че бандата търси точно това, в противен случай не биха дошли точно тук. Затова и не е нужно мястото да е свързано с „Клуба на адския огън“. Бандата всъщност преследва Черната книга на йезидитите, това е истинската им цел.
	— Да.
	Форестър подсвирна едва ли не радостно и потупа Де Сейвъри по гърба.
	— Благодаря ти, че дойде, Хюго.
	Де Сейвъри се усмихна, макар че изпитваше вина от емоцията си. Миризмата на откритата човешка плът все още витаеше в ноздрите му.
	Внезапно горската тишина беше разцепена от висок вик.
	— Ангъс! Ангъс!
	Нещо ставаше. Сред дърветата отекна още един вик и стана ясно, че човекът се приближаваше към тях.
	Де Сейвъри и Форестър бързо се изкачиха на близкото хълмче. През поляната бягаше полицай, гонеше нещо и викаше „Ангъс!“.
	— Това е водачът на кучето — каза Форестър. — Загубил го е. Хей, Джонсън! Къде ти е кучето?
	— Сър! Сър! — Полицаят продължаваше да тича. — Току-що мина край вас, сър. Ето там!
	Де Сейвъри се извърна и видя как едро куче бяга към сградите на училището. Скоковете му бяха неравни и някак спънати, сякаш нещо му пречеше. Кучето влачеше зад себе си нещо дълго, мокро и мътносиво. Какво ли беше? Изглеждаше странно и за момент на професора му хрумна безумната идея, че може да е дух. Де Сейвъри се спусна към животното, но то се обърна и застана над плячката си в защитна поза. Професорът пристъпи напред въпреки предупредителното ръмжене на животното.
	Де Сейвъри погледна надолу и потръпна. Кучето пазеше дълъг и вече вмирисан плащ, накъсан на парчета и ивици.
	Цяла човешка кожа.


	33

	Роб беше в Дахук вече десети ден. Шофьорът на таксито от Хабур отказа да продължи нататък.
	Отначало Роб беше доволен от развитието на нещата. Дахук беше приятен и оживен кюрдски град, по-беден от Шанлъурфа, но без потискащото усещане за постоянното турско наблюдение. Дахук беше привлекателен и заради видимото присъствие на йезидитите. Имаше дори и йезидитски културен център — голяма сграда в османски стил в покрайнините на града, порутена и шумна. Роб прекара първите няколко дни в навъртане около центъра. Сградата беше пълна с красиви тъмнокоси момичета със срамежливи усмивки и дълги бродирани дрехи и със засмени младежи с фланелки на „Барселона“.
	На стената в залата на културния център имаше поразително изображение на Мелек Таус, ангелът паун. Когато го видя за първи път, Роб го гледа поне десет минути. Образът беше необикновено умиротворен. Мелек Таус беше богът демон, падналият ангел с разкошна опашка от смарагди и аквамарини. Опашката с хилядата очи.
	Йезидитите в културния център бяха предпазливи, но не и враждебни. Мустакатите мъже го почерпиха с чай и шамфъстък. Двама говореха развален английски, а още няколко знаеха немски. Те му казаха, че в Германия има силна колония йезидити.
	— Навсякъде другаде сме унищожени, тук също нямаме бъдеще, сега могат да ни помогнат само християните…
	Но йезидитите никога не обсъждаха подробности от вярата си. В момента, в който Роб започваше да разпитва за Черната книга, за Шанлъурфа, за санджака с птицата или за почитането на Мелек Таус, усмивките се превръщаха в гримаси, хората започваха да се държат затворено и да се правят, че нищо не разбират. Мустакатите мъже ставаха резки и спираха да му подават чай и шамфъстък.
	Другият костелив орех беше самият Лалеш. Оказа се, че там всъщност не живее никой и Роб се ядосваше на себе си, че не беше проучил нещата по-подробно, преди да се впусне толкова прибързано в това пътуване. Лалеш беше свещен град в буквалния смисъл на думата. Това беше призрачният град на ангелите, там бяха храмовете и се провеждаха тайните ритуали. Селата около Лалеш бяха многолюдни и оживени, но за молитва или за извършване на обреди йезидитите отиваха до Лалеш. Там хората се събираха и за различни фестивали и всеки един чужденец би изглеждал подозрително.
	Още повече че за всеки не-йезидит беше трудно и дори опасно да се добере до Лалеш. Никой не искаше да закара Роб там дори и срещу сто долара. Роб опита многократно да убеди шофьорите на таксита, но те само го гледаха недоверчиво и излайваха кратко и отрицателно „Ла!“.
	На десетата вечер Роб почувства, че е на ръба да се откаже. Лежеше на леглото в хотелската си стая, а навън градът беше шумен и оживен. Отиде до отворения прозорец и се загледа в бетонните покриви и криволичещите сенчести улички. Припичащото иракско слънце залязваше зад сиво-златните планини Загрос. Възрастни жени с розови шалове простираха прането си до големи сателитни чинии. Между стърчащите минарета Роб различаваше и доста църкви. Може би църкви на гностиците, на мандеите, на асирийските християни или на халдеите. По тези земи имаше толкова много древни секти.
	Затвори прозореца, за да заглуши вечерния повик за молитва, легна обратно на леглото и взе мобилния си телефон. Намери добра кюрдска мрежа и се обади до Англия. След няколко дълги сигнала Сали вдигна. Роб очакваше бившата му жена да бъде както винаги любезна, но неразговорлива. Вместо това Сали беше неочаквано весела и общителна и бързо му обясни защо. Тя каза на Роб, че се е срещнала с „новата му приятелка“ и доста я е харесала. Сали заяви, че одобрява Кристин и смята, че Роб най-после е започнал да мисли с главата си и е взел да се среща с истински жени, а не с „въртиопашките“, по които обикновено залитал.
	Роб се засмя и отвърна, че никога не е смятал Сали за „въртиопашка“. От другата страна на линията последва мълчание, но след това Сали също се засмя. Това беше първият път след развода, в който и двамата се смееха. Побъбриха още малко, отдавна не бяха приказвали просто ей така. След това бившата съпруга на Роб даде слушалката на дъщеря им. Щом чу гласа на детето си, Роб усети острото пробождане на тъгата. Лизи разказа, че била в зоопарка и видяла „вижотните“ и освен това може да си вдигне ръчичките чак ей толкова над главата. Роб слушаше със смесица от радост и тъга. После каза на Лизи, че я обича, а тя настоя „тати върне вкъщи“. Той я попита дали вече се е видяла с Кристин, какичката от Франция. Лизи избърбори, че да, и много я харесала, а и „мама харесала“. Роб й прати целувка за довиждане, дъщеря му се изкикоти и затвори. Беше странно, че бившата му съпруга и приятелката му са се сприятелили. Но пък определено беше по-добре, отколкото да се правят, че не се познават. А и в крайна сметка означаваше, че докато него го няма, за дъщеря му ще се грижат повече хора.
	После изведнъж му хрумна, че може би е време да се прибира, да хване самолета и да си върви у дома. Сигурно просто трябваше да се откаже. Историята не се развиваше според очакванията му, дори не беше успял да стигне до Лалеш, а и нямаше изгледи да се добере дотам в скоро време. Йезидитите бяха твърде прикрити, а и той не говореше арабски или кюрдски достатъчно добре, за да пробие бариерата на отчуждението им. Как би могъл да отключи тайните на вяра на шест хиляди години, като само се разхожда из този древен град и казва „селям алейкум“? Беше в затънтена улица и надеждите му избледняваха с всеки изминал час. Понякога се случваше и това, понякога статията просто не вървеше.
	Роб взе ключа от стаята си и излезе навън. Беше му горещо, беше притеснен и имаше нужда да изпие една бира. Зад ъгъла имаше едно приятно заведение и Роб се отпусна в пластмасовия стол на обичайното си място пред кафенето „Сюлейман“. Раваз, собственикът, вече беше станал добър негов познайник, та побърза да му донесе студена турска бира и чинийка зелени маслини. Улиците на Дахук бяха оживени, но Роб не им обръщаше внимание. Подпря челото си с длани и отново се замисли за статията си. Спомни си колко решителен и импулсивен беше в дома на Изобел и се зачуди какво точно е очаквал. Може би като по чудо да му се яви някой тайнствен жрец, който да му обясни всичко, за предпочитане в мистериозен храм с мъждукащи маслени светилници и свирепи барелефи по стените. И, разбира се, да има на разположение двама-трима поклонници на дявола, които с готовност да се съгласят да бъдат снимани. Но вместо да осъществи тази наивна журналистическа мечта, Роб стоеше в пълно бездействие, пиеше ефес и слушаше кичозна турска поп песен, огласяща улицата от магазина отсреща. Със същия успех би могъл да си седи в Шанлъурфа или в Лондон.
	— Здравейте.
	Роб вдигна глава. До масата стоеше леко притеснен млад мъж. Носеше чисти дънки и добре изгладена риза, имаше обло лице и изглеждаше образован. Видът му беше на успял човек, но в същото време беше някак мек и мил. Роб го покани да седне и непознатият се представи. Казваше се Карван.
	— Аз съм йезидит — усмихна се той.
	— Добре…
	— Днес отишъл до Йезидитски културен център и едни жени ми казали за теб. За американски журналист, който иска да знае за Мелек Таус.
	Роб кимна удивен.
	— Те казаха, че отседнал тук — продължи Карван. — Но може скоро заминеш, защото нещастен.
	— Не съм нещастен, просто съм объркан.
	— Защо?
	— Защото пиша статия за религията на йезидитите. За нещата, в които вие наистина вярвате. За един британски вестник е. Но никой не ми казва нищо и това ме обърква.
	— Трябва разбереш защо е така — Карван се надвеси над масата с открито изражение на лицето. — Мистър, ние сме нападани и избивани заради това, в което вярваме, от много хиляди години. Заради това, в което хората казват, че вярваме. Мюсюлманите ни убиват, хиндуистите ни убиват, татарите ни убиват. Всеки казва, почитаме Шейтан, дявола. Убиват ни и ни гонят. Дори Саддам ни убива, родните кюрди също ни убиват, сунитите и шиитите ни убиват. Всички ни убиват.
	— Точно заради това искам да напиша статията си. За да разкажа истината, да покажа в какво вярват йезидитите.
	Карван се намръщи, сякаш обмисляше някакво решение. Остана мълчалив повече от минута, но след това вдигна глава.
	— Да, добре. Ето как мисля аз. Вие, американците, големият орел, помагате на кюрди и пазите йезидити. Виждал съм американски войници, те са добри и наистина се опитват да помогнат. Затова… сега и аз ще помогна. Защото си американец.
	— Ще ми помогнеш ли?
	— Да. Ще ти помогна и защото една година учих в Университета на Тексас. Затова и английският ми не е толкова зле. Американците били добри с мен.
	— Бил си в Тексаския университет?
	— Да, нали го знаеш? В Остин, онзи с рогата на емблемата.
	— В Остин има страхотна музика.
	— Да, хубаво място. — Карван сдъвка една маслина. — Но жените в Тексас имат най-големите задници в света. А това за мен проблем.
	Роб се засмя.
	— Какво си учил в университета?
	— Религиозна антропология. Разбираш, аз мога да ти кажа всичко, което искаш да знаеш. А след това ти можеш да отидеш и да кажеш на всички, че ние не сме… сатанисти. Да започваме ли?
	Роб извади бележника си, поръча още две бири и през следващия един час засипа Карван с въпроси. По-голямата част от информацията му беше известна от Изобел и от собствените му проучвания относно произхода на йезидизма и Култа към ангелите. Роб беше леко разочарован. Но тогава Карван каза нещо, което го накара да подскочи на стола.
	— Легендата за корените на йезидитите идва от Черната книга. Разбира се, Черната книга сега я няма, но историята се предава от човек на човек. Според нея ние имаме по-различна… кръвна линия от останалите и сме различни от останалите раси.
	— По какъв начин?
	— Може би най-добре ще бъде да ти разкажа един мит, йезидитски мит. В едно от нашите предания за Сътворението се казва, че имало седемдесет и двама Адамовци, като всеки Адам бил по-съвършен от предишния. Накрая седемдесет и вторият Адам се оженил за Ева. След това Адам и Ева сложили от семето си в две делви.
	— Две делви? — прекъсна го Роб, а моливът му увисна над страницата.
	— Делви — кимна Карван. — Те ги запечатали за девет месеца, а когато ги отворили, видели, че делвата със семето на Ева е пълна с насекоми и ужасни твари, със змии и скорпиони. Но отворили делвата на Адам и в нея имало прекрасно момченце. То било наречено Шахид ибн Джаяр, което означава „Синът на делвата“. Това име се отнася и за всички йезидити. Разбираш, ние сме Синовете на делвата. Децата на Адам станали прародители на йезидитите, а Адам е нашият прародител. А всички други народи произлизат от Ева.
	Роб спря да записва. В задръстването по улицата едва пъплеше бял шевролет на ООН.
	— Това е — доста рязко каза Карван. — Сега трябва да тръгвам. Но, мистър, йезидитите в центъра ми казват, че искаш да идеш и до Лалеш. Да?
	— Да, искам! Но всеки твърди, че е опасно, и никой не иска да ме закара до там. Възможно ли е да се уреди посещение?
	Карван се усмихна, докато дискретно дъвчеше още една маслина. Събра шепи пред лицето си, изплю костилката и внимателно я остави на ръба на пепелника.
	— Аз мога да те закарам. Има фестивал. Не е толкова опасно.
	— Кога?
	— Утре. В 5 часа сутринта. Ще се срещнем тук, а после ще те върна. А после може да си вървиш и да напишеш за нас в популярния вестник „Таймс“ в Англия.
	— Това е чудесно. Фантастично! Шукран! — благодари му на арабски Роб.
	— Добре. — Младият мъж се пресегна през масата и стисна ръката на Роб. — Среща утре в 5 часа. Сега трябва спим. Довиждане.
	Карван стана и изчезна в тълпите по напечената от слънцето улица.
	Роб допи бирата си на голяма глътка. Беше щастлив. Дори би могло да се каже, че е много щастлив. Щеше да си довърши статията и да е първият чужденец, посетил свещената столица на йезидитите. „Наш човек сред култовете на Ирак“. Върна се в хотела почти на бегом, обади се на Кристин и развълнуван й разказа всичко. Гласът й звучеше притеснено, но и в същото време доволно. Докато говореха, Роб се излегна усмихнат на леглото. Скоро щеше да се върне у дома, да види дъщеря си и приятелката си, а работата му щеше да е успешно завършена.
	На следващата сутрин Карван го чакаше до масичките на кафенето, както беше обещал. На улицата беше паркиран един раздрънкан пикап „Форд“, натоварен с арабски хляб и плодове в найлонови торбички.
	— Плодове за фестивала — поясни Карван. — Хайде, няма много място.
	В кабината на пикапа трябваше да се съберат трима — Роб, Карван и възрастен мустакат мъж. Шофьорът, както изглежда, беше чичото на Карван. Роб му подаде ръка.
	— Тази година е катастрофирал само три пъти, така че би трябвало да нямаме проблеми — пошегува се Карван.
	Пикапът излезе от Дахук и с трополене се насочи към планините. Пътуването беше дълго, а от друсането на Роб му се струваше, че ребрата и гръбначните му прешлени са си разменили местата. Но не даваше и пет пари, защото вече беше близо до целта си.
	Пътят ги водеше нагоре през дъбови и борови гори. Докато се изкачваха, сивият утринен въздух стана по-чист, а слънцето се показа ясно и топло. Пътят хлътна в една яркозелена долина. Над бързия поток бяха се наредили бедни, но хубави каменни къщички. Изцапани деца се затичаха зад камиона и махаха. Роб също им махна и се замисли за дъщеря си.
	Пътят продължи още по-далеч напред и вече се виеше като змия из планината. Карван каза на Роб, че тази планина е един от Седемте стълба на Сатаната. Роб кимна. Пътят минаваше през забързани рекички и пикапът едва се задържаше върху паянтовите дървени мостчета. Най-накрая внезапно спряха.
	— Лалеш! — побутна го с лакът Карван.
	Беше успял. Първото, което видя, беше странна сграда с конусовидна форма, а покривът й беше интересно набразден. Около централния площад имаше още подобни сгради, а самият той беше пълен с хора, които играеха, пееха и свиреха. Възрастните мъже вървяха отделно и свиреха на дълги дървени флейти. Роб слезе от колата заедно с Карван и се загледа в церемонията.
	Загърната в черен плащ фигура излезе от едната сграда и се запъти към стройните редици каменни гърнета, в които играеха малки огньове. Зад нея вървяха мъже с бели роби.
	— Това са свещени огньове — каза Карван, като сочеше жълтите пламъци в каменните гърнета. — Мъжете трябва да обиколят свещените огньове седем пъти.
	Тълпата започна да се скупчва напред и да скандира.
	— Мелек Таус! Мелек Таус!
	— Разбира се, почитат ангела паун — кимна Карван.
	Церемонията продължи. Беше живописна и странна, но и някак трогателна. Роб наблюдаваше обикновените зрители. След първоначалната суетня на ритуала много от редовите йезидити се пръснаха по близките полянки и по хълмовете над конусовидните кули на Лалеш. Хората вадеха хляб, домати, сирене и сливи и очевидно се готвеха за пикник. Слънцето се беше вдигнало високо в небето и дори на тази голяма надморска височина денят беше топъл.
	— Всеки йезидит — започна Карван, — трябва да дойде до Лалеш в определен етап от живота си. Да дойде на поклонение пред гробницата на Шейх Мусафир. Той е основоположникът на йезидитските церемонии.
	Роб се приближи и надникна в сумрачния вход на храма. Вътре беше тъмно, но се различаваха фигури на поклонници, които увиваха дървени колони с шарени платове. Други полагаха хляб върху ниски полици, а на една от стените Роб видя знаци, които определено бяха клиновидно писмо — най-старата и най-примитивната азбука в света, датираща още от времената на шумерите.
	Клиновидно писмо! Роб се обърна и се почувства привилегирован, че е тук. Този град, религията, хората, службите и ритуалите бяха оцелели през вековете като по чудо, но самото оцеляване беше достойно за възхищение. Цялата атмосфера на Лалеш и фестивалът бяха наситени с поезия, лирика и бяха искрено пасторални. Единствените злокобни елементи бяха изображенията на Мелек Таус, вездесъщият бог демон. Подигравателното му изражение беше навсякъде — по стените, по вратите, имаше дори плакати. Но самите хора изглеждаха приятелски настроени, доволни, че са навън под лъчите на слънцето, и щастливи, че могат да следват причудливите обреди на религията си.
	Роб искаше да поговори с някой йезидит и убеди Карван да превежда. Отидоха на поляната до една весела жена на средна възраст, която наливаше чай на децата си.
	Роб се приведе към нея.
	— Може ли да ми разкажете за Черната книга?
	Жената се засмя и размаха енергично пръст. Карван започна да превежда.
	— Казва, че Черната книга е като Библията за йезидитите и е написана върху злато. Тя казва, че Книгата е при вас, християните! При англичаните. Казва, че вие сте взели нашата свещена книга и затова западните хора имат наука и образование. Защото нашата книга, която е дошла от небесата, е при вас.
	Жената се усмихна топло на Роб. След това захапа един едър домат и опръска ризата си с червен сок и семки. Мъжът й се засмя високо.
	На площада церемонията беше към края си. Млади момчета и момичета, облечени в бяло, се въртяха в танц около свещените пламъци. Роб ги гледа известно време, направи няколко дискретни снимки с камерата на телефона си и нахвърля набързо няколко бележки. Но когато вдигна глава, забеляза нещо странно. Сякаш незабелязано от хората няколко възрастни мъже ставаха и влизаха приведени в ниска постройка в другия край на площада. Действията им бяха някак потайни и прикрити и изглеждаха важни. На вратата на ниската сграда имаше пазач, а нито един от входовете на другите постройки не беше охраняван. Роб се зачуди защо ли. Самата врата също се отличаваше от останалите. Върху камъка беше гравирана необикновена черна змия. Символът беше точно до вратата.
	Роб усети прилив на енергия. Това беше тайната и той трябваше да разбере какво точно става. Трябваше да влезе през тази мистериозна врата, но как да го направи и ще успее ли после да излезе? Роб се огледа. Карван се беше излегнал на тревата и дремеше, шофьорът на пикапа не се виждаше никъде, най-вероятно спеше в кабината. Денят се беше оказал доста дълъг.
	Това беше шансът и Роб трябваше да се възползва без забавяне. Той се спусна по склона и пресече бързешком площада. Едно от пеещите момчета беше оставило бялата си кефия до кладенчето под извора. Роб се озърна наляво-надясно, взе парчето плат и го уви около главата си. Озърна се отново, но никой не му обръщаше внимание. Той се прокрадна към ниската сграда. Пазачът отпред се канеше да затвори вратата и Роб имаше само един шанс. Придърпа краищата на кърпата, закри лицето си и прекрачи прага на храма.
	Пазачът се прозя и го погледна. За момент сякаш се озадачи, но после сви рамене и затвори вратата зад него. Роб беше вътре.
	Беше тъмно. Лютивият дим от светилниците изпълваше въздуха. Възрастните йезидити бяха застанали в редица и припяваха монотонно и много тихо. Нареждаха молитви. Други бяха застанали на колене, опираха се на дланите си и докосваха пода с чело. В далечния край на храма проблесна светлина и Роб се опита да види какво става през дима. Беше се отворила врата и едно облечено в бяло момиче внасяше някакъв предмет, покрит с грубо одеяло. Напевите станаха по-високи. Момичето постави предмета върху олтар. Над него яркият образ на ангела паун гледаше надолу към хората. Изражението му беше спокойно, властно, надменно и жестоко.
	Роб направи няколко крачки напред, като се опитваше да се приближи колкото е възможно повече, без да привлече внимание върху себе си. Трябваше да види какво има под одеялото и се промъкваше все по-напред и по-напред. Молитвите и пеенето ставаха все по-високи, но и по-мрачни, тонът им се понижаваше. Напевът беше хипнотичен. Димът от маслените лампи беше толкова гъст, че започна да дразни очите на Роб. Той потърка лицето си и се напрегна да види какво става отпред.
	Момичето отметна одеялото и напевите спряха.
	Върху олтара имаше череп, но Роб не беше виждал такъв през живота си. Беше човешки, но в същото време беше и различен. Имаше извити и коси очни кухини, а скулите бяха високи. Приличаше на череп на някаква чудовищна птица или на непознат вид змия. Но беше определено човешки.
	Внезапно Роб усети как до гърлото му се опира студеното острие на нож.


	34

	Всички се развикаха и започнаха да се бутат. Ножът бодеше гърлото на Роб и притискаше трахеята му. Някой метна качулка върху главата му и той примигна в тъмнината.
	Усети, че го избутват в друга стая, чуваше как вратите се отварят и затръшват. Помещението явно беше друго, тъй като звуците се промениха, а ехтенето почти изчезна. Бяха го завели в някаква по-малка стая. Гласовете около него бяха ядосани, викаха и говореха забързано на кюрдски. Бяха заплашителни и яростни.
	Ритнаха го отзад в сгъвката на коленете и Роб се свлече на пода. През съзнанието му преминаха образите на жертвите по интернет. Оранжевите дрехи, виковете „Аллах акбар!“, хрущенето, когато ножът прерязва трахеята, и бликналата ярка кървава пяна.
	Не. Роб щеше да се бори. Започна да се извива, но някакви ръце веднага го притиснаха към земята. Качулката беше от старо зебло и миришеше на спарено. През плата върху лицето му проникваше мъничко светлина и Роб различаваше силуетите на викащите мъже.
	Някъде се отвори втора врата. Виковете станаха още по-високи и Роб чу как някаква жена изкрещя въпрос, а мъжки глас й отговори. Всичко беше ужасно объркано. Роб се опита да диша бавно и да се успокои. Беше легнал на една страна и през плата виждаше робите на йезидитите, крака, обути в сандали, и мъжки фигури.
	Вързаха китките му зад гърба и грубите въжета се впиха в плътта му. Той потръпна от болка, но някакъв мъж му изръмжа нещо, сякаш беше на арабски. Стори му се, че разпознава думите, и пробва да извие тялото си, за да се опита да различи нещо през качулката. Мярна се отблясък и Роб преглътна тежко. Какво блести така? Сигурно нож, големият нож, който бяха опрели в гърлото му.
	Обзе го пронизващ страх. Роб се сети за дъщеря си, за чистия й смях и за русата й коса. Огряна от слънцето, тя самата започваше да свети. Представи си обърнатите й нагоре към него сини очи. „Тати, вижотни, тати.“ А сега вероятно той щеше да умре и нямаше да я види никога повече. Щеше да съсипе живота й с това, че няма да бъде до нея. Щеше да бъде бащата, който тя никога не беше имала.
	Тъгата почти го накара да заплаче. Под качулката беше горещо и задушно, сърцето му биеше бясно, но трябваше да овладее паниката. Все още не беше мъртъв. Нападателите не бяха направили нищо повече, освен да го блъскат и да го уплашат.
	За момент Роб се обнадежди, но след това се сети за Франц Брайтнер. Те го бяха убили. Отнемането на живот не беше проблем за работниците йезидити от Гьобекли Тепе. Бяха го блъснали върху жалон и го бяха проболи като жаба в лаборатория. Просто ей така. Роб си спомни как кръвта шуртеше от раната на гърдите на Франц и се стичаше по жълтата пръст на Гьобекли. След това в ума му се мярна и споменът за треперещата коза, разпорена жива на улицата в Шанлъурфа.
	Роб изкрещя. Единствената му надежда беше Карван. Той му беше приятел, приятел йезидит, може би щеше да го чуе. Виковете му отекнаха из стаята. Кюрдските гласове му отвърнаха с проклятия и някакви хора отново започнаха да го бутат и ритат. Някаква ръка го хвана за гърлото и почти го задуши, друга го стисна за китките. Роб започна да рита, сега беше вбесен. Захапа качулката. Ако щяха да го убиват, нямаше да се даде без бой. Щеше да се опита, нямаше да се остави лесно.
	Махнаха качулката от лицето му. Роб се задъха и запримигва от ярката светлина. Някакъв човек се беше надвесил над него. Беше Карван.
	Но това не беше предишният Карван, приятелски настроеният тип с облото лице. Този Карван не се усмихваше, беше намръщен, ядосан и раздаваше заповеди.
	Карван нареди нещо на мъжете около себе си с резки изречения на кюрдски. Казваше им какво да правят и възрастните мъже с робите очевидно го слушаха. Бяха застанали буквално на колене пред него. Един от мъжете избърса лицето на Роб с мокър парцал. Вонеше отвратително, но хладината го освежи. Друг му помогна да се изправи и го остави да се облегне на стената.
	Карван излая още нещо, явно заповяда на мъжете да излязат и те безропотно напуснаха стаята един по един. Накрая вратата се затвори и Карван и Роб останаха сами. Роб се огледа. Помещението беше тясно, мрачно, с голи боядисани стени и два високи тесни прозореца, през които нахлуваше оскъдна светлина. Сигурно беше някакъв склад или преддверие към храма.
	Ръцете продължаваха да го болят от стегнатите въжета. Бяха свалили качулката, но го бяха оставили завързан. Роб потри китките си една в друга в опит да възстанови кръвообращението си и погледна към Карван. Младият йезидит стоеше приклекнал върху избелял, но богато украсен килим, и не отделяше очи от Роб.
	— Опитах се да ти помогна, мистър Лътрел — въздъхна той. — Мислехме, че ако ти позволим да дойдеш тук, ще бъдеш доволен. Но ти продължи да ровиш. Винаги е така. Винаги вие, западните хора, искате още и още.
	Роб се обърка. За какво говореше Карван? Йезидитът изглеждаше уморен и потри очите и носа си с палец и показалец. През тесните прозорци се дочуваха звуците на Лалеш. Децата се смееха и викаха, фонтаните бълбукаха.
	Карван седна по-напред.
	— Какво ви има на вас? Защо искате да знаете всичко? Брайтнер беше същият. Германецът беше точно същият.
	Очите на Роб се разшириха от удивление.
	— Да, Брайтнер — кимна Карван. — На Гьобекли Тепе.
	Младият йезидит замислено проследи с ръка шарката на килима пред себе си. Показалецът му се плъзгаше по аления лабиринт на бродерията. Карван беше потънал в дълбок размисъл и се опитваше да вземе важно решение. Роб стоеше и чакаше. Китките му бяха прежулени от въжето, а гърлото му беше пресъхнало и дращеше.
	— Може ли вода, Карван? — помоли той.
	Йезидитът се пресегна, взе малка пластмасова бутилка минерална вода и я вдигна до устата на Роб. Той започна да пие на големи глътки, като се давеше и кашляше. Карван остави бутилката на каменния под между двамата и въздъхна отново.
	— Ще ти кажа истината. Вече няма смисъл да я крием. Може би истината ще помогне на йезидитите, защото лъжите и потайността ни вредят. Аз съм син на йезидитски шейх. На водач. Но съм и човек, изучавал нашата вяра отстрани, от външна гледна точка. Затова съм в специално положение, мистър Лътрел, и може би това ми дава определена… свобода на действията.
	Карван избягваше да гледа към Роб и американецът се зачуди дали това не е рефлекс на вина.
	— Това, което ще ти кажа — продължи Карван, — не е разкривано на нито един не-йезидит в продължение на хиляди години. Може би никога не е разкривано.
	Роб слушаше внимателно. Гласът на Карван беше равен, почти монотонен. Сякаш произнасяше предварително подготвен монолог, репетирана реч, която беше обмислял години наред.
	— Йезидитите вярват, че Гьобекли Тепе е Райската градина. Мисля, че това ти е известно. И според мен нашите вярвания са… се пренесли и в други религии. — Карван сви рамене и издиша дълбоко. — Както ти казах, ние вярваме, че сме преки потомци на Адам. Ние сме Синовете на делвата. Затова Гьобекли Тепе е домът на нашите прародители. Всеки йезидит от кастата на жреците, от висшата каста като мен, е учен, че трябва да защитаваме Гьобекли Тепе и да го пазим. Да пазим и защитаваме храма на нашите прародители. По същата причина нашите бащи и бащите на нашите бащи ни учат да пазим тайните на Гьобекли Тепе и да не ги казваме никому. Трябва да открием и унищожим всичко, взето оттам. Като онези… останки в музея в Шанлъурфа. Това е нашата задача като йезидити. Защото нашите прадеди са погребали Гьобекли Тепе под толкова пръст. И са имали причини за това.
	Карван взе бутилката и отпи глътка вода. Гледаше право към Роб, а тъмните му кюрдски очи сякаш светеха в сумрака на тесния склад.
	— Разбира се, предусещам въпроса ти, мистър Роб. Защо? Защо предците на йезидитите са заровили Гьобекли Тепе? Защо ние трябва да го пазим? Какво се е случило там? — Карван се усмихна, но усмивката му беше изпълнена с болка, дори с агония. — Това е нещо, на което не ни учат. Никой не казва защо. Нямаме писмени религиозни паметници, всичко се предава от уста на уста, от ухо на ухо, от баща на син. Когато бях много малък, питах баща си защо имаме такива традиции. Защото това са традициите ни, отвърна ми той и това беше всичко.
	Роб понечи да заговори, но Карван вдигна рязко ръка, за да го накара да млъкне.
	— Разбира се, всичко това е нямало никакво значение столетия наред. Никой не е застрашавал Гьобекли Тепе, никой дори не е знаел, че то е тук, погребано в древната земя. Никой, освен йезидитите. Но след това дойде германецът, дойдоха археолозите с техните лопати, копачи и машини. Започнаха да ровят и да изследват, да копаят и да разкриват. Разкопаването на Гьобекли Тепе е ужасно нещо за йезидитите. Това е все едно да отвориш отново дълбока рана. Това ни боли. Това, което нашите прадеди са заровили, трябва да остане заровено, а изваденото на бял свят трябва да бъде скрито и пазено. Затова ние, йезидитите, отидохме да бъдем наети, станахме работници на германеца, за да можем да забавим разкопките, да спрем безкрайното копаене. Но въпреки това той продължи. Продължи да отваря нашата рана.
	— Значи, убихте Франц и след това…
	— Не! — изръмжа Карван. — Ние не сме дяволи. Не сме убийци. Опитахме се да го уплашим, да го ужасим, да ви прогоним всичките. Но той явно е паднал сам върху желязото. Това е всичко.
	— А… Пулса Динура?
	— Да. Да, разбира се, ние бяхме. За проблемите в храма сме отговорни отново ние. Опитвахме се… как е думата… да попречим на разкопките, да ги спрем. Но германецът беше толкова решителен. Продължи да работи, копаеше в Едемската градина, в Градината на делвите. Копаеше дори през нощта. Възникна спор и той падна. Според мен беше нещастен случай.
	Роб се опита да възрази, но Карван само сви рамене.
	— Можеш да ми повярваш, а можеш и да решиш, че няма да ми вярваш. Както искаш. Уморих се от лъжи.
	— А какъв е черепът?
	Карван пое дъх и издиша бавно.
	— Не знам. Когато отидох в Тексас, изучавах собствената си религия. Видях структурата на митовете й от различна гледна точка, от нова перспектива. Но въпреки това не знам. Не знам кой е Мелек Таус, не знам какъв е черепът. Всичко, което знам, е, че трябва да боготворим черепа и пауна. И че не трябва никога да разкриваме тези тайни. И че не трябва никога да смесваме кръвта си с не-йезидити, никога не трябва да се женим за хора извън нашата вяра. Защото вие, не-йезидитите, сте омърсени.
	— На животно ли е черепът?
	— Не знам! Повярвай ми. Според мен… — Карван се бореше с езика и търсеше думите. — Според мен нещо се е случило на Гьобекли Тепе. В нашия храм в Едемската градина. Нещо ужасно, преди десет хиляди години. Иначе защо ще го заравят? Защо да заравят това красиво място, освен ако не е било място на срам и страдания? Трябва да е имало причина да го погребат.
	— Защо ми разказваш всичко това? Защо на мен и защо сега?
	— Защото ти се върна, опитваше отново и отново. Не пожела да се откажеш, затова ти разказвам всичко. Ти намери делвите с онези ужасни останки. Защо е било нужно това? Защо са слагали бебетата вътре? Това ме плаши, а има твърде много неща, които не знам. Всичко, което имаме, са митовете и традициите. Вече нямаме книга. Вече не.
	Отвън отново се дочуха викове, но този път звучаха по-скоро като сбогувания. Донесе се и шумът от запалените двигатели на колите, явно хората си тръгваха от Лалеш. Роб искаше да запише думите на Карван, изпитваше едва ли не физическа нужда да пише, но въжетата все още стягаха здраво китките му. Всичко, което можеше да направи, беше да продължи да пита.
	— Каква е връзката с Черната книга?
	— А, да. — Карван поклати глава. — Черната книга. Това пък какво ли е? Не съм сигурен, че е точно книга. Според мен това е било доказателство, ключ, нещо, което е обяснявало цялата мистерия. Но вече го няма, беше ни отнето. И сега са ни останали само… нашите приказките и ангелът паун. Но стига толкова. Казах ти неща, които не бива да казвам на никого. Но нямах избор. Светът презира йезидитите, преследват ни и ни убиват. Наричат ни поклонници на дявола. По-лошо не може да стане. Може би ако светът узнае повече от истината, ще се отнася по-добре към нас.
	Карван отново отпи глътка вода.
	— Ние сме пазители на тайна, мистър Лътрел. На ужасна тайна, която не разбираме, но въпреки това трябва да продължим да мълчим и да защитаваме погребаното минало. Това е нашето бреме през вековете. Ние сме Синовете на делвата.
	— А сега…
	— А сега ще те откараме обратно в Турция. Ще те отведем до границата и ще можеш да хванеш самолета за дома и да разкажеш за нас на всички. Кажи им, че не сме сатанисти. Разкажи им за мъката ни. Разкажи им каквото искаш, но не лъжи.
	Йезидитът се изправи и викна през прозореца. Вратата се отвори и в стаята влязоха няколко мъже. Роб отново беше избутан, но този път внимателно и спокойно. Докато го извеждаха от храма, той хвърли бърз поглед към олтара, но черепа вече го нямаше. Когато излязоха навън, децата започнаха да го сочат с пръсти. Роб забеляза, че жените го гледаха потресени и прикриваха устата си с ръка.
	Заведоха го до стария пикап, с който бяха дошли. Шофьорът беше готов, а сакът на Роб го чакаше на дясната седалка. Ръцете на журналиста бяха все още завързани зад гърба му и двама души му помогнаха да се качи в кабината. След това между него и вратата се настани смугъл брадат мъж, по-млад от Карван. Беше силен, мускулест и мълчалив. Явно щеше да го пази по пътя. Роб се настани, доколкото можа, на средната седалка.
	Фордът потегли, като превъртя колела в прахта. Последното, което Роб видя от Лалеш, беше една от конусовидните кули, а до нея фигурата на Карван, застанал сред гледащите след колата деца. Изражението му беше невероятно тъжно.
	След това Лалеш изчезна зад хълма и пикапът набра скорост по нанадолнището към турската граница.


	35

	Роб се обади на Кристин в момента, в който мина турската граница при Хабур, а след това се метна на първото такси до най-близкия град Мардин. Седем тежки часа по-късно той се настани в хотел, обади се отново на Кристин и на дъщеря си и заспа с телефона в ръка, толкова беше изтощен.
	На следващата сутрин седна пред лаптопа и написа статията си бързо, със страст и на един дъх.

