[Kodirane UTF-8]

	Том Кланси, Стив Печеник
	Огледален образ


	Благодарности

	Бихме желали да изкажем своята благодарност на Джеф Ровин за творческите му идеи и неоценимата подкрепа при подготовката на този ръкопис. Също бихме искали да благодарим за помощта на Мартин Х. Гринбърг, Лари Серджиф, Робърт Юдълман и чудесните служители на „Пътнам Бъркли Груп“, включително и на Филис Гран, Дейвид Шанкс и Елизабет Бийър. Както винаги, искаме да изкажем благодарността си на Робърт Готлиб от агенцията „Уилям Морис“, който е наш агент и добър приятел и без когото тази книга никога не би могла да достигне до читателите. Но доколко е било успешно нашето съвместно начинание, ще разберем най-вече от вас, нашите читатели.
	Том Кланси и Стив Печеник


	Пролог

	_Петък, 5:50 часа следобед, Санкт Петербург_
	— Не мога да те разбера, Паша — каза Пьотр Володин.
	Павел Одинцов здраво стисна кормилото. Той погледна недоволно към човека, седящ до него в микробуса.
	— Какво не разбираш?
	— Готов си да простиш на французите — отвърна Пьотр и се почеса по обрасналата буза. — Тогава защо не и на германците? И двата народа са нападали майка Русия.
	Павел се смръщи.
	— Ако не можеш да видиш разликата, значи просто си глупак.
	— Това не е отговор — намеси се Иван, който седеше отзад с още трима мъже.
	— Обаче е вярно — ухили се Едуард, седнал близо до него. — Но Иван е прав. Това не е отговор.
	Павел натисна спирачката. Той мразеше най-много тази част от вечерното придвижване към жилищата на проспект „Непокоренних“. Само на две минути от Ермитажа, и вече трябваше да намалят скоростта, защото влязоха в задръстването от коли, преди да пресекат моста на река Нева. Бяха блокирани сред трафика, а политическото им възмездие се приближаваше с висока скорост.
	Павел измъкна цигара от джоба на ризата си, а Пьотр му подаде огънче.
	— Благодаря.
	— Още не си ми отговорил — подкачи го отново другият мъж.
	— И това ще стане — увери го Павел. — Но когато стигнем на моста. Сега не мога и да мисля и да ругая едновременно.
	Павел внезапно изведе микробуса от централната към лявата лента и хората вътре залитнаха. От рязкото движение двамата мъже най-отзад, които бяха задрямали още след като се отдалечиха от Ермитажа, се събудиха.
	— Ама че си нетърпелив, Паша — обади се Иван. — Защо толкова бързаш да се прибереш? Заради жена си ли? Че откога?
	— Много смешно — изръмжа Павел. Всъщност не бързаше за никъде. Искаше само да се измъкне от напрежението, от крайния срок, който ги тормозеше от месеци наред. Сега, когато всичко беше почти приключено, той нямаше търпение да се върне към компютърната си анимация в „Мосфилм“.
	Павел отново натисна спирачките и направи зигзагообразна маневра между малките запорожци с тракащи двигатели от по четиридесет и шест конски сили и по-големите петместни волги. Наоколо се виждаха и доста вносни коли, но в такива се возеха само държавни чиновници или черноборсаджии. Другите не можеха да си го позволят. И той с приятелите си нямаше да бъде в този микробус, ако не беше им го дало телевизионното студио. Мощната шведска машина беше единственото нещо, което щеше да му липсва.
	„Не, не е вярно.“ Той се загледа замислено на запад. Наслаждаваше се на изгледа на крепостта „Петър и Павел“ на отсрещния бряг на Нева, докато залязващото слънце проблясваше по високите й грациозни кули.
	Щеше да му липсва и Санкт Петербург. Щеше да му липсва красотата на тези горещи оранжеви залези във Финския залив, успокояващото течение на сините води на Нева, Фонтанка и реките на Екатериногорки, както и простото великолепие на каналите. Въпреки че водите им още носеха замърсяванията от дълговременната небрежност на комунистите, те вече не бяха толкова гъсти и миришещи ужасно на промишлени отпадъци, когато преминаваха през сърцето на древния град — руската Венеция. Нямаше да забрави великолепието на яркочервения Белозерски дворец, позлатения интериор на църквата „Александър Невски“, където понякога се отбиваше да се помоли. Щеше да си спомня с носталгия за високите златни кубета от двореца на Екатерина Велика и спокойните градини със спускащи се стъпаловидно фонтани в двореца на Петър Велики. Щяха да му липсват лъскавите бели водопроводни тръби по протежението на Нева, които приличаха на нещо, описано във фантастичен роман на Станислав Лем. И освен това щеше да му бъде мъчно за великолепните умалени модели на бойни кораби, които наблюдаваше как се приближават и отдалечават от Нахимовското морско училище на Аптекарския остров сред Нева.
	И, естествено, щеше да му липсва несравнимият Ермитаж. Въпреки че от тях не се очакваше да се разхождат из музея, той винаги правеше точно това, когато полковник Рузки беше зает. Дори и някой да го беше видял из залите, все пак се предполагаше, че той работи там. И никой не можеше да се усъмни в това. Пък и не е възможно да оставиш един религиозен човек между картини като „Свалянето на Христос от кръста“ на Рембранд, „Оплакването на Христос“ от Карачи или пък любимата му картина от рибалтската школа „Свети Винсент в тъмницата“ и да очакваш, че той няма и да ги погледне. Особено когато се чувстваше хванат и поставен в точно такава тъмница като свети Винсент.
	Но той щеше да се радва, че се е отървал от тази работа, от стреса и седемдневната работна седмица и особено от наблюдателните очи на полковник Рузки. Бе служил под командването на това копеле в Афганистан и проклинаше съдбата, която ги беше събрала отново през последните осемнадесет месеца.
	Както винаги, когато достигна моста на проспект „Киров“, Павел се насочи към страничното платно с ниска бетонна преграда, което използваха предимно мотористи. Задиша по-спокойно, когато се намери между по-подвижните машини.
	— Още ли искаш да ти отговоря? — попита Павел, като дръпна силно от цигарата си.
	— На кой въпрос? — пошегува се Иван. — Онзи за жена ти ли?
	Павел се намуси.
	— Ще ти обясня разликата между германците и французите. Французите са следвали Наполеон, защото са били гладни. Те винаги са поставяли удобството пред благоприличието.
	— Ами какво ще кажеш за Съпротивата им?
	— Каприз. Рефлекторен гърч на тялото. Ако Съпротивата във Франция беше толкова силна, както руската в Сталинград, Париж никога нямаше да падне.
	Павел натисна педала, за да не позволи на един фолксваген да го засече и да мине пред него. „Черноборсаджийка“ — помисли той, когато жената зад волана го изгледа сърдито. Павел погледна в огледалото за обратно виждане тъкмо когато един камион се вмъкна зад него откъм средната лента.
	— Французите не са лоши — продължи той. — Но германците последваха Хитлер, защото по дух са си все още вандали. Дайте им малко време и ще видите как техните заводи пак ще започнат да произвеждат танкове и бомбардировачи. Гарантирам ви го.
	Пьотр поклати глава.
	— Ами какво ще кажеш за Япония?
	— Също са копелета — отвърна Павел. — Ако Догин спечели изборите, той трябва да се пази и от тях.
	— Да не би параноята да е най-сигурната причина да гласуваш за някого за президент?
	— Да се боиш от старите си врагове не е параноя. То е предпазливост.
	— Провокираш! — каза Пьотр. — Не можеш да подкрепяш някого, защото се е заклел да отмъсти на германците при първия намек за ремилитаризация.
	— Точно това е причината. — Пътят отпред се изчисти и Павел увеличи скоростта, докато пресичаше широката тъмна река. Мъжете вътре вдигнаха стъклата на прозорците, защото задуха остър вятър. — Догин обеща да съживи космическата програма, с което ще укрепи икономиката. Той ще построи повече студия като нашето, ще издигне нови предприятия покрай Транссибирската магистрала, ще осигури евтини стоки и нови жилища.
	— И откъде ще дойдат парите за всичките тези чудеса? — попита Пьотр. — Само нашето малко гнезденце тук струва цели двадесет и пет милиарда рубли! Наистина ли вярваш, че ако Догин спечели, той ще може да осигури достатъчно средства от държавата и от чужди инвестиции?
	Павел изпусна дима от цигарата и кимна. Пьотр се намръщи и му показа пръст.
	— Ако искаш да знаеш, аз чух съвсем друго нещо там долу. „Номер две“ си говореше с един от помощниците за мафиотите. От тях има намерение той да получи пари, а това ме навежда на опасни асоциации, които…
	Павел реагира инстинктивно, когато фолксвагенът внезапно го засече отпред. Той силно натисна спирачката и завъртя рязко кормилото вдясно. Докато извършваше маневрата, чу изпукване и откъм таблото се появи гъст сив дим.
	— Какво става?… — Пьотр се закашля.
	— Отвори прозореца! — изкрещя един от мъжете отзад, задавен от дима.
	Но Павел Одинцов вече беше паднал върху кормилото почти в безсъзнание. Никой не управляваше микробуса, когато камионът го блъсна отзад.
	Фолксвагенът беше навлязъл в дясното платно и камионът блъсна микробуса в него. Предната лява част на бронята на микробуса удари колата и одра дясната й страна. Насочен встрани, микробусът се блъсна в ниската бетонна бариера на моста и се заиздига по нея, бутан от камиона. Лявата гума се спука, оста опря във върха на парапета и микробусът падна с носа напред в развълнуваната река.
	Когато докосна водата, се чу съскане, колата се задържа вертикално, а после бавно се обърна. От двете й страни заизскача пара и въздушни мехурчета, които се смесиха със сивия дим, докато колата потъваше с колелата нагоре в реката. После потъна изцяло…


	Якият шофьор на камиона и русата млада жена, която караше фолксвагена, бяха първите, които стигнаха до парапета.
	Към тях се присъединиха и други хора, наизскачали от колите си.
	Нито мъжът, нито жената си казаха нещо. Те само гледаха, докато потъналият микробус се отдалечаваше на югозапад, подхванат от течението, и вече почти не се виждаха нито изскачащите балончета въздух, нито сивият дим. Колата беше твърде далеч, за да се реши някой да скочи в реката и да се опитва да спасява пътниците, дори и да е имало оживели.
	Двамата шофьори увериха останалите, че самите те не са пострадали. После се върнаха в колите си, за да изчакат полицията.
	Никой не видя как шофьорът на камиона, преди да се отдалечи от реката, хвърли в нея една малка правоъгълна кутия.


	1.

	_Събота, 10:00 часа сутринта, Москва_
	Високата мощна фигура на министъра на вътрешните работи Николай Павлович Догин седеше зад бюрото от вековен дъб в кабинета му в Кремъл. В центъра на тежкото, потъмняло от годините бюро имаше компютър. Вдясно беше черният телефон, а вляво бе поставена в малка рамка снимка на родителите му. През средата й минаваше пукнатина, останала от времето на войната, когато баща му бе я носил сгъната в джоба на гимнастьорката.
	Сребристосивата коса на Догин бе сресана назад. Бузите му бяха хлътнали, а в тъмните му очи личеше умора. Кафявият костюм, купен от ГУМ, беше поизмачкан, а светлокафявите обувки — поизносени с онази внимателно спазвана небрежност, която му бе служила толкова добре през годините.
	„Но не и през тази седмица“ — помисли си мрачно той.
	За първи път през тридесетгодишната му обществена дейност образът на „човек от народа“ не му бе послужил. С характерната си енергия той бе уверил хората в своя национализъм, който казваха, че толкова много желаят. Бе прокламирал възстановяването на гордостта на военните и показал недоверието си към старите врагове. Но народът не го послуша.
	Естествено, Догин знаеше защо. Съперникът му — Кирил Жанин — им бе показал в пробитата си мрежа златната рибка от древната приказка. Онази, която щяла да превърне мечтите на всеки в действителност — _капитализъм_.
	Докато чакаше сътрудника си, Догин не гледаше към седмината мъже, седнали пред него. Тъмните му очи бяха насочени към стените, към историята на успехите на тоталитаризма.
	Както бюрото му, и стените носеха върху себе си историята. Те бяха покрити с карти в красиво оформени рамки. Някои от тях бяха стари — от векове. Карти на Русия, управлявана от различните царе — още от времето на Иван Грозни. Изморените очи на Догин ги обхванаха. От избелелия пергамент, за който легендата говореше, че е изрисуван с кръвта на тевтонски рицари, до платнената карта на Кремъл, намерена зашита в крачола на убит немски войник.
	„Светът, какъвто беше“ — помисли той, когато очите му се спряха върху картата на Съветския съюз, която Герман Титов бе носил със себе си в космоса през 1961 година. — „И какъвто ще бъде.“
	Седмината мъже, седнали по канапетата и креслата, също бяха засегнати от времето. Повечето от тях бяха над петдесетте, а някои и над шестдесетгодишни. Едни бяха с костюми, а други с униформи. Никой не говореше. Тишината бе нарушавана само от тихото бръмчене на вентилатора в задната част на компютъра и най-после от леко почукване по вратата.
	— Влез.
	Догин усети как сърцето му трепна, когато младият мъж влезе. В очите на младежа имаше дълбока тъга и Догин разбра какво означаваше това.
	— Е? — попита все пак Догин.
	— Съжалявам — тихо отвърна младежът, — но е вярно. Лично проверих резултатите.
	Догин кимна:
	— Благодаря.
	— Да започна ли подготовката?
	Догин кимна отново и младият мъж излезе от кабинета, като затвори тихо вратата.
	Сега Догин погледна към останалите мъже. Както и неговото, техните изражения не бяха се променили.
	— Това не беше неочаквано — заговори министърът на вътрешните работи. Той премести снимката на родителите си по-наблизо и я погали с пръсти. Като че ли говореше на тях: — Министърът на външните работи Жанин спечели изборите. Такива са времената. Всички се радват на свободата. Но това е свобода без всякаква отговорност. Безумна свобода — един опасен експеримент. Русия избра президент, който иска да създаде нова валута, да подчини икономиката ни само на онова, което ще можем да продаваме в чужбина. Да елиминира черния пазар, като направи стоките, които може да се купят с рубли, почти безсмислени. Да премахне политическите си съперници, като направи невъзможен достъпа им до външните пазари. Да отстрани военните като противник, като плаща на генералите достатъчно пари, за да служат на неговата политика, вместо да защищават матушка Русия. „Както Германия и Япония — казва ни той, — една икономически силна Русия няма защо да се бои от врагове.“ — Очите на Догин потъмняха, докато гледаше образа на баща си. — От седемдесет години насам ние не сме се страхували от врагове. Сталин не управляваше само Русия. Той управляваше света! Името му произлиза от сталь — стомана. Нашият народ също беше такъв тогава — от стомана. И се подчиняваше на силата. А сега? Сега търси удобствата и се подчинява на безочието и празните обещания.
	— Добре дошъл в демокрацията, скъпи Николай Павлович — обади се генерал Виктор Малик, мъж с широки гърди и гръмовен глас. — Добре дошъл в света, в който НАТО може да ухажва Чехия, Унгария, Полша и останалите страни от Варшавския договор и да ги кани да се присъединят към него, без даже и да ни попитат.
	Заместник-министърът на финансите Евгений Гровлев се наведе напред и подпря брадичката си с юмруци.
	— Трябва да внимаваме и да не прибързваме — каза той. — Реформите на Жанин няма да станат толкова скоро. Хората ще се отдръпнат от него даже по-бързо, отколкото от Горбачов и Елцин.
	— Моят съперник е млад, но не е глупав — отвърна Догин. — Той не би давал обещания, ако нямаше вече сигурни договори. А когато започне да ги изпълнява, германците и японците ще получат онова, което не успяха да постигнат през Втората световна война. Съединените щати ще притежават всичко, което не успяха да получат по време на студената война. По един или друг начин те ще завладеят матушка Русия.
	Догин погледна една от картите: онази на Русия и Източна Европа, която бе показана на екрана на монитора му. Той натисна един от клавишите и Източна Европа стана по-голяма.
	Русия изчезна.
	— Едно натискане на бутона, и нас ни няма — продължи той.
	— Само поради бездействието ни — подкрепи го дългунестият Гровлев.
	— Да — съгласи се Догин. — Заради нашето бездействие. — В стаята настъпи напрегната тишина и той избърса потта върху горната си устна с кърпата. — Народът ни забрави недоверието си към чужденците заради обещанията им за богатства и благополучие. Но ние ще им покажем, че не това е начинът. — Той огледа мъжете в стаята. — Фактът, че вие или вашите кандидати не спечелиха изборите, доказва колко се е объркал нашият народ. Но пък фактът, че сте тук тази сутрин, доказва, че искате да бъде направено нещо по този въпрос.
	— Така е — каза генерал Малик, докато подръпваше с пръст яката около врата си. — Ние имаме доверие в твоите възможности. Ти беше строг кмет на Москва и достоен член на Политбюро. Но на първата среща ти ни каза твърде малко за онова, което си намислил за в случай, че старата гвардия не успее да си възвърне Кремъл. Е, тя не успя. И сега ми се иска да чуя някои подробности.
	— Също и аз — намеси се генералът от военновъздушните сили Бокий. Сивите му очи блестяха под надвисналите вежди. — Всеки от нас би могъл да оглави опозицията. Защо трябва да подкрепим теб? Ти ни обеща съвместни действия с Украйна. Но ние виждаме само някакви дребни маневри на пехотата в близост до границата, които Жанин също одобри на бърза ръка. Дори и да се проведат съвместни маневри, какво ще докаже това? Че бившите съветски братя са се сближили. Е, Западът ще трепне за малко. А как ще помогне това за възстановяването на Русия? Ако ще те подкрепяме, ние трябва да знаем подробностите.
	Догин погледна генерала. Бузите на Бокий се бяха зачервили, а двойната му гуша — полилавяла. Министърът знаеше, че ако им каже подробностите, повечето от тях ще хукнат подир Малик, а някои даже ще се присъединят към Жанин.
	Той огледа внимателно всеки един от мъжете. По лицата на някои от тях видя убеденост и твърдост, но по други, особено тези на Малик и Гровлев, се четеше не само интерес, но и страх. Тяхното колебание го ядоса, защото всъщност той единствен им предлагаше спасението на Русия. Но остана външно спокоен.
	— Искате подробности? — попита Догин.
	Той набра някаква команда на клавиатурата на компютъра, а после извъртя монитора така, че да го виждат седмината мъже. Докато хард дискът бръмчеше леко, министърът на вътрешните работи погледна лицето на баща си на снимката. Старият Догин бе награждаван много пъти по време на войната и след това беше един от най-верните телохранители на Сталин. Той веднъж бе казал на сина си, че по време на войната се е научил да носи със себе си едно нещо — родното знаме. Където и да е бил, при каквито и обстоятелства, в каквато и опасност да се е намирал, той винаги го е имал при себе си като приятел и съюзник.
	Когато шумът от диска спря, Догин и петима от останалите мъже се изправиха мълчаливо. Малик и Гровлев си размениха недоумяващи погледи, но после също бавно станаха. Генералите отдадоха чест.
	— Ето така съм решил да възстановя Русия — каза Догин. Той заобиколи бюрото и показа картината, която изпълваше екрана на монитора — жълта петолъчка, сърп и чук на червен фон — старото съветско знаме. — Ще припомня на народа неговия дълг. Патриотите няма да се поколебаят да направят необходимото, независимо от начина и цената, която ще трябва да заплатим.
	Мъжете седнаха, с изключение на Гровлев.
	— Ние всички сме патриоти — заговори финансовият министър. — Но аз не обичам театралниченето. Ако ще трябва да поверя ресурсите си в твоите ръце, искам да знам как те ще бъдат използвани. За преврат? За втора революция? Толкова ли не ни вярваш, че не искаш да ни кажеш повече, Николай Павлович?
	Догин изгледа Гровлев. Не можеше да му каже всичко за военните си планове или пък за връзките си с руската мафия. Повечето от руснаците все още го мислеха за прост селянин без поглед върху света. Ако чуеше плановете му, Гровлев би могъл да се отдръпне или даже да реши да подкрепи Жанин.
	— Да, господин министре, не ти вярвам — каза Догин.
	Гровлев се вцепени.
	— И от въпросите ти е очевидно, че ти също не ми вярваш. Аз имам намерение да спечеля доверието ти с дела и ти можеш да направиш същото. Жанин знае кои са неговите врагове, а сега има на своя страна силата на президентството. Той може да ти предложи длъжност, която да те съблазни. И може да ти се наложи да работиш против мен. Затова ще трябва да те помоля да имаш търпение през следващите седемдесет и два часа.
	— Защо седемдесет и два часа? — попита младият синеок заместник-директор в Държавна сигурност Скулин.
	— Защото толкова време е необходимо на моя оперативен център, за да започне да действа.
	Скулин се вцепени:
	— След седемдесет и два часа? Да не би да е онзи в Санкт Петербург?
	Догин кимна рязко.
	— Вие ли командвате онова нещо? — Скулин въздъхна и останалите мъже го погледнаха. — Моите искрени поздравления, Николай Павлович. Та вие държите целия свят в ръцете си!
	— Почти буквално — ухили се Догин. — Точно както генералният секретар, другарят Сталин.
	— Извинявайте — прекъсна го Гровлев. — Аз май пак съм извън играта. Министър Догин, какво е точно това „нещо“, което вие командвате?
	— Оперативният център в Санкт Петербург — отвърна Догин. — Най-сложното съоръжение за наблюдение и комуникации в Русия. С него ние можем да имаме всичко: от сателитно наблюдение на всяка точка от света до електронна комуникация. Центърът си има и собствен контингент за действия, когато бъде необходима „хирургическа намеса“.
	Гровлев изглеждаше объркан:
	— Да не говорите за телевизионното студио в Ермитажа?
	— Да — отговори Догин. — То е прикритие, Гровлев. Вашето министерство одобри финансирането за фасадата на оперативния център — работещо телевизионно студио. Но парите за подземния комплекс дойдоха от моето ведомство. И средствата за него продължават да бъдат отпускани от Министерството на вътрешните работи. — Догин се удари с пръст в гърдите. — От мен.
	Гровлев седна на мястото си.
	— Значи сте планирали тази операция отпреди.
	— От близо две години. Започваме в понеделник през нощта.
	— Този център — намеси се Бокий — ще бъде вашият команден пост за нещо много по-голямо от обикновено шпиониране на Жанин през тези седемдесет и два часа…
	— Много повече от шпиониране — потвърди Догин.
	— Тогава кажете ни за какво — изпъшка Гровлев. — Искате от нас да сътрудничим, но _вие_ не ни се доверявате!
	Догин заговори благоговейно:
	— Вие искате да ви се доверя ли, господин министре? Добре тогава. През изминалите шест месеца моят човек в оперативния център използва персонала и електронната апаратура, която вече бяхме инсталирали, за да наблюдава всичките ми потенциални съюзници, както и моите съперници. Ние събрахме доста много информация за подкупи, връзки и… — Той погледна към Гровлев. — Необикновени лични интереси. Ще се радвам да споделя тази информация с всички вас заедно или поотделно сега или по-късно.
	Някои от мъжете се размърдаха неспокойно по местата си. А Гровлев остана като вкаменен.
	— Мръсник! — изръмжа той.
	— Да — каза Догин. — Такъв съм. Мръсник, който ще си свърши работата. — Министърът на вътрешните работи надзърна часовника си, после отиде до Гровлев и го погледна в потъмнелите очи. — Сега трябва да тръгвам, министре. Имам среща с президента. Трябва да му поднеса поздравления, да му дам да подпише някои документи. Но до дванадесет часа ти сам ще можеш да прецениш дали работя напусто или… — Той посочи флага върху екрана на монитора. — Или заради това.
	Като кимна на притихналите мъже, министър Догин напусна кабинета. С тичащия по петите му сътрудник той забърза към колата, която щеше да го закара при Жанин и после да го върне тук. А след като заключи вратата и остане сам в кабинета си, щеше да се обади, за да задвижи събитията, които да променят света.


	2.

	_Събота, 10:30 часа сутринта, Москва_
	Кийт Фийлдс-Хътън нахлу в стаята си в току-що ремонтирания хотел „Русия“, хвърли ключовете върху шкафчето и бързо влезе в банята. По пътя спря и грабна двата навити листа факс хартия, които бяха паднали от апарата, намиращ се върху шкафа.
	Предстоеше най-омразната част от работата му. Не опасността, която понякога не беше за пренебрегване, нито продължителните часове чакане по летищата за редовно закъсняващите полети на „Аерофлот“, нито пък дългите седмици далеч от Пеги, които толкова го притесняваха.
	Най` мразеше тези проклети чаши чай, които трябваше да пие…
	Веднъж в месеца, когато идваше в Москва, Фийлдс-Хътън винаги отсядаше в „Русия“, който се намираше малко на изток от Кремъл, и закусваше дълго в елегантното кафене. Това му позволяваше да изчете вестниците от начало до край. Но по-важното беше, че като непрекъснато изпразваше чашата си, даваше възможност на сервитьора Андрей да му поднесе четири, а понякога даже и пет чаши гореща вода, всеки път с ново пликче чай. В края на конеца на всяко пликче имаше прикачен етикет с надпис „Чашка чай“ отвън, а от вътрешната му страна се намираше редовната лепенчица с микрофилм, който Фийлдс-Хътън прибираше в джоба си, когато не го гледаха. През по-голямата част от времето управителят на салона _гледаше_, така че Фийлдс-Хътън можеше да прибира микрофилмите само когато в залата влизаха други хора от управата на хотела и отвличаха вниманието му.
	Андрей беше една от находките на Пеги. Името му бе взето от списък на бивши войници и тя по-късно бе научила, че той имал намерение да спечели пари, като се хване на работа в някое от нефтените находища в Западен Сибир. Само че бил ранен в Афганистан и след операция на гръбначния стълб не можел да се справя с тежкото оборудване. След реформите на Горбачов нямал повече средства за живеене. Той се бе оказал идеалният куриер за размяна на информация между дълбоко законспирираните резиденти, чиито имена и лица не познаваше, и Фийлдс-Хътън. Ако някога заловяха Андрей, имаше риск само за Фийлдс-Хътън… Но това си беше нормално.
	Въпреки вярата на повечето хора извън разузнаването, КГБ не беше унищожен с падането на комунизма. Напротив. Под формата на новото Министерство за държавна сигурност той бе по-всемогъщ от всякога. Комитетът само бе променил формата си от професионална армия в много по-голям контингент от цивилни агенти. На тях им плащаха за всяка сериозна следа, на която можеха да попаднат. В резултат на това и ветерани, и аматьори се оглеждаха навсякъде и търсеха шпиони. Пеги наричаше това „руска версия на вечерно представление“, защото навсякъде имаше поне по няколко „гастрольори“. И беше напълно права. На фокус бяха чужденците, а не местните величия, но целта си беше същата: да се докладва за потайна или съмнителна дейност. И понеже много бизнесмени бяха решили, че вече не съществува заплаха, голяма част от тях попадаха в неприятности, когато помагаха на руските си партньори да обменят рублите си в долари и марки или когато им носеха бижута и скъпи дрехи за продажба на черно, или пък ги караха да шпионират съперничещи им чужди фирми на руския пазар. Вместо да бъдат преследвани законно, на чужденците обикновено се предлагаше да се откупят от неприятностите. Фийлдс-Хътън се шегуваше, че министерството по-скоро наблюдава търговията, вместо да защитава държавната сигурност. Само японските търговци плащаха годишно стотици милиони рубли на руските си агенти, за да наблюдават отблизо конкурентите им в Русия. Даже се носеха слухове, че японците са вложили над 50 милиона рубли в провалилата се изборна кампания на министъра на вътрешните работи Николай Догин, за да им помогне, когато дойде на власт, да спрат нахлуването на други инвеститори.
	Така че шпионският бизнес си беше жив и здрав и вече седем години британският агент Фийлдс-Хътън продължаваше да се занимава с него.
	Фийлдс-Хътън бе завършил руска литература в Кеймбридж с желанието да стане писател. В неделята, след като се дипломира, той седеше в едно кафене в Кенсингтън и четеше „Записки от подземието“ на Достоевски, когато една жена от съседното сепаре се обърна към него и попита:
	— Не бихте ли искали да научите нещо повече за Русия?
	Когато той не отговори, тя се бе засмяла и настояла:
	— Доста повече.
	Това бе запознанството му с британското разузнаване и с Пеги. По-късно той научи, че МИ-6 има дългогодишно сътрудничество с Кеймбридж, датиращо от Втората световна война и „Ултра“ — строго секретния проект за дешифриране на легендарния таен шифър на германците.
	Фийлдс-Хътън се беше поразходил с Пеги и се беше съгласил да се срещне с началниците й. В рамките на една година МИ-6 го направи известен като издател на комикси, който купува разкази и рисунки от руски аниматори и ги издава в Европа. Това му даде възможност да пътува непрекъснато, като носи със себе си големи и добре подредени папки, купища списания, видеокасети и играчки, изобразяващи героите, рисувани от руснаците. Още от самото начало Фийлдс-Хътън бе учуден как едно подаръче — чаша с образа на герой от комикс, хавлия или някой пуловер — му спечелваха симпатиите на служителите на авиолиниите, хотелите и дори на полицията. Дали продаваха тези предмети, или ги даваха на децата си, той не знаеше, но размяната се оказа могъщ инструмент за пробив в Русия.
	При толкова списания и играчки, които носеше, за него бе много лесно да скрие микрофилм — понякога увит около лепенката на списание, друг път в дупката на ръката на някое човече играчка. По ирония на съдбата бизнесът с комиксите бе потръгнал и всъщност британското разузнаване получаваше хубави сумички от продажбата на авторски права. Уставът на организацията забраняваше извършването на търговски сделки. „Та това все пак е държавна служба“ — бе казал веднъж Уинстън Чърчил на един агент, който искал да продава някакъв уред за разшифроване. Обаче министър-председателят Джон Мейджър и парламентът решиха да оставят печалбите от издателската дейност на комиксите и да ги използват в социалните програми за подпомагане на семействата на загинали или осакатени служители на разузнаването.
	Въпреки че бе заобичал бизнеса с комикси и бе решил, че ще стане писател, когато се пенсионира, защото ще има достатъчно материал за истински трилъри, действителната работа на Фийлдс-Хътън за британското разузнаване се състоеше в наблюдението както на чуждите, така и на националните строителни проекти в Източна Русия. Все още се строяха тайни помещения, в стените се криеха подслушвателни устройства, правеха се специални подземия. А когато можеха да бъдат открити и подслушвани, те осигуряваха богата разузнавателна информация. Настоящите му контакти — Андрей и Леонид, илюстратор, който живееше в Санкт Петербург — го снабдяваха с копия и снимки на всички нови строежи и всички преустройства на стари сгради на територията, за която отговаряше.
	След като излезе от банята, Фийлдс-Хътън седна в края на леглото, измъкна етикетчетата от чай от джоба си и ги разтвори. Внимателно отлепи микрофилмите и ги постави по един в мощен увеличител, за който бе казал на митничарите, че го е донесъл, за да преглежда рисунките, които купува, върху целулоидни плаки за „скрити картинки“. (Да, господине, имам още много бейзболни шапки с „Тъжното духче“. Естествено, че можете да вземете една за сина си. Защо не вземете няколко и за приятелите му?)
	Онова, което видя върху една от снимките, можеше да бъде отнесено към малката статия, публикувана в днешния вестник. Снимката показваше навита на рула насмолена мушама, която се товари в един от служебните асансьори на Ермитажа. Снимките от следващите дни показваха и големи сандъци с произведения на изкуството, които също се товареха там.
	Подобно нещо не би предизвикало никакви съмнения. В музея се извършваха строителни работи за модернизиране и разширение във връзка с тристагодишнината на града, която щеше да се празнува през 2003 година. Освен това музеят се намираше на брега на Нева. Много вероятно бе насмолената мушама да бъде използвана за покриване и предпазване на стените и предметите от влагата.
	Но Леонид му бе изпратил по факса два листа с рисунки и в съответствие с думите на „Капитан Легенд“ на първата страница супергероят бил се вмъкнал в света на Хермес. Това означаваше, че Леонид е бил в Ермитажа — една седмица след като бе направил снимките. Той докладваше, че никъде по трите етажа на трите сгради не се извършват строителни работи, за които да се използва насмолена мушама. Що се отнася до сандъците с произведения на изкуството, никъде няма, нито пък са обявени за близко бъдеще нови изложби. Още повече че голяма част от залите са затворени за реконструкция и за подобно нещо няма и място. На Фийлдс-Хътън щеше да му се наложи да накара МИ-6 да провери дали някой музей или частен колекционер не е изпращал напоследък нещо на Ермитажа, въпреки че се съмняваше да открият нещо.
	Освен това имаше описани и часовете, когато работниците са товарели рулата с насмолена мушама. Според рисунките и текста на Леон мъжете — „робите от света на Хера“, които носели оръжия и храна в тайната си база — са слезли с асансьорите надолу още рано сутринта и не са излезли навън до вечерта. Той бил наблюдавал по-специално двама от тях, които ежедневно са били там и които щял да продължава да следи, ако МИ-6 смята, че това би имало смисъл. Въпреки че те биха могли да работят и по реставрацията, имаше вероятност да използват повода, за да прикрият някаква секретна дейност, която се извършва в подземията.
	Всичко това имаше връзка и с инцидента, описан в днешния вестник и също докладван от Леонид на втората страница на факса. Вчера шестима музейни работници, които се прибирали от работа, били блъснати с микробуса си от Кировски проспект в река Нева, където потънали. Леонид отишъл на мястото на катастрофата и грубо нарисуваните скици на комикса за „Капитан Легенд“ разказваха доста повече от няколкото реда във вестника. Те показваха как героят спасява робите от някаква повредена ракета, попаднала в движещи се пясъци, на които пишеше „Зелен цвят“. _Хлор._
	Дали мъжете не са били отровени с газ? Дали камионът, който ги е блъснал от моста, не е бил просто прикритие на факта за убийството на тези хора?
	Инцидентът може и да е бил случаен, но разузнавателната дейност не би могла да не вземе предвид всяка възможност. Събитията говореха, че в Санкт Петербург става нещо странно, и Фийлдс-Хътън искаше да открие какво е то.
	Като изпрати по факса в Лондон рисунките на Леонид, Фийлдс-Хътън включи към тях и бележка, с която разпореждаше да му бъдат изпратени двадесет и седем лири. Това означаваше, че трябва да погледнат на седма страница на днешния брой на вестник „Ден“. Написа също, че отива в Санкт Петербург, за да се срещне с художника.
	„Мисля, че в него има нещо — пишеше той. — Имам чувството, че ако авторът успее да направи връзката между плаващите пясъци и подземните мини от света на Хера, ще се получи една много интересна за нас историйка. Ще ви уведомя за мнението на Леонид.“
	След като получи потвърждение от Лондон, Фийлдс-Хътън прибра камерата, малкото тоалетни принадлежности, уокмена, рисунките и играчките в един сак, сложи го на рамо и забърза към фоайето на хотела. После се качи на едно такси и се насочи на североизток. След три километра, на Петербургската гара, намираща се до станцията на метрото „Краснопрудна“, той си купи билет за петстотинкилометровия път до Санкт Петербург и се настани върху една от твърдите скамейки, за да изчака следващия влак, който щеше да го закара в древния град на брега на Финския залив.


	3.

	_Събота, 12:20 часа следобед, Вашингтон_
	Невзрачната двуетажна сграда в близост до пистата за излитане на самолетите на морската авиация във военновъздушната база „Андрюс“ служеше за чакалня на екипажите за спешни полети във времето на студената война. В случай на ядрена атака тяхната работа щеше да бъде евакуацията на важните държавни служители от Вашингтон.
	Но сградата с цвят на слонова кост не беше само остарял паметник на студената война. Сега тревните площи наоколо й бяха по-чисти и около непавираните пътечки, по които по-рано се разхождаха войници, цъфтяха градинки. От всичките й страни бяха издигнати бетонени поставки за цветя и до сградата не можеше да се приближи някоя кола бомба например. А хората, които работеха сега тук, не пристигаха с джипове или камиони, а с луксозни лимузини, волво и понякога даже СААБ и БМВ.
	Седемдесет и осемте души бяха наети на работа от Центъра за овладяване на кризисни ситуации. Това бяха тактици, генерали, дипломати, аналитици, психолози, експерти по разузнаване, еколози, юристи и дори специалисти по манипулиране на медии и лекари вирусолози. ЦОКС използваше още четиридесет и двама служители по поддръжката заедно с Министерството на отбраната и ЦРУ и командваше дванадесетчленен екип за тактически атаки, известен под името „Защитник“, базиран в близката академия на ФБР в Куантико.
	Разходите на ЦОКС не приличаха на ничии други в цялата история на Съединените щати. За двегодишен период групата бе похарчила над 100 милиона долара за оборудване и високотехнологични модификации, като превърна бившата чакалня в оперативен център, предназначен за връзка между Централното разузнавателно управление, Агенцията за национална сигурност, Белия дом, Държавния департамент, Министерството на отбраната, Военното разузнаване, Националната разузнавателна служба и Центъра за анализ на разузнавателната информация. Но след един труден период от шест месеца, през които се справяше както с вътрешните, така и с международните кризисни ситуации, „оперативният център“, както беше наричан фамилиарно, доби равнопоставеност с тези агенции, а впоследствие и нещо много повече. Директорът Пол Худ се отчиташе лично на президента Майкъл Лорънс, а онова, което бе създадено като информационно звено с група за бързо реагиране, вече доби едноличната възможност да наблюдава, да започва и да ръководи самостоятелни операции по целия свят.
	Това беше уникална смесица от възрастни професионалисти, които се занимаваха методически и лично с набирането на агенти за разузнаването си, и млади момчета, които отговаряха за авангардната техника и грубиянските удари. А цялата тази бродерия се изработваше под ръководството на Пол Худ. Въпреки че Худ изобщо не беше светец, неговата самоотверженост бе накарала колегите му да го нарекат „Папа“ Пол. Той бе абсолютно честен, въпреки че по времето на Рейгън е бил преуспяващ банкер. Също така беше и изключително незабележим, въпреки че е бил кмет на Лос Анджелис цели две години. Худ непрекъснато обучаваше екипа си на новото изкуство за овладяване на кризисни ситуации. В това той виждаше алтернативата на традиционната реакция на Вашингтон, която клонеше към бездействие или открита война. В Лос Анджелис за пръв път бе употребил изкуството да разделя проблемите на управляеми части и да предоставя всяка от тях за решаване на професионалисти, които поддържат тесни връзки помежду си. За Лос Анджелис този опит се бе оказал успешен и тук също се получаваше, въпреки че не съответстваше на преобладаващата практика във Вашингтон, която държеше на формулата „аз командвам тук“.
	Вторият човек след него, Майк Роджърс, веднъж му беше казал, че може би тук ще имат повече съветници, отколкото където ида било по света, след като всички шефове на бюра, агенции и изборни длъжностни лица виждат в начина на управление на оперативния център заплаха за собствения си стил на работа. И много от тях няма да престанат да се опитват да омаловажат ефективността на центъра.
	„Вашингтонците са като зомбита — бе казал Роджърс. — Те успяват да възкръснат отново след политическата си смърт, щом времената се променят. Като Никсън и Джими Картър. В резултат на това разните съперници не само се опитват да си провалят взаимно кариерите. Те просто съсипват живота на противника си. И ако това им се види недостатъчно, се насочват към семейството и приятелите.“
	Но на Худ не му пукаше. Неговата задача беше да следи за сигурността на Съединените щати, а не да повишава репутацията на оперативния център или служителите в него. И той гледаше на работата си наистина много сериозно. Също така вярваше, че ако вършат работата си така както трябва, „съперниците“ им няма да имат за какво да се хванат.
	В момента Ан Фарис не можеше да види нито големец, нито политик, нито даже „Папа“, седнал на директорския стол. Тъмните й очи виждаха в този мъж несръчното момче. Въпреки яката челюст, чупливата черна коса и острия тъмен поглед Худ изглеждаше като дете, което иска да си остане във Вашингтон, за да продължи да си играе с приятелчетата и да шпионират заедно сателитите и чуждите организации, вместо да иде на почивка със семейството си. И ако не бяха децата, на които им липсваха старите приятели, и ако преместването на семейството на изток не бе създало такова напрежение в брака му, Ан беше сигурна, че Пол изобщо не би тръгнал.
	Четиридесет и три годишният директор на оперативния център седеше в големия кабинет на строго секретната сграда. Заместник-директорът Майк Роджърс бе седнал в креслото отляво на бюрото, а ръководителката на пресцентъра Фарис се бе настанила на канапето вдясно. На компютъра се виждаше програмата на Худ за пътешествието му в Южна Калифорния.
	— Шарън е изкрънкала цяла седмица от шефа си Енди Макдонъл, който твърди, че телевизионното му шоу не може да преживее без нейното предаване за здравословно хранене — каза Худ. — Така че ние ще отидем в Блупърс — мястото, където се яде най-нездравословно. Там ще прекараме първата нощ. Децата са видели реклама за това място по МТВ. Толкова е шумно, че ако ми звъните там, имам чувството, че просто няма да мога да чуя телефона.
	Ан се пресегна и го потупа по ръката с блестяща усмивка. Зъбите й бяха по-бели от панделката, която държеше дългата й кестенява коса.
	— Басирам се, че ако се отпуснеш малко, ще прекараш добре — увери го тя. — Четох за Блупърс в „Пътешественик“. Там правят най-хубавите сандвичи с кисели краставички и пържени картофи. Ще ти хареса.
	Худ се изкикоти:
	— Какво ще кажеш, ако вземем да го напишем на герба на оперативния център, а? „Световната безопасност — сандвич с кисели краставички! Оперативният център бди за вашата сигурност.“
	— Ще трябва да попитам Лоуъл как може да се каже това на латински — усмихна се Ан. — Поне ще звучи възвишено.
	Роджърс въздъхна и Худ и Ан погледнаха към него. Генералът бе поставил единия си крак върху другия и го поклащаше нервно.
	— Извинявай, Майк. Май съм се отпуснал много рано.
	— Не става дума за това. Вие просто не се изразявате така, както съм свикнал.
	Като ръководител на пресцентъра, Ан беше свикнала да различава скрития смисъл на думите. Тя усети веднага критиката и завистта в думите на Роджърс.
	— И аз не съм свикнал да говоря по този начин — забеляза Худ. — Но съм научил нещо от децата си и Ан ще ме подкрепи в това ми твърдение. Трябва да се приспособяваме. На мен също ми се иска да кажа за рап музиката и за хеви метъла онова, което моите родители говореха за „Бийтълс“. Но трябва да проявяваме търпимост към тези неща…
	Изражението на Роджърс показваше съмнение:
	— Ти знаеш ли какво е казал за приспособяването Джордж Бърнард Шоу?
	— Не — отвърна Худ.
	— Той е казал: „Умният човек се приспособява към света, а неразумният се мъчи да го приспособи към себе си. Затова целият прогрес зависи от неразумните“. Аз не обичам рапа и никога няма да ми хареса. И никога няма и да се преструвам, че ми харесва.
	— Ами какво правиш, когато подполковник Скуайърс слуша рап? — попита Худ.
	— Заповядвам му да престане. Той ми казва, че не съм прав…
	— А ти му цитираш Шоу — намеси се Ан.
	Роджърс я погледна и кимна.
	Худ повдигна вежди:
	— Интересно. Е, нека сега да видим дали можем да се разберем по онова, което трябва да се свърши през следващите няколко дни. Първо, по моя график.
	Худ скри момчешката си усмивка и щом насочи поглед към екрана на компютъра, се превърна в делови мъж. Ан се опита да предизвика усмивка у заместник-директора, но не успя. Всъщност той рядко се усмихваше и изглеждаше истински щастлив само когато преследваше глигани, тоталитаристи или онези, които поставяха личните си цели по-високо от сигурността на хората.
	— В понеделник ще ходя в киностудията „Магна“ — продължи Худ. — А във вторник в парка за забавления „Уолъс“. Децата искат да караме сърф, така че в сряда ще бъдем на крайбрежието, и така нататък. Ще взема клетъчния телефон с мен, за да можете да ми звъннете, ако ви трябвам. Няма да бъде проблем да отида до най-близкия полицейски участък или служба на ФБР, ако трябва спешно да разговаряме по секретна линия.
	— Седмицата ще бъде спокойна — каза Ан. Тя бе записала данните от сутрешния доклад на офицера по разузнаването Боб Хърбърт в дневника си и сега потупа корицата му: — Границите в Източна Европа и Средния изток са сравнително спокойни. ЦРУ успя да помогне на мексиканските власти да превземат бунтовническата база в Джалапа без инциденти. В Азия нещата са спокойни, след като едва не се стигна до война в Корея. А украинците и руснаците най-после започнаха преговорите за Крим.
	— Майк, изходът от изборите в Русия няма ли да се отрази на преговорите? — попита Худ.
	— Не мисля. Новият руски президент Кирил Жанин в миналото бе кръстосал оръжия с украинския лидер Вешник, но Жанин е професионалист. Той ще подаде маслиновото клонче. Във всеки случай нашата прогноза за следващата седмица не предвижда червен сигнал.
	Худ кимна. Ан знаеше, че той не се осланя твърде на „трите П“ — прогнози, проучване на общественото мнение и психология — но поне вече се правеше, че се вслушва в тях. Откакто бе постъпил в оперативния център, Пол и щатният психолог Лиз Гордън се държаха помежду си като Кларънс Дароу и Уилям Дженингс Брайън*.
	[* Известни американски адвокати и политици, работили съвместно до 30-те години на века, които не са се вслушвали твърде в мненията си, но са се уважавали взаимно. — Б.пр.]
	— Надявам се да си прав — продължи Худ. — Но ако на центъра се наложи нещо повече от син сигнал, аз искам лично да подпиша заповедта за действията ни.
	Кракът на Роджърс престана да се движи. Светлокафявите му очи, които обикновено имаха златист оттенък, потъмняха.
	— И аз мога да се справя с такова нещо, Пол.
	— Никога не съм казвал, че не можеш. Ти показа на всички на какво си способен, когато спря онези ракети в Северна Корея.
	— Тогава какъв е проблемът?
	— Никакъв — отвърна Худ. — Не става дума за възможностите ти, Майк. Става дума за поемането на отговорността.
	— Разбирам. Но правилникът разрешава подобно нещо — упорито продължи Роджърс. — Заместник-директорът има право да одобрява операции, когато директора го няма.
	— Изразът е „когато не е в състояние“, а не „когато го няма“. А аз няма да бъда в „несъстояние“, пък и ти знаеш как гледа Конгресът на операциите ни в чужбина. Ако нещо не е както трябва, мен ще ме викат пред сенатската комисия да давам обяснения. Затова искам да имам възможност да обяснявам нещата, които съм извършил, а не за които съм чел в твоя доклад.
	Вирнатият нос на Роджърс, чупен четири пъти по време на баскетболни мачове в колежа, увисна леко.
	— Разбирам.
	— Но не си съгласен — допълни го Худ.
	— Да. Честно казано, аз с удоволствие бих се явил в Конгреса. Бих им показал на онези мухльовци как се управлява с действия, а не с консенсус.
	— Точно затова искам аз да се разправям с тях, Майк — каза Худ. — Все пак те ни плащат сметките, нали?
	— И затова хора като Оли Норт правят такива работи — намуси се Роджърс. — Обикалят всички координационни комитети на заместник-директорите, онези сукалчета вземат решения по негови препоръки, после не ги изпълняват с месеци, а когато се натуткат, вече е толкова късно и всичко е така объркано, че не си заслужава изобщо да се говори.
	Худ като че ли искаше да каже нещо, а Роджърс като че ли беше готов да го изслуша, но двамата само се изгледаха мълчаливо.
	— Добре де — намеси се оживено Ан. — Това ни дава възможност да контролираме всички онези напрегнати случаи на освобождаване на единични заложници, които са „зелени“, и „сините“ случаи на повече от един заложници, взети вътре в страната. А „жълтите“ случаи на освобождаване на заложници в чужбина и „червените“, които означават бойна обстановка, остават върху твоите рамене. — Тя затвори корицата на дневника си и като погледна часовника си, се изправи: — Пол, ще изпратиш ли графика си и на нашите компютри?
	Худ погледна монитора си. Той натисна Alt/F6 на клавиатурата, после чукна PB/Enter и MP/Enter.
	— Готово.
	— Чудесно. Нали ще се опиташ да прекараш приятно отпуската си?
	Худ кимна. После отново погледна Роджърс:
	— Благодаря ти за помощта — каза той, като стана и се ръкува с Роджърс през бюрото. — Ако знаех как, бих ти помогнал, Майк.
	— Довиждане след седмица — отговори Роджърс, а после се обърна и излезе от стаята.
	— Довиждане. — Ан помаха на Худ с ръка и му се усмихна окуражително. — Не забравяй да ни пишеш… И си почини.
	— Ще ти изпратя картичка от Блупърс.
	Ан затвори вратата и последва Роджърс по коридора. Тя си проправи път с лакти между колегите и изтича да го настигне зад затворената врата на отдела за събиране на разузнавателна информация.
	— Добре ли си? — попита тя, когато стигна до него.
	Роджърс кимна.
	— Но не изглеждаш така.
	— Не мога да намеря още общ език с него.
	— Знам. Понякога си мислиш, че той наистина има по-добър поглед върху нещата. А друг път се чувстваш, като че ли се опитва да те държи в напрежение като някой досаден учител.
	Роджърс я погледна.
	— Вярно е, Ан. Ти явно доста си мислила за него.
	Тя се изчерви.
	— Опитвам се да разбера всекиго. Това е лош навик.
	За да смени темата на разговора, Ан натърти на думата „всекиго“. Веднага разбра, че е сгрешила.
	— Ами аз какъв съм? — попита Роджърс.
	Ан го погледна в очите.
	— Ти си честен и решителен човек, който живее в свят, твърде сложен за подобни качества.
	Двамата спряха пред кабинета му.
	— И това добро ли е, или лошо?
	— Неприятно е — отвърна Ан. — С малко отстъпки ти вероятно би постигнал много повече.
	Без да отклони погледа си от Ан, Роджърс въведе кода си в устройството за отключване.
	— Но ако не стане точно както искаш, заслужава ли си да отстъпваш? — попита той.
	— Аз винаги считам, че малкото е по-добре от нищо — отвърна тя.
	— Ясно. Но не съм съгласен. — Сега Роджърс се усмихна. — Ан, знаеш ли какво? Когато друг път поискаш да ми съобщиш, че съм инат, просто ела и ми го кажи.
	Роджърс й козирува, влезе в кабинета си и затвори вратата зад себе си.
	Ан остана за миг на място, а после се обърна и бавно се насочи към своя кабинет. Мъчно й беше за Майк. Той беше добър и много умен човек. Но бе фатално увлечен да действа без всякаква дипломация, дори и ако това се отнасяше за такива „дреболии“ като национален суверенитет и одобрение от Конгреса. Имаше репутацията на „гореща глава“, което му бе попречило да стане заместник-министър на отбраната и му бе спечелило мястото тук като компенсация. Той бе приел този пост, защото на първо място и преди всичко беше добър войник, но никога не можа да се примири… Особено пък с цивилния си началник.
	„Какво да се прави — помисли тя. — Всеки си има някакви проблеми.“ Като нея например. Проблемът, за който Роджърс лекичко й намекна.
	Щеше да й липсва Пол, нейният добър и благороден кавалер, рицарят, който няма да изостави съпругата си, колкото и да му струва това. Още по-лошо беше, че Ан не можеше да престане да си мечтае как би могла да му помогне да се отпусне, ако вместо Шарън и децата тя и синът й биха отишли с него в Южна Калифорния…


	4.

	_Събота, 2:00 часа следобед, Брайтън Бийч_
	След като се вмъкна нелегално от Русия в Америка през 1989 година, красивият чернокос Йосиф Херман работеше в магазина за тестени изделия „Бестония“ в района на Брайтън Бийч в Бруклин. Тук той отговаряше за посипването на още топлото тесто със сол, сусам, чесън, лук, маково семе и други подправки. Работата в близост до пещта беше ужасна през лятото и приятна през зимата, но целогодишно му доставяше удоволствие със сравнителното си спокойствие. Работата тук не беше като в Русия.
	Собственикът, Арнолд Белник, му се обади по интеркома.
	— Херман, ела в канцеларията. Имам специална поръчка.
	Когато и да чуеше това, жилавият тридесет и седем годишен московчанин вече не беше спокоен. Старите инстинкти и чувства се събуждаха. Появяваше се необходимостта да оживее, да успее, да послужи на страната си. Това бяха умения, придобити през десетте години работа за КГБ, преди да бъде изпратен тук.
	Като захвърли престилката си в ъгъла и предаде работата си на по-малкия син на Белник, Херман се затича по скърцащото старо стълбище, като прескачаше по две стъпала. Влезе направо в канцеларията, осветена от флуоресцентната настолна лампа, както и от лъча, който се процеждаше през мръсния прозорец. Той затвори вратата, заключи я и после застана пред възрастния човек зад бюрото.
	Белник го погледна през облака цигарен дим.
	— Ето. — Той подаде на Херман един лист.
	Херман го погледна и го върна на Белник. Закръгленият, оплешивяващ мъж го постави в пепелника, докосна края му с пламъка на запалката си и го подпали. После изсипа изгорялото на пода и го стъпка с обувката, докато го превърна в пепел.
	— Някакви въпроси?
	— Да. Ще трябва ли да се крия после?
	— Не — каза Белник. — Даже и да те наблюдават, няма причина някой да те свърже със събитието.
	Херман кимна. Беше ходил и преди до мястото на шосе „Форест“ във „Вали Стрийм“, след като бе убил един чеченски бунтовник, дошъл да събира средства за отцепването на страната си. Това беше тайна квартира, използвана от руската мафия за своите хора. Оттам имаше само петнадесет минути път с кола до международното летище „Кенеди“ или двадесет минути до пристанището. Във всеки случай, ако станеше горещо, оттам беше съвсем лесно да се измъкнат хора от страната. Иначе, ако всичко си беше наред, той можеше да се върне в Брайтън Бийч и в „Бестония“.
	Херман отиде до шкафа в ъгъла, отмести фалшивото му дъно и бръкна вътре. И съвсем спокойно, като че ли взимаше сол или маково семе, започна да измъква нещата, които щяха да му потрябват.


	5.

	_Неделя, 12:00 на обяд, Санкт Петербург_
	Окачил на врата си верния стар 35-милиметров фотоапарат „Болеси“, Кийт Фийлдс-Хътън си взе билет от будката, намираща се близо до Нева пред Ермитажа и после премина късото разстояние до огромната сграда на музея с позлатени куполи. Както винаги, докато преминаваше между белите мраморни колони на приземния етаж, той се почувства съвсем незначителен. Изпитваше това чувство винаги когато посещаваше тази сграда.
	Една от най-известните исторически сгради в света, Ермитажът е най-големият музей в Русия. Той бил създаден през 1764 година от Екатерина Велика като отделна част от построения две години преди това Зимен дворец. Основан с 225 произведения на изкуството, които тя закупила за първата колекция, той бързо се изпълнил с над 3 милиона картини и скулптури. В музея можеха да се видят картини на Леонардо да Винчи, Ван Гог, Рембранд, Ел Греко, Моне и безброй други майстори, както и древни произведения на изкуството, датиращи от палеолита, мезолита, неолита, бронзовата и желязната епохи.
	Сега музеят се състоеше от три сгради, намиращи се една до друга: първо Зимния дворец, до него на североизток Малкия Ермитаж и още по-нататък Големия Ермитаж. До 1917 година Ермитажът е бил затворен за граждани и в него се допускали само членовете на царското семейство, техни приятели и аристократи. Едва след революцията музеят бил отворен за широката публика.
	Когато Фийлдс-Хътън влезе в огромното централно фоайе, където бяха контрольорите за билети и щандовете със сувенири, той си помисли колко тъжно е, че се намира точно на това място. Защото, когато Екатерина Велика е създавала музея, тя установила много строги правила за поведение на посетителите. И първото и най-важно от тях било, че „когато се влиза тук, титлата и рангът трябва да бъдат оставени навън, така както шапката и мечът“.
	Била е права. Възхищението пред изкуството би трябвало да не се помрачава от никакви лични и политически търкания. Но и Фийлдс-Хътън, и Леонид бяха убедени, че руснаците са нарушили това правило. Освен смъртта на шестимата работници и доставките на различни странни материали тук имаше и повишено ниво на микровълново излъчване. Леонид бе идвал тук преди пристигането на работодателя си и използвал клетъчен телефон в различни райони на музейната площ. Колкото по-близо до реката се е намирал, толкова по-трудно се е осъществявала връзката. Това обясняваше използването на непромокаемата мушама. Ако руснаците са създали някакъв комуникационен център тук, под нивото на реката, електронните му компоненти трябваше да бъдат предпазени от влагата.
	Фактът, че те може да са създали комуникационен център под музея, имаше своя стратегически смисъл. Изкуството бе нещо, което се оценява в злато, и музеите рядко биваха бомбардирани по време на война. Единствен Хитлер бе нарушил светостта на този музей, като го бе бомбардирал. Но гражданите на тогавашния Ленинград взели предохранителни мерки и евакуирали съкровищата му в град Свердловск в Урал.
	„Дали руснаците са построили центъра си тук, защото очакват война?“ — чудеше се Фийлдс-Хътън.
	Той разгледа в пътеводителя си разположението на музея. Бе си го припомнял, докато пътуваше с влака, но не му се искаше да предизвика съмнението на охраната, като покаже, че знае накъде трябва да тръгне. Всеки от пазачите бе потенциален осведомител на Министерството за държавна сигурност.
	След като погледна картата, Фийлдс-Хътън се насочи вляво към дългата галерия на „Растрели“, украсена с колони. Всеки сантиметър от пода се виждаше ясно и тук не можеше да има скрит вход или стълбище, които да водят в подземието. Като зави зад ъгъла, разделящ галерията от източното крило, той спря, щом забеляза нещо, което някога трябва да е било стая за персонала. До вратата имаше табела и той се усмихна, когато прочете надписа:

	Това е бъдещото помещение за детско изкуство. Тук ще се намира специално телевизионно студио, което ще излъчва филми за съкровищата на Ермитажа за всички училища в страната.

	„Може би е така помисли Фийлдс-Хътън. — А може би не?“
	Като се правеше, че чете в справочника за музея, той погледна пазача и изчака, докато човекът се отдалечи. Тогава бързо приближи вратата. Над нея имаше камера, така че той се постара да не вдига глава от книжката, за да не се види лицето му. Направи се, че киха и закри с ръка лицето си, докато очите му се вглеждаха в обектива. Беше малък. По-малък от два сантиметра в диаметър. Трябва да беше широкообхватен обектив, снимащ както областта на вратата, така и района наоколо й, но не и пода.
	Фийлдс-Хътън бръкна в джоба си и извади носна кърпа. В нея се намираше мексиканско песо — една от малкото валути, които нямаха никаква стойност в Русия. В най-лошия случай, ако бъдеше намерена, монетата можеше да бъде запазена като сувенир. И най-добре да я намереше някой по-високопоставен служител, който да има какво да поговори с близки сътрудници и приятели.
	Като кихна отново и се наведе силно надолу, Фийлдс-Хътън плъзна монетата под вратата. Беше сравнително сигурен, че от другата страна на вратата трябва да има детектор за улавяне на движение, но той не би могъл да е толкова чувствителен, че да засече монетата. Иначе всяка хлебарка или мишка в музея можеше да го задейства. Като се изправи бързо, той се отдалечи с кърпата си върху носа.
	Докато се мотаеше обратно към главния вход, той позволи на един от пазачите да претърси сака му, а после излезе навън, намери си скришно местенце под едно дърво на брега на реката и измъкна уокмена с компактдиск от сака. Зададе на устройството програма „търсене“. Цифрите, които изписваше чрез малката клавиатура върху екранчето, разкриваха в код онова, което току-що беше видял в музея. Те се записваха автоматично. По-късно, когато щеше да бъде далеч от всякакви приемници, каквито би могло да има в музея, той щеше да програмира уокмена си да изпрати сигнала до британското консулство в Хелзинки, откъдето пък щяха да го препратят в Лондон.
	Когато привърши с доклада за телевизионното студио, Фийлдс-Хътън си сложи слушалките, за да чуе нещо, като се надяваше това да бъдат звуци от разузнавателна дейност, развивана в близост до малката му монета.


	6.

	_Неделя, 12:50 часа по обед, Санкт Петербург_
	Щом монетата се плъзна под вратата на приемната, тя премина през електромагнитното поле на АИЗ. „Антиимпулсната завеса“ бе настроена така, че да бъде прекъсвана от всякакъв сигнал, минаващ през нея, включително кадмиевите батерии на ръчни часовници.
	Прекъсването прозвуча като бипкане, което заглуши останалата информация, влизаща през слушалките на директора по сигурността на оперативния център Глинка. Той не беше паникьор, но сега, когато оставаше малко повече от ден до часа на пускане на съоръжението и след слуховете, че някой отвън наблюдава дейността им през последните няколко дни, полковник Рузки бе станал особено чувствителен към всякакви подобни сигнали.
	Глинка веднага провери при секретарката, която му каза, че никой не е влизал или излизал. След като й благодари, ниският мускулест мъж свали слушалките от ушите си, подаде ги на помощника си, стана от стола и се насочи по коридора към канцеларийката на полковника.
	Той търсеше всякакъв повод да поизпъне краката си, след като бе прекарал девет часа седнал в изпитване на подслушвателните устройства, поставени в дузина посолства по света. И това, след като четири часа преди това бе извършвал изпитания за всички възможности на две от телефонните линии на оперативния център.
	Централният коридор беше с дължината на два автобуса. Осветяваше се от три двадесет и пет ватови крушки с черни фасонки, които висяха на жици от тавана. Беше толкова обезшумен, че тук не можеше да се чуе и топовен изстрел отвън. И вътрешните, и външните стени бяха облицовани върху тухлите със специална пластмаса, шест различни пласта фибростъкло и повече от два сантиметра дебели листи от твърд, черен каучук. Отгоре имаше непромокаема мушама, която предпазваше помещенията от влага, а върху всичко това бе залепен картон. Пласт матовочерна боя поглъщаше светлината, която би могла да се процежда през пукнатините на пода над тях.
	Също като ствола на дърво, коридорът имаше няколко отклонения, всяко от които водеше към различни зони: компютърна, аудионаблюдение, въздушно разузнаване, комуникации, библиотека, изход и други. Кабинетът на генерал Орлов беше в единия край, а на полковник Рузки — в другия.
	Глинка стигна до кабинета на полковника и натисна червения бутон върху микрофона до вратата.
	— Да? — чу се силен глас от устройството.
	— Полковник, аз съм Глинка. Улових прекъсване за 98 стотни от секундата в района на приемната. Не е достатъчно дълго време, за да може някой да е влязъл, но вие искахте да ви докладвам за всяко…
	— Къде е пазачът?
	— Работи по курганското разклонение…
	— Благодаря — каза Рузки. — Ще отида сам да проверя.
	— И аз бих могъл да отида…
	— Това е всичко — прекъсна го Рузки.
	Глинка прекара ръка по русата си коса:
	— Слушам. — Той, се обърна и се насочи обратно към мястото си.
	„Е, това ми беше разходката“ — помисли той. Но по-добре бе да се чувства нещастен, отколкото да си има неприятности с жестокия полковник Рузки, както се случи с горкия Павел Одинцов, когато бе измъкнал материали от центъра. Глинка само бе споменал за кражбата на полковника, защото не искаше да бъде обвиняван за нещо, което не е направил. Никога не бе си представял, че съдбата на софтуериста ще бъде толкова ужасна. Всички знаеха, че инцидентът е замислен и нареден за изпълнение от Рузки.
	Като се стовари отново на стола си, той сложи слушалките и се приготви да прекара неподвижно следващите пет или повече часа.
	И започна да си измисля как би ядосвал това важно копеле, ако имаше смелост…


	Стегнат в старата си идеално изгладена черна униформа с червени пагони и с фуражка на глава, ниският, жилав полковник Леонид Рузки напусна канцеларията си и се насочи към огнеупорната врата, водеща към стълбището. Като всички войници от „спецназ“ — руско съкращение на частите със специално предназначение — той притежаваше железни нерви и характер, по-твърд от гранит. Това си личеше по мрачното изражение на лицето му. Тъмните вежди бяха строго събрани над дългия прав нос, а тънките му устни бяха свити с краищата надолу, където се срещаха с дълбоките бръчки, започващи от края на носа. Той носеше гъсти мустаци, което не беше съвсем обичайно за възрастта му. Но походката му бе типична за воин от специалните части: бърза и сигурна, като че ли само някаква невидима каишка го въздържа да не затича към целта.
	Като отвори и внимателно затвори след себе си вратата, Рузки набра кода за заключването й, а после натисна бутона на интеркома до нея.
	— Раиса, заключи външната врата.
	— Слушам — отвърна тя.
	После той забърза по тъмния коридор, по стълбите нагоре и през друга врата с електронно заключване влезе в помещението на телевизионното студио. Обикновено, преди да влезе тук, той би трябвало да се облече в цивилни дрехи, но сега нямаше време.
	Работниците в студиото подреждаха прожектори, монитори и телевизионни камери. Те не обърнаха никакво внимание, когато Рузки се промъкна между кабелите и оборудването им. Зад стъклената контролна будка имаше широко, ярко осветено късо стълбище. Рузки го изкачи и влезе в малката приемна. Раиса се изправи иззад бюрото си и го поздрави с кимване. Тя искаше да каже нещо, но той сложи пръст на устните си, за да й даде знак да мълчи, и се огледа.
	Рузки веднага видя песото, лежащо невинно вдясно на бюрото на служителката. Двамата работници, които разопаковаха някакво оборудване, спряха работата си и го погледнаха. Той им направи знак да продължават да си говорят. Те подхванаха прекъснатия си коментар за футболния мач, докато Рузки изучаваше монетата. Той я заобикаляше като змия, без да я докосва и дори без да диша. Би могло сигналът в слушалките на Глинка да е бил от някаква моментна повреда и монетата да си е просто това, което е. Но той не би успял да оживее цели двадесет години в специалните войски, ако бе вярвал на всичко, което вижда от пръв поглед.
	Той забеляза, че песото е доста потъмняло, като че ли е било в обращение дълги години. Датата 1982 година отгоре му, изглежда, съответстваше на състоянието му. Той огледа страничния ръб на монетата, поизтърканите нарези и мръсотията, събрана между тях. Всичко изглеждаше съвсем истинско. Но окото би могло да бъде излъгано. Като откъсна един дълъг черен косъм от главата си, той го поднесе до монетата. Косъмът се наклони рязко надолу. Той наплюнчи леко пръст и докосна повърхността на монетата. После огледа внимателно пръста си и видя следи от прах. Мястото, където бе докоснал монетата остана чисто.
	Косъмът и прахта бяха привлечени от статично електричество. Това означаваше, че нещо в монетата създава електростатично напрежение. С яростно стиснати устни, Рузки се изправи и се върна в оперативния център. Предавателят в монетата не беше много мощен. Който и да го прослушваше, трябваше да се намира на неколкостотин метра от музея. Записите от камерите за оглед трябваше да покажат на Рузки кой може да е той, а после щеше да се оправи с шпионина.


	7.

	_Неделя, 9:00 часа сутринта, Вашингтон_
	Майк Роджърс премина весело през главния вход на оперативния център. След като поздрави въоръжената охрана, седяща зад пропуска, и получи паролата за деня, Роджърс забърза по коридора на административния етаж, където в бившите канцеларии на евакуационния екип се намираха кабинетите на ръководството. Както и Пол Худ, Роджърс предпочиташе да бъде долу, в новите подземни помещения, където се вършеше истинската работа на оперативния център.
	До асансьора имаше друга въоръжена пазачка и след като каза паролата, Роджърс бе допуснат до кабината. За достъп в оперативния център бе избрана архаичната и по-евтина система с охрана и пароли вместо авангардните системи за безопасност, с които се пазеха останалите агенции, тъй като идентификацията с пръстови отпечатъци бе опорочена от изработвани с компютри и лазер отпечатъци върху пластмасови ръкавици, а гласовете можеха да бъдат подправени със синтезатор. Въпреки че Роджърс познаваше пазачката от близо шест месеца и знаеше имената на съпруга и децата й, той нямаше да бъде допуснат, без да знае паролата. Ако се опиташе да влезе, щеше да бъде арестуван. А ако се съпротивляваше, можеше и да бъде застрелян. В оперативния център прецизността, компетентността и патриотизмът се поставяха над приятелството.
	Когато се появи в сърцето на оперативния център, наричано „кошарата“, Роджърс се промъкна през бъркотията от обособени работни места към работните помещения, откъдето се водеше дейността. За разлика от канцелариите горе от тукашните помещения можеше да се получи достъп до разузнавателните източници, като се започне от сателитни снимки и директна връзка с резидентите по цял свят и се стигне до достъп до компютри и бази данни, които можеха да предвидят съвсем точно каква ще бъде например оризовата реколта в Рангун след пет години.
	Докато шефът го нямаше, Роджърс използваше кабинета на Худ. Той се намираше до заседателната зала, която наричаха с обич „бункера“. „Бункерът“ бе заобиколен със стена от електромагнитни вълни, които го предпазваха от каквото и да било електронно проникване. Носеха се слухове, че микровълновата радиация предизвиква стерилитет и лудост. Затова психоложката на центъра Лиз Гордън полушеговито твърдеше, че това обяснява голяма част от държанието на хората между тези стени.
	Възбуден и изпълнен с енергия въпреки прекараните до късно през нощта часове в града снощи, Роджърс набра кода върху устройството до вратата на кабинета на Худ. Вратата се отвори, светлините се запалиха и за пръв път от шест месеца насам Роджърс се усмихна доволно. Най-после ръководеше оперативния център.
	Въпреки това той знаеше, че не е напълно прав по отношение на Худ. Той си имаше недостатъка да бди над всички като квачка, както бе казала Ан, но иначе директорът беше добър човек. Добронамерен и още по-важно, бе много способен ръководител. И успяваше да разпределя отговорностите много ефикасно между относително самостоятелни специалисти като Марта Макол и Лоуъл Кофи, Мат Стол и Ан Фарис. Но Роджърс все пак считаше, че оперативният център трябва да бъде ръководен от волята на един човек, така както ФБР по времето на Хувър. Трябваше да бъде управляван от някой, който не би се съветвал с ЦРУ или Националния съвет за сигурност, преди да действа, а само би ги уведомявал за работата си постфактум. След като предотврати войната в Корея и потенциалната заплаха от бомбардиране на Япония, той бе започнал да вярва, че оперативният център се нуждае по-скоро от агресивни, а не реактивни действия в световен мащаб.
	„Което ще бъде една от причините да престанем да бъдем анонимни“ — помисли Роджърс. Но имаше достатъчно време да се направи нещо по този въпрос… Нещо пасивно… Като например подаване на информация за пресата. Или нещо драматично. Като например изпращане на „Защитник“ в мисии, подобни на онези, създали на израелските командоси авторитета, от който толкова се бояха и уважаваха противниците им. Мисии, които да не бъдат приписвани на други организации, като последната атака върху ракетната площадка в Северна Корея — за която бе казано, че била извършена от южнокорейците.
	Роджърс и Худ бяха спорили по този въпрос много пъти и директорът непрекъснато му напомняше, че техният правилник забранява авантюризма. Те са организация, която трябва да действа като полиция, казваше той, а не като вестникарска дружинка. Но за Роджърс правилникът бе нещо като музикална партитура. Може да се свири по нотите, но изпълнението на пиесата все пак подлежи и на интерпретацията на артиста. Във Виетнам той бе препрочитал много пъти „История на упадъка и падението на Римската империя“ от Едуард Гибънс и една от фразите на автора се бе превърнала в кредо на живота на Роджърс. Тя беше, че „най-благословеното нещо на този свят е независимостта“.
	Запален от Гибънс и окъсаната книга на Джордж Патън „Войната, каквато я познах“, която бе получил от баща си, Роджърс бе отслужил двоен срок във Виетнам. После се беше върнал в Щатите и защитил докторска дисертация по история в университета „Темпъл“, след което бе изпратен в Германия, а после в Япония. В Персийския залив бе командвал моторизирана бригада и прекара известно време в Саудитска Арабия, преди да се върне в САЩ и да кандидатства за работа в Държавния департамент. Обаче президентът му предложи мястото на заместник-директор в оперативния център. Той не съжаляваше, че е приел. Беше ободряващо да знаеш, че се занимаваш с потушаването на кризисни ситуации по света. Още се наслаждаваше на успеха, постигнат наскоро в Северна Корея. Но не му харесваше да бъде втори, дори и след Пол Худ.
	Компютърът бипна. Роджърс отиде до бюрото. Той натисна Контрол/А на клавиатурата, за да получи съобщението. Кръглото лице на Боб Хърбърт изпълни екрана, предавано по оптически влакна от камера, намираща се върху монитора му. Тридесет и осем годишният шеф на разузнаването изглеждаше изморен.
	— Добро утро, Майк.
	— Здрасти, Боб — усмихна се Роджърс. — Какво правиш тук в неделя?
	— От снощи съм тук. Стивън Винс от НРС* ми се обади у дома и аз дойдох. Не си ли прочел бележката ми?
	[* Националната разузнавателна служба. — Б.пр.]
	— Още не. Какво има?
	— Защо първо не си прегледаш електронната поща, а после да ми се обадиш? — отвърна с въпрос Боб. — В бележката са споменати всички часове, точните наименования и сателитното разузна…
	— Защо просто не ми кажеш за какво се отнася? — Майк обхвана лицето си с ръка. „Електронни пощи, бипкания, видеоразговори. Как, по дяволите, се е променила шпионската работа, като се започне от непобедимия Натан Хейл* и се стигне до филмовия герой на Дерек Флинт, който танцуваше в «Лебедово езеро»?“ Работата на разузнавача трябва да бъде изпълнена с физическо напрежение като правенето на любов, а не да прилича на електронно надничане под полите на жените.
	[* Американски революционер, обесен от англичаните през 1716 год. за шпионаж. — Б.пр.]
	— Добре, Майк. Ще ти разкажа. — Хърбърт говореше малко тревожно. — Ти иначе добре ли си?
	— Да — отвърна Роджърс. — Само дето краят на двайсетия век малко ме изкарва от релсите.
	— Какво искаш да кажеш?
	Роджърс не си направи труда да отговори. Шефът по разузнаването беше добър човек, който бе заплатил скъпо за онова, което правеше. Бе загубил жена си и подвижността на краката си по време на бомбеното нападение над американското посолство в Бейрут през 1983 година. Но след доста силна първоначална съпротива даже Хърбърт беше започнал да се изкушава от компютри, сателити и оптически кабели. Той наричаше тази технологична триада „Божието око към света“.
	— Ето какво имаме — започна Хърбърт. — Събитията са две и може да са свързани или не. Нали знаеш, че бяхме хванали микровълново излъчване откъм Нева в близост до Ермитажа в Санкт Петербург?
	— Да — отвърна Роджърс.
	— Първо ние решихме, че излъчването иде от телевизионното студио, което руснаците оборудват в Ермитажа, за да предават филми за произведенията на изкуството към училищата. Но моят специалист по телевизия е наблюдавал опитните предавания и каза, че те всички са в областта от 153 до 11 950 килохерца. А ние хванахме съвсем друга дължина на вълните откъм Нева.
	— Значи телевизионното студио е прикритие за някаква друга дейност.
	— Най-вероятно. Мислехме, че може да бъде нова охранителна система заради многото туристи, които руснаците очакват за тристагодишнината на града, но това също не съвпада.
	— Че защо?
	— Марта Макол се обади на една своя приятелка във финансовото министерство и ми намери информация за бюджетите на руските министерства на културата и на образованието. Там няма нито рубла за това телевизионно студио — продължи Хърбърт. — И така, ние започнахме да душим наоколо и открихме фондовете за студиото в бюджета на Министерството на вътрешните им работи.
	— Това още нищо не значи — каза Роджърс. — И нашето правителство непрекъснато прехвърля разни фондове.
	— Да. Но министерството е отпуснало двадесет милиона долара за този проект!
	— Вътрешното им се ръководи от Догин, хардлайнера, който току-що загуби на президентските им избори. — Роджърс се замисли. — Сигурно част от парите са отишли за президентската кампания.
	— Възможно е — съгласи се Хърбърт. — Но има още нещо, което показва, че телевизионното студио може да е нещо съвсем различно. В един часа и тридесет минути онзи ден следобед ние прехванахме връзка от северния сектор на Санкт Петербург с Ню Йорк. Поръчка за кифли.
	— Какво? Я повтори? — Роджърс като че ли не разбра връзката.
	— Беше търговска поръчка по факс от Санкт Петербург до магазина за тестени изделия „Бестония“ в Брайтън Бридж. Искаха кифлички с лук и извара, кифли с подсолено масло, обикновен хляб и две чеснови кифлички с пушена сьомга.
	— Поръчка за кифли от другия край на света? — учуди се Роджърс. — Да не е бил някакъв майтап?
	— Не — каза Хърбърт. — От „Бестония“ потвърдиха получаването на поръчката. Определено странна работа.
	— Вярно — съгласи се Роджърс. — Да имаш идея какво може да значи това?
	— Изпратихме го на криптолозите. И те са озадачени. Лин Доминик казва, че различните видове кифли може да представляват квартали в града или райони в света. Или пък да са имена на агенти. Различните пълнежи може да бъдат определени цели. Тя каза, че продължава да работи по проблема. Обадила се е в „Бестония“ и те й отговорили, че произвеждат дузина видове кифли с поне двадесет вида „миризми“. Ще й трябва време.
	— А какъв е този магазин „Бестония“? — попита Роджърс.
	— Засега е чист. Собственици са семейство Белник от Киев. Емигрирали са през Монреал през 1961 година.
	— Значи са с дълбоки корени.
	— Доста. Даръл информира ФБР и те назначиха екип за наблюдение на магазина. Освен с производство и продажба на кифли, оттогава не са се занимавали с нищо друго.
	Даръл Маккаски беше връзката на оперативния център с ФБР и Интерпол. Като координираше работата между агенциите, той даваше възможност на всяка от тях да ползва източници за информация от другата.
	— Сигурен ли си, че са кифли? — попита Роджърс.
	— От покрива сме записали с видеокамера пълненето на пакетите — отговори Хърбърт. — Изглеждат като кифли. Освен това клиентите плащат точно колкото струват кифлите, сложени в пакетите. Никой от тях не е отишъл да обядва, значи трябва да са изяли онова, което е било в пакетите.
	Роджърс кимна:
	— Значи това ни връща към нещото, което се върши в Петербург. Какво правят от МИ-6 по този въпрос?
	— Имат си човек на място. Директорът Хубърт обеща да ни държи в течение.
	— Добре — измърмори Роджърс. — А ти какво мислиш по този въпрос?
	— Чувствам се, като че ли съм попаднал обратно в „зоната на здрача“ от 60-те години. — Хърбърт се намръщи. — Когато в наши дни руснаците харчат много пари за нещо, аз се боя…
	Роджърс кимна едновременно с въздишката на шефа на разузнаването си. Хърбърт бе прав. Руснаците не обичаха да губят. А сега имаха насреща си един загубил изборите кандидат-президент, който разполагаше с достъп до секретни операции и агенти в САЩ…
	Роджърс също се боеше…


	8.