	В плен на култовете в Кюрдистан

	Роб усещаше, че единственият начин да напише хубав материал е да не се замисля върху преживяното и да остави мисълта си да тече. Имаше толкова много неща, толкова противоречиви случки и късчета информация, че ако започнеше да анализира и да се опитва да създаде хронологически последователен текст, щеше да се загуби в детайлите и в безкрайните разклонения на действието. Освен това рискуваше статията да се получи нагласена, ако твърде старателно нагаждаше всичко. Цялата история беше толкова странна, че за да впечатли читателите, трябваше да звучи просто и разказана от душа, непосредствено и честно. Все едно разказваше дълъг и заплетен виц, докато си пиеха кафето с приятели. Затова просто запретна ръкави и не стана от компютъра, докато не приключи. Описа Гьобекли Тепе, делвите в музея, йезидитите, култа към ангелите, обожествяването на Мелек Таус, церемониите в Лалеш, черепа върху олтара и тайната на Черната книга. Всичко, цялата история, наситена с насилие и убийства. А сега имаше и хубав край — завършваше как той лежи на една страна с качулка на главата, натикан в някаква мръсна стаичка в планините на Кюрдистан, и си мисли, че ще умре.
	Статията му отне пет часа. През цялото време той почти не отдели очи от монитора на лаптопа, беше се концентрирал изцяло, беше в онова особено състояние, когато съзнанието е напълно освободено и ръцете се движат по клавиатурата сами. „В зоната“, както го наричаше.
	След шест минути проверка на правописа Роб копира файла върху флаш памет, излезе от хотела и отиде в най-близкото интернет кафе. Прати текста на Стив в Лондон. Редакторът му очакваше материала с нетърпение.
	Роб седеше в тихото интернет кафе в нервно очакване Стив да му се обади и да му каже, че е получил всичко. Улиците навън бяха напечени от горещото слънце на Мардин, но вътре беше хладно като в гроб. Единственият друг човек в заведението беше някакво хлапе, който пиеше газирана вода и играеше на компютърна игра. Момчето беше нахлупило на главата си големи слушалки и трепеше чудовище на екрана с автомат AG47. Звярът имаше огромни виолетови нокти и тъжни очи, а яркозелените му вътрешности се сипеха от разпорения от куршумите корем.
	Роб погледна своя монитор. Провери какво е времето в Испания без никаква логична причина. Пусна в „Гугъл“ собственото си име, след това потърси какво излиза и на името на Кристин. Разбра, че тя е авторът на студията „Канибализъм при неандерталците от ледената епоха в страната на баските“, която скоро беше публикувана в сп. „Американска археология“. Намери и хубава нейна снимка, на която получаваше някаква награда в Берлин.
	Роб се загледа в снимката. Кристин му липсваше. Не толкова, колкото дъщеря му, но все пак много. Липсваха му разговорите с нея, парфюмът й, грациозните й движения, както и изражението й, докато се любеха. Тя затваряше очи и се усмихваше, сякаш си спомняше нещо хубаво, случило се много отдавна.
	Телефонът му иззвъня.
	— Роби!
	— Стив… — Сърцето на Роб биеше лудо. Мразеше чувството на неизвестност, докато чакаше оценката на редактора си. — Как е?
	— Ами — започна Стив, — не знам какво да кажа.
	Настроението на Роб се срина.
	— Не ти ли харесва?
	В слушалката увисна пауза.
	— Не-е-е, задник такъв. Харесва ми и още как! Влюбих се в тази статия.
	Роб се почувства на седмото небе.
	— Боже господи, Роби! — смееше се Стив. — Пратих те само да напишеш едно материалче на историческа тематика. Мислех си, че ще ти се отрази добре, малко да си починеш. Но ти ставаш свидетел на убийство и те нападат сатанисти. Откриваш някакъв пеленак от каменната ера в буркан от туршия, а след това изравяш още малко сатанисти. Чуваш зловещо кюрдско смъртно проклятие, ти… ти… ти…
	Стив не можеше да си поеме дъх.
	— После отиваш в Ирак, срещаш тайнствен тип и той те завежда в свещен град, където цялата навалица боготвори някакъв скапан петел. Заварваш ги как се кланят на череп от извънземно и точно тогава ония йезидери дотърчават и първо пробват да те наръгат с ножове, а после ти разказват, че произлизат направо от Адам и Ева.
	Роб мълчеше, но след това избухна в смях. Смееше се толкова високо, че хлапето, което избиваше чудовища в другия край на кафенето, се озърна и почука по слушалките си да види дали не са се развалили.
	— Значи, смяташ, че статията е добра? Опитах се да бъда честен към йезидитите. Може би прекалено честен, но все пак…
	— Даже е повече от добра! — прекъсна го Стив. — Направо се влюбих в нея. Шефът също ръкопляска. Ще я пуснем още утре на две страници и ще изведем и препратка на първа страница.
	— Още утре?
	— Тъй-тъй. Направо влиза за печат. Получихме и снимките, свършил си грандиозна работа.
	— Това е чудесно. Това е…
	— Да-да, прекрасно и великолепно, знам. Сега, кажи ми кога се връщаш?
	— Не съм сигурен. Искам да кажа, опитвам се да хвана първия възможен полет, но няма никакви места. А хич не ми се иска да пътувам 20 часа с автобус до Анкара. Със сигурност ще бъда в Лондон до края на седмицата.
	— Браво на теб. Ела до офиса и ще те черпя обяд. Даже може да идем в някой хубав ресторант. Където сервират пици.
	Роб се изкикоти, каза дочуване на шефа си, плати и излезе навън. Мардин беше хубав град. Роб беше видял едва малка част от него, но историческият дух му допадаше. Говореше се, че бил основан още от времето на Великия потоп. Улиците бяха останали от римляните, сградите бяха византийски, а златарските работилнички бяха сирийски. Под къщите се виеха причудливи малки пасажи, но Роб не даваше и пет пари за тях. Беше се наситил на история и на османски гледки. Искаше само да се прибере у дома, в хладния, дъждовен, модерен, красив и високотехнологичен европейски Лондон. Искаше просто да прегърне дъщеря си и да целуне Кристин.
	Спря пред вратата на малка фурна и звънна на приятелката си. Днес се бяха чули вече два пъти, но му харесваше да си говорят. Тя вдигна веднага. Той се похвали, че статията се е приела много добре във вестника, тя се зарадва и му каза, че й се иска Роб да се върне колкото се може по-скоро. Той обеща да направи всичко възможно и обясни, че най-късно до пет дни ще бъде в Лондон. Кристин го успокои, че се вижда често с дъщеря му и двете са станали близки приятелки. В интерес на истината Сали дори беше помолила Кристин да й помага с детето. Трябвало да отиде на целодневен лекционен курс в Кеймбридж и оставила Лизи на Кристин. Следобеда, ако Роб нямал нищо против, щели заедно да отидат да видят Де Сейвъри, нейния преподавател и приятел от университета. Кристин обясни, че иска да говори с Де Сейвъри относно убийствата в Англия, тъй като професорът очевидно бил наясно с действията на полицията. А и Лизи очаквала с нетърпение да види овцете и кравите в провинцията.
	Накрая французойката каза, че Роб й липсва, а той едва намери думи да отвърне колко много жадува да я види отново. След това двамата затвориха и Роб се запъти обратно към хотела си, като обмисляше дали да не седне някъде да хапне за обед. Походката му беше спокойна, но щом пъхна телефона в джоба си, внезапно осъзна нещо и се стресна. Де Сейвъри, Кеймбридж и убийствата в Англия. Историята беше разкрита едва наполовина. Нишката не беше разплетена докрай, другата част от нея продължаваше в Англия.
	Роб усети как задоволството го напуска и гладът за действие го обзема отново. Сетивата му се напрегнаха и той дори започна да се притеснява, че може да изтърве нещо важно, докато успее да се върне. Трябваше да се качи на първия възможен полет за Англия дори ако трябва да сменя полети, да раздава подкупи или да наеме цял самолет.
	Роб усети как тръпката на новото предизвикателство го завладява изцяло.


	36

	Форестър и Бойер гледаха река Стикс.
	— Спомням си за нея, учили сме в училище — каза Бойер. — Река Стикс заобикаля подземния свят. Трябва да я пресечеш, за да стигнеш до земята на сенките.
	Форестър се опита да различи нещо в усойния мрак на подземието. Река Стикс не беше много широка, но беше буйна. Водата се биеше в подземния канал, след това завиваше сред скалите и изчезваше навътре в пещерите. Това място беше подходящо да се отречеш от земните съблазни. Единственото нещо, което нарушаваше впечатлението, беше опаковката от чипс, захвърлена на другия бряг.
	— Разбира се — намеси се гидът, — тази река просто е наречена Стикс. В интерес на истината това е изкуствен поток, създаден от втория баронет Франсис Дешуд, когато са преустройвали пещерите. Но скалите тук са варовик и кремък и има цяла система от пещери с реки и ручеи. Това е един безкраен лабиринт.
	Гидът, чието име беше Кевин Бигълстоун, приглади назад безредната си кафява коса и се усмихна на полицаите.
	— Да ви покажа ли останалото?
	— Водете.
	Бигълстоун започна заучената си обиколка за посетители на Пещерите на адския огън. Те се намираха на десетина километра от имението в Западен Уикъмб.
	— Добре. — Екскурзоводът си пое дъх. — Началото е ето тук.
	Той вдигна сгънатия си чадър, сякаш беше пред група туристи. Бойер се изкикоти сподавено и Форестър го стрелна с предупредителен поглед. Имаха нужда от този човек, имаха нужда от съдействието на всеки в Западен Уикъмб, ако искаха планът им да проработи.
	— Та какво знаем за „Клуба на адския огън“ от XVIII в.? — поде Бигълстоун. Пълното му лице едва се различаваше в сумрака на пещерата. — Защо членовете на клуба са организирали срещите си тук, в тези студени и влажни пещери? През XVI в. в Европа възникват множество тайни общества, като Розенкройцерите например. Всички са изповядвали свободомислие и са се занимавали с окултни науки и изследвания на мистериите на вярата. През XVIII в. елитните членове на тези общества са били завладени от идеята, че доказателствата за теориите им могат да бъдат намерени в Светите земи. Става дума за текстове и материали, които биха разклатили основите на теологичната обосновка на християнството. А може би дори и на всички главни религии. — Мъжът вдигна чадъра си, за да подчертае важността на думите си. — Разбира се, това е било по-скоро самозалъгване, но то е оправдано в ерата на антиклерикализма и революционния секуларизъм. Но тези легенди са възбудили въображението на някои много богати хора…
	Бигълстоун отиде до мостчето над реката Стикс и се обърна.
	— От подобни слухове са се интересували особено много някои членове на английската аристокрация, които не са спазвали твърде строго обществените норми. Един от тях, вторият баронет Льо Деспенсер, сър Франсис Дешуд, в опитите си да открие истината дори предприема пътуване до Турция през XVIII в. Когато се завръща, е толкова въодушевен от откритията си, че основава първо „Клуб Диван“, а след това и „Клуба на адския огън“. И една от причините за съществуването на „Клуба на адския огън“ била да опровергае установената вяра.
	— Откъде е известно всичко това? — прекъсна го Форестър.
	— По тези места има много доказателства, които сочат, че е презирал християнството като религия. Той например е приел за мото израза „Fay ce que voudras“, който означава „Прави каквото искаш“. Тези думи са заимствани от Рабле, а той е бил един от сатириците на църквата. По-късно мотото се използва и от окултиста Алистър Кроули през XX в., а в наши дни е често срещано при сатанистите по цял свят. Дешуд е наредил да изпишат мотото върху арката на входа на „Медменъм Аби“, това е едно запустяло и полуразрушено абатство недалеч оттук, което той е наемал за частните си партита.
	— Вярно е, сър — отбеляза Бойер и погледна към Форестър, — видях го с очите си тази сутрин.
	Бигълстоун ги покани да го последват и продължи със заучения си за обиколката разказ.
	— През 1752 г. Дешуд предприема още едно пътешествие на изток, този път до Италия. Пътуването му е било пазено в тайна и никой не е сигурен къде е ходил. Според една от теориите е отишъл до Венеция, за да купи книги за магия. Други експерти смятат, че е бил в Неапол, за да види разкопките на един публичен дом от римско време.
	— Защо ще го прави?
	— Детектив Форестър, Дешуд е бил човек с невероятно силно либидо. В градините на имението в Западен Уикъмб има статуя на Приап, гръцки бог, който е с постоянна ерекция.
	— Да спре да пие виагра! — избухна в смях Бойер.
	Бигълстоун не обърна внимание на прекъсването.
	— Дешуд е накарал скулптора си да гравира надписа _Peni Tento Non Penitenti_ в основата на статуята. Това означава „Пенис в твърдо състояние, а не покаяние“ и както виждате, детектив Форестър, потвърждава, че Дешуд напълно е отхвърлял догмите на християнството и религиозния морал.
	Тримата вървяха бързо през голямата пещера. Бигълстоун размахваше чадъра си във влажния въздух, сякаш се фехтуваше с разбойник от миналото.
	— Вижте тук. Според Хорас Уолпоул в тези по-малки ниши е имало легла и членовете на братството са се отдавали на занимания с млади жени. По времето на Дешуд секспартитата в тези пещери са били нещо обичайно. Има и слухове за почитане на дявола, групово мастурбиране и така нататък.
	Излязоха в още по-просторна пещера, покрита с готически и религиозни форми и барелефи като пародия на църква. Гидът посочи с чадъра си към високия свод.
	— Точно над нас е църквата „Сейнт Лорънс“, построена от същия този Франсис Дешуд. Таванът на църквата е точно копие на тавана на разрушения Храм на Слънцето в Палмира, Сирия. Франсис Дешуд е бил повлиян не само от древните мистерии, но и от древните култове към слънцето. Но в какво наистина е вярвал? Този въпрос е спорен. Някои твърдят, че неговите политически и духовни възгледи могат да бъдат обобщени по следния начин — че Британия трябва да се управлява от елита, а този благороден елит трябва да изповядва езическа религия. — Гидът се усмихна. — Но към тези тежнения трябва да добавим и доста разгулен живот. Пиянски оргии, богохулство и какво ли още не. А всичко това налага въпроса каква е била истинската цел на „Клуба на адския огън“?
	— Вие как мислите? — запита Форестър.
	— Задавате въпроса, сякаш очаквате кратък и ясен отговор! Опасявам се, че не мога да ви дам такъв. Всичко, което знаем, е, че в зенита на славата си „Клубът на адския огън“ е привличал водещите фигури в британското общество. И наистина — през 1762 г. към Братството от Медменъм, както сами са се наричали, са се числили хора от висшите кръгове на британското правителство и на зараждащата се Британска империя.
	Бигълстоун ги поведе през по-високите пещери към изхода до паркинга и продължи да обяснява:
	— Съществуването на клуба най-накрая става публично достояние през 1762 г. Разкрива се, че негови членове са премиерът, финансовият министър и редица други лордове, благородници и министри. И това разкритие превръща „Клуба на адския огън“ в нарицателно за странностите и циничното поведение на аристокрацията — изкикоти се Бигълстоун. — След скандала някои от най-известните членове като Уолпоул, Уилкс, Хогарт и Бенджамин Франклин решават да напуснат клуба. Последната среща на братството е била през 1774 г.
	Вече бяха в тесния, прорязан в скалата коридор, който водеше към билетната каса. Стените бяха съвсем близо и от тях се процеждаше вода.
	— От този момент Пещерите на адския огън били изоставени, но споменът за тях бил мъчителен и понякога създавал и неприятности. Но пещерите едва ли ще разкрият последната си тайна. Членовете на клуба се заклели да отнесат мистерията в гробовете си. Твърди се, че Пол Уайтхед, последният ръководител на клуба, прекарал последните три дни преди смъртта си в изгаряне на цялата документация. Затова истината за случилото се в тези пещери е загадка, чийто отговор може да бъде открит само… в огньовете на ада!
	Тримата спряха на място. Бойер изръкопляска вежливо. Гидът се поклони леко и погледна часовника си.
	— Господи, станало е почти 6 часа. Трябва да тръгвам! Надявам се, господа полицаи, утрешният ви план да проработи. Дванадесетият баронет има огромно желание да помогне на полицията да залови тези убийци.
	Бигълстоун забърза по чакъла, кривна по пътечката надолу по хълма и изчезна от погледа. Бойер и Форестър се запътиха бавно към полицейската си кола, паркирана под сянката на един дъб.
	Докато вървяха, отново преговориха плана си. Хюго де Сейвъри беше уверил Форестър в телефонен разговор и в имейл, че бандата задължително ще посети Пещерите на адския огън. Ако наистина търсеха Черната книга, съкровището, което Уейли беше донесъл от Светите земи, те на всяка цена трябваше да претърсят и това място. Защото пещерите бяха епицентърът на феномена, наречен „Клуб на адския огън“.
	Но кога бандата щеше да дойде до пещерите, беше неизвестно. Форестър беше стигнал до извода, че Клонкъри и приятелите му винаги удрят целта си, когато там почти няма хора. Бяха отишли на „Крейвън стрийт“ по малките часове на нощта през уикенда. В „Канфорд“ пък бяха се озовали рано сутринта, точно по време на междусрочната ваканция.
	Затова полицията реши да заложи капан. Форестър посети настоящия собственик на имението в Западен Уикъмб, дванадесетия баронет Едуард Франсис Дешуд, пряк наследник на лорда на „Адския огън“, и получи разрешение да затвори пещерите за едно денонощие. Неочакваното затваряне трябваше да бъде широко огласено като „израз на почит към годишнината от сватбата на баронета и почивка за лоялните служители на Западен Уикъмб“. Обявления за предстоящото събитие бяха поместени във всички местни вестници, а новината се появи и в интернет сайтовете. Скотланд Ярд дори успя да убеди Би Би Си да пусне кратък материал за скандалната история на пещерите, в който да спомене за временното затваряне. Следователно всички трябваше да останат с впечатлението, че Пещерите на адския огън ще бъдат напълно безлюдни. Капанът беше зареден.
	Но дали бандата щеше да се появи? Форестър знаеше, че това е рисков ход и вероятността е малка, но това беше единствената му идея. Детективът се беше отдал на песимистични настроения и мълчеше, докато Бойер бързаше с колата по тесните пътища към хотела им.
	Единствената друга следа, с която разполагаха, беше снимка от охранителна камера на „Канфорд“. Бандитите бяха елиминирали всички останали камери, като им бяха прерязали кабелите, но тази я бяха пропуснали. От нея бяха извадили размазан запис на минаващия по коридора Клонкъри. Той гледаше студено право в обектива, сякаш знае, че го снимат, но не му пука.
	Форестър беше прекарал часове над зърнестата снимка на Клонкъри и се опитваше да проникне в съзнанието на младия мъж. Беше трудно. Това беше човек, способен да разпъне жертвата си и да я одере жива. Човек, който с лекота отрязваше език и можеше да зарови главата на когото и да било в пръстта въпреки писъците. Човек, който би направил всичко.
	Беше поразително красив, с високи скули и почти азиатски очи. Профилът му беше с резки черти, но елегантен и смел. А това правеше действията му още по-зловещи.
	Бойер паркира. Бяха се настанили в „Хай Уикъмб Ин“, точно до шосе М40. Нощта премина разпокъсано. Форестър пи едно малко след вечеря, но това не му помогна да спи по-добре. Цяла нощ се поти и сънува пещери, голи жени и зловещи партита. В съня му се яви и малко момиченце, изгубено сред смеещите се възрастни. Детето се беше заблудило в пещерите и плачеше за баща си.
	Детективът отвори очи рано. Устата му беше пресъхнала. Той се пресегна от леглото, вдигна телефона, звънна на Бойер и събуди младия си помощник. След това излязоха и отидоха с колата право в наблюдателния си център. Малкият фургон беше скрит зад хълма до далечната страна на главния вход на пещерата. Пещерите бяха празни, а билетната каса беше заключена. В цялото имение Дешуд нямаше почти никого, целият персонал беше получил нареждания да не припарва наоколо.
	В кабината бяха Форестър, Бойер и трима полицаи. Редуваха се да гледат екраните на камерите. Денят беше горещ, но нямаше облаци и изображението беше отлично. Часовете минаваха бавно, а Форестър зяпаше през прозореца и си мислеше за материала, който беше прочел във вестника. Беше излязъл в „Таймс“ и разказваше за йезидитите и Черната книга. Изглежда, някакъв журналист в Турция беше попаднал на още една нишка от цялата странна история.
	Миналата вечер Форестър прочете статията още веднъж, а след това звънна на Де Сейвъри и го попита за мнението му. Професорът каза, че също е чел статията и също смята, че това е неочакван и доста интересен развой. Но после спомена, че тепърва ще разбере как стоят нещата, тъй като има своя връзка. Френската приятелка на журналиста, за която се споменаваше в статията, всъщност била негова бивша студентка и много добра позната. А на следващия ден щяла да дойде и да го види.
	Инспектор Форестър помоли Де Сейвъри да разпита жената и да се опита да разбере каква е евентуалната връзка между Турция и Англия. Между събитията там и тук и между внезапния страх на йезидитите и внезапния изблик на насилие на Клонкъри. Де Сейвъри се съгласи да зададе няколко въпроса и Форестър усети прилив на надежда. Може би в крайна сметка щяха да успеят да решат случая с един удар. Но сега, петнадесет часа по-късно, оптимизмът му беше изчезнал. Нищо не се случваше.
	Форестър въздъхна. Бойер разказваше някаква пиперлива история за свой колега в басейн и всички се хилеха. Някой направи по още едно кафе, времето едва се влачеше, а в кабината ставаше все по-задушно. Форестър се чудеше какво прави бандата, защо не идва и дали Клонкъри просто не ги разиграва.
	Здрачът се спусна меко и въздухът се изпълни с аромати. Беше спокойна и тиха майска вечер. Но настроението на Форестър беше мрачно и той излезе да се поразходи. Вече беше десет, а бандата я нямаше. Планът не беше проработил. Детективът вървеше безцелно в тъмнината и гледаше луната. Изрита стара опаковка от ябълков сок и се сети за дъщеря си. _А-бъу-ка. А-бъу-ка. Абъука, та-ти._ Душата на Форестър се изпълни с тъга и той едва успя да потисне чувството за безполезност. Остави студения гняв да се отцежда навън и се опита да не се поддава на отчаянието.
	Може би старият сър Франсис Дешуд е бил прав. Къде е Бог? Как може Той да допуска подобни ужасни неща? Защо е допуснал смъртта, защо допуска да умират деца? Защо позволява по земята да ходят хора като Клонкъри? Бог не съществува. Нищо божествено няма. Просто едно малко дете се беше загубило в пещерите, а след това — тишина.
	— Сър!
	Бойер го викаше и тичаше срещу него от фургона. Зад него бягаха тримата въоръжени полицаи.
	— Сър, на паркинга се появи голям „баварец“. Току-що!
	Форестър усети как енергията му се върна на секундата. Хукна след Бойер и полицаите и спринтира край ъгъла към паркинга. Някой беше включил светлините и сега всички прожектори, които бяха инсталирали по оградата, заливаха паркинга и входа към пещерите с ослепителна светлина.
	Насред пустия паркинг бавно се движеше голямо, ново, лъскаво черно беемве. Прозорците му бяха затъмнени, но Форестър различаваше едрите фигури вътре.
	Полицаите насочиха карабините си към колата. Форестър взе мегафона от Бойер и усиленият му глас проехтя над осветеното пространство.
	— Спрете! Заобиколени сте от въоръжена полиция!
	Детективът се опита да преброи фигурите в колата. Бяха пет или шест. Колата закова на място.
	— Излезте от автомобила. Много бавно. Излезте веднага!
	Вратите на колата останаха затворени.
	— Заобиколени сте от въоръжена полиция. Излезте от колата! Веднага!
	Полицаите приклекнаха още по-ниско и взеха черното беемве на прицел. Вратата на шофьора щракна и се отвори бавно. Форестър се приведе, за да види бандата.
	На бетона с дрънчене падна празна кутийка от бира. Шофьорът излезе навън. Беше около седемнадесетгодишен, видимо пиян и видимо ужасен. Показаха се още две фигури и вдигнаха разтрепераните си ръце. Те също бяха на по седемнадесет-осемнадесет години. По рамената им висяха гирлянди, явно идваха от купон, а на бузата на единия се виждаше отпечатък от червило. Най-високият младеж се беше подмокрил и по дънките му се разливаше голямо мокро петно.
	Хлапета. Всички бяха просто глупави хлапета. Студенти първокурсници, напили се и решили да се правят на герои в зловещите пещери.
	— Мама му стара! — Форестър не издържа и се разпсува. После се изплю на земята и прокле късмета си. Накрая отиде до Бойер и му нареди да арестува хлапаците. Да намери някакво основание, каквото и да било, ако ще да е за шофиране в пияно състояние.
	— Боже господи! — Детективът се запъти обратно към фургончето, като се чувстваше като пълен идиот. Онова копеле Клонкъри го беше направило на глупак. Образованият млад психопат отново му се беше изплъзнал, беше твърде умен, за да се хване на толкова евтин номер. Сега никой не знаеше какъв ще бъде следващият му ход, кого ще убие и как.
	Внезапно Форестър се сепна. Сърцето му се сви от ужасно предчувствие. Инспекторът се затича към полицейската кола, грабна якето си и бръкна в джоба за мобилния си телефон. Набра номера с треперещи ръце и притисна апарата до ухото си.
	— Хайде, хайде, хайде, вдигни, хайде…
	Форестър се молеше отчаяно да не е закъснял твърде много.
	Но никой не му вдигаше.


	37

	Когато Хюго де Сейвъри се събуди, любовникът му вече се измъкваше от спалнята и мърмореше нещо за лекции по антропология в „Сейнт Джон“.
	Де Сейвъри слезе по стълбите и видя, че красивият му млад приятел беше оставил зад себе си обичайната бъркотия в кухнята — навсякъде имаше трохи, на масата лежеше раздърпан брой на „Гардиън“, по неприбраната чиния беше размазан мармалад, а в мивката имаше утайка от кафе. Но Де Сейвъри нямаше нищо против. Беше щастлив. Любовникът му го беше целувал страстно тази сутрин, беше го събудил с целувки. Двамата се разбираха наистина супер. И което беше още по-добре, очакваше го един от любимите му дни. Щеше да се занимава само с проучвания. Нямаше да пише под напрежение, не му предстояха скучни срещи в Кеймбридж, да не говорим за Лондон. Не трябваше и да води важни телефонни разговори. Единственото, което щеше да прави, беше да седне в градината на къщата си в провинцията, да прегледа малко документи и да прочете една-две непубликувани тези. Очакваше го много приятен ден на мързеливо четене и мислене. По-късно можеше да отиде с колата до Грантчестър, за да понапазарува за домакинството и да се отбие през книжарницата, а около 3 часа следобед беше единственият му по-значителен ангажимент — срещата с бившата му студентка Кристин Майер. Тя щеше да мине да го види следобеда и щеше да доведе дъщеричката на приятеля си, журналистът, написал онази много интересна статия в „Таймс“ за йезидитите, Черната книга и странното място, наречено Гьобекли Тепе. Когато му се обади, Кристин искаше да поговорят за връзката между материала на приятеля й и убийствата в Англия.
	Де Сейвъри нямаше търпение да обсъди тази тема, но също така просто се радваше, че ще види отново Кристин. Тя беше една от най-умните му студентки, любимата му студентка, а и работата й на Гьобекли Тепе, изглежда, беше забележителна. Плодотворна, но и изпъстрена със събития, от които може да ти настръхне косата, ако се съди по някои по-напрегнати моменти от статията в „Таймс“.
	За десетина минути професорът почисти остатъците от закуската и написа есемес на любовника си.

	Напълно невъзможно ли е да нарежеш хляба, без да унищожиш цялата кухня? Хюго, целувки

	Получи отговора, докато миеше утайката от кафе, полепнала по мивката.

	Не ме разпъвай на кръст, ужасно бързах. Целувки.

	Де Сейвъри се засмя с глас. Чудеше се дали не се влюбва в Андрю Халорън. Знаеше, че ще е доста глупаво, ако позволи нещо подобно, младежът беше едва на двадесет и една. Самият Де Сейвъри беше на четиридесет и пет. Но Андрю беше толкова красив по особен, прелъстително небрежен начин. Всяка сутрин просто мяташе някакви дрехи отгоре си, но изглеждаше перфектно. Особено ако излезеше небръснат — тогава наболата брада подчертаваше дълбоките му сини очи. А и на Де Сейвъри доста му допадаше фактът, че Андрю най-вероятно се среща и с други мъже. Ах, сладката мъка на ревността, това беше като горчицата в сандвича, придаваше пикантен привкус на всяка една връзка.
	Професорът взе документите и книгите си и излезе в градината. Денят беше прекрасен. Толкова приятен, че почти го разсейваше от четенето. Птичите песни бяха оглушителни, от уханието на майските цветове му се завиваше свят, дори можеше да долови детски смях откъм градината зад поляните на Кеймбриджшър, което беше необичайно, защото къщата му беше доста изолирана.
	Той се опита да се концентрира върху работата си. Проучваше една дълга и доста обоснована статия в литературната притурка на „Таймс“. Беше посветена на насилието като част от английската култура. Но докато седеше под слънчевите лъчи, мислите му постоянно се връщаха към темите, които напоследък занимаваха изцяло съзнанието му. Бандата, която бележеше пътя си с убийства из цяла Великобритания, не му излизаше от ума. А сега се появи и връзка с интересната статия за събития в Турция.
	Де Сейвъри вдигна от тревата затоплилия се от слънцето телефон и реши да се обади на детектив Форестър, за да разбере дали на полицията й беше провървяло в пещерите на Западен Уикъмб. След това обаче размисли и остави телефона. Беше сигурен, че рано или късно бандата ще стигне и до пещерите. Щом издирваха Черната книга толкова настървено, Пещерите на адския огън бяха едно от очевидните места за търсене. Но дали капанът на полицията щеше да се окаже успешен, беше съвсем отделен въпрос. Това беше риск, но рисковете понякога се възнаграждават.
	На слънце вече ставаше горещо. Де Сейвъри пусна листовете, които четеше, на тревата, опъна се на шезлонга и затвори очи. Някъде зад поляните децата продължаваха да се смеят. Професорът се замисли за йезидитите. Очевидно онзи журналист, Робърт Лътрел, беше открил нещо. Черната книга на йезидитите сигурно е съдържала много важна информация за храма в Гьобекли Тепе, който очевидно е ключов за вярата и за предците на йезидитите. Но докато разсъждаваше върху статията в „Таймс“, Де Сейвъри усети, че го пробожда леко безпокойство. Бандата също я е видяла, в това не можеше да има съмнение. Убийците я бяха прочели, най-вероятно внимателно. Не бяха глупави. Статията внушаваше, че Роб Лътрел се е сдобил с важни данни за Черната книга, освен това в текста се споменаваше и името на Кристин. И бандата можеше в даден момент да се опита да намери Роб и Кристин. Де Сейвъри си напомни, когато се видят, да предупреди бившата си студентка, че може би се намира в опасност. Двамата с Роб трябваше да внимават и да се пазят, докато бандата не бъде заловена.
	Де Сейвъри се наведе и взе пресниманите страници от статията „Страх от тълпата — бунтове и метежи в Лондон по време на Регентството“. Птиците пееха в клоните на ябълковото дърво зад него, но професорът съсредоточено четеше и си водеше бележки.
	Три часа по-късно беше привършил. Обу си първите попаднали му обувки, качи се в малкия си спортен автомобил и отскочи до Грантчестър. Влезе в книжарницата и цял един приятен час се разхождаше между рафтовете и оглеждаше заглавията. След това мина през магазина за компютри и си купи тонер за принтера. Накрая се сети, че Кристин ще му идва на гости, затова спря пред супермаркета и взе три кутии ягоди и приятна освежителна лимонада. Можеха да седят в градината под слънчевите лъчи и да ядат ягоди.
	По обратния път Де Сейвъри започна да си тананика „Концерт за две цигулки“ на Бах. Това беше прекрасна музика и той реши да си свали нов запис от интернет, когато му остане време. Професорът сърфира из мрежата още около час, търсейки информация за проучванията си, а след това на вратата се почука и се появи Кристин. Тя се усмихваше, имаше чудесен тен и водеше за ръка малко русо момиченце с ангелско личице. Де Сейвъри грейна от щастие. Винаги си беше мислил, че ако не беше гей, щеше да обича жена точно като Кристин — красива, секси, но в същото време сдържана и някак невинна. И, разбира се, много умна и талантлива. Слънчевият загар й подхождаше, както и малкото момиченце, което водеше.
	Кристин сложи ръка на рамото на детето и го представи.
	— Това е Лизи, дъщерята на Робърт. Майка й е в града, тъй като има лекции, а… аз съм приемната й майка до края на деня!
	Детето направи нещо като учтив реверанс, сякаш я представяха на кралицата, после се засмя и тържествено стисна ръката на Де Сейвъри.
	Кристин го последва през градината и още по пътя започна да го засипва със слухове, клюки и различни теории. Все едно се бяха върнали назад във времето и отново бяха в кабинета му в университета. Смееха се и говореха разпалено за археология, за любовта, за Сътън Ху*1, за Джеймс Джойс, за принца от Паленке*2 и за важността на секса.
	[*1 В Сътън Ху, близо до Удбридж, Съфък, Англия, са разкрити две англосаксонски гробища от VI-VII в. от голямо археологическо значение. — Бел.пр.]
	[*2 Голям политически и религиозен център на маите. — Бел.пр.]
	В градината Де Сейвъри наля лимонада и предложи ягодите. Кристин оживено описваше Роб и Де Сейвъри виждаше романтиката в очите й. Поговориха малко за него и Лизи побърза да обясни, че с нетърпение очаква татко й да се върне, „щото носи лъв“. И лама също. После детето помоли да си поиграе на компютъра и Де Сейвъри позволи с радост, стига да седне така, че да могат да я виждат. Момиченцето влезе в къщата, седна край отворения френски прозорец и скоро се захласна по играта си.
	Де Сейвъри беше доволен, че вече може да говори по-свободно с Кристин, защото искаше да я пита и нещо друго.
	— Кристин — започна професорът, — разкажи ми за Гьобекли Тепе. Звучи направо невероятно.
	През следващия час Кристин му разказа набързо цялата история. Докато успее да завърши, слънцето започна да се скрива зад върховете на дърветата в далечния край на поляната. Де Сейвъри поклати глава от почуда и двамата започнаха да обсъждат странното погребване на храма под тонове пръст. След това се прехвърлиха към „Клуба на адския огън“ и Черната книга, като сменяха темите и говореха бързо. Винаги така правеха, просто бяха интелигентни умове със сходни интереси в областта на литературата, историята, археологията и изобразителното изкуство. Де Сейвъри наистина се наслаждаваше на разговора, а Кристин вметна, че се опитва да покаже на Роб удоволствието от творчеството на Джеймс Джойс, великия ирландски модернист, и очите на Де Сейвъри блеснаха. Това съвпадаше с една от неговите последни теории и той реши да я сподели с нея.
	— Знаеш ли, Кристин, преди няколко дни препрочитах Джойс и нещо ми направи впечатление…
	— Какво?
	— Има един абзац в „Портрет на художника като млад“ и се чудех възможно ли е…
	— Какво беше това?
	— Моля?
	— Звукът! Какъв беше този звук?
	Де Сейвъри чу силен тъп звук, който идваше сякаш иззад къщата. Той се повтори, но този път примесен и със зловещия звън на нещо счупено.
	Първата мисъл на учения беше за Лизи. Той стана и се обърна, но Кристин вече бягаше натам. Де Сейвъри пусна чашата си с лимонада на тревата и се втурна след Кристин и тогава чу нещо още по-лошо. Беше приглушен писък.
	Той откри Кристин в къщата, но французойката беше в ръцете на няколко млади мъже, облечени с тъмни дънки и блузи, а лицата им бяха скрити зад скиорски маски. Само един не носеше нищо на главата си. Мъжът беше тъмнокос и красив. Де Сейвъри го разпозна веднага, беше видял снимката от охранителната камера в имейла от Форестър.
	Джейми Клонкъри.
	Де Сейвъри искаше да извика, не можеше да повярва на абсурдността на ситуацията. Бандата имаше ножове и пистолети. Едно от оръжията беше насочено срещу него. Това беше наистина нелепо. Това беше Кеймбриджшър през един прекрасен майски следобед. Току-що се беше върнал от супермаркета, беше купил ягоди, а по пътя към дома си беше подсвирквал Бах. А сега в къщата му имаше въоръжени психопати!
	Кристин се опитваше да вика и се извиваше, за да се освободи, но един от мъжете я удари толкова силно в корема, че тя подви крака и простена. Очите й бяха разширени и подивели. Тя погледна Де Сейвъри и той видя ужаса, който я беше обзел.
	Най-високият мъж, Джейми Клонкъри, махна мързеливо с пистолета си към Де Сейвъри.
	— Вържете го за стола.
	Гласът му беше претенциозен, но и издаваше отлично образование. Беше зловещ. Де Сейвъри чуваше приглушените крясъци от кухнята и разбра, че Лизи е там и плачеше. След това ревът секна.
	Двама от бандитите вързаха професора за стола. Запушиха устата му с лента и я стегнаха толкова здраво на тила му, че резците му се забиха в устните и от тях потече кръв. Но тази болка не притесняваше Де Сейвъри. Той се страхуваше от начина, по който го бяха вързали за стола. Беше обърнат на обратно, краката му обхващаха седалката, а гърдите му опираха в облегалката. Беше омотан с въжета, а глезените му бяха здраво вързани под стола. Китките му бяха жестоко стегнати също под стола, а брадичката му се притискаше болезнено към облегалката. Всичко го болеше. Не можеше да мърда. Не можеше да види Кристин или Лизи. Долавяше тихо хленчене, но то идваше от друга стая. Но след това чу гласа на Джейми Клонкъри някъде зад себе си и лапите на ужаса сграбчиха съзнанието му и прогониха всякакви мисли.
	— Чували ли сте за кървящия орел, професор Де Сейвъри?
	Гърлото на учения се сви от страх, който не можеше да овладее. Той започна да плаче. Сълзите се стичаха по лицето му. Беше разбрал, че ще го убият, но този кървящ орел…
	Джейми Клонкъри го заобиколи и го погледна много отблизо. Бледото му и красиво лице беше съвсем леко зачервено.
	— Разбира се, че сте чували за кървящия орел, нали? В крайна сметка, вие сте написал тази книга. Това е доста притеснителен образец за популярна история. „Яростта на хората от Севера“ — изкиска се Клонкъри. — Всичко за обичаите и вярванията на викингите. Доста сензационно, ако нямате нищо против да се изразя по този начин. Но това, предполагам, е начинът за повишаване на тиража и продажбите…
	Младият мъж отвори книгата, която държеше в ръцете си, и започна да чете:
	— А сега стигаме до една от най-отблъскващите практики в летописите на викингската жестокост — така наречения „кървящ орел“. Някои учени оспорват съществуването на този брутален начин за принасяне на жертви, но някои доказателства в сагите и скалдическата поезия пораждат известни съмнения. Методът на „кървящия орел“ наистина е съществувал. Това е била автентична практика на жертвоприношение в Севера. — Клонкъри се усмихна към Де Сейвъри и продължи: — Както сочат доказателствата от преданията на северните народи, зловещият обред на „кървящия орел“ се е прилагал изключително към видни личности, сред които крал Елла от Нортумбрия, Халфдан, сина на крал Харфагри от Норвегия, и крал Едмънд от Англия.
	Де Сейвъри усети как червата му се стягат и се зачуди дали няма да се изпусне в панталоните.
	Клонкъри обърна страницата и продължи да чете:
	— Сведенията за „кървящия орел“ се различават в някои подробности, но основните елементи са едни и същи. Първо гърбът на жертвата е бил разрязван близо до гръбнака. Понякога преди това е била одирана кожата. При разрязването на гърба се разкриват ребрата, които са били счупвани близо до гръбначния стълб. Може би за това е бил използван чук или дървена бухалка, възможно е и ребрата да са били прерязвани. След това извивали строшените ребра навън, все едно се разфасова пиле, и отдолу са се показвали белите дробове. Жертвата запазва пълно съзнание, докато белите й дробове са били изтръгвани от гръдния кош и обръщани върху раменете. Така жертвата визуално напомня на орел с разперени крила. Понякога са поръсвали огромните открити рани със сол. Смъртта е настъпвала рано или късно, най-вероятно от задушаване, от загуба на кръв или от най-обикновен сърдечен удар, причинен от агонията и ужаса от невероятно жестоките действия. Ирландският поет Шеймъс Хийни пише за „кървящия орел“ в поемата си „Дъблин на викингите“: „Като касапи умели те вадят дробовете ти. / Разперени са топлите криле на раменете ти“.
	Клонкъри затвори рязко книгата и я остави на масата. Де Сейвъри се тресеше от страх. Високият млад мъж се усмихна широко.
	— Смъртта е настъпвала по-често бързо, отколкото бавно. Да проверим ли дали това отговаря на истината, професор Де Сейвъри?
	Професорът затвори очи. Чуваше мъжете зад себе си, а червата му вече бяха празни. Беше се изпуснал в панталоните от ужас. Острата и неприятна миризма на фекалии нахлу в ноздрите му. Зад гърба му се чу мърморене и след това Де Сейвъри усети първата парализираща болка. Ножът се заби в гърба му и се плъзна надолу. Шокът почти го накара да повърне и той се залюля напред-назад в стола. Някой се изсмя високо.
	— Принуден съм да чупя ребрата ви с най-обикновени клещи — заговори Джейми Клонкъри. — Опасявам се, че нямаме специална дървена бухалка.
	Още един изблик на смях. Де Сейвъри чу как нещо изпращя и изпита непоносима тъпа болка близо до сърцето. Разбра, че чупят ребрата му едно по едно, усещаше ги как се огъват и трошат. Хрус. Сякаш нещо в него, опънато до краен предел, изведнъж се късаше. Чу още едно пращене, после още едно. Не издържа и повърна въпреки лентата в устата си. Надяваше се да се задави с повърнатото и да умре бързо.
	Но смъртта не идваше. Де Сейвъри буквално почувства как ръцете на Клонкъри бъркат в гръдния му кош и изпита нереалното усещане как някой издърпва белите му дробове навън. Нова непоносима болка го прониза, когато дробовете бяха извадени навън и изложени на въздуха. След това собствените му дробове полегнаха меко върху раменете му. Бяха горещи и мазни. Собствените му бели дробове… Въздухът се изпълни със странна миризма, наполовина на риба, наполовина металическа. Това беше миризмата на дробовете му. Де Сейвъри почти припадна.
	Но забравата не идваше. Бандата си беше свършила работата добре, бяха го оставили жив и в съзнание. За да страда.
	Де Сейвъри видя в огледалото как момиченцето и Кристин са избутани от стаята и изведени навън. Бандата бързаше и се готвеше да тръгва. Щяха да оставят Де Сейвъри тук да умре сам. Ребрата му бяха строшени и разчекнати настрани, а белите му дробове бяха извадени върху раменете.
	Вратата се затръшна и всички изчезнаха.
	Здраво вързан за стола, Де Сейвъри се опита да не обръща внимание на пристъпите на болка и на агонията. Щеше да предупреди Кристин, но не остана време. А сега умираше. Нямаше кой да го спаси.
	Тогава забеляза, че съвсем близо до него върху масата има молив. Беше точно до книгата му за викингите. Платът в устата му вече беше станал на парцал, беше се поотпуснал от дърпането, а стомашните сокове от повръщането го бяха намокрили и размекнали. Може би щеше да успее да го прегризе, а след това да захапе молива със зъби. Тогава би могъл да напише нещо, да направи нещо полезно в последните мигове на живота си.
	В очите на Де Сейвъри избиха сълзи на болка, но професорът не спираше да се дърпа и бори. Пред лицето му беше корицата на книгата.
	„Яростта на хората от Севера“, от Хюго де Сейвъри.