	_Неделя, 4:35 часа следобед, Санкт Петербург_
	Който и сезон да беше, дневната топлина напускаше Санкт Петербург почти веднага, подгонена от вятъра, който духа привечер откъм залива. Студеният въздух прониква до всеки кът на града по реките и каналите и затова в сградите запалват осветлението доста рано. Поради същата причина и пешеходците, които са се решили да се подложат на силния вятър и режещ студ, се отнасят приятелски един към друг след залез-слънце.
	„Картината на залеза е почти свръхестествена“ — помисли Фийлдс-Хътън. От два часа той седеше на пейката под дърветата на брега на Нева и четеше ръкописите, записани на преносимия му компютър „Тошиба“. В същото време слушаше уокмена си, който всъщност приемаше на честотата на монетата, която бе пъхнал под вратата. Сега, докато гледаше как слънцето слиза по небето, улиците започват да се изпразват и алеите покрай реката опустяват, той се почувства като човек, който иска да се прибере вкъщи преди вампирите и призраците да излязат на лов.
	„Май твърде дълго издавам книжки с фантастика и ужаси“ — помисли той.
	Стана му студено. Почувства по-силен студ, отколкото закалената му лондонска кожа бе свикнала да понася. Но по-лошото бе, че започваше да си мисли, че е загубил напразно времето си този следобед. Откакто бе настроил уокмена си на вълната на монетата, бе чувал само разговори за спорт, жени, тъпи началници и движението на хора, работещи в телевизионно студио. Това изобщо не приличаше на нещо, което би могло да заинтересува МИ-6.
	Той погледна реката, а после се обърна към Ермитажа. Музеят беше величествен с дванадесетте си бели колони зачервени от лъчите на залязващото слънце и бляскавите позлатени куполи. Автобусите с туристи започваха да си тръгват, дневната смяна музейни работници си отиваше, а нощната започваше да пристига. Местните жители, които бяха прекарали неделния си ден в музея, се запътваха към тролейбусните спирки или към близката станция на метрото, намираща се на Невски проспект. Скоро улиците и музеят щяха да опустеят.
	Фийлдс-Хътън се надяваше, че Леонид е успял да му запази стая в хотел, защото на сутринта трябваше да се върне тук и да продължи наблюдението си. Беше убеден, че ако става нещо необичайно, то се извършва именно в телевизионното студио.
	Англичанинът реши да се върне и да огледа залата още няколко минути, да види дали някой друг, освен работниците използва онзи вход в края на работния ден. Някой, когото би могъл да открие във фотокартотеката на МИ-6 — военен в цивилен костюм, държавен служител, чужд агент. Освен това точно преди и след пускането в действие на някой нов обект винаги има объркване и напрежение. Някой от работниците, които си тръгват, може да каже или направи нещо, което да му подскаже какво всъщност става там вътре.
	Като затвори компютъра и изпъна изтръпналите си крака, той се изправи, извършвайки поредица незначителни движения. Фийлдс-Хътън изтупа панталоните си, разтърси рамене и като остави уокмена си включен, се запъти бързо към музея.
	Вдясно от себе си видя двама млади, които тъкмо излизаха от музея, хванати за ръце, и тръгваха към реката. Той си помисли за Пеги. Не за първата им разходка, когато тя го въведе в шпионската дейност, а за онази само преди пет дни по брега на Темза. За пръв път те бяха говорили за женитба и Пеги бе споделила, че клони към положително решение. Естествено склонността на Пеги бе устойчива като наклонената кула в Пиза и можеше да мине цяла вечност, докато наистина се съгласи, но той бе готов да поеме този риск. Тя изобщо не приличаше на мечтаната някога от него личност за подобно мероприятие, но на него му харесваше много. Имаше ангелско лице и той беше убеден, че точно тя е жената, чието окончателно решение си заслужава да чака.
	Фийлдс-Хътън се усмихна, когато една млада жена притича към реката, дърпана от териера си. Не знаеше, че в Русия я има тази английска порода кучета, макар напоследък на черния им пазар да се продаваше всичко отвсякъде, включително кучета, особено модни напоследък на Запад.
	Жената беше облечена в анцуг и бейзболна шапка и носеше малка пластмасова бутилка с вода. Когато тя се приближи, той забеляза, че не е задъхана. Това изглеждаше странно, тъй като най-близките жилищни сгради бяха на повече от седемстотин метра и човек, който е претичал такова разстояние, не само би се задъхал, но трябваше и вече да се е изпотил. Тя му се усмихна. Той отвърна на усмивката. Изведнъж кучето се освободи от каишката си. То се хвърли към него и преди господарката му да успее, да го спре, го захапа по глезена.
	— О, извинявайте! — извика тя и стисна скимтящото куче подмишница.
	— Няма нищо. — Той коленичи и запретна крачола на панталона си, за да види болезнената раничка. Остави компютъра си настрани и избърса кръвта от двата полукръга, образувани от зъбите на кучето.
	Жената коленичи пред него, а лицето й изразяваше загриженост. С дясната си ръка тя държеше здраво разбеснелия се териер, а с лявата му протегна бутилката с вода.
	— Това ще ви помогне.
	— Благодаря, не трябва. — Фийлдс-Хътън гледаше как раничките се запълваха отново с кръв. Тук нещо не беше наред. Тя беше твърде разтревожена, твърде внимателна. А руснаците не бяха такива хора. Трябваше бързо да се маха оттук.
	Преди Фийлдс-Хътън да успее да й попречи, жената изля от водата върху раната му. Кръвта потече надолу към чорапа, а Фийлдс-Хътън посегна да спре ръката й.
	— Какво правите! — запротестира той, докато тя изсипваше цялото съдържание на бутилката върху раната му. — Госпожице, моля ви…
	Той се изправи. Тогава тя също се надигна и започна да се отдалечава назад. Изражението й вече не беше разтревожено. Лицето й беше като каменно. Даже кучето беше млъкнало. Съмненията на Фийлдс-Хътън се превърнаха в ужасяваща реалност, когато болката започна да изчезва заедно с усещането за самия крак…
	— Коя сте вие? — попита той, а изтръпването се изкачваше все по-нагоре по крака му и започваше да му се вие свят. — Какво ми направихте?
	Жената не отговори. Нямаше нужда. Фийлдс-Хътън разбра, че е отровен с бързо действащ химикал. Когато му се зави свят, той помисли за Леонид и се наведе, за да прибере компютъра си. Падна, грабна го, изправи се отново и се заклати към реката. Когато започна да не усеща краката си изобщо, той се опита да пълзи напред, да остане в съзнание. Искаше да остане жив достатъчно дълго, за да успее да хвърли компютъра в Нева. Но и ръцете му бяха загубили чувствителността си, раменете му натежаха и той падна по очи.
	Последното нещо, което Фийлдс-Хътън видя, беше позлатената от слънчевите лъчи река, която течеше само на няколко метра от него. А последното, което чу, беше гласът на жената:
	— Сбогом.
	И последното, за което успя да помисли, беше как Пеги ще плаче, когато директорът Хубърт й каже, че любовникът й е бил убит при изпълнение на мисия в Санкт Петербург.
	Главата на Фийлдс-Хътън бавно се отметна встрани, когато невропаралитичната течност, проникнала в кръвта, спря сърцето му.


	9.

	_Неделя, 9:00 часа вечерта, Белгород, на руско-украинската граница_
	Вертолетът „Камов КА-26“ с радиален двигател кацна върху ярко осветената ивица земя, а витлата му вдигнаха вихрушка от прах и я завъртяха в неописуем танц. Докато войниците притичат и да започнат да разтоварват сандъците с комуникационно оборудване, вътрешният министър Догин слезе от машината. Като прикрепяше с една ръка меката си шапка, а с другата яката на палтото си, той се наведе и бързо се отдалечи от вертолета.
	Догин винаги бе обичал временните бази като тази — гола поляна, превърната за една нощ в действащ команден център, със следи от ботуши в размекнатата пръст и прашен въздух с мирис на дизелово гориво.
	Лагерът бе построен по подобие на планинските бази в Афганистан от последните дни на войната. Вдясно на около един километър се намираха подредени в редици големи палатки за по дванадесет войници всяка. Редовете бяха от по дванадесет палатки и достигаха чак до далечните хълмове. Зад тях, в северния и южен ъгъл на лагера, имаше бойни места за стрелци и землянки. В случай на война тези позиции щяха да бъдат използвани за защита на базата от партизански атаки. Отляво, където нямаше хълмове, стояха редици танкове, бронетранспортьори и хеликоптери. Там се намираха и столовата, душове в брезентови кабини, мястото за събиране на отпадъци, медицинският център и складовете. Дори и през нощта там кипеше живот.
	По-нататък в далечината, право напред, Догин видя безупречните очертания на витловия ПС-89 моноплан, който принадлежеше на Дмитрий Шович. Пазеха го двама мъже с бойни автомати. Пилотът седеше на мястото си в готовност да излети, щом му заповядат.
	Когато погледна самолета, министърът на вътрешните работи потръпна. Онова, което досега беше само въпрос на разговори, щеше да се превърне в реалност. Хората и техниката тук, както и оборудването, което беше на път, щяха да му помогнат. За да получи парите, които са му необходими, и да поправи провала си в изборите, той бе на път да сключи договор с дявола. Само се надяваше Косигин да е прав, че когато му дойде времето, ще успеят да се измъкнат от този договор.
	До складовете имаше още три палатки: метеорологичен център с поставени отпред уреди, свързани с компютрите вътре, комуникационен център с две сателитни антени — едната насочена на северозапад, а другата на югоизток — и команден пункт.
	Генерал Михаил Косигин стоеше пред последната палатка с широко разкрачени крака, ръце, поставени зад гърба, и твърдо вдигната глава. Зад него вдясно ординарецът бе вдигнал ръка до шапката си за поздрав.
	Въпреки че вятърът брулеше силно и развяваше края на куртката, панталоните на генерала и платнището на палатката, Косигин като че ли не го забелязваше. От стоманено черните очи до хлътналите бузи и дълбокия белег, който ги прорязваше в диагонал, близо метър и деветдесет сантиметра високият генерал беше олицетворение на твърд и верен казашки предводител.
	— Добре дошъл, Николай Павлович — каза генералът. — Радвам се да те видя! — Косигин говореше високо, но гласът му бе заглушен от бръмченето на вертолета.
	Догин разтърси ръката му:
	— И аз се радвам да те видя, Михаил Андреевич.
	— Наистина ли? Тогава защо гледаш толкова сърдито?
	— Не съм сърдит. Разтревожен съм.
	— Ах, великият ум винаги е зает. Като Троцки в изгнание.
	Догин го погледна накриво.
	— Не бих казал, че метафората ти ми харесва. Аз никога не бих се противопоставил на Сталин и се надявам, че няма да свърша заклан.
	Очите на Догин не се отделяха от погледа на Косигин. Генералът бе приятен и невероятно уравновесен човек. Беше двукратен олимпийски шампион по стрелба с пистолет — резултат от младите години, прекарани в полувоенизираната организация на ДОСО — Доброволна организация за съдействие на отбраната — в която младежите се обучаваха на спортни и военни умения. В резултат на това неговото израстване в армията бе бързо и бляскаво, макар и недостатъчно, за да удовлетвори невероятно високите му амбиции. Догин беше сигурен, че сега може да има доверие в генерала. Косигин се нуждаеше от министъра, за да може да властва над сегашните си началници, когато се установи новият порядък. Ами после? Е, „после“ с хора като Косигин винаги беше проблем…
	Косигин се усмихна:
	— Не се бой. Тук няма убийци. Само съюзници. Съюзници, които са готови да направят нещо, но… — Усмивката му стана по-широка. — Но съюзници, които са готови както винаги да служат на министъра си.
	— И на неговия генерал — добави Догин.
	— Естествено. — Косигин се усмихна и като се обърна, посочи с ръка към палатката си.
	Когато влезе, Догин видя третия член на странния триумвират: Дмитрий Шович. Гангстерът беше седнал на един от трите сгъваеми стола, подредени около малката зелена метална маса.
	Шович се надигна, когато Догин влезе.
	— Здравей, приятелю — каза той тихо.
	Догин не можа да се насили да го нарече така.
	— Здравей, Дмитрий. — Той кимна и се вгледа в продълговатите светлокафяви очи на другия. Те бяха студени, тези очи, и изглеждаха още по-хладни от това, че бяха скрити под яркорусите коса и вежди. Продълговатото лице на Шович беше невъзмутимо, а кожата му неестествено гладка. Догин бе чел, че Шович се бил подложил на химически пилинг, за да премахне неприятните следи от деветгодишния си престой в сибирския затвор.
	Шович седна, но очите му не се отделяха от новодошлия.
	— Нещо не си весел, министре.
	— Виждаш ли, Николай Павлович? — намеси се генерал Косигин. — Всички го забелязват. — Той завъртя стола си, яхна го и насочи към Догин пръста си като пистолет. — Ако не беше толкова сериозен, може би сега ние нямаше да сме тук. Нова Русия харесва лидери, които могат да се усмихват и да пият, а не някой, който изглежда като че ли носи тежестта на целия свят върху раменете си.
	Догин разкопча палтото си и седна на свободния стол. Върху масата имаше табличка с чаши за чай, чайник и бутилка водка. Той си наля чай.
	— Нова Русия последва един шут, който ще я кара до разруха чрез смях и пиянство.
	— Звучи като виц — забеляза Косигин. — Но руснаците никога не са знаели какво е добро за тях. За щастие нас ни има и сме се събрали тук, за да им го покажем. Виждаш ли колко сме благородни.
	Шович скръсти ръце върху масата.
	— Генерале, аз не съм благороден и не ме интересува спасението на Русия. Русия ме изпрати в ада за цели девет години, преди да бъда освободен от общата амнистия на Горбачов. Аз се интересувам само от предложенията, за които разговаряхме преди. Приемливи ли са те и за двама ви?
	— Да — отговори генералът.
	Студените очи на гангстера се изместиха към Догин.
	— И вместо теб ли отговаря той, министре?
	Министърът на вътрешните работи сипа лъжичка захар в чая си. За пет години след освобождаването си от обикновен бандит Шович бе се превърнал във всепризнат лидер на световна престъпна армия, включваща 100 000 души в Русия, Европа, Съединените щати, Япония и по целия свят, повечето от които бяха приети в нея по древния обичай на престъпниците — след като са доказали лоялността си с убийство.
	„Луд ли съм, че обединявам силите си с този човек?“ — попита се Догин. Шович щеше да бъде лоялен само докато получи двадесетте процента от общите богатства на бившите съветски републики, които включваха най-големите петролни залежи на земята, два пъти по-големия дървесен фонд от този на Амазония, почти четвърт от световните запаси необработени диаманти и злато и някои от най-големите залежи на уран, плутоний, калай, желязо, въглища, мед, никел, сребро и платина. Този човек не беше патриот. Той искаше да използва естествените богатства на възстановения Съветски съюз, за да изпере наркопарите си.
	Това караше Догин да се чувства заплашен, но Косигин твърдеше, че докато той и колегите му контролират най-голямата армия в света, а Догин ръководи новия секретен оперативен център в Санкт Петербург, няма защо да се страхуват от Шович. По-късно биха могли да го елиминират, като го заточат в някоя от резиденциите му в Ню Йорк, Лондон, Мексико, Хонконг или Буенос Айрес. Ако пък откаже, можеше и да бъде застрелян ненадейно.
	Догин не беше сигурен в това, но като че ли нямаше друг изход. Трябваха му много пари, за да купи политиците и военните и да проведе една агресивна война без знанието на Кремъл. За разлика от афганистанската това щеше да бъде война, която руснаците щяха да спечелят. Но за целта бяха необходими пари. Маркс би настръхнал от подобна мисъл…
	— Аз отговарям за себе си — каза Догин на Шович. — Твоите условия са приемливи за мен. В деня, когато правителството на Жанин бъде свалено и аз стана президент, човекът, когото посочиш, ще бъде новият министър на вътрешните работи.
	Шович се усмихна с леденостуден поглед.
	— Ами ако избера самия себе си?
	Догин трепна от ужас, но бе твърде добър политик, за да покаже реакцията си.
	— Както казах, изборът е твой.
	Взаимното недоверие бе създало помежду им напрежение, което Косигин разкъса с внезапния си въпрос:
	— А какво ще кажете за Украйна? Ами за Вешник?
	Догин отмести погледа си от Шович.
	— Президентът на Украйна е с нас.
	— Защо? — попита Шович. — Украинците имат независимостта, за която са мечтали от десетилетия.
	— Вешник се сблъсква с все повече социални и етнически проблеми, с които нито той, нито военните му могат да се справят — отговори Догин. — Той иска да ги потуши, преди да станат неуправляеми. Ние ще му помогнем по този въпрос. Той тъгува за славното минало също като мен и Косигин. — Догин изгледа леденото лице на гангстера, застанал пред него. — Моите съюзници в Полша планират едно събитие там във вторник в 12:30 часа през нощта местно време.
	— Какво събитие? — попита Шович.
	— Моят специален помощник от Санкт Петербург вече е изпратил една секретна част в граничния град на Полша Пшемисъл. Тя ще организира експлозия в тамошния Дом на полската комунистическа партия. Комунистите няма да премълчат атаката, а моите хора ще се погрижат протестите да станат яростни. Тогава там ще бъдат изпратени полски войски, а сблъсъкът ще се разпространи към украинската граница, която се намира само на десетина километра. През нощта на събитията войските на Вешник ще стрелят по поляците.
	— Когато това стане — намеси се Косигин, — Вешник ще се свърже с мен, за да поиска военна подкрепа. Жанин вече ще е научил, че не е силният на деня. Той ще се опита да разбере кои от генералите са на негова страна точно както Елцин, когато военните му решиха да ударят Чечня. Ще има твърде малко съюзници, а политиците, които ние ще подкупим, също няма да го подкрепят. Поляците от украински и беларуски произход ще бъдат преследвани. Когато украинците и аз контраатакуваме, Беларусия ще се присъедини към нас, като разшири фронта, който ще достигне на сто и петдесет километра от Варшава. Щом чуждите банкери и бизнесмени изоставят Жанин, руснаците ще изпаднат в националистическо безумие и с него ще бъде свършено.
	— Ключът към успеха ни — прекъсна го Догин — е да не допускаме Съединените щати и Европа да се намесят с военна сила. — Той погледна към Шович. — Затова ние ще положим дипломатически усилия, като заявим, че това не е агресия, а атака против нашата федерация. Но ако не се получи, генералът сигурно ти е казал за идеята за заплахи срещу важни държавни служи…
	— Говорих — прекъсна го Косигин. — Но Дмитрий ми спомена за една по-добра идея. Защо сам не му я кажеш, Дмитрий?
	Догин гледаше как гангстерът се намества в стола си. Разбра, че Шович го прави само за да го накара да чака. Той се облегна, преметна крак върху крак и почисти праха от черната си обувка.
	— Моите хора в Америка ми казаха, че ФБР е станало много силно по „контраатаките“ — заговори Шович. — Ако ние извършваме рекет или наркооперации, те само се опитват да ни ограничават. Но когато засягаме техни хора, те удрят здраво. Това не позволява улиците да се превръщат в бойно поле. И след като повечето от гангстерите работят заради парите, а не заради политиката, те отказват да нападат държавни обекти.
	— Тогава какво предлагаш? — попита Догин.
	— Един показен урок срещу цивилен обект.
	— С каква цел?
	Сега отговори Косигин:
	— За да бъде привлечено вниманието на цяла Америка. Когато това стане, ние ще им кажем, че ако ни оставят на мира в Източна Европа, няма да има повече актове на тероризъм. Дори ще им предадем извършителя, така че президентът Лорънс да се представи като бърз и решителен държавник.
	— Разбира се, вие ще трябва да обезвъзмездите моите колеги в Америка за загубата на техния човек — намеси се Шович. — И това ще бъде част от вашия малък дял от сделката.
	— Разбира се — съгласи се Косигин. Той посегна към бутилката с водка и погледна Догин. — Както вече казахме, Николай Павлович, необходимо ни е само да задържим САЩ настрани, докато нощните новини показват картини на осакатени и убити войници. Хората в Съединените щати не понасят убийствата. Президентът Лорънс, който е избран само преди няколко месеца, няма да се реши да се намеси.
	Догин погледна Шович.
	— Какъв цивилен обект ще ударите?
	— Не мога да знам — отвърна той равнодушно. — Моите хора живеят в Америка. Някои от тях са наемници, други са патриоти. Но всеки от тях знае как да нарани душата на американците. Оставил съм решението на задачата в техни ръце. — Той се усмихна мрачно. — Утре по това време ще видим по новините какво са направили.
	— Още утре! — възкликна Косигин. — Ние сме хора на действието! — Той наля водка в своята чаша и в тази на Шович. — Николай Павлович не пие и затова ние ще му позволим да се чукне с нас с чаша чай. — Той вдигна чашата си. — За нашия съюз.
	Когато мъжете чукнаха чашите си, Догин усети присвиване в стомаха си. Това беше преврат. Втора революция. Беше създаване на нова империя и заради това щяха да умират хора. Но докато това той приемаше като нещо нормално, чувстваше, че не може да се примири с равнодушието на Шович. Гангстерът бе отказал заплахите и беше решил да се извършат убийства, като че ли за него това нямаше никакво значение.
	Догин отпи от чая и си напомни, че този порочен съюз е необходим. Всеки водач прави компромиси, за да постигне целите си. Петър Велики насила е въвел идеите, които е донесъл от Европа в руското изкуство и занаяти. Сътрудничеството с Германия е позволило на Ленин да свали царя и да се измъкне от Първата световна война. Сталин е утвърдил властта си с убийството на Троцки и стотици хиляди други. Елцин сключваше съюзи с черноборсаджии, за да спаси икономиката си от пълен провал.
	Сега _той_ си сътрудничеше с един гангстер. Поне Шович беше руснак. По-добре, отколкото да отива в Съединените щати с шапка в ръка и да проси пари и морална подкрепа като Горбачов навремето и като Жанин сега.
	Докато останалите двама изпразваха чашите си, Догин избягваше погледа на Шович. Опитваше се да не мисли за средствата, а само за целта. И си представи картата, която щеше да виси на стената на кабинета му. Картата на новия велик Съветски съюз.


	10.

	_Неделя, 8:00 часа вечерта, Ню Йорк_
	След като получи поръчката от Санкт Петербург, Йосиф Херман постави пет килограма пластичен експлозив в една хартиена торба. Върху него нареди кифли. После извървя три пресечки до „Всичко от Русия“ — магазин, в който се продаваха книги, видеоленти и други стоки от родината. Шестдесет минути по-късно той занесе още пет килограма експлозив в заложната къща „Мики“ в Брайтън Бридж.
	До края на деня Херман осъществи петнадесет доставки, като разнесе общо над седемдесет килограма експлозиви на различни места. Той не знаеше дали го следят, но предполагаше, че е твърде вероятно. Затова във всеки от магазините той вземаше парите за доставката и дори ругаеше на глас, когато излизаше, ако даденият бакшиш не беше достатъчно голям.
	Когато Херман напуснеше мястото на доставката, експлозивите се пренасяха от друг куриер в старческия дом „Николай“, откъдето, пакетирани в найлон като човешки труп, биваха закарани в погребалното бюро „Черкасов“ в квартал Сейнт Маркс в Ню Йорк и поставени в един ковчег. „Фамилията“ на емигранта Чайков бе възложила снабдяването с оръжие и експлозиви на „фамилията“ Белник. Тяхната задача пък беше планирането и изпълняването на операциите.
	Тунелът „Куинс — Мидтаун“ се простира под река Ийст в Ню Йорк по 36-а улица между Второ и Трето авеню. Той свързва остров Манхатън с магистралата „Лонг Айлънд“ в квартала „Куинс“. Петдесетгодишният тунел е една от главните изходни артерии от града и по всяко време е пълен с коли.
	По това време на топлата неделна вечер тунелът не се използваше от „трудещи се“. Яркооранжевите лампи осветяваха пътя на семейства, завръщащи се от деня, прекаран в града, или пътници, насочили се към летищата „Кенеди“ и „Ла Гуардия“.
	Висок, белокос и с бяла брада, емигрантът със странното балтийско име Ивал Екдал свали прозореца на катафалката. Той подуши вмирисания на нафта въздух, който му напомняше на московския. Не се замисляше за това, какви са хората, които минават покрай него, нито какво правят те. Това нямаше значение. Смъртта им бе цената в борбата за нов световен ред.
	Когато приближи изхода от тунела, руснакът натисна запалката на колата. Лявата му предна гума се спука и той закара наклонилата се кола до стената. Не обърна внимание на ругатните на шофьорите, които трябваше да се отклонят от пътя си, за да избягнат удара с него. Американците винаги ругаеха, като че ли никой нямаше право да претърпи злополука.
	Екдал запали аварийните светлини, излезе от катафалката и се запъти към изхода на тунела. Щом излезе, той извади клетъчния телефон от джоба си и се направи, че говори. Продължи да говори, докато вървеше към изходите.
	Премина покрай дежурния полицай, който седеше в колата си до будките за плащане на таксата. Младият мъж го попита дали не му е нужна помощ.
	— Не, благодаря — каза Екдал с лек акцент. — Обадих се вече за помощ.
	— Само гумата ли е? — попита полицаят.
	— Не — отвърна Екдал. — Оста.
	— Ами там е тъмно — продължи да настоява полицаят. — Някой ще ви удари. Поставихте ли знак?
	— Не, господине.
	— Тогава по-добре да отидем да поставим.
	— Благодаря — усмихна му се Екдал. — Сега ще дойда. Трябва да се обадя на опечалените.
	— Да… — любезно каза полицаят. — Неприятно ще бъде погребението да започне без умрелия.
	— Точно така, господине.
	Полицаят излезе от колата си и се запъти към багажника. Извади от него кутия със сигнални фенери и тръгна към тунела, като си подсвиркваше.
	Като все още се правеше, че говори по телефона, Екдал заобиколи будката. Секунди след това откъм едно от платната пристигна кола, която спря пред него. Преди да влезе, Екдал натисна един от допълнителните бутони на телефона си.
	Щом колата се отдалечи, откъм изхода на тунела избухна жълто огнено кълбо, което запрати дим, камъни и изкривен метал във всички посоки. Колите, които току-що се бяха показали откъм тунела или се приближаваха нататък, започнаха да избухват. Една от тях се преобърна с колелата нагоре върху полицая и се блъсна в микробуса точно до будката. И двете коли избухнаха в пламъци. Други бяха смачкани точно пред изхода на тунела от падащите камъни, а отвътре се чуваха звуците от допълнителни взривове, предизвикани от избухването на сблъскали се една в друга коли.
	След няколко секунди тишината бе нарушена от силен пукот и скърцане, идещи от разрушаващия се бетон. Само след миг около четиристотин метра от магистралата и сградите около нея се разтърсиха и потънаха разрушени надолу заедно с покрива на тунела. Тътнежът на водата беше като от побеснял океан, който се нахвърля върху брега. Стените на тунела бяха пометени от налягането и реката заизхвърля през отвора коли и камъни.
	Заедно с рева на водата се чуваше и съскането на загасените от нея пламъци на останалите върху пътя коли. Откъм начупения отвор на тунела се заиздига пара, която се смеси с тъмния дим.
	Когато водата спадна и остави зад себе си неподвижната разруха, в далечината се чуха сирени. След минути ниско над магистралата летяха полицейски хеликоптери, от които заснемаха местопроизшествието и колите, които бягаха от срутения тунел.
	Но Екдал не се боеше. След по-малко от половин час той щеше да е стигнал до скривалището. Колата щеше да бъде разглобена в гаража, а той ще е изгорил фалшивите брада и мустаци, слънчевите очила и бейзболната шапка, която носеше.
	Засега работата му беше приключила. На Арнолд Белник и наемната му „кифлена“ група щеше да бъде заплатено добре, а други бойци от отряда „Грозни“ щяха да продължат онова, което бе започнато.
	Въпреки че собственият му живот щеше да бъде пожертван, за него беше чест да го отдаде в името на новия Съветски съюз.


	11.

	_Неделя, 9:05 часа вечерта, Вашингтон_
	Майк Роджърс обичаше „Хартум“.
	Той не беше нежен и горещ като Елизабет, Линда, Кейт или Рути, но пък и нямаше нужда да излиза от къщи посред нощ, за да го вземе. Филмът си беше тук, в неговата библиотека от лазерни дискове, заедно с останалите любими филми; „Ел Сид“, „Лорънс Арабски“, „Човекът, който щеше да стане крал“ и практически всички уестърни с участието на Джон Уейн. Освен това не му се налагаше да общува с други хора. Филмът не изискваше от него да прави нищо, освен да го сложи във видеото, да се облегне и да му се наслаждава.
	Роджърс цял ден си беше мечтал как ще гледа „Хартум“ вечерта и затова беше почти сигурен, че нещо ще му попречи.
	Бе започнал неделния ден с ежедневното тичане от седем километра. После си направи кафе — черно без захар — седна до масата в трапезарията с преносимия си компютър и се съсредоточи в плана на Пол Худ, който сега беше негов за следващата седмица. Имаше срещи с ръководителите на останалите разузнавателни централи на САЩ по въпросите за по-ефективен обмен на информация, съвещание за предварително изслушване по въпросите на бюджета и обяд с ръководителя на френската национална полиция Бенжамен. Само мисълта за всичките тези съвещания и приказки накара устата му да пресъхне. Но в програмата имаше и няколко истински предизвикателства. Щеше да седи до Боб Хърбърт и Мат Стол — техния компютърен гений — и да работи по програмите за обхват на новия ЕП-сателит — Електронен прекъсвач. ЕП-сателитът бе тестван над Япония и успя да прекъсне електронните импулси на толкова малък обект като един-единствен персонален компютър. Той също щеше да получава данни от персонала, намиращ се на територията на Средния изток, Южна Америка и навсякъде по света, както и докладите от американските агенти в руската армия. Чакаше новини за разпределението на доставките на петрол, нефт и масла. Беше любопитен да разбере как новият президент на Русия планира да компенсира липсата на кадри във войската и разузнаването си.
	Но най-вече очакваше с нетърпение първото си работно съвещание с проектантите на оперативния център, на което щеше да се разглежда въпросът за създаването на регионални оперативни центрове. След случая с Корея той издигна идеята, че трябва да имат подвижно оборудване, което да може да бъде изпращано навсякъде по света. Ако се създадат един или повече регионални оперативни центрове, те биха били много по-ефективна разузнавателна единица.
	След обяда Роджърс бе отишъл да се упражнява на стрелбището в базата „Андрюс“. Имаше дни, когато не можеше да уцели и варел с 45-калибровия си М-3. Но имаше дни, когато и с 22-калибров „Колт Удсмън“ успяваше да улучи главата на пирон. Днес беше един от добрите му дни. След два часа стрелба, с която изненада целия персонал на базата, Роджърс отиде на гости при майка си в старческия дом „Ван Гелдър“. Тя така и не се възстанови след удара преди две години. Но той й чете от поемите на Уолт Уитмън както винаги, а после постоя до нея, като я държеше за ръка. След като си тръгна, той вечеря с един стар приятел от виетнамската война. Андрю Портър притежаваше верига от комедийни клубове по източния бряг и разсмиваше Роджърс както никой друг на света.
	Докато пиеха кафето си и се готвеха да плащат, пейджърът на Роджърс изпищя. Беше заместник-директорката на Агенцията за национална сигурност Тоби Гръмит. Той веднага й звънна по клетъчния телефон.
	Тоби му съобщи за взрива в Ню Йорк и за спешното съвещание, свикано от президента в Овалния кабинет. Роджърс се извини на Портър и тръгна веднага.
	Докато препускаше с колата си по магистралата, Роджърс си мислеше за генерал Чарлс Гордън — „Китаеца“. Усилието на Гордън да опази беззащитния Хартум от фанатизираните орди на Махди* беше една от най-дръзките и безумни авантюри във военната история. Гордън бе заплатил за своя героизъм с живота си. Бе убит с копие в гърдите, а после бяха разнасяли главата му набита на пика. Но Роджърс знаеше, че Гордън е искал да умре именно така. Англичанинът бе дал живота си, за да може да докаже на тиранина, че: „Не, ти няма да получиш този град без бой!“.
	[* Мухамад Ахмад — провъзгласил се за „воден от бога“ (Махди — на арабски) религиозен лидер, завзел град Хартум с ордите си през 1881 г. и умрял скоро след това. — Б.пр.]
	Роджърс се чувстваше по същия начин. Никой не можеше да постъпи по този начин с неговата родина. Не и без бой.
	Той слушаше новините по радиото и говореше по телефона, докато караше към Белия дом. Радваше се, че има работа, защото така не му оставаше време да се ужаси. Имаше над двеста убити. Реката бе затворена за плаване, а железницата по източната страна на Манхатън щеше да бъде спряна за дълго, докато не се установят всички повреди по линията. Всички транзитни пътища се проверяваха за експлозиви — мостове, железопътни линии, летища, магистрали, подлези, надлези. Това означаваше, че в понеделник сутринта Световният търговски център всъщност нямаше да може да заработи.
	Връзката на оперативния център с ФБР Даръл Маккаски се обади на Роджърс и му каза, че с разследването се е заело Бюрото и че директорът Иджънс ще присъства на съвещанието. Маккаски съобщи също, че екстремистките организации от обичайния списък са се обадили, за да поемат отговорността за експлозията. Но никой не вярва истинският извършител да е между тях и затова Маккаски не би могъл да предположи кой всъщност е терористът.
	Карин Уонг — неговата заместничка, която ръководеше оперативния център тази празнична вечер — също се обади на Роджърс.
	— Генерале — каза тя, — разбрах, че са те повикали на съвещанието.
	— Да.
	— Тогава аз имам известна информация, която смятам, че трябва да знаеш. Щом Лин Доминик чу за експлозията, тя отново прегледа онази поръчка за кифли от чужбина. Времето и мястото за доставките като че ли ни дава някаква следа.
	— Какво е открила?
	— Като знаеше вече резултата, тя е тръгнала отзад напред. Получило се е доста бързо. И като че ли съвпада. Като е имала предвид, че последната доставка на кифли трябва да представлява тунела, тя е начертала карта. Останалите доставки, изглежда, са точки в Манхатън. Например местата, където да се доставят компонентите за бомбата.
	„Тогава значи насреща ни са руснаците — помисли той ужасен. — И ако наистина те стоят зад това, то не може да се разглежда просто като тероризъм. То би трябвало да се счита за акт на война.“
	— Кажи на Лин, че е свършила отлична работа — каза Роджърс. — Запиши всичко, което е установила, и изпрати шифрован факс в Овалния кабинет.
	— Веднага. Има обаче още нещо, което се е случило в Санкт Петербург — добави тя. — Току-що научихме от директора на МИ-6 Хари Хубърт в Лондон, че той е загубил двама от хората си. Първия вчера следобед — ветеран на име Кийт Фийлдс-Хътън. Бил е до Ермитажа на брега на Нева и както са казали руснаците, бил „починал от сърдечен удар“.
	— Синоним на „убихме го“. Той около телевизионното студио ли се е въртял?
	— Да. Така и не успял да изпрати нито едно съобщение обаче. Толкова бързо са го забелязали и унищожили.
	— Благодаря ти. Съобщихте ли и на Пол?
	— Да. Той се обади, след като чул за експлозията. Иска да говори с теб след съвещанието.
	— Ще му се обадя — каза Роджърс, докато се насочваше към охраната пред портала на широката алея, която водеше към Белия дом.


	12.

	_Понеделник, 6:00 часа сутринта, Санкт Петербург_
	През 50-те години, като малък, Сергей Орлов растеше в малкото градче Нариянмар на брега на Северния ледовит океан. Тогава си мислеше, че никога през живота се няма да обича нищо повече от оранжевия блясък на огнището в къщата на родителите си, което го посрещаше с топлината си, когато се връщаше през снега от риболов в малкото езерце до дома си. За Орлов блясъкът на огнището не означаваше само пътеводна светлина в мразовитата тъмна нощ. То беше ярък и надежден знак за живот в студа и голата пустош.
	Когато обикаляше земното кълбо в края на 70-те години с пет от полетите на „Союз“, които траеха от осем до осемнадесет денонощия, и като командир на последните три от тях, генерал Сергей Орлов видя нещо много по-паметно. То не беше ново. Дузина космонавти вече бяха виждали земята от космоса. Но докато описваха нашата земя по различен начин като прекрасно синкаво кълбо, като че ли направено от мрамор, или красива играчка за елха, те всички бяха на мнение, че видът й им дава един нов поглед към света. Политическите идеологии нямаха нищо общо с това. Космонавтите съзнаваха, че ако човечеството изобщо има бъдеще, то не е в борбата за контрол върху земята, а в опазването на мира и топлината на този крехък свят.
	„А после ти се върна на земята — помисли Орлов, докато слизаше от автобус номер 44 на Невски проспект. — Но решителността и вдъхновението ти отслабнаха, когато започнаха да ти нареждат да вършиш «в името на Родината» нещо, което не можеше да откажеш.“ Руснаците никога не отказват на този повик. Дядото на Орлов е бил царски офицер, но не е отказал да се бие против белогвардейците по време на революцията. Баща му също не отказа да се бие на Втори украински фронт по време на Втората световна война. Заради този зов, а не заради Брежнев самият Орлов се бе съгласил да обучава второто поколение космонавти, които всъщност шпионираха от космоса Съединените щати и силите на НАТО и произвеждаха нови химически отровни вещества при нулева гравитация. Бяха ги научили да възприемат света не като дом на цялото човечество, а като нещо, което може да бъде нарязано и разделено на части в името на един от хората, на име Ленин.
	„А освен това има и части, за които ламтят хора като министър Догин“ — продължи мислите си той, докато вървеше забързано по булеварда. Въпреки че още беше рано, в Ермитажа работниците вече пристигаха на групи, за да се подготвят за ежедневната тълпа от туристи.
	Министърът бе достатъчно вежлив и изглеждаше почти в наркотично опиянение, когато говореше за руската история и особено за годините на Сталин, но неговото светоусещане бе твърде далеч от съвременността. И при всяко следващо от ежемесечните посещения на Догин в Санкт Петербург изглеждаше, че министърът все повече идеализира своите спомени.
	Освен това имаше хора като Рузки, които като че ли изобщо не се интересуваха от останалия свят. Те просто се радваха на своята сила и контрол.
	Орлов бе предупреден от тайнственото обаждане на заместник-директора по сигурността Глинка в дома му. Глинка знаеше как да се представя добре пред всеки, но Орлов му повярва, когато чу, че действията на Рузки през последните двадесет и четири часа са необикновено тайнствени.
	Всичко започна, когато полковникът от спецназ настоя да ръководи лично простото разследване по проникването вчера. То бе последвано от незаписана в дневника и кодирана компютърна връзка с един от резидентите, тайнствена среща на неустановено място и странна работа в местната морга.
	„На мен ми е заповядано да работя с Рузки — каза си Орлов. — Но няма да му позволя да върши престъпления.“ Независимо дали на Рузки му се харесва, или не, той трябваше да се подчинява на правилата. Иначе ще бъде уволнен. Докато Рузки се ползваше от подкрепата на вътрешния министър Догин, беше трудно да бъде заплашван. Но Орлов и преди се беше сблъсквал с трудности. Белезите, които носеше, го доказваха и ако беше необходимо, той нямаше да се изплаши от нови. Бе научил английски, защото често му се налагаше да извършва посещения на добра воля в западните страни. Но от тези пътувания той успяваше да донесе у дома си и някои книги, от които да научи какво мислят и какво четат хората от останалата част на света.
	Орлов вдигна яката на белия си шлифер, за да се предпази от режещия вятър, и пъхна очилата си с рогови рамки в джоба. Когато излизаше от претъпкания автобус, те винаги се замъгляваха, а сега нямаше време да чисти стъклата им. Като че ли и без това не бе достатъчно неприятно, дето му се налага да ги използва, за да подобри остротата на тези очи, които някога бяха успявали да различат Великата китайска стена от хиляди километри в космоса.
	Въпреки проблемите с Рузки лицето на Орлов бе спокойно. Устните му не бяха присвити и по челото под сивото бомбе нямаше бръчки. Острите му кафяви очи, високи скули и мургав ген издаваха приключенския му дух като част от неговия азиатски произход — Манджурия. Прадядо му бе казвал, че семейството им било сред първата вълна заселници, дошли в Русия откъм Китай през седемнадесети век. Орлов не знаеше откъде старецът е почерпил тези сведения. Но му харесваше да мисли, че е потомък на пионери, дошли в страната с мир, а не като нашественици.
	Висок не повече от един и седемдесет, Орлов бе с широки рамене и жилаво тяло, което бе направило от него идеален космонавт. Въпреки че досието му като пилот беше съвсем чисто, Орлов носеше физически и душевни спомени от годините си в космоса. Той ходеше с леко накуцване заради счупения си в бедрото ляв крак при приземяване, когато при последната мисия парашутът му не се отвори навреме. На дясната си ръка имаше дълбок белег от падането с МИГ-27 по време на един от тренировъчните полети. В бедрото си имаше поставени пирони, за да може да ходи, но бе отказал да направи пластична операция на ръката си. Обичаше да чува как жена му охка и ахка винаги когато види белезите на своя „ранен орел“.
	Когато помисли за скъпата си Маша, Орлов се усмихна. Въпреки че днес прекъсна закуската им заради обаждането на Глинка, отблясъкът на минутите, прекарани с нея, още го топлеше. Още повече че тази топлинка трябваше да бъде запазена чак до утре, когато щеше да може да я види отново. Както винаги когато тръгваше на работа, двамата си имаха ритуал, чието начало бе поставено преди повече от двадесет години, преди той да излети за първи път в космоса. Те се прегръщаха силно и се разделяха без думи, с обич, която да бъде запомнена завинаги, ако се случеше невъзвратимото и той не се върнеше от мисията си. Маша бе започнала да вярва, че ако някога не изпълнят този традиционен ритуал, той наистина може да не се завърне.
	Тогава летях на космическите станции „Мир“ и „Салют“ — помисли с усмивка Орлов. Бяха минали години в работа с Кизим, Соловьов, Титов, Манаров и други космонавти, с които прекарваха седмици и месеци в космоса. Радваха се на стерилната красота на космическите кораби „Восток“ и „Восход“, на астрономическия модул „Квант“, които им даваха възможност да изследват вселената. Възхищаваха се на звука и яростната мощ на ракетите „Енергия“, които пренасяха товари в пространството. Сега всичко това му липсваше. Но преди единадесет месеца космическата програма бе прекъсната и почти провалена. Затова четиридесет и девет годишният генерал се бе съгласил да поеме командването на този обект — авангарден оперативен център, предназначен за шпионирането на приятели и врагове в страната и чужбина.
	Министърът на сигурността Черкасов му бе казал, че с неговия спокоен, но прецизен към детайлите характер той е идеалният кандидат за ръководител на подобна организация, провеждаща напрегната разузнавателна дейност. И въпреки това Орлов не можеше да се отърве от усещането за унижение. От работа високо в небесата бе изпратен като в ада — под земята, далеч от прекрасните специалисти, с които бе работил в космическия център „Юрий Гагарин“ до Москва. Това никак не отговаряше на убеждението му, че силата и прогресът трябва да облагородяват, а не да плашат хората.
	Но Маша подкрепи Черкасов. Тя каза на съпруга си, че е по-добре някой с неговия характер да ръководи оперативния център вместо човек като Рузки. И беше права. Нито полковник Рузки, нито неговият най-добър приятел министърът на вътрешните работи Догин май изобщо нямаха представа къде всъщност свършват интересите на Русия и започват личните им амбиции.
	Докато Орлов вървеше бързо по широкия булевард, стиснал под мишница пакета с обяд, приготвен му от съпругата, той гледаше към военноморското училище „Фрунзе“ оттатък реката, където квартируваха дузината войници на центъра, съставляващи специалния му отряд „Молот“ — чук.
	Маша, както винаги, се оказа права по отношение на Рузки. След като й каза кой ще бъде заместникът му — човекът, който бе се намесил в инцидента със сина им в Москва — Маша го бе посъветвала да не позволява на Догин да го шантажира чрез Рузки. Тя знаеше много добре, че те няма да се разбират, докато той си мислеше, че съвместната работа в толкова тесновати помещения ще ги накара да си имат доверие и може би даже да се уважават.
	Сега сблъсъкът изглеждаше неминуем. Как можеше жена му да бъде толкова умна, а той толкова… наивен.
	Очите му огледаха сградите по другия бряг на Нева, докато слънцето изпращаше ярки отблясъци по фасадата на академията на науките и антропологическия музей и оформяше дълги сенки зад тях. Той си позволи да се наслади по-дълго на красотата им, преди да влезе в музея и подземния му комплекс. Въпреки че вече нямаше възможност да види земята откъм космоса, се оказваше, че има на какво да се наслаждава и оттук. Притесняваше го мисълта, че нито Рузки, нито министърът никога не бяха се спирали да погледнат реката, сградите и особено произведенията на изкуството в музея. За тях красотата се оказваше само средство за прикритие.
	Щом влезе в музея, Орлов се насочи направо по стълбището към входа за новото секретно оръжие на Кремъл — едновременно практично и характерно за мисленето на онези хора създание.
	Практическата страна бе самият Ермитаж. Той бе избран сред потенциалните месторазположения в Москва и Волгоград, защото служителите можеха да влизат тук незабелязано с туристическите групи, защото агентите му можеха да пътуват лесно оттук към скандинавските страни и Европа, защото Нева щеше да скрие и разтвори много от радиовълните, изпускани от оборудването на центъра, защото работещото телевизионно студио, което построиха, им даваше достъп до сателитната комуникация и най-вече защото никой не би нападнал Ермитажа.
	Характерната страна идеше от любовта на министър Догин към историята. Министърът колекционираше стари карти и имаше копия от чертежите на разположението на командния пункт на Сталин под Кремъл — помещения, които бяха не само устойчиви на бомбени нападения, но притежаваха и собствена линия за метрото, което би извело Сталин от Москва в случай на директна атака. Министърът се прекланяше пред Сталин и когато той, сегашният президент Жанин, и шефът на Министерството на сигурността за първи път планираха този комуникационен и шпионски център за Борис Елцин, Догин настоя да се използва тактиката, която Сталин бе ползвал с успех. Орлов знаеше, че планът наистина сработи. Също като в подводница тесните и някак си клаустрофобични помещения караха работещите в тях да се концентрират върху работата, която вършат.
	Когато влезе, Орлов поздрави охраната. Генералът използва картата си, за да отвори вратата. Щом влезе, показа на регистраторката паспорта си, въпреки че тя беше братовчедка на Маша и го познаваше добре. После се насочи през приемната по стълбите към телевизионното студио. В другия край на помещението той набра днешния четирицифрен код върху клавиатурата и вратата се отвори. Когато Орлов я затвори след себе си, слабата крушка в коридора се запали автоматично. Той слезе по стълбите, където имаше втора клавиатура, която му отвори вратата към центъра. В слабо осветения централен коридор той зави надясно и се насочи към кабинета на полковник Рузки.


	13.

	_Неделя, 9:40 часа вечерта, Вашингтон_
	Роджърс бе пуснат бързо през външната и вътрешна порта и посрещнат пред Белия дом от заместник-директорката на Агенцията за национална сигурност Гръмит. Петдесетгодишната жена беше висока почти метър и осемдесет, с дълга руса коса и съвсем леко гримирана. Роджърс много уважаваше тази ветеранка от Виетнам, която бе загубила лявата си ръка в катастрофа с хеликоптер по време на войната.
	— Чакате ме. Да не би да съм закъснял?
	— Никак — отвърна Гръмит, докато поздравяваше генерала. — Останалите просто се оказахме възрастни женени хора, които прекарват вечерите си вкъщи пред телевизора. Когато чухме за експлозията, не ни беше нужно много време, за да се приготвим. Дявол да го вземе, тъкмо когато човек мисли, че светът вече е стигнал до дъното…
	— О, така е — прекъсна я Роджърс. — Никога не трябва да се осланяме на това.
	Когато Роджърс влезе във фоайето, той съблече сакото на униформата си и го подаде на въоръжения моряк, застанал на пост. Иначе металните копчета щяха да задействат детектора, скрит в рамката на вратата. Апаратът не се обади. След като прекара и подвижния детектор по сакото, морякът го върна на Роджърс и козирува.
	— Какво става? — попита Роджърс, докато вървяха по късия коридор към Овалния кабинет.
	— Реагирахме по правилник — отговори му заместник-директорката на АНС. — Веднага преустановихме напускането на страната и започнахме да проверяваме обичайните подозрителни обекти. ФБР вдигна под тревога различни бюра и агенции и изпрати хора на местопроизшествието. Директорът Речлин обвини ЦРУ, че харчи твърде много пари за търсене на политически врагове и недостатъчно за проследяване на социопати, откачени учени и идеологически кретени.
	— Такъв е Лари — каза Роджърс. — Доста по-гласовит от господин Кид. Но какво, по дяволите, са искали тези хора, Тоби? Защо са го направили?
	— Докато не разберем повече, ще третираме случилото се като стандартна терористична атака. Възможно е да е било просто криминален акт и да последва искане за откуп. Също така е възможно експлозията да е работа на психопат или някоя нашенска група.
	— Като взрива в Оклахома ли?
	— Точно. Група, която отмъщава на обществото заради собствената си ярост и отчуждение.
	— Но вие не мислите, че е така?
	— Не, Майк, не мислим. Ние считаме, че това е работа на чужда терористична групировка.
	— Терористи ли?
	— Точно. Ако е така, те може би просто са пожелали да привлекат вниманието към своята кауза. Обикновено обаче терористичните актове са част от план за постигане на по-големи цели.
	— Въпросът е каква е целта на тези хора.
	— Скоро ще разберем — каза Тоби. — Преди пет минути във ФБР са се обадили от Ню Йорк със съобщение, че един от терористите ще се свърже с президента. Този, който се е обадил, е дал на ФБР информация за теглото и вида на използвания експлозив и за мястото, където е бил поставен. Информацията е била вярна.
	— А той ще приеме ли обаждането? — попита Роджърс.
	— Технически не — каза Тоби. — Но ще бъде в стаята. Ние мислим, че това ще удовлетвори… Ух! — Пейджърът й бипна. — Викат ни да влизаме веднага.
	Двамата се затичаха по коридора. Откъм входа за Овалния кабинет един от помощниците им помаха с ръка да побързат и веднага ги пусна през вътрешната врата.
	Президентът Майк Лорънс стоеше зад бюрото си, извисил се с високия си ръст, с ръце на кръста и запретнати ръкави на ризата. Пред него беше застанал държавният секретар Ав Линкълн, бивш играч от бейзболната лига с кръгло лице и оплешивяваща коса.
	Присъстваха и още четирима души: директорът на ФБР Грифън Иджънс, директорът на ЦРУ Лари Речлин, председателят на Комитета на началник-щабовете Мелвин Паркър и шефът на Агенцията за национална сигурност Стив Бъркоф.
	Всички изглеждаха мрачни, докато слушаха гласа, идещ от микрофона на президентското бюро.
	— … да си спестите труда да проследите това обаждане — говореше глас с лек руски акцент. — Казвам се Ивал Екдал. Намирам се на улица „Форест“ 1016 в Лонг Айлънд. Това е скривалище на групата „Грозни“ и вие можете да дойдете и да ме арестувате. Готов съм да застана пред съда и да издам хората, които са ме изпратили. Ще бъде хубаво представление.
	„Грозни — помисли Роджърс, докато сядаше до неспокойния млад шеф на Агенцията за национална сигурност. — О, боже!“
	Аскетичният директор на ФБР Иджънс написа бележка върху един жълт бележник и го вдигна така, че да го види президентът:

	Позволете ми да изпратя хора там.

	Президентът кимна и Иджънс напусна стаята.
	— След като ме арестувате, няма да има повече терористични актове — заяви Екдал.
	— Защо взривихте тунела, а след това се предавате? — попита Бъркоф. — Какво искате в замяна?
	— Нищо. Искам да кажа, че ние искаме Съединените щати да не правят нищо.
	— Къде, кога и защо? — настоя Бъркоф.
	— В Източна Европа — каза Екдал. — В ситуация, която ще се развие скоро във военен конфликт и в който ние не желаем нито САЩ, нито съюзниците му да се намесват.
	Председателят на КНЩ вдигна телефонната слушалка на най-близкия апарат. Той се извърна, така че да не може да се чува гласът му.
	Бъркоф продължи:
	— Не можем да ви обещаем това. Съединените щати имат интереси в Полша, Унгария…
	— Вие имате също интереси и в Съединените щати, господин Бъркоф.
	Бъркоф се изненада. Роджърс стоеше тихо и слушаше внимателно.
	— Да разбирам ли това като заплаха? — попита Бъркоф.
	— Да — каза Екдал. — Всъщност в десет без петнадесет един голям висящ мост в друг американски град ще бъде взривен. Разбира се, ако дотогава ние не постигнем съгласие.
	Всички в стаята погледнаха часовниците си.
	— Както вероятно съзнавате — продължи Екдал, — имате по-малко от четири минути.
	Президентът се намеси:
	— Господин Екдал, говори президентът Лорънс. Трябва ни повече време.
	— Използвайте колкото време ви е необходимо, господин президент. Но цената му е човешки живот. Няма да можете да ме спрете навреме, независимо че сте изпратили хора да ме заловят още щом ви дадох адреса. Пък и фактът, че сте ме арестували, няма да спре „Грозни“.
	Президентът помаха с ръка пред устните си и Бъркоф заглуши телефона.
	— Съветвайте ме. Бързо!
	— Не преговаряме с терористи — каза Бъркоф. — Точка.
	— Разбира се, че преговаряме — намеси се Линкълн. — Само че не публично. Нямаме избор, освен да се договорим с този човек.
	— И когато се появи следващият с бомба какво ще правим? — попита Бъркоф. — Ами ако и Саддам го направи след това? Или някой неонацист тук, в Щатите?
	— Няма да позволим да се случи отново подобно нещо — каза директорат на ЦРУ Речлин. — Ще си вземем поука от този случай. Ще се подготвим. Сега обаче не ни е нужен втори Ню Йорк. Обезвредете бомбата, а после ще хващаме престъпниците.
	— Но това може и да е блъф — възрази Бъркоф. — Той може и да е някой луд, който да е взривил колата си под река Ийст.
	— Господин президент — намеси се Роджърс, — приемете сега условията на това копеле. Аз знам нещичко за тези фанатици от „Грозни“. Те не блъфират и вие сам виждате колко жестоко удрят. Дайте им сега каквото искат, а ние ще ги надбягаме на финала.
	— Имаш ли идея?
	— Да.
	— Е, поне това е нещо — каза президентът.
	— Сега и камък в прашката може да бъде „нещо“ — намръщи се Бъркоф. — Но такова „нещо“ едва ли ни е нужно?
	Лорънс скри лицето си с длани, докато Бъркоф се зъбеше на Роджърс. Шефът на националната сигурност не обичаше да се предава и явно си беше мислил, че в лицето на Роджърс има съюзник. И действително го имаше. Но за доста по-различно нещо от онова, което ставаше сега тук. Пък освен това им трябваше време и по-ясен ум, за да се справят.
	— Съжалявам, Стив — заговори президентът. — По принцип съм съгласен с теб. Господ знае, че е така. Но трябва да дам на това чудовище онова, което иска. Свържи ме пак с него.
	С върха на пръста си Бъркоф натисна бутона.
	— На линия ли сте още? — попита президентът.
	— Да.
	— Ако приемем условията ви, няма ли да има взрив?
	— Само ако го направите веднага. Остава ви по-малко от минута.
	— Тогава сме съгласни — отговори президентът.
	— Много добре — каза Екдал.
	Телефонът замълча за момент.
	— Къде са експлозивите? — попита Бъркоф.
	— В багажника на някоя кола, която пресича някой мост. Вече се обадих на шофьора да не ги взривява. Сега, както ви обещах, вече можете да дойдете и да ме арестувате. Няма да казвам нищо за нашата уговорка. Но и вие ще трябва да удържите думата си, господин президент, иначе няма да можете да спрете хората ми в други градове и села. Нали ме разбрахте?
	— Разбрах — каза президентът.
	Тогава връзката се прекъсна.


	14.

	_Понеделник, 6:45 часа сутринта, Санкт Петербург_
	Орлов натисна бутона на микрофона пред вратата на Рузки.
	— Да? — чу се резкият му глас.
	— Полковник, аз съм генерал Орлов.
	Вратата избръмча и Орлов влезе. Рузки седеше зад малко бюро вляво. На него имаше компютър, телефон, чаша кафе, факс и малко знаменце. Вдясно беше разхвърляното бюро на неговата помощничка и секретарка ефрейтор Валентина Беляева. Когато генералът влезе, двамата се изправиха и козируваха — Беляева веднага, а Рузки с известно забавяне.
	Орлов отвърна на поздрава и помоли Валентина да ги остави насаме. Когато вратата се затвори след нея, Орлов погледна полковника.
	— Случило ли се е вчера нещо, за което аз трябва да знам? — попита Орлов.
	Рузки бавно седна на стола си и доволно се облегна назад.
	— Много неща се случиха. Доколкото вие трябва да знаете, генерале, сателитите ни, цялата агентура, шифроването и радиоподслушването от края на деня вчера са вече под наше ръководство. Вие ще имате много работа.
	— Аз съм шефът тук, а моите подчинени се занимават с работата си. Онова, за което питам, полковник, е дали вие не сте се заели с нещо несвойствено.
	— Какво по-точно?
	— Каква работа имате с моргата? — попита Орлов.
	— Трябваше да оставим там един труп — отговори Рузки. — Един британски агент. Храбър човек. Наблюдавахме го от няколко дни. Когато нашият агент се приближи до него, той се самоуби.
	— Кога е станало това? — попита Орлов.
	— Вчера.
	— И защо няма доклад?
	— Има. При министър Догин.
	Лицето на Орлов потъмня.
	— Всички доклади трябва да се записват в компютъра с копие в моя кабинет…
	— Така ще е, господин генерал — нагло продължи Рузки. — В оперативния център. Но ние още не сме станали такъв. Връзката от вашия кабинет с този на министъра ще бъде засекретена след четири часа. А моята вече е проверена и засекретена. Затова я използвах.
	— А връзката от вашия до моя кабинет? — попита Орлов. — Тя засекретена ли е?
	— Не сте ли получили рапорта?
	— Знаете, че не…
	— Пропуск — усмихна се Рузки. — Ще накажа ефрейтор Беляева. Ще имате пълния доклад след няколко минути, ако позволите да извикам Беляева тук.
	Орлов изгледа полковника.
	— Вие сте се записали в Доброволната организация за съдействие на отбраната още на четиринадесетгодишна възраст, нали? — попита той.
	— Точно така. — Рузки не разбираше каква връзка има това с досегашния разговор.
	— Още на шестнадесет години сте станали снайперист. И докато другите младежи са преодолявали Дяволската пропаст със спортни екипи, вие сте я прескочили на най-широкото място с войнишки обувки и с раница. Генерал-полковник Одинцов лично е обучавал вас и избрана група други младежи в изкуството на тероризма и убийствата. Доколкото си спомням, в Афганистан вие веднъж сте екзекутирали шпионин чрез хвърляне на копие от петдесет метра.
	— Бяха петдесет и два метра. — Очите на Рузки се обърнаха към генерала. — Това беше рекорд даже за спецназ.
	Орлов заобиколи бюрото и седна върху плота.
	— Прекарали сте три години в Афганистан, докато един от групата ви не е бил ранен по време на мисия за отвличане на афганистански лидер. Командирът на взвода ви е решил да вземе ранения, вместо да изпълни заповедта за умъртвяване. Като заместник-командир вие сте припомнили на началника си задължението му да извърши умъртвяване с инжекция и когато той отказал, вие сте го убили… С ръка върху устата му, сте му прерязали гърлото… А после сте убили и ранения.
	— Ако бях постъпил другояче — отговори Рузки, — командването щеше да разпореди екзекуцията на цялата ни група като предатели.
	— Естествено — каза Орлов. — Но после е имало разследване и е възникнал въпросът дали раната на войника е била достатъчно сериозна, за да е необходимо умъртвяването му.
	— Беше ранен в крака — възрази Рузки. — И ни бавеше. В това отношение правилата са съвсем ясни. Пък и разследването беше една формалност.
	— Въпреки това — продължи Орлов — някои от хората не са били съгласни с вашите действия. Мисля, че те ви бяха обвинили в прекомерна амбиция и желание за повишение. Възникнали са проблеми помежду ви и опасения за вашата сигурност. Затова са ви отзовали и пренасочили към специалната катедра във военно дипломатическата академия. Вие обучавахте моя син и сте се запознали с министър Догин по времето, когато той още беше кмет на Москва. Нали така?
	— Да, генерале.
	Орлов се премести още по-близо и гласът му премина в шепот:
	— Служили сте на страната си като военен повече от двадесет години, рискували сте живота и репутацията си. При целия този ваш опит, полковник, кажете ми едно: как не сте успели да се научите, че в присъствието на офицер с по-висок чин не ви е позволено да сядате, освен ако той изрично не ви го е разрешил?
	Лицето на Рузки пламна. Той веднага се изправи, но бавно и напрегнато.
	— Извинете.
	Орлов остана седнал върху бюрото му.
	— Моята кариера бе различна от вашата, полковник. Моят баща бе видял с очите си какви поражения нанасяше „Луфтвафе“ на Червената армия през войната. Той ми предаде уважението си към авиацията. Аз прекарах осем години във военната авиация, като през половината от тях извършвах разузнавателни полети, а после обучавах други пилоти как да привличат вражеските самолети под огъня на нашите зенитни оръдия. — Орлов се изправи и погледна право в разярените очи на Рузки. — Знаете ли всичко това, полковник? Изучавали ли сте досието ми?
	— Да, господин генерал.
	— Тогава знаете, че никога не съм наказвал официално никого от подчинените си. Повечето хора са съвестни, дори и обикновените войници, които отбиват задължителната си служба. Те просто искат да си вършат работата и да бъдат възнаградени за това. Някои от тях понякога правят грешки от незнание и това не е причина да се разваля досието им. Аз съм готов винаги да призная правото на съмнение на един войник и патриот. Включително и на вас, полковник. — Орлов се приближи толкова, че лицата им почти се докосваха. — Но ако се опитате отново да ме прескочите — каза той, — аз пак ще ви хвана и тогава ще издействам връщането ви в академията. При това със забележка в досието ви за неподчинение! Ясен ли съм, полковник?
	— Да… господин генерал — едва успя да отрони от свитите си устни Рузки.
	— Добре.
	Те си козируваха и генералът се обърна към вратата.
	— Генерале? — обади се Рузки.
	Орлов се обърна. Полковникът още стоеше мирно.
	— Да? — попита Орлов.
	— Онова, което синът ви беше направил в Москва… Грешка по незнание ли беше?
	— То беше глупава и безотговорна постъпка — отвърна Орлов. — Вие и министърът постъпихте с него твърде меко.
	— От уважение към вашите заслуги. Пък и на него му предстоеше кариера. Чели ли сте някога доклада за инцидента?
	Очите на Орлов потъмняха.
	— Никога не съм се интересувал от този въпрос. Не, не съм го чел.
	— Аз имам копие — каза Рузки. — Взето е от канцеларията на генералния щаб. Към него има приложена препоръка. Знаете ли за това?
	Орлов не каза нищо.
	— Старшината на взвода е препоръчал изключването му за _хулиганство_. Не заради обида на гръцката православна църква на улица „Архипова“, нито заради побоя над свещеника, а за непозволено влизане в склада на академията, за кражба на една кутия боя и заради неподчинение на караула, който се е опитал да го спре. — Рузки се усмихна. — Аз мисля, че синът ви просто е бил възбуден след моята лекция за това как гръцката армия продава оръжие на Афганистан.
	— Какво искате да кажете? — попита Орлов. — Че всъщност вие сте подтикнали Никита да напада беззащитни граждани ли?
	— Цивилните са точно такива хора, каквито са и военните, генерале. Те са напълно реална цел в очите на хората от спецназ. Но предполагам, че вие нямате намерение да спорите по установената военна политика с мен.
	— Нямам намерение да споря с вас изобщо, полковник. Ние сме тук, за да пуснем в действие оперативния център. — Той отново се насочи към вратата, но гласът на Рузки го спря.
	— Разбира се, господин генерал. Но след като вие пожелахте да бъдете осведомен за всичко по отношение на официалната ми дейност, аз ще ви докладвам подробно и по отношение на току-що проведения разговор. А то е следното: обвинението срещу сина ви изобщо не е свалено. По доклада на старшината просто не са взети мерки, което не го прави по-малко опасен. Ако някога вниманието в щаба бъде привлечено към него, процедурата веднага може да бъде задействана.
	Орлов бе поставил ръка на дръжката на вратата с гръб към полковника.
	— Моят син ще трябва да понесе последствията от своите действия, макар да съм сигурен, че военният съдия ще вземе предвид последвалите години на безупречна служба, както и начина, по който докладът е бил спрян и задействан впоследствие.
	— Понякога докладите се появяват върху бюрата най-неочаквано, генерале.
	Орлов отвори вратата. Ефрейтор Беляева стоеше отпред и енергично отдаде чест.
	— Вашата безочливост ще бъде отбелязана в личния ми рапорт, полковник — каза Орлов. Той погледна от Беляева към Рузки. — Желаете ли да го видите, преди да бъде въведен?
	Рузки стоеше настръхнал зад бюрото си.
	— Не, господин генерал. Засега не.
	Генерал Орлов излезе в коридора, а Беляева се вмъкна в кабинета на полковника. Тя затвори и генералът можеше само да си представи какво се говори зад звуконепроницаемата врата.
	Не че това го интересуваше. Рузки бе вече предупреден и трябваше да се съобразява с правилата на играта… И въпреки това Орлов остана с чувството, че правилата може и да започнат да се променят, когато полковникът се обади по телефона на министър Догин…


	15.

	_Неделя, 10:15 часа вечерта, Вашингтон_
	Гриф Иджънс се върна в Овалния кабинет.
	— Бойната група е на път към улица „Форест“. И един от екипите ми отива натам с хеликоптер от Ню Йорк. Ще хванат този лунатик до половин час.
	— Той няма да се съпротивлява — каза Бъркоф.
	Иджънс се стовари на стола си:
	— Какво искаш да кажеш?
	— Това, че ние му дадохме каквото искаше. Той си издекламира екстремистките глупотевини, а сега ще се остави да бъде арестуван.
	— По дяволите — избухна Иджънс. — Наистина ми се искаше да го смачкам.
	— На мен също — каза Бъркоф.
	Шефът на националната сигурност се обърна към Майк Роджърс. Въпреки че всички в Овалния кабинет бяха мрачни, той държеше първенството.
	— Е, Майк? — попита Бъркоф. — Кои са тези креатури и как да смажем останалите?
	— Преди да отговориш — намеси се президентът, — искам да знам може ли някой да ми каже дали руснаците вършат нещо във военно отношение, което би могло да се превърне в агресия? Не се ли предполага, че ние наблюдаваме тези неща?
	Мел Паркър — председател на комитета на началник-щабовете и най-мълчаливият човек в администрацията — се обади:
	— Докато Екдал беше зает да диктува условията за необикновеното си предаване, аз позвъних на министъра на отбраната Колон. Той се обади в Пентагона. Казаха ми, че няколко руски дивизии са на маневри в близост до украинската граница. Доста голям брой в сравнение с обикновените учения в региона, но нищо, което би могло да предизвика сигнал за предупреждение.
	— И никъде другаде ли не се наблюдава придвижване на войски? — попита Роджърс.
	— Националната служба за разузнаване е наредила на хората си да проверят — отвърна Паркър.
	— Но границата би могла да бъде място за инцидент — заяви президентът.
	— Да, би могла — отговори Паркър.
	— Това е проклетият проблем — намеси се шефът на ФБР Иджънс. — Всичко е много мъгляво. Твърде малко са хората ни на място. Един сателит не може да ни каже как войниците мърморят, че утре им предстои поход, нито какво е начертано на картата в палатката на командването. Ето това е истинско разузнаване.
	— Това е проблемът — съгласи се Роджърс. — Но той почти няма нищо общо с настоящата ситуация.
	— Как така? — попита Речлин.
	— Истината е, че този член на групата „Грозни“ не поиска нищо за себе си.
	— Какво искаш да кажеш? — попита Тоби, която бе мълчала досега и записваше изказванията за Бъркоф.
	— Представете си, че има агресия — продължи Роджърс. — Например Русия навлиза в Украйна. Ние няма да се намесим.
	— Защо не? — попита тя.
	— Защото тогава наистина ще бъдем във война с Русия — обясни Роджърс. — И какво ще правим? Ние нямаме възможност да водим ефикасна конвенционална война. Доказахме това в Хаити и Сомалия. Ако опитаме, ще дадем тежки жертви и всичко това ще се показва по телевизията. Народът и Конгресът ще ни накарат да преустановим действията веднага. А пък не можем да използваме ракети и бомбардировачи, нито да извършваме атаки от голям мащаб, първо, поради заплахата от съответен отговор и, второ, заради опасността от жертви сред цивилното население.
	— Е и какво, да не вземем да роним крокодилски сълзи? — възрази Бъркоф. — Та това е война. Затова се бият хората — за да ранят или убият противника. И ако не греша, руснаците първи раниха и убиха цивилни хора в Ню Йорк.
	— Ние не знаем дали руското правителство е одобрило това — намеси се Иджънс.
	— Точно така — обади се и държавният секретар Линкълн. — И честно казано, колкото и да е непопулярно, аз не съм сигурен, че ми се иска да се намесваме във война заради която и да било страна в Източна Европа. Германия и Франция няма да се присъединят към нас. Те може даже и да не ни подкрепят. НАТО евентуално ще се обърне срещу нас. А средствата за отблъскване на Русия и възстановяването на тези страни ще са огромни.
	Бъркоф се обади недоволно:
	— А по-добре ли е да построим втора линия „Мажино“, за да държим врага настрана, като сламената къщичка на трите прасенца? На мен това не ми харесва. Аз мисля, че е по-добре да отидем в леговището на „големия лош вълк“, да го полеем с напалм и от онова, което остане от него, да си ушием кожени палта. Знам, че такова нещо е политически не особено приемливо, но не ние започнахме тази бъркотия.
	— Кажи ми — обърна се Линкълн към Роджърс, — японците изпратиха ли ти поне кутия бонбони с благодарност, задето спаси Токио да не го изпарят онези севернокорейски ракети?
	— Аз не съм го правил заради благодарността — отвърна Роджърс. — Така трябваше да се действа.
	— И ние всички много се гордеем с теб заради това. Но аз все още не мога да забравя, че двама американци загинаха в тази мисия, а нито един японец не пострада.
	Президентът се намеси:
	— По този въпрос съм съгласен с Мел, но ние пак се отклоняваме от истинския проблем. А той е кой и защо стои зад всичко това. — Той погледна часовника си. — В единадесет без десет трябва да говоря пред нацията по въпроса за експлозията. Тоби, ще осъвремениш ли речта ми с нещо за залавянето на терориста благодарение на бързата работа на ФБР, ЦРУ и останалите?
	Заместничката на шефа по националната сигурност кимна и се насочи към близкия телефон.
	Президентът се обърна към Роджърс:
	— Генерале, затова ли ме посъветва да капитулирам пред бомбаджията? Защото така или иначе ние щяхме да направим както той искаше?
	— Не, сър — каза Роджърс. — Всъщност ние не сме капитулирали пред него. Ние му отвлякохме вниманието.
	Лорънс се облегна назад с ръце зад тила:
	— От какво?
	— От нашата контраатака.
	— Срещу кого? — попита Бъркоф. — Мръсникът ни каза от кои е и се предаде.
	— Я проследи нишката обратно — настоя Роджърс.
	— Слушаме те — каза президентът.
	Роджърс се наведе напред с лакти, подпрени на коленете:
	— Господа, „Грозни“ е взела името си от Иван Грозни…
	— Защо ли не съм изненадан? — попита Паркър.
	— Отдавна, още след революцията, тази организация си поставя политически цели. Тя не работи за пари — продължи Роджърс, без да обръща внимание на иронията. — По време на войната те са се засекретили в Германия като пета колона, която през годините на студената война създаваше доста неприятности. Ние проследихме някои от ранните неуспехи с безпилотните ракети, които водеха до тях.
	— Кой ги финансира? — попита Паркър.
	— Доскоро бяха поддържани от крайно националистически политически сили, на които им беше нужна терористическа поддръжка — каза Роджърс. — Горбачов ги разгони в средата на 80-те години и тогава те емигрираха в чужбина и по-специално в САЩ и Южна Америка, където се съюзиха с все по-разрастващата се и могъща руска мафия в усилията си да се преборят с поддаващите се на западното влияние руски лидери.
	— Значи те със сигурност мразят Жанин — обади се Линкълн.
	— Досетихте се — потвърди Роджърс.
	— Но ако не са свързани с правителството — намеси се отново президентът, — какво биха могли да планират в Източна Европа? Каквато и да било военна операция не би могла да се проведе без одобрението на Кремъл. Това не ви е Чечня, където шепа генерали да провеждат военната си политика зад гърба на Елцин.
	— По дяволите! Никога не съм вярвал, че той не е ръководил тайничко цялата онази работа — възкликна Речлин.
	— Обаче сега е точно така — каза Роджърс. — Нещо голямо _явно_ се прави без знанието на Кремъл. Онова, на което бяхме свидетели в Чечня през 1994, беше потушаване на една зараждаща се тенденция към децентрализация на Русия. Тя е голяма страна с осем часови зони. Представете си, че някой там най-после се е събудил и си е рекъл: „Страната ни е като един динозавър. Ако не се събуди, ще умре. Обаче й трябва още един мозък, за да я накара да се събуди“.
	Президентът погледна Роджърс:
	— Направил ли е всъщност някой такова нещо?
	Роджърс продължи:
	— Преди експлозията, господин президент, ние прехванахме поръчка за доставка на кифли от Санкт Петербург до един магазин в Ню Йорк.
	— Поръчка за кифли ли? — попита Бъркоф. — Я стига бе!
	— Такава беше и моята реакция — каза Роджърс. — Ние се помъчихме с нея, но докато не _стана_ експлозията, не бяхме успели да разгадаем смисъла. Обаче след това, като използва тунела „Мидтаун“ за крайна точка, една от нашите криптоложки установи, че това всъщност е било нещо като карта на различни точки в Ню Йорк с крайна цел тунела.
	— Другите точки допълнителни цели ли са били? — попита Иджънс. — Все пак нападателите на Световния търговски център също са имали алтернативни обекти, включително и тунела „Линкълн“.
	— Не мисля — отговори Роджърс. — Нашата аналитичка счита, че това по-скоро са били нещо като спирки в процеса на подготовката на бомбата. Сега, Лари, ти сигурно ще ме подкрепиш в следващото твърдение. От два месеца вече ние хващаме микровълново излъчване откъм река Нева в Санкт Петербург.
	— Да, там нещо наистина се готви — съгласи се Речлин.
	— Ние мислехме, че излъчването иде от телевизионното студио, построено в Ермитажа — продължи Роджърс. — Сега обаче смятаме, че студиото е прикритие на някаква строго секретна дейност.
	— Вторият мозък на динозавъра — каза Линкълн.
	— Точно така — потвърди Роджърс. — Тя е била финансирана очевидно от фондове, одобрени от министър Догин.
	— Който загуби изборите — намеси се президентът.
	— Същият — кимна Роджърс. — Има и още нещо. Един британски агент е бил убит, защото се е опитвал да „надникне“ в онова място. Значи там наистина става нещо. И каквото и да е то, дали команден център или военна база, вероятно е свързано с експлозията в Ню Йорк чрез онази поръчка.
	— Значи — намеси се Ав Линкълн — руското правителство или някоя част от него се е свързало с незаконна терористична групировка и твърде вероятно с руската мафия. И те явно контролират достатъчно силно военните, така че биха могли да предизвикат нещо сериозно в Източна Европа.
	— Точно така — съгласи се Роджърс.
	Речлин се намеси:
	— Господи, как ми се иска лично да поизпека на шиш този плъх от „Грозни“, когато го задържим!
	— Аз пък ти гарантирам, че от него няма да научим нищо — каза Иджънс. — Те не биха му казали каквото и да е, след като са му наредили да ни се предаде.
	— Разбира се. Това би било голяма глупост. Дават нито само за да можем да се представим добре пред народа си. Да изглеждаме като бързия и точен меч на правосъдието.
	— Нека да не се настройваме зле предварително — прекъсна ги президентът. — Всички знаем как на Кенеди му се наложи да направи военен компромис в Турция, за да бъдат махнати ракетите на Хрушчов от Куба. Фактът, че само половината от сделката излезе на бял свят, го направи да изглежда като герой, а Хрушчов като глупак. Затова нека приемем, че чрез Санкт Петербург някой правителствен чиновник е наредил нападението в Ню Йорк. Може ли това да е бил президентът Жанин?
	— Съмнявам се — каза държавният секретар. — Той иска сътрудничество със Запада, а не война.
	— Сигурни ли сме? — попита Бъркоф. — Не се ли бяхме заблудили по отношение на Борис Елцин?
	— Жанин няма какво да спечели от такова нещо — каза Линкълн. — Той се бори против военните разходи. Освен това той и „Грозни“ са естествени врагове.
	— Ами Догин? — попита президентът. — Може ли да е негова работа?
	— Той е по-вероятен виновник — обади се Роджърс. — Той е плащал за онова нещо в Санкт Петербург и вероятно хората там са негови.
	— Има ли начин да говорим с Жанин по този въпрос? — попита Тоби.
	— Аз не бих рискувал — каза Роджърс. — Даже и да не е замесен, няма никаква гаранция, че на хората около него може да се вярва.
	— Тогава какъв е твоят план, Майк? — попита Бъркоф. — Засега аз виждам само как една експлозия всъщност поставя Съединените щати извън играта. Господи, спомням си времето, когато подобно нещо така настройваше хората, че те направо ни изпращаха на война.
	Роджърс отговори спокойно:
	— Стив, експлозията не ни е спряла. От стратегическа гледна точка тя даже ни помогна.
	— Как?
	— Онези, които стоят зад тази работа, може би вече си мислят, че не е необходимо да ни следят внимателно — каза Роджърс. — Точно както руснаците се бяха заблудили по отношение на Хитлер, след като сключиха с него договора за ненападение.
	— Тогава се бяха излъгали — каза Линкълн. — Той така или иначе ги нападна.
	— Точно. — Роджърс погледна към президента. — Господин президент, нека и ние направим същото. Позволете ми да изпратя „Защитник“ в Санкт Петербург. Както вече обещахме, ние няма да предприемаме нищо в Източна Европа. Всъщност ще оставим Европа да се тресе известно време поради нашия изолационизъм.
	— Това съвпада в известна степен и с чувствата на американците напоследък — каза Линкълн.
	— Междувременно — продължи Роджърс — ние ще позволим на „Защитник“ да отстрани онези хора от втория „мозък“.
	Президентът огледа лицата на всички присъстващи. Роджърс усети как настроението в стаята се повиши.
	— Това ми харесва — каза Бъркоф. — Много.
	Президентът спря погледа си върху лицето на Роджърс.
	— Направи го — разреши той. — Донеси ми главата на „големия лош вълк“.


	16.

	_Неделя, 8:00 часа вечерта, Лос Анджелис_
	Пол Худ седеше на терасата до хотелския басейн. До себе си бе поставил пейджъра и клетъчния телефон, а панамената шапка бе спуснал толкова ниско над очите си, че никой не би могъл да го познае. Точно сега изобщо нямаше желание да си говори глупости с някой стар познат. С изключение на липсващия тен той вероятно изглеждаше като някой от многото модерни, самовлюбени и независими филмови продуценти.
	Всъщност обаче въпреки присъствието на Шарън и децата, които си играеха на неколкостотин метра в дълбоката част на басейна, той бе изпаднал в меланхолия и се чувстваше странно самотен. Уокменът му работеше, включен на станцията, предаваща само новини, докато той чакаше да чуе обръщението на президента към нацията. Отдавна вече не беше му се случвало да следи новините като обикновен гражданин, а не като слуга на обществото и това сега не му харесваше. Не му се нравеше чувството за безпомощност, невъзможността да сподели мъката си с пресата, с останалите държавни служители. Той искаше да даде своя принос в оздравяването, в чувството на ярост и дори в отмъщението.
	Но беше просто човек, седнал на пластмасов стол и чакащ да чуе новините като всеки друг.
	„Е, не точно като всеки друг.“ Защото чакаше да му се обади Майк Роджърс. Въпреки че линията не беше шифрована, Роджърс щеше да намери начин да му каже нещо. Ако, разбира се, имаше какво да се каже…
	Докато чакаше, мислите му се върнаха към експлозията. Явно тунелът не е бил основната цел. Със същия успех можеше да бъде взривено фоайето на хотел с азиатски туристи и бизнесмени, с филмови дейци от Италия, Испания, Южна Америка и дори Русия. Това би ги изплашило и би нанесло поражения на местната икономика от автоуслугите до ресторантьорството. Когато Худ бе кмет на Лос Анджелис, той бе участвал в многобройни семинари по въпросите на тероризма. Въпреки че всяка отделна терористична група си имаше свои методи и причини за онова, което правеха, те имаха и едно общо нещо. Винаги нападаха многолюдни места — било то военен команден център, транспортно средство или обществена сграда. По този начин принуждаваха правителствата да преговарят с тях въпреки обществената нагласа против подобни действия.
	Мислеше също и за Боб Хърбърт, който бе загубил краката и съпругата си в такава експлозия, организирана от терористи. Не можеше да си представи какво въздействие би имало върху него подобно нещо.
	До стола на Худ спря изрусен млад сервитьор и го попита дали иска нещо за пиене. Той си поръча чаша сода. Когато келнерът се върна, той се загледа за миг в Худ.
	— Това сте вие, нали?
	Худ махна слушалките от ушите си.
	— Моля?
	— Вие сте кметът Худ.
	— Да. — Той се усмихна и кимна.
	— Страхотно — каза младежът. — А пък вчера тук беше дъщерята на Борис Карлоф*. — Той постави чашата върху изчистената метална масичка. — Не е за вярване онова, което е станало в Ню Йорк, нали? Това е нещо, за което не ти се иска даже да помислиш, но то непрекъснато ти остава в ума.
	[* Известен американски актьор от руски произход. — Б.пр.]
	— Вярно.
	Сервитьорът се наведе към него, докато сипваше в чашата газираното питие.
	— Ще ви кажа нещо, което ще ви хареса. А може би не. Чух управителя Мосура да казва на щатния детектив, че застрахователната ни компания е поискала да показваме ежедневно пред гостите нашата евакуационна програма, както го правят на луксозните кораби. За да не могат хората да ни съдят, ако случайно взривят заведението.
	— Значи хем да предпазите гостите си, хем собствените задници, а?
	— Точно.
	Худ подписа сметката и тъкмо благодареше на сервитьора, когато телефонът му иззвъня. Той отговори веднага.
	— Как си, Майк? — С телефона в ръка се запъти към сенчестия ъгъл, където не се виждаха други гости.
	— Също като всички останали — каза Роджърс. — Тъжен и разярен.
	— Какво можеш да ми кажеш? — попита Худ.
	— Отивам към службата след съвещание при шефа. Случиха се много неща. Но най-важното е, че извършителят се обади. Предаде се. Ние го задържахме.
	— Просто ей така? — попита Худ.
	— Имаше някои условия. Трябва да стоим настрана от някаква работа, която той каза, че ще се случи там, в чужбина. В бившата червена зона. Иначе сме щели да получим и други подобни подаръчета.
	— Голяма работа ли е? — попита Худ.
	— Не знаем. Изглежда военна операция.
	— От страна на новия президент? — продължи да пита Худ.
	— Не мислим — отвърна Роджърс. — Като че ли е реакция спрямо него, но непредизвикана от негова страна.
	— Ясно — каза Худ.
	— Всъщност ние считаме, че разпореждането за цялата работа идва от телевизионното студио, което наблюдавахме. Имаме доста солидна писмена следа. Шефът ни разреши да погледнем, но да оформим всички документи както трябва. Аз възложих на Лоуъл да се заеме.
	Худ престана да се разхожда, застанал под една палма. Значи президентът е дал разрешение за „екскурзия“ на „Защитник“ в Санкт Петербург и юристът на оперативния център Лоуъл Кофи ще изисква одобрение от комитета по наблюдение на разузнаването на Конгреса. Та това беше нещо особено сериозно!
	Худ погледна часовника си.
	— Майк, ще се опитам да хвана някой от нощните полети завръщане.
	— Недей — каза Роджърс. — Имаме известно време на разположение. Когато стане напечено, ще ти изпратя хеликоптер да те закара до Сакраменто, а оттам можеш да хванеш полет от „Марч“.
	Худ погледна към децата. Те очакваха утре сутринта всички да отидат в студиото „Магна“. Пък и Роджърс беше прав. До военновъздушната база имаше половин час полет, а оттам за по-малко от пет часа щеше да бъде във Вашингтон. Но той се бе клел да върши работата си и това му беше работата. И по-точно отговорност и тежест, която не желаеше да стоварва върху чужди рамене.
	Сърцето му се разтуптя. Худ знаеше какво се иска от него. Крайниците му вече горяха и той трябваше да състави плана си.
	— Почакай да говоря с Шарън — каза той на Роджърс.
	— Тя ще те убие. По-добре си почивай и се разхождай на воля. Ние можем да се справим.
	— Благодаря — отговори Худ. — Но когато взема решение какво ще правя, аз ще те уведомя. Благодаря ти за информацията. Ще ти се обадя по-късно.
	— Добре — отвърна мрачно Роджърс.
	Худ прекъсна разговора и прибра телефона. Потупа го леко с дланта си.
	Шарън наистина щеше да го убие, а децата щяха да бъдат разочаровани. Александър толкова отдавна чакаше да отидат заедно на атракцията в „Технофаж“.
	„Боже, защо нищо не става по-лесно в този живот?“ — попита се той, докато отиваше към басейна.
	— Защото тогава нямаше да има динамика — отговори си сам тихо. — И животът ти би бил скучен.
	Но трябваше да признае, че малко скука точно сега би му дошла добре, защото точно затова се беше върнал в Лос Анджелис…
	— Татко, идваш ли? — викна към него дъщеря му Харли, когато го видя да се приближава.
	— Не, глупачко — извика й Александър. — Не виждаш ли, че си носи телефона.
	— Не мога да видя чак дотам без очила бе, петльо — не му остана длъжна тя.
	Шарън бе престаналата пръска сина им и плуваше на място. От изражението й можеше да се разбере какво ще последва.
	— Елате насам — каза Шарън, когато мъжът й седна на ръба на басейна. — Мисля, че татко има да ни казва нещо.
	Худ заговори тихо:
	— Налага се да се връщам. Ще трябва да отговаряме на онова, което се случи днес.
	— Татко им трябва, за да ритне ония по задника — зарадва се Александър.
	— Тихо — скара му се Худ. — Нали знаеш, който много дрънка…
	— Много си пати — довърши десетгодишният му син. — Изззвинете, моля! — Той се гмурна надолу.
	Дванадесетгодишната му сестра се хвърли да го хване, но Александър й се изплъзна.
	Шарън гледаше към съпруга си.
	— Този отговор… — започна тя. — Не може ли да мине и без теб?
	— Може.
	— Тогава го зарежи.
	— Не мога — каза Худ. Той погледна надолу към нея, а после отмести очи. Не можеше да издържи погледа й. — Съжалявам. Ще ти се обадя после.
	Худ се изправи и извика към децата, които спряха гонитбата си само за да му помахат с ръце:
	— Купете ми една тениска в „Технофаж“.
	— Добре! — отвърна му Александър.
	— Пол? — повика го Шарън.
	Той спря и се обърна назад.
	— Знам, че ти е трудно — каза тя. — И аз сега не ти помагам никак. Но на нас ти също си ни необходим. Особено на Александър. Ще има: „О, как би се харесало това на татко“. И „Татко би се радвал на това“. Което ще продължи през целия утрешен ден. Някога, много скоро при това, ти ще трябва да започнеш да „отговаряш“ и за това, че не си прекарвал достатъчно дълго време с нас.
	— Да не мислиш, че аз не се тревожа от това? — попита Худ.
	— Недостатъчно — каза Шарън и се отблъсна от стената. — Не толкова, колкото когато си далеч от електрическите заряди на столицата. Помисли си по този въпрос, Пол.
	„Със сигурност“ — обеща си той. Но сега трябваше да хване самолета.


	17.

	_Понеделник, 3:35 часа сутринта, Вашингтон_
	Подполковник Чарлз Скуайърс стоеше върху тъмната писта в Куантико. Беше облечен в цивилни дрехи и кожено яке, а преносимият компютър бе поставен върху настилката между краката му, докато той изпращаше един по един шестте останали членове на група „Защитник“ към двата хеликоптера, които щяха да ги отведат във военновъздушната база „Андрюс“. Там щяха да се прехвърлят на принадлежащия на „Защитник“ С-141В „Старлифтър“ за единадесетчасовия полет до Хелзинки.
	Нощта беше хладна и свежа, въпреки че както винаги работата бе онова, което го възбуждаше най-вече. Когато като дете растеше в Ямайка, никога не беше преживявал нещо по-възбуждащо от това, да тича из стадиона преди мач, особено когато шансът за победа не беше на страната на неговия отбор. Така се чувстваше и всеки път, когато „Защитник“ се хвърляше в действие. Заради любовта на Скуайърс към футбола Худ му беше разрешил да нарече групата си на името на поста, на който бе играл — защитник, който пресреща топките на противника и ги връща в собственото му поле.
	Скуайърс спеше в малката си къща в базата, когато Роджърс се обади и му предаде заповедта за пътуването до Финландия. Роджърс се извини, че са успели да вземат одобрение от Конгреса за група само от седем човека, а не за всичките дванадесет. Конгресът винаги объркваше работите им, а този път пък раздели групата. Обяснението беше, че ако бъдат разкрити, винаги може да се обясни на руснаците, че всъщност не са изпратили _цялата_ си нападателна мощ. В света на международната политика, изглежда, това имаше някакво значение. За щастие след последната мисия Скуайърс бе приспособил тренировъчния план на „Защитник“ така, че когато се наложи, да могат да вършат работата си и при непълен състав.
	Скуайърс не целуна жена си за „довиждане“. Сбогуванията бяха по-лесни, когато тя спеше. Затова, докато се обличаше, той взе секретния си телефон в банята и оттам разговаря с Роджърс. Първоначалният план беше, когато пристигнат, да се правят на туристи. Щом групата отлетеше, Роджърс щеше да се свърже със Скуайърс и да го уведоми за допълненията и подобренията по плана. Засега се знаеше, че трима от тях щяха да отидат в Санкт Петербург, а останалите четирима ще останат да ги чакат в Хелзинки като резерв.
	Членовете на „Защитник“, които оставаха, щяха да бъдат разочаровани, но нямаше да са сами. „Защитник“ не участваше често в акции, но Скуайърс винаги държеше хората му да са готови за действие, тренирани и добре обучени. Четиримата оставащи в Хелзинки щяха да бъдат особено притеснени, че са толкова близо, а не участват в акцията. Но като всеки добър и опитен войник Роджърс настояваше да има хора, готови да подадат ръка за помощ, ако се наложи.
	След като групата се натовари, Скуайърс скочи във втория хеликоптер. Още преди машината да излети, той постави преносимия компютър в скута си, пъхна в него дискетата, подадена му от пилота, и започна да проверява списъка на оборудването, което вече бе натоварено на старлифтъра — от оръжията до облеклата и униформите, които разузнавачите бяха решили, че може да им бъдат необходими на първо време.
	Това бяха китайски и руски военни униформи, както и някои на страни от Средния изток и Латинска Америка. Имаше още и достатъчно бельо, оборудване и защитни униформи за северните ширини за целия екип, макар че в списъка все още липсваха фотоапарати, видеокамери, самолетни билети, пътеводители и речници, които щяха да им бъдат необходими, ако трябваше да се правят на туристи. Но Майк Роджърс се гордееше с вниманието към детайлите и Скуайърс беше сигурен, че всичко необходимо ще бъде на място, докато те пристигнат в „Андрюс“.
	Той огледа защитниците, които пътуваха с него. Особено светлорусия Дейвид Джордж, който бе изключен от последната им мисия и мястото му бе заето от Майк Роджърс, и новата, Сондра де Вон, която бе започнала обучението си като член на „Тюлените“*, но наскоро бе изпратена в „Защитник“ на мястото на човека, убит в Северна Корея.
	[* Специалните части на Военноморските сили на САЩ. — Б.пр.]
	Както винаги, когато гледаше лицата им, почувства гордост… И онова чувство на отговорност, което идеше от съзнанието, че някой от тях може и да не се завърне. Въпреки че работеше много съзнателно, той като че ли беше по-голям фаталист от Роджърс, чието мото беше: „Докато държа в ръцете си оръжие, няма защо да се уповавам на божията милост“.
	Скуайърс отклони погледа си към компютъра и се усмихна, когато си представи как благословено дълбоко бяха заспали жена му и синът им Били. И отново изпита чувство на гордост, че те са на сигурно място в постелята, защото вече повече от двеста години имаше мъже и жени, които се бореха със същите мисли и изпитваха същите страхове като него, когато галопираха, плаваха, караха машини или летяха, за да защитят демокрацията, в която всички те толкова страстно вярваха…


	18.

	_Понеделник, 8:20 часа сутринта, Вашингтон_
	Малкото работно кафене се намираше на партера в оперативния център зад кафенето за служителите. Стените му бяха звуконепроницаеми, жалузите на прозорците затворени непрекъснато, а отвън върху неизползваната писта точно отпреде му бе поставен един микровълнов предавател, който поддържаше непрекъснат режим на работа, заглушаващ всякакъв звук, който би могъл да бъде чут от случайно преминаващ човек.
	Когато бе назначен тук, Пол Худ бе настоял в двете кафенета да се предлага пълноценно меню, каквото можеше да се намери във всяка закусвалня, като се започне от твърдо сварени яйца и се стигне до порция пица. Това не беше само заради удобство на служителите в оперативния център. То беше въпрос на национална сигурност. По време на „Пустинна буря“ врагът бе успял да научи, че нещо се готви, защото шпионите бяха проследили увеличеното количество на доставки на пици и китайска храна в Пентагона. Ако оперативният център бъдеше поставен под тревога поради каквато и да било причина, Худ не желаеше някой шпионин, журналист или който и да било да разкрие това чрез доставчик на храна.
	Работното кафене бе винаги препълнено между осем и девет часа сутринта. Дневната смяна поемаше работата си в шест и хората прекарваха следващите два часа в преглед на разузнавателната информация, дошла през нощта от целия свят. Към осем, когато данните вече бяха обобщени и записани, шефовете на всички отдели идваха да закусят и да съпоставят данните си. Днес Роджърс бе свикал съвещание на целия екип в девет часа, така че помещението щеше да се изпразни няколко минути преди това, за да могат всички да отидат в „бункера“.
	Когато ръководителката на пресцентъра Ан Фарис влезе в помещението, модно ушитият й червен гащеризон получи възхитеното кимване на Лоуъл Кофи. Още в същия момент тя можеше да се закълне, че той е прекарал изморителна нощ. Когато Лоуъл беше под напрежение, той обръщаше внимание на всичко — от модата до литературата.
	— Тежка нощ, а? — попита тя.
	— Бях в комисията по външно разузнаване на Конгреса — отговори той и отново се зачете в оставения върху масата вестник „Вашингтон Поуст“.
	— Аха. Дълга нощ. Какво се е случило?
	— Майк мисли, че е намерил следа към руснаците, които всъщност стоят зад експлозията в тунела — каза Кофи. — Изпрати „Защитник“ да ги залови.
	— Значи този гадняр Ивал Екдал, когото хванаха, не е работил сам.
	— Изобщо не.
	Ан спря до машината за кафе. Пусна в нея банкнота от един долар.
	— А Пол знае ли?
	— Пол се върна — отговори той.
	Ан засия:
	— Наистина ли?
	— Съвсем. Хванал нощен полет от Л. А. Казал е, че ще бъде тук сутринта. Майк ще запознае целия екип с положението в девет часа в „бункера“.
	„Горкият Пол — помисли Ан, докато взимаше двойното си еспресо и прибираше върнатите монети. — Отиде и се върна за не повече от двадесет и четири часа. Колко ли се е харесало това на Шарън.“
	Столовете около шестте кръгли маси бяха заети от сравнително малко хора. Психоложката Лиз Гордън дъвчеше никотинова дъвка в помещението, където пушенето бе забранено, и нервно въртеше с пръсти кичур от тъмнокестенявата си коса, отпиваше от кафето си с три бучки захар и четеше някакъв клюкарски вестник.
	Офицерът за оперативна връзка Мат Стол играеше покер с еколога Фил Катцен. Между тях имаше малка купчинка монети и вместо карти те използваха преносимите си компютри, свързани с кабел. Когато мина покрай тях, Ан забеляза, че Стол губи. Той твърдеше, че лицето му е най-неподходящото на този свят за играч на покер. Когато нещо не му вървеше, независимо дали на карти, или при поправката на компютър, с който се командва отбраната на свободния свят, от всяка пора на кръглото му червендалесто лице струеше пот.
	Стол се предаде с шест спатии и четири кари. Фил го победи с пет спатии и седем купи.
	— Е, този път поне имах по-добри карти — каза Мат. — Още една ръка? Жалко, че това не е като квантовите изчисления. Там събираш йоните в паяжината на магнитни и електрически полета, удряш една от частиците с лазерен лъч, за да я докараш в заредено състояние, а после я удряш пак и я застопоряваш. Там да видиш какво правя! Редички от йони в логическата квантова верига, докато се получи най-малкият и най-бърз компютър в света. Гладко, чисто, идеално.
	— Да… — потвърди Фил. — Много жалко.
	— Не се смей. — Стол пъхна в устата си последната поничка, покрита с шоколад, и я прекара в гърлото си с глътка кафе. — Следващия път ще играем бакара и тогава нещата ще бъдат различни.
	— Няма — отвърна Катцен. — Ти и на бакара губиш.
	— Знам. Но когато губя на покер, се чувствам по-зле. Не знам защо.
	— Губиш от мъжественото си излъчване, затова — намеси се Лиз.
	— Какво? — огледа се Стол.
	— Ами помисли си — каза Лиз. — Силни ръце, блъфове с каменно изражение, цигарен дим… Стая в задната част на кръчма в Дивия Запад, нощ на силните мъже… Такива ми ти работи.
	Стол и Катцен я изгледаха.
	— Знам какво говоря. — Тя обърна страницата на вестника. — Повярвайте.
	— Да вярваме на някоя, която се информира за новините от жълтата преса? — обади се Катцен.
	— Не за новините — възрази Лиз. — За глупаците. Величията живеят по висините и затова е интересно да бъдат изучавани. А що се отнася до комарджиите, аз съм лекувала подобни хронически случаи в Атлантик Сити. Покерът и залаганията са две неща, в които мъжете не обичат да губят. Опитайте с риболов или пинг-понг. Те много по-малко вредят на егото.
	Ан седна на масата до Лиз:
	— А какво ще кажеш за интелектуалните игри като шах или табла? — попита тя.
	— Те са мъжествени, но по различен начин. Мъжете не обичат да губят и при тях, но могат да приемат загубата. При това загубата от мъж се приема много по-лесно, отколкото от жена.
	Лоуъл Кофи се заяде:
	— Точно това очаквах да чуя от една жена. Знаеш ли, снощи сенаторката Барбара Фокс ме мъчи така, както никой мъж досега.
	— Може би тя просто си върши работата по-добре от който и да било мъж — забеляза Лиз.
	— Не. Обаче с нея не можех да се държа така, както с мъжете от комитета. Питай Марта. Тя беше там.
	Ан се обади:
	— Сенаторката Фокс е твърда изолационистка*, откакто преди години убиха дъщеря й във Франция.
	[* Изолационизъм — национална политика на въздържане от политическо или икономическо обвързване с други страни. — Б.пр.]
	— Е, всичко това не е само мое мнение — продължи мисълта си Лиз. — По този въпрос са писани безброй трудове.
	— И по въпросите на НЛО са писани много неща — възрази Кофи. — Но аз продължавам да съм убеден, че те не съществуват. И мисля, че тук става дума за взаимоотношенията между хората, а не между половете.
	Лиз му се усмихна любезно:
	— Каръл Ланинг, Лоуъл.
	— Моля? — попита Кофи.
	— Аз не мога да говоря по този въпрос — отвърна Лиз. — Но ти — да. Щом като вече стана дума за французи…
	— Говориш за прокурорката Ланинг ли? Делото „Фрейзър срещу Мериленд“? Такъв ли е моят психически портрет според теб?
	Лиз не отговори.
	Кофи се изчерви. Той затвори вестника, нави го на руло и се загледа в него.
	— Не си права, Елизабет. Аз се блъснах в колата й съвсем случайно след делото. То беше първият ми случай и аз бях притеснен, естествено. Това, че тогава загубих делото, и то от жена, няма нищо общо.
	— Разбира се, че не — каза Лиз.
	— Така е — настоя Кофи, но в този момент пейджърът му бипна. Той погледна номера, после остави вестника върху масата и стана. — Съжалявам, приятелчета, но някой друг път ще чуете продължението на защитната ми реч. Сега трябва да се обадя на един световен лидер.
	— От мъжки или женски род? — попита Фил.
	Кофи направи физиономия и напусна помещението.
	Когато вече си беше излязъл, Ан се обади:
	— Не мислиш ли, че беше малко груба с него, Лиз?
	Лиз свърши да преглежда вестниците, събра ги и стана. Тя погледна към розовобузата брюнетка:
	— Мъничко, Ан. Но то е добре за него. Въпреки че се пали, Лоуъл слуша какво му се казва и част от чутото влиза в главата му. За разлика от повечето други хора.
	— Много ти благодаря — обади се Стол, докато затваряше компютъра си и откачаше кабела. — Преди ти да влезеш тук, Ан, ние с Лиз „спорехме“ дали нейното неумение да работи с компютри е наистина физическо ограничение, или някаква подсъзнателна антимъжка реакция.
	— Първото е — защити се Лиз. — Не можеш да твърдиш, че твоето умение да работиш с машини по принцип те прави мъж.
	— Пак ти благодаря — заяде я Стол.
	— Боже мой. — Ан се хвана за главата. — Май всички започват да ни тресат нервите от кафето и захарта.
	— Не е от това. — Стол изчака, докато Лиз излезе от кафенето. — Просто е понеделник сутринта след експлозия в страната ни. Всички сме малко напрегнати, защото никой не се е подготвил още психически за седмицата, когато ще трябва да живеем тук.
	Катцен пъхна преносимия си компютър под мишница и се изправи:
	— Имам да подготвя някои материали за съвещанието. Ще се видим след четвърт час, приятели.
	— И на всеки четвърт час след това — добави Стол. — Докато остареем и побелеем.
	Останала сама, ръководителката на пресцентъра отпиваше от кафето си и размишляваше за хората от екипа на оперативния център. Те наистина бяха смесица от характери, като се започне от голямото дете Мат Стол и се свърши с Лиз Гордън, която беше голямата кавгаджийка. Но най-добрите във всяка област обикновено си падаха ексцентрици. И си беше неблагодарна работа да ги събереш в едно толкова тясно пространство. Най-доброто, на което Пол Худ поне можеше да се надява, бе мирното съвместно съществуване между служителите му, споделената целенасоченост и донякъде взаимното професионално уважение. Той бе успял да постигне това с много усилия и личен подход, макар тя добре да знаеше, че то се е отразило неблагоприятно на личния му живот.
	Когато излезе от кафенето, за да отиде на съвещанието, Ан се сблъска с Марта Макол. Четиридесет и девет годишната политическа съветничка и експерт по лингвистика също бързаше за съвещанието, въпреки че никога не даваше вид. Дъщеря на покойния соул певец Мак Макол, тя притежаваше неговата привлекателна усмивка, пресипнал глас и приятно излъчване, които прикриваха иначе железния й характер. Тя винаги изглеждаше спокойна. Това беше в резултат от детството, прекарано на път с баща й, когато бе научила, че пияниците, побойниците и мошениците се прекланят повече пред острия ум и силната воля, отколкото пред острия нож. Когато Мак загина в автомобилна катастрофа, Марта бе отишла да живее при една леля, която я бе накарала да учи здраво и да завърши университет, и бе живяла достатъчно дълго, за да я види как от любителка на бащиния си манталитет с мото „Живот на път“ Марта бе стигнала до служба в Държавния департамент.
	— Здравей, красавице — каза Марта, докато Ан изравняваше крачките си с хода на доста по-високата от нея жена.
	— Здравей, Марта. Разбрах, че си имала натоварена нощ.
	— Заедно с Лоуъл изпълнихме „Танца със седемте воала“ горе на хълма. Онези конгресмени имаха нужда от малко убеждаване.
	Двете изминаха останалата част от пътя си мълчаливо. Марта не обичаше да приказва много на какъвто и да било език, освен ако не беше с големите и могъщите. Ан изпитваше все по-настойчиво чувството, че ако има някой, който да ламти за поста на Худ, това не е Майк Роджърс.
	Самият Роджърс, Боб Хърбърт, Мат Стол, Фил Катцен и Лиз Гордън вече бяха седнали около голямата овална съвещателна маса в „бункера“, когато Ан и Марта пристигнаха. Ан забеляза, че Боб Хърбърт изглеждаше изтощен. Тя предположи, че той и старият му приятел Роджърс са прекарали нощта в работа по мисията на „Защитник“ и в преодоляване на чувствата, които е предизвикала експлозията в тунела у прикования към инвалидния си стол ръководител на разузнаването.
	Жените бяха последвани от Пол Худ и енергичния Лоуъл Кофи. Още преди юристът да е влязъл, Роджърс бе натиснал бутона отстрани на масата и тежката врата започна да се затваря.
	Малкото помещение бе осветено от флуоресцентни лампи. На стената срещу мястото на Роджърс големият цифров часовник бе спрян на нула. Когато възникваше кризисна ситуация, ограничена във времето, часовникът се пускаше и във всеки кабинет се появяваше подобен уред с червени цифри, за да не се допускат грешки по спазването на сроковете.
	Стените, подът, вратата и таванът на „бункера“ бяха покрити със сиво-черен звуконепроницаем „Акустикс“. Зад него имаше няколко пласта корк, тридесет сантиметра бетон и пак „Акустикс“. В бетона от всичките шест страни на помещението имаше свързано с проводници оборудване, което генерираше заглушаващи аудиовълни, така че никаква електронна информация не можеше да проникне или да напусне стаята, без да бъде напълно и непоправимо разстроена.
	Худ зае мястото си начело на масата. От дясната му страна се намираше монитор и компютърна клавиатура с телефонна слушалка. Малка камера с оптични влакна стоеше закрепена върху монитора и позволяваше да види върху екрана си всеки, с когото разговаряше чрез подобна система.
	Когато вратата бе затворена, Пол каза:
	— Знам, че всички сме разстроени от онова, което се случи вчера, така че няма нужда да коментираме повече този въпрос. Искам да благодаря на Майк за невероятната работа, която е свършил. Сигурно вече ви е казал за това. В случай обаче, че още не знаете, по този въпрос има още нещо, което не е съобщено в новините. Идвам направо от самолета, така че и аз като вас нямам търпение да чуя какво още ще ни каже той. Бих искал да ви напомня обаче, че всичко, което чуете сега, е абсолютно строго секретно. Когато излезем оттук, ако се наложи някой от вас да казва някому нещо, то ще трябва да бъде разписано официално преди това от мен и Майк, или Майк и Марта. — Худ погледна към Роджърс. — Майк?
	Роджърс благодари на Худ, а после запозна екипа с онова, което се беше случило в Овалния кабинет. Той им каза, че групата „Защитник“ е заминала от „Андрюс“ в 4:47 часа сутринта и ще пристигне в Хелзинки около 8:50 часа вечерта местно време.
	— Лоуъл — каза той, — докъде сме стигнали с финландския посланик?
	— Той ми даде временно разрешение — отговори адвокатът. — Необходимо е само да бъде подпечатано от президента.
	— Кога ще го имаме?
	— Тази сутрин.
	Роджърс погледна часовника си:
	— Там вече е четири часът следобед. Сигурен ли си?
	— Сигурен съм. Там започват работа късно. Никой не взема отговорни решения до следобед.
	Роджърс погледна от Кофи към Даръл Маккаски:
	— Ако приемем, че ще получим от финландското правителство всичко, което искаме, има ли начин Интерпол да ни помогне с разузнаване от Санкт Петербург?
	— Зависи. Ермитажа ли имаш предвид?
	Роджърс кимна.
	— Да им кажа ли за английския агент, който беше убит там онзи ден?
	Роджърс погледна към Худ.
	— МИ-6 е загубил там един човек, който се е опитвал да надникне в телевизионното студио.
	— Ще искаме ли от Интерпол да извърши подобно разузнаване? — попита Худ.
	Роджърс кимна отново.
	— Тогава кажете им за англичанина — реши Худ. — Сигурен съм, че там има зло куче, което ще иска да ухапе и тях.
	— А как ще преминем границата? — попита Роджърс. — Ако ще бъде по суша, има ли начин финландците да помогнат за проникването на екипа ни там?
	— Имам човек в Министерството на отбраната — обади се Маккаски. — Ще видя какво може да се измисли. Само имай предвид, Майк, че по границата си те имат по-малко от четиристотин войника. И никак няма да им се иска да дразнят руснаците.
	— Разбрах — отговори заместник-директорът и се обърна към Мат Стол. Компютърният специалист показваше стиснати палци.
	— Мат, искам да използваш компютърните си възможности и чрез познатите си да провериш дали руснаците са заявявали или складирали нещо извън обикновеното — нареди Майк. — Или дали някой от техните големи технически спецове не е бил преместен през последната година в Санкт Петербург.
	— Тези типове не дрънкат много — каза Стол. — Искам да кажа, че те нямат кой знае какви възможности за работа в частния сектор, ако в държавния престанат да им имат доверие. Но ще опитам.
	— Не се опитвай. Направи го — изсумтя Роджърс. Почти веднага той сведе поглед и стисна устни. — Извинявай — каза след малко. — Нощта беше тежка, Мат. Аз може би ще трябва да изпратя групата си в Русия и това няма да прилича на разходка по плажа. Искам те да знаят всичко възможно за целта си и кого биха могли да срещнат по пътя. А информацията за вида на използваната електроника може много да им помогне.
	— Разбирам. Ще потършувам малко, ще се вмъкна тук-там да видим какво ли ще открия…
	— Благодаря ти.
	Ан наблюдаваше как заместник-директорът се обърна към Лиз Гордън. Тя реагира изненадано, когато той й заговори. За разлика от Худ, който не възлагаше надежди на психологическия профил, който тя изработваше на чуждестранните лидери, Роджърс му се доверяваше много.
	— Лиз, искам да прекараш руския вътрешен министър Догин през компютъра. Изследвай възможната му реакция от загубата в изборите за президент срещу Жанин, както и влиянието, което би му оказал генерал Михаил Косигин. Боб има информация за генерала, ако при теб тя не е достатъчна.
	— Името му отеква като камбанен звън в ушите ми — обади се Марта. — Сигурна съм, че при мен има нещо за него.
	Роджърс се обърна към еколога Фил Катцен, който вече бе отворил преносимия си компютър, готов за работа.
	— Фил, трябват ми сведения за Финския залив в района на устието на Нева, както и за реката на мястото, където минава покрай Ермитажа. Температура, скорост, вятър…
	Компютърът вдясно от Худ бипна. Той натисна F6, за да отговори, а после „Control“, за да задържи повикването.
	Роджърс продължи:
	— Освен това искам всичко, което имаш за състава на почвата под музея. Искам да знам колко надълбоко са се заровили там руснаците.
	Худ отново натисна „Control“. Върху екрана се появи лицето на оперативния му помощник Стивън Бенет — „Подслушвача“.
	— Имаме спешно повикване от директора на МИ-6 Хубърт. Отнася се за същия въпрос, така че аз помислих…
	— Благодаря — прекъсна го Худ. — Свържи ме.
	Худ натисна бутона за разговор и зачака. Червендалестото лице се появи на монитора след миг.
	— Добро утро — каза Худ. — Аз съм с екипа си и затова си позволих да оставя микрофона открит.
	— Чудесно. — Гласът на Хубърт бе дълбок и прегракнал. — Аз ще направя същото. Господин Худ, позволете ми да премина направо към същността на въпроса. Един мой служител иска да бъде включен в екипа, който сте изпратили в Хелзинки.
	Изразът на Роджърс помрачня. Той поклати глава.
	Худ заговори:
	— Групата ни е внимателно подбрана…
	— Разбирам — прекъсна го Хубърт. — Но преди да отговорите, ме изслушайте. Аз загубих двама агенти, а третият се крие. Хората ми искат да изпратя собствените ни „Бенгалци“ там, но знам, че не бива двете ни групи да се прескачат една друга.
	— Могат ли вашите „Бенгалци“ да ме свържат по телефона с ръководителя на онази нова дейност в Санкт Петербург?
	— Моля? — не разбра Хубърт.
	— Искам да кажа — продължи Худ, — че вие не ми предлагате нищо, което да не мога да свърша и сам. Иначе, както винаги, ние ще ви осведомим за всичко, което открием.
	— Естествено — отвърна Хубърт. — Но не съм съгласен с вас. Ние все пак ви предлагаме нещо. Госпожица Пеги Джеймс.
	Худ бързо натисна Control/F5 върху клавиатурата си, за да получи сведенията за агентите. После набра МИ-6 и „Джеймс“ и досието й се появи.
	Роджърс не издържа и застана зад гърба на Худ, докато той преглеждаше файла, изпълнен с данни от МИ-6 и друга информация, събрана от оперативния център, ЦРУ и други щатски агенции.
	— Доста голямо досие има тя — каза Худ. — Внучка на лорд, три години стаж в Южна Африка, две в Сирия, седем в управлението. Обучение в специалните сили, говори шест езика, с четири награди. Поправя и кара мотоциклети от висок клас.
	Той млъкна, когато Майк Роджърс му посочи препратка към друг файл.
	— Господин Хубърт, аз съм Майк Роджърс. Виждам, че госпожица Джеймс е привлякла господин Фийлдс-Хътън на работа при вас.
	— Да, генерале — потвърди Хубърт. — Те бяха много близки.
	— Няма дим без огън — измърмори Лиз Гордън, като поклати глава.
	— Чувате ли? — попита Худ. — Това беше нашият психолог.
	— Чухме — намеси се остър женски глас. — И аз ви уверявам, че не го правя заради отмъщение. Просто искам да бъда сигурна, че работата, която Кийт започна, е завършена.
	— Никой не се съмнява във вашите способности, госпожице Джеймс — отговори Лиз със строг глас, неоставящ място за възражения. — Но емоционалното обвързване и субективност са опасни и затова ние не искаме…
	— Глупости — прекъсна я Пеги. — Или отивам с вас, или ще отида сама. Но аз така или иначе отивам.
	— Достатъчно — твърдо се намеси Хубърт.
	Кофи прочисти гърлото си и скръсти ръце върху масата:
	— Господин Хубърт, агент Джеймс, аз съм Лоуъл Кофи, юристът на оперативния център. — Той погледна Худ. — Пол, ти може би ще ми откъснеш главата заради това, което ще кажа, но смятам, че трябва да обмислиш предложението им.
	Изражението на Худ остана непроменено, но погледът на Роджърс беше яростен. Кофи го избягна.
	— Ние с Марта все още имаме да уточняваме няколко въпроса с Конгреса — продължи той. — И ако кажем, че групата е интернационална, това ще ни даде по-голям шанс да успеем да ги убедим да отпуснат повече време и да разрешат действия в по-обширен географски район.
	— Сигурно ти се иска и аз да се нанижа на меча си, Майк — обади се Маккаски, — но на мен присъствието на агент Джеймс в групата също ще ми бъде от полза. Финландският министър на отбраната е много близък с адмирал Мароу от кралската флота. А ако ни потрябват някакви допълнителни услуги, точно той е човекът, към когото ще трябва да се обърнем.
	Генералът не каза нищо дълго време, а мълчанието от Лондон беше провокационно. Най-после Худ погледна към Боб Хърбърт. Устните на шефа на разузнаването бяха стиснати и той барабанеше с пръсти по кожените облегалки за ръце на инвалидния си стол.
	— Боб — заговори Худ, — какво ще кажеш?
	Хърбърт заговори с мек акцент, напомнящ за детството му край Мисисипи:
	— Бих казал, че можем да изпълним задачата си и сами. Ако дамата иска да отиде там на своя глава, това засяга Хубърт. Не виждам защо трябва да наливаме допълнително масло в добре смазаната машина.
	Тогава се обади Марта Макол:
	— Аз мисля, че навлизаме в опасни води. Агент Джеймс е професионалистка. Мога да разбера какво значи да те държат настрани от „мъжката“ работа.
	— Това са глупости — размаха ръка Хърбърт. — Не става дума за черни, бели, мъже или жени. Нито за протегнати приятелски ръце. Ние вече имаме един дебютант в тази мисия. Това е Сондра де Вон — дамата, която зае мястото на Бас Мур. Настоявам, че би било лудост да включваме още една.
	— Още една жена ли искаш да кажеш? — попита Марта.
	— Още един новак — отряза я Хърбърт. — Боже мой, откога всяко ръководно решение се е превърнало в наказание против някого?
	Худ ги прекъсна:
	— Благодаря за предложенията на всички ви. Командире, надявам се да ни извините, че говорихме за предложената от вас кандидатка пред нея.
	— Аз ви благодаря — обади се Пеги. — Винаги съм обичала да знам какво мислят за мен.
	— Аз си имам своите резерви, но Лоуъл е прав — каза Худ. — Двунационалната група има известен смисъл и Пеги като че ли удовлетворява условията.
	Хърбърт прекара дланите си по ръба на масата и изсвири с уста първите няколко строфи от „Светът е малък“. Роджърс се върна на мястото си. Над яката на ризата вратът му беше поаленял, а веждите му изглеждаха още по-тъмни.
	— Ще направя всичко възможно да ви осведомя за онова, което знаем и ние — продължи Худ. — За да може вашият агент да се сработи със „Защитник“. Не е необходимо да ви казвам, че ръководителят на „Защитник“ подполковник Скуайърс има нашето пълно доверие. Аз очаквам от агент Джеймс да се подчинява на неговите заповеди.
	— Разбира се, директоре — отговори Хубърт. — Благодаря.
	Когато мониторът угасна, Худ погледна към Роджърс.
	— Майк, той така или иначе щеше да я изпрати. Поне сега ще знаем къде е и какво прави.
	— Решението си е твое — отговори Роджърс. — Аз не бих постъпил така. — Той изгледа Худ. — Това не е нито денят на откриването на втория фронт, нито „Пустинна буря“. Не ни е необходим международен консенсус. Съединените щати бяха атакувани и те ще отвърнат на удара. Точка.
	— Точка и запетая — поправи го Худ. — МИ-6 също е понесло загуби. Информацията, която те ни дадоха, потвърди нашите съмнения по отношение на обекта. Те също заслужават да го ударят.
	— Както вече ти казах, ние не сме съгласни — каза Роджърс. — Госпожица Джеймс трябва да бъде инструктирана от собствения си началник. Тя със сигурност няма да се подчини на Скуайърс. Но ти се върна и ти командваш. — Той огледа седящите около масата. — Аз приключих с дневния ред. Благодаря на всички за вниманието.
	Худ също огледа присъстващите:
	— Нещо друго?
	— Да — обади се Хърбърт. — Мисля, че Майк Роджърс, Лин Доминик и Карин Уонг заслужават медали за бродерията, която изработиха от паяжина снощи. Докато всички чупеха пръсти от паника заради експлозията, те тримата разбраха кой я е извършил и защо. Вместо медал обаче, ние ритнахме Майк по задника. Съжалявам, но аз просто не мога да приема подобно отношение.
	— Това, че не сме съгласни с него, не означава, че не оценяваме приноса му — каза Лоуъл Кофи.
	— Ти си изморен и вкиснат, Боб — обади се и Лиз Гордън. — Не става дума за Майк. Става дума за живота в съвременния свят.
	Хърбърт измърмори нещо под носа си за съвременния свят, докато се отдалечаваше с инвалидния си стол от масата.
	Худ се изправи.
	— Ще се свържа с всеки от вас поотделно по-късно, за да видя докъде сте стигнали. — Той погледна към Майк Роджърс. — Още веднъж повтарям за всеки случай, ако някой от вас не е чул добре: никой от присъстващите в тази стая не би могъл да извърши онова, което Майк свърши през тази нощ.
	Роджърс му кимна леко, след което натисна бутона за отваряне на вратата и последва Боб Хърбърт навън от „бункера“.


	19.

	_Понеделник, 8:00 часа вечерта, Санкт Петербург_
	Щом цифровият часовник в ъгъла на мониторите прехвърли цифрите 7:59:59, в оперативния център настъпи промяна. Синкавият мрак, който изпълваше помещението, излъчван от екраните на повече от две дузини компютърни монитори, бе заменен от вълна променящи се цветове, които се отразяваха по лицата и дрехите на хората в стаята. Настроението също се промени. Въпреки че никой не изръкопляска, щом центърът оживя, спадът на напрежението се почувства.
	Отговорникът по поддържане на операциите Фьодор Буриба погледна към Орлов откъм самотната си конзола, завряна в предния десен ъгъл. По чисто избръснатото лице на младия мъж, оградено с черна брада, се появи усмивка и очите му заблестяха.
	— Работим на сто процента, господин генерал — каза той.
	Сергей Орлов стоеше по средата на голямата стая с нисък таван с ръце, скръстени отзад, а очите му оглеждаха екран след екран.
	— Благодаря ви, господин Буриба. И на всички останали. Моля да проверите още веднъж данните си, преди да информираме Москва, че вече сме в работен режим.
	Орлов започна да се разхожда напред-назад, като поглеждаше над раменете на хората от екипа си. Двадесет и четирите компютъра и монитора бяха подредени в полукръг върху извития като подкова плот. Пред всеки монитор седеше оператор и малко след осем часа вечерта той леко си отдъхна, когато видя, че върху екраните се появи поток от данни, снимки, карти и графики. Десет от мониторите бяха предназначени за сателитно наблюдение, четири бяха свързани със световната разузнавателна база данни, която включваше както официални, така и „взети под наем“ доклади от полицейските управления, посолствата и държавните агенции. Девет други бяха свързани с радиостанции и клетъчни телефони и получаваха доклади от разузнавачи от целия свят, а един бе свързан директно с канцелариите на министрите в Кремъл, включително и с тази на Догин. Връзката се поддържаше от ефрейтор Ивашин, назначен от полковник Рузки и подчинен лично на него. Всички екрани, с изключение на онези, които показваха карти, бяха изпълнени с шифровани съобщения. Думите не говореха нищо нито на Орлов, нито на човека пред съседния монитор, нито на когото и да било друг в центъра, освен на самия оператор. Всеки служител имаше свой собствен код, за да бъдат ограничени щетите, в случай че в центъра проникне шпионин. Ако някой от служителите се разболееше, тогава можеше да се активира програма за разшифроване на данните, но само от Орлов и Рузки заедно, всеки от които знаеше една от половините на кодовата дума.
	Когато екраните оживяха след седмици на проверки и изпитания, Орлов изпита същото чувство, каквото усещаше всеки път, когато една от огромните ракети оживяваше под ръцете му: облекчение, че всичко е започнало по план. Макар животът му сега да не беше подложен на риск така, както когато пилотираше космическите кораби, той никога не беше се чувствал толкова зависим на живот и смърт по онова време. Това сега не беше пътешествие в космоса, нито боен полет, а ежедневна работа. За него репутацията му бе по-важна даже от живота и единственото желание на Орлов беше да свърши работата си добре и да не се изложи.
	Предната стена на помещението бе покрита с картата на света. Картината от всеки един от екраните можеше да бъде наложена върху нея чрез проектора, монтиран на тавана. По страничните стени имаше рафтове с дискети и материали със строго секретни данни, папки и записки за правителства, военна мощ и агенции от целия свят. В средата на задната стена беше вратата, която водеше към коридора и центъра за анализ на шифрованите съобщения, стаята за охраната, заседателната, тоалетната и изхода. Вратите към кабинетите на Орлов и Рузки бяха вдясно и вляво от нея.
	Застанал в сърцето на центъра, Орлов се чувстваше като командир на кораб от бъдещето, който току-що е пристигнал тук, но може да огледа от космоса не само земята, но и онова, което се намира под повърхността й, и може да разбере почти всичко за всеки само за миг. Дори и когато беше в космоса и виждаше как земята бавно се върти под него, той никога не беше чувствал подобно благоговение. И понеже всяко правителство имаше нужда от точно и навременно разузнаване, финансирането и работата на центъра му изобщо не бяха засегнати от хаоса, царящ в икономиката и управлението на Русия. Той почти разбираше как се е чувствал цар Николай II, когато е живял в изгнание, но и в охолство до смъртта си. Лесно беше да живееш така, откъснат от ежедневните проблеми на другите. Затова Орлов винаги гледаше да си купи поне два-три от ежедневниците, за да не се откъсне напълно от реалната действителност.
	Ефрейтор Ивашин изведнъж се изправи, застана с лице към генерала и козирува. Той свали слушалките си и му ги подаде:
	— Господин генерал — каза той. — От радиоцентъра докладват за лично повикване за вас.
	— Благодаря — каза Орлов, но махна с ръка към слушалките. — Ще поема разговора от моя кабинет. — Той се обърна и се насочи към вратата вдясно на изхода.
	След като набра личния си код върху клавиатурата, намираща се отляво на вратата, Орлов влезе. Секретарката му Нина Тернова вдигна глава откъм преградата в задния ъгъл на помещението. Високата тридесет и пет годишна жена с широки рамене бе облечена в прилепнал тъмносин костюм. Косата й беше с цвят на лешник и вдигната на кок. Имаше големи очи и красиво оформен нос, а челото й бе прорязано от диагонален белег от куршум, достигащ до скулата. Бивш офицер от милицията в Санкт Петербург, тя имаше белези и по гърдите и лявата ръка, в резултат от сблъсъка с бандити, които се бяха опитали да оберат една банка.
	— Поздравления, генерале — каза тя.
	— Благодаря. — Орлов затвори вратата. — Само че имаме да направим още стотина проверки…
	— Знам — каза Нина. — Но когато и те приключат, вие пак няма да сте доволен. Ще искате да мине успешно първият ден, после първата седмица, месец, година.
	— Че какво струва животът без цели? — попита генералът, докато сядаше зад бюрото си с черен плот и бели крака, изработено от останките на един от космическите кораби „Восток“, които бе пилотирал в космоса. Останалата част на стаята бе украсена със снимки, модели, награди и спомени от годините, прекарани в космоса, включително и една кутия с негов личен подарък — панелът за управление на първия космически кораб, изведен от Юрий Гагарин в космоса.
	Той седна в облицования с кожа стол пред компютъра и набра своя код за достъп. Екранът бързо се изпълни с картина, представляваща тила на министър Догин.
	— Господин министър — обади се Орлов в малкия микрофон, монтиран в долния ляв ъгъл на монитора.
	Минаха няколко секунди, преди Догин да се обърне. Орлов не знаеше дали на министъра му харесваше да кара хората да чакат, или не обичаше да дава вид, че той чака да му се обадят.
	Във всеки случай това си беше игра и тя не се харесваше на Орлов.
	Министърът се усмихна:
	— Ефрейтор Ивашин ми каза, че всичко е тръгнало по план.
	— Ефрейторът не е запознат, да не говорим, че даже е избързал — отвърна Орлов. — Още не сме прегледали всички данни.
	— Сигурен съм, че ще са в ред — каза Догин. — И не се карайте на ефрейтора за ентусиазма, генерале. Това е велик ден за целия екип.
	„Целия екип.“ Орлов преглътна отговора си. Когато работеше по космическата програма, екипът бе група хора, отдадени на една обща цел: да разширят човешките възможности и да им позволят да проникнат в космоса. Естествено, имаше и политически момент, но видът на самата работа го правеше почти незначителен. А тук Орлов нямаше екип. Имаше няколко групи, всяка дърпаща чергата към себе си. Имаше група, която работеше, за да пусне центъра в действие. Друга, която доставяше информация на Догин. И дори група, параноично мятащи се насам-натам хора, начело с директора по охраната Глинка, които не знаеха на чия страна да застанат. Можеше да му донесе много неприятности и дори да му струва поста, но Орлов си беше обещал, че ще накара хората на това място да заработят наистина като екип.
	— Оказва се — продължи Догин, — че не бихме могли да определим по-добро време за пускането. Над южната част на Тихия океан към Япония лети един реактивен „Гълфстрийм“. След като презареди в Токио, той ще се насочи към Владивосток. Ще накарам секретарката си да ти изпрати плана на полета. Искам центърът да наблюдава пътя на самолета. Пилотът е инструктиран да се свърже с вас, след като кацне във Владивосток, което ще стане около пет часа сутринта, местно време. Когато го направи, уведомете ме и аз ще ви дам по-нататъшни инструкции за него, които ще му съобщите.
	— Това изпитание на системата ни ли е? — попита Орлов.
	— Не, генерале. Товарът на гълфстрийма е от жизненоважно значение за нас.
	— В такъв случай защо не оставите военновъздушните сили да го ръководят, докато проверим внимателно всичко тук. Техните радио и електронни мощности са…
	— Чужди и досадни — прекъсна го Догин. Той се усмихна. — Аз искам вие да проследите самолета, генерале. Вярвам, че центърът ще се справи. Всяко и всички съобщения от самолета ще идват във вашата радиокабина кодирани, естествено, и всички проблеми или забавяния ще ми бъдат докладвани лично от теб или полковник Рузки. Имаш ли някакви въпроси?
	— Няколко — отвърна Орлов. — Но ще запиша заповедта в дневника и ще направя така, както вие искате. — Той вкара командата, която записваше автоматично датата и часа, и в долната част на екрана се оформи прозорче. Там записа „Министър Догин заповядва да се проследи полетът на самолет «Гълфстрийм» с крайна цел Владивосток“. Прочете още веднъж написаното и го запамети с клавиша. Чу се лек сигнал, означаващ, че заповедта е записана.
	— Благодаря, генерале — каза Догин. — На всичките ти въпроси ще бъде даден своевременен отговор. А сега късмет в работата. До три часа очаквам да чуя, че бижуто в короната на нашето разузнаване работи с пълна пара.
	— Слушам — отговори Орлов. — Но се чудя… Кой ли носи тази корона?
	Догин още се усмихваше.
	— Разочарован съм, генерале. Нетърпението не ти отива.
	— Извинете. Аз самият го намирам за неприятно. Но пък и никога не ми се е случвало да ръководя мисия с непълна информация или с неизпитано докрай оборудване. Нито пък съм попадал в ситуация, когато подчинените ми нарушават заповеди, без да им пука.
	— Трябва да умеем да се съобразяваме с промените на времето — натърти Догин. — Нека да ти напомня нещо, което е казал Сталин в речта си пред руския народ през юли 1941: „В нашите редици няма място за ревльовци и страхливци, за паникьори и дезертьори. Нашият народ трябва да не познава страха“. Ти си смел и разумен човек, генерале. Довери ми се и аз те уверявам, че доверието ти ще бъде възнаградено.
	Догин натисна бутона и изображението му изчезна. Загледан в тъмния екран, Орлов не остана изненадан от смъмрянето, но и отговорът на Догин изобщо не беше го успокоил. Всъщност точно този отговор го накара да се замисли дали не се е доверил твърде много на Догин. Какво ли имаше предвид, като му напомни думите на Сталин от началото на Втората световна война? Опита се да потисне тревогата, която го беше обхванала. Дали министър Догин не се опитваше да намекне, че Русия може да бъде въвлечена във война? И ако е така, срещу кого?


	20.

	_Вторник, 3:05 часа сутринта, Токио_
	Саймън Ли-Черния, роден и израснал в Хонолулу, бе решил да посвети живота си на работа в полицията на 24 август 1967 година. Един ден, когато беше на седем години, той гледаше как баща му — второстепенен филмов актьор — играеше в сцена с Джак Лорд и Джеймс Макартър в телевизионната серия „Хаваи пет-О“. Не знаеше дали енергичността на Лорд, или фактът, че той успяваше да малтретира баща му, го накараха да се запали толкова от полицейската работа. Но прякорът му дойде поради факта, че бе придобил навика да боядисва косата си гарвановочерна като на Лорд в онзи сериал.
	Каквато и да бе истинската причина, Ли все пак постъпи във ФБР през 1983 година, дипломира се на трето място в групата си в академията и се върна в Хонолулу като истински агент. На два пъти отказа повишение, за да може да остане на мястото си и да върши онова, което обичаше: да лови лошите и да прави света по-чист.
	Точно затова се намираше и в Токио, работейки под прикритие като самолетен механик с благословията на японските сили за гражданска зашита*. В Япония през Хаваите се доставяха наркотици от Южна Америка и затова заедно с партньора си в Хонолулу Ли наблюдаваше частните самолети, които кацат и излитат, като проследяваше съмнителните полети.
	[* След капитулацията си в края на Втората световна война Япония няма право на собствена армия, поради което всъщност силите й за отбрана се наричат „Гражданска защита“. — Б.пр.]
	„Гълфстрийм III“ бе един от съмнителните самолети. Партньорът на Ли в Хаваи го бе проследил от Колумбия и установил, че принадлежи на фирма за производство и доставка на тестени изделия в Ню Йорк. Официално той превозваше подправки, използвани за производството на специалитета на производителя — асортимент от екзотични кифли. Когато го събудиха в хотела, намиращ се само на пет минути с кола от летището, Ли се обади на партньора си — сержант Кен Савара от японската гражданска защита — и бързо тръгна към службата си.
	Докато се въртеше около турбовитловия JT3D-7 в ъгъла на хангара на летището, Ли чуваше чрез слушалките в шлема си разговорите от кулата. След две седмици работа с този двигател той чувстваше, че го познава по-добре от когото и да било в „Прат & Уитни“. Гълфстриймът кацна и бе насочен за бързо презареждане, преди да излети към Владивосток.
	Това беше още по-съмнително според Ли, тъй като се носеха слухове, че производителят на тестени изделия е свързан с руската мафия.
	Като се чувстваше леко пристегнат от бронираната жилетка, която носеше под якето си, Ли остави инструментите и се насочи към телефона, висящ на стената на хангара. Усещаше тежестта на 38-калибровия „Смит & Уесън“ под лявото си рамо, докато набираше номера на Кен.
	— Кен. Гълфстриймът току-що кацна и се насочва към хангар номер две. Ще се срещнем там.
	— Остави аз да го проверя — отговори Кен.
	— Не.
	— Но твоят японски е ужасен, Черен…
	— Твоят испански е по-лош. Ще се срещнем там.
	Беше преди изгрев и въпреки че летището не бе толкова натоварено като онова в Хонолулу преди повече от шест часа в 2:35 местно време, то все пак бе достатъчно оживено поради непрекъснатите полети от изток и запад, които се пресичаха тук. Ли знаеше, че повечето гангстери, хора като Арам Вонев и Дмитрий Шович, обичаха техните самолети да кацат на големи граждански летища, вместо да използват малки писти, които правителствените агенти могат лесно да открият и наблюдават. Тези двама престъпници предпочитаха самолетите им да кацат и излитат през деня и открито, когато нито пазителите на закона, нито съперничещите им гангстери очакваха да ги видят. В Хонолулу, така както в Мексико и Богота преди това, този самолет бе кацал и излитал посред бял ден.
	Гълфстриймът рулира бързо към цистерната с гориво, която чакаше до най-близкия до пистата хангар. Тук, както и на другите летища, гълфстриймът бе очакван от собствени цистерни. Макар гангстерите да си имаха причини да пренасят товарите си „открито“, както този, никой от тях не беше толкова загубен, че да рискува да остава на земята повече време от абсолютно необходимото.
	Ако самолетът следваше шаблона, а Ли знаеше, че няма причина да се съмнява в това, то след по-малко от петдесет минути на токийска земя той щеше да излети и двата му двигателя „Ролс-ройс Спей Мк 511-8“ щяха да го понесат на северозапад в тъмните облачни небеса. Скоро след това, пресякъл бързо Японско море, той щеше да бъде в Русия.
	Като отметна дългия черен кичур от челото си, Ли измъкна от джоба заповедта за техническа проверка на горивния клапан и се направи, че го чете внимателно. Докато пристъпваше по неосветената пътека, той си подсвиркваше. Видя светлините на завиващия към хангара за презареждане малък самолет. Резервоарите му трябва да бяха почти празни след 7000-километровия полет. Той наблюдаваше как наземният екипаж издърпва маркуча от цистерната и се увери напълно, че самолетът пренася контрабандна стока. Хората работеха бързо и много по-припряно от обикновено. Явно им беше платено.
	С крайчеца на окото си забеляза фаровете на колата. Това трябва да беше Савара. Както бе набелязано, той трябваше да спре отстрани и да чака в готовност да се намеси, ако на Ли му потрябва помощ. Агентът на ФБР имаше намерение да се качи в самолета, да каже на командира, че му е наредено да провери повреден кран за гориво, и докато те разглеждат заповедта, да хвърли поглед на товара.
	Тойотата се насочи към Ли и пресече пътя му. Ли спря учуден и погледна към прозореца на шофьора. Тогава прозореца се смъкна и той видя безизразното лице на Савара.
	— Мога ли да ти помогна? — попита Ли на японски, докато широко отворените му очи и яростно сключени вежди всъщност питаха: „Какво, по дяволите, правиш?“.
	В отговор Савара вдигна 38-калибровия си револвер от скута и го насочи към Ли. С невероятна скорост агентът инстинктивно падна по гръб върху асфалта само миг преди револверът да изгърми.
	Като изтръгна собствения си пистолет от кобура, Ли го насочи пред гърдите си и стреля по предната гума, а после се претърколи вдясно, докато Савара се готвеше за нов изстрел. Когато даде заден ход с една ръка върху кормилото, джантата на спуканата гума изтръгна искри от асфалта. Вторият изстрел улучи Ли в бедрото.
	„Мръсен предател!“ — помисли Ли, докато изстрелваше три куршума във вратата на колата. И трите достигнаха целта си и раненият Савара изстреля нахалост следващите си два куршума. Японският полицай се изви със стон наляво към прозореца, а после челото му се удари в кормилото. Колата продължи да се движи напосоки, тъй като кракът на ранения не успя да освободи педала на газта. Но така поне той се отдалечаваше и Ли видя как се блъсна в празния електрокар за багаж. Тойотата се преобърна и остана там с въртящи се във въздуха колела.
	Ли чувстваше ужасна болка в мускула на бедрото си, а костта от ябълката до коляното като че ли гореше. Когато се опита да раздвижи крака си, болката го прониза изцяло. Ли завъртя глава и погледна към самолета, намиращ се на около двеста метра от него. Долната част на фюзелажа просветваше в бяло и черно от светлините, а наземният екипаж продължаваше работата си, макар че в отвора на вратата се бяха появили двама мъже. И двамата бяха облечени в дочени панталони и тениски и никой от тях нямаше оръжие. „Ако не са глупави… — помисли Ли, — те няма…“
	Двамата мъже се вмъкнаха обратно в самолета, като викаха нещо.
	Ли разбра, че ще се върнат скоро, и като насили волята си, се обърна по корем, вдигна се на лявото коляно и се изправи. Присви се, когато закуцука напред, защото пред очите му се появяваха звезди от болка, щом раздвижеше десния си крак. Когато приближи, Ли погледна към наземния екипаж и забеляза, че те също го гледаха. Работеха бързо и се опитваха да прикрият припряността си, като че ли искаха да покажат, че вършат само работата, за която са им платили, и разразилата се битка не ги интересува.
	Но тя интересуваше Ли. Той бе обучен именно за това и не можеше да си позволи да я избегне. Особено когато бе толкова близо до самолета, който се пълнеше с гориво и поради това не можеше да мръдне от мястото си.
	Когато бе почти под носа на машината, един от двамата мъже се появи отново на вратата на кабината. Сега държеше немски автомат „Валтер МР-К“ и веднага стреля към Ли. Очаквайки това, агентът на ФБР напрегна мускулите на здравия си крак и се хвърли от другата страна на самолета, като се прикри зад носа му. Чудеше се къде ли е охраната на летището. Та те трябва да са чули стрелбата. Не му се вярваше всички да са подкупени като наземния екипаж и онова копеле Савара.
	Куршумите описаха светеща линия по асфалта вдясно от него, но бяха на няколко метра от мястото, където бе паднал Ли. Той запълзя на лакти и изпъна ръка, за да стреля по предния колесар. Ако уцелеше, това щеше да задържи самолета на земята достатъчно дълго, докато дойде някой да види какво става. Освен ако не са подкупени всички на летището, включително и охраната.
	Секунда преди Ли да стреля, зад него се чу откос, който го удари в ръката и рамото. Той не очакваше това. Ръката му трепна и не улучи гумата, а четирите му изстрела отидоха в крилото и фюзелажа. Последва нов откос и той бе ранен в дясното бедро.
	Ли се извърна и видя окървавената фигура на Кен Савара, застанала над него.
	— Не можеше ли… просто да ме оставиш… — прошепна Савара и падна на колене. — Остави ме!
	Събрал цялата си сила в ръката, Ли насочи пистолета си към японеца:
	— Искаш да те оставя? — каза той и изпрати куршум в челото му. — Ето, остани!
	Докато Савара падаше настрани, Ли се извърна към самолета. Бореше се за глътка въздух, а мъжете там продължаваха зареждането. „Не може да бъде!“ — каза си той. Как бе възможно да бъде предаден от партньора си и оставен да умре върху залятия с масло асфалт? Без никой да види, без да се чуят сирени в далечината, без някой да залови престъпниците и да му помогне… Пък било то и някой от тези безсъвестни работници.
	Саймън Ли умря с чувството за пълен провал.


	Половин час по-късно самолетът излетя в посока Русия. Поради тъмнината никой от земята, нито от самолета не видя тънката струйка черен дим, която се виеше откъм левия двигател, докато гълфстриймът се насочваше към небето.


	21.

	_Понеделник, 12:30 часа по обяд, Вашингтон_
	Докато се хранеха с обяда, поръчан от стола, Лоуъл Кофи, Марта Макол и помощниците им работеха в облицования с дърво кабинет на юриста, търсейки всички вратички в законодателството, позволяващи изпълнението на мисията на „Защитник“. Това беше част от работата им при всяка задача на групата.
	Финландският президент бе позволил кацането на многонационалната група „Защитник“, която да провери данните за радиация в залива, и сега заместничката на Кофи — Андрея Стемпъл — говореше по телефона с канцеларията на Интерпол в Хелзинки, за да уреди кола и фалшиви визи за тримата от членовете на екипа, които трябваше да влязат в Русия. Седнал до нея в коженото кресло, помощникът й Джефри Драйфус преглеждаше завещанията на командосите от „Защитник“. Ако някой от документите не беше в ред и не отразяваше осъвременените промени в семейно положение, деца и доходи, той трябваше да бъде изпратен по факса до самолета за подпис и освидетелстване и върнат обратно.
	Кофи и Макол преглеждаха на екрана на компютъра черновата на дългия окончателен документ, който Кофи трябваше да представи преди кацането на „Защитник“ пред смесената осемчленна комисия по разузнаването на Конгреса и Сената. Вече бяха уточнили вида на оръжията, които могат да бъдат използвани, точния вид на провежданата операция, продължителността й и останалите ограничения. Кофи се занимаваше с подробностите, обхващащи дори радиочестотите, които могат да бъдат използвани, и времето на влизане и излизане на групата до минута. След като всичко вече бе казано и направено, одобрението от страна на комитета за влизане в Русия според международното право всъщност не означаваше нищо. Но без него, ако бъдеше пленена, групата „Защитник“ би била обвинена в самоуправство и оставена на произвола на съдбата. С това одобрение обаче САЩ се задължаваха да работят тайно чрез дипломатическите си канали и да осигурят освобождаването на хората.
	В края на коридора, оттатък кабинетите на Майк Роджърс и Ан Фаръл, се намираше командният център на Боб Хърбърт. В тясната правоъгълна стая имаше няколко компютъра върху малка маса, детайлни карти на света върху три от стените и дузина телевизионни монитори върху четвъртата. По-голямата част от екраните бяха тъмни. Но пет от тях бяха изпълнени със сателитни изображения от Русия, Украйна и Полша. На всеки 89 стотни от секундата старото изображение се сменяше с ново.
	В разузнавателните кръгове отдавна се спореше относно стойността на електронно-сателитните шпионски данни от космоса срещу много по-надеждните сведения, събирани от резиденти на място. В идеалния случай агенциите биха искали да имат и двата вида сведения. Искаха да имат възможността да виждат с очите си показанията на таблото на кола, движеща се по пътя и следена от космоса, и да чуват с ушите си разговорите, водени зад затворени врати. Сателитното разузнаване беше чиста работа. Нямаше начин да бъде хванат или разпитан уредът, нямаше риск да стане двоен агент и да подава фалшива информация. Но също така той нямаше и капацитета на един разузнавач на земята, който би могъл ясно да различи фалшивата от истинската цел.
	Сателитното наблюдение за Пентагона, ЦРУ, ФБР и оперативния център се ръководеше от строго секретната национална разузнавателна служба в Пентагона. Направлявана от педантичния Стивън Винс — колега от университета на Мат Стол — в нея имаше десет плота с по десет компютъра на всеки. Те всички бяха настроени за наблюдение на различни сектори от земята и всеки сменяше картината на 89 стотни от секундата, което правеше общо шестдесет и седем снимки в минута при различна степен на увеличение. НРС отговаряше и за изпитанията на новия АВН-сателит — първия от серията орбитални аудио-визуални наблюдатели, конструиран с цел да осигурява детайлна картина от вътрешността на подводници и самолети чрез разчитане на звуците и ехото, които се чуваха от хора и машини в тях.
	Три от сателитите на НРС наблюдаваха придвижването на войските по границата между Русия и Украйна, докато други два следяха силите в Полша. Чрез източник от ООН Боб Хърбърт бе чул, че поляците започват да се чувстват неспокойни от укрепването на Русия. Въпреки че Варшава още не бе обявила мобилизация на войските си, отпуските бяха прекратени, а дейността на украинците, които живееха и работеха в Полша, се наблюдаваше. Винс се бе съгласил с Хърбърт, че Полша трябва да бъде наблюдавана, и изпращаше снимките направо в канцеларията му, където групата за анализ на наблюдението на оперативния център ги изучаваше веднага.
	Разпечатката за ежедневната дейност на войниците в Белгород не показваше нищо необикновено на Боб Хърбърт и неговата група аналитици. От приблизително два дни дневният режим бе почти непроменен:

	Време | Дейност
	05:50 | Събуждане
	06:00 | Утринен строй
	06:10 — 07:10 | Физически упражнения
	07:10 — 07:15 | Оправяне на леглата
	07:15 — 07:20 | Проверка
	07:20 — 07:40 | Разпределение на задачите за деня
	07:40 — 07:45 | Измиване
	07:45 — 08:15 | Закуска
	08:15 — 08:30 | Почистване
	08:30 — 09:00 | Подготовка за служба
	09:00 — 14:50 | Обучение
	14:50 — 15:00 | Подготовка за обяд
	15:00 — 15:30 | Обяд
	15:30 — 15:40 | Чай
	15:40 — 16:10 | Свободно време
	16:10 — 16:50 | Почистване и проверка на оръжието
	16:50 — 18:40 | Почистване на помещенията и лагера
	18:40 — 19:20 | Оглед на лагера
	19:20 — 19:30 | Измиване на ръцете
	19:30 — 20:00 | Вечеря
	20:00 — 20:30 | Гледане на товините по телевизията
	20:30 — 21:30 | Свободно време
	21:30 — 21:45 | Вечерен строй
	21:45 — 21:55 | Вечерна проверка
	22:00 | Сън

	Докато Хърбърт и хората му наблюдаваха военните дислокации, те също се опитваха да събират информация за Чарли Скуайърс и неговите „защитници“ по отношение на Ермитажа. Сателитното разузнаване не откриваше никакво необикновено движение и Мат Стол с техническия си екип нямаха голям късмет при преработката на програмите, които да дадат възможност на АВН-сателита да филтрира шума от самия музей. Липсата на местен резидент увеличаваше притеснението им. Египет, Япония и Колумбия имаха агенти в Москва, но никой не притежаваше такъв в Санкт Петербург пък и Хърбърт нямаше желание да им казва, че нещо ври около Ермитажа, за да не би да вземат и да уведомят русите. Повечето от старите резиденти не бяха се променили в периода след студената война, но новите непрекъснато се продаваха. Хърбърт нямаше намерение да помогне на някой от онези там дори и ако това щеше да означава повече време, необходимо на „Защитник“ да изследва мястото лично, преди да бъде окончателно дефинирана мисията.
	Тогава, десет минути след като приключи с обяда, точно в 8:00 часа московско време, положението се промени.
	Боб Хърбърт бе извикан в радиокабината на оперативния център, намираща се в северозападната част на подземието. Щом влезе, той подкара инвалидната си количка към шефа на радиоразузнаването Джон Кърк — мълчалив гигант с блажено лице, мек глас и монашеско търпение. Кърк седеше до радиокомпютъра УПЕИР — уред за универсален превод и едновременно изследване на речта. Той имаше възможността да прави симултанен писмен превод на всичко, казано от над петстотин различни гласови тембъра на над двеста езика и диалекта.
	Когато Хърбърт пристигна, Кърк свали слушалките си. Останалите трима души в стаята продължиха да работят на мониторите си, свързани с Москва и Санкт Петербург.
	— Боб — каза Кърк. — Хванахме предавания, които показват, че във военновъздушните бази от Рязан до Владивосток се събира оборудване за изпращане към Белгород.
	— Белгород ли? Това е, където руснаците провеждат маневри. Какво оборудване се изпраща нататък?
	Кърк обърна сините си очи към екрана.
	— Ами виж. Автоматични подвижни комуникационни станции, моторизирани радиорелейни станции, ретранслатор, монтиран в хеликоптер, цистерни с горива, както и екипажи за поддържането им и походни кухни.
	— Значи правят комуникационна и снабдителна верига — каза Хърбърт. — Може да е някакво учение.
	— Никога не съм виждал някое да започва така изведнъж.
	— Какво искаш да кажеш?
	— Ами това явно е някакво общо придвижване, но руснаците, преди да започнат някакво учение, обикновено провеждат сума ти разговори по отношение на очакваното време на срещата и силите на „противника“. Ние прехващаме информацията им за скоростта на придвижване и разговорите между „бойната“ линия и щаба по отношение на тактиката — начини на обсада, обкръжение, оттегляне — такива работи.
	— Но не сте прехванали нищо подобно, така ли?
	— Абсолютно. Това става толкова внезапно, както никога досега.
	— И когато всичко бъде на мястото си, те ще бъдат готови за нещо голямо… Като навлизане в Украйна например. — Хърбърт го погледна въпросително.
	— Правилно.
	— Обаче украинците не правят нищо.
	— Те може и да не знаят, че става нещо — каза Кърк.
	— Или може би не го приемат на сериозно? Снимките от НРС показват, че те имат разузнавателен персонал в близост до границата, но не и в дълбочина. Очевидно не очакват да им се налага да работят в тила на врага. — Хърбърт забарабани с пръсти по облегалките за ръце на стола си. — Кога ще бъдат в състояние руснаците да започнат да действат?
	— Ще бъдат на позиция до довечера. Със самолет пътят до Белгород не е много.
	— А не е ли възможно това да е някаква заблуда?
	Кърк поклати глава:
	— Тези разговори са реални, разбираш ли. Руснаците използват сложни комбинации от латиница и кирилица за връзка, когато искат да ни объркат. Буквите са разместени и те мислят, че така не може да се разбере към коя от азбуките да отнесем еднаквите, за да можем да разчетем съобщението. — Той потупа компютъра си. — Но УПЕИР успява да ги разшифрова.
	Хърбърт потупа Кърк по рамото:
	— Добра работа си свършил. Извикай ме, ако хванеш още нещо.


	22.

	_Понеделник, 9:30 часа вечерта, Санкт Петербург_
	— Господин генерал — обади се червенобузият Юрий Марев. — От радиокабината казват, че са получили кодирано съобщение чрез щаба на тихоокеанския флот във Владивосток. То е от самолета, който ми казахте да проследя чрез сателита „Ястреб“.
	Генерал Орлов спря бавната си разходка зад плота с компютрите и отиде до младежа, който седеше в далечния ляв край.
	— Сигурен ли си? — попита Орлов.
	— Няма съмнение. Това е гълфстриймът.
	Орлов погледна към часовника на екрана на компютъра. Самолетът трябваше да кацне след половин час, а той познаваше добре този район. По това време на годината вятърът бе насрещен и самолетът просто нямаше начин да не закъснее.
	— Кажи на Силаш, че отивам. — Орлов бързо се насочи към вратата за коридора. Той набра кода за деня върху клавиатурата до вратата, пресече коридора и влезе в задушната и изпълнена с цигарен дим радиокабина, която се намираше до центъра за оперативна безопасност на Глинка.
	Аркади Силаш и двамата му сътрудници седяха в малката стая, изпълнена до тавана с радиооборудване. Орлов дори не можеше да отвори напълно вратата, тъй като единият от сътрудниците седеше зад нея. Мъжете носеха черни слушалки и Силаш не видя Орлов, докато той не го потупа по рамото.
	Мършавият шеф на радиокабината свали стреснато слушалките и загаси цигарата си в пепелника.
	— Извинете — каза той с тих прегракнал глас.
	Като че ли изведнъж досетил се, че трябва да застане мирно, Силаш започна да се изправя. Орлов му махна да седне. Без да иска, Силаш винаги се държеше на границата на военния устав. Но беше гениален радиоинженер и което бе по-важно, той бе доверен помощник на Орлов още от дните в космодрума. Генералът би искал да имаше повече хора като него в екипа си.
	— Няма нищо — каза Орлов.
	— Благодаря, господин генерал.
	— Какво съобщават от гълфстрийма?
	Силаш пусна магнетофона.
	— Аз разшифровах съобщението и малко го поизчистих от шумовете. Предаването бе заглушено от доста статични шумове — времето над океана в момента е ужасно.
	Гласът от лентата беше много тих, но ясен:
	— Владивосток, губим мощност в единия от двигателите. Не знаем колко сериозна е повредата, но някои от електросистемите са извън строя. Вероятно ще кацнем с половин час закъснение, но няма да можем да продължим полета по-нататък. Очакваме инструкции.
	Големите очи на Силаш го погледнаха през пелената от цигарен дим.
	— Ще отговаряме ли?
	Орлов помисли малко.
	— Още не. Свържи ме с контраадмирал Пашченко в щаба на тихоокеанския флот.
	Силаш погледна към часовника в ъгъла на монитора.
	— Там е четири часът сутринта…
	— Знам — каза спокойно Орлов. — Свържи ме.
	— Слушам. — Силаш набра името върху клавиатурата и вкара кода за заглушаване на сигнала против подслушване, след което се обади на базата. Когато контраадмиралът се яви на линията, Силаш подаде слушалките си на Орлов.
	— Сергей Орлов ли? — каза Пашченко. — Космонавтът, бойният пилот, който се беше усамотил някъде си? Един от малкото мъже, заради които съм готов да стана от сън, за да си поговорим.
	— Извинявай за ранното обаждане, Иля. Как си?
	— Много добре! Къде беше се скрил през последните две години? Не съм те виждал от срещата на висшите офицери в Одеса.
	— Е, добре съм…
	— Разбира се. Вие, космонавтите, обикновено сте здрави хора. Ами Маша? Какво прави многострадалната ти съпруга?
	— Също е добре — каза Орлов. — Може би ще си поговорим надълго друг път. Искам да те помоля за една услуга, Иля.
	— Готово. Човекът, който закъсня за срещата си с Брежнев, за да даде автограф на дъщеря ми, има моето неувяхващо приятелство.
	— Благодаря ти. — Орлов, без да иска, си спомни колко се беше ядосал тогава първият човек в Съветския съюз. Но децата са бъдещето, мечтата и той никога не би се поколебал отново да закъснее заради дете. — Иля, има един повреден самолет, който ще кацне във Владивосток…
	— Гълфстриймът ли? Виждам го върху монитора си.
	— Той. Трябва да закарам товара му в Москва. Можеш ли да ми услужиш със самолет?
	— Май избързах с готовността за услуга — отговори Пашченко. — Всичките ми самолети са натоварени с оборудване, което трябва да транспортираме на запад.
	Орлов остана изненадан. Какво ли би могло да става на запад, че да натоварят всички самолети?
	— Бих могъл да взема товара ти в моя самолет. Има място, но не знам кога ще може да се лети. Тук очакваме да започне неколкодневна силна буря откъм Берингово море. Всичко е натоварено тази нощ, но през следващите деветдесет и шест часа няма да има възможност за полети.
	— Тогава значи няма време даже да се изпрати самолет от Москва — каза Орлов.
	— Вероятно не. Какво е толкова спешно?
	— И аз не знам. Заповед от Кремъл.
	— Разбирам. Знаеш ли, Сергей, предлагам ти, вместо да държиш товара си тук, да ти го натоварим на влак и да го изпратим. Това мога да уредя. Ще насочим товара ти на север от Владивосток, а когато времето се оправи, ти ще го пресрещнеш и ще го претовариш на самолет.
	— По Транссибирската ли? Колко вагона можеш да ми отпуснеш?
	— Достатъчно, за да пренесеш каквото и да се намира в твоето малко самолетче. Единственото, което не мога да ти осигуря, е хора за обслужване на влака. Това трябва да се уговори с адмирал Варчук, а той е в Кремъл на среща с президента. Ако не се отнася до националната сигурност, той може и да се разсърди, задето сме го обезпокоили.
	— Добре — съгласи се Орлов. — Щом можеш да ми дадеш влак, аз ще намеря хора да го карат и да го пазят. Обади ми се да кажеш кога мога да разчитам на транспорта.
	— Чакай там. Ще ти се обадя до половин час.
	Орлов стана и подаде слушалките на Силаш.
	— Обади се във военната база на остров Сахалин — каза той. — Кажи на оператора, че искам да говоря с офицер от поделението със специално предназначение. Аз ще говоря.
	— Слушам. С кого искате да говорите, господин генерал?
	— С лейтенант Никита Орлов. Сина ми.


	23.

	_Понеделник, 1:45 часа следобед, Вашингтон_
	Пол Худ и Майк Роджърс седяха зад бюрото на Худ и изучаваха психологическите профили, които Лиз Гордън току-що им беше изпратила.
	Дори и да съществуваше някакво напрежение между тях по отношение на случилото се в „бункера“, то бе оставено настрана. Роджърс имаше силен и независим характер, но също така и не беше малко момче. Той знаеше как да се подчинява на заповеди дори и ако те не му харесват. От своя страна Худ рядко противоречеше на заместника си и почти никога по военни въпроси. А когато все пак го правеше, то беше с подкрепата на по-голямата част на ръководния персонал.
	Искането на Пеги Джеймс беше трудна работа, но основната му мисъл бе проста. Обществото на разузнавачите беше малко. Твърде тясно за скандали. Рискът от изпращането на външен агент със „Защитник“ бе приемлив в сравнение с този от противопоставянето на МИ-6 и директора му Хубърт.
	Худ внимаваше да не бъде твърде отстъпчив спрямо Роджърс след дребното им несъгласие. Генералът би се обидил от това. Но от друга страна, Худ си наложи да бъде по-отворен към идеите, предлагани от Роджърс, и по-специално към въодушевлението му от психологическите профили на Лиз Гордън. Директорът на оперативния център вярваше на психоанализата не повече, отколкото на астрологията или френологията. Той считаше детските мечти „за мама“ дотолкова полезни за разбирането на характера на възрастния, доколкото гравитационните измествания на Сатурн или ударите в главата биха могли да предскажат някому бъдещето.
	Но Майк Роджърс им вярваше и ако не друго, поне беше полезно да прегледат отново личните истории на потенциалните си противници.
	Кратката биография на новия руски президент беше върху екрана на монитора, откъдето можеше да се получи достъп и до снимки, вестникарски статии и видеоматериали. Худ набързо прегледа подробностите за раждането на Жанин в Махачкала на брега на Каспийско море, обучението му в Москва и издигането му от Политбюро като аташе в съветското посолство в Лондон, а после като заместник на посланика във Вашингтон. Худ се зачете по-внимателно, когато достигна до профила, изработен от Лиз:
	— Той се приема като потенциален модерен Петър Велики — зачете Худ изводите на Лиз, — който покровителства отворената търговия със Запада и културното влияние от САЩ, за да подсигури желанието на народа си да купува онова, което ние му продаваме.
	Роджърс се намеси:
	— Това има смисъл. Ако те искат да гледат американски филми, ще трябва да си купуват видеомагнетофони. А такива се произвеждат в Русия. Ако те искат повече якета от модела „Чикаго Булс“ или тениски „Джанет Джексън“, ние ще започнем да откриваме предприятия в Русия, за да задоволим търсенето.
	— Но тук Лиз казва: „Не мисля, че той притежава естетическото чувство на Петър Велики“.
	— Така е — съгласи се Роджърс. — Царят е бил истински заинтересован от западната култура. А Жанин се интересува от възраждането на икономиката и оставането си на власт. Въпросът, който дискутирахме и с президента снощи, е доколко можем да бъдем сигурни в привързаността му към подобен курс като противоположен на милитаризма.
	— Той въобще няма военна подготовка. — Худ се върна на биографията.
	— Така е — потвърди Роджърс. — Но исторически погледнато, точно такъв тип лидери доста бързичко се решават да използват силови методи, за да постигнат своето. Всеки, който е бил на бойното поле, знае действителната цена, която се плаща там. И като правило такива хора са по-въздържани в употребата на сила.
	Худ продължи да чете:
	— „Като имам предвид думите за военна заплаха, които генерал Роджърс е чул на съвещанието в Белия дом снощи — пишеше Лиз, — аз не вярвам Жанин да е решил да започне бойни действия някъде, за да утвърждава себе си или пък да угоди на военните. Той се гордее със своята риторика и идеи, а не със сила или използване на оръжие. В тези първи дни от управлението на новото си правителство неговото най-силно желание ще бъде да се хареса на Запада.“
	Худ се облегна, затвори очи и почеса носа си.
	— Искаш ли малко кафе? — попита Роджърс, докато продължаваше да преглежда доклада.
	— Не, благодаря. Наливах се по целия път на връщане.
	— А защо не се опита да поспиш?
	Худ се засмя:
	— Защото успях да си купя последния свободен билет и попаднах между най-големите хъркачи в света. И двамата си бяха събули обувките и заспаха веднага, щом излетяхме. Не мога да понасям глупавите филми, които прожектират в самолетите, и затова просто си седях и се заех да напиша едно писмо с тридесет страници извинения на семейството си.
	— Шарън разсърди ли ти се? — попита Роджърс.
	— Доста. — Худ се изпъна на стола си. — По дяволите, я дай да се върнем на руснаците. Мисля, че по-важно е тях да ги разберем.
	Роджърс го потупа леко по гърба, докато и двамата гледаха екрана.
	— Лиз казва, че Жанин не е импулсивен човек — заговори Худ. — „Той винаги се придържа към плановете си и се ръководи от онова, което смята, че е морално и правилно, независимо дали то съвпада или не с преобладаващото мнение. Виж извадки Ж-17А и Ж-27С от «Правда».“
	Худ извика на екрана съответните извадки и прочете как през 1986 година Жанин е подкрепил плана на заместник-министъра на вътрешните работи Абалов да се разбият мафиотските структури, които тормозели чуждите бизнесмени в Грузия, как е продължил изпълнението му дори и след като Абалов е бил убит и как си е спечелил омразата на хардлайнерите, като е отказал да подкрепи през 1987 година закона, с който са искали да бъде забранено използването на двойници на Ленин в така наречените вечери на хумора и сатирата.
	— „Комплексен характер — продължи да чете Худ заключителните коментари на Лиз, — който показва по-скоро склонност към поемане на рискове, отколкото към нерешителност.“
	— Част от ума ми се чуди дали тази склонност към поемане на риск включва и военни авантюри — обади се Роджърс.
	— И аз си помислих същото — отбеляза Худ. — Той не се е поколебал да препоръча използването на милицията против бандитите в Грузия.
	— Така е. Въпреки че не е едно и също.
	— Защо?
	— Да използваш сила, за да поддържаш спокойствието, е съвсем различно нещо от налагането на нечия воля — каза Роджърс. — Между двете неща съществува една граница, която има голямо психологическо значение за Жанин.
	— Е, това съответства в голяма степен на решението, което сте взели снощи в Овалния кабинет. Проблемът не е Жанин. Нека видим тогава кой би могъл да бъде.
	Худ отиде към следващата част от доклада на Лиз. Тя я бе озаглавила шеговито „Волни стрелци“. Той започна да преглежда имената.
	— „Генерал Виктор Малик — зачете той. — Командващ артилерията в армията.“
	— Той е бил един от офицерите, планирали атаката на телевизионния център „Останкино“ през 1993 година — прекъсна го Роджърс. — Противопоставил се е на Елцин и въпреки това е останал на мястото си. Все още има могъщи приятели във и извън правителството.
	— „Но не е от онези, които действат самостоятелно“ — продължи да чете Худ. — Ето го и нашият приятел Михаил Косигин, когото тя описва доста цветисто като „истински костелив орех“. Той е бил началник-щаб на артилерията и открито е защитил двама офицери, които са били мъмрени и порицани от Горбачов за издаване на заповед за самоубийствена мисия в Афганистан.
	— „Горбачов го е наказал с последно предупреждение за даване на военен съд — прочете Роджърс. — Понижил го е, след което той отишъл в Афганистан и лично е поел командването на същата операция. Този път обаче нещата се развили по друг начин. Той повел хората си към скривалището на бунтовниците и го превзел.“
	— Той определено ми изглежда на човек, когото трябва да наблюдаваме — каза Худ и продължи да преглежда текста.
	На екрана се появи най-новото допълнение.
	— Министърът на вътрешните работи Николай Догин. — Худ зачете на глас: — „Този човек никога не е срещал капиталист, когото да не презира. Ако погледнете снимката Ж/Д-1, ще видите, че ЦРУ го е снимало, когато тайно е посетил Пекин след идването на власт на Горбачов. По това време Догин е бил кмет на Москва и се е опитвал тайно да настрои международното комунистическо движение против новия президент.“
	— Има нещо в теб, бивш кмете на Москва, което ме плаши — обади се на глас Роджърс, докато Худ извикваше на екрана снимката му.
	Мрачната забележка предизвика усмивка у Худ.
	Двамата се наведоха по-близо до монитора и прочетоха върху снимката надписа „Лично. Строго секретно“. Това показваше, че снимката е била предадена на Горбачов от посланика на САЩ.
	Роджърс се облегна назад.
	— Догин трябва да е имал дяволски силна подкрепа, за да остане на власт, след като Горби е научил това.
	— Абсолютно — съгласи се Худ. — Такава подкрепа, която се създава с години и се превръща в мрежа. Подкрепа, която може да ти позволи да измъкнеш командването на правителството от ръцете на всенародно избран президент.
	Интеркомът пред вратата бипна:
	— Шефе, аз съм Боб Хърбърт.
	Худ натисна бутона отстрани на бюрото си и вратата се отвори. Боб Хърбърт се приближи с инвалидния си стол. Той остави върху бюрото една дискета. Когато Хърбърт беше разтревожен или объркан, мисисипският му акцент се засилваше. А сега беше много силен:
	— Нещо се е случило там в осем вечерта местно време. Нещо голямо.
	Худ погледна дискетата на Хърбърт.
	— Какво?
	— Изведнъж всички руснаци са се раздвижили, по дяволите. — Той посочи дискетата. — Пусни я. Давай.
	Худ записа данните и видя, че Хърбърт не преувеличава. Пилоти и самолети от Оренбург бяха насочени към украинската граница. Балтийският флот бе вдигнат по тревога явно като подкрепа. А четирите спътника „Ястреб“, обикновено използвани за наблюдение на Запада, бяха разпределени над потенциални руски обекти в Полша.
	— Москва обръща особено внимание на Киев и Варшава — замислено проговори Роджърс, докато изучаваше координатите на сателитите.
	— По-интересното по отношение на ястребите е, че наземната станция за връзка в Байконур се изключи точно в осем вечерта местно време.
	— Само станцията ли? — изненада се Роджърс. — Без сателитните чинии?
	— Без тях — потвърди Хърбърт.
	— Тогава къде отиват данните? — попита Худ.
	Хърбърт заговори:
	— Не сме сигурни, макар че това наистина е много любопитно… Открихме увеличена електрическа активност в Санкт Петербург точно в осем вечерта местно време. И… оказва се, че това е станало, когато телевизионното студио в Ермитажа е започнало да предава, така че може и да е съвпадение…
	— Но ти не би се хванал на бас — досети се Худ.
	Хърбърт кимна.
	— Ето това ни беше обещал Ивал Екдал — каза Роджърс, докато още разглеждаше разгръщането. — Нещо военно. И са го направили много хитро. Ако вземеш всяко от тези събития поотделно, те са твърде рутинни, с изключение на промяната в целите на сателитите „Ястреб“. От пристанището на Владивосток возят оборудване постоянно. На украинската граница два пъти годишно се провеждат маневри и сега е точно времето им. Балтийският флот доста често се мести в близост до брега и това не е нещо неочаквано.
	— Тоест всеки, който няма сведения за всичко, което става в момента, не би се усъмнил, нали? — каза Худ.
	— Точно — потвърди Роджърс.
	— Само дето не ми е ясно дали Жанин не е запознат с всичко това. Възможно ли е операция от такъв мащаб да се скрие от него? Той би трябвало да се досеща, че нещо става.
	— Ти по-добре от когото и да било знаеш, че един лидер може да бъде наистина добър, ако има добро разузнаване — продължи мисълта си Роджърс.
	— Но знам също и че ако кажеш нещо на двама души във Вашингтон, то вече не е тайна — възрази Худ. — Смятам, че същото е и в Кремъл.
	— Но не е — намеси се Хърбърт. — Там е достатъчно и един човек да знае, за да не бъде тайна.
	— Вие обаче забравяте нещо много важно — каза Роджърс. — Шович. Човек като него може да използва заплахи и пари, за да запуши достатъчно плътно комина, откъдето се измъква информацията. Освен това, макар и да няма поглед върху всичко, Жанин може и да знае какво става. Догин или Косигин може да са се срещнали с него веднага след изборите и да са го убедили да разреши някои от маневрите и дислокацията на войските, за да може военните да се занимават с „игрите“ си, а не с политиката.
	— Догин би спечелил от такъв ход — забеляза Хърбърт. — Ако в един момент нещо не се получи както трябва, той ще извади веднага автографа на Жанин върху няколко от заповедите. Всичките ще бъдат окаляни.
	Худ кимна и изчисти екрана.
	— Значи Догин е евентуалният архитект и Санкт Петербург е неговата стая за игри.
	— Да — потвърди Хърбърт. — И защитниците ни ще си играят с него.
	Худ продължи да гледа тъмния екран:
	— Докладът на Интерпол трябва да дойде в три часа. Тогава вашите момчета ще трябва да разгърнат старите планове на Ермитажа, да ги сравнят с новите и да преценят как да влезем вътре.
	— Така е — съгласи се Роджърс.
	— Възложил съм на групата по стратегия и тактика да изработи план как да прехвърлим нашия екип през Нева — по въздух, по вода или под вода — каза Хърбърт. — Дом Лимбъс ги ръководи. Той и преди е разработвал планове за пресичане на реки. А Джорджия Мосли от снабдяването знае какво оборудване трябва да се осигури в Хелзинки.
	— Значи си отхвърлил идеята защитниците да се представят като туристи.
	— Да — потвърди Хърбърт. — Руснаците продължават да наблюдават туристическите групи и да снимат съмнителните личности по хотелите, автобусите, в музея и на другите места. Даже ако нашите хора не се завърнат, не бихме искали те да притежават техни снимки.
	Роджърс погледна часовника си.
	— Пол, аз трябва да ида в отдела по стратегия и тактика и да залегна над работата. Казах на Скуайърс, че може да получи плана за играта преди кацането. Около четири часа следобед наше време.
	Худ кимна.
	— Благодаря ти за всичко, Майк.
	— Няма защо. — Роджърс стана и погледна картонения глобус в края на бюрото. — Все същите си остават… — каза той.
	— Кои?
	— Тираните. Русия може и да е била обвита в тайни за Уинстън Чърчил, но онова, което аз виждам, си е все същата стара приказка — банда от жадни за власт личности, които мислят, че знаят по-добре от електората си какво е добро за хората.
	— Затова пък ни има нас — отвърна Худ. — Да им покажем, че не могат да правят такива неща безнаказано.
	Роджърс погледна надолу към Худ:
	— Господин директор — усмихна се той, — харесва ми начинът ти на изразяване.
	Роджърс излезе заедно с Боб Хърбърт, а Худ остана озадачен с чувството, че току-що най-после се е сприятелил със своя генерал, макар че даже и животът му да зависеше от това, не би могъл да каже как или защо.