	38

	Роб седеше в офиса на инспектор Форестър в Скотланд Ярд. Прозорецът беше отворен и хладният ветрец нахлуваше вътре. Беше необикновено студен, дъждовен и облачен ден за сезона. Роб мислеше за дъщеря си и се бореше с гнева и отчаянието.
	Но гневът и отчаянието му бяха много силни. Роб имаше чувството, че е нагазил до кръста в бурна река. Всеки момент можеше да се подхлъзне, да падне и да бъде повлечен от емоциите си. И тогава нямаше да има спасение, приливът щеше да го удави като цунами. Роб трябваше да се концентрира максимално, за да запази ума си трезв.
	Разказа на полицаите всичко, което знаеше за йезидитите и Черната книга. Помощникът на Форестър, младият Бойер, си водеше записки, а Форестър гледаше сериозно и неотстъпно право в журналиста. Когато Роб завърши разказа си, инспекторът въздъхна и се завъртя в стола си.
	— Напълно ясно е кога и как са ги отвлекли.
	Бойер кимна.
	— Ясно ли е? — навъсено запита Роб.
	Той беше разбрал, че дъщеря му е отвлечена, едва преди няколко часа, тъкмо беше кацнал в Лондон от Истанбул. Побърза да отиде направо в къщата на бившата си съпруга, а след това пристигна директно при тези двама полицаи. Не беше имал време да мисли как беше станало всичко.
	— Явно Клонкъри е прочел статията ви в „Таймс“ преди няколко дни — поясни полицаят.
	— Предполагам… — В устата на Роб думите сякаш съхнеха и губеха смисъла си. Всичко му се струваше изсъхнало и лишено от смисъл. Спомни си, че Кристин му беше казвала, че асирийците наричали ада „Пустинята на терзанието“.
	Точно там беше, в пустинята на терзанието.
	— Те очевидно са смятали, че вие, мистър Лътрел, знаете нещо за Черната книга — продължаваше да говори полицаят. — Затова са ви проучили. Потърсили са името ви в „Гугъл“ и са открили адреса на бившата ви съпруга. Това е и вашият стар дом, нали така? На този адрес сте регистриран като гласоподавател, нали?
	— Да, никога не съм го променял.
	— Значи за тях е било лесно. Наблюдавали са къщата няколко дни. Просто са чакали и са гледали.
	— И когато Кристин се е появила… — промърмори Роб.
	— Тя дори ги е улеснила — намеси се Бойер. — Няма съмнение, че и трите са отишли до Кеймбридж, а бандата ги е проследила. След това вашата приятелка откарва дъщеря ви в отдалечена къща за цял следобед. Възможно най-лошото място.
	— Вече може и да са знаели за Де Сейвъри — добави Форестър. — Той е автор на бестселъри, написал е книги както за жертвоприношенията, така и за „Клуба на адския огън“. Клонкъри сигурно ги е чел. Или го е гледал по телевизията.
	— Но тогава… — Роб все още се носеше по мътните вълни на емоциите си. — Те сигурно са чакали с часове. И след това изведнъж са се втурнали в къщата.
	Внезапно нещо в Роб се прекърши.
	— Тя ще умре, нали? Дъщеря ми ще умре, нали? Тези хора убиват всички.
	Форестър потръпна и поклати глава.
	— Не. Съвсем не е така… Не можем да сме сигурни, че нещо подобно…
	— О, я стига! — прекъсна го Роб.
	— Но, моля ви…
	— Не! — Роб вече почти викаше. Беше се изправил и гледаше надолу към полицая. — Как може да говорите така! „Не можем да сме сигурно, че нещо…“ По дяволите, детективе, вие нямате никаква представа какво е това. Дъщеря ми е отвлечена от някакви смахнати убийци, ще загубя единственото си дете!
	Бойер махна умиротворително към Роб да седне и да се успокои. Журналистът си пое бавно дъх, задържа го и издиша също така бавно. Знаеше, че прави глупава сцена, но не му пукаше ни най-малко. Трябваше да изпусне парата, не можеше да сдържа всичко в себе си. Няколко секунди Роб просто стоя прав, а от гняв всичко пред очите му се мержелееше. Най-накрая седна.
	Инспектор Форестър продължи с възможно най-спокойния си тон.
	— Знаем, че в момента ви е много трудно да си дадете сметка, но доколкото ни е известно, бандата не е наранила нито дъщеря ви, нито Кристин Майер.
	Роб кимна тъжно и не каза нищо. Просто мълчеше, защото нямаше доверие сам на себе си какво ще стане, ако си отвори устата.
	Полицаят започна да излага нещата логично.
	— На местопрестъплението не открихме друга кръв, освен тази на Де Сейвъри. При всеки друг от ударите си бандата е убивала, както и вие отбелязахте, без никакво колебание. Но този път не са постъпили така. Отвлекли са хора. Защо ли? Защото искат да стигнат до вас.
	Водовъртежът на гнева в съзнанието на Роб започна да отслабва. Той погледна Форестър с внимание и едва ли не с надежда. Да, в думите на детектива наистина имаше логика, доста ясна при това. Роб искаше да повярва и да се довери на този тип.
	— В края на статията ви има имейл адрес, нали? — попита Форестър.
	— Да — потвърди Роб. — Това е обичайна практика. Имейл адрес от „Таймс“.
	Бойер отново пишеше в тефтера си.
	— Според мен Джейми Клонкъри ще се свърже с вас — заключи Форестър. — При това скоро. Той отчаяно силно иска Черната книга.
	— И ако се свърже с мен? Какво, по дяволите, да правя?
	— Ще ми се обадите незабавно. Ето номера на мобилния ми телефон. — Полицаят подаде визитката си. — Трябва да ги подведем, да убедим бандата, че Черната книга е у вас, че имате материали от йезидитите.
	— Дори при положение че нямам нищо подобно? — обърка се Роб.
	— Те не го знаят. Ако им втълпим, че наистина имате каквото те търсят, това ще ни даде малко време. Ценно време, в което да хванем Клонкъри.
	Роб се загледа зад Форестър. Детективът беше с риза с къс ръкав и над рамото му се виждаше прозорецът. Роб се замисли за стотиците полицаи, които работят в тази сграда. Десетки от тях бяха ангажирани с този случай и сигурно можеха да намерят шайката убийци. Цялата преса гърмеше, навсякъде се пишеше за кръв и жестокост. Роб искаше да иде в общата зала и да изкрещи: „Хванете ги! Вършете си работата! Хванете тези шибаняци! Толкова ли е трудно!“.
	— Къде смятате, че са? — запита Роб вместо това.
	— Имаме няколко следи — отвърна Бойер. — Първата е италианецът. Казва се Лука Марзинели и има разрешително за пилот на самолет. Може би използват частни самолети, за да влизат и излизат от страната. Собствени самолети.
	— Но те са просто хлапаци…
	— Не са просто хлапаци — поклати глава Форестър. — Поне не са средностатистически хлапаци. Това са богати деца. Марзинели е сирак, но е наследник на цяло състояние от текстилен бизнес в Милано. Невероятно богат е. Смятаме, че друг от членовете на бандата е син на съмнителен фондов мениджър от Кънектикът. Тези момчета имат попечителски фондове, лични състояния и банкови сметки в Джърси. Могат да си купят нова кола просто ей така.
	Форестър щракна с пръсти, за да подсили ефекта от думите си.
	— В източната част на страната, особено в Норфък, Съфък, Кеймбриджшър и Есекс има много стари американски самолетни писти. Останали са от войната. Може да са извели дъщеря ви от страната със самолет. Едно от очевидните места, където биха могли да се крият, е Италия, заради връзките на Марзинели. Той самият има имение близо до италианските езера. Семейството на Клонкъри пък живее в Пикардия. Тях също ги наблюдаваме. Френската и италианската полиция ни съдействат и работим максимално бързо.
	Роб се прозя. Това беше прозявка от безсилие и горчивина, не от умора. Беше прозявка от огромния прилив на адреналин. Беше жаден, уморен, но кипеше от енергия и ярост. Двете жени, които обичаше най-много, Лизи и Кристин, бяха отвлечени и сега страдаха, пищяха и бяха изгубени в Пустинята на терзанието. Не можеше да понесе тази мисъл.
	Роб стана от стола си.
	— Окей, инспекторе, ще проверявам имейлите си редовно.
	— Добре. И, мистър Лътрел, може да ми се обаждате по всяко време. И пет часа сутринта да е, няма значение.
	Очите на полицая за момент сякаш се замъглиха.
	— Роб, имам известна представа през какъв ад минаваш в момента. Повярвай ми. — Той се изкашля и продължи: — Клонкъри е арогантен младеж, също така е и психопат. Смята, че е по-умен от всички останали. Хора като него не могат да устоят на изкушението да се подиграват на полицията колко са умни. И точно заради това накрая ги хващат.
	Форестър стисна ръката на Роб. В жеста се усещаше твърдост и Роб разбра, че това вече е извън професионалното задължение да се внушава сигурност. Това ръкостискане беше израз на съпричастност. А и в погледа на полицая се долавяше и нещо друго. В очите му се четеше някаква далечна мъка, дори болка.
	Роб благодари, после излезе от кабинета и напусна сградата. Стигна до спирката като зомби, след това хвана автобуса и се прибра в малкия си апартамент в Айлингтън. Пътуването беше жестоко и потискащо. Накъдето и да обърнеше глава, виждаше деца, момиченца, увлечени в игра с приятелите си, подскачащи по тротоара и дърпащи майките си за ръка. Роб искаше да не ги изпуска от поглед, да ги гледа постоянно. Кой знае, можеше да види Лизи, макар и ясно да съзнаваше, че такава надежда е налудничава. Но в същото време искаше и да се извърне, да не гледа децата, защото му напомняха за Лизи. Роб си спомни как миришеше косата й след баня, като беше бебе, видя отново пронизващо сините й очи и вълната на агонията го заля отново. Мъката беше ужасна, беше му толкова тежко, че сякаш костите му се чупеха.
	Когато се върна в апартамента, не обърна никакво внимание нито на неразопакования багаж, нито на вкисналото мляко върху плота в кухнята. Първата му работа беше да извади лаптопа, да го включи и да си провери имейлите.
	Нищо. Провери отново, като опресни екрана, но пак нищо.
	Взе душ, започна да се облича, но спря. Отвори единия си куфар и започна да вади дрехите от вътре, но заряза и това. Опита се да не мисли за Лизи, но не успя. Беше напрегнат и вбесен. Но единственото, което можеше да прави, беше да стои и да проверява електронната си поща с абсурдна упоритост.
	Бос и без да си е облякъл ризата, Роб отново отиде до компютъра и отвори мейла. Видя, че има ново писмо, и подскочи. Беше изпратено преди десет минути и беше от Джейми Клонкъри.
	Заглавието беше „Дъщеря ти“ и Роб го гледаше със страх и надежда. Дали писмото нямаше да е само ужасна снимка на трупа й? Изгорена до смърт или обезглавена. Нима детето му вече беше мъртво и погребано или, напротив, писмото щеше да му разкрие, че Лизи е добре.
	Напрежението и безпокойството бяха непоносими. Като се потеше обилно, Роб отвори писмото. Нямаше снимка, само текст и започваше достатъчно ясно.

	Дъщеря ти е при нас, Роб. Ако си я искаш обратно, трябва да ни дадеш Черната книга. Или поне да ни кажеш точно къде се намира. В противен случай детето ще умре по начин, който няма да ти разкрия. Но съм сигурен, че въображението ти работи достатъчно добре. Приятелката ти също е добре, не сме я наранили, но ако не ни сътрудничиш, ще убием и нея.

	Роб искаше да хване лаптопа и да го строши в стената, но вместо това продължи да чете. До края на писмото имаше още много.

	Между другото, прочетох и статията ти за палестинците. Много ме трогна. Направо ме сви душата. Умееш да пишеш доста добра и ефектна проза, когато не си толкова предсказуемо либерален. Но се чудя дали някога наистина си се замислял за ситуацията в Израел и какво се крие зад нея? Замислял ли си се, Роб?
	Погледни нещата от следната гледна точка — от кого те е страх най-много? В смисъл, от коя раса? Коя раса те кара да настръхваш, да си неспокоен? Бих си позволил да направя една догадка на сляпо. Страх те е от черните, от африканците, нали? Прав ли съм? Знам, че съм прав. Минаваш ли на другия тротоар, когато по улиците на Лондон видиш банда от чернокожи младежи с качулки? Ако го правиш, да знаеш, че не си само ти, Роб. Всички го правим. А страхът от черния човек е статистически основателен, поне що се отнася до жалката улична престъпност. Вероятността да те нападне и ограби чернокож е много по-голяма, отколкото да те нападне бял човек, да не говорим японец или кореец. А да не забравяме, че чернокожите не са най-голямата част от общото население.
	Но замисли се малко по-дълбоко.
	Прочетох статиите ти и знам, че не си глупав. В политическо отношение си идиот, но не си глупав. Така че мисли. Коя раса убива най-много? Коя от човешките раси е най-смъртоносната?
	Умните хора, нали така?
	Нека направим един бърз преглед. Ти се плашиш от чернокожите. Но в интерес на истината, колко хора в глобален мащаб са убити от африканци? От африкански армии и от африканските сили. Няколко хиляди. Може би няколко стотици хиляди. И това е всичко за целия континент Африка. Виждаш ли, на глава от населението африканците не са толкова опасни. Те са напълно хаотични, тотално неспособни да се самоуправляват, но в глобален мащаб не са опасни. Да видим арабите. Арабите едва успяха да овладеят компютъра. Не са провеждали успешна инвазия от XV в. насам, а атаките от 11 септември бяха най-добрият им опит да убият много хора наведнъж за последните двеста години. И убиха три хиляди. Американците могат да засипят с напалм толкова за една минута. С дистанционно.
	Та, кои са организираните хора, които извършват истинските убийства, Роб? За да си дадем отговор на този въпрос, трябва да отидем на север. Там, където живеят умните хора.
	Сред европейските нации британците и германците са избили най-много хора. Виж само Британската империя. Британците са изтрили тасманийските аборигени напълно от лицето на земята. Всъщност британците в Тасмания са практикували спорт, при който са излизали на лов за аборигени. Кървав спорт, като лова на лисици.
	Единствената друга европейска нация, която може да съперничи на британците по отношение на чистата смъртоносност, Роб, са германците. Те ни настигнаха бавничко, тъй като са си нямали империя и други такива работи, но през XX в. се представиха много добре. Изклаха шест милиона евреи. Убиха пет милиона поляци и може би между десет и двадесет милиона руснаци. Твърде много, за да ги преброим с точност.
	А какъв е средният коефициент на интелигентност на британците и на германците? Около 102–105. Това е доста над средното и значително над повечето останали раси. Но тази малка разлика е напълно достатъчна да направи британците и германците някои от най-смъртоносните хора в света, както и някои от най-умните.
	Но нека не спираме дотук. Кой е по-умен от британците и германците, Роб? Китайците. Техният среден коефициент на интелигентност е 107. А само през XX в. китайците са избили може би 100 милиона души. Разбира се, те избиват собствения си народ, но всичко е въпрос на вкус.
	Сега нека отидем направо на върха на класацията.
	Какъв е най-вероятният ти убиец, ако го отнесем статистически към популацията на расата му? Дали е шваба или британец? Дали е чернокож или китаец? Кореец или казак? Негър или латинос?
	Не, евреин е. Евреите са избили повече хора на тази планета от всеки друг. Разбира се, като имаме предвид малката еврейска популация, става ясно, че те убиват на едро и индиректно, като използват силата на някоя друга страна или карат държавите да се бият една с друга. Евреите живеят и убиват, като използват ума си като оръжие. И не можем да отречем колко хора са избили по този начин. Само си помисли. Евреите са измислили християнството, а колко са умрели за и от кръста? Петдесет милиона? Евреите са създали комунизма. Още сто милиона. Имаме и атомни бомби. Изобретени от евреи. А те колко хора ще избият?
	Евреите, престорени на неоконсерватори, дори предизвикаха втората война в Ирак. Да, вярно, по техните стандарти това е малка операция, при нея загинаха само един милион хора. Нищожна работа. Но не спират да убиват. Може би защото тренират за голямата война между исляма и християнството. Знаем, че ще има такава война, и знаем, че евреите ще я започнат. Защото те започват всички войни, толкова са умни.
	Колко е коефициентът на интелигентност на средния Ашкенази? 115. Те са най-умната нация на земята, при това със солидна преднина пред останалите. И, исторически погледнато, вероятността евреин да отнеме живота ти е най-голяма. Той просто няма да го направи на улицата, с нож, и няма да търси десет кинта, за да си купи дрога.

	Роб остана втренчен в писмото. Само психопат можеше да излее толкова расистка помия, беше шокиращо. Беше пълна лудост. Но може би текстът съдържаше следи.
	Роб препречете имейла още два пъти. След това вдигна телефона и се обади на детектив Форестър.


	39

	Инспекторът говореше по телефона и се опитваше да си уреди среща с Джанис Едуардс. Искаше да я пита за мнението й по случая Клонкъри, тъй като тя беше експерт по еволюционна психология и беше автор на дебели книги по темата. Всички се бяха приели много добре от аудиторията.
	Секретарката на терапевтката се чудеше как да отмени срещата. Първо каза на Форестър, че Джанис е много заета и единствената възможност да му отдели време през тази седмица е само утре сутринта, когато щяла да ходи до Кралския колеж по хирургия за годишната среща на Борда на колежа.
	— Това е чудесно. Тогава ще се видим там.
	— Ще й оставя съобщение — въздъхна примирено секретарката.
	На следващата сутрин Форестър взе метрото до Холбърн и изчака в коридора с колоните. Джанис пристигна и го въведе в големия, лъскав, построен от метал и стъкло музей на колежа, тъй като бил „добро място за разговори“.
	Музеят беше впечатляващ. Истински лабиринт от огромни стъклени лавици, затрупани с буркани и експонати.
	— Наричат това „кристалната галерия“ — каза Джанис, като посочи с широк жест блестящите лавици с дисекциите. — Всичко беше обновено преди две години. Много сме горди с него. Струва милиони.
	Форестър кимна учтиво.
	— А това е един от любимите ми експонати — продължи психоложката. — Виж. Запазеното гърло на самоубиец. Този човек е прерязал гърлото си сам. Ето, вижда се как ножът е минал през плътта. Хънтър правеше брилянтни дисекции.
	Джанис се усмихна на Форестър.
	— Така, докъде бяхме стигнали, Марк?
	— Смяташ ли, че има ген на убийството?
	— Не — поклати глава тя.
	— Никакъв?
	— Поне не и само един ген. Но може би има такъв генен клъстер. Да, не виждам защо да е невъзможно. Но не можем да твърдим нещо подобно със сигурност. Това все още е много млада наука.
	— Ясно.
	— Едва сме започнали да разгадаваме генетиката. Например забелязал ли си как са свързани хомосексуалността и по-високата интелигентност?
	— Свързани ли са?
	— Да — усмихна се тя. — Хората с хомосексуална нагласа имат коефициент на интелигентност с около 10 точки по-висок от средния. Очевидно тук роля играе някакъв генетичен елемент. Генен клъстер. Но не можем да бъдем ни най-малко сигурни за механиката на проявлението.
	Форестър кимна. Гледаше към рафт с животински експонати. Стъкленици с риби паразити, имаше и един посивял стомах на лебед.
	— Що се отнася до унаследяването на склонността към убийство… — продължи Джанис. — Ами, зависи как гените си взаимодействат. Както един с друг, така и с околната среда. Някой, който носи това в гените си, може да живее напълно нормално, ако склонността му към убийство не бъде провокирана по някакъв начин.
	— Но тогава… — обърка се Форестър. — Тогава вие смятате, че човекоубийството може да бъде наследено?
	— Да вземем за пример музикалните способности. Те, изглежда, се унаследяват частично. Виж рода на Бах. В няколко негови поколения има брилянтни композитори. Разбира се, социалната среда и битът имат своята роля, но и гените също участват. Така че, щом нещо толкова сложно като музикалното композиране може да бъде унаследено, защо да не може да бъде унаследен и един сравнително примитивен импулс като убийството?
	— А човешките жертвоприношения? Може ли да се наследи желанието да извършваш човешки жертвоприношения?
	— За това не съм сигурна — сбърчи чело Джанис. — Доста необичайна концепция. Какво имаш предвид?
	Форестър нахвърли историята на рода Клонкъри. Разказа за аристократичното му семейство с дълга традиция във военното изкуство, за това как някои от неговите членове изливали агресията си в доста цинични и кървави действия, доближаващи се до човешкото жертвоприношение.
	— Джейми Клонкъри е продукт точно на такива прародители — продължи полицаят. — Той е убиец, който може да пожертва всеки без чувство на вина или основателен мотив. Още по-странното е, че семейството явно доста се интересува от исторически находки на човешки жертвоприношения. Къщата им се намира близо до най-големия жертвен гроб във Франция, а около нея има и бойни полета от Първата световна война. Точно тези места са били окъпани в кръв от генерал Клонкъри, един от предците на Джейми.
	Джанис кимна замислено.
	— Интересно. В същото време е известно, че убийците често се връщат на местопрестъплението, нали така? Но поведението на това семейство е странно. Защо живеят точно там, близо до бойните полета? Може би е само съвпадение. Може би по този начин почитат прародителите си. По този въпрос ще трябва да разпиташ някой антрополог.
	Тя продължи да върви из кристалната галерия. Две момичета седяха на пода със свити крака и рисуваха върху големи листове. На пода до тях имаше бурканчета с бои. Форестър предположи, че са студенти по изобразително изкуство. Едно от момичетата беше китайка и съсредоточено присвиваше очи пред експонат от пет човешки зародиша. Бяха близнаци, но деформирани.
	Джанис Едуардс се обърна към Форестър.
	— На мен, честно казано, това ми изглежда като унаследена психоза със склонност към убийство, която в определени случаи най-вероятно се изразява с жертвоприношения.
	— Какво означава това?
	— Смятам, че психоза, която предразполага към изключително насилие, може да бъде наследена. Но как би оцеляла тази кръвна линия, ако следваме теорията на Дарвин? Исторически погледнато, склонността към насилие и жестокост невинаги е лошо нещо. Ако кръвожадността и бруталността се канализират, те могат да се окажат качества, които помагат при адаптацията.
	— Как?
	— Ако, да речем, в семейството съществува военна традиция, най-агресивните му членове или потомци биха могли да постъпят директно в армията. А там тяхната склонност към насилие и убийство би била плюс.
	Двамата продължиха да вървят и минаха край студентите. Експозицията продължаваше с още рафтове със зародиши, които демонстрираха развитието на плода от четвъртата седмица до деветия месец. Всички ембриони бяха удивително добре запазени и сякаш се носеха в безтегловност в стъклениците си с прозрачна течност. Приличаха на малки извънземни при нулева гравитация. Израженията им имаха човешки черти още от първите месеци в утробата. По лицата бяха изписани гримаси, а някои сякаш викаха. Безмълвно.
	Форестър се изкашля и погледна бележника си.
	— А, Джанис, възможно ли е тези младежи да носят в гените си склонност към убийство и садизъм, но досега тя да не се е проявявала. Заради, да кажем, имперската политика на Британия и всичките войни, които сме водили?
	— Много е възможно. Но в наши дни подобна генетична обусловеност би довела до проблеми. В ерата на забраните за пушене и умните бомби натрупаната агресия не намира излаз. Ако въобще убиваме, убиваме на разстояние, с натискането на бутон. А ето че се появява Джейми Клонкъри, който е може би това, което наричаме „генетична звезда“. Носи садистичните гени на предците си, но проявени по възможно най-жестокия начин. Как би могъл да разгърне таланта си по друг начин, а не чрез убийства? Разбирам дилемата му, дано не звуча твърде коравосърдечно.
	Форестър се загледа в половин човешки мозък, съхранен в поредната стъкленица с течност. Приличаше на спаружен карфиол. На етикета пишеше, че мозъкът е принадлежал на Чарлс Бабидж, „изобретателя на компютъра“.
	— А склонността към жертвоприношения? Сигурна ли сте, че това не може да се наследи като характерна черта?
	— Може би в древните времена този генен клъстер би довел до принасяне на хора в жертва, но само в религиозно общество, което има изградени традиции и структури към подобни актове.
	Форестър обмисли тези думи за момент. След това извади от джоба си лист хартия, беше разпечатка на имейла от Клонкъри до Роб Лътрел. Показа го на Джанис, която му хвърли бърз поглед.
	— Антисемитизъм. Да, да. Подобни неща често са симптоматични при психозите. Особено ако въпросният човек е много умен. По-глупавите хора с психози си мислят примерно, че извънземните живеят в тостера. Но когато някой умен човек полудява, той изгражда много по-сложни модели и конспирации. А антисемитизмът е доста често срещан. Спомняш ли си математика Джон Неш?
	— Героят от филма „Красив ум“?
	— Един от най-великите математически мислители на нашето време. Мисля, че има дори Нобелова награда. През двадесетте и тридесетте години на живота си е бил пълен шизофреник и е бил обзет от антисемитска мания. Мислел е, че евреите са навсякъде и превземат света. Високата интелигентност няма да ни предпази от опасна лудост. Средният коефициент на нацистките лидери е бил 138. Много висок.
	Форестър взе листа с писмото, сгъна го и го прибра обратно в джоба си. Искаше да зададе още един въпрос, но шансът да получи отговор беше много малък. Все пак реши да опита.
	— Може би ще успеете да ми помогнете и с едно последно нещо. Когато открихме бедния Де Сейвъри, той беше написал една дума, една-единствена дума върху корицата на книга. Хартията беше прогизнала от кървави храчки.
	— Моля?
	— Писал е с устата си. Моливът е бил в устата му и през цялото време е кашлял кръв.
	Лицето на психоложката се изкриви в гримаса.
	— Но това е ужасно.
	Форестър кимна.
	— Затова не е изненада, че написаното едва се четеше.
	— Тогава…
	— Думата сякаш е „инка“.
	— Инка?
	— Инка.
	— Това може да означава какво ли не. Най-очевидното, разбира се, насочва към племето…
	Форестър въздъхна.
	— Аз се поразтърсих. За инките има ужасно много информация и какви ли не препратки. Включително и за религиозните им обреди. Някои от тях са доста… жестоки.
	— Аха… Е, ами, значи това е отговорът. Жертвоприношенията на индианските племена са известни по цял свят.
	— Да — съгласи се Форестър.
	Джанис вече вървеше към изхода покрай стари дървени маси, покрити с петна от кръв от дисекции. Той я последва.
	— Но защо някой като Де Сейвъри би се интересувал от инките? И ако го е правил, защо ще ни го съобщава точно по този начин? Изпитвал е ужасна болка, можел е да напише само една дума. Защо точно тази?
	Доктор Едуардс погледна часовника си.
	— Съжалявам, трябва да вървя. Ще се срещнем друг път. Ако искаш, следващата седмица може да проведем редовен терапевтичен сеанс. Обади се на секретарката ми.
	Форестър се сбогува с психоложката и слезе по широкото стълбище. Встрани на пиедестали бяха поставени скромни бюстове на велики медици. След това детективът излезе на слънчевата улица в Блумсбъри и изпита известно облекчение. Разговорът с Джанис му даде няколко интересни идеи и сега искаше да ги подреди в главата си. Изразът, който психоложката употреби — „почитат прародителите си“, го накара да се замисли. Той съответстваше на нещо от статията на Роб Лътрел в „Таймс“. Нещо за прародителите и за избора на място за живеене.
	Форестър слезе до спирката на метрото и като си тананикаше, с нетърпение изчака пътуването под претоварените лондонски улици. Когато стигна Скотланд Ярд, изкачи стълбите на бегом и се затвори в офиса си. В подобно настроение обикновено обръщаше снимката на мъртвата си дъщеря, но тя отдавна лежеше захлупена на бюрото.
	Детективът включи компютъра си и веднага пусна в „Гугъл“ търсене на „прародители заровени къща“. Намери отговора почти веднага. Точно това, за което си мислеше в статията в „Таймс“.
	Чайоню и Чаталхьоюк. Двата древни турски града, близо до Гьобекли Тепе. Форестър обаче се интересуваше от нещата под къщите и сградите. Защото техните обитатели заравяли костите на човешките си жертви в подовете на собствените си къщи. Тези хора живеели, работели, спели, съвкупявали се, ядели и си говорели точно над принесените от тях човешки жертви. И тази практика продължавала с векове. Полагали нови пластове човешки кости, правели нов под, после още тела, пак нов под… Живеели са над труповете, принесени в жертва от предците им. Все едно са били в Стаята на черепите.
	Форестър победоносно отпи глътка минерална вода. Защо човек би искал да живее близо или дори над жертвите си? Но и защо толкова много убийци правят точно това? Детективът се загледа в слънчевото небе над Лондон и се замисли върху тази любопитна подробност в толкова случаи на убийство. Фред Уест от Англия например, беше погребал убитите си дъщери в задния двор. Джон Уейн от Гейси, щата Индиана, заровил десетките момчета, които убил, точно под къщата си. Когато попаднеш на масов убиец, първото нещо, което трябва да направиш, е да потърсиш труповете в двора или под дъските на пода. Това беше стандартна полицейска практика. Просто убийците често криеха жертвите си съвсем наблизо.
	Форестър никога не се беше замислял върху този феномен преди, но сега остана поразен колко странно беше всичко. Очевидно ставаше дума за много силен, най-вероятно подсъзнателен импулс — да живееш близо или над мъртвите жертви. Но този импулс, оказва се, е съществувал и преди десет хиляди години. Може би фамилията Клонкъри правеше точно това — живееше над телата на жертвите си. Над телата на всички онези войници, пратени на смърт от Касапина от Албер.
	Да. Форестър отпи още глътка от топлата минерална вода. А ямата с жертвите от древността? Може би семейство Клонкъри е изпитвало влечение и към тях. В крайна сметка труповете в гроба в Рибмон бяха келтски, на галски воини.
	Форестър се изправи. Нещо се въртеше из мислите му, дразнеше го, беше като нишка, чийто край все му се изплъзва. Келтски, келт, келти… А откъде произлизаше рода Клонкъри? Форестър реши да потърси информация за прародителите на Клонкъри.
	Откри я след по-малко от две минути. По женска линия фамилията Клонкъри произлизаше от стар ирландски род. Но не обикновен род. Техни предци бяха… Уейли.
	Клонкъри бяха потомци на Уейли Палежа, един от основателите на ирландския „Клуб на адския огън“.
	Форестър изтръпна. Усети прилив на адреналин, умът му работеше на страхотни обороти и чувстваше, че може да разреши загадката. Беше на прав път, догадките му се оказваха верни. Щеше да разкрие цялата мистерия веднага, при това от бюрото си.
	Инспекторът се замисли къде ли е бандата и кое е скривалището й. От доста време той и Бойер, а и останалите от екипа, смятаха, че бандитите влизат и излизат от Великобритания и пътуват до Италия или до Франция. С частен самолет, може би дори с яхта. Но може би просто бяха следвали погрешната следа, бяха разсъждавали погрешно. Това, че някои от членовете на бандата бяха италианци или французи, не означаваше, че всички пътуват до Италия или до Франция. Може би наистина бяха в друга страна, но това беше единствената страна, за която не ти трябваше паспорт при напускане или влизане във Великобритания. Форестър вдигна глава и видя, че Бойер влиза в офиса.
	— Мой финландски приятелю!
	— Сър?
	— Мисля, че знам.
	— Какво?
	— Знам къде се крият, Бойер. Мисля, че знам къде се крият.