	24.

	_Вторник, 5:51 часа сутринта, остров Сахалин_
	Остров Сахалин в Охотско море е камениста деветстотинкилометрова ивица от рибарски селища по бреговете и величествени борови гори и въгледобивни мини във вътрешността. Пътищата на острова са разбити и има само няколко нови шосета. Там се намират развалините на затворническите лагери, построени от фамилията Романови, и древни гробове с твърде често срещан надпис „Неизвестен“. Разположен на една часова линия на запад от мислено прекараната международна линия за смяна на датата, той се намира по-наблизо до моста „Златната врата“ в Сан Франциско, отколкото до Кремъл. Когато в Москва се зазорява, на Сахалин вече е осем часът вечерта. Островът дълго време е бил място за почивка на оттеглили се от активна служба първенци, много от които са имали тук удобни къщи по хълмовете, както и за отшелници, които идвали в недокоснатата дива природа на Сахалин, за да търсят Бога и спокойствието.
	Руснаците отдавна поддържат военното си присъствие в Корсаков на югоизточния край на острова в близост до Курилските острови, които се простират от Хокайдо до южния край на Камчатка. Островите са били окупирани от Съветския съюз през 1945 година. Оттогава досега Япония се бори да си ги получи обратно и те редовно са въпрос на спорове между двете страни.
	Руската база в Корсаков е спартанска, състояща се от една писта за кацане и излитане, малко пристанище и четири бараки. Тук са настанени петстотин моряци и две роти от спецназ, които ежедневно патрулират по водата и въздуха и оглеждат и подслушват японските кораби, ловящи сьомга в близките води.
	Двадесет и три годишният лейтенант Никита Орлов седеше зад бюрото си в командния пункт, намиращ се на върха на хълма, и оглеждаше морето и базата. Черната му коса бе подстригана късо, с изключение на перчема над челото, а плътните му червени устни бяха обградени от квадратни челюсти. Кафявите му очи гледаха бодро и проблясваха, докато преглеждаше новините от местното разузнаване и докладите, изпратени по факса от изминалата нощ. Той често хвърляше поглед навън през отворения прозорец.
	Младият офицер обичаше да става преди изгрев и да научава какво се е случило, докато е спал, а после да наблюдава зората над хоризонта и пътеката, която слънцето чертае в морето към базата. Обичаше да вижда събуждането на света, въпреки че новият ден вече не му носеше онези обещания, в които вярваше като момче и после като кадет: че Съветският съюз ще пребъде като най-дълго съществувалата империя в историята на света.
	Независимо от дълбочината на разочарованието си Никита обичаше родината все така страстно както преди. Обичаше и Сахалин. Бе изпратен тук направо от академията за подготовка на офицери за специалните части, за да бъде отдалечен от Москва след инцидента в църквата. Но той чувстваше, че една от причините също така беше и да не позволят постъпката му да опетни доброто име на баща му. Сергей Орлов беше герой, безценен като инструктор за впечатлителните млади пилоти и полезен като пропаганда по международните симпозиуми и преговори. Никита Орлов беше радикал и реакционер, който копнееше по отминалите дни, преди войната в Афганистан да разруши морала на най-великата военна машина в света, преди Чернобил да нарани националната гордост, преди гласността и перестройката да разрушат икономиката, а после и съюза.
	Но това беше минало. А тук поне все още имаше цел и противник. Капитан Льошев, може би вече докоснат от клаустрофобията след три години служба в Сахалин, прекарваше по-голямата част от времето си в организиране на състезания по стрелба, които бяха негова страст. Това даваше възможност на Орлов да се занимава с повечето от военните въпроси и той чувстваше, че някой ден Русия отново ще се сблъска с японските милитаристи, които ще се опитат да установят военното си присъствие на острова, и тогава той ще има честта да води ударните части против тях.
	Той също така чувстваше със сърцето си, че Русия още не е приключила със Съединените щати. Съветите бяха победили Япония във войната и собствеността над островите беше цената за това. Но имаше чувството, че Русия е загубила война срещу Съединените щати и руският дух, а особено духът на Орлов кървеше заради това. Обучението в спецназ бе засилило вярата му, че трябва да побеждава врага, а не да се приспособява към него и че той и неговите войници не бива да се поддават на никакви етични, дипломатически или морални уговорки. Той беше убеден, че усилията на Жанин да превърне Русия в страна на консуматори ще се провалят точно както тези на Горбачов и това ще доведе до окончателната разправа с банкерите и техните марионетки във Вашингтон, Лондон и Берлин.
	Предния ден бяха пристигнали цигари и Орлов си взе една точно когато слънцето се показа над тъмното море. Той се чувстваше дотолкова свързан с тази земя при всеки изгрев, че сякаш можеше да докосне с цигарата си слънцето и да запали от неговия огън. Но вместо това използва запалката, която баща му беше подарил при влизането в академията, и оранжевата светлина на пламъка освети надписа, поставен отстрани: „На Ники с обич и гордост — от татко“. Никита дръпна от цигарата и пусна запалката обратно в джоба на идеално изгладената си куртка.
	„С обич и гордост.“ Как ли би изглеждал надписът, ако го бяха наказали, зачуди се той. Може би: „Със срам и недоволство“? Или пък когато Никита кандидатства за тази служба при дипломирането си — далеч от баща си и близо до истинския враг на Москва? Може би: „С разочарование и притеснение“?
	Телефонът звънна — повикване от комуникационната служба в подножието на хълма. Адютантът на Орлов още не беше дошъл и затова той сам вдигна слушалката на черния апарат.
	— Тук Сахалин, първи пост, на телефона е Орлов.
	— Добро утро — казаха оттатък.
	Никита остана мълчалив за няколко секунди.
	— Татко?
	— Да, Ники. Как си?
	— Добре съм, но съм изненадан. — Никита изведнъж се разтревожи: — Да не би мама…
	— Тя е добре — успокои го генералът: — И двамата сме добре.
	— Радвам се. — Гласът на Никита отново стана спокоен. — Радвам се да те чуя след толкова време… Е, сигурно разбираш, че се притеснявах.
	Последва кратко мълчание. Очите на Никита вече не бяха весели, когато гледаше изгрева на слънцето. Погледът му стана твърд и тъжен, докато дърпаше от цигарата и мислеше за все по-трудно протичащите разговори с баща му и за онзи арест преди четири години. Спомни си колко бе засрамен и ядосан генералът за онова, което той бе направил в църквата, как известният космонавт, който не можеше да иде някъде, без да бъде познат от всички, не смееше даже да излиза от дома си. Как накрая, през нощта, когато полковник Рузки, а не влиятелният му баща уреди всичко с академията и отново приеха Никита само с наказание да дава двоен караул, неговият баща бе дошъл в сградата на академията и му бе прочел цяла лекция за недостойнството да мразиш и за това, че великите народи и великите граждани са били провалени именно от омразата. Другите курсанти бяха останали тихи, а когато великият човек си отиде, няколко от тях започнаха да му се подиграват с игричката на „Никита“ и „Сергей“, с която го дразнеха вече отдавна. „Сергей“ трябваше да познае къде из Москва синът му пише лозунги по стените, докато „Никита“ му отговаряше с „топло“ и „студено“.
	Никита още чуваше гласовете и смеха им:
	— _Американското посолство?_
	— _Студено._
	— _Терминалът на японските авиолинии на Шереметиево?_
	— _Много студено._
	— _Мъжката гримьорна в „Кировския“?_
	— _По-топло._
	— Ники — каза възрастният Орлов, — исках да ти се обадя, но ми се струва, че още си ми сърдит. Надявах се времето да е излекувало малко яда ти.
	— А твоето високомерие излекува ли? — попита Никита. — Този небесен идиотизъм, че това, което ние, мравките, вършим тук долу, е глупаво, мръсно или неправилно?
	— Не полетите в космоса са ме научили, че една държава може да бъде разрушена не само отвън, а и отвътре — каза Орлов. — Това съм го научил от амбициозните.
	— Продължаваш да бъдеш все така милозлив и наивен.
	— А ти все още не си се научил на уважение — спокойно натърти генералът.
	— Е, сега, след като се обади, установихме, че нищо не се е променило.
	— Не съм се обадил, за да се караме.
	— Така ли? Защо тогава? — попита Никита. — Да не би да се опитваш да разбереш колко далеч можеш да достигнеш с предавателя от телевизионното си студио?
	— И това не е, Ники. Обаждам ти се, защото ми е нужен добър офицер, за да ръководи група в една операция.
	Никита се изправи.
	— Интересува ли те? — попита генералът.
	— Ако е за Русия, а не заради собствените ти угризения, да.
	— Обадих ти се, защото точно ти си офицерът, който ми е нужен за тази работа — каза генералът. — Това е.
	— Тогава ме интересува — отвърна Никита.
	— Заповедите си ще получиш чрез капитан Льошев след час. Ще бъдеш зачислен към мен за три дни. Ти и хората ти трябва да бъдете във Владивосток в единадесет-нула-нула.
	— Ще бъде изпълнено. — Никита се изпъна. — Значи ли това, че си се върнал на активна работа?
	— Засега вече знаеш всичко, което ти е необходимо.
	— Много добре. — Никита дръпна силно от цигарата си.
	— И… Пази се, Ники. Когато това нещо приключи, може би ти ще дойдеш в Москва и ще поговорим отново.
	— Това е чудесно. А може би ще мога да поканя и бившите си приятели от академията. Защото без тях няма да е същото.
	— Ники, ако не беше по работа, аз нямаше да ти се обадя.
	— Както и не би оправдал сина си пред хората.
	— Аз направих това тогава, за да не допускат и други подобна грешка — каза генералът.
	— Но за моя сметка, татко! Благодаря ти за това! — Никита загаси ядосано цигарата си. — Извини ме, но ще трябва да се приготвя, ако искам да бъда на Голямата земя в единадесет. Моля те да предадеш поздравите ми на мама и на полковник Рузки.
	— Добре. Довиждане.
	Никита остави слушалката и погледна към издигналото се наполовина над хоризонта слънце. Ядосваше се, че толкова други хора разбираха онова, което баща му не можеше: величието на Русия е в нейната цялост, а не в разединението. Както полковник Рузки беше го учил, хирургът изрязва болната тъкан за доброто на тялото, а не за да нарани пациента. Неговият баща беше избран за космонавт, защото освен всичко останало беше и със спокоен характер, смел, великодушен и с идеална фигура за представяне пред ученици, журналисти и млади летци, които искат да станат герои. Но той бе оставил на истинските войници като него — сина му — да вършат черната работа в нова Русия — възстановяването, прочистването и поправянето на грешките от изминалото десетилетие.
	След като информира дежурния офицер къде отива, Никита нахлупи фуражката си и напусна караулното с чувство на тъга заради баща си… Но и любопитен какво ли е намислил генералът…


	25.

	_Понеделник, 2:53 часа следобед, над Атлантика, на северозапад от Мадрид_
	Вътрешността на С-141В „Старлифтър“ не бе проектирана за удобства. Всичко бе направено така, че да тежи възможно най-малко и да позволява на самолета да прелита по-голяма дистанция. Покритите с плат стени изобщо не заглушаваха шума на двигателите, а отстрани и отдолу се виждаха оголените ребра на фюзелажа. Войниците седяха върху дървени пейки с възглавнички. Когато самолетът се заклатеше, допрените им рамене ги държаха да не паднат, но често възглавничките се изплъзваха изпод тях.
	Въпреки че пейките можеха да приютят само деветдесет човека, седнали с известно удобство, старлифтърът можеше да вози до триста души. Сега, само с осем души на борда освен пилота, втория пилот и навигатора, подполковник Скуайърс се чувстваше като че ли лети в първа класа. Дългите му крака бяха опънати пред него, под себе си бе нагласил две възглавници, а отзад трета пазеше гърба му от твърдата метална обшивка. А най-хубаво от всичко бе, че в кабината не беше задушно. В други случаи, когато членовете на „Защитник“ пътуваха заедно с подкрепления от други служби и пет немски овчарки от корпус К-9, в кабината бързо ставаше непоносимо от отделената топлина и пот на войниците.
	След няколко часа във въздуха Скуайърс беше благодарен за тези удобства. Първия час бе прекарал със сержант Чък Грей и редник Дейвид Джордж в съставяне на списък за вещите, които щяха да им бъдат необходими за Хелзинки. Следващите два часа заедно с редник Сондра де Вон преглеждаха картите на Хелзинки и Санкт Петербург върху екрана на преносимия му компютър, а после той спа четири часа.
	Когато Скуайърс се събуди, Джордж му подаде храна, затоплена в микровълновата печка, и чаша кафе. Останалите от групата бяха яли преди час.
	— Трябва да кажа на генерал Роджърс да ни осигурява вече по-добра храна. — Скуайърс отвори капака на кутията и разгледа резените пуешко месо, картофеното пюре и салатата от боб и царевица. — Вече имаме ракети, които могат да заобикалят дървета и планини, за да отрежат комина на нечия къща, а продължават да ни сервират същия буламач като в пътническите самолети.
	— Все пак е по-добра от онази, която баща ми разправяше, че са им давали във Виетнам — каза Джордж.
	— Да, може би — съгласи се Скуайърс. — Но нищо нямаше да им стане, ако ни бяха осигурили поне прилична кафемашинка. По дяволите, и сам бих могъл да я купя. Не заемат кой знае колко място, пък са и глупакоустойчиви. Армията няма да се разори от по-доброто кафе.
	— Защото не сте опитвали от моето кафе, сър — обади се Сондра, без да вдигне поглед от „Брулени хълмове“. — Когато съм си вкъщи, майка ми и баща ми крият кафеварката от мен.
	Скуайърс си отряза парче от пуешкото месо:
	— Какво кафе употребяваш?
	Сондра вдигна глава. Големите й кафяви очи изглеждаха прекрасно върху кръглото лице, а говорът издаваше прекараното в родния Алжир детство.
	— Какъв вид ли? Не знам. Какъвто продават.
	— Ето, в това се състои твоят проблем — наставнически рече Скуайърс. — Моята съпруга купува кафе на зърна. Държим го във фризера и го мелим сутрин, преди да правим кафето. То е нещо като церемония. Използваме „южен орех“ или „шоколадова малина“.
	— Кафе от шоколадови малини ли? — учуди се Сондра.
	— Точно така. Използваме кафеварка със запарване, а не онези гърнета, които изгарят кафето, и щом стане готово, го преливаме в каничка. Никога не пием кафе с мляко или захар. Те са ужасни унификатори — правят всички видове кафе еднакви.
	— Тая работа ми се вижда много сложна, сър.
	Скуайърс посочи към книгата й:
	— Ти четеш Бронте. Защо не си взела някое леко романче?
	— Това е литература. Другото са глупости.
	— Ето, така се отнасям аз към кафето. — Скуайърс задъвка хапката си. — Ако не е нещо наистина хубаво, не си заслужава да се пие.
	— Аз пък го оценявам само по едно: съдържанието на кофеин. Когато чета Томас Ман или Джеймс Джойс до четири часа сутринта, просто ми е необходимо нещо, което да ме ободри, така че да мога да отида на лекции в девет.
	Скуайърс кимна, но после веднага продължи:
	— Аз имам по-добро предложение за ободряване.
	— Какво?
	— Лицеви опори. Стотина опори след ставане биха те събудили много по-бързо от кофеина. Освен това ако успееш да ги изпълниш сутринта, после каквото и да ти се наложи да правиш, ще ти се стори просто като фасул.
	Докато си говореха така, радистът Иши Хонда се приближи откъм задната част на фюзелажа. Ветеран от „Защитник“ и носител на черен колан по джудо с майка от Хаваите и баща японец, ниският и изглеждащ като момченце Хонда, отговаряше за комуникациите, докато редник Джони Пъкет, който беше ранен в Северна Корея, се върнеше отново в строя.
	Хонда подаде на Скуайърс слушалката на приемника за секретна сателитна връзка, който носеше в раницата на гърба си:
	— Сър, обажда се генерал Роджърс.
	— Благодаря. — Скуайърс бързо преглътна хапката си и взе слушалката: — Подполковник Скуайърс слуша, генерале.
	— Подполковник, по всичко изглежда, че групата ти ще се насочи към целта, без да се правите на туристи.
	— Разбрано.
	— Преди да кацнете, ще получите подробни указания. Те ще съдържат мястото на тръгване, вида на транспорта, мястото на проникване и времетраенето, макар че няма да сме в състояние да ви кажем съвсем точно какво трябва да търсите. Всичко, което знаем, ще го имате в доклада, включително и мястото, където е бил убит агентът на МИ-6. Руснаците са отстранили също един от информаторите му и са по следите на другия.
	— Не взимат пленници, а?
	— Така е. Сега да ви кажа още нещо. Аз го приемам със смесени чувства, но се оказва, че ще имате нов сътрудник — британски агент със звънко име.
	— Аз познавам ли го? — попита Скуайърс.
	— Той е тя — отвърна Роджърс. — Ще накарам Боб Хърбърт да ти изпрати справката й заедно с данните за спътника за връзка. Междувременно прегледай списъка на Маккаски за непромокаемото облекло и оборудване, което имате на борда. Ако има още нещо, което смятате, че ще ви бъде необходимо, той ще поръча да ви бъде осигурено и да ви чака в Хелзинки. И, Чарли…
	— Да, сър?
	— Кажи на всички, че ви пожелавам късмет и успех.
	— Прието. — Скуайърс прекрати разговора.


	26.

	_Понеделник, 11:00 часа вечерта, Санкт Петербург_
	— Три… Две… Едно. Включени сме…
	Когато Юрий Марев заговори, нямаше викове, нито усмивки, докато генерал Орлов, който се разхождаше зад дъгата от компютри, одобри с кимване влизането на руския оперативен център в действие. Броенето бе извършено без засечка и докато дългият ден за повечето хора завършваше, Орлов имаше чувството, че неговият едва сега започва. Бе поискал да се запознае с всички данни, които ще дойдат през следващия час и които той щеше да прегледа заедно с ръководителите за сателитно наблюдение, метеорология, клетъчна и радиокомуникация, оперативна връзка, шифроване и компютърни анализи, прехващане на образи и информация. Това бяха ръководителите на всички отдели за смяната от четири до полунощ — екипа от титуляри, който обработваше множеството данни, идващи в центъра по времето на редовната смяна от осем часа сутринта до четири следобед във Вашингтон. Щяха да присъстват и заместниците им, които поемаха работата от полунощ до осем часа сутринта. Щеше да бъде, разбира се, и Рузки не само като заместник на Орлов, но и като офицер за връзка с военните. Рузки отговаряше не само за анализирането на идващата от военното разузнаване информация и предаването й към въоръжените сили на страната и правителството, но и за командването на ударната група със специално предназначение, придадена на разположение на центъра за специални мисии.
	Орлов погледна към Рузки, който стоеше зад ефрейтор Ивашин. Ръцете на полковника бяха зад гърба му и той явно мълчаливо се възхищаваше на безмълвната работа на системата. Той напомняше на Орлов за Никита, когато го беше завел за първи път да разгледа ракетите и космическите кораби в Звездното градче. Момчето беше толкова възбудено, че не знаеше къде да погледне по-напред. Орлов обаче бе наясно, че това много скоро ще се промени.
	Щом центърът бе обявен за действащ, Орлов се приближи до Рузки. Полковникът изчака един миг, преди да се обърне и да козирува бавно.
	— Полковник Рузки — каза генералът, — бих искал да ми кажете къде точно се намира моят син. Цялата информация може да бъде кодирана. Не е нужно да вписвате заповедта.
	Рузки се поколеба за миг, като явно се опита, но не успя да разбере мотивите за искането на Орлов.
	— Слушам — отговори той.
	Рузки заповяда на Ивашин да се свърже с базата на остров Сахалин и да поиска информация от сержант Наговин. Всички връзки бяха по код „Молив две-пет-три“ — буквите трябваше да бъдат изтрити, преди да могат да бъдат разкодирани. В този случай всяка втора буква от думата в кода бе фалшива, както и всяка пета дума, с изключение на третите букви на всяка от фалшивите думи, които представляваха първата буква на следващата дума.
	Ивашин получи отговор след по-малко от две минути и компютърът му веднага го разкодира.
	Все още с ръце зад гърба си, Рузки се наведе към екрана и прочете:
	— Младши лейтенант Орлов и групата му от девет войника от спецчастите са пристигнали във Владивосток и очакват по-нататъшни инструкции. — Рузки хвърли остър поглед към Орлов. — Генерале — заговори той напрегнато, — това някаква маневра ли е?
	— Не, полковник.
	Челюстите на Рузки се стегнаха и отпуснаха няколко пъти. Орлов изчака няколко дълги секунди, за да бъде сигурен, че полковникът е достатъчно умен да не покаже неподчинение и да не реагира, че не е бил уведомен за военно придвижване. Рузки вероятно се чувстваше унижен пред останалата част на персонала, но остана мълчалив.
	— Елате в кабинета ми, полковник — каза Орлов и се обърна. — Аз ще ви запозная със задачата на спецотряда от Сахалин.
	Генералът чу как Рузки тропна с токове зад гърба му. Щом вратата се затвори зад тях, Орлов седна зад бюрото си и погледна към стоящия пред него полковник.
	— Вие знаете за доставката за министър Догин на борда на частния самолет, нали? — попита Орлов.
	— Тъй вярно.
	— С нея има проблем — продължи Орлов. — Повреда в единия двигател. Самолетът не може да продължи полета си. Поради лошото време и липсата на самолети аз разпоредих товарът да бъде прехвърлен във влака, който контраадмирал Пашченко ни е дал на разположение.
	— От Владивосток до Москва влакът ще пътува четири или пет дни — каза Рузки.
	— Само че той няма да върви по този маршрут. Моят план е просто да се изнесе товарът от Владивосток и да се откара до място, откъдето ще може да бъде превозен по въздух. Мисля, че ще имаме възможност да осигурим хеликоптер от летището Бада, който да пресрещне влака в Бира. Това е само на седемстотин и петдесет километра от Владивосток, но изглежда достатъчно далеч на запад, за да не попада в района на бурята.
	— Вие сте свършили вече по-голямата част от работата. Какво ще искате от мен да направя още? — попита Рузки.
	— Всъщност нищо — каза Орлов. — Но на първо място, полковник, искам да знам от кого сте научили за товара.
	Рузки отговори спокойно:
	— От министъра.
	— Той направо с вас ли се свърза?
	— Тъй вярно. Мисля, че по това време вие сте си били вкъщи на вечеря.
	Генералът се изви към компютъра си и погледна файла със записите за деня.
	— Ясно. Но вие сте записали доклада си, за да го видя аз после…
	— Не.
	— Защо не, полковник? Да не сте били твърде зает?
	— Министърът не желаеше този случай да бъде записан в документацията на центъра.
	— Значи _министърът_ не бил пожелал — изсъска Орлов. — Няма ли действаща заповед всяка задача, поставена от началството, да бъде записвана?
	— Тъй вярно.
	— Значи вие сте свикнали да поставяте желанията на цивилните над военните?
	— Съвсем не, господин генерал.
	— Аз отговарям за центъра — натърти Орлов. — Ние сме автономна база, обслужваща всички сектори на правителството и въоръжените сили. А вие какво правите, полковник? Да не би да работите само за Министерството на вътрешните работи?
	Рузки задържа отговора си за миг:
	— Не, господин генерал.
	— Добре. Защото, ако последва друг подобен случай, ще трябва да ви уволня. Ясно ли е?
	Квадратната брада на Рузки бавно се помръдна:
	— Тъй вярно. Ясно ми е, господин генерал.
	Орлов въздъхна дълбоко и започна да преглежда записите от деня. Той знаеше, че Рузки никога няма да му се противопостави открито, но реакция ще последва. Беше го притиснал до стената и бе готов да понатисне още малко. Рузки трябваше да направи нещо.
	— Министърът казал ли ви е още нещо, полковник? Като например какво съдържа товарът?
	— Не.
	— Ако министър Догин ви беше инструктиралите щяхте ли да скриете и тази информация от мен?
	Рузки се вгледа в началника си:
	— Не и ако информацията засяга този център, господин генерал.
	Орлов остана мълчалив, защото не успя да намери собствения си запис за разговора с Догин. Той се върна отново към 8:11 часа, когато си спомняше, че лично бе направил записа. Мястото беше празно.
	— Има ли нещо нередно, господин генерал? — попита Рузки.
	Орлов претърси целия файл само за да се увери, че не е пропуснал записа. Външно запазил спокойствие, той беше разярен, когато не откри никъде нищо за гълфстрийма.
	— Не — твърдо каза Орлов. — Няма нищо нередно. Записал съм заповедта на неподходящо място. Когато свършим, ще я прехвърля. — Той се облегна назад, но междувременно забеляза доволното трепване в крайчеца на устните на Рузки. — Мисля, че поговорихме достатъчно по този въпрос и се надявам, че моите намерения вече са ви ясни.
	— Съвсем, господин генерал.
	— Искам да информирате министър Догин за намеренията ми и да се заемете лично с операцията. Моят син ви уважава и аз съм уверен, че вие и сега ще работите с него толкова добре, както и в миналото.
	— Слушам. — Рузки козирува. — Той е добър офицер.
	Телефонът бипна и Орлов освободи полковника, докато вземаше слушалката от апарата. Рузки затвори вратата, без да се обърне.
	— Да? — обади се Орлов.
	— Обажда се Силаш, господин генерал. Бихте ли дошли до радиокабината?
	— Какво има?
	— Чинията прехвана силно кодирана комуникация. Изпратихме я в центъра за дешифровка, но започваме да се боим, че нещо може да се случи, преди да успеем да разшифроваме съобщението.
	— Идвам.
	Орлов тръгна, без да си направи труда да запише данните за гълфстрийма, защото беше сигурен, че информацията ще бъде изтрита отново. Беше разярен от факта, че разговорът, предназначен да постави Рузки на място, почти потвърди нарастващите му съмнения. Явно Догин и заместник-началникът са решили да ръководят центъра зад гърба му и да го използват само като фигурант.
	Думите на Рузки отекваха в ума му: „Не и ако информацията засяга този център, господин генерал“. В разстояние само на няколко часа от него бе скрита информацията за убития вражески агент и за гълфстрийма. Центърът бе една от най-могъщите разузнавателни единици в света и Орлов нямаше намерение да позволи на Рузки и Догин да го превърнат в своя частна собственост, въпреки че засега още се въздържаше да реагира. От времето, прекарано в космоса, бе научил, че е по-важно да запази главата си хладна, когато столът под задника му пари. Пък и онези двамата все още не бяха успели да вдигнат температурата до точката на горене.
	Във всеки случай той така или иначе беше длъжен да ръководи центъра и нито полковникът, нито онзи мегаломан нямаше да го отклонят от изпълнението на тези задължения.
	Орлов се вмъкна в претъпканата радиокабина, която бе още по-задимена отпреди. Тясното лице на Силаш бе повдигнато нагоре и очите му гледаха в тавана, докато се беше съсредоточил внимателно в онова, което се чуваше в слушалките му. След малко той ги свали от ушите си и погледна Орлов:
	— Проследихме две серии кодирани разговори и установихме, че са свързани помежду си. Първата беше от Вашингтон до самолет, летящ над Атлантика, а втората е до Хелзинки. — Той пое два пъти дим от цигарата, а после я загаси в пепелника. — Накарахме групата по сателитни връзки да огледа самолета. Няма маркировка, но, изглежда, е С-141В „Старлифтър“.
	— Транспортен самолет за войскови части — замислено заговори Орлов. — Модифицирана версия на С-141 А. Познавам добре тези самолети.
	— Така си и знаех. — Силаш се усмихна и запали нова цигара. — „Старлифтър“ лети по курс към Хелзинки. Подслушахме разговорите между пилота и Кулата. Ще пристигне около единадесет часа вечерта местно време.
	Орлов погледна часовника си:
	— Това е след по-малко от час. Да имаш представа кой лети на борда му?
	Силаш поклати глава:
	— Опитахме се да подслушаме вътрешността със Светлана над северната част на Атлантика. Но Светлана казва, че в самолета има електронен заглушител.
	— Значи сигурно е разузнавателен. — Орлов не беше много изненадан. Помисли си за британския агент, който шпионираше в Ермитажа, и мълчаливо наруга Рузки за начина, по който бе разрешил този въпрос. Можеха да сложат човека под наблюдение, а не да го докарат до самоубийство… Ако той наистина сам бе посегнал на живота си… — Съобщи в Москва — каза Орлов. — Кажи им, че ми трябва човек в Хелзинки, който да посрещне самолета и да го наблюдава. Да види дали американците нямат намерение да пресекат залива.
	— Слушам — отвърна Силаш.
	Орлов му благодари и се върна в кабинета си, където веднага извика Рузки и Глинка, за да решат как да действат, в случай че им дойдат „гости“.


	27.

	_Вторник, 6:08 часа сутринта, Владивосток_
	Някога Ленин бе казал за Владивосток: „Той е много далеч. Но е наш“.
	По време на двете световни войни пристанищният град, намиращ се на полуостров Муравьов в Японско море, е бил главният входен пункт за доставка на храни и оръжие от Съединените щати и други страни. През годините на Студената война военните затвориха града и го откъснаха от света, но Владивосток просперираше, тъй като пристанището и тихоокеанският флот се развиваха, а военното и гражданско корабостроене довеждаха в града работници и пари. После, през 1986 година, Горбачов издигна „Инициативата Владивосток“, с което градът бе отново отворен и се превърна в „широк прозорец към Изтока“.
	Много от руските ръководители бяха работили добре, за да направят града съставна част от търговския обмен в тихоокеанския регион, но с новото му отваряне в него дойдоха гангстери от Русия и целия свят, привлечени от валутата и стоките, които влизаха в пристанището както законно, така и нелегално.
	Летището на Владивосток се намира на около тридесет километра северно от града. Оттам до железопътната гара, която е в центъра малко на север от натоварената улица „Октябр“ има около час път.
	Когато пристигна с групата си на летището, лейтенант Орлов бе посрещнат от куриер от щаба на контраадмирала. Младият пратеник подаде на офицера запечатан плик с инструкции да се обади на полковник Рузки, за да получи заповедта си. Тъй като от сивото небе започна да прехвръква сняг, Никита притича до строената пред острия нос на хеликоптера Ми-6 група. Ми-6 бе най-големия хеликоптер в света с възможност да вози седемдесет души на повече от хиляда километра разстояние. Войниците бяха облечени в бели камуфлажни облекла със свалени качулки. Бяха оставили раниците си до краката. Всеки от тях бе въоръжен със стандартното оръжие за спецчастите: автомат и четиристотин патрона, нож, шест ръчни гранати и пистолет Р-6 със заглушител. Самият Никита носеше автомат с късо дуло АКР само със 160 патрона, който беше стандартното оръжие на офицерите.
	Никита заповяда на радиста си да разопакова параболичната чиния. След по-малко от минута той говореше по секретната линия с полковник Рузки.
	— Лейтенант Орлов се обажда по ваша заповед.
	— Лейтенант, радвам се да те чуя след толкова години — каза Рузки. — За мен е удоволствие да работя с теб.
	— Благодаря. За мен също.
	— Чудесно — продължи полковникът. — Какво знаеш за мисията си, Орлов?
	— Засега нищо.
	— Много добре. Виждаш ли гълфстрийма на пистата за кацане?
	Никита се извърна на запад под снежинките и видя спрелия върху пистата самолет:
	— Тъй вярно.
	— Маркировка?
	— Н2692А.
	— Правилно. Помолих контраадмирал Пашченко да изпрати конвой. Там ли е?
	— Виждам четири камиона да чакат до самолета.
	— Прекрасно. Трябва да свалите товара от самолета, да го натоварите в камионите и да се качите на влака, който ви чака на гарата в града. Във влака ще има само машинист. Щом натоварите, ще тръгнете с влака на север. Ориентировъчната ви цел е Бира, въпреки че потвърждението ще получите, когато тръгнете. Ти си командир на влака и ще трябва да вземеш мерките, които считаш за необходими, за да пристигне товарът до крайната си цел.
	— Разбирам и ви благодаря — каза Никита.
	Той нито попита какъв е товарът, нито пък това го интересуваше. Щеше да се отнася с него толкова внимателно, все едно че се състои от ядрени бойни глави, а пък и бе напълно възможно да е точно така. Бе чувал, че има проект Приморска област, част от която беше и градът, да се превърне в независим от Русия в политическо и икономическо отношение район. Така че това би могло да бъде предварителна стъпка на новоизбрания президент Жанин за разоръжаване на района.
	— Ще влизаш във връзка с мен при преминаването на всяка гара по Транссибирската магистрала — продължи Рузки. — Но ти повтарям, лейтенант: трябва да вземеш всички и всякакви мерки, за да опазиш товара си.
	— Разбрано, господин полковник.
	Когато върна телефонната слушалка на оператора, лейтенантът заповяда на хората си да започнат работа. Те взеха оръжието си и затичаха към гълфстрийма, който почти бе закрит от погледа им от все по-сгъстяващия се снеговалеж.


	28.

	_Вторник, 11:09 часа вечерта, Москва_
	Никога досега Андрей Волков не беше се чувствал толкова самотен и изплашен. Дори и когато беше най-зле в Афганистан, приятелите му — войници като него — бяха наблизо и заедно преживяваха трудностите. Когато за първи път с него се свърза „П“, за да му предложи да работи за МИ-6, той почувства, че му се повдига при мисълта да предаде страната си. Но се самоуспокои с факта, че и неговата страна го бе изоставила след войната, а сега ще има нови приятели както в Англия, така и тук, в Русия, макар да не знаеше кои са те. Разбираше, че никой няма да спечели, ако бъде хванат и започне да издава имената на останалите шпиони. Но му бе достатъчно да знае, че сега вече принадлежи към нещо, и това съзнание го поддържаше през тежките години, когато бе принуден да се справя с последиците от счупения в окопите по време на войната гръбнак.
	Само че сега, когато приближаваше към гарата, високият слаб младеж не усещаше нищо подобно. Бе изненадан по време на вечерята от бипването на телефона, който му бе дал Фийлдс-Хътън. Той бе скрит в уокмен — една вещ толкова ценена в Русия, че му даваше възможността да го носи винаги със себе си. Безименният контактьор го бе информирал за смъртта на Фийлдс-Хътън и още един агент и му бе казал да се опита да се придвижи до Санкт Петербург в рамките на следващите двадесет и четири часа. А там да чака за нови инструкции. Докато се преобличаше забързано в костюма и прибираше в джобовете си само уокмена и валутата, която Фийлдс-Хътън му бе дал за подобни спешни случаи, Волков вече не се чувстваше така, като че ли цяла Англия го подкрепя. Отиването в Санкт Петербург щеше да бъде самостоятелна и трудна задача и той даже не знаеше дали ще бъде в състояние да я изпълни. Не притежаваше лека кола, а да пътува със самолет, излитащ даже от някое от малките летища като Биково, беше рискована работа. Името му щеше да бъде записано на гишето, а милицията би могла да му поиска и паспорта. Единствената възможност оставаше да се качи на влака за Санкт Петербург.
	Някога Фийлдс-Хътън му беше казал, че ако му се наложи да напусне града, не бива да се насочва направо към летищата или гарите. Затова той не избърза. Обикновено около обяд или вечеря чиновниците не изпитваха голям ентусиазъм за работа и затова той обикаля известно време улиците, като вървеше, като че ли бърза за някъде, макар всъщност да не бе така. Смесваше се с нарастващите тълпи хора, които се прибираха по домовете си, и така измина странен маршрут от дома си на проспект „Вернадски“ по страничните улици, където спекуланти продаваха различни стоки от багажниците на колите си, до близката станция на метрото. Оттам пътува в претъпканата мотриса до монументалната станция „Комсомолска“ с възхитителна шестколонна зала и изрязан купол в североизточната част на града. После обикаля почти цял час, преди да се насочи към Петербургската гара, от която тръгваха влаковете за Санкт Петербург, Талин и всички останали градове на север.
	Петстотинкилометровият път, който свързваше Москва и Санкт Петербург, е бил проектиран от американския инженер лейтенант Джордж Вашингтон Уистлър — баща на художника Джеймс Макнийл Уистлър. Той е бил построен от крепостни селяни и затворници, принуждавани от надзирателите да работят дълги часове при нечовешки условия. Малко след това, през 1851 година била построена гара Николаевска, сега известна като Петербургската гара, която е най-старата в Москва и една от трите, намиращи се в близост до оживения площад „Комсомолски“. Вляво на този площад се намира Ярославската гара, построена през 1904 година, която е последната спирка на Транссибирската железопътна линия. А вдясно е Казанската гара — бароков комплекс от сгради, завършен през 1926 година, откъдето тръгват влаковете за Урал, Сибир и Централна Азия.
	Петербургската гара се намира пред арката на станция „Комсомолска“, точно на северозапад от Ярославската. Докато Волков се приближаваше, избърса потта от челото с ръкава на сакото си и приглади назад дългата си мръсноруса коса. „Спокойно — помисли той. — Трябва да действаш спокойно.“ Той лепна широка усмивка на устните си като човек, отиващ на среща с приятелката си, но знаеше, че очите му не се усмихват, и затова се надяваше никой да не се загледа достатъчно сериозно в него, за да забележи.
	Волков обърна големите си тъжни кафяви очи към високата часовникова кула. Тъкмо минаваше единадесет часът. Влаковете тръгваха четири пъти дневно, като първият беше в осем сутринта, а последният — в полунощ. Планът на Волков беше да си вземе билет за последния влак и да се огледа дали милицията проверява пътниците. Ако беше така, имаше две възможности. Първата — да заговори някого от другите пътници, докато се насочва към влака, тъй като милицията ще търси сам човек. А втората бе да отиде направо към някой милиционер и да го попита за направленията на влаковете. Фийлдс-Хътън му бе казал, че онзи, който се мотае и оглежда сред бързащи за някъде хора, веднага привлича вниманието към себе си, докато обикновено никой не забелязва човек, който се движи открито и целенасочено.
	Опашките пред касите за билети бяха дълги дори и по това време и Волков застана на тази в средата. Беше си купил вестник и докато чакаше, се правеше, че чете, макар почти да не го виждаше. Опашката се придвижваше бавно, но Волков, който всъщност не беше търпелив човек, не обръщаше внимание на това. Всяка изминала минута на свобода засилваше увереността му, пък и означаваше, че ще прекара по-малко време затворен в купето преди тръгването на влака.
	Той купи билета си без инциденти и тъй като милиционерите бяха заети с оглеждането на други самотни пътници, мина безпрепятствено.
	„Ще успееш“ — каза си той. Премина под арката на входа, водещ към перона, където чакаше експресът „Червената стрела“. Десетте вагона бяха доста стари. Три от тях бяха наскоро боядисани в яркочервено, а единият в зелено, но това не помрачаваше красотата им. Една група туристи се беше събрала до предпоследния вагон. Носачите бяха оставили багажа в безразборна купчина, а милиционерите преглеждаха паспортите на пътниците.
	„Няма съмнение, че търсят мен“ — помисли Волков, докато минаваше покрай тях. Той се качи във влака два вагона пред туристите и седна на една от дебело тапицираните седалки. Досети се, че трябваше да си вземе куфар. На някого можеше да се стори съмнително, че пътува за далечния град, без да носи поне чифт бельо и допълнителен костюм. Докато вагонът се пълнеше с пътници, той се огледа и видя как един от тях поставя няколко сака върху полицата. Волков се премести и седна под единия от саковете близо до прозореца.
	Когато се настани с вестника в скута и уокмена в джоба си, Волков най-после си позволи да се отпусне. Точно в този миг в купето настъпи абсолютна тишина и той усети студеното дуло на пистолета „Макаров“ в тила си.


	29.

	_Понеделник, 3:10 часа следобед, Вашингтон_
	Боб Хърбърт обичаше да бъде зает. Но не чак толкова, че да се чувства, като че ли кара, без да спира инвалидния си стол по пътя от оперативния център до родния си град. Не, не чак до онази Филаделфия, намираща се в местността Нешоба, недалеч от границата с Алабама. Филаделфия не беше се променила много от времето, когато бе дете. Той обичаше да се завръща и да си припомня по-щастливите години. Не че бяха по-невинни. Защото помнеше много добре хаоса, който тогава причиняваха всички — от комунистите до Елвис Пресли. Но това бяха проблеми, които за него оставаха настрани, щом се заровеше сред книгите, ходеше в гората или на риболов при езерото.
	Сега пейджърът му казваше, че Стивън Винс от Националната разузнавателна служба има нещо, което той трябва да види, и затова, след като прекъсна краткия доклад на Ан Фарис, Боб се вмъкна с инвалидния стол в кабинета си, затвори вратата и се обади в НРС.
	— Я ми кажи да не си получил снимки с голотии от онзи басейн в Генуа — каза той в слушалката.
	— Не, но съм сигурен, че ще ги видим скоро — отвърна Винс. — Имам обаче самолета, който следим по топлинното излъчване по молба на АБН*. Той прелетя от Колумбия до Мексико, после кацна в Хонолулу, в Япония и Владивосток.
	[* Агенция за борба с наркотиците. — Б.пр.]
	— Наркокартелите работят с Русия. Това не е нещо ново.
	— Така е. Но когато кацна във Владивосток, ние имахме отгоре сателит, така че можехме да го наблюдаваме. За пръв път виждам такъв самолет да бъде разтоварван от войници на спецназ.
	Хърбърт се надигна на стола си.
	— Колко бяха?
	— По-малко от дузина и всички в бели камуфлажни облекла. И което е по-важно, сандъците веднага бяха натоварени в камиони на тихоокеанския флот. Може би сме наблюдавали многостранна нарковръзка.
	Хърбърт си спомни за срещата между Шович, генерал Косигин и министър Догин.
	— Знаеш ли, това може да е нещо повече от обикновена връзка на военни с гангстерите. Камионите още там ли са?
	— Да — отговори Винс. — Товарят сандъците по дузини. Единият камион е вече почти пълен.
	— Сандъците с еднакво тегло ли изглеждат?
	— Абсолютно. Продълговати са, но като че ли и в двата си края тежат еднакво.
	— Прослушай операцията с аудиосателитната връзка. Ако има нещо особено, ми звънни.
	— Добре.
	— И освен това, Стив, обади се да ми кажеш накъде са се отправили камионите — завърши Хърбърт и звънна на Майк Роджърс.
	Роджърс го нямаше в кабинета, но щом видя на пейджъра си, че Хърбърт го търси, се появи.
	Когато Хърбърт му разказа онова, което знаеше, Роджърс се замисли.
	— Значи руснаците открито си работят с наркобароните. Е, все трябва да си осигурят отнякъде твърда валута. Само че се чудя…
	— Извинявай — прекъсна го Хърбърт, когато телефонът му звънна. Той натисна бутона на спикера:
	— Да?
	— Боб, обажда се Даръл. ФБР са загубили човека си в Токио.
	— Какво се е случило?
	— Застреляли са го от екипажа на гълфстрийма — мрачно отвърна Маккаски. — Японците също са загубили своя човек в престрелката.
	— Даръл, обажда се Майк — намеси се Роджърс. — Има ли някой ранен от хората в самолета?
	— Не знаем. Хората от наземния екипаж не говорят много. Страхуват се.
	— Или са подкупени — обади се Хърбърт. — Съжалявам, Дар. Той имаше ли семейство?
	— Само баща. Ще се поинтересувам дали има нужда от помощ.
	— Добре.
	— Предполагам, че това прави още по-явна връзката между самолета и руските наркотрафиканти — каза Маккаски. — Даже и колумбийците не са толкова ненормални, че да стрелят на чуждо международно летище.
	— Така е — съгласи се Хърбърт. — Застреляли са момчетата, които са се опитали да проверят сандъците. Загазили са здравата и на мен много би ми се искало да пусна „Защитник“ да ги пораздруса.
	Хърбърт затвори и помълча секунда, докато дойде на себе си. Тези неща винаги действаха зле на служителя от разузнаването. Още повече, когато човекът беше имал семейство. Той погледна към Роджърс:
	— За какво се чудеше преди малко, генерале?
	Роджърс изглеждаше по-мрачен отпреди:
	— Дали това има някаква връзка с онова, което е открил Мат? Нашето дете чудо преди малко говори с мен и Пол. Той е влязъл чрез компютъра си в сметката на Кремъл в банката в Рияд, където има около десет милиарда долара. Открил е, че оттам привеждат заплати на няколко доста скъпоплатени служители в новото телевизионно студио в Ермитажа. Също и в Министерството на вътрешните работи. Това са хора, за които нямаме никаква информация отпреди. Неизвестни.
	— Което означава, че някой е вписал фалшиви имена в сметката — каза Хърбърт. — За да може да плаща на хора, които работят нещо секретно в Санкт Петербург.
	— Точно така. Както и да купува високи технологии от Япония, Германия и САЩ. Компоненти, които се изпращат после на Министерството на вътрешните работи. Започва да ми мирише. Струва ми се, че Догин извършва някаква сложна разузнавателна операция. Може би и Орлов е там, за да помага за някаква орбитална машинария, която също се използва.
	Хърбърт се удари по челото:
	— Тогава, ако приемем, че Догин е шефът, и при това поддържа близки отношения с руската мафия, има твърде голяма вероятност той да планира някакъв преврат. На него не му трябват оръжия, защото генерал Косигин го подкрепя.
	— Така е — съгласи се Роджърс. — Същото казах преди малко на Пол. На Догин му трябват пари, за да си купи политици, журналисти и поддръжка в чужбина. И тези пари е възможно да идват от Шович в замяна на бъдеща услуга.
	— Би могло. Или пък Догин има намерение да събере пари чрез продажба на наркотици, осигурени му от Шович. Няма да е първият държавник в света, който прави такова нещо. Само че е най-силният. Та той би могъл да получи товара в чували на дипломатическата поща, пренасяни от верни нему служители.
	— Така е. Случва се дипломати да изнасят наркотици и да внасят валута.
	— Значи тези сандъци във Владивосток може и да са част от тази работа. Или наркотици, или пари, или и двете.
	— Знаеш ли какво е най-гадното в цялата работа? — попита Роджърс. — Даже Жанин да е разбрал нещо за нея, той не би могъл да направи нищо. Защото тогава може да му се случи едно-друго. Първо, ако победи Догин, последващата чистка ще трябва да бъде толкова широкообхватна, че ще изплаши чуждите инвеститори, които му трябват, за да възстанови страната си. В резултат Русия ще изпадне в още по-тежко състояние от сега. Второ — продължаваше Роджърс, — ако Жанин принуди противниците си да атакуват, преди да бъдат готови, това може да доведе до дълго и кърваво противоборство, като при това само господ знае в чии ръце ще попадне ядреното оръжие. Оказва се, че ние трябва да се тревожим за същото, за което в Панама под управлението на Нориега или в Иран под управлението на шаха. За стабилността на държавата, а не за спазването на законността.
	— Добре казано — съгласи се Хърбърт. — Как мислиш, че ще реагира президентът?
	— Точно както снощи — отговори Роджърс. — Никак. Той не може да информира Жанин поради опасения, че могат да бъдат подслушани. Нито пък да му предложи военна помощ. Тази възможност бе обсъждана и отхвърлена. И в двата случая съществува опасност от прибързани действия. Нали не искаш да принудим Догин и неговите приятелчета да се прикрият? Това би представлявало невероятна опасност.
	— Ами как би обяснил президентът на онези от НАТО своето бездействие? — попита Хърбърт. — Вярно, че те са страхливци, но така ще могат да се скатаят.
	— Той също може да се дръпне. Или доколкото познавам Лорънс, той ще обяви неоизолационизъм и ще им каже, че НАТО трябва да решава за Европа. Това ще бъде в съответствие с настроенията на американския народ. Особено след тази експлозия в тунела.
	Докато Хърбърт седеше замислен и барабанеше с пръсти по кожените облегалки за ръце на инвалидния си стол, телефонът иззвъня. Той погледна екранчето да види номера на този, който го търси. Беше от НРС. Боб натисна бутона на спикера, за да може да чува и Роджърс.
	— Боб — обади се Стивън Винс, — още не сме получили сателитния аудиозапис, но наблюдавахме първия камион, когато тръгна от летището. Той се насочи направо към гарата на Владивосток.
	— Какво е времето там? — попита Хърбърт.
	— Ужасно. Предполагам, че затова отиват към гарата. Вали страхотен сняг. В цялата област е бурно и се очаква да бъде все така през следващите четиридесет и осем часа.
	— Значи Догин или Косигин са решили да пренесат товара с железницата — каза Хърбърт. — Виждаш ли нещо на гарата?
	— Не. Влакът е вътре в терминала. Но ние имаме разписанието и ще наблюдаваме всеки влак, който излезе.
	— Благодаря. Дръж ме в течение.
	Когато Винс затвори, шефът по разузнаването разпореди товарът да бъде поставен под непрекъснато сателитно наблюдение — с идентификация, проследяване и като евентуален обект на нападение.
	— Товарът е от особена важност — довърши тихо той.
	— Какво беше това? — попита Роджърс.
	— Казах, че очевидно товарът е много важен. Иначе те щяха да изчакат да премине бурята.
	— Съгласен съм. Но освен че е много важен, той там е и на удобно място.
	Мина известно време, преди Хърбърт да осъзнае думите на Роджърс. Той се намръщи:
	— Не, Майк, не е на удобно място. Той се насочва навътре в Русия. На хиляди километри от която и да било удобна за нас граница. Това не ти е някакъв сравнително къс скок, след който да се върнеш обратно във Финландия.
	— Прав си. Но също така предлага и много лесен начин да бъде поразен Догин. Щом няма мангизи, няма да има и приятели.
	— Господи, Майк, бъди разумен. Пол предпочита дипломацията пред боя. Той никога няма да се съгласи…
	— Чакай малко — каза Роджърс.
	Хърбърт остана мълчалив, докато Роджърс се обаждаше на сътрудника на Худ.
	— Бъгс? Пол още ли е в ОСТ*?
	[* Отдел по стратегия и тактика. — Б.пр.]
	— Така мисля — отговори Бенет.
	— Попитай го дали може да дойде в кабинета на Боб Хърбърт. Имаме нещо да поговорим с него.
	— Добре.
	Когато Бенет затвори, Роджърс се обърна към Хърбърт:
	— Ей сега ще разберем дали е съгласен.
	— Даже и да го убедиш, комисията в Конгреса няма да го направи, ако ще и хиляда години да ги убеждаваме.
	— Те вече са одобрили едно влизане на „Защитник“ в Русия. Даръл и Марта ще ги накарат да одобрят още едно.
	— Ами ако не успеят?
	— Ти какво би направил, Боб?
	Хърбърт постоя мълчаливо:
	— Господи, Майк, нали знаеш какво бих направил.
	— Би ги изпратил там, защото така трябва и защото те са точно хората, които могат да свършат работата, и ти добре знаеш това. Ние и двамата с теб се поклонихме пред ковчега на Бас Мур след мисията в Северна Корея… Аз отговарях за това. Бил съм и в други мисии, в които са загивали наши войници. Но това не бива да ни демобилизира. Точно за това създадохме „Защитник“.
	На вратата на Хърбърт се звънна и той пусна Худ да влезе. Изморените очи на директора се спряха върху Хърбърт:
	— Не ми се виждаш весел, Боб. Какво има?
	Роджърс му каза. Худ се настани в края на бюрото на Хърбърт и слушаше, без да прекъсва генерала, който го информира за положението в Русия и за идеята си относно „Защитник“.
	Когато той свърши, Худ заговори:
	— Как, мислиш, ще реагират на това нашите терористи? Няма ли това да провали сделката ни с тях?
	— Не. Те изрично ни казаха да не се намесваме в Източна Европа, не ставаше дума за Централна Русия. Във всеки случай ние ще влезем и излезем, преди те да разберат.
	— Вероятно. Тогава да се насочим към по-важния въпрос. Ти знаеш как гледам аз на прилагането на сила вместо преговори.
	— Точно както и аз — каза Роджърс. — По-добре да стреляш с думи, отколкото с оръжие. Но ние няма да можем да накараме с думи този влак да се върне във Владивосток.
	— Вероятно — съгласи се Худ. — Което повдига и много други въпроси. Нека приемем, че получим разрешение да изпратим „Защитник“ в акция и открием какво има във влака. Да речем, че е хероин. И тогава какво? Ще го вземем ли, ще го унищожим ли, или ще се обадим на Жанин да изпрати руски войски да се бият срещу своите?
	— Когато лисицата ти попадне на мерника, не сваляш пушката и не викаш кучетата да я хванат. Такава грешка бе допусната с нацистите в Полша, с Кастро в Куба и с комунистите във Виетнам. Знаем до какво доведе това.
	Худ поклати глава:
	— Ти говориш за нападение над Русия.
	— Да, така е — настоя Роджърс. — А те не ни ли атакуваха току-що?
	— Това беше различно.
	— Кажи го на семействата на загиналите. — Роджърс се приближи до Худ. — Пол, ние не сме поредната бавноподвижна държавна агенция. Оперативният център бе създаден да върши работа. Такава, каквато ЦРУ, Държавният департамент и военните не могат да свършат. Само ние имаме възможност да го направим. Чарли Скуайърс създаде „Защитник“ с пълното съзнание, че хората му ще си играят с огъня не по-различно от която и да било друга елитна военна част, като се започне от специалните части на оманската кралска гвардия и се стигне до гражданската гвардия на Екваториална Гвинея. Онова, към което трябва да се стремим и в което сме длъжни да вярваме, е, че ако всички си вършим работата и действаме с разум, можем да се справим с нещата без много шум.
	Худ погледна Хърбърт:
	— Ти как мислиш?
	Хърбърт затвори очи и се почеса по бузата:
	— Колкото повече остарявам, толкова по-неприятна ми става мисълта, че заради политически пристрастия могат да загиват хора. Но екипът Догин — Шович — Косигин е един истински кошмар и харесва ли ми или не, оперативният център трябва да се справи с него.
	— Ами Санкт Петербург? — попита Худ. — Нали решихме, че нарушаването на връзката между мозъка и тялото ще бъде достатъчна.
	— Този дракон е по-голям, отколкото си мислехме — каза Роджърс. — Като махнем главата, тялото може да живее още достатъчно дълго, за да причини доста сериозни неприятности. Тези наркотици или пари, или каквото и да се намира във влака, може да направят точно това.
	Хърбърт се приближи до Худ. Той го потупа с ръка по коляното:
	— И ти не ми изглеждаш много весел, шефе. Както каза за мен, когато влезе.
	— Сега вече знам защо. — Худ погледна Роджърс. — Знам, че няма да рискуваш хората си, освен ако не си сигурен. Щом Даръл успее да уреди това с комисията на Конгреса, направи необходимото.
	Роджърс се обърна към Хърбърт:
	— Иди в ОСТ. Накарай ги да съставят план за оставяне на възможно най-малък контингент на „Защитник“ в Хелзинки, а после да измислят най-чистия и бърз начин останалата част от групата да достигне влака. Съгласувайте с Чарли всяка стъпка по пътя и се убедете, че той ги счита за разумна.
	— О, ти го знаеш Чарли. — Хърбърт се насочи с инвалидния стол към вратата. — Щом става дума да рискува задника си, той е съгласен.
	— Знам — каза Роджърс. — Той е най-добрият от нас.
	— Майк — намеси се Худ. — Ще разговарям с президента по този въпрос. Казвам ти, за да знаеш. Все още не съм убеден сто процента. Но съм на твоя страна.
	— Благодаря — каза Роджърс. — Точно това съм искал и съм очаквал от теб.
	Двамата последваха Хърбърт.
	Докато отиваше сам към командния център на ОСТ, ръководителят на разузнаването установи, че се чуди защо ли никоя човешка дейност не може да бъде извършена без борба. Било то завоюване на някоя държава, промяна на нечие мнение или просто проследяване на любовник.
	Казваха, че изпитанията правели победата толкова сладка, но Хърбърт никога не можеше да повярва в това. На него все пак му се искаше от време на време победите да се отдаваха по-лесно…


	30.

	_Вторник, 11:20 часа вечерта, Москва_
	Стаята беше малка и тъмна, с бетонни стени и флуоресцентно осветление от тавана. Вътре имаше дървена маса и един стол, а вратата беше метална. Нямаше прозорци. Подът, покрит с черни теракотени плочи, беше недобре измит и побелял от прах.
	Андрей Волков седеше под трепкащата светлина в малката стая без прозорци. Знаеше защо е тук и си представяше добре какво ще се случи с него. Милиционерът с пистолета го изведе от влака, без да каже дума, и го закара при двамата въоръжени мъже, които ги очакваха. Четиримата се качиха в милиционерската кола, която ги докара до участъка на улица „Дзержински“, недалеч от сградата на бившето КГБ. В участъка сложиха белезници на Волков. Докато чакаше безпомощен на скамейката, той се бе чудил как са научили за него. Реши, че вероятно е по някаква улика, оставена от Фийлдс-Хътън. Не че имаше значение. Той се опитваше да не мисли колко дълго и жестоко ще бъде бит, докато тези, които го арестуваха, разберат, че не знае абсолютно нищо за други шпиони, освен за онези, които вече са хванали. Мислеше колко ли време ще мине, докато го осъдят, затворят и го откарат някоя сутрин да му забият куршума в тила. Онова, което го очакваше, му изглеждаше напълно сюрреалистично.
	Чуваше как сърцето му бие звънко в ушите. От време на време го заливаше вълна от ужас — смесица от страх и отчаяние, която го караше да си задава въпроса: „Как стигнах дотук?“. Един награждаван с ордени войник, добър син, човек, който искаше да получи само онова, което му се полага…
	Чу се звук от завъртане на ключ и вратата се отвори. В стаята влязоха трима души. Двама от тях бяха униформени с тояги. Третият беше млад, нисък и облечен в добре изгладен кафяв панталон и бяла риза без вратовръзка. Лицето му бе кръгло с тъжни очи. Пушеше. Униформените застанаха от двете страни на отворената врата в широко разкрачена стойка.
	— Името ми е Погодин — каза младият мъж, щом се приближи. — А ти си попаднал в една малка неприятност. В твоя касетофон намерихме телефонно устройство. Твоят приятел — предател от Санкт Петербург — имаше същото. Обаче, за разлика от теб той има нещастието да попадне в ръцете на офицер от спецназ, който се е разправил с него малко грубичко. Имаме също така и етикетчетата от чая, който си сервирал на английския шпионин. Много хитро. Предполагам, че си поставял информацията си между листчетата, а после лично си почиствал масата му, за да не забележи никой липсващите етикетчета. Нямаше да те открием, ако не беше това. Можеш ли да отречеш нещо от това, което казах?
	Волков не отговори. Не чувстваше особена смелост, но всъщност му беше останало едното самоуважение. Не му се искаше да загуби и него.
	Погодин стоеше точно пред Волков и гледаше към него от горе на долу.
	— Впечатлително. Повечето хора в твоето положение пропяват като птички. Може би ти не знаеш за нашето умение да получаваме исканата информация?
	— Знам — отвърна Волков.
	Погодин го гледа известно време. Изглеждаше, като че ли се опитва да реши дали Волков е храбър или глупав.
	— Искаш ли цигара?
	Сервитьорът поклати глава.
	— Искаш ли да запазиш живота си и да изплатиш част от дълга си към родината?
	Волков вдигна поглед към младия си мъчител.
	— Виждам, че искаш. — Той посочи с цигарата към мъжете зад себе си: — Да ги отстраня ли, за да можем да си поговорим?
	Волков помисли малко и после кимна.
	Погодин им каза да си отидат и те затвориха вратата след себе си. Младият човек заобиколи Волков и седна върху единия ъгъл на масата.
	— Очаквал си някакво по-различно отношение, нали? — попита той.
	— Кога? — отвърна Волков. — Сега или когато се върнах от Афганистан със счупен гръбнак и пенсия, с която и куче не можеше да се изхрани?
	— А, обида. Много по-силен мотив от яда, защото не отминава. Значи ти си предал Русия, защото пенсията ти е била твърде малка?
	— Не. Защото аз самият се чувствах предаден. Изпитвах мъка всеки миг, когато работех или стоях прав.
	Погодин обхвана с ръка брадичката си.
	— И аз изпитвам мъка, когато си спомня, че дядо ми е бил смазан от танк при Сталинград. И когато си спомня, че двамата ми по-големи братя бяха убити в Афганистан. И когато се сетя, че хора като теб предават делото, за което те загинаха, защото не се чувстват „комфортно“. Това ли са чувствата ти към Русия?
	Волков погледна упорито напред:
	— Човек трябва да яде, а за да яде, той трябва да работи. Ако не беше англичанинът, който настоя да ме оставят, щяха да ме уволнят от хотела. Той даде доста голям подкуп.
	Погодин поклати глава:
	— Ще трябва да кажа на началниците си, че ти си неблагодарен и отново би продал страната си, ако ти предложат добра цена.
	— Не това беше мотивът ми — отвърна Волков. — Никога не е бил и сега не е.
	— Така ли? — Погодин дръпна от цигарата си. — Защото сега приятелите ти са мъртви и ти също си заплашен със смърт, нали? — Той се наведе над сервитьора и духна дима в лицето му. — Я виж как можеш да се отмяташ, Волков. Тогава защо беше тръгнал към Санкт Петербург?
	— Да се срещна с един човек. Не знаех, че вече е мъртъв.
	Погодин залепи един шамар по лицето на сервитьора:
	— Ти не отиваше да се срещнеш нито с англичанина, нито с руснака. Иначе щяха да ти кажат, а в МИ-6 вече знаят, че те са умрели. Когато офицерът от спецназ се опита да използва скритите им телефони, те вече не работеха. Той е действал твърде нетърпеливо. Но ти имаш код и можеш да се обаждаш, така ли е?
	Волков не отговори.
	— Разбира се, че е така — продължи Погодин. — Значи си тръгнал към Петербург, за да се срещнеш с някой друг. Кой?
	Волков продължаваше да гледа напред, а ужасът, който бе изпитвал, се превърна в срам. Знаеше какво ще последва, какво има наум Погодин, и знаеше, че ще трябва да направи ужасния избор.
	— Не знам — каза той. — Бях…
	— Продължавай.
	Волков въздъхна тежко:
	— Трябваше да отида там, да се свържа с Лондон и да чакам по-нататъшни инструкции.
	— Те щяха ли да се опитат да те прехвърлят във Финландия?
	— Така… Така си помислих.
	Погодин продължи да пуши, докато обмисляше казаното, после се изправи и погледна надолу към сервитьора:
	— Ще бъда честен с теб, Андрей. Единственият начин да се спасиш, е да ни помогнеш да научим нещо повече за операцията на англичаните. Искаш ли да отидеш в Санкт Петербург, както е било планирано, и да работиш за нас вместо за врага?
	— Дали искам? При положение че разговорът ни започна с опрян в тила ми пистолет?
	Погодин заговори хладно:
	— И може да завърши със същото, ако не ни сътрудничиш.
	Волков се загледа в пластовете дим, висящи под лампите. Опита се да се убеди, че ще постъпи патриотично, но знаеше, че не е така. Просто се страхуваше.
	— Да. Ще отида в Петербург. — Той погледна Погодин в очите. — Доброволно.
	Погодин погледна часовника си.
	— За нас има запазено купе. Няма да е нужно даже да задържаме тръгването на влака. — Той погледна Волков и се усмихна. — Естествено, аз тръгвам с теб. И понеже не нося пистолет, вярвам, че ти ще продължиш да ми сътрудничиш доброволно.
	В гласа му имаше заплаха, а Волков беше още твърде развълнуван, за да му отговаря. Не искаше и смъртта на други хора да тежи на съвестта му, но също знаеше, че всеки, който играе тази игра, познава и рисковете й. Включително и самият той…
	Докато Погодин го водеше от стаята за разпит към колата, той си каза, че има два изхода от това положение. Единият бе да не приеме условията на Погодин и бързо да си спечели смъртта. А другият — да се бори и да се опита поне да си възвърне самоуважението, което сега бе загубил…


	31.

	_Понеделник, 10:05 часа вечерта, Берлин_
	Дебелият тежък „Илюшин“ Ил-76Т беше руски транспортен самолет с много високи качества, дълъг малко повече от 50 метра и с почти толкова широк разтег на крилата. Построен като прототип през 1971 година и внедрен през 1974 година в съветските въоръжени сили, той можеше да излита от къси и неравни писти и беше идеален за работа в условия, подобни на тези в Сибир. Имаше и негова модификация като въздушен танкер за руските стратегически свръхзвукови бомбардировачи.
	Ил-76Т бе продаван на Ирак, Чехословакия и Полша. Задвижван от четири мощни турбовитлови двигателя „Соловьов Д-30КП“, самолетът развиваше нормална скорост от близо осемстотин километра в час и можеше да прелети разстояние от над шест хиляди километра. Самолетът можеше да пренася четиридесет тона. А ако нямаше друг товар, освен леките пластмасови допълнителни цистерни с гориво, обсегът на полета му можеше да бъде увеличен с повече от седемдесет процента.
	След като се обади в Пентагона и обясни, че „Защитник“ ще трябва да лети във вътрешността на Русия, Боб Хърбърт бе свързан с генерал Дейвид Перъл в Берлин, който разпореди тежкотоварният самолет да бъде изтеглен от тайното му убежище. Той бе държан в една американска военновъздушна база от 1976 година, когато бе закупен от шаха на Иран и после тайно препродаден на САЩ. След като изследваха внимателно машината, военновъздушните сили го скриха, за да могат да го използват някога за шпионски цели. До момента Ил-76Т бе ползван само в няколко мисии за измерване на точното разстояние между определени точки на земната повърхност, с което да се помогне за настройването на шпионските сателити и да се открият радарните и инфрачервените излъчвания на подземните инсталации, за да бъде съставена карта на разположението им. При всеки от тези полети руснаците успешно бяха заблуждавани по отношение на принадлежността му чрез попълване на летателен план в техните военновъздушни сили от внедрен вътрешен човек. И сега бяха информирали своя човек по радиото да направи същото за предстоящия полет.
	Но за пръв път Ил-76Т щеше да бъде използван да вози американски войници и за пръв път той щеше да прекара толкова много време в руското въздушно пространство — осем часа — докато прелети от Хелзинки до точката на парашутния скок и после до Япония. В миналото той никога не бе прекарвал във въздуха достатъчно време, за да бъде забелязан, да бъде установено, че не е със съответната регистрация, и да бъде проверен. И Хърбърт, и Перъл напълно съзнаваха опасността, с която щяха да се сблъскат екипажът и групата „Защитник“, и затова двамата изразиха дълбоката си загриженост по този повод пред Майк Роджърс.
	Роджърс споделяше тревогата им и затова ги помоли за алтернативни предложения. Перъл беше съгласен с Хърбърт, че докато операцията е в рамките на юрисдикцията на оперативния център, политическото решение за нея принадлежи на Държавния департамент и Белия дом. Роджърс обаче напомни на Хърбърт и обясни на генерала, че докато не разберат със сигурност какво превозва влакът, това си е чисто разузнавателна дейност. И докато това е така, той няма друг изход, освен да следва начертания начин на действия, независимо от опасностите. Разузнавателната дейност на противникова територия винаги е била рискована работа — каза им той — и понякога, както в конкретния случай, тя просто нямаше алтернатива.
	И така Ил-76Т бе подготвен и натоварен с парашути, зимно оборудване и камуфлажни облекла и полетя към Хелзинки след специалното разрешение на военния министър на Финландия Кале Нисканен. Беше му казано, че полетът е чисто разузнавателен, без да бъде споменато, че е почти сигурно войниците от борда да се приземят на територията на Русия. Това беше въпрос, който Лоуъл Кофи трябваше да уреди, след като самолетът излети от Хелзинки, въпреки че яростно антируски настроеният министър вероятно нямаше да откаже и щеше да се съгласи с всичко, което те искаха да извършат. Междувременно Хърбърт се обади в радиостанцията на оперативния център и помоли да го свържат с подполковник Скуайърс.


	32.

	_Вторник, 11:27 часа вечерта, на юг от Финландия_
	— Не е лицемерно — казваше Скуайърс на Сондра, когато старлифтърът започна да се снижава към летището на Хелзинки. Групата се беше преоблякла в цивилни дрехи и хората изглеждаха като всички останали туристи. — Да, кафето е стимулатор и може да бъде вредно за стомаха, ако изпиеш един варел. Но виното вреди на черния дроб и мозъка.
	— Не и когато се консумира в умерени количества — възрази Сондра, докато отново проверяваше оръжието си. — И любителите на виното имат същото право да се превъзнасят по отношение на реколтата, цвета и аромата му, както любителите на кафето.
	— Аз не се превъзнасям по кафето. Не въздишам над чашата си, замаян от аромата. Просто го пия. Точка. И не претендирам, че отливането глътка по глътка от елегантен сервиз предлага още по-префинено удоволствие. — Той се тупна с ръка по бедрото. — Край на дебатите.
	Сондра изсумтя, докато затваряше ципа на безличната раница, която съдържаше компас, двадесетсантиметров ловджийски нож, един 45-калибров пистолет М-9, хиляда долара в брой и карти на областта, отпечатани от компютъра на Скуайърс по време на полета. Не беше приятно, че той използва ранга си на началник, за да прекъсне спора по този начин. Но никой никога не е твърдял, че военната служба е приятна, а и освен това всеки по-старши си има своите привилегии. Тези и всички останали клишета родителите й бяха използвали срещу нея, когато им беше съобщила, че иска да постъпи в армията веднага след като завърши университета на щата Колумбия.
	„Ако искаш да пътуваш, пътувай! — беше казал тогава баща й. — Можем да си го позволим. Пътувай по света цяла година.“
	Но не ставаше дума за това. Карл де Вон се беше издигнал самостоятелно и бе натрупал състояние от производство и продажба на сладолед в Нова Англия. Той не можеше да разбере защо единствената му дъщеря, която бе имала всичко и се бе дипломирала като бакалавър по литература, поиска да постъпи във флотата. При това не само във флотата, ами бе решила да служи при „Тюлените“. Може би точно защото бе имала всичко като дете, тя искаше да провери себе си. Или може би изпитваше необходимост да постигне сама нещо, което баща й не бе успял. А службата в „Тюлените“ и сега в „Защитник“ определено беше изпитание.
	Докато се чудеше как е възможно толкова умен човек като Скуайърс да бъде такъв инат, него го повикаха от оперативния център. Той пое разговора. Слуша известно време внимателно както винаги и почти без да говори, а после върна слушалката на Иши Хонда.
	— Е, дами и господа, елате насам. — Той помаха на хората си да го заобиколят. — Ето последните разпореждания. Редник Джордж, когато стигнем в Хелзинки, ти ще останеш там. Даръл Маккаски ти е уредил връзка с майор Ахо от Финландското министерство на отбраната. Майорът ще те заведе при партньорката ти от МИ-6 Пеги Джеймс и вие двамата ще тръгнете за солова акция към Ермитажа. Съжалявам, но с останалите имаме работа другаде. Вие ще пътувате с малка подводница през Финския залив и ще стигнете до устието на Нева. Финландците си имат много отракан министър на отбраната, който непрекъснато провежда разузнавателни плавания в устието на реката. Руснаците не го наблюдават отблизо, защото хората им са малко, а и Москва не се бои кой знае колко, че може да бъде нападната от Финландия.
	— Немарливост — отбеляза Сондра.
	— Заедно с Джеймс ще действате в Санкт Петербург през деня — продължи Скуайърс. — Генерал Роджърс би предпочел да почакате, докато се стъмни, но подводниците пътуват нощем и пристигат на сутринта, така че няма друг изход. За наш късмет руската флота също има база за миниподводници на брега на залива Копорски, недалеч от града. На вас ще ви бъдат дадени руски морски униформи, когато стигнете в Хелзинки. А ако ви спрат за нещо, госпожица Джеймс говори свободно руски, а и ще имате съответните документи. Финландците подготвят руските ви документи в отдела за фалшификати на Министерството на сигурността. Майор Ахо ще ви даде историята за прикритие, както и визи и документи, за да можете да напуснете страната като руски туристи. Щом достигнете Ермитажа, разберете каквото е възможно за комуникационния център, който, изглежда, са създали в подземието. Ако можете да свършите работата, без да унищожавате някого, ще бъде добре. Някакви въпроси?
	— Да, сър. Разбирам, че докато сме във Финландия, за мисията отговаря майор Ахо. А кой ще отговаря в Русия?
	Скуайърс стисна челюсти.
	— Тъкмо щях да те осведомя по този въпрос. Оперативният център ни е поставил нова задача. Джеймс щеше да бъде подчинена, ако имаше наш офицер. Но тъй като няма да има такъв, тя тръгва като наблюдател. С други думи, тя няма да е задължена да се подчинява на твоите заповеди.
	— Сър?
	— Знам, че положението е странно, редник. Но аз мога да ти кажа само едно: върши си твоята работа. Ако тя има някакви предложения, изслушвай я. Ако на нея не й харесват твоите, преговаряй. Тя е добър играч и затова смятам, че нещата ще бъдат наред. Други въпроси?
	Джордж козирува:
	— Нямам.
	Дори и да беше разтревожен или доволен, това не се отрази на розовото му младежко лице.
	— Добре. — Скуайърс се огледа. — Ние, останалите, ще направим едно малко пътешествие. Ще бъдем прехвърлени на руски транспортен самолет и ще летим в неизвестна посока. Останалата част от мисията ни ще бъде дискутирана по пътя.
	— А знаете ли каква ще бъде тя, сър? — попита Сондра.
	Скуайърс я погледна в очите.
	— Ако знаех — каза подполковникът, — щях да ви кажа. В мига, когато разбера нещо, ще го знаете и вие.
	Сондра успя да не отклони погледа си, макар че доброто й настроение се стопи като захар в кафе. По-раншният им разговор и този обрат сега й показа една страна от характера на Скуайърс, която още не бе забелязала през месеца, откакто бе в „Защитник“. Не образа на взискателния началник с неговите „опитай пак“, „действай“ и „толкова ли не можеш да уцелиш това биволско око“, а на властния командир. Промяната от обикновен командир в лидер на групата бе внезапна и призоваваща към абсолютно подчинение. И също така впечатляваща.
	Когато Скуайърс освободи хората и Сондра седна отново, тя затвори очи и направи така, както я бяха научили, когато се обучаваше в „Тюлените“ — помисли за дълга си и за това, че тук не е заради Скуайърс, а заради самата себе си и заради своята страна.
	— Редник.
	Сондра отвори очи. Подполковникът се бе навел към нея, за да може да надвика шума на двигателите. Сега изражението му не беше така строго, като преди малко.
	— Да?
	— Един съвет от мен. В базата ти проявяваше рядко срещана напористост. Не знам на кого си била ядосана или кого си се опитвала да впечатлиш там. — Той докосна темето си. — Но мен със сигурност ме впечатляваше. Ти също така си умела и умна. Иначе нямаше да си тук. Но онова, което останалите от групата ми знаят добре, за разлика от теб, Де Вон, е, че по време на мисия основните добродетели са наистина онези, главните: благоразумие, въздържаност, кураж и справедливост.
	— И аз мисля така, сър.
	— Ще ти го кажа по друг начин. — Скуайърс се изправи и затегна колана, за да се приготви за кацането. — Дръж отворено всичко, с изключение на устата си. Така ще се справиш отлично.
	Сондра прие безмълвно думите му и се облегна назад. Макар да беше малко обидена и ядосана, че полковникът бе избрал точно този момент и този начин, за да сподели с нея своята философия, тя се чувстваше по-уверена от всякога, че точно това е човекът, когото би могла да следва в боя…


	33.

	_Понеделник, 4:30 часа следобед, Вашингтон_
	Докато Роджърс седеше в кабинета си и преглеждаше последните планове за „Защитник“, изработени от отдела по стратегия и тактика, Стивън Винс му изпрати по електронната поща доклада от наблюдението на аудио-визуалния сателит за сандъците:

	Съдържанието на всеки от сандъците, изглежда, е твърда маса. Вероятно не са машини. Двама души могат да вдигнат лесно всеки от сандъците. На Мат Стол е изпратена спътникова снимка за анализ.