	40

	Роб стоеше в апартамента си и гледаше видеоклипа, без да може да откъсне очи. Клонкъри му го беше пратил по имейла преди три дни.
	В клипа дъщеря му и Кристин бяха в малка стая без мебели. Устите им бяха запушени, а и двете бяха вързани здраво за дървените столове, на които седяха.
	Това беше всичко. Бяха облечени в чисти дрехи, не изглеждаха наранени. Но стегнатите кожени превръзки около устата и ужасът в очите им правеше гледането за Роб труднопоносимо.
	Въпреки това той пускаше клипа отново и отново на всеки десетина-петнадесет минути. Не отлепяше очи от монитора, а след това обикаляше из апартамента само по бельо, небръснат, без да си е взел душ и зашеметен от отчаяние. Чувстваше, че се побърква и ще се превърне в старец светец от Пустинята на терзанието. Опита се да хапне препечена филийка, но се отказа. От доста време не беше ял нормална храна, ако не броим закуската, която бившата му съпруга беше приготвила преди няколко дни.
	Беше отишъл при Сали, за да поговорят за случилото се с дъщеря им. Сали му опържи яйца с бекон и той усети глад сякаш за пръв път от столетия. Беше преполовил чинията, когато Сали се разплака. Роб стана и се опита да я успокои с прегръдка, но това само влоши нещата. Тя го отблъсна и се разкрещя, че за всичко е виновен той, а след това продължи да плаче и го зашлеви през лицето. Роб не вдигна ръка да се защити и тя продължи да го удря с шамари и юмруци, като се тресеше от плач. Роб прие всички удари, защото чувстваше, че Сали е права. Имаше право да е побесняла от гняв, защото той беше отговорен за нещастието. Той и неговата статия, непрестанното преследване на истината, егоистичното му желание за журналистическа слава и безумното пренебрегване на постоянно нарастващата опасност. Дори не беше в страната, за да защити Лизи. За всичко беше виновен той.
	Смазващото чувство за вина и силната ненавист към самия себе си обаче се оказаха едва ли не полезни. Поне бяха истински емоции и го извадиха от тъпото отчаяние, в което беше преседял толкова време.
	Единственото друго нещо, което го държеше на крака и му помагаше да запази разсъдъка си, беше телефонът. Роб прекарваше часове наред, като само го гледаше навъсено и се молеше да звънне. И той звънеше, много пъти при това. Понякога му се обаждаха приятели, понякога колеги от вестника, а понякога и Изобел от Турция. Всички се опитваха да помогнат, но Роб бързо губеше търпение. Чакаше едно-единствено обаждане — това от полицията.
	Вече знаеше, че работят по обещаваща следа. Преди четири дни Форестър беше звъннал да му каже, че бандата вероятно е някъде около имението Монпелие южно от Дъблин. Там беше домът на ирландския „Клуб на адския огън“. Детективът му беше обяснил как в Скотланд Ярд са стигнали до това заключение — убийците влизаха и излизаха от страната, изчезваха внезапно, но не бяха засечени от митническите служби и паспортните проверки. Това означаваше, че отиват в единствената държава, за която на излизане от Великобритания не се минава паспортна проверка. Криеха се в Ирландия.
	Това изглеждаше правдоподобно. Но Форестър прецени, че трябва да разкаже на Роб и за странната си теория за погребаните жертви, за масовия гроб в Рибмон, за Чаталхьоюк и за убиеца Уейн от Гейси. Беше много вероятно Клонкъри да избере за скривалище място, свързано с родовата си история, близо до жертвите на неговите предци… На това място Роб загуби връзката.
	Той съвсем не беше убеден, че психологическите догадки на Форестър са верни. Твърде приличаха на предчувствия, а Роб не вярваше на предчувствията. Не вярваше на никого, не вярваше дори на себе си. Единственото истинско нещо беше омразата, която изпитваше към себе си, и ужасните терзания.
	Същата нощ легна и поспа три часа. Присъни му се животно, разпънато на кръст, виещо от болка. Беше прасе или може би куче. Когато се събуди, навън вече се беше развиделило, но образът на виещото животно остана запечатан в съзнанието му. Взе валиум и когато отново се събуди, вече беше обед. Мобилният му телефон звънеше. Телефонът му звънеше! Роб скочи, изтича до масата и вдигна.
	— Ало? Ало.
	— Роб?
	Беше Изобел. Роб усети как отчаянието го обзема отново. Той харесваше Изобел и й се възхищаваше, имаше нужда от нейната мъдрост и подкрепа, но точно сега единственото, което искаше да чуе, беше гласът на Форестър от полицията, полицията, полицията…
	— Изобел…
	— Няма ли още новини?
	— Не, няма нищо от последния път — въздъхна Роб. — Нищо. Само… тези откачени имейли от Клонкъри. С видеоклиповете…
	— Робърт, съжалявам. Ужасно съжалявам. Но… — Тя замълча и Роб си представи как Изобел стои във великолепната си дървена къща и гледа към синьото турско море. Това му причини болка, тъй като го накара да си спомни как с Кристин се бяха влюбили един в друг точно там, под звездите на Мраморно море.
	— Робърт, имам идея.
	— А?
	— Относно Черната книга.
	— Да, хубаво… — Роб едва успяваше да имитира интерес. Изобел обаче нямаше намерение да се предава.
	— Роб, слушай! Книгата. Тези копелета търсят нея, нали? Черната книга. Те са напълно отчаяни, а ти си им казал, че можеш да я намериш или си я намерил, за да спечелиш още малко време… Права ли съм?
	— Да, но… Изобел, книгата не е у нас. Нямаме дори идея къде е.
	— Точно за това говоря! Представи си, че я открием. Ако се сдобием с Черната книга, ще имаме истински лост за въздействие върху убийците, нали? Тогава можем да я разменим, да преговаряме… разбираш ли ме?
	Роб се съгласи унило. Искаше му се да бъде по-ентусиазиран и да вложи малко повече енергия, но беше ужасно уморен.
	Изобел продължи да говори. Роб притисна телефона с рамо към ухото си и започна да крачи бос из апартамента. След това седна на бюрото и се вторачи в екрана на лаптопа. Нямаше имейл от Клонкъри, не и нов.
	Изобел продължаваше да говори и Роб се опита да се концентрира.
	— Изобел, не те слушам. Съжалявам. Би ли повторила?
	— Разбира се — въздъхна тя. — Нека ти обясня. Според мен те, бандата, търсят книгата, където не трябва.
	— Защо?
	— Направих някои проучвания. Знаем, че по едно време бандата се интересуваше от Леърд, онзи асириолог, който се е срещал с йезидитите, нали така?
	През обърканото съзнание на Роб проблесна някакъв смътен спомен.
	— Имаш предвид нахлуването в училището?
	— Да. — Гласът на Изобел беше станал по-рязък. — Остин Хенри Леърд, който е правил разкопки и находките са се пазили в портика от Ниневия в „Кенфорд“. Той е известен с това, че през 1847 г. се е срещнал с йезидитите.
	— Да, това ни е известно.
	— Но истината е, че той се е срещал с тях два пъти. Вторият път е било през 1850 г.
	— Така… Значи…
	— Това го пише в една книга. Току-що се сетих. Ето, в „Завладяването на Асирия“. Пише, че Леърд е отишъл до Лалеш през 1847 г. Това го знаем. Но после отива до Истанбул, където се среща с посланика на Британия пред Високата порта.
	— Високата?
	— Порта. Османската империя. Посланикът се казва сър Стратфърд Кенинг. И от този момент нататък всичко се променя. Две години по-късно Леърд се връща при йезидитите, като този път е посрещнат с необясним триумф. Тогава открива и находките, които го правят известен. Всичко това е истина, има го в книги по история. Правиш ли връзката?
	Роб се насили да не мисли за дъщеря си и за кожената превръзка върху устата й.
	— Не, всъщност не. Нямам дори бегла идея какво се опитваш да ми кажеш.
	— Добре, Роб, извинявай. Минавам направо на въпроса. При първата си експедиция Леърд отива в Лалеш. Моето предположение е, че тогава се среща с йезидитски свещеник, който му казва за Черната книга и че тя е отнета от йезидитите от един англичанин, Джерусалем Уейли. Леърд е бил първият британец, може би дори първият човек от Запада, който се среща с йезидитите от посещението на Уейли. Затова е напълно логично йезидитите да са му казали, че искат Черната книга да се върне обратно при тях.
	— М-м-може би…
	— Тогава Леърд се връща в Истанбул и разказва на посланика, на Кенинг, какво е открил. Знаем със сигурност, че двамата са се срещнали. Същото така знаем, че сър Стратфорд Кенинг е бил англо-ирландец, от протестантско потекло.
	Най-накрая Роб сякаш започна да долавя идеята на Изобел.
	— Кенинг е бил ирландец?
	— Да! От англо-ирландската аристокрация. Това е много тесен кръг. Това са хора като Уейли и лорд Сейнт Леджър. Това са били членовете на „Клуба на адския огън“. Всички са били свързани един с друг.
	— Да, предполагам, че това е доста любопитно. Но как се връзва с историята?
	— По същото време в Ирландия се носят слухове за човек, наречен Едуард Хинкс.
	— Моля? Не те чувам добре.
	— Хинкс е бил някакъв ирландски свещеник от Корк. Но напълно самостоятелно е успял да разчете клиновидното писмо! Това е вярно, Робърт, можеш да го провериш в „Гугъл“. Това е една от най-големите загадки на асириологията. Всички образовани хора в Европа са се опитвали да разчетат клиновидното писмо и изведнъж някакъв селски ирландски викар им скрива шапките.
	Изобел говореше бързо, ентусиазирано и разпалено.
	— Хайде да съберем две и две. Как така Хинкс изневиделица разчита клиновидното писмо? Той е бил дребен протестантски свещеник от средата на нищото, от блатата на Ейре.
	— Смяташ, че е намерил Черната книга?
	— Да, мисля, че Хинкс е намерил Черната книга. Почти сигурно е, че тя е написана с клиновидно писмо. Хинкс е успял някак си да я открие в Ирландия, след това я е превел, разчел е клиновидното писмо и е разбрал, че държи в ръцете си съкровището на Уейли. Тайните текстове на йезидитите, притежавани някога от „Клуба на адския огън“. Може би се е опитал да запази находката си в тайна и е казал само на някои ирландски първенци. Хора, които са били запознати с историята на Уейли и „Клуба на адския огън“.
	— Имаш предвид ирландските аристократи. Хора като… Кенинг.
	Изобел почти извика от облекчение.
	— Точно така, Роб! Сър Стратфорд Кенинг е бил много важна личност в англо-ирландските кръгове. Както и много други хора, той се е срамувал от миналото, от предците си и от „Адския огън“. И когато е дочул, че книгата на Уейли е намерена, му е хрумнало и перфектното решение на проблема. Искали са да се отърват от Книгата, а в същото време е знаел, че Леърд се нуждае от нея, за да я върне на йезидитите. А Хинкс вече я е бил открил.
	— Значи Черната книга е била пратена в Истанбул…
	— И тогава най-после е била върната на йезидитите… чрез Остин Леърд!
	В телефонната слушалка се възцари тишина. Роб разсъждаваше върху теорията и се опитваше да не мисли за дъщеря си.
	— Да. Това е интересна идея…
	— Това е нещо повече от идея, Роб. Виж това! — Роб долови как Изобел прелиства страниците на книгата. — Ето, слушай! Това е описание на втората среща на Леърд с йезидитите. „Когато сред йезидитите се понесе слух, че Леърд се е върнал в Истанбул, се взе решение да пратят там четирима свещеници и един старейшина.“ Те са отишли до Истанбул пеша.
	— И?
	— Има и още. След „тайни преговори“ с Леърд и Кенинг в османската столица Леърд и йезидитите са тръгнали на изток към Кюрдистан, обратно към земите на йезидитите. — Изобел си пое дъх и цитира дословно: — „Пътуването от езерото Ван до Мосул се превърнало в триумфална процесия… Леърд бил засипан от благодарности, защото към него се бяха обърнали йезидитите и той се доказал достоен за тяхното доверие.“ След това групата минала през селата на йезидитите и стигнала до Урфа, придружена от „стотици пеещи и викащи хора“.
	Роб чувстваше въодушевлението на Изобел, но не го споделяше.
	— Да, разбирам — каза той, докато гледаше мрачното и облачно небе над Лондон. — Може би си права. Черната книга сигурно е някъде в Кюрдистан. Не е във Великобритания или в Ирландия, защото Леърд я е върнал. Клонкъри и бандата му грешат. Така е.
	— Разбира се, миличък. Но не е просто в Кюрдистан, а в Урфа. Лалеш, разбира се, е свещената столица на йезидитите, но древната административна столица, политическата столица, е Урфа. Книгата се намира в Шанлъурфа. Скрита е там. Леърд я е отнесъл и я е върнал на йезидитите, а в замяна те са му казали къде са великите паметници от древността, къде да намери обелиска от Ниневия и т.н. А Кенинг и Леърд са получили славата, която са търсили. Всичко съвпада!
	Устата на Роб беше пресъхнала и той изля отчаянието си в сарказъм.
	— Добре. Изи, това е чудесно, възможно е да е точно както казваш. Но как, по дяволите, да се сдобием с Книгата? Как? Йезидитите се опитаха да ни убият, а Шанлъурфа е място, където не сме желани. Предлагаш да се разходим дотам и да настояваме да ни предадат свещените си текстове? Да имаш някакви други полезни идеи? Да ходим до езерото Ван например!
	— Не говоря ти да ходиш — въздъхна Изобел. — Имах предвид себе си. Това ми дава шанс. Имам приятели в Урфа, а ако успея първа да се добера до Черната книга, дори само да я взема назаем за няколко часа, за да направя копие… Е, тогава ще имаме коз срещу Клонкъри и ще можем да разменим знанията си срещу Лизи и Кристин. А аз наистина познавам йезидитите и вярвам, че мога да намеря Книгата. Ще я намеря.
	— Изобел…
	— Не можеш да ме разубедиш. Отивам в Шанлъурфа, Роб. Ще ти намеря Черната книга. Кристин ми е приятелка, а дъщеря ти е все едно моя дъщеря. Искам да помогна и мога да го направя, имай ми вяра!
	— Но, Изобел, това е опасно. Теорията ти е крайно невероятна, а йезидитите, с които аз се срещнах, бяха убедени, че Черната книга е във Великобритания. Ако не е така, защо ще вярват? А да не забравяме и Кирибали…
	— Кирибали не ме познава — изкиска се възрастната жена. — А и аз съм на шестдесет и осем години. И ако някакъв полудял несторианец ме обезглави, добре, така да бъде. Тъкмо няма да се притеснявам за нова рецепта за очила. Но смятам, че съм права, Роб. Вече имам идея къде може да е Книгата. И летя за Урфа още тази вечер.
	Роб се опита да каже нещо. Надеждата, която Изобел му предлагаше, беше съвсем слаба, но в същото време искаше да вярва, тъй като нямаше никакви други реални възможности за действие. А освен това разбираше, че Изобел рискува живота си независимо от резултата.
	— Благодаря ти, Изобел. Благодаря ти, каквото и да се случи. Благодаря ти за това.
	— _De nada._ Ще спасим момичетата, Роб. Ще се видим скоро. Ще ви видя и тримата!
	Роб седна и потри очите си. Следобеда излезе и пи сам в някакъв бар. Върна се у дома си, но постоя само няколко минути, тъй като не можеше да понася тишината. Затова излезе пак и продължи да пие. Местеше се от бар в бар, пиеше бавно сам и през пет минути поглеждаше телефона си. На следващия ден върши същото. На по-следващия пак. Сали звъня пет пъти, обаждаха му се и приятели от „Таймс“. Звънна Стив, после пак Сали. Полицията не звънеше.
	През останалото време му се обаждаше Изобел. Звънеше му час по час и му даваше отчет за работата си в Урфа. Каза му, че усеща, че е „близо до истината, близо до Книгата“. Някои от йезидитите твърдели, че Книгата я няма, но други смятали, че е права и тя е била върната. Никой обаче не знаел къде е скрита. „Близо съм, Роб. Много съм близо“, беше казала Изобел.
	По време на последния им разговор Роб дочуваше зова на мюезина, а Изобел се мъчеше да го окуражи някак. Долавяше шума от улиците на Шанлъурфа и това беше някак зловещо. Ако не беше отишъл там, нищо нямаше да се случи. Никога вече не искаше и да се сеща за Кюрдистан.
	Още цели два дни Роб не можеше да свърши нищо и се мъчеше в агонията на очакването. Изобел престана да се обажда, Стив също не го търсеше толкова често. Тишината беше непоносима. Опита се да пие чай и да убеди Сали, че всичко е под контрол, но в крайна сметка отиде до магазина и си купи водка. После се върна в апартамента си и седна направо пред лаптопа. Вече го правеше по навик, не очакваше нищо.
	Но този път на екрана стоеше малкият символ като пощенски плик. Имаше имейл и този нов имейл беше от Клонкъри.
	Роб отвори съобщението, като скърцаше със зъби от напрежение. Писмото беше празно, нямаше текст, а само един линк към видеоклип. Роб кликна върху него с мишката. Екранът се избистри и Роб видя Кристин и дъщеря си в стая без мебели, отново вързани за столовете. Но стаята беше различна, по-малка от предишната. Дрехите на двете похитени бяха сменени. Кристин и Лизи очевидно бяха преместени.
	Но не това накара Роб да потрепери от нова вълна задушаващ страх. Обзе го отчаяние, защото върху главите на двете жертви имаше качулки. Някой беше скрил лицата им под дебели черни качулки.
	Роб се намръщи свирепо. Спомни си собствения си ужас, докато лежеше с качулка на главата в Лалеш. Лежеше и се взираше в мрака.
	Злокобната сцена с Лизи и Кристин, притихнали и вързани за столовете, се проточи цели три минути. След това на екрана се появи Клонкъри, който заговори направо към камерата.
	Роб се взря в слабото му и красиво лице.
	— Здрасти, Роб! Както виждаш, преместихме се в по-хубава квартира. Момичетата са с качулки, защото искаме да им изкараме ангелите от страх. Така. Сега ми кажи за Черната книга. Наистина ли си по следите й? Трябва да знам. Трябва да ме държиш напълно информиран. Моля те, не пази тайни от мен. Не харесвам тайните. Семейните тайни са толкова ужасно нещо, не мислиш ли? Така че ми кажи всичко. Ако все още искаш да си върнеш семейството, ако не искаш то да умре, ми кажи. Побързай. Не ме карай да правя това, което не искам да направя.
	Клонкъри се обърна настрани. Явно говореше с някого зад камерата. Мърмореше, но Роб дочу как някакъв човек извън кадър се изсмя. След това Клонкъри отново се обърна към обектива.
	— Нека се върнем към основата на нещата, Роб. Знаеш какво обичам да върша, познаваш занятията ми. Жертвоприношения, нали? Човешки жертвоприношения. Но проблемът е, че съм разглезен от толкова богат избор. Имам предвид следното — чудя се точно как да убия дъщеря ти. Ами Кристин? Има толкова различни начини за принасяне на жертва, нали така? Кои са ти любимите, Роб? Аз доста харесвам тези на викингите. Ти не ги ли харесваш? Кървящият орел например. Опасявам се, че професорът беше доста обезпокоен, когато му извадихме белите дробове. Обезпокоен, но и някак впечатлен, ако мога така да се изразя. Но бихме могли да бъдем толкова… по-жестоки — усмихна се Клонкъри.
	Роб седеше на стола и се потеше.
	Клонкъри се пресегна и приближи камерата.
	— Има например един доста приятен обичай, практикуван от келтите. Те са набивали жертвите си на кол. Особено младите жени. Първо са ги събличали голи, а след това са ги извеждали навън, повдигали са ги над върха на остър дървен кол, разтваряли са краката им и след това… ами, след това просто са ги натискали силно надолу върху кола. Набивали са ги на кола през вагината. Или през ануса.
	Клонкъри се прозина и продължи:
	— Но наистина не искам да причиня това на хубавата ти приятелка, Роб. Имам предвид, че ако завра остър кол между краката й, тя ще оплеска всичко наоколо с кръв. И трябва да купуваме големи опаковки препарат за чистене на килими. Ненужни разходи! — усмихна се отново той. — Така че просто ми дай шибаната Черна книга. Онази, на Том Уейли. Дето я намери в Лалеш. Дай ми я. Веднага.
	Уебкамерата се наклони леко на една страна. Клонкъри се пресегна и я оправи. След това се наведе право към нея.
	— А що се отнася до жертвоприношение на дете, на малката Лизи ето тук… Ами…
	Той се изправи и отиде до стола на Лизи. После с претенциозен жест като фокусник дръпна качулката от главата й. Лизи се показа и се втренчи ужасено в камерата, а устата й беше стегнато запушена с кожена превръзка.
	Клонкъри погали косата на детето.
	— Толкова много начини, а само едно малко момиченце. Кой ли да си избера? Инките са качвали децата високо в планините и са ги оставяли да умрат от студ и глад. Но това според мен е доста бавно. Доста… скучно. Но какво би казал за по-рафинираните методи на ацтеките? Може би си чувал за бог Тлалок?
	Клонкъри обиколи около стола на Лизи.
	— Ако трябва да съм съвсем откровен, Роб, бог Тлалок е бил лигльо. Искал е да утолява жаждата си с човешки сълзи. Така че свещениците на ацтеките трябвало да накарат децата да плачат. И те ги разплаквали, като изтръгвали ноктите им. Много бавно, един по един.
	Клонкъри развърза едната ръка на Лизи и Роб видя, че дланта на дъщеря му се тресе от страх.
	— Да, Роб, изтръгвали ноктите, а след това отрязвали малките пръстенца ето така. — Клонкъри погали пръстите на Лизи. — Това, разбира се, е карало децата да плачат. Ноктите им са били изтръгнати. А докато ги изтръгвали, ацтеките събирали сълзите на хлипащите деца и поднасяли течността на олтара на Тлалок. После децата били обезглавявани.
	Клонкъри се усмихна и след това грубо завърза ръката на Лизи отново за стола.
	— Така че, Роб, може би ще направя точно това. Може да се придържам към метода на ацтеките. Но наистина смятам, че ти трябва се опиташ да ме разубедиш. Не ме карай да изтръгна ноктите й, да отсека пръстите й, а накрая да й отрежа и главата. Но ако твоето твърдоглавие ме принуди да направя което и да било от тези неща, бъди сигурен, че ще ти изпратя сълзите на Лизи в пластмасово флаконче. Затова се размърдай, започни да действаш и се залови за работа. — Клонкъри отново се усмихна. — Клъц, клъц!
	Убиецът се наведе напред и посегна към камерата. Образът застина на пауза.
	Роб продължи да гледа монитора още десет минути. Гледаше замръзналата на екрана полуусмивка на Клонкъри, високите му скули, ясните му зелени очи и тъмната му коса. В стаята зад него бяха дъщерята и приятелката на Роб, завързани за столове и чакащи да бъдат набити на кол, измъчвани и убити. Роб нямаше никакво съмнение, че Клонкъри ще изпълни заканите си. Беше прочел полицейския доклад от убийството на Де Сейвъри.
	Роб прекара следващия ден със Сали. Получи още един имейл с още един видеолинк. Този път записът беше толкова жесток, че Роб повърна, докато го гледаше.


	41

	Роб тръгна за кабинета на Форестър в Скотланд Ярд веднага след като изгледа видеоклипа. Дори не се обади предварително, не предупреди нито с имейл, нито с есемес, само изтри повърнатото от устата си, изми лицето си със студена вода и се метна на първото такси.
	По пътя към „Виктория“ наблюдаваше щастливите хора по улиците. Пазаруваха, вървяха, качваха се и слизаха от автобуси, зяпаха витрините… Беше му трудно да приеме обичайния живот след ужаса, през който току-що беше преминал, гледайки записа.
	Опита се да не мисли за него и да овладее гнева си. Все още можеше да върне дъщеря си, дори и за Кристин да беше твърде късно. Роб седеше на задната седалка в таксито и искаше да разбие прозореца му с юмрук, но успя да се овладее. Не биваше да губи контрол над себе си. Поне не сега. Ако някога му се удаде шанс, ще убие Клонкъри. Няма просто да му пререже гърлото с нож или да разцепи главата му с брадва. Ще го удря с ръжен, докато чу счупи черепа и мозъкът му изтече през очите. Не, по-добре да го гори бавно с киселина и да разкапе красивото му лице. Да му причини болка, болка, болка…
	Роб искаше отмъщение заради това, което Клонкъри беше направил на Кристин. Искаше кръв. Веднага.
	Таксито спря пред модернистичната фасада от стъкло и алуминий на Ню Скотланд Ярд, плати, сумтейки, и влетя през вратите. Някакви момичета на рецепцията се опитаха да го спрат, но той ги изгледа толкова гневно, че те не знаеха как да реагират. Бойер забеляза Роб и бързо отиде до него.
	— Има нещо, което трябва да видите — каза журналистът.
	Младоликият финландец се опита да се усмихне, но Роб дори не си направи труда да върне приятелския жест. Изражението на Бойер помръкна, а Роб се намръщи в отговор.
	В асансьора и двамата мълчаха. После минаха по коридора към кабинета на Форестър. Бойер почука на вратата на шефа си, но Роб направо го изблъска и нахлу вътре. Форестър пиеше чай и разглеждаше някакви папки и подскочи стреснат, когато Роб блъсна вратата и се настани на един от столовете до бюрото.
	— Влезте ми в пощата. Вътре има имейл от Клонкъри — каза Роб безизразно.
	— Но защо не ни се обади, бихме могли да…
	— Виж имейла!
	Форестър хвърли притеснен поглед към Бойер, но се наведе към клавиатурата и набра адреса на пощата. Роб му даде паролата.
	— Ето го — посочи Роб. — Има линк към видеоклип. Отвори го.
	Форестър кликна върху линка и екранът внезапно оживя. Камерата показваше същата стая, а Кристин и Лизи отново бяха завързани на столовете и с качулки върху главите. Бяха със същите дрехи, същите качулки, а в стаята нямаше нищо, което да подскаже къде би могла да се намира.
	— Това вече го гледахме — меко каза Форестър. — Работим по записа, Роб. Смятаме, че им слага качулки, за да не могат по някакъв начин да предадат информация къде са. Някои хора умеят да сигнализират чрез мигане, като морзова азбука. Но както и да е, има нещо, което бих искал да отбележа…
	— Инспекторе…
	— Проучвах рода Клонкъри и предците му от рода Уейли. Има един любопитен нов ъгъл…
	— Инспекторе! — Роб кипеше от справедлив гняв и едва удържаше мъката си. — Искам просто да млъкнеш! Да си затвориш устата и да гледаш клипа!
	Двамата полицаи отново си размениха притеснени погледи. Бойер заобиколи бюрото, за да може да вижда екрана на монитора. Тримата мъже останаха вторачени в него, докато клипът течеше.
	Отляво на екрана се появи фигура. Беше Клонкъри и в ръцете си държеше тенджера. Беше голяма, от сив метал и пълна с гореща вода, от която се вдигаше пара. Той остави тенджерата на земята и отново излезе извън кадър. Кристин и Лизи стояха вързани за столовете със злокобните черни качулки на главите си и явно не разбираха какво се случва около тях. Поне не показваха, че усещат какво прави Клонкъри.
	Той се върна, като този път държеше нещо като метална стойка на три крака и преносим газов котлон с бутилка. Котлонът беше запален и гореше със син пламък. Клонкъри постави стойката пред Кристин и бутна бутилката с котлона между краката й. След това взе тенджерата с водата и я сложи отгоре. На силния огън водата веднага започна да ври.
	Клонкъри изглеждаше доволен и се обърна към камерата.
	— Тези шведи са странна сбирщина, не смяташ ли, Роб? Имам предвид, погледни само какво ядат и как готвят! Сандвичи без горна филия, гравадлакс и всичките онези рецепти с херинга. А сега и това! Както и да е, вече сме готови. Роб, надявам се да оцениш разходите, които направих. Тази тенджера струва 50 лири, но после мога да я върна и да я заменя за скара за печене.
	Клонкъри погледна някъде встрани извън кадър.
	— Добре. Така. Момчета, някой да има нож? Ало, да имате голям нож за рязане на хора? Да, точно този, благодаря. Много благодаря.
	Клонкъри пое ножа от невидимия си помощник, наклони го настрани и прокара палец по острието.
	— Перфектно.
	После отново се обърна и погледна право в обектива на камерата.
	— Разбира се, Роб, не говоря за съвременните шведи. Не, нямам предвид кухненските мебели от „Икеа“. Нито пък „Волво“, „Сааб“ или тенис центровете на закрито — засмя се Клонкъри. — Имам предвид шведите, преди да се превърнат в гейове. Истинските, средновековните шведи. Дългокосите варвари, които наистина са знаели как да се разправят с враговете си и как се принасят жертви на Один. И на Тор. Сещаш се. Защото сега ще направим точно това, по много специален начин. Тази сутрин сме на шведска вълна. Ще се заемем с едно старовремско шведско жертвоприношение. Врящите вътрешности.
	Ножът проблесна във въздуха.
	— Ще срежем едно от твоите момичета и докато е още живо, ще сварим вътрешностите и червата й в тази голяма тенджера ето тук. Но кого да пожертваме? Ти кого предпочиташ? — намигна Клонкъри. — Кого? Малкото момиче или голямото момиче? А? Според мен може би трябва да запазим най-доброто за най-накрая, ти не мислиш ли така? Но колкото и да обичаш красавицата Кристин с очарователния родилен белег точно до зърното на гърдата — да, на ето тази, все пак ми се струва, че си по-привързан към дъщеря си. Затова смятам да запазя дъщеря ти за някой друг ритуал. Ще го проведем по-късно, може би утре. А сега ще разпорим французойката. В крайна сметка, коремчето й е толкова хубаво! Да разрежем ли приятелката ти? Да, предлагам да направим точно това.
	Убиецът се наведе към скритата под качулката фигура на Кристин. Тя се извиваше и опъваше въжетата, но това беше напълно безсмислено. Роб виждаше как качулката се издува и спада пред устата на задъханата от ужас Кристин.
	Клонкъри повдигна пуловера й с няколко сантиметра и Кристин потрепери от докосването му.
	— Майчице! Не изглежда много ентусиазирана от нашата идея, нали? А всичко, което ще направя, е да извадя червата, стомаха и може би пикочния й мехур, и да ги сваря на бавен огън в тенджерата. Така тя ще умре за около половин час. Може би малко повече. Всеки би си помислил, че е отскочила до зъболекаря. Какво му е лошото на това, Кристин?
	Напрежението в офиса беше огромно. Форестър посегна да изключи клипа.
	— Не! Гледай го! — прекъсна го рязко Роб. — Искам да го гледаш! Аз трябваше да го изгледам! Гледай!
	Форестър се облегна назад. Роб видя, че в очите на полицая проблесна сълза, но не обърна никакво внимание. Той беше изгледал клипа, сега трябваше да го изгледат и те.
	И те го гледаха.
	Първият разрез на Клонкъри беше бърз. С професионална лекота, сякаш беше практикувал в кланица, Клонкъри заби ножа в оголения стомах на Кристин и натисна настрани. По острието на ножа и по скута на Кристин рукна кръв. Превръзката на устата и качулката заглушаваха гласа на Кристин, но въпреки това се дочу ясен стон. Кръвта течеше бавно, а розовите и червени вътрешни органи започнаха да се подават от раната като странни бебета с оцапани розови главички.
	— О, я погледнете тук! — възкликна Клонкъри и разтвори раната насила с ръце, за да надникне в тялото. — Кой се бута напред? Госпожа Матка? Стига, моето момиче, дай шанс и на някой друг.
	Убиецът пусна ножа и бръкна с длани дълбоко в хоризонталния разрез в корема на Кристин. Роб забеляза колко бледа е кожата й. Слънчевият тен беше изчезнал през дните, откакто беше в плен, и кожата й беше почти бяла. Но белотата се оцветяваше от капките кръв. Когато Клонкъри внимателно измъкна вътрешностите навън, стоновете се извиха в писъци на болка. Червата бяха пастелносиви и маслено сини, навити като пружини, като някакви отвратителни сурови наденици.
	Клонкъри извади повечето от органите почти нежно. Те все още бяха свързани с тялото с вени, артерии и мускули и със сиво-белите влакна на ганглиите. Той дръпна цяла шепа вътрешности и ги пусна с цопване във врящата вода. Кристин се изви като дъга и се замята на стола.
	— Виждате колко умни са били онези шведи. Може да извадите всички органи от долната част на корема, но жертвата ще остане жива, тъй като най-важните й органи все още работят и не са наранени. Тоест метаболизмът все още действа, човекът е в съзнание и идеално осъзнава, че го варят жив до смърт. — Клонкъри се изхили. — Хей, дали да не добавим малко пипер? Да направим гозбата пикантна. Ще стане чуден гювеч от гадже.
	Приглушените викове на Кристин се бяха слели в един непрекъснат хълцащ вой от болка. Потиснат от превръзката върху устата и качулката, той се превръщаше в странен звук, който Роб никога не беше предполагал, че ще чуе от човешко същество.
	Клонкъри беше взел отнякъде голяма дървена лъжица и разбъркваше вътрешностите на Кристин в тенджерата. Това продължи няколко непоносими минути, прекъсвани от отчаяните стонове на жертвата.
	— Господи! — въздъхна разстроено Клонкъри. — Тя е такова мрънкало. Никога не охкаше така, когато я чуках. Смяташ ли, че й харесва, Роб? А? Сетих се, нека отпразнуваме случая с подходяща шведска песен!
	Клонкъри започна да си тананика, а след това изведнъж запя по мелодията на известната песен на АББА, като грубо промени текста:
	— Mamma Mia, don’t you let me go, my, my, how could I forget you! Yes, I was broken-hearted, blue since the day we parted, but now you’ve put me in a pressure cooker!*
	[* Мама миа, не ме оставяй да си тръгна. О, боже, как бих могъл да те забравя! Да, бях съкрушен и тъжен от деня, в който се разделихме, но сега ти ме сложи в тенджера под налягане. — Бел.прев.]
	Той спря да пее. Стенанията бяха притихнали и едва се чуваха, след това почти престанаха. Клонкъри отново бръкна с лъжицата в тенджерата.
	— Горе главата, Кристин, почти е готово. Сосът вече се сгъстява. — Той се усмихна. — А! Вижте, какво ли е това тук? Погледнете само! Господин Бъбрек!
	Клонкъри се обърна към камерата и вдигна дървената лъжица високо пред обектива, като балансираше един от бъбреците на Кристин. Той беше тъмнокафяв и обвит с вени и артерии като кървавочервени спагети.
	Форестър заби поглед в пода.
	— Това е — каза Роб. — Видеото свършва тук някъде. Кристин се отпуска и се привежда в стола. Тя просто… просто умира.
	Бойер се пресегна, затвори имейла и се обърна към Роб. Не каза нищо, но в очите му се виждаше издайническа влага.
	Известно време тримата мъже просто седяха в кабинета. Едва можеха да говорят. Роб сви безутешно рамене, кимна на полицаите и стана да си ходи.
	Тогава телефонът звънна.
	Форестър го вдигна и докато говореше тихо, следеше Роб с поглед. Най-накрая детективът затвори.
	— Може би… е твърде късно за Кристин. Но все още можем да спасим дъщеря ти.
	Роб се вторачи в него от прага на кабинета. Форестър кимна.
	— Обадиха се от „Гарда“. Ирландската полиция. Открили са бандата!


	42

	Форестър и Роб се срещнаха на летището в Дъблин. Инспекторът беше придружен от няколко ирландски полицаи със златни звезди на фуражките.
	След като размениха по няколко думи, Форестър и ирландските полицаи поведоха Роб през залата за пристигащите и излязоха на ветровит паркинг. Без да проронят и звук, всички се качиха в един миниван.
	— Тук ли е бившата ми съпруга? — първи наруши Роб мрачното и заплашително мълчание.
	— Пристигна с полет един час по-рано от теб. На самото място на акцията е — кимна Форестър.
	— На онзи полет имаше само едно останало място — каза Роб. Изпитваше нужда да обясни, чувстваше се виновен. Виновен за смъртта на Кристин, за надвисналата над Лизи участ, за собствената си смъртоносна глупост. — Затова… — опита се Роб да овладее емоциите си. — Хванах следващия самолет. Оставих я да тръгне първа.
	Полицаите кимнаха. Роб не знаеше какво повече да каже. Той въздъхна, захапа кокалчетата на юмруците си и се опита да не мисли за Кристин. След това вдигна поглед и разказа на Форестър и Бойер за Изобел и опитите й да открие Черната книга. Не беше я чувал от поне един ден и отбеляза, че не може да се свърже с нея по телефона, но това мълчание може би означава, че тя е близо до целта си и се намира някъде в пустинята и няма обхват.
	Полицаите свиха рамене, сякаш се опитваха да се впечатлят, но се преструваха. Роб не можеше да ги вини. Идеята на Изобел беше много трудно осъществима, с напълно неясен край, а и събитията се развиваха ужасно далеч. Сега бяха в реалността. В студената и дъждовна Ирландия. Бандата на убийците беше приклещена в ъгъла, но около тях имаше един изкормен труп и момиченце, което скоро можеше да не бъде между живите.
	— Какви са последните новини? — запита най-накрая Роб.
	Най-висшият ирландски офицер се представи. Косата му вече посивяваше, а лицето му беше твърдо, с ясно изразена челюст.
	— Детектив Лайъм Дули.
	Двамата си стиснаха ръцете.
	— Обградили сме ги от всички страни. Разбира се, не можем да нахлуем веднага вътре. Доста тежко са въоръжени. Убиха жената… Вашата приятелка. Съжалявам. Но момиченцето е още живо и искаме да я спасим. Ще я спасим, но трябва да сме внимателни.
	— Да — съгласи се Роб. Бяха притиснати от трафика по натовареното околовръстно шосе на Дъблин. Роб се загледа през зацапаните от дъжда прозорци на минибуса.
	Дули се наведе напред и потупа полицая, който шофираше, по рамото. Той пусна сирената и ванът на „Гарда“ започна да се промъква през задръстването, а колите се отдръпваха встрани, за да дадат път на полицейския автомобил.
	— Добре — започна Дули високо, за да надвика сирената. — Сигурен съм, че инспектор Форестър ви е обяснил всичко, но положението в момента е следното: успяхме да докопаме един от бандитите, италианеца…
	— Марзинели — намеси се Форестър.
	— Да, него. Вчера го хванахме. Разбира се, той предупреди бандата, те знаят, че сме ги обградили, а са тежковъоръжени.
	Роб кимна и въздъхна. След това се поддаде на емоциите си, наклони се напред и притисна глава в облегалката на другата седалка. Замисли се за Кристин и как тя сигурно е чувала клокоченето на водата, докато органите й се варяха…
	— Ще ги пипнем, не се притеснявай, Роб. — Форестър сложи успокояващо ръка на рамото му. — „Гарда“ знаят какво правят. Разправят се с ирландски терористи от тридесет години. Ще измъкнем Лизи.
	Роб изсумтя. Чувстваше се тъжен, уплашен, но и изпитваше нарастващо негодувание срещу полицията. Полицаите бяха хванали само един от бандитите, а дъщеря му беше все още в къщата, в ръцете на Клонкъри. Кристин вече беше мъртва. Ирландските ченгета просто се проваляха.
	— Значи ми казвате, че ситуацията е напълно патова. Обградили сте мястото, те не могат да излязат, но и вие не можете да влезете в къщата, защото те биха могли да посегнат на дъщеря ми. Клонкъри вече уби приятелката ми! Знаем, че е убивал и преди. Как да сме сигурни, че в момента не убива и Лизи? Точно в тази проклета минута?
	— Знаем, че дъщеря ви е добре — поклати глава Дули. — Говорим с Клонкъри през цялото време.
	— Как?
	— Чрез уебкамери. Има още един компютър с камера, този път предава в двете посоки, така че и ние го виждаме. Видяхме дъщеря ви, тя е жива и здрава. Не е наранена. Вързана е както преди.
	Роб се обърна към Форестър за потвърждение. Инспекторът кимна.
	— Клонкъри дрънка всякакви глупости нонстоп. Може би е дрогиран.
	— Какво ще стане, ако внезапно превърти?
	В буса надвисна плътна тишина. Сирената беше изключена и никой не говореше.
	— По някакви причина той явно е твърдо решен да измъкне нещо от вас — каза Дули. — Иска онази Черна книга, каквато и да е тя. Постоянно разправя за нея. Убеден е, че тя е у вас. И няма да убие дъщеря ви, докато вярва в това.
	Роб не можа да разбере логиката на това заключение. Нищо не можеше да разбере.
	Бусът слезе от магистралата, остави и последните предградия на Дъблин назад и ускори по широк път, който водеше към зелените гористи хълмове. По полето се виждаха белите петна на фермерските къщи. Минаха край табела „Уиклоу Маунтинс — 5 км“. Продължаваше да ръми.
	— И, разбира се — тихо продължи Дули, — ако видим какъвто и да било признак, че ще причини нещо лошо на дъщеря ви, ще нахлуем вътре, без значение колко е голям рискът. Имаме въоръжени полицаи около цялата къща. Обещавам.
	Роб затвори очи и си представи сцената — нахлуването на полицията, мелето и хаоса. А Клонкъри се усмихва тихо и прерязва гърлото на дъщеря му с кухненски нож. Или я застрелва в слепоочието точно преди полицаите да разбият вратата. Какво можеха да направят, за да го спрат? Защо лунатик като Джейми Клонкъри би запазил дъщеричката на Роб жива? Може би полицаите имаха право. Клонкъри отчаяно търсеше Черната книга, Изобел предполагаше точно същото. Клонкъри явно беше повярвал на Роб, когато той му каза, че може да намери Книгата. В противен случай просто би убил Лизи, както беше убил и Кристин.
	Проблемът беше, че Роб нямаше никаква идея къде е Черната книга. И това щеше да стане очевидно съвсем скоро, освен ако Изобел не се появеше с някаква информация в последния момент. А какво щяха да правят, ако това не станеше? Не беше трудно Роб да се досети какво щеше да се случи. В момента, в който разбереше, че Роб няма информация за Книгата, Клонкъри щеше да направи това, което винаги правеше — щеше да убие жертвата си. Щеше да получи ужасното си и страховито удовлетворение и да заглуши кръвожадния глас в главата си. Щеше да умиротвори собствените си демони на рода Уейли, като убива с особена жестокост.
	Роб се загледа в прогизналата зеленина край пътя. Видя и още една табела, полускрита сред надвисналите дъбови клони. „Гора Хелфайър*. Собственост на Ирландския горски фонд, Коилте“. Пристигаха.
	[* Адски огън (англ.). — Бел.прев.]
	Докато пътуваше с влака към летище „Станстед“, Роб беше проучил историята на мястото — просто за да се намира на работа и да не дава воля на ужасните образи в главата си. На билото на близкия хълм имаше стара каменна ловна хижа — „Монпелие Хаус“. Беше построена на възвишението, където имаше и каменен кръг от ерата на неолита. „Монпелие“ имаше славата на имение, обитавано от духове. Беше почитано от окултисти, от разни хлапета, които се напиваха с ябълково вино, но и от местните историци. Вилата беше сред основните места за сбирки на членовете на ирландския „Клуб на адския огън“. Тук се събирали да се наливат със скълтийн*, да палят живи черни котки и да играят карти с дявола.
	[* Специфично ирландско питие от уиски и масло. — Бел.прев.]
	Доколкото Роб можеше да прецени, по-голямата част от случките във вилата бяха само легенди и митове. Но слуховете за убийства не бяха съвсем безпочвени. Според легендата друга къща в долината под „Монпелие“ също била използвана от членовете на „Адския огън“. По-точно от Бък Игън, Джерусалем Уейли, Джак Сейнт Леджър и останалите садисти от XVIII в.
	Наричаха я „Килаки Хаус“. Когато преди няколко десетилетия бяха започнали да я ремонтират, откриха скелет на дете или на джудже, а до него имаше малка пиринчена статуйка на демон.
	Роб се обърна и погледна през другия прозорец. „Монпелие Хаус“ вече се виждаше. Това беше мрачно сиво здание на върха на хълма, а ниските облаци го правеха да изглежда още по-тъмно и злокобно. Като за ден през юни времето беше много лошо, дъждовно и сатанинско. Роб си представи как дъщеря му седи в къщата наблизо и трепери. Трябваше да се стегне и да се овладее. Да започне да мисли позитивно, каквито и усилия да му струваше това. Все още дори не беше поздравил Форестър за успешната му операция по локализирането на бандата.
	— Между другото, свършихте добра работа.
	— Какво? — намръщи се инспекторът.
	— Предчувствието ви къде ще откриете убийците излезе вярно.
	— Това е нищо. Просто логично предположение — поклати глава Форестър. — Опитах се да мисля като Клонкъри, да вляза в причудливите и измамни криволици на ума му. Той обича историческите връзки. Само виж къде живее семейството му. Би се скрил на място, което има голямо значение за него. А и бандата търси Черната книга, съкровището на Уейли. Уейли Палежа идва от тук, Джерусалем Уейли също. Биха започнали търсенето си точно на това място, защо да не го превърнат и в своя база?
	Гумите на буса изхрущяха по чакъла и той спря пред една ферма. Точно пред входа беше издигната голяма палатка и всички тръгнаха натам. Роб влезе в претъпканата палатка и видя бившата си съпруга седнала в ъгъла с чаша чай в ръцете си. До нея стоеше една жена от ирландската полиция. Наоколо беше пълно с полицаи, говореше се със специфичния ирландски акцент, а златните звезди по фуражките и светещите телевизионни екрани проблясваха отвсякъде.
	Дули хвана Роб под ръка и му обясни ситуацията. Къщата на бандата се намираше само на няколкостотин метра надолу по хълма. Ако човек тръгнеше наляво от задната врата на фермата, щеше да я види след само две-три минути. Обикновена къща, свита в тясна зелена долина. „Монпелие Хаус“ беше точно на върха на големия хълм зад тях.
	— Клонкъри е наел имота преди няколко месеца — обясни Дули. — Договорът е с жената на фермера. Точно тя ни информира за Клонкъри, когато обикаляхме от врата на врата. Каза, че видяла да идват някакви странни хора и да вършат непонятни работи. Веднага поставихме къщата под наблюдение. Държим ги под око вече двадесет часа. Смятаме, че вътре има петима души. Заловихме Марзинели, докато отиваше с кола до магазина.
	Роб кимна занемял. Чувстваше се глупав и извън действителността. По околните хълмове и полета явно имаше разположени снайперисти, които не отделяха визьорите си от къщата. А вътре имаше четирима души, водени от пълен откачалник. Роб искаше да се втурне надолу по склона и просто да направи нещо. Каквото и да било. Вместо това седеше и се взираше в телевизионните екрани. Ирландската „Гарда“ разполагаше с няколко камери, едната от които беше инфрачервена. Всички бяха насочени към скривалището на бандата. Всяка една секунда от деня и нощта се наблюдаваше и записваше. От часове обаче не се беше случвало нищо сериозно. Завесите бяха плътно дръпнати, а вратите бяха залостени.
	На едно бюро пред телевизионните екрани имаше лаптоп. Роб се досети, че това сигурно беше компютърът, настроен за връзка с Клонкъри чрез уебкамера. Самият лаптоп също беше с уебкамера.
	Роб се задъха, сякаш някой беше напълнил белите му дробове със застинало олово, и едва намери сили да отиде при Сали. Казаха си по няколко думи и се прегърнаха.
	Внезапно Дули извика Роб от другия край на палатката.
	— Клонкъри! Отново се появи пред камерата. Казахме му, че си тук, и иска да говорите.
	Роб прекоси палатката на бегом и застана пред монитора на лаптопа. Веднага видя ъгловатото лице, почти красиво, но напълно зло. Интелигентните, но някак змийски очи. Зад Клонкъри седеше Лизи. Все още беше вързана за стола, но беше с нови дрехи. Този път нямаше качулка на главата си.
	— А, джентълменът от вестник „Таймс“!
	Роб се втренчи безмълвно в екрана. Усещаше, че някой се опитва да привлече вниманието му, и видя как Дули му ръкомаха и му подсказва да говори.
	— Здравей — каза Роб.
	— Здравей! — изсмя се Клонкъри. — Съжалявам, че трябваше да посварим годеницата ти, но пък малкото ти момиченце е съвършено здраво и ненаранено. Наистина смятам, че е в отлично състояние! Даваме й много плодове и тя направо пращи от здраве. Разбира се, не съм сигурен колко дълго бихме могли да запазим това положение на нещата, но това зависи изцяло от теб.
	— Вие… — проговори Роб. — Вие…
	Нищо не се получаваше. Не знаеше какво да каже и от отчаяние се обърна към Дули, но докато го правеше, разбра нещо важно. Разбра, че знае какво да каже. Имаше един коз в ръката си и трябваше да го изиграе. Роб погледна право в екрана.
	— Добре, Клонкъри, сделката е такава. Ако ми дадеш Лизи, аз ще ти докарам Книгата. Мога да го направя.
	Клонкъри трепна. Това беше първата проява на несигурност, колкото и лека да беше, която Роб някога беше забелязвал по лицето му. И това му даде надежда.
	— Разбира се — каза Клонкъри. — Разбира се, че можеш.
	Усмивката му обаче остана саркастична и явно не беше убеден.
	— Предполагам, че си се сдобил с Книгата в Лалеш?
	— Не.
	— Че къде тогава си я намерил? Какво, по дяволите, се опитваш да ми кажеш, Лътрел?
	— Ирландия. Тя е тук, в Ирландия. Йезидитите ми казаха къде е. Докато бях в Лалеш, ми казаха как мога да я намеря.
	Това беше груб блъф, но сякаш проработи. По лицето на Клонкъри премина сянка на тревога и съмнение, която той се опита да прикрие с подигравка.
	— Точно така. Но, разбира се, ти не можеш да ми кажеш къде е Книгата. Въпреки че бих могъл да отрежа носа на дъщеря ти с гилотинка за обрязване на пури.
	— Няма никакво значение къде точно е Книгата. Но след ден или два ще ти я донеса тук. Тогава може да си я получиш и да освободиш дъщеря ми. — Роб погледна Клонкъри право в очите. — След това не ме интересува дали ще си проправиш път навън със стрелба.
	— Не. И мен не ме интересува, Роби. Просто искам Книгата.
	Двамата мъже продължиха да се измерват с погледи. Роб усети как журналистът в него се обажда и го обзема любопитство.
	— Но защо? Защо си така вманиачен в Черната книга? Защо е всичко… това?
	Клонкъри за миг погледна някъде извън кадър, сякаш премисляше отговора си. Зелените му очи проблеснаха, когато отново се обърна към камерата.
	— Предполагам, че мога да ти разкажа част от историята. Да ти дам, как му казвате журналистите… Сламка?
	Роб усети, че полицаите от лявата му страна се раздвижиха. Нещо ставаше. Дали пък това не беше сигналът за началото на полицейската атака към къщата? Нима съдбата на дъщеря му щеше да се реши точно сега?
	Форестър му направи жест да продължи да поддържа разговора с Клонкъри. Той и бездруго се канеше да направи точно това.
	— Преди триста години, Роб, Джерусалем Уейли се върнал от Светите земи със сандъче, пълно с артефакти от йезидитите. Би трябвало да е щастлив, тъй като бил намерил точно това, което „Клубът на адския огън“ търсел. Бил открил целта, която Френсис Дешуд преследвал толкова години. Притежавал доказателство, че всички религии, всички вери, Коранът, Талмудът и Библията и всички останали фантасмагории са пълна тъпотия. Религията се оказала просто вмирисаният на пикня отходен канал на сиропиталището на човешката душа. За атеист, изпитващ ненавист към свещениците, какъвто бил моят предтеча, това финално доказателство било като Свещения граал. Най-великото събитие. Ел Гордо. Шестицата от тотото! Бог не само бил мъртъв, копелето просто никога не било съществувало! — усмихна се Клонкъри. — Но станало така, Роб, че това, което Уейли бил намерил, имало много по-голямо значение. И заключението, до което стигнал, било толкова тежко, че съкрушило сърцето му. Как беше онази поговорка… Внимавай какво си пожелаваш, че може и да се сбъдне. Нима нещата не стават винаги така?
	— Какво е било това нещо? Какво е открил Уейли?
	— Ах — подсмихна се Клонкъри, — би искал да узнаеш тайната, нали, Роби, мой малък драскачо от таблоидите. Но няма да ти я кажа. Ако наистина знаеш къде е Черната книга, ще си я прочетеш сам. А и ако споменеш за тайната другиму, ще накълцам дъщеря ти с комплект ножове за пържоли, който си купих по интернет. Всичко, което мога да ти разкрия засега, е, че Томас Бък Уейли скрил Книгата. Казал на няколко приятели какво пише в нея и им доверил, че при определено стечение на обстоятелствата тя трябва да бъде унищожена.
	— Защо не я е унищожил сам?
	— Кой знае? Черната книга е толкова необикновено съкровище. Явно разкритията от нея са били ужасяващи и Уейли не е успял да се съвземе и да я унищожи сам. А и сигурно по някакъв начин се е гордеел с откритието си. Намерил е това, което е убягнало дори на великия Дешуд. А той, скромният Том Уейли от девета глуха на колониална Ирландия, бил надминал всички. Сигурно много се е гордеел със себе си. И затова вместо да унищожи Книгата, я е скрил. През годините точното място е било забравено. И тук на сцената излизам аз и героичното ми издирване на съкровището на моя прародител. Но има и една уловка, Роб. Слушаш ли ме?
	Полицаите определено подготвяха нещо, Роб забелязваше как от палатката излизат въоръжени мъже и чуваше прошепнатите команди. Видеоекраните трепкаха от движението, а в същото време бандата вършеше нещо в градината. Издигаха голям дървен кол, какъвто би могъл да се използва за набиване на човек на него.
	Роб знаеше, че трябва да задържи Клонкъри на линията и да го принуди да продължи да говори. Да остане спокоен и да продължи разговора си с убиеца.
	— Да, да, продължавай, слушам те.
	— Уейли е казал, че ако някога в Турция бъде разкопан храм…
	— Гьобекли Тепе?!
	— Умно момче. Гьобекли Тепе, да. Уейли е разказал на своите най-доверени приятели точно това, което е узнал от йезидитите — ако някога Гьобекли Тепе бъде разкопано, Черната книга трябва да бъде унищожена.
	— Защо?
	— Точно в това е въпросът, проклет слабоумник! Защото ако книгата попадне в точните ръце и се интерпретира по точния начин, а това се комбинира с доказателствата от Гьобекли Тепе, ще се получи нещо, което ще преобърне целия свят с главата надолу, Роб. Всичко ще се промени. Обществото ще деградира и ще се разпадне. Ако истината се разкрие, ще бъдат застрашени не само религиите, но и цялата структура на живота ни и начинът, по който светът съществува.
	Клонкъри се наведе плътно до обектива на камерата и лицето му изпълни целия екран.
	— А точно в това се крие голямата, огромната ирония, Роб. През цялото време аз просто се опитвам да ви предпазя от самите себе си, тъпаци такива, опитвам се да защитя цялото човечество. Това е задачата на рода Клонкъри. Да ви пазим! Да намерим Черната книга и да я унищожим, ако е нужно. За да ви спасим! Всъщност на практика ние сме светци. Очаквам покана от папата всеки миг — завърши Клонкъри с обичайната си змийска усмивка.
	Роб хвърли поглед към екраните зад лаптопа. По тях се виждаше движение, а една от камерите показваше три фигури, очевидно въоръжени, които пълзяха към градината на къщата. Явно полицията беше започнала щурма. Но докато се опитваше да се концентрира върху разговора с Клонкъри, Роб осъзна, че убиецът прави точно същото — правеше всичко възможно да отвлече вниманието на самия Роб и на полицията.
	Дули и хората му обаче бяха видели дървения кол и знаеха, че това е техният момент. Роб се вгледа в профила на дъщеря си. Детето беше вързано за стола и се виждаше зад рамото на Клонкъри. Роб потисна емоциите си почти с физическо усилие.
	— Защо тогава е нужно цялото това насилие? Ако просто искаш Книгата на йезидитите, защо са ти жертвоприношенията?
	Лицето на екрана на лаптопа се изкриви в гримаса.
	— Защото аз съм Клонкъри! Ние произлизаме от рода Уейли, а той води началото си от Оливър Кромуел! Capisce? Забелязваш ли общата склонност към изгаряне на хора? Да изгориш хората в църква, пред хубава, голяма аудитория? А Кромуел се е смеел, когато е убивал в битка!
	— Е, и?
	— За всичко е виновен моят проклет генен хаплотип. Обърни се към двойната спирала на моята ДНК и обърни внимание на гена Дисбиндин, или DTNBP-1.
	Роб се опита да не мисли, че дъщеря му ще бъде набита на кол.
	— Твърдиш, че си наследил всичко?
	— Брилянтно, Холмс! — аплодира го саркастично Клонкъри. — Да. Съвсем ясно е, че аз съм психопат. Колко още доказателства искаш? Не сменяй канала и може би ще ме видиш как изяждам мозъка на дъщеря ти. С малко картофки на фурна. Това достатъчно доказателство ли е?
	Роб преглътна яда си. Трябваше да задържи Клонкъри в разговора и да държи Лизи под око, макар и само чрез уебкамерата. А това означаваше да слуша брътвежите на този луд. Роб кимна в знак на съгласие.
	— Разбира се, че шибаните гени на насилието са в мен, Роб. Но майтапът е, че в същото време нося и гените на много високата интелигентност. Знаеш ли колко е коефициентът ми на интелигентност? 147. Да, 147. Това ме прави гений, дори по стандартите на гениите. Средният коефициент на интелигентност на носител на Нобеловата награда е 145. Аз съм умен, Роб. Много умен. Може би съм прекалено умен, за да разберете колко умен съм всъщност. Това е проблемът с високата интелигентност — за мен общуването с обикновените хора е все едно да се опитам да си побъбря с медуза.
	— Но въпреки това те хванахме.
	— О, браво на вас. Ти и твоят имбецилен коефициент на ниво средно образование. Колко е? 125? 130? Исусе Христе! Аз съм Клонкъри. Нося благородните гени на родовете Кромуел и Уейли. Но за нещастие на теб и на дъщеря ти, нося и тяхната склонност към изблици на изключително насилие. Но това ще видим тепърва. Няма значение…
	Клонкъри се обърна наляво. Роб използва секундата, за да вдигне поглед и да провери телевизионните монитори. Полицаите нахлуваха в къщата. Поне оръжията вече стреляха. Гърмежите ехтяха по цялата долина.
	Навсякъде се чуваха викове, изстрели и шумотевица. Чуваха се от лаптопа, от монитора и от долината. Екранът на лаптопа стана на снежинки и внезапно почерня, все едно камерата беше съборена. Но Клонкъри продължаваше да се вижда и да стои прав. През долината се дочу още един изстрел, последван от още четири и тогава започна главната атака. Роб видя как втори екип полицаи нахлува в къщата, стреляйки в движение. Всички стреляха бързо и с ентусиазъм.
	Снайперистите на ирландската „Гарда“ очистваха бандата. Роб видя как тъмните фигури на убийците се свличат на пода. Две тела паднаха, после се чу остър писък. Роб не знаеше дали звуците са от лаптопа, от видеомониторите или от долината отвън, но всичко това беше потресаващо. Навън затрещя скорострелно оръжие, някой извика, може би някой от полицаите беше изваден извън строя. После сякаш падна още един, но щурмът не спираше, всички екрани из тентата го даваха на живо.
	Полицаите прескачаха задната ограда на двора на къщата и се прехвърляха в градината. Докато Роб гледаше, целият двор се изпълни с въоръжени хора от специалните части с черни маски с процепи за очите. Всички крещяха заповеди към бандитите.
	Всичко ставаше с изумителна, невероятна бързина. Поне един от бандитите изглеждаше сериозно ранен, лежеше на пода и едва мърдаше. Друг от убийците сякаш беше вече мъртъв. След това някой от полицаите скочи напред и хвърли зашеметяваща граната в къщата. Роб чу силен гръм и през счупените стъкла на прозорците блъвна черен пушек.
	Въпреки дима, оглушителната шумотевица и пълния хаос беше ясно, че полицията печели битката, но все още не беше ясно дали ще успеят да се справят навреме и с Клонкъри. Роб се взря в екрана на лаптопа. Клонкъри държеше Лизи в ръцете си. Детето се извиваше и се опитваше да се отскубне, но не успяваше. Лицето на убиеца беше намръщено и той тръгна да излиза от стаята. Докато бягаше към вратата, протегна ръка, затвори лаптопа и екранът угасна.