	Роджърс си замърмори под нос:
	„Може да са калъпи или пакети с кокаин или хероин. Как ми се иска да накарам тези копелета да ги изядат!“
	На вратата му се почука. Роджърс натисна бутона и пусна Лоуъл Кофи да влезе.
	— Искал си да ме видиш — каза Кофи.
	Роджърс му посочи да седне. Кофи съблече черния си шлифер и се намести в коженото кресло. Адвокатът имаше торбички под очите, а косата му не беше сресана така грижливо, както обикновено. Изглежда, и той бе имал дълъг и труден ден.
	— Как вървят работите с комисията за наблюдение на разузнаването в Конгреса? — попита Роджърс.
	Кофи оправи маншетите на ризата си под ръкавите на сакото.
	— Прегледахме със сенаторите Фокс и Карлин преработения вариант за мисията ни. Казаха ми, че сме луди. Даже сенаторката Фокс го каза на два пъти. Решиха, че няма да правят промени в първоначалното разрешение на „Защитник“. Мисля, че се страхуват от перспективата за намеса на руската армия, Майк.
	— Да, ама аз не мога да се притеснявам заради техните страхови проблеми — намуси се Роджърс. — На мен ми е необходимо групата да бъде там. Върни се и им кажи, че не става дума за някакъв сблъсък. Това си е обикновено разузнаване.
	— Разузнаване — замислено проговори Кофи. — Те никога няма да повярват. И аз не го вярвам. Тоест какво всъщност ще разузнаваме?
	— Накъде са се отправили войниците и какво точно пазят.
	— За тази цел ще трябва да се влезе във влака. Това ще е разузнаване от доста близко разстояние. Ами ако онези усетят защитниците? Какво ще кажем тогава на сенаторите? Ще се предаваме ли, или ще се бием?
	Роджърс отвърна упорито:
	— „Защитник“ не се предава.
	— Тогава забрави за моето връщане в комисията.
	— Добре — омекна Роджърс. — Кажи им, че няма да прибегнем до нещо повече от димни гранати и сълзлив газ. Само ще приспим войниците и никой няма да бъде наранен.
	— Пак не мога. Не мога да кажа подобно нещо на комисията.
	— Тогава ги излъжи. По дяволите, Лоуъл, даже и с тяхното разрешение ние пак нарушаваме международното право.
	— Вярно е. Но ако ни усетят, тогава ще запари под задника на Конгреса и нас ще ни разпънат на кръст. Знаеш ли колко национални и международни закони и договори ще бъдат нарушени на практика с тази акция, която предлагаш? Само дето никога няма да могат да те затворят за подобно нещо. Но пък ще прекараш останалите четиридесет години от живота си по съдилищата да се оправдаваш за всяко от повдигнатите обвинения.
	Роджърс се замисли за миг.
	— Ами какво ще стане, ако кажеш на комисията, че всъщност действията ни не са насочени против руското правителство?
	— На територията на Русия ли? Че против кого тогава са насочени?
	— Мислим, че някакъв престъпник, намиращ се на висок, много висок пост, се е обвързал с наркобароните.
	— Тогава защо не кажем на руснака? — попита Кофи. — Ако той ни беше поканил…
	— Не може. Президентът Жанин след изборите не е достатъчно стабилен, за да може да се разправи с противопоставящата му се фракция.
	Кофи обмисли новата информация.
	— Престъпник на висок пост, казваш. Достигнат по изборен път ли?
	Роджърс поклати глава:
	— Не, назначен от предишния президент и който със сигурност ще бъде изхвърлен от мястото си, когато Жанин научи за козните му.
	Кофи замислено задъвка бузата си.
	— Виж, това заедно със съмнението за наркотиците може да свърши работа. Конгресът обича да наказва лошите. Ами президентът? Той с нас ли е по този въпрос, или действаме сами?
	— Пол му е казал какво предлагаме да се направи. Той не е харесал твърде идеята, но го сърбят ръцете да цапардоса някого за онова, което се случи в Ню Йорк.
	— Тогава значи Пол е съгласен с теб.
	— Да. Доколкото ти успееш да получиш одобрението на комисията по разузнаването на Конгреса.
	Кофи кръстоса крак върху крак и разклати нервно горния.
	— Предполагам, че ще използвате нещо друго, а не старлифтъра, за да вкарате „Защитник“ в територията.
	— Изкарахме от нафталина в Берлин един ИЛ-76Т и го изпратихме в Хелзинки…
	— Чакай малко. — Кофи се надигна от стола си. — Посланик Филминър получил ли е разрешение от правителството си да одобрява навлизане в Русия?
	— Не. Боб се е свързал с министъра на отбраната.
	— _Нисканен ли?_ — възкликна Кофи. — Казвах ти аз, че тази сутрин ще бъде лудница! Та финландците затова го държат все още. Защото наистина плаши Москва. Но той не може лично да разреши такова нещо. Трябва съгласието на президента Ярва и министър-председателя Лумирай.
	— На нас ни трябваше само разрешението на Нисканен самолетът да кацне у тях. Когато излети, той, ти или посланикът ще разговаря с президента и министър-председателя.
	Кофи поклати глава:
	— Майк, ти стъпваш върху хлъзгава почва. И най-малкото нещо може да докара цяло земетресение.
	На вратата се почука и влезе Даръл Маккаски.
	— Прекъсвам ли нещо? — попита той.
	— Да — отвърна Кофи. — Но няма да пречиш.
	— Чух за агента в Токио — каза Роджърс. — Съжалявам.
	Ниският експерт по управление на кризисни ситуации и връзки с ФБР оправи рано посивялата си коса и подаде на Роджърс папката с документи.
	— Той загина на поста си. Сигурно е имало защо.
	Кофи стисна очи, а Роджърс се зачете в документите.
	— Тези ни ги изпратиха по факса от Интерпол — обясни Маккаски. — Картите са правени веднага след окупацията на Полша и показват подземията на Ермитажа. Руснаците са знаели, че ще бъдат въвлечени във война, и затова са подсилили покривите и са направили подземията като бункери. Имали са планове да преместят местните управници и военното командване там в случай на нападение. Направили са 45-сантиметрови бетонни стени и тавани, прекарали са канализация и водопровод, вентилация… Много малко е трябвало да се поработи, за да се превърне това после в секретен център за разузнавателна дейност.
	Роджърс разглеждаше архитектурните планове.
	— И аз бих направил същото. Чудя им се защо са чакали толкова време.
	— От Интерпол казват, че подземието всъщност е било използвано през тези години за радионаблюдение на целия свят — каза Маккаски. — Но ти познаваш руснаците. Когато може, те предпочитат разузнаването на място пред електронното наблюдение.
	— Селски манталитет — каза Роджърс. — Картофът в ръката струва повече от дузина розови петилетни планове.
	— По принцип, да. Но сега, когато хората ни оттам се измъкват в чужбина и след колапса на КГБ, това може и да се е променило.
	— Благодаря ти. Изпрати това на Скуайърс, за да може да го прегледа с човека, който ще отиде в Санкт Петербург. — После Роджърс погледна Кофи: — За хора, които работят на границата на риска, изглежда, че вършим и доста добра шпионска работа. Какво ще кажеш да се опиташ да получиш нужните разрешения за новата мисия на „Защитник“? Те ще излетят пак — той погледна часовника си… — след около час.
	Кофи беше като вцепенен. Той се надигна и кимна, после пак придърпа маншетите си и погледна Роджърс.
	— Още нещо, Майк. Като юрист и приятел бих искал да ти напомня, че съгласно нашия устав, член седми, „Отчетност на военния персонал пред цивилното командване“, алинея Б, параграф втори, „Защитник“ се отчита пред съответния военен служител. Това си ти. Директорът не може да отмени заповед, дадена от теб.
	— Знам устава почти така добре, както познавам „Коментарите на Цезар по въпросите на войната в Галия“. Какво всъщност искаш да кажеш, Лоуъл?
	— Ако не успея да получа разрешение от Конгреса и ако Пол наистина се отнесе сериозно към отказа, единственият начин, по който той би могъл да върне „Защитник“, е, като те уволни и назначи друг заместник-директор. Ако трябва да действа бързо, той ще трябва да се обърне веднага към някой от подчинените ти.
	— Не бих го поставил в подобно положение. Ако ме помоли, аз сам ще върна „Защитник“. Но между нас казано, аз не мисля, че Пол би постъпил така. Ние сме екип за управление на кризисни ситуации и ще вземем всички възможни мерки да осигурим безопасността на нашите „Защитници“ и да се справим с тази криза.
	— Но може и да се окажете сами срещу всички — подхвърли Кофи.
	— Само ако се провалим — намеси се Даръл Маккаски. — Би трябвало да са ни насинили задниците от бой след Северна Корея, но тогава победихме и никой не каза „гък“.
	Роджърс потупа Кофи по рамото и се върна до бюрото на Худ.
	— Не си прави труда да пишеш епитафи, Лоуъл. Наскоро препрочетох Чърчил и ми се струва, че са много актуални думите, които е казал пред Канадския парламент през декември 1941 година. А те са: „Когато ги предупредих, че Англия ще се бори и сама, независимо какво те ще предприемат, техните генерали казали на министър-председателя и разпокъсания му кабинет: след три седмици вратът на Англия ще бъде извит като на петле*“. — Роджърс се усмихна: — Отговорът на Чърчил на тези твърдения, господа, може да послужи като ново мото на оперативния център: „Да, петле! Но не нашето“.
	[* Става дума за отказа на Франция, чиято емблема е петел, на предложението на Чърчил да се борят заедно против агресията на Германия по време на Втората световна война, след което Франция била окупирана, за разлика от Англия. — Б.пр.]


	34.

	_Понеделник, 11:44 часа вечерта, Хелзинки_
	Старлифтърът кацна върху далечна писта в края на летището в Хелзинки, където го чакаше майор Ахо. Високият и едър бивш лекоатлет се представи на добър английски на подполковник Скуайърс като „символ на чернокосите лапландци“ в армията. Като представител на министъра на отбраната Нисканен, той каза, че има специални инструкции да осигури на американците всичко, от което имат нужда.
	Докато стояха до отворената врата на самолета и студеният вятър свиреше в мрака на нощта, Скуайърс му каза, че единственото, от което се нуждае, е да затвори вратата и да чака на топло пристигането на Ил-76Т.
	— Разбирам — съгласи се Ахо със звънлив глас, звучащ с достойнството, присъщо и на стойката му.
	Като остави един от помощниците си да служи за връзка с наземната служба, Ахо изчака, докато редник Джордж се сбогува с колегите, които му пожелаха успех. После го придружи до очакващата ги кола. Двамата мъже седнаха отзад.
	— Били ли сте някога във Финландия? — попита Ахо.
	— Преди да постъпя в армията, даже не съм напускал град Лубък, Тексас. А след това пък, чак досега, не съм излизал извън границите на Вирджиния. Когато се провеждаше първата мисия, аз още не бях в групата. По време на втората мисия във Филаделфия бях болен. А пък в третата — в Северна Корея — лично генералът тръгна вместо мен.
	— В живота е като в играта на шах. Царят прибира пешките. — Майор Ахо се усмихна. — Е, поне сега си успял. Ще посетиш две чужди страни.
	Джордж отвърна на усмивката. В думите и погледа на честните очи на майора имаше толкова искрено доброжелателство, каквото Джордж никога не бе виждал в погледа на военен. Но под кафявата униформа на Ахо Джордж забеляза също и такива очертания на мускули, каквито можеха да се видят само на състезанията по културизъм по телевизията.
	— Пък и имаш късмет — продължи майорът. — Викингите са вярвали, че когато чужд воин стъпи на финландска земя с мир, той ще бъде непобедим в боя.
	— Само за мъжете ли се е отнасяло това?
	Ахо въздъхна:
	— Е, тогава светът е бил друг, редник. Ти още не познаваш партньорката си, нали така?
	— Така е, господине, макар че нямам търпение да се запозная — отговори дипломатично Джордж. Всъщност тя го плашеше. Бе прочел досието й, изпратено по факса в самолета и съвсем не беше сигурен, че е готов за срещата с цивилната разрушителка.
	Не бих посмял да заговоря с нея с този тон… — Ахо се наведе конспиративно към него. — Викингите са уважавали само мъжете воини. Всеки от тях е носел винаги със себе си брадва, кинжал и меч и дрехи от лисичи или боброви кожи, или поне от катеричи кожи. Но едната ръка — онази, с която се е биел, е била свободна. А гърдите на жените са били скрити зад брони от желязо, мед, сребро или злато, показващ богатството на съпруга. Също така са носели и метален обръч на врата, който символизирал подчиненото им положение. Преди години в нашите училища се развиваха доста спорове по въпроса как да се преподава историята за онези времена. — Той се облегна в седалката си. — Не бива да се обиждат жените, не трябва да се унижават британците, които са били жертви на викингите, не може да се сърдим заради омразата на християните, които са били убивани от езичниците, защото не са искали културата им да бъде погубена като онази на вестготите, остготите, бургундите, ломбардите и алеманите. За щастие спечелиха привържениците на историческата точност, а не на политическите предразсъдъци. Иначе не можеш да си представиш как биха ни карали да се срамуваме от собствената си история.
	— Наистина не бих могъл. — Джордж погледна към звездното небе. То беше същото, към което са гледали викингите… Дали с благоговение или със страх, зачуди се Джордж. Не можеше да си представи, че викингите са се бояли от нещо друго, освен от безчестието. Собственото му обучение, също както това на „Тюлените“, армейската група „Делта форс“, или даже руските спецчасти, поставяше ударението върху поведението. Не беше важна само физическата подготовка — двадесет и четири часовите походи с двадесет и пет килограмова раница на гръб. У хората трябваше да бъде възпитано убеждението, че докато смъртта е просто един кратък миг, грешката остава с теб за цял живот. И Джордж непоклатимо вярваше в това.
	Но все пак не можеше да отрече, че се чувства много по-добре, когато е „навлечен“: пояс, натъпкан с гранати, предпазен кевларен костюм с усилена предна част, специален дихателен апарат и няколко резервни пълнителя за 9-милиметровото оръжие. Вместо всичко това сега носеше в раницата си едни очила за нощно виждане AN/PVC-7A, уред за отчитане по топлината, която генерират скрити обекти, AN/PAS-7 и своя „Хеклер & Кох“ MP5SD със сгъваем приклад и вграден заглушител, който поглъща и най-силния звук посредством гумени уплътнители. Звукът от това оръжие не би могъл да бъде чут и на пет метра при употреба на специалните свръхзвукови патрони. Там беше и паспортът му. Това бе резултатът от стратегията за оттегляне, до който бе стигнал Даръл Маккаски.
	— И все пак на мен ми се струва, че вашите предци не са вършили нищо подобно на това, което правим ние сега — каза Джордж, като се опитваше да не мисли повече за подробностите. Отмести поглед от бляскавата красота на млечния път и се загледа в пътя, когато колата навлезе в града и тръгна по главния булевард „Похджоеспланади“, който пресичаше града по средата от изток към запад. — Искам да кажа, че един викинг трудно би могъл да се вмъкне незабелязано в чужд град с всичките му оръжия и шлема с рогата.
	— Така е — съгласи се Ахо. — Пък те и не биха пожелали да се вмъкват. Те са предпочитали да плашат избраните за нападение градове, като по този начин принуждавали вождовете им да се справят не само с врага, а и с паниката на собствените си жители.
	— А пък ние се промъкваме с миниподводници.
	— Ние им викаме миниатюрни мародери. Малко по-точно е, нали?
	— Да.
	Те спряха пред блестящия великолепен президентски дворец, построен още от руските царе, които са управлявали града от 1812 година, след като пожар изпепелил дървените сгради, построени два века преди това от кралица Кристина Шведска. Ахо поведе редника към страничния вход.
	В този час дворецът бе притихнал. След като показа пропуска си на охраната, Ахо поздрави няколко служители от нощната смяна и заведе Джордж в малък кабинет в далечния край на един тесен и слабо осветен коридор. До дървената врата имаше бронзова табела с надпис „Министър на отбраната“. Ахо отключи и те влязоха вътре.
	— Министър Нисканен има няколко кабинета в града — каза Ахо. — Този използва, когато е в добри отношения с президента. Сега е свободен. — Майорът се ухили и продължи тихо: — Има и още нещо, което се е променило. По времето, когато са управлявали генерали като Халфдан и Олаф Тригвасон или монарси като Кнут или Свен Форкбеард, лидерите не са разрешавали разногласията си чрез парламенти, конгреси или пресата. Те просто поставяли някоя млада робиня до стената и хвърляли брадвите си по нея. Онзи, който ударел момичето, губел спора. А след това всички заедно сядали да пият и разногласията се забравяли.
	— Предполагам, че в наши дни споровете не биха могли да бъдат разрешавани по този начин.
	— О, би могло. Само че няма да е твърде популярно.
	В стаята светеше и Джордж видя една жена, застанала зад бюрото, подпряла дланите си на плота и внимателно загледана в картата върху него. Беше стройна, с големи сини очи и късо подстригана тъмноруса коса. Устните й бяха малки и естествено червени, носът прав и леко вирнат. Тенът й бе доста блед, с едва забележими лунички около носа. Беше облечена в черен костюм.
	— Госпожица Джеймс — каза Ахо. — Редник Джордж.
	— Приятно ми е да се запознаем. — Джордж й се усмихна и остави раницата си на пода.
	Пеги само го погледна и продължи да разглежда картата.
	— Добър вечер — каза тя. — Изглеждате на петнадесет.
	Острият й акцент и начин на разговор напомниха на Джордж за младата Бети Дейвис*.
	[* Рут Елизабет (Бети) Дейвис — известна американска актриса, родена през 1908 година. — Б.пр.]
	— Петнадесет и половина. — Той се насочи към бюрото. — Ако става дума за обиколката на врата ми в инчове.
	Тя вдигна поглед.
	— О, значи сте и шегаджия.
	— Имам доста таланти, госпожице. — Все още усмихнат, Джордж се настани върху бюрото и без да иска, посмачка картата. Още в движение той сграбчи един от ножовете за отваряне на кореспонденция и опря върха му в шията на Пеги. — Учили са ме и да убивам. Бързо и тихо.
	Очите им се срещнаха и почти веднага Джордж разбра, че е направил грешка. Бе успяла да отвлече вниманието му за миг, докато обхвана здраво китката му с ръце. Ножът издрънча върху бюрото и само след миг тя го извади от равновесие със силен ритник. Докато падаше настрани, той бе сграбчен за ризата и бутнат на пода, а тя опря здраво крака си в шията му.
	— Внимавай. Когато имаш намерение да убиваш, прави го без предварителни речи. Ясно ли е?
	— Ясно. — Той се отхвърли от пода с крака и след миг бе притиснал Пеги към пода. — Този път беше по изключение.
	Джордж я задържа няколко секунди така, за да й е за урок, а после я освободи. Когато тя успя да си поеме дъх, той й помогна да се изправи.
	— Впечатляващо — задъхано проговори тя, докато разтриваше врата си. — Но пропусна едно нещо.
	— Какво?
	Тя му показа ножа в дясната си ръка:
	— Когато ме бутна, аз вече го бях грабнала. Така както ме държеше, можех да го забия където поискам в тялото ти.
	Като все още разтриваше врата си, Пеги се върна към картата, а Джордж гледаше към ножа в ръката й и се ругаеше наум. Не му пукаше, че можеше да го победи жена. На тренировките те със Сондра се биеха безжалостно. Но по време на мисия да пропусне нещо като този нож би означавало да заложи живота си на карта.
	Все още застанал до вратата, Ахо се обади:
	— Е, след като вече се запознахте, може би ще пожелаете да се заемем с работа.
	Пеги кимна.
	— Когато стигнете на пристанището, паролата ви за качване в лодката ще бъде „какво прекрасно туловище“. Отговорът е: „и красива муцуна“. Аз вече обясних как ще стигнете до миниатюрната подводница на госпожица Джеймс. Дал съм й пари и руските униформи, които ще облечете. — Ахо се усмихна. — Ние тук имаме повече и по-добре ушити униформи от самите руснаци. — Той извади от вътрешния си джоб запечатан плик, и го подаде на Джордж. — Това са документите, които удостоверяват, че вие сте главен бордови старшина Евгений Глебов и главен матрос Ада Лундвер от руския военен флот. Вие, госпожице Джеймс, сте матрос, занимаващ се с картографиране на бреговата линия и определянето на местата за поставяне на шамандури. Това означава, че ако някой ви види, ще трябва да изглежда, сякаш вие се подчинявате на заповедите на редник Джордж.
	— Той не знае руски — възрази тя. — Как ще ми говори?
	— Имате деветдесетминутно пътуване с лодка и десет часа в подводницата. Ще го научите на най-необходимото. — Ахо постави шапката на главата си. — Мисля, че това е всичко. Някакви въпроси?
	— Не, господине — каза Джордж.
	Пеги поклати глава.
	— Добре тогава. Успех.
	Джордж вдигна тежката раница с нещата си и се запъти след майор Ахо, който отвори вратата, излезе в коридора и я затръшна след себе си.
	Джордж едва се спря, за да не се блъсне във вратата.
	— Офицери! — въздъхна ядосано той и посегна към дръжката.
	— Недей! — изръмжа Пеги.
	Джордж се обърна.
	— Какво?
	— Остави си раницата. Ние с теб още не отиваме никъде.
	— Какво значи това?
	Тя взе в ръка един фотоапарат от шкафа зад себе си.
	— Усмихни се.


	Когато майор Ахо излезе от сградата, до спокойните води на южния кей стоеше жена с куче и го наблюдаваше. Валя бе пристигнала с велосипед от апартамента на дългогодишния им резидент в Хелзинки — пенсиониран финландски полицай. Бе подпряла колелото до високия стълб наблизо, а самата тя се отдалечи от осветеното място. Когато бе добре скрита в тъмното, тя закачи кучето на каишката му. Хапливият териер, който бе използвала в Санкт Петербург за английския шпионин, бе заменен от по-миловиден и спокоен кокер шпаньол. Тук нямаше нужда да отстранява никого: задачата й беше само да наблюдава и да докладва на полковник Рузки.
	За оперативния център не беше трудно да проследи самолета от Съединените щати, а още по-лесно бе да се наблюдават майор Ахо и американският му приятел, след като напуснаха летището. Сега шофьорът й чакаше скрит на „Канавакату“ до високия, величествен храм „Успенски събор“, а тя наблюдаваше действията на финландския офицер и неговия шпионин.
	„_Двамата_ му шпиони.“ Тя забеляза, че към Ахо се присъединиха двама души, когато той тръгна към колата си.
	Когато се увери, че ще се качат, Валя дръпна каишката и кучето започна да лае силно. Два пъти, после пак два пъти и още два.
	— Рути! — извика Валя и дръпна каишката още веднъж. Добре обученото куче замлъкна.
	Майор Ахо се огледа, очевидно не видя никого в тъмнината и седна на предната седалка, докато останалите двама се настаниха отзад. Зад тях рускинята видя волвото на партньора си, което зави към булеварда след сигнала, подаден от кучето. Бяха се разбрали предварително, че той ще проследи колата, за да види къде отива, а после ще се върне за нея. Тя искаше да остане още известно време тук, за да бъде сигурна, че никой друг няма да се измъкне от това крило на двореца. След като бяха загубили двама от агентите си, те можеше да вземат извънредни мерки за сигурност на следващите. Някои страни правеха така по принцип. Преди пет години, когато едва беше постъпила в разузнаването, нейният началник бе заблуден от фалшива операция на англичаните, с която те бяха прикрили истинската. След като го бяха уволнили, той се самоуби. Но Валя Сапарова нямаше намерение да позволи да й се случи подобно нещо.
	Тя продължи да се мотае пред стълбите на кея, заслушана в тихия шум, с който спокойните вълни обливаха камъните. Наблюдаваше редките коли и още по-редките минувачи по улицата.
	И тогава видя нещо, което предизвика усмивка на устните й: двама души излязоха от президентския дворец. Хората изглеждаха съмнителни, точно както онези, които бяха тръгнали с офицера преди малко…


	35.

	_Вторник, 1:08 часа през нощта, Санкт Петербург_
	Когато извършваше редовни полети в космоса, генерал Сергей Орлов беше свикнал да регулира внимателно дневния си режим: кога ще яде, спи, работи, къпе и спортува. След като започна да обучава други, той продължи да го спазва, защото му служеше добре.
	През двете години, откакто бе прикрепен към оперативния център обаче, режимът му се влоши, защото невинаги разполагаше с времето си. Вече не спортуваше толкова, колкото му се искаше и това го правеше нещастен. През последните няколко седмици, когато наближи пускането, той не беше спал достатъчно и това го дразнеше още повече.
	Днес бе очаквал да остане до късно, за да помогне в изчистването на всички проблеми, които биха възникнали, въпреки че те бяха изненадващо малко. Бе подготвен дори ако е необходимо да проведе спешна контраразузнавателна операция, като използва хората на Рузки от поделението на спецназ, намиращо се в близост до Пушкино. За щастие на Рузки бяха съобщили, че агенти от контраразузнаването са открили и арестували сервитьора, работил с английския агент, и сега го карат в Петербург. Явно са го убедили да им помогне да заловят други шпиони — много по-ефективен начин, отколкото ударът, нанесен от Рузки на предишните двама. Орлов нито и за миг не беше повярвал във версията, че английският агент се е самоубил, и съжаляваше задето пропуснаха възможността да го поразпитат.
	Разочарованието и адаптацията бяха част от всяка една работа и затова Орлов бе останал нащрек. Но той не обичаше да чака, особено пък когато липсваха части от мозайката. В космоса, когато бе имал проблеми, той си съставяше списък със задачите, които трябваше да реши, за да ги отстрани. Тук обаче не му оставаше нищо друго, освен да чака информация, като междувременно се занимава с нещо друго.
	Съобщението от Валя Сапарова се получи в 1:09 часа сутринта — точно след като в Хелзинки бе настъпило полунощ. Понеже не бе пожелала да носи със себе си радиопредавател, тя се бе обадила направо от една телефонна кабина в Хелзинки до централата в Санкт Петербург. Там един от служителите на оперативния център бе прехвърлил разговора в разузнавателната база, където го бе получил някой от радиокабината.
	Телефонните обаждания от агенти по незасекретени линии бяха под формата на съобщения за приятели, роднини или съседи. Ако агентът не започнеше разговора с искане да говори специално с дадено лице, в центъра знаеха, че съобщението не означава нищо. Понякога се прибягваше до този начин, за да се объркат преследвачи, които биха могли да се опитат да разберат за какво докладват агентите. Щом човекът кажеше нещо за времето, слушателят знаеше, че всъщност започва истинското съобщение.
	Валя бе потърсила чичо Борис, кодовото название на полковник Рузки, и той бе уведомен от един от операторите на деветте компютъра, свързани с телефоните и радиовръзките. Полковникът грабна слушалките и се обади. Генерал Орлов взе допълнителните слушалки и ги притисна към ушите си, за да слуша, докато дигиталният магнетофон записваше разговора.
	— Здравей, птиченце — каза Рузки. — Как си прекарвате с твоя принц? — Той не използваше имена, за да не може, ако някой подслушва, да идентифицира хората му.
	— Много добре. Извинявай, че ти се обаждам толкова късно, но бях много заета. Времето не можеше да бъде по-хубаво за разглеждане на забележителностите.
	— Ами добре — каза Рузки.
	— Всъщност сега съм излязла да разходя кучето. Моят принц отиде до летището с двама приятели, но на мен не ми се ходеше. Реших, че е по-добре да отида с велосипеда към пристанището.
	— Там ли си решила да се разхождаш? Красиво ли е?
	— Много — каза Валя. — Гледах как двама души се готвят да се разхождат по залива.
	Беше казала „по“ залива, а не „в“ него. Орлов веднага усети разликата. Това означаваше, че те ще пътуват по повърхността, а не с подводница.
	— Тръгват по тъмно в морето?
	— Да. Странно време за пътуване, но те са с много хубава лодка и сигурно знаят какво правят. Освен това, чичо, предполагам, че искат да видят изгрева от някое красиво място. Мъж и жена… Много е романтично, нали?
	— Сигурно — отговори Рузки. — Миличка, не искам да ходиш навън толкова до късно. Защо не се прибереш вкъщи. Ще ми се обадиш утре.
	— Добре. Лека нощ.
	Орлов замислено предаде слушалките си на оператора, докато Рузки сваляше своите. Когато последва генерала към кабинета му, изражението на полковника беше напрегнато. Въпреки че съобщението можеше да бъде прочетено от всички в оперативния център, Орлов не желаеше да говорят за съдържанието му пред други. Навсякъде можеше да има уши.
	— Ама че нахалство! — каза ядосано Рузки, когато вратата беше затворена. — Да идват с лодка!
	— Наша е грешката, че не се отнасяме по-сериозно към финландците. — Орлов седна на ръба на бюрото си. — Въпросът е дали искаме тези двамата да пристигнат тук, или ще ги спрем в залива.
	— Да стъпят в Русия? — възмути се Рузки. — Никога. Ще ги наблюдаваме чрез сателита и ще ги спрем, щом навлязат в руски води. — Той гледаше встрани от Орлов и говореше, като че мисли на глас, без да се обръща към началника си. — Стандартната процедура е да им пуснем мини от някой от рибарските ни кораби, но на мен не ми се иска да натриваме толкова открито носа на техния министър Нисканен. Не… Аз бих поръчал на флотата да изпрати миниподводница с радиоуправление от базата на остров Годланд. Катастрофа… Ние ще докладваме за наши загуби и ще обвиним финландците.
	— Стандартната процедура… Да — заговори Орлов. — Но аз пак повтарям: защо да не им позволим да дойдат?
	Очите на Рузки се обърнаха към генерала. Вече го гледаха ядосано.
	— Генерале, мога ли да ви задам един въпрос?
	— Разбира се.
	— Имате ли намерение да ми пречите на всяка крачка?
	— Да — отвърна твърдо Орлов. — Когато тактиката и намеренията ви са в противоречие с пълномощията на този център. Нашата мисия е да събираме разузнавателна информация. Ако убием тези двамата, ще дадем възможност на Нисканен да изпрати други, а това не отговаря на нашите задачи. Тези двамата ще бъдат последвани от други. Ако не от Финландия, те могат да дойдат от Турция или Полша. Колко нашироко бихме могли да разпръснем мрежата си, за да ги проследим? Няма ли да е по-добре да знаем повече за техния начин на работа и да се опитаме да обърнем нещата в наша полза?
	Докато Орлов говореше, изражението на Рузки се промени от ядно в яростно. Когато Орлов млъкна, заместникът му погледна часовника си:
	— Агентите явно се надяват да пристигнат преди зазоряване, което означава след малко повече от четири часа. По-добре е бързо да ме уведомите за решението си.
	— Необходимо ми е да знам колко хора можете да отделите за наблюдение. — Орлов чу телефона си да звъни. — И дали човекът, когото Погодин хвана в Москва, може да ни помогне. — Той посегна и натисна бутона на говорителя, за да успокои Рузки. Но дори и да беше доволен, полковникът не го показа. — Да? — обади се генералът.
	— Обажда се Силаш. Преди около деветдесет минути прехванахме доста странен разговор с Вашингтон.
	— Какво му е странното? — попита Орлов.
	— Беше шифровано обаждане до самолет, който лети от Берлин за Хелзинки. Ефрейтор Ивашин разпореди сателитно разузнаване за самолета. Въпреки че той явно нарочно лети под гъста облачна покривка, успяхме да го видим на два пъти. Самолетът е Ил-76Т.
	Орлов и Рузки се спогледаха. Разногласията помежду им бяха забравени за момента.
	— Къде е сега самолетът? — попита Орлов.
	— На летището в Хелзинки.
	Рузки се наведе напред:
	— Силаш, успяхте ли да видите номера му?
	— Не, полковник, но е Ил-76Т. Сигурни сме.
	— Много самолети променят посоката на полетите си заради вятъра — обясни Орлов на Рузки. — Пък и някой може да използва случая, за да избяга.
	— Идват ми наум две други възможности — отговори му Рузки. — Групата, която Валя наблюдаваше, може да е фалшива и да отвлича вниманието ни от някаква друга мисия. Или пък САЩ може да провеждат две различни операции от Финландия.
	Орлов се съгласи.
	— Ще разберем повече, когато видим накъде ще тръгне Ил-76Т. Силаш, продължи да наблюдаваш самолета и ме уведоми в мига, когато имаш нови данни.
	— Слушам.
	Когато Орлов натисна бутона, Рузки пристъпи към него:
	— Генерале…
	Орлов вдигна поглед.
	— Да?
	— Ако самолетът навлезе в руското въздушно пространство, военновъздушните сили ще поискат да го свалят, също както стана с корейския. Трябва да ги предупредим.
	— Съгласен съм, въпреки че за него би било самоубийство да опитва въобще при стената от радари и друго противовъздушно оборудване, което имаме.
	— При обикновени обстоятелства, да. Но след рязкото увеличаване на военновъздушния трафик през последните няколко дни, аз не бих се изненадал, ако самолетът просто се опита да се промъкне и да се изгуби във въздуха някъде над Русия.
	— Ще го имам предвид — каза Орлов.
	— Ами лодката? — попита Рузки. — Длъжни сме да уведомим флотата…
	— Знам какво се изисква от нас — прекъсна го Орлов. — Но това е моя работа, полковник. Оставете ги да стъпят на сушата, наблюдавайте ги и ми кажете какво точно се опитват да правят.
	Рузки стисна зъби:
	— Слушам. — Той козирува унило.
	— И, полковник…
	— Да?
	— Направете всичко възможно да не се случи нищо на екипажа. Постарайте се. Не искам да избиваме повече чужди агенти.
	— Ще се постарая, господин генерал. — Рузки козирува отново и излезе от кабинета.


	36.

	_Вторник, 12:26 часа през нощта, Хелзинки_
	Кварталът около южното пристанище на Хелзинки е известен не само заради оживения пазарен площад в близост до президентския дворец, но и заради разходките с корабчета до остров Суоменлина, които се предлагат по няколко пъти на ден. Разположен на входа на залива, този великолепен „Северен Гибралтар“ приютява летен театър, военен музей и величествен замък от осемнадесети век. Съседният остров Сюрасаари е свързан с мост с материка и там се намира олимпийският стадион, построен за игрите през 1952 година.
	През нощта островите представляват тъмни силуети на фона на тъмното небе. Но дори и да се виждаха, Пеги Джеймс не би ги забелязала. Майор Ахо й бе дал автомобил и точни указания за маршрута. Петнадесет минути след като той бе тръгнал за летището с двамата души за прикритие, тя с редник Джордж тръгнаха към пристанището и яхтата, която щеше да ги отведе до базата Котка и миниподводницата. Тя нямаше нито време, нито интерес да разглежда околностите. В ума й имаше само едно: да стигне в Санкт Петербург. Най-важното беше да завърши работата, започната от Кейт Фийлдс-Хътън. Да намери и убие човека или хората, отговорни за неговата смърт, не беше най-важното, въпреки че ако й се отдадеше такава възможност, бе готова да я използва.
	Яхтата бе една лъскава „Ларсон Кабрио 280“ и щом казаха паролата и получиха отговор, двамата се качиха на борда. След като настани внимателно раницата си на пода между краката си в рубката, Пеги седна до Джордж и яхтата се плъзна в нощта. Двамата прекараха всичките деветдесет минути от пътя в преглеждане на картите на Ермитажа и терена между точката на пристигане на брега и музея. Планът, който тя бе съставила с майор Ахо преди идването на Джордж, беше миниподводницата да ги остави в гумена надуваема лодка в близост до северния крайбрежен парк на няколко спирки с автобус от целта им. Тя предпочете този маскарад пред нощната операция. Освен всичко останало чуждите власти по-охотно вярваха на легендата, когато операцията се извършваше през деня, тъй като повечето разузнавачи не бяха чак толкова безумни, че да се опитват да действат така открито.
	Миниподводницата бе скрита в хангар без прозорци в залива. Тя би предпочела да го прелетят и да скочат с парашути в морето в близост до зоната на проникване, но нощните скокове в леденостудената вода бяха твърде рисковани. Ако тя или редник Джордж паднеха далеч от лодката, биха могли да загинат от измръзване още преди да я достигнат. Освен това скокът би могъл да повреди финото оборудване, което носеше, а това не биваше да стане в никакъв случай.
	След като им направиха снимки, агентите бяха приети от млад мъж, облечен в тъмносин пуловер и панталони. Той беше с квадратно лице и дълбока трапчинка на брадичката. Русата му коса бе подстригана почти напълно. От сянката се измъкна друг мъж. Той ги освети с фенерче и насочи към тях пистолет. Пеги засенчи с ръка очите си, докато първия от мъжете сравняваше снимките им с копията, които тя им беше изпратила по факса от президентския палат.
	— Ние сме — каза Пеги. — Кой друг би могъл да изглежда толкова ужасно.
	Мъжът подаде снимките и факса на другия, който наведе светлината, за да ги разгледа. Сега Пеги можеше да види лицето му — гладко и почти съвсем квадратно. Той кимна.
	— Аз съм капитан Райдмън. А това е Хелсман Осипов. Последвайте ме. След малко тръгваме.
	Той се обърна и поведе Пеги и редник Джордж по пътеката, която заобикаляше хангара. Другият мъж ги следваше отзад.
	Минаха покрай няколко нови лъскави патрулни катера, които се полюляваха леко върху водата, и спряха до ъгъла на хангара. Там, поклащайки се леко до къс алуминиев мостик, се намираше тъмносивата миниподводница. Люкът й беше отворен, макар че вътре не бе осветено. По пътя към Финландия Пеги бе прочела, че миниподводниците се изкарват на брега на всеки шест месеца за ремонт и поддръжка. Окачват ги на въжета, а после буквално ги „чупят“ като яйце, като отделят двигателния сектор от пътническия. Дълга само петнадесет метра, подводницата можеше да превозва четирима пътници с максимална скорост от девет възела. Пътуването до Санкт Петербург щеше да продължи до 14:00 часа местно време, което включваше и излизане на повърхността след шест часа, за да може за около половин час двигателите да презаредят акумулаторите и да се напълни помещението с чист въздух.
	Тя не страдаше от клаустрофобия. Но когато погледна в това, което приличаше на голям термос с капачка встрани, й стана ясно, че им предстоят десет не особено приятни часа. Пеги видя трите тесни седалки и малкото място, на което човек едва ли би могъл да застане прав. Зачуди се къде ли ще седне капитанът.
	Осипов скочи от мостика в тъмнината и щракна някакъв ключ. Слабото осветление на „мародерчето“ се запали и рулевият зае мястото си пред контролното табло — къса колонка с ръчка за маневриране и бутони за автопилот и за поддържане на дълбочината и азимута. До него имаше помпа за изчистване на малката кабина от кондензатната влага и кормило за отваряне на люка. След като Осипов провери уредите, двигателя и въздушните помпи, Райдмън каза на Джордж да влезе.
	— Приличам на маймунски възел — каза той, когато се вмъкна на седалката, опита да изправи гърдите си и се изви вдясно с една ръка под себе си, за да може да се задържи на място.
	— А, значи си плавал. — Гласът на Осипов беше носов, но странно мелодичен.
	— У дома. — Джордж подаде ръка на Пеги, за да й помогне да се настани. — Един път спечелих състезание за най-бързо връзване на възел в края на въже. — Той погледна Пеги, когато и тя се вмъкна на мястото си. — Маймунският възел е декоративен начин на завързване в края на въжето.
	— Прави се обикновено около товара, а не на самото въже. — Тя погледна лицето на Джордж в полумрака на каютата. — Имаш лошия навик да ме подценяваш, редник. Така ли се отнасяш към всички жени?
	Джордж се облегна назад. Той повдигна рамене като че ли да се освободи от някакъв товар.
	— Малко сте докачлива, госпожице Джеймс. Аз всъщност отговарях на въпроса на капитана.
	Райдмън се обади нетърпеливо:
	— Позволете ми да ви напомня, че сме малко притеснени. Обикновено с мен пътува електротехник, който отговаря за наблюдението на двигателя и останалата част от електроинсталацията. Но за него нямаше място. Така че бих бил доволен, ако не отвличате вниманието ми.
	— Извинете, сър — каза Джордж.
	Вместо да слезе долу, капитанът остана върху кръглата платформа под люка и го затвори отвътре. Когато Осипов му каза, че сигналът „затворено“ — червена лампичка близо до контролното табло за автопилота — се е включил, Райдмън провери перископа, като бавно го завъртя на 360 градуса.
	След това капитан Райдмън се обърна към пасажерите:
	— В началото на пътуването ще плаваме с осем възела по повърхността. Това ще трае два часа. Когато приближим остров Мощний, който е руски, ще се потопим. Разговорите ще се водят шепнешком. Руснаците имат подвижни пасивни сонари там, както и по бреговата си линия. И понеже те не излъчват собствени сигнали като активните, но затова пък хващат всеки звук, ние не можем да знаем дали и кога ни слушат. Можем да се промъкнем незабелязано, но трябва да шумим колкото е възможно по-малко.
	— А как ще разберете дали са ни забелязали? — попита Пеги.
	— Тогава всички ще чуем експлозивите, пускани от бреговата им охрана. Ако се случи нещо такова, ще трябва да се потопим по-дълбоко и да избягаме.
	— Колко често се случва това? — попита тя, като се ядосваше, че не знае подобен факт. Очакваше се разузнавачите да познават оборудването и целите си толкова добре, колкото познават своя собствен дом или автомобил. Но МИ-6 я включи в тази мисия толкова набързо, че нямаше време за друга подготовка, освен изчитането на документите по време на полета дотук. А в тях нямаше писано много за операциите на финландците в залива. Техните агенти обикновено отиваха в Русия с туристически групи.
	— На десет пътувания се случва три пъти — отговори й Райдмън. — Въпреки че аз никога не съм прониквал толкова навътре в руски води. Очевидно този път ще бъде различно. Но ние няма да пътуваме напълно неприкрити. Майор Ахо изпраща хеликоптер, който ще пусне два звукоуловителя по пътя ни. Сигналите им ще бъдат наблюдавани в Хелзинки и всеки приближил се до тях руски плавателен съд ще бъде показан със светлинен сигнал върху картата на господин Осипов.
	Осипов показа към кръглата компютърна карта с диаметър колкото малка чинийка, намираща се вдясно на контролната колона.
	Когато приключи проверката на перископа, Райдмън се вмъкна на седалката си в предната част на рубката под люка. После се наведе към уредите, показващи работата на двигателя, и се обърна към Осипов:
	— Готови сме.
	Рулевият включи двигателя. Чу се съвсем тих звук и се усети лека вибрация. Щом тръгнаха, той угаси светлината и в помещението стана тъмно. Останаха да светят съвсем незабележимо само индикаторното табло и картата.
	Пеги се извърна и загледа през малкото кръгло прозорче откъм нейната страна. Когато подводницата се запъти към изхода на хангара, се видяха само няколко малки мехурчета откъм двигателния винт. Тъмнината отвън я обгърна, а очите й се навлажниха.
	„Ще трябва да преглътнеш сълзите — каза си тя. — И недоволството. И притеснението. И яда.“
	Не беше само заради Кийт. Би могла да скърби за него и да продължи живота си. Трудно, но поне целенасочено. Но сега, когато него го нямаше наистина, тя осъзна, че няма и цел. Това беше нещо, което се бе насъбрало с годините. Изведнъж разбра, че е станала на тридесет и шест години, а начинът, по който бе живяла, не й бе дал възможности да се наслаждава на живота. Бе свидетел на упадъка на жизнеността и независимостта на страната си след управлението на Маргарет Тачър, на загубата на достойнство заради цинизма на монархията. И за какво бе всичко това? Всичките тези години на напрежение и саможертва? Загубата на любимия? Беше се движила напред заради желанието, заради отношенията, заради удоволствието и радостта, които изпитваше заедно с Кийт.
	„А сега какво ми остава — запита се тя. — Щом Англия се е превърнала в сателит на Европейската общност? При това не един от уважаваните, понеже не желае да се подлага на германците, както го правят французите, не може да изобразява благоденствие и вяра, когато се сблъсква с промишлен колапс, както го правят испанците, нито да сменя правителства като италианците. Тогава за какво, по дяволите, съм живяла? И заради какво продължавам да живея?“
	— Госпожице Джеймс?
	Шепотът на редник Джордж като че ли идеше от друг свят. Той я върна обратно в миниподводницата.
	— Да?
	— Имаме цели десет часа на разположение, пък е твърде тъмно да изучаваме картите. Мога ли да ви досадя и да ви помоля да започнем нашия кратък курс по руски език?
	Погледна към нетърпеливото младежко лице на Джордж. „Откъде ли идва неговият ентусиазъм?“ — зачуди се тя. Като успя за пръв път откакто се бяха запознали да му се усмихне, тя отговори:
	— Не е досаждане. Хайде да започнем с някои основни въпроси.
	— Какви?
	Тя заговори бавно:
	— Как, что и почему.
	— Което означава?
	Пеги се усмихна:
	— Как, какво и може би най-важното — защо?


	37.

	_Вторник, 2:30 часа сутринта, руско-украинската граница_
	Операция „Барбароса“ бе най-голямата военна офанзива в историята на войните. На 22 юни 1941 година германските войски нападнаха Русия, като нарушиха нацистко-руския мирен договор. Целта им бе да превземат Москва преди настъпването на зимата. Хитлер бе изпратил 3,2 милиона войници в 120 дивизии против 170-те съветски дивизии, разположени по 2300-километровата граница от Балтийско до Черно море.
	Докато германските бронирани дивизии навлизаха в тила на руснаците с невероятна скорост, „Луфтвафе“ бомбардираше неопитните и зле обучени руски военни части. В резултат на тази „светкавична война“ балтийските републики бяха окупирани без съпротива. Щетите, нанесени от германците, бяха катастрофални. До ноември бяха разрушени жизненоважни селскостопански, промишлени, транспортни и комуникационни центрове. Над два милиона руски войници бяха пленени. Триста и петдесет хиляди руснаци бяха убити. Триста седемдесет и осем хиляди изчезнаха безследно. Един милион души бяха ранени. Само в Ленинград по време на вражеската блокада бяха убити 900 000 цивилни граждани. Чак през последните дни на декември изтощените, но упорити руснаци, подкрепени от ниските температури, които караха подметките на германските войници да се пукат, замразяваха оръжията им и разрушаваха бойния дух на войските, бяха в състояние да организират първата си успешна контраатака. В резултат на контраофанзивата си руснаците запазиха Москва от вражеското посегателство.
	В края на краищата операция „Барбароса“ се оказа провал за германците. Но тя даде на Съветите един важен урок по отношение на войната: по-добре да се води нападателна, а не отбранителна война. През следващите четиридесет години те увеличаваха военната си мощ с почти фанатичната цел да могат да водят нападателна, а не отбранителна война. Или както генерал Косигин бе казал веднъж в реч пред войските си, „за да спечелим следващата световна война, ако тя избухне, не върху наша, а върху нечия чужда територия“. За тази цел бяха създадени части от командоси за първия ешелон тактически действия, предназначени да разрушат или пленят чуждите войски и оръжия и да придобият контрол над ключовите позиции. Това бяха части за изпълнение на непосредствените, на следващите и по-далечните задачи и по-нататъшното настъпление. В рамките на тези задачи често на отделни военни поделения се възлагаха важни операции за по един ден, чиято цел бе да бъдат изпълнени в определените рамки на времето без каквито и да било отклонения.
	Независимо дали беше в Унгария през 1956 година, в Чехословакия през 1968, Афганистан през 1979 или Чечня през 1994, Москва се опираше на военната си мощ, а не на дипломацията за решаването на проблемите в задния си двор. Водещият принцип бе изненадата, неочакваността и внезапността. Обикновено този подход имаше успех. Понякога губеше, но министър Догин знаеше, че нагласата на командния състав за такива действия си оставаше постоянна. Също така знаеше, че много руски командири се надяваха на възможността да могат да се реабилитират след деветте кървави години в Афганистан и бавното, скъпоструващо потушаване на бунтовете в Чечня.
	Беше дошло време да им се даде тази възможност. Много от хората му бяха насочени към руската граница с Украйна, където, за разлика от Афганистан и Чечня те нямаше да се бият срещу въстанически армии и партизани. Тази война щеше да бъде различна.
	В 12:30 часа през нощта местно време в Пшемисъл, Полша, на по-малко от петнадесет километра от украинската граница, в двуетажната сграда, където се помещаваха канцелариите на Полската комунистическа партия, експлодира мощна бомба. Двама от редакторите на полуседмичния вестник „Гражданин“ бяха разкъсани от взрива и кръвта им изпръска околните дървета и останалите здрави стени. По горящите столове и разбитите бюра и шкафове се пръсна плът, кръв и мастило. Само след минути симпатизантите на комунистите бяха вече на улицата, протестираха и атакуваха пощата и полицейското управление. Местният склад за оръжия бе вдигнат във въздуха с коктейли „Молотов“ и при експлозията бе убит един войник. В 12:46 часа местният кмет се обади по телефона във Варшава и поиска военна помощ, за да потуши надигащия се бунт. Обаждането беше засечено и преведено веднага от военната разузнавателна служба в Киев и изпратено на президента Вешник.
	Точно в 2:49 часа през нощта президентът Вешник се обади на генерал Косигин, за да поиска помощ за ограничаването на започналата „ситуация“ в близост до границата между Полша и Украйна. В 2:50 през нощта 150 хиляди руски войници навлязоха в Украйна по линията от древния град Новгород на север до административния център Ворошиловград на юг. Мотопехотни роти, танкови дивизии, артилерийски батальони и въздушни ескадрили се насочиха със страховита сила, без следа от безредието или нерешителността, които бяха белязали нападението в Чечня или пък отстъплението от Афганистан.
	В Москва точно в 2:50:30 часа през нощта в Кремъл се получи спешно обаждане от Киев от президента Вешник за искане на помощ за украинските сили, с цел да се опази почти четиристотин и петдесет километровата граница, която делеше Украйна от Полша.
	Руският президент Кирил Жанин бе събуден с тази новина и бе напълно изненадан от искането. Но още преди да стигне до кабинета си в Кремъл, Жанин бе свързан по телефона в колата си, за да получи друго съобщение от украинския президент. Този път му прочетоха телефонограмата, която го изненада даже повече от първата:

	Благодаря ви за незабавните действия. Навременното пристигане на войските на генерал Косигин не само ще предпази населението от паника, но и ще засили традиционните връзки между Украйна и Русия. Разпоредих на посланик Розевна да информира Обединените нации и генералния секретар Брофи, че навлизането им е в резултат на изрична покана и планиране.

	Гъстите мустаци и вежди обикновено придаваха на овалното лице на Жанин бащинско, даже добродушно изражение. Но сега тъмнокафявите му очи излъчваха искри, а малката му уста бе здраво стисната и устните му трепереха.
	Той се обърна към секретарката си Лариса Шакурова — брюнетка на средна възраст, елегантно облечена във вносен делови костюм. Каза й да го свърже по телефона с генерал Косигин. Тя обаче успя да стигне само до генерал Леонид Сарин — главен офицер за връзка на групата за въздушни и танкови операции. Той я информира, че генерал Косигин е наложил строго радиомълчание за времето на придвижването, което щяло да бъде вдигнато, когато войските бъдат разположени по местата си.
	— Генерал Сарин — каза секретарката, — търси го президентът.
	— Тогава той ще разбере необходимостта от секретност при спазването на договора за съвместна отбрана с една от братските републики от общността — отговори генералът.
	След това той се извини с необходимостта да изпълнява задълженията си и затвори, като остави президента и секретарката му заслушани в тихото ръмжене на двигателя на автомобила.
	Когато тъмните пики на кремълските кули се появиха на фона на нощното небе и гъстите сиви облаци, Жанин се загледа към тях през затъмненото бронирано стъкло на колата си.
	— Като млад бях успял да се сдобия с екземпляр от книгата на Светлана Алилуева за нейния баща Сталин — каза той, като дишаше дълбоко, за да се успокои. — Спомняш ли си я?
	— Да — отговори Лариса. — Беше забранена дълги години.
	— Така е. Въпреки че беше критична и култът вече отдавна беше разобличен. Тогава ме впечатли нещо, което тя беше писала там за Сталин. Казваше, че към края на тридесетте години имала чувството, че той е започнал да страда от мания за преследване. Виждал навсякъде врагове. По онова време е направил „чистка“ на над петдесет хиляди офицери. Убил е повече руски офицери, отколкото германците през цялата война. — Той пое дъх и го изпусна бавно. — Плаши ме, Лариса, мисълта, че той може и да не е бил чак толкова луд или параноик, за какъвто са го мислили…
	Жената го потупа успокоително по ръката, докато черната лимузина завиваше от проспект „Калинин“ към северозападната страна на Кремъл и Троицката врата.


	38.

	_Вторник, 3:05 часа сутринта, над Баренцово море_
	Самолетът Ил-76Т кацна в Хелзинки малко преди полунощ и екипът на „Защитник“, камуфлажните облекла и оборудване за зимни условия и целият им арсенал бяха натоварени след около десет минути. Арсеналът им се състоеше от четири денка с размери малко повече от метър по дължина, ширина и височина, съдържащи оръжия и експлозиви, въжета и куки, газови маски и медицински принадлежности. Половин час след като се бяха качили на борда, самолетът беше презареден и излетя.
	Първоначалната фаза на полета поведе самолета на североизток над Финландия, после на изток над Баренцово море и в другата часова зона ниско над Арктическия океан, докато стигне северната брегова линия на Русия.
	Очите на подполковник Скуайърс бяха затворени, но той не спеше. Знаеше, че това е досаден навик — не можеше да заспи, когато не знаеше къде отива и защо. Сигурно щяха да последват нови инструкции от оперативния център, щом като бързо се приближаваха към крайната точка на полета, носещ ги към Баренцово и Печорско море. И все пак беше неприятно да няма възможност да се съсредоточи върху целта си. При пресичането на Атлантика той бе в състояние да се концентрира върху мисията в Санкт Петербург. Сега тя обаче беше в ръцете на редник Джордж и Скуайърс нямаше какво да прави. А когато се намираше в такова състояние, офицерът винаги играеше на една игра, за да предпази ума си от спомена за съпругата и сина си и от мисълта какво ли биха правили те, ако не се върне.
	Това беше играта „за какво съм тук“, в която той се спираше на една-две думи, задълбочаваше се в себе си и се опитваше да разбере защо толкова дяволски много обича да бъде „защитник“.
	Когато я игра за първи път, беше на път за Кейп Канаверал, където трябваше да се опита да открие кой е заложил бомба на борда на космическата совалка. Тогава бе решил, че е в екипа, за да защитава Америка. Не само защото я смяташе за най-хубавото място на света, а заради енергичността и идеите на народа й, които мотивираха всички хора. Скуайърс беше убеден, че ако тях ги нямаше, планетата би се превърнала в бойно поле за диктатори, а не в отделни автономни държави, които да се съревновават мирно помежду си и по този начин да градят прогреса.
	Втория път се запита доколко обича този начин на живот с непрекъснато напрежение и предизвикателство. Много, трябваше да си признае. Много повече, отколкото когато играеше футбол, защото залогът и за него, и за народа му беше твърде висок. Но нямаше чувството да измъчва вярата, уменията и възможностите си, за да застане лице в лице с обстоятелства, които биха накарали повечето хора да се смразят, да се отдръпнат или поне да помислят още веднъж, преди да тръгнат напред.
	Днес, докато се чудеше кога, по дяволите, ще се обадят Майк Роджърс или Боб Хърбърт, той мислеше за нещо, което го бе попитала психоложката на оперативния център Лиз Гордън, когато разговаря с него за пръв път при кандидатстването му за командирския пост.
	„Какво мислите за споделения страх?“ — бе попитала тя.
	Той бе отвърнал, че страхът и смелостта са качества, които съществуват във всяка личност и че добрият екип и особено добрият командир трябва да може да регулира съотношението им така, че страхът да е минимален, а смелостта максимална.
	„Това е за страха — бе казала Лиз. — А аз попитах за споделения страх. Помислете по този въпрос.“
	Той бе помислил, а после бе казал: „Предполагам, че споделяме страха си, защото той е предизвикан от нещо, което заплашва всички ни, за разлика от смелостта, която е нещо индивидуално“.
	Бе отговорил наивно, но Лиз не беше настояла за по-задълбочен отговор. Сега, след три мисии, Скуайърс бе започнал да разбира, че „споделеният страх“ не е за пренебрегване. Това беше една система на взаимно поддържане, която превръщаше хората от разпръснати интереси и интелекти в един взаимно свързан организъм. Точно той създаваше неразривната връзка между екипажа на бомбардировачите през Втората световна война или правеше единен полицейския екип, или караше елитната част командоси да се чувстват по-близки, отколкото биха могли да бъдат даже съпрузи. Това беше, което правеше цялото по-голямо от сбора на отделните му части.
	Така както патриотизмът и доблестта, споделеният страх сплотяваше „Защитник“.
	Тъкмо привършваше тази си мисъл, когато Майк Роджърс се обади по секретната сателитна линия. Скуайърс веднага се откъсна от мислите си и беше „на линия“, както обичаше да казва старият му футболен треньор.
	— Чарли — каза Роджърс, — извинявай, че толкова дълго не ти се обадих. Съставяхме плана за играта ти. Но този път изпълнението наистина ще трябва да бъде като за „Световната купа“. След малко повече от единадесет часа, след като сте стояли извън руското въздушно пространство до последния възможен момент, твоят екип ще се спусне с парашути в една точка в Русия малко на запад от Хабаровск. Боб дава на пилота ви плана на полета и координатите. Надяваме се, че този Ил-76Т ще му осигури достатъчно време да влезе и излезе, преди руската въздушна отбрана да разбере, че самолетът не е техен. Вашата цел е влак, състоящ се от локомотив и четири вагона, който се движи по Транссибирската жп магистрала. Ако товарът е наркотици, валута, злато или оръжия, вие трябва да го унищожите. Ако оръжията са ядрени, вземете доказателства и ако можете, ги обезвредете. Сержант Грей е обучен за такава работа. Е, имаш ли някакви въпроси?
	— Да, сър. Ако това има връзка с Ермитажа, те могат да пренасят произведения на изкуството. Да не искате да взривим картини на Реноар или Ван Гог?
	Отговорът се забави за миг.
	— Не. В такъв случай ще ги фотографирате и ще откачите вагоните от локомотива.
	— Слушам.
	Роджърс продължи:
	— Целта ви е около тридесетметрова височина, от която се вижда линията. Точните топографски карти ще бъдат изпратени в компютъра ти. Ще се приземите и ще изчакате влака. Избрахме този район, защото има дървета и скали, които можете да използвате, за да блокирате железопътната линия. Предпочитаме това вместо използването на експлозиви, при което би могло да има жертви. Ако влакът се движи по разписание, ще имате само около час преди пристигането му. Ако закъснява, ще се наложи да го изчакате. Трябва да го задържите на всяка цена, макар че сте длъжни да положите всякакви усилия да не раните нито един от руските войници.
	Скуайърс не беше изненадан от предупреждението. Посланиците мразеха да се занимават с обяснения за нелегални прониквания на чужда територия, дори и онези, които ЦРУ наричаше „с максимално прикритие“. Въпреки че Скуайърс беше добре обучен да убива с всякакви подръчни средства — от връзки за обувки до автомат „Узи“ — никога досега не беше му се налагало да го прави. И се надяваше да не му се случва и занапред.
	— Самолетът Ил-76Т ще трябва да отиде до Хокайдо за презареждане и после да се върне — продължи Роджърс. — Но той няма да бъде средството ви за напускане на територията. Когато приключите мисията си, ще подадете сигнал до самолета и ще тръгнете за мястото за среща — южната страна на мост, намиращ се на три километра западно от вашия район.
	„Виж, това вече е интересно“ — помисли Скуайърс. Единствената причина Роджърс да не му каже с какво ще ги изтеглят от територията бе опасение, че може да бъдат хванати. Той не би искал руснаците да знаят. Като че ли самата мисия не беше достатъчно опасна, та тази тайнственост накара мислите на Скуайърс да се задвижат още по-усилено. Отчасти и защото като всеки мъж и той обичаше ярката, секретна и супермодерна техника.
	— Чарли, този път не е като в Северна Корея. — Гласът на Роджърс звучеше повече като на приятел, отколкото началнически. Сега, когато Скуайърс го слушаше с цялото си внимание, той бе готов да сподели с него и подробностите. — Имаме причини да вярваме, че някои елементи в Русия искат бързо да създадат отново съветската империя. И макар Санкт Петербург вероятно също да е замесен, ти си ключът към спирането им.
	— Разбирам.
	— Планът е дотолкова подробен, доколкото можахме да го направим с малкото данни, с които разполагаме. Но очаквам до наближаването на часа на спускането ви да имаме още подробности. Извинявай, че засега не можем да направим повече за вас.
	— Няма нищо — отговори Скуайърс. — Няма да ти цитирам Тацит или някой друг от древните философи, както ти го правиш, но когато оставих редник Джордж в Хелзинки, му казах, че героят от рисуваните филми Суперпиле си има идеална забележка като за нашия случай. То казва: „Ти нали си знаеше, че работата е опасна, още когато я започна?“. Така че ние си знаехме, генерале, и не съжаляваме, задето сме тук.
	Роджърс се засмя.
	— Боже, а аз поставям съдбата на света в ръцете на човек, който ми цитира герои от съботното детско утро по телевизията! Но искам да се разберем с теб за нещо: върнете ми се всички здрави и читави и аз ти обещавам, че следващата събота сутрин ще ти дойда на гости вкъщи с цяла торба пуканки.
	— Разбрахме се. — Скуайърс изключи връзката и се облегна назад, за да събере мислите си, преди да свика екипа и да запознае хората със задачата.


	39.

	_Вторник, 3:08 часа през нощта, Санкт Петербург_
	Сергей Орлов остана заспал малко повече от час на стола зад бюрото си. Бе скръстил ръце върху стомаха и леко наклонил глава наляво. Жена му не вярваше, че наистина сам се е научил да заспива навсякъде, но той твърдеше, че наистина е така. Орлов казваше, че когато е станал космонавт, той се е научил да заспива за по половин час между дългите тренировки. Най-важното е, казваше той, че тези „късчета почивка“ бяха почти толкова освежаващи, колкото нормален шестчасов сън. А освен всичко останало след такава почивка енергията му се възвръщаше и той можеше да работи бодро още дълги часове.
	Той не можеше да прави като Рузки, който не се откъсваше от даден проблем, докато не намери окончателното му решение. Дори и сега, когато началникът му беше на работното си място, полковникът не беше напуснал поста си.
	Орлов обаче считаше, че дори и най-забърканите проблеми придобиват различен смисъл и могат да бъдат решени по-лесно след такава лека дрямка. По време на последния му полет в космоса — съвместна мисия с България и първи полет с тричленен екипаж след загиването на тримата космонавти от „Союз-11“ — Орлов и двамата му другари бяха опитали да скачат своя „Союз“ с космическата станция „Салют-6“. Когато повредата в двигателя постави кораба и станцията пред опасността от сблъсък, наземният контрол на мисията нареди на Орлов да използва резервния двигател и да върне незабавно кораба на земята. Вместо това той само се отдалечи от станцията, свали шлема и си позволи да почине около петнадесет минути за ужас на екипажа си. После използва резервния двигател и осъществи скачването. Понеже в последния не бе останало достатъчно гориво за връщането на земята, когато вече бяха в станцията, Орлов успя да отстрани повредата в главния двигател и да спаси екипажа и кораба… Както и самочувствието на целия екип от космодрума Байконур. По-късно, когато се върнаха на земята, казаха на Орлов, че показанията на електрокардиограмата му след дрямката са показали стабилно понижение на пулса. Оттогава в тренировките на космонавтите бе включено и обучението за „отпускаща дрямка“, въпреки че при останалите космонавти тя не действаше толкова добре, както при Орлов.
	За него сънят никога не бе представлявал бягство от ежедневните проблеми, но когато най-после успя да затвори очи в 1:45 часа през нощта, той се почувства добре, защото можеше за малко да се откъсне от тревогите на деня. Бе събуден в 2:51, когато секретарката Нина му звънна, за да каже, че го търсят от Министерството на отбраната. Когато Орлов се обади, ръководителят по комуникациите генерал Давид Ергашов го информира за войските, навлизащи в Украйна, и поиска помощта на новия оперативен център за наблюдение на размяната на съобщения в Европа по този повод. Изненадан от новината и чудейки се дали това не е само поредното висше изпитание за възможностите на центъра (иначе защо нямаше да го предупредят?), Орлов предаде заповедта на офицера по радиовръзките Юрий Марев.
	Чрез оптическите кабелни връзки със сателитните приемателни станции извън Санкт Петербург и чрез собствените си специални линии в градската телефонна централа оперативният център беше проектиран да наблюдава всички електронни връзки между областта и Министерството на отбраната. Той можеше да следи и всички видове комуникации във и извън кабинетите на началник-щаба на артилерията, на военновъздушните сили и на флотата. Работата на центъра беше да предотврати подслушването на тези линии. Но също можеше да бъде използван и като заглушител за разменяната информация между чужди държавни институции.
	Или просто като център за подслушването им.
	Преди да прекъсне разговора си с Марев, Орлов му разпореди да записва данните, идващи в Министерството на отбраната от генерал Косигин и от канцелариите на началник-щабовете. Отговорът на Марев обаче го завари неподготвен:
	— Ние вече го правим. Полковник Рузки ни заповяда да следим придвижването на войските.
	— Къде отива тази информация? — попита Орлов.
	— В централния компютър.
	— Много добре. — Орлов бързо се съвзе от изненадата. — Погрижете се тази информация да идва директно и на екрана на моя компютър.
	— Слушам — отговори Марев.
	Орлов пусна монитора си и зачака. „Проклетият му Рузки!“ — помисли си той. Дали това не беше отмъщение за по-раншния скандал или полковникът беше забъркан в нещо… Може би заедно с покровителя си Догин… Но сега не можеше да направи нищо по този въпрос. Когато информацията се записваше в централния компютър и можеше да бъде разпространена по вътрешен път между останалите разузнавателни агенции, Рузки не беше длъжен да докладва на генерала… Даже и при събитие от тази величина.
	Докато чакаше, Орлов се опита да се ориентира в ситуацията, започнала с изненадващото искане на Украйна. Като много други висши държавни служители и той бе разбрал, че различните маневри, които се провеждаха, бяха начинът на президента Жанин да покаже пред света, че не е изоставил военните за сметка на прозападния бизнес. Но сега ставаше ясно, че навлизането в бившата република е било планирано и това е причината толкова много войски да са били съсредоточени до границата или на път към нея. Но планирано от кого? Догин? И защо? Това не беше нито преврат, нито война.
	Първите данни започнаха да се появяват. Руската пехота се подготвяше за съединяване с украинските сили в Краков и Ворошиловград, но това не бяха съвместни маневри. Благодарственото обаждане на президента Вешник го потвърждаваше ясно.
	Не по-малко изненадващо беше неочакваното мълчание на Кремъл. Осемнадесет минути след пресичането на границата от войските Жанин още не беше направил публична декларация за събитието. До този момент във всяко посолство на западна държава в Москва вече трябва да пишеха и да изпращаха дипломатически ноти, изразяващи безпокойството им.
	Марев и малкият му екип продължаваха да обработват идващата информация. Броят на хората и машините, участващи в операцията, бе впечатляващ. Но още по-учудващи бяха някои данни за разположението. На запад от Новгород, близо до украинския административен център Чернигов, генерал-лейтенант Андрашов бе опънал десеткилометрова линия от артилерийски батальони с триъгълен тил от гаубици М-1973 и М-1974, разположени на дължина от две хиляди метра с един километър разстояние между двете линии. Следваше празна ивица от две хиляди метра и нови две линии артилерия. А на около километър зад празната ивица също имаше разположена артилерия на две хиляди метра в ширина. Оръдията бяха насочени към беларуската граница и се намираха на достатъчно близко разстояние от нея, за да могат да я достигнат с директен огън.
	Това не бяха маневри. Това беше подготовка за война. Но ако бе наистина така, доколко Рузки, а по стечение на обстоятелствата и самият той бяха забъркани в тази работа?
	Орлов помоли Нина да го свърже по телефона с началника по охраната и осигуряване на безопасността на министерството Ролан Микоян. Орлов познаваше ерудирания Микоян от времето на космодрума, когато азербайджанецът, който бе защитил докторат по политически науки, бе преведен от ГРУ* да оглави отдела по сигурността на космическия център. През изминалата година двамата се бяха срещали на няколко пъти, за да уточнят пътищата за размяна на разузнавателна информация и да предотвратят дублирането на сили и средства. Орлов бе установил, че макар през изминалите години любовта на Микоян към Русия да не беше се променила, издигането в службата го бе направило циничен. Вероятно това се дължеше на късно разцъфналата обич към родната република.
	[* Главно разузнавателно управление. — Б.пр.]
	Нина намери Микоян в дома му, въпреки че той всъщност не спеше.
	— Сергей, тъкмо се канех да те потърся.
	— Знаеш ли за Украйна? — попита Орлов.
	— Нали ръководим разузнаването? Ние знаем всичко, което става по света.
	— Но не си знаел за това, нали? — настоя Орлов.
	— Изглежда е имало някакъв информационен пропуск по отношение на този район — отговори Микоян. — Черна дупка, явно запълнена от някои военни.
	— А знаеш ли, че имаме сто и петдесет гаубици, насочени към Минск?
	— Директорът от нощната смяна току-що ме информира за това. Един изтребител от самолетоносача „Муромец“, намиращ се до Одеса, е летял покрай молдавската граница и много е внимавал да не прелети над тях.
	— Значи все пак знаеш за това по-отдавна от мен. И какво мислиш по този въпрос?
	— Че някой от много високо място е измайсторил съвсем секретна операция. Но ти недей да се обиждаш, че не си бил осведомен, Сергей. Много хора са изненадани. Включително като че ли и новият ни президент.
	— Някой говорил ли е с него?
	— Той сега се е затворил с най-близките си съветници. С изключение на министър Догин — отговори Микоян.
	— А той къде е?
	— Болен. В дачата си на хълмовете в Подмосковието.
	— Но аз разговарях с него само преди няколко часа — каза недоволно Орлов. — Нищо му нямаше.
	— Сигурен съм. Което би трябвало да ти подскаже нещичко за инициатора на цялата тази работа.
	В слушалката на телефона се чу тихо бипване.
	— Извини ме — каза Орлов на Микоян.
	— Чакай! Трябва да отивам в министерството, но преди това щях да ти се обадя, защото има нещо, по което трябва добре да си помислиш. Догин финансира твоя център от страна на Кремъл и вие стартирахте работа малко преди нашествието. Ако министърът използва оперативния център за свои цели и загуби, ти може да бъдеш жертван. За престъпление срещу държавата, за подпомагане на враждебни сили…
	— Тъкмо и аз си мислех за подобно нещо. Благодаря ти, Ролан. Ще поговорим по-късно.
	Когато Микоян затвори, Нина каза на Орлов, че по телефона го търси Силаш. Генералът натисна бутона за вътрешна връзка.
	— Да, Аркадий?
	— Генерале, противовъздушната отбрана на остров Колгуев докладва, че самолетът Ил-76Т е пресякъл Финландия към Баренцово море и сега се насочва на изток.
	— Имат ли представа накъде отива?
	— Никаква.
	— Някакво предположение поне?
	— Просто на изток. Самолетът се насочва право на изток. Но те казаха, че това може и да е транспортен самолет. Ние използваме 76Т за пренасяне на товари от Германия, Франция и Скандинавия.
	— А опитали ли са се от военновъздушната отбрана да го идентифицират?
	— Да. Сигналът, който се връща, е точно какъвто трябва.
	Това не значи нищо, помисли Орлов. Топлоотразителните разпознаватели, които се монтираха в носовата част на самолетите, не бяха трудни за възпроизвеждане. Освен това можеше да бъдат купени на черно или дори откраднати.
	— Някой разговарял ли е със самолета? — попита Орлов.
	— Не. Повечето транспортни самолети поддържат радиомълчание, за да не натоварват ефира.
	— А да са прехванали от военновъздушната отбрана негов разговор с някой друг руски самолет?
	— Доколкото знам, не.
	— Благодаря. Искам да ми докладваш за положението на всеки половин час даже и да няма никакви промени в поведението на самолета. И още нещо искам, Силаш.
	— Да?
	— Проследи и записвай всеки разговор между генерал Косигин и министъра на вътрешните работи. Обикновените телефонни разговори, както и личната линия на генерала.
	Мълчанието от другата страна продължи само миг, макар че му се стори повече.
	— Искате да шпионирам генерал Косигин ли, генерале?
	— Искам да изпълняваш заповедите ми. И нека приемем, че просто си повторил думите ми, а не, че си се усъмнил в правотата на моята заповед.
	— Да, господин генерал, така беше — каза Силаш. — Благодаря.
	Когато Орлов затвори слушалката, си каза, че се лъже по отношение на самолета, че това е просто една от онези „птички“, които ЦРУ понякога изпраща, за да види как ще реагират руснаците, ако си помислят, че екипажът на някой от самолетите им се е превърнал в „пасивен агент“ — хора, на които е платено за предаване на информация от собствената им сфера на дейност. В едно военно противопоставяне нямаше нищо по-лошо от това, командирите да започнат да се съмняват в собствените си хора.
	Но инстинктът му заедно с предпазливостта не искаше да приеме това успокоение. Като предположи, че самолетът е на САЩ или НАТО, той започна да обмисля възможното му направление. Ако отиваше към САЩ, щеше да прелети над Арктика или през Атлантика. За да стигне Далечния изток, щеше да използва южния маршрут. Помисли си за последния разговор с Рузки и за въпроса, който като че ли имаше един-единствен отговор. Защо да се използва руски самолет, освен ако не са планирали да проникнат някъде в Русия? И къде в източната част на Русия биха могли да пожелаят да идат?
	И този въпрос като че ли имаше единствен отговор, който никак не се харесваше на Орлов.
	Той натисна бутона с номер 22. От слушалката се чу дълбок глас:
	— Офицер по поддръжка на операциите Буриба.
	— Фьодор, обажда се генерал Орлов. Моля те, свържи се с доктор Сагдеев в Руския институт за изследване на космическото пространство и вземи от него разпечатката за сателитната активност на САЩ и НАТО от девет часа вечерта вчера до един тази сутрин за областта над Източна Русия между Охотско море, платото Адлан и Японско море на юг.
	— Веднага — отговори Буриба. — Само основните данни ли искате — доклада за глобалната позиционна система и времето, когато са снети данните, или ви трябва и докладът за електрооптическите наблюдения, изоелектрическото фокусиране и…
	— Основните данни ще бъдат достатъчни. Когато ги получиш, сравни времето на пренасянето на товара от гълфстрийма във влака във Владивосток и виж дали някой от сателитите е бил в състояние да го заснеме.
	— Слушам.
	Буриба затвори и Орлов седна и се загледа в черния таван. Отделът на Сагдеев за разкриване и проследяване на останки от космически тела в Института за космически изследвания бе създаден, за да проследява поведението на все по-нарастващия брой космически „отпадъци“ — отделени от корабните двигатели, изоставени кораби и сателити, които се въртят около Земята и представляват реална опасност за космическите пътешествия. Но през 1982 година щатът от петима души бе удвоен и хората бяха натоварени със секретно изследване на американските, европейските и китайските шпионски спътници. Компютрите на Сагдеев бяха свързани с приемателите в цялата страна и приемаха всички данни за и от сателитите. Въпреки че повечето от сигналите бяха цифрово шифровани и не можеха да бъдат разчетени, руснаците поне знаеха кой ги наблюдава, какво наблюдава и кога.
	Колкото повече мислеше по този въпрос, толкова повече Орлов се убеждаваше, че е естествено, даже нормално, нарасналото раздвижване на войски в Русия през последните няколко дни да накара САЩ и Европа да наблюдават отблизо и внимателно военните обекти. А такъв важен обект беше и военноморската база във Владивосток. Така те може и да са видели пренасянето на сандъците от самолета във влака.
	„Но защо би привлякло това толкова много вниманието им, че да изпратят и самолет?“ — чудеше се той. Особено при положение че влакът може да бъде наблюдаван от космоса, ако Щатите или Европа искаха само да проследят направлението му.
	Ако обаче самолетът имаше намерение да пресрещне влака, тогава щеше да е необходимо да прелети над руска територия. А за тази цел трябваше да прекара колкото е възможно по-малко време в руското въздушно пространство. Това означаваше приближаване откъм изток, което щеше да даде на сина му от десет до четиринадесет часа, за да се подготви за срещата.
	И въпреки това беше опасно да се подценява онзи, който ръководеше полета на 76Т, а пък и въпросът си оставаше без отговор. Кой се интересуваше от този товар?
	Въпреки многопластовата активност, която се развиваше в момента, Орлов знаеше, че трябва да открие защо товарът е чак толкова важен. И знаеше само един начин да го направи…


	40.

	_Вторник, 10:09 часа сутринта, Усурийск_
	Старият парен локомотив отпреди войната беше с ръждясал котел, грубо оребрена скара и комин, почернял от десетилетия натрупвани сажди. Тендерът беше пълен с въглища. Кабината беше изпълнена не само с въглищен прах, а и със спомени от предишни пътешествия по цялата територия на Русия. Имаше парчета сухи листа от горите на Иркутск, пясък от туркестанските пустини, нефтени петна от полята в Усинск.
	Тук витаеха и духове. Сенките на безбройните машинисти, които бяха управлявали локомотива, и огняри, пълнили пещта му с въглища. Лейтенант Никита Орлов можеше да види следите им върху излъсканата дървена дръжка за управление, изцапана от ръцете им през годините, върху металния под на кабината, изтъркан от грубите подметки на обувки и ботуши. Когато погледнеше през прозореца, можеше да си представи селяните, които са гледали този локомотив, замислени и учудени, възхитени от факта, че „най-после железницата дойде и в Сибир“. Безкрайните пътешествия с волски коли или коне по Великия пощенски път бяха останали в миналото. Сега стотици малки селища бяха свързани от железен, а не кален път.
	Обаче историята беше едно, а спешността съвсем друго нещо. Орлов би предпочел дизелов локомотив пред тази реликва, но от Владивосток успяха да осигурят само нея. И от малкия опит, който имаше, Орлов бе научил поне едно за управлението и армията: една кола, влак или самолет в наличност са по-добре от нищо. Когато вече имаш нещо подръка, винаги можеш да потърсиш и по-добро.
	Локомотивът всъщност не беше лош. Въпреки шестдесетте години, прекарани по пътищата, той беше в сравнително добро състояние. Главният и свързващият вал бяха здрави, колелата и цилиндрите — подновени. Освен тендера за въглища той дърпаше още два вагона и фургон. Движеше се с добра скорост от над шестдесет километра в час под гъстия сняг. При тази скорост и двамата войници, които работеха на смени като огняри, лейтенант Орлов очакваше да излязат от района на бурята след около шестнадесет или седемнадесет часа. Според заместника му и радиооператор ефрейтор Фьодоров тогава щяха да се намират някъде между Хабаровск и Бира.
	Никита и русият с бебешко лице Фьодоров седяха в двата срещуположни края на дървената маса в първия вагон. Една трета от дървените сандъци бяха подредени под формата на пирамида в шест реда в другия край на вагона. Вратата на вагона откъм дясната страна беше отворена и там се намираше параболичната приемателна антена. От нея към квадратното куфарче с телефона водеха два кабела, а самият апарат бе поставен върху одеяло на пода. Фьодоров бе опънал един чаршаф зад антената, за да предпази помещението от навяващия отвън сняг. Трябваше да става почти на всеки две минути, за да чисти чинията на самата антена.
	Двамата мъже бяха облечени в тежки бели зимни кожуси и ботуши. Ръкавиците им и един фенер бяха поставени на масата пред тях. Никита пушеше ръчно свита цигара и държеше дланите си близо до фенера. Фьодоров работеше със захранван с батерии преносим компютър. За да могат да се чуват през шума на тракащите колела и бурята, двамата трябваше да викат.
	— За да се пренесе товара до най-близкото място, където би могъл да кацне самолет, ще са нужни три курса на Ми-8. Разстоянието е около осемдесет километра — каза Фьодоров, докато изучаваше картата върху екрана. Той обърна компютъра, за да може офицерът да погледне екрана. — Това е тук, на северозапад от река Амур.
	Никита погледна екрана и гъстите му черни вежди се смръщиха замислено:
	— Трябваше да ни дадат самолет, това е. Още не мога да разбера паниката във Владивосток и защо нямаше в наличност никакво друго транспортно средство, освен този влак.
	— Може би сме във война — пошегува се Фьодоров. — А пък никой не се е сетил да ни каже.
	Телефонът бипна тихо. Фьодоров се наведе и вдигна слушалката, като запуши с длан другото си ухо, за да може да чува по-добре. След миг той премести фенера настрани и подаде черния приемник на Никита:
	— Обаждат се от Корсаков. Препредават разговор с генерал Орлов. — Фьодоров говореше с широко отворени очи и следа от благоговение в гласа.
	С каменно изражение Никита взе слушалката и извика:
	— Слушам.
	— Чуваш ли ме? — попита генералът.
	— Едвам! Ако говорите по-високо…
	Генерал Орлов заговори бавно и разчленено:
	— Никита, смятаме, че един Ил-76, принадлежащ на чужда държава, може да се опита да пресрещне твоя влак късно тази нощ. Опитваме се да определим кой или какво се намира на борда му, но за да направим това, ми е необходимо да знам какво съдържа товарът ти.
	Погледът на Никита се премести от масата към сандъците. Не можеше да разбере защо баща му просто не попита офицера, който е натоварен с провеждането на тази операция.
	— Капитан Льошев не ме е информирал за това — каза Никита.
	— Тогава бих искал ти да отвориш един от сандъците. Записвам заповедта си в дневника и ти няма да носиш отговорност за преглеждането на товара.
	Никита още гледаше сандъците. Той също беше любопитен да узнае съдържанието им и затова, след като повтори заповедта, каза на баща си да чака на телефона.
	Той подаде слушалката на Фьодоров, сложи ръкавиците си и пресече вагона към сандъците. Свали лопатата от куката на стената, пъхна острата й част под една от дъските и като сложи крак върху дръжката, натисна силно. Капакът на сандъка изскърца и се повдигна.
	— Ефрейтор, донеси фенера.
	Фьодоров притича и когато оранжевият кръг светлина падна върху сандъка, те видяха пачките американски стодоларови банкноти, опаковани с бели хартиени ленти и подредени внимателно в правилни купчини.
	Никита свали капака и го натисна с ботуша си. Нареди на Фьодоров да отвори друг сандък, после пресече клатушкащия се вагон, отиде до масата и вдигна слушалката:
	— Сандъците са пълни с пари, татко — извика той. — Американска валута.
	— И тук също! — изкрещя Фьодоров. — Американски долари.
	— Изглежда всички сандъци съдържат пари — каза Никита.
	— Пари за нова революция — измърмори генерал Орлов.
	Никита запуши свободното си ухо с длан, за да чува по-добре:
	— Моля?
	Генералът заговори:
	— Корсаков каза ли ти за Украйна?
	— Не, нищо не са ми казвали.
	Докато генерал Орлов го осведомяваше набързо за придвижването на армиите на генерал Косигин, Никита почувства, че се ядосва все по-силно. Не беше само защото се чувстваше откъснат от истинските военни действия. Никита не знаеше дали баща му и генерал Косигин са се срещали в миналото, макар да беше сигурен, че по въпроса за нашествието са на противоположни мнения. И това за него представляваше проблем, защото той по-скоро би подкрепил динамичния и амбициозен генерал Косигин, отколкото носителя на високи отличия летец-изпитател… Онзи, който си спомняше, че има син, само когато Никита го ядосаше.
	Когато баща му завърши, младият офицер се обади:
	— Може ли да говоря открито?
	Искането му беше крайно необичайно. В руската армия дори и когато говореха неофициално на някой командир или началник, това не беше приемлива форма на обръщение. Отговорът на всеки въпрос беше не просто „да“ или „не“, а „тъй вярно“ или „съвсем не“.
	— Да, разбира се.
	— Затова ли ме изпрати да придружавам този товар? — попита Никита. — За да ме държиш настрани от фронта?
	— Когато ти се обадих първия път, синко, нямаше никакъв фронт.
	— Но ти си знаел, че ще има. Трябвало е да го знаеш. В базата чухме, че на мястото, където работиш сега, не може да има _никакви_ изненади.
	— Онова, което вие чувате, е агонията на пропагандната машина — отговори генерал Орлов. — Операцията изненада много от висшите военни, включително и мен. И докато не разбера нещо повече за цялата тази работа, не искам парите да напускат влака.
	— Ами ако генерал Косигин има намерение да ги използва, за да подкупи местните украински ръководители? — попита Никита. — Забавянето на парите може да струва живота на много руски войници.
	— Или да ги спаси — натърти генерал Орлов. — За да се води война, също са нужни пари.
	— Но няма ли да постъпиш глупаво, като го подценяваш? — попита Никита. — Чувал съм, че той е стар боец… Още от дете…
	— И в много отношения си е останал дете — каза строго генерал Орлов. — Ти разпредели хората си за денонощна охрана във влака, така че никой от вагоните да не може да бъде приближен. И не допускай никого, без аз да съм разрешил.
	— Слушам — изпъна се Никита. — Кога ще те чуя отново?
	— Когато разбера повече за парите или за самолета Ил-76Т, ще ти се обадя. Ники, имам чувството, че ти си по-близо до фронта, отколкото си мислиш. Бъди внимателен.
	— Ще внимавам.
	Лейтенантът натисна бутона в лявата страна на слушалката и прекъсна връзката. Накара Фьодоров да почисти снега от чинията за връзка и отново се обърна към картата на екрана на компютъра. Очите му огледаха пътя върху картата от Иполитовка през Сибирчево и Мучная на север. После погледна часовника си.
	— Ефрейтор Фьодоров. След около половин час трябва да пристигнем на спирка Озерная. Кажи на машиниста да спре там.
	— Слушам. — Фьодоров отиде до стената на вагона, за да използва интеркома, който ги свързваше с локомотива.
	Никита щеше да се погрижи влакът да бъде добре охраняван. Това беше заради бъдещето на Русия и никой, нито дори баща му — генерала, нямаше да може го спре.