	43

	Бандата беше разгромена, но лидерът й беше успял да се изплъзне. Всички останали членове бяха или мъртви, или сериозно ранени, или в ареста. Двама от полицаите бяха ранени. Линейките бяха спрели край пътя зад базата на ирландската „Гарда“ и навсякъде се щураха лекари и санитари.
	Къщата на бандитите беше пълна с въоръжени полицаи, които се готвеха за финалния щурм. Клонкъри явно се беше барикадирал в задната спалня на втория етаж. Отново беше отворил лаптопа и картината показваше, че Лизи е вързана за стол. Роб виждаше всичко през уебкамерата. Но стаята беше предварително подготвена за финалната сцена.
	Роб беше втренчил поглед в злобното изражение на Клонкъри. Усмивката му беше тънка, овладяна и надменна, сякаш някой просто беше срязал устата му малко по-широко с нож. Смарагдовозелените му очи проблясваха в сумрака на спалнята.
	Полицаите припряно обсъждаха какво да сторят. Форестър предположи, че ще нападнат фронтално и ще разбият вратата, тъй като всяка секунда забавяне поставяше живота на Лизи под още по-голяма угроза. Ирландците обаче бяха по-сдържани и Дули смяташе, че трябва да преговарят още веднъж. Надяваше се да намерят някакъв таен начин да нахлуят в спалнята през покрива. Роб искаше да щурмуват веднага, беше убеден, че е разгадал психологията на Клонкъри. Лидерът на бандата със сигурност беше наясно, че ще умре и че няма да получи Книгата, но искаше да отнеме и живота на Лизи, при това по възможно най-жестокия начин, като принуди баща й да гледа как дъщеря му умира. Роб се разтрепери, без да може да се овладее. Мислеше, че Клонкъри може да заколи детето му веднага, като в живо предаване пред камерата.
	Форестър стисна рамото на Роб в опит да му вдъхне увереност. Ирландците набързо преглеждаха още веднъж плановете на къщата — комина, прозорците, всичко. Обсъждаха дали не биха могли да хвърлят зашеметяващи гранати през прозорците на втория етаж и дали снайперист не би успял да свали Клонкъри с далечен изстрел през стъклото. Разискванията им вбесиха Роб, но той си даваше сметка, че Клонкъри ще убие Лизи в момента, в който полицаите предприемат нещо. Вратите към последната стая със сигурност бяха заключени и залостени, а и бяха здрави. Положението беше безизходно и имаше само един вариант за действие. На полицаите щяха да са им нужни две-три минути, за да нахлуят в стаята. При първия признак за действие Клонкъри щеше да извади един от блестящите си ножове и да отреже езика на Лизи. Да й избоде очите и да пререже артерията под бледната кожа на детското й гърло…
	Роб си представи как главата на дъщеря му ще бъде отрязана от тялото и се опита да не мисли за това. Сали плачеше безмълвно. Лизи сякаш също плачеше, в дъното на кадъра Роб виждаше как раменете й се тресат.
	Сали си избърса носа с опакото на ръката и каза на глас това, което Роб си мислеше.
	— Нищо не може да се направи. Той ще я убие. О, господи…
	Роб стисна зъби от изречената през плач жестока констатация. Сали беше права.
	На екрана на лаптопа се виждаше как Клонкъри крачи из стаята и говори несвързано. Правеше това вече от около двадесет минути, откакто бяха проехтели първите изстрели и полицията беше щурмувала двора. Но думите му бяха напълно непоследователни.
	В момента говореше за Холокоста.
	— Никога ли не си се замислял за Хитлер, Роб? Защо е действал така? Това е било едно голямо жертвоприношение, нали? Холокостът е голямо човешко жертвоприношение, прав ли съм? Така го наричат евреите, знаеше ли? Наричат го Шоа. Жертвата чрез огън. Хитлер ги е принесъл в жертва. Те са били жертвите чрез огън, точно като малките деца, които старите евреи са принасяли на Молох. В мангала в долината Бен-Хином. Долината на „сянката на смъртта“, мястото на изгарянето. Да. Ние сме точно тук, Роб, в долината на „сянката на смъртта“. Там, където изгарят малките деца.
	Клонкъри облиза устните си. В едната си ръка държеше пистолет, а в другата имаше нож. Насеченият му говор отново изпълни връзката.
	— Великите хора винаги правят жертвоприношения, не е ли така? Наполеон е прекосявал реките, като е стъпвал върху телата на удавниците. Нареждал е на войските си да влязат в реката, за да се удавят, а след това да използва вкочанените им трупове като мост. Наистина велик човек. А Пол Пот например е избил два милиона, цели два милиона души от собствения си народ в Камбоджа като експеримент. Представяш ли си, Роб, като експеримент! Два милиона. Това са направили Червените кхмери. А те са били от местната буржоазия, от богатата средна класа на обществото. Образованите и просветените.
	Роб тръсна глава и отмести поглед от монитора на лаптопа.
	— О, не искаш да говорим за това — подсмихна се презрително Клонкъри. — Колко удобно. Но ще трябва да говориш, Роб. Приеми фактите. Всеки политически лидер в света има склонност към насилие и по някакъв начин е садист. Във войната в Ирак се бихме за свобода, нали? Но колко души убихме с касетъчните си бомби? Двеста хиляди? Половин милион? Просто не можем да се спрем, нали така? По-развитите общества така или иначе продължават да убиват. Само че убиват по-ефикасно. Хората ни бива за това, защото нашите водачи са убийци. Така е било винаги. Какво им има на водачите ни, Роб? Защо винаги убиват, що за стремеж е това? Изглеждат луди, но нима са наистина по-различни от мен и теб? Ти какво искаш да направиш с мен? Представял ли си си как би ме убил? Да ме свариш в олио, да ме наръгаш с бръсначи? Обзалагам се, че си си представял. Всички интелигентни хора, всички умни типове са убийци. Ние сме убийци. Какво ни има, Роб? Смяташ ли, че нещо е… скрито в нас? А?
	Клонкъри отново облиза устните си и спря да се усмихва.
	— Писна ми от всичко това, Роб. Дори и за минута не съм ти повярвал, че Книгата е у теб или че знаеш къде е. Дойде време да прекратим тази глупава мелодрама.
	Клонкъри се изправи, прекоси стаята и отиде до стола. После пред обектива на камерата развърза въжетата, които стягаха Лизи.
	Роб гледаше как дъщеря му се извива в ръцете на Клонкъри. Върху устата й все още имаше превръзка. Клонкъри пренесе момиченцето до лаптопа и я сложи да седне върху коленете си. След това се обърна към камерата и заговори отново:
	— Чувал ли си някога за скитите, Роб? Имали са някои странни обичаи. Принасяли са в жертва конете си, струпвали са цели хергелета върху палубите на горящи кораби и са ги изгаряли живи. Изключително забавно. Към корабокрушенците са били не по-малко жестоки. Ако някой оцелеел от нещастие в морето и се озовял по техните брегове, скитите го хващали и го хвърляли от някоя скала обратно във водата. Възхитителен народ.
	Лизи се огъна като дъга в прегръдката на Клонкъри. Погледът й търсеше очите на баща й по екрана пред нея. Сали се разхлипа отново, като гледаше как дъщеричката й се бори за живота си.
	— Така, сега ще изпека главата й, докато е жива. Това е скитски ритуал. По този начин са принасяли в жертва първородните деца. Тя ти е първородно дете, нали? Всъщност тя ти е единственото дете, ако не греша. Сега ще запаля малък огън и след това…
	Роб полудя от гняв.
	— Да ти го начукам, Клонкъри! Мамицата ти!
	— Вярно, ли? — разсмя се Клонкъри.
	— Да ти го начукам! Ако дори я докоснеш, ще…
	— Какво, Роби? Какво „ще“? Какво ще направиш? Ще потропаш на вратата като страхливец, докато прерязвам гърлото на дъщеря ти? Ще викаш мръсни думи през процепа за писмата, докато първо я чукам, а след това я застрелям? Какво? Какво? Какво ще направиш ти, разтреперан травестит такъв? Толкова си жалък, женчо! Хайде де! Какво? Кажи де! — изкрещя Клонкъри. — Защо не дойдеш и не ме хванеш? Хей, изтичай бързо тук и ела ме хвани, тъп гей. Ела, Роби, чакам те…
	Роб усети, че гневът го изпълва изцяло. Той скочи от стола и изтича извън палатката. Един ирландски полицай се опита да го спре, но Роб просто го изблъска от пътя си. Вече тичаше с всички сили, бягаше надолу по зеления, мокър и хлъзгав ирландски хълм, за да спаси дъщеря си. Бягаше колкото може и сърцето му биеше чак в ушите като полудял барабан. Тичаше и тичаше, почти падна върху прогизналата трева, но се надигна и се втурна отново надолу по склона. Разтика няколко въоръжени полицаи с черни шлемове, които се пробваха да го задържат, но той им изкрещя и те се отдръпнаха. Роб стигна до вратата и връхлетя в къщата.
	Полицаите бягаха нагоре по тесните стълби, но Роб ги изпревари и изблъска поредния полицай от пътя си. Чувстваше, че ако трябва, би го хвърлил и от скалите край морето. Усещаше се силен както никога през живота си и беше вбесен до краен предел. Щеше да разпори Клонкъри в секундата, в която го види.
	Няколко мига по-късно беше пред залостената врата, полицаите му викаха да се махне от там, но Роб не им обърна внимание. Започна да рита вратата и тя поддаде малко. Ключалките изпращяха и Роб я ритна отново. Костите в глезена му буквално пукаха, но той нанесе още един ритник, пантите не издържаха и Роб влетя в стаята.
	Озова се в спалнята. И там пред очите му се разкри…
	Нищо. Стаята беше празна.
	Нямаше стол, нямаше лаптоп, Клонкъри също го нямаше, както и Лизи. Подът беше осеян с боклуци, явно някой беше живял тук. Навсякъде се въргаляха недоизядени консерви, дрехи и мръсни чаши от кафе. Един или два вестника лежаха захвърлени, а в ъгъла дрехите на Кристин бяха събрани на купчина.
	Роб усети, че умът му блокира и след малко ще полудее. Беше въвлечен в някакъв вихър, лишен от всякаква логика. Къде е Клонкъри? Къде е столът? Смъкнатата качулка също я нямаше. И къде, за бога, е дъщеря му?
	Въпросите кръжаха в мозъка му и той едва забеляза как полицаите влязоха в стаята. Те се опитаха да издърпат Роб навън, да го изведат от спалнята, но той не искаше да излиза. Трябваше да реши тази мрачна загадка, която го разтърси из основи. Почувства се измамен, унижен и го обзе тъга. Усещаше, че едва се държи и е на самия ръб на здравия разум.
	Роб огледа стаята с безумен поглед. Видя малките камери, насочени навътре. Нима Клонкъри беше някъде наоколо и ги наблюдаваше? Роб не можеше да се отърси от чувството, че Клонкъри не отлепя очи от него и смехът му се носи из интернет.
	След това чу напълно реален шум. Приглушен шум, идваше от гардероба в ъгъла на спалнята. Звучеше като човешки глас, но приглушен, сякаш от превръзка. Роб вече не можеше да обърка този звук.
	Той избута още един ирландски полицай настрани, отиде право до гардероба и отвори вратата.
	Право срещу себе си видя две широко отворени ужасени очи, които го гледаха от тъмнината. Гласът отново беше приглушен, устата на човека беше запушена, но този път в стоновете се долавяше молба и облекчение, дори обич.
	Беше Кристин.


	44

	Роб седеше във въртящия се стол до бюрото на Дули. Кабинетът на полицая беше на десетия етаж в лъскава нова сграда с гледка към река Лифи. Гледката от панорамните прозорци беше смайваща. На изток се виждаше как реката се влива в Ирландско море, а на юг зад града се съзираха ниските хълмове Уиклоу. Под ясното небе възвишенията изглеждаха зелени и мирни. Роб присви очи и различи ниската и мрачна сграда на имението „Монпелие“ на върха на гористия хълм на около 20 километра от града.
	Гледката на къщата го върна в жестоката реалност. Роб се завъртя в стола и се обърна към стаята. Офисът беше пълен с хора. От ужасната драма по хълмовете беше минал едва час и половина. Междувременно бяха получили кратко съобщение от Клонкъри и видяха, че Лизи е още жива, но не знаеха къде е. Къде ли можеха да бъдат? Роб си гризеше ноктите и отчаяно се опитваше да реши загадката, да сглоби пъзела и да разбере къде е дъщеря му.
	Кристин не спираше да говори трескаво, но поразително ясно.
	— Сигурна ли сте, че нямате нужда от помощ от медицинския ни екип… — надвеси се над нея Дули.
	— Не! — отсече го тя. — Добре съм. Казах ви вече, добре съм. Те не ми направиха нищо лошо.
	— Как ви докараха в Ирландия? — намеси се Бойер.
	— В багажника на кола и с ферибот. Поне си мисля, че пътувахме с ферибот, ако съдя по ужасната миризма на нафта и солена вода.
	— Били сте затворени в багажника?
	— Оцеляхме. Става дума за няколко часа в багажника, после пътуването с ферибота и вече бяхме тук.
	— Да, и ние предположихме това — кимна Форестър. — Пътували са между Великобритания и Ирландия с коли, ползвали са ферибота и така са избягвали митническия контрол. Госпожице Майер, знам, че това за вас е травмиращо, но трябва да разберем колкото се може повече подробности и факти, при това възможно най-бързо.
	— Както вече ви казах, инспекторе, не съм травмирана. Питайте ме каквото искате.
	— Добре. Какво си спомняте? Разбрахте ли кога бандата се е разделила? Доколкото ни е известно, за ден или два са ви държали заедно с Лизи във Великобритания. Имате ли идея точно къде?
	— Съжалявам. — Роб си даде сметка, че Кристин говори странно, някак отсечено и рязко. — Съжалявам, но нямам никакво понятие къде ни държаха. Може би някъде близо до Кеймбридж. Първото пътуване с кола не беше дълго, продължи може би около час. Двете с Лизи бяхме в багажника. Но след това ни извадиха, както бяхме със запушени уста и с качулки на главата. Чух, че говорят оживено, може би са се разделили след това. Може би ден и половина по-късно. Трудно е да прецениш времето, когато си със запушена уста, с качулка на главата и си много уплашен.
	Форестър кимна, без да каже нито дума, и се усмихна извинително. Роб усещаше как той се мъчи да схване логичната последователност на действията.
	— Нищо не разбирам — каза Бойер. — За какво беше цялата драма? Защо беше онзи видеоклип с жената, за какво им беше колът в градината, да не говорим за заплахите на Клонкъри да убие момиченцето? Защо е всичко това?
	— За него това е възможност да измъчва Роб. С психологически методи — започна Кристин. — Това е стилът на Клонкъри. Той е психопат. Има склонност към драматичните етюди и жестове, обича да театралничи. Не забравяйте, че прекарах известно време с него. И това не бяха най-добрите дни от живота ми.
	Роб се втренчи в нея, но тя му върна погледа спокойно.
	— Клонкъри дори не ме докосна. Чудя се дали не е асексуален. Но така или иначе съм убедена, че е ексхибиционист. Обича да се фука и да го гледат какво прави. Обича да кара жертвите да страдат, а тези, които ги обичат, също да страдат…
	Форестър се изправи и отиде до прозореца. Меките лъчи на ирландското слънце паднаха върху лицето му. Той се обърна и каза тихо:
	— А човешките жертвоприношения по традиция са се извършвали пред публика. Де Сейвъри ми обясни. Каква дума употреби… Да, _умилостивяващата_ сила на приношението се дължи на наблюдаването. Ацтеките са качвали жертвите си на върха на пирамидите, така че целият град да може да гледа как изтръгват сърцата от гръдния кош. Нали така?
	— Да — вметна Кристин. — Точно като погребенията на викингите в кораб. Това са били публични церемонии на принасяне на жертви. В Карпатите са набивали хора на кол също пред очите на всички. Жертвоприношението трябва да бъде наблюдавано. От хората, от кралете, от боговете… Това е театър на жестокостта. Точно това привлича Клонкъри. Продължителната, публична и много изтънчена жестокост.
	— Точно това планираше той и за теб, Кристин — каза внимателно Форестър. — Публично набиване на кол в градината на къщата. Но предполагам, че бандата в Ирландия оплеска нещата.
	— Как?
	— Започнаха да се карат и да стрелят — намеси се Дули. — Според мен без него, без лидера си, бандата излезе извън контрол.
	— Има и още нещо — добави Бойер. — Защо Клонкъри е оставил съратниците си в Ирландия, при положение че е знаел, че ще ги хванат или дори застрелят?
	— Но това е още едно жертвоприношение — изсмя се горчиво Роб. — Той пожертва собствените си хора. Пред всички. Сигурно е гледал как полицаите от ирландската „Гарда“ ги избиват. Беше поставил камери из цялата къща. Представям си как се е наслаждавал на гледката, докато е наблюдавал всичко на екрана на компютъра си.
	Всички се замислиха за основния въпрос, но само Бойер се осмели да го изрече на глас.
	— Така. Но къде е Клонкъри? Къде, по дяволите, е сега?
	Роб изгледа полицаите един по един.
	— Със сигурност трябва да е в Англия — предположи най-накрая Дули.
	— Или в Ирландия — отвърна Бойер.
	— Според мен може би е във Франция — включи се в догадките и Кристин.
	— Моля? — намръщи се Форестър.
	— Докато бях завързана и с качулка на главата, го слушах, че постоянно говореше за Франция и за семейството си там. Той ненавижда семейството си, семейните тайни и другите подобни неща. Мрази ужасното си наследство. Не спираше да повтаря колко мрази семейството си и особено майка си… И тъпата къща във Франция.
	— Чудя се дали пък… — Бойер се обърна към Форестър със замислено изражение. — Може би жената от видеоклипа, онази, която уби, е била майка му.
	— Господи.
	Всички в стаята млъкнаха. Роб заговори първи:
	— Но нали полицията във Франция държи къщата под око. Не е ли така? Французите наблюдават родителите на Клонкъри.
	— Това очакваме да правят — отвърна Бойер. — Но не сме в постоянна връзка с колегите там. А и те няма да тръгнат след майката, ако тя излезе.
	— Но как би могъл Клонкъри да стигне до Франция? — избухна внезапно Сали. — С частен самолет? Нали казахте, че следите въздушния трафик!
	— Проверихме докладите на службата по въздушен контрол — вдигна ръка Форестър. — Свързахме се с всяко едно частно летище в Източна Англия. Знаем, че бандитите са достатъчно богати, за да си купят самолет. Знаем, че Марзинели е можел да управлява самолет, Клонкъри сигурно също може. Проблемът на това разследване е, че във Великобритания има хиляди частни самолети, а в Западна Европа са десетки хиляди. Ако Клонкъри лети с успех под чуждо име от месеци, че дори и от година, никой няма да тръгне да го проверява задължително. Ще му дадат разрешение за излитане по навик и напълно механично. А другият проблем е, че всички търсят група мъже с кола, качени на частен самолет. Никой не гледа за сам човек, който при това пилотира.
	Форестър потри брадичката си замислено.
	— Въпреки това не смятам, че французите биха го оставили да мине ей така през пръстите им. Всички по-големи летища и пристанища са предупредени. Но на теория е възможно да е успял да се промъкне.
	— Всички тези теории не ни водят доникъде, не смятате ли! — вбеси се Роб. — Клонкъри е може би във Великобритания, в Ирландия или във Франция. Чудесно. Значи трябва да претърсим само три държави. Но дъщеря ми все още е при него, а той може би е убил майка си. Какво ще правим от тук нататък?
	— Ами Изобел Превен, вашата приятелка в Турция? Дали не й е провървяло в търсенето на Черната книга? — запита Форестър.
	Роб усети прилив на надежда, примесена с отчаяние.
	— Снощи получих съобщение от нея. Казва, че е близо до целта си. Това е всичко, което знам.
	Сали се приведе напред и слънцето заигра по русата й коса.
	— Ами Лизи? Стига с тази Черна книга, на кого ли му пука за нея! Какво ще направи Клонкъри с Лизи? Какво ще направи с дъщеря ми?
	Кристин отиде до дивана и прегърна Сали.
	— Засега Лизи е в безопасност. Клонкъри нямаше нужда от мен, защото аз съм просто приятелката на Роб. Бях играчка, бонус, лесно можеше да се лиши от мен. — Кристин отново прегърна Сали. — Този тип не е идиот, запомнете това! Той ще използва Лизи и ще я използва срещу Роб. Ще я държи, докато Роб не намери онова, което Клонкъри иска. А той иска Черната книга и смята, че тя е у Роб.
	— Но истината е, че аз не знам нищо за нея — каза унило Роб. — Излъгах го, заблудих го, че знам много от нещата, но защо да ми вярва? Той не е глупав, както сама твърдиш.
	— Да, но ти отиде до Лалеш — отвърна му Кристин. — И за това го чух да говори. За Лалеш. Колко не-йезидити мислиш, че са били там? За последните сто години сигурно са по-малко от десет души. И точно това го притеснява. Той е обсебен от Книгата и е сигурен, че ти знаеш нещо. Нещо, което си научил в Лалеш. Затова смятам, че засега Лизи е в относителна безопасност.
	За момент всички отново замълчаха, но след това разговорът отново се залута между възможностите психопатът да е пътувал със самолет от частни летища или с автомобил и ферибот. Точно тогава лаптопът изпищя.
	Клонкъри се беше появил онлайн.
	Роб махна безмълвно на хората в стаята и всички се събраха около екрана на компютъра.
	Клонкъри беше там, в прозорчето на уебкамерата. Изображението беше ясно и напълно отчетливо. Звукът беше добър, а убиецът се усмихваше и се кикотеше.
	— Здрасти отново! Рекох си, че трябва да наваксаме малко. Значи сте успели да хванете неколцината мои сътрудници. Моите братя в Ирландия. Колко досадно! Бях планирал и едно зрелищно набиване на кол. Но вие сигурно сте се досетили. Видяхте ли онзи хубав шиш в градината?
	— Видяхме го — кимна Дули.
	— Ах, детектив Душичка! Как си? Срамота е, че не успяхме да набучим френската кучка на пръчката. Толкова дялане отиде на вятъра. Трябваше поне да поизмъчвам мръсницата, както отначало възнамерявах. Но пък си имах и други грижи на главата. Всъщност това е без значение, защото все още имам някои приятели. Един от тях е тук. Кажете „здрасти“ на малкото ми приятелче!
	Клонкъри се пресегна извън кадър и хвана нещо.
	Това беше грубо отрязана човешка глава.
	По-точно беше главата на Изобел Превен. Кожата беше бледа, а плътта беше започнала да се разлага. От шията висяха сиви нерви и зеленикави артерии.
	— Изобел! Кажи нещо де. Кажи едно „здрасти“ на всички. — Клонкъри мръдна с китка и главата сякаш кимна.
	Кристин се разплака. Роб гледаше монитора ужасен.
	Клонкъри направо светеше от някаква сардоническа гордост.
	— Ето, тя ви казва „здрасти“. Но сега си мисля, че иска да отиде в нейното специално място. Така е, направил съм специално ложе за главата на Изобел, в чест на нейните археологически постижения.
	Клонкъри стана, направи крачка напред и изрита главата към другия край на стаята, като я насочи прецизно като футболист. Главата полетя към кошче за боклук и падна право вътре с глух тропот.
	— Какъв шут, само, а! Истински „падащ лист“! — извърна се Клонкъри към камерата. — Упражнявах го часове наред. Така, докъде бях стигнал? А, да. До Робърт журналиста. Така наречения журналист. Здравей. Толкова съм доволен, че отново сме заедно. Не се притеснявай, дъщеря ти все още е в безопасност, както ти казах и преди. Виж.
	Клонкъри се наведе напред и извъртя уебкамерата така, че да покаже Лизи. Тя все още беше завързана за стола, но беше жива и изглеждаше здрава. После камерата се върна в старото си положение.
	— Нали виждаш, Роби, тя е наред. Направо е в цветущо здраве! За разлика от Изобел. Толкова ме е срам, че си направих шегичка с органите й, но просто не устоях на изкушението. Според мен бих бил нелош филмов режисьор. Пък и възможността си беше рядка и не беше за изпускане. Мотая се, значи, аз из тия пикливи турски улички и изведнъж виждам пред себе си Изобел Превен! Великата археоложка! Сам-самичка и с лорнет на носа! По дяволите, какво ли точно са тези лорнети? Затова помислих малко, около секунда. Аз познавам моите приятели археолозите, знам, че Превен е била колега на Де Сейвъри, знам, че е преподавала на многократно награждаваната Кристин Майер, и знам, че е експерт по Асирия и йезидитите в частност. Но пък не би ли трябвало да си стои в Истанбул при вибраторите?
	Клонкъри се изсмя неприятно.
	— Така си е. Твърде много съвпадения се натрупаха. Така че, много се извиняваме, но я хванахме, понапляскахме я малко и тя, Роби, ни разказа толкова интересни работи и невероятни подробности. И тогава ме осени, ако мога така да се изразя, пристъп на естетическо просветление. Разиграх нашето малко представление с качулките, тенджерата и чревцата. Надявам се, си го оценил! Така ми се искаше да си мислиш, че под качулката е Кристин и тя умира пред очите ти, докато матката й се вари на супичка. Но след това — и точно тук е красотата на момента — щеше да отидеш до Ирландия и да видиш как Кристин умира отново, при това по изключително грозен начин, набита на кол. Не е ли добро хрумване! На колко хора въобще се удава случай да видят как измъчват любимите им хора до смърт, при това цели два пъти! Първо ги правят на яхния, а след това ги набучват на шиш! Ехе, продуцентите биха платили милиони за нещо подобно. Какъв драматизъм, истински coup de theâtre*.
	[* Внезапен обрат на действието на пиесата (фр.). — Бел.прев.]
	Клонкъри ръкомахаше оживено и превъзбудено.
	— Но това е само половината от замисъла. А какво ще кажете за чистата режисьорска красота на кървавата драма в Ирландия? Нима не съм заслужил дори най-леките аплодисменти за моя достоен за „Оскар“ сценарий?
	Клонкъри огледа хората, сякаш наистина очакваше те да избухнат в ръкопляскания и овации.
	— О, хайде де. Нима у вас не се прокрадва възхищение от стойностната продукция? С един удар пращам Роб по грешна следа, а в същото време го подлагам на най-лошото психическо изтезание. Той вярва, че ще види как набиват на кол дъщеря му, но се оказва, че на кола е отново Кристин, а междувременно аз съм си тук в пълна безопасност и наблюдавам всичко на модерен телевизионен екран с висока дефиниция. — Усмивката на Клонкъри леко посърна. — Но, разбира се, моите кретеноидни помощници започват да стрелят и прецакват целия замисъл още преди да са успели да набучат Кристин на шиш. Цъ-цъ-цъ… Казвам ви, в наши дни е толкова трудно да намериш качествен персонал. А щеше да се получи така добре. Щеше да е наистина страхотно. Както и да е, докъде бяхме стигнали? До… до там, когато ти…
	Гласът на Клонкъри стана неуверен, а очите му за момент се разфокусираха. Изражението му беше странно и някак отнесено. Роб погледна многозначително Форестър, а той му кимна разбиращо.
	— Не, аз не полудявам — изкикоти се Клонкъри. — Аз вече съм луд. Вие със сигурност сте забелязали, детектив Форест Гъмп. Но без значение колко съм луд, в същото време съм и няколко пъти по-умен от вас. Аз знам това, което вие знаете. Например вие вече сте достигнали с имбецилните си мозъци до заключението, че съм в Кюрдистан. Това сигурно трябва да е очевидно, тъй като докопах Изобел и панкреаса й. Но трябва да отбележа, че това е ужасно скапано място. Турците са направо зли по отношение на кюрдите. Така е, това е пълна срамота!
	Клонкъри поклати глава и издиша бавно.
	— Сериозно ви казвам, турците са расисти. А аз мразя расистите. Наистина. Може и да си мислите, че съм безсърдечен психопат, но не е така. Аз направо се отвращавам от расистите. Единствените хора, които мразя повече от тях, са негрите. — Клонкъри се завъртя в стола си веднъж, два пъти, а след това отново се обърна към камерата. — Защо тъмнокожите са толкова бездарни? Момчета, хайде де, поне го признайте. Черничките винаги провалят всичко, не е ли така? Може би това е тайният им план. Да се съберат всички негри заедно и да си кажат — хей, я да видим дали пък не можем да емигрираме някъде на някое хубаво място, че да го обърнем на кенеф? Бихме могли да отидем там, да живеем в коптори и да започнем да обираме хората и да се стреляме. Отново. След това пък ще се оплачем от белите. А пакистанците? Ами арабите? Господ да ни е на помощ! Защо просто не се разкарат и жените им да си носят дрехите от черни найлонови чували, но само у дома? Да спрат да викат от минаретата. Ама на никого не му пука. А какво да кажем за еврейчетата, дето хленчат за Холокоста?
	Клонкъри отново започна да се кикоти несвързано.
	— Хленчат и се сополивят като някакви момиченца. Холокостът това, Холокостът онова, моля ви, не ме удряйте, това е Холокост. Холокост-шмолокост. Слушай бе, Джони, не е ли време да оставиш това зад гърба си и да го надживееш, а? Не е ли време да продължиш напред? Пък и нима Холокостът е толкова лошо нещо? А? Поне беше по график. Германците определено ги бива да спазват разписания дори когато става дума за конски вагони. Можете ли да си представите какъв хаос щеше да настъпи, ако британци водеха операцията? Те не могат една квартална автобусна линия да поддържат, какво остава за паневропейска железница на смъртта.
	Клонкъри заговори престорено с подчертан кокни акцент.
	— Бихме искали да ви се извиним заради закъснението на влака за Аушвиц. Осигурен е алтернативен автобусен транспорт. Вагон-ресторантът ще е отворен отново в Треблинка — изхили се той. — Боже господи, британците. Майната им на британците. Арогантни пияни идиоти, които се карат в мъглата. А какво да кажем за янките? Бог да ни опази от янките и задниците им! От тъпите янки с грамаданските им задници. На какво ли се дължи това? Защо ли задниците им са толкова огромни? Нима още не са открили връзката между провала им в Ирак и тлъстите задници? Хей, Америка, ето ти един жокер. Искате ли да знаете какво се е случило с всичките иракски оръжия за масово унищожение? Ами просто някаква дебела кучка е седнала върху тях в „Дънкин Донътс“ в Ел Ей. Само че не го е разбрала, защото задникът й е голям колкото Нептун и нищо не усеща.
	Клонкъри отново се засмя, явно доволен от остроумието си.
	— Що се отнася до японците, те са просто девиантни тролове с дарба да свързват жички. А китайците? Имат седем начина за приготвяне на броколи, а изглеждат като карикатури. Рибоядни нещастници!
	Клонкъри замълча, докато мислеше.
	— Но пък поляците доста ми харесват — усмихна се той. — Както и да е, схващате картинката. Знаете какво искам. Разбрахте, че Лизи е при мен и че я държа жива поради една-единствена причина — искам Черната книга. И, Роб, аз знам, че ти знаеш къде е, защото Изобел ми каза, че знаеш. Тя ми разказа какво се е случило в Лалеш. Е, трябваше да й отрежем едното ухо, за да изтръгнем информацията, но в крайна сметка ни каза. Изядох ухото. Не, не съм. Дадох го на кокошките да го изкълват. Не, и това не направих. Кой ли въобще дава и пет пари за тъпото ухо? Но въпросът е, че тя ни каза всичко. Каза ни, че си я пратил тук, за да вземе Черната книга, тъй като сам не можеш да дойдеш, тъй като оня тип от местната полиция, контето Кирибали, ще те хвърли в затвора. Затова си изпратил Изобел Превен да свърши работата. За жалост, аз вече бях тук, извадих й черния дроб с лъжица и го сготвих по провансалски. Така че, Роб, сега имаш още един ден. Търпението ми се изчерпва. Къде е Книгата? В Харан? В Мардин? В Согматар? Къде е? Къде отиваше Изобел? Измъчвахме я колкото можехме, но тя беше една храбра стара лесбийка и не ни разкри последната следа. Така че трябва да я узная. И ако не ми кажеш къде е Книгата в рамките на двадесет и четири часа, идва редът на малката Лизи. Боя се, че ще я натикам в буркан от сладко. Защото търпението ми вече ще бъде свършило.
	Клонкъри кимна съвсем трезво и овладяно.
	— Знаеш, Роби, че съм разумен човек, но не се оставяй да бъдеш заблуден от очевидната ми добрина. Да си кажа честно, характерът ми не е лесен и понякога ставам малко… избухлив. А сега говоря на теб, Сали, да, на теб, бившата госпожа Лътрел. Скъпата хленчеща Сали — виждам те как надничаш над камерата с малките си свински очички. Слушаш ли ме, Сали? Спри да плачеш, курво, всичко намокри! Имате един ден, двадесет и четири часа, за да премислите всичко, а след това… Е, след това дъщеря ви ще бъде завряна в делва и погребана жива. Така че очаквам много скоро да се чуем пак.
	Клонкъри се наведе към бутона за изключване на камерата.
	— Или ще стане време да затваряме туршия.