	41.

	_Понеделник, 7:10 часа вечерта, Вашингтон_
	— Получих го!
	Худ дремеше върху канапето си, щастлив, че е предал някои от рутинните си задължение на Кърт Хардауей и нощната смяна, когато Лоуъл Кофи влетя през отворената врата на кабинета му, целият цъфнал.
	— Подписано, подпечатано и, та-та — изпратено!
	Худ седна и се усмихна:
	— КРК са одобрили?
	— Одобриха, макар че заслугата не е моя. Самите руснаци ни помогнаха, като изпратиха сто хиляди войници в Украйна.
	— Ясно. Каза ли на Майк?
	— Току-що. Сега ще дойде и той.
	Худ разгледа документа с подписа на сенатор Фокс в горния десен ъгъл, където всеки чиновник би погледнал веднага. Радваше се да го види там. Докато лежеше, той самият вече беше решил окончателно да подкрепи Майк Роджърс за мисията на „Защитник“. Беше преценил, че шансовете са на тяхна страна, но подкрепата и от страна на държавния орган идваше тъкмо навреме.
	Когато Лоуъл излезе, за да информира Марта Макол, Худ седна пак на канапето и изпрати по електронната поща документа на Хардауей, а после разтри очите си и си напомни защо наистина искаше да ръководи оперативния център.
	Худ и всички останали, включително президента, с когото често не беше съгласен, правеха всичко само и единствено защото за тях не беше достатъчно само уважението към знамето и герба. Те чувстваха необходимост да им отдадат живота и душата си. На бюрото му стоеше метална пластинка с писана някога от Томас Джеферсън мисъл, която му бе подарил Роджърс. Думите бяха: „За да бъде винаги свежо, дървото на свободата от време на време трябва да бъде поливано с кръвта на патриоти и тирани“. Още от времето, когато учеше в колежа, той бе желал да бъде част от тази процедура.
	„От тази свещена процедура“ — поправи се сам.
	После дойдоха Боб Хърбърт и Роджърс и след като разтърсиха ръцете си, тримата мъже се прегърнаха.
	— Благодаря, Пол — каза Роджърс. — Чарли може да го направи.
	Худ не каза нищо, но знаеше, че и двамата мислят за същото: сега, когато получиха онова, което бяха искали, те се молеха да са постъпили наистина правилно.
	Худ се стовари на стола зад бюрото си:
	— Значи сега имат разрешение да навлязат — каза той. — А как ще ги измъкнем оттам?
	— Както КРК разреши, така и моите приятели от Пентагона ни дадоха едно „Москито“.
	— Това пък какво е?
	— Строго секретна летателна машина, разновидност на „Стелт“. Пентагонът още не е приключил с тестовете му, но го изпратиха в Сеул, защото мислеха, че може да ни бъде полезен за работата по време на кризата в района. Но това е и единственият начин, по който можем да влезем и да излезем от Русия, без да бъдем видени, чути или подушени. Така че нямаме друг избор.
	— Чарли познава ли го? — попита Худ.
	— Той е като дете, когато получи нова играчка — засмя се Роджърс. — Дай му някоя голяма и съвсем нова машинария, и той вече е щастлив.
	— И как се разполага това във времето?
	— Около десет часа сутринта местно време москитото може да бъде на територията на Япония. Пренасянето му в Ил-76Т трябва да отнеме още четиридесет и пет минути. После ще чакат там, докато им дадем зелена светлина да тръгнат.
	Худ попита тихо:
	— Ами ако москитото падне?
	Роджърс въздъхна дълбоко:
	— Ще се наложи да бъде разрушено колкото е възможно по-цялостно. За целта в него има специален бутон за пълно саморазрушение. Ако екипажът му не успее да го взриви поради някаква причина, „Защитник“ ще трябва да го направи. Москитото не бива да попада в ръцете на руснаците.
	— А ако москитото не успее да ги измъкне, каква е допълнителната осигуровка?
	— „Защитник“ ще разполага само с шест часа тъмнина, през които ще трябва да бъдат изминати осемнадесет километра до самолета Ил-76Т — каза Роджърс. — Теренът е тежък, но не непреодолим. Дори и в най-лошо време, ако температурите паднат с още пет градуса, те имат топли дрехи и очила за нощно виждане. Ще успеят.
	— А какво ще бъде поведението на Ил-76Т? Ще може ли да излети? — попита Худ.
	— Той е северна птица — намеси се Хърбърт. — Нищо по него няма да замръзне, освен ако температурата не падне с още над десет градуса. Но такова нещо не се очаква.
	— И все пак? — настоя Худ.
	— Ако температурата започне да пада — обясни Хърбърт, — ние ще го вдигнем, ще уведомим „Защитник“ и те ще трябва да се скрият, докато успеем да ги измъкнем. Те са обучени на това и ще се справят. Според географските изследвания на Катцен там, на запад от планинската верига на Сикоталин, е пълно с малки хълмове и долчинки, а хълмовете изобилстват от пещери, които могат да им послужат за скривалище и подслон.
	— Значи и при такова развитие на нещата имаме решение — замисли се Худ. — А какви са възможностите ни, ако руснаците идентифицират Ил-76Т и разберат, че не е техен?
	— Това не е много вероятно — каза Роджърс. — Ние успяхме да смъкнем идентификатор от един от руските Ил-76Т, който беше свален в Афганистан. Ако не са променили технологията за идентифициране през последните години, няма да ни открият. Тя не е като на нашите транспортни самолети, които изпращат милиметрови микровълнови сигнали към другите самолети и наблюдаващите станции.
	— Ами връзката ни със самолета?
	— Единственият контакт с него беше кодиран. Руснаците са свикнали ние да извършваме фалшиви комуникационни връзки, за да разкриваме техните наблюдателни постове, така че обикновено не обръщат внимание на чуждите повиквания на вълните на собствените им самолети. През следващите няколко часа ще се свържем с няколко техни самолета, за да бъдем сигурни, че те ще се заблудят в намеренията ни. Ще си помислят, че пак сме се активизирали, за да разберем нещо повече за придвижването на онези войски. Междувременно нашият Ил ще поддържа радиомълчание като повечето от руските транспортни самолети. Ако военновъздушната им отбрана пък се усъмни нещо, ние ще поговорим с тях. Легендата, която сме дали на пилота, е, че кара резервни части от Берлин и пластмасови бидони за гориво от Хелзинки. Точно сега в Русия има липса на пластмаси. Ако поради някаква причина руснаците са забелязали самолета ни по-рано, това ще обясни защо е бил в Германия и Финландия.
	— Това ми харесва — каза Худ. — Даже много. Пък и доколкото разбирам, те пътуват по дългия път — заобикалят Русия, за да не попадат във въздушното й пространство, нали?
	Роджърс кимна.
	— Там и без това небето е с доста натоварен трафик. Даже и да се наложи на Ил-76Т да говори с руснаците, те ще повярват на версията, защото товарът му не е чак толкова важен като войници например или храна, или оръжия.
	— Ами ако поради някаква причина не повярват на прикритието ни? — настоя Худ. — Какво ВПП ще използваме?
	— Ако ни се наложи да извършим Внезапно Прекратяване на Проекта над руска територия, радиото на самолета ни ще замлъкне напълно и той ще избяга — каза Хърбърт. — Освен това имаме и няколко трика, които можем да използваме при бягството. Те няма да ни свалят, ако не са абсолютно сигурни, че не сме един от техните самолети. А в това не могат да бъдат уверени по никакъв начин.
	— Звучи добре. Кажете на хората от отдела по стратегия и тактика и на останалите от екипа, че са свършили невероятно добра работа.
	— Благодаря, ще им кажа. — Роджърс взе картонения глобус от бюрото и го завъртя с ръка. — Пол, има още нещо, което трябва да знаеш. Има и друга причина, заради която Пентагонът пожела да направим представлението с тяхното москито.
	Худ погледна изненадано към Роджърс:
	— Представление ли?
	Роджърс кимна:
	— Две от четирите моторизирани бойни дивизии в Туркестан са изтеглени и изпратени в Украйна. Косигин е изтеглил една танкова дивизия от девета армия на Забайкалския военен окръг и една военновъздушна бригада от Далекоизточния военен окръг. Ако започнат да се бият с Полша и изтеглят още сили от границата си с Китай, има твърде голяма вероятност Пекин да реши да създаде неприятности. Китайците наскоро издигнаха за главнокомандващ на единадесета група армии в Ланчджоу генерал Ву Де. Ако си чел доклада на Лиз, трябва да знаеш, че този тип е откачен.
	— Четох го. Бил е астронавт от провалената им космическа програма.
	— Точно. Значи: проиграни са военни симулации по тази линия, за да не останем напълно изненадани. Всъщност президентът накара Пентагона да ни ги изпрати. Ако китайците вдигнат под тревога петте си гранични дивизии, за да заплашат Русия с втори фронт, руснаците няма да се дадат. Никога не са го правили и няма да го направят. Ще започнат престрелки и ще последва война, освен ако някой хладен ум, в случая президентът Жанин, не вземе надмощие. В тази ситуация нашата позиция ще бъде да подкрепим пацифистите, но за тази цел ще трябва да се обвържем с Жанин и може би даже да го подкрепим във военно отношение…
	— И да нарушим съглашението си с „Грозни“ — прекъсна го Худ. — Ужасяваща ситуация. Ще помогнем да държат Пекин и Москва настрани един от друг, а заради нашите усилия ще бъдем възнаградени с вълна от терористични нападения.
	— Такава е реалната възможност — каза Роджърс. — И затова нашата въздушна „тайна атака“ става наистина важна. Колкото по-дълго се занимаваме с тази работа без „Грозни“ да открие това, толкова по-добре за нас.
	Телефонът бипна. Худ погледна цифрите, изписани на екранчето му. Беше Стивън Винс от НРС. Худ вдигна слушалката.
	— Какво става, Стивън?
	— Пол? Мислех, че си в отпуска.
	— Върнах се. Каква ти е разузнавателната организация, щом не си успял да разбереш?
	— Такава една интересна — отвърна Винс. — Боб искаше да наблюдаваме онзи влак по Транссибирската. Има промяна.
	— Каква?
	— Не е добра. Погледни на монитора си. Ще ти изпратя картина.


	42.

	_Вторник, 9:13 часа сутринта, Сеул_
	Прозорците на хангара в базата, намираща се извън Сеул, бяха бронирани и боядисани в черно. Вратите бяха заключени и пред всяка от тях стоеше въоръжен пазач. С изключение на членовете на група М на военновъздушните сили на никого не се разрешаваше да се приближи до сградата.
	Машината „Москито“ се намираше под командването на генерал Доналд Робъртсън — шестдесет и четири годишен здравеняк, който бе открил скоковете с ластик, когато беше на шестдесет години, и всяка сутрин преди закуска правеше по един.
	Вътре, групата от двадесет войници бе тренирала този процес десетки пъти с прототипи от дърво и пластмаса. Сега, когато извънредната ситуация и товарът бяха реални, те се движеха с още по-голяма скорост и точност, подтиквани от необходимостта и пренасяйки изненадващо тихо и внимателно леките матовочерни компоненти. Бяха се упражнявали в товаренето им в различни въздухоплавателни съдове: от хеликоптер „Сикорски S-64“ за мисии на разстояние под 400 километра до транспортни самолети, като се започне от „Старлифтър“ и се стигне до стария „Шорт Белфаст“ на военновъздушното разузнаване за полети от над 7000 километра. За 1200-километровия полет до Хокайдо генерал Милтън А. Уордън бе одобрил използването на „Локхийд С-130Е“. Той имаше най-големия товарен отсек от всички самолети, намиращи се в момента в Южна Корея, а и достъпът отзад към главното товарно помещение с хидравлично движещата се рампа правеше процеса на влизане и излизане относително лесен. Както бе казал Майк Роджърс на Уордън, когато херкулесът кацнеше в Япония, скоростта щеше да бъде отчайващо важна.
	Докато група М товареше, пилотът, вторият пилот и навигаторът преглеждаха отново плана на полета, проверяваха четирите турбовитлови двигателя „Алисън Т-56-А-1 А“ и изискваха разрешения за маршрута от кулата на секретната американска военновъздушна база, намираща се по средата на пътя между Отару на брега на острова и столицата на префектура Хокайдо — Сапоро. Базата бе създадена отдавна в началото на студената война като предна позиция за мисии в Източна Русия и там квартируваха обикновено между десет и петнадесет американски шпионски самолета, докато в началото на 80-те години появата на сателитите не им отреди относително странична роля. Сега войските, базирани там, се наричаха на шега „наблюдатели на миграцията на птичите ята“ и единствената им работа бе да подслушват с радар полетите на руските самолети.
	Но сега, когато към тях пътуваха двата тежки транспортни самолета и беше необходима абсолютно прецизна информация за времето и географските особености, наблюдателите на птичите ята се бяха върнали отново в старата игра. И докато херкулесът бе издърпван от хангара си в Сеул, войските в Хокайдо се подготвяха да помогнат в точното определяне на целта, в излитането и насочването на машината, която щеше да накара руснаците да се чудят и маят какво всъщност ги е чукнало.


	43.

	_Вторник, 4:05 часа сутринта, Финландския залив_
	Миризмата в помещението на миниподводницата беше ужасна. Въздухът беше сух и спарен. Но за Пеги Джеймс това не беше най-лошото. Тя не можеше да понася пълното чувство за дезориентация. Подводницата бе непрекъснато подхвърляна от теченията, клатушкаше се напред-назад и подскачаше нагоре-надолу. Рулевият използваше ръчките, за да поправя курса им, което за миг превръщаше плавно люлеещото се дървено конче в буйно подскачащ мустанг.
	Освен това тя нито виждаше, нито чуваше нормално. Поначало си шепнеха. А дебелината на стените и окръжаващата ги водна маса заглушаваха още повече звуците. С изключение на слабото сияние, идещо от уредите на контролния панел, единствената друга светлина беше от малкото засенчено фенерче, което им позволиха да ползват. Поради слабата му жълта светлинка, дългите часове, изминали, откакто беше спала за последен път, и горещината в кабината, тя едва държеше очите си отворени. Точно два часа след като се бяха потопили, Пеги вече с нетърпение очакваше излизането на повърхността, когато щяха да са достигнали средата на пътя. А това щеше да стане чак след четири часа.
	Единственото хубаво нещо беше, че Дейвид Джордж учеше руските изречения доста бързо, което я накара да си помисли, че никога не бива да съди за човек по думите му и да приема открито изразеното желание за наивност. Джордж беше умен и мъдър, с момчешки ентусиазъм, който, изглежда, влагаше във всичко, което правеше. Въпреки че той не по-малко от нея предпочиташе да стъпва на здрава почва, Джордж като че ли не се измъчваше от пътуването.
	Пеги и Джордж прекараха доста време в преглеждане на картите на Санкт Петербург и плановете на Ермитажа. Тя бе съгласна с мнението на аналитиците на МИ-6, че новото телевизионно студио може да бъде прикритие за всякаква шпионска дейност и Фийлдс-Хътън вероятно е бил прав, като е твърдял, че то се намира в подземието. Студиото бе не само идеално прикритие за оборудването, което би било необходимо на руснаците, и за сигналите, които вероятно се излъчваха оттам, но освен това подземието се намираше далеч от западната част на музея. Там на втория етаж бяха изложени нумизматичните колекции, а металът от монетите би могъл да окаже влияние на чувствителното оборудване.
	Но където и да се намираше на територията на музея, за апаратурата бяха необходими кабели. И ако ги откриеха, тя и редник Джордж щяха да успеят да установят какво се извършва там. Ако центърът се намираше в подземието, имаше голяма вероятност кабелите да са монтирани в близост или вътре в близките отдушници. Така се улесняваше не само поставянето им, а и поправката или подмяната. Въпросът беше дали щеше да им се наложи да чакат, докато се стъмни, за да извършат електронно претърсване, или ще могат да намерят някакво скрито местенце в музея, където да използват оборудването, което тя носеше със себе си.
	С натежали от полумрака клепачи, Пеги попита Джордж дали не може да довършат работата си по-късно. Той също каза, че е изморен и би искал да си почине. Тогава тя затвори очи и се сви в седалката си, без да мисли повече за подводницата. Представи си, че се е излегнала на шезлонга пред къщичката в Тригарон в Уелс. Там беше отраснала и после доста често бе ходила на почивка заедно с Кийт. Но то беше по времето на студената война, когато светът бе странно по-безопасен и по-предвидим, отколкото сега, когато бе настъпила новата посткомунистическа ера.


	44.

	_Вторник, 6:30 часа сутринта, Санкт Петербург_
	— Господин генерал. — По телефона се обаждаше служителят от радиокабината Марев. — Силаш каза, че сте искали да ви съобщим за разговорите между генерал Косигин и министър Догин. Тъкмо сега се провежда един. Кодиран. Код „Млечен път“.
	Генерал Орлов се изправи в стола си.
	— Благодаря, Марев. Покажи текста върху екрана на компютъра.
	„Млечен път“ бе най-сложният код, използван от руските военни. Той се употребяваше при разговори по открити линии, но бе не само заглушаван по електронен път, но се и предаваше по възможно най-широкообхватната вълнова схема. За да бъде подслушан такъв разговор без специалния декодер, за да се хване всичко от него, биха били необходими буквално десетки приемници, настроени на различни дължини на вълните. Кабинетът на министъра, както и командният център на Косигин имаха необходимите декодери. Също и Марев.
	Орлов остави слушалката и докато чакаше разшифроването и транскрипцията на разговора, изяде сандвича с риба, който му бе приготвила Маша, като премисляше отново събитията от последните три часа. Рузки се бе оттеглил в кабинета си в 4:40 часа. Беше някак си успокояващо да знае, че даже и железният човек от спецчастите изпитва нужда от почивка. Орлов знаеше, че ще мине известно време, докато успее да налучка верния тон в отношенията си с Рузки, но си каза, че въпреки всичките си недостатъци полковникът все пак е отличен войник. И колкото и дълго време да отнемеха усилията му, все пак си заслужаваха труда.
	Орлов бе отишъл да поздрави нощната смяна с пускането в действие на оперативния център и бе използвал възможността да покани в кабинета си дубльора за през нощта на Рузки — полковник Олег Дал. Дал, който намираше Рузки даже по-остър, отколкото самия Орлов, беше шестдесетгодишен ветеран от военновъздушните сили. Той бе обучавал Орлов и беше един от многото офицери, които не успяха да се издигнат по-нагоре в кариерата си, след като младият германец Матиас Руст проникна през руската противовъздушна отбрана през 1987 година и приземи малкия си самолет на Червения площад. Дал не можеше да понася начина, по който Рузки не отстъпваше командването на всичко, дори и в областите, за които не притежаваше нужния опит. Разбираше, че това е начинът на работа на служителите в спецчастите, което обаче не му помагаше да се чувства по-добре.
	Генерал Орлов информира Дал за самолета Ил-76Т и напредването му на изток. Сега той се намираше на югоизток от земята на Франц Йосиф в Арктическия океан. Също така му разказа и за опитите на американското разузнаване да проведе разговори с други руски транспортни самолети. Дал се съгласи, че 76Т изглежда съмнителен не само защото лети на изток далеч от всички зони на полети, но и защото нямаше доклади за каквото и да било превозване на стоки от Берлин или Хелзинки. Въпреки че такива заповеди трябваше да се записват в червено, Дал предложи наземната служба да сигнализира на пилота да наруши радиомълчанието и да обясни мисията си. Орлов се съгласи и го помоли да се заеме със задачата и да се свърже с генерал-лейтенант Петров, който отговаряше за четирите военновъздушни отбранителни дивизии, патрулиращи около полярния кръг.
	Орлов бе решил да не казва нищо за парите във влака, движещ се по Транссибирската магистрала. Искаше да се опита да разбере какво замисляха Догин и Косигин, преди да предприеме някакви действия, и се надяваше, че разговорът, който се провеждаше в момента, ще му даде малко повече информация.
	Когато думите от транскрипцията започнаха да се появяват на екрана, Орлов бързо приключи със сандвича. Той измъкна от пакета една салфетка и избърса устните си. Салфетката още носеше аромата на парфюма на Маша. Той се усмихна.
	Марев бе кодирал тоналността на гласовете, така че компютърът да различава кога говори Косигин и кога Догин. Текстът се появи с ярки печатни букви, които сменяха шрифта, когато се намесваше друг глас, и го отделяха от основния текст. Орлов четеше с нарастваща тревога. Изплаши го не само заплахата за мира, а и субординацията във взаимоотношенията.

	_Догин:_ Генерале, май успяхме да изненадаме и Кремъл, и света.
	_Косигин:_ Това беше непосредствената ми задача…
	_Догин:_ Жанин все още се мъчи да разбере какво става…
	_Косигин:_ Както ти казах, щом го накараш да се отбранява, вместо да напада, той става безпомощен.
	_Догин:_ Това е единствената причина, поради която ти позволих да придвижиш войските си толкова надалеч, преди парите да са тук.
	_Косигин:_ Да ми позволиш ли?
	_Догин:_ Съгласих, позволих, каква разлика има?
	_Косигин:_ Не бива да пропускаме момента…
	_Догин:_ Няма. Къде си сега?
	_Косигин:_ На четиридесет и осем километра западно от полския град Лвов. Всички поделения на авангарда са на място и от командния си пункт виждам Полша. Чакаме само големите терористични действия, които се предполагаше, че ще ми бъдат осигурени благодарение на парите на Шович. Къде са те? Започвам да губя търпение.
	_Догин:_ Ще трябва да почакаш малко повече, отколкото бяхме планирали.
	_Косигин:_ Да чакам ли? Какво искаш да кажеш?
	_Догин:_ Заради снега е. Генерал Орлов е прехвърлил сандъците във влак.
	_Косигин:_ Шест милиарда долара във влак?! Не мислиш ли, че той подозира нещо?
	_Догин:_ Не, не, нищо подобно. Направил го е, за да изкара товара от бурята.
	_Косигин:_ С влак ли, министре? Че това е толкова безпомощно средство…
	_Догин:_ Взводът на сина на Орлов го пази. Рузки ме увери, че момчето е истински войник, а не обучена маймуна за космически полети.
	_Косигин:_ Той може да е в съюз с баща си.
	_Догин:_ Уверявам те, генерале, че няма нищо подобно. Пък и после никой няма да чуе за парите. Когато приключим, ние ще отстраним стария Орлов и ще върнем младия в неговата военна дупка, откъдето никой никога няма да чуе нищо за него. Не се бой. Аз ще имам грижата товарът да бъде посрещнат на запад от Бира, където няма буря, и ще ти го изпратя по самолет.
	_Косигин:_ Губим цели петнадесет или шестнадесет часа! Първите големи вълнения дотогава трябваше да са започнали! Рискуваш да дадеш на Жанин време да поеме контрола върху ситуацията.
	_Догин:_ Няма. Говорил съм с нашите съюзници в правителството. Те разбират забавянето…
	_Косигин:_ Съюзници ли? Те са използвачи, а не съюзници. Ако Жанин усети, че ние сме на дъното на тези действия и достигне до някой от тях, преди да сме му напълнили джобовете с пари…
	_Догин:_ Няма. Засега президентът няма да направи нищо. А пък нашите полски наемници ще се задействат, щом им платим.
	_Косигин:_ Правителство! Поляци! Никой от тях не ни трябва! Нека аз изпратя някоя спецчаст, преоблечена като докери или фабрични работници да нападне полицейския участък и телевизионната станция.
	_Догин:_ Не мога да ти позволя да го направиш.
	_Косигин:_ Да ми позволиш ли?
	_Догин:_ Те са професионалисти. А на нас ни трябват аматьори. Това трябва да изглежда като бунт на народа, а не като агресия.
	_Косигин:_ Защо? На кого ще се прекланяме? На Обединените нации ли? Че половината от армията и военновъздушните сили и две трети от флотата на Съветския съюз принадлежат на Русия. Под наше командване са 520 000 души пехота, 30 000 души от стратегическите ракетни войски, 110 000 души от военновъздушните сили, 200 000 моряци…
	_Догин:_ Не можем да се противопоставим на целия свят!
	_Косигин:_ Защо не? Аз мога да прегазя Полша и после да превзема Кремъл. Когато вземем властта, ще има ли някакво значение какво мисли Вашингтон или който и да било друг?
	_Догин:_ А как ще контролираш Полша по-нататък? С военно положение ли? Даже и твоите войски няма да стигнат за тази цел.
	_Косигин:_ Хитлер даваше уроци за подчинение на цели селища. Тогава подейства успешно.
	_Догин:_ Преди половин век, да. Не и сега. Сателитните предаватели и приемници, клетъчните телефони и факсовете правят невъзможно изолирането на една нация и пречупването на духа й. Казах ти и по-рано, че това трябва да бъде добре подготвено и да бъде направлявано от чиновници и водачи, които съществуват в момента. От хора, които могат да бъдат купени, но на които поляците имат доверие. Не можем да си позволим настъпването на хаос.
	_Косигин:_ Ами какво ще кажеш за обещанието за по-широки пълномощия, след като спечелят изборите там след два месеца? Това няма ли да им бъде достатъчно, за да сменят шефовете на полицията и кметовете?
	_Догин:_ Да. Но те настояха и за попълване на банковите им сметки за в случай, че загубят.
	_Косигин:_ Копелета.
	_Догин:_ Не се пали толкова, генерале. Всички ние сме копелета. Аз предупредих Шович, че товарът ще закъснее, и той е уведомил агентите си.
	_Косигин:_ И как прие новината той?
	_Догин:_ Каза, че е свикнал да отбелязва времето с чертички върху стената на килията си. Няколко резки в повече не го притесняват.
	_Косигин:_ За твое добро се надявам наистина да е така.
	_Догин:_ Всичко продължава да се развива… С малко забавяне. Вместо след двадесет и четири часа, ще се наслаждаваме на нашата нова революция след четиридесет часа.
	_Косигин:_ Надявам се да си прав, министре. Но така или иначе аз съм ти обещал: ще вляза в Полша. Лека нощ, министре.
	_Догин:_ Лека, нощ, генерале и бъди спокоен. Аз няма да те разочаровам.

	Когато разговорът завърши, Орлов се почувства като първия път, когато го бяха въртели в тренировъчната центрофуга при подготовката за космонавт: виеше му се свят и му се повдигаше.
	Заговорът бе злонамерено наивен и прост и имаше за цел да се превземе Източна Европа, да се отстрани Жанин и да се създаде нова съветска империя. Взривява се редакцията на комунистически вестник в малко полско градче. Комунистите в градовете от Варшава до украинската граница контраатакуват яростно с доста по-голяма сила в сравнение с факта на самата експлозия, а Догин получава възможност да използва мъртвото вълнение, предизвикано от окуражените от безредиците все още съществуващи „правоверни“ комунисти. Защото в Полша още има много хора, запазили уважението си към начина, по който навремето през 1956 година Владислав Гомулка отстрани сталинистите и създаде „полския комунизъм“ като странен хибрид между социализма и капитализма. Така народът на Полша се разделя на две, тъй като старите структури на „Солидарност“ се възраждат и заедно с католическата църква започват борба против комунистите, така както сториха и когато полякът папа призова католиците да направят Лех Валенса президент. Само че снишилите се през последните години комунисти се надигат, започват стачки и довеждат страната до онази липса на храна и стоки, и онези безредици, които Полша изпита през 1980 година. Бежанци от страната тръгват към богатите западни райони на Украйна, за да търсят храна. Старите вражди между католиците и православната украинска църква избухват с нова сила, пристигат полски войски и танкове, за да спрат бежанския поток, а Косигин използва своите войски, за да ескортира бежанците обратно в Полша. Само че неговите войски не се оттеглят и тогава в тяхна следваща цел се превръщат чехи и румънци.
	Орлов имаше чувството, че сънува. И това беше не само заради събитията, които очакваше да последват, а и заради съдбата, която бе отредил на собствения си син. За да спре Догин, щеше да бъде необходимо да нареди на Никита да не предава товара и може би да попречи на всеки, който би се опитал да вземе сандъците. Ако Догин победеше, Никита щеше да бъде екзекутиран. Ако Догин загубеше, Орлов, който познаваше добре сина си, знаеше, че Никита щеше да изпитва угризения, че е предал армията. Освен това съществуваше възможността Никита да не се подчини на баща си. Ако това се случеше, Орлов нямаше да има друг изход, освен да го арестува, след като влакът вече е спрял и товарът предаден. Неподчинението и отказът за изпълнение на заповед водеха до присъда от една до пет години и това не само щеше да доведе до окончателен разрив между тях двамата, но и Маша щеше да го преживее много по-тежко от неприятностите, които Ники бе си създал по-рано в академията.
	Тъй като транскрипцията и дори предаването биха могли да бъдат подправени от центъра — най-малкото те можеха да бъдат цифрово объркани с други записи — той нямаше възможност да ги предложи като доказателство за предателство на президента Жанин. Но сандъците не биваше да бъдат предадени и това беше нещо, което той можеше със сигурност да каже на Кремъл. Междувременно Орлов се надяваше да успее да убеди сина си, че Догин, човекът, който бе служил на страната си самоотвержено и бе помогнал да се избегне изключването на момчето от академията, сега се е превърнал във враг на родината.

	* * *

	Полковник Рузки не си почиваше.
	Ефрейтор Валентина Беляева си бе отишла у дома, оставяйки полковника сам в кабинета. Той бе подслушвал разговорите между служителите в центъра с помощта на системата, инсталирана за него от покойния Павел Одинцов. Заради това, че Павел я беше пуснал в действие и защото никой друг не биваше да знае за нея, експертът по комуникациите трябваше да умре на моста. Павел не беше военен, но това нямаше значение. Понякога дори и вярната служба на цивилните можеше да завърши със смърт. Беше като гробниците в древния Египет — тяхната безопасност се осигуряваше чрез смъртта на архитектите. Когато ставаше дума за националната сигурност, чувствата нямаха никакво значение. От офицерите от спецназ се очакваше да убият всеки ранен или колебаещ се от своята част. Ако самият командир не убиеше ранения или страхливеца, заместникът му не само свършваше тази работа, но отнемаше живота и на началника си. Затова Рузки беше готов даже да се самоубие, за да запази държавната тайна.
	Външните телефонни линии и вътрешната комуникационна връзка в оперативния център бяха свързани с компютъра на Рузки. Освен това имаше електронни подслушващи устройства, фини колкото човешки косъм, прекарани покрай електрическите кабели, във вентилационните канали и под килимите. Всеки микрофон си имаше собствен код в личния му компютър. По този начин Рузки можеше да слуша всеки от разговорите със специални слушалки или да ги записва за прослушване или изпращане по електронен път до министър Догин.
	Докато прослушваше отново разговора между Орлов и сина му, Рузки бе останал със здраво стиснати устни. После чу как генерал Орлов нареди на Марев да се включи в разговора на министъра с генерал Косигин.
	„Как смее!“ — помисли Рузки.
	Орлов беше известен човек. Ярка фигура, назначена на този пост заради славата и чара, необходими, за да бъдат получени пари за оперативния център от министъра на финансите. Но кой беше той, че да поставя под съмнение действията на министър Догин и генерал Косигин?
	А сега Рузки слушаше как генерал Орлов, този накичен с ордени псевдогерой, нареждаше на сина си, докато не получи лично от него заповед за предаване, да откаже безпрекословно да предаде сандъците на представителите на министър Догин. Генерал Орлов казваше, че той ще изпрати собствена група от флотското училище, която да конфискува товара.
	Макар Никита да прие заповедта, Рузки беше сигурен, че той не е съгласен в сърцето си с нея. Това беше добре. Момчето нямаше да бъде обвинено в предателство и екзекутирано заедно с баща си.
	Рузки с удоволствие и сам би извършил убийството. Но министър Догин не би позволил беззаконие в подчиненото си ведомство. Преди центърът да започне оперативната си дейност, министърът бе инструктирал Рузки да го уведомява, за да се свърже той лично с генерал Малик, ако бъде необходимо някоя от заповедите на Орлов да бъде отменена.
	Когато генерал Орлов се обади по радиостанцията на майор Ленски — командира на дванадесетчленната група „Чук“ — и му разпореди да се приготвят за полет до Бира, полковник Рузки реши, че е слушал достатъчно. Той набра компютърния код, който го свързваше директно с Министерството на вътрешните работи, и осведоми министър Догин за ситуацията. Догин каза, че ще се свърже с генерал Малик, за да уреди отстраняването на Орлов, и инструктира Рузки да започне да планира поемането на ръководството над оперативния център.


	45.

	_Вторник, 8:35 часа сутринта, на юг от Полярния кръг_
	Подполковник Скуайърс гледаше равнодушно, докато Иши Хонда проверяваше комуникационното оборудване в раницата си. Докато бяха в самолета, те използваха системата на Ил-76Т, за да говорят с оперативния център. Щом слезеха на земята обаче, щяха да използват миниатюрната черна антена, сгъната в страничния джоб на раницата до самото радио.
	Хонда коленичи и разгъна краката и крилата на седемнадесетинчовото в диаметър устройство, като проверяваше дали всички части са опънати напълно. Той включи черния коаксиален кабел на антената в радиото, нахлузи шлема със слушалките и се заслуша в теста на системата за самонастройка и калибриране. После провери микрофона, като преброи на глас от десет до нула, и кимна към Скуайърс, за да му покаже, че всичко е в ред.
	След това провери приемника за глобалната позиционираща система — малък уред със светещи цифрови показания, който също се намираше в страничния джоб на раницата. Той изпрати сигнал за една четвърт част от секундата, което щеше да му позволи да се увери, че уредът работи, но нямаше да даде достатъчно време на руснаците да установят местоположението им. На редник Де Вон бяха поверени компасът и висотомерът на екипа и тя щеше да отговаря за достигането до точката на измъкване след приключването на мисията.
	Събудил се от дрямката си, сержант Чък Грей проверяваше бойния си костюм „Так III“. Вместо газова маска и пълнители за 9-милиметров автомат, джобовете му съдържаха пластичния експлозив C-4, който им беше необходим за мисията. Преди да се спуснат с парашути на територията на Русия, всички членове на „Защитник“ щяха да навлекат топлите и твърди ръкавици „Номекс“, плътни качулки, термокомбинезони, очила с нечупливи стъкла, кевларени бронирани костюми и бойни боти. После щяха да проверят оборудването на връхните си камуфлажни комбинезони „Так III“, както и алпинистките колани, джобовете на бедрата с осветителни гранати и своите 9-милиметрови автомати „H & K“ и пистолетите „Берета“ с удължени пълнители.
	Скуайърс чувстваше, че им липсва само едно. Би заменил цялото термо и авангардно оборудване за една малка флотилия превозни средства за внезапни атаки. Когато щяха да са на територията на Русия, оперативният център нямаше да може да им помогне кой знае колко нито при завладяването на влака, нито при измъкването. Но две ПСВА, които да ги возят през скалистия леден терен със 120 километра в час, снабдени с по една картечница М60Е3 отпред и един стрелец с 50-калибров автомат отзад, е, това би било наистина чудесно. Би било адски трудно да ги спуснат с парашути и да ги сглобят долу, но иначе — чудесно.
	Скуайърс се разходи до кабината, за да раздвижи краката си и да се информира за протичането на полета. Всички бяха доволни, задето руснаците не бяха се свързвали с тях. Пилотът Мат Мейзър считаше, че това се дължи не толкова на потайността на полета им и отдалечеността от сушата, на която се провеждаше, а по-скоро на оживения въздушен трафик. След като провериха по картата колко още им остава да летят над Северния ледовит океан преди да се спуснат на югозапад към Япония над Беринговия пролив, Скуайърс се върна на мястото си тъкмо навреме, за да отвърне на повикването на Майк Роджърс. Сега, когато Ил-76Т беше в обсега на руските приемници, повикването бе предавано по радиовръзката на министъра на отбраната Нисканен от кулата в Хелзинки, така че да не може да бъде проследено до Вашингтон.
	— Обажда се Скуайърс, сър — каза той, когато Хонда му подаде слушалката.
	— Полковник, има нещо ново по отношение на влака. Руският взвод спря влака и качи пътници — цивилни. Изглежда във всеки от вагоните има от пет до десет души — мъже и жени.
	На Скуайърс му бе нужно известно време, за да обмисли новата ситуация. Той и екипът му бяха тренирали освобождаване на влакови композиции, пълни с терористи и заложници, но тогава враговете бяха числено по-малко, а цивилните изгаряха от желание да бъдат освободени. Това сега обаче беше нещо по-различно.
	— Разбрано, сър — каза най-накрая той.
	— Във всеки вагон има войници. — Гласът на Роджърс издаваше умора, близка до изтощението. — Разгледах снимките на влака. Ще трябва да хвърлите гранатите със сълзотворен газ през прозорците, после да разоръжите войниците и да свалите всички от влака. Когато свършите, ние ще се свържем с Владивосток и ще им кажем къде точно могат да намерят пътниците. Ще ги снабдите с колкото можете да отделите от своите средства за предпазване от студ, както и с известно количество храна.
	— Разбрах.
	— Мястото за изтеглянето ви е на моста, както ти бях казал по-рано. Ще ви вземат точно в полунощ. Машината, която ще ви вземе, ще остане на мястото на срещата осем минути, след което ще го напусне. Така че гледай да бъдете точни. Комисията по разузнаване на Конгреса не дава разрешение за повече време.
	— Ще бъдем на мястото, сър.
	— Аз изпитвам сериозни съмнения по този въпрос, Чарли, но като че ли нямаме алтернатива. Ако оставаше на мен, аз бих нападнал влака от въздуха — каза Роджърс. — Но кой знае защо Конгресът настръхва при мисълта, че могат да бъдат убити вражески войници. Предпочитат да рискуваме кожата на своите.
	— За такава работа сме се наели, сър. Пък и ти ме познаваш, генерале. Аз харесвам тази работа.
	— Знам — въздъхна Роджърс. — Но офицерът, който отговаря за охраната на влака, един лейтенант на име Никита Орлов, не е от хората, станали военни само заради службата. Според малкото информация, която имаме за него, той е боец. Син на герой космонавт, който има горещо желание да доказва себе си.
	— Добре — каза Скуайърс. — Нямаше да ми е приятно да измина целия този път заради едната разходка.
	— Полковник, сега разговаряш с мен — напомни му Роджърс. — Запази големите приказки за пред подчинените си. Извън спирането на този влак аз предпочитам защитниците ми да се завърнат у дома. Разбра ли ме?
	— Напълно.
	След като му пожела късмет, Роджърс прекъсна връзката и Скуайърс подаде слушалката на Иши Хонда. Радистът се върна на мястото си и Скуайърс погледна часовника си. Не беше си направил труда да го сверява с преминаването на различните часови зони.
	„Още осем часа“ — помисли той. После скръсти ръце върху колана си, изпъна крака и затвори очи. Бяха изминали само седем месеца от времето, когато бе прекарал известно време в армейския научноизследователски център „Нейтик“ до Бостън, преди да постъпи в „Защитник“. Там той бе взел участие в експерименти, предназначени да се създаде материал за униформено облекло, което мигновено изменя цвета си като хамелеон в зависимост от заобикалящата го природа. Бе обличал униформи със светлочувствителни сензори, които регулираха светлоотражателните способности на облеклото. Беше там, докато химиците си играеха с гените на коприната, за да успеят да създадат синтетично влакно, което да променя цвета си автоматично. Бе правил опити да се движи в сравнително обемния, но забележителен електропроводим костюм, съдържащ течни оцветители между пластовете изкуствена материя с електрически натоварени частици, които променяха оцветяването на тъканта в зависимост от това, къде и с каква мощност е приложено електрическото поле. Спомни си как тогава си мислеше, че още преди края на този век камуфлажните костюми, невидимите „Стелт“, танкове и роботи ще направят възможно за Съединените щати да провеждат практически безкръвни войни. И как тогава учените, а не войниците ще стават герои…
	Бе изненадан от откритието, че тази мисъл го натъжи, защото никой войник не ставаше такъв от желание да умира. Всички бойци, които някога бе познавал, не просто искаха да изпитат себе си, а бяха готови да рискуват живота си заради страната и другарите си. Без такава опасност, без такава цена и такава трудно спечелена победа той се съмняваше, че някой би ценил толкова много постигнатата свобода.
	С тази мисъл и все още звучащия в ушите му глас на Роджърс, Скуайърс потъна в сън с убеждението, че поне винаги ще има детски игри в басейна на базата и понесъл сина си на рамене, той ще го окуражава, а редник Джордж ще пада театрално назад с изненадано лице…


	46.

	_Вторник, 2:06 часа следобед, Санкт Петербург_
	Няколко часа преди да достигнат руския бряг, Пеги Джеймс и Дейвид Джордж получиха двадесет и седем минути, за да се насладят на чистия утринен въздух на Финландския залив. После влязоха отново в миниподводницата и предприеха втората част от пътешествието си. Времето, което им отпуснаха, беше по-малко, отколкото се искаше на Пеги, но достатъчно, за да може да продължи.
	Един час преди да достигнат руския бряг, капитан Райдмън се измъкна от мястото си при перископа и се вмъкна в тясното пространство между командния пост и пътниците си. Пеги и Джордж вече бяха проверили оборудването в импрегнираните раници и се навличаха в руските си униформи. Джордж беше извил очи настрани, докато Пеги нахлузваше тъмносинята си пола, но Райдмън не направи това.
	След като тя приключи, Райдмън отвори една черна метална кутия с размери двадесет и пет на двадесет на дванадесет сантиметра, която се намираше до главата му вляво, и прошепна:
	— Когато изплаваме, ще ви дам шестдесет секунди да надуете лодката. Прави се с издърпването на това пръстенче. — Той провря пръста си през халката, прикрепена към найлонов конец, и показа дюзите в двата края на сгънатата лодка. — Лодката е с руски отличителни знаци, които отговарят на документите ви. Те показват, че вие принадлежите към подводната група „Аргус“, която действа оттатък залива Копорски. Мисля, че са ви казали това.
	— Набързо — отвърна Джордж.
	— Как ще го кажеш на руски? — попита Пеги.
	Джордж се замисли?
	— Медленно — каза накрая триумфално.
	— Това означава „бавно“, но все пак е нещо — обратната дума. Капитане, защо само шестдесет секунди? — Тя погледна Райдмън. — Вие няма ли да попълните запасите си от въздух?
	— Ние можем да изкараме с тези още поне един час. Достатъчно, докато излезем от руските териториални води. Сега обаче аз ви предлагам пак да прегледате картите. Запомнете района в близост до точката ви на приставане.
	Пеги заговори:
	— Петровското шосе минава покрай парка. Ние вървим на изток по проспект „Стачек“, после на север към реката, а Ермитажът се намира на изток.
	— Много добре — каза Райдмън. — И сигурно знаете за работниците.
	Тя го изгледа:
	— Не. Какви работници?
	— Писаха във вестниците за това, боже мой. Няколко хиляди работници ще се съберат тази нощ на Дворцовия площад, за да отбележат началото на двадесет и четири часовата национална стачка. Тя беше обявена вчера от руската федерация на свободните профсъюзи с цел повишаване на заплатите и пенсиите на членовете им. Митингът се провежда през нощта, за да не плашат туристите.
	— Не — каза тя. — Не знаехме. Нашите късогледи организации могат да ви кажат какво е чел президентът Жанин в кенефа си, но иначе изобщо не следят новините.
	— Освен ако той не е чел точно това — добави Джордж.
	— Благодаря, капитане. Благодарна съм ви за всичко, което направихте за нас.
	Райдмън кимна и се върна на мястото си, за да насочва подводницата през последната отсечка на пътуването.
	Пеги и Джордж отново замълчаха, докато подводницата се плъзгаше из дълбините. Английската агентка се опитваше да прецени дали множеството от хиляди цивилни и полиция около тяхната цел ще им помогне, или ще попречи да влязат вътре. Ще помогне, реши тя. Полицията ще бъде твърде заета да сдържа яростта на работниците, за да се заинтересува от двама руски моряци.
	Отделянето от подводницата беше извършено бързо. След огледа през перископа, за да са сигурни, че наблизо няма никакви плавателни съдове, подводницата се издигна на повърхността. Райдмън тихо отвори люка и Пеги се измъкна отгоре. Бяха на около седемстотин метра от брега и въздухът беше замърсен от гъст смог. Тя се съмняваше, че някой би могъл да ги види дори и да наблюдава, докато Джордж й подаваше изненадващо тежкия гумен пакет. Все още застанала в люка на подводницата, тя прекара пръста си през халката и хвърли лодката във водата. Докато стигне до повърхността, тя беше напълно издута. Като се хвана здраво с ръце за ръба на люка, Пеги присви колене, изхвърли краката си навън, остана за миг неподвижно, стъпила върху бронята на съда, и след това прекрачи в лодката. Джордж я последва само след миг с веслата в ръце. Той ги подаде на Пеги, после й хвърли раниците и сам влезе в лодката.
	— Късмет! — Райдмън показа главата си от люка, секунда преди да го затвори.
	След по-малко от две минути, откакто се беше появила на повърхността, подводницата вече бе отплавала. Пеги и Джордж останаха сами в тихите води.
	Докато гребяха към брега, те не говореха. Пеги внимателно следеше извивката на острия полуостров, който оформяше северната граница на парка.
	Течението ги носеше и те гребяха бързо, за да запазят топлината си. Леденият вятър ги пронизваше през якетата на униформите и развяваше моряшките им яки. Даже здраво затегнатите каишки на белите им моряшки шапки едва ги удържаха на главите им.
	За малко повече от четиридесет и пет минути двамата стигнаха до брега. Пристигнаха в парка, който беше сравнително пуст покрай брега. Редник Джордж използва въжето, за да завърже лодката за един от многобройните пилони. Докато нахлузваше раницата си, Пеги високо ругаеше на руски нуждата от проверки на шамандурите в толкова студено време. Едновременно с това тя се оглеждаше. Най-близкият човек се намираше на около двеста метра. Беше художник, седнал върху сгъваемо столче под едно дърво, който рисуваше с въглен портрета на някаква руса туристка, докато приятелят й гледаше с одобрение работата му. Жената зяпаше към тях. Но даже и да ги беше видяла, тя не реагира. По засенчената пътека на няколко метра зад групата мина милиционер, а на близката пейка дремеше брадат мъж с уокмен върху гърдите си и легнало откъм краката му върху тревата куче санбернарска порода. Покрай художника притича спортуваща девойка в анцуг. Пеги никога не си беше представяла, че в Русия има хора, които спортуват за удоволствие или пък че изобщо имат свободно време за такива занимания. Тази картина й се видя странна.
	На по-малко от три километра на юг от парка, на летището кацаха самолети. Бученето на двигателите им нарушаваше спокойствието на пейзажа. Но това си беше парадоксът на Русия — бруталните звуци на модерните дни, които все пак даваха възможност да се любуваш на старинната й красота. Тя погледна на север към града. Въпреки мъгливия въздух се виждаха редиците сини, златни и бели куполи и готически остриета, бронзовите статуи и ветровитите канали, както и безбройните плоски кафяви покриви. Приличаше повече на Венеция или Флоренция, отколкото на Лондон или Париж. Кийт трябва да е бил доволен от идването си тук.
	Редник Джордж привърши работата си и се приближи до нея с раницата на рамо.
	— Готово — каза той тихо.
	Пеги погледна към широкото Петерхофско шосе на около километър и половина от тях. Според картата, ако вървяха по този път на изток, щяха да стигнат до станцията на метрото. После щяха да сменят влака на станция „Технологически институт“ и така да стигнат до Ермитажа.
	Когато тръгнаха, Пеги задърдори бързо на руски нещо за състоянието на шамандурите и за това, че трябва да се осъвременят картите на теченията в залива.
	Мъжът на пейката ги гледаше, докато отминаваха. Без да помръдва ръцете, които бе скръстил върху стомаха си, той заговори в малкото микрофонче, скрито под брадата му:
	— Говори Ронаш. Двама моряци току-що слязоха на брега при парка и оставиха лодката си. И двамата носят раници и се насочват на изток.
	Като въздъхна дълбоко, тайният съгледвач на Рузки обърна очи към красивата финландка и реши, че при следващата си задача сигурно ще се маскира като художник.


	47.

	_Вторник, 6:09 часа сутринта, Вашингтон_
	За Пол Худ нощта мина спокойно.
	Успя да открие Шарън и децата в Блупърс още предната вечер и след като чу за сандвичите с желиран боб и коктейла с пуешки сладолед, той се изпъна върху канапето в кабинета си, докато Кърт Хардауей водеше нощната смяна. Бивш изпълнителен директор на „Сийн Корпорейшън“, която снабдяваше военните с навигационен софтуер, Хардауей беше умен и динамичен ръководител и познаваше добре управленските структури. Беше се пенсионирал на шестдесет и пет години като милионер и се шегуваше, че ако беше продавал разработките си на частници вместо на държавата, сигурно щеше да бъде милиардер. Веднъж беше казал на Худ: „Никога не съм пестил от качеството, независимо че държавата плащаше малко. Не искам някое момче, седнало пред пулта за управление, някога да си помисли, че «всичкият този боклук е доставен заради евтинията».“.
	Неофициално след 6:00 часа вечерта и Пол Худ, и Майк Роджърс бяха свободни от работа. Официално обаче никой не беше свободен, докато не напуснеше сградата. И докато бяха тук, никой, нито директорът на нощната смяна Бил Абрам, нито Кърт Хардауей, не се опитваха „да вземат кокала на тези два песа“, както казваше Хардауей.
	Докато лежеше така през нощта, събул обувките си и вдигнал крака върху страничната облегалка, той мислеше за семейството си. За хората, които не искаше да оставя без внимание, но като че ли успяваше да разочарова с всяко свое действие. Може би това беше неизбежно. Обикновено не обръщаш внимание на най-близките си, защото знаеш, че те са винаги у дома, когато се върнеш. Но това не помага да не се чувстваш неудобно пред тях. По ирония на съдбата той като че ли вчера бе доставил удоволствие на двама души, с които имаше най-малко общо: на Лиз Гордън и на Чарли Скуайърс. На първата, защото оцени работата й, като използва нейните данни по време на съвещанието, а на втория, защото му позволи да проведе толкова желаната от него, може би единствена в живота на човек мисия.
	Помежду кратките придремвания Худ също се вглеждаше в часовника, отбелязващ обратното време до момента, който бяха обявили за краен за извеждането на групата „Защитник“ от тундрата.
	„Двадесет и пет часа и петдесет минути и остават все по-малко — помисли той сега. — Когато Хардауей го настрои, показваше тридесет и седем трудни часа. Как ли ще се чувстваме ние всички, когато цифрите станат нули? — чудеше се Худ. — И какъв ли ще бъде светът тогава?“
	Беше едновременно потискащо и възбуждащо. Във всеки случай беше по-добре да гледа часовника, отколкото CNN. Новините по телевизията бяха пълни с картини от взрива в Ню Йорк и възможността той да има някаква връзка с атаката на редакцията на вестника в Полша. После показваха дрънканиците на Ивал Екдал за връзките му с украинските опозиционни сили, които се били противопоставяли на руското навлизане в Украйна. Худ трябваше да признае, че онзи е голям хитрец. Знаейки отрицателното отношение, което имаха хората към личността му, този нещастник, като говореше толкова запалено, всъщност настройваше общественото мнение на американците в полза на руско-украинския съюз.
	Худ бе събуден със съобщението, дошло от миниподводницата и предадено чрез Хелзинки, че редник Джордж и Пеги Джеймс са доставени в Санкт Петербург. Пет минути по-късно Майк Роджърс, който не беше спал много, го информира, че Ил-76Т е навлязъл в руското въздушно пространство и се насочва към точката на спускане с парашути. Очакваше се да я достигне след двадесет минути. Роджърс му съобщи, че лъжливите сигнали, подадени от самолета, когато се е приближил до брега, са объркали наблюдателния пост в Находка достатъчно, за да успее илът да се вмъкне в потока на останалите транспортни самолети във въздушното пространство на Русия. Всъщност никой не му обърнал внимание.
	— А военновъздушната отбрана не е ли реагирала на объркващите сигнали? — попита недоверчиво Худ.
	— Ние ги пуснахме само за да скрием откъде идва самолетът. Щом вече беше влязъл във въздушния трафик на Русия, нищо повече не изглеждаше необикновено. Нашият екипаж поддържа радиотишина, а когато тръгнат да излизат, ще се обадят на Находка, че отиват до Хокайдо да вземат резервни части за вносните предаватели.
	— Още не мога да повярвам, че сме се вмъкнали толкова лесно — каза Худ.
	— През последните две години руснаците повече приказват, отколкото действат. Войниците, които работят на радарите, карат удължени смени. И не обръщат особено внимание на съобщенията, освен ако не им се видят съвсем странни.
	— Ти сигурен ли си, че е точно затова, а не е някакъв капан. Като например да пуснат мишката да влезе, а после да не й позволят да се измъкне?
	— Когато планирахме операцията, сме взели предвид и тази възможност. Но не виждаме разумна причина руснаците да рискуват да пуснат на територията си чужда бойна сила. Истината, Пол, е, че Русия, от която ти се страхуваш, вече не е реалната заплаха.
	— Тя обаче все още е достатъчно силна, за да ни изправи на нокти.
	— Не възразявам.
	Худ се изправи, обади се по телефона на Бъгс Бенет и му каза да свика шефовете на отдели в „бункера“, после отиде в личната си баня, за да се избръсне и измие. Не престана да мисли за Русия и докато се подсушаваше с хавлията. Дали Майк е прав по отношение на тази страна, или те всички се заблуждават и изпадат във фалшива еуфория по отношение на провала на руския комунизъм и Съветския съюз?
	И изобщо той наистина ли е провален? Дали това не е само сън, дим и облаци — някакъв междинен период като затишието преди великата ледникова епоха? Дали тъмните сили не са се оттеглили само за да се прегрупират и после да се върнат по-силни и отпреди?
	Руснаците не са свикнали на самостоятелност и свобода. Те са били ръководени от диктатори още от времето на Иван Грозни.
	„От времето на Иван Грозни…“ — помисли той разтревожено.
	Когато се насочи към „бункера“, Худ вече беше убеден, че както и да се развиеха събитията през следващия ден, „Империята на злото“ изобщо още не е загинала…


	48.

	_Вторник, 2:29 часа следобед, Санкт Петербург_
	По време на първия си полет в космоса генерал Орлов не бе имал възможност да разговаря с Маша и когато се върна, откри, че тя е на ръба на паниката. Бе му казала, че откакто се познават, за пръв път не са разговаряли не ден, а цели три.
	Тогава той си бе помислил, че това са глупави женски капризи, които не са му понятни. Но после, когато се роди Никита и тя страдаше от масивен кръвоизлив и не можеше да говори, той разбра каква утеха може да бъде възможността да чуеш гласа на любимия. Ако тогава тя би могла само да му прошепне „Обичам те“, дългите дни на бдение край леглото й щяха да бъдат по-леки.
	Затова после той никога не оставяше да мине ден, без да си поговори с нея, и бе изненадан да открие колко силно ги обвързваше и най-краткият разговор. Въпреки че Маша не биваше да знае каква е работата му в Ермитажа, той й беше казал, макар да не бе споделил подробности нито по самата дейност, нито по отношение на хората, с изключение на Рузки. Все пак му беше необходимо да има на кого да се оплаче от полковника.
	След като се обади на Маша в 10:30 часа сутринта и каза на разтревожената си съпруга, че „работата върви толкова добре, та даже не знае кога ще се прибере вкъщи“, Орлов бе отишъл в командния център. Искаше да бъде с екипа си, когато ще отбележат средата на първия ден от пуска на центъра.
	Рузки също бе дошъл няколко минути след единадесет и двамата с Орлов поеха официално обявените си постове в командния център. Орлов се разхождаше бавно зад плота на компютърните оператори, всеки от които наблюдаваше собствената си секция от разузнавателната дейност. Рузки застана зад ефрейтор Ивашин, наблюдаващ пряката линия с Догин и останалите министри в Кремъл. Рузки беше много по-напрегнат и съсредоточен от обикновено, докато следеше развитието на военните и политически действия. Орлов не считаше, че предстоящото пристигане на двамата разузнавачи от Финландия би могло да го разтревожи толкова, но реши да не му задава въпроси. Обикновено Рузки не обичаше да споделя чувствата си.
	В 1:30 часа оперативният център прехвана доклад от станцията на военновъздушната отбрана в Находка до разузнавателната служба на щаба на военновъздушните сили, че радарът им е бил претоварен за около четири минути, но в момента като че ли отново всичко е наред. Докато военновъздушната отбрана проверяваше електронните сигнали на всички самолети в района, за да бъде сигурна, че няма пришълци отвън, Орлов разбра, че объркването е било създадено от берлинския Ил-76Т. Сега той се намираше във въздушното пространство на Русия и се насочваше на запад. Беше на по-малко от час от мястото, където пътят му щеше да се пресече с маршрута на влака, ако наистина това бяха намеренията му.
	Той веднага се свърза със смяната на Марев в радиокабината — Григори Стенин — за да го свърже с щаба. Казаха му, че началник-щабът е на съвещание.
	— Спешно е — настоя Орлов.
	Рузки поиска от Ивашин да му даде слушалките си.
	— Нека аз да поговоря с тях — каза той.
	Докато Орлов продължаваше да слуша по телефона, Рузки бе свързан с генерал Петров. Орлов видя доволството, което блесна в очите на полковника.
	— Генерал Сергей Орлов от оперативния център в Санкт Петербург иска да го свържа с вас — каза Рузки.
	— Благодаря ви, полковник — отговори Петров.
	След миг Орлов вече можеше да разговаря с него. Като ръководител на разузнавателната операция той изведнъж се почувства твърде некомпетентен… и твърде уязвим.
	Орлов му съобщи за самолета 76Т и Петров го осведоми, че вече е изпратил два МИГ-а да го ескортират за кацане или да го свалят. Орлов остави слушалката и се отдалечи, с поглед все още вперен в очите на Рузки.
	— Благодаря — каза му генералът.
	Полковникът изпъна рамене:
	— Няма защо.
	— Аз познавам генерала лично, полковник — продължи Орлов.
	— Късметлия сте.
	— Вие познавате ли го?
	— Не.
	— Тогава обяснете как… — Въпреки че гласът на Орлов беше тих, той не молеше, а заповядваше.
	— Не ви разбирам.
	Сега Орлов се увери, че разговорът, проведен преди това с Петров и сега с него, беше една игра. Но нямаше намерение да предизвиква спор на публично място в командния център. При това такъв, който би могъл да загуби.
	— Нищо — каза Орлов. — Заемете се със задълженията си, полковник.
	— Слушам.
	Орлов се извърна, обхванат от съмнението, че дори назначението му тук е било част от една по-голяма игра. Доколкото бе забелязал, Делев, Спански и останалите служители му бяха хвърлили по един поглед. Единственият въпрос сега беше кой от тях му е верен, кой е в играта още от самото й начало и кой като Петров може да е бил включен през последните няколко часа. Размерът на измамата го изненада, но от това не го заболя толкова, колкото от мисълта, че негови приятели биха могли да го изоставят, за да запазят поста си или да се издигнат в кариерата.
	Орлов се върна на мястото си зад плота с компютрите, макар че сега положението му не беше същото, както когато го бе напуснал. Силата определено бе преминала в ръцете на Рузки. Орлов знаеше, че трябва да си възвърне позициите. Никога не беше бягал от нещо в живота си и нямаше намерение да се предаде и сега. Но знаеше, че ще трябва да отстрани бързо полковника и при това, без да позволи някой да му попречи. Иначе нямаше да може да се справи с него.
	Точно когато Ивашин съобщи на полковника, че местният офицер от разузнаването Ронаш се е обадил в централата в града, Орлов разбра, че има само един начин да го направи.
	Рузки взе слушалките и прилепи едната до ухото си. Заслуша мълчаливо, докато сержант Лизичев от местната милиция му разказваше какво е видял Ронаш.
	Полковникът изви прикрепения към слушалките микрофон по-близо до устните си:
	— Сержант — каза той. — Кажи на Ронаш да проследи тези двамата. Те са точно онези, които искаме. Вероятно ще влязат в метрото. Ако постъпят така, кажи му да се качи с тях и да осигури цивилни, които да ги следят на станцията за прекачване при Технологичния институт. Също да следят на станциите „Гостиний двор“ и Невски проспект. Те вероятно ще слязат на „Невски“ и аз ще посрещна вашите хора там. — Той послуша малко и продължи: — Шалче на червено и жълто райе. Да, ще ги намеря.
	Рузки върна слушалките на Ивашин и после се насочи към Орлов. Спря до него и заговори:
	— Вие служихте вярно на центъра и на Русия. И не сте направили нищо, заради което да ви осъждаме. Заради бъдещата си пенсия и кариерата на сина си трябва да продължавате да се държите така.
	Орлов отвърна твърдо:
	— Наглостта ви, полковник, е невероятна. В досието ви ще бъде вписано мъмрене. Имате ли да кажете още нещо?
	Рузки го изгледа.
	— Добре — продължи Орлов. Той посочи с глава към вратата. — Сега идете и се пригответе да изпълните заповедите. Моите заповеди. И докладвайте на министър Догин в Москва.
	Той знаеше, че Рузки трябва да излезе, за да хване агентите, въпреки че за другите щеше да изглежда, сякаш се е подчинил на заповедта на Орлов.
	Рузки се завъртя на пети, без да козирува, и побърза да напусне командния център. Орлов разбра, че полковникът нямаше да отстъпи ръководството на центъра, ако стане преврат. И точно в този момент усети, че тъкмо това наближава… И макар да остана в командния център, умът му беше зает с Рузки и с мисълта каква ли ще бъде следващата стъпка на полковника…


	49.

	_Вторник, 9:30 часа вечерта, Хабаровск_
	— В огледалото за обратно виждане забелязвам, че си имаме компания — каза пилотът Мат Мейзър на Скуайърс.
	Три минути преди скока ръководителят на „Защитник“ бе дошъл в кабината, за да благодари на капитана за помощта. На радарния екран ясно се виждаха два самолета МИГ, които се приближаваха с около хиляда километра в час.
	— Приготви се да пуснеш димната завеса — нареди Мейзър на помощника си Джон Барилик.
	— Слушам. — Новобранецът, който иначе беше спокоен човек, яростно дъвчеше дъвката си през цялото време.
	Самолетът беше хитро снабден с разширен резервоар за гориво, разделен на две независими части. От едната самолетът черпеше гориво за полета си, а другата можеше да бъде изпразнена с натискането на един бутон. Изтичането на горивото беше предназначено да осигури на самолета възможност да се измъкне, ако бъде забелязан. При необходимост те можеха да се гмурнат изведнъж надолу, за да не позволят да бъдат ударени или принудени да кацнат на руска земя. При тази близост до бреговата линия те можеха да избягат от преследващите ги самолети и да тръгнат обратно към дома.
	Във всеки от случаите обаче Скуайърс знаеше, че самолетът Ил-76Т вероятно нямаше да може да ги върне.
	— Как искате да постъпим, сър? — попита капитанът Скуайърс.
	— Ние ще скочим. Аз ще уведомя оперативния център за случилото се и ще оставя на тях да измислят начин да ни измъкнат.
	Капитанът пак погледна към екрана на радара.
	— След около деветдесет секунди самолетите МИГ ще бъдат достатъчно близко, за да ви видят.
	— Тогава ще скачаме по-бързо — каза Скуайърс.
	— Вашият стил ми харесва, сър. — Капитанът му козирува.
	Майсторът по скокове с парашут Скуайърс се втурна към помещението. Той реши да не казва на хората си какво се е случило. Засега. Екипът му трябваше да мисли за работата си. Въпреки че бе готов да щурмува и самия ад с всеки от войниците си, една странична тревога в неподходящо време за когото и да било от тях би могла да му струва живота.
	В академията на ФБР в Куантико екипът на „Защитник“ се бе упражнявал за различни видове нападения от въздуха. От нощни скокове до непосредствени въздушни атаки, когато хората висяха от плазовете на хеликоптери и се приземяваха едновременно върху камбанарии на църкви, стръмни покриви и дори върху таваните на движещи се автобуси. Всеки от членовете притежаваше равновесието, издръжливостта и ума, необходими за работата им. Но онези изследвания, правени от лекарите, бяха проста работа: човекът или можеше да върши работата, или беше неподходящ за нея. Въпреки най-сериозните усилия на Лиз Гордън и нейния екип от психолози главният въпрос — как биха се държали хората в стресова ситуация при истинска мисия, когато няма спасителни екипи с мрежа, които да ги хванат, ако се плъзнат от покрива — си оставаше открит. Когато хората знаеха, че скалистият терен отдолу не е тренировъчната площадка в Кемп Доусън, Западна Вирджиния, а планините на Северна Корея или сибирската тундра.
	Не защото не ги уважаваше или се съмняваше в тях, Скуайърс скри информацията. Направи го, за да отстрани колкото е възможно по-надалеч каквото и да било разсейване от успешното изпълнение на мисията.
	Защитниците бяха строени до вратата отпреди половин час. Всеки пет минути навигаторът съобщаваше на Скуайърс точните координати за в случай, че бъде необходимо да скочат по-рано. Докато стояха там, хората се готвеха за „инфил“*. Всеки проверяваше оръжията и раницата на другия, за да са сигурни, че са стегнати добре на гърдите, на гърба и отстрани, че товарът на гърба не пречи на парашута и няма да мръдне при разтварянето му. Тежкото оборудване беше опаковано в денкове, които трима от хората държаха за пет метра дълги колани, и то щеше да виси помежду им по време на полета надолу. Бойците проверяваха подплатените си с кожа шлемове, кислородните маски и очилата за нощно виждане. Това бяха очила с натъпкани с електроника стъкла и толкова тежки, че за да се държат пред очите, отзад на шлемовете бяха окачени специални противотежести. След неколкомесечни тренировки с тези очила по-голяма част от защитниците бяха установили, че обиколката на вратовете им се е увеличила поради заякването на вратните мускули. В последния момент преди скока вратата бе отворена и хората включиха маските си към бутилките с кислород, прикрепени встрани на телата им.
	[* Инфилтрация — тайно навлизане в територията на врага. — Б.пр.]
	В кабината светнаха слаби кървавочервени лампички, а леденият вятър изфуча безжалостно вътре. Беше невъзможно да се чуе каквото и да било с изключение на воя на въздуха, но щом стигнаха над целта си и получиха сигнала за скок и лампичките светнаха в зелено, Скуайърс прекрачи навън, като се завъртя надясно, така че да пада с лице надолу в поза „жаба“. С крайчеца на окото си той видя втория член на екипа да скача — сержант Грей. После погледна големия кръгъл висотомер, закопчан върху лявата му китка.
	Цифрите се сменяха бързо — десет хиляди и петстотин метра, десет хиляди, девет и петстотин. Скуайърс усети ледения въздух с тялото си дори и през специалното термооблекло. Той го притискаше не само с мразовития си дъх, а и с напрежението от налягането. Докато падаше, Скуайърс се изви в позиция за гмуркане и когато висотомерът му показа девет хиляди метра, дръпна сребристия пръстен на кордата за разтваряне. Последва меко разтърсване и краката му се разклатиха под него.
	Докато се спускаше под тъмното безоблачно небе, въздухът определено се затопли, въпреки че все още температурата му беше под нулата. Докато членовете на екипа му се подравняваха по луминесцентните ивици на шлемовете на човека отдолу, Скуайърс огледа земята за ориентирите: железопътната линия, моста, върховете на планините. Всички си бяха на мястото и това позволи на Скуайърс малко да си отдъхне. Един от най-важните психологически аспекти в началото на всяка мисия беше да успеят да улучат целта си. Това не само караше войниците да се чувстват по-уверени, но и им помагаше да се адаптират към познато място, изучено до най-малките подробности предварително по картите. По този начин всъщност им оставаше и един проблем по-малко.
	Въпреки тъмнината, очилата за нощно виждане позволяваха на Скуайърс да види добре мястото, където трябваше да се приземят, и той използва ремъците на парашута, за да маневрира и да се насочи колкото е възможно по-наблизо до целта — една малка площадка зад стръмен скалист връх. Беше казал на хората си, че ще се приземи най-близо до края й, а те трябва да кацнат зад него. Никак не му се искаше някой от екипа да се приземи пред него. Ако някой се плъзнеше надолу при падането, щеше да бъде необходимо да го измъкват, а това щеше да отнеме време. А ако се приземяха на открито, можеха да бъдат забелязани.
	Вятърът в близост до земята изненада Скуайърс. Той се приземи само на пет метра от пропастта. Падна настрани, за да намали ударната повърхност при срещата със силния вятър, бързо освободи парашута си и започна да го прибира, докато, застанал прав, наблюдаваше приземяването на сержант Грей, редник Де Вон и останалите. Беше горд от точността на приземяването им. В рамките на пет минути членовете на екипа на „Защитник“ бяха завързали свитите си парашути за един пън. Редник Де Вон остана назад, за да зареди малко запалително устройство под вързопа. То бе настроено да се възпламени в 12:18 часа след полунощ, когато защитниците вече щяха да са напуснали този район. Щеше да се саморазруши, след като парашутите изгорят напълно, без да остави каквато и да било следа, която руснаците да могат да представят пред Организацията на обединените нации като „доказателство“ за американско нахлуване на територията им.
	Щом защитниците се събраха около Скуайърс, те чуха далечен звук от двигатели, които не бяха само на самолета Ил-76Т.
	— Струва ми се, че нашите си имат компания — обади се редник Еди Медина.
	— Те знаят и всичко ще бъде наред — успокои го Скуайърс. — Хонда, монтирай сателитната антена. Всички останали да се приготвят за тръгване.
	Докато останалите петима защитници се отдалечиха и започнаха да свързват куките и да прекарват въжетата за слизане по стената от върха, Скуайърс се свърза с оперативния център.
	— Обаждане за събуждане — каза той, когато чу гласа на Майк Роджърс. — Как изглежда сутринта при вас?
	— Слънчева и мека. Чарли, нали знаеш за МИГ-овете…
	— Да, сър.
	— Добре. Ние работим по този въпрос. Самолетът ще се отправи към Хокайдо, но няма да се връща. Работим върху вариант на първоначалния план. Бъдете на мястото за изтегляне в определеното време. Там ще има летателна машина.
	— Разбрано.
	Без да бъде казано нищо повече, Чарли разбра, че ако възникнеше проблем, на екипа му щеше да се наложи да намери място, където да се скрие. На картите им бяха отбелязани няколко такива места и групата щеше да се придвижи до най-близкото, ако възникнеше такава необходимост.
	— Късмет — каза Роджърс, преди да прекъсне връзката.
	Чарли подаде слушалката на Хонда. Докато радистът прибираше сателитната антена, Скуайърс използва времето да огледа терена. Не беше необходима неестествената зеленикава светлина на очилата за нощно виждане, за да изглежда местността по-мъртва и пустинна под яркия блясък на звездите. Железопътната линия се извиваше в плавен завой към тях. Идваше откъм равнината на изток и преминаваше през естествен проход между скалите, а после продължаваше направо през равнината, покрита с преспи и редки дървета. На юг бяха планините. В района цареше такава тишина, каквато не беше му се случвало да чуе. Единствените звуци идеха от свиренето на вятъра покрай шлема му и скърцането на ботите на хората от групата му в калта и скалите на върха.
	Щом прибра антената, Хонда тръгна напред. И като хвърли поглед за последен път към хоризонта на изток, откъдето скоро щеше да се появи тяхната плячка, Скуайърс се насочи към мястото, където хората от екипа му тъкмо привършваха с подготовката си за спускане по склона.


	50.

	_Вторник, 9:32 часа вечерта, Хабаровск_
	Никита изпитваше тревожното чувство, че наблизо има самолет. Израснал в близост до космодрума, той винаги чуваше приближаването на хеликоптерите преди всеки друг. Можеше да разпознае машините по звука на двигателите им. Майка му твърдеше, че годините, прекарани от баща му в командните кабини на летателни апарати, са се отразили на гените му и са ги „изпълнили със самолетно гориво“. Никита не вярваше на това. Той просто обичаше летенето. Но му се струваше невъзможно да стане летец. Такъв летец, че да може да бъде сравняван с националния герой Сергей Орлов. Затова запази тази обич за себе си като една мечта, чиято магия не можеше да бъде споделена с никой друг.
	Когато достигна до мястото, където релсите бяха покрити с дебела пелена от сняг, влакът забави движението си. Въпреки вятъра, виещ през платнените завеси на отворения прозорец, Никита чу характерния вой на двигателите на самолетите МИГ. Бяха два и се приближаваха от изток към транспортен самолет, който летеше над влака. Това не бяха първите самолетни двигатели, които чуваше по време на пътуването, но сега усещаше нещо различно.
	Той показа глава от прозореца и насочи нагоре лявото си ухо. Макар че гъстият сняг не му позволяваше да види нищо, звуците се чуваха ясно. Той се заслуша внимателно. МИГ-овете не придружаваха Ил-76Т. Те го гонеха. И докато слушаше, чу как първо транспортният, а после и реактивните самолети се насочиха в обратна посока — на изток.
	Това не беше нормално. Може би 76Т беше точно самолетът, за който го беше предупредил баща му.
	Никита прибра главата си, цялата посипана със сняг.
	— Свържи се с полковник Рузки по радиото — извика към ефрейтор Фьодоров, който седеше до масата и топлеше дланите си около фенера.
	— Слушам. — Ефрейторът веднага се насочи към апарата.
	Докато Фьодоров, приклекнал пред апарата, чакаше да бъде свързан чрез базата в Сахалин, очите на Никита огледаха цивилните граждани, които бяха качили във влака, и преценяваше мислено различни възможни обяснения на онова, което бе чул. Може някаква механична повреда да е накарала транспортния самолет да се върне, но тогава за какво му беше нужен ескорт. Дали някой не се опитваше да установи местонахождението на влака, за да им помогне? Може би баща му? Или генерал Косигин? Или може би някой друг?
	— Няма го там — каза Фьодоров.
	— Попитай за генерал Орлов — нетърпеливо му нареди Никита.
	Фьодоров направи запитването и подаде слушалката на Никита:
	— На телефона е.
	Никита се изпъна:
	— Господин генерал?
	— Какво има, Ники?
	— Над нас имаше транспортен самолет. Летеше на запад, докато не пристигнаха два реактивни самолета, след което той изви обратно.
	— Това е бил 76Т — каза Орлов.
	— Какви са заповедите за мен?
	— Поисках от президента разрешение да изпратя войници да те посрещнат в Бира. Още не съм получил потвърждение. Докато не се чуем отново, ти направи всичко възможно да опазиш товара си.
	— Като военен товар или като доказателство?
	— Това за теб няма значение — натърти Орлов. — Твоите заповеди са да го пазиш.
	— Това и ще направя.
	След като върна слушалката на Фьодоров, младият офицер се втурна към задната част на вагона, като прескачаше пътниците. Петимата мъже и две жени седяха върху дюшеци на пода, играеха карти, четяха или плетяха на светлината на фенера. Никита отвори вратата и пресече мостчето за връзка между вагоните. Върху раменете му падна купчина сняг, събрала се над вратата.
	В другия вагон мускулестият сержант Верски говореше с един от войниците си. И двамата гледаха през прозореца на север. Друг мъж бе поставен пред прозорец, който гледаше на юг. Всички се изпънаха, когато лейтенант Орлов влезе.
	— Сержант. — Никита също отдаде чест. — Искам да се поставят наблюдатели върху вагоните. По двама върху всеки вагон, които да се сменят през половин час.
	— Слушам — козирува Верски.
	— Ако нямат време да поискат и получат други инструкции, хората ти ще трябва да застрелят всеки, който се приближи до влака — продължи Никита. После погледна цивилните граждани — четирима мъже и три жени — които бяха качили в този вагон на предишната спирка. Един от мъжете дремеше облегнат на сандъците. — И не оставяйте вагона без наблюдение отвътре нито за миг, сержант. Не желая товарът ми да бъде повреден.
	— Слушам.
	Никита си тръгна, като се чудеше къде ли може да е отишъл Рузки… И дали при отсъствието на полковника баща му има право да се разпорежда с товара.


	51.