	45

	Видеовръзката се замъгли и угасна. Сали отново се беше свила на дивана и плачеше тихо. Роб отиде до нея и я прегърна през раменете.
	Кристин се овладя първа. Тя избърса очите си и каза:
	— Така, знаем, че е в Урфа. Това означава, че Клонкъри е мислел по същите логически пътища като… — Тя въздъхна дълбоко. — Като бедната Изобел.
	— Имаш предвид теорията на Остин Леърд? — запита Роб.
	— Точно така. Какво друго? Клонкъри трябва да е стигнал до същото заключение за Книгата. Затова предполагам, че е отлетял за Кюрдистан с Лизи с частен самолет.
	— Да — кимна Форестър. — Може да го е правил от месеци. С фалшиво име и т.н. Ще се свържем с турския въздушен контрол.
	— Не знаете какво е в Кюрдистан! — поклати глава Роб. — Ако Клонкъри е достатъчно умен, а той е, е можел да се приземява почти незабелязан. В някои райони турците почти нямат контрол. А разбира се, би могъл да лети до иракската част на Кюрдистан и после да пресича границата. Това е огромна област, на практика без закони. Не е като Съфък.
	— Тогава какво да направим? — притисна умоляващо дланите си Сали.
	— Ще търсим тук. Ще търсим в Ирландия — отвърна Кристин.
	— Моля?
	— Черната книга не е в Урфа. Мисля, че бедната Изобел е грешала. Смятам, че Книгата е още тук.
	Полицаите се спогледаха, а Роб се намръщи.
	— Как така?
	— През онези няколко дни в гардероба имах достатъчно време да мисля за Книгата. Знам историята на Леърд. Но смятам, че той просто е плащал на йезидитите с пари и заради това се е върнал. Затова мисля, че това е задънена улица.
	— Къде тогава е Книгата?
	— Да излезем навън — каза Кристин. — Имам нужда от свеж въздух, за да премисля нещата. Дайте ми само няколко минутки.
	Всички с готовност се измъкнаха от офиса, хванаха асансьора до приземния етаж и излязоха навън в топлия летен ден. Небето над Дъблин беше синкаво и бледо, от реката се носеше лек бриз. Туристите гледаха един стар кораб, закотвен на пристанището. Половината тротоар беше блокиран от странни статуи на слаби хора. Цялата група тръгна бавно край кея.
	— Мемориал на Големия глад — посочи статуите Дули. — Умиращите от град хора са се редели на опашки пред тези докове и са чакали кораби за Ню Йорк.
	Той се обърна и махна към подредените пред кея нови офис сгради и блесналите под слънцето стъклени преддверия.
	— Всичко това е било бордеи, пристани и ужасяващи съборетини. Тук е бил Монто, старият квартал на червените фенери. Тук Джеймс Джойс е ходил по проститутки. — Дули млъкна за малко и добави: — Сега има модни кафенета и фюжън бистро ресторанти.
	— Всичко е променено, напълно променено… — промърмори Кристин. След това потъна в пълно мълчание.
	Роб я погледна и веднага разбра, че тя знае нещо. Брилянтният й ум беше попаднал на следа.
	Спряха се до един разкошен нов пешеходен мост и се загледаха в сивите води на реката, носещи се забързано към Ирландско море.
	Кристин помоли Форестър да й каже отново думата, която Де Сейвъри беше написал точно преди да умре.
	— Инка.
	— Инка? — озадачи се Роб.
	— Да, пише се както се и произнася. И-Н-К-А.
	Групата се умълча. Над главите им кряскаха няколко чайки. Сали зададе въпроса, който всички мислеха.
	— Какво, по дяволите, да разбираме под „инка“?
	— Нямаме представа. Какво ли не? — отвърна Форестър. — Най-близо до ума е асоциацията с индианското племе в Южна Америка, но връзката с нашия случай остава неясна.
	Роб се обърна към Кристин и видя, че по лицето й играе намек за усмивка.
	— Джеймс Джойс! — възкликна тя. — Това е! Джеймс Джойс. Това е отговорът.
	— Не виждам общото — сбърчи чело Роб.
	— За това ми говореше Хюго, това беше последното, което ми каза, преди да нахлуе бандата. Там, в Кеймбриджшър.
	Кристин говореше трескаво и вървеше енергично към пешеходния мост.
	— Когато видях Де Сейвъри за последен път, той ми каза, че има нова теория относно доказателството на Уейли — Черната книга. И спомена Джойс като част от новата си теория. — Кристин погледна Роб. — А той знаеше, че се опитвам да те накарам да прочетеш „Дъблинчани“ или „Портрет на художника като млад“…
	— Без особен успех.
	— Така е. Но поне опитах. Докато бях затворена, мислех за теорията на Де Сейвъри. А сега… инка.
	Кристин извади молив от чантата си и написа думата върху отворена тетрадка.

	ИНКА

	Тя погледна листа с думата.
	— Инка, инка, инка… Това с индианците в Южна Америка е прекалено очебийно и елементарно. Но е така, защото Де Сейвъри се е опитвал да заблуди убийците си.
	— Какво?
	— Ако беше написал цялата дума, те са можели да я видят и Клонкъри е щял да се досети. Де Сейвъри не е знаел дали бандитите няма да се върнат. Затова той е написал уж обикновена дума, но такава, която някой е можел да разбере. Може би ти, Роб. Ако някога я беше чувал.
	— Все още нищо не разбирам — сви рамене Роб.
	— Естествено, че не разбираш. Ти така и не прочете Джойс въпреки моя ентусиазъм! А и трябва много добре да познаваш книгите му. Хюго и аз обичахме да говорим за Джойс. Водехме безкрайни дискусии върху него.
	— Добре, но какво означава проклетата „инка“! — прекъсна ги Дули нетърпеливо.
	— Нищо не означава. Но има нужда от още само една буква, за да се допълни. Буквата Х. И тогава става… — Кристин надраска още една буква до думата и обърна тетрадката, за да я покаже. — Хинка!
	— Това е чудесно, Кристин — въздъхна Роб. — Но какво или кой е „хинка“? И как, по дяволите, това ще помогне на Лизи?
	— Това не е често срещана дума. И е доста рядко използвана в литературата, доколкото знам. И точно в това е въпросът, тъй като я има в един откъс от първия шедьовър на Джойс — „Портрет на художника като млад“. Според мен това е сериозна следа. И може много да ни помогне.
	Кристин огледа всички.
	— Спомнете си, че Джойс е знаел повече за Дъблин от всеки друг. Знаел е всичко — всяка легенда, всяка история, всеки анекдот и ги е изливал в книгите си.
	— Добре — каза Роб със съмнение.
	— Джойс би знаел всяка тайна и всеки мит относно ирландския „Клуб на адския огън“ и с какво са се занимавали членовете му. — Кристин рязко затвори тетрадката. — Затова предполагам, че онзи пасаж може да ни каже къде да открием това, което ни трябва, за да спасим Лизи.
	Кристин се загледа през реката.
	— А, ето там, мисля, че има книжарница.
	Роб се обърна. Точно зад източения нов пешеходен мост, на другия бряг на буйната Лифи, имаше книжарница от веригата „Ийсънс“.
	Петимата прекосиха реката по моста и влязоха вкупом в магазина за изненада на младия продавач. Кристин незабавно отиде до секцията с ирландска класика.
	— Ето! — Тя грабна „Портрет на художника като млад“ и трескаво запрелиства страниците. — А ето ги и… страниците, където се споменава „хинка“.
	— Прочети ги.
	— Откъсът е около средата на книгата. Стивън Дедалус, героят и художникът от заглавието, отива да види преподавателя си, йезуит и декан на факултета по английски език към Университетския колеж в Дъблин. Започват да спорят за филологията. И ето тук е това, което ни интересува. Ето какво казват: „Да се върнем към лампата“, каза той. „Нейното пълнене също не е лесна работа. Маслото трябва да бъде чисто и да наливаме внимателно, за да не прелее; не бива да се налива повече, отколкото побира фунията.“ — Кристин погледна към сериозните изражения на хората около нея. Всички очакваха да чуят отговора. — Чета диалога. Не си мислете, че ще имитирам и акцента. — Тя върна поглед към книгата и продължи да чете: — „Каква фуния?“, запита Стивън. „Фунията, през която се налива маслото в лампата.“ „Но… нима това се нарича фуния?“, каза Стивън. „Не е ли хинка?“*
	[* Тук и по-надолу цитатите са по Джеймс Джойс. Портрет на художника като млад, прев. Николай Б. Попов, Нар. култура, София, 1981 г. — Бел.прев.]
	Кристин замълча. Роб кимна бавно.
	— Говорят за фунии. Къде е връзката с „Клуба на адския огън“?
	— Пасажът, който ни интересува още по-точно, е страница или две по-нататък.
	Кристин прелисти и прегледа страницата.
	— Ето го: „Дърветата в парка на университета благоухаеха след падналия дъжд, а от подгизналата земя лъхаше мирис на тлен, който като неуловим аромат на тимиан струеше от безброй сърца, затрупани под гнилите листи… и той знаеше, че щом след миг влезе в мрачното здание на колежа, ще започне да усеща и друг дъх на загнило, което нямаше да иде от Бесния Игън и Уейли Палежа“.
	Роб кимна отново, но този път нетърпеливо.
	— Чакай, има и още. — Кристин обърна на друга страница и спокойно прочете: — „Твърде късно беше вече за лекцията по френски. Той прекоси фоайето и свърна вляво по коридора, който водеше към аудиторията по физика. Коридорът беше тъмен и тих и все му се струваше, че в него се таи нещо. Защо изпитваше чувството, че го шпионират? Дали защото бе чувал, че по времето на Уейли тук някъде е имало тайна стълба?“ — Кристин затвори книгата.
	Всички в книжарницата бяха притихнали.
	— Аха! — възкликна Дули.
	— Да! — каза Бойер.
	— Не може да е толкова очевидно! — намръщи се Сали. — Тайно стълбище. Просто ей така? Защо тогава онези ужасни бандити не са проверили и тук?
	— Може би не са чели Джойс — забеляза Форестър.
	— Има смисъл — предположи Дули. — Поне исторически. Връзката с Уейли е вярна. На „Сейнт Стивънс Грийн“ има две великолепни големи сгради. И съм сигурен, че едната е построена за Ричард Палежа Уейли.
	— Сградата съществува ли все още? — запита Роб.
	— Разбира се. Мисля, че Университетският колеж все още я използва дори днес.
	Роб се обърна и тръгна към вратата.
	— Хайде, момчета, какво чакаме? Моля ви! Имаме само един ден.
	След само няколко минути забързан ход стигнаха до голям площад от времето на крал Джордж. Над благородното зелено пространство се бяха надвесили величествени тераси. Градините и ливадите сякаш ги подканяха да се разходят из тях, а слънцето прозираше през листата на дърветата и храстите. За миг Робърт си представи как дъщеря му си играе щастливо в градините. Потисна пронизалата го тъга, но страхът му беше прекалено силен, за да го заглуши.
	Старият Университетски колеж се оказа една от най-големите сгради на площада. Елегантен и изчистен, построен от сив портландски камък. Роб се зачуди как може тази внушителна сграда да е свързана с убийствата и покварата на Уейли Палежа и дори още по-лудия му син. На табелата до вратите пишеше „Нюмън Хаус: част от Университетския колеж на Дъблин“.
	Дули натисна звънеца, а Роб и Кристин крачеха нервно по тротоара. Сали реши да ги изчака на една от пейките на площада и Форестър нареди на Бойер да остане с нея. Дули проведе някакъв разговор по интеркома, след това съобщи пълния си полицейски чин и вратата се отвори. Антрето зад нея беше почти толкова впечатляващо, колкото и самата сграда отвън — стените бяха покрити с красиви форми от сива и бяла мазилка отново от времето на крал Джордж. Бяха изключителни.
	— Леле! — възхити се Дули.
	— Да, много се гордеем с това.
	Гласът имаше американски акцент от Нова Англия. В другия край на антрето стоеше мъж на средна възраст с хубав костюм. Той тръгна към тях и протегна ръка към Дули.
	— Райън Матюсън, директор на „Нюмън Хаус“. Здравейте, инспекторе, и… здравейте…
	Всички се представиха, Форестър показа и служебната си значка. Директорът ги въведе в претрупания и разхвърлян кабинет на рецепцията.
	— Но, господа полицаи, нахлуването с взлом беше миналата седмица, не знам защо ви пращат чак сега — каза Матюсън.
	— Взлом ли? — озадачи се Дули. — Кога? Извинете, не разбирам.
	— Не беше нищо важно. Преди няколко дни група хлапета влезли в мазето. Сигурно са били наркомани. Така и не ги хванахме, но бяха съсипали стълбището. Един господ знае защо — сви рамене незаинтересовано директорът. — Но от „Гардата“ пратиха полицай. Вече забравихме за случая. Той видя всички следи и събра всички доказателства…
	Роб и Кристин се спогледаха обезсърчени. Но Дули и Форестър явно не падаха духом толкова лесно. Форестър разказа на директора най-важното от историята за Уейли Палежа и за Клонкъри и какво търси той. Роб усети, че Форестър подбира думите си, за да не разкрие твърде много на Матюсън и да го уплаши или обърка. Но дори и при това положение в края на обясненията директорът изглеждаше зашеметен.
	— Изключително — смънка той най-накрая. — Значи смятате, че тези хора са търсели тайно стълбище? Споменато в „Портрета“?
	— Да — намеси се Кристин. — А това означава, че най-вероятно ние сме закъснели. Ако бандата не е намерила нищо, това означава, че тук просто нищо няма. Да му се не види.
	— Всъщност не е имало нужда да нахлуват с взлом — поклати енергично глава директорът. — Можели са просто да дойдат в един от дните, когато сме отворени за посетители.
	— Когато сте какво?
	— Това не е никаква тайна или загадка. Ни най-малко. Да, тук наистина имаше тайно стълбище, но то беше открито през 1999 г. по време на един голям ремонт. В момента е основното служебно стълбище в задната част на сградата. В наши дни в това няма нищо тайно.
	— Значи бандата е търсила на погрешното място? — каза Дули.
	— Ами, да — кимна Матюсън. — Така излиза. Каква жестока ирония! Можели са просто да дойдат и да ме попитат къде е тайното стълбище и аз щях да им кажа. Но това, предполагам, не е обичайният начин на действие на тези банди, нали? Не могат да помолят учтиво. Да, да…
	— Та, къде са стълбите? — запита Роб.
	— Последвайте ме.
	Три минути по-късно се озоваха в задната част на сградата и видяха тясно дървено стълбище, което водеше от приземния етаж към нещо като мецанин. Стълбището беше тъмно и зле осветено, а от двете си страни беше опасано с ламперия от тъмен дъб.
	Роб се приведе над дървените стъпала и почука по най-долното с кокалчетата на пръстите си. Звукът беше разочароващо солиден, без ни най-малък намек за кухина. Кристин почука по второто стъпало.
	— Какво правите? — наведе се към тях директорът с обезпокоено изражение на лицето.
	— Помислих си, че ако има нещо скрито, то може да е под тези стъпала — сви рамене Роб. — И ако чукнем на кухо, може би…
	— Имате намерение да изкъртите стъпалата?
	— Да — потвърди Роб. — Разбира се, какво друго да направим?
	— Но това е една от най-ревностно пазените сгради в Дъблин — почервеня от гняв директорът. — Не може просто да дойдете тук с кози крак в ръка и да я разкъртите до основи. Съжалявам, разбирам, че сте в затруднено положение, но…
	Роб се намръщи и седна на стълбите, като се опитваше да укроти гнева си. Форестър поговори малко с Дули насаме и след това ирландецът се обърна към Матюсън.
	— Знаете ли, струва ми се, че малко боя няма да е излишна на това стълбище.
	— Моля?
	— Стълбището. Малко е спартанско. Трябва да се пипне тук-там.
	— Е, ние, разбира се, нямахме достатъчно пари, за да довършим всичко — въздъхна директорът. — Мазилката в антрето глътна почти всичките средства.
	— Но ние имаме.
	— Какво имате?
	— „Гардата“ разполага с пари. Ако се наложи да счупим няколко стъпала в процеса на напълно законно разследване, разбира се, че ще обезщетим вашия колеж за нанесените щети. — Дули потупа Матюсън по гърба. — И струва ми се, ще разберете, че полицейските обезщетения могат да бъдат много щедри.
	— Достатъчно щедри, за да се ремонтира и боядиса едно стълбище? — насили се да се усмихне Матюсън. — И може би дори една или две класни стаи?
	— О, да, така смятам.
	Усмивката на директора стана по-широка и той изглеждаше неимоверно облекчен.
	— Добре, мисля, че бих могъл да обясня това на попечителите. Така, да започваме. — Матюсън спря и се замисли. — Макар че не съм сигурен, че търсим на точното място.
	— Имате ли други идеи?
	— Просто предположение… бегла догадка.
	— Кажете ни я!
	— Ами… Винаги съм си мислел… — Той погледна нагоре към края на стълбището. — Понякога съм се чудил защо това малко стълбище се обръща точно на върха? Ето там, виждате ли чупката най-отгоре? Няма видима архитектурна причина. Но това може да е доста неприятно, ако носите много книги. Може да се препънете, толкова е тъмно. Точно тази Коледа един студент си счупи глезена на това място.
	Роб вече тичаше нагоре по стълбището, а Кристин го последва на секундата. Стъпалата наистина свиваха в обратната посока. Отиваха до стена, облицована с ламперия, а след това внезапно кривваха рязко вляво. Роб се взря в дървената облицовка и почука. Кънтеше на кухо.
	Всички се спогледаха. Матюсън се беше изчервил видимо.
	— Изключително! Предполагам, че трябва да махнем ламперията и да погледнем отзад. В мазето има длето и фенер, сега ще отида да ги донеса…
	— Зарежи ги!
	Роб бръкна в джоба си, извади швейцарско армейско ножче и отвори най-здравото острие.
	Кристин, Дули, Форестър и Матюсън се смълчаха, а Роб заби ножа право в облицовката. Острието с лекота проби дървото, панелът се оказа много тънък, почти като фалшив. Роб завъртя ножа, за да разшири отвора, натисна надолу и дървото започна да се цепи. Форестър се пресегна, хвана ъгъла на дървения квадрат и двамата мъже успяха да смъкнат от рамката цялото почти метър широко парче.
	Зад него имаше дълбока ниша, а от тъмната й вътрешност се носеше мирис на мухъл и плесен. Роб се надвеси над нея и започна да търси опипом.
	— Господи! Толкова е тъмно, нищо не виждам, нищо не виждам…
	Кристин извади мобилния си телефон, включи дисплея и насочи мъждивата светлина над рамото на Роб към дълбините на нишата.
	Роб и Форестър застинаха вторачени и не пророниха и звук. Дули изруга звучно. Кристин закри устата си с длан.
	В дъното на нишата, покрита със стари паяжини и сива прах, лежеше голяма и доста очукана кожена кутия.


	46

	Роб се наведе и като пъшкаше от напрежението, извади кутията покрай летвите и я остави на стълбището.
	Кръглата кутия с плосък капак беше направена от стара, пропукана и износена черна кожа. Определено приличаше на нещо от XVIII в., на нещо аристократично, сякаш е била част от багажа на някой лорд по време на пътуванията му. Ковчежето наподобяваше архитектурния стил на сградата, в която беше лежало скрито толкова години.
	Кутията беше покрита с дебел слой прашасали паяжини. Кристин ги почисти с ръка и по капака се показаха думи, гравирани тънко със златиста боя.

	Т. У., Anno Domini 1791

	Роб и Кристин се спогледаха.
	— Т. У. Томас Уейли — каза французойката.
	— Преди да отиде до Израел и да стане Джерусалем Уейли…
	Директорът на колежа изглеждаше развълнуван и нервно пристъпваше с елегантните си обувки от крак на крак.
	— Момчета, вижте, съжалявам, но имате ли нещо против да отнесем това нещо някъде другаде? По тези стълби постоянно минават студенти… и не съм сигурен, че искам да се вдигне врява.
	Форестър и Дули осъзнаха, че това е смислено предложение и всички се съгласиха да се преместят. Роб вдигна кутията, като я държеше пред себе си като барабан. Тя не беше толкова тежка, просто беше неудобна за носене. Вътре трополеше нещо доста голямо и докато вървяха, той се опитваше да я държи колкото се може по-стабилно. Всяка изминала секунда, всеки пропилян миг той си мислеше за Лизи. Всяка секунда я приближаваше към смъртта.
	Роб с мъка се удържаше да не вика по хората. Стисна зъби в пълно мълчание и решително последва директора Матюсън надолу по стълбите и по един къс коридор. Най-накрая влязоха в светъл и елегантен офис. Това беше кабинетът на директора с изглед към дърветата и огрените от слънцето поляни на „Сейнт Стивънс Грийн“.
	Форестър погледна през прозореца към Сали и Бойер, които седяха на една пейка и чакаха.
	— Извинете ме за минута — каза той и извади телефона си.
	Оставиха кутията върху бюрото на Матюсън и от древната кожена облицовка се вдигна облак прах.
	— Добре. Да я отворим! — каза Дули.
	Кристин вече проучваше кутията.
	— Тези стари каишки и катарами няма да се разкопчаят — промърмори тя, докато опитваше да раздвижи една от тях.
	Дули също опита една от токите.
	— Напълно са ръждясали.
	Роб пристъпи напред с ножа в ръка.
	— Дъщеря ми чака! — отсече той. После клекна и преряза каишките. Последната се оказа най-твърда и Роб трябваше да използва ножа като трион, но след кратка свирепа борба кожата поддаде и се отплесна встрани.
	Той се изправи и се отдръпна. Форестър повдигна черния кожен капак с гравираните златни букви. Всички погледнаха във вътрешността на старата кутия и видяха Черната книга. Бяха първите, които я съзираха след двеста и петдесет години.
	Освен това реликвата не беше книга и ги гледаше в отговор. Беше лице.
	— Господи! — възкликна Дули.
	На дъното на кутията имаше череп.
	Беше много странен. Очевидно човешки, но в същото време не съвсем. Имаше остри скули и почти птичи, змиеподобни очи, добре оформени и азиатски като тип, но странно широки и сякаш присвити в жестока усмивка.
	Роб разпозна черепа веднага.
	— Това е точно каквото видях в Лалеш. Същия вид череп. Нещо като получовек… полуптица. Какво, по дяволите, е това? Кристин, ти си остео… експерт. Какво е това?
	С привична сръчност Кристин бръкна в черната кожена кутия и извади черепа.
	— Много добре е запазен — каза тя, докато оглеждаше черепната кутия и долната челюст. — Някой го е обработил, за да го предпази от разрушаване.
	— Но колко е стар? Какъв е? Човешки ли е? Защо очите му са такива?
	Кристин отиде до светлината близо до високите прозорци и вдигна черепа към яркото слънце.
	— Определено е череп на хоминид. Но е хибрид.
	Вратата на офиса се отвори. Влязоха Сали и Бойер. Те се спряха шокирани и се втренчиха в черепа в ръцете на Кристин.
	— Това ли е? — каза Бойер невярващо. — Това ли е Черната книга? Човешки череп?
	— Аха — кимна Роб.
	— Не е съвсем човешки. — Кристин завъртя черепа и продължи да го оглежда. — Това е хоминид, но има доста явни различия между този череп и нормален череп на Homo Sapiens. Ето, погледнете. Вижте колко е голяма черепната кутия, колко ясен е сагиталният шев на теменната кост, а очните кухини… много интересно…
	— Значи това е кръстоска между човек и… и какво? — запита Роб.
	— Нямам идея. Не е кръстоска с неандерталец, нито пък с Homo Habilis. Изглежда е непознат човешки вид с много голяма черепна кутия.
	Роб все още нищо не разбираше.
	— Но аз си мислех, че хората не могат да се кръстосват с други видове. Че различните видове не могат да се кръстосват помежду си.
	— Не е задължително — поклати глава Кристин. — Някои видове могат да се кръстосат. Тигрите и лъвовете например. Рядко, но се случва. А този тип хибридизация не е непознат в човешката еволюция. Много експерти смятат, че ние сме се кръстосали с неандерталците.
	Тя остави черепа на масата. Белите зъби проблясваха под светлината на лампата. Черепът беше кремавожълт и много голям.
	Дули продължаваше да гледа в плесенясалата кутия.
	— Има и още нещо.
	Той бръкна вътре и извади сгънат лист. Роб гледаше смаян как полицаят отнася находката си до бюрото на директора и я поставя до черепа.
	Документът беше избледнял и намачкан и беше написан на нещо като груб пергамент. Беше пожълтял и стар, може би на стотици години.
	Роб го разгъна много внимателно. Пергаментът пропука и от него замириса странно, но не и неприятно. Миришеше на тъга, на старост и на погребални цветя.
	Всички се надвесиха над масата, а Роб изглади листа с ръка. Кристин се наведе и се намръщи. Пергаментът беше изписан с много тъмно мастило. Виждаше се бегло скицирана карта, а до нея с някакво древно писмо бяха надраскани няколко реда.
	— Арамейски — определи го почти незабавно Кристин. — Това е арамейски. Изглежда е доста необичайна форма… Нека видя по-добре.
	Роб въздъхна от напрежение. Всяка изминаваща секунда беше болезнена. Погледна черепа, поставен на бюрото до пергамента. Той сякаш му се хилеше подигравателно. Хилеше се като Джейми Клонкъри.
	Клонкъри! Роб тръсна глава, за да се осъзнае. Черната книга беше у тях и Клонкъри трябваше да разбере това веднага. Роб попита Матюсън дали може да използва компютъра в кабинета и директорът кимна.
	Роб отиде до бюрото, логна се и веднага отиде на видеолинка към Клонкъри. Екранът изведнъж оживя. Уебкамерата работеше. След няколко секунди Клонкъри рязко и изненадващо се появи в кадър. Усмихваше се злобно.
	— А, предполагам, че сте я намерили. Може би на някоя автобусна спирка? Или пък в бинго зала?
	Роб му затвори устата, като вдигна черепа пред камерата.
	Клонкъри се втренчи в него. Преглътна и продължи да го гледа. Роб никога не беше виждал водача на бандата толкова смаян. Убиецът изглеждаше объркан, притеснен, почти поразен.
	— У вас е, наистина е у вас! — Гласът на Клонкъри беше безизразен и флегматичен от завладялата го непосилна емоция. Той отново се взря в черепа. — А какво става с… документите? Имаше ли и още нещо? В кутията.
	Сали подаде пергамента. Роб го вдигна пред камерата и му го показа. Клонкъри издиша дълго и дълбоко, сякаш от плещите му беше паднало ужасно бреме.
	— През цялото това време. През цялото това време… И е бил в Ирландия! Значи Превен е грешала. Аз съм грешал! Леърд е задънена улица, не води доникъде. И дори не е клиновидно писмо! — поклати глава Клонкъри. — Така. Къде точно се намира?
	— В „Нюмън Хаус“.
	Клонкъри замлъкна. След това отново поклати глава и се засмя горчиво.
	— Боже. Казах им да търсят добре. Тези скапани дебили! — Той спря да се смее и се втренчи нагло и надменно в камерата. — Както и да е, вече нищо не може да се направи. Колегите ми лежат в ковчези. Но ти можеш да спасиш живота на дъщеря си, стига да ми донесеш Черната книга — черепа и документа. Добре ли е? И искам да са тук до… о, господи. Хайде, пак започваме. Още един срок. Колко време ще ви трябва, глупаци, за да стигнете дотук?
	Роб понечи да заговори, но Клонкъри вдигна ръка.
	— Млъквай. Сделката е следната. Давам ти още три дни. Това време със сигурност е достатъчно. Може би съм твърде щедър. Но към вас съм такъв — супер щедър. Но, моля ви, повярвайте, че търпението ми се изчерпва. Спомнете си, че съм психопат — засмя се той и гротескно имитира лицев тик като намек за лудостта си. — И, момчета, когато пристигнете, не си правете труда да водите със себе си вашите приятелчета от полицията. Няма да ви бъдат от никаква полза. Защото няма да получат особена помощ от Кирибали или от кюрдите. Мисля, че го разбирате твърде добре. Така че, Роб, стягай багажа. Хващай полета до тук, донеси ми Черната книга и ще си получиш Лизи, преди да е станала на туршия. Имаш 72 часа и това е всичко. Финалният срок. Чао-чао.
	Екранът угасна.
	— Разбира се, в Турция трябва да се свържем с местната полиция — наруши мълчанието Форестър. — Ще говоря с министерството. Не можем да ви оставим просто да излетите за Турция. Това е случай на убийство. Сложно е. Сигурен съм, че ме разбирате.
	— Разбира се — присви очи Роб.
	— Съжалявам, ако ви изглежда твърде бюрократично, но ще бъдем бързи. Много бързи, обещавам. Но просто трябва да сме внимателни. А онзи тип е пълно куку, дори и да спазвате указанията му, нямате гаранция, че той няма… сещате се. Имаме нужда от местна подкрепа. А това означава официална намеса, одобрение от Анкара и съгласуване с Дъблин. Всичко това.
	Роб си помисли за Кирибали, за змийската му усмивка и за заплахите му на летището.
	— Разбира се.
	Матюсън отново подскачаше от крак на крак. Очевидно искаше цялата група, която му носеше само неприятности, да се махне от офиса, но беше твърде вежлив, за да го каже. Всички покорно излязоха навън, водени от Роб. Той носеше „Черната книга“ — черепа и картата в старата кожена кутия. Сали и Кристин бяха зад него и си говореха тихо. Полицаите вървяха последни и разговаряха оживено, почти спореха.
	Роб видя как лондонският детектив мушна Бойер с пръст.
	— За какво, по дяволите, се карат?
	— Кой знае? — сви рамене Кристин. Изражението й беше злобно и присмехулно. Продължиха да вървят.
	Роб погледна наляво към Сали и надясно към Кристин.
	— И вие ли си мислите, каквото и аз си мисля? — каза той.
	— Да — кимна Кристин. — Полицията ще оплеска всичко.
	— Точно така. Цялата тая история: „Ще говорим с министерството“ и т.н. Господи! — Роб усети как у него се надигат гняв и притеснение. — И щели да говорят с оня мръсник Кирибали. Какво правят въобще? Кирибали така или иначе сигурно е в комбина с Клонкъри. Кой друг би могъл да помага на това копеле?
	— А ако се обърнат към Анкара, това ще отнеме векове — продължи Кристин. — Ще се скарат с кюрдите и всичко ще бъде ужасен провал. Те не разбират. Те никога не са били там, не са виждали Шанлъурфа.
	— Може би вие трябва да заминете. Веднага. — Сали стисна ръката на Роб. — Просто го направете. Вземете Черната книга, черепа, каквото и да е там, отнесете го на Клонкъри и му го дайте. Тръгнете сега или утре, полицията не може да ви спре. Направете каквото иска Клонкъри. Роб, тя е наша дъщеря!
	— Абсолютно — кимна бавно Роб. — А и познавам някой, който може да ни помогне… в Шанлъурфа.
	Кристин вдигна рязко ръка.
	— Но ние все още не можем да вярваме на Клонкъри. Нали? Форестър е прав поне за това. — Кристин погледна открито първо към Роб, а след това към Сали. Лицето й беше огряно от меките лъчи на залязващото слънце. — Той със сигурност преследва Книгата. Но след като я получи, след като му я дадем, той може просто да… да направи каквото си поиска. Разбирате ли? Той е психопат и сам го признава. На него му харесва да убива.
	— Тогава какво да правим? — запита Роб отчаяно.
	— Може би има начин. Видях картата.
	— Какво?
	— Когато бяхме в кабинета — обясни Кристин. — Пергаментът е написан на късен арамейски. Това е езикът, използван от ханаанците. И мисля, че мога да го прочета. Или поне да разбера общия смисъл.
	— И?
	Кристин погледна към кожената кутия в краката на Роб.
	— Покажи ми я отново.
	Роб се наведе, отвори кутията, извади пергамента и го приглади на коляното си.
	— Така си и мислех — кимна Кристин и посочи към един ред от древното писмо. — Тук пише: „Големият череп на предците идва от… Долината на клането“.
	— Че къде е това?
	— Не пише.
	— Чудесно. А останалото? Какво означава?
	— Споменава Книгата на Енох. Не се цитира — намръщи се Кристин. — Но се говори за нея. А след това, ето тук, пише: „Долината на клането е мястото, където умряха предците ни“. Да! Да, да!
	Кристин посочи друг ред от пергамента и продължи:
	— А тук пише, че долината е на един ден път пеша към залязващото слънце, от „мястото за отдаване на почит“.
	— Тоест…
	— Тук са нарисувани река и долини. А тук има и още една следа. Пише, че мястото за отдаване на почит е наричано още Хълмът на корема. Това е!
	Умът на Роб отказа да работи. Чувстваше се толкова уморен и така напрегнат заради Лизи. Той погледна Кристин, но нейното изражение беше точно обратното на неговото. Тя преливаше от енергия и нетърпение.
	— Хълмът на корема! Сети се! — изгледа го тя.
	Роб поклати глава, като се чувстваше пълен идиот.
	— Това е буквалният превод на турското… Гьобекли Тепе.
	Сякаш светкавица проряза мозъка на Роб.
	На другия край на поляната полицаите явно приключваха разговора и си стискаха ръцете.
	— Така — продължи Кристин. — Според този пергамент Долината на клането е на един ден път пеша от Гьобекли Тепе, като се върви към залеза. И черепът е оттам. Предполагам, че там ще намерим и много други като него. Трябва ние да сме активната страна и да мислим с няколко хода напред. Трябва да подчиним Клонкъри. Трябва да го принудим да освободи Лизи жива и здрава. Ако разкрием тайната, скрита в Черната книга и съдържаща се в черепа и пергамента, ако копаем в Долината на клането и разберем истината зад всичко това, ще разполагаме с коз. Защото тайната се крие в тази долина. А Клонкъри настоява за точно тази тайна. Тайната, която е била разкрита на Джерусалем Уейли и която е съсипала живота му. Тайната, която Клонкъри иска да остане скрита завинаги. Ако искаме да имаме власт над Клонкъри, трябва да го подминем, да разкопаем долината, да открием тайната и да го заплашим, че ще разкрием загадката пред целия свят, ако не ни върне Лизи. Ето така ще спечелим.
	Полицаите вървяха към тях, а спорът им явно беше приключил.
	Роб стисна ръцете на Сали и на Кристин.
	— Добре. Да го направим — прошепна той. — Двамата с Кристин ще отлетим за Шанлъурфа незабавно. Ще тръгнем сами и ще изкопаем тази тайна.
	— И няма да казваме на полицията — додаде Кристин.
	Роб се обърна към Сали.
	— Сигурна ли си, Сали? Искам да ми кажеш, че си съгласна с плана.
	— Ще… ще ти повярвам, Роб Лътрел — изгледа го тя. Очите й бяха пълни със сълзи, но Сали се овладя. — Ще ти се доверя да върнеш дъщеря ни. Така че — да. Моля те, направи го. Моля те, моля те. Само върни Лизи!
	Форестър се приближи към тях, като потриваше длани.
	— Да се разбързаме и да тръгваме за летището, а? Трябва да говоря с министерството. Ще окажем натиск, обещавам.
	Роб кимна. Зад инспектора се издигаше мрачният сив силует на „Нюмън Хаус“. За секунда Роб си представи как е изглеждала сградата, когато Игън и Уейли са вдигали буйните си празненства под мъждивата светлина на маслените лампи и как високите млади мъже са се смеели и са крещели, докато са подпалвали живи, прогизнали от уиски котки.


	47

	Кристин и Роб отлетяха за Турция направо от Лондон още същата вечер, след като наговориха куп очевидни лъжи на Форестър и Бойер.
	Решиха да вземат Черната книга със себе си. На летище „Хийтроу“ Кристин се легитимира като археолог и пусна най-чаровната си усмивка, за да прекара през лондонската митница странния череп, смътно наподобяващ човешки. В Турция трябваше да бъдат дори още по-внимателни. От Истанбул хванаха самолет за Диарбекир, а след това взеха такси и пропътуваха още шест дълги и прашни часа през нощта, докато се доберат до Шанлъурфа с първите утринни лъчи. Не искаха да обявят пристигането си на Кирибали, като се появят на летището в Шанлъурфа. Очевидно бяха западняци, бяха подозрителни и нежелани, щяха да ги забележат на мига. Всъщност не искаха Кирибали да разбира, че изобщо са близо до Турция.
	Самото им присъствие в Кюрдистан беше достатъчно рисковано.
	Стигнаха до туптящото сърце на напечената от слънцето Урфа и се насочиха към хотел „Харан“. Точно пред лобито Роб откри своя човек Радеван, който се беше скрил на сянка от горещото утринно слънце и спореше шумно за футбол с другите шофьори. Беше раздразнителен и явно не в добро настроение, но сприхавостта му се дължеше на Рамадана — през деня всички ходеха навъсени, гладни и жадни.
	Роб реши да действа направо и попита Радеван дали би могъл да намери няколко приятели, за да им помогне да разкопаят Долината на клането. После тихо го помоли да осигури и някакви оръжия. Искаше да е готов за всичко.
	Отначало Радеван беше мрачен и несигурен и отиде да „се посъветва“ с безбройните си братовчеди. Но час по-късно се върна със седмина приятели и роднини, всичките усмихнати кюрди. Междувременно Роб беше успял да купи няколко очукани лопати и да наеме два много стари ленд ровъра.
	Това по всяка вероятност щяха да бъдат най-импровизираните разкопки за последните двеста години, но нямаха избор. Разполагаха само с два дни, за да намерят окончателния отговор на въпросите си, два дни да разкопаят Долината на клането и да принудят Клонкъри да пусне Лизи. А и Радеван беше успял да се сдобие и с оръжие. В износена стара чанта бяха скрити две карабини и пистолет.
	— Виждаш, че ти помагам, мистър Роби. Харесвам англичаните, те помагат на кюрдите — смигна Радеван на Роб, докато се разплащаха. След това се усмихна приветливо и прибра пачката долари.
	В момента, в който натовариха всичко по колите, Роб скочи зад волана и запали двигателя. Едва сдържаше нетърпението си. Самият факт, че се намираше в града, в който бе и Лизи, но не знаеше къде е тя или колко страда, го караше да се чувства в прединфарктно състояние. По ръката му се стрелкаха мъчителни бодежи и сякаш цялата туптеше от болка. Челюстта също го болеше. Докато и последните предградия на Урфа се превръщаха в сив облак прах в огледалото за обратно виждане, Роб не престана да мисли за дъщеря си и да си я представя вързана за стола, както я видя последния път.
	Кристин седеше отпред до него, а отзад се возеха трима кюрди. Радеван караше втория ленд ровър и ги следваше плътно. Оръжията бяха скрити в сака под седалката на Роб. Черната книга в износената кожена кутия беше в багажника, стабилно застопорена сред останалите вещи.
	Докато се друсаха по пътя, привичната разговорливост на кюрдите премина в шепот, а след това и в мълчание. Тишината се допълваше от мъртвилото на околния пейзаж, тъй като вече излизаха в необятната пустиня. Пред тях бяха жълтите и безлюдни полета.
	Жегата беше невероятна. Разгарът на лятото на границата на сирийската пустош беше жесток сезон. Докато караха на юг, Роб усети, че приближават Гьобекли. Този път обаче подминаха отбивката и оставиха зад гърба си и няколко армейски контролни поста по горещия път за Дамаск. Кристин беше купила подробна карта и се надяваше, че знае точно къде да намери долината.
	— Ето тук — каза тя властно при един от поредните завои.
	Поеха надясно и половин час се люшкаха по дълбоките черни коловози. Най-накрая стигнаха до гребена на едно възвишение. Двете коли спряха и всички слязоха. Кюрдите бяха мръсни, потни и едва ли не готови да се разбунтуват. Разтовариха лопатите, кирките, въжетата и раниците и ги струпаха на песъчливото хълмче.
	От лявата им страна имаше пуста и тясна долина.
	— Това е — обяви Кристин. — Долината на клането. Все още й казват Долината на убийствата. Дори е обозначена на картата.
	Роб се огледа и се ослуша. Не се чуваше нищо, освен печалния пустинен вятър. Целият район беше необичайно тих дори и за пустинята около Гьобекли.
	— Къде са всички? — запита Роб.
	— Тръгнали са си. Евакуирани са. Преместени от правителството — отвърна Кристин.
	— Какво?
	— Ето заради това — посочи тя наляво. Там, в далечината се виждаше как под слънцето проблясва безбрежна сребърна равнина. — Това е водата от Големия анадолски проект. Ефрат. Наводняват целия район за напояване. Няколко важни археологически обекта вече са наводнени. Всичко е много спорно и противоречиво.
	— Господи, но водата е само на няколко километра!
	— И се приближава към нас. Но това възвишение е като дига и ще я спре. Виждаш ли онзи земен насип ей там? — посочи тя и се намръщи. Бялата й риза беше изцапана с петна жълт прах. — Но трябва да сме внимателни. Тези наводнения могат да бъдат много бързи и непредвидими.
	— Трябва да сме бързи така или иначе — подчерта Роб.
	Те се обърнаха и се спуснаха по хълма в долината. Само няколко минути по-късно Кристин вече беше наредила на кюрдите да копаят. Докато работеха, мащабите на задачата им стъписа Роб. Долината беше дълга поне километър и половина. За два дни групата щеше да успее да разкопае едва частица от нея. Може би двадесет процента… най-много тридесет. И нямаше да могат да копаят надълбоко.
	Значи им беше нужен късмет, за да намерят нещо. Откакто се бяха върнали в кюрдската пустиня, Роб изпитваше потиснатост и страх, но сега почувства и остър пристъп на досада. Всичко му се стори безсмислено. Лизи щеше да умре. Да, тя щеше да умре. Почувства се безполезен, усети, че безсилието го поглъща като вода, и му се прииска просто да се остави да бъде залян от прииждащата река точно като прежаднялата земя наоколо. Да остане и да дочака над него да се спусне водният капак на ковчега — Големият анадолски проект.
	Но в същото време знаеше, че трябва да бъде силен, да премине и през това, и се опита да повдигне настроението си. Припомни си какво беше казал Брайтнер за Кристин — че тя е един от най-добрите археолози на своето поколение, и се подсети, че великата Изобел Превен беше преподавала на Кристин в Кеймбридж.
	А французойката излъчваше увереност. Спокойно, но твърдо тя нареждаше на мъжете къде да копаят, даваше им заповеди и ги разпращаше нагоре-надолу из долината. За час-два наоколо само се вдигаше прах, който постепенно слягаше. Кирките и лопатите звънтяха, а през Долината на убийствата се носеше горещ и безрадостен вятър.
	Внезапно един от мъжете изпусна лопатата си. Казваше се Мумтаз, втори братовчед на Радеван.
	— Мис Майер! — извика той. — Мис Майер!
	Тя изтича към него и Роб я последва.
	В прашната земя лежеше част от бяла кост — заоблената горна част на череп. Беше малък, но човешки, дори Роб можеше да го различи. Кристин изглеждаше заинтригувана, но не и възторжена.
	— Да, добре — кимна тя. — Сега копайте латерално.
	Кюрдите не я разбраха. Кристин повтори на Радеван, този път на кюрдски, да копаят настрани и нашироко, не да дълбаят надолу. Сега всичко опираше до покриването на възможно най-голяма площ, а имаха по-малко от два дни.
	Мъжете се подчиниха и заработиха отново, явно бяха очаровани от упоритостта на Кристин. Роб също хвана лопатата. На всеки няколко минути откриваха нов череп. Роб помагаше да изхвърлят пръстта с трескава енергия. Още един череп, още един скелет. Когато се натъкваха на останките на поредното тяло, не си правеха труда да го разкриват напълно. В момента, в който установяха, че скелетът е човешки, Кристин им казваше да продължават нататък.
	Още един череп, още един скелет. Роб обърна внимание, че тези хора са били доста дребни. Както Кристин обясни, това са били типични ловци събирачи, високи най-много по метър и шестдесет. Били са яки хора от пещерите и пустинята, със здрава физика, но не по-високи от средното за времето си.
	Копаеха все по-бързо и по-бързо. Работата беше мръсна и всички се бяха изпоцапали. Слънцето беше преминало най-високата си точка, а Роб вече усещаше как огромната водна стихия идва все по-близо и по-близо. Наводнението приближаваше и вече беше едва на ден-два от тях.
	Но въпреки това продължаваха да копаят.
	Изведнъж Роб чу още един вик, този път от Радеван.
	— Мистър Роб! — махна Радеван. — Погледни това. Много голям човек. Като американец. Като американец, който яде много „Мак-нъгетс“.
	Радеван остърга пръстта от една бедрена кост. Тя беше почти два пъти по-дълга от останалите.
	Кристин скочи в плиткия изкоп и Роб я последва. Помогнаха да разкрият и останалата част от скелета, но това им отне доста време, тъй като беше огромен, сигурно е бил на човек, висок над два метра и двадесет сантиметра. Почистиха пръстта от таза, от ребрата и от гръбначния стълб, като разкриваха белите кости под мръсната жълта прах. Най-накрая стигнаха до черепа. Радеван го отдели с едно движение и го вдигна нагоре.
	Роб едва повярва на очите си. Черепът беше огромен.
	Кристин го пое от Радеван и започна да го проучва. Не беше типичен човешки череп. Беше много по-голям, с източени очни орбити като на птица, остри скули, по-малка челюст и много голяма черепна кутия.
	Роб се вгледа по-отблизо в сякаш ухилената челюст. Зъбите бяха по местата си, непокътнати.
	— Това е… — започна той и изтри праха и солената пот от лицето си. — Това е хоминид, нали?
	— Да — потвърди Кристин и обърна черепа под силното слънце. — Но…
	Черепът беше пълен с тъмножълта пръст и скосените очни кухини гледаха празно и враждебно. Отнякъде Роб дочу птица — рееше се в небето самотна и кряскаше призивно. Той предположи, че е някакъв вид лешояд, привлечен от разкритите кости.
	Кристин изтри част от прахта по черепа.
	— Определено е хоминид и съвсем явно не е Homo Sapiens. Не прилича на нищо, открито до момента. Много голяма черепна кутия, предполагам, че е бил много интелигентен.
	— Изглежда някак… азиатски. Нали?
	— Има нещо монголоидно, да — кимна Кристин. — Но погледни очите и формата на черепа. Удивително! Но всичко се връзва. Защото мисля, че… това е отговорът на загадката с хибридизацията. Това е другият вид хоминид. Този, който се е кръстосал с по-дребните хора тук, за да се получи хибридът от Черната книга.
	Кюрдите продължаваха да копаят. Скелет след скелет. Броят на костите, които бяха разкопали, беше противно голям. Слънцето се приближаваше към хоризонта. Дневното постене скоро щеше да свърши и мъжете нямаха търпение да се приберат за угощението в края на гладния ден от Рамадана.
	Когато вече беше твърде изтощен, за да продължава, твърде отвратен от белотата на костите и от хилещите се челюсти на огромните черепи, Роб се излегна на прашния склон и само гледаше работещите мъже. След това извади тефтера си и започна да пише, да свързва отделните части от историята. Това беше единственият му познат начин да разреши загадката — да я запише и да я подреди, а покрай това да свърже и текст за статията. Докато пишеше, усети как светлината намалява.
	Вдигна глава, след като приключи със записките си. Кристин мереше костите и снимаше скелетите. Но денят беше свършил. Пустинният бриз беше мек и освежителен. Прииждащата вода беше вече толкова близо, че Роб можеше да я подуши във въздуха. Вероятно не беше по-далеч от три-четири километра. Той се втренчи в изкопите и потърка уморените си очи. Бяха разкрили огромно и скръбно гробище. Истинска костница на древни хора, лежащи редом до хуманоидните гиганти. Но същинската загадка оставаше неразрешена, Роб все още не я беше разгадал, записките му не се връзваха логически. Мистерията не беше разбудена. А мракът в пустинята означаваше, че имаха само още един ден.
	Сърцето на Роб проплака безмълвно за дъщеря му.


	48

	По пътя обратно към Шанлъурфа говориха за намерения в кожената кутия документ и за връзката му с Книгата на Енох. Роб сменяше скоростите рязко, а Кристин излагаше теориите си и крещеше, за да надвика дрънченето на колата.
	— Книгата на Енох е… псевдоскрипт.
	— Което означава?
	— Означава, че не е част от официалната Библия, но някои древни клонове на християнството, като Етиопската църква например, я смятат за наистина свещен текст.
	— Аха…
	— Книгата на Енох е на около 2200 години и вероятно е написана от израилтяни, макар и да не сме напълно сигурни. — Кристин се загледа в пустинята пред тях. — Намерена е сред документите, запазени в това, което е известно като „Свитъците от Мъртво море“. Книгата на Енох описва времето, когато петимата паднали ангели — Петимата Сатани или Наблюдателите — и техните подчинени дошли сред ранните хора. Тези ангели били отначало близо до Бог, но не устояли на красотата на жените. На дъщерите на Ева. Затова ангелите взели тези жени, а в замяна обещали на земните мъже тайните на писането, на строителството, на изкуството и на гравирането. Тези… демони научили жените и „да целуват фалоса“.
	Роб гледаше пътя пред колата и успя измъкне от себе си усмивка. Кристин също се усмихна.
	— Това е точната фраза, която се използва в Книгата на Енох — каза Кристин и отпи вода от една бутилка. — Уф! Тази вода е топла.
	— Продължавай — подкани я Роб. — За Книгата на Енох.
	— Отново според Книгата на Енох това смешение между демоните и хората породило раса от зли и яростни гиганти, Нефилимите.
	Роб гледаше скрития в сумрака път напред. Искаше да разбере какво му говори Кристин, наистина искаше. Опитваше се с всички сили. Накара я да повтори, но след това просто се предаде. Не можеше да спре да мисли за Лизи. Чудеше се дали не трябва да се обадят на Клонкъри, но знаеше, че това би било глупаво. Трябваше да го изненадат. Трябваше внезапно да обявят, че са разкрили тайната, ако въобще успееха да го направят. Планът им щеше да проработи само така.
	Но Роб беше уморен, изгорял на слънцето, уплашен и чувстваше колко призрачна е пустинята. Усещаше, че камъните на Гьобекли Тепе са близо, все още там, в пустошта. Спомни си за статуетката на жената, вързана с разтворени крака, за да бъде изнасилена от глигани с големи пениси. Мислеше си за бебета, пищящи в древните делви.
	А след това отново се сети за Лизи и Клонкъри и се опита да изхвърли мисълта от главата си.
	Последните километри от пътя преминаха в мълчание и нетърпение да стигнат до града. Кюрдите промърмориха нещо за довиждане и отидоха да ядат и да пият, а Роб и Кристин паркираха уморени колите и влязоха тихо в хотел „Харан“. Роб носеше Черната книга притисната до гърдите си, тъй като от умора не чувстваше ръцете си.
	Нямаха време да почиват. Роб беше уморен, но беше обзет от трескава решимост и искаше да обсъди записките си. Щом влязоха в хотелската стая, той започна да разпитва Кристин, преди още тя да си е взела душ.
	— Това, което не разбирам, са делвите. Онези с бебетата в Гьобекли.
	Кристин го изгледа. Тъмнокафявите й очи бяха пълни с обич, но и кървясали от умора. Въпреки това Роб продължи да упорства.
	— Имаш предвид… не разбираш защо са точно делви, така ли?
	— Да. Винаги съм си мислел, че културата около Гьобекли Тепе е била… каква беше думата, която използваше Брайтнер? Акерамична? Без глинени съдове. Но изведнъж идва някой и научава тукашните момчета как да си правят делви, при това доста преди всяка една от останалите култури в района да е овладяла това умение. Доста преди някой на земята да го е можел.
	— Да, вярно е… Освен на едно място… На едно място е имало керамика преди Гьобекли.
	— Така ли?
	— Япония — намръщи се Кристин. — Културата джомон в Япония.
	— Коя култура?
	— Джомон. Това е много ранна култура. Всъщност това е коренното население на Япония. Айну, които все още живеят в най-северните части на страната, може би имат връзка с тях…
	Кристин се изправи, потри схванатия си гръб и отиде до минибара в стаята. Извади бутилка студена вода и отпи жадно. След това легна по гръб на леглото и продължи да обяснява:
	— Джомон са се появили буквално от нищото. Вероятно те са първите, които са култивирали ориза. А след това започват да правят доста сложна керамика с шарки като отпечатъци от шнур или връв.
	— Преди колко години?
	— Преди шестнадесет хиляди.
	— Преди шестнадесет хиляди? — стъписа се Роб. — Това е повече от три хиляди години преди Гьобекли.
	— Да. И някои хора смятат, че джомон от Източна Азия може да са усвоили техниките си от дори още по-ранна култура. Може би от културата кондон край Амур. Може би. Амур е река на север от Монголия. Край нея има керамични находки, които са датирани дори още по-рано. Това е изключителна загадка. Тези невероятно развити хора от Севера просто идват и си отиват. В един момент имаме обикновени ловци събирачи и изведнъж правят огромен и ирационален скок в развитието си.
	— Какво имаш предвид, като казваш „ирационален“?
	— Сибир, Монголия и Северна Япония не са сред най-вероятните места за зараждане на ранна цивилизация. Това не е топлият и слънчев Плодороден полумесец от Близкия изток. Това са замръзнали и трудно обработваеми земи в Северна Азия. През зимата басейнът на река Амур е едно от най-студените места на планетата.
	Кристин се втренчи в голия таван на хотелската стая и продължи:
	— В интерес на истината понякога съм се чудила възможно ли е да е имало една обща протокултура на Север. Да речем в Сибир, която сега да е вече изгубена. Култура, която да е влияела на всички останали племена, защото в противен случай всичко е твърде странно и непонятно…
	Роб поклати глава. Бележникът лежеше отворен в скута му, моливът му беше готов за писане.
	— Но, Кристин, може би тази култура не е изчезнала. Или култури, ако е била повече от една. Може би не се е изгубила.
	— Моля, не те разбрах.
	— Черепите изглеждат с азиатски черти. Монголоидни. Може би тези източни култури не са изчезнали, а просто са се преместили на запад. Възможно ли е да има връзка между тези напреднали азиатски племена и Гьобекли?
	— Да, предполагам, че може — кимна Кристин и се прозя. — Да, възможно е. Господи, Роб, страшно съм уморена.
	Роб се укори наум. Не бяха спали от двадесет и четири часа и бяха направили всичко по силите си. Притискаше Кристин твърде силно. Той се извини и легна до нея.
	— Роби, ще я спасим — окуражи го Кристин и го прегърна. — Обещавам! Обещавам.
	— Нека да спим — затвори очи той.


	На следващата сутрин Роб се събуди от ужасен кошмар. За няколко минути сънува, че го удрят, че Клонкъри го налага с юмруци, но когато отвори очи, разбра, че всъщност беше бумтене на тъпан. На истински голям тъпан. Извън хотела, по тъмните улици на Шанлъурфа вървяха мъже, биеха големи тътнещи тъпани и будеха хората за яденето преди зазоряване. Това беше традиционен ритуал през дните на Рамадана.
	Роб въздъхна и погледна ръчния си часовник, оставен върху нощното шкафче. Беше точно 4 сутринта. Загледа се в тавана и се заслуша в глухото бумтене на тъпаните, докато Кристин тихо прохъркваше до него.
	Два часа по-късно тя на свой ред го буташе, за да го събуди. Той разтри очи и едва успя да се надигне. Накрая стана и се изкъпа с леденостудена вода.
	Радеван и приятелите му чакаха отвън и помогнаха да натоварят Черната книга в багажника. Докато се друсаха в колата на път към Долината на клането, Роб изяде едно твърдо сварено яйце и малко домашен хляб. Нямаха време да се мотаят със закуската в хотела.
	Роб гледаше как кюрдите копаят. Те сякаш знаеха, че работата им е почти приключила, без значение какво щеше да се случи, и бяха щастливи като пред отпуск. Това беше последният ден. Утре сутринта времето изтичаше, каквото и да се случи. Стомахът на Роб се сви от напрежение.
	В единадесет часа Роб се изкачи на хълма край долината и се загледа към прииждащите води на Големия анадолски проект. Бяха се ширнали, равни като езеро, и вече не бяха чак в далечината, а на не повече от километър и половина. Изглежда, водата ускоряваше хода си, заливаше хълмовете и изпълваше низините. Дигата щеше да ги предпази за известно време, но приближаващото се наводнение беше зловеща гледка. На върха на насипа имаше малка овчарска къщурка. Беше като стражева будка, която ги пази от водата.
	Роб седна на един голям камък и нахвърля още някои записки, като нижеше безценните бисери на доказателствата върху нишката на историята. Един цитат не му даваше мира. Роб си спомняше как го повтаряше баща му, мормонът. Беше от Битие, глава 6: „Като почнаха човеците да се размножават по лицето на земята и им се раждаха дъщери. Божиите синове като видяха, че човешките дъщери бяха красиви, взимаха си за жени от всички, които избираха…“.
	В продължение на половин час Роб пишеше, драскаше и пак пишеше. Беше почти привършил, историята беше почти готова. Той затвори бележника си и се забърза надолу по хълма към долината. Намери Кристин легнала на земята, сякаш беше заспала. Но тя не спеше, а се взираше напрегнато точно над пръстта.
	— Търся аномалии — обясни тя, като погледна Роб. — И намерих няколко. Ето там!
	Тя се изправи, плесна с ръце и младите кюрди се обърнаха към нея.
	— Джентълмени, моля за внимание! Скоро ще можете да се върнете у дома при семействата си и да забравите за лудата французойка. Но нека направим още едно усилие, моля ви. Ето там.
	Радеван и приятелите му взеха лопатите си и последваха Кристин до друг край на долината.
	— Копайте надолу, право надолу. Ето тук. Не много дълбоко. Копайте плитко и нашироко. Благодаря ви.
	Роб отиде да намери кирката си, за да може да се включи. Харесваше му да копае с кюрдите. Така имаше какво да прави, освен да се притеснява дали не се занимават с нещо напълно безсмислено. И да не мисли за Лизи. За Лизи, за Лизи, за Лизи…
	Докато копаеха, Роб запита Кристин за неандерталците. Тя му беше казвала, че е работила на няколко обекта, където са живели неандерталци, като например Мула-Герси по бреговете на река Рона във Франция.
	— Смяташ ли, че те са се кръстосали с Homo Sapiens?
	— Възможно е.
	— Мислех, че има теория, според която неандерталците просто са измрели.
	— Има. Но също така имаме и доказателства, че са се кръстосали с хората.
	Кристин изтри потта от лицето си с ръкава на ризата.
	— Неандерталците може да са си проправили път сред човешкия генен набор и чрез изнасилване. Ако са измирали, ако са били неспособни да се конкурират за храната или за каквото и да било друго, са били отчаяни да спасят собствения си вид. А са били по-едри от Homo Sapiens. Макар и да е възможно да са били по-глупави…
	Роб се загледа в птица, която кръжеше във въздуха. Беше още един лешояд. Помълча малко и зададе още един въпрос:
	— Ако са се кръстосали с хората, възможно ли е това да е променило човешкото поведение? Или човешката култура?
	— Да. Една от възможните промени е канибализмът. Допреди 300 000 години в човешката история няма доказателства за организиран канибализъм. Но неандерталците определено са били канибали. Така че… — замисли се Кристин и наклони леко глава. — Така че е възможно неандерталците да са внесли някои от своите поведенчески черти. Като канибализма например.
	В небето самолет на турските авиолинии оставяше бяла следа.
	— Тази сутрин се чудих относно размера на хоминидите, чиито останки открихме — започна отново Кристин. — Онези големите.
	— Продължавай…
	— Ами… Твоята теория, че може да има връзка с Централна Азия, звучи правдоподобна. Поне в някакъв смисъл.
	— В какъв?
	— Най-големият хоминид, открит някога, е от Централна Азия. Гигантопитекът. Бил е огромен. Маймуночовек, висок около 2,70 — 2,80 метра. Нещо като йети.
	— Сериозно?
	— Живели са преди около триста хиляди години — кимна Кристин. — Може да са оцелели дори още по-дълго, а някои учени смятат, че гигантопитекът може да е оцелял толкова време, че да остане в спомените на Homo Sapiens. Спомени за огромни маймуночовеци. Но, разбира се, това е доста фриволна теория. По-вероятно е гигантопитекът да е измрял вследствие на конкуренцията с Homo Sapiens. Никой не е сигурен какво точно се е случило с гигантопитека. Но пък…
	Кристин млъкна и се облегна на кирката си като фермер, съзерцаващ реколтата си.
	Очевидното заключение изведнъж осени Роб. Той извади бележника си и започна да пише развълнувано.
	— Искаш да кажеш, че може би има и трето обяснение, нали? Може би гигантопитекът наистина е еволюирал, но се е превърнал в много по-сериозен конкурент на Homo Sapiens. Това не е ли също възможно?
	Кристин сбърчи чело и кимна.
	— Да, възможно е. Но нямаме доказателства нито за едното, нито за другото.
	— Така. Нека предположим, че това се е случило — продължи Роб. — Тогава този нов хоминид би трябвало да е бил много едър, агресивен и интелигентен, нали? Той е еволюирал, за да се справи с трудни и жестоки условия на живот. Бил е свиреп конкурент за ресурси.
	— Да, съгласна съм. Би бил точно такъв.
	— И този едър, агресивен хоминид би имал също и инстинктивен страх от природата, от безкрайните смъртоносни зими, от жестокия и безмилостен Бог. И би изпитвал отчаяна нужда да го умилостиви.
	Кристин сви рамене, сякаш не успяваше да схване съвсем тази нова идея, но нямаше време да отговори, тъй като Радеван започна да вика към тях. Докато Роб стигне до него, Кристин вече беше там и на колене почистваше находките от пръстта и прахта.
	В краката на Радеван лежаха три големи мръсни делви.
	Върху тях беше изписан знакът санджак.
	Роб се досети моментално какво ще намерят в делвите. Нямаше нужда да казва на Кристин, но тя вече чупеше гърлото на едната делва с дръжката на лопата. Древният съд се пропука и в праха се изсипа лигаво и зловонно нещо. Бебе — полумумифицирано и полуразложено. Главата не беше така непокътната като в трезора Едеса, но ужасеният писък и изражението на болка бяха ясно видими върху мъничкото личице. Това беше още едно детско жертвоприношение, още едно бебе беше погребано живо в делва.
	Роб се опита да не мисли за Лизи.
	Някои от кюрдите забелязаха делвата и останките от мъртвото и разлагащо се бебе. Сочеха към него и спореха помежду си. Кристин ги помоли да продължат да копаят, но те вече викаха.
	— Казват, че тук е опасно — приближи се Мумтаз към Роб. — Това място е прокълнато. Виждат бебето и казват, че трябва да си тръгват. Водата ще бъде тук скоро.
	Кристин започна да умолява мъжете да останат.
	Мъжете изломотиха нещо на Мумтаз и той преведе:
	— Казват, водата идва. Казват да погребем тези тела и че това хубаво. Казват, те тръгват веднага.
	Кристин отново протестира и спорът продължи. Някои от кюрдите копаеха, други просто стояха и викаха. През цялото време слънцето се издигаше и прежуряше безпощадно. Кирките и лопатите лежаха захвърлени и безполезни и проблясваха под ослепителната светлина. Слънцето буквално изпичаше мъничкото, покрито със слуз трупче на бебето. То лежеше в прахта като гнусно парче месо. Роб изпита огромно желание да го погребе отново, да скрие отвратителната гледка. Знаеше, че е близо до разкриването на загадката, но в същото време усещаше, че е на ръба да рухне психически. Напрежението беше непоносимо.
	След това нещата станаха още по-лоши. Някои от кюрдите, водени от Мумтаз, най-после взеха решение и отказаха да продължат. Въпреки непрестанните молби на Кристин тримата мъже се изкачиха по склона на долината и се качиха във втория ленд ровър.
	Докато потегляха, Мумтаз погледна към Роб и в погледа му имаше странна тъга. След това колата ускори и изчезна в прахоляка и маранята.
	Но все пак бяха останали четирима мъже, включително и Радеван. Кристин ги убеди да останат и да довършат започнатото с огромна доза чар и с последните долари на Роб. Всички хванаха захвърлените лопати и започнаха да копаят заедно. Копаха може би пет часа косо през долината, като хвърляха настрана сухата жълта почва, разкриваха каквото беше необходимо и продължаваха нататък.
	Около делвите откриха може би около тридесет скелета. Това беше смесица от големите хоминиди, хибридните хора и дребните ловци събирачи. Всички бяха скупчени на едно място, бяха разбъркани и лежаха в странни пози. По всички скелети имаше следи от удари и явни доказателства за насилствена смърт — страхотни пукнатини по черепите, дупки от остриета на копия по тазовите кости, счупени ръце, счупени бедрени кости, строшени глави.
	Бяха се натъкнали на бойно поле. Това беше място на ужасяващ сблъсък и страхотно клане. Бяха разкрили Долината на убийствата.
	Кристин и Роб се спогледаха.
	— Смятам, че приключихме тук, не мислиш ли? — запита я той.
	Французойката кимна сериозно.
	Роб бръкна в джоба си и извади мобилния си телефон. Беше го обзело едва ли не въодушевление. Усещаше как едва си поема въздух и сърцето му бие развълнувано. Беше разгадал тайната! Беше дешифрирал голямата тайна, която Клонкъри бе роден да пази. Тайната на Сътворението. А това означаваше, че Роб най-после вече имаше власт над Клонкъри и щеше да върне дъщеря си.
	Притеснен, но и тръпнещ от надежда за първи път през последните пълни с горчилка седмици, той набра номера. Щеше да се обади на Клонкъри и да настоява Лизи да бъде незабавно освободена, когато чу глас.
	— Ехо, здравейте.
	Роб се обърна рязко. На билото на хълма над тях стоеше фигура. Стоеше между долината и отиващото на запад слънце, но то беше толкова ярко, че Роб не можеше да разбере кой е. Той примижа и вдигна ръка.
	— Да не би да съм напълнял? Колко депресиращо. Но ме познаваш кой съм, нали?
	Роб усети как кръвта му се смразява от страх.
	На хълма над тях стоеше Джейми Клонкъри и в ръката си държеше пистолет. Роб беше на мушка. Зад убиеца имаше двама едри мъже — здрави кюрди с черни мустаци, също въоръжени. Двамата главорези държаха между себе си друга дребна фигура, цялата овързана с въжета.
	Лизи! Жива, но очевидно уплашена. Устата й беше стегната много здраво.
	Роб се озърна наляво-надясно към Радеван и приятелите му, като търсеше помощта им.
	— О, аз не бих очаквал някаква подкрепа от тях, мистър Роби — изсмя се Клонкъри и махна лениво към Радеван.
	Той кимна послушно и се обърна към Кристин и Роб. Изгледа ги и потри палец и показалец в красноречив жест.
	— Англичанин много пари, много пари. Долари и евро, долари и евро…
	После махна на приятелите си, кюрдите пуснаха лопатите, отдръпнаха се от Роб и Кристин и ги изоставиха с пълно равнодушие. Двамата бяха сами и чакаха съдбата си.
	Роб гледаше със стиснати челюсти, победен и лишен от всякаква надежда, как кюрдите изкачиха хълма и тръгнаха към ленд ровъра. Радеван бръкна в багажника на колата и извади кожената кутия. След това я отнесе на Клонкъри и я остави в праха до Лизи. Клонкъри се усмихна и кимна. Радеван се върна при ленд ровъра, скочи зад волана и потегли с превъртане на гуми сред облак прах, като отнесе със себе си пушките и пистолета, скрити под седалката на шофьора.
	Гъстият прахоляк увисна укорително във въздуха, докато автомобилът изчезваше зад опаления от слънцето хоризонт. Роб и Кристин останаха сами и напълно беззащитни на дъното на долината.
	Клонкъри стоеше над тях, въоръжен и в компанията на двама кюрди. На няколкостотин метра убиецът беше оставил сребрист високопроходим автомобил, който просветваше на светлината. Очевидно се беше приближил пеша, за да може да ги изненада. И планът му беше проработил.
	Бяха в капан. Лизи беше на колене в прахта, вързана и със запушена уста. Не откъсваше ужасения си и объркан поглед от баща си, а в очите й се четеше неистова молба да я спасят.
	Но Роб знаеше, че не може да я спаси. Знаеше какво ще се случи след малко и това нямаше да бъде героично спасение.
	Клонкъри щеше да убие Лизи пред него. Щеше да принесе първородното дете на Роб в жертва тук, сред дивата пустош, където в небето се виеха гарвани и лешояди. В следващите няколко минути дъщеря му щеше да умре, да бъде убита жестоко и брутално, а Роб щеше да бъде принуден да гледа.