	_Вторник, 6:45 часа сутринта, Вашингтон_
	— Има съобщение от НРС — обади се Бъгс Бенет, докато Худ и останалите служители на оперативния център се настаняваха около заседателната маса в „бункера“.
	— Благодаря — каза Худ към видеообраза на помощника си в единия ъгъл на монитора. — Свържи ме.
	Чу се гласът на Винс, но образът му не се появи. Вместо него върху екрана започна бързо да излиза черно-бяла картина.
	— Пол, само преди три минути хванахме това.
	Худ извъртя монитора така, че да може да го вижда и Роджърс, и се загледа в появилия се бял неясен пейзаж, наподобяващ лунната повърхност. След това се появи образът на влак, който зае почти една трета от централната част на картината. Образът бе много неясен поради гъстия снеговалеж, но се виждаше, че покривите на вагоните, които би трябвало да са напълно бели от натрупания сняг, не са такива. Там имаше сенки.
	— Извинявай за качеството — каза Винс. — Там вали ужасно. Но ние сме напълно сигурни, че тези сенки върху покривите са войници. Облечени са в бели камуфлажни облекла и затова не могат да се видят ясно, но сенките им се виждат достатъчно добре.
	— Наистина са войници. — Роджърс се напрегна и посочи с пръст към екрана. — Това се вижда и по начина, по който са разположени. Последният е залегнал с лице напред и наляво, другият гледа назад и надясно и така нататък. Тези сенки тук — той показа тънка линия близо до една от фигурите, — изглежда, са пушки.
	Винс се обади:
	— И ние така предположихме, Майк.
	— Благодаря ти, Стивън. — Худ изключи връзката. В стаята не се чуваше нищо, освен лекото шумолене на електронната апаратура откъм заобикалящите я стени. — Възможно ли е те да знаят, че „Защитник“ е наблизо?
	— Твърде е възможно — обади се Боб Хърбърт.
	Междувременно звънна телефонът върху масата.
	Роджърс погледна кодовия номер, изписан на екранчето.
	— За теб е.
	Заради електронното заглушаване на помещението Хърбърт не можеше да бъде потърсен по клетъчния телефон, монтиран върху страничната облегалка на инвалидния стол. Той се пресегна и вдигна слушалката на телефона върху заседателната маса, набра кодовия си номер и заслуша. Когато затвори, лицето му беше побеляло.
	— Нашият 76Т е ескортиран от два МИГ-а. Ще започнат да изпускат гориво и ще се насочат към Хокайдо, но няма да могат да се върнат в Русия.
	Роджърс погледна часовника си и посегна към телефонния апарат, който се намираше най-близо до него:
	— Ще трябва да изпратя в Русия москитото от Хокайдо.
	Хърбърт удари с ръка по масата:
	— Не става, Майк. Отиването и връщането е общо хиляда и петстотин километра. А обхватът на москитото е хиляда…
	— Знам какъв му е обхватът — викна Роджърс. — Хиляда и петдесет километра. Но полетът му може да започне от Японско море. Може на връщане да кацне върху палубата на…
	— Нямаме разрешение за самостоятелен полет на москитото — намеси се Марта Макол.
	— Не сме получили разрешение и да водим престрелка с руски войници — подкрепи я Лоуъл Кофи. — Тази мисия се води чисто разузнавателна.
	— Аз се тревожа за своите войници — натърти Роджърс. — А не за онези самохвалковци.
	— Нека видим какво можем да направим, за да удовлетворим всички — каза Худ. — И да ги изиграем. Майк…
	— Да, сър?
	— Какво ще правим със „Защитник“, ако прекъснем мисията сега?
	Роджърс въздъхна дълбоко и дълго.
	— Москитото ще отиде при всички случаи. Най-близкият ни резидент, който би могъл евентуално да ги измъкне в Азия, е в Хеган, Хейлонджан. На около три хиляди километра оттам. А аз не искам да ги карам да извървят толкова път.
	— В Китай ли? — попита Кофи. — Никой ли няма в Русия?
	— Нашите хора от Владивосток бяха репатрирани след падането на желязната завеса — каза Роджърс. — Нямахме никакви възможности да привлечем други.
	— А какво ще кажете да се скрият, докато се поуспокоят нещата? — попита Фил Катцен. — На този терен може да се оживее…
	— Руснаците знаят, че групата на „Защитник“ е там, дяволите да го вземат! — избухна Роджърс. — Те също имат сателити и ще ги открият! — Той се обърна към Худ. — Пол, най-добрият начин за измъкване е да се продължи точно по плана.
	— Да се продължи… — възрази Марта. — С престрелка с руските войници по време, когато страната им представлява буре с барут и само чака една запалена клечка кибрит.
	— Единственият начин да се запази тайната е да бъдат убити всички, които се намират във влака — предупреди Кофи.
	— А по-добре ли е да позволим да започне война? — контрира го Роджърс. — Която ще се разпространи в Европа и може би и в Китай? Защо ли имам чувството, като че ли съм се върнал в 1945 година и слушам всички онези спорове защо не бива да използваме атомна бомба, за да спасим живота на американските войници?
	Худ се обади:
	— Майк, тук е заложен животът на американски войници. Животът на хората от „Защитник“…
	— Не ми чети лекции за живота на хората от „Защитник“, Пол — процеди през зъби Роджърс. — Моля те!
	Худ остана мълчалив за миг.
	— Прав си.
	Дланите на Роджърс бяха стиснати върху масата. Пръстите му се бяха зачервили и той натискаше с тях върху дървото.
	— Добре ли си, Майк? — попита Лиз Гордън.
	Той кимна и вдигна поглед към Худ.
	— Извинявай, Пол. Изпуснах си нервите.
	— Нищо. И двамата трябваше да си седим пред телевизорите и да нагъваме пуканки.
	— Ей! — обади се Кофи. — Да не сте решили да ни показвате мила семейна картинка?
	Худ и Роджърс се усмихнаха едновременно.
	— Добре де — каза Худ. — Ще гледаме порно.
	— Абе този човек съвсем превъртя май — засмя се Кофи. — Някой да вземе и да извика нравствената полиция.
	Всички, с изключение на Ан се засмяха, а после Худ почука с пръст по масата, за да възвърне сериозността на съвещанието.
	— Преди минутка исках да кажа, че дипломатите не са се отказали от разрешаването на проблема, но пък и никой не знае какво ще направи президентът Жанин — заговори сериозно той. — Няма ли да провалим усилията им, ако продължим с изпълнението на мисията?
	— Каквото и да направят, пачките във влака представляват възможност за голяма мощ в ръцете на корумпирани хора — вече спокойно отвърна Роджърс. — Дори и да не предизвика началото на война, товарът предоставя огромно влияние в ръцете на гангстери. Не трябва ли да поемем отговорността и да им го отнемем?
	— Най-главната ни отговорност е по отношение на „Защитник“ и законите, които се предполага, че всички трябва да спазваме — обади се Кофи.
	— Закони, приети от нашите приятели горе на Хълма. А не законите на морала. Ти там направи необходимото, но както е казал Бенджамин Франклин*: „Необходимостта никога не е помагала за сключването на успешна сделка“. — Роджърс погледна Худ. — Ти ме познаваш, Пол. „Защитник“ ми е по-мил и от живота, но по-важно и от двете е да постъпим правилно. А спирането на този влак е правилната постъпка.
	[* Бенджамин Франклин (1706 — 1790) — американски държавник, дипломат, писател и учен. — Б.пр.]
	Худ слушаше внимателно. Роджърс и Кофи подхождаха към проблема от две различни страни, но и двамата бяха прави. Само че той трябваше да вземе решението и му беше неприятен фактът, че седи тук в комфорт и безопасност, а решава съдбата на седем души, които се намират върху един леден склон на другия край на света.
	Той набра кода на Бъгс на компютъра и лицето на помощника му се появи на монитора.
	— Да, Пол?
	— Сигнализирай на „Защитник“ по сателита и виж дали подполковник Скуайърс е свободен да се обади. Ако не е, разбери кога ще му е удобно.
	— Веднага. — Лицето на Бъгс изчезна от екрана.
	Роджърс не изглеждаше доволен.
	— Какви са ти намеренията, Пол?
	— Чарли е командир на място. Искам мнението му.
	— Той е професионален войник. Какво мислиш, че ще ти каже?
	— Ще трябва сами да се сетим, ако той не може да ни се обади.
	— Не можеш да постъпваш така с един войник. Тук не става дума за водачество, а за управление. Единственото, за което би трябвало да се запитаме, е дали подкрепяме „Защитник“, или не. Можем ли да поемем това задължение и да се придържаме към него?
	— Можем — отвърна спокойно Худ. — Но след корейската ви мисия аз се върнах малко назад и прочетох онази част от бялата книга, която ти бе написал към доклада на смесената целева група за освобождаването на заложниците, взети от революционната гвардия на Хомейни. Бил си прав по отношение на това, че нашите сили са готови на хартия, но не и на практика. И също така си бил прав да се съмняваш в успешното изпълнение на задачата, ако бъде изпратена авангардна част войници от нашите специални сили, които да се вмъкнат в Техеран преди хората от нашата мисия „Орлов нокът“. Без твоя съвет агентите нямаше да съставят онзи план да ги изведат от международното летище „Мехрабат“ на борда на самолет на швейцарските авиолинии. Защо тогава предложи това?
	— Защото измъкването им един по един от скривалището щеше да даде на иранците повече време, за да могат да ги открият — каза Роджърс. — Беше много по-сигурно да се купят самолетни билети за всички и да се измъкнат накуп.
	— С кого го направи тогава?
	— С Ари Моро, който ни осигури скривалището.
	— Твоят резидент — каза Худ. В същия момент на екрана се появи лицето на Бъгс. — Да, Бъгс?
	— Бипнах на слушалките в шлема на Хонда. Сега трябва да чакаме.
	— Благодаря. — Худ отново погледна Роджърс. — Това не е Виетнам, Майк. Ние не търсим морална или тактическа подкрепа от войниците си там. Ако Скуайърс поиска да продължи, аз ще го подкрепя и ще поема върху себе си всички ритници от страна на Конгреса после.
	— Вината няма да е твоя — тихо му напомни Роджърс.
	— „Защитник“ е под твое командване — съгласи се Худ. — Но отговорността за нарушаването на параметрите, установени от комисията по разузнаването, е моя.
	Бъгс се появи отново:
	— Подполковник Скуайърс е включил слушалките си, Пол. Имам връзка с него.
	Худ увеличи звука на телефонната връзка.
	— Подполковник?
	— Да, сър. — Гласът на Скуайърс беше ясен въпреки пукането, предизвикано от снежната буря.
	— Какво е вашето разположение? — попита Худ.
	— Петима от групата са почти в подножието на склона. Редник Нюмайър и аз се готвим за спускане.
	— Подполковник — намеси се Роджърс, — върху вагоните има руски войници. Преброихме десет или единадесет по всички посоки на света.
	— Загрижени сме дали трябва да ви оставим да продължите мисията си — каза Худ. — На теб как ти се струва?
	— Ами… Стоях тук и оглеждах пейзажа…
	— Пейзажа ли?
	— Да, сър. Работата изглежда изпълнима и аз бих искал да ни разрешите да продължим.
	Худ видя проблясъка в очите на Роджърс. Беше отражение на гордост, а не на триумф.
	— Знаете ограниченията си — каза Худ.
	— Няма да пострада нито един руснак — отвърна Скуайърс. — Мисля, че можем да се справим. Ако видим, че е невъзможно, ще се отстраним и ще се насочим към мястото на измъкване.
	— Това ми звучи като план — съгласи се Худ. — Ние ще наблюдаваме влака и ако е необходимо, ще ви осведомяваме за промените.
	— Благодаря, сър… Генерал Роджърс… Както казват тук в подножието, „досвидания“. Довиждане.


	52.

	_Вторник, 2:52 часа следобед, Санкт Петербург_
	Пеги спря до уличния телефон в близост до канала „Грибоедов“. След като се огледа, тя пусна две копейки в апарата.
	— Волков. Клетъчният му телефон — каза тя в отговор на учудения поглед на Джордж.
	„Вярно — досети се той. — Шпионинът.“ Беше забравил за него покрай всичко останало. Едно от нещата, за които бяха обучавани служителите на „Защитник“, беше да запомнят с един незабележим поглед всичко наоколо с подробности, на които повечето хора не биха обърнали внимание.
	Обикновеният човек обръща внимание на небето, морето или хоризонта — едри и впечатляващи неща. Но там обикновено не можеше да се събере някаква „информация“. Тя се съдържаше например в заревото под небето или в скалите на морския залив, или на улицата покрай дадена сграда. Точно това гледаха и хората от „Защитник“. Освен това гледаха и хората. Винаги хората. Едно дърво или пощенска кутия не представляваха заплаха за мисията, но някой, застанал зад тях, би могъл.
	И понеже откакто бяха пристигнали в парка или по пресечките, не беше гледал дърветата, редник Джордж забеляза, че човекът, който бе задрямал върху пейката в парка, вече не спеше. Той вървеше бавно на по-малко от двеста метра зад тях, а кучето му — санбернарът — беше задъхано. Явно не бяха се разхождали бавно, а бяха тичали, за да дойдат дотук.
	— Ермитажа. „Скърбящата мадона“ на Рафаел вляво, на всеки цял и половин час за една минута — каза тя на руски. — След затварянето отиди на проспект „Красний“, в парка. Облегни се на някое дърво с лявата си ръка.
	Английската разузнавачка уведоми по този начин шпионина си къде да се срещне с нея и как да застане, за да го разпознае. Тя затвори и двамата тръгнаха отново.
	— Проследили са ни — каза Джордж на английски.
	— Човекът с брадата — отговори Пеги. — Знам. Това може даже да ни улесни.
	— Да ни улесни ли?
	— Да. Руснаците знаят, че сме тук, и е твърде възможно в работата да бъде включено онова наблюдателно съоръжение, което Кийт търсеше. Във всеки случай, ако този човек е свързан с тях, ние може и да успеем да го открием. Имаш ли огънче?
	— Какво?
	— Кибрит, запалка.
	— Не пуша.
	— Нито пък аз — нетърпеливо му се сопна Пеги. — Но ти се потупай по джобовете, като че ли търсиш огънче.
	— О, прощавай. — Джордж заопипва джобовете на панталона и блузата си.
	— Чудесно — прекъсна го Пеги. — Сега чакай тук.
	В Русия почти нямаше военен, който да не пуши, и макар че на Джордж не му харесваше, беше се научил да вдишва дима на силния турски или китайски тютюн, предпочитан от руснаците. За в случай, че на „Защитник“ се наложеше мисия в Азия. Но докато гледаше как тя измъква пакет цигари от джобчето на гърдите си и се насочва към брадатия, Джордж не се сещаше какво е намислила.
	Докато Джордж гледаше надолу, като че ли ядосан, руснакът се правеше, че чака кучето си да свърши работа до дървото. А то изобщо нямаше никакво намерение да се преструва на артист. С цигара, висяща на устните й, Пеги беше на около десет метра от мъжа, когато той се обърна и се насочи в другата посока.
	— Господине! — извика тя на перфектен руски и се затича подире му. — Имате ли огънче?
	Той поклати глава и продължи да се отдалечава.
	Пеги го настигна в гръб и с едно бързо движение сграбчи каишката на кучето, увита около лявата му китка. Тя я изви силно и едновременно с това пристъпи напред и застана отпреде му. Той изпъшка, когато каишката стегна китката му.
	Джордж видя как очите й се втренчиха в брадата на мъжа. Тя кимна, щом забеляза проводника. После погледна строго човека в очите и сложи пръст на устните си. Руснакът кимна.
	— Благодаря за огънчето — каза тя и поведе шпионина към Джордж. — Колко красиво куче имате.
	Джордж разбра, че тя говори, за да не позволи на руснаците да се свържат с агента си. Докато имаше някой до него, те нямаше да очакват той да говори с тях. Разбра също и че тя не може да прекъсне връзката, защото тогава те щяха да разберат, че се е случило нещо.
	С изключение на това, че онзи леко се превиваше, за страничния наблюдател изглеждаше сякаш Пеги и руснакът са приятели, хванати за ръце, докато разхождат кучето. Когато стигнаха до Джордж, Пеги потупа с ръка левия джоб на панталона на руснака. После бръкна вътре, измъкна ключовете от колата му и ги размаха пред очите му.
	Още с изкривено лице, руснакът посочи към редицата коли в далечния край на парка.
	Тя погледна към Джордж, а той кимна, че е разбрал.
	— Винаги съм се чудила колко послушни са големите кучета — говореше Пеги, докато вървяха, а кучето пристъпваше зад тях. — Само малките създават неприятности.
	Тримата се насочиха към паркираните коли оттатък овалната зелена поляна. Когато стигнаха, руснакът ги заведе до един черен седан само с две врати.
	Преди да влезе откъм страната до шофьора, Пеги се обърна към руснака и почука с пръст по колата:
	— Хапе ли?
	Той поклати глава.
	Тя затегна ремъка около китката му и той се вдигна на пръсти от болка.
	— Да! — отговори на глас. — Внимавай!
	Тя подаде на руснака ключовете и му показа да отвори вратата. Той се подчини и показа с пръст към жабката. Пеги коленичи до колата така, че той да може да седне на седалката и да завърти кръглата дръжка с дясната си ръка. Веднъж наляво, после надясно и накрая с пълно завъртане по часовниковата стрелка жабката се отвори. Вътре имаше газов флакон и превключвателен щифт. От лекциите по вземане на заложници Джордж знаеше, че високопоставените служители, които често ставаха обект на нападения по улиците — богаташи, военни или държавни чиновници — често имаха поставени капани в колите си, които се включваха автоматично в случай на отвличане. В този случай руснакът беше зареден с някакъв вид отровен газ, който щеше да започне да изпълва колата след известно време. Естествено, отвлеченият щеше да знае за това и да задържи дишането си за няколко секунди…
	След като руснакът обезвреди устройството, Пеги го издърпа навън за ръката, взе ключовете и ги подаде на Джордж. После му посочи с глава мястото на шофьора.
	Джордж заобиколи колата, влезе и запали двигателя, докато Пеги се вмъкна заедно с руснака на задната седалка. Със свободната си ръка тя откачи кучето от каишката и затвори вратата. Санбернарът скочи към прозореца и залая. Пеги не му обърна внимание, защото междувременно намаляваше звука към микрофона на уокмена.
	— Провери за подслушвателни устройства — каза тя на Джордж, докато се настаняваше до руснака.
	Джордж измъкна от раницата си преносимия локатор и го завъртя из купето и към руснака. Не се чу почукване.
	— Чисти сме.
	— Добре.
	Джордж чуваше шум от гласове откъм слушалките на руснака.
	— Мисля, че те му говорят. Може би се чудят защо микрофонът му е замлъкнал.
	— Не се изненадвам. Но просто ще трябва да почакат. — Тя погледна Джордж. — Какви са заповедите ти за действие при подобни обстоятелства.
	— В наръчника е казано, че ако бъдем разкрити, трябва да изчезнем от погледа им и да се измъкваме от страната.
	— На първо място безопасността, а? — иронизира тя. — И в нашия пише същото.
	— Става дума за нещо повече от безопасност — възрази Джордж. — Знаем как би им се искало на руснаците…
	— Знам. Но кажи какво наистина искаш да направим.
	Джордж не се поколеба:
	— Да открием какво става в Ермитажа.
	— И аз. Значи хайде да видим дали нашият приятел и брадата му не могат да ни помогнат. — Пеги измъкна изпод маншета на ръкава си бръснач и го допря под лявото ухо на руснака.
	— Как се казваш?
	Руснакът се поколеба и Пеги натисна острието към артерията на врата му:
	— Колкото повече се колебаеш, толкова по-силно ще натискам — заплаши го тя.
	Руснакът заговори:
	— Ронаш.
	— Добре, Ронаш — каза Пеги. — Ние ще разберем, ако кажеш на приятелите си нещо кодирано. Затова ще говориш точно онова, което ти казвам аз. Ясно ли е?
	— Да.
	— Кой отговаря за тази операция?
	— Не знам.
	— О, я стига!
	— Един офицер от частите за специално предназначение — каза Ронаш. — Не го познавам.
	— Добре — съгласи се Пеги. — Ето какво ще им кажеш: „Обажда се Ронаш. Искам да говоря с офицера от спецназ“. Когато той се обади, ще ми дадеш микрофона.
	Ронаш кимна съвсем леко, за да не се пореже на острието.
	Джордж погледна към нея в огледалото за обратно виждане.
	— Какво ще правим? — попита той на английски.
	— Отиваме в Ермитажа. Ако трябва, ще намерим начин да се вмъкнем, но имам и една по-добра идея.
	Когато Джордж изведе колата от паркинга, кучето престана да скача. То просто гледаше след колата и въртеше опашка. След това легна върху тревата и отпусна глава върху лапите си.
	„Ето ти я Русия след студената война — помисли Джордж. — Даже кучетата не искат да вършат работа.“
	Докато караше към изхода и после покрай канал „Обводний“ и към проспект „Московски“, Джордж продължаваше да се чуди на контрастите и на начина, по който Пеги бе приложила умението си със студена пресметливост. Въпреки че не му се искаше да изпуска командването на мисията, той бе впечатлен от стила й на действие и възможностите за импровизиране. Освен това беше извънредно любопитен и малко развълнуван от желанието да види докъде ще доведе всичко това, макар да се чувстваше вече затънал до гуша във водата и усещаше, че вълната се надига…


	53.

	_Вторник, 10:07 часа вечерта, Хабаровск_
	Въпреки цялата модерна техника, която му бяха предоставили, Чарли Скуайърс не можеше да разбере защо не бяха ги снабдили с незамъгляващи се очила за нощно виждане вместо тези „мочила“, както ги наричаха помежду си членовете на групата. Потта затопляше и навлажняваше вътрешната страна на стъклата и ако човек си покриеше устата с шала, както се беше опитал да направи и той, влагата се превръщаше в пара и не можеше да се вижда нищо. Ако пък не се покриеше с шала, устните измръзваха, а върхът на носа ставаше напълно безчувствен.
	Ако паднеше по тридесетметровия скалист склон, топлината на лицето му нямаше да има голямо значение и затова Скуайърс предпочете да вижда къде стъпва, доколкото това беше възможно в гъсто падащия сняг. Поне склонът се виждаше.
	Скуайърс слизаше в двойка с редник Теренс Нюмайър. Единият от мъжете започваше да се спуска по склона, намираше място, където да стъпи здраво, после подаваше ръка и подкрепяше другия, докато слезе до него и по-надолу, за да намери от своя страна опора за краката си. В тъмнината и заледените скали на склона на Скуайърс никак не му се искаше някой да се изтъркаля надолу, въпреки че условията тук не бяха най-лошите, които бе виждал. Веднъж го бяха поканили да участва заедно с израелските „Саярет гиваати“ — елитната разузнавателна бригада — в едноседмично „дяволско“ учение. Упражненията включваха спускане по двадесет и четири метров склон и преминаване през препятствия. В края на учението зелените униформи на войниците бяха станали на парцали не от скалите, а от това, че офицерите през цялото време на учението бяха заливали трениращите не само с арабски епитети, но и със скални отломки. В сравнение с онова спускане, сегашното, независимо от замъглените очила и всичко останало му се виждаше почти като почивен ден на плажа.
	На около петнадесет метра от върха и на пет метра вляво Скуайърс чу Сондра да им вика да почакат. Скуайърс погледна надолу и я видя увиснала близо до партньора си — редник Уолтър Пъпшоу.
	— Какво има? — извика Скуайърс, след като хвърли бърз поглед към хоризонта. Търсеше дима от локомотива и не можеше да го види все още.
	— Залепил се е за скалата — изкрещя в отговор Сондра. — Скъса си панталона на една скала и, изглежда, изпарението отвътре е залепило плата за леда.
	Скуайърс извика надолу:
	— Редник Хонда, дай ми информация за местоположението на влака!
	Радистът бързо разгърна сателитната антена, докато Скуайърс и Нюмайър се промъкваха към Пъпшоу. Офицерът се спря малко вдясно над редника.
	— Съжалявам, сър. Изглежда съм попаднал на нещо като ледено острие.
	Скуайърс погледна войника, който приличаше на голям паяк, залепнал върху стена.
	— Редник Де Вон, издигни се над него и го дръж — заповяда Скуайърс. — Дръж го здраво. Нюмайър, ще използваме нашето въже, за да се опитаме да го освободим.
	Скуайърс грабна въжето, което го свързваше с Нюмайър, и го хвърли така, че да попадне върху ръцете на Пъпшоу пред лицето му.
	— Пъпшоу, отдръпни лявата си ръка и остави въжето да падне до кръста ти. После направи същото и с дясната.
	— Слушам, сър.
	Нюмайър и Скуайърс протегнаха ръце, за да го поддържат. Пъпшоу отпусна лявата си ръка от скалата за момент и щом въжето падна надолу, се хвана пак здраво за скалата. После направи същото с дясната и въжето се плъзна надолу до колана му.
	— Добре — каза Скуайърс. — Сега аз и редник Нюмайър ще се спуснем надолу заедно. Ще се отпуснем върху въжето, така че тежестта ни да го опъне и ако имаме късмет, то ще те отлепи от леда. Де Вон, бъди готова да поемеш тежестта му, когато се освободи.
	— Слушам.
	Скуайърс и Нюмайър бавно се заспускаха от двете страни на Пъпшоу. Въжето опря в леда, образувал се между скалата и войника. Двамата мъже опъваха все повече въжето, докато ледът се пропука и счупи на дребни късчета. Скуайърс се държеше здраво за скалата, а Де Вон успя да задържи Пъпшоу. След един напрегнат миг Нюмайър намери достатъчно стабилно място за крака си и успя да подаде ръка за помощ на колегата си.
	— Благодаря. — Пъпшоу и останалите трима се спуснаха в подножието на склона.
	Когато Скуайърс стигна долу, сержант Грей бе събрал групата си до линията. Между базата до скалата и линията имаше около десет метра разстояние. На запад на около тридесет метра се намираше група дървета, които, изглежда, бяха изсъхнали още преди революцията. Редник Хонда вече се бе свързал със сателита и каза, че в момента разузнавателният спътник определя местоположението на влака на тридесет и един километра на изток от тях при скорост на движение около петдесет километра в час.
	— Значи ще бъдат тук след малко повече от половин час — прецени Скуайърс. — Нямаме много време. Добре. Сержант Грей, ти и Нюмайър свалете едно от онези дървета върху линията.
	Сержант Грей вече вадеше C-4* от джоба на бойния си комбинезон.
	[* Силен пластичен експлозив. — Б.пр.]
	— Слушам.
	— Де Вон, Пъпшоу, Хонда, вие тримата тръгнете към точката на измъкване и обезопасете пътя нататък. Не очаквам да се срещнем с местни хора, но нищо не се знае. Може да има и вълци.
	— Сър — обади се Сондра. — Бих искала…
	— Няма значение — прекъсна я Скуайърс. — Сержант Грей, редник Нюмайър и аз ще извършим останалата част от работата. Вие ще прикриете оттеглянето ни, ако се наложи.
	Скуайърс се обърна към редник Хонда и го осведоми за останалата част от мисията им:
	— Ще докладваш в ГК*, щом видите моста. Ще им кажеш какво смятаме да направим. Ако те ти съобщят нещо, ще трябва сам да се справиш с информацията. Ние няма да имаме възможност да използваме нашите предаватели.
	[* Главната квартира. — Б.пр.]
	— Разбрано.
	Когато тримата защитници тръгнаха през навяващия преспи от глезена до коленете сняг, Скуайърс се присъедини към сержант Грей и редник Нюмайър. Грей вече залепяше малки лентички със C-4 към дънера на голямото дърво, намиращо се най-близо до релсите. Нюмайър нарязваше детонаторния шнур, като остави част от него за Скуайърс, който щеше да го използва по-късно. Шнурът бе маркиран по дължина, като всяка маркировка отбелязваше време от тридесет секунди. Той беше развил десет дължини.
	— Направи го за четири минути — каза Скуайърс, когато надникна през рамото му. — Малко се притеснявам, че влакът е твърде наблизо и могат да чуят експлозията.
	Нюмайър се ухили:
	— Всички сме покрили норматива за бързо бягане, сър.
	— Не и в сняг и с пълно снаряжение, когато…
	— Ще успеем — каза Нюмайър.
	— Освен това трябва да имаме време и да нахвърляме сняг върху дървото, за да изглежда, че е паднало по-отдавна. Пък аз и Грей имаме да свършим и още малко работа.
	Полковникът погледна напред. За три минути можеха да стигнат до сводестата гранитна височина на около триста метра напред, която щеше да ги предпази от експлозията. Ако, разбира се, се приеме, че тя няма да се срути от взривната вълна. Но Грей беше достатъчно опитен, а експлозивите бяха малки, така че не беше много вероятно да се случи нещо такова. Така щяха да имат и достатъчно време, за да се върне един от тях и да прикрие следите им в снега — трябваше да изглежда, че дървото е паднало само.
	Грей се изправи, щом свърши, и Скуайърс кимна на Нюмайър да запали фитила.
	— Хайде!
	Полковникът помогна на Нюмайър да се изправи и тримата мъже се затичаха към малкото си прикритие. Когато пристигнаха, оставаше още минута. Все още дишаха тежко, когато силното ехо от експлозията проехтя в нощта, последвано от острото пукане на трите дървета и тъпия удар на едното от тях върху релсите.


	54.

	_Вторник, 11:08 часа вечерта, Хокайдо_
	Двуместната „стъклена пилотска кабина“ беше ниска, плоска и тъмна под тясното и извито предно стъкло. Три от шестте плоски цветни екрана на пулта отразяваха общата тактическа панорама, докато широкоекранният дисплей, поставен над главите на нивото на погледа, предоставяше информация за полета и целта, която обхващаше, и данните, съдържащи се върху визьора на пилотския шлем. Нямаше ограничения на обхвата. Екраните събираха цялата информация, изисквана от пилота, включително и онази от сложните сензори, поставени по повърхността на машината.
	Под командната кабина се намираше матовочерният фюзелаж, дълъг деветнадесет метра и половина. Отдолу коремът бе без ръбове и ъгли. Нямаше нито опашна система NOTAR, нито опашен винт. Усъвършенстваният безлагерен основен винт правеше „Москито“ практически безшумен при полет. Въздух под налягане, минаващ през нещо като „хриле“ в задната част на фюзелажа, осигуряваше попътната устойчивост на машината. Управлението се осъществяваше от малък въртящ се реактивен двигател, разположен в опашната част. Относително много лека поради липсата на управляващото стъбло и предавателен механизъм, машината бе освободена от каквото и да било допълнително оборудване, включително и оръжия, което смъкваше теглото й от четири хиляди и петстотин само на три хиляди килограма. С втория резервоар за гориво, прикачен отвън и използван преди основния, за да бъде пуснат в морето и после прибран, москитото можеше да измине хиляда и петдесет километра, като се има предвид и допълнителния товар от седем тона и половина, който щеше да носи на връщане.
	Това беше разновидност на летателна машина, която пресата наричаше „Стелт“*, но хората, работещи по програмата „Москито“ във военновъздушната база „Райт-Патерсън“, предпочитаха да употребяват наименованието „труднозабележима“. Тези въздушни съдове не бяха невидими. Ако към F-117 A, В-2А или „Москито“ се насочеха достатъчно силни радари, врагът можеше и да ги види. Обаче едва ли съществуваше оръжейна система в света, която да може да проследи и удари такава летателна машина. И това беше тяхното предимство.
	[* Добило гражданственост наименование за „незабележими“ за радарите и други наблюдателни системи самолети. — Б.пр.]
	Само че нито един от труднозабележимите самолети, съществуващи до момента, не би могъл да осъществи такъв тип мисия. Затова през 1991 година бе започната работата по програмата „Москито“. Само един хеликоптер би могъл да лети съвсем ниско през нощта над планински терен, да остави или измъкне група хора, да обърне и да се върне. А единствено на такава машина би могло да се разчита, че ще бъде в състояние да извърши подобно нещо във внимателно наблюдаваните и объркани небеса над Русия.
	Летейки с триста километра в час, москитото щеше да стигне до целта си точно преди полунощ местно време. Ако обаче хеликоптерът се забавеше повече от осем минути при вдигането на товара си в Хабаровск, горивото му нямаше да стигне, за да се върне до кораба, който щеше да го чака в Японско море. Но след като проиграха всички възможности на мисията върху пулта на командния компютърен симулатор, пилотът Стийв Карс и помощникът му Антъни Йовино бяха вече сигурни в прототипа си и нямаха търпение да завъртят перката му. Ако групата от специалните сили свършеше работата си, това щеше да ги върне в „Райт-Патерсън“ като герои и още по-важно, щеше да удари още един ритник по горделивата някога руска военна машина.


	55.

	_Вторник, 3:25 часа следобед, Санкт Петербург_
	— Господин генерал — каза майор Ленски. — Имам доста обезпокояващи новини.
	Гласът на майора се чуваше само в слушалките, включени към компютъра в кабинета на Орлов. Морската база в покрайнините на града още не беше екипирана с възможности за видеообмен, а с орязването на военния бюджет може би това изобщо нямаше да стане.
	— Какво има, майоре? — Орлов беше изморен и гласът му го издаваше.
	— Генерал Малик ми нареди да събера групата „Чук“.
	— Кога?
	— Току-що говорих по телефона с него. Съжалявам, но аз ще трябва да изпълня…
	— Разбирам те — прекъсна го Орлов. Той отпи глътка от кафето си. — Благодари от мое име на лейтенант Старцев и хората му.
	— Слушам. Ще го направя. Знайте обаче, генерале, че каквото и да се случи, вие не сте сам. Аз съм с вас. Също и „Чук“.
	Устните на Орлов се извиха леко:
	— Благодаря ти, майоре.
	— Не мога да твърдя, че знам какво става — продължи Ленски. — Носят се различни слухове за предстоящ преврат, за това, че зад него стоят черноборсаджии… Знаете ли, генерале… Преди години се опитах да направя винт с „Калинин К-4“. Той имаше страхотен двигател — BMW IV — много упорит.
	— Познавам този самолет. — Орлов още не можеше да разбере накъде клони майорът.
	— Е, спомням си, че когато профучавах през облаците право надолу, си мислех: „Нямам право да се сърдя на машината, че не се подчинява на моето желание“. Онзи опит тогава не беше задължение, а награда. Но вместо да я използвам и да потанцувам из въздуха, аз кацнах. Не стана красиво, но успяхме. А после лично, със собствените си ръце, аз измъкнах онази гадна баварска машина и я настроих наново.
	— А самолетът после литна ли отново?
	— Като младо врабче.
	Орлов се почувства адски изморен, а смисълът, който вложи в младежката си история Ленски, го трогна.
	— Благодаря ти, майоре. Няма да пропусна да ти съобщя, когато пипна в ръцете си дяволската машина.
	Орлов затвори и изпи кафето от чашата си. Беше приятно да знае, че има още един съюзник, освен всеотдайната си секретарка Нина, която трябваше да се върне в четири часа. А освен това и жена си… Тя беше винаги с него, разбира се, но както едновремешните рицари, които са се обличали за бой в цветовете на любимата си, и той продължаваше да води борбата си сам… А в този момент чувството му за изолация беше по-силно от всяко друго, което бе изпитвал някога. Дори и в чернотата на космическото пространство.
	Чрез клавиатурата на компютъра си той се включи отново на вълната, която милицията използваше за свръзка.
	— … искаме да бъдем оставени на мира — казваше женски глас на перфектен руски език.
	— Да оставим една „хирургическа“ бойна група в Русия на свобода? — изсмя се Рузки. Той явно говореше със събеседницата си от клетъчния телефон, включен чрез оперативния център или чрез местния милиционерски участък.
	— Ние не сме бойна група — каза жената.
	— Видели са ви да влизате в президентския дворец с майор Ахо…
	— Той уреди транспортирането ни. Дойдохме, за да се опитаме да открием кой е убил един английски бизнесмен…
	— Официалният доклад и тленните му останки бяха изпратени в английското посолство.
	— Кремираните му тленни останки. Англичаните не вярват, че е починал от сърдечен удар.
	— А ние пък не вярваме, че е бил бизнесмен — отвърна Рузки. — Имате още девет минути да се махнете или да се присъедините към умрелия си приятел. Лесно ще стане.
	— Нищо никога не става толкова лесно — намеси се в разговора Орлов.
	Линията се изпълни с лекото пукане на статичното електричество. Паузата като че ли продължи много дълго време.
	— С кого говоря? — попита жената.
	— С най-високопоставения военен в Санкт Петербург — отговори Орлов. Каза го по-скоро заради Рузки, отколкото в отговор на питането на жената. — А сега кажете кои сте вие. И си спестете легендата. Ние знаем как сте дошли дотук и откъде.
	— Прав сте — съгласи се жената. — Ние сме служители от Международно сътрудничество в Хелзинки и работим с министъра на отбраната Нисканен.
	— Не сте! — намеси се Рузки. — Нисканен не би рискувал хората си заради един труп.
	— В МИ-6 не можаха да решат как да действат — заобяснява жената. — Затова се проведоха консултации с ЦРУ и министъра на отбраната. Те се разбраха, че няма да е толкова предизвикателно, ако аз и колегата ми дойдем и се опитаме да разберем защо е бил убит. А когато приключим с това, да се опитаме да уредим един спокоен диалог, за да се избягнат усложненията.
	— Да действате като бушони, а? — иронизира Рузки. — Тогава можехте да се качите на самолет и макар и с фалшиви паспорти да дойдете и да си свършите работата. Но вие пристигнахте с миниподводница, защото не сте искали да бъдете видени на летището. Вие лъжете!
	— Кой път пресича Ботаническия залив? — попита Орлов.
	— Номер две — отговори жената.
	— Колко провинции има във Финландия?
	— Дванадесет.
	— Това не доказва нищо! — обади се Рузки. — Обучавана е!
	— Точно така — отвърна тя. — В Турку, където съм отраснала.
	— Излишно е! — добави Рузки. — Тя е влязла нелегално в страната ни и след четири минути моите хора ще я хванат.
	— Ако ме намерите.
	— Театър „Киров“ се вижда отляво по диагонал от мястото, където се намирате — каза Рузки. — А зад вас има зелен мерцедес. Ако се опитате да избягате, ще бъдете застреляни.
	Последва нова пауза. Докато жената, изглежда, оглеждаше колата за предаватели, Орлов разбра, че тя може би не е забелязала клетъчния телефон в багажника. Когато съответният агент работеше по някаква задача, телефонът бе свързан директно с централата. Той не можеше да бъде открит с детектор за подслушвателни устройства, но позволяваше да се установи точно позицията на колата по всяко време.
	Жената се обади със спокоен глас:
	— Ако с нас се случи нещо, вие ще загубите възможността да се свържете директно със съответстващия на вашата длъжност ръководител. Господине, обръщам се към висшия офицер, а не към грубиянина.
	— Да? — обади се Орлов. Без да иска, той хареса начина, по който жената се изрази.
	— Господине, аз съм уверена, че вие сте нещо повече от шеф на военните в Санкт Петербург. Уверена съм, че вие сте генерал Сергей Орлов и че ръководите разузнавателен център, който се намира в този град. Също така съм уверена, че ако ви свържа с човека, който отговаря за същите задачи като вас, но във Вашингтон, може да се постигне много повече, отколкото да ме убиете и да върнете праха ми на министъра на отбраната Нисканен.
	През последните две години Орлов и хората, с които работеше, се бяха опитвали да разберат нещо повече за техния „огледален образ“ във Вашингтон. Това беше разузнавателен център и място, където се подготвяха действията за разрешаване на кризисни ситуации, който имаше почти същите функции като техния. Бяха подлудили шпионите си в ЦРУ и ФБР с исканията да открият каквото и да било за него. Но вашингтонският оперативен център беше много по-нов, по-малък и по-труден за откриване и проникване. Това, което предлагаше жената, поради факта, че или бе много хитра, или твърде изплашена, беше нещо, на което той не би могъл да откаже.
	— Може би — каза Орлов. — Как ще влезете във връзка с Вашингтон?
	— Свържете ме с майор Ахо в двореца — отговори тя. — Ще го уредя чрез него.
	Орлов обмисли за миг предложението. Част от душата му се бунтуваше против сътрудничеството с тази пришълка, но по-голямата част се чувстваше доволна от опита да разреши проблема по-дипломатично, вместо да издаде заповед, която със сигурност щеше да приключи с кръвопролитие.
	— Освободете човека, когото държите като заложник — каза той. — Тогава ще ви дам възможност.
	Жената отговори без каквото и да било колебание:
	— Съгласна.
	— Полковник? — обади се Орлов.
	— Слушам — отговори Рузки напрегнато.
	— Никой да не извършва никакви действия, без да получи директна заповед от мен. Ясно ли е?
	— Ясно.
	Орлов чу някакво раздвижване и приглушен разговор. Не можеше да разбере дали идва от колата, или от спирката на метрото при Технологическия институт, където Рузки бе отишъл да лови мишките си. Във всеки случай беше сигурен, че полковникът няма да бъде дотолкова глупав да направи нещо, с което да се „представи“… и за да бъде сигурен, че двамата агенти няма да избягат.


	56.

	_Вторник, 7:35 часа сутринта, Вашингтон_
	Худ от опит вече знаеше, че управлението на кризисни ситуации изисква от човек да отреже главата на Медуза* и да се сблъска с необходимостта да вземе жизненоважното решение точно когато се чувства най-изморен.
	[* В гръцката митология, единствената смъртна от трите хурии с коса от отровни змии, която превръщала в камък всеки, който я погледне. — Б.пр.]
	За последен път бе положил главата си върху възглавница в хотелската стая в Лос Анджелис, където бе отишъл да почива със семейството си. Сега, повече от двадесет и четири часа оттогава, той седеше в кабинета си с Майк Роджърс, Боб Хърбърт, Ан Фаръл, Лоуъл Кофи и Лиз Гордън и чакаше първия доклад от двата екипа на „Защитник“, изпратени да атакуват чужда страна. Както и да украсяваха думите, което всъщност щеше да се наложи да прави Ан в съобщенията си за пресата, ако групите бъдеха разкрити или хванати, в момента „Защитник“ извършваше точно това. Атакуваше Русия.
	Докато чакаха съобщение от някой от екипите, хората на Худ следяха времето, а той слушаше с половин ухо разговорите им. От необичайния израз върху лицето на Майк Роджърс съдеше, че той прави същото.
	Кофи подръпна с пръст ръкава си и погледна часовника на китката си.
	Хърбърт се намръщи:
	— Поглеждането на картинката върху часовника ти всяка минута няма да помогне на времето да върви по-бързо.
	Лиз се изправи и се хвърли в защита:
	— Нищо бе, Боб. Това не пречи.
	Ан също щеше да каже нещо, но се спря, когато телефонът бипна. Худ удари бутона на говорителя.
	— Господин Худ — чу се гласът на Бъгс Бенет. — Има обаждане за вас от Санкт Петербург, препредавано чрез кабинета на майор Пенти Ахо.
	— Свържи ме — каза Худ. Почувства се като в гореща лятна утрин, когато въздухът е неподвижен и толкова гъст, че не може да се диша. — Някакво предположение, Боб? — попита той, като натисна бутона за заглушаване на гласа.
	— Може нашият човек от „Защитник“ да е бил хванат и принуден да се обади — заговори той. — Друго не мога да си представя…
	— Обажда се Крис — чу се гласът на Пеги.
	— Зачеркни предположението ми — обади се Хърбърт. — Крис е кодовото име за Пеги, когато е на свобода. Ако е поставена натясно и я карат да се обади, името е Крингли.
	Худ освободи микрофона.
	— Да, Крис? — каза той.
	— Генерал Сергей Орлов би желал да разговаря с отговарящия на неговата длъжност.
	— Ти при генерала ли си? — попита Худ.
	— Не. Свързахме се с него по радиото.
	Худ отново заглуши звука и погледна Хърбърт:
	— Възможно ли е да е истина?
	— Ако е — отвърна Хърбърт, — значи Пеги и Джордж са направили чудо от рода на онези, които е направил Христос в Галилея.
	Обади се Роджърс:
	— Защитниците се обучават да постигат точно това. А тази дама не е по-лоша от тях.
	Худ отново освободи микрофона:
	— Крис, съответстващият му е съгласен.
	Чу се силен глас с лек акцент на английски:
	— И с кого имам честта да разговарям?
	— Казвам се Пол Худ — беше отговорът. Очите му оглеждаха лицата на хората в кабинета. Забеляза, че всички са се навели напрегнато напред в столовете си.
	— Радвам се да се запознаем, господин Худ — каза Орлов.
	— Генерал Орлов, аз отдавна следя вашата кариера. Всички ние я следим. Тук вие имате много почитатели.
	— Благодаря.
	— Кажете ми, имате ли възможности за видеообмен?
	— Да. Чрез пътника „Зонтик-6“.
	Худ погледна към Хърбърт.
	— Можеш ли да ме скачиш с него?
	Шефът по разузнаването го погледна, като залят с ледена вода.
	— Ще види „бункера“. Не говориш сериозно, нали?
	— Напротив.
	Хърбърт изруга тихо и позвъни по клетъчния телефон в кабинета си, като извъртя инвалидния си стол така, че да не бъде чут.
	— Генерале, бих искал да разговаряме лице в лице — каза Худ. — Ако успеем да уредим това, вие ще се съгласите ли?
	— С удоволствие. Ако разберат какво правим, нашите правителства ще потръпнат.
	— Аз самият леко потръпвам — каза Худ. — Това, което правим, не отговаря съвсем на стандартната процедура, по която би трябвало да работим.
	— Така е. Но и обстоятелствата не са стандартни.
	— Вярно.
	Хърбърт се извърна със стола си.
	— Можем да го направим. — Той гледаше умолително. — Но аз те моля…
	— Благодаря — прекъсна го Худ. — Генерал Орлов…
	— Чух. Звуковият ни сигнал тук е отличен.
	— А какъв мисли той, че е нашият? — промърмори под нос Хърбърт. — Да не ми го препредава ЦРУ я?
	— Кажете на вашия човек да се включи в двадесет и четвърти канал — посъветва Орлов. — Чрез несъмнено най-модерната ви приемна и предавателна сателитна комуникационна контролна система модел СВ7.
	Худ се ухили към Хърбърт, който гледаше мрачно.
	— Я го попитай дали космонавтите още пикаят в автомобилна гума, преди да излетят — изгаври се Хърбърт.
	— Да. — Гласът на Орлов не показа, че е усетил иронията на Хърбърт. — Традицията започна от Юрий Гагарин, който пиеше много чай. Но и жените космонавти го правят. Мисля, че винаги сме ви изпреварвали по отношение на еманципацията.
	Ан и Лиз погледнаха едновременно Хърбърт, който се размърда от неудобство в стола си и веднага набра номера на помещението, което осигурява сателитната връзка.
	Само след две минути връзката бе осъществена и лицето на генерала се появи: очила с тънки черни рамки, остри скули, твърдо изражение и високо безстрашно чело. Когато погледна тези умни кафяви очи, които бяха виждали земята отвън — възможност, дадена на твърде малко хора — Худ почувства, че може да им вярва.
	— Е — усмихна се топло Орлов. — Ето ни. Благодаря ви отново.
	— Аз ви благодаря.
	— А сега да поговорим открито — каза Орлов. — И двамата се тревожим за влака и неговия товар. Той ви тревожи дотолкова, че сте изпратили бойната си група да го пресрещне. Може би да го унищожи. Мен също ме тревожи, затова съм разпоредил да се постави охрана, за да спре вашите хора. Знаете ли какво съдържа товара?
	— Защо не ни кажете? — отвърна Худ. Мислеше, че никога няма да чуе отговора на въпроса си.
	— Влакът вози валута, която ще бъде използвана в Източна Европа, за да бъдат подкупени висши чиновници и да се финансират противодържавни дейности.
	— Кога? — попита Худ.
	Хърбърт вдигна пръст пред устните си. Худ натисна бутона за прекъсване на звука.
	— Не му позволявай да те заблуди, че е на наша страна — каза Хърбърт. — Той можеше да спре влака, ако искаше. Не може да няма приятели, щом заема тази длъжност.
	— Не се знае, Боб — намеси се Роджърс. — Никой не знае какво става в Кремъл.
	Худ освободи микрофона.
	— Какво предлагате вие, генерал Орлов?
	— Аз не мога да конфискувам товара — каза Орлов. — Нямам подходящите хора.
	— Но вие имате подчинени.
	— Трябваше да имам един съюзник поне тук, за да провери собствената ми телефонна линия и кабинет за подслушвателни устройства. Аз съм като Леонид при Термопилите, предаден от Ефиалт. И това, което се опитвам да направя, е много опасно.
	Роджърс се усмихна.
	— Това ми хареса — промърмори той под носа си.
	Орлов продължи:
	— Но въпреки че аз не мога да прибера товара, той пак не трябва да пристигне до назначението си. А и вие не бива да нападате влака.
	— Генерале, това не е никакво предложение — каза Худ. — Това е нещо като гордиев възел.
	— Моля?
	— Главоблъсканица, която трудно може да бъде решена. Как бихме могли да удовлетворим тези изисквания?
	— С една мирна среща в Сибир. Между вашите и моите войници.
	Роджърс прекара пръст по гърлото си. Худ неохотно отново заглуши звука.
	— Внимавай, Пол — каза Роджърс. — Не можеш да оставиш там хората от „Защитник“ беззащитни.
	Намеси се и Хърбърт:
	— Особено като знаеш, че синът на Орлов командва влака. Генералът иска да предпази задника на момчето си. Руснаците може да застрелят хората ни независимо дали са въоръжени, или не и ООН ще каже, че те са били в правото си.
	Худ ги накара да млъкнат, като махна с ръка, и отново включи звука.
	— Какво предлагате вие, генерал Орлов?
	— Ще заповядам на офицера, който отговаря за влака, да отстрани охраната и да позволи на вашите хора да се приближат.
	— Вашият син отговаря за влака — каза Худ.
	— Да. Моят син. Но това не променя нищо. То има важно международно значение.
	— Защо просто не заповядате влакът да се върне? — попита Худ.
	— Защото ще върна товара на хората, които са го изпратили. Те просто ще намерят друг начин да го транспортират.
	— Разбирам. — Худ се замисли за миг. — Генерале, онова, което предлагате, излага моите хора на огромен риск. Вие искате те да се приближат открито към влака пред очите на вашите войници.
	— Да — потвърди Орлов. — Точно това искам.
	— Не се съгласявай — прошепна Роджърс.
	— Какво искате да направят нашите хора, когато стигнат до влака? — попита Худ.
	— Да вземат колкото могат повече от товара и да го изнесат от страната. Да го запазят като веществено доказателство, че онова, което се върши, не е работа на законното руско правителство, а на няколко могъщи и корумпирани личности.
	— Министър Догин ли? — попита Худ.
	— Не мога да споменавам имена.
	— Защо?
	— Може и да не успея в тази битка, а имам съпруга.
	Худ погледна към Роджърс, който не показваше признаци да отстъпва пред аргументите на Орлов. Не го обвиняваше за това. Орлов искаше много, а в замяна предлагаше само своята дума.
	— Колко време ще ви трябва, за да се свържете с влака? — попита Худ, знаейки, че измъкването на „Защитник“ от страната не може да бъде забавено и с минута.
	— Четири или пет минути.
	Худ погледна часовника на стената, който отброяваше обратното време. Влакът щеше да достигне до позицията, заета от хората му, след седем минути.
	— Нямате на разположение повече време. Машината е задвижена и…
	— Разбирам. Моля ви да оставите тази връзка открита и аз ще ви се обадя веднага щом ми бъде възможно.
	— Добре. — Худ натисна бутона за прекъсване на звука.
	— Пол, каквото и да са планирали хората ни там, то вече е направено — каза Роджърс. — Дали са прекъснали линията, или имат намерение да нападнат локомотива, те вече са готови. Може и да не успеем да ги спрем. Зависи от положението на тактическия ни спътник.
	— Знам. Но Чарли Скуайърс е умен. Ако руснаците спрат влака и излязат с бяло знаме, той ще разбере. Особено ако бъдат уведомени какво трябва да му кажат.
	Хърбърт се обади тъжно:
	— Чудя ти се, че си готов да повярваш на тези пияници. Аз не мога. Ленин е заговорничил против Керенски, Сталин против Троцки, Елцин против Горбачов, Догин против Жанин. Боже мой, Орлов заговорничи против Догин! Та те един на друг си забиват нож в гърба! Я си помисли какво пък биха направили на нас!
	Намеси се Лоуъл Кофи:
	— Ако вземем предвид алтернативата за въоръжена конфронтация…
	— А пък Орлов е героична натура — обади се Лиз. — Но щом поставя въпроса така, изглежда, че за него разрешаването му е извънредно важно.
	— Правилно — съгласи се Кофи. — Като вземем предвид всичко това, рискът изглежда приемлив.
	— Приемлив, защото няма да откъснат твоите топки — каза Хърбърт. — Репутацията на герой може и да бъде изработена, както ще потвърди и Ан, а аз бих предпочел въоръжения сблъсък пред заколението.
	Роджърс кимна:
	— Както лорд Маколи* е казал през 1931 година, „умереността по време на война е идиотщина“.
	[* Лорд Томас Балбингтън Маколи (1800 — 1859) — английски историк и държавник. — Б.пр.]
	— Но смъртта е по-лоша — засече го Лиз.
	— Нека видим какво ще ни каже Орлов — намеси се Худ.
	Докато гледаше как примигват малките зелени цифри на часовника, той разбра, че каквото и да бъде то, щеше да има само секунди на разположение, за да вземе решение, от което щяха да зависят човешки животи и съдби на държави. И всичко щеше да се основава само на онова, което щеше да му подскаже интуицията по отношение на едно лице, видяно само върху екрана на компютъра.


	57.

	_Вторник, 10:45 часа вечерта, Хабаровск_
	Когато Орлов се свърза с влака, ефрейтор Фьодоров му каза, че Никита е отишъл до локомотива, за да наблюдава пътя. Ефрейторът съобщи, че ще са необходими няколко минути, докато го извика да дойде.
	— Нямам тези минути на разположение — каза Орлов. — Кажи му да спре влака, където и да се намира сега, и да дойде на телефона.
	— Слушам, господин генерал. — Фьодоров затича към предната част на приятно полюшващия се вагон, вдигна слушалката на вътрешния интерком и натисна копчето под него. След близо минута Никита се обади.
	— Какво има?
	— Генералът се обажда. Каза да спрем влака, където се намира в момента, и да дойдете да говорите с него.
	— Тук е доста шумно. Повтори това, което каза.
	Фьодоров завика:
	— Генералът заповяда да спрем веднага влака и…
	Ефрейторът не се доизказа понеже чу вик откъм локомотива, и то не през интеркома, а направо през вратата. След миг той залитна напред, а колелата на влака изскърцаха върху релсите, връзките между талигите застенаха и вагонът се блъсна силно напред към локомотива. Фьодоров изпусна слушалката и се хвърли назад, за да помогне да удържат сателитната антена, която беше доста тежка за войника, който се опитваше да я стабилизира. Приемникът беше паднал на пода, а един от коаксиалните кабели на антената бе скъсан. Добре поне че самата антена се задържа изправена. Когато влакът спря съвсем, Фьодоров успя да провери уредите си. Въпреки че конекторът се беше преобърнал, той продължаваше да е свързан с антената и самият кабел не беше повреден. Радистът свали ръкавиците си и започна веднага да поправя щетите.


	Поради това, че парният котел беше отпред, прозорците на машиниста на локомотива се намираха встрани на кабината. Никита гледаше през единия от тях, когато през гъстия сняг зърна падналото върху релсите дърво. Той бе извикал на машиниста да спре, но младежът не реагира достатъчно бързо и затова Никита дръпна внезапната спирачка.
	Тримата мъже в локомотива паднаха на пода, а когато влакът спря, Никита чу викове откъм вагоните и покрива. Той скочи на краката си. Дясната му ръка беше изтръпнала от удара, но той грабна фенера от куката на стената и се насочи към прозореца. Огледа снега, блеснал под широкия лъч. От покрива на първия вагон беше паднал един от хората му, но вече се надигаше от пряспата.
	— Добре ли си? — извика му Никита.
	— Тъй вярно. — Младият войник се заклати върху краката си. — Да застанем ли пред локомотива?
	— Не! Върни се на мястото си.
	— Слушам. — Младият войник изтупа покритите си със сняг ръкавици и се насочи към другарите си, които му подаваха ръце, за да се качи при тях.
	Никита каза на двамата мъже в кабината да наблюдават внимателно околността през прозорците, а после се изкатери върху тендера. Вятърът беше спрял и сега снегът се сипеше на едри и гъсти парцали. Цареше тревожна тишина, както онази, която настъпва след ужасна автомобилна катастрофа, и звукът от скърцането на ботушите му върху парчетата въглища се чуваше остро и силно. Той се затича, разпръсквайки сняг и въглищен прах, после скочи върху платформата между тендера и първия вагон. Като трепереше от студ, той освети вратата, за да намери дръжката.
	— Вземи шестима души и отидете отпред — нареди той на сержант Верски още щом влезе. — Върху релсите е паднало дърво и искам да освободите пътя веднага. Трима да пазят, докато останалите трима преместят дървото.
	— Веднага! — козирува Верски.
	— Огледай се за възможни снайперистки позиции — добави Никита. — Те може и да имат очила за нощно виждане.
	— Разбрано.
	Никита се обърна към Фьодоров:
	— В какво състояние е телефонът?
	— Ще ми бъдат необходими няколко минути да го поправя — отговори Фьодоров, наведен до антената.
	— Бързай — извика лейтенантът. — Какво още каза генералът?
	— Само да спрете влака и да дойдете на телефона. Това беше всичко.
	— По дяволите. Проклета работа.
	Докато сержантът и хората му измъкваха фенери от торбите, Никита заповяда на цивилните пътници да подредят нападалите сандъци. От задния вагон пристигна един от войниците и Никита го изпрати обратно да охранява товара и да провери дали и останалите войници внимават за врагове.
	— Кажи на хората да наблюдават назад. Може да бъдем нападнати в гръб.
	Лейтенантът стоеше разкрачен в средата на вагона и се поклащаше нетърпеливо върху токовете на ботушите си. Опита да се постави на мястото на врага.
	Дървото може да беше паднало, но можеше и да е свалено и поставено там. Ако бе така, тогава клонката не бе успяла. Ако се бяха ударили в дървото, щяха да спрат до склона — идеално място, откъдето можеха да бъдат свалени войниците от покривите на вагоните. Но тук, на сто метра по-назад, едва ли можеха да свалят един-двама войници, преди да бъдат забелязани. А и нямаше начин някой да се приближи до влака, без да бъде видян и веднага прострелян.
	„Тогава каква може да бъде играта им?“
	Баща му го бе потърсил, за да му каже да спре влака. Дали е знаел за дървото? Или е научил нещо друго, може би за поставени експлозиви или други прегради напред?
	— Бързай — пак каза Никита на Фьодоров.
	— Почти съм готов. — Въпреки студа по челото на ефрейтора струеше пот.
	Никита се ядосваше все повече поради безпомощното положение, в което бе поставен, и от това, че чувстваше нарастващото напрежение във въздуха наоколо. Това беше нещо по-различно от пустотата и приглушените от снега звуци. Беше все по-нарастващо интуитивно чувство, че врагът, когото очакваше, е много наблизо.


	58.

	_Вторник, 3:50 часа следобед, Санкт Петербург_
	— Тези тук май ни забравиха.
	Редник Джордж бе развеселен от тази мисъл, докато караше към Ермитажа и се справяше със сложните завои след пресичането на река Мойка. Намираше се отдясно на „Медния конник“, после сви отново вдясно по улица „Гогол“ и се насочи към близкия дворцов площад.
	Пеги бе изключила радиото, след като Орлов и Пол се свързаха по сателита и стана ясно, че повече никой няма да се обади. След като изоставиха разтреперания си от благодарност пътник, тя и Джордж продължиха към Ермитажа, където можеха да оставят колата, да се изгубят в тълпата и да си поемат дъх, преди да се заемат с втората част от мисията си.
	— Малко е невъзпитано, не мислиш ли? Пропътувахме три хиляди километра като орехчета в черупка, вършим си работата, а никой даже и не си прави труда да ни се обади и поне да каже „браво, добра работа свършихте“.
	— Ти да не си дошъл тук заради похвалата? — попита Пеги.
	— Не. Но е приятно да те похвалят все пак.
	— Не бой се. Имам чувството, че преди да се измъкнем оттук, отново няма да бъдем анонимни — каза Пеги.
	Когато белите колони на Ермитажа се показаха, осветени в розово от следобедното слънце, Джордж вече не само чуваше, но и виждаше армията от работници, за които ги беше предупредил капитан Райдмън.
	Той поклати глава:
	— Кой би си помислил.
	— Може би тук за последен път е имало някаква протестна демонстрация по времето, когато това се е наричало „Зимния дворец“ — каза Пеги. — Тогава войниците на Николай II са стреляли по работниците.
	— Страх ме хваща при мисълта, че има хора, които искат да спуснат отново желязната завеса.
	— Поради което на мен не ми пука дали някой ще ми благодари за извършената работа, или не — каза Пеги. — Всъщност точно този страх ни кара да вършим работата си, а не потупването по рамото, което бихме могли да очакваме. Бдителността си се възнаграждава сама. Така го чувстваше и Кийт.
	Джордж погледна в огледалото към нея. В гласа й не се усещаше и намек за носталгия по загиналия й любовник, а и в очите й не можа да види мъка заради загубата. Може би тя беше от онези хора, които не плачат пред други или изобщо не издават мъката си. Чудеше се как ли ще реагира тя, когато стигнат сградата, до която Кийт беше загинал.
	Около голямата трибуна на дворцовия площад се бяха събрали около три хиляди души. Милиционери направляваха потока от коли далеч от площада и Пеги каза на редник Джордж да спре, преди да стигнат до тях. Той паркира близо до едно кафене с кафяви чадъри над всяка маса. Всеки чадър рекламираше различна марка бира или вино.
	— Търговците не си губят времето и упорито навлизат на пазара тук — измърмори той неодобрително на Пеги, когато застанаха един до друг.
	— Винаги е така. — Тя забеляза, че един от милиционерите ги гледа.
	Джордж също го забеляза.
	— Познали са колата — каза той.
	— Те не очакват да сме останали тук. Според както им казахме, ние сме приключили задачата си.
	— А не мислиш ли, че нашият приятел Ронаш вече им е дал описанието ни и са го разпратили по цял Петербург?
	— Още не. Но ние трябва да се освободим от тези униформи, ако ще се измъкваме като туристи. — Пеги погледна часовника си. — Ще се срещнем с Волков след един час и десет минути. Предлагам ти да влезем. Ако ни спрат, ще им кажа, че сме от Адмиралтейството, което се намира на една пресечка оттук. Ще кажа, че просто искаме да се уверим дали тълпата няма да се пръсне дотам. Щом влезем, ще се преоблечем и ще се правим на влюбени, докато стигнем до картината на Рафаело.
	— Най-после един маскарад, който ми харесва — каза Джордж, когато двамата се насочиха към площада.
	— Не се вживявай много. Ще трябва да се сдърпаме вътре, за да мога аз да поискам от Волков защита.
	Джордж се ухили:
	— Аз съм женен. И аз знам как да се защитя. — Усмивката му стана още по-широка. — Защита срещу защитник. Иронията ми харесва.
	Пеги не отвърна на усмивката му, когато преминаха през загражденията и се вмъкнаха сред тълпата на площада. Джордж се чудеше дали тя изобщо е чула какво й говори, докато гледаше безредната тълпа под скулптурната група при арката пред генералния щаб и навсякъде наоколо, само не и към Ермитажа и реката до него, където на брега бе намерил смъртта си Кийт Фийлдс-Хътън. Помисли, че е видял влага в крайчетата на очите й и че стъпките й са станали по-тежки отпреди.
	И най-после почувства по-близка тази жена, с която бе прекарал по-голямата част от изминалия ден.


	59.

	_Вторник, 10:51 часа вечерта, Хабаровск_
	Войниците от частите със специално предназначение бяха обучени да вършат много неща с едно важно оръжие — лопата. Бяха оставяни в заключена стая с бясно куче само с лопата в ръка. Заповядваха им да секат дърва с нея. Понякога трябваше да копаят окопи в замръзналата земя. При това достатъчно дълбоки окопи, в които да могат да легнат. В определено време след това по полето пускаха танкове и войниците, които не бяха се скрили достатъчно надълбоко, биваха премазвани от машините.
	С помощта на Лиз Гордън, полковник Скуайърс бе изучавал специално методите за обучение на спецназ и търсил в тях онова, което правеше войниците им толкова издръжливи и гъвкави. Не бе успял да приложи всички в работата със своите хора. Пентагонът никога не би позволил прилагането на някои от тях, въпреки че имаше офицери, които с удоволствие биха ги използвали. Като например боя на войници. И все пак той бе приспособил много от методите им, включително най-добрите — умението им да си създават прикритие в много кратък период от време и да се маскират в най-невероятни места.
	Когато бе научил за войниците, поставени по покривите на вагоните, той разбра, че те ще наблюдават върховете на дърветата, скалите, камъните и преспите по пътя. Знаеше също и че някой в локомотива ще следи релсите за експлозиви или други боклуци. Но също така знаеше, че трябва да се вмъкне незабелязано под влака и най-доброто място да се скрие, е между самите релси.
	Лъчът на прожектора поставен отпред на локомотива щеше да бъде слаб и размазан и войниците щяха да наблюдават самите релси. Затова той се чувстваше на сигурно място в дупката между две от старите сухи траверси, която бе изкопал предварително и където лежеше по гръб. Бе накарал Грей да покрие него и торбата с експлозив C-4 със сняг, като остави един отвор не по-широк от човешка ръка, за да може да диша. След като затрупа и Нюмайър наблизо, Грей се скри зад един камък доста далеч от линията. Когато Скуайърс и Нюмайър откачеха двата вагона и започнеха фойерверките, Грей щеше да се приближи до своята цел — локомотива.
	Скуайърс чу, а после и усети шумното приближаване на влака. Не беше нервен. Намираше се под повърхността на релсите, където даже и снегоринът, ако имаше такъв прикачен отпред на локомотива, нямаше да докосне снега отгоре му. Вълнуваше се единствено от мисълта, че машинистът може да види дървото твърде рано или да не го види изобщо и да се сблъска с него. В последния случай влакът не само щеше да катастрофира, но и колелата му щяха да бутнат дървото напред и отгоре му, и в такъв случай той щеше да остане като „заровен пън“.
	Нищо подобно не се случи. Но когато влакът спря и Скуайърс успя да изрови малка дупка в снега пред очите си, той видя, че се намира под тендера с въглища. Това беше с един вагон напред от мястото, където се надяваше да бъде.
	„Е, поне камуфлажът успя“ — помисли той, докато отстраняваше внимателно снега отгоре си. Имаше нещо много вярно в мисълта, че обикновено руските войски губят, когато им бъде приложена собствената им тактика. Също както навремето Распутин е бил убит от царедворците, а царят от революционерите.
	Когато се освободи от снега, Скуайърс чу викове. Въпреки факта, че буквално всеки сантиметър от тялото му бе покрит с дрехите, изработени от термовлакна, студът като че ли изглеждаше по-силен поради тъмнината, която го обгръщаше.
	Още щом се откри, той чу скърцането на ботуши по снега. То бе последвано от светлината на фенери, които образуваха розови петна в снега и осветиха в кървави цветове тъмнината под влака.
	След като постави внимателно раницата върху корема си, Скуайърс започна да се промъква по гръб извън дупката и покрай релсата към първия вагон. Войниците се движеха вдясно от него и той спря за миг, за да разкопчее лентата, която придържаше оръжието му до бедрото. Въпреки че Скуайърс нямаше желание да предизвиква международен инцидент, би предпочел по-скоро във вестниците да гръмнат заглавия за негова грешка и неправилно поведение, отколкото за смъртта му сред замръзналите равнини на Сибир.
	Придвижването на Скуайърс приключи бързо и той вече се намираше под съединението между въглищния тендер и първия вагон, когато руските войници стигнаха до падналото дърво. И това, въпреки че буташе с раменете си пряспа сняг и трябваше да се прехвърля отгоре й. Като отвори раницата, защитникът извади C-4 и го притисна здраво върху метала, от който започнаха да падат парчета влажна ръжда. Когато експлозивът бе поставен сигурно, той измъкна таймера с диаметър от седем сантиметра и със силен натиск вкара положителния и отрицателния полюс в експлозива. Под клавишчетата с цифри имаше два бутона и той натисна онзи, който се намираше отляво. Това включваше уреда. Скуайърс използва клавиатурата, за да набере времето. Щеше да зададе един час. След като набра 60:00:00, той натисна и десния бутон, за да го запомни уреда. После отново натисна левия и десния бутон последователно и с това започна обратното отчитане на времето.
	Скуайърс се отблъсна с крака от твърдия сняг и бързо изпълзя до средата на първия вагон. Чу отгоре си стъпки, които се насочваха вдясно. Рязкото спиране на влака трябва да беше съборило товара и сега го подреждаха. Той се промъкна още няколко метра напред, спря точно в края на вагона и сложи и там експлозив. Измъкна таймера и повтори процедурата, която щеше да накара този по-голям заряд да се взриви. Като се придвижи под втория вагон, Скуайърс го зареди с третото парче експлозив и таймер.
	Когато приключи, той си позволи да въздъхне дълго и дълбоко. Повдигна глава, погледна над гърдите си към началото на влака и видя, че мъжете почти са отстранили дървото. Нямаше много време.
	Изплъзна се изпод раницата си и я бутна надясно, докато самият той се плъзна наляво. Когато беше извън релсите, се обърна по корем и остана легнал в дългата тъмна сянка на влака. Погледна светещия циферблат на часовника си и остана доволен от бързината, с която бе осъществена тази операция. Знаеше, че ако трябваше да направи същото в базата „Андрюс“ на тренировка, то щеше да му отнеме поне десет до двадесет процента повече време. Нямаше никаква представа защо се получава така. Но в действителна ситуация винаги се действаше по-бързо.
	Погледна пак към първия вагон и като се повдигна на лакти, се насочи към тендера с въглища. После започна да бута снега встрани. Това беше сигнал за Нюмайър да започне да се измъква. Редникът трепереше и беше покрил устата си с яката, за да не му тракат зъбите. Щом Нюмайър се обърна по корем, Скуайърс го потупа по рамото. Той се беше заровил с 9-милиметровата си „Берета“ върху гърдите и сега я закопча в кобура.
	Нюмайър знаеше какво да прави и затова Скуайърс запълзя обратно към позицията си до втория вагон.
	Това беше нещо, което би искал да избегне. Но както един войник от спецназ би могъл да действа без сън седемдесет и два часа, един израелски войник от парашутните командоси на „Саярет цанханим“ можеше да се приземи върху гърба на бягаща камила, а и както сам бе видял с очите си, един офицер от кралската гвардия на Оман би могъл да убие човек с игла за шапка, Скуайърс знаеше, че няма войник в света, който да може да импровизира така, както го правеха хората от „Защитник“. Това беше хубавото на екипа му и затова те толкова точно отговаряха на нуждите на оперативния център за бързо и тайно разрешаване на кризисни ситуации.
	Скуайърс погледна детонатора на колана си, постави компактната си респираторна маска и измъкна гранатата със задушлив газ от левия джоб на бедрото си. Плъзна пръстена на гранатата върху десния си палец, като все още държеше осигурителния щифт. После измъкна от джоба си и гранатата М54 със сълзотворен газ и я постави в лявата си ръка, с пръстен, прекаран върху показалеца. Когато Нюмайър завърши същата процедура, двамата мъже се изправиха бавно в сянката и застанаха в близост отдясно на прозорците на първия и втория вагон.


	60.

	_Вторник, 7:53 часа сутринта, Вашингтон_
	— Добре де, какво става с него?
	Худ мислеше точно това, което току-що каза Хърбърт.
	Вече от няколко минути всички в кабинета му мълчаха, а той си повтаряше наум разговора с Орлов и се опитваше да се увери, че не е дал на руснака нищо, което би могъл да използва против хората от „Защитник“. Орлов така или иначе вече знаеше за двете групи и защо те са там. Худ беше убеден все пак, че разговорът е бил проведен, за да се реши как да се избегне кризата. Орлов би могъл много преди това да използва положението си в Русия, за да се издигне, ако това е била неговата цел. Искаше му се да вярва, че космонавтът е също толкова хуманист, колкото и патриот.
	„Но синът му командва влака — напомни си Худ. — И това би трябвало да натежи при вземането на мъдро решение.“
	Когато телефонът на Худ бипна, всички в стаята подскочиха. Той натисна бутона на микрофона и отговори.
	— Връзка със „Защитник“. Хонда — каза Бъг Бенет.
	— Свържи ме — отговори Худ. — И моля те, подай на екрана на компютъра картата на мисията. Ако генерал Орлов поиска да се свърже с нас междувременно, прекъсни ни.
	Докато говореше, директорът бутна телефона до края на бюрото си към Майк Роджърс. Генералът изглеждаше благодарен за жеста.
	Гласът на Хонда се чу по секретната линия силен и изненадващо ясен.
	— Редник Хонда докладва съгласно заповедта.
	— Говори генерал Роджърс. Давай, редник.
	— Мостът, който се явява нашата цел, се вижда, а снеговалежът намалява. Трима от защитниците са налице на координати 9518–828 за обезопасяване на пътя за изтегляне. Трима защитници са при влака, координати 6987–572. Подполковникът планира да зареди влака със C-4, да изкара всички пътници навън, като използва дим и сълзотворен газ, да задвижи влака и да го остави да се взриви някъде по-нататък по пътя. Опасява се да не би някой шрапнел от парната машина да рани някого. Ще се присъедини към нас в точката на изтегляне след неутрализирането на целта.
	Худ погледна екрана на компютъра. Разстоянията бяха големи, но можеха да бъдат преодолени.
	— Редник — обади се Роджърс. — Руснаците показват ли някакви признаци на предаване?
	— Не ги виждаме. Подполковникът свали едно дърво върху релсите. Това чухме. После чухме идването на влака, звука от спирачките и спирането му. Но оттук не можем да го видим.
	— Има ли стрелба?
	— Не.
	— Ако бъде необходимо да се предаде заповед на екип „Бета“, може ли това да бъде направено?
	— Само ако някой от нас се върне. Те няма да отговорят на радиоповикване. Сър, трябва да настигна другите, но ще се опитам да ви осведомявам за всичко, което става.
	Роджърс му благодари и му пожела успех, докато Худ бипна на Бенет по втората линия. Той поиска от него снимките от ежеминутното наблюдение да бъдат препращани към неговия принтер едновременно с получаването им от НРС. И Роджърс, и Хърбърт се насочиха към принтера върху бюрото на Худ, за да чакат идването на копията.
	След миг лицето на Орлов се появи на монитора на компютъра. Изглеждаше по-разтревожен отпреди и Худ тайно направи знак на Лиз да се приближи. Тя застана отстрани, така че да не влиза в обхвата на камерата, но да може да вижда лицето на Орлов.
	— Извинете за забавянето. Казах на радиста да спрат влака и да извика сина ми на телефона, но в същия момент линията прекъсна. Честно казано, не знам какво се е случило.
	— Разбрах, че хората от моя екип са повалили върху релсите дърво. Но не вярвам влакът да се е блъснал в него.
	— Тогава може би моята заповед е била предадена навреме — каза Орлов.
	Худ видя, че генералът навежда глава.
	— Никита се обажда — каза той. — Господа, ще се свържа с вас отново.
	Картината примигна и изчезна, а Худ се обърна към Лиз:
	— Какво е твоето впечатление?
	— Твърди очи, малко приглушен глас, приведени рамене — заговори тя. — Изглежда като човек, който казва истината, но му е трудно да я понесе.
	— Така ми се стори и на мен — усмихна се Худ. — Благодаря ти, Лиз.
	Тя отвърна на усмивката му:
	— Няма защо.
	Тогава принтерът започна да бръмчи и когато Роджърс и Хърбърт се вгледаха внимателно в първата снимка, която се появи, те изведнъж се сториха на Худ също така разтревожени, както и Орлов преди миг.


	61.

	_Вторник, 10:54 часа вечерта, Хабаровск_
	Поправката на свързващия кабел бе затруднена от факта, че пръстите на Фьодоров бяха измръзнали. Легнал под сателитната антена, той трябваше да отреже около два сантиметра от обвивката на кабела с джобно ножче, за да оголи достатъчно жица, която да увие и да включи в жака. Освен това двамата цивилни, които го наблюдаваха и коментираха работата му, също пречеха.
	Когато Фьодоров най-после приключи, той подаде слушалката на лейтенанта, застанал над него. Движението на Фьодоров не беше триумфално, но бързо.
	— Никита — заговори веднага генерал Орлов. — Добре ли си?
	— Да, генерале. Освобождаваме релсите от паднало дърво…
	— Искам да спрете.
	— Моля?
	— Искам да събереш хората си. Не бива да закачате американските войници, разбираш ли?
	През прозореца в гърба му духна леден въздух, но Никита настръхна не от него.
	— Генерале, не искай от мен да се предам…
	— Няма да има нужда. Но ти ще се подчиниш на заповедта ми. Ясно ли е?
	— Напълно — отговори Никита след кратко колебание.
	— Аз съм във връзка с командира на американците. Остави линията открита и аз ще ти кажа…
	Никита не чу останалото. Откъм дървения под на вагона се чу приглушен удар. Той се извърна и видя гранатата бавно да се търкаля към него. Само след миг тя избухна със силен трясък и искри. Хората във вагона започнаха да викат и той чу втори удар, последван този път от звука на изтичащ газ.
	Докато вадеше пистолета си и се промъкваше към вратата в предната част на вагона, Никита си мислеше колко хитро е измислено всичко. Хвърлят димна граната, за да ги накарат да си затворят очите, а после и такава със сълзотворен газ, за да не им позволят да ги отворят отново. При това, без да бъдат повредени очите на хората, което иначе би могло да се случи в толкова малко затворено пространство само с гранатата сълзлив газ.
	„Няма да останат никакви видими следи, с които да ги обвиним пред ООН“ — помисли ядосано лейтенантът.
	Никита предположи, че американците се опитват да накарат войниците му да излязат, за да ги хванат и да отмъкнат после парите. Нямаше съмнение, че атакуващите са се скрили в подходяща позиция отвън и не си заслужава да изпраща в тъмнината войниците си да ги търсят. Но командосите няма да хванат него, нито пък ще получат товара. Докато опипваше пътя пред себе си с лявата си ръка, той ругаеше баща си, задето си е помислил, че на американците може да се вярва… Че те, а не генерал Косигин и интересите на Русия са по-близки до сърцето му…
	Когато се приближи до вратата, Никита извика:
	— Сержант Верски, прикрий ни!
	— Слушам! — изкрещя в отговор Верски.
	Когато стигна предната стена на вагона и се измъкна от кълбящите се облаци сълзотворен газ, Никита отвори очи. Той видя хората на Верски залегнали по корем в снега, готови да стрелят при първия знак за вражески огън. Зад него ефрейтор Фьодоров и още един войник помагаха на обърканите граждани да излязат от влака.
	Никита се отдалечи от вагона. Той извика към войника върху покрива, който гледаше към другата страна на влака:
	— Редник Чиза, виждаш ли нещо?
	— Не.
	— Не може да бъде! Гранатите бяха хвърлени откъм онази страна!
	— Никой не се е приближавал!
	„Това е невъзможно“ — помисли Никита. Тези ръчни гранати бяха хвърлени, а не изстреляни отдалеч. Трябваше да има някой близо до влака. И тогава се досети, че ако е имало някой, в снега трябва да има стъпки.
	От дъха му излизаше пара, но Никита затича през дълбокия сняг към локомотива, за да го заобиколи и погледне от другата страна.


	62.

	_Вторник, 10:56 часа вечерта, Хабаровск_
	Скрит зад една канара с размера на бащиния му едноместен витлов самолет, сержант Чък Грей всъщност не видя как Скуайърс и Нюмайър хвърлиха гранатите си през прозорците на влака. Но когато гордостта по бягане на писта от училището „Вали Стрийм“ в Лонг Айлънд видя как чернотата на нощта преминава в магнезиево бяло, се почувства като стреснат от пистолетен изстрел. Вече бе огледал локомотива и сега бързо заобиколи канарата и с присвити крака и ниско сведено тяло се спусна към него през снега. Видя как Скуайърс и Нюмайър се вмъкват през съответните им прозорци във вагоните. Ослушваше се за отчетливия звук от техните пистолети, но не чуваше нищо, а после видя да излиза дим от задната врата на втория вагон и зърна Нюмайър наведен над връзката между него и тендера. Само миг по-късно червеният вагон беше освободен, а войникът отгоре му започна безпомощна и безразборна стрелба.
	Грей почувства гордост заради онова, което беше замислил Скуайърс: ако освен всичко останало и никой не бъде ранен, тази операция щеше да бъде записана в аналите на специалните войски.
	„Внимавай, глупако!“ — помисли си той и се хвърли наляво. Разбра, че бе започнал да тича, без да се прикрива при мисълта за успеха на „Защитник“.
	Когато беше все още на няколко метра от влака, Грей видя осветен от светлината на фенера кръг и сянка след него да се движат към локомотива откъм другата му страна. Някой заобикаляше отпред. Грей се хвърли към тръбата на инжектора, която беше перпендикулярно насочена към кабината точно под издатината на котела. Сграбчи я и вмъкна краката си странично в кабината, а после пусна тръбата и се приземи приклекнал.
	Машинистът се извърна изненадан, а Грей сви лявата си ръка в юмрук и я поднесе под носа на войника. Това му движение бе придружено от ритник в коляното на човека, който падна на пода.
	Сержантът не искаше войникът да бъде в безсъзнание, за да може да му помогне, ако срещне трудност с управлението. Но ръчката и спирачката на пода не бяха нещо сложно и след като бутна педала на позиция „Свободно“, той дръпна вертикалния лост към себе си. Влакът бавно тръгна напред.
	— Вън! — извика Грей на войника.
	Кръглоликият руснак се мъчеше да се изправи, но после се отказа и остана на колене.
	Защитникът му махна грубо към прозореца.
	— Да. Досвидания! — каза той, като използва единствените руски думи, които знаеше. — Хайде, чупка!
	Руснакът се поколеба, а после изведнъж се хвърли към пистолета, привързан към лявото бедро на Грей. Защитникът заби здраво левия си лакът в челото на руснака. Войникът се блъсна в ъгъла на кабината като боксьор, получил изневиделица ъперкът.
	— Куче! — изсъска сержантът.
	Като вдигна ръчката малко по-нагоре, Грей сграбчи руснака като чувал с брашно и го изхвърли през прозореца с гръб в една от преминаващите покрай влака преспи. Използва момента да погледне назад и видя руските войници, които тичаха след влака. Но стрелбата откъм двата вагона не им позволяваше да се приближат и скоро експресът на „Защитник“ се движеше с три четвърти от максималната си скорост в нощта.


	Когато влакът тръгна, Никита тъкмо заобикаляше снегорина, поставен отпред на локомотива. Той отскочи назад и се хвана за ръчката върху корпуса, намираща се над него. Изкачи трите стъпала до платформата. Там се сви, с гръб, опрян на корпуса на котела, притисна здраво автомата АКР до тялото си и загледа с все по-нарастваща ярост как сержант Максимич изхвръква през прозореца на кабината, а другите американци стрелят, за да накарат войниците му — истинските владетели на влака — да търсят убежище зад дървета и скали.
	„Това са хората, които се опитва да защити баща ми!“ Той избърса последната влага, която сълзотворният газ бе изтръгнал от очите му, и направи две крачки по платформата, докато стигне под резервоара за въздух. Тясната платформа минаваше под инжекционната тръба и докато се държеше за тънкия парапет, опасващ предната част на локомотива, лейтенантът насочи късото дуло на автомата си към кабината.
	И докато Никита преминаваше под облака пара само на два метра и половина от кабината, нищо неподозиращият американски войник погледна навън…


	63.

	_Вторник, 4:02 часа следобед, Москва_
	Министърът на вътрешните работи се чувстваше добре. Много добре.
	За първи път през този ден седеше сам в кабинета си и се наслаждаваше на предстоящия триумф. Войските на генерал Косигин се придвижваха в Украйна без инциденти. Имаше дори съобщения за посрещането им от руснаци и украинци с развети съветски знамена.
	Полски войски се придвижваха към границата с Украйна. НАТО и Съединените щати дислоцираха войски от Англия в Германия и оттам към Полша, а натовски самолети прелитаха над Варшава в демонстрация на военна мощ, но нито един чужд войник до момента не бе стъпил на полска земя. Нито пък щеше да стъпи. Особено при положение, че руските тайни служби бяха в готовност да организират ад от терористични взривове по целия свят. Съединените щати щяха да наблюдават мълчаливо как Русия възстановява своята историческа сфера на влияние, без да изпращат войски за потушаването на въстанията и бунтовете, избухващи от Латинска Америка до Средния изток. Точно в момента емисарят на Догин във Вашингтон — заместник-посланикът Савицки — разговаряше при закрити врати по приоритетните въпроси на Русия в Държавния департамент. Новият посланик на Жанин вече се бе срещал с държавния секретар Линкълн. С приемането на тази втора среща Съединените щати признаваха неофициално, че в Русия действително съществува второ правителство, с което трябва да се съобразяват. При това дори не стана необходимо „Грозни“ да предизвиква втора експлозия, за да получат това признание.
	Новите политически приятели на Догин се бяха съгласили да изчакат за парите, а президентът Жанин срещаше препятствия в получаването на информация и в командните си функции. Той нямаше възможност да отговаря бързо и адекватно на събитията и Догин се гордееше с постигнатата много по-голяма ефективност, отколкото по време на опита за преврат против Михаил Горбачов. Не бе необходимо лидерът да се изолира с помощта на оръжия и войници. Достатъчно беше да бъдат прекъснати възможностите му за получаване на информация и той ставаше безпомощен.
	Догин се изсмя доволно. Какво би могъл да направи онзи идиот? Да отиде в радиото и да каже на електората си, че не знае какво става в държавата му ли? Или да помоли някой друг да го осведоми?
	Единственият страх на министъра, че Шович може да стане нетърпелив заради неочакваното забавяне, не успя да придобие материален израз. Явно той вече бе използвал някой от фалшивите си паспорти, за да напусне страната и да се движи хаотично като Патън през Втората световна война, с цел да заблуди враговете и съперниците си. Пък и за Догин нямаше значение къде е сега Шович. Устройваше го засега онзи червей да стои скрит под някой камък, където и да било по света.
	„Така че — помисли си той — единственото ми притеснение трябва да остане генерал Сергей Орлов.“ Министърът и съюзниците му се опитваха да направят добро на болната си страна, което изискваше нарушаването на някои закони. Той бе очаквал един дисциплиниран човек и традиционалист като генерала да не бъде доволен от подобно нестандартно решение, но не очакваше, че той ще ги предизвика, като отстрани полковник Рузки. С това Орлов всъщност провали кариерата си, реши за себе си Догин. Той бе дезертирал от руската позиция и се бе присъединил към английските улани в пътя им към долината на смъртта.
	По този въпрос Догин чувстваше съжаление. Но Орлов си бе свършил работата, бе му помогнал с влиянието и честта си да се справи с упоритостта на някои от политиците, възразяващи по отношение на финансирането на оперативния център. И можеше да му бъде позволено да остане на мястото си при условие, че се присъедини към екипа.
	Министърът погледна старите карти върху стените и усети тръпка на удоволствие при мисълта как ще прибави там една нова — на възстановения Съветски съюз.
	Той погледна часовника си, реши, че бурята досега трябва да е отминала и влакът с парите да е пристигнал в Хабаровск. Вдигна слушалката на телефона и поиска от помощника си да бъде свързан с генерал Орлов. Щом пристигането на влака бъдеше потвърдено, щеше да изпрати самолет да го пресрещне в Биробиджан — столицата на еврейската автономна република на брега на река Бира. На летището на предприятието за селскостопански машини „Далселмаш“ можеше да кацне един среден по размери военен самолет.
	Човекът, който се обади на телефона, беше същият спокоен висш военен, с когото бе говорил и по-рано. Но сега гласът му издаваше изненадваща агресивност:
	— Планът ви се провали — каза генералът спокойно.
	Министърът се направи на изненадан:
	— Какъв план? Да не се е случило нещо с влака?
	— Можете да бъдете сигурен в това. Докато разговаряме с вас, американски командоси вече го атакуват.
	Догин се изпъна като струна.
	— Ти отговаряше за влака — и синът ти!
	— Сигурен съм, че Никита ще направи всичко възможно да не ги допусне вътре. Освен това за американците има и една пречка. Те не искат да наранят никого от хората.
	— Биха били луди, ако се опитат — отвърна Догин. — Къде е Рузки?
	— На лов за шпиони — саркастично го контрира Орлов. — Само че те му се изплъзнаха. Хванаха мъжа, който ги следеше, и използваха радиостанцията му, за да ме свържат с оперативния център във Вашингтон. Затова знам и плана им. Опитваме се заедно да оправим нещата.
	— Не желая да слушам за грешките ти — изръмжа Догин. — Искам да бъде намерен Рузки, а когато той дойде, ти можеш да се чувстваш свободен от работата си.
	— Забравяте се — отвърна спокойно Орлов. — Само президентът може да ме уволни.
	— Ти сам ще си подадеш оставката, генерал Орлов. Иначе ще те изхвърля от центъра.
	— А как ще влязат тук Рузки и неговите щурмоваци? — попита спокойно Орлов. — От този момент нататък центърът е затворен за всички.
	Догин заплаши:
	— Те ще го превземат!
	— Може би… Но не и навреме, за да ви помогнат да спасите влака си… Или каузата си.
	— Генерале! — изрева Догин. — Помисли какво правиш! Помисли за сина си и за жена си.
	— Аз ги обичам, но точно сега мисля главно за Русия. Надявам се само да не съм единственият. Довиждане, министре.
	Орлов затвори и почти цяла минута Догин остана, стиснал слушалката в ръка. Невъзможно му беше да си представи, че е достигнал толкова далеч, а може да бъде препънат от предателството само на един Орлов.
	Веждите му се свиха и с ръце, треперещи от ярост, той остави слушалката и накара помощника си да потърси командващия военновъздушните сили генерал Бокий. Американците трябва да са дошли по въздуха и без съмнение имаха намерение да се измъкнат по същия начин — бързо и мръснишки. Той ще направи това невъзможно и ако нещо се случи с товара му, американците ще трябва да възстановят парите. В противен случай техните войници ще им бъдат върнати с помощта на Шович — парче по парче.


	64.

	_Вторник, 11:10 часа вечерта, Хабаровск_
	Скуайърс се взираше през последните облачета сълзотворен газ, които се издигаха към тавана и излитаха през отворените врата и прозорец на вагона. Очите и устата му бяха предпазени от маската и очилата, които сякаш бяха станали част от него, а ушите му се ослушваха за евентуална опасност. Той се насочи към касите, подредени в края на помещението. Използва сгъваемия си нож, за да отвори капака на един от сандъците.
	Вътре имаше пари. Много пари. Печалба, събрана от страдалци, предназначена да причини още повече страдания.
	„Само че — помисли, като погледна часовника на ръката си — след по-малко от половин час те ще представляват само конфети.“ Той и миниекипът му ще следват релсовия път още двадесет минути, докато се уверят, че руснаците вече няма да могат да настигнат влака. После ще го насочат към моста и ще му обърнат гръб, а там, като Содом и Гомор, двата вагона с товара си ще хвръкнат към облаците. Той усети в себе си онази вяра в правотата на делото, която са чувствали всички американци, като се започне от Томас Джеферсън и се стигне до Роза Паркс. Удовлетворението и гордостта, че е в състояние да каже „не“ на нещо неправилно, на нещо непочтено.
	Скуайърс се насочи към задната врата на вагона. Когато беше готов да влезе във втория вагон, за да провери какво прави Нюмайър, главата му изведнъж се изправи рязко от звука на стрелба.
	„Откъм локомотива ли е? — помисли той. — Не може да бъде!“ Грей не би стрелял сега към никого. Нали вече се движеха!
	Като извика Нюмайър, Скуайърс затича към предната част на вагона, навлезе в черния облак дим, който вятърът вкарваше вътре откъм локомотива, и внимателно започна да заобикаля тендера с въглища.


	Времето стигна само за кратък откос, но Никита беше сигурен, че е засегнал американеца. Бе видял как рамото му потръпна назад и върху камуфлажното облекло се появи тъмно петно от кръв.
	Никита бързо се придвижи отстрани на локомотива. Изглеждаше като откъснат от останалата част на влака, скрита под облака въглищен дим и бляскащите снежинки. Преди да стигне до кабината, той наведе оръжието си надолу и се промъкна покрай инжекторната тръба към прозореца.
	Погледна вътре.
	Кабината беше празна. Преди да влезе, очите му я огледаха. Единият от ъглите й беше осветен в оранжево от огъня в пещта…
	Когато едно тъмно чело и цевта на беретата се спуснаха откъм покрива, той вдигна поглед нагоре. Никита се наведе встрани от прозореца, но един от куршумите, с които американецът обсипа кабината на локомотива, рикошира и се заби в задната част на дясното му бедро.
	Никита изстена и хвана крака си с лявата ръка, докато кръвта напояваше панталона му. Раната го болеше и кракът му беше като изтръпнал, но повече го тормозеше мисълта, задето не бе предвидил, че американецът може да се измъкне през другия прозорец и да се качи върху покрива на кабината.
	Въпросът беше какво да прави сега.
	Никита се извърна и преместил тежестта на тялото върху левия си крак, закуцука към управлението. Най-важното беше да спре влака и да спечели време за войниците си да го настигнат.
	Очите му се движеха от единия към другия прозорец на кабината, той издигна дулото на оръжието си и стегна пръста си около спусъка. Американецът трябваше да се върне и да се опита да подкара влака отново, а единственият начин да влезе тук беше през един от двата прозореца.
	В този момент чу нов приглушен и познат звук и кабината избухна в яркобяла светлина.
	„Не!“ — Никита стисна очи и политна към задната стена. Гърмежът на осветителната граната бе подсилен от малкия обем на помещението и металните стени на кабината. Той притисна ушите си с длани и изруга собствената си безпомощност. Не можеше дори и да стреля, защото беше заслепен и можеше собственият му куршум да рикошира и да го убие.
	„Но това не може да свърши просто така.“ Никита отново се насочи към предната част и се опита да бутне с левия си крак спирачката. Но не можеше да използва десния като опора и като падна на колене, той се опита да дръпне спирачката с лявата ръка. Крещейки от болка, той дръпна ръчката към себе си, но беше бутнат встрани от силен ритник. Никита напразно се опита да сграбчи крака, който го ритна, и ръката му се размаха безпомощно в ярко осветения въздух. Той завъртя оръжието си наляво и надясно, като се надяваше да докосне нечие тяло, да намери целта си.
	— Покажи се да се бием! — изкрещя той. — Страхливец!
	После светлината изчезна и експлозиите затихнаха. Единственият звук, който се чуваше, беше бученето в ушите и биенето на собственото му сърце.
	Като се взираше в тъмнината, лейтенантът видя една фигура свряна в ъгъла. Кръвта бе замръзнала от студа, но той позна раната, видя, че беше направил няколко дупки в дрехата, но само един от куршумите бе попаднал извън бронираната жилетка.
	Той вдигна оръжието си към челото на мъжа, точно над очилата, които покриваха голяма част от лицето му.
	— Недей! — извика един глас на английски отляво на Никита.
	Руският офицер се извърна и видя дулото на берета, насочено към него откъм външната страна на прозореца. Зад него имаше една висока и мощна фигура, облечена също като ранения мъж.
	Проклет да е, ако позволи на някакъв незаконен нападател да му диктува какво да прави. Никита бързо извъртя оръжието си с намерение да убива, независимо дали другият мъж ще стреля, или не. Но човекът, лежащ в ъгъла, изведнъж се раздвижи, обхвана с крака тялото на Никита и дръпна назад. Младежът падна по гръб и другият го задържа така, докато мъжът влезе и го обезоръжи. Никита се боричкаше с двамата, но болката в крака не му позволяваше да се изправи. Новодошлият коленичи до Никита, бутна го по гърдите и с ботуша си ритна ръчката на спирачката напред, като по този начин отново увеличи скоростта на влака. Все още застанал върху гърдите на Никита, той измъкна нещо като колан и завърза глезена на здравия крак на Никита към дръжката под прозореца. Руснакът не можеше нито да стигне до спирачката, нито да избяга и за втори път през тази нощ се почувства унижен.
	„Тия двамата са го измислили, докато са били върху покрива на кабината — помисли той с горчивина. — А аз влязох в капана им като абсолютен новак.“
	— Приемете нашите извинения, лейтенант — заговори мъжът на английски, когато се изправи и вдигна очилата върху челото си.
	В кабината се вмъкна трети мъж, след като извика нещо и му отговориха, че може да влиза. Той също се вмъкна през прозореца.
	Новопристигналият се вгледа в раната на колегата си на светлината откъм пещта, докато другият мъж — очевидно ръководител на групата — се наведе да види раната на Никита. Когато направи това, Никита се пресегна с лявата си ръка и отново се опита да бутне лоста на спирачката. Водачът го сграбчи за китката и руснакът се опита да го ритне със свободния си крак, но болката беше твърде силна.
	— За страдание не дават медали — каза мъжът на Никита.
	Докато Никита лежеше задъхан, водачът измъкна празна кожена торбичка от един от джобовете на бедрото си, използва малък нож, за да отреже от нея една лента, и стегна бедрото му малко над раната. Друга лента използва, за да завърже ръцете му към една метална кука върху пода на кабината.
	— След няколко минути ще напуснем влака — продължи мъжът. — Ще те вземем и ще се погрижим да получиш медицинска помощ.
	Никита не разбираше изобщо какво му казва, нито пък го интересуваше. Тези мъже бяха врагове и по един или друг начин той щеше да им попречи да направят онова, което бяха намислили.
	С ръце зад гърба си, той използва ноктите, за да измъкне камъка от пръстена с емблемата на полка, който носеше на пръста си. Той беше конструиран така, че когато камъкът се измъкне, под него изскачаше едносантиметрово острие. И след като никой не го гледаше в ръцете, той започна да прерязва кожената каишка.


	65.

	_Вторник, 4:27 часа следобед, Санкт Петербург_
	След като се провряха между стачниците, Пеги и Джордж се вмъкнаха в тоалетните на Ермитажа и смениха дрехите, в които бяха облечени, с джинси, отпуснати ризи и маратонки „Найк“, които бяха много модни сред руските младежи. Напъхаха униформите си в раниците и тръгнаха хванати за ръка по широкото стълбище към първия етаж, където се намираше голямата колекция от западноевропейското изкуство на музея.
	Една от скъпоценностите на тази колекция бе „Мадоната“ на Рафаело, нарисувана през 1502 година. Кръглата рисунка е с диаметър от 17,5 сантиметра, обградена с орнаментална златна рамка със същата ширина, и представлява Мадоната в синя дреха, седнала пред хълмиста долина, прегърнала пред гърдите си младенеца Исус.
	Пеги и Джордж пристигнаха в залата малко преди времето, когато трябваше да дойде Волков. Пеги се правеше, че разглежда другите картини, но всъщност с крайчеца на окото си наблюдаваше платното на Рафаело. Джордж, който никога не беше виждал снимката на шпионина, държеше леко ръката й, а очите му се местеха от картина на картина. Понеже това не беше дланта на съпругата му, той се чувстваше донякъде виновен от това, че изпитва удоволствие от докосването на Пеги и топлината на пръстите й. Когато мислеше колко смъртоносно може да бъде нейното докосване, той изпитваше още по-голямо вълнение.
	Точно в 4:29 часа ръката на Пеги се напрегна, макар че нищо в позата й не се промени. Джордж погледна към картината на Рафаело. Един мъж с ръст около метър и осемдесет и пет вървеше бавно по края на залата и се насочваше към картината. Беше облечен с отпуснати бели панталони, кафяви обувки и леко синьо яке. Когато той приближи картината, Пеги стисна ръката на Джордж по-силно. Руснакът пресече помещението и се насочи към дясната, а не лява страна на картината.
	Пеги леко дръпна Джордж, двамата се обърнаха и бавно се насочиха към вратата. Тя сега го държеше под ръка с двете си ръце и като че ли се опираше на него. И през цялото време очите й оглеждаха помещението, но бавно, сякаш разглеждат картините и стените, за да не привлича внимание. Всички други хора, които се намираха тук, се движеха или разглеждаха картините, с изключение на един нисък мъж с измачкани кафяви панталони. Кръглото му лице не изглеждаше на място тук — като черен облак сред слънчев ден…
	Пеги спря пред картината „Светото семейство“ на Рафаело. Тя посочи към Йосиф и Мария, като че ли разказва нещо.
	— Има един мъж с кафяви панталони, който, изглежда, наблюдава Волков — прошепна тя.
	— Аз видях само жената.
	— Къде?
	— Тя стои в съседната зала. Там, където са картините на Микеланджело. Чете пътеводителя си с лице насам.
	Пеги се направи, че киха, за да може да се обърне настрани от картината. Видя жената, вперила очи в книгата, въпреки че държеше главата си твърде изправена и явно наблюдаваше Волков с периферното си зрение.
	— Добър капан — каза Пеги. — Прикрили са двата изхода. Но това още не означава, че знаят кои сме.
	— Може би затова и са изпратили Волков. Използват го за примамка. А той ти подаде знак, за да разбереш.
	Мина минута и като погледна часовника си, Волков започна да се отдалечава от картината. Кръглоликият тръгна подир него, но жената се извърна само съвсем малко. Начинът, по който беше застанала, още й позволяваше да вижда помещението. Кръглоликият спря.
	— Защо тя продължава да наблюдава? — зачуди се Пеги на глас, докато двамата с Джордж се насочиха към следващата картина.
	— Може би нашият приятел Ронаш ни е описал.
	— Възможно е. Хайде да се промъкнем покрай нея и да видим какво ще стане.
	— Това е глупаво. Кой ще ни пази в гръб…
	— Сами ще трябва да се пазим. Ти тръгни след Волков, а аз ще мина покрай жената. Ще се срещнем на гарата пред главния павилион. Ако някой от нас го закъса, другият ще се измъкне. Ясно?
	— В никакъв случай.
	Пеги отвори собствения си пътеводител.
	— Виж какво — тихо, но твърдо заговори тя. — Някой от нас трябва да се измъкне и да докладва какво се е случило. Да опише тези хора и да ги отстрани. Не разбираш ли, че така трябва!
	Джордж се замисли.
	„Ето какво е разликата между защитника и агента. Единият е член на група, а другият — самотен вълк.“ В случая обаче самотният вълк имаше право.
	— Добре. Съгласен.
	Пеги вдигна очи от пътеводителя си и посочи към залата с картини на Микеланджело. Джордж кимна, погледна часовника си и я целуна набързо по бузата.
	— Късмет — каза той и се насочи в посоката, в която бе тръгнал Волков.
	Докато Джордж се приближаваше към кръглоликия, чувстваше нещо като взаимно привличане. Той бе вдигнал глава и търсеше Волков сред тълпата в галерията на Рафаело, оформена по същия начин като онази, която се намира във Ватикана. Когато мина покрай великолепните стенописи, не можа да види нито кръглоликия, нито Волков…
	— Одну минуту, пожалуйста — каза някой зад гърба му. — Момент, моля.
	Джордж се обърна и мускулите му се напрегнаха, когато видя да се приближава кръглоликият. Разбра думата „моля“ и видя насочения към него пръст на мъжа. Нямаше представа накъде може да тръгне разговорът им.
	Той се усмихна любезно, когато изведнъж иззад гърба на кръглоликия се показа Волков. Беше свалил якето си и го държеше в ръка. Затова Джордж го беше изпуснал от погледа си. С едно бързо движение той го уви около врата на кръглоликия, докато гледаше към Джордж.
	— Да те вземат дяволите, Погодин! — изкрещя Волков със зачервено от усилието лице.
	Двама души от охраната се затичаха към него с притиснати до устните си радиостанции, по които викаха други на помощ.
	— Бягай! — изръмжа Волков на Джордж.
	Защитникът забърза обратно към залата на западноевропейското изкуство. Той погледна през рамо, за да види дали Пеги също ще се върне, и забеляза, че както партньорката му, така и другата жена бяха изчезнали. Когато погледна отново към Волков, Погодин вече беше извадил малък пистолет от вътрешния джоб на сакото си. Преди Джордж да се помръдне, Погодин беше насочил пистолета си и стреля към нападателя си.
	Изстрелът беше само един, но руснакът падна първо на колене, а после по гръб и около него се образува локва кръв. Джордж бързо се обърна и като устоя на желанието да тръгне след Пеги, за да се увери, че нищо не й се е случило, се насочи към величественото Театрално стълбище и заслиза надолу.
	Когато тръгваше, Джордж имаше усещането за още един чифт очи, които го гледаха изпод арката в южния край на галерията. Тренирани очи на човек от спецназ, остри и хищни като на ястреб…


	66.

	_Вторник, 11:47 часа вечерта, Хабаровск_
	Той се движеше като сянката на Питър Пан — неясна форма, едва видима на фона на тъмната земя и черното небе наоколо му.
	Матовочерното, с почти безшумни двигатели и гладък закръглен фюзелаж москито почти не отразяваше светлина и беше покрито с поглъщащ радарните излъчвания материал. Освен безшумността на двигателите, бронираните кресла със здрави подпори за раменете на екипажа, тапицирани със специални поддържащи възглавници, и шлемовете на двамата пилоти също бяха матовочерни, така че да не могат да бъдат видени дори силуетите им в кабината.
	Хеликоптерът преминаваше незабелязано над бетонните сгради на малките градчета и дървените или каменни къщи на селата. Вътре в кабината радарът и цветният топографски монитор, работещи в унисон с АКИПВК — автопилот за компютърно изображение на пътя с възможност за корекция — позволяваха на пилота да се съобразява с внезапните промени и да избягва други летателни машини, които биха могли да ги забележат, или да променя курса, за да заобикаля върхове с височина, по-голяма от шестте хиляди метра, на която се движеха.
	Един английски кораб в Северния ледовит океан бе прехванал радиовръзка от Москва към Бира, с която се заповядваше да бъдат изпратени самолети, за да пресрещнат влака. Бързото пресмятане с бордовия компютър, направено от втория пилот Йовино показа, че самолетите ще стигнат до влака точно когато москитото ще се отдалечи. При положение че руснаците не бъдат подпомогнати от попътен вятър, а москитото бъде забавено от насрещен, те щяха да се разминат, без изобщо да бъдат забелязани.
	Освен ако не се забавят заради нещо — беше коментарът на пилота Карс. В такъв случай той имаше заповед да прекъсне мисията и да се насочи към Японско море. Решенията на военновъздушните сили за изтеглянето на ударната група не се влияеше от чувства, а от възможностите на резервоара с гориво на москитото.
	— Пристигаме — каза Йовино.
	Карс погледна топографския дисплей. Картината върху тридесетсантиметровия екран се движеше, командвана от сателити и препредавана чрез компютрите на Пентагона. Върху екрана се виждаха обекти с големината на клони от дървета.
	Когато хеликоптерът се спусна ниско върху гладко заобления връх на хълма и навлезе в долината, върху компютърната карта се показа изображението на железопътната линия.
	— Преминавам на РПВ — каза Карс. Реалният поглед от въздуха означаваше, че той вече, вместо да използва тактическите екрани, ще гледа през прозореца.
	Карс вдигна поглед от екраните пред себе си и погледна през сензора за нощно виждане с широкообхватен скенер за инфрачервени лъчи. На около километър и половина отпред той видя огън върху снега и събрани около него хора. Това трябва да бяха изоставените от влака войници и граждани.
	Той докосна бутона до проекционния дисплей. Всички членове на „Защитник“ притежаваха специален локаторен сигнал, вграден в токовете на обувките си. Той потърси пулсиращите им светлинки, които трябваше да се появят ясно върху компютърното изображение на картата на местността, намиращо се над главата му. В един район блеснаха три червени светлинки и четири в друг.
	Карс повдигна поглед. Зад високите хълмове в далечината той видя облаци дим, издигащи се към небето. Три от сигналите идеха оттам.
	— Превзели са влака — каза той.
	Йовино набра координатите и погледна топографския дисплей.
	— Мястото на изтегляне е на две цяло и двадесет и пет стотни километра на северозапад от сегашната ни позиция. Очевидно групата се е разделила.
	— Как сме с времето? — попита пилотът.
	— Петдесет и три секунди преди графика.
	Карс започна да се спуска, като едновременно с това насочваше москитото на северозапад. Хеликоптерът се плъзгаше като шейната, на която обичаше да се пързаля Карс, когато беше дете. Въздухът наоколо му се разтваряше леко и чисто, а тихият шум на двигателите подсилваше това усещане.
	След като прелетя над първата от трите почти успоредни клисури, пилотът изравни машината на височина сто и петдесет метра и полетя на север.
	— Мостът се вижда. — Той забеляза старовремската метална конструкция, която пресичаше трите клисури. — Целта е намерена — добави, когато видя защитниците встрани от началото на моста.
	— Контакт след четиридесет и шест, четиридесет и пет, четиридесет и четири секунди — започна да отброява Йовино, след като въведе координатите.
	Карс погледна напред на югоизток и видя приближаващия се пушек на влака.
	— Виждам само четирима от шестимата. Приготви се за приближаване веднага.
	— Разбрано.
	Докато Карс се насочваше към целта, Йовино наблюдаваше цифрите на часовника, отброяващ обратното време до срещата. Когато оставаха седем секунди до контакта той натисна бутона, който отваряше плъзгащата се врата. Това отне една секунда. Когато останаха пет секунди до контакта, москитото намали скоростта си и той натисна втори бутон, който накара една лебедка да спусне осемметрова черна подвижна стълба. За четири секунди тя се разгърна и москитото спря неподвижно на осем метра и половина над земята.
	Иши Хонда се изкачи първи. Йовино се обърна към него:
	— Къде са останалите?
	— Във влака. — Хонда се вмъкна в тесния отвор и помогна на Сондра да се качи на борда.
	— Какво мислят да правят?
	— Да скочат и да се присъединят към нас — отвърна Хонда, докато двамата със Сондра помагаха на Пъпшоу.
	Йовино погледна към Карс, който кимна, за да покаже, че е чул.
	— Няма ли да е по-добре ние да ги пресрещнем? — попита Карс.
	Още преди Пъпшоу да се качи на борда, Йовино вече пресмяташе на компютъра допълнителното гориво, което щеше да им бъде необходимо, за да пресрещнат влака, да се спуснат над него и да изчакат прибирането на останалите. Единственото, което не можеше да пресметне, беше дали защитниците ще скочат от влака навреме, но трябваше да приеме, че ще го сторят още преди хеликоптерът да пристигне.
	— По-добре ще бъде да ги пресрещнем. — Йовино натисна отново бутоните, за да прибере стълбата и да плъзне вратата да се затвори. Те бяха контролирани от акумулатори и за целта не се използваше допълнително гориво.
	— Хайде да ги вдигаме. — Карс насочи леко и точно като стрелка на компас москитото на югоизток на височина осем метра и половина над повърхността на земята. Машината полетя да пресрещне идващия влак.


	67.

	_Вторник, 8:49 часа сутринта, Вашингтон_
	— Каква е тази прикрита операция, която провеждат момчетата ти, Пол?
	Пол Худ погледна закръгленото лице на Лари Речлин върху екрана на монитора си. Оредяващата сива коса беше сресана гладко встрани, а светлокафявите очи гледаха сърдито иззад златните рамки на очилата. Незапалената цигара се движеше нагоре-надолу в устата му, докато директорът на ЦРУ говореше.
	— Нямам представа за какво говориш. — Худ погледна часовника в горния ъгъл на екрана. Оставаха само няколко минути, докато хората от „Защитник“ бъдат вън от опасност. А след още два часа москитото ще бъде скрито на борда на кораба и всички доказателства за проникването щяха да изчезнат.
	Речлин взе цигарата от устата си и посочи към камерата с нея.
	— Знаеш ли, точно затова ти получи този пост, а не Майк Роджърс. Имаш лице на покерджия също като Кларк Гейбъл в „Отнесени от вихъра“. „Кой, аз ли, Лари? Да провеждам тайна операция?“ Е, Пол, въпреки благородните усилия на Стивън Винс да ме убеди, че сателитът ни е повреден, ние получихме няколко снимки от един китайски шпионски спътник, на които се вижда как командоси атакуват един влак. От Пекин ме попитаха какво става, но за разлика от теб аз наистина не знам нищо. И така, освен ако някоя друга страна не притежава същия самолет Ил-76Т, който китайците определено свързват с местопрестъплението и който по някаква случайност аз знам, че е собственост на Пентагона, излиза, че провежданата операция е под твое разпореждане. Те също искат да знаят какво точно правиш там. Така че повтарям: какво става?
	Худ заговори съвсем спокойно:
	— И аз съм също толкова учуден като теб, Лари. Нали знаеш, че бях в отпуск?
	— Знам. И си се върнал много бързо.
	— Бях забравил колко ненавиждам Лос Анджелис.
	— О, да. Точно така. Всички мразят Л. А. Тогава защо ли продължават да го посещават?
	— Заради добре маркираните магистрали.
	— Ами ако попитам президента какво става? — продължи Речлин и отново захапа цигарата. — Той сигурно има цялата информация върху бюрото си. Прав ли съм?
	— Не мога да знам. Дай ми няколко минути да поговоря с Майк и Боб и после ще ти се обадя.
	— Добре, Пол. Само недей забравя едно нещо. Ти си новак. Аз съм работил в Пентагона, във ФБР, а сега тук. Това не ти е градът на ангелите, приятелю. Това е градът на дяволите. И ако се опиташ да настъпиш някого по опашката, или ще изгориш, или ще бъдеш набучен с тризъбеца.
	— Разбрах намека и ти благодаря, Лари. Както вече казах, ще се обадя скоро.
	— Направи го. — Директорът на ЦРУ натисна бутона за изключване на връзката с филтъра на цигарата.
	Худ обърна поглед към Майк Роджърс. Всички останали бяха излезли и се занимаваха с работата на отделите си, като оставиха директора и заместника му да чакат съобщението от москитото.
	— Извинявай, че трябваше да чуеш този разговор — каза Худ.
	— Не се притеснявай. — Роджърс беше седнал в креслото със скръстени ръце и смръщени вежди. — Обаче няма смисъл да се боиш от него. Ние също разполагаме със снимки. Затова той толкова много се пени. Иначе не му пука за това.
	— Какви снимки? — учуди се Худ.
	— Негови. На кораб с три жени, никоя от които не е собствената му. Единствената причина президентът да го назначи на мястото на Грег Кид е, че Лари имаше записи за това, как сестрата на президента се опитва да изнудва една японска фирма да предостави безотчетни парични средства за кампанията му.
	— Тази дама е истинска скъпоценност — усмихна се Худ. — Президентът Лорънс трябваше да даде ЦРУ на нея вместо на Лари. Тя поне щеше да го използва за шпиониране на враговете ни вместо на нас самите.
	— Както ти каза човекът, тук е чистилището. Тук всички са врагове помежду си.
	Телефонът бипна. Худ натисна бутона на спикера.
	— Да?
	— Съобщение от „Защитник“ — обади се Бъгс.
	Роджърс скочи от мястото си.
	— Докладва редник Хонда — чу се ясен глас през морето от тишина.
	— Тук съм, редник — отговори Роджърс.
	— Сър, аз, Пъпс и Сондра сме на борда на машината, която ще ни измъкне…
	Роджърс усети как гърлото му се свива.
	— Останалите трима още са във влака. Не знаем защо не са спрели.
	Роджърс се поуспокои.
	— Има ли някакви признаци за съпротива?
	— Като че ли не. Виждаме ги да се движат покрай прозорците на кабината. Ще оставя линията свободна. Контакт след тридесет и девет секунди.
	Ръцете на Роджърс бяха свити в юмруци и той се подпираше така на бюрото. Худ беше обхванал с дланите си телефона и се помоли наум за хората от „Защитник“.
	Худ погледна Роджърс. Генералът срещна погледа му. Пол забеляза гордостта и тревогата в очите му и разбра колко силна е връзката между тези хора. По-силна от любов, по-близка от съпружеската. Завидя на Роджърс за тази връзка… Дори и сега, когато тя му причиняваше такава тревога.
	„Особено сега“ — помисли той, защото това опасение правеше връзката още по-здрава.
	Тогава се чу отново гласът на Хонда, но сега в тона му имаше нещо, което липсваше преди…


	68.

	_Вторник, 4:54 часа следобед, Санкт Петербург_
	Разстоянието между мястото, където се намираше Пеги, и главния вход на Ермитажа й се струваше толкова голямо, като че ли се намираше още в Хелзинки. Така се чувстваше тя, докато се движеше забързано към следващата галерия на юг, където бяха изложени картини от болонската школа. Оттам, ако успееше, разстоянието до главното стълбище нямаше да бъде толкова голямо.
	Пеги знаеше, че жената я следва и по всяка вероятност има и помощник — някой, който ги наблюдава и докладва в командния център. Може би той се намира точно тук, в Ермитажа, и продължава да работи, независимо от това, дали Орлов разрешава, или не.
	Пеги се спря уж да погледне една картина на Тинторето, за да види какво ще направи преследвачката й. Тя я наблюдаваше внимателно като отпечатък под микроскоп.
	Жената спря пред една картина на Веронезе. Но без да се прикрива. Спря рязко, очевидно с намерение да даде на Пеги да разбере, че я следи. Пеги помисли, че жената може би се надява по този начин да я паникьоса.
	Само две малки бръчици над носа издаваха напрежението й. Пеги преценяваше и отхвърляше различни възможности — от кражбата на картина до запалването на пожар. Такъв род контраатаки непременно изискваха включването на повече хора и правеха измъкването по-лесно. Тя дори обмисляше опит да достигне до телевизионното студио и да се предаде на генерал Орлов. Но бързо отхвърли тази идея. Дори и да беше склонен да уреди измъкването на един чужд шпионин, Орлов нямаше да може да осигури нейната безопасност. Освен това първият урок, който бяха длъжни да научат хората от „петата колона“, беше никога да не се затварят в помещение без изход. А подземието беше не просто помещение, а ковчег.
	Пеги обаче знаеше, че няма да й позволят да бяга още дълго. Сега, когато двамата с Джордж вече бяха забелязани, изходите щяха да бъдат затворени за тях, след това коридорите, а накрая и галериите. И тогава наистина щяха да бъдат в безизходица. Но Пеги щеше да бъде последната глупачка, ако позволеше на руснаците да определят времето и мястото на сблъсъка.
	Онова, което трябваше да направи, бе да ги обърква, докато се измъкне оттук или в краен случай, докато отвлече вниманието им от редник Джордж. И най-добрият начин за това беше, като започне с любителката на изкуството, която я следеше.
	Пеги се чудеше какво ли би станало, ако предложи себе си на тази жена по такъв начин, че онази да не може да се откаже от залавянето й, преди още наоколо да са се събрали достатъчно на брой руснаци, които лесно биха могли да я арестуват.
	Като се извърна рязко от картината на Тинторето, Пеги тръгна бързо, почти тичешком към главното стълбище.
	Жената я последва, като се стремеше да не изостава.
	Пеги бързо зави зад ъгъла на галерията и стигна до великолепното стълбище със стени от жълт мрамор и две редици от по десет колони. Когато започна да слиза, англичанката се промъкна бързо през гъстата следобедна тълпа от посетители и се насочи към партера.
	И тогава точно по средата на стълбището падна…


	69.

	_Вторник, 11:55 часа през нощта, Хабаровск_
	Оставаха две минути до мига, когато Скуайърс беше планирал да спре влака, когато руският офицер се обади:
	— Цигара?
	Защитниците стояха в кабината на локомотива и прибираха оръжието си и Скуайърс погледна надолу.
	— Ние не пушим — каза командирът на „Защитник“. — Такава е новата войска. Ти нямаш ли си цигари?
	Руснакът не разбра.
	— Цигара? — отново каза той. Използва брадата си, за да покаже към левия джоб на куртката си.
	Скуайърс бе погледнал през прозореца, защото влакът навлизаше в плавен завой. Той свали очилата за нощно виждане върху очите си.
	— Нюмайър, я виж дали не можеш да помогнеш на този човек.
	— Слушам.
	Като остави ранения сержант Грей в ъгъла, Нюмайър се наведе над руснака. Бръкна в джоба на офицера и измъкна смачкана кожена кесия с тютюн, стегната с ластик. Под ластика беше пъхната стоманена запалка с инициали на кирилица и гравиран портрет на Сталин.
	— Трябва да е антика — каза Нюмайър, като се вглеждаше в гравюрата на слабата светлина в кабината.
	После Нюмайър отвори кесията, намери няколко увити цигари и извади една. Никита изплези език и Нюмайър постави цигарата в края му. Руснакът дръпна цигарата между устните си и вдъхна дима, когато Нюмайър му подаде огън от запалката.
	После американецът затвори капачката на запалката и стегна кесията с ластика.
	Никита изпускаше гъсти кълба дим от ноздрите си. Нюмайър се наведе, за да постави всичко на място в джоба. Докато защитникът беше наведен над пленника, Никита изведнъж се прегъна рязко напред и удари с челото си Нюмайър в главата.
	Войникът падна назад със стон и изпусна кесията. Руснакът седна, сграбчи я и я хвърли между лостовете на спирачката. Тогава, докато Нюмайър се пресягаше да ги извади оттам, Никита бързо дръпна железния лост.
	Кожената кесия и запалката, която баща му беше подарил, попаднаха между зъбните колела и ги блокираха. Лостът повече не можеше да се помръдне в обратната посока.
	— Мамка му! — извика Скуайърс, когато Нюмайър падна назад и се задържа за ръката му.
	Руският офицер се примъкна до лоста на спирачката и се опита да го дръпне в обратна посока, но той бе заклинил.
	— Мамка му! — извика и той.
	Тогава Скуайърс погледна назад. Премести поглед от унилото изражение на леко раздалечените очи на руснака към Нюмайър. Редникът изобщо не обръщаше внимание на болката в главата си, където вече се надигаше голяма цицина. Той натискаше с коляното си гърдите на руснака и гледаше виновно.
	— Много съжалявам, сър.
	„Е, добре де, дяволите да го вземат! — помисли Скуайърс. — Това руско копеле направи онова, което беше длъжно, и го направи добре!“
	Но сега влакът се движеше бързо и увеличаваше скоростта си, след като излезе от завоя и се насочи към моста. Нямаше време да вдигнат Грей и руснака и да скочат, преди да стигнат до него. Пък и имаха само две минути до момента, когато локомотивът щеше да престане да съществува.
	Скуайърс скочи назад към прозореца и погледна към линията. На хоризонта видя нещо, което приличаше на тялото на голям скакалец, защото с очилата си го виждаше в зелено. Явно това беше летателният апарат за изтеглянето им, макар че не приличаше на нито един от хеликоптерите, които някога беше виждал. Веднага разбра, че е от типа „слабо забележими“ поради формата и цвета му. Почувства се поласкан. Дори Муамар Кадафи не е бил глезен с дебют на самолет „Стелт“, въпреки че те всички бяха поставени в готовност, когато Рейгън и Уинбъргър пресякоха неговата „смъртоносна линия“ в залива Сидра и събраха очите на Триполи през 1986 година.
	Хеликоптерът идваше към тях бързо и летеше ниско. Снеговалежът бе спрял напълно, видимостта беше добра и вероятно пилотът скоро щеше да разбере, че влакът няма да може да спре. Въпросът беше дали ще имат достатъчно време да ги измъкнат по някакъв друг начин.
	— Нюмайър — извика Скуайърс. — Помогни на Грей да се качи върху покрива. Оттам ще се измъкваме.
	— Слушам.
	Като се надигна от руснака, Нюмайър избягна странно втренчения му поглед и се надвеси над Грей. После приклекна и внимателно помогна на сержанта да се облегне на рамото му. Раненият се стараеше да се държи здраво, докато Нюмайър се изправяше. После редникът погледна тревожно, когато Скуайърс подпря руснака върху гърдите си.
	— Тръгвай! — каза Скуайърс на Нюмайър и показа с глава към вратата. — Аз ще се оправя.
	Нюмайър неохотно ритна вратата, стъпи на перваза на прозореца и внимателно помогна на Грей да се изкачи върху плоския покрив на кабината.
	Като сграбчи руснака за косата, Скуайърс посегна назад, развърза каиша, с който го беше приковал за пода, омота го здраво около китките на ръцете му и го дръпна към вратата.


	70.

	_Вторник, 4:56 часа следобед, Санкт Петербург_
	Когато видя изненадващото завъртане на шпионката върху стълбището, Валя помисли, че тя има намерение да стреля по нея и инстинктивно започна да се навежда. Но щом разбра, че шпионката всъщност пада, тя се стегна и хукна надолу. Винаги се бе изненадвала колко много неща могат да се научат от един ранен или умиращ човек. Обикновено тогава хората ставаха невнимателни или пък замайването ги караше да казват неща, които понякога бяха твърде важни.
	Хората наоколо се изплашиха, но останаха настрани, докато жената се търкаляше надолу по останалите двадесетина стъпала. Като че ли беше ударила рамото и главата си, когато стигна долу и се превъртя ужасяващо настрани. Тя лежеше свита и стенеше като едва движеше краката си, докато наоколо й се събираше тълпа от посетители. Някой повика човека от охраната на помощ, а двама други коленичиха до нея. Единият съблече якето си и внимателно се опита да го подпъхне под главата й.
	— Не я пипайте! — извика Валя. — Отдръпнете се!
	Рускинята стигна края на стълбището и измъкна пистолет с късо дуло от кобура над коляното си.
	— Тази жена е издирван криминален престъпник. Оставете ние да се погрижим за нея.
	Руснаците бързо се дръпнаха встрани. Чужденците видяха пистолета и също се отдалечиха.
	Валя се наведе над Пеги. После вдигна очи към събраните наоколо:
	— Казах да се махате! — изсъска Валя и махна с ръка. — Хайде!
	Последните зяпачи се отдръпнаха и Валя отново погледна към Пеги. Очите на шпионката бяха затворени, дясната й ръка се намираше свита в юмрук под гърдите до бузата й, а лявата лежеше безжизнено встрани.
	Валя не се интересуваше, че тя може да има нещо счупено или вътрешни кръвоизливи. Като постави пистолета под брадичката на жената, тя я обърна по гръб.
	Пеги трепна, а устните й се свиха в израз на болка, но след това отново се отпусна.
	— Много неприятна случка — заговори Валя на английски. — Разбираш ли ме?
	С явно усилие Пеги кимна леко.
	— Вие англичаните падате като есенни листа — продължи Валя. — Първо приключих с издателя на рисувани книжки и групата му, а сега и с теб. — Валя притисна дулото на пистолета в меката плът под шията на Пеги. — Ще се погрижа да те настаня в болница. След като поговорим.
	Устните на Пеги помръднаха леко:
	— Пре… Преди…
	— Не, не — каза Валя със сатанинска усмивка. — След. Първо искам да разбера някои неща по отношение на работата ти. Например какво беше името в Хелзинки на…
	Пеги нападна с такава бързина, че рускинята нямаше време да реагира. Тя вдигна свития юмрук, който почиваше върху гърдите й и където държеше сгъваемия автоматичен нож. Острието беше насочено надолу и Пеги го заби в трапчинката над гръдния кош на Валя и натисна навътре към ларинкса. В същото време използва лакътя на лявата си ръка, за да бутне другата ръка на Валя към пода да не би пистолетът все пак да изгърми.
	Не изгърмя. Рускинята пусна пистолета и отчаяно се хвана за юмрука на Пеги с двете си ръце, като напразно се опитваше да измъкне ножа.
	— Онова, което исках да кажа — изсъска Пеги, — беше, че „преди да си правиш труда да ме водиш в болница, би трябвало да се увериш, че падането ми наистина е било случайно“! — Тя натисна по-силно с ножа и Валя залитна и се опря върху тялото й. — Агентът, когото _ти_ уби, беше _моят_ есенен лист — добави тя. — И това сега е заради него.
	— Не мърдай! — извика глас на руски откъм горния край на стълбището.
	Пеги погледна и видя слаб аскетичен мъж в униформа на полковник от спецчастите. В дланта на изпънатата му неподвижна ръка имаше пистолет Р-6 със заглушител. Зад него все още задъхан и почесващ тила си, се виждаше човекът, когото беше нападнал Волков.
	— Ще се отстраня от приятелката ви — каза Пеги на руски.
	Тя се извърна, за да отдели Валя от себе си. Очите на жената бяха затворени, а лицето съвсем бяло, докато кръвта й изтичаше на струя върху мраморния под.
	Полковникът слизаше по стълбите, с изпъната за стрелба ръка. Пеги положи Валя по гръб и сама застана права с гръб към стълбището.
	— Горе ръцете — извика й офицерът. Дори и да чувстваше някакво съжаление към жертвата на Пеги, то не пролича в гласа му.
	— Знам правилата. — Пеги започна бавно да се обръща, докато вдигаше ръце. Когато те бяха на нивото на гърдите й, тя се извърна рязко и насочи пистолета с късото дуло, който бе сграбчила, когато оставяше Валя на пода. Тя стреля по полковник Рузки в момента, когато прецени, че помежду им нямаше туристи. Той спря на мястото си — на седем стъпала преди партера и отвърна на предизвикателството й като на дуел. Пистолетът му изтрещя насреща й.
	Пеги обаче не беше останала на мястото си. Веднага след изстрела тя се бе метнала наляво и на пода и се изтъркаля по него, докато стигна до основата на парапета.
	След няколко секунди ехото от стрелбата утихна и остана само тънък издигащ се към тавана дим… И бързо нарастващо безформено червено петно върху униформата на полковник Рузки.
	Изражението на офицера не беше се променило. Неговото поколение беше обучено да преживява мълчаливо болката. Но след миг изпънатата ръка се отпусна, пистолетът падна на пода, а Рузки го последва, като леко се завъртя встрани. С разперени ръце и с главата надолу, офицерът от спецназ се плъзна по стълбите към пода и тялото му спря до това на Валя.
	Пеги насочи пистолета си към Погодин, който се бе свил зад орнаментирания парапет в горния край на стълбището. Беше го видяла как убива Волков и смяташе, че заслужава смъртта си. Но той като че ли прочете мислите й или може би видя обещанието за смърт в очите й и изведнъж се дръпна от стълбището и се втурна обратно към галерията. Пеги чу далечния тропот от тичащи крака. Дали беше охраната, туристите или други бойци, идващи на помощ, тя нямаше представа. Но макар и да й се искаше да види убиеца на Волков мъртъв, нямаше време да го гони.
	Пеги се обърна, пъхна пистолета под блузата си и затича по останалите няколко стъпала към изхода, като викаше на руски:
	— Помощ! Убиецът е там, горе! Той е луд!
	Докато хората от охраната притичваха покрай нея, тя изтича, все още крещейки, навън през главния вход. Там Пеги млъкна веднага и се изгуби сред стачкуващите работници, които се бяха събрали да разберат дали не е стрелял някой от техните… Или пък провокатор, който да предизвика безредици…


	71.

	_Вторник, 8:57 часа сутринта, Вашингтон_
	— Качват се върху покрива на локомотива! — Гласът на Хонда беше загубил спокойствието си. Сега Роджърс чуваше в думите му нещо като страх или даже ужас. Това нещо се движи като торпедо по релсите.
	— Не могат ли да скочат? — попита Роджърс.
	— Не, сър. Влакът вече е върху моста и от него няма изход, освен право надолу на около двеста метра. Виждам Грей… Мамка му! Извинете, сър. Нюмайър тъкмо го издърпа върху покрива на кабината. Сержантът се движи, но като че ли е ранен.
	— Как е ранен? — разтревожи се Роджърс.
	— Не мога да кажа. Летим много ниско, а и той лежи. Сега виждам… Не знам кой е този… Руски войник май. И той е ранен. На крака му се вижда огромно петно кръв.
	— Какво прави руснакът? — попита Роджърс.
	— Нищо. Подполковник Скуайърс го подава на Нюмайър. Дърпа го за косата. Нюмайър се опитва да пъхне ръцете си под мишниците на руснака. Той май нещо се дърпа. Изчакайте, сър.
	В хеликоптера се чуха гласове и редник Хонда замълча за няколко секунди. Роджърс не можеше да разбере нищо от разговора. После чу гласа на Сондра в близост до микрофона:
	— Тогава да изхвърлим дрехите или оръжие. Ще компенсираме товара.
	Очевидно Скуайърс имаше намерение да вземе руснака на борда и пилотът с право се тревожеше. Ризата на гърба на Роджърс залепна от пот.
	Хонда се обади отново:
	— Пилотът се тревожи заради допълнителните килограми и за времето, което ще е нужно за изтеглянето им на борда. Ако не се опита да ги вземе, тук ще избухне революция.
	— Редник — прекъсна го Роджърс. — Заповедите на пилота са такива, а той също се тревожи за своя екипаж. Разбрахте ли ме?
	— Да, сър.
	Това бяха най-тежките думи, които би си помислил да изрече някога Роджърс, и Худ стисна с ръка рамото му, за да покаже, че го подкрепя.
	— Тялото на руснака е вече навън — продължи да говори Хонда. — Но изглежда като труп.
	— Но не е мъртъв, нали?
	— Не. Ръцете и главата му се движат.
	По линията отново настъпи тишина. Роджърс и Худ се спогледаха, забравили и прекъснатата отпуска, и субординацията в момента, когато им се налагаше да изстрадат заедно това изчакване.
	— Вече виждам подполковника. Той се е навел от прозореца и е сграбчил дрехата на руснака пред гърдите му. Показва… Показва към кабината и прекарва пръста си под гърлото.
	— Управлението не работи — досети се Роджърс. — Това ли иска да каже?
	— Така мислим и ние. Изчакайте, сър. Сега ще преминем над влака. А после май… Да, сър!
	— Какво?
	С нарастващо вълнение в гласа си Хонда отговори:
	— Сър, пилотът ни каза да спуснем стълбата. Имаме осемдесет секунди да вдигнем момчетата.
	Роджърс най-после успя да си поеме дъх. И с всяко вдишване гледаше към цифрите на компютърния часовник, които отлитаха невъзвратимо…


	72.

	_Вторник, 11:57 часа през нощта, Хабаровск_
	Москитото се появи отгоре внезапно като градоносен облак — черен, могъщ и тих. Скуайърс проследи с очи хеликоптера, когато премина над локомотива и въглищния тендер, после спря, завъртя се на 180 градуса и започна да се приближава леко към тях.
	Стълбата падна бързо и Сондра слезе на няколко стъпки по нея. Хванала здраво една от стъпенките, тя се наведе с протегната ръка, готова да помогне.
	— Хайде! — извика тя.
	— Нюмайър! — изкрещя Скуайърс, надвиквайки шума на машината.
	— Да?
	— Пусни руснака и подай Грей. След него тръгвай и ти!
	Нюмайър се подчини без колебание. Както всеки друг екип от специалните войски, и хората от „Защитник“ бяха обучени да се подчиняват веднага и безпрекословно на заповедите по време на кризисна ситуация, независимо дали те противоречаха на инстинкта, или чувствата им. После, когато щеше да премисля отново и отново тази ситуация, Нюмайър щеше да си спомня всеки миг от процеса, независимо дали лежи в леглото си, работи или разговаря с психоложката Лиз Гордън. Сега обаче той направи това, което му заповяда подполковник Скуайърс.
	Като пусна руснака, Нюмайър подложи рамото си под Грей. Хеликоптерът застана точно над главата му и пилотът го спусна още малко надолу, за да изравни последната стъпенка на стълбата с коленете на Нюмайър.
	Редникът постави стъпалото си върху втората стъпенка и започна да се издига. Щом достигна до обсега на ръката й, Сондра и редник Пъпшоу хванаха и вмъкнаха Грей в машината. Докато помагаше на Пъпшоу да вмъкне сержанта и протягаше ръка към Нюмайър, Сондра не отделяше очи от подполковник Скуайърс.
	— Тридесет секунди! — извика им вторият пилот Йовино.
	— Сър! — извика тя, когато видя, че той се опитва да поеме Никита върху гърба си. — Остава половин минута!
	— Двадесет и пет! — извика Йовино.
	Скуайърс пусна косата на руснака, метна го върху рамото си и яхна перваза на прозорчето. Докато се опитваше да измъкне другия си крак, Никита започна да го бута отзад, като се мъчеше да се върне към кабината.
	— Двадесет!
	— Дяволите да те вземат! — изръмжа Скуайърс и сграбчи дрехата на Никита, който се наведе назад към кабината.
	Никита успя да докопа ръчката на управлението и се задържа здраво за нея.
	— Петнадесет!
	Лицето и гласът на Сондра вече показваха напрежението й:
	— Подполковник, петнадесет секунди!
	Все още застанал на прозорчето, Скуайърс направи знак на хеликоптера да застане откъм неговата страна.
	Москитото се насочи на изток и пилотът свали стълбата леко надолу, за да я изравни със Скуайърс. Той му направи знак да се спусне още малко.
	— Десет секунди!
	Като пусна дрехата на Никита, подполковникът се хвана за покрива на влака с лявата си ръка, а с дясната извади пистолета си, насочи го към ръката на лейтенанта и стреля. Руснакът изстена, изпусна ръчката и падна в кабината.
	Скуайърс скочи подире му.
	— Не! — изкрещя Сондра и слезе надолу по стълбата.
	Нюмайър се заспуска подире й.
	— Пет секунди! — извика Йовино.
	— Чакай! — закрещя нагоре Сондра.
	Стълбата висеше точно до прозореца на кабината. Като пъшкаше и ругаеше, Скуайърс избута припадналия Никита през прозореца. Сондра и Нюмайър го хванаха за дрехата и го задърпаха нагоре.
	Пилотът изчака, докато Пъпшоу посегна навън и помогна на Нюмайър да вдигне руснака по стълбата. Подполковникът залитна към прозореца. В мига, в който ръката й се освободи, Сондра посегна към него. Ръката му се подаде навън…
	Първият вагон експлодира, последван след миг от втория. Взривовете накараха локомотива да подскочи рязко, като задната му част подскочи повече от носа, а въглищният тендер се откачи и се преобърна, разпръсквайки въглищата по снега. Когато се върна на земята, локомотивът беше леко извън релсите.
	— Подполковник! — изкрещя Сондра, когато видя Скуайърс да пада назад в кабината, а пилотът на хеликоптера го вдигна нагоре и напред, за да го отдалечи от взривната вълна. — Капитане, не тръгвайте още!
	Пилотът се насочи на север и изви, за да предпази машината от шрапнелите.
	— Влизай! — извика Нюмайър към Сондра с пресекващ глас.
	Очите на Сондра отразяваха яростните червени пламъци, докато наблюдаваше как локомотивът се плъзга по релсите и се отдалечава от мястото на взрива, а под колелата му летят искри и пушек.
	— Той е още там! — каза тя през стиснатите си зъби. — Трябва да се върнем!
	И тогава под локомотива и безпомощната му кабина за управление избухна взрив. Експлозията беше някак сюрреалистична и като че ли премина на бавен кадър пред очите им. Едва когато котелът избухна, всичко се забърза. Взривът разпръсна локомотива на части и ги запрати нагоре, надолу и встрани. Тъмни парчета метал, летящи сред червени пламъци и черен дим. А после всичко това заедно с релсите и железния парапет на моста се срути в пропастта.
	Пламъците обхванаха и подпорите, докато москитото се забиваше като нож нагоре в ледените небеса.
	— Не… — продължаваше да повтаря Сондра, когато нечии силни ръце се протегнаха надолу и я сграбчиха за раменете.
	— Трябва да приберем стълбата! — извика Йовино.
	Нюмайър погледна към Сондра.
	— Качвай се! — извика й той под воя на вятъра. — Моля те!
	Сондра се вмъкна в хеликоптера с помощта на Нюмайър и Пъпшоу. Щом тя влезе, Хонда издигна стълбата, вратата се плъзна и се затвори.
	С лице, изразяващо желание да убива, Пъпшоу използва пакета си за първа помощ, за да помогне на Грей, а после се надвеси над руснака. С изключение на стоновете на Никита тишината в москитото беше абсолютна и ужасна…
	— Той беше точно до мен — най-после проговори Сондра. — Само още няколко секунди. Само толкова ми трябваха…
	— Пилотът ти ги даде — отговори Нюмайър. — Виновна беше експлозията.
	— Не. Аз го изпуснах — обвини се Сондра.
	— Не е вярно — продължи да я успокоява Нюмайър. — Нищо не можеше да направиш.
	Тя се извърна.
	— Можех да направя онова, което ми подсказваше инстинкта. Да застрелям това копеле, което той се опитваше да спаси! Попълнихме значи товара си — каза тя горчиво и извърна блесналите си очи към руснака. — Но ако зависеше от мен, бихме могли и да олекнем още. — После като че ли засрамена от жестокостта си, продължи: — О, боже! Защо? — и се обърна настрани.
	До нея Нюмайър изплака, прикрил устата си с ръкав, докато Пъпшоу превързваше ръката и крака на Никита толкова нежно и внимателно, колкото му позволяваше това горчиво изпитание на милосърдието му.


	73.

	_Вторник, 9:10 часа сутринта, Вашингтон_
	Гласът на Иши Хонда беше тих и бавен, а душата на Роджърс щеше да изскочи, докато го слушаше.
	— Нюмайър и Грей бяха изтеглени от влака — говореше той с прекъсвания. — Заедно с руския офицер. Ние… Ние не успяхме да измъкнем подполковник Скуайърс. Той остана…
	Хонда млъкна и Роджърс го чу как изхлипа.
	— Той остана във влака, който се взриви… Нашата мисия изпълни предназначението си…
	Роджърс не можеше да говори. Гърлото, устата му, ръцете му бяха като парализирани. Душата му, свикнала с внезапността, с която всяка битка можеше да отнеме живот, още бе като мъртва след онова, което току-що беше чул.
	Худ попита:
	— Как е сержант Грей?
	— Ранен е в рамото — отговори Хонда.
	— А руснакът?
	— Ранен е в бедрото и одраскан по ръката. Заради разхода на гориво не можем да го свалим тук. Ще трябва да дойде с нас в Хокайдо.
	— Разбрано — каза Худ. — Ние ще уредим това с руското посолство.
	— Редник — намеси се Роджърс с навлажнени очи. — Кажи на хората, че съм им възложил непосилна задача, но те я изпълниха. Кажи им го.
	— Слушам, сър. Благодаря ви. Ще им кажа… Ще им го повтарям непрекъснато.
	Худ прекъсна разговора и погледна Роджърс.
	— Кажи с какво мога да ти помогна, Майк?
	След известно време генералът отговори:
	— Можеш ли да ги накараш да върнат Чарли и да вземат мен?
	Худ не отговори. Само потупа китката на Роджърс. Генералът като че ли даже не усети.
	— Той имаше семейство — заговори Роджърс. — Какво да направя?
	— Да бъдеш отговорен — отвърна Худ тихо, но твърдо. — Трябва да се стегнеш, за да можеш да кажеш на семейството му какво се е случило и да им помогнеш да го преживеят.
	Роджърс се извърна към Худ.
	— Да… Прав си.
	— Ще извикам Лиз. Тя може да ти помогне. Освен това тя ще трябва да помогне на хората от „Защитник“, когато се върнат.
	— Защитник… — заговори Роджърс и замълча. — Ще трябва да се заема и с това… Ако утре им се наложи да провеждат друга мисия, трябва да бъде подготвен някой, който да я ръководи.
	— Накарай майор Шутър да започне работа.
	Роджърс поклати глава и се надигна от стола.
	— Не, сър. Това е моя работа. Днес следобед ще донеса предложенията си, за да ги дискутираме.
	— Добре.
	В този момент Боб Хърбърт изтъркаля инвалидния си стол през вратата към тях. Усмихваше се широко.
	— Току-що ми се обадиха от Пентагона — заговори той. — Подслушали са руски самолет, който летял над района. Пилотите забелязали свалените от влака руснаци, видели и избухването на влака, но зърнали само бегло нещо като проблясък от хеликоптера. — Той плесна с ръце. — Е, какво ще кажете за слабата забележимост?
	Роджърс го погледна. Когато очите им се срещнаха, усмивката на Хърбърт замръзна.
	— Загубихме Чарли — каза генералът.
	Усмивката на Хърбърт трепна и угасна.
	— О, хора… Хора! — Челото му се сгърчи, а набръчканите му бузи пребледняха. — Само не Чарли!
	— Боб — заговори Худ. — Трябва ни помощта ти, за да уредим работите с руснаците. Един от офицерите им е на борда. Бихме предпочели да го вмъкнем неза…
	— Пол, ти напълно ли си загубил ума си? — изкрещя Хърбърт. Той се наведе заплашително напред. — Остави ме за миг да осъзная поне това, което току-що ми каза!
	— Не — намеси се с твърд глас Роджърс. — Пол е напълно прав. Още не сме приключили. Лоуъл трябва да осведоми Конгреса за случилото се, Марта да се заеме да омайва руснаците, президентът трябва да бъде информиран, а ако пресата научи за това, а аз съм сигурен, че ще го направи, Ан ще трябва да се разправя с тях. Ще тъгуваме после. Сега точно трябва да вършим работа.
	Хърбърт премести погледа си от Роджърс към Худ. Червенината от лицето му бе слязла върху врата.
	— Да, правилно. — Той завъртя стола си. — Да смазваме колелата на държавната машина с кръв вместо с масло. Никой не направи кой знае какво за мен, когато експлозията откъсна половината от тялото ми. Защо тогава и за Чарли би трябвало да бъде различно?
	— Защото само по този начин той би почувствал, че не е загинал напразно — извика Роджърс към гърба на Хърбърт. — Ние ще почетем Чарли Скуайърс. Обещавам ти.
	Хърбърт спря и сведе глава.
	— Да, знам — каза той, без да се обръща. — Само че това много боли, знаеш ли.
	— Знам — тихо отвърна Роджърс и най-после от очите му закапаха сълзи. — Знам го отлично.


	74.

	_Вторник 4:15 часа следобед, Москва_
	Пет минути след като Пентагонът прехвана разговора от руския самолет към базата му, на министъра на вътрешните работи Догин се обадиха от щаба на генерала от военновъздушните сили Бокий.
	— Господин министър — каза човекът, който се обади. — Говори генерал-майор Драгунов. Самолетът, който поискахте да патрулира, не е открил следи от чужд въздухоплавателен съд. Само военни и пътници, свалени от влака.
	— Тогава групата трябва да е още някъде там.
	— Освен това — настойчиво продължи Драгунов — генералът ми нареди да ви информирам, че влакът, който сте командировали от Владивосток, е забелязан в подножието на хълма Оберная на изток от Хабаровск.
	— В какво състояние? — попита Догин, макар че вече знаеше отговора. Знаеше го, проклет да е Орлов и групата му.
	Драгунов отговори:
	— Влакът е напълно разрушен.
	Догин зяпна, като че ли някой го беше ритнал. Едва след няколко секунди успя да си поеме дъх и да проговори:
	— Свържи ме с генерала — изграчи той.
	— За съжаление генерал Бокий е на съвещание с представители на президента Жанин. Няма да се освободи скоро. Искате ли да му… съобщя нещо, господин министър?
	Догин бавно поклати глава.
	— Не, генерал-майоре. Няма да има съобщение.
	— Добре. Дочуване, господине.
	Догин хвърли слушалката.
	„Свършено е — помисли той. — Всичко.“ Планът му, мечтите му, новият му Съветски съюз. А когато Шович научи, че парите са загубени, и животът му пет пари няма да струва.
	Догин вдигна ръка. Когато чу сигнала на телефона, той натисна звънеца и каза на помощника си да го свърже със Сергей Орлов.
	„Дали и той няма да откаже да говори с мен? — помисли Догин. — Може би Съветският съюз се е възстановил, макар и не по начина, по който съм очаквал.“
	Орлов се обади веднага.
	— Тъкмо щях да ви звъня, министре. В музея имаше престрелка. Полковник Рузки е в много критично състояние, а една от оперативните му работнички, Валя Сапарова, е била заклана.
	— Извършителят?…
	— Агентка, дошла през Хелзинки. Измъкнала се е сред тълпата стачкуващи работници. Сега милицията я търси. — Той се поколеба. — Знаете ли за влака, министре?
	— Да — каза Догин. — Кажи ми, Сергей. Знаеш ли нещо за сина си?
	Гласът на Орлов беше спокоен като на професионален космонавт.
	— Не сме разговаряли с хората от влака. Знам, че са били свалени, но нямам информация за Никита.
	— Мисля, че е добре — каза сърдечно Догин. — Давали сме много жертви. Както при Сталинград. Но едно-две цветя винаги остават…
	— Надявам се да сте прав.
	Догин вдъхна дълбоко, потръпна и издиша.
	— Изглежда, аз ще съм една от жертвите. Аз, генерал Косигин, генерал Малик… Хората, крито не се прикриха. Единственият въпрос е кой ще ни докопа пръв — правителството, Шович или колумбийците, които са му дали парите.
	— Ако отидете при Жанин, можете да поискате защита.
	— Срещу Шович ли? — изсмя се Догин. — В страна, където с хиляда долара можеш да си купиш наемен убиец? Не, Сергей. Късметът ми изгоря заедно с влака. Ирония на съдбата. Мразех този гангстер и всичко, за което той се бореше.
	— Тогава защо изобщо се свързахте с него, министре? Защо трябваше да страдат толкова много хора?
	— Не знам. Честно казано, наистина не знам. Генерал Косигин ме убеди, че може по-късно да го отстрани, и аз поисках да му повярвам. Макар че всъщност никога не съм вярвал. — Очите му се разходиха по старинните карти върху стените. — Толкова много исках това да стане… Да върна онова, което загубихме. Да върна времето, когато Съветският съюз действаше, а останалите страни се опитваха да противодействат, когато на нашата наука и култура, на нашата армия завиждаше целият свят. Сега, като си помисля, разбирам, че не това е бил начинът.
	— Министър Догин — каза Орлов, — това не беше възможно да се направи. Дори и да бяхте построили този нов съюз, той щеше да се провали. Когато се върнах през миналия месец на космодрума в Казахстан, аз видях умрели птички и перушина по стълбищата. А ракетите бяха покрити с найлони. И отгоре им имаше натрупан прах. И мен също ме заболя и ми се прииска да се върна в миналото. В ерата на Гагарин и във времето, когато нашите космически совалки — „Буран“ — щяха да ни позволят да колонизираме космоса. Не можем да предотвратим еволюцията и развитието, министре. И не можем да ги върнем назад.
	— Вероятно. Но борбата е нашата същност. Когато един човек умира, ти не се питаш дали лечението е твърде скъпо или опасно. Просто правиш онова, което трябва. Само след като пациентът ти умре и разумът надделее над чувствата, виждаш с каква непосилна задача си се заел. — Той се усмихна. — И все пак, Сергей, все пак трябва да ти призная, че известно време мислех, че ще успея.
	— Ако не бяха американците…
	— Не. Не бяха американците. Беше само един. Агент на ФБР в Токио, който стреля по самолета и ни принуди да прехвърлим парите в друг транспорт. Помисли си само, Сергей. Унизително е да знаеш, че една бедна душа успя да промени света, който могъщите не успяха.
	Сега Догин дишаше по-леко. Чувстваше се странно спокоен, когато посегна вдясно и отвори горното чекмедже на бюрото си.
	— Надявам се, че ще останеш в центъра, Сергей. Русия се нуждае от хора като теб. А синът ти… Когато се срещнеш с него… Не го съди строго. Той искаше да възвърне онова, което някога е имал… И искаше да го види в действителност, а не както е описано в книгите. Въпреки че по методите може да се спори, не е срамно човек да се бори за мечтите си.
	Когато затвори телефона, Догин погледна картата на Съветския съюз от 1945 година и продължи да я гледа с ясни очи, когато сложи дулото на пистолета „Макаров“ до слепоочието си и натисна спусъка.


	75.

	_Вторник, 4:22 часа следобед, Санкт Петербург_
	На генерал Орлов му се струваше странно, че трима мъже, които изпълняваха такива важни роли в събитията през този ден — Догин, Пол Худ и той самият — бяха управлявали дейността си от бюрата и дори не видяха дневната светлина от момента на началото на кризата.
	„Ние сме като дяволите в мрака, ръководещи делата на хората…“
	Орлов трябваше да свърши само още нещо, но не можеше… Още не… След като се обади в щаба на генерал Бокий да поиска сведения за сина си и останалите войници от групата на Никита, сега му оставаше само да седи, да мисли и да чака.
	Той позволи на тялото си да се отпусне в креслото, с ръце върху облегалките и увиснали надолу длани, които като че ли тежаха твърде много. Орлов бе принуден да се бори против свои хора, които обичаха Русия посвоему, и сега трагедията от случилото се и неговата роля в нея започваха да му тежат.
	Той наведе глава, за да види часовника си, защото просто бе загубил представа за времето. „Защо никой не се обажда?“ — чудеше се той. Пилотите със сигурност можеха да установят броя на войниците, останали в тайгата.
	Бипването на телефона го стресна като съскането на отровна змия. Но той сграбчи слушалката още преди да заглъхне първия звук.
	— Да? — Кръвта биеше в слепоочията му.
	Обади се секретарката му:
	— Има видеоповикване за вас.
	— Включи го — напрегнато нареди Орлов.
	Очите му бяха втренчени в монитора, когато се появи лицето на Пол Худ. Американецът се вгледа за миг, за да се увери, че насреща му е Орлов.
	— Генерале. Синът ви е добре.
	Устните на Орлов трепнаха леко, после той се усмихна с облекчение.
	— Благодаря. Много ви благодаря.
	— Той се намира в машината за изтегляне на нашите хора — продължи Худ. — Ние ще уредим безопасното му завръщане колкото е възможно по-бързо. Това може да отнеме един-два дни, тъй като той е ранен леко в ръката и крака.
	— Но иначе е добре… Няма опасност…
	— Ние се грижим за него — увери го Худ.
	Орлов леко се приведе напред и тялото му се отпусна, след като научи добрата новина. Но в очите на американеца имаше нещо… Някаква глухота, която показваше, че нещо друго не е наред.
	— Има ли нещо, с което бих могъл да ви помогна? — попита Орлов.
	— Да — отговори Худ. — Има. Искам да кажете нещо на сина си.
	Орлов се подпря на лакти и заслуша внимателно.
	— Вашият син направи всичко, което се изискваше от него, за да попречи на изтеглянето. Сигурен съм, че се е мислел задължен да свали хеликоптера или е считал за чест да не позволи да бъде качен във вражески летателен съд. Но с действията си той причини смъртта на командира на моя екип.
	— Дълбоко съжалявам — каза Орлов. — Има ли нещо, с което бих могъл да ви…
	— Генерале — прекъсна го Худ. — Аз не ви обвинявам и не моля за нищо. Ние ще изискаме останките му по дипломатически път. Но моят заместник беше много близък с командира на екипа и той иска вие да предадете нещо на вашия син.
	— Разбира се.
	— Той казва следното: „В руския фолклор има една приказка — «Садко». В нея царят на моретата казва на главния герой, че всеки боец може да отнеме живота на врага си, но само наистина великият войник си позволява да го пощади“. Направете така, че вашият син да разбере тази поука. Помогнете му да бъде велик боец.
	— Никога не съм имал твърде голям успех при убеждаването на сина си — каза Орлов. — Но ви давам думата си, че от семето, което посадихме с вас, тук ще израстат велики бойци.
	Орлов отново благодари на Худ и после изключи връзката. Генералът въздъхна и в скръбната тишина се замисли за безименния и неизвестен за него офицер, който се бе жертвал, за да спаси от отчаяние неговия и на съпругата му живот.
	После стана, взе шапката си от закачалката и излезе. С изключение на шумната тълпа протестиращи работници навън денят изглеждаше също такъв, както когато бе дошъл, и затова му беше трудно да си представи, че бяха минали само двадесет и четири часа от момента, когато бе пристигнал, за да се разправя с Рузки.
	Двадесет и четири часа, откакто светът за малко не се промени напълно…
	И двадесет и четири часа, откакто не бе прегърнал жена си…


	76.

	_Вторник, 10:00 часа вечерта, Хелзинки_
	За Пеги не беше трудно да се измъкне от Ермитажа.
	Когато на стълбището избухна престрелка, между работниците навън се разнесе слух, че са изпратени армейски части, за да разгонят митинга. Тълпата започна да се разпръсква, а после се събра отново почти толкова бързо — като живак — когато полицията затича към музея и лидерите разбраха, че стрелбата няма нищо общо с тях. Масата от работници също се насочи към Ермитажа и задръсти главния вход, където вече не се виждаше охрана. Туристите, който се опитваха да излязат, се паникьосаха и това накара хората от охраната да се върнат и да въведат ред. Те използваха палките си и се хванаха здраво за ръце във верига, за да запазят произведенията на изкуството и да изблъскат тълпата навън.
	Пеги се измъкна като паникьосана туристка. Навън се смрачаваше и тя се насочи към станцията на метрото на проспект „Невски“. Тя беше претъпкана с хора, но влаковете пристигаха на всеки две минути и като плати петте копейки за билет, тя успя да се качи почти веднага. Оттук до финландската гара, която се намираше от другата страна на Нева, беше близо. А после следваха спирките Разлив, Репино, Виборг и… Финландия.
	Редник Джордж вече беше там, седнал на дървена скамейка в чакалнята с английски вестник в ръка и пластмасова торбичка със сувенири до себе си. След като показа визата и паспорта си на гишето, тя си купи билет до Хелзинки и се загледа в него. Той четеше вестника, но всяка минута вдигаше очи, оглеждаше се и пак продължаваше да чете.
	Веднъж той се огледа по-дълго от обикновено. Не гледаше към нея, но тя беше сигурна, че е попаднала в полезрението му. След това той стана и се отдалечи с вестника и сувенирите в ръка. Това беше знак, че я е видял и няма да наблюдава повече. Щом той се отдалечи, Пеги се насочи към централната будка, купи английски и руски вестници и няколко списания и седна да чака влака, който тръгваше в полунощ.
	Охраната на гарата не беше по-засилена от обикновено. Явно събитията в Москва и Украйна бяха привлекли основното внимание на милицията. Пеги се качи на влака без проблеми, след като показа паспорта и документите за напускане на страната на пропуска.
	Влакът беше от модерните. Ярко осветен, с плюшени седалки, които бяха тесни, но меки, и позволяваха на пътниците да си мислят, че пътуват в разкош. Въпреки че Пеги не можеше да понася нито обкръжението си, нито смачкания червен и жълт плюш на седалките, лицето й не отразяваше нито неодобрение, нито напрежението от последните няколко часа. Едва когато се намери в тоалетната, която приличаше повече на самолетна, и заоглежда дрехите и тялото си за евентуални петна от кръвта на убитата от нея жена, тя си позволи да се отпусне за момент.
	Облегна се върху стоманената мивка с ръце, затвори очи и каза с глас, по-тих от шепот:
	— Не търсех отмъщение, но то все пак ми принадлежеше и сега съм доволна. — Тя се усмихна. — Ако в отвъдното важат обещанията, любов моя, аз ти обещавам, че ще се постарая да се държа добре, за да не отида там, накъдето вървях, а да дойда на мястото, където със сигурност ще намеря теб. И благодари на Волков… Онова, което направи за нас, сигурно ще го издигне до нозете на самия Бог.
	На няколко пъти по време на пътуването Пеги се сблъска с редник Джордж, но двамата не си проговориха друго, освен „извинете“, когато се разминаваха по тесния коридор. Въпреки че успяха да се измъкнат от Русия, това не означаваше, че във влака няма шпиони, които може и да нямаха точното им описание, но щяха да гледат за двойки или да наблюдават пътниците. Затова Пеги прекара повечето време с група руски войници в едно от купетата и от време на време разменяше по някоя реплика с тях и дори позволи на единия да се понатисне до нея. Когато призори стигнаха във Финландия, тя даде на войника фалшив телефонен номер и адрес, докато минаваха заедно през митницата. Тук за Пеги беше достатъчно устното потвърждение, че не внася нищо, докато руските войници бяха подложени на митническа проверка.
	Пеги и редник Джордж излязоха бързо на улицата, хванати под ръка. Англичанката присви очи от слънцето, което озаряваше с оранжевата си корона новия ден.
	— Какво, по дяволите, се случи в музея? — попита Джордж.
	Пеги се усмихна:
	— Забравих, че ти не знаеш.
	— Ами не знам. Когато онази шпионка се завтече подире ти аз останах пред картината „Оръдията на Навароне“.
	— Направих се, че падам по стълбите — каза Пеги. — Когато жената се разкри, като се затича подире ми, се наложи да я спра. Използвах нейния пистолет, за да застрелям офицера от спецназ, който като че ли си мислеше, че въпреки няколкото куршума в тялото си пак може да ми извие вратлето. Не успя. След това имаше голяма бъркотия и аз просто се измъкнах.
	— Никога няма да направят филм за живота ти. Никой няма да повярва на това, което ми казваш.
	— Животът винаги е по-интересен от филмите. Затова те обикновено представят героите си като титани.
	Двамата заговориха за вероятните си планове за отпътуване. Джордж каза, че няма да вземе следващия полет, а Пеги заяви, че не знае как или кога ще замине от Хелзинки и точно сега й се иска просто да ходи, да усеща слънцето върху лицето си и да избягва затворените пространства, които биха й напомняли за миниподводницата, за задната седалка на колата или за претъпкания влак.
	Двамата се спряха пред финландския национален театър. Спогледаха се с топли усмивки.
	— Признавам си, че сгреших — каза Пеги. — Не мислех, че ще успееш.
	— Благодаря — отвърна Джордж. — Приятно ми е да го чуя от някой с толкова по-голям опит и толкова по-възрастен.
	Пеги беше изкушена да го повали по гръб, така както беше направила, когато се срещнаха за първи път. Но вместо това просто му подаде ръка.
	— Лице на ангел и душа на дявол. Това е хубава комбинация и ти отива. Надявам се да се срещнем отново.
	— Разбрахме се — усмихна се той.
	Тя започна да се обръща настрани и спря.
	— Когато го видиш — каза тя, — онзи тип, който неохотно ми позволи да се присъединя към вас, благодари му.
	— Шефът на групата ли? — попита Джордж.
	— Не. Майк. Той ми даде възможност да си възвърна част от загубеното.
	— Ще му кажа — обеща Джордж.
	Като се обърна към слънцето като мушица към пламък, Пеги се насочи надолу по пустата улица.


	77.

	_Петък, 8:00 часа сутринта, Вашингтон_
	Среднощният дъжд бе измокрил пистата на военновъздушната база „Довър“ в Делауер. Влагата и мъглата отразяваха настроението на малката група, която се бе събрала да посрещне транспортния самолет С-141. Застанали до неподвижния почетен караул, Пол Худ, Майк Роджърс, Мелиса Скуайърс и синът на подполковника Били бяха като едно сърце, а това сърце кървеше…
	Когато пристигнаха в лимузината, следваща катафалката, Роджърс си мислеше, че заради Били трябва да остане спокоен… Но сега разбра, че това не само е неестествено, но и му е невъзможно. Щом се отвори вратата на самолета и се появи обвитият в знаме ковчег, сълзите затоплиха бузите на Роджърс и той се почувства също такова момче като Били. Изпаднало в скръб и нужда за нежност и съчувствие, които никой не може да му даде. Генералът застана мирно, като се мъчеше да издържи твърдо на хлипанията, които чуваше от лявата си страна от вдовицата и сина на подполковник Скуайърс. Беше благодарен, когато Худ се приближи отдясно и застана зад двамата, а вятърът леко развяваше полите на шлифера му. Той постави ръцете си върху раменете им, готов да им помогне с думи, подкрепа или да им вдъхне малко сила, ако необходимо.
	А Роджърс си помисли: „Как можах да не дооценя този човек!“.
	Почетната гвардия даде залп с оръжието си и когато ковчегът бе поставен върху катафалката, за да тръгнат към гробището в Арлингтън и те четиримата застанаха отстрани, Били изведнъж се обърна към Роджърс.
	— Мислиш ли, че моят татко се е страхувал, когато е бил във влака? — попита той със звънливото си момчешко гласче.
	Роджърс сви устни, за да не изхлипа на глас. Докато момчето го гледаше с очакване, Худ застана пред тях и отговори:
	— Твоят татко беше като полицейски офицер или като пожарникар — каза той. — Даже и когато се страхуват много, те не бягат от престъпника или от огъня, защото искат да помогнат на хората. Така храбростта им идва направо оттук. — Той докосна с пръст емблемата на якето на Били, намираща се точно върху сърцето му.
	— И как го правят? — попита момчето, като още хлипаше, но слушаше внимателно.
	— Не знам — отвърна Худ. — Но го правят също като героите.
	— Значи моят татко беше герой? — попита момчето явно зарадвано.
	— Велик герой — каза Худ. — Супергерой.
	— По-голям от тебе ли, генерал Роджърс?
	— Много по-голям — отговори Роджърс.
	Мелиса прегърна Били през рамо и като успя да се усмихне с благодарност на Худ, го поведе към лимузината.
	Роджърс гледаше Мелиса, докато се качи. После се обърна към Худ.
	— Чел съм… — започна той и замлъкна. После въздъхна дълбоко, преди да продължи: — Чел съм най-известните речи и писма в човешката история. Но нищо никога не ме е трогвало така, както го направи ти, Пол. Искам да знаеш, че съм горд, задето те познавам. И съм още по-горд, задето работя под твое ръководство.
	Роджърс отдаде чест на Худ и седна в колата. И понеже гледаше Били, генералът не видя как Худ избърса сълзите от очите си, преди да седне до него.


	78.

	_Следващият вторник, 11:30 часа сутринта, Санкт Петербург_
	Пол Худ, съпругата му и двете им деца предприеха дълга разходка в парка до проспект „Невски“, преди да се разделят. Шарън и децата щяха да отидат да гледат мач между отборите на две училища, а Худ седна на пейката под старото дърво, където един нисък мъж в кожено яке хвърляше трохи на гълъбите.
	— Странна е мисълта, че съществата, които летят в небесата, могат да дойдат на земята, за да се хранят, да строят гнезда и да отглеждат семействата си — заговори мъжът на ясен английски език. Той посочи с ръка към небето. — Човек би си помислил, че там горе би им било по-добре…
	Худ се усмихна.
	— Отгоре те виждат по съвсем друг начин нещата тук, долу. И това им е достатъчно според мен. — Той погледна към мъжа. — Не сте ли съгласни, генерал Орлов?
	Бившият космонавт прехапа долната си устна и кимна:
	— Така е, да. — Той изгледа новопристигналия. — Как сте, приятелю?
	— Много добре — отвърна Худ.
	Орлов посочи към парка:
	— Виждам, че сте довели и семейството си.
	— Да. Аз като че ли им дължах останалата част от почивката. И ми се стори, че не е лошо да я прекараме тук.
	Орлов кимна.
	— Няма друго място на света като Санкт Петербург. Даже когато беше Ленинград, той пак беше съкровището на Съветския съюз.
	Усмивката на Худ беше топла.
	— Радвам се, че се съгласихте да се срещнете с мен. Това прави идването ми още по-приятно.
	Орлов погледна към земята и начупи останалата част от хляба в ръката си. Той разхвърля трохите и изтупа ръцете си.
	— И двамата преживяхме необикновена седмица. Предотвратихме преврат, спряхме война и двамата преживяхме по едно погребение. Вие на приятел, аз на враг, но краят и на двамата беше ненавременен.
	Худ погледна настрани и потисна още незатихналата си мъка.
	— Поне вашият син е добре — каза той. — Това ни накара да издържим. Може би все пак си е заслужавало…
	— Ако имаме късмет, ще бъде така — съгласи се Орлов. — Синът ми се възстановява в дома ни тук, в града, и ще имаме няколко седмици, за да си поприказваме и разкрием сърцата си. Мисля, че той ще се вслуша повече в думите ми сега, след уволнението на ментора му от спецчастите и военния съд над генералите Косигин и Малик. Надявам се да разбере, че за да подкрепяш вандали, трябва много малко смелост. — Орлов бръкна в джоба на якето си. — Тук имам нещо, което се надявам… — Той извади тънка стара книга, подвързана в кожа и надписана със златни букви. Подаде я на Худ.
	— Какво е това?
	— „Садко“ — каза Орлов. — Това е много старо издание. За вашия заместник. Издадох заповед на моите хора в Санкт Петербург да бъдат раздадени екземпляри от новото издание. Аз сам го прочетох и го намирам твърде поучително. Странно, че един американец трябваше да ни посочи богатството на собствената ни култура.
	— Другият поглед — повтори Худ. — Понякога е хубаво да бъдеш птица, а понякога е по-добре да стъпваш по земята.
	— Вярно е — съгласи се Орлов. — От всичко това и аз научих много. Когато приех този пост си мислех, може би и вие също, че ще прекарам времето си като тиловак. Ще снабдявам други с необходимите им разузнавателни сведения. Но сега разбирам, че нашата отговорност е в правилното използване на тази информация. И когато моят син се върне в строя, аз ще го назнача към специалните сили, чиято работа ще бъде да хванат онова чудовище Шович. Надявам се всъщност, че нашите два оперативни центъра ще си сътрудничат в тази задача.
	— Това ще бъде чест, генерале.
	Орлов погледна часовника си.
	— Като споменахме сина ми, аз ще трябва да се прибера за обяд с него и съпругата ми Маша. Не сме се събирали заедно, откакто летях в космоса, и сега нямам търпение да бъдем заедно.
	Двамата с Худ станаха.
	— Само не позволявайте на надеждите си да ви откъсват от земята — каза Худ. — Никита, Жанин, вие и аз сме обикновени хора. Нито повече, нито по-малко.
	Орлов топло стисна ръката му.
	— Моите надежди винаги ще бъдат нататък. — Орлов посочи напред с издигнати вежди. После погледна Худ и се засмя. — И въпреки чувствата, които ще изпитвате, аз ви препоръчвам да научите дъщеря си и сина си на това. Ще бъдете изненадан от резултатите.
	Худ гледаше след Орлов, който се отдалечи, после се обърна и погледна към ъгъла на парка, където бяха преди това Александър и Харли. Видя Шарън останала сама и трябваше да се огледа, за да забележи децата си. Те играеха мач с русначетата.
	— Сигурно това искаше да каже — изказа мислите си на глас Худ.
	Той пъхна ръце в джобовете си, погледна за последен път подир Орлов и се насочи с леки стъпки и още по-леко сърце към жена си.


	Tom Clancy, Steve Pieczenik
	Mirror Image, 1995

	__Издание:__
	Том Кланси, Стив Печеник. Огледален образ
	Американска. Първо издание
	ИК „Атика“, София, 1996

	Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/text/35947
	Последна корекция: 28 ноември 2015 в 19:54