	49

	Клонкъри махна с пистолета към Роб и Кристин.
	— Преместете се ей тук, влюбени птички такива.
	Роб гледаше дъщеря си, коленичила в прахта, беше напълно объркан и изпитваше мъчително терзание. След това се обърна яростно към Клонкъри. Никога не беше чувствал толкова силно желание да нарани някого — искаше да разчлени Клонкъри с голи ръце, да го разкъса със зъби, да извади очите му с пръсти.
	Но Роб и Кристин бяха в капан, нямаха никакво оръжие и трябваше да се подчинят. Като следваха отпуснатите жестове на Клонкъри, те застанаха на ниско възвишение по средата на долината. Малка пясъчна могилка. Роб нямаше никаква представа защо Клонкъри държи да бъдат точно върху изолираното хълмче.
	Вятърът шептеше меланхолично. Кристин имаше вид сякаш всеки момент ще заплаче. Роб се огледа наляво и надясно, като отчаяно търсеше начин да се измъкне, но изход нямаше.
	Какво правеше Клонкъри? Роб примижа, напрегна очите си срещу слънцето и ги заслони с длан. Изглежда, онзи държеше в ръката си телефон или нещо подобно. Той го насочи наляво към пъплещите води на Ефрат, точно там, където дигата ги пазеше от приливната вълна.
	Най-после Клонкъри заговори:
	— Не всеки ден се случва да измъчваш и убиеш дете пред татко му, затова мисля, че трябва да го отбележим подобаващо. Наистина нека си направим малко фойерверки. Така, ето, нека празненството започне!
	Той натисна бутон на устройството, което държеше, и части от секундата по-късно трясъкът на силна експлозия раздра пустинята, последван от осезаема взривна вълна. Клонкъри беше взривил малката овчарска колиба върху дигата. Когато димът и пламъците се разсеяха, Роб видя защо.
	Във въздуха бе хвърлена не само колибата. Половината дига също я нямаше и сега водата нахлуваше през отвора. Намерила по-ниска точка, тя се втурна натам, бушуваше в склоновете на долината. Тонове и тонове вода се изливаха с рев и се носеха към Роб и Кристин.
	Роб хвана Кристин за ръката, стисна я здраво и я дръпна на върха на могилката. Водата вече се пенеше около тях, покачваше се устремно и вълните ги удряха в глезените. Роб погледна към билото на хълма. Клонкъри се смееше.
	— Наистина се надявам, че можете да плувате.
	Водата се изсипваше неудържимо, изпълваше долината и се плискаше в краката на Роб. Истинска водна стена, ревяща и поглъщаща всичко по пътя си, носеше със себе си отвратителна мръсотия. По повърхността се премятаха кости, мярнаха се слузестото полумумифицирано бебе от делвата и няколко черепа на загиналите тук воини. Скоро мръсните и бурни води обградиха напълно малкото хълмче, на което стояха Роб и Кристин. Ако водата продължаваше да се покачва, те сигурно щяха да се удавят.
	— Отлично! — възкликна Клонкъри. — Не мога да ви обясня колко трудно беше. Трябваше да дойдем тук посред нощ, за да подготвим всичко. Да натикаме купища експлозиви в онази гадна колиба. Беше си сложна задача. Но се получи перфектно! Колко невероятно удовлетворително!
	Роб мълчаливо се вгледа в Клонкъри през бушуващата вода. Убиецът стоеше в пълна безопасност на високото било на хълма. Роб не знаеше какво да мисли за този човек и пълната му лудост, която обаче беше комбинирана с неуловимо коварство и лукавост. Внезапно Клонкъри сякаш прочете мислите му с телепатия и не пропусна да отбележи:
	— Сигурно си дяволски объркан, а, мой малък Роби?
	Роб замълча.
	Клонкъри се усмихна.
	— Не можеш да проумееш как пълно куку като мен изведнъж се оказа от тази страна на водата, нали? А? А пък добрите герои, всички вие, сте от онази страна. От страната на удавниците.
	Роб отново не каза нищо. Врагът му се ухили още по-широко.
	— Доста се опасявам, че през цялото време използвах абсолютно всички. Вие ми намерихте Черната книга. Впрегнах брилянтните и прочути умове на Кристин Майер и Изобел Превен да работят за каузата ми. Е, добре, резнах главата на Изобел, но тогава тя вече си беше свършила работата. Показа ми, че Книгата със сигурност не е в Кюрдистан.
	Клонкъри буквално грееше от гордост.
	— А след това като просто си седях и нищо не правех, накарах вас, мили хора, да свършите също и останалата част от работата — да разгадаете Черната книга, да откриете Долината на клането и да намерите единственото доказателство за Тайната на Сътворението. Защото, виждате ли, трябваше да знам със сигурност къде са всички доказателства, за да мога да ги унищожа завинаги — махна Клонкъри към прииждащите води. — Ето сега ще изтрия всичко веднъж завинаги с едно огромно наводнение. Ще погреба всичко под водата за вечни времена. Унищожавам доказателствата и едновременно с това ще убия и всички хора, които знаят Тайната. — Клонкъри сведе щастлив поглед надолу. — А, да, почти забравих. Освен това притежавам и Черната книга. Или поне си мисля, че е у мен. Нека само се уверя…
	Клонкъри се наведе към прахта, грабна кожената кутия и дръпна капака настрани. Погледна вътре, бръкна и извади хибридния череп. За момент го полюля в ръцете си, погали го по гладкото теме, а след това го обърна към себе си, така че да погледне право в очните кухини.
	— Уви, бедни ми Йорик! Очите ти са били адски странни. Но пък скулите ти са чудни! Ха!
	Той остави черепа настрана, извади пергамента и го разстла на коляното си, за да може да го прочете.
	— Изумително. Наистина изумително. Бях сигурен, че ще е клиновидно писмо. Но късен арамейски? Чудесно. Чудесно откритие.
	Клонкъри погледна към Кристин и Роб.
	— Благодаря ви, приятели. Бяхте много мили, че ми го донесохте чак тук. Че и разкопахте всичко.
	Той сгъна пергамента, върна го в кутията и постави черепа отгоре. Накрая я затвори старателно.
	Роб наблюдаваше всичко това с някакво отвращение, изпълнено с омраза. Най-отблъскващо в цялото поражение беше, че Клонкъри беше прав. Целият план на убиеца беше блестящ, беше изпълнен с почти извънземна перфектност. Клонкъри беше надхитрил и измамил всички, беше ги надиграл напълно. От кюрдите в самото начало до взривяването на дигата Клонкъри не само беше спечелил, той направо триумфираше.
	А сега триумфът му щеше да бъде почетен с кръв.
	Роб се вгледа в блестящите, разплакани очи на дъщеря си и извика с всичка сила, че я обича.
	Погледът на Лизи продължаваше да умолява безпомощния й баща да я спаси.
	— Много трогателно, стига да си падате по подобни неща — засмя се Клонкъри. — Лично на мен ми иде да повърна. Но така или иначе, смятам, че е време да продължим с финалната драма, не сте ли съгласни? Да я завършим, преди да се удавите. Стига толкова преамбюл.
	Убиецът се загледа във вълните, които се плискаха около глезените на Кристин. Докато ги изучаваше, водата понесе един особено голям череп като някаква причудлива играчка за вана.
	— Я, вижте, ето го един от сбръчканите старци. Кажи здрасти на дядо, Лизи!
	Още един кикот. Лизи заплака още по-силно.
	— Да, да — въздъхна дълбоко Клонкъри. — И аз никога не съм харесвал семейството си. Добре ли виждаш там от хълмчето? — обърна се той към Роб. — Отлично. Защото ще се правим на ацтеки и искам да съм сигурен, че виждаш всичко. Знам, че дрънканиците са ти известни, Робърт. Ще проснем дъщеря ти върху някоя скала, след това ще отворим гръдния кош и ще изтръгнем още биещото й сърце. Може да се поизцапаме, но мисля, че моят приятел Навда носи почистващи препарати.
	Клонкъри бутна с лакът един от двамата кюрди. Мустакатият мъж изръмжа, но не каза нищо. Убиецът въздъхна отново.
	— Не е от най-приказливите, но това беше най-доброто, което намерих. Малко се чудя за мустаците обаче. Не ви ли се струва, че са някак твърде… откровени? — Клонкъри се усмихна. — Както и да е. Сега вие, двамата бъбриви педали, бихте ли хванали това малко момиченце, за да го положите върху ето тази скала?
	Той обясни на кюрдите какво иска от тях с жестове. Двамата кимнаха и се подчиниха. Вдигнаха Лизи, отнесоха я до един камък и я сложиха да легне по гръб върху него. Единият я хвана за ръцете, а другият стисна краката й. През цялото време Лизи хлипаше и се бореше, а Клонкъри се подсмихваше.
	— Много добре, много добре. Сега идва най-вълнуващата част. По принцип, мистър Роби, трябва да имаме „чак муул“. Това е една причудлива каменна купа, в която да пусна кървавото, още туптящо сърце на дъщеря ти, но нямаме. Предполагам, че ще хвърля сърцето на гарваните.
	Той подаде пистолета си на един от кюрдите, бръкна във вътрешния джоб на якето, извади огромен стоманен нож и започна да го размахва ликуващо, като му се възхищаваше. Гледаше го с обич и симпатия. След това отклони поглед от острието и намигна на Роб.
	— Наистина би трябвало да използваме обсидиан, това са ползвали самите ацтеки. Ками от черен обсидиан. Но голям и тежък нож като този също ще свърши чудесна работа. Това е много прочут нож. Разпознавате ли го?
	Клонкъри вдигна ножа в прашния въздух и светлината заигра по острието, докато го обръщаше на всички страни.
	— Кристин? Да имаш някакви идеи?
	— Да ти го начукам! — процеди французойката.
	— Е, не точно. Това е ножът, който използвах, за да филетирам твоята стара приятелка Изобел. Мисля, че по дръжката все още виждам малко от старческата й кръв. Има и парченце далак! — Клонкъри се усмихна. — Но да се върнем към задачата си. Виждам, че водата е вече до коленете ви и ще се удавите след около десет минути. Но така ми се иска последното нещо, което видите, да бъде как мъничкото сърчице на дъщеря ти, Роб, е буквално откъснато от гърдите й, докато тя пищи безпомощно за жалкия си, безполезен и страхлив баща. Така че по-добре да се размърдаме. Момчета, дръжте момичето по-здраво. Да, точно така. Да, да. Много добре.
	Клонкъри вдигна ножа с две ръце и зловещото острие заблестя под слънцето. Убиецът спря за момент.
	— Аптеките са били много странни, нали? Както изглежда, са отишли в Америка от Азия, през Беринговия проток. Точно като мен и Роб. Изминали са целия път от Северна Азия.
	Ножът лъщеше. Очите на Клонкъри сякаш светеха.
	— Те просто са обожавали да убиват деца. Били са ненаситни за това. Първо са убивали децата на враговете си, на завладените си съперници. Но разбрах, че към края на империята си са започнали да избиват и собствените си деца. Без майтап. Жреците плащали на бедните ацтекски семейства да им дадат бебетата и децата си, за да бъдат ритуално избити. Една цяла цивилизация буквално се е самоубивала, като е унищожавала собственото си поколение. Фантастично! А и какъв само начин да го направиш — да изтръгнеш сърцето, като строшиш гръдния кош, а след това да покажеш туптящия орган на все още живата жертва. Така — въздъхна щастливо Клонкъри. — Готова ли си, Лилибет? Моя малка Бетси? Мъничката ми Бети Бу? А? Да режем ли вече гръдното кошче?
	Клонкъри се приведе над дъщерята на Роб. Той гледаше с едва сдържана погнуса как лигите на убиеца потичат. От устата му върху свитото в писък лице и запушената уста на Лизи капеше слюнка.
	След това моментът настъпи — Клонкъри хвана дръжката на ножа с две ръце и го вдигна високо над главата си. Роб затвори очи, съсипан от чувството за пълна загуба…
	Внезапно въздухът беше процепен от изстрел. Изстрел, сякаш от нищото, сякаш дошъл от небето.
	Роб отвори очи. Куршумът беше профучал над водата и се беше забил в Клонкъри. Толкова мощен куршум, че беше откъснал едната длан на убиеца.
	Роб примигна и облещи очи. Клонкъри беше останал без ръка! От разкъсаната китка шуртеше кръв, а ножът се завъртя и падна във водата.
	Клонкъри се втренчи смаян в ужасната рана. По лицето му се изписа дълбоко любопитство. След това отекна втори изстрел, отново дошъл от нищото. Кой стреляше? Този път куршумът почти откъсна ръката на Клонкъри от рамото. Лявата му ръка, вече без длан, висеше само на няколко червени мускулчета, а кръвта от зейналата на рамото рана се лееше в прахта.
	Двамата кюрди пуснаха Лизи незабавно, обърнаха се и побягнаха с паникьосани лица. Зад тях прозвуча трети изстрел.
	Клонкъри падна на колене. Този път куршумът явно го беше уцелил в крака. Той стоеше на колене в пясъка, от него течеше кръв, но продължаваше да шари със здравата ръка около себе си. Какво търсеше? Откъснатата си длан или ножа? До него Лизи лежеше здраво завързана и със запушена уста. Роб беше във вода до коленете. Кой стреля? Къде е пистолетът на Клонкъри? Роб се обърна наляво и в далечината видя облак прах. Може би към тях идваше кола, но прахта замъгляваше всичко. Нима щяха да стрелят и по Лизи?
	Роб разбра, че има само един шанс. Сега! Хвърли се във водата, гмурна се и заплува. Плуваше за живота на Лизи, плуваше между кости и черепи. Никога не беше плувал толкова усилено, никога не се беше борил с толкова бурни и опасни води…
	Риташе и замахваше с ръце, поглъщаше едри глътки студена вода, но накрая се хвана за нагорещената суха земя и се издърпа нагоре. Когато се изправи, задъхан и плюещ, видя, че Клонкъри е на няколко метра от него.
	Убиецът лежеше, стиснал Лизи като щит срещу евентуални нови изстрели. Устата му обаче беше широко отворена, от нея течеше слюнка и челюстите се сключваха върху мекото гърло на Лизи, сякаш тигър убива плячката си. Джейми Клонкъри щеше да захапе гърлото на Лизи и да прегризе вратната й артерия.
	Прилив на ярост обзе Роб. Той се хвърли през пясъка и побягна към Клонкъри точно когато острите бели зъби на убиеца започваха да стискат гръкляна на дъщеря му. Роб изрита Клонкъри в главата, откъсна го от Лизи и го отхвърли настрани. След това го изрита още веднъж, после трети път и Клонкъри се просна в прахта с вик на болка, а безполезната му полуоткъсната ръка висеше противно. Роб скочи върху водача на бандата и притисна здравото рамо на Клонкъри с коляно, така че да не може да мърда. Сега го държеше в ръцете си и можеше да го стиска така вечно.
	Роб нямаше никакво намерение да бъде милостив.
	— Твой ред е — обяви.
	После бръкна в джоба си и извади швейцарското си ножче. Бавно и внимателно отвори най-голямото острие, завъртя го във въздуха за миг и погледна надолу.
	Усети как устните му се разтеглят в усмивка. Чудеше се какво да направи най-напред, как точно да измъчва и осакати Клонкъри така, че да му причини максимална болка преди неизбежната му смърт. Да го прободе в окото? Да му отреже едното ухо? Да го скалпира жив? Какво да направи? Но докато вдигаше ножа, Роб видя нещо в злобното лице на Клонкъри. Изражението му беше напрегнато, но излъчваше споделено ликуване и предизвикателно зло. По лицето му имаше дори надежда. Роб усети как в гърлото му се надига горчив жлъчен спазъм от погнуса.
	Роб тръсна глава, сгъна ножа и го прибра обратно в джоба си. Клонкъри нямаше да избяга никъде, щеше да умре от загуба на кръв тук. Кракът му беше раздробен, дланта му я нямаше, а ръката едва се крепеше. Беше невъоръжен, хленчеше и умираше от шока, от болката и загубата на кръв. Нямаше нужда Роб да прави каквото и да било.
	Той отблъсна убиеца с крак и се обърна към дъщеря си.
	Веднага махна превръзката от устата и тя запищя „Тати, тати, тати!“. След това викна „Кристин!“ и Роб се обърна засрамен. В стремежа си да спаси Лизи беше забравил за Кристин, но французойката доста успешно се спасяваше самичка и миг по-късно Роб се пресегна, сграбчи я за ръката и я издърпа от водата. Кристин остана да лежи в прахта, като едва си поемаше въздух.
	Тогава Роб чу шум. Обърна се и видя как Клонкъри се влачи по земята, гърчи се, а полуоткъснатата му ръка виси отстрани. Раната в бедрото му зееше отворена. Зад него оставаше кървава следа. Пълзеше право към водата.
	Щеше да извърши последното жертвоприношение — самоубийството. Джейми Клонкъри щеше да се удави. Роб гледаше вцепенен и ужасен. Клонкъри беше вече почти до водата и измина последния метър със стон на огромна болка. След това се наведе и падна със силен плясък в мътните и мръсни води. За момент главата му се мярна сред застиналите усмивки на черепите, а искрящите му очи гледаха право в Роб.
	После Клонкъри потъна под вълните. Тялото се спусна бавно към дъното, като се въртеше от течението и накрая полегна до костите на прадедите му.
	Кристин се изправи и започна да тръска телефона си, докато се убеди, че работи. Накрая успя да получи сигнал като по чудо, обади се на Сали и започна да й съобщава радостната новина. Роб слушаше замаян, щастлив и сякаш в полусън. Осъзна се и разбра, че оглежда хоризонта, но не знаеше защо. След минута обаче си обясни. През равнината към тях идваха полицейски коли, като криволичеха и избягваха шурналите потоци. Броени минути по-късно билото гъмжеше от полицаи и войници, сред тях и Кирибали. Беше в костюм без нито прашинка по него и се усмихваше широко. Раздаваше кратки заповеди по радиостанцията си и сочеше на хората си накъде да отидат.
	Роб седна на пясъка и силно прегърна дъщеря си.


	50

	Два часа по-късно караха бавно обратно към Шанлъурфа. Роб, Кристин и Лизи бяха загърнати с одеяла и седяха на задната седалка на най-голямата полицейска кола. Около тях имаше дълъг конвой.
	Вечерта се спускаше. Дрехите на Роб изсъхваха в топлината на пустинята, а прекрасният нежен бриз свиреше в прозорците на колата. Последните лъчи на залязващото слънце пронизваха с пурпур виолетовото западно небе, което бавно потъмняваше.
	Кирибали седеше на мястото до шофьора. Обърна се, изгледа Роб и Кристин и се усмихна на Лизи.
	— Разбира се, Клонкъри е бил в комбина с кюрдите през цялото време — каза той на Роб. — Плащал им е повече от нас, повече и от тебе. От известно време насам знаехме, че нещо се готви. Убийството на Брайтнер например. Йезидитите не са искали да го убият, а само да го уплашат. Но той беше убит. Защо? Някой е убедил мъжете на разкопките да… предприемат тази стъпка. Твоят приятел Клонкъри.
	— Да. А след това…
	Кирибали въздъхна и тръсна паднала върху рамото му прашинка.
	— Трябва да призная, че по онова време не знаехме нищо. Бяхме смутени и объркани. Но съвсем наскоро получихме обаждане от вашите отлични полицаи в Скотланд Ярд. Но бяхме в трудна ситуация, защото не знаехме къде точно сте вие — усмихна се Кирибали. — След това и Мумтаз! Онзи, ниският, той дойде при мен. Разказа ни всичко точно навреме. Винаги е добре да имаш… контакти.
	Роб изгледа Кирибали, като едва разбираше какво му говорят. После сведе поглед към дланите си. По тях все още имаше пръски спечена кръв, кръвта на Клонкъри. Но на Роб не му пукаше, не даваше и пет пари за това. Беше спасил живота на дъщеря си! Това беше единственото, което имаше значение. В мислите на Роб се блъскаха уплаха, облекчение и странна, почти болезнена радост.
	Продължиха да карат в мълчание. Внезапно Кирибали заговори:
	— Знаеш, че ще задържа пергамента с картата, нали? Както и черепа. Ще взема и него. Цялата Черна книга.
	— Къде ще ги оставиш?
	— При всички други доказателства.
	— Имаш предвид в музейния трезор.
	— Разбира се. Но сменихме кода на ключалките!
	Един голям полицейски ван ги изпревари. Стоповете му аленееха в мрака.
	— Моля да ме разбереш — каза Кирибали. — Ти си в безопасност. Това е добре. Ще задържим кюрдите за известно време, след това ще ги пуснем. Радеван и глупавите му приятели. Ще ги пусна, защото трябва да запазя мира и спокойствието тук. Мира между турци и кюрди. Но всичко останало ще бъде заключено завинаги.
	Колата продължи да се движи. Топлият нощен въздух беше приятен — нежен и сладък, и нахлуваше като лек бриз през прозорците. Роб вдиша, издиша и погали дъщеря си по косата. Лизи беше почти заспала. И тогава Роб забеляза, че минават край отбивката за Гьобекли Тепе. Разкопките се виждаха под светлината на издигащата се луна.
	Роб се поколеба, но след това помоли Кирибали да отидат и да видят Гьобекли Тепе за последен път.
	Кирибали нареди на шофьора да спре колата и изгледа Роб, Кристин и Лизи. Двете момичета вече спяха. Полицаят се усмихна отстъпчиво. Той кимна и по радиостанцията нареди на останалите автомобили да продължават и им каза, че ще се срещнат по-късно в Урфа. После шофьорът обърна колата и пое по черния път.
	Маршрутът беше познат. През ниските хълмове, край кюрдските селца с откритите септични ями, изгубилите се кози и високите минарета, ярко осветени в зелено. Някакво куче залая и започна да преследва колата. Бяга след тях цели няколкостотин метра, но след това сви встрани и се скри в нощта.
	Продължиха да карат в тъмнината. Накрая изкачиха хълма и спряха на билото над храма. Роб излезе от полицейската кола и остави Лизи с глава в скута на Кристин. И двете спяха.
	Кирибали също излезе. Двамата мъже тръгнаха заедно по виещата се пътечка, която водеше към разкопките.
	— Така — наруши тишината Кирибали. — Разкажи ми.
	— Какво да ти разкажа?
	— Какво правехте в долината? В Долината на убийствата.
	Роб се замисли за момент, но след това започна колебливо да обяснява. Нахвърля кратката история на Тайната на Сътворението, съвсем схематично. Но това беше достатъчно да запали любопитството на слушателя му. На лунната светлина Роб видя как очите на Кирибали се разширяват от удивление.
	— И смяташ, че си разбрал всичко? — усмихна се детективът. — Че наистина си разплел цялата история?
	— Може би… но нямаме никакви снимки. Всичко се изгуби в наводнението. Никой няма да ни повярва, така че това няма никакво значение.
	Кирибали въздъхна едва ли не радостно. Бяха на билото на по-ниското хълмче и стояха до едно самотно черничево дърво. Мегалитите се виждаха и хвърляха сенки на лунната светлина.
	— Мой пишещ приятелю. — Кирибали потупа Роб по гърба. — За мен има значение. Знаеш, че харесвам английската литература. Кажи ми какво мислиш. Разкажи ми за Тайната на Сътворението.
	Роб се поколеба, но Кирибали настоя.
	Роб седна на една каменна пейка, извади бележника си и напрегна поглед, за да разчете записките си под бледите лунни лъчи. След това затвори бележника и се загледа към хълмистата равнина. Кирибали седна до него и се заслуша във версията на Роб.
	— Да започнем с препратките в Библията, с падналите ангели, с откъсите в Книгата на Енох и с Битие, глава 6. Вярвам, че това са легенди за смешението между хоминидните видове и първите хора.
	— Разбирам — усмихна се Кирибали.
	— И според мен фолклорната памет се е зародила така. Някъде около 10 000 г. пр.н.е. един човешки вид е мигрирал от север в днешен турски Кюрдистан. Тези нахлуващи хоминиди са еволюирали от гигантопитека, най-големия познат хоминид. И ако съдим от културните влияния, тези по-големи хоминиди са дошли от Централна Източна Азия.
	Кирибали кимна.
	Роб продължи:
	— Какъвто и да е бил произходът им, нека наречем тези нахлуващи в новите земи хоминиди „северните хора“. В сравнение с Homo Sapiens, северните хора са били по-развити и определено по-агресивни. Те са владеели керамиката, строителството, гравирането върху камък, скулптурата, може би дори са имали писменост. Докато Homo Sapiens все още е живеел в пещери.
	Детективът остана мълчалив и се замисли.
	Роб продължи да развива мисълта си.
	— Защо северните хора са били по-умни и по-свирепи? Отговорът е в произхода им — идват от север. Учените отдавна твърдят, че по-суровият климат създава по-голяма и по-стратегически ориентирана интелигентност. В ледниковия период трябва да планираш, за да оцелееш. Трябва и да се конкурираш по-безмилостно за наличните ресурси. От друга страна, по-топлият и мек климат може би създава по-висока социална интелигентност и по-приятелско сътрудничество… Но северните хора са били изправени пред проблем и са били принудени да мигрират. Може да приемем, че са измирали точно като неандерталците преди тях. Изглежда наистина, че северните хора са имали генетично увреждане, което ги е правило предразположени към насилие и агресия. Може би суровият климат им е насадил страх от отмъстителния Бог. Божество, жадно за кръв, изискващо предлагането на човешки жертви. Каквато и да е била причината, северните хора са се избивали сами, жертвали са собствения си вид. Били са измираща цивилизация, също като ацтеките. В отчаянието си са потърсили по-гостоприемен район и климат — райския климат на Плодородния полумесец. Мигрирали са на юг и на запад. Започнали са да се кръстосват с по-скромните хора от кюрдските равнини и са се смесили с ловците събирачи, с пещерните хора. Научили са ги на изкуството на строителството, на гравирането върху камък, дали са им религия и общество. На това се дължи и поразителното развитие на културата, което виждаме в Гьобекли Тепе. Всъщност предполагам, че Гьобекли е бил храм, построен от онези суперхора, за да вдъхнат страх на ловците събирачи.
	Някъде в мрака изврещя коза.
	— За известно време Гьобекли Тепе сигурно е изглеждало на дребните ловци събирачи като рай. Едемската градина, мястото, където боговете са ходели сред хората. Но нещата са започнали да се променят. Може би хранителните ресурси са започнали да намаляват. В резултат на което северните хора са накарали дребните ловци да работят. Да събират дивите треви от кюрдските равнини, да се трудят като фермери. Започнал е тайнственият преход към земеделието. Революцията на неолита. И ние, хората, сме били робите. Илотите. Копачите в полето.
	— Искаш да кажеш, че това е било Падението на човека — отбеляза Кирибали. — Пропъждането от Рая.
	— Може би. За да задълбочим мистерията, по това време имаме и странни намеци за промяна в сексуалното поведение. Може би на северните хора им е харесвало да изнасилват дребните пещерни жени, да ги съвкупяват със свине като на онази статуетка във вашия музей, може би са научили жените „да целуват фалоса“, както пише в Книгата на Енох. Но докато са се съешавали с новопристигналите по тези земи, жените определено са осъзнали своята сексуалност, точно както в Райската градина Ева внезапно е разбрала, че е гола. Двата хоминида са се кръстосали и агресивните гени на насилието и жертвоприношенията са били предадени, макар и в по-слаба форма. Гените са били наследени от децата, родени от това смешение.
	Някъде далеч камион профуча по пътя за Дамаск и наду клаксона си.
	— Така че, да, това е било Падението на човека. Обществото в Гьобекли Тепе и околните равнини е било жестоко тормозено, травмирано и хиперсексуализирано. Това вече не е било Рай. Още повече че земеделието е променяло пейзажа. Животът е станал по-труден. А каква е била реакцията на северните хора спрямо тези заплашителни знаци? Възродили са старите си обичаи — започнали са да правят жертвоприношения, за да умилостивяват жестоките богове на природата, или демоните в собствените им умове. И е трябвало да задоволяват тези богове с човешка кръв. Да слагат живи бебета в глинени делви.
	Роб се загледа в пустата равнина на изток.
	— А след това? — наведе се напред Кирибали.
	— Сега вече стигаме до записаната история. Около 8000 г. пр.н.е. страданията, жертвоприношенията и насилието сигурно са станали твърде много. Местните ловци събирачи са се нахвърлили върху нашествениците от севера. Отвърнали са на удара. Имало е голяма битка. В отчаянието си пещерните хора избили северните до крак, тъй като имали огромно числено преимущество. А след това погребали всички тела в долина, близо до гробовете на принесените в жертва деца. Създали голямо гробище, погребална яма, недалече от Гьобекли. Това е Долината на убийствата.
	— А след това засипали и храма!
	Роб кимна.
	— След това Гьобекли Тепе бил засипан с пръст. Това е било огромно начинание, за да се скрие срамът от кръстосването с чужденците и да се погребе злото семе. Ловците събирачи нарочно са погребали великия храм, за да заличат спомена. Споменът за ужасите, за Пропъждането от Рая и за срещата със злото. Но това не е свършило работа, защото е било твърде късно. Гените на насилието и жертвоприношенията вече били в ДНК веригата на Homo Sapiens. Генът на Гьобекли вече бил част от човешката наследственост. И се разпространявал. Като използваме Библията и други източници, всъщност можем да проследим тези гени. Да проследим изгнаниците от Гьобекли, които са тръгнали на юг към Шумер, Ханаан и Израел. При придвижването си те са разпространявали гените за жертвоприношение и насилие. Оттук идват и най-ранните доказателства за принасяне на жертви по тези земи. В земите на Ханаан, Израел и Шумер.
	— Земите на Аврам — каза Кирибали.
	— Да. Пророкът Аврам, роден близо до Шанлъурфа, сигурно е произлизал частично от северните хора. Бил е интелигентен, бил е лидер, бил е харизматичен. Но освен това е бил обзет и от мания за принасяне на жертви. В Библията е бил готов да пожертва и собствения си син, за да се подчини на някакъв жесток бог. Аврам също така е бил, разбира се, и основателят на трите големи религии — юдаизъм, християнство и ислям. Това са Аврамовите вери. И Аврам е основал тези вери на базата на фолклорната памет, която е споделял с тези около себе си. Всички тези монотеистични религии произхождат от травмата от случилото се в Гьобекли Тепе. Всички религии са базирани на страха от великите ангели и от жестокия бог. Това е подсъзнателен и масов спомен за станалото в кюрдската пустиня, когато мощните и силните са ходели сред нас. Но по-важното е, че тези религии все още се основават на човешкото жертвоприношение. В юдаизма имаме принасянето на плътта в жертва в обреда на обрязването, в исляма имаме жертвата на джихада…
	— Или може би закланите пленници на „Ал Кайда“?
	— Може би. А в християнството имаме повтарящото се жертвоприношение на Христос, първородния син на Господ, който постоянно умира на кръста. Така че всички тези религии са стресов синдром, нещо като кошмар, в който непрекъснато съживяваме травмата на нашествието от север и времето, когато човек е бил прокуден от Рая и е бил принуден да се откаже от лесния живот. Бил е принуден да обработва земята. Принуден да целува фалоса. Принуден да убива собствените си деца, за да задоволи жестокия бог.
	— Но, Робърт, как се вписват тук йезидитите?
	— Те са от особена важност, защото има само два източника на информация за случилото се в Гьобекли. Първият са кюрдските култове на ярсените, алевите и йезидитите. Тези племена смятат, че са потомци на чистокръвните пещерни хора от Гьобекли. Те са синовете на делвата. Синовете на Адам. Останалата част от човечеството, казват те, произлиза от Ева. От втората делва на получистите, делвата, пълна със скорпиони и змии.
	— Разбирам…
	— Тези култове имат много общи митове за Райската градина. Но дори за тях това, което е станало в Гьобекли, е само избледнял и плашещ спомен за някакви подигравателни, подобни на птици ангели, които са изисквали да бъдат обожествявани. Но неясната фолклорна памет е достатъчно мощна. Затова и йезидитите не се женят за хора извън тяхната общност. Имат митологичен страх, че може да омърсят собствената си кръвна линия със следите на насилие и жертвоприношения, които виждат в по-голямата част от човечеството. В останалите от нас. Ние сме хората, които носят гените на Гьобекли.
	Кирибали остана безмълвен, докато смилаше и тази информация.
	Роб продължи:
	— Прокълнатите йезидити носят и ужасно бреме на плещите си. Бремето на унижението. Може и да твърдят, че са чисти, но дълбоко в себе си знаят истината, че някои от техните предци са се смесили със злите северни хора и са им позволили да разпространят гена на Гьобекли. Заради това са на мнение, че злините са се разпрострели по света основно по тяхна вина. Оттук идват забраните, потайността на йезидитите и особеното им чувство за срам. На това се дължи и фактът, че те не са се разпространили далеч от храма, откъдето произхождат. Те трябва да го пазят. Все още се боят, че ако истината бъде разкрита и постъпките им станат известни на света, ще бъдат унищожени от гнева на останалата част от човечеството. Техните предци не са успели да защитят човеците от северните хора, а техните жени са лягали със северните демони. Нещо като хоризонталното сътрудничество на окупираната Франция.
	— А това би обяснило и естеството на тяхното божество. На ангела паун — вметна Кирибали.
	— Да. Йезидитите знаят истината и това не им позволява да почитат обичайните богове. Затова те се кланят на Дявола, на Мелек Таус. Това е Молох от изгарянето на децата. Символична преработка на злите суперхора с техните птичи очи. И много хиляди години тази странна вяра и убеждения са останали скрита мистерия. Генът на Гьобекли се е разпространил по целия свят, стигнал е дори до Америка през Беринговия проток. Но истинската тайна на йезидитите, Тайната на Сътворението, е била скрита на сигурно място. Стига Гьобекли Тепе да остане встрани от вниманието.
	— А кой е другият източник? Ти каза, че има два източника на познание.
	— Другият са тайните общества в Европа. Зародили са се през XVI в. Свободните масони и т.н. Това са били хора, интересуващи се от слухове и предания, от теориите, че в Близкия изток има доказателства, дори документи, които заплашват историческата и теологичната основа на християнството и на всички религии като цяло.
	Звездите вече се бяха вдигнали високо и проблясваха в ясното небе.
	— Особено заинтригувани от подобни слухове са били по-разкрепостените членове на английската антиклерикална аристокрация — обясни Роб. — Един от тях, Франсис Дешуд, е пътувал из Анадола. Това, което узнал тук, го убедило, че християнството е просто една шарада. След това основал „Клуба на адския огън“ заедно с други мислещи като него интелектуалци, артисти и писатели. Тяхната основна задача била подриване на устоите и осмиване на съществуващата вяра.
	Роб се загледа в най-големия от мегалитите и продължи:
	— Но членовете на този клуб все още нямали финалното доказателство, че религията е фалшива или „погрешна“. Истинската история на Гьобекли става известна едва когато Джерусалем Уейли от ирландския „Клуб на адския огън“ се завърнал от пътуването си до Израел. В Йерусалим той получил така наречената Черна книга от йезидитски свещеник. Не знаем защо. Но знаем, че Книгата всъщност е представлявала кутия — тази, която в момента е у вас. В нея имало странен череп и карта. Черепът не бил на човек, а на хибридно същество. Картата показвала гробище близо до Гьобекли, гробището на злите богове. Това е Долината на клането. Жреците обяснили на Уейли колко важно е всичко това.
	— Кое е било толкова важно? — повдигна вежди Кирибали.
	— Било е важно за произхода на религията. Уейли имал доказателство, че религията е шарада, проекция на фолклорната памет, съживен кошмар. Но овен това открил и още нещо — че в кръвната линия има следа на злото и че тази следа дарява носителите си с големи таланти, лидерски качества и харизма. Прави ги лидери. Но лидерите имат склонност към жестокост и садизъм точно заради същия генен клъстер. Джерусалем Уейли трябвало да погледне само собственото си родословие, за да се убеди в това с очите си. Баща му бил особено брутален, а негов прародител бил самият Оливър Кромуел. Уейли разкрил и един зловещ факт — че съдбата на човека е да бъде воден от жестоките, тъй като садизмът и жестокостта са свързани със същия ген, който прави хората умни и харизматични лидери. Гените на северните хора.
	Кирибали понечи да заговори, но Роб го възпря с жест, вече беше почти свършил.
	— Разтърсен от това откритие, Джерусалем Уейли скрил доказателството — черепа и картата. Черната книга, която Кристин и аз намерихме в Ирландия. След това Уейли се оттеглил на остров Ман, където останал съкрушен и уплашен. Бил е убеден, че светът няма да понесе истината. Основата на всички Аврамови вери била лъжовна — амалгама от спомени за ужас и жертвоприношения. Но освен това всички политически системи — аристократични, феодални, олигархични и дори демократични, били осъдени да създават лидери, предразположени към насилие. Хора, които обичали да убиват и да принасят жертви. Хора, които биха хвърлили касетъчни бомби над беззащитно село в пустинята.
	Кирибали гледаше Роб с тъжна усмивка.
	— И така, „Клубът на адския огън“ се разпуснал и проблемът се потулил. Но един род запазил тайната на ужасната истина, открита от Джерусалем Уейли.
	— Клонкъри.
	— Точно така. Наследниците на Джерусалем и на Уейли Палежа. Богат, привилегирован и кръвожаден, родът Клонкъри носел гена на Гьобекли Тепе. Познанието, някога разкрито от Том Уейли, се предавало от поколение на поколение. Това познание било най-дълбоката семейна тайна, която никога не трябвало да бъде разкрита. Ако скритото знание станело достояние на света, елитът щял да бъде отхвърлен, а ислямът, юдаизмът и християнството щели да бъдат унищожени. Щял да настане апокалипсис, да настъпи краят на всичко. Работата на Клонкъри, както те я разбирали, била да правят каквото е по силите им, за да запазят опустошителната истина потулена.
	— И тогава се е появил Брайтнер.
	— Общо взето, е така. След векове мълчание родът Клонкъри научил, че Гьобекли Тепе най-накрая се разкопава от Франц Брайтнер. Това било страховита новина. Ако черепът и картата също бъдели разкрити, а някой успеел да сглоби пъзела, истината щяла да бъде извадена наяве. Затова най-младата издънка на рода, Джейми Клонкъри, събрал няколко богати хлапета и ги превърнал в свои последователи, в окултна банда, с една-единствена цел — да открият и унищожат Черната книга. Но Джейми Клонкъри страдал и от още едно династическо проклятие — генният клъстер на Гьобекли Тепе, който носел, при него се проявил изключително активно и агресивно. Красив и харизматичен, надарен лидер, той е и психопат. Вярвал, че има право да убива на воля. И всеки път, когато се натъквал на пречка в издирването на черепа и картата, генът на Гьобекли взимал връх.
	Настъпи дълго мълчание.
	Накрая Кирибали се изправи и стана. Изтупа маншетите на ръкавите си и оправи възела на вратовръзката си.
	— Много добре. Харесвам историите — каза той и погледна Роб в очите. — Най-хубавите части от Библията и Корана са ненадминати истории, не мислиш ли? Винаги съм го вярвал.
	Роб се усмихна.
	Кирибали направи няколко крачки към мегалитите, а лъснатите върхове на обувките му отразяваха лунната светлина.
	— Завършекът на всичко това, Роб, е… доста интересен — погледна назад полицаят.
	— Така е.
	— Да, така е. — В тишината гласът на Кирибали звучеше като съскане. — Говорих с детектив Форестър.
	— С инспектора от лондонската полиция?
	— Точно с него. И той ми разказа някои любопитни подробности относно теб и Клонкъри. Разбираш ли, аз доста го притиснах за информация — сви рамене извинително Кирибали. — Знаеш какъв съм. И след като го поразпитах, Форестър ми призна какво е разбрал по време на проучванията си. Търсил е в интернет.
	Роб погледна Кирибали внимателно.
	— Робърт Лътрел. Това е доста необичайно име. Твърде специфично. Не съм ли прав?
	— Шотландско-ирландско име е, мисля.
	— Точно така — потвърди Кирибали. — Всъщност се среща около Дъблин. Точно този клон от рода най-често емигрира в Америка, в щата Юта. Точно там, откъдето си ти.
	Полицаят дръпна сакото си надолу, за да го оправи.
	— И точно това е интересният завършек. Изглежда почти сигурно, че ти произлизаш от тях, от дъблинските Лътрел. А те също са били членове на „Клуба на адския огън“. Твоите прародители са имали роднинска връзка с Клонкъри.
	Двамата мъже замълчаха.
	— Това ми е известно — каза най-накрая Роб.
	— Наистина ли?
	— Да — кимна Роб. — Да кажем, че се досетих. Клонкъри също го знаеше. Точно поради тази причина постоянно намекваше за семейните връзки.
	— Но това означава, че най-вероятно ти също носиш гена на Гьобекли. И това ли си знаел?
	— Разбира се — призна Роб. — Но дори и да го нося, това е цял генен клъстер. Да не забравяме, че съм син колкото на баща си, толкова и на майка си.
	— Да, да, разбира се! — кимна ентусиазирано Кирибали. — Майката е много важна за човека.
	— Дори и да нося някои от тези гени, това не означава, че съдбата ми е предварително решена. За да се проявят, трябва да се окажа в определена ситуация, а и средата ми на живот и развитие също оказва влияние. Взаимодействията са много сложни — замисли се Роб. — Но сигурно няма да вляза в политиката…
	Детективът се засмя.
	— Така че, смятам, че всичко ще бъде наред — заключи Роб. — Стига някой да не ми натика ядрени ракети в ръцете.
	Кирибали чукна токовете си един в друг, сякаш изпълняваше заповед на командир. После се обърна, извади мобилния си телефон от джоба и тръгна към колата. Може би усещаше, че Роб иска да остане сам.
	Роб се изправи, изтупа дънките си от прахоляка и се отправи по познатата пътечка към сърцето на храма.
	Когато стигна до най-ниското ниво на разкопките, се спря и се загледа в него. Спомни си как се бяха смели тук, как се бяха шегували с археолозите. Тук бе срещнал и Кристин, жената, която сега обичаше. Но също така тук беше загинал Брайтнер и тук беше започнал ужасът на жертвоприношенията. Точно тук преди десет хиляди години.
	Луната се издигаше все по-високо, ярка и някак надменна. Огромните побити камъни извисяваха снаги в нощта тихи и властни. Роб вървеше между мегалитите, навеждаше се и докосваше гравираните изображения нежно, дори предпазливо. Изпитваше едва ли не страхопочитание и благоговеене пред тях. Пред тези древни камъни, пред тайнствения храм в Райската градина.


	51

	Роб и Кристин искаха малка и скромна сватба, по този въпрос бяха напълно единодушни. Единственият проблем беше къде да я направят. Но когато Кристин разбра, че е наследила къщата на Изобел на Принцовите острови, дилемата се реши от само себе си. „А така ще почетем и паметта й, тя би го одобрила, знам“, отбеляза Кристин.
	Красивата градина на Изобел беше очевидното място за сватбата. Затова повикаха един брадат гръцки православен свещеник със слабост към чашката и наеха няколко певци, които с радост се съгласиха да им се плати в бира. Намериха дори трио чудесни изпълнители на бузуки. Поканиха само най-близките си роднини и приятели. Стив пристигна от Лондон и предаде поздравленията от колегите на Роб, Сали носеше огромен подарък, а майката на Роб беше щастлива и усмихната и беше с най-хубавата си шапка. Кирибали също уважи тържеството и беше с ослепително бял костюм.
	Церемонията беше простичка и премина под ярките слънчеви лъчи. Лизи беше с най-красивата си лятна рокля, босонога и с радост се съгласи да бъде шаферка. Свещеникът стоеше на терасата и с тържествен дълбок глас редеше думите на обреда като магическо заклинание. Слънчевите лъчи се промъкваха през клоните на боровете и тамариксите, а фериботът през Босфора свиреше и прекосяваше дълбоките сини води към азиатския бряг. Певците пееха, Роб целуна Кристин и това беше всичко — вече бяха женени. Роб отново имаше съпруга.
	След церемонията започна празненството. Гостите се наливаха с шампанско в градината, а котаракът Езекил гонеше златистите пеперуди в розовите храсти. Стив говореше с Кристин, майката на Кристин бъбреше със свещеника, а всички танцуваха доста нескопосано под звуците на трите бузуки. Кирибали цитираше поезия и флиртуваше с всички жени в обсега си, особено с по-възрастните.
	По средата на следобеда Роб се озова до Форестър в самия край на поляните под сянката на дърветата. Използва случая най-после да благодари на детектива, че се беше направил, че вярва на лъжите им, и ги беше оставил да заминат за Турция.
	Форестър се изчерви и чашата с шампанско замръзна на устните му.
	— Как се досетихте?
	— Ти си проницателен мъж, Марк. И въпреки това ни остави просто да си тръгнем с Черната книга. Точно затова спорехте с Дули в Дъблин, нали?
	— Моля?
	— Ти си знаел къде отиваме. Искал си да ни дадеш малко време и да увеличиш шансовете ни. Затова убеди Дули да ни позволи да задържим кутията.
	— Е, май така направих — въздъхна Форестър. — Да, знаех къде отивахте. Но не можех да те виня, Роб. Аз бих направил същото, ако… ако моето дете беше в опасност. Спазването на официалните процедури можеше да се окаже катастрофално бавно.
	— Но се обади на Кирибали точно навреме. Наистина съм ти много признателен. Благодаря ти, че… че ни държа под око. — Роб се затрудняваше и търсеше думите си. Пред очите му отново се мярна беглият, но ужасен спомен за Клонкъри и оголените му бели зъби. — Просто ме е страх дори да си помисля какво можеше да стане, ако ти не се беше намесил.
	Форестър глътна припряно малко шампанско и кимна.
	— Как е тя?
	— Лизи? Тя е страхотна. Изглежда, че вече почти е забравила всичко. Малко се страхува от тъмното. Мисля, че е заради качулката.
	— И няма никакви други травми?
	— Не — сви рамене Роб. — Поне така мисля.
	— Колко е хубаво да си на пет години — каза Форестър. — Децата се възстановяват страшно бързо. Ако оцелеят.
	Разговорът замря. Роб се загледа към танцуващите хора в другия край на поляната на Изобел. Кирибали приклякаше, подскачаше, пляскаше с ръце и се носеше в някакъв импровизиран казашки танц.
	— Това е човекът, на когото трябва да благодариш — кимна Форестър.
	— Имаш предвид заради точната му стрелба ли?
	— Чух всичко. Това е просто невероятно.
	— Оказва се, че той е бил олимпийски състезател по стрелба или нещо такова. Истински експерт снайперист.
	— Но неговата намеса реши всичко, нали?
	— Да — съгласи се Роб. — Кирибали е видял колко далеч е Клонкъри и е преценил, че заради разливите на наводнението колите на полицията няма да успеят да стигнат до нас навреме. Затова е извадил карабината си и…
	Музиката беше буйна и весела. Бузуки триото наистина се раздаваше. Роб допи чашата си с шампанско.
	Двамата мъже се върнаха при сватбеното тържество. Докато вървяха през ливадата, Лизи изтича към тях, като пееше и се заливаше от смях. Роб се наведе и нежно погали меката коса на дъщеря си. Момиченцето се закикоти и хвана баща си за ръката.
	Форестър гледаше как бащата и дъщерята вървят хванати за ръце, усмихнати и живи. Емоцията и обичайното остро чувство на тъга и тежка мъка отново го прободе. Но този път усещането за непреодолима загуба беше съпроводено от нещо друго, нещо изненадващо — от беглата и едва уловима сянка на щастието.


	$id = 7839
	$source = Моята библиотека
	__Издание:__
	Том Нокс
	Тайната на сътворението

	Редактор: Невена Дишлиева-Кръстева
	Коректор: Станка Митрополитска
	Художник на корицата: Виктор Паунов

	ИК „Прозорец“ ЕООД
	Печат Инвестпрес АД
	ISBN 978-954-733-636-